Елин Пелин (автор)

Елин Пелин
	Елин Пелин
български писател
Роден	Димитър Иванов Стоянов 18 юли 1877 г. Байлово, Османска империя
Починал	3 декември 1949 г. (72 г.) София, Народна република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Националност	България
Литература
Псевдоним	Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова
Жанрове	разказ, повест, импресия, стихотворение, роман
Тема	българското село
Дебютни творби	„Мило е отечеството“ (1895)
Известни творби	„Гераците“
Семейство
Деца	Елка Иванова; Боян Иванов (1930 – 2019)
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
	Елин Пелин в Общомедия

За други значения вижте Елин Пелин (пояснение).

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.^[1]

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.^[2]

Биография

Родословие и ранни години

Роден е на 18. юли^[3] (според други източници – на 8. юли^[4]) 1877 г. в село Байлово, Новоселско, тогава в Османската империя. Селото силно запустява и в началото на XIX век е отново заселено. Прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, е сред първите му нови жители и заедно със семейството си се заема със скотовъдство. Много от преселниците в селото са от същото село, но сред тях има и бивши жители на ред други селища, сред които село Вакарел и село Белица. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие. Бащата на бъдещия Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото. Редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов.

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Той е едно от единадесетте деца в семейството на Йото и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Димитър израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва образователни степени, съответстващи на днешните 5. и 6. клас). Не завършва гимназия, но се самообразова - страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми, с каквито е обременен до края на живота си.

В София

От ноември 1902 г. започва да издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на професор Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

Жени се за Стефанка Иванова Щерева, с която имат 2 деца: Елка и Боян (1930 – 2019).

Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година).

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати.^[5] Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава обществено-политическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931).

През Втората световна война пише основно за деца - например „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.), но също така тогава е издадена и повестта му "Гераците" - разказ за злощастията на един разпадащ се селски род.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г., при все че продължава да се издава, литературната му дейност е ограничена и вкарана в руслото на текущите нужди на пропагандата (например разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ героизма на бригадирското движение в България; сътрудничи и на списанията "Светулка" и "Септемврийче"). Потискан е поради близкото си приятелство с бившия български монарх цар Борис III. Отново във връзка с дружбата му със царя, през октомври 1944 г. Станислав Вихров, член на комунстическия партизански отряд „Колю Шишманов“ и негов съратник, чиято самоличност не е установена, се припознават в Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист, който също като Елин Пелин е бивш редактор на вестник „Българан“), вземайки го за известния писател, арестуват го и го убиват („Биография на Борис Руменов"). Според друга версия, планът е бил да бъдат убити и двамата.

Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Произведения

Групова снимка на Ран Босилек, Трайко Симеонов, Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Ненчо Савов и Асен Босев на литературно четене през 1936 г. Източник: ДА „Архиви“

„Косачи“ (1903 г.)
„Разкази“, том I (1904 г.)
„По жътва“ (1904 г.)
„Пепел от цигарите ми“ (1905 г.—1910 г.)
„От прозореца“ (1908 г.)
„Златни люлки“ (1909 г., стихове за деца)
„Разкази“, том II (1911 г.)
„Гераците“ (1911 г., повест)
„Мечтатели“
„Китка за юнака“ (1917 г., разкази)
„Пижо и Пендо“ (1917 г., 2 попр. изд. 1918)
„Гори Тилилейски“ (1919 г., приказки за деца, наредени в стихове)
„Петльо герест златоперест“ (1919 г., рус. нар. приказки)
„Сладкодумна баба“ (1919 г., нар. приказки)
„Правдата и кривдата“ (1920 г., нар. приказки)
„Избрани разкази“ (1922 г.)
„Сборник от разкази“ (1923 г.)
„Сватбата на Червенушко“ (1924 г., весела история в стихове за деца)
„Цар Шишко“ (1925 г., приказки в стихове)
„Песнички“ (1927 г.)
„Земя“ (1928 г., повест)
„Черни рози“ (1928 г.)
„Поточета бистри“ (1931 г., стихове за деца)
„Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933 г.)
„Ян Бибиян на Луната“ (1934 г.)
„Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936 г.)
„Под манастирската лоза“ (1936 г.)
„Дядовата ръкавичка“ (1937 г.)
„Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939 г., сценирана приказка)
„Трите баби“ (1940 г.)
„Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.)
„Страшен вълк“ (1944 г., приказки в стихове)
„Антология“ (1945 г.)
„Избрани разкази“ (1946 г.)
„Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946 г.)
„Избрани разкази“ (1949 г.)
„Приказки и басни“ (1949 г.)

За него

Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972
Петър Пондев, Елин Пелин. София, 1976
Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977
Иван Сестримски, Елин Пелин: Литературно-критически очерк. София: Отечество, 1978
Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978
Симеон Янев, Елин Пелин. Велико Търново: Абагар, 1994
Радосвет Коларов, Елин Пелин. София: Век 22, 1995

Памет

На Елин Пелин е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. До града също има село с името на писателя - Елин Пелин. Името на Елин Пелин носят улици в кварталите „Лозенец“ и „Драгалевци“ (Карта) в София и морският нос Елин Пелин в Антарктика.^[6]

Към средата на 2022 г. училищата в България с неговото име са 12. От тях средни училища са във Варна, Руен, София и Професионалната гимназия по керамика в село Елин Пелин. Основни училища има в селищата Владо Тричков, Стара Загора, Перник, Пловдив, Стражец, Бургас, София и Първомайци.^[7]

Бележки

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Елин Пелин.

↑ Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 – 1944, БАН, 1933, стр. 193
↑ Биография на Елин Пелин в Словото.
↑ Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 5. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104272. с. 1949.
↑ Елин Пелин. Животопис (I част) // Българската литературна класика. Посетен на 30 юли 2020 г.
↑ Милла Иванова, „Героите на Елин Пелин още населяват Байлово“, в. „Стандарт“, 17 май 2002 г.
↑ Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
↑ Регистър на институциите в системата на предучилищното и училищното образование // МОН. Архивиран от оригинала на 2021-03-01. Посетен на 08.10.2022.

Източници

Енциклопедия България. Т. 2, София, БАН, 1981.
проф. д-р Кръстьо Генов. Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV). Издателство на БАН, 1972.

Външни препратки

От и за Елин Пелин в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Произведения на Елин Пелин в Моята библиотека
Елин Пелин в Литературен клуб
Елин Пелин в Литернет
Литературна критика и изследвания върху Елин Пелин в Литернет
Архивни материали на Елин Пелин и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“

[1] Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 – 1944, БАН, 1933, стр. 193

[2] Биография на Елин Пелин в Словото.

[3] Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 5. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104272. с. 1949.

[4] Елин Пелин. Животопис (I част) // Българската литературна класика. Посетен на 30 юли 2020 г.

[5] Милла Иванова, „Героите на Елин Пелин още населяват Байлово“, в. „Стандарт“, 17 май 2002 г.

[6] Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)

[7] Регистър на институциите в системата на предучилищното и училищното образование // МОН. Архивиран от оригинала на 2021-03-01. Посетен на 08.10.2022.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

Елин Пелин (автор)

Книги

Произведения

Статия

Интервю

Предговор

Роман

Повест

Очерк

Пиеса

Поема

Поезия