Уважаеми читателю,
Вярвам, че ще изпитате удоволствие, когато докоснете с поглед и прочетете книгата „Просто Мария“ на авторката Цвета Порязова. Тематиката на представените в нея разкази е доста разнообразна, подсказана от познатото и широко поле на нейното общуване с хора, впечатлили я с интересните си съдби, постъпки и действия.
Цвета Порязова не е търсила изключителни събития и зашеметяващи сюжети, а ни удивява с умението си да превръща в литература спокойното на пръв поглед битие. Богатият й житейски и професионален опит са й дали възможност не само да наблюдава и съпреживява отделните човешки съдби, но я подтиква и към творческото им изобразяване.
Езикът на авторката е свеж, чист и прозрачен, без банални шаблонни изрази и голословни описания. Основният белег е простота, естественост, правдивост. Без да правя някакви алюзии, в разказите прехвърча Чеховска искра — словото е кратко, нюансирано. Достатъчни са само няколко думи и щрихи и образите оживяват. Писането има излъчване, топлота, познания и обич към хората.
Цвета Порязова има дарбата и умее да вниква в подмолите на човешката душа. Чрез словото си тя воюва за добротата, обичта и хармонията в отношенията между хората. Това особено проличава в разказите „Просто Мария“, „Едно стъпкано цвете“, „Премеждия на село“.
В „Просто Мария“, където главната героиня изповядва, че най-голямата власт е да владееш себе си, авторката е втъкала най-светлите човешки добродетели. Тежко болната Мария не само понася мъдро своите болки, но вдъхва кураж и надежда и на другите жени в болничната стая. Прави го безкористно, от сърце и душа.
Краткото разказче „Стъпканото цвете“ е чудесен пример за това как една лоша и неразумна постъпка у възрастните може да прекърши чувствата и поривите в крехката детска душа.
Най-добрите в художествено отношение според мен са „Старият дом“ и „Премеждия на село“. Тук въображението на авторката достига своя апогей. Тя дочува гласовете на своите предци, вижда предишни пътеки и минали сезони. Според нея старият дом ухае на топъл хляб, на дюли и на нещо свое, неуловимо. Той е там, където припламват алените цветове на редките радости, грабват очите зелените листа на надеждата, стоплят жълтите отблясъци на огнището, плахо надничат късчета небе, меко просветват дъхави преспи…
Сборникът „Просто Мария“ е успех за авторката. Той по безспорен начин доказва, че тя има дарбата да твори с по-високи стремежи и цели.
На добър път, Цвета!
Станислава беше единствено дете. Родителите й — учители в големия град, имаха големи амбиции за нея и й ги предадоха. Тя растеше с чувството, че е нещо повече от своите съученици, имаше големи мечти и, поощрявана от близките си, след като завърши гимназия кандидатства биология. Никой не се изненада, че я приеха. Нямаше време за личен живот, стремежът да стане най-добрата я държеше денонощно над учебниците. Така пропусна времето за влюбване и за студентски купони…
Когато започна работа в известен институт усети, че нещо е загубила. Завърза няколко връзки, но още след първата среща се разделяха. Пък и родителите й все й натякваха да си намери „мъж на нейното положение“.
После дойде демокрацията. Животът стана достатъчно скъп и те решиха, след като вече се бяха пенсионирали, да се върнат на село, където имаха стара кирпичена къщичка с една стая и коридорче. „Ще се оправим някак си — говореше майка й. — Кокошки ще завъдим, домати ще посадим… Пък и няма да ти пречим тук…“. Намекът беше мъгляв, но Станислава го разбираше — време беше да си намери съпруг, защото годините й се понатрупаха и тя влезе в графата „стари моми“.
Но как да го намери? Тя нямаше кой знае какви социални контакти, не ходеше почти никъде, четеше си вкъщи и гледаше телевизия. И колегите й минаваха покрай нея без да я забелязват…
Когато закриха института, Станислава попита тук — там за работа, но не се получи. Биолози не се търсеха. А да отиде като „проста“ работничка в някоя фабрика или, не дай, боже, чистачка в ресторант, не можеше и дума да става. Все пак имаше диплома… Тези думи на баща й и майка й я спираха да бъде по-активна и като стоя на борсата 2–3 г. вече не можеше да плаща тока и парното в апартамента. Врътна ключа и замина на село…
Мислеше да се върне след време, когато нещата се поуспокоят… Но това време все не идваше. Няколко пъти в семейството решаваха да дадат апартамента под наем, но се плашеха какви ли хора ще пуснат в своята собственост. А с годините идеята замря…
За женитба вече никой не споменаваше. Та понатрупа годинки, напълня. Остана си все така затворена, дори със съседите рядко говореше. Двама — трима стари ергени и дори един вдовец се опитаха да я склонят да се омъжи, но Славка, както вече я наричаха в селото, нямаше никакво желание да променя начина си на живот.
А той беше простичък. Мама гледаше кокошки, садеше домати, тате й помагаше да продава яйца и домати на пазара в града, а дъщерята решаваше кръстословици. Домът западаше все повече — мазилката взе да се рони, покривът протече, но баща й нямаше нито сили да го поправи, нито пари да плати на майстор…
Така до деня, когато възрастната учителка получи масивен инфаркт и си замина. Голямата мъка събори и съпруга й и през нощта инсултът го отнесе за часове. Славка седеше край тях втрещена. Още не беше казала на никого. А и на кого ли? Със съседката се караха непрекъснато, че кокошките влизат в градината й, кметът беше в отпуск, а роднини нямаха. И как щеше да ги изпрати, като не бяха получили още пенсиите?
Тогава й хрумна една мисъл — ще почака с погребението 2–3 дни до 7-мо число да вземе двете пенсии. Така две нощи тя спа до мъртвите си родители. Свита до тях не изпитваше нищо — нито болка, нито страх. Не мислеше, не чувстваше, не се хранеше, дори и на кокошките не хвърли шепа зърно…
… Годините затекоха равни и нерадостни. Славка почти забрави, че някога се е казвала Станислава. Живееше самотна в малката стаичка, спеше с двете котки, една кокошка и един петел — това беше останало от стопанството на майка й. Домати не садеше. Не можа да вземе пенсия, защото стажът не й достигаше, но помощи от социалните така и не получаваше. Не отговаряла на условията — имала две жилища. Отвреме-навреме се сещаше, че в града има апартамент, понякога й минаваше мисълта да го даде под наем и дори още по-смелата идея — да го продаде, но инертността я спираше. Трябваше да търси купувач или наемател, да ходи по разни инстанции… И все отлагаше. А за да не умре от глад ходеше на селското гробище, където жените оставяха разни неща за ядене и тайно събираше всичко. Другите не виждаха или се правеха, че не виждат, но често чуваше мърморене зад гърба си. Или пък изминаваше 5-те километра до близкия СПА хотел и чакаше да се стъмни. Тогава се добираше до контейнера край кухнята и се запасяваше с остатъци от храна за цяла седмица.
Тоалетната в двора падна, баня никога не беше имало, та когато се сетеше да се къпе го правеше като баба си някога — с тенджера топла вода и легена. Отдавна бе престанала да купува нови дрехи. Първо износи своите, после взе да облича тези на майка си и дори на баща си… Когато влезеше в магазина хората млъкваха и се отдръпваха от нея. Дали защото миришеше лошо или защото гледаше през тях без лицето й да трепне в някаква гримаса? Ходеше за дърва в гората, палеше печката и не си правеше труда дори да измие очернените си ръце. Вече ставаше истинска клошарка.
И сигурно, когато поредния дъжд или сняг събореше отдавна протеклия покрив, това щеше да се случи. Ако едно спукано гърне не обърна ситуацията.
Един ден тя подгони кокошката, посегнала да кълве от последното парче хляб. Птицата се напъха в един ъгъл с натрупани вехтории, после изхвръкна от там и стигна до една греда на тавана. Славка хвърли дърво по нея и кокошката, крякайки, скочи надолу и събори нещо, което падна върху простряния наблизо дюшек. Славка го погледна — беше едно пукнато гърне. В този миг една мисъл премина като ток през заспалия й от години мозък — какво ли е имало в него, та са го сложили чак горе на гредата? Бръкна вътре — в парцалче имаше завито нещо. Отвърза го и пред очите й блеснаха няколко жълти парички, златни… От кого ли бяха? Може би още от баба??
Цяла нощ Славка не спа. Не можеше да измисли как да оползотвори това имане. На сутринта намери легена, в който кокошката снасяше поредното си яйце, стопли вода и се изми за пръв път тази година. Разрови из парцалите в ъгъла, откри някаква рокля. Трудно й беше с обувките — отдавна не бе купувала, но шляпайки с галошите, отиде до селския магазин и продавачката просто й подари едни джапанки. Все пак беше лято, обу ги, скъта парцалчето с жълтиците в скъсаното си бельо и потегли за града. Какво ли я очакваше? И дали това щеше да й помогне да си намери другар, с който да сподели апартамента? И една срамежлива мисъл се промъкна в ума?: „Какво ли е това сексът?“ Тя не беше имала възможност да разбере докато беше млада…
Когато автобусът тръгна, заваля пороен дъжд. До вечерта щеше да придойде реката, да стане наводнение и старата къщурка щеше да се срине. Заедно с кокошката, петела и двете котки. Но Славка нямаше да разбере. Тя вече пътуваше към своето бъдеще. Подари й го едно гърне — пукнато, като нейния досегашен живот…
Навярно всяко село си има поне по един зевзек. И нашето село го имаше — бай Тошо. Едър, червендалест, винаги усмихнат и готов да подхвърли някоя шега, той беше добре дошъл във всяка компания в кръчмата. А когато минаваше по улицата все някой ще му рече: „А, бе, Тошо, кажи някоя по-така…“. А той това и чакаше. Репертоарът му бе неизчерпаем. Когато го питаха откъде му идват тези умни мисли, или казано другояче откъде черпи вдъхновение, той обясняваше: „Ама аз отникъде не ги уча, идват ми сами отвътре“.
Когато дойде демокрацията бай Тошо на майтап или наистина реши да се прекръсти. Взе да се нарича Теди — било по-европейско. И „бай“ не искаше да му казват вече — не вървяло „бай Теди“. Ама всички си мислеха, че се дистанцира от своя известен съименник.
Един ден опашката пред фурната стана огромна. Напоследък все така беше. Магазините бяха празни, говореше се, че и брашното не достигало. Очакваше се въвеждането на купони и на хората хич не им беше весело. Затова и опашката бе мълчалива. Тъкмо да ти дойде редът и хлябът свършваше. Щеш не щеш чакаш да извадят следващата фурна, но горещите хлябове се изкупуваха за минути. Всеки вземаше поне по десетина, за да не се реди на другия ден, а някои пък бяха започнали да ги правят на сухари. Така минаха два часа и последните на опашката взеха да роптаят. Накрая решиха продавачката да дава само по три хляба на всеки.
Та някъде след още час към групата чакащи се присъедини и Теди. Никой не го подкачи, не им беше до шеги. Но той като постоя минута — две, мина напред. Хората от опашката замърмориха, някои по-тихо, други — доста нервно. Теди се обърна назад: „А, бе, другарки и другари, господа, отстъпете ми, че жена ми е на легло…“
Стъписаха се съселяните му. Кога кака Мара се е разболяла? Сигурно е зле, ама как не са разбрали, да идат да я видят? Теди взе трите хляба и забърза по улицата. „Тошо, — извика след него възрастна жена. — Какво й е на Мара? Обади ли се на децата?“
Тошо-Теди се обърна: „Какво да й е, прекопа градината и е легнала да си почива. Защо да се обаждам на децата?“ После се подсмихна и продължи към къщи. Така, благодарение на таланта си, той си купи хляб за 5 минути. Останалите продължиха да чакат. Опашката се свърши чак когато фурната затвори.
„Два вълка убиха ловци“. Е на това му се казва обратен словоред. Защото не може да се разбере кой кого е убил — ловците двата вълка или обратно. Но като зачетох написаното по-надолу във вестника, схванах веднага. Ловци убили два вълка.
Тогава си спомних за ловеца, когото на местен диалект наричаха Вълчаро, а той е легенда. При него празно няма. Поне доскоро. Точната дума е „нямаше“, защото вече не ходи с пушка в гората, когато го привикат овчарите. И ловците отскоро го заобикаляха. Не го разбираха този човек. Но аз го разбрах или поне така си мисля…
Казах за него на Ерика, Мира и Зара — моите три внучки, но първо им обясних какво е обратен словоред. И други примери измислихме. После една от тях попита: „Ама какво е станало с този ловец, интересно ли е?“
Реших да им разкажа вълчата история. Така, както Вълчаро я разказа на мен преди време. Седнахме веднъж на една пейка на площада в града и той започна:
— За близо 20-те години откакто станах член на ловната дружинка най-много ме привличаше лова на вълци. Може би защото това животно е умно и много хитро и трудно се отстрелва. И тази зима излизах на всяка хайка, знаех къде ходи глутницата, познавах и вълците. Особено водачът им. Едър, силен и умен повече от останалите. Изплъзваше се, имаше усет за опасността и бърза реакция. Амбицирах се. Направих си една колибка и там стоях на гюме по цяла нощ, най-много ми се щеше него да преборя. Някак го почувствах като мъжки двубой, като че ли ме предизвикваше.
Така беше и тази нощ. Взех пушката и бинокъла, заложих наблизо едно умряло агне, скрих се в колибата и зачаках. Мина доста време докато се появи. Беше сам. На лунната светлина ми се видя още по-голям. Обиколи няколко пъти примамката и предпазливо приближи. Чаках, майката му в такъв случай е да не бързаш. Когато се увери, че пътят му за отстъпление е чист и че не го дебне опасност, той се промъкна предпазливо още по-наблизо, но беше нащрек, стойката му бе напрегната. Явно беше много гладен, но вятърът духаше в благоприятна за мен посока. Когато се наведе над плячката и малко се разсея, стрелях. Видях как подскочи, явно го бях ранил. Но вместо да побегне, изведнъж се обърна право към мен. Видях очите му, като че ли втренчени в моите и не можах да натисна пак спусъка. Нещо в мен се преобърна. Порази ме погледът му, който сякаш настойчиво питаше: „Защо?“
Стоя така доста време, после се обърна и бавно се отдалечи. Не изглеждаше уплашен. Макар че куцаше, имаше походката на победител. Явно беше усетил, че втори изстрел няма да има. Прибрах се вкъщи, легнах, но сън не ме хващаше. Виждах въпроса в очите на вълка и разбрах, че ми е трудно да му отговоря…
Оттогава не стрелям по вълци, макар че набезите им над стадата продължиха. Изчетох много за тях, опитах се да разбера повече за характера им. Купих си фотоапарат, камера с приспособление за нощно виждане и от доста време пак ходя в колибата. Но не да стрелям, а да снимам. И няколко клипа вече направих. Стигнах до заключението, че щом Господ е създал вълка, значи има нужда от него. Не се чувствам победен от животното. Не ми е приятел, но го уважавам, уважавам правото му на живот и силата да се бори за него.
Момичетата ме слушаха мълчаливо. Бяха разбрали примера за обратния словоред, но и нещо друго. Вероятно всяка от тях по различен начин. Не ги попитах, не бяхме в клас да правим изводи, но те явно си ги бяха направили. Разговорът ни приключи с едно общо решение — да отидем в зоопарка. Искаха да видят как изглежда вълкът отблизо. Сърце не ми даде да им кажа, че той няма да изглежда, нито да се държи като онзи, който живее в гората. Защото близостта до хората го е променил… Но какво пък — нека го погледнат в очите…
Когато разбра, че в завода организират екскурзия до Румъния, Спас веднага се записа. Не че толкова му се ходеше, но беше скаран с жена си Генка и това бе удобен повод да се сдобрят. След седмица автобусът потегли. Генка вече беше простила на мъжа си и, облечена в най-новите си дрешки, се кипреше на първата седалка, като поглеждаше влюбено към него.
Пристигнаха в Букурещ без произшествия, настаниха ги в хотела. Спас и неговият приятел Илиян решиха да се разходят семейно и да разгледат града и най-вече — да обменят парите, които носеха за румънски леи. Излязоха от хотела и към тях се втурна някакъв мъж. Къде със знаци, къде с румънски и малко български думи той им предложи услугите си. За да не търсят обменно бюро мъжете се съгласиха, размениха пачките по актуалния курс и тръгнаха на обиколка. Тогава Генка се сети, че е забравила телефона си и се върнаха в хотела.
Докато жена му се мотаеше из стаята Спас реши да преброи парите. И тогава откри, че е хитро измамен. Пробутали му бяха т.нар. „кукла“ — отгоре и отдолу имаше румънски банкноти, а в средата — парчета хартия. Вече не му беше до разходки, оплака се на приятелското семейство, жена му го нахока и сърдити си легнаха.
Цяла нощ Спас не мигна. Опитваше се да си припомни как изглеждаше човека, който го измами. Полека — лека в съзнанието му изплува неговия образ, както и в какво беше облечен. Ама къде да го намери и как да докаже, че буквално го е ограбил?
На другата сутрин, когато групата тръгваше по начертаната програма с екскурзовода, той се огледа пред хотела, но не го видя. Забеляза обаче, че други мъже питаха за български цигари. Мина му нещо през ума, сподели го и с Генка, с която се бяха сдобрили в леглото. Прибраха се уморени, но идеята се беше загнездила здраво в главите им и вместо да си почиват, те седнаха и измъкнаха от багажа стек цигари. После извадиха цигарите от повечето кутии и ги натъпкаха с навити на рула хартийки. Залепиха наново стека така, че да не личи, че е отварян и доволно тръгнаха на вечерна разходка.
Едва излезли от хотела и Спас прошепна: „Ето го, оня от снощи… Същия…“ Мъжът в момента предлагаше пари на друг турист, този път на румънско-френски. Спас нахлупи шапката си, сложи си тъмните очила, макар че слънцето отдавна беше залязло. Небрежно запали цигара, а жена му поизвади стека от чантата си, за да се вижда. Уловката успя и привлече погледа на румънеца, който веднага се насочи към тях. „Български? Колко?“. За щастие не ги позна. Явно не бяха нито първите, нито последните, попаднали в капана му.
Спас го почерпи с цигара, за да го разсее и бдително се взираше в ръцете му, докато той броеше поисканата сума. Когато я взе, бързешком му подаде стека и се шмугнаха с Генка обратно в хотела. В стаята Спас се разсмя: „Така му се пада! Ще ме лъже той мене, ама не е познал. Каквото повикало, това се обадило“. След час обаче на вратата се почука. Генка отвори. На прага стояха двама полицаи и техният „добър познат“.
Наложи се да извикат и екскурзовода, който превеждаше въпросите и отговорите. Спас чистосърдечно разказа какво се беше случило предишната вечер и защо е постъпил по същия начин, но това не попречи на полицаите учтиво да го помолят да ги придружи.
На сутринта се прибра в хотела. Бяха го освободили. Само той си знаеше колко страх беше брал. После в продължение на години разказваше случката на познатите си. Вече не помнеше какво е видял в столицата на съседната страна, но преживяното не бе забравил. И когато сядаше на чашка с приятели току започваше: „Аз, когато бях в Румъния…“ А приятелите му продължаваха: „Прецака онзи, който те беше прецакал…“
Но тази история си имаше и добрата страна. Оттогава Спас престана да пуши, тютюнът нещо му нагарчал…
… Едно тригодишно момиченце върви между големите обли камъни по коритото на реката, която от жегата се е свила някъде в средата. Върви, спъва се, пада, става и пак тръгва, мърморейки си: „Къде е детето? Няма го детето…“
Това е първият спомен на Мария. Как са я намерили тогава, тръгнала да открива света, няма представа. Не беше и питала родителите си през годините. Но и доскоро понякога сънуваше, че се губи, че някой я гони, че не може да се справи със задълженията си. Нещо неопределено я тревожеше в съня й, събуждаше се с вик… Кошмарите се засилиха в последните месеци.
Когато й съобщиха диагнозата, престана да сънува. Сякаш съзнанието й беше я предупредило и, изпълнило задачата си, се успокои. Остави нейната съдба в собствените й ръце…
— Мария, събуди се! Мария… Пипни леглото до теб и внимателно легни на него…
Чуваше тези думи и без да осъзнава докрай какво се случва, просто изпълняваше… После почувства болката, след нея дойде светлината на деня… Съседката й по легло вече бе в операционната, за да мине по същия път.
В края на втория ден в болничната стая вече бяха 4 жени. Когато всички се посъвзеха, започнаха да споделят за преживяното. Така изведнъж откриха, че и четирите се казват Мария.
— А как ще се обръщаме една към друга? — попита първата Мария. Тя бе и най-възрастната и всички впериха поглед в нея. — Нека Мария от Несебър да бъде Мери Ан, защото е Ангелова, Мария от Ямбол — Мими, софиянката Мария — Мия — предложи тя.
— А ти? — попитаха другите. Любезното „Вие“ го бяха оставили за другите навън, на улицата, където животът си течеше спокойно. Чувстваха се достатъчно близки, сродени от общата болка.
— Аз съм си просто Мария — отговори тя. Не пожела да я наричат Голямата Мария, както предложиха, защото за възрастта си нямала никаква заслуга, а и нищо голямо не е направила. Сигурно е оставила нещо от себе си в любимата професия, на която бе посветила живота си. Дори две книги беше издала. Но какво толкова? Има много заслужили хора, които могат да се нарекат Големи. Така смяташе тя и така си остана — Просто Мария.
„Момичетата“, както ги наричаше Просто Мария, можеха да й бъдат дъщери. И тя, съзряла страха в очите им, бездънната пропаст на отчаянието, реши да ги измъкне от психическия срив, да им даде кураж… Предстояха поне 10 дни безвремие, в което светът им щеше да е затворен между четирите стени и белите престилки. Толкова се предвиждаха от строгата клинична пътека…
И тя започна да им разказва. Спомени, преживявания, весели случки, откъси от любими книги, рецитираше им свои стихове. И сякаш между другото споделяше и доста обширните си медицински познания. Четеше много, знаеше много, познаваше добре човешката психика. Това, заедно с тънкия й усет и богат житейски опит я правеха интересен и убедителен събеседник.
Трите Марии, вперили погледи в нея, попиваха всяка дума. Започнаха дори да се усмихват на веселите епизоди. В стаята им често влизаха сестрите и санитарките и се заслушваха. С удоволствие взе да идва и да остава по-дълго и младичката психоложка, назначена отскоро. И вместо да си провежда психотерапията, каквато всъщност бе задачата й, тя също се заслушваше в разказите на Мария. Само на визитация всички се смълчаваха…
Когато близките им идваха на свиждане, в началото клюмваха като прекършено цвете. Животът навън ги плашеше. Прибираха се и сядаха до Мария, за да споделят тревогите си, събудени от срещите. Тя търпеливо ги изслушваше и започваше да говори, а топлият й глас ги отпускаше постепенно. Какво им казваше? На всяка от тях — различно, в зависимост от психиката на момичетата, от зададените и незададените въпроси, стаили се в питащите им погледи. Беше взела не един и два изпита по психология, но не толкова теорията й помагаше.
В нея трите Марии виждаха майката, сестрата по съдба, готова да се бори, отхвърляйки всяко изказано съжаление и чувство за обреченост.
„Не тревожи тревогата, докато не те е разтревожила“ — това си повтаряха всеки ден. И още нещо, което беше девиз на Просто Мария. В тежък за нея момент преди 30 години тя беше написала на едно листче: „Дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда. Всеки има своите добри и лоши моменти. Важното е да изживееш пълноценно добрите и да надживееш лошите“. Когато го намери веднъж, ровейки в някакви документи, тя бе изненадана от себе си, не знаеше, че проявената от нея сила на духа е била във вярната посока.
На третия ден софиянката Мария се тръгна. Оказа се, че диагнозата й беше по-добрата — онази, на която и другите тайно се надяваха. Тя като че ли се чувстваше малко виновна за това, но не можеше да скрие радостта си — животът й се връщаше — цветен, многообразен, слънчев… и безкраен. Трите останали жени не й завидяха, дори се радваха за нея. Тя беше най-младата, най-хубавата, заслужаваше го. И сега лицето й сияеше, озарено от една голяма надежда, която болестта и нейната неопитност и младост бяха прекършили внезапно, превръщайки я в страх. А двете трапчинки на бузите й сякаш разцъфваха и от усмивката и от синия й лъчезарен поглед стаята ставаше по-светла.
Когато си тръгваше, Просто Мария я посъветва: „Не оставяй нищо свое тук — дори семките от мандарините и празната бутилка. Иди си със здраве и никога повече не се връщай“.
… Всяка вечер Мария включваше нова история. И тя идваше някак спонтанно, породена от реплика на някое от момичетата. Предпочитаха да слушат нея, вместо да гледат телевизия. И тя разказваше вечер след вечер, почти като в приказките от „1001 нощ“. А темите бяха толкова много, колкото са в реалния живот. За децата и любимия човек, за дома и детството, за най-хубавата професия, за смисъла на живота или просто за обикновеното ежедневие… И още, и още…
Дните минаваха, момичетата с името Мария започнаха да споделят и дълго стаявани тайни, а после казваха, че им е по-леко. Учителката Мими от Ямбол разказа за малкия си син, който и на 18 г. е като дете на 3 и трябва денонощно да се грижат за него.Това сплотило семейството й и тя смяташе за съвсем естествено съпругът й да дойде с нея в София, да живее тук и да я чака. Но непрекъснато се тревожеше за „детето“, оставено на грижите на двете баби.
Просто Мария още от първия ден долавяше, че има нещо, което измъчва Мими — понякога тя се унасяше в своите мисли, лицето й се напрягаше, тъмни облаци минаваха през погледа й. Често говореше по телефона и винаги излизаше от стаята. А нощем в началото Просто Мария долавяше заглушено хлипане.
Сега Мими сподели тревогите си за бъдещето и, срещнала разбиране и съчувствие, стана по-спокойна. Разказа подробности за ежедневието, за трудния път на едно семейство да преодолее бюрократичните бариери, свързани с отглеждането на такова дете, за бездушието на някои социални работници.
„Трябва да оздравея и ще оздравея заради него“ — тези думи произнасяше все по-често и това й даваше кураж, взе да се усмихва по-често.
И съпругът на Мери Ан живееше временно в столицата, очаквайки изписването й. Още когато тя дойде в стаята личеше, че не е обикновена жена — и видът, и облеклото, и поведението й издаваха по-високата класа, макар че болестта беше съсипала самочувствието й. Разказа, че семейството й има свой бизнес — малък хотел и магазин за сувенири. Затова всички в стаята дружно решиха през лятото да й отидат на гости на морето. Поканиха по телефона и Мия. Сега Мери Ан се чудеше как ще се справя със задълженията си. „А защо не — казваха другите. — До лятото ти ще си напълно здрава“.
Тя очакваше с нетърпение посещенията на красивата си дъщеря — фотомодел и своя внук. В такива моменти, усещайки подкрепата на своите близки, се отпускаше и започваше да мечтае.
Просто Мария се радваше на макар и едва зараждащия се оптимизъм у тях за бъдещето. Той щеше да укрепва с всеки изминал ден.
… Изписаха ги една по една, а срещите им продължиха по време на по-нататъшното лечение. Вече идваха на превръзка по-спокойни. И обнадеждени. Сякаш болестта ги беше накарала да осмислят живота си, да мечтаят за ново начало. И да се борят. Дали освен доктора, който се справи перфектно и вече го боготворяха, им беше помогнала и Просто Мария? Дали протегнатата й ръка им беше дала сила и вяра, че ще се справят и с това изпитание?
Всяка от тях сама щеше да си отговори. Но всички те запомниха заръката на Мария: „И не забравяйте приказката за жабата. Не я ли знаете?“ И тя им я разказа:
Попаднали две сухоземни жаби в казан с прясно мляко. Опитали да излязат, но стените били гладки, а казанът — дълбок. Едната жаба скоро се отчаяла, отпуснала се и се удавила. Другата упорито продължавала да рита, опитвайки се да се спаси. Накрая от млякото се избила една бучка масло, жабата стъпила на нея и изскочила навън.
Дълго време те се чуваха по телефона, споделяха как върви лечението. И все търсеха за съвет Просто Мария. Всеки път завършваха с обещанието да се видят през лятото в Несебър. После животът им донякъде потръгна по стария начин, разговорите се разредиха.
Когато лятото дойде, в уречения час, на уреченото място, на срещата се оказаха само три от жените с името Мария. Едната я нямаше…
… А може би просто влакът беше закъснял?!
… Улицата, на която живея, е най-удобната от центъра на града към махалата на ромите. Затова и те най-често минават по нея. С някои от тях се познаваме от години, поздравяваме се, искат, а после „забравят“ да върнат дребни заеми. Найден е един от тях. Само че не обича да взема заем по този начин, а предпочита да го отработва. Кога с торбичка липов цвят, кога с предложение да почисти двора… Е, освен поисканата сума получава и нещо за хапване или поне кафе, но това е въпрос на гостоприемство.
И този път го видях отдалече — дребен, сух, по-черен от своите събратя. Впечатли ме походката му — някак по-наперена. Сигурно нещо хубаво му се беше случило — я парите от социалните са дошли навреме, я (да не повярваш) е намерил работа. „Тц, нема работа, госпожа — отвърна на въпроса ми. — Та ако искаш да ти набера малко орехи…“ И ми показа ръцете си — по-черни от всякога, боядисани от зелените кори.
Край шосето за София някога кантонерите са посадили орехови дръвчета. В късната есен ромите ги обрулват с дълги пръти. Съгласих се — по-лесно е да си купя готови ядки, но той така погледна, че не можах да откажа.
След няколко часа донесе една торба — бях поръчала 2–3 кг, оказаха се 7. Платих ги. Найден прибра парите, а аз се пошегувах: „Е, като се опаричи, сега как си?“.
„Ще ти кажа, госпожа, ама да не ме чуят другите цигани. Нали знаеш, че жена ми почина преди няколко години. Е, сега най-големият син се зажени, имаме 2 стаички и реших да посвия парцалите и да освободим с другите деца едната за него.Като почнах да се ровя, знаеш ли к’во открих? Жена ми, сиромашката, си спестявала от помощите по малко, ама не ми е казвала. Туряла ги в спестовна книжка и не я показвала на никого. И на мене даже. Сега я намерих, скрила я в една дамска превръзка. Вече съм богат, госпожа, цели 200 лева има в нея. Ама да не казваш“.
Като му подхвърлих, че за тези години сигурно и лихви са се понатрупали, та да помисли как да ги вложи в нещо смислено, а не в ядене и пиене с музика, той се усмихна щастливо: „Аз, госпожа, не съм като другите от махалата. По-умен съм и обичам чистотата, защото съм от софийските цигани и все им се карам на комшиите да не хвърлят навсякъде боклуци, ама не слушат“.
После той си тръгна. Пак така наперено, със самочувствие. Нали е богат човек…
Седим с бай Марин пред лабораторията и чакаме да ни дойде ред. И както обикновено става на такива места, започваме разговор за болести, доктори и илачи. През това време навън закъснялата зима продължава да трупа сняг.
— Язък — казва бай Марин — вчера беше първият пролетен ден, а Баба Марта си знае своето. Ама пък като завали винаги се спомням един случай, когато за малко не си отидох. Все си мисля, че сърцето ми оттогава се е повредило, та стигнах да ми оперират наскоро клапа на аортата.
Поглеждам го с любопитство и го подканям: „Хайде, разкажи ми. Какво пък толкова страшно ти се случи, та чак сърцето ти се повреди“.
— Беше в началото на зимата — започва той. — Дървата за огрев бяха отрязани есента, ама още си стояха на сечището. Тогава работех в БДЖ-то и днес дежурство, утре дежурство, времето мина и снегът яко ме изненада. А и булката ми досади: „Айде, Марине, ланшните дърва свършиха, какво чакаш? Като падне снега, ще се сетиш… Ама може и мечка да те срещне тогава в гората“. Аз пък й обяснявах: „Не бой се, ма. Те спят през зимата. Есента, казват стари хора, си напълват стомаха с борови иглички, за да имат витамин С за няколко месеца и заспиват, та чак до април“.
Най-после бай Марин събрал 4–5 комшии, пазарил една „ГАЗ“-ка, напълнил торбата с мезета и два вида ракия — крушова и шльокавица от джанки и потеглили към сечището. Но нали било доста студено, а ден — дълъг пред тях, та решил да пийнат първо по глътка, белким им дойде ищах за работа. А дърветата били доста, че и дебели — трябвало бая сила да имат, за да ги качат в колата. Пък и като си помислел, че после трябва да ги сече и цепи…
Седнали на завет, извадил той шишетата и отворил торбата — скоро били заклали прасето, че нямало пари за фураж и носел мезета — каквито ти душа иска. Имало и пърлени кожички, и още прясна домашна луканка, и пръжки, и сланинка. Дръпнали по една-две, поразвеселили се, а бай Марин си спомнил нещо от една пиеса, забравил й името, но била единствената, която гледал. На театър повече не бил ходил. Та след няколкото „усти“ — така му казват, когато се пие на глътки от шишетата, защото бил забравил да вземе чаши, той взел да повтаря: „У гората вие вук, тате маа пръжки с лук“. Голям смях паднал, а на шишетата май вече им се виждало дъното.
И тъкмо се наканили да стават, че вече било обедно време, чули звънци. „Стоян нали наблизо живее — подсетил ги Иван ловджията — що не му се обадим, да видим как я кара, па да почваме да товарим“. Рипнала развеселената дружина и като превалили баирчето видели кошарата, над която се виел пушек, а в двора шетня се шетала. „А, добре ми дошли — провикнал се развеселен овчарят — баба ви е жива, щом на софра ни заварвате“. Като влезли в двора заварили стопанина и брат му, току-що заклали прасето, седнали края масата, а Бонка — жената на Иван, вече била запалила огън и турила големия тиган с мръвки на него. „Най-обичам мръвки на черен тиган — обяснил Иван — ама не такъв от модерните, как им казваха — тефлонови, а да си е почернял от огнището“.
И Бонка занареждала пред гостите свинско, туршия, сирене, извара, ябълки. И разбира се домашно вино…
Защо ли да разказваме по-нататък? Някъде привечер се вдигнали и запреплитали крака към сечището. „Много здраве — изпратил ги Иван, подсмихвайки се. — И се пазете от мечката, че наскоро й видях следите. Не знам защо не е заспала, а тия са най-злите. Обикаля кошарата, може и стръвница да е.“ „Да, бе, да — мислил си бай Марин, докато гонел пътечката, която все се кривяла пред него — мечка, ама когато ме няма“. Но все пак нещо го човъркало и да прогони издайническите си мисли току надигал шишето с вино. То на хората от моя край това им е навик — нахранят те, напоят или по-скоро „напият“ те, че и за вкъщи ти сложат.
И както си вървял начело на компанията, той съзрял нещо огромно и космато между дърветата — движело се, трошейки съчките под него и пръхтяло заканително.
„Мечката“ — ревнал с все сила, обърнал се назад и хукнал, но се подхлъзнал и се затъркалял по склона. Спрял се чак в ручея, който още не бил замръзнал. Само че не усетил освежителната баня, защото хем бил разгорещен от изпития алкохол, хем си ударил главата и изпаднал в безсъзнание. Така и не разбрал какво се е случило по-нататък.
А то било простичко, но колкото и да му го разказвали приятелите докато лежал в болницата, все не му се вярвало. Добре поне, че на другия ден, като изтрезнели, те се върнали на сечището и докарали дървата до дома му. Не било мечка — увещавали го те — а магарето на овчаря. Той го бил научил да му подава по коматче хлебец и така като си ходело наоколо то усетило миризмата на хляба, който не били докоснали. Та дошло добичето и тъкмо било наченало самуна, когато бай Марин го зърнал…
Ама как да каже на булката, че от магаре се е уплашил? Нали ще му пострада авторитета? И без това се изложил, че не докарали дървата същия ден. Затова постигнали мъжко споразумение. „Мечката беше, булка“ — разказвал единия, а другият пригласял: „Добре, че се отървахме. Ама и Марин я уплаши като изрева срещу нея“.
Булката на бай Марин било кротка и доверчива — повярвала и току повтаряла: „Добре, че си бил ти, та си спасил всичките“.
… Най-после дойде и неговият ред и той влезе да даде кръв за изследване. На излизане се обърна към мен: „Оттогава не съм пил, вече 20 години. Ама понякога си мисля дали това магаре не беше мечка? Иначе защо ще ми се е повредило сърцето, та се наложи операция да ми правят?“
Когато дойде демокрацията Петър Петров пръв си хвърли партийната членска книжка. Появи се, макар и по-отстрана на първия митинг, който го плашеше с ентусиазираните си викове, каквито на манифестациите не беше чувал, въпреки че не ги пропускаше. Терзания го мъчеха непрекъснато — а сега накъде?
Страх го беше да не загуби работата си, защото му оставаха малко години до пенсия. Пък и беше я започнал с партийно поръчение, заслужил си я е. Да, ама новият началник имаше други намерения, май… Но пък и човек не знае кой и докога…
Дотолкова се беше притеснил, че реши да се приспособи някак си. Още не можеше да забрави денят, когато насред площада го спря един бабаит от квартала и тихичко му просъска: „И да свалиш тая синя риза, нямаш право да носиш нищо в синьо!“. Оттогава той престана да минава през площада, щом зърнеше оня, едрия… А през лятото като отидоха на море с жена си, на плажа ходеше с една червена и една синя джапанка. За всеки случай, значи… На насмешливите подмятания смотолевяше: „Те другите две се скъсаха, та затова…“
Полека-лека стана по-смел. Не го съкратиха от работа. Вече беше пръв на митингите. После го включиха в подготовката на идващите избори. Той прояви небивал ентусиазъм в агитацията и когато новата му партия спечели естествено бе избран за общински съветник.
Сега мечтите му станаха други — гледаше все по-нагоре.
Само от време — навреме погледът му спираше на двете джапанки — синята и червената. Пазеше ги — за всеки случай…
Когато се роди Никола някаква врачка казала на майка му: „Това име не е за него, да го смените, че ще пати цял живот“. Сподели тя с близките си, но свекърва й се тросна: „Не може, дядо му се казваше така, името си е добро“.
Никола порасна едър и красив. И като в приказките срещна едно красиво момиче. Ожениха се. След година къщата се изпълни с радост — роди се Зорница. Тя беше най-доброто бебе. И най-красивото. И както казваха бабите в квартала — било погалено от Бога, защото имаше в черната си косичка точно над челото един бял кичур. Не плачеше, можеше по цял ден да лежи спокойно в люлката.
Никола работеше в един завод в града и вечер се прибираше уморен, но щастлив при семейството си. Една вечер не завари младата майка вкъщи. Беше изчезнала. Добри съседи му подшушнаха, че чули да се говори за нея — заминала била с някого за Гърция. Болката на младия мъж беше огромна. Един въпрос непрекъснато го терзаеше: „Защо?“ Не искаше да го разпитват и полека — лека се отчужди от хората, започна да пие — не в кръчмата, а сам, седнал край люлката на дъщеря си. За да има мляко за нея купи коза и след работа обичаше да я извежда на паша.
Един ден в гората намери малко конче. Имаше рана на едното краче и не можеше да се движи. Помисли, че е на дървосекачите, които смъкваха от месец с коне дебелите трупи до шосето. Потърси ги във фургоните наблизо, но те бяха празни. Не се чуваха глухите удари с брадва и воят на резачките. Бригадата си беше заминала.
Прибра Никола кончето, излекува го. Така продължи да живее — с грижата за детето. Често го вземаше на ръце и отиваше с него да нахранят кончето, което растеше и ставаше все по-красиво. Беше светлосиво, на черни петна, а когато тичаше гривата му се носеше като вълна след него. Нарече го Вихър.
Болката на младия мъж не изтляваше и той продължаваше да пие. Гледаше как бебето расте, как го следи с поглед. Но нещо започна да го тревожи — тя не реагираше, когато той й говореше, не се обръщаше при повикване.
Една вечер беше прекалил с чашката. Скара се с майка си, която все му натякваше, че се е занемарил и даже брада си е пуснал, че не се среща с никого. И все му повтаряше: „Детето нещо не е наред“. Когато реши да си ляга се блъсна в близкия шкаф, събори го и трясъкът от падането събуди цялата къща. Но не и детето. То спокойно си спеше. Колкото и да беше пиян, нещо прищрака в замъгления му мозък. И една истина спря дъха му. Дъщеря му не чува!
… Специалистите бяха категорични — детето е глухонямо. Сякаш камък се стовари върху главата на Никола. А майка му непрекъснато плачеше — тя си знаеше защо. Къде ли не води Зорница, но резултат нямаше. Може би като порасне, нещата ще се оправят — така му даваха надежда едни от докторите, други бяха категорични, че такава е съдбата му.
А детето проходи, стана на две, на три години. Разбираха се някак двамата — имаха си свой език. Но той все търсеше, питаше, четеше… Не може да няма изход. Мъката му намаляваше само когато отиваше при коня — той го побутваше гальовно с муцуна по рамото, поглеждаше го, търсеше бучката захар в ръката му.
Пресели се Никола в големия град, приеха Зорница в специализирана детска градина, а после — в училище за трудно чуващи. Така наричаха глухите, за по-благозвучно. А и вероятно да не се травматизират децата. Кончето оставиха на бабата. В празничните дни Зорница и баща й, научили езика на жестовете, разговаряха с часове. С нетърпение чакаха да дойде събота, за да навестят Вихър. За нищо друго не мислеше Никола, жените не го интересуваха. Само малката дъщеря запълваше нерадостния му живот. Тя и нейните картини — рисуваше непрекъснато и учителите често казваха, че има талант, че е роден художник.
Една вечер на вратата се почука. Отвори и онемя. Съпругата му стоеше, очаквайки да я покани. Отмести се, тя се втурна вътре. Видя Зорница, за миг се стъписа, после я прегърна, стисна двете й ръце и заговори: „Колко си пораснала и колко си красива. Дойдох да те взема. Имам толкова да ти разказвам. Аз съм майка ти. Живея в Гърция, в Солун. Мъжът ми е много добър, но си нямаме деца и много ще ти се радва. Той е богат, много богат, нищо няма да ти липсва. Нали ще дойдеш?“
Детето се опитваше да си освободи ръцете, да й отговори на своя си език, но тя нищо не виждаше и продължаваше да говори. Когато то се разплака, тя най-сетне го пусна. Едва тогава усети, че нещо не е както трябва. А Зорница се втурна към баща си и, плачейки, започна с жестове да му задава въпроси. Майка й гледаше втрещена как двамата разговарят. Усмивката слезе от лицето й, тя отвори уста да попита нещо. После разбра. „Не знаех“ — само това можа да каже, обърна се и вратата хлопна след нея. Този път завинаги.
Един ден Никола прочете статия, от която разбра само, че глухотата може да бъде преодоляна с вграждането на кохлеарен имплант. Това бил сравнително нов метод за лечение на глухота от звукоприемен характер. Хирургично се имплантират електронни импланти във вътрешното ухо. По този начин се постига частична или пълна поява на слуха. Всичко друго му беше непонятно.
И надеждата му се възроди с пълна сила. Хукна за пореден път из болниците. Подхвърлиха му, че това може да стане най-добре в чужбина, но трябват много пари. Отиде на село, продаде коня, изтегли и кредит от една банка и заминаха със Зорница.
Прибраха се след два месеца и първото нещо, което поиска момичето, бе да отидат при Вихър. Никола не й беше казал, че го е продал, за да осигури лечението й. Трябваше да обясни на детето, но знаеше колко обича четириногия си приятел и не беше посмял. Майка му нетърпелива ги чакаше на прага. Посрещна със сълзи в очите внучката си: „Добре ли си, момичето ми?“ То, чуло гласа й, вдигна поглед и кимна усмихнато. После хукна към конюшнята.
На другата сутрин баща й намери до възглавницата си поредната картина на своята дъщеря. На листа беше нарисувала белия кон — препускащ, с волно развята грива. А отдолу имаше три думи: „Обичам те, тате!“
Беше горещо лято и баща ми предложи да отидем с моята приятелка на почивка в родното му село. Родителите му бяха починали, но там живееше една негова леля — баба Божурка — дребничка, със сбръчкано, но винаги усмихнато личице. Приличаше на дивите ябълчици, които зариваха в сламата през есента и те колкото повече се сбръчкваха, толкова по-сладки ставаха. Тръгнахме две любопитни 12-годишни момичета да видим как се живее там.
Баба Божурка и дядо Сандо ни се зарадваха. Те нямаха деца и живееха доста самотни. Нагостиха ни с домашно мляко и сирене, отидохме да видим как ще издоят овцете и кравата, разходихме се из близките поляни и дойде вечерта. Баба Божурка направи качамак на огнището. След като се нахранихме стопаните решиха ние да спим в старата къща. Те отидоха в новата сграда навътре в двора, която още не бе достроена.
Легнахме в стаята, завихме се с тежката черга, тъкана от баба Божурка и вече се унасях под звуците на щурците, долитащи през отвореното прозорче, когато един особен звук ме стресна. Погледнах към Ели, но тя вече спеше дълбоко. Чух една тежка въздишка и дрънчене на верига. Въображението ми веднага заработи. Какво се случваше?
Представих си как някой отмества плочата на широкия комин и се спуска по веригата над огнището. После бута вратата на нашата стая и влиза… Крадец!? Разтреперана се завих през глава с миришещата на нафталин черга и се притаих. Колко съм стояла така не знам, но свита на кравай най-после съм заспала…
На сутринта вратата се отвори и чух гласа на баба Божурка. „Айде, деца, ставайте, ще ви водя на градината. Голяма жега беше нощес, ей. И на кравата й беше жега, хем я бех вързала отвън, под прозореца. Цела нощ е гонила мухите“.
Спомних се дрънченето на веригата и тежките въздишки на моя „крадец“. Отметнах чергата от лицето си. Нощницата ми бе мокра от пот, а всички мускули ме боляха. Досрамя ме да споделя какво съм преживяла. Баба Божурка сигурно щеше да засмее: „Бабините гражданки“.
Другото „премеждие“ се случи години по-късно. Пак в същото село и пак в дома на баба Божурка и дядо Сандо. Вече бях омъжена и за тях бях чула, че са осиновили едно от порасналите момичета на свои роднини, което наскоро последвало своя годеник в близкото село. Веднъж двамата дойдоха вкъщи — да ни видят и да напазаруват, защото на другия ден беше голям християнски празник. Под огромно вековно дърво в тяхната ливада имаше оброк и всяка година те даваха курбан за здраве.
Много по-късно вече разбрах, че в нашия край има много такива оброци и поне едно на 3–4 семейства се включва със свой дял в курбана. Напоследък това става като няколко фамилии участват със средства, а една от тях поема организацията. И сигурно е твърде лаически така да си го обяснявам, но си мисля, че светците са били единствената надежда на бедните планинци и те така са се молили за тяхната помощ и подкрепа.
В онези години все още се отглеждаха животни в почти всеки дом на село, затова двамата старци бяха решили да заколят агне и ни поканиха и нас на курбана. За моя съпруг това беше нещо ново и решихме да отидем.
Когато пристигнахме на другия ден животното вече беше заклано и месото вреше в два огромни казана в близост до потъмнелия от времето кръст. Прииждаха жени и всяка носеше по нещо, което дослагваха в казаните. Докато навалицата очакваше свещеника, който щеше да освети курбан чорбата, научихме доста неща от хората наоколо. За разлика от черквата, където ходеха предимно жени, тук имаше и много мъже, много младежи и деца. Може би защото курбанът се правеше в хубаво, слънчево време, беше и почивен ден и цялата обстановка предполагаше срещи с хора, отдавна несрещани. И сладките приказки, и вкусната курбан чорба привличаха все повече хора…
Научих и нещо ново. Дърветата в района на оброка не бивало да се секат, освен ако е за курбана или за църквата. Ако някой посегнел на такова дърво, за да си пали печката вкъщи, лошо го чакало. Това сподели много възрастен мъж като ни показа един сакат човек, който едва беше докретал, опрян на двете си патерици. Дядото си спомни как неговият баща отсякъл такова дърво преди години. На него нищо не се случило, но момчето му се родило сакато…
Дойде отецът, отслужи водосвет за здраве, поръси със светена вода казаните с вече готовата курбан чорба и миряните наоколо. После на всеки беше сипана паничка от нея, а някои си носеха и съдове за вкъщи. Засвири и музика…
Привечер се прибрахме в къщата на дядо Сандо, препълнени с впечатления и доволно уморени. Докато старците изпратят дъщеря си и другите гости, ние се разходихме из двора. На едно място видях красиво цвете с твърди бодливи листа, което приличаше на каменно. Впечатли ме с това, че растеше върху една изсъхнала „питка“ от говежди тор. Тогава си спомних за „премеждието“ с кравата от моето детство и със смях го разказах на своя съпруг. Без много да му мисля, грабнах цветето с намерение да си го изпрося от баба Божурка.
Настаниха ни да преспим в новата къща. Тя си беше все същата както при първото ми идване. Не бяха смогнали да я достроят, сега се надяваха това да стори зетят им. Легнахме, но сън не ме хващаше. И колкото и да е невероятно, тишината ме плашеше. Не се чуваше преминаващ влак или кола, нямаше звук от телевизор или силен говор. Дори и кучетата и совите не се обаждаха. Само високите буки наоколо тихо шумяха.
Съпругът ми спеше спокойно и аз реших да изляза на двора. Луната беше огромна и пълна и навън беше светло като на зазоряване. Излязох в полутъмното преддверие. И тогава видях нещо, което ме смрази. То висеше на една от гредите, разперило ръце. Викът замря в гърлото ми. Някой се беше обесил! Отстъпих назад и голата ми пета се заби в „каменното“ цвете, което баба Божурка ми беше подарила. Заднешком, куцайки отворих вратата на стаята и попаднах в прегръдката на мъжа ми, който се беше събудил от шума. С треперещ глас му пошепнах какво съм видяла. Той се позасмя, хвана ме за ръка и ме поведе навън. Когато очите ми свикнаха със здрачината видях, че на гредата се полюшваше… агнешката кожа. Преди да си легне дядо Сандо я беше опънал на пръчки и сложил да се проветрява и съхне…
А „каменното“ цвете оцеля. Посадих го в саксия, сложих му и малко оборски тор. Много години след това като го погледнех се усмихвах на „развинтената“ си фантазия… Какво пък, може и писател да стана…
Купонът траеше вече 2–3 часа, но никой от танцуващите не се уморяваше. А най-много — Ивета. Тя е приятна, слаба и нисичка на ръст жена на около 40 години. Попитах от къде е и коя е, защото ръководителката на групата ни беше предвидила за спане в една стая. Аз бях сама, тя — също и бе естествено да не разделя другите — семейства, приятелки или приятели. Екскурзията щеше да продължи и утре. Цял ден бяхме обикаляли из Велико Търново и се чувствах доста уморена. Затова отидох да си легна.
Събудих се, когато Ивета се прибра на пръсти. Набързо се пъхна в леглото, но вече не можах да заспя. Тя също, затова се разговорихме. От дума на дума стигнахме и до по-лични неща. Не знам защо, но хората обичат да споделят с мен, сигурно събуждам доверие или съм просто добър слушател. И този път станах свидетел на една семейна драма. Само че жената разказваше така, сякаш не се отнасяше за нея — дали беше надживяла всичко, дали беше го разказвала много пъти, но разказът й звучеше гладко и спокойно.
… Като повечето момичета на село се омъжила много млада. Родила се и дъщеря й. После строили къща, захванали се да гледат животни. По-скоро тя се грижела за тях, защото съпругът й пътувал на работа до столицата и се прибирал късно вечер. А в почивните дни какво по-напред? Така Ивета, здраво овързана с грижите за детето и животните, постепенно през годините забравила, че иска да учи медицина. Само че нещо скоро й напомнило за лекарската професия.
Тръгнала по болници, наложила се операция на единия бъбрек, залежала се. И тогава Андрей, мъжът й, един ден се троснал: „На мене болна жена не ми трябва“. Събрал си дрешките и напуснал общия им дом, съграден с толкова труд и лишения. Не отишъл далече — само на втория етаж, но на долния не слязъл през следващите десетина години.
А Ивета била изписана от поредната болница с думите: „Яж и пий каквото ти се иска и се разхождай повече“. И тя тръгнала да се разхожда щом свършела с грижите около порасналата вече дъщеря и козичките, към които била много привързана и не пожелала да ги продаде. Разхождала се по пътя от махалата, където живеела, чак до жп гарата. Всеки ден изминавала 5-те километра. В началото — с проходилка, бавно и трудно, после — с бастун, след това започнала да увеличава километрите. Срещали я съседите, поглеждали я съжалително — колкото била слабичка преди, сега съвсем заприличала на дете.
Така минали пролетта, лятото, есента… Жаждата за живот й помагала, хваната здраво за нея тя укрепвала с всеки изминат ден. Съпругът й не я забелязвал. Виждала тя, че води разни жени на втория етаж, но се молела само детето да не разбере. Не се развели официално, на него му било безразлично, а тя се страхувала, че ще я изгони от къщата, макар че са я строили заедно. Чувала смях и музика, пиянски викове почти всяка нощ. Сърцето й в началото се свивало, после престанала да изпитва болка от поведението на Андрей.
— Свекърва ми ме подкрепяше и ми помагаше — разказваше Ивета. — Тя не одобряваше това, което правеше синът й, но ме съветваше всичко да си остане вкъщи, да не говорят хората. Но те виждаха и чуваха. А дъщерята побърза да се омъжи на 17 години, но останаха със зет ми да живеят при мен. През годините аз оздравях напълно, започнах работа в близкия цех и когато ме поканиха на първата екскурзия из страната не отказах. Сега ходя на всички екскурзии. Пропуснала съм много и искам да видя повече. Обичам и да танцувам, и да пея.
„А мъжът ти?“ — попитах, очаквайки я да живее с някоя друга жена, я да е заминал на някъде. „Вкъщи си е — сподели Ивета — с дъщерята се грижим на смени за него“. Доловила въпросителния ми поглед, тя продължи: „Преди 5 години се разболя от паркинсон. Ама не му треперят ръцете като на някои, а има моменти, в които се сковава целия, нещо като дълъг спазъм. Та ние двете го обслужваме. И ни тероризира ако не отидем на минутата. Сега ще се схвана и ти ще си виновна — вика и почва да ругае“.
Телефонът й звънна, въпреки късния час. Беше дъщеря й — да каже, че всичко е наред.
Обърнах се към жената от съседното легло: „Извинявай, ама ти май си го обичаш този Андрей?“. „Не — категорична беше тя — той ме предаде, когато имах най-много нужда от неговата подкрепа“. „Тогава защо…“ — не довърших въпроса си, а тя рече простичко: „Мъж ми се води все пак, човешко е“.
Млъкнахме и Ивета скоро заспа. Какво ли ще сънува — мислех си. Дали следващата екскурзия или следващия концерт на нейната фолклорна група. Или козичките? На другия ден щях да я помоля да попее. Бях я чула в автобуса на идване — гласът й беше дълбок, плътен и в народните песни, които пееше, се говореше за луди-млади, за вечерни срещи и седенки, за обич — споделена или несподелена. Няма да я питам дали е щастлива — понякога щастието е в дори в това, че си жив. Или в чувството, което едно хоро те кара да скочиш и в очите ти да заиграят слънчеви зайчета…
Скараха се навръх Коледа, на празничната маса. Старият Иванов и сина му Николай — представител на посттоталитарното поколение, както обичаше да се определя сам. И то за какво — как едно време според бащата имало ред и дисциплина навсякъде и как сега още в училище всеки си прави каквото иска, а децата само в телефоните си гледат, вземат дрога, бият се и… Иванов реши да разкаже един спомен от своето време, за да докаже колко е прав в разсъжденията си…
… В първия учебен ден второкласникът Коко се върна разплакан и когато родителите му се прибраха от работа ревна още по-силно: „Мамо ма, забравили сме за шипките…“ Плеснаха се бащата и майката по челата. До края на седмицата детето трябваше да предаде 5 кг от този плод, а бяха забравили.
Миналата година след неуспешен опит да наберат нужното количество в двата почивни дни по баира наблизо, някой ги подсети да отидат на пазара в окръжния град. Там бабички с шипки колкото щеш. Та купиха тогава 10 кг и Коко беше пръв в класа.
В сряда Иван Иванов, бащата на Коко, който беше шофьор на автобус, позабави едно връщане от големия град и отиде на пазара. Този път бабичките от околните села бяха продали шипките още сутринта. Не улучи и в четвъртък, и в петък. И когато се прибра жена му го посрещна с упреци: „Не мога да затворя канцеларията и да хукна за шипки. Само ти ще свършиш тази работа. Напрегни си мозъка и измисли нещо“.
А Коко ронеше сълзи, защото Горанчо вече бил предал 15 кила, Грациела — 20. Да, ама на Горанчо дядо му бил горски някъде в планината, а на Грациела баща й бил директор на консервния комбинат, та…
В събота семейство Иванови взеха автобуса за най-близкото село. Но и там имаше деца и предвидливи баби, каквито те нямаха. За двата дни, изподрани и скарани, успяха да наберат 5-те килограма. Но Коко трябваше да бъде пръв в класа!
В неделя вечерта се проведе семеен съвет. И тъкмо когато Коко отново заговори за Горанчо, който…. Иванова подскочи: „Чакай, бе, Иване, ти нали имаше някаква леля в Чирпан. Пиши й да ни прати“. Съчиниха писмото, само дето бяха забравили как се казва лелята, та започнаха със „Скъпа лельо…“ Накрая извадиха албумите и изровиха някаква снимка, на гърба на която Иван пишеше: „Аз и леля Фанка 19… г.“. После продължиха да умуват.
В понеделник на бюрото на Иванова имаше надпис: „Удостоверения се издават само срещу кило шипки“. А Иванов, като изчака да се постопли към обяд, спря автобуса на баира по време на един курс и се обърна към пътниците: „Така и така — каза им — ако не искате да ме чакате 2–3 часа да бера, помогнете ми. И вие сте родители“. И те го разбраха и се юрнаха из трънаците.
Във вторник, макар и със закъснение, Коко предаде 25 кг шипки. Беше пръв в класа. В края на седмицата леля Фанка пристигна на гости с цяла кошница. Иванова свари мармалад от тях и Коко занесе един буркан на учителката.
— А, стига, бе — разсърди се сега Николай. — Кой ще ме накара мен да хукна из гората? Нали е демокрация…
— Ами като е демокрация, купувай си чай от манго и витамин С на хапчета. Щото вече няма кой да бере шипки. А липовия чай знаеш ли как го берат едни хора? Режат клоните или цялото дърво, после свалят всичкия цвят на земята и с лопати, барабар с боклука го ринат в чувалите — продължи кавгата баща му.
И като не се разбраха, сипаха си по още едно уиски. Накрая стигнаха до консенсус — като е демокрация, който иска да бере шипки, който не иска да не бере…
Решиха да си направят сватбеното пътешествие до морето. Щяха да пътуват с колата на неговите родители. Емил беше взел книжка наскоро, но имаше самочувствието на добър шофьор, защото беше карал на полигона доста време. А и му се искаше като млад съпруг да се покаже на Петя. Набързо събраха багажа и на сутринта потеглиха. Всичко мина добре, пиха кафе по пътя, почиваха, отбиха се в един-два от градовете, през които минаваха. Беше им весело. Това беше първото им семейно пътуване и искаха то да бъде неповторимо. И то наистина стана такова, само че много години след това си спомняха за него и с голяма доза угризение.
… Някъде към Бургас навлязоха в неремонтиран участък с доста дупки и минути след това колата поднесе. Бяха спукали гума. Емил спря колата на близката отбивка и с огромна изненада установи, че резервната гума е останала в гаража. Беше я извадил от багажника, за да намести огромния куфар и после забрави да я върне обратно.
Постояха под палещите лъчи на слънцето час — два през които звъняха многократно на „Пътна помощ“, посдърпаха се кой е виновен, установиха, че дори да имат лепенки не могат да залепят гумата и млъкнаха. След още час решиха да помолят за помощ някой от водачите на преминаващите коли. Но никой не им спря, а вече се здрачаваше…
Най-накрая един автобус намали и шофьорът, явно впечатлен от отчаяните им физиономии, се подаде на прозореца: „Какво, закъсахте ли нещо?“. Те обясниха, оплакаха се, че седят тук от часове, че са гладни, че не си носят дори и вода за пиене. Той се усмихна: „Трябва да си довърша курса, вие ме чакайте, ще се върна да ви помогна…“
След час наистина дойде със собствената си кола, изкара от багажника някаква гума, сложи я на мястото на спуканата и като разбра, че младото семейство дори и хотел не си е резервирало, рече: „Хайде да ви водя на гости у дома. Предупредил съм съпругата си, тя ни очаква“.
Спогледаха се Емил и Петя. Какъв друг избор имаха, освен да преспят гладни в колата? Човекът, около 45-годишен, представи се като Цонко, им вдъхваше доверие. Кой в тези времена ще ти дойде на помощ и дори ще откаже парите, предложени за услугата? Явно е добряк. И потеглиха след него…
Вече по тъмно пристигнаха в квартал „Меден рудник“. Когато видяха бараката, пред която спряха двете коли, двамата „пишман пътешественици“, както сами се определиха, се притесниха. Къде бяха попаднали?
Шофьорът побърза да ги успокои: „Не се безпокойте. Тези бараки са на фирмата. Аз преди година се разведох, оставих апартамента на жената и детето. Наскоро се нанесох тук с Надя, тя е кондукторка. Оженихме се и сега събираме пари за жилище“.
Надя ги посрещна радушно. Беше хубавица, поне с 15 години по-млада от мъжа си, с огромни топли очи, в които имаше някаква стаена болка.
Нагостиха ги, те разказаха от къде са и че са студенти по медицина. И когато очите на Петя почти се бяха затворили, Цонко стана от масата: „Хайде, тръгваме за Слънчев бряг. Ще ви водя на заведение“. Гостите отказаха, но той настоя, качиха се четиримата в неговата кола и към полунощ вече бяха в пищен бар с танцьорки…
Някъде към 4 ч. сутринта се върнаха. Цонко беше пил доста и караше колата по осевата линия, за да не попадне в канавката. И през цялото време пя и рецитира свои стихове, а на няколко пъти започваше: „Ще ви моля аз за нещо… ама утре“. Надя повече мълчеше, явно се притесняваше от софийските си гости. Утрото ги събуди с аромат на топли мекици. Надежда отново се бе проявила като отлична домакиня. Цонко поведе Емил към бараката в съседство, в която имаше всичко, за да отвори един сервиз. Залепи спуканата гума, подари на Емил куп резервни части за колата и отново отказа да вземе предложените му пари. После го погледна, поколеба се, накрая доста притеснен попита:
„Нали казахте, че сте от София и че сте студенти по медицина? Ние си имаме проблем. Тя, Надя, много иска да си имаме дете, но нещо не се получава. Аз, ще си призная като мъж пред мъж, затова се разведох, защото се оказа, че детето не е мое. Бившата жена ми каза. Не знам вината в мен ли е. Вие можете да ни помогнете, познавате толкова професори там. Все пак столицата си е столица. Казаха, че може само с инвитро, ама то не ставало ей така…“
Трогнат от почти изплаканата му изповед Емил обеща да помогнат. Методът „инвитро“ по това време все още не се прилагаше масово, специализираните клиники се появиха доста по-късно. Обеща и взеха телефония номер на Цонко, за да се обадят като уредят нещо. Когато се сбогуваха Цонко разказа на двете жени за идеята, като премълча някои от споделените с Емил подробности. Надежда просветна в очите на Надежда.
В еуфорията на първата си съвместна почивка на море, в лекциите, които ги затрупаха след това, Емил и Петя позабравиха обещанието. А когато в късната есен провериха каква е процедурата за прилагане на метода „инвитро“, решиха да се обадят на Надя и Цонко. Само че телефонният им номер просто се беше „изпарил“.
На другото лято отидоха в „Меден рудник“. На мястото на бараките се издигаше жилищен блок. Обиколиха всички входове, звъняха на куп врати, но никой не познаваше семейството на шофьора. Тръгнаха си с чувството за огромна вина. Бяха дали надежда на една жена да стане майка и се провалиха. Какво ли беше станало с гостоприемното семейство?
Десетина години по-късно веднъж, докато се ровеше в градската библиотека, Петя посегна към едно томче със стихове. Привлече я името на корицата — Цонко Цонков. А когато обърна книгата, видя снимка на шофьора и съпругата му от „Меден рудник“. Между тях се усмихваше малко момиченце. Приличаше на Цонко, имаше и красивите очи на Надежда. Тя бе го прегърнала и също се усмихваше, а в погледа й грееше огромно щастие…
Макар и млада, Петранка имаше вече и внуци. Рано се омъжи — на 16, дъщеря й — на 17 и внуците се нароиха бързо, баба им още нямаше 40, когато се роди първото. Сега, докато буташе количката с най-малкото по улицата и си говорехме за какво ли не, изведнъж се засмя: „Ти помниш ли, сестра ти ми беше учителка в ІІІ клас. Тогава ми даваха по 10–20 стотинки за закуска и аз взех решение — ще помоля учителката да ми ги събира до края на учебната година, а после ще си купя плат за пола. Накрая тя ми ги даде и дори ми уши полата, много хубава стана.“
Спомних си това и още нещо. Стотинките не стигнаха за цип, та сестра ми го купи, подари й и една красива блузка. Така Петранка беше най-красивата на следващия първи учебен ден.
Сега, помъдряла от годините, жената продължи: „Аз на никого не завиждам за нищо. И никого не упреквам за нищо. Дядо ми, бог да го прости, беше умен човек и все ми казваше: Не говори против никого, не го сочи с пръст. Погледни си ръката — като сочиш с показалеца, виж следващите три пръста — те сочат към теб. Та значи когато критикуваш някого, първо виж себе си“.
Свих скришом юмрук с насочен напред показалец. Вярно, последните три пръста сочеха навътре, към мен. Умен човек, рекох си. Ама защо ли сега политиците, като непрекъснато размахват показалец едни на други, не го знаят? Пък и да го знаят, какво от това. Да дадеш акъл някому, да му посочиш (или да му измислиш) грешките е къде по-лесно от това да се вгледаш в себе си… И сигурно по-спокойно.
Реши да пътува за симпозиума през нощта. Може би щеше да успее да заспи и нямаше да усети как влакът ще я отведе до Варна. Катя поиска на гишето запазено място, а касиерката й каза: „Ако настоявате ще Ви дам, но през този сезон няма много пътници…“. Поиска и сега седеше на обозначеното място. В купето имаше само още един възрастен мъж, но той слезе след няколко спирки. Останала сама, Катя се премести до прозореца и затвори очи.
Когато влакът спря, вратата на купето се отвори, в него нахлуха свеж въздух и един приятен мъжки глас: „Извинете, ако Ви събудих…“. Но Катя почти не го чу, защото сърцето й прескочи един удар. Пое си дъх — този глас сякаш идваше от много далече, но беше до болка познат. Орлин, нейният Орлин…
После се опомни и докато сърцето й бясно препускаше, го погледна. Същите черти, същите очи. И усмивката беше като неговата. Така изглеждаше Орлин преди 25 години…
… Бяха млади, толкова млади. Тя беше на 17, а Орлин — на 19 години. Семейството му беше дошло отскоро в малкия град, където неговият баща оглави временно болницата. Събра ги сцената на самодейния театър. И чудото се случи — свети Онуфрий се влюби в ангелчето. Това им бяха ролите в пиесата. Той обожаваше дългите й коси и се разсърди, когато в навечерието на абитуриентския си бал тя отряза плитката си и я подари на своята баба. Старата жена я вплете в своята оредяла коса и сто пъти предупреди: „Когато умра да не ми слагате косата на Катето“.
С всяка среща любовта им ставаше все по-силна, а наближаваше времето, когато семейството на Орлин щеше да се върне в големия град. И докато се подготвяха за приемните изпити в медицинския университет решиха, че не бива да се разделят. Така назря и идеята тайно да се оженят, защото бе ясно, че родителите им щяха да я посрещнат „на нож“ — ще кажат, че са още млади, че им предстои следване, че има време…
Явиха се заедно на приемния изпит по биология и после вместо да поемат към жп гарата, хванати за ръце се отправиха към най-близкия райсъвет, както тогава се казваше. Посрещна ги жена на средна възраст, която се изненада от думите на Орлин: „Искаме да сключим граждански брак“. „Ама, деца, то за това трябват поне свидетели. Доведете ги след обедната почивка и ще ви оженим“. Тогава не бяха задължителни всички тези изследвания, които сега се изискват. Орлин и Катя се спогледаха. Неговите роднини живееха в София, но как да им се обади?
Тръгнаха по „Леге“ и влязоха в една жилищна кооперация. На шестия етаж най-после им отвориха — младо брадясало момче с учебник в ръцете. Обясниха му, че търсят свидетели, той са засмя и хукна да доведе своя приятел.
Така в ранния следобед четиримата се озоваха отново пред усмихнатата служителка. Тя започна ритуала, а около тях се завъртя някакъв фотограф, който щракаше непрекъснато с фотоапарата. Накрая Катя пое удостоверението за брак, тръгнаха си, но на вратата ги спря един глас: „Ей, младоженците, а кой ще плати снимките?“. Половината от спестените пари отидоха при фотографа. После, на улицата, се извиниха на двамата студенти, че сега нямат възможност да ги поканят на празничен обяд, взеха им адресите с обещание да се чуят…
Първата спирка бе в Централна поща, откъдето изпратиха две телеграми с еднакво съдържание: „Оженихме се. Отиваме на село“. Когато родителите им ги получиха малкият град вече знаеше новината. А младото семейство си купи от някакво бюро в центъра на София билети за нощния влак, после влезе в един ресторант и с останалите пари си направи пиршество с… кренвирши. До тръгването на влака просто се разхождаха, пеша стигнаха до гарата, защото нямаха с какво да платят билетите в трамвая.
Най-после малко преди полунощ влакът потегли, а те — гладни и притеснени, се сгушиха в един ъгъл на препълнено купе. Когато се зазоряваше стигнаха до желаната гара, но се оказа, че трябва да се качат на автобус, за да стигнат до селото. Орлин реши да обясни на кондуктора на автобуса защо нямат пари и че ще платят като пристигнат, но когато двамата се изправиха пред него, той изгледа продължително Катя и махна с ръка: „Качвайте се, после ще се оправим…“. На няколко пъти Орлин го подръпваше за ръкава, когато той минаваше край тях и късаше билети на пътниците, но той все казваше „После, после…“.
Слязоха в малкото селце, кондукторът дойде при тях: „Хайде да ме запознаеш със сестра си…“ — подшушна той на Орлин. Младоженците най-после разбраха защо се бяха возили без билети. Смутено му обясниха ситуацията, а кондукторът се разсмя и със съжаление рече: „Е, честито. Това да ви е подаръкът от мен“.
Хванати за ръка, двамата тръгнаха към къщата на дядо Стоян. Отдалече приличаха на две провинили се деца. Катя — с нейните 45 килограма и пъстра рокличка, а Орлин — не повече от 60 кг, с риза с дълъг ръкав (не носеше с къс ръкав, защото ръцете му били много тънки, според него) и омачкан панталон. Изглеждаха доста умърлушени. Какво ли щеше да стане?
Дядото ги посрещна на двора. „Добре ми дошъл, сине. А кое е това момиче?“. „Булката, дядо“. Засмя се старецът, повика баба му, поканиха „децата“ да закусят и Орлин им разказа цялата история.
След няколко дни баба Катерина замина за малкия град. Трябваше да уговори дъщерята и зетя да приемат младоженците. Та те бяха официално женени. А и вече беше обикнала Катя като свое дете. Нито една от внучките й не носеше нейното име и сега с удоволствие се обръщаше към нея: „Кате, това…, Кате, онова…“. А момичето бе научено да уважава възрастните хора, дори ръка им целуна. И то искрено се привърза към баба Ката, тичаше да й помага във всичко.
Така в края на седмицата, когато се връщаха от селската чешма с две дамаджани вода, Орлин и Катя спряха смутени на портата — в двора се виждаше колата на родителите му. После всичко стана лесно — прегръдки, усмивки, богата трапеза, приготвена от баба Ката и младоженката и… на път за малкия град.
… Момчето в купето отвори сака и извади дебел учебник. Остави го на седалката, когато телефонът му звънна: „А, Катенце, сестричката ми, кажи на татко, че съм взел учебника му по патология. Ще се готвя за следващия изпит по него“.
Когато излезе в коридора да продължи разговора, Катя се взря в полуотворения учебник. На гърба на корицата беше написано името „Д-р Орлин Близнашки“. Под него имаше широка ивица, направена с черен маркер. Тя знаеше какво има под нея. Някога бе написала собственоръчно „Д-р Катя Близнашка“. Сърцето й отново прескочи и тя затърси валидол в чантата си.
Мислите й трескаво запрепускаха през петте години, когато бяха семейство. Нямаха време за деца, завършиха, започнаха работа. Виждаха се само вечер, ако нямаха нощни дежурства. После се появи една медицинска сестра, след нея още една…
„Не Ви ли е добре?“ — попита синът на Орлин. Д-р Близнашка вече бе сигурна, че това е той. Тя бе сменила фамилията си, когато се разведоха с неговия баща, но пациентите й и досега я наричаха така. „Добре съм“ — отговори тя, а в ума й се оформи един въпрос — защо бившият й съпруг бе кръстил дъщеря си с името Катя? Не можа да си отговори. Не искаше да признае дори и пред себе си защо и тя бе решила синът от втория й брак да носи името Орлин.
„Добре съм, вече съм добре“ — усмихна се и затвори очи. Не й се спеше, просто не посмя да погледне в големите му красиви очи, наследени от таткото. Страхуваше се как ще реагира сърцето й. Знаеше само, че, когато се докосне до спомена, ударите му стават неравномерни…
Не знаеше от колко време седи, вперила поглед в една точка. Може би часове, а може би дни? Всички те се бяха слели в едно сиво, равно, непонятно за сърцето?… нищо. Бавно се изправи и отиде до чешмата. Дълго пи, но водата нямаше никакъв вкус, просто преглъщаше. И в един миг в съзнанието й изплува истината, жестоката болка я преряза. Сви се на кълбо на дивана и си пожела да умре…
… Животът на Виолета и Марин беше като на много семейства в последните години — напрегнат и несигурен. Той беше безработен от доста време, тя работеше на две места. Всъщност работеше в шивалнята, но не помнеше откога не бе получавала заплата. Затова през вечер чистеше входовете на два блока. Парите не стигаха, синът им Велизар от доста време беше по болници и с дъщерята се редуваха да го гледат. Той беше на 26 г., а вече имаше нужда от трансплантация на бъбрек. Хемодиализата не беше достатъчна.
Преди половин година Марин получи инсулт и си отиде още не навършил 50. Виолета се стегна — трябваше да живее заради децата. Стачката в шивашката фабрика доведе до закриването й. Старите заплати така и не получиха. Ася — дъщерята, напусна университета. И двете се успокояваха, че е временно. Тя започна работа като продавач-консултант в големия град, а Виолета се нае да чисти още две входа. Събираха пари за операция на Велизар в чужбина. Но времето летеше, а нужната сума сякаш никога нямаше да бъде достигната.
И после лошото дойде. Бяха закъснели. Велизар последва баща си. Седмица по-късно Ася припадна зад щанда на магазина, след като не беше престанала от месеци да се оплаква от постоянно главоболие. Уж нерви, уж притеснение, но… Скенерът на главата беше безкомпромисен, ядрено-магнитният резонанс потвърди диагнозата…
И настъпи безвремие, в което Виолета не помнеше кога беше нощ, кога — ден. В съзнанието й останаха погледите на хората и тихото „горката“. И трите некролога, залепени един до друг.
… Виолета отвори очи, стаята се въртеше, а в гърлото й назряваше животински рев на отчаяние. Вече беше сама. Съвсем сама. Без съпруг и без деца. Сама…
„Вили“ — гласът на съседката прозвуча сякаш отдалече, макар че жената беше влязла и сега стоеше до нея. Нямаше какво да каже. Всичко бе казано, а всеки опит да вдъхне някаква надежда на почернената майка срещаше неистов отпор. „Какво да направя за теб?“ — попита все пак жената до нея. „Нищо не можеш да направиш“ — каза го почти безгласно, а отчаянието блъскаше в главата й. „Нищо…“.
Безвремието най-после свърши след три месеца на агония. И причината бе едно момиченце — мургаво, с тъмни косички и огромни черни очи, някъде на около 3–4 години. То се замота един ден в краката на Виолета, която крачеше безцелно по поляната край ромската махала. „Ти коя си?“ — попита жената. Детето я погледна обидено, че не го познава: „Шашка съм“. „Шашка ли?“ — смая се Виолета. „Не…, Шашка съм“. Тя помисли и реши, че вероятно момиченцето има говорен дефект и се казва Сашка. Когато спомена това име, момиченцето радостно закима с глава. После си поговориха за буболечките, които щъкаха по земята, а тя намери бонбон в чантата си, забравен кой знае откога.
„Сашке, как си дошла чак дотука? — млада ромка с двама близнака в ръцете и издут от следващата бременност корем се показа зад една къща в началото на махалата. — Прибирай се веднага, баба ти само с тебе ли ще се занимава?!“
Сашка се завтече към нея, а Виолета тръгна за своя дом. Следващите дни тя продължи разходките си по поляната. И все очакваше да види момиченцето, което с доверчивото си усмихнато и мърляво личице й действаше като лекарство. От срещата с него сякаш й стана по-леко.
Видя го отново в града съвсем случайно. Възрастна ромка го водеше за ръка и му се караше, от големите му очи се ронеха сълзи. „Сашке“ — завтече се Виолета към тях. Бабата ядосано се обърна: „Какво искаш? Откъде познаваш детето? Не съм го довела да проси“ — заоправдава се тя. Явно я помисли за служителка от социалната служба, защото продължи: „На главата ми са още 12. Баща й и майка й хванаха света, отидоха в Испания да работят и ми я оставиха още като бебе. Не слуша, ще я дам на държавата, тя да я гледа“ — и повлече плачещото дете по улицата.
Една мисъл бавно узря в главата на Виолета. И след 2–3 дни осъмна в ромската махала. Разпита за бабата с 13-те деца, но тук многодетни бяха всички семейства. Не можа да я открие и разтревожена се прибра. Ами ако изпратят детето в дом? Отиде пак, обиколи всички бараки и я видя. Сашка идваше отнякъде, стиснала един хляб, а босите й крачета меко тупкаха по улицата. „Сашке“ — повика я тихичко и детето се обърна, позна я, усмихна се. „Има ли бобони жа Шашка?“ Този път Виолета се беше подготвила и й подаде с удоволствие пакетчето.
Тръгна с момиченцето. Стори й се зачервено и като докосна челцето му усети, че има температура. В бараката завари куп деца, още две бяха болни. „Шарка, всичките ще я изкарат“ — каза бабата, а Виолета попита имат ли личен лекар. Нямаха и тя позвъни на свой познат лекар, който я посъветва как да постъпи.
След седмица дойде отново. Сашка вече беше добре. Разговорът с бабата не беше много дълъг. Очевидно възрастната жена беше го решила и потвърди желанието — и своето, и на родителите на момиченцето, да го дадат в дом за изоставени деца. Там, в Испания, синът и снахата си били родили вече две деца, не искат да се връщат в България.
Виолета отиде в „Социални грижи“. Процедурата се оказа много дълга, проточи се с месеци, но накрая решиха да й поверят Сашка и тя стана приемната й майка. Детето дойде при нея в опустялото й гнездо с желание — вече се познаваха, то усещаше, че жената го обича и отговаряше със същата неподправена обич. Домът на Виолета сякаш грейна.
А когато една вечер Сашка плахо я нарече „мамо“, Виолета плака за последен път. Приласка детето до себе си, взирайки се в екрана на телевизора. Един певец пееше позната песен, но тя чу само думите „…светът е за двама“. Стоеше, притиснала нежно момиченцето и мислеше, че и отсега нататък няма да е лесно. Но изтерзаната й душа беше умиротворена… А дали щяха да й разрешат да го осинови официално според нея не беше важно. Сърцето й вече бе осиновило Сашка.
Синът на дядо Митър я чакаше на спирката и преди да се качи, за да отиде на работа в града, я помоли да навести баща му. Още беше сумрачно — автобусът тръгваше от града в 6 ч. и веднага се връщаше, но жителите на селото бяха ранобудни — слизаха от баирите, понесли още топлото, току-що издоено мляко, за да го предадат в млекопункта и мнозина изчакваха лекарката. Кой да си премери кръвното, кой да се оплаче от настинка или болки в кръста. А някои просто да й кажат „Добро утро“.
Прегледа няколко пациенти и тръгна за махалата на дядо Митър. Наскоро той бе изписан от болница след продължително лечение и имаше нужда от контролен преглед. Стъпваше по пъртината, която беше прокарал младият мъж на слизане и се радваше на снега, затрупал шипковите храсти и боровете наоколо.
Скоро се показаха и първите къщи, а тази на дядо Митър беше най-крайната. Посрещна я баба Магда. Прегледа възрастния човек и се разговориха. Вглеждайки се в лицето на стареца, лекарката долови нещо познато. Спомни си, че преди ден — два беше посетила един друг възрастен човек — дядо Мито от Долната махала. „Ама вие да не сте братя с дядо Мито?“ — попита тя. Старецът стреснато я погледна, после сложи пръст на устните си: „Сме, не сме, ама — трай си…“
Младата жена нищо не разбра, но усети нещо недоизказано и замълча. Когато си тръгна, старият човек се обърна към жена си: „Я тури на докторката от печения боб…“ Лекарката отказа, не се бе случвало да яде боб на закуска, но домакинята отвори фурната на печката, обяснявайки: „Ти да не помисли, че с фасул искаме да те гостим? Ние така му викаме на дребния картоф…“
После напълни джобовете на д-р Иванова с топли печени картофчета, изпрати я до портата и доверчиво сподели: „Ти не го слушай стареца. Цело село знае, че с Мито са братя, ама тия неща не се казват. Да не мислиш, че на село не е като в града? Майката на Мито била много хубава и бащата на моя човек искал да я вземе, ама не му я дали. Тогава се оженил за свекърва ми, ама за любовта пречка нема. Така Митър и Мито се родили по едно и също време. После, няколко месеца по-късно, майката на Мито се удавила. Случайно ли, нарочно ли — кой знае? А и реката била придошла… Баща й, заедно с цялото си семейство, се изселил чак в Айтоско. От срам и от мъка…“
„А детето? Защо не го е взел?“ — попита лекарката. „Не го поискал — обясни баба Магда. — Отгледала го една далечна роднина тук в селото. Случват се такива работи…“
Докторката, както я наричаха тук, тръгна по обратния път в преспите. Картофчетата в джобовете топлеха ръцете й. Мислеше си за неведомите пътища на любовта. И за още нещо, по-прозаично — че ако срещне вълк няма да се уплаши. Просто щеше да го помисли за куче… Скоро слезе на шосето и закрачи към здравната служба. Чакаха я още пациенти…
След седмица дядо Митър я навести в кабинета. Да си премери кръвното и да й даде нещо. Оказа се купичка с туршия от дребници — малки диви круши, които иначе са тръпчиви, но сега бяха много вкусни. Правеха я в този край. „Вземи ги, докторке — настоя старецът — брали сме ги заедно с Мито есента.“ — И той доверчиво се усмихна на младата жена, с която бе споделил най-после голямата си тайна…
Виждах Тони всяка сутрин към 7,30 ч. — минаваше забързано по улицата, бутайки ходовата част на детска количка, върху която бе привързано нещо като метална щайга. По-късно щеше да мине обратно по улицата, за да остави някъде събраното от контейнерите и да тръгне пак — този път в обратна посока. Носеше развлечени панталони, напъхани в чорапите и възголемичко яке, явно подарено от някого. Приличаше на повечето младежи от ромската махала, които в последните години са доста елегантни, само по прическата — остригана глава и само горе на темето имаше кичур, който се спускаше почти до яката. Винаги беше сам, за разлика от другите деца и млади хора, които се движеха на групички, говореха на висок глас и ръкомахаха или припяваха някоя мелодична песен.
Една сутрин се наложи да изнеса тежък кашон с отпадъци и като видях Тони го помолих да ми помогне. Той мълчаливо кимна, подхвана кашона и преди да го сложи в контейнера го отвори — да види има ли нещо полезно за него.
Когато решихме да направим пролетно почистване и да подредим тавана на къщата, се сетих за Тони. На другата сутрин го изчаках на портата и го попитах иска ли да ми помогне. Кимна и докато си мислех дали пък не може да говори, внезапно чух плътния му глас: „Сега или после?“ Реших, че е по-добре за него да направи първо своята обиколка и да напълни количката, затова му поръчах да мине следобед.
Дойде около обяд и преди да се захванем с почистването му сложих на масата чиния пиле с картофи и салата. Хранеше се като гладен човек — бързо, с големи хапки хляб. После изпи чаша вода и стана, готов да започне работа. „Подрани“ — заговорих го аз. „Имам часовник, ама не познавам числата. И да чета и пиша не мога“.
Вгледах се в момчето. Защо не е ходило на училище? Изглеждаше на 15–16 години, но беше дребен, по лицето му нямаше все още наченки на брада, а миглите му бяха като на момиче — дълги и извити. Имаше черни, огромни очи и матова кожа. Разчистихме непотребните вещи. Докато бяхме на тавана забелязах нещо, което ме озадачи. Тони взе една стара чанта, бръкна в нея, извади едно полуизхабено червило и попита може ли да го вземе. „Ти приятелка имаш ли?“ — попитах го, усмихвайки се доброжелателно. „Нямам никакви приятели — червилото си е за мен“ — беше отговорът. Срещнал въпросителния ми поглед, Тони се сконфузи и замълча. После, докато почивахме на чаша кока — кола, започна да споделя в началото някак забързано, а после по-бавно дълго стаявано признание. Явно имаше нужда да сподели усетил, че не му мисля нищо лошо.
„Ти не разбра, ама аз така искам — никой да не разбира. Аз не съм момче, а момиче. Дойдох да живея при леля, защото в София ме изнасилиха и сега си имам момиченце. Ама бях малка и ми го взеха социалните, че не мога да го гледам. Сега е в един дом. Аз като събера парички отивам при него, купувам му играчки. Ще си го взема като порасне. Не знам на колко години е, ама ходи. Аз и моите години не ги знам колко са. А се обличам като момче и се крия да не разберат, че съм момиче, защото ме е страх пак да не се случи същото, като преди. Ама ти нали няма да кажеш на никого?“
Потресена, дълго мълчах. Обещах най-тържествено, че няма да казвам на никого. Попитах Тони колко трябва да й платя за помощта, но тя притеснено обясни: „Аз парите не ги познавам, като отида в магазин давам колко имам и ми връщат или ми казват, че не стигат и аз купувам по-малко. Ние сме много деца и никой не е ходил на училище. Научиха ме само да се подписвам, че иначе не мога да получавам пари от социалните“.
Дадох й пари, подарих й едно ново яке от внучките, които дори не бяха го обличали, но през следващите дни така и не я видях с него. Един ден ми каза, че момчетата от махалата веднага й го взели и го продали, а тя нямало какво да направи.
Дълго време не минаваше по нашата улица. Срещнах Тони след време. Изглеждаше доста отслабнала и тъжна. Попитах я, а тя въздъхна с болка: „Како, дали са детето ми за осиновяване и вече го няма в дома. Била съм подписала, че се отказвам от него, ама като не разбирам? Не знам какво ще правя. Ти какво ще кажеш? Дали да взема да се оженя и да си родя друго дете? Много го обичах, како, ама ми го взеха… А аз му бях занесла много хубаво мече — казаха, че било за много пари. Дадох го на другите дечица, нали си нямат майка…“
Гледах Тони и не знаех какъв съвет да й дам. Беше избрала лесния път — да се омъжи и да си роди дете. После второ, трето…
„А не искаш ли да се научиш да четеш и пишеш? — рекох. — Тогава може и да си намериш работа. Защо да бързаш да се омъжваш?“
„Аз не бързам, ама другите момичета вече имат и мъж, и деца. Аз като остарея кой ще ме вземе? Защо ми е да чета и пиша, моята работа си ми харесва. Е, вчера си намерих на сметището чисто нови маратонки“ — вдигна крак да ми ги покаже.
В това време чух скимтене от количката. Видях малко кученце, свито в парцаливо чердже. Явно беше гладно. „Сега то ми е детето — каза Тони. — Ще го гледам, ама няма с какво да го храня. Но ако го оставя ще вземат да го удавят или утрепят“.
И Тони отмина, понесла в себе си една неразрешима дилема. Беше пак с развлечените панталони, напъхани в чорапите и в старото възголямо за ръста й яке. Само косата й беше пораснала, но не толкова, че някой да се усъмни дали е момче или момиче. Социален феномен, ще каже някой. А в това време по телевизията течеше спор между няколко събеседници. Единият специалист тъкмо обясняваше: От дебата около ратифицирането на Истанбулската конвенция изплува терминът джендър, преведен на български като „социален пол“. Според Конвенцията на Съвета на Европа терминът означава „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“.
Изключих телевизора. В края на улицата мернах Тони, която буташе количката с кученцето в нея към следващия контейнер…
Екскурзията до Москва беше награда. Иначе кой можеше да си позволи това пътуване с малките заплати, които получаваха в завода? Но бяха изпълнили една важна поръчка, за която получиха поздравления дори от министъра.
И така — 10-те работници от цеха с най-големите заслуги потеглиха. За някои това беше първото излизане извън България и много се вълнуваха. Екскурзията беше с влак, но въпреки това пътуването не им се видя нито дълго, нито тягостно. Първите дни в Москва им се сториха като приказка — бяха зашеметени от всичко видяно. А и руският език беше разбираем, така че не се чувстваха невежи и не търсеха помощта на екскурзовода на всяка цена.
На втория ден инж. Крум Малинов, който беше водач на групата, се обърна към всички: „Мнозина познават брат ми Стефан. Той е завършил тук руска филология и има много колеги и добри приятели. Канеше се още преди няколко месеца да идва. Когато им се обадил, те решили да му направят подарък — купили два билета за постановка в Болшой театър. Само че здравето му се влоши и той отложи пътуването си. Като тръгвахме ми каза да потърся Вадим за билетите и да отидем на театър. Днес ги получих. Кой иска да дойде с мен?“
Късната есен не беше най-добрият сезон и навън почти непрекъснато валеше дъжд. Но да влязат в Болшой театър изявиха желание мнозина. Решиха да теглят жребий. Падна се на леля Вера. Вечерта на другия ден тя се приготви, сложи си и обувките „Хъш пъпис“ — подарък от дъщеря й, която беше ходила на студентска бригада в Англия. „Мамо, това е световна марка“ — с гордост беше й казала тя, но бе подминала факта, че ги е купила на разпродажба.
После двамата с Крум излязоха. Беше вече тъмно, валеше, но тя беше нетърпелива. Качиха се в едно такси. Шофьорът — грубовата жена на средна възраст с мъжка прическа, се представи като Светлана. Заговориха и като разбра къде са тръгнали, тя изненадано и с известна доза завист възкликна: „Как така сте намерили билети? Аз пета година живея в Москва и колко пъти съм търсила, все няма“.
Настаниха се, Вера с възхищение попиваше с поглед красотата наоколо. Гледаха постановка на операта „Княз Игор“. Гостуваше някакъв известен певец, тя не запомни името му, но години след това, когато ставаше въпрос за опера, Вера сякаш чуваше гласа му.
Вживя се в действието, дори не пожела да излязат в антракта. Седеше на мястото си, опиянена от това, което ставаше на сцената и от обстановката в залата, приличаща на царски дворец. Крум й обясни, че операта е писана от композитора А. Бородин в продължение на 18 г., но през 1887 г. умира и тя е довършена от други композитори, а премиерата й е била в далечната 1890 г.
От постановката разбра, че става въпрос за похода на княз Игор срещу куманите, за неговото пленяване и успешно бягство. Възхити се и на любовта му към неговата любима Ярославна. Чувстваше се като в приказките — толкова вълшебно и завладяващо бе всичко, безкрайно различно от обикновеното й ежедневие.
Прибраха се в хотела отново с таксито на Светлана. Бяха я помолили да дойде след представлението и тя направи този жест за тях. Пожела докато пътуват да й разкажат какво са видели, кои са били изпълнителите, как изглежда отвътре Болшой театър. Подариха й програмата и малка кукла с българска носия. Разделиха се като приятели. А Крум направи още нещо — обади се на Вадим и го помоли да осигури, когато това е възможно, един билет за Светлана. Той обеща, явно имаше връзка с тези среди.
Разбраха се, Крум даде номера на неговия телефон на Светлана, а тя едва не се разплака от щастие. „Е, какво сега? Да дойдат хора от България и да ми осигурят билет за Болшой театър?“— дивеше се тя.
Доста коли се бяха струпали пред входа на хотела и се наложи последните няколко метра да пробягат тичешком под дъжда. Когато се прибраха, леля Вера събу мокрите обувки и ги пъхна в един найлонов плик. Малко я стягаха и през останалите дни предпочете да обикаля с маратонките.
Когато се прибраха в България едното й внуче беше болно от грип. Извади дрехите и подаръците от куфара и го бутна в килера. Бързаше, за да направи чай на детето.
Куфарът й потрябва след месец. Беше решила да отиде на лечение във Велинград — кръстът я болеше. Когато го отвори я лъхна неприятна миризма. Вътре намери плика с обувките. Огледа ги — по подметките им беше пораснал един сантиметър мухъл. Нали ги прибра мокри в Москва, а после беше забравила да ги извади! Какво ли не прави — изми ги с препарат, маза ги с какво ли не, но неприятната миризма остана. Жал й беше да ги изхвърли — все пак бяха подарък от близък човек. А и като всеки възрастен, свикнал на икономии, си помисли: „Изхвърлят ли се обувки, обути само веднъж?“
И най-важното — щом ги погледнеше, споменът за едно прекрасно преживяване се връщаше и тя въздишаше. Това беше единственото й посещение на опера и то не къде да е, а в Болшой театър!
Когато я донесоха в дома на Николай и Ралица, тя беше едва на 40 дни. Едно мъничко същество с големи топли очи, фина муцунка, пухкава опашка и невинния вид на катеричка. А козината й беше с цвят на канела. Досетихте се, че става въпрос за кученце. Шая е от породата померан и още от бебе кипеше от енергия. Направи куп бели докато порасне, но и двамата, а най-вече дъщеря им Емма, не можеха да си представят живота си без нея. Въпреки че лаеше за щяло и нещяло по цял ден. И особено ако я оставеха сама. Но всички я обичаха, а баба Рени, когато идваше или я отвеждаха в дома й, се отнасяше с нея като към любимо дете — с много любов и търпение.
Първата сериозна изява на Шая разстрои доста семейството. Един ден тя беше отишла в банята, която в момента се почиствала и любопитството я накарало да прояви интерес към дразнещата обонянието й остра миризма на препарат, с който били намазани плочките. Миг след това я заварили да търка ожесточено с лапи очите си.
Последва посещение на ветеринарната клиника, миене, мазане, лекарства… Размина се без последствия, но това бе първият й урок по самосъхранение.
Вторият урок дойде след няколко месеца. Един ден завариха Шая доста умърлушена, а в леглото й се въргаляше малко парченце от… чорап. Кученцето го беше изяло. И пак среща с ветеринаря, преглед, рентген, лекарства, наблюдение… До операция не се стигна, но притеснението беше изправило на нокти цялата къща. Шая разбра, че не всичко се яде.
И трети път кучето си намери белята. Отишли бяха на гости при приятели, които също имаха домашен любимец. Двете кучета се заиграха на терасата и в един момент превъзбудената Шая направи голям скок и, нали си беше дребничка, се шмугна между пръчките на парапета. Тялото й полетя от втория етаж и само опашката й се мярна, устремена надолу. Този път страхът скова стопаните й, едва можаха да изтичат със скъсени крака до двора. Тя беше паднала на тревата и не мърдаше. Опипаха я набързо — нямаше видими счупвания, нямаше кръв. И отново при ветеринарния, отново снимки и изследвания… Пак се беше разминала с най-лошото. Така Шая изглежда разбра, че високото е опасно.
Кучешките беди свършиха най-неочаквано след още една година. Промени я майчинството. Колкото и да беше дребничка, тя роди не очакваните три, а 5 „шайчета“ — бяха колкото мишлета, безпомощни и слепи. И в началото, и когато започнаха да щъкат из апартамента тя беше като орлица — зорко ги следеше с поглед, не допускаше почти никого до тях, дори не искаше да излиза на разходка. Ревниво ги пазеше. Хранеше ги, а самата тя почти не посягаше към храната си. И дори престана да лае, само ръмжеше заплашително, ако някой, освен хората, на които имаше доверие, посегнеше към рожбите й.
После малките започнаха да „изчезват“ едно след друго. Тя усещаше, че нещо лошо се случва, ставаше неспокойна и още по-грижовна към останалите си деца. Когато остана само едно решиха да я отделят от него, взеха я и заминаха за вилата.
Дотук добре. Но останала сама в стаята, Шая започна неистово да лае. Самотата, липсата на другите явно я плашеше. Лаеше продължително, пискливо. И без да я познава, човек можеше да усети тъгата и промъкващия се страх в отчаяните й опити да привлече вниманието. Когато две топли ръце я прегърнаха, Шая млъкна. Остана само тъгата в очите й.
Какво ли научи от този свой урок? Че животът не е толкова розов, колкото изглежда, че се случва да се разделиш с най-близките… Когато си тръгнаха към къщи Шая изглеждаше по-спокойна и примирена. Вероятно усещаше, че там няма да я чака последната й рожба, защото и тя беше поела своя собствен път. С много сълзи на радост едно момиче беше поело грижата за малкото. Шая беше пораснала и сякаш помъдряла. Явно бе стигнала до един извод — животът продължава…
Мариана беше пети курс студентка по философия в Софийския университет. И уж беше свикнала да се явява на изпити, но този бе най-тежкия и неслучайно в конспекта бяха изредени 104 въпроса. Подготвила се беше, имаше славата на „зубър“ сред колегите си. Но истината бе, че тя обичаше тази наука, знаеше много и дори професор Василев я познаваше и ценеше — нещо, което при задочното обучение не беше често явление. И въпреки това този път я беше малко страх.
Стана рано, изпи един горещ чай и хвана първия влак за столицата. Беше зима, влаковете често закъсняваха заради натрупаните преспи и Мариана реши да се презастрахова, за да се яви сред първите на изпита.
Така си мислеше, но не се получи. Оказа се, че в този ден щяха да се явяват на изпит и отложени от предишната сесия и пред вратата на професорския кабинет в 8 ч. вече имаше огромна група студенти, а продължаваха да прииждат още. По-оправните вече бяха съставили списък. В него явно бяха вписали и колеги, които тепърва щяха да дойдат, защото Мариана беше чак 44-та по ред.
Най-после професорът и неговите асистенти пристигнаха и изпитът започна. Първите двама излязоха умърлушени. „Маани, мааани“ — махна с ръка едната задочничка, което явно означаваше, че професорът я е скъсал. Така се получи и при следващите — само един от четирима беше успял. Паниката започна да се промъква в душата на Мариана и тя грабна първия от няколкото дебели учебници, които бе сложила в торбичката. След един час се оказа, че го е прочела наполовина, но нищо не бе останало в съзнанието й.
„Я, стига — скастри я Стефка — една от колежките. Тя беше съвсем спокойна, дори и цигара не запали, докато чакаше. — Не ми пука, все ще вържа тройката — довери тя. — Пред всеки изпит си вземам по едно хапче за успокоение и всичко ми е наред. Ако искаш да ти дам едно?“.
Отвреме-навреме вратата на професорския кабинет се отваряше и се появяваше или усмихнато или намръщено лице — досущ като театралните маски. Явно, изпитът щеше да се вземе трудно. „Той не се взема, а се дава“ — философстваше Стефка. Като я гледаше такава ведра, някъде към обед Мариана със свито сърце я попита: „Ще ми дадеш ли едно от твоите хапчета?“. Взе го, глътна го на сухо, че нямаше вода, а не смееше да се отдалечи, за да не изпусне реда си и зачака.
Най-после влезе. Професорът, който беше излязъл да си почине, тъкмо се беше върнал, за съжаление на повечето чакащи. Мислеха, че асистентите са по-ларж при оценяването. Момичето си изтегли билет, прочете въпроса — не беше от лесните, но тя знаеше, че знае. Още не помислила, дойде нейният ред.
„Е, колежке? — обърна се към нея се проф. Василев. — На семинарите показахте трайни знания. Говорете по въпроса“. Мариана го погледна. По-късно щеше да каже „тъпо“, но тогава не мислеше така. „Момент — каза — само да си спомня“. Възрастният преподавател я подкани още веднъж, усмихвайки се, но Мариана седеше неподвижно и усещаше, че в главата и няма и мисъл въобще, камо ли нещо от темата.
Явно, професорът изгуби търпение: „Я ме погледни, момиче“. Взря се в очите й и изненадан попита: „Защо зениците ти са разширени? Ти да не си пила нещо?“.
Мариана седеше на стола, усмихвайки се глупаво. „Една колежка ми даде хапче за успокоение“ — смотолеви накрая. „Виж какво — разгневи се професорът. — Ако не беше вземала другите си изпити при мен с отличен, щях да ти пиша двойката веднага. Излез, иди изпий една водка и след два часа се върни“.
Мариана стана и бавно се отправи към вратата. Не се притесни, май не й пукаше. Беше й все едно. Водка не посмя да пие, но погълна 2–3 силни кафета и вече привечер събра кураж да застане пред вратата. Повечето задочници, явили се на изпита, весели или тъжни си бяха заминали. Влезе, изтегли нов билет и неочаквано за нея наученото нахлу в съзнанието й. Макар и по-бавно, къде със запъване, къде с помощ от професора, отговори… за една измъчена четворка.
Когато тръгна към гарата вече беше тъмно, главата я болеше, празният стомах също. Притесняваше се, че вкъщи се тревожат за нея, но тогава все още нямаше джиесеми, за да се обади. Знаеше, че обикновено композираха влака на 13-ти коловоз. Купи си една студена баничка и се отправи натам. Зарадва се, като видя влака. Имаше 40 минути до тръгването му, той още беше тъмен, защото не бяха прикачили локомотива, но се качи. Краката не я държаха, а и беше доста студено. Още нямаше пътници, видя в едно купе жена с дете и за по-сигурно седна до тях.
По коридора премина мъж — на слабата светлина от лампата на перона видя, че е железничар. Той отваряше вратите на купетата, говореше нещо на висок глас и отминаваше, но Мариана притвори очи и не му обърна внимание. Минута след това се усети тласък — прикачиха машината, в купето светна и влакът потегли.
„Ама какво става — погледна Мариана жената срещу нея, която беше прегърнала заспалото дете. — Има още половин час до тръгването?!“ Излезе разтревожена в коридора, съседните купета бяха празни. Тръгна напред и видя гърба на железничаря в съседния вагон. Настигна го, а той се изненада. „Защо не си слязла, бе момиче?! Аз нали затова минах по всички вагони. Отиваме за депо «Надежда»…Този влак се изтегля, за да пристигне вашия…“
Докато говореха влакът набра скорост. „Не бой се, там ще слезете“ — опита се да я успокои железничарят, но не успя. Това беше последният влак в тази посока. Следващият е в 4 ч. сутринта… Върна се в купето и докато разказа на спътничката си в каква ситуация се бяха озовали, спирачките изскърцаха и влакът спря. Отвориха вратите, видяха, че тук нямаше перони. Първа скочи възрастната жена и потъна до колене в снега. „Леле, загубих си галошите“ — изплака тя, но пое детето и подаде ръка на Мариана. После затърси галошите си из пряспата.
Отнякъде се появи железничарят. „Това там е локомотивът на вашия влак — посочи той съседния коловоз. — Тръгва натам…“ И като видя умърлушените жени, се смили над тях. „Къде ще търсите трамвай тепърва, ще го изтървете и трябва да спите в чакалнята. А и с това дете…“. Отиде до локомотива, поговори нещо с машиниста и се провикна: „Хайде, той ще ви закара до гарата. Не е редно, но ще направи изключение“.
Нямаше време да търсят галошите, прегазиха дълбокия сняг и се качиха по стълбичката при машиниста — възрастен, благ човек, който им подаде ръка. „Ще спра на 200 метра от гарата, за да не ме видят началниците, че съм ви качил — рече. — Слизате и тичате към влака. Докато закача машината да сте вътре, не мога да ви изчаквам“.
Сигурно е било интересно да се возиш в локомотив, но Мариана тогава не го разбра. Дори не запомни как изглеждаше вътре. Преди гарата машината спря, те набързо слязоха и хукнаха по заледения перон към 13-ти коловоз. Възрастната жена тичаше трудно, защото чорапите й залепваха. Добре поне, че бяха вълнени, та сигурно не усещаше много студа. Момиченцето, макар и 6-7-годишно, явно разбра, че трябва да бързат и припкаше колкото можеше. Когато, задъхани, двете уплашени все още жени се качиха в първия вагон, оставаха минутки до тръгването на влака.
Локомотивът малко по-бавно от друг път се прикачи и свирна. Вагоните бавно се заклатушкаха, увеличавайки постепенно скоростта. Мариана отвори едно от купетата и влязоха вътре. Имаше двама пътника. Топлата вълна я блъсна в лицето, което беше здравата премръзнало и тя изведнъж се закашля. Дълбоко и продължително, без да може да си поеме дъх. Като болна от магарешка кашлица тя поемаше трудно дъх и от гърлото й излизаха хрипове. Двамата мъже в купето се спогледаха, видяха и как от замръзналите чорапи на спътничката й потече вода. Дали щяха да слязат на първата гара или нещо им се видя съмнително, но станаха и се изнизаха мълчаливо.
Когато най-после кашлицата се успокои, Мариана се свлече на седалката до прозореца и се сети за изпита. „Никога вече успокоителни!“ — обеща си тя. Доспа й се, но не посмя да затвори очи. Оставаше и да пропусне своята спирка! Опита се да се засмее и се обърна към момиченцето, което се беше гушнало в баба си. „Ти как се казваше?“. Но то вече беше заспало. А под краката на жената се оформяше локва. „Добре, че не беше сама — рече тя. — Нали аз бях до тебе, пазих ти страх“. Мариана нямаше какво да каже. Колкото и комична, случката си беше и страшничка…
В този дом цветята бяха на особена почит. Подаряваха се на празник и просто така — без повод. Когато семейството излизаше на разходка детето тичаше по поляните, береше огромни букети и усмихнато ги носеше на майка си. Понякога дълго се ровеше в тревата, за да открие най-красивото цвете. Често това беше просто клонче или житен клас, или красив есенен лист, но малкото момче беше щастливо, когато майка му го закичи в косите си.
В първия учебен ден първокласникът подари красива роза на своята учителка. А един ден преди коледната ваканция той радостно влетя в стаята: „Мамо, цъфнало е първото кокиче! Ти нали няма да се разсърдиш, ако го подаря на нашата госпожа?“
После детето взе кокичето, прибра в чантата книжката за своето приятелче — бяха си разменили билетчета за коледни подаръци и тръгна на училище.
Привечер се върна тъжно и разстроено. С треперещо гласче започна да разказва: „Много деца донесоха подаръци и за учителките — саксии с цветя, лакове, парфюми. А Даниела й подари ваза. Като видя моето кокиче се разсмя: «Това ли ти е подаръкът?! Поне да бяха карамфили, че са с лъскава хартия и са по-скъпи». Отначало госпожа Иванова не искаше да вземе нейната ваза, струвала много пари, но Даниела се разплака и… Аз скрих моето кокиче и не го подарих…“
Момчето погледна майка си и изплака: „Мразя ги вече тези цветя, мразя ги!“.
А тя гледаше клюмналото дете и мислеше как амбицията на другата майка беше стъпкала едно цвете. И може би не само едно…
На моята любима учителка по литература
Когато разбрах, че моята любима учителка ще дойде на срещата на нашия випуск, в съзнанието ми бавно изплува един избледнял спомен, свързан с нея — споменът за кехлибарената огърлица.
… Това беше преди 50 години, нейният първи работен ден в нашето училище. Влезе, поздрави ни, а ние започнахме да се споглеждаме. Толкова млада и толкова хубава учителка! А когато започна урокът, забравихме всичко друго.
Дните бързо се занизаха. Уж еднакви, а всеки от тях носеше нещо ново. Заедно с нея тичахме в бурната нощ след Елка и викахме „Невесто!“, а вятърът отнасяше гласовете ни. Заедно изграждахме летище на високия хълм край града и в мечтите си стигахме звездите. Заедно рецитирахме и учехме граматическите правила. Бяхме артисти и тайно пишехме стихове. Тя се смущаваше от погледите на вече порасналите момчета, а ние, момичетата, се опитвахме да й подражаваме и желанието на много от нас бе да станем учителки.
… Беше в началото. Един ден почти всички отидохме без домашно. Бяхме на рожден ден и някой подхвърли, че ще го препишем в междучасието…
Тъкмо се бяхме навели над тетрадките, когато учителката влезе. Погледът й потъмня, но, без да казва нищо, притвори вратата след себе си. Когато звънецът удари и урокът започна, мълчаливо събра тетрадките и застана зад катедрата. А ние гледахме виновно. И сякаш натежала от нашите погледи или от свития на гърдите юмрук, изведнъж кехлибарената й огърлица се скъса и зърната се разпиляха из стаята…
Тази огърлица видях отново след десетина години. Вече бях учителка на нейния син. При едно посещение у тях детето доверчиво отвори малко чекмедже. „Всеки път — каза то — когато мама е доволна от своите ученици, нанизва по едно кехлибарче“. Видях познатата огърлица, а до нея имаше купчинка зърна. Дали първото, нанизано на дългата нишка, бе от изненадата, която бяхме подготвили преди десет години? Много мислихме как да спечелим отново доверието й и тайно организирахме празника на народните будители. Тогава още нямаше интернет и дълго се ровихме из библиотеките, за да открием неизвестни до тогава данни от техните биографии и творчество. Изненадахме и нея, и цялото училище.
… Много години изминаха оттогава. Косите й сигурно вече са побелели. Навярно не й е лесно без глъчката на децата в класната стая, без вперените в нея очи, без мириса на тебешир… Навярно животът й е поднесъл немалко радости, но и много болка и грижи. Както на всички нас, порасналите й ученици.
И понеже не може да има бивши учители, хората с нейната професия си остават такива за цял живот, сигурно често звънят на вратата й и малки, и големи ученици, и студенти. И навярно тя с удоволствие им помага.
Годините ни разделиха, но бих искала да пожелая на любимата си учителка:
Ако кехлибарените зърна отдавна са се свършили, при всяка твоя победа, при всяко спечелено детско сърце нанизвай на огърлицата кехлибарен есенен лист, кехлибарено зърно грозде. Когато усетиш доверчивата детска длан в своята или простичкото „благодаря“, казано с поглед, вземи и пръска от разтопения бакър на залязващото слънце и я вплети в огърлицата.
И тя ще се превърне в една топла пътека — една истина, една съдба, един живот…
Нощните дежурства в кардиологията не бяха никак леки. Затова повечето от сестрите лягаха за минути в дежурната стая облечени, колкото да им отпочинат краката. За Мария Петрова те бяха още по-трудни. Демокрацията я завъртя във въртележката си, започнаха масови съкращения навсякъде и изведнъж тя се озова на улицата. На 45 години и въпреки висшите си образования. Върна се към първата си професия на медицинска сестра и така се озова в отделението с около 100 болни. Тази вечер с нея дежурен санитар беше Васил — бивш преподавател. И той с висше образование. На шега, а някои и със злоба ги наричаха „интелектуалния екип“.
Някъде след полунощ тя приседна уморена на кушетката и посегна към кафето. На вратата се почука. „Сестро, на баба Велика й е зле“. Мария изтича по стълбите към втория етаж, където бяха женските стаи. Баба Велика тихо плачеше. „Какво има, боли ли те нещо?“ — попита сестрата и хвана ръката й, за да премери пулса. „Не ме боли нищо. Моля те, не се сърди, но ми е мъчно за Христо, затова плача“.
Сестра Петрова знаеше кой е нейният син — известен в зората на демокрацията с политическата си дейност свещеник, който не слизаше от екрана на телевизора. „Той е в чужбина, не съм го виждала много отдавна“ — продължи старицата. Мария погали ръката на баба Велика, седна до нея и се заслуша в думите й. Като сподели болката си, тя се успокои и неусетно заспа. А сестрата се прибра в дежурната стая, за да изпие отдавна изстиналото кафе.
На другата сутрин разказа на колежките си за случая, но изненадващо за нея две от тях избухнаха: „Какви са тия интелигентщини? Защо ги учиш така? Нито си психотерапевт, нито поп. Утре и нас ще ни вика за няма нищо“. Усмивката на Мария се стопи. Грубата действителност си беше казала думата… За пореден път…
— Хей, момче, ще си изкривиш очите с това гледане! — гласът прозвуча някак внезапно и грубо и хората в трамвая за миг се стреснаха. После любопитните погледи се насочиха към младежа и неговата спътничка. Малко преди това бях забелязала момчето. Стиснало билет в ръка, то бе заслонило девойката от напиращите във всички посоки пътници и предано я гледаше.
— Не се прави на отнесен, ами си продупчи билета — продължи с наставленията си един чичко с кожено яке и пълна торбичка с ябълки. Младежът се смути и си перфорира билета, а момичето си показа картата за пътуване. Но хората наоколо само това чакаха, за да излеят гнева си от блъсканицата. Те бяха предимно възрастни, младите предпочитаха собствените си коли и в краен случай — метрото.
„Учителите, учителите са виновни. Зле ги учат“ — надигна отново глас чичкото. И като се тръшна на една току-що освободена седалка, извади ябълка, изтри я в якето и шумно захрупа. „А, и интернет е виновен“ — допълни друг. В дъното на трамвая се изправи едър човек, с много татуировки и обръсната глава. „А, бе, вие що не си…“ — започна той, но явно се отказа и млъкна. Май реши, че не си заслужава за такава дребна работа да се разправя със старците…
Коментарите продължаваха под сурдинка. А виновникът за свадата обясни, че е забравил и като не издържа, извади няколко билета и ги перфорира, за да докаже, че наистина не е имал намерение да се вози гратис. „Глупак — обади се едрия млад мъж с обръснатата глава — половината тук сме без билети, ти ли си най-добрия? Я попитай оня с ябълките редовен пътник ли е?“.
Влюбената двойка не издържа и слезе на следващата спирка, а чичкото с ябълките притихна.
Внезапно трамваят спря. Пътниците замърмориха, а ватманът се подаде през прозореца и завика: „Другарко Иванова, госпожо Иванова, качете се“. На тротоара стоеше дребна възрастна женица с избеляло палто и недоумяващо го гледаше. Тъй като той продължаваше да я кани, а трамваят отзад сърдито дрънчеше, тя пристъпи по-близо. Усмивка разхубави лицето й, то светна подмладено. „Младене, ти ли си? Младен Петров от 11-а“ — уверено допълни тя. Ватманът, човек на около 50, пак я подкани: „Качете се, нека Ви повозя. Да видите, че и от мене стана човек“. „Но аз не отивам в тази посока, момчето ми“ — топло отвърна жената. После, не устояла на сърдечната покана, се качи и трамваят набра скорост. А ватманът се обърна назад: „Това е любимата ми учителка. Ако не беше тя…“. Пътниците мълчаха, някои се усмихваха. Може би на спомена за някоя своя учителка.
След няколко спирки двамата се сбогуваха и тя слезе, за да се качи на трамвая в обратната посока. Какво ли бе направила за своя ученик навремето, така и не се разбра. Никой не попита ватмана. Дори и чичкото с ябълките, който гледаше с възхищение след старата учителка. А тя — мъничка и почти незабележима, стоеше на спирката и се усмихваше.
И двамата избягваха този разговор. Тя — защото все още се надяваше, той — защото се страхуваше. Не от скандал, познаваше добре жена си и знаеше, че тя няма да крещи. Страхуваше се от очите й, от мъката, стаена от месеци в тях.
Разговорът дойде съвсем ненадейно, след като дълго бяха мълчали пред телевизора, преструвайки се, че гледат някакво предаване. А след като започна вече не можеше да спре. По едно време съпругът стана: „Ще отида да потърся цигари“. Но в 2 часа през нощта в малкия град нямаше отворено заведение. Старият пенсионер, който страдаше от безсъние, му даде половин кутия при срещата им на улицата. И без това се канел да ги отказва.
… Трудните думи за раздяла бяха казани, подът под краката на младата жена беше престанал да се люлее, а разговорът се въртеше на едно и също място. Като пеперудата, която беше влетяла по някое време в стаята и упорито се стремеше към светлината на лампата, правейки кръгове около нея.
Прозорците просветляха и слънцето, събудено от птиците, обагри хълма. В стаята беше сумрачно. Може би от това лицата и на двамата бяха сиви. Въздухът също беше сив, навярно от цигарите. Пеперудата лежеше мъртва на масата.
Вратата се отвори и в стаята влезе малкият им син. Приличаше на родителите си, имаше косите на майката и очите на бащата. И името им беше съвсем „тяхно“ — Любомир. Когато се ожениха приятелите им подхвърляха: „Как искате да живеете — в любов и мир или в мир и любов?“ Мира и Любо се усмихваха щастливо на каламбура.
Детето отиде до прозореца. Слънцето вече бавно се изкачваше по своя вечен път, уверено, че утре пак ще мине по него. „Мамо — обади се Любомир. Много обичаше баща си, но напоследък той все закъсняваше, все нямаше време за него. — Нали казваше, че татко е весел, защото има слънчеви точици в очите си — продължи детето, а те го гледаха неразбиращо. — Мамо, подай ми слънцето. Искам да го поставя на масата. Нали тогава ще стане по-весело!“
Слънчевите точици в очите на баща му ги нямаше, а майка му безмълвно заплака. Детето уплашено ги гледаше, седнали в двата края на масата. То беше едва петгодишно и не знаеше, че сам, човек не може да достигне слънцето.
Обичам стария дом, покрит с още по-стари плочи, кротко полегнал в падината под високия хълм. Старият бял дом, който всяка пролет измазваха с вар, а най-отдолу слагаха синя ивица. Имаше една такава синя глина отсреща по склона на планината и водата, която извираше там, беше прозрачно синя. Старият дом отдалече приличаше на кораб в плитки крайбрежни води. Накъде плуваше толкова години? Навярно към бъдещето на хората, които живееха тук…
… Бавно пропява вратата и аз прекрачвам дървения праг. Казват, че всеки дом има своя аромат. Този ухае на топъл хляб, на дюли и на нещо свое, родно, неуловимо. Вдигам поглед нагоре. Търся слънцето. Може би защото прозорчетата са малки, на тавана има слънце. Истинско. Старият резбар е вложил в него цялата си топлина и сега то огрява одаята. То и китеникът. Не зная как е по-вярно — китеник или губер. Повече ми харесва „китеник“, защото когато баба ми го е тъкала, е китила снопче след снопче разноцветни конци. Цялата си мъка и надежда е вложила в него. Затова е с черен фон — като нейната вдовишка болка или като земята, която също е била болка. Пламват из него алените цветове на редките радости, грабват очите зелените листа на надеждата, стоплят жълтите отблясъци на огнището, плахо надничат късчета небе, меко просветват дъхави преспи…
Отпускам се на китеника и усещам неговата ласка. Ръцете ми сякаш галят стръкчета трева — мека и жива. И сякаш чувам тъжния зов на един кавал, който сега кротко лежи на раклата. Затварям очи. И запяват лазарки на двора. Надалеч се разнася гърленият вик на коледари, звънва сребърно котле на водника, глухо потропва разбоят, меко шумолят стъпките по пода. И тихо се ронят думи, легенди…
Изправям се, поглеждам китката чемшир, оставена тук отколе за здраве и излизам. „Със здраве“ — отеква в съзнанието ми древният поздрав.
Навън ме посреща клоните на старата круша. Листата прошушват за сбогуване, а аз тръгвам по пътеката към града, понесла една обич. Нея ще дам на синовете си и на техните деца. За да идват понякога в стария дом и после — още по-силни, да продължават пътя си напред. Към своето, към общото бъдеще…
Д-р Стефан Вакрилов се измъкна с пъшкане от леглото. Болеше го единият крак, имаше с години незаздравяваща рана в резултат на диабета, който го мъчеше от младини. Нямаше кой знае колко пациенти, но навикът му беше станал втора природа и всяка сутрин той беше буден още в 6 ч. Чудеше се как е възможно някои от младите хора да спят по много и по всяко време. За него сънят беше само необходимост, а дългото спане — просто загуба на ценно време, което можеше да се използва за нещо друго. Често беше питал своя племенник дали е виждал изгрева на слънцето. „Май не съм — отвръщаше той. — Ама какво толкова? Слънце като слънце“.
Как да му обясни? Опита и се отказа. Сега си смени превръзката и преди да отиде във ветеринарната лечебница, хапна набързо, взе си хапчетата и тръгна да направи обичайната си обиколка от два километра. Навлезе навътре в близката гора, възхищавайки се на красотата на разлистените дървета, през които се промъкваха първите лъчи на слънцето. Беше тихо, дори птиците все още рядко се обаждаха. Крачеше по пътеката и мислеше за вчерашния случай — бултериерът на съседа му беше нахапал дете. Първо него извикаха, а после линейка и полиция. Откараха малкия Сашко в болницата. Кучето беше прибрано и вързано от стопанина си, който се оправдаваше, че някой му е отворил входната врата. Наскоро бултериерът беше разкъсал един мъничък пинчер, който в желанието си да намери приятел се беше промъкнал при него през отвор в мрежата. В очите на ветеринаря кученцата от тази порода винаги му изглеждаха като миниатюрни сърнички и той много им се радваше.
Д-р Вакрилов, увлечен в мислите си, неусетно навлезе по-навътре в гората. Някъде встрани от пътеката дочу шум и му се мярна някакво животно. Приближи и неприятно чувство го жегна. Установи, че в тревата някак неестествено лежи сърничка. Рядко се мяркаха толкова наблизо до града, но явно нещо я беше привлякло. За съжаление си беше изпатила от допира до цивилизацията. На лекаря не му беше трудно да установи, че единият й крак е счупен. Приклекна до нея, тя се опита да стане, падна и го погледна с няма молба в очите. Не се уплаши, явно срещите й с човека не бяха чести или поне в него не виждаше враг.
Докторът я вдигна на ръце. Беше още малка, не тежеше много, но все пак трудно, с почивки я придвижи до лечебницата. Оперира и шинира крачето, постави я в бокса за пациенти, даде й храна и лекарство. После се обади в ловно-рибарското дружество. Знаеше, че отстрелът на сърни е забранен, но все се намираше по някой бракониер.
Така сърничката остана първо в лечебницата, а през почивните дни — в къщата на д-р Вакрилов. Свикна с него, сутрин тикаше муцунката си в ръката му, търсеше нещо вкусно. Обичаше да е близо до него, а той й говореше като на дете. Нарече я Марта.
Постепенно тя започна да тича наоколо. Докторът знаеше, че е време да я пусне в гората, но отлагаше. Беше се привързал към нея, а и раната на крака му се влоши напоследък. С какво ли не я маза, с какво ли не я връзва… Диабетът беше коварно заболяване.
И тази сутрин, вместо да направи обичайната си разходка, седна на пейката в двора и започна да превързва крака си. Сърничката любопитно го гледаше. После се отправи към оградата, промуши главата си навън и взе да пасе. Забелязал беше лекарят, че откакто можеше да ходи тя все натам се запътваше, независимо че той винаги й даваше прясна трева. И все на едно и също място търсеше нещо. Навярно си е харесала някоя от дъхавите билки наоколо.
Каза си „билка“ и любопитството му надделя. Куцукайки, се доближи до оградата. Там, скрито под едно храстче, забеляза растение, което не му беше известно. Помисли, взе едно-две листа и като седна отново на пейката наложи с тях своята рана. „По-зле няма да стане — рече си. — Може пък да помогне. Животните имат нюх за тези неща“. На другия ден повтори, после потрети… След седмица кракът му изглеждаше по-различно. Раната беше започнала да се затваря и вече се покриваше с коричка.
Една сутрин лекарят отвори портата и тръгна към гората, а сърничката го последва. Не беше нужно да я води с въженце, тя припкаше радостно около него. Стигнаха до мястото, където я беше намерил. „Хайде, момичето ми — каза й той ласкаво. — Тръгвай си“. Чувстваше, че много ще му липсва, защото съпругата му беше починала, а деца нямаха. Знаеше, че тя щеше да е най-добре в естествената си среда и затова повтори гальовно: „Тръгвай, Марта. Време е“.
Марта го погледна неразбиращо, но той я побутна напред. Тя се обърна и явно инстинктивно почувствала свободата, затича напред. Преди да се скрие от погледа му спря, дълго го гледа, сякаш прощавайки се с него. После храстите се затвориха зад нея.
Д-р Вакрилов натъжен се върна вкъщи. Трябваше да пътува за столицата. Набра от листата на лековитото непознато растение — реши, че трябва да го покаже на специалистите и с лека крачка пое към гарата. Мислеше с благодарност за своята „лечителка“…
Селото се намираше в близост до известен туристически път по билото на планината. Често по него минаваха туристи и когато бяха най-уморени, първите къщи изведнъж се показваха зад баира. Влизаха в кръчмата на дядо Анко, искаха бира, но не отказваха и домашното вино. Уж носеха по нещо в раниците, но ароматът на приготвените от кръчмаря простички, но вкусни ястия ги привличаше неудържимо. Хората, които изминаваха поне веднъж този маршрут, често препоръчваха ресторанта на новаците.
Всъщност „ресторант“ е силна дума и не пасваше на малката кръчма. Но пък и дядо Анко нямаше нито амбиции, нито средства да я модернизира. Туристите я харесваха, защото беше автентична, а храната — от продукти, произведени в градините и кошарите наоколо.
И съселяните на кръчмаря често идваха тук. Като във всяко село те бяха над средна възраст, най-младият гонеше 65 г. Влизаха в кръчмата не толкова да пийнат нещо, а да се видят. Това им беше и клуб, и читалище, и здравна служба. И инкасаторите събираха вътре на хлад или на топло парите за ток и вода. Магазин също нямаха, пазаруваха веднъж седмично в града.
Ден преди Гергьовден дядо Анко реши да зарадва своите клиенти. Беше видял наскоро овчаря Марин — притеснен и загрижен. Той сподели, че жена му е болна и тръгват по доктори. Имал две агнета, едното ще го прави на курбан, ама му трябват пари, та ако иска Анко да купи другото за празника.
Взе кръчмарят агнето, видя му се дребничко и за всеки случай зареди и казанчето с боб. Майстор беше Анко на боба. Като войник беше готвач, колко пъти го е готвил не помни, но всички го харесваха.
На Гергьовден клиентите в кръчмата не бяха много. Туристи нямаше, а повечето от местните жители бяха вкъщи — посрещаха децата, пристигнали от градовете да ги видят през трите почивни дни. Малцината, дошли да обядват, естествено предпочетоха агнешкото. Казанът с боб остана.
На другия ден дядо Анко се замисли какво да го прави. Че е боб, боб е, но нали и той струва пари? Накрая измисли. Добави в яхнията масло, наряза прясна връзка джоджен, сложи казана на печката и зачака. Дойдоха няколко човека, попитаха какво ще им предложи за обяд, а той важно-важно рече: „Как какво? Боб по европейски“.
Напоследък в кръчмата доста се говореше за европредседателството на България, за европейските програми. Внуците на доста от пенсионерите бяха заминали „из Европа“, както казваха бабите и дядовците им, без да отчитат, че България е част от нея. Някои дори бяха ходили да ги видят, та „Европата“ не им се струваше вече далечна и непозната. Така че „новото“ ястие в неписаното меню предизвика интерес.
Позасмяха се клиентите когато им го сервира, не разбраха с какво се отличава от боб по български, но той беше вкусен, а и кой е казал, че на Запад не ядат боб? Само след час-два на казана му се видя дъното. Така и клиентите се нахраниха, и дядо Анко не беше на загуба.
Един ден късно следобед в кръчмата влязоха двама мъже, говореха си на някакъв чужд език. Дядо Анко ги посрещна, покани ги да седнат. Единият се оказа българин. Обясни, че приятелят му е французин, дошъл му на гости и тръгнали да видят красотите на България. Решили сега да си починат и да хапнат. Попита спътника си какво да поръчат, а той каза само „омлет натюр“.
Дядо Анко се притесни — какво е пък това? Ама не идваше да признае, все пак е готвач. „Не знам дали имам всички продукти“ — опита се той хитро да се измъкне. „Какви продукти, бе човек. Нали имаш яйца?“ — засмя се другият. За да не се изложи обаче, кръчмарят си придаде важност, сложи тигана на печката, пусна бучка масло и току се плесна по челото: „Аз трябва да сляза в мазето, че съм пуснал вино да се налива, та да не прелее. Ей тука има яйца, счупи ги докато се върна“.
Слезе по стълбата към избата, но не отиде при бурето, а се прислони до капака и скришом наблюдаваше какво ще стане. Видя как клиентът, който говореше български, сръчно разби яйцата. После се огледа не идва ли дядо Анко, изсипа ги в тигана. След минутка внимателно нави омлета в чиния. „Това било то омлет натюр. Яйца, ама по френски“ — рече си кръчмарят, напълни шише с домашно вино и го занесе на масата. „Е, това е от кръчмаря“ — рече.
После нави ръкави и направи още един омлет, обяснявайки, че яйцата са от щастливи кокошки, а маслото стопаните сами си го приготвят. Премълча пред чужденеца, че животните в селото са все по-малко и вече повечето от хората си купуват от магазина и яйцата, и маслото. А когато донесе и чиния с домашен суджук, клиентите съвсем се впечатлиха. Доволен остана и дядо Анко, че не се е изложил и че е научил нещо ново.
После той така се специализира в изпълнението на тази рецепта, че десетина жени дойдоха да го питат как ги прави тези пусти яйца, та мъжете им предпочитат да обядват при него, а не вкъщи. А той се усмихваше под мустак и отговаряше: „Майсторлък трябва булка, майсторлък…“
Мъжете пък, щом влизаха, от вратата подвикваха: „Хайде, дядо Анко натурай омлета“. „Не «натурай», а натюр“ — свиваше устни кръчмарят и слагаше тигана. А мъжете се засмиваха: „Брей, ти започна съвсем на френски да говориш“. И екваше дружен гърлен смях, а в кръчмата ставаше сякаш по-светло и по-топло. Сигурно беше от домашното вино…
Не казвай ти,
че любовта е птица —
страхувам се да не отлитне
тъй както птиците наесен
на юг откриват
свойто лято китно.
Не казвай ти,
че любовта е песен —
страхувам се да не потъне във забрава
тъй както е със повечето песни,
изпяват се и нищо не остава.
И все пак,
ако тя е птица
то нека е от тези, скромните,
уж сиви и незабележими,
от много обич със сърца огромни,
в родината да надделяват
страшни бури в тежки зими.
И все пак,
ако тя е песен
то нека е от тези силните,
запазени дълбоко във душите,
преминали през мелницата
на годините
и палещи огньове във очите!
Жадувам за нежност —
тъй както жадуват
цветята напролет
за влага и слънце.
Копнея за обич —
тъй както копнее
небето да види
посятото зрънце.
Как искала бих
да съм цвете в полето.
Ладия бяла
в море от пшеница.
Жетварка случайно
да ме намери,
косите си буйни
с мен да закичи!
Как искала бих
да съм зърно пшенично —
от земните пазви
навън да покълна,
към слънцето топло ръце да протегна,
простора с мирис на хляб да изпълня…
Копнея за нежност,
за обич и слънце —
метличина синя,
пшенично зрънце…
Припява старинната ракла
и в собата грейват слънца.
И ширват се тучни ливади,
проблейват вакли стада.
И мирис на дюли се слива
с дъх на билки и рози.
И ниви безкрайни полюшват
класове с цвят на смола.
От слънцето праскови галени
руменеят както момите от свян.
Една селска черга,
а в нея е
кът от мойта родина събран.
Задъхано крачиш
по стръмна пътека,
изгубена сякаш
сред клонести буки.
И стъпките чуваш
в такт със сърцето —
отмерват секунди,
отмерват минути.
Само снегът —
като захар
на едри кристали,
покорно застинал
простенва в краката.
Проблясват из него
слънца, засияли
с безброй цветове на дъгата.
За миг се поспираш,
уплашено сякаш —
тъй тиха и бяла
мълчи планината!
И крачите заедно
рамо до рамо
само ти, слънцето
и тишината.
А после погалваш
пътеката с поглед.
Тя — толкова близка
и топла, човешка,
запазила малките
стъпчици детски
и стъпките бащини, тежки.
И става ти весело,
бодро запяваш,
забравяш дори и умората.
Доверчиво подаваш
ръка на пътеката
и тя те повежда към хората.
Дойде в съня ми някак си внезапно,
но чакано вече цяла година.
Запя любимата ни песен
и кашлицата спря,
и треската отмина.
Защо дойде? — попитах с поглед —
Да ме пожалиш или за болестта?
Усмихна се и се стопи във мрака
отиде си в безкрайността…
… Отмина треската
и кашлицата спря.
Заспах, прегърната от спомена
за теб, за нас, за песента.
В сърцето ми завинаги остава
една любов, една мечта…