Виктор Пасков
Аутопсия на една любов

… На третия такт глухо и тайнствено се включи Жоро контрабасът: осмина… пауза… осмина… пауза, две осмини… пауза…

„Болеро“ от Равел.

Бени се приведе към микрофона, допря флейтата до устните си и от тях потече онази безкрайна мелодия, която идва от нищото — загадъчна, сластна, топла като испанска нощ и пълна с непознаваема опасност и тъмна страст, с магьосническо заклинание и предчувствие за нещо, което се примъква, дебне и е неотменимо… с печално предупреждение, мрачна тържественост, нож, нощ и лоша кръв! — една и съща горда мелодия, без модулация, която се поема и повтаря тържествено от всеки следващ инструмент, извисява се все по-силно и все по-мрачно, ритъмът на барабанчето става все по-отсечен и все по-остър, докато накрая инструментите не се съберат във форте, в раздутата до огромни размери сфера на мелодията: екзалтирани, настръхнали и обречени… тогава всички гръмват на финала, в единствената зловеща модулация на това страховито парче, в което мелодия, ритъм и танц се продънват едновременно в черната паст на безкрайното нищо…