Стивън Кинг – Маймуната

Маймуната

Щом Хол Шелбърн я видя, когато синът му Денис я измъкна от плесенясалия кашон, бутнат чак под стрехата на тавана, у него се надигна такъв ужас и такова отчаяние, че за миг си помисли, че ще изкрещи. Той вдигна юмрук към устата си, сякаш да натъпче вика обратно… и само се закашля в шепа. Не го забелязаха нито Тери, нито Денис, но Пити веднага се огледа, обхванат от внезапно любопитство.

— Ех, че хитро — каза Денис с уважение. На самия Хол вече рядко му се отдаваше да предизвика такава интонация у сина си. Денис беше на дванадесет.

— Какво е това? — попита Питър. Той пак погледна баща си, преди очите му да залепнат за нещото, което брат му беше намерил. — Какво е това, татко?

— Маймуна, бе, безмозъчен — каза Денис. — Ти не си ли виждал маймуна?

— Не наричай брат си безмозъчен — каза Тери съвсем автоматично и започна да разглежда един кашон с пердета. Бяха лепкави от мухъл и тя бързо ги пусна. — Гр-р-р.

— Може ли да я взема, татко? — попита деветгодишният Пити.

— Откъде накъде? — извика Денис. — Аз я намерих.

— Моля ви се, момчета — каза Тери. — Заболява ме главата.

Хол почти не ги чуваше. Маймуната лъщеше в ръцете на големия му син и се хилеше по обичайния си начин. С тази усмивка тя бе населявала детските му кошмари, населявала ги бе, докато…

Навън блъсна студеният вятър и с безплътни устни изсвири продължително в стария ръждясал улук. Пити пристъпи по-близо до баща си и очите му неспокойно пробягнаха по грубия покрив на тавана, от който се подаваха главичките на пирони.

— Какво беше това, татко? — попита той, когато изсвирването замря в гърлено бучене.

— Просто вятърът — каза Хол, като продължаваше да гледа маймуната. Нейните чинели, по-скоро месингови полумесеци, отколкото пълни кръгове в слабата светлина на единствената гола крушка, стояха неподвижни на разстояние тридесет сантиметра. Той добави автоматично — Вятърът може да свири, но без мелодия. — Изведнъж осъзна, че това е един от лафовете на чичо Уил и по кожата му премина тръпка.

Звукът се появи отново, вятърът се надигаше откъм езерото Кристъл продължително и провлечено, а после затихваше бавно в улука. Като че през пет-шест отвора някой издухваше студен октомврийски въздух в лицето на Хол — Боже, това място толкова приличаше на килера в къщата им в Хартфорд, че сякаш някой ги бе пренесъл тридесет години назад във времето.

Няма да мисля за това.

Но сега естествено не можеше да мисли за нищо друго.

В килера, където намерих тази проклета маймуна в същата тази кутия.

Тери се бе отдалечила, за да разгледа един дървен сандък с джунджурии, като вървеше патешката, защото стрехите се спускаха стръмно надолу.

— На мен не ми харесва — каза Пити и потърси ръката на Хол. — Ако Денис иска, мож’ да я ’земе. Тръгваме ли, татко?

— От духове ли те е страх, бе пъзльо? — попита Денис.

— Денис, я спирай — каза Тери разсеяно. Тя вдигна една тънка като пергамент чашка с китайска шарка. — Това е красиво. Това…

Хол видя, че Денис е намерил ключето на гърба на маймуната, с което се навиваше пружината.

— Недей!

Реакцията му излезе по-рязка, отколкото бе възнамерявал и без да разбере какво точно става, той бе изтръгнал маймуната от ръцете на Денис. Денис се обърна и го изгледа изненадано. Тери също бе хвърлила поглед през рамо, а Пити вдигна очи. За миг всички замълчаха, а вятърът изсвири отново, този път съвсем тихо, като неприятна покана.

— Искам да кажа, че сигурно е счупена — каза Хол.

Обикновено бе счупена… с изключение на случаите, когато решаваше да проработи.

— Е, нямаше нужда да я грабваш така — каза Денис.

— Денис, млъкни.

Денис премигна и за миг се почувства почти неудобно. Хол не му беше говорил толкова остро от много време. Откакто си бе загубил работата в Нешънъл Еъръдин в Калифорния и те се бяха преместили в Тексас. Денис реши да спре дотук… засега. Той пак се обърна към кашона и продължи да рови из него, но всичко друго бе боклук. Счупени играчки, от които стърчаха пружини и се ръсеше талаш.

Сега вятърът се чуваше по-силно, не свиреше, а бучеше. Таванът започна тихо да поскърцва, и звукът напомняше стъпки.

— Моля те, татко? — попита Пити, толкова тихо, че само баща му да го чуе.

— Да — каза той. — Да вървим, Тери.

— Не съм свършила тук…

— Казах да вървим.

Сега бе неин ред да погледне стреснато.

Те бяха наели две съседни стаи в един мотел. Същата вечер, преди десет, момчетата бяха заспали в стаята си, а Тери бе заспала в стаята на големите. Тя бе взела два Валиума в колата, по обратния път от къщата им в Каско. За да предпази нервите си от мигрена. Напоследък вземаше много Валиум. Това бе започнало по времето, когато уволниха Хол от Нешънъл Еъръдин. През последните две години той работеше за Тексас Инструмънтс — четири хиляди долара по-малко годишно, но все пак работа. Той каза на Тери, че имат късмет. Тя се съгласи. Компанията в Арнет е точно толкова хубава, колкото и компанията във Фресно, каза той. Тя се съгласи, но той си помисли, че щом се съгласява толкова лесно с всичко, сигурно лъже.

А той губеше и Денис. Усещаше, че момчето си отива, че получава преждевременна центробежна сила, сбогом, Денис, довиждане, страннико, беше ни приятно да пътуваме в един и същи влак с теб. Тери каза, че мисли, че момчето пуши марихуана. Понякога го надушвала. Трябва да поговориш с него, Хол. Той се съгласи, но още не беше говорил.

Момчетата спяха. Тери спеше. Хол отиде в банята и заключи вратата, после седна върху капака на тоалетната чиния и загледа маймуната.

Мразеше да се допира до нея, тази мека, кафява, мъхава козина, на места с протрити, плешиви петна. Той ненавиждаше усмивката й — тази маймуна се хили като негър, беше казал чичо Уил веднъж, но тя не се хилеше като негър или въобще като човек. Усмивката й беше само зъби и ако навиеш пружината, устните се раздвижваха, зъбите сякаш ставаха по-големи, ставаха вампирски зъби, устните се извиваха и чинелите се удряха, тъпа механична маймуна, тъпа, тъпа…

Той я изпусна. Ръцете му се тресяха и той я изпусна. Ключът тракна на плочите на банята, когато удари пода. В тишината, звукът му се стори много силен. Тя му се хилеше с мътните си, жълтеникави очи, кукленски очи, пълни с идиотски блясък, месинговите й чинели бяха застинали в готовност да удрят в такт с марша на някой оркестър от ада. На долната й част имаше печат ПРОИЗВЕДЕНО В ХОНГ КОНГ.

— Ти не може да си тук — прошепна той. — Аз те изхвърлих в кладенеца, когато бях на девет години.

Маймуната му се ухили.

Отвън, в нощта, черната чаша на вятъра разтърси мотела.

Братът на Хол, Бил и жена му Колет ги чакаха в къщата на чичо Уил и леля Айда на следващия ден. „Да ти е минавало някога през ум, че една смърт в семейството е наистина гаден начин за възстановяване на семейните връзки?“ го попита Бил с лека усмивка. Той беше кръстен на чичо Уил. Уил и Бил, шампионите на родеото, обичаше да казва чичо Уил и да роши косата на Бил. Това беше един от любимите му лафове… Като този, че вятърът може да свири, но без мелодия. Чичо Уил беше умрял преди шест години и леля Айда живя тук сама, докато почина от удар миналата седмица. Съвсем внезапно, бе казал Бил, когато се обади, за да съобщи на Хол. Сякаш би могъл да знае, сякаш някой би могъл да знае. Тя бе умряла сама.

— Да-а — каза Хол. — Минавала ми е тази мисъл.

Разгледаха къщата заедно, родния им дом, в който бяха израсли. Баща им, моряк от търговския флот, просто бе изчезнал, сякаш бе изтрит от лицето на земята, когато бяха малки. Бил твърдеше, че смътно си го спомня, но Хол нямаше никакъв спомен от него. Майка им бе умряла, когато Бил беше на десет, а Хол — на осем. Леля Айда ги беше довела тук с автобуса от Хартфорд и тук бяха израсли, оттук бяха тръгнали в колежа. За този дом бяха тъгували. Бил бе останал в Мейн и сега имаше стабилна адвокатска практика в Портланд.

Хол видя, как Пити се отдалечава към къпиновите храсти, които се бяха оплели откъм източната страна на къщата.

— Не приближавай, Пити — извика той.

Пити въпросително го погледна през рамо. Хол усети как в него просто прелива любов към момчето… и внезапно пак си помисли за маймуната.

— Защо, тате?

— Там някъде отзад е старият кладенец — каза Бил. — Проклет да съм, ако помня къде е. Баща ти е прав, Пити — по-добре стой далече от това място. Тръните ще те декорират. Нали така, Хол?

— Така — каза Хол автоматично. Пити се отдалечи, без да погледне назад, после тръгна надолу по насипа към малкия чакълест плаж, където Денис правеше „жабки“ с плоски камъчета по повърхността на водата. Хол усети, че нещо в гърдите му се поотпусна малко.

Бил може би беше забравил мястото на стария кладенец, но късно същия следобед Хол безпогрешно стигна до него, като с рамо си пробиваше път през бодлите, които се забиваха в якето му и се протягаха към очите му. Той стигна до него и застана там — дишаше тежко и гледаше изгнилите, проядени дъски, които го покриваха. След кратко колебание, той коленичи (коленете му изпукаха като двойка пистолети) и отмести две от дъските.

От дъното на това мокро, опасано с камъни гърло в него се взря лицето на удавник, с широко отворени очи и разкривена уста. Без сам да усети — изстена. Не много силно, ако не обръщаше внимание на сърцето си. Там стенанието бе наистина разтърсващо.

Това бе неговото собствено лице в тъмната вода.

Не беше на маймуната. За миг си бе помислил, че е на маймуната.

Трепереше. Целият.

Аз я хвърлих в кладенеца. Аз я хвърлих в кладенеца, моля те, Господи, не ме оставяй да полудея. Аз я хвърлих в кладенеца.

Кладенецът беше пресъхнал в годината, когато умря Джони МакКейб, една година след като Бил и Хол дойдоха да живеят при чичо Уил и леля Айда. Чичо Уил бе взел заем от банката да му направят артезиански кладенец и къпините бяха обрасли около стария изкопан кладенец. Сухият кладенец.

Само дето водата пак се бе появила. Като маймуната.

Този път не можа да отхвърли спомена. Хол седна безпомощно, като се остави на спомена и се опитваше да го следва плътно, да го яхне така както сърфистът яхва огромната вълна, която би го смазала, ако падне от сърфа си и се опитва да мине през нея, преди да е отминала.

Той бе изпълзял дотук с маймуната онова късно лято, и къпините бяха узрели, ароматът им бе силен и лепкав. Никой не идваше да ги бере, въпреки, че леля Айда заставаше понякога на края на драките и набираше шепа къпини в престилката си. Тук в гъсталака плодовете бяха узрели и презрели и някои вече гниеха, отделяха гъста бяла течност, като гной, и щурците свиреха подлудяващо във високата трева под краката му своя безкраен зов. Р-и-и-и-и-и…

Тръните се забиваха в кожата му, по бузите му и по голите му ръце избиваха капки кръв. Той не се опитваше да избегне бодлите. Беше просто ослепял от ужас — толкова сляп, че за малко щеше да се препъне в изгнилите дъски, които покриваха кладенеца и да полети десет метра надолу към калното дъно. Той бе разтворил ръце да запази равновесие и още бодли се бяха забили в голите му ръце. Точно този спомен го бе накарал рязко да спре Пити.

Това бе денят, когато умря Джони МакКейб — най-добрият му приятел. Джони се бе катерил нагоре по стъпалата към къщичката си на дървото в задния двор. Онова лято те бяха прекарали дълги часове там горе, играеха на пирати, виждаха въображаеми галеони по езерото, стреляха с оръдията, прибираха бушприта (каквото и да означаваше това), готвеха се за абордаж. Джони се катерел към къщичката, както хиляди пъти дотогава, и стъпенката точно под вратата на къщичката се беше строшила в ръцете му и Джони бе паднал от десет метра на земята и си бе счупил врата и маймуната бе виновна, маймуната, проклетата, противна, маймуна. И когато телефонът иззвъня и устата на леля Айда зина, а след това доби формата на едно ужасено „О“, докато приятелката й Мили, дето живееше по-надолу по улицата, й разказваше новината, когато леля Айда каза: „Ела на верандата, Хол, имам да ти казвам една лоша новина“ — той си мислеше с болезнен ужас: „Маймуната! Какво ли е направила маймуната сега?“

Отражението на лицето му не бе попаднало в плен на дъното на кладенеца в деня, когато той хвърли маймуната долу. Виждаха се само гладки камъчета и се усещаше миризма на тиня. Той бе погледнал маймуната, която лежеше върху щръкналата трева, поникнала измежду къпиновия гъсталак, с неподвижни чинели, с огромни ухилени зъби между разтегнатите устни, с протрита козина, в която зееха плешиви, крастави петна, със стъклени очи.

— Мразя те — просъска й той. — Обви с ръка противното й тяло, усещаше как проскърцва мъхестата й козина.

Тя му се ухили, когато я вдигна пред лицето си.

— Продължавай! — осмели се той и се разплака за първи път през този ден. Разтърси я. Застиналите чинели леко трепнаха. Маймуната разваляше всичко хубаво. Всичко.

— Продължавай, удари ги! Удари ги!

Маймуната само се ухили.

— Давай, удари ги! — той повиши истерично глас. — Шубе такова, шубе такова, давай удари ги! Предизвиквам те! Не се боя! Никак, никак не се боя от теб!

Кафеникаво-жълтите й очи, огромните й ликуващи зъби.

Тогава той я хвърли в кладенеца, полудял от мъка и ужас. Видя я как се преобръща, докато падаше надолу, маймуна-акробат по време на номер и слънцето просветна за последен път върху чинелите. Тя се удари в дъното с глух звук и сигурно от това механизмът заработи, защото чинелите започнаха да бият. Техният постоянен, настойчив ламаринен звук се надигна нагоре към ушите му, отекваше и вещаеше смърт от каменното гърло на сухия кладенец: данг-данг-данг-данг!

Той сложи ръце върху устата си и за миг я видя долу, или може би само във въображението си… лежеше долу в калта, с очи втренчени в малкия кръг на детското личице, надничащо над отвора на кладенеца (сякаш го запечатваше завинаги), с устни, които се разтегляха и свиваха около хилещите се зъби, а чинелите биеха ли биеха, смешна механична маймуна.

Данг-данг-данг-данг, кой е мъртъв? Данг-данг-данг-данг, да не е Джони МакКейб, дето падна с широко отворени очи и направи салто като истински акробат, падайки през светналия въздух на лятната ваканция, стиснал счупената стъпенка на стълбата в ръка и се удари в земята с един единствен щракващ звук, с шурнала кръв от носа и от устата и с широко отворени очи. Джони ли е, Хол, или си ти?

Стенейки, Хол бутна дъските над дупката, в ръцете му се забиваха трески, но той не им обръщаше внимание, в онзи момент дори не ги усещаше. И пак продължаваше да я чува, дори през дъските, приглушено и още по-ужасяващо: тя беше там долу, в каменната тъмнина, биеше си чинелите, мърдаше противното си тяло, а звукът идваше горе като насън.

Данг-данг-данг-данг, кой умря този път?

Той с мъка си проби път през къпиновите храсти. Бодлите бързо очертаваха нови линии от избиваща кръв по лицето му, а репеите се оплетоха в краката му и той се просна в цял ръст, в ушите му още звънтеше, сякаш звукът го следваше. По-късно чичо Уил го беше намерил да хълца, седнал на една стара гума в гаража и си бе помислил, че плаче за мъртвия си приятел. Така си и беше. Но, освен това, той плачеше от преживения ужас.

Той бе хвърлил маймуната в кладенеца следобеда. Същата вечер, когато здрачът припълзя през пробляскващата мантия на ниската мъгла, една кола, движеща се прекалено бързо при намалената видимост бе сгазила котката на леля Айда — Манкс на пътя и бе продължила, без да спре. Вътрешностите й бяха пръснати навсякъде. Бил бе повръщал, а Хол само си бе отвърнал лицето, своето бледо, спокойно лице, чуваше, сякаш някъде от много далече, как леля Айда хълца, (това след новината за момчето на МакКейб я бе накарало да плаче почти до истерия и минаха около два часа, преди чичо Уил да успее да я успокои напълно). Сърцето му бе пълно със студена, почти екзалтирана радост. Не е бил неговият ред. Бил е редът на Манкс, не на него, не на брат му Бил или чичо Уил (просто шампиони на родеото). И сега маймуната я нямаше, беше в кладенеца и една пършива котка Манкс с червиви уши, не беше прекалено висока цена. Ако маймуната искаше да си бие дяволските чинели сега, нека си ги бие. Можеше да ги бие и блъска за пълзящите буболечки и бръмбари, тъмните неща, които живееха в каменното гърло на кладенеца. Там долу ще се скапе. Гадните й зъби, колелца и пружини ще ръждясат там долу. Ще умре там долу. В тинята и мрака. Паяци ще й изплетат покров.

Но… тя се бе върнала.

Съвсем бавно, Хол покри отново кладенеца и в ушите си чуваше фантомното ехо на чинелите:

Данг-данг-данг-данг, кой е мъртъв, Хол? Тери ли? Или Денис? Пити ли, Хол? Той ти е любимецът, нали? Той ли? Данг-данг-данг-данг!

— Остави я!

Пити се стресна и изпусна маймуната и в продължение на един кошмарен миг Хол си помисли, че с това ще свърши всичко, че това сътресение ще задвижи механизма и чинелите ще започнат да се удрят и да се блъскат.

— Татко, изплаши ме.

— Извинявай. Аз просто… не искам да играеш с това. Другите бяха ходили на кино и той си бе помислил, че ще пристигне преди тях в мотела. Но бе останал в това, което беше неговия дом по-дълго, отколкото бе очаквал, старите, омразни спомени изглежда се движеха в своя собствена временна зона.

Тери седеше до Денис и гледаше „Бевърли Хилбилис“. Тя гледаше старото, зърнесто копие с неотклонна, увлечена концентрация, която говореше за неотдавнашна таблетка Валиум. Денис четеше рокаджийско списание, Пити седеше на килима по турски и си играеше с маймуната.

— И без това не работи — каза Пити. Което обясняваше защо Денис му я е оставил да си играе, помисли си Хол и след това се почувства засрамен и ядосан на себе си. Той усещаше тази неконтролируема враждебност към Денис все по-често, но в резултат се чувстваше унизен и безпомощен.

— Не — каза той. — Стара е. Ще я изхвърля. Дай ми я.

Той протегна ръка и Питър с тревожен вид му я подаде.

Денис каза на майка си.

— Тати се превръща в шизофреник.

Преди да разбере Хол бе прекосил стаята с маймуната в едната ръка, ухилена, сякаш в знак на одобрение. Той изтегли Денис от стола му, като го държеше за ризата. Чу се пукане, някъде се разпра шев. Денис изглеждаше почти комично шокиран. Броят на „Рок вълна“ падна на пода.

— Хей!

— Ти ела с мен, — каза Хол зловещо, теглейки сина си към вратата на съседната стая.

— Хол! — Тери почти изпищя. Пити само се олюля.

Хол изтегли Денис оттатък. Той блъсна вратата, а после блъсна Денис във вратата. Денис започваше да изглежда изплашен.

— Ти започваш да имаш проблеми с плямпането — каза Хол.

— Пусни ме! Скъса ми ризата, ти…

Хол пак блъсна момчето във вратата.

— Да — сериозен проблем с плямпането. В училище ли ги научи тези работи? Или на мястото за пушене?

Денис се изчерви, лицето му погрозня от чувството за вина.

— Нямаше да съм в това лайнено училище, ако тебе не бяха те изритали.

Хол отново блъсна момчето във вратата.

— Не са ме изритали, съкратиха ме, ти го знаеш много добре и нямам нужда от твоите лайнени приказки по този въпрос. Имаш проблеми? Значи навлизаш в живота и добре дошъл, Денис. Само не ги стоварвай върху мен. Имаш какво да ядеш. Имаш в какво да си облечеш задника. Ти си на дванайсет години и на дванайсет години, аз нямам… нужда от никакви… лайнени приказки от теб. — Той завършваше всяко изречение, като дръпваше момчето напред, докато носовете им почти се докосваха, а след това блъскаше Денис обратно във вратата. Не чак толкова силно, че да го заболи, но Денис се изплаши — баща му не беше го докосвал, откакто се бяха преместили от Тексас — и започна да реве с високите, ясни хълцания на малко момче.

— Давай, пребий ме — изкрещя той на Хол, лицето му бе изкривено и цялото на петна. — Ако искаш ме пребий, зная колко много ме мразиш.

— Не те мразя. Много те обичам, Денис. Но аз съм ти баща и ти ще ме уважаваш или ще те претрепя.

Денис се опита да се откопчи. Хол дръпна момчето към себе си и го прегърна. За миг Денис се съпротивляваше, после заби лице в гърдите на Хол и заплака, сякаш от изтощение. Такъв плач Хол не бе чувал от децата си в продължение на години. Той затвори очи и осъзна, че той самият е изтощен.

Тери започна да блъска по другата страна на вратата.

— Престани, Хол! Каквото и да му правиш, престани!

— Не го убивам — каза Хол. — Остави ни, Тери.

— Само посмей…

— Всичко е наред, мамо — каза Денис, притиснат до гърдите на Хол.

За миг той почувства как тя объркано замълча и после се отдалечи. Хол пак погледна сина си.

— Извинявай, татко, за гадните думи — каза Денис неохотно.

— Добре. Приемам с благодарност. Когато се приберем вкъщи следващата седмица, ще изчакам два-три дни и след това ще ти проверя всичките чекмеджета, Денис. Ако има нещо, което не искаш да видя, по-добре се отърви от него.

Отново това чувство за вина премина през лицето му. Денис наведе очи и избърса носа си с ръкав.

— Мога ли да си вървя? — той пак прозвуча намусено.

— Разбира се — каза Хол и го пусна.

Пролетта трябва да го заведа на къмпинг. Само ние двамата. Да половим малко риба, както чичо Уил обичаше да ни води двамата с Бил. Трябва да се сближа с него. Трябва да опитам.

Той седна на леглото в празната стая и се загледа в маймуната. Ти никога вече няма да се сближиш с него, Хол — сякаш казваше усмивката й. Бъди сигурен. Върнах се, за да взема нещата в свои ръце, както ти винаги си знаел, че ще стане един ден.

Хол остави маймуната настрани и сложи ръка върху очите си.

Тази нощ Хол стоеше в банята, миеше зъбите си и размишляваше. Тя беше в същата кутия. Как би могла да бъде в същата кутия.

Четката за зъби подскочи нагоре и венецът го заболя. Той трепна.

Когато видя за първи път маймуната, той беше на четири години, а Бил — на шест. Баща им, който бе изчезнал, бе купил къща в Хартфорд и тя бе станала изцяло тяхна собственост, преди той да умре или да падне в дупка в средата на света или каквото беше там. Майка им работеше като секретарка във „Въздухоплаване Холмс“, завод за хеликоптери в Уествил, и серия детегледачки идваха да гледат момчетата, само че дотогава те трябваше да гледат единствено Хол през деня — Бил беше в първи клас, в истинско училище. Ни една от гледачките не се задържаше дълго. Забременяваха и се женеха за приятелите си или си намираха работа в „Холмс“, или госпожа Шелбърн откриваше, че са й пипали шерито за готварски цели или бутилката бренди, която се пазеше в един бюфет за специални случаи. Повечето бяха глуповати момичета, които искаха да ядат или да спят. Никой не искаше да му чете, така, както майка му би го сторила.

Гледачката през онази дълга зима бе една огромна зализана негърка на име Бюла. Тя трепереше над Хол, когато майка му беше там и понякога го щипеше, когато нея я нямаше. Въпреки всичко, Хол я харесваше донякъде, защото тя му четеше по някоя потресаваща история от нейните списания с изповеди или истински детективски разкази („Смъртта дойде за сладострастната червенокоса“), Бюла зловещо повишаваше глас в сънливата дневна тишина на стаята, и от време навреме си хвърляше в устата по някоя фъстъчена бисквита, докато Хол изучаваше зърнистите вестникарски снимки и пиеше мляко от любимата си чаша. Това, че я харесваше, само утежни нещата.

Той намери маймуната един студен облачен ден през март. По прозореца чукаше суграшица, Бюла спеше на кушетката с един брой на списанието „Моята история“, разгърнато на прекрасния й бюст.

Хол бе изпълзял в задния килер, за да разгледа нещата на баща си.

Задният килер бе място за натурии, което се простираше отляво по протежение на втория етаж, празно пространство, което никога не бе довършено. Там се влизаше през една малка врата — като врата към заешка дупка — в детската стая — от страната на леглото на Бил. И двамата обичаха да влизат там, въпреки че през зимата беше много студено, а през лятото бе толкова горещо, че от порите ти можеше да се изцеди ведро пот. Дълъг и тесен, но някак уютен, задният килер бе пълен с привлекателни вехтории. Независимо колко неща успяваше да разгледа човек, не можеше да ги разгледа всичките.

Той и Бил бяха изкарали цял съботен следобед, тук горе, почти без да разговарят, вадеха неща от кашоните, разглеждаха ги, въртяха ги отново и отново в ръце, така че да възприемат всяка неповторима вещ, после отново ги оставяха. Сега Хол се замисли дали пък те с Бил не се бяха опитвали, доколкото могат, да установят по някакъв начин контакт с изчезналия си баща.

Той плаваше с търговския флот, имаше удостоверение за навигатор и в килера имаше купчина карти, някои обозначени с прилежни кръгчета (и с вдлъбнат отпечатък на компаса, в центъра на всяко). Имаше двадесет тома от нещо с името „Ръководство по навигация на Барън“. Един бинокъл, от който очите започваха да парят, ако човек гледаше през него прекалено дълго. Имаше разни сувенири от всички пристанища — гумени хавайски кукли, черно хартиено бомбе с разкъсана лента, на която пишеше — ТИ ПИКА ТУКА, АЗ НА ПИКАДИЛИ, стъклен глобус с малка Айфелова кула в него. Имаше пликове с чужбински марки, внимателно подредени в тях, и чужбински монети, имаше скални парчета от Хавайския остров Мауи, стъклено-черни, тежки и някак зловещи грамофонни плочи на чужди езици.

В този ден, когато суграшицата чукаше хипнотично по покрива, точно над главата на Хол, той си проби път чак до най-отдалечения край на килера, дръпна един кашон и зад него видя още един кашон на фирмата Ралстън-Пурина. Над ръба на кашона надничаха две стъклени, светлокафяви очи. Те го стреснаха и за миг той отстъпи назад, сърцето му тупаше, сякаш бе намерил мъртъв пигмей. После видя, че нищо не помръдва, че очите имат стъклен блясък и разбра, че това е някаква играчка. Той пак пристъпи напред и я извади от кашона.

Тя се ухили със своята озъбена усмивка без възраст, в жълтата светлина. Чинелите й стърчаха на разстояние.

Доволен, Хол я бе въртял насам и натам и усещаше проскърцването на нейната мъхеста козина. Смешната й усмивка му доставяше удоволствие. Въпреки всичко, нямаше ли още нещо, някакво почти инстинктивно отвращение, което бе дошло и бе отминало, още преди да го осъзнае? Може би беше така, но със стар, стар спомен като този, човек трябваше да внимава да не се предовери. Старите спомени могат да са лъжовни. Но… не беше ли видял същото изражение на лицето на Пити на тавана в старата къща?

Той бе видял ключа на гърба й и го бе завъртял. Въртеше се прекалено лесно, не се чуваше звук от навиване на пружина. Значи беше счупена. Счупена, но още хубава.

Той я извади да си поиграе.

— К’во имаш, Хол? — попита Бюла, когато се събуди от дрямката си.

— Нищо — каза Хол. — Намерих я.

Той я сложи на полицата над леглото си. Тя стоеше върху книжките му за оцветяване, ухилена, зяпаща в пространството, със застинали чинели. Беше счупена, но въпреки това се хилеше.

Същата нощ Хол се събуди от някакъв неспокоен сън, мехурът му беше пълен и той стана, за да иде до банята в антрето. Бил приличаше на дишаща купчина завивки в другия край на стаята.

Хол се върна полузаспал… и изведнъж маймуната започна да удря чинелите си в мрака. Данг-данг-данг-данг.

Той се разбуди напълно, сякаш някой го бе плеснал по лицето със студена, мокра кърпа. Сърцето му внезапно подскочи от изненада и едно тихо изцъркване, почти като на мишка, се изкопчи от гърлото му. Той се взря в маймуната с широко отворени очи и трепкащи устни. Данг-данг-данг-данг.

Тялото й подскачаше и се клатеше на полицата. Устните й се разтягаха и се свиваха, противно развеселени и откриваха огромни и кръвожадни зъби.

— Спри — прошепна Хол.

Брат му се обърна в леглото и високо изхърка. Беше съвсем тихо… С изключение на маймуната. Чинелите биеха и се удряха и сигурно щяха да събудят брат му, майка му, света. Щяха да събудят мъртвите. Данг-данг-данг-данг!

Хол тръгна към нея, с намерението някак да я спре, може би като сложи ръката си между чинелите, докато се развие пружината и тя си спре сама. Чинелите се удариха още един последен път — данг — и после бавно се раздалечиха до изходното си положение. Месингът бляскаше в сенките. Мръсните, жълти зъби на маймуната се хилеха.

Къщата отново потъна в тишина. Майка му се обърна в леглото, повтори изхъркването на Бил. Хол си легна обратно в леглото и дръпна завивките, сърцето му биеше бързо, той си помисли: Ще я върна обратно в килера утре. Не я искам.

На следващата сутрин той съвсем забрави да прибере маймуната, защото майка му не отиде на работа. Бюла беше мъртва. Майка им не искаше да им каже точно какво се е случило.

— Било е нещастен случай, просто един ужасен нещастен случай — това е всичко, което тя им каза. Но онзи следобед, на връщане от училище Бил купи вестник и тайно пренесе четвърта страница под ризата си до тяхната стая. Бил прочете статията на пресекулки на Хол, докато майка им приготвяше вечерята в кухнята, но Хол можеше сам да прочете заглавието:

Двойно убийство при престрелка в апартамент

Бюла МакКафри, деветнадесетгодишна и Сали Тремон, двадесет годишна са били застреляни от приятеля на госпожица МакКафри Ленърд Уайт, двадесет и петгодишен, след спор кой трябва да излезе, за да получи поръчка за китайска храна. Госпожица Тремон е починала в болницата Хартфорд. Бюла МакКафри е била намерена мъртва на местопроизшествието.

Сякаш Бюла бе изчезнала в някое от своите детективски списания, помисли си Хол Шелбърн и усети как по гръбнака му пропълзя студена тръпка, после мина към сърцето му. После разбра, че стрелбата е била по същото време, когато маймуната…

— Хол? — Това бе гласът на Тери, сънлив. — Ще дойдеш ли да си легнеш?

Той изплю паста за зъби в умивалника и си изплакна устата.

— Да — каза той.

Преди това той бе сложил маймуната в куфара си и го бе заключил. След два дни щяха да летят обратно за Тексас. Но преди да заминат, той беше решил да се отърве от проклетото нещо завинаги.

По какъвто и да е начин.

— Ти беше прекалено груб с Денис днес следобед — каза Тери в тъмното.

— От доста време Денис имаше нужда някой да бъде груб с него. Така мисля аз. Той се люшка насам-натам. Не искам да го видя, че започва да пада.

— От психологична гледна точка да се бие едно момче, не е много продуктивен…

— Не съм го бил, Тери, за Бога!

— …начин за налагане на родителска власт…

— О, не ми пробутвай тези глупости от груповата ви терапия — каза Хол ядосано.

— Виждам, че не искаш да обсъдим това, което се случи. — Гласът й бе студен.

— Казах му да си махне дрогата от къщата.

— Така ли? — Сега тя звучеше изплашена. — Как го прие той? Какво каза?

— Хайде, Тери! Какво би могъл да каже? Че съм уволнен като баща?

— Хол, какво ти става? Ти не се държиш обикновено така… Какво не е наред?

— Нищо — каза той и си помисли за маймуната, заключена в куфара му. Щеше ли да я чуе, ако започнеше да удря чинелите? Да, сигурно щеше да я чуе. Как удря за някой обречен, така както удряше чинелите за Бюла, Джони МакКейб, кучето на чичо Уил, Дейзи. Данг-данг-данг, ти ли си Хол? — Просто съм много напрегнат.

— Надявам се, че това е причината. Никак не ми харесваш такъв.

— Така значи, не ти харесвам? — Думите му убягнаха, преди да успее да ги спре: той дори не искаше да ги спира. — Тогава си лапни едно Валиумче и всичко пак ще ти изглежда добре.

Той чу как тя поема въздух и на пресекулки го издиша. Тогава тя пак започна да плаче. Той може би щеше да успее да я утеши, но у него нямаше много утеха. Имаше твърде много ужас. По-добре щеше да бъде, когато маймуната пак изчезнеше, завинаги. Моля те, Господи, завинаги.

Той лежа буден до късно, докато утрото започна да оцветява в сиво въздуха навън. Но мислеше, че вече знае какво да направи.

Вторият път Бил бе намерил маймуната.

Това стана около година и половина, след като Бюла МакКафри бе намерена мъртва на местопроизшествието. Беше през лятото. Хол бе завършил току-що детската градина.

Той се върна от игра и майка му извика:

— Измий си ръцете, Сеньор, кален си като прасе.

Тя беше на верандата, пиеше изстуден чай и четеше книга. Беше в отпуска, за две седмици.

Хол маркира намокряне на ръце под студената вода и остави мръсни отпечатъци на кърпата.

— Къде е Бил?

— Горе. Кажи му да почисти неговата част от стаята. Направо е кочина.

Хол, който в такива случаи изпълняваше с огромна наслада ролята на приносител на лошите новини, се, втурна по стълбите. Бил седеше на пода. Вратичката към задния килер, която толкова приличаше на вход към заешка дупка, беше открехната. Той държеше маймуната в ръце.

— Това е една бракма — каза Хол веднага.

Той беше нащрек, въпреки, че едва помнеше онази нощ, когато се върна от банята и изведнъж маймуната започна да бие чинелите си. Може би около седмица по-късно той бе сънувал кошмар за маймуната и Бюла — не можеше да си спомни точно какво — и се събуди с вик, защото му се беше сторило, че меката тежест на гърдите му е маймуната и ако отвори очи, ще види как тя му се хили. Но, разбира се, меката тежест се бе оказала неговата възглавница и в паниката си той я притискаше към себе си. Майка му дойде да го успокои с чаша вода и два детски аспирина с тебеширено-портокалов вкус — Валиума за детските тревоги в онези времена. Тя мислеше, че смъртта на Бюла е причина за кошмара. Така беше, но не по начина, по който тя си представяше.

Той едва си спомняше това, което се беше случило, но маймуната продължаваше да го плаши, особено чинелите й. И зъбите.

— Знам — каза Бил и метна маймуната встрани. — Тъпа работа. — Тя падна на леглото на Бил, с поглед в тавана, замръзнали чинели. На Хол никак не му се искаше да я гледа. — Искаш ли да изтичаш до магазина на Теди и да купиш близалки.

— Вече си похарчих джобните пари — каза Хол. — освен това мама каза, че ти трябва да почистиш твоята част от стаята.

— Може, обаче по-късно — каза Бил. — Ако искаш мога да ти дам пари назаем. — Бил не се поколебаваше да срита Хол от време навреме, или да го гъделичка или да го блъсне без причина, но като цяло се държеше добре.

— Чудесно — каза Хол с благодарност. — Само да прибера тази повредена маймуна в килера, какво ще кажеш?

— А, не — каза Бил, като се изправяше. — Хайде тръгвай, тръгвай, тръгвай…

Хол тръгна. Бил лесно си променяше мнението и ако се забавеше да прибере маймуната, Хол можеше да си изгуби близалката. Те се спуснаха до магазина на Теди и си купиха близалки и то не просто близалки, а от онези редките, с вкус на боровинки. После отидоха в спортната зала, където няколко деца се опитваха да организират една игра бейзбол. Хол бе прекалено малък, за да участва в играта, и той седна далеч зад фаловата линия, като си смучеше боровинковата близалка и гонеше заблудените топки. Прибраха се чак, когато се стъмни и майка им напляска Хол, задето бе изцапал кърпата за ръце, напляска Бил, задето не бе почистил своята част от стаята, и след вечеря гледаха телевизия, и докато се случваше всичко това, Хол въобще забрави за маймуната. По някакъв начин тя се намери на полицата на Бил, точно до снимката с автографа на Бил Бойд. И остана там почти две години.

Докато Хол порасне и стане на седем години, гледачките бяха станали лукс и всяка сутрин на излизане госпожа Шелбърн изстрелваше фразата: „Бил, грижи се за брат си.“

Този ден обаче, на Бил му се беше наложило да остане след часовете и Хол се върна вкъщи сам, спираше се на всеки ъгъл и се оглеждаше, докато се убедеше, че от никъде не се задава кола, тогава притичваше на отсрещната страна, като войник, който пресича огневата линия. Той отключи вратата с ключа под изтривалката и веднага тръгна към хладилника за чаша мляко. Извади бутилката, а тя се изплъзна от ръцете му и се разби на парченца, стъклата полетяха на всички страни.

Данг-данг-данг-данг, от горния етаж, в тяхната стая. Данг-данг-данг, здрасти, Хол! Добре дошъл вкъщи! И, всъщност, Хол ти ли си? Ти ли си този път? Тебе ли ще намерят мъртъв на местопроизшествието?

Той стоеше, неподвижен, гледаше парчетата стъкло, пълен с ужас, който не можеше нито да назове, нито да разбере. Този ужас просто съществуваше, сякаш се процеждаше през порите му.

Той се обърна и хукна нагоре към тяхната стая. Маймуната стоеше на полицата на Бил и като че ли се взираше в него. Беше съборила фотографията на Бил Бойд и тя се бе захлупила на леглото на Бил. Маймуната се клатеше и се хилеше и удряше чинелите си. Хол бавно се приближи, без да иска, без да може да устои да остане встрани. Чинелите се раздалечаваха, блъскаха се и пак се раздалечаваха. Когато наближи, той започна да чува как трака механизмът във вътрешността на маймуната.

Бързо, с един вик на отвращение и ужас, той я повали от полицата, така както човек би ударил хлебарка. Тя се удари във възглавницата на Бил и после падна на пода, като удряше чинелите данг-данг-данг, разтягаше и свиваше устни, лежейки по гръб на едно петно от късното априлско слънце.

Той я изрита здраво, изрита я с всичка сила и този път от него се изтръгна вик на ярост. Механизираната маймуна подскочи по пода, отскочи от стената и спря неподвижна. Хол стоеше и я гледаше със свити юмруци и туптящо сърце. Тя му се хилеше нахално, слънцето се бе концентрирало в ярка точка в едното й око. Ритай ме колкото си искаш, сякаш казваше тя. Аз съм само винтчета и пружина и може би едно-две колелца, можеш да ме риташ, колкото си искаш. Аз не съм истинска, само една смешна маймуна с пружина, това съм аз и кой е мъртъв? Стана експлозия в завода за хеликоптери! Какво е онова нещо, дето се издига към небето като огромна, проклета топка за боулинг с очи там, където трябва да са дупките за пръстите? Да не би да е главата на майка ти, Хол? Яяяя! Как само си пътува главата на майка ти! Или долу, на ъгъла на Брук Стрийт! Я виж, приятел! Колата се движеше прекалено бързо! Шофьорът беше пиян! Един Бил по-малко на този свят! Ти чу ли как черепът му изхрущя, когато колелата минаха отгоре му и как мозъкът му изхвърча на струи през ушите му? Да? Не? Може би? Мен не ме питай, аз не знам, не мога да знам, аз само знам да си удрям чинелите данг-данг-данг, и кой е мъртъв на местопроизшествието, Хол? Майка ти? Брат ти? Или ти, Хол? Ти ли си този път?

Той пак се спусна към нея, искаше да я изкорми, да я смачка, да скача отгоре й докато се разлетят болтчета и колелца и ужасните й стъклени очи се затъркалят по пода. Но точно, когато стигна до нея, чинелите се удариха още веднъж съвсем тихо… (данг)… когато една пружина някъде вътре се разви съвсем мъничко… и една ледена тръпка с шепот премина през сърцето му, прониза го, потисна гнева му и го остави пак полудял от ужас. Маймуната сякаш знаеше — колко ликуваща изглеждаше усмивката й!

Той я вдигна, хвана ръката й между палеца и показалеца на дясната си ръка, устата му бе изкривена от отвращение, сякаш държеше труп. Краставата й изкуствена козина му се стори гореща и сякаш трескава, при допира до кожата му. Той отвори вратичката, която водеше към килера и запали електрическата крушка. Маймуната му се хилеше, докато той пълзеше по дължината на килера между кашони, сложени върху други кашони, покрай комплекта книги по навигация и албумите с фотографии, от които идваше миризма на стари химикали и сувенирите и старите дрехи, и Хол си мислеше: Ако сега тя започне да си удря чинелите и да се движи в ръката ми, аз ще изкрещя, а ако аз изкрещя тя няма просто да се хили, а ще започне да се смее, да се смее на мен, и тогава аз ще полудея и ще ме намерят тук, вътре, как се кискам, как се смея като луд, аз ще съм луд, о моля те, мили Боже, моля те, мили Исусе, не ме оставяй да полудея…

Той стигна до най-отдалечения ъгъл, разбута два кашона встрани, като разсипа единия и пак натъпка маймуната в кашона, в който си беше, в най-отдалечения ъгъл. И тя се облегна вътре, удобно, сякаш най-после си беше у дома, със застинали чинели, с маймунската си усмивка, като че продължаваше да се подиграва с Хол. Хол изпълзя назад, изпотен, ставаше му ту горещо, ту студено, целият от огън и лед, чакаше чинелите да започнат да се удрят, и когато започнат, маймуната ще изскочи от кашона и ще се заклати към него като бръмбар, механизмът ще трака, чинелите бясно ще се блъскат, и…

…и нищо такова не се случи. Той изключи лампата и тръшна малката вратичка, като към заешка дупка, после се облегна на нея, задъхан. Най-накрая започна да се чувства малко по-добре. Слезе долу с омекнали крака, взе една празна торбичка и започна внимателно да събира назъбените парчета стъкло от счупената бутилка за мляко, като се чудеше дали сега няма да се пореже и да му изтече кръвта, ако това означаваше биенето на чинелите. Но и това не стана. Той взе една кърпа и избърса млякото, а след това седна и зачака дали майка му и брат му ще се върнат.

Майка му се върна първа и попита:

— Къде е Бил?

С тих, безцветен глас, вече сигурен, че Бил трябва да е мъртъв на някое местопроизшествие, Хол започна да обяснява за репетицията на училищната пиеса, знаейки, че дори да е била дълга репетицията, Бил трябваше да се е върнал преди половин час.

Майка му започна да го разглежда любопитно, да го разпитва какво се е случило и тогава вратата се отвори и Бил влезе — само, че това съвсем не беше Бил, това бе призракът на Бил, бледен и тих.

— Какво има? — извика госпожа Шелбърн. — Бил, какво се е случило?

Бил започна да плаче и те чуха историята през сълзите му. Той каза, че имало една кола. Той и приятелят му Чарли Силвърман се прибирали след репетицията и колата завила на ъгъла на Брук Стрийт с висока скорост и Чарли замръзнал, Бил го дръпнал веднъж за ръката, но го изпуснал и колата…

Бил започна да реве на глас, да хълца истерично и майка им го прегърна и започна да го люлее, а Хол погледна навън и видя двама полицаи на входа. Патрулната кола, с която бяха докарали Бил беше на бордюра.

Тогава той самият започна да плаче…но това бяха сълзи на облекчение.

Сега бе ред на Бил да сънува кошмари — сънища, в които Чарли Силвърман умираше отново и отново, излиташе от каубойските си ботуши и се удряше в покрива на ръждивия Хъдсън-Хорнет, който пияният бе карал. Главата на Чарли Силвърман и стъклото на Хъдсън-а се бяха срещнали със страшна сила. И двете се бяха разбили. Пияният шофьор, собственик на магазин за сладкарски изделия в Милфърд, получи инфаркт малко след като беше задържан (може би поради гледката от засъхващия мозък на Чарли Силвърман върху панталоните си), и адвокатът му имаше голям успех в съда, развивайки темата „този човек бе наказан достатъчно“. Пияният бе осъден на шейсет дни (условно) и лишен от правото да управлява моторно превозно средство в щата Кънектикът за срок от пет години… което беше горе долу толкова време, колкото продължиха кошмарите на Бил. Маймуната пак бе скрита в килера. Бил въобще не забеляза, че е изчезнала от полицата… или поне, никога не го спомена.

Известно време Хол се чувстваше сигурен. Той дори пак започна да забравя за маймуната, или да вярва, че е била лош сън. Но когато се върна от училище оня следобед, когато майка му умря, тя пак беше на полицата, със замръзнали във въздуха чинели и му се хилеше.

Той бавно се приближи до нея — сякаш не беше на себе си, сякаш той самият се беше превърнал в механична играчка. Видя ръката си, как се протяга и я сваля. Усети как мъхавата й козина скърца в ръката му, но усещането беше приглушено, просто натиск, сякаш някой го бе натъпкал с Новокаин. Той чуваше собственото си дишане — бързо, пресъхнало, сякаш вятърът минаваше през сламка.

Той я обърна и сграбчи ключа и години по-късно щеше да мисли, че бе упоен и омаян като човек, който слага до слепоочието си револвер с шест гнезда, в който има само един патрон и натиска спусъка.

— Недей — остави я, изхвърли я, не я пипай…

Той завъртя ключа и в тишината чу кратки серии от тракащите звуци при навиване. Когато той пусна ключа, маймуната започна да удря чинелите и той усещаше как тялото й подскача, навежда се и подскача, навежда се и подскача, сякаш беше живо, наистина беше живо, гърчеше се в ръката му като противен пигмей, а вибрациите, които усещаше през оплешивяващата й козина не бяха вибрации на въртящи се винтчета, а на туптящо сърце.

Хол изстена, изпусна маймуната и се дръпна назад, ноктите му се забиха в плътта под очите му, дланите му се притискаха към устата. Той се препъна в нещо и за малко щеше да падне (тогава щеше да е на пода заедно с нея, изскочилите му сини очи щяха да гледат в нейните стъклени светлокафяви). Той се запрепъва към вратата, излезе заднешком, затръшна я и се облегна от външната страна. Изведнъж се затича към банята и повърна.

Госпожа Стъки беше тази, която донесе новината от завода за хеликоптери и остана при тях първите две безкрайни нощи, докато дойде леля Айда от Мейн. Майка им беше умряла този следобед от мозъчен удар. Тя си стояла до охладителя с чаша вода в ръка и се сгромолясала като подкосена, като продължавала да държи картонената чаша. С другата ръка се опитала да се вкопчи в охладителя и повлякла със себе си огромната стъклена бутилка с азотна киселина. Бутилката се беше разбила… но заводският лекар, дотичал незабавно бе казал впоследствие, че смята, че госпожа Шелбърн е била мъртва, още преди киселината да се просмуче през роклята и бельото й и да стигне до кожата. На момчетата въобще не им разказаха тези подробности, но някак Хол узна. Той сънуваше тази сцена отново и отново през дългите нощи, последвали смъртта на майка му. Още ли имаш проблеми със заспиването, братче? Бил му беше задал този въпрос и Хол предполагаше, че Бил счита цялото това мятане и страшните сънища за резултат от внезапната смърт на майка им и то си беше така… но само отчасти. Съществуваше и вината, убийствената увереност, че е убил майка си, като нави маймуната оня слънчев следобед.

Когато Хол най-накрая заспа, трябва да е спал дълбоко. Когато се събуди, бе станало почти обяд. Пити седеше с кръстосани крака на един стол в другия край на стаята, методично ядеше портокал, резен по резен, и гледаше някакво телевизионно състезание.

Хол спусна краката си на пода с чувството, че някой го е приспал с удар… а после с удар го е събудил. Главата му пулсираше.

— Къде е майка ти, Пити?

Пити се обърна и го погледна.

— Излязоха на пазар с Денис. Аз казах, че ще остана с теб. Винаги ли бълнуваш, татко?

Хол погледна предпазливо сина си.

— Не. Какво казах?

— Не можах да разбера. Но малко се изплаших.

— Ето, че пак съм на себе си — каза Хол и успя да се усмихне леко. Пити отвърна на усмивката му и Хол пак изпита онази чиста любов към момчето, едно ведро, силно и безхитростно чувство. Той се чудеше защо се чувства толкова добре с Пити, защо чувства, че разбира Пити и може да му помага и защо Денис прилича на прекалено тъмен прозорец, през който не можеш да погледнеш, с тайнствени привички и поведение, което той не можеше да разбере, защото той самият като момче бе съвсем друг тип. Беше много лесно да се каже, че преместването от Калифорния бе променило Денис или, че…

Мислите му замръзнаха. Маймуната. Маймуната седеше на перваза на прозореца със застинали чинели. Хол усети как сърцето му замира в гърдите и после изведнъж бързо се разтуптява. Очите му се премрежиха и пулсиращата му глава започна жестоко да боли.

Тя бе избягала от куфара и сега седеше на перваза на прозореца и му се хилеше.

Ти мислеше, че си се отървал от мене, нали? Но ти и преди си мислил същото, нали?

Да, помисли си той отчаяно. Мислил съм.

— Пит, ти ли извади маймуната от куфара ми? — попита той, като предварително знаеше отговора. Той бе заключил куфара и бе прибрал ключа в джоба на палтото си.

Пити хвърли поглед на маймуната и нещо като неудобство, премина по лицето му.

— Не — каза той. — Мама я сложи там.

— Така ли?

— Да. Взе я от теб. Посмя се.

— Взе я от мен? Какво говориш?

— Ти спеше с нея. Аз си миех зъбите, но Денис забеляза. Той също се смя. Каза, че приличаш на бебе, гушнало мече.

Хол погледна маймуната. Устата му бе пресъхнала и не можеше да преглътне. Спал с маймуната? Спал? С тази противна козина до бузата му, може би до устата му, светещите очи, взрени в спящото му лице, тези ухилени зъби близо до шията му? Върху шията му? Боже господи.

Той бързо се обърна и отиде до гардероба. Куфарът си беше там, все така заключен. Ключът продължаваше да е в джоба на палтото му.

Зад гърба си усети, че се изключва телевизора. Питър го гледаше сериозно.

— Татко, не ми харесва тази маймуна — каза той с толкова тих глас, че едва се чуваше.

— И на мен — каза Хол.

Пит се вгледа в него, искаше да разбере дали се шегува, и се увери, че не. Той дойде до баща си и здраво го прегърна. Хол усещаше как той трепери.

Тогава Пити започна до му шепне на ухото, много бързо, сякаш се страхуваше, че няма да има кураж да го повтори… или, че маймуната можеше да го дочуе.

— Имам чувството, че ме гледа. Сякаш, че те гледа, където и да се намираш в стаята. А когато си в другата стая, сякаш, че те гледа през стената. През цялото време имам това чувство… сякаш, че й трябвам за нещо.

Пити потръпна. Хол го прегърна още по-силно.

— Сякаш, че иска да я навиеш — каза Хол. Пит започна да кима с всичка сила.

— Тя всъщност не е повредена, нали, татко?

— Понякога е, — каза Хол като погледна през рамо към маймуната. — Но понякога работи.

— През цялото време ми се щеше да отида при нея и да я навия. Беше толкова тихо, че си помислих: не мога, ще събудя татко, но продължаваше да ми се иска и отидох до нея и аз… я докоснах и усещането беше много гадно… но някак ми хареса… сякаш, че ми казваше, Навий ме, Пити, ще си поиграем, баща ти няма да се събуди, той въобще никога няма да се събуди, навий ме, навий ме… — Момчето изведнъж избухна в плач. — Лошо е, зная. Има нещо, което не е наред. Не можем ли да я изхвърлим, татко? Моля те?

Маймуната се ухили на Хол с вечната си усмивка. Той усещаше как между тях са сълзите на Пити. В късната утрин слънчевите отблясъци се отразяваха от месинговите чинели и рефлектираха на простия гипсов таван на хотелската стая.

— И по кое време каза майка ти, че ще се върнат с Денис, а Пити?

— Около един — той избърса зачервените си очи с ръкава на ризата си, беше му неудобно, че е плакал. Но не искаше да погледне към маймуната. — Аз включих телевизора — прошепна той. — Силно го включих.

— Добре си направил, Пити.

И как ли щеше да стане? почуди се Хол. Инфаркт? Удар, като майка ми? Какво? Всъщност няма никакво значение, нали?

И по петите на тази мисъл веднага припълзя друга, още по-студена мисъл: Отърви се от нея, казва той. Изхвърли я. Но може ли човек да се отърве от нея? Въобще някога?

Маймуната му се хилеше подигравателно, чинелите й бяха раздалечени на около тридесет сантиметра. Дали внезапно се е съживила през нощта, когато е умряла леля Айда? изведнъж се зачуди той. Това ли е бил последния звук, който е чула, приглушеното данг-данг-данг на маймуната, която си удря чинелите на тъмния таван и свиренето на вятъра в улука.

— Може би не е чак такава лудост — каза Хол на сина си. — Иди да си вземеш пътната чанта, Пити.

Пити го погледна неуверено:

— Какво ще правим?

Може би човек може да се отърве от нея. Може би завинаги, може би, поне за известно време. По-дълго известно време или по-късо известно време. Може би тя просто ще се връща отново и отново и нещата ще си бъдат така… но може би аз — ние — ще можем да се сбогуваме с нея за дълго. Последният път тя не се появи в продължение на двадесет години. Бяха й нужни двадесет години, за да излезе от кладенеца…

— Ще се поразходим с колата — каза Хол. Чувстваше се сравнително спокоен, но някак всичко в него беше натежало. Сякаш дори очните му ябълки бяха станали по-тежки. — Но първо искам да излезеш с чантата си на паркинга и да намериш няколко по-големи камъка. Сложи ги в чантата и ми ги донеси. Разбра ли?

В очите на Пити светна пламъче, което показа, че той е схванал всичко.

— Добре, татко.

Хол погледна часовника си. Беше почти 12:15.

— Побързай, хайде да тръгваме, преди да се е върнала майка ти.

— Къде ще ходим?

— У чичо Уил и леля Айда, у дома.

Хол отиде в банята, погледна зад тоалетната и взе четката за тоалетната чиния, която бе облегната там. Той се върна с нея до прозореца и застана с четката в ръка, сякаш тя бе умалена магическа пръчка. Той погледна навън към Пити, който пресичаше паркинга в своята дебела външна риза с чантата си от авиокомпанията, с която бяха пътували. На нея с ярки бели букви на синьо-червен фон бе изписано името но компанията — „ДЕЛТА“. Една муха зажужа в горния край на прозореца, бавна и тромава в края на сезона. Хол разбираше как се чувства тя.

Той продължи да наблюдава, докато Пити намери два-три едри камъка и тръгна обратно през паркинга. Една кола зави много бързо край мотела, кола, която се движеше твърде бързо, прекалено бързо и без да мисли, с рефлекса на добър играч той замахна като при карате-удар… и спря.

Чинелите срещнаха попадналата между тях ръка, а той усети нещо във въздуха. Нещо като ярост.

Спирачките на колата изскърцаха. Пити се дръпна назад. Шофьорът ядосано му махна, сякаш това, което за малко щеше да се случи, бе по вина на Пити, а Пити изтича през паркинга с вееща се яка и се шмугна през задния вход на мотела.

По гърдите на Хол се стичаше пот. Той я усещаше по челото си като мазен дъждец. Чинелите студено притискаха ръката му и тя започна да изтръпва.

Давай, помисли той мрачно. Давай, аз мога да чакам цял ден. Ще чакам, докато адът се вледени, ако потрябва.

Чинелите се раздалечиха и се спряха неподвижни. Хол чу някакво глухо прищракване във вътрешността на маймуната. Той дръпна четката и я погледна. Някои от белите косми бяха потъмнели, сякаш бяха опърлени.

Мухата се блъскаше и жужеше, опитвайки се да излезе на топлото октомврийско слънце, което изглеждаше толкова близко.

Пит връхлетя в стаята, дишаше учестено, бузите му бяха розови.

— Донесох три хубави, татко, аз… — той замлъкна. — Добре ли си, татко?

— Добре съм — каза Хол. — Донеси чантата.

Хол придърпа с крак масичката, която стоеше до дивана така, че тя се приближи до перваза на прозореца и сложи чантата върху нея. Вътре лъщяха камъните, които Пити бе събрал. Той закачи маймуната с четката за тоалетната чиния. Тя се заклати за миг и после падна в чантата. Чу се едно леко динг!, когато един от чинелите се чукна в камък.

— Татко? Тате? — Пити беше изплашен. Хол се обърна и го погледна. Нещо бе по-различно. Нещо се бе променило. Какво беше то?

Тогава той проследи погледа на Пити и разбра. Жуженето на мухата бе спряло. Тя лежеше мъртва на перваза.

— Маймуната ли го направи? — прошепна Пити.

— Хайде — каза Хол и затвори ципа на чантата. — Ще ти разкажа по пътя към старата къща.

— Как ще идем? Мама и Денис взеха колата.

— Не се тревожи — каза Хол и разроши косата на Пити.

Той показа на рецепцията шофьорската си книжка и банкнота от двадесет долара. След като взе дигиталния часовник на Хол като залог, служителят му подаде ключовете на личната си кола — един разбит АМС-гремлин. Докато пътуваха по път N302 към Каско, Пол заговори, отначало на пресекулки, след това по-бързо. Той започна с това, че вероятно баща му е донесъл маймуната със себе си от чужбина, като подарък за синовете си. Това не бе някаква уникална играчка, в нея нямаше нещо по-особено или нещо ценно. Сигурно по света има стотици хиляди маймуни с пружини, някои произведени в Хонг Конг, някои в Тайван, някои — в Корея.

Но някъде по пътя — може би дори в тъмния заден килер на къщата в Кънектикът, където момчетата израснаха — нещо бе станало с маймуната. Нещо лошо. Може би, каза Хол докато се опитваше да подмами гремлин-а на човека от рецепцията да вдигне малко повече от шейсет, може би някои от лошите неща, дори повечето от лошите неща — всъщност не осъзнаваха какво точно представляват. Той спря дотам, защото вероятно Пити можеше да разбере толкова, но мозъкът му продължи да развива мисълта в своята посока. Той си мислеше, че по-голямата част от злото много приличаше на маймуна, пълна с механика, която се навива с пружина. Пружината се развива, чинелите започват да се удрят, зъбите се хилят, глупавите стъклени очи се смеят… или поне така изглежда…

Той разказа на Пит как е намерил маймуната, но повече не му каза — не искаше да ужасява повече и без това изплашеното момче. Така историята малко се накъса, не беше съвсем ясна, но Пити не задаваше въпроси, може би сам запълваше празнините, помисли си Хол, така както той бе сънувал отново и отново смъртта на майка си, въпреки че не бе присъствал.

И чичо Бил и леля Айда бяха дошли за погребението. След това чичо Бил си замина за Мейн — беше време за прибиране на реколтата — а леля Айда бе останала с момчетата за две седмици, за да приключи нещата на сестра си преди да отведе децата със себе си в Мейн. Но което беше по-важно, тя се сближаваше с децата — те бяха така стреснати от внезапната смърт на майка си, че бяха изпаднали почти в кома. Когато не можеха да спят, тя им носеше топло мляко. Когато Хол се будеше в три часа през нощта с кошмари (кошмари, в които майка му приближаваше до охладителя, без да забележи маймуната, която плаваше и подскачаше в сапфирените дълбини, хилеше се и удряше чинелите, които оставяха следа от мехурчета след себе си). Тя полагаше грижи, когато Бил бе повален отначало от висока температура, а по-късно от болезнен обрив в устата и след това копривна треска три дни след погребението, грижеше се. Опознаха се с момчетата и още преди да се качат със нея на автобуса от Хартфорд до Портланд, всеки от тях поотделно бе плакал на коляното й, а тя ги люлееше и така започнаха да се привързват.

Денят, преди да напуснат завинаги Кънектикът и да отидат „надолу“ към Мейн (както се наричаше по онова време), в дома им пристигна вехтошарят с раздрънкания си камион и прибра огромната купчина безполезни вещи, които Бил и Хол бяха изнесли на тротоара от задния килер. Когато всички вехтории бяха подготвени до бордюра, за да бъдат прибрани, леля Айда ги беше помолила да прегледат още веднъж задния килер и да вземат онези сувенири за спомен, които искаха специално да си запазят. Просто нямаме място за всичко, момчета, каза тя, и Хол предполагаше, че Бил бе приел думите й буквално и бе претършувал всички вълнуващи кашони, които баща им бе оставил, преди да замине за последен път. Хол не се присъедини към по-големия си брат. Беше изгубил интерес към задния килер. Една ужасна идея му бе минала през ума по времето на тези две седмици траур: може би баща им не беше изчезнал просто така, нито пък беше избягал, защото не го свъртало на едно място и бил открил, че семейният живот не е за него. Може би маймуната го бе взела.

Когато чу, че камионът на вехтошаря се приближава с ръмжене, пухтене и пукот, Хол събра кураж, грабна маймуната от полицата си, където стоеше от деня, когато умря майка му (той не бе посмял да я пипне до този момент, дори не посмя да я хвърли обратно в килера) и побягна надолу по стълбите с нея. Не го видяха нито Бил, нито леля Айда. Върху един варел, пълен със счупени сувенири имаше голям кашон, пълен със същия боклук.

Хол бе натъпкал маймуната обратно в същия този кашон, от който тя бе дошла, изпълнен с истеричен страх, че тя може във всеки момент да започне да удря чинелите (продължавай, продължавай, не ме е страх, предизвиквам те, предизвиквам те с ВСИЧКА СИЛА), но маймуната просто зачака там, небрежно облегната, сякаш чакаше автобуса, хилеща се със своята ужасна, всезнаеща усмивка.

Той стоеше там, малко момче в стари кадифени джинси и протрит кафяв пуловер, докато вехтошарят, италиански баровец с разпятие на шията, който свирукаше през редките си зъби, започна да товари кашони и варели в древния си камион с дървена каросерия. Хол го наблюдаваше, докато вдигна варела, заедно с големия кашон върху него. Той проследи как маймуната изчезва в камиона. После видя как вехтошарят се качи пак в кабината, издуха мощно носа си в ръка, избърса ръката си с огромна червена носна кърпа и запали мотора на камиона с рев и облак мазен син дим. След това проследи как камионът се отдалечава. И огромна тежест падна от сърцето му — той просто усети как се освобождава от нея. Той подскочи два пъти нагоре-надолу, колкото може по-високо, с разтворени ръце, разперени длани и ако съседите го бяха забелязали щеше да им се стори странно, почти неприлично, може би — защо това момче скача от радост (защото явно беше от радост. Скачане от радост не може да се скрие), сигурно щяха да се запитат те, та няма дори месец откакто майка му е в гроба?

Той го правеше, защото маймуната се бе махнала, завинаги.

Или поне така мислеше.

Около три месеца по-късно леля Айда го бе изпратила на тавана за кутиите с коледна украса и докато пълзеше насам-натам, за да ги търси, изведнъж той пак се озова лице в лице с нея и учудването и ужасът му бяха толкова големи, че той яростно захапа ръката си, за да не изкрещи… или да припадне и да умре. Тя беше там, хилеше се със зъбатата си усмивка, с неподвижни чинели на тридесет сантиметра разстояние, готови да бъдат ударени, облегната небрежно назад в големия кашон, като че чакаше автобус, сякаш казваше: Ти мислеше, че си се отървал от мен, нали? Харесваш ми, Хол. Ние сме направени един за друг, просто едно момче и неговата любима маймунка, двама добри стари приятели. И някъде на юг има един стар, глупав италиански вехтошар, който лежи в една вана с излети чугунени крака с изхвръкнали очи, изкуствената му челюст е почти изскочила от устата му, крещящата му уста, един вехтошар с миризма на изгоряла батерия. Той ме пазеше за внучето си, Хол, той ме сложи на полицата в банята заедно със сапуна, самобръсначката, крема за бръснене и радиото, по което слушаше мача. А аз започнах да удрям чинелите и един от тях бутна старото радио и то падна във ваната и тогава аз се върнах при теб, Хол, нощем си проправях път по черните пътища и лунната светлина се отразяваше от зъбите ми в три часа през нощта и оставих много хора мъртви на много местопроизшествия. Дойдох при теб, Хол, аз съм твоят коледен подарък, така че, хайде, навий ме, кой е мъртъв? Бил ли е? Или е чичо Уил? Или си ти, Хол? Ти ли си?

Хол бе отстъпил назад, лицето му се бе свило, очите му играеха, за малко щеше да падне, докато слизаше по стълбите. Той бе казал на леля Айда, че не е намерил коледната украса — за първи път я беше излъгал, и тя позна по лицето му, че лъже, но не го попита защо, слава богу — и после, когато Бил се върна, тя помоли него да потърси и той свали коледните украшения. По-късно, когато останаха сами, Бил му просъска, че е глупак, който не може да намери собствения си задник, дори когато търси с две ръце и електрически фенер. Хол не отвърна. Той бе блед и тих и само побутваше вечерята си. И тази нощ той пак сънува маймуната, как един от чинелите удря радиото, докато от него се разнася гласът на Дийн Мартин, който пее: Когато-у-у, луната-а изгрее кат’ пица-а в небето-у аморе-е, как радиото се търкулва във ваната, докато маймуната се хили и удря чинелите си данг-данг-данг, само че във ваната не беше италианският вехтошар, когато водата се наелектризира. Във ваната беше той самият.

Хол и синът му се спущаха по насипа зад къщата към малкия пристан, който се подаваше над водата на старите си колове. Хол носеше чантата в дясната си ръка. Гърлото му беше пресъхнало, ушите му бяха наострени до крайност. Чантата беше много тежка.

Остави чантата на земята.

— Не я пипай — каза той. Хол започна да бърка в джобовете си и да търси връзката ключове, която Бил му бе дал и намери един с грижлив надпис „Навес Л“, залепен с тиксо.

Денят бе ясен и студен, ветровит, небето бе яркосиньо. Листата на дърветата, които напираха по брега на езерото, бяха обагрени във всички есенни цветове от ярко червено до ярко жълто като училищен автобус. Те си шепнеха на вятъра. Листата се въртяха около маратонките на Пити, докато той чакаше нетърпеливо, а Хол усещаше ноемврийски аромат във вятъра, а някъде отвъд прииждаше зимата.

Ключът се завъртя в катинара, той дръпна вратите и те се отвориха. Споменът бе много силен: нямаше нужда въобще да поглежда, за да нагласи с крак дървеното трупче, което подпираше вратата. Вътре миришеше на истинско лято: платна и дърво, натрупана сладостна топлина.

Гребната лодка на чичо Уил продължаваше да е там, греблата бяха грижливо прибрани, сякаш чичо Уил бе натоварил риболовните си принадлежности и две опаковки по шест бири с Черен етикет, вчера след обяд. И Бил и Хол бяха ходили за риба с чичо Уил, но никога заедно. Чичо Уил твърдеше, че лодката е малка за трима. Червената ватерлиния, която чичо Уил бе боядисвал всяка пролет, беше избеляла и се белеше, а паяците бяха оплели носа на лодката в копринени нишки.

Хол хвана лодката и я задърпа надолу по рампата към чакълестия плаж. Ходенето за риба бе най-хубавата част от детството му при чичо Уил и леля Айда. Той усещаше, че и Бил се чувства по същия начин. Обикновено чичо Уил бе много мълчалив и сдържан, но когато веднъж излезеше с лодката и избереше място на петдесет-шейсет метра от брега, хвърляше въдиците и плувките започваха да се носят по водата, той си отваряше една бира и една за Хол (който рядко изпиваше повече от половината на едната кутия, която чичо Уил позволяваше, винаги с ритуалното напомняне на чичо Уил, че в никакъв случай не бива да казват на леля Айда, защото „тя ще ме застреля като куче, ако разбере, че ви давам бира, момчета, нали знаете“) и тогава се размекваше и ставаше много сърдечен. Започваше да разказва истории на момчетата, да отговаря на въпросите им, да слага нова стръв на въдицата на Хол, когато беше нужно. А лодката се носеше натам, накъдето я подемаха вятърът и лекото течение.

— Защо така никога не ходиш до средата, чичо Уил? — беше попитал веднъж Хол.

— Погледни ей там — бе отговорил чичо Уил.

Хол погледна. Той видя как синята вода и въдицата му потъмняха.

— Сега гледаш в най-дълбоката част на езерото Кристъл Лейк, — каза чичо Уил и смачка празната бирена кутия с една ръка, а с другата избра нова. — Поне трийсет метра е. Там някъде долу е старият Студебейкър на Еймъс Калигън. Проклетият глупак излязъл на езерото рано през декември, преди да се стегне ледът. Късмет извади, че се върна жив. Няма да го извадят вече Студебейкъра, нито пък някой ще го види, преди да засвирят тръбите за страшния съд. Дълбоко е тук езерото, мама му стара. Тук е едрата риба. Няма нужда да се ходи по-далече. Я да ти видим червея. Ха навий малко.

Хол нави, и докато чичо Уил му слагаше нов червей от тенекиената кутия от бисквити, която използваха като кутия за стръв, той гледаше вцепенен водата, очарован, опитваше се да види стария Студебейкър на Еймъс Калигън, ръждясал, с водорасли, които се подават от прозореца на шофьора, през който Еймъс бе избягал съвсем в последния момент, водорасли, навити около волана, като ръждясала огърлица, водорасли, които се веят от огледалото за обратно виждане и се носят напред и назад по течението като някаква странна молитвена броеница. Но се виждаше само синьо, което преминава в черно и формата на въдицата на чичо Уил, с кукичка скрита между възлите, която висеше над нищото, осветена от слънцето версия на реалността. Изведнъж на Хол му се стори, че виси над някакво мощно течение и затвори очи за миг, защото му се зави свят. Този ден, доколкото можеше да си спомни, той бе изпил цялата кутия бира.

…най-дълбоката част на езерото Кристъл Лейк…най-малко трийсет метра…

Той спря за миг, задъхан и погледна към Пити, който продължаваше да го наблюдава напрегнато.

— Да ти помогна ли, татко?

— След минутка.

Той си пое дъх и този път изтегли лодката през тясната ивица пясък, която я делеше от водата, като остави дълбока следа. Боята беше олющена, но лодката бе държана под покрив и изглеждаше здрава.

Когато излизаха с чичо Уил, обикновено чичо Уил издърпваше лодката по рампата и когато носът се потапяше във водата, той скачаше в нея, грабваше едно гребло, с което да се отблъсне и казваше: „Бутни ме навътре, Хол, сега е твоят момент“.

— Подай чантата, Пити, и после ме бутни навътре — каза той. И, като се усмихна леко, добави — Сега е твоят момент.

Пити не отвърна на усмивката му.

— Аз да дойда ли, татко?

— Този път, не. Друг път ще те изведа за риба, но… този път, не.

Пити се поколеба. Вятърът рошеше кестенявата му коса и няколко жълти листа, трошливи и сухи, се завъртяха край раменете му и паднаха във водата, съвсем до брега, и се понесоха, самите те като лодки.

— Трябваше да ги затъкнеш — каза той тихо.

— Какво? — Но му се стори, че разбира какво има пред вид Пити.

— Да сложиш памук между чинелите. Да го залепиш с тиксо. Да не може да… издава оня звук.

Хол изведнъж си спомни как Дейзи се приближи към него — не вървеше, а пълзеше — и как, съвсем изведнъж, от двете й очи избликна кръв и започна да шурти по козината й и по пода на хамбара, и как тя падна на четири лапи… и в тихия, дъждовен пролетен въздух в този ден, той бе чул звука, не приглушен, а странно чист, как идва от тавана на къщата, която бе на петдесетина метра: Данг-данг-данг-данг!

Бе започнал истерично да крещи, изпусна наръча дърва, които бе отишъл да вземе за огъня. Той побягна към кухнята за чичо Уил, който ядеше бъркани яйца и препечен хляб, още дори не си беше вдигнал тирантите.

Тя беше старо куче, Хол, бе казал чичо Уил с хлътнало, тъжно лице — самият той изглеждаше стар. Тя беше на дванадесет години, а това е много за куче. Не трябва да преживяваш толкова — старата Дейзи не би одобрила това.

Стара, бе повторил ветеринарният, но въпреки това изглеждаше разтревожен, защото дори на дванадесет, кучетата не умират от експлодиращи мозъчни кръвоизливи („Сякаш някой й е сложил бомбичка в главата“ Хол чу ветеринарят да казва на чичо Уил, докато чичо Уил копаеше дупка зад хамбара, не далече от мястото, където бе заровил майката на Дейзи през 1951. „Не съм виждал такова нещо, Уил“).

А по-късно, почти полудял от ужас, но неспособен да се спре, Хол изпълзя до тавана.

Здрасти, Хол, как си? Маймуната се ухили от тъмния си ъгъл. Чинелите й бяха застинали на разстояние тридесет сантиметра. Декоративната възглавница, която Хол бе поставил между тях, бе запратена в другия край на тавана. Нещо — някаква сила я бе захвърлила толкова силно, че калъфката се бе разкъсала и от нея се подаваше пълнеж.

Не се тревожи за Дейзи, тя бе стара, Хол, дори ветеринарят каза, че е стара, а впрочем, видя ли как шурна кръвта от очите й, а Хол? Навий ме, Хол. Навий ме, хайде да си играем и кой е мъртъв, Хол? Ти ли си?

И когато дойде на себе си, той се видя как пълзи към маймуната като хипнотизиран. Бе протегнал едната си ръка за да хване ключа. Тогава се втурна обратно, в бързината за малко щеше да падне по стълбите — и сигурно щеше да падне, ако стълбата не беше толкова тясна. От гърлото му идваше някакво тихо скимтене. Сега той седеше в лодката и гледаше към Пити.

— Няма полза от това да се заглушават чинелите — каза той. — Веднъж опитах.

Пити погледна нервно към чантата.

— И какво стана, татко?

— Не ми се говори за това — каза Хол, — а и на тебе няма да ти се слуша. Ела да ме бутнеш.

Пити се наведе, започна да бута и килът на лодката застърга по пясъка. Хол потопи греблото и изведнъж чувството, че е свързан със сушата изчезна и лодката се задвижи плавно, пак беше себе си след толкова години в тъмния навес, и леко се заклати по вълните. Хол спусна и другото гребло във водата и затвори заключалките на греблата.

— Внимавай, татко — каза Пити.

— Няма да се бавя — обеща Хол, но след това погледна чантата и се замисли.

Той се наведе и започна да гребе. Появи се старата, позната болка в кръста и между плешките. Брегът се отдалечи. Като в някаква магия Пити пак стана на осем, на шест, на четири години, така както си стоеше на брега на езерото. Той вдигна бебешка ръка над очите си, за да си направи сянка.

От време на време Хол поглеждаше към брега, но не си позволяваше да се взира внимателно в него. Бяха минали петнадесет години и ако започнеше внимателно да изучава бреговата линия, щеше да види по-скоро промените, отколкото приликите и можеше да се обърка. Слънцето напичаше врата му и той започна да се поти. Погледна към чантата и за миг изгуби ритъма на загребване и изтласкване. Имаше чувството, че чантата започна да се издува от едната страна. Загреба още по-бързо.

Задуха вятър, от който потта му изсъхна и му стана по-хладно. Лодката се надигаше и когато носът се спущаше надолу, от двете страни се разплискваше вода. Май вятърът се беше засилил през последните няколко минути? Пити викаше ли му нещо? Да. Хол не можеше да разбере какво точно му вика, защото вятърът отнасяше думите му. Нямаше значение. Да се отърве от маймуната за още двадесет години — или може би (моля те, господи), завинаги.

Завинаги — това имаше значение. Лодката се тласна назад и пропадна надолу. Той погледна наляво и видя бели зайчета по вълните. Пак погледна към брега и видя Хънтърс Пойнт и някаква съборетина, която трябва някога да е била навеса за лодката на Бърдън, някога в детството им. Значи почти е стигнал. Почти на мястото, където прочутият Студебейкър на Еймъс Калигън бе направил плонж през леда един декември преди много време. Почти над най-дълбокото място на езерото.

Пити крещеше нещо, крещеше и сочеше. Хол все така нищо не чуваше. Лодката се клатеше и накланяше и вдигаше облаци ситни пръски с олющения си нос. В един от тях засия мъничка дъга, но бързо се разкъса. Слънце и сянка се гонеха над езерото като през щори и вълните вече не бяха леки, белите зайчета бяха станали по-големи. Потта му беше изсъхнала до такава степен, че кожата му настръхна, а от пръските гърбът на якето му беше прогизнал. Той продължи да гребе непреклонно, гледаше ту към брега, ту към чантата. Лодката пак се надигна, този път толкова високо, че за миг едно от греблата загреба въздух, вместо вода.

Пити сочеше към небето, сега писъкът му бе само един слаб, далечен звук.

Хол погледна през рамо.

Езерото бе завряло от надигащите се вълни. Една сянка се плъзна по водата към лодката и нещо във формата й бе познато, така ужасно познато, че Хол вдигна глава и тогава усети как в свитото му гърло се надига вик.

Слънцето беше зад един облак и бе очертало непостоянната му форма с два раздалечени полумесеца, обточени в златно. В единия край на облака се бяха разкъсали две дупки и през тях се процеждаха два лъча слънце.

Точно когато облакът минаваше над лодката, чинелите на маймуната, не особено приглушени от чантата, започнаха да се удрят. Данг-данг-данг-данг, сега си ти, Хол, най-накрая си ти, ти си над най-дълбокото място в езерото сега и е твой ред, твой ред, твой ред…

Всички елементи от бреговата линия си дойдоха по местата. Някъде тук долу лежеше гниещият скелет на Студебейкъра на Еймъс Калигън, тук бяха едрите риби, това беше мястото.

С едно бързо движение Хол закопча греблата, наведе се напред, без да обръща внимание на лудо клатещата се лодка и грабна чантата. Чинелите биеха своята дива, езическа музика. Чантата се надуваше като мях от някакво страшно дишане.

— Точно тука, мама ти стара!. — изкрещя Хол. — ТОЧНО ТУК.

Той хвърли чантата във водата.

Тя потъна бързо. За миг я видя как пътува надолу, как страните й се издуват и през този безкраен миг той продължаваше да чува биенето на чинелите. И за миг черните води сякаш станаха прозрачни и той успя да види ужасяващите дълбини с едрата риба. Там беше Студебейкърът на Еймъс Калигън, и майката на Хол седеше зад слузестия волан, ухилен скелет с водорасло, надничащо през едната й празна очна ябълка. Чичо Уил и леля Айда се поклащаха до нея и сивата коса на леля Айда се носеше нагоре, и всичко това се виждаше, докато чантата падаше и се обръщаше отново и отново, а след нея оставаше следа от сребърни мехурчета: данг-данг-данг-данг…

Хол отново удари греблата във водата и одра кокалчетата си до кръв (и о, боже, отзад Студебейкъра на Еймъс Калигън бе пълен с мъртви деца! Чарли Силвърман… Джони МакКейб…) и започна да прави завой.

Изведнъж в краката му се чу пукот като от пистолетен изстрел и между две дъски започна да избликва бистра вода. Лодката беше стара. Несъмнено дървото се бе свило, един малък теч. Но го нямаше, когато той тръгваше. Можеше да се закълне. Сега в полезрението му езерото и брегът бяха разменили местата си. Сега Пити се падаше откъм гърба му. Над главата му ужасният маймунски облак започваше да се разнася. Хол започна да гребе. Бяха му нужни двадесет секунди, за да разбере, че гребе за живота си. Той бе посредствен плувец, а дори за един голям плувец внезапно развилнялата се вода щеше да представлява сериозно препятствие. Още две дъски изведнъж се разделиха със същия пистолетен звук. В лодката нахлу още вода и покри обувките му. Чуваха се тихи метални звуци и той разбра, че се трошат пирони. Една от закопчалките на греблата се откъсна и излетя във водата — дали нямаше да я последва самият шарнир?

Сега вятърът духаше откъм гърба му, сякаш се опитваше да го забави и дори да го върне обратно в средата на езерото. Обхвана го ужас, но в ужаса усещаше някакво лудо въодушевление. Този път маймуната бе изчезнала завинаги. По някакъв начин бе сигурен в това. Каквото и да се случеше с него, маймуната нямаше да се върне и да хвърли сянка върху живота на Денис или на Пити. Маймуната си беше отишла, може би си почиваше върху покрива на Студебейкъра на Еймъс Калигън на дъното на езерото Кристъл Лейк. Беше изчезнала завинаги.

Той гребеше, навеждаше се напред и се накланяше назад. Чу се пак изпукването и огъването на дъски и този път ръждивата консервна кутия, която се търкаляше на дъното на лодката заплава във вдигналата се десетина сантиметра вода. Облак ситни пръски покри лицето на Хол. Чу се още по-силно изпукване и пейката на носа се разцепи на две и заплава до ламаринената кутия за стръв. Една дъска се откъсна от лявата страна на лодката, после още една, последната бе на нивото на ватерлинията, от дясно. Хол гребеше. Въздухът, който той вдишваше и издишваше със стържещ звук, бе горещ и сух, гърлото му се поду от медния вкус на изтощението. Потната му коса се вееше на вятъра.

Сега една цепнатина се разтвори точно на дъното на лодката, мина между краката му и стигна до носа. Нахлу още вода, стигна до глезените му, после до средата на прасеца. Той гребеше, но лодката едва, едва се придвижваше към брега. Не смееше да погледне назад и да види колко още му остава.

Още една дъска се откъсна и заплава. Цепнатината през центъра на лодката започна да се разклонява като дърво. Водата заливаше всичко.

Хол се опита да спринтира с греблата, едва поемаше големи глътки въздух. Загреба веднъж… втори път… и на третия път шарнирните и на двете гребла се откачиха. Той изпусна едното гребло, вкопчи се в другото. Изправи се и започна да удря по водата с него. Лодката се залюля, едва не се преобърна и с глухо изтупкване го изтърси обратно на мястото му.

След няколко мига се откъснаха още дъски, седалката рухна и той се намери легнал във водата, която заливаше дъното на лодката, учуден колко беше студена. Опита се да се изправи на колена, като мислеше отчаяно: Пити не трябва да види, не трябва да види как баща му се дави пред неговите очи, ще плуваш, кучешката ако трябва, но да направиш, непременно да направиш нещо…

Последва още един цепещ звук, почти трясък, и той се намери във водата, плуваше към брега така, както никога не бе плувал в живота си… а брегът беше удивително близо. Само след минута се изправи до кръста във водата, на по-малко от пет метра от брега.

Пити зашляпа към него, с разтворени ръце, викаше и плачеше и се смееше. Хол тръгна към него, газеше и залиташе. Пити, до гърди във водата също газеше и залиташе.

Хванаха се.

Хол, въпреки че дишаше тежко и шумно, вдигна момчето на ръце и го изнесе на плажа, където и двамата се проснаха, едва поемайки си дъх.

— Татко? Няма ли я вече? Тази гадна маймуна?

— Да. Мисля, че я няма. Този път завинаги.

— Лодката се разпадна. Тя просто… се разпадна под теб.

Хол погледна към дъските, които се носеха свободно по вълните на десет-дванадесет метра от тях. Те по нищо не напомняха за здравата лодка, която той бе изтеглил от навеса.

— Сега всичко е наред — каза Хол и се облегна на лакти. Затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Видя ли облака? — прошепна Пити.

— Да. Но не го виждам сега… а, ти?

Погледнаха небето. Тук и там бяха разпръснати леки бели облачета, но големият черен облак го нямаше. Беше изчезнал, така както той каза.

Хол изтегли Пити и го изправи на крака

— В къщата трябва да има кърпи. Хайде. — Но той се спря и погледна сина си. — Беше лудост да тичаш към мен така.

Пити го погледна сериозно.

— Ти беше много смел, татко.

— Така ли? — През съзнанието му не бе минавала мисъл за смелост. Само страхът. Страхът му бе твърде голям, за да види нещо друго. Ако наистина е имало нещо друго. — Хайде, Пити.

— Какво ще кажем на мама?

Хол се усмихна.

— Де да знам, бе, човек. Ще измислим нещо.

Той се спря още един миг, загледан в дъските, които се носеха по водата. Езерото пак бе спокойно, по повърхността му просветваха леки вълнички. Изведнъж Хол си помисли за някакви летовници, които въобще не познаваше — един мъж и може би неговият син. Те ловяха риба, бяха излезли за големите риби. Хванах нещо, татко! крещи момчето. Навий нагоре и ще видим, казва бащата и от дълбините се издига с провиснали по чинелите водорасли, с ужасяваща, примамлива усмивка… маймуната.

Той потрепери… но това бяха неща, които само можеше да се случат.

— Хайде — подкани той отново Пити и двамата тръгнаха нагоре по пътеката, през огнената октомврийска гора, към дома.

Откъс от „Бриджтън Нюз“

24 октомври, 1980

МИСТЕРИЯТА

НА МЪРТВАТА РИБА

от Бетси Морияти

Стотици мъртви риби бяха намерени да плават с коремите нагоре в езерото Кристъл Лейк край град Каско в края на миналата седмица. Изглежда най-голямо количество са умрели в областта Хънтърс Пойнт, въпреки че подводните течения затрудняват точното определяне на мястото.

Мъртвите риби са от всички видове, които се срещат в тези води — синьоперки, щуки, шарани, канадски и обикновени пъстърви, дори една сьомга.

Представители на ловно-рибарския съюз заявиха, че са много озадачени…

Прекият път на госпожа Тод

— Виж, минава жената на Тод — казах аз.

Хомър Баклънд проследи с поглед малкия Ягуар и кимна. Жената вдигна ръка за поздрав към Хомър. Хомър й кимна с едрата си рошава глава, но не й махна в отговор. Семейство Тод имаха голяма лятна къща на езерото Касъл Лейк и Хомър се грижеше за нея откакто се помня. Имах чувството, че изпитва толкова неприязън към втората жена на Уърт Тод, колкото му беше симпатична ’Фелия Тод, първата.

Това стана преди около две години и ние седяхме на една пейка пред супермаркета на Бел, аз с оранжада в ръка, а Хомър — с чаша минерална вода. Беше октомври, спокойно време в Касъл Рок. Много от къщите край езерото продължават да се използват в съботите и неделите, но шумните, пиянски летни събирания вече са приключили, а ловците с огромните им пушки и скъпоструващи разрешителни, закачени за оранжевите шапки, още не са започнали да идват в града. По-голямата част от реколтата е прибрана. Нощите са хладни и е приятно за спане, а старите болки в ставите, като моите, още не са започнали да се обаждат. През октомври небето се движи над езерото с цялата си прелест, с големи бели облаци, които се движат съвсем бавно. Харесва ми, че те изглеждат плоски на дъното, леко сивкави, сякаш от сенки, вещаещи залеза и мога да гледам как слънцето блести по водата, без да ми омръзва в продължение на няколко минути. През октомври, когато седя пред супермаркета на Бел и наблюдавам езерото отдалече, започвам да съжалявам, че оставих цигарите.

— Тя не кара бързо като ’Фелия — каза Хомър. — Често си мислех, че тя има много старомодно име за жена, която може да надува колата си по този начин.

Хората като Тод, които идват само през лятото, съвсем не са толкова интересни на местните жители от малките градчета в Мейн, колкото те си представят. Местните жители предпочитат своите собствени истории за любови и омрази и скандали и слухове за скандали. Когато оня текстилец от Еймсбъри се застреля, Естония Корбридж откри, че след около седмица вече нямаше кой да я кани на обед с нейната история за това как го намерила с пистолет във вкочаняващата се ръка. Но хората още не са спрели да говорят за Джоу Гембър, който бе убит от собственото си куче.

Е, това няма значение. Ние просто се състезаваме на различни писти. Летовниците бягат в тръс. Ние останалите, които не си слагаме вратовръзки, за да ходим на работа, сме раванлии. И въпреки това всички проявиха голям интерес, когато Офелия Тод изчезна през 1973. Офелия беше истински свястна жена и направи много неща за града. Работеше за събирането на средства за библиотеката, помогна при възстановяването на войнишкия паметник, и други такива. Но на всички виладжии им харесва идеята да събират средства. Само им споменете за събиране на пари и очите им светват. Споменете им за събиране на средства и те веднага ще организират комитет, ще определят секретар и ще набележат дневен ред. Обичат ги тези работи. Споменете ли обаче време (разбира се, без да се броят безкрайните коктейли, комбинирани със съвещание на някой комитет) и ще видите, че нищо няма да излезе. Изглежда, че времето е онова нещо, което виладжиите пестят най-много. Те го скъпят толкова много, че ако можеха да го затворят в буркани като компот, сигурно щяха да го направят. Но ’Фелия Тод изглеждаше готова да отдава от времето си — да поема дежурства в библиотеката, а не само да набира средства за нея. Когато трябваше да се излъска и намаже войнишкия паметник, ’Фелия пак беше с градските жени, загубили синове в три войни, този път облечена в гащеризон и с кърпа на главата. И когато трябваше да се карат децата за лятната им плувна програма, нямаше начин човек да не я види надолу по пътя да кара пикапа на Тод, пълен отзад с деца. Добра жена. Не беше местна жена, но добра. И когато тя изчезна, хората се заинтригуваха. Не непременно натъжиха, защото да изчезнеш, не е като да умреш. Не е като да клъцнеш нещо със сатър, повече прилича на нещо изтичащо в канала така бавно, че не се усеща, че е изчезнало, дълго след като вече го няма.

— Тя караше Мерцедес — каза Хомър в отговор на въпрос, който не бях задал. — Спортен, с две места. Тод й го купи през шестдесет и четвърта или шестдесет и пета, ако не се лъжа. Помниш ли я как водеше децата на езерото да поплуват?

— Ахъ.

— Караше ги с не повече от шестдесет, внимаваше, защото те бяха отзад. Обаче отвътре я гризеше. Тази жена сякаш имаше олово в крака и не можеше да го отлепи от газта.

В миналото Хомър никога не говореше за виладжиите. Но тогава жена му умря. Това беше преди пет години. Оряла по едно надолнище, тракторът се обърнал и я затиснал, а Хомър го понесе много тежко. Той беше в траур около две години, после сякаш малко се пооправи. Но вече не беше същият. Сякаш чакаше нещо да се случи, чакаше следващото събитие. Когато човек минеше край спретната му къщурка, обикновено го виждаше на верандата да си пуши цигарата с чаша минерална вода на парапета, залезът светеше в очите му, главата му бе обвита в тютюнев дим, и човек си мислеше — поне аз винаги така си мислех — Хомър чака следващото събитие. Това занимаваше съзнанието ми много повече, отколкото бях готов да призная, и накрая реших, че причината е в това, че ако аз бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие, като младоженец, облечен в официален костюм, нагласил вече вратовръзката си, който седи на леглото на горния етаж и гледа ту в огледалото, ту към часовника над камината кога ще стане единадесет часа, за да се ожени. Ако бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие. Щях да чакам последното събитие.

Но в този период на очакване, който завърши една година по-късно, когато Хомър отиде във Върмонт, той понякога говореше за тези хора. И на мене ми говореше и на някои други.

— Тя никога не караше бързо, когат’ беше с мъжа си, доколкот’ знам. Но когато аз бях с нея, здравата пришпорваше Мерцедеса.

Някакъв човек спря до колонката и започна да си пълни колата. Колата беше с масачузетски номер.

— Той не беше от новите спортни коли, които горят безоловен бензин и подскачат всеки път, като ги понатиснеш. Беше от по-старичките и километражът имаше деления до двеста и четиридесет. Цветът й беше някакво странно червено и аз я питах веднъж как се казва този цвят и тя каза, че бил „шампанско“. Не е ли хубаво, викам й, а тя се залива от смях. Харесвам, когато някоя жена се смее, без да има нужда да й обясняваш къде е майтапът.

Човекът до колонката бе заредил колата си.

— Добър ви ден — казва той и се качва по стълбите.

— Добър да е и за Вас — казвам аз, а той влиза вътре.

— ’Фелия все търсеше преки пътища — продължи Хомър, сякаш че не са го прекъсвали. — Тази жена направо бе превъртяла на тема преки пътища. Не бях виждал такова нещо. Тя казваше, че ако спестиш достатъчно разстояние, ще спестиш и време. Казваше, че баща й се кълнял в това. Той бил търговец, все пътувал и тя го придружавала, когато можела, а той все търсел най-краткия път. Така добила този навик.

— Питах я веднъж дал’ не е малко странно — от една страна губи време да търка тази стара статуя на площада и кара децата на плуване, вместо да играе тенис, да плува и да си пийва като нормален виладжия, а от друга страна, с такава решимост да се бори да спести петнадесет минути оттук до Фрайбург, че сигурно го е обмисляла в продължение на няколко нощи. На мен просто ми се стори, че двете неща си противоречат, нали разбираш. Тя просто ме поглежда и казва: „На мен просто ми харесва да бъда полезна на другите, Хомър. Обичам и да шофирам — поне понякога, когато в това има предизвикателство — но не обичам да си пилея времето. Това е като да преправяш дрехи — понякога правиш бастички, а понякога отпускаш. Нали разбираш какво искам да кажа?“

— „Май, че разбирам“ — казах аз, малко нещо със съмнение.

— „Ако седенето зад волана на една кола е моята представа за добро прекарване на цялото ми време, щях за търся обиколни пътища“ — каза тя и това така ме развесели, че не можах да не се разсмея.

Мъжът от Масачузетс излезе от магазина с опаковка от шест бири в едната ръка и няколко лотарийни билета в другата.

— Приятна събота и неделя — казва Хомър.

— Винаги са приятни — казва човекът от Масачузетс. — Така ми се иска да можех да живея тук през цялата година.

— Е, ще поддържаме всичко в добро състояние за времето, когато ще можете да дойдете — казва Хомър и човекът се засмива.

Проследихме го как отпътува нанякъде, отзад се виждаше зеленият му масачузетски номер. Беше зелен номер. Моята Марси казва, че такива номера дават от Масачузетската регистратура на превозни средства, които в продължение на две години не са катастрофирали в този странен, гневен, опушен щат. Ако си катастрофирал, казваше тя, дават ти червен номер, така че хората да знаят и да внимават, когато те видят по пътя.

— Те бяха хора от вътрешността, знайш, и двамата — каза Хомър, сякаш масачузецът му бе припомнил този факт.

— Да, май го знаех това, — казах аз.

— Семейство Тод са единствените птици, които отлитат на север през зимата. Новата, не ми изглежда това прелитане да й харесва кой знае колко.

Той си сръбна от минералната вода и замълча за миг, умислен.

— Тя, обаче, нямаше нищо против — каза Хомър. — Поне по моя преценка, въпреки че много се оплакваше. Оплакваше се за да си намери извинение, задето все търси преки пътища.

— Искаш да кажеш, че мъжът й не е имал нищо против тя да кръстосва по всички дяволски пътища оттук до Бангор, само и само да провери дали някой не е с един километър по-кратък?

— Той пет пари не даваше — каза Хомър късо, изправи се и влезе в магазина. Гледай сега, Оуенс, казах си аз, хем знаеш, че не обича да му задават въпроси, когато разказва, ама хич не се спря и секна една история, която се очертаваше като доста обещаваща.

Седях си с обърнато към слънцето лице и след десетина минути той излезе със сварено яйце и седна. Изяде си яйцето, а аз гледах нищо да не казвам и водата на езерото Касъл Лейк блестеше като нещо синьо, за което обикновено пишат в историите за съкровища. Щом Хомър си довърши яйцето и пийна водица, той продължи да разказва. Изненадах се, обаче нищо не казах. Нямаше да е много разумно.

— Имаха няколко коли — каза той. — Кадилакът, неговият микробус и нейният дявол — Мерцедеса. Една-две зими той оставяше микробуса, ’щото искаха да дойдат да покарат ски. Обикновено, когато свършеше лятото, той си откарваше Кадилака, а тя вземаше дявола.

Кимнах, но нищо не казах. Честно казано, страхувах се да рискувам с още една забележка. После си помислих, че и много забележки нямаше да накарат Хомър да млъкне в този ден. Явно отдавна му се е искало да разкаже историята за прекия път на госпожа Тод.

— Малкият й дявол си имаше специален километраж, който показваше колко километра е било едно пътуване и всеки път, като тръгваше от Касъл Лейк за Бангор, тя го нагласяше на 000-точка-0 и засичаше времето по часовника. Беше си измислила една такава игра и все ме дразнеше. Той спря, явно премисляше.

— Не, не е тъй.

Пак замълча и по челото му се очертаха леки линии, като стъпала на стълбите в библиотеките.

— Тя се правеше, че това е игра, но за нея това бе сериозна работа. Поне толкова сериозна, колкото всяко друго нещо. — Той махна с ръка и ми се стори, че има предвид мъжа й. — Жабката на малкия дявол бе пълна с карти, а имаше някои и отзад, на мястото, където при другите коли има още една седалка. Някои от картите бяха от тези, дето ги продават по бензиностанциите, а някои явно бяха изтръгнати от пътния атлас на Ранд МакНали. Тя имаше карти и от справочника „Пътища из Апалачите“ и разни топографски снимки. И не това, че имаше картите ме накара да мисля, че това не е игра за нея, а линиите, които бе начертала по всички тях, показващи пътища, по които е минавала или се е опитвала да мине.

Много пъти е закъсвала и се налагало някой фермер да я изтегли с трактор и верига.

Веднъж бях там и слагах плочки в банята, а от всяка фуга I течеше цимент — тогава сънувах нощем само квадратчета и фуги и цимент, който сълзи между тях — и тя дойде, застана на вратата и започна да ми говори за това. Обикновено я заяждах по този въпрос, но ми беше и интересно, не само защото брат ми Франклин живееше в Бангор и бях пътувал по повечето от пътищата, за които тя ми говореше. Беше ми интересно, защото човек като мен обикновено се интересува кой е най-краткият път, дори и да не иска винаги да минава по него. Ти така ли си?

— Ахъ — казах аз. Има някаква сила в това да знаеш кой е най-краткия път, дори когато минаваш по най-дългия, защото знаеш, че вкъщи те чака тъща ти. Само птиците бързат да стигнат по права линия, но това е нещо, което хората, дето карат коли с масачузетски номер изглежда не знаят. Но да знаеш как да стигнеш някъде бързо — или дори да знаеш как да стигнеш някъде по път, който човекът до теб не знае… в това има някаква сила.

— Е, тя просто си колекционираше пътища — каза Хомър и се усмихна с широката си, слънчева усмивка. — Тя казва:

— „Почакай малко, почакай малко“, като малко момиченце и я чувам през стената как тършува по бюрото си и идва след малко с едно тефтерче, което явно има от много време. Корицата му е цялата смачкана и някои листи висят от пружината, която ги държи.

— „Пътят, по който минава Уърт — пътят, по който минават повечето хора е шосе № 97 до Микеник Фолс, после шосе № 11 до Луистън и тогава по вътрешнощатската магистрала до Бангор. 156,4 мили.“

Кимнах.

— Ако искаш да избегнеш бариерите — и да спестиш известно разстояние — стигаш до Микеник Фолс, шосе № 11 до Луистън, шосе № 202 до Огъста, тогава по шосе № 9 през Чайна Лейк, Юнити и Хейвън до Бангор. Това са 144,9 мили.

— Така няма да спестите време, госпожо — викам й аз, — не, ако минете през Луистън и Огъста. Въпреки, че признавам, че да се кара по стария път до Бангор е наистина много красиво.

— Ако спестиш достатъчно разстояние, много скоро ще спестиш и време — ми вика тя. — Освен това не съм казала, че винаги минавам по този път, въпреки че често съм минавала. Просто ти изброявам откъде минават хората. Да продължавам ли?

— Не — викам й аз, — просто ме оставете в тази проклета баня съвсем сам, да зяпам проклетите плочки, докато побеснея.

— Всичко на всичко има четири основни маршрута — казва тя. — Този, който минава по шосе № 2 е 163,4 мили. Само веднъж го опитах, много е дълъг.

— Точно този път ще взема, ако жена ми се обади и ми каже, че за вечеря ще дояждаме каквото има — викам й аз, ама тихичко.

— Какво каза? — пита тя.

— Нищо — викам. — Говоря на циментовия разтвор.

— О! А, четвъртият — малко хора го знаят, въпреки че минава по хубави пътища — във всеки случай павирани — е през Спекълт Бърд Маунтин по 219 до 202 отвъд Луисън. После, ако вземеш шосе № 19, можеш да заобиколиш Огъста. После тръгваш по стария път. Така излиза 129,2.

Известно време нищо не казах, и може тя да си е помислила, че не й вярвам, защото ми вика малко наперено: „Знам, че е трудно да се повярва, но е така.“

Казах й, че предполагам, че е така и се помислих, че сигурно е така. Защото обикновено минавах по този път, когато отивах в Бангор да видя брат ми, докато беше жив. От години не бях минавал оттам. Ти мислиш ли, че човек може просто така да — ами — да забрави пътя, Дейвид?

Предположих, че е възможно. Човек лесно се сеща за магистралата. След известно време тя просто запълва съзнанието и човек започва да си мисли не как да стигне от тук до там, а как да стигне оттук до най-близкия вход за магистралата. И затова си помислих, че сигурно има много пътища, които просто замират, пътища, минаващи край скални стени, истински пътища с къпинови храсти край тях, но няма кой да яде къпините, освен птиците и площадки с дребни камъчета за насипване по пътя, оградени с ръждиви вериги, които висят на големи фестони, самите площадки захвърлени като стари детски играчки, с поникнала трева по техните изоставени, забравени страни. Пътища просто забравени от всички, освен от хората, които живеят на тях и си мислят какъв е най-бързият начин да се прехвърлят от тях на магистралата, където минаваш над хълмовете, без да има нужда да пълзиш нагоре-надолу по тях. В Мейн се шегуваме, че до там не може да се стигне от тук, но май контрата остава в нас. Истината е, че има хиляди начини да се стигне до там оттук, но хората въобще не се интересуват от тях.

Хомър продължи:

— Лепих плочки целия следобед в тази задушна малка баня, а тя стоеше на вратата през цялото време, с един крак кръстосан зад другия, боса, по маратонки с кафеникава пола и малко по-тъмна блуза. Косата й бе опъната на конска опашка. Тогава тя трябва да е била тридесет и четири или и пет, но лицето й просто светеше от това, което ми разказваше и тя приличаше на колежанка, върнала се във ваканция.

След известно време тя сигурно се усети колко време изкара така в приказки, защото ми каза:

— Трябва да те отегчавам до смърт, Хомър.

— Да, гус’ожо — викам й аз — тъй е. По предпочитам да ме оставите да си говоря с този тъп цимент.

— Не се занасяй, Хомър — казва ми тя.

— Не, гус’ожо, хич не ме отегчавате — викам й аз.

Тъй че тя се усмихва и пак си се връща на приказката, прелиства си тефтера като продавач, който си проверява поръчките. Тя имаше четири маршрута — е, всъщност три, защото се отказа от маршрут № 2 още от самото начало — но трябва да имаше още четиридесет други пътища, които бяха комбинации от тях. Шосета с номера, шосета без номера, шосета с имена, шосета без имена. Направо ми бръмна главата.

— Готов ли си за първенеца, Хомър?

— Май съм готов — викам й.

— Поне до този момент е първенец — казва тя. — Знаеш ли, Хомър, че един човек написал статия в „Науката днес“ през 1923 година и доказал, с разни изчисления на основата на максималната дължина на човешкия бедрен мускул, максимална дължина на крачката, максимален капацитет на дробовете, максимално сърдечно натоварване и сто други работи. Направо ме шашардиса тази статия! Толкова ме шашардиса, че я дадох на Уърт и го помолих да я предаде на професор Мъри от математическия факултет на Университета в Мейн. Исках да провери тези цифри, защото бях сигурна, че са базирани на погрешни постулати, или нещо такова. Уърт сигурно си помисли, че е глупост — „На Офелия й влезе една муха в главата“, така каза той — но все пак ги взе. Е, професор Мъри провери цифрите на човека много внимателно… и знаеш ли какво, Хомър?

— Не, гус’ожо.

— Цифрите бяха верни. Критериите на човека бяха стабилни. Той доказал, още през 1923, че човек не може да пробяга една миля за по-малко от четири минути. Доказал го. Но хората го правят през цялото време и знаеш ли какво означава това?

— Не, гус’ожо — казах аз, макар че нещо ми просветна.

— Това значи, че никой първенец не е завинаги — каза тя.

— Някой ден — ако дотогава светът не експлодира — на Олимпийските игри някой ще пробяга милята под две минути. Може да стане след сто години или след хиляда, но ще стане. Защото няма краен първенец. Има нула и безкрайност и всички ние сме смъртни, но краен предел — няма.

Тя стоеше там, лицето й чисто, изтрито и светещо, тъмната й коса изтеглена назад, сякаш казваше: „Хайде, противоречи ми, ако можеш.“ Но аз не можех. Защото вярвам на тези неща. По същия начин се чувства един свещеник, които говори за милосърдие.

— Готов ли си да чуеш кой е първенецът в момента? — казва тя.

— Ахъ — викам аз и дори спрях да лепя плочки. И без това бях стигнал до ваната и ми оставаха само изнервящите малки ъгълчета. Тя пое дълбоко дъх и ми изсипа всичко толкова бързо, колкото бързо говори водещият търга в Гейт Фолс, когато си пийне малко и не може да си спомни всичко, но ми каза горе-долу това.

Хомър Бъклънд затвори очи за миг, големите му ръце лежаха съвсем неподвижно на дългите бедра, лицето му — извито към слънцето. Тогава той пак отвори очи и, кълна се, тогава заприлича на нея, наистина, седемдесет годишен мъж, заприличал на жена на тридесет и четири, която от своя страна бе заприличала в такъв момент на колежанка на двадесет години, и не мога да си спомня точно какво каза той, така както той не помнеше какво бе казала тя, не че беше толкова сложно, а просто бях увлечен от начина, по който той изглеждаше, докато говореше, но беше горе-долу нещо такова:

Тръгваш по шосе № 97, после косиш Дентън Стрийт и тръгваш по улицата към стария съвет и така заобикаляш центъра на Касъл Рок, но се връщаш на 97. Девет мили по-нагоре се прехвърляш на един стар дърварски път за около миля и половина и излизаш на градското шосе № 6, което излиза на големия път за Андерсън до мелницата на Сайтс Сайдър. Има един пряк път, който старите жители наричат Мечия път, и той води до 219. Веднъж като излезеш от другата страна на Спекълт Бърд Маунтин вземаш шосето за Станхаус, завиваш надясно на пътя Бул Пайн, по него има едно заблатено място, но можеш да го прекосиш, ако набереш достатъчно инерция по чакъла — и така излизаш на шосе № 106. 106 прекосява плантацията на Алтън към пътя за Олд Дери — и тук има два-три дърварски пътя, по които се минава, за да се излезе на шосе № 3 зад болницата на Дери. От там са само четири мили до шосе № 2 в Етна, и от там в Бангор.

Тя спря, за да си поеме дъх, после ме погледна.

„И знаеш ли колко е това, дето ти го описах?“

„Не“ — казах аз, и си помислих, че трябва да е някъде към сто и деветдесет мили и четири разбити амортисьора.

„116,4 мили“ — каза тя.

Изсмях се. Изпуснах се и се засмях, преди да си дам сметка, че няма да създам добро впечатление, особено ако искам да чуя историята до края. Но самият Хомър се ухили и кимна.

— Зная. А ти знаеш, че аз с никого не се опитвам да споря, Дейв. Но едно е да си правят майтап с тебе, а съвсем друго да те вземат съвсем за боза.

„Ти не ми вярваш“ — вика ми тя.

„Ами не е за вярване, гус’ожо“ — казах аз.

„Остави плочките да изсъхнат и ела да ти покажа“ — казва тя. — „Утре ще довършиш зад ваната. Хайде, Хомър. Ще оставя една бележка на Уърт — той и без това може да не се върне довечера — а ти се обади на жена си! Ние с теб ще вечеряме на Пилотския грил след — тя си погледна часовника — два часа и четиридесет и пет минути от този момент. Ако закъснеем с една минута, ще ти купя бутилка Ирландско уиски за вкъщи. Виж, оказа се, че баща ми е бил прав: спести достатъчно мили и ще спестиш време, дори ако трябва да минеш през всяко проклето блато в областта Кенебек, за да го направиш. Какво ще кажеш?“

Тя ме гледаше, а кафявите й очи светеха като лампички и в тях имаше дяволско пламъче, което сякаш казваше „Накриви си капата, Хомър, мятай се на този кон — аз първа, ти след мене и нека да ни понесе дяволът“, а на лицето й имаше усмивка, която казваше същото и казвам ти, Дейв, исках да отида. Даже нямах време да затворя кутията с разтвора. И съвсем сигурно, не исках да шофирам този дяволски автомобил. Исках само да си седя в него и да гледам как тя се качва, как полата й леко се повдига, да видя дали ще я придърпа над коленете си или не, да гледам как косата й грее.

Той замлъкна и изведнъж нададе задавен, саркастичен смях. Този смях прозвуча като пушка, заредена с едра сол.

— Просто да се обадя на Меган и да кажа: „Нали я знаеш Фелия Тод, онази жена от която така ревнуваш, че ти е причерняла и не можеш една хубава дума да кажеш за нея? Е, ние с нея ще направим една скоростна отсечка от тук до Бангор в нейния дяволски Мерцедес в цвят «шампанско», така че, не ме чакай за вечеря.“

Просто да й се обадя и да й кажа това. О, да. О, аха.

И той пак се засмя с ръце, отпуснати в скута, съвсем естествено, и аз видях в лицето му нещо почти отблъскващо, а той взе чашата минерална вода от парапета и отля малко от нея.

— И ти не си отишъл — казах аз.

— Не тогава.

Той се засмя, но този път по-тихо.

— Трябва да е видяла нещо, изписано на лицето ми, защото тя пак дойде на себе си. Спря да прилича на колежанка и стана пак ’Фелия Тод. Тя погледна тефтера си, сякаш не знаеше какво държи в ръце и го сложи до себе си, почти зад полата си.

Аз й викам: „Много ми се ще да го направя, гус’ожо, ама трябва да свършвам тука и жена ми е сложила печено за вечеря.“

Тя ми казва: „Разбирам те, Хомър — малко се поувлякох. Често ми се случва. Уърт казва, че през цялото време.“ Тогава тя някак си се стегна и вика: „Но предложението си седи, когато кажеш — тръгваме. Можеш даже да дадеш едно рамо да ме избуташ, ако закъсаме. Може да ми спестиш пет долара.“ — И се смее.

„Помня, гус’ожо“ — викам й аз и тя разбра, че говоря сериозно, а не просто от възпитание.

„А преди да продължаваш да си убеден, че и дума не може да става, че разстоянието до Бангор е сто и шестнадесет мили, вземи си една карта и виж колко е разстоянието по права линия.“

Аз завърших плочките и си отидох вкъщи и ядох каквото имаше — нямаше печено и ’Фелия Тод го знаеше, — а когато Меган си легна, си извадих дърводелския метър, химикал и картата на щата и направих това, което ми беше казала… просто не можеше да ми излезе от ума. Начертах права линия и направих нужните изчисления според мащаба. Много се изненадах. Защото, ако човек прелетеше от Касъл Рок до Бангор — ако не трябваше да се съобразява с езера, или гори, или можеше да прекосява реки, без да търси мостове, разстоянието беше само седемдесет и девет мили, ни повече ни по-малко.

Направо подскочих.

— Ако не вярваш, сам го измери — каза Хомър. — Не бях допускал, че Мейн е толкова малък, докато не го видях.

Той отпи малко и после ме погледна.

— Следващата пролет имаше един период, когато Меган беше в Ню Хемпшир, на гости на брат си. Трябваше да сляза до къщата на Тод да сваля капаците на вратите и да сложа мрежестите врати и нейният дяволски Мерцедес беше там. Тя беше сама.

Тя идва до вратата и пита: „Хомър, да сложиш мрежестите врати ли си дошъл?“

А аз веднага й викам: „Не, гус’ожо, идвам да видя дали ще ме закарате до Бангор по прекия път.“

Тогава тя ме погледна без никакво изражение на лицето и аз си помислих, че е забравила за това. Усетих, че се изчервявам, точно както става, когато човек усети, че страхотно е сгафил. И точно когато се готвех да започна да се извинявам, лицето й пак разцъфна в онази усмивка и тя каза: „Почакай да си взема ключовете. И не си променяй решението, Хомър!“

Слез минута тя дойде с ключове в ръка.

„Ако закъсаме някъде, ще видиш комари, колкото водни кончета“.

„Виждал съм ги големи колкото врабчета в Рангли, гус’ожо, — викам аз. — Пък и ние сме малко тежички, за да могат да ни отнесат.“

Тя се смее: „Предупредих те, все пак. Хайде, Хомър.“

„И ако не сме там за два часа и четиридесет и пет минути, — казвам аз хитро — ще ми купите бутилка ирландско уиски.“

Тя ме погледна учудено, вратата откъм шофьорското място беше отворена и тя бе стъпила с единия крак вътре. „Дявол да го вземе, Хомър, аз ти казах, че това е първенецът за тогава. Сега намерих още по-кратък път. Ще стигнем за два часа и половина. Влизай, Хомър. Тръгваме.“

Той пак спря, ръцете му спокойно лежаха на коленете му, очите му се загледаха нанякъде, може би виждаха спортната кола с цвят „шампанско“ да тръгва по стръмната алея.

В края на алеята тя спря колата и попита:

„Сигурен ли си?“

„Давай“ — викам аз.

Оловото в крака й натежа и кракът й залепна за газта. Не мога да кажа много за това, което стана след това. Освен, че не можех да сваля очи от нея. Имаше нещо диво, което пропълзя по лицето й, Дейв, нещо диво и нещо свободно и аз страхотно се изплаших. Тя беше красива и главата ми се завъртя от любов към нея, всеки щеше да се почувства така, всеки мъж, а може би и всяка жена, но аз се изплаших от нея, защото тя изглеждаше така, сякаш би те убила, ако очите й се откъснеха от пътя, когато тя те погледне и реши да отвърне на любовта ти. Беше с дънки и стара бяла риза с навити ръкави — като я видях отначало си помислих, че се готви да боядисва нещо на задната тераса — но след като пътувахме известно време, започна да ми се струва, че е облечена в нещо бяло и пухкаво, като богиня от някоя стара книга.

Той се замисли, погледна през езерото, лицето му беше сериозно.

— Като онази ловджийка, която карала луната през небето.

— Диана?

— Ахъ. Луната е била нейната дяволска кола. ’Фелия ми приличаше на нея и аз ти казвам честно, че така се влюбих в нея, без да направя никаква стъпка, въпреки че тогава бях доста по-млад от сега. Нямаше да направя никаква стъпка дори ако бях на двадесет години, може би на шестнадесет бих, но щях да умра за това — да умра, ако беше ме погледнала така, както чувствах, че ще ме погледне.

Тя приличаше на онази жена, дето движела луната през небето, с наполовина свалено странично стъкло, а зад нея се вееше тънкият й воал, като сребърна паяжина, а вятърът вдигаше косата й назад и откриваше хлътналите й скули, пришпорваше конете и ми казваше да бързам, да не обръщам внимание колко са запъхтени, само по-бързо, по-бързо, по-бързо.

Минахме по много горски пътища — първите два-три ги знаех, но по-нататък нито един не ми беше познат. Сигурно сме били страхотна гледка за онези, които никога не бяха виждали друго моторно превозно средство по тези пътища, освен старите камиони, превозващи трупи и снегорините. Тази малка дяволска кола, която би подхождала на място като Булеварда на Залеза, а не сред тези гори, да се напъва и да реве нагоре по някой хълм, а после да полита надолу по следващия през прашните зелени лъчи на следобедното слънце — тя беше свалила гюрука и аз усещах миризмата на гората, а ти знаеш как хубаво мирише всичко в гората, като нещо, оставено на мира, необезпокоявано от никого. Минахме по път от греди, положен на най-мочурливите места и между трупите заджвака черна кал, а тя започна да се смее като дете. Някои от трупите бяха стари и изгнили, защото никой не бе идвал по тези пътища — освен нея, разбира се — от пет-десет години. Бяхме сами, ако не се смятат птичките и каквито животни имаше. Звукът на дяволския мотор — отначало бръмчащ, а после ревящ все по-силно и по-свирепо, когато натискаше съединителя и сменяше скоростта… това бе единственият звук на мотор, който се чуваше. И въпреки че знаех, че трябва да сме близо до някое населено място през цялото време — искам да кажа, че в наше време е така — започнах да мисля, че сме се върнали във времето и че няма нищо-нищичко. Че ако спрем и се покатеря на някое дърво, накъдето и да погледна, ще видя само гори, гори и пак гори. И през цялото време тя надува колата, косата й се вее назад, усмихната, със светещи очи. Така излязохме от планинския път през Спекълт Бърд и известно време имах представа къде сме и тогава тя сви и за кратко си мислех, че знам къде сме, но после даже престанах да си давам труд да се самозаблуждавам. Прекосихме по още един горски път и тогава излязохме — кълна се — на хубав павиран път с надпис „Магистрала Б“. Да си чувал някога за път в щата Мейн, който да се казва „Магистрала Б“?

— Не — викам аз. — Звучи ми много английско.

— Ахъ. Изглеждаше английско. Едни дървета, като върби, се бяха надвесили над пътя. „Сега внимавай, Хомър — казва тя. — едно от тези за малко да ме грабне преди месец и даже ме одраска.“

Тогава не разбрах за какво говори и тъкмо започнах да й го казвам, когато видях, че въпреки че нямаше вятър, клоните на онези дървета се протягаха надолу — размахваха се надолу. Изглеждаха черни и мокри под зелените листа. Просто не вярвах на очите си. Тогава едно от тях ми грабна шапката и разбрах, че не спя. „Хей — викнах му аз. — Върни ми я.“

„Късно е вече, Хомър — казва тя й се смее. — Напред вече се вижда дневната светлина… няма страшно.“

Тогава се навежда едно друго, този път от нейната страна на пътя и се опитва да я хване — честна дума. Тя се наведе, а то се заплете в косите й и отскубна един кичур… „Ох, дявол те взел, боли!“ изпищя тя, но продължи да се смее. Когато тя се наведе, колата се изви леко и аз погледнах в гората, и Бог ми е свидетел, Дейв! Всичко в гората се движеше. Тревите се размахваха и растенията се сплитаха така, сякаш правеха физиономии, и видях нещо да седи на един пън, и ми приличаше на жаба, но беше голямо колкото котка.

Тогава излязохме от сенките на върха на хълма и тя казва:

„Ето ни! Вълнуващо беше, нали?“ сякаш говореше просто за една разходка през Къщата с призраците на Фрайбургския панаир.

След пет минути тя пак сви в още един от горските й пътища. Тогава вече хич не ми се пътуваше през гората — със сигурност ти го казвам — но това беше обикновена стара гора. Половин час по-късно спряхме на паркинга на Пилотския грил в Бангор. Тя ми показа малкото километражче и ми казва, „Хвърли едно око, Хомър“. Направих го и то показваше 111,6. „Какво ще кажеш сега? Вярваш ли в моя пряк път?“

Дивият й поглед беше почти изчезнал и тя пак си беше само ’Фелия Тод. Но оня, другият поглед не бе изчезвал съвсем. Сякаш тя бе две жени в едно — ’Фелия и Диана, и онази част от нея, която бе Диана така здраво държеше положението в свои ръце, когато пътуваше по задните пътища, че частта, която беше ’Фелия нямаше представа, че преките пътища я водят по места… места, дето ги няма на картата на Мейн, няма ги дори и на топографските карти.

Тя пак повтори: „Какво ще кажеш за моя пряк път, Хомър?“

А аз й викам първото нещо, което ми идва на ум, което съвсем не е за казване пред дама като ’Фелия Тод. „Направо шибана история, гус’ожо“, викам й.

Тя се смее, кеф й е, и тогава виждам съвсем ясно: Тя въобще не помни странните работи. Не помни клоните на върбите — само дето те не бяха върби, въобще не бяха, изобщо не приличаха на върби или пък на нещо друго — които ми грабнаха шапката, нито оня знак за магистрала, онова ужасно жабоподобно нещо. Тя въобще не помнеше странните работи! Или аз бях сънувал, че ги има, или тя беше сънувала, че ги няма. Единственото нещо, в което бях сигурен беше, че сме изминали само сто и единадесет мили, а бяхме в Бангор и това не беше сън, беше там, на километража на дявола, бяло на черно.

„Прав си — каза тя. — Шибана история. Много искам да накарам Уърт да го пробва някой път. Но той никога няма да излезе от своя коловоз, това може да стане само ако човек с топ го избие от там, не даже с топ, а с балистична ракета «Титан II», защото съм сигурна, че той си е направил скривалище на дъното на коловоза. Хайде, Хомър, дай сега да те нахраним.“

И тя ми поръча страхотна вечеря, Дейв, но аз не можах да я изям. Все си мислех как ли ще изглежда обратният път, сега когато вече се стъмняваше. Тогава, по средата на вечерята, тя се извини и отиде да се обади по телефона. Когато се върна ме попита дали ще имам нещо против да закарам дяволската й кола обратно в Касъл Рок. Каза, че говорила с една жена, с която били в една и съща комисия в училището и жената казала, че имало някакъв проблем. Каза, че ако Уърт не може да я вземе обратно, ще си наеме кола от „Херц“. „Много ли ще те притесни да караш назад в тъмното?“ — пита тя.

Тя ме погледна, някак се усмихна, и аз разбрах, че тя много добре си спомня, поне отчасти — един бог знае каква част, но достатъчно, за да знае, че аз не бих пробвал нейния път назад, след като се е стъмнило, ако въобще някога… Въпреки, че виждах в очите й, че това въобще не я тревожи.

Тъй, че аз й казах, че изобщо не ме притеснява и завърших вечерята си по-спокоен, отколкото бях я започнал. Когато свърших, вече се стъмваше и тя ни откара до къщата на жената, с която бе разговаряла. Когато слезе от колата, тя ме поглежда със същата светлина в очите и казва: „Ти сигурен ли си, че не искаш да изчакаш, Хомър? Видях един-два странични пътя днес и въпреки, че ги няма на моите карти, помислих си, че с тях могат да се съкратят още няколко мили.“

Аз й викам: „Бих изчакал, гус’сожо, ама на моята възраст най-добре се спи в собственото легло, от опит го знам. Ще ви закарам колата и окото ми няма да мигне, само дето сигурно, ще й сложа няколко мили повече, отколкото вие бихте й сложили.“

Тогава тя се засмя тихичко и ме целуна. Това е най-хубавата целувка, която съм получавал през целия си живот, Дейв. По бузата, чиста целувка от омъжена жена, но зряла като праскова, като онези цветя, дето се отварят в тъмното и когато устните й се докоснаха до мен, кожата ми се почувства… не мога да кажа как точно се почувства, защото един мъж трудно може да съхрани нещата, които са му се случили с някое момиче, зряло като праскова, когато светът още е бил зелен и какъв е бил вкусът на нещата тогава — не ти казвам нещата направо, но ти разбираш. Тези неща са обвити в мъгла в паметта ти и човек не може да ги види ясно.

„Много си сладък, Хомър, и аз те обичам за това, че ме изслуша и дойде с мен — каза тя. — Карай внимателно.“

Тогава тя влезе в къщата на онази жена. А аз, аз се върнах вкъщи.

— Откъде мина? — попитах аз.

Той тихо се засмя.

— По магистралата бе, глупчо — каза той и на лицето му се появиха толкова много бръчки, колкото не бях виждал до тогава.

Той седеше и гледаше към небето.

Дойде лятото и тя изчезна. Не я виждах много често… беше лятото, когато избухна пожарът, нали помниш, а след това голямата буря, дето изтръгна дърветата. Много работа се отвори за пазачите. О, мислех си за нея от време на време и за този ден, и за онази целувка и всичко започна да ми изглежда като на сън. Като времето, когато бях на шестнадесет години и не можех да мисля за нищо друго, освен за момичета. Орях западната нива на Джордж Баскъм, онази срещу езерото и планината, и си мечтаех за това, за което си мечтаят момчетата на тази възраст. И тогава ножът на плуга измъкна един камък, той се разцепи на две и от него протече кръв. Поне на мен ми се стори, че протече кръв. От една цепнатина в камъка протече червена течност и попи в земята. Аз на никого не казах, освен на майка ми, но не й казах какво означаваше това за мен, нито какво ми се беше случило, но тя ми тършуваше в чекмеджетата и сигурно бе разбрала. Във всеки случай, тя ми каза да се моля. Така и направих, но от това не дойде просветление и след известно време започнах да си внушавам, че всичко е било само сън. Така става понякога. Има дупки в средата, Дейв. Ти знаеш ли това?

— Да — викам аз и си спомням една нощ, когато бях видял нещо. Беше през 59, тежка година за нас, но децата ми не знаеха, че е тежка година, те знаеха само, че искат да ядат както обикновено. Бях видял ято глухари на нивата на Хенри Брагър, и като се стъмни, излязох с фенер за нощен лов през август. Когато са угоени през лятото, човек може да убие два наведнъж. Вторият се връща при първия да го подуши и сякаш казва: „По дяволите! Дойде ли вече есента?“ и можеш да го свалиш като кегла. Можеш да изкараш достатъчно месо, с което да храниш семейството си в продължение на шест седмици, а останалото да закопаеш. По тези глухари ловците няма да стрелят, когато дойдат през ноември, но децата трябва да ядат. Както каза оня човек от Масачузетс, той би искал да може да си позволи да живее тук през цялата година, а аз мога да кажа само, че понякога човек плаща за привилегията, след като се стъмни. Така, че бях излязъл и видях една огромна оранжева светлина на небето. Тя слизаше все по-ниско и по-ниско, а аз стоях и я наблюдавах, устата ми бе виснала до гърдите, и когато докосна езерото, то цялото се освети за миг в пурпурно-оранжево и лъчите стигнаха чак до небето. Никой никога не спомена за тази светлина, и аз самият никога не споменах за нея, отчасти, защото се страхувах, че ще ми се изсмеят, отчасти, защото щяха да започнат да се чудят какво ли съм правил в тъмното. И след известно време всичко започна да изглежда така, както Хомър го описваше — сякаш бе сън, който някога съм сънувал, за мен той беше без значение, защото не бе оставил никакъв материален знак. Беше като лунен лъч. За мен той нямаше дръжка и нямаше острие. Не можех да го накарам да работи за мен, така че не се занимавах повече с него, като човек, който знае, че така или иначе ще съмне.

— В средата на нещата има дупки — каза Хомър, и си изправи гърба, сякаш беше луд. — Точно в проклетата среда на нещата, не дори в ляво или дясно, където ти е периферното зрение и човек може да каже „Ама дявол да…“ Те са там и ти ги заобикаляш, както се заобикаля дупка в шосето, която може да ти счупи оста. Нали знаеш? И забравяш за него. Или ако ореш, плугът ти може да хлътне. И ако в земята зейне празнота, където виждаш тъмнина, сякаш има пещера, ти казваш: „Я заобиколи, старо конче. Остави я тази работа! Я колко място има тук наляво.“

Защото ти не търсиш пещера, нито пък детински приключения, просто искаш да си изореш добре.

„Дупки в средата на нещата“.

Той замълча задълго и аз го оставих да си мълчи. Нямал желание да го пришпорвам. Най-накрая той каза:

— Тя изчезна през август. Видях я първо в началото на юли и тя изглеждаше… — Хомър се обърна към мен и произнесе всяка дума бавно и натъртено. — Дейв Оуънс, тя изглеждаше прекрасна! Прекрасна и дива и почти неукротима. Малките бръчици, които бях забелязал около очите й, бяха изчезнали до една. Уърт Тод бе на конференция или нещо такова в Бостън. И си седи тя там на края на кея — аз бях излязъл гол до кръста — и ми казва:

„Хомър, никога няма да повярваш.“

„Няма, гус’ожо, но мога да опитам“ — викам й аз.

„Намерих два нови пътя — казва тя, — и сега последният път стигнах до Бангор само след шестдесет и седем мили.“

Спомних си какво беше казала преди и й викам:

„Това не е възможно, гус’ожо. Ще ме извиняваш, ама премерих разстоянието на картата и ти казвам, че най-късият път е седемдесет и девет мили… по права линия.“

Тя се засмя и стана по-красива от всякога. Като богиня в слънчева светлина, на някой хълм, като в някоя приказка, където има само зелена трева и изворчета.

„Така е — казва тя, но и една миля не може да се пробяга за по-малко от четири минути. Доказано е по математически път.“

„Не е същото“ — викам аз.

„Същото е“ — казва ми тя. — Сгъни картата и тогава виж колко мили е разстоянието, Хомър. Ако малко я сгънеш, може да е малко по-малко от права линия. Ако много я сгънеш, може да е много по-малко, отколкото по права линия.

Тогава си спомних нашето пътешествие, така както човек си припомня сън и й викам:

— Гус’жо, може да се сгъне хартиена карта, но не може да се сгъне земята. Или поне не бива да се опитва. По добре не се захващай с това.

— Не, господине — казва ми тя. — Няма начин да не се захвана с това. Това нещо в моя живот сега е тук и е мое.

Три седмици по-късно, това значи две седмици преди да изчезне, тя ми се обади от Бангор. Каза ми: „Уърт замина за Ню Йорк и аз идвам. Не мога да си намеря ключа, Хомър. Моля те да отключиш къщата, за да мога да вляза.“ Е, тя се обади в осем часа, точно бе започнало да се стъмнява. Аз хапнах един сандвич с бира преди да тръгна, значи около двадесет минути. После се качих на колата и отидох до тях. Като цяло, не съм се бавил повече от четиридесет и пет минути. Когато стигнах до къщата на Тод, забелязах, че в килера свети лампа, а не бях я оставял светната. Докато я гледах, за малко да се блъсна в нейната дяволска кола. Беше паркирана леко под наклон, както би паркирал някой пиян, и беше изпоцапана с кал чак до прозорците, а по нея освен калта имаше залепнало нещо като водорасли… само че, когато го осветих с фенерчето си, то сякаш се движеше. Паркирах зад нея и слязох от микробусчето си. Онова нещо не бе водорасли, но беше някакво растение и се движеше… някак мудно и бавно, сякаш умираше. Докоснах парче от него и то се опита да се увие около ръката ми. На допир бе гадно и отблъскващо. Дръпнах си ръката и я избърсах в панталоните. Заобиколих колата и минах отпред. Имаше вид на кола, преминала през деветдесет мили кал и гориста местност. Имаше уморен вид. Наистина. По предното стъкло имаше полепнали буболечки… само дето не приличаха на буболечките, които бях виждал до тогава. Имаше една нощна пеперуда, голяма колкото врабче, крилата й продължаваха да помръдват, безсилна, умираща. Имаше и комари, но те имаха истински очи и човек можеше да ги види — и, изглежда, я те ме виждаха. Чувах онези растения да стържат по колата, умиращи се опитваха да се заловят за нещо. Единственото нещо, за което си мислех в момента беше: Къде, по дяволите е ходила? И как е успяла да стигне до тук за три-четвърти часа? Тогава видях още нещо. Имаше някакво животно полуразмазано на решетката на радиатора, точно под знака на Мерцедес — оня дето прилича на нещо като звезда, оградена в кръг. Обикновено повечето животни, които се убиват по пътя, минават точно под колата, защото се свиват в момента на удара, с надеждата че колата просто ще мине над тях и ще останат невредими. От време на време някое от тях подскача не встрани, а направо към проклетата кола, да ухапе гадното нещо, което иска да го убие — знам, че може да се случи и такова нещо. Може би това животно бе направило така. Изглеждаше достатъчно зло, за да може да скочи и на танк. Приличаше на някаква кръстоска между невестулка и мармот, но по това тяло имаше и разни други елементи, тъй че хич не ми се поглеждаше към него. Човек го заболяваха очите, не, заболяваше го мозъкът. Козината му бе сплъстена от кръв и от възглавничките на краката му се подаваха нокти, като на котка, само че по-дълги. Имаше големи жълтеникави очи, само, че сега те бяха със стъклен блясък. Когато бях дете, имах порцеланово топче за игра, което изглеждаше точно така. А зъбите… Дълги, тънки, игловидни зъби, които приличаха по-скоро на губерки, стърчаха от устата му. Някои от тях бяха забити в металната решетка. Затова то продължаваше да виси там. Беше се закачило за зъбите си. Още като го видях, разбрах, че главата му е пълна с отрова, като на гърмяща змия и е скочило към колата, в момента, в който е усетило, че тя ще го удари, за да я ухапе и така да я убие. И нищо нямаше да ме накара да го махна от там, защото ръцете ми бяха целите нарязани от сено и това нещо щеше да ме убие, само ако се докоснех до него и отровата проникнеше в раничките ми.

Отидох до вратата на шофьора и я отворих. Лампата вътре светна и аз погледнах специалния километраж, който тя включваше при пътувания… и там видях цифрата 31,6.

Погледах го известно време и после отидох до задния вход. Тя бе скъсала мрежата и счупила стъклото до ключалката, така че да си провре ръката и да си отвори. Имаше бележка, на която пишеше: „Скъпи Хомър, пристигнах по-рано, отколкото очаквах. Намерих пряк път, страхотен е! Ти още не беше дошъл, така че се вмъкнах в къщата като крадец. Уърт си идва вдругиден. Можеш ли да оправиш мрежата и стъклото дотогава? Надявам се да можеш. Такива работи му развалят настроението. Ако не дойда да ти се обадя, значи съм заспала. Пътуването беше много уморително, но стигнах за нула време! Офелия“.

— Уморително! — Погледнах пак към противното нещо, което висеше от решетката на колата и си помислих, да сигурно, сигурно е било уморително. За бога, сигурно.

Той пак спря и изпука нервните си пръсти.

— След това я видях само още веднъж. Беше около седмица по-късно. Уърт беше там, но плуваше в езерото, напред-назад, напред-назад, сякаш режеше дърва или подписваше документи. Предполагам, че повече приличаше на подписване на документи.

„Гус’ожо, — викам й аз — не ми е работа, но мисля, че трябва да се откажете от това. Онази нощ, когато се върнахте и счупихте стъклото за да влезете, видях нещо да виси отпред на колата Ви…“

„О, мармота! Оправих я тази работа“ — вика ми тя.

„Боже, господи! — викам аз. — Надявам се, че сте я оправили!“

„Сложих си работните ръкавици на Уърт — казва тя. — Не беше нищо особено, Хомър, а само един мармот, който скочи към колата, с отровните си зъби.“

„Но, гус’ожо, — викам й аз. — Там, където има мармоти, има и мечки. И ако така изглеждат мармотите по Вашия пряк път, какво ли ще стане, ако се появи някоя мечка?“

Тя ме погледна и видях у нея, онази друга жена — Диана. Тя каза: „Ако нещата са по-различни по моите пътища, Хомър, може и аз да съм различна. Виж това.“

Косата й бе хваната с шнола отзад, приличаше на пеперуда. Тя я разпусна. Беше такава коса, която кара мъжа да се замисли как ли би изглеждала разпръсната на възглавница. Та каза: „Беше започнала да побелява, Хомър. Ти виждаш ли бели косми?“ И я разпръсна с пръсти така, че слънцето да блесне върху нея.

„Не“ — викам й.

Тя ме поглежда, очите й светят, и ми казва: „Жена ти е добра, Хомър Бъкланд, но тя ме видя в магазина и в пощата и разменихме една-две думи и аз я забелязах как гледа косата ми, с някакво доволство, което само жените могат да изпитат. Знам какво казва тя и какво разправя на приятелките си…, че Офелия Тод е започнала да си боядисва косата. Но аз не съм. Не веднъж съм губила пътя, докато съм търсила преки пътища… губила съм си пътя и съм си изгубила белите коси.“ И тя се засмя, не като колежанка, а като ученичка. Възхищавах й се и жадувах красотата й, но виждах и онази другата красота на лицето й и в този момент… и пак изпитах страх. Плашех се за нея, така както се плашех от нея.

„Гу’сожо, — викам й аз — рискувате да изгубите повече от белите си коси.“

„Не — казва ми тя. — Разбери, там аз съм различна… Там съм изцяло себе си. Когато пътувам по оня път, в малката ми кола, аз повече не съм Офелия Тод, жената на Уърт Тод, която така и не можа да износи едно дете, нито пък жената, която се опита да пише поезия, но не успя, нито пък жената, която е във всички комисии и си води записки на заседанията, или нещо друго, или някой друг. Когато пътувам по оня път, аз съм себе си в дълбоката си същност, и се чувствам като…“

„Диана,“ — казах аз.

Тя ме погледна някак странно и малко изненадано и после се засмя: „О, предполагам като някоя богиня — каза тя. — Тя пасва по-добре от останалите, защото аз съм нощна птица — обичам да седя, докато си довърша книгата или докато по телевизията изсвирят химна, и защото съм много бледа, като луната — Уърт все казва, че ми е нужен някакъв сироп или кръвна картина или нещо такова. Но дълбоко в сърцето си всяка жена иска да е богиня, мисля си, че мъжете усещат далечно ехо от това и издигат жените на пиедестали (една жена, която би си напикала краката, ако не клекне! странно като си помисли човек) — но това, което мъжът усеща, не е това, което жената иска. Жената иска да е наясно. Това е всичко. Ако иска да стане, ако иска да върви…“ Тя обърна очи към колата, която се намираше на алеята и очите й се свиха. После се усмихна: „Или да шофира, Хомър. Мъжете не виждат това. Те мислят, че богините искат да се излежават на някой склон в подножието на Олимп и да ядат плодове, но в това няма нищо божествено. Жените искат това, което искат и мъжете — искат да шофират.“

„Внимавайте къде шофирате, гус’жа, това е всичко“ — казвам аз, а тя се смее и ме целува в средата на челото.

Тя казва: „Ще внимавам, Хомър“ — но това нищо не значеше, защото тя го каза като човек, който казва на жена си, на приятелката си, че ще внимава, когато знае, че няма да може.

Върнах се при микробусчето си и й махнах веднъж, а седмица след това Уърт се обади, че е изчезнала. Заедно с дяволската кола. Тод изчака седем години и тогава я обяви официално за умряла, и изчака за всеки случай още една година и тогава се ожени за втората гус’жа Тод, онази дето току-що премина край нас. А аз не вярвам ти да повярваш и на една дума от това, което ти казах.

По небето премина един голям плосък облак и разкри призрачната луна — в първата си половина и бледа като мляко. И нещо в сърцето ми подскочи, когато я видях, наполовина от страх и наполовина от любов.

— Въпреки всичко, вярвам — казах аз. — На всяка дума. Дори и да не е истина, Хомър, трябва да е истина.

Той ме прегърна през врата с ръка, така както могат до се прегръщат мъжете, защото светът им позволява да целуват само жените, и се засмя и се изправи.

— Даже и да не трябва, пак е истина — каза той. Той извади часовника от джоба си и го погледна. Трябва да сляза да проверя къщата на Скот. Искаш ли да дойдеш?

— Мисля да поседя тук още малко — казах аз, — и да помисля.

Той отиде до стълбите и после се обърна и ме погледна, полуусмихнат.

— Мисля, че тя беше права — каза той. — Тя наистина беше различна по онези пътища, които бе намерила — нищо не смееше да я докосне. Може би мен и теб да, но никога нея.

— И аз вярвам, че тя е млада.

Тогава той се качи на микробуса си и тръгна да проверява къщата на Скот.

Това беше преди две години. Оттогава Хомър замина да живее във Върмонт, мисля, че Ви казах. Една вечер дойде да ме види. Косата му бе сресана, беше бръснат и ухаеше на хубав лосион. Лицето му бе ведро и очите — живи. Онази вечер той приличаше на шестдесет, вместо на седемдесет и аз много му се радвах, но едновременно с това му завиждах и малко го мразех. Артритът е ужасната болка на рибаря и онази нощ Хомър нямаше вид на човек, в чието тяло се е свил артритът, така както беше се свил в моето.

— Аз тръгвам — каза той.

— А, така ли?

— Така.

— Добре. Поръча ли да ти препращат пощата?

— Не ща да ми я препращат — каза той. — Сметките ми са платени. Всичко е изчистено.

— Е, тогава ми дай адреса си. От време на време ще ти драсвам по някой ред, шефе. — Вече усещах как ме обгръща самота, като плащ… и докато го гледах разбрах, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Още нямам адрес — каза той.

— Добре, тогава — казах аз. — Да не би да е: До Върмонт за Хомър.

— Е — каза той. — За любопитните това ще стигне.

За малко да замълча, но после попитах:

— Как изглежда тя сега?

— Като Диана — каза той. — Но е по-мила.

— Завиждам ти, Хомър — казах аз и наистина му завиждах.

Стоях на прага. Падаше здрач, в сърцето на лятото, когато полето е пълно с аромати. По небето пълната луна оставяше сребърна следа върху езерото. Той прекоси верандата и слезе по стъпалата. Една кола бе оставена встрани от пътя, моторът й работеше на празни обороти. Сега като си помисля, онази кола приличаше на торпедо. Изглеждаше доста раздрънкана, но имаше вид на кола, която може да носи тон, без да се задъха дори. Той спря до първото стъпало, наведе се и вдигна нещо — беше тубата му за бензин, голямата, която побира тридесет литра. Той слезе по алеята и се запъти към вратата от другата страна на шофьора. Тя се наведе и му отвори вратата. Вътрешната лампичка светна и аз я зърнах за миг, дълга, червеникава коса около челото, челото й светеше като лампа. Светеше като луна. Той влезе и тя запали колата. Стоях на верандата и гледах как светеха стоповете на дяволската й кола в тъмното… ставаха все по-малки и все по-малки. Станаха като въглени, после като светулки и тогава изчезнаха.

Върмонт, така казвам на хората от града, и те вярват във Върмонт, защото това е най-далечното място, което могат да си представят. Понякога аз самият започвам да си вярвам, особено, когато съм уморен и скапан. Понякога обаче си мисля за тях — целия октомври си мислех, изглежда, защото октомври е времето, когато хората мислят за далечни места и пътища, които могат да ги отведат до тях. Седя на пейка пред супермаркета на Бел и мисля за Хомър Баклънд и за красивото момиче, което се наведе да му отвори вратата, когато той слезе по алеята с пълната, червена туба с бензин в дясната си ръка — тя приличаше на момиче на не повече от шестнадесет, което сега се явява за шофьорска книжка, а красотата й бе страхотна, но вярвам, че тя вече не е убийствена за мъжа, към когото се насочи. За миг очите й проблеснаха към мен и не ме убиха, макар, че част от мен умря в краката й.

Олимп сигурно е наслада за очите и сърцето, и има хора, които мечтаят за него, така както и хора, които намират ясен път към него, случва се, но аз познавам Касъл Рок като дланта си и няма да го напусна заради преки пътища, ако мога да мина по нормалните пътища. През октомври небето над езерото не е така прекрасно, но е все пак красиво с големите бели облаци, които се движат съвсем бавно. Седя си на пейката, мисля за Фелия Тод и Хомър Баклънд, не че непременно ми се ще и аз да съм там… но ми се ще поне да не бях оставял цигарите.

Сватбата

През 1927 свирехме джаз в един бар на юг от Морган, Илинойс, град на сто километра от Чикаго. Това бе един наистина селски район, тридесет километра наоколо нямаше друг голям град. Но пък имаше много момчета от фермите, които жадуваха да изпият нещо по-силничко след жежкия ден на полето, и много джаз-дами, които излизаха със своите приятели — дрогерийни каубои. Имаше и някои женени мъже (няма начин да не ги познаеш, приятел. Все едно, че носят значки), които искаха, да са колкото може по-далече от домовете си, за да не ги познае някой, докато танцуваха със своите тайни приятелки.

Това бе по времето, когато джазът бе джаз, а не просто много шум. Бяхме оркестър от пет души — барабани, корнет, тромбон, пиано, тромпет — и бяхме доста добри. Това бе три години, преди да запишем първата си плоча и четири години, преди да се появят говорящите филми.

Тъкмо свирехме „Бамбуковия залив“, когато влезе едрият мъжага, облечен в бял костюм и пушещ лула с повече извивки от френски рог. Дотогава целият оркестър бе леко пийнал, но никой не обръщаше внимание и всички бяха наскачали на дансинга. Хората бяха в добро настроение, за цялата вечер нямаше нито едно сбиване. От нас се лееха реки от пот и Томи Инглъндър, собственикът на заведението, непрекъснато ни изпращаше уиски, което се плъзгаше в гърлото като по лакирана дъска. Инглъндър бе готин тип и за него бе приятно да се работи, пък и той харесваше свиренето ни.

Типът с белия костюм седна на бара и аз забравих за него. Завършихме серията с „Блус на леля Хагър“, едно парче, което минаваше за моден джаз в провинцията по онова време и дълго ни аплодираха. Мани бе ухилен до ушите, когато остави тромпета си, а аз го потупах по гърба, докато слизахме от подиума. Имаше едно момиче, със самотен вид, което цялата вечер ме фиксираше. Беше червенокоса, а аз много си падам по такива. Почувствах сигнала в погледа й и извивката на главата й и започнах да си пробивам път през тълпата да видя дали няма да иска да пийне нещо.

Бях стигнал до средата на пътя, когато мъжът с белия костюм се изпречи пред мен. Отзад косата му стърчеше, въпреки че миришеше на цяла бутилка брилянтин и имаше плоските, странно блестящи очи, които имат дънните риби.

— Искам да поговорим навън — каза той. Червенокосата извърна глава, леко начумерена.

— Може и по-късно — казах аз. — Пусни ме да мина.

— Казвам се Сколей. Майк Сколей.

Знаех това име. Майк Сколей бе дребен рекетьор, който си живееше от нелегално пренасяне на алкохол от Канада. От оная концентрирана пиячка, дето се е появила в земите на мъжете, облечени в поли и свирещи на гайди. Когато не са заети с казаните за варене, разбира се. Снимката му се беше появявала във вестниците няколко пъти. Последният път, когато някакъв друг разбойник, плачещ за въжето, се бе опитал да го застреля.

— Доста си далече от Чикаго, приятел — казах аз.

— Имам си хора, които да ме придружават — каза той. — Не се тревожи. Навън.

Червенокосата пак ми хвърли един поглед. Аз посочих към Сколей и вдигнах рамене. Тя въздъхна и ми обърна гръб.

— Виждаш ли сега — казах аз. — Развали работата.

— Такива мадами в Чикаго са под път и над път — каза той.

— Не съм казал; че ще ги търся под пътища и над пътища.

— Навън.

Последвах го навън. Усетих хладния допир на въздуха след задимената атмосфера на бара, напоен с аромата на прясно окосена люцерна. Виждаха се звездите, проблясващи с мека светлина. Виждаха се и гангстерите, но в тях нямаше мекота, само цигарите им проблясваха.

— Имам една работа за теб — каза Сколей.

— Така ли.

— Плащам за нея две стотачки. Ако искаш ги делиш с оркестъра, ако искаш — запазваш едната за себе си.

— Каква е работата?

— Празненство, разбира се, какво друго може да е? Сестра ми си нахулва хомота. Искам да свирите на тържеството. Тя обича диксиленд.

Вече казах, че беше добре да работи човек за Инглъндър, Той плащаше по осемдесет долара на седмица. Този тип предлагаше двеста само за едно тържество.

— Ще бъде от пет до осем следващия петък — каза Сколей. — Ще бъде в заведението „Синовете на Ерин“ на улица „Гровър“.

— Много добре плащаш — казах аз. — Защо така?

— Има две причини за това — каза Сколей. Продължи да си пуфка лулата. Тя изглеждаше много не на място в средата на крадливото му лице. На него по щеше да му подхожда цигара „Лъки Страйк“, увиснала в края на устните му. Цигарите на безделниците. С лулата той не приличаше на безделник. Лулата го караше да изглежда тъжен и смешен.

— Две причини — повтори той. — Може да си чул, че Гъркът се опита да ме очисти.

— Видях ти снимката във вестника — казах аз. — Ти си бил типът, който се опитал да изпълзи по тротоара.

— Умно момче — изсумтя той. — Започвам да ставам доста голяма хапка за него. Гъркът остарява. Не може да мисли с размах. Трябва да си ходи обратно, откъдето е дошъл, да си пие зехтин и да си гледа Тихия океан.

— Мисля, че там е Егейско море — казах аз.

— Пет пари не давам, ако ще да е езерото Хюрон — каза той. — Работата е, че той не иска да остарява. И продължава да иска да ме пипне. Хич не усеща какво му се пише.

— И ти му го пишеш.

— Направо си страхотен.

— С други думи плащаш две стотачки, защото може последното ни изпълнение да е аранжирано с акомпанимент на пистолети.

През лицето му премина гняв, но в него имаше примесено и още нещо. Тогава не знаех какво е то, но сега мисля, че зная. Мисля, че беше тъга.

— Боже господи, имам най-добрата охрана, която може да се купи с пари. Ако някой келеш се опита да си покаже носа, няма да има шанс да вдиша два пъти.

— А какво е второто нещо?

Той каза тихо:

— Сестра ми се жени за италианец.

— Добър католик като теб — леко се захилих аз. Гневът проблесна отново, нажежен до бяло и за миг ми се стори, че съм прекалил.

— Добър ирландец! Добър беден ирландец, синко, и по-добре не го забравяй! — После добави толкова тихо, че едва го чух: — Въпреки, че повечето от косата ми е опадала, тя беше червена.

Започнах да казвам нещо, но той не ми даде възможност. Той ме изви и наведе лицето си така, че носовете ни почти се докоснаха. Никога не бях виждал толкова гняв и унижение и ярост и решителност на лицето на човек. В наше време такова изражение не може да се види на лицето на бял човек, колко болка и оскърбление могат да се понесат. Цялата любов и омраза. Но аз го видях онази вечер и разбрах, че ако се опитам да се правя на умник още един път, ще ми светят маслото.

— Тя е дебела — той почти прошепна тези думи и усетих в дъха му ментови бонбони. — Много хора ми се смеят зад гърба. Пред мен, обаче, не го правят, уверявам Ви, господин Свирачо на Корнет. Може би защото тя е могла да хване само един обикновен италианец. Но ти няма да ми се присмиваш, нито на нея, нито на италианеца. И никой друг няма да се присмива. Защото ще свирите силно. И никой няма да се присмивала сестричката ми.

— Ние никога не се смеем, докато свирим. Трудно се духа в инструментите.

Това поотпусна малко напрежението. Той се засмя — къс смях, приличен на кучешки лай.

— Явете се на мястото, готови до започнете да свирите в пет. „Синовете на Ерин“ на улица „Гровър“. Плащам ви и пътните в двете посоки.

Той не питаше. Усещах как ми натрапва решение, без да ми даде възможност да поговорим. Той вече се отдалечаваше и един от придружителите му отвори вратата на Пакарда-купе.

Отпътуваха. Аз останах още малко навън и изпуших една цигара. Вечерта беше мека и приятна и все повече ми се струваше, че Сколей само ми се е присънил. Тъкмо си мечтаех колко ще е хубаво да изнесем подиума отвън на паркинга, когато Биф ме потупа по рамото.

— Време е — каза той.

— Добре.

Върнахме се вътре. Червенокосата се бе залепила за един прошарен моряк, който изглеждаше два пъти по-възрастен от нея. Нямам представа какво правеше някой от щатския флот в Илинойс, но доколкото това ме засягаше, беше си нейна работа с кого ще е тя, щом толкова й беше вкусът. Аз не се чувствах съвсем добре. Уискито ме беше ударило в главата и тук, вътре, Сколей изглеждаше много по-реален, сред гъстите изпарения на това, което той и такива като него продаваха.

— Има молба да изпълним „Чамптаунски Джаз“ — каза Чарли.

— Остави я тази работа — казах аз троснато. — Не свирим тези негърски парчета преди полунощ.

Усетих как Били замръзна на мястото си на пианото и после лицето му пак се проясни. Бях готов да се ритна, но по дяволите, човек не може да си сложи намордник на устата. В онези дни „негър“ бе дума, която мразех, но продължавах да употребявам.

Отидох до него.

— Извинявай, Бил… тази вечер не съм на себе си.

— Разбирам — каза той, но очите му гледаха някъде над рамото ми и разбрах, че извинението ми не е прието. Това беше лошо, но знаете ли какво беше по-лошо — това, че той се бе разочаровал от мен.

През следващата почивка им съобщих за сватбата, като им казах съвсем честно за парите и това, че Сколей е гангстер (без да им споменавам другите с него). Казах му, че сестрата на Сколей е дебела и че той е чувствителен на тази тема. И всеки, който се опита да пуска шеги за „тежки гемии“ може да се окаже с трети отвор за дишане, някъде над другите два..

Докато говорех, не откъсвах поглед от Били-Бой Уилямс, но на котешкото му лице не можеше да се прочете нищо. По-лесно беше човек да се опита да разгадае какво мисли орех, съдейки по гънките на черупката му. Били-Бой бе най-добрият пианист, свирил някога с нас и ние всички много съжалявахме за всички гадни нещица, които трябвате да преживява по време на пътуванията. Най-лошо бе на юг, разбира се — „вакса“ и „чернилка“, такива работи му викаха — но и на север не беше кой знае колко по-добре. Но какво можех да направя аз? А? Хайде, кажете. В онези дни човек трябваше да живее с тези различия.

Явихме се в „Синовете на Ерин“ в петък в четири часа, един час по-рано. Карахме едно специално камионче „Форд“, което ние с Биф и Мани бяхме сглобили. Задницата бе покрита с брезент и имаше две легла, завинтени за пода. Дори имахме електрически котлон, свързан с акумулатора, а отвън бе изписано името на състава ни.

Денят бе съвсем подходящ — обикновен летен ден, с малки бели облачета, които хвърляха сенки над нивите. Но когато стигнахме града стана горещо и някак зловещо, блъсканицата, за която просто бяхме забравили, че съществува, докато бяхме в Морган, ни се стори ужасна. Още преди да стигнем до залата, дрехите ми бяха залепнали за гърба и трябваше да ида до съблекалнята. Нямаше да ми е излишна и глътка от уискито на Томи Инглъндър.

„Синовете на Ерин“ представляваше голяма дървена сграда, пристройка към църквата, в която щеше да се жени сестрата на Сколей. Ако някога сте ходили на църква сигурно имате представа за какво става дума — зала за забави всеки вторник, игра на „Бинго“ в сряда и купони за младежите в събота вечер.

Натрупахме се на пътеката като всеки си носеше инструмента в едната ръка, а в другата по някоя част от барабаните на Биф. Една слаба жена без бюст, за който човек би могъл да поговори, ръководеше движението вътре. Двама потни мъже окачаха разтегателна хартия. В единия край на залата имаше подиум за оркестъра, а над него се вееше знаме и висяха две огромни розови сватбени камбани от хартия. На знамето със станиолени букви бе изписано: ЗА МНОГО ГОДИНИ! МОРИЙН И РИКО.

Морийн и Рико. Сега вече чудесно разбирах защо Сколей беше толкова напушен. Да разлаеш кучетата.

Слабата дама се спусна към нас. Явно се готвеше да ни говори дълго, така че я прекъснах и направо й казах:

— Ние сме оркестърът.

— Оркестърът — тя замига недоверчиво към инструментите ни. — Така ли. Надявах се, че сте сервитьорите от фирмата, която осигурява обслужването.

Усмихнах се, сякаш сервитьорите винаги носят барабани и калъфи на тромбони.

— Можете… — започна тя, но точно в този момент към нас се приближи едно надуто леке на около деветнадесет. От ъгълчето на устата му висеше цигара, но доколкото можех да преценя, тя не допринасяше много за цялостния му облик — само дето караше окото му да сълзи.

— Я отворете тези лайнени калъфи — каза той.

Чарли и Биф ме погледнаха. Вдигнах рамене. Отворихме калъфите и те огледаха инструментите. Като видя, че няма нищо, което може да се зареди и да му се натисне спусъка, той се върна бавно в своя ъгъл и седна на един сгъваем стол.

— Можете веднага да си разполагате нещата — продължи слабата жена, сякаш никой никога не беше я прекъсвал. — В другата зала има пиано. Когато свършим с украсата, ще накарам моите хора да го избутат тук.

Биф вече тътреше барабаните си на малката сцена.

— Аз пък ви взех за сервитьорите — повтори тя разсеяно.

— Господин Сколей поръча сватбена торта, ще има ордьоври и телешко печено, и…

— Ще дойдат, госпожо — казах аз. — На тях им плащат при доставката.

— …свинско печено, и печен петел, и господин Сколей направо ще побеснее… — Тя видя един от хората си, че спира да запали цигара под един байрак от креп и изпищя. — ХЕНРИ!

Мъжът подскочи като опарен. Аз избягах към подиума.

До пет без четвърт вече се бяхме нагласили. Чарли, който свири на тромбона, уа-уакаше тихичко, а Биф си разхлабваше китките. Сервитьорите пристигнаха в четири и двадесет и госпожа Гибсън (така се казваше слабата дама) почти се хвърли на вратовете им.

Опънаха четири дълги маси и изпънаха върху тях бели покривки, а четири негърки с шапчици и престилки започнаха да подреждат приборите. Тортата бе избутана върху касичка на колела в центъра на залата, за да може всеки да ахне като я види. Беше на шест етажа, с мънички булка и младоженец най-отгоре.

Излязох навън, за да изпуша една цигара и още не бях стигнал до средата, когато ги чух да идват — свиреха клаксони и се вдигаше страхотна дандания. Останах си на мястото, докато не се видя водещата кола иззад ъгъла, на една пресечка от църквата, тогава си изгасих фаса и влязох.

— Идват — казах на госпожа Гибсън.

Тя побледня и се олюля на пети. Тази жена е трябвало да учи нещо друго — може би вътрешно обзавеждане или библиотекарство.

— Доматеният сок! — изпищя тя. — Донесете доматения сок!

Върнах се на подиума за оркестъра и се подготвихме. И друг път бяхме свирили на такива събирания — има ли музиканти, които не са го правили? — и когато вратите се отвориха, започнахме една рагтайм версия на „Сватбения Марш“, която аз самият бях аранжирал. Ако ви звучи като лимонаден коктейл, съгласен съм вас, но по всички сватби, по които сме го свирили, хората направо си умираха по него. И тази не направи изключение. Всички ръкопляскаха, викаха, свиркаха и започнаха да си говорят помежду си. Но усещах по начина, по който някои от тях започнаха да потропват с крак, докато си говореха, че сме започнали да пробиваме. Успяхме — помислих си, че ще бъде хубава сватба. Чувал съм да казват разни неща за ирландците, повечето от тях са истина, но, дявол ги взел!, няма начин да не се забавляват добре, щом веднъж се настроят за това.

Все едно, аз за малко щях да разваля цялата работа, когато влязоха младоженецът и поруменялата булка. Сколей, в редингот, и раирани панталони, ми хвърли един свиреп поглед, много добре го видях. Успях да запазя каменно лице, както и останалите от оркестъра — никой не пропусна нито една нота. Слава богу. На сватбата сякаш бяха само главорезите на Сколей и техните мацки и те вече се държаха много по-разумно. Нямаше начин, щом вече бяха присъствали в църквата.

Чували сте за Джек Спрет и жена му. Е, това тука беше сто пъти по-лошо. Сестрата на Сколей имаше същата червена коса, която вече окапваше от неговата глава. Нейната беше дълга и къдрава. Но не с онзи красив оттенък, който вие си представяте. Не, тя бе червена като на всички, които живеят край Корк — ярка като морков и ситно навита като пружина от матрак. Кожата й беше бяла като сирене, но по нея имаше толкова много лунички, че бе трудно да се каже. И нали Сколей беше казал, че е дебела? Братче, все едно да беше казал, че в „Мейси“ можеш да си купиш някои неща. Тя беше просто човешки динозавър — поне сто и петдесет кила. Всичко й се беше лепнало на гърдите, бедрата и задника, както обикновено става при дебелите момичета, като по този начин това, което трябва да е секси става гротескно и някак застрашително. Някои дебели момичета имат патетично красиви лица, но сестричката на Сколей нямаше дори това. Очите й бяха прекалено приближени едно до друго, устата й беше прекалено голяма, ушите й бяха щръкнали. Освен това и луничките. Дори да беше слаба, тя щеше да е толкова грозна, че можеше да спре часовник — какъв ти часовник, цяла витрина с часовници щяха да спрат, като я видеха.

Само това не би накарало човек да се изсмее, освен ако не беше глупав или много гаден. Но когато човек добавеше към картинката младоженеца, Рико, тогава ти идваше просто да се спукаш от смях. Той можеше да си сложи и цилиндър и пак да остане на половината й височина. Изглеждаше не повече от четиридесет и пет килограма мокър. Беше слаб като щека, доста мургав. Когато се ухилеше нервно, зъбите му приличаха на дъсчена тараба в бедняшки квартал.

Продължихме да свирим. Сколей изрева:

— Булката и младоженецът! Да ги дари бог с щастие!

И ако господ не ги дари, подсказваше сбърченото му чело, по-добре ги дарете вие, хора… поне днес.

Всички нададоха одобрителни възгласи и заръкопляскаха. Ние завършихме нашия номер и това предизвика нови аплодисменти. Сестрата на Сколей, Морийн, се усмихна. Боже, каква голяма уста имаше. Рико се ухили глуповато.

Известно време всички се разхождаха нагоре-надолу, хапваха сирене и студено печено върху солени бисквити и пийваха от най-доброто контрабандно уиски на Сколей. Между отделните парчета и аз успях да глътна три и то направо хвърли мъгла на уискито на Томи Инглъндър.

Сколей също започна да изглежда по-щастлив — мъничко поне.

Той се завъртя веднъж към подиума и каза:

— Вие момчета свирите добре.

От устата на такъв ценител на музиката като него, предположих, че това е голям комплимент.

Точно преди да седнат всички около масата, се появи самата Морийн. Отблизо, беше дори по-грозна и бялата й рокля, (около тая матрона сигурно имаше увит толкова бял сатен, колкото да се застелят три легла) не я разкрасяваше особено. Тя ни попита дали ще можем да изсвирим „Рози от Пикардия“ защото това била най-любимата й песен. Може да беше дебела и грозна, но не беше префърцунена — не беше като евтините мацки, които се отбиваха да помолят за изпълнение. Изпълнихме я, но не кой знае колко добре. Въпреки това, тя ни се усмихна така сладко, че за малко щеше да изглежда хубава и когато свършихме, ни изръкопляска.

Всички седнаха на масата в шест и петнадесет и наетата прислуга на госпожа Гибсън започна да бута количките с лапачката. Нахвърлиха се като животни, което не бе чак толкова за чудене и продължиха да надигат високоволтовото питие през цялото време. Не можах да се въздържа да не наблюдавам как яде Морийн. Опитвах се да извърна очи, но погледът ми се връщаше все на нея, сякаш да се убедя, че наистина виждам това, което мислех, че виждам. Всички останали се тъпчеха страхотно, но пред нея приличаха на стари дами на сладкарница. Тя нямаше повече време за сладки усмивчици или за слушане на „Рози от Пикардия“; човек можеше да забие пред нея знак „ЖЕНА В ДЕЙСТВИЕ“. Тази жена нямаше нужда от нож и вилица, по-добра работа щяха да й свършат багер и транспортна лента. Тъжно беше да я гледа човек. А Рико (човек едва виждаше брадата му над масата, на която седеше булката и две кафяви очи, срамежливи като очите на елен) непрекъснато й подаваше разни неща, а от лицето му не изчезваше нервната глуповата усмивчица.

По време на церемонията за разрязване на тортата направихме двадесет минутна почивка и госпожа Гибсън ни нахрани в кухнята. Беше горещо като в пещ, защото печката беше включена, пък и никой от нас не беше особено гладен. Сватбата бе тръгнала добре, а сега нещо не вървеше добре. Това се четеше по лицата на оркестъра ми… пък и по лицето на госпожа Гибсън.

Докато се върнем на подиума, пиенето бе започнало съвсем на сериозно. Разни мъжаги с печен вид залитаха насам-натам с тъпи усмивки на муцуните или се бяха натрупали по ъглите и спореха по купоните за конни залагания. Някои двойки искаха чарлстон, така че изсвирихме „Блуса на леля Хагър“ (тези разбойници направо полудяха) и „С чарлстон ще се върна в Чарлстън“ и други такива. джазови парчета. Типовете подскачаха по дансинга, перчеха се с навитите си тесни панталони, щракаха с пръсти пред лицата си и крещяха „уоу-доу-дий-оу-доу“, една фраза, от която и до ден днешен ми се драйфа. Отвън се стъмваше. Щорите бяха паднали от някои прозорци и вътре нахлуха нощни пеперуди, които започнаха да се въртят на облаци около лампите. И както се пее в песента, оркестърът продължаваше да свири. Булката и младоженецът стояха отстрани — никой от тях не се опитваше да се измъкне рано — и изглеждаха съвсем зарязани. Изглежда дори Сколей ги беше забравил. Беше доста пийнал.

Беше почти осем, когато се промъкна дребното човече. Веднага го забелязах, защото беше трезвен и изглеждаше изплашен, изплашен като късогледа котка в кучкарник. Той се приближи до Сколей, който говореше с едно маце до оркестъра, и го потупа по рамото. Сколей се обърна към него и аз чух всяка дума, която размениха. Честна дума, по-добре нищо да не бях чувал.

— Кой си ти, по дяволите — каза грубо Сколей.

— Казвам се Деметриус — каза човекът. — Деметриус Каценос. Праща ме Гъркът.

Спря всяко движение по дансинга. Разкопчаха се копчетата на саката и ръцете се прокраднаха под реверите. Видях, че Мани е нервен. Дявол го взел, и аз не бях много спокоен. Продължихме да свирим, без съмнение.

— Така ли — каза Сколей тихо, почти замислено. Човекът избухна:

— Не исках да идвам, господин Сколей! Гъркът, той хвана жена ми. Каза, че ще я убие, ако не предам съобщението му!

— Какво съобщение? — изръмжа Сколей. Буреносните облаци пак се върнаха на челото му.

— Той вика… — Човекът спря с агонизиращо изражение. Гърлото му така се бе стегнало, сякаш думите бяха материални тела, задръстили гърлото му, които го задушаваха. — Той ми вика да Ви кажа, че сестра ви е едно дебело прасе. Той вика… той вика…

Очите му се извърнаха към спокойното изражение на Сколей. Аз хвърлих поглед към Морийн. Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе зашлевил през лицето.

— Той вика, че я засърбяло. Той вика, че ако една дебелана я засърби гърбът, тя си купува чесало. Той вика, че ако една жена я засърби на онова място, тя си купува мъж.

Морийн извика задавено и избяга с плач. Подът се разтресе. Рико затупурка ситно след нея, с объркано лице. Той кършеше ръце.

Сколей се бе изчервил толкова много, че бузите му бяха станали морави. Аз почти очаквах — дори не просто почти — мозъкът му да шурне през ушите. Видях пак онова изражение на луда агония, която бях забелязал в тъмното пред заведението на Инглъндър. Може да беше само евтин мошеник, но ми беше жал за него. И на вас щеше да ви стане жал.

Когато проговори, гласът му беше съвсем тих — почти нежен.

— Има ли още?

Дребничкият грък се стресна. От напрежение гласът му излизаше на пресекулки.

— Мола Ви ни мъ убийвайте, гусин Сколей! Жена ми — Гъркът хвана жена ми! Ни щъ да ги казвам тия неща! Той хвана жена ми, булката ми…

— Нищо няма да ти направя — каза Сколей още по-тихо. — Само ми кажи останалото.

— Той вика, че целият град ти се смеел.

Ние бяхме спрели да свирим и за секунда се възцари мъртвешка тишина. Тогава Сколей вдигна очи към тавана. И двете му ръце трепереха и той ги стисна здраво пред себе си. Държеше ги в юмруци, толкова силно стегнати, че се виждаха сухожилията през ризата.

— ДОБРЕ! — изкрещя той. — ДОБРЕ!

Той се спусна към вратата, двама от неговите хора се опитаха да го спрат, опитаха се да му кажат, че това е самоубийство, че Гъркът точно това иска, но Сколей беше като луд. Той ги повали и се втурна навън в черната лятна нощ.

В мъртвата тишина, която последва се чуваше само изтормозеното дишане на пратеника и някъде отзад тихото хълцане на булката.

Точно тогава, младото момче, което ни беше претършувало на влизане, изпсува и се втурна към вратата. Той бе единственият.

Преди още да мине под огромната хартиена детелина, провесена във фоайето, по паважа изсвистяха автомобилни гуми и ревнаха двигатели — много двигатели.

— О, Боже Господи! — извика момчето от прага. — Проклетата каравана. Залягай, шефе! Залягай! Залягай…

Нощта експлодира в автоматичен огън. Там отвън беше като в Първата Световна война, може би в продължение на минута, може би две. Куршумите надупчиха отворената врата на преддверието и една от електрическите крушки над главите ни експлодира. Нощта отвън бе светла от фойерверките на „Уинчестърите“. После колите изреваха и се отдалечиха. Едно от момичетата започна да изтърсва парченца стъкло от ситно накъдрената си коса.

Сега, когато вече нямаше опасност, останалите бандити се спуснаха навън. Вратата на кухнята се отвори с трясък и през нея отново се втурна Морийн. Всичко у нея се тресеше. Лицето й бе по-подпухнало от всякога. Рико тичаше по петите й като объркан паж. Те излязоха навън.

В празното антре се появи госпожа Гибсън, очите й бяха широко отворени и шокирани. Дребосъкът, който бе започнал цялата работа със своята телеграма на живо, се бе изпарил.

— Това беше стрелба — промърмори госпожа Гибсън. — Какво стана?

— Мисля, че Гъркът току-що очисти тоя, дето щеше да плаща сметката — каза Биф.

Тя ме погледна, объркана, но преди да успея да й преведа, Били-Бой каза със своя мек, вежлив глас:

— Той иска да каже, че господин Сколей бе току-що пречукан, госпожице Гибсън.

Госпожица Гибсън се вторачи в него, очите й ставаха все по-големи и по-големи и тогава тя се строполи. Чувствах, че и аз всеки момент ще припадна.

Точно тогава отвън долетя най-отчаяният вик, който някога съм чувал, до ден днешен. Този отчаян вой продължи още и още. Не беше нужно човек да надникне през вратата, за да разбере кой си къса сърцето там на улицата, кой оплаква мъртвия си брат, докато ченгетата и вестникарите още не бяха пристигнали.

— Да изчезваме — измърморих аз. — Бързо.

Опаковахме всичко за по-малко от пет минути. Няколко от бандитите се върнаха, но бяха твърде пияни и твърде изплашени, за да се занимават с такива като нас.

Излязохме през задния вход, като всеки от нас носеше по нещо от барабаните на Биф. Сигурно сме изглеждали странен парад, ако някой ни е наблюдавал. Аз водех групата, с инструмент под мишницата и с по един чинел във всяка ръка. Момчетата изчакаха на ъгъла, докато докарам колата. Ченгетата още не бяха се появили. Дебеланката продължаваше да е надвесена над тялото на брат си по средата на улицата, виеше като вълчица, докато дребничкият младоженец обикаляше като луна около огромна планета.

Закарах колата до ъгъла и момчетата неохотно хвърлиха вътре инструментите. Бързо си обрахме чукалата. По пътя обратно към Морган поддържахме средна скорост седемдесет километра, независимо по какви пътища минаваме. Или главорезите на Сколей са забравили да подшушнат на ченгетата за нас или пък ченгетата пет пари не даваха, защото повече никой не ни потърси.

Така и не получихме нашите двеста долара.

Тя дойде в заведението на Томи Инглъндър десетина дни по-късно, дебела ирландка в траур. Черното не й отиваше кой знае колко повече от белия сатен.

Инглъндър сигурно знаеше коя е тя (снимката й се бе появила в чикагските вестници заедно с тази на Сколей), защото сам я заведе до една маса и накара двама пияници, които я зяпаха и се кикотеха, да млъкнат.

Чувствах се кофти пред нея, както понякога се чувствах пред Били-Бой. Не е лесно да си в друга категория. Не е нужно да го преживееш сам, за да знаеш, макар че бих се съгласил, че човек не може да има много точна представа. А пък и тя се бе държала много мило, колкото и малко да бяхме разговаряли.

Когато дойде почивката, отидох до нейната маса.

— Моите съболезнования за брат Ви — казах аз сковано. — Зная, че той много държеше на Вас и…

— Все едно, че тогава аз стрелях по него — каза тя. Тя гледаше към ръцете си и когато и аз насочих поглед към тях видях, че те са най-красивото нещо у нея, малки и нежни. — Всичко, което оня дребосък каза, беше истина.

— О, не е така — отвърнах аз — най-неуместното нещо, което някога е казвал човек, но какво да правя? Вече съжалявах, че й се обадих, тя говореше такива странни работи. Сякаш, че беше сама и съвсем луда.

— Въпреки това, аз няма да се разведа с него — продължи тя. — По-скоро ще се самоубия и ще обрека душата си на адски мъки.

— Не говорете така — казах аз.

— Никога ли не Ви се е искало да се самоубиете? — попита тя и ме погледна страстно. — Не Ви ли се иска да го направите, когато хората се възползват от Вас, а после Ви се присмиват? Или на Вас това никога не Ви се е случвало? Можете да казвате така, но извинете ме, не Ви вярвам. Знаете ли какво значи да ядете и да ядете и да се мразите за това и после пак да ядете? Знаете ли какво значи да убиете брат си, поради това, че сте дебел?

Хората започнаха да се обръщат към нас и пияниците пак си закикотиха.

— Съжалявам — прошепна тя.

Исках да й кажа, че и аз съжалявам. Исках да й кажа… о, каквото и да е, сега така ми се струва, само и само да я накарам да се почувства по-добре. Да стигна до самата й същност, вътре в цялата тази отпуснатост. Но нищо не можах да измисля. Така, че само казах:

— Трябва да вървя. Трябва да свирим.

— Разбира се — каза тя тихо. — Разбира се, трябва… в противен случай ще започнат да се смеят на вас. Но аз дойдох за друго — ще ми изсвирите ли „Рози от Пикардия“? Много хубаво я изсвирихте на сватбата.

— Естествено — казах аз. — С удоволствие.

Така и направихме. Но тя си тръгна, когато бяхме някъде към половината и защото тя бе малко сантиментална за място като това на Инглъндър, ние я прекъснахме и преминахме в една рагтайм версия на „Университетска вечеринка“. Това направо влудяваше публиката. Останалата част от вечерта пих много и когато затваряха, вече бях забравил за нея. Е, почти.

Когато си тръгвах, ми дойде на ум какво трябваше да й кажа. Животът продължава — това трябваше да й кажа. Това се казва на хората, когато умре някой, когото обичат. Но като размислям, добре, че не съм й го казал, защото може би точно от това се страхуваше тя.

Сега, разбира се, всеки знае за Морийн Романо и мъжът й Рико, който я надживя и продължава да е на издръжката на данъкоплатците в затвора в Илинойс. Всеки знае как тя пое дребната организацийка на Сколей и я превърна в Империя по време на сухия режим, която съперничеше на тази на Капоне. Как премахна други двама главатари на банди от Северната част и пое техните операции. Как накара да й заведат Гърка и, казват, че го убила, като намушкала парче струна от пиано през окото му и оттам в мозъка, докато той стоял на колене пред нея и пелтечел и я молел да го пощади. Рико, обърканият паж, стана нейният лейтенант и десетина удара бяха негово дело.

Следях подвизите на Морийн от Западния бряг, където направихме няколко много успешни записи. Въпреки, че бяхме без Били-Бой. Той сформира свой собствен оркестър, скоро след като напуснахме бара на Инглъндър. В оркестъра му имаше само негри и те свиреха диксиленд и рагтайм. Имаха голям успех на юг и аз много се радвах за тях. Освен това беше справедливо. На много места не ни допускаха дори до прослушвания, поради това, че в групата имаше негър.

Обаче, аз ви разказвах за Морийн. Тя бе голяма сензация, не само защото беше нещо като умна Ма Бейкър, въпреки че и това беше част от цялата работа. Но тя бе ужасно едра и ужасно зла и американците от едното крайбрежие до другото изпитваха някаква обич към нея. Когато умря от инфаркт през 1933, някои вестници писаха, че тежала двеста и петдесет килограма. Аз обаче се съмнявам. Никой не може да стане чак толкова дебел, нали?

Както и да е, нейното погребение бе на първите страници. По-добре, отколкото брат й, който през цялата си кариера така и не можа да мине по-напред от четвърта страница. Десет души трябвало да носят ковчега й. В един от вестниците имаше снимка как я мъкнат. Ужасно за гледане. Ковчегът имаше размер на фризер за месо — какъвто и си беше от определена гледна точка.

Рико не беше достатъчно умен да задържи нещата в свои ръце и още следващата година го вкараха в затвора за опит за убийство.

Не мога да я забравя, нито пък агонизиращия, обречен начин, по който изглеждаше брат й онази първа нощ, когато ми говори за нея. Но като се обръщам назад не изпитвам жалост към нея. Дебелите хора могат винаги да спрат да ядат. А такива като Били-Бой можеха само да спрат да дишат. Все така не виждам, как бихме могли да помогнем на единия или пък на другия. Но въпреки всичко, от време на време се чувствам зле. Може би защото много съм остарял и не мога да спя така добре, както си спях като дете. Нали е само това?

Нали?

Параноично: Песен

Не мога да мръдна навън

пред вратата ми дебне някакъв пън

с дъждобран,

пуши цигара.

Но.

Аз си го описах в дневника,

а и пликовете подредени са

на леглото,

облени в кървавата светлина

от рекламата над бара срещу моята врата.

Той знае, че ако умра

(или за малко някъде почезна)

дневникът ще отпътува и всичко се разчува

в ЦРУ Вирджиния.

500 плика, купени от

500 будки и всеки различен

и 500 тетрадки

с 500 страници всяка.

Готов съм.

Оттук го виждам

цигарата му блещука

точно над яката,

а някъде в метрото, мъж предъвква мойто име

застанал под реклама за „Черно кадифе“.

Мъже разговарят за мен в тъмни стаи.

Звъни телефонът, но чува се само мъртвешки хрип.

В бара отсреща чипонос револвер

в тоалетната, от ръка на ръка преминава.

На всеки куршум пише моето име.

Моето име го има във черните папки

моето име го търсят във всеки некролог.

Разследват и майка ми;

тя, слава богу, е мъртва.

Но те й изследват почерка

и разглеждат всяко кръгче на Ръ-то

и чертичка на Тъ-то.

Брат ми е с тях. Май вече ви казах?

Жена му — рускиня,

а той все ме кара

да попълвам разни формуляри.

Всичко си ми е в дневника.

Слушай…

слушай,

внимателно слушай:

ти трябва да слушаш!

В дъжда, на автобусната спирка,

черни гарвани с черни чадъри

уж поглеждат към своите часовници,

въпреки че не вали. Очите им — сребърни долари.

Има броячи платени добре —

плаща им ФеБеРе

повечето са от чужденците,

които се шляят по улиците.

Измамих ги

слязох от автобуса на 25-та и Лекс

където пък ме дебнеше таксиметров шофьор.

В стаята над мен една старица

е включила електровакуумна подслушвачка на пода.

Тя изпраща лъчи по моята елинсталация,

затова пиша в тъмното

на светлината от баровата реклама.

Всичко зная, без измама.

Изпратиха ми куче на кафяви петна

с радиопредавател в носа.

Удавих го в умивалника и всичко

описах в папката за приключени дела.

Вече не гледам в пощенската кутия

Всички картички са с експлозиви.

(Махни се! Проклетник!

Махни се, познавам големи клечки!

Казвам ти — знам много големи клечки!)

В столовата слухтят микрофони,

сервитьорката дава ми сол, но аз познавам арсеника.

Или жълтия вкус на горчицата,

прикриващ горчивия дъх на бадеми.

Виждах странни светлини на небето

Снощи черен човек без лице, пропълзял девет мили

по каналите, показа глава в тоалетната,

за да чуе разговорите по телефона

с хромиран наушник.

Разбра ли, човече, всичко чувам.

Видях отпечатъци от калните му пръсти

по порцелана.

Не отговарям сега по телефона,

казах ли ти вече?

Те планират да залеят земята с мътилка.

Те планират грабежи.

Те имат психолози,

препоръчващи странни секс-пози.

Те правят разхлабителни за пристрастяване

и супозитори, предизвикващи изгаряне.

Те знаят как и слънцето да изгасне

с техните оръдия страшни.

Посипвам се с лед — казах ли ти вече?

Това омаломощава инфраскопите им.

Знам заклинания и нося муски.

Може би мислите, че съм ваш,

но мога да ви унищожа

всеки миг.

Всеки миг.

Всеки миг.

— Да желаете кафенце?

Казах ли ти, че не излизам навън?

Пред вратата ми дебне някакъв пън в

дъждобран.

Салът

Разстоянието от Хорликския Университет в Питсбърг до езерото Каскейд бе петдесет километра и въпреки че в тази част на света се стъмва рано през октомври, а те тръгнаха чак в шест, когато пристигнаха все още беше светло. Бяха дошли с Камарото на Дийк. Когато беше трезвен, Дийк не си губеше времето. След две бири, Камарото просто летеше.

Още не беше спрял колата пред оградата, разделяща паркинга от плажа, а вече сваляше ризата си. Очите му внимателно оглеждаха водата, търсейки сала. Ранди се измъкна от „мястото на мъртвеца“, малко неохотно. Наистина това бе негова идея, но той не беше очаквал, че Дийк ще я вземе толкова насериозно. Момичетата се раздвижиха на задната седалка, готвеха се да слязат.

Очите на Дийк неспирно оглеждаха водата (очи на снайперист, помисли си Ранди с безпокойство) и после се приковаха в една точка.

— Там е — извика той и плесна по гюрука на Камарото. — Точно както ти каза Ранди! Дявол да го вземе! Който е последен е леке!

— Дийк… — започна Ранди, оправяйки очилата си на носа, но не каза нищо повече, защото Дийк вече прескачаше оградата и тичаше към плажа, без да поглежда към Ранди или Рейчъл или Лавърн. Гледаше само към сала, закотвен на около петдесет метра навътре в езерото.

Ранди се огледа, сякаш искаше да се извини на момичетата, че ги е замесил в цялата работа, но те гледаха към Дийк — това, че Рейчъл го гледаше, как да е, Рейчъл бе момичето на Дийк, но Лавърн също го гледаше и Ранди усети гореща моментна искра на ревност, която го накара да се раздвижи. Той смъкна фланелката си, пусна я до тази на Дийк и прескочи оградата.

— Ранди! — извика Лавърн, но той само махна с ръка напред в сивия октомврийски здрач, за да я подкани, малко се мразеше за това — тя беше доста неуверена, готова да бие отбой. Идеята за едно октомврийско плуване в пустото езеро просто не се връзваше със спокойната, светла атмосфера на събирането в апартамента, в който живееха те с Дийк. Той я харесваше, но Дийк бе по-силният. Дяволите да я вземат, ако тя не си падаше по Дийк. И дяволите да я вземат, ако това направо не го вбесяваше.

Дийк разкопча джинсите си, като продължаваше да тича и започна да ги смъква по стегнатите си бедра. Той някак се измъкна от тях, без да спира — постижение, което за Ранди би било немислимо още хиляда години. Дийк тичаше сега само по слип, мускулите на гърба и на краката му изпъкваха великолепно. Ранди добре съзнаваше колко са кльощави пищялите му, докато смъкваше дънките си „Ливайс“ и тромаво ги отърсваше от краката си — при Дийк това бе балет, при него пародия.

Дийк скочи във водата и се провикна:

— Студено! Божичко!

Ранди се поколеба, но само на ум, а там всичко ставаше по-бавно — тази вода е осем-девет градуса, най-много десет, му подсказваше умът му. Може да ти спре сърцето. Той учеше медицина — знаеше, че това е възможно… но физически не се поколеба за миг. Скочи и за миг сърцето му спря наистина или поне така му се стори. За миг дъхът му задръсти гърлото му и той с мъка пое глътка въздух, докато кожата му, потопена във водата, стана направо безчувствена. Това е лудост, помисли си той, а после си каза: Но това беше твоя идея, Панчо. Заплува след Дийк.

Двете момичета се спогледаха за миг. Лавърн вдигна рамене и каза:

— Щом те могат и ние можем — каза тя, съблече фланелката си „Лакост“ и под нея се видя почти прозрачен сутиен. — Нали се смята, че момичетата имат допълнителен слой тлъстина?

После тя се прехвърли през оградата и се затича към водата, разкопчавайки кадифените си джинси. След миг я последва и Рейчъл, така както Ранди бе последвал Дийк.

Момичетата бяха дошли в апартамента някъде в ранния следобед — във вторник всички имаха занятия най-късно до един. Дийк беше получил ежемесечната си финансова инжекция — един от запалянковците (играчите ги наричаха „ангели“) се беше погрижил той да получава по двеста на месец в брой — и в хладилника имаше каса бира, а в разбития касетофон на Ранди — нов албум на „Найт Рейнджър“. Четиримата се захванаха хубавичко да се смазват. След малко разговорът им се завъртя около циганското лято, на което се наслаждаваха от доста време. По радиото съобщиха, че в сряда се очакват вихрушки. Лавърн бе изказала мнението, че синоптици, които предсказват снежни вихрушки през октомври, трябва да бъдат разстрелвани. Никой не изказа несъгласие.

Рейчъл каза, че когато била малка, летата са изглеждали безкрайни, а сега, когато вече е възрастен човек, („изкуфяла бабичка на деветнадесет“, пошегува се Дийк и тя го ритна по глезена), ставаха все по-къси и по-къси.

— Тогава имах чувството, че прекарвам целия си живот на езерото Каскейд — каза тя, прекосявайки десетилетния балатум, за да стигне до хладилника. Надникна вътре и намери една бутилка светло пиво „Айрън Сити“, зад няколко картонени кутии, (една от които съдържаше почти праисторически сос „чили“ с дебел фестон от мухъл — Ранди беше добър студент, а Дийк добър футболист, но по домакинските въпроси и двамата не струваха и пукната пара) и я конфискува. — Още помня първия път, когато успях да преплувам до сала. Останах там почти два часа — страхувах се да се върна.

Тя седна до Дийк, който я прегърна през раменете. Усмихна се, докато си припомняше и Ранди внезапно си помисли, че тя му напомня за някоя известна или полу-известна личност. Сега не можеше да си припомни точно на кой. Сигурно щеше да се сети, но при не толкова приятни обстоятелства.

— Най-накрая дойде брат ми и ме изтегли с една вътрешна гума. Боже, беше направо бесен. Толкова бях изгоряла от слънцето, просто няма да повярвате.

— Салът продължава да си е там — каза Ранди най-вече, за да каже нещо. Той усети, че Лавърн пак погледна към Дийк. Напоследък му се струваше, че тя много често поглежда към Дийк.

Но сега тя погледна към него.

— Почти е ноември, Ранди. Плажът на езерото Каскейд е затворен още от септември.

— Въпреки това салът сигурно още е там — каза Ранди. — Преди около три седмици бяхме на геологична експедиция от другата страна на езерото и тогава го видях. Приличаше на… парче от лятото, което някой е забравил да почисти и да прибере в шкафа до следващата година.

Помисли си, че ще му се изсмеят за тези думи, но никой не се засмя — дори и Дийк.

— Само поради това, че е бил там миналата година, това не означава, че и тази година ще е там — каза Лавърн.

— Казах на едно момче — каза Ранди, допивайки бирата си. — Били Делоа, помниш ли го Дийк?

Дийк кимна:

— Играеше в отбора, но се контузи.

— Да, май че така беше. Както и да е, той е от този край и ми каза, че собствениците на плажа не го прибират, докато не дойде време езерото да замръзне. Просто ги мързи — поне той така каза. Каза, че някоя година толкова ще се забавят да го приберат, че ледовете ще го сковат.

Той млъкна, припомняйки си как изглеждаше салът, закотвен сред езерото — един квадрат светещо бяло дърво в яркосинята есенна вода. Спомни си звука на варелите под него — веселото чанг-чанг — което долиташе до тях. Звукът бе тих, но се чуваше ясно в безмълвния въздух над езерото. Само този звук и граченето на гарваните, които си поделяха остатъците в нечия обрана градина.

— Утре, сняг — каза Рейчъл и се изправи, когато ръката на Дийк се плъзна почти разсеяно към гърдите й. Отиде до прозореца и погледна навън. — Ама че тъпотия.

— Слушайте сега — каза Ранди. — Хайде да идем на езерото Каскейд. Ще преплуваме до сала, ще кажем довиждане на лятото и ще се върнем.

Ако не беше леко пийнал, сигурно нямаше да направи това предложение, пък и не очакваше някой да го възприеме сериозно. Но Дийк направо изпадна във възторг.

— Браво! Страхотно, Панчо! Велик си! — Лавърн подскочи и разля бирата си. Но се усмихна и усмивката й накара Ранди да се почувства малко неловко. — Хайде, тръгваме!

— Дийк, ти си луд — каза Рейчъл и също се усмихна — обаче нейната усмивка беше малко предпазлива, малко притеснена.

— Не, аз ще го направя — каза Дийк и тръгна да си вземе якето. С една смесица от объркване и възторг Ранди се загледа в усмивката на Дийк — безразсъдна и леко налудничава. Те двамата живееха заедно вече три години — Мускулът и Мозъкът, Сиско и Панчо, Батман и Робин — и Ранди познаваше тази усмивка. Дийк не се шегуваше. Той беше решен да го направи. Във въображението си вече беше пристигнал там.

Забрави я тази работа, Сиско, без мен. Думите се надигнаха почти до устните му, но преди да ги произнесе, Лавърн се беше изправила, със същото весело, отнесено изражение в очите (може би просто беше прекалила с бирата).

— И аз съм за!

— Да вървим, тогава! — Дийк погледна към Ранди. — Ти какво ще кажеш, Панчо?

В този момент той бе погледнал към Рейчъл и видя нещо почти налудничаво в очите й — колкото до него самият, Дийк и Лавърн можеха да си отидат заедно на езерото Каскейд и да пътуват обратно цяла нощ, ако искат. Е, нямаше да е много щастлив да знае, че се чукат до побъркване, но това нямаше да учуди никого. Но погледа на другото момиче, този отнесен поглед…

— Оооо, Сиско! — извика Ранди.

— Ооооо, Панчо! — извика Дийк в отговор, безкрайно доволен.

И те удариха длани.

Ранди бе наполовината път до сала, когато видя черното петно върху водата. Беше от другата страна на сала, наляво, по-близо до средата на езерото. След пет минути сигурно щеше да е твърде тъмно, за да го различи и сигурно щеше да си помисли, че е просто сянка… ако въобще го видеше. Бензиново петно? помисли си той, като продължаваше да гребе с всичка сила, смътно усещайки, че момичетата пляскат след него. Но какво ще прави бензиново петно в едно пусто езеро през октомври? Пък и беше странно кръгло, малко, сигурно не повече от метър и половина в диаметър…

— Уууу! — извика отново Дийк и Ранди погледна към него. Дийк се качваше по стълбата отстрани на сала, отърсвайки се от водата като куче. — Как сме, Панчо?

— Добре! — извика той в отговор и загреба още по-настървено. Всъщност не беше толкова лошо, колкото си бе представял — особено след като вече си се потопил и си в движение. Тялото му усещаше приятна топлина и моторът му се бе натоварил добре. Усещаше как сърцето му увеличава оборотите и го затопля отвътре навън. Те имаха вила на нос Код, а там водата беше по-лоша дори в средата на юли.

— Мислиш, че сега е лошо, Панчо, но почакай да видиш какво е като излезеш! — извика Дийк весело. Той подскачаше напред-назад и клатеше сала, като през цялото време триеше тялото си.

Ранди бе забравил за бензиновото петно, докато ръцете му не се вкопчиха в грубото, боядисано в бяло дърво на стълбата откъм брега. Тогава пак го видя. Изглеждаше малко по-близо. Кръгло тъмно пространство върху водата, като огромна бенка, която се повдига и хлътва заедно с движението на леките вълни. Когато го бе видял за първи път, петното бе на около четиридесет метра от сала. Сега бе на половината на това разстояние.

Как би могло? Как…

Тогава той излезе от водата и студеният въздух захапа кожата му, захапа я дори по-свирепо от водата, когато се бе гмурнал.

— Оооо, гадост! — изкрещя той, като се смееше и трепереше в жокейските си гащета.

— Панчо, ти си ми голям тъпчо — каза Дийк радостно. Той изтегли Ранди нагоре. — Разхлади ли се достатъчно? Отрезня ли вече?

— Трезвен съм! Трезвен съм! — той започна да подскача наоколо, както бе подскачал Дийк, пляскаше с ръце, като ги кръстосваше на гърдите и на корема си. Те се обърнаха, за да видят момичетата.

Рейчъл бе изпреварила Лавърн, която плуваше кучешката, но като куче с лоши инстинкти.

— Дами, вие добре ли сте? — изрева Дийк.

— Дяволите да те вземат, перка такава! — извика Лавърн и Дийк отново ревна.

Ранди погледна встрани и видя, че странното тъмно, кръгло петно е дори още по-близо — сега бе на десетина метра и се приближаваше ще повече. То плаваше по водата — съвсем правилен кръг, като горната част на огромен стоманен барабан, но гъвкавият начин, по който преодоляваше вълните показваше, че това не е някакъв твърд предмет. Страх, неясен, но силен, го обхвана изведнъж.

— Плувайте! — извика той на момичетата и се наведе, за да сграбчи ръката на Рейчъл, когато тя стигна до стълбата. Той я измъкна горе. Тя здравата си блъсна коляното — той ясно чу изтупкването.

— Оу! Хей! Какво…

Лавърн продължаваше да е на десетина метра. Ранди пак погледна встрани и видя, че кръглото нещо се бе долепило до сала. Беше тъмно като нефт, но определено не беше нефт — беше прекалено тъмно, прекалено гъсто, прекалено гладко.

— Ранди, заболя ме! Какво се правиш на интере…

— Лавърн! Плувай! — Сега вече не беше само страх, беше ужас.

Лавърн погледна нагоре, може би не усети ужаса, но усети напрежението в гласа. Изглеждаше объркана, но загреба по-бързо и започна да скъсява разстоянието между себе си и стълбата.

— Ранди, какво ти става? — попита Дийк.

Ранди пак погледна встрани и видя как нещото обхваща квадратния ъгъл на сала. После започна да се плъзга покрай сала, едната му страна сега изглеждаше сплескана:

— Помогни ми да я измъкнем! — изхриптя Ранди към Дийк и се протегна, за да я хване за ръката. — Бързо!

Дийк вдигна добродушно рамене и се пресегна, за да хване Лавърн за другата ръка. Те я изтеглиха на дъсчения под на сала, секунди преди черното нещо да се плъзне край стълбата, като страните му се вдлъбнаха, когато премина край отвесните стълбове.

— Ранди, да не си полудял? — Лавърн едва си поемаше дъх, беше малко изплашена. Зърната й се виждаха ясно през сутиена. Бяха се свили в измръзнали твърди топчета.

— Онова нещо — каза Ранди и посочи. — Дийк? Какво е то?

Дийк веднага го забеляза. Беше стигнало до левия край на сала. Леко се отдели встрани и отново възстанови първоначалната си форма. Просто се носеше по вълните. И четиримата погледнаха към него.

— Предполагам, че е нефтено петно — каза Дийк.

— Направо ми разби коляното, каза Рейчъл, гледайки към тъмното нещо, носещо се по водата и после пак към Ранди. — Ти…

— Не е нефтено петно — каза Ранди. — Някога да си виждал кръгло нефтено петно?

— Никога не съм виждал никакво нефтено петно — отвърна Дийк. Той говореше на Ранди, но гледаше към Лавърн. Бикините на Лавърн бяха толкова прозрачни, колкото и сутиена й, триъгълникът на секса й бе ясно очертан под коприната, бедрата като стегнати полумесеци.

— Дори не вярвам, че съществуват. Аз съм от Мисури.

— Ще ми стане синьо — каза Рейчъл, но в гласа й нямаше вече гняв. Тя бе видяла как Дийк гледа Лавърн.

— Господи, замръзвам — каза Лавърн. Кокетно потрепери.

— То беше тръгнало към момичетата — каза Ранди.

— Я остави тая работа, Панчо. Аз си мислех, че си отрезнял.

— То беше тръгнало към момичетата — повтори той упорито и си помисли: Никой не знае, че сме тук, нито един човек.

— Ти виждал ли си някога нефтено петно, Панчо? — Той бе обвил с ръка голите рамене на Лавърн по същия разсеян начин, по който бе докоснал гърдите на Рейчъл, по-рано през деня. Той не докосваше гърдите на Лавърн — във всеки случай, не още — но ръката му беше близо. Ранди усети, че това не го интересува кой знае колко. Това черно, кръгло петно на водата. То го интересуваше.

— Видях едно на носа преди четири години — каза той.

— Всички измъквахме птиците по време на прилива и се опитвахме да ги почистим.

— Екологично, Панчо — каза Дийк одобрително. — Мулти екологично, мисля аз.

Ранди каза:

— Беше просто една огромна мръсотия във водата. На огромни размазани петна. Не беше като това тук. Разбираш ли, не беше така компактно.

Имаше вид на нещо, което се е появило случайно, искаше да каже той. Това тук не изглежда да се е появило случайно. Сякаш е тук с някаква цел…

— Сега искам да се връщам — каза Рейчъл. Продължаваше да гледа към Дийк и Лавърн. Ранди усети, че на лицето й се вижда обида. Чудеше се дали тя осъзнава, че й личи.

— Тръгвай тогава — каза Лавърн. Изражението на лицето й показваше пълен триумф, помисли си Ранди.

Може мисълта да изглеждаше претенциозна, но бе напълно вярна. Това изражение не бе насочено срещу Рейчъл, но тя не се опитваше да го скрие от другото момиче.

Тя направи една стъпка към Дийк. То нямаше и повече място. Сега бедрата им леко се докосваха. За един кратък миг вниманието на Ранди се премести от плаващото по водата нещо, върху Лавърн, с една почти изящна омраза. Въпреки, че никога не бе удрял момиче, в този момент бе готов да я удари с истинско удоволствие. Не защото я обичаше чак толкова, (е, да, падаше си по нея, наистина, пък и тя страшно го възбуждаше, и я ревнуваше, когато тя започна да се навърта около Дийк, но естествено, той преди всичко не би пуснал момиче, което наистина обича и на петнадесет мили от Дийк), но защото той познаваше това изражение на лицето на Рейчъл, знаеше какво е вътрешното усещане, равностойно на такова изражение.

— Страх ме е — каза Рейчъл.

— От едно нефтено петно? — попита Лавърн недоверчиво и после се засмя. Ранди усети как пак го обзема желанието да я удари. Да замахне с отворена плесница през въздуха, да изтрие тъпата надменност от лицето й и да остави на лицето й следа с формата на пет пръста.

— Хайде тогава да те видим как ти ще преплуваш обратно — каза Ранди.

Лавърн му се усмихна снизходително.

— Още не съм готова да тръгвам — каза тя така, сякаш че обясняваше на дете. Тя погледна към небето, после към Дийк. — Искам да погледам как изгряват звездите.

Рейчъл беше ниско момиче, хубаво, но по един леко гаменски, малко неуверен начин, който напомняше на Ранди за Ню Йоркските момичета — човек ги виждаше да бързат сутрин за работа, облечени в изящно ушити поли с цепки отзад или встрани, със същото изражение — леко невротизирано, но красиво. Очите на Рейчъл винаги блестяха, но беше трудно да се каже дали вътрешна радост им придаваше тази живост или просто напрежение.

Дийк повече си падаше по високи тъмнокоси момичета с мудни, сънливи очи и Ранди усети в този миг, че всичко между Дийк и Рейчъл е свършено — каквото и да е имало между тях, нещо просто и може би малко отегчено от негова страна, нещо дълбоко и може би болезнено от нейна. Всичко свърши така ясно и внезапно, че Ранди почти чу как се счупи: звук, напомнящ на сухи съчки строшени о коляното.

Той бе срамежливо момче, но сега се приближи до Рейчъл и я прегърна през рамото. Тя му хвърли кратък поглед, лицето й бе нещастно, но благодарно за жеста и той бе доволен, че малко е облекчил ситуацията за нея. Онази прилика пак изскочи в ума му. Нещо в лицето й, в начина по който изглеждаше…

Първо направи асоциация с някои телевизионни игри, после с рекламите за бисквити и вафли. И тогава се сети — тя приличаше на Санди Дънкан, актрисата, която бе играла в постановката на „Питър Пан“ на Бродуей.

— Какво е това нещо? — попита тя. — Ранди? Какво е това?

— Не зная.

Той погледна към Дийк и видя, че Дийк го гледа с онази позната усмивчица, която беше повече фамилиарничене, отколкото презрение… но в нея имаше и презрение. Може би Дийк дори не го съзнаваше, но имаше. Изражението му казваше Ето го Ранди-паниката, пак си е напишкал памперса. Целта на това изражение бе да накара Ранди да каже — Сигурно нищо не е, Няма какво да се тревожиш, Ще се махне. Нещо такова. Но той не го каза. Нека Дийк да си се усмихва. Това черно петно на водата го плашеше. Това беше истината.

Рейчъл отстъпи встрани от Ранди и елегантно коленичи в ъгъла на сала, най-близо до нещото и за миг извика у него още по-ясна асоциация — момичето върху етикетите на Уайт Рок. Сали Дънкан на етикетите на Уайт Рок, подсказа му съзнанието му. Косата й, късо подстригана, тъмноруса, бе мокро прилепнала към красивата й глава. Той виждаше, че кожата на плешките й бе настръхнала над бялата линия на сутиена й.

— Гледай да не паднеш, Рейч — каза Лавърн с нескрита злоба.

— Стига Лавърн — каза Дийк, като продължаваше да се усмихва.

Ранди отклони погледа си от тях, застанали в центъра на сала, небрежно обхванали се през кръста, бедрата им леко доближени едно до друго, после пак погледна към Рейчъл. По гръбнака му премина тревога и се разля по нервите му като огън. Черното петно бе намалило наполовина разстоянието между себе си и оня ъгъл на сала, на който бе коленичила Рейчъл, за да го разгледа. Сега разстоянието бе около метър, дори по-малко. Той забеляза странно изражение в очите й, някаква кръгла пустота, като кръглата пустота на нещото във водата.

Сега тя е Санди Дънкан, седнала на скалата от етикета на Уайт Рок и се прави на хипнотизирана от богатия вкус на медените вафли „Набиско“, помисли си той идиотски и усети как сърцето му пак ускорява ритъма си, както когато беше във водата и той извика:

— Дръпни се оттам, Рейчъл!

После всичко стана много бързо — нещата се случиха с бързината на избухваща ракета. И въпреки това той видя и чу всичко с идеална, дяволска яснота. Всеки елемент сякаш бе затворен в своя отделна капсулка.

Лавърн се засмя — на игрището в слънчев следобед щеше да прозвучи като смеха на всяко момиче от колежа, но там, в спущащия се мрак звучеше като сухото кискане на вещица, която забърква магии в своето гърне.

— Рейчъл, може би по-добре се дръпни наза… — каза Дийк, но тя го прекъсна, може би за пръв път в живота си, и несъмнено за последен.

— То има цветове! — извика тя с глас пълен с трепкащо удивление. Очите й останаха вперени в черното нещо във водата в захлас, и за миг на Ранди му се стори, че видя това, за което тя говореше — цветове, да, цветове, които се въртят в богати, обърнати навътре спирали. После те изчезнаха и остана само матовото черно, без никакъв блясък. — Какви красиви цветове!

— Рейчъл!

Тя протегна ръка нататък — напред и надолу — бялата й ръка с настръхнала кожа, пръстите й, протегнати към нещото, за да го докосне, видя, че е гризала ноктите си и ги е нащърбила.

— Рей…

Той усети как се наклонява салът, когато Дийк тръгна към тях. В същия миг той посегна да хване Рейчъл, искаше да я дръпне към себе си, смътно усещаше, че иска той да го направи, а не да остави Дийк да го изпревари.

Тогава ръката на Рейчъл докосна водата — само показалецът й изпрати една лека вълничка в кръг — а черното петно се спусна към него. Ранди я чу как си пое дълбоко дъх и изведнъж празният поглед изчезна от очите й. Той бе заместен от агония.

Черното лепкаво вещество обля ръката й като кал… и под него Ранди видя как кожата й се разтваря. Тя отвори уста и изпищя. В същия момент започна да се накланя напред. Тя сляпо размаха другата си ръка към Ранди и той посегна да я хване. Пръстите им се докоснаха. Очите му срещнаха нейните и тя продължаваше ужасно да прилича на Санди Дънкан. Тогава тя падна напред и цопна във водата.

Черното нещо покри мястото, където тя бе паднала.

— Какво стана? — пищеше Лавърн зад тях. — Какво стана? Тя падна ли? Какво стана с нея?

Ранди се засили сякаш искаше да скочи във водата, но Дийк го бутна назад, без да използва много сила.

— Не — каза той с изплашен глас, съвсем нетипичен за Дийк.

И тримата видяха как тя изпляска на повърхността. Ръцете й се показаха и се размахаха — не, не ръцете й. Едната й ръка. Другата бе покрита с черен слой, който висеше на гънки от нещо червено и обвито в сухожилия, нещо, което приличаше на руло телешко за печене.

— Помощ — изпищя Рейчъл. Очите й се впиха в тях, после се отместиха встрани, после отново в тях пак встрани — очите й приличаха на фенери, безсмислено размахвани в нощта. Тя биеше водата с такава сила, че бе запенила всичко наоколо.

— Помощ боли помощ боли БОЛИ БОЛЛЛЛ…

Ранди бе паднал, когато Дийк го бутна. Сега той се изправи от дъските на сала и отново залитна напред, не можеше да не реагира на този глас. Опита се да скочи и Дийк го хвана, обгръщайки с тежките си ръце слабите гърди на Ранди.

— Не, тя е мъртва — просъска той тихо. — Господи, ти не виждаш ли? Тя е мъртва, Панчо. — Плътната чернилка обля лицето на Рейчъл, като креп и писъците й зазвучаха по-приглушено, докато накрая съвсем замлъкнаха. Сега чернилката започна да я обгръща като прекръстосани въжета. Ранди виждаше как тя се врязва в кожата й като киселина и когато сънната й артерия не издържа и се пръсна и се разплиска, той видя как нещото протегна едно пипало към изтичащата кръв. Той не вярваше на очите си… но нямаше чувството, че е загубил разсъдъка си, не му се струваше, че сънува или халюцинира.

Лавърн пищеше. Ранди се обърна и я погледна точно в момента, когато тя мелодраматично сложи ръка върху очите си, като героиня от ням филм.

Той си помисли, че ще се засмее и ще й го каже, но усети, че не може да издаде нито звук.

Той пак погледна към Рейчъл. Рейчъл почти вече я нямаше.

Борбата й бе отслабнала до там, че се бе превърнала само в спазми. Чернилката я покриваше — сега петното е по-голямо, помисли си Ранди, по-голямо е, няма съмнение — с някаква безмълвна, мускулеста сила. Той видя как ръката й се съпротивлява. Видя как ръката й залепва, като в захарен сироп или на мухоловка, видя я как изчезва. Сега бе останало само усещането за нейната форма, не във водата, а в черното нещо, не да се движи, а да бъде задвижвана от чернилката. Формата ставаше все по-трудно различима, мярна се нещо бяло — кост, помисли си той с отвращение и се извърна встрани, като безпомощно повърна, надвесвайки се от другата страна на сала.

Лавърн продължаваше да пищи. Последва глухо пляс! и тя престана да крещи, само захлипа.

Той я удари, помисли си Ранди. И ти искаше да го направиш, помниш ли?

Той отстъпи назад, избърса устни, чувстваше се слаб и му беше зле. Страхуваше се. Толкова се страхуваше, че можеше да мисли само с една мъничка част от мозъка си. Скоро той самият щеше да започне да пищи. Тогава щеше да се наложи Дийк да удари и на него плесница, Дийк нямаше да се паникьоса, о не, Дийк бе замесен от тестото, от което правят героите. Трябва да си футболен герой… за да се разбираш с момичета красиви, запя умът му щастливо. Тогава чу, че Дийк му говори и погледна към небето, искаше да проясни главата си, отчаяно се опитваше да се освободи от ужасяващата картина на това как тялото на Рейчъл се размива и изгубва човешките си форми, изяждано от черното нещо. Не искаше Дийк да удари и на него плесница, както бе ударил Лавърн.

Той погледна небето и видя как на него се появяват първите звезди — вече се очертаваше Голямата мечка, заедно с изгасването на последните светли лъчи на запад. Наближаваше седем и половина.

— О, Сиско — успя да каже той. — Този път много я загазихме.

— Какво има? — ръката му се стовари върху рамото на Ранди, вкопчи се в него и болезнено се впи. — То я изяде, видя ли? То я изяде, шибана работа, изяде я! Какво е това?

— Не зная. Не чу ли като ти казах?

— Ти трябва да знаеш, нали си много умен, нали изучаваш всички научно-технически предмети! — Сега самият Дийк почти крещеше и това помогна на Ранди да се съвземе.

— В нито една от научните книги, които съм чел няма такова нещо — каза му Ранди. — За последен път съм виждал нещо такова по време на едно шок-шоу на маскарада, когато бях на дванадесет години.

Нещото пак бе възвърнало кръглата си форма. Носеше се по водата на три метра от сала.

— По-голямо е — изстена Лавърн.

Когато Ранди го бе видял за първи път, бе преценил, че диаметърът му е около метър и половина. Сега бе поне два и петдесет в най-широката си част.

— По-голямо е, защото изяде Рейчъл! — извика Лавърн и пак започна да пищи.

— Спри или ще ти избия зъбите — каза Дийк и тя спря — не изведнъж, а постепенно, както бавно спира плоча, когато някой изключи щепсела, без да дръпне иглата от плочата. Очите й бяха станали огромни.

Дийк погледна към Ранди.

— Добре ли си, Панчо?

— Не зная, май че да.

— Мой човек — Дийк се опита да се засмее и с известна тревога Ранди видя, че той успява — дали пък някаква част от Дийк не се наслаждаваше на всичко това? — Никаква представа ли нямаш, какво може да е това?

Ранди поклати глава. Може би това беше нефтено петно в крайна сметка… или поне е било, докато не бе му се случило нещо. Може би по някакъв начин до него бяха достигнали космически лъчи. Или може би Артур Годфри го бе полял с някаква атомна течност, кой знае? Кой би могъл да знае?

— Мислиш ли, че ще можем да преплуваме край него? — настоя Дийк, разтърсвайки рамото на Ранди.

— Не — изпищя Лавърн.

— Спирай или ще те набия, Лавърн — каза Дийк, като пак повиши тон. — Не се шегувам.

— Видя колко бързо то хвана Рейчъл — каза Ранди.

— Може тогава да е било гладно — отвърна Дийк. — Може сега да се е заситило.

Ранди си помисли за Рейчъл, която се бе навела в ъгъла на сала, така неподвижна и красива по сутиен и бикини, и усети, че стомахът му пак се надига към гърлото.

— Ти опитай — каза той на Дийк. Дийк се засмя вяло.

— О, Панчо.

— О, Сиско.

— Искам да си ида вкъщи — каза Лавърн с неуверен шепот. — Разбирате ли? Никой от тях не отговори.

— Значи тогава ще чакаме да се махне — каза Дийк. — Както е дошло, така и ще си отиде.

— Може би — каза Ранди.

Дийк го погледна, лицето му бе свирепо концентрирано в мрака.

— Може би? Какви са тези глупости с може би?

— Ние дойдохме и то дойде. Видях го как дойде — сякаш ни подуши. Ако е сито, както ти каза, тогава ще си отиде. Така мисля аз. Иска още да си хапне… — Той вдигна рамене.

Дийк стоеше замислен, с увиснала глава. От късата му коса продължаваше да се стича по малко вода.

— Ще изчакаме — каза той. — Нека да си яде риба.

Минаха петнадесет минути. Нищо не говореха. Стана по-студено. Беше десет градуса, а те и тримата бяха по бельо. След първите десет минути Ранди можеше да чуе бързото, безспирно тракане на зъбите си. Лавърн се бе опитала да се доближи до Дийк, но той я отблъсна — внимателно, но твърдо.

— Остави ме за малко — каза той. Тя седна с ръце кръстосани върху гърдите, обхванала с пръсти лактите си, трепереща. Тя погледна към Ранди, очите й казваха, че той може да се върне обратно при нея, да я прегърне, че сега всичко е наред.

Вместо това, той се извърна встрани и погледна към тъмния кръг във водата. Той просто се носеше, не се приближаваше, нито пък се отдалечаваше. Той гледаше към брега, там беше плажът, призрачен бял полумесец, който сякаш се носеше във водата. Дърветата зад него очертаваха тъмната, неравна линия на хоризонта. Стори му се, че вижда Камарото на Дийк, но не беше сигурен.

— Просто се вдигнахме и тръгнахме — каза Дийк.

— Точно така — каза Ранди.

— На никого не казахме.

— Не.

— Значи никой не знае, че сме тук.

— Не.

— Спрете! — извика Лавърн. — Спрете, плашите ме!

— Затваряй си плювалника — каза Дийк разсеяно и Ранди не можа да се сдържи и се разсмя — колкото пъти Дийк да го казваше, той винаги се смееше. — Ако трябва да останем тук цяла нощ, ще останем. Утре някой ще ни чуе как крещим. Не сме посред Австралийския океан, нали така, Ранди?

Ранди нищо не каза.

— Нали не сме?

— Ти знаеш къде сме — каза Ранди. — Знаеш толкова добре, колкото и аз. Свихме от шосе номер 41, десет километра карахме по черни пътища…

— На всеки петнадесет метра вили…

— Летни вили. Сега е октомври. Всичките са празни до една. Дойдохме до тук и трябваше да заобиколиш проклетия портал с надписи Минаването забранено на всеки петнадесет метра…

— Така ли? Горски пазач… — Дийк явно се беше вкиснал, малко бе излязъл от релсите. Малко подплашен?

За първи път тази вечер, за първи път този месец, за първи път тази година, а може би за първи път в целия си живот?

Това вече беше страшна мисъл — Дийк започва да губи безстрашието си.

Ранди не бе сигурен дали това се случваше, но допускаше, че е възможно… и изпитваше някакво перверзно удоволствие.

— Няма какво да се краде или пък да се разрушава — каза той. — Ако има горски пазач, той сигурно се появява тук всеки два месеца.

— Ловци…

— Следващият месец, да — каза Ранди и рязко си затвори устата. — Той също бе успял да се наплаши.

— Може да ни остави на мира — каза Лавърн. Устните й се свиха в патетична, неуверена усмивчица. — Може пък просто… нали разбирате… да ни остави на мира.

Дийк каза:

— Може би прасета ще…

— Движи се — каза Ранди.

Лавърн скочи на крака. Дийк се доближи до Ранди и за миг салът се наклони, и Ранди така се изплаши, че сърцето му отново препусна, а Лавърн отново изпищя. Тогава Дийк отстъпи леко назад и салът се стабилизира, само дето левият му край бе потопен малко по-дълбоко от останалата част.

То се приближи с мазна, подплашена скорост и в този момент Ранди видя цветовете, които Рейчъл бе видяла — фантастично червено и жълто и синьо, които се движеха в спирала върху абаносовата повърхност. То се повдигаше и спускаше с вълните и от това цветовете му се променяха, въртяха се и се сливаха. Ранди усети, че ще падне напред, ще падне направо върху него, усети как се накланя…

С последни сили той приближи юмрук към устата си — жест на човек, който се опитва да сподави кашлицата си, само малко по-високо и много по-силно. В носа му изригна болка, усети как по лицето му топло се стича кръв, после успя да отстъпи назад и да извика:

— Не го гледай! Дийк! Не гледай право към него, цветовете ще те замаят!

— Опитва се да мине под сала — каза Дийк зловещо. — Каква е тази гадост, Панчо?

Ранди погледна — погледна много внимателно. Видя как нещото се допира до страната на сала, как се сплесква във формата на половин пица. За миг изглеждаше сякаш, че се сгъстява там, че се натрупва и пред очите му премина тревожното видение, че то се натрупва достатъчно, за да достигне до повърхността на сала.

После се сви отдолу. Стори му се, че чу звук — груб звук, сякаш топ платно се изтегля през тесен прозорец — но може би това бяха просто нерви.

— Мина ли отдолу? — каза Лавърн. В гласа й имаше някакво странно нехайство, сякаш с всички сили се опитваше да поддържа разговора, но едновременно с това крещеше. — Мина ли под сала? Сега под нас ли е?

— Да — каза Дийк и погледна Ранди. — Сега ще преплувам, — каза той. — Щом е там отдолу, имам добър шанс.

— Не! — изпищя Лавърн. — Не, не ни оставяй тук! Не…

— Бърз съм — каза Дийк, поглеждайки към Ранди, без въобще да обръща внимание на Лавърн. — Но трябва да тръгвам, докато е отдолу.

Ранди усети как главата му се завъртя — по един мазен, предизвикващ гадене начин съзнанието му се оживи, както в последните секунди, преди да повърне човек на евтина въртележка. Имаше време да чуе как варелите под сала се блъскат един в друг с кух звук, време да чуе листата на дърветата оттатък плажа как сухо шумолят на един повей на вятъра, време да се почуди защо то бе отишло под сала.

— Да — каза той на Дийк. — Но не вярвам, че ще успееш.

— Ще успея — каза Дийк и тръгна към края на сала. Направи две стъпки и спря.

Дишането му се ускоряваше, мозъкът му подготвяше сърцето и дробовете му да преплуват петдесет метра за най-краткото време в живота си и сега дъхът му спря, заедно цялото му тяло просто спря, поемайки си дъх. Той извърна глава и Ранди видя как са изпъкнали жилите на врата му.

— Панч… — каза той с удивен, задавен глас и после започна да пищи.

Той пищеше с удивителна сила, страхотен баритонов рев, който се разцепваше и се издигаше нагоре към диви сопранови висоти. Ревът бе толкова висок, че ехото се връщаше от брега в призрачни полутонове. Отначало Ранди си помисли, че той просто крещи, но после разбра, че той крещи някаква дума — не, две думи, едни и същи две думи отново и отново:

— Кракът ми! Кракът ми! Кракът ми!

Ранди погледна надолу. Кракът на Дийк бе добил странно хлътнал вид. Причината бе съвсем явна, но съзнанието на Ранди отказваше първоначално да я приеме — беше прекалено невъзможно, прекалено шантаво и гротескно. Докато наблюдаваше, нещо опъваше крака на Дийк надолу, между две от дъските на сала.

После видя тъмния блясък на черното нещо отвъд петата и пръстите му, тъмен блясък, оживял с въртящи се, злокобни цветове.

Нещото бе хванало крака му („Кракът ми!“ крещеше Дийк, сякаш искаше да потвърди това елементарно умозаключение. „Кракът ми, о кракът ми, КРАКЪЪЪЪТ ми!“) Той бе стъпил върху цепнатината между дъските (не стъпвай в цепнатината, ще си счупиш главата, забъбри мозъкът на Ранди), а нещото се бе оказало точно там. Нещото беше…

— Дърпай! — изкрещя той изведнъж. — Дърпай, Дийк, дявол те взел, ДЪРПАЙ!

— Какво става? — ревна Лавърн и Ранди смътно осъзна, че тя не просто го разтърсва за рамото. Тя бе забила лопатовидните си нокти в тялото му като граблива птица. От нея не можеше да се очаква никаква помощ. Той заби лакътя си в корема й. Тя издаде звук като лай, като закашляне и си седна на задника. Той скочи към Дийк и го грабна за ръката. Ръката му бе корава като мрамор от Карара, всеки мускул изпъкнал като ребро на динозавър. Да се измъкне Дийк беше все едно да се измъкне огромно дърво от земята, като се тегли за корените. Очите на Дийк бяха обърнати към пурпурния цвят на тъмнеещото небе, изцъклени и невярващи, а той продължаваше да пищи, да пищи, да пищи.

Ранди погледна надолу и видя, че кракът на Дийк бе изчезнал в процепа до глезена. Цепнатината бе широка не повече от половин сантиметър, най-много сантиметър, но кракът му бе изчезнал в нея. По белите дъски пръскаше кръв на гъсти, тъмни струи. Някаква тъмна маса, като стопена пластмаса, пулсираше надолу-нагоре в цепнатината, нагоре-надолу, като туптящо сърце.

Трябва да го извадиш. Трябва бързо да го извадиш, иначе въобще няма никога да го извадиш… дръж се, Сиско, моля те, дръж се…

Лавърн се изправи и отстъпи назад от чепатото, пищящо дърво — Дийк към центъра на сала, който се поклащаше, закотвен под октомврийските звезди на езерото Каскейд. Тя клатеше сковано глава, кръстосала ръце пред корема си, където я бе улучил лакътя на Ранди.

Дийк се облягаше на него с цялата си тежест, глупаво размахваше ръце и се опитваше да се залови за нещо. Ранди погледна надолу и видя как от прасеца на Дийк блика кръв, сега прасецът му бе изострен, така, както е изострен молив — само дето върхът бе бял, а не черен, върхът бе костта, която едва се подаваше.

Тъмната маса отново се надигна, смучеше, ядеше. Дийк нададе вой.

Никога вече няма да играе футбол с този крак, КАКЪВ крак, ха-ха и той дръпна Дийк с всичка сила, но сякаш продължаваше да тегли пуснало корени дърво. Дийк отново се наклони и нададе такъв дълъг пронизителен писък, че Ранди падна назад и самият той нададе вик, запушвайки ушите си с ръце. От порите на прасеца и глезена на Дийк шурна кръв. Капачката на коляното му бе станала синкава и подпухнала, от това, че бе поела цялото напрежение, с което черното нещо се опитваше да изтегли крака на Дийк през тесния процеп сантиметър по сантиметър.

Не мога да му помогна. Колко ли е силно! Сега не мога да му помогна, съжалявам, Дийк, много съжалявам…

— Дръж ме, Ранди — изкрещя Лавърн, вкопчи се плътно в него и зарови лице в гърдите му. Лицето й бе толкова горещо, сякаш цвърчеше. — Дръж ме, моля те, няма ли да ме хванеш?

Този път той я хвана.

Едва по-късно Ранди с ужас осъзна, че те двамата сигурно щяха да успеят да доплуват до брега, докато черното нещо бе заето с Дийк — и ако Лавърн беше отказала да го направи, той щеше да успее сам. Ключовете за Камарото бяха в джинсите на Дийк, на плажа. Можеше да го направи… но той осъзна това, когато беше прекалено късно.

Дийк умря точно когато бедрото му започна да изчезва през тесния процеп между дъските. Минути преди това бе спрял да надава писъци. След това само сумтеше, лигаво, дебело. После и това престана. Когато той изгуби съзнание и падна напред, Ранди чу как остатъкът от бедрената му кост се строши като зелена пръчка.

След миг, Дийк повдигна глава, огледа се с последни сили и отвори уста. Ранди си помисли, че той пак иска да изкрещи. Вместо това, той блъвна кръв, толкова гъста, че излизаше направо на парчета. И Ранди и Лавърн бяха наплискани от нейната топлина и Лавърн започна пак да пищи, този път прегракнало.

— Ооооог! — викаше тя, лицето й бе изкривено от отвращение. — Оооог! Кръв! Оооог, кръв! Кръв!

Кръвта шуртеше от очите на Дийк, напираше с такава сила, че те бяха изскочили почти комично навън от силата на кръвоизлива. Ранди си мислеше: Какво ще ми говорите за жизненост! Боже господи, ПОГЛЕДНЕТЕ го! Прилича на пожарен кран! Боже! Боже! Боже!

Кръвта се стичаше и от двете уши на Дийк. Лицето му бе противно, с цвят на ряпа, подуто и обезформено от хидростатичното налягане на някакъв невероятен обрат. Това бе лицето на човек, вкопчен в мечата прегръдка на някаква чудовищна и непознаваема сила.

И тогава, слава богу, всичко свърши. Дийк отново падна напред, косата му увисна върху кървавите дъски на сала и Ранди забеляза с удивление и отвращение, че дори скалпът на Дийк бе кървав. Чуха се звуци под сала. Смучене.

Тогава през съзнанието му мина, през неговото нестабилно и претоварено съзнание, че може да преплува и има голям шанс да успее. Но Лавърн бе натежала в ръцете му, зловещо натежала. Той погледна отпуснатото й лице, повдигна клепача й и видя само бялото на окото й и разбра, че тя не просто е припаднала, а е в безсъзнание — в шок.

Ранди погледна към повърхността на сала. Разбира се, можеше да я остави долу, но дъските бяха широки само тридесет сантиметра. През лятото имаше една допълнителна платформа, която се захващаше за сала и се използваше, за да се скача от нея, но сега я бяха прибрали. Нямаше нищо друго, освен повърхността на самия сал, четиринадесет дъски, широки тридесет сантиметра и дълги шест метра. Нямаше как да я остави долу, без да положи отпуснатото й тяло върху няколко цепнатини.

Не стъпвай в цепнатината, ще си счупиш главата.

Мълчи.

И тогава съзнанието му мрачно прошепна: Направи го, въпреки всичко. Остави я долу и плувай.

Но той не го направи. Не можеше. У него се надигна някакво ужасно чувство за вина, при тази мисъл. Той я държеше и чувстваше как ръцете му тежко се опъват надолу, как гърбът му натежава. Тя беше едро момиче. Дийк премина долу.

Ранди държеше Лавърн в ръцете си и наблюдаваше как става това. Не искаше да гледа и един дълъг миг, може би дори няколко минути, той бе извърнал изцяло глава. Но очите му все се връщаха назад.

Сега, когато Дийк беше мъртъв, всичко ставаше някак по-бързо.

Изчезна остатъкът от десния му крак, а левият се протягаше все по-напред и по-напред, докато накрая Дийк заприлича на еднокрак балетист, които прави невъзможен шпагат. Чу се щракването, с което се счупи ядеца на пелвиса му и тогава стомахът на Дийк започна зловещо да се издува с ново напрежение, Ранди гледа дълго встрани, опитваше се да не чува мокрите звуци, опитваше се да се концентрира върху болката в ръцете си. Може би щеше да успее да я върне в съзнание, мислеше си той, но за момента бе по-добре да изпитва пулсиращата болка в ръцете и раменете. Така имаше за какво да мисли.

Зад него се чу звук, сякаш силни зъби дъвчат пълна уста бонбони. Когато погледна назад, видя, че ребрата на Дийк потъват в процепа. Ръцете му бяха щръкнали нагоре и той приличаше на мръсна пародия на Ричард Никсън, който вдига знака „V“ — Виктория, който направо бе подлудявал демонстрантите през шестдесетте и седемдесетте години.

Очите му бяха широко отворени. Езикът му бе изплезен към Ранди.

Ранди пак погледна встрани, отвъд езерото. Гледай за светлини, каза си той. Знаеше, че там няма светлини, но въпреки това си го каза. Гледай за светлини там отсреща, сигурно някой прекарва седмицата във вилата си, падат листата, сигурно няма да пропусне този момент, ще си вземе „Никона“, домашните ти ще харесат диапозитивите.

Когато погледна назад, ръцете на Дийк стърчаха право нагоре. Той вече не беше Никсън. Сега беше футболен съдия, който показва, че мачът е завършил.

Сега главата на Дийк сякаш бе седнала на дъските.

Очите му бяха все така отворени.

Езикът му продължаваше да е изплезен.

— О, Сиско — измърмори Ранди и пак погледна встрани. Ръцете и раменете му крещяха от болка, но той продължаваше да я държи в ръцете си. Погледна към най-отдалечения край на езерото. Беше тъмно. По черното небе се появиха звезди, сякаш някой бе разлял мляко, което по чудо висеше в небесата.

Минаха няколко минути. Сега вече ще е изчезнал. Сега можеш да погледнеш. Всичко е наред, да, всичко е наред. Но недей да гледаш. За всеки случай, не гледай. Съгласен? Съгласен. Съвсем определено. Това е положението.

Въпреки всичко той погледна, точно в момента, в който пръстите на Дийк потъваха между дъските. Те се движеха — може би движението на водата под сала се предаваше на неизвестното нещо, което бе хванало Дийк и оттам това движение се предаваше на пръстите на Дийк. Може би, може би. Но на Ранди му се стори, че Дийк му маха. Сиско Кид му махаше: „Адиос“. За първи път усети, че съзнанието му болезнено се извива — сякаш се накланяше на една страна, както се бе наклонил салът, когато те четиримата бяха застанали от едната страна на сала. После всичко се оправи, но Ранди изведнъж разбра, че лудостта — истинската лудост — не бе чак толкова далече.

Футболният пръстен — Сбор 1981 — на Дийк бавно се изхлузваше от средния пръст на дясната му ръка. Светлината на звездите очерта кръгчето на пръстена и заигра в нежните нарези между гравираните цифри 19 от едната страна на червения камък и 81 от другата. Пръстенът се изхлузи от пръста. Той бе малко по-голям от цепнатината и естествено, не можеше да се свие.

Той остана да лежи там. Сега това бе всичко останало от Дийк. Дийк беше изчезнал. Повече нямаше да има тъмнокоси момичета със сънливи очи, нямаше вече да пляска с хавлия по голия задник на Ранди, когато той излизаше от банята, нямаше вече да се втурва от центъра на терена и да кара запалянковците да стават на крака, а мажоретките да изпадат в истерия. Нямаше вече да кара Камарото със страшна скорост в тъмнината, докато Тин Лизи ревяха от радиокасетофона „Момчетата се върнаха в града“. Нямаше го вече Сиско Кид.

Пак се чу тихото стържене — топ платно се измъква бавно през тесен прозорец.

Ранди бе стъпил с босите си крака на дъските. Той погледна надолу и видя как процепите от двете страни на краката му се изпълниха с лъскава чернилка. Очите му щяха да изскочат. Той си спомни как бе шурнала кръвта от устата на Дийк, на плътна струя, почти като въже, как очите му бяха изскочили, сякаш бяха на, пружини, под напора на кръвоизливите, причинени от хидростатичното налягане в мозъка му.

То ме подушва. То знае, че съм тук. Дали може да се качи тук? Дали може да премине през цепнатините? Дали може? Дали може?

Сега той гледаше надолу и почти не усещаше тежестта на отпуснатото тяло на Лавърн, съзнанието му бе изцяло приковано от неизброимостта на въпроса, чудеше се какво ли ще е усещането, ако тази маса залееше краката му и се вкопчеше в него.

Лъскавата тъмнина почти изпълни процепите (почти без да усети, Ранди се надигна на пръсти) и после пак се отпусна надолу. Отново започна суркането на платно. И изведнъж Ранди видя, че то отново е върху водата, огромна черна пъпка, сега с диаметър четири метра и половина. То се надигаше и отпущаше с леките вълнички, надигаше и отпущаше, надигаше и отпущаше и когато Ранди започна да вижда цветовете равномерно да пулсират върху черната повърхност, той откъсна очи от него.

Той постави Лавърн на сала и в момента, в който отпусна мускулите си, ръцете му започнаха диво да треперят. Остави ги да треперят. Той коленичи до нея, косата й бе разпръсната по дъските като неравномерно тъмно ветрило. Той коленичи и продължи да наблюдава черната точка върху водата, готов веднага да я вдигне, ако тя покажеше признаци на раздвижване.

Започна да я пляска леко, отначало едната буза, после другата, напред и назад, като секундант, който се опитва да свести боксьор. Лавърн не искаше да се свести. Тя не искаше да мине отвъд „Старт“ и да спечели награда от двеста долара. Лавърн бе видяла достатъчно. Но Ранди не можеше да я пази цяла нощ, да я вдига като чувал всеки път, когато това нещо се раздвижеше (пък човек не можеше да гледа към него твърде дълго. Това бе другата страна на въпроса). Той знаеше, обаче, един номер. Беше го научил в колежа. Беше го научил от един приятел на по-големия си брат. Той бе работил като фелдшер в Нам и знаеше всякакви номера — как да хване въшките от главата на човек и да ги накара да тичат из кибритена кутийка, как да разрежда кокаин с разхлабително за бебета, как да шие дълбоки рани с обикновена игла и конец. Един ден бяха говорили за това как се свестяват бездънно напоркани хора, така че тези бездънно напоркани хора да не си изповръщат червата и да умрат както бе станало с Бон Скот, солиста на Ей Си/Ди Си.

— Искаш бързо да свестиш някого? — бе казал приятелят с каталога интересни трикове. — Опитай това. — И той каза на Ранди трика, който той сега приложи.

Той се наведе и захапа ухото на Лавърн с всичка сила.

Гореща, горчива кръв плисна в устата му. Клепачите на Лавърн се вдигнаха нагоре като щори. Тя изкрещя с прегракнал, стържещ глас и се опита да го блъсне. Ранди вдигна поглед и видя само единия край на нещото. Другият край бе вече под сала. То се бе придвижило със зловеща, противна, безшумна скорост.

Той пак вдигна Лавърн нагоре, мускулите му остро запротестираха, опитваха се да се свият на буци. Тя го удряше по лицето. Едната й ръка го удари по чувствителния нос и той видя червени звезди пред очите си.

— Престани! — извика той, тътрейки крака по дъските. Престани, кучко гадна, то пак е под нас, престани или ще те пусна, дявол те взел, кълна се, ще те пусна!

Ръцете й веднага спряха да го блъскат и тихо обгърнаха шията му, като ръце на давещ се. Очите й изглеждаха бели в светлината на звездите.

— Стига! — тя не престана. — Стига, Лавърн, задуша ваш ме!

Тя го стисна още по-силно. В ума му избухна паника. Кухото блъскане на варелите отдолу бе станало по-приглушено — сигурно нещото е отдолу, предположи той.

— Не мога да дишам!

Тя малко поотпусна ръце.

— Слушай сега. Ще те оставя долу. Няма да има никакъв проблем, ако ти…

Но тя бе чула само ще те оставя долу. Ръцете й пак се вкопчиха около шията му в смъртоносна схватка. Дясната му ръка беше на гърба й. Той се опита да свие пръстите си и да ги забие в гърба й. Тя риташе с крака, скимтеше пресипнало, и за момент той почти загуби равновесие. Тя го усети. По-скоро страхът, отколкото болката я накараха да престане.

— Стъпи на дъските.

— Не! — дъхът й блъсна бузата му като горещ пустинен вятър.

— Ако стоиш на дъските, то не може да те стигне.

— Не, не ме оставяй, то ще ме хване, зная, че ще ме хване…

Той пак заби пръсти в гърба й. Тя отново изпищя от ярост и болка и страх.

— Или слез сама или аз ще те оставя долу, Лавърн.

Той я спусна бавно и внимателно — и двамата рязко си поемаха дъх на пресекулки — обой и флейта. Краката й докоснаха дъските. Тя вдигна крака нагоре, като опарена.

— Стъпи долу! — просъска й той. — Аз не съм Дийк, не мога да те държа цяла нощ.

— Дийк…

— Мъртъв.

Краката й докоснаха дъските. Лека-полека той я пусна. Застанаха един срещу друг като танцьори. Той усещаше как тя чака да изпита първото докосване на нещото. Устата й бе отворена като на златна рибка.

— Ранди — прошепна тя. — Къде е то?

— Отдолу. Погледни надолу.

Тя погледна. Погледна и той. Видяха чернилката, запълваща цепнатините, запълваща ги почти до повърхността на сала. Ранди усети нетърпеливостта й и си помисли, че сигурно и тя е усетила.

— Ранди, моля те…

— Шшшштт

Те стояха там.

Ранди бе забравил да си свали часовника, когато скочи във водата и сега той отчете още петнадесет минути. В осем и петнадесет черното нещо отново се изплъзна изпод сала. Оттегли се на четири-пет метра и после отново остана неподвижно.

— Ще седна — каза той.

— Не!

— Уморен съм — каза той. — Аз ще седна, а ти ще го наблюдаваш. Само запомни, че трябва да отвръщаш поглед. После аз ще стана, а ти ще седнеш. Така ще се редуваме. Ето. — Той й подаде часовника си. — Ще се сменяме на петнадесет минути.

— То изяде Дийк — прошепна тя.

— Да.

— Какво е то?

— Не зная.

— Студено мие.

— И на мен.

— Прегърни ме тогава.

— Достатъчно те прегръщах.

Тя утихна.

Той седна на сала — беше просто райско, това, че не трябваше да наблюдава повече нещото бе истинско щастие. Вместо това той наблюдаваше Лавърн. Искаше да се убеди, че тя отвръща периодически очи от нещото във водата.

— Какво ще правим, Ранди?

Той се замисли.

— Ще чакаме — каза той.

В края на петнадесетте минути той се изправи и я остави отначало да седи, а после да полежи половин час. После той й помогна да се изправи и тя стоя петнадесет минути. Непрекъснато се сменяха. В десет без петнадесет се показа студен лунен сърп и прокара пътека по водата. В десет и половина се надигна пронизителен, самотен вик, който проехтя над водата и Лавърн изпищя.

— Мълчи — каза й той. — Това е просто гмурец.

— Замръзвам, Ранди — цялата съм вкочанена.

— Нищо не мога да направя.

— Прегърни ме — каза тя. — Трябва да ме прегърнеш. Нека се прегърнем. Ще седнем заедно и заедно ще го наблюдаваме.

Той се противопостави, но после студът проникна толкова дълбоко в плътта му, че това реши нещата.

— Добре.

Седнаха заедно, обгърнали един друг с ръце и нещо се случи — естествено или перверзно, случи се. Той усети как се втвърдява. Едната му ръка намери гърдата й, обхваната от влажния найлон, и я притисна. Тя въздъхна и ръката й посегна към разреза на слипа му. Той спусна надолу другата си ръка и намери местенце, където имаше малко топлина. Повали я по гръб.

— Не — каза тя, но ръката й под слипа му се задвижи по бързо.

— Виждам го — каза той. Сърцето му пак бе затупало силно и изтласкваше топлина към повърхността на премръзналата му гола кожа. — Мога да го наблюдавам оттук.

Тя измърмори нещо и той усети как ластика се смъква по хълбоците му до бедрата. Той го наблюдаваше. Плъзна се в нея, напред и нагоре. Топлина. Боже, там тя бе така топла. Тя издаде гърлен звук и впи пръсти в студените му стегнати бедра.

Той го наблюдаваше. То не се движеше. Той го наблюдаваше. Наблюдаваше го, без да го изпуска от очи. Докосванията бяха невероятни, фантастични. Той нямаше кой знае какъв опит, но не беше и девствен. Беше правил любов с три момичета, но нито веднъж не бе изпитал това. Тя изстена и започна да повдига хълбоците си. Салът леко се залюля, като най-твърдото водно легло в света. Варелите отдолу глухо измърмориха.

Той го гледаше. Цветовете се завъртяха — отначало бавно, чувствено, без заплаха. Той го наблюдаваше, наблюдаваше и цветовете. Очите му бяха широко отворени. Цветовете бяха в очите му. Сега не му беше студено. Беше му горещо, горещо, както му става горещо на човек, който е на плажа в ранен юни и усеща как слънцето опъва зимно-бялата му кожа и й придава малко

(цветове)

цвят, загар. Първи ден на плажа, първи ден на лятото, измъкни старите записи на Бийч Бойс, на Рамона. Рамона ти напомняше, че Шийна е станала рокерка, Рамона ти казваше, че можеш да идеш на стоп до Рокерския плаж, до пясъка, до плажа, до цветовете

(движи се, започва да се движи)

усещането за лято, вкусът на лято. Гари Бондс, училището свърши и ти си по площадките, момичета по бански по плажа, плажа, плажа, о, обичаш ли, обичаш ли

(обич)

плажа обичаш ли

(обичам обичам)

твърди гърди с аромат на плажно масло и ако дъното на бикините бе тясно, човек можеше да види малко

(косми нейните косми НЕЙНАТА КОСА Е ВЪВ О, БОЖЕ ВЪВ ВОДАТА КОСАТА Й)

Той изведнъж се дръпна назад, опитваше се да я вдигне, но нещото се движеше с мазна скорост и се оплете в косата й като мрежа от гъсто черно лепило и когато той я вдигна, тя вече пищеше и бе натежала от него, то се измъкна от водата в гърчеща се, зловеща мембрана в ярки цветове — цинобърно-червено, ярко-смарагдово, охрено-жълто.

То заля лицето на Лавърн и го заличи.

Краката й ритаха и тропаха. Нещото се изви и зае мястото, където се бе намирало лицето й. По шията й протече кръв, на струи. Пищейки, без да се чува, че пищи, Ранди се втурна към нея, сложи крак на хълбока й и я бутна. Тя се търкулна и цопна във водата, краката й като слонова кост на лунната светлина. Няколко безкрайни мига водата се плискаше и пенеше край сала, сякаш някой бе уловил на въдица най-големия костур на света и той се бореше като луд.

Ранди изпищя. Той изпищя. И после, за разнообразие, пак изпищя.

Около половин час по-късно, много след като лудата борба и пляскането във водата бяха приключили, гмурците отново започнаха да надават крясъци.

Нощта се проточи безкрайна.

На изток небето започна да светлее около пет без петнадесет и той усети как мудно се повдига духът му. Това бе моментно усещане, фалшиво като зората. Той стоеше на дъските с полузатворени очи и брадичка на гърдите. До преди един час бе седял на сала и изведнъж се бе разбудил — без дори да знае, че е заспал, това бе най-страшното — от оня неописуем звук на триещо се платно. Той скочи на крака направо секунди, преди чернилката да започне да смуче и да го търси през процепите между дъските. Въздухът свистеше в гърлото му и на вдишване и на издишване. Хапеше устните си, до кръв.

Заспал си, заспал си, задник такъв!

Нещото се бе изтеглило встрани след половин час, но той не беше седнал повече. Страхуваше се да седне. Страхуваше се да не заспи и този път мозъкът му можеше да не го разбуди навреме.

Краката му продължаваха да са здраво стъпили на дъските, когато по-силна светлина, този път истинската зора изпълни изтока и първите утринни птици запяха. Слънцето изгря и до шест часа денят бе достатъчно светъл и той можеше да види плажа. Камарото на Дийк, ярко жълто, си беше на мястото, където го бе паркирал Дийк, с муцуна в оградата. По плажа лежаха разхвърляни ярки пуловери и джинси, свити на купчинки по пясъка. Тази гледка го изпълни с нов ужас, въпреки че бе решил, че капацитетът, му за ужасии вече сигурно се е изчерпал. Той виждаше джинсите си, единият крачол обърнат наопаки, виждаше се джоба. Джинсите му изглеждаха в пълна безопасност там, на пясъка. Те просто го чакаха да се върне на брега и да обърне крачола на лице, като хване джоба, така че да не изпаднат парите. Той почти ги усещаше как с шепот обхващат краката му, как закопчава металните копчета на копчелъка…

(обичаш ли обичам)

Той погледна наляво и го видя там, черно, кръгло, носеше се леко по водата. По него отново се завъртяха цветовете и той отново отвърна поглед.

— Иди си — изграчи той. — Иди си вкъщи или иди в Калифорния и се яви на пробни снимки за филм на Роджър Кормън.

Някъде далече избуча самолет и той се отдаде на сънена фантазия: Съобщават, че сме изчезнали, и четиримата. Започват да ни издирват около Хорликс. Някакъв фермер си припомня, че е бил задминат от жълто Камаро „движещо се с луда скорост“. Издирването се концентрира в областта около езерото Каскейд. Частни пилоти предлагат да направят бърз оглед от въздуха и един тип, профучаващ над езерото със своя „Туин Бонанза“ забелязва голо момче на сала, едно момче, един оцелял, един…

Той усети, че е на ръба да падне в езерото и пак стовари юмрук върху носа си, изкрещявайки от болка.

Черното нещо веднага се спусна към сала и се сви под него — то чуваше, може би, или усещаше… или нещо такова.

Ранди зачака.

Този път минаха четиридесет и пет минути, преди то да се покаже отново.

Съзнанието му бавно се завъртя във все по-ярката светлина.

(обичаш ли обичам янките и морската котка обичаш ли морската котка обичам

(Път номер 6 спомнете си Корвет Джордж Махалис и в Корвета Мартин Милнър в Корвета обичаш ли Корвета

(обичам Корвета

(обичам обичаш

(толкова е горещо слънцето като горящо стъкло то бе в косите й и това е светлината, която най-добре си спомням, светлината на лятото

(светлината на лятото)

следобед.

Ранди плачеше. Плачеше, защото се бе добавило нещо ново — всеки път, когато се опиташе да седне, нещото се вмъкваше под сала. Значи не беше съвсем тъпо. То или бе усетило или достигнало по някакъв начин до заключението, че може да го хване, докато е седнал.

— Иди си — плачеше Ранди към огромното черно петно, което се носеше по водата. На петдесет метра, смешно близо, една катеричка подскачаше напред-назад по гюрука на Камарото на Дийк. — Иди си, моля те, иди където щеш, само ме остави на мира. Не те обичам.

Нещото не се помръдна. По видимата му повърхност отново се завъртяха цветовете.

(ти ме обичаш, ти ме обичаш)

Ранди откъсна поглед от него и се загледа в плажа, търсеше помощ, но там нямаше никого, абсолютно никого. Джинсите му продължаваха да лежат там, с един крачол наопаки и виждащ се джоб. Вече не му се струваше, че някой ще ги вдигне. Приличаха на останки.

Той си помисли: Ако имах пистолет, сега щях да се самоубия.

Стоеше на сала.

Слънцето залезе.

Три часа по-късно се появи луната.

Скоро след това се чуха крясъците на гмурците.

Скоро след това, Ранди се обърна и погледна черното нещо във водата. Той не можеше да се самоубие, но може би нещото можеше да уреди така нещата, че да бъде безболезнено. Може би цветовете бяха затова.

(обичаш ли, обичаш ли)

Той го потърси с поглед и го видя, носеше се по вълните.

— Пей с мен — изграчи Ранди. — Така се радвам… училището свърши… дружно да скачаме… давайте бърже!

Цветовете започнаха да се появяват и да се въртят. Този път Ранди не извърна очи. Той прошепна:

— Обичаш ли?

Някъде, далеч отвъд пустото езеро, се чу крясък на гмурец.

Човекът, който не се ръкуваше

Стивънс сервира напитките и малко след осем в онази мразовита зимна нощ, повечето от нас се оттеглиха в библиотеката. Известно време никой нищо не каза, единствените звуци бяха пращенето на огъня в камината, приглушеното почукване на билярдните топки, а отвън пронизителният писък на вятъра. И все пак тук вътре на № 249 — 35-та Източна улица бе достатъчно топло.

Спомням си, че Дейвид Адли бе от дясната ми страна онази нощ, а Емлин МакКарън, който ни бе разказвал веднъж ужасяваща история за една жена, която родила при доста необичайни обстоятелства, бе от лявата ми страна. До него бе Йохансен, със своя „Уол Стрийт Джърнъл“ свит в скута му.

Стивънс влезе с малък бял пакет и без никакво колебание го подаде на Джордж Грегсън. Стивънс е идеалният иконом, въпреки лекия си бруклински акцент (а, може би, поради него), но най-големият му плюс, поне според мен, е това, че той винаги знае на кого да даде пакета, в случай, че никой не го поиска.

Джордж го пое, без възражение и за миг остана неподвижен в стола си с висока облегалка, без да откъсва поглед от огъня, достатъчно голям, за да се опече на него едричък вол. Видях как за миг погледът му се спря върху надписа, изсечен в централния камък над камината: ВАЖНА Е ИСТОРИЯТА, А НЕ КОЙ Я РАЗКАЗВА.

Той разкъса пакета със старите си, треперещи пръсти и хвърли съдържанието му в огъня. За миг пламъците се превърнаха в дъга, чу се тих смях. Обърнах се и видях Стивънс, изправен в сянката до вратата към фоайето. Бе хванал ръцете си зад гърба. Полагаше усилия лицето му да е безизразно.

Предполагам, че всички леко подскочиха, когато стържещият, леко раздразнителен глас, разкъса тишината. Е, поне аз подскочих.

— Виждал съм как убиват човек точно в тази зала — каза Джордж Грегсън, — въпреки че никой съд не би осъдил убиеца. Но в крайна сметка той сам се осъди — и стана свой собствен екзекутор!

Докато палеше лулата си, последва пауза. Около набръчканото му лице се понесе облак синкав дим и той замахна и загаси клечката с бавния театрален жест на човек, който има сериозни болки в ставите. Хвърли клечката в огнището и тя се приземи върху изпепелените останки на пакета. Проследи с поглед как пламъците обгарят дървото. Острите му сини очи гледаха замислено под рошавите посивели вежди. Носът му бе голям и извит, устните му тънки и стегнати, раменете му бяха прегърбени и стигаха почти до тила му.

— Не ни тормози, Джордж! — изръмжа Питър Андрюс. — Изплюй камъчето!

— Няма страшно. Имайте малко търпение. — Всички ние трябваше да изчакаме, докато той запали лулата си. Когато дъното й се покри с хубави въгленчета, той скръсти големите си, леко треперещи ръце върху едното си коляно и каза:

— Добре тогава. На осемдесет и девет съм, а това, което ще ви разкажа се случи, когато бях на двайсетина години. Във всеки случай беше през 1919 и аз току-що се бях върнал от Голямата война. Годеницата ми бе умряла пет месеца преди това, от инфлуенца. Тя беше само на деветнадесет и се страхувам, че пиех и играех карти много повече, отколкото трябва. Тя ме чака в продължение на две години нали разбирате, и през това време получавах по едно писмо всяка седмица. Предполагам разбирате защо така тежко преживявах всичко. Не бях религиозен, в окопите ми се струваше, че общите принципи и теории на Християнството са направо смешни, нямах и семейство, от което да получа подкрепа. Така че мога да кажа съвсем откровено, че добрите ми приятели, който ми помогнаха да мина през това изпитание, почти не ме напускаха. Те бяха петдесет и три (повече, отколкото има един среден човек!): петдесет и две карти и бутилка уиски „Къти Сарк“.

Бях се настанил в стаите, в които и сега живея, на улица Бренън. Но тогава наемът бе много по-нисък и по полиците имаше много по-малко шишенца с лекарства, хапчета и илачи. Прекарвах по-голямата част от времето си тук, на № 249В, защото винаги се намираше по една игра покер.

Дейвид Адли го прекъсна и, въпреки че се усмихваше, струва ми се, че той въобще не се шегуваше.

— А Стивънс беше ли тук по онова време, Джордж?

Джордж погледна към иконома.

— Ти ли беше Стивънс или е бил баща ти?

Стивънс си позволи една едва доловима усмивка.

— Тъй като 1919 е била преди повече от шестдесет и пет години, господине, значи е бил дядо ми, ако позволите.

— Имаш пост, който се предава по наследство, така ли да приемем? — каза Адли замислен.

— Както искате го приемете, господине — отвърна Стивънс тихо.

— Като се замисля сега — каза Джордж, — намирам поразителна прилика между теб и твоя… дядо ли каза, Стивънс?

— Да, господине, така казах.

— Ако ви сложат един до друг, ще ми бъде много трудно да кажа кой кой е… но това няма никаква връзка, нали?

— Не, господине.

— Бях в игралната зала — точно зад онази малка врата там — и си редях един пасианс, когато се срещнах за първи път с Хенри Брауър. Бяхме четирима души, готови да играем покер, трябваше ни само пети, за да тръгнат нещата. Когато Джейсън Дейвидсън ми каза, че Джордж Оксли, петият, с когото обикновено играехме, си счупил крака и бил в гипс, на легло, по всичко изглеждаше, че тази вечер няма да има игра. Тъкмо си представях как ще завърша вечерта, без да имам с какво друго да се отвлека от мрачните си мислите, освен пасианси и размътващо мозъка количество уиски, когато един човек в другия край на залата каза с приятен глас:

— Ако става дума за покер господа, аз с удоволствие ще изиграя една игра, ако вие нямате някакви възражения.

Дотогава той бе скрит зад един брой на вестник „Уърлд“, така че, когато погледнах нататък, го видях за първи път. Той бе млад човек със състарено лице, ако разбирате какво искам да кажа. Някои от белезите на лицето му бях започнал да забелязвам и аз по своето лице, след смъртта на Розали. Някои, но не всички. Въпреки, че той бе на не повече от двадесет и осем години, това се виждаше от косата, ръцете му и походката му, на лицето му бе изписан богат жизнен опит, а очите му, които бяха много тъмни, изглеждаха не просто тъжни, те бяха направо отчаяни. Той беше направо красавец, с къси подстригани мустачки и тъмноруса коса. Носеше елегантен кафяв костюм, най-горното копче на ризата му бе разкопчано.

— Казвам се Хенри Брауър — каза той.

Дейвидсън веднага се втурна към него, за да се ръкува, всъщност той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще грабне ръката на Брауър. Тогава се случи нещо странно — Брауър пусна вестника си и дръпна ръцете си така, че да не могат да ги пипнат. На лицето му се изписа ужас.

Дейвидсън спря объркан, повече смутен, отколкото ядосан. Той самият бе на двадесет и две — Боже, колко млади сме били всички тогава — и беше малко зелен.

— Извинете ме — каза Брауър напълно сериозно, — но аз никога не се ръкувам!

Дейвидсън премигна.

— Никога? — каза той. — Колко странно. И защо не? — Е, аз ви казах, че той беше малко зелен. Брауър прие нещата по най-добрия възможен начин, с открита (но доста разтревожена) усмивка.

— Тъкмо се връщам от Бомбай — каза той. — Това е едно особено, претъпкано, мръсно място, пълно с болести и зарази. Хиляди лешояди крачат важно по самите градски стени. Бях там в едно търговско представителство в продължение на две години и съм развил у себе си ужас от западния обичай да се ръкуват хората. Зная, че това изглежда глупаво и невъзпитано, но не мога да го превъзмогна у себе си, така че ще ви бъда задължен, ако го приемете без неприятни чувства…

— Само при едно условие — каза Дейвидсън с усмивка.

— И какво е то?

— Само ако дойдете до масата и изпиете една чаша от уискито на Джордж, докато ида да повикам Бейкър, Френч и Джак Уайлдън.

Брауър му се усмихна, кимна и прибра вестника си. Дейвидсън направи кръгче с палец и показалец, после хукна да търси другите. Ние с Брауър се приближихме до облицованата със зелено маса, а когато му предложих питие, той отказа с благодарност и си поръча една бутилка за себе си. Помислих си, че това може да е свързано със странния му навик и нищо не казах. Познавам хора, чийто ужас от микроби стига до там, че и по-далече… а може би и много от вас познават такива хора.

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Тук е приятно — каза Брауър замислено. — Откакто се прибрах от чужбина, избягвам всякакви връзки. Не е хубаво за един мъж да е сам. Мисля си, че и за най-саможивите мъже би било ужасно наказание да са откъснати от естествените човешки контакти! — той каза това странно натъртвайки и аз кимнах. Бях изпитвал такава самота в окопите, обикновено нощем. Изпитах я отново, още по-остро, след като научих за смъртта на Розали. Усетих как чувствата ми към него се затоплят, въпреки сдържаната му ексцентричност.

— Бомбай сигурно е забележително място — казах аз.

— Забележително и … ужасно! Там има неща, за които дори не сме сънували в нашата философия. Реагират на колите по много забавен начин — когато ги видят, децата се дръпват страхливо назад, а после тичат след тях по няколко пресечки. Те смятат че самолетите са нещо ужасяващо и неразбираемо. Разбира се, ние американците възприемаме тези изобретения съвсем невъзмутимо, дори с безразличие, но аз Ви уверявам, че моята реакция бе точно като тяхната, когато видях на един ъгъл как просяк гълта цял пакет стоманени игли и после ги изважда, една по една, от отворените рани по върховете на пръстите си. Това е нещо, което жителите на тези райони възприемат като даденост.

— Може би — добави той мрачно — тези две култури никога не е трябвало да се смесват, а всяка е трябвало да пази своите чудеса за себе си. За един американец като вас и като мен, да изгълтаме пакет игли би довело до бавна ужасна смърт. А що се отнася до колите… — Той замълча и на лицето му се появи хладно, помръкнало изражение.

Тъкмо щях да отвърна, когато се появи Стивънс с бутилката скоч за Брауър и веднага след него дойде Дейвидсън, заедно с другите.

Дейвидсън изпревари представянето, като каза:

— Всичко им казах за твоята малка особеност, Хенри, така че няма защо да се притесняваш. Това е Даръл Бейкър, онзи страшен на вид тип с брадата е Андрю Френч, и на последно място, но не най-маловажен е Джак Уайлдън. Вече познаваш Джордж Грегсън.

Брауър се усмихна и кимна към всеки от тях, вместо да се ръкува. Появиха се чипове за покер и три нови колоди карти, и играта започна.

Играхме в продължение на повече от шест часа и аз спечелих някъде към двеста долара. Даръл Бейкър, който не беше много добър играч, изгуби около осемстотин (все едно, че бълха го ухапала, баща му бе собственик на три от най-големите фабрики за обувки в Нова Англия), а останалите си поделиха загубата на Бейкър и всички получихме горе-долу по равно. Дейвидсън имаше няколко долара повече, а Брауър няколко долара по-малко. Въпреки това, за Брауър никак не беше малко да има колкото другите, защото картите му бяха много лоши през по-голямата част от времето. Той бе много добър и в традиционното теглене на пет карти, и в по-новия вариант на играта със седем карти. Помислих си, че няколко пъти той спечели само с хладнокръвни блъфове, които аз самият бих се поколебал да опитам.

Забелязах едно нещо: въпреки, че той пи много — до момента, когато Френч се подготви да раздаде последната ръка, той почти бе изпразнил цялата бутилка — това по никакъв начин не се отрази на речта му, качеството на играта му не се влоши, и за миг не се отклони от фикс-идеята си за докосването на ръцете. Когато спечелеше мизата, не я докосваше, преди всички да са сложили чиповете си. Веднъж Дейвидсън си постави чашата доста близко до лакътя му, Брауър бързо се дръпна назад, за малко щеше да разлее собственото си питие. Бейкър го погледна учуден, но Дейвидсън подмина само с една забележка.

Джак Уайлдън бе споменал няколко минути по-рано, че по-късно сутринта го чака път до Олбъни и още едно раздаване ще му бъде достатъчно. Беше ред на Френч да раздава и той обяви игра със седем карти.

Спомням си тази последна ръка, така ясно както си спомням собственото си име, въпреки че ако трябва да кажа какво съм обядвал вчера и с кого съм обядвал, бих се затруднил много. Може би това е една от мистериите на старческата възраст, и въпреки това си мисля, че ако някой от вас бе гледал тази игра, и той би я запомнил завинаги.

При раздаването аз получих две малки купи и една голяма. Не мога да кажа нищо за Уайлдън или Френч, но Дейвидсън имаше асо купа, а Брауър — десетка спатия. Дейвидсън заложи два долара — лимитът беше пет — и теглихме още по веднъж. Аз изтеглих купа и ми станаха четири, а Брауър изтегли вале спатия към своята десетка. Дейвидсън беше извадил тройка, която не му оправи ръката, въпреки това хвърли три долара в мизата.

— Последна ръка — каза той весело. — Пуснете по нещо, момчета! Има една мома, която ме чака да излезем в града!

Ако някой ми беше казал, че тази реплика ще се появява често в съзнанието ми в невероятни моменти, до ден днешен, нямаше да му повярвам.

Френч ни раздаде за трети път по една карта. Не получих никакво подкрепление за моя флаш, но Бейкър, който губеше сериозно, успя да направи чифт — май от попове. Брауър беше получил двойка каро, която явно нямаше да му е от полза. Бейкър заложи лимита на своя чифт, а Дейвидсън бързо вдигна с още пет. Всички останаха в играта и получихме по още една карта. Аз изтеглих поп купа и си попълних флаша, Бейкър изтегли трета карта към чифта си, а Дейвидсън получи втори ас, който едва накара очите му да блеснат. Брауър получи дама спатия и, честно да си призная, не разбрах защо остана в играта. Картите му бяха толкова лоши, колкото и всичките му други карти през тази вечер.

Залозите започнаха да стават доста височки. Бейкър заложи пет, Дейвидсън вдигна пет, Брауър поиска да се свалят картите. Джак Уайлдън каза:

— Струва ми се, че моят чифт не е достатъчно добър — и си свали картите.

Аз поискат сваляне на десетките и вдигнах още десет. Бейкър и той извика и пак вдигна.

Няма да ви отегчавам, като ви описвам наддаването стъпка по стъпка. Само ще ви кажа, че имаше лимит от три наддавания на човек и Бейкър, Дейвидсън и аз и тримата направихме по три наддавания по пет долара. Брауър просто искаше всеки път да се свалят картите и вдигаше, като внимателно изчакваше всички да си отдръпнат ръцете, преди да остави своите пари. А в мизата имаше доста пари — малко повече от двеста долара — когато Френчи ни раздаде последната карта, обърната надолу.

Докато всички поглеждахме, последва пауза, въпреки че това не значеше нищо за мен, имах си ръката и от това, което виждах на масата, беше добра. Бейкър вдигна пет, Дейвидсън вдигна и всички зачакахме да видим какво ще направи Брауър. Лицето му бе леко зачервено от алкохола, той си беше свалил вратовръзката и разкопчал още едно копче, но изглеждаше съвсем спокоен.

— Приемам…. и вдигам пет — каза той. Аз премигнах, защото бях почти сигурен, че той ще свали картите. И все пак картите, които имах ми казваха, че трябва да играя за победа, така че вдигнах пет. Играехме без лимит на вдиганията на последната карта, така че мизата се увеличаваше красиво. Аз спрях първи. Бях доволен че мога да поискам сваляне, уверен, че някой трябва да има фул. След мен спря Бейкър, като внимателно премигваше от чифта асове на Дейвидсън, към мистичната боклукчива ръка на Брауър. Бейкър не беше сред най-добрите играчи на карти, но беше достатъчно добър, за да усети, че има нещо.

Дейвидсън и Брауър вдигнаха поне още десет пъти, може би и повече. Ние с Бейкър също бяхме увлечени, защото не искахме да се отказваме от значителните си капиталовложения. И на четиримата ни бяха свършили чиповете и върху купчината сега лежаха зелени долари.

— Е, каза Дейвидсън, след поредното вдигане на Брауър. — Просто приемам. Ако това е било блъф, Хенри, наистина беше добър блъф. Но аз те победих, а Джак го чака дълъг път утре. — С тези думи той сложи петдоларова банкнота върху купчината и каза: — Плащам.

Не зная как са се чувствали другите, но аз почувствах облекчение, което не бе свързано с голямата сума пари, които бях сложил в мизата. Играта ставаше все по-жестока, и ако ние с Бейкър можехме да си позволим да изгубим, ако се стигнеше дотам, Джейсън Дейвидсън не можеше да си го позволи. Той едва свързваше двата края, живеейки от едно наследство, не много голямо, оставено от леля му. А Брауър — до каква степен можеше той да си позволи да загуби? Не забравяйте, господа, че до този момент на масата имаше не по-малко от хиляда долара.

Джордж замълча. Лулата му беше изгаснала.

— Е, и какво стана? — Адли се наведе напред. — Не ни измъчвай, Джордж. Ти ни изправи всичките на нокти. Или ни повали, или ни върни в нормално положение.

— Малко търпение — каза Джордж, съвсем невъзмутим. Той извади нова клечка кибрит, драсна я на подметката на обувката си, и запуфка лулата си. Ние чакахме напрегнато, без да говорим. Навън вятърът скърцаше и свиреше в стрехите.

Когато лулата се разпали и нещата изглеждаха наред, Джордж продължи:

— Както знаете, според правилата в покера, първи трябва да покаже картите си този, който е спрял да наддава. Той издърпа карта и я обърна така, че се видяха четири попа.

— Това ми оправя нещата — казах аз. — Флаш.

— Хванах те — каза Дейвидсън на Бейкър и показа двете си карти. Още два аса и станаха четири. — Отлично изиграно. — И той започна да придърпва към себе си огромните залагания.

— Почакай! — каза Брауър. — Той не се пресегна да хване ръката на Дейвидсън, както биха направили повечето хора, гласът му бе достатъчен. Дейвидсън спря и погледна и устата му зяпна — тя буквално зяпна и се отвори, сякаш мускулите се бяха превърнали във вода. Брауър бе обърнал и трите си карти и показа пълен флаш, от осмица до дама. — Предполагам това ти сразява асовете? — каза Брауър вежливо.

Дейвидсън първо почервеня, после побледня.

— Да — каза той бавно, сякаш за първи път откри този факт. — Да, така е.

Какво не бих дал, за да разбера мотивацията на Дейвидсън за това, което последва. Той знаеше за абсолютната аверсия на Брауър към това да го докосват, човекът го бе показал по сто различни начина тази вечер. Може би Дейвидсън просто го беше забравил в своето желание да покаже на Брауър (пък и на всички нас), че може да приеме загубата и да се отнесе съвсем спортсменски към такъв внезапен обрат. Нали ви казах, че той беше малко зелен и такива жестове бяха напълно в неговия стил. Той се държеше съвсем като пале, а палетата могат от време на време да хапят, когато ги предизвикат. Те не могат никого да убият, едно пале няма да се хвърли към гърлото, но много хора е трябвало да заплатят с шевове по пръста това, че твърде дълго са дразнили едно малко куче с пантоф или гумен кокал. Това също беше част от характера на Дейвидсън, доколкото го познавам.

Всичко бих дал, за да разбера, но в крайна сметка най-важни са резултатите, нали?

Когато Дейвидсън дръпна ръцете си от мизата, Брауър се протегна да го придърпа. В този момент лицето на Дейвидсън се озари от приятелско благоразположение и той дръпна ръката на Брауър от масата и здраво я стисна.

— Великолепна игра, Хенри, направо великолепна. Мисля, че досега…

Брауър го прекъсна с висок, женски писък, който прозвуча ужасяващо в мъртвата тишина на игралната зала и се отдръпна назад. Чиповете и банкнотите се разпиляха във всички посоки, за малко масата щеше да се прекатури.

Ние всички замръзнахме при внезапния обрат на нещата и не можехме да се помръднем. Брауър залитна встрани от масата, с протегната напред ръка, като някаква мъжка версия на лейди Макбет. Беше побелял като мъртвец, а неподправения ужас, изписан на лицето му, просто не можеше да се опише. Усетих, че през тялото ми преминава такава кошмарна тръпка, каквато никога не бях изпитвал, дори и досега, даже когато ми донесоха телеграмата с новината за смъртта на Розали.

Тогава той започна да стене, един ужасен кух звук, като в крипта. Спомням си как си помислих: Боже господи, този е съвсем луд, а той промърмори нещо съвсем странно: Копчето… забравил съм копчето на колата… О, Боже, толкова съжалявам! — И той избяга по стълбите към централното фоайе.

Аз първи дойдох на себе си. Скочих от стола си и хукнах след него, оставяйки Бейкър Уайлдън и Дейвидсън, седнали около огромната купчина пари, които Брауър беше спечелил. Те приличаха на статуи от времето на инките, които вардят племенното съкровище.

Външната врата продължаваше да се люлее напред-назад и когато изскочих на улицата видях, че Брауър е застанал на бордюра и безуспешно се опитва да хване такси. Когато ме видя, той се сви толкова нещастно, че не можах да не изпитам жал, премесена с учудване.

— Хей — казах аз. — Почакай! Много съжалявам за това, което направи Дейвидсън и съм сигурен, че не го е направил нарочно. Както и да е, ако трябва да си отидете заради това, значи трябва да си отидете. Но оставихте голяма сума пари, които трябва да си вземете.

— Не трябваше въобще да идвам — простена той. — Но имах такава голяма нужда от някакъв вид човешко общуване, че аз… аз… — Без въобще да помисля, протегнах ръка да го докосна — съвсем естествен жест на едно човешко същество към друго, което е нещастно — но Брауър се дръпна настрана от мен и извика: — Не ме пипайте! Един не стига ли? Боже господи, защо просто не умра.

Изведнъж трескавият му поглед се спря на едно бездомно куче, с хлътнали хълбоци и крастава, протрита козина, което вървеше от другата страна на пустата, утринна улица. Езикът на кучето бе провиснал и то вървеше, предпазливо накуцвайки на три крака. Предположих, че търси кошчета за смет, за да ги събори и да тършува в тях.

— Онова там можеше да бъда аз — каза той умислено, сякаш на себе си. — Избягван от всички, принуден да се движи сам и да излиза навън само, когато всички други са сигурно заключени зад вратите. Безстопанствено куче!

— Хайде сега — казах аз малко строго, защото такива приказки силно намирисваха на мелодраматизъм. — Явно си преминал през някакъв ужасен шок и се е случило нещо, което съвсем е разстроило нервите ти, но през войната аз съм виждал хиляди неща, които…

— Не ми вярваш, нали? — попита той. — Смяташ, че съм обхванат от някаква истерия, нали?

— Приятелче, наистина не зная от какво си обхванат и от какво не си, но мога със сигурност да ти кажа, че ако останем тук, на влажния въздух и двамата ще се разболеем. Сега, ако нямаш нищо против, да се върнем заедно вътре, просто във фоайето, ако искаш, аз мога да помоля Стивънс да…

Очите му бяха толкова налудничави, че се почувствах ужасно неловко. В тях не бе останала нито една нормална искра и той ми напомняше само за изтощените от битките психопати, които биваха извозвани в каруци от бойното поле, тълпи мъже, с ужасни пусти очи, като отвори към ада, които мърмореха непрестанно.

— Искаш ли да знаеш, как един самотник реагира на друг? — попита ме той, без изобщо да обръща внимание на това, което му говорех. — Гледай сега и ще разбереш какво съм научил по чуждите земи.

Изведнъж той повиши глас и се провикна властно:

— Куче!

Кучето повдигна глава, погледна го предпазливо (едното му око блестеше диво, като бясно, а другото, бе покрито с ципата на катаракт). Изведнъж, то смени посоката и се приближи неохотно, накуцвайки, като пресече улицата и дойде при Брауър.

Не му се идваше, това поне бе ясно. То започна да вие и да ръмжи, подвивайки краставата си опашка между краката си. Но въпреки всичко се чувстваше привлечено от него. То дойде точно до краката на Брауър, после легна по корем, като скимтеше и трепереше. Измършавелите му хълбоци се надигаха и хлътваха като ковашки мях, а здравото му око се въртеше страшно в орбитата си.

Брауър нададе отвратителен, отчаян смях, който понякога още чувам в сънищата си и клекна до него.

— Ето — каза той. — Виждаш ли? Усеща, че сме сродни души… — той посегна към кучето и то мрачно изръмжа. Оголи зъбите си.

— Недей! — извиках аз рязко. — Ще те ухапе!

Брауър не ми обърна никакво внимание. В светлината на уличната лампа лицето му беше отвратително сиво-синкаво. Очите му приличаха на черни дупки, прогорени в пергамент.

— Глупости — измънка той. — Глупости. Аз само искам да се ръкувам с него, така както твоят приятел се ръкува с мен! — Изведнъж той хвана лапата на кучето и я разтърси. То нададе страхотен вой, но не направи опит да го ухапе.

Изведнъж Брауър се изправи. Очите му малко се бяха прояснили и ако човек не обръщаше внимание на изключителната му бледост, той пак би могъл да мине за мъжа, който съвсем възпитано бе предложил да поиграе карти с нас.

— Сега тръгвам — каза той тихо. — Моля те, извини ме пред своите приятели и им кажи, че съжалявам, задето съм се държал така глупашки. Може би ще имам възможност някой път да изкупя вината си.

— Ние трябва да се извиним — казах аз. — А ти, забрави парите си? Това са повече от хиляда долара.

— О, да! Парите! — и устните му се изкривиха в една от най-горчивите усмивки, които някога съм виждал.

— Не се притеснявай, ела във фоайето — казах аз. — Ако обещаеш да почакаш тук, ще ти ги донеса. Ще го направиш ли?

— Да — каза той. — Ако искаш, ще го направя. — И той погледна замислено към кучето, което скимтеше в краката му. — Може би то ще дойде до квартирата ми и поне веднъж ще се нахрани както трябва. — Горчивата усмивка пак се появи.

Оставих го, преди да има време да размисли и слязох долу. Някой — вероятно Джак Уайлдън, той винаги е бил човек на реда — бе сменил чиповете за долари и грижливо бе подредил парите в центъра на зелената маса. Когато ги взех, никой нищо не каза. Бейкър и Джак Уайлдън пушеха безмълвно, Джейсън Дейвидсън бе навел глава и гледаше краката си. Лицето му изразяваше неудобство и срам. Тръгвайки към стълбите го докоснах по рамото и той вдигна благодарно очи.

Когато излязох на улицата, тя бе съвсем пуста. Брауър беше изчезнал. Стоях там с по една пачка банкноти във всяка ръка, оглеждах се напразно, но не забелязах никакво движение. Извиках веднъж лекичко, в случай че се е скрил в сянката някъде наблизо, но не последва никакъв отговор. Тогава погледнах надолу. Бездомното куче продължаваше да е там, но то никога вече нямаше да рови из боклукчийските кофи. То беше мъртво. Бълхите и кърлежите напускаха тялото му в маршируващи колони. Отстъпих назад отвратен, но едновременно с това изпълнен с някакъв странен ужас. Имах предчувствие, че ми предстои пак да си имам работа с Хенри Брауър, и така излезе. Но повече не се срещнах с него.

Огънят в камината бе изгаснал и от сенките бе започнал да се промъква хлад, но никой не се помръдна, нито пък продума, докато Джордж пак запали лулата си. Той въздъхна, кръстоса крака, при което ставите му изпукаха, и продължи.

— Няма нужда да ви казвам, че тези, които бяха участвали в играта, бяха единодушни, че трябва да намерим Брауър и да му дадем парите. Предполагам, че някой ще ни помисли за луди, но тогава времената бяха много по-почтени. Когато си тръгна, Дейвидсън беше ужасно паникьосан. Опитах се да го дръпна встрани и да му кажа една-две хубави думи, но той само поклати глава и си тръгна, влачейки крака. Като се наспи, нещата ще започнат да му изглеждат другояче, и тогава ще можем заедно да потърсим Брауър. Уайлдън щеше да пътува извън града, а Бейкър имаше „ангажименти“. Реших, че това би бил добър начин Дейвидсън да си върне малко самочувствие.

Но когато отидох у тях на следващата сутрин, видях, че той още не е станал. Можех и да го събудя, но реших да го оставя да си отспи, докато аз събера някои основни факти.

Първо дойдох тук и говорих със Стивънс… — Той се обърна към Стивънс и вдигна вежда.

— С дядо ми, господине — каза Стивънс.

— Благодаря.

— Но моля ви, господине.

— Говорих с дядото на Стивънс. Всъщност говорих с него точно на това място, на което е той сега. Той каза, че Реймънд Гриър, един човек, когото бегло познавах, е препоръчал Брауър. Гриър бе в търговската управа на града и аз веднага тръгнах за неговия офис в сградата Флейтирън. Намерих го бързо и той веднага ме прие.

Когато му казах какво се случи предната вечер, лицето му се изпълни със смесица от жал, скръб и страх.

„Бедният Хенри! — възкликна той. — Знаех, че ще стигне дотам, но не вярвах, че това ще стане толкова скоро.“

„Какво?“ — попитах аз.

„Тази криза — каза Гриър. — Всичко тръгва от годината, която е прекарал в Бомбай. Предполагам, че само Хенри би могъл да разкаже цялата история, но аз ще Ви кажа това, което зная.“

Историята, която Гриър изложи пред мен в офиса си този ден, увеличиха и съчувствието, и разбирането ми. Доколкото разбрах, Хенри Брауър е бил нещастно въвлечен в истинска трагедия. И както всички класически трагедии, които се разиграват по сцените, и тази е била причинена от фатална грешка — в случая на Брауър, разсеяност. Като член на търговското представителство в Бомбай, той е имал привилегията да използва кола, една сравнителна рядкост там. Гриър каза, че Брауър изпитвал направо детинска радост, когато карал колата по тесните улички на града, плашейки пилетата на големи шумни рояци и карайки мъже и жени да падат на колене пред своите езически божества. Той карал колата навсякъде, привличал вниманието на всички и вечно го следвали тълпи дрипави деца, които веднага се дръпвали, когато им предложел да ги повози. Колата била Форд, приличала на камионетка и била един от ранните модели, които се запалвали не само с манивела, но и при натискането на едно копче. Ще Ви помоля да запомните това.

Един ден Брауър излязъл далеч извън града, за да се срещне с някаква важна личност във връзка с доставка на въжета от юта. И когато Фордът заревал по улиците, той привлякъл обичайното внимание — и, естествено, децата го последвали.

Брауър трябвало да обядва с производителя на юта — една церемония, изпълнена с формалности, и те едва били преполовили второто блюдо, седнали на открита тераса над гъмжащата улица, когато под тях се чуло познатото кашляне и тракане на мотора, последвано от писъци и вой. Едно от по-смелите момчета, син на някакъв дребен духовник, се промъкнал в кабината на колата, убеден, че какъвто и дракон да има под железния капак, той няма да се събуди, ако белият човек не е на кормилото. А Брауър, съсредоточен върху предстоящите преговори, забравил копчето включено и искрата готова.

Човек може да си представи как момчето е добивало все повече кураж пред очите на по-големите от него, как е докосвало огледалото, въртяло е волана и издавало звуци като клаксон. Сигурно всеки път, когато е надавал вик към дракона под капака, страхопочитанието, изписано на лицата на присъстващите е растяло.

Сигурно момчето е стъпило на съединителя за опора, когато натиснало копчето на стартера. Моторът бил горещ, веднага се запалил. Момчето, в безкрайния си ужас, сигурно е реагирало като си е дръпнало веднага крака от съединителя и се е приготвило да скочи. Ако колата е била по-стара или в по-лошо състояние, сигурно щеше да успее. Но Брауър много внимателно се грижел за колата и тя, с рев, се спуснала напред в серия подскоци. Брауър видял точно този момент, когато изскочил от къщата на производителя на юта.

Сигурно фаталната грешка на момчето е била нещо повече от нещастна случайност. Може би в опитите си да изскочи, случайно е натиснало газта. Може би в паниката си я натиснало с надеждата, че може би по този начин белият човек приспива дракона под капака. Както и да се е случило… случило се е. Колата набрала самоубийствена скорост и се спуснала по гъмжащата улица, блъскала се в бали и вързопи, смачкала плетените кафези на продавача на животни, направила една количка с цветя на трески. Тя ревнала право надолу към завоя на улицата, прескочила бордюра, блъснала се в една каменна стена и експлодирала в огнено кълбо.

Джордж премести лулата си от единия край на устата си, в другия.

— Това е всичко, което Гриър успя да ми разкаже, защото това е било всичко, което Брауър му разказал и в което имало някакъв смисъл. Останалото било някаква несвързана реч за това, че е пълна глупост да се смесват две толкова несъвместими култури. Бащата на мъртвото момче явно намерил Брауър, преди той да бъде отзован и хвърлил към него заклано пиле. Имало някакво проклятие. В този момент Гриър ми се усмихна, така сякаш искаше да каже, че ние с него сме светски хора, запали цигара и каза:

„Когато нещо такова се случи, винаги има проклятие. Нещастните езичници трябва да запазят позиции на всяка цена. За тях това е от изключително значение.“

„Какво е било проклятието?“ — попитах аз.

„Помислих си, че ще се сетиш — каза Гриър. — Слугата му казал, че човек, който прави магии с малки деца трябва да бъде отхвърлен от обществото. Тогава той казал на Брайър, че всяко живо същество, до което той се докосне, ще умре. От сега и завинаги, амин.“ — Гриър се закиска.

„И Брауър повярвал?“

Гриър смяташе, че е повярвал.

„Не забравяйте, че той е изживял ужасен шок. И сега, от това, което ми казвате, става ясно, че вместо да се оправи, състоянието му се влошава.“

„Можете ли да ми дадете адреса му?“

Гриър започна да рови из папките си и накрая извади един лист.

„Не Ви гарантирам, че ще го намерите там — каза той. — Съвсем естествено хората не му дават лесно работа, а доколкото разбирам, той е нямал много пари.“

В този момент усетих угризение, но нищо не казах. Гриър ми се стори малко нафукан, малко самодоволен, за да му дам и най-малката информация, която имах за Хенри Брауър. Но докато се изправях, нещо ме накара да кажа:

„Снощи видях как Брауър се ръкува с едно краставо бездомно куче на улицата. Петнадесет минути по-късно кучето беше мъртво.“

„Наистина ли? Колко интересно.“

Той повдигна вежди сякаш тази забележка нямаше нищо общо с разговора н досега.

Бях се надигнал да се сбогувам и тъкмо се готвех да се ръкувам с Гриър, когато секретарката отвори вратата.

„Моля да ме извините, но нали Вие сте господин Грегсън?“

Казах й, че съм аз.

„Току що се обади един мъж на име Бейкър. Той помоли веднага да отидете на Деветнадесета улица, номер двадесет и три.“

Това ме накара силно да се стресна, защото вече бях ходил там веднъж през този ден — това бе адресът на Джейсън Дейвидсън. Когато излязох от кабинета на Гриър, той пак се настаняваше удобно с лулата си и с „Уолстрийт Джърнъл“. Повече не съм го срещал, но не смятам, че това е кой знае каква загуба. Бях изпълнен с някакъв много особен ужас — от този вид ужас, който не изкристализира в истински страх с определен обект, твърде невероятен, за да го възприеме човек.

Тук аз прекъснах разказа му.

— За бога, Джордж, да не искаш да кажеш, че е бил мъртъв?

— Абсолютно мъртъв — съгласи се Джордж. — Пристигнах почти едновременно със съдия-следователя. Заключението бе, че смъртта е настъпила в следствие на коронарна тромбоза. След шестнадесет дни щеше да стане на двадесет и три години.

В следващите дни се опитвах да се убедя, че всичко това е резултат от нелепо съвпадение и е най-добре да се забрави. Не мога да заспя дори и с помощта на моя добър приятел господин „Къти Сарк“. Казвах си, че ще е най-добре да си разделим парите между нас тримата, които бяхме участвали в играта и да забравим, че Хенри Брауър въобще се е появявал в живота ни. Но не можех. Вместо това извадих чек за сумата и тръгнах за адреса, който Гриър ми беше дал, някъде в Харлем.

Не го намерих на този адрес. Адресът, който беше оставен там беше някъде в Ийст Сайд, по-беден квартал, но все пак с прилични каменни сгради. Той бил напуснал квартирата си там цял месец преди играта на покер и новият му адрес беше в Ийст Вилидж, един доста западнал район.

Портиерът, кльощав мъж с огромно черно куче, което ръмжеше до коляното му каза, че Брауър се бил изнесъл на трети април — на следващия ден след играта. Попитах го какъв адрес е остави Брауър и той отметна глава назад и издаде някакъв задавен вик, който явно му служеше вместо смях.

„Единственият адрес, който ни оставят като си тръгнат оттук, шефе, е Пъклото. Но понякога, на път за там, спират в Бауъри.“

Тогава Бауъри беше това, за което днес го смятат само хора, които не са от този град — място на бездомниците, като последна спирка за безличните хора, които искат само бутилка евтино вино или малко от белия прах, който носи дълги сънища. Отидох там. По онова време имаше само няколко приюта, няколко благотворителни организации, които прибираха пияниците за през нощта, и стотици малки улички, където човек можеше да си скрие някой стар въшлясал дюшек. Видях десетки хора, от които бе останала само обвивката, проядени от алкохол и наркотици. Там хората нямаха имена и изобщо не използваха имена. Когато един човек падне на дъното с прояден от алкохола черен дроб, когато носът му е станал рана от непрекъснатото смъркане на кокаин и поташ, когато пръстите му са се скапали от студа, а зъбите му са прогнили до черни корени — такъв човек не се нуждае от име. Но въпреки това описвах Хенри Брауър на всеки, когото срещнех. Без никакъв отговор. Барманите вдигаха рамене и клатеха глава. Останалите просто гледаха в земята и продължаваха пътя си.

Не го намерих в този ден, нито на следващия, нито на по-следващия. Две седмици по-късно разговарях с един човек, който каза, че някакъв, който отговарял на описанието, нощувал преди три дни в приюта „Девърни“.

Отидох там. Намираше се само на две преки от района, който бях проучвал. Човекът на бюрото във фоайето беше някаква сбръчкана антика, с белещ се на люспи плешив череп и влажни бляскави очи. Върху наплютия от мухи прозорец към улицата имаше обява за стая под наем по десет цента на вечер. Внимателно повторих описанието на Брауър, а старецът кимаше през цялото време. Когато свърших, той каза:

„Познавам го, млади господине. Добре го знам. Но не мога да си спомня точно… Струва ми се, че много по-добре ще мисля с един долар пред мен.“

Извадих един долар и той ловко изчезна под пръстите му, въпреки артрита.

„Тук беше, млади господине, но си отиде.“

„Знаете ли къде е отишъл?“

„Не мога да си спомня много добре — каза човекът. — Обаче може и да си спомня, ако пред мен има един долар.“

Извадих втора банкнота, която изчезна в ръцете му със същата скорост като първата. В този момент нещо му се стори страшно смешно и от гърдите му се надигна стържеща, туберкулозна кашлица.

„Хайде, позабавлява се — казах аз. — При това добре ти платих. Кажи сега, знаеш ли къде се намира този човек?“

Старецът пак се засмя весело.

„Да, гробището Потърс Фийлд е новият му дом, нанесъл се е там завинаги, а Дяволът му е съквартирант. Какво ще кажеш за това, млади господине? Трябва да е умрял някъде вчера сутринта, защото когато го намерих към обяд, още беше топъл. Седеше прав до прозореца. Качих се при него или да си взема десетте цента за нощувката, или да го изхвърля. Оказа се, че градската управа ще го изхвърли в двуметрова дупка.“ Това предизвика нов прилив на сенилна веселост.

„Имаше ли нещо необикновено? — попитах аз, без да посмея да си дам сметка за значението на думите си. — Нещо не съвсем обичайно?“

„Май нещо си припомням… Чакай да видим…“

Извадих още един долар, за да подпомогна паметта му, но този път той не предизвика смях, въпреки че пак бързо изчезна.

„Да, имаше нещо много странно в цялата работа — каза старецът. — Викал съм общинската полиция достатъчно често заради тях и зная. Бог ми е свидетел, колко пъти съм го правил! Намирал съм ги да висят на куки от вратата, намирал съм ги умрели в леглата, намирал съм ги на външната пожарна стълба през януари с бутилка между коленете, посинели като океана. Дори намерих един удавен в умивалника, макар че това беше преди тридесет години. Но този тип, седнал в кафявия си костюм, като някоя важна клечка, бе внимателно сресан. Беше хванал дясната си китка с лявата ръка, наистина. Всякакви съм виждал, но той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.“

Тръгнах си и стигнах пеша до пристанището, а думите на стареца звучаха отново и отново в съзнанието ми като плоча, която се върти на едно място. Той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.

Стигнах до края един кей, там, където мръсната сива вода се плискаше в прогнилите колони. И тогава скъсах чека на хиляди парченца и го хвърлих във водата.

Джордж Грегсън се раздвижи и се изкашля. Огънят се бе превърнал в гаснещи въглени и студът пълзеше в пустата игрална зала. Масите и столовете приличаха на нереални сенки, като мебели от сън, в който минало и настояще се смесват. Въглените хвърляха оранжеви отблясъци върху централния камък над огнището, в който бяха издълбани буквите: ВАЖНА Е ИСТОРИЯТА, А НЕ КОЙ Я РАЗКАЗВА.

— Само веднъж го срещнах, но това ми стига, никога няма да го забравя. Но тази среща ми бе достатъчна, за да изляза от моята скръб, защото всеки човек, който може да се разхожда сред другите хора, не може да е съвсем самотен.

Донеси ми палтото, Стивънс, май ще трябва да си тръгвам. Отдавна трябваше да съм в леглото.

И когато Стивънс го донесе, Джордж се усмихна и показа една малка бенка до левия край на устата на Стивънс.

— Наистина приликата е направо забележителна — дядо ти имаше същата бенка на съвсем същото място.

Стивънс се усмихна, но не отговори. Джордж си тръгна, а скоро след това и ние се измъкнахме.

Онази с косата

— Миналата година го преместихме и като операция беше много сложно — каза господин Карлин, докато се качваха по стълбите. — Естествено трябваше да го пренесем на ръка. Няма как. Направихме застраховка срещу повреди при Лойд, преди дори да го извадим от сандъка в дневната. Това бе единствената фирма, готова да го застрахова за сумата, която ние искахме.

Спанглър нищо не каза. Този човек беше глупак. Джонсън Спанглър беше научил много отдавна, че единственият начин да говориш с глупак е като не му обръщаш внимание.

— Застраховахме го за четвърт милион долара — продължи господин Карлин, когато стигнаха до площадката на втория етаж. Устата му се изви в полу-горчива, полу-иронична линия. — Скъпичко ни излезе. — Беше дребно човече, пълничък, с очила без рамки и загоряла плешива глава, която блестеше като лакирана волейболна топка. Един комплект доспехи, който вардеше махагоновите сенки в коридора на втория етаж, ги гледаше невъзмутимо.

Коридорът бе дълъг и Спанглър огледа стените и завесите с хладно професионално око. Самюъл Клагърт бе купувал в огромни количества, но не бе правил кой знае колко сполучливи покупки. Като много други промишлени крале от края на 19-ти век, качили се сами на върха, той не беше много повече от шеф на заложна къща, маскиран като колекционер, познавач на всякакви ужасии върху платно, боклучави романи и поетични антологии в подвързии от телешка кожа, кошмарни скулптори, и всичко това той наричаше Изкуство.

Тук горе по стените висяха — може би ще е по-точно да се каже, че те бяха обточени като с фестон — имитация на марокански драперии, безбройни (несъмнено анонимни) мадони, държащи безбройни бебета с ореоли, на фона на безброй ангели, прехвърчащи насам-натам, гротескни канделабри със сложни извивки и един ужасяващ и неприлично претрупан полилей, увенчан с похотливо усмихната нимфичка.

Разбира се, старият пират бе попаднал на няколко интересни екземпляра, теорията на вероятностите го изискваше. И ако Мемориалният частен музей „Самюъл Клагърт“ (обиколки с екскурзовод на всеки час — вход 1,00 $ — възрастни, 0,50 $ — деца — да ти се додрайфа) беше 98% явен боклук, винаги оставаха два процента, неща като дълга пушка „Куумс“ над камината в кухнята, странна малка camera obscura в дневната и, разбира се…

— Огледалото „Диайвър“ беше прибрано от долния етаж след един нещастен… случай — каза господин Карлин припряно, явно мотивиран от ужасяващо втренчен в тях портрет в основата на следващото стълбище. — Имало е и друг път остри изявления и груби думи — но това направо беше опит да се унищожи огледалото. Жената — госпожица Сандра Бейтс, дойде с камък в джоба. За щастие не беше точна и само леко пукна ъгълчето на рамката. Огледалото остана непокътнато. Това момиче Бейтс имаше брат…

— Нямам нужда от лекция за един долар — каза Спанглър тихо. — Запознат съм с историята на огледалото „Диайвър“.

— Удивителна е, нали? — Карлин му хвърли странен, кос поглед. — Английската дукеса през 1709… и пенсилванския търговец на килими през 1746… да не говорим за…

— Запознат съм с историята — повтори Спанглър тихо.

— Аз се интересувам от изработката. И, естествено, съществува и въпросът за автентичността…

— Автентичност! — господин Карлин се закикоти, сух звук, сякаш някъде в шкафа под стълбите изтракаха кости. — То беше огледано от експерти, господин Спанглър.

— И Страдивариус „Лемлие“ също бе огледана от експерти.

— Наистина — каза господин Карлин с въздишка. — Но нито една цигулка Страдивариус не е имала чак толкова обезпокояващ ефект като огледалото „Диайвър“.

— Да, не чак толкова — каза Спанглър със своя леко пренебрежителен глас. Той разбра, че няма да може да спре Карлин. Неговата нагласа бе напълно в съответствие с епохата. — Не чак толкова.

Изкачиха се по четвъртото и петото стълбище в тишина. Колкото по-високо напредваха през паянтовата сграда толкова по-горещо ставаше в потискащите коридори. С жегата припълзя и една особена миризма, която Спанглър познаваше добре, защото бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот, работейки при такава миризма — миризмата на отдавна умрели мухи в застояли сенчести ъгли, влажна плесен и настъпващ дървояд под гипса. Мирисът на времето. Това бе мирис, характерен само за музеи и мавзолеи. Той си представяше, че такава е миризмата от гроба на девица, умряла преди четиридесет години.

Тук горе всичко бе разхвърляно безразборно, съвсем като във вехтошарница. Господин Карлин го преведе през лабиринт от статуи, портрети с нацепени рамки, помпозни позлатени кафези, разглобен скелет на един велосипед-тандем. Приближиха до отдалечената стена, където под една капандура бе подпряна дървена стълба. От капандурата висеше прашен катинар.

Някъде в ляво, копие на Адонис се взираше в тях безмилостно с празните си очи без зеници. Едната му ръка бе протегната напред и от нея висеше надпис: ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!

Господин Карлин извади връзка ключове от джоба на сакото си, избра един, и се качи по стълбата. Спря се на третото стъпало, плешивата му глава лъщеше в сянката.

— Не ми харесва това огледало — каза той. — Никога не съм го харесвал. Страх ме е да погледна в него. Страх ме е, че някой ден може да се огледам и да видя… това, което са видели другите.

— Те не са видели нищо друго, освен себе си — каза Спанглър.

Господин Карлин тръгна да казва нещо, после се спря, поклати глава и опънал шия започна да бърника над главата си, за да налучка мястото на ключа в катинара.

— Трябва да се смени — измърмори той. — Той е… проклето нещо! — Катинара подскочи изведнъж и излезе от скобата. Господин Карлин се опита да се хване за него и за малко да падне от стълбата. Спанглър хвана катинара и погледна нагоре. Дребосъкът се беше вкопчил, разтреперан, в горната част на стълбата, лицето му бе бледо в кафявия полумрак.

— Май сте нервен, а? — попита Спанглър с леко учуден глас.

Господин Карлин нищо не каза. Изглеждаше като парализиран.

— Слезте — каза Спанглър. — Моля Ви, слезте преди да сте паднали.

Карлин слезе бавно по стълбата, вкопчваше се във всяко стъпало като човек, висящ над бездънна бездна. Когато краката му докоснаха пода, той започна да бърбори, сякаш по пода течеше електричество, което го захрани, като електрическа крушка.

— Четвърт милион — каза той. — Четвърт милион долара застраховка, за да се качи това… нещо от долу до тук. Това проклето нещо. Трябваше да го завържат с въжета в специален сандък и да го издигнат със система от скрипци в таванската стая. И аз се надявах, почти се молех, че нечии пръсти ще се окажат хлъзгави… че въжето ще се окаже тънко… че нещото ще падне и ще се разбие на милиони парчета…

— Факти — каза Спанглър. — Факти, Карлин. Не евтини романчета, не евтини истории от жълтата преса или също толкова евтини филми на ужасите. Факти.

Номер едно: Джон Диайвър е бил английски занаятчия, от Нормандски произход, който правил огледала през така наречения Елизабетински период от Английската история. В живота и в смъртта му няма нищо забележително. Никакви тайни знаци, надраскани по пода, които после икономката да изтрие, никакви миришещи на сяра документи, напръскани с кръв.

Номер две: Неговите огледала представляват интерес за колекционерите главно заради майсторската изработка и поради факта, че е използван кристал, който има леко увеличителен и изкривяващ ефект за този, който се оглежда — съвсем ясна отличителна черта.

Номер три: В наши дни е известно, че съществуват само пет огледала „Диайвър“. Две от тях са в Америка. Те са безценни.

Номер четири: това огледало Диайвър и още едно, разбито в Лондон, са си спечелили лъжовна репутация, в резултат на измама, преувеличение и съвпадение…

— Факт номер пет — каза господин Карлин. — Ти си едно надменно копеле.

Спанглър погледна с лека отврат към слепия Адонис.

— Аз водех групата, в която беше братът на Сандра Бейтс, когато той се погледна в твоето безценно огледало „Диайвър“, Спанглър. Той беше на около шестнадесет години, бяха ги довели от училище. Тъкмо разказвах историята на огледалото и бях стигнал до любимата ти тема — хвалех безупречната изработка, идеалното стъкло — когато момчето вдигна ръка. „А това черно петно в горния ляв ъгъл?“ — попитате — „Прилича на дефект“.

Един от приятелите му го попита за какво става дума и Бейтс започна да му обяснява, после спря. Той погледна в огледалото много внимателно, като си проби път чак до ограничителното червено плюшено въже около витрината — после погледна зад себе си, сякаш това, което е видял е било отражението на някого — човек в черно — застанал до рамото му. „Приличаше на човек“ — каза той. „Но не можах да му видя лицето. Сега го няма.“ И това беше всичко.

— Продължавай — каза Спанглър. — Зная, че те сърби езикът да ми кажеш, че това е била онази с косата — предполагам, че това е обяснението, нали? Че определени избрани хора виждат в огледалото отражението на Онази с косата? Изплюй камъчето, старче. От клюкарските списания направо ще я лапнат тази история! Кажи ми какви ужасии са последвали и ме предизвикай да ги обясня. По-късно кола ли го блъсна? От прозореца ли е скочил? Какво?

Господин Карлин се засмя, но в смеха му нямаше нищо весело.

— Ти трябва да знаеш по-добре, Спанглър. Нали каза, че… как беше… че си запознат с историята на огледалото „Диайвър“. Никакви ужасии не са последвали. Не е имало нищо такова. Затова историята на „Диайвър“ не е във вестниците като диаманта „Кох-и-нор“ или проклятието на гробницата на Тутанкамон. Тя е прекалено земна в сравнението тях. Ти ме мислиш за глупак, нали?

— Да — каза Спанглър. — Сега може ли да се качим горе?

— Разбира се — каза разгорещено господин Карлин. Той се качи по стълбата и отвори капандурата. Чу се скръц-скръц-туп, когато капакът се вдигна от противотежестта и тогава господин Карлин изчезна в сенките. Спанглър го последва. Слепият Адонис се взираше неразбиращо след тях.

* * *

Таванската стая бе така гореща, сякаш всеки момент щеше да избухне. Осветяваше я само едно многоъгълно, обвито в паяжини прозорче, което филтрираше ярката светлина отвън до мръсен бял светлик. Огледалото бе подпряно под ъгъл към прозореца, така че улавяше по-голямата част от светлината и я отразяваше върху противоположната стена. Беше здраво захванато за дървена рамка. Господин Карлин не гледаше към него. Съвсем старателно погледът му го избягваше.

— Дори не си му метнал някакво покривало да го предпазиш от праха — каза Спанглър, за първи път видимо раздразнен.

— Мисля си за него като за око — каза господин Карлин. Гласът му продължаваше да е кух, съвсем изпразнен от съдържание. — Ако остане отворено, винаги отворено, може би ще ослепее.

Спанглър не му обърна никакво внимание. Той съблече сакото си, внимателно го сгъна така, че копчетата да са навътре и с безкрайна нежност започна да бърше праха от изпъкналата повърхност на огледалото. После отстъпи назад и го погледна.

Беше автентично. Нямаше съмнение. Всъщност, той никога не се бе съмнявал. Това бе прекрасен образец на неподражаемия гений на Диайвър. Натъпканото помещение зад гърба му неговото собствено отражение, полуизвърнатата фигура на Карлин — всичко беше ясно, ярко, почти триизмерно. Леко увеличителното свойство на огледалото, създаваше един малко изкривен ефект, който добавяше нещо като четвърто измерение. Беше…

Мисълта му се прекъсна, той усети нова вълна гняв.

— Карлин.

Но не получи отговор.

— Карлин, тъпако проклет, ти каза, че момичето не направило нищо на огледалото!

Никакъв отговор.

Спанглър се взря в него с леден поглед през огледалото.

— Има някаква лепенка в горния ляв ъгъл. Тя ли го пукна? За бога човече, говори!

— Ти сега виждаш Онази с косата — каза Карлин. Гласът му бе мъртвешки, съвсем безизразен. — На огледалото няма никаква лепенка. Сложи ръката си на това място … боже господи!

Спанглър уви ръкава на сакото около ръката си, протегна я и леко я притисна към огледалото.

— Виждаш ли? Нищо свръхестествено. Изчезна. Ръката ми го покри.

— Покри го? Усещаш ли лепенката? Защо не я отлепиш?

Спанглър внимателно вдигна ръка от огледалото и погледна в него. Всичко в него изглеждаше малко по-изкривено, странните ъгли на стаята сякаш се извиваха лудо и сякаш всеки момент щяха да се плъзнат в някаква невидима вечност. На огледалото нямаше тъмно петно. То нямаше никакъв дефект. Той усети как у него се надига някакъв нездрав ужас и се презря затова, че го изпитва.

— На нея приличаше, нали? — попита господин Карлин. Лицето му беше съвсем бледо, а той гледаше право към пода. Един мускул на врата му подскачаше нервно. — Признай си, Спанглър. — Нали приличаше на фигура с качулка, застанала зад теб?

— Приличаше на лепенка, която скрива къса пукнатина — каза Спанглър много твърдо. — Нито повече, нито по-малко…

— Онова момче Бейтс беше много прегракнало — каза Карлин бързо. Думите му падаха в горещия, тих въздух като камъни в черна вода. — Като футболист. Носеше пуловер с надпис и зелени панталони. Едва бяхме разгледали и половината експонати на горния етаж, когато…

— От жегата ми е лошо — каза Спанглър малко неуверено. Той беше извадил носна кърпичка и си бършеше врата. Очите му оглеждаха изпъкналата повърхност на огледалото.

— Когато той каза, че му се пие вода… да пие вода, за Бога!

Карлин се обърна и впери луд поглед в Спанглър.

— Откъде можех да зная? Откъде можех да зная?

— Има ли тоалетна? Мисля че ще…

— Пуловерът му… просто мярнах пуловера му да слиза надолу по стълбите… после…

— Повърна.

Карлин тръсна глава сякаш искаше да я проясни, после пак погледна към вратата.

— Разбира се. Третата врата вляво, на втория етаж, срещу стълбите. — Той погледна умолително. — Откъде можех да зная?

Но Спанглър беше стъпил вече на стълбата. Тя се заклати под тежестта му и за миг Карлин си помисли, с надежда, че ще падне. Не падна. През квадратния отвор на пода, го наблюдаваше как слиза внимателно, държейки устата си с една ръка.

— Спанглър…?

Но той бе изчезнал.

Карлин слушаше как ехото на стъпките му заглъхва, отмира. Когато то изчезна, една тръпка го разтърси целия. Опита се да премести краката си към капандурата, но те бяха окаменели. Само това бързо последно мярване на пуловера на момчето… Боже!…

Сякаш огромни невидими ръце опъваха главата му, вдигаха я нагоре. Карлин не искаше да погледне и вместо това се взря в дълбините на огледалото „Диайвър“.

Там нямаше нищо.

Стаята се отразяваше в огледалото съвсем точно, само прашните й кътчета се превръщаха в бляскава безкрайност. Откъс от полузабравена поема от Тенисън изплува в съзнанието му и той промърмори на глас: „Омръзнаха ми сенките“, каза лейди Шалот…

Той не можеше да откъсне поглед, пленен от дишащата тишина. От единият ъгъл на огледалото, проядена от молци биволска глава го гледаше с плоски обсидианови очи.

Момчето бе поискало да пие вода, чешмата беше на първия етаж. То бе слязло по стълбите и…

И никога не бе се върнало.

Никога.

Никъде.

Като дукесата, която се спряла за миг, след като се била нагласила за соаре и решила да се върне в дневната да си вземе перлите. Като търговецът на килими, който излязъл на разходка и след него останала само празната карета и два мълчаливи коня.

А огледалото „Диайвър“ бе прекарало в Ню Йорк от 1897 до 1920, било е там, когато съдията Крейтър…

Продължи да гледа като хипнотизиран в дълбините на огледалото.

Карлин чакаше Спанглър така, както семейство Бейтс сигурно са чакали сина си, така, както съпругът на дукесата е чакал жена си да се върне от дневната. Взираше се в огледалото и чакаше.

И чакаше.

Нона

Обичаш ли?

Чувам я да произнася тези думи — все още продължавам да я чувам. В сънищата си.

Обичаш ли?

Да, отговарям аз. Да, а истинската любов никога не умира.

И тогава се будя с вик.

Не зная как да го обясня, дори сега. Не мога да ви кажа защо извърших тези неща. И по време на процеса не можах. А пък и тук има много хора, които ме питат за това. Има един психиатър. Но аз мълча. Устата ми е заключена. Освен тук, в килията. Тук не мълча. Будя се с вик.

В съня си я виждам как идва към мен. Облечена е в бяла рокля, почти прозрачна, а изражението й е смесица от желание и триумф. Тя идва към мен, пресича тъмната стая с каменен под и мирис на октомврийски рози. Ръцете й са разтворени и аз протягам моите към нея, за да я прегърна.

Усещам ужас, отвращение, неизказан копнеж. Ужас и отвращение, защото зная какво е това място, копнеж, защото я обичам. И винаги ще я обичам. Понякога ми се иска в този щат да има смъртно наказание. Кратка разходка по мрачен коридор, стол с висока облегалка, към който има стоманен шлем, скоби… бързо раздрусване и ще бъда при нея.

Когато се събираме заедно в съня ми, страхът ми расте, но не мога да се отделя от нея. Ръцете ми притискат гладката повърхност на гърба й, кожата й под коприната. Тя ми се усмихва с онези дълбоки, черни очи. Главата й се наклонява към моята и устните й се разтварят готови за целувка.

И тогава тя са променя, сбръчква се. Косата й става груба и сплъстена, стапя се от черно към грозно кафяво, което се плисва по кремавата белота на бузите й. Очите й се свиват и стават лъскави. Бялото им изчезва и тя ме гледа с мънички очички, като две излъскани парченца гагат. Устата й се превръща в бездна, от която се подават криви жълти зъби.

Опитвам се да изкрещя. Опитвам се да се събудя. Не мога. Хванат съм. Винаги ще съм хванат. В лапите съм на огромен, отвратителен гробарски плъх. Светлините се залюляват пред очите ми. Октомврийски рози. Някаква камбана бие на умряло.

— Обичаш ли? — шепне това нещо. — Обичаш ли? — Когато се навежда към мен усещам, че дъхът му е мирис на рози, мъртви цветя в костница.

— Да — казвам аз на плъхоподобното нещо. — Да, а истинската любов никога не умира. — Тогава извиквам и се събуждам.

Мислят, че това, което сме направили заедно ме е накарало да полудея. Но мозъкът ми продължава да работи, така или иначе, и аз не съм преставал да търся отговор. Все още искам да науча как се случи това и какво беше.

Дадоха ми лист и флумастер. Ще запиша всичко. Може би ще отговоря на някои от техните въпроси, а може би, докато го правя, ще отговоря и на някои от моите. А когато свърша, има още нещо. Нещо, което те не знаят, че имам. Нещо, което взех. Под дюшека ми е. Нож от стола на затвора.

Трябва да започна, като ви разкажа за Августа.

Докато пиша, тук е нощ, хубава августовска нощ пронизана от ярки звезди. Виждам ги през мрежата на моя прозорец, който гледа към двора за разходки и към парче небе, което мога да скрия с два пръста. Горещо е, и аз съм само по гащета. Чувам тихите летни звуци на жаби и щурци. Но само като затворя очи, мога да върна зимата. Острият мраз в онази нощ, студът, острите, враждебни светлини на един град. Един чужд град. Беше четиринадесети февруари.

Нали виждате, всичко си спомням.

И вижте ръцете ми — мокри от пот, как са настръхнали сега.

Августа.

Когато стигнах до Августа бях повече мъртъв, отколкото жив, толкова беше студено. Хубав ден бях избрал да кажа сбогом на колежа и да тръгна на автостоп на запад. Студът беше толкова жесток, че можеше да замръзна, преди да съм излязъл от пределите на щата.

Едно ченге ме изрита от магистралата и ме заплаши, че ще ме арестува, ако ме види пак да вдигам ръка там. За малко да му запуша устата и да го оставя да го направи. Равната отсечка от магистралата с четирите си платна приличаше на самолетна писта. Вятърът плющеше и разнасяше пухкавия сняг по бетона. А за анонимните зад стъклата на колите, всеки, който е на резервното платно в тъмна нощ, или е изнасилвач или пък убиец, а ако има дълга коса, към това се добавят маниак-педофил и перверзник.

Опитвах известно време на страничния път, но без успех. И някъде към осем и петнадесет разбрах, че ако не отида някъде бързо да се стопля, ще предам богу дух.

Вървях около два километра и чак тогава намерих някаква комбинация от бензиностанция и закусвалня на път 202, там, където започваха очертанията на града. Неоновият надпис гласеше: ВКУСНИТЕ ХАПКИ НА ДЖО. На чакълестия паркинг имаше три големи автобуса и един нов Седан. Над вратата висеше увехнал Коледен венец, който никой не се сещаше да свали и един термометър, който показваше петнадесет градуса под нулата. Нямах нищо, с което да си покрия ушите, освен косата си, а кожените ми ръкавици се разпадаха. Върховете на пръстите ми бяха станали като дърво.

Отворих и влязох.

Първото нещо, което ме лъхна бе жегата — топла и хубава. После някаква кънтри песен в джубокса, нямаше начин да се сбърка гласа на Мърл Хагърд: Не обичаме дълги коси, а ги стрижем ниско, за да не сме като хипитата във Фриско.

Третото нещо, което ми направи впечатление, бе Окото. Човек знае за Окото още, когато си остави косата да порасне над ушите му. От този момент нататък хората знаят, че той не е от Лъвовете, Лосовете или друго братство. Човек знае за Окото, но не може да свикне с това.

В момента хората, които ме наблюдаваха с Окото, бяха четирима шофьори на камиони, седнали в едно сепаре, още двама на бара, две стари дами в евтини кожени палта и сини питиета, един готвач на аламинути и едно свито момче със сапунена пяна по ръцете си. В отдалечения край на бара седеше едно момиче, но то гледаше в кафето си.

Тя бе четвъртото нещо, което ми направи впечатление.

Достатъчно съм голям, за да зная, че няма такова нещо като любов от пръв поглед. Това е за дечковците, дето си държат ръцете и се разхождат, нали така?

Но когато я погледнах, изпитах нещо. Може да ви е смешно, но ако бяхте я видели, нямаше да ви е смешно. Тя беше направо непоносимо красива. Знаех, че всички в заведението знаят това така добре, както и аз. Както знаех, че и нея са я оглеждали преди аз да вляза. Косата й бе черна като въглища, толкова черна, че изглеждаше направо синкава на флуоресцентната светлина. Тя падаше свободно върху раменете на протритото й кожено палто. Кожата й бе млечнобяла, едва се чувстваше кръвта под нея — студа, който бе донесла със себе си. Тъмни, черни като катран мигли. Сериозни очи, леко дръпнати нагоре в ъглите. Сочни, гъвкави устни под правилния, патрициански нос. Не знаех как изглежда тялото й. Не ме интересуваше. Сигурно и вас нямаше да ви интересува. Стигаше й само това лице, тази коса, това излъчване. Беше изящна. Това е единствената дума, която бе подходяща за нея.

Нона.

Седнах на две столчета от нея, готвачът на аламинути дойде до мен и ме погледна.

— Какво?

— Кафе, моля.

Той отиде, за да го донесе. Някъде зад мен някой каза:

— Май Христос се е върнал на земята, точно както мама казваше, че ще стане.

Свитото момче, което миеше чиниите, се засмя ситно кис-кис. Шофьорите на камиони на бара се присъединиха.

Готвачът ми донесе кафето, тупна го на бара и разля малко върху размразяващата се плът на ръката ми. Бързо се дръпнах назад.

— Извинете — каза той безразлично.

— Той сам ши съ опраи — извика един от шофьорите в сепарето. Близначките със сините питиета платиха сметките си и бързо се изнесоха. Един от пътните рицари се завлече до джубокса и пусна нова монета. Джони Кеш запя „Момче на име Сю“. Засърбах кафето си.

Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах глава и я видях пред себе си — беше се преместила на празния стол. Лицето й, толкова близко до моето, направо ме ослепяваше. Разсипах още малко от кафето си.

— Извинете — гласът й бе дълбок.

— Моя е вината. Още не си усещам пръстите.

— Аз…

Тя спря, сякаш не знаеше какво да каже. Изведнъж разбрах, че е изплашена. Усетих как отново ме обхваща първоначалната ми реакция при вида й — да я защитя, да се грижа за нея, да й помогна да не се страхува.

— Трябва да се кача на някоя кола — каза тя забързано.

— Не посмях да помоля някой от тях. — Тя махна едва доловимо към шофьорите в сепарето.

Как да ви убедя, че бях готов на всичко — всичко — за да мога да й кажа: Разбира се, допий си кафето, колата ми е паркирана отпред. Сигурно звучи невероятно, че се чувствах така само след десетина думи от нейна страна и горе-долу същия брой от моя, но така си беше. Да я гледаш бе все едно да гледаш оживяла Мона Лиза или Венера Милоска. А имаше и още едно чувство. Чувството, че внезапна, мощна светлина е била запалена в объркания мрак на съзнанието ми. Щеше да е по-лесно, ако можех да кажа, че тя е една лека мацка, а аз — сваляч, който бързо се справя с мадамите, но нито тя беше такава, нито аз. Всичко, което знаех в момента бе, че нямам това, което на нея й трябва и това направо ме смачкваше.

— Аз съм на стоп — казах й аз. — Едно ченге ме изрита от магистралата и дойдох тук, само за да се постопля. Много съжалявам.

— От университета ли си?

— Бях. Напуснах преди да ме изключат.

— У дома ли си отиваш?

— Нямам дом. Бях в сиропиталище. Спечелих стипендия. Обаче всичко развалих. Сега не знам къде отивам. — Животът ми в пет изречения. От това изглежда станах още по-потиснат.

Тя се засмя — на мен ми стана горещо, после студено.

— Май сме от един дол дренки.

От един дол ли каза? Да, от един дол. Но дренките от един дол не са непременно едни и същи, нали?

Тъкмо щях да пусна най-добрия си лаф — нещо като „Така ли?“ — когато върху рамото ми се стовари ръка.

Обърнах се. Беше един от шофьорите от сепарето. По брадата му бе поникнала русолява четина, а от устата му стърчеше клечка за зъби. Миришеше на машинно масло.

— Мисля, че си си свършил кафето — каза той. Устните му се раздалечиха от клечката като в усмивка. Имаше безброй бели зъби.

— Какво?

— Ти овони всичко, бе мъжки. Нали си мъжки? Трудно е да разбере човек.

— И ти не си кой знае какво цвете — казах аз. — И какъв лосион за бръснене използваш, красавецо? Смазочен лосион ли?

Той ме удари през лицето с отворена длан. Видях малки черни точици.

— Никакъв бой тук — каза готвачът. — Ако смяташ да го размажеш, направи го отвън.

— Хайде, проклето комунистче — каза шофьорът.

На това място се предполага, че момичето би трябвало да каже нещо като „Остави го“ или „Свиня“. Тя не каза нищо. Наблюдаваше ни трескаво втренчена. Беше страшно. За първи път осъзнах колко са големи очите й.

— Още веднъж ли да те ударя?

— Не. Хайде, пъзльо.

Не зная как ми дойде в устата. Нямам навик да се бия. Не съм много добър. А още по-малко ме бива да наричам някого нещо. Но тогава бях бесен. Изведнъж ме обзе желание да го убия.

Може би той го усети. За част от секундата по лицето му премина сянка на неувереност, подсъзнателно съмнение, че може би не е избрал подходящото хипи. После изчезна.

Той нямаше да отстъпи пред някакъв дългокос, елитарен феминизиран сноб, който използва знамето, за да си бърше задника — поне не пред приятелите си. Един голям, нафукан шофьор на камион не можеше да си го позволи.

Пак ме хвана яд. Перверзник? Перверзник? Усетих, че излизам от кожата си, а това бе приятно чувство. Езикът, ми бе надебелял. Стомахът ми бе залепнал.

Отидохме до вратата и приятелчетата на шофьора си изпотрошиха краката от бързане да не изпуснат сеира.

Нона? Мислех си за нея, но някъде далеч в подсъзнанието ми. Знаех, че Нона ще е там. Нона щеше да се погрижи за мен. Знаех го така, както знаех, че навън ще е студено. Беше странно да е толкова сигурен човек в момиче, което е срещнал буквално преди пет минути. Странно беше, но тогава не си помислих за това. Чак по-късно ми дойде на ум. Съзнанието ми бе заето — не, бе съвсем изтрито — от гъстия облак на яростта. Бях готов да убия някого.

Студът бе остър и концентриран, имах чувството, че го режем с телата си като с ножове. Замръзналият чакъл на паркинга дрезгаво хрущеше под тежките ботуши на моя противник и под обувките ми. Луната, пълна и подпухнала, ни гледаше с празното си око. Около нея се виждаше едва доловим пръстен, предвещаващ лошо време. Небето бе черно като нощ в пъкъла. Зад краката си оставяхме мънички сенки като джуджета, в монохромния светлик на единствената лампа, инсталирана високо на един стълб зад паркираните автобуси. Дъхът ни хвърляше във въздуха пухкави пера на къси откоси. Шофьорът се обърна към мен, ръцете му в ръкавици, се свиха на юмруци.

— Добре, кучи сине — каза той.

Имах чувството, че се подувам — цялото ми тяло се подуваше. Имах някакво притъпено усещане, че интелектът ми ще бъде затъмнен от нещо невидимо, което никога не бях подозирал, че съществува у мен. Беше ужасяващо, но едновременно с това аз го посрещнах с радост, желаех го, копнеех за него. В този последен момент на здрав разум ми се стори, че тялото ми се е превърнало в каменна пирамида или циклон, който може да помете всичко пред себе си като купчина шарени клечки. Шофьорът изглеждаше дребен, жалък, незначителен. Изсмях му се. Изсмях се и звукът прозвуча така тъмно и зловещо като осветеното от луната небе.

Той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Ударих лесния му и получих един ляв по лицето, без въобще да го усетя, после го ритнах в корема. От него излезе въздух на бял облак. Той се опита да се дръпне назад, като се държеше и кашляше.

Заобиколих зад него, като продължавах да се смея като селско куче, което лае към луната и го ударих три пъти, преди той да успее да се извърне дори на една четвърт — в шията, в рамото и едното червено ухо.

Той нададе вой и едната от махащите му ръце леко ме докосна по носа. Яростта, която ме бе обзела, избухна в мен като атомна бомба и аз пак го ритнах, вдигайки крака си, колкото може по-високо и с колкото може по-голяма сила. Той изкрещя в нощта и чух как изпука ребро. Той се сви и аз скочих върху него.

На процеса един от другите шофьори даде показания, че съм бил като диво животно. Така беше. Сега не си спомням много, но си спомням, че ръмжах като диво куче.

Възседнах гърба му, грабнах с две ръце мазната му коса и започнах да трия лицето му в чакъла. В плоската светлина на електрическата крушка кръвта му изглеждаше черна, като на бръмбар.

— Господи, престани! — изкрещя някой.

Някакви ръце ме хванаха за раменете и започнаха да ме дърпат. Видях пред очите си размазани лица и започнах да ги удрям.

Шофьорът се опитваше да изпълзи. Лицето му представляваше втренчена кървава маска, през която се взираха замаяните му очи. Започнах да го ритам, избягвайки останалите, пуфтейки от удоволствие всеки път, когато го докопах.

Той вече не можеше да ми отвърне. Единственото, което се опитваше да направи, бе да се измъкне. Всеки път, когато го ритнех, очите му се присвиваха и се затваряха, като очите на костенурка и той замръзваше на едно място. После пак тръгваше да пълзи. Изглеждаше тъпо. Реших, че ще го ритам, докато го убия. После щях да убия и останалите — всички, с изключение на Нона.

Отново го ритнах и той падна по гръб и ме погледна замаян.

— Предавам се — изграчи той. — Чуваш ли, предавам се! Моля те, моля те…

— На ти, красавецо — изхриптях аз. — На ти едно предавам се.

Забих ръце в шията му.

Трима от тях скочиха едновременно върху мен и ме свалиха от него. Изправих се, все още ухилен и тръгнах към тях. Те отстъпиха назад, трима мъжаги, позеленели от страх.

Нещо в мен щракна и всичко свърши.

Просто хей така, свърши и останах аз, изправен на паркинга на закусвалнята „Вкусните хапки на Джо“, дишах тежко, бях ужасен и ми се гадеше.

Обърнах се и погледнах към закусвалнята. Момичето беше там, красивите й черти бяха озарени от триумф. Тя вдигна юмрук на нивото на рамото си за поздрав, както беше направил един от „Черните пантери“ на Олимпиадата.

Обърнах се към мъжа на земята. Той се опитваше да изпълзи и когато го приближих, очите му се вдигнаха изплашено нагоре.

— Не го пипай! — извика един от приятелите му.

Погледнах ги объркан.

— Съжалявам… не исках да… да го ударя така лошо. Дайте да помогна…

— Я се махай оттук — каза готвачът. Той беше застанал пред Нона на стъпалата, а в ръката си стискаше мазна шпатула. — Ще извикам ченгетата.

— Виж какво, приятел, той започна пръв! Той…

— Не ми давай акъл, въшлив педал такъв — каза той, като отстъпи назад. — Знам само, че ти за малко щеше да го убиеш. Ще извикам ченгетата! — и той се втурна вътре.

— Добре — казах аз, без да говоря на някого конкретно. — Добре, щом така казвате, добре.

Бях си оставил кожените ръкавици вътре, но не ми се струваше, че е добра идея да се върна да си ги взема. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах към отбивката от магистралата. Изчислих, че шансът ми да спра някоя кола, преди да са дошли ченгетата, е едно на десет. Ушите ми замръзваха и ми се повдигаше. Гадна нощ.

— Почакай! Хей почакай!

Обърнах се. Беше тя, тичаше да ме настигне, косата й се вееше зад нея.

— Ти беше прекрасен — каза тя. — Прекрасен.

— Ударих го лошо — казах аз тъпо. — Досега никога не съм правил такова нещо.

— Да беше го убил!

Запремигах към нея в заскрежената светлина.

— Трябваше да чуеш какви неща говореха за мен, преди да дойдеш. Смееха се гърлено, мощно, мръснишки — хо, хо, вижте го малкото момиченце, излязло е по тъмно. Къде си тръгнала, миличка? Искаш ли да те закараме? Ще те повозя, ако първо ти ме повозиш. Гадове!

Тя погледна ядосано назад, сякаш можеше да ги простре мъртви само с един поглед на черните си очи. После се обърна към мен и пак ми се стори, че някъде в съзнанието ми се запали прожектор.

— Казвам се Нона. Идвам с теб.

— Къде? В затвора ли? — оправих косата си с две ръце. — Най-вероятно първият, който ни качи, ще е ченге. Готвачът каза, че има намерение да извика полиция.

— Аз ще махам на колите, ти ще стоиш зад мен. На мен ще спрат. На момичетата им спират, ако са красиви.

Не спорих с нея по този въпрос, защото не можех, пък и не исках. Любов от пръв поглед? Може би. Но имаше нещо.

— Ето — каза тя, — забрави си ги. — И ми подаде ръкавиците.

Тя не беше се връщала вътре, което означаваше, че през цялото време ги е държала. Знаела е, че ще дойде с мен. Усетих едно особено чувство. Сложих си ръкавиците и ние тръгнахме към отбивката.

Оказа се права. Качихме се на първата кола, която се появи.

Не бяхме говорили, докато чакахме, но сякаш си бяхме казали много неща. Няма да ви разправям ала-бала за свръхсетивните възприятия и други такива, но вие знаете за какво става въпрос. Сигурно сами сте го усещали с някого, с когото сте много близки. Не е нужно да разговаряте. Комуникацията се измества в нов, високочестотен обхват. Не се познавахме. Знаех само малкото й име и като си помисля сега. май никога не й казах своето. Но комуникирахме. Не беше любов. Много ми е неприятно да го повтарям, но чувствам, че трябва. Няма да цапам тази дума с това, което беше между нас — не, след това, което направихме, не след Касъл Рок, не след сънищата.

Висок пронизителен вой раздра студената тишина на нощта, ту се надигаше, ту затихваше.

— Мисля, че това е линейка — казах аз.

— Да.

Пак тишина. Лунната светлина избледняваше зад сгъстяващите се облаци. Помислих си, че пръстенът около луната не беше излъгал. Преди да отмине нощта, щеше да завали сняг.

Зад хълма се показаха светлини.

Застанах зад нея, без да има нужда да ми се казва. Тя приглади косите си назад и вдигна красивото си лице. Когато видях, че колата дава мигач и се готви да завие, бях обхванат от чувство на нереалност — беше нереално, че това красиво момиче беше решило да дойде с мен, беше нереално, че бях набил някого до такава степен, че е трябвало да извикат линейка, беше нереално да си мисля, че до сутринта можех да попадна в затвора. Нереално. Усетих, че съм се оплел в паяжина. Но кой беше паякът?

Нона махна с ръка. Колата — Шевролет Седан — мина край нас и аз помислих, че ще продължи. Тогава светнаха стоповете и Нона ме грабна за ръката.

— Хайде, ще ни качат! — Тя ми се усмихна с детинска радост и аз също й се усмихнах.

Мъжът ентусиазирано се протягаше, за да й отвари предната врата. Когато светна лампата в купето, успях да го видя — доста едър човек, в скъпо палто от камилска вълна, сивеещ под периферията на шапката си, чертите му издаваха благополучие, смекчени от добра храна. Бизнесмен или търговец. Сам. Когато ме видя, той трепна, но беше твърде късно, за да включи на скорост и да изчезне. Така можеше да е по-лесно за него. По-късно щеше да се залъгва, че ни е видял и двамата и е наистина човек с добро сърце, който е решил да помогне на младата двойка.

— Добър вечер — каза той, когато Нона се вмъкна до него, а аз се качих до нея.

— Вечерта определено е добра — каза Нона със сладък глас. — Благодарим!

— Да — казах аз. — Благодарим.

— Няма защо. — И ние тръгнахме, оставяйки зад себе си линейки, пребити шофьори и закусвалнята „Вкусните хапки на Джо“.

Бяха ме изритали от магистралата в седем и половина. Сега беше само осем и половина. Удивително е колко много неща може да стори човек за толкова кратко време, пък и колко много неща могат да му сторят.

— Закъде пътувате? — попита шофьорът.

Това беше труден въпрос. Бях се надявал да стигна до Китъри и да отида при един мой познат, който преподаваше там. Това продължаваше да ми се струва добър отговор и тъкмо щях да отворя устата си да кажа на шофьора, когато Нона ме изпревари:

— Отиваме в Касъл Рок. Това е едно малко градче на югозапад от Люстън-Обърн.

Касъл рок. Това ме накара да се почувствам много особено. Някога, много отдавна бях в много добри отношения с Касъл Рок. Но това бе във времето, преди Ейс Мерил да ме прецака.

При кабинката на магистралата човекът спря колата, плати си таксата и след това продължи.

— Аз самият отивам само до Гардинър — каза той, лъжейки гладко. — До следващата отбивка. Но все е нещо.

— Така е — каза Нона със сладък глас като първия път. Много бяхте мил, че спряхте в тази студена нощ. — И докато тя казваше това, аз усещах гнева й на онази висока емоционална честота, гол и пълен с ярост. Той ме плашеше, така както би ме изплашило тиктакане от увит пакет.

— Казвам се Бланшет — каза той. — Норман Бланшет.

Той протегна ръка към нас, за да се ръкуваме.

— Черил Крейг — каза Нона, поемайки ръката му с изящен жест.

Последвах примера й и му казах измислено име.

— Приятно ми е — измърморих аз.

Ръката му беше мека и отпусната. Приличаше на грейка във форма на ръка. От самата мисъл започна да ми се гади. Гадеше ми се от това, че бяхме принудени да се молим да ни качи този покровителствено настроен мъж, който бе решил, че ще има шанс да качи красиво момиче, което пътува само, момиче, което може и да се съгласи може и да не се съгласи на един час в мотела срещу пари за автобусен билет. Гадеше ми се от това, че ако бях сам този мъж, който току-що ми бе подал отпуснатата си ръка, за да се запознаем, щеше да профучи край мен, без да се обърне. Гадеше ми се при мисълта, че сега ще ни остави на първата отбивка, уж че слиза от магистралата, а после да направи пълен кръг и пак да се качи на нея, да мине отново край нас, поздравявайки се, че така гладко е разрешил една досадна ситуация. Гадеше ми се от всичко в него. Прасешки увисналите му бърни, загладената му коса, миризмата на одеколона му.

А какво право имаше той? Какво право? Усещането, че ми се гади се пресече и сви на топка, а цветовете на яростта отново разцъфтяха. Фаровете на луксозната му кола меко прорязваха мрака, а моята ярост поиска да се протегне и да задуши всичко, в което той се беше обградил — музиката, която бях сигурен, че обича да слуша, отпуснат в кожения си фотьойл, с вечерен вестник в ръка, оцветителя за коса, използван от жена му, бельото, което бях сигурен, че тя носи, децата, които винаги изпраща на кино, на училище или на лагер — и веднага щом те заминеха някъде — той организира пиянски събирания със снобски настроените си приятели.

Но най-лошото бе одеколонът му. Той изпълваше колата със сладникава миризма, от която на човек му се придрайфаше. Приличаше на парфюмирано дезинфекциращо средство, с което пръскат в кланиците в края на всяка смяна.

Колата цепеше нощта с Норман Бланшет, стиснал волана в подпухналите си ръце. Добре поддържаният им маникюр нежно отразяваше светлината на арматурното табло. Исках да сваля един страничен прозорец и да избягам от лепкавата миризма. Не, повече — исках да сваля целия страничен прозорец и да си покажа главата навън в студения въздух, да се обвия в мразовитата свежест — но бях замръзнал, замръзнал в изтръпналата бездна на неназованата си, неизразима омраза.

В този момент Нона сложи пилата за нокти в ръката ми.

Когато бях на три години прекарах тежък грип и трябваше да постъпя в болница. Докато съм бил там, баща ми заспал, пушейки в леглото и къщата изгоряла, заедно с цялото ми семейство и по-големия ми брат Дрейк. Имам техни снимки. Приличат на актьори в стар филм на ужасите — от 1958 година, където всички актьори са непознати.

Нямах роднини, при които да отида и ме изпратиха за пет години в сиропиталище в Портланд. После ме взе едно семейство, а държавата им плащаше тридесет долара на месец за издръжка. Не съм чувал за някой, осиновен по този начин, да е вкусвал омари. Обикновено една двойка взема по две-три такива деца. Не поради огромно човеколюбив, а заради парите. Хранят те. Вземат тридесетте долара, които държавата дава и те хранят. Ако на някое дете му писне, то може да започне да си заработва пари за издръжка, като изпълнява разни дребни поръчки. Трийсетте стават четиридесет, петдесет, а може би дори шестдесет и пет долара. Капитализъм, приложен към бездомните. Най-великата страна в света, нали?

Моите „родители“ се казваха Холис и живееха в Харлоу, от другата страна на реката, оттатък Касъл Рок. Имаха триетажна къща с четиринадесет стаи. Кухнята се отопляваше с въглища и топлината достигаше до другите стаи, както може. През януари човек си лягаше, завит с три юргана и въпреки това не беше сигурен дали има крака, когато се събудеше на сутринта. Трябваше да ги спусне на пода и да ги погледне, за да се увери. Госпожа Холис беше дебела. Господин Холис беше кльощав и почти не говореше. През цялата година носеше ловна шапка в червено и черно. Къщата беше страхотно разхвърляна и из нея се валяха тромави бели мебели, предмети, закупени от вехтошарски магазини, мухлясали дюшеци, кучета, котки и автомобилни части, сложени върху вестници. Имах трима „братя“, и тримата осиновени от държавата. Познавахме се, колкото да си кажем здрасти, като спътници на тридневно пътуване с автобус.

Аз се учех добре в училище и пролетта започнах да играя бейзбол, когато бях в подготвителен клас. Холис все ми повтаряше да се откажа, но аз останах в отбора, докато не се случи онова нещо с Ейс Мерил. Тогава вече не исках да ходя, не с подуто и нацепено лице, не, с историите, които Бетси Мейлинфънт разказваше наляво и надясно. Така, че напуснах отбора и Холис ми намери работа да пълня чаши със сода в универсалния магазин.

През февруари втората година се явих на изпит за университета, като платих за изпита с дванадесетте долара, които бях успял да скрия под дюшека си. Приеха ме с малка стипендия и добро работно място в библиотеката. Изражението, което добиха лицата на Холисови, когато им показах документите за финансова помощ, е най-хубавият спомен в живота ми.

Един от братята ми — Кърт — избяга. Аз нямаше да мога да го направя, бях прекалено пасивен, че да предприема такава стъпка. Сигурно щях да повися на пътя и да се върна след два часа. За мен университетът бе единственият начин да се измъкна и аз така и направих.

Последното нещо, което госпожа Холис ми каза, когато си тръгнах, беше:

— Изпращай ни по нещичко, когато можеш.

Повече никога не ги видях. Първата година завърших с високи оценки, а за лятото получих целодневна работа в библиотеката. Същата година им изпратих картичка за Коледа, но това бе всичко.

Първият семестър от първата година, аз се влюбих. Това бе най-голямото нещо, което някога ми се е случвало. Красива? Направо щяхте да паднете. До ден днешен нямам представа какво намери тя у мен. Дори не зная дали ме обичаше или не. Мисля, че отначало ме обичаше. По-късно станах просто навик, от който човек трудно би отвикнал, като например да пушиш или пък да караш кола, с лакът, провесен през прозореца. Тя ме задържа известно време, може би не искаше да се откаже от навика. Може би ме държеше само от суета. Добро момче, направи кълбо, седни, донеси хартия. Ето целувка за лека нощ. Няма значение. Известно време беше любов, после беше като любов, накрая свърши.

Спах с нея два пъти, и двата пъти, след като любовта бе отминала. Това подхрани навика за още известно време. После тя се върна от ваканцията за Деня на благодарността и ми каза, че била влюбена в един от Делта Тоу Делта, който бе от нейния град. Опитах се да си я върна и веднъж почти успях, но пред нея имаше нещо, което дотогава не беше имало — перспектива.

Всичко, което бях изградил, откакто пожарът бе изтрил второстепенните актьори, които някога представляваха моето семейство, всичко се срути. Новия тя си го въртеше около пръста.

След това имах три временни връзки с момичета, които бяха готови да спят с мен. Можех да се оправдая с детството си, с това, че не съм имал подходящи сексуални модели, но не това беше причината. Въобще не бях имал проблеми с момичетата. Само дето момичетата си отиваха.

Започнах малко да се плаша от тях. Не толкова от тези, с които бях импотентен, колкото от тези, с които ставаше. С тях се чувствах неловко. През цялото време се питах къде ли крият брадвите, които точат за мен и кога ли ще ме ударят с тях? В това няма нищо странно. Покажете ми един женен мъж или мъж, който има стабилна връзка и аз веднага ще ви кажа, че той непрестанно се пита (може би само в ранните утринни часове или в петък следобед, когато тя е отишла на покупки), Какво ли прави тя, когато мен ме няма? Какво ли наистина мисли за мен? А може би най-много, Каква ли част от мен вече й принадлежи? Колко още ми остава? Като започнах веднъж да си мисля тези неща, не можех да се спра и все за тях мислех.

Започнах да пия и успехът ми рязко спадна. През семестъра получих писмо, в което ме предупреждаваха, че ако не си оправя успеха през следващите шест седмици, чекът със стипендията ми за втория семестър, ще бъде задържан. Аз и няколко момчета, с които се мотаех се напихме и не изтрезняхме цяла седмица. След това ходихме в един публичен дом и аз се справих съвсем добре. Беше прекалено тъмно и не се виждаха лицата.

Успехът ми остана същият. Веднъж се обадих на момичето и плаках по телефона. Тя също плака, и ми се стори, че това някак й достави удоволствие. Не я намразих тогава и сега не я мразя. Но тя ме плашеше. Страхотно ме плашеше.

На девети февруари получих писмо от декана на факултета, с което ме уведомяваше, че съм скъсан на два от трите основни предмета, които бях избрал в курса. На тринадесети февруари получих едно малко колебливо писмо от момичето. Тя искаше всичко между нас да е наред. Тя смяташе да се ожени за оня от Делта Тоу Делта през юли или август и ако исках, можеше да ме покани. Беше направо смешно. И какво можех да й дам като сватбен подарък? Сърцето ми, завързано с червена панделка? Главата ми? Онази ми работа?

На четиринадесети, деня на Свети Валентин, реших, че е време да сменя сцената. После се появи Нона, но това вече го знаете.

Трябва да разберете какво беше тя за мен, ако от това би имало някаква полза. Тя беше по-красива от моето момиче, но не това беше важното. В богатите страни, хубостта е евтино нещо. Въпросът бе в това, което бе вътре в нея. Тя беше секси, но сексуалността, която излъчваше, бе като сексуалността на растение — сляп секс, някакво вкопчване, на което човек не можеше да откаже и което не бе толкова съществено, защото бе инстинктивно и фотосинтезно. Не като животно, а като растение. Усещате ли за какво става дума? Знаех, че ще се любим, че ще се любим така, както го правят мъж и жена, но че нашето сливане ще е притъпено, отдалечено и безсмислено като бръшлян, вкопчен в стена на августовското слънце.

Сексът бе важен, но не много..

Мисля — не, убеден съм — че насилието бе истинската мотивираща сила. Насилието бе истинско, то не беше от сънищата. То бе голямо, силно и твърдо като Форда-52 на Ейс Мерил. Насилието във „Вкусните Хапки на Джо“, насилието над Норман Бланшет. В него имаше нещо сляпо и вегетативно. Може би тя бе просто увивно растение, в крайна сметка, защото Мухоловката на Венера е вид увивно растение, но това е хищно растение, което прави животинско движение, когато между челюстите му се появи муха или парченце сурово месо. И това е истина. Размножаващото се със спори увивно растение може само да сънува, че прелюбодейства, но аз съм сигурен, че Венерината Мухоловка усеща вкуса на тази муха и с наслада усеща как замира съпротивата й, между стиснатите челюсти.

Последната част бе моята собствена пасивност. Не можех да попълня празнотата в живота си. Не празнотата, която остави моето момичето в живота ми, когато си отиде — не бих искал да хвърлям вината върху нея — а празнотата, която винаги бе съществувала в живота ми, тъмният водовъртеж, който не бе стихвал вътре в мен. Нона попълни тази празнота. Тя ме караше да се движа и да действам.

Тя ме караше да се чувствам благороден.

Може би сега вече разбирате полека-лека нещата. Защо я сънувам. Защо продължавам да съм омаян от нея, въпреки угризенията и погнусата. Защо я мразя. Защо се плаша от нея. И защо дори сега продължавам да я обичам.

От Августа до Гардинър разстоянието беше само десет-дванадесет километра и ние го изминахме за няколко минути. Стисках вдървено пилата за нокти до себе си и гледах големите отражателни знаци, на които пишеше ОТБИЙТЕ В ДЯСНО ЗА ОТКЛОНЕНИЕ 14, които просветваха в нощта. Луната се бе скрила и бе започнал да прехвърча сняг.

— Жалко, че не пътувам по-нататък — каза Бланшет.

— Наистина жалко — каза Нона топло, а аз усещах яростта й да вие и да се забива в плътта под черепа ми, като дрелка. — Оставете ни преди отклонението.

Той продължи, спазваше ограничението на скоростта от петдесет километра. Знаех какво ще направя. Имах чувството, че краката ми се бяха превърнали в топло олово.

В началото на отбивката високо горе светеше лампа. Наляво виждах светлините на Гардинър на фона на сгъстяващите се облаци. Надясно всичко беше потънало в мрак. Нямаше никакво движение в двете посоки.

Слязох. Нона се плъзна навън по седалката, като се усмихна за последно на Норман Бланшет. Не се тревожех. Тя режисираше пиесата.

Бланшет ни се хилеше с една вбесяваща, свинска усмивка, облекчен, че се е отървал от нас.

— Е, добре, лека но…

— О, чантичката ми! Не тръгвайте с чантичката ми!

— Аз ще я взема — казах аз. Наведох се обратно в колата. Бланшет видя какво имам в ръката си и свинската усмивка на лицето му замръзна.

Сега се появиха светлини, но вече беше твърде късно, за да се спре. Нищо не можеше да ме спре. С лявата си ръка взех чантичката на Нона. С дясната си ръка забих пилата в гърлото му. Той изблея веднъж.

Слязох от колата. Нона махаше на идващата отсреща кола. Не виждах каква е в тъмнината и в снега. Различавах само двата ярки кръга на фаровете. Клекнах зад колата на Бланшет, като поглеждах през задното стъкло. Гласовете почти се губеха в рева на вятъра.

— …проблеми, госпожице?

— …татко… вятър… инфаркт! Бихте ли…

Заобиколих зад корпуса на колата на Бланшет, приведен на две. Сега вече ги виждах. Нежният силует на Нона и една по-висока фигура. Виждаше се, че са изправени до един пикап. Те се обърнаха и приближиха до прозореца на шофьора, където Норман Бланшет беше паднал върху волана, с пилата на Нона забита в гърлото му. Шофьорът на пикапа бе младо момче, приличаше на служещ във Военновъздушните сили. Той се наклони навътре. Аз застанах зад него.

— Боже, госпожице! — каза той. — Този човек е в кръв! Какво…

Заклещих гърлото му с лакътя си. Дръпнах го силно назад. Главата му се удари в горната част на вратата и се чу кухо „хък“! Той се отпусна в ръцете ми.

Тогава можех да спра. Той не беше видял Нона много добре, а мен въобще не беше ме видял. Той беше един натрапник, който си пъха носа навсякъде, който ни пречеше, опитваше да ни навреди. Бяха ми омръзнали хората, които се опитваха да ни навредят. Удуших го.

Когато свърших, вдигнах очи и видях Нона, осветена от пресичащите се светлини на фаровете, лицето й бе гротескна маска на омраза, любов, триумф и радост. Целунахме се. Устните й бяха студени, но езикът й бе топъл. Зарових пръсти в тайните пещери на косата й, а вятърът свиреше край нас.

— Сега оправи нещата — каза тя. — Преди да е дошъл някой друг.

Оправих всичко. Отгоре-отгоре, но толкова ни стигаше. Да спечелим още малко време. След това нямаше да има значение. Щяхме да сме в безопасност.

Тялото на момчето беше леко. Хванах го с две ръце и го пренесох през пътя, после го прехвърлих през парапета. Тялото му тежко полетя надолу, претърколи се като парцаленото плашило, което господин Холис ме караше да слагам на царевичната нива всеки юли. Върнах се, за да взема Бланшет.

Беше по-тежък и от него бликаше кръв като от заклано прасе. Опитах се да го вдигна, но залитнах три стъпки назад, той се изплъзна от ръцете ми и падна на пътя. Обърнах го по гръб. Падналият сняг бе полепнал по лицето му и то се бе превърнало в скиорска маска.

Наведох се, хванах го под мишниците и го помъкнах към канавката. Краката му оставиха две следи. Хвърлих го и видях как се претърколи надолу по склона, с ръце над главата. Очите му бяха широко отворени, втренчени в снежинките, които падаха в тях. Ако снегът продължаваше да вали, те щяха да се превърнат в едва забележими хълмчета в снега, преди да пристигнат снегорините. Пак прекосих пътя обратно. Нона вече се беше качила в пикапа. Виждах бледото петно на лицето й, тъмните дупки на очите й, но това беше всичко. Качих се в колата на Бланшет, сядайки върху поточетата кръв, които се бяха се стекли върху изкуствената материя на калъфа на седалката и я закарах, на резервното платно. Изгасих фаровете, включих аварийните светлини и слязох. За всеки преминаващ оттук, щеше да изглежда така, сякаш това е някой шофьор, на когото се е появила повреда в двигателя и той е отишъл до най-близкия сервиз. Много бях доволен от импровизацията си. Сякаш цял живот бях убивал хора. Върнах се при пикапа, качих се на мястото на шофьора и го насочих към будките на платената част от магистралата.

Тя седеше до мен, без да се докосваме, но достатъчно близко. Когато се обръщаше, понякога усещах кичур от косата й да се докосва до шията ми. Сякаш до мен се допираше мъничък електрод. Веднъж дори протегнах ръка и докоснах крака й, за да се уверя, че всичко това е реалност. Тя тихо се засмя. Всичко беше реално. Вятърът свиреше край прозорците, духаше снега на големи плющящи пориви.

Побягнахме на юг.

От другата страна на моста при Харлоу, когато се пътува по път 126, се вижда една огромна ремонтирана ферма със смехотворното название Младежка Лига на Касъл Рок. Те имат дванадесет писти за боулинг, с раздрънкани автомати за подреждане на кеглите, които обикновено са повредени последните три дни от всяка седмица, няколко билярдни маси, джубокс с най-големите хитове за 1957 и щанд за кола и чипс, откъдето човек можеше да си вземе под наем обувки за боулинг — обувки, които сякаш току-що са били свалени от краката на някой умрял пияница. Названието е смехотворно, защото младежите от Касъл Рок се отправят към автокиното в Джей Хил или пък към автомобилните състезания в Оксфърд Плейнс. Хората, които се навъртат там, са обикновено нехранимайковци от Гретна, Харлоу и самия Касъл Рок. На паркинга има средно по един бой на вечер.

Започнах да се навъртам в Младежката Лига още, когато бях в гимназията. Един мой познат, Бил Кенеди, работеше там три нощи в седмицата и ако нямаше чакащи за маси, той ме оставяше да чукна един билярд. Не беше кой знае какво, но беше по-добре, отколкото да се върна в къщата на Холис.

Там се запознах с Ейс Мерил. Никой не се съмняваше, че той беше най-печения тип от трите града. Той караше открит Форд-52 и се говореше, че може да вдигне и сто и седемдесет километра, ако се наложи. Обикновено той влизаше като цар, косата му лъскава и пригладена с брилянтин, като нафръцкан гъши задник, изиграваше няколко игри билярд (Дали е бил добър? Ха познайте.), купуваше кока-кола на Бетси, когато тя дойдеше, и си тръгваха. Човек почти можеше да чуе въздишката на облекчение на присъстващите, когато се блъснеше издрасканата входна врата. Никой не излизаше на паркинга с Ейс Мерил.

Искам да кажа никои, освен мен.

Бетси Мейлънфънт беше неговото момиче, най-хубавото момиче в Касъл Рок, предполагам. Не смятам, че беше кой знае колко интелигентна, когато човек я погледнеше, това нямаше никакво значение. Тя имаше най-безупречната кожа, която бях виждал някога. Косата и бе черна като катран, тъмни очи, щедри устни, безупречно тяло, което тя с радост демонстрираше. Кой би посмял да я замъкне отзад и да я опъне, докато Ейс се навърташе наоколо? Никой, който беше с всичкия си — ето кой. Много си падах по нея. Не така както по моето момиче и по Нона, въпреки че тя приличаше на по-млада нейна версия, но всичко бе точно толкова сериозно и безнадеждно. Тя беше на седемнадесет — две години по-голяма от мен.

Започнах да ходя там още по-често, дори в нощите, когато Били не беше на работа, само за да я зърна. Чувствах се като тези, които ходят да гледат птичките, само дето за мен това бе отчаяна игра. Връщах се вкъщи, лъжех Холисови къде съм бил и се качвах в стаята си. Пишех й страстни писма, в тях казвах всичко, което исках да й кажа и после ги късах. В училище си мечтаех как тя се омъжва за мен и ние избягваме заедно в Мексико.

Тя сигурно бе усетила какво става и сигурно се бе почувствала поласкана, защото се държеше мило с мен, когато го нямаше Ейс. Тя идваше при мен да си поговорим, позволяваше ми да я почерпя с кола, сядаше на някое високо столче и докосваше крака ми със своя. Направо ме подлудяваше.

Една нощ в началото на ноември аз се размотавах наоколо, чукнах малко билярд с Бил, очаквах я да дойде. Заведението беше пусто, защото още нямаше осем часа и навън духаше самотен вятър, и заплашваше, че ще дойде зимата.

— Ти по-добре се откажи — каза Бил.

— От какво да се откажа.

— Ти си знаеш.

— Не, не зная. — Аз пропуснах и Бил добави нова топка на масата. Той направи шест последователни и докато ги правеше, аз отидох до джубокса и пуснах монета.

— Бетси Мейлънфьнт. Чарли Хогън разправяше на Ейс как се навърташ около нея. Според Чарли било много смешно, това дето е по-голяма от теб и така нататък, но Ейс не се засмя.

— Тя не значи нищо за мен — казах аз с хартиени устни.

— Гледай да е така — каза Бил и в този момент влязоха няколко момчета и той отиде на щанда, за да ги обслужи.

Ейс дойде около девет часа. Беше сам. До тогава той почти не беше ме забелязвал и аз бях забравил това, което Бил ми беше казал. Когато човек е незабележим, той започва да си мисли, че е недосегаем. Играех билярд и бях доста увлечен в играта. Дори не усетих как заведението затихва и хората престават да играят боулинг и билярд. Следващото нещо, което усетих беше, че някой ме хвърли оттатък билярдната маса. Стоварих се върху пода на купчина. Изправих се изплашен и замаян. Гадеше ми се. Той стоеше там, нито един кичур не беше се разрошил, военното му яке бе с полусвален цип.

— Престани да ми се мотаеш — каза той. — В противен случай ще ти размажа физиономията.

Той излезе. Всички гледаха към мен и на мен ми се искаше да потъна в земята, докато не забелязах, че по лицата им има някакво злобно възхищение. Така че аз се изтупах, невъзмутим и продължих да играя. Няколко момчета се изредиха и ме потупаха по гърба, преди да си тръгнат, без да кажат нито дума.

В единадесет, когато затваряха заведението, Били ми предложи да ме закара у дома.

— Ако не внимаваш, ще пострадаш.

— Не се тревожи за мен — казах аз.

Той не отговори.

Две или три вечери след това, Бетси дойде сама около седем. Имаше и още едно момче, един очилатко на име Върн Тесио, който бе изключен от училище преди две години. Почти не го забелязвах. Той беше по-незабележим дори от мен.

Тя се приближи до мен, достатъчно близо, за да мога да усетя аромата на сапун и чистота, който идваше от кожата й. Той ме замайваше.

— Чух за това, което ти направил Ейс — каза тя. — Не ми е позволено да разговарям повече с теб, и няма да го направя, но имам нещо, което ще оправи нещата. — Тя ме целуна. После излезе толкова бързо, че не бях успял да сваля езика си от небцето. Зашеметен се върнах към играта си. Дори не забелязах Тесио, който излязъл. Не виждах нищо друго, освен тъмните й очи.

Така че късно същата нощ завърших на паркинга с Ейс Мерил и той ме би до спукване. Беше студено, мразовито, и накрая започнах да хълцам, без да се интересувам кой ме гледа или слуша, а това бяха всички. Единствената електрическа крушка ни гледаше безмилостно. Не успях да го ударя нито веднъж.

— Добре — каза той и клекна до мен. Дори не беше се задъхал. Извади нож с автоматично острие, натисна хромираното копче и той изщрака. Осемнадесет сантиметра сребърно острие, обляно от лунната светлина, се появи на бял свят. — Ето това ще получиш следващия път. Ще си издълбая инициалите на топките ти. — После се изправи, ритна ме за последен път и си тръгна. Аз продължих просто да лежа още десет минути, целият се тресях върху скованата кал. Никой не дойде да ми помогне или да ме потупа по гърба, дори и Бил. Бетси не се показа, за да оправи нещата.

Накрая се изправих сам и се прибрах вкъщи на автостоп. Казах на госпожа Холис, че някакъв пиян ме е качил в колата си и после е излязъл от пътя. Повече никога не се върнах в боулинга.

Разбрах, че скоро след това Ейс оставил Бетси, и от този момент нататък тя тръгна надолу с непрекъснато увеличаваща се скорост — като камион без спирачки. Пътьом хвана трипер. Били каза, че я видял една вечер в Люистън, да досажда на мъжете, за да й купят по някое питие. Каза, че била изгубила повечето си зъби и носът й бил счупен. Каза ми, че никога не бих я познал. Дотогава вече не ми пукаше.

Пикапът нямаше зимни гуми и докато стигнем до отклонението за Люистън, колата вече бе започнала да поднася по прясно навалелия сняг. Трябваха ни четиридесет и пет минути, за да изминем тридесетина километра. Мъжът на изхода на магистралата пое пътната карта и шестдесетте ми цента.

— Хлъзгаво пътуване, а?

Никой от нас не му отговори. Приближавахме към целта на пътуването си. Ако нямах безсловесния контакт с нея, бих могъл да го кажа само по начина, по който тя седеше на прашната седалка на пикапа, ръцете й здраво сключени над чантичката й, очите й вперени право напред в пътя със свирепо постоянство. Усетих как през тялото ми преминава тръпка.

Тръгнахме по път 136. Нямаше много коли. Вятърът се засилваше и снегът валеше още по-силно. От другата страна на Харлоу Вилидж задминахме голям Буик Ривиера, който се бе плъзнал и обърнал на една страна върху бордюра. Аварийните му светлини примигваха и пред очите ми се появи колата на Норман Бланшет. Сега сигурно е засипана със сняг, просто зловеща купчина в тъмнината.

Шофьорът на Буика се опита да ме спре, но аз минах край него без дори да намаля скоростта, изпръсквайки го с мокър сняг. Чистачките ми бяха натежали от сняг и аз протегнах ръка през прозореца и почуках тази, която беше от моята страна. Част от снега падна и виждах малко по-добре.

Харлоу бе призрачен град — всичко бе притъмняло и затворено. Дадох мигач, за да завия надясно по моста към Касъл Рок. Задните колела искаха да се изплъзнат изпод мен, но аз овладях поднасянето. Горе пред мен отвъд реката виждах сградата на Младежката Лига на Касъл Рок. Изглеждаше затворена и самотна. Изведнъж почувствах, че съжалявам, че съжалявам затова, че е имало толкова много болка. И смърт. Точно тогава Нона проговори за първи път след отклонението за Гардинър.

— Зад теб има полицай.

— А той…

— Не. Не е пуснал буркана.

Но това ме изнерви и вероятно, заради това стана всичко. Път 136 прави деветдесет градусов завой от другата страна на реката, към Хароу и после право през моста в Касъл Рок. Взех първия завой, но имаше лед откъм Касъл Рок.

— Мамка ти…

Задницата на пикапа затанцува и преди да успея да го овладея, той вече се беше блъснал в стоманения парапет на моста. Понесохме се като деца по пързалка и следващото нещо, което видях бяха фаровете на полицейската кола зад нас. Той натисна спирачките, видях червеното отражение на стоповете върху снега, но ледът пое и него. Последва стържещ, режещ удар, с който отново се врязахме в перилата. Подскочих и се озовах в скута на Нона и дори в тази объркана частица от секундата, успях да се насладя на стегнатото й бедро. После всичко спря. Сега полицаят си пусна буркана. Той започна да хвърля сини, въртящи се сенки по покрива на пикапа и снежно-стоманените хиксове на моста Харлоу — Касъл Рок.

Ако той не беше зад нас, нищо такова нямаше да се случи. Тази мисъл се въртеше отново и отново в главата ми, като грамофонна игла, която е заседнала в дефектен канал на плочата. Усмихвах се пресилено, със замръзнала усмивка в тъмнината, докато опипвах пода на пикапа за нещо, с което да го ударя.

Имаше отворена кутия с инструменти. Попаднах на един френски ключ и го поставих на седалката между Нона и мен. Ченгето се наведе през прозореца и лицето му дяволски се промени на светлината на фенерчето му.

— Караше малко бързо за пътните условия, а, приятел?

— И вие бяхте скъсили доста дистанцията, нали? — попитах аз. — За пътните условия.

Той може би се изчерви. Трудно беше да се каже на трепкащата светлина.

— Да не се опитваш да ме пунтираш, момче?

— Опитвам се, ако ти се опитваш да ме изкараш виновен за това, че си блъснал колата си в моята.

— Дай да ти видим шофьорската книжка и регистрационния талон на колата.

Отворих портмонето си му подадох книжката си.

— Регистрационен талон на колата?

— Колата е на брат ми. Талонът е у него.

— Така ли? — той ме погледна настойчиво, опитваше се да ме накара да сваля пръв очи. Като видя, че това може да му отнеме доста време, погледна към Нона. Бях готов да му издера очите, заради погледа, който забелязах в тях.

— Как се казваш?

— Черил Крейг, господине.

— Какво правиш в пикапа на неговия брат по време на тази снежна буря, Черил?

— Отиваме да видим чичо ми.

— В Касъл Рок.

— Да, точно така.

— Не познавам никой на име Крейг в Касъл Рок.

— Той се казва Едмъндс. На Боуен Хил.

— Така ли? — Той заобиколи пикапа, за да погледне номера. Отворих вратата и се наведох навън. Той го записваше. После се върна отпред, докато продължавах да съм надвесен навън, от кръста нагоре бях осветен от фаровете на колата му. — Аз ще… Какво е това по теб, момче?

Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера какво беше това по мене. Доста време си мислех, че това дето съм се навел навън е било от разсеяност, но докато пишех за всичко това, промених мнението си. Мисля, че съм искал да го види. Стисках здраво френския ключ.

— Какво искаш да кажеш?

Той приближи още две крачки.

— Ти си ранен — порязал си се, май. По-добре…

Обърнах се към него. В сблъсъка шапката му бе паднала и беше гологлав. Ударих го много точно, малко над челото. Никога няма да забравя звука, който се чу — като буца масло, паднала върху твърд под.

— Побързай — каза Нона. Тя постави успокояваща ръка на шията ми. Тя бе много хладна, като въздуха в мазе.

Моята осиновителка имаше мазе.

Странно защо си спомням всичко това. През зимата тя ме пращаше долу за зеленчуци. Сама ги консервираше. Естествено не в истински консерви, а в стъклени буркани, с гумени пластинки, които се поставят под капачката. Веднъж слязох долу, за да взема буркан фасул за вечеря. Всички запаси бяха в кашони, старателно надписани с почерка на госпожа Холис. Спомням си, че винаги пишеше грешно патладжан и това ме изпълваше с чувство за тайно превъзходство.

В този ден минах край кашоните, надписани „патладжан“ и отидох в ъгъла, където тя държеше фасула. Беше студено и тъмно. Стените бяха просто черна земя и във влажно време от тях се стичаше вода. Мирисът бе някаква тайна, тъмна смес, която се състоеше от живи неща, земя и зеленчуци, мирис невероятно приличащ на мириса от срамните части на жената. В единия ъгъл имаше раздрънкана печатарска преса, която стоеше там, откакто бях дошъл и понякога обичах да си играя с нея уж, че можех да я пусна пак. Обичах мазето. По онова време — бил съм на девет или на десет — мазето бе любимото ми място.

Госпожа Холис отказваше да стъпи в него, а беше под достойнството на съпруга й да слиза долу и да носи зеленчуци. Така, че аз ходех там и се наслаждавах на приличното на утроба скривалище. То бе осветено от една покрита с паяжина лампа, поставена там от господин Холис вероятно преди Бурската война. Понякога сплитах ръце и правех издължени зайци по стените.

Взех фасула и се приготвих да се кача горе, когато чух шумолене под един от старите кашони. Отидох до него и го вдигнах.

Под него имаше кафяв плъх, легнал на една страна. Той обърна глава към мен и ме погледна. Хълбоците му се повдигаха диво и той оголи зъбите си. Това бе най-големия плъх, който някога съм виждал и аз се наведох още по-близо. Беше женски и в момента раждаше. Две малки, голи и слепи, вече сучеха. Третото се бе появило наполовина на бял свят.

Майката ме гледаше безпомощно, готова да хапе. Исках да я убия, да ги убия всички, да ги смачкам, но не можах. Това е най-ужасното нещо, което някога съм виждал. Докато наблюдавах, един малък паяк с дълги крака бързо припълзя по пода. Майката го хвана и го изяде.

Избягах. Нагоре по стълбите паднах и счупих буркана. Госпожа Холис ме натупа и от този момент нататък повече не слизах в мазето, освен ако не беше абсолютно наложително.

Стоях, гледах ченгето и си припомнях.

— Побързай — повтори Нона.

Той бе много по-лек от Норман Бланшет или пък моят адреналин се движеше много по-свободно. Хванах го в две ръце и го завлякох до края на моста. Трудно различавах водопадите надолу по течението, а нагоре по течението едва се забелязваше железопътният мост, като ешафод. Нощният вятър виеше и бучеше, снегът блъскаше в лицето ми. За миг задържах ченгето до гърдите си като заспало новородено, после си припомних какво точно представлява той и го хвърлих през парапета в тъмното.

Върнахме се в пикапа и се качихме, но той не искаше да запали. Опитвах се да запаля мотора, докато не усетих сладникавия мирис на бензин от карбуратора, тогава спрях.

— Хайде — казах аз.

Отидохме до полицейската кола. Предната седалка бе затрупана с бланки за глоби, формуляри, две подложки за писане. Радиостанцията под арматурното табло изпука и запращя.

— Четвърти, четвърти. Приемате ли?

Наведох се и я изключих, удряйки пръстите си в нещо, докато търсех нужното копче. Беше пушка, въздушна. Вероятно лично притежание на ченгето. Подадох я на Нона. Тя я сложи в скута си. Дадох заден. Колата беше смачкана, но иначе нищо й нямаше. Тя имаше зимни гуми и те хубаво захапаха снега, веднага щом подминахме леда, който бе направил белята.

Тогава отидохме в Касъл Рок. Къщите, с изключение на някоя каравана, изтеглена от пътя, бяха изчезнали. Пътят още не беше почистен и нямаше никакви следи, освен тези, които ние оставяхме. Плътна стена от борове, натежали от сняг се извисяваха от двете ни страни и ме караха да се чувствам малък и незначителен, някаква мъничка хапчица, заседнала в гърлото на тази нощ. Минаваше десет часа.

Не усетих много от светския живот на колежа първата година като студент. Учех упорито и работех в библиотеката, където подреждах книги, подлепвах корици и се учех да вписвам в каталога. Напролет играех бейзбол.

Към края на учебната година, точно преди сесията, бяха организирани танци във физкултурния салон. Бях свободен, готвех се за първите си два изпита, така че се разходих нататък. Имах достатъчно пари, за да си платя входния билет и влязох.

Вътре беше тъмно и натъпкано, и запотено, и лудо както само студентски купон, преди гилотината на изпитите, може да бъде. Във въздуха имаше секс. Нямаше нужда да го помирише човек. Можеше да протегне ръка и да го хване, като мокро парче тежък плат. Човек знаеше, че по-късно ще се прави любов, или нещо, което минава за любов. Щеше да се прави на открито, в паркинга, в апартаментите и в стаите на общежитието. Щеше да се прави от отчаяни мъже-момчета и хубави съкурснички, които щяха да прекъснат тази година, да си идат вкъщи и да си родят бебе. Щеше да се прави със сълзи и смях, от пияни и трезви, сковано и без задръжки. Най-вече щеше да се прави бързо.

Имаше няколко души, които бяха без партньори, но не много. Не беше от тези вечери, когато човек можеше да отиде някъде сам. Придвижих се до подиума на музикантите. Групата бе оградена в полукръг от усилватели, по един и петдесет високи, и човек усещаше как тъпанчетата му се огъват навътре и навън според баса.

Облегнах се на стената и започнах да наблюдавам. Танцуващите се движеха като по строго определена рецепта (сякаш бяха тройки, а не двойки, като третият бе невидим помежду им), движеха крака в талаша, който бе разпръснат по лакирания под. Не видях нито един познат и започнах да се чувствам самотен, но някак ми беше приятно. Бях попаднал в тази фаза от вечерта, когато си фантазираш, че с крайчеца на окото си всички гледат тебе, романтичния непознат.

Около половин час по-късно излязох и си взех една кока-кола във фоайето. Когато се върнах, бяха започнали танц в кръг и ме увлякоха в него, с ръце върху раменете на две момичета, които не бях виждал никога дотогава. Въртяхме се в кръг — отново и отново. В кръга имаше може би двеста души и те бяха заели половината от физкултурния салон. Тогава част от кръга се откъсна и от него се отделиха двадесетина-тридесет души и направиха втори кръг в центъра на първия, като се завъртяха в обратна посока. Зави ми се свят. Видях едно момиче, което ми заприлича на Бетси Мейлънфънт, но знаех, че това са фантасмагории. Когато отново вдигнах очи, не я видях повече, нито пък някой, който да прилича на нея.

Когато кръгът се разпадна усетих слабост, беше ми лошо. Излязох навън и седнах в тревата. Музиката свиреше прекалено високо, въздухът бе прекалено мазен. Чувствах как сърцето тупти в главата ми.

Все съм си мислел, че това, което се случи, стана, защото бях уморен и ми се гадеше от това, че се въртях отново и отново в кръг. Но както казах по-рано, това, че сега описвам всичко, фокусира още по-ясно нещата. Вече не вярвам в това.

Пак ги погледнах, всички красиви, бързащи хора в полумрака. Стори ми се, че всички мъже са ужасени, че лицата им са издължени в гротескни, муднодвижещи се маски. Беше разбираемо. Жените — състудентки в техните пуловери, къси поли, камбановидни задници — те всички се превръщаха в плъхове. Отначало това не ме плашеше. Дори се закисках. Знаех, че това, което виждам е някаква халюцинация и известно време наблюдавах с почти клиничен интерес.

Когато някое момиче се повдигаше на пръсти, за да целуне своя приятел, тогава вече ставаше прекалено. Протягаше се космато, изкривено лице с хлътнали очички, устата се разтваряше и се виждаха зъби…

Тръгнах си.

Останах известно време във фоайето. Надолу по коридора имаше тоалетна, но аз я подминах и се качих по стълбите.

Съблекалните бяха на третия етаж и последните стъпала направо тичах. Отворих вратата и хукнах към банята. Повърнах сред смесените миризми на масажно масло, потни униформи и мазна кожа. Сега музиката беше далече и тишината беше почти девствена. Почувствах се облекчен.

Трябваше да спрем на един знак стоп. Споменът за танца ме бе накарал да се чувствам възбуден, без да мога да проумея причината. Започнах да треперя. Тя ме погледна усмихната с тъмните си очи.

— Сега?

Не можах да й отговоря. Прекалено силно треперех. Тя кимна бавно вместо мен.

Отбих в едно отклонение на път 7, което сигурно някога е било дърварска пътека. Не отидох много навътре по пътя, защото се страхувах да не затънем. Изключих фаровете и снежинките започнаха да се стелят по стъклото.

— Обичаш ли? — попита ме тя, почти нежно.

Непрекъснато, без да искам издавах някакъв звук, някой го извличаше от мен. Вероятно е бил устното съответствие на мислите на заек, хванат в примка.

— Тук — каза тя. — Точно тук.

Това бе екстаз.

За малко да не излезем обратно на главния път. Снегоринът беше минал, оранжевите му светлини премигваха напред, беше хвърлил към нас висока снежна стена.

В багажника на полицейската кола имаше лопатка. Беше ми нужен половин час, за да очистя пътя и стана полунощ. Докато се занимавах с това, тя включи полицейската радиостанция и от нея научихме това, което ни трябваше да знаем. Телата на Бланшет и момчето от пикапа са били намерени. Подозираха, че сме взели полицейската кола. Името на ченгето било Иседжън, много смешно име. Имаше един известен играч от лигата — казваше се Иседжън — май играеше за Доджърите. Може би бях убил някой негов роднина. Пет пари не давах как се казвало ченгето. Той ни беше следвал прекалено отблизо и се беше изпречил на пътя ни.

Пак излязохме на главния път. Усещах възбудата й, страхотна, изпепеляваща. Спрях, колкото да изтрия предното стъкло с ръкав и после продължихме. Минахме през западната част на Касъл Рок и без да ми казва нищо, аз знаех накъде да завия. Натрупан със сняг знак уведомяваше, че това е улица „Стагпоул“.

Снегоринът не бе идвал тук, но някакво превозно средство вече бе минало преди нас. Следите от гумите му бяха ясно изрязани в снега.

Миля, после по-малко от миля. Жестоката й нетърпеливост, нуждата й, се предадоха на мен и аз станах нервен. Завихме и изведнъж пред себе си видяхме ярко оранжев авариен камион и червени пулсиращи сигнални светлини. Той блокираше пътя.

Не можете да си представите яростта й — нашата ярост, всъщност, — защото сега, след всичко, което се беше случило, ние бяхме едно. Не можете да си представите всепомитащото чувство на параноя, убеждението, че сега всички са се обърнали срещу нас.

Бяха двама. Единият бе просто една приведена сянка. Другият държеше електрическо фенерче. Той се приближи към нас, светлината на фенерчето му подскачаше като светещо око. Изпитвахме нещо повече от омраза, изпитвахме страх. Страх, че ще ни отнемат всичко в последния момент.

Той викаше нещо и аз навих надолу прозорчето.

— Не можете да минете оттук! Върнете се обратно по улица „Бауен“. Тук има скъсан кабел. Не можете…

Слязох от колата, вдигнах пушката и изпразних и двата патрона. Той полетя назад към оранжевия камион, а аз залитнах към полицейската кола. Той падна, като ме гледаше с невярващи очи.

— Има ли още патрони? — попитах аз Нона.

— Да. — Тя ми подаде. Отворих пушката, изхвърлих празните гилзи и сложих пълни. Колегата на първия тип се беше изправил и ме гледаше с невярващ поглед. Той извика нещо, но вятърът отвя думите му. Звучеше като въпрос, но нямаше никакво значение. Щях да го убия. Тръгнах към него, а той продължи да стои там и да ме гледа. Не се помръдна, дори когато вдигнах пушката. Мисля, че не разбираше какво точно става. Струва ми се, че той смяташе всичко това за сън. Изстрелях един магазин, но ударих ниско. Вдигна се облак сняг и го покри.

Тогава той изрева, нададе страхотен, ужасен вик и побягна, като направи гигантски скок над падналия проводник на пътя. Пак стрелях, но пак го пропуснах. После той изчезна в мрака и можех да забравя за него. Той повече не ни пречеше. Върнах се в колата.

— Ще трябва да тръгнем пеша — казах аз.

Минахме край падналото тяло, край съскащата жица и продължихме нагоре по улицата, като следвахме широките стъпки на бягащия мъж. Някои от преспите стигаха почти до коленете й, но тя през цялото време вървеше малко пред мен. И двамата дишахме тежко. Прехвърлихме един хълм и слязохме в тясна падинка. В единия край имаше килнат изоставен навес без стъкла на прозорците. Тя спря и се вкопчи в ръката ми.

— Там — каза тя и посочи на другата страна. Държеше ме така силно, че ръката ме заболя дори и през палтото. Лицето й светеше триумфално. — Там. Там.

Беше гробище.

Плъзгахме се и залитахме по насипа и после се с мъка се изкачихме на натрупаната със сняг каменна стена. Разбира се, че и аз бях идвал тук. Истинската ми майка е била от Касъл Рок и въпреки че те с баща ми никога не са живели тук, това бе семейният участък на гробищата. Беше оставен на майка ми от нейните родители, които бяха живели и умрели в Касъл Рок. По време на историята с Бетси бях идвал често тук, за да чета поеми на Джон Кийтс и Пърси Шели. Сигурно ви се струва глупаво, тъпо нещо, но аз не мисля така. Дори и сега. Чувствах се близо до тях, утешен и успокоен. След като Ейс Мерил ме наби, повече никога не отидох там. Не, докато не ме заведе Нона.

Подхлъзнах се, паднах в пухкавия сняг и си изкълчих крака. Изправих се и продължих, като използвах пушката като патерица. Тишината бе безкрайна и невероятна.

Снегът падаше бавно, отвесно, трупаше се върху килнатите камъни и кръстове, покриваше всичко, без пилоните на флаговете, на които окачаха флагове само в Деня на загиналите във войните и Деня на ветераните. Тишината бе отвратителна в своята безкрайност и за първи път усетих ужас.

Тя ме поведе към една каменна постройка, сгушена е основата на хълма зад гробището. Купол. Покрита със сняг гробница. Тя имаше ключ. Знаех, че ще има ключ така и беше.

Тя изтупа снега от вратата и намери ключалката. Звукът на превъртащия се ключ, сякаш дращеше в мрака. Облегна се на вратата и тя политна навътре.

Миризмата, която ни лъхна, бе миризма на есен, хладна като въздуха в мазето на Холис. След малко започнах да виждам в мрака. На каменния под имаше мъртви листа. Тя влезе, спря се и погледна през рамото си към мен.

— Не — казах аз.

— Обичаш ли? — попита тя и се засмя.

Стоях в мрака и усещах как всичко тръгва едновременно — минало, настояще, бъдеще. Исках да бягам, да бягам и да крещя, да бягам с всички сили назад и да върна всичко, което бях направил.

Нона стоеше и ме гледаше, най-красивото момиче в света, единственото нещо, което някога ми е принадлежало. Тя направи жест с ръце върху тялото си. Няма да ви казвам какъв жест. Ако го бяхте видели, щяхте да разберете.

Влязох. Тя затвори вратата.

Беше тъмно, но виждах прекрасно. Цялото място бе осветено от бавно стичащ се зелен пламък. Той се стичаше по стените и криволичеше на езици сред пръснатите листа по пода. В средата имаше каменен саркофаг, но той беше празен. По него бяха разпръснати увехнали розови листенца, като древно венчално предложение. Тя ме повика с пръст и ми показа малка вратичка в дъното. Малка вратичка, без никакви обозначения. Ужасявах се от нея. Мисля, че тогава го знаех. Тя се бе възползвала от мен и ми се присмиваше. Сега щеше да ме унищожи.

Но не можех да се спра. Отидох до тази врата, защото трябваше да го направя. Мозъчният телеграф продължаваше да работи и усетих, че приема ликуване — ужасно, лудо ликуване — и триумф. Посегнах с трепереща ръка към вратата. Тя бе покрита със зелен огън.

Отворих и видях какво има вътре.

Беше момичето, моето момиче. Мъртво. Очите й празно се взираха в октомврийската гробница, в моите собствени очи. Миришеше на откраднати целувки. Беше гола и беше разрязана от гърлото до чатала, цялото й тяло бе превърнато в утроба. И вътре живееше нещо. Плъховете. Не можех да ги видя, но ги чувах как шумолят вътре в нея. Знаех, че след миг сухата й уста ще се отвори и тя ще ме попита дали обичам. Отстъпих назад, цялото ми тяло беше изтръпнало, съзнанието ми се носеше на тъмен облак.

Обърнах се към Нона. Тя се смееше, протягаше ръце към мен. И изведнъж в съзнанието ми просветна и разбрах, разбрах, разбрах. Последният изпит. Последна матура. Бях го издържал и бях свободен!

Обърнах се към вратата и, разбира се, тя не беше нищо друго, освен празна ниша с разпръснати, мъртви листа по пода.

Отидох при Нона. Отидох при моя живот.

Тя протегна ръце, обви ги около шията ми и аз я притеглих към себе си. И точно тогава тя започна да се променя, да се огъва и разтича като восък. Големите тъмни очи станаха мънички и влажни. Косата й загрубя, стана кафеникава. Носът й се скъси, ноздрите й се разшириха. Тялото й стана буцесто, докато се притискаше към мен.

Прегръщаше ме плъх.

— Обичаш ли? — изцвърча той. — Обичаш ли? Обичаш ли?

Устата й без устни се протегна към моята.

Не изкрещях. Не бе ми останала сила за това. Съмнявам се, че някога пак ще изкрещя.

Тук е толкова горещо.

На мен жегата не ми пречи. Всъщност, не. Обичам да се потя, ако мога да си взема душ. Винаги съм мислел потта за хубаво, мъжествено нещо, но понякога в жегата има буболечки, които хапят — паяци, например. Знаете ли, че женските паяци убиват и изяждат мъжкия? Така правят веднага след съвкуплението.

Освен това, чух трополене по стените. Това не ми харесва.

Изтръпна ми ръката от писане и върхът на флумастера е мек и разкашкан. Но вече свърших. И нещата ми изглеждат по-различни. Вече съвсем не изглежда същото.

Разбирате ли, че за известно време, те почти ме бяха накарали да повярвам, че аз самият съм направил всички тези ужасни неща? Мъжете от крайпътното заведение, мъжът от аварийния камион, който успя да избяга. Те казват, че съм бил сам. Бях сам, когато ме намериха почти вкочанен при надгробните камъни на баща ми, майка ми и брат ми Дрейк. Но това просто означава, че тя си е тръгнала, вие разбирате. Всеки глупак би разбрал. Радвам се, че тя се е измъкнала. Наистина. Но вие трябва да проумеете, че тя беше с мен, всяка стъпчица от пътя.

Сега ще се самоубия. Така ще е много по-добре. Изтощен съм от вината, агонията и лошите сънища, пък и не ми харесват шумовете по стените. Всеки може да се окаже там или всичко.

Не съм луд. Зная това и вярвам, че и вие го знаете. Когато някой каже, че не е луд, това обикновено означава, че е. Но аз съм ги превъзмогнал тези игрички. Тя беше с мен. Беше истинска. Обичам я. Истинската любов никога не умира. Така подписвах писмата си до Бетси, онези, дето после ги късах.

Но Нона е единствената, която някога истински съм обичал.

Тук е толкова горещо. И не ми харесват шумовете по стените.

Обичаш ли?

Да, обичам.

И истинската любов никога не умира.

На Оуън

По пътя за училище ме питаш

кои други училища са с бележки.

Стигам до улица Плодова, ти се извръщаш с насмешка.

Вървим си под тези жълти дървета,

в едната ръка стискаш армейска кутия за храна

а късите ти крака, уморени от боевете,

правят от сянката си ножица,

която нищо не реже по тротоара.

Казваш ми изведнъж, че там учениците са плодове.

Боровинките, всеки ги щипва, защото са толкова малки.

Бананите, казваш ти, се грижат за малките.

В очите ти виждам стаи, пълни с портокали,

събрания на ябълки.

Всички, казваш, имат ръце и крака

а дините често са мудни.

Те се клатят и са дебели.

„Като мен“ — казваш ти.

Мога да ти разкажа неща, но по-добре не.

Например, че динените деца не могат

да си завържат обувките;

сливите им помагат.

Или как ти открадвам лицето —

открадвам го, открадвам го, и го нося като мое.

То се износва бързо на лицето ми.

От опъването става така.

Бих могъл да ти кажа, че да умреш е изкуство

и аз бързо се уча.

В това училище мисля, че ти вече

си хванал свой собствен молив

и си започнал да пишеш своето име.

Отсега дотогава предполагам ще можем

да те измъкнем от училище и да идем на улица Плодова

и ще паркирам в дъжда от октомврийски листа

и ще гледаме как банан съпровожда последното

мудно динче

през онези високи врати.

Начин за оцеляване

Рано или късно, този въпрос възниква пред всеки лекар. Колко страдание може да понесе един пациент? Различните изследователи отговарят по различен начин, но отговорът винаги се свежда до още един въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее?

26 януари

Два дни, откакто бурята ме изхвърли на брега. Днес обходих острова. Какъв ти остров. 190 крачки в най-широката си част и 267 крачки дълъг от край до край.

Доколкото разбирам, на него няма нищо за ядене.

Казвам се Ричард Пайн. Това е моят дневник. Ако ме открият, бързо ще го унищожа. Нямам проблем с кибрита. С кибрита и хероина. И от двете имам предостатъчно. Нито едното, нито другото не струва и пукнат грош тук, ха-ха. Така, че ще пиша. Поне по-бързо ще минава времето.

Ако трябва да ви разкажа цялата истина — а защо не, поне време имам в изобилие, ще трябва да призная, че при раждането си съм записан Ричард Пинцети, в Малка Италия — Ню Йорк. Исках да стана хирург. Колкото пъти го чуеше, баща ми се засмиваше и ме пращаше да му донеса още една чаша вино. Умря от рак на четиридесет и шест години. Не съжалявах.

Играх футбол в гимназията. Бях най-добрият играч, някога играл с фланелката на моето училище. Защитник. Ненавиждах футбола. Но ако си беден нещастник от предградията и искаш да продължиш в колеж, спортът е единственият ти шанс. Така че играех и получих стипендия като спортист.

И в колежа играх футбол, докато успехът ми стана достатъчно добър, за да получа пълна академична стипендия. В медицинския факултет. Баща ми умря месец и половина, преди да се дипломирам. Голям праз. Мислите, че исках да изляза на сцената, за да получа дипломата си и да видя как мазникът седи някъде в партера? Не ми трябваше и фамилията му. Влязох и в една общност. Не бе от добрите, в които човек с фамилия Пинцети не може да проникне, но така или иначе общност.

Защо пиша това? Всичко е едва ли не смешно. Не, вземам си думите обратно. Наистина е много смешно. Великият доктор Пайн, седнал на една скала по долнище от пижама и тенис-фланелка, върху остров, достатъчно малък, че можеш да се изплюеш до отсрещната му страна и описва историята на своя живот. Колко съм гладен! Няма значение, ще опиша проклетия си живот, ако искам. Поне ще мисля за нещо друго, а не за празния стомах. Както и да е.

Промених си фамилията на Пайн, още преди да постъпя в медицинския факултет. Майка ми каза, че й разбивам сърцето. Какво сърце? В деня, в който погребаха стареца, тя вече се натискаше с евреина-зарзаватчия, дето има магазин надолу по улицата. За човек, който толкова държи на фамилното име, тя доста бързо промени своето на Щайнбрунер.

Хирургията беше мечтата ми. Още от гимназията. Даже когато навивах бинтовете около ръцете си в началото на всяка игра и им слагах компреси след края. Ако си хирург, ще трябва да се грижиш за ръцете си. Някои от децата ме занасяха за това, наричаха ме шубелията. Достатъчно рискувах, като играех футбол. Но имаше начин да се справя с тях. Този, който го отнесе в моя случай бе Хауи Плоцки, тъп дебелак, с пъпчиво лице. Продавах вестници и заедно с тях приемах залагания. Имаше много начини да си докарам по нещо допълнително. Създаваш контакти, опознаваш хората, събираш информация. Когато по цял ден търчиш по улицата, обикновено се сблъскваш с всичко. Всеки глупак знае как да умре. Трудното е да се научиш как да оцелееш, ако разбирате какво искам да кажа. Така че платих на най-печения побойник в училище, Рики Браци десет долара, за да размаже устата на Хауи Плоцки. Размажи я като муха, му казах аз. Ще ти платя по долар за всеки зъб, който ми донесеш. Рико ми донесе три зъба, увити в хартиена салфетка. Бе натъртил кокалчетата на юмруците си, изпълнявайки задачата. Разбирате какво щях да си навлека на главата, ако сам се бях заел с тази работа.

В медицинския факултет, докато другите глупаци се скапваха от бачкане, за да свържат двата края и се разчекваха между сервитьорски маси, продажба на вратовръзки или миене на подове, аз продължих своя малък рекет. Футболни залагания, баскетболни залагания, полици. Поддържах добри връзки със старата махала.

За първи път влязох в сериозния бизнес, след като се установих в Ню Йорк. Работех в една от най-големите болници. Първоначално беше само бланки за рецепти. Продавах пачка от сто рецепти на някой от махалата и той подправяше имената на четиридесет или петдесет различни доктора, като използваше образци на почерка им, които също му продавах. Моят човек щеше да се навърта наоколо и да шитне празните рецепти на улицата за десет или двадесет долара. Наркоманите обожаваха такива работи.

След известно време разбрах какъв хаос е в лекарственото складче. Никой не знаеше какво влиза и излиза. Имаше хора, които се прибираха с пълни шепи стока. Но не и аз. Бях винаги внимателен. Навлякох си неприятности, чак когато станах невнимателен и ми изневери късметът. Но ще се оправя. Винаги някак се измъквам.

Не мога да пиша повече. Китката ми е уморена, моливът — изхабен. Не зная защо въобще си играя да пиша тези неща. Вероятно много скоро някой ще ме открие.

27 януари

Снощи течението отнесе лодката и тя потъна на три метра дълбочина до северната част на острова. Хич не ми пука. Така или иначе, дъното й бе като швейцарско сирене, след като преминах с нея по рифа. Вече бях свалил всичко, което можеше да влезе в работа. Четири галона вода. Игли и конци за шиене. Аптечка за първа помощ. Книгата, в която пиша, е била дневник за инспекция на спасителната лодка. Смехотворна работа. Кой е чувал за спасителна лодка, без никаква ХРАНА на борда? Последният доклад датира от 8 август 1970 година. О, да и два ножа, единият тъп, другият сравнително остър, комбинирана лъжица и вилица. Ще ги използвам по време на вечерята ми. Печена скала. Ха-ха. Поне подострих молива си.

Когато се измъкна от тази купчина скали, патинирани от птичи изпражнения, ще съдя Парадайз Лайне до дупка. Само за това си струва да оцелея. А аз ще оцелея. Ще се измъкна от това скапано място. Не се заблуждавайте. Ще се спася от това място.

По-късно.

Когато правих инвентаризация, забравих нещо — две кила чист хероин, на стойност около 350 000 долара, цена — улична, Ню Йорк. Тук нищо не струва. И ако това не е истински майтап! Ха-ха!

28 януари

Е, хапнах — ако може да се нарече ядене. На една от скалите в центъра на острова беше кацнала чайка. Скалите образуваха някакво умалено подобие на планина и бяха целите покрити с птичи изпражнения. Взех един камък, който направо залепна за ръката ми и се покатерих колкото се може по-близо до птицата. Тя просто си стоеше на скалата и ме наблюдаваше с искрящите си черни очи. Сигурен съм, че куркането на червата ми не я изплаши. Хвърлих камъка с цялата сила и я уцелих. Тя издаде продължителен писък и се опита да отлети, но бях строшил дясното й крило. Покатерих се след нея докато тя, подскачайки, се отдалечаваше от мене Виждах кръвта, стичаща се по белите й пера. Проклетата птица започна да си играе на гоненица и докато я преследвах по скалите, кракът ми се заклещи между два камъка и за малко щях да счупя глезена си.

Най-накрая се умори и успях да я хвана в източната част на острова. Тъкмо се опитваше да влезе във водата и да прецапа надалеч. Сграбчих я за опашката, а тя се обърна към мен и ме клъвна. Хванах с една ръка краката й, а с другата строших тънката й шия. Звукът ми достави страхотно удоволствие. Обедът ви е сервиран, господине! Ха-ха!

Занесох я в лагера ми, но преди да я оскубя и изкормя, намазах с йод раната от клюна й. Птиците пренасят толкова микроби, а последното нещо, което ми трябва сега е да пипна някаква инфекция.

Операцията с чайката мина доста гладко. За съжаление, нямаше как да я сготвя. На острова нямаше никаква растителност, никакви изхвърлени на брега дървета, а лодката бе потънала. Така че трябваше да я изям сурова. Стомахът ми искаше веднага да я изхвърли. Разбирах го, но не можех да си го позволя. Преглъщах мъчително, докато премине гаденето. Имам свой номер — броя в обратна посока. Понякога помага.

Можете ли да се представите тази птица, заради която за малко да си счупя глезена и отгоре на всичко ме клъвна злостно? Ако хвана още една утре, ще я изтезавам. На тази прекалено леко й се размина. Докато пиша, поглеждам от време на време отсечената й глава върху пясъка. Черните й очи, макар и изцъклени от смъртта, сякаш ми се подиграват.

Имат ли чайките изобщо мозък?

Стават ли за ядене?

29 януари

Никакво лапане днес. Една чайка кацна близо до моята скалиста планина, но отлетя, преди да се приближа достатъчно до нея, да й забия смъртоносен пас напред. Ха-ха. Пуснах брада. Дяволски ме сърби. Ако чайката отново долети и я пипна, ще й избода очите, преди да я убия.

Бях страхотен хирург, както вече може би съм ви казал. Изритаха ме като мръсно куче. Без майтап — всички го правят, но вдигат шум до бога и се правят на света вода ненапита, когато пипнат някого. Вървете по дяволите всичките. Аз си платих за гяволъка. Втората клетва на Хипократ и всички хипократи.

Бях скътал доста мангизи по време на работата ми като стажант-лекар и лекар в болницата (това би трябвало да означава като офицер и джентълмен според клетвата на Хипократ, но не им се връзвайте), за да създам собствен кабинет на Парк Авеню. Това бе добър атестат за мене, тъй като нямах богато татенце или установен патрон, като повечето от моите „колеги“. Докато излезе късметът ми, баща ми бе прекарал девет години в бедняшкия си гроб. Майка ми почина година, преди да ми отнемат разрешителното за лекарска практика.

Това беше мръсен номер. Имах бизнес с половин дузина аптекари в Ийст Сайд, с две фирми за доставки на лекарства и поне с двадесетина лекари. Те ми препращаха пациенти и аз им се отплащах със същото. Правех операции и предписвах необходимите лекарства за възстановяване след операцията. Не всички операции бяха наложителни, но нито една не съм правил против волята на пациента ми. И съм нямал случай пациент да прочете написаното върху бланката за рецепта и да ми каже „Не искам това“. Слушайте, пациентки с цезарово сечение през 1965 или частично отстраняване на щитовидната жлеза през 1970 биха продължили да вземат болкоуспокояващи лекарства пет или десет години по-късно, ако им позволиш. Понякога така и правех. Не бях единственият. Някои пациенти можеха да си позволят този навик. Понякога някой пациент заспива трудно след незначителна операция. Или проблеми с хапчетата за отслабване. Или либриум. Всичко може да се уреди. Ха! Ако не ги вземат от мен, щяха да ги вземат от някой друг.

Обаче данъчните отиват при това говедо Ловентал. Заплашват го с пет години зад решетките и той им снася няколко имена. Сред тях не пропуснал и моето. Известно време са ме наблюдавали и когато ме спипаха, си бях заработил много повече от пет години затвор. Имаше още няколко далавери, включително с непопълнените бланки за рецепти, от които не бях се отказал до последно. Странна работа, всъщност повече не се нуждаех от тази далавера, но навикът си е навик. Трудно е да се откажеш от допълнителното масълце върху филийката.

Е, и аз имам своите връзки. Понатиснах тук-там, хвърлих неколцина на вълците. Разбира се, тези, които пуснах на ФеБеРе-то бяха истински кучи синове. За бога, гладен съм.

30 януари

Днес няма чайки. Напомня ми за плакатите, които понякога съм виждал в махалата върху празни колички в супермаркета — Днес нямаме домати. Влязох в морето до кръста с острия нож в ръка. В продължение на четири часа останах застинал в една и съща поза, докато слънцето безмилостно напичаше главата ми. На два пъти мислих, че ще припадна, но броих в обратна посока, докато премина. Не видях нито една риба. Нито едничка.

31 януари

Убих още една чайка, по същия начин, както и първата. Бях прекалено гладен, за да я изтезавам така, както исках. Изкормих я и я изядох. Извадих дреболиите, по-късно изядох и тях. Странно как след като хапнеш, ти идва сърце на място. Бях започнал да се страхувам, че губя жизнени сили. Докато лежах в сянката на голямата централна скала, ми се причуваха гласове. На баща ми. На майка ми. На бившата ми съпруга. И най-лошото, на оня едър китаец, който ми продаде хероина в Сайгон. Той фъфлеше, може би заради счупеното си чене.

— Пробфай го — гласът му идваше сякаш от гроба. — Пробфай го и си смръкни малко. Няма да забелесис колко си гладен. Много е хубафр.

Никога досега не съм вземал нищо, даже хапчета за сън.

Казах ли ви, че Ловентал се самоуби? Говедото му с говедо… Взе че се обеси в това, което му служеше за офис. Според мене, направи услуга на цивилизацията.

Исках да си върна практиката. Някой от тези, с които говорих, ми казаха, че може да стане, но ще струва доста мангизи. Трябваше да се смажат колелцата на машинката — това го разбирах, но с повече смазка, отколкото съм си представял. Имах в трезора на една банка сейф с 40 000 долара. Реших да си опитам щастието и да ги завъртя. Да ги удвоя или утроя.

Така че отидох при Рони Ханели. Бяхме играли заедно футбол в колежа и когато брат му трябваше да стажува, му помогнах да се намери място в болницата. Самият Рони следваше право, не е ли смешно? В махалата го наричахме Рони Шерифа, тъй като той беше арбитърът във всички игри и рефер в хокея. Ако не ти харесваха отсъжданията му, имаше избор — можеше да си държиш устата затворена или да отнесеш юмрука му в зъбите.

Пуерториканците го наричаха Рониталиано. В една дума — Рониталиано. Честичко му се подмазвах. И това копеле отиде в колеж, след това в юридическия факултет и с лекота взе от първо явяване изпита си за правоспособност като адвокат в съда, след това направи кантора в старата махала, точно до бара „При аквариума“. Затварям очи и си го представям как бавно преминава покрай блока с белия си Континентъл. Най-големият шибан лихвар-кожодер в града.

Знаех си, че Рони ще измисли нещо за мене.

„Работата е опасна“, каза той. „Но ти не си малък и можеш да се оправиш. А ако докараш стоката тук, ще те представя на някои хора. Един от тях е щатски конгресмен.“

Даде ми две имена. Едното на големия китаец, Хенри Ли Цу. Другият беше виетнамецът Солом Нго. Аптекар. Срещу заплащане щеше да тества продукта на китаеца. Китаецът бе завъртял няколко мръсни номера. Шегичките му включваха найлонови торби пълни с талк, с прах за пране или препарат за химическо чистене или царевично нишесте. Рони каза, че някой ден заради малките шегички на Ли Цу ще му светят маслото.

1 февруари

Появи се самолет. Прелетя точно над острова. Опитах се да се покатеря на върха на скалата и да му махна. Кракът ми се заклещи в дупка. Същата проклета дупка, в която паднах в деня, когато убих първата птица. Счупих си глезена, фрактура в ставата. Счупената кост изхрущя като пистолетен изстрел. Болката бе непоносима. Извиках от болка, замахах с ръце като луд, но паднах, ударих главата си и загубих съзнание. Дойдох на себе си едва след залез слънце. От раната на главата ми би потекла кръв. Глезенът се бе подул като автомобилна гума и докато съм лежал, зверски съм изгорял на слънцето. Ако бях останал още някой друг час на слънцето, щях да се покрия целия с мехури.

Довлякох се обратно и прекарах нощта в треперене и тотално объркване, от които ми идеше да плача. Дезинфекцирах раната на главата, която е точно над дясното ми слепоочие и я превързах, доколкото можах. Само незначителна рана на черепа и леко сътресение. Но глезенът ми бе лошо пострадал, счупването беше на две места, може би на три.

Как щях да преследвам птиците на следващия ден? Сигурно самолетът е бил изпратен, за да търси случайно оцелели от кораба „Калас“. В тъмнината и бурята, спасителната лодка би могла да бъде отнесена далеч от мястото, където корабът потъна. Едва ли щяха да се върнат по този път.

Господи, колко ме боли глезенът.

2 февруари

Направих знак върху малкия песъчлив плаж на южната страна на острова, където пристана спасителната лодка. Отне ми цял ден. От време на време се просвах под сянката, хвърляна от скалата. Въпреки това, на два пъти припадах. По мои сметки, бях загубил десет килограма, предимно от обезводняване. Но сега, от мястото, където съм седнал мога да видя буквите, чието изписване ми отне цял ден — с тъмни камъчета върху белия пясък бе изписано ПОМОЩ с букви, дълги метър и двадесет.

Ако мине още един самолет, няма да ме пропусне.

Ако има още един самолет.

Кракът ми се обажда постоянно. Все още има подутина и застрашително потъмнява около мястото на двойната фрактура. Потъмняването сякаш напредва. Превързах го здраво с парчета от ризата ми и това малко облекчи острата болка, но въпреки това тя е толкова силна, че по-скоро ще припадна, отколкото да заспя.

Започвам да си мисля, че ще ми се наложи да го ампутирам.

3 февруари

Подуването и потъмняването съвсем се влошиха. Ще почакам до утре, ако операцията стане необходима, надявам се, че ще мога да я осъществя. Имам кибрит, с който да стерилизирам острия нож, имам игла и конци от комплектното за шиене, ризата за превръзки.

Имам даже два килограма болкоуспокояващо, въпреки че не е от лекарствата, които обикновено предписвам. Но мнозина биха го приели, ако можеха да го докопат. Бъдете сигурни. Помислете си за тези стари дами със синкави коси, които биха смъркали и освежител за въздуха „Глейд“, ако са сигурни, че ще им даде възможност да изпитат блаженството. Повярвайте ми!

4 февруари

Реших да ампутирам крака си. Не съм вкусил нищо от четири дни. Ако почакам още, рискувам да припадна от болка, шок и глад посред операцията и кръвта ми да изтече. Колкото и да съм обречен, искам да живея. Спомням си какво казваше професор Мокридж в курса по основи на анатомията. Старият Моки, както го наричахме. Рано или късно, един въпрос възниква пред всеки лекар: Колко страдание може да понесе пациентът? И той забиваше показалката в картата на човешкото тяло и сочеше дроба, бъбреците, сърцето, далака, вътрешностите. В основата си, господа, отговорът е винаги друг въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее? Мисля, че ще издържа. Уверен съм в това.

Предполагам, че сега пиша с намерение да отложа неизбежното, но се сетих, че не съм завършил историята за митарствата, довели ме дотук. По-добре да завърша тази част на повествованието ми, в случай че операцията ми е неуспешна. Ще отнеме само няколко минути и се надявам, че ще имам достатъчно дневна светлина за операцията, тъй като според часовника ми Пулсар, часът е само девет и девет сутринта. Ха!

Отлетях до Сайгон като турист. Не ви ли звучи странно? На мене не. Все още има хиляди туристи, които посещават тази страна, въпреки войната на Никсън. Има хора, които искат да видят бой на петли или блъскане на коли.

Моят приятел — китаецът бе взел стоката. Отнесох я до Нго, който удостовери, че е с високо качество. Той ми разказа, че преди четири месеца Ли Цу изиграл една от неговите шегички и колата на жена му била взривена, когато тя завъртяла ключа на опела си. Оттогава насам нямало повече груби шеги.

Останах в Сайгон три седмици, бях си запазил кабина на борда на пасажерския кораб „Калас“, който щеше да отплава за Сан Франциско. Първокласна кабина. Да прекарам в кораба стоката не беше проблем, срещу възнаграждение Нго уреди двама митнически служители да ме пуснат безпрепятствено, след като хвърлиха разсеян поглед на съдържанието на куфарите ми. Стоката беше в сак на една авиокомпания, който те изобщо не си направиха труда да погледнат.

„Да минеш през американската митница ще бъде далеч по-трудно — каза ми Нго. — Но това си е вече твой проблем“.

Нямах намерение да прокарвам стоката през американската митница. Рони Ханели се бе договорил с един гмуркач, който срещу три хиляди долара щеше да осъществи целия трансфер. Трябваше да се срещна с него (като си помисля, точно преди два дена) в някакъв евтин нощен приют в Сан Франциско, наречен „Сейнт Реджис Хотел“. Планът беше да сложа стоката във водонепромокаема кутия. На капака й имаше часовников механизъм и пакет червена боя. Преди кораба да акостира в пристанището, бидонът трябваше да бъде изхвърлен зад борда, но естествено, не от мене.

Когато „Калас“ потъна, все още търсех готвач или стюард, на когото малко допълнителни мангизи щяха да свършат добра работа и който щеше да бъде достатъчно умен — или достатъчно глупав да държи устата си затворена след това.

Не зная как или защо потъна. Бушуваше буря, но корабът сякаш безпрепятствено се справяше с нея. Около осем часа вечерта на 23 януари, някъде в долните палуби имаше експлозия. По това време бях във фоайето и „Калас“ започна веднага да се накланя наляво или изразът беше да прави крен наляво?

Хората пищяха и бягаха във всички посоки. Бутилките се сгромолясваха от рафтовете в бара и се разбиваха шумно на пода. От долната палуба с олюляваща се походка се изкачи някакъв мъж, чиято риза гореше, а кожата му бе добре препечена. Високоговорителят казваше на пасажерите да се отправят към спасителните лодки които им бяха определени по време на инструктажа в началото на круиза. Хората продължиха да бягат нагоре-надолу. Малцина бяха присъствували на инструктажа за спасителните лодки. Аз не само присъствах, а бях един от първите, тъй като исках да седна в първия ред, където ще мога да видя всичко безпрепятствено. Винаги отделям доста внимание, когато става въпрос за собствената ми кожа.

Отидох до кабината ми, взех торбичките хероин и ги напъхах в джобовете. След това отидох до спасителна лодка номер 8. Докато се изкачвах по стълбата към главната палуба, последваха още два взрива и корабът започна още по-рязко да се накланя.

Там горе хаосът бе пълен. Видях как жена с бебе в ръцете, която крещеше пронизително, притича покрай мене, набра скорост, докато спринтираше по хлъзгавата, олюляваща се палуба. Удари перилата с бедрата си и се преметна навън. Видях как направи двойно салто и бе на път да направи и тройно, когато я загубих от погледа си. Мъж на средна възраст седеше в центъра на игралния салон и скубеше косите си. Друг мъж, облечен в бяла готварска униформа, с ужасно обгорели ръце и лице, бавно пристъпваше от място на място и пищеше: ПОМОГНЕТЕ МИ! НЕ МОГА ДА ВИЖДАМ! ПОМОГНЕТЕ МИ! НЕ МОГА ДА ВИЖДАМ!

Паниката беше тотална, разпространяваше се от пасажерите върху екипажа като заразна болест. Трябва да имате предвид, че времето от първата експлозия до фактическото потопяване на „Калас“ бе само двадесетина минути. Някои от местата със спасителните лодки бяха препълнени с пищящи пасажери, докато други бяха абсолютно празни. Моята, на наклонената страна на кораба, бе почти изоставена. С изключение на мен и един обикновен моряк с пъпчиво пребледняло лице, нямаше жива душа пред спасителната лодка.

— Хайде да спускаме това скапано корито във водата — каза той, а очите му за малко щяха да изхвърчат от орбитите от страх. — Проклетият кораб отива направо към дъното.

Механизмът на спасителната лодка е достатъчно лесен управление, но той бе толкова сащисан, че заплете въжетата. Лодката се спусна надолу и след това увисна, като носът бе метър по-надолу от кърмата. Приближих се, за да му помогна, когато той започна да вика. Успя да развърже омотаното въже, но ръката му пострада. Спускащото се въже бързо премина през отворената му длан и я одра с кожата и тежестта на лодката го отнесе извън борда. Хвърлих въжената стълба надолу, бързо се спуснах по нея и освободих лодката от придържащите я въжета. След това започнах да греба, нещо, което понякога съм правил за удоволствие по време на гостуванията ми в летните къщи на приятели, а сега го правех, за да спася живота си. Знаех, че ако не се отдалеча достатъчно от загиващата „Калас“, преди корабът да потъне, щеше да ме завлече на дъното със себе си.

Само пет минути по-късно корабът се отправи към дъното. Не можах да се измъкна изцяло от водовъртежа, трябваше да греба като луд, за да остана на същото място. Корабът потъна много бързо. На перилата на носа му продължаваха да се натискат отчаяни пасажери, които пищяха с всичка сила. Приличаха на стадо маймуни.

Бурята стана още по-яростна. Загубих едното гребло, но успях да запазя другото. Нощта премина в полусън, първо изчерпвах водата от лодката, после сграбчвах греблата и се опитвах да насоча носа на лодката срещу поредната надигаща се вълна.

По някое време преди зазоряване на двадесет и четвърти, вълните започнаха да се засилват зад гърба ми. Беше ужасяващо, но същевременно страхотно възбуждащо. Изведнъж почувствах как някой сякаш изстърга дъното на лодката под мене, но преди да потъне, спасителната лодка заседна до тази забравена от Бога купчина камъни. И досега не зная къде се намирам, изобщо нямам представа. Навигацията никога не е била от силните ми страни, ха-ха. Но зная какво трябва да направя. Това може да се окаже последният ми запис, но мисля, че ще се справя успешно. Нали досега все съм се оправял? Освен това, напоследък правят страхотно удачни протези. Ще мога да се оправям доста добре и с едно стъпало.

Сега е времето да разбера дали съм толкова печен, какъвто се представям. Стискайте палци.

5 февруари

Направих го.

Най-ме притесняваше болката. Мога да издържам на болка, но се страхувах, че както бях отслабнал, гладът и агонията можеха да ме накарат да загубя съзнание, преди да завърша операцията.

Но хероинът лесно реши този проблем. Отворих една торбичка и смръкнах две големи купчинки от праха, който бях сипал върху гладката скала — първо с дясната ноздра, след това с лявата. Беше все едно да вдишваш приятно успокояващ лед, който през мозъка обхваща цялото ти тяло. Смръкнах хероина веднага, след като приключих записките в дневника — 9:45. Следващият път, когато погледнах часовника си, сенките се бяха извъртели и ме бяха оставили отчасти на слънце и часът бе 12:41. Бях изпаднал в наркотично опиянение. Никога не съм си мислил, че може да бъде толкова хубаво и не мога да разбера защо съм се отнасял с такова презрение към това преди. Болката, ужасът, страданието… всичко изчезна, остана само спокойна еуфория. В това състояние съм оперирал.

Наистина изпитвах остра болка, особено в първия етап на операцията. Но сякаш болката бе извън мен, сякаш я изпитваше някой друг. Тя ме измъчваше, но ми бе и много интересно. Разбирате ли това? Ако сте вземали силно лекарство на основата на морфина може би ще разберете. То не само притъпява болката. То влияе върху душевното състояние. Спокойно блаженство. Разбирам защо хората така се пристрастяват, въпреки че пристрастявам е силна дума и се използва най-често от хора, които никога не са го опитвали.

Някъде в средата на операцията, болката стана нещо по-лично. Почувствах как премалявам. Погледнах с копнеж отворената торбичка бял прах, но успях да се заставя да извия поглед встрани. Ако отново се бях навел да смъркам, кръвта ми щеше да изтече. Ако бях припаднал — също. Вместо това започнах да броя обратно от сто към едно.

Загубата на кръв беше най-критичният фактор. Като хирург, си давах ясна сметка за това. Нито една капка не трябваше да се пролива, без да е абсолютно наложително. Ако пациент получи кръвоизлив в болница, можете да му прелеете кръв. За мен не съществуваше такава възможност. Каквото загубех — а когато завърших, пясъкът под крака ми бе потъмнял от кръв — беше загубено, докато вътрешната ми лаборатория не го възстановеше. Нямах скоби, средства за спиране на кръвоизлив, нямах и хирургически конци.

Започнах операцията точно в 12:45 и завърших в 1:50 и веднага приех ударна доза хероин, за да ме отпусне. Озовах се в сив свят, лишен от болка и страдание и останах там почти до пет часа. Когато излязох от него, слънцето бе приближило хоризонта на запад и хвърляше златна пътека през синевата на Тихия океан към мен. Не бях виждал никога подобна красота… струваше си да се понесе цялата болка заради този миг. Час по-късно подремнах още малко, което ми даде възможност да се наслаждавам на залеза.

Веднага след като се стъмни аз…

Аз…

Почакайте. Нали ви казах, че не бях ял нищо в продължение на четири дни. И че единствената помощ, на която се надявах, за да възстановя разклатения си организъм, бе собственото ми тяло. Не ви ли казах досега, че оцеляването е дело преди всичко на съзнанието? На висшия разум? Няма да се опитвам да оправдая действията си, като кажа, че на мое място, и вие бихте постъпили така. Преди всичко, вероятно вие не сте хирург. Даже ако познавате механизма на ампутацията, сигурно щяхте да се накълцате така, че кръвта ви щеше да изтече, така или иначе. Даже и ако оцелеете след операцията и шока от травмата, може би самата мисъл никога няма да се появи в предубеденото ви съзнание. Няма значение. Никой не трябва да научи. Последният ми акт, преди да напусна този остров, ще бъде да унищожа тази книга.

Бях много внимателен.

Измих го старателно, преди да го изям.

7 февруари

Ампутираният крайник ме болеше лошо, а болката се изостряше от време на време. Но мисля, че дълбокият сърбеж, когато започва процесът на оздравяване е още по-неприятен. Цял следобед си спомнях за пациентите, които идваха при мене с оплакване, че не могат да издържат ужасния сърбеж на заздравяващата плът, а по никакъв начин не можеш да се почешеш. Обикновено им се усмихвах и им казвах, че на следващия ден ще се почувстват по-добре, като дълбоко в себе си мислех какви мърморковци, какви медузи и какви неблагодарни бебета бяха всички те. Сега ги разбирам. Няколко пъти едва се сдържах да не разкъсам превръзката от ампутирания крак и да го почеша, като заровя пръсти в меката сурова плът и измъкна грубите конци и оставя кръвта да се стича по пясъка. Бих направил всичко, само и само да се отърва от този подлудяващ, ужасен сърбеж.

Като стане така, започвам да броя от сто към едно. И смъркам хероин.

Нямам представа до каква степен съм се пристрастил, но зная, че почти непрекъснато се друсам след операцията. Убива глада, така да знаете. Почти не осъзнавам, че съм гладен. Някъде в стомаха ми чувствам слабо, далечно стържене и това е всичко. Лесно може да не му се обръща внимание. Въпреки това, не мога. Хероинът няма реална калорична стойност. Проверявам състоянието си, пълзя от място на място, измервам енергията си. Тя отслабва.

Господи, надявам се, че няма да е необходимо, но може да се наложи още една операция.

По-късно.

Още един самолет прелетя над мен. Прекалено високо, за да ме забележи. Единственото, което забелязах бе следата, която остави в небето. Въпреки това му махнах. Махах му и крещях с всички сили. Когато изчезна, се разридах.

Сега е прекалено късно, за да се види. Храна. Мисля си за всякакъв вид храна. Лазанята на майка ми. Хляб с чесън. Охлюви. Раци и лобстери. Печени ребра. Мелба с праскови. Лондонско печено. Огромно парче сметанова торта и голяма купичка домашен ванилов сладолед, който дават за десерт в сладкарницата на Първо авеню. Топли шницели. Печена сьомга. Печена шунка с резени ананас. Резени лук. Лучена яхния с картофи в чиния, студен чай бавно, бавно да си пия, а от френските картофки свят да ти се завие.

100,99,98,97,96,95,94.

Господи, Господи, Господи.

8 февруари.

Още една чайка кацна върху скалата тази сутрин. Голяма и тлъста. Тъкмо седях в сянката на скалата, където е разположен лагерът ми, с вдигнат нагоре бинтован ампутиран крак. Слюнката ми потече, веднага след като чайката кацна. Като едно от кучетата на Павлов. Чувствах се напълно безпомощен. Като едно бебе.

Взех камък, достатъчно голям, за да ми пасне в ръката и започнах пълзешком да се промъквам към нея. Чувствах се като на терена и си представях ясно как коментаторът казва: „Пинцети напредва по терена, спира се, оглежда се, на кого да подаде, готви се да нанесе решаващия удар“. (Искам да кажа Пайн, Пайн) Нямам особени шансове. Сигурен съм, че тя ще отлети. Но трябва да опитам. Ако мога да пипна тази охранена и нахална птица, ще мога да отлагам до безкрайност втората операция. Пълзях към нея, от време на време удрях ампутирания си крак в някой камък и чувствах как от очите ми изскачат искри и очаквах тя да се вдигне. Не успях.

Тя щъкаше напред-назад, тлъстите й гърди изпъчени като на генерал, инспектиращ войските си. От време-навреме ме изглеждаше с мъничките си, нахални очички и аз замръзвах на мястото си и броях от сто в обратен ред, докато отново тръгне да се разхожда напред-назад. Всеки път, когато махваше с крила, стомахът ми се обръщаше. Продължих да скимтя като пребито куче. Не можех да се спра. Чувствах се като пребито куче.

Не зная колко време я дебнах. Час? Два? Колкото по се приближавах до нея, толкова по-силно биеше сърцето ми и по-вкусна ми изглеждаше чайката. Тя сякаш се гавреше с мене и започнах да си мисля, че щом се приближа достатъчно близко до нея, за да мога да я ударя, тя ще отлети. Ръцете и краката ми започнаха да треперят. Устата ми бе пресъхнала. Ампутираният ми крак трептеше като опъната струна. Сега си мисля, че всичко е било, защото цял следобед не бях се друсал. Толкова бързо? Та аз започнах да смъркам преди по-малко от седмица!

Няма значение. Имам нужда от това. Слава богу, че имам достатъчно. Ако трябва да се подложа на лечение по-късно в Щатите, ще отида с усмивка в най-добрата клиника в Калифорния. Точно сега проблемът ми е съвсем друг, нали?

Когато се доближих достатъчно, не исках да хвърлям камъка. Обзе ме безумното чувство, че сигурно няма да я улуча, макар и на сантиметри. Продължих да се катеря по скалата, с отхвърлена назад глава, потта се стичаше по изхабеното ми, приличащо на плашило тяло. Казах ли ви, че зъбите ми започнаха да изгниват? Ако бях суеверен, щях да кажа, че това, е защото изядох… Ха! Знаем за какво става дума, нали? Отново се спрях. Бях много по-близо до нея, отколкото се бях приближавал до останалите чайки. Не можех да събера кураж, за да го направя. Стисках камъка, докато пръстите ме заболяха и въпреки това не можех да се осмеля да го хвърля. Тъй като точно знаех какво ще трябва да направя, ако пропусна.

Не ми пукаше дали ще изразходвам цялата стока. Ще ги съдя до дупка! Ще живея разкошно до края на живота си. До края на един дълъг, дълъг живот!

Сега си мисля, че трябваше да изпълзя до нея, без да хвърлям камъка, ако тя най-накрая не бе разперила крила. Щях да допълзя до нея и да я удуша. Но тя разпери криле за полет. Изкрещях, изправих се на колене и хвърлих камъка си с всичка сила. И я ударих!

Птицата изграчи сподавено и падна назад от другата страна на скалата. Въодушевен и щастлив, без да обръщам внимание дали ще си ударя ампутирания крак или ще разтворя раната, изпълзях и се прехвърлих на другата страна. Загубих равновесие и си цапнах главата в скалата. Даже и не забелязах тогава, въпреки че ми излезе доста голяма цицина. Всичко, за което мислех, бе птицата и как я ударих в крилото, фантастичен късмет!

Тя се спускаше към плажа от другата страна, със провиснало счупено крило и напоени с кръв гърди. Пълзях колкото се може по-бързо, но тя пълзеше още по-бързо.

Състезание на сакатите! Ха-ха-ха-ха. Можех да я пипна, съкращавах разстоянието, но пазех ръцете си. Трябва да се грижа добре за тях. Може пак да ми потрябват. Въпреки че внимавах, обелих дланите си, докато стигна до тясната ивица плаж и разбих циферблата на часовника си в един камък.

Чайката цопна във водата и шумно грачеше. Едва успях да я сграбча. В ръката ми останаха шепа пера от опашката й. Паднах във водата, глътнах вода, и се задавих.

Продължих да пълзя, даже се опитах да плувам след нея. Превръзката падна от крака ми. Започнах да потъвам. Едва се измъкнах на брега, разтреперан от изтощение, обезумял от болка, ридаех и проклинах чайката. Тя се носеше по вълните дълго време, все по-далече и по-далече. Спомням си как по едно време започнах да се моля тя да се върне. Но когато се загуби зад рифа, разбрах, че сигурно е умряла.

Не беше справедливо.

Отне ми почти час да допълзя обратно до моя лагер. Смръкнах голяма доза хероин, но и сега съм адски ядосан на чайката. Ако ми е било писано да я изпусна, защо трябваше да ме дразни толкова? Защо просто не отлетя?

9 февруари

Ампутирах си левия крак и го превързах с гащите си. Странно. През цялото време на операцията скимтях. Скимтях така, както когато видях чайката. Скимтях безпомощно. Но се заставих да почакам, докато се стъмни. Просто броих от сто към едно… двадесет или тридесет пъти. Ха! Ха!

След това…

Непрекъснато си повтарях: студено печено. Студено печено. Студено печено.

11 (?) февруари.

Последните два дни валя. И духаше силен вятър. Успях да смъкна няколко камъка от голямата купчина, за да мога да направя дупка, в която да се завра. Намерих един малък паяк. Стиснах го между пръстите си, преди да може да се измъкне и го изядох. Много вкусен беше. Сочен. Помислих си, че камъните над мен може да паднат и да ме погребат жив. Хич не ми пукаше.

Цялата буря я изкарах силно друсан. Може би е валяло три дена, а не един. Или само един. Но мисля, че се стъмни два пъти. Обичам да смъркам. Тогава не чувствам болка или сърбеж. Зная, че ще оцелея. Не може току-така да преминавам през толкова много страдания. Когато бях малък, имаше един свещеник, малък завързак, който обичаше да говори за смъртните грехове и ада. Изглежда това беше хобито му. Не можеш да се спасиш от смъртен грях, това беше неговата теория. Снощи го сънувах, отец Хейли, облечен в черен халат и червен пиянски нос, как маха с пръст към мене и ми казва: „Срамота, Ричард Пинцети, смъртен грях, ще отидеш в ада, момче, прокълнат да бъдеш“.

Изсмях му се. Ако това тук не е адът, къде е той. И единственият смъртен грях е да се откажеш.

Половината време бях в треска, останалото време ампутираните ми нозе ме сърбяха и от влагата болката бе наистина непоносима.

Но няма да се предам, кълна се. Няма да е за нищо. Не мога да понеса всичко това ей така, за нищо.

12 февруари

Слънцето отново изгря, хубав ден. Надявам се, че задниците на комшиите ще премръзнат.

Беше добър ден за мен. По-добър ден на този остров — здраве му кажи. Треската, която прекарах, докато вилнееше бурята, изглежда спадна. Бях отслабнал и ме тресеше, когато изпълзях от бърлогата си, но след като полежах върху топлия пясък на слънце два или три часа, почнах отново да се чувствам човек.

Изпълзях до южната част и намерих няколко дървета, изхвърлени от бурята, включително и няколко дъски от спасителната лодка. Едната от тях бе обраснала с мъх и водорасли. Изядох ги. Имаха ужасен вид. Сякаш бях изял пластмасово перде за баня. Но в този следобед се чувствах много по-силен.

Изтеглих, колкото можах дървото, за да може да изсъхне. Все още имам цял водонепромокаем пакет кибрит. Дървото ще го използвам за сигнален огън, ако никой се появи. Ако не се появи, ще го използвам за готвене. Отивам да посмъркам.

13 февруари

Намерих рак. Убих го и го изпекох върху малък огън. Тази вечер за малко отново да повярвам в Бога.

14 фев

Едва тази сутрин забелязах, че бурята е отнесла повечето от камъните, с които бях написал ПОМОЩ.

Но бурята свърши… преди три дни?

Наистина ли съм бил толкова друсан? Ще трябва да внимавам и да намаля дозата. Ами ако докато смъркам, премине някой кораб?

Отново събрах надписа, но ми отне много време и сега съм изтощен. Потърсих някой друг рак на мястото, където бях намерил предишния, но уви. Порязах си ръцете с камъните, които използвах за знака, но веднага ги дезинфекцирах с йод, въпреки че бях много отпаднал. Трябва да се грижа за ръцете си. Каквото и да става.

15 фев

Една чайка кацна на върха на скалата. Отлетя надалеч, преди да мога да се приближа до нея. Пратих я по дяволите чак до ада, където да изкълве налетите с кръв очички на отец Хейли през вечността.

Ха! Ха!

Ха!

17 (?) фев

Отрязах десния си крак в коляното, но изгубих много кръв. Въпреки хероина, болката се изостри. Шокът и травмата биха убили някой слабак. Нека да ви отговоря с въпрос. До каква степен пациентът иска да оцелее? До каква степен пациентът иска да живее?

Ръцете ми треперят. Ако ми изневерят, съм свършен.

Нямат право да ме предадат. Никакво право. През целия си живот съм се грижил за тях. Грижил съм се като за бебета. По-добре да не рискуват. Или ще съжаляват. Поне не съм гладен.

Една от дъските от спасителната лодка се бе разцепила по средата. Единият й край бе удължен. Използвах това. Скимтях, но се заставих да чакам. И след това си спомних, за шишчетата, които правехме по време на пикниците. На вилата на Бил Хамърсмит на Лонг Айлънд имаше огнище, на което можехме да изпечем цял вол. Обикновено сядахме на верандата в сумрачната вечер с големи питиета в ръце и приказвахме за новостите в хирургията, за резултатите от игри на голф или за нещо друго. И вятърът донасяше до нас сладкия аромат на препечено свинско. Юда Искариотски, сладкия аромат на печено свинско.

Фев?

Отрязах и другия си крак в коляното. Цял ден бях унесен. „Докторе, беше ли необходима тази операция?“ Ха-ха. Ръцете ми треперят като на старец. Ненавиждам ги. Кръв под ноктите. Струпеи. Помните ли модела в медицинския факултет със стъклен корем? Точно така се чувствам. Само дето не искам да погледна. Няма нито начин, нито как. Спомням си, че Дом казваше така. Приближаваше се с танцуваща походка до тебе на ъгъла на улицата с якето си с надпис на клуба „Хайуей аутлоус“. И ако го попиташ „Дом, как ще се оправиш с нея?“ Дом отговаряше „Няма нито начин, нито как“. По дяволите. Старият Дом. Бих искал да си остана в махалата. Това тук ме изсмука до костите, както Дом би казал. хаха.

Но доколкото знам, със съответната терапия и с протези, ще се чувствам сто на сто подновен. Мога да се върна и да казвам на хората. „Тук. Е мястото където. Се случи.“

Хахаха!

23 (?) февруари

Намерих умряла риба. Изгнила и вонлива. Така или че я изядох. За малко да се издрайфам, но не си позволих. Ще оцелея. Залезите, така приятно изглеждат, когато си друсан.

Февруари

Не мога да се осмеля, но ще трябва. Как бих могъл да завържа бедрената артерия толкова високо? Тя е голяма като шибана бариера.

Но трябва да го направя. Маркирах в горната част на бедрото все още месестата част. С ей този молив.

Бих искал да мога да спра да скимтя.

Фе

Ти… заслужаваш… почивка… днес така че стани и отиди в Макдоналдс… две телешки кюфтета… специален сос марули… туршия… лук върху сусамово хлебче…

Дай… дайдай…. дааааааай…

Фев

Погледнах лицето си във водата. Не виждам нищо друго, освен череп, покрит с кожа. Полудял ли съм вече? Сигурно. Сега съм истинско чудовище, жалка отрепка. Нищо не е останало от слабините надолу. Просто отрепка. Глава прикрепена към туловище, което се движи по пясъка с лакти. Рак. Друсан рак. Така ли се наричам сега. Хей, човече, аз съм само един друсан рак, помогнете на нещастния рак.

Хахахахаха

Казват, че човек е това, което яде и ако е така, НЕ СЪМ СЕ ПРОМЕНИЛ НИ НАЙ-МАЛКО! Скъпи боже, шок-травма, шок-травма, НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО ШОК-ТРАВМА

ХА

Фе/40

В унес мислех за баща ми. Когато беше пиян, забравяше английския си. Не че имаше кой знае какво да каже. Шибано копеле. Така съм щастлив, че се махнах от къщата ти, татенце, ти шибано мазно копеле нищо, шифър нула пълна нула. Знаех си, че съм го направил. Разкарах се от тебе, нали? Вървях на ръцете си.

Нищо не ми остана за отрязване. Вчера отрязах ушите си.

лявата ръка мие дясната, лявата ръка не трябва да знае какво десните ти ръце вършат един картоф, два картофа, три картофа ние имаме хладилник с голяяяяма врата

хахаха

На кой му пука тази ръка или другата, добра храна добро месо добър Боже нека да ядем

дамски пръсти

вкусът им е точно като дамски пръсти

Камионът на чичо Ото

Какво облекчение е да запиша всичко това.

Не мога да се наспя, откакто намерих чичо Ото мъртъв и имаше моменти, когато наистина се питах дали не съм полудял — или пък ще полудея. Всичко щеше да бъде много по-милосърдно, ако самият обект не беше тук, в кабинета ми, където мога да го гледам, да го вдигна, да преценя тежестта му, ако искам. Не искам да го направя, не искам да докосна това нещо. Но понякога искам.

Ако не бях го взел със себе си от малката му, едностайна къщичка, когато избягах оттам, щях да започна да се убеждавам, че това са само халюцинации — продукт на въображението на преуморен и пренапрегнат мозък. Но то е там. Има своя тежест. Може да се претегли в ръка.

Всичко това се случи, разбирате ли.

Повечето от вас, които четат този спомен, няма да повярват в него, не докато не ви се случи нещо подобно. Намирам, че въпросът за това дали ще повярвате и въпросът за моето облекчение, са взаимно изключващи се, но въпреки това ще разкажа историята. Ако искате, вярвайте.

Във всеки страшен разказ трябва да има предистория или тайна. В моя разказ ги има и двете. Нека започна с предисторията — ще ви кажа как се случи така, че чичо ми Ото, който беше богат по стандартите на Касъл Рок, прекара последните двадесет години от живота си в едностайна къщичка, без водоснабдяване в една задна уличка на малко градче.

Ото бе роден през 1905, най-голямото от децата в семейство Шенк. Моят баща, роден през 1920, бе най-малкото. Аз бях най-малкото от децата на баща ми, роден през 1955, и чичо Ото винаги ми се е струвал много стар.

Като много трудолюбиви и спестовни германци, дядо ми и баба ми дошли в Америка с известна сума пари. Дядо ми се установил в Дери, поради дървообработващата промишленост, от която имал известно понятие. Той се справял доста добре, поради което децата му се родили при добри условия.

Дядо ми умрял през 1925. Чичо Ото, който бил тогава на двадесет години, бил единственото дете, което получило пълно наследство. Той се преместил в Касъл Рок и започнал да се занимава с недвижими имоти. През следващите пет години той направил много пари, препродавайки гори и земя. Купил си голяма къща в Касъл Хил, наел прислуга и се радвал на статуса си на млад, сравнително красив (казвам „сравнително“, защото е носил очила), много подходящ като партия ерген. Никой не смятал, че е особен. Това дошло по-късно.

Пострадал по време на сътресенията през ’29 — не толкова тежко, колкото някои, но все пак пострадал. Той запазил голямата си къща на Касъл Хил до 1933, тогава я продал, защото на пазара се появил голям горски участък на ниска цена и той много искал да го купи. Участъкът принадлежал на Хартиената Компания на Нова Англия. „Хартия — Нова Англия“ съществува и до днес и ако решите да си купите акции за нея, ще ви посъветвам да не се колебаете. Но през 1933 компанията предлагала големи парчета земя на изключително ниски цени, като последен опит да се задържи на повърхността.

Колко земя е получил чичо ми? Малко се знае за това оригинално, приказно дело, има различни версии… но според всички версии земята е била повече от четиристотин декара. По-голямата част е била в Касъл Рок, но се простирала и до Уотърфърд и Харлоу. Когато сключили сделката, компанията предлагала земята по двадесет и пет долара за декар, ако купувачът се съгласи да я вземе всичката.

Общата цена била около десет хиляди долара. Чичо Ото не могъл да събере цялата сума и затова си взел съдружник — един янки на име Джон МакКачън. Ако живеете в Нова Англия сигурно знаете имената Шенк и МакКачън. Компанията е била изкупена отдавна, но продължава да има магазини за железария Шенк и МакКачън в четиридесет града в Нова Англия и складове за дървесина Шенк и МакКачън от Сентръл Фолс до Дери.

МакКачън бил едър мъж с голяма черна брада. Като чичо Ото, носел очила. Също като чичо Ото бил наследил пари. Сигурно е била големичка сума, защото те купили оня участък без никакви проблеми. Под кожата си и двамата били пирати и се разбирали много добре. Съдружието им продължило двадесет и две години — до годината, в която съм се родил аз — и през това време всичко се развивало много добре.

Но всичко започнало с покупката на тези четиристотин декара и те ги изследвали от камиона на МакКачън, обикаляли гори и пътища, следвайки маршрутите на дърварите, повечето време ръмжали на първа скорост, треперели по дървени мостчета и газели през бродове, част от времето карал МакКачън, останалото време чичо ми Ото, двама млади мъже, които били станали барони-земевладелци на Нова Англия в тъмните дълбини на Голямата депресия.

* * *

Не зная откъде МакКачън е попаднал на оня камион. Той беше „Кресуел“, ако това има някакво значение — марка, която вече не съществува. Имаше огромна кабина, боядисана в яркочервено, просторно арматурно табло и електрически стартер, но ако стартерът заядеше, можеше да се използва манивела — въпреки че манивелата можеше да се върне обратно и да ти строши рамото, ако не внимаваш. Каросерията бе дълга шест метра, но това, което си спомням най-добре от този камион, бе муцуната му. Както и кабината, тя бе червена като кръв. За да се стигне до мотора, трябваше да се свалят две стоманени платна, от двете страни по едно. Радиаторът бе на височината на гърдите на висок мъж. Беше грозно, чудовищно нещо.

Камионът на МакКачън се повреждал и пак го поправяли, и пак се повреждал, и пак го поправяли. Когато „Кресуелът“ накрая грохнал, това станало по забележителен начин.

МакКачън и чичо Ото идвали по пътя на Черния Хенри един ден през 1953 и според признанието на чичо Ото и двамата били кьоркютук пияни. Чичо Ото превключил на първа, за да изкачат Тринити Хил. Това минало добре, но тъй като бил страхотно пиян, не му минало през ум да превключи на по-висока предавка, когато започнали да се спускат надолу. И умореният стар мотор на „Кресуела“ прегрял. Нито чичо Ото нито МакКачън забелязали чак докъде се е отклонила стрелката на таблото. В основата на хълма последвала експлозия, от която страничните прегради от отделението на мотора се отворили встрани като драконови крила. Капакът на радиатора подскочил високо в лятното небе. Вдигнал се облак пара. Плиснал бензин и залял предното стъкло. Чичо Ото натиснал силно педала на спирачката, но Кресуелът имал лошия навик да изпуща спирачна течност и педалът потънал до ламарината. Той не виждал накъде кара и излязъл от пътя, отначало в канавката, а после оттатък канавката. Ако камионът беше убил скоростта си, всичко все пак можеше да завърши добре. Но моторът продължавал да работи и отначало избило едно бутало, после още две, като бомбички на Четвърти Юли. Чичо Ото каза, че едно от тях минало направо през вратата, която се отворила. Дупката била достатъчно голяма, за да си провре човек юмрука през нея. Спрели в една нива с метличина. Ако предното стъкло не било покрито с масло, сигурно са щели да имат чудесен изглед към Белите Планини.

Това е било последното пътешествие на Кресуела на МакКачън. Той повече не се премести от тази нива. Не, че е имало някакви протести от собственика на нивата, естествено тя беше тяхна. Доста поотрезнели от преживяването, двамата слезли, за да разгледат щетите. Никой от тях не беше механик, но не беше нужно човек да е такъв, за да разбере, че раната е смъртоносна. Чичо Ото бил поразен — или поне така казал на баща ми — и предложил да плати камиона. Джордж МакКачън му казал да не става глупак. Всъщност МакКачън бил направо в нещо като екстаз. Той огледал нивата, изгледа към планината и решил, че това е мястото, където ще построи къща, за да се оттегли на стари години. Казал на чичо Ото само това, но с тон, с който говорел единствено за религиозни работи. Върнали се пеша до пътя и се качили на камиона на Хлебарницата на Гашмън, който минавал случайно в този момент. МакКачън казал на баща ми, че в това има пръст провидението — той просто търсел идеалното място, а то било там през цялото време, прекосявали тази нива три-четири пъти седмично, без да си дадат труд да я погледнат. Божията ръка, повтарял той, без да си дава сметка, че ще умре след две години точно на тази нива, премазан от предницата на собствения си камион — камионът, който след това остана на чичо Ото.

МакКачън накарал Били Дод да закачи ремонтната си кола за Кресуела и да го обърне така, че да гледа към пътя. Щял да може да го гледа, казал той, всеки път като минавал по пътя и да му напомня, че когато Дод го закачи отново и го изтегли завинаги, това ще бъде, за да могат да дойдат строителите и да започнат да копаят мазето. Той бил малко сантиментален, но не от хората, които биха оставили сантиментите да му попречат да спечели някой долар. Когато един от горските работници на име Бейкър дошъл година по-късно и му предложил да купи колелата на Кресуела, заедно с гумите, защото били същият размер като тези на неговия камион, МакКачън му взел двадесетте долара, без да се поколебае. Спомнете си, това е бил човек, който тогава е имал милион. Той казал на Вейкър да вдигне камиона на трупчета. Казал, че не искал като минава да го гледа проснат до пояс в трева и метличина, като някаква развалина. Бейкър направил, каквото му казали. Една година по-късно Кресуелът падна от трупчетата и смачка МакКачън. Старите хора разказваха тази история с наслада и винаги завършваха с думите, че се надявали, че МакКачън да се е порадвал на двадесетте долара, които получил за колелата.

Израснах в Касъл Рок. Преди да се родя, баща ми бил работил вече за Шенк и МакКачън десетина години и камионът, който бе станал собственост на чичо Ото заедно с всичко друго, което е принадлежало на МакКачън, беше една от забележителностите в живота ми. Майка ми пазаруваше в магазина Уорън в Бриджтън и за там се минаваше по пътя на Черния Хенри. Така че всеки път, когато минавахме, камионът беше там, на нивата, на фона на Белите Планини. Вече не беше на трупчета — чичо Ото бе казал, че един нещастен случай стига — но само мисълта за това, което се беше случило стигаше, за да се разтреперят гащите на едно малко момче.

Той беше там през лятото, през есента дъбовите и брястовите дървета в трите края на нивата пламтяха като факли, през зимата преспите го затрупваха до фаровете, така че приличаше на мастодонт, който се бори в бели плаващи пясъци, през пролетта нивата се превръщаше в кално блато и човек се чудеше, че той не потъва вдън земя. Ако не беше хубавата основа от здрав Мейнски камък, сигурно щеше да стане точно така. През всички сезони, всички години той си беше там.

Дори се качих в него веднъж. Веднъж баща ми отби колата встрани от пътя, когато отивахме на панаира във Фрайбург, хвана ме за ръка и ме поведе към нивата. Предполагам, че е било 1960 или 1961 година. Камионът ме плашеше. Бях чувал историята за това как камионът се плъзнал напред и премазал съдружника на чичо ми. Бях чувал тази история в бръснарницата, скрит зад списание „Лайф“, което не можех да чета, слушах мъжете да си говорят за това, как е бил премазан и как се надявали, че се порадвал на двадесетте долара за колелата. Един от тях, — може да е бил Били Дод, бащата на лудия Франк, каза, че МакКачън приличал на тиква, смачкана от колело на трактор. Тези мисли не напускаха съзнанието ми в продължение на месеци… но баща ми, естествено, нямаше никаква представа за това.

Баща ми просто си бе помислил, че може да ми хареса да седна в кабината на стария камион. Той бе забелязал как го гледам всеки път, когато минаваме оттам и предполагам, че съвсем погрешно бе взел моя ужас за възхищение.

Спомням си метличините, леко помръкнали от октомврийския хлад. Помня сивия вкус на въздуха, леко нагарчащ, леко остър и сребристия вид на мъртвата трева. Спомням си как стъпките ни правеха уишшш-уишшш. Но това, което помня най-добре е как изплува камионът, как става все по-голям и по-голям — как се зъби радиаторът, кървавочервената му боя, помътеният поглед на предното стъкло. Усетих как ме залива вълна от страх по-студена и по-сива от вкуса на въздуха, когато баща ми ме хвана под мишниците и ме вдигна в кабината с думите: „Подкарай Куентин… закарай го в Портланд!“ Спомням си допира на въздуха по лицето си, докато той ме повдигаше все по-високо и по-високо и тогава неговият чист аромат бе заменен от миризмата на масло „Диамант“, напукана кожа, миши изпражнения и… кълна се… кръв. Спомням се, че се опитвах да не се разплача, докато баща ми бе вдигнал глава и ми се усмихваше, убеден, че ми е доставил страхотно преживяване (така си и беше, само че не по начина, по който той си го представяше). Тогава изведнъж се почувствах абсолютно сигурен, че той ще си иде, или поне ще се обърне с гръб и камионът просто ще ме изяде — ще ме изяде жив. И това, което ще изплюе, ще изглежда сдъвкано, натрошено и… някак експлодирало. Като тиква, размазана от колелото на трактор.

Разплаках се и баща ми, който беше най-добрия човек, ме свали, започна да ме успокоява и ме пренесе до колата. Той ме носеше в ръце, над рамото си и аз гледах отдалечаващия се камион сред нивата с огромния си радиатор, с огромната дупка за манивелата, която приличаше на ужасяващо разместено око и ми се искаше да му кажа, че ми е замирисало на кръв и затова съм се разплакал. Предполагам, че нямаше да ми повярва.

Като всеки петгодишен, който вярва в дядо Мраз, баба Яга и Торбалан, аз вярвах и в това, че отвратителните страховити чувства, които ме обхванаха, когато баща ми ме сложи в кабината, дойдоха от камиона. Бяха ми нужни двадесет и две години, за да разбера, че не Кресуелът е убил Джордж МакКачън. Чичо ми Ото го бе извършил.

Кресуелът бе забележителност в моя живот, но той бе част от общественото съзнание на цяла област. Ако човек обясняваше на някого как да стигне от Бриджтън до Касъл Рок, обикновено казваше, че ще се ориентира по един голям стар червен камион от лявата страна в една нива, около четири и половина-пет километра след отбивката от шосе 11. Човек можеше често да види туристи, отбили встрани от пътя (понякога заставаха и падаше голям смях), да правят снимки на Белите Планини с камиона на чичо Ото на преден план за художествена перспектива — много време баща ми наричаше Кресуела „Мемориален Туристически Камион на Тринити Хил“, но след известен период спря да го прави. До тогава манията на чичо От спрямо камиона бе станала прекалено силна, за да бъде смешно.

Толкова за предисторията. Сега за тайната. Това, че той е убил МакКачън е нещо, в което съм напълно убеден. „Размазал го като тиква“, казваха мъдреците от бръснарницата. Един от тях добави: „Бас държа, че той коленичил пред камиона и съ молел кът ония мазни арапи, дет се молят на Аллаха. Хубуу си гу представям. Те яха мръднали и двамата. Само вижте как свърши Ото Шенк, ако не ми вярвате. В оназ мъничка къщурка от другата страна на пътя, дет мисли, че щъ я земат за училище, луд за връзване“.

Тези думи бяха посрещани с кимане и мъдри погледи, защото дотогава вече бяха започнали да мислят чичо Ото за странен — о, да! — но нито един от мъдреците в бръснарницата не си представяше следната картинка — МакКачън коленичил пред камиона „кът ония мазни арапи, дет се молят на Аллаха“ — не просто ексцентричен, но и изпълнен с подозрения.

Клюките са голямо нещо в малките градчета. Хората се заклеймяват като крадци, прелюбодейци, бракониери и измамници на основата на съмнителни доказателства и шантави умозаключения. Често си мисля, че приказките тръгват от скука. Струва ми се, че причината, поради която клюките не стават съвсем гадни — така както писателите описват малките градчета, от Натаниъл Хоторн до Грейс Миталиъс — е, че клюките по събирания, магазини и бръснарници са странно наивни — сякаш тези хора очакват измама и повърхностност, готови са да си ги измислят, ако ги няма в действителност, но истинското, съзнателно зло е отвъд техните възприятия, дори когато се носи точно под носовете им като вълшебно килимче като в приказката на „ония мазни арапи“.

Сигурно ще ме попитате откъде зная, че той го е направил? Само защото е бил с МакКачън в този ден? Не. Заради камиона. Кресуелът. Когато манията му го обзе напълно, той се премести да живее срещу камиона в онази малка къщичка… Въпреки, че в последните години на живота си, той се боеше до смърт от камиона, спрян от фугата страна на пътя.

Мисля, че чичо Ото накарал МакКачън да иде на нивата, където Кресуелът бе вдигнат на трупчета, като го накарал да говорят за неговите планове за къщата. МакКачън винаги с охота разговарял за къщата и за предстоящото му оттегляне от бизнеса. Съдружниците били получили много изгодно предложение от една голяма компания — няма да й споменавам името, но ако го спомена, сигурен съм, че ще я знаете — и МакКачън бил готов да го приеме. Чичо Ото не бил. Между тях се водела тиха война по отношение на това предложение още от пролетта. Предполагам, че това разногласие е било причината, поради която чичо Ото е решил да се отърве от съдружника си.

Мисля, че чичо сигурно се е подготвил за момента, като направил две неща: първо, разхлабил трупчетата, на които се държал камионът и второ, като поставил нещо на земята точно пред камиона, така че МакКачън да го види.

Какво нещо? Не зная. Нещо блестящо. Диамант? Просто парче счупено стъкло? Няма значение. То премигва и просветва на слънцето. Може би МакКачън го е забелязал. Ако не го е забелязал, не се съмнявайте, че чичо Ото му го е показал. Какво е това? пита той и сочи. Не знам, казва МакКачън и бързо отива да види.

МакКачън пада на колене пред Кресуела, също кът ония мазни арапи, дето се молят на Аллаха, опитвайки се да вдигне предмета от земята, а чичо ми съвсем небрежно отива зад камиона. Едно хубаво бутване и той се стоварил върху МакКачън. Размазал го като тиква.

Подозирам, че у него е имало твърде много от пирата, за да умре така лесно. Във въображението си го виждам под наклонената муцуна на камиона, от носа му, от устата и ушите му блика кръв, лицето му е бяло като платно, тъмните му очи умоляват чичо ми да извика помощ, бързо да извика помощ. Умолява… после настоява… после проклина чичо ми, като му обещава, че ще го пипне, ще го убие ще го довърши… а чичо ми е стоял с ръце в джобовете и е чакал, докато всичко свърши.

Много след смъртта на МакКачън чичо ми започна да прави неща, за които мъдреците от бръснарницата казаха, че са „странни“… после „особени“… и накрая „дяволски чудати“. Тези неща в крайна сметка накара хората да го смятат, според цветистия език на бръснарницата, за „Луд за връзване“, но нямаше никакво съмнение, че неговите особености започнаха да се проявяват около времето, когато умря Джордж МакКачън.

През 1965 чичо Ото си построи малка едностайна къщичка срещу камиона. Много се говореше какво ли смята да прави старият Ото на Тринити Хил, край Черния Хенри, но изненадата бе тотална, когато чичо Ото завърши малката постройка като накара Чъки Барджър да я мине отгоре с един пласт яркочервена боя и провъзгласи, че това е дар за града — хубаво ново училище, каза той и всичко, което искаше, бе да го нарекат на името на починалия му съдружник.

Първенците на Касъл Рок бяха шашардисани. Както и всички останали. Повечето от жителите на Касъл Рок бяха ходили в такива едностайни училища (или си мислеха, че са ходили, което е горе-долу същото). Но всички подобни училища бяха изчезнали до 1965. Най-последното от тях, училището „Касъл Ридж“, бе затворено година преди това. Сега то е превърнато в Пицарията на Стийв на шосе 117. Дотогава градът вече си имаше гимназия от бетон и стъкло в единия край на града и ново средно училище на улица Карбин. С това ексцентрично предложение чичо Ото премина с един скок от „странен“ към „дяволски чудат“.

Градската управа му изпрати писмо (никой от тях не посмя да се срещне лично с него), в което любезно му благодариха, с надеждата, че и в бъдеще той няма да забрави града, но отказвайки да приемат малкото училище, обосновавайки се с това, че образователните нужди на децата в града са вече задоволени. Чичо Ото страхотно се разбесня. Няма да забравя града в бъдеще? викаше той на баща ми. Нямаше да ги забрави, но не по начина, по който те си мислеха. Той не беше вчерашен.

— И какво сега? — попита го баща ми. Седяха на кухненската маса в нашата къща. Мама се беше качила с ръкоделието си горе. Тя казваше, че не обича чичо Ото. Казваше че й миришел на човек, който се къпел веднъж в месеца — „и при това е богат“, добавяше тя и се смръщваше. Мисля, че тя не можеше да понася миризмата му, но освен това си мисля, че тя се боеше от него. До 1965 чичо Ото бе започнал да изглежда „дяволски чудат“, освен че се държеше по такъв начин. Той ходеше със зелени работни панталони, хванати с тиранти, долна фланелка и големи жълти работни обувки. Докато говореше, очите му бяха започнали да се кривят в разни посоки.

— Ъ?

— Какво ще правиш сега с това нещо?

— Ще живея в тази гадост — отряза чичо Ото и така и направи.

В историята на последните му години, няма да има много за казване. Той страдаше от онази тъжна лудост, за която човек чете в жълтите вестници. Милионер умира от недояждане в апартамент под наем. Просякинята била богата. Банковите регистри разкриват. Забравен банков магнат умира в самота.

Той се нанесе в червената къщичка — в по-късните години тя избледня до розово — още следващата седмица.

Както и да се опитваше баща ми да го разубеди, не успя. Година по-късно той продаде бизнеса, заради който, аз вярвам, беше извършил убийство. Ексцентричностите му се бяха увеличили, но негово бизнес-чувство не му изневеряваше и той реализираше великолепни печалби — зашеметяващи може би ще е по-точната дума.

Ето го чичо ми Ото, който струваше може би седем милиона долара и живееше в малка къщичка на пътя Черният Хенри. Градската му къща бе заключена, със пуснати щори. Дотогава той бе преминал отвъд „дяволски чудат“ и бе станал „луд за връзване“. Следващата стъпка се изразява с една по-плоска, по-малко колоритна, но по-зловеща фраза: „може би, опасен“. Тази фраза често следвана от изпращане в психиатрията.

По свой начин чичо Ото стана част от пейзажа, така както бе камионът от отсрещната страна, въпреки че се съмнявам, че някой от туристите е поискал някога да го заснеме. Той беше пуснал брада, която растеше повече жълта, отколкото бяла, сякаш се бе инфектирала от никотина на неговите цигари. Беше надебелял страхотно. Гушата му увисна на сбръчкани торбички, запълнени с мръсотия. Хората често го виждаха застанал на входа на странната си къщичка, просто да седи неподвижно, да гледа пътя и отвъд него.

Да гледа камиона — своя камион.

Когато чичо Ото спря да идва в града, баща ми бе човекът, който се погрижи той да не умре от глад. Носеше продукти, плащаше ги от джоба си, защото чичо Ото никога не му даваше пари за тях — предполагам, че просто никога не се сещаше за това. Татко умря две години преди чичо Ото, чиито пари отидоха във Факултета по лесовъдство на Университета в Мейн. Разбрах, че много се зарадвали. Като имам пред вид сумата, трябва да са се зарадвали.

След като взех шофьорска книжка през 1972, често му носех продуктите за седмицата. Отначало чичо Ото ме гледаше с подозрение, но след известно време започна да се отпуща. Три години по-късно, през 1975, той ми каза за първи път, че камионът припълзява към къщата му.

По това време аз самият бях в Университета в Мейн, но си бях вкъщи за лятото и бях поел стария ангажимент да нося на чичо Ото месечните му продукти. Той седеше на масата, пушеше, наблюдаваше ме как прибирам консервите в шкафа и ме слушаше, докато бърборех. Помислих си, че може да е забравил кой съм, понякога той се държеше така… или се правеше, че ме е забравил. Веднъж ме бе накарал да изтръпна, като ми извика: „Ти ли си, Джордж?“, докато идвах по пътеката.

Точно този ден през юли 1975, той прекъсна тривиалните ми приказки, за да ми зададе един въпрос грубо и рязко: „Какво мислиш за оня камион там, Куентин?“

Тази рязкост ме сепна и аз му отвърнах съвсем честно: „Подмокрих си панталоните в кабината на този камион, когато бях на пет години — казах аз. — Мисля, че ако сега се кача, пак ще си ги подмокря.“

Чичо Ото се смя дълго и високо. Обърнах се и го загледах учудено. Не можех да си спомня да съм го чувал да се смее. Смехът премина в кашлица, от която бузите му станаха ярко червени. Тогава той ме погледна с бляскави очи.

„Приближава се, Куентин“ — каза той.

„Кое, чичо Ото?“ — попитах аз. Помислих си, че е скочил от тема на тема, както често му се случваше — може би искаше да каже, че приближава Коледа, или краят на века или завръщането на Христос.

„Този проклет камион — каза той и ме погледна втренчено, конфиденциално, по един начин, който никак не ми харесваше. — Всяка година приближава все повече и повече.“

„Така ли?“ — попитах аз с любопитство, като си помислих, че това е нова, особено неприятна идея. Погледнах към Кресуела, от другата страна на пътя, обрасъл в трева, на фона на Белите планини… и за един кратък миг той наистина изглеждаше по-близо. Премигнах и илюзията изчезна. Естествено, че камионът си беше там, където винаги е бил.

„О, да — каза той. — Всяка година приближава.“

„Виж, трябва да си вземеш очила. Аз не виждам никаква разлика, чичо Ото.“

„Разбира се, че не виждаш! — тросна се той. — Но не виждаш и как се мести малката стрелка на ръчния ти часовник, нали? Проклетото нещо се движи прекалено бавно, за да го види човек… освен ако не го наблюдаваш през цялото време. Така както аз го наблюдавам.“ — Той ми намигна, а аз потръпнах.

„Защо пък ще се движи?“ — попитах аз.

„Защото иска да ме пипне, затова — каза той. — Наумил си е, че трябва да ме пипне. Един ден ще нахлуе тук и това ще е краят. Ще ме прегази, както направи с Мак, и това ще е краят.“

Това много ме изплаши, разумният му тон ме изплаши най-много. А младите реагират на уплахата или като се правят на умни или като се опитват да се правят на повърхностни.

„Трябва да се върнеш в къщата си в града, чичо Ото. Щом това те притеснява.“ — По гласа ми нямаше да познаете, че гърбът ми бе настръхнал.

Той ме погледна… после погледна камиона от другата страна на пътя. „Не мога, Куентин — каза той. — Понякога човек трябва да стои на едно място и да дочака тя да дойде.“

„Кого да дочака, чичо Ото?“ — попитах аз, въпреки че бях сигурен, че той има пред вид камиона.

„Съдбата“ — каза той и ми намигна… но изглеждаше изплашен.

Баща ми се разболя през 1979 от бъбреци, които сякаш щяха да се оправят само дни преди да умре. Когато го посещавах в болницата през есента на тази година, ние с баща ми често си говорехме за чичо Ото. Баща ми имаше някои подозрения относно това, което се бе случило през 1955 — леки подозрения, които станаха основа на по-сериозни. Баща ми нямаше представа до каква степен се беше задълбочила манията на чичо Ото по отношение на камиона. Аз имах. Той стоеше на вратата почти по цял ден, без да откъсва поглед от него. Гледаше го като човек, взрян в часовника си, който се опитва да види как се придвижва малката стрелка.

До 1981 година чичо Ото бе изкукуригал съвсем. Един по-беден човек сигурно щеше да бъде изпратен в психиатрия преди години, но милиони в банката в малко градче, можеха да опростят много лудост, особено ако доста хора си мислят, че може да има пари за общината в завещанието на лудия. И въпреки това, доста хора бяха започнали да говорят сериозно за това, че ще е по-добре чичо Ото да бъде изпратен в психиатрия за негово добро. Тази плоска, смъртоносна фраза „може би, опасен“, бе започнала вече да замества „луд за връзване“. Той бе започнал да ходи на пътя да уринира, вместо да отива навътре в гората, където беше клозета му. Понякога, докато се облекчаваше, размахваше юмрук към камиона и много хора, минаващи в колите си по пътя, си мислеха, че чичо Ото размахва юмрук към тях.

Камионът с красивите планини зад него, бе едно нещо, а чичо Ото, пикаещ със смъкнати до коленете тиранти, бе нещо съвсем друго. Това не бе туристическа атракция.

Аз вече бях започнал да обличам по-често костюм, отколкото дънките, с които бях изкарал колежа, когато ходех да нося продуктите на чичо Ото — но продължавах да ги нося. Освен това се опитвах да го убедя да престане да си върши работата край пътя, поне през лятото, когато всеки от Мичиган, Мисури или Флорида, минаващ оттам, би могъл да го види.

Въобще не успях да го накарам да ме слуша. Той не можеше да обръща внимание на такива второстепенни неща, когато трябваше да мисли за камиона. Грижата му за камиона бе започнала да се превръща в мания. Сега той твърдеше, че камионът е минал от неговата страна на пътя, че е в двора му.

„Снощи се събудих около три и го видях, точно под прозореца, Куентин — каза той. — Видях луната да се отразява на предното стъкло, на метър и половина от леглото ми и сърцето ми почти спря. Почти спря, Куентин.“

Заведох го отвън и му показах, че камионът е на мястото, на което винаги си е бил, от другата страна на пътя, в нивата, където МакКачън бе планирал да строи. Никакъв ефект.

„Ти така го виждаш, момче — каза той с яростно пренебрежение, цигарата му трепереше в едната му ръка, очите му се въртяха. — Ти така го виждаш.“

„Чичо Ото, — казах аз, като се опитвах да пусна някое остроумие. — Това, което виждаш, това ще получиш“.

Той сякаш не беше ме чул.

„Проклетото нещо за малко щеше да ме докопа — прошепна той. Усетих как ми става студено. Той не приличаше на луд. Може би нещастен, определено ужасен, но не и луд. За миг си спомних как баща ми ме бе качил в кабината на камиона, как бях усетил миризма на масло, на кожа и…на кръв. — За малко да ме докопа“ — повтори той.

След три седмици това стана.

Аз бях този, който го намери. Беше сряда вечер и бях отишъл с две чанти продукти на задната седалка, както ходех почти всяка сряда вечер. Беше гореща, душна нощ. От време на време се чуваше далечният тътен на гръмотевица. Помня, че бях нервен, докато карах Понтиака по пътя Черния Хенри, сякаш бях сигурен, че нещо ще се случи, но се опитвах да се убедя, че това е само от промяната на налягането.

Завих зад ъгъла и точно когато се появи къщичката на чичо ми, имах странна халюцинация — за миг ми се стори, че проклетият камион наистина е в двора, голям и тежък, червен, с прогнили странични прегради. Исках да натисна спирачката, но преди кракът ми да стигне педала, примигнах и илюзията изчезна. Но знаех вече, че чичо Ото е мъртъв. Без полицейски сирени, без включени буркани върху колите, просто го знаех, така както човек знае местата на мебелите в добре позната стая.

Бързо спрях в двора и изскочих, като се отправих направо към къщата, без да вземам продуктите.

Вратата бе отворена, той никога не я заключваше. Веднъж го бях питал за това и той ми обясни, много търпеливо, както се обяснява нещо очевидно на пълен глупак, че като заключи вратата, няма да успее да удържи камиона отвън.

Той лежеше на леглото си, в лявата част на стаята — кухненският ъгъл бе отдясно. Лежеше, облечен в зелените си панталони и долната си фланела, очите му отворени и стъклени. Не вярвам да беше мъртъв повече от два часа. Нямаше мухи, нито миризма, въпреки че денят бе ужасно горещ.

„Чичо Ото“ — казах тихо, без да очаквам отговор — човек не лежи в леглото с отворени очи просто така. Ако почувствах нещо, то бе облекчение. Всичко бе свършило. „Чичо Ото? — приближих. — Чичо…“ — Спрях, забелязах за първи път колко безформена е долната част на лицето му — колко надута и изкривена. Забелязах, че очите му не просто се взираха нагоре, а гледаха разярено в орбитите. А те не гледаха към вратата или към тавана. Бяха извити към малкото прозорче над леглото му.

Снощи се събудих около три и го видях, точно под прозореца, Куентин. За малко да ме докопа.

Смачкал го като тиква, чух да казва един мъдрец от бръснарницата, докато седях и се правех, че чета списание „Лайф“ и чувствах аромата на Виталис и Билков крем.

За малко да ме докопа, Куентин.

Тук имаше някаква миризма — не на бръснарница, не на некъпан човек.

Миришеше на нещо маслено, като в гараж.

„Чичо Ото?“ — прошепнах аз и докато вървях към леглото усетих как се свивам, не само по размер, но и по възраст… ставам на двадесет, петнадесет, десет, осем, шест… и накрая пет. Видях малката си трепереща ръка да се протяга към подутото лице. Когато пръстите ми докоснаха лицето му, вдигнах поглед и прозорецът се изпълни с яркоосветеното предно стъкло на Кресуела — и въпреки, че бе само за миг, кълна се, че това не беше халюцинация. Камионът бе там, до прозореца, на не повече от метър и половина от мен.

Бях сложил ръка на едната буза на чичо Ото, палецът ми бе на другата, вероятно исках да разгледам странната подутина. Когато видях камиона, ръката ми се опита да се свие в юмрук, забравяйки, че е хванала лицето на мъртвец.

В този момент камионът изчезна от прозореца като дим или като призрак, какъвто предполагам, че беше. В тоя миг чух ужасен звук на пръскаща струя. Ръката ми се напълни с гореща течност. Погледнах надолу, усещах не само плът и влага, но и нещо твърдо и ъгловато. Наведох се и погледнах и в този момент започнах да пищя. От устата на чичо Ото течеше масло. От очите му бликаше масло — като сълзи. Масло „Диамант“ — от онова рециклираното, дето човек може да го купи в пластмасови туби по десет литра, това, което МакКачън винаги използвал за Кресуела.

Но не беше само масло, имаше още нещо, което се показваше от устата му.

Продължавах да крещя и за известно време не можех да помръдна, не можех да дръпна мазната си ръка от лицето му, не можех да извърна очи от това мазно, голямо нещо, което се показваше от устата му — нещото, което бе променило формата на лицето му.

Накрая преодолях парализата си и избягах от къщата, като продължавах да пищя. Изтичах до Понтиака си, хвърлих се вътре и отново изкрещях. Продуктите за чичо Ото паднаха от седалката. Яйцата се счупиха.

Беше направо чудо, че не се пребих първите три километра — погледнах километража и видях, че се движа почти със сто километра. Спрях и започнах да дишам дълбоко, за да мога да се успокоя. Започнах да осъзнавам че не мога да оставя чичо Ото така, както го бях намерил, това щеше да предизвика много въпроси. Трябваше да се върна.

А освен това, трябва да призная, че ме бе обзело някакво дяволско любопитство. Сега ми се ще да не беше ставало така, или поне да бях удържал. Всъщност сега ми се ще да бях оставил всичко както си беше, какво от това, че щяха да задават въпроси. Но аз се върнах. Останах известно време пред вратата — стоях там на същото място и почти в същата поза, в която бе заставал той толкова често, толкова за дълго, вгледан в камиона. Стоях там и стигнах до заключението, че камионът бе променил мястото си, макар и съвсем малко. После влязох вътре.

Първите мухи кръжаха и бръмчаха около лицето му. На бузите му се виждаха мазни отпечатъци: палец на лявата, три пръста на дясната. Нервно погледнах през прозореца, където бях видял камиона от близо, целият в светлина… тогава се приближих до леглото. Извадих носната си кърпа и изтрих отпечатъците от пръстите си. После пресегнах и отворих устата на чичо Ото.

От там изпадна автомобилна свещ „Шампион“, голяма колкото юмрук.

Взех я със себе си. Сега съжалявам, че го направих, но естествено, бях в шок. Много по-добре щеше да бъде, ако предметът не бе в кабинета ми, където мога да го гледам, да го вдигна и да го претегля в ръка, ако искам — автомобилна свещ от 1920 година, която изпадна от устата на чичо Ото.

Ако не беше тук, ако не я бях взел със себе си, когато избягах от едностайната му къщичка за втори път, може би щях да започна да се убеждавам, че всичко това — не само завоя, зад който бях видял камионът притиснат до малката къщурка като огромна червена хрътка, а всичко е било само халюцинация. Но тя е тук, отразява светлината. Истинска е. Тежи. Камионът се приближава малко всяка година, каза той и сега започвам да си мисля, че е бил прав… но чичо Ото не можеше да си представи колко близо може да дойде камионът.

Присъдата на градчето беше, че чичо Ото се е самоубил като погълнал масло, и като всяко чудо бе за три дни в Касъл Рок. Карл Дъркин, погребалният агент, който не бе от най-мълчаливите, разказваше, че когато лекарите го отворили, намерили в него не по-малко от три литра масло… и то не само в стомаха. То било проникнало в цялото му тяло. Това, което всички в града искаха да знаят, беше: какво бе направил с пластмасовата туба? Такава въобще не се намери.

Както вече казах, повечето от вас, които прочетете този спомен, няма да повярвате, че това е истина… поне, докато на вас самите не ви се случи нещо подобно. Но камионът продължава да е там на нивата… и каквото и да казвате, всичко това се случи.

Утринни доставки (Млекар № 1)

Зората бавно обливаше улица Калвър.

За всеки, който се беше събудил вкъщи, нощта продължаваше да е черна, но всъщност зората се бе промъкнала на пръсти от половин час вече. В големия клен на ъгъла на улица Калвър и Авеню Балфур, червена катеричка премигна и впи безсънния си взор в спящите къщи. Малко по надолу по улицата едно врабче се качи в птичата вана на МакКензи и започна да пръска перлени капчици. Малка мравка лъкатушеше по улицата и попадна на шоколадова трошичка в една захвърлена опаковка от някакво десертно блокче.

Нощният бриз, който бе шумолил в листата и бе надувал пердетата, сега започна да утихва. Кленът на ъгъла потръпна, зашумоля за последен път и замря в очакване на пълната увертюра, която щеше да последва този тих пролог.

Една тънка светла ивица обагри източното небе. Малките пиленца започнаха предпазливо да се разбуждат, сякаш се страхуваха сами да поздравят деня.

Катеричката се скри в дупката в стъблото на клена.

Врабчето кацна на ръба на ваничката и също замря.

Мравката също затихна до съкровището си като библиоман, който се е замислил над рядка книга.

Улица Калвър тихо затрептя на огрения от слънцето край на планетата — движещият се ръб, който астрономите наричат терминатор.

Нейде в тишината се надигна звук, дискретно се усили и в един момент на човек можеше да му се стори, че през цялото време е бил там, скрит под по-силните шумове на нощта, които постепенно бяха затихнали. Той се усили, стана по-ясен, и се превърна в скромно приглушения мотор на камиончето за мляко.

То зави от Балфур и излезе на Калвър. Беше хубав камион, бежов, с червени надписи от двете страни. Катеричката изскочи от сбръчканата уста на дупчицата си като език, погледна камиона и след това забеляза нещо, което й приличаше на храна. Спусна се надолу по ствола на първото след него. Врабчето хвръкна. Мравката взе толкова шоколад, колкото можеше да носи и тръгна към мравуняка си.

Птичките започнаха да пеят по-силно.

На следващата улица залая куче.

Надписите от двете страни на камиона гласяха:

МЛЕКАРНИЦАТА НА КРАМЕР.

Имаше нарисувана бутилка мляко, а под нея:

УТРИННИТЕ ДОСТАВКИ

СА НАШАТА СПЕЦИАЛНОСТ!

Млекарят носеше сиво-синя униформа и висока шапка. На джобчето му бе изписано със златен конец името: СПАЙК. Той си подсвиркваше заедно с приятното подрънкване на бутилките в леда зад гърба му.

Спря камиона до бордюра пред къщата на МакКензи, взе кошницата с бутилките мляко, които бяха на пода до краката му и изскочи на тротоара. Спря за миг, за да вдъхне аромата на въздуха, свеж, нов и безкрайно тайнствен, и след това с твърда стъпка се отправи по пътеката към вратата.

Малко квадратче бяла хартия бе закрепено за пощенската кутия с магнит, който приличаше на домат. Спайк прочете написаното като го гледаше отблизо, четеше бавно, както човек би чел послание, което е намерил запечатано в стара бутилка покрита със сол.

1 л мляко

1 кофичка сметана

1 портокалов сладолед

Благодаря

Нела М.

Млекарят Спайк погледна замислено кошницата си, постави я на земята, извади от нея млякото и сметаната. Пак разгледа бележката, вдигна доматовидния магнит, за да се убеди, че не е пропуснал нито точка, нито запетайка, нито тиренце, които биха могли да променят значението на нещата, кимна, остави магнита на мястото му, вдигна кошницата и се върна в камиона.

Задната част на камиона бе влажна, мрачна и хладна. Във въздуха имаше прокиснал, червив дъх. Той трудно се сливаше с миризмата на млечни продукти. Портокаловият сок бе отзад. Той издърпа една кутия от леда, пак кимна и се върна по пътеката. Остави сока до млякото и сметаната и се върна в камиона си.

Недалече от тук, изсвири сирената в перачницата, където работеше Роки. Помисли си как Роки пуска големите машини в изпаренията и жегата и се усмихна. Може би щеше да се види с Роки по-късно. Може би довечера… когато свърши с доставките.

Спайк запали камиона и продължи. Един транзистор с ремък от изкуствена кожа висеше на една изцапана с кръв касапска кука, извита на тавана в кабината. Той го включи и тиха музика се противопостави на шума на мотора, докато отминаваха край къщата на МакКарти.

Бележката на госпожа МакКарти си беше на обичайното място, пъхната в процепа за вестници. Беше максимално кратка:

Шоколадово

Спайк извади химикалката си, надраска през нея Поръчката изпълнена и я пусна през процепа за вестници. След това се върна в камиона. Шоколадовото мляко бе подредено в дъното на хладилния камион, близо до страничните врати, защото много се продаваше през юни. Той погледна към хладилниците, после пресегна и взе една от празните картонени кутии за шоколадово мляко, които държеше в отдалечения ъгъл. Кутиите естествено бяха кафяви, един весел малчуган подскачаше над надписа, който информираше консуматора, че това е МЛЕЧНА НАПИТКА „КРАМЕР“ ЗДРАВОСЛОВНА И ВКУСНА СЕРВИРА СЕ ГОРЕЩА ИЛИ СТУДЕНА ДЕЦАТА УМИРАТ ЗА НЕЯ!

Той остави празната кутия върху млякото. После изтърси леда, докато се показа бурканът от майонеза. Грабна я и погледна вътре. Тарантулата се движеше, но много мудно. Студът я бе упоил. Спайк отвори капака на буркана и го обърна над отворената кутия. Тарантулата направи отчаян опит да изпълзи обратно по гладките стени на буркана, но въобще не успя. Тя падна в празната картонена кутия от мляко и тлъсто изпляска. Млекарят внимателно затвори кутията, постави я в кошницата си с прегръдките за бутилки и забърза по пътеката към къщата на семейство МакКарти. Паяците му бяха любимци. Те бяха най-силната му страна. Ден, в който доставяше паяк, бе най-щастливият ден в живота на Спайк.

Той пътуваше надолу по улица „Калвър“, а симфонията на зората продължаваше. Перлената ивица на изток бе заменена от задълбочаващо се розово, отначало едва доловимо, после постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко, докато стана огнено червено, което почти веднага започна да избледнява до лятно синьо. Първите слънчеви лъчи, красиви като детска рисунка, щяха да се появят всеки миг.

Пред къщата на Уебър Спайк остави кутия със сметана, напълнена с киселинен гел. За семейство Дженър остави пет литра мляко. Растат момчетата. Никога не беше ги виждал, но зад къщата имаше колибка в дървото, а понякога бе виждал велосипеди и топки, оставени в двора. За Колинсови два литра мляко и кофичка кисело мляко. За госпожица Ордуей кутия млечен шейк с яйце, подправен с беладона.

Някъде надолу по улицата се блъсна врата. Господин Уебър, който трябваше да ходи чак до центъра на града, отвори вратата на гаража и влезе, полюлявайки куфарчето си. Млекарят изчака, за да чуе как жужи Саабът, когато го палят, чу звука и се усмихна. Разнообразието е подправката на живота, казваше майката на Спайк — мир на праха й! — но ние сме ирландци, а ирландците обичат питието си без примеси. Бъди последователен във всичко, което правиш, Спайк, и ще си щастлив. И така беше наистина, той го установи, пътувайки по пътищата на живота в своя бежов камион за мляко.

Сега бяха останали само три къщи.

Пред къщата на Кинкейд намери бележка, на която пишеше: „За днес нищо, благодаря“ и остави затворена млечна бутилка, която изглеждаше празна, но съдържаше смъртоносен цианидов газ. На семейство Уокър остави два литра мляко и половинка сметана за сладкиши.

Докато стигне до семейство Мъртън в края на улица през дърветата бяха грейнали слънчеви лъчи и бяха облели нарисуваните квадратчета за игра на дама, пред двора на Мъртън.

Спайк се наведе, взе нещо, което приличаше на отлично камъче за игра на дама и го хвърли върху нарисуваните клетки. Камъчето падна върху черта. Той поклати глава ухили се, и после продължи по пътеката, като си свирукаше.

Лекият бриз довя до него миризмата на индустриален сапун и го накара да си спомни за Роки. През цялото време беше сигурен, че ще се види с Роки. Довечера.

Тук бележката бе забодена за пощенската кутия на Мъртънови:

Отказ

Спайк отвори вратата и влезе вътре. Къщата бе студена като крипта, без мебели. Празна, оголена до стените. Дори кухненската печка я нямаше, на мястото й имаше по-ярко петно линолеум.

В дневната бяха смъкнати тапетите, до последното парченце. Нямаше го глобусът на крушката върху тавана. Крушката бе изгоряла и почерняла. На една от стените, имаше огромно петно засъхваща кръв. Приличаше на мастилено петно от тест на психиатър. В центъра на петното имаше вдлъбнатина в мазилката. В тази вдлъбнатина имаше кичур сплъстена коса и няколко парченца кост.

Млекарят кимна, върна се навън и остана за малко на верандата. Денят щеше да е хубав. Небето вече беше по-синьо от детско око, осеяно с нежни малки облачета… от тези, дето бейзболните играчи ги наричат „ангелчета“.

Той взе бележката от пощенската кутия и я сви на топка. Сложи я в левия преден джоб на панталона си.

Върна се в камиона, ритна камъка за дама в канавката. Камионът за мляко изтрополи зад ъгъла и изчезна.

Денят стана по-светъл.

Едно дете изскочи от къщи, усмихна се на небето и внесе млякото.

Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

Роки и Лео и двамата пияни като последните прасета на земята, караха бавно по улица „Калвър“ и после по авеню Балфур, към колелото. Бяха се разположили в Крайслера на Роки, модел 1957 година. Между тях, закрепена с пиянска загриженост върху лоста за скоростите, имаше кашон бира „Айрън Сити“. Това бе вторият им кашон за вечерта — всъщност вечерта бе започнала в четири след обяд, по това време свършваше работният ден в пералнята.

— Да му пикая на фасона! — каза Роки и спря на мигащата червена светлина на светофара при кръстовището на Балфур Авеню и път 99. Не погледна дали не идва нещо отляво и отдясно, а погледна крадешком назад. Полупразна кутия бира „Айрън Сити“ се крепеше между краката му. Той изви волана и навлезе по път 99. Скоростната кутия изскърца, когато тръгнаха направо на втора. Крайслерът бе изгубил първата си скорост преди два месеца.

— Ще му пикая на фасона — каза Лео угоднически.

— Колко е часът?

Лео повдигна часовника си толкова, че той почти се докосна до запалената му цигара и започна лудо да опъва от цигарата, докато успя да различи цифрите.

— Почти осем.

— Да му пикая на фасона! — Минаха край една табела, на която пишеше ПИТСБУРГ 44.

Никой няма да се съгласи да проверява това Детройтско количество — каза Лео. — Или поне никой, ако е с всичкия си.

Роки включи на трета. Скоростната кутия изстена силно и Крайслерът получи нещо, което вероятно бе автомобилният вариант на епилептичен припадък. Спазъмът премина и километражът запълзя нагоре към петдесет. Започна да се колебае някъде там.

Когато стигнаха до кръстовището на Магистрала 99 и пътя Девън Стрийм (река Девън Стрийм очертаваше границата между градовете Кресънт и Девън в продължение на десет километра), Роки изведнъж сви по пътя Девьн Стрийм, сякаш току-що му бе хрумнало — въпреки, че дори тогава сигурно някакъв спомен за Коравия Чорап е започнал да се разбужда някъде дълбоко в подсъзнанието на Роки.

Те с Лео бяха карали повече или по-малко наслуки, откакто бе свършил работният ден. Беше последният ден на юни и срокът на лепенката за технически преглед на Крайслера щеше да изтече точно в 12:01 след полунощ! Точно след четири часа. След по-малко от четири часа. Роки реши, че тази възможност е прекалено ужасна, за да разсъждава върху нея, а на Лео не му пукаше. Колата не беше негова. Освен това той бе изпил достатъчно количество от „Айрън Сити“ и бе достигнал състояние на дълбока церебрална парализа. Девънският път се виеше през единствената гориста местност в околността. Големи групи брястове и дъбове се бяха скупчили от двете страни на пътя, зелени и живи и пълни с движещи се сенки, в нощта, която бе започнала да се спуска над югозападна Пенсилвания. Тази област всъщност бе известна като Девънската гора. Тя бе получила самостоятелно название, след като бе станала известна със зверското убийство на младо момиче и неговия приятел през 1968. Двойката паркирала тук и телата им били намерени в колата на момчето — Мъркюри 1959. Имала истински кожени седалки и голям хромиран орнамент на гюрука. Части от пътниците били намерени на задната седалка. Освен това и на предната седалка, в багажника и в жабката. Убиецът така и не беше намерен.

— Дано таратайката да не откаже някъде тук — каза Роки. — До най-близкия град има сто и двадесет километра.

— Дрън-дрънци — тази интересна дума бе минала напоследък сред четиридесетте най-употребявани думи в речника на Лео. — Ей там има град.

Роки въздъхна и отпи от бирата си. Светлините всъщност не бяха на град, но хлапето не беше далече от истината. Това бе новият търговски център. Тези мощни неонови светлини наистина блестяха страхотно. Докато гледаше в тази посока, Роки насочи колата към лявата част на пътя, изви назад, за малко да влезе в дясната канавка и накрая пак се върна на платното.

— Оооп — каза той. Лео се оригна и се закиска.

Работеха заедно в пералнята „Ню Адамс“ от септември, когато Лео бе нает като помощник на Роки в перачницата. Лео бе младеж с физиономия на гризач, който имаше вид на човек с подсигурено бъдеще в затвора. Той твърдеше, че пестял по двадесет долара на седмица от заплатата си, за да си купи на старо мотоциклет „Кавасаки“. Казваше, че с този мотоциклет ще отиде на запад, когато времето се застуди. Лео имаше общо дванадесет работни места зад гърба си, откакто пътищата им с академичния свят се бяха разделили, при минималната възраст шестнадесет години. На него му харесваше в перачницата. Роки го учеше на различните цикли на пране и Лео вярваше, че научава занаят, който би могъл да му бъде полезен, когато стигне Флагстаф.

Роки, старши работник, бе в „Ню Адамс“ от четиринадесет години. Ръцете му, призрачни и избелени, го доказваха. Беше изкарал четири месеца в затвора, за незаконно притежаване на оръжие през 1970. Жена му, тогава в напреднала бременност с третото им дете, заяви: 1) че то не е негово, на Роки, дете, а на млекаря; 2) че иска развод на основание на психологически тормоз.

Две неща в тази ситуация бяха предизвикали Роки да носи нерегистрирано оръжие: 1) бяха му сложили рога; и 2) беше му сложил рога един нищо и никакъв млекар, дългокосо създание с рибешки очи на име Спайк Милигън. Работеше за Млечни продукти „Крамър“.

Млекарят, за Бога! Млекарят, как да не умре човек? Как да не падне на място и да не умре? Дори за Роки, който в четенето си не бе отишъл много по-далече от изчитане на надписите на дъвките, които непрекъснато дъвчеше, докато беше на работа, в това, което се случи имаше класически нотки.

В резултат от това, той информира, съответно жена си за две неща; 1) никакъв развод; и 2) той възнамерява да отвори хубавичка дупка в Спайк Милигън, за да влезе повече светлина. Беше си купил пистолет калибър 32 някъде преди десет години, с който от време на време стреляше по бутилки, консервни кутии и малки кучета. Той излезе от къщата си на Оук Стрийт сутринта и се насочи към Млекопреработвателната фабрика, като се надяваше да пипне Спайк, след като той си е разнесъл поръчките.

Роки спря в кръчмата „На четири ъгъла“, за да си пийне някоя и друга бира — шест, осем, може би двадесет. Трудно му беше да си спомни. Докато пиеше, жена му извика ченгетата. Те го чакаха на ъгъла на Оук и Балфур. Претърсиха го и едно от ченгетата измъкна пистолета от колана му.

— Мисля, че за малко ще идеш на топло, приятелче — му каза ченгето, което намери пистолета. Той прекара следващите четири месеца в пране на чаршафи и калъфки за щата Пенсилвания. През това време жена му получи развод в Невада и когато той излезе от затвора, тя вече живееше със Спайк Милигън на улица „Дейкин“ в един апартамент, пред който в двора се разхождаше розово фламинго. В добавка към двете им по-големи деца (Роки продължаваше да ги смята повече или по-малко за свои), сега двойката се бе сдобила с бебе, което имаше съвсем същите рибешки очи като баща си. Освен това те се бяха сдобили и с петнадесет долара седмична издръжка.

— Роки, започва да ми става лошо — каза Лео. — Не можем ли да спрем и да пийнем?

— Трябва да се сдобия със стикер за колата — каза Роки. — Един мъж нищо не струва, ако не е на колела.

— Няма нормален човек, който би инспектирал това нещо — казах ти вече. То въобще няма мигачи.

— Те започват да работят, когато натисна едновременно спирачката, а всеки, който не натисне спирачката, когато прави завой, рискува да се преобърне.

— Прозорецът от тази страна е пукнат.

— Ще го сваля.

— Ами ако инспекторът те накара да го вдигнеш, за да го провери?

— Като стигна до това, тогава ще му мисля — каза Роки хладно. Той метна кутията си с бира навън и си взе нова. Отвори я. Бирата бликна.

— Хубаво щеше да е, ако имах жена — каза Лео загледан в тъмнината.

— Ако имаш жена, никога няма да тръгнеш на запад. Жените са за това, да не пускат мъжете на запад. Това е тяхната мисия. Нали ми викаше, че искаш да ходиш на запад?

— Да и наистина тръгвам.

— Никога няма да идеш — каза Роки. — Скоро ще си хванеш жена. После ще се издуе. Издръжка. Нали разбираш. Жените винаги довеждат нещата до издръжка. С колите е по-добре. Дръж колите.

— Доста е трудно да опънеш кола.

— Зор ще видиш — каза Роки и се закиска. Гората бе започнала да отстъпва на нови постройки. Отляво заблещукаха светлинки и Роки рязко натисна спирачката. Едновременно с това се включиха и мигачите, самоделна електрическа инсталация. Лео политна напред и разля бира на седалката.

— Какво? Какво?

— Виж — каза Роки. — Мисля, че го познавам този тип.

От лявата страна на пътя имаше един подобен на тумор, полуразрушен автосервиз и бензиностанция „Цитго“. На надписа отпред се четеше:

БЕНЗИН И СЕРВИЗ ПРИ БОБ

БОБ ДРИСКОЛ. СОБСТВ.

НАШАТА СПЕЦИАЛНОСТ — РЕГУЛИРАНЕ НА ПРЕДНИЦИТЕ

Най-долу пишеше:

ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕГЛЕДИ — 72$

— Няма нормален човек, който…

— Това е Боби Дрискол! — извика Роки. — Ние с Боби Дрискол бяхме съученици! Голям удар! Бас държа!

Той спря на подскоци, фаровете осветиха отворените врати на сервиза. Натисна съединителя и се отправи към него. Един мъж с увиснали рамене в зелен гащеризон изскочи и започна лудо да размахва ръце, за да ги спре.

— Това е Боб! — извика Роки екзалтирано. — Хейййй, Корав Чорап!

Полетяха към страничната стена на гаража. Крайслерът получи нов пристъп, този път по-сериозен. От увисналия ауспух излезе малко жълто пламъче, последвано от облак син дим. Колата спря. Лео пак политна напред и разля още бира. Роки се опита пак да запали мотора.

Боб Дрискол дотича, от устата му се сипеха ругатни на цветисти потоци. Той размахваше ръце:

— …мислиш, че правиш… проклет кучи син…

— Боби! — ревна Роки, с радост, близка до оргазъм. — Хей, Корав Чорап! Внимавай какви ги говориш, хей!

Боб надникна през прозореца на Роки. Лицето му бе уморено и изкривено, а по-голямата част от него бе скрита в сянката на козирката му.

— Кой ме нарече Корав Чорап?

— Аз! — направо изпищя Роки. — Аз, стар мошенико! Старият ти приятел!

— Кой по дяволите…

— Джони Рокуел! Да не би да си ослепял така както си оглупял?

Предпазливо:

— Роки?

— Да, копеле!

— Боже господи! — Мудно удоволствие, сякаш против волята му, се разля по лицето на Боб. — Не съм те виждал от… ами… мача в Катамаунт, във всеки случай…

— Шшшшт! Не беше ли страхотно! — Роки се плясна по бедрото и от кутията плисна бира „Айрън Сити“. Лео се оригна.

— Страхотно беше. За първи път печелехме в нашата група. За малко да спечелим шампионата. Роки, обаче ти ще ми сринеш сервиза. Ти…

— Ето го, същият стар Корав Чорап! Старото приятелче. Не си мръднал. — С малко закъснение Роки надникна под козирката на бейзболната шапка, с надеждата, че е така както беше казал. Изглеждаше обаче, че Коравият Чорап бе оплешивял напълно или частично. — Боже! Направо е велико да попадна на теб просто така! Ти ожени ли се накрая за Марси Дрю?

— Да, още през 1970. А ти къде си бил?

— Най-вероятно в затвора. Слушай, приятелче, може ли да ми прегледаш машинката?

Отново предпазливо:

— Твоята кола?

Роки се закиска.

— Не, задника ми! Разбира се, че колата ми! Мойш ли?

Боб отвори уста да каже не.

— Това е един мой приятел. Лео Едуърдс. Лео, запознай се с най-големия баскетболист от нашето училище, който не си смени чорапите в продължение на четири години.

— Приятно мий — каза Лео, държейки се точно така, както го беше учила майка му, в един от редките случаи, когато е била трезва.

Роки се изкиска.

— Искаш ли биричка, Коравчо?

Боб отвори уста да каже не.

— На, опъни една кутийка — каза Роки. Отвори кутията. Бирата, подлудена от главоломното нахлуване в гаража на Дрискол, преля от кутията и се стече надолу по китката на Роки. Роки бутна бирата в ръката на Боб. Боб бързо отпи, за да не му се залее ръката.

— Роки, затваряме в…

— Минутка, минутка, чакай малко да дам заден. Имам нещо шантаво предвид.

Роки дръпна лоста на скоростите назад, включи на задна скорост, натисна съединителя и вкара Крайслера на подскоци вътре в гаража. След миг изскочи отвън и започна да друса свободната ръка на Боб като политик. Боб изглеждаше съвсем замаян. Лео седна в колата и си отвори нова бира. Освен това пърдеше. Многото бира винаги го караше да пърди.

— Хей! — каза Роки и като залиташе заобиколи купчина ръждиви тасове. — Помниш ли Диана Ракълхауз?

— Естествено — каза Боб. На устните му се появи неволна усмивка. — Не беше ли оная с… — Той сви ръцете си в шепи пред гърдите.

Роки нададе вой.

— Точно тя! Бързо щракаш бе, готин!

— Май се премести в…

— Образи — каза Роки. — Като не могат да се задържат на едно място, се местят нагоре-надолу. Хайде да а лепнеш едно стикерче на каруцата, а?

— Да, ама жена ми каза, че ще ме чака за вечеря и ние затваряме…

— Боже, направи ми една услуга. Много ще ти благодаря. Мога да пусна някое персонално пране специално за жена ти. Това ми е професията. Пера. В Ню Адъмс.

— А аз се уча да пера — каза Лео и пак пръдна.

— Едно фино пране, или ’квото искаш. ’Кво ши кажиш, Боби?

— Е, може да й хвърля един поглед.

— Разбира се — каза Роки, потупа Боб по гърба и смигна на Лео. — Старият Корав Чорап! Готин тип!

— Да — каза Боб с въздишка. Той отпи от бирата си, изцапаните му с масло ръце скриваха образа, нарисуван на кутията с бира. — Направо си смлял бронята, Роки.

— Трябва да й дам малко лустро. Проклетата кола има нужда от лустро. Обаче иначе е страхотна машина. Не знам дали ме разбираш.

— Да, мисля, че…

— Хей, трябва да те запозная с момчето, с което работя! Лео, запознай се с най-големия баскетболист от нашето училище, който…

— Ти вече ни запозна — каза Боб с мека, отчаяна усмивка.

— Приятно мий — каза Лео. Той затършува за нова бира. Сребърни линии като железопътни релси, проблясващи на обедно слънце в горещ ден, бяха започнали да се кръстосват пред очите му.

— …не си смени…

— Ще ми покажеш ли фаровете си, Роки?

— Няма проблеми. Страхотни фарове. Халогенни или нитрогенни или някакви там генни. Висока класа. Я ги запали, Лео.

Лео включи чистачките.

— Много добре — каза Боб търпеливо. Отпи голяма глътка бира. — Какво ще кажеш сега за фаровете?

Лео включи фаровете.

— Дълги?

Лео започна да опипва с левия си крак пода. Беше почти сигурен, че копчето е някъде там и най-накрая го улучи. Дългите светлини очертаха ярко Роки и Боб, като наредени за полицейско припознаване.

— Мамка им на нитрогенните фарове, нали ти казах, Боби? — извика Роки и после се закиска. — Дяволите да те вземат, Боби! Толкова ми е гот да те видя — по-гот даже, отколкото ако бях получил чек по пощата!

— А мигачите? — попита Боб.

Лео се усмихна неясно и нищо не направи.

— Нека по-добре аз — каза Роки. Той здравата си трясна главата, докато сядаше зад волана. — Май момчето не е много добре. — Той натисна спирачката и едновременно с това включи мигача.

— Добре — каза Боб — но работи ли без спирачката?

— Пише ли някъде в правилника, че трябва да работи без спирачка? — лукаво попита Роки.

Боб въздъхна. Жена му го чакаше за вечеря. Жена му имаше големи провиснали гърди и руса коса, с черни корени. Много си падаше по поничките и ги ядеше с дузини. Когато дойдеше в петък в гаража да вземе пари за бинго, косата й беше навита на големи зелени ролки, покрити с шифонена забрадка. От това главата й заприличваше на футуристично късовълново радио. Веднъж, той се бе събудил в три часа сутринта и бе погледнал отпуснатото й тебеширено лице в гробищната светлина на уличната лампа, която проникваше през прозореца. Беше си помислил колко лесно може да бъде — да скочи върху нея, да си забие коляното в корема й, така че да й извади въздуха и да не може да вика, да впие ръце около шията й, после да я сложи, във ваната, да я нареже на парчета и да я изпрати по пощата — където и да е до Робърт Дрискол, до поискване. Където и да е. Лима, Индиана. Северния полюс. Ню Хемпшър. Интъркорз, Пенсилвания. Какъл, Айова. Където и да е. Можеше да стане. Господ знаеше, че и друг път е било правено в миналото.

— Не — каза той на Роки. — Струва ми се, че никъде в правилника не пише, че трябва да работят самостоятелно. Съвсем ясно. С толкова много думи. — Той вдигна кутията и остатъкът от съдържанието й забълбука надолу в гърлото му. Веднага усети как бирата се вдига към мозъка му.

— Хей, Коравият Чорап си пресуши биричката! — каза Роки. — Я подай едничка, Лео.

— Не, Роки, аз наистина…

Лео, който не виждаше вече много добре, най-накрая напипа една бира.

— Искаш ли една да опънеш смукача? — попита той и подаде кутията на Роки. Роки я подаде на Боб, чийто протести заглъхнаха, още щом усети студената реалност на бирата в ръката си. Отвори я. Лео пръдна назидателно, за да сложи точка на транзакцията.

За известно време всички бяха надигнали кутиите, с ликовете на различни футболисти по тях.

— Клаксонът работи ли? — попита Боб накрая, като извинително наруши тишината.

— Разбира се. — Роки удари един лакът на вътрешния кръг на волана. Той издаде немощно писукане. — Малко е паднал акумулаторът.

Пак пиха мълчаливо.

— Този проклет плъх бе голям колкото кокер шпаньол! — възкликна Лео.

— Много носи това момче — обясни Лео. Боб размисли по въпроса.

— Ъхъ — каза той.

На Роки това му се стори толкова смешно, че той прихна с пълна с бира уста. Част от нея се стече през носа му и това разсмя Боб. На Роки му стана много хубаво, че Боб се е засмял, защото, когато дойдоха, той приличаше на печален чувал.

Пийнаха още малко в пълно мълчание.

— Даяна Ракълхаус — каза Боб замислено.

Роки се закикоти.

Боб се закиска и изпъна ръце пред гърдите си.

Роки се засмя и изпъна своите още по-далече напред.

Боб каза:

— Помниш ли онази снимка на Урсула Андерс, която Тинкър Джонсън залепи на таблото на баба Фриймантъл?

Роки нададе вой.

— …и той точно й натискаше големия балкон…

— …и тя за малко не получи инфаркт…

— Вие двамата му дръпнахте голям смях — каза Лео навъсено и пръдна. Боб премигна към него.

— Ъ?

— Смейте се — каза Лео. — Казах, че голям смях му дръпнахте. Смейте се, никой от вас няма дупка в гърба.

— Не го слушай — каза Роки (леко напрегнат). — Налял се е до козирката.

— Ти да нямаш дупка в гърба? — попита Боб Лео.

— Перачницата — каза Лео, усмихнат. — Там има огромни перални, нали разбираш? Ние им викаме колела. Перачни колела. Аз ги зареждам, изпразвам ги, после пак ги зареждам. Слагам вътре мръсните глупости, после вадя чистите глупости. С това се занимавам и го правя първокласно. — Той погледна към Боб с доверчивостта на луд. — Обаче от това получих дупка в гърба.

— Така ли? — Боб гледаше Лео прехласнат. Роки се раздвижи неловко.

— Има дупка на покрива — каза Лео. — Точно над третото колело. Кръгли са, нали разбираш, затова им казваме колела. Когато завали, водата капе отгоре. Кап, кап, кап. Всяка капка пада право върху мен — цап — в гърба. Сега там имам дупка. Ей толкова. — Той сви ръката си в шепа. — Искаш ли да видиш?

— Той не ще да гледа такива деформации! — викна Роки. — Ние тук си говорим за старите времена, пък и освен това ти нямаш никаква дупка в гърба!

— Искам да видя — каза Боб.

— Кръгли са и затова й викаме перачница — каза Лео. Роки се усмихна и потупа Лео по рамото.

— Стига с тия приказки, иначе може да си ходиш пеш, приятелче. Сега защо не подадеш някоя биричка с лика на моя адаш, ако има още?

Лео погледна в кашончето бира и след малко подаде бира със снимката на Роки Блайър

— Е, това вече е друга работа! — каза Роки, отново развеселен.

Един час по-късно кашонът беше празен и Роки изпрати Лео в Супера на Полин, за да купи още. До този момент очите на Лео бяха червени като на пор и ризата му се бе измъкнала от панталоните. Той се опитваше с късогледа концентрация да извади цигарите си. Боб беше в тоалетната, уринираше и пееше училищни песни.

— Не ми се върви до там — измърмори Лео.

— Да, ама си прекалено пиян, за да идеш с колата.

Лео направи едно пиянско кръгче, като продължаваше да се опитва да си измъкне кутията цигари от навити ръкав на ризата си.

— Тъмно като в рог. И студено.

— Ти искаш ли да получим стикер на колата или не? — просъска му Роки. Той бе започнал да вижда странни работи в ъглите на полезрението си. Най-натрапчив беше един огромен бръмбар, увит в копринена паяжина в най-отдалечения ъгъл.

Лео го погледна с алените си очи.

— Не е моя колата — каза той с лъжлива хитрост.

— И няма да се качиш в нея повече, ако не идеш да донесеш бира — каза Роки. Той погледна леко изплашено към мъртвата буболечка в ъгъла. — Опитай, ако искаш да видиш дали се шегувам.

— Добре, де — изскимтя Лео. — Няма какво да се вкисваш.

На отиване той залитна и излезе от пътя два пъти, а на връщане — веднъж. Когато най-накрая пак се върна на топло и светло в гаража, и двамата пееха училищни песни. Боб бе успял криво-ляво да качи Крайслера върху канала

— Имаш дупки в допълнителната тръба — каза той.

— Нямам допълнителни тръби — каза Роки. На двамата това им се стори толкова смешно, че захвърчаха плюнки.

— Бирата! — обяви Лео, остави кашона на земята, седна на ръба на едно колело и се унесе в дрямка. По пътя бе изгълтал три, за да намали тежестта на товара.

Роки подаде на Боб бира и взе една и за себе си.

— Състезаваш ли се? Както преди?

— Разбира се — каза Боб. Усмихна се сковано. Във въображението си се видя седнал в ниската, аеродинамична състезателна кола от Формула 1, с една ръка важно върху волана в очакване да падне флага, а другата върху талисмана си — орнамент от Мъркюри ’59. Той беше забравил за тръбата на Роки, за гърдестата си жена, с транзисторните й ролки за коса.

Те отвориха бирите си и ги изпиха на един дъх. Беше страхотна жега. И двамата пуснаха кутиите си на напукания бетон и едновременно вдигнаха по един среден пръст. Оригнаха се така, че ехото прокънтя като залп.

— Съвсем като в старите времена — каза Боб с печален вид. — Нищо не е както в старите времена, Роки.

— Зная — съгласи се Роки. Той отчаяно се опитваше да измисли една голяма, светла мисъл и накрая я намери. — Остаряваме всеки ден, Коравчо.

Боб въздъхна и пак се оригна. Лео изпърдя в ъгъла и започна да тананика „Слез от моя облак“.

— Ще опиташ ли пак? — попита Роки и подаде на Боб ще една бира.

— И аз — каза Боб, — и аз, Роки, приятелю.

Кашонът, който Лео бе донесъл свърши до полунощ и новият стикер за минат технически преглед беше залепен вляво на предното стъкло под доста странен ъгъл. Роки сам е попълнил данните, като внимаваше много да препише правилно цифрите от разкъсания и мазен регистрационен талон, който бе намерил най-накрая в жабката. Трябваше много да внимава, защото виждаше тройно. Боб седеше на земята със скръстени крака, като учител по йога, пред него имаше полупразна кутия Айрън Сити. Гледаше втренчено в нищото.

— Спаси ме, Боб — каза Роки. Той ритна Лео в ребрата, за да го разбуди. Лео измърмори нещо и хлъцна. Клепачите му потрепнаха, затвориха се и после се отвориха широко, когато Роки му заби един крак.

— Пристигнахме ли, Роки? Ние…

— Всичко е наред, Боби — извика Роки весело. Той заби пръсти под мишниците на Лео и го повдигна. Лео се изправи с крясък. Роки го дотътри до Крайслера и го тикна на седалката. — Някой път пак ще се отбием да постегнем.

— Какво време беше — каза Боб. Очите му бяха плувнали. — Знаеш ли, че от тогава насам всичко върви от зле към по-зле?

— Знам — каза Роки. — Всичко се оплеска. — Но недей да…

— Жена ми не е спала с мен от година и половина каза Боб, но думите му бяха заглушени от задавения двигател на Роки. Боб се изправи, изпрати с поглед Крайслера и вдигна едно малко трупче от лявата част н вратата.

Лео висеше на прозореца и се хилеше като светец-идиот.

— Ела някой път в перачницата, готин. Ще ти покажа дупката в гърба ми. Ще ти покажа колелата! Ще ти покажа… — изведнъж ръката на Роки се стрелна като кука във водевил и го дръпна обратно в тъмното.

— Чао, приятел! — ревна Роки.

Крайслерът се спусна в пиянски слалом край трите бензиноколонки и потъна в нощта. Боб гледа, докато габаритите станаха мънички като светулки и после бавно се върна в гаража. Върху натрупания му тезгях имаше хромиран орнамент от някаква стара кола. Той започна да си играе с него и скоро зарони сълзи за старите времена. По-късно, някъде към три часа сутринта, той удуши жена си и после запали къщата, за да прилича на нещастен случай.

— Боже — каза Роки на Лео, докато белият автосервиз се свиваше до светла точица зад тях. — Какво ще кажеш, а? Старият Коравчо. — Роки бе достигнал до такава степен на пиянство, когато всяка негова частица вече бе угаснала, с изключение на едно мъничко тлеещо въгленче трезвост, някъде в центъра на съзнанието му.

Лео не отговори. В бледата зелена светлина той приличаше на съсела от Алиса в страната на чудесата.

— Направо го бомбардирахме — продължи Роки.

Известно време той кара в лявата част на пътя и после Крайслерът се върна обратно.

— Има едно хубаво нещо — може би той няма да си спомня какво си му казал. Друг път вече ще е друго. Колко пъти да ти казвам? Избий си от главата тази идея за дупката в гърба ти.

— Ти знаеш, че имам дупка в гърба.

— Е, и какво?

— Моя си е дупката, това е. Ще си говоря за моята дупка, когато…

Изведнъж той се огледа.

— Един камион зад нас. Ей сега изскочи от страничния път. Без светлини.

Роки погледна в огледалото за обратно виждане. Да, камионът беше там, ясно се виждаха очертанията му. Камион за разнасяне на мляко. Нямаше нужда да чете МЛЕЧНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ КРАМЪР написано встрани, за да разбере на кого е.

— Това е Спайк — каза Роки, уплашен. — Това е Спайк Мълигън! Боже, аз пък си мислех, че той прави само утринни доставки!

— Кой?

Роки не отговори. По долната част на лицето му се разля пиянска усмивка. Тя не стигна до очите му, които в момента бяха огромни и червени като спиртни лампи.

Изведнъж той даде газ до ламарината, Крайслерът изригна син дим и неохотно вдигна деветдесет.

— Хей! Прекалено си пиян, че да караш толкова бързо! Ти си… — Лео замлъкна неясно, сякаш забрави какво е тръгнал да казва. Къщите и дърветата летяха край тях, неясни размазани петна в гробовния час дванадесет и петнадесет. Те профучаха край един знак „Стоп“, после прелетяха над някаква неравност в пътя. Когато паднаха обратно на асфалта, провисналият край на ауспуха се удари в настилката и изскочи искра. Отзад затракаха бирени кутии. Лицата на футболистите по кутиите се затъркаляха напред-назад, ту на светло, ту на тъмно.

— Направих си майтап — каза Лео диво. — Няма никакъв камион!

— Той е и е убиец! — изкрещя Роки. — Видях му буболечката, докато бяхме в гаража! Дяволите да го вземат!

Колата забуча нагоре по Южния Хълм в платното за насрещно движение. Един фургон, който идваше насреща се плъзна лудо встрани по банкета и после в канавката. Лео погледна назад. Пътят бе пуст.

— Роки…

— Хайде, хвани ме, Спайк! — крещеше Роки. — Само ела да ме хванеш!

Крайслерът бе вдигнал сто и двадесет, скорост, каквато Роки не би повярвал, че е в състояние да вдигне, ако беше трезвен, разбира се. Стигнаха до отбивката, която излиза на Джонсъновия път, от гумите се вдигаше пушек. Крайслерът свистеше в нощта като дух, фаровете му опипваха пустия път.

Изведнъж от тъмнината изскочи един Мьркюри ’59, яхнал разделителната линия. Роки изпищя и хвърли ръцете си към лицето. Лео имаше време само да зърне, че този Мъркюри е без орнамент на гюрука, преди да дойде ударът.

На половин километър зад тях, проблеснаха светлини на едно странично отклонение и един камион с надпис МЛЕЧНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ КРАМЪР се измъкна и тръгна към стълба дим и изкривени почернели ламарини в средата на пътя. Движеше се бавно. Транзисторът, висящ от тавана на касапска кука, свиреше ритъм енд блус.

— Това е — каза Спайк. — Сега отиваме при Боб Дрискол. Той мисли, че има бензин в гаража, но аз не съм съвсем сигурен. Какъв дълъг ден, какво ще кажеш? — Но когато се обърна, отзад в камиона нямаше никого. Дори буболечката я нямаше.

Баба

Майката на Джордж отиде до вратата, поколеба се малко, върна се и разроши косата му.

— Не искам да се тревожиш — каза тя. — Всичко ще бъде добре. И баба ти също.

— Разбира се, всичко ще е наред. Кажи на Бъди да го раздава мразокръвно.

— Моля?

Джордж се усмихна.

— Да се държи хладнокръвно.

— О, много смешно. — Тя отвърна на усмивката му с разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно. Джордж, сигурен ли си…

— Всичко ще бъде добре.

Сигурен ли си какво? Сигурен ли си, че не те е страх да останеш сам с баба? Това ли щеше да попита тя?

Ако това беше въпросът, отговорът щеше да е не. Все пак той вече не беше на шест години, както когато бяха дошли в Мейн да се грижат за баба и той плачеше от ужас, когато баба протягаше тежките си ръце към него от белия пластмасов стол, който винаги миришеше на пържените яйца, които тя винаги ядеше и мекия, приятен прах, който майката на Джордж втриваше в отпуснатата й, сбръчкана кожа. Тя протягаше слоново-белите си ръце, искаше той да се приближи до нея и да бъде прегърнат от това огромно, тежко, старо, слоново-бяло тяло. Бъди се бе доближил до нея, беше прегърнат в сляпата прегръдка на баба, и Бъди беше оживял… но Бъди беше две години по-голям.

Сега Бъди си беше счупил крака и беше в болницата в Люистън.

— Имаш телефонния номер на доктора, ако нещо не е в ред. Което, надявам се няма да стане. Ясно?

— Разбира се — каза той и преглътна нещо сухо в гърлото си. Усмихна се. Дали усмивката се получи добре?

Разбира се. Разбира се, че се получи. Той вече не се плашеше от баба. В края на краищата той вече не беше на шест. Мама отиваше да види Бъди в болницата, а той щеше да остане тук и да го раздава хладнокръвно, ще остане малко с баба. Няма проблеми.

Мама пак отиде до вратата, пак се поколеба, пак се върна, с онази разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно.

— Ако се събуди и поиска чая си…

— Зная — каза Джордж, виждайки колко изплашена и разтревожена е тя под разсеяната си усмивка. Тя се тревожеше за Бъди, Бъди и неговите тъпи уроци по езда. Инструкторът се беше обадил и беше казал, че Бъди се ударил по време на състезанията и първия момент, когато Джордж бе разбрал за това (той току-що се бе върнал от училище и ядеше бисквити с чаша какао) бе, когато майка му хлъцна смешно, и каза: Ударил? Бъди? Лошо ли?

— Всичко знам, мамо. Всичко ми е ясно. Набих си го в главата. Никакво шубе. Хайде, върви.

— Ти си добро момче, Джордж. Не се страхувай. Нали вече не с плашиш от баба?

— Ах-ах — каза Джордж. Усмихна се. Усмивката му май се получи добре, усмивка на човек, който го раздава хладнокръвно, никакво шубе, набил си е всичко в главата, усмивката на човек, който определено вече не е на шест.

Той преглътна. Страхотна усмивка, но зад нея, дълбоко в тъмнината зад усмивката, гърлото му беше пресъхнало. Имаше чувството, че гърлото му е облепено с вата.

— Кажи на Бъди, че съжалявам, дето си е счупил крака.

— Ще му кажа — каза тя и пак отиде до вратата. Следобедното слънце косо надничаше през прозореца. — Добре, че направихме спортна застраховка, Джорджи. Не знам какво щяхме да правим, ако нямахме.

— Кажи му, че се надявам да им е разкатал фамилията.

Тя пак се усмихна разсеяно, една жена, навършила скоро петдесетте, с двама късно родени синове, един на тринадесет, един на единадесет и без мъж. Този път тя отвори вратата и студеният шепот на октомври нахлу през вратата.

— И помни, доктор Арлиндър…

— Разбира се — каза той. — По-добре тръгвай, че ще му оправят крака, преди да стигнеш.

— Тя сигурно през цялото време ще спи — каза мама. — Обичам те, Джорджи. Ти си добър син. — И при тези думи затвори вратата.

Джордж отиде до прозореца и я проследи с поглед, докато тя бързаше към стария Додж модел ’69, който гореше прекалено много бензин и масло, тършувайки в чантата си за ключовете. Сега, когато бе излязла от къщата и не знаеше, че Джордж я наблюдава, разсеяната усмивка изчезна и тя изглеждаше само разсеяна — разсеяна и страхотно разтревожена за Бъди. Джордж се почувства кофти. Той не хабеше такива чувства за Бъди, който обичаше да го поваля на земята и да му сяда отгоре с колене върху раменете и да го тупа с една лъжица по челото, докато направо го подлуди (Бъди наричаше това изтезание с лъжица на китаеца-езичник и се смееше като луд, понякога дори докато Джорджи заплаче), Бъди който понякога му правеше „иглички“, докато по ръката на Джордж не се появяха мънички капчици кръв, върху порите, като роса върху тревата, Бъди, който го бе изслушал с разбиране, докато Джордж шепнеше една нощ в тъмнината на спалнята им, че харесва Хедър МакАрд, и който на другия ден тичаше из училищния двор крещейки: ДЖОРДЖ И ХЕДЪР ГОРЕ НА ДЪРВОТО, ХЕЙ ЦУНИ-ГУНИ МОТО-ТАКАМОТО! ЛЮБОВ ПОСЛЕ СВАТБА ТАКА Е ЗА ВСИЧКИ, ЕТО ИДВА ХЕДЪР С БЕБЕШКА КОЛИЧКА! като заблудена кола на пожарната команда. Големите братя, като Бъди, не се залежаваха дълго със счупен крак, но Джордж определено се надяваше, че в този период ще има малко мир. Чакай да те видя как ще ми приложиш изтезанието с лъжица на китаеца-езичник, с един крак в гипс, Бъди. Разбира се, дечко — ВСЕКИ ден.

Доджът излезе на заден до пътя, спря, когато майка му се огледа в двете посоки да не би да минава нещо, въпреки че беше излишно, оттук никога нищо не минаваше. В продължение на три километра майка му щеше да кара по горски път с изровени коловози и дървени мостчета, чак тогава щеше да стигне до асфалта, а оттам до Люистьн оставаха още двадесет и седем километра. Тя излезе със заден на пътя и отпътува. За няколко секунди във въздуха на ясния октомврийски следобед увисна прах, после започна да се уталожва.

Той беше сам в къщата.

С баба.

Преглътна.

Хей! Никакво шубе! Ще го раздаваш хладнокръвно нали така?

— Така — каза Джордж с тих глас и прекоси малката потънала в слънце кухня. Той бе русоляво, хубаво момче с лунички, напръскани по носа и бузите и добро, дяволито пламъче в тъмносивите очи.

Нещастието бе сполетяло Бъди, по време на шампионата на Лигата по езда на 5-ти октомври. Отборът на Джордж, те бяха по-малки и им викаха пикльовци, бе отпаднал от шампионата още първия ден, преди две съботи (Какви бебета само! бе извикал екзалтирано Бъди, когато Джордж напусна разплакан терена. Какви КУТРЕТА!)… а сега Бъди си беше счупил крака. Ако мама не беше толкова разтревожена и изплашена, Джордж щеше направо да се радва.

На стената имаше телефон, а до него имаше табло за съобщения, на което висеше флумастер. В горния ъгъл на таблото имаше една весела баба, с розови бузи, с бяла коса, вдигната на кокче, баба-картинка, която сочеше към таблото. От устата на тази селска бабичка излизаше един от онези балони, дето ги има в комиксите и тя казваше „ЗАПОМНИ ТОВА, СИНКО!“ на дъската, с разлетия почерк на майка му беше написано Доктор Алриндър, 681–4330. Мама не беше написала номера днес, защото трябваше да иде при Бъди. Той беше там почти от три седмици, защото баба пак имаше „пристъпи“.

Джордж вдигна слушалката на телефона и заслуша:

— …и аз й казах: „Мейбъл, ако той се отнася така към теб…“

Пак остави слушалката. Хенриета Дод. Хенриета непрекъснато говореше по телефона и ако беше следобед, човек можеше да чуе сапунените сериали да се въртят някъде зад нея. Една вечер, след като бе изпила чаша вино с баба (откакто тя пак започна да има пристъпи, доктор Арлиндър каза, че баба не бива повече да пие вино на вечеря, така, че и мама престана — Джордж съжаляваше, защото виното караше майка му да си киска и да разказва истории за времето, когато е била момиче), тогава мама каза, че всеки път, когато Хенриета Дод си отвори устата, оттам се изсипват вътрешностите й. Бъди и Джордж диво се разсмяха, а мама сложи ръка на устата си и каза НИКОГА на никого не казвайте, какво съм казала, и тогава и тя се разсмя. Седяха и тримата около масата за вечеря и се смееха и накрая врявата събуди баба, която спеше все повече и повече и тя започна да вика Рут! Рут! РУУУУТ! с нейния висок кавгаджийски глас и мама спря да се смее и отиде в стаята й.

Днес Хенриета Дод можеше да си говори колкото си иска, ако питаха Джордж. Той просто искаше да провери дали телефонът работи. Преди две седмици имаше страшна буря и оттогава той понякога изключваше.

Той пак се улови, че гледа веселата баба от картинката и се зачуди какво ли е да имаш такава баба. Неговата баба беше огромна и дебела и сляпа. Свръхнапрежението я бе направило и сенилна. Понякога, когато имаше „пристъп“ тя обикновено (мама така казваше) „се държеше като Татарин“, викаше хора, които не бяха там, водеше разговори с празното пространство, мърмореше странни думи без смисъл. Последния път, когато се държеше така, мама бе пребледняла, бе влязла вътре и й бе казала да млъкне, да млъкне, да млъкне! Джордж си спомняше този случай много добре, не толкова защото това бе първият път, когато мама всъщност се разкрещя на баба, а защото на другия ден някой откри, че Брезовото гробище на пътя Мейпъл Шугър е било нападнато от вандали — имаше съборени надгробни камъни, бяха сринати входните врати, още от деветнадесети век, а един или два от гробовете бяха разкопани или нещо такова. Осквернено бе думата, която Директорът бе употребил на другия ден, когато бе събрал всички осмокласници и държа лекция за зловредните бели или за това, как нещата просто не са смешни. Когато си отиваха в къщи същата вечер, Джордж бе попитал Бъди какво значи осквернен, а Бъди каза, че това означава да се копаят гробове, да се пикае върху ковчезите, но Джордж не повярва… освен ако не беше късно. И тъмно.

Когато имаше „пристъп“, баба беше шумна, но обикновено просто си лежеше в леглото, както правеше непрекъснато от три години насам и носеше гумирани гащи памперси за възрастни под фланелената си нощница, лицето й нарязано от бразди и бръчки, очите й пусти и слепи — избелели сини ириси, плаващи в жълтеещото бяло на очите й.

Отначало баба не бе съвсем сляпа. Но ослепяваше и трябваше по един човек да я държи от всяка страна, за да прекоси със ситни стъпки от миришещия на яйца и пудра бял пластмасов стол до леглото си или да иде до банята. По това време преди пет години, тя тежеше доста над стоте.

Тя бе протегнала ръце и Бъди, който тогава беше осем годишен, бе отишъл при нея. Джордж се бе дръпнал назад. И се бе разплакал.

Но сега не ме е страх, каза си той, движейки се из кухнята в своите кецове. Въобще не ме е страх. Тя е просто една стара жена, която понякога има „пристъпи“.

Той напълни чайника с вода и го сложи върху студения котлон. Извади чаена чаша и постави в нея едно пакетче със специалния билков чай на баба. В случай, че се събуди и поиска чаша чай. Той се молеше като луд това да не стане, защото в такъв случай, трябваше да повдигне облегалката на болничното легло, да седне до нея и да й дава глътка по глътка, да гледа как беззъбата й уста се свива над ръба на чашата, да чува сърбащите звуци, с които тя поглъщаше чая и той потъваше в усойните й, умиращи вътрешности. Понякога тя се свличаше странично в леглото и човек трябваше да я издърпа отново и плътта й беше мека, някак отпусната, люлееше се, сякаш бе пълна с гореща вода, слепите й очи те поглеждаха…

Джордж облиза устните си и пак отиде към кухненската маса. Последната му бисквита и половин чаша какао стояха там, но той повече не ги искаше. Погледна учебниците си без ентусиазъм.

Трябваше да отиде да я види как е. Не му се искаше.

Преглътна и пак му се стори, че гърлото му е обвито отвътре с вата.

Не се плаша от баба, помисли си той. Ако тя протегне ръце, ще отида до нея и ще я оставя да ме прегърне, защо тя е просто една стара жена. Тя е стара и затова има пристъпи. Това е всичко. Да я оставя да ме прегърне, без да плача. Точно като Бъди.

Той прекоси тясното антре пред стаята на баба, с лице, свито като за неприятно лекарство, здраво стиснати устни, толкова здраво, че изглеждаха бели. Той надникна и я видя да лежи, с жълто-бялата й коса, пръсната около нея като ореол. Тя спеше с отворена беззъба уста, гърдите й се повдигаха под завивката така бавно, че човек едва различаваше, че тя диша и трябваше да я наблюдава известно време, за да се увери, че не е мъртва.

О, Боже, какво ще правя, ако тя умре, докато мама е в болницата?

Няма да умре. Няма да умре.

Да, обаче ако умре?

Няма да умре, така че спри да се държиш като пале.

Едната жълта, сякаш разтопена ръка на баба се задвижи по завивката, дългите й нокти задращиха по нея. Джордж бързо се дръпна, сърцето му биеше лудо.

Хладнокръвно бе, тъпако, нали се разбрахме? Съвсем хладнокръвно.

Той се върна в кухнята, за да види дали майка му бе излязла преди час или може би преди час и половина — ако беше второто, значи можеше да започне да се надява да си дойде сравнително скоро. Погледна часовника и с удивление установи, че не бяха минали още и двадесет минути. Мама още не би могла да е стигнала до града, какво остава да се връща. Той смътно дочуваше бръмченето на хладилника и електрическия часовник. Шумоленето на следобедния бриз край ъглите на къщата. И тогава — на границата на доловимото — лекото, стържещо суркане на кожа по плат… Сбръчканата, восъчна ръка на баба се движи по завивката.

Той започна да се моли на един дъх:

МолятеГосподиданонесесъбудидокатонесевърнемамазаБогаАмин.

Той седна, довърши бисквитата, и си изпи какаото. Помисли си дали да не си пусне телевизора и да погледа нещо, но се страхуваше шума да не събуди баба и оня висок, кавгаджийски, нетърпящ възражение глас да не започне да вика РУУУУУТ! РУТ! ДОНЕСИ МИ ЧАЯ! ЧАЙ!! РУУУУУТ!

Той облиза със сух език още по-сухите си устни и си каза да не се държи като кутре. Тя бе една стара, болна жена която си лежи в леглото, не можеше да стане и да му направи нещо, тя бе на осемдесет и три години и нямаше да умре точно днес следобед.

Джордж пак прекоси кухнята и вдигна телефона.

— …същия ден! А тя дори е знаела, че е женен! Кори, да знаеш как ги мразя тези евтини пачаври, дето се мислят толкова умни! Така че казах…

Джордж се досети, че Хенриета говори с Кора Саймърд. Хенриета висеше на телефона по-голямата част от следобедите от един до шест първо с „Надеждата на Райън“, след това „Един живот да изживееш“, после „Всички мои деца“, после „Откакто свят светува“ и след това „В търсене на утрешния ден“ и след това един Господ знае какво друго се въртеше някъде зад нея, а Кора Саймърд бе нейната най-вярна телефонна приятелка и те говореха най-много за това 1) кой организира купон и какво ще се сервира, 2) евтините малки пачаври, 3) какво са казали на разни хора в: 3-а) магазина Грейндж, З-б) месечния църковен панаир, 3-в) залата за бинго.

— …че ако още веднъж я видя там, вероятно ще изпълня гражданския си дълг и ще извикам…

Той пак постави слушалката на вилката. Те с Бъди се подиграваха на Кора, когато минаваха край къщата й, както правеха и другите деца — тя беше дебела и отпусната клюкарка и те пееха: Кора-Кора от Мора-Мора изяде кучешко лайно и поиска още едно! и ако мама знаеше това, щеше да ги убие, но сега Джордж се радваше, че те с Хенриета Дод си говорят по телефона. Ако искаха можеха да си говорят цял следобед. Във всеки случай той нямаше нищо против Кора. Веднъж той бе паднал пред къщата й и си беше ожулил коляното — Бъди го бе гонил — и Кора сложи анкерпласт на ожуленото място, даде им по една бисквита, като не спираше да говори. Много се засрами, че бе викал стихотворението за кучешкото лайно и другите работи.

Джордж прекоси до бюфета и си взе книгата. Подържа я малко, после пак я остави. Той вече бе прочел всички разкази, въпреки че нямаше месец, откакто бяха започнали училище. Той четеше по-добре от Бъди, въпреки че Бъди бе по-добър в спорта. Известно време няма да е по-добър, помисли си той, моментно развеселен, не ако е със счупен крак.

Взе си учебника по история, седна на кухненската маса и започна да чете за това как Корнуолис предал своя меч в града Йорк. Не можеше да се съсредоточи. Той се изправи и пак прекоси тясното антре. Жълтата ръка беше неподвижна. Баба спеше, лицето й очертаваше сивкав кръг на възглавницата, едно умиращо слънце, което бе обградено от дивото жълтеникаво-бяло сияние на косата й. На Джордж тя не му приличаше на човек, който е стар и се готви да умре, тя не му изглеждаше спокойна, като залез на слънцето. Тя приличаше на луда…

(опасно луда)

…да, добре, и опасна — като древна мечка, която може да е запазила в лапите си сила за още една последна схватка.

Джордж си спомняше добре как те бяха дошли в Касъл Рок, за да се грижат за баба, когато дядо умря. До този момент мама бе работила в Стратфордската перачница в Стратфорд, Кънектикът. Дядо беше три или четири години по-млад от баба, по професия дърводелец и бе работил до деня на самата си смърт. Беше умрял от инфаркт.

Още тогава баба бе започнала да показва признаци на сенилност и да има „пристъпи“. Баба винаги е била истинско изпитание за своето семейство. Тя бе вулканична жена, преподавала в училище в продължение на петнадесет години, между периода, когато е раждала бебета и влизала в схватки с конгрегационалистката църква, в която ходели с Дядо и деветте си деца. Мама казваше, че баба и дядо напуснали църквата приблизително по същото време, когато баба решила да се откаже от учителстването, но веднъж, преди около година, когато леля Фло беше дошла на гости от Солт Лейк Сити, където живееше, Джордж и Бъди подслушваха, докато майка им и леля им си говореха чуха съвсем различна история. Дядо и баба били изритани от църквата, а баба била уволнена от работа, защото тя направила нещо погрешно. Нещо, свързано с книги. Защо и как е можело човек да бъде изгонен от работа и изритан от църквата само заради книги, Джордж не разбираше и когато те с Бъди пропълзяха в двойното си легло под стрехата, Джордж зададе въпроса.

Разни книги има, Сеньор Ел-Глупидо, прошепна Бъди.

Да, ама какви разни?

Отде да знам? Заспивай!

Тишина. Джордж продължи да разсъждава.

Бъди?

Какво! Раздразнено просъскване.

Защо мама ни каза, че баба напуснала църквата и работата си?

Защото това е тайна, като скелет в килера, затова! Сега лягай и заспивай!

Но той тогава не заспа, дълго не заспа. Очите му бяха вперени в килера, смътно очертан на лунната светлина и той все си мислеше какво ли ще прави, ако вратата се отвори и открие вътре скелет, ухилен с гробовните си зъби, пусти като езера очни ябълки и ребра като клетка на папагал. Бялата лунна светлина се плъзгаше по още по-белите кости. Дали щеше да изкрещи? Какво искаше да каже Бъди, скелет в килера? Какво общо имаха скелетите с книгите? Най-накрая той бе заспал и без да знае бе сънувал, че отново е на шест и баба протяга ръце и слепите й очи го търсят. Пискливият й, кавгаджийски глас казваше: Къде е малкият, Рут? Защо плаче? Аз само искам да го сложа в килера… със скелета.

Джордж се бе блъскал над тези въпроси дълго-дълго и накрая, месец след като леля Фло си бе заминала, той отиде при майка си и й каза, че е чул какво са си говорили с леля Фло. Тогава вече знаеше какво значи скелет в килера, защото бе попитал госпожа Редънбейкър в училище. Тя каза, че това означава, че в семейството има някакъв позор, а позор е нещо, което кара хората да говорят много. Така както Кора Саймърд говори много ли? бе попитал Джордж госпожа Редънбейкър и лицето на госпожа Редънбейкър бе добило странно изражение, устните й бяха потреперили и тя бе казала:

Това не е много хубаво от твоя страна, Джордж, но… да, нещо такова.

Когато той бе попитал мама, лицето и бе станало съвсем неподвижно, ръцете й бяха замрели върху широкия кръг на картите от пасианса, който редеше.

Мислиш ли, че това е хубаво, Джордж? Вие с брат ти да не би да имате навик да подслушвате?

Джордж, който тогава беше само на девет години, наведе глава.

Ние харесваме леля Фло, мамо. Просто искахме да я послушаме още малко. Това бе истината.

Това идея на Бъди ли беше?

Негова беше, но Джордж нямаше намерение да й каже това. Не искаше да върви с извита назад глава, което можеше да му се случи, ако Бъди разбереше, че той се е разприказвал.

Не, моя.

Мама поседя мълчаливо доста време, после пак започна да подрежда картите си.

Може би е време да знаете, каза тя. Предполагам, че да се лъже е по-лошо, отколкото да се подслушва, а ние всички лъжем децата си относно баба. Предполагам, че и себе си лъжем. По-голямата част от времето. После изведнъж тя се разприказва с внезапна, злобна горчивина, която бе като киселина, която цвърчеше между зъбите й — той усети, че думите й са така нажежени, че щяха да го изгорят по лицето, ако не беше се дръпнал. Освен мен. Аз трябва да живея с нея, така че не мога да си позволя лукса да лъжа.

Така майка му разказа как след като баба и дядо се оженили, имали бебе, което се родило мъртво, и година по-късно имали още едно бебе, и то също се родило мъртво, и докторът казал на баба, че тя никога няма да може да износи едно дете и ще продължи да има деца, които ще се раждат мъртви или ще умират, още щом вдишат въздух. Това щяло да продължи, казал й докторът, докато някое от тях не умряло в нея, преди тялото й да може да го изхвърли и то ще се разложи в нея и ще я убие. Това й казал докторът, е след дълго започнали книгите.

Книги за това как се раждали бебетата?

Но мама не каза — може би не искаше да каже — какви са били тези книги, или пък откъде ги е взела баба, или как е научила за тях. Баба пак забременяла и този път бебето не се родило мъртво, нито пък умряло при поемането на първата глътка въздух. Този път бебето било добре и това беше чичото на Джордж — Ларсън. След това баба продължила да забременява и да ражда бебета. Веднъж, мама каза, че дядо се опитал да я накара да изхвърли книгите и да видят дали могат без тях (може би си е помислил, че ако не могат, те вече са имали достатъчно пискала, така че нямаше да е чак толкова важно), но баба не се съгласила. Джордж попита майка си защо и тя отговори: „Мисля, че дотогава притежаването на книгите бе станало за нея толкова важно, колкото и раждането на бебетата“.

— Това не го разбирам — беше казал Джордж.

— Е — каза майката на Джордж — и аз не съм много сигурна, че го разбирам… не забравяй, че съм била много малка. Сигурна съм само, че тези книги я бяха омагьосали. Тя каза, че този въпрос няма да се обсъжда повече и наистина той повече не бе обсъждан. Защото в нашето семейство баба ти вземаше решенията.

Джордж рязко затвори учебника си по история. Погледна часовника и видя, че наближава пет часа. Стомахът му тихо се обаждаше. Изведнъж той осъзна с нещо много близо до ужас, че ако мама не се върне до шест часа, баба ще се събуди и ще започне да вика да й занесат вечерята. Мама бе забравила да му даде инструкции за това, сигурно защото бе разтревожена за крака на Бъди. Той реши, че ще може да приготви на баба една от специалните й замразени вечери. Те бяха специални, защото баба бе на специална, безсолна диета. Освен това тя имаше хиляда различни хапчета.

Що се отнася до него, той щеше да си стопли снощните макарони със сирене. Ако ги залееше с повечко кетчуп, щеше да стане много добре.

Той извади макароните със сиренето от хладилника, пресипа ги с лъжица в една тенджера и сложи тенджерата на съседния котлон до чайника, който продължаваше да чака, в случай че баба се събуди и поиска това, което тя понякога наричаше „чашка чайка“. Джордж тръгна да си налее чаша мляко, спря и пак вдигна телефона.

— …не повярвах на очите си, когато… — гласът на Хенриета Дод замлъкна и после кресна: — Кой непрекъснато подслушва тази линия? Много бих искала да зная!

Джордж бързо остави слушалката на вилката, лицето му гореше.

Тя не знае, че си ти, глупи. На тази линия има шест телефонни поста.

Все едно, подслушването беше лошо нещо, дори когато човек просто искаше да чуе нечий глас, когато е сам вкъщи, ако не се смята баба, дебелото нещо, което спеше в болничното легло в съседната стая. Дори когато изглеждаше почти необходимо да се чуе още един човешки глас, защото майка ти е в Люистън и скоро ще се стъмни и баба е в другата стая и баба прилича

(о, да прилича)

на мечка, която може да е запазила в лапите си сила за още една последна схватка.

Джордж отиде и си наля мляко.

Самата мама се родила през 1930, последвана от леля Фло през 1932 и тогава чичо Франклин през 1934. Чичо Франклин умрял през 1948, от спукан апандисит и мама понякога плачеше като се сетеше и носеше снимката му. Тя бе обичала Франк най-много от братята и сестрите си и каза, че е не е трябвало да умира така от перитонит. Каза, че Господ направил мръсен номер като взел Франк.

Джордж погледна през прозореца над умивалника. Сега светлината бе още по-златиста, ниско над хълма. Сянката на навеса отзад се простираше по протежение на цялата морава. Ако Бъди не беше счупил тъпия си крак, сега мама щеше да е тук, щеше да приготвя чили или нещо друго (плюс безсолната вечеря на баба) и щяха да си говорят и да се смеят и може би по-късно щяха да изиграят един джин.

Джордж запали лампата в кухнята, въпреки че още не бе достатъчно тъмно за лампа. Тогава включи макароните на две. Мислите му все се връщаха към баба, седнала в белия си пластмасов стол като голям дебел червей с рокля, приличната й на нимб коса, разпръсната във всички шантави посоки по раменете на розовата й найлонова роба протегнала ръце към него, а той се дърпа назад към мама и реве.

Кажи му да дойде, Рут. Искам да го прегърна.

Той е малко изплашен, мамо. Остави го известно време и ще дойде.

Но и майка му звучеше изплашено.

Изплашена? Мама?

Джордж спря и се замисли. Беше ли истина? Бъди казваше, че паметта може да ти играе номера. Тя наистина ли бе звучала изплашено? Да. Така беше.

Гласът на баба, който се повиши властно:

Не глези момчето, Рут! Изпрати го тук. Искам да го прегърна.

Не, той плаче.

И когато баба свали тежките си ръце, от които плътта висеше на огромни, прилични на тесто късове, на устните й се появи лукава, старческа усмивка и тя каза:

Той наистина ли прилича на Франклин, Рут? Помня ти ми каза, че се бил метнал на Франк.

Бавно Джордж разбърка макароните със сирене и кетчуп. Досега не беше си припомнял случката толкова ясно. Може би тишината го бе накарала да си припомни. Тишината и това, че беше сам с баба.

Така баба имала бебета и преподавала в училище, и лекарите били съвсем сащисани, а дядо се занимавал с дърводелство и се замогвал все повече и повече, намирайки си работа дори в дълбините на голямата депресия и накрая хората започнали да говорят, каза мама.

Какво казвали те? попита Джордж.

Нищо важно, каза мама, но изведнъж със замах събра картите си. Казвали, че баба ти и дядо ти са прекалено големи късметлии за обикновени хора. Това казвали. И точно тогава намерили книгите.

Мама не каза повече за това, освен че училищното настоятелство намерило няколко от тях, а един нает човек намерил още. Имало голям скандал. Баба и дядо се преместили в Бъкстън и това било всичко.

Децата пораснали и имали свои деца, станали едни на други лели и чичовци, мама се оженила и се преместила в Ню Йорк с татко (когото Джордж не можеше дори да си спомни). Родил се Бъди и те се преместили в Статфърд и през 1968 се родил Джордж, а през 1971 татко бил блъснат и убит от един пияница, който трябвало да иде в затвора.

Когато дядо получил инфаркта, имало много писма напред-назад между лелите и чичовците. Не искали да изпратят старицата в старчески дом. И тя самата не искала да иде в дом. Ако баба не искала да направи нещо такова, било по-добре да се съобразят с желанията й. Старата жена искала да иде при един от тях и да изживее остатъка от дните си с това дете. Но те всички били женени и нито един от съпрузите и съпругите не искал да дели дома си със сенилна и понякога неприятна старица. Всички били женени, с изключение на Рут.

Писмата летели напред-назад и майката на Джордж се предала. Напуснала работа и дошла в Мейн, за да се грижи за старата. Останалите събрали пари и купили малка къщичка в покрайнините на Касъл Вю, където цените на имотите били ниски. Всеки месец й изпращали чек, за да се грижи за старата жена и за момчетата си.

Всъщност стана така, че братята ми и сестрите ми ме превърнаха в изполичарка, Джордж си спомни, че тя бе казала това веднъж и той не беше сигурен какво точно значи това, но тя го бе казала с горчивина, сякаш бе някаква шега, която не беше се получила много добре и бе заседнала в гърлото й като кост. Джордж знаеше (защото Бъди му бе казал), че мама се съгласила, защото всички от голямото разпръснато семейство я убеждавали, че баба в никакъв случай няма да изкара дълго. Тя имаше твърде много болежки — високо кръвно, уремично натравяне, пълнота, сърцебиене — така, че няма да изкара дълго. Ще бъде някъде към осем месеца, бяха казали всички — и леля Фло и леля Стефани и чичо Джордж (на когото Джордж бе кръстен). Най-много година. Но бяха минали пет години и Джордж би казал, че тя изкара доста дълго.

Тя бе изкарали доста дълго, добре. Като мечка в зимен сън, очакваща… какво?

(ти най-добре се оправяш с нея Рут, ти знаеш как да я накараш да млъкне)

Джордж, който бе тръгнал към хладилника да прочете инструкциите на специалната безсолна замразена вечеря за баба, изведнъж спря. Спря и изстина. Откъде беше дошло това? Този глас, който говореше в главата му?

Изведнъж по корема и по гърдите му полазиха тръпки. Той бръкна под ризата и попипа едното зърно на гърдите си. Беше твърдо като речен камък и той бързо отдръпна ръката си.

Чичо Джордж. Чичо му, който му беше адаш, който работеше в Спери-Ранд в Ню Йорк. Това бе неговия глас. Той бе казал това, когато бе дошъл със семейството си за Коледа преди две — не, три години.

Сега, когато е сенилна тя е по-опасна.

Джордж, тихо. Момчетата са някъде наоколо.

Джордж стоеше до хладилника, с една ръка на хромираната дръжка, мислеше, припомняше си, гледаше навън в падащия мрак. Този ден Бъди го нямаше. Бъди вече беше навън, защото Бъди искаше по-хубавата шейна, ето защо. Отиваха да се спускат от хълма на Джо Кеймбър, а другата шейна бе с извита шина. Затова Бъди беше навън, а Джордж беше вътре, тършуваше в кашона с чорапи и ботуши в антрето, търсеше два еднакви дебели чорапа и каква вина имаше той, че майка му и чичо му говореха в кухнята? Джордж смяташе, че няма вина. Да не би Джордж да беше виновен, за това, че Господ не беше го оглушил в този момент, или поради невъзможност да приложи тази крайна мярка, защо не бе преместил разговора някъде другаде из къщата? Джордж не смяташе, че той е виновен за това. Както майка му бе изтъквала на няколко пъти (обикновено след една-две чаши вино), понякога господ правеше мръсни номера.

Разбираш какво искам да кажа, каза чичо Джордж.

Жена му и трите му дъщери бяха отишли в Гейтс Фолс, за да напазаруват някои неща в последния момент, и чичо Джордж беше доста пийнал, също като пияницата, който трябвало да иде в затвора. Джордж усещаше това по начина, по който чичо му заваляше думите.

Помниш какво стана с Франклин, когато й се опря.

Тихо, Джордж, или ще ти налея останалата бира в умивалника!

Е, тя не искаше да го направи. Просто й се изплъзна от устата. Перитонитът…

Джордж, мълчи!

Може би, помисли си Джордж смътно, Бог не е единственият, който прави мръсни номера.

Сега той разкъса обръча на тези стари спомени, погледна във фризера и взе една от замразените вечери за баба. Телешко. С грах от едната страна. Трябваше предварително да се загрее фурната и след това да се пече в продължение на четиридесет минути на 180 градуса. Лесно. Той бе готов. Чаят бе готов на печката, ако баба го поискаше. Можеше да направи чай, а можеше да подготви и бърза вечеря, ако баба се събудеше и се развикаше, че иска вечерята си. Чай или вечеря, той бе готов. Телефонът на доктор Арлиндър, ако има нещо спешно. Всичко бе под контрол. Какво имаше да се тревожи толкова?

Досега никога не бяха го оставяли сам с баба, затова се тревожеше.

Изпрати момчето, Рут. Изпрати го при мен.

Не, той плаче.

Сега тя е по-опасна… разбираш, какво искам да кажа.

Ние всички лъжем децата си относно баба.

Нито той, нито Бъди. Никой от тях не бе оставян сам с баба. Досега.

Изведнъж устата на Джордж пресъхна. Отиде до умивалника и пийна вода. Чувстваше се… странно. Тези мисли. Тези спомени. Защо сега мозъкът му ги изваждаше на повърхността?

Чувстваше се така, сякаш някой бе струпал пред него парченца от мозайка, а той не можеше да ги подреди. А може би беше добре, че не може да ги подреди, защото завършената картина можеше да е някак, страшна. Можеше…

От другата стая, където баба изживяваше всичките си дни и нощи, изведнъж се надигна задавен, гъгнещ, гъргорещ звук.

Джордж пое дълбоко дъх, със свистене. Той се обърна към стаята на баба и откри, че обувките му са плътно залепнали за линолеума на пода. Сърцето му бе като остро желязо в гърдите. Очите му бяха станали толкова големи че щяха да изскочат. Вървете, каза той на краката си, а краката му отдадоха чест и казаха Съвсем не, господине!

Преди баба никога не беше издавала такива звуци.

Преди баба никога не беше издавала такива звуци!

Пак се надигна, онзи задавен звук, стана по-нисък, заприлича на жуженето на насекомо и накрая съвсем замря. Джордж успя да се раздвижи най-накрая. Погледна към антрето, което разделяше кухнята от стаята на баба. Прекоси го и надникна в стаята с туптящо сърце. Сега гърлото му бе задръстено с вата, беше невъзможно да преглътне.

Баба продължаваше да си спи, това бе първата му мисъл. Това е бил само някакъв странен звук, в края на краищата. Сигурно тя издаваше такива звуци, докато те с Бъди бяха на училище. Просто изхъркване. Баба си беше добре. Спеше си.

Това беше първата му мисъл. После забеляза, че жълтата ръка, която беше на завивката, сега висеше отпуснато отстрани на леглото, дългите нокти почти, но не съвсем, докосваха пода. И устата й беше отворена, сбръчкана и вдлъбната като отвор, издълбан в изгнил плод.

Страхливо, колебливо, Джордж се приближи до нея. Той остана до леглото дълго, гледаше я, без да смее да я докосне. Едва доловимото повдигане и отпускане на завивката изглеждаше така, сякаш бе спряло.

Изглеждаше.

Това бе ключовата дума. Изглеждаше.

Но това е само, защото си вампирясал, Джорджи. Ти просто се държиш като Сеньор Ел-Глупидо, както казва Бъди — това е игра. Мозъкът ти си играе игрички с очите ти, тя си диша съвсем добре, тя…

— Бабо? — каза той, а от гърлото му излезе само шепот. Той се покашля и подскочи назад, изплашен от звука. Но гласът му бе малко по-висок. — Бабо? Искаш ли си сега чая? Бабо?

Нищо. Очите бяха затворени.

Устата беше отворена.

Ръката висеше.

Навън залязващото слънце грееше червено-златно сред дърветата.

Сега той я видя в цялата й пълнота. Видя я с детински свободния поглед на неоформеното, неузряло съзнание, не тук, не сега, не в леглото, а седнала на пластмасовия си стол, с протегнати ръце, лицето й едновременно глупаво и триумфиращо. Улови се, че си припомня един от „пристъпите“, когато баба започна да вика, сякаш на чужд език — Гиаагин! Гиаагин! Хастур дегрин Йос-сот-от! — и мама ги бе пратила навън, беше изкрещяла на Бъди „Излез!“, когато той се бе спрял в антрето да си търси ръкавиците и бе погледнал през рамото си, той така се изплаши, защото майка им никога не им беше крещяла, и те бяха излезли заедно на алеята и стояха там, без да говорят, с ръце, натъпкани на топло в джобовете, чудеха се какво става.

По-късно майка им ги повика на вечеря, сякаш нищо не беше се случило.

(ти най-добре се оправяш с нея Рут, ти знаеш как да я накараш да млъкне)

Оттогава Джордж не беше си припомнял този „пристъп“, до днес. Чак сега, като гледаше баба, която спеше така странно в сгъваемото си болнично легло, той си спомни, че на другия ден бяха научили, че госпожа Харман, която живееше нагоре по улицата и понякога идваше да види баба, е умряла в съня си същата нощ.

„Пристъпите“ на баба.

Пристъпи.

Но се смяташе, че и вещиците понякога имат пристъпи, в такива моменти те правеха магиите си. Нали това ги правеше вещици? Отровни ябълки. Принцове и крастави жаби. Къщички от сладкиши и шоколад. Абракадабра. Пристъпи и магии.

Разпръснати парченца от непозната мозайка, които са се разлетели из мозъка на Джордж, сякаш от някаква магия.

Магия, помисли си Джордж и изпъшка.

Каква бе картината? Баба, разбира се, това бе баба и нейните книги, баба, която бяха изгонили от града, баба, която не бе могла да има бебета и после пък бе могла, баба, която бяха изгонили и от църквата, както и от града. Картината бе баба, жълта и дебела и сбръчкана като охлюв, беззъбата й уста свита в хлътнала усмивка, избелелите й слепи очи някак хитри и лукави, на главата си имаше черна, конусообразна шапка, напръскана със сребърни звезди и блестящи Вавилонски полумесеци, в краката й дебнеха черни котки, с очи жълти като урина, миришеше на свинско и на слепота, на свинско и на изгоряло, древни звезди и свещи, тъмни като земята, в която се полагат ковчези. Чу думи, четени от древните книги, и всяка дума бе като надгробен камък, всяко изречение бе като крипта, изровена сред костите на гробището, всеки параграф като кошмарна катафалка, която отнася умрелите от чума на мястото за изгаряне. Очите му бяха очите на дете и в този момент те се отвориха широко и с изненада откриха значението на мрака.

Баба е била вещица, също като Злата Вещица от Магьосникът от Оз. И сега беше мъртва.

Този гъгнещ звук, помисли си Джордж с нарастващ ужас. Този гъгнещ, хъркащ звук е бил… смъртно изхъркване.

— Бабо? — прошепна той и лудо си помисли: Дин-дан, злата вещица е мъртва.

Никакъв отговор. Той сви ръката си в шепа пред устата на баба. Не се усещаше никакво движение на въздуха. Беше мъртвешки спокойно, без вятър в платната и никакво движение зад кила. Част от ужаса му започна да отстъпва и Джордж се опита да мисли. Спомни си как чичо Фред го бе учил да си наплюнчи пръста, за да провери посоката на вятъра, и сега си наплюнчи цялата длан и я постави пред устата на баба. Пак нищо.

Тръгна към телефона, за да се обади на доктор Арлиндър и после се спря. Представи си, че се обадеше на доктора, а после се окажеше, че тя съвсем не е мъртва? Тогава сигурно щеше да изглежда голям глупак. Да й провери пулса.

Той се спря на вратата и със съмнение се вгледа в поклащащата се ръка. Ръкава на бабината нощница се беше повдигнал и се виждаше китката й. Веднъж, след една лекарска визита, когато сестрата бе притиснала китката му палец, за да му измери пулса, Джордж бе опитал сам и не бе напипал нищо. Дотолкова, доколкото неговите неопитни пръсти можеха да усетят, той беше мъртъв.

Освен това той не искаше да… ами… да пипа баба. Дори да беше мъртва. Особено, ако беше мъртва.

Джордж застана на входа, гледаше ту неподвижното тяло на баба на леглото, ту телефона на стената до телефонния номер на доктор Арлиндър, ту отново пак баба. Той просто трябваше да се обади. Той щеше… да вземе огледало!

Разбира се, когато човек диша пред огледало, то се замъглява. Веднъж в един филм бе видял как един доктор проверява по този начин един изпаднал в безсъзнание човек. Към стаята на баба имаше баня и Джордж забърза към нея и взе малкото бабино огледалце. От едната страна бе обикновено, от другата бе увеличително, така че се виждаха косъмчетата за отскубване и други такива работи. Джордж го отнесе до леглото на баба и го доближи от едната страна, докато то почти се докосна до зейналата уста на баба. Държа го така, докато преброи до шестдесет, като през цялото време наблюдаваше баба. Нищо не се промени. Той бе сигурен, че тя е мъртва, още преди да отдели огледалцето от устата й и да погледне повърхността, която бе съвсем чиста, незамъглена. Баба беше мъртва.

Джордж усети с облекчение и известна изненада, че сега можеше да му бъде мъчно за нея. Може да е била вещица. Може да не е била. Може само да си е мислила, че е вещица. Както и да е било, сега тя беше мъртва. Той разбра с разсъдливостта на възрастен, че въпросите на конкретната реалност не ставаха маловажни, но ставаха не толкова жизнено необходими, когато по тях се разсъждаваше в присъствието на тленни останки. Той осъзна това с разсъдливостта на възрастен и го прие с облекчението на възрастен. Това бе мимолетна следа, отпечатък от подкова, в съзнанието му. Така са всички детски възприятия на възрастен. Едва в по-късните години детето осъзнава, че се е създавало, че е било оформяно от случайни преживявания, всичко, което остава в мига, отвъд следата, е горчивият дъх на барут, който пали идеите, отвъд определени години на детето.

Той върна огледалото в банята, после прекоси стаята й и хвърли поглед към тялото, минавайки край него. Залязващото слънце бе осветило старото мъртво лице с варварски оранжево-червени цветове и Джордж бързо извърна глава.

Той мина през коридорчето и прекоси кухнята, за да стигне до телефона, решен да свърши всичко, както трябва. В главата си вече се виждаше как е натрупал определени точки пред Бъди. Когато Бъди започнеше да го дразни, той просто щеше да каже: Аз бях съвсем сам, когато баба умря и направих всичко точно както трябва.

Да се обади на доктор Арлиндър, това беше първо. Ще му се обади и ще му каже „Баба ми току-що почина. Бихте ли ми казали какво да правя? Да я завия ли или нещо такова?“

Не.

„Мисля, че баба току-що почина.“

Да. Това беше по-добре. И без това никой не смяташе, че едно малко дете знае нещо, така че това беше по-добре. Ами това:

„До голяма степен съм сигурен, че баба ми току-що умря…“

Разбира се! Това беше най-добро от всички.

После щеше да каже за огледалцето и смъртното изхъркване и така нататък. И докторът щеше да дойде веднага и след като прегледаше баба, щеше да каже: „Обявявам те за мъртва, бабо“, а след това щеше да каже на Джордж „Ти се държа съвсем хладнокръвно в тежка ситуация, Джордж. Искам да те поздравя“. И Джордж щеше да каже съответно нещо скромно.

Джордж погледна към телефонния номер на доктор Арлиндър и пое дълбоко дъх, преди да грабне телефона. Сърцето му биеше учестено, но онова болезнено чувство за остро желязо в гърдите, бе изчезнало. Баба бе умряла. Най-лошото се беше случило, но някак не беше толкова страшно като да се чака да ревне на мама да й донесе чая.

Телефонът не работеше.

Той се заслуша в тишината, а устата му продължаваше да е готова да произнесе думите: Извинете, госпожице Дод, на телефона е Джордж Брукнър и ще трябва да повикам доктора за моята баба. Никакви гласове. Никакъв сигнал. Мъртва тишина. Като мъртвата тишина там в леглото.

Баба е…

…е…

(или тя е)

Баба лежи съвсем хладнокръвно.

Пак настръхна, болезнено и сковаващо. Очите му се спряха на огнеупорния стъклен чайник на печката, чашата на плота, с пакетчето билков чай в нея. Повече нямаше да има чай за баба. Никога повече.

(лежи така хладнокръвно)

Джордж потрепери.

Той чукаше с пръст по вилката на телефона марка „Принсес“, но телефонът мълчеше. Мъртъв като…

(толкова хладнокръвен, колкото)

Той блъсна ядосано слушалката върху вилката и звънецът немощно издрънча някъде вътре в апарата и той я вдигна веднага отново, за да види дали това означаваше, че по някакъв магически начин телефонът се е оправил. Но не се чу нищо и този път той сложи слушалката внимателно върху вилката.

Сърцето му заби още по-силно този път.

Сам съм в тази къща с мъртвото й тяло.

Той прекоси бавно кухнята, застана за миг до масата и после запали лампата. В къщата се стъмваше. Скоро слънцето щеше да изчезне. Щеше да падне нощта.

Ще чакам. Това е всичко, което трябва да правя. Да чакам, докато се върне мама. Така е по-добре, наистина. Щом телефонът се е повредил, много по-добре е, че тя просто е умряла, а не е получила припадък или нещо такова, с пяна около устата, или пък да падне от леглото…

Ах, това беше лошо. По-добре щеше да е, ако не беше се случила тази тъпотия.

Все едно да си сам в тъмното и да мислиш за мъртви неща, които продължават да са живи — да виждаш фигури в сенките на стените и да мислиш за смъртта, да мислиш за мъртвите, за тези неща, как ще вонят и как ще се придвижат към теб в тъмното. Да си мислиш за това. Да си мислиш за онова. Да си мислиш за буболечки, които се превръщат в плът, които се заравят в плът, и очи, които се движат в тъмнината. Да. Това най-много от всичко. Да мислиш за очи, които се движат в тъмнината и скърцане на пода, когато нещо прекосява стаята, през тъмните райета на сенките, които хвърля идващата отвън светлина. Да.

В тъмнината мислите циркулираха лесно, независимо за какво се опитваше да мисли човек — за цветя, за Исус или за бейзбол или за златния медалист на 440 от Олимпийските игри — някак все стигаше до формата на сенките с острите нокти и немигащите очи.

— Тъпа история! — просъска той и изведнъж се удари сам по лицето. Беше започнал да хленчи. Крайно време беше да спре. Вече не беше на шест години. Тя беше мъртва, това бе всичко, мъртва. У нея повече нямаше никаква мисъл, не повече, отколкото в мраморно топче за игра или дъска на пода или дръжка на врата или копче на радио или…

И един силен непознат глас, за който той не беше подготвен, може би просто нищо непрощаващият глас на инстинкта за оцеляване вътре в него, извика: Млъкни, Джордж и се заемай с проклетата си работа!

Добре, добре. Добре, обаче…

Той се върна до вратата на спалнята й, за да се увери. Баба лежеше там, едната й ръка бе паднала от леглото, докосваше пода, устата й бе зяпнала. Сега баба бе част от мебелировката. Човек можеше да й вдигне ръката обратно на леглото или да й опъва косата или да излее чаша вода в гърлото й или да й сложи слушалките и да й пусне Чък Бери с пълна сила и на нея всичко щеше да й е все едно. Баба беше, както се изразяваше Бъди, изключила бушона. Изведнъж се чу тихо, ритмично туптене, недалече от Джордж, в ляво, и той се стресна и нададе тих вик. Беше двойната врата, която слагаха при буря. Бъди я бе закачил миналата седмица. Просто защитна врата, която се бе откачила и се блъскаше напред-назад на засилващия се бриз.

Джордж отвори вътрешната врата, надникна навън и хвана защитната врата, която се бе залюляла. Вятърът — това бе не бриз, а вятър — поде косата му и я разроши. Той пусна резето на вратата, затвори я здраво и се зачуди откъде ли се взе този вятър така изведнъж. Когато мама тръгна, бе почти мъртво спокойствие. Но тогава все още бе ясен ден, а сега падаше здрач.

Джордж хвърли един поглед на баба и после се върна и пак опита телефона. Все така не работеше. Той седна, изправи се, тръгна напред назад из кухнята, крачеше, опитваше се да мисли.

След час стана съвсем тъмно.

Телефонът продължаваше да не работи. Джордж предположи, че вятърът, който се бе засилил почти до ураган, е съборил някой стълб, по който минаваха жиците, някъде може би край Бобровото блато, където дърветата бяха пръснати навсякъде из тресавището. От време на време телефонът дрънваше призрачно, отдалече, но линията продължаваше да е пуста. Навън вятърът стенеше в стрехите на малката къщичка и Джордж реши, че ще има страхотни работи да им разказва на момчетата на следващия скаутски къмпинг, да… как е стоял в къщата сам с умрялата си баба, телефонът повреден, вятърът е духал облаците по небето, облаци, черни отгоре, а отдолу с цвят на мъртва лой, с цвета на бабините ръце, отдолу.

Това беше, както Бъди често се изразяваше, направо класическо.

Щеше му се сега да го разказва, когато всичко вече е минало. Той седеше на кухненската маса, учебникът му по история бе отворен пред него, подскачаше при всеки шум… и сега, когато вятърът се засили, в къщата се чуваха разни звуци, защото тайните й забравени панти скърцаха навсякъде.

Тя ще се върне много скоро. Ще се върне и всичко ще бъде наред. Всичко

(ти не я покри)

ще е на

(не покри лицето и)

Джордж подскочи така, сякаш някой бе проговорил на глас и се взря с ококорени очи в безполезния телефон. Трябва да се дръпне чаршафа над лицето на мъртвеца. Така беше във филмите.

Дявол да го вземе! Не влизам повече там!

Не! Пък и нямаше причини да влиза! Мама можеше да покрие лицето й, когато се върнеше вкъщи! Или пък доктор Арлиндър, когато дойде! Или пък погребалният агент!

Всеки друг, но не и той.

Нямаше защо да влиза.

На него му беше все едно, както и на баба.

Гласът на Бъди в главата му:

И като не те е било страх, как така не си й покрил лицето?

Беше ми все едно.

Шубе.

И на баба й беше все едно.

ПЪЗЛЬО, шубе.

Седнал на масата пред своя непрочетен урок по история, Джордж започна да си дава сметка, че ако не покрие лицето на баба не може да претендира, че е направил всичко както трябва и така Бъди щеше да има по-здрави позиции.

Сега той се видя как разказва страшната история за смъртта на баба си на къмпинга, точно стигна до успокояващия финал, когато фаровете на мама заливат алеята — отново се появяват възрастните, които връщат и потвърждават идеята за реда — и изведнъж от сенките се надига тъмна фигура, боров чеп изпуква в огъня и Джордж вижда, че това в сенките е Бъди, който казва: Щом си бил толкова смел, пъзльо, защо не й покри ЛИЦЕТО?

Джордж се изправи, напомни си, че баба е „изключила щепсела“, че я нямаше, че баба лежи съвсем „хладнокръвно“. Можеше да сложи ръката й обратно на леглото, да й пъхне пакетче чай в носа, да й сложи слушалки и да й пусне Чък Бери с пълна сила, и т.н. и т.н. и нищо от това нямаше да я ядоса, защото точно това означаваше да си мъртъв, никой не можеше да ядоса мъртвец, един мъртвец бе върхът на хладнокръвността, всичко друго просто бе ала-бала, неизбежни и апокалиптични и трескави фантасмагории за врати на килери, които се отварят в тъмната паст на нощта, просто фантасмагории за това, как лунната светлина се плъзга унесено синя по костите на изровени скелети, просто…

Той прошепна „Спри, не разбра ли? Престани да се държиш така…“

(тъпо)

Той се стегна. Щеше да влезе вътре и да дръпне завивката над лицето на баба. Така Бъди нямаше да може да се заяжда. Щеше да изпълни перфектно няколкото прости ритуала, свързани със смъртта на баба. Щеше да покрие лицето й и тогава — лицето му се озари от символиката — щеше да прибере неизползваното й пакетче чай и неизползваната й чаена чаша. Да.

Той влезе, всяка негова стъпка бе съзнателно действие. Стаята на баба бе тъмна. Тялото й представляваше неясна издутина в леглото и той започна лудо да опипва стената за електрическия ключ и му се стори, че цяла вечност не може да го намери. Накрая той щракна и изпълни стаята със слаба жълтеникава светлина от кристалното абажурче на тавана.

Баба лежеше, ръката й висеше, устата й бе отворена. Джордж я погледна, като смътно усети по челото си ситни капчици пот и се замисли дали отговорността му се простираше чак до това да вдигне изстиващата й ръка и да я сложи обратно на леглото при останалата част от баба. Реши, че не се простира чак до там. Ръката й можеше да е паднала от леглото по всяко време. Това вече беше прекалено. Не можеше да я докосне. Всичко друго, само това не.

Бавно, сякаш се движеше през някаква гъста течност, а не през въздух, Джордж приближи до баба. Застана над нея, като гледаше надолу. Баба беше жълта. Отчасти заради светлината, процеждаща се през абажура, но не само заради това.

Като дишаше през устата и дъхът му стържеше доста силно, Джордж хвана завивката и я дръпна над лицето на баба. Той я пусна и тя се плъзна съвсем малко надолу, като откри само линията на косата й и пергаментовия цвят на челото й. Той се стегна, пое си въздух и като държеше Ръцете си далече от двете страни на главата й, така че да не докосне дори през завивката и пак я дръпна нагоре. Този път тя си остана на мястото. Така бе добре. Част от страха напусна Джордж. Той я беше погребал. Да, затова се закриваха лицата на мъртвите, затова трябваше да се постъпва така: така се погребваха. Беше съвсем ясно.

Той гледаше ръката, която се поклащаше долу, непокрита, непогребана и си помисли, че сега, щом можеше да я докосне, можеше да я пъхне отдолу и да я погребе с останалата част от баба.

Той се наведе, хвана хладната ръка и я повдигна.

Ръката се изви и сграбчи китката му.

Джордж изпищя. Той залитна назад, като пищеше в пустата къща, пищеше на фона на вятъра, който блъскаше стрехите, пищеше на фона на скърцането на пантите из къщата. Той отстъпи назад, дърпайки тялото на баба, което се килна в леглото, под завивката и ръката тупна глухо, като продължи да се вие, да се гърчи, да се опитва да сграбчи въздуха и после се отпусна безжизнено.

Всичко е наред, това не беше нищо, нищо не беше, просто рефлекс.

Джордж кимна с пълно разбиране и пак си спомни как ръката се бе извила, как бе сграбчила неговата, и изпищя. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Косата му щръкна на всички посоки. Сърцето му биеше като заблудена преса в гърдите му. Светът смешно се килна, после пак се върна в първоначалното положение, преди пак да се килне, този път в обратната посока. Всеки път, когато някоя рационална мисъл се опиташе да се върне в съзнанието му, отново го обземаше паника.

Той се завъртя, искаше само да се махне от тази стая и да иде в някоя друга стая — или ако трябваше, на три-четири мили надолу по пътя — където той можеше да вземе всичко под контрол. Така, че той се обърна и се втурна право към стената, като не уцели вратата с може би шестдесет сантиметра.

Отхвръкна назад и падна на пода, в главата му запищя от острата, пронизваща болка, която преряза паниката му като нож. Той се докосна по носа и ръката му се изцапа с кръв. Пресни капки направиха петна по ризата му. Той се изправи с мъка и диво се огледа.

Ръката висеше на пода като преди, но тялото на баба вече не лежеше накриво. То си беше в първоначалната поза.

Беше си въобразил цялата работа. Беше дошъл в стаята и оттам нататък всичко беше само плод на въображението му.

Не.

Но болката бе прояснила главата му. Мъртвите не сграбчваха никого за китката. Мъртвите бяха мъртви. Когато човек е мъртъв, могат да го използват за поставка за шапки, да го натъпчат в тракторна гума и да го пуснат по надолнището и т.н. и т.н. Когато човек е мъртъв, можеха да правят с него, каквото си искат, но времето той да прави каквото си иска, е свършило.

Освен ако не си вещица. Освен ако не избереш да умреш, точно тогава, когато няма никой друг, освен едно малко момче, защото така е най-добре, защото така можеш… можеш…

Какво можеш?

Нищо. Беше глупаво. Той си бе въобразил цялата работа, защото се страхуваше. Това беше всичко. Избърса носа си с лакът и премигна от болка. На ръката му се размаза червено петно.

Той повече нямаше да се доближи до нея. Това бе ясно. Истина или халюцинация, нямаше значение, той повече нямаше да докосне баба. Яркото зарево на паниката бе изчезнало, но той продължаваше да е нещастен и изплашен, почти до сълзи, разтреперан при вида на собствената си кръв, само искаше майка му да се върне и да вземе нещата в свои ръце.

Джордж излезе заднешком от стаята, през коридора, в кухнята. Пое дълбок, разтреперан дъх и после издиша. Искаше мокра кърпа за носа си и изведнъж му се стори, че ще повърне. Отиде до умивалника и пусна студената вода. Наведе се и извади парцал от шкафа под умивалника — парче от стара пелена на баба — постави го под струята, като смъркаше кръвта през това време. Напои квадратното парче пелена, докато ръката му изтръпна, после спря крана и изцеди парчето.

Тъкмо го слагаше на носа си, когато гласът й проговори от другата стая.

— Ела тук, момче — извика баба с мъртъв, бучащ глас. — Ела тук — баба иска да те прегърне.

Джордж се опита да изкрещи, но от гърлото му не излезе никакъв глас. Абсолютно никакъв звук. Но в другата имаше шумове. Същите шумове, които се чуваха, докато мама правеше гимнастика на баба, повдигат тялото й, пускаше го на леглото, после го обръщаше, пак го пущаше.

Само дето тези звуци сега имаха малко по-различно значение, съвсем специфично — те означаваха, че баба се опитва да… стане от леглото.

— Момче! Ела тук, момче! Сега! ВЕДНАГА! Идвай!

Той с ужас видя, че краката му се подчиняват на тази команда. Той им каза да спрат, а те продължиха, ляв крак десен крак, ляв, десен, по линолеума, мозъкът му бе ужасен затворник в тялото му — пленник в кула.

Тя е вещица, тя е вещица и сега е в пристъп, ще направи някоя зла магия, да, някоя зла магия, зла магия, Боже господи, помогни ми, помогни ми, помогни ми…

Джордж прекоси кухнята, после антрето и отиде в стаята на баба и да, тя не само се бе опитала да стане от леглото, тя бе станала, седеше в пластмасовия си стол, в който не бе сядала от четири години, откакто бе станала прекалено тежка, за да върви и прекалено сенилна, за да знае къде се намира.

Но сега баба не изглеждаше изобщо сенилна. Лицето й бе отпуснато и прилично на тесто, но сенилността бе изчезнала — ако въобще някога е била там, ако не е била маска, която е носила, за да баламосва малки момчета и уморени жени без съпрузи. Сега лицето на баба светеше от интелигентност — светеше като стара, вонлива восъчна свещ. Очите й гледаха унило, без блясък, мъртви. Гърдите й не се движеха. Нощницата й се бе повдигнала и показваше слонски бедра. Покривалото на мъртвото й легло бе отметнато назад.

Баба протегна към него огромните си ръце.

— Искам да те прегърна, Джорджи — каза равният й, жужащ мъртвешки глас. — Не се плаши, плачльо. Нека баба те прегърне.

Джордж се дръпна назад, опитваше се да победи това почти непреодолимо притегляне. Навън вятърът пищеше и стенеше. Лицето на Джордж бе издължено и изкривено от страх, лице от гравюра върху дърво, уловена и заключена в древна книга.

Джордж тръгна към нея. Не можеше да се спре. Бавно, стъпка по стъпка, той се приближаваше към разперените ръце. Той щеше да покаже на Бъди, че и той не се плашеше от баба. Той щеше да отиде при баба да го прегърне, защото не беше ревлив пъзльо. Щеше да иде при баба сега. Той почти бе стигнал до обсега на ръцете й, когато прозорецът отляво изведнъж се отвори навътре и изведнъж в стаята при тях връхлетя носен от вятъра клон, на който още имаше есенни листа. Реката на вятъра заля стаята, издуха снимките на баба, развя косата и нощницата й.

Сега Джордж можеше да пищи. Той залитна назад, извън прегръдката й и баба изсъска, измамена, устните й се дръпнаха назад от гладките стари венци, дебелите й, сбръчкани ръце замахнаха и плеснаха в празното пространство пред нея.

Краката на Джордж се заплетоха и той падна на пода. Баба започна да се надига от пластмасовия стол, залитаща грамада от плът. Тя тръгна към него. Джордж усети, че не може да стане. Силите го бяха напуснали. Той започна да пълзи назад, хълцайки. Баба приближаваше, бавно и безмилостно, мъртва, но въпреки това жива, и изведнъж Джордж усети какво ще означава прегръдката, мозайката се бе попълнила в съзнанието му и в един миг той започна да усеща краката си точно когато ръката на баба го хвана за ризата. Тя я разпра от едната страна и за миг той усети студената й плът до кожата си, преди да избяга отново в кухнята.

Щеше да избяга в нощта. Всичко друго бе готов да направи, само да не се остави да го прегърне вещицата, неговата баба. Защото когато мама се върнеше, щеше да намери баба мъртва, а Джордж жив, о, да, но Джордж щеше да е започнал изведнъж да харесва билков чай.

Той погледна през рамо и видя гротескната, безформена сянка на баба да се издига на стената, когато тя се приближаваше през антрето.

И в този момент телефонът иззвъня, пронизително, рязко.

Джордж го грабна, без дори де помисли и изкрещя някой да дойде, да дойде, моля, нека. Той изкрещя тези думи беззвучно, от гърлото му не се изтръгна никакъв звук.

Баба залитна в кухнята в своята розова нощница. Жълтеникаво-бялата й коса се вееше около лицето й и един от роговите й гребени висеше накриво над сбръчканата й шия Баба се усмихваше.

— Рут? — това бе гласът на леля Фло, той почти се губеше в тунела на лошата телефонна връзка. — Рут, ти ли си? — Беше леля Фло от Минесота, на повече от три хиляди километра.

— Помогнете ми! — изкрещя Джордж в слушалката, но от гърлото му излезе само съскащо изсвирване, сякаш бе надул хармоника, пълна с мъртви тръстики.

Баба прекоси линолеума, протегнала ръце напред, към него. Тя разтваряше ръце и с пляскане ги затваряше и пак ги отваряше и пак ги затваряше. Баба си искаше прегръдката, беше чакала за тази прегръдка пет години.

— Рут, чуваш ли ме? Тук започна буря и аз… аз се изплаших. Рут, не те чувам…

— Баба — изстена Джордж в телефона. Сега тя бе почти над него.

— Джордж? — гласът на леля Фло изведнъж стана по-остър, заприлича на пищене. — Джордж, ти ли си?

Той започна да отстъпва заднешком от баба и усети, че съвсем глупаво се бе насочил встрани от вратата, към ъгъла, образуван от кухненските шкафове и умивалника. Ужасът бе пълен. Сянката й падна върху него, парализата изчезна и той закрещя в телефонната слушалка отново и отново:

— Баба! Баба! Баба!

Студените ръце на баба докоснаха гърлото му. Мътните й, старчески очи се впиха в неговите, изсмукаха волята му. Някъде вдън земя, едва доловимо той чу гласа на леля Фло.

— Кажи й да легне, Джордж, кажи й да легне и да остане неподвижна. Кажи й да го направи заради тебе и в името на баща си. Името на баща й е Хастур. Неговото име носи власт над нея, Джордж — кажи й Легни в името на Хастур… кажи й…

Старата, сбръчкана ръка изтръгна телефона от безчувствената хватка на Джордж. Чу се изпукване и кабелът се изтръгна от телефона. Джордж падна в ъгъла и баба се наведе над него, огромна маса плът над него, която закриваше светлината. Джордж изкрещя:

— Лягай! Не мърдай! Името на Хастур! Хастур! Лягай! Не мърдай!

Ръцете й се сключиха около врата му…

— Ти трябва да го направиш! Леля Фло каза, че трябва! В мое име! В името на баща си! Легни! Не…

…и започнаха да го душат.

Когато един час по-късно светлините плиснаха по алеята, Джордж седеше на масата пред непрочетения си урок по история. Той стана, отиде до задната врата и я отвори. Вляво бе телефонът „Принсес“, висеше на мястото си, а ненужният кабел бе навит около него.

Майка му влезе, на яката на палтото й имаше залепнало есенно листо.

— Какъв вятър — каза тя. — Наред ли е всичко, Джордж? Джордж, какво е станало?

Изведнъж кръвта изчезна от лицето на мама и тя се превърна в ужасна клоунска маска.

— Баба — каза той. — Баба почина, мамо. — И започна да плаче.

Тя го прегърна здраво и след това залитна към стената, сякаш самата прегръдка бе отнела цялата й сила.

— Случи ли… случи ли се нещо? — попита тя. — Джордж, случи ли се нещо друго?

— Вятърът духна и вкара клон от едно дърво през нейния прозорец — каза Джордж.

Тя го отдалечи от себе си, загледа шокираното му, вяло лице, след това тръгна към стаята на баба. Остана в нея може би четири минути. Когато се върна в, ръцете си Държеше червено парче плат. Част от ризата на Джордж.

— Взех това от ръката й — прошепна мама.

— Не искам да говоря за това — каза Джордж. — Ако искаш се обади на леля Фло. Аз съм уморен. Искам да си легна.

Тя направи знак, сякаш да го спре, но не го спря. Той отиде до стаята, в която живееха заедно с Бъди и се нагласи до отдушника, откъдето можеше да чува какво прави майка му. Тя нямаше да се обади на леля Фло, поне не тази вечер, защото кабелът на телефона бе измъкнат. Нямаше да говори и утре, защото преди да се върне майка му Джордж бе изговорил кратки серии от думи, някои от тях на развален латински, други — на пре-друидни нечленоразделни звуци и на три хиляди километра, леля Фло бе паднала мъртва от масивен мозъчен кръвоизлив. Беше направо забележително как се бяха върнали тези думи. Как всичко се бе върнало.

Джордж се съблече и легна гол в леглото си. Сложи ръце под главата си и се загледа нагоре в тъмнината. Бавно, бавно, на лицето му изплува хлътнала и доста ужасна усмивка.

От сега нататък нещата тук щяха да са съвсем различни. Съвсем различни.

Например Бъди. Джордж чакаше с нетърпение Бъди да се върне от болницата и да започне с „мъчението с лъжица на китаеца-езичник“ или с „игличките“ или нещо подобно. Джордж си помисли, че ще трябва да оставя Бъди да му се размине — поне през деня, когато хората можеха да ги видят — но когато паднеше нощта и те останеха сами в стаята си, зад затворените врати…

Джордж започна беззвучно да се смее.

Както Бъди обичаше да казва, щеше да е направо класическо.

Протокът

„В онези дни Протокът бе по-широк“ — каза Стела Фландърс на правнуците си през последното лято от живота си, лятото преди да започне да вижда духове. Децата я гледаха с широко отворени, мълчаливи очи, а синът й, Алдън се извърна от мястото си на верандата, където си дялкаше нещо. Беше неделя, и Алдън никога не излизаше с лодката в неделя, независимо колко висока бе цената на омарите.

— Какво значи това, бабо? — попита Томи, но старицата не отговори. Тя просто седеше в люлеещия се стол до студената печка, пантофите и спокойно се удряха в пода.

Томи попита майка си:

— Какво значи това, мамо?

Луис само поклати глава, усмихна се и ги изпрати навън да берат малини.

Стела си помисли: Забравила е. Дали въобще е знаела?

В онези дни Протокът бе по-широк. Ако някой знаеше, че е било така, това бе Стела Фландърс. Тя бе родена през 1884, беше най-старата жителка на Гоут Айлънд, и нито веднъж през живота си не бе напускала острова.

Обичаш ли? Този въпрос бе започнал да я измъчва постоянно, а тя дори не знаеше какво значи той.

Дойде есента, студена есен, без така нужните дъждове, които да оцветят красиво дърветата, нито на Козия, нито на Мечия нос, отвъд Протока. Вятърът свиреше дълги, студени мелодии и Стела усещаше, че всяка мелодия отеква в сърцето й.

На 19 ноември, когато първите вихрушки се спуснаха от небето с цвят на бял хром, Стела отпразнува рождения си ден. Дойдоха повечето хора от селото. Дойде Хати Стодард, чиято майка умря от плеврит през 1954 и чийто баща бе изчезнал с „Дансър“ през 1941. Дойдоха Ричард и Мери Додж, Ричард се движеше бавно по пътеката, като се подпираше на бастуна си, артритът му го беше яхнал като невидим пътник. Дойде Сара Хейвлък, естествено, майката на Сара — Анабел, бе някога най-добрата приятелка на Стела. Бяха ходили заедно в училището на острова, от първи до осми клас и Анабел се бе омъжила за Тони Фрейн, който й бе опъвал косата в пети клас и я беше разплаквал, така както Стела се бе омъжила за Бил Фландърс, който веднъж й бе съборил всички учебници от ръцете в калта (но тя бе успяла да се сдържи и да не заплаче). Сега и Анабел и Тони си бяха отишли и Сара бе единственото от седемте им деца, което бе останало на острова. Нейният съпруг, Джордж Хейвлък, когото всички знаеха като Големия Джордж, бе умрял от жестока смърт по време на сушата през 1967, годината, когато не излезе риба. Брадвата се изплъзнала от ръцете на големия Джордж, шурнала кръв — прекалено много кръв! — и след три дни погребение на острова. И когато Сара дойде на рождения ден на Стела и извика „Честит Рожден ден, бабче!“ Стела я прегърна силно и затвори очи,

(обичаш ли?)

но не се разплака.

Имаше огромна торта. Хати я бе направила заедно с приятелката си Вера Спрус. Цялата компания ревна песента „Честит Рожден ден“ в един общ хор, достатъчно силен, за да заглуши вятъра… поне за малко. Дори Алдън пя, който при нормални обстоятелства пееше само „Напред, Воини на Христа“ или славословията в църквата, а думите на всички останали песни произнасяше с наведена глава и зачервени като домати уши. На тортата на Стела имаше деветдесет и пет свещи и дори през песните тя чуваше вятъра, въпреки че слухът й вече не беше като на младини. Струваше й се, че вятърът вика името й.

„Аз не бях единствената“, щеше да каже тя на децата на Луис, ако можеше. "По мое време имаше много хора, които живееха и умираха на острова. Тогава нямаше пощенска лодка. Бул Саймс носеше пощата, когато имаше поща. Нямаше и ферибот. Ако имаш работа на сушата, мъжът ти те качва на рибарската лодка. Доколкото знам на острова нямаше тоалетна с вода до 1946. Синът на Бул, Харълд, бе първият, който инсталира такава тоалетна, след като Бул получи инфаркт и морето го отнесе, докато влачил мрежите. Помня, че видях как внасят Бул в къщи. Понесоха го завит в полиетилен и от единия край се подаваше единият му зелен ботуш. Помня…"

А те щяха да кажат: „Какво, бабо? Какво помниш?“

Какво щеше да им отговори тя? Имаше ли още?

В първия зимен ден, около месец след рождения ден, Стела отвори задната врата, за да вземе дърва за печката и намери мъртво врабче на задната площадка. Тя се наведе внимателно, вдигна го за едното краче и го погледна.

— Замръзнало — обяви тя, а нещо вътре в нея произнесе друга дума. Бяха минали четиридесет години, откакто бе видяла замръзнала птичка — 1938. Годината, когато бе замръзнал Протокът.

Тя потрепера, уви се по-здраво в палтото си и минавайки край ръждясалата пещ за горене на боклук, хвърли мъртвото врабче в нея. Денят бе студен. Небето бе ясно, дълбоко-синьо. Вечерта на рождения й ден бе паднал десет сантиметра сняг, после се бе стопил и повече не падна. „Сигурно скоро ще дойде“ каза мъдро Лари МакКийн долу в магазина на Гоут Айлънд, сякаш се опитваше да сплаши зимата да не идва.

Стела стигна до купчината дърва, взе един наръч и тръгна, за да го внесе обратно в къщата. Сянката й, крехка и чиста я последва.

Когато стигна до задната врата, където бе паднало врабчето, Бил я заговори — обаче ракът бе взел Бил преди дванадесет години.

„Стела“ — каза Бил и тя видя как сянката му пада до нейната, по-дълга, но съвсем ясно очертана, сянката на шапката му весело килната на една страна, така както той обикновено я носеше, когато беше жив. Стела усети как в гърлото й се надига вик. Твърде голям, за да достигне до устните й.

„Стела, — повтори той — кога ще дойдеш на сушата? Ще вземем стария форд на Норм Джоли и ще си направим една разходка до Бийнс във Фрийпорт. Какво ще кажеш?“

Тя се изви, за малко щеше да изтърве дървата, но нямаше никого. Само дворът се простираше надолу по хълма, после дивите бели треви, и отвъд всичко, на ръба на действителността, ясно очертан и някак увеличен, Протокът… и отвъд, сушата.

— Бабо, какво е Проток? — можеше да попита Лона, въпреки че никога не бе го правила. И тя щеше да им отговори така както би им отговорил всеки рибар — Протокът е водна площ между две сухоземни площи, водна площ отворена от двете страни. В стария рибарски виц се казваше: Момчета, научете се да се ориентирате по компаса, между Джоунспорт и Лондон има един дяволски широк Проток.

— Протокът е водата между един остров и сушата — можеше да добави тя, подавайки им меласови бисквити и горещ чай със захар. — Така го знам аз. Зная го така, както зная името на мъжа ми… както зная начина, по който той си носеше шапката.

— Бабо? — щеше да каже Лона. — Как така никога не си пресичала Протока?

— Миличка — щеше да каже тя. — Никога не съм виждала причина да ида отсреща.

През януари, два месеца след рождения ден, протокът замръзна за първи път от 1938 година насам. По радиото излъчиха предупреждения към жителите на острова и на сушата да не се доверяват на леда, но Стюи МакКлилънд и Ръсъл Боуи извадили шейната на Стюи, и след един дълъг следобед, прекаран в пиене на ябълково вино, излезли на леда и естествено потънали в Протока. Стюи успял да изпълзи (въпреки че изгубил единия си крак от премръзване). Протокът взел Ръсъл Боуи и го отнесъл със себе си.

На двадесет и пети януари правиха помен на Ръсъл. Стела отиде, хваната за ръката на сина си Алдън, а той мърдаше устни и произнасяше думите на църковните песни и боботеше думите на славословията, накрая, преди благословението. После Стела поседя със Сара Хейвлък, Хати Стодърд и Вера Спрус пред пламъците на камината в приземния етаж на общината. Това бе изпращане на Ръсъл, с пунш и красиви триъгълни хапки с крем-сирене. Мъжете се мотаеха отзад и търсеха нещо по-силно за пиене от пунша. Току-що овдовялата съпруга на Ръсъл Боуи седеше зашеметена, със зачервени очи до Иуъл МакКрейкън, пастора. Беше бременна в седмия месец — щеше да й е петото дете — и Стела, полузадрямала на топлината на огъня си помисли: „Предполагам, съвсем скоро и тя ще пресече Протока. Ще иде във Фрийпорт и Люистън и ще стане сервитьорка, така предполагам.

Тя погледна Вера и Хати, за да разбере за какво става дума.

— Не, не чух — каза Хати. — Какво каза Фреди?

Говореха за Фреди Динсмуър, най-стария мъж на острова (обаче е две години по-млад от мен, помисли си Стела доволна), който продаде магазина си на Лари МакКийн и сега живееше от пенсията си.

— Каза, че не бил виждал такава зима — каза Вера и си извади плетката. — Казва, че много хора щели да се разболеят.

Сара Хейвлък погледна към Стела и попита дали Стела е виждала друга такава зима. Не беше падал сняг, от онова първо леко преваляване, земята се бе проснала твърда, гола и кафява. Предният ден Стела бе изминала тридесет крачки в задния двор и тревата се бе пречупила в права редичка със звук, като от счупено стъкло.

— Не — каза Стела. — Протокът замръзна през тридесет и осма, но тогава нямаше сняг. Помниш ли Бул Саймс, Хати?

Хати се засмя.

— Мисля, че още имам синината на задника, дето той ми я направи на новогодишното тържество през 1953. Така ужасно ме ощипа. Та какво за него?

— През тази година Бул и моят мъж прекосиха Протока — каза Стела. — Февруари 1938. С «котки» на краката, прекосиха до кръчмата на Дорит на носа, изпиха по едно уиски и се върнаха. Викаха ме и мен. Приличаха на две малки момчета, току-що слезли от шейната.

Те я гледаха, очаровани. Дори Вера я гледаше с широко отворени очи, а Вера със сигурност бе чувала историята и преди. Ако човек вярваше на историите, Бул и Вера някога са живели заедно, въпреки че беше трудно да се повярва, гледайки Вера сега, че тя някога е била толкова млада.

— И ти не отиде ли? — попита Сара, сигурно във въображението си виждаше докъде се протяга Протокът, толкова бял, че чак син на студеното слънце, с блестящи снежни кристали, как се приближава сушата, и как може да се мине, може да се мине през океана, също като Христос, да се напусне острова за първи и единствен път в живота пеша…

— Не — каза Стела. Изведнъж съжали, че не си е донесла плетката. — Не отидох с тях.

— Защо? — попита Хати, почти възмутена.

— Беше ми ден за пране — Стела почти я сряза и в този момент Миси Воуи, вдовицата на Ръсъл, избухна във висок рев, с хълцания. Стела погледна натам и видя Бил Сандърс, в сакото си на червено-черни карета, килната на една страна шапка, да пуши пура Херберт Тарейтън, а зад ухото му — пъхната друга, за после. Усети как сърцето й подскочи в гърдите и замря между два удара.

Тя хлъцна от изненада, но точно в това време един чеп изпука в камината и двете жени не я чуха.

— Бедната — Сара почти изгука.

— Отърва се от тоя негодник — изсумтя Хати. Тя затършува в дълбините на зловещата истина за покойния Ръсъл Боуи и намери най-вярното заключение: — Този човек си беше просто един скитник. Късмет е, че тя се отърва от ярема.

Стела почти не чу тези неща. Там седеше Бил, толкова близо до Преподобния МакКрейкън, че ако поискаше можеше да го ощипе по носа, не изглеждаше на повече от четиридесет, около очите му едва се забелязваше мрежата от бръчици, които по-късно се врязаха така дълбоко, обут във фланелени панталони и гумени ботуши, със сиви вълнени чорапи, подгънати грижливо над ръбовете на ботушите.

— Чакаме те, Стела — каза той. — Прекоси и ела да видиш сушата. Тази година няма да има нужда от обувки за сняг.

Ето го, седеше в приземния етаж на общината, но в този момент в камината изпука дърво и той изчезна. А Преподобният МакКрейкън продължи да успокоява Миси Боуи, сякаш нищо не бе се случило.

Тази вечер Вера се обади на Ани Филипс по телефона и в разговора спомена, че Стела Фландърс не изглеждала добре, съвсем не изглеждала добре.

— Голяма работа ще му се отвори на Алдън, ако тя се разболее и трябва да я води на лекар на сушата — каза Ани. Ани харесваше Алдън, защото нейният собствен син Тоби й беше казвал, че Алдън не пие нищо по-силно от бира. Ани бе самото въздържание.

— Изобщо няма да може да я закара, ако тя не изпадне в кома, — каза Вера, произнасяйки думата с източен диалект: коумъ. — Алдън не е от най-интелигентните, нали разбираш. Стела го върти на пръста си, както си поиска.

— О, тъй ли? — каза Ани.

Точно в този момент по линията се чу металическо почукване. Вера продължи да чува гласа на Ани Филипс още известно време зад тракането, после гласът изчезна. Вятърът бе станал много силен и бе съборил телефонните жици, може би край езерото Кодлин, а може би в залива Бороу, където те се потапяха в Протока, обвити в гума. Може би са паднали на отсрещната страна, на Носа… а някой би могъл дори да каже (полу на шега), че Ръсъл Боуи е протегнал ръка и прекъснал кабела, просто ей така.

На не повече от два километра, Стела Фландърс лежеше под завивката си и слушаше пресекливата музика от похъркването на Алдън в съседната стая. Слушаше Алдън, за да не слуша вятъра… но така или иначе, пак го чуваше, о, да, как прекосява студената шир на Протока, два километра вода, покрита сега с ледена кора, лед с омари под него, и водорасли, и може би танцуващото тяло на Ръсъл Боуи, който всяка година през април идваше с тракторчето си и изораваше градината й.

Кой ще изоре земята този април? почуди се тя и продължи да лежи студена и свита на кълбо под завивката. И като сън в съня, гласът й отговори на нейния глас: Обичаш ли? Вятърът блъсна капака на прозореца и той изтрака. Стори и се, че капакът на прозореца разговаря с нея, но тя се извърна и не поиска да чуе думите му. И не заплака.

— Но, бабо — щеше да продължи Лона (тя никога не се отказваше, беше като майка си, и като баба си преди нея) — ти още не си ни казала защо не си преминала отсреща.

— Защото, дете, винаги съм имала всичко, което съм искала тук на острова.

— Но той е толкова малък. Ние живеем в Портлънд. Има автобуси, бабо!

— Достатъчно виждам какво става в градовете по телевизията. Мисля, че тук съм си добре.

Хол беше по-малък, но имаше по-силно развита интуиция. Той никога не притискаше така както го правеше сестра му, но въпросите му достигаха по-близо до същността на нещата:

— Ти никога ли не си искала да прекосиш, бабо? Никога?

Тя се навеждаше напред, вземаше малките му ръчички и му разказваше как майка й и татко и дошли на острова скоро след като се оженили, как дядото на Бил Саймс взел бащата на Стела като чирак на лодката си. Разказваше му как майка й зачевала четири пъти, но пометнала едното бебе, другото умряло, когато било на една седмица — тя щяла да иде в болницата на сушата, ако можели да го спасят там, но всичко свършило, преди дори мисълта да й мине през ум.

Тя им разказваше, че Бил помогнал при раждането на Джейн, баба им, но не им казваше, че когато всичко свършило, той отишъл в банята и повръщал и ревал като истерична жена с тежък мензис. Разбира се, Джейн бе напуснала острова на четиринадесет години, за да иде в гимназията. Момичетата вече не се омъжвали на четиринадесет и когато Стела я видяла да се отдалечава в лодката с Брадли Максуел, който отговарял за воденето на децата напред-назад този месец, дълбоко в сърцето си разбрала, че Джейн си отива завинаги, въпреки че се връщала за кратко. Тя им казваше, че Алдън се появил десет години по-късно, след като вече се били отказали и сякаш за да компенсира своята мудност, ето го Алдън, продължаваше да живее с тях — вечен ерген и до известна степен Стела бе доволна, че е така, защото Алдън не беше кой знае колко умен и имаше много жени, готови да се възползват от един мъж с муден мозък и добро сърце (въпреки, че и това последното не го казваше на децата).

Обикновено им казваше: «Луис и Маргарет Годлин заченали Стела Годлин, която станала Стела Фландърс, Бил и Стела Фландърс заченали Джейн и Алдън Фландърс и Джейн Фландърс станала Джейн Уейкфийлд. Ричард и Джейн Уейкфийлд заченали Луис Уейкфийлд, която станала Луис Перо. Дейвид и Луис Перо заченали Лона и Хол. Това са вашите имена деца: вие сте Голдин — Фландърс — Уейкфийлд — Перо. Вашата кръв идва от камъните на този остров, а аз стоя тук, защото сушата е твърде далече, за да стигне човек до нея. Да, обичам. Във всеки случай съм обичала, или поне съм се опитвала да обичам, но паметта е твърде широка и твърде дълбока и не мога да прекося. Голдин — Фландърс — Уейкфийлд — Перо…»

Това бе най-студеният февруари, откакто метеорологичната служба води статистика и до средата на месеца ледът, който покриваше Протока, престанала бъде опасен. Моторните шейни бръмчаха напред-назад, понякога се преобръщаха, когато подхождаха неправилно към някоя преспа. Децата се опитваха да карат кънки, виждаха, че ледът е твърде неравен и се връщаха на езерото Годин от другата страна на хълма. Но това стана чак след като малкият Джъстин МакКрейкън, синът на свещеника, си закачи кънката в една цепнатина и си счупи глезена. Заведоха го в болницата на сушата, където един лекар с Корвет му казал: «Синко, ще стане като нов.»

Фреди Динсмуър умря съвсем внезапно само три дни, след като Джъстин МакКрейкън си счупи глезена. Той хвана грип в края на януари, не искаше да види лекар, казваше на всички «Това е само една настинка, пипнах я, защото ходих да взема пощата без шал», легна на легло и умря, преди да могат да го закарат на сушата и да го окачат за една от онези машини, дето ги имат само за такива като Фреди. Синът му Джордж, първокласен нехранимайко дори в напредналата възраст (за нехранимайковци) от шестдесет и осем, намерил Фреди с вестник «Бангор Дейли Нюз» в едната ръка и пушката му Ремингтън, незаредена, до другата. Явно се е готвел да я почисти, преди да умре. Джордж Динсмуър, се отдаде на триседмично пиянство, финансирано от някой, който е знаел, че скоро идват парите от застраховката на баща му. Хати Стодърд ходеше и говореше на всички, които я слушаха, че Джордж Динсмуър е грях и срам и не е нищо повече от един скитник.

Имаше грипна епидемия и затвориха училището за две седмици през февруари, вместо обичайната едноседмична ваканция, защото имаше много болни ученици.

— Като няма сняг, плъзват вирусите — каза Сара Хейвлък.

Към края на месеца, точно когато хората чакаха с нетърпение фалшивото успокоение на месец март, Алдън Фландърс се разболя от грип. Кара го на крак около една седмица и после легна на легло с четиридесет градуса температура. Както и Фреди, така и той не искаше да види лекар, а Стела вътрешно кипеше и се ядосваше и се тормозеше. Алдън не беше чак толкова стар, колкото Фреди, но през май щеше да навърши шестдесет.

Най-накрая падна снегът. Петнадесет сантиметра на Свети Валентин, още петнадесет на двадесети, и на двадесет и девети — последния ден на високосната година, тридесет сантиметра. Снегът лежеше бял и необичаен между залива и сушата, като ливада за овце на мястото, където откакто свят светува бе имало само сивкави вълни. Няколко души ходиха пеша до сушата и обратно. Нямаше нужда от обувки за сняг, защото снегът бе замръзнал в здрава, блестяща кора. Може да пийнат по едно уиски, помисли си Стела, но няма да го изпият в «Дорит». «Дорит» бе изгорял през 1958.

И тя видя Бил четири пъти. Веднъж той й каза: «Трябва да дойдеш скоро, Стела. Ще идем на танци. Какво ще кажеш?»

Тя нищо не можа да каже. Юмрукът й бе дълбоко в устата.

— Всичко, което някога съм искала, е било тук — им казваше обикновено тя. — Имахме радио, а сега имаме телевизия и това е всичко, което искам от света, отвъд Протока. Имах си градина — кога по-добре, кога по-зле. Омари? Та ние винаги сме имали тенджера със задушени омари на печката и когато дойдеше пасторът я сваляхме и я слагахме зад вратата на килера, за да не види той, че ядем бедняшка супа“.

Виждала съм и хубаво, и лошо време и е имало моменти, когато съм се чудила какво ли е да си купуваш направо от магазин, „Сиърс“, а не да си поръчваш по каталог, или какво ли е да идеш на някой от пазарите, дето ги показват по телевизията, вместо да изпратиш Алдън да купи нещо по-специално като петел за Коледа или шунка за Великден… или ако ми се приискаше да застана на Конгрес Стрийт в Портлънд и да гледам хората в колите и по тротоарите, повече хора обхванати с един поглед, отколкото има на целия остров в наши дни… ако някога ми се е приисквало нещо такова, то повече съм искала да съм тук на острова. Не съм странна. Не съм особена, нито ексцентрична за жена на моите години. Майка ми понякога казваше: „Всички различия в света се свеждат до различия между нужда и работа“ и аз вярвам в това с цялата си душа. Вярвам, че е по-добре да се оре надълбоко, отколкото нашироко.

Това е моето място и аз го обичам.

Един ден в средата на март, когато небето беше бяло и прихлупено като изгубена памет, Стела Фландърс седна в кухнята си за последен път, вдигна ботушите над мършавите си прасци за последен път, и се уви във вълнения си шал (коледен подарък от Хати от преди три коледи) за последен път. Под роклята си носеше един от комплектите бельо с дълги долни гащи на Алдън. Долницата стигаше до отпуснатите й гърди, а фланелата — почти до коленете.

Отвън, вятърът пак се надигаше, а по радиото бяха казали, че следобед пак ще вали сняг. Облече си палтото, сложи си ръкавиците. Поколеба се за миг, после си сложи ръкавиците на Алдън върху своите. Алдън се беше оправил от грипа, и тази сутрин бяха отишли с Харли Блъд да поставят двойна врата на Миси Боуи, която беше родила момиченце. Стела го беше видяла — нещастното дребосъче приличаше изцяло на баща си.

Тя застана за малко до прозореца, гледаше към Протока, а Бил беше там, както тя бе подозирала, че ще бъде, застанал някъде по средата между острова и сушата, застанал също като Христос, който излязъл от лодката, махаше й, сякаш й казваше с жестове, че закъснява, ако въобще иска да стъпи на сушата, докато е жива.

— Ако ти така искаш, Бил — ядоса се тя в тишината, — Бог ми е свидетел, че аз не искам.

Но вятърът изрече други думи. Тя искаше. Искаше да преживее това приключение. Зимата бе тежка за нея — артритът, който се появяваше и изчезваше от време навреме, се бе върнал с ново ожесточение, посипваше ставите на пръстите и коленете й с огън и жупел и синкав лед. Едното й око бе станало премрежено и замъглено (оня ден Сара бе споменала с известно неудобство, че ечемикът, който Стела имаше откакто бе шейсетгодишна, е започнал да расте със страшна сила). Най-лошото от всичко бе, че дълбоката стягаща болка в стомаха се бе върнала и преди два дни тя бе станала в пет часа сутринта, бе минала по страшно студения под до банята и бе изплюла парче яркочервена кръв в гърнето на тоалетната. Тази сутрин бе имало още кръв, с гаден вкус на мед, който те кара да изтръпнеш.

През последните пет години болките в стомаха се появяваха и изчезваха, понякога силни, понякога не толкова, и тя си знаеше почти от самото начало, че това трябва да е рак. Той бе взел майка й и баща й, както и бащата на майка й. Никой от тях не бе доживял седемдесетте, така че тя бе прехвърлила далече, далече всички таблици на застрахователните агенти.

— Ти ядеш като кон — й бе казал Алдън, усмихнат, скоро след като бяха започнали болките и тя бе видяла за първи път кръв в тоалетната. — Не знаеш ли, че старите бабчета като теб, са придирчиви и злояди?

— Я мълчи, че ще те фрасна! — бе отвърнала Стела и бе вдигнала ръка към посивелия си син, който се наведе на шега, сви се уж изплашено и проплака: „Недей, мамо. Вземам си думите обратно!“

Да, тя здравата си похапваше, но не защото й се ядеше, а защото вярваше (много от нейното поколение вярваха в това), че ако нахраниш рака добре, той ще те остави на мира. И изглежда това имаше ефект, поне за известно време, кръвта в тоалетната се появяваше и изчезваше, имаше дълги периоди, когато въобще нямаше нищо. Алдън започна да свиква с това, че тя си сипваше втора порция (и трета, когато болката бе много силна), но и грам не сложи на себе си.

Изглежда сега ракът бе стигнал до това, което жабарите наричат „piece de resistamce“.

Тъкмо излизаше от вратата, когато видя шапката на Алдън, онази с кожените наушници, да виси на закачалката в антрето. Сложи си я на главата — козирката стигна чак до прошарените й вежди — после се огледа за последен път дали не е забравила нещо. Печката не гореше силно, но Алдън бе оставил регулатора на тягата в най-отворено положение — все му повтаряше да не го прави, но той все си правеше, каквото си знае.

— Алдън, зимата като умра ще изгориш тон дърва в повече — измърмори тя и отвори печката. Погледна вътре и без да иска ахна от изненада. Бързо блъсна обратно вратичката и я залости с треперещи пръсти. За миг — само за един миг — бе видяла старата си приятелка Анабел Фрейн във въглените. Лицето й бе съвсем живо и истинско, с бенка на бузата.

И беше ли й намигнала Анабел?

Помисли си да остави бележка на Алдън и да му обясни къде е отишла, но реши, че Алдън ще разбере, макар и бавно, по своя си начин.

Продължавайки да пише бележки във въображението си: От първия ден на зимата виждам баща ти и той казва, че да умреш не е чак толкова лошо. Поне аз мисля, че това е всичко.

Стела излезе навън, в белия ден.

Вятърът я разтърси и тя трябваше да си нагласи шапката на Алдън върху главата, преди вятърът да я грабне на шега и да тръгне да я търкаля нанякъде. По всичко личеше, че студът намира всеки процеп в дрехите й и се промъква в нея. Влажен мартенски студ, с мокър сняг на ум.

Тя тръгна надолу по хълма към залива, като внимаваше да стъпва по пепелта и сгурията, които Джордж Динсмуър бе посипал. Някога Джордж бе назначен да кара снегорин в град Ракун Хед, но по време на големия сняг през ’77 той така се бе нафиркал с уиски, че бе съборил не един, не два, а цели три електрически стълба. Отсреща на носа нямаше ток в продължение на пет дни. Стела си спомни колко странно бе изглеждало тогава — поглеждаш отвъд Протока, а там — само чернилка. Човек свикваше да вижда това смело малко гнездо от светлини. Сега Джордж работеше на острова и тъй като нямаше снегорин, не можеше да прави големи бели.

Когато минаваше край къщата на Ръсъл Боуи, тя видя Миси, бледа като платно, да я наблюдава от прозореца. Стела й махна. Миси махна в отговор.

Така щеше да им каже:

На този остров винаги сме се грижили за своите. Когато на Гърд Хенрайд му се скъса кръвоносен съд, цяло лято правихме благотворителни вечери и събирахме пари за операцията в Бостън — и Гърд се върна жив, слава Богу. Когато Джордж Динсмуър събори стълбовете и от енергото лепнаха на вратата му съобщение за запор, всички се погрижиха енергото да си получи парите, Джордж: да получи някаква службица, за да има пари за цигари и пиене… и защо не? Когато му свършеше работния ден, той не беше в състояние да прави нищо друго, въпреки че когато беше на работа, работеше като кон. Когато се случи онази беля, причината бе, че той бе на работа нощем, а нощта е неговото време за пиене. Баща му го хранеше. Поне това. Сега Миси Боуи е сама с още едно бебе. Тя може и да остане тук на социална помощ и парите от общината, а най-вероятно те нямаше да стигнат, но тя щеше да получи помощта, от която имаше нужда. Тя може и да си иде, но ако остане, няма да гладува… и чуйте, Лона и Хол: ако тя остане, може да успее да задържи нещо от този малък свят, с тесния Проток от едната страна и широкия Проток — от другата, нещо, което много лесно може да се загуби в бъркотията на Люистън, в поничките на Портлънд или питиетата в Нешвил Норт в Бангор. И аз съм достатъчно стара, та да го увъртам прекалено какво е това нещо: начин на съществуване и начин на живот — едно чувство.

Те се грижеха един за друг и по други начини, но тя нямаше да им разкаже за това. Децата нямаше да го разберат, нито щяха да го разберат Луис и Дейвид, въпреки че Джейн знаеше истината. На Норман и Ети Уилсън им се беше родило монголоидно бебе, и обърнати навътре малки крачета, плешив череп, целият на буци и вдлъбнатини, с пръсти, свързани с ципи, сякаш бе сънувало твърде дълго и твърде дълбоко, докато бе плувало в оня вътрешен Проток. Преподобният МакКрейкън бе дошъл и бе кръстил бебето, а същият ден бе дошла Мери Додж, която дори по онова време бе акуширала на стотина бебета, и Норман отведе Ети да види новата лодка на Франк Чайлд и, въпреки че Ети едва вървеше, тя тръгнала без да протестира, въпреки, че бе спряла на вратата и хвърлила поглед към Мери Додж, която седяла до люлката на бебето-идиот. Мери вдигнала поглед и когато очите им се срещнали, Ети избухнала в плач. „Хайде“, бе казал Норман, разстроен. „Хайде, Ети, хайде“. И когато се върнали след час, бебето било мъртво, умряло в съня си. Не беше ли милостиво, че си отиде без страдание. А много години преди това, преди войната, по време на Депресията, някакъв мъж блудствал с три малки момичета, когато те се връщали от училище, не чак такова блудстване, че да остави следи, но и трите разказвали за един мъж: който предложил да им покаже тесте карти, с различно кученце на всяка карта. Мъжът им казал, че ще им покаже тези прекрасни карти, само ако момиченцата дойдат с него в храстите, и когато отишли в храстите, мъжът им казал „Но първо ще трябва да пипнете това“. Едно от малките момиченца било Гърт Саймс, която по-късно бе избрана за Учител на Годината за 1976 в щата Мейн, за работата и в гимназията „Бърнсуик“. И Гърт, която била тогава само на пет, казала на баща си, че на ръката на мъжа липсвали няколко пръста. Едно от другите момиченца потвърдило, че е така. Третото нищо не помнело. Стела си спомняше как един дъждовен ден онова лято Алдън излезе, без да и каже къде отива, въпреки че тя го пита. Тя го наблюдаваше от прозореца, когато тръгна и видя, че Алдън се срещна с Бил Саймс в края на пътеката, и към тях се присъедини Фреди Динсмуър, а долу в залива видя собствения си мъж, когото тя бе изпратила сутринта, както обикновено, с ведро в ръката и обед, поставен във ведрото. Към тях се присъединиха още мъже и когато тръгнаха тя ги преброи и видя, че са дузина без един. Сред тях бе и предшественика на Преподобния МакКрейкън. И тази вечер един тип на име Даниълс бе намерен в основата на Слайдърс Пойнт, дето скалите се подават от вълните като зъбите на удавен дракон, с отворена уста. Този Даниълс бе нает от Големия Джордж Хейвлък да му помогне да си сложи нови первази на къщата и да смени двигателя на камиона си. Той беше от Ню Хемпшир, голям сладкодумец и си бе намерил разни други поръчки за работа, когато свърши с ангажимента в къщата на Хейвлък… и в църквата пееше! Явно беше, че се е разхождал по Слайдърс Пойнт, подхлъзнал се и паднал чак долу. Беше му счупен врата и главата му бе хлътнала между раменете. Тъй като никой не знаеше да има роднини, той бе погребан на острова и предшественикът на преподобния МакКрейкън произнесе надгробното слово, изтъквайки, че Даниълс е бил добър работник, как е помагал на всички, въпреки че липсвали два пръста на дясната му ръка. После благослови и от погребението всички отидоха в приземния етаж: на общината и пиха пунш и ядоха хапки с крем-сирене, а Стела никога не попита мъжете си къде са ходили в деня, когато Даниълс падна от върха на Слайдърс Пойнт.

— Деца — казваше им тя. — Тук на острова винаги се грижим за своите. Нямахме друг избор, защото тогава Протокът бе по-широк и когато вятърът ревеше, и вълните се блъскаха в брега, и се мръкваше рано, тогава се чувствахме съвсем малки — само прашинки в съзнанието на Господа. И беше съвсем естествено да се държим заедно, един за друг. Държахме се заедно, деца, и ако е имало времена, когато сме се чудили за какво е всичко това, или ако е имало въобще някога любов, то всичко е било, защото слушахме вятъра и вълните в студените зимни нощи и се страхувахме.

— Не, никога не съм изпитвала нужда да напусна острова. Тук бе животът ми. В онези дни Протокът бе по-широк.

Стела стигна до залива. Огледа се наляво и надясно, вятърът развяваше роклята й след нея като знаме. Ако имаше някой, тя щеше да слезе още по-надолу и да рискува по натъркаляните камъни, въпреки че бяха покрити с лед. Но там нямаше никой и тя тръгна по пристана, край навеса за лодки на стария Саймс. Тя стигна до края и застана там за миг, с вдигната глава, вятърът приглушено духаше през подплатените наушници на шапката на Алдън.

Бил бе там и й махаше. Отвъд него, отвъд Протока, тя виждаше църквата на Носа, острият й връх се губеше на фона на бялото небе.

Тя седна със сумтене на ръба на пристана и стъпи на ледената кора под себе си. Ботушите й потънаха малко, не много. Пак си оправи шапката на Алдън — как само искаше вятърът да й я вземе! — и тръгна към Бил. Веднъж си помисли да се обърне, но не го направи. Не вярваше, че сърцето й ще издържи.

Тя тръгна, ботушите й хруптяха по кората, а тя се вслушваше в едва доловимото глухо туптене на леда. Ето Бил беше там, сега бе по-далече, но продължаваше да маха. Тя се закашля и изплю кръв на белия сняг, покрил леда. Сега Протокът се простираше широко в двете посоки и за първи път тя успя да прочете табелата от другата страна „Стантън — стръв и лодки“, без бинокъла на Алдън. Виждаше как колите пътуват напред-назад по главната улица на Носа и си помисли искрено учудена: Те могат да стигнат, докъдето си поискат… Портлънд… Бостън… Ню Йорк! Представи си само! И тя почти успя, почти успя да си представи път, който продължава все напред и напред, а границите на света са се сгромолясали.

Край окото й прелетя снежинка. Още една. Трета. Скоро заваля лек сняг и тя вървеше през един приятен свят от носещи се бели вълни, тя виждаше Ракун Хед през нежна бяла завеса, която на моменти почти изчезваше. Тя протегна ръка пак да оправи шапката на Алдън и от козирката в очите й падна сняг. Вятърът въртеше снега в прозрачни форми и в една от тях тя видя Карл Ейбършъм, който бе потънал заедно със съпруга на Хати Стодърд в „Дансър“.

Скоро ярките цветове станаха по-приглушени, защото снегът се усили. Главната улица на Носа стана неясна, по-неясна, после изчезна. Още известно време тя успяваше да различи кръста на върха на църквата, а после и той избледня, като лъжовен сън. Последен изчезна яркият жълт знак „Стантън — стръв и лодки“, където човек можеше да си купи и масло за двигателя, и мухоловки и италиански сандвичи, както и бира, която да върви с тях.

После Стела тръгна в един свят, който беше съвсем безцветен, сивкаво-бял снежен сън. Тя бе като Христос, слязъл от лодката, помисли си тя, и най-накрая се обърна назад, но островът също бе изчезнал. Виждаше как следите й се връщат назад, как стават все по-неясни, докато накрая се виждаха само полумесеците на подметките… и после нищо. Съвсем нищо.

Тя си помисли: Нищо не се вижда. Трябва да внимаваш, Стела, защото в противен случай никога няма да стигнеш до сушата. Просто ще вървиш в кръг, докато се изтощиш напълно и ще премръзнеш някъде там.

Тя си спомни как Бил й бе казал веднъж, че когато човек се изгуби в гората, трябва да се прави, че кракът, който е от страната на по-добре развитата му ръка, е куц. В противен случай този крак става водещ и човек се върти в кръг, без дори да го съзнава, докато пак не се върне на следата си. Стела не вярваше, че това може да се случи и на нея. Снеговалеж през деня, през нощта и утре, бяха съобщили по радиото, и в това непрогледно време тя дори нямаше да разбере дали се е върнала на собствената си следа, защото вятърът и пресният сняг щяха да я изтрият, преди дори да се върне на нея.

Почти не чувстваше ръцете си, въпреки двата чифта ръкавици, които носеше, пък и краката си не усещаше от известно време. В определен смисъл това бе почти облекчение. Тази безчувственост поне запушваше устата на кресливия й артрит.

Сега Стела започна да накуцва, карайки левия си крак да работи по-усърдно. Артритът в коляното й не бе заспал и скоро започна да й крещи. Белите й коси се вееха зад нея. Бе отдръпнала устните си назад и бе оголила зъбите си (все още си бе със своите зъби, без четири) и продължи да гледа право напред в очакване жълто-черният знак да се материализира в белотата.

Това не стана.

Малко по-късно забеляза, че белотата на деня преминава в по-традиционно сиво. Снегът падаше по-тежко и по-плътно от всякога. Краката й продължаваха да стъпват върху кората, но сега потъваха през десет сантиметра пресен сняг. Погледна часовника си, но той беше спрял. Тя си даде сметка, че сигурно е забравила да го навие тази сутрин за първи път от двадесет-тридесет години. Или може би просто бе спрял завинаги? Той бе на майка й и тя го бе пращала по Алдън на Носа, където господин Дости първо му се бе възхищавал, а после го бе почистил. Поне часовникът й бе ходил на сушата.

Тя падна за първи път може би около петнадесет минути, след като забеляза за първи път растящата сивота на деня. За миг остана на ръце и колене и си помисли, че ще е така лесно да си остане така, да се свие на кравай и да слуша вятъра, но тогава решимостта, която я бе превела през толкова много тежки моменти, се надигна у нея и тя се изправи с гримаса. Тя стоеше на вятъра, гледаше пред себе си, напрягаше очите си, за да види… но нищо не виждаше. Скоро ще се стъмни.

Е, беше се объркала. Сигурно бе тръгнала на една страна или на друга. В противен случай вече трябваше да е стигнала до сушата. И все пак не й се вярваше да се е объркала дотолкова, че да е тръгнала успоредно на брега или пък обратно към острова. Един вътрешен навигатор й нашепваше, че е компенсирала прекалено и се е отклонила наляво. Продължаваше да вярва, че приближава сушата, но под скъпоструващ диагонал.

Този навигатор искаше тя да извие надясно, но тя не искаше да го направи. Продължи напред, но спря изкуственото накуцване. Закашля се и пак изплю нещо яркочервено на снега.

Десет минути по-късно (сега сивото бе много по-дълбоко и тя се намери в странния здрач на силна виелица), тя пак падна, опита се да стане, отначало не можа, но накрая успя да се изправи на крака. Тя стоеше и се олюляваше в снега, едва пазеше равновесие, тялото й отмаляваше на вълни, които стигаха до главата й и я караха да се чувства ту тежка, ту лека.

Може би бученето в ушите й не бе само от вятъра, но определено вятърът вдигна шапката на Алдън от главата й и я поде. Тя се пресегна да я хване, но вятърът затанцува с нея и с лекота я отнесе надалеч и тя я зърна за миг да подскача все по-далече и по-далече в тъмнеещата сивота, ярко оранжево петно. Удари се в снега, вдигна се нагоре, изчезна. Сега косата й свободно се разлетя във всички посоки.

— Не се тревожи, Стела — каза й Бил. — Ще вземеш моята.

Тя пое дълбоко дъх и се огледа в белотата. Инстинктивно ръцете й, в ръкавици, се бяха притиснали до гърдите й и тя усети остри нокти да дращят по сърцето й.

Нищо не виждаше, освен движещите се снежни воали — а сред тях, от сивото гърло на вечерта, в което вятърът виеше като дявол в снежен тунел, се появи мъжът й. Отначало той бе просто движещи се цветове в снега: червено, черно, тъмно зелено, светло зелено, после тези цветове се разтвориха във фланелен жакет с широка яка, фланелени панталони и зелени ботуши. Той й подаваше шапката си с жест, който изглеждаше просто абсурдно изискан и лицето му бе лицето на Бил, без следа от рака, който го бе отнесъл от този свят (това ли я плашеше толкова през цялото време? че при нея ще дойде стопената сянка на мъжа й, кльощава фигура като от концентрационен лагер с изпъната кожа, лъскава на скулите, и дълбоко хлътнали очи?) и тя усети вълна на облекчение.

— Бил? Ти ли си наистина?

— Разбира се.

— Бил — повтори тя и радостно пристъпи към него. Краката й я подведоха и й се стори, че ще падне, ще падне право през него — в крайна сметка той бе дух — но той я хвана в ръце и ръцете му бяха здрави и уверени, както тогава, когато я пренесе през прага на къщата, която тя бе споделяла с Алдън през тези последни години. Той я подкрепи и миг по-късно тя усети как шапката се похлупва на главата й.

— Наистина ли си ти? — попита отново тя и погледна лицето му, бръчиците около очите, които още не бяха хлътнали надълбоко, посипаният сняг по раменете на ловния му костюм, буйната му кестенява коса.

— Аз съм — каза той. — Тук сме всички.

Той се извърна към нея и тя видя как другите идват от снега, който вятърът издухваше през протока в падащия мрак. Тя извика, отчасти от радост, отчасти от страх, когато видя Меделин Стодърд, майката на Хати, в синя рокля, която се надуваше от вятъра като чадър, а бащата на Хати я държеше за ръка, неразлагащ се скелет някъде на дъното с „Дансър“, а цял и млад. А зад тях двамата…

Анабел! — извика тя. — Анабел Фрейн, това ти ли си?

Това беше Анабел, дори в снежната въртележка Стела позна жълтата рокля, която Анабел бе носила на сватбата на самата Стела и докато вървеше с мъка към мъртвата си приятелка, стиснала ръката на Бил, на нея й се стори, че усеща аромат на рози.

— Анабел!

— Почти стигнахме, скъпа — каза Анабел и я хвана за другата ръка. Жълтата рокля, която бе изглеждала много смела навремето си (но за чест на Анабел и на останалите, така и не се превърна в скандал), бе с разголени рамене, но изглежда Анабел не усещаше студа. Косата й мека, тъмнокестенява, се носеше на вятъра. — Още малко само.

Тя хвана другата ръка на Стела и те пак тръгнаха напред. И други фигури дойдоха от снежната нощ, (защото вече беше нощ). Стела разпозна много от тях, но не всички. Томи Фрейн бе дошъл при Анабел. Големият Джордж Хейвлък, който бе умрял като куче в гората, вървеше след Бил. Имаше един човек, който бе държал фара на Носа в продължение на двадесет години и който обикновено идваше на острова за турнирите по бридж, организирани от Фреди Динсмуър всяка година през февруари — Стела почти щеше да си спомни името му. Тук бе и самият Фреди! От едната страна на Фреди, със самотен и объркан вид вървеше Ръсъл Боуи.

— Гледай, Стела — каза Бил и тя видя нещо черно да се издига в мрака като отломки от много разбити кораби. Но не бяха кораби. Бяха нацепени, назъбени скали. Бяха стигнали до Носа. Бяха прекосили Протока.

Тя чу гласове, но не беше сигурна дали те наистина говорят:

Хвани ръката ми, Стела…

ти дали)

Хвани ръката ми, Бил…

о, а дали ти)

Анабел… Фреди… Ръсъл… Джон… Ети… Франк… хвани ръката ми, хвани ръката ми… ръката ми…

— Ще хванеш ли ръката ми, Стела? — попита един нов глас.

Тя се огледа и видя Бул Саймс. Той я гледаше мило, но тя усети някакъв страх от това, което беше в очите му и за миг се дръпна назад и се вкопчи още по-силно в ръката на Бил.

— Дали вече е…

— Време? — попита Бул. — О, да, Стела, мисля, че е време. Но няма да боли. Поне аз не съм чувал някого да го е боляло. Всичко това е предварително.

Изведнъж тя избухна в плач — всички сълзи, които никога не бе изплакала — и сложи ръката си в ръката на Бул.

— Да — каза тя. — Обичам, обичах, ще обичам.

Стояха в кръг в бурята, мъртвите от Гоут Айлънд, и вятърът пищеше около тях, блъскаше снега и от нея избликна някаква песен. Тя се изви във вятъра и вятърът я понесе. Тогава всички запяха, както запяват децата със своите високи, чисти гласове, когато лятната вечер преминава в лятна нощ. Пееха, а Стела усещаше, че отива при тях, отива с тях, най-накрая през Протока. Имаше малко болка, съвсем малко, когато загуби девствеността си, бе боляло повече. Стояха в кръг в нощта. Снегът се носеше около тях, а те пееха. Пееха и…

* * *

… и Алдън не можа да каже на Дейвид и Луис, но лятото след като Стела умря, когато децата дойдоха за обичайните две седмици през лятото, той каза на Лона и Хол. Каза им, че при големите бури през зимата, вятърът сякаш пее с човешки гласове и понякога му се струва, че може дори да различи думите: „Да славим Бог, и неговата благодат, ние създанията от божия свят…“

Но той не им каза (представете си бавният, лишен от въображение Алдън да разправя такива неща, дори и на децата!), че понякога чува тези гласове и му става студено, дори когато е да печката, че спира дялкането или престава да се занимава с капана, който е смятал до поправи и си мисли за това, че вятърът пее с гласовете на мъртвите… че те стоят някъде на Протока и пеят така, както пеят децата. Той сякаш чуваше гласовете им и в такива нощи понякога спеше и сънуваше, че пее славословието, невидян и нечут на своето собствено погребение.

Има неща, които никога не могат да се разкажат, както има неща, които не са точно тайни, но за тях не се говори. Бяха намерили Стела замръзнала в снега на сушата един ден, след като бурята бе отминала. Беше седнала на един природно издялан в скалата стол, на стотина метра от очертанията на град Ракун Таун, замръзнала съвсем спретнато. Лекарят, който имаше Корвет, бе казал, че е искрено изненадан. Тя трябва да е изминала повече от шест километра, а аутопсията, изисквана по закон в случаите на необичайна, странна смърт, бе показала рак в напреднала фаза — всъщност старицата бе цялата в разсейки. Трябваше ли Алдън да каже на Дейвид и Луис, че шапката на главата й не беше неговата шапка? Лари МакКийн бе разпознал тази шапка. Както и Джон Бенсън. Той бе познал по очите им, както и те бяха познали по неговите. Той не бе забравил още шапката на мъртвия си баща, с пукнатините по козирката.

— Това са неща, които се получават, когато човек мисли бавно — би казал той на децата, ако знаеше как. — За тези неща трябва да се мисли бавно, докато ръцете са заети с работа, а кафето се запарва в голяма порцеланова чаша наблизо. Това са въпроси за Протока, може би: Пеят ли мъртвите? И обичат ли живите?

Нощта, когато Лона и Хол си бяха отишли заедно с родителите си на сушата с лодката на Ал Къри, махайки с ръка за довиждане, Алдън се замисли по този въпрос и по други въпроси, и за шапката на баща си.

Пеят ли мъртвите? Обичат ли?

В тези дълги самотни нощи, след като майка му Стела Фландърс най-накрая бе в гроба си, на Алдън често му се струваше, че те правят и двете.

Стивън Кинг
Маймуната

Въведение (Skeleton Crew)

1

2

3

4

5

Тук там има тигри

Маймуната

Двойно убийство при престрелка в апартамент

МИСТЕРИЯТА

НА МЪРТВАТА РИБА

Прекият път на госпожа Тод

Сватбата

Параноично: Песен

Салът

Човекът, който не се ръкуваше

Онази с косата

Нона

На Оуън

Начин за оцеляване

Камионът на чичо Ото

Утринни доставки (Млекар № 1)

Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

Баба

Протокът

Бележки (Skeleton Crew)

Стивън КингМаймуната

Въведение (Skeleton Crew)

1

2

3

4

5

Тук там има тигри

Маймуната

Двойно убийство при престрелка в апартамент

МИСТЕРИЯТА

НА МЪРТВАТА РИБА

Прекият път на госпожа Тод

Сватбата

Параноично: Песен

Салът

Човекът, който не се ръкуваше

Онази с косата

Нона

На Оуън

Начин за оцеляване

Камионът на чичо Ото

Утринни доставки (Млекар № 1)

Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

Баба

Протокът

Бележки (Skeleton Crew)

Стивън Кинг
Маймуната