Приказките на Лино Пико
Машината за домашни
Един ден на нашата врата почука странен тип: смешно човече, ви казвам, високо колкото две кибритени клечки. На рамо носеше чанта, по-голяма от него самия.
— Продавам машини — каза то.
— Покажете! — каза татко.
— Ето, това е машина, която подготвя домашните работи на учениците. За решаване на задачи се натиска червеното копче, за развиване на литературни теми е жълтото копче, а зеленото копче е за подготовка на уроците по география. Машината прави всичко сама, за минута.
— Купи ми я, татко! — казах аз.
— Добре, колко искате за нея?
— Не искам пари — каза човечето.
— Но едва ли работите напразно!
— Не, но в замяна на машината не вземам пари. Искам мозъка на вашето дете.
— Вие сте луд! — възкликна баща ми.
— Слушайте, господине — каза човечето с усмивка, — ако домашните му ги прави машината, за какво му е мозъкът?
— Купи ми машината, тате! — примолих се аз. — Какво ще правя с мозъка си?
Баща ми се вгледа в мен за минута, после рече:
— Е, вземете му мозъка и нито дума повече за това.
Човечето ми взе мозъка и го пъхна в една чантичка.
Колко ми стана леко без мозък! Толкова леко, че полетях из стаята и ако тате не ме беше сграбчил навреме, щях да излетя през прозореца.
— Сега ще трябва да го държите в клетка — обясни човечето.
— Че защо? — попита татко.
— Няма мозък. Ако го оставите свободен, ще литне към гората, като птиче, и за няколко дни ще умре от глад!
Тате ме затвори в клетка, като канарче. Тя беше малка, тясна, не можех да се движа. Железните пръчки ме стягаха, притискаха ме толкова силно, че… накрая се събудих уплашен. Добре че беше само сън! Уверявам ви, първото нещо, което направих, бе да подготвя домашните си за училище.
Влакчето
Влака от Пот за Пает го наричат „влакчето“, изглежда толкова малък, сякаш да го пъхнеш в джоб.
Има само един вагон, а местата всички са до прозореца. Вагонът е много тесен, но за пълните чичковци са направени ниши в стената: дебелият чичко се качва, полага шкембето си в нишата и затваря блажено очи. Защо пълните чичковци винаги спят във влака?
Понякога, през сезона на плодовете, машинистът Адалджизо спира влака сред полето и се катери по дърветата да бере круши; всички пътници го гледат и му намигат. Когато е мъгливо и не се вижда нищо, кондукторът застава зад децата и им казва какво има наоколо. Той толкова отдавна пътува по тази линия, че познава пейзажа наизуст.
— Отдясно — казва — има царевична нива, отляво — русокосо момиче маха с червена кърпичка. Отляво е езерото.
Когато дойде време за слизане, пълните господа се затрудняват да извадят шкембетата си от нишите. Кондукторът им помага, като ги дърпа за раменете.
— Мъничко усилие, господин Луитполдо!
Господин Луитполдо е най-дебел от всички, поти се и сумти, но коремът му не излиза от нишата.
Трябва да помогне и машинистът Адалджизо. Накрая господин Луитполдо успява да слезе от влака. Тогава локомотивът обръща посоката и изчаква определения час за тръгване на обратно.
Господин Боемондо
Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измисля, за да развесели децата!
Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.
— Тишина, спокойствие — възкликва господин Боемондо. — Хайде да играем на нещо хубаво!
Децата се успокояват в очакване.
— Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа!
Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На неговото място е седнала възрастна дама с папагал на рамото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Искам да седя до прозореца, искам до прозореца!“.
Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не забелязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на нейното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.
— Ех, ех… — въздиша старият монах.
Децата седят мълчаливи.
— Ех, ех… — отново въздиша монахът.
Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.
Децата също се засмиват.
— Как се казваш, мъничко човече?
— Казвам се Какароне.
— Защо?
— Защото обичам макарони.
— Какви глупости — мърмори възрастна госпожа, облечена цялата в оранжево.
А децата се заливат от смях. Човечето започва да се надува все повече и повече. Господи, колко едро става то! Хоп! — и се превръща в господин Боемондо. Щастливи, децата прегръщат своя татко.
Облечената в оранжево госпожа протестира:
— Във влака не трябва да се позволяват някои странности!
— Забранено е да се пуши, да се храчи, но аз не пуша и не храча — отвръща господин Боемондо.
Хората се смеят. Възрастната госпожа се ядосва и иска да повика кондуктора. За щастие пристигаме.
Но преди да слезе, господин Боемондо си издухва носа. Как го прави? Маха си носа от лицето и добре го изтрива в кърпичката; при това гледа госпожата в оранжево и й намига. Хората пак се смеят. Само госпожата става червена като знаме и се обръща на другата страна. Господин Боемондо поставя носа си на място. След това той и децата в редица слизат от влака и си тръгват.
Къщата на господин Венчеслао
Когато най-малко очаквате, ако вдигнете глава ще видите да прелита с голяма скорост къщата на господин Венчеслао. Цялата къща, от покрива до основите, преминава над вас, поклащайки се леко като самолет. Коминчето изпуска черен дим и той се разстила наоколо като дима на локомотив. Под къщата са окачени чували с въглища, бутилки вино, стари дамаджани, както е във всяко мазе. Господин Венчеслао, облегнат на прозореца на първия етаж, поглажда лулата си замислено и въобще не ви забелязва.
Хората гледат нагоре и клатят глава:
— Господин Венчеслао е полудял. Кажете, така ли трябва да обикаля наоколо, все едно че къщата му е самолет.
— Би трябвало да се съобщи в полицията — намесва се някой, — защото господин Венчеслао няма разрешително за пилот и може да причини нещастие.
Къщата бързо пресича небосклона и изчезва зад хълма. След малко се появява отново, носи се в обратна посока, спуска се на земята близо до селото, на сто метра зад църквата, точно на мястото, където е построена.
— Ето — успокояват се хората, — господин Венчеслао си направи разходката.
Господин Венчеслао стои до прозореца и си пуши лулата.
— Нещо в главата му не е наред — повтарят съмнението си хората.
Тези разходки господин Венчеслао ги прави винаги на свечеряване. Стоите там и разговаряте спокойно с него, а той, седнал до прозореца на партера, неочаквано ви поздравява с ръка, къщата с леко скърцане се отделя от основите и се издига в небето. Прави няколко кръга около камбанарията, после се понася към хълмовете.
Дървото Паолино
Селянинът Пиетро остана много удивен, когато му се роди дете със зелена коса. Пиетро бе виждал хора с черна, руса и червена коса; дори беше чувал да се говори за една фея с тъмносини коси, но истинска зелена коса никога не бе виждал. Жените, дошли да посетят детето, се учудваха:
— Като че ли има салата на главата.
Кръстиха го: отецът го записа Паолино, жените го нарекоха Паолино Салатата. Бяха доведени лекари да му видят косата: те казаха, че няма нищо, предписаха рецепта и си тръгнаха, а косата си остана зелена, както преди. Когато детето стана на две години, отиде с дядо си в полето да пасе козата. И ето че изведнъж козичката се приближи до него и пред очите на дядото набързо опасе всичката му коса и остави главата му гола като току-що окосена ливада. Така стана ясно, че зелената коса на Паолино не беше коса, а трева, хубава прясна нежна тревица, която растеше много бързо.
— Ето че можем да пасем козата дори и в морето — разсмя се бащата на Паолино.
През пролетта, сред зеленината, точно в средата на главата на момчето изникна жълта маргарита. Хора идваха отдалеч да видят детето, на чиято глава никнеха маргаритки.
Паолино стана голямо момче и веднъж извърши нещо лошо: тогава незабавно на мястото на хубавата трева изникна стръкче гъст трънак. Паолино се срамуваше да се показва навън с тези треви, които му падаха в очите, затова обеща в бъдеще да не върши нищо лошо.
Годините минаваха и сред тревата започна да расте дръвче: разбра се, че е дъб, който ставаше все по-силен с възмъжаването на Паолино. На петдесет години дъбът бе станал хубаво дърво.
През лятото Паолино нямаше нужда от други дървета, за да бъде на сянка: стигаше му това, което растеше на главата му, и даваше свежест и прохлада.
Когато Паолино стана на осемдесет години, дъбът беше толкова голям, че птиците си правеха гнезда в клоните му, а децата се катереха по него да играят. Дори просяците, които се отбиваха да измолят едно яйце или малко вода, си почиваха в сянката на Паолино и никога не спираха да го хвалят за добротата му.
След като умря, Паолино бе погребан прав, за да продължи дървото да живее на чист въздух. Сега е много стар клонест дъб и го наричат „дървото Паолино“. Около дънера му има пейки, боядисани в зелено, жените седят там и плетат, а мъжете пушат и ядат супа.
Старците стоят в сянката му чак до тъмно, а огънчетата на лулите им святкат в нощта. Преди да се разотидат в късен час, поздравяват приятеля си Паолино така:
— Лека нощ, Паолино, ти беше наистина добро момче.
Дъждовното човече
Познавам дъждовното човече. То е много леко, живее в облаците, скача от облак на облак, без да пробие техния пухкав парообразен под.
Облаците имат много кранове. Когато човечето отвърти крановете, облаците изпращат дъжд на земята; когато ги затвори, дъждът спира. Дъждовното човече има много работа, непрекъснато трябва да отваря и затваря крановете на облаците и понякога се уморява. Щом се умори страшно много, то се изляга на някое облаче и се унася в сън.
Спи, спи, спи, а междувременно е оставило отворени всички кранове и дъждът продължава да вали. За щастие някоя гръмотевица, по-силна от другите, го събужда. Човечето скача и възкликва:
— Горкичкият аз, кой знае колко време съм спал! Поглежда надолу и вижда селцата, планините и полята сиви и тъжни под дъжда, който вали и вали. Тогава се втурва от един облак на друг бързо да затвори всички кранове. Така валежът спира, облаците отлитат надалеч под напора на вятъра, като полюшват човечето и то отново заспива.
Щом се събуди, възкликва:
— Горкичкият аз, кой знае колко време съм спал!
Поглежда надолу и вижда земята изсъхнала и пожълтяла, останала без капчица вода. Тогава се втурва от облак на облак да пусне всички кранове. Така продължава и до днес…
Билет номер 13
Когато се возя с трамвая, попадам винаги на един неприятен господин, с глава като яйце и нос като клюн, толкова дребен, че трудно се забелязва, и толкова досаден, че изнервя всички.
Кондукторът му дава билет.
— Не го ща! — крещи неприятният господин.
Кондукторът любезно пита:
— Защо?
— Защото билетът е номер 13 и носи нещастие.
Кондукторът е много вежлив и започва да му обяснява, че не е вярно това, дето номер 13 носи нещастие, че не трябва да се вярва на подобни неща.
— Вие замълчете! — вика господинът с глава като кокоше яйце. — Аз съм много важен човек и зная повече от вас!
За да избегне караницата, кондукторът му заменя билета и му дава друг, с номер 14.
— Дръжте си го! Не ви го ща! — крещи неприятният господин.
И подскача, като че ли са го настъпили по мазола.
— Но защо? — пита смаяно кондукторът.
— Защото е жълт! Ако не е зелен, няма да го приема!
— Нямам зелени билети.
— Имате, знам. Държите ги в чантата, но не щете да ги извадите. Вие не искате да работите!
Кондукторът, учтив както винаги, му показва чантата: зелени билети там няма.
Неприятният господин като че ли се успокоява за момент, но ето че идва контрольорът да продупчи билетите.
— Продупчихте го накриво! — крещи неприятният господин, подскачайки. — Време е да се справим с тези трамвайджии!
— Какво ви се е случило? — осведомява се контрольорът.
— Вижте тук: вие сте неспособен да работите, дупките трябва да са кръгли. Ще направя рекламация във вестника. На гражданите им е писнало от дупчене накриво.
Контрольорът е много добър човек и не се сърди. Тогава неприятният господин се заяжда с ватмана:
— Вие, отбийте веднага по първата улица вдясно!
— Забранено е да се говори на ватмана — казвам му аз с усмивка.
— Гледайте си работата! Ватман, казах да завиете надясно!
— Не мога: не виждате ли, че няма релси?
— Не ми пука за релсите: платих си билета, живея в първата пресечка вдясно и искам да ме закарате там! Разбрахте ли ме?
— Да не съм глух? Но трамваят не може да мине по улица, където няма релси. Как ще постъпите?
— Стига! — крещи неприятният господин с фалшивото си немощно гласче. — Стига толкова. Трамвайджиите, те всички са безделници. Ще пиша на префекта и ще видите какво ще стане! Пуснете ме веднага да сляза!
— Но тук няма спирка — отбелязва ватманът, без да губи търпение.
— Нахалник! Грубиян! — вика неприятният господин.
На спирката изхвръква навън с такъв устрем, че пада на земята. Кондукторът го вдига на крака, търси очилата му, тупа праха от дрехите му.
— Оставете ме! Не ме докосвайте или ще извикам полиция! — крещи дребосъкът.
И тича да напише във вестника, че трамвайджиите са лоши и недодялани. Вие какво ще кажете?
Историята на чичо Барба
Това е историята на един мъж с дълга брада. Познавате ли чичо Барба? Вие не, но аз — да. Той е стар, по-стар от всички, по-стар дори от самия себе си. Брадата му с всяка година расте по-дълга, но той не дава да я отрежат.
Тя става толкова дълга, че чичо Барба, като ходи, се спъва в брадата си и пада. И как постъпва? Купува куфар, слага в него брадата, по-точно оная част от нея, която му пречи да върви. Ходи с куфарчето в ръка и прилича на търговски пътник, който продава шоколад и бонбони; а всъщност в куфарчето е само брадата.
Тази брада е толкова дълга, че когато чичо Барба е извън града и няма къде да се скрие от слънцето, той си прави колиба от нея. Как я прави? Забива два кола и на върха им завързва края на брадата, от останалата й част прави покрив и стени на колибата. После се изляга вътре на сянка и заспива.
Колибата е бяла, вижда се отдалеч: прилича на снежна къщичка, като тези на ескимосите. Но е колиба от брадата на чичо Барба.
Мустаците на господин Еджисто
Господин Еджисто бил нещастен, защото не му растели мустаци. Какво да стори?
Всички господа, които живеели в неговата сграда, имали мустаци. Някои дебели госпожи — също, ала господин Еджисто нямал.
— Да имах поне един — тъжно разсъждавал той, — поне едно малко, мъничко мустаче, само от едната страна. Иска ми се да имам дори половин мустаче, малко колкото косъмче.
Той мислил, мислил и силата на мисълта му била такава, че наистина му поникнал мустак. Вярно, само един. Странно било да се види господин Еджисто само с един мустак, когато всички имали по два.
Една част от устата му била скрита под черния храст на мустака. От другата страна била гладка като на дете.
— Сега съм смешен — констатирал господин Еджисто, когато се гледал в огледалото. — Иска ми се да имах още един мустак, за да бъдат чифт.
Мислил, мислил и му поникнал и другият мустак. Господин Еджисто бил толкова доволен, че решил никога да не ги подстригва.
Минало време, мустаците ставали все по-дълги, закрили устата, брадата и гърдите.
На господин Еджисто му било много трудно да се храни. Преди да пристъпи към яденето, той връзвал мустаците над главата, за да си открие устата.
Завързани над главата, мустаците на господин Еджисто приличали на плитки.
Накрая мустаците му станали толкова дълги, че се налагало да ги слага в джобовете, за да не му пречат да ходи. Десният мустак отивал в десния джоб. Левият мустак се пъхал в левия джоб.
Понякога господин Еджисто използвал мустаците си да връзва колети: няма по-яко въже за тази цел. А когато яздел кон, му служели като юзди.
Друг път жена му му казвала:
— Еджисто, услужи ми с мустаците си, че трябва да простра прането да съхне.
Тогава той се разполагал спокойно на балкона, жена му връзвала мустаците за един кол и така получавала две отлични въжета за простиране. Докато прането съхнело, господин Еджисто четял вестник.
Съседите излизали по другите балкони да гледат мустаците на господин Еджисто. Жените натяквали на мъжете си:
— Ее, така поне мустаците служат за нещо. Иначе, какъв смисъл имат две запетайки под носа?
Такава е историята за мустаците на господин Еджисто.
Нос за празник
Имало един ковач с два носа: един за всеки ден и един за празник. Носът за всеки ден бил целият в брадавици и пъпки, докато този за празник бил гладък, мек и лъскав — красота. В неделя сутрин ковачът викал жена си и й казвал:
— Роза, дай ми носа за празник.
Роза изваждала носа от една кутийка в чекмеджето, ковачът махал грозния нос и го оставял върху нощното шкафче, после си слагал на лицето хубавия нос.
Когато се напиел, той се опитвал да си сложи и двата едновременно, но тогава се обърквал и не знаел кой нос да издуха.
Една съвсем малка къща
Господин Густаво започнал да строи къща за себе си. Но имал малко пари, можел да купи малко тухли и затова къщата станала малка-мъничка, така че господин Густаво трябвало да пълзи по земята, за да влезе в нея, а като влезел, не можел да се изправи, защото щял да си удари главата в покрива и бил принуден да седи на пода.
Децата скачали по покрива на къщичката и от време на време, когато господин Густаво го нямало, му я криели зад един храст. Той обикалял селото да търси къщата си, но не я намирал.
Толкова бил добър, милият! На перваза на прозореца, вместо трохи за птиченцата, оставял бонбони за децата. Всяко дете, което минавало, имало право да си вземе един бонбон. Така господин Густаво и децата станали приятели. Децата го питали:
— Колко тухли използва при строежа на твоята къщичка?
— Сто и осемнайсет.
— А колко хоросан?
— Двеста и петдесет грама — отговарял господин Густаво.
Децата се смеели, смеел се и той и всички били доволни.
Звънец за крадци
Господин Гулиелмо живеел в гората и много се страхувал от крадци. Той не бил богат, но крадците нямало откъде да го знаят. Мислил и премислял господин Гулиелмо и решил да постави надпис над входната врата: „Умоляват се крадците да звънят на звънеца. Те ще бъдат пуснати свободно да влязат и да видят със собствените си очи, че тук няма абсолютно нищо за крадене. (През нощта звънете настойчиво, защото спя дълбоко!) Подпис: господин Гулиелмо“.
Една нощ се чул звънецът да звъни. Господин Гулиелмо изтичал да види кой е.
— Ние сме, крадците! — чул той викове.
— Идвам веднага! — отвърнал господин Гулиелмо.
Изтичал да отвори вратата, крадците влезли с фалшиви бради и маски на очите. Господин Гулиелмо ги развел из къщата и те се уверили, че няма нищо за крадене, нито едно по-едро бижу. Помърморили недоволни, а после си тръгнали. „Благословен да е надписът!“ помислил стопанинът.
От тогава крадците идвали често да го навестят. Сред тях имало всякакви: високи и ниски, слаби и дебели. Като виждал колко бедни са те, господин Гулиелмо им подарявал по нещо: парче сапун, ножче за бръснене, малко хляб и сирене. Крадците били винаги любезни с него и преди да си тръгнат, му се покланяли.
Скулпторът Рикардо
Нямало по-велик скулптор от Рикардо. Занаятът му бил да вая статуи, които, току-що завършени, скоквали от пиедестала, правели реверанс и тръгвали да обикалят света за своя сметка. Също като Пинокио, който едва излюпил се от ръцете на дърводелеца Джепето, започнал да ги върши всякакви.
Например Рикардо извайвал овца, хубава овчица, с гъста мека козина, мека, така да се каже, наистина, защото става дума за козина от мрамор, гипс или дърво. Интересно дали вълната от мрамор топли както тази от… вълна! С една дума, Рикардо ваял овцата и щом я завършил, тя започнала да блее:
— Беее, беее! Благодаря, господин скулптор. Знаете ли наоколо някоя хубава сочна ливада с прясна зелена тревица? Чувствам известен апетит и бих зобнала дори и камъни.
— Можете прекрасно да си зобнете камъни — отвърнал любезно скулпторът, — тъй като устата ви е от камък. Както и опашката ви.
— Ще опитам камъните, ако това ви доставя удоволствие — заключила ядно овцата, — но все пак бих искала малко трева или няколко листа маруля. Дори и коприва, по-добре от нищо!
Скулпторът, крайно вежлив, й посочил пътя към градската градина. Овчицата му благодарила и тръгнала, като весело въртяла опашка, същинско кученце.
След това Рикардо изваял пожарникар с шлем на главата и секира в ръка. Още не отзвучали последните удари на длетото, пожарникарят скочил нетърпеливо от пиедестала и извикал:
— Бързо, бързо! Насам помпата за вода! Обърнете я на тази страна!
— Успокойте се, господин пожарникар! Тук нищо не гори. Единственото, което може да се запали, е вашата почтена особа. Може би не знаете, че сте направен от дърво?!
— Проклятие! — възкликнала статуята. — Какво сте мислил, когато сте правили пожарникар от дърво? Не ще мога да се доближа до огъня, без да пламна.
— Не знам какво да направя — отвърнал с усмивка скулпторът. — Съвсем не помислих. Но ако искате да се запишете при пожарникарите, казармата е нататък.
Пожарникарят тръгнал с наведена глава и тихо си говорел:
— Точно от дърво ли трябваше да ме направи?! При всичкия мрамор и бронз наоколо.
Статуите на скулптора Рикардо обикаляли света. От време на време се връщали да го посетят и да му разкажат за приключенията си. Веднъж една статуя се завърнала тъжна-тъжна и започнала да нарежда:
— Господин Рикардо, защо ме направихте с гърбица? Децата ми се присмиват, а суеверните бабички искат да ме пипнат, защото нося късмет.
Още не свършила да говори нещастната гърбава статуя, вратата шумно се отворила и голяма бронзова фигура влязла с викове като гръмотевичен трясък:
— Слушайте, господин скулптор на ботушите ми, или ми оправете краката, или ще имате неприятности.
— Какво им е на краката ви?
— Криви са, това им е. Направил сте ми криви крака. Смятате ли, че мога да се движа с тези крака?
Ето и трета статуя: онази сутрин била истинска процесия! Последната се оплакала, че ръцете й са прекалено къси в сравнение с тялото. След това дошъл един кон да протестира, че скулпторът го изваял с едно око; някакво момиче подсмърчало, тъй като Рикардо му направил два вместо пет пръста.
— Всички нормални хора имат пет пръста — плачело момичето, — защо аз да имам само два?
Оо, небеса, този кой е? Мъж без очи и без нос: лицето му било кръгло и гладко, като яйце.
— Всички вземат главата ми за билярдна топка или за кегла и хвърлят камъни по мен. Моля ви, не може ли да ми направите поне нос? Не говоря за уши, мога и без тях, но носът, какво ви струва? Две парченца мрамор, колкото две кубчета бульон, и съм наред.
Малко по-малко ателието на скулптора Рикардо се изпълнило с индивиди, които се възмущавали от вида си: кой искал ходила, защото Рикардо пропуснал да му ги сложи, един кон претендирал за опашка, понеже не било добре да бъде без опашка, една жена искала коса, тъй като Рикардо я измайсторил плешива като генерал. Скулпторът Рикардо се озовал в много трудно положение.
Отначало направил опит да се защити.
— Вие не сте хора като другите: вие сте статуи — им обяснил — и можете да бъдете такива, каквито ви е изваял скулпторът.
— Хиляди благодарности, но ние не искаме да сме такива. Аз си искам носа — отвърнало човечето с гладката като билярдна топка глава.
С една дума, толкова се оплаквали и такива му ги наприказвали, че той се примирил. Запретнал ръкави и се хванал да поправи грешките.
Докато чакали на опашка реда си за поправка, статуите разговаряли помежду си и в общи линии били единодушни, че кон без опашка не е кон, дори и когато е от мрамор, че може да си прекрасна статуя и с пет пръста, не само с два и че мъж без нос трябвало да отиде в болницата. Но болница за статуи все още не била измислена.
Приключенията на стария моряк
Старият моряк седял по цял ден в пристанищната кръчма, пиел си бирата и разказвал истории за далечно плаване.
— Веднъж, помня, бяхме на лов за китове. Аз хвърлих харпуна: улучих кита точно зад фонтана. Огромното чудовище беше дълго почти двайсет метра. Раната му подейства като удар от шпора: китът потегли лудо по морската шир, теглейки зад себе си нашия кораб, все едно че беше черупка. Изведнъж дъхът ни секна и от изправянето на кораба изпопадахме един върху друг. Какво се беше случило?
Китът бе тръгнал по дъгата и се катереше с пълна скорост между жълтия и оранжевия цвят. Нашият кораб, разбира се, беше принуден да го следва в тази безумна авантюра, заради харпуна, който ни държеше привързан към дяволския влекач. Спасихме се само благодарение на моето хладнокръвие. Извадих ножа и отрязах въжето: корабът започна да се плъзга надолу и се върна в морето. Видяхме кита да се изкачва все по-нагоре по дъгата и да се спуска от другата страна. Беше вече извън обстрел. За това, че срязах въжето, ми дадоха премия…
Старият моряк отпил глътка бира, избърсал устни с брадата си и започнал нова история:
— Бяхме отминали Соломоновите острови, когато ни връхлетя страшна буря. Вълните заливаха палубата от единия до другия край, вятърът изтръгваше мачтите, като че ли бяха клечки за зъби.
Капитанът даде заповед да излеем в морето всичкото олио, което беше на борда. Знаете, че олиото има способността да успокоява вълнението. Барел след барел запасите ни от олио се разляха по морската повърхност. Настъпи известно успокоение, после бурята отново започна да ни бичува с цялата си мощ.
— Капитане — извика боцманът по едно време, — нямаме повече олио.
Моментът бе кошмарен.
За щастие ме осени идея и аз викнах:
— Капитане, доверявате ли ми се?
— Доверявам се дори на дявола, ако е способен да ме измъкне оттук — отвърна капитанът.
— Тогава — викнах отново — заповядайте на всички да си измият косата и да излеят мръсната вода във варелите.
Заповедта бе незабавно изпълнена и трябва да ви кажа, че изглеждаше доста странно да видиш трийсет моряци, които сред вихъра на бурята си мият старателно косите в легени, а после изливат мръсната вода във варелите от олио. Сметката ми излезе точна: факт е, че добре знаех занаята. Моряците имаха навик всяка сутрин да си мажат косите с брилянтин. Като си измиха главите, те смъкнаха брилянтина, превърнал се в гъсто мазно олио.
Веднага ги накарах да излеят съдържанието на варелите около кораба и въздействието бе незабавно и чудодейно: вълните нямаха силата да надхвърлят мазната бариера. Варелите се изпразниха, но мощта на бурята спадна. Така се спасихме, благодарение на брилянтина и моята бърза мисъл.
При друго плаване се разбихме до бреговете на Нова Гвинея. Аз се озовах в морето почти без да се усетя. Вълните бяха високи като планини: невъзможно беше да се плува, наблизо нямаше никаква отломка, за която да се хвана. Какво да правя? Имах само едно средство за спасение и така и сторих. Улових една надигаща се вълна и когато бях на върха, с нечовешки скок се прехвърлих върху билото на следващата вълна. Оставих се да се плъзна по водния наклон до дъното и да бъда издигнат от новата вълна: когато бях на върха, извърших нов скок. Повторих тази маневра стотина пъти, докато забелязах брега. Тук водата беше по-спокойна и позволяваше да плувам.
И в този случай ме спаси моето въображение.
— Това е нищо — продължил старият моряк. — Веднъж моят кораб се разби о един айсберг или плуваща ледена планина. Аз и трима другари бяхме единствените оцелели. Знаете ли как се спасихме този път? Свалихме си ризите, насилвайки се да устоим на студа, завързахме ги една за друга и ги нанизахме на върха на един прът, останка от потъналия кораб. Вятърът веднага изду ризите, все едно че бяха корабно платно. Насочвахме платното, управлявайки айсберга, същински платноход; отправихме се на юг и достигнахме твърда земя. Тогава слънцето стопи под краката ни нашата импровизирана лодка. Ала ние бяхме близо до брега и се спасихме с плуване.
Бандитът
Скъперникът: — Ето че стигнах седемдесетте, здрав като риба. Имам три мазета, пълни със злато, една плевня, натъпкана със сребро, и два дюшека с банкноти от по 1000. Най-сетне мога да бъда спокоен и да си гледам старините. Но дъщеря ми си е наумила да се омъжва и кого си е избрала за годеник? Онзи голтак Лино Пико, дето няма пукната пара. Ще ми се да повикам дъщерята и да й набия добре в главата, че не искам и да чувам за този умрял от глад негодник. Изабела! Изабела!
Изабела: — Тук съм, тате.
Скъперникът: — Повиках те, за да ти кажа, че от днес нататък не трябва да виждаш онзи голтак, син на един пробит грош.
Изабела: — Но, татко, аз искам да се омъжа за него!
Скъперникът: — Глупачка, омъжи се за чувал жълтици, за трезор, за банкова книжка от Спестовна каса.
Изабела: — Тате, парите не говорят, а Лино Пико ми разказва най-различни хубави истории. Искам да се омъжа за него, хъ-хъъъъ! (плаче).
Лино Пико (скришом): „Защо ли плаче бедната Изабела? Без съмнение, по вина на стария скъперник. Сега ще го наредя.“ (Високо) — Може ли?
Скъперникът: — Кой е?
Лино Пико: — Един бандит.
Скъперникът (много уплашен): — Майчице! Какво да правя? Господин бандит, какво искате от мен? Аз съм беден старец без пукната пара. Имам само един златен зъб. Ако искате, веднага ще го сваля и ще ви го хвърля през прозореца.
Лино Пико: — Нямам нужда от златен зъб, имам си трийсет и два естествени, бели и здрави, трошат камъни.
Скъперникът: — Е, щом имате трийсет и два здрави зъба, какво друго искате?
Лино Пико: — Искам парите! (Скача през прозореца вътре.)
Скъперникът: — Милост, господин бандит! Милосърдие! Отрежете ми единия крак, щом толкова искате нещо!
Лино Пико: — Искам парички. (Тихо към Изабела) Изабела, престори се, че не ме познаваш.
Скъперникът: — Отрежете ми брадата и двете ходила, но не пипайте парите.
Лино Пико: — За какво ми е потрябвала брадата ти, от нея не става дори четка за обувки. А пък ходилата ти са плоски. Ала виждам, че имаш хубава дъщеря. Дай ми я!
Скъперникът: — Вземете я, хайде, господин бандит. Изабела, скъпа, върви с този господин, той е много добър и не иска да вземе парите на татко ти.
Изабела: — Ама аз искам да се омъжа за Лино Пико!
Скъперникът: — Чувате ли я, господин бандит? Иска да се омъжи за някакъв празнодумец. Но аз съм й баща и тя трябва да ми се подчинява.
Лино Пико: — Много добре, дай си ръката и договорът е сключен.
Скъперникът: — Така, договорът е сключен. Изабела е ваша жена.
(Чува се шум от удари по вратата.)
Скъперникът: — Сега пък кой е?
Бандитът: — Аз съм, бандитът, отвори веднага вратата.
Скъперникът: — Милост, това трябва да е грешка, тук вече има един бандит. Господин бандит отвън, вече си дадох парите на бандита вътре. Защо не почукате в съседната къща?
Бандитът: — Без приказки! Ако не отвориш веднага вратата, ще ти съборя къщата!
Лино Пико: — Отворете вратата и оставете на мен да се оправя.
Скъперникът: — Ето, заповядайте, господин бандит отвън.
Бандитът: — И така, къде са парите?
Лино Пико: — В мазето, елате с мен, веднага ще ви ги дам.
Скъперникът: — Оох, предаде ме…
Изабела: — Остави го да действа, тате, ще видиш, че всичко ще се оправи.
Скъперникът: — Парите ми! Господа бандити, изтръгнете ми ноктите, оскубете ми космите на главата един по един, само ми оставете моите хубави парички, лъскавите ми златни монети! (Лино Пико и бандитът излизат: чуват се викове, после Лино Пико се връща.)
Лино Пико: — Справих се, затворих бандита в мазето, а сега да повикаме карабинерите. Искаше пари и си ги получи.
Скъперникът: — Благодаря, господин бандит номер едно! Искате ли златния ми зъб в знак на признателност?
Лино Пико: — Задръжте си го, аз си имам Изабела.
Изабела: — Да, да вървим веднага, скъпи мой Лино.
Скъперникът: — Как го нарече?
Лино Пико: — Правилно ме нарече, аз съм Лино Пико.
Скъперникът: — Аах, проклетници, преметнахте ме, изиграхте ме, дадох дъщеря си за съпруга на Лино Пико!
Изабела: — Тате, но ако не беше той, бандитът щеше да ти открадне парите.
Лино Пико: — Ако искате, ще отида долу да отворя мазето.
Скъперникът: — Не, не, за Бога, отивайте си и двамата. Искате ли златния ми зъб като сватбен подарък, или ще се задоволите със сребърния?
Лино Пико: — Ще се задоволим да ви дадем целувка по брадата и да си тръгнем колкото е възможно по-бързо.
Добрият магьосник
Нощем често сънувам, че съм добър магьосник, готов да задоволи желанията на всички.
Минавам край един безработен, който събира угарки по земята; бедният, има лош порок — пуши, но няма пари да си купи цигари.
Стъпвам върху угарката и, так!, фасът няма да свърши никога вече. Беднякът ще го пуши ден и нощ и той няма да намалее нито с милиметър: когато се отегчи, ще го сложи в джоба си, а щом поиска отново да пуши, ще е достатъчно да го извади, няма да има нужда да ходи в магазина за цигари.
Минавам край едно момче, което иска да си купи сладолед, но има само 50 стотинки.
— Поръчай си сладолед — му казвам.
— Но аз имам само 50 стотинки.
— Послушай ме. Остави 50-те стотинки на масата, добре. Сега погледни в джоба си.
Там има още 50 стотинки.
— Извади ги. Погледни отново в джоба си.
Отново 50 стотинки. Момчето ще може да вади своите 50 стотинки дори 10 000 пъти и винаги в джоба му ще има 50 стотинки.
Минавам покрай дете. То плаче, защото червеното балонче, което държало завързано на конец, отлетяло в небето. Докосвам го по пръстите и ето че на всеки пръст има завързано по едно червено балонче. Всеки път, когато едно балонче отлита към небето, на пръста му се появява друго, по-голямо и по-червено от предишното. Не съм ли добър магьосник?
Вале пика
Баба строи замък от картон върху покривката на масата, вече е станал доста висок, но тази вечер една карта е неспокойна: това е Вале пика.
Смяташе да сложи Вале пика за покрив на последната кула, за да бъде надеждна стража, но няма начин.
— Я ми кажи — възкликва баба. — Да не би да имаш световъртеж?
— Точно така, госпожа Фелисита. Имам световъртеж.
Кой отвърна? Не бяхме ние. Ние си седяхме тихо и спокойно с лакти, опрени на масата и наблюдавахме баба, която е истински майстор в правенето на замък от карти.
— Бедничкият — рече баба. — Защо не ми каза по-рано?
— Сега го знаете и моля Ви, не ме слагайте толкова високо. Вижте, на прозореца на първия етаж бих стоял с удоволствие. От там също ще видя, когато неприятелят идва и ще вдигна тревога.
Кой изрече тази реплика? Ние не. Ние не отваряме уста и не помръдваме.
Тогава, кой беше?
Ами той, Валето пика. Ето го, излиза от картата, помагайки си с лакти, измъква се цял-целеничък, също и краката, които на картата не се виждат: какви тънки крачета, обути в червени чорапи до коляно, откъдето започват зелени брич панталони.
Представя се с грациозен поклон.
— За Бога — добавя веднага то, — не казвайте нищо на краля за това бягство. Негово Величество кралят на пиките е раздразнителен, във всеки джоб има по един дявол, който му дава лоши съвети. Именно затова госпожа кралицата на пиките е толкова тъжна. Госпожо баба Фелисита, защо никога не ме слагате на стража пред вратата на кралицата?
Докато говореше, той се приближи към нас и ме щипна обично по нослето.
— Попитай го нещо, бабо — казах аз.
— Господин Вале пика, не съм много доволна от вас. Защо става така, че заспивате точно когато неприятелят влиза в парка?
— Госпожо Фелисита, не съм много доволен от вас. Защо правите така, че врагът да влиза през задната стена? Винаги ме изненадва в гръб.
Ние се засмяхме, но баба остана много сериозна и строга.
— А онзи път, когато приехте торба злато, за да се правите на заспал, а неприятелят мина под носа ви и влезе в замъка?
— Не беше торба жълтици, беше дребна медна монета, госпожо баба Фелисита, сега се намира в касата на Роберто.
Точно така беше. И това знае!
— А какво ще ми кажете за Дама купа?
Вале пика стана червен като знаме.
Този път и баба се засмя.
Вале пика е влюбен в Дама купа, но тя не иска и да чуе за него, тъй като е с черни коси.
— Кажете на художника да ми направи косата руса. Ще му кажете ли, госпожо баба Фелисита?
Баба го увери, че ще изпълни заръката.
— Но сега отивайте си на мястото, господин Вале пика!
Вале пика ни поздравява един по един с малки поклони и се връща в своята карта. Намига ни за последен път и след туй може да му отправите милион въпроси, той не отговаря вече. Е, че как искате да говори една карта от картон?
Дървото с пантофките
Една сутрин селянинът Пиетро отиде в овощната градина с намерение да бере ябълки. Ябълковото дърво беше в центъра на една ливада и докато се приближаваше, Пиетро забеляза между листата на дървото разноцветни плодове: сини, жълти, розови, виолетови.
— Колко странно, никога не съм виждал сини ябълки, какво ли ще е това?
Като се приближи, мистерията стана ясна в миг: по клоните сред листата стотици пантофки се полюшваха на свежия ветрец.
— На кого ли е хрумнала мисълта да окачи толкова пантофки на моето дърво? — се запита Пиетро.
Покатери се на дървото, за да проучи добре тази работа и видя, че пантофките се държаха за клоните посредством опашчици, всъщност те бяха пораснали на дървото вместо ябълки.
Пиетро не вярваше на очите си, ощипа се силно по крака, за да се увери, че е буден. Нямаше съмнение, не сънуваше. Дълго оглежда тези хубави странни пантофки. Имаше ги всякакви: с панделка, с катарама, с двойна подметка, подплатени с вълна и така нататък. Какво да прави?
Как ли ще свърши тази история?
Приятели, продължете вие. Аз няма да ви кажа края на приказката: трябва вие да ми го разкажете. Помислете добре и после ще ми съобщите как си представяте приказката по-нататък.
Говорещата ученическа чанта
Всяка вечер преди сън моето дете подрежда ученическата си чанта. По-точно безредно слага вътре учебници, тетрадки, помагала, гуми и попивателни. Но, кой знае защо, нарича тази операция „подреждане на ученическата чанта“. То не знае, че щом очите му се затворят и сладките духчета на съня започнат танца си около неговата възглавница, предметите в чантата оживяват, протягат се, точно като нас сутрин, когато ставаме от леглото, поздравяват се и се разговарят.
Попивателната хартия се опитва да оправи ъглите си и се оплаква:
— Скъпи приятели, какво ли не преживях днес. Нашият шеф ме изписа от край до край с „да живее“ някой си Копи Фаусто, при това написа „копи“ с двойно „п“. Погледнете ме, моля ви, приличам на предизборен плакат!
— И се оплакваш?! — намесва се учебникът по история и география. — Извинявай, хвърли поглед към моите страници! Нашето симпатично тиранче надраска с химикал мустаци на Карл Велики, сложи перо върху шапката на Джото и нарисува муха на носа на Христофор Колумб. Удължи течението на река По чак до Триест и нарисува понтонен мост между Сицилия и Сардиния. Истинска революция ви казвам.
— Това не е нищо — фучи учебникът по литература. — Разгледайте, моля ви се, моята 45-а страница: всички „О“ са запълнени с червено, всички „А“ — със зелено, всички „Е“ — с жълто. На страница 57, кой знае защо нашият младеж изобрази змия, чието тяло преминава през 58 и 59 страница и опашката й стига чак до 60 страница. Гърмяща змия, както казва той. Навярно затова тялото й е покрито със звънчета!
— Погледнете как е сдъвкан хубавият ми връх — възкликва писалката.
— Обели изцяло покритието ми от кафяв лак — изплаква моливът.
Аз, бащата на виновника, засрамено слушам всичко това. Иска ми се да събудя детето, за да чуе какво се говори за него, но точно в този момент чантата се отваря и две тетрадки, едната на редове, другата на квадратчета, идват със заръката да ми представят списък.
— Вие може би нямате вина — ми казва вежливо тетрадката на квадратчета. — Но това са нашите искания. Моля да ги предадете на сина си.
Представят ми изписан лист и се прибират обратно в чантата. На листа пише:
„Долуподписаните протестираме живо срещу насилието, на което сме подложени всеки ден. Енергично изискваме:
1) нашият ученик да се въздържа да ни замърсява с «да живее», с рисунки, фалшиви мустаци и други незаконни знаци, непредвидени в учебната програма;
2) да зачита безопасността на моливите и писалките и да не дъвчи връхчетата им;
3) да държи перата за писане в специалната кутия, а не да ги разпилява сред другите предмети; и тази сутрин учебникът по география бе силно наранен от едно перо.
Ако исканията ни не бъдат удовлетворени, ще направим всичко нашият ученик да не завърши учебната година. Подпис:
Допълнителен учебник, Тетрадка за задачи, Тетрадка-дневник, Молив за копиране, и т.н., и др.“
Утре сутринта ще дам на моето дете да прочете този протест. Надявам се повече да не чуя подобни оплаквания.
Покривът скитник
Покривът на моя дом е истински скитник. От време на време го обзема желание да се поразходи, откача се от стените на къщата и се понася в небето, поклащайки се като хвърчило. Ако желанието го обземе, когато вали дъжд, нещастието е пълно, защото вали вкъщи. Тогава се подавам от прозореца, виждам покрива, спрял между короните на две дървета в градската градина.
— Връщай се вкъщи, че заваля дъжд! — викам му аз.
Той се прави, че не разбира, издига се над дърветата и спира върху клетката на маймуните в зоологическата градина.
Веднъж бях на покрива, трябваше да проверя един от комините, който не теглеше дима. В същия момент покривът се откъсна от стените на къщата и полетя високо над облаците.
— Проклятие — казвах си, като гледах надолу, — покривът ми смята, че е дирижабъл и сега ме носи към Северния полюс!
Такива работи с моя покрив. Трябва да се реша веднъж завинаги и да го сменя. Вместо покрив, ще направя тераса с цветя, храсти и пейки. Представете си колко хубаво би било къщите да имат вместо покриви тераси с много цветя!
Писмо от един паяк до неговия хазяин
Уважаеми господине, аз съм стар паяк и досега живях точно зад гърба ви, в гипсовия бюст на странния персонаж с две лица, който, ако не се лъжа, се казва бог Янус. Даже чуйте:
Добрият бог Янус
колко е странен:
има той две лица
и капан е това.
Зад главата, гледай ти,
втори нос му стърчи.
Но не за бог Янус искам да говоря, а за моята стара и бедна личност. Някога бях хубав охранен черен паяк, до сегашното състояние стигнах вследствие на многото битки, които бях принуден да понасям, преследван от вашата жена. А тя всяка сутрин съсипваше с един удар на метлата моите търпеливи произведения на тъкачеството. Ако бяхте рибар и някоя акула всяка сутрин ви късаше мрежите, как щяхте да живеете? Не искам да сравнявам вашата госпожа с акула. С две думи, бях принуден да се задоволя да преследвам дребни мушици в библиотеката и се настаних в малко убежище, зад главата на бог Янус, който не се оплакваше твърде от това. Така остарях. Мухи се намират все по-рядко поради инсектицидите, създадени от съвременния човек.
Иска ми се да помоля вашата госпожа да оставя живи поне две-три мухи на седмица, да не ги избива всичките.
Но знам, че това не е възможно: вашата госпожа ненавижда мухите, защото й цапат покривките и стъклата на прозорците. Затова реших да напусна този дом и да се преселя сред природата. Може би там ще намеря условия за живот. Получих вест от някои мои познати, които живееха в мансарда, а впоследствие емигрираха в градината: чувстват се добре и ме канят да ги последвам. Да, господине, всички си отиваме. Паяците напускат къщите на хората, защото в тях вече няма храна. Отивам си без съжаление, но ми се струва неетично и лишено от любезност да си тръгна, без да се сбогувам.
Ваш най-предан,
Обиколка на градината
Неизвестно как мравките узнаха, че хората се забавляват, организирайки големи състезания с велосипеди: Обиколка на Италия, Обиколка на Франция, Обиколка на Швейцария и така нататък.
— Защо не направим и ние Обиколка на Градината? — каза едно много спортно мравче, което пътешестваше на гърба на гъсениците.
Идеята веднага се хареса на всички мравки. Бе решено надбягването да се проведе именно на гърба на гъсениците: те не са велосипеди, но тялото им е подобно, защото изглежда съставено от множество малки тръбички, споени една към друга.
Постъпиха многобройни записвания. В зеленчуковата градина гъсениците бяха уловени от мравките, дошли за състезанието: те ги яхнаха и без обяснение започнаха да ги ръгат, бодат и хапят, за да ги заставят да отидат на мястото на старта. Бедните гъсеници се гърчеха, мятаха, изправяха, скачаха, правеха всичко, за да избегнат принудата.
Публиката, състояща се от хиляди мравки, струпани от двете страни на трасето, отначало видимо се забавляваше. Но надбягването вървеше толкова бавно, че скоро всички се отегчиха. В един момент гъсениците започнаха да се търкалят като змии и стана невъзможно да ги накарат да продължат.
Мравките се хвърлиха с всички сили: около всяка гъсеница се бяха струпали стотина мравки, те я хапеха, за да я заставят да бяга. Все едно нашите колоездачи да започнат да хапят велосипедите си, за да ги принудят да бягат, представяте ли си го?!
Накрая гъсениците бяха оставени на мира и се реши мравките да продължат състезанието пеша. Ала това беше истинска катастрофа. По време на кроса някои мравки бяха пленени и отведени в други мравуняци, други бяха изядени от гущерите, трети се удавиха при преминаването на потока, който пресичаше трасето. От стоте мравки, стартирали в кроса, само две пристигнаха на финала, но бяха тъй изтощени, че заспаха, преди да преминат под лентата с надпис „финал“.
Трябваше да се изчака събуждането им, за да се види коя ще пристигне първа. Победи една много дребна червена мравка. За награда получи въшка от рози за смучене.
Танцът на мечката
Мечокът Боро бе уловен, когато още не умееше да се справя сам, извън бърлогата на своите родители. Беше продаден на собственика на конен цирк, който го повери на дресьор, за да го обучи да танцува. Знаете ли как се учи една мечка да танцува? Това е жестока работа. На земята се разстилат живи въглени, животното се принуждава да ходи по тях, а наблизо някой свири на гайда или на кавал. След два-три опита, щом чуе кавала или гайдата, мечката си спомня за жаравата, която я е опарила, започва да се вълнува, да подскача ту на една, ту на друга лапа, все едно че отново й пари под краката. Този танц е тъй комичен, че никой зрител не може да сдържи смеха си.
След края на номера отвеждаха Боро в клетката му. На дясната задна лапа му бяха запоили желязна верига и не я сваляха нито денем, нито нощем. Веднъж в същия цирк Боро срещна стария мечок по име Руби, уловен като възрастен. Той беше прекарал много години в плен, но не бе забравил волните гори, които Боро бе зърнал едва-едва в детството си.
— Дърветата се издигат над главата ти, снегът скърца под лапите ти, а през пролетта водите носят с трясък ледовете надолу към долините: вдигаш нос и милион опияняващи аромати нахлуват в стомаха ти — разказваше Руби на младия си приятел спомените от свободата.
— Какво представляват опияняващите аромати? — попита Боро, тъй като не бе чувал за тях.
— Клети Боро, ти никога не си изпитал щастието. Аз съм вече твърде стар, за да се опитам да бягам — добави Руби, — но ти си млад и силен. Защо не си тръгнеш?!
Те си говореха често за този проект и веднъж, когато циркът се беше установил в планински град току до края на гората, Боро реши да се опита да избяга. Дресьорът го изведе от клетката и го остави в средата на арената, Боро се огледа, за да вкуси за последен път аплодисментите на публиката, после, все едно че нищо не се е случило, тръгна към изхода. Зрителите се смееха, но смехът им скоро премина във вик на ужас, когато видяха, че Боро вървеше решително право срещу тях, като че ли не ги виждаше. Тълпата се разтвори и го пусна да мине, той бе почти достигнал изхода, вече втвърдяваше стъпката, за да премине в бяг, когато чу зад гърба си звуците на гайда и кавал.
Невидима ръка стисна Боро за гърлото и го повлече неудържимо назад. Почти без да забележи, той се спря, краката му се раздвижиха на място в тромавата стъпка на мечия танц.
Боро танцуваше, а зрителите се завръщаха на местата си, макар и все още с подозрение. По време на танца Боро виждаше заснежени простори, гори, потоци, усещаше аромата, за който старият Руби му бе разказал. Сърцето му напираше страстно към свободата, ала краката му се вдигаха и отпускаха на място, омагьосани в ритъма на мелодията. Когато музиката замлъкна, Боро остана неподвижен за известно време. После падна на земята като ударен от мълния. Пленничеството го бе убило.
Говорещата котка
Едно дете ми поиска приказка за говореща котка. Споменах за тази поръчка на моя котарак Пини, който се възползва и ми изпрати следното писмо:
Скъпи Джани, аз съм възпитан котарак от добро семейство. Майка ми беше най-дебелата котка в цяла Порта Венеция, а старите котараци в Милано още помнят опашката на дядо ми, която достигаше 40 сантиметра на дължина и приличаше повече на конска, отколкото на котешка. Аз бих могъл да стана известен котарак, защото умея да говоря и да пиша, а освен това свиря малко на пиано, на четири лапи. Но когато свиря, ти се ядосваш и ме гониш от клавиатурата. Защо? Може би музиката ми не ти харесва? На мен пък не ми харесва твоята, така че сме квит.
Когато ти свириш, трябва ли да те изгоня от пианото с плесници, както постъпваш ти с мен? И за още нещо трябва да се оплача: ти винаги използваш моята възглавница и това не е честно. Едва задрямал, ме прогонваш и премяташ крака върху възглавницата ми. Къде тук е вежливостта? Аз ти отстъпвам леглото, дивана и разтегателното кресло, ти би могъл да ми отстъпиш поне възглавницата.
Накрая ти съобщавам, че суровото месо вече не ми харесва. Затова, преди да го оставиш на масата, за да го изям през нощта, когато огладнея, те моля да го сготвиш, с масло, малко олио и стръкче салвия. Сега се сбогувам и отивам да се поразходя. Включи електрическата печка, защото, като се върна, искам да се стопля; снощи се върнах целият мокър и хванах ужасна простуда.
Твой многообичан,
Какво ще кажете за моя котарак?
Игри и забава в джунглата
Ето как си представям, че се забавляват животните в джунглата. Никога не съм виждал онова, което разказвам, разбира се, но съм сигурен, че е така.
Преди всичко маймуните. Те са палавниците на джунглата. Любимото им развлечение е да хвърлят кокосови орехи по гърба на крокодила, който дреме в калта.
— Влез! — казва крокодилът, като мисли, че някой чука на гърба му, за да получи разрешение да влезе в реката.
Маймуните се превиват от смях и продължават да стрелят в целта.
— Влез! — крещи крокодилът.
След известно време разбира, че са маймуните и ги заплашва:
— Ще оцветя водата в червено с вашата кръв, дяволски чеда!
В този момент една змия му дръпва опашката и побягва бързо колкото може.
Слоновете са най-остроумни, те играят на „железен хобот“, също както ние играем на „желязна ръка“. Как го правят ли? Ами, застават лице в лице, издигат хоботите си във въздуха и ги опират един в друг. После се напъват: побеждава този, който успее пръв да огъне хобота на противника.
А пък слончетата се опитват да пазят равновесие на върха на хоботчетата си и да се въртят като пумпали.
В джунглата има и институт за красота, където тигриците ходят да им освежат цвета на ивиците, да си напомадят мустаците и да говорят лошо за лъва. Но когато лъвът дойде да му срешат гривата, те млъкват.
— Одеколон или брилянтин? — пита леопардът фризьор.
— Брилянтин — отвръща лъвът.
Щом лъвът си тръгне, тигриците заговарят в един глас:
— Почти плешив е, а иска да му слагат брилянтин! Би трябвало да носи перука, бедният.
Лъвът отива да изиграе партия топки с мечката: вместо топки, естествено, използват обичайните кокосови орехи.
Лъвът хвърля прекалено силно своя орех и го запраща върху гърба на крокодила.
Чува се: чук-чук.
— Влез! — казва крокодилът.
Лъвът и мечката се превиват от смях.
Крокодилът мърмори:
— Тук човек не може да си дремне спокойно.
Мемоарите на луната
Луната решила да напише мемоарите си. Нямала нито писалка, нито молив, затова се принудила да използва за писане комета, като топяла опашката й в нощния мрак. Нямала и хартия, записвала всичко върху облаците, а те веднага отлитали. От време на време Луната се питала:
— Къде ли се е дянала осемнайсета страница? Осемнайсета страница била облак, който точно в този момент изливал дъжда си над град София. Жителите на София виждали облака, виждали дъжда, но въобще не подозирали, че този дъжд съдържа информацията от осемнайсета страница на мемоарите.
И така, Луната пишела ли, пишела, а вятърът отнасял спомените й.
— Загубих двайсет и четвърта страница! — оплаквала се Луната.
Двайсет и четвърта страница била розово облаче, което избягало и отишло да се люлее на морската повърхност.
Успях да прочета само трийсет и пета страница, където Луната бе написала: „Най-добра съм сред всички пумпали, защото правя три завъртания едновременно: около себе си, около Земята и около Слънцето. Аз съм слугиня на Земята, но тя никога не ми плаща заплата. Някой ден ще я зарежа и ще отида да се въртя около планетата Марс, защото е образована и възпитана, а коремът й целият е разчертан от канали“.
На петдесет и първа страница (която била бял като мляко облак) Луната написала: „Сънувах сън. Присъни ми се, че Земята беше станала цялата червена, като огън. А на мястото на полюса имаше звезда“.
Останалото не успях да го прочета, защото петдесет и първа страница (облакът като мляко) бе отлетяла към Варна.
Мълнията
Едно време господар на мълниите бил бог Зевс. Той бил сърдит старец. Срещу всеки, който му правел напук, Зевс хвърлял по една мълния, за да го изпепели; поне така се говорело тогава, преди много години. Бог Зевс обикалял небето с връзка мълнии в ръка, както вие и аз бихме се разхождали с букет цветя. Ала веднъж забравил връзката с мълниите върху един облак, а той се понесъл по небето тъй бързо, че когато Зевс си спомнил за мълниите и се върнал да ги търси, не намерил облака.
Този облак раздал по малко от мълниите на всичките си побратими. Връзката трябва да е била много голяма, защото и до ден-днешен небето е пълно с мълнии. По време на буря облаците се развеселявали и започвали игра на кегли с камбанариите, кулите и високите постройки, с върховете на дърветата. Само че вместо обичайните кегли, облаците хвърляли към земята мълнии. Ала хората са хитри, навсякъде по високите сгради сложили гръмоотводи, които привличали и улавяли мълниите. Облаците се гневели, че не могат да съборят зданията на хората и сърдито се карали. Тази караница била гръмотевична.
— Остаряваме! — оплаквали се облаците. — Вече не виждаме добре както едно време!
Защо ли не си купят очила? Ще ви хареса ли да видите облаци с очила?
Географията в отпуск
Една нощ, когато над Средиземноморието блестели милиони звезди, Сардиния чула да я викат:
— Ееей, не ти ли омръзна да стоиш все на това място?
— Кой ме вика?
— Аз, Сицилия.
— Мила сестрице, откога си проговорила? Мислех, че знаеш само да боботиш с твоята Етна.
— Слушай, защо да не отидем да поскитаме? Робини сме на географската карта, която ни е отредила това място, по средата на Средиземно море, а то е малко, колкото една вана. Чух да говорят за щастливи острови, разположени в топлите океански води, в южните морета, където бананите растат по дърветата, докато тук се налага да ги купуваме на пазара. Защо не вдигнем котва и не тръгнем нанякъде?
— Да си кажа право — рекла Сардиния, — дори не знам къде се намира моята котва. Но едно презокеанско плаване би ми доставило удоволствие.
Накрая се договорили. Залюлели се малко надясно, малко наляво и успели да се откъснат от морското дъно. Приближили се една към друга, завъртели се около себе си; Сицилия искала да покаже на Сардиния димящата Етна, а Сардиния държала нейната по-голяма сестра да види живописните й брегове, изпъстрени с тихи заливи.
След туй полека-лека, разговаряйки сърдечно помежду си, те се насочили към Гибралтарския проток. Ала тук започнали неприятностите, защото протокът е много тесен и нито Сицилия, нито Сардиния можели да минат през него.
Гибралтарският проток избухнал в неудържим смях:
— Имате кореми колкото магазин за бъчви. Обзалагам се, че няма да успеете да преминете!
— Хей ти, разшири се малко! — ядосано му отвърнала Сицилия.
— Остави! — намесила се Сардиния, чийто нрав бил по-спокоен. — Ако не минем, ще се върнем назад.
— Но аз искам да отида в южните морета — протестирала Сицилия.
— Да се опитаме да минем през Суецкия канал.
Върнали се обратно и скоро стигнали Суецкия канал.
Но и той бил прекалено тесен за тях.
— Аз бих се разширил — казал Канала, като свил рамене, — но Египет ще протестира. Той и без това смята, че съм твърде широк.
— Какво ще правим сега? — попитала Сардиния, без да се безпокои.
— Би трябвало да помолим Африка да се помести малко на юг; тогава и Суецкият канал, и Гибралтарският проток биха станали достатъчно широки, за да минем свободно. Дали да не предложим на Африка и тя да излезе в отпуск?
Направили опит да я повикат, но Африка не отговорила. Навярно спяла в девствената гора или в пустинята Сахара, или пък се е изкачила на най-високия си връх Килиманджаро за малко лед, че да си приготви айскафе. С една дума, бедната Сицилия трябвало да се примири. От своя страна Сардиния вече се била отказала от пътуването. Върнали се бавно на местата си, край италианския ботуш.
— В нищо не ни върви — мърморела отчаяно Сицилия.
— Все пак си направихме малък круиз — въздъхнала утешително Сардиния.
Въпреки всичко те били доволни, че се прибрали вкъщи без щети.
Смълчали се. Нощта отивала към своя край. Звездното небе избледняло и една розова ивица се показала на изток. Кратката ваканция на двата острова останала незабелязана, тъй като през лятото никой не се интересува от географските карти: училищата са затворени и те си висят спокойно по стените. За какво ли си мислят?
Върховете вървят
В най-стари времена върховете излезли от морето. Един по един, разбира се. Най-напред показал чело Монте Бианко, после Монте Роза, след туй се появил върхът на шапката на Монте Червино. Пред тях се простирала безкрайна пуста равнина и те протягали врат да видят надалеч, надалеч. Но нямало нищо за гледане.
Тогава бавно тръгнали: нямало как да тичат с всички онези снегове и ледници, и пропасти, и скали, които носели на гърбовете си.
Разговаряли ли са помежду си по време на този грандиозен поход?
Може би да, но на езика на планините, с гласа на гръмотевиците, бурите, ветровете, скалните свлачища.
— Щеше да е по-добре да си бяхме стояли на топло на дъното на Средиземно море — мърморел Монте Бианко, — челото ми се покри със скреж и чувствам как гърбът ми се пука от студ поради леда. Погледнете ми гърба, какво ми става?
— Ха-ха-ха — смеел се Червино. Смехът на планината бил по-скоро страшен и напомнял грохота на ледените топчета, които падат от небето, когато вали град. — Ти имаше хубав гладък гръб, помня… Сега си набръчкан, като старец на един милион години.
— По-леко с годините! Я имам, я нямам половин милион — отвърнал Монте Бианко.
— Хей, вие двамата, не се карайте! — отекнал воят на вятъра откъм Монте Роза. — Нямаше как да останем по-дълго в морето, добре знаете това. Чувала съм да казват, че Африка се приближава към Европа: навярно затова нещо ме тласкаше с такава сила. Отначало го понасях добре, но накрая натискът бе станал по-силен от мен и трябваше да се раздвижа. Сигурно и с вас е било така.
Да, така е било. Тогава планините, тежки и бавни като огромни фериботи, се насочили на север.
— Ако не греша, аз все още съм с крака във водата — мърморел Монте Бианко от време на време.
— А аз — не — смеел се Червино. — Целият съм извън морето.
Той бил изправен и строен хитрец, голям тарикат. Улавял облаците в движение и си ги увивал около главата, като дете, което играе на индианци.
— Да видим кой ще стигне най-високо — предложил Червино.
Другите двама приели облога. И тримата били добри катерачи, за кратко време стигнали до 5000 метра. Там, горе спрели, защото най-после намерили по-хубав въздух, лек и чист, който държал умовете им будни и свежи. От какво ли е направен умът на планината: от желязо, мед, злато, сребро?
После, с времето, ледът, водата и снегът издълбали мощните снаги на върховете, прокопали в хълбоците им долини, изваяли склоновете им като статуи: сега са малко по-ниски, но нямат желание да продължат изкачването. Стари и уморени са. И още как, след милиони години, изминали оттогава!
Точно затова са неподвижни, величави, едва-едва отварят едно око, когато бурята беснее. Червино мърмори:
— Кой ме гъделичка?
След това затваря очи и потъва отново в сън. Той е слязъл по-ниско от двамата си другари. Най-високо от всички е Монте Бианко.
Снегът
Колко странен тази година е снегът по Далечните Планини (не търсете тези планини на географската карта: няма ги)! Защо е странен ли? Извинете, какво бихте казали за жълт сняг? По билото на Далечните планини е паднал сняг, жълт като шафран. Планините приличат на огромни купища злато. Хората ги гледат и казват:
— Снегът тази година е болен от жълтеница.
Жълтеницата, както знаете, е заболяване, от което кожата пожълтява и заприличва на лимонена кора. Вечер хората си лягат и на другата сутрин отново гледат Далечните планини.
— Хубава работа!
Какво се е случило? В Планините е валял сняг, червен като кръв. И така цяла зима, снегът постоянно сменя цвета си: веднъж е зелен и прилича на пролет; друг път син и изглежда все едно морето се е издигнало до небесата; после става виолетов, оранжев. Това е великолепна гледка: хората се събуждат сутрин и се питат:
— Какъв ли сняг е паднал през изминалата нощ в Далечните планини?
Една сутрин бе валял черен сняг. Планините бяха като облечени в траур. Хората се уплашиха: дали ще се случи нещо лошо? И през целия ден останаха затворени вкъщи. Сега промените на цвета не забавляват никого: хората искат да виждат стария си бял сняг. Но не: на следващата сутрин е пролет и в Далечните планини няма сняг. Само слънце, цветя и скали, които блестят като диаманти.
Бунтът на машините
Машините се разбунтуваха, защото не искаха да произвеждат оръжия. Знаете ли как започна всичко? Първа се разбунтува машината, която произвежда тръби от всички размери: тънки, колкото пръстче, широки, колкото оръдие, други — за водопроводи.
Когато й заповядаха да прави оръдия, машината спокойно продължи да произвежда водопроводни тръби.
— Но как ще стреляме — гневяха се генералите — с тръби, годни само за водопроводни шахти? Ние трябва да изстрелваме шрапнели през дулата на оръдията; не да мием чинии.
— А вие защо искате да стреляте? — говореше на себе си машината, като се подсмихваше.
Естествено, генералите не разбираха думите й: те разбират само езика на оръдията. И не виждаха усмивката й, защото машините нямат уста; те се усмихват с колелцата си.
Друга една машина правеше пирони и когато й заповядаха да произвежда патрони за пушки, продължи както преди, да прави пирони, без да обръща внимание на заповедта.
— Проклятие — казваха генералите, — как се води война с пирони? Врагът ще събира пироните и ще ги използва да си поправя подметките.
Трета машина трябваше да произвежда барут и други експлозиви; а тя се направи, че не забелязва нищо и продължи да произвежда торове за нивите.
— Нима можем да стреляме с това срещу врага? — питаха се генералите, като се почесваха по тила. — Вместо да бомбардираме неприятелските градове, ще наторяваме земите му и ще правим по-плодородни почвите му.
Опитаха се да накажат машините, оставиха ги без грес за смазка и без бода. Машините бяха гладни и линееха пред очите им, като се покриваха с ръжда. Но работниците, за да не ги оставят да умрат, ги обсипваха с грижи и любов, като гресираха всяко зъбно колело. И когато генералите заповядаха машините да бъдат пуснати, те възобновиха, както преди, производството на тръби, пирони, торове. Генералите изпаднаха в отчаяние, тъй като не можеха да започнат войната. Но хората бяха доволни. На минаване край фабриките, те се усмихваха, чувайки песента на машините:
„Капитане на войната, хвани пушка и падни на земята“.
Небето
Много ми харесва небето с луната, звездите и всичко друго. Но би ми харесвало още повече, ако можех да го променям от време на време по мой начин.
Една вечер, например, искам вместо една, да има три луни: кръгла, квадратна и триъгълна. Кръглата луна се завърта бързо по небето, като топка, като светлото око на фар. Друга вечер би ми харесвало да подредя звездите според направена от мен рисунка. Бих написал името си със звезди, много звезди, после името на моето дете и това на неговата майка. Бих сложил една неподвижна звезда в средата на небето, а на останалите бих заповядал да завъртят хоро около нея. Всички ще гледат нагоре, зрелището би било много по-красиво от зарята.
После бих направил състезание на звездите, от единия до другия край на небето, за да видя коя е най-бърза. С една дума, не бих ги оставил нито минута в покой, бих ги карал да се движат непрекъснато насам-натам.
Би ми харесало също да видя звезден кортеж: сто хиляди звезди в шествие, а начело луната, като бяло знаме.
Подарък за ваканцията
В края на учебната година Марио получи в дар писалка, с която да си пише домашните през ваканцията.
— Исках велосипед — оплакваше се Марио на баща си.
— Почакай с мрънкането — отвърна баща му. — Още не си видял за каква писалка става дума.
След няколко седмици Марио се реши, макар и против волята си, да започне подготовката на домашните за ваканцията. „Какво нещастие — мислеше той, докато решаваше една задача, — през цялата година учителят ми дава теми, задачи, операции и чертежи. За ваканцията можеше да ми даде нещо по-различно. Например: домашна работа за понеделник: да се покатеря на черешата и добре да си похапна сладки череши; домашна работа за вторник: да играем футбол, докато не паднем на земята от умора; задача за сряда: да идем на разходка в гората и да нощуваме на палатка. Вместо това, виж ме: отново трябва да извършвам деление и изваждане“.
Точно в този момент писалката бе обзета от нетърпение и започна да се носи бързо по квадратчетата от първа страница на тетрадката по математика.
— Какво си си наумила? — възкликна Марио.
Ставаше нещо чудно: писалката бързаше, тичаше сама по страницата и за миг задачата беше решена, отговорите бяха написани с красив почерк. Едва тогава тя се успокои и застана мирно на масата, все едно че беше уморена и й се спеше.
— Страхотно! — каза Марио. — Ето писалка, която сама решава задачи!
На другия ден на Марио му предстоеше да развие литературна тема. Седна пред бюрото си, взе писалката в ръка, почеса се по главата в търсене на идеи и ето че отново писалката включи на четвърта скорост и за миг стигна до края на страницата. За Марио оставаше само да обърне страницата; после писалката продължи. Пишеше сама, не беше нужно Марио да я държи между пръстите си и редеше думите по-бързо от пишеща машина. От този ден нататък, ако трябваше да прави домашни, Марио отваряше тетрадката, поставяше писалката върху листа и гледаше: писалката правеше всичко сама, по-добре от най-добрия ученик в класа. Известно време Марио се забавляваше да я гледа, после чуваше приятелите си да го викат под прозореца.
— Идвам веднага — отвръщаше.
И пошепваше на писалката с обич:
— Ти реши задачата, а аз ще отида да се изкъпя в реката.
Писалката не чакаше да й повтаря. След като стигнеше до края на страницата и задачата бе решена, сама скачаше в кутията и си лягаше да спи. Истински късмет за Марио, трябва да се признае.
В края на ваканцията тетрадката за домашни бе пълна, изписана до край чисто и подредено, като никоя друга тетрадка на Марио. Той лъсна много добре своята писалка — беше си го заслужила — и й благодари за отличната работа.
Най-кратката приказка
Веднъж трима разказвачи си направили състезание — победител трябвало да стане този, който знае най-кратката приказка.
Първият разказал приказка от сто думи.
Вторият разказал приказка от петдесет думи.
Третият останал мълчалив и нищо не разказал.
— Е, и? — попитали другите двама. — Няма ли да кажеш нещо?
— Аз вече свърших. Моята приказка е озаглавена „Мълчанието е злато“.
Другарите му признали, че неговата приказка е най-кратка и му връчили награда. Но така и не се разбрало каква е била наградата.
Старите поговорки
В един град, за чиято история, нрави и обичаи ще разкажа някой ден, има самотна сграда, малко отдалечена. Това е хоспис, където се оттеглят на почивка Старите поговорки. Някога те навярно са били млади и истински, но сега никой не иска вече да ги слуша. Да си почиват? Нека се изразя по-точно: да разговарят и да спорят безкрай.
— Който се ражда магаре, магаре умира — отсъжда една Стара поговорка.
— Я, стига — прекъсват я другите, — ами ако се изучи? Ако се старае и заляга? Всеки може да работи над себе си и да се усъвършенства.
— Който се задоволява, печели — намесва се друга Стара поговорка.
— Представете си! — срязват я веднага. — Ако хората се задоволяваха с онова, което имат, щяха още да живеят по дърветата, като маймуните.
— Който работи за себе си, работи за трима! — чува се вик.
Минава лекарката (също поговорка, но млада) и казва своята дума:
— Не, който работи за себе си, работи само за един. Обаче „съединението прави силата“.
Старите поговорки се смълчават. След малко най-старата подема отново:
— Който иска мир, да се готви за война!
Санитарите я чуват и й дават да пие отвара от лайка, за да се успокои, после внимателно й обясняват, че който иска мир трябва да подготви мир, а не бомби.
Друга Стара поговорка идва, заявявайки:
— Всеки е цар в собствения си дом.
— Ами тогава — питам я аз, — ако е цар, защо трябва да плаща данъци? И за електрическа енергия? Че и за газ? Хубав цар, няма що!
Както виждате, Старите поговорки, разговаряйки помежду си, казват и смислени неща, но само когато се критикуват взаимно. Тяхната специалност е всяка да казва противното на другата.
— Dulcis in fundo[1]! — казва някоя.
Друга веднага я контрира:
— Отровата е накрая!
Понякога ми домиляват. Те не забелязват, че светът се променя, че старите поговорки вече не стигат, за да го тласкат напред; че са нужни нови хора, храбри, уверени в силите и в умовете си. Такива като вас.
Предложения за телефонен указател
Според моя начин на виждане, в телефонния указател има много пропуски. Липсват телефонни постове от обществена необходимост, които би трябвало да стоят до номера на пожарната, на службата за събуждане и на тази за информация. Заемам се веднага да формулирам предложение за създаване на следните номера:
000000001 — Услуга приказки. Необходима на децата, които не могат да заспиват, без някой да им разкаже приказка; още по-необходима на родителите, които обикновено знаят малко приказки, пък и не ги разказват добре. Набирате номера и сладък глас започва приказка…
000000002 — Услуга вицове. На мнозина им харесва да слушат вицове, но после ги забравят, а когато си ги спомнят, вече не се смеят, защото не знаят края или ги объркват. Освен това е трудно човек да бъде винаги в течение на новите вицове, когато е толкова зает. Един телефонен номер за вицове би бил добре дошъл.
000000003 — Услуга титли. Някои хора живеят в постоянна неудовлетвореност, защото нямат титла или почетно звание, едно елементарно „инж.“, което да добавят пред името си във визитната картичка. Идеята ми е телефонната услуга 000000003 да направи щастливи тези хора. Ако се почувстват особено депресирани и натъжени, да вземат телефонната слушалка и глас, изпълнен с уважение, с благоговение и почтителност да ги поздрави горе-долу така: „Добър вечер, кавалер на ордена на кончетата-люлки, велик офицер на печените круши…“ и така нататък.
000000004 — Услуга напътствия. Тази услуга е абсолютно необходима. Представете си, че нямате пукната пара в джоба и не знаете как да се нахраните? Услугата напътствия би трябвало да ви подскаже как да излезете от положението, да ви съобщи адреса на някоя кръчма, готова да храни клиентите на кредит и прочее.
Вярвам, че главните телефонни дружества ще вземат под внимание горните мои предложения с цел подобряване на обслужването.
Историйки
Идват ми наум толкова историйки…
Например:
Гробището на запетайките. Там са погребани всички сгрешени запетайки, задраскани от синия молив на учителя;
Теменужки на северния полюс. Това би била историята на един празничен ден, толкова щастлив, че дори и ледовете разцъфтяват. Може би става дума за деня, в който мирът ще се възцари за всички и завинаги;
Сбърканите глави. Тази ще бъде яка: ако сбърканите глави, онези, пълни с объркани идеи, можеха да се отвъртат и заменят, както правим това с изгорелите крушки;
Без паспорт. Това може да бъде история за пролетта, която пътува от единия до другия край на света, без да се нуждае от паспорт; тя пренася своите цветя, своите бури, облаци и хубави дни, без да плаща мито;
Дворец за чупене. Тази история ще ви хареса със сигурност: да се построи дворец, пълен с неща за чупене, и децата да бъдат канени в него веднъж седмично с позволението да чупят всичко, включително и стените; вярвам, че така те ще се разтоварват и после вкъщи ще бъдат по-внимателни към чупливите предмети;
Паметник от сняг. Тази история може да се разкаже така: „Попитали един голям човек: «Когато умрете, какъв паметник искате: от бронз или от манна небесна?». «Направете го от сняг», отвърнал големият човек, «слънцето ще го стопи и той няма да хвърля сянка върху вас.»“;
Лепило за пощенски марки. Изумително изобретение: пощенски марки с ментово лепило, с бадемово лепило, с ягода или касис, да бъдат близани като бонбони. Каква печалба за пощите! Малките деца ще казват: „Тате, ако съм послушен, ще ми донесеш ли марка «хиляда вкуса»?“.
Ето такива историйки знам сто, хиляда… Някой ден ги разкажа от първата до последната.
