Владимир Колев
Религия за оптимисти

Светът има нужда от умни. И от луди!

… Точно според препоръките се наспивам хубаво. Сутринта ставам рано и уж от немай-къде, си плюя в пазвата. Всъщност, си ме е страх, но любопитството стърчи над шубето.

Повече от час досадно пътуване. И някаква пареща мисъл, неопределена, но настойчива. Какво ще стане ако…?

Товарим парашутите на камион, изкарваме самолета от хангара, вършим още сума ти необходими неща. Трудолюбиви сме като мравки. В мравешката йерархия аз съм на най-ниското стъпало и изпълнявам каквото ми кажат. Толкова съм изпълнителен, че сам не вярвам на очите си.

Понеже за пръв път слагам парашут, а представите ми кое и как са доста общи, се обзавеждам с асистент — началник. По-точно, асистентка. Тя е поне две-три години по-голяма от мен. Издава отривисти команди: „Пъхни ръката тук!“, „Щракни токата!“, „Дръж запасния докато го превържа!“. На нескопосаните ми опити да изглеждам ведър шегаджия, реагира с една дума: „Млъкни!“.

В крайната фаза на поставянето съм като сандвич. Живо, поуплашено месо между два парашута. Сравнението може да не е особено остроумно, но в това състояние главата ми не може да роди блестяща и запомняща се мисъл. Асистент началничката ме потупва по рамото. Следва нещо средно между пожелание и напътствие, изразено този път с цели две думи: „Айде, умната!“.

Инструкторът спускач, който явно е главният тук, ни строява в редица, напомня ни няколкото прости хитрини, които не трябва да забравяме каквото и да се случи. Оглежда ни още веднъж. Въобще не изглежда притеснен.

— Към самолета, ходом — марш!

За пръв път ще излитам със самолет. А първото приземяване трябва да бъде на собствени крака. Екзотика, от която имам пощипвания по кожата. Съобщена ни е и спасителна възможност: Ако някой усети, че скокът не му е по мярка, има право да върне на заден ход. И да не скочи.

Да бе! Ще се кача горе, другите ще го направят, а аз ще се приземя с машината, защото, виждате ли, безкрайно чувствителната ми психика… Без тия!

Докато самолетът набира височина, всички се заглеждат уж небрежно през плексигласовите илюминатори. И аз съм небрежно любопитен. Височко е, но поносимо. Ще скоча. Май?… На 800 метра инструкторът отваря вратата.

… Струята боботи и блъска ъгъла на балатума. Един нит е изтървал и парчето пришляпва уплашено. Земята мътнее и синее безкрайно далеч и надолу. Това само 800 метра ли са? Сигурно е станало грешка. От недоглеждане, вероятно са ни качили на доста по-голяма височина?!

Да, ама висотомерът над вратата е категоричен: 800!

Грешката не е във висотомера. Грешката е в мен. Просто, не ставам за тази работа. Нещо много обикновено — хлапешко надценяване. Май, ще трябва да се откажа?! Как трябваше да го кажа на инструктора: „Извинете, но поради това, че се чувствам наистина неразположен, налага се…“

Развъртам се, все едно ме хапят хиляда бълхи едновременно. Мярвам едно око срещу себе си. Едно, другото е затворено, а това е на максимална бленда. Кравешко. В него се е спотаила болка и ням, примирен ужас. И тоя го лазят инсектициди.

Набитият мъж се надвесва от вратата и гледа към земята. После изнася ръка извън борда и сочи с палец надясно. Явно има външно огледало, пилотът вижда пръста и машината послушно изменя посоката на движение с някакви градуси. Все едно, каквато и да е посоката, моето място не е тук. Ще трябва да…

Над вратата има сирена. Тя изчегъртва влудяващо, до нея светва червена лампа. Инструкторът командва: „Стани!“. Първите двама се изправят послушно, с изпразнени погледи. Не кравешки, а… телешки. Голяма разлика… Жълта светлина. Чудото пак изчегъртва. „Приготви се за скок!“. Слагат ръцете на запасните си парашути. Зелено. „Скок!“ Тръгват. Правят две неуверени крачки с омекнали крака. Луди са! Струята е силна и подпира първия, но инструкторът поставя ръка под парашута му и леко го подбутва. Момчето се изтърсва извън борда. И вторият празноглавец се изсипва.

Краката им се влачеха, но се отделиха. Някак си… Самолетът рязко завива наляво. Вторачвам се в илюминатора. И двата купола са се напълнили нормално. Щастливци! Техните парашути се отвориха. А ако аз скоча, моят дали ще се отвори? Уж били много надеждни. Веднъж на десет хиляди пъти се получавала засечка. Какъвто съм карък, дали няма да уцеля точно числителя на дробта?… Как се задействаше запасния, ако основния не се отвори? Въобще не помня. Ще трябва да си кажа, че се отказвам…

Самолетът завършва кръга и отново се насочва по права линия. Инструкторът гледа през вратата, как да го накарам да погледне към мен? Вдигам ръка с два пръста. Прибирам я. Ама съм ученик, тук трябва да… Как да накарам този човек да погледне към мен?! Уж ти дават право да се откажеш, пък тоя се кокори навън през цялото време! Да вземе, да попита: все пак някой не се ли отказва? Нула внимание към аудиторията…

Отново влудяващ звук на сирена, отново червена светлина. Стават следващите. Надето е втора. Лицето й се е свило като премръзнала ябълка и е бледосиво. Послушно изпълнява командите, краката й са от пластилин, всеки момент може да се пречупят. Струята безпардонно я мята зад опашката на самолета.

И тези парашути се отвориха.

Самолетът отново прави ляв завой. За мое учудване, инструкторът поглежда към мен. Видял е оперения ми крайник преди малко. Шумотевицата от струята и ръмженето на двигателя произвеждат размито буботене, по-скоро по движението на устните му, отколкото по звук разбирам, че ме пита: „Кажи?!“ Сега е последната възможност да споделя с него, че… Да споделя какво?! Ама че напарфюмиран лаф измислих: „Да споделя“ Ако си отворя устата, трябва да си призная, че се пукам от шубе. И Надето се е чувствала не по-добре от мен, а скочи.

Без тия! Може да се утрепя, но ще скоча! Надето го направи, а аз да се откажа?… Ще ме стопят от подигравки. За нула време ще научат всичките ми познати. Жив или мъртъв, но скочил! Честолюбието е по-силно от откровения страх от смъртта! Две насмешливи очи ме бодват отново.

„Имаш ли да кажеш нещо?“ Вдигам рамене, колкото се може по-спокойно и поглеждам в отсрещния илюминатор. През него, в далечината се вижда планина.

В щастливото си битие на пешеходец не съм осъзнавал колко е хубаво да се разхождаш по земята. А не да клечиш до отворената врата на самолет…

Влудяваща сирена! — Да си чегърта! Свети червено. — Да свети!

Светва зеленото. Тръгвам, мамка му, тръгвам! Струята ме грабва. Слънцето се премята, дробовете ми се напълват със студен, свеж въздух.

… А това над мен е един добре напълнен купол на парашут!

Отвори се, мамка му, отвори се! Врещя като откачен, а после млъквам. Толкова е тихо… Някъде, доста дълбоко под мен, се простира разграфената от пътища и синори земя. На няколко места, върху масленозеления фон небрежно са пръснати огромни петна на плантации макове. Импресионистична картина, със свежест на границата на човешката сетивност. Който и да се опита да я прерисува, ще направи само бегло подобие на чудото под краката ми. Въздухът е свеж, леко хладен, усещам ефирно погалване на невидим вятър. Вися на едно място. Това е първото впечатление. Но, ефирното погалване просто подсеща, че всъщност се снижавам.

Ето, самолетът се насочва някъде над главата ми. Как ли треперят сега ония новобранци пред вратата? Първият се отделя, после вторият, има даже и трети. Всъщност, минават само три-четири секунди, през които куполът се напълва. Като гледаш отдолу е много бързо. А горе имаш усещането, че текат часове. Илюстрация на теорията на относителността. Едно и също време, а тече по два различни начина.

Има още сума ти неща за разглеждане, но земята, някак отведнъж, се затичва срещу мен. Стягам краката в коленете и изравнявам ходилата. Интересно ми е. Спокойно ми е. Ударът е доста по-лек от очаквания. Вече съм друг човек. Мамка му, друг човек съм! И ще съумея да надуя перки с подобаваща скромност…

Прибирам парашута в торбата и тръгвам към старта. Сутрешната ми позната ме приближава, подава ми ръка и ме изритва без грам деликатност. Такава била традицията.

— Честито, новобранец! Браво! — и ми дава гръб. Толкова внимание ми се полага. Нямам никакви основания да недоволствам. Употреби вече цели три думи. Какво повече мога да искам?!

Понеже ме гази еуфорията, предпочитам да си държа устата заключена. Защото, ако я отключа, няма сила, която да ми я затвори. За сметка на това покрай мен има ръкомахания и възклицания в неизмеримо количество. Приближавам Надето, прегръщаме се. Лицето й вече не е ябълка в зимен ден. А е едно такова, зачервено, сияещо и уморено едновременно. Засмивам се на ухото й. — Как беше?

— … майката. Със съответния глагол. А при теб?

— Няма да споменавам майката от добро възпитание.

От силния импулс на адреналина, или от нещо друго, но усещам страхотно желание да награбя истински Надето. И докато реша какво да правя, тя се оказва отново в ръцете ми. Нещо като второ поздравление, но не точно това… Притиска се спонтанно към мен. Което ме подсеща, че адреналиновата тръпка й действа по сходен начин. В същото време дочувам в ухото си тихо, но настойчиво:

— … Ало! Нали ме поздрави веднъж… Това вече не прилича на поздрав, а на… — Очите й се смеят неподправено, но в тях има и нещо предупредително. Измъквам се с думите:

— Поздравих ли те вече? Извинявай…

В това време се строява следващата група. Пръв ще трябва да скача Венци. Елитен суперчовек. От месец време ни убеждава настойчиво, че още при първия скок ще покаже на света какво значи хладнокръвие. Надето го доближава и му подхвърля лъчезарно:

— И нали помниш, с усмивка?!

Венци я поглежда отегчено:

— Естествено! — Тонът му е категоричен. Това е мъж!

Докато самолетът набира височина, се събираме по групички, бърборим си. По-точно казано — надприказваме се. Всеки иска да докаже, че неговото изживяване е единствено и неповторимо, различно от това на тия, околните. А думите, които описват случилото се, са същите като на тия, другите.

— Самолетът в курс. Дик, на рогатката!

Дик е рус и слаб, има над сто скока. Този факт го прави равен с бога, или поне му дава право да стои до дясната му кълка. А рогатката е вид артилерийски бинокъл на триножник. С него се вижда ясно вратата на самолета. Един човек трябва да следи от земята, ако горе се случи нещо. Всъщност, самолетът се вижда доста ясно и с просто око, фигурите на отделящите се, са добре различими.

Първата фигура се превърта под вратата, куполът се напълва нормално. И вторият купол бухва като франзела.

— Хоп-па, на първия краката му артисаха във вървите — подсмихва се Дик.

— И какво като са във вървите? — любопитства някой.

— Ако ги измъкне, нищо особено. И става лесно. Но ако се блъсне надолу с главата при приземяване, ще си остане малоумник до края на дните си. И то — ако оживее… — отговаря сдържано Дик.

Всички гледат само първия купол. А Венци със сияйната усмивка продължава да виси надолу с главата. След минута Дик дава първите признаци на притеснение. Поставя мегафона пред устата си и отсечено нарежда:

— Извади краката от вървите! Извади краката от вървите!

Куполът нараства все повече, Венци продължава да виси надолу с главата. Дик продължава да повтаря отсечено командата, но мъжественият приятел явно е дал накъсо. Май както върви, вместо Венци, Сияйната усмивка, оттук нататък ще има Венци Малоумното… Ако въобще го има! По гърба ми пролазват мравки. Преди малко, бълхи. Сега — мравки. Много се навъдиха тия твари…

Все пак малко над земята лъчезарният герой се усеща. Измъква бавно дългите си крака от вървите и след секунди тупва на земята. Дик ме побутва по рамото:

— Бягай помогни на тоя смотаняк. Ако има някаква травма, вдигни ръка да пратим доктора с линейката.

Побягвам към сгърчения купол. Още няколко души тичат след мен. Венци лежи със затворени очи, лицето му е сиво като на Надето в самолета. Свалям бонето му.

— Венци, как си? — Отваря очи, гледа в небето с безизразен поглед. — Има ли ти нещо?

Сяда и мълчи. Мисли. После бавно се изправя. В погледа му най-после проблясва изражение. Истинска, неподправена злоба.

— Егати идиотите! Кой е измислил тая глупост — да се скача с парашут? Егати идиота! — Изправя се неочаквано енергично и тръгва решително право пред себе си. Към оградата. Сеща се, обръща се на 180 градуса и поема към портала.

— Чакай бе, свали поне парашута! — подсеща го някой. Но Сияйната усмивка вече е възвърнал увереността си. Не лъчи, съска. Влачи купола след себе си, без да му обръща внимание.

— Човек трябва да е наистина откачен, за да тръгне да скача с парашут! А тия, които му предлагат това, са убийци и са за пандиза. Копелета скапани…

Успяват все пак да го задържат, свалят му парашута и скоковите обувки. А той хваща пътя. Бос. Минава край групата на старта с решителна крачка. Оставам да прибера купола му в торбата. Мярвам отдалеч, че Сияйната усмивка внезапно посяга към Надето, но тя, пъргава като коза, отскача настрани и нещо се смее. Човекът с желязното хладнокръвие след минута е далеч, при портала.

— Защо ти налетя?

— Попитах го, дали се е усмихнал достатъчно широко, преди да се отдели от самолета? — отвръща ми спокойно тя. Някъде встрани на очите й проблясва искрица. Не, че се смее, държи се направо сериозно.

В този момент осъзнавам, че започвам да се влюбвам в нея.

… Разхвърляно, безотговорно. Истински…

Ограда с благороден характер

… Идва ред на четвъртия скок. Когато снощи минах край сградата на аероклуба, постоянното присъствие бе там. Там бе и инструкторът спускач на самолета. Капо ди тути капи, шефът. Подаде ми ръка и ме попита, искам ли да се включа в списъка. В кой списък? — Ами, за продължаване на обучението след петия скок. Дали искам?! — Едва ли има на планетата земя някой, който повече от мен иска да продължи да скача с парашут…

През нощта спя лошо. Доскоро се хвалех, че имам сън на младенец, закрилян от добрите сили. Но се хващам, че в нощите преди скоковете май не се получава точно така. Газят ме разни предчувствия, съмнения… Породени, най-вероятно, от обикновеното съчетание на страх и неувереност.

Но утрото е толкова чисто и лъчезарно, че бързо забравям нощните терзания. На автобусната спирка се засичам с Тони и половин час си говорим. За летището, естествено. Отстрани, може би изглеждаме досадни и скучни перушани, които едно знаят, за едно си баят. Но заразата ни е хванала здравата…

Все пак, съм неспокоен. Ей така, както се смея на чуждите майтапи, стараейки се да участвам в произвеждането на шегички, нещо ме ръфа отвътре. От друга страна, ме гази приятно и адреналиновата тръпка. Тая, със скачането, явно е по системата на мацката, когато й се случило първото върховно женско изживяване: сърби ме, боли ме, хубаво ми е…

Преди да тръгнем към самолета, спускачът и старите кучета нещо обсъждат южния вятър. И май имат някакви терзания?

Какво му е на вятъра? Лек, едва-едва подухващ, топъл, галещ. Не вятър, а мечта. Освен това, днес ми предстои да скоча в първа двойка, с Даниел. Дани има сини, ококорени очи и мощна фигура на тежкоатлет. Можеш да му се подиграваш колкото искаш, той те гледа лъчезарно и не му пука. За оптимизма му се ражда нещо като легенда: саксия да му счупиш о главата, той пак ще ти се усмихне…

Четвъртият скок не е първи. Вярно е. Но боботещата струя си е същата. Самонавивам се, че няма проблеми, но отвътре нещо ме подпира. Почти като първия път. Отделяне, разлюляване под опашката на самолета, куполът се пълни бързо. Всичко е наред.

… Ама не е чак толкова наред. Скоро установявам, че южният вятър доста се е засилил. След минута вече знам, че няма да падна на поляната на летището. След две, че това вероятно ще се случи някъде между сградите на военното поделение. Когато слизам под сто метра, направо ме хваща страх. Вятърът е много силен, доста над разумните граници. Ще се бухна здраво в земята, после куполът ще ме повлече. Ако съм счупил крак, което е много вероятно, влаченето няма да е от приятните изживявания… В последните секунди очите ми вероятно са ококорени като на Даниел. Тази ласкава земя… Предишният път беше ласкава, ама днес хич не е…

… Ударът разтриса и тяло, и мозък. Нещо изхрущява в десния ми крак, куполът моментално ме повлича, но само няколко метра. След това се залепва за някаква ограда. Продължава да пърпори яростно, но оградата няма намерение да го пусне.

Ограда с благороден характер. Готова да помогне на човека. А някои я наричат с презрителното име тараба. И казват, че била неодушевен предмет. Колко глупаво тенденциозни могат да бъдат хората понякога… Присядам и поемам дълбоко дъх. Добър си Господи, благодаря! Благодаря на теб и на тарабата…

… Добър си господи, ама не чак толкова. Защо ти трябваше да изпращаш този вятър? — Да де, знам. Обичаш да изпитваш любимите си чада. Май невинаги е на далавера да си точно любимо чадо Божие?… Мърморя си някакви глупотевини, реагирам на напрежението, което все още ме блъска отвътре. Опипвам ударения крак, после събувам обувката. Диагнозата е почти успокояваща: само съм го навехнал. Все пак ставам внимателно. Размърдвам се. Не, че е добре, но можеше да бъде доста по-зле. Дотичват двама войници.

— Тоя май е здрав…

— Абе, не те ли е шубе?

— Шубе ме е, ама мина. Защо казваш, че тоя май е здрав. Знаете ли нещо за приятелчето?

— Приятелчето ти пътува на аванта с линейка към травматологията. Счупил е крак. Влачи го едно може би двайсет-трийсет метра. Беше страшно за гледане, а на него какво му е било… Вие сте хора без акъл! — Последното изречение е произнесено с категорична убеденост. Диагноза. Може и да е прав, човекът…

Усещам неприятен хлад в стомаха. А здравият ми крак леко се разтреперва. Весела история. Имам си два крака: единият навехнат, а другият — треперлив… Само дано тия край мен не се загледат прекалено внимателно в долните ми крайници.

— Този ли е вторият откаченяк? — с разсеяно любопитство пита прислонилият се на завет до портала капитан.

Военният измисли интересна производна дума. Ако ти я прикачат като определение не можеш да се чувстваш любимец на съдбата. Щом и неодушевеният предмет ограда ти помага да останеш сред умеещите да се измъкват сухи от водата.

Божият бастун

Утрото е сиво, навъсено, размазано. Слънцето не се вижда. Подухва лек, но студен вятър. До последно се колебая, дали да сляза на спирката на училището или да продължа към летището. Не знам защо, но продължавам към летището.

През нощта из главата ми вилняха кошмари. Нямам спомен за сюжет, но утайката от преживяното бе: на някого, за нещо се оправдавах. Обяснявах. Обясненията май не се приемаха…

Нощният объркан сън сгъстява кръвта ми. Светът не е нито приятен, нито интересен. Би трябвало да избутам как да е деня. А утре да се надявам на нещо по-красиво и смислено.

Обикновено пътуването към летището ме зарежда с адреналин. Сега отивам да изпълня неприятно задължение. Казват, че парашутизмът бил непрекъснато самопреодоляване. Днес ще се затисна, а следващият път ще грее слънце, адреналинът пак ще ме тресе, ще се чувствам като състезателен кон пред бариерата на пистата. За да имаш дни със слънце, трябва да можеш да надживяваш тия, сивите. Така е поне според теорията на константните оптимисти.

Оказва се, че около половината от записалите се снощи не са дошли. Умните инструкторски глави се събират и решават: Ще се направи само една машина и то след замерване на силата на вятъра. Изнасяме се на средата на поляната, разстиламе старта.

Вятърът… бива.

Ще скачаме в двойка с Тони. По-тежкият трябва да бъде пръв, а ние сме на едни килограми. Умните глави решават: Тони води. Знам, че този скок не е по-опасен от предишните, но свитото отвътре не ме отпуска. Ако ще треперя така преди всяко възнасяне, май ще е по-добре да се върна на стадиона и да тренирам бягане… В този благороден спорт, даже според черните сценарии се стига до навяхвания. Най-много до скъсан менискус. Но не се трошат глави.

Дик ни помага да поставим парашутите и обяснява:

— Отделяне с хваната ръчка. Броене: 121, 122, 123, 124, 125 и рязко дърпане. Ясно ли е, новобранци?

— Ясно.

— Ъхъ.

— Не чувам в гласовете ви ръмженето на тигър. Ясно ли е!?

— Ясно! Р-р-р…

— Ясно! Ръ…

— Бройте високо на глас, за тренировка!

Броим. Филип стои отстрани и се подсмихва:

— Тук стигате до петата секунда. Ама горе ще дръпнете ръчката още на втората. Шубе, мамо…

Че сме зайци, зайци сме. Ама стига подигравки! Озъбвам се:

— Ще отворя на петата секунда, а не на втората!

— А да видим…

— Тихо. Равнис! Мирно! Към самолета! — командва спускачът.

Не знам защо, но нещо ме наежва в този човек. Още от първия ден. Не ми се е карал, напротив, хвали ме, но… просто не мога да му повярвам. Обяснимо е в този момент да мисля така. Отвътре ми е натегнато почти като при първия скок.

… Земята не синее, а сивее, някъде много надолу. Днес не ми е ден за летището. Липсва ми вдъхновението. И защо ми трябваше да се заяждам с Филип, че няма да бързам да отворя? Хем съм новобранец, хем много знам. Червената лампа светва, сирената изчегъртва: „Стани!“ „Приготви се, ръка на ръчката!“ Зелена лампа. „Скок!“

Тони изхвърча, държейки здраво желязото. Като тапа от шампанско, почти залепен за него, излитам и аз. Бързо изброявам и а-ха да дръпна, в съзнанието ми присветва присмехулната физиономия на Филип. Забавям още малко.

Парашутът бързо се напълва. Ура!

… Какво ти ура?! Вися на двайсетина метра над купола на Тони. Зоната на понижено налягане може да ме засмуче. Тегля бързо предни колани и се разминаваме. Тони остава някъде зад гърба ми.

Напирах на вратата, инструкторът е трябвало да ме задържи две-три секунди, за да се получи здравословен интервал. Не го е направил — от хуманно уважение към порива ми. Може да е проспал момента, човекът?

Какво да правя с ръчката? Да я нахлузя на ръка? Не, ръката ми не влиза. Да опитам да я вържа за колана? Опитвам, но не се получава. А ни предупредиха да пазим скъпоценния метал да не падне на земята, защото тревата е вече висока и трудно ще го намерим. Къде да й търся място на тая ръчка? Добре, в джоба на гащеризона.

… И пак виждам, че отново се нося към купола на Тони. Но този път съм само на десетина метра над него. Дърпам рязко задни колани и му изкрещявам да направи същото. Той реагира на крясъка, но явно бонето му пречи да чуе ясно гласа ми. Не ме вижда и не разбира какво му казвам. Започва да ме търси с поглед.

… А аз се изтърсвам на купола му. Той е приятно еластичен и в първия момент неволно се засмивам. Във втория усещам, че коланите ми омекват. Бърз поглед нагоре. Моят купол започва да се погасява. На четири крака побягвам по еластичната гърбица и се изтърсвам от нея. Оплитам се във вървите на парашута на Тони. Краката ми достигат някъде до главата му. Моят купол започва да се пълни отново и започва да мачка неговия. Завъртаме се…

Чак сега поглеждам поляната. Половината височина се е стопила, докато се ослушвах къде да сложа ръчката. Въртим се и падаме доста по-бързо от нормалното. Ако се блъснем в земята с тая скорост, първо ще се осакатим, после ще поритаме с крака, а едва след това, ще се възнесем при небесния повелител. Безсмислено праведни, с неизразходвана енергия.

— Ще ми разтваряш сноповете върви да опитам да се развържа по обратния път? Чуваш ли ме?

— Пробваме!

Въртенето продължава, но аз не гледам към земята. Знам, че видът на малкото оставаща височина ще ме гипсира. Действаме и… докъдето стигнем!

… Тони размества вървите, а аз стъпвам по раменете и главата му и се измъквам обратно. Не, че на моята глава и е хубаво, но с главата на Тони се отнасям направо безочливо. Но човекът мълчи възпитано, даже ми дава съвети. Ето, въртенето започва да намалява. Спира.

— Теглим странични колани!

— Давай!

Двата купола се отделят тромаво един от друг. И още докато разстоянието между тях е по-малко от метър, тупваме на земята.

Мамка му! Май ни се размина?! Мамка му!

При нас дотърчава Филип. Смее се с всичките зъби в устата си:

— Абе, пирати… Оживяхте! Бяхме ви отписали… Ей за толкова оживяхте… — и сочи върха на показалеца си.

То и ние май се бяхме отписали, ама… И от къде на къде точно пирати? В този момент усещам, че съм в някакво особено, крайно състояние. Ако Филип беше дошъл паниран и уплашен, може би щях да се разрева. Но той се смее, маймунякът! Започвам да се смея и аз. Смехът ми е малко нервен, но се смеят и другите край нас, та мога да не се грижа чак толкова за артикулацията. Голям смях пада…

Главата ми е още замаяна. Все още не съм сигурен, че това не е сън. Дали няма да се събудя, облян в пот. — Едва ли е сън?… Аз не сънувам кошмари. А това, което току-що ми мина през главата, беше кошмар на квадрат!

А, не сънувам кошмари… Това нощес какво беше?

В това време самолетът каца. Спускачът слиза бързо. Дотърчава при групата. Лицето му е пребледняло:

— Какво стана? — обръща се той към мен. Защо не към Тони, а точно към мен?

Все още ухилен, повтарям жеста на Филип с върха на показалеца си:

— Ей за толкова не се утрепахме… А ни бяха отписали… — После усмивката замръзва на физиономията ми.

Очите на спускача са огромни. На челото му е залепнал кичур мокра коса. А на мястото на притеснението, в погледа му се намества гневът. Чувам задъхан глас:

— Идиот! Млъкни! И си обирай крушите! Да не съм те видял повече на летището!

Край нас внезапно става тихо.

— Ама аз… — Отегчено и студено, през гръб, той повтаря безапелационно:

— Марш, казах! — Товарим багажа на камиона и се прибираме към залата. Вече няма смях. И коментари няма. Всички ме заобикалят някак много внимателно. Говорят си по системата всеки с всеки. С мен никой не разменя и дума. Все едно че ме няма. След като се преобличам, отивам и почуквам на вратата на инструкторската стая.

— Влез. А, ти ли си? Марш казах, нямаш работа тук. Карък!

— Няма ли да чуете?

— Марш казах!

— Може да сме се заплеснали и да сме допуснали опасно сближаване, но после направихме много по-трудното. И оживяхме! Защо не се замислите върху това?

— Марш, казах!

— А друга дума знаеш ли!

— Абе ти… Идиот!

— Един от двама ни явно е идиот! Но, извинявам се, това не съм аз! — Трясвам вратата така, че отгоре пада мазилка.

Нямаше как да обясня на инструктора смисъла на думата „идиот“. Че това е критично мислещ човек. И не е обидна дума. Но е влязла в масовия речник като елитна обида. Така я употреби и инструкторът по мой адрес. Не успях да вляза в обяснителен режим с човека. Защото бях изритан. Вървя край шосето. Вървя и рева така, че и най-гласовитото магаре би ми завидяло. Рева! От яд. От болка. От разочарование. Отбивам се на една полянка, лягам по корем. Вече мълча. Мълча и слушам. Онази песен звучи в душата ми:

Всяка моя мечта се понася като облак

във ветровитото небе…

Всяка стъпка, която правя,

е грешна крачка по пътя…

Какво мога да направя?

Какво бих могъл да направя?

Сега всичко е различно.

Целият ми живот се преобърна!

„Какво бих могъл да направя?“ Смоуки са изпели тази песен за мен. И за такива като мен. Химн на каръците. Затрогващо красив и отчайващ.

Навлизам в града. Краката ме болят, но ходенето временно ме спасява от самия мен. Какво бих могъл да правя сега?

Ами например — да скоча пред трамвая… — И да вкарам ватмана в затвора. Мисленето в тази посока не води доникъде. Затова ли оживях? Мамка му, не знам как, но оживях… И трябва да мисля как да живея оттук нататък, а не как да вкарвам невинен в панделата, за да удовлетворя уязвеното си честолюбие. Животът не ми е даден като вещ, която мога да продам. Или да захвърля. Животът — объркан, неудовлетворяващ, глуповат на моменти — е все пак най-хубавото нещо, което ме свързва с белия свят. А и с отвъдния…

Опитвам да си правя някаква оптимистична психотерапия, но май не се получава особено добре. Постепенно, до отчаянието, тихо започва да се намества страхът. Обикновен, мръсен, пълзящ като гъсеница страх… Сега, в този момент, можех да бъда труп. Още топъл. Защото нямаше да умра веднага след удара в земята, а постепенно, мъчително…

Вървя, вървя… И току се виждам на хирургическа маса, гол и съвсем неподвижен. Любознателен доктор ми разпаря корема с особен, лъскав нож. Старателно пише нещо в някакъв тефтер. Рутинна процедура, наречена аутопсия. Занимание за любознателни доктори. А което е по-важното — нито един разпран не се е оплакал…

Направо е интересно, да се виждаш отстрани гол. Интересно, та знае ли се… А не можеш да се сърдиш на доктора, който ще те разпори. Прави го в името на науката и обективността. Едва след като те разпори добросъвестно, след като детайлно ти разпастърмоса карантиите, ще се убеди на 100%, че си умрял от удар в земята.

По презумпция, човекът на науката трябва да бъде убеден в това, което записва на хартия. Така се изгражда личен авторитет, застрахован с доверието на учените. Това се знае от всички разумни хора, които ходят по земята и не скачат с парашут.

— Какво ти е, ей, приятел? — Пеликанът. Не животинката, а чешит с добра душа. Гледа ме разтревожено. Според теорията на вероятностите, шанса да го засека точно сега е едно на безброй. Но, ето го, пред мен е. Явно, освен тази теория, работи още някаква система. Обозначавана с обикновените думи Божа работа.

— А, какво да ми е?! Направо съм си добре. Само дето днес щях малко да поумра…

— Ела с мен!

Сядаме на пейка в някаква квартална градинка и аз започвам да говоря. Говоря и не спирам. Изливам насъбраната болка. Изригвам злобата. Направих почти невъзможното, оживях, а ме изгониха като мръсен пес. Признавам и за коварния лед, който се е наместил в гърдите ми. Усещам, че ще се разрева, заеквам и затискам очите си. Млъквам. Поглеждам Пеликана. Той ме гледа с неподправено, приятелско съчувствие. После ми се усмихва окуражаващо:

— Имаш да черпиш! Осъзнай го! Жив си! А можеше вече да си на оня свят. Сега, в тоя момент… Господ те е подпрял с бастуна си да не се търкулнеш в трапа. Господ лично ти е обърнал внимание! Проумей го, благодари му и не реви! Засмей се бе, идиот!

… Още една смислова функция на универсалната дума „идиот“… Смеещ се идиот, равно на оптимист. Явно, освен всеобхватната теория на вероятностите, основен фактор, определящ съдбините ни, е и божият бастун. Едва сега се засмивам. Странен смях, който се кърти от гърдите ми.

— Прав си. Ще почерпя, но друг път. Сега нямам кьорав петак в джоба…

— Това не го мисли. Ела с мен.

Стигаме до кварталната бакалия. Пеликанът хлътва в нея. След малко излиза с половинка коняк и започва да ми дава напътствия:

— Сега ще започне да те пролазва един такъв страх…

— От час и нещо ме лази. Казах ти вече…

— Ето, виждаш ли? Трябва да го затиснеш! Прибираш се и изжулваш половинката. Трупясваш се. Утре ще си кукуряк! Айде, чао! — Потупва ме окуражаващо по рамото. Колко свестни хора могат да бъдат понякога пеликаните…

Качвам се в трамвая, по пътя задрямвам прав. И в просъница преживявам отново случилото се. Страхът продължава да ме мачка. Сега можех да съм…

Прибирам се, пълня шише с вода и оправям леглото си. Доста е рано за лягане, но… Отварям коняка и опъвам яка глътка. Не налитам на пиене, липсва ми тренинг. Успявам да изгълтам първите стотина грама, но от там нататък става сложно. Наливам се, стомахът ми се гърчи, изливам обратно коняка в тоалетната чиния. Главата ми се замайва, но недостатъчно. И пиенето не може да ме спаси от страха, залепнал за душата ми. По някое време до мен присяда сестра ми.

— Какви са тия пиянски изцепки?

— Следвам съвета на един приятел?

— И защо?

Разказвам й. Доста по-накратко. Вече, с някакво мършаво чувство за хумор. Следват очаквани реплики:

— Имаше ли човек покрай теб, който да не те предупреди? Кога ще се научиш да си отваряш ушите и да не знаеш повече от всички?

— Най-вероятно никога, сестричке… Сега ме тресе от страх, като си спомня какво ми мина през главата. Но съм бесен, че ме спряха!

Уж се унасям. Но през нощта, много пъти, досадно, превъртам обратно лентата. Без да го искам. Преспивам, кошмарът ме събужда. Отново заспивам. Кошмарът олеква до неприятно изживяване. После просто до изживяване. На сутринта съм недоспал, но доста успокоен.

Какво да правя, от вчера умирах десетки пъти… Постепенно свикнах и с умирачката. И вече започва да ми поомръзва… Съобразявам очевидното: След такова изживяване или трябва да се върнеш в нормалния коловоз, или ще превъртиш. Защото добрият дядо Боже не е детска учителка, за да ти бърше сълзите и сополите. И да те гушка и успокоява.

Добрият дядо Боже помага, ако си помогнеш сам. Спасява само удавниците, които за нула време се научават да плуват. Когато се наложи…

С пагоните на дявола

Всеки човек има в живота си моменти, за които, хем му се иска да забрави, хем му висят като обеца на ухото. Не е приятно да си ги спомня, но и не трябва да ги забравя.

… Който е минал през началните стъпки на тръпката лудост, наречена парашутизъм, си мисли за тия дни със смесено чувство. От една страна е безпаметният страх, който те разтриса. От другата — вселенското усещане за простор. И за компресирания наркотик на чистия въздух в дробовете, докато се отделяш от вратата на самолета.

Бях с двата крака в това състояние. От многото четене на книги, особено през пубертета, знаех, че по света се случват много интересни и, което е по-важното, естествено героични преживявания. Случват се, ама на други хора. Оценявах моя живот като постен, та постен… Трябваше да минат доста години, за да разбера, че истински същностният период в живота на човека е точно детството. Но, това бе прозрение с доста по-късна дата.

След като направих първия си скок с парашут, най-после, се почувствах истински мъж. Или почти истински… Малко ме притесняваше страха, който съпътстваше скачането, но доста бързо установих, че това не е моя, персонална болест. От нея „боледуваха“ всички в групата. А когато си всред средата на един сходен, общ проблем, си казваш: е, и аз като другите. Нормално е.

Бягах от училище, трупах отсъствия, но… от време на време попадах в самолета и скачах. И този факт успокояваше всичките ми терзания. Летището — най-интересното място на земята…

По едно време стана нетърпимо интересно. Чу се: на поляната до пистата ще се снимат фрагменти от филм. В който имах шанса да попадна като статист. Статист, нестатист, после щях да имам материал за интригуващи разкази и за вдигане на стойки пред тия, които дисциплинирано ходеха на училище. И трепереха да не направят едно отсъствие. Знаех, че моята привидна свобода ги дразни и ги прави завистливи. Как да не споделяш точно с тях?…

И ето, снимките почнаха. Откъм слънчевия диск се чува се рев на мотор, някакви хора бягат по поляната, самолетът се снижава, стреля по тях. Някои падат, други заравят отчаяно глава в тревата. А ти стоиш на стотина метра отстрани и се кокориш с интерес. И си в час за хитрините, които зрителя пред екрана няма как да знае.

… Самолетът не е точно изтребител Месершмит, а безобиден Злин. На борда на Злина няма картечница, звукът се вгражда допълнително. А стрелба отгоре няма. Просто, на земята са заровени фишеци, които имитират обстрел отгоре. „Подплашените“ мъже в униформи бягат по определено трасе, за да не сгазят пиратките.

Но после, на екрана, всичко изглежда достатъчно истинско.

Следобедът се разбра, че някои от нас ще получат автомати и есесовски униформи. Защото утре ще има друга масовка. А отиди на училище!… При положение че можеш да попаднеш в числото на късметлиите.

До бараките беше израснало младо, черешово дърво. Пристигнахме с двама приятели рано сутринта, с първия автобус. И търпеливо трепетликахме от сутрешния хлад под дървото. Идеята беше: появяваш се пръв, пръв получаваш униформата. Така, както си стояхме и си бърборехме, стана леко весела случка. В чатал, на един от клоните на дървото имаше гнездо на гласовити птичета. Ние стоим отдолу и си бърборим, те си пеят над главите ни. И също се радват на все още студените лъчи на слънцето. Едно от тях, съвсем по природен закон, реши да си облекчи стомахчето при сутрешния тоалет. Бялата бомбичка, със снайперска точност, падна на главата на Теди. Разсмяхме се, разбира се, а той освирепя. Спретна съответния глагол, и тръгна да се катери по дървото, за да бутне гнездото на тия цвъкльовци. Хванах го за краката, опитвайки се да му обясня, че…

Още от малък бях болезнено милозлив. Затова никога не станах ловец. Ненужната смърт даже на глуповато птиче ми изглеждаше пълна безсмислица. А тогава, за едната бройка да се сбием с Теди. Тъкмо да се хванем за гушите, пред нас застана Гецата — началникът на летището. Гецата беше летец. И както се чуваше, направо добър. От друга страна, като физика, беше слабоват мъж с фалцетен глас. Без никаква героика в излъчването.

— Какво става, момчета?

— А, нищо, ние, аз… — смутолеви Теди.

Притежавах нелоша дарба в бързото измисляне на добре звучаща лъжа. Започнах с обяснението:

— С Теди отработвахме физическо натоварване. Един се катери по дървото, а друг му виси на краката. Допълнителни килограми, по-здрава мускулатура… — Не звучах особено убедително, но беше важно с нещо да започна. После ще добавям убеждаващи детайли.

— Ако това е свързано с каруцарски псувни, отработвайте други упражнения, момчета. И… такова… ако на обяд гнездото не си е на дървото, вероятно няма да стъпите повече на летището — обобщи с фалцетния си глас Гецата.

Това е да си на позицията началник. Няма нужда да биеш хлапето, за да го убедиш в правотата си. От две думи те разбира правилно. Бързо и бодро дадохме необходимите обещания, а Гецата отиде да си гледа работата. Теди излезе през портала и отиде до чешмата. Изми птичето петно от главата си. И отново станахме приятели.

Тогава, край летището минаваше международният път от Белград за София. От двете страни на шосето растяха дървета с огромни корони. Паваж, огради. Малко френски, провинциален пейзаж. По короните на дърветата понякога се закачаше и по някой парашутист. За допълнителна екзотика на френския пейзаж.

А чешмата имаше душа. И два великолепни, дебели чучура, от които на изобилна струя течеше хладна, витошка вода.

… Чешмата и днес е пак там. Отдавна забравила какво е да радваш хората с оптимистично бълбукаща радост…

Стана очакваното, хубаво чудо. Получихме бленуваните униформи. Есесовците може да са служели на неправилния бог, но униформите бяха без грешка. Залепнаха за телата ни. Прочетохме го в погледа на Надето, която ни огледа експертно и констатира по женски:

— Просто да се объркаш. В тия униформи ми харесвате и двамата…

Как да не надуеш перките при такъв откровен, женски комплимент? Освен другото ни дадоха и автомати. Развалени допълнително, за да не могат да стрелят, без патрони, но… автомати. Скитосвахме напред-назад, вдигахме стойки, чувствахме се интересни. Почти велики…

А снимките, в които трябваше да участваме все не почваха и не почваха. Дойде обяд, огладняхме. Хората от снимачния екип получиха неизвестно откъде сандвичи. Този яде, онзи яде… И ние уж сме от групата, а не ядем, а само преглъщаме и се оглеждаме.

Ударих го на размисъл. Първо — къде са сандвичите? — Къде могат да бъдат, освен в сградата на щаба, някогашната столична аерогара. Името бе величествено, но аерогарата бе всъщност едноетажна къща с пет-шест стаи в нея. Надникнах. Ами да, в дъното на общото помещение имаше масичка. На нея две касети. Едната празна, другата с няколко сандвича. Лелката с очилата се прозяваше. После влезе в съседната стая да си говори с друга лелка.

Влязох със скучаеща походка, тихо, като котарак, минах край касетите и свих три сандвича. Всъщност, опитах да взема четири, но в една ръка се сместиха само три. Бързо разкопчах униформата и ги натъпках в куртката си. Хубаво е да имаш вталена дреха, но това има и неудобствата си. Няма къде да скриеш и три сандвича.

Със същата скучаеща, но леко забързана походка, излязох. Смигнах на Теди и се изнесохме зад хангара. Там унищожихме за нула време сандвичите. После се завъртяхме отново пред сградата. Подпитахме някакъв чичо от екипа няма ли да започват вече снимките. Той ни отговори по еврейски — на въпроса с въпрос.

— Не виждате ли как пече бе момчета? Потърсете си по-добре хубава сянка и му дремнете.

Оценихме положително идеята му. Освен това ни се пиеше вода, а тази от чешмата пред щаба беше топла, от селския водопровод. Решихме да се разходим до чешмата с двата чучура, пред портала. От там изтичаше истинска, първокласна, витошка радост.

… Над чешмата бе разперила клони великолепна върба — ракита. Бълбукане на студена вода и шарена сянка. Можете ли да си представите нещо по-хубаво в тая жега?

На пейката до чешмата бяха приседнали възрастни мъж и жена. Нещо си говореха. Май — на немски. Отмаряха. Даже не погледнаха към нас. Теди загледа колата им и нещо съобрази.

— Айде да си направим майтап с тия шваби — предложи тихо той.

— Какъв майтап? — попитах го мързеливо. Защото усещах желание и аз да се наместя под сянката и въобще не ми се занимаваше с някакви си обелели старухи.

— Сега ще видиш — тихо отговори Теди. Насочи автомата към тях и кресна: — Халт! Хенде хох!

Дядото и бабата трепнаха като от удар с палка. Обърнаха се бавно към нас, в погледите им се изписа ужас. Вдигнаха над главите си разтреперани ръце. В първия момент и аз тръгнах да насочвам автомата към тях, но на секундата осъзнах, че правим върховна глупост. Обърнах цевта към земята и викнах на Теди:

— Абе, глупендер, усещаш ли какво правиш? Ами ако бабата инфарктяса?

— Спокойно брато, може да инфарктяса дядото — ухили се Теди. Беше доволен. Обелелите бяха направо ошашавени.

Вече знаех, че сме я загазили здравата и веднага тръгнах да успокоявам старците. На френски. Такъв език учех. На немски не знаех и пет думи. А и не бях сигурен, че наистина са германци?

… Оказаха се австрийци. Евреи. Накрая на войната попаднали в концлагер, облекли ги в раирани униформи. В лагера млади, хубави момчета есесовци си правели гаргара с живота на тия, в раираните дрехи. Тренирали въображението си в посока на мислене — каквото и да направиш на евреина, все е малко… Споменът за концлагера беше оставил неизбежен, вледеняващ отпечатък в живота им.

Постепенно, с годините, кошмарът уж започнал да се смива. След пенсионирането решили да си направят екскурзия до далечната балканска страна, за която се знаело, че има невероятно, красиво море. По обяд спрели колата пред някаква чешма, пили вода, и понеже не бързали, се заприказвали.

… Като в кошмара на най-черен сън, сякаш изсипани от небето, срещу тях изскочиха двама млади есесовци и им изкомандваха: — Стой! Горе ръцете!

Какво можеха да направят? Първосигнално вдигнаха разтрепераните си ръце към безмилостното небе.

Започнах да им се извинявам на паянтов френски език. За разлика от мен, бабката говореше този език перфектно. Не разбрах всичко, което ми обясняваше. Но почувствах каквото трябва. Бяхме им скъсили живота с години! С недодяланото си, хлапешко чувство за хумор. Перспективата с инфаркта беше съвсем реална и за двамата.

Само след минути ни простиха. Дядото извади от вътрешния си джоб снимки на две хлапета по на 10–12 години. Внуци вероятно? И ни ги показа. Сочеше снимките, сочеше нас и нещо обясняваше. Може би, че внуците им приличат на нас?

Само дано не е по акъл… — мина ми през главата. Извиних им се за десети път, забрах Теди и се прибрахме около хангарите. Опитах се да го нахокам, но той махна пренебрежително с ръка:

— К’во ти пука? Нали ни се размина… Видя ли как увисна ченето на бабока?! А очите на дядката станаха кръгли и големи като гевреци…

Усещах силно желание да му ударя шамар. От друга страна, макар и за момент, и аз вдигнах дулото на автомата. И го насочих към старците. Гафът беше съвместен. Бях изгубил позицията на поучител — мърморко. Нямах право на шамар.

Дадох му гръб и тръгнах към къщичката на щаба. Помотах се пред нея, влязох вътре. И чух угрижен женски глас:

— Уж контролирах раздаването. А три сандвича изчезнаха. Господи! В каква държава живеем?… Един от асистент операторите остана без обяд. Ужас. Ужас!

„Ама за сметка на това, две гладни души хапнаха!“ — успокоих на ум грижовната леля.

Излязох пред сградата, измих си очите с възтопла вода и продължих диалога с лелята. На глас. Казах:

— По въпроса за ужаса, питайте старците пред портала, госпожо! Те наистина знаят какво е ужас.

Когато филмът се появи на екран, напразно търсих сцената с нашето участие. Не стига, че ни снимаха отдалеч, ами въобще не ни показаха. Но не си го сложих на сърце.

А защо е такова заглавието на разказа? — Така се казваше филма: „С пагоните на дявола“.

… Чешмата и днес е там. Отдавна забравила какво е да радваш хората с оптимистично бълбукаща радост…

Закованата звезда

Печката започва да отделя равномерна, топлеща душата омара. Сядаме край нея. Дадена е великолепна идея — да си печем филийки. Ароматът на препечения хляб, усмивките, цялата скромна непретенциозност на обстановката създава усещане, което може да се нарече… войнишко братство. Може, ама е много сантиментално.

Хубаво е.

Трети ден чакаме да долети самолет, за да довършим програмата за парашутни техници. Предстои най-важното — скоковете. Но майката природа явно си има друга ценностна скала, по която нашето важно просто не е важно. Декемврийското небе е затиснато от пастелно бели облаци. Самолетът си стои на другия край на татковината. Нищо чудно летците там също да си пекат филийки.

Както вървят нещата, по-голяма част от групата ще си останат парашутисти теоретици. За случая Оги сътворява сентенция: парашутистът теоретик е толкова парашутист, колкото лирикът не пипнал жена — любовник. „Комплексарите“ сме трима — Алеко, с невъобразимата цифра от 130 скока, Румен — със 75 и моя милост, с 15. Скромно, ама съм в тройката. Другите не са се качвали на самолет.

Когато ме определиха за старши на курса не изпитах никакъв възторг. На тази позиция трябва да умееш да убеждаваш почти непрекъснато и за всичко тези нелоши, но коравоглави момчета. В същото време, каквото и да стане, виновните са двама: някой и ти. Да си малък вожд е свързано с големи неприятности. Защото винаги има по-голям вожд, който има задача да ти стъжнява живота. А над него — още по-голям със същата задача. И така, до безкрай. Реализация на теорията за разумното подчинение на най-висшия. Който, вероятно обитава територията над облаците. Никой не го познава, но всеки има някаква представа за него. Тази неопределеност стои в основата на подчинението на човек от човека.

Добре, че майорът е печен. На моменти мярвам насмешка в очите му. Но докато проверя вярно ли я има, нея вече я няма. Не мога да се оплача, не ми виси над главата, но ми държи каишката изкъсо. Нищо де, курсът свършва…

В един следобед става чудо. Съобщават, че Ли-2 е излетял и след около два часа, ако е рекъл господ, трябва да е при нас. И се започва една… Инатът камион не ще да запали. Затова парашути, платнища и цялото безкрайно разнообразие от багажи и апаратура се носят на гръб до старта. Луд, умора няма. Машината вече каца, а ние още мъкнем. После започва слагането на парашутите, строй, проверки, указания. Заповедите се сипят една през друга, всичките уставни, често — взаимно изключващи се. Шегаджийският термин за такова състояние е: кипи безсмислен труд.

Първият скок от програмата е опознавателен. Петият, който няма да бъде извършен — скок с оръжие. Петият става първи — направо скок с оръжие. Под запасния парашут на корема, като тояга, вече се мъдри карабина.

Адреналиновата реакция приятно ме тресе. Но нещо подсъзнателно се мъчи да ме подсети за проста истина, която се възприема на първо ниво. А, да! — Вече е четири. А към четири и половина се стъмва. Да му мислят тия, които командват…

Малко след като самолетът излита, поглеждам към земята. Тя вече сивее на нощ. Отварянето на вратата и буботенето на струята е мигът на истината. Тогава всеки „заек“ стига до баналния извод, че е сбъркал, като се е качил в самолета. Ама всеки!

Като капак, спускачът е новак в занаята. И него го тресе. Нервността му се предава на групата. Сирената изчегъртва. Команди: „Стани!“, „Приготви се!“. Очите на първия, Данко, са кръгли и изпразнени от мисъл.

„Скок!“ Данко, неочаквано енергично, тръгва да се отдели и… става весело. Ама много весело! Вратата на Ли-то е доста тясна и малка. Мъжагата напира навън, но карабината се е запречила напреко и не го пуска. В това време самолетът си лети. Спускачът вика нещо, откъм пилотската кабина се чува и гласът на щурмана. И той се опитва да даде съвет. Данко напира, самолетът лети, лети…, лети… Няма ли да се сети тоя нервак спускачът, че карабината минава през вратата само по диагонал?!

Най-после и той вдява и поусуква цевта на Данко. Якото момче изхвърча навън. Щурманът отново се обажда откъм пилотската кабина. Спускачът го гледа въпросително, явно не се разбират. Отново надвикване. Някаква сила ме тласка в гърба, напирам към вратата. Най-после спускачът ми изкрясква нещо, вероятно заповед за скок. Предвидливо намествам моята цев, оттласквам се от борда, струята ме грабва. Чувам характерния пришляпващ звук. Куполът на парашута се напълва. Оглеждам го, няма проблеми. Оглеждам се наоколо за други парашутисти. Няма наблизо. Добре!

Да видим сега пистата и светлинната маркировка. Пистата не се вижда. Не се вижда и маркировка. Явно сме доста далеч от летището. Това размотаване на вратата… Не е добре!

Опитвам се да съобразя посоките. Как летя самолетът, накъде трябва да е полосата. Господ сигурно знае. Аз — не! Просто ми е необходима светлина. Каквато и да е. А, да… На няколко километра прозират светещи точки, като на новогодишна елха. Село. До самото приземяване трябва да внимавам да не сбъркам посоката към него.

Студено е. По-точно — ледено! Куполът тромаво се полюлява от пулсовете на вятъра. През бонето се чува острото вж-жи-и-и… на северняка. Някъде, много далеч на хоризонта залязва сребърната, лъщяща монета на слънцето. След секунда и тя се скрива.

Тупвам в някаква слънчогледова нива. Докато събера парашута, под обувките ми се набива половин педя глинеста кал. Ходя като на кокили и се пазя да не посуча крак. Една травма сега не е само временна неподвижност. Нощ в това поле може да ме обездвижи завинаги.

Колко трае пътя до селото не зная. Но е много. Поради неизбежни, излишни размотавки. Когато стигна до дълбок дол, се налага да шаря край него, докато намеря проход. Държа под око луната. Намествам я напред и леко надясно. Май ме гледа и тя. Насмешливо. Последният километър ми помага лаят на кучетата.

Селските къщи дремят, оваляни в мъглата. Движа се през царството на поспаланковците. Някъде сънливо изкъркорва кокошка, после се чува авторитетното кресчендо на петел: „Спи бе! Спи!“ Това е вожд! Кокошките го слушат безпрекословно. При хората разумната йерархичност се получава доста паянтово. При кокошките — без грешка! Не върви да тропам по вратите. Ала в селото трябва да има кръчма, а в кръчмата — хора. Така откривам отговора на терзанията на стареца Диоген. Ако се появи сега с фенера, просто ще го посъветвам: „Търси човека в кръчмата!“

Затварям вратата зад гърба си и оглеждам помещението. Голямо, с няколко маси и огромна печка — варел. До масите, неколцина чичовци и лели. Пийват вино и ме гледат въпросително: „Момче, от небето ли падна?“.

Добър въпрос. Точно от небето! И да ви разкажа…

Виното зачервява ушите, стопля сърцето, развързва устата. Препечената сланина е върхът. Хубаво нещо е приключението, особено когато има на кого да го разкажеш. Хората са на годините на родители ми и явно виждат в мен свой син. Глезят ме с внимание. Разпитват ме с респект, най-често употребяваната фраза е: „Абе, не те ли е страх да се качваш на дърво без корен?!“. И приемат за нормален отговора ми: „Има страх, ама има и маймунско любопитство. Защото…“.

Постепенно започвам да усещам, че ако има нещо, което наистина ми е липсвало в последните месеци, това е точно вниманието на добронамерено настроени хора. Около полунощ сладките приказки все пак привършват. Следва лек спор в коя къща да спя. Всички ме съблазняват. Печели лелката с обещанието за пухен юрган. По дипломатически съображения, преди заспиване изслушвам казармена история от мъжа й. Добрият човек така приспивно разказва… След тази нервачка бързаница кой да ти предположи, че ме е очаквала такава хубава вечер?…

На сутринта бодро се изтърсвам от натоварения с чували камион точно пред портала. Оказва се, че съм първият прибрал се. До вечерта от сметката на дванайсетте липсват само двама, но за сметка на това — най-големите панти. При бог — син също е имало проблем с един от апостолите. Има група, има проблем.

Майорът до последно се надява те да се появят. Даже иска да остане да спи в поделението, но успявам да го разубедя. Лови последния автобус, като ми оставя домашния си телефон. С нареждането, когато ония двамата се появят да звънна, независимо от часа.

Не ми се налага да му развалям съня. Ония ги няма.

На сутринта майорът, с торбички под очите, се появява с първия автобус. И отива да пише в щаба карта — донесение, мислено разменяйки голямата звезда за четири по-малки. Разбирам го. Всеки може да си представи как се става от капитан майор, но обратното е не служебен акт, а хирургия.

Телефонът звъни. Дежурният от портала строго нарежда да дойдем да си приберем две неща. „Нещата“ са в етап на начално изтрезняване. Все още не са стигнали до самоход, даже и на зигзаг. Замъкваме ги как да е до спалното. Чак на другия ден научаваме одисеята им. Нашите „апостоли“ се приземили до най-близкото село. Там попаднали на „дами — самарянки“, които ги нахранили. Напоили ги. Облекчили ги по приятен начин от изживяното. Пак ги нахранили, пак ги напоили… и така близо две денонощия. Накрая ги натоварили на попътен камион и се отървали от тях.

Тъкмо се прибирам в залата, пристига майорът. Мълчаливо ми подава картата — донесение. Да чета, да си правя изводите какво може да ти сервира животът. Рядко срещащ се жест на съпричастност между началник и подчинен. Наистина съм доволен, като му казвам, че може да скъса вредния лист. Новината е така неочаквано хубава, че ледът на субординацията се топи и лицето му просветва: Появиха ли се?

Кимвам утвърдително.

— Веднага при мен на доклад! — по бащински строго нарежда той.

Пояснявам, че би било проява на мъдрост, ако не се интересува от тях в този момент.

— Пийнали ли са? — проявява умерено любопитство майорът.

— Меко казано… — бягам от точния отговор.

— Пияни? — въпросът е зададен вече с леко строг тон.

— На дърво! — изплювам камъчето. Щом толкова иска — да знае!

Можеше да се направи на завеян, ама не, та не…

Поглежда ме поучително. И пояснява:

— Пияни са момчетата. Нищо, ще изтрезнеят. Ще ги накажем. По устав, разбира се.

И господ обича грешниците. Защото се чувстват виновни. След акта на осъзнатото прегрешение, те са най-послушните. Как да не ги обичаш?

Не знам дали майорът се занимава в този момент точно с божествена психоанализа. Все пак тя е абстракция, а военните са хора конкретни. Но има и един, съвсем конкретен факт. Голямата звезда си остава закована на пагона.

Късметът на благовестителя

В армията се обзаведох с индиански прякор: „Тихата стъпка“. Като ученик бях тренирал бягане и докато науча едно от основните правила: „Не разкривай какво можеш, защото ще ти излезе през носа“, вече бях показал какво мога с краката си.

Служех в поделение на военновъздушните сили като парашутен техник, в обкръжение на професионални военни. По силата на някакъв специфичен рефлекс, кой как ме видеше, все ме пращаше някъде „На бегом!“ Колко километри съм навил тогава? — Грубо, около половин обиколка на земята. По екватора.

След известно време придобих липсващата ми тактическа грамотност и съумявах да икономисам доста крачки. Е, пак бягах, ама за собствено удоволствие. Може би, на подсъзнателно ниво все пак съм искал да покрия една обиколка на екватора.

По едно време се заговори за впечатляващо събитие — участие във филм, като дубльори. Два дни преди появата на екипа, парата вече бе подгрята до червено. Ще прескоча подробностите до започване на снимките.

Според режисьорския замисъл, началните надписи трябваше да текат върху кадри от полет на самолет на фона на слънчев залез. Ето, отделя се парашутист, след малко още един и така, докато свършат титрите трябва да скачат и парашутисти. Последният надпис се появява, когато един от героите се изтърсва върху покрива на попска къща. Защо точно попска? — Така било по сценарий…

Като идея — направо чудо… Като идея.

Встъпление: Топъл августовски залез… Щастливи глупачета — птичета пеят; проскърцват щурчета, дето сън не ги лови; привечерният ветрец шушне някаква история, ама не се разбира точно каква. Идилия…

Товарим се в стария Ли-2 и се възнасяме в лятното небе. Двайсетина офицери и сержанти. Сред тях, един-единствен войник — Тихата стъпка. Чест велика! В търбуха на возилото жега, всички потни и ококорени. Шега ли е, ще се увековечаваме… Някъде под нас лети големият комар, вертолетът. На него е снимачният екип с камерата.

Набираме необходимата височина, отварят вратата и първата двойка застава до нея. Отвън струята боботи, земята надолу сивее… Самолетът лети над огромна царевична нива. Светва зелената лампа. Първият се отделя, но в това време щурманът размахва ръце откъм пилотската кабина — да не се скача! Вторият остава до вратата. Оказва се, че има проблеми с изравняването на скоростите на двете машини. Самолетът се мярвал за момент пред обектива на камерата и веднага изчезвал. Сериозен проблем!

Ама много сериозен! Двойка парашутисти стои на вратата и чака. „Скок!“, „Чакайте, чакайте — стоп! — Пак са ни изтървали… Сядайте ако искате.“, „Айде, ставайте бързо! По-бързо де! Остави, пак нещо не се получава…“ От време на време скочи по един човек, най-много двама. Щурманът през цялото време маха с ръце като вятърна мелница. Надвиквания, надприказвания… И така около два часа.

Скачам някъде по средата на водевила, тупвам в нивата, прибирам парашута и се измъквам до втория външен царевичен ред. Съображението? — Позицията е стратегическа — аз виждам шефовете, те не ме виждат; и не съм подложен на непрекъснатия риск някой да ми извика „Бегом до…“. Лежа върху купола, слушам как пеят щурчета и блаженствам. След като се приземява и последният парашутист, полковникът дава заповед за строй. Армия без строй закъде? На строя хората се броят, дават се указания, хокат някого, правят се анализи и се извършват други полезни дейности.

Излизам от нивата и заставам накрая. „Равнис!“, „Мирно!“… До „Преброй се!“ добре. Броим се един път, два, три пъти. Да, ама една бройка не излиза. Сержантът Боре. Бързо разследване: С кого скача Боре? Преди кого скача Боре? След кого скача Боре? Някой да знае нещо за Боре?

Никой не знае нищо за Боре! Станала е тя една, ами…

— Боец, бегом до спалното помещение! Кажи на дежурния да вдигне всички по тревога! След десет минути да са тук!

Тихата стъпка търчи до помещението. Дежурният и дневалният играят карти. Предавам нареждането. „Добре, ей сега да си довършим играта“. „Виж, напечено е…“ „На кой му е напечено, да се топи у ледена вода. Ей го на, заради теб ми взе последната ръка. Я внимавай, стани! Тревога бе, сган сънлива…“

Не след десет минути, но след половин час войнишката група пристига при офицерската. Отново строй и указания, само че този път ОЦ — особено ценни. „Значи, бойци, разпръсквате се през два реда и внимавате! Ако видите купол и тялото на парашутист, което…“

Ако е станало това, което не трябва да става, душата на сержант Боре вече се е наредила на опашката горе, за да се представи на Всевишния.

Тръгваме от единия край на безкрайната нива. Търсим. Добре, че има пълнолуние. По някое време, след полунощ излизаме от царевицата. Нищо. Нищичко!

„Бойци! Задачата е отговорна! Отваряйте си очите! Може би човекът се държи с последни сили за живота, така да се каже… Отваряйте си очите ей, че ще ви…“

„Боре, дръж се за живота, пак идваме!“

Захладнява, царевичните листа режат ръце и лица. Псувни, кикот. „Ей го!“ „Къде бе?“ „Спокойно — майтап!“ „Да ти го…“.

Около три сутринта. Пак сме там, откъдето тръгнахме. Боре го няма. Офицерите се съвещават. Извикват Тихата стъпка.

— Бегом до портала! Там ще вземеш от дежурния бланка за…

Според здравите военни виждания, попълването на документ придава гражданственост на факта, че високият сержант преминава директно на подчинение на всевишния. Тихата стъпка приближава портала. Спира и мисли. Силно мисли. Вчера Боре дойде на работа с москвича. Сега москвичът го няма. Малко вероятно е и железарията да се е възнесла на небето, поради привързаност към собственика си. Почуквам на дежурния, той излиза, протяга се и пали цигара. Проверявам работната си хипотеза. Питам. Отговаря ми се:

— Он доде още снощи къде осем и половина, запали си московецо и си пойде дома. Жена му била в овулация, а планирали второ дете. Бързаше, човеко…

Боре, Боре… Знаеш ли колко пъти ще бъде спрегнат по твой адрес точно любовният глагол? И дали ще ти се размине само с това? Дано шефовете вземат предвид благородното ти намерение да подпомогнеш възпроизводството на нацията…

Не бягам, а летя. Искам да зарадвам хората. Докладвам. Офицерите палят по цигара с облекчение. И войниците също палят, но нервачки. Поради доброто си домашно възпитание няма да цитирам целите им реплики, а само началото. Започват с „Да ви…“ и „Да му…“.

Единственият, за който не се отнася хепиендът е Тихата стъпка. Ощастливяват го с непоряд, защото не е донесъл ненужната вече бланка. „Помислих, че…“ „Помислил бил… В армията не се мисли, а се изпълнява!“

… А уж режели главите само на само тия, които носят лошата вест… Оказва се, че може да го отнесе и благовестителят.

Второто пътуване с Александър Македонски 

Нощ, ръждива и неуютна. Мракът беше полепнал около всичко материално. В такива вечери хората с неустойчива психика посягат на живота си, а „отворените“ събират край себе си наивници, за да им разправят истории за вампири, скелети и лочене на кръв. Влакът дремеше в края на коловоза и създаваше усещането, че ще тръгне едва след като се наспи. Неизвестно кога. Вървяхме по слабо осветените коридори, заничахме в неотоплените купета, но не ни се влизаше в тях. Огледахме се като крадци и хлътнахме в първа класа.

Рай, забранен за простосмъртни двайсетгодишни момчета в отвратителни, шаячни униформи. Но ние проявихме хлапешка смелост и тя бе възнаградена. В купето, в което се намъкнахме имаше само една… фея. Въпреки оскъдната светлина на аварийната лампа, от нея просто струеше — французите го наричат „елеганс“.

А всъщност беше две или три години по-голяма от нас. Но тя беше от друг свят. Не беше хлътнала на страх в първа класа. Беше първокласна и просто си беше на мястото. В държанието й отсъстваше надменността, на която имаше право. Държеше се с нас добродушно и покровителствено. Като с домашни любимци, с който в момента няма настроение да се занимаваш.

Така да бъде! Настаних на съседната половина от седалката и с всяка клетка на тялото си се наслаждавах на топлината и полумрака, в който бяхме попаднали благодарение на дързостта си. Усещането за удоволствие се подсилваше от постоянната възможност да бъдем изхвърлени от нашия малък рай. Като Адам. За целта даже не беше необходима появата на бога. Достатъчен беше и един кондуктор…

Бях облъскан от милиони безсмислени неща, които трябваше да свърша през изминалия ден. Затова заспах за секунди. Сънувах нещо, което после не успях да възпроизведа, но беше много приятно. Събуждането беше смесица от амброзия и блатна вода. Хубавото идваше от меката ласка, което женският скут дава. Щом съзнанието ми започна да просветва, почувствах, че съм направил гаф. Веднага след заспиването, съм наместил удобно глава върху бедрата на съседката си. Последвал въпрос констатация: „На тоя май много му се спи?“.

Върху рамото ми се беше отпуснала изящна женска ръка със стилен златен пръстен. Изглежда съм се държал естествено като пудел, който знае как да се огали. Още сънен, рязко се изправих и започнах объркано да се извинявам. Феята ме погледна с леко отегчение и промърмори: „Споко, де! Какво толкова е станало?“.

След малко се появи и божият наместник — кондукторът. Без много пазарлъци ни изхвърли в полагащото ни се студено, второкласно купе. На земята раят не се дава на всеки. До сутринта зъзнахме и се опитвахме да си разправяме разни, уж приятни неща. Май не се получаваше…

… Величаех го с помпозно име — Александър Македонски. Значимият прякор не пасваше особено на физическата даденост на приносителя си. Коста беше направо грозен: лице, сипаничаво, с белезникава кожа; воднисти очи; рядка коса върху глава — пъпеш. Спирам до тук, защото каквото и да кажа още за външността му, ще е все в този порядък.

Но в него имаше и още нещо, което не се среща често. Противно на постановката, че македонецът е опак, заядлив и своенравен, Коста беше контактен, добродушен и внушаващ доверие. Не усещаш кога ти е влязъл под кожата, но ти е приятно да се оставиш в ръцете му. Въпреки че, обикновено просто те лъготи.

… Имаше едно първо пътуване, когато все още слабо се познавахме. Но тогава и второкласните купета бяха натъпкани. Носехме със себе си парашут, който трябваше да предадем в летището, до което отивахме. Висяхме в коридора без особена надежда да се класираме до място в купе. По едно време Великият все пак успя да хлътне вътре. Пет минути по-късно подреди звездите така, че и за мен се намери място. А нещото, което се случи през следващия половин час е трудно да бъде описано. Разказите за змейове, черни дупки и космически катастрофи бледнееха пред изживяванията, които бяха минали през главата на моя колега. Той беше безстрашният воин, оживял плъзгайки се по склон тогава, когато парашута му беше отказал да се отвори. При друг случай беше догонил във въздуха объркано момче, забравило да дръпне ръчката и фучащо към неизбежния удар със земята. В последната десета част от секундата беше отворил парашута му и по чудо сам бе оживял. Той…

Той… още не се бе качвал на самолет. Но това го знаехме само аз и той. Не и тия шарани, които го гледаха с неприлично отворени уста. От време на време, се чуваше междуметие или кратка фраза. Нещо от рода: „А?!“ „Айде бе?! Виж ти?!“ Ако ползвам скучното сравнение, той великодушно им подаваше бастун, а те кълвяха като невидели. Както вървеше, след малко биха клъвнали и на дръжка от лопата…

Периодично бях призоваван като свидетел на поредното чудо. И през ум не ми минаваше да го разоблича. Кимах авторитетно — да, така беше! И допълвах с детайли, които правеха пейзажа още по-автентичен. „Нали там, в ония дракалаци размаза пепелянката. Откъде да знае горкото животно какво ще му падне от небето…“

Покрай умонепостижимостите на Великия, се оказа, че и на мен ми се е случвало това-онова. Доста по-постничко от неговите изживявания, но все пак… Да сте чували слава да се дели на две поравно?! Жанрът си има железни правила. Ярък герой и асистент. Това е…

По едно време извади от парашута лъскавия кислороден прибор и започна да просвещава аудиторията, че това е „една такава джаджа, която изхвърля пилота от кабината, ако самолетът се подпали, например“. В главата на полуосведомения, полуистината става доказателство за автентична истинност. Разбира се, повярваха му едно към едно. След малко дотърчаха кондукторът и началник-влака с идеята да изхвърлят „джаджата“ през прозореца, за да не избухне в купето.

Предвиждах скандал, но Александър Македонски се пресътвори в Йоан Златоуст. Резултатът от бясното налитане на усърдните чиновници беше, че се преместихме в купето на началник-влака. Появи се бутилка с бодлив препек. И два буркана с домашна туршия. Ако потвърждаването на чужди лъжи е смъртен грях, само тогава съм си заработил вечно пребиваване в ада. Но бях спокоен. Вярно, лъжата е в челната десетка на смъртните грехове. Но тя е невзрачната провинциална братовчедка на фантазията. Досещах се, почти бях сигурен, че мястото на математици, физици и писатели просто не е в пъклото.

При първото пътуване заменихме висенето в коридора с благоразположението на важната фигура — началник-влак. С произтичащите от това привилегии. Екстра!

При второто, някакъв обикновен кондуктор ни лиши от магическото присъствие на една вълшебна жена. Мъка!

Рано сутринта се измъкнахме от вътрешността на студения змей и хванахме пътя към летището. Днес беше последният ни скоков ден в казармата.

Не виждах възможност за нормален живот, ако не скачам. Бях взел мерки, приеха ме в престижен университет, а връзката с цивилно летище ми беше уредена. Няма да си кривя душата — записах следването не заради интерес към някаква наука, а заради летището. Александър Македонски, противно на прякора си, не искаше от живота нищо повече от спокойствието на забутаното си родно село. Чакаше го и момиче, с което щеше да подкара нещата по отъпканата от дедите пътека.

Добре помня това пътуване, тази утрин, този ден. Но преди това…

Имаше един такъв прибор, КАП-3. Ако нещо се заплеснеш и не дръпнеш ръчката, той отваря на предварително настроената височина парашута. Но даже той не може да попречи на вироглавството на двайсетгодишния. Настроих прибора така, че да сработи едва при земята. Исках да направя по голяма задръжка преди отварянето. А още нямах необходимите навици и не бях овладял елементарни рефлекси.

При отделянето от самолета успях да легна на струята, закрепих се и десетина секунди падах нормално. И тъкмо се зарадвах колко съм велик, влязох в свредел. Земята и небето се замазаха пред очите ми. Знаех, че не трябва да се правя на умник, а да дърпам бързо ръчката. Но от центробежната сила ми е липсвала координация и ръката ми все не можеше и не можеше да намери спасителното желязо. Ако не бях пипотил КАП-а, той щеше да си свърши работата. А така щях да си сляза до земята с увъртяна глава и неотворен парашут.

Спомените от такива изживявания обикновено са фрагментарни. Нещото, което се е набило в съзнанието ми е, че слънцето се въртеше пред очите ми. Значи съм падал с гръб към земята. Имаше и неизбежното неприятно усещане, свързано с това въртене. И неистово до болка желание да се събудя от този сън… Дали е имало точно страх? — Едва ли… Нямаше кога.

Все пак намерих ръчката…

Сега ми е неприятно да си спомня на колко хора съм вдигнал кръвното. Е, след години аз пък станах инструктор. И се нагледах и натреперих от левашки номера, които въртяха поредните многознайковци. Бог въздава всекиму своето!

… Добре помня и тази привечер пред лавката на малката селска гара.

Знаехме, че оттук нататък пътищата ни се разделят. Всеки от нас беше с убеждението за правота на избраната посока. Сигурно е било качествено приятелство, защото никой не започна да поучава другия, да му дава акъл за довиждане…

Отпивахме мълчаливо, на малки глътки от сладникавата ментовка и гледахме постепенно изпъкващите звезди. Вероятно всеки е мислел за собствения си път.

Общи оставаха само звездите…

Краката на мухата

Ако следващите ми думи бъдат оформени във вид на самостоятелен разказ, той би трябвало да бъде озаглавен „Мухата“. Има ли някой, който да обича животинката муха? — Няма такъв? — Нормално. И аз не можех да допусна, че една муха може да ми окаже такава добра услуга, но ето, стана…

… От следващата сутрин животът ми протича по вече познат сценарий. За който си мислех, че принадлежи на миналото. Майорът отново не разговаря с мен, а нарежда на сержанта. Сержантът, обладан от важността на мисията си, пъчи пилешки гърди и ми крещи с неподражаемия си фалцет разни работи. Нищо не обединява така двама души, както общата им ненавист към трети. А си е радост от бога дадена, когато този човек ти е в ръцете и можеш да правиш с него каквото си искаш. В границите на устава, разбира се. Но Уставът също проповядва свещената теория за подчинение на капризите, пардон — на заповедите на по-старшия.

По обичай, завещан от дедите, парашутната зала трябва да се поддържа чиста. Стерилно чиста. Толкова чиста, че ако в кея влезе аптекар, да позеленее от завист. По практични съображения, това се прави от войниците. По съображения от висше естество, на другия войник — Александър Македонски бива забранено да докосва свещените атрибути метла и парцал. А аз съм възнаграден с щедрата възможност те да не излизат от ръцете ми. В познатия сценарий се набелязват и промени. Както може да се очаква — не от раздел приятни.

Първа и най-важна промяна. Всяка сутрин майорът лично започва да проверява как съм се справил с основната си задача — привеждането на залата в състояние аптека. И понеже това не може да се получи, дори да си магьосникът Абдуррахман, майорът се счита задължен да ми прочете пореден текст от конското евангелие. Всяка сутрин! В този случай той не възлага задачата на сержанта, а сам, мъжки се справя с нея. Влизаме в нещо като естествен диалог, при който единият крещи, а другият мълчи. За тия, които не знаят какво означава конското, пояснявам — ами, да ти се навикат. Както и колкото счетат за необходимо. Прави се обстоен анализ, в който крайния извод е предварително известен — глупакът пак не е…

Отначало постъпвам наивно, като се опитвам да обясня, че…

Резултатът от опита ми е, че майорът не прибягва до кухата, изкуствена патетика, а се отдава на най-обикновена, естествена ярост. Аз стоя от едната страна на масата в положение „Мирно!“, а той крещи от другата. Думите излизат от устата му на високи обороти. Нищо не разбирам, но и не е необходимо.

И това се повтаря всеки ден, всяка сутрин.

Правя нещо още по-наивно. Ставам в три през нощта и излъсквам пода няколко пъти последователно. Пълзя като невестулка по всички ъгли и обирам по десет пъти праха.

На сутринта майорът пристига вдъхновен. Оглежда, опипва. Не, че няма какво да каже, но няма къде да си завре пръста, после да го извади с чернилка на върха, да го пъхне под носа ми и да попита: „А това какво е бе, келеш?“ Този ден такова място няма.

А, няма…

Нарежда на Македонски да му намери стълба. Великият се връща след половин час и докладва предано, че стълба няма. Майорът го поглежда предупредително и му нарежда отново:

— Отиди, провери още веднъж, защото…

Знам, че за великия комбинатор е нищо работа да намери стълба. Оценявам жеста му. Но знам и какво значи това „защото…“ След четвърт час Великият се връща със стълба. Знам и какво ще се случи.

Залата е висока около три метра и половина. Над прозорците, на високи лавици са поставени две саксии. Е, до там чак не съм се катерил. Но, майорът се покатерва. С пъшкане, макар че го е страх. Но е парашутист и умее да преодолява страха си. Слиза с черно петно на върха на пръста. Малко е да се каже, че е доволен. Щастлив е!

Днешната му тирада е особено вдъхновена и яростна. Вероятно така, на Червения площад, вождът на световния пролетариат Ленин е клеймил световния капитализъм…

Аз не съм световният капитализъм, но бивам заклеймен не по-малко яростно. После ме изгонват от залата. Майорът и сержантът остават вътре, за да проведат съвещание — какво да правят с мен.

Тирадата на майора тази сутрин наистина беше впечатляваща. Великият излиза, видимо разтревожен и сяда до мен на пейката.

— Слушай, да не ти бръмне нещо в главата и да направиш някоя глупост…

— Каква глупост? — питам го разсеяно. Но него не мога да излъжа, той усеща нещата.

— Стисни зъби бе човек! Накарай се да мълчиш. Нищо не действа така обезкуражаващо на тоя, който вика, както мълчанието на този, който слуша. Не знам какво ще стане, но нещо ще се промени, повярвай ми…

— И в тъмния тунел ще видя светлина?

— Ще видиш!

— А ако светлинките са две? И се чува грохот?

Вярвам му, иска ми се да му вярвам, но… В главата ми нещо наистина отново започва да бръмчи. Утре съм наряд. С пет патрона в паласката. Няма да застрелям майора. Но ще го надупча в крака. За спомен. Да се помъчи. Казват, че страданието облагородявало. Виж, за мен разминаване няма. Така, както съм прав опирам дулото под брадичката. Патронът ще профучи през черепа ми…

Знам, че ще предизвикам болка в хората, които обичам. Знам, че ще попитат: „Защо?!“. Ами, защото отношението към нормалния човек трябва да бъде като към човек. Издръжлив съм, но всяко усилие има граница. Това е…

Всъщност, Великият е прав. Може да ми дойде второто дишане и за търпението. Макар че знам — няма да мога да удържа дълго. Но поне утре няма да правя глупости. Защото, това, което мисля, си е жива глупост. Глупост, която само изглежда като смелост. Вече съм така смачкан, че вариантът с изстрелите не е израз на кураж, а на безсилие.

От залата излиза сержантът и ни махва с ръка: „Елате!“. Великият се вглежда в очите ми, въздъхва и нищо не казва. Влизаме в залата.

Отново съм от другата страна на голямата маса в положение „Мирно!“. Майорът обосновава решението си. Понеже не съм човек като хората, не се чувства задължен да постъпва човешки с мен. През ума ми прищраква: „Ако това досега беше човешко…“. Вероятно малко съм се усмихнал, поне с очи, при тази мисъл. Майорът ме поглежда строго и отсъжда. Ще бъда отчислен от парашутната служба и ще бъда изпратен в охранителната рота. Да давам през вечер наряд, за да ми дойде умът в главата. Новината е неочаквано добра. Не успявам да проконтролирам реакцията си. Усмихвам се и се съгласявам:

— Да, така би било наистина най-добре…

Лош човек съм. Наистина лош! Майорът тъкмо беше решил, че е намерил начин да ми смачка фасона, а ето — аз даже се радвам. На такъв как да не му…

Това решение е коствало усилие на майора. Ако ме изгонят, трябва той и сержантът да дават дежурства при нощните полети. И, докато обучат друг, да вирят крака под самолетите. Майор нагоре с краката… Представяте ли си?

Друг начин няма! Така се монтират спирачните парашути.

При такава голяма саможертва, аз трябваше да направя поне отчаяна физиономия. Още по-добре, да помоля да бъда оставен, да обещая… Вместо това се смея и давам оценка на думите му, че така би било наистина най-добре. Отвратителна история…

Майорът впива в мен изтерзан поглед и процежда през зъби:

— Не, не си познал! Ще си стоиш тука, ще скатаваш, ще чистиш. Ще… — Следва позната тирада. И по информация, и по интонация…

Когато на човек му е писнало, прави неща, които не се побират в нормалния човешки разсъдък. След като майорът спира, за да си поеме дъх и изпомпва едно последно:

— Разбра ли? — чува една неочаквана фраза.

— Тъй вярно, разбрах! Но ме е страх, че… — Колко приятно е да чуеш от устата на дебелоглавия думичката „страх“…

— От какво те е страх? — пита почти обнадежден майорът.

— Че може да допусна грешка при скатаване например. При моето неуравновесено душевно състояние…

Той много добре знае, че съм педант. Освен ако не искам да допусна грешка. Но отговорността се носи от него, той подписва документите. Представяте ли си: Започват да не се отварят спирачните парашути. Или, не дай боже, някой пилот се катапултира, а парашутът му… След като е имало вече самопризнание за „неуравновесено душевно състояние“… Изревава като бик, когото колят:

— Марш навън! Келеш! — Явно, човекът много обича думата „келеш“. Отивам до вратата, искам разрешение да изляза. Майорът седи до масата и гледа в една точка пред себе си. Даже не ми махва пренебрежително с ръка. Почаквам малко и излизам.

Интересно. Сега би трябвало да ми е чоглаво. А не е. Между сивкаво пепелявите облаци по небето се прокрадват няколко разкошни слънчеви лъча. Май се закачат нещо с мен… Може би искат да ми кажат нещо?

На другата сутрин майорът показва, че е мъж. И се е взел в ръце. Осмислил е положението. Взел е решение. Всяка сутрин конско, по цял ден — гонка. Ще се прекърша, няма къде да ходя. И започва да действа по програмата. Първо: Конското…

Аз стоя от другата страна на масата в положение „Мирно!“ и слушам. Усещам — на края на силите си съм. Няма го допинга на слънчевите лъчи. И второто дишане никакво го няма. В един момент виждам нещо… На бюрото, встрани от мен, майорът е оставил пистолета си. Може би е зареден? Едно прищракване и ревящият лъв е мой… Няма как да стрелям в краката му, но ще го целя в рамото. Вероятно, моментът е дошъл? В състояние съм да тръгна да изкачвам Джомолунгма без кислороден апарат, но да продължат да ми храчат душата — това вече не мога да издържа. Колкото и нелогичен, вариантът с пистолета все пак означава промяна. Оттук нататък само чудо може да ме измъкне от положението, в което се намирам.

Пристъпвам от крак на крак и леко се измествам към бюрото. След минута повтарям маневрата. Вече съм на едно протягане на ръка от колана с пистолета. Пак не съм познал. Великият отива до бюрото с парцал в ръка, помества небрежно пистолета и започва да бърше плексигласа.

… В този момент чудото става. И се нарича муха. Странно, откъде се намери през зимата това благородно животно? Кацнало е на шкафа зад гърба на майора. Разхожда се и въобще не се впечатлява от крясъците му.

Някой от древните философи бил писал, че мухата има четири крака. Пък те били шест. Или обратно. Но хората няколко века вярвали, че мухата има не толкова крака, колкото има, а толкова, колкото бил казал древният философ. Какво ли не прави авторитетът с истината… Философът май беше Аристотел. А може би Платон? Или някой друг, няма значение. Виж го, милото животинче как си се разхожда, вглъбено в себе си. Не чува крясъците на тия откачалки, хората. Колко е интересно… Оттук е далеч, няма как да преброя колко са краката на мухата, но виж, довечера мога да опитам да я хвана и да ги преброя. Ще я уловя много внимателно, за да не я нараня…

Ревът на майора стига до мен като през две тапицирани стени. Да пренастроим слуха, защото май иска някакъв отговор от мен.

— Какво блееш като идиот, бе, келеш?!

Явно келеш е любимата му дума. Отговарям тихо и сговорчиво:

— Съвсем не блея! Мълча, както ми заповядахте!

— Млък! — И продължава на висок глас монолога си.

Но, чудото вече е станало. Съсредоточавам се в мухата над рамото му и я разглеждам. Докато майорът реди ценните си мисли, които аз така или иначе не успявам да членоразделя, мога да си помисля за това симпатично животинче, мухата. Мога да го направя сега. Мога да го направя и утре, когато майорът отново ще започне да се прави на оратор. Мога да го правя всеки път, щом ми се развика. Ако няма муха, ще си нарисувам мислено една, ще я разглеждам и ще разсъждавам върху нравите на мухите и хората. В някои отношения може да се каже, че мухите превъзхождат хората, защото…

Майорът май пак ме пита нещо. Не е учтиво да не отговарям. Момент да пренастроим слуха. Май ме пита за трети път?

— Какво ти става бе?! — Тоя път пропусна любимата думичка.

— Съвсем нищо.

— Сержант, виж го тоя как занесено гледа. Да не е нещо болен? — пак пропусна думичката. Нещо започва да се разсейва.

Сержантът познава достатъчно добре началника си и умолително проблейва с нежния си фалцет, че нищо, ама съвсем нищо не знае.

Майорът отново започва да вика, но вече му липсва вдъхновение. Гледа ме в очите и се мъчи да разбере какво е станало с мен. Мислено му отговарям: „Съвсем нищо“. Има ли наистина нещо, което да е „Съвсем нищо“? Или пък, има ли нещо, което да е „Съвсем нещо“? Като кажеш „нещо“ или „нищо“, разбираш нещо. Като прибавиш отпред „Съвсем“, какво става? Ами — нищо!

На следващата сутрин моделът с мислено изрисуваната муха сработва без грешка. Наистина, на една мислено изрисувана муха няма как да й преброиш краката, но това няма особено значение. Докато майорът вика насреща ми, уж силно, а всъщност — като от оня свят — имам възможност да размисля върху създаването на мислен модел за мислено преброяване на краката на мислено изрисувана муха. Наистина, съществува вероятността краката все пак да не бъдат преброени правилно, защото мухата е мислено изрисувана, но ако се замислиш… Сещам се още… Елинор Рузвелт, умна жена на умен американски президент, е казала много вярно: „Не могат да ни унижат без наше съгласие“. „Пардон, господин майор! Не мога да те спра да ми викаш. Но не съм съгласен да бъда унижаван! И ще продължа да се занимавам с мислена мухология всеки път, когато започнеш да редиш мъдри мисли по мой адрес.“

На третия ден майорът просто претупва конското и ме изгонва от залата. А на четвъртия става истинското чудо. Майорът въобще не ми чете конско. На петия, също. Странно, но и през следващите дни — също… Наистина, има инцидентни взривове от крясъци, но аз имам настройката. Вече знам как да изрисувам мислената муха върху дърво, стена, върху сиво небе. Вече съм перфекционист като художник анималист, рисуващ мислени мухи. Мога да нарисувам муха и върху визуален вакуум. Ако има нещо такова. Някъде.

… Интересен е светът ти, господи. Наистина интересен…

Белият каравел

Прежуря, като преди дъжд. Усещам неприятно потичане на пот под мишниците. Майорът прави проверка на екипировката и дава указания. Много ценни. Знам ги наизуст. На сън да ме попиташ, ще ги издекламирам.

Раздвоен съм. Възможността да скоча с парашут не се появява често пред мен. По-точно казано — мизерно рядко. От друга страна, днес имам рожден ден. По този случай ще бъда поздравен по радиото с песен, която много обичам. Имам предупреждение от татко: „Не пропускай момента!“. Сума ти народ ще чуе името ми и татковото банално пожелание. Разбирам го. Как да измислиш точно за рожден ден нещо, което никога досега не е пожелавано?…

Песента ще прозвучи след двайсетина минути.

Колебанието ми е кратко. Слагам парашута.

Вертолетът пука, трещи и вози по доста особен начин. И ни възнася бързо нагоре.

Морето под нас е спокойно. Толкова спокойно, че изглежда като гланцирано. Отдолу ни чакат малък катер и три моторници. Правят си разпределение по радиостанцията и към всеки парашутист, грижовно се насочва по едно бръмчащо возило. Да го посрещне и натовари, след като е паднал във водата.

В машината, с изключение на мен, всички други са млади военни летци. Някои от тях, вече с професионалната слава на откачалки, които не се плашат от самолет. Истински летящи лъвове. Но сега, всички те са странно, непривично кротки. Не лъвове, а замислени котараци. Пилотите не обичат скачането с парашут. Отделянето от борда е свързано с преодоляване на някакъв много устойчив инстинкт. Определено, не се чувстват комфортно — тук и сега. Като ги гледам, излиза верен афоризмът, че даже посред бял ден, те правели нощни скокове. Нищо не виждали. Как да видиш, като скачаш със затворени очи…

… Куполът пришляпва над главата ми и се пълни нормално. Имам около три минути за лирични съзерцания. Гледам първо брега, покрит с гъстата четина на дървета и храсталаци. Между плътно зелената, лятна растителност, прозират покривите на къщичките. Ей там, в онази градина има чучело със специално предназначение — да пази лозето от крадливи птичета. Случайно минах от там и видях, че птиците и чучелото са в приятелски отношения. Разбрах го по мърморенето на дядото. Той продава пакети с грозде на чужденците, които изобилстват тук. Дядо бизнесмен.

Обратно на зеления брегови оптимизъм, хоризонтът към морето е сив, почти черен. Някъде в далечината, се вижда диря от сажди — димът на кораб. Погледнат даже от високо, той впечатлява с размерите си.

Все пак, три минути са си само три минути. Докато се огледам, водата вече е под краката ми.

Цопвам до катера. От борда сръчно улавят купола ми и го измъкват. Аз се изкачвам по страничната, въжена стълба. На палубата би било даже хубаво, ако не подухваше този лек, но остър ветрец. Работата е там, че всички скочихме по бански. Да имаше как да облечем по някоя дреха. Сега… Да имаше, ама няма! Треперим дружно. Офицери с различни звания и един войник. Казват, че съвместно изживяната неприятност сплотявала хората… Може и така да е? Но все ми се струва, че бихме били сплотени и ако не треперехме толкова…

Отивам до човека с морската униформа. Добре му е. Не го лови никакъв вятър. Питам го колко е часът. Вади голям сребърен, джобен часовник и важно ми съобщава. Времето до секунда. Чудото в ръката му цепело секундата на две. Гарантирана точност. Произведено е в Швейцария…

По това време радиото излъчва песента „Белият каравел“. За един елегантен самолет. Полетът, с който може да бъде сравнен и с отплуването към нови светове с истински каравел. Не знам колко му е било интересно на Колумб, когато е отлепвал от познато европейско пристанище към непознат, хипотетичен свят. Надали си е тананикал точно песничка…

Много обичам песента. Има чудно соло на електронна китара… Мислено се заслушвам в незвучащата край мен мелодия.

При следващата машина, катерът се насочва към поредния парашутист. И ставаме свидетели на запомняща се сцена.

… Оказва се, че човекът не знае да плува. Въобще, тия, които не знаят да плуват, а скачат с парашут над морето, си имат още един, сериозен проблем. Жилетката — спасителен пояс ги държи на повърхността, но в такова положение, че лицето потъва във водата. Ако си с ума си, само леко подпираш с ръце, стоиш вертикално и дишаш нормален, морски въздух. Но човекът поддава на паниката. И започва да засмуква вода. Един през друг, крещим да измъкнат първо парашутиста. Но старшият на борда има друга подредба на ценностите:

— Дръжте първо купола, че започва да потъва!

Човек се дави, а той — купола, та купола…

Добре, че се намира моряк от екипажа, който, без да слуша заповеди и указания, скача във водата и бързо се насочва към човека помпа. Ловко го прихваща и го повлича към катера. Измъкват давещия се. От корема му се излива половин кофа вода и човекът тръгва обратно — от онзи свят към нашия. След като се посъвзема, дълго стои до парапета на борда и замислено съзерцава зеленикавата вода под себе си. От един младок в кариран бански разбирам, че неосъщественият удавник е пилот вертолетчик. Скаран със службата. По стаж трябва да е подполковник, но по чин е капитан. Явно, в тези минути мисли екзистенциално. Нещо от рода: „Брей, мамка му, колко му е да се удавиш ей така, за няма нищо…“. Покрай него съчувствено се навърта друг военен с неизвестен чин, вероятно негов приятел. Банските обезсмислят атрибутите на военната субординация.

— Как е? — пита съчувствено приятелят.

Неосъщественият удавник повдига уморено рамене:

— Още от сутринта ми се пие коняк. Опитах да го заместя със солена вода, ама виждам, че не съм бил прав. Човек трябва да поддава на първия подтик. Щом слезем на брега, ще се налея до козирката със „Слънчев бряг“. — Отлепва се от парапета и тръгва бавно към старшия на борда. Застава срещу него, гледа го и клати глава. Весел момент. Старшият е полковник, а капитанът го гледа направо безочливо. Затова, умни хора са измислили униформите. Когато ги няма върху военните организми, нещата могат да излязат от контрол. Вертолетчикът процежда бавно:

— Слушай, бай пенис… Казвам ти бай пенис, за да не използвам едно друго обръщение. Селско! Повече няма да ме видиш да скоча с парашут. Нито над вода, нито над суша… — и непочтително обръща гръб на началството.

Нетипична реплика. Представяте ли си: пенис с пагони?… Старшият се опитва да излезе с шега от положението. И връща топката с обещанието:

— За догодина ще те уредя с два скока. Над суша и над вода.

Капитанът вдига високо дясната си ръка. Пръстите изобразяват популярния фалически символ.

— Половин скок да ми уредиш, няма да скоча! — категоричен е нереализираният удавник.

Друго интересно няма. След обяд, та до късна вечер, скатаваме парашути. Лягаме и бързо заспиваме. Денят бе толкова дълъг, мокър и ветровит…

Човек не може да си избяга от късмета. Оказва се, че черешката на моята торта била приготвена за друго, постепенно втасващо изживяване. На следващата сутрин, след пришляпването на отварящия се парашут, виждам нещо по-различно над главата си.

Платът се е скъсал през четири от секторите над главата ми. Куполът се завърта бавно, но постоянно в лява посока. С леко притрисане. И ме снижава видимо с по-голяма скорост. Ако това се случи над сушата, без размотавки, трябва да отворя запасен парашут. Услужливата ми памет ми напомня подходящ виц: В лудницата построили плувен басейн със скокова кула. Направили откриването, официалните лица се изнесли и останали група ентусиасти с треньора си. Добре, ама басейнът бил празен. Треньорът обявил: Днес няма да тренираме плуване, а скокове от 10 метра. И, ако сте послушни, за утре ще ви напълним басейна и да плувате… Нали разбирате? — Ако се изтърсиш от десетметровата кула над празен басейн, не е здравословно. Друга е картината, ако под краката ти има дълбока вода. Както при мен, сега.

… Не, че ми е безкрайно спокойно, другите трима парашутисти се снижават видимо по-бавно от мен. Понеже скачам без боне, струята направо боботи в ушите ми. Адреналинът ми се е вдигнал, но все пак съм над дълбока вода. Достатъчно дълбока, успокояваща вода…

Въртенето и притрисането настойчиво ми напомнят, че нещата не са на шест. От катера явно ме наблюдават съпричастно. Малкото корабче пърпори бодро срещу мен. Отдолу нещо ми крещят и махат с ръце. И аз им махам и даже се усмихвам: „Няма страшно!“. Наистина няма страшно, докато…

… Докато не се уверявам, че може и да стане страшно. В стремежа си да дойдат колкото може по-близо, малко преди приводняването разбирам, че може да ми се случи припалубяване. Катерчето се завира точно под мен. Вместо пълен басейн, ето ти празен… Толкова много вода, а аз да се издъня на палуба… Въпреки изобилието на влага, преглъщам на сухо…

Все пак дядо Боже решава, че ми е още рано да се преселя в по-добрия свят. И праща спасителен, силен пулс на вятъра. Прескачам катера и цамбурвам на метри встрани от него. Благодаря ти Господи за протегнатата десница!

Ако разчитах на старанието на спасителите в катера, сега щях да съм доста поразглобен. Щях да врещя от болка. Да дишам трудно, на пресекулки. И да се пукам от яд, че вместо към цивилния свят, ще трябва да се упътя към отвъдния. И то след очакващи ме часове истински, неподправени мъки…

… С разпокъсани карантии. Пардон — вътрешни органи… — Нехигиенична истина: човек е зависим от здравината на кара…, на вътрешните си органи. На ниво живот.

Има израз: „Вятър работа“. Вече знам, че тия, които го употребяват не са прави. Ако не беше пулсът на вятъра…

Благодаря ти, господи! Благодаря! За пулса на вятъра. Обещавам, вече да не бъда само атеист под прикритие, а пълноценен вярващ. Обещавам…

Обещавам! Ама ти много не ми вярвай… Вероятно ще се сетя за теб, когато пак закъсам… Ама те и показно вярващите, се сещат за теб само при необходимост. Предполагам го знаеш?…

Хващам се, че подсвирквам нещо под нос. Нещото е с чудно соло на електронна китара. Хубава песен. За „Белият каравел“, който величествено отлита — отплува към далечни брегове…

Дишай!

Преди години трябваше да напиша статия, в която се споменаваше и за класически неудачен опит на американска пилотируема експедиция. Ще напомня накратко сюжета: През първия етап, докато астронавтите летят в посока Луната, нещо разтриса корпуса. Електрическо реле, което не съответства на схемата прави белята. Но това се разбира впоследствие. А в момента има само корав факт — взрив на борда. Дълги часове, астронавтите се преборват с какви ли не неприятни ситуации. Най-мъчителни са часовете, когато не работят филтрите за пречистване на въглеродния двуокис от въздуха на борда. А двуокисът се получава именно от издишванията на симпатягите. Дишаш — произвеждаш това, което постепенно те лишава от надежда за живот.

… Разбирах ги. Защото и аз бях преживял нещо подобно. През акварелно красив, пролетен ден. На два метра над земната повърхност. При астронавтите, виновен беше неправилен монтаж на джаджа. В моя случай, виновен си бях само аз.

Споменът беше толкова жив, че неволно задишах учестено…

… Исках да стана летец. Но не исках да ставам военен летец. Скрупули по отношение на армията. Директен вариант за обучение като граждански пилот тогава липсваше. След дълго колебание, се отказах да кандидатствам във военното училище. И попаднах, като войник, във военновъздушните сили. Занимавах се с поддръжка на парашутите на самолетите. Още не бях успял да надживея мечтата си. Остроносите метални птици ме привличаха като магнит. Понякога, преди нощни полети, отивах на стоянката на самолетите, отварях кабината на някой от тях, настанявах се удобно и хващах щурвала. Мимоходом ще спомена, че за допуск до самостоятелно влизане и работа в кабината на изтребителя, бях положил съответния изпит. Познавах съдържанието на много инструкции и бях убедил хората, че може да ми се гласува доверие.

В този ден, на свой гръб изпитах истинността на максимата: „В авиацията няма дребни неща“. Случаят ми остана ми в кръвта като подсещане. В живота не можем да знаем дали нещо, привидно дребно, няма да ни нокаутира.

За влизане в кабината на изтребителя, трябваше да се отвори фанарът, плексигласов капак на кабината. Задействаше се с ръчка, върху външната страна на левия борд. Дребен детайл — вътре се вижда манометър на въздушната система. Нали разбирате? — Поглеждаш манометъра, съобразяваш показанието и чак тогава задействаш механизма за повдигане.

… В този пролетен ден с леко пощипващ възстуден ветрец, отидох около час по-рано на стоянката, качих се по металната стълба, повдигнах фанара и седнах в кабината. После пуснах прозрачния капак, без да погледна показанията на манометъра. Започнах мислено да летя, разблокирайки въображението си. Размишлявайки за пореден път дали съм бил прав да се откажа от професията на военен летец. И така, фантазирайки и размишлявайки, прекарах доста минути в кабината. Слънцето препичаше през капака и ме подгряваше. Отначало приятно. По едно време ми стана доста топло. Започнах да дишам по-трудно. Досетих се, защо се получава ефекта със затрудненото дишане. Кабината беше херметизирана. Малкият обем в нея се насищаше с издишания въглероден двуокис. Изводът беше ясен и недвусмислен — трябва веднага да изляза навън.

Натиснах бутона за повдигане на фанара. Чу се кратко изсъскване, капакът се помръдна леко нагоре и… отново се затвори. Ха… това пък защо се получи? Погледнах към манометъра и веднага получих отговора. Стрелката сочеше нулата. В системата нямаше въздух. Фанарът нямаше как да бъде повдигнат по нормален път. Второ „ха!“, последвано от не особено интелигентно решение: Ще опитам да го повдигна на плещи. Стъпих върху парашута и напомпах мускули. Но… имах ли шанс да повдигна 200 килограма?

Ето защо, хората бяха поставили манометъра на такова място, че да се вижда и отвън. За да съобразиш предварително, дали да влизаш вътре. Защото, ако влезеш, а в системата няма въздух, става весело. Много весело!

Седнах внимателно и най-после започнах да мисля с цялата си глава. Трябва да дишам възможно най-икономично. Да се вълнувам възможно най-малко. Вълнението предизвиква дишане извън икономичния режим. Добра препоръка от късно съобразяваща глава. Погледнах часовника си. Поне той се показа добър към мен. И ме подсети, че до десетина минути, специалистите трябва да започнат да пристигат. А дотогава — икономично дишане.

… Ризата лепнеше по плещите ми, подгизнала от ледена пот. А слънцето ме запичаше като бухнал хляб в селска фурна. Съчетание, пази боже… Ама, дали Повелителят ще благоволи да помогне?! Не съм му само аз на главата. Сгафилите във всеки момент са милиони. И всички споменават името му. По различни начини, разбира се.

Аз ще бъда образец на благочестие! И смирение. Ще го накарам да ми обърне нужното внимание.

Бях осъзнал огромната грешка от дребното несъобразяване, но не исках да мисля по темата. Защото и мисленето водеше до допълнително изпотяване. А вече и пулса се ускоряваше.

Тия хора, къде се бавят?… А слънцето пече, та пече…

… Ето, зададоха се първите двама. Нещо си говорят, минаха край капана ми и продължиха нататък. Защо не ме поглеждате бе, хора?! Господи, обърни им главите към мен, моля те…

Зададоха се още трима, смеейки се. Подминаха, без да погледнат поне самолета, в който се потях, вече доста поизплашен. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да викам. Дебелият плексиглас над главата ми беше попивателна за звуци.

И Повелителят не обръщаше внимание на молбите ми… Да му се не види! Как поне един не погледна към мен?…

Зададе се радиоспециалистът. Той погледна. Видя ме. Най-после… Махнах му с ръка. И той ми махна. Прочетох мислите му: В кабината на самолета има човек, но с допуск. Значи… И си продължи по пътя. Ей… господи, сръчкай го. Допускът не осигурява чист въздух в затворената кабина.

Главата ми вече беше здраво замаяна. Искам или не, дишах учестено, на едри глътки. Белите дробове отказваха да изпълняват мъдрите указания на мозъка. През ума ми мина нерадостна мисъл: Ще пукна, но по впечатляващ начин. Както никой досега. Ще ми забравят и името, но ще преправят разни инструкции. В моя чест, така да се каже… И след години ще се знае, че един тарикат…

Ето, зададе се сержант, техник на самолет. С него често си разправяхме разни истории. Махнах му с две ръце: „Ела!“. Той тръгна към мен, но в това време го извика колега офицер и започна да му разяснява нещо. Сержантът го слушаше и от време на време поглеждаше към мен. Така се бях изпотил, че пред очите ми започна да се спуска лютива, солена пелена. Мразех бъбривия колега. Не, не го мразех, ненавиждах го. А кръвта блъскаше като чук тъпанчетата на ушите ми. Хора, погледнете най-после към мен! Защото, ако не го направите още сега, утре ще отворите работа на селския клисар. Да бие камбаните… Като не се задейства господ бог, се отваря работа за божия служител. Често става така. Шефовете обичат да прехвърлят работата на ситнежа под тях.

Най-после бъбривецът си тръгна. А „моят“ сержант се качи по стълбичката. Погледна ме — отначало усмихнато, а после — недоумяващо. Посочих му с поглед манометъра, човекът се шляпна по челото и бързо слезе. Войникът, който караше „апато“, камионът с бутилки сгъстен въздух липсваше, но сержантът се качи в кабината и опита да запали мотора. Моторът имаше свое виждане по въпроса. И, отказа да забръмчи. Господи… виж, направи нещо с тая бричка. Моля те! И без мен, утре ще има достатъчно дядовци и баби за опашка пред бюрото на Свети Петър. Непременно ли трябва да се появи и един млад глупчо сред тях? Точно аз ли трябва да бъда този глупчо? Има по-добри кандидати от мен, огледай се…

Сержантът излезе от кабината, а зад волана седна друг униформен. Припряно бръкна с ръка към таблото.

През замаяния ми мозък прищрака поредна, „успокояваща“ мисъл: Е, може и да пукна… Но ще се случи, след като са били взети мерки за спасяването ми… Слава тебе, господи! Казвам го сериозно. Господи, ако се намесиш в разбръмчаването на трошката. Или — ако утре ми се наложи да се представя пред онзи, с ключовете. От всяко положение трябва да ти бъда благодарен. И ще бъда. По два различни начина. Но, по първия, благодарността би била искрена.

… Камионът тръгна. Сержантът изтича пред него и припряно напъха накрайника на шланга към клапана в тялото на самолета. Стрелката на манометъра помръдна колебливо и леко се повдигна. При показание половин атмосфера вече можех да натисна спасителния бутон. Хайде бе стрелка… мамка му…

Бях толкова разцентрован, че при първото посягане не успях да уцеля бутона. След втория опит дочух съскане и фанарът започна бавно да се надига. През следващите секунди вече поемах като астматик най-сладките глътки въздух през живота си.

… Неповторимо усещане. Вятърът леден, пейзажът край мен — размазан, сержантът нещо ме хока, но аз дишам… дишам… Дишам! Хора, ако някой ви каже, че на тоя свят има нещо, по-велико от дишането, просто не му вярвайте!

 

 

… Ето защо, пишейки статията за астронавтите от „Аполо 13“, задишах учестено. В мен се беше разблокирал ироничен, жилав спомен. Разбирах добре симпатягите. Толкова добре, колкото никой от хората, които щяха да четат за тях. И за техния истински подвиг — те бяха съумели, въпреки обстоятелствата, да дишат!

Златните копчета на Наполеон

Притичвам на бос крак до съседното бунгало. Още отдалеч усещам възбуждащо изкушаващ аромат. Оля ме посреща с мека приветливост, свещенодействайки върху масата. Оля гадателката, жрицата на кафето. Жена с насмешлив и деликатен поглед, който разбърква по приятен начин душата ми.

Пред нас мъглата се стеле като стъклен памук между огромните борове. От гората се носи смесеният мирис на гнило и свежест. Росата още не се е вдигнала. Самотно проскърцва гласът на птица. Няма да се учудя, ако от храстите изскочи рошаво мече.

За тези десетина дни придобих вкус към кафето. Досега го пиех или за разбуждане, или защото и другите го пият. Сега пиенето на кафе е ритуал. Винаги съм внимавал с рускините, но Оля е изключение. Сдържана, излъчваща много фина човещина. Иронията прозира през думите й, но ирония добра, без грам злоба. Няма да правя анализ на достойнствата й, но вероятно, ако бях я срещнал по-рано, ако тя не беше с Олег, не бих седял само на „кофепитие“ с нея. Когато й го казах и то напълно сериозно, в присъствието на мъжа й, Олег се подсмихна: „Да, ама аз я срещнах преди теб!“ — констатация без грам ревност, злоба или друг мъжки атавизъм.

Като всички руснаци, Олег обича водката. Като повечето рускини, Оля си има едно на ум към нея. Това е постоянна тема за размяна на двусмислени сентенции за отношението на двете нации към алкохола. Тримата просто се разбираме. Сега двамата й мъже — малкият Митя и големият — Олег, още спят, а ние отпиваме от сладостта на сутрешното кафе. Съчетано с удоволствието от нищо незначещите думи, които си разменяме.

Привършвам със скоковете и утре си тръгвам. Вероятно никога повече няма да се видим. Добросъвестно ще си разменим адресите, ще напишем по две-три писма и връзката ще залинее естествено, като есенен лист. В това има някакво тъжно, но и светло очарование.

Подавам чашата. Гадателката Оля я гледа, отначало изследователски, а после с любопитство. Пояснява, че скоро ми предстои нещо, търси думата, екстраординерно. Ивица някаква й го подсказала. Рядко срещаща се ивица.

Откъм скритото зад дърветата шосе се дочува клаксона на автобуса. Тъпча партакешите и каската в скоковата торба и обувам кецовете на бос крак. Тия чорапи сутрин все ги няма. Научили са се от краката ми как да бягат…

Да бе, точно пък екстраординерно. И тя измисли една дума — на три етажа, с балкони към четирите посоки. А е много сдържана в изразите си. Какво ли й стана днес?

… Снижавам се към пясъчния кръг. Над самата земя парашутът започва да трепти и реагира по-нервно на командите. Забелязвам, че ми махат откъм платнищата при старта — ела тук. Правя завой и се изнасям за приземяване при групата. Поглеждам часовника — единайсет и половина. В дванайсет скоковете трябва да се прекратят. Норматив. Плавно докосвам земята така, че леко прескачам пейката и сядам върху нея. Демонстрирам възможности, покрай мен добродушно се смеят.

Обясняват ми, че за последно ще се прави една бърза машина от 2500 метра. Липсва им още един човек. Нямам парашут? Маша ми дава нейния, тя е навехнала крак. Правих няколко скока за събиране във въздуха с женската група, паснахме си и сега мога да стана временен петел на харема.

Докато самолетът набира височина, се занимавам с парашута. Сбруята на Маша ми е малка, затова охлабвам токите и се намествам в нея. На 800 метра ще пуснат двама новобранци, а ние ще продължим нагоре. И двамата са едри, с големи, още неуспокоени очи. Игор отваря вратата, корпусът потреперва от оттласкването на първия, после на втория. Трябва да охлабя още малко токата.

… Става нещо! Всички са се вторачили към вратата, а спускачът се е надвесил навън и като че ли държи нещо. Тежко… Жилата на вратата му се е опънала като въже. Въже? Въже… Ставам и надниквам. Е, такъв звяр няма, това, което виждам, не се е случило!

Второто момче се е завряло под автоматичното въже на първото и обесено на него, се ветрее до корпуса на самолета. Игор се опитва да направи нещо, но нещото, което може да направи е просто да го държи за едната двойка колани, без с това да му помага особено. Не може да го изтегли обратно.

Опитай да извъртиш тая магия, да се спукаш няма да успееш, но щом е за проклетия, станала е… Преди дни чух впечатляваща статистика точно за тоя тип парашути — с тях са изпълнени над милион скока без нито една засечка. Но някой е дръпнал дявола за опашката и сега… Сега какво?!

Сядам си на мястото. Руснаците да се оправят! — Да се оправят, но кой? Людмила? Таня? Тук си е нужна мъжка сила, а и тя няма да стигне. Втори човек трябва да се улови за вътрешния кант на вратата с лявата ръка, да се плъзне внимателно прилепен о борда, да хване другата двойка колани, да се набере. И двамата с Игор да се опитат да внесат висящия обратно. Пък той надали вече е жив…

Не, просто няма да се получи! Пробвал съм го. Излезеш ли извън борда, си извън борда! Номерът с набирането обратно не става. Та и с половин обесен в ръката…

Следващите секунди почти ми се губят. Споменът е фрагментарен: струята ме блъска, подпирам се с коляно на ъгъла на вратата. Яката на недобре закопчаният гащеризон ми бие бързи, бръмчащи шамари по бузата. Нещото, което липсва, е емоцията. Справям се с тежък физически проблем, свързан с доста неудобства. Опитвам се да направя нещо, което не е лесно… В такива моменти, човек действа по инстинкт. Първосигнално. Анализите са за после, на земята.

… Получава се! И то толкова лесно, че даже не си вярвам. Главата ми ражда услужливо теория за импулси и мускулни… Моята глава може да формулира теория за всяко явление. Не съм сигурен, че винаги е за добро…

Върху лявата длан имам ивица от премачкано. Но, в първия момент не усещам болка. А хлапето май е живо? Захлипва, не може да поеме въздух. Автоматичното въже е направило по врата му впечатляващ, син кант. Сега сигурно бере душа? Не, пое въздух. Лежи бе човек! Инат! Сяда, гледа умно, ама много умно. А после решително заявява:

— И все пак ще скачам! — Юнак! Както се казва, чутовен руски герой…

Глупчо. С характер!

Вторият момент е, че на земята, по време на атракцията никой не ни е наблюдавал през окуляра на рогатката. А обикновено там стои дежурен. Да е гледал…

Третият. Игор ме помолва да потулим случая. Може би частично, временно… Докато отгърми.

Това, за което Игор днес би отнесъл наказание — шамар, утре би се разминало с назидателно мърморене. Кой оптимист би си поръчал точно шамар, ако може да се размине с него? Докато се снижаваме го подпитвам, не може ли да се обмисли друга трактовка на станалото? Все пак дадохме втори шанс на хлапето… Той се засмива криво:

— Не познаваш системата ни. Има предпоставка, трябва да има и наказания. Какво си мислиш, че ще ни потупат по рамото само затова че го извлякохме обратно?!

Приемам думите му. Той по-добре си познава порядките в къщата.

Минават три години. Отново съм на това летище. Имам си приятел, бивш летец бомбардировач, сега политически офицер. От породата на тия, които цял живот четат и с нещо си тъпчат главите. Ако по вечерно време седнем да си говорим на бутилка водка, не ни стига нито нощта, нито бутилката, за да довършим темите. Разпознава картините на Брьогел, Реквиемът на Керубини му е слабост, а Хегел му е за малкото пръстче… Умее да поставя фактите в неочаквани ракурси и така ме кара да се почесвам по главата. Умен е. Умен и свестен. С възкисело чувство за хумор.

Е, невинаги говорим само за класика в изкуството…

Споменава нещо и за атракцията, но по-друг сценарий и с други действащи лица. Пояснявам му, че не е така. Откъде знам? Ами, имах честта да участвам в шоуто, като директен изпълнител.

Отначало не ми вярва. Опипва ме с въпроси. Ако импровизирам, ще се издъня в детайлите. Вижда, че боравя спокойно с имена, подреждане, факти. Недоверие постепенно се сменя с любопитство към подробностите. А после с откровен присмех.

— Адаш, извинявай, но ти си глупак!

— Някаква малко по-мека формулировка?

— Няма! Ще ти задавам въпроси. Отговорите ще си даваш сам. И ще се увериш, че си глупак. — Произнася „глупак“ с явна наслада. Отпива сочна глътка водка. — Защо си замълчахте?

— По няколко съображения. Щеше да се преустанови обучението по експерименталната програма.

— Не е вярно! Трябваха ни хора за Афганистан! Не можехме да останем без пушечно месо из планините. — Не го попитах. Знаех. Обесеният под самолета беше точно пушечно месо за Афганистан.

— Щеше да го отнесе инструктора на курса. Приятел ми е.

— Ресто! Саша е тарикат и умее да се постави!

— Щеше да си изпати началникът на аероклуба. Беше свестен човек.

— Правилно. Свестен беше. Затова го и изгонихме. Идеалист! Друго?

— Друго няма.

Съсипа ме с аргументи. Прав е! Опитвам да обясня позицията си с последния довод:

— Освен другото, Игор ме помоли…

— А ти защо го послуша? Не можа ли да осъзнаеш личния си интерес? Въпрос от следващата група. За какво се дават званията и ордените?

— За подвизи.

Гледа ме подсещащо. В погледа му се чете: „Говорим сериозно!“. Повдигам рамене.

— Майтапя се, наясно съм. По идеологически съображения. За впечатляващи щуротии. Да се палят хората, най-вече младите. Да не се колебаят да си трошат даже главите, ако Нейно Величество Системата го изиска. Явлението трябва да е впечатляващо. Ако трябва, се понапудря. Прави му се политическа козметика…

— Точна констатация, но закъсняла. Ако не бяхте се правили на скромни, от Москва, до час време щяха да дотърчат необходимите журналисти. На другия ден, на първите страници на официозите „Правда“ и „Известия“ щяха да се мъдрят заглавия: „Съветският парашутист, майсторът на спорта Игор… и българският му колега майсторът спорта Владимир… спасиха живота на…“. След такова заглавие нормативно следва присвояване на званието „Герой на Съветския Съюз“. Не е ли порок скромността ви, помисли? Лишихте братството между два народа и натегачите политофицери от такъв лъскав пример. За бой сте!

Игор бил помолил да…

… Минават още две години. Пак съм на летище Волосово. Приклекнал съм и скатавам парашута. До мен застава атлетичен лейтенант от десантните войски. Проскърцващите ботуши, коланът, новата униформа и много детайли по нея издават новопроизведения офицер. Гледан отдолу, изглежда още по-висок.

— Знаеш ли аз кой съм? — Въпросът му не излъчва скромност.

— Нямам честта да знам. Но ако искаш, представи се.

— Аз съм този, който зависна под самолета.

Гледа ме настойчиво. Кой знае защо, имам усещането, че очаква аз да му благодаря? За предоставената възможност да му стана спасител, може би?… В този сценарий има нещо нелогично и сбъркано…

Ако по случая беше създаден филмов екшън, тук трябваше да следва сдържана мъжка прегръдка. Но това е случай от ежедневие. Лейтенантът явно решава, че е казал каквото е трябвало, обръща се на другата страна и отива при свой познат да си говорят.

Не знам дали това е точно суетност? Но… ми се искаше да чуя една дума! Не я чух.

Моят приятел, офицерът летец разсъждаваше грамотно политически. Логиката му бе желязна.

… Трудно ми е да го обясня. Дали не съжалявам за пропуснатата възможност да стана титулуван „герой“? Може би… да, но малко. Все пак и аз съм човек, а човекът е суетен. Но определено вярвам, че нещата в живота се подреждат не по политическа, а по своя, категорична логика. Вярвам, че ако е трябвало, съм щял да стана даже „Герой“.

… А се сещам и за друго виждане по въпроса — шегаджията Наполеон нарича ордените копчета… И ги цени точно колкото копчета. Но, знае как да кара възторжените будали да жертват живот за копче.

За всеки французин е сбъдната мечта, да стане кавалер на „Почетният легион“, например. Опитай се да убедиш удостоения, че орденът му е копче. Няма да се получи. Умен е Наполеон, наистина е умен.

… А от онези дни имам наистина хубави спомени. За утринното кафе. За добрата гадателка Оля. За топлината, която се излъчваше от онези, на пръв поглед незначителни разговори. Които придават на обикновения живот тръпка, граничеща не с временното и суетното, а с истинското и вечното.

Букет от магарешки тръни

Понякога го правехме. Когато на някого предстоеше скок, номериран с кръгла цифра, не се изпълняваха обичайните, поомръзнали тренировъчни задачи. Отпускаше се нещо по-свободно.

В този ден повод за разнообразяване ни подсигури двайсетгодишно момиче. Русо и доста хубаво, когато е облечено като млада дама. Но не губещо чара си и когато е с екипировка. Казано по друг начин — умеещо да залепва мъжките погледи върху себе си.

… Рано сутринта, някъде малко след шест. Слънцето сънливо пролазваше зад далечните, мътни облаци. Бяхме навлекли толкова дрехи, колкото можехме да напластим една върху друга. Докато се възнасяхме нагоре пилотът, добра душа, включи отоплението. Отначало беше даже приятно, но скоро се препотихме.

Добрата душа изключи отоплението.

На 3500 метра отворихме вратата на самолета. И за секунди загубихме комфорта, който топлината дава.

Жената си е жена, даже в непривична обстановка. Макар и с каска на главата, момичето оправи някакво въображаемо кичурче коса на челото си и малко нервно облиза устни. Трябваше да се отдели първа, затова застана най-близо до вратата. До нея беше приятелят. Аз бях последен.

Последно опипване — проверка на токи и колани.

В такива случаи трябва да се спазва едно правило. Вторият и третият се отделят възможно най-бързо след първия. Популярно сравнение — изхвърчаш като тапа на бутилка шампанско. Но… приятелят, въпреки старанието си, беше тромавичък. Просто не можеше да изгърми като тапа. Щеше да се размотае поне две-три секунди — прахоснически разход на време. С всяко помръдване на секундната стрелка самолетът щеше да ни отдалечава от целта ни — топящата се в далечината женска фигура. Преодоляването на тези стотина метра отдалечение по хоризонталата пък означаваше загубване на ценни секунди от свободния полет надолу.

Освен другото, в дясната си ръка държах букет от магарешки тръни, обвити в целофан — алегоричен израз на смесицата от колегиална симпатия и мъжка агресивност. Това имаше, това приготвихме. Поляната под нас беше покрита с тези разкошни синьо-виолетови цветове. Идеята беше, след като настигнем и доближим момичето, да се хванем за ръце. А после — бърза, бегла целувка и поднасяне на букета.

В целия почти еротичен сантимент на този сценарий имаше заложено и коварство. Дамата щеше да има проблеми с отварянето на парашута, пазейки букета си.

… Наближавахме точката на отделяне. Още няколко секунди… Хайде!

Русокосата пресече струята плавно. Изпрати бърза въздушна целувка, още докато беше срещу вратата. Приятелят се размота даже повече от две-три секунди. Аз се отлепих от борда на по-малко от метър след него, но… Бяхме далеч. Много далеч от губещата се в далечината русокоса прелест.

Приятел, ако искаш, тръгвай след мен. Ако не — съжалявам! И без това направи каквото можа. Заплес…

Опънах ръце за планиране и веднага почувствах как дърпам напред, по хоризонта. Но момичето ми се криеше някъде на фона на диска на слънцето. Когато се препокриеха, направо го губех из очи. При изменение на ъгъла, за момент пак го мярвах.

Струята се опитваше да изскубне букета от ръката ми, целофанът пърпореше яростно, но аз го стисках на инат.

Разстоянието до целта — фигурата на фона на слънцето намаляваше, но намаляваше и разстоянието до земята под нас. Присвих тяло, за да изравним височините.

Разказът ми до тук има смисъл само ако успея да ви предам личното усещане от следващите няколко секунди.

Предполагам, че всеки от вас има спомен за спиране на времето. Колко продължава такова усещане по часовник? — Сложен отговор на ниво Айнщайн.

В един момент станах свидетел на мимолетна картина, която може да бъде видяна само ако Бог е милостив към теб. И реши да ти покаже нещо, което не се показва на всеки.

Деляха ни само десетина метра. Бях почти изравнил височините. Момичето ме търсеше с поглед, ала не ме виждаше. Струята леко го поклащаше, а изработените рефлекси държаха устойчиво тялото му. Зад него, на фона на утринната мътилка, с режещ очите цикламен пламък, нетърпимо блестеше слънцето.

В този миг мярнах в женските очи, трудното за описване, но съвсем естествено за възприемане излъчване. То съдържаше в себе си много: събуждащата се и дишаща под нас земя; блясъкът на странното и познато, абстрактно цикламено слънце; небето без дъно… Усетих и по-важното — момичето не беше лекомислена кокетка, в чиито очи светът само се отразява. То също се беше потопило в този познат, но различен, почти надсетивно възприеман фрагмент от вселената.

Рядко се случва, но се случва. Тази моментна, надсетивна обвързаност с познатото непознато.

Тогава осъзнах. Струвало си е да дам години от живота си, за да мога да видя тази секундна магия.

… Връхлетях с голяма скорост срещу нея. В очите й видях сянката на лек страх — налитах й като Змей Горянин. В последните метри, премерено и рязко намалих скоростта на сближаване. Хванахме се бързо за ръце и се придърпахме един към друг. Чукнахме каските си като костенурки, за да се получи нещо като целувка. Тя уж хвана букета, но го изтърва. Само за част от мига той отбръмча в небето над нас.

Отблъснахме се един от друг и почти едновременно издърпахме ръчките — земята придобиваше наежващата релефност на опасната, малка височина.

Защо ви разказвам всичко това? Като изпълнение, в скока нямаше нещо особено. Просто поредица от усвоени технически рефлекси. Нормално е всяка от бързите секунди да носи свой заряд от някакъв вид напрежение.

Интересна, запомняща се, бе само магията на излъчването на очите. И като всяка истинска магия, тя се стопи, оставяйки насмешливо съзнанието да се двоуми — било ли е, или не? Спомен или фантазия?

Вероятно, в последните години на старостта, човек си задава подобни въпроси и за най-основната магия — живота…

Две минути и половина

… Дворец в центъра на града. Детско тържество с рошав, белобрад старец в червен кожух. Старецът е заобиколен от възторжен рой баби, довели вечно любопитните си внучета да се порадват на белобрадия и на неизбежната коледна елха. По алеите на парка, притиснати една до друга, сергии и павилиони се надпреварват да предлагат неизброимо количество щастие.

За допълнителен колорит към зимната картина двама трябва да долетят от небето. Не с ангелски крила, а с парашути — стилистиката не може да бъде спазена докрай. Любо и аз сме тези, двамата.

Последните три дни термометърът се закова на минус 18 градуса. Сух, хаплив студ. Когато пресичаш струята на самолета при такава температура, усещането е сравнимо с напъхването под зимния водопад на селски яз. От мястото, където трябва да се отделим, огромният дворец изглежда като детска къщичка, потънала в мътилката на залеза. Палещите се фарове на колите проблясват като светулки в сумрачния следобед.

Самолетът навлиза в курс. Споглеждаме се с Любо. Оттук нататък всеки играе соло. В парашутизма е така — от определен момент нататък оставаш сам със себе си. Няма кой да те подсеща за простите здравословни истини, които трябва да съблюдаваш, за да стоиш здраво закрепен между земята и небето. Всъщност, думите за здравото закрепване, са метафора. В небето никога не можеш да се закрепиш здраво. И безопасно.

Този поглед дава някаква сигурност. Взаимно, последно, малко абстрактно напомняне: „Стегни се и си отваряй очите!“. Един необходим поглед. Отделям се, стиснал плътно устни. Ледено е бледа дума, а друга, по-точна и по-студена не мога да си спомня. Ако знаех ескимоски, вероятно нямаше да имам проблем — при тях имало двадесетина думи само за нюансите на студеното.

Никой не може да го отрече. Ескимосите са експерти по студа.

С усилие удържам необходимите секунди, преди да дръпна ръчката. Куполът се напълва нормално, но вървите са навити на сноп и трябва да се развия пет-шест пъти, преди да мога да разблокирам управлението. Въртя се като пумпал над жилищните блокове, а в това време вятърът ме отнася встрани. Поставил съм дебели ръкавици, които не успяха да ме опазят от целувката на студа, но правят пипотенето още по-бавно. Захапвам дясната и успявам, макар и с премръзнала ръка да разблокирам управлението. Бързо се намествам в курса. На земята под себе си гледам като на географска карта, макар че залезът вероятно е красив. Няма време за съзерцание… Има студ! И едно наежване, което няма нищо общо със студа.

Докато се взирам и съобразявам, ще успея ли да наваксам относа, опитвам да сложа пак ръкавицата. И я изпускам. Тя потъва към земята, люлеейки се насмешливо.

Куполът притрепва и стремително ме носи към алеите на двореца. Между стадиона и реката до него, за последно, бързо, трябва да преценя — ще успея ли да достигна до черния обелиск, или да си търся място за приземяване някъде тук? Участъкът между стадиона и двореца трябва да бъде прескочен. Той е… минно поле. Улици, опасани с тролейни жици, залени от плътния поток на колите. Покрай улиците — блокове с островърхи покриви. Да се разхождаш по тези улици през юни, когато се носи тръпното ухание на липите, е чиста радост. Сега те са капани.

Ще успея… Тръгвам! Трябва да възпламеня димка, която да пусна на дебела връв под себе си. Гледан от земята, куполът ми сигурно се губи в притъмняващото небе. От земята няма как да видят проблемите ми. А и не е необходимо. Достатъчно е да покажа, че ме има. Моята тръпка и тръпката на тия, които ме гледат отдолу, са две различни марки адреналин.

Димката избухва с такъв силен електричен пламък, че прегаря ръкава на якето ми. Освен болката от леденото, усещам и болка от прегорено в лявата си ръка. Боли, но ще мисля за това после, на земята. Изхвърлям бързо димката. Пламъкът й може да подреже вървите на парашута. Би станало толкова интересно, че господ да ми е на помощ… Горещата напаст се премята и прегаря връвта, с която е вързана. Изфучава към земята. Добре, че взех мерки и я запалих над коритото на Перловската река. От удара с каменната облицовка изригва фойерверк.

На запад, далеч и надолу, слънцето все повече затъва в локвата от сиво червеникава мъгла. Под мен бързо се изнизват познатите улици. Костенурките на колите и тролеите стават все по-големи. Гледана отгоре, с тези фарове — очи, върволицата им напомня мрачен кадър от филм за нашествие на извънземни.

Ще достигна до обелиска в парка на двореца. Но не чувствам ръцете си. Коства ми усилие да ги карам да не изпускат управлението на парашута. Мърморя им някаква песничка и им обещавам, че ако не ми извъртят номер, ще им купя най-хубавите ръкавици. Последният завой на 180 градуса правя около обелиска. Рязко придърпвам командите и меко докосвам земята. И краката ми са премръзнали. Даже мекото докосване се възприема като неприятен удар. Към мен дотичва дванайсетгодишно момиче, на годините на дъщеря ми и ми поднася букет. Свалям очилата и бонето. Завирам ледения си нос в бузката му и го целувам.

— Интересно ли беше, чичко?

— Не моето момиче…

— Сигурно е било… приятно… така да си летиш…?

— И това не е…

— А какво беше? — Гледа ме вече доста разочаровано.

— Студено, моето момиче! Студено…

След половин час, в купето на тролея, когато топлината приятно ме унася, ми минава през ума, че не постъпих добре, като охладих тази крехка хлапешка романтика. Давам си сметка как съм отреагирал на краткия полет. Пресякох омагьосана градина, пълна със сецесионни къщи и реки в каменни корита с очите на егоист, който положи грижи само да си опази кожата. Ала пропусна магията на един залез. Но може би, все пак постъпих правилно… Не тръгнах да лъготя със сладки думи тия очи. Както не лъготя и дъщеря си.

Постепенно достигам до някои прости истини.

Разбира се не става въпрос само за ледено приключение, траяло две минути и половина. Като физическо изживяване, то може да бъде определено с една разбираема дума — студ. Натрупванията — студено, много студено, непоносимо студено, общо взето не могат да уплътнят картината. Тя би се объркала още повече, ако в бялата й тоналност опитам да вместя червеното от залеза и болката на прегорената ръка.

Рискът на изживяването също не тежи чак толкова много. Има професии, свързани с риск. Упражняването им предпоставя варианта животът ти да бъде подложен на внезапна оценка. С монетата на тази оценка, корпорацията, към която принадлежиш, може да плати кръвния си данък. Несъществени се оказват материалния интерес и суетността да бъдеш сам пред мнозина.

Привидно, липсва мотивът, който да ме накара да сменя бюрото с компютъра с неустойчивото закрепване в небето. Ако изживявам живота си като примерен служител, също имам възможност да знам как изглежда небето на привечерния град. Върху екрана на най-обикновен монитор може да ми бъде възпроизведено всичко това, което видях при моето ледено приключение.

Но това би било… изживяване на възможното изживяване. Имитация. Затворени в огромния задушен търбух на една топла цивилизация, ние все повече възприемаме света през прозореца на някакъв монитор.

Има една дума, която наистина уважавам. „Трябва!“ Постоянно възприемам категоричността й, подчинявам й се, без да се почувствам засегнат. Тя ме прави съпричастен с истински свят на истински връзки, проблеми и изживявания.

Трудно ми е да обясня какво търся. Или може би не… Търся живота, а не имитацията му.

Мирис на окосена трева

Едва ли може да се прави обобщение за човешкото поведение в условия на внезапно възникнала рискова ситуация. Всеки си е луд посвоему. И реагира на опасност по свой начин. Когато горе стане нещо, моята реакция не е нито благородна, нито еднородна. В нея има страх, но не точно страх; малко инат, но не точно инат; доста възбуда; и… най-близката дума е хазарт, но не е хазарт. Опитвам се да бъда добросъвестен, но липсват всички словесни нюанси на възможното. А и зависи от собствената оценка на ставащото точно в този момент.

По едно време докараха серия нови парашути, които до десетина скока редовно премятаха върви при отваряне. Привидно, доста неприятно. Но решението бе просто. Куполът бе от хлъзгава материя, вървите — също. Едно потръскване на командите и всичко си идваше на мястото. Излезе много приятно нареждане. Трябваше аз да им правя по десет скока и тогава парашутът се връчваше на новия си стопанин. Бъдещият ползвател десет пъти трябваше да го скатае, икономисвайки ми тази досадна операция. От стотината скока, които направих съобразно това приятно мързеливо за мен нареждане, може би няколко десетки бяха с преметнати върви.

При такъв инцидент, след поредица от грешки загина човек. Не ме възприемайте като скромен герой от уестърн. Тия случаи наистина не заслужаваха такъв финал. Просто човекът прекалено леко се раздели с кожата си.

Е — и моят глас е достигал до фалцет…

… Беше дадена забрана за скокове. Правителствен самолет щеше да пътува за някъде. При такъв случай, цялата авиация на страната се приземяваше. Пазехме си величията от „случаен повей на неправилен вятър“. Ироничната реплика се роди спонтанно преди години и пусна корен. Често влизаше в обръщение.

Стояхме на земята и си бърборехме. Тиха, спокойна, малко сънлива обстановка.

Снеха забраната. Качихме се в самолета. Трябваше да скочим от 1000 метра, група от пет човека, в която бях втори. Постройката е такава, че когато първият дръпне ръчката, едновременно отварят и тия над него, за да се оформи „стълбичка“.

Отделяме се, падаме, чакам първият да дръпне ръчката на 700 метра, стават 600… 500. Отвори на около 400, а аз на около 450. Ниско. По закона за разните гадости, в такива предпоставени случаи стават „веселите неща“…

С напълването на купола започна силно въртене. Вървите бяха завързали предната част на „крилото“. От центробежната сила кръвта се напомпваше в краката ми. Тръснах единия колан, секторът се освободи. Добре… Вървите на втория колан не се развързаха, въртенето продължи. Ясно и неприятно — отцепка!

Пауза за информация: Отварянето на запасен парашут задължително става след освобождаване (отцепване) от въртящия се основен купол. Иначе запасния се оплита в него. Така е категорично по инструкция. И от опит!

Свалих предпазните капачки и отцепих левия колан, продължавайки да го държа. Но дясната откопчалка заяде. А бях се смъкнал на около 250 метра. Ниско. Запасният просто трябваше да бъде вече отворен.

Когато възникваше някакво засукано положение, си имах фраза магия: „Действай, щастливец!“ Но сега, за част от секундата ми прищрака заядлива мисъл: „При тази височина, щастливецът май ще се поутрепе“.

А компютърът пушеше. Коланът не се отцепва. Трябва да извадя ножа, за да го срежа — резервния вариант. Но докато измъкна острието изпод таблото с приборите, докато го вдигна, докато срежа колана — ще ударят камбаните! Освен ако…

Ако тръгна срещу формалния здрав разум на инструкцията… Ако все пак разконтря раницата на запасния, хвана го на пакет и го хвърля изпреварващо по посоката на въртене на основния купол? Ако изтеглящото парашутче на запасния мине край него, ще стане. Ако не мине, значи не е минало! Светът ще остане с един щастливец по-малко. При толкова много „ако“…

Чувал съм и съм чел, че уж в такива случаи, като на филмова лента минавал целия досегашен живот, само че с голяма скорост на кадрите. При мен такъв филм не е прожектиран. Сигурно, докато съм жив ще го помня: след изхвърлянето на запасния, изтеглящото му парашутче „близна“ периферията на основния купол, но се размина с нея. Доброто папагалче ми изтегли печеливш билет.

… Стоях на добрата земя, ухаеща с аромата на наскоро окосена трева. Събирах, без да бързам запасния парашут и постепенно осъзнавах — ако има разминаване на косъм, при мен днес, косъмът е бил цепнат на две.

Пристигна линейката. От нея изскочи пребледняла Юлия. Изпотена, със залепнал на челото кичур коса. Говореше бързо, несвързано… В един момент се хванах, че и аз произнасям бързорек, фалцетен речитатив. Обяснения някакви…

Спрях. Мълчах минута, може би две. Изкашлях се. Сега думите ми бяха бавни, отмерени. Хайде де! Юлия, милата, макар и инструктор, все пак е жена. Аз съм мъж. Бива ли така да кукуригам? Лошо било станало… Ама добре отминало. Живей бе! Щастливец…

Имах още един мотив да заговоря нормално. С микробуса дотърчаха приятелите. Един те прегръща, друг нещо ти говори и те потупва по рамото, трети те рита — традиция! Ако продължа с фалцета, после има де ме разнасят…

Овладях се, заговорих равно, бавно спокойно.

Ники нито ме прегърна, нито ме ритна. Стоеше на два метра от мен и ме гледаше въпросително. После каза. Убедено!

— Извинявай, но ти просто не си в ред. За доктор си. Не за психолог, а за психиатър! Знаеш ли колко кошмарно е да гледаш човек, който в следващия момент ще се утрепе? Как можеш да говориш сега така спокойно?!

След време научих допълнителен, любопитен детайл към сцената. Някой беше подхвърлил: „Да видим сега на кой ще се падне късмета да отиде да каже на Рени, че вече е вдовица“.

След време разказах на Ники как са стояли нещата в този момент. Смя се. И призна, че все пак не съм за доктор.

Когато пристигнахме на старта се оказа, че на още един му е провървяло. При отварянето на запасния, буквално изскубнах ръчката и я изхвърлих. С нея съм награбил и ножа. И понеже шоуто стана точно над групата, ножът със свистене се забил в краката на доктора. В тоя ден щастливците бяхме двама!

Като премина първоначалната шумотевица, към мен се приближи Цецо, извади кутия цигари. Запалихме. Не съм пристрастен пушач, но димът ми се стори чудно ароматен. Помълчахме, приятелят се подсмихна:

— Правих каскада дето се помни, ама и твоята беше добра.

— Искаш да се възгордея ли?

— Да си бил някога от скромните?

Приятелят ми изцеди от лимона на иронията двете необходими кисели капки. Не му се сърдех. Сега обичах всичко: хората; птичките и тревичките; земята и небето. Влакчето, което с весело бучене навлизаше в близката малка гара. Обичах всичко, което се вмества в обикновената дума „живот“.

Мъдростта на полковника

Той беше биг бос. Величие. Военен шеф във формално цивилна организация. А аз бях временно нает инструктор, безкрайно надолу в йерархията. Системата, която ръководеше, макар и полувоенна, му създаваше проблеми. В армията всичко е логично и ясно. Висшестоящият нарежда, тия под него изпълняват. И то без да коментират. В краен случай, има и „Мирно!“. А тук — устата сган, без никакъв усет към армейската хармония. Възпоминанията за казармата, в редките мигове на споделеното минало, напомняха вероятните спомени на Адам за рая. Още повече че полковникът май беше изгонен от мястото, където се бе чувствал добре.

Покажете ми един военен, който не е влязъл в армията и заради униформата. Един военен, който не иска да изглежда добре именно в униформа. Ако има такъв, то той или е попаднал по грешка сред униформените, или просто няма душа на военен.

„Моят“ полковник беше нисичък и тантурест. А вероятно цял живот бе мечтал да е строен и висок. Движеше се с несъразмерно едра крачка и постоянно се опитваше да присвие добре очертаното шкембенце под златистите копчета. Нямаше нищо общо с класическия полковник — красавец, предизвикващ сладко премаляване сред жените. Но явно, в самопреценката си, се виждаше в друга светлина.

По едно време нещата се случваха така, че често бяхме заедно. Той даваше мъдри указания, аз бях негърът от плантацията. Между нас се зароди нещо като служебно приятелство. Но веднъж получих такова нареждане, че ако го бях изпълнил, можеше да си отиде от този свят човек. Естествено не послушах производителя на мъдри мисли. Той се усети. Замълча си — бях му икономисал куп главоболия. Но вече знаех, че ме гледа с бялото на очите си. Досещах се, че привидно добрите ни отношения вече изтичат като вода от шепи. Беше въпрос на време кога ще ме захапе.

През това лято започнах да прехвърлям на принципно нов парашут петнайсетина души. Имах с него стотина скока, доусвоявах го в движение, като учех и другите на това, което сам трябваше да схвана с малкия си аванс. Не беше лесно, дишаха ми във врата, но удържах дистанцията.

Парашутът се скатаваше и управляваше по съвсем различен начин от досегашните и беше в начален етап на усвояване, когато започват да се проявяват и непредвидимите от конструктора дефекти. Бях на тръни, защото отварянето на запасен парашут, независимо от всички логични предпоставки, се таксуваше като грях и се лепеше директно на моя гръб. Добър беше господ, това лято не се отвори запасен.

Полковникът идваше от време на време на летището, царствен и труднодостъпен, задаваше въпроси от общ характер и хъмкаше многозначително. Даваше и съвети за новия парашут, но разбира се и през ум не би му минало да скочи с него.

Групата приемаше със сериозно изражение несъмнените му мъдрости, но тъй като той се увличаше в поученията, веднъж Бальо много безтактно го попита колко скока има с „крилото“. Естествено не получи отговор. След това, в разговор на четири очи, ми беше „натвърднато“, че в това момче няма хляб и би било целесъобразно да му се преустанови подготовката. Не последвах съвета на шефа си и това се записа в съответната графа на моя тефтер.

Беше ранен следобед, когато се качих за поредния тренировъчен скок. През илюминатора четях на живо картата на разстилащата се под нас планина. Беше корава жега, но от гънките на хълмовете лъхаше усойничава прохлада.

Застанах на вратата. Когато дойдох над точката за отделяне, изхвърчах като тапа от шампанско. Обичам това неповторимо усещане за премерено посрещане на плътната струя, която обтича самолета. Привичността на вече отработеното ми даваше спокойствие. По някакъв почти вълшебен начин, земята се върти ту под теб, ту над теб, слънцето непрекъснато мени мястото си в пространството. Фигурите се получаваха бързи и чисти, с удоволствие се отдавах на наркотика на голямата скорост.

Дръпнах ръчката. Още преди да вдигна глава, знаех, че нещо по купола не е в ред. Един поглед беше достатъчен. Рифовъчното въже се бе оплело в контейнера и куполът, вместо в нормалната си форма, се беше огънал като турска керемида.

Имах височина, а значи и време да осмисля положението. По инструкция трябваше да се освободя от основния купол, за да мога безопасно да отворя запасния. Но помислих и за друг вариант. Чисто теоретично, след рязко обиране на командите, куполът трябваше да намали голямата си скорост за секунда-две. След това щеше да последва срив. Направих опит, втори… получаваше се. Сложността се състоеше в това, че ако не уцелех точно момента, щях да се помажа о земята. Бях във форма, чувствах го и заложих на рисковия вариант.

На петдесетина метра над земята преглътнах на сухо. Сигурно и очите ми са били поококорени. Връщане назад нямаше. Успях да преодолея нервността и най-добрия опит направих при самото приземяване. Даже останах прав.

Докато чаках да дойде джипът, оглеждах с други очи полето, дърветата, тракторът, който бръмчеше на стотина метра от мен… Даже жабите от близкия канал квакаха мелодично. И въздухът, въпреки жегата, имаше неочаквано свеж аромат. Чак тогава единият ми крак се разигра. Но бях доволен — не всеки би могъл да се досети за този вариант. А за да реши да го направи, си трябват още око, усет и кураж. В този момент се пуках от обоснована скромност…

След малко пристигна джип с двама приятели, които ме откараха до старта. Коментарите бяха весели, но преди да пристигнем, бях предупреден:

— Внимавай, полковникът е пил газ!

Пиеше вода. Газирана. Без да ме погледне или попита нещо, с леден тон нареди:

— Скатавай!

Скатах парашута и приседнах на стола пред палатката.

— Не съм ти казал да сядаш!

— Изморен съм. Защо трябва да стоя прав?

— Защото стоиш пред по-старши.

— Тук все пак не е армия — напомних му аз. Прав бях, но той пусна забележката край ушите си и продължи заканително:

— Гласували сме ти доверие, обучаваш хора, а самият ти явно не знаеш как се скатава парашута. Стани!

— Какво не съм направил както трябва?

— Всичко!

— По-точно?

Мълчеше и с целия си вид показваше, че няма за какво повече да разговаряме. Имаше инцидент и той определяше кой е виновният. Нямаше никакво значение, че въобще не е прав. Че просто не знае как се скатава този парашут. Оценката даваше той. Пийваше си вода на малки глътки. Беше доволен от безнаказаността си. Почувствах: въпреки че ми се иска да му кресна, точно това не трябва да правя. Търпеливо бе дочакал времето си, за да ми удари шамара.

— Прехвърлих петнадесет души на този парашут. Няма отворен нито един запасен. Това, което стана, е от конструктивен недостатък и ако не се смени мястото на контейнера, при такива случаи ще се отварят запасни парашути. А може и да се трепят хора, господин полковник! — Усетих, че ръцете ми леко започват да треперят, затова ги пъхнах в джобовете на якето. Това го вбеси: „Подчинен, пък философства с ръце в джобовете!“.

Нямаше какво повече да си кажем. Обърнах се, отидох до палатката. Прибрах си багажа и хванах първия влак.

Следващата година наблюдавах летището отдалеч. Хиляда и осемстотин скока бяха достатъчни, за да кажа, че съм се занимавал с парашутизъм. Но простата истина бе, че ми се скачаше. Много ми се скачаше… Всички други перспективи ми бледнееха.

Вятърът смени посоката. Отново бях на летището. За инцидента нито дума. Поради този недостатък, при сходно положение загинаха двама германски парашутисти. Производителите си направиха изводите, дефектът беше отстранен. Но би било проява на наивност от моя страна да търся амнистия. И то със стара дата.

Полковникът смени позицията. Стана шеф на друго място. Умишлено подредих нещата така, че „случайно“ отидох да обучавам негови хора. За мое учудване, представянето пред бъдещите ми курсисти започна с вдъхновени думи:

— Ваш инструктор ще бъде отличният парашутист, отличният методист, майсторът на спорта, опитният…

Когато влязохме в кабинета му, за да обсъдим програмата, подхвърлих:

— Господин полковник, човекът, който не оправдава доверието и отличникът отпреди малко една и съща персона ли са?

Погледна ме с кафявите си, малко цигански очи. Истински честен, мъжки поглед.

— Някога да съм казвал, че си злопаметен? Нима притежаваш това отвратително качество?! — с усвоен патетизъм попита той.

Мъдър ход. Замълчах си. Знае се, че понякога думите са извор на недоразумение, а друг път просто са безсмислени. Този път ме галеха по гушата… Трябваше да си замълча. И да тупам с опашка…

… И за да не ви прозвучи прекалено захаросано разказаното, ще ви кажа и две думи за продължението. Теоретичният курс беше завършен от двайсетина души. Но само един от тях изяви желание да скочи. Скокът завърши със смъртен случай.

… Загина не обучаемият, а инструкторът спускач на машината. Забрави нещо от раздела „Това не трябва да се забравя!“.

Инструкторът спускач бе военен, със звание полковник. Доста голям шеф, с добро професионално самочувствие.

… На летеца изпитател Марк Галлай принадлежи фразата: „Авиацията не се съобразява със субординацията“.

В памет на Бащицата

Снощи скоковете привършиха с прикапването на първите капки дъжд. Цяла нощ валя, валя така както вали в северните страни — бавно, упойно, безнадеждно. Създаващо усещането, че този дъжд няма да спре, преди да дойде поредният библейски потоп.

Днес ръми. На двеста метра се е излегнала някаква мокра пелена, която се съединява с върховете на свежата трева през ефирни валма, като от цигарен дим.

В квартирата на Андрей владее успокояваща сивота. Типова стая на инструктор, почти монашеска безкомфортност. Тече ленив разговор на героична тема. Преди два дни на летището дойде младо момче, малко над двадесетте, но вече Герой на Съветския Съюз. Има си червен кът с портрет в една от стаите на аероклуба. Наблюдавах маниера му: на моменти е все още младок и симпатяга, но вече доста устойчиво напипва похватите на човек на позиция. Още година-две и хлапешкото ще изплува само в интимен кръг след три водки. А иначе ще бъде тежкар в устойчива форма.

За него говорим. Андрей ми разказва с трогателни думи историята за младия боец, който единствен от взвода останал жив на командната височина някъде по баирите на Афганистан. Накрая стрелял от източната страна, после от западната, после от северната и така, обикаляйки посоките на света, дочакал спасителния хеликоптер. Подтекстът: славни времена са били, ех…

Ех, може и да са били… Славни. Но е възможен и друг вариант. Муджахидините стрелят, стрелят и руските войници. Взаимно прореждат редиците си, като душите на геройски загиналите бойци се възнасят при Христос или Аллах. Но сортировката става чак горе, а възнесението е съвместно. При това възнесение, лишени от задължителната добродетел на войнската злоба, душите коментират боя като футболна среща.

Защото понякога смъртта губи тежестта си…

Андрей започва да почервенява.

Допълвам нови щрихи. В един момент на муджахидините им прави впечатление, че са понамалели, а откъм високото продължава да се стреля. По-нарядко, но продължава. На това отгоре май се дочува дразнещо ухото прихлопване на вертолетни витла. Да, големият комар вече се вижда. Благоразумието надделява над бойния хъс.

Муджахидините се изтеглят, а хлапето става Герой. И в най-невъзможната ситуация можеш да изтеглиш печеливша карта.

Андрей ме обвинява в цинизъм. И пояснява, че не са муджахидини, а душмани. Врагове. Може да не са муджахидини. А врагове. Защо го дразня? Грешката беше моя. Андрей не е лош човек, но зацикли ли, е живо губивреме да опитваш да го накараш да приеме даже елемент от чужда позиция.

Излизам. На алеята пред блока се засичам със Сергей. Сергей, както винаги бърза за някъде. Повлича ме със себе си и във време на движение избърборва:

— Здрасти. Искаш ли да скочиш от сто метра?

— Точно за това мечтая.

— Идвай с мен!

Работата е там, че минималната разрешена височина за скокове е седемстотин метра над терена. Руснаците имат едни много надеждни на отваряне парашути, Д-1-5У. Толкова надеждни, че вкарват в изкушение. И както бият през пръстите за много по-дребни прегрешения, така изведнъж от „Най-високо място“ се решава сто души да скочат от сто метра височина над стадиона в Лужники. С въпросния тип парашути.

Мотивът? Преди сто години се е родил бащицата Владимир Илич. Сто години, сто метра, сто души… една глупост за сто… Глупостите също могат да бъдат завладяващи. Често — повече от умните идеи.

И не само решават, ами го и правят. Сто късметлии скачат от стометрова височина. Браво!

Тази година, за пръв път дойдоха на гости американски парашутисти. Първите дни американци и руснаци се гледаха с взаимно недоверие. Промиване на мозъците е качествено за представителите и на двете велики нации. Всеки вижда в другия нещо като модерен караконджул с нож между зъбите.

След два дни се сприятелиха. Не можаха да се споразумеят само по един въпрос. За руснаците двеста грама водка е плакнене на зъбите, а за американците — оливане.

Тази фиеста се организира в чест на братята от другата страна на Пасифика. Между тях, поради неразумно любопитство, се оказва и един представител на героичния български народ… Моя милост.

Слагаме само основните парашути. От запасните просто няма нужда. Ако не се отвори основният, няма височина за задействане на запасния.

Външно всичко изглежда сериозно. Даже на борда се намества фотограф, за да увековечи съвместния героизъм на представителите на трите нации. Но на мен тази работа хич не ми се вярва. Още повече че на старта цъфва отговорен шеф. Нарежда нещо поверително на ръководителя на скоковете.

Ясно! Ще излетим, ще се повозим и ще кацнем. Най-вероятно поради лошото време. Или поради влажността на терена, за който този тип парашути не са пригодени. Повод ще се намери.

Излитаме.

Под нас се разстила меланхоличната красота на Подмосковието. Вилни райони, кварталчета, а може би селца. При моментно пречупване на прокраднал се сноп слънчева светлина, проблясва кубето на самотна църква. Поляните, горите, къщичките, влакчето залутано в полето — илюстрации на книжка от все по-отдалечаващото се детство. Към детството си човек може да подхожда по-сантиментално. Детството…

Снижаваме се. Разбира се, че няма да ни позволят. Но акта на забраната е формулиран благочестиво. Ако нещо все пак стане с тези безкрайно надеждни основни куполи? Трябва си запасен парашут! Така е по инструкция!

Кацаме, за да сложим запасни. Смеем се всички, смее се и ръководителят на скоковете, който ни върна на земята. Ако е писано да ти се случи нещо, друго си е да се разбиеш и със запасен парашут.

Невежеството ражда кошмари. От къде беше това? От капричиите на Гоя? Формализмът твори безсмислици. Банален извод, до който стигам в момента. Отново излитаме. Този път уплътняваме пребиваването си в небето по друга програма. Обхождаме вилите на бивши величия. Първо „посещаваме“ дачата на Лаврентий Берия. Виден борец за чистотата на социалистическата идея. Прочиствал човекът, много прочиствал — верните хора от неверните. Много трудолюбив човек бил. Правим визита на учтивост и над дачата на Георгий Маленков. В някои моменти дясната ръка на стоманения вожд. Някои лоши хора го сравняват с друг анатомичен орган на другаря Сталин, но те са циници.

А сега към летището. Спускачът отваря вратата и аз, за всеки случай слагам бонето. Не скачаме, разбира се. Само тържествено дефилираме над старта. Гледам надолу и се чудя на ума си. От такава височина ли съм тръгнал да… Женен мъж, с деца и отговорности. А за това, с мечтата, направо излъгах.

Меко казано, много е ниско! Инстинктите ми са категорично против и тропат предупредително с копито. Казано по-просто, пролазва ме обикновен страх. Самонавивам се — човек трябва да умее да затиска инстинктите. Поне понякога. Но такъв ли е моментът сега? Сантименталните детски спомени изветряват.

Поемаме пътя към скромния палат на човека — чук Молотов. Ако и руските работници бяха обзаведени с такива къщички, Горбачов надали би тръгнал да прави перестройката си. Явно, такова обзавеждане е липсвало.

Тъкмо решаваме да си поръчаме посещение над вилата в Кунцево, за да се поклоним над дома на Бащата на всички нации и народи другарят Сталин, пилотът отново обръща самолета към летището. Пак се насочваме към старта.

Вратата отново е отворена. И отново я затварят. Кръжим над летището. Минава ми през ума едно, нелитературно сравнение: въртим се като муха над… Сещате се над какво, нали?

Защо ли се качих? За да се повозя? Самолетът е с двойно управление, дали да не се разбера с летеца и да седна на дясната седалка? В такова време пилотирането е удоволствие.

Няма място за недоволство. Кога бих имал възможност да видя светите местообиталища на вождовете на съветската и международната революция? Направо съм късметлия!

Вратата отново се отваря. Следя полета по приборите и гледам небето през диска на витлото. Пак ще…

Я! Отдели се Джон, след него и Роби…

Нямам време да сложа бонето. Привично оттласкване от борда, „стойка“, за да ме улови по-лесно обективът на апарата. Малко встрани и малко под мен са бараките. Ръцете ми, непривично припряно тръгват да помагат на купола да се напълни по-бързо. Поради близостта със земята усещам осезаемо как фучим над сградите и хората на старта.

Разтърсване от пълненето на купола, няколко секунди снижение и тупвам в гъстата и мокра трева.

Разбира се, правим си снимка пред самолета. Усмихнати. Прегърнати. Наистина радостни.

Не мога да сподавя иронията. Преди час се подсмихвах над безсмислената легенда, сътворена за хлапето — Герой.

Дано Андрей не се сети да ми зададе въпрос от раздела смислено и безсмислено… Например: „А защо ти трябваше да…?“.

Какво бих могъл да му отговоря?

Византийска кръв

Още от първия ден ми се набиха в очите. Край тях суетня, едни слагат парашутите, други скатават, непрекъснато се оформят и разпадат групи. Събрали са се над двеста души от няколко страни, устати и шумни. А Мосуд и Вали по цял ден играят шах. Докарали са нов тип парашут за изпитания. Когато остане свободно място в някоя машина, ръководителят на скоковете подсвирва. Тогава, все още съсредоточен в играта, един от двамата става, слага, без да бърза „изделието“ и се качва в самолета.

Парашутът е добър, но още създава проблеми със скатаването. Понякога, при отваряне, се получава „захапване“ на върви. Зяпачите отдолу, с умерен интерес наблюдават борбата на човека с техниката. Засега опитът на изпитателите дава резултат. Възстановяват нормално купола, но така той просто не може да бъде пуснат серийно — ще троши глави.

Към шаха нямам претенции. Обичам да наблюдавам интересни срещи, но съм категории под това, което двамата показват като класа.

Мосуд е узбек. Работи като изпитател и учи математика в някакъв институт или университет на Москва. Има поглед по-скоро на поет, отколкото на аналитик. От дъното на дръпнатите му очи понякога се излъчва ту тънка ирония, ту мечтателна нежност. Мълчалив е, но ако започне да говори, насища разговора с някаква особена, източна колоратура. Провокира спонтанна симпатия.

Вали е съкратено от Варлаам. Тия грузинци не признават никаква мода на нови имена. Харесват си библейските. Това проточено Вар-ла-ам предизвиква представа за едър мъжага с твърд поглед. А Вали е под среден ръст, иронично деликатен. Единственото видимо голямо нещо по него е носът. Когато му казах за наблюдението си, той промърмори, че имало още едно голямо нещо, ама не се виждало. Не знам защо, но отстрани се чу женски кикот…

Играят с хъс, без външни емоционални изблици. И са интересни за гледане. А аз се въртя покрай тях по користни съображения. Парашутът! Трябва да го видя що за чудо е! Разбира се, хич не върви просто да отида и да си го поискам. Няма и да ми го дадат. По светите правила на разните инструкции — нямам право. На намеците ми, че като представител на братска нация, по братски, биха могли да ми дадат „изделието“ да „го скоча“, Мосуд отговаря като човек от изтока — хайде да не е „не“, но вероятният отговор едва ли би бил „да“.

Само че не ме познава! В кръвоносната система на всеки българин тече поне по двеста грама унаследена, византийска кръв.

Отношенията ни търпят развитие. Не съм грубо настойчив. Залагам на зараждащото се спонтанно приятелство, но ги дебна внимателно. Има една категория хора, с които сближаване означава доста разговори от раздела споделени мисли. Но има и друга. Там пък доста трябва да помълчиш. Да гледаш с интерес как играят шах примерно и да се въздържаш от коментари. Подхождам обмислено. Всеки човек си има слабости. В случая трябва да търся някаква съвместна тяхна податливост. Проверих стандартните варианти и веднага светна зелената лампичка. И двамата харесват „Слънчев бряг“. Имам и бутилка „Плиска“, която е по-напред в класацията.

Според постановките на Корана, Мосуд не би трябвало да се интересува от нечестивия алкохол, но това май не е любимата му книга. Има си и уточнен вкус. Поднася ме, че най-добър е вариантът с двете бутилки — за съпоставка. Но ако се стигне до монорешение, това трябва да бъде „Слънчевия удар“. Вали, след като нахвалва ненадминатите грузински коняци великодушно приема, че и нашите също могат да бъдат включени в класацията.

Оттогава следват насмешливи, подсещащи намеци, че обещано, но неизпълнено не е по мъжки. Контра намекът ми е, че ако ги облагодетелствам едностранно, ще породя в тях комплекс за неравнопоставеност. А съществува един справедлив вариант. Бизнес терминът е бартер, но аз великодушно подчертавам, че думата звучи грубичко, макар че същностно е точна.

Въобще не се стискам. Бутилките са обречени.

Често поглеждам към небето и чакам. Фронтът постепенно нахлува. За да стане намисления номер, има комплекс от условия: вятърът трябва да е със скорост, при която вече не може да се скача състезателно, но още може да се скача. Обикновено, в такива случаи отпускат една машина за импровизирани скокове. Точно в този момент трябва да тече двубой на фаза „кило кръв и метър кожа“. Бутилките са в торбата ми, поставени в хубаво найлоново пликче, което играе ролята на интимен дамски тоалет — хем крие, хем съблазнява.

Когато съчетанието най-после се получава, се завъртам разсеяно край ръководителя на скоковете. Ще има ли „импровизационна машина“? Да. Ще се намери ли място за скромната ми персона в нея? Слагай!

Вадя бутилките и ги оставям до шахматната дъска.

— За победителя. И други могат да пият, но по негово благоволение.

Чрез регламента ги амбицирам. Двамата мярват с периферно зрение пликчето. Вали тръсва нещо отгоре му, за да не вади очи и играта продължава. Сбутвам Мосуд по крака:

— Maybe yes?

Секунда пауза. Двамата разсеяно се споглеждат. Ако ползвам пак бизнес термин, в момента може да се говори за прикрит рекет. От моя страна. Но най-точната дума е от областта на християнството: изкушение. Мосуд промърморва с равен глас:

— Yes.

Византийската кръвчица…

Слагам парашута и забързвам към линията на старта, защото може да не успея да се класирам за машината. Ръководителят на скоковете ме поглежда въпросително, защото много добре знае, че правя нарушение, но аз съзерцавам облачетата над главата му. И спокойно се почесвам по носа. Човекът бързо съобразява. Ако се развика, може да се окаже, че съм взел разрешение от някой от шефовете и тогава ще трябва да връща на заден ход. Ама може и да не съм? Тогава пък може да го бръснат на сухо защо не си е отварял очите. Съобразяването продължава: парашутът е поставен в раница от серийни парашути и не се различава от тези, с които мога да скачам. Прави се на разсеян и ме побутва към групата на проверените. Има и акт на интимност: удря с юмрук по парашута. Словесният израз на този акт е: „Не ме прави на слепец. Само се правя на две и половина!“. Докато изчакваме качването в самолета, забелязвам, че шахматистите нещо си говорят и поглеждат към мен. Вали даже се надига, но Мосуд му махва с ръка да седне. Продължават да играят.

После ще разбера защо е било това колебание. Парашутът е скатан с изменение в схемата. Уж за добро…

Машината е за две хиляди метра. Само аз съм за спирка хиляда. Преминаваме над центъра, отделям се и след пет-шест секунди дърпам ръчката.

Никога не бързам да отварям запасния, често успявам да възстановя позавързаните куполи. Но това над главата ми не подлежи на оправяне. Фучи, тресе се и върти. Няма какво да се размотавам. Запасният! — Действията са рутинни и кръглият купол след секунди е над главата ми. Лошото е, че оттук нататък следва по-лошо. Предстои ми приземяване, равносилно на скок от покрива на камион, движещ се с четирийсетина километра в час. Нищо чудно, даже много вероятно е да счупя крак.

А каква валянка ще се вдигне…

Очакването на болката ме изнервя.

Като капак, се очертава още едно усложнение. В единия край на поляната са събрани бракувани военни коли в доста голямо каре. Вятърът ме носи точно към средата му. Та като се блъсна я в каната, я в антена да не мина само със счупен крак. Под мен се движи линейката. Движи се, ама ще спре до карето. Може да се потроша, но ще ми бъде оказана веднага медицинска помощ… Странно състояние! Здрав си, подвижен си… и очакваш след секунди да си потрошен и обездвижен. Мам…

Последните секунди преди земята хич не ми е добре. Не знам кое е по-неприятно, болката или очакването на болката. Вероятно второто. Вече виждам и къде ще падна — или върху сервизната кола, или върху автобуса до нея. Е, можех да налетя на антена…

Попадам между машините, в цепнатината. Чува се едно: „Вж — вжи“ от триенето на вървите на запасния о корпусите на колите. Леко, на пръсти, стъпвам на тревата между тях. Куполът се хоризонтира от вятъра и се опитва да ме изскубне като репичка. Няма да стане!

Уф! Между колите тичат хора. Чувам разтревожения глас на Вали:

— Жив ли си?

— И жив, и здрав.

… И почти вярващ в божествената, справедлива сила на доброто. Като в онзи виц, за падащия от осмия етаж, който си обещал, че ако оживее, ще стане праведник. Оживял, а после забравил, естествено… Затова праведниците се броят на пръсти…

В същото време в мен се обажда някакъв вътрешен глас. Вътрешният глас на византиеца ме държи изкъсо и без да реагира на емоции, нарежда: Москва е пълна с църкви. Още довечера трябва да отидеш в някоя от тях и да запалиш голяма свещ. Вътрешният глас е категоричен, като упълномощен, старателен чиновник.

Добрият ми, сработил вариант беше едно към безкрайност. Аз преодолях безкрайността. Вече съм вярващ. Почти… Тананикам, а ми иде да крещя.

На извинението ми Мосуд реагира като източен мъдрец: всичко идва от този, който е на небето. Шефовете ще повикат и ще замълчат. Спока! Направо съм поласкан. „Споко“ го научи от мен. Поради навици с ударената гласна, го произнася ту „Спако“, ту „Спока“. Лингвистично майтапчийски проблеми…

След час ме привикват пред специална, набързо сформирана комисия. Добре, че е след час. Имам време да осмисля случилото се. Да се поставя в главите на тия срещу мен. И да си разработя защитна тактика. Съобразявам: чуждестранен гражданин съм. Юридически, нищо не могат да ми направят, освен да ми помърморят. Но безсилието към мен ще ги амбицира да се заядат с Мосуд и Вали. Ако мисля само за собствената кожа, те ще отнесат шамари. Трябва да има и универсално обезопасен вариант. Например… Протича приблизително следният диалог:

— Знаехте, че нямате право да скочите с този парашут. Ами, ако се беше случило най-лошото? Доколкото разбрахме, имате жена, деца. Защо го направихте?

— Нека поставим въпроса на друга плоскост. Знаех, естествено. Жената и децата са на паралелна писта — неприятност може да ми се случи винаги. Парашутизъм е, в края на краищата, не федербал. Защо го направих? — Не е суета, нито моментно решение. Мисля да напиша материал за нашата преса. За този иначе наистина добър парашут. Е, възникна проблем, но се справих. А материалът би звучал толкова по-убедително, колкото по-автентично е запознанството ми с парашута. Затова скочих с него.

Тримата се споглеждат. Един синтезира съмненията им:

— Ние, разбира се, не разбираме от журналистика. И затова приемаме думите Ви. Но възниква въпросът: Сега какво? Какво ще напишете за парашут, който, освен другото, не се е отворил?…

Усещам къде ги стяга обувката. Затова отговарям разсъдително:

— Парашутът е наистина добър. Мосуд и Вали са опитни изпитатели. Ще намерят технологията за безопасното му скатаване. Ще опиша как съм сложил парашута. После ще разкажа за Подмосковието, погледнато през вратата от самолета. Малко лирика за вкус. Въобще не е необходимо да спомена, че точно тогава куполът не се е напълнил нормално. Това е подробност от пейзажа. В един журналистически материал авторът сам избира акцентите — за какво да пише и за какво — не.

Споглеждат се. Председателят почесва бакенбардите си.

— Всъщност, идеята за този материал е направо добра. Ще пропуснем единствения негативен детайл — нали така?

Кимам в знак на съгласие. Председателят на комисията ми подава ръка. След него, контактувам с горните крайници и на двамата членове. Разделяме се с усмивки. И с някакви благопожелания.

А вечерта наистина паля свещ в малка, квартална църква. Решавам да се вслушам в съвета на византиеца. Не успявам да се накарам да се поклоня пред иконата, но се прекръствам с вътрешна убеденост. После се прекръствам още веднъж и ми става весело. Разсмивам се и го казвам съвсем искрено:

— Благодаря за снизхождението към човешката ми глупост, Господи…

Някаква лелка, облечена в черно, ме поглежда укоризнено — в храма човек трябва да се моли, а не да се хили и бърбори… Права сте госпожо, ама на мен пък ми е хубаво…

Лесно е да си в безконфликтна позиция. И да ходиш в храма поради показна добродетелност. Друго е самият дядо бог да те е пернал зад врата с подсещането: „Влизай в храма ми и запали свещ, че ми писна от тебе!“.

И да искаш, не можеш да не се засмееш…

Булдозерът

… Генералът се държеше подобаващо на положението си. Говореше бавно, с добре обмислени фрази. Ако трябва, повтаряше отговорите, поставяше акценти. Всичко трябваше да бъде ясно и разбираемо. Нетърпящо двусмислени тълкувания. Край нас, ненатрапчиво, като прилеп през нощта, витаеше Жора. Жора се водеше фотограф в някакво списание. От там получаваше заплатата си. Практически, непрекъснато беше край генерала. Явно, добре познаваше физиката и душевната същност на шефа си. Снимките му бяха безупречни. Имаха характер и излъчване. Чрез тези снимки, генералът ставаше близък, разбираем, симпатичен.

Не знам дали сте обърнали внимание? Всички значими фигури от по-новото време, са имали край себе си прилепи фотографи. Които ден след ден, малко по малко, са извайвали образите на значимите. Или поне на тия, които искат да се чувстват значими.

Генералът говореше банални неща. Но беше симпатяга, който знае как да се издига. И как да се укрепи на новата позиция, преди следващото издигане. Беше заместник-председател на съветската, уж помощна, отбранителна организация. Тази уж помощно отбранителна организация имаше щатове и възможности, доста по-големи от армиите на доста европейски държави.

В случая, схемата беше проста. Той се нуждаеше постоянно от популярност. А аз — от хонорари. Строях къща и ми трябваха пари.

Генералът говореше баналности, защото това трябваше да говори.

Имаше и още нещо. За руснаците българин означаваше доверен човек. Парашутизмът не е занимание за богаташи. Затова, при ежегодните си посещения на летище Волосово край Москва, си уреждах предварително срещи с космонавти, генерали и босове от военнопромишления комплекс. Правех интересни за четене интервюта. В тях присъстваха неизменно банални теми. Но бях наясно с „подправките“ и написаното се четеше с интерес.

Няма да ви занимавам с предмета на разговора. Но накрая на това интервю чух фраза, която ме накара да наостря уши:

— … И догодина, наши парашутисти ще обезпечат доставката на товари на Северния полюс. Ценният опит, който те имат… — Довърши с приказки от общ характер, но аз отново го върнах към темата:

— Прощавайте, може ли да продължим още малко за тази дейност? Сигурен съм, че доста от читателите на списанието биха проявили повишен интерес за тия полети към Северния полюс.

Генералът обясни, че е запознат в само в общи линии. Но, ако искам да получа повече информация, мога да си поговоря с нашата обща позната Бета Васина. При тазгодишния десант, тя не само е отразила събитието в пресата, но и лично е участвала. Даже, май е скочила с основната група…

Довърших педантично интервюто, задавайки необходимите въпроси. Но усещах сърбеж по кожата.

Нещото, което вече знаех. От 1937 г. руснаците поддържаха постоянно експедиции на Северния полюс. Официално, за провеждане на геофизически изследвания. Неофициално, всички се досещаха, и по военна програма, най-малкото и лесно за разбиране — на полюса се формира климата по цялото полукълбо. Постоянната метеорологична информация ползваше съветските ВВС. Имало е и други неща, естествено.

… Елжбета беше бивш национален състезател по парашутизъм, майстор на спорта. Завеждаше отдел „парашутизъм“ към списание „Крылья родины“. Вече понаедряла, далеч от спортната фигура на младостта си. Щом и тя е качила голямото си дупе на самолета, значи наистина има нещо интересно.

Още същата вечер се свързах с нея и доста настойчиво й казах, че искам да я видя. Тя се позасмя в слушалката и подхвърли:

— Даже май се досещам за какво ще ме питаш… Даде ми адреса си и се договорихме да й отида на следващия ден на гости в Москва.

Къщата бе двуетажна и двуфамилна. В район на града, където случайни хора не живееха. Другото жилище се обитаваше от фамилията на министъра на гражданското автомобилостроене. Ако не знаете, руснаците имаха по това време около 280 министерства. Не 28, а 280. 280 и няколко…

Докато ме запознаваше с мъжа си, им направих искрен комплимент. Че мечтая да живея в такъв дом, построен от истински камък, с почти еднометрови стени. Строен в началото на 19 в. Те се спогледаха и ме попитаха: откъде знам тези подробности? Не се направих на интересен. Мой познат, полякът Анджей живееше в точно такава къща в Краков. Построена през 1812 г. Оказа се, че и тази къща беше построена точно през тази година.

Около стотина години, руснаци и поляци живели в границите на една държава. Поляците ръмжали. После направили въстание. А след Първата световна се измъкнали от руската опека. Но, докато съжителствали, на моменти правели едни и същи къщи…

Бързо си дойдохме на темата с Бета. Въпросът със Северния полюс стоеше така: Съветските експедиции трябва постоянно да се зареждат с какви ли не материали и храни. Теоретически — логистика. Практически — мъчителна технология. Климатът на европейската част на Русия е много по-лесно прогнозируем от местния, на полюса. Метеоролозите, след неизбежни уговорки, обещават чаканото хубаво време за следващите 5–6 часа. За да може да излети самолета с товарите. И тъкмо наближат базата, внезапно се извива пургата — опустошителна буря. Която прави белята. Току-що разчистената писта, за която е изразходвано скъпоценно гориво, отново е покрита с ледени блокове. След което отново, гавраджийски, засиява ясно небе без дъно. А самолетът поема обратно. И така, много пъти. Да „излъжат времето“ станало нещо като спорт със залагания.

В края на краищата някой се сеща за друго решение. Дори и да не може да кацне самолетът, от него могат да се изсипят товарите. С военни парашутни системи. Виждали сте ги по документалните филми. Речено-сторено.

… Но не се получило от първия път. В армията липсват специалисти с опит, които знаят как се „уцелват“ ограничени площадки. Първият път, скъпоценностите затънали в размразените води. Тогава се сетили, че в цивилната организация използват ефективно доста по-прост метод. С престрелки.

… С извинение. Най-често разчетът се правеше с обикновено руло тоалетна хартия, която показва относа. Имащите опит в парашутизма знаят много добре за какво става въпрос. Да не чертая схеми.

Предишната година бяха направили успешно десантиране на Полюса. Осъществено от инструктори от помощната организация. След товарите, се изсипали и група парашутисти. Макар след години прекъсване, моята позната си беше плюла в пазвата и бе скочила. Отделна епопея била как са се върнали. Беше ми хубаво в дома на Бета. Но се хванах, че, въртя — суча, все насочвам разговора към скоковете на Полюса.

… В понеделника досадих първо на генерала. С настойчива молба да ми покаже пътеката. При следващото десантиране да участвам и аз. Той не обеща веднага, но ме посъветва:

— Виж, ти си скачай, пък аз ще поразпитам. Ще видим какво можем да направим.

След скоковете, когато отидохме да хапнем в столовата, той ме привика на масата си.

— Значи, идваш като кореспондент на вестник. Документирано. С разрешение за изпълнение на скокове при наша организация. Трябва да ти бъде издадено от централното ви звено, отдел „Въздушна подготовка“. Билетът за отиване и връщане до Ленинград си поемаш ти. От там нататък е наша грижа. Ето ти телефона на полковник Н… Всички възникващи въпроси договаряте с него.

Не му задавах повече въпроси. Не обръщах внимание какво обядвам. Мислех си по темата. По едно време засякох насмешливия му поглед. Явно му е харесвал моя ентусиазъм на перушан.

Щом се прибрах в България, първо отидох в Отдела. С една тънка книжка в чантата. Поздравих се с почитаемите полковници и аз изложих с две думи искането си. Хората пиеха следобедното си кафе, но като разбраха за какво става въпрос, се спогледаха:

— Владо, ти чуваш ли се какви ги говориш? Знаеш ли какви са температурите на Северния полюс. Какви са ветрищата там? Бягай, не ни занимавай с глупости!

Бях подготвен. Носех тънка книжка в чантата. Инструкция на парашута, с който бяха изпълнили скоковете. Точно на полюса. Температурен интервал на експлоатация: от минус 40, до плюс 40. И продължих:

— Никой не би допуснал скокове при нестандартни МТО условия. Нали не искате да кажете, че Големият брат е глупав? — Големият брат беше Съветският Съюз. По това време — нашият официален идеал.

Полковниците от отдела бяха в предпенсионна възраст. И мечтаеха за светлия ден на пенсионирането. А някакъв перушан — инструктор им се мъкнеше с разни авантюристични предложения. И ги затискаше с аргумента за големия, умен брат. След първоначалния потрес, реагираха предпазливо:

— Виж там, движи си нещата, пък за бележката ще говорим накрая…

Обадих се на руския полковник, който организираше операцията. Приятен глас. Съгласие. Вярваме си, народи — братя и т.н. Нали няма да има проблем да се набавят и 500 кг. Домати. „От ваш елитен сорт“. Предпазливо обясних, че познанията ми за доматите са в областта на салатите и овкусяването им. Приносителят на приятния глас обясни, че това не е проблем. Ще направи справка и ще ми се обади, за да ме информира не само за сорта, но и къде точно се отглеждат. „Какъв е Вашият телефон?“

След два дни получих и справката. Педантично точна, като от руска разведка. Каза ми и кое е селото с парниците. Беше някъде в пловдивско. Естествено, не стана въпрос за пари. Аз трябваше да се нагърбя и с транспортирането на доматите до Ленинград.

Тая с доматите си стана направо сага. За която няма да ви разказвам. Изпреварвайки събитията, ще спомена, че доматите от пловдивско отидоха до Полюса. Домати за големия брат. Звучеше патриотично…

От два-три вестника обещаха без проблем да ме аташират като „специален кореспондент на Северния полюс“. С една и съща уговорка: „Хонорарите ще бъдат по най-високата разценка, но не искай командировъчни! Как ще отчетеш хотел и храна, например?“. Устройваше ме. Избрах си един от тях. Дадоха ми бележката.

След седмица отидох пак при полковниците във „Въздушна подготовка“. Усмихваха ми се, обещаваха. „Движи си другите неща. Бележката накрая. За да е актуална!“. Нещо не им повярвах твърде на усмивките.

От някогашния мощен „Балканкар“ обещаха да ми поемат разходите. Предвиждаше се, преди тръгване да ми връчат рекламен плакат, на височина човешки ръст. Електрокар с навирени рога. Трябваше да се снимам на Полюса с него. И да представя снимката. На секундата съобразих, че снимката може да стане и на Витоша. Поне до късната пролет, там има сняг в изобилие. Нали не ме караха да занеса на Полюса жив електрокар…

Имаше още един лек проблем. Полетът до Ленинград трябваше да бъде точно на определена дата. Реших го сравнително лесно. С помощта на бутилка добър коняк и кутия „Троен лешник“ направих резервацията. Жената беше определено симпатична, даже се получи и нещо като лека свалка. За тонус. Стана ми съмишленичка. Но ме предупреди: „До тая дата… даваш парите и потвърждението. Иначе гориш! Трафикът е натоварен“.

Имаше още купчина дребни проблеми. Всеки един, от които можеше да обърне каруцата. Решавах ги в движение. Почти всяка седмица ходех при „моите“ полковници в отдела. Не бяха лоши хора, обещаваха. Ама някак неопределено.

Вече не ми се усмихваха. Като влезех, се споглеждаха предупредително. Но обещаваха. След няколко посещения, „Главният полковник“ ми измърмори:

— Стига бе Владо! Отделът не е създаден да работи само за твоите амбиции! Свърши си другото! Ние сме накрая…

По някое време ми се обади позната от самолетното бюро. За да ми напомни за датата, след която горя… Е, казахме си по един виц. Все още леко фигурираше и елементът на свалката.

Дойде време и доматите отпътуваха на север. А аз тропах с копито на територията на родината…

Два дни преди фаталната дата, отново се възнесох на последния етаж в сградата на отдела. Решен, ако трябва, бой да се бия, но да получа обещаната бележка. Отново се спогледаха, като ме видяха, но се усмихнаха. Пак, някак предупредително. Главният ми подаде ръка:

— Добре дошъл. Но няма да е днес. Влизаме в заседание. Ще дойдеш утре! Хайде, лек ти ден! Довиждане.

Нещо ме жегна отвътре. Заседанията се правят в началото на работния ден. А не малко преди края. Отидох да пия една бира в градинката отсреща. Точно минута след края на работното време, моите хора се изсипаха от сградата. Вече имах лошо предчувствие.

Вечерта отново ми се обади моята позната от самолетното бюро. Утре е последният срок. „Утре! Ако ми цъфнеш вдругиден, даже с каса коняк, си изтървал влака. Самолета!“ В гласа й вече нямаше никакъв елемент на свалка.

На другия ден, десет минути след началото на работното време, отново бях в отдела. От ъгъла на стаята звучеше приятен глас на негърка. Пееше за любов, естествено. Посрещна ме Главният. Не ми подаде ръка. Беше учуден:

— Здравей! По какво слука насам?

— Как по каква? Вчера следобед говорихме. Жив — умрял, бележката ми трябва днес. До обяд! С подпис и печат!

— Можеш да получиш бележката най-рано след две седмици! Полковник П… излезе в отпуск. Нали знаеш, че той завежда безопасността. Моят подпис може да бъде положен само след наличие на негов подпис. Ела след две седмици. Хайде довиждане, че имаме работа!

Знаете ли какво е да подгрееш пещта на локомотива до червено, а след това да натиснеш спирачките?! Изпитвах желание да кресна, да викна. Да изпусна парата. Но така щях да вляза в капан. „Който крещи, няма място на Северния полюс!“

Поех дълбоко дъх. Седнах до масата в преддверието.

Приятният глас на негърката ме съветваше да я убия от любов. Бях сигурен, че не искам да убивам негърка. Но виж, един полковник… С явно удоволствие и удовлетвореност — бих го направил… Има моменти, когато доброто домашно възпитание се скрива или на тавана зад комина, или потъва мазето, зад кацата за зеле…

Полковниците стояха пред бюрата си. Един чете, друг пише. Не ми обръщаха никакво внимание. Какво пък, ще постоя малко, ще съобразя очевидностите. И ще си тръгна. Измислено е…

И точно в тоя момент, стана много, ама много весело!

Влезе „отсъстващия в отпуск“ полковник П… Както разбрах по-късно, сценарий наистина имало. И то много надежден и прост. Ще дойда, ще протестирам, ще пухтя. Ще си тръгна. Затова полковник П… да дойде към обяд, когато тревогата ще е отзвучала.

Човекът се повъртял вкъщи, и понеже навикът е непобедим като женски инат, тръгнал към коневръза. Т.е. към работното си място.

Влезе в помещението, козирува и тръгна към бюрото си.

В един момент, моя милост и другите полковници, попаднахме в една група. Щяхме да станем свидетели на финала на интересна психодрама — пантомима.

Полковникът, шеф на отдела, го фиксираше студено. Както змия гледа мишка. Мишката — полковник беше завеждащият безопасността.

Полковник П…, който явно не беше нито бърз в съобразяването, нито силен в мисленето, реагира на погледа на началника си. Първо се запъти към бюрото си, но не седна. Отиде до закачалката, провеси грижливо лодена си. Бавно постави фуражката отгоре. Спря, замисли се. После излетя от помещението. Неочаквано пъргаво…

Разсмях се. Само аз. Полковниците все така четяха и пишеха. Стана ми ясно, че на врата да си стъпя, бележка няма да получа. Бележка вещаеше риск. А полковниците се бяха устремили към заветна мечта — пенсиониране. Нещо много по-сериозно от някакво си скачане с парашут на полюса.

… След години, при други условия, почти се сприятелих с човека, който вече не беше „Главният полковник“. Призна ми с искрена усмивка, като при хубав спомен: „Беше като булдозер! Не се удържаше! Ако щеш вярвай — и на нас не ни беше приятно да ти извъртим номера. Ама нямаше как! Повярвай — нямаше как!“.

Не му повярвах. Но и нищо не му обясних. Вече нямаше смисъл.

Булдозерът отдавна беше избоксувал!

Диамант между лъжците

Който се е занимавал с професия, свързана с небето знае, че поетични изрази от рода „… волен и свободен да се рееш в синевата…“ едва ли напипват същината на нещата. Небето първо те прави свой роб, в буквалния смисъл на думата. А после ти дава възможност да се порадваш на това-онова, което движещите се по земята няма как да видят и усетят.

И още нещо. Много съществено. Нерядко, тази радост се подсилва от простия факт, че въпреки вероятността да се преселиш в безспорно по-благородния свят на ангелчетата, кожата ти е останала цяла. Казано прозаично, няма нищо по-достойно за радост и възвишени чувства от здрава кожа, пълна със здрави карантии. Пардон — органи.

Има случаи, при които тревогата е фалшива. Но това го разбираш впоследствие. След като си се препотил на студено.

… Националната команда по фигурен пилотаж на Русия проведе серия от тренировъчни полети на летището, където работех като инструктор по парашутизъм. Сравнително доброто познаване на езика ми даде възможност да се сприятеля с тези симпатяги, които по никакъв начин не се набиваха в очи, докато ходеха по земята. Виж, когато тръгнеха да се „премятат“ с малките си, но мощни самолети, имаше какво да се види. С един от тях — Николай Тимофеев си намерихме и доста общи теми за разговор. Беше завършил последователно инженерен и икономически институт, но перспективата да стане примерен и осигурен чиновник явно не го привличаше. Бе предпочел летенето.

След серия от дипломатични пазарлъци, успях да проагитирам треньора на отбора да ни разреши съвместен полет. Един. Поне. На първо време. От опит знам, че когато утежниш предварителната програма с много желания не получаваш нищо. Но, когато си искаш по малко, последователно, можеш да получиш доста повече.

Запознатите със спортните самолети знаят, че преди да излетиш, се превързваш със специални колани към седалката. Направени са така, че да се регулира пристягането им. Нещото, което ми направи впечатление преди първия полет. Николай не само се пристегна, но направи и възел на коланите. Значи, ще се работи с яко претоварване. Популярното обяснение на „претоварване“ е, че ставаш ту няколко пъти по-тежък, ту няколко пъти по-лек.

Имах някакъв опит и затова си издействах да пилотирам машината от излитане до достигане на зоната за изпълнение на фигури. Летях във втора кабина. Гледах подстригания врат на руснака и си мислех, че сега ще изживея нещо, което се случва на малцина. И то — не всеки ден. Над нас се сивееха, мътно акварелни, леко закълбени облачета. Навлязохме в зоната, изхоризонтирах машината и си поръчах по вътрешното преговорно устройство:

— Свредел. Четири витки. — И чух делнично спокойното:

— Имаш ги. Работим по желание на клиента.

Изтегли нагоре машината до загуба на скорост, ритна левия педал и се изсипахме надолу. Червенеещата се от макове нива под нас се завъртя. Имам добър вестибуларен апарат, но веднага усетих, че руснакът работи с доста големи претоварвания. С лекота изведе самолета и попита любезно:

— Как е, Ваше Превъзходителство? Има ли пот по челото? — Нагласи огледалото за обратно виждане и плъзна внимателен поглед към мен. А аз си помислих, че все пак трябваше да взема хапче „Аерон“. Сега би ми било по-спокойно. Но, с възможно най-невъзмутим глас си поръчах низходящо тоно.

Добре се попремятахме… На височина, доста по-малка от разрешената в инструкциите. И да си помислях разни неща, ги оставях вътре в себе си. Човекът би трябвало да знае какво прави.

Приземих сравнително добре самолета. Като за първо кацане с непозната машина, беше направо бонбон с драже. Обичам бонбоните с драже.

После заведох Коля да разглежда компютри в магазин. За него това беше нещо като пийпшоу. По това време се продаваха първите серии на „Правец“. В Русия, компютър на пазара не можеше да се види. Когато се прибрахме, човекът беше впечатлен. Ако просто извади пари, просто може да си купи истински компютър? Виж ти…

… Нямах проблем с премията: още един полет. Имахме за какво да си говорим през тия дни. Аз го разпитвах за летенето, а той мен — за приказната възможност да си купи компютър.

Моят проблем се реши лесно. При втория полет и аз завързах допълнително коланите. И — срам не срам, глътнах хапче „Аерон“. Оправдавах се пред себе си, че на обикновен простосмъртен, при такива претоварвания и кутийка хапчета не би помогнала.

А Николай, направо се терзаеше. Добре, взема компютър. Но такава новина не можеш да я опазиш повече от ден-два. От третия ден очакваш поне по три пъти в денонощието да ти разбиват жилището. Все едно да държиш в чекмеджето с лъжиците прозрачен, син диамант, петнайсет карата. Посъветвах го: купи компютъра и го продай, ще му вземеш поне два пъти повече пари. Той обясни, че не е проблем да вземе три пъти повече, но как да се разделиш с такава скъпоценност…

Така, днес купуваше, утре се отказваше.

… Четвъртият полет ще го помня до живот.

Излетяхме, заведох го до зоната и си поръчах разни удоволствия. Завъртяхме се. И така, двайсетина минути. За десерт си поръчах грабен свредел.

Преживяването беше за секунди. Но, описанието на случилото се изисква доста повече време.

… Въртяхме се надолу с главите, а под нас, заплашително бързо приближаваха петната на нивите с маковете. В един момент, усетих като гръм, блъскането на струята около корпуса. Но не само около корпуса. Плексигласовият капак липсваше. Този капак, в този момент, трябваше да бъде под главата ми. Затворен. А го нямаше. Нямаше го…

Хич не беше от приятните изживявания. Висиш надолу с главата, ледената струя те блъска, а мозъкът ти подпушил от въпроси. Един от друг по-неприятни.

Услужливата памет ми напомни. Преди години имаше подобен случай. Фанарът се откачи, заби се във вертикалното кормило и двама души набързо се представиха пред височайшия взор на небесния повелител. Сега, за да излезем от свредела, пак си трябва вертикално кормило. Ако капакът е направил белята…

Да мисля за парашут просто не си струваше. Бях пристегнат здраво с коланите към борда, а бях направил и допълнителен клуп. За развързването му трябваше около минута. А височината под нас беше под триста метра — много под разумната, ако опиташ да ползваш парашут. И то — веднага!

Опитах се да кажа нещо на пилота в предната кабина. В отговор, чух изкашляне. При разговора, после, разбрах, че и той е чул изкашляне. При тази боботеща струя. Опитах и да намеря опипом дръжките на фанара. Не ги намерих, разбира се.

Отново казвам: всичко това продължи седем-осем секунди. Докато аз съм се ослушвал, човекът пилотирал самолета. А самолетът си бил почти в ред. Само дето бяха изтървали заключалките на втора кабина. Докато летяхме, Николай така и не разбра какво е ставало.

На около двеста метра излязохме от тръбния свредел.

… Машината се изравни, а ръцете ми припряно намериха дръжките. Бързо затворих капака. Помислих си, че приличам в главата на Уди Кълвача. Николай учтиво ме попита имам ли още някакви „фигурни желания“? Благодарих му и предложих да кацаме. Човекът спокойно ми нареди да поема управлението. Имаше и нещо весело в този полет. Като за финал. Бях насочил машината успоредно на бетонната писта, когато чух насмешлива реплика:

— Виждаш ли кончето? — Наведох носа на самолета още по-надолу. Нямало е как да видя кончето. Видимостта от втора кабина е доста по-лоша. Нищо, плъзнах леко и залепихме на петдесетина метра встрани от пасящото животно. След като слязохме от машината, все пак успях да вдигна кръвното на този непукист.

— Усети ли, че моя фанар се отвори при тръбния свредел? — почти злорадо попитах аз.

Руснакът спря и ме погледна внимателно:

— Майтапиш ли се?

— Хич даже! Опитах се да те информирам по еспеуто, но така и не разбрах какво ми отговори.

— И аз не разбрах какво ми каза…

Имаше първоначално недоверие. А после — обстоен разпит. От треньора на отбора, в присъствието на цялата команда. Ако лъжех, щяха да ме хванат доста лесно. После имаше и почесване по главите, типично за представителите и на двете нации. Разбра се, че на два-три пъти вече се е подочуло за нещо такова. Но информиращите го казвали под сурдинка, а началниците предпочели да не повярват. Началник на подчинен, вяра не хваща. Но, понеже им го каза чужденец, повярваха.

Треньорът прати факс докъдето трябва. Спряха всички машини от тоя тип в цялата си, огромна страна. И ги пуснаха едва след като преработиха заключалките на задната кабина.

Николай постъпи благоразумно. Не си купи компютър. Взе решението с въздишка и явно му се искаше да го разубедя, но аз не го направих. Разделихме се като добри приятели. И повече нито се чухме, нито се видяхме. Огромната Съветска империя се разтресе и години колабира, преди да се възроди.

Кафе с развитие

За какво най-често, човек си слага главата в торбата? — За пари, естествено. В случая, имах оправдание за сребролюбието си. Намерението ми бе да понапълня общата касичка. Работех като инструктор в аероклуб, а парите започнаха хронически да не достигаха. След кратко почесване, набелязах някакъв план. Започнах да търся добри хора, от добра фирма, които са склонни да развържат кесията си. Не беше обикновена просия. Те ни дават пари, а ние…

Една сутрин пътувах с трамвая с нелеката задача да открия хипотетична госпожа. Нямах никаква предварителна информация. Млада ли е, стара ли е, разбрана или опърничава? Трябваше да я съблазня с рекламен проект. Ако попадна на разбрана жена, шансът нараства. Ако се случи кисела леля, затънала в тресавището на климактериума, картинката губеше оптимистичното оцветяване. Ако е госпожа с показно делова външност, ще трябва да я корумпирам с неустоим подарък. Поднесен по дискретен, ненатрапващ се начин.

Стигнах до спирката, оплетен в делови размисли. Слязох предпоследен. А зад мен, буквално се изсипа симпатична жена на високи токчета. Залитна. Механично я подпрях с ръка, икономисвайки неизбежните, насмешливи реплики на двама тийнейджъри.

Тръгнахме заедно към комплекса от сгради пред нас. Заговорихме. Попитах я, не знае ли случайно къде се намира рекламния отдел на фирмата? За моя радост и тя отиваше точно там. Извадих от джоба си листчето и попитах как мога да намеря Таня? Тя ми се усмихна и обеща: ще уредим въпроса.

Остави ме пред голяма маса в преддверието и ми каза да изчакам. Влезе в съседната стая. След малко излезе, леко освежена, сменила обувките с високи токчета с други, по-ниски и удобни.

— Кажете сега — подкани ме тя. — По какъв повод насам?

— Наистина ми е приятно да си говоря с Вас, но все пак търся точно Таня. Тя може да ми реши проблема.

— Намерихте я. Аз съм Таня.

Животът рядко ме глези с лесни решения. Но тогава се случи. Жената имаше добрата настройка, аз започнах да я съблазнявам с „атрактивните възможности на въздушната реклама“.

До тук добре — казал габровецът, който паднал от десетия етаж, профучавайки край третия. След два дни се срещнах с Таня и още двама нейни колеги. Моя милост, срещу комисия.

Добрите хора искаха да скочим с два парашута и да се приземим до палатата им на Пловдивския панаир. В определен ден и час. На куполите трябваше да бъде изрисувано лого на фирмата. Усложнението идваше от следващото изискване. Единият от парашутистите трябва да влачи след себе си транспарант с името на фирмата. Хората поставиха конкретно условие: транспарантът да е дълъг 12 метра, висок метър и двайсет. Който е по-ориентиран в парашутизма ще се досети, че такова чудо би създало доста проблеми. На въпросът, не може ли да минем с нещо по-скромно като геометрия, те отговориха, че не може! Транспарантът трябва да бъде достатъчно голям, за да може да се чете и от хора с увредено зрение. Личното ми виждане беше, че се престарават, но… Добре де, ще уважим и хората, носещи очила. За последно, дискретно погледнах към Таня, но тя не ме забеляза. Сега беше председател на комисията. Това и само това!

Нямах конкретна представа, като се пакетират, колко ще са тия дванайсет метра. Но приех условието. Подписахме договора.

Оттук нататък нямаше мърдане.

Платът беше плътен и дебел. Като се навиеше на руло, чудесията ставаше с диаметър малко под половин метър. Трябваше да яхна това „рекламно прасе“ и така да се отделя от самолета. Когато застанах на вратата на самолета, започнах да се тутам, защото беше неудобно, та неудобно. Останалите парашутисти ме гледаха със смесица от състрадание и интерес. А Ицо, който стоеше на дясна седалка до пилота, се заливаше от смях. Ако бях на неговото място, може би и аз бих се смял. Все пак, успях да се закрепя на струята. Издърпах ръчката за отваряне, без да се преметна.

На земята, Ицо започна да ми обяснява колко било смешно това, което правя. Много забавно. На мен не ми беше хич забавно. Предложих му, ако иска, да се посмее с „прасето“, вързано пред неговия пъп. Контрира ме аргументирано: „Аз съм пилот. Ти — парашутист. Не е моя работа, а твоя!“. Прав беше, аз поех ангажимента.

След няколко сполучливи, но всеки път костващи нерви опита, идваше ред и на следващата радост. Скок от по-малък самолет. Разбирай — още по-завързан вариант. Там пък трябваше да изляза на стъпенката, да наместя, балансирайки „прасето“ между краката си и сам да се закрепя, преди отделянето. А после да яхна струята, да… И с това се справих. Но, при всеки скок ми бе свито отвътре. Нямаше как да е иначе!

Беше си чиста проба трикаджийски номер. И определено — опасен. А, ако се наложеше, не дай боже, да отворя запасен парашут, ставаше направо криминално… Да не навлизам в подробности…

В уреченото време пристигнахме в Пловдив. Срещнахме се с добрите хора. Уговорихме се. На другия ден, в 11:00, трябваше да се приземим край палатата. За да могат да ни хванат камерите, монтирани на покрива на сградата. Чертахме схеми откъде точно трябва да минем. Тази педантичност допълнително ми поразвали настроението.

Надвечер заваля. А на сутринта, над града се бяха наместили тлъсти, плътни облаци. Не знаехме каква бе височината на долната им граница. Откъдето можехме да имаме нормална видимост към земята. Натоварихме се с Любо и излетяхме. Вратата на десния борд беше махната. Резултатът: освен че ми бе притеснено, беше и студено. Нищо де, ще го преживеем.

Долната граница на облаците се оказа 500 метра. Равно отрязано. А разрешената минимална височина по инструкция и по правилата на здравия разум беше 700. Опитахме да се договорим с пилота да мине на 500, а да докладва, че е на 700. Пилотът бе железен професионалист и педант. И обяви: 700! Другото си е ваша работа… През шума от двигателя направихме кратко съвещание с Любо. Разбрахме се той да гледа през борда. Ако има моментно разкъсване на облаците и види, че сме горе-долу в района на панаира, трябваше се изтърся възможно най-бързо.

Неприятно дълго като усещане, се носихме сред рошавите валма сивота над града. Без да знаем къде точно сме. От взиране, даже през очилата, очите на Любо се зачервиха като на заек. По едно време, цепнатина все пак се появява. Той се вторачи и ми махва нервно с ръка „Хайде!“.

Изтърсих се бързо и отворих в облаците. Поне парашутът не ми направи номер. Напълни се нормално. Разблокирах управлението. Въздухът бе тежък и студен, като в мазе. Въртях се в лека спирала, защото не знаех точно къде съм. На 500 метра земята прозираше.

… Мамо-о, далеч бях… Насочих купола директно към алеята за приземяване. И „опънах врат“. Все още не знаех, дали ще успея да достигна до там, закъдето се бях запътил. Другите възможности бяха приземяване на покрив на сграда; на дърво; в коритото на реката. Варианти, един от друг по-съблазнителни…

Все пак, додрасках някак си. На 200 метра развързах пакета и го пуснах под себе си. Транспарантът беше спирачка. Инстинктите ме дърпаха към най-краткия път до алеята. Но трябваше да се отклоня встрани, за да мина над покрива, на който бяха монтирани камерите. Профучах на два метра над тях. Браво! Видяха ме хиляди скучаещи кибици пред екраните.

… Влачех се мъчително към алеята. Над земята трябваше да придобия още малко скорост. Добре, получи се.

Десертният сюрприз ме дебнеше в последния момент. Над върховете на дърветата имаше опънат кабел. Нито да минеш под него, нито — над него!

… Как го сработих — не знам, но успяха да се подвра под кабела. В последните метри усещах, че по гърба ми лазят мравки. Щипливи. Отвратителни…

Приземих се и в този момент усетих, че въпреки студеното време, от дрехите ми може да се изцеди литър пот. Към мен се приближи възрастен свещеник, подаде ми ръка и заговори. Учтив, внимателен и добронамерен. Отговарях му в същия тон. Събраха се още хора. Коментираха, споделяха. Потупваха ме по рамото. Даваха съвети.

Симпатична, бъбрива дама, с която при други условия с удоволствие бих пофлиртувал, ме попита как се чувствам? И какво бих искал да изживея още след този толкова интересен полет? Подтекстът не беше сложен за дешифриране. При нормални условия знаех как да подведа разговора. Жените го имат в програмата си: да поддават на мъже герои. В случая, като даденост бях точно това.

Сега бих могъл да ви развия сюжет как аз… А дамата… А после аз… А после аз и дамата… И накрая как аз… А дамата, възхитена… Сюжетът може да бъде озаглавен разбираемо, например: Кафе с развитие.

… Нищо такова не се случи. Бях изцеден като лимон. Смачкан. И въобще не ставах за герой. Затова вдигнах ръце:

— Може да ми се смееш, но… искам да спя. Сам. В тъмна стая, в която има обикновено легло с меко одеяло. Под което да се завра така, потен и изцеден. — Мина ми през ума, че говоря за съня като алкохолик за гроздова ракия с шопска салата. Жената ме погледна с разбиране, позасмя се и ми пожела приятен сън. Не се нацупи. Потъна в тълпата.

… А аз затънах в съня. Петнайсетина минути по-късно. На задната седалка на колата, която ме връщаше обратно към летището.

Шамански магии

Денят, поне по първи дадености, е добър за… греяна ракия в приятелска компания; за четене на криминале в уютен ъгъл до топъл радиатор; за слушане на музика и т.н.

Според първите дадености, денят става за много неща. Ама не става за летене. Но в осем сутринта Велеслав ми се обажда точно с такова предложение. Според метеорологичния сайт, в който е ровил, към обяд, в района на Конявската планина ще има слънце с южен вятър. Вельо умее да се рови в оптимистични сайтове, които щедро обещават светло и хубаво време с подходяща посока на вятъра.

Слабохарактерно опитвам да му опонирам, като го съветвам да погледне през прозореца. Мъглата е почти с плътността на качамак, за какво летене ми говори? Но, той си знае своето. И аз капитулирам.

Има и трети — Евгени. Украинец, женен за българка. Може би не точно женен, а нещо подобно — класическият брак днес е отживелица. Въпреки че живее от доста време в България, Евгени говори с руски акцент. Което провокира хората да го поднасят, имитирайки изразите му. Иначе е сериозен, авиоинженер. И носи на майтап. Гилдията на парапланеристите не тачи особено показната деликатност. Предпочита се умерената заядливост. Така че, идеята за полет в кюстендилско някак отведнъж започва да ми харесва. За да вляза в график, зарязвам другите, планирани за деня неща и бързешката започвам да си събирам партакешите. Имам лек проблем, докато изровя GPS-а, но след половин час вече бодро се треса с петнайсетгодишната си таратайка към Княжево.

Пристигаме почти едновременно на договореното място, бързо се претоварваме на най-голямата кола и се понасяме към Кюстендил. За разгрявка, разказвам току-що опаянтен виц: „Срещат се Вельо и Владо (моя милост) и моята милост казва: «Здрасти, какво правиш?», «Нищо — отговаря Вельо», «Чакай, не прави ли същото и вчера?», «Да, ама не можах да го довърша. Надали ще го довърша и днес…»“. От едната страна на постановката могат да бъдат Владо, Евгени и който и да е друг. От другата може да бъде само един — Велеслав.

Човекът умее да прави „нищо“ елегантно и професионално. Дълги години е бил началник. Добър началник. Чудя се, защо с тази дарба не вземе да стане политик? Би бил добър политик.

Около обяд пресичаме малкото селце и отиваме да огледаме поляната край него. Тук трябва да се приземим. А излитането трябва да стане около телевизионната кула, стърчаща на няколко километра навътре в планината. Оглеждаме за резервни площадки, ако не додраскаме, уточняваме разни неща. Снегът по южния склон на планината е почти стопен, но ние трябва да се качим по северния. Ще оставим колата тук, а с такси ще опитаме да стигнем до кулата.

… Ще стигнем, ама ядец! Снегът не е почистен. Таксито загасва предупредително още на първия километър. Такси е много уважителна форма и касае предназначението на колата. Иначе, това си е купчина метал с двигател и ходова част, които все още някак си работят. На равното. В първите гънки на планината, двигателят спира. Разплащаме се с шофьора, грабваме раниците с парапланерите и поемаме по белия път. По него личат следи от грайфери на машина с вериги. Явно, само с такова нещо може да се стигне до кулата. Другият вариант е здравословното ходене пеш.

Говорим вече доста по-малко. От време на време се успокояваме един друг с разни, убедително звучащи аргументи. Например че според указателната табела, километрите са само четири, а ходенето пеш в планината е много полезно!

… Да, ама километрите май са повече от четири. А ходене пеш, с торба на гърба, от един момент нататък е съсипващо. След около два часа, пухтейки като парни локомотиви, додрапваме до кулата.

Спускаме се към площадката за излитане. То пък една площадка… Хубавото е, че е стръмна. Лошото, че е осеяна с едри камъни. А най-лошото, че е около три след обяд и вече пада насрещния полъх. Като капак, след малко, започва да подухва даже в гръб. Попътният вятър върши работа на платноходките, но за нас е противопоказен.

Колкото и да бързам, ми трябва четвърт час, докато си направя проверките и сложа сбруята. Монтирам GPS-а, пиукалото (вариометър със звуков сигнал), окопчвам се отвсякъде. Засега не слагам очилата. При излитане трябва да имам добра видимост. Заставам на старта и оглеждам терена пред себе си. Не е добре! Полъхът вече очертано е в гръб. А тия камъни пред мен… Но, само като си помислям за още два часа слизане по заснежената планина, си казвам: „Излитам!“.

… И се затичвам. Разчитам на неистовия си инат, съчетан с помощта на един шаман от Сибир и един ходжа от Туркменистан. Мислено помолих добрите сили от света да помогнат. Тия двамата, се включиха дистанционно. Така поне си мисля… Крачките ми се на границата на силите. Ако куполът не се напълни, лошо ми се пише. Има да ми тропа главата в камънаците. Но шаманът и ходжата си знаят работата, коланите леко се опъват. Внимателно обирам управлението, отлепвам мъчителен половин метър. Вятърът свирва в ушите ми. Вдигам крака, потърквам се в храсталак и… усещам как между мен и земята вече се набират 5 метра, а после 10…

Намествам се на сбруята. Ето, за този момент си струваше и ходенето, и тичането. Леден, свеж въздух упоително нахлува в дробовете ми. В далечината блестят акварелно Рила и Конявската планина. Няма никакви термични потоци, нося се гладко над баири и долове. Погледайте картините на Рокуел Кент. И не му придиряйте, че е комунист. Ледените му пейзажи са чудо. Като този, пред очите ми.

Сковаващят ветрец кара очите ми да сълзят. Намествам очилата. И през стъклото, земята е все така, неподражаемо красива. Знам, че полетът ще е само петнайсетина минути. Но какви минути…

… Завъртам се над селото. Главната улица е широка, бих могъл да опитам да се приземя на площада. Бих могъл, но няма да го направя. Докато ходех по земята не огледах за капани. Ако един нищо и никакъв кабел ми се препречи на няколко метра над земята, между две дървета, почти гарантирано съм за травматология. Поради вроден оптимизъм, не мисля за гробищен… парк. Но и това може да се случи.

Избирам си място на края на селото, вни-и-и-мателно захождам и меко докосвам земята. Внимателно не от деликатност — земята е кал с коричка лед. Ако много се разтанцувам, ще се омажа до уши.

Не бързам да прибера купола, полетът е все още пред очите ми.

… Тая, с травматологията все пак се оказва факт, но с друг адресат. Вельо също се е опитал да излети, но не се е помолил предварително на световните сили за съпричастие. Шаманът и ходжата се почесвали, дремейки. Не са свещенодействали за него. Резултатът — едрият мъж се блъскал в камъни, търкалял се. Черният ми сценарий се е залепил за него. Като резултат, кутрето му май е счупено, а физиономията — мъжествено охлузена. Друг път да се моли на шаманите и ходжите — не е срамно. И има резултат. Пък и да бъде благодарен, че му се е разминало само с това…

Но, това го разбирам по-късно. Когато става ясно, че само аз се разминавам с еднопосочната разходка. Евгени и Вельо трябва да се върнат. И двупосочно да дишат чист въздух пеш.

Нещо такова си говорим, след като ги пресрещам на разклона, късно вечерта. Двамата са едри мъже и изплуват от мрака като тайнствени йетита. Но се смеят и нещо интересно си разказват.

Когато преплуваме мъглата и пристигаме в София, ни очаква жената на Велеслав. Ще го води в „Пирогов“. Подсещам Ани, че преданата съпруга трябва да приема мъжа и с козметични дефекти: счупено пръстче, поохлузена физиономия… Те, мъжете герои са такива — вечно охлузени и очупени. Не знам дали възприема мъжа си точно като герой, но Ани ми махва насмешливо предупредително: „Айде, не му ставай адвокат. Знам, че си устат…“.

Затъвам в мъгла и буламач на отвратително градско движение, ала в петнайсетгодишната ми бричка е топло и уютно. Изморен съм, мускулите ме болят, когато облизвам устните си, усещам солен вкус на пот. Пред очите ми още са изчистените, кристални планини, сребърните петна на язовирите, носталгичните, зимно приспани поля. Усещам напора на ледения въздух в дробовете си.

Полетът е все още в мен и аз съм в него.

Утре пак ще бъда примерен житейски чиновник, който трудолюбиво си заработва хляба. Но освен необходимата скука на сивите дни, ще знам, че имам и свои планини, и свое небе. Чувствам се уютно в гилдията на заядливите хора, които вярват, че няколко килограма синтетичен плат могат да бъдат съединени с конци не само във формата на топли дрехи.

Всъщност, в определено съчетание, родено първо във въображението на мечтател, конците и плата могат да топлят и душата. Защото предпоставят полет.

Но, за да полетиш, трябва да носиш в себе си нещо още по-важно. Тръпката и усещането за полет!

Ние. И величията…

В края на ноември времето неочаквано се подобри. Утрините бяха ледени, но после се показваше истинско, топлещо слънце. А щом времето се оправи, започна да ме пролазва познатата тръпка. Отначало се опитвах да не й обръщам внимание. Но тя си знаеше своето и не преставаше да ме зарежда с адреналин щом повдигнех поглед нагоре. През студените сезони небето променя цвета си и добива характерния си, светлосин оттенък. Така го рисуват в илюстрациите на детските книжки. Но малцина вдигат глави, за да видят светлосинята магия.

Зимни скокове се организираха по изключение. Започнах да се ослушвам дали все пак няма да стане някакво малко чудо. Големи чудеса се случват рядко. Но малките ме навестяват понякога.

Прибирах се в общежитието. На рафта на стаята си намерих бележка: „Ела довечера в аероклуба. Планират за утре скокове на Витоша. Щели да ни съзерцават някакви величия. Емо“.

В този момент бях добре настроен към величията. Макар че, по принцип, ми намирисваха на мухъл и одеколон. А и не знаех за кои величия точно става въпрос. Можеха да бъдат от столичен мащаб. А можеха да бъдат и от национален, какво щастие…

Скоковете на стадиони, малки площадчета и горски поляни поднасят изненади. Изненадите невинаги са от раздел „приятни“. Ако не построиш правилно глисадата и не уцелиш площадката, можеш да се видиш на покрив, върху капака на кола, между релсите на трамвайна линия. И къде ли не още… Чисто адреналиново предизвикателство първо към теб самия. А също така и възможност да дадеш началото на мит, който ще се разказва и след години от наблюдаващите отдолу.

Утре лекциите в университета губеха по точки.

На другата сутрин пътувах към летището, но не с автобус. Този ден осмината посочени от пръста на привидението бяха VIP персони. Караха ги с две черни коли с правителствени номера.

Поляната, хангарите, олющените бараки… Всичко си беше на мястото. Не бях се мяркал тук само около месец, а вече изпитах хубавата радост, предхождаща тръпката.

Сланата току-що се беше разтопила, но още грееше върху тревата като капчици сребро. Доскоро сочните туфи зеленина бяха залинели и изтънели. Край корените им прозираше черната земя. От приказния декор на растящото и пълзящото бяха останали стръкчета. Знаех, че това не е трагедия, а цикъл, но човек е податлив на възприетото чрез очите.

Влязох в залата и с наслада вдъхнах характерната миризма на парашутен плат и изпотени крака. Пардон за второто, но всяка парашутна зала мирише точно по този неповторим начин. Извадих от шкафа основния парашут и го поставих на масата за скатаване. Приятно ми беше да го докосвам. Пръстите ми го познаваха и се ориентираха безпогрешно в привидно разбърканата купчина от различни материи и метални халки. След петнадесетина минути, стегнат в раницата си, парашутът беше готов за скок.

Следваше предварителната подготовка.

… Запознаване със схемата на мястото за приземяване. Характерни ориентири. Препятствия. Височина на дърветата. Ето, тук преминава електропровод. Ще има червени димки за посоката на вятъра. В случай на отваряне на запасен парашут възможни места за приземяване…

В случай на отваряне на запасен парашут се приземяваш там, където дядо Боже реши. Запасният парашут е неуправляем. Хубаво би било да не ти се случва да стигаш до тази радост. Но ако се случи, трябва да се оправиш по някакъв начин.

Инструкциите са мъдри книги. Те са подчинени на идеята за осмисляне на всички възможни неприятности, които могат да ти се случат. И са готови да те посъветват как да се оправиш в тази или онази завързана история.

Номерът е, че доста хора, след като попаднат в такава история, често забравят какво точно пишеше за този или онзи случай в мъдрите книги. Обикновено първата, най-елементарна завързана история завършва с обливане със студена пот. Горе. И с приятелски потупвания. След приземяването. Задължително следва пиене по бира, вечерта след изживяването. Понякога, макар и рядко, завършва и с гробища.

Вече бях достигнал до ниво, когато справянето с възможните стандартни неприятности не ми беше проблем. Но човек не може да избяга от късмета си. Хвъркатото, изпратено от всевишния да ми виси над главата, явно имаше ироничен, а често — въз злобен характер. И от време на време ми пробутваше задачи с повишена трудност. Обикновено — непредвидени в мъдрите книги.

Всъщност най-универсалната постановка не е и не може да бъде предвидена в никоя инструкция. Най-универсалната постановка е: в каквото и положение да изпаднеш, трябва да намериш начин да се справиш! Ако не се справиш, си е за твоя сметка!

Толкова!

— Слагайте парашутите!

— За проверка!

— Тръгвайте!

Излетяхме.

Зад борда беше доста студено, но през илюминатора проникваха, нежни и топлещи, лъчите на слънцето. Около планината, като пръстен от пух, бяха полепнали малки, ефирни валма от облачета. Пастелна гледка, изчистена от ненужни детайли. Погледната от поляната на летището, Витоша е малко по-висока от селски рид. Но когато полетиш над нея, виждаш, че си е сериозна планина — с вълнообразни хълмове, поляни, пътища, хижи. С видимо присъствие на човека. Ето на онази поляна трябва да се приземим.

Виждаше се белият платнен кръст, разпънат на двадесетина метра пред набързо скована трибуна. Попитах Емо, знае ли кои ще бъдат на трибуната. Според най-прясната последна клюка Първият нямаше да присъства. Но от трибуната все пак щеше да лъчи сияние — сиянието на Втория. Или на Третия… Те всички сияеха! Вероятно щеше да ни сполети и щастието да стиснем ръката — на Втория или Третия — който ни е осенил с присъствието си… Въпреки привидната грубост, в парашутизма има и нещо аристократично.

На осемстотин метра над поляната хвърлихме хартиената лента за уточняване на разчета. Докато я чакахме да падне, попивах с поглед района. Едно е да ти обясняват на земята, ползвайки някакво кроки, друго е да гледаш на живо оживялата карта под себе си. Пък и си беше приятно да стоиш така, на вратата и просто да съзерцаваш видимото за очите и душата.

Слънцето тънеше в утринната мътилка на изток от нас. Червенееше, малко сънено, но вече усмихващо се. Въздухът още не беше се избистрил, затова релефът на планината под нас губеше от жизнеността си и изглеждаше някак стилизиран, като безкраен макет от папиемаше. Долу в ниското, градът също се плакнеше в мъгла, но мъгла — тиня. Фабричните комини стърчаха с големината на моливи, а димът, който отделяха, оставаше тежък и неподвижен, впит в сивотата на небето.

Погледнат отгоре и отстрани, този град не раждаше хубаво чувство, а по-скоро досада. Наистина ли живеем на дъното на това блато?

Отделянето трябваше да стане над покрива на някаква сграда, на около километър от поляната. Каската, очилата. Пръстите преминаха контролните точки за проверка. Всичко беше в ред.

Самолетът навлезе в курс. Лека корекция, последно оглеждане. Седналите до левия борд също заничаха през най-близките илюминатори. Малко преди покрива — ориентир Емо се отдели. Две-три секунди след него изхвърчах и аз. Погледнах над себе си. Видимият ефект при отделянето на пръв поглед е странен. Имаш усещането, че падаш надолу, а в същото време, че самолетът се изстрелва рязко нагоре, в небето. Всеки път е така. Интересна за възприемане, осъзната измама на сетивата. Приятна игра.

Струята постепенно започна да се уплътнява. Емо махна с ръка — отварям! Почти едновременно дръпнахме ръчките. Куполът ми направи два оборота, преди да се напълни. Привичен поглед. Нормално. До около триста метра над земята, всичко вървеше добре. И щеше да продължи така, ако… Ако не ме беше яхнал дяволът. Защото ангелът хранител вероятно похъркваше.

… Има такъв ефект. Натягаш едната команда на парашута и той започва да се върти, преминавайки не над главата ти, а встрани и под ъгъл. Интересно се получава. За несвикналото око на гледащия отдолу нагоре изглежда като че се премяташ през купола.

Леко ми се зави свят и земята тръгна чувствително по-бързо към мен. Нервите ми бяха опънати, както става винаги, когато правя трик с възможен двоен изход. Поляната, шосето, долчинката, съседният връх. Поляната, но вече по-голяма, шосето, но по-наблизо, долчинката, но доста по-встрани, върхът, но вече доста над мен… Поляната… Дали да направя още един оборот? Височината ще стигне. Но оставам без аванс?! Правя!

Стоп! Нямаше време за пълно развъртане! Още от 270 градуса трябваше да започна завоя за преминаване по мислената линия: от самотното дърво, над трибуната до платнищата на белия кръст, където трябваше да се приземя. Когато преминах над дола, куполът рязко се смъкна надолу. Можех да предвидя вероятността за низходящо течение, но една глава за всичко… Липсваше ми и достатъчно опит за скокове в планината.

Ако продължавах да действам по начертаната преди секунди схема, щях да се блъсна във върха на трибуната. Конструкцията й бе паянтова и най-вероятно щях да прекърша задната плоскост. Таранният удар щеше да захлупи почетните гости. Под тънките дъски, шперплат и летви щяха да останат хора с костюми и ордени. Начело с Втория или Третия…

Пази боже! Изключено! В някои случаи с Величието трябва да се постъпва като с дете. Трябва да бъде щадено!… Ако искаш да си икономисаш главоболията…

Каквото и да станеше оттук нататък, вече бях автор на христоматиен гаф. Ако излезех от положението, се раждаше виц. Щях да потвърдя реномето си на експериментатор, който не се дави… Е, чакаше ме служебно мърморене, но кожата оставаше здрава. Ако се осакатях, нямаше мърморене, но ставах за смях и на кокошките. И което е още по-лошо, адресат на съжаление. Като калпав неудачник…

Без тия!

… Възможни варианти, които ми оставаха? Дървото с огромна корона вляво от трибуната или другото, вдясно от нея? Избор — дясно! Короната бе по-голяма и по-плътна. Леко, леко — трябва да се насоча към най-гъстата част. Ето, тук…

Скоростта, с която летях срещу клоните, бе доста голяма. Инстинктът настояваше да се отклоня, но въобще не трябваше да му поддавам! Защото сблъсъкът с короната бе най-добрият от оставащите ми варианти. Меко потънах в пъстрата зеленина и без особено усилие се закрепих върху някакъв клон. Под мен падна облак от късни есенни листа.

… Един от способите да формираш характер: създаваш си проблеми, а след това ги преодоляваш.

Двадесетина минути сваляхме купола.

Под дървото се събра тълпа доброжелатели, която ни напътстваше с ценни съвети. Получаваха се съдържателни диалози между тия, лазещи по високото, и ония, даващи напътствия от ниското.

После стиснах ръката на Втория. Даже бях потупан по рамото от височайшата десница. На висок глас беше направено и компетентното обобщение: „Парашутизмът не е като да играеш народна топка. И не е за всеки. Но нашите парашутисти показаха, че за тях невъзможни положения няма! Така де…“. Така си е…

После Юлия не пропусна да ми каже нещо. Не толкова патетично и ласкаво. В смисъл — щяха да ти се случат някои случки… Ама извади късмет. А за експериментите ти — пак ще си говорим, но тоя път сериозно! Юлия ми беше инструктор и треньор. И човек, когото обичах. Сто и първо китайско предпоследно предупреждение. Изразът беше неин, но мина през моята глава.

Успях да си задържа устата затворена и не цитирах на Юлия собствените й думи. Мълчаливостта ми приятно я изненада. Осъзнавах, че напомнянето на афористичната й мисъл в никакъв случай не би я направило щастлива.

А пък и… Перифраза на популярна сентенция, очебийна по практичността си: няма смисъл да се припомнят истории за удавници на излезлия сух от водата! Точно в такива случаи той е коравоглав и невъзприемчив към очевидното.

За кибиците остана клюката. Понагласена с детайли: „Висеше горкия на дървото, а от корема му се бяха изсипали вътрешностите. Ужас!“. Репликата е автентична. Историята ми беше разказана от жив свидетел на случилото се. След години.

Няма да споделя сюжетите на приятелските подигравки.

Нямаше трагедия, имаше атракция с неподправен риск и оптимистична развръзка. Как да не си останеш коравоглав?…

Здравословно е. Всеки натурален оптимист е коравоглав!

Качмарек

Част от митологията за авиацията е, че с летене се занимават само сериозни, подготвени и непогрешими хора. В общи линии, това трябва да е така. С неизбежна забележка: в природата, непогрешим човек няма. Има съчетания: например, мераклия, но недоподготвен. И от там — правещ грешки. Или пък: подготвен, но подценил елементарни условия. Резултат — гаф, на който се смеят и кокошките.

… Трябваше да излетим от летище до столицата, да прескочим планината и да се приземим на край Монтана. Небето ясно, тук-там по някое облаче, за колоратура на пейзажа. Лек, приятен ветрец. Нищо, което да те постави нащрек. По предварителен разчет, времето за прелета бе колкото за една игра на карти. Намествах се в карето без проблем, но имах на ум друга идея. Самолетът бе с двойно управление и се надявах да вляза в ролята на качмарек. Качмарек е дума от жаргона на германските авиатори от Втората световна война. Означава буквално чирак. Исках да пилотирам от дясна седалка, където стои втория пилот или механикът на самолета. Подходих тактически грамотно и започнах от пилота. Попитах го, няма ли нужда от асистент. Бяхме в неопределено приятелски отношения и той се съгласи, но с условие: да попитам механика.

Механикът беше запален картаджия. От негова гледна точка, нещата изглеждаха така: „Вместо да дремя в пилотската кабина, мога да се включа в надлъгването.“. И реагира с очакваното „Готово! Сядай на дясната!“.

Натоварихме партакешите, а аз седнах на желаната седалка. Не сложих слушалките. Радиообменът щеше да се води от „шефа“. Той щеше да поддържа връзка със земята, да ми дава координатите на полета. Той носеше отговорността, аз бях само качмарек. Асистент чирак.

Застанахме в началото на пистата. Попитах, през шума на двигателя:

— Да хващам ли рогата?

Друга жаргонна думичка. Така наричат щурвала на самолета. Пилотът си замълча. Не ми остави управлението. Иска да излети сам. Застрахова се. Добре…

Машината се засили, леко придърпване на щурвала, зависнахме. Пренастройка на двигателя и механизацията на крилото. Започнахме да набираме височина. Отново, въпросително побутнах лоста „Да поемам ли управлението?“. Отрицателен жест с пръст. Презастрахова се. Добре, но не чак дотам.

След минута-две, отново побутнах щурвала с ясен подтекст. Ще ми даваш ли да карам? Отново отрицателен жест с пръст.

Защо ме върза? Уж обеща, а сега ще му стоя до дясната кълка за компания. Направих му последна атака:

— Ще пуснеш ли управлението, или да отида при картаджиите. Изтървах класацията за играч, но все още има място за кибик…

Позасмя се и посочи с очи лоста. Поех управлението. Наместих се удобно. Плъзнах поглед по стрелките и циферблатите. Исках да пилотирам само по прибори, без да поглеждам навън.

„Шефът“ се протегна, запали цигара и извади от страничния джоб на седалката картата. Досмеша ме. Маршрутът бе прекалено елементарен, за да трябва карта. А цигарата… Освен че е забранено, е малко стойкаджийско. Но, негова си работа, той е шефът. Аз съм само качмарек.

Пилотирането по прибори е като електронна игра. Държи те леко в напрежение и е интересно. Все пак, от време на време поглеждах крадешком през страничния, плексигласов капак на кабината. Беше ми зададен курс и затова се кокорех внимателно в компаса. Когато наближихме планината, се появи особен ефект. Уж ясно небе, уж няма мъгла, а… Виждаш селото едва след като увиснеш над него. Лъжливо, двойствено положение. С периферното зрение мярнах на няколко пъти „шефа“. Държи се спокойно, след първата цигара запали втора. Говори по радиото. Почти не поглежда картата.

Вертикалната видимост беше лоша, но какво от това? Маршрутът бе прекалено елементарен даже за новобранец. А пилотът беше бивш инструктор от селскостопанската авиация. И беше летял точно в монтанския край. Би трябвало да познава не само всяко село и всяка горичка, но и всяко храстче по пътя.

Достигнахме района на монтанското летище. Реших да демонстрирам познания. Когато минахме над познатите каменни ридове, се надвиках с шума на двигателя:

— Четвърта зона.

Той ме погледна разсеяно и ми показа с пръст да направя ляв завой. Наблизо се намираше военно летище. Помислих, че излита или каца „шиш“. Още една жаргонна думичка. В превод — изтребител. Наричан така заради скосените си крила.

Направих завоя и го погледнах въпросително. Не отговори на погледа ми. Но усетих някакво начало на объркване. Малко след това пое управлението. Започнахме да се въртим в широк кръг. Погледнах към пистата на военните. Не се виждаше нито излитащ, нито кацащ самолет. Попитах с жест на ръцете „Какво става?“.

Не отговори на жеста ми. Направи се, че не ме вижда. Има си хас да се е объркал. Бяхме на 4–5 километра от монтанското летище. Заради влошената вертикална видимост поляната не се виждаше, но прозираха крайните къщи на градчето. Просто трябваше да се приземим на изток от него.

Така, безцелно шляейки се, се намерихме над позната гара. Позната, защото само на нея имаше нещо, което лесно се запомня. Пакетиран в стъкло, истински локомотив. Историческа ценност, музеен експонат. Няма как да се сбърка тази огромна играчка. Отново опитах да надвикам шума на двигателя:

— Това под нас е Бойчиновци. Ако искаш, дай да поема пак управлението, ще въртя в кръг над него. А ти погледни картата и виж какъв курс трябва да вземеш.

Откровено нетърпелив жест „Махни ми се от главата!“. Още две-три минути безцелно кръжене. И… започна да снижава машината.

Просто не ми се вярваше! Да се намираш в коридора и да не можеш да уцелиш вратата на спалнята. Може да се случи само на пиян човек. А мъжът беше трезвен. Но вече, видимо объркан. Снижихме се над някакво село. Някога, когато летците нямали представа от самолетоводене, така се снижавали, за да разчетат крайпътните табели на селата. Някога — по времето на недоучените ентусиасти авиатори… Обърнах се назад, към товарния отсек. Играта на карти бе спряла. Хората заничаха през илюминаторите и се споглеждаха въпросително. Дочух реплика:

— Какво става, защо се въртим като муха над…

Досадно. Всички знаеха къде се намираме. Всички можеха да обяснят на пилота накъде да се насочим, за да кацнем, където трябва.

… Пилотът — бивш инструктор. На тоя тип самолет. Налетял хиляди часове над тия села. Беше се оплел като първи новобранец.

Имаше начин да излезе от положението. От земята също можеха да му помогнат. Да го насочат. Но той тръгна да се приземява в една огромна нива.

Сюрреалистично. Толкова глупаво, че трябва да впрегнеш въображението си, за да успееш да се накараш да го приемеш.

Някой ме сръчка в ребрата да сляза от дясна седалка. Смъкнах се и приседнах до един от илюминаторите. Хванах се, че се смея, но хич не ми беше весело. Господи, как може човек така да изперка? И да направи толкова глупости наведнъж? Не чух божи глас. Ако ми беше обърнал внимание, не му е оставало нищо друго, освен да отговори „Ами… Ей го на! Може! Както виждаш…“.

Самолетът се снижи за приземяване. Когато пилотът отне газ, машината се наклони на една страна. Наклонът се получава винаги на този етап. И се парира с управлението съвсем лесно. Но пилотът не му реагира.

Ако продължим така, ще докоснем земята първо с крилото. Машината ще направи огромно циганско колело, след което ще последва взрив…

Усетих как усмивката застива на физиономията ми. Господи, нима ще си отидем така от живота? Ще оставим дечурлига сираци заради…

Дядо Бог отново не ми отговори. Тактично си мълчеше. Какво е можел да ми каже? Не пилотираше той…

Някъде над самата земя самолетът се изравни, двигателят избуча на пълни обороти, поехме отново нагоре. Дочух ядосана реплика от пилота, седнал след мен на дясната седалка:

— Събери си акъла в главата и кацни като хората!

Човекът бе поел управлението в последния момент.

Набрахме височина, след което отново се насочихме за приземяване. Не, че беше кацане като кацане… Спряхме на метри от слънчогледова нива. Но спряхме. Невредими. Децата ни отново придобиваха възможност да ядат, когато трябва, полезни шамари от автентичните си бащи. Изсипахме се бързо от машината. Наблизо работеха хора. Трактори, ремаркета. Приближи ни мъж в омазнени дрехи.

— А пък аз тъкмо си помислих, че това е някакъв въздушен комбайн… Още малко и щяхте да подпукате слънчогледа с витлото…

Беше комбайнерът на тая, наземната машинария, който жънеше слънчогледа. Гледаше ни иронично и леко неразбиращо.

След година разказах тази объркана история на стар пилот, приятел на баща ми. Той ме изслуша с разбираща усмивка. И каза:

— Знаеш ли кога един авиатор се е загубил? — Когато реши, че се загубил. Лесно е да се предадеш. По-трудно — да се озъбиш на дявола…

Разбрах и подтекста на думите му. Проблемът става факт тогава, когато го приемеш като беда, с която не вярваш, че можеш да се справиш. Когато й се огънеш.

Но… Винаги има и втори вариант. Да се стегнеш и да пребориш проблема. Без да му даваш възможност да стане беда.

… Така е в небето. И на земята…

Борба с дракони

Италия. Област Вал, д’Аоста. Много нагоре, на север, в Алпите. Летище, на което имат право да летят само пилоти, положили специален изпит. Малка писта, в дъното на долина. Когато излетяхме с един самолет — уникат, на който не помня и името, набирахме височината от 2000 метра близо час. Левият му борд беше без врата. Скатахме ушите колкото можеше по-надълбоко и, искаме или не — съзерцавахме постоянно променящ се, алпийски пейзаж.

Сетих се. Самолетът носеше сакралното име „Санта Мария“… Колко българи са се качвали на такова чудо? Направо се гордея точно с това мръзнене…

Началото на връзката с италианците стана по почти фантастичен начин. Управлението на общината им беше доминирано от комунисти. За тия, които не знаят, от 50-те до 90-те години на двайсети век, комунистическата партия беше третата политическа сила в Италия. И контролираше местните управи на доста градове.

Та, управата на Аоста реагира на представителите на местния въздушен клуб и изпрати, по системата ала-бала-ница писмо точно в България. До външното министерство. Директно. Оттам, за да се отърват от отговорност, го препратиха в управлението на нашата организация. И понеже Софийският клуб бе най-лесен за намиране, писмото дойде при нас. Да си под носа на големите началници е свързано и с неудобства, но и с неочаквани шансове.

И започна миш-машът. Оставаше по-малко от седмица до началото на състезанието. А да попаднеш на територията, на която и да е държава от „другия лагер“ беше малко по-лесно от това да се телепортираш до Луната. От тук трябва да се провери състава на делегацията под лупа, а италианците гледат как да ни разкарат. Нямат практиката да канят спортисти с военен профил. Уж спортист, пък, току-виж се оказал някаква порода шпионин…

Не се смейте, идеологическата обработка вилнееше от двете страни на Завесата. Къде с мекия бруст, къде с опаката му страна.

В края на краищата, италианците оформиха документите ни два дни преди началото на състезанието. С логичната идея, че ще се откажем — толкова траеше самото пътуване по разчет. Но ние получихме внезапна благословия от един Голям бял баща и зафучахме с автобуса по близо две хиляди километровото трасе.

Италианците правеха уикендни състезания — събота и неделя. Ниско ниво като спорт, но интересно като изживяване. При първото си посещение изтървахме съботната програма. Росни пресни се изтърсихме неделя сутринта. С торбички под очите, разнебитени.

… Италианците не раздаваха медали. А дамаджани с хубаво вино. Първо място — 50-литрова дамаджана, второ — 40-литрова и т.н. За един ден си заработихме две дамаджани. Макар и куцо магаре — ама се получи хубаво състезание. През годините участвахме в няколко техни спортни срещи. И всяка едно от тях имаше с какво да бъде запомнена. Извън официалните класации. Един приятел залитна и се канеше да стане италиански зет. Друг път, погрешка, щяхме да прескочим, без да се усетим границата и добре, че стигнахме до Симплонския тунел под Алпите, та ни светна сигналната лампичка…

… И аз си имах лично изживяване. Дано не затъна много надълбоко в технически подробности, докато ви го разкажа.

Това беше в периода на дълбоката античност, когато се скачаше още с кръгли куполи. Но, вече се знаеше, че има и парашути „летящо крило“. Подтекстът на митологията за тях бе, „много интересни, явно перспективни, но… по-добре да не ти се налага да скачаш с тях“. Нервни, трудно управляеми, отварят се по два пъти на всеки три скока. Особено последната дроб караше и оптимистите силно да се замислят. Освен другото, липсваше алгоритъма „отваря се, отваря се, не се отваря“. За всеки скок с крило се знаеше, че трябва да си „силно готов да задействаш запасния“. Рискът беше доста над средностатистическия.

От друга страна, бяха абстракция. По едно време масленозеленото крило се появи в Националния център, но дали скочи някой с него?…

При едно от състезанията в Аоста видях на живо точно такава чудесия. Френска. „Пара плейн“. Стои си скатана, но никой не изявява желание да скочи точно с нея. Аз исках да скоча. Или може би се колебаех, при възможност дали да не скоча?!

Бях вече добре ограмотен в правилата на бюрокрацията. Знаех. Ако си направех устата, моите шефове просто щяха да ми орежат мераците. Бях като котарак пред горещо кюфте — хем му се иска да го захапе, хем съобразява да не си опари муцунката…

Състезанието приключи, раздадоха дамаджаните, а организаторите обявиха на публиката, че следват демонстративни скокове. Показват се разни ефектни номера. Кой каквото има, това изкарва на сергията.

… Имахме какво да покажем, но началниците ги щипеше инстинкта за самосъхранение. Силно ги щипеше и се стискаха.

Сега има стотици, ако не и хиляди школи по света, където подготвени инструктори обучават по програма за релативни скокове. Събиране на парашутисти във въздуха по време на свободното падане. В дълбоката античност, такъв опит на масово ниво просто липсваше. А мътилката беше в изобилие. Ако се сближите с голяма скорост, може да си потрошите ребрата. Че и по-лошо. В Германия, двама така се сблъскали, че… А как се регулира скоростта? — „Аллах знае и стари баби…“ Трябва да се следи времето за отваряне. Но човек така се заплесва, че може да види земята чак на 20 сантиметра пред носа си. В Унгария правили тройка… Не шведска разбира се, заплеснали се и двама от тримата се помазали… Това с тройката ми звучеше разбираемо. Но и с днешна дата не мога да си представя как мога да видя земята на 20 сантиметра пред носа си, ако се движа с 50 метра в секунда?

Инструкторите ни, не само че не бяха се занимавали с такива скокове, но не бяха виждали през плет как се правят. Изрових фрагменти от статии, но в тях нищо не пишеше за техника на изпълнение, а се изреждаха куп предпазни мерки, в раздел „Борба с дракони“.

Един ден все пак ни пуснаха с Емо да опитаме да направим нещо. Без никаква амбиция, просто така… Макар да влизахме понякога в конфликти с инструкторите си, знаехме и друго. И те, в своето време, също бяха напирали да пробват вкуса на парещото кюфте.

… Юлия ни изпрати до самолета, повтаряйки „Емо, Владо, дори да не се хванете, няма страшно. Просто се пазете. Не се сближавайте с голяма скорост. Запомнете, внимавайте за височината на отваряне…“.

Около двайсетте си години, възрастното хлапе е много повече диво, отколкото предпазливо. Гонихме се с Емо, сближавахме се почти до метър разстояние, но все не успявахме да се хванем. Аз под него, той малко над мен. Все пак, държах под око земята… Малко преди времето за отваряне, ми мина през ума, че като вдигам глава да го видя, вероятно се плъзгам назад и му бягам. Наведох глава надолу, протегнах ръка и усетих, че ме хвана за двата пръста. Пръсти, изпружени нагоре. Хвана ме, ама ме хвана! Вдигнах глава, погледите ни се засякоха. Поляците имат един израз: Ако не му пречеха ушите, би се ухилил до тила. Емо се смееше с всичките зъби в устата си. За момент блесна и златното му зъбче. Усещането, че правиш нещо, което друг преди теб не е съумявал на направи е неповторимо.

За една-две години понатрупахме опит. Затворихме драконите на съмнението в пещерата на все по-нарастваща увереност.

… Състезанието приключи, италианците раздадоха дамаджаните, започнаха скоковете за „интересно на публиката“. Качихме се, правихме фигури, които нямаше как да се видят от земята. Постно. Но началниците не пускат повече.

Качиха се трима италианци и се подгониха във въздуха. По начина, по който го правеха се разбираше, че подготовката им е по системата, „вероятно видяно през крив макарон“. Докато имаха височина — как да е. Но те фучаха към земята и в един момент си помислих, че сега ще видя как тримата „малко ще се поубият“. В последната възможно секунда, единият все пак видя земята, тримата дръпнаха ръчките едновременно. Двата парашута се сблъскаха, а третият започна да се пълни в прорезите на купола на единия от тях. Шоу, пази боже…

… Карло все пак успя да се освободи от основния си купол и отвори запасен парашут над самата земя. И — за късмет — завърши без забивка в нея. Както се изрази един приятел: хепиенд, та дрънка. По време на атракцията, до мен се бе вкаменил полковникът, шеф на нашата делегация. Изпъшка облекчено и направи обоснован извод:

— Това, парашутистите не сте нормални хора. Случват ли се и при нас такива истории?

Полковникът нямаше елементарна представа от парашутизъм, но ми беше симпатичен. Успокоих го:

— Ние правим тия скокове грамотно. Тия са аджамии…

Човекът се замисли. И попита полупредпазливо полувъзторжено:

— А вие, така… можете ли да им натриете носовете? Да им покажете как се дриблира с топката?

— Можем! Но трябва да наредиш на тренера да ни пусне да го направим. — Вече бях наясно с бюрокрацията, това вече го казах. Премерих добре момента, получи се. След малко се качихме в Чесната. Трима.

Нямах навивката да натривам носове, италианците ми бяха симпатични. Направихме всичко както трябва. Безопасно и премерено. Когато се приземихме, полковникът беше наперил гребена „Показахме на макароните как се дриблира с топката!“. Потупвания по рамото, даже мъжки прегръдки. Добра ни беше тройката — не шведска, но не и италианска… Домакините ни налетяха като оси, полузавистливо полурадостно. Бяхме укрепили в тях оптимистичния извод: може да се получи и добре, без изцепки…

Вече се бяхме сприятелили с Карло. Разговаряхме на някаква смесица от италиански и френски. Допомагахме си с английски и немски думи. Сръчка ме:

— Хайде, ела да ни покажеш как се прави. Ние просто нямаме опит.

Пратих го да помоли полковника, който пък да нареди на тренера.

Схемата сработи. Наредиха ми да ги ограмотя. Като за ниво елементарен релатив. Тогава ми мина през главата още една мисъл. Но я оставих за накрая. Отидохме до самолета. Накарах пилота да запусне двигателя и започнах да обяснявам: първият трябва да застане вън на стъпенката; вторият трябва да се хване за…

Имах идеята да се спрем на варианта тройка, но Джилиола изяви желание също да се включи в групата. Попитах я колко скока има, а тя наперено ми отговори „близо стотина“. Един от нашите резюмира положението с репликата: „С толкова скокове можеш само да се почешеш по…“. И назова една част от женския организъм, която мъжете обичат да галят, когато ги удари хормона. Но го каза на български. Джилиола не го разбра, затова му се усмихна мило. И закачливо. Опитах да подкокоросам Карло да я откаже, но той вдигна ръце: „Нали знаеш приятелю, ако една жена си навие на пръста…“.

Знаех, разбира се. Вече имах добра представа за явлението жена.

От първата секунда, го бяхме обзавели с прякор „Мафиото“. Такова му беше излъчването. Иначе, Карло беше застрахователен агент. Но с тоя гърбав нос и с тия мустаци… Когато чу как го титулуваме, измърмори нервно: „Моите ме наричат така, сега и вие. Нищо друго ли не асоциирам като външност?“.

Докато доуточнявахме детайлите, Карло ми предложи аз да организирам групата, а той да следи за времето за отваряне. Съгласих се. И без това ми предстоеше да паса зайци с тъпан.

Започнаха да слагат парашутите, но аз го подсетих, че имам още едно условие, за да се кача с тях. „Пара плейн“-ът. Карло ме погледна предупредително:

— Нали знаеш, че този парашут дава чести откази при отваряне?

— Да, отваря се два от всеки три пъти. Статистиката е по-скоро оптимистична.

Казах го на глас, но в следващия момент вдянах, че точно сега не е най-удобният момент за експеримент. Да, ама си бях изпросил белята. Човек каквото си направи сам… Не ми оставаше нищо друго, освен да промърморя мантрата: Дано да не… точно сега…

Като за капак, вятърът от силен стана още по-силен. Пулсиращ. Беше добър повод да се откажа, но любопитството взе връх. Излетяхме и добре се намръзнахме, докато наберем височина 2500 метра. Започнах да ги намествам на стъпенката.

Скокът се получи… интересен.

Първо, Джили ококори очите. С онзи характерен израз, чието тълкувание е „Нищо не виждам, нищо не разбирам“. Опита да се прибере обратно в самолета, но струята я подпря и тя изхвърча преди нас към земята. Още по-добре, тройка се управлява по-лесно.

… Хванах Карло за ръкава още на двайсетина метра под машината. И му показах с очи Роберто „Гоним го!“. Роби беше затънал под нас, виждаше ни, усмихваше се и, навирил глава, бягаше по хоризонта. Дадох му знак с ръка „Наведи главата“. Той продължи да се усмихва, повтори жеста ми, но не наведе глава. И продължи да ни бяга. А Карло ме повлече настрани. Насочих отново Карло, пак тръгнахме към Роби, той продължи да се усмихва и да ни бяга.

Сближихме се още малко, Карло пак ме дръпна настрани…

… Нали ви казах — пасеш зайци с тъпан.

… Сега вече ще се хванем! Но ми светна червената лампичка: Дали наистина все още имаме височина? Карло уж отговаря за отварянето, ама дали не се е заплеснал?!

… Естествено, заплеснал се беше. Бяхме под 500 метра. Рязко оттласнах Карло, усмивката на Роби се смени с гримаса, дръпна веднага ръчката. Докато ми дойде ред да отварям, вече бях на 300 метра. В момента, в който изтеглях ръчката, спрегнах във възвратна форма един глагол. Фразата започваше с думите „Да се…“.

Работата беше там, че ако не се отвореше нормално крилото, оставах в дефицит от време да задействам запасния парашут.

… Е, парашутът се отвори. Нормално. На 200 метра над земята. Теоретично, четири секунди преди удара с нея. Мантрата свърши работа. Но с това, шегаджийската част на програмата не свършваше. Земята побягна с голяма скорост срещу мен. Съобразих: куполът се движи по вятъра. А вятърът явно се е засилил още повече. Ще докосна земята със скоростта на кацащ самолет. А нямам колесник.

Изводът беше ясен. Трябва да се обърна срещу вятъра. Дадох рязка команда, но куполът така се разскача, че ми вкара сърцето в гърлото.

Вни-и-и-мателно, започнах да се развъртам. Лекичко. Още по лекичко… Дали ще ми стигне височината да се обърна срещу вятъра.

А, освен другото, ме носи към публиката пред капанчето и нищо чудно да им се изтърся на главите. Ако не се бухна на покрива, разбира се…

Тоя ден господ беше с мен. В момента, в който се наместих срещу вятъра, краката ми докоснаха земята. На метър пред ограничителната лента. Куполът изшляпа и се изтърси над главите на благородната, зяпаща публика. Чу се възглас: „Bravissimo, maestro“. Някакви хлапета, две-три лелки тръгнаха към мен. Поздравления, прегръдки. Весела история.

А аз си измърморих под нос „Какво ти брависимо?! То си е направо резилисимо…“. В този момент погледът ми падна на секундомера. Преди деветдесет и няколко секунди съм бил на вратата на самолета.

Четвърт час по-късно, когато пиех незабравимо вкусна лимонада в капанчето, си помислих, че всъщност не съм прав в самокритичността си. За тази минута и половина непрекъснато ми се налагаше да сменям програмата. Поправях чужди грешки. И просто нямах право на моя грешка.

Е и дядо Боже беше с мен, истина е.

В този момент усетих още нещо. Което ми се случваше понякога, след някои, запомнящи се скокове. Ризата лепнеше по гърба ми. От пот. Въпреки студения алпийски вятър…

Нещо като шведска баня. Но не точно това…

Очи

Събудих се, а пред мене още блестяха тези зелени очи. Големи, с нещо в тях, което придърпва отместилия се вече поглед и те кара да провериш какво ти е убягнало. Тези очи погрешка са поставени на глуповато, подпухнало като на бебе лице.

Това не е любовна история, а бегла връзка между съдържанието на сух бюлетин и спомена за един залез.

… Току-що бях оставил багажа си в голямото като конюшня помещение. След продължилото часове пътуване ми се спеше. Но трябваше да дочакам вечерта. В „яхъра“ някой влиза, някой излиза, всички говорят на висок глас. Когато се съберат много хора в едно ограничено място, безразличието към околните става норма. Едно особено безочие, което всеки приема на подсъзнателно ниво като нещо нормално. След безцелно повъртане излязох от сградата. Седнах на някаква разкривена пейка и се огледах.

Поле — изкъпано и успокоено, лениво печащо се на лъчите на червеното слънце. Нахълмена равнина, прорязана от рошавите гъсеници на доловете. Охлюв, оперил рога и облаче от ония мушици, които се появяват след летен дъжд.

През ума ми лениво се изтъркалваха нещата от деня. Пътуването. Прескатаването на парашутите преди започващите утре скокове. Писмото, чакащо от седмица да бъде написано. Детето, което трябваше да се появи на бял свят всеки момент и непременно да бъде момче.

… Сигурно отдавна си подпяваха, но аз се числя към полублагородната порода на заплесите и затова не бях ги чул. Като от изведнъж пуснато радио, зазвуча песничката. Перифраза на популярен шлагер с грубо съшит текст. Момичешки закачки, помня припева:

Мили Емо, мили Емо,

вие всичко развалихте!

Мили Емо, мили Емо

Но защо, помисли ли защо-о-о?…

— Защото човек, за да направи нещо, нещо трябва да развали! — промърморих назидателно. — И на вас, за да ви направят нещо, и то хубаво, трябва да ви наранят, сврачета такива…

Откъм страната, откъдето долиташе песента, надничаше още бледата луна — обезцветена от слънцето.

Нали знаете — понякога такива дреболии, уж потънали надълбоко, изплуват след някой сън. Тръгнах по посока на песента.

Едното момиче не го помня. А другото беше това, зеленоокото. Шестнадесетгодишни глупачета. Люлееха се на вестибуларна люлка и крещяха с пълно гърло. Беше им страшно весело. Кипяха от детински възторг. Бях огледан дискретно с бялото на очите, без да се прекъсне врясъка.

Минах край тях и си направих великолепна разходка сред почти тропическата лудост на полето. Помислих си и за зелените очи. За това, че бъдещото надебеляване и погрозняване сега още не тежи. Ще изживее ли дни, обичана истински поне от един мъж, преди да достигне годините, за които е трудно приложима тази капризна и претенциозна дума — „щастие“?

Тя се мярваше сред другите неща, които уплътняваха времето ми. Не знам кое местоимение да употребя — „тя“ или „то“ — женското хлапе. Веднъж, минавайки край нея й смигнах. Лицето й избухна отвътре от смях. След пет минути намери начин да се завърти пред мен, за да си върне смигането. Докато бях на това летище, падна голямо смигане. И нищо повече.

Тогава скачах много. Правех по десетина скока на ден, а вечер си лягах с натежала глава. Понякога се измъквахме с приятели и въпреки формалната забрана, отивахме да пием по бира в единствената кръчма наоколо. Селото беше в единия край на летището. Покриви от масивни, сиви плочи. Сиви, каменни стени на домовете. Вкопаните в земята къщи бяха хванали корен като огромни гъби. В една от тези къщи се намираше кръчмата. Масите бяха поставени между асми и смокинови храсти. Зеленината ухаеше така сладостно, че създаваше усещането за някаква неестествена, тръпна природна магия.

Очаквах всеки ден съобщението за появата на син, мислех често за жена си — тогава още я обичах, макар да не се замислях особено надълбоко накъде и как вървят отношенията ни. Без грам угризения, имах и някакъв флирт с една госпожица, наричана заради къдравата си рижа коса „лъвицата Елза“.

Ето че звучи несериозно. Не помня даже името на „лъвицата“. Имам памет за излъчвания, но не и за имена, фигури и физиономии.

Беше много… балансирана. С малко скокове. На етап, когато страхът предателски избива върху лицето щом видиш някъде дълбоко надолу земята, а струята забоботи зад отворената врата на самолета. Понякога надниквах в очите й, но срещах само един доверчив, почти лишен от емоция поглед. Когато й дадях знак, педантично, като по инструкция, се оттласкваше от борда на самолета. Изглежда този женски „непукизъм“ е предизвикал приближаването ми към нея. Мимолетна връзка без тръпка в началото и без тъга в края.

Един следобед набързо си събрах багажа и напуснах това летище.

Бях преди завършване на университета, четях за изпити, радвах се на хубави вечери, очаквах разни неща. Животът ми сигурно е бил интересен?…

Оттогава минаха няколко години.

В последния тримесечен бюлетин се споменаваше за типов смъртен случай на това отдалечено в полето летище. Елементарна неизправност в парашута, съвсем лесно поправима. После — серия от погрешни действия… Парашутизмът е лишен от състрадание към допуснати грешки.

В бюлетините няма емоции, а чисто технически препоръки. Горе-долу в тази насока бяха и коментарите с приятелите. Името на загиналата нищо не ми говореше.

След това дойде сънят. И събуждането, когато разбрах, че това се е случило на момичето със зелените очи.

Не знам дали ми беше тъжно? През главата ми минаха пак ония мисли — дали е успяло поне да се докосне до истинските неща, извън мечтите и съзерцанието?

Спомних си и за „лъвицата Елза“. За да проумея, че нищо не ме свързва с нея.

Тогава, на това забутано далеч сред полето летище, получих съобщението, че съм станал баща. На дъщеря!

Зеленоока.

Предпоследните крачки

Като хлапе обичах да се катеря по дърветата. Познавах „характера“ им. На кой клон как да стъпя, за да ме издържи. Къде да се хвана; доколко мога да се разлюлея, за да впечатля и другите маймунчета край себе си. Нищо особено. Повечето приятели също бяха от маймунска порода.

Идва ми на ум друго, подобно сравнение. Диви козлета, които се премятат край пропасти и не намират в това нищо обезпокоително.

… А сега си представете козле аналитик, което осъзнава, че е над пропаст. И че ако падне…

Парк, поддържан от поколения. С три големи ореха. Тумба хлапета, които се гонят по клоните. Още едно хлапе. Което винаги е на земята. Вероятно завиждащо на тия, подскачащите нависоко. Обект на постоянни подигравки. Бранех го, доколкото можех, но детската сговорчивост и милозливост са само мит. Дечурлигата маймуни просто бяха зле настроени към ходещото само по земята хлапе.

Един път Стефи ме помоли: Да му протегна ръка, за да се преодолее. И да се качи на дървото.

Помогнах му да изпълзи до долен, дебел клон. Малко над метър над него имаше втори, също дебел. Скучен двуметров маршрут за „маймун от класа“. Но, като за начало в катеренето — биваше. Убедих Стефи да не си гледа в краката. Лъготех добронамерено: Това е като разходка по улицата. Нищо, че земята е малко далеч под теб. Опита се да ми повярва. Докато чувстваше ръката ми, някак се справяше с положението. Възприе и съвета ми, просто да постои така, за да свикне. Остана, вторачен в една точка пред себе си. Отместих се внимателно до ствола на дървото.

Стефи и Матейко не се обичаха, макар да бяха братовчеди. Аз се поместих, но Матейко отиде до него и започна да го гъделичка под мишниците и да го пощипва. Отстрани, устатите и ухилените цвилеха от радост. Стефи само подмъцваше.

Можех да се обадя, но си помислих, че това може би не е чак толкова лош вариант. Лекият тормоз може да подейства освежаващо. Окуражен от вниманието на публиката, Матейко надмина себе си. Обеща на братовчед си да му откъсне пишката. Последваха овации. Ако бяха на земята, Стефи не би се поколебал да се бори за целостта на бъдещата си мъжка гордост. Но горе стоеше просто безсилен.

Досетих се, че работата става дебела и изръмжах на Матейко: „Остави го, че ще стане беля!“. В това време последва реакцията на умното козле, видяло пропастта под себе си. Стефи изврещя, изблея. Не знам как да означа звука, който издаде.

И се хвана с две ръце за клона.

Така изврещя, че устата сган млъкна. Осъзнаха — три метра са нищо работа — но ако Стефи се изтърси, ще стане лошо. За всички. Стефи ще се потроши, другите ще ядат як бой по заслуги.

По тия времена аспирин се препоръчваше за всички болести. А шамари се раздаваха за всички провинения. Бяхме развили нещо като резистентност към шамарите, но кой би се напъхал доброволно да си заработи боя? Отидох бързо до пребледнелия си приятел и внимателно го избутах до ствола на дървото. Това, което се случи там, ще помня до живот.

Стефи прегърна с две ръце ствола и зарева, мучейки. Грозен звук на разтоварване. После повърна. Напика се…

Как го свалих от дървото, няма да разказвам. Общо взето, беше вече смешно. Но, тъжно — смешно.

Стефи никога повече не се качи на дърво.

Направих си нещо като изводи. Че всеки човек има места, където не трябва да ходи. И че всеки трябва да осъзнае, с какво не бива да се занимава. Образно казано, всеки трябва да се катери само върху дървото, с което може да се справи.

 

 

… Състезание от раздел махленски. Два-три клуба, приятели, бъбрежи. Качихме се да направим тренировъчен акробатичен скок от 2000 метра. За незапознатите с парашутизма: След отделянето от борда, 10–12 секунди набираш скорост, за да станат фигурите по-бързи; десетина секунди се премяташ по определена схема; и няколко секунди просто фучиш, без да отваряш парашута. После дърпаш ръчката. Ако избързаш и отвориш не на 800 метра, а на 1100 да речем, отдолу ще те прокоментират, че се кандидатираш за космонавт. Вид добродушна подигравка.

… Отделих се, набрах скорост, „извъртях“ комплекса от фигури. През оставащите секунди се позазяпах във влака, който потегляше от гаричката.

Дръпнах ръчката. Няколко сантиметра. Толкова, че да освободи конуса от люверса, но да си остане в шланга. Тарикатски номер.

… Продължих да фуча надолу. Издърпах цялата дължина на ръчката. Продължих да фуча… Мамка му! Ударих с лакти раницата на гърба си. Стои на пакет. Издърпана ръчка, а парашутът затворен.

Още два-три удара с лакти. Понеже наруших баланса на центровката на тялото, затънах с главата надолу и леко се завъртях. Главата ми подпуши: Тая дяволия каква е?!

… Каквато и да е дяволията, трябва да действам нататък. Вече бях доста на ниско. Дръпнах ръчката на запасния. Поради голямата скорост, куполът се напълни веднага. А някакво парче плат блесна нависоко. Съобразих. Това е малкото изтеглящо парашутче, монтирано на геометричния център на запасния. Връвта му се беше скъсала при отварянето и то пое над мен, по свой си път. Поглеждах от време на време към него. Падна някъде сред върбите в дола, накрая на летището.

Снижавах се надолу и се чудех. Ръчката ми е в ръката, а парашута, неотворен — на гърба. Приземих се много внимателно, да не разваля магията. Даже стъпвах на пръсти. Току-виж, точно в този момент раницата се отвори. Отидох при групата на старта. Тони ме погледна насмешливо: „Не стъпвай като балерина! Струята не можа да го разбута, а ти се пазиш, като таласъм от светено масло.“. Зад мен се образува тумба, чу се смях. И коментари, от рода: това, дето го гледате и виждате го няма. Има го, ама го няма!

Свалих внимателно парашута. И сам започнах да се смея. Тия, които са ориентирани в парашутизма, ще го разберат. За тия, които не са — ами, наистина чудесия. Която не се случва на всеки, а само на магистър по черна магия и лицензиран карък. Изтеглящото парашутче бе подпряло на ръб конуса в люверса. Така го беше подпряло, че конусът се държеше „на умряло“.

Никой не беше чувал за такъв случай. До ден-днешен нямам информация за нещо подобно.

Мнозина опитаха да повторят варианта с блокировката на конуса. Не, ама не, та не! Както и да гласиш конуса, след издърпване на ръчката, раницата се отваря. Така, както трябва да се отваря. После се обяви конкурс с награда. Доста хора опитаха. Не, ама не, та не! Наградата — каса бира — все пак беше усвоена една вечер, след скоковете. Масово. Поради липса на конкретен печеливш. Честно казано, станалото беше куриоз, но с минимален риск. По-скоро забавно, отколкото опасно. Най-лесно се отваря запасен парашут при пълен отказ на основния.

Изгледах с интерес записа на видеото. При обиране на лактите, докато блъсках раницата на гърба си, леко се въртях надолу. Коментарът предизвикваше една асоциация: земен червей, глист. Представете си, падаш, въртящ се глист.

Атракция, но без риск. Не, след минути имаше и риск…

Качих се на линейката и отидох накрая на летището, до дола. Там имаше овчарник на едно от поделенията. Овцете преживяха лениво. Изразиха нещо като лек протест докато минавахме между тях, но само толкова. По средата на малката полянка имаше огромна върба. На върха й, присмехулно се ветрееше моето парашутче.

Нищо работа, ама без него, запасният нямаше как да бъде скатан.

Когато започнах да се катеря по дървото, едно от войничетата отдолу ме предупреди:

— Внимавай, приятел, ако не знаеш — върбата леко се чупи. Да не слезеш отгоре без парашут.

Хлапешкият опит още беше в мен: в ума и жилите ми. Внимателно се изкачих до върха. Вървите на парашутчето се бяха оплели в клоните. Три на три педи парцалче, а толкова проблеми…

Разтръсках клона. Ветрее си се. Тръснах пак, и пак, и пак. Стои си.

Да опитам с „мамката“… Пак стои и направо ми се подиграва. Откърших дълъг клон и опитах да избутам се него парчето плат. Пристъпих леко напред. Едновременно чух предупредително измучаване отдолу и усетих електрически импулс. Измучаването дойде от войничето, което ме наблюдаваше съпричастно. А импулсът беше формиран от опита.

„Козият“ инстинкт се обади. Още сантиметър напред и се изсипваш петнайсет метра надолу, заедно с клона. Бях поживял вече доста години. Доста пъти се бях срещал с риск. И добре знаех, че предупредителния глас на страха просто трябва да бъде чут. Козата се катери по камънаците, именно разчитайки на този предупредителен глас. Без да залагам на честолюбие, слязох внимателно от дървото. Отидох с линейката до радиостанцията и помолих приятеля, който кацаше с малък самолет, да премине над върбата. Струята на машината издуха парашутчето, то полетя отново и се оплете в някакъв шипков храст. Висок не повече от метър. Поубодох се, но го откачих от бодлите.

Бях в най-зрелите си години като парашутист. С изработен усет коя е предпоследната крачка, а коя — последната.

Предпоследни крачки правех нерядко. Но успях да се опазя да не направя последна крачка.

Знаех — можеш да правиш доста предпоследни крачки.

Последната крачка е само една.

Фамилна акапела

Този ден трябваше да стана още по тъмно и да поправя мачтата на някаква антена. Потръпвах от хладното на леко мъгливата сутрин, бях сънен, мърморех, но ми беше хубаво. Докато настройвах антената в предутринния здрач, станах свидетел на лумването на изгрева. Ярък, неописуем, красив до невъзможност…

Попълних с нечетливия си почерк служебния дневник и малко преди да е изтекла смяната ми, избягах от работа. Спах през цялото време, докато автобусът възмутено ръмжейки, се катереше по планинския път.

… Когато стигнах до старта на билото, беше вече обяд. Докато разстилах парапланера върху изпръхналата вече трева, се радвах на слънце и прохлада едновременно. Планината и в най-горещите дни е гостоприемна по особен начин: сдържано, строго, но приятелски. Ала нямах време за отдаване на така приятното състояние на отпускане и съзерцание на красотата, която ме заобикаляше. Трябваше да излетя веднага. Погледнах часовника на таблото: след час и половина трябваше да се приземя на поляната до гробищата, в полите на планината. Не търсете фатална символика. Всяко село, всеки квартал си имат гробища. А причината за бързането бе прозаична. Имах „визита“ при зъболекар. Нищо на тоя свят не е съвършено, промърморила една мъдра лисица. Полет, а после — машинка, която ти бръмчи в устата. Измисли нещо по-недоброкачествено, като съчетание…

… А условията бяха мечта — „да излетиш с врата от хладилник над главата си“, пак ще можеш да рееш колкото искаш.

… Излетях. Успях да се „закача“ за първия термичен поток и той ме понесе нагоре. Пиукалката приятно започна да подпява: „Набираш височина, набираш, набираш…“. След като „добавих“ стотина метра, полезната машинка пропя: „Летиш хоризонтално… хоризонтално, леко повдигане, хоризонтално…“.

… Това е игра за големи деца. Хазарт. Тръска те, блъска те, понякога се изпразва част от купола и чуваш неприятно пришляпване на плата. Изчакваш секунди, докато куполът се възстанови и пак тръгваш да гониш невидимите термични потоци. Казват, че щъркелите имали зрение за тях. Затова, опитните парапланеристи биват титулувани „щъркели“. Не е подигравка, почетно е…

За тръпката на полета ще огранича думите. Някои неща се проумяват само ако ги изживяваш. Бих могъл да разказвам много за неповторимия шемет, когато се носиш над остри зъбери и дълбоки долове. Над покриви на планински хижи и поляни, приели в корените на тревите си безкрайни съкровища от невидим за човешките очи живот. Случва се да летиш и на десетина метра над дърветата. Изнервен и напрегнат, впрегнал цялата си сетивност в търсене на невидимия термичен поток. Е, невинаги разполагаш с време да се отдаваш на лирични съзерцания. Имам съмнения, че на моменти очите ми се ококорват. Ама как да ги видя дали наистина го правят?

… Времето, което си бях определил изтече неусетно. Направих заход над гробищата и се насочих към поляната. Прелетях над басейна на ограден жилищен комплекс и се подготвих за приземяване. В последния момент, непредвидим порив ме повдигна и се наложи да се насоча към неокосената част от поляната. Аз съм „виден мърморко“ и често поучавам лъвчетата от младия прайд да внимават най-много точно с приземяването. Защото…

… Виден поучител мърморко съм. Правя всичко по правилата. Но в този ден не успях да преборя малшанса. Понеже нямах видимост в тревата, внезапно се блъснах в жилав корен. Край слънчевия диск съвсем ясно видях звезди. Усетих непривично замайване и разбрах, че губя съзнание. Започнах да си удрям шамари, мърморейки под нос мантрата: „Не колабирай. Не колабирай!“. От самовнушенията ползата бе никаква, но след като свалих бонето и се разгърдих, ми просветна. Прилегнах внимателно, защото имах лошо съмнение. След малко дотърчаха две млади лъвчета, за да ми помогнат.

Постановката се оказва вярна. Но планът се промени. Пак попаднах в ръцете на медиците, но не на денталните. Човек не трябва да бърза с някои изводи. На старта мърморех, че няма по-недоброкачествено съчетание от летене и зъболекар. Оказа се, че има: летене и хирург. Спинален. Гръбнакът ми бе строшен. Впоследствие разбрах още една подробност. Лошо строшен.

Следващите много дни бяха… мътилка. Стараех се да не гледам света през черни очила. Опитвах понякога даже да се усмихвам. Лекарка стажант, скришом се вглеждаше в мен, когато аз не гледах към нея. Погледът й бе въпросителен: „Тоя пък на какво се радва?“. Не знам доколко съм се справял с ролята на потрошен оптимист? Да бъдеш допреди дни здрав и жилав мъж, а после да се сринеш до групата на инвалидите… Има над какво да мислиш. И се налага да започнеш да прекрояваш живота си в явно нежелана посока.

Опитвах да се крепя над водата и когато бях сам. Почти се получаваше. Но една нощ не издържах и проплаках в просъница. Гласът ми звучеше… особено. Някъде бях чувал този звук. След животинския вопъл, изригнал от дъното на вътрешностите ми, с усилие се накарах да задремя няколко минути. С разбуждането, вече знаех кога и къде съм чул това стенание. Имам големи и здрави бели дробове, които все пак не могат да бъдат сравнявани с магарешките. Но звукът, който издават двуного и четириного, може да бъде сходен.

… В моето село живееше ковач, бай Ванко. Естествено проклет човек. Ковачницата бе място, пълно с мистерии. Искри, жарава, мирис на въглища, омазани мъже с чукове в ръце… Край черните здравеняци често се навъртаха любопитни дечурлига. Веднъж, бай Ванко ми обърна специално внимание и си направи шега с мен. По неговия си начин. Накара ме да вдигна от земята парче желязо. Когато го докоснах, изревах. Клинчето току-що бе сменило червения си цвят със сив. Няколкостотин градуса. Бай Ванко много се смя. Глупави твари са това, дребосъците, ей… От тогава откровено го мразех. И го наблюдавах с онова хлапешко внимание, което не пропуска подробностите.

Бай Ванко имаше магаре. И се държеше с четириногото така, както с децата. На самара си носеше гьостерица. Чепато, жилаво дърво. С него удряше често животното, докато го яздеше. Уж профилактично, както Хаджи Генчо биел учениците си.

Една ранна неделна утрин бързах към леля, за да предам ужасно важно съобщение. Минавайки край двора на бай Ванко, забавих крачка и се стаих зад храстите до оградата. Възрастният мъж излезе по дълги долни гащи, с кожухче. Пъхна се под сайванта на плевнята. След малко излезе с познатото дърво и започна да налага магарето. Ей така, за душевен гъдел. Животното се дърпаше мълчаливо около юлара, но нямаше как да се изскубне. Той бие, магарето се дърпа, пръхти, но не реве. След като си почеса ръцете, бай Ванко делово се изпика, протегна се доволен и се прибра вкъщи. Чак тогава магарето издаде звук. Като тоя, който изплаках аз, когато опитвах да умилостивя болката…

Грозната случка имаше оптимистично продължение. Доказващо, че даже в магарешкия живот може да има някаква справедливост. Но финалът беше като в древногръцка трагедия.

… Лятната буря всеки момент щеше да отвори небесните шлюзове. Бай Ванко нервно ръчкаше корема на животното под себе си, за да преминат по-бързо през брода на реката. Когато стигнаха до средата, магарето заби спирачки. И въпреки жестокия бой, потегли едва след като проливния дъжд изчезна все едно не го е имало. Слънцето, свидетел на случката, се засмя с безбройните си зъби. Стояхме под стряхата на съседна къща, няколко устати хлапета. Познайте какви бяха коментарите ни?

При следващата лятна буря, се запали плевнята на бай Ванко. Магарето изгоря в обора. Тълпата стоеше на улицата, кокореше се в апокалиптичния огън и тихо коментираше. Наскоро бях гледал японски филм за гигантското им страшилище Годзила. Една от сцените показваше огромни, пукащи, налитащи на небето пламъци. Плевнята гореше и пукаше като в японския филм.

… А фамилията на бай Ванко акапелно оплакваше магарето. Солист бе бай Ванко. В обстоятелствен речитатив, той описваше достойнствата на четириногото. Наричаше го ангел.

Бях хлапе атеист. Не бях ориентиран достатъчно добре в теориите за доброто и злото на тоя и на оня свят. Но, неволно ми мина през ума, че ангелите нямат копита и опашки. И, доколкото знам, не ги подковават. И не ги яздят. Не ги налагат с изръбени тояги.

От друга страна, мислех си аз, е допустимо, че Бог син може би се грижи за магаретата, като за ангели. Като невръстен младенец са го евакуирали набързо на магаре, за да не го заколят старателните иродови стражници. Първи актив за целия магарешки род. А после, в апогея на славата си, Иисус е влязъл в Свещения град, пак яхнал магаре… И така, за втори път пъти е обезсмъртил магарешкия род.

Въпреки опоетизираните твърдения на проклетия старец и родовите заслугите пред бога, току-що опеченото магаре едва ли бе ангел? А само страдалец, завършил земния си път по наистина трагичен начин. Но… Ако църквата реши да канонизира за светци и животни, магарето на бай Ванко имаше всички дадености да се класира на добра позиция. Непосредствено след най-известните магарета — Витлеемското и Йерусалимското.

Беше ми малко страшно и много интересно.

… Докато лежах схванат от болката в самотната болнична стая, си спомних за апокалиптичната сцена със запалената селска плевня. Спомних си за нискокачествения човек, бай Ванко. И за магарето с характер. Може би, добрият дядо Бог бе икономисал бъдещите му мъки, след като не бе успял да излезе наглава с опърничавия старец.

Диалогът с медиците беше оскъден. Един влиза, друг излиза, един прави една процедура, друг — друга. Мълчаливо. Фраза, подхвърлена набързо вледени стомаха ми: перспективата бе да остана до живот в количка.

Очакваха ме черни дни. От само себе си започна да се натрапва естествена за случая мисъл… Отричана мисъл. Но нелишена от съблазън. Не ме плашеха нито думата „смърт“, нито производната й — „самоубийство“. Бях претръпнал. Прегорял. Тогава разбрах: във всеки човек, латентно пребивава нечиста сила, която е в състояние да пребори инстинкта за самосъхранение. Името на нечистата сила е инстинкт за саморазрушение. Условията за покълване в душата ми на този инстинкт — плевел бяха идеални.

Това, което ме раздвояваше бе не страхът от болката при напускането на живота. Другата болка бе несъпоставимо по-силна от нея. Раздвояваше ме факта, че така ще причиня душевен гърч на хора, които обичам. Хора, които даваха смисъл на живота ми досега. Досега… Но, отсега нататък?… Имаше и нещо като обида. Притежавах страхотно, здраво сърце. Здраво не за годините ми. Образцово сърце. Ако тръгнех да се разделям с живота по свое желание, осъждах на смърт и сърце, за което мнозина мечтаят.

Стигнеш ли до кръстопътя между живота и смъртта, наистина има над какво да си блъскаш главата. А се познавах достатъчно добре. Не се виждах в количка, колкото и да напрягах въображението си.

Лекарите упорито отказваха да кажат две ясни думи за това, какво точно ме очаква. Само веднъж, когато останахме насаме с един ординатор, той ме обнадежди: „Е, имаш 5–6 процента шанс да се измъкнеш от количката… Чисто теоретически“. Изрече думи, но се пазеше да се ангажира с прогноза за ясна перспектива. По-късно го разбрах: Не е имало как да влезе в душата ми. И да измери неизмеримото — куража да се преборя и жаждата да остана човек между хората.

… Имаше над какво да се замисля. Бях в позиция, по-лоша от тази на магарето, преди да потъне в пламъците. Мачкано от живота. И невиждащо пред себе си надежда за бял ден.

Медицината е сериозна наука. Има опит в насаждане на респект чрез поучения точно за болка. Повечето хора предпочитат да приемат този респект. И да се подчинят на прогнозираната неизбежност.

Знам, че съм с дървена глава. За лошо. И за добро.

… Година по-късно. Поредна нощ в чернилката. Тресяха ме горещи и ледени вълни. Но, точно в тези нощни часове, започна малко, хубаво чудо. Усетих, повярвах, видях го с вътрешното си зрение… Ако облагородя ината на магарето с порива си на човек — ще се справя!

Още не бях напипал пътя — как точно да го направя? Но вече покълваше увереността — ще стане!

… Излязох от количката. Проходих! Стъпих си на краката.

Пак имах възможност да участвам в истински магии.

Например — в магията на раждането на слънцето! Ярко, неописуемо, красиво до невъзможност…

Другата магия — полетът, остана да живее във въображението ми.

Най-важната, третата, добиваше право на пълноценен живот. Отново имах възможността да обичам и да бъда обичан.

Приятно топла земя

Месец май също може да създава усещане за бодлив хлад. Дори когато нещата вървят по календарната пътека. В природата всичко позеленяло, едно напъпило, друго разцъфтяло, но… студено. През такава мръчкава пролет почти се губят ароматите. Като несполучливо влюбване. Той, човекът, я обича, а тя — пролетта — се държи студено с него.

… Липсваше естествения ход на развитие. Липсваше нормалното пролетно безумие. „Amantes — amentes“ е древноримската сентенция. „Влюбените са безумни“. През тази пролет сентенцията не работеше.

По това време бях студент. Следвах история. В някакъв период от време, ми се наложи да запаметявам латински сентенции за един изпит. Според данни на разузнаването, дядото професор гледаше с добро око, когато така, между другото, изсипеш някоя характерна фраза на латински. Още малко знания по темата, философски общения в предизвестена посока и изпитът е взет. После зубренето на фрази ми хареса и ми стана нещо като хоби. Винаги се намираха подходящи думи за типовите случаи, които животът непрекъснато предлага. За такава студена пролет например, също има характерен израз: „At kalendas Graekas“. Буквално „По гръцкия календар“. Другата, шегаджийска трактовка е: „Когато цъфтят налъмите“. Нещо, което е възможно само като чиста теория.

Очаквах съобщение, че съм станал баща. Тогава още нямаше видеоапаратури. Имах приятел математик. Той беше извел формула за определяне пола на бъдещото отроче: Диаметърът на женската талия плюс броя на врабчетата на дървото пред южния прозорец, разделено на количеството рибки в аквариума на съседа от третия етаж. Ако резултатът е четен — момиче. Ако е нечетен — момче. Предстоеше ми, несъмнено, да стана мъжки баща.

… Летището се намираше всред безкрайна, тропически зелена равнина. Сграда тип конюшня, за спане. Парашутна зала. Хангар за самолетите. Село, почти залепено до поляната на летището. Къщите на селото бяха покрити не с керемиди, а със сиви, каменни плочи. Обраснали в диво зелено. През тази пролет — студено диво зелено.

Бях прекъснал за година следването, защото парашутизмът ме беше обсебил. Буквално. Всичко друго се случваше като възможност, едва след като биваше решен въпросът със скачането.

Имах понатрупан опит. През главата ми бяха минали и два-три случая, при които можех да се разделя с живота. Бях се справил. Вярвах си. Мислех за себе си като за непотопяем кораб. С днешна дата знам, че това е здравословна, понякога полезна, самозаблуда.

Но… Когато се качваш на борда на кораб, с който искаш да прекосиш океана, трябва да си оптимист. И да не мислиш за участта на „Титаник“. Споменах за известната катастрофа и си помислих за своя първи, сполучлив опит да си опазя живота. И той се случи на 14 април. За разлика от големия кораб, аз оживях.

Станах задочен приятел с телефонистка, на която познавах само гласа. Вече беше отминала датата, за получаване на съобщение, че съм станал баща. На син, както вече казах. И затова, всяка сутрин се обаждах от телефона от старта. На стандартната фраза „Нещо ново?“, получавах всеки път различен отговор. „За да станеш мъжки баща трябва търпение“; „Явно имаш някакви грехове към жена си“. За гъдел водехме приблизително такъв спор.

— … защо точно син? Кой е най-добрият женски подарък за един мъж? Да му роди дете. Без значение какъв е полът му.

— Така е. Най-добрият подарък от жена към мъж е да му роди дете. Син.

— Дете! Но къде пише, че трябва да е точно син? — смях в слушалката.

— За рождението Христово са изписани хиляди книги. Освен Новия завет. Подсети ме за коя женска твар е писано поне наполовина?

— Ако някой ти каже, че си инат, не му се сърди. Не те лъже, човекът…

— Това е едно от достойнствата ми. Жена ми го цени особено… — Думи за сутрешна словесна гимнастика. Ремито се знаеше и приемаше от двете страни. Появата на сина ми щеше да реши по категоричен начин задочния спор.

Имах милион проблеми. И вероятно съм бил… да речем — щастлив. Имах два важни притегателни полюса: едно небе и една надежда. Те ми действаха като силен, естествен наркотик.

Бяхме се събрали десетина яки момчета с амбиции в скачането. Имаше здравословна, леко ехидна надпревара. Кой ще дава по-добри технически резултати. По природа не съм хазартен човек. Винаги съм обичал парашутизма заради неподправената възможност да възприемам света в най-естественото му състояние. Земята, движеща се на хиляди метра, под краката ти, е нещо доста по-различно от сивото й, делнично състояние. Но, за да имам възможността да преживявам точно тази тръпка, трябваше да се боря за прилични резултати. Получаваше се. Бях от добрите в групата.

На края на селото, от страната на летището, имаше кръчма. Малка къщичка с маси, разхвърляни сред дивото зелено пред нея. Надвечер, често ходехме там — да пийнем по бира и да си бърборим. За скокове и мацки, естествено. Компанията експлоатираше най-редовно инцидентните ми познания по латински. „Кажи нещо за женската глупост“. „Barba crescit, caput nescit“ — отговорих аз. „Което значи?“ „Дълги коси, къс ум“. Отговорът пример беше коварен. Защото въпросът ми беше зададен от приятел, който беше дългокос. Компанията се засмя спонтанно. Приятелят, след моментен размисъл, също пусна нещо като усмивка. Леко кисела.

Веднъж, един от групата извади списание с някаква статия, от която ни засърбя кожата. Всичките. Усещането беше сравнимо със състоянието на котарак, който стои на ръба на покрив. Под него има гнездо с малки, вкусни врабчета. Но е на ръба. Ако не се справи както трябва със задачата, полита от осмия етаж.

… Самолетът излита. На 800 метра вратата се отваря. Показва се парашутист, вързан с петнайсетметрово въже за борда на самолета. Двама-трима здравеняци от групата го пускат постепенно, докато въжето се изпъне по парабола и той тръгне да се ветрее — назад и надолу, под самолета. После машината започва да губи височина. И тръгва хоризонтално по релефа, като парашутиста е на петдесет метра над земята. Трикът се прави, за да бъде впечатлена някаква публика. Примерно на стадион. Обективно погледнато, угаждаш на ниските инстинкти на тълпата. Но го има и другото. Проверяваш границата на възможностите си да се справиш със задача в рисковата зона.

След като подмине стадиона със зяпащата и коментираща публика, самолетът поема нагоре. На безопасна височина, парашутистът реже края на въжето, изчаква няколко секунди и отваря парашута. Цялата „радост“: излизане, снижение, преминаване над публиката, набор на височина, трае около половин час.

Възбудата бе заменена с размисъл. Явно тая, с влека, хич не беше от лесните…

… Ако скочиш от две хиляди метра, падаш около трийсетина секунди, преди да отвориш парашута. Тридесетина, доста изморителни секунди. Буквално се бориш със струята. Хабиш много енергия, само за половин минута. При трика с влек под самолета, става въпрос за тридесет минути! Ясно е, че умората би била, меко казано, огромна. А напрежението…

През следващите два-три дни падаше голямо групово мислене. Голямо обсъждане. По негласно споразумение, обсъждахме въпроса в присъствието на тренера. Впрягахме го да вземе отношение. Той усети подтекста на непрекъснатите коментари и ги резюмира с уж категоричното:

— Мислете с главите си! Струва ли си?… Владо, кажи им го на латински.

— Vivere est cogitare. Да живееш значи да мислиш — леко измених смисъла аз. Познанията ми не бяха на ниво буквален превод.

В края на краищата човекът поддаде. Съгласи се по принцип. С уговорката, че трябва да разнищим детайлно задачата. А и кой ще го направи пръв? — Сериозен въпрос. На всеки от групата му се искаше да е пръв. На всеки от групата му се искаше да не е пръв. Има и такива състояния…

От друга страна, имаше вероятност нещото да не се случи. Просто защото бяхме на това летище само за три седмици. Но точно тогава се получи заявка за демонстративни скокове на стадион до огромен промишлен комплекс. Тренера си плю в пазвата и включи зеления семафор.

За постигане на справедливо решение кой да изпълни скока, тренерът обяви контролно състезание. Който даде най-добри резултати, се класира до възможността да покаже какво може по полуизвестна програма. Получава бонус: тренировъчен влек на летището. Номерът се повтаря на стадиона. Две проветрявания. Явно — впечатляващи.

Бях в тройката. На предпоследния скок още един отпадна. При последния, трябваше да изпълним комплекс от фигури по време на свободното падане. Хронометърът решаваше.

… Но хронометърът се задействаше от пръста на дясната ръка на тренера. Ставаше въпрос за разлика десети части от секундата. Не искам да споменавам имена. Ще обознача конкурента си с неистинското име Стефан. Предполагах, че по чиста случайност, пръв ще бъде точно той. Беше от местния клуб. Тренерът беше човек, от който съм купувал акъл и не съжалявам за това. Но, той си имаше виждане: „Своето куче си е свое куче“. А аз бях гостенин.

Втората позиция ми позволи да действам спокойно. А Стефан сбърка комплекса. Изпълнените фигури бяха в друга последователност. Хронометърът вече не играеше. Когато се приземи, конкурентът ме погледна мрачно и нищо не каза. Не знаех да се радвам ли, да съжалявам ли? И си наредих: „Негово Величество случаят погледна към мен. Няма накъде да ходя. Ще се радвам!“. Съчетанието студен май и експеримент с много неизвестни леко ми опъваше нервите. И не само леко…

… Когато застанах на вратата, усетих, че ме е направо страх. В парашутизма страхът е полезен, стига да не прескача някаква граница. Имах вътрешното усещане, че при мен той е… около граничната линия. Помня израженията на приятелите, които трябваше да ме пускат постепенно под самолета. Внимателни, по особен начин — деликатни. Надничаха в очите ми. Съпреживяваха.

Но аз бях на топа на устата!

Трябваше да балансирам с ръце и крака на насрещната струя. Получаваше се. Но от първата секунда осъзнах — голямо мръзнене ще пада. Бях навлякъл доста дрехи. По съвет на Дани, бях обул даже дамски чорапогащник върху бельото. Срамно няма.

… Срамно нямаше, но студът беше наистина в изобилие.

Започна снижаването на машината. Под триста метра вече ми беше силно притеснено. В главата ми светна червена лампичка — „опасно малка височина“. А самолетът продължи да затъва. Ето там по трасето, има хълмче с кичур от дървета. Едно забиване в короната на дърво означава…

На малка височина скоростта вадеше очи. Профучах над селските къщи, клатейки се леко ту вляво, ту вдясно. Теренът буквално се помазваше под краката ми. В този момент си спомних за филм, гледан някога. Казваше се „Фифи перото“. Френски. За някакъв летящ, левитиращ човек. Сега аз бях Фифи. А ако имаше състояние, в което не исках да бъда в тези минути, това бе точно позицията на Фифи. При едно леко непремерено движение, струята размести очилата. Трябвало е да ги стегна малко повече. Но откъде съм можел да знам. Посегнах да ги наместя с една ръка. Струята ме завъртя, после ме метна встрани. Знаех, че в този момент пилотът ме псува. От такъв мах се разлюлява задната част на самолета. И шурвала започва да го бие през ръцете. Постепенно успокоих колебанията. И тъкмо навреме. Пред мен беше стартът с групата. Тук трябваше да размахам ръце за поздрав. Премерено, за да не наруша симетрията, защото пак щеше да ме метне встрани.

В този момент, кой знае защо, си помислих, че въжето може да се протрие на ръба на вратата на самолета. И да се скъса. На тая, никаква височина, това означаваше само едно — помазване в земята. Знаех, че е нормално да ми минават черни сценарии през главата. Знаех също, че не трябва да им поддавам. И не поддавах…

Обикновено пилене на нерви.

После машината започна бавно да набира височина. Чак тогава погледнах нагоре, към отворената врата. Видях три надвесени глави. Струята ги блъскаше, но те се кокореха в мен. Махнах им. И разбрах, че ще ми бъде наистина трудно през следващите минути, докато наберем безопасна височина. В този момент предпочитах да съм… гребец на претоварена галера. Дори някой да размахваше камшик, пак би ми било доста по-леко. В случая, ролята на бияча се изпълняваше от яката на гащеризона. Ципът беше поддал, струята блъскаше яката и тя започна да ми бие шамари по врата. Непрекъснато. Нямаше смисъл да опитвам да затегна ципа — нямаше да се получи. Като се наложи, отнасяш и шамари.

И така — безброй дълги минути. Беше ми писнало, но това не променяше положението. Реагирах механично при управлението на тялото, като се стараех да мисля за нещо различно от ставащото. Психотерапията почти не се получаваше.

Самолетът набираше височина нормално. По моята мярка в момента — бавно, та бавно.

Най-после машината изхоризонтира и влезе в курс.

Въпреки че бях сложил дебели ръкавици, ръцете ми бяха леденясали и трудно ме слушаха. Не смогнах да срежа достатъчно бързо въжето. Още с отварянето на парашута знаех, че няма да успея да се приземя върху мекия, пясъчен център. Щях да попадна на стотина метра от него. Беше ми все тая. Бях помазан от умора. Трябваше само да внимавам да не се травмирам от недоглеждане при приземяването.

Кой знае защо, под мен се затичаха пет-шест души. Как да им кажа, че съм изморен, но ще се справя?! Не съм чуплива госпожица, мъж съм. И чакам мъжки наследник. Да не се грижат чак толкова за мен.

Връхлетяха ми. И ме запрегръщаха.

— Честита дъщеря! Ще черпиш… — Уж се усмихвах. Но първите ми думи бяха: — Благодаря! Майтапите се, нали пичове? Син е, нали?

Избухнаха в смях. Всичките. Няма да цитирам и най-милостивите им коментари. Не им се сърдех, но… Бях измръзнал. Жестоко. И, като капак, ме сурвакаха с новината, че съм станал баща на дъщеря! И това ако не е подигравка… За такъв случай древните са казали… Майната им на древните! Няма значение какво са казали!

Тренерът беше добър психолог. Видя завехналата ми физиономия. Прегърна ме, честити ми. После сложи мъжка лапа на рамото ми и ме отведе встрани от групата.

— Слушай, Владо! Не им обръщай внимание на тия диванета. Хубаво е да си точно женски баща. Казвам ти го от позицията на двоен мъжки. Женското знае по инстинкт как да се гали и умилква. Дъщеря се обича повече от син. Ще прекарате много, хубави години заедно. А после, когато дойде време, женското ще си хване пътя. Ако е син, ще ти виси на главата и кесията до Второто пришествие. — Изреди ми още доста, полусериозни, полумайтапчийски аргументи. Почти ме успокои.

Като позатихна шумотевицата, отидох до стартовия телефон. И звъннах на задочната си позната. Тя веднага ми честити дъщерята. Предпазливо подпитах за точния текст на телеграмата. Дали пише „Честита дъщеря“, а не „Честито момиче“. Защото може да е момче. Да не стане грешка…

Никога няма да забравя язвителния й смях в отговор.

— Абе, мъжки глупчо! — Това беше първата фраза. И тук ще икономисам останалите. Финалът беше: — Слушай текста на телеграмата, която жена ти ще получи от твое име! Чета: „Благодаря за радостта, която ми подари. Имаме най-хубавото дете на света. Твой, обичащ те безкрайно…“ Името ти беше Владимир, нали? Значи „Твой обичащ те безкрайно Влади“.

— Не може ли да икономисаме поне това „безкрайно обичаш те“? Не ми е в речника — опитах се да възразя несмело.

— Не може! — чух категоричен женски глас. После се засмя в слушалката. Другият й глас беше със съвсем различно звучене: — Честито, татко! Свиквай с думата. Ама и ние, жените не сме в ред. Щом ви обичаме, мъже досадници… И даже ви позволяваме да ни правите бебета. Чао!

— Чао!

След малко, край мен се завъртя Стефан. Подпита без грам любопитство. Уж от немай-къде:

— Как е?

— Вече си чул — дъщеря.

— Левак. Женско всеки може да направи. Ама те питам за влека.

— С латински лаф ли да ти го кажа, или предпочиташ на роден език?

— Не ми се фукай колко много знаеш.

— Ами… орел с ориз… И кисело мляко за десерт. Доста кисело.

Не, че се заяждам с него днес, но… Стефан се обзаведе впоследствие с две дъщери. Да са му живи и здрави!

Пропуснах само една машина. Докато отшумят поздравленията и учтивите, приятелски подигравки. След това сложих парашута. Батерията ми бързо се възстанови. Отново усетих приятната тръпка желание да се кача в самолета.

При следобедния разбор обясних преживяното си от игла до конец. Технологично. За ластика на очилата. За шамарите от яката. За балансирането. За необходимостта от още по-стабилно обличане. „Доста е студено“. Споделях множество детайли. Питаха. Уточнявахме. Стараех се да не влагам никакви емоции. Въобще не ми мина през ума да се оплаквам. „Тарикат мъж не плаче!“

На другия ден сутринта, докато се изнасяхме към старта, забелязах, че Стефан се залепи до тренера. И започна да му говори нещо. Интимно, на уше. В главата ми се роди работна хипотеза. Оптимистична. Дай боже да… Малко по-късно, тренерът ме извика. Постави мъжка лапа на рамото ми и предложи:

— Ела да се поразходим.

Поразходихме се. Разговорът беше приблизително следният:

— Как е, свикваш ли с мисълта, че си женски баща?

— Даже се правя, че точно това съм искал.

— Правилно. Знам, че си адаптивно момче. Виж сега, искам да те питам нещо. Но, само питам. Да знаеш, че няма грам натиск от моя страна. Вярваш ми, нали?

— Защо да не ти вярвам? — Наистина му вярвах. И, по човешки го обичах. Беше олицетворение на живата мъдрост и здравословния тарикатлък.

— Така. На демонстрациите утре ще присъства много хубава мацка. Руса. Имат си свалка със Стефи. Би бил ефектен жест от твоя страна, ако му преотстъпиш възможността той да направи влека. Би било хубав, приятелски подарък. Той би го оценил. Не ти нареждам, само споделям. Вярваш ми, нали?

— Защо да не ти вярвам? Нали може да си помисля, преди да дам отговор?

— Умният човек първо мисли, после отговаря. — В този момент засякох очите на Стефан. Наблюдаваше ни напрегнато, но моментално отклони поглед настрани.

Разиграх етюда с колебанието. Всъщност, работата бе ясна. Нямах желание втори път да се правя на Фифи. Чудо голямо, че се лишавам от възможността много празноглавци да реват възторжено по мой адрес. От едната страна на везните — малко приятна суета. От другата — много студ. Видях какво е, стига толкова. Нека и Стефан да се порадва на качествен студ. А после да ми благодари. Едва ли не…

За този ден, дядо Боже прояви нещо като разбиране. Но скъперническо. Върху филтрираното от облаци небе грееше анемично, жълтеникаво слънце. Не беше кой знае какво, но вчера и това го нямаше… А метеоролозите обещаваха подобряване с всеки изминал час.

Скочих пръв, за уточняване на разчета. Докато се снишавах, огледах още веднъж подхода на самолета, който щеше да мине след малко с окачен на въже парашутист. И си помислих колко е хубаво, че не съм аз окаченият на въже.

Когато се приземих, помолих тренера да се обади по радиостанцията и да предупреди пилота да мине не на петдесет метра, а на сто. Имаше препятствия.

С интерес наблюдавах фигурата, която се отдели от машината. Знаех какво му е на Стефан във всеки един момент. С чиста съвест уверих русото му гадже, че си има приятел — герой. И, през цялото време, доста обстоятелствено му обяснявах как се чувства нейният човек под самолета. Ограничих „ледената информация“. Женско е, трябва да му се икономисват главоболните моменти.

Когато машината профуча над главите ни, даже малко се сепнах. На сто метра над земята, полетът на Стефан беше направо впечатляващ. Фигурата се виждаше до детайл пръсти, даже от късогледите дядовци. Публиката ревеше и ръкопляскаше. В този момент, повярвайте, хич не завиждах на славата на човека, ветреещ се под самолета.

Какво ли чудо съм бил аз, преминавайки на петдесет метра?!

Стояхме на центъра на стадиона с приятелката на Стефан. Куполът му постепенно започна да нараства с приближаването към нас. Някакво конферансие с апломб обясняваше по уредбата, че „… ето го, лети, идва към нас нашият славен герой, който…“ Публиката отново ревна, когато парашутистът остана на крака. Стефан започна бавно да прибира купола си. Момичето отиде, целуна го, но той реагира някак хладно на проявата на любовта му.

Погледна към мен. Изражението му беше като при зъбобол. Доближи ме. И промърмори под нос:

— А пък аз се чудех как така, арабийската, се съгласи да ми отстъпиш мястото?

— Не аз пратих парламентьор при теб. Ти прати при мен. Тренерът даже спомена, че ще ми благодариш.

— Откъде съм можел да знам какъв автогол си бия?

— И с мен беше така…

Засмяхме се. Момичето ни доближи, също се усмихна и подпита:

— За какво си говорите?

— За… футбол. И за подаръци. Тарикатът ми направи страхотен подарък днес. — И нареди на момичето: — Я го накарай тоя многознайко да ти каже нещо за футбол на латински.

— Timeo danaos et dona ferentes — удовлетворих желанието му аз.

— Какво каза?

Вместо мен, отговори русата:

— Страхувай се от данайците, що носят дарове. Ама това, според мен, няма никакво отношение към футбола.

— Към футбола няма. Ама към бахара дето брах има. От тук нататък ще знам. Видя ли жив данаец, ще трябва яко да внимавам. Ако очаквам аванта от него.

— Aquala non captat muscas — Орелът не лови мухи. Бъди доволен, че се изяви на ниво като мъж. И ми благодари, че ти дадох тази възможност. Не мърмори като баба — посъветвах го за последно.

Противно на навика си да слага капака на разговора, тоя път Стефан замълча. Прегърна през рамо момичето. Двамата се отдалечиха от мен, смеейки се на нещо…

Имаха основание да се смеят. Върху небето вече грееше слънце, почти изчистено от облаци. А земята бе така приятно топла…

Религия за оптимисти

… Без да бързаме, тръгваме към самолета.

Настъпващата нощ постепенно попива акварелната пъстрота на залиняващото лято. Край нас проскърцват милион щурци, някъде откъм крайните къщи на селото се донася блеене на капризна коза.

Самолетът заръмжава и изкашля облак белезникав дим. Ловката ръка на летеца изравнява нестройното му първоначално бучене до равномерен, внушаващ доверие звук.

Излитаме.

И попадаме в свят на болка и истинска, неподправена красота. Под нас горят запалени стърнища. По тялото на безкрайната равнина на Марица припламват, гърчат се и светлеят с огромни и малки пламъци хиляди нажежени язви. Димът се вижда ясно до няколко десетки метри над огнищата, а после, постепенно, тръгва да се топи.

Набираме височина.

През деня изкачването е съпроводено с друсане от пресичането на турбулентните потоци. Сега е друго. Плавно се доближаваме към звездите. Тананикам си под нос фрагмент от мелодия, „Мечтанието“. Почти реално чувам звученето на оркестъра, тихо и упойващо…

Оркестър?! — Комар! Прави шампионски полет гратис… Но звучи почти като Шуман.

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на рационалното познаване на ефектите на гравитацията. И на усета към магията. Не, не си противореча!…

Спомен. Фотография на миг, когато бързотечащото време внезапно спира.

… Около шест сутринта. Стисках здраво опакованият в целофан букет магарешки тръни. И фучах към земята. По време на свободното падане трябваше да настигна момиче, което правеше скок с кръгъл номер.

… Деляха ни само десетина метра. Бях почти изравнил височините. Момичето ме търсеше с поглед, ала не ме виждаше. Струята леко го поклащаше, но изработените рефлекси държаха устойчиво тялото му. Зад него, на фона на утринната мътилка, с режещ очите цикламен пламък, нетърпимо блестеше слънцето.

В този миг мярнах в женските очи, трудното за описване, но съвсем естествено за възприемане излъчване. То съдържаше в себе си много: събуждащата се и дишаща под нас земя; блясъкът на странното и познато, абстрактно цикламено слънце; небето без дъно… Усетих и по-важното — момичето не беше лекомислена кокетка, в чиито очи светът само се отразява. То също се беше потопило в този познат, но различен, почти надсетивно възприеман фрагмент от вселената. Рядко се случва, но се случва. Тази моментна, надсетивна обвързаност с познатото непознато.

След секунди се сближих с нея. Малко грубо, но тя ме подпря с ръце. Подадох й пърхащия букет и сглобихме нещо като целувка. Каските ни пречеха, пък и височината се топеше. В следващия момент тя изпусна букета и той излетя някъде над нас.

Защо ви разказвам всичко това? Като изпълнение, в скока нямаше нещо особено. Просто поредица от усвоени технически рефлекси. Нормално е всяка от бързите секунди да носи свой заряд от някакъв вид напрежение.

Интересна, запомняща се, бе само магията на излъчването на очите. И като всяка истинска магия, тя се стопи, оставяйки насмешливо съзнанието да се двоуми — било ли е, или не? Спомен или фантазия?

Вероятно, в последните години на старостта, човек си задава подобни въпроси и за най-основната магия — живота…

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на доброто познаване на ефектите на гравитацията. На усета към магията. И на неприемането на факта на възможната смърт.

Друг спомен. От раздела „екстремни изживявания“.

Когато горе стане нещо, реакцията, поне моята, не е нито благородна, нито еднородна. В нея има малко страх, но не точно страх; малко инат, но не точно инат; доста възбуда; и… най-близката дума е хазарт, но не е хазарт.

… Бях дръпнал ръчката на доста по-малка височина от здравословната. Основният купол се беше засукал при отварянето и ме въртеше. А единият от коланите отказваше да се отцепи. Почти сигурния резултат вървеше към… мелодичен и тържествен звън на камбани. Звън, който аз вече нямаше да мога да чуя. Компютърът в главата ми пушеше. Коланът не се отцепва. Трябва да извадя ножа, за да го срежа. Но докато измъкна острието изпод таблото с приборите, докато го вдигна, докато го срежа — все пак ще ударят камбаните! Освен ако…

Ако тръгна срещу формалния здрав разум на инструкцията… Ако все пак разконтря раницата на запасния, хвана го на пакет и го хвърля изпреварващо по посоката на въртене на основния купол? Ако изтеглящото парашутче на запасния мине край него, ще стане. Ако не, тържествен звън на камбани!

Чувал съм и съм чел, че уж в такива случаи, като на филмова лента минавал целия досегашен живот, само че с голяма скорост на кадрите. При мен, в такива случаи, такъв филм никога не е прожектиран. Докато съм жив ще го помня — след изхвърлянето на запасния, изтеглящото му парашутче „близна“ периферията на основния купол, но се размина с нея. Папагалчето ми изтегли печеливш билет.

… Стоях на добрата земя, ухаеща с аромата на наскоро окосена трева. Събирах, без да бързам парашута и бавно осъзнавах — ако има разминаване на косъм, при мен днес, косъмът е бил цепнат на две.

Усещах и нещо като… уважение към гравитацията. Благодарение на нея ни има. Заради безпардонното й действие, едва не се разделих с живота си. Гравитацията не се съобразява с хората. Хората трябва да се съобразяват с гравитацията. Всеки що-годе образован човек знае формули, определящи гравитацията. Никой, дори и прецизният физик, не знае точно какво е това, гравитация. Макар че, и последният червей познава действието й. По инстинкт.

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на познаването на гравитацията. На усета към магията. На неприемането на факта на възможната смърт. На вкуса към живота — такъв, какъвто е. И какъвто може да бъде. Ако имаш куража да си го поискаш!

… На Марк Галлай, доктор на науките и известен летец изпитател принадлежи „диагностичен“, професионален афоризъм: „Ако тръгваш към самолета с идеята, че отиваш да извършиш подвиг, ти просто не си готов за полет!“.

… Преди да се отделиш от самолета, започва навлизането в скока. Преговаряш мислено, за последно, последователността на действията, които ти предстои да извършиш през следващите бързи секунди. После заставаш на вратата с ускорен, адреналинов пулс, и се оттласкваш от борда. За секундите докато скоростта нараства, си припомняш резултата от урока по обемна география — след малко картата под теб ще оживее.

След това, чувствайки по вътрешен усет, че моментът е дошъл, завърташ земята и слънцето. През бързите секунди те непрекъснато менят местата си. Ту под теб, ту над теб, ту някъде встрани… За части от секундата, трябва да улавяш ориентирите, и спрямо тях да наместваш взаимното разположение на блестящия диск и всичките ниви, ливади и гори…

Знам, че тази игра на земя и небе се основава на една особеност на вестибуларния апарат. На негово несъвършенство. Всъщност нито земята, нито слънцето променят своите орбити. Човекът променя позициите. Но това не прави играта по-малко интересна и завладяваща.

… За самопреодоляването. И за…

Изучаването на един занаят е свързано с придобиване на кръг от познания и умения. Усвояването на един занаят, или така наречения професионализъм, е нещо повече от придобити познания и умения. Професионалист е човекът, който е поддал на една вътрешна тръпка, която работата същностно носи в себе си. Ако глината в ръцете ти е само кал, от която се каниш да направиш гърне, ти може да си добър занаятчия. Но нямаш шанс да достигнеш до нивото на изкуството, на магията. Дори да искаш, няма да можеш и успееш да изваеш фигура, която предизвиква тръпката на възхищението. Мой приятел, археолог, ми е разказвал за разкопките като за навлизане в някакъв друг, различен свят. Запомнил съм описанието му за това как усещаш ток по тялото си, когато извадиш от земята делвата с изрисувани по нея живи, пластични тела на хора и животни. Защото това не е обикновено гърне, а послание, което земята ни предава от нашите предци.

И понеже заговорихме за глината ще напомня, че и нашият праотец също е направен от глина. А всички носим един глуповат Адамов комплекс от този благороден материал.

Професията се усвоява от човека. Ако използвам метафората за глината, човек въздейства на глината. Но и глината прави от човека друг човек. Казано още по-директно, професията прави от човека друг човек.

След години работа, свързана с небето достигаш до една проста истина. Професионализмът ти е неприложим по аналогия. Уменията, които си придобил там, са неприложими в другия живот.

Излъгах! Работата в небето е един много полезен занаят. Той развива в човека едно универсално качество. Той учи човека да се самопреодолява.

… Парашутизмът е занаят за устойчиво закрепване в небето — доколкото това е възможно. И пасва на тия, които имат вътрешната тръпка. Тези хора, искат или не, усвояват и правилата за търпелива работа. Както работата с глината. Тези хора, искат или не, непрекъснато превъзмогват себе си и здравите си инстинкти.

… Деветстотин метра.

Картината под нас е претърпяла едва забележимо изменение. Пламъците изглеждат по-малки, но хоризонтът се е уголемил. Докъдето стига окото навътре в полето, все същата огнена безнадеждност — златни огнища, огрени от огромната златна монета на луната. Колко много злато… Макар и по-слабо, все още се усеща лютивината на размазания, мастилен дим.

Хиляда метра. Стоя пред отворената врата и гледам пред себе си. Небето гори с безбройните искри на звездите си. Под мен гори земята. От високо, пламъците изглеждат по-малки, но заливат хоризонта.

Раздвоен съм от красотата на безумието, предизвикано от човека.

Петимата от първия екип, на равни интервали, се губят зад борда и като белезникави сенки затъват в тъмнината. За около минута пилотът прави нов заход и ни докарва отново над точката за отделяне. Пръв съм от групата и трябва да внимавам, да не се сближа опасно с последния парашутист от предишния екип. Десетина секунди след оттласкването, успявам да видя сянката на купол под себе си. По усет отварям на стотина метра над него.

Земята гори. А над мен, безучастни и красиви, блестят с диамантена светлина звездите. Някъде в далечината, жълтее насмешливо лунният диск.

 

 

Струята около парашута свисти едва доловимо. Движа се като платноход в лагуна. Чувствам се удобно в нощта. Бавно правя пълно развъртане и пред мен последователно изникват разноцветните светлини на древния Филипополис, редките матови петна на лампи в индустриалната зона, пожарите в полето, стигащи до хоризонта… Аз съм любопитен пътник в пулсиращия от енергия и болка свят.

Бавно захождам към осветената с прожектори площадка. Странна, белееща се територия, под златната светлина на луната.

Небето е място за временно пребиваване. Гравитацията винаги ни връща към неотменната същност на земята.

… Парашутизмът е странен занаят. И те прави религиозен. Оптимистично религиозен. Научава те да уважаваш гравитацията. Защото тя създава и отнема живота! Тя изравнява хората. Даже прецизния физик по-скоро я усеща по интуиция. Като всеки, що-годе образован човек.

Защо човекът поема риск и тръгва към небето? — Вероятно, защото чувства необходимост да усеща тръпката в граничната зона на риска. Вероятно, защото красотата на земята действа като магнит и те кара всеки път, отново и отново, да затаяваш дъх.

А може би, защото така се сближава със звездите?…

Фраза от Плутарх и…
Особеност на руския национален…

… Не лов. Не и риболов. Нищо от познатата серия филми.

… През последните години от живота на днес, о боже блажено почиващия Леонид Илич, и през времето на управлението на поизмъчилият се Михаил Сергеевич, всяко лято, през юли или август, прекарвах по две седмици на краймосковското летище Волосово. Занимавах се с парашутизъм, обичах го. Правехме състезание с руснаците, оставахме и по няколко дни да поскачаме. При тях бензинът не се икономисваше.

Спомените от онова време са малко двойствени. Социализмът вече се задъхваше и това проличаваше в множество малки и големи неща от обикновения ден. Но пророчества, че толкова лесно ще се преобърне, тогава просто липсваха. Нормално. Пророците се навъдиха през новите дни, със стара дата, след 90-та. След като се обърна филийката. От друга страна, определено твърдя, че руснаците не са народ по формулата: „1/3 сифилитици, 1/3 алкохолици, 1/3 лумпени“. През ония години не липсваха представители на горепосочената фауна, не липсват предполагам и днес. Но Русия винаги е имала и ще има мощна култура, която ражда интересни хора.

Искам да разкажа за такива хора и за случки, свързани с тях. За глуповатата и безконтролна сила на сляпото подчинение и за ироничните филизи на различното мислене, който, на моменти неочаквано лесно виждаха път към слънцето. Предполагам, че все още много от споменатите и днес са живи, затова ще използвам внимателно имената. Случките са документално истински.

Черно яке и цветна мечта

… По неведоми пътища божии аз и гаджето ми се бяхме снабдили със страхотни черни якета от истинска напа. На фона на тогавашната дизайнерска сивота, якетата караха хората да се обръщат след нас и да ни оглеждат. Яке и дънки — как да не завидиш… Никсън (поетът Николай Светлев), ни оприличи на есесовци. Признавайки, че германските военни винаги са умеели да се обличат хубаво.

… А когато отидох във Волосово, предизвиках потрес. Оглеждаха ме и се чудеха как такъв разкош въобще може да бъде видян по земята? Е, обясниха си го със завистливата констатация, че „България е Швейцарията на соцлагера“. И тогава бяхме швейцарци колкото днес, но малките факти — изключения понякога предизвикват тотално погрешни изводи.

… Генади беше инструктор на това летище. Основната му задача бе да подготвя парашутисти на най-ниско ниво. Тогава, на пълни обороти, работеше месомелачката в Афганистан. Нужни бяха десантчици. Които да могат някак да се изтърсят с парашут от самолет. 2–3 скока, повече и не трябваха. За целта, взимаха за две седмици шестнайсетгодишния от завода или гимназията. Каквото научи — научи. Ако скочи — скочил е. Ако не…

Инструкторите и парашутистите на високо ниво за тези хлапета бяха богове. Хлапетата знаеха, че ако се провреш през цедките и почнеш да тренираш парашутизъм, се разкриват хоризонти. Например, да ходиш на състезания в чужбина. Мечта, но не за всеки.

Едно устато хлапе, несъмнено добре подковано, се жалеше, че ето, една седмица вече е минала, а още не е скочило. Ако продължи да вали всеки ден, кога ще има „уникалната възможност да се запознае с небесния простор“? Генади го огледа с изражение на човек, който иска да се засмее, но го боли зъб:

— И закъде си се забързал?

Момчето си бе научило урока. И държеше да направи впечатление. Забърбори за изпълнение на воински дълг, защита на Родината, любов към Партията… Гледаше инструктора си право в очите и сигурно се гордееше със себе си. Генади издържа погледа му и попита съучастнически:

— Значи искаш да защитаваш родината, а?

— Искам! — последва категоричен отговор.

— Значи, искаш да отидеш в Афганистан, за да защитаваш родината? — доуточни Генади.

— Точно така!

— Но родината ти е тук! Ако става дума за защита на родина, афганците наистина защитават страната си. Ние сме обикновени агресори. Там! Но бащински го успокои: — Не се бой! Скочил или не, ще попаднеш в Афган! — Нямаше как да обясни на младия глупчо, че това не е най-бленувания късмет. Вярно, някои момчета се завръщаха и с медали. Но мнозина изминаваха обратния път в метални ковчези.

Генади постепенно ми стана добър приятел. Когато ме видя с черното яке, цялото му приятелство потъмня от отблясъка на обикновена завист. „Продай ми го! Ще ти дам цяла месечна заплата. 250 рубли!“ „Не го продавам и за милион. И аз още не съм му се нарадвал“ „Е, чак за милион. Не злоупотребявай с цифрите…“ И безпощадно продължи да вдига цената. 300, 350, 400, 450. След това ми каза, че съм изверг и въздъхна: „Ще тегля и от вноската за колата. Последно — 500! Ако не приемеш и тази цена, си просто за убиване!“.

Вместо поздрав мърмореше назидателно: „Пет стотака!“. И допълваше: „Сърцето ми казва — ще ми продадеш якето!“. Черното яке се превърна в негова цветна мечта. Давах му от време на време да го поноси. Влезеше ли в него, ставаше друг — изправен, елегантен, лъчащ.

При всяко посещение в Москва, задължително ходехме да ударим по едно чело пред мумията на вожда на световния пролетариат, другарят Ленин. Червеният площад е покрит с жълти павета. Като ги напечеше слънцето, ставаше… Да има как да си съблечеш и кожата. Но, циклично, откъм Москва река нахлуваха ледени пориви на вятъра. Компромисът беше разкопчана връхна дреха. Като духне леденото, закопчаваш копчетата. Оказа се, че има още един вариант за закопчаване.

Пред мавзолея бъкаше от униформени и цивилни вардачи. Оглеждат те подозрително, а в погледа им се чете: „И да не ти бръмне някоя глупост в главата, че…“. Казано на полицейски език, респектираха ни профилактично. Навремето, след кончината на татко Сталин, го заселили на топло при татко Ленин. После Никита Хрушчов го изнесъл и кремирал. Върнал праха, но пред мавзолея. Всеки път, когато наближахме входа, виждахме по някой дядо в униформа от войната, обкичен със значки и медали, с омекнали крака да плаче пред камъка на татко Сталин. Набързо го разкарваха, но след малко заставаше друг. И него разкарваха, но плачещите дядовци не свършваха.

… Последни метри преди входа. Чувствах се отпуснат и омаломощен от жегата. Внезапно, в мен се вкопчи коравия поглед на момче във войнишка униформа с дръпнати очи — таджик или узбек. Приближи ме със свирепо изражение, хвана ме за реверите на якето и ме избута настрани. Вероятно съм изглеждал доста глупаво? В този момент усетих вторачени в мен множество погледи. В погледите — нещо средно между учудване и страх. Пламен измърмори под нос: „Владо вече е в справедливите ръце на ЧК. Но за какво?“.

Бързо се изясни. Без да каже нито дума, възпитана или не, таджикът или узбекът закопча трите копчета на якето ми и ме тласна в гърба обратно към групата. Излъчваше послание: при Владимир Илич гащници не се допускат. Ясно ли е?!

Влязохме в „светата обител“. Признавам, мумията всеки път ми въздействаше. Типичен руски интелигент, облечен в стилен черен костюм от специален швейцарски копринен плат. Със спокойно изражение. Пиар на ниво. Този дребен човек размести траверсите на световното развитие поне за век…

След „обработката“ не бях настроен философски. Вървях и си мърморех тихо: „Адаш извинявай, но вече не съм ти фен. Възпитай по-добре гавазите си, защото с такива обноски тотално ще загубиш аудитория…“. Приятелите около мен се подсмихваха. До мен застанаха двама мъже от охраната и предупредително изсъскаха: „Тихо! Не говорете!“. Същият змийски звук чух след години в Сикстинската капела. Там съскаха монаси. Със същата предупредителна ярост.

Излязох от мрачните зали и наистина се зарадвах на слънцето. Друг път не стъпих в мавзолея.

Прибрах се на летището и щом срещнах Генади, му дадох якето. Сърцето не бе го лъгало. Договорихме се вечерта да отидем на ресторант. Аз щях да черпя. Пет стотака — много пари.

Последен фрагмент. По тия времена, още в шест часа след обяд, на дисциплинирана опашка започваха да се редят желаещите да изпитат неповторимото усещане на ресторантски лукс. И чакаха, чакаха… Под строгия поглед на швейцара, чичка с галуни и еполети като наполеонов маршал. Малко след седем, подминавайки опашката се появяваха привилегированите: западняци в командировка или грузинци, наемащи чартъри да снабдяват Москва с портокали. Това бяха щастливците. А инженерите, учителите или ватманите чакаха търпеливо реда си. Който идваше след осем часа, а може би след девет или десет…

Към седем без четвърт се наредих и аз. Сериозно разколебан, че няма да издържа и час. Но стана малко чудо. С учтива, сервилна усмивка, пред мен застана швейцарът и любезно ме покани да вляза вътре. Позачудих се, но съобразих „България — Швейцария на соцлагера!“. Колкото и невероятно да ви звучи — и българин може да бъде приравнен с швейцарец.

Генади не дойде на срещата. Дете, температура, доктори. Обади ми се по телефона, извини се, пожела ми приятно изкарване. Вечерта мина добре. По-добре от очакваното. Но това е вече друга история, която няма как да опиша — може да я прочете жена ми и да възникнат усложнения.

Червеният кон Бирсент

Още от студентските години дозаработвах към анемичната стипендия и като нещатен журналист. Съветският съюз имаше над двеста космонавти. При едно от посещенията си успях да получа обещание от двама от тях за разговор.

Името на първия няма да цитирам. Беше мъжко момче с азиатски черти… Виждаше се, че подборът е не само за професионалист, но и на личност. Но личността доста силно ухаеше на водка още в десет сутринта. Разговорът въобще не тръгнаха в желаната за мен посока. След кратко шикалкавене от негова страна, предложих:

— Нека приемем, че имате основание да откажете разговора! Но не беше ли по-добре просто да не го обещавате?

— Установих, че няма за какво да говоря!

— Да се разберем ли по мъжки? Явно не става въпрос, че няма за какво да се говори, а защо не Ви се говори…

Бившият космонавт се почеса по темето, като типичен руснак. Голяма работа е това, взаимодействието на нациите в затвореното пространство, наречено държава. Примерно, азиатци започват да се почесват като славяни…

— Все пак трябва да разправя някои неща, за да схванете логиката на отказа. Аз съм момче, израснало в малко градче. Хлапе, което чака с нетърпение лятото, за да отиде в аула при дядо си. Дядо ми подари кон. Бирсент. В превод — само ти единствен. Животът на човека с коня е нещо различно от другия живот, без него. Има неща, за които няма измислени точни думи. Знаеш ли какво е да усещаш вятъра в ушите си, когато ти и конят сте едно цяло? Конят е недоверчиво животно, лесно се плаши. Но приеме ли те веднъж, те обича до живот. Когато се обичате и полетите срещу вятъра, е неповторимо. Летял съм със самолети, с космически кораб. Но най-истинските полети са онези, от детството…

Другото е наистина стандартна биография. Техникум, аероклуб, авиационно училище, лейтенантски пагони. Опиянението, когато се гордееш със себе си, че летиш вече не само на два метра над земята. Няколко интересни години в далечно летище. И… до тук! Не можеш да разбереш точно от кога е започнало, но това е чувство, което те разяжда отвътре. В един момент признаваш пред себе си, че… небето е вече друго. Фалшиво ти звучи тая военната романтика и… Не знам дали си го чувал?… Ние, разбира се не хвалим, че го има. Но е така…

Отначало живеех в землянка! Наистина в землянка! Летището е построено непосредствено след Втората световна война. Родината трябва да бъде защитавана! Парите се харчат за самолети и оборудване. За едно летище — десетки милиони. Но не могат да се дадат няколко десетки хиляди за домове. И няколко хиляди — за летателни екипи. Отнякъде ни попадна списание със снимка на американски летец. Отрови ни! Младок, горд със занаята си, горд с външността си, горд с поставянето си пред света. Неволно ти минават разни неприятни аналогии — и ти се занимаваш със същото, а… Чувстваш се унизен в лочените дрехи, с които летиш. Имаше дни, в които намразвах самолета. Усещах се като прост придатък към машината! Може да е лудизъм, но искаш или не, така стоят нещата…

Три години в землянката. След това се преселих в дома на капитан Малик, приятел, когото обичам и сега. Ако започнеш да заделяш от лейтенантската заплата, като капитан се обзавеждаш със собствен дом — две стаи с антре.

Имаше вечери, в които са прибирах след полунощ? Спях в една стая с Андрей и Таня. А тяхното беше любов по график…

Друго. След час, прекаран във въздуха на свръхзвуков изтребител, губиш два-три килограма тегло. Което трябва да се навакса с качествена храна. А дават рибни консерви, които и куче не би яло. И то — понякога. Танюша бе злато. Гладен не оставах, но бе унизително…

Имаше и хубави моменти. Тайгата, ловът. Пристрастих се, но само това не стигаше. Усещането, че животът изтича безсмислено, е съсипващо. Ставаш и приятел с бутилката…

Извадих късмет. С това, че не съм руснак. Попаднах в подбор за космонавти — благодарение на дръпнатите си очи. Необятната страна дава равен шанс на всички и това трябва да се демонстрира, светът да го види! Преминах програмата, полетях в космоса. Землянката остана в миналото, за което не исках да си спомням. Апартамент в Москва. Жена, дете.

След полет в космоса, по традиция те пускат да се наситиш на славата. В родния град, в аула, където си се надбягвал с вятъра. В безброй заводи, колхози, училища. Няма какво да си кривя душата, отначало ми харесваше. Но чувстваш режисурата. Започва се с приветствени речи, завършва се със запой.

Отново започнах да усещам, че нещо не е в ред. С Валя нещата просто не тръгнаха, разделихме се. Когато поставих въпрос за включване в програма за следващ полет, ми отговориха: „Вие сте дали своето на родината. Животът на заслужилите хора трябва да бъде пазен. Споделяйте опита си. Възпитавайте младото поколение в дух на…“. Глупотевини. Безсмислено беше да напомням, че някои са летели по два, три, четири пъти. Явно не съм удовлетворил някакви критерии… Какви — отделна тема! Сега съм шеф на федерация. И щатен пияница.

На тридесет и седем години имам минало, но никакво бъдеще. И смътното усещане, че истинското нещо, което ми се случило в този живот, е било това сливане с коня в детството. За съжаление, никое детство не продължава безкрай…

Би ли написал това, което ти разказах?

Направих си записки, които едва сега виждат белия свят.

Ръка в стъкленица

Когато тръгнехме извън страната, отборът задължително имаше водач. Чиновник от номенклатурата. Като правило това бяха отракани хора. Които умеят да се усмихват. Да влизат в откровени разговори. Отразявани в съответните информационни документи. Не всички бяха боклуци. Но съществуваше негласно изискване — да информираш, когото трябва, за когото трябва.

При едно от московските си посещения попаднах в една стая с шефа. Имах набор от трикове, което ми позволяваше да се държа умерено заядливо. Пък и човекът явно не се престараваше. Вечер, след като си легнехме, по час-два си бърборехме. Отначало се държеше резервирано. Но усети, че нямам склонност към портене и се отпусна. Започна да споделя и терзанията си. Горбачов вече се бе заял със собствената партийна номенклатура, което я хвърли в смут. По индукция, българската партийна номенклатура също започна да трепери. А човекът бе предан партиен чиновник. Една нощ, преди да заспи, изтърси нещо, неочаквано и за самия себе си:

— Да ми падне по нощите тоя Михаил Сергеич, бих му прегризал гръкляна без грам съжаление. Ама няма да ми падне…

Беше смело изказване. От друга страна — недоказуемо…

Ден-два след това стана чудо. Докато ние скачахме на летището, вождовете ходеха, освен по магазини и до Кремълския комплекс. Партийна светиня, има какво да се види.

… Михаил Сергеич излязъл от някакво съвещание и се размесил с тълпата. Подавал ръка на този, на онзи. Подал ръка и на нашия човек. Който вечерта категорично ми заяви:

— Горбачов е велик и ще остане в историята!

— Онзи ден искаше да му прегризеш гръкляна…

— Не се заяждай! Отдели голямото от малкото…

Хванах внимателно ръката му и я загледах с подчертан интерес. Той я издърпа и изръмжа:

— Пак някаква проява на черен хумор…

— Хубава ръка, а ще трябва да я режеш…

— От какъв зор ще си режа ръката?

— За да я сложиш в медицински разтвор и така да я запазиш за поколенията. На които да се фукаш, че тази ръка е правила здрасти с божествения Михаил Сергеич…

Не я отряза, естествено. Но стана горбачовист. За малко. Когато се развъртя голямата метла в бившия братски Съветски съюз, се вдигна пушилката и тук. Партийният инстинкт правилно бе предизвикал в главата му видението за прегризване на височайшия гръклян. Но другия инстинкт — на абонатен възторг пред Първия обърка нещата. Нямаше значение — нищо вече не зависеше от такива като него. Светът се промени.

За добро или лошо — промени се.

Дъщерята… И бащата…

Космонавтката Светлана Савицкая „ми падна“ съвсем случайно при едно от посещенията ми във Волосово. Веднага я атакувах за интервю. Тя се съгласи, но с предупреждението „Без навлизане в личния живот. За летенето — каквото ви е интересно.“. Направих интервюто и го дадох в едно списание. Не видя бял свят. Допуснах основна грешка. Не си оставих копие. Затова, споделеното по-долу ще бъде спомени и асоциации.

Ами, признавам си — това е една от най-магнетичните жени, с които съм се срещал. В нея нямаше грам фалшивина. Не беше красавица, но имаше излъчване. В съчетание с пластична фигура, която явно бе на „ти“ със спорта.

Знаех, че е дъщеря на маршала от авиацията Евгени Савицки. Знаех и за подмятанията „Да си дъщеря на такъв баща“. Знаех и друго. В авиацията няма значение кой е баща ти. Ако не усвояваш качествено уроците, земята те посреща с удар!

Бе завършила Московския авиационен институт. От 15 годишна бе се захванала с парашутизъм. Имаше участие в 3 групови височинни рекорда. Световна титла като фигурен пилот №1. 15 световни рекорда като пилот на реактивни самолети. Беше летец изпитател II клас. На 32 години, Светлана бе завършила и школа за летци изпитатели, установяваше рекорди и изпитваше нови самолети.

Когато се срещнах с нея, освен лъчащия й оптимизъм, усетих и нотка на лека тъга. Наскоро бе загинал нейният наставник в изпитателската работа Александър Федотов. Реагираше на тази смърт като мъж със здрава душевност. Не криеше болката, но не й се огъваше. Беше летяла веднъж и в космоса. Имаше богата биография даже за мъж — професионалист, прескочил петдесетте.

Избягваше темата за съпруг, баща и семейство. Но нещо поизтърва. „Баща ми бе човек техничар. Ако нещо се повредеше — радио, пералня, хладилник — запряташе ръкави и го оправяше. Мама се грижеше за къщната работа. От малка бях възпитана така — за да постигнеш нещо, трябва да се учиш и да не бягаш от работа“. По това време в семействата на хората от номенклатурата се наема — не слугиня, а домашна помощничка. В семейството на маршал Савицки, това правило не се спазва.

… Разрових се в интернет. Ето нещо и за бащата маршал.

Хлапе от дом за безпризорни. Но с идеята да се вземе в ръце. Завършва професионално училище, доучва, завършва и авиационно училище. Кариерата му е стремителна. Старши лейтенант, командир на полк. Подполковник — командир на дивизия. На 32 — командир на авиационен корпус.

Званието „Герой на СССР“ се присвоява за 10 свалени вражески самолета или за 40 бойни полета. Евгени Савицки има над 200 бойни полета. Лети по време на цялата война. Като редови боен пилот. Уцелван е няколко пъти, спасява се с парашут или аварийно кацане. Сам сваля над 20 самолета. След едно от поредните аварийни приземявания научава, че му е присвоено званието генерал-лейтенант. Нормативно би трябвало да бъде 5 пъти „Герой“. А е „само“ 2 пъти. Иначе има внушителен поменик от ордени и звания.

Ще цитирам наш бивш военен летец, Михаил Спасов: „Всеки пилот има свой маниер на летене. Неговият беше агресивен, смазващ. Когато чуеш по радиостанцията «Я Дракон…», виждаш, че той наистина има драконовско излъчване. Не можеше да го сбъркаш с посредствен хвъркач…“ На почтена възраст, маршалът бе летял и в българско небе.

Знае се, че е бил любимец на Сталин. Непосредственото политическо обкръжение на вожда е от хора, чието поведение се определя по кучешката формула: „Служа! И на задни лапки ходя“. Но Бащицата подбира специалисти в ресори и направления съобразно принципа: „Справя се, расте, с мен е! Издънва се… Господ с него…“. Савицки е любимец, защото се справя!

Светлана е копие на баща си. Човек с характер, железен професионалист, безкрайно взискателна към себе си.

Дочаква старини благодарение на професионализма си.

Честваха кръгла годишнина. Президентът и премиерът не й пратиха приветствена телеграма, въпреки изискванията на протокола. Името й е емблема от световна величина. Доцентката и днес е независима в съжденията си, през ум не й минава да върти опашка. Как да й честитиш?

В интернет прочетох следния коментар: „Ами да, генералска дъщеря! Навярно малцина знаят как тази героиня бе избутана по задника, за да излезе от шлюза“.

Става въпрос за работата й в открития космос. Злоба от ниска класа, ясно. Ако няма за какво друго да се заядеш, се сещаш за някои анатомични органи. На млади години, лично видяно, Светлана имаше спортна фигура без обемни деформации в началото на краката си. Но не там е въпросът.

Мъдрият Плутарх някъде беше казал приблизително следното: Характерно за великите народи е, че охотно оплюват великите си личности. Президентът се държи резервирано, хулиган бълва злоба… От горе до долу много хора мерят с тенденциозен аршин. Москва е една от световните столици на културата. Но си спомням и думите на Манделщам „Москва, позната до сълзи…“.

Особеност на руския национален манталитет е оплюването на достойните си хора. Ако вярваме на Плутарх, това е вече сигурен критерий за величието на Русия.

Това родее руснаци и българи.

Но… дали няма и още нещо?…

Сродяващо, но хубаво…

Допълнителна информация

$id = 9872

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Религия за оптимисти

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2009

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11813