Анатол Франс
Книга за моя приятел

Малкият Пиер

I
Jncipe, parve peur, risu cognoscere matrem^[1]

Мама често ми е разправяла най-различни случки, станали по време на раждането ми, които на мен съвсем не ми се струваха толкова важни, колкото на нея. Никога не съм се вслушвал особено внимателно в думите й, затова ми е трудно да си ги припомня.

За всяко раждащо се бебе

и акушерка е потребна

наред с клюкарките безчет…^[2]

Тъй или иначе, доколкото може да се вярва на дочутите приказки, обичаят, за който се говори в тия стихове на един стар парижанин, явно все още ще е бил в сила в края на властвуването на Луи-Филип. Защото в спалнята на госпожа Нозиер множество уважаеми дами се били събрали да изчакат появата ми на бял свят. Това се случило през април, времето било още хладно. Четири-пет жени от махалата, между които книжарката госпожа Комон, вдовицата Шандьолие и госпожа Данкен, подклаждали огъня в камината и си пийвали греяно вино, докато мама се превивала от родилни болки.

— Викайте, госпожа Нозиер, викайте колкото ви глас държи — насърчавала я госпожа Комон, — така ще ви олекне.

Понеже госпожа Шандьолие нямало къде да остави дванадесетгодишната си дъщеря Елвир, била я довела в стаята на мама и непрекъснато я карала да излиза навън, защото се страхувала да не би да се явя внезапно пред очите на такава млада госпожица — представяте ли си колко неприлично щяло да бъде!

Разказвали са ми още, че всичките тези дами съвсем не си държали езика зад зъбите и бърборели какво ли не, както обичат да бърборят жените, откак свят светува. Госпожа Комон словоохотливо разправяла, макар на майка ми да не й е било приятно да слуша, ужасни истории за „уроките“. Една нейна позната по време на бременността си срещнала безног просяк, който се тътрел, държейки в ръце налъми, и родила дете без крака. Тя самата, преди дъщеря и Ноеми да се появи, се стреснала от един заек, който се шмугнал в краката й, и Ноеми се родила с остри мърдащи уши.

В полунощ болките намалели и изобщо престанали. Всички се разтревожили много, защото мама била родила преди мен мъртво дете и едва не умряла. Жените в надпревара давали съвети; старата бавачка госпожа Матиа се чудела кого по-напред да слуша. Баща ми влизал и излизал пребледнял през пет минути от стаята, без дума да продума. Отличен лекар с богат опит, самият той неведнъж израждал деца, когато се налагало, но не посмял да помогне на жена си, а извикал колегата си, стария Фурние, ученик на Кабанис. През нощта болките пак започнали.

Появил съм се на бял свят в пет часа сутринта.

— Момче — съобщил старият Фурние.

И всички стринки викнали в един глас, че и те точно това предричали.

Госпожа Морен ме изкъпала с голяма гъба в меден леген — също като по картините на старите майстори, изобразяващи раждането на Дева Мария. Всъщност истината е, че ме топнали в тава за сладко. Госпожа Морен съобщила, че имам червено петно на левия хълбок — сигурно защото на мама, когато била бременна, и се прищяло да си хапне череши от градината на леля Шосон. Дядо Фурние пък, който никак не обичаше народните поверия, й казал, че било голям късмет, дето госпожа Нозиер по време на бременността си е пожелала толкова дребно нещо, защото ако й било хрумнало да си поиска пера, накити, кашмир, каляска с четири коня, замък, дворец или парк, нямало да се намери местенце по мършавото ми телце, дето да се вместят такива грамадни желания.

— Разправяйте, каквото си щете, докторе — казала госпожа Комон, — ама на Бъдни вечер на сестра ми Малвина, която също беше трудна, й се прищяло да отговее и дъщеря й…

— Се родила с кървавица на носа, нали? — подметнал докторът.

А после посъветвал госпожа Морен да не ме повива стегнато.

Аз пък съм крещял толкова силно, че се уплашили да не се задуша.

Бил съм червен като домат и всички ме гледали какво съм проскубано зверче. Мама пожелала да ме види, понадигнала се, протегнала ми ръце, усмихнала ми се и отпуснала уморено глава на възглавницата. Така за добре дошъл съм получил от нежната й непорочна уста онази усмивка, без която никой, както казва поетът, не е достоен нито за божията трапеза, нито за ложето на богините.

Все ми се струваше, че най-забележителното събитие, станало по време на раждането ми, е появата на бял свят на Пюк (по-късно наречен Кер) едновременно с мен в съседната стая, върху стария килим. Макар да не бе породиста, майка му Финет беше много умна. Един стар приятел на баща ми, господин Аделстан Брику, либерал и привърженик на реформите, възхваляваше народната мъдрост, сочейки за пример Финет. Пюк не приличаше на майка си, която беше къдравичка, тъмна. Той беше с жълтеникава козина, с твърди къси косми, но бе наследил гъвкавостта и изключителната й съобразителност. Ние растяхме заедно и баща ми беше принуден да признае, че умствено кучето му се развива по-бързо от сина му и че в първите пет-шест години по жизнен опит и познаване на природата Пюк беше отишъл, много по-напред от малкия Пиер Нозиер. Естествено, това го огорчаваше, защото накърняваше бащинската му гордост, пък и възгледите му бяха такива, че някак си не можеше драговолно да приеме животните да притежават разум, присъщ според него само на човека.

Наполеон много се учудил на остров Света Елена, когато установил, че макар и лекар, О’Меара не бил безбожник. Ако беше срещнал баща ми, би съзрял в него лекар-духовник, способен да вярва в бог, съществуващ отделно от света, и в душа, съществуваща отделно от тялото.

— Душата — казваше той — е същината; тялото — привидност. Дори думите го изразяват: привидност е това, което се вижда, същина — това, което е скрито.

За съжаление никога не можах да се увлека по метафизиката. Моят разум бе отпечатък от разума на баща ми — като чаша, отлята от гръдта на любимата; той превръщаше във вдлъбнатини и най-пленителните изпъкнали места. Татко си беше създал възвишена представа за човешката душа и за предопределението й; смяташе, че тя трябва да витае в небесата и тази вяра му вдъхваше оптимизъм. Но във всекидневието той беше сериозен и понякога дори мрачен. Смееше се рядко, също като Ламартин, нямаше никакво чувство за хумор, не можеше да понася карикатури и не обичаше нито Рабле, нито Лафонтен. Обгърнат от някаква своего рода поетична меланхолия, той беше истински син на века — и по възгледи, и по поведение. И прическата, и облеклото му бяха в духа на тази романтична епоха. Мъжете от неговото поколение ходеха с буйно развети коси. Безспорно този безпорядък се постигаше с майсторлък в сресването; те винаги изглеждаха, сякаш са ги брулили бури и хали. Дори баща ми, който беше скромен човек, ходеше меланхолично, с буйно развети коси.

Приравнявайки се към него, аз станах песимист и жизнерадостен, след като той беше оптимист и меланхоличен. Инстинктивно правех все обратното на него. Като всички романтици, той се увличаше по неясното и неопределеното. Аз пък обикнах красотата на разума и чудесния ред на класическото изкуство. С течение на годините тези противоречия се изостриха и ние започнахме да не си разбираме от думата, естествено, без взаимните ни чувства да се изменят. Така че аз дължа на моя прекрасен баща някои свои качества и много недостатъци.

Макар да нямала кой знае колко мляко, мама искала на всяка цена да ме кърми сама. Старият Фурние, последовател на Жан-Жак Русо, й разрешил. Тя ми поднасяла гръдта си с искрен възторг. Това повлияло добре на здравето ми и ако душевните качества се придобиват с майчиното мляко, както твърдят мнозина, то аз има с какво да се похваля.

Мама беше чаровна умница, имаше прекрасна и благородна душа и труден характер. Прекалено чувствителна, силно любеща, извънредно впечатлителна, за да намери мир в себе си, тя твърдеше, че религията й носела умиротворяващо щастие.

Не обичаше да излага на показ вярата си, но беше дълбоко набожна. От любов към истината съм длъжен да кажа, че тя не вярваше в ада — но явно без да прекалява и без зла умисъл, тъй като абат Моание, нейният изповедник, не й отказваше светото причастие. Тя беше весела по природа, но бе прекарала безрадостно детство, а след това семейните грижи и тревожната майчина обич, достигаща до болезнена страст, я бяха направили мрачна по характер и подкопаваха доброто й здраве. Мама помрачи детството ми с меланхоличните си пристъпи и с вечните си сълзи. От силна обич към мен тя просто губеше ума и дума, след като всъщност беше толкова прозорлива и разсъдлива. Сякаш й се искаше да не раста, за да ме задържи винаги до себе си. И след като мечтаеше да ме види гениален един ден, в същото време се радваше, че съм глупавичък и не мога без нея. Всичко, което би могло да ми даде малко независимост и свобода, й създаваше тревога. Тя се измъчваше от безумен страх за всички опасности, на които се излагах без нея, и винаги когато се връщах с известно закъснение от някоя разходка, я заварвах с пламнала глава и с блуждаещи очи. Преувеличаваше безкрайно хубавите ми качества и неприкрито се прехласваше по всеки повод от мен, а това ме измъчваше и ме караше да се чувствувам гузен от незаслужените й похвали. Най-лошото беше, че моята мила майчина по същия начин преувеличаваше грешките и провиненията ми. Тя никога не ме наказваше, но ме упрекваше с такъв измъчен глас, че сърцето ми просто се късаше. Колко пъти само заради нея съм бил готов да си помисля, че съм прегрешил ужасно! Тя би могла да ме направи страшно мнителен, ако още отрано не бях си изработил известна снизходителност за собствено ползуване. И винаги съм бил далеч от мисълта да съжалявам за това, а, напротив, поздравявал съм се, че съм такъв. Отзивчиви към другите са само онези, които са отзивчиви и към себе си.

Кръстили ме в черквата „Сен-Жермен-де-Пре“, а кръстницата ми беше истинска фея. Наричаше се Марсел, прелестна като зората, беше се омъжила за един урод, на име Дюпон, в когото беше лудо влюбена, защото феите си падат по уроди. Тя ме ориса в люлката и веднага замина далеч, отвъд морето, със своя урод. Видях я за миг в първите дни на юношеството си като скърбящата сянка на Дидона в миртовата горичка, като лунен лъч сред поляна. Тази среща беше кратка, подобно проблясък на мълния, и до днес я пазя в спомените си обагрена и благоуханна. За кръстника си Пиер Данкен си спомням по-ясно. Още го виждам: дебел, нисък, с къдрави посивели коси, с пълни, червендалести бузи, с благи и лукави в същото време очи зад обрамчените в злато очила. Обемистият му корем а ла Гримо дьо ла Рениер^[3] беше пристегнат в жилетка на цветчета, извезана от самата госпожа Данкен. Огромната му черна копринена връзка беше навита седем пъти около врата му, а лицето му цъфтеше като букет над високата яка. Той беше видял Наполеон през 1815 година в Лион, беше либерал и се занимаваше с геология.

На една от улиците, които се спускат към кейовете на Сена, където се бе родило детето, незнаещо и до ден днешен след толкова години дали се е появило на света за добро, или за зло, сред множеството човешки същества, понесени от сивото ежедневие, гаснеше изпълнен с досада мъж — с широко чело, сурово и оголено като бретонска гранитна скала, с дълбоко хлътнали продълговати очи, обгаряли някога всичко с пламъците си, а днес едва проблясващи, един мрачен, недъгав и величав старец, прославил своето столетие — Шатобриан.

Понякога от хълмовете на Паси към същите кейове слизаше и един стар оплешивял добродушен човечец с дълга бяла коса, с пъпчиви бузи, с роза на петлика, с усмивка на уста — истински плебей, както другият беше от глава до пети аристократ. Минувачите се спираха да погледнат народния певец.

Шатобриан, католик и монархист, Беранже, привърженик на Наполеон и свободомислещ — ето двете звезди, под чиито знак съм се родил.

II
Начални стъпки

В най-далечния ми спомен се мярка един мъхест цилиндър с широка периферия, със зелена копринена подплата и тъмнокафява кожена панделка, накъдрена в горния край на триъгълничета също като корона, тези триъгълничета не бяха еднакви и между кожената подшивка и дъното на шапката, украсено с монограм, се виждаше червена кърпичка. Един беловлас старец влизаше понякога в нашата гостна с тази шапка в ръка, изваждаше пред мен отвътре изпъстрената с петна от емфие копринена кърпичка и я разгъваше, а на нея се виждаше изобразен Наполеон в редингот на Вандомската колона. После старият господин изваждаше също така една суха бисквитка и бавно слагаше шапката на главата си; бисквитката беше кръгла, плоска, лъскава, на чертички от едната страна. Напразно протягах ръце да я взема, старият господин ми я даваше едва след като се позабавляваше с безплодните ми усилия да я достигна и след като започвах да хленча, че ме е измамил. С една дума, играеше си с мен като с кученце. Струва ми се, че щом забелязах това, бях обзет от гняв, оскърбих се като представител на дръзката порода, властвуваща над всички останали животни.

Тези бисквити се топяха в устата и я изпълваха с нещо като пясък, но той скоро се превръщаше в сладко и доста вкусно тесто въпреки острия мирис на емфие, с който беше пропито. Умирах си за тях или поне така си мислех до деня, когато разбрах, че ги има в старата хлебарница на улица Сена; бяха изложени в един зеленикав буркан. Отогава ми се отщяха и понеже не успях да прикрия това свое усещане, старият господин се огорчи.

По-късно узнах, че той се нарича Морисон и беше служил като военен лекар в английската армия през 1815 година.

След битката при Ватерло, докато вечеряли на офицерската маса и оплаквали славно загиналите герои, господин Морисон казал:

— Господа, вие забравяте един покойник, по-достоен от всички за жалби, когото би трябвало горчиво да оплакваме.

Всички се зачудили кой ще да е този покойник.

— Повишението в службата, господа. Нашата победа сложи край на кариерата на Бонапарт, но също така край и на войните, в които нас лесно и бързо ни произвеждаха в по-високи чинове. При Ватерло падна убито служебното повишение. Да го поменем, господа.

Господин Морисон подал оставка и се заселил в Париж, където се оженил и заработил като лекар. Двамата с жена си умрели от холера през 1848 година.

От това време, когато все се мъкнех вкопчен в престилката на госпожа Матиа, си спомням още как един ден заварих в гостната някакъв мургав мъж с огромни бакенбарди (господин Дьоба, наречен многознаещия Симон от Нантюа), който лепеше с четка зелени тапети на клончета; той ги повдигаше с два пръста и под тях прозираше грубо изпокъсано платно, а зад него сякаш зейваше мрачна дълбина. Изведнъж обхванах с поглед всичко това тъй ясно, че дори и сега, когато толкова неща от ранното ми детство са се заличили, ги виждам като днес. Естествено тогава не се замислих над тях, бях още много малък, но по-късно, вече четиригодишен, поумнях и понаучих повече за живота — всъщност точно толкова, колкото да си създам лъжливи представи и да започна да преиначавам нещата; въобразих си, че зад грубото платно и хартиените тапети, изпъстрени с клончета, в мрака витаят тайнствени същества, нито хора, нито птици, нито риби, нито насекоми, невидими, неуловими, изпълнени със зли помисли. Затова пристъпвах любопитно и боязливо към онова място в гостната, където господин Дьоба беше закрил цепнатината, но тя все пак си личеше, крайчетата на хартията не бяха прилепнали добре и през пролуката се подаваше грозно, но много полезно парче вестник, всъщност то преграждаше пътя на враждебните и опасни духове на мрака, същества с две измерения.

И ето един ден сред всички други дни (както се казва в източните приказки, защото и в тях разказвачите не са наясно с летоброенето), един ден, когато бях четиригодишен, забелязах, че близо до пианото зелената хартия на клончета се беше разцепила като звезда и пред нея се виждаха влакна от зебло, преплетени над черна дупка, по-страшна дори от някогашната, която господин Дьоба бе облепил. С богохулство, достойно за дръзките потомци на Япет^[4], доближих око до дупката, надзърнах в тъмния гмеж и косите ми настръхнаха, след това допрях ухо, чух зловещ шум и ледено дихание облъхна бузата ми, това съвсем ме убеди, че зад тапетите има друг свят.

По онова време живеех двойнствен живот. Естествен и най-обикновен, понякога дори скучен през деня, той ставаше свръхестествен и страшен нощем. Край малкото ми легло, застлано от красивите ръце на мама, преминаваха едно след друго с невероятна и дива походка дребни уродливи създания, гърбави, разкривени, облечени старомодно, точно такива, каквито ги видях много по-късно по гравюрите на Кало. Разбира се, не бях си ги измислил сам. Безспорно значение имаше съседството ни с госпожа Льотор, която търгуваше с литографии, тя излагаше за продан картините си на празното място, дето днес се намира Художествената академия. И все пак голям дял имаше и въображението ми, то въоръжаваше нощните ми преследвачи с шишове, с шприцове, с метлички и други кухненски вещи. А те, с разцъфнали от брадавици носове, с кръгли очила, шествуваха важно, забързани, сякаш без да ме виждат.

Една вечер баща ми се приближи до креватчето ми — лампата още светеше — усмихна ми се някак тъжно и чудновато, защото тъжните хора рядко се усмихнат. Вече заспивах, но той ме погъделичка по дланта и ми избърбори някаква шега, от която чух само думите: „Продавам ти една крава“. И понеже не видях никаква крава, съвсем естествено запитах:

— Татко, ами къде е кравата, която ми продаваш?

Заспах и насън отново видях баща си. Този път обаче той държеше в дланта си малка рижа крава с бели петна, тъй игрива и жива, наистина тъй жива, че усетих горещия й дъх и мирис на обор. След това още много нощи ми се присънваше малката рижа крава с белите петна.

III
Алфонсин

Алфонсин Дюзюел беше седем години по-голяма от мен; тя бе слабичко болнаво момиче, с мазни коси и с лунички. Не знам дали съм прав, но мисля, че по-късно хората не й прощаваха именно тези недостатъци. Докато аз открих други, много по-големи недостатъци — лицемерието и злобата например, които за нея бяха тъй естествени, че дори й придаваха известен чар.

Един ден се разхождахме с мама по кея и срещнахме госпожа Дюзюел и дъщеря й. Спряхме се двете дами да си побъбрят.

— Като кукличка е! Просто чуден! — възкликна Алфонсин и ме прегърна.

Тогава още не бях умен дори колкото някое куче или котка, но като тях — нали си бях домашно животно! — обичах похвалите, за които дивите животни нехаят. Малката Алфонсин ме вдигна на ръце с порив, от който двете майки изпаднаха в умиление, притисна ме силно и ме обсипа с целувки, възхитена от моята миловидност. В същото време ме бодеше с карфица по прасците.

Аз се дърпах, мъчех се да се измъкна, удрях Алфонсин с юмруци, ритах я, ревях, обливах се в сълзи.

В очите на госпожа Дюзюел се четеше изненада и възмущение, но тя не каза нито дума. Мама пък ме гледаше нажалено, сякаш се питаше как е възможно да даде живот на такова нетърпимо дете и ту укоряваше небето за това незаслужено наказание, ту се обвиняваше, че сигурно го е заслужила заради прегрешенията си. С една дума, тя стоеше объркана и не можеше да разгадае тайната на отвратителното ми поведение. Не бях в състояние да й обясня нищо — нали не умеех още да говоря добре. Как да се оправя с малкото думи, които едва бръщолевех. Когато най-сетне Алфонсин ме пусна на земята, аз още се задъхвах и ревях до скъсване, тя пък се наведе над мен, започна да бърше сълзите ми, жалеше ме, мъчеше се да ме извини.

— Той е още толкова мъничък! Не му се карайте, госпожа Нозиер. Мъчно ми е за него. Толкова си го обичам!

И Алфонсин неведнъж, а двадесет пъти буйно ме прегърна, като ми забиваше карфицата в прасците.

По-късно, когато започнах да говоря добре, разказах за коварството на Алфонсин на мама и на моята бавачка госпожа Матиа. Ама те не ми повярваха и дори ме укориха, че клеветя невинното момиче, за да прикрия собствените си простъпки.

Отдавна вече съм простил на малката Алфонсин нейната вероломна жестокост и дори мазните й коси. И ще кажа дори нещо повече — признателен съм й, че когато бях двегодишен, тя ми помогна много да опозная човешката природа.

ІV
Малкият Пиер попада във вестника

Преди да се науча да чета, вестниците ми се струваха нещо загадъчно и страшно ме привличаха. Като гледах татко как разгръща тези огромни листове, обсипани с малки черни знаци и докато чете отделни места на глас, от тях изникват цели мисли, струваше ми се, че пред очите ми става чудо. От тънкия лист, покрит с криволици без какъвто и да било смисъл за мен, избликваха злодеяния, катастрофи, приключения, празненства, Наполеон Бонапарт избягваше от крепостта Хам, Палечко ставаше генерал, тлъстият бик Дагобер се разхождаше из Париж, убиваха херцогиня дьо Прален. И всичко това беше събрано на един-единствен лист, и не само това, а и още хиляди други неща, не толкова забележителни, по-познати, но все пак възбуждащи любопитството ми: например разните господа, които нанасяха или получаваха удари, оставяха се да ги премазват колите, падаха от покривите или отнасяха на полицейския комисар намерената кесия. Къде се сместваха толкова господа, пък аз не виждах нито един? Напразно напрягах да си представя поне един „господин“. Вечно питах и разпитвах за тях, но никога не ми отговаряха, както ми се искаше.

В тия далечни дни госпожа Матиа идваше у нас да помага на Мелани; те двете никак не се погаждаха. Госпожа Мелани беше с несговорчив характер, избухваше за щяло и нещяло, обиждаше се лесно и се грижеше много за мен. Все измисляше разни поучителни и назидателни хватки за мое добро. Преструваше се например, че между разните произшествия, между някой „злонамерено предизвикан“ пожар и нещастния случай с надничаря „господин Дюшен“ внезапно открива във вестника съобщение за това как съм се държал предната вечер. Тя четеше на глас: „Вчера в градината Тюйлери малкият Пиер Нозиер се държа лошо, не слушаше, глезеше се, но обеща да поправи грешките си“.

На две години бях доста умен, та не можех да повярвам, че така лесно ще попадна във вестниците като господин Гизо или надничаря господин Дюшен. Забелязвах, че госпожа Матиа, която разчиташе разните известия, като се позапъваше, но не много, започваше страшно да заеква, когато станеше дума за мен, от това заключавах, че сигурно нищо не пишеше за мен, ами тя чисто и просто си измисляше разни работи не кой знае колко хитро. С една дума, не се хващах лесно на въдицата, но от друга страна пък ми се искаше да пишат за мен във вестниците, ето защо не си доизяснявах лъжа ли е, или истина.

V
Последиците от едно погрешно заключение

Още нещо си спомням смътно от времето, когато правех началните си стъпки. Не е кой знае какво, но всяко начало има значение за нас, защото ни открива път към загадъчното и понеже не сме в състояние да опознаем началото на човешката мисъл, приятно ни е, когато успеем да проследим пробуждането на разума у детето. И ако това дете не е нито изключително, нито необикновено, то е още по-драгоценен обект за наблюдение, защото в него са събрани особеностите на множество деца. Точно затова ще разкажа моята малка история, пък и, да си призная, приятно ми е да си я припомня.

Един ден… не мога да се изразя по-точно, защото мястото на този ден отдавна е останало в наниза на дните и аз никога вече не ще мога да го открия… та един ден, връщайки се от разходка с моята стара бавачка Мелани, влязох както обикновено в стаята на мама и изведнъж усетих непознат мирис — по-късно разбрах, че така миришат недогорелите въглища, — не остър и задушлив, а някак неуловим, коварен, замайващ мирис; той ми направи особено впечатление, защото тогава обонянието ми беше като на кученцето Кер, а не като на поета на уханията господин Робер дьо Монтескьо. И тъй, докато този неизвестен или по-скоро непознат мирис гъделичкаше непривикналите ми ноздри, милата ми майчица, след като ме попита дали съм бил послушен по време на разходката, пъхна в ръката ми някакво изумруденозелено стъбло, дълго като кухненски нож, но много по-дебело, посипано със захар, проблясващо, приказно съблазнително и невиждано дотогава.

— Опитай го — подкани ме мама, — много е вкусно.

Наистина беше много вкусно. Като отхапах от тази пръчица, тя се разтопи в устата, като че ли се разнищи, и наистина не приличаше на нито един сладкиш, който бях опитвал дотогава.

Това сладко растение извика в мен мисли за плодовете на онази земя, където през скали от карамел текат ручеи гроздов сок. Макар всъщност да вярвах в тези блажени страни толкова, колкото Вергилий е вярвал в Елисейските полета, предизвикващи възторга на гърците:

Quamvis elysios miretur Graecia campos^[5]

Но и аз като Вергилий обичах вълшебните измишльотини и изпадах в захлас пред тях, макар да нямах представа как сладкарите превръщат стръкчето ангелика в такава приятна и топяща се на небцето захарна пръчка. Защото тази смарагдова пръчица всъщност беше стъбълце ангелика; госпожа Комон беше получила цяла кутия от Ниор и дала и на мама.

Няколко дни след това, връщайки се пак от разходка с моята бавачка Мелани, долових в стаята на мама същия особен сладникав и коварен мирис, който бях усетил, когато вкусих за първи път захарната пръчка и който смятах, че идва от ангеликата.

Прегърнах мама както винаги. Тя ме попита хубаво ли съм си играл, аз казах „да“; ядосвал ли съм Мелани, аз казах „не“. И след като изпълних синовните си задължения, зачаках мама да ми даде захарна пръчка. Тя обаче се наведе отново над везбата си и явно нямаше никакво намерение да ми даде каквото и да било, осмелих се да си поискам притеснено сладка пръчка въпреки че бях много чувствителен и стеснителен. Мама вдигна очи от ръкоделието си, погледна ме малко изненадано и ми отговори, че няма.

И през ум не ми мина да я заподозра в лъжа, помислих, че се шегува и нарочно не изпълнява веднага желанието ми — или за да ми се поиска още повече, или поради лошия навик, присъщ дори на най-сериозните хора, които обичат да си поиграят с кучетата и децата, за да ги направят още по-нетърпеливи.

Започнах да й врънкам да ми даде захарна пръчка. Тя ми повтори, че няма и очевидно беше искрена. Да, ама аз вярвах на обонянието и на спомена за първата пръчка, затова не се отказвах и твърдях, че сигурно има в стаята, щом усещам мириса й.

Историята на науките изобилствува с примери за подобни заблуждения; и най-великите гении на човечеството са се лъгали като малкия Пиер Нозиер. Той приписваше на едно тяло известно свойство, присъщо на друго тяло. Във физиката и в химията съществуват зле обосновани закони, които са и ще бъдат в сила, докато най-сетне някой ден ги отменят.

Милата мама изобщо не помисли за това, само сви рамене и ме нарече глупчо. Аз се обидих, казах, че не съм глупчо и че в стаята има захарна пръчка, щом ми мирише на нея, и че не е хубаво мама да лъже малкото си момче. При този упрек мама ме погледна изненадано и много натъжено. Тогава аз внезапно проумях, че миличката мама не лъже и макар да ми мирише, в стаята няма захарни пръчки.

Ето как със сърцето си стигнах до истината. И ми се иска да кажа колко хубаво би било винаги да следваме гласа на сърцето си. Такава би могла да бъде поуката от тази случка — нежните души биха я приели с радост. Но аз съм длъжен да кажа истината, дори тя да не се хареса. И сърцето се лъже като разума, неговите заблуди са също така пагубни и от тях можем да се избавим много по-трудно, защото винаги са свързани с нещо хубаво.

VI
Геният е обречен на несправедливост

Геният е непризнат и обречен на несправедливост, отрано се убедих в това. На четири години рисувах с жар, но вместо да се занимавам със заобикалящите ме предмети, аз рисувах само войници. Да си призная, не ги рисувах от натура — природата е сложна и трудно се наблюдава. Не ги рисувах и по картинките, които си купувах по за едно петаче. По тях имаше цяла плетеница от чертички, в които се обърквах. Рисувах съвсем опростено само това, което си спомнях от тях. Моите войници имаха едно кръгче вместо глава, една черта вместо тяло и четири чертички вместо крака и ръце. Начупена като мълния линия представляваше пушката с ножа и ставаше много изразително. Не рисувах шапката направо върху главата, а над нея, за да покажа колко хубаво мога да изпиша и главата, и шапката. Рисувах много войници в този стил, присъщ на детските рисунки. Това бяха, тъй да се каже, скици, при това съвсем опростени скици. Все едно как ги измайсторявах — харесвах си войниците. Рисувах ги с молив, като непрекъснато го плюнчех, за да излиза по-ясно. Предпочитах да рисувам с перо, но ми бяха забранили да пипам мастилото, за да не се изцапам. Тъй или иначе, бях доволен от произведенията си и смятах, че имам дарба. Скоро щях сам да се удивя от себе си.

Една зимна вечер, паметна вечер наистина, рисувах на масата в трапезарията — Мелани тъкмо я беше разтребила. Лампата със зелен китайски абажур разпръсваше мека светлина върху листа. Бях нарисувал вече пет-шест войника както си знаех, без много-много да се престаравам. Внезапно ме озари гениалната мисъл да не рисувам краката и ръцете им с по една чертичка, а с по две успоредни. Така помежду им се очертаваше пространство, което създаваше илюзия за реалност. Това беше самият живот. Прехласнах се от възторг. Дедал, изваял за пръв път статуите си в движение, едва ли е бил по-щастлив от творбата си. Можех да се запитам дали аз пръв съм измислил този изкусен начин на изображение, или съм виждал и други примери. Но изобщо не ми хрумна да се запитам. Не се запитвах нищо, само съзерцавах творението си, отворил широко очи, изплезил език, смаян. После, като истински художник, ми се прииска да покажа произведението си, та и другите да му се порадват, ето защо се приближих до мама, която четеше. Показах й издраскания лист и извиках:

— Погледни!

Като видях, че не ми обърна никакво внимание, поставих войника върху книгата й.

Мама беше страшно търпелива.

— Чудесно — каза ми тя ласкаво, но по тона й разбрах, че не забелязва преврата, който бях направил в изобразителното изкуство.

Повторих няколко пъти:

— Мамо, гледай!

— Добре де, видях. Остави ме на мира.

— Не! Нищо не виждаш, мамо!

И понечих да дръпна книгата, която отвличаше вниманието й от моя шедьовър.

Мама ми забрани да пипам книгата с изплесканите си ръце.

Извиках й отчаяно:

— Ама не виждаш ли?

Тя не виждаше нищо и ми каза да млъкна.

Обиден от подобна несправедливост, тропнах с крак, облях се в сълзи и разкъсах творението си.

— Какво нервно дете! — въздъхна мама.

И ме сложи да си легна.

Обзе ме мрачно отчаяние. Помислете си само! Да направиш такъв огромен скок в изкуството, да измислиш изумителен начин за изобразяване на живота и за награда вместо слава да те сложат да си легнеш!

Малко след това преживях нещо подобно и пак ми стана много мъчно. Сега ще разкажа как се случи. Мама лесно ме научи да пиша горе-долу буквите. Като разбрах как се пише, реших, че вече нищо не ми пречи да напиша цяла книга. Под надзора на милата мама се заех да напиша малък нравоучителен богословски трактат. Започнах го с думите: „Що е бог…“ и веднага занесох листа на мама да я попитам правилно ли съм го написал. Мама ми каза, че е правилно, но че в края на тази фраза трябва да се пише въпросителна. Попитах я какво значи въпросителна.

— Това — каза мама — е знак, който означава, че задаваме въпрос, че питаме нещо. Трябва да сложиш въпросителна, щом питаш: „Що е бог?“.

Отговорих й знаменито.

— Аз не питам. Защото знам.

— Напротив, питаш, моето момче.

Двадесет пъти повторих, че не питам, понеже знам, и категорично отказвах да сложа въпросителна, което ми се струваше като знак за невежество.

Мама ме укори за упорството ми и ми каза, че съм глупчо.

Авторското ми честолюбие бе засегнато и аз й отговорих неприлично, поради което бях наказан.

Много съм се променил оттогава, вече не отказвам да сложа въпросителни навсякъде, където е необходимо. Нямам дори нищо против да слагам големи въпросителни в края на всичко, което пиша, което казвам и което мисля. Ако беше жива, горката ми майка сигурно щеше да ми каже, че сега пък слагам прекалено много въпросителни.

VII
Наварен

От незапомнени времена познавах госпожа Ларок, която живееше в малко жилище в дъното на нашия двор. Тя беше стара дама, родом от Нормандия, вдовица на капитан от императорската гвардия. Зъбите й бяха изпадали, устните — хлътнали, но бузите й бяха все още закръглени и румени като ябълките от нейния край. Нямах никаква представа за превратностите на природата и за преходността на събитията, затова ми се струваше, че тя съществува от сътворението на света и старостта й е вечна. От стаята на мама се виждаше прозорецът на госпожа Ларок с латинки на перваза, зад него папагалът й се люлееше на халката си, пеейки игриви и патриотични куплети. Донесли го от Америка през 1827 година и го нарекли Наварен в чест на морската победа, удържана над турците от френската и английската флота — победа, вестта за която пристигнала в Париж в същия ден, когато донесли там папагала. Предполагаха, че Наварен не е бил в първа младост при пристигането си в Европа. Госпожа Ларок много се грижеше за него, всяка сутрин го слагаше на прозореца, за да може старият папагал да се полюбува на оживлението в двора. Наистина не ми е ясно какво удоволствие изпитваше този американец да гледа как Огюст мие колата на господин Белаге или как дядо Александър скубе тревата, поникнала между плочите. Всъщност той явно никак не тъгуваше поради дългото си изгнание. Не твърдя, че отгатвах мислите му, но папагалът очевидно беше много доволен от силата си, защото действително беше силна птица. Щом докопаше със сивите си крачета парче дърво, веднага го счупваше с човката си.

Винаги съм обичал животните, но по това време изпитвах към тях благоговение и свещен страх. Предусещах, че са по-умни от мен и че притежават по-силен усет за природата. Струваше ми се, че пуделът Зербино разгадава по-добре непонятните за мен неща, а на нашия ангорски котарак Султан Махмуд, който разбираше езика на птиците, приписвах тайнствени наклонности и дарба да предвижда бъдещето. Веднъж мама ме заведе в Лувъра и ми показа в египетските зали домашни животни, увързани в платнени ленти, напоени с благовония.

— Египтяните — обясни ми мама — боготворели животните и когато те умирали, ги балсамирали.

Не зная какво са мислели древните египтяни за ибисите и за котките, не зная дали животните са били първите богове на човека, както твърдят днес, но аз бях готов да припиша на Султан Махмуд и на пудела Зербино свръхестествено могъщество. Най-чудното беше, че те ми се явяваха насън и разговаряха с мен. Една нощ ми се присъни Зербино — той риеше с лапи земята и изкопа луковица на зюмбюл.

— Такива са малките деца преди да се родят — каза ми той. — Стоят под земята и после разцъфват като цветя.

Както става ясно, аз обичах животните, възхищавах се от тяхната мъдрост и тревожно ги разпитвах през деня, а те идваха през нощта да ми обясняват природните загадки. Към птиците също изпитвах приятелство и обожание: можех да обикна Наварен като баща, да обградя този стар индиански вожд с уважение и внимание, можех да стана негов примерен ученик, ако ми го беше позволил. Но той не ми позволяваше дори да го съзерцавам. Щом се приближех, започваше нетърпеливо да се люшка на халката си, перушината по шията му настръхваше, гледаше ме с пламтящи очи, раззинваше застрашително човка и показваше черен, голям колкото бобче език. Много ми се искаше да узная причината за тази враждебност. Госпожа Ларок смяташе, че тя се е породила още по времето, когато веднъж ме занесли до него — тогава съм бил съвсем малък и не съм можел да ходя, а аз съм протегнал ръце и съм се опитал да избода с пръстчетата си пламтящите му като рубини очи, като страшно съм се разпищял, че не мога да ги взема. Тя си обичаше папагала и се мъчеше да го извини. Но как да се повярва на подобно дълбоко и упорито злопаметство?

Все едно каква беше причината за враждебността на Наварен — тя ми се струваше несправедлива и жестока. Понеже исках да спечеля благоволението на това страшно и могъщо същество, намислих да го умилостивя с подаръци и ми хрумна, че сигурно ще му хареса, ако му дам захар. Въпреки забраната на мама отворих бюфета в трапезарията и избрах от захарницата голяма хубава бучка захар. Трябва да обясня, че по това време захарта не беше нарязана на равни бучки, домакините я купуваха на големи парчета и я трошаха; у нас старата Мелани я разбиваше на неравни парчета с чук и с един нащърбен нож без дръжка, а наоколо хвърчаха късчета — също както геолозите разкъртват скалите, за да вземат образци от минералите. Освен това захарта тогава беше много скъпа. Изпълнен с най-добри намерения, пъхнах подаръка в джоба на престилката си и отидох у госпожа Ларок; Наварен беше на прозореца. Той лющеше лениво зрънца конопено семе. Сметнах момента за благоприятен и подадох захарта на стария индиански вожд, но той не прие подаръка ми. Загледа ме дълго и мълчаливо, без да се обръща, после внезапно се стрелна и ме клъвна по пръста. Потече ми кръв.

Госпожа Ларок много пъти ми е разказвала, че като съм видял кръвта, съм надал страшни писъци, облял съм се в сълзи и съм попитал дали ще умра. Не ми се щеше да вярвам на приказките й, но в тях сигурно имаше нещо вярно. Тя ме успокоила и превързала пръста ми.

Отидох си възмутен, със сърце, изпълнено с гняв и злоба. От този ден между мен и Наварен започна война на живот и смърт. При всяка среща аз го дразнех, а той изпадаше в ярост: удовлетворение, от което никога не ме лишаваше. Ту го гъделичках по врата със сламка, ту му хвърлях топчета от хляб, а той, раззинал човка, с пресипнал глас ми крещеше неразбираеми заплахи. Госпожа Ларок все плетеше някаква вълнена фуста и ме поглеждаше над очилата, заплашвайки ме с дървената кука.

— Пиер — казваше тя, — остави папагала на мира. Нали помниш какво ти направи. Да знаеш, че ще ти се случи нещо още по-лошо, ако продължаваш така.

Пет пари не давах за тези мъдри предупреждения и стана тъй, че се разкаях. Един ден, като бърниках в паничката му и нахално разпръсвах царевичните зърна, старият папагал скочи върху мен, впи краката си в косата ми и изподраска главата ми с острите си нокти. Щом малкият Ганимед^[6] се е изплашил, когато орелът-похитител го сграбчил ласкаво с кадифени нокти, как аз да не умра от страх, когато Наварен ме вкопчи с железните си нокти. Разпищях се тъй, че виковете ми се разнесоха чак до бреговете на Сена. Госпожа Ларок остави вечната си плетка, грабна американеца и го понесе на рамо към халката му. Издул гордо шия, показвайки ми ноктите си, по които висяха косми от косата ми, той ми хвърли тържествуващ поглед с пламтящите си очи. Поражението ми беше пълно, унижението — дълбоко.

Скоро след тази случка бях влязъл в кухнята, където ме привличаха хиляди съблазнителни неща; заварих старата Мелани, която режеше магданоз върху една дъска. Силният мирис на тази подправка подразни ноздрите ми и аз заразпитвах бавачката си какво е това. Мелани ми разказа надълго и нашироко, че магданозът се слага в яхниите и служи за подправка на печеното, тя ми обясни още, че той е смъртоносна отрова за папагалите. Като чух това, грабнах едно стръкче магданоз, спасило се от ножа на Мелани, и го отнесох във всекидневната с розите, където останах безмълвен и унесен в самотни размишления. След дълъг разговор със себе си излязох на двора и отидох у госпожа Ларок. Там показах отровната трева на Наварен и му заявих:

— Погледни, това е магданоз. Само да смеся тези къдрави зелени листенца с конопените семенца, и ти ще умреш, а аз ще бъда отмъстен. Но аз ще ти отмъстя по друг начин. Ще си отмъстя, като те оставя да живееш.

И след тия думи захвърлих смъртоносното стръкче през прозореца.

От този ден престанах да тормозя Наварен. Не желаех да помрачавам великодушието си. Станахме приятели.

VIII
Как твърде рано се разбра, че нямам капчица търговски нюх

Това се случи преди революцията от 1848 година: сигурен съм, че още нямах четири години, но не зная дали бях на три, или на три и половина. Все се колебая по този въпрос, а от много години вече няма на земята човек, който би могъл да ми помогне да си спомня. Трябва да се примиря с някои неизяснени дати и да се утеша, че и в аналите на историята на народите има дори още по-големи и по-досадни неточности. Някой беше казал, че хронологията и географията са очите на историята. Ако това е вярно, имаме всички основания да предполагаме, че напук на бенедектинците от братството „Сен-Мор“, които са измислили начин да проверяват датите, историята май се оказва едноока. А аз ще добавя, че това е най-малкият й недостатък. Клио^[7], музата Клио, е с важна, понякога дори строга осанка, а словото й поучава (както твърдят), увлича, вълнува, забавлява, никому не би омръзнало да я слуша цял ден. Но спохождайки я непрестанно, забелязах, че тя твърде често забравя, че е суетна, пристрастна, невежа и лъжлива. Въпреки недостатъците й много си я обичах и още я обичам. Но това са единствените ми връзки с тази муза. Тя няма какво да запомни нито от детството ми, нито от другите дни в моя живот. За щастие не съм историческа личност и надменната Клио никога няма да издирва дали съм бил в началото, в средата или в края на третата си година, когато проявих една от вродените си черти, поразила дълбоко мама.

Тогава бях най-обикновено момченце и единствената ми особеност, ако не се лъжа, бе, че не вярвах на всичко, което ми казваха. Това мое недоверие, предвещаващо изпитателен ум, нерядко предизвикваше укор у близките ми, защото критичното мислене обикновено не се цени много у едно дете на три или на три и половина години.

Бих могъл да мина без тези забележки, които подобно на хронологията, изкуството да се проверяват датите и музата Клио нямат нищо общо със започнатия от мен разказ. Правейки толкова отстъпления, лутайки се из такива дебри, никога няма да стигна до целта, но ако не се забавлявам, ако следвам, без да се оглеждам, моя път, ще стигна веднага, ще го завърша бързо-бързо. И ще бъде жалко, поне за мен — аз обичам да скитам и смятам, че няма нищо по-приятно и по-полезно от това. От всички часове в училище, струва ми се, най-полезни са ми били свободните. Ако Червената шапчица беше прекосила гората, без да бере лешници, вълкът нямаше да я изяде, а по всички закони на поуката най-добрата участ за Червената шапчица е била да я изяде вълкът.

За щастие тази мисъл ни връща към темата на това повествование. Защото се готвех да ви разкажа, че когато бях тригодишен по време на осемнадесетата и последна година от властвуването на Луи-Филип I, крал на французите, моето най-голямо удоволствие беше разходката. Не ме изпращаха в гората като Червената шапчица. За жалост, не бях толкова близко до природата. Роден и отраснал в сърцето на Париж, на красивия кей Малаке, аз твърде малко познавах селските радости. Но и градът си има своя чар — моята мила майчица ме водеше за ръка по улиците, изпълнени с многогласни шумове, с пъстри багри, със забързани минувачи, а когато трябваше да направи някаква покупка, ходех с нея по магазините. Не бяхме богати, тя не харчеше много, но магазините, в които пазаруваше, ми изглеждаха огромни и великолепни. По това време магазините „Бон Марше“, „Лувр“, „Прентан“, „Галри“ още не съществуваха. През последните години на конституционната монархия клиентелата на големите магазини беше само от близките квартали. Мама, която живееше в предградието Сен-Жермен, ходеше в „Дьо-Маго“ и в „Пти-Сен-Тома“.

От тези два магазина, единият на улица Сена, а другият на улица Бак, сега съществува само „Пти-Сен-Тома“, но страшно разширен, а лъвските муцуни така загрозяват неговата предишна изящна фасада, че човек не може да го познае. „Дьо Маго“ изобщо изчезна и може би единствен аз си спомням още за голямата рисунка с блажни бои, която служеше за фирма и на която беше изобразена млада китайка между двама китайци. Още тогава пламвах лесно по женската красота и младата китайка със сресаната високо коса, задържана с голям гребен, и с къдриците на слепите очи ми се струваше прелестна. За поведението, погледите, жестовете, намеренията на двамата й кавалери не можех нищо да кажа. Бях съвсем неопитен в изкуството на прелъстяването.

Този магазин ми се виждаше голям и пълен със съкровища. Може би там почувствувах влечение към пищните изкуства, което по-късно стана още по-силно и никога не изчезна. Прехласвах се при вида на платовете, килимите, везбите, перата, цветята, възхищавах се от все сърце на любезните господа и на прелестните госпожици, които предлагаха с усмивка на нерешителните купувачи всичките тия чудеса. Когато някой продавач, обслужвайки мама, започваше да измерва плата с метър, прикрепен водоравно към медна пръчка, провесена от тавана, струваше ми се, че той е човек с прекрасно положение и славно бъдеще.

Така се възхищавах и от господин Огри, шивача от улица Бак, който ми пробваше жакетчетата и късите панталонки. По ми се искаше да ми ушие панталон и редингот като на господата, това мое желание се засили още повече, когато прочетох една приказка на Буйи за някакво бедно момченце, което един почтен и благодетелен учен прибрал, направил го свой секретар и започнал да го облича с вехтите си дрехи. Под влияние на тази приказка на славния Буйи извърших веднъж голяма щуротия, за която ще разкажа друг път. Изпълнен с уважение към изкуствата и занаятите, аз се възхищавах от господин Огри, шивача от улица Бак, който всъщност не заслужаваше никакво възхищение, защото кроеше и шиеше платовете накриво. И право да си кажа, в измайсторените от него дрехи приличах на маймуна.

Милата ми майчица, както подобава на добра домакиня, пазаруваше сама, купуваше необходимото от бакалницата на Курсел на улица Бонапарт, кафето от Корсле в Пале-Роайал, шоколада — от Дьобов и Гале на улица Сен-Пер. Не знам дали защото господин Курсел позволяваше щедро да опитват сините сливи, дали защото кристалните захарни буци в магазина му блестяха тъй весело на слънцето, или защото със сръчни, смели движения обръщаше бурканче желе от френско грозде, за да покаже колко е гъсто, но този човек ме очароваше с убедителната си любезност и с решителните си демонстрации. Почти се сърдех на мама, задето приема с известно съмнение и недоверие неоспоримите, всякога подкрепени с примери доводи на този красноречив бакалин. По-късно разбрах, че неверието на мама е било основателно.

Още виждам малкото ниско магазинче на Корсле с фирмата „Лакомник“, изписана със златни букви на червен фон. То винаги ухаеше на ароматно кафе, а на стената висеше остаряла за онова време картина, изобразяваща един лакомник в дрехи от времето на дядо ми. Той беше нарисуван седнал пред маса, обсипана с бутилки и с някакъв ужасно грамаден сладкиш, украсен със страхотен ананас. Благодарение на придобитите много по-късно познания разбрах, че това е бил портрет на Гримо дьо Ла Рениер, рисуван от Боали. Влизах почтително вътре и той ми се струваше от друг свят, сякаш ме пренасяше в дните на Директорията. Продавачът на Корсле теглеше стоката и обслужваше безмълвно клиентите. Естественото му държане, напълно противоположно на предвзетите обноски на господин Курсел, ми правеше силно впечатление и много е възможно този стар бакалин да ми е дал първите уроци по добър вкус и чувство за мярка.

Никога не си тръгвах от Корсле, преди да си взема зърно кафе, което дъвчех после по пътя. Казвах си, че е много вкусно и, кажи-речи, си вярвах. Усещах, че нищо не струва, но още не ме биваше да извадя на бял свят истините, заровени дълбоко в мен. Колкото и приятен да ми беше магазинът на Корсле с фирма „Лакомник“, магазинът на Дьобов и Гале, доставчици на френските крале, ми беше по-приятен и ми харесваше повече от който и да е друг магазин. Той ми се виждаше тъй чудесен, че просто ми се струваше недостойно да вляза вътре с делничните си дрехи, затова все оглеждах мама, за да се уверя, че е достатъчно добре облечена. Право да си кажа, нямах толкова лош вкус! Магазинът за шоколад на Дьобов и Гале, доставчици на френските крале, съществува и до днес и не се е променил кой знае колко. Така че мога да говоря за него, подкрепяйки се с факти, а не с измамни възпоминания. Той е чудесен, обстановката му е от първите години на Реставрацията, когато претрупаността не е била модерна, напомня стила на Персие и Фонтен. Като гледам тия малко строги, но изящни, чисти и добре подредени мотиви, мисля си с тъга колко силно се е принизил вкусът във Франция от един век насам. Колко далеч сме днес от декоративното изкуство от времето на Империята, което всъщност доста отстъпва на стила по времето на Луи XVI и на Директорията. В този старинен магазин всичко заслужава похвала — фирмата, изписана със съразмерни ъглести букви, заоблените отгоре прозорци с ветрилообразни сводове, самият магазин, закръглен навътре като малък храм и тезгяхът, извит според формата на магазина. Не знам насън ли е било, но ми се струва, че там съм виждал между прозорците богинята Реномея^[8], която може еднакво убедително да прослави битките при Аркол и Лоди, както крема с какао и шоколада с бадеми. С една дума, всичко тук носеше печата на определен стил, характер, всичко имаше значение. А какво правят сега? Даровити художници има и днес, но декоративното изкуство е в упадък, който е срам за нас. Стилът на Третата република ни кара да съжаляваме за стил Наполеон III, той пък ни кара да съжаляваме за стил Луи-Филип, стил Луи-Филип — за стил Шарл X, Шарл X — за Империята, Империята — за Директорията, а тя — за Луи XVI. Напълно е изгубено чувството за линия и съразмерност. Ето защо радостно приветствувам новото изкуство, не толкова, разбира се, за това, което то създава, колкото за онова, което руши.

Необходимо ли е да обяснявам, че когато бях на три-четири години, естествено, още не разсъждавах върху декоративното изкуство? Но влизайки в магазина на Дьобов и Гале, имах усещането, че влизам в приказен дворец. Тази моя илюзия се подсилваше от красивите девойки с черни рокли и блестящи коси, застанали прелестни и тържествени зад кръглия тезгях. Сред тях, точно в средата зад някаква своего рода катедра, седеше любезна и важна възрастна дама, която записваше неща в някакви тефтери и броеше монети и банкноти. Много скоро ще стане ясно, че аз не напълно ясно съзнавах с какви точно операции се занимаваше тази почтена дама. От двете й страни чернооките и русокоси девойки правеха най-различни неща: едни увиваха шоколадите в тънки лъскави като сребро листове, други опаковаха същите тези парчета шоколад в бяла хартия на цветчета и залепваха пакетчето с восък, който разтапяха на пламъка на запалена тенекиена лампичка. Те работеха така сръчно и бързо, сякаш се забавляваха. Днес си мисля, че едва ли са работели за свое удоволствие. Тогава бях склонен да греша и да смятам всяка работа за развлечение. Но едно поне е съвсем сигурно — наистина беше приятно да следиш с поглед пъргавите тънки пръсти на момичетата.

Когато мама привършваше покупките си, важната дама, поставена начело на тези непорочни девици, изваждаше от стъклената купа пред нея един шоколадов бонбон и ми го подаваше с равнодушна усмивка. Този тържествено поднесен дар повече от всичко ме изпълваше с любов и уважение към магазина на господата Дьобов и Гале, доставчици на френските крале.

Понеже обичах да ходя по магазините, напълно естествено е, че като се приберях у дома, се опитвах да възпроизведа в игрите си сцените, които бях наблюдавал, докато мама правеше покупките си. Ето как в къщи, без никой да предполага, аз едно след друго се превръщах в шивач, бакалин, търговец в моден магазин и — без особено да се затрудня — дори в модистка и продавачка на шоколади. Така една вечер в малката всекидневна с тапети на рози, където мама както обикновено везеше, аз разгорещено си играех на хубавите госпожици от магазина на Дьобов и Гале. Бях се снабдил с повечко парчета шоколад, с хартийки и дори с тези лъскави книжки, които предвзето наричах сребърна хартия, и не мога да не си призная — всичко беше доста измачкано: настаних се на столчето си, подарък от леля Шосон, пред една тапицирана с кадифе табуретка, която уж беше красивият кръгъл тезгях от магазина на улица Сен-Пер. Като всички единствени деца, бях свикнал да си играя сам, унесен в някакви мечти, с една дума, вечно живеех в страната на бляновете, така че не ми беше особено трудно да си представя далечния магазин, неговата украса, витрините му, богинята Реномея и дори тълпящите се купувачи: жени, деца, старци — аз много лесно рисувах във въображението си, когато ми се прииска, всякакви сцени и хора. Нищо не ми струваше сам да се превърна в момичетата от магазина за шоколад, нито в почтената дама, която пишеше в тефтерите и броеше пари. Моята чудодейна сила беше безгранична и надхвърляше всичко, което прочетох по-късно в „Златното магаре“ за тесалийските магьосници. Можех да се променям, както ми се ще: да добивам най-странен и необикновен вид, да се превръщам ту във владетел, ту в змей, ту в дявол, ту във фея… Какво говоря?… Аз можех да се превърна дори в цяла войска, в река, в гора, в планина. Така че това, което правех тази вечер, беше просто играчка и не ми създаваше никакви затруднения. И ето, аз опаковах, слагах печати, обслужвах безбройната клиентела — жени, деца, старци. Проникнат от съзнанието за собствената си важност (дали да си призная?), доста сухо разговарях с моите въображаеми подчинени, подканях ги да бързат и ги порицавах безмилостно за грешките им. Но когато дойде ред да изобразя почтената възрастна дама, седнала зад касата, изведнъж се оплетох. Наложи се да изляза от магазина и да отида при мама, за да я попитам за нещо, което не ми беше напълно ясно. Отлично бях видял как възрастната дама отваря чекмеджето и вади златни и сребърни монети, но не можех да разбера какво точно прави. Коленичих до миличката мама, която седеше в креслото си и везеше някаква кърпичка, и я запитах:

— Мамо, в магазините кой дава паричките — този, който продава, или този, който купува?

Мама ме погледна изненадано, широко отвори очи, сви вежди и се усмихна, без да ми отговори. После се замисли. Точно в този миг в стаята влезе татко.

— Знаеш ли мили, какво ме попита току-що нашият Пиеро?… Никога няма да се сетиш… Попита ме дали този, който продава, или този, който купува, дава парите.

— Ей, че тъпчо! — каза баща ми.

Но мама заяви сериозно, а на лицето и беше изписано безпокойство.

— Това, скъпи приятелю, съвсем не е детинщина, а черта от характера. Пиер никога няма да знае цената на парите.

Милата ми майчица беше разгадала какъв съм и бе предсказала съдбата ми — тя се оказа пророчица. Аз никога не узнах цената на парите. Такъв бях на три или на три и половина години във всекидневната с тапети на рози, такъв си останах и до старини, старост, която не ми тежи, защото тя не тежи на душите, освободени от скъперничество и горделивост. Не, мамо, аз никога не узнах цената на парите. Още не я знам или по-скоро отлично я знам. Знам, че парите са причина за всички злини, терзаещи нашето общество, с което ние така се гордеем. Малкото момче, каквото бях тогава, момчето, което в своите игри не знаеше кой трябва да плаща — продавачът или купувачът, — ми напомни изведнъж за оня майстор на лули, героя от пророческата приказка на Уилям Морис, напомни ми този простодушен ваятел в бъдещия град, който прави чудно хубави лули, защото ги прави с любов и ги раздава, а не ги продава.

IX
Барабанът

Да живееш, значи да желаеш. И в зависимост от това дали желанието ти е сладостно, или горчиво, можеш да отсъдиш дали животът е добър, или лош. Всеки от нас е в състояние да прецени това, вслушвайки се в собственото си сърце. Да се разсъждава в този случай е безполезно, това е работа на метафизиците. На пет години аз исках да имам барабан. Сладостно ли беше това желание, или горчиво? Нямам представа. Да речем, че е било горчиво, понеже не беше задоволено, и сладостно, понеже извикваше в мислите ми желания предмет.

За да не бъда разбран погрешно, ще кажа, че мечтаех да имам барабан, но никак не ми се искаше да стана барабанчик. Не ме привличаха нито славата, нито опасностите на тоя занаят. Макар за възрастта си да бях добре запознат с военните летописи на Франция, още не бях чувал нищо за малкия Бара, загинал, притискайки палките на барабана до сърцето си, нито за онзи петнадесетгодишен барабанчик, който в битката при Цюрих продължил да бие за атака с пронизана от куршум ръка и за това на една от проверките на десетия ден от декадите получил от първия консул почетна палка — за да оправдае тази награда, той отишъл още при първия случай на смърт. Израснал в мирно време, аз знаех само двамата барабанчици от националната гвардия, които на Нова година поднасяха на татко — военен лекар на втори полк — и на съпругата му поздравително писмо с цветна винетка. На нея бяха изобразени двамата барабанчици, много разкрасени и поздравяващи в позлатена зала някакъв господин в зелен редингот и една дама с кринолин и дантелени волани. Те имаха живи очи, огромни мускули и червени носове. Татко винаги им даваше една монета от сто су и ги поканваше да изпият по чаша вино, която старата Мелани им поднасяше в кухнята. Те гаврътваха чашите на един дъх, млясваха и си избърсваха устата с ръкав. Харесваха ми, защото бяха добродушни веселяци, но въпреки това не ми се щеше да стана като тях.

Не, не исках да стана барабанчик, по-скоро исках да стана генерал и най-горещо желаех да имам барабан с черни палки, защото тъй ги бях запомнил от хилядите военни картини, които бях виждал.

По това време никой не би могъл да ме упрекне, че предпочитам ложето на Касандра пред копието на Ахил. Копнеех само за оръжие и битки, бълнувах за кръвопролития, щях да стана герой, ако съдбата, която „обърква плановете ни“, беше го позволила. Но тя не го позволи. Още на следващата година тя ме отклони от моя славен път и ми вдъхна любов към куклите. Въпреки че би трябвало да се червя от това признание, аз си купих няколко кукли със спестяванията си. Обичах ги всичките, особено предпочитах една, за която милата ми майка казваше, че съвсем не била най-хубавата. Но нека не избързваме, нека не помрачаваме неопетнената слава на четвъртата ми годишнина, когато единствената ми мечта беше барабанът.

Понеже не бях от най-търпеливите, често споделях желанието си с хората, от които зависеше то да бъде задоволено. Те си правеха оглушки и ми отговаряха тъй, че ме отчайваха.

— Знаеш отлично — казваше мама, — че татко ти не обича шумните играчки.

Понеже мама ми отказваше барабана от съпружеска обич, помолих леля Шосон да ми купи, нея никак не я беше грижа дали на татко ще му бъде приятно, или неприятно. Бях забелязал това и разчитах да получа горещо желания барабан. Да, ама леля Шосон беше стисната и само от време на време ми правеше по някой дребен подарък.

— За какво ти е барабан? — каза ми тя. — Нямаш ли си други играчки? Шкафовете са пълни. По мое време не глезеха така децата, моите малки приятелки и аз си правехме кукли от листа… Виж какъв хубав Ноев ковчег имаш?

Тя говореше за Ноевия ковчег, който ми беше подарила по-миналата Нова година и който отначало, трябва да си призная, бе ми се видял направо невероятен. В него бяха сложени патриархът и цялото му семейство, както и всички животни на сътворението по двойки. Но пеперудите бяха по-големи от слоновете, което полека-лека, като взех да проумявам какво е съразмерност, започва да ме дразни, сега пък по моя вина четириногите бяха станали трикраки, а Ной беше загубил тоягата си и няма какво… ковчегът изобщо вече не ми харесваше.

Един ден, както си стоях в къщи с нощна шапчица на главата, защото се бях простудил, ми хрумна да си направя барабан от едно глинено гърне, а вместо палки използувах дървена лъжица. Трябва да е било в съвсем холандски дух в стила на Броуер и Ян Стен. Но аз имах по-изискан вкуси когато милата стара Мелани възмутено ми отне гърнето за масло и дървената лъжица, те вече ми бяха омръзнали.

Пак по това време татко ми донесе една вечер шарена порцеланова статуйка, която представляваше Пиеро, биещ голям тъпан. Не зная дали си мислеше, че фигурката може да ми замени тъй желания барабан, или искаше да се пошегува с мен. Той се усмихваше както винаги малко тъжно. Тъй или иначе, приех подаръка сърдито и намразих начаса статуйката, просто не ми се щеше да я пипна.

Вече не се надявах да получа предмета на моите мечти, но ето че в един ясен летен ден след закуска мама нежно ме целуна, заръча ми да бъда послушен и ме изпрати на разходка със старата Мелани, като ми подаде някакъв пакет с цилиндрична форма, увит в сива хартия.

Отворих пакета. Вътре имаше барабан. Мама вече беше излязла от стаята. Метнах през рамо шнура на дългоочаквания барабан, без да се запитам какво ще ми поиска в замяна съдбата, тогава все още си мислех, че тя раздава безвъзмездно даровете си. Не знаех нищо за богинята Немезида на Херодот и ми бяха неизвестни поучителните думи на поета, над които толкова съм размишлявал после:

Правило на боговете в нашто естество

е да плащаме прескъпо тяхното добро.

Щастлив и горд, презрамчил барабана, с палки в ръка, изтичах на улицата и закрачих пред Мелани, барабанейки безспир. Напредвах като в атака, убеден, че водя към победи цели войски. От време на време, без да си го признавам, чувствувах, че барабанът ми не бие достатъчно звучно и сигурно не се чува надалеч. И наистина, лошо опънатата магарешка кожа (ако изобщо беше кожа, в което днес силно се съмнявам) не отекваше достатъчно под удара на палките, толкова малки и леки, че едва ги усещах в ръката си. В това открих миролюбието и предвидливостта на мама и нейния постоянен стремеж да изхвърли от къщата шумните играчки. Тя вече бе отстранила пушките, пистолетите и карабините, за мое най-голямо съжаление, защото аз се захласвах по шумотевиците, а душата ми се опияняваше от гърмежите. Разбира се, никой не обича тихи барабани, но възторгът оправя всичко. Силните удари на сърцето ми изпълваха ушите ми с шума на победата. Усещах ритъма, който повежда в крак хиляди хора, чувах барабанния зов, изпълващ душите с героизъм и трепет. Представях си в разцъфналата Люксембургска градина безчислените колони войници, крачещи напред, докъдето поглед стига в безкрайната равнина, съзирах коне, оръдия, коли, разравящи пътя, блестящи каски с черни пискюли, кожени калпаци, развети пера, качулки, копия, щикове.

Виждах, усещах, създавах всичко това. И участвувайки сам в моята творба, бях едновременно всичко: и конете, и оръдията, и барутниците, и огненото небе, и окървавената земя. Ето какво изтръгвах с барабана си! А леля Шосон ме питаше за какво ми е притрябвал барабан!

Когато се прибрах у дома, там цареше пълна тишина. Започнах да викам мама, никой не ми отговори. Изтичах в стаята й и във всекидневната с розите — нямаше никого. Влязох в кабинета на татко и той беше пуст. Само изправеният върху часовника в гостната Спартак на Фоятие отговори с вечния си негодуващ жест на тревожния ми поглед.

Извиках:

— Мамо! Къде си, мамо?

И заплаках.

Тогава старата Мелани ми каза, че татко и мама заедно с господин и госпожа Данкен взели дилижанса на улица Булоа и заминали за Хавър, където щели да останат една седмица.

Тази вест страшно ме отчая. Така узнах на каква висока цена съдбата ми беше дала барабана, разбрах, че мама ми го беше подарила, за да не отгатна, че ще пътуват и да има с какво да се развличам, докато отсъствува. Припомняйки си сериозния, и малко тъжен тон, с който ми каза, като ме целуна: „Бъди послушен!“, аз се питах как така не се бях сетил нищо. И си мислех: „Ако бях разбрал, нямаше да й дам да замине“.

Беше ми мъчно и срамно, че се оставих така да ме излъжат. А толкова много неща можеха да ми подскажат какво се подготвя! От няколко дни родителите ми си шушукаха, шкафовете скърцаха — все ги отваряха и затваряха, — по леглата бяха натрупани купчини бельо, из стаите — чанти и куфари. Изпъкналият капак на един от куфарите беше покрит с грапава олющена кожа, а над нея бяха кръстосани някакви отвратителни, ужасно мръсни летвички. Толкова много и най-различни указания, че дори и най-загубеното кученце щеше да се разтревожи, а аз нищо не усетих! Нали толкова пъти бях чувал татко да казва, че Финет предусещала, когато господарите и ще пътуват.

Апартаментът беше голям и студен. Ужасната тишина, която цареше в него, просто ми смразяваше сърцето. Мелани беше много дребничка, за да ми го запълни: колосаното й боне стърчеше едва-едва над главата ми. Аз си обичах Мелани, обичах я силно, с детски егоизъм, но тя не можеше да ме разбере. И не ми беше интересна. Струваше ми се по-голямо дете и от мен със сивите си коси и приведените рамене. Мисълта да си живеем цяла седмица двамата направо ме отчайваше.

Тя се опита да ме утеши: каза ми, че една седмица ще мине бързо, че мама ще ми донесе чудесно корабче да си го пускам в езерото в Люксембургската градина, че татко и мама ще ми разкажат за пътешествието си и така точно ще ми опишат Хавърското пристанище, та все едно, че и аз съм бил там.

И да си призная, последният довод не беше лош — нали и гълъбът от баснята^[9] така утешил нежната си другарка на раздяла. Но аз не исках да се утеша. Знаех си, че това е невъзможно и че е много по-красиво да ми е мъчно.

Леля Шосон дойде да вечеря с мен. Не изпитвах никакво удоволствие да гледам пред себе си физиономията й на кукумявка. Тя също се опита да ме утеши, но нейните утешения приличаха на огризки, като всичко, което даваше. Беше прекалено стисната, за да раздава щедри, топли и чисти утешения. На масата зае мястото на милата ми майчица и по този начин прогони от него незримата светлина, неосезаемата й сянка, неуловимия й отпечатък, с една дума, всичко, което оставят отсъствуващите любими същества по вещите, свързани с тях.

Това безобразие ме вбеси. Толкова ми беше мъчно, че отказах да ям супата си и се почувствувах особено горд с отказа си, не помня дали тогава ми мина през ума, че и Финет в подобен случай би постъпила по същия начин, но дори и тъй да беше, това никак не ме унижаваше, защото знаех, че по инстинкт животните твърде много ме превъзхождаха. Мама беше поръчала да приготвят баница и крем, надявайки се това да ме поуспокои. Бях се отказал от супата, но изядох баницата и крема и ми стана малко по-добре.

След вечерята леля Шосон ме посъветва да си поиграя с Ноевия ковчег, този съвет направо ме вбеси. Отговорих и неприлично, а като капак оскърбих Мелани, която през целия си безкористен живот винаги беше заслужавала само похвали.

Горката женица ме сложи грижливо да си легна, изтри сълзите ми и пренесе в стаята ми походното си легло. Въпреки това много скоро усетих колко е страшна самотата, в която бе ме оставила мама. Но за да разберете какво стана по-нататък, трябва да си припомните, че всяка нощ в същата тази стая преди да заспя виждах до леглото си множество дребни човечета с големи глави, гърбави, кривоноги, странно уродливи, с меки шапки с пера, с огромни кръгли очила на носа, те всичките държаха в ръце най-разнообразни предмети: шишове, мандолини, тенджери, дайрета, триони, тромпети, патерици и танцуваха чудновати танци. Тяхната поява в този час в тая стая не ме изненадваше: не бях запознат добре с природните закони и не знаех, че присъствието им не е естествено. И понеже не идваха редовно всяка нощ, не виждах нищо особено в това, те дори не ме плашеха и аз не виках. Гледах как мъничките музиканти се движат край стената, но те никога не се приближаваха до леглото ми, ето защо бях спокоен. Те вече бяха свикнали и като че ли не ме забелязваха, а аз сдържах дъха си, за да не привлека вниманието им. Но явно те са стояли далеч от мен само благодарение на доброто влияние на мама — влияние, каквото старата Мелани нямаше над тях, защото в тази ужасна нощ, когато дилижансът от улица Булоа отнасяше скъпите ми родители към далечни брегове, малките музиканти за първи път ме откриха. Един от тях, с дървен крак и превръзка на окото, ме показа с пръст на съседа си и тогава всички се обърнаха към мен, сложиха си огромните кръгли очила и ме заразглеждаха любопитно, без никакво доброжелателство. Цял се разтреперах. Но когато те се приближиха до леглото ми, танцувайки и размахвайки шишове, триони и тенджери, а един от тях, с нос като кларинет, насочи към мен спринцовка, голяма колкото далекогледа на Обсерваторията, вледенен от ужас, аз изкрещях:

— Мамо!

Старата Мелани дотича на моя зов. Като я видях, заплаках. После пак заспах.

Когато се събудих от чуруликането на врабчетата, бях забравил всичко — и тъжното отсъствие на мама и татко, и самотата си. Уви! Светлото лице на милата ми майчица не се наведе над леглото ми, черните й къдрици не погалиха бузата ми, не вдъхнах уханието на ирис, с което винаги е напоен нейният пеньоар. Вместо това се появиха заоблените като зимни ябълки бузи на старата Мелани, обрамчени от грамадното й боне с панделки, а по фустата на добрата женица видях храмове и амури. Те бяха розови на бежов фон, а тя си ги носеше най-чистосърдечно. Пак ми домъчня при тази гледка. Цялата сутрин бродих тъжно в безмълвното жилище. Намерих барабана на един стол в трапезарията, хвърлих го на пода и го пробих с тока си.

Може би и по-късно, когато станах голям, пак ми се е случвало да пожелая нещо подобно на звучния и кух инструмент, за който толкова копнях като малък — за тимпаните на славата, за цимбалите на обществената похвала. Но щом усещах в мен да се заражда и да узрява подобно желание, аз си спомнях за барабана, получен на четири години, и цената, която той ми струваше, и веднага преставах да мечтая за блага, които съдбата не ни дава даром.

Жан Расин като чел латинската си библия, подчертал следното: „Et tribuit eis petitionem eorum.“^[10]. И си го е спомнил, когато вложил в устата на Арис следните думи, накарали безразсъдния Тезей да побледнее:

Бой се, господарю, небесната твърд

пред твойта зла воля да не стори път.

Невинните жертви закриля небето,

а нас ни дарява според греховете.

X
Задружна трупа комедианти

По онова време понякога, когато не се чувствувах добре или се бях събудил по-рано от обикновено, оставах в леглото и към мен поглеждаше някакъв сив огромен и безформен образ, някакъв призрак, по-страшен от скръбта и страха — Скуката. И то не възпятата от поетите скука, пропита с омраза и любов, красива и надменна, нищо подобно, това беше оная неизменна и дълбока скука, която обвива душата като мъгла, изпълва я с осезаема пустота. За да попреча на този призрак да се появи, виках мама и Мелани. За съжаление те или въобще не идваха, или оставаха само за миг при мен и ми отговаряха, както отговаря пчеличката на момченцето в стихотворението на госпожа Деборд-Валмор:

… Аз много бързам…

… Не всякога уместен е смехът.

А мама добавяше:

— Слушай, моето момче, за да не скучаеш, повтаряй си таблицата за умножение.

Това беше най-крайна мярка, на която трудно бих се решил. Предпочитах да си измислям някакво околосветско пътешествие, разни невероятни приключения. Например как претърпявам корабокрушение и с плуване стигам до бряг, населен с тигри и лъвове. Ако имах по-богато въображение, бих могъл да се избавя от скуката. За нещастие картините, които си рисувах, бяха толкова бледи, толкова необагрени, че не притежаваха силата да скрият от погледа ми нито книжните тапети на стаята, нито онзи сякаш обвит в мъгла образ, от който толкова се плашех. С времето изнамерих нещо по-хубаво, измислих си много по-приятно и по-остроумно развлечение в леглото — то има много голям успех и сред просветените народи, — започнах да си давам представления. Не е необходимо да обяснявам, мисля, че моят театър не стана изведнъж съвършен. Гръцката трагедия, дето се казва, излезе от колесницата на Теспид^[11]. Аз пък, докато си тананиках, си тактувах с ръка — така се създаде моят „Одеон“. Съвсем скромно начало. Веднъж се разболях леко от шарка и останах по-дълго в леглото — това ми даде възможност да го усъвършенствувам. Ръководех петима актьори или по-скоро пет характера както в италианската комедия. Това бяха петте пръста на дясната ми ръка. Всеки имаше име и облик. Също като маските в италианския театър, с който не мога съвсем да ги сравня, моите актьори запазваха имената си в изпълняваните от тях роли, освен в някои случаи, когато се налагаше промяна — в историческите драми например. Те обаче неизменно запазваха индивидуалния си характер. Не искам да се лаская, но в това отношение оставаха винаги верни на себе си.

Палецът се казваше Рапар. Защо? Нямам представа. Не е възможно да обясним всичко. Има неща, чиито причини остават непонятни. Недорасъл, широк, набит, страшно силен, Рапар олицетворяваше образ на невъзпитан, буен, сприхав пияница, истински Калибан^[12], ковач, разносвач, хамалин, разбойник, войник и според ролята, която изпълняваше, постоянно вършеше жестокости и насилия. Когато се наложи, играеше хищни животни, например вълка в „Червената шапчица“ и мечката в една много приятна комедия, където млада пастирка намира веднъж някаква заспала бяла мечка, слага й халка на носа и я отвежда пленница в двореца, където я кара да танцува пред краля, който веднага се оженва за пастирката.

Показалецът, който се казваше Митуфл, беше пълна противоположност на Рапар както духовно, така и физически. Митуфл съвсем не беше най-сложен и най-красив в трупата, изглеждаше дори малко разкривен, обезобразен от някаква непосилна за него работа на младини. Но пъргавите му движения и остроумните реплики го правеха един от най-добрите ми актьори. Беше по природа великодушен и без да се замисля, бе готов да брани подтиснатите. Храбростта му достигаше до безразсъдство и драматургът му даваше често възможност да я проявява. Нямаше равен на себе си при пожар, когато тръгваше да измъкне от пламъците някое дете и да го занесе на майка му. Единственият му недостатък беше прекалената му разпаленост, но всички му я прощаваха или дори го обичаха още повече поради това.

Ахил би дразнил, да не беше бърз и буен.

Средният пръст, изящен, строен, висок, благороден, притежаваше освен красивата си външност и рицарска душа. Потомък на славни деди, той се казваше Дюноа. Този път няма място за съмнения — знам откъде идваше това име: бях го чувал от мама. Тя, миличката, не пееше кой знае колко хубаво, и то само когато бяхме двамата. Пееше ми:

За Сирия с благословия

потегля Дюноа засмян,

ликът на пресвета Мария

ще го сподиря в люта бран.

Също така „Отдъхнете, славни рицари“ и „С въздишка зърнах как сипва се зората“. Мама си умираше по това време за чудесните романси, съчинени от кралица Ортанс.

Простете ми за тези отклонения, ама нали ви разкривам основите на цяло изкуство. Безименният пръст, на който нямаше пръстен, представляваше прелестна дама, наречена Бланш дьо Кастий. Тъй като беше единствената жена в трупата, тя играеше майки, съпруги, любими. С безкористната и бърза помощ на Митуфл, младият и красив Дюноа безброй пъти избавяше добродетелната, измъчена и изложена на опасности дама. Тя се омъжваше често за Дюноа и рядко за Митуфл. Още един актьор и ще свърша с трупата. Жано, кутрето, беше малко глупавичко момче, което в някои случаи се преобразяваше в момиченце, например когато представяхме „Червената шапчица“. И струва ми се, че като момиченце ставаше по-умен.

Пиесите, които съчинявах за изброените по-горе изпълнители, се приближаваха до комедия дел арте в тоя смисъл, че аз измислях канавата, а моите актьори импровизираха сами диалога, подхождащ на техния характер и положение. Но, разбира се, на тях още много им трябваше, за да заприличат на онези италиански фарсове и на пиесите от панаирите, в които Арлекин, Коломбина и Доктора се раздират от користни цели и низки страсти. Моите произведения бяха по-възвишени, спадаха към героичния жанр, а всъщност това подхожда много повече на простодушните и невинни същества. Бях прочувствен и възторжен, трагичен и дори страшно трагичен. Когато страстите се развихряха до такава степен, че не достигаха думи, героите започваха да пеят. В тези драми имаше и комични сцени. Без сам да зная, творях като Шекспир; много по-трудно щеше да ми бъде да творя като Расин. И то не защото ненавиждах подобно на Ламартин шегите. Дума да не става. Но моите закачки бяха съвсем невинни, в тях не се криеше никаква ирония. В моя театър често се повтаряха едни и същи положения. Нямам смелост да се упрекна за това — те бяха така вълнуващи! Пленени принцеси, спасени от безстрашни рицари, похитени деца, върнати отново на майките им, ето какви бяха любимите ми сюжети.

Опитвах и други жанрове. Съчинявах също любовни драми, искрящи от красота. Но на тези пиеси им липсваше действие и най-главното — развръзка; недостатъците им се дължаха на моята душевна чистота — аз смятах, че любовта е самоцелна и сама си дарява висше блаженство, затова не я подтиквах да търси друго удовлетворение. Много възвишено наистина, но еднообразно.

Разработвах също военни сюжети, смело се впусках в наполеоновската епопея, за която още от люлката бях слушал да разказват твърде много съвременници на тази епоха. Дюноа играеше Наполеон, Бланш дьо Кастий — Жозефин (нищо не знаех за Мария-Луиза), Митуфл — гренадир, Жано — флейтист, Рапар играеше англичани, прусаци, австрийци и руси, с една дума, неприятелите. И с такива сили аз съумявах да спечеля победи при Аустерлиц, Йена, Фридланд, Ваграм, да вляза във Виена и Берлин. Рядко играех една пиеса два пъти. Винаги имах готова нова пиеса. По плодовитост бях същински Калдерон.

Съвсем ясно е, че благодарение на представленията в този театър, в който аз бях едновременно директор, автор, трупа и зрители, никак не се отегчавах в леглото. Напротив дори, излежавах се колкото можех и се правех на болен, за да не ме вдигат. Милата ми майчица не можеше да ме познае и все се чудеше как съм станал такъв ленивец. Понеже нямаше представа с какво изкуство се занимавам и колко далеч лети въображението ми, тя смяташе за леност нещо, което всъщност беше въплъщение на действие и движение.

Достигнал върха на славата си през шестата ми година, този театър започна след това бързо да запада; ще разкажа по какви причини.

Към шестата година останах по-задълго в леглото поради някакво леко неразположение, дължащо се на бързото ми израстване; на една масичка до мен имаше кутия с бои и панделки и аз реших да се възползувам от тях — тъкмо ми бяха под ръка, — за да разкрася театъра си така, че той да достигне нечувана красота. Веднага се заех трескаво да осъществя големите си планове. Никога досега не се бях замислял, че моите актьори нямат лице, както нямат лица яйцата; щом открих това, нарисувах им очи, нос, уста и като забелязах, че са голи, облякох ги в коприна и злато. Тогава пък се сетих, че трябва да им сложа нещо на главата и им направих шапки и бонета с най-различна форма, но повечето островърхи. В желанието си да измисля нещо по-живописно, не се задоволих само с това: построих си и сцена, нарисувах декори, стъкмих реквизит. И силно развълнуван, поставих една пиеса със заглавие „Баронът от Божи гроб“, която трябваше да обедини в едно грандиозно действие Изтока и Запада. Уви! Не можах да завърша дори първото явление. Вдъхновението ми се беше изпарило: чувства, движение, всичко беше изчезнало. Никакъв плам, никакъв живот. Моят театър, както си беше простичък, без украса, беше обагрен с всички краски, изпълнен с всички образи — рожба на илюзията. Щом се появи разкошът, илюзията изчезна. Музите отлетяха. И вече не се върнаха. Каква поука! Необходимо е да оставим на изкуството благородната му голота. Богатите костюми и бляскавите декори задушават драмата, на нея не са й нужни други украшения освен един-единствен накит — величаво действие и правдиви характери.

XI
Корпията^[13]

Още не бях навършил четири години и ето една сутрин мама ме вдигна от леглото, а милият ми татко, който беше облякъл униформата си от националната гвардия, ме целуна нежно. На високата му шапка имаше златно петле и червен пискюл. Навън тръбяха за сбор, конски копита кънтяха по паважа, от време на време долитаха песни, буйни възгласи, в далечината дрънкаха оръжия. Баща ми излезе от къщи. Мама застана до прозореца, вдигна муселинената завеса и заплака. Това беше революцията^[14].

От февруарските събития съм запазил малко спомени. По време на уличните боеве не ми разрешиха да изляза нито веднъж. Прозорците ни гледаха към двора и онова, което ставаше на улицата, ми се струваше безкрайно тайнствено. Всички обитатели на нашия дом някак се сближаваха. Госпожа Комон, жената на книгоиздателя, позастарялата вече дъщеря на госпожа Ларок — госпожица Матилд, шивачката, госпожица Сесил, страшно елегантната госпожа Птипа, красивата госпожа Мозер, с която обикновено никой не дружеше, се събираха следобед при мама и приготвяха корпия за ранените, чийто брой от минута на минута растеше. Във всички болници тогава лепяха върху раните изтеглени от плата нишки, и никой не се съмняваше, че това е чудесен начин за лечение, докато в медицината не настъпи поврат и започнаха да препоръчват влажните превръзки. Всяка от дамите донасяше пакет бельо, те сядаха около кръглата маса в трапезарията, накъсваха плата на тесни ленти, а после ги разнищваха. Просто удивително откъде имаха толкова старо бельо всичките тия домакини. Госпожа Птипа откри на едно парче от чаршаф, което беше донесла, монограма на прабаба си по майка и датата „1745 година“. Мама работеше заедно с гостенките си. И ние с малкия Октав Комон участвувахме в тази благотворителна дейност под надзора на старата Мелани, която нищеше плата със загрубелите си пръсти, седейки почтително малко по-настрана. Аз изпълнявах задачата си с най-голямо усърдие и се пръсках от гордост при всяка изтеглена нишка. Но като зърнах как купчината нишки пред Октав Комон става по-голяма от моята, честолюбието ми беше засегнато и радостта ми, че ще облекча болките на ранените, понамаля.

От време на време някои от нашите близки приятели — господин Дьоба, наричан Симон от Нантюа, или издателят господин Комон — ни носеха известия.

Господин Комон също беше облякъл униформата на националната гвардия, но тя не му стоеше така хубаво както на татко. Татко беше строен, имаше бледо лице. Господин Комон беше червендалест и с тройна увиснала гуша, освен това не можеше да закопчее мундира си, който се отваряше безславно на корема му.

— Положението е ужасно лошо — разказваше ни той. — Париж е в пламъци, по улиците са издигнати седемстотин барикади, народът обсажда двореца, който маршал Бюжо отбранява с четири хиляди войници и четири топа.

Тези известия бяха посрещнати с възклицания на ужас и състрадание. Старата Мелани се кръстеше настрана и безмълвно движеше устни.

Мама поднесе мадейра и сухи сладки. (По онова време изобщо не пиеха чай и дамите не се плашеха като днес от виното.) Една глътка винце и очите блеснаха, по устните разцъфнаха усмивки. Това вече не бяха същите лица, не бяха дори същите души.

По време на закуската дойде и господин Клеро, търговецът на стъкла и рамки от кея Малаке. Той беше много дебел, по-дебел и от господин Комон, а бялата му риза го правеше още по-огромен. Поздрави всички и попита за доктор Нозиер — трябвало да се помогне на ранените в Пале-Роайал, които били лишени дори от най-необходимото. Мама му каза, че доктор Нозиер е в болницата „Шарите“. Господин Клеро ни обрисува страшната картина, която видял край Тюйлери. Навред убити, ранени, нападали по земята коне с изпочупени крака, изтърбушени, които се мъчели да се вдигнат и пак падали, а зяпачите от кафенетата и рояк хлапета се забавлявали с някакво куче, което виело над един труп. Разказа ни как защитниците от Шато-д’О на площад Пале-Роайал, обсадени от гъста колона въоръжени въстаници, сложили оръжие, когато сградата била цяла в пламъци.

Господин Клеро продължи да разказва горе-долу с тези думи:

— След предаването на поста извикаха доброволци, за да загасят пожара, между тях бях и аз, намерихме кофи и се наредихме, за да ги подаваме. Аз бях на около петдесет крачки от пожара, между един почтен гражданин на средна възраст и едно хлапе с войнишка паласка през рамо. Кофите се движеха напред-назад. А аз говорех: „Внимание, граждани! Внимание!“. Не се чувствувах добре, вятърът донасяше в лицата ни мирис на огън и дим, краката ми бяха премръзнали и от време на време по тях пропълзяваха студени тръпки, мъчех се да отгатна причината, но не можах да я открия, затова започнах да се питам дали не са ме ранили в сражението и дали няма всичката ми кръв да изтече. И докато продължавах да подавам и да поемам кофите, аз си казвах: „Това, дето го усещам, не е естествено“, и се заоглеждах напред-назад, надясно-наляво, за да разбера какво се е случило. И ето, изведнъж видях как моят съсед отляво, някакъв хлапак, изливаше в джоба ми кофата с вода, която му бях подал… Мили госпожи, такава плесница му залепих на тоя пикльо, че може да си покаже бузата на любимата! Ето защо — заключи господин Клеро, — ако позволите, госпожо Нозиер, на драго сърце ще се постопля малко на вашата печка. Този сополанко ми смръзна костите. Каква младеж се е навъдила, капка уважение няма, просто ужас!

И дебелият мъж измъкна от джоба си зидарски метър, диамант за рязане на стъкла и един смачкан на топка вестник, а после обърна джоба, за да го изцеди. След това повдигна ризата си и скоро дрехите му започнаха да вдигат пара край топлата печка.

Мама му наля чаша ракия, а той я изпи за наше здраве — нали си беше учтив човек.

Страшно се възхитих от това, което чух, а видях много добре, че госпожа Комон едва се сдържаше да не избухне в смях.

В този момент господин Дьоба, наричан Симон от Нантюа, се появи опасан с ремъци над редингота си и с пушка в ръка. Той си придаваше голяма важност поради събитията и с тържествен тон извести на госпожа Нозиер, че докторът е задържан в болницата и няма да се върне на вечеря. Разказа ни къде какво видял и чул, като се разпростря най-вече върху случките, в които сам бе участвувал: как скрил в една изба на улица Бон седем общински стражари, преследвани от въстаниците, как облякъл с работническа рубашка, взета от търговеца на вино на ъгъла на улица Верньой, един кралски стрелец, чиято червена куртка го излагала на гнева на народа. Разказа ни още, че Фирмен, прислужникът на господин Белаге, бил убит на кея от заблуден куршум. И тъй като ние се вълнувахме най-много от това, което ставаше наблизо, посрещнахме известието за тази смърт с дълбоко вълнение.

Спомням си още нещо — малко по-късно, когато се свечери, бяхме с мама у госпожа Комон и изведнъж видях през прозореца на партера, който гледаше към кея, как една много висока и широка карета излезе цялата в пламъци от Лувърската врата. Няколко души я довлякоха на моста Сен-Пиер между двете статуи и преди да стигнат до средата на моста, започнаха да я блъскат силно. Тя подскочи два пъти на ресорите си, после изби желязната ограда и полетя в Сена. Това зрелище, последвано внезапно от дълбок мрак, ми се стори величествено и тайнствено.

Такива са спомените ми от 24 февруари 1848 година. Такива са се запечатали в детската ми памет и освежавани често от мама; разказах ги простички и оскъдни. Постарах се да не ги украсявам, да не ги досъчинявам.

Това е средата, в която прозрях съвременните събития, и тя оказа трайно влияние върху моето разбиране за обществения живот, а също така до голяма степен подпомогна изграждането на моите възгледи за историята. В ранното ми детство французите имаха чувство за хумор, което по-късно загубиха по необясними за мен причини. Памфлетът, картините и песните бяха пропити с присмехулен дух. Аз се родих в златния век на карикатурата и добих представа за родния живот от литографиите на „Шаривари“^[15] и от ироничните забележки на моя кръстник господин Пиер Данкен, парижки буржоа; въпреки бунтовете и революциите, сред които израснах, той ми се стори забавен. Кръстникът ми наричаше Луи-Наполеон Бонапарт скръбен папагал. Приятно ми беше да си представям как тази птица се сражава с червения призрак, изобразен като плашило с метла в ръка. А около тях гъмжаха орлеанистите с круши вместо глави, господин Тиер като джудже, Жирарден като палячо и президентът Дюжен с решето вместо лице и с големи като кораби обувки. Но най-забавен ми беше Виктор Консидеран, за когото знаех, че живее близо до нас на кея Волтер — него го рисуваха на някакво дърво, увиснал на опашката си, завършваща с голямо око.

XII
Двете сестри

По онова време мама ме водеше често на улица Бак. Наближаваше зима. Тя купуваше оттам най-различни вълнени платове, за да ми поръча дрехи у господин Огри, много вежлив и много неизпълнителен шивач, който живееше срещу къщата, където преди година бе починал господин Шатобриан. Споменът за него никак не ме вълнуваше и аз гледах разсеяно вратата с медалиони в чист и благороден стил, която се беше разтворила, за да го пропусне да мине за последен път. На чудесната улица Бак най-много се възхищавах на магазинчетата, пълни с изумителни по форма и по багри безброй предмети — цял куп гоблени, листове за писма със златни и небесни монограми, килимчета за пред креват с лъвове и пантери, восъчни статуетки с изкусно накривени шапки, фигурки от савойски порцелан с куполи като на пантеона и с разцъфнала роза отгоре, освен това там имаше малки сухи сладки с различна форма — като тривърхи шапки, като домино, като мандолини. Като ми показваше тези чудеса, мама ги правеше още по-хубави с думите, с които ми ги описваше. Тя притежаваше рядката дарба да одухотворява всички неща и да създава образи.

Тогава на ъгъла на улица Бак и улица Университетска имаше един търговец на картини: в магазина се влизаше през тясна, боядисана в жълто врата, богато украсена според тогавашния стил. За корниза над нея няма да разказвам, тъй като не си го спомням, но съм сигурен, че на двете поставки, поддържащи този корниз, имаше две фигурки, дълги една педя и представляващи странна смесица от различни части на човешкото тяло — нещо средно между четириного животно и птица. Това не бяха точно химери, защото не приличаха по нищо нито на лъв, нито на коза, не бяха и грифони, защото имаха женска гръд. Дълги уши обкичваха главите им, прилични на глава на прилеп, имаха тела като тяло на хрътка. И днес по фенерите на моста Сюрен могат да се видят малки приказни животни, които доста приличат на тях, могат да се сравнят и с чудовището, поддържащо фенера на двореца Рикарди във Флоренция. С една дума, това бяха малки декоративни фигури, изваяни към 1840 година от някакъв скулптор като Фьошер, те обаче имаха особено изражение и заемат важно място в живота ми, затова не мога да ги смесвам с никакви други подобни фигури.

Един ден, като минавахме оттам, мама ми ги показа.

— Пиер, погледни тези малки животни — каза ми тя. — Виждаш ли колко са изразителни? Какви лукави и закачливи муцунки имат. Можеш да ги гледаш цели часове, толкова умни изглеждат, също като живи! Погледни как се смеят!

Попитах как се казват. Мама ми отговори, че те нямат имена в естествената история, защото не съществуват в природата.

Аз заявих:

— Те са сестри.

На другия ден трябваше пак да отидем у господин Огри, за да ми пробва още веднъж зимния костюм. Когато минавахме край двете сестри, милата ми майчица ми ги показа сериозно с пръст.

— Виж, сега те не се смеят.

И мама казваше истината. Изражението на сестрите беше съвсем друго — те не се смееха, а лицата им бяха строги и заплашителни.

Попитах я защо не се смеят днес.

— Защото днес ти не беше послушен.

Не можех да се съмнявам в думите й. Наистина не бях послушен този ден. Бях отишъл в кухнята, където все ме влечеше сърцето ми, и заварих там Мелани, която чистеше репички. Поисках и аз да беля или по-скоро да ги извайвам като скулптор — бях си наумил да си изрязвам фигурки и да правя човечета и животни. Мелани не ми позволи. Аз се ядосах и дръпнах колосаното и боне с дантелките. Може би това беше проява на необуздан характер, но в никакъв случай не и проява на благоразумие. Гледах двете сестри и дали защото наистина ми се сториха надарени със свръхестествена сила, или защото жадното ми за чудеса въображение се поддаде на заблудата, но някакъв неприятен трепет, сладък и горчив в същото време, прониза сърцето ми.

— Те не знаят какво точно си направил — каза мама, — но ти го разбираш по очите им. Бъди добро момче и те ще ти се усмихнат, както ще ти се усмихне цялата природа.

Оттогава всеки път, когато минавахме оттам с мама, ние се вглеждахме тревожно в двете сестри, за да видим дали са сърдити, или доволни, а изражението им винаги отговаряше на състоянието на моята съвест. Допитвах се до тях напълно доверчиво и по усмихнатите им или мрачни лица откривах дали заслужавам похвала за доброто си поведение, или порицание за грешките си.

Изминаха много години. Когато станах голям и започнах сам да разсъждавам и да си вадя заключения, в дни на смут и нерешителност пак ходех да се съветвам с двете сестри. И ето, един ден ми беше особено необходимо да вникна сам в себе си, затова пак отидох при тях да ги попитам. Не ги намерих: бяха изчезнали заедно с вратата, която украсяваха на времето. Върнах се в къщи, изпълнен с несигурност и колебание, и взех неправилно решение.

XIII
Катрин и Мариан

Когато видях за пръв път морето, то ми се стори необятно поради безкрайната печал, която изпитвах, като го гледах и го вдъхвах. Значи, това беше дивото море. Бяхме отишли през лятото да прекараме три-четири седмици в някакво малко бретонско селце. Един изглед от брега се е запечатал ясно в паметта ми — под ниско надвисналото небе цяла редица дървета, брулени от морския вятър, бяха свели извитите си дънери и сухите си клони до равната и гола земя. Тази гледка просто разкъса сърцето ми, тя остана завинаги в съзнанието ми като символ на несравнима беда.

Шумът на вълните и морският мирис ме замайваха. Всеки ден, всеки миг морето ми изглеждаше все различно — ту гладко и синьо, ту накъдрено с малки вълни, лазурни от едната страна, сребристи от другата, ту сякаш покрито със зелена мушама, ту тежко и мрачно, понесло върху развълнуваните си гребени страшните овни на Нерей^[16], вчера отдръпващо се с усмивка, днес — прииждащо с бяс. Независимо от това, че бях дете, или по-скоро именно защото бях само едно слабо дете, това вероломно непостоянство подрони много доверието и обичта, които ми вдъхваше природата. Морската фауна — рибите, мидите и особено ракообразните, тия животни, по-страшни от чудовищата в „Изкушенията на свети Антоний“, които толкова любопитно разглеждах при госпожа Льотор на кея Малаке, тия омари, тия октоподи, тия морски звезди, тия криви раци ме запознаваха с необичайни за живота форми, със същества не тъй дружелюбни към мен като моето кученце Кер, като понито на госпожа Комон, като магаретата на Робинзон, като парижките врабчета, по-недружелюбни дори от лъва в моята илюстрована Библия и от животните в Ноевия ковчег. Морските чудовища ме преследваха в съня ми и ми се явяваха нощем огромни в тъмносините си черупки, бодливи, влакнести, с щипки, с острия, с триони, но без лица, което ги правеше още по-страшни.

Още на другия ден след като пристигнахме, едно голямо момче ме извика в тайфата си, децата правеха на плажа с лопатки и гребла пясъчна крепост, на която забучваха френското знаме и я бранеха срещу настъпващото море. Победиха ни, но се покрихме със слава. Излязох един от последните от разрушената крепост, след като изпълних дълга си, но понесох поражението твърде леко — явно доказателство, че няма да стана велик пълководец.

Един ден отидохме с лодка да събираме миди с Жан Ело, който имаше бледосини очи и загоряло мургаво лице. Ръцете му бяха толкова груби, че ми деряха кожата, когато ме хващаше приятелски за ръка. Той ловеше риба в открито море, кърпеше си мрежите, запушваше лодката си, а през свободното си време правеше в едно стъклено шише корабче, с всичко по него като истинските. Макар да не беше много словоохотлив, той ми разказа живота си — всичките му близки бяха загинали в морето. Трима от братята му и баща му се удавили заедно. Миналата зима, съвсем близо до пристанището. В това, както и във всичко останало, той търсеше само доброто. Не бях много вярващ, но у Жан Ело открих истинска небесна мъдрост. Една неделя вечер ние го намерихме мъртвопиян насред пътя и трябваше да го прескочим, за да минем. Но той си остана за мен съвършено същество. Може би чувство, породено от квиетизма^[17]. Нека другите преценят: тогава аз не се занимавах с бог, а днес още по-малко.

Най-много обичах да ловя скариди заедно с две момичета, към които изпитах възторжено, но краткотрайно приятелство. Едната, Мариан льо Герек, беше дъщеря на една дама от Кемпер, с която мама се беше запознала на плажа, другата, Катрин О’Брайън, беше ирландка. И двете бяха русокоси, със сини очи. Приличаха си страшно и в това нямаше нищо чудно.

Ирландка или пък бретонка кръшна —

от съща златна вейка плод откършваш.

Съзнавайки инстинктивно, че двете като че се допълват по прелест, те вървяха все прегърнати. Пристъпваха едновременно с тънките си голи крака, помургавели от слънцето и морската вода, тичаха по пясъка, виеха се, сякаш танцуваха. Катрин О’Брайън беше по-хубава, но говореше лошо френски, от което се възмущавах в невежеството си. Търсех хубави миди и им ги носех, а те едва ги поглеждаха. Изтрепвах се да им правя най-различни услуги, но те се преструваха, че не ме забелязват или пък че съм им дотегнал. Когато ги гледах, извръщаха глава, но ако се направех, че не ги виждам, веднага се мъчеха да привлекат вниманието ми с някаква закачка. Те ме смущаваха, щом се приближаха, забравях какво съм намислил да им кажа. Понякога им говорех грубо, но то беше по-скоро от стеснение, от яд или от по-сложно, необяснимо чувство. Мариан и Катрин се разбираха чудесно, когато злословеха за другите момичета като тях на плажа. По всички други въпроси се сърдеха и никак не се разбираха. Укоряваха се, че не са родени в една и съща страна. Мариан горещо упрекваше Катрин, че била англичанка. Катрин, която не обичаше Англия, подскачаше от обидата, тропваше с крак, скърцаше със зъби и крещеше, че е ирландка. Мариан обаче не виждаше никаква разлика в това. Един ден у госпожа О̀Брайън спорът им за родината завърши с бой. Мариан дойде при нас на плажа с изподраскани бузи. Майка й, като я видя, извика:

— Боже мили, какво е станало?

Мариан отговори простичко:

— Катрин ме издраска, защото съм французойка.

Тогава аз я нарекох мръсна англичанка и я ударих така по носа, че й потече кръв. Госпожа О’Брайън ни изпрати да се измием в стаята на Катрин. И ние се сдобрихме, понеже там имаше само един леген за двете.

XIV
Непознатият свят

Всеки ден следобед старата Мелани обуваше в таванската си стаичка лъснатите си ниски обувки, оправяше пред огледалото гънките на бялото си боне, поръбено с дантелки, завързваше на гърдите си черното шалче и го забождаше с игла. Гласеше се прилежно и усърдно, защото във всичко има изкуство и то винаги е трудно, а Мелани не оставяше на случайността да решава това, което според нея беше способно да предаде на човешката личност почтен и благоприличен вид, достоен за божествения й произход. Когато най-сетне се убедеше, че е задоволила всички изисквания на възрастта и на положението си, тя заключваше стаята си и двамата слизахме по стълбата, после внезапно спираше смаяно в преддверието, възклицаваше високо и бързо се връщаше пак по стълбата в мансардата, за да вземе торбичката си, която вечно забравяше. Тя никога не би излязла без тази червена кадифена торбичка, в която носеше вечната си плетка, както и ножица, конец, игли, пак оттам веднъж измъкна дори квадратен английски лейкопласт, защото си бях разкървавил пръста. В тази чантичка имаше и едно пробито петаче, един от млечните ми зъби и късче хартия, където бе написан адресът й, та, както казваше тя, ако умре внезапно на улицата, да не я занесат в моргата. На кея свивахме вляво и поздравявахме продавачката на очила госпожа Пти, която седеше наперено и неподвижно на високия дървен стол на чист въздух отстрани на витрината си, до стената на сградата на Шиме, лицето й бе помургавяло от слънцето и студа и по него винаги беше изписана някаква строга печал. При всяка среща двете жени си разменяха почти едни и същи думи, отнасящи се до това, че в природата нищо не може да се промени. Приказките им бяха все за деца, болни от коклюш, от задух или от изтощителна треска, за жени с някакви тайнствени неразположения, за надничари — жертва на ужасни злополуки. Говореха за лошото въздействие на годишните времена върху характера, за поскъпването на храната, за нарастващата алчност на хората, които от ден на ден ставали по-лоши, за безбройните престъпления, ужасили света. По-късно, като четях Хезиод, открих, че продавачката на очила на кея Малаке мислеше и говореше като древногръцките поети. Тогава обаче нейната мъдрост вместо да ме вълнува ми досаждаше и аз дърпах бавачката си за полата, за да се отървем от нея. Когато пък свиехме надясно, аз исках да се спрем пред картините, които госпожа Льотур излагаше край дървения стобор, ограждащ едно празно място, където днес се издига Художествената академия. Тези картинки ме изпълваха с удивление и възторг. И до днес, след толкова години, се вълнувам, като видя, картините: „Прощаване във Фонтенбло“, „Сътворяването на Ева“, „Планината с форма на човешка, глава“, „Смъртта на Виржини“. Но моята стара Мелани ме дърпаше напред, може би защото смяташе, че за мен е още рано да гледам такива картини, или по-скоро защото нищо не разбираше от тях. Тъй като не може да се отрече, че тя им обръщаше точно толкова внимание, колкото и кученцето Кер.

Обикновено се разхождахме в Тюйлери или в Люксембург. Когато времето беше ясно и приятно, ходехме в Зоологическата градина или до цветущия зелен хълм Трокадеро, който тогава се издигаше самотно на брега на Сена. Имаше и такива чудесни дни, в които ме водеха да си играя в градината на господин дьо Ла Б…, той ми позволяваше да се забавлявам, когато отсъствуваше. Тази прохладна пуста градина, обрасла с големи дървета, се намираше зад една прекрасна сграда на улица Сен-Доминик. Носех си широка колкото дланта ми дървена лопатка и когато тънката гладка кора на яворите започнеше да се лющи, а в подножието им дъждът размекваше земята и издълбаваше плитки лъкатушни бразди, те се превръщаха заради моите игри в ровове и пропасти, а върху тях поставях дървени мостове, строях по бреговете им с тънките олющени корички цели села, крепости, църкви, забождах тревички и клончета, които представляваха дървета, и така си правех градини, булеварди, гори, страшно се радвах на творението си.

Тези разходки в града и в предградията ми се струваха понякога бавни и монотонни, понякога разнообразни, друг път уморителни или приятни и весели. Изминавахме безкрайни разстояния по дългата блестяща улица с магазинчета от двете страни, в тях имаше пасти, захарни пръчки, свирки, хвърчила; вървяхме по Шан-з-Елизе, където минаваха колички, теглени от кози, където под звуците на латерна се въртяха дървени кончета, където в кукления театър вечният Гиньол се бореше с дявола. После се спускахме по прашни брегове, там подемни кранове разтоварваха камъни, а долу край канала едри коне теглеха плоскодънни лодки. Редуваха се изгледи, местности, преминавахме през многолюдни и пустинни, през безплодни и цветущи места. Но имаше една страна, в която мечтаех да проникна повече, отколкото във всяка друга, страна, до която от време на време мислех, че съм достигнал и която, струва ми се, никога не ще достигна. Не знаех нищо за нея, но бях сигурен, че щом я видя, ще я позная. Не си въобразявах, че е по-хубава и по-приятна от тези, които знаех, напротив дори, но тя беше съвсем различна и аз пламенно копнеех да я открия. Тази страна, този свят, който ми се струваше недостъпен и в същото време близък, не беше божественият мир, за който ми разказваше мама. За мен този невидим духовен свят се сливаше с видимия осезаем свят. Бог отец, Исус, Дева Мария, ангелите, светците, блажените в рая, душите в чистилището, дяволите, грешниците, осъдени на вечни мъки, съвсем не ми се струваха толкова тайнствени. Знаех историята им и навсякъде виждах изображенията им. Само на улица Сен-Сюлпис имаше хиляди такива картини. Не! Светът, който ми вдъхваше безумно любопитство, светът на моите мечти беше непознат, мрачен, безмълвен и само мисълта за него ми вдъхваше сладостен страх. С малките си крачета не можех да се добера до него, а моята стара Мелани, колкото и да я дърпах за полата, едва-едва ситнеше. Въпреки това не се обезсърчавах, надявах се един ден да проникна в тия области, към които толкова се стремях и от които толкова се боях. В някои минути по някои места ми се струваше, че трябва да направя още няколко стъпки и ще ги достигна. Служех си с хитрост и със сила, за да увлека след себе си Мелани и когато добрата женица се опитваше да се върне, грубо я дърпах към загадъчните граници с риск да й скъсам роклята, тя не разбираше нищо от моя свещен гняв и се плашеше, че ми е лошо на сърцето и на разума, вдигаше към небето очи, изпълнени със сълзи. Не можех да й обясня какво искам. Не можех да й извикам: „Още една крачка и ние ще проникнем в безимената страна“. Уви! Колко пъти оттогава съкровената тайна на моето желание е разяждала отчаяно душата ми!

Разбира се, не се опитвах да начертая във въображението си картата на Неизвестното, не знаех какво география, но все пак ми се струваше, че откривам някакви допирни точки между непознатия и нашия свят. И тези предполагаеми граници не бяха много далеч от мястото, където живеех. Не зная по какво ги познавах, може би по това, че бяха необикновени, по неспокойния им чар, по смесеното със страх любопитство, което ми вдъхваха. Една от тези граници, които никога не успях да премина, беше отбелязана с две къщи с железни огради, отличаващи се от другите къщи — две каменни къщи, тежки, тъжни, с красиви фризове, изобразяващи жени, които безмълвно се държаха за ръце сред огромни щитове. И дори в действителност там да не се намираше границата на осезаемия свят, всъщност това беше една от границите на Париж, построена по времето на Луи XVI от архитекта Льоду — заставата Анфер^[18]. Във влажната градина на Тюйлери, недалеч от притаилия се в сянката на кестените мраморен глиган, под каменната тераса край реката има ледена пещера, в нея спи бяла жена, с усукана около ръката й змия. Представях си, че тази пещера се свързва с непознатия свят и за да сляза в него, трябва да вдигна един тежък камък. В избата на нашата къща имаше една врата, винаги ми трепваше нещо, като я погледнех, тя почти не се отличаваше от съседните врати, ключалката й беше ръждясала, на прага и в процепите на гниещите дъски лъщяха мокрици, но за разлика от другите врати, никой не беше виждал отворена. Така е с всички врати, водещи към загадката, те никога не се отварят. И най-сетне в стаята, където спях, понякога от цепките на паркета се надигаха някакви странни видения, всъщност може би не видения, а сенки, не дори и сенки, а някакъв полъх, който ме изпълваше с ужас и можеше да идва само от този непознат свят, тъй близък и тъй недостъпен. Сигурно това, което разказвам, не е ясно. Но сега аз разговарям само със себе си и този път се слушам с любопитство, с вълнение.

Понякога се отчайвах, че няма да открия мечтания непознат свят, и се мъчех да науча нещо за него по това, което са ми разказвали. Един ден Мелани плетеше на една пейка в Люксембургската градина, запитах я дали не знае какво има в пещерата, където спи бялата жена с усуканата около ръката й змия, зад вратата, която никой никога не отваря.

Мелани явно не ме разбра.

Аз настоявах упорито.

— Ами зад двете къщи с каменните жени какво има?

Понеже не получих отговор, опитах се да й поставя въпроса по друг начин.

— Мелани, разкажи ми някоя приказка за непознатата страна.

Мелани се усмихна.

— Мили господинчо, не знам никаква приказка за непознатата страна.

И понеже продължавах да й досаждам, тя каза:

— Слушай, моето момченце, ще ти изпея една песничка.

И тя тихичко запя:

Друже Гийори,

кой те умори?

Уви! В живота, този цар на превращенията, аз си останах завинаги момчето, което питаше бавачката си за никому неизвестни неща. Влача дългата верига на дните и все се мъча да открия непознатия свят. Търся го по време на всичките си разходки. Колко пъти, когато съм бродил по брега на сребристата Жиронда, когато съм скитал в лъкатушния океан на лозята с моето другарче, с моето мило приятелче рижото кученце Мици, колко пъти съм потръпвал при всеки нов завой, при всяка неизследвана пътека! Ти си ме виждал, Мици, как на всяко кръстовище, на всеки завой от пътя, на всяка извивка от пътечката в гората дебнех да открия страшното, безформено, неприличащо на нищо видение, което би могло да ме утеши в миговете на умора от живота. А ти, скъпи друже, братко мой, нима и ти не търсеше нещо, което никога не намери? Не успях да отгатна всичките тайни на душата ти, но в нея открих нещо много общо с моята душа, затова си мисля, че и тя беше неспокойна и измъчена. И ти като мен все напразно търсеше. Но колкото и да търсим, винаги намираме само себе си. За всеки един от нас светът е това, което се съдържа в нас самите. Клети Мици, в твоите търсения не ти помагаше човешки мозък с многобройни гънки, изкуството на думите, безбройните научни пособия и всичките съкровища за съзерцаване, които се съдържат в книгите ни. Твоите очи угаснаха и с тях угасна онзи свят, за който ти не знаеше почти нищо. О, ако скъпата ти малка сянка би могла да ме чуе, аз бих й казал: „Скоро и моите очи ще се затворят завинаги, без да съм научил повече от теб за живота и за смъртта“. А колкото до до този непознат свят, за който мечтаех някога, имал съм право, когато бях малък, да мисля, че е някъде наблизо. Непознатият свят ни окръжава, той е всичко, което е извън нас. И понеже не можем да излезем от самите себе си, никога няма да го достигнем.

XV
Господин Менаж

Според личните наблюдения на собственика господин Белаге, нашата къща на кея беше почтена, тиха и както казваха, подходяща за обитателите си. Макар господин Белаге да минаваше за един от едрите финансисти от Реставрацията и Юлското правителство, той сам събираше наемите си, съставяше договорите, ръководеше скъпернически ремонтите в редките случаи, когато изобщо ги правеше. В този дом без него не се поставяха и двадесет метра тапети, макар едно руло да струваше осем су. А всъщност той беше благодушен, приветлив и се стараеше да угоди на наемателите си, когато това не му струваше нищо. Живееше сред нас, както бащата живее сред децата си, и от моя прозорец виждах яркосините завеси на спалнята му. Никой не му се сърдеше, че се грижи за благините си, може би дори го уважаваха още повече за това. Богаташите ги уважават за това, че са богати. Скъперничеството увеличава богатството им, а заедно с това увеличава и тяхното влияние, докато разточителността намалява съкровищата им, и в същото време намалява тяхната тежест, доброто им име.

На младини господин Белаге се беше занимавал с най-разнообразни неща, особено по време на Революцията. И той като своя крал^[19] бил малко нещо аптекар. Когато се наложеше, даваше първа помощ на ранените и задушените при пожар и хората му бяха признателни за това. Трудно можеше да си представи човек по-хубав и по-почтен старец, с по-благородна осанка. Той умееше да се държи простодушно. Разказваха за негови постъпки, достойни за Наполеон. Една вечер лично слязъл да отвори вратата, за да не събуди портиера. Беше добър баща и добър съпруг, двете му дъщери бяха винаги весели и щастливи, което говореше за нежната обич на техния баща. С една дума, господин Белаге се ползуваше в своя дом с уважение, почитаха го на всяко местенце, откъдето можеха да върнат шапчицата му с пискюл и пъстрия му халат. В останалата част на вселената всичко живо го наричаше: „оня стар мошеник Белаге“.

Той беше се сдобил с тази печална слава след участието си в една скандална измамническа афера с подкупи, опозорила Юлското правителство. Господин Белаге се грижеше за честта на своя дом и допускаше в него само безупречни наематели. Сред всички тях само хубавата госпожа Мозер не се ползуваше с добро име, но за това имаше обяснение — един посланик отговаряше за нея, пък и тя се държеше прилично. Къщата беше голяма, разделена на много квартири, някои от които бяха малки, тъмни, с ниски тавани. Мансардите бяха много повече, отколкото в тях да се помести прислугата, те бяха тесни, неудобни, затваряха се лошо, през лятото едва се дишаше от жега, през зимата — от студ. Благоразумният господин Белаге имаше разни малки квартири, пристройки и тавански стаички за хора като господин и госпожа Дьоба или като госпожа Пти, продавачката на очила, прости хорица, които плащаха малко, но плащаха редовно.

Изобретателният господин Белаге беше се изхитрил да стъкми дори под стряхата едно малко ателие, където господин Менаж рисуваше. Това ателие се намираше врата срещу врата със стаичката на моята бавачка Мелани и беше отделено от нея само с един влажен и мръсен коридор, любимо място на паяците, из него вечно се носеше тежка миризма на помия. Стълбището тук завършваше много стръмно. Първата врата водеше към стаята на моята бавачка Мелани. В нея имаше много греди и тя се осветяваше от един прозорец, точно под покрива, през чиито зеленикави прашни стъкла, изпочупени и облепени с хартия, небето изглеждаше мръсно. Леглото на Мелани беше покрито с одеяло, изпъстрено цялото все с една девойка в червено, която получава за награда на добродетелта си венчило. Това одеяло и един орехов шкаф представляваха цялото имущество на моята мила бавачка. Точно срещу нейната стая беше ателието на художника. На вратата беше забодена картичка с името на господин Менаж. Вдясно от неговата врата, през едно замрежено с паяжина прозорче, проникваше тъжна светлина, виждаше се помийната тръба, откъдето вечно се носеше миризма на зеле. На тази страна не повече от десет стъпки деляха кея и прозорчето. От другата страна светлината проникваше само през стълбата: коридорът завършваше в мрак и ми се струваше безкраен. Въображението ми го населяваше с чудовища.

Понякога, като отиваше да подрежда бельото си в шкафа, Мелани ме водеше със себе си горе. Не ми беше позволено да се качвам сам на този етаж и най-строго ми беше забранено не само да влизам в ателието на художника, но дори и да се приближавам до него. Мелани твърдеше, че нямало да издържа, като зърна това, дето е вътре, тя самата тръпнела от ужас при вида на скелета и прикрепените към стената части на човешкото тяло, бледи като смъртта. Това описание породи в сърцето ми страх и любопитство и аз изгарях от желание да вляза в ателието на господин Менаж. Един ден се бях качил с моята стара бавачка в стаята й, тя подреждаше вехти чорапи и аз реших да се възползувам от случая. Измъкнах се от стаята и направих двете крачки, които ме разделяха от ателието. През дупката на ключалката проникваше светлина, вече се готвех да допра око до нея, но се уплаших от страшния шум, който вдигаха над главата ми плъховете, отскочих и бързо се шмугнах в стаята на Мелани. Въпреки това разказах на старата си бавачка какво уж съм видял.

— Видях — казах й аз — човешки кости, бледи като смъртта. Те бяха милиони… ама наистина беше ужасно, видях скелети, които играеха хоро, една маймуна свиреше на тромпет, наистина беше ужасно. Видях седем красиви жени, облечени в злато и сребро, с наметки от слънчеви лъчи, от лунни лъчи, от лъчите на всички времена, те висяха на стената с прерязани гърла, а кръвта им бликаше и се стичаше по белия мраморен под…

Чудех се още какво да измисля, че съм видял, когато Мелани ме запита насмешливо как е възможно да видя толкова неща за толкова малко време? Аз отстъпих по въпроса за дамите и за скелетите, които може би не бях разгледал много добре, но се заклех, че съм видял човешките кости, бледи като смъртта. И може би сам си го вярвах.

XVI
Тя докосна с ръка главата ми

Господин Морен имаше кръгло лице и дебели устни, които достигаха чак до прошарените му бакенбарди. От очите, носа, устата, от цялото му открито лице лъхаше искреност. Той се обличаше скромно, спретнато и миришеше на марсилски сапун. Господин Морен беше на средна възраст и ако като героя от баснята имаше две жени, които да се мъчат да го догонят по възраст, сигурно съпругата му госпожа Морен щеше да скубе черните му косми, защото изглеждаше по-стара от него. Освен това тя имаше по-добри обноски от него и беше много по-изискана, отколкото й се полагаше. Но аз не я обичах, защото беше тъжна.

Работеше като портиерка в една къща, съседна на къщата, в която живееха и която принадлежеше на господин Белаге. Тя седеше винаги печална и изпълнена с достойнство в портиерската си стаичка, бледото й повехнало лице навяваше мисли за някаква величествена скръб и мама казваше, че приличала на кралица Мария-Амелия^[20]. Господин Морен също беше портиер и отваряше главния вход, когато това беше необходимо. Но той смяташе, че това е най-дребното от задълженията му. Две много по-важни длъжности заемаха времето му — той беше доверен човек на господин Белаге и работеше в Камарата на депутатите. Татко толкова му се доверяваше, че понякога ме оставяше по цели сутрини при него. Господин Морен се ползуваше с уважението на всички. Целият квартал го познаваше, той беше, тъй да се рече, историческа личност, защото на 24 февруари 1848 година беше носил на ръце парижкия граф.

Известно е, че след като Луи-Филип се бе отказал от престола в полза на своя внук и след бягството на кралското семейство, орлеанската херцогиня, напускайки завладения дворец, се беше оттеглила с двете си малолетни деца — парижкия граф и шартьорския херцог, както и с група приближени, в Камарата на депутатите, където се обявила за майка на новия крал и регентка на кралството. Група републиканци нахлула шумно в залата едновременно с нея. Застанала права в подножието на трибуната и уловила за ръце двете си деца, херцогинята чакала събранието да гласува правата й. Ръкоплясканията, раздали се при нейната поява, бързо стихнали. Мнозинството гледало неодобрително на регентството. Председателят Созе наредил всички външни лица да излязат. Принцесата бавно се отстранила от трибуната, но подтикната от честолюбие или от майчина любов, тя решила да запази въпреки опасностите правата на своя син, затова отказала да излезе, изкачила се по стъпалата на централното стълбище до върха на амфитеатралната зала и там, като разгърнала някакъв лист, се опитала да говори. Тази дребничка жена, тъй бледа под дългите вдовишки воали, можела да трогне сърцата, но не притежавала необходимите качества да завладява масите. Никой не я слушал, едва я виждали сред безразборно шумящите тълпи, притискащи се около нея. Изведнъж се разнесъл страхотен шум, който нараствал навън, усилвал се, приближавал се, през вратите, избити с удари на прикладите, нахлул народът, студентите, националната гвардия и всички викали:

— Долу Бурбоните! Долу кралят! Да живее Републиката!

В коридора се разнесли изстрели. И през буйните викове и гърмежите обзети от уплаха уши доловили далечен шум, глух и все още слаб, но все по-застрашителен — като океан се надигали човешките вълни, които се блъскали в стените на двореца. Скоро се влял нов поток хора, но този път през галерията за зрители, и наводнил залата. Жадни за мъст, въоръжени тълпи с копия, с ножове и с пистолети надавали викове. На трибуната бил застанал Ламартин, когото подозирали (съвсем неправилно) в защита на Регентството, дулата на пушките и окървавените острия на сабите се насочили към него. Изплашените депутати се втурнали към изходите. Лавината на бегълците повлякла орлеанската херцогиня с децата й и я изблъскала към вратичката вляво от председателското място, отнесла я в тесния коридор, тя била изпотъпкана, задушена между бягащите депутати и нахлуващия народ, притиснали я до стената, разделили я от децата й, най-сетне паднала полупримряла в подножието на стълбището. Морен, който тогава също бил в коридора, чул виковете на някакво дете и видял малкия парижки граф повален на пода, стъпкан от тълпата. Той го взел на ръце, пренесъл го през залите и вестибюлите и го пуснал през един нисък прозорец, гледащ към градината, в ръцете на един от адютантите, който търсел принцовете. В същото време херцогинята се била добрала до една от приемните и с пълно гърло зовяла децата си. Донесли й парижкия граф и я уведомили, че шартърският херцог е в безопасност, преоблечен като момиче и скрит на тавана, под самия покрив на двореца.

Такъв беше разказът на господин Морен. Той често го повтаряше и винаги завършваше със следното разсъждение:

— Орлеанската херцогиня прояви при тези обстоятелства нечувана смелост и такава духовна сила, на каквато малко мъже са способни. Ако беше осемнадесет дюйма по-висока, синът й щеше да стане крал. Ама беше много дребничка. Не се виждаше сред тълпата.

Най-доброто доказателство за уважението, с което моите родители се отнасяха към семейство Морен, е обстоятелството, че те ми позволяваха да стоя у тях, колкото ми се иска, при все че иначе много зорко следяха с кого дружа. Техните забрани ме притесняваха. Така например на етажа над нас живееше госпожа Мозер, която всички одумваха, тя седеше по цели дни сама, без да прави нищо в квартирата си, подредена като турска къща, винаги беше напарфюмирана, облечена в розов пеньоар, обута в небесносини, обшити със сърма чехли. При всеки удобен случай ме викаше при нея, за да се позабавлява. Лениво изтегната на дивана, тя обичаше да ме прегръща, да си играе с мен. Направо бих казал, че тя ме подмяташе с краката си във въздуха като паленце, но ми идва на ум, че не бях чак толкова дребосъче и навярно подобна представа ми е вдъхнала картината „Жимблет“ на Фрагонар, видяна от мен, когато красивите крака на госпожа Мозер отдавна вече почиваха навеки. Възпоминанията от различни години често се наслояват в паметта, сливат се и създават една обща картина. Ето какво се мъча особено старателно да избягна в тази книга, чието единствено достойнство безспорно ще бъде точността. Госпожа Мозер ми даваше бонбони, разказваше ми приказки за разбойници, пееше ми романси. Лошото е, че родителите ми забраняваха да отговарям на любезностите на тази дама и ме заплашваха с най-строго наказание, ако някога прекрача прага на турския апартамент, изпълнен с багри и сладостни ухания. Забранено ми беше също така да се катеря на тавана и да влизам в ателието на господин Менаж. Мелани обясняваше тази забрана с белите ръце и крака и скелетите, които господин Менаж бил накачил по стените на ателието си. Това естествено не беше единственото злодеяние, в което моята бавачка обвиняваше своя съсед художника. Тя се оплака един ден на господин Данкен, че проклетият Менаж не я оставял да спи — по цяла нощ той и приятелите му свирели дива музика. А кръстникът ми обясни на ухото на простодушната женица — как не го беше срам да й се присмива, — че художниците не само пеели и танцували цялата нощ, ами пиели запален пунш в човешки черепи. Самата Мелани никога не лъжеше, затова и през ум не й минаваше да се усъмни в думите на кръстника ми. Ето как художникът беше очернен още повече заради ужасните си постъпки в очите на почтената прислужница. Една вечер, като се прибирала в стаята си със свещ в ръка, Мелани видяла на вратата си нарисуван с тебешир Амур, лъкът и колчанът му висели между крилата и той чукал умолително с малкия си юмрук на затворената врата. Твърдо убедена, че господин Менаж е нарисувал тази оскърбителна рисунка, тя го нарече безсрамен чешит и ми забрани отново каквато и да било близост с подобен негодник.

С една дума, малко хора бяха достойни да дружат с мен.

Не биваше да играя в двора с детето на готвачката на господин Белаге малкия Алфонс, който имаше богато въображение и беше дързък по характер, но беше с лоши обноски, говореше неприлично, биеше се с юмруци като нехранимайко и скитосваше. Алфонс ме заведе един ден в хлебарницата на улица Дофин, познавал се с фурнаджията, той продаваше останалите от просфората трохи по за едно петаче — платих аз, защото бях богат. Разделихме си трохите в престилките, по пътя Алфонс изяде всичко. Това приключение предизвика строги укори и аз престанах да се виждам с Алфонс. Беше ми забранено също така да дружа с Оноре Дюмон. Той беше син на държавен съветник, от добро семейство, хубав като картинка, но жесток към животните и с извратени наклонности. Забраниха ми да се срещам дори със семейство Комон, които вечно търчаха в кухнята — и бащата, и майката, и синът, и дъщерята, и кучето, и котката — и бяха страшно дебели и самодоволно ухилени, от деня, когато тайно от вечно задрямалите Комонови измих на помпата мастилниците и се измокрих от глава до пети. За това пък имах пълната свобода да се срещам колкото искам със съпрузите Морен.

Аз много не се възползувах от тази свобода, що се отнася до госпожа Морен с посивелите коси, сресани като на кралица Мария-Амелия и с продълговатото и мрачно лице, по-жълто от лимон и навяващо тъга и униние. Ако поне можеше да прави впечатление на заобикалящите я с безкрайната си дълбока и неясна тъга, с красивото си отчаяние, госпожа Морен сигурно щеше да ми хареса и да ме привлече, тъй като тогава всичко извън обикновените норми ми харесваше. Но тъгата на госпожа Морен беше равна, сдържана, монотонна, посредствена. Тя проникваше в мен като ситен дъждец и ми смразяваше кръвта. Госпожа Морен никога не излизаше от тясната, ниска, влажна портиерска стая, намираща се до пътната врата, единственото забележително нещо в нея беше леглото, отрупано с толкова сламеници, дюшеци, завивки, одеяла, възглавници, пухени юргани, че ми се струваше невъзможно човек да легне там и да не се задуши. Подозирах, че господин и госпожа Морен, които спяха всяка нощ в това легло, дължат чудотворното си избавление на клончето чимшир, боднато зад кръста на един порцеланов съд със светена вода, поставен над това смъртно ложе. Венче от портокалов цвят под стъклен похлупак красеше ореховия скрин. На черната мраморна камина, също под похлупак, беше поставен особен часовник — нито в турски, нито в готическн стил, той служеше за основа на една позлатена група фигурки, която, както ми обясняваше госпожа Морен, представлявала „Матилд се обрича на Малек-Адел сред урагана на пустинята“. Не разпитвах нищо повече не защото не бях любознателно и любопитно момче, но тази недоизказана история ме очароваше със загадъчността си. Не си я изясних и по-късно, но имената на Малек-Адел и на Матилд са свързани в паметта ми с миризмата на варен праз, на пържен лук и на пушек, която се носеше в портиерската стая на госпожа Морен. Тази почитаема дама готвеше тъжно на една ниска печка, чиято тръба изпускаше пушек, затова винаги беше задимено. Най-забавното нещо при нея беше да я гледам как обира пяната на вареното месо и как бели морковите, грижливо и съвсем тъничко, което показваше, че е пестелива. Точно обратното, обичах да стоя с господин Морен.

Когато нарамваше четките, перата и метлите и се готвеше да прибере и да изчисти някоя от стаите — нещо, което много обичаше, — той се ухилваше радостно, кръглите му очи блясваха, широкото му лице засияваше, в него се проявяваше нещо от домакинския героизъм на Херкулес в Елида. Ако имах щастието да го издебна в такова време през деня, увисвах на грубата му космата ръка, миришеща на марсилски сапун, изкачвахме се заедно по стълбата и влизахме в някой апартамент, поверен на грижите му, докато господарите и прислугата им отсъствуваха. Две от тези жилища помня и до днес.

Като днес виждам широката всекидневна на графиня Мишо, изпъстрените с видения огледала, мебелите й, покрити с бели калъфи, и портретът на един генерал в парадна униформа сред оръдеен дим и дъжд от картечи. Морен ми обясни, че на тази картина бил нарисуван с всичките му отличия генералът граф Мишо при Ваграм. Третият етаж повече ми харесваше. Това беше временното жилище на граф Колона Валевски. Там имаше безброй странни и очарователни неща: китайски човечета, копринени перденца, лакирани паравани, наргилета, турски лули, бойни доспехи, яйца от камилска птица, китари, истински ветрила, портрети на жени, меки дивани, плътни завеси. И докато аз се чудех на всичките тези непознати неща, Морен ми обясняваше малко надуто, че граф Валевски бил същински лъв. Бил живял дълго в Англия, известно време в Париж, а сега се готвел да замине за Италия, където бил назначен посланик. Изучавах света чрез Морен.

И ето един ден, като се изкачвахме с Морен по малко тясната стълба, водеща към жилището на графиня Мишо, граф Валевски и някои други наематели, чиито имена съм забравил (често поглеждам този дом, фасадата не се е изменила. Защо ли, по каква ли неизвестна и на мен причина, поради какво ли тайно чувство не съм отишъл досега да видя дали стълбата е все още такава, каквато беше по времето на моето детство), един ден, казвам, озовавайки се с Морен между първата и втората площадка, горе се появи млада дама, която слизаше по стъпалата. Морен беше много възпитан и не пропускаше случай да ме поучи как да се държа простичко и прилично, накара ме да застана редом с него до стената и да сваля шапката си, самият той свали шапката си с пискюла.

Младата дама беше в бледокафява кадифена рокля и с индийски кашмирен шал на големи палми. Висока гиздава шапчица обрамчваше изящното й бледо лице. Тя слизаше по стълбите грациозно. Минавайки край нас, сведе към мен големите си пламенни черни очи, а после с малката си, съвсем мъничката си уста с цвета на нар, ми заговори с плътен приглушен глас, какъвто никога от никого не съм чувал. Толкова красота, толкова изразителност имаше в него.

Тя каза:

— Морен, ваше ли е това момченце?… Много е мило.

И докосна с ръката си в бяла ръкавица главата ми.

Морен й отговори, че съм дете на съседите, а тя повтори:

— Много е мило. Но родителите му да внимават: бузките му са червени, а самото то е бледо.

Тези очи, които ме гледаха толкова нежно, пламтяха в театъра „с жестокия пламък“, изгарящ Федра. Тази изящна ръка, ласкаво докоснала главата ми, с един замах повеляваше пред развълнуваните зрители да бъде погубен Пир. Рашел, засегната от болестта, от която трябваше да умре, дебнеше признаците й по лицето на едно момченце, случайно срещнато по стълбата с портиера. Аз бях малък, когато тя напусна театъра и не можах никога да я видя на сцената, но още чувствувам върху главата си малката й ръка в ръкавица.

XVII
„Природен дар е братът — приятел най-обичан“

Леля Шосон живееше в Анжер, където беше родена и омъжена. Понеже останала вдовица, тя започнала да управлява много пестеливо малкия си имот, приготвяше тънко шумящо вино, с което гордо и свидливо ни черпеше. Когато идваше в Париж, което тогава се смяташе за голямо пътешествие, тя отсядаше у родителите ми. Известието за нейното пристигане никога не радваше особено нито мама, нито старата Мелани, тя се боеше от провинциалистката заради сприхавия й характер. Татко казваше за леля Шосон:

— Странно как сестра ми Рьоне, вдовица след осем години брачен живот, просто олицетворява най-ужасния тип стари моми.

Леля Шосон беше малко по-възрастна от брат си, беше суха, жълта, обличаше се с тесни, старомодни дрехи и изглеждаше много по-стара от годините си, аз я мислех за много по-възрастна, но от това съвсем не я уважавах повече, признавам си го без никакво разкаяние. Уважението към възрастните не е много присъщо на децата: то идва с възпитанието и никога не е породено. Аз не обичах леля Шосон, но тъй като изобщо нямах намерение да я обикна, се държах напълно непринудено с нея. Гостуването й ме радваше, защото то внасяше известна промяна в къщата, а всяка промяна ми беше приятна. Пренасяха малкото ми легло във всекидневната с розите и аз просто ликувах.

По време на третото й гостуване у дома след моето раждане, тя се вгледа в мен по-внимателно отпреди и в очите й се четеше, че заключенията й не са благоприятни. Леля откри много и най-различни противоречиви недостатъци — досадна раздразнителност, за което, според нея, била виновна мама, че не ме държи достатъчно строго, спокойствие, неподходящо за възрастта ми и непредвещаващо нищо добро, неочаквана леност, необуздана палавост, слаба интелигентност, преждевременно развит ум. Всичките тези лоши и разнородни недостатъци тя обясняваше с една-единствена причина. Според леля цялото зло (а то било много голямо) идвало от това, че съм единствено дете.

Когато милата ми майчица се притесняваше, като ме виждаше блед и посърнал, леля казваше:

— Не може да бъде весел и здрав, като няма с кого да си играе, трябва му братче.

Когато не знаех таблицата за умножение, когато изсипвах мастилницата върху синьото си кадифено сако, когато ядях прекалено много бонбони и ябълки, когато отказвах упорито да кажа на госпожа Комон баснята за „Животните, болни от чума“, когато паднех и ми излезеше цицина на челото, когато Султан Махмуд ме одраскаше, когато плачех за канарчето си, намерено сутринта в кафеза неподвижно, със затворени очи, вирнало крачета във въздуха, когато валеше, когато духаше вятър, всичко се дължеше на това, че нямам братче. Една вечер на масата ми хрумна да сложа скришом пипер в парчето торта с крем на моята бавачка Мелани, която страшно много обичаше сладкиши. Мама ме улови на местопрестъплението и ми се скара за тази моя постъпка, като ми обясни, че не била достойна за умно и добро дете. Леля Шосон още по-строго ми се скара и откривайки в деянието ми доказателство за дълбока поквара, все пак ме извини с това, че нямам нито братче, нито сестричка:

— Детето живее само, а самотата е вредна, тя развива у това момченце порочни инстинкти, които сигурно му са вродени. Непоносимо дете! Не стига, че иска да отрови със сладкиша старата прислужница, ами ми духа във врата и ми крие очилата. Ако поживея повече у вас, скъпа Антоанет, той сигурно ще ме подлуди.

Понеже се смятах напълно невинен и не бях направил опит да отровя Мелани, пет пари не давах дали леля ми Шосон ще полудее, обвиненията й никак не ме засягаха. Вместо да се вслушам в думите на старата дама, бях склонен да правя точно обратното и тъй като тя непрекъснато повтаряше, че трябва да имам братче или сестричка, аз започнах да не искам братче или сестричка. Също така започнах и да си играя без другарче. Наистина часовете тогава не минаваха толкова бързо, колкото днес, но аз рядко скучаех по простата причина, че си имах много трескав вътрешен живот, чувствувах и изживявах буйно нещата и възприемах от външния свят всичко, което можех да си обясня с още детинския си ум. Знаех, че братчетата обикновено идват съвсем малки, не могат още да ходят, не умеят да разговарят и изобщо не са нужни. И не бях наясно дали, когато порасне моят брат, ще ме обича и дали аз ще го обичам. Яркият и добре известен ми пример с Каин и Авел не можеше много да ме успокои. Вярно е, виждах от моите прозорци двамата дебели близнаци Алфред и Клеман Комон, които все се мъкнеха заедно и много се разбираха. Но също така често виждах в двора как Жан, който беше чирак при едни зидари, пребива от бой братчето си Алфонс, защото то му се плезеше и кривеше. С една дума, трудно можех да се поуча от някого. Моето положение на единствено дете всъщност ми носеше твърде ценни облаги, между другото, не делях любовта на родителите си с никого и никой не ми пречеше да беседвам сам със себе си — необходимост, почувствувана от най-ранна възраст. В същото време ми се искаше братче, за да си го обичам. Защото сърцето ми беше изпълнено със съмнения и противоречия.

Един ден помолих милата мама да ми пошепне дали няма да ми подари братче. Тя се засмя и ми каза, че нямала такова намерение, защото много се страхувала да не бъде лошо като мен. Този отговор не ме задоволи. Леля Шосон се прибра в Анжер и аз престанах да мисля по въпроса, който толкова много ме бе занимавал, докато тя беше между нас.

Но ето че няколко дни след нейното заминаване, няколко дни или може би месеци (защото в този разказ най-трудно спазвам хронологията), една сутрин моят кръстник господин Данкен дойде да закуси в къщи. Беше прекрасен ден. Врабчетата чуруликаха по покривите. Изпитах изведнъж неудържимо желание да извърша нещо чудесно и колкото може по-необикновено, за да прекъсна еднообразието. Средствата ми да измисля и да извърша нещо голямо бяха много ограничени. Хрумна ми да надникна в кухнята; печката гореше, миришеше на хубаво и нямаше никой. Мелани, както винаги, когато трябваше да се сложи масата, бе отишла до бакалина или до зарзаватчията, за да купи някаква подправка, зрънце, трева, за които все забравяше. На печката в тенджера вреше заек яхния. При тази гледка ме озари внезапно вдъхновение. Верен на себе си, дръпнах тенджерата от огъня и я скрих в шкафа при метлите. Всичко мина благополучно, само дето си изгорих четирите пръста на дясната ръка, левия лакът, двете колена и лицето, освен това си изцапах престилката, чорапите, обувките и излях на пода три четвърти от соса заедно с парченцата сланина и главичките лук. Веднага изтичах да донеса Ноевия ковчег, който бях получил някога за Нова година и изсипах всички животни от него в една хубава медна тенджера, която сложих на печката вместо заешката яхния. На мен това ястие ми се струваше също като гостбите от пиршеството на Гаргантюа, за които бях чувал и ги бях виждал на цветни картинки. Защото ако този великан набождаше с двузъбата си вилица цели волове, аз пък бях приготвил ястие от всички животни на сътворението — от слона и жирафа до пеперудата и скакалеца. Предварително се радвах, като си представях как ще се стъписа Мелани, когато милата женица, вместо да намери, както очакваше, приготвения от нея заек, видеше на негово място лъва и лъвицата, магарето и магарицата, слона и слоницата, както и всички други животни, избавили се от потопа, без, разбира се, да смятаме Ной и семейството му, които също бях запържил по погрешка. Но събитията се развиха съвсем иначе: из целия апартамент, неочаквано за мен и непонятно за другите, изведнъж се разнесе непоносима миризма. Мама изтича задъхана в кухнята, за да види какво мирише така и завари старата Мелани, едва поемаща си дъх, все още с кошница в ръка, да дърпа тенджерата от огъня — в нея димяха страшно черните останки на животните от Ноевия ковчег.

— Тенджерата ми! Хубавата ми тенджера! — извика отчаяно Мелани.

Дотичах в кухнята да се порадвам на творбата си, но вместо това бях обзет от срам и разкаяние. И отговорих с несигурен глас на Мелани, че заешката яхния е в шкафа с метлата.

Изобщо не ми се караха. Татко, по-блед от друг път, се правеше, че не ме вижда. Мама с пламнали бузи ме наблюдаваше скришом и търсеше по лицето ми признаци на престъпност или на безумие. Но най-плачевен вид имаше кръстникът ми. Ъгълчетата на устата му, обикновено така красиво очертани от заоблените му бузи и дебелата брадичка, сега бяха увиснали жално. А живите му допреди малко очи не блестяха зад очилата със златни рамки.

Когато Мелани поднесе заека, очите й бяха червени, а по бузите и се стичаха сълзи. Не можах да издържа, скочих от масата, хвърлих се в обятията на моята стара приятелка, прегърнах я с всичка сила и се облях в сълзи.

Тя извади от джоба на престилката карираната си кърпичка, изтри ласкаво очите ми с жилестата си ръка, която миришеше на магданоз, и ми каза, ридаейки:

— Не плачете, господин Пиер, не плачете!

Кръстникът ми се обърна към майка ми и й каза:

— Пиеро няма лошо сърце, ама нали е единствено дете. Самотен е, чуди се какво да прави. Дайте го в пансион, там ще го подложат на благотворна дисциплина и ще си играе с другарчета.

Като чух тези думи, спомних си за съвета, който леля Шосон даваше на мама и поисках да си имам братче, за да не ме дадат в пансион, за да има кого обичам и кой да ме обича.

Знаех, че братът е природен дар, но нямах понятие за условията, при които този дар се дава на избраните от небето семейства, и бях уверен, че нищо не може да замени силата, благодарение на която растенията покълват и животът цъфти на земята. Изпитвах неясно и дълбоко усещане за тази загадъчна сила, която ме хранеше, след като ме беше създала, и още без да я познавам, напълно ясно различавах творбите на обожаемата Кибела^[21] дори от най-прекрасните човешки творби. Готов бях да повярвам, че един вълшебник може да сътвори човек, който да се движи, да говори, да яде, но никога не бих допуснал, че той ще бъде направен от същата материя, от която е истинският. С една дума, отказах се от мисълта да получа някога брат от плът и кръв и реших да си потърся сам това, което природата ми отказваше — да си намеря брат чрез осиновяване.

Разбира се, не ми беше известно, че император Адриан, осиновявайки Антоний Благочестиви, а той пък, осиновявайки Марк Аврелий, са дали на света четиридесет и две години мир и благоденствие. Дори и не подозирах подобно нещо, но, тъй или иначе, осиновяването ми се струваше чудесно средство. Не го разглеждах строго юридически, защото изобщо нямах понятие какво е право. Въпреки това си го представях обкръжено с особена тържественост, а това ми допадаше, мислех, че родителите ми ще си облекат празничните дрехи за церемонията по осиновяването на детето, което аз щях да намеря. Трудното беше откъде да го взема. Имах възможност да издирвам в твърде тесни граници. Виждах малко хора, а в семействата, където ходех, едва ли някой би отстъпил сина си без особено важна причина като тази например, която принудила майката на Мойсей да хвърли детето си в Нил. Госпожа Комон сигурно никога не би се съгласила да се раздели с някой от близнаците си. Помислих си, че може би няма да е толкова трудно да си взема за братче някое бедно момченце, затова споделих желанието си с моя приятел Морен. Той се почеса по ухото и ми отговори, че било опасно да се доведе в семейството намерено дете, пък и родителите ми сигурно нямало да могат да осиновят дете, защото вече си имали едно. Това никак не ме смути, защото нямах понятие от разните закони, и продължавах да си търся братче, докато се разхождахме в Люксембургската градина, в Тюйлери и в Зоологическата градина с моята бавачка Мелани. Макар добрата стара бавачка да не ми позволяваше, аз все се опитвах да се сприятеля с някое момче. Но нали си бях стеснителен, плах и слабичък, те често ми отвръщаха с насмешка и презрение. Ако пък срещнех случайно някое стеснително като мене момче, ние се разделяхме безмълвно, с наведени глави и натъжени сърца, без да съумеем да споделим сърдечното чувство, което си вдъхвахме. По онова време не бях нещо изключително, но се убедих, че съм по-добър от другите хора.

Така мина доста време. Един есенен ден стоях сам в гостната и ето че изведнъж от камината излезе черно като дявол савойче, появата му ме развесели и изобщо не ме стресна.

В Париж има много малки момчета от Савоя, които чистят комините. В стари къщи като нашата тръбите на камините са толкова широки, че през тях може да се промуши дете. Обикновено ги чистеха савойчетата. Разправяха, че се научили да се промушват тъй от съселите. Но все пак те си служеха с въже с възли. Момчето пред мен беше цялото в сажди, с нахлупено на главата калпаче, а когато се засмееше, блясваха ослепително бели зъби и то все облизваше червените си устни. Носеше на рамо въже и лопатка и изглеждаше съвсем мъничко в рубашката и късите си панталони. Видя ми се много симпатично и го запитах как се казва. Момчето ми отговори с носов приятен глас, че се нарича Адеода и е родом от Жерве, близо до Бонвил.

Приближих се до него дружелюбно и го попитах:

— Искаш ли да ми станеш братче?

По лицето му, прилично на маска, се изписа удивление. То ококори очи, раззина уста чак до ушите и ми кимна утвърдително с глава.

Обзет от братска любов, аз го помолих да ме почака и изтичах в кухнята. Претърсих килера, шкафа и бюфета, намерих парче сирене и го грабнах. Беше нюшателско сирене, ужасно сухо и кораво. При това беше съвсем малко и по синкавата му гладка корица се бяха образували червени точици. Занесох го на моето братче, което не беше мръднало, стоеше на едно място като истукан и въртеше удивено очи. Все пак не ми отказа, извади от джоба си ножче и започна да реже сиренето, като набождаше с върха на ножа големи парчета и ги пъхаше в устата си. Сигурно по навик дъвчеше бавно, важно и съсредоточено, без да губи нито секунда, без да си поема дъх. И изведнъж в стаята влезе мама. От сиренето беше останала, кажи-речи, само коричката. Сметнах, че трябва да й обясня.

— Мамо, той е мой брат. Аз го осинових.

— Чудесно — усмихна се тя, — ама не виждаш ли, че ще се задави, дай му нещо да пие.

Изтичах при Мелани в кухнята, тя донесе чаша червено вино на моя брат, той я изпи на една глътка, избърса си устата с ръкав и въздъхна с наслада.

Мама го покани да разкаже нещо за своя роден край, за семейството си, за работата си и очевидно той отговаряше хубаво, защото, когато си тръгна, мама каза:

— Твоето братче е много мило!

Мама реши да помоли господаря му, който живееше на улица Буланже, да ни го изпраща в неделя.

Трябва да си призная, че Адеода ми се хареса много по-малко измит и облечен в празничните си дрехи, отколкото с черното си калпаче и с маската си от сажди. Той обядва в кухнята и мама и аз отидохме да го погледнем, макар малко да се стеснявахме от любопитството си. Старата Мелани ни правеше знак да не се приближаваме, защото я беше страх той да няма въшки. Адеода беше много учтив, но отказа да яде без шапката си, която Мелани му беше свалила. Подобни обноски ни се сториха малко простовати. А всъщност те бяха много благородни. През XVII век един благородник никога не би седнал на масата гологлав. Прието е било да седиш с шапка по време на ядене, защото трябвало всеки миг да я сваляш учтиво, предлагайки нещо на съседа си. В своето „Ръководство за правилата на вежливостта във Франция“, издадено през 1702 година в Париж, господин дьо Куртен пише изрично в главата „Как да се държим на масата“: „Ако някой благородник пие за здравето на някого или за ваше здраве, трябва да си махнете шапката и да се наклоните малко над масата, докато той пие… Когато някой ви говори, пак трябва да си свалите шапката, преди да му отговорите, и внимавайте да не приказвате с пълна уста. Винаги трябва да постъпвате тъй, докато ви говорят, и да си сложите шапката само след като ви помолят да седите с нея, защото и прекалено голямата учтивост е уморителна!“. Адеода стоя с шапка през всичкото време, докато яде, като стар благородник от двора на Луи XIV, но истината е, че съвсем не се кланяше толкова често. Той режеше месото, слагаше го върху хляба, набождаше залъка с ножа и го лапваше, извършваше всичко това много сериозно. Следобед мама го помоли да ни попее и той ни изпя съвсем тихичко една песен от родния си край.

Чуй, чуй, Жането,

щеш ли дрешки?

И защо.

Адеода отговори много умно на въпросите на мама. Узнахме, че работи зиме в Париж, а напролет се връща пеш на село. Майка му била много бедна, за да купи крава, затова работела в мандрите. Той й помагал или берял в планината боровинки за конфитюр, които носел на градските сладкари. Живеели с припечеленото, никога не си дояждали.

Аз реших да пестя, за да купя крава на майката на Адеода, но скоро забравих решението си. Малкият коминочистач замина у дома си напролет. Милата ми майчица изпрати вълнени дрехи и пари на майка му. Понеже той й се видя сериозен и умен, тя писа на селския учител да го научи да чете, да пише и да смята, а тя ще плати за обучението му. Адеода й написа с печатни букви благодарствено писмо.

Все исках да чуя нещо за моя брат и запитах за него, когато се зазими.

— Брат ти е останал у дома си — отговори ми мама, за да не ми стане мъчно, ако ми каже истината.

Моето братче Адеода никога не се върна при мен. То почиваше в малките гробища на своето село. Мама беше получила от учителя в Жерве писмо, което не ми беше показала. В писмото си той й беше писал, че малкият Адеода е умрял от менингит, без дори да усети, че е болен; чудно му било само, че главата му тежи. Няколко часа преди смъртта си приказвал за добрата госпожа Нозиер и изпял нейната песен.

Чуй, чуй, Жането…

XVIII
Баба Кошле

Една сутрин се качих със старата бавачка Мелани в таванската й стаичка и разгледах по-внимателно от друг път одеялото й, на което, мисля, вече споменах, че беше извезана венчавката на едно момиче. То беше избродирано с червен конец много пъти. Струваше ми се прекрасно, развихряше въображението ми и засилваше любопитството ми. Мелани ми се скара, че се занимавам с глупости.

— Какво толкова ти се харесва в тая вехтория, Пиеро? Туй одеяло е цялото в кръпки. Покойната госпожа дьо Сент-Люси, у която работех по-рано, беше покрила с него смъртното си ложе, ама тогава то беше чисто и ново. Когато наследниците й поделяха вещите между прислужничките, то се падна на мен.

Аз обаче продължавах да се възхищавам и да разпитвам.

— Коя е тази хубава госпожица? Кой е този знатен господин, който я обкичва с рози? За какво са тези барабани, тези тромпети? Ами това шествие от млади девойки? Ами тия селяни, скръстили ръце?

— Къде виждаш всичко това, моето момченце? Не е възможно на толкова малко място да има толкова много работи. Чакай да си сложа очилата, та да видя и аз.

Тя погледна и се убеди, че нищо не измислям.

— Божичко, ами че то било истина! Тук има и момичета, и благородни господа, и селяни. И знам ли още какво? Виж ти, цели петдесет и една години това одеяло е на леглото ми, пък аз никога досега да не видя какво има по него! Да ме бяха попитали какъв цвят е, нямаше да мога да кажа. А пък толкоз пъти съм го кърпила.

Като излизахме от стаята с Мелани, чух шум от патерици и отекващи в дъното на коридора стъпки, които се приближаваха бавно. Спрях се изтръпнал от ужас, като видях как от мрака малко по малко изниква сянката на някаква страшна старица, превита надве, тъй че гърбът й беше на мястото на главата, на мястото на гърдите й имаше лице с пръстен цвят, а дясното й око беше закрито с огромна буца. Вкопчих се в престилката на Мелани. Когато привидението отмина, бавачката ми обясни, че това била баба Кошле. Мелани не можа да ми каже нищо повече, защото никога не разговаряла с нея, както и с никого другиго. Моята стара бавачка често повтаряше това, но не бива да приемаме думите й буквално, а само като доказателство за нейната скромност и въздържаност. Баба Кошле живееше в една мръсна дупка в дъното на коридора. При все това не минаваше за много бедна, защото имаше три котки, на които всяка сутрин даваше бял дроб по за две петачета. Господин Белаге много пъти се беше опитвал да я настани в някое старопиталище, но тя така решително отказваше, че накрая той се отказа.

— Тя е горда — обясни Мелани.

После, като сниши глас, добави:

— И е монархистка (Мелани произнесе монаршистка). Разправят, че в стаичката й, дето всичко е прогнило, имало някаква завивка, извезана с лилии.

Това е всичко, което узнах за баба Кошле. Но малко по-късно, веднъж, като се разхождахме в Тюйлери с моята бавачка Мелани, видяхме на една пейка старата жена. Тя черпеше с тютюн някакъв инвалид. Беше сложила над бонето си вехта черна сламена шапка, каквито са се носили през 1820 година, и се бе наметнала с мръсен жълт шал на палми. Беше опряла брадичка на патерицата си и трепереше, а буцата, която закриваше окото й, се тресеше.

Носът и брадата на инвалида приличаха на щипки на рак. Те си говореха нещо.

— Да се махаме оттук — каза Мелани.

И стана от пейката. Искаше ми се да чуя какво казва баба Кошле, затова се приближих до нея.

Тя не говореше, а пееше. Или по-скоро тананикаше:

Защо ли папрат аз не съм?…

XIX
Госпожа Ларок и обсадата на Гранвил

Госпожа Ларок живееше с дъщеря си Терез и със своя папагал Наварен в една пристройка в дъното на нашия двор. Виждах я от стаята си, а дори от леглото си, и руменото й, набръчкано като преседяла в килер ябълка лице се появяваше на прозореца с латинки между саксията с карамфили и пагодообразния кафез на папагала, подобно на онези образи на добри домакини сред цветя, които старите фламандски майстори рисуват по каменните прозорци. Всяка събота след вечеря (тогава вечерята свършваше към шест часа) мама се намяташе с шала си и прекосяваше двора, за да отиде при двете дами Ларок, като водеше и мене. Тя носеше ръкоделието си в една торбичка и ходеше да бродира у съседките си, там идваха и другите дами от къщата — това беше навик, останал от миналия режим, а не еснафски обичай, присъщ на дребните хорица, както днес биха могли да си помислят някои. Такъв обичай са имали още по времето на Луи XVI дори най-аристократичните слоеве от обществото, които съвсем не са се отличавали с много строги нрави. Госпожа Виже-Льобрьон разказва в своите мемоари, че по време на емиграцията във Виена на приемите на графиня фон Тун принцесите и придворните дами бродирали гоблени край голяма маса. Казвам това не за да внуша на някого, че мама и аз сме ходили всяка седмица на гости у някаква принцеса.

Госпожа Ларок беше скромна старица, но наистина бе величествена с трудолюбието, търпението, сърдечността и житейската си мъдрост, еднакво издържлива на добро и зло. Тя олицетворяваше почти цяло столетие от френската история и два режима — стария и новия се сливаха и съединяваха в сърцето и в ума й като у други подобни на нея жени, които като сабинянките на Давид се хвърлят, за да разделят сражаващите се.

Богата и хубава селянка от Нормандия, произлязла от семейство на „сините“^[22], Мари Ролин била тъкмо за женене по времена Вандейската война. Когато аз се запознах с нея, тя беше повече от осемдесетгодишна. Седеше си в креслото, плетеше чорапи, разказваше най-различни истории от времето на своята младост, които никой не слушаше, защото тя ги повтаряше всеки ден, а при случай и по няколко пъти на ден. Такъв например беше разказът за нейния кандидат, дребен като педя човек, когото признали негоден за военна служба и Мари Ролин също като републиката го обявила негоден за съпруг. Този свой разказ тя завършваше обикновено като изтананикваше една чудесна песничка:

Имало едно човече,

казвало се Гийори.

Хойлари.

Най-любимият разказ на госпожа Ларок, който и аз обичах да слушам, беше за обсадата на Гранвил.

Мари Ролин се оженила през IV година^[23] за един войник републиканец — Йожен Ларок. Той станал капитан по време на Империята, взел участие във войната в Испания, герилите на Хулио Санчес го заловили и го убили. Останала вдовица с две дъщери, госпожа Ларок отворила в Париж малък магазин за галантерия. По-голямата й дъщеря беше монахиня, игуменка на манастира „Сен-Сан“ в Серси, наричаха я сестра Серафин. Другата й дъщеря бе успяла да се замогне, работейки като модистка. Когато се запознах с тях, и двете бяха вече стари. Сестра Серафин я виждах рядко, тя ми вдъхваше уважение с благородната си простота. Госпожица Терез, по-младата, ми харесваше, защото беше постоянно весела и правеше чудесни карамелови бонбони, които ни поднасяше в книжна кутийка; това ми се струваше истинско постижение на изкуството. Също така свиреше на пиано много добре.

У дамите Ларок редовно заварвахме и госпожица Жули, която вярваше в духове, аз я обичах, макар да беше суха и безчувствена. Тя разказваше все за призраци, за страшни, неизменно сбъдващи се предсказания и за разни чудеса. А пък аз още от петгодишен имах желание да затвърдя вярата си в магиите.

За жалост у дамите Ларок се срещах и с една притаила се в тревата змия. Това беше госпожица Алфонсин Дюзюел, която някога ми бодеше прасците с карфица, като ми викаше „кукличка“ и „душица“. Още се оплаквах на мама от ужасната жестокост на Алфонсин и то не толкова, че ми правеше нещо, колкото, че ме плашеше, пък да си кажа право, тя всъщност нито ми правеше нещо, нито ме плашеше. Просто не забелязваше присъствието ми. Алфонсин беше станала голяма госпожица, нейните коварства, не бяха вече тъй невинни, за тях тя си избираше вече други обекти, а не такива момченца като мен. Виждах отлично, че сега предпочита да дразни племенника на госпожица Терез — Фюлжанс Ролин, който свиреше на цигулка и се подготвяше да постъпи в Консерваторията; макар да не бях ревнив, макар Алфонсин да беше грозна и цялата в лунички, предпочитах тя и сега да ми забива карфици в прасците. Не, аз наистина не бях ревнив, пък и да бях, никога нямаше да взема да ревнувам любимия на Алфонсин. Но понеже бях егоист вечно жаден за грижи и обич, исках цял свят да се занимава с мен, пък ако ще и да ме измъчва — още на пет години не ми бяха чужди някои недостатъци на възрастните.

Когато на дамите и на госпожиците им омръзнеше ръкоделието, играехме на гъска или на томбола. Томболата не ми харесваше. Не искам да кажа, че бях проумял безпросветната тъпота на тая игра. Истината е, че тя не задоволяваше моите младежки мисли. Цялата игра се състоеше от цифри и не говореше нищо на въображението ми. Очевидно и партньорите ми я намираха доста отвлечена, защото все се мъчеха да я оживят с весели измислици, разбира се, не плод на техния ум, а получени в наследство от предишните поколения, така например те приписваха на арабските цифри прилика с някакъв реален предмет: на 7 отговаряше мотика, на 8 — бутилка, на 11 — два крака, на 22 — две кокошки, на 33 — двама гърбави. Или пък прибавяха към сухото изговаряне на числото някоя поетична рима, например 5 — като тиква на плет, или 5 — ще ги лапнеш като мед. С други думи, още от едно време имаше твърде много начини да се наричат цифрите, като 1 — косъм от главата на Матийо, 5 — новия и вехтия завет, но госпожа Ларок единствена ги знаеше. Безспорно всички тези забавни прибавки поосвежаваха играта на лото, но въпреки това тя ми се виждаше много отвлечена и не ми беше приятна. Напротив, благородната игра на гъска, взета от гърците, страшно ми харесваше. В нея всичко живее, всичко говори, тя е самата природа, самата съдба, всичко е вълшебно и всичко е правдиво, всичко е подредено и всичко е случайно. Гъските-пророчици, наредени от 9 до 9, ми приличаха на божества и понеже тогава бях склонен да боготворя животните, тези големи бели птици ме изпълваха с благоговение и страх. Те олицетворяваха в играта всичко загадъчно, останалото беше от областта на разума. Задържан в странноприемницата, усещах миризмата на печено. Когато паднех в кладенеца, край него стоеше, за да ме спаси или да ме погуби, хубава селянка с червена блуза и бяла престилка; ако се залутах в лабиринта, не се учудвах, че там намирам китайска беседка, понеже бях невежа в критското изкуство. Ако паднех от някой мост в реката, хвърляха ме в тъмница, спасявах се от смърт и накрая стигах до гората, която се пазеше от небесната гъска, раздаваща всички блага.

Понякога обаче, преситен от много приключения, като Синдбад Моряка, преставах да опитвам късмета си, омръзваше ми да попадам в кладенеца, на моста, в лабиринта, в тъмницата. Тогава сядах на малка табуретка при краката на госпожа Ларок и там, далеч от масата и лампата, я молех да ми разказва за обсадата на Гранвил.

И госпожа Ларок, продължавайки да плете чорапа, ми разправяше историята, която предавам тук дума по дума:

— Като напусна Фужер, господин дьо Ла Рошжаклен, който предвождаше разбойниците, искаше да се прехвърли в Рен, но преоблечени в селски дрехи емигранти му донесоха от Англия в кухите си тояги писма и злато. И господин Анри, както го наричаха те помежду си веднага заповядал на разбойниците да отидат в Гранвил, защото англичаните обещали, че ще изпратят там бойни кораби да обстрелват града по море, докато разбойниците го нападнат по суша. Никога обаче не бива да се вярва на английските обещания. Това по-късно го чух от един господин от Бресюир. А ето какво чух със собствените си уши и видях със собствените си очи. Хиляди разбойници надойдоха при Гранвил толкова близо, че ги виждахме от главната улица как плъзват като мравки по брега. Генералът, комендант на града тръгна срещу тях с доброволци от Ламанш и парижки топчии, които носеха на ръкава си извезана фригийска шапчица с думите: „Свобода или смърт!“. Но броя на разбойниците безспир се увеличаваше, те се бяха разпръснали, докъдето поглед стига, и господин Анри който приличаше на момиче, храбро ги предвождаше. И изведнъж генералът видя, че те са многобройни. Той се казваше Пейр, за него се говореха и хубави и лоши неща, както за всички управници по това време, но всъщност той беше почтен и умен човек. Като видя, че разбойниците са много, заповяда да свирят за атака, та да ги сплаши, а след това отстъпи.

В този ден майка ми беше болна на легло и аз трябваше да занеса вехтото бельо, което ни бяха ревизирали. Топът гърмеше, гъст дим се стелеше над предградията. Мъжете крещяха: „Предадени сме! Те идват. Да бягаме кой къде види!“. Жените пищяха тъй че можеха да събудят мъртвите. Тогава на главната улица се яви гражданинът Демезон с шапка с пера и с трицветен ешарп и аз го видях как залитна съвсем близо до мене като пиян, вдигна ръка към гърдите си и се строполи по лице. Един куршум го беше пронизал право в сърцето. Въпреки страха си помислих, че много бързо се умира. Но никой не обръщаше внимание на нищо в този момент и две жени също паднаха на улицата. Примъкнах се край стените до в къщи и видях на вратата един парижки топчия, който беше дошъл да ми иска дърва, за да загряват гюллетата.

— Горещо е — каза ми той засмяно, макар че духаше вятър като пред буря и беше започнало да се застудява.

Аз му казах:

— Елате да ви дам дърва.

Но изведнъж дотича дъщерята на Шапдлен и извика:

— Не му давай нито едно дърво, Мари! Не им ли стига, че горят толкова предградия?! Малко ли християни се опекоха вече като прасета! Чак тук мирише! Ако им дадеш дърва, заслужено ще те накажат. Вандейците ще те убият, като влязат.

Тя говореше така от страх, освен това в града имаше богаташи, които бяха готови да дадат пари, за да докарат разбойниците в града. Аз й отговорих:

— Матилд, да знаеш, че ако тия господа завземат града, пак ще въведат десятъка и ще довлекат англичаните. Ако искаш да робуваш както преди и да станеш англичанка, твоя работа. Аз искам да остана свободна и французойка. Да живее Републиката!

Тогава парижанинът се опита да ме целуне. Ударих му плесница от благоприличие. А народът викаше: „Щурмуват! Ето ги!“. Страшно ми беше, но изпитвах повече любопитство, отколкото страх. Промъкнах се до главната улица и видях как вандейците забиват щиковете си в стените, за да се изкачат по тях. Но „сините“ стреляха отгоре от укрепленията и горките обсаждачи падаха долу и се разбиваха в скалите. Най-сетне, като видяха развълнуваното море, разбойниците се разбягаха, без да дочакат англичаните. Брегът беше покрит с убити, които още стискаха в сгърчените си пръсти молитвените броеници. Дъщерята на Шапдлен ги заплашваше с юмрук и викаше, че са умрели от много лека смърт. И всички, които преди малко искаха да им предадат града, сега ги ругаеха от страх да не бъдат обявени за врагове на Републиката.

Така разказваше госпожа Ларок, така съм слушал за това събитие, от което днес ни делят сто и двадесет години, и то от устата на очевидец.

XX
„Тъй тракаха със зъби, чудовищата гнусни“

В нашия дом настъпиха тежки времена. Татко беше угрижен, мама — разтревожена, старата Мелани — вечно просълзена. Леденото мълчание по време на обедите и вечерите се нарушаваше само от кратки фрази.

— Гомбу предаде ли парите в срок?

— Гомбу изобщо не се яви.

— Видя ли съдебния пристав?

— Рампон даде пари. Ама с огромна лихва! Този ще ни съсипе.

После всички млъкваха, лицата им ставаха мрачни. Аз имах нужда от радост, както растенията се нуждаят от слънце, и направо линеех в тази тъжна обстановка.

Това бяха тежки времена. Баща ми, най-неспособният за сделки човек на света, се беше включил в някакво предприятие, неизвестно дали от сляпо доверие в приятеля, който му го беше предложил, дали от желание да услужи, дали надявайки се да осигури на жена си охолно и леко съществуване и да даде по-добро образование на сина си, дали от човеколюбие, или, може би, знам ли и аз, просто от разсеяност и изобщо без да обърне внимание какво прави. Заедно с приятеля му Гомбу те бяха основали сдружение за изследване на водите в Сен-Фирмен — опитни химици и членове на медицинския факултет ги бяха проверили и твърдяха, че тези води лекуват стомах, черен дроб и бъбреци.

Тази сделка трябваше да донесе грамадни печалби, а вместо това на бърза ръка фалира. Не ми е възможно да обясня какво съдружение е било основано за използуването на тези минерални води, нито какво е било участието на баща ми. Това е тема за един Балзак, но не и за Пиеро. Ще се огранича само да припомня малкото подробности, които съм успял да схвана с детския си ум.

Аделстан Гомбу, собственик на изворите в Сен-Фирмен в Горните Пиренеи, беше едър човек, паралитик, който, може да се каже, приличаше на жив труп. Неподвижни клепачи закриваха вдлъбнатите му очи, иззад засъхналите му устни се виждаха два бели зъба. Цялото му лице беше като мъртво, а от устата му като на мумия излизаше такъв приятен и свеж глас, сякаш сребърна флейта лееше най-прекрасни мелодии. Водеше го винаги едно дете. Подпираше се на патерици или на двата дирека на бесилката, (както казваше старата ми бавачка) и изглеждаше зловещ и студен като лед.

Още като го видя, Мелани въздъхна:

— Самото нещастие влиза в къщата.

И било защото не можа да запомни името му или пък защото смяташе, че то е злокобно, тя никога не го произнасяше, а съобщаваше шепнешком:

— Господинът с хлътналите очи.

Често оставах сам в гостната с това безжизнено тяло: то ме плашеше и не смеех да го погледна. Но щом Гомбу отвореше уста, ставаше чудо. Той ме учеше как да си направя истински кораби, как да пускам хвърчило, как да строя чешми и колкото да не разбирах какво значи сладкодумство, бях запален от приятните му думи, от хубаво течащата му мисъл, от красноречието му. Този човек, лишен от поглед и от движения, беше самата убедителност. Толкова се мъчех да отгатна защо баща ми, толкова разумен и безкористен, беше влязъл в дружеството за минералните води в Сен-Фирмен! А пък причината е съвсем ясна: той беше слушал какво му говори Гомбу: Красноречието на Гомбу оказваше върху моите родители същото въздействие, каквото и върху мен. Ето доказателството за това.

Ще разкажа за една вечер, една от най-черните вечери от онова тъжно време. Адвокатът господин Полен беше добродушен човек, юрисконсултът господин Бурис — по-добродушен и от господин Полен, съдебният пристав господин Рампон — по-добродушен и от господин Бурис. Господин Рампон, който даваше лихва за неголям срок, но с голям процент — по-добродушен от господин Фелипо, а те заедно незабелязано бяха изпълнили с ужас плахата и чиста душа на баща ми. Мама виждаше в Гомбу единственият виновник за нашето разорение, затова, предупредена от Мелани, че човекът с хлътналите очи иска да я види, го прие хладно в преддверието, където аз се бях скрил под една пейка, въобразявайки си, че това е пещерата на нимфата Евхарида, а самият аз съм Телемах. Продължавах да се спотайвам там и чух как мама обсипа с укори безжизнения Гомбу. Сърцето ми се сви, когато тя каза:

— Господине, вие ни измамихте. Вие сте безчестен човек.

След дълго мълчание Гомбу отговори с треперещ глас, който поради вълнението звучеше още по-мелодично. Не разбрах какво казва. Говори дълго. Мама го слушаше, без да го прекъсва, и от моето скривалище виждах как лицето й се успокоява и погледът й се смекчава. Чарът оказваше своето въздействие. На другия ден на закуска татко й подаде някакъв лист, който тя погледна и му го върна, възкликвайки:

— Още една подлост на Гомбу.

И днес не знам почти нищо за дружеството за минерални води в Сен-Фирмен, защото не съм любопитен и не прочетох папката, където бяха всички документи по тази сделка. И нея, и всички други книжа ги откраднаха след смъртта на баща ми. Тъй или иначе, убеден съм, че мама с право наричаше Гомбу скъперник, алчен, безсъвестен, с една дума, непочтен човек. И до днес не мога да разбера защо полусляп, полунеподвижен, кажи-речи, отхвърлен от природата нещастник, бреме за самия себе си и за другите, този човек, който беше живи мощи, обичаше парите до предателство и до жестокост. Боже милостиви, какво ли правеше той с парите си?

Имам известни основания да подозирам, че родителите ми, поради неопитност и деликатност, бяха преувеличили своята отговорност в случая с минералните води в Сен-Фирмен.

Те станаха жертва на законодателите и на адвокатите. Рампон, услужливият Рампон, сметна за свой дълг да се притече на помощ на видния лекар, на примерния баща на семейство, и ние бяхме разорени. Да си призная, това не беше голяма беда, но у нас не остана нищо. Скромните накити на мама, нито от чисто злато, нито обсипани с диаманти и с перли, семейните сребърни прибори, захабени и разгубени, захарницата с дръжки като лебеди, кафеникът с монограма на дядо Сатюрнен Пармантие, тежката супена лъжица, всичко беше заложено и остана в ръцете на служителите на закона.

Един ден, връщайки се в къщи, баща ми каза:

— Свърши се, „Мимьор“ е продаден.

„Мимьор“ беше малък чифлик, близо до Шартр, единственият мамин имот, останал от баща й. Бях ходил съвсем малък там и си спомнях само една бяла пеперуда, кацнала на трънливия плет, шумен рояк водни кончета край полюшваните от вятъра тръстики, изплашена полска мишка, която се шмугваше край една стена и сивосинкавия цветец на лена, който приличаше на зурличка, и мама ми го беше показала с думите:

— Погледни, Пиеро, виж колко е хубавичък^[24]!

Това бяха моите спомени от „Мимьор“, струваше ми се странно и жестоко да се продаде оня плет, ония тръстики, ония сивосинкави цветчета, полската мишка, пеперудата и водните кончета. Не ми беше ясно как е възможно да се извърши такава продажба. А татко казваше, че тя вече е станала. Мъчех се да разгадая със сърцето си тази мъчителна загадка.

Чифликът, както и всичко останало, отиде у Рампон, който не го отнесе със себе си на оня свят. Всички мъртъвци са бедни — Гомбу и Рампон като другите. Ако знаех къде е гробът на Гомбу, щях да прошепна на тревите, които го покриват: „И къде е сега богатството ти?“.

Така опознах още в най-ранното си детство съдебните власти и деловите хора — това безсмъртно съсловие. Около тях всичко се мени, а те винаги остават едни и същи. Такива са и днес, каквито ги е описал Рабле. Запазили са своя клюн, своите нокти, запазили са все тъй отвратителните си тефтери.

Близо пет години след тези тежки дни за нас настъпи по-спокойно време, тогава учех в колежа и нашият учител господин Триер ни накара да обясним епизода с харпиите в „Енеидата“. Бях по-опитен от съучениците си, познавах тия зловещи птици, лешояди с човешки глави, които се спускат на масата на благочестивия Еней и неговите другари, грабят месото, замърсяват ястието и разпръскват около себе си отвратителна миризма. Знаех, че това са деловите хора и съдебните власти, че това са гомбувци и рампоновци. Но пещерата на харпиите, която Вергилий ни описва воняща на мръсотии и отвратителни меса, е много по-чиста и по-приятна от канцеларията и зелените папки на един един съдебен пристав!

Намразих тия книжни плъхове и никога не пожелах да имам нито папки, нито рафтове. Ето защо вечно губя книжата си, напълно невинните си книжа.

XXI
Какаду

Като поднасяше кафето, старата Мелани ни съобщи, че папагалът на графиня Мишо избягал. Уж го били видели на покрива на къщата, където живееше господин Белаге. Скочих от масата и изтичах до прозореца. Портиерът и няколко прислужници се бяха скупчили на двора, те гледаха и сочеха към капчука. Кръстникът ми дойде до мен с чашката кафе в ръка и ме запита къде е папагалът.

— Там — отговорих аз и посочих нагоре, както хората в двора.

Кръстникът ми обаче него виждаше, а пък аз нямаше как да му го покажа, защото сам не го бях видял, ами вярвах на хорските приказки.

— А вие, госпожа Нозиер, виждате ли някакво какаду? — запита кръстникът ми.

— Какаду ли?

— Ами да, какаду.

— Какво какаду?

— Какаду като какаду — повтаряше кръстникът ми, като се кискаше. Коремът му се тресеше от звънкия смях, а верижките, накачени по зелената му копринена жилетка, дрънчаха.

Неговото веселие ме зарази и аз също започнах да се смея и да повтарям, без да разбирам нещо:

— Какаду, какаду.

Милата ми майчица се усмихна едва след като татко й обясни, че какаду значи папагал. А пък кръстникът ми за по-ясно реши да даде и пример:

— Какаду от смях се наду, е казал Рабле.

Чувайки за пръв път името на Рабле, избухнах в смях от глупост, от незнание, от невежество или простя ей така, от детинщина, а не защото предусетих, предвкусих, предвидих всичко онова, което се крие в това име; възвишена шега, жизнерадостен хумор и безумие, по-мъдро от самата мъдрост. Всъщност това беше достоен поздрав за създателя на „Гаргантюа“. Мама ме накара да млъкна най-сетне и запита дали е правилно да се смята, че папагалите са чак толкова весели.

Кръстникът ми й отговори:

— Госпожа Нозиер, „от смях се наду“ се римува с „какаду“, а това е достатъчно за повечето хора да са разсмеят, защото те често се вслушват в звучността на думите, без да вникват в смисъла им. Пък и защо да не приемем, че папагалите обичат зеления цвят и умират от радост, че имат зелена перушина. Зеленият цвят наистина е весел цвят.

Когато бях около петгодишен, имах разправии с папагала на госпожа Ларок — Наварен, та още си ги спомням. Беше ме кълвал по пръста, пък аз исках да го отровя. После се помирихме, но аз не обичах папагалите. Познати ми бяха нравите им от една книжка „Птичарникът на Ернестин“, която ми бяха подарили за Нова година; в нея имаше две-три страници, където се разказваше за всякакви птици. Прииска ми се да блесна в разговора, затова, позовавайки се на знанията, придобити от моята книжка, казах, че диваците в Америка се хранят с папагали.

— Месото на тази птица сигурно е черно и жилаво — възрази кръстникът ми. — Не съм чувал да го ядат.

— Хубава работа, Данкен — намеси се татко. — Нима не си спомняте как принцеса дьо Жоанвил, току-що пристигнала в Тюйлери от пампасите, се простудила и поискала вместо пилешки бульон, супа от папагал.

Татко беше настроен враждебно към Юлската монархия и след революцията от 1848 година не обичаше семейството на Луи-Филип, затова лукаво подхвърли тези думи, поглеждайки мама, готова да изпадне в умиление пред участта на принцесите в изгнание.

— Горкичките принцеси — въздъхна тя. — Много скъпо заплащат почестите, които им отдават…

Изведнъж зърнах папагала на капчука и нададох тържествуващ див вик, от който мама се стресна, а след това ми се скара.

— Там! Там! Ей го там, мамо!

Яд ме беше, че другите не го виждат.

— Чели ли сте „Вер-Вер“^[25], госпожа Нозиер — запита кръстникът ми.

— Мама направи отрицателен знак.

— Как? Не сте чели „Вер-Вер“? Изгубили сте.

— Ами откъде да намеря време за четене, като съм майка на дете, което час по час къса панталоните си, господин Данкен! Това беше някакво стихотворение, нали?

— Стихотворение, госпожа Нозиер, и то прекрасно стихотворение.

В Невер при монахините живял

на времето известен папагал.

Бил лъскав, пъргав, буен и красив,

по старовремски честен и учтив.

Монахините безумно го обичали. Той бил:

По-глезен от придворен папагал.

А нощем:

На ракла със светини тихо спал.

Вер-Вер говорел като ангел. Но…

Кръстникът ми замлъкна.

— Но какво? — запитах аз.

Татко много на място подхвърли, че аз съвсем не говоря като ангел.

— Но — продължи кръстникът ми — понеже пътувал по Лоара с лодкари и мускетари, Вер-Вер започнал да говори ужасно неприлично.

— Виждаш ли докъде водят лошите познанства, Пиер — заключи мама.

— Кръстник, ами умрял ли е Вер-Вер? — запитах аз.

Кръстникът ми изрече тържествено, със задгробен глас:

— Умрял, защото ял много бонбони. Нека смъртта му бъде урок за всички лакомници!

После кръстникът ми погледна обления в слънце двор и се усмихна разнежено.

— Какво чудно време! Последните хубави дни винаги са най-приятни.

— Те са като дар от небето — добави мама. — Скоро ще настъпят хладните и мрачни дни. Днес следобед дядо Дьоба ще дойде да изчисти тръбите на печката в трапезарията.

И тя си отиде в стаята.

Запомнил съм и най-дребните подробности от знаменателните събития, които се случиха през този ден.

Мама влезе в стаята с кадифената си шапка, с панделки, завързани под брадата, и с копринената си наметка. Държеше в ръка чадъра си със сгъваемата дръжка.

По замисления й и съсредоточен вид отгатнах, че отива да прави покупки за зимата и обмисля как най-разумно да похарчи парите, които не й се свидеха, но й бяха свидни, защото мъжът й ги беше спечелил с труд. Тя доближи до челото ми милото си лице, обрамчено от шапката, сякаш от кадифено калъфче, целуна ме, поръча ми да си науча уроците, напомни на Мелани да отвори бутилка вино и да почерпи господин Дьоба и излезе. Татко и кръстникът ми също излязоха почти веднага.

Като останах сам, и през ум не ми мина да си уча урока, защото още нямах навик да работя, пък и твърде много се вслушвах във властния дух, направляващ постъпките ми. Той ме убеждаваше да не си уча уроците и отнемаше почти всичкото ми свободно време, като ми възлагаше трудни и страшно разнообразни задачи.

Този ден ми заповяда да стоя на прозореца и да дебна избягалия папагал. Напразно претърсвах с поглед покривите, капчуците, комините: папагалът не се появи. Започнах да се прозявам от скука, когато изведнъж се вдигна шум, аз се огледах и видях господин Дьоба с корито на главата, със стълба, стомна, кука, въжета и какво ли не.

От това не бива да се заключава, че господин Дьоба беше зидар или коминочистач. Той бе антикварен книжар, който продаваше книгите си в кутии по перилата на кея Волтер. Мама го наричаше Симон от Нантюа по името на един амбулантен търговец, чиято история ми четеше от една книжка. Днес всички вече са я забравили. Симон от Нантюа обхождал панаирите с груба платнена торба и вечно поучавал хората. И винаги имал право. Ужасно се отегчавах, като слушах историята му, и все си спомням с тъга за него. Но научих една велика истина: човек не бива винаги да има право. Господин Дьоба като Симон от Нантюа поучаваше от сутрин до вечер млади и стари и правеше всичко друго, само не това, което му беше работата. Услужваше на съседите си, беше отзивчив към всички, поправяше и разглобяваше печки, лепеше чинии, слагаше дръжки на ножове, поставяше звънци, смазваше ключалки, оправяше часовници, помагаше при пренасянето от една къща в друга, даваше първа помощ на удавници, поставяше възглавнички по вратите и по прозорците да не духа, агитираше за кандидатите на властвуващата партия у един търговец на вино и пееше в неделя в параклиса на едно старопиталище. Мама го смяташе за добродетелен човек, издигнал се с качествата си над хората от своята среда, и го уважаваше. Аз пък никога не бих търпял безконечните наставления за благоприличие и учтивост, с които господин Дьоба ми досаждаше, ако не се възхищавах от изключителния жар, с който се хващаше за всичко, тъй като само аз проумявах смешното в цялата работа. Винаги, когато го видех, очаквах да се случи нещо забавно. И този път не се разочаровах.

Печката в нашата трапезария беше от бял, съвсем напукан и надупчен на много места фаянс. Тя се намираше в една ниша в ъгъла на стаята и имаше също фаянсова тръба, завършваща с някаква фигура с брадата физиономия; бях чувал господин Дьоба да казва, че това бил Юпитер Трофоний. Брадата на такова велико божество ми вдъхваше голямо уважение. Господин Дьоба беше с бяла рубашка. Той се покатери по стълбата и Юпитер Трофоний скоро легна на пода, свален от колоната си, откъдето излизаха кълба сажди, докато самата печка, разглобена и изтърбушена, покриваше с развалините си цялата стая, забулена от облаци студена пепел. Мракът се увеличи още повече от праха, който се поръси от тавана и бавно застла с гъст пласт мебелите и килима. Господин Дьоба бъркаше гипс в едно препълнено мръсно корито. Явно изпитваше удоволствие да работи като оня бог, който извлякъл вселената от бездните на хаоса. В този момент старата Мелани влезе с вечната си чантичка под мишница, погледна нашир и надлъж с отчаян поглед, въздъхна тежко и запита:

— Кога ще мога да поднеса обеда на господарите?

После, без да се надява да получи смислен отговор, тя отиде на пазар.

Още цареше безредие, когато откъм двора се разнесе голям шум. Кочияшът на г-н Белаге дядо Александр, портиер на нашата къща, прислужницата на семейство Комон и малкият Алфонс викаха в един глас:

— Ето го! Ето го!

Този път видях съвсем ясно на върха на покрива папагала на графиня Мишо. Той беше зелен, с червено по крилата. Но едва се беше появил и веднага пак изчезна.

Хората на двора спореха помежду си накъде е отлетял. Един разправяше, че отлетял към градината на господин Белаге, която сигурно му напомняла бразилските гори, където било преминало детството му. Друг твърдеше, че отлетял към кея, за да се хвърли в реката. Портиерът казваше, че го видял да се спуска към камбанарията на Сен-Жермен-де-Пре. Но въображението на този стар Наполеонов войник, преследван от спомена за Наполеоновите орли, го беше излъгало. Папагалът на графиня Мишо нямаше никакво намерение да прелита от камбанария на камбанария. Прислужникът на господин Комон правеше по-правдоподобни заключения, че птицата сигурно е огладняла и е отлетяла на покрива, където била чинийката й с храна. Симон от Нантюа, облакътен на прозореца, слушаше замислено. Казах му, за да подчертая познанията си, че този папагал не е тъй хубав като Вер-Вер.

— Кого наричаш Вер-Вер? — запита ме той.

Разказах му гордо, че това е папагалът на монахините от Невер и че говорел като ангел, но после научил неприличния език на лодкарите и мускетарите, пътувайки с тях по Лоара. Тогава разбрах, че е грешка да показваш познанията си пред невежи. Защото Симон от Нантюа ме изгледа строго с големите си бляскащи като лампи очи и ме укори, че говоря глупости.

Междувременно в ума му назряваха велики мисли.

От многобройните работи, с които гледаше да услужи доброволно на ближния си, най-голямо удоволствие може би му доставяше ловът на избягали птици. Много пъти например беше връщал на госпожа Комон питомните й канарчета. И сега реши, че дългът го зове и му повелява да отнесе на графиня Мишо нейния папагал; той не се поколеба нито за миг. Замени набързо бялата рубашка с един стар зелен редингот, пожълтял като есенни листа, съобщи ми намерението си и като заряза в трапезарията предизвикания от него безпорядък, защото нямаше време да разтреби, излезе погълнат от желание да осъществи замисъла си. Изтичах по стълбата след него. С един скок преминахме малкото разстояние, отделящо ни от добре познатата ми къща — къщата на портиера Морен, където живееше графиня Мишо, на един дъх изкачихме стълбите до площадката на втория етаж и се втурнахме през широко отворената врата в апартамента, където всички седяха страшно отчаяни. Матилд, камериерката на госпожа графинята, ни описа какво се е случило преди и след бягството на Жако. Предната вечер, към пет часа, един сив котарак с къса козина, огромно котище, известно на всички с лошотията си, скочил в трапезарията. Като го видял, Жако се изплашил, отлетял към стълбата и изскочил през кръглото прозорче на покрива. Матилд два пъти разказа едно и също. Понеже се канеше да потрети, аз се вмъкнах в гостната стая и разгледах поставения в голяма рамка портрет на генерала граф Мишо в цял ръст.

Генералът беше нарисуван (вече съм го казвал) в парадна униформа, с бели панталони и лачени ботуши, по време на битката при Ваграм. В краката му имаше парчета от снаряди, едно гюлле и една димяща граната, на заден план в далечината се виждаха съвсем дребни стрелящи войници. Генералът носеше на широката си гръд лента на „Почетния легион“ и кръста „Сен-Луи“. Не се замислих как така носи кръста „Сен-Луи“ в битката при Ваграм. Бих могъл да се учудя на това по-късно, когато видях този портрет у един антиквар, но тогава вече знаех, че генерал граф Мишо, отрупан с милости и почести от Бурбоните, поръчал през 1816 година да му прибавят този кръст на портрета. Симон от Нантюа наруши съзерцанието ми и ми каза нравоучително, че не бивало да се влиза в гостна стая, преди да си изтриеш краката. Смъмри ме набързо, защото времето ни беше скъпо.

— Да вървим! — подкани ме той.

Носеше дебело въже, очевидно за да може да се спуска по него. Тръгна нагоре по стълбата. Аз го последвах, като носех една поверена ми от него чаша, в която имаше напоен с вино хляб — примамка за Жако. Сърцето ми биеше силно, като си мислех на какви опасности щях да се изложа в тая експедиция. Едва ли някога, дори през най-страшните си бойни и ловни подвизи, арказанските трапери, южноамериканските пирати и сандоминговските ловци на бикове, са чувствували такова опиянение пред опасността. Изкачвахме се, докато стъпалата свършиха, после запълзяхме по една дървена стълба и стигнахме до кръглото прозорче, през което Симон от Нантюа се пъхна наполовина. Вече виждах само краката му и огромния му задник. Той ту викаше Жако с ласкав глас, ту подражаваше на дебелия дрезгав глас на самия папагал, в случай, че птицата, поне аз така си мислех, предпочита да чуе някакво подобие на собствения си глас, а не човешка реч, от време на време той свиреше, после пееше с омайващ глас или преставаше да издава всичките тези звуци, ако смея така да кажа, за да ме поучава на учтивост и благоприличие, как да се секна в компания и какви са задълженията ми към бога.

Часовете минаваха. Слънцето клонеше към залез и удължаваше сенките на комините по покривите. Вече бяхме изгубили всякаква надежда, когато изведнъж Жако се появи. Предвижданията на прислужника на господин Комон се оправдаха. Проврях глава през прозорчето и видях папагала — той се спускаше едва-едва, като поклащаше едрото си тяло, слизаше тежко като гълъб. Той беше! Идваше към нас. Потръпнах от радост. Папагалът беше вече съвсем близо. Симон от Нантюа го извика звучно, взе натопения във вино хляб и му го поднесе със свит юмрук. Жако се спря, погледна ни недоверчиво, отдалечи се, плесна с криле и подхвръкна, в началото много тежко, но полека-лека полетя по-бързо и по-ловко, така че стигна до покрива на съседната къща и изчезна отпогледа ни. Разочаровахме се ужасно, но Симон от Нантюа не можеше да бъде сломен от злата съдба: той посочи с ръка към морето от покриви и каза:

— Давай нататък!

Енергичният му жест и краткото възклицание ме изпълниха с възторг.

Хванах се за стария му редингот и за да предам подробностите на случката така, както си ги спомням, ще кажа, че процепихме въздуха и се спуснахме от облаците в някакво непознато оградено пространство, където се издигаха сгради от дялан камък, видях множество голи хора, огромни, страшни, увиснали на тъмното небе. Едни от тях поддържаха с мощните си рамене небесния свод, други пък на групи слизаха отчаяно към зловещия бряг, където ги чакаха ужасни демони. Това видение ме изпълни със свещен ужас, очите ми се замъглиха, краката ми се подкосиха. Ето фактите такива, каквито ме поразиха тогава и останаха запечатани завинаги в паметта ми, предавам ги напълно точно. Но ако им направя по-строг критичен анализ, сигурно ще трябва да кажа, че двамата със Симон от Нантюа сигурно с главозамайваща скорост сме се спуснали по стълбата, минали сме по кея, кривнали сме по улица Бонапарт и сме стигнали до Художествената академия, където през една полуоткрехната врата съм видял копие от „Страшния съд“ на Микеланджело, прерисувано от Сигалон. Това е само предположение, но то е напълно правдоподобно. Без да се мъчим да изясняваме въпроса, да продължим разказа. Зърнах само за миг летящите великани и двамата със Симон от Наантюа се озовахме в обширния двор. Заобиколиха ни пазачи с двувърхи шапки и дългокоси младежи с меки шапки а ла Рубенс, с папки в ръка. Пазачите не бяха видели птицата на графиня Мишо. Младежите, смеейки се, обясняваха на Симон от Нантюа, че най-доброто средство да улови папагала е да му сложи зрънце сол под опашката или да го почеше по главата. Папагалите си умирали за това.

И младежите се сбогуваха с нас, като ни помолиха да предадем почитанията им на графиня Мишо.

— Грубияни! — измърмори Симон от Нантюа.

И излезе възмутен.

Като се върнахме у графиня Мишо, намерихме в трапезарията… познайте кой?… Папагала, който седеше на халката си. Кацнал си беше мирно и тихо, сякаш никога не я беше напускал. Няколко зрънца конопено семе, разпръснати по пода, показваха, че току-що си е хапнал. Като се приближихме, той ни мерна с гордите си и кръгли като кокарди очи, залюля се, настръхна и отвори широко човката си, която заемаше, кажи-речи, цялата му глава. Някаква стара дама с черна дантелена шапчица и с бели къдрици около сбръчканите бузи, сигурно графиня Мишо, седеше край Жако и извърна глава, като ни видя. Камериерката влизаше и излизаше без дума да продума. Симон от Нантюа прехвърляше шапката си от едната ръка в другата, мъчеше се да се усмихне и стоеше като глупак. Най-сетне Матилд, без да благоволи да ни погледне, ни съобщи, че Жако се прибрал преди малко сам през прозорчето на нейната таванска стая, която милият папагал познавал много добре, тъй като ходел там, кацнал на рамото на Матилд.

— Щеше да се прибере много по-рано — добави сърдито прислужницата, — ако вие не го бяхте изплашили.

Не ни задържаха. И както Симон от Нантюа ми намекна тъжно по стълбите, дори не ни предложиха нещо разхладително.

Привечер, когато се прибрах в къщи, заварих всички притеснени, а мама беше извън себе си от вълнение, цялата трепереше. Старата Мелани плачеше, а татко се разхождаше и се правеше на спокоен. Помислили, че са ме откраднали цигани или скитници акробати, че ме е смачкала кола, че съм бил задържан пред някой магазин заедно с разни крадци или най-малкото, че съм се загубил из някакви далечни улици. Търсили ме у госпожа Комон, у семейство Ларок, при госпожа Льотор, продавачката на литографии, и дори у господин Клеро, който беше географ и аз ходех понякога при него, тъй като имаше едно кълбо на света, върху което смятах, че заемам много важно място. Тъкмо когато звъннах на вратата, вече се канели да отидат в участъка и да съобщят на полицията да ме потърси. Мама ме огледа внимателно, попипа влажното ми чело, прокара ръка през разрошените ми коси, покрити с паяжини, и ма попита:

— Откъде идваш такъв? Без шапка. Погледни си панталона, скъсан е на коляното.

Разказах приключенията си, как съм последвал Симон от Нантюа, как сме отишли да търсим папагала.

Мама се развика:

— И през ум не би ми минало, че господин Дьоба е способен да отведе едно дете за цял следобед, без да поиска разрешение, без да предупреди когото и да било.

— Човек като си няма възпитание! — поклати глава старата Мелани, която беше добра, но понеже беше смирена и дребна, се отнасяше сурово към смирените и дребни душици.

Вечеряхме в гостната, трапезарията беше неизползваема.

— Пиер — каза татко, когато изядох супата си, — как е възможно да не си помислиш, че с отсъствието си ще причиниш такова страшно безпокойство на майка си!

Изслушах още няколко упрека, но явно беше, че всички обвиняват повече Симон от Нантюа.

Мама ме разпитваше за моите приключения и още изглеждаше разтревожена от опасностите, на които се бях изложил.

Уверявах я, че не е имало никаква опасност. Мъчех се да я успокоя, но в същото време исках да подчертая силата и смелостта си и докато й повтарях, че нищо не ме е заплашвало, описвах й как съм се катерил по увиснали над бездната стълби, как съм се изкачвал по стени, как съм пълзял по остри покриви, как съм се спускал по капчуци. Мама ме слушаше и отначало устните й потрепнаха. Но после малко по малко тя се успокои, поклати глава и накрая се разсмя в лицето ми. Бях преминал мярката. А като започнах да й разказвам как съм видял безброй грамадни голи хора, увиснали във въздуха, тя каза: „Е, хайде сега“ и ме изпрати да си легна.

Приключението с папагала остана паметно в нашето семейство и сред приятелите ни. Мама разказваше може би с мъничко майчинска гордост как съм се катерил по водосточни тръби заедно с господин Дьоба, на когото тя никога не прости. Кръстникът ми ме наричаше с насмешка „ловец на папагали“. Самият господин Дьоба, колкото и важен да беше, почти се усмихваше, като слушаше разказа за това чудно приключение, и казваше, че със зелената си перушина, с голямата си глава, с дебелия си къс врат, с широките си гърди, както бил дребен и високомерен, амазонският папагал приличал в профил на Наполеон на борда на Нортъмбърланд. И най-сетне господин Марк Рибер, облеченият в кадифе дългокос романтик, като слушаше този разказ, започваше да шепне, подражавайки на Ронсар.

Напролет младата трева израства

и става многоцветна и прекрасна,

досущ като пуха на папагала,

а той е син, зелен, жълт, сив и ален.

XXII
Вуйчо Хиацинт

Един ден много се изненадах, като влязох в гостната и заварих мама да разговаря с някакъв почтен на вид старец, когото виждах за пръв път. Той беше плешив, с розово голо теме, обкръжено с бели коси. Лицето му беше светло, очите — сини. Той се усмихваше. Беше гладко обръснат, с къси бакенбарди на закръглените си бузи. На петлика на редингота си имаше букетче виолетки.

— Това ли е момченцето ти, Антоанет? — запита той, като ме видя. — Същинско момиченце е, толкова е тих и свенлив! Трябва да му даваш повечко супа, та да стане истински мъж.

После ми направи знак да се приближа и докосна с ръка рамото ми.

— Да ти кажа ли нещо, моето момче? Ти си във възраст, когато всички мислим, че животът се състои само от усмивки и ласки. А един ден забелязваме, че той всъщност твърде често е тежък, а понякога дори несправедлив и жесток. Пожелавам ти да не го узнаеш при много мъчителни обстоятелства. Но запомни добре и никога не забравяй, че със смелост и честност се преодоляват всички изпитания.

Лицето му изразяваше искреност и доброта. Гласът му проникваше право в сърцето ми. Невъзможно беше да се издържи спокойно погледът на овлажнелите му очи.

— Дете мое, съдбата ти е дала прекрасни родители, които ще те направляват, когато му дойде времето, в тежкия избор на професия. Искаш ли да станеш войник?

Мама отговори вместо мен, че сигурно не искам.

— А всъщност това е хубава професия — заяви старецът. — Днес войникът спи като бездомник в сламата, без хляб и без подслон, утре вечеря в дворец, където дори за най-високопоставените дами е голяма чест да го обслужват. Той познава всички превратности на съдбата, живее не един живот. Но ако някога доживееш да носиш униформа, спомни си, мое дете, че войнишкият дълг повелява да закриляш вдовиците и сираците, да щадиш победения враг. Говори ти човек, който е служил при Наполеон Велики. Уви, ето вече повече от тридесет години откак богът на битките напусна нашата земя! И никой след него не е способен да поведе нашите орли и да завладее света. Мило дете, не ставай войник!

Той ме побутна леко, обърна се към мама и продължи прекъснатия разговор:

— Да, скромно местенце. Нещо като колибка на лесничей… Та, значи, работата е решена и благодарение на теб, мила Антоанет, ще постигна най-съкровените си желания и след бурния, изпълнен с несгоди живот най-сетне ще си отдъхна. Толкова малко ми е нужно да съществувам! Винаги съм мечтал да завърша дните си спокойно на село.

Той стана, целуна вежливо ръка на мама, кимна ми приятелски и излезе. Осанката му беше благородна, походката — уверена.

Много се изненадах, като научих, че този любезен старец е вуйчо Хиацинт, за когото винаги слушах да говорят с ужас и неодобрение, че навсякъде всявал разорение и отчаяние, с една дума, вуйчо Хиацинт беше заплахата и позорът на семейството. Родителите ми му бяха затворили вратата. Но след десет години мълчание Хиацинт беше съобщил на мама с едно трогателно писмо решението си да се приюти в някое село от родния край и я молеше да му плати разноските за пътя и за скромното настаняване. Щял да се хване на работа, да управлява имотите на млечния си брат, с когото бил в чудесни отношения. Мама беше прекалено доверчива и без да слуша татковите съвети, се съгласи да му даде заем.

Скоро след това научи, че вуйчо Хиацинт пропилял по гуляи парите, които беше получил за съвсем друга цел, и станал счетоводител при един търговец на „хора за пушечно месо“ на улица Сент-Оноре. Така наричаха тези, които успяваха да намерят срещу възнаграждение заместници на богатите младежи, нежелаещи да служат военната си служба. Търговците на „пушечно месо“ имаха голяма клиентела, но на тях не гледаха с добро око, а на помощниците им още по-малко. Повечето от тях живееха на ъгъла на улица Сент-Оноре и улица Кок в грамадна къща, покрита от горе до долу с надписи, изпъстрени с ордени за храброст и с трицветни знамена. На долния етаж имаше магазин за вехти нашивки и пагони и кръчма, посещавана от различни войници, изкарали редовната си седемгодишна военна служба, които искаха отново да постъпят във войската. Фирмата представляваше ламаринена табела и на нея имаше нарисувани двама гренадири, седнали в някаква беседка. Двамата бяха отвъртели едновременно чеповете на едно буренце така ловко, че пенливата бира сякаш изтичаше дъгообразно от халбата на единия в халбата на другия.

Боя се, че именно там, зад мръсната завеса, вуйчо Хиацинт изпълняваше новата си служба, тоест караше освободените войници да играят и да пият, докато останат без пари и приемат да се върнат във войската срещу нищожно възнаграждение. Когато минавах край къщата на улица Сент-Оноре, само веселата фирма ми помагаше да понеса твърдо вида на кръчмата, където хвърляха петно върху семейната ни чест.

Хиацинт нямаше образование, но умееше отлично да смята и както казваха, биваше го в писмото, беше голям „краснописец“. Разказваха, че той написал с много ситни букви възванието на Бонапарт до италианската армия и редовете били така разположени, че образували портрета на първия консул. Новобранец през 1813 година, повишен по време на френската кампания през следващата години в чин фелдфебел, той се хвалеше, че е разговарял с императора през нощта в лагера до Кран.

— Господарю — казал му Хиацинт, — ще пролеем и последната си капка кръв под вашите знамена, защото вие въплъщавате отечеството и свободата.

— Хиацинт, добре сте ме разбрали — отговорил императорът.

Бързам да кажа, че този разговор ни беше известен само от приказките на Хиацинт, който според собствените му твърдения се покрил със слава в Кран. Понеже и най-хубавите прояви имат понякога лоши последици, Хиациит, който, станал герой за няколко минути, се сметнал свободен до края на живота си от всякакви задължения, отнасящи се до обикновените хора, и загубил и срам, и съвест. За един-единствен ден пропилял цялата си добродетел. Съмнително е дали е участвувал в битката при Ватерло, този въпрос ще остане завинаги неизяснен. Навъртал се повече по кръчмите и предпочитал да разказва за старите си подвизи, вместо да жъне нови. Навършил двадесет и две години през 1815 г., когато го уволнили. Красив, здравеняк, весел, покорител на женските сърца, карал всички жени да лудеят по него; една богата селянка, леля на майка ми, така се влюбила в него, че той се съгласил да се ожени за нея и прахосал всичките й пари. Изневерявал й, тормозел я, изоставял я и й давал безброй възможности да го боготвори и да проявява безумната си любов. Съсипвал я с обиди, а след това й прощавал и тогава тя го обиквала още повече, отколкото ако цял живот й бил останал верен. Тя била пестелива и дори скъперница, но към него била безумно щедра. По това време го виждали да снове между Париж и Понтоаз. Носел сива шапка с широко дъно и стоманена тока, зелен редингот със златни копчета, светъл панталон от скъп плат, лачени обувки, карал английски кабриолет с две колела — наистина фигура, достойна за молива на Карб Верне^[26]. Посещавал с леки жени и заведенията „Модерният бивол“ и „Канкалската скала“ и прекарвал по цели нощи в игралните домове. Така за няколко години изял нивите, ливадите, горите и мелницата на жена си. След като докарал нещастната си влюбена съпруга до просяшка тояга, той я изоставил и заживял весело и доволно с един бивш пощенски началник, наречен Юге, който бил кльощав, нисък, кривокрак, вечно разчорлен и според случая се превръщал в негов слуга, съдружник, а дори и в началник, ако ги застрашавала опасност. Юге бил измамник и лъжел всички, но към Хиацинт се проявявал като най-верния, най-великодушния и най-благородния приятел. Той бил монархист и разправяха, че бил дори главорез и крепител на Белия терор в родния си край Авейрон. Но от привързаност към обичния си Хиацинт станал бонапартист, тъй като Хиацинт си беше бонапартист по професия и дори носеше съответното облекло — дълъг, закопчан до брадата редингот, букетче виолетки на петлика, дебел бастун в ръка. На булевард Ган, заобиколен от стари другари по оръжие и придружен от Юге, който го следваше навсякъде като куче, той викал, че е позорно за Англия да държи в плен Наполеон, а на излизане от кръчмата се обръщал на северозапад, сочел заплашително с пръст към вероломния Албион и изричал пожелания да дойде най-после царството на сина на великия човек^[27]. Щом срещнел някой верноподаник, награден от краля със сребърна лилия, той изръмжавал тихо: „Още един спътник на Одисей!“. Уловял ли някое куче, без да го видят, завързвал на опашката му бяла кокарда. Но не се месел нито в заговори, нито в съзаклятия, избягвал дори двубоите. Вуйчо Хиацинт, също като Панюрж на Рабле, съвсем естествено се пазел от ударите. Юге бил храбър за двама и вечно готов да се бие за него. Принуден да живее от дарбите си, Хиацинт станал преподавател по калиграфия и по деловодство на улица Монмартр, Юге миел дъските и печал наденици, докато Хиацинт, чакайки ученици, подострял важно гъшите пера, като слагал острието на нокътя на левия си палец, за да го цепне с ножчето си. Само че напразно острел гъшите пера, напразно бил окачил на пътната врата фирма с печатни, ръкописни, готически и полукурсивни букви, която изреждала титлите на вещия калиграф и дипломиран счетоводител. Нито един ученик не се явявал. Вуйчо Хиацинт станал агент на доживотни осигуровки. С представителната си външност и с убедителното си слово можел да направи безброй застраховки. Но виното и любовта погълнали първите му печалби и му попречили да натрупа нови въпреки усърдието на Юге, който замествал приятеля си в работата, но нямал неговия успех, защото бил страшно кривоглед, миришел на вино, заеквал и не го бивало да убеждава. След тази несполука двамата побратими открили в Монруж в работилницата на един ваятел школа по фехтовка, Хиацинт станал учител, а Юге — негов помощник. Понеже ваятелят продължавал да работи в определените му часове в залата, при всяко нападение, при всяка стъпка на фехтовчиците гипсът, изпълващ цепнатините на пода, се разхвърчавал и ги обгръщал в облак лют прах, от който те кихали и се просълзявали под маските. Пак виното и любовта сложили край на това благородно военно изкуство. След няколко опита, отдавна минали в забрава, Хиацинт намислил да се напечели с „Еликсира на стария планинец“, направен по рецептата на доктор Жибе. Юге преварявал и прецеждал течността, а Хиацинт я разпродавал по бакалници и аптеки. Но това предприятие траяло много кратко време и имало опасност да завърши зле, тъй като правосъдието заподозряло, че почтеният господин Жибе си е присвоил незаконно лекарското звание, разправяха дори, че „дестилаторът“ Юге полежал няколко месеца в затвора. Тогава Хиацинт предложил услугите си в служба на държавата и станал инспектор в Халите. Изпълнявал задълженията си нощем, но по-често го виждали по кръчмите, отколкото на работното му място, и макар приятелят му Юге да се мъчел да му помага, няколко пъти го мъмрили и накрая го уволнили. Това тежко наказание минало за политическа мярка. Сметнало се, че ви лицето на Хиацинт преследват един стар Наполеонов войник. Това му осигурило помощта на някои либерали, които го настанили за преписвач, и той се гордеел, че е преписал „Тъжители без процес“, комедия в три действия в стихове от господин Етиен, от онзи господин Етиен, „станал велик — както казваше Хиацинт — не защото влязъл във Френската академия, а защото един крал го изгонил оттам“. Известно е, че Етиен е бил изключен през 1816 година от преустроената Академия. Подбуден от Хиацинт, Юге започнал да търгува с вина и не плащал данък, а това му донесло към пет хиляди франка печалба и шест месеца затвор.

— Не бих казал, че това е най-лошата ми сделка — казал след кратък размисъл Юге.

Подобно безсрамие възмутило героя от Кран, който си имал принципи и проповядвал морала на савойския викарий^[28] — морал, подсилен от чувството му за чест Той обичал да поучава Юге на чаша вино как да изпълнява дълга си и как да почита закона. Да вървиш по правия път и да се върнеш по него, ако си кривнал; невинност или разкаяние — такъв бил девизът на стария воин. Юге го слушал, гледал го с възторг и леел сълзи в чашата си. След като се убедил, че приятелят му е измил позора си с разкаяние, Хиацинт основал с него ново „Дружество за разпространение на брошури“ в Париж, но и то не успяло. Мисля, че скоро след разпадането на това „Дружество“ вуйчо Хиацинт дойде при мама, както вече споменах, за да й поиска помощ а след това стана търговец на „хора за пушечно месо“.

Неговите начинания имаха достойнството, че не траеха дълго. Той твърде кратко търгува с „пушечно месо“ под фирмата „Двамата гренадири“. Не е известно с какво се е занимавал след това. На семейството ни бе известно само последното му занятие. Когато съвсем остарял, Хиацинт отворил справочно бюро в задната стаичка на една кръчма на улица Рамбюто. Седнал пред шише бяло вино и кесийка печени кестени, той давал съвети на дребните търговци от квартала как да се измъкнат от някое задължение и как да избягват преследванията на закона. Не знам казах ли вече колко добре умееше да го увърта вуйчо Хиацинт? Тази, негова дарба допълва портрета му. Хитър, лукав, ловко заобикалящ законите, той слагал под похлупак самия Шикано^[29].

Гербовите марки били неговата радост. В задната стаичка на кръчмата той бил душеприказчик на слугините от квартала. Приятелят му Юге, съвсем смален и още по-куц, бил още жив и не го изоставял. Двамата живеели заедно в една стаичка зад кръчмата. Юге винаги намирал тютюн за лулата на приятеля си. Една зимна нощ при някакво улично сбиване го ударили с нож в гърба и го отнесли в болницата. Хиацинт отишъл да го види. Юге му се усмихнал и умрял. Хиацинт пък станал просбописец и продължил да изпълнява ролята на съветник и защитник на разни търговци, и влюбени слугини. Но хубавата му ръка започнала да трепери, погледът му да се замрежва, главата да натежава. Прекарвал дълги часове в дрямка, без изобщо да мисли. Шест седмици след смъртта на Юге получил апоплектичен удар. Отнесли го в стаята на улица Сабо, където живеела нещастната му жена. Тя не го била виждала четиридесет години, но го обичала както в деня на сватбата им. Обградила го с най-нежни грижи. С парализирана лява ръка и схванат крак, той едва се движел и изобщо не можел да говори. Тя го пренасяла всяка сутрин от леглото до прозореца, където прекарвал деня, загледан в слънцето. Пълнела лулата му с тютюн и не откъсвала очи от него. След шест месеца получил втори удар и лежал шест дни напълно неподвижно. Издавал само някакви неясни звуци, но преди да умре, сякаш споменал името на Юге.

Татко не произнасяше никога името на вуйчо Хиацинт. Мама избягваше да говори за него. Но все пак често разказваше една случка, която най-добре разкриваше същността на този лекомислен и лъжлив човек.

По време на революцията през 1830 година Хиацинт, прехвърлил четиридесетте, но все така увлечен по жените, се отегчавал в жилището си. През Трите славни дни^[30] той си кротувал в къщи и се молел народът да победи. На 30 юли, след като кралските войски минали на страната на въстаниците и стрелбата спряла навсякъде, а трицветното знаме се развяло над Тюйлери, нашият герой си подал носа навън и пожелал да отиде, един дявол знае защо, до ъгъла на Бастилията и предградието Сент-Антоан. Тогава живеел в още пустите и диви места край заставата Етоал. За да изпълни желанието си, трябвало или да прекоси под жаркото слънце много разровени улици и да премине край трийсет пазени от народа барикади, или да направи огромна обиколка през доста опасни квартали. Хиацинт измислил страшно хитро разрешение, за да преодолее тази трудност. Отишъл при един свой съсед, търговец на вино и гостилничар. Превързал челото си с натопен в заешка кръв парцал и накарал готвача и момчето му да го занесат до първата барикада, най-близката в предградието Рул. Защитниците на барикадата, точно както предвиждал, сметнали че е ранен, поели го от ръцете на кръчмаря и момчето и безпрепятствено го пренесли с най-голяма предпазливост, после му дали да изпие чаша вино, двама души го отвели по-нататък на носилка. Образувало се цяло шествие което все повече нараствало по пътя. Начело вървял с гола сабя в ръка един студент от Екол политехник. Хора от простолюдието със запретнати ръкави и със затъкнати на пушките зелени клонки вървели отстрана на носилката и викали:

— Слава на храбреца!

Чираци-печатари с книжни шапки, фурнаджийски прислужници в бяло, ученици с гвардейски ремъци и еполети, едно десетгодишно момче с фуражка, нахлупена до шията му, вървели отзад и повтаряли:

— Слава на храбреца!

Когато носилката минавала, жените коленичели по пътя. Някои хвърляли цветя на героя и кичели носилката с трицветни ленти и лаврови клонки. На ъгъла на улица Сен-Флорантен някакъв бакалин либерал държал реч и го наградил с бронзов медал с лика на Лафайет. Щом приближило шествието, защитниците на барикадите махали паветата, бъчвите и колите, за да отворят път на ранения. По целия път въстанически постове отдавали чест, барабаните биели за почест, тръбите тръбели. Възгласи: „Да живее защитникът на народа! Да живее поддръжникът на Хартата! Да живее героят на Свободата!“ се надигали отвред сред светлите струи към жаркото слънце. От всички кръчми чаши с алено питие просто прелитали до устните на непознатия, изтегнат в своето ложе на славата, а пълни бутилки утолявали жаждата на димящите като кадилници носачи.

По такъв начин вуйчо Хиацинт бил тържествено отнесен до магазинчето на перачката госпожа Констанс, на ъгъла на площада пред Бастилията и предградието Сент-Антоан.

XXIII
Бара

— Не ми харесва — заявяваше мама, след като разказваше този случай от безпътния му живот, — че Хиацинт така хитро си е присвоил чужди права и се е престорил на жертва.

— Да, но той е бил изложен на голяма опасност — възразяваше кръстникът ми. — Само да бяха открили неговата хитрост, народният възторг веднага е щял да се превърне в ярост и същите хора, които са му отдавали почест, щяха да го охулят, а разните вещици, които са му давали да пие, щяха да го разкъсат. Въоръжената тълпа е способна на всякакви насилия. Но трябва да се признае, че през тия Три славни дни парижаните се държаха много добре и не злоупотребиха с победата си. Богаташите и учените се биха редом с работниците. Студентите също твърде много допринесоха за успеха. Повечето от тях се прославиха с героичните си и човечни постъпки.

Един от тези младежи, застанал начело на граждански отред, проникнал в двореца и принудил кралската стража да се предаде. Войниците вдигнали прикладите във въздуха, но старият капитан, който ги командувал, се спуснал яростно към студента със сабя в ръка. Когато тя докосвала вече гърдите му, той я отблъснал, сграбчил я, а после я подал на офицера и му казал: „Господине, вземете си сабята, която сте носили с чест на бойното поле, но не бива да си служите с нея срещу народа!“. Изпълнен с възторг и благодарност, капитанът се развълнувал, откачил от мундира си кръста на „Почетния легион“ и го подал на младия си противник, като му казал: „Един ден родината сигурно ще ви възнагради с това отличие. Позволете ми сега аз да ви го дам символично“. Чувството за чест и любов към родината сближаваше бойците в тази гражданска война.

Кръстникът ми още не беше довършил разказа си, когато господин Марк Рибер също започна да разправя:

— На 28 юли, когато на площада пред общината парижките отреди се огъваха под нестихващия огън, някакъв младеж, понесъл трицветното знаме, забодено на върха на едно копие, притича на десет крачки от кралската гвардия и извика: „Граждани, вижте колко е сладко да се умре за свободата!“. И падна пронизан от куршуми.

Покъртена от тези подвизи, мама попита как е възможно толкова благородни прояви да останат неизвестни и да не се разчуят до ден днешен.

Кръстникът ми изреди няколко причини за това.

— Войните по време на монархията, на Революцията и на Империята наситиха с героични подвизи историята на Франция, така че в нея не остана място за нови. Освен това славата на юлските победители беше заглушена от нищожните им успехи, те станаха причина да възтържествува един посредствен строй и кралската власт — резултат на тяхната преданост, не обичаше да напомня за произхода си. В края на краищата и героите си имат своя съдба.

— Може и така да е — каза мама, — но е жалко споменът за такива славни подвизи да изчезне.

При тези думи старият господин Дюбоа, който през целия разговор въртеше в ръце табакерата си, обърна към мама спокойното си едро лице.

— Не бързайте да обвинявате съдбата в несправедливост, госпожа Нозиер. Всички тези прекрасни подвизи, всички големи думи са само празни приказки и басни. След като не може точно да се повтори какво е казано и направено в присъствието на една внимателна и спокойна аудитория, как е възможно, драга госпожо, да се запомнят жестовете и думите в суматохата на битките? Не е важно, господа, дали вашите две истории са измислени и не почиват на истината, по-важно е, че в тях няма непосредственост и изкуство, няма онази проста красота, която единствена преминава през вековете. Ето защо трябва да оставим всичко това да гние в алманасите. Историческата истина няма нищо общо със славните героични примери, които се разнасят през столетията от уста на уста — те принадлежат единствено на изкуството и на поезията. Не знам дали е истина, че младият Бара, на когото шуаните обещали да пощадят живота, ако извика: „Да живее кралят!“ е извикал: „Да живее Републиката!“ и е паднал пронизан от двадесет щика. Не знам и никога няма да го узная. Но с положителност знам, че образът на това дете, дарило на свободата своя още неразцъфнал живот, разпалва сърцата, изпълва със сълзи очите и никой не може да си представи по-съвършен символ на себеотрицание. Знам също, и то най-добре, че когато скулпторът Давид ми показва в пленителната му чистота и голота това дете, отиващо към смъртта спокойно като ранената амазонка във Ватикана, притиснало до сърцето си кокарда и палката на барабана, с която е биело за настъпление, чудото е извършено, младият герой е създаден, Бара живее, Бара е безсмъртен.

XXIV
Мелани

По това време изживях тежка скръб. Мелани старееше. Дотогава разглеждах възрастта на хората само като забавление. Старостта ми харесваше, защото в нея имаше нещо живописно, понякога чудновато, понякога смешно — сега трябваше да узная, че тя е тягостна и тъжна. Мелани старееше, кошницата й тежеше и когато се връщаше от пазара, дишането й се чуваше от първото стъпало чак до горе. Зрението й, по-помътняло дори от стъклата на очилата й, отслабваше, понеже очите й бяха слаби, тя правеше най-различни грешки, които отначало ме разсмиваха, но постепенно започнаха да ме смущават, защото ставаха все повече, все по-големи. Тя вземаше восъка за лъскане на паркета за парче хляб, а мръсния парцал — за току-що оскубано пиле. Веднъж, смятайки, че сяда на столчето си, седна на кукления ми театър, подарък от кръстника ми, счупи го с голям трясък и в ужасната си уплаха дори не ми се извини. Паметта започна да й изневерява, объркваше времената, говореше като за току-що станали събития за селския бал в чест на коронясването на Императора, когато танцувала с кмета на селото, за целувката, която въпреки риска отказала да даде на един казак, настанен в чифлика по време на нашествието. Повтаряше често едни и същи случки и все споменаваше за големия студ на 15 декември 1840 година, когато докарали Императора в Париж. На ковчега били поставени шапката и сабята му. Тя ги беше видяла, но въпреки това не вярваше, че е умрял. В главата й вечно беше някаква каша. Като излезеше от кухнята, се страхуваше, че е забравила да затвори чешмите и страхът й от наводнение тровеше нашите разходки, които някога бяха толкова весели и спокойни.

Състоянието на старата ми бавачка ме учудваше, но не ме тревожеше, защото не разбирах, че може да се влоши. Една вечер обаче чух мама и татко да разговарят тихо.

— Мелани отпада с всеки изминат ден, мили — казваше мама.

— Гасне като лампа без масло.

— Дали е разумно да пускаме Пиеро на разходка с нея?

— Не се безпокой, скъпа Антоанет. Тя обича толкова много детето, че ще намери в старото си сърце и сила, и разум да го закриля.

Тези думи отвориха очите ми, разбрах всичко и заплаках. Мисълта, че животът тече и пресъхва като вода, за пръв път проникна в съзнанието ми.

От този момент се вкопчих с гореща обич в жилестите разкривени ръце на моята бавачка Мелани, целувах я, но вече я бях изгубил.

През лятото, което беше чудно хубаво, Мелани закрепна и паметта й се възвърна, тя просто цъфтеше край своята печка, сред своите тенджери и аз пак започнах да я дразня. Тя ходеше както преди всеки ден на пазар и се връщаше, без много да се задъхва и без кошницата да й тежи като камък. Но щом заваляха дъждовете, започна да се оплаква от замайване. „Също като пияна съм“ — казваше тя. Една сутрин, когато беше излязла както обикновено, някой позвъни на вратата. Господин Менаж я намерил припаднала долу на стълбата и я беше донесъл на ръце. Тя скоро дойде в съзнание и татко каза, че този път е спасена. Разглеждах господин Менаж неприкрито и любопитно, което не подобаваше на възрастта ми, тъй като повече ме биваше да опознавам живота, отколкото да се владея пред хора. Господин Менаж наистина имаше червена, разделена на две брада, мека шапка а ла Рубенс и хусарски панталони. Но съвсем не приличаше на човек, който пие горящ пунш в човешки череп. Той настани Мелани на едно канапе, придържайки главата й като същински милостив самарянин. Изглеждаше умен и кротък. Малко уморените му красиви очи, печални и ласкави, гледаха дружелюбно на всичко и дори ми се стори, че ги озари усмивка, когато се спряха на красивите коси на мама. Той ме разгледа с благосклонността, която можеше да му вдъхне едно лишено от хубост дете, и посъветва родителите ми да не ме възпират да се развивам свободно според законите на природата — извор на всяка енергия.

Горещо благодарихме на господин Менаж за услугата. Мама се трогна, че той се е сетил да донесе дори кошницата. Само Мелани не прояви признателност към художника за помощта му. Нали някога я беше обидил ужасно, като бе нарисувал как Амур чука на вратата й, за да получи гостоприемство. Тя никога не можа да му прости това безсрамие — чувството за чест у добродетелните жени е страшно силно.

Както предрече лекарят, нашата стара прислужница се надигна, но, изглежда, беше крайно време тя да ни напусне.

Криеха това от мен. Шушукаха си, подтискаха въздишките си, триеха сълзите си, опаковаха разни вещи. Говореха със заобикалки за племенницата на Мелани, омъжена на село за някакъв Дьонизо, чифликчия в Жуи-ан-Жоза.

Една сутрин тази племенница се яви у нас смирена и страшна. Тя беше висока жена, черна и суха, с малко на брой, но огромни зъби. Идваше да прибере леля си Мелани и да я заведе в Жуи под своя покрив. Почувствувах, че всяка съпротива е излишна и избухнах в плач. Прегърнахме се, мама ме утеши, като ми обеща, че скоро ще ме заведе в Жуи. Моята стара Мелани беше ни жива, ни мъртва, но нещо недоловимо и дълбоко в нея страшно ме порази. Видях как, като развързваше връзките на своята престилка, тя сякаш развързваше връзките, които я свързваха с градския живот и отсега нататък ставаше съвсем друга личност — селянка, с която нямах нищо общо. Разбрах, че съм загубил безвъзвратно моята бавачка Мелани.

Изпратих я до каруцата, която щеше да я отведе в дома на нейната племенница. Камшикът докосна ушите на кобилата. Те потеглиха. Гледах как се отдалечава нейното бяло и заоблено като буца сирене селско боне. Така преживях първата си скръб. Още пари в сърцето ми.

Загубвайки Мелани, аз загубвах много повече, отколкото си представях: губех прелестта и радостта на ранното си детство. Мама много ценеше Мелани и беше достатъчно великодушна да не ревнува старата ми бавачка за обичта ми към нея, която не беше толкова силна и толкова възвишена, колкото любовта ми към мама, всъщност беше може би по-нежна и по-задушевна.

Мелани имаше чисто сърце като моето и ние си бяхме съвсем близки двамата поради ограничените ни представи за живота. Мелани беше вече възрастна, когато съм се родил аз, и не беше весела, нямаше и за какво да е весела след тежкия живот, който беше водила, но сияйното й простодушие й заместваше младостта и веселието. Заедно с мама, а дори и повече от нея, Мелани ме научи да говоря. И не съжалявам за това, макар и неука, Мелани говореше хубаво.

Тя говореше хубаво, защото думите й убеждаваха и утешаваха. Когато паднех на пясъка и одрасках коленете или носа си, тя мълвеше думи, от които болката ми минаваше. Ако я поизлъжех или се покажех егоист пред нея, ако избухнех в гняв, тя намираше думи, които поправят, уталожват, умиротворяват сърцето. На нея дължа основата на моите нравствени убеждения и това, което съм добавил с времето, съвсем не е така устойчиво като тази стара основа.

От устата на моята стара бавачка научих хубавата френска реч. Тя говореше простонародно, по селски: Казваше „тенжера“, вместо „тенджера“, „колидор“, вместо „коридор“, „дулап“, вместо „долап“^[31]. Като изключим някои и други думи, би могла да предава уроци по красноречие на не един учител и академик. От нейната уста се лееше плавната и непринудена реч на нашите прадеди. Тя не можеше да чете и произнасяше думите, както ги беше чула в детинството си, а хората около нея са били неуки и са черпели речта от нейните чисти извори. Затова Мелани говореше естествено и правилно. Без да се затруднява, тя намираше изрази, цветисти и сочни като плодовете от нашите градини, от устата й бликаха забавни поговорки, мъдри пословици, простонародни селски образни сравнения.

XXV
Радегонд

— Драги приятелю — каза мама на татко доктор Нозиер, — дойде една прислужничка от Турен, съвсем младичка. Препоръчва ни я госпожа Комон. Искам да я видиш. Била е на работа само у една стара госпожица в предградието на Тур. Казаха, че е честно момиче.

Време беше в интерес на икономиите в къщи най-после да дойде честна прислужничка. За няколко години, откакто старата Мелани си замина, сменихме десетина прислужници. По-добрите ни напускаха, като виждаха, че у дома се харчи скромно. Имахме една Сикоракса^[32] с косми по брадата, тя ни готвеше чудовищни ястия; имахме и една осемнадесетгодишна много хубава девойка, която нищо не разбираше от домакинство — мама смяташе да я научи, но тя изчезна след три дни, като ни задигна шест сребърни прибора. След нея дойде някаква избягала от лудницата, която разправяше, че била дъщеря на Луи-Филип и носеше на врата си гердан от стъклени запушалки, татко, нали е лекар, последен забеляза, че е луда. После дойде Кукумявката, която по цял ден спеше, а нощем, когато мислехме, че е в таванската си стаичка, ходеше да работи в собствената си кръчма в един двор на улица Муфтар, където поднасяше на разни нехранимайковци вино от нашата изба. Тя обаче печеше майсторски месо и беше страшна готвачка, по думите на кръстника ми, който разбираше от тия работи; Ортанс Персипе, последната, която подобно на Пенелопа чакаше своя мъж, заминал с Кабе за Икария, също като Пенелопа мъкнеше многобройни обожатели, които похапваха в нашата кухня.

И тогавашните господари се оплакваха точно като днешните: „Не може вече да се намери свястна прислуга. Не е като едно време, къде ти такива верни слуги! Времената се менят!“. Някои обвиняваха революцията, която била събудила алчни страсти у народа. Но дали алчността изобщо някога е изчезвала? Истината е, че добрите слуги и добрите господари винаги са били рядкост. Епиктет и Марк Аврелий не се срещат всеки ден.

Мама очакваше новата прислужница не със сляпо доверие, защото това беше вече невъзможно, но все пак с добро предчувствие и не го криеше. С какво можеше да се обясни това? Ами бяха й казали, че момичето е разумно, възпитано от честни селяни, че е работило при някаква стара госпожица от провинциален род на военни и съдии. Освен това мама знаеше и от изповедника си абат Моание, че отчаянието е голям грях.

— Как се казва това момиче? — запита татко.

— Можеш да я наричаш, както искаш, драги мой. Кръщелното й име е Радегонд.

— Не обичам да променям — каза татко, — както почнаха да правят всички, имената на прислугата. Струва ми се, че да отнемеш на едно човешко същество, член на обществото, името му, означава да отнемеш нещо от личността му. Но трябва да призная, че името Радегонд никак не е благозвучно.

Когато девойката дойде, мама не ме отпрати, може би от разсеяност (защото в нея чаровно се съчетаваха най-голяма предпазливост и бдителност и най-чисто лекомислие), а може би нямаше нищо неприлично да присъствувам на един невинен семеен разговор.

Радегонд влезе шумно, с големи крачки и застана сред гостната права, неподвижна, мълчалива, скръстила ръце на престилката си, свенлива и в същото време някак дръзка. Беше много млада, почти дете, румена, нито мургава, нито бяла, нито красива, нито грозна, с наивно, но и лукаво изражение на лицето, което беше много забавно. Беше облечена като всички момичета от село, но някак си по-ярко. Косите й бяха сресани нагоре и събрани под дантеленото й боне с широко плоско дъно, а на раменете си беше метнала алено шалче на цветчета. Много важна и много смешна, тя начаса ми се хареса, а забелязах, че стана симпатична и на родителите ми.

Мама я запита дали умее да шие. Тя отговори: „Да, госпожо“. Да готви? — „Да, госпожо“. Да глади? — „Да, госпожо“. Да чисти? — „Да, госпожо“. Да кърпи бельо? — „Да, госпожо“.

Ако милата ми майчина я беше запитала дали умее да излива топове, да строи катедрали, да пише стихове, да управлява народи, тя сигурно пак щеше да отговори: „Да, госпожо“, защото явно казваше „да“, без да обръща никакво внимание на въпросите, които й задаваха. Отговаряше ей тъй, от чиста учтивост, от добро възпитание и от светско благоприличие, както я бяха учили родителите й — не е прилично да се отговаря „не“ на важни хора.

И тъй, за да отвърнеш „не“,

причина важна трябва да те спира,

когато в тясна близост се намираш

със свойто божество.

Така пише Лафонтен, посвещавайки една басня на госпожица дьо Сийори, на която не можел да каже „не“.

Мама обаче престана да разпитва девойката какво още знае. Обясни й кротко, но твърдо, че от нея иска прилично държание и безупречно поведение, обеща, че ще й пише веднага, щом вземе някакво решение, и я изпрати, като се поусмихна.

На излизане, кой знае как, младата Радегонд закачи джоба на престилката си на дръжката на вратата. Само аз забелязах това, наблюдавах всички подробности и улових възхитено изненадания и укоризнен поглед, който Радегонд отправи към дръжката-похитителка, сякаш беше някакъв дух, който искаше да я задържи като във вълшебните приказки.

— Как ти се струва, Франсоа? — запита мама.

— Много е млада — отговори докторът — и освен това…

Може би именно в тоя миг той смътно прозря каква е Радегонд. Но това впечатление се разсея още преди той да го изрази с думи. Не завърши фразата си. Аз бях малък и не разбирах всичко като възрастните, но все пак бях понаучил нещичко, ето защо още от първия миг разбрах, че тази млада селянка ще превърне нашия спокоен дом в свърталище на зли духове.

— Момичето изглежда честно и почтено — каза мама. — Може би ще успея да го науча да се справя с всичко. Ако си съгласен, драги мой, ще я наречем Жустин.

XXVI
Кер

Родени в един и същи ден, в един и същи час, ние отраснахме заедно. Първо татко го нарече Пюк, а после го прекръстихме Кер и тази промяна на името не може да се счита за особена чест, ако честта представлява честност. Като видяхме как хитро лъже, как ловко краде и как измисля какви ли не дяволии, не можахме да не се възхитим от интелигентността и изобретателността, с която ни правеше лоши шеги, и го нарекохме Робер Макер, по името на този изумителен разбойник, който Фредерик Льометр бе създал на сцената преди петнадесет години и когото могъщият талант на Оноре Домие превърна по страниците на хумористичните вестници във финансист, депутат, пер на Франция и министър. Понеже името Робер Макер беше много дълго, съкратихме го само на Кер. Кер беше жълтеникаво, много умно, непородисто кученце. Имаше на кого да се метне: майка му Финет пазаруваше сама, плащаше в брой на продавача на карантия и носеше порцията си на госпожа Матиа, за да й я сготви.

Кер поумня много по-бързо от мен и отдавна бе придобил навиците, необходими в изкуството да се живее, докато аз още нямах понятие за света и за себе си. Когато ме носеха на ръце, той ревнуваше. Никога не се опитваше да ме ухапе — или защото усещаше, че е опасно, или защото изпитваше към мен по-скоро презрение, отколкото омраза. Но гледаше как мама и старата ми бавачка вървят все подир мен с мрачния и жалък вид, присъщ на завистта. С частицата благоразумие, останало непомътено от тази долна страст, той ги отбягваше, доколкото можем да отбягваме хората, с които живеем. Сгушваше се при татко и прекарваше по цели дни свит на кълбо върху една отвратителна овча кожа под неговата маса. Още при първите ми стъпки чувствата му към мен се измениха. Започна да се държи приятелски с мен, приятно му беше да си играе с малкото неуверено и крехко създание. Когато поотраснах и поумнях, започнах да го обожавам, признавах, че стои по-горе от мен, тъй като познава по-добре природата, но в много отношения аз го бях догонил.

Трябва да простим на Декарт, който без никакво основание е твърдял, че животните са машини, неговата философия го е задължавала да говори така, тъй като философът винаги е готов да подчини чуждата нему природа на своето собствено учение. Няма вече картезианци, но може би още се намират хора, които твърдят, че животните притежават инстинкт, а хората — ум. Когато бях малък, всички твърдяха това. То е глупост. Животните притежават същия ум като нас, по-различен е от нашия само защото органите ни са различни, но и те обхващат света с него. И ние като тях имаме тайнствена способност, несъзнателна мъдрост, инстинкт, който е много по-ценен, отколкото разумът, защото нито червеят, нито човекът биха могли да живеят дори един миг без него.

И аз като Лафонтен, който е по-добър философ от Декарт, мисля, че животните и особено дивите животни, са изобретателни и много находчиви. Като ги опитомим, ние принизяваме, покваряваме сърцето и ума им. Коя мисъл би могла да оцелее у човека, ако го поставим при същите условия, при които сме поставили кучетата, конете, а да не говорим за домашните птици? „Когато Зевс отнеме свободата на един човек, той му отнема половината от неговото достойнство?“

С една дума, питомни или диви, жители на въздуха, на земята или на водата, животните съчетават като нас дълбоко в душата си непогрешими инстинкти и ум, който се заблуждава. Така и те като хората изпадат в грешки. Кер се лъжеше също понякога.

Той обичаше нежно Зербино, пудела на издателя господин Комон. Зербино пък, който беше по природа добър и честен, обичаше още повече Кер. Те бяха всичко един за друг; лошата слава на Кер опетни и Зербино, когото започнаха да наричат не Зербино, а Бертран, по името на приятеля на Робер Макер. Кер развали Зербино и за кратко време го превърна в нехранимайко. Щом успееха да се измъкнат, скитосваха бог знае къде и се връщаха кални, окуцели, мърляви, понякога със скъсани уши, но с блестящи очи, страшно щастливи.

Господин Комон забраняваше на своето кученце да посещава нашето куче. За да няма укори и обиди, Мелани следеше зорко Кер да не се среща със съседските кучета, които бяха породисти и по-хубави. Но приятелството е изобретателно и се надсмива над препятствията. Напук на бдителността и на ключалките, двамата приятели намираха хиляди начини, за да се съберат. Застанал на прозореца в трапезарията, Кер дебнеше момента, когато неговият другар излизаше от книжарницата. Щом излезеше в двора, Бертран вдигаше ласкав поглед към прозореца, откъдето Кер го гледаше с обич.

Въпреки взетите мерки след пет минути те се озоваваха заедно. И почваха безкрайни игри и тайнствени разходки. Един ден обаче Бертран се появи в двора в обичайния час преобразен в някакво смешно малко лъвче. Подредил го беше някой от тези бръснари, които през хубавите летни дни подстригват кучетата край брега на Сена около Пон-Ньоф. Бяха му оставили само козина като грива, задничето и коремът му бяха жалко оголени и покрити с тънка мръснорозова кожа на тъмносини петна, по краката му висяха къдрави косми, които приличаха на маншети, едно клюмнало кичурче смешно красеше опашката му. Кер го погледа известно време внимателно и обърна глава — не го позна. Напразно Бертран го викаше, молеше го, умоляваше го с хубавите си натъжени очи. Кер не го поглеждаше и продължаваше да го очаква.

Разправят, че кучетата никога не се смеят. Аз видях нашия Кер да се смее, и то злобно. Смееше се беззвучно, но обтегнатите му бърни и една бръчка на бузата му показваха, че се смее саркастично. Една сутрин бях отишъл да пазарувам с моята стара бавачка. Мутон, кучето на господин Курсел бакалина, страшният Мутон, който би могъл да глътне на една хапка Кер, красавецът Мутон, изтегнат пред вратата на господаря си, държеше небрежно между лапите си един кокал. Кер го огледа продължително, без да се приближава, което издава лошо възпитание у едно куче. Но Кер изобщо не се славеше с добро поведение. Изведнъж Мутон видя да се приближава един кон, който превозваше холандско сирене. Те се знаеха, затова той заряза кокала и отиде да поздрави приятеля си. Кер веднага тайно налапа кокала и внимателно, без да го видят, изтича да го скрие в магазинчето на Симоно, овощаря от улица Бо-з-Ар, където често се отбиваше. После равнодушно се върна при Мутон и като видя, че той търси кокала си, се ухили.

Аз и Кер се обичахме, без да го знаем, а това е много удобен начин да се обичаме. Вече осем години двамата живеехме на тази планета (без никой от нас да знае какво търсим на нея), когато моят клет приятел изведнъж започна да дебелее и да се задъхва, заболя от страшна болест — камък в бъбреците. Той страдаше, без да се оплаква, козината му потъмня и се изсуши. Стана тъжен, не ядеше нищо. Ветеринарният лекар му направи несполучлива операция, вечерта престана да се мъчи. Легнал в панерчето си, той обърна към мен милите си премрежени очи, повдигна се, помръдна няколко пъти с опашка и се отпусна. Свърши се с него. Тогава разбрах какво е бил, как е тичал, как е мислил, как е обичал и мразил, какво място е заемал в нашата къща и в нашите мисли. На другата сутрин попитах дали във вестника са писали за смъртта на Кер, както бяха писали за смъртта на маршал Султ.

XXVII
Младата потомка на троглодитите

Предчувствията ми се оправдаха: Радегонд, или поточно Жустин, тъй като мама на бърза ръка й даде това име, защото беше по-звучно и се изричаше по-лесно, промени след пристигането си нашия тих дом в истински омагьосано жилище. Искам да ме разберете правилно, не казвам, че тази простодушна селянка беше получила от някоя добра орисница дарбата да покрива с порфир, злато и скъпоценни камъни стените на стаите, които разтребваше. Нищо подобно, но щом постъпи у дома, жилището се изпълни със странни шумове, страшни трясъци, отчаяни възклицания, скърцане на зъби и пискливо кикотене, разнасяха се отвратителни миризми на изгоряло месо и препържена мазнина, из стаите непрекъснато течеше нечиста вода, задушлив дим ги обвиваше в мрак, подовете скърцаха, вратите се тряскаха, прозорците се блъскаха, завесите се издуваха, вечно духаше като пред буря, появяваха се и злокобни знамения, които тревожеха татко: мастилницата му се изливаше върху бюрото, перата оставаха без върхове, лампата му се пръскаше всяка вечер. Не беше ли това приказна магия? Мама казваше, че Жустин не е лошо момиче и с време и търпение ще я научи на ред, но сега за сега тя чупеше малко повечко от позволеното. Все пак тя не беше несръчна, напротив, много често дори изненадваше родителите ми с умението си да прави разни неща. Но беше дива, буйна, вечно готова за борба и тъй като в примитивната й душа бездейната материя оживяваше и приемаше чувствата и страстите на хората, тази дъщеря на лоарските троглодити влизаше в битка с кухненските прибори като с враждебни духове.

Тя се преборваше с най-твърдите метали. Дръжките на прозорците и крановете на чешмите оставаха в ръката й. С една дума, духът на далечните й деди, възкръснал в душата й, я предаваше във властта на най-свиреп фетишизъм. Впрочем на кого от нас не се е случвало да се разсърди на някой бездушен предмет — камък, трънче или клон, който му е причинявал болка или му се е препречвал по пътя?

Вървях все след Жустин, докато тя работеше, изпълнен с неуморно любопитство. Мама ми се караше за това мое глупаво зазяпване, както тя го наричаше. Но не беше права — Жустин ме увличаше с войнственото си държане и освен това домашната работа при нея се превръщаше в страшна и опасна борба. Когато вземеше метлата и перата и кажеше твърдо: „Трябва да почистя гостната“, аз веднага тръгвах с нея, за да я гледам.

В гостната имаше едно канапе и широки махагонови кресла, на чиито стари седалки от червено кадифе седяха пациентите на татко. По стените със зелени тапети на клончета висяха две картини: „Танцът на часовете“ и „Сънят на Наполеон“, както и два пробити на няколко места семейни портрета: на един мой много мургав правуйчо, с висока яка и бяла връзка, скриваща брадата му, и с копчета от златна верижка и на една пралеля, с кон и със строго затворена черна рокля; и двамата, доколкото зная, бяха рисувани по времето на Карл X, малко преди преждевременната им смърт — два образа от миналото, които ми навяваха дълбока тъга. Но най-големият разкош в тази гостна бяха бронзовите статуйки, подарък от признателни излекувани пациенти. Всяка от тези творби на изкуството разкриваше душата на дарителя. Имаше приветливи, имаше и груби. Не си подхождаха нито по размер, нито по дух. От едната страна на вратата върху масичка стоеше Венера Милоска, дребна и излята от метал с шоколадов цвят, от другата — евтина бронзова Флора разпръсваше усмихнато позлатени цинкови цветя. Межцу двата прозореца се мъдреше брадат и рогат Мойсей на Микеланджело. Тук-таме по масите бяха сложени млад неаполитански рибар, уловил за щипците някакъв рак, ангел-хранител, отнасящ на небето детенце, Миньон, тъгуваща по родината си, Мефистофел с крила на прилеп, молеща се Жана д’Арк. И най-сетне Спартак, разбил оковите си, показваше страшни юмруци върху часовника на камината.

За да избърше праха, Жустин удряше силно с метличката от пера по картините и статуйките. Това биене не повреждаше много само правуйчото и пралелята, и без това преживели вече твърде много. Не оказваше никакво влияние и върху простите заоблени форми на Венера и Мойсей. Но модерната скулптура страдаше много. Изскубнати със сила пера от метличката се напъхваха между крилата на ангела-хранител, между щипците на рака, под шпагата на Жана д’Арк, в косите на Миньон, в цветята на Флора и в оковите на Спартак. Жустин не обичаше тези палячовци, както тя ги наричаше, и особено мразеше Спартак. Него го блъскаше най-силно, тъй че се кандилкаше върху поставката си. Той се люлееше, наклоняваше се страшно и заплашваше да се строполи върху нахалницата и да я смаже. Тогава, сбърчила вежди, с издути вени на челото, тя му крясваше: „Хайде, хоп!“, също както на животните, които доскоро беше вкарвала вечер в обора, и с един ловък удар го заковаваше на мястото му.

В тези всекидневни битки метличката скоро изгуби всичките си пера и Жустин вече чистеше прах само с дръжката. При това положение ангелът загуби крилата си, Жана д’Арк — шпагата си, младият рибар — рака си, Миньон — кичур коса, а Флора престана да хвърля цветя. Жустин никак не се смути, но от време на време, кръстосала ръце върху дръжката на метличката, заставаше замислена пред тези развалини и шепнеше с тъжна усмивка:

— Ей, че са страхливи тия палячовци!

XXVIII
Да живееш няколко живота

Дружбата с Жустин ми беше приятна, мама смяташе дори, че ми е прекалено приятно. Ако се замисля за това, бих могъл да изброя много причини, доказващи моята невинност и простота. Младежката доверчивост, нуждата от приятелство, веселият и жизнерадостен нрав, природната й доброта ми харесваха, но дъщерята на троглодитите ме привличаше и по не толкова похвални причини. Смятах я наивна, и, както казваше Мелани, глупавичка и тъповата, тоест, не толкова умна колкото мен. Когато бях с нея, задоволявах честолюбието си. Вкусих удоволствието да я мъмря и да я поучавам, без да проявявам голямо снизхождение. Обичах да й се подигравам, а тя ми даваше много поводи за подигравки. С една дума, жаден за слава, показвах пред нея превъзходството си и й давах възможност да ми се възхищава.

Стараех се да блесна пред нея до деня, в който забелязах, че тя съвсем не ми се възхищава, а ме смята за страшно глупав, без ум и разум, грозен и слаб във всяко отношение. Как мислите, открих тези чувства, напълно противоположни на чувствата, които очаквах да вдъхна? Боже мой! Самата тя ми ги обясни. Жустин беше искрена до грубост. Тя съумя да ми даде да разбера, че никак не се възхищава от мен. За моя чест трябва да кажа, че аз не й се разсърдих и не престанах да я обичам. Потърсих внимателно причините за странната й преценка и най-сетне успях да ги открия, защото каквото и да си мислеше дъщерята на троглодитите, аз бях доста умен. Ще разкажа всичко, както си беше. Първо на първо, тя ме виждаше слаб, блед, хилав, по-грозен и далеч по-слаб от брат й Сенфориен, който бил малко по-голям от мен и много развит физически. А според нея момчето трябваше да бъде яко, снажно, силно и весело. Не мислете, че я обвинявам в несправедливост. Освен това, колкото и странно да прозвучи подобна преценка от страна на едно неграмотно момиче, тя ме смяташе за невежа. Учудваше се, без да ми го казва, че на моята възраст нямам представа за навиците на животните и за природните явления — неща, които нейният брат Сенфориен знаел отдавна; моята наивност по някои въпроси й се виждаше смешна, защото, макар да беше честна девойка, тя не беше наивна и никак не уважаваше наивниците. И накрая, при все че понякога сама се кикотеше до спукване, както тя казваше, смяташе, че е много глупаво да се смееш ей тъй, на вятъра, както правех аз. Според нея това доказваше, че не познавам живота и че съм безсърдечен, защото животът никак не бил смешен. Ето какви бяха причините, поради които Жустин не ме смяташе достатъчно умен. И наистина те не са съвсем неоснователни, при все че аз бях момче, способно да проумее много неща. Но понякога наистина постъпвах ужасно лошо.

Мога да дам много примери за това. Ето какво се случи един ден — ако не се лъжа, още когато Жустин току-що бе дошла у дома.

Във всекидневната с розите на една етажерка имаше малки подвързани в зелено томчета с илюстрации, които мама понякога ми даваше да чета. Това беше книгата „Приятелят на децата“. Разказите на Беркен ме пренасяха в старата Франция и ме запознаваха с нрави твърде различни от нашите. Там например се разказваше за един десетгодишен благородник, който носел шпага и я размахвал по всеки повод срещу селянчетата. Но един ден вместо острие, той измъкнал пауново перо, което неговият благоразумен възпитател му бил пъхнал в ножницата. Сами можете да си представите колко се засрамил и колко се смутил. Този урок му бил полезен. Престанал да се държи надменно и да избухва за нищо и никакво. Тези стари разкази винаги ми се струваха като нови и ме вълнуваха до сълзи. Спомням си как една сутрин четях разказа за двама стражари, които ме развълнуваха със своята преданост и милосърдие. Те занесли не знам каква радостна вест на някакви стари селяни, които ги поканили на вечеря. И тъй като в колибата им нямало чинии, добрите стражари изяли гостбата, намазана на хляба си. Това толкова много ми се хареса, че и аз реших да обядвам като тях. И въпреки справедливите забележки на мама, заинатих се и намазах яхнията върху хляба. Цял се изплеснах със соса и мама ми се накара, и Жустин ме погледна състрадателно.

Това е дребна случка. Спомням си и друга една, която прилича на нея и не е по-важна, но ще я разкажа тук, защото по-важна е истината, а не дали случката е важна, или не.

Четях Беркен, четях също така и Буйи. Буйи не е толкова старомоден като Беркен, но пише не по-малко затрогващо. От него научих за младата Лиз, която изпращала по питомното си врабче писмо до госпожа Елвесиюс, за да я помоли да подпомогне някое нещастно семейство. Изпитвах към младата Лиз нежно и дори пламенно приятелство. Попитах мама дали е още жива. Тя ми отговори, че сигурно е вече много стара. После се прехласнах по едно малко сираче, което господин Буйи описва много хубаво. То било много нещастно, полуголо, без подслон. Някакъв стар учен го прибрал, настанил го в библиотеката си и му дал вехтите си топли дрехи, съвсем малко преправени. Това най-много ме удиви. Страшно ми се прииска да се облека с вехти дрехи като малкото сираче на Буйи! Помолих татко да ми даде, помолих кръстника си, те ми се присмяха. Един ден, като останах сам в къщи, съгледах в един шкаф някакъв редингот, който ми се стори доста овехтял. Облякох го и отидох да се видя в огледалото. Той се влачеше по пода, а ръкавите му покриваха целите ми ръце. Дотук бедата не беше особено голяма. Но за да бъда верен на прочетения разказ, аз попреправих редингота с ножицата. Тези поправчици ми излязоха през носа. Леля Шосон ме нарече незаслужено дете с извратени вкусове. Мама ме упрекна, че все правя „ужасни маймунджулуци“. Никой не ме разбираше. Копнеех да бъда и стражарят от разказите на Беркен, и сирачето от разказите на Буйи, да се превръщам в различни личности, да живея няколко живота. Поддавах се на горещото си желание да изляза вън от себе си, да стана друг, мнозина други, всички други, дори, ако е възможно, цялото човечество, цялата вселена. И до днес ми е останала доста рядката способност да вниквам лесно в чуждата душа и понякога да разбирам добре, а даже и много добре чувствата и доводите на този, който е срещу мен.

Последната ми пакост втълпи на Жустин мисълта, че съм глупак. Тя скоро започна да гледа на мене като на опасен глупак.

Когато научих историята на кръстоносните походи, великите подвизи на християнските барони, душата ми пламна от възторг. Похвално е да подражаваш на това, от което се възхищаваш. За да заприличам колкото може повече на Годфроа дьо Буйон, си направих книжна броня и шлем и ги облепих със сребристите листчета, с които е обвит шоколадът. Ако някой ми възрази, че облеклото ми прилича повече на лъскавите доспехи от петнадесети век, отколкото на броните от дванадесети и тринадесети век, смело ще отговоря, че много знаменити художници са си позволявали далеч по-голяма свобода по този въпрос. Същественото в моите бойни доспехи се състоеше, както ще видите, в една картонена секира с две остриета, закрепена на стара дръжка от чадър. Така въоръжен, аз превзех с пристъп кухнята, която представляваше Ерусалим, и заудрях силно със секирата си Жустин, която палеше печката и без сама да знае, олицетворяваше за мен „някой неверник“. Горещата ми вяра укрепваше ръката ми. Жустин, която беше нечувствителна и дори груба, както казваше самата тя, понесе спокойно атаката ми, докато секирата с двете остриета не закачи бонето й. Това боне беше за нея безкрайно ценно не само поради хубавия си вид и богатата дантела, но и по някакви загадъчни и дълбоки причини, може би като някаква емблема, като символ на родния край, отличителен белег на момичетата от обичното село. За нея това боне беше неприкосновено, свещено. И ето че й го оскверних! Тя чу как бонето изпращя. В същия миг аз извърших нещо още по-лошо: разроших косата на Жустин. А Жустин не даваше да пипна прическата й. Бдеше над нея със свирепа свенливост, не би позволила дори майчина ръка или ветрец да развали твърде грозната симетрия на силно опънатите й от двете страни коси и на стегнато сплетените й плитки. Никога, при никакви обстоятелства не я бяха заварвали рошава — нито когато остана шест седмици болна на легло и мама ходеше в стаята й да се грижи за нея, нито в онази ужасна нощ, когато имаше пожар и под лунната светлина и под погледа на портиера беше изтичала по нощница и боса, но както винаги сресана гладко и натъкмена. Във вечно прибраните си коси тя влагаше залог за чест, слава и добродетел. Дори един изхвръкнал косъм означаваше за нея позор. При удара, който нанесох на бонето и на косата й, Жустин потрепера и вдигна ръце към главата си. Отначало не й се искаше да повярва, че й се е случило подобно нещо. Наложи се да опипа три пъти главата си, за да се убеди, че бонето е повредено, а прическата й осквернена. Трябваше да се примири пред очевидността. В дантелата имаше една дупка, през която можеше да се провре цял пръст, а една къдрица се беше измъкнала от кока й, дълга и дебела колкото миша опашка. Тогава мрачна скръб нахлу в душата на Жустин. Горката девойка извика:

— Отивам си!

И без да ми поиска да поправя непоправимата обида, без излишни упреци, без дори да благоволи да ме удостои с един поглед, тя излезе от кухнята.

Мама едва успя да я склони да се откаже от решението си. И разбира се, дъщерята на троглодитите не би надянала пак престилката, ако след като размисли, не бе решила, че младият й господар е по-скоро глупав, отколкото лош.

XXIX
Госпожица Мерел

В онези дни на хубавия кей Малаке, както ми се струва, цареше спокоен живот, имаше някаква хармония между хората и вещите, прелестна задушевност, която днес вече не съществува. Тогава хората сякаш бяха много по-близки, отколкото сега, а всъщност може би детското ми въображение и обич ги сближаваха. Тъй или иначе, сутрин в двора на родния ми дом собственикът господин Белаге, с карирания халат и с шапчицата си с пискюл, разговаряше спокойно с господин Морен, портиера от съседната къща и служител в Камарата на депутатите. Който не ги е виждал, много е загубил, защото те двамата олицетворяваха целия строй, водещ началото си от Трите славни дни. Но бедата е поправима — техните ликове са изобразени безброй пъти по литографиите на Домие. С една дума, по това време всички се познаваха и когато в три часа мама седнеше зад саксията резеда на прозореца да бродира, поглеждаше към остъклената площадка и казваше:

— Госпожица Мерел отива да предаде урока по граматика на дъщеричката на господин Белаге. Очарователна е госпожица Мерел и има такива хубави обноски.

По общо мнение госпожица Мерел умееше да се държи и винаги ходеше чудесно облечена. Ако не внимавам, описвайки тоалета й, може да опиша днешните рокли. Мисля, че всички сме такива: времето минава, а ние обличаме в модерно облекло младите жени, срещани някога. Така става и в театъра, в пиесите, когато са минали десет-петнайсет или двайсет години от първото представление, при всяка нова постановка облеклото на героинята носи отпечатък от съвременната мода. Но аз имам исторически подход и обичам миналото. Ще се въздържа от разните нововъведения, които изменят облика на една епоха, и ще кажа, че госпожица Мерел, тогава двадесет и шест или двадесет и седем годишна, носеше буфан ръкави, а полата й, за разлика от днешните, се разширяваше долу. Тя пристягаше на гърдите си кашмирения шал и беше, както казват, със снага, тънка като топола. Забравих да добавя, че дълги къдрици ограждаха бузите й като златни висулки и тя носеше според сезона шапчица или от кадифе, или от италианска слама, накривяваше я малко настрани, така че закриваше профила й. С една дума, обличаше се модно.

Тогава бях осемгодишен. Нямах кой знае какви познания, но ги бях усвоил добре, мама ме беше научила. Можех да чета, да пиша и да смятам. За възрастта си, както казваха, съм знаел много добре правописа, като изключим причастията. Още като дете мама се изплашила страшно от причастията и този страх никога не й минал, затова много внимаваше да не ме води по тези пътеки на граматиката, защото се боеше, че ще се заблуди. Само милата ми майчица в своята снизходителна доброта смяташе, че аз съм умен, всички други, включително татко и моята бавачка, смятаха, че съм доста ограничено дете, макар да не бях глупав и да разсъждавах по-различно от останалите деца. Имах по-отвлечен ум и понеже обичах да се занимавам с най-различни по-необикновени неща, изглеждах несъсредоточен и разсеян. Родителите ми смятаха, че съм още малък и с много крехко здраве, за да ме изпратят в пансион, а с право преценяваха, че малките квартални училища са нечисти и неуредени. Татко си беше извлякъл много лоша поука от това, което беше видял в едно училище на улица Маре-Сен-Жермен, където в дъното на някаква прашна, мръсна, вмирисана и изплескана с мастило стая някакъв апоплектичен учител, задъхан от тлъстини и злоба, държал на колене пред катедрата дванадесет деца с магарешки уши на главата и заплашвал с пръчката си останалите тридесет хлапета, които се смеели, плачели, ревели в един глас и хвърляли по главите си мастилниците, чантите и книгите.

При това положение мама реши да ми вземе за учителка госпожица Мерел самата госпожица Полин Мерел. Този план беше грандиозен и труден. Госпожица Мерел даваше уроци само на принцове и на гъбави със злато граждани, тя ходеше само в богатски и знатни домове. Покровителствуваше я старият Белаге, собственик на нашия дом, богат финансист, който беше омъжил дъщерите си за синове от семействата Вилраг и Монсегл, затова се съмняваха, че ще се съгласи да обучава детето на един скромен квартален лекар. Защото татко беше беден и тъй като изпитваше отвращение към възнагражденията, нямаше откъде да забогатее. Да не говорим пък, че какъвто си беше мечтателен и съзерцателен, прекарваше в размисъл върху човешката участ безкрайни часове, които би могъл да употреби, за да увеличи състоянието си. Така че доктор Нозиер беше богат само на мисли и на чувства. Мама искаше на всяка цена да вземам уроци от госпожица Мерел и накара госпожа Монте, касиерката на „Пти-Сен-Тома“, която татко лекуваше и която минаваше за близка приятелка на госпожа Мерел, майката, да поговори с нея. Госпожа Мерел била набожна вдовица, ходела вечно с някаква плетена торба и приличала на слугиня на дъщеря си. Така разправяха, аз никога не съм я виждал. Помолена от госпожа Монте, младата учителка се съгласила да се заеме с мен и да ми преподава уроци всеки ден от един до два часа.

— Пиер, госпожица Мерел ще дойде да ти предаде първия урок утре — каза ми мама със сдържана радост, в която прозираше някаква гордост.

При тази новина аз си легнах толкова възбуден, че не можах да заспя цели десет минути и мисля, че я сънувах.

На другия ден мама ме накара да се облека по-старателно, среса ме и намаза косата ми с брилянтин, а пък аз си сложих сам още малко. Бях готов дори да си измия още веднъж ръцете, но се отказах, от опит знаех, че е излишно, тъй като каквото и да се прави, ръцете на малките момчета винаги са мръсни.

Госпожица Мерел дойде в определения час. Влезе и цялото жилище се изпълни с ухание на хелиотроп. Мама ни заведе двамата в малката всекидневна с тапети на рози до нейната стая. Настани ни на кръгла махагонова масичка и след като ни увери, че никой няма да ни безпокои, излезе.

Госпожица Мерел веднага отвори мъничка чанта от чортова кожа, извади от нея листове за писма и писец от бодил на таралеж със сребърна топчица на края и започна да пише. Тя пишеше много бързо и спираше само от време на време, за да погледне усмихнато към тавана и да ми поръча да чета басните на Лафонтен, които случайно бяха на масата. Така мина първият урок и когато Мама ме попита дали госпожица Мерел ме е занимавала добре, аз отговорих „Да“, без да съзнавам ясно, че лъжа.

На следващия ден отново седнахме край масичката и моята учителка пак ми каза да си науча една басня, а тя продължи да пише някак си опиянена, понякога се спираше, сякаш да й дойде вдъхновение, и когато случайно хубавите й очи се заглеждаха в мен, лицето й изразяваше ласкаво равнодушие. Тъй мина и третият урок, тъй минаха и всички останали. Поглъщах я с очи, четиридесет и петте минути, през които траеше урокът, пиех светлината на зениците й. Те ми се струваха истинско чудо. И днес още, след толкова години, мисля, че наистина бяха чудо. Напомняха пармски виолетки, засенчени с дълги ресници. Нищо не съм забравил от това прекрасно лице: госпожица Мерел имаше малко разширени ноздри, розови отвътре като на котенце, ъгълчетата на устата й се повдигаха леко, а над горната й устна имаше изящен мъх, в който детските ми очи, увеличаващи всичко като лупа, различаваха незабележими косъмчета. Използувах свободното време, което ми оставяше моята учителка, не за да чета басните на Лафонтен, както тя ми поръчваше, а да я съзерцавам и да размишлявам какви ли писма може да пише — отгатнах, че са любовни писма. Не се лъжех, само дето тогава аз и госпожица Мерел имахме различни представи за любовта. После се питах на какви ли хора пишеше и си представях, че пише на самите ангели в рая, макар това да не изглеждаше правдоподобно дори на самия мене, тази мисъл обаче ми спестяваше мъките на ревността.

Госпожица Мерел никога не ми казваше нито дума. Чувах звука на нейния глас само когато препрочиташе ту с тиха тъга, ту с буйно веселие някои от току-що написаните фрази. Не можех да схвана смисъла им, все пак си спомням, че там се говореше за цветя и птици, за звезди и за бръшлян, който умира, когато обвие някое дърво. Мелодичният й глас раздвижваше струнките на моето сърце.

Милата мама, която изпитваше просто суеверен страх от причастията, ме питаше от време на време дали съм стигнал с учителката си до това място на граматиката, което според нея беше най-заплетеното и най-трудното, особено когато ставаше дума за различните причастия. Отговарях й уклончиво и отговорите ми я наскърбяваха, тъй като я караха да се съмнява в моята интелигентност. Но можех ли да й кажа, че едничкото нещо, което изучавах с госпожица Мерел, бяха нейните очи, устните й, русите й коси, парфюма й, дъха й, лекото шумолене на роклята й, шепота на перото й, което бягаше по хартията.

Не ми омръзваше да съзерцавам моята учителка. Най-много я обожавах, когато преставаше да пише и замислено допираше до устата си сребърната топчица на перото. По-късно, когато видях в един музей в Неапол една картина, изобразяваща в медалион някаква поетеса или муза, допряла по същия начин перото си до устата, потръпнах при спомена за онези сладостни дни от моето детство^[33].

Да, обичах госпожица Мерел, боготворях я не само за красотата й, но и за нейното божествено равнодушие. Моята учителка не ми говореше никога, не ми се усмихваше никога, не ме хвалеше и не ме укоряваше. Може би, ако беше проявила и най-малък признак на благоволение, очарованието щеше да се разпръсне. Но през десетте месеца, докато траеха уроците, тя не прояви нито капчица интерес към мен. Понякога с невинната дързост на възрастта си исках да я целуна, галех с ръка златистата й рокля, лъскава като птичи пера. Копнеех да ме вземе на коленете си — тя ме отблъскваше, както се отблъсква кученце, без да ми се кара и без да ме хока. Усещайки, че е недостъпна, твърде рядко си позволявах такива пориви. Почти през цялото време седях край нея глупаво, потънал в тъпо блаженство. Още осемгодишен разбрах колко щастлив е онзи, който престава да мисли и да разбира, а се вглъбява в съзерцание на красотата. Открих, че безкрайното желание, непознаващо страх и надежда, несъзнателно дарява душата и сетивата със съвършена радост, защото то самото съдържа пълно доволство и пълно удовлетворение. Но аз забравих всичко това на осемнадесет години и никога вече не съумях да си го възвърна напълно. И тъй, стоях пред нея неподвижен, притиснал с юмручета бузите си, и я поглъщах с очи. А когато най-сетне се пробуждах от моя захлас (защото от време на време все пак се пробуждах), това духовно и телесно пробуждане се изразяваше в ритници по масата и мастилени петна по басните на Лафонтен. Един-единствен поглед на госпожица Мерел бе достатъчен да ме потопи отново в блаженото ми вцепенение. Този поглед без омраза и без любов ме усмиряваше за секунда.

Когато тя си отиваше, коленичех на пода пред нейния стол. Това беше столче от палисандрово дърво в стил Луи-Филип с претенции за готика. Облегалката му беше островърха, а седалката — тапицирана с плат, на който имаше рунтаво куче, седнало на червена възглавница. Този стол ми се виждаше най-скъпото нещо на света, защото госпожица Мерел седеше на него. Но да си кажа право, съзерцанието ми не траеше дълго и аз изхвръквах от всекидневната с розите, скачайки, мятайки се и крещейки като луд. Мама ми е разправяла, че никога не съм бил толкова немирен, както по това време и ако се съди по семейните приказки, съперничел съм на Жустин в пакостите. Докато младата прислужница разливаше в кухнята пороища вода, аз подпалвах зеления китайски абажур, който беше толкова скъп на татко и който беше в дома ни от незапомнени времена. Понякога Жустин и мен ни обединяваше една и съща беля като например в оня ден, когато и двамата се изтърколихме с шишета в ръце от горе до долу по стълбището към избата, или в оная злополучна сутрин, когато поливахме заедно цветята на перваза на прозореца и изтървахме лейката върху главата на господин Белаге. По същото време страшно обичах да нареждам върху масата в трапезарията цели армии оловни войници, участвуващи в кръвопролитни битки, въпреки протестите на Жустин, която все бързаше да сложи масата; като й омръзнеше да ми повтаря да прибера войниците в кутиите, тя започваше да събира безразборно в престилката си въпреки крясъците ми победители и победени. Аз пък, за да си отмъсти, криех кутията с ръкоделието й в кухненската печка и се изпребивах да измисля начин, за да „вбеся“ простодушното създание. С една дума, бях дете като дете, момче като момче, жизнерадостно и весело зверче. Вярно е също, че госпожица Мерел имаше над мен непреодолима власт — щом я видех, оставах омаян също като в арабските приказки.

И ето, един ден, след десет месеца вълшебство, на вечеря мама ми съобщи, че моята учителка няма да идва повече у нас.

— Госпожица Мерел — добави мама — ме уведоми днес, че си напреднал достатъчно и можеш да постъпиш следващата година в колеж.

Странно нещо! Изслушах тази новина без учудване, без тъга, без отчаяние, почти без съжаление. Тя никак не ме изненада. Напротив, струваше ми се съвсем естествено видението да изчезне. Така поне си обяснявам душевното спокойствие от това време. Госпожица Мерел седеше винаги тъй далечна от мен, че можех лесно да понеса мисълта за нейното изчезване. Освен това на осем години още не умеем да страдаме до болка и да тъгуваме.

— Благодарение на уроците на твоята учителка — продължи мама — ти вече знаеш добре френската граматика, така че можеш веднага да почнеш да учиш латински. Много съм признателна на тази прелестна госпожица за това, че ти обясни правилата за образуване на причастията, това е най-трудното нещо в нашия език и за съжаление аз никога не успях да преодолея тази трудност, защото в детството си не получих добра основа.

Моята мила майка се заблуждаваше. Не! Госпожица Мерел не ме научи на правилата за образуване на причастията, но ми откри много по-ценни истини и по-полезни тайни — тя ме посвети в култа към изяществото и женствената прелест. Научи ме със своето равнодушие да се наслаждавам на красотата дори когато тя е студена и далечна, да я обичам безкористно, а това е изкуство, понякога много необходимо в живота.

Би трябвало да завърша тук разказа за госпожица Мерел. Не знам какъв зъл дух обаче ме подтиква да разваля развръзката. Ще го направя само с няколко думи. Госпожица Мерел не остана учителка. Тя отиде да живее край езерото Комо с младия Вилраг, който никога не се ожени за нея. Накара я да се омъжи за вуйчо му Монсегл, така че нейната съдба твърде много напомня съдбата на лейди Хамилтон^[34]. Но нейният живот протече много по-незабележимо и по-спокойно. Няколко пъти можех да я срещна, обаче грижливо отбягвах това.

XXX
Свещен бяс

Пак по това време в един хубав летен ден привечер седях на прозореца и прелиствах оръфаната стара илюстрована Библия. Картинките й, нарисувани пищно и някак сурово, понякога ме удивляваха, но не ме запленяваха, защото им липсваше онази мекота, без която никога нищо не е стопляло сърцето ми. Харесваше ми само една, изобразяваща дама с малка шапка, с гладко сресани и прибрани на кок коси, бухнали край ушите, с дантелена якичка, облечена по модата от времето на Луи XII. Тя стоеше права на една италианска тераса и поднасяше в чаша със столче вода на Исус Христос. Съзерцавах тази дама, която ми се струваше красива, размишлявах върху тайнствената случка и най-много се възхищавах от изящната чаша и от диамантените точици, които украсяваха столчето. Умирах си от желание и аз да имам такава чаша и тъкмо си мечтаех, когато мама ме извика и ми каза:

— Пиер, утре ще отидем да видим Мелани… Радваш се, нали?

Да, радвах се. Повече от две години бяха изминали, откак Мелани ни бе напуснала, за да отиде при племенницата си в чифлика в Жуи-ан-Жоза. Отначало горях от желание да видя пак моята стара бавачка. Молех мама да ме заведе при нея. Но с времето това желание постепенно се уталожи, сега бях свикнал да не я виждам и споменът за нея, вече доста далечен, започваше да се изличава малко по малко от сърцето ми. Да, радвах се, но право да си кажа, радвах се повече при мисълта за пътуването. Държах разтворената Библия на коленете си и мислех за Мелани, като се упреквах за неблагодарността си и си обещавах да я обичам като някога. Извадих спомена от глъбините на сърцето си, където го бях заровил, изчистих го, излъсках го и успях да му придам вид на малко поовехтял, но безспорно много чист предмет.

На вечеря, като видях, че мама пие от съвсем обикновена чаша, аз казах:

— Мамо, когато порасна, ще ти подаря една хубава чаша със столче, висока като ваза за цветя, също като чашата, която видях днес на една картинка, където някаква дама поднася вода на Исус Христос.

— Благодаря ти предварително, Пиер — отговори мама, — но сега по-добре да приготвим нещо сладко за нашата клета стара Мелани, която толкова много обича сладкишите.

До Версай отидохме с влак. На гарата ни чакаше талига, впрегната в куц кон — караше я момък с дървен крак. Той ни отведе в Жуи през някаква долина, където сред овощни градини и ливади ромоляха поточета, а в далечината се виждаха тъмни дървета.

— Колко красив път! — каза мама. — Сигурно е още по-красиво през пролетта, когато цъфтят ябълките, черешите и прасковите с розовите и белите цветчета. Но тогава в тревата ще има само бледи срамежливи цветенца, лютичета и маргаритки. А погледни колко са ярки, как сияят под слънчевите лъчи летните цветя! Виж къклицата, синчеца, ралицата, маковете!

Бях запленен от всичко, което виждах. Пристигнахме в чифлика и заварихме госпожа Дьонизо в двора, тя бъркаше с една вила купчина тор.

Заведе ни в задимената стая, където Мелани седеше на висок бял дървен стол с груба сламена седалка и плетеше нещо от синя прежда. Рояк мухи бръмчеше около нея. В огнището къкреше гърне. Когато влязохме, Мелани се помъчи да се надигне. Мама ласкаво я задържа. Разцелувахме я. Устата ми потъна в меките й бузи. Тя движеше устни, но не можеше да издаде никакъв звук.

— Горката старица — каза госпожа Дьонизо, — загубила е навика си да говори. Няма нищо чудно: тук няма с кого да си приказва.

Мелани изтри с крайчеца на престилката помътнелите си очи. Тя ни се усмихна и езикът й сякаш се развърза.

— Ах, боже мой, възможно ли е вие да сте тук, госпожа Нозиер? Същата сте си. Колко е пораснал малкият Пиер! Просто да не го познаеш… Милото дете! То расте, а ние стареем.

Тя ни разпита за татко — такъв хубав човек и толкова милостив към бедните; за леля Шосон, дето не оставяла дори игличка на земята и била достойна за похвала, защото нищо не хвърляла; за добрата госпожа Ларок, която ми мажела филии с конфитюр и за нейния папагал Наварен, дето един ден ме клъвнал по пръста, та ми потекло кръв. Попита също дали господин Данкен, моят кръстник, обича още задушена с винце пъстърва и дали госпожа Комон е омъжила по-голямата си дъщеря.

Старата Мелани задаваше въпроси, без да чака отговор и без да спира да плете.

— Какво плетеш, Мелани? — запита мама.

— Фуста на племенницата ми.

Племенницата сви рамене и каза високо:

— Изпуска бримките и не ги хваща. Плетката става все по-тясна. Жалко за преждата.

Господин Дьонизо събу дървените си обувки, влезе и ни поздрави.

— Както виждате, госпожа Нозиер — каза той, — на старата нищо не й липсва.

— Доста скъпичко ни струва — добави госпожа Дьонизо.

Гледах как Мелани плете фустата и ми беше малко мъчно за нея, дето хаби преждата. Имаше само едно стъкло на очилата, и то беше счупено на три парчета, но нея никак не я беше грижа.

Разговаряхме като добри приятели, но всъщност нямахме какво да си кажем. Тя се впусна да ме поучава. Повтаряше ми, че трябва да почитам татко и мама, че не бива да хвърлям нито залък хляб, че трябва добре да се уча, за да си намеря мястото сред хората. Скучно ми беше. За да променя разговора, й казах, че слонът е умрял и че в Зоологическата градина са докарали един носорог.

Тогава тя се разсмя и ми каза:

— Смях ме е, като си помисля за госпожа дьо Сент-Люси, у която слугувах на младини. Един ден отишла да види носорога на някакъв панаир и запитала един дебел човек, облечен в турски дрехи, дали той е носорогът. „Не, госпожо — отговорил й шишкото — ама аз го показвам.“

После заговори по не знам какъв повод за казаците, които дошли във Франция през 1815 година. Разказа ми това, което ми беше разказвала безброй пъти по време на нашите разходки.

— Един от тези ужасни казаци поиска да ме целуне. Аз отказвах, за нищо на света не давах. Сестра ми Селестин каза да не забравям, че те били наши господари и ако отблъсквам така казаците, можели да се ядосат и да подпалят селото. Ама те наистина бяха много отмъстителни. Все пак аз не му дадох да ме целуне.

— Мелани, ами ако беше сигурна, че ще запалят селото, щеше ли да му откажеш?

— Щях да му откажа, ако ще да бяха опекли и баща ми, и майка ми, и чичовците, и лелите, и племенниците, и племенничките, и братята, и сестрите, и господин кмета, и негово преподобие свещеника, и всички жители с къщите им, с добитъка им и с всичката храна.

Казаците са били много грозни, нали, Мелани?

— Как не! Със сплескани носове, със свити очи и с кози бради. Ама бяха високи и силни. Пък този, дето искаше да ме целуне, беше хубавец и много снажен. Той беше водачът.

— И много лоши ли бяха казаците?

— Как не! Само да се случеше нещо лошо на някой от техните, палеха и колеха всичко живо. Бягахме да се крием по горите. Постоянно викаха „капут“ и показваха как ще ни отрежат главите. Като пиеха ракия, не смеехме да гъкнем. Все едно, че пощръкляваха и пребиваха кого дето видят — няма стар, няма мъж, няма жена. А пък когато бяха трезви, плачеха, беше им жално за родния край и някои от тях свиреха на малки китари толкова тъжни песни, че сърцето ти се късаше, като ги слушаш. Моят братовчед Никлос уби един и го хвърли в кладенеца. Никой нищо не узна… В чифлика бяхме прибрали около дванадесет. Те ходеха за вода и бавеха децата.

Много пъти бях слушал тези разкази, но те винаги ме забавляваха.

Докато бяхме сами с Мелани, мама й пъхна в ръката малка златна монета. Видях как горката старица я стисна с трепереща ръка и я скри под престилката си с плахо и алчно изражение. Домъчня ми. Това ли беше моята някогашна Мелани, която тайно от мама всеки ден вадеше от джоба си петачета, за да ми купува разни лакомства?

Междувременно старицата беше възвърнала предишната си доверчивост и бъбривост и с усмивка си припомняше разните ми маймунджулуци, разправяше как съм я ядосвал, като съм й криел метлите или като съм пълнел кошницата й с много тежки неща точно когато се готвела да върви на пазар. Тя се развесели и сякаш се подмлади. Тогава ми хрумна да я попитам:

— Ами помниш ли твоите „тенжери“, Мелани, хубавите ти „тенжери“, които толкова много лъскаше и които много обичаше?

При този спомен Мелани въздъхна и едри сълзи покапаха по сбръчканите й бузи.

На мама и на мен ни сложиха да ядем в спалнята, в която миришеше на пране. Стените бяха варосани, а срещу огледалото на камината висяха портретите на господин и госпожа Дьонизо и едно старо свидетелство на учител по фехтовка, цяло окичено с трицветни знамена. Поисках старата ми бавачка да обядва с нас, но чифликчийката възрази, че леля й нямала вече зъби и дъвчела бавно, свикнала била да се храни сама в стаята си и ако седнела при нас на масата, щяла да се стеснява.

Обядвах много вкусен омлет с разни ароматни треви, солено пилешко крилце и парче сирене, пийнах си малко евтино вино, а мама ми поръча да отида да се разходя из чифлика.

Слънцето клонеше към заник и огнените му стрели се разпръсваха в притихналите листаци на дърветата. Леки бели облачета не помръдваха на небето. Чучулиги пееха в равното поле. Непозната радост завладя душата ми. Природата проникваше в мен през всичките ми сетива и ме обгаряше със сладостен пламък. Аз виках, скачах в гората опиянен, в плен на буен възторг, какъвто по-късно открих у гръцките поети, прославящи танците на вакханките. И аз като тях танцувах и размахвах жезъл, откършен от един млад лешник. Тъпчех тревата и цветята, замаян от въздух и от ухания, шибан от жилавите вейки, тичах като обезумял.

Мама ме извика и ме притисна до сърцето си.

— Пиеро — каза ми тя, — вир-вода си. Челото ти гори. Как силно бие сърцето ти!

XXXI
Първа среща с Римската вълчица

— Не може по цял ден да безделничиш с Жустин — каза мама.

— И да чете каквото му попадне — добави татко. — Вчера го заварих, потънал в едно ръководство по акушерство.

Решиха да ме дадат в пансион.

След дълги издирвания татко откри най-подходящото училище — учебно заведение, ръководено от свещеници и посещавано от деца на добри семейства, две особено важни за моите родители неща, тъй като те бяха религиозни и имаха слабост към всичко аристократично. Понеже не им се искаше да се разделят с единственото си дете, не ме дадоха на пълен пансион, за което ще им благодаря цял живот. Да ме водят два часа сутрин и два часа следобед също им се видя невъзможно и нежелателно. По това време мама боледуваше от сърце, а Жустин, заета с кухнята и с домакинството, наистина нямаше време да ме води два пъти на ден толкова далеч и после да ме взема. Освен това се бояха, че в къщи без надзор няма да подготвям добре зададените домашни. Напълно основателен страх, тъй като не бих могъл да седна да си гледам благоприлично уроците, докато Жустин подготвяше в кухнята потоп или пожар, или пък се сражаваше в гостната с Мойсей и със Спартак. За да не ме отдалечат от къщи и в същото време да ме приучат на училищна дисциплина, дадоха ме полупансионер. Жустин трябваше да ме води до училището „Сен-Жозеф“ сутрин в осем часа и да идва да ме взима следобед в четири часа.

Училището „Сен-Жозеф“ се помещаваше в един много внушителен стар дворец на улица Бонапарт.

Не казвам, че ми е харесвал неговият стил, нито че съм оценявал както трябва величествената каменна стълба с перила от ковано желязо и просторните бели зали, в които се отразяваше зелената светлина на дърветата и където господин Грепине ни преподаваше. Нямах още определен вкус и затова се възхищавах повече от параклиса с изписаната Богородица, с книжните цветя, поставени във вази с похлупаци, и със златна лампа, висяща от небесносиния свод, осеян със звезди.

В училището „Сен-Жозеф“ подготвяха учениците, за да постъпят в колежа X, в него нямаше както в лицеите малки ученици, които големите да изгризват, подобно на щуките в реките и езерата, които излапват кротушките. Всички ние бяхме еднакво малки и слаби, не бяхме успели да станем зли, не се измъчвахме един друг. Учителите бяха снизходителни. Възпитателите бяха млади и това ги доближаваше до нас. С една дума, без да ми е много приятно в това училище, не изпитвах мъките, които по-късно помрачиха ученическия ми живот.

Понеже смятаха, че госпожица Мерел ме е изучила достатъчно по френски, записаха ме в класа по латински и никога не успях да си изясня по каква причина се озовах между учениците, които знаеха малко граматика и бяха разглеждали „Кратката свещена история“^[35]. Всъщност нима някога ще проумеем причините за различните постъпки на държавните и на частните учреждения? По времето, когато ме записаха в класа на господин Грепине, истински мислител с кротки очи и галски мустаци, наричан Виктор Консидеран^[36] — неведнъж го бях виждал да лови риба на моста Роайал, — той заяви, позовавайки се на учителя си Фурие, че хората ще могат да се възползуват от благата на хубавото управление едва когато заживеят хармонично, тоест в състояние, строго определено от самия Виктор Консидеран. Тогава подобно невежо зверче като мене нямало да постъпи в класа на господин Грепине и условията на човешкия живот щели да се подобрят в много други отношения. Щели сме да правим само това, което ни харесва, щели да ни поникнат опашки като на павианите, за да увисваме по дърветата, а на края на всяка опашка щяло да има око. Точно така моят кръстник обясняваше учението за фаланстерите. Но докато това стане, всичко ще бъде както в моето детство и съдбата на днешните ученици няма да бъде нито по-добра, нито по-лоша от времето на малкия Пиер. И тъй, моят учител се казваше Грепине. Виждам го като днес. Той имаше голям внос и дебели устни и приличаше на Лоренцо Медичи не поради разпуснатите си нрави, а поради грозното лице. Убедих се в това, когато видях медалиони с лика на Лоренцо Великолепни. Ако имаше медалиони с образа на господин Грепине, те щяха да бъдат по-различни от лика на Лоренцо само по изработката — профилите им бяха съвсем еднакви. Господин Грепине беше добър човек и ако не се лъжа, преподаваше хубаво. Не е негова грешка, че нямах голяма полза от уроците му. Първият урок ме очарова. Чрез гласа на господин Грепине пред погледа ми се появиха като с магическа пръчица прекрасните сцени от книгата „De Viris“^[37], по-неразгадаема за мене от китайско писмо. Един пастир намира в тръстиките на Тибър две новородени деца, които някаква вълчица откърмила с млякото си. Той ги отнася в колибата си, където жена му ги отглежда, учи ги също да станат пастири, без да знае, че близнаците са с кралска и божествена кръв. Докато гласът на учителя извличаше от дебрите на латинския текст героите на тази чудесна история, аз виждах Нумитор и Амулий, крале на Алба Лонга, Реа Силвия, Фаустул, Ака Лауренция, Рем и Ромул. Техните приключения изпълваха цялата ми душа, красивите им имена ги правеха още по-красиви. Когато Жустин ме водеше към къщи, аз й разказвах за двамата близнаци и за вълчицата, която ги откърмила, с една дума, разправих й цялата история, както я бях чул, тя навярно щеше да я изслуша по-внимателно, ако мислите й не бяха заети с фалшивата монета от два франка, която въглищарят вероломно й беше върнал същия ден.

Книгата „De Viris“ ми достави и други радости. Обикнах нимфата Егерия, която даваше в пещерата край ручея мъдри съвети на цар Нума. Но скоро всичките тия сабиняни, етруски, латини и волски ми се появиха изневиделица и просто ме отегчиха. Освен това вярно, че знаех лошо френски, ама пък съвсем нищо не знаех от латински. Един ден господин Грепине ме накара да обясня някакъв откъс от непонятната книга „De Viris“, където ставаше дума за самнитите. Бях напълно неспособен да обясня каквото и да е и ме смъмриха пред всички. След това намразих ужасно и „De Viris“, и самнитите. Но сърцето ми се вълнуваше при спомена за Реа Силвия, на която един от боговете дал две деца, а после й ги отнела някаква вълчица и ги откърмила в тръстиките край Тибър.

Директорът на училището, негово преподобие абат Мейе, беше приятен на всички, кротък, добре възпитан човек. И до днес си мисля, че беше разумен и сърдечен и бащински се грижеше за нас.

Той обядваше в единадесет часа с нас в училищната трапезария и ядеше салатата с пръсти. Не казвам това, за да оскверня паметта му. В дните на неговата младост това било прието в доброто общество. Леля Шосон ми обясни, че вуйчо Шосон точно така ядял маруля.

Господин директорът идваше често да послуша, докато господин Грепине ни преподаваше уроците. Правеше ни знак да не ставаме, минаваше между чиновете и преглеждаше работата на всеки един от нас. Не забелязвах да ми обръща по-малко внимание, отколкото на по-богатите и по-знатните ми съученици. Говореше на всички еднакво приветливо, особено когато ни упрекваше, без да ни подтиска. Никога не преувеличаваше грешките ни, не ни обвиняваше в зли намерения. Укорите му бяха леки и невинни, също като нашите грешки. Господин директорът ми каза един ден, че пиша като с краката си и тези негови думи, които не бях чувал дотогава, ме развеселиха ужасно. Разкикотих се още по-силно, когато господин директорът, за да ми покаже как се пишат буквите, взе перото ми, чието връхче беше счупено, и започна да пише дори по-лошо, отколкото с краката си.

Оттогава господин директорът винаги когато минеше край чина ми, ме поучаваше да си пазя перата, да не ги топя до дъното в мастилницата и да ги изтривам, след като съм писал.

— Перото трябва да се употребява дълго — добави той един ден. — Познавам един учен, който изписал с едно-единствено перо цяла книга, голяма колкото…

И като огледа цялата стая, господин директорът посочи с двете си ръце огромната камина от червен мрамор.

Просто паднах от възторг.

Скоро след това, веднъж, минавайки с Жустин по улица Вийо-Коломбие, видях в двора на един антикварен магазин толкова огромен каменен светец, че главата му стигаше до прозорците на първия етаж. Той пишеше в голяма колкото камина книга с огромно перо и аз го представих на Жустин като приятел на господин директора, а тя никак не се учуди.

Без да хвърча от щастие в училище, все пак от време на време се увличах от разни работи. Спомням си как веднъж в едно от междучасията следобед просто се опих от шума и движението в училищния двор. И в развлеченията, и в работата редът ми досаждаше. Не обичах игрите с разни правила като геометричните, например играта на роби, дето всичко се свежда до прости комбинации. Тяхната точност ме отегчаваше, защото нямаше нищо общо с живота. Обичах омразните на майките игри, които възпитателите рано или късно забраняват в училище, поради безредието, с което те винаги са свързани — игрите без правила и ограничения, жестоките, буйните, необузданите, пълните с ужаси игри.

Така един ден, веднага след като звънецът би и се пръснахме из двора, нашият приятел Ангар, най-висок от всички, с най-силен глас и най-голям командаджия, се качи на една каменна пейка и започна да ни държи реч.

Ангар заекваше, но беше красноречив, беше оратор, трибун, нещо като Камий Демулен^[38].

— Хлапаци — каза ни той, — не ви ли омръзна да играете на „сляпа баба“ и на „прескочи-кобила“? Хайде да променим малко. Да играем на нападение на дилижанс. Ще ви покажа как става. Много е весело, ще видите.

Той замлъкна. Отговорихме му с радостни одобрителни викове. Антар веднага премина от думи към действие. Организира набързо играта. Гениално беше предвидил всичко. Само за миг конете бяха впрегнати, пощальоните изплющяха с камшици, разбойниците се въоръжиха с ножове и пушки, пътниците си стегнаха багажа и натъпкаха чантите и джобовете си със злато. Камъните в двора и люлякът край оградата в градината на директора ни снабдиха с всичко необходимо. Дилижансът потегли. Аз бях пътник, от най-незабележимите, но душата ми се възторгваше от красивата местност и от опасностите по пътя. Разбойниците ни чакаха в прохода на страшна планина — тоест остъклената площадка към приемната. Нападението беше неочаквано и страшно. Пощальоните загинаха в борбата. Аз бях повален и изпотъпкан от конете, смазан от бой, заровен под купчина мъртъвци. Изправен върху тази планина от хора, Антар я превърна в страшна крепост, по която разбойниците се покатериха двадесет пъти и двадесет пъти бяха отблъснати. Здравата ме изпотъпкаха, лактите и коленете ми бяха ожулени, носът набит със ситни остри камъчета, устните разцепени, ушите пламнали — никога не бях изпитвал такава наслада. Звънецът за влизане в час просто ми разкъса сърцето, изтръгвайки ме от мечтата. В часа при господин Грепине седях затъпял, безчувствен. Сърбежът по носа и пламналите ми колена не ме тревожеха, тъй като ми напомняха бурно преживените мигове. Господин Грепине ми зададе няколко въпроса, на които не можах да отговоря, най-накрая ме нарече магаре, което много ме наскърби, още повече, че не бях чел „Златното магаре“ и не знаех, че е достатъчно да ям рози, за да се превърна отново в човек. Узнал това много по-късно, в разцвета на годините си, започнах да разхождам лениво своята магария из градините на мъдростта, хранейки я с розите на науката и съзерцанието. Тя изяде цели храсти заедно с уханието и бодлите. Но на очовечената ми глава винаги са стърчали връхчетата на две магарешки уши.

XXXII
Крила на пеперуда

Всеки път, когато минавам през парка Ньойѝ, си спомням за Клеман Сибий, най-кротката душица, докосвала някога нашата земя. Когато се запознах с него, той, мисля, навършваше десетата си година. Аз бях с една година по-голям и възрастта ми даваше известно предимство над него, но скоро го загубих поради собствените си грешки. Съдено ми бе да го срещна за кратко, дори след толкова години все ми се струва, че го съзирам през оградата сред листата, когато минавам през парка Ньойѝ.

Господин и госпожа Сибий имаха там къща и през лятото ходех понякога у тях с родителите си в неделя следобед. Госпожа Сибий се казваше Ерманс, беше бяла, дребничка, гъвкава, зеленоока, с изпъкнали скули и малка брадичка и приличаше много на котка, превърната в жена, но запазила някои от чертите си. Мъжът й, Изидор Сибий, беше висок, тъжен човек, същинска дългокрака птица. Така си представяше тази двойка татко, който подобно на Лафатер обичаше да търси в хората прилика с разни животни и по това си вадеше заключение за характера и темперамента им. Изводите му обаче бяха тъй неясни и дръзки, че ще ми бъде много трудно да кажа какво са му подсказали тази котешка и птича външност. За господин Сибий знам само, че управляваше голяма фабрика за френски кашмири. Чувал съм от мама, че императрица Евгения носела понякога от тези кашмири, за да насърчава родната промишленост, и това било едно от най-тежките й задължения на владетелка — толкова силно дразнели очите крещящите шарки на кашмира. За забелязване е, че Ерманс никога не носеше от тези френски шалове.

Къщата на Сибий в парка Ньойѝ беше бяла, с куличка в единия край и с площадка, водеща към красива морава, сред която в каменен басейн ромолеше водоскок. Именно оттам по пясъчните алеи се задаваше Клеман Сибий, тъничък и сякаш винаги готов да отлети. Той имаше бистри сини очи, ослепително бяла кожа, изящни черти. Късите му руси коси бяха къдрави, ушите му не бяха прилепнали, а се разперваха широко от двете страни на главата му и по някаква чудна игра на природата бяха огромни и подобни на крила на пеперуда. Бяха прозрачни, светлината ги багреше в розово и алено и те блестяха с ярки оттенъци. Не приличаха на големи уши, а по-скоро на малки крила. Или поне така са се отпечатали в паметта ми. Клеман беше много хубав, но някак особен.

Аз казвах:

— Клеман има крила на пеперуда.

Мама ми отговаряше:

— Художниците и ваятелите изобразяват и Психея с крила на пеперуда; тя се омъжила за Амур и била приета сред боговете и богините.

Човек, по-запознат от мен с образите на митологията, би могъл да възрази на мама, че Психея не е имала крила от двете страни на главата си вместо уши.

Клеман беше някакво въздушно същество. Той не умееше да ходи, придвижваше се винаги с подскоци, занасяше се встрани, сякаш беше играчка на ветровете. Простодушните му игри, момчешките му постъпки, детската му несръчност представляваха трогателен контраст с добрата му, свойствена по-скоро на възрастен човек, толкова сила и мъжествено постоянство имаше в нея. Душата му беше прозрачна и чиста като цвета на лицето му, като ведрия му поглед. Говореше малко и винаги сърдечно. Не се оплакваше никога, макар да имаше много поводи за оплакване. Болестите охотно се настаняваха в хилавото му телце и се редуваха безспир: скарлатина, треска, паратиф, тифус, шарка, магарешка кашлица. А може би и една още неоткрита тогава болест, туберкулозата, беше завладяла тесните му гърди. Когато болестта му дадеше отдих, съдбата го подхващаше. Сполетяваха го такива невероятни беди, толкова чести, сякаш някаква невидима сила непрестанно го преследваше. Но всичките тия несгоди се обръщаха в негова полза, тъй като му даваха възможност да прояви неизменната си кротост. Изобщо той се плъзгаше, спъваше се, стъпваше накриво, залиташе по понятни и непонятни начини, блъскаше се в стените, прищипваше си пръстите по всички врати и ноктите му постоянно падаха, порязваше се, като си подостряше молива, в гърлото му засядаше рибена кост, все едно дали рибата е донесена от езерата, блатата, потоците, реките, ручеите, или от моретата и приготвена от Малвина, готвачката на семейство Сибий. Тръгнеше ли да види фокусника Робер Уден, или да се разходи с магаренце в Булонската гора, веднага му потичаше кръв от носа и каквото и да правеха, изцапваше с кръв хубавата си нова жилетка и белия си панталон. Един ден, както пръхтеше по навик по тревата, падна пред очите ми в басейна. Понеже се страхуваха да не го хване хрема или някоя гръдна болест, веднага се постараха да го затоплят. Видях го в леглото под един огромен пух, с пъстра шапчица на главата, щастлив и доволен. Извини ми се, че ме оставил да скучая сам.

Нямах нито братче, нито приятел, с когото бих могъл да го сравня. Като го гледах, разбрах, че природата ме е надарила с неспокойна, бурна и пламенна душа, изпълнена със суетни желания и ненужни огорчения. Нищо не смущаваше покоя на неговата душа. От него трябваше да науча, че щастието и нещастието ни зависят повече от нас, отколкото от обстоятелствата. Но аз бях глух за уроците на мъдростта. И щях да бъда щастлив, ако не бях противопоставил на малкия добър Клеман едно буйно в игрите, безразсъдно и пакостливо дете. Това дете бях аз или така поне твърдяха всички. Трябва ли да се позова за свое оправдание на необходимостта, повелителка на хората и на боговете, която ме направляваше, както направлява цялата вселена? Трябва ли да се позова също така на любовта към красотата, която ме вдъхнови за тази моя постъпка, както ме е вдъхновявала през целия ми живот, донасяйки ми мъка и радост. За какво? Дали хората някога са преценявали себе си според законите на естествената история и на естетиката? Но по-добре да разкажа случая.

Един есенен следобед ни бяха разрешили на двамата с Клеман да се разходим сами по булеварда пред къщата на семейство Сибий. Този булевард тогава не беше като днес ограден с еднообразни решетки, пазещи градините. По-естествен, по-загадъчен и по-красив, той на доста голямо разстояние минаваше край стените на кралския парк. Пожълтелите листа падаха сред светъл прах от високите дървета и обсипваха със злато земята, по която ние вървяхме. Клеман, подскачайки, ме изпревари няколко крачки и аз видях, че черният му, обшит с широки червени ширити сукнен каскет с мрачен цвят и грозна форма прикриваше красивите му ситни руси къдрици и притискаше чудните му уши на пеперуда. Този каскет ми се стори отвратителен. Сгреших, че не отклоних погледа си от него — изпитвах все по-неприятно чувство. Най-сетне не издържах и помолих приятеля си да го свали. Тази моя молба явно му се видя безсмислена и незаслужаваща отговор и той продължи да подскача съвсем спокойно. Помолих го втори път, и то доста грубо, да си свали каскета.

Изненадан от моята упоритост, той ме попита кротко:

— Защо?

— Защото е отвратителен.

Той помисли, че се шегувам, но все пак застана нащрек и когато понечих да му смъкна каскета, отблъсна ме и го нахлупи грижливо и предпазливо на главата си, защото си го харесваше, обичаше и смяташе, че е красив. Още два пъти се опитах да махна тая отвратителна шапка. Всеки път той я нахлупваше по-дълбоко на главата си и тя ставаше още по-грозна. Ядосах се ужасно и не без задна мисъл прекратих нападенията си. Хубавото му лице, по което се беше изписала болезнена изненада, скоро придоби естественото си изражение на кротка невинност. Как не се трогнах от чистия му и доверчив поглед? Но някакъв дух на насилие ме беше овладял. Следях внимателно приятеля си и изведнъж бързо сграбчих каскета му и го хвърлих над стената в парка на Луи-Филип.

Клеман не продума нито дума, не извика. Погледна ме изненадано, с упрек, който просто ми разкъса сърцето, в очите му блестяха сълзи. Стоях като замаян, не можех да повярвам, че съм извършил такова престъпно дело и търсех по крилатата къдрокоса глава на Клеман съдбоносния каскет. Той не беше там и не можеше да се върне. Стената на градината беше висока, паркът — безкраен и пуст. Слънцето залязваше на хоризонта. От страх Клеман да не настине или по-скоро от смущение и безпокойство, като го гледах без каскет, нахлупих на главата му тиролската си шапка, която закриваше очите му и тъжно навеждаше ушите му. Прибрахме се мълчаливо в дома на Сибий. Не е трудно да се отгатне как ме посрещнаха.

Родителите ми престанаха да ме водят у приятелите си в Ньойѝ. Никога вече не видях Клеман. Горкото дете скоро напусна този свят. Крилата му на пеперуда пораснаха и когато станаха достатъчно силни го отнесоха. Отчаяната му майка напразно се опитала да го последва. Преобразена от небето в котка, тя го дебне и мяука по покривите.

XXXIII
Лирическо отклонение

След като нашарих твърде много хартия със спомените си от детинството, намирам, стаено в паметта ми, едно разсъждение на мама, когато бях още съвсем малък. Веднъж тя ми беше обещала да ме заведе на разходка, но ми се стори, че много дълго се облича. Когато накрая се яви засмяна и нагласена, аз съм й хвърлил мрачен поглед (така разправят) и съм й казал, че се отказвам от разходката, от всички развлечения, от всичките блага на света от този ден нататък и завинаги.

— Какво необуздано дете! — въздъхнала мама.

Това нейно разсъждение ми се струва несправедливо въпреки обстоятелствата, които го бяха предизвикали. Вярно е, сравнявайки се с моя малък приятел, когото боговете превърнаха в пеперуда, аз неочаквано установих, че не съм нито нежен, нито кротък като него. Но ако говорим с ръка на сърцето, то макар моите желания да бяха по-пламенни, отколкото у повечето деца, макар да бяха по-бързи те всъщност се подчиняваха на необходимостта. В най-ранните ми години умът имаше могъща власт над мен. Да кажа че съм бил по-особено същество, понеже повечето от хората не са като мен, няма да е правилно. От всичките определения за човека, най-лошо ми се вижда това, което се нарича разумно животно. Следователю аз не се заблуждавам, като казвам, че бях надарен с повече разум от мнозина мои връстници, с които бях близък или за които ми разказваха. Разумът рядко е присъщ на обикновените хора, а още по-рядко на известните хора. Казвам „разум“ и ако ме запитате в какъв смисъл употребявам гази дума, ще ви отговоря — в най-простия смисъл. Ако си намисля да му придам и метафизическо значение, ще престана да го разбирам. Аз тълкувам тази дума точно в смисъла, в който старата Мелани казваше: „Не знам нито буква“. Наричам разумен онзи, който съгласува собствения си разум със световния разум, не се изненадва от това, което става, и за зло или за добро, умее да се приспособява. Наричам разумен онзи, който, наблюдавайки безпорядъка в природата и човешкото безумие, не се стреми упорито да постигне ред и мъдрост; наричам разумен най-сетне онзи, който не се старае да бъде разумен.

Мисля си, че аз съм разумен. Но истината е, че мислейки за това, вече нищо не знам. Не вярвам на Делфийския оракул и не се мъча да позная сам себе си, а, напротив, винаги се стремя да знам колкото се може по-малко. Смятам, че пълното самоопознаване е извор на грижи, безпокойства и мъки. Затова се заглеждам колкото се може по-рядко в себе си. Винаги ми се е струвало, че мъдростта се състои в това да не се занимаваш със себе си, да забравиш себе си и да си представиш, че си съвсем друг, а не такъв, какъвто си по волята на природата и на случая. Не опознавай сам себе си, това е първата заповед на мъдростта.

Ако е истина, че Монтен е написал своите „Опити“, за да изучава собственото си „аз“, то това издирване сигурно е било по-мъчително за него, отколкото камъните, раздиращи бъбреците му. Но аз мисля съвсем друго — мисля, че той е написал книгата си не за да опознае сам себе си, а, напротив, да се откъсне от себе си, за да се позабавлява и да се поразвлече.

И нека не ми казват, че този мой съвет — да се откъснеш — е някак неуместен за една книга, където нито за миг не се разделям със себе си. Аз вече не съм момчето, за което разказвам тук. Ние вече нямаме нищо общо, то и аз, нито една частица материя или мисъл. Сега, когато това момче ми е вече чуждо, в неговата компания мога да се развлека и да се откъсна от себе си. Аз не се обичам, не се и мразя, но него го обичам. Приятно ми е мислено да изживявам неговия живот и страдам, че дишам въздуха на нашите дни.

XXXIV
Ученик

Беше първият учебен ден. Тази година, след като бях посещавал известно време училището „Сен-Жозеф“, където превеждахме „Кратката свещена история“ под чуруликането на врабчетата, ме приеха в колежа.

Когато станах колежанин, почувствувах известно безпокойство от тази чест, боях се че ще ми бъде малко тежко. Нямах никакво желание да блесна по тези изпоцапани с мастило чинове, защото на десет години не бях никак честолюбив. Нямах кой знае каква надежда за това. В подготвителното училище се бях проявил най-вече с вечно удивеното си изражение, което, криво или право, не представлява белег на много ум, така че минавах по-скоро за глупавичък. Всъщност неправилна преценка. Бях толкова умен, колкото повечето от приятелите си, но по малко по-друг начин. Техният ум им служеше за обикновените неща в живота. Моят ум ми идваше в главата при редки и неочаквани случаи. Проявяваше се внезапно по време на далечните разходки или при четене на по-особени книги. Примирил се бях да не бъда блестящ ученик и се готвех още с постъпването си в колежа да открия как по-добре да се забавлявам в новия живот. Такъв беше моят характер, такава беше моята същност и аз никога не съм се променял. Винаги съм умеел да се развличам — в това се състои цялото ми житейско изкуство. Дете и юноша, младеж и старец, аз винаги съм живял колкото се може по-далеч от себе си, вън от печалната действителност. Още първия учебен ден изпитах горещо желание да се откъсна от заобикалящата ме обстановка, тъй като тя страшно не ми хареса. Колежът беше грозен, мръсен, миризлив, съучениците ми — груби, учителите — мрачни. Нашият учител ни гледаше без радост и без обич и явно не беше нито достатъчно изтънчен, нито достатъчно покварен, та поне привидно да прояви обич, каквато не изпитваше. Той не ни държа слово, а ни изгледа за миг, попита ни за имената и докато му ги казвахме, ги записваше в един голям дневник, отворен на катедрата му. Видя ми се стар и бездушен. Всъщност сигурно не беше толкова възрастен, колкото ми се видя. След като си записа имената ни, сякаш ги предъвква известно време мълчаливо, за да ги запомни. И мисля, че на бърза ръка ги запамети до едно. Опитът го беше научил, че един учител държи в ръце учениците си само когато е задържал в паметта си имената и лицата им.

— А сега — каза той, — ще ви продиктувам списъка на книгите, които трябва да си набавите колкото може по-скоро.

И ни изреди с бавен, монотонен глас заглавията на речници и помагала (не можеше ли да не ги казва толкова сухо пред такива малки деца?), басните на Федър, някаква аритметика, география, Selectae e profanis^[39] и не помня още какво. Накрая завърши списъка с неизвестните за мен, съвсем нови имена „Естер“ и „Атали“.

Веднага съзрях пред себе си обвити в прелестна мъгла две чаровни жени, облечени като по картинките — те се държаха през кръста и си шепнеха думи, които не чувах, но отгатвах, че са нежни и красиви. Катедрата и учителят, черната дъска и сивите стени изчезнаха. Двете жени вървяха бавно по тясна пътечка между изкласили жита, изпъстрени със синчец и макове, а имената им звучаха като мелодия в ушите ми: „Естер и Атали“.

Знаех вече, че Естер е по-голямата. Тя беше добра. По-малката, Атали, доколкото можех да я различа, имаше руси плитки. Живееха на село. Виждах малко селце, колиби, които димяха, овчар, танцуващи селяни, но всички подробности от тази картина бяха неясни, затова жадувах да узная нещо повече за приключенията на Естер и Атали. Учителят ме изтръгна от мечтите ми, като ме извика по име.

— Вие заспахте ли? Къде сте? На луната ли? Хайде, хайде! Съсредоточете се и пишете.

Учителят тъкмо ни задаваше домашните и уроците за другия ден: писмено домашно по латински и да научим наизуст една басня на Фенелон.

Когато се върнах в къщи, подадох на баща ми списъка на книгите, които трябваше да си набавим колкото може по-скоро. Той прегледа спокойно списъка и ми каза, че трябва да ги потърся в книжарницата на колежа.

— Така — каза ми той — ще си набавиш изданията на учителя и на повечето от съучениците ти: същия текст, същите забележки. Много по-удобно ще бъде.

И ми върна списъка.

— Ами „Естер и Атали“ откъде да ги взема? — запитах аз.

— Домакинът на училището ще ти ги даде заедно с другите книги.

Бях разочарован. Искаше ми се веднага да получа „Естер и Атали“. Очаквах с огромна радост тази книга. През всичкото време се въртях край масата, където баща ми седеше и пишеше.

— Татко, ами откъде да взема „Естер и Атали“?

— Я не се помайвай! Върви да пишеш и ме остави на мира.

Написах домашното си по латински без никакво удоволствие и го написах много лошо.

На вечерята мама ми зададе най-различни въпроси за учителите, за съучениците, за уроците.

Отговорих, че учителят ми е стар и мръсен, че се секне шумно и е винаги строг, а понякога и несправедлив. Колкото до съучениците си, някои прехвалих, а пък други подцених без мярка. Още не умеех да се възползувам от различните отсенки и не смеех да заявя, че всички хора и явления са еднакво посредствени.

— „Естер и Атали“ е хубава книга, нали?

— Разбира се, момчето ми, но това са две различни пиеси.

Приех тези думи с такова тъпо изражение, че милата ми майчица сметна за нужно да ми обясни по-точно за какво става дума.

— Това са две пиеси за театър, детето ми, две трагедии. „Естер“ е едната пиеса, „Атали“ — другата.

Тогава важно, спокойно и решително аз й възразих:

— Нищо подобно.

Мама се смая и ме запита как мога да възразявам така грубо, така безсмислено, така невъзпитано за нещо, което не зная.

Аз повтарях, че това не е вярно и че не са две пиеси. Че „Естер и Атали“ е една история, която аз знам, и че Естер е пастирка.

— Добре де — каза мама, — тази „Естер и Атали“ е сигурно нещо, което аз не знам. Ще ми покажеш книгата, от която си прочел тази приказка.

Помълчах мрачно, после повторих тъжно:

— Казвам ти, че „Естер и Атали“ не са две пиеси.

Мама се опита пак да ме убеди, но татко я помоли раздразнено да не спори с такова самомнително и тъпо дете.

— Той е глупчо и толкова — добави татко.

Мама въздъхна. Още виждам как се повдигаше и спадаше гърдата й под черната тафтяна блуза с яка, затворена от златна брошка във формата на завързана панделка с трепкащи пискюлчета накрая.

На другия ден в осем часа Жустин ме заведе до колежа. Имах известни причини за безпокойство. Домашното по латински не ме задоволяваше и беше написано така, че едва ли би могло да задоволи някого. От пръв поглед си личеше, че е направено небрежно и е пълно с грешки. Почеркът, в началото прилежен и хубав, бързо се изменяше и ставаше все по-едър, докато в последните редове съвсем се разкривяваше. Но аз таях тази своя грижа дълбоко в душата си, мъчех се да я удавя там. На десет години бях вече поумнял поне по една точка: бях открил, че не бива да съжаляваме за непоправимото, когато няма лек за болестта, както казва Малерб, и че да се разкайваме за една грешка, означава да прибавим към злото още едно зло. Трябва да прощаваме много на себе си, за да привикнем да прощаваме много и на другите. Простих си за домашната работа. Като минавах край бакалницата, видях захаросани плодове, които блестяха в кутията като скъпоценности в бяло кадифено калъфче. Черешите приличаха на рубини, ангеликата — на смарагди, сливите — на големи топази и понеже от всички сетива зрението ми даваше най-силните и най-дълбоки усещания, те страшно ми харесаха и много се натъжих, че средствата не ми позволяват да си купя една от тези кутии. Нямах достатъчно пари. Най-малките струваха по франк и двадесет и пет сантима. Съжалението няма власт над мен, но желанието цял живот е ръководило постъпките ми. Бих могъл да кажа, че моето съществуване е едно дълго желание. Обичам да желая, а от желанието най-обичам радостите и мъките му. Да желаеш горещо, това е почти да притежаваш. Какво говоря? Това значи да притежаваш, но без отвращение и без насита. И все пак, уверен ли съм напълно, че когато съм бил на десет години, съм прилагал тази философия на желанието и че разумът ми я е възприемал именно в тази форма? Не бих си сложил ръката в огъня, за да потвърдя. Не бих се заклел също така, че много по-късно огънят на желанието никога не ми е причинявал болка. И щях да бъда щастлив, ако вечно бях пожелавал само кутии със захаросани плодове.

С Жустин си живеехме като добри приятели. Аз бях ласкав, тя — рязка, обичах я, без да се чувствувам обичан, нещо, което, признавам си, не ми беше присъщо. Тази сутрин вървяхме с нея към колежа, като двамата държахме ремъка на чантата ми и го дърпахме силно на различни страни, така че можехме да паднем, но се държахме здраво. Както обикновено, аз си връщах на Жустин всичките неприятни приказки, които моите учители ми бяха казали през деня, та дори и обидите. Задавах й трудни въпроси, както на мен ми бяха задавали. Тя не можеше да ми отговори или ми отговаряше лошо и аз й казвах, както на мен ми казваха: „Вие сте цяло магаре. Ще получите лоша бележка. Как не ви е срам да бъдете толкова мързелив?“. Тази сутрин я запитах дали знае нещо за „Естер и Атали“.

— Мили господинчо — отговори ми тя, — Естер и Натали са имена.

— Жустин, този отговор заслужава наказание.

— Мили господарю, това са имена. Натали е името на млечната ми сестра.

— Възможно е, ама не си ли чела в книгата приказката за Естер и Атали. Не. Не си я чела. Добре тогава. Аз ще ти я разкажа.

И аз и я разказах.

— Естер била чифликчийка в Жуи-ан-Жоза. Един ден се разхождала из полето и там видяла едно момиченце, което било припаднало от умора край пътя. Тя го свестила, дала му хляб и мляко и го запитала как се казва.

Разказвах й моята приказка чак до вратата на колежа и бях сигурен, че това е истинска история и ще я намеря съвсем същата в книгата. Откъде ми беше влязло такова нещо в главата? Нямам представа. Но бях сигурен, че е така.

Този ден не беше особено забележителен. Моята домашна работа мина между другите и изчезна безславно, както повечето човешки постъпки, потъващи в мрака на забвението. На другия ден изпаднах във възторг от Бине. Бине беше дребен, слаб, с хлътнали очи, с голяма уста и с рязък глас. Носеше ботуши, ниски черни лачени ботуши с бели шевове. Той просто ме заслепи. Светът изчезна за мен. Виждах само Бине. Днес не мога да открия друго обяснение за моя възторг, освен ботушите му, които напомняха славното минало с много подвизи и красота. И ако кажете, че това е малко, никога няма да разберете нито дума от световната история. Нима гърците не са за нас гърците с красивите кнемиди^[40]? На другия ден, сряда, бяхме свободни. Домакинът на училището ни даде книгите в четвъртък. Накара ни да подпишем разписка, нещо, което повдигна самочувствието ни на граждани. Радостно помирисахме книгите си. Те миришеха на лепило и на хартия. Бяха съвсем нови. Написахме имената си на титулната страница. Някои от нас лепнаха по едно петно на корицата на граматиката или на речника и направо им се доплака. А всъщност на тези книги им предстоеше да получат повече мастилени петна от калните пръски през зимата по стъклата на бакалницата на ъгъла на улица Сен-Пер. Но първото петно винаги предизвиква отчаяние: другите се понасят по-леко. Но по-добре да спрем, защото тези разсъждения биха могли да ни отведат много по-далеч от граматиките и речниците. А веднага потърсих в пакета с книгите „Естер и Атали“. Но по волята на жестоката съдба точно това произведение липсваше: домакинът, от когото поисках книгата ми каза, че ще ми я даде навреме, нямало защо да се безпокоя. Едва след две седмици, на Задушница, получих „Естер и Атали“. Малко подвързано томче с гръбче от синьо платно и с надпис върху сивата корица „Расин — «Естер» и «Атали», трагедии със сюжет от Светото писание, издание за учащи се“. Това заглавие не предвещаваше нищо добро. Отворих книгата: беше дори по-лошо, отколкото се страхувах. „Естер“ и „Атали“ бяха написани в стихове. Всеки знае, че стиховете се разбират мъчно и са скучни. „Естер“ и „Атали“ бяха две различни пиеси, и то написани само в стихове. В дълги стихове. Мама беше до болка права. Значи, Естер не е била чифликчийка. Атали не е била малка просякиня и Естер не е срещнала Атали край пътя. Ами тогава аз съм сънувал! Прекрасен сън! Колко по-досадна и тъжна беше действителността в сравнение с моя сън! Затворих книгата и си обещах никога да не я отварям вече. Не удържах на думата си.

О, нежни и велики Расин! Най-добрият, най-любимият от поетите! Такава беше моята първа среща с теб. Днес ти си моята любов и моята радост, моята наслада и моето най-голямо удоволствие. Навлизайки постепенно в живота и опознавайки хората и явленията, се научих да те разбирам и да те обичам. Сравнен с теб, Корней е само изкусен декламатор, а не знам дали и самият Молиер е правдив колкото теб, о велики учителю, въплъщаваш в себе си истината и красотата! В дните на моята младост, покварен от уроците и от примерите на тези варвари романтици, не можах да разбера веднага, че ти си най-дълбокият и най-целомъдреният от трагическите автори, очите ми бяха твърде слаби, за да прозрат твоето величие. Не винаги съм говорил за теб с достатъчно възхищение, никога не съм казвал, че си създал най-правдивите образи, създавани някога от поет, никога не съм казвал, че си самият живот и самата природа. Ти единствен ни показа какво значи истинска жена. Какво представляват жените на Софокъл и на Шекспир наред с тези, които ти извика за живот? Кукли! Само твоите жени притежават чувства и този вътрешен огън, който наричаме душа. Само твоите жени обичат и желаят, другите приказват; не искам да умра, без да напиша няколко реда в подножието на твоя паметник, скъпи Жан Расин, в знак на моята обич и на моето преклонение. И ако нямам време да изпълня своя свещен дълг, нека тези небрежно нахвърляни, но искрени редове бъдат мой завет.

Но аз още не съм разказал как, като отказах да науча молитвата на Естер „Господарю мой и повелителю“ (а това са най-хубавите стихове, писани на френски език), моят учител от осми клас ме накара да напиша петдесет пъти фразата: „Не съм си научил урока“. Моят учител от осми клас беше пълен невежа. Така не се отмъщава за поруганата слава на поета. Днес аз знам Расин наизуст и винаги откривам в него нещо ново. А колкото се отнася до теб, стари Ришу (така се казваше моят учител от осми клас), аз ненавиждам твоята памет. Ти сквернеше стиховете на Расин с дебелите си черни устни. Ти нямаше никакъв усет за благозвучие. Заслужаваш участта на Марсий^[41]. И аз се гордея, че отказах да науча Естер, докато ти ми беше преподавател. Но вие, Мария Фавар, вие, Сара, вие, Барте, вие, Вебер^[42], бъдете благословени, че от вашите божествени уста се изливаха като нектар и амброзия стиховете на „Естер“, „Федра“ и „Ифигения“.

XXXV
Моята стая

Господин Белаге до последния си час се радва на дълбокото уважение, запазено за преуспелите мошеници. Признателното му семейство го погреба тържествено. Висши финансови служители държаха панделките на покрова. Зад катафалката церемониалмайсторът носеше възглавничка с отличия, кръстове, ленти, медали и ордени.

Откъдето минеше шествието, жените се кръстеха, а мъжете от народа сваляха шапки и мърмореха думи като „крадец“, „разбойник“, „стар обирник“ — така съчетаваха уважението пред смъртта с чувството за справедливост.

Встъпили във владение на имотите на покойния, наследниците извършиха най-различни преобразования в къщата и мама издействува нашия апартамент да бъде поправен и подновен. Благодарение на по-доброто разпределение и като махнаха тъмните килери и долапите, се отвори място за още една малка стая и тя стана моя. Дотогава спях или в стаичката до гостната, която беше много тясна, та не затваряхме вратата през нощта, или в претъпкания с мебели дрешник. Домашните си пишех в трапезарията. Жустин най-безцеремонно прекъсваше работата ми, за да сложи масата, и замяната на книгите, тетрадките и мастилниците с подносите, чиниите, вилиците и ножовете — никога не минаваше без кавга. Откакто си имах моя стая, не можех да се позная. От детето, каквото бях предния ден, се превърнах в млад мъж. Вкусовете и понятията ми изведнъж се измениха. Имах вече мое собствено съществуване, мой собствен начин на живот.

Изгледът от стаята ми не се отличаваше нито с красота, нито с простор — тя гледаше към задния двор. Тапетите бяха осеяни със сини букетчета на бежов фон. Цялата мебелировка се състоеше от едно легло, два стола и маса. Табленото легло си заслужава да бъде описано. Цветът му не би могъл да бъде определен лесно, може би защото всъщност наподобяваше палисандрово дърво. Това легло, овековечило във всичките си подробности ренесансовия стил (както са го разбирали по времето на Луи-Филип), имаше отпред един медалион, украсен наоколо с бисери, в който се виждаше женска глава с венче. Птици сред разлистени клони украсяваха долната му част и краката. Не бива да се забравя, че главите, птиците и листата бяха излети от чугун и напомняха някакво виолетово дърво. Как горката ми мама беше успяла да купи подобно нещо? Това е мъчителна тайна, която нямах смелост да изясни. На едно килимче, постлано пред леглото, бяха избродирани деца, играещи си с едно кученце. По стените бяха закачени акварели с изобразени на тях девойки в швейцарски народни носии. Имаше и една етажерка, на която поставях книгите си, както и орехов шкаф и масичка в стил Луи XVI, която на драго сърце бих заменил с голямото махагоново бюро на моя кръстник, тъй като ми се струваше, че така ще придобия по-голяма тежест.

Сдобивайки се със стая, и аз имах вече мой собствен живот. Можех да разсъждавам, да се съсредоточавам. Тази стая не беше хубава — и през ум не ми минаваше, че трябва да бъде хубава, — но не я намирах и грозна, тя беше единствена, несравнима. Отделяше ме от света и в нея аз намирах света.

Там именно се оформи моят ум, там придоби по-голяма широта и започна да се населява с видения. Бедна детска стая, между твоите четири стени ме споходиха малко по малко пъстрите сенки на науката, илюзиите, които скриваха от мен природата и се натрупваха все повече между мен и нея, докато аз се мъчех да я намеря; между твоите четири тесни стени, осеяни със сини цветчета, ми се явиха в началото смътни и далечни тревожните кумири на любовта и красотата.

Книга за моя приятел

Книга на Пиер

Първи завоевания

Чудовищата

Онези, които са ми казвали, че нищо не си спомнят от първите години на детството си, много са ме учудвали. Лично аз съм запазил живи спомени за времето, когато съм бил съвсем малко дете. Вярно, че това са откъслечни картини, но именно затова те се открояват с още повече блясък на някакъв смътен и тайнствен фон. Макар и да съм още доста далеч от старостта, струва ми се, че тези любими мои спомени идват от някакво безкрайно дълбоко минало. Представям си, че тогава светът е бил пищен и нов, облян цял в свежи багри. Ако бях дивак, щях да помисля, че светът е млад или ако щете — стар, колкото мене. Нещастието ми обаче е, че не съм дивак. Прочел съм много книги за възрастта на земята и за произхода на видовете, така че отмервам с тъга кратковременната битност на отделните същества в сравнение с цялата раса. Зная например, че не много отдавна детското ми креватче стоеше в една голяма стая на доста порутена стара сграда, която впоследствие бе разрушена и отстъпи място на новите постройки на художествената гимназия. Там живееше баща ми — скромен лекар и голям колекционер на природни рядкости. Кой е казал, че децата не помнят? Аз все още виждам онази стая със зелените щамповани на цветя тапети, както и една красива цветна гравюра, която представляваше — както научих отпосле — Пол, преминаващ през брода на Черната река с Виржини на ръце^[43]. В тази стая ми се случиха необикновени приключения.

Както казах, имах едно детско креватче с оградки, което през целия ден стоеше в един ъгъл, но всяка вечер майка ми го поставяше посред стаята, навярно за да бъде по-близо до нейното легло, чиито огромни завеси ме изпълваха с боязън и възхита. Лягането ми за сън бе цяла история. Необходими бяха молби, сълзи, целувки. А и с това не се свършваше: аз се изтръгвах по нощничка и скачах като зайче. Майка ми ме улавяше под някой от мебелите и ме слагаше в креватчето. Беше много весело.

Легнех ли обаче, около мен започваха да шествуват същества, съвсем чужди на семейството ми. Те бяха с щъркелов клюн вместо нос, с настръхнали мустаци, остри кореми и крака на петел. Показваха се в профил с едно кръгло око насред бузата и вървяха с метли, ръжени, китари, спринцовки и още някакви непознати инструменти в ръка. Каквито грозотии бяха, те не би трябвало да се показват, но нека все пак ще бъда справедлив към тях: те се плъзгаха безшумно покрай стената и никой от тях, дори и най-дребният, последният, който носеше на задника си ковашки мях, не пристъпи нито веднъж към леглото ми. Очевидно някаква сила ги задържаше до стените, покрай които се плъзгаха без каквато и да било плътност. Това малко ме успокояваше; впрочем, аз стоях буден. Сами разбирате, че човек не заспива в подобна компания. Държах очите си отворени. И въпреки това (и това е още едно чудо) изведнъж се намирах в обляната от слънце стая, където виждах майка си в розов пеньоар, без ни най-малко да разбирам как и нощта, и чудовищата са си отишли.

— Какъв поспаланко си ми ти! — казваше майка ми и се смееше.

Наистина, трябва да съм бил страшен сънливец.

Вчера, като се разхождах по кейовете, видях в магазинчето на един търговец на гравюри една от онези тетрадки с гротескни рисунки, станали вече рядкост, в които лотарингецът Кало̀^[44] бе упражнил тънкия си и остър резец. В детинството ми баба Миньо — наша съседка и търговка на щампи — покриваше с тях цяла стена и аз ги гледах всеки ден на отиване и връщане от разходка, насищах очите си с тези чудовища, а когато ме слагаха да спя в малкото ми детско креватче, продължавах мислено да ги виждам и разпознавам. Ах, това чародейство на Жак Кало̀!

Малката тетрадка, която прелиствах, събуди в мен един цял изчезнал свят и аз почувствувах как в душата ми се надига нещо като благоуханен прашец, в който минаваха скъпи сенки.

Подарявам ти тази роза…

Ние живеехме в голям апартамент, пълен със странни неща. По стените имаше дивашко трофейно оръжие с окачени над него черепи и скалпове, индиански пироги заедно с веслата висяха от таваните редом с препарирани алигатори, във витрини имаше птици, гнезда, коралови клонки и неизброимо много малки скелети, които сякаш бяха изпълнени с ненавист и зложелателство. Не знаех какъв договор бе сключил баща ми с тези чудовищни същества, но сега знам: договора на колекционер. Той, мъдрият и тъй безкористен човек мечтаеше да натъпче цялата природа в един шкаф. Било в интерес на науката, така казваше и го вярваше, а всъщност, това се вършеше от колекционерска страст.

Цялото жилище бе напълнено с природни забележителности. Само в малкия салон не бе нахлула нито зоологията, нито минералогията, нито етнографията, нито науката за чудовищните видове; там нямаше ни змийски кожи, ни брони от костенурки, нямаше никакви кости или стрели, изработени от кремък, нито пък томахавки, а само рози. С тях бяха покрити целите тапети на малкия салон. Това бяха рози на пъпки, още неразтворени, скромни, всичките все едни и същи и всичките много красиви.

Майка ми, която изпитваше дълбоко недоволство от сравнителната зоология и от измерването на различни черепи, прекарваше деня в малкия салон, пред масата си за ръкоделие. Аз играех на килима в краката й с един овен, който, след като бе притежавал четири крака, бе останал само с три, поради което не подобаваше да стои редом с двуглавите зайци в колекцията на баща ми; имах и един палячо, който си движеше ръцете и миришеше на боя; по онова време трябва да съм бил с богато въображение, защото палячото и овенът бяха за мен различни герои от стотици интересни пиеси. Когато се случеше нещо извънредно любопитно на овена или на палячото, споделях го с майка си. Всеки път напразно. За забелязване е, че възрастните никога не разбират както трябва какво им обясняват малките деца. Майка ми си мислеше за друго. Не ме слушаше достатъчно внимателно. Това й бе голям недостатък. Обаче тя така ме гледаше с големите си очи, като ме наричаше „малък глупчо“, че всичко се оправяше.

Един ден в малкия салон тя остави бродерията си, взе ме на ръце и като посочи едно от цветята на тапета, ми каза:

— Подарявам ти тази роза.

И за да мога да го разпознавам, тя го отбеляза с кръстче с бодеца си за бродиране.

Никога подарък не ме е правил по-щастлив.

Марсел със златистите очи

Бях петгодишен и за света си изграждах представа, която впоследствие се наложи да променя — жалко, тя беше чудесна. Един ден, както бях зает да рисувам човечета, майка ми ме извика, без да помисли, че ми пречи. Майките проявяват такива недомислия.

Този път ставаше въпрос да ми облекат по-хубави дрехи. Не изпитвах такава потребност, в тях се чувствувах неудобно. Дърпах се, кривях се, бях непоносим.

Мама ми каза:

— Кръстницата ти ще дойде: хубаво ли ще бъде, ако не си облечен!

Кръстницата ми! Още не я бях виждал, не я познавах. Не знаех дори, че съществува. Но много добре знаех какво е кръстница: бях го чел в приказките и бях видял на картинки, знаех, че кръстницата е вълшебница.

Оставих милата си майка да ме вчесва и сапунисва колкото си иска. Мислех за кръстницата си с безкрайното желание да се запозная с нея. И макар че обикновено задавах много въпроси, този път не запитах нищо за онова, което изгарях да узная.

„Защо?“

Питате защо? О! Защото не смеех, защото според моите разбирания вълшебниците обичат мълчанието и тайнствеността, защото в чувствата има нещо така ценно, че и най-неопитното в света сърце инстинктивно гледа да го запази, защото и за детето, както за зрелия мъж, съществуват неизразими неща, защото, без да я познавам, аз обичах кръстницата си.

Ще останете много учудени, но за щастие понякога действителността съдържа нещо непредвидено, което я прави поносима… Моята кръстница бе извънредно красива. Щом я видях и я познах. Беше точно такава, каквато очаквах, това бе моята вълшебница. Наблюдавах я прехласнат, но не бях изненадан. Този път, и то съвсем непредвидено природата бе създала нещо равностойно на мечтите за красота на едно малко дете.

Кръстницата ми ме погледна — очите й бяха златисти. Усмихна ми се и аз видях, че зъбите й са дребни като моите. Заговори — гласът й бе ясен и мелодичен като изворче в гората. Целуна ме — устните й бяха свежи и аз още ги усещам на бузата си.

Гледайки я, аз изпитвах безкрайна сладост, а изглежда, че тази среща е била чаровна от всяка гледна точка, защото споменът, останал от нея, е изчистен от всичко, което би могло да го накърни. Той е наситен със сияйна простота. С устни, полуотворени за усмивка и целувка, права и с разтворени обятия — такава я виждам неизменно аз моята кръстница.

Тя ме вдигна на ръце и ми каза:

— Дай да видя какъв цвят имат очите ти, съкровище мое.

После, като разроши къдриците ми, добави:

— Русичък е, но косите му ще потъмнеят.

Моята вълшебница познаваше бъдещето. Обаче снизходителните й предсказания не го показаха напълно. Днес косата ми не е вече нито руса, нито черна.

На другия ден тя ми изпрати играчки, направени, както ми се стори, не за мен. Аз живеех с моите книжки, с моите картинки, с бурканчето ми с лепило, кутиите с боички и с всички неща, необходими на едно умно и слабичко момченце, което вече водеше заседнал живот и наивно се запознаваше посредством играчките си с усета за форми и багри — извор на толкова мъка и радост.

Избраните от кръстницата ми играчки оставаха извън този живот. Това бе цял комплект за спортуване, за гимнастика — трапец, въжета, успоредка, гири, щанга, — всичко необходимо, за да се упражни силата на едно дете и да се подготви мъжествеността му.

За беда аз вече бях свикнал с писалищната маса, имах влечение към изрязване на картинки, което се вършеше търпеливо вечер на светлината на лампата, и дълбок усет за образност, така че излизах от кръга на заниманията си на бъдещ артист по силата на някакво внезапно пощръкляване, на бясно желание за безредие, за луди игри без правила, без ритъм — на крадци, на корабокрушение, на пожар. Цялата апаратура от лакирано чемширено дърво и желязо ми се стори студена, тежка, много канализирана, бездушна до деня, когато, за да ми покаже как да си служа, кръстницата ми не вложи в нея малко от своя чар. Тя вдигаше решително щангата и като извиваше лакти назад, ми показваше как тя развива гърдите, като се поставя на гърба и под мишниците.

Един ден тя ме взе на коленете си и ми обеща един кораб с всичките му принадлежности: платна и оръдия от страничните отвори. Кръстницата ми говореше за морското дело като морски вълк. Не забравяше нито марса на задната част на кораба, нито въжетата, нито най-горното, четириъгълно платно, нито папагала. Тия нейни странни думи нямаха край, тя сякаш ги произнасяше с приятелско чувство. Навярно те й напомняха много неща. Нали вълшебниците ходят по водата.

Не получих този кораб. Никога обаче не съм изпитвал потребност, дори и в детската си възраст, да притежавам неща само за да им се радвам, а корабът на моята вълшебница запълни много мои часове. Виждах го. И още го виждам. Не е вече играчка, а призрак. Носи се безшумно по някакво потънало в мъгли море и на палубата му съзирам една неподвижна женска фигура с безжизнено отпуснати ръце и големи невиждащи очи.

Нямаше вече да я видя. Още тогава си бях съставил точна представа за характера й. Чувствувах, че е родена за да бъде харесвана и обична, че точно затова е на този свят. Уви, не се мамех! Впоследствие научих, че Марсел (тя се наричаше Марсел) винаги е вършела само това.

Години по-късно научих нещо за живота й. Марсел и майка ми се познавали още от пансиона в манастира. По-голяма с няколко години обаче, майка ми била твърде разумна и прекалено сдържана, за да стане постоянна дружка на Марсел, която влагала в приятелствата си необикновена жар и някаква лудост. Пансионерката — дъщеря на търговец, — която вдъхнала на Марсел особено странни чувства, била пълна, спокойна девойка, присмехулна и ограничена. Марсел не я изпускала от поглед, избухвала в сълзи за една дума, за един жест на приятелката си, обсипвала я с клетви, ежечасно й правела сцени на ревност, а в занималнята й пишела писма по двадесет страници, така че най-после дебелото момиче изгубило търпение и заявило, че му е дошло до гуша и иска да го оставят на мира.

Бедната Марсел се отдръпнала толкова потисната и тъжна, че майка ми я съжалила. Оттогава започнала връзката им, малко преди майка ми да напусне манастира. Те си обещали да си ходят на гости и удържали думата си.

Бащата на Марсел бил най-добрият човек на света, очарователен, много остроумен, но лишен от здрав разум. Напуснал без причина флотската служба след двадесет години плаване. Хората се чудели. Трябвало е да се чудят как е останал толкова дълго на служба. Имотното му състояние било средно, а поддържането му — отвратително.

Един дъждовен ден, както гледал през прозореца, видял жена си и дъщеря си да вървят пеша, затруднени от дългите поли и големия чадър. За първи път си дал сметка, че нямат кола и това откритие много го натъжило. Начаса обърнал в пари ценните си книжа, продал скъпоценностите на жена си, взел на заем пари от разни приятели и хукнал към Баден. Тъй като имал непогрешим усет за залагания на карти, заложил всичко с цел да спечели за коне, каляска и ливрея. Върнал се в къщи след осем дни без грош и уверен повече от всякога в усета си да залага суми в играта.

Оставало му едно малко имение в Ла Бри, където се заловил да отглежда ананасови дървета. След една година се наложило да продаде капитала, за да плати парниците. Тогава се хвърлил да изобретява машини и жена му починала, без това да му направи впечатление. Изпращал планове и доклади до министри, в камарите, в Института, до научни дружества, навсякъде. Понякога докладите били в стихове. И все пак си докарвал някакви средства, изхранвал се. Това било някакво чудо. Марсел намирала това за нещо обикновено и си купувала шапки с всичките пари, които й попаднели под ръка.

Колкото и млада да е била по онова време, майка ми не разбирала живота по този начин и Марсел я плашела. Но я обичала.

— Да знаеш само — казваше ми майка ми стотици пъти, да знаеш само колко беше чаровна!

— О! Скъпа мамо, представям си я отлично!

Между тях обаче станало някакво скарване и причината за него било едно нежно чувство, което не би трябвало да остане в сянката, където крием грешките на скъпите за нас хора, но което аз не бива да разнищвам, така, както който и да било друг. Не бива, казвам, а и не мога, тъй като по въпроса имам само съвсем бегли сведения. Майка ми тогава била сгодена за един млад лекар, който не след дълго се оженил за нея и станал мой баща. Марсел била чаровна, казах го вече много пъти. Тя вдъхвала и излъчвала любов. Баща ми бил млад… Те се срещали, разговаряли. И какво друго?… Майка ми се омъжила и повече не видяла Марсел.

Обаче след двегодишно забвение хубавицата със златистите очи получила опрощение. Получила го така здраво, че я помолили да ми стане кръстница. Между другото тя се била омъжила. Мисля, че това твърде е спомогнало за сдобряването. Марсел обожавала съпруга си — някакъв дребен мургав мъж, същинско чудовище, — който от седемгодишна възраст обикалял моретата на един търговски кораб и когото силно подозирам, че се е занимавал с търговия на роби. Понеже имал имущества в Рио де Жанейро, той отвел там и кръстницата ми.

Майка ми често казваше:

— Не можеш да си представиш какъв беше мъжът на Марсел: маймуна, маймуна, облечена от глава до пети в жълто. Не говореше никакъв език. Знаеше само по някоя дума от всеки, а се изразяваше като викаше, жестикулираше и си въртеше очите. За да бъда справедлива — имаше великолепни очи. И не вярвам, че е бил родом от островите — добавяше майка ми, — беше си французин, родом от Брест и се наричаше Дюпон.

Нека ви кажа, че майка ми наричаше „острови“ всички страни извън Европа, това довеждаше до отчаяние баща ми, автор на различни трудове по сравнителна етнография.

— Марсел — продължаваше майка ми — беше луда по мъжа си. В първите години, като им отивахме на гости, все като че ли им пречехме. Тя бе щастлива три или четири години, казвам „щастлива“, защото трябва да се държи сметка за различните вкусове. Но по време на пътуването й до Франция… ти не си спомняш, тогава беше много малък?

— О, мамо, прекрасно си спомням.

— Добре, по време на това нейно пътуване нейният арапин възприел там на островите ужасни привички: напивал се в моряшките кръчми с долни жени. Ранили го с нож. Щом научи това, Марсел замина. Тя се грижила за мъжа си с онова прекрасно усърдие, което влагаше във всичко. Но той повърнал кръв и починал.

— А Марсел не се ли върна във Франция, мамо? Защо не съм виждал вече кръстницата си?

На този въпрос майка ми отговори неохотно:

— Като вдовица тя се запознала в Рио де Жанейро с флотски офицери, които й сторили голямо зло. Не трябва да мислиш лошо за Марсел, детето ми, тя бе особена жена, не постъпваше като другите. Само че ставаше трудно да я приемаме в къщи.

— Мамо, аз не мисля лошо за Марсел, само ми кажете какво е станало с нея.

— Обикнал я един флотски капитан-лейтенант, синко — нещо съвсем естествено, — и я компрометирал, защото едно толкова красиво завоевание ласкаело честолюбието му. Няма да ти кажа кой е, днес той е контраадмирал и ти многократно си вечерял с него.

— Какво! Това да не е оня червендалест дебелак В…? Ами да, мамо, този адмирал разказва след вечеря забавни историйки за жени.

— Марсел го обичала до лудост. Вървяла подире му навсякъде. Но нали разбираш, аз не знам подробно тази история. Тя завършила трагично. Двамата били в Америка — не мога да ти кажа точно къде, защото никога не съм могла да запомня географските имена. Понеже му била дотегнала, той я оставил под някакъв предлог и се завърнал във Франция. Докато го чакала там, научила от някакъв незначителен парижки вестник, че той се показвал в театъра с една актриса. Не могла да издържи и макар и болна от треска заминала. Това било последното й пътуване. Горката ти кръстница починала на парахода и била хвърлена в платнен чувал в морето.

Ето какво ми разказа майка ми. Не зная повече. Но всеки път, когато небето е с нежносиви оттенъци, а вятърът издава тихи вопли, мисълта ми се носи към Марсел и аз й казвам:

„Бедна, прокълната душа, нещастна душа, бродеща по вековечния океан — люлка на първите любовни чувства по земята; ти, скъп мой призрак, кръстнице и вълшебнице моя, бъди благословена от най-верния от всички влюбени в теб, от единствения може би човек, който още си спомня за теб! Бъди благословена за дара, който ти с едно твое навеждане постави в люлката ми; бъди благословена, задето ми разкри по времето, когато мисълта ми едва се пробуждаше, прелестните терзания, причинявани от Красотата на сърцата, жадни да я опознаят; благославя те оня, когото ти взе на ръце в детската му възраст, за да се вглеждаш в цвета на очите му! Това дете бе най-щастливият и ако мога да кажа, най-добрият твой приятел! На него именно ти с твоето женско великодушие даде най-много, като с обятията си му откри безкрайния свят на мечтите!“

Нови увлечения

Постницата в Ботаническата градина

Не знаех още да чета, носех гащички, цепнати отзад, плачех, когато прислужницата ми бършеше носа, и ме разяждаше любовта към славата. Това е истината: през най-крехката възраст аз изпитвах желание да се прочуя незабавно и да остана дълго в паметта на хората. Докато нареждах оловните си войничета на масата в трапезарията, търсех начини да го осъществя. Ако можех, щях да отида да завладея безсмъртието по бойните полета и щях да бъда като някой от генералите, които държах в ръчички и на които раздавах щастливи бойни подвизи по мушамата на масата.

Не зависеше обаче от мен да имам кон, униформа, полк и неприятелска войска, тоест — всичко съществено за военната слава. Ето защо намислих да стана светец. За това не се искаха толкова неща, а носи много хвалебствия. Майка ми беше набожна. Нейната набожност — като нея приятна и сериозна — много ме трогваше. Мама често ми четеше Жития на светци, които слушах с наслада, те изпълваха душата ми с удивление и любов. Така че знаех как постъпваха божиите люде, за да направят живота си ценен и пълен със заслуги. Знаех какво божествено благовоние се носи от розите на мъченичеството. Само че мъченичеството е нещо крайно, на което аз не се спирах. Не мислех и за апостолски или проповеднически сан, което съвсем не отговаряше на възможностите ми. Ограничих се със строго въздържание, като нещо сигурно и лесно приложимо.

За да се отдам на него без губене на време, отказах да обядвам. Майка ми, която не разбираше нищо от новото ми призвание, ме сметна за болен и ме погледна с тревога, от която ми стана мъчно. Но все пак отказах да се храня. После, като си спомних за свети Симеон Стълпник, живял на една колона, аз се качих на чешмата в кухнята — не можах обаче да живея там, защото прислужницата ни Жюли бързо-бързо ме смъкна долу. Като слязох от чешмата, аз се понесох ревностно по пътя на съвършенството и реших да подражавам на свети Николай Патраски, който раздал богатствата си на бедните. Прозорецът на бащиния ми кабинет гледаше към кея. През този прозорец хвърлих дузина подарени ми стотинки, защото бяха нови и лъщяха, после хвърлих стъклени топчета, пумпали и дървената си обувка с каишката от змийска кожа.

— Това дете изглупява! — възкликна баща ми и затвори прозореца.

Почувствувах се ядосан и засрамен, че така ме преценяват. Сметнах обаче, че, понеже не е светец като мен, баща ми няма да дели с мен славата на блажените и тази мисъл ми донесе голяма утеха.

Когато дойде часът да ме изведат на разходка, сложиха ми шапката, аз й измъкнах перото по примера на блажения Лабр, който, като му давали някакъв стар кирлив калпак, гледал, преди да го наложи, да го изтъркаля в калта. Като научи за станалото с богатствата ми и с шапката, майка ми вдигна рамене и дълбоко въздъхна. Наистина я наскърбявах.

Докато трая разходката, държах очите си сведени надолу, за да не бъда разсейван от външни неща, като по този начин се съобразявах с едно често давано назидание в Житията на светците.

За да завърша работата по святостта си, на връщане от тази душеспасителна разходка аз си направих власеница, като напъхах в гърба си конските косми от едно старо кресло. Изпитах нови терзания, защото Жюли ме изненада в момента, когато подражавах по този начин на синовете на свети Франциск. Тя обърна внимание на външното, а не вникна в същността, видя, че съм изтърбушил едно кресло и от простотия ме натупа.

Като размислях за мъчителните случки през този ден, разбрах, че е много трудно да се практикува святост в рамките на семейството. Разбрах защо светците Антоний и Йероним са отишли в пустинята сред лъвовете и сатирите и реших още на следния ден да се оттегля в някоя постница. За да се скрия, избрах лабиринта в Ботаническата градина. Там именно исках да живея в съзерцание, облечен като свети Павел Отшелник, в дреха от палмови листа. Мислех си: „В тази градина ще има корени, за да се храня. На върха на планината ще открия една колиба. Там ще бъда сред всички съществуващи животни, лъвът, издълбал с ноктите си гроба на света Мария Египтянката, сигурно ще дойде при мен, за да изпълня погребалния дълг над някой отшелник от околността. Подобно на свети Антоний ще видя човека с кози крак и коня с човешки гърди. И може би ангелите ще ме възнесат с химни в небесата“.

Решението ми не ще изглежда толкова странно, когато стане ясно, че доста отдавна Ботаническата градина бе за мен свещено място, доста прилично на земния рай, чието изображение виждах в старата ми Библия в картинки. Прислужницата ни често ме водеше там, а аз изпитвах чувство на свята душевна бодрост. Дори и небето ми се струваше по-одухотворено и по-чисто от другаде, а в облаците, които плуваха над клетките на папагалите, над клетката на тигъра, жилищата на мечката и на слона, аз виждах смътно бог-отец с бялата си брада, синя роба, протегнал ръка, за да благослови мен, антилопата, газелата, зайчето и гугутката, а когато седях под ливанския кедър, виждах как по главата ми през клоните се спускат лъчите, които вечният баща изпуска от пръстите си. Животните, които ядяха от ръката ми и ме гледаха кротко, ми спомняха разказите на майка ми за Адам и за дните на първородна невинност. Събраните там създания — също както някога в плаващата къща на почтения старец^[49] — се отразяваха в очите ми, накитени с детска прелест. Нищо не накърняваше моя рай. Не ме дразнеше обстоятелството, че в него виждах прислужници, военни и продавачи на кокосов сок. Обратно, в близост с тези скромни хора, с тези деца, аз — най-малкият от всички — се чувствувах щастлив. Всичко ми се струваше светло, мило и добро, защото с някаква върховна невинност свеждах всичко до моя детски идеал.

Заспах с решението да отида да живея в тази градина, за да стана достоен и равен на големите светци, чиито разкрасени жития ми идваха на ум.

На сутринта решението ми все още бе твърдо. Съобщих го на майка си. Тя се разсмя.

— Кой ти науми да ставаш отшелник в лабиринта на Ботаническата градина? — запита ме тя, като ми вчесваше косата и продължаваше да се смее.

— Искам да стана прочут — отговорих аз — и на визитните си картички да пиша „Отшелник и календарен светец“, както татко пише на неговите: „Лауреат на Медицинската академия и Секретар на дружеството на антрополозите“.

При тия думи майка ми изпусна гребена, с който ме вчесваше.

— Пиер! — извика тя. — Пиер! Що за лудост, що за грешни помисли! Много съм нещастна! Моето момченце си е изгубило ума във възраст, когато човек още не го притежава.

После се обърна към баща ми:

— Чухте ли го, мили? На седем години иска да бъде прочут!

— Скъпа моя — отговори баща ми, — ще видите, че като стане на двадесет, ще бъде отвратен от славата.

— Дай боже! — каза майка ми. — Не обичам тщеславните хора.

И бог даде: баща ми не се излъга. Подобно на краля на Ивто^[50] живея си чудесно без слава и нямам и най-малкото желание името Пиер Нозиер да бъде запечатано в паметта на хората.

И все пак, когато днес се разхождам тъжен и самотен с цяла свита далечни спомени в Ботаническата градина, обзема ме необяснимо желание да разкажа на непознати приятели някогашната си мечта да живея в нея като пустинник, сякаш тази детска мечта, смесвайки се с чуждите мисли, може да внесе в тях сладостта на една усмивка.

За мен си остава освен това въпрос дали наистина съм постъпил добре, като още от шестгодишна възраст се отказах от военния живот — факт е, че оттогава не помислих да ставам военен. Съжалявам малко. Оръжието придава на живота голямо достойнство. Дългът тогава става ясен и толкова по-категоричен, защото не се определя от разума. Онзи, който разсъждава какво да извърши, скоро открива, че малко от делата му са невинни. Трябва да си свещеник или войник, за да не узнаеш мъките на съмнението.

Колкото до това да стана отшелник, тази моя мечта се повтаря всеки път, когато почувствувам, че по своята същност животът е грозен, тоест това е ставало всеки ден. Но всеки ден природата ми издърпва ухото и ме връща към радостчиците, сред които протичат скромните съществования.

Дядо Льо Бо^[51]

 

В „Мемоарите“ на Хайнрих Хайне се срещат поразяващо реалистични портрети, при това някак си опоетизирани. Такъв е портретът на Тимон фон Гелдерн — вуйчо на поета. „Той беше — казва Хайнрих Хайне — чудак с извънредно невзрачна и същевременно странна външност, имаше дребна, незлобива фигура, бледо и строго лице с прав гръцки нос, макар и сигурно с една трета по-дълъг от носовете на гърците… Винаги биваше облечен според някаква прастара мода: къси до коленете панталони, бели копринени чорапи, пантофи с катарама и — според някогашния обичай — перука с доста дълга опашка. Когато този дребен човечец ситнеше по улиците, опашката подскачаше от едното рамо до другото и извършваше какви ли не премятания, сякаш се подиграваше с господаря си зад гърба му.“

Този човечец притежавал най-великодушното сърце на света, а рединготът му, който завършвал като лястовича опашка, бил носен от последния рицар. Само че този рицар не бил странствуващ. Стоял си в къщи, в Дюселдорф, в Ноевия ковчег. „Такова име носеше малкият наследствен дом, поради кораба, красиво изрязан в дървото на вратата и боядисан в ярки цветове. Там той можеше да се отдава без отдих на всички свои влечения, на всякакви прищевки на ерудираността си, на библиоманията си и на страстта си да пописва — главно в политическата преса и в не много известни списания.“

Клетият Симон фон Гелдерн е бил подтикван да пише от силното желание да бъде обществено полезен. За него това било много трудно. Само мисленето му струвало отчаяни усилия. Изразявал се на стария строг стил, на който го били учили в йезуитските училища.

„Точно този мой вуйчо — пише Хайнрих Хайне — упражни силно влияние за култивирането на мисълта ми, в това отношение съм му безкрайно задължен. Колкото и да бе различно световиждането ни, неговите литературни стремежи — впрочем доста жалки — допринесоха може би да се събуди у мен желание да пиша.“

Образът на стария Гелдерн извиква пред мен един друг образ, който съществува само в моите спомени и затова ще изглежда бледен и лишен от очарование. Всъщност, аз никога не ще съумея да нарисувам един от онези невероятни и верни портрети, чиято тайна са познавали Рембранд и Хайне. Жалко! Оригиналът заслужава талантлив художник.

Да, и аз имах един Симон фон Гелдерн, който да ми вдъхне още от детска възраст любов към духовното и безумието да пиша. Наричаше се Льо Бо, може би на него дължа това, че още от петнадесетгодишна възраст хабях хартията с моите мечти. Не зная дали мога да му благодаря. Във всеки случай той вдъхна на ученика си не друго, а някаква невинна мания, подобна на неговата.

Страстта му се изразяваше в изготвяне на каталожни списъци. Той правеше, правеше и правеше списъци. Облажавах го. На десетгодишна възраст намирах, че да правиш каталожни списъци е по-хубаво, отколкото да печелиш сражения. Впоследствие малко си поразвалих преценката, но в основни линии не съм си изменил гледището толкова, колкото човек би могъл да си помисли. Дядо Льо Бо — както го наричаха — и днес ми се струва достоен за похвали и облажаване и ако навремени ми се случва да се усмихвам, мислейки си за този стар приятел, веселостта ми е изтъкана от обич и нежност.

Дядо Льо Бо бе много стар, а аз — много млад, това ни даде възможност за отлично взаимно разбирателство.

Всичко в него будеше у мен доверчиво любопитство. Очилата, кацнали на крайчеца на дебелия му и закръглен нос, пълното и розово лице, жилетката на цветенца, голямата ватирана дневна пижама, чиито зейнали джобове бяха претъпкани с книги — цялото му същество издаваше добродушие, подстроено със зрънце безумие. На главата си носеше нискодънна широкопола шапка, около която белите му коси се увиваха както орловите нокти по перилата на балконите. Каквото кажеше, бе просто, кратко, разнообразно, образно — също като в детска приказка. Бе природно безразсъден, забавляваше ме без каквото и да било усилие. Голям приятел на родителите ми, той виждаше в мен едно умно и спокойно момченце, затова ме канеше да му ходя на гости в дома му, който бе посещаван само от плъхове.

Това бе стара къща, построена ребром на една тясна и стръмна улица, която водеше за Ботаническата градина, мисля, че по онова време на нея се бяха събрали всички производители на запушалки и всички кацари на Париж. Там се усещаше миризма на мехове за вино и на бъчви, която през целия си живот няма да забравя. Воден от старата прислужница Нанон, аз минавах през една енорийска градинка, изкачвах няколко стъпала и влизах в най-необикновеното жилище. По протежение на вестибюла ви посрещаха наредени мумии — една от тях бе затворена в позлатения си ковчег, а останалите имаха само почернели парцалчета около изсъхналите си тела, имаше и една без бинтове, тя гледаше с емайловите си очи и показваше белите си зъби. И стълбата беше не по-малко страшна: по стените висяха вериги, затворнически нашийници и ключове, по-дебели от ръка.

Подобно на Бувар^[52] дядо Льо Бо бе в състояние да постави в колекцията си и една стара бесилка. Във всеки случай той притежаваше въжената стълба на Латюд^[53] и дванадесетина електрически крушки за изтезаване. Четирите стаи на жилището му не се различаваха една от друга: книгите стигаха на етажерки чак до тавана заедно с карти, медали, военни доспехи, знамена, опушени картини и осакатени парчета от стара дърворезба или от скулптури. На маса само с три крака и прояден от червен скрин имаше планини от боядисани фаянсови изделия. Всичко, което можеше да бъде окачено, висеше по тавана в жалки пози. В този хаотичен музей предметите се сливаха под един и същи слой прах и сякаш се държаха само на безбройните нишки, с които ги обвиваха паяците.

Дядо Льо Бо, който разбираше по своему как се запазват предметите на изкуството, забраняваше на Нанон да мете пода. Най-любопитното беше, че всичко в тази бъркотия имаше някакво изражение — тъжно или подигравателно — и злобно ви разглеждаше. За мен това бяха множество люде, омагьосани от зли духове.

Дядо Льо Бо си стоеше обикновено в спалнята, също така затрупана с предмети, но съвсем не така прашна, защото там по изключение старата прислужница можеше свободно да минава с метла и кърпа за прах. Половината от стаята бе заета от дълга маса, покрита с дребни картонени късчета.

С халат на цветчета и с нощна шапчица, моят стар приятел работеше на тази маса с цялата радост на едно безхитростно сърце. Той описваше предметите. А аз, разтворил широко очи и затаил дъх, му се възхищавах. Той описваше най-вече книги и медали. Помагаше си с лупа и покриваше фишовете си с равен и стегнат ситен почерк. Не си представях, че човек може да се отдаде на по-хубаво занимание. Лъжех се обаче. Намери се печатар за отпечатването на каталога на дядо Льо Бо и тогава видях моя приятел да поправя коректури. Той поставяше тайнствени знаци по полето на шпалтите. Веднага разбрах, че това е най-приятното занимание на света и останах оглупял от възторг.

Малко по малко у мен се яви смелост и аз се врекох също да имам един ден коректури за поправяне. Този обет не се изпълни. Не съжалявам кой знае колко, защото в дружбата ми с един мой приятел, писател, установих, че човек се отегчава от всичко, дори и от поправянето на коректури. И все пак вярно е, че моят стар приятел определи призванието ми. Чрез рядко срещаната гледка, каквато представляваше мебелировката му, той приучи моя детски ум към старите и редки форми, обърна го към миналото и събуди в него находчиви прояви на любопитството; с примера на редовен умствен труд, извършван без затруднение и спокойно, той ми вдъхна още от детство желание да работя, за да се образовам. Благодарение на него най-сетне станах с цялата си душевност голям любител на четенето, ревностен тълкувател на стари текстове, започнах да пописвам спомени, които няма да бъдат отпечатани.

Бях на дванадесет години, когато този обичлив и странен старец тихо угасна. Каталожният му списък — както сигурно се досещате — си остана на шпалти, не бе отпечатан. Нанон продаде на препродавачи мумиите и всичко останало и тези спомени сега са остарели с повече от четвърт век.

Миналата седмица видях изложена в зала „Друо“ една от онези малки Бастилии, които родолюбивият Палоа е издялвал през 1789 година от камъка на разрушената крепост и е предлагал срещу заплащане на общинските управи и на гражданите. Образецът не бе някаква рядкост, боравенето с него бе неудобно. Разгледах го обаче с инстинктивно любопитство и изпитах някакво вълнение, като прочетох в основата на една от кулите следния полуизтрит надпис: От кабинета на господин Льо Бо.

Стара майка Нозиер

През онази сутрин лицето на баща ми бе разстроено. Заета с шетане, майка ми говореше съвсем тихо. В трапезарията една шивачка шиеше черни дрехи.

Закуската бе тъжна, изпълнена с шушукания. Усещах, че става нещо.

Най-после майка ми, облечена цяла в черно и с воал на лицето ми каза:

— Ела, миличък.

Запитах я къде отиваме, тя ми отговори:

— Пиер, слушай ме хубаво. Стара майка Нозиер… майката на баща ти… почина тази нощ. Отиваме да й кажем сбогом и да я целунем за последен път.

Видях, че мама е плакала. От своя страна аз бях силно впечатлен и това впечатление след толкова години не се е изтрило, макар че е така смътно, че ми е невъзможно да го изразя с думи. Не мога дори да кажа, че е било тъжно. Във всеки случай в тъгата нямаше нищо жестоко. Една дума може би, само една — думата „романно-приключенско“ — може да бъде донейде употребена за това впечатление, в което всъщност не влизаше никакъв елемент от действителността.

През целия път мислех за баба си, но не можах да си съставя никаква представа за случилото се. Да умреш! Не отгатвах какво може да бъде. Само чувствувах, че този час сигурно е нещо важно.

По силата на някаква обяснима илюзия стори ми се, че като наближавахме дома на покойната всичко наоколо е под влиянието на смъртта на баба ми, че причината за утринната тишина по улиците, за подвикванията на съседите и съседките, за бързия вървеж на минувачите и за шума от чуковете на налбантина е смъртта на моята баба. Към тази мисъл, която ме изпълваше цял-целеничък, аз прибавях и забелязаната за пръв път красота на дърветата, мекия въздух и ясното небе.

Чувствувах как се движа по пътя на нещо тайнствено и когато на един завой видях градинката и къщата, които добре познавах, изпитах някакво разочарование, че в тях няма нищо необикновено. Птичките пееха.

Стана ми страшно и погледнах майка си. Очите й гледаха втренчено, с израз на религиозна боязън към една точка, накъдето и аз отправих погледа си.

Тогава през стъклата и белите перденца в стаята на баба ми забелязах някаква светлина — слаба, бледа, треперлива светлинка. И тази светлинна бе така злокобна всред яркия блясък на деня, че сведох глава, за да не я виждам вече.

Изкачихме се по малката дървена стълба и минахме през изпълненото с дълбока тишина жилище. Когато майка ми протегна ръка, за да отвори вратата на стаята, аз поисках да я спра… Влязохме. Седналата в едно кресло монахиня стана и ни направи място до възглавието. Баба ми беше там, легнала, със затворени очи.

Струваше ми се, че главата й е станала тежка, тежка като камък, толкова много беше вдълбала възглавницата! Колко ясно я виждах! Бяла шапчица скриваше косите й. Макар и съвсем бледа, тя не изглеждаше толкова стара, колкото обикновено.

О! Тя съвсем нямаше вид на заспала! И откъде идеше насмешливо-упоритата й усмивчица, чиито гледка извикваше такава болка?

Стори ми се, че клепачите й леко потрепват, навярно защото по тях падаше мъждукащата светлина на двете запалени свещи на масата до чинийка, където едно чимширено клонче бе потопено в светена вода.

— Целуни баба си — каза мама.

Протегнах устни. Особената хладина, която усетих, не може никога да бъде назована.

Сведох очи и чух, че майка ми плаче.

Не зная наистина какво би станало с мене, ако прислужницата на баба ми не ме бе извела от стаята.

Тя ме взе за ръка, отведе ме при един търговец на играчки и ми каза:

— Избирай!

Избрах си един арбалет и взех да се забавлявам, като хвърлях нахутови зърна по листата на дърветата.

Бях забравил за баба ми.

Чак вечерта, като видях баща си, си спомних за размислите ми от сутринта. Горкичкият ми баща беше неузнаваем. Лицето му беше подуто, лъскаво и пламнало, очите му — потънали в сълзи, устните — конвулсивно потрепващи.

Той не чуваше какво му се говори и беше ту потиснат, ту нетърпелив. До него майка ми пишеше адреси на пликове в черна рамка. Роднини дойдоха да й помогнат. На мен дадоха да сгъвам некролозите. Бяхме дванадесетина души около една голяма маса. Беше топло. Занимавах се с нова работа, това ми придаваше важност и ме забавляваше.

След смъртта си баба ми заживя за мен втори живот, по-забележителен от първия. Представях си с някаква невероятна сила всичко, което я бях виждал или чувал да казва някога, а баща ми разказваше всеки ден за нея неща, които я правеха като жива дотолкова, че понякога вечер на масата след ядене почти ни се струваше, че сме я видели да ни отчупва хляба. Защо не бяхме казали на тази скъпа сянка думите, изречени от поклонниците от град Емаус^[54] на Христос: „Остани с нас, защото става късно и денят вече преваля“?

О, какво мило привидение беше тя с дантелената си шапчица със зелени панделки! Умът не побираше мисълта тя да свикне с оня свят. Най-малко на нея приличаше да е мъртва. Смъртта подобава на един калугер или на някаква красива героиня. Но ни най-малко не подобава на една дребничка, засмяна, лекомислена и здравата набръчкана старица като стара майка Нозиер.

Ще ви кажа какво бях открил съвсем сам, когато тя беше още жива.

Стара майка беше лекомислена, стара майка беше с непретенциозна нравственост, стара майка бе набожна колкото птичка. Трябваше да видите с какви кръгли очички ни поглеждаше в неделен ден, когато тръгнахме двамата с мама за църква. Тя се усмихваше на сериозността, която майка ми влагаше във всяко нещо на този и на другия свят. Прощаваше лесно простъпките ми и мисля, че бе жена, способна да прости и други, много по-сериозни. За мен обикновено казваше:

— Тоя юначага ще бъде по-различен от баща си.

С това искаше да каже, че ще прекарам младостта си в танци и че ще се влюбвам в стотици девойки. Тя ме ласкаеше. Единственото нещо, което би одобрила в мен, ако още принадлежеше на тоя свят (днес щеше да бъде на сто и десет години), щеше да е голямата лекота, с която живея, и някаква благоприятна търпимост — неща, които не ми струват много скъпо, тъй като съм ги получил с цената на няколко нравствени и политически гледища. У баба ми тези качества притежаваха очарованието на вродени прелести. Но тя умря, без да знае, че ги има. Моят недостатък е, че знам, че съм общителен и изпълнен с търпимост.

Тя принадлежеше на осемнадесети век. По всичко си личеше! Съжалявам, че никой не е записал нейните Спомени. Тя самата не беше способна да ги напише. Но нима моят баща не бе длъжен да го стори, вместо да измерва черепите на папуаси и бушмени? Каролин Нозиер се е родила във Версай на 16 април 1772 година, била е дъщеря на доктор Дюсюел, чийто ум и характер са били високо ценени от Кабанис^[55]. Този именно Дюсюел в 1786 година лекувал болния от скарлатина в лека форма престолонаследник. Всеки ден една кола, пратена от кралицата, отивала в Люсиен да го вземе от малката къща, където живеел скромно, заобиколен от книгите и хербария си като ученик на Жан-Жак Русо. Един ден колата се върнала в двореца празна, лекарят отказал да отиде. На следващото му посещение кралицата му казала:

— Забравихте ни, господине!

— Госпожо — отговорил Дюсюел, — упрекът ви ме обижда, той обаче прави чест на човешката природа и аз съм длъжен да простя на една майка. Не се съмнявайте, че лекувам сина ви с човеколюбие. Вчера обаче бях задържан при една селянка, която раждаше.

През 1789 година Дюсюел публикувал една брошура, която не мога да прелистя без чувство на уважение, нито пък мога да я прочета без да се усмихна. Озаглавена е „Пожелания на един гражданин“ с мото: Miseris succurere disco^[56]. Авторът започва с думите, че приютен в сламена колиба, отправя пожелания за щастието на французите. После чистосърдечно изрежда правила за щастието на обществото: това са правила на разумна свобода, гарантирана от конституцията. Завършва, като препоръчва на чувствителните личности да бъдат признателни на Луи XVI — владетел на един свободен народ, след което възвестява възвръщането на златния век.

Три години по-късно пациентите му, които същевременно били негови приятели, били гилотинирани, а сам той, бидейки заподозрян в модерантизъм, бил отведен по заповед на Севърския революционен комитет във Версай, в превърнатия в затвор манастир Реколе. Пристигнал покрит с прах и приличал не толкова на лекар-философ, колкото на някакъв стар просяк. Той сложил на земята малка торба с произведенията на Рейнал и на Русо, отпуснал се на един стол и въздъхнал с думите:

— Това ли ми е наградата за петдесет години добродетелен живот?

Някаква чаровно красива млада жена, която той отначало не бил забелязал, се доближила до него с леген и гъба и му казала:

— Вероятно ще бъдем гилотинирани, господине. Бихте ли ми разрешили, докато чакаме, да ви измия лицето и ръцете? Защото сте заприличали на дивак.

— Чувствителна жена! — възкликнал старият Дюсюел. — Нима в дома на престъплението е трябвало да ви срещна! Всичко у вас — възраст, лице и обноски — ми подсказва, че сте невинна.

— Виновна съм само задето оплаквах смъртта на най-добрия от всички крале — отговорила красивата затворница.

— Луи XVI притежаваше добродетели — отвърнал моят прадядо, — обаче колко по-уважаван щеше да бъде, ако бе останал верен докрай на възвишените идеи в конституцията…

— Какво! — възмутила се младата жена, като размахвала гъбата, от която капела вода. — Вие сте бил якобинец, господине, от партията на разбойниците!…

— Е, госпожо! Вие пък не сте ли от бандата на враговете на Франция? — казал наполовина измитият Дюсюел с въздишка. — Можеш ли да откриеш чувствителност у една аристократка?!

Тя се наричала дьо Лавил и носела траур за краля. През четирите месеца, докато били затворени заедно, тя не престанала да се кара на другаря си по съдба и да му прави какви ли не услуги. Противно на очакванията им, не им отрязали главите. Били пуснати въз основа на един доклад на депутата Батьолие и госпожа дьо Лавил станала впоследствие най-добрата приятелка на баба ми, която тогава била на двадесет и една години, от три години била омъжена за гражданина Данже — помощник-командир на един батальон от доброволци от Горни-Рейн.

— Много красив мъж е — казвала баба ми, — но не съм сигурна, че ще го позная на улицата.

Тя твърдеше, че не го била виждала повече от пет пъти за всичко шест часа. Омъжила се за него от детинщина, за да може да носи прическа в стила на френската нация^[57]. В действителност не искала никакъв съпруг. А той пък искал всички жени. И си отишъл. Тя го оставила да си върви, без ни най-малко да му се сърди.

Като се запътил към славата, Данже оставил на жена си в чекмеджето на едно писалище всичко на всичко сноп разписки за пари, взети от един от братята му, Данже дьо Сент-Елм, офицер от армията на принц дьо Конде, заедно с пакет писма от емигрирали аристократи. В тях имало за какво да гилотинират баба ми, а заедно с нея още петдесет души.

Тя си имала едно на ум и при всяко претърсване в квартала си казвала: „Ще трябва да изгоря книжата на оня нехранимайко, моя мъж“. Но мислите танцували в главата й. И все пак една сутрин се решила.

Решила се точно навреме!…

Седнала пред камината, тя разпределяла книжата от писалището, които лежали разхвърляни по канапето. Спокойно правела пакетчета, като отделяла каквото можело да се запази от онова, което трябвало да се унищожи. Прочитала ред от тук, ред от там, една или друга страница и мисълта й, която се реела от спомен на спомен, клъввала пътьом по някое стръкче от миналото. Изведнъж чула, че се отваря входната врата. По някакво внезапно инстинктивно откровение разбрала, че идват за обиск.

Тя сграбчила с две ръце всички книжа и ги хвърлила под канапето, чийто калъф се бил провлякъл по пода. И понеже те излизали оттам тя ги набутала с крак навътре. Останало да се подава като ушенце на бяло котенце крайчето на едно писмо, когато един от пълномощниците на Комитета за обществена безопасност влязъл в стаята с шестима души, въоръжени с пушки, саби и пики. Госпожа Данже стояла изправена до канапето. Мислела, че гибелта й не е съвсем сигурна, че й остава един съвсем малък шанс на хиляди, но извънредно много я интересувало какво ще стане.

— Гражданко — казал й председателят на секцията, — за теб е съобщено, че поддържаш връзки с враговете на републиката. Дошли сме да изземем тези книжа.

Председателят на Комитета за обществена безопасност седнал на канапето, за да напише протокола за обиска.

Тогава хората му пребъркали всички мебели, разбили ключалките, изпразнили чекмеджетата. Като не намерили нищо, разбили долапите, преобърнали скриновете, обърнали наопаки картините, изтърбушили с щикове креслата и дюшеците — напразно. Те проверили стените с удари на прикладите, пребъркали камините и извадили някои дъсчици от паркета. Усилията им отишли напусто. Най-после, след три часа безплодно претърсване и излишни опустошения, изморени, отчаяни, унизени, те си отишли, но заплашили, че пак ще дойдат. И не се сетили да погледнат под канапето.

Наскоро след това, като се връщала от театър, баба ми намерила на вратата на дома си един изпосталял мъж, смъртно бледен, неузнаваем под сивата и мръсна брада, който се хвърлил в краката й и казал:

— Гражданко Данже, аз съм Алсид, спасете ме!

Тогава тя го познала.

— Божичко! — викнала. — Възможно ли е да сте господин Алсид, моят учител по танци? В какво състояние ви виждам, господин Алсид!

— Осъден съм на изгнание, гражданко, спасете ме!

— Ще се опитам. И аз съм заподозряна, а готвачката ми е якобинка. Елате с мен. Гледайте само портиерът да не ви види. Той е служител на общината.

Те се качили по стълбата и нашата млада и добра госпожа Данже се затворила в жилището си с нещастния Алсид, който треперел от треска и само повтарял, като тракал със зъби:

— Спасете ме! Спасете ме!

Като гледала жалкото му изражение, много й било смешно. Обаче положението било критично.

„Къде да го напъхам?“ — питала се баба ми, като оглеждала гардеробите и скриновете.

Като не могла да му намери друго място, наумила си да го скрие в леглото си.

Измъкнала два от дюшеците навън от леглото и като направила по този начин място до стената, вмъкнала вътре Алсид. Така леглото изглеждало неоправено. Тя се съблякла и също си легнала. После позвънила на готвачката:

— Зое, не ми е добре, донесете ми пиле, салата и чаша бордо. Какво ново има днес?

— Има заговор на ония обесници аристократите, които до един си търсят гилотината. Но санкюлотите бдят! Дума да не става!… Портиерът ми каза, че търсят някакъв злодей на име Алсид и че през тази нощ може да има обиск.

Между двата дюшека Алсид чувал тези сладки приказки. След излизането на Зое бил обзет от нервно треперене, от което се тресяло цялото легло, а дишането му било толкова мъчително, че в цялата стая се чувало остро свирене.

„Наредихме се“ — казала си младата госпожа Данже.

И тя изяла едно крилце от пилето, после подала на тъжния Алсид два пръста вино.

— Ох, госпожо!… Ох! Исусе! — вайкал се Алсид.

И застенал още по-силно.

„Чудесно! — рекла си госпожа Данже. — Остава само да дойдат общинските власти…“

Точно си мислела това и шум от тежко стоварвани приклади разтърсил площадката на стълбището. Зое въвела четирима общински служители и тридесет войника от националната гвардия.

Алсид не мърдал повече и не издавал вече ни най-малко сумтене.

— Станете, гражданко! — казал един от войниците.

Друг забелязал, че гражданката не може да се облича пред мъже.

Един войник видял бутилката с вино, пийнал от нея и другите също се почерпили.

Някакъв веселяк седнал на леглото и като уловил госпожа Данже за брадичката, рекъл:

— Колко жалко, че с това хубаво лице е аристократка и че това вратле ще трябва да се отреже!

— Хайде — казала госпожа Данже, — виждам, че сте мили хора. Свършвайте, търсете каквото имате да търсите, защото умирам за сън!

Те останали два убийствени часа в спалнята, изредили се двадесет пъти покрай леглото и погледнали няма ли някой под него. После, като издумали хиляди дързости, си отишли.

Едва видяла петите на последния и госпожа Данже си провряла главата в разстоянието между дюшеците и стената и извикала:

— Господин Алсид! Господин Алсид!

Някакъв стенещ глас й отвърнал:

— Небеса! Могат да ни чуят. Исусе! Госпожо, смилете се над мен!

— Господин Алсид — казала баба ми, — много ме изплашихте! Не ви чувах, рекох, че сте умрял, а при мисълта, че съм легнала до мъртвец, стори ми се, че сто пъти припадам. Не е хубаво да се държите така с мене, господин Алсид. Щом човек не е мъртъв, трябва да каже, дявол да го вземе! Никога няма да ви простя страха, дето ми го причинихте.

Не е ли била чудесна моята баба с този нещастен господин Алсид? На другия ден тя с леко сърце го скрила в Мьодон и така го спасила.

Никой не би могъл да заподозре дъщерята на философа Дюсюел в лековерие по отношение на чудесата или в реяния в областта на свръхестественото. Тя не беше и за пара религиозна, а възограниченият й здрав разум се дразнеше от всичко тайнствено. И все пак тази толкова разумна жена разказваше на всекиго една удивителна случка, на която присъствувала.

Като отивала при баща си в Реколе до Версай, тя се запознала с госпожа дьо Лавил, също затворничка там. След освобождаването й последната отишла да живее на улица „Ланкри“, в същата къща, където била и баба ми. Двете жилища били на една площадка.

Госпожа дьо Лавил живеела с по-малката си сестра, Амели.

Амели била висока и хубава. Бледото й лице, разкрасявано от черни коси, имало неизразимо красиво изражение. Очите й, изпълнени с нега или с жар, се оглеждали, сякаш търсели наоколо нещо непознато.

Монахиня и членка на съвета на Бялото духовенство в Аржантьой в очакване да бъде настанена на работа, Амели била преживяла — разказвали хората — страданията на някаква несподелена любов, която трябвало да пази в тайна.

Тя изглеждала съсипана. Случвало й се да се разплаче без видима причина. Ту прекарвала цели дни в затъпяваща неподвижност, ту гълтала набожни книги. Разяждана от собствените си напразни мечти, тя се гърчела в неизразими страдания.

Арестуването на сестра й, изтезанията на мнозина нейни приятели, гилотинирани като конспиратори, както и непрекъснатите тревоги съвсем разрушили разклатеното й здраве. Измършавяла страхотно. Барабаните, които свиквали всеки ден секциите на оръжие, бандите мъже с червени шапки, въоръжени с пики, които минавали под прозорците й и пеели Çaira^[58] я хвърляли в ужас, последван от униние или екзалтираност. Проявили се страшно силни признаци на нервно разстройство със странен ефект.

Амели сънувала такива ясни сънища, че околните се чудели.

Будна или спяща нощем, тя чувала далечни шумове и въздишки на жертвите. Понякога права протягала гола ръка и като показвала в мрака нещо невидимо, произнасяла името на Робеспиер.

— Тя има сигурни предчувствия — казвала сестра й, — тя предсказва нещастията.

И така през нощта на 9 срещу 10 термидор^[59] баба ми, а също и баща й били в стаята на двете сестри и четиримата били много разстроени, като споделяли накратко важните събития през този ден и се мъчели да отгатнат изхода им: издаването на заповед за арестуването на тиранина, завеждането му в двореца Люксанбур, отказа на вратаря да го приеме, отвеждането му след това в полицията на Ке де-з-Орфевр, освобождаването му от общината и отвеждането му в кметството.

Дали е още там и как се държи — смирено или заплашително? И четиримата изпитвали голям страх, не чували нищо, само на промеждутъци — галоп от конете на куриерите на Анрио, които чаткали по паважа на улиците. Чакали, разменяли от време на време по някой спомен, съмнение, пожелание. Амели стояла мълчаливо.

Внезапно тя изпищяла.

Било един и половина часа през нощта. Наведена пад едно огледало, тя сякаш наблюдавала някакво трагично зрелище.

Тя изговорила:

— Виждам го! Виждам го! Колко е бледен! Кръв се лее от устата му, зъбите и челюстите му са разбити. Хвала, хвала на бога! Кръвопиецът ще пие вече само собствената си кръв…

Като изрекла тези думи, които произнесла особено напевно, тя изпищяла ужасено и паднала възнак. Изгубила свяст.

В този именно миг в заседателната зала на кметството револверен изстрел разбил челюстта на Робеспиер и с това бил сложен край на Терора.

Баба ми, която беше свободомислеща, вярваше твърдо в горното видение.

— Как си обяснявате това?

— Обяснявам си го с уговорката, че баба ми, макар и свободомислеща, доста много вярваше в дяволи и вампири. Като млада всички тези магьоснически истории са я забавлявали и както разправят, тя била голяма тълкувателка на вечния календар. По-късно взела да се плаши от дявола, само че било много късно: той я държал във властта си и тя не можела вече да не му вярва.

Денят 9 Термидор направил живота на малката група на улица „Ланкри“ поносим. На моята баба много се харесала тази промяна, не можела обаче да храни ненавист към хората, извършили революцията. Не била във възторг от тях (тя никога не се възхищавала от друг освен от мен), но не ги и мразела и никога не й дошло на ум да им иска сметка за страха, който й причинили. Това навярно се дължи на обстоятелството, че никога не се е бояла истински от тях. Дължи се най-вече на това, че моята баба винаги си е била за републиката, била е в душата си един републикански войник. А както казал онзи, републиканците винаги ще си останат републиканци.

През това време Данже продължавал по всички бойни полета блестящата си кариера. Щастието било неизменно с него и той се движел в генералска униформа начело на бригадата си, но на 20 април 1808 година бил убит от снаряд в геройското сражение при Абенсберг.

Баба ми научила от вестник „Льо Монитьор“, че е вдовица и че храбрият генерал Данже „е погребан с почести“.

Тя възкликнала:

— Какво нещастие! Такъв красив мъж!

На следната година се омъжила за Иполит Нозиер, служител в министерството на правосъдието, чистосърдечен и весел човек, който от 6 до 9 часа сутрин и вечер от 5 до 8 свирел на флейта. Този път това било истински брак. Те се обичали и понеже не били вече съвсем млади, съумели да бъдат снизходителни един към друг. Каролин прощавала на Иполит неговата вечна флейта. А Иполит прощавал на Каролин всичките й щуротии. Щастливи били.

Дядо ми Нозиер е автор на една „Затворническа статистика“ (Париж, 1817–1818, т. I, II) и на „Дъщерите на Момюс, нови песни“ (Париж, 1821).

Артритът бил неговият голям враг, но не можал да премахне веселостта му, дори и след като му попречил да свири на флейта. В края на краищата той го уморил.

Не го познавам. Имам обаче портрета му: на него той е със син фрак, къдрав като агне, а брадичката му се губи в някаква огромна яка.

— Ще жаля за него до последния си ден — казвала на осемдесетгодишна възраст моята баба, която тогава от петнадесет години била вдовица.

— Има защо, госпожо — й отговорил един стар приятел, — Нозиер притежаваше всички добродетели на добрия съпруг.

— Всички добродетели и всички недостатъци, моля ви се — уточнила баба ми.

— Значи, за да е съвършен, съпругът трябва да има и недостатъци, така ли, госпожо?

— Дявол да го вземе! — рекла баба ми и вдигнала рамене. — Трябва да няма пороци, а това вече е голям недостатък!

Тя почина на 4 юли 1853, на осемдесет и една години.

Авторитетът на абат Жубал

С натежало от боязън и гордост сърце постъпих в осми подготвителен клас. Сам по себе си господин абат Жубал, преподавателят, не беше много страшен, не изглеждаше жесток, външно приличаше по-скоро на госпожица. Обаче бе застанал на висока черна катедра и това го правеше страшен за мен. Имаше кротък глас и поглед, къдрава коса, бели ръце, благосклонно сърце. Приличаше на овен може би повече, отколкото подобава за учител.

Когато го видя един ден в приемната на интерната, майка ми промълви:

— Много е млад!

И това бе казано с известна интонация.

Престанах да се боя от него, когато стана така, че взех да му се възхищавам. Това се случи, докато разказвах урока си — в стихове от абат Готие — за първите крале на Франция.

Изричах всеки стих на един дъх, сякаш се състоеше от една единствена дума:

Фарамонбилказватпървиятотонезикрале,

коитофранкитевГалияпризнализавърховенвожд.

КлавдийпревземаКанбрепослекралстваМерове…

На това място се спрях внезапно и повторих Мерове, Мерове, Мерове. Тази рима, която свързваше полезното с приятното, ми припомни, че когато царувал Мерове, Лютес^[63] била запазена… Само че от какво? Беше ми невъзможно да кажа, понеже съвсем го бях забравил. Признавам, тая работа не ми беше направила впечатление. Бях си наумил, че Лютес е някаква възрастна дама. Бях доволен, че се е запазила, но изобщо нейните работи ме интересуваха извънредно малко. За жалост абат Жубал, изглежда, държеше много да кажа от каква беда е била запазена. Аз мънках: „Ъ-ъ, Мерове!… Ъ-ъ…“. Щях да се откажа да говоря, стига само такова нещо да можеше да стане в осми подготвителен. Седящият до мене Фонтане се хилеше, а абат Жубал си пилеше ноктите. Най-после каза:

„От изстъпленията на Атила Лютес се опази.“

— Като сте забравили този стих, господин Нозиер, би трябвало вместо да мълчите да го кажете другояче. Можехте да кажете:

„От нашествието на Атила Лютес се опази“ или пък:

„От мрачния Атила Лютес се опази“, или още по-изящно:

„От божия напаст Лютес се опази“.

Човек може да промени думите, стига да се запази смисълът.

Получих слаба бележка, абат Жубал обаче се издигна много в очите ми с поетическата си лекота. Авторитетът му щеше да порасне още повече.

Господин Жубал, чиито задачи се свеждаха до преподаване на граматиката на Ноел и Шапсал и на „История на Франция“ от абат Готие, не пренебрегваше нравствено-религиозното възпитание.

Един ден — не знам по какъв повод — той застана сериозно и ни каза:

— Деца, ако трябва да приемете в къщи един министър, вие навярно ще се постараете да го посрещнете най-учтиво като представител на краля. Тогава какво трябва да бъде вашето уважение към свещениците, които са представители на бога тук на земята? В същата степен, в която бог стои над царете, духовните лица стоят над министрите.

Никога не бях посрещал министри в къщи, а и дълго още не смятам да посрещам. Бях дори сигурен, че ако някакъв министър дойдеше у дома, майка ми щеше да ме изпрати да вечерям с прислугата в кухнята, както, за съжаление, се постъпваше при всеки тържествен обяд. И все пак разбирах, че свещениците са хора, извънредно достойни за уважение, а като приложих тази истина към господин абата, почувствувах голямо вълнение. Спомних си, че в негово присъствие бях закачил на гърба на Фонтане един хартиен палячо. Това почтително ли беше? Бих ли окачил хартиен палячо на гърба на Фонтане пред един министър? Сигурно не. А аз го бях окачил, оня палячо, вярно, без да ме види господин Жубал, но в присъствието на човек, който стои над министрите! Палячото дори се плезеше! В съзнанието ми нахлу светлина. Заживях тормозен от угризения. Решението ми бе да покажа почитта си към господин абат Жубал, така че, когато впоследствие ми се случеше да пъхам камъчета в гърба на Фонтане по време на урок и да рисувам човечета дори и по катедрата на абат Жубал, вършех това най-малкото с удовлетворението, че знам колко голяма е простъпката ми.

Наскоро след това ми бе дадено да оценя цялата духовна възвисеност на абат Жубал.

Бях в параклиса заедно с две-три другарчета в очакване на реда ни за изповед. Смрачаваше се. От светлинката от вечногорящата лампа златните звезди по потъмнелия свод потрепваха. В дъното, на мястото за хора, нарисуваната Богородица се превръщаше в някакво смътно привидение. Олтарът бе отрупан с позлатени вази, пълни с цветя, във въздуха се носеше мирис на тамян, смътно се виждаха стотици неща и отегчението, дори и отегчението, тази голяма детска болест, получаваше приятна обагреност в атмосферата на параклиса, който — струваше ми се — се доближаваше откъм страната на олтара до рая.

Смрачило се бе. Изведнъж видях, че господин абат Жубал се приближава с фенер до мястото на хора. Той направи дълбок поклон, после, като отвори преградката, се изкачи по стъпалата на олтара. Наблюдавах го: той разтвори един пакет, откъдето изскочиха гирлянди от изкуствени цветя като онези клонки с нанизани по тях череши, продавани по улиците през месец юли от стари жени. Останах възхитен, като видях учителя си да се приближава до Зачатие богородично. Вие сложихте шепа гвоздейчета в устата си, господин абат — отначало се изплаших да не би да искате да ги нагълтате, но то било, за да ви бъдат под ръка. Защото се качихте на едно столче и се заловихте да ковете гирляндите около нишата на света Богородица. Слизахте обаче от столчето от време на време, за да видите какво е впечатлението от работата ви и останахте доволен, бузите ви бяха зачервени, очите ви — ясни, щяхте да се усмихвате, ако не държахте гвоздейчета в устата си. Аз ви се възхищавах от все сърце. И макар че оставеният на земята фенер осветяваше ноздрите ви много смешно, намирах, че сте страшно красив. Разбрах, че стоите над министрите — както ни бяхте намекнали в изкусното си слово. Помислих, че да тръгнеш, яхнал на бял кон, с окичен с пера шлем, за да спечелиш една битка, не е толкова хубаво и желано, колкото да окачваш гирлянди по стените на параклис. Разбрах, че призванието ми е да постъпвам като вас.

Постъпих като вас още същата вечер в къщи, като изрязах с ножиците на майка ми всичката хартия, която можах да намеря, от която направих гирлянди. От това пострадаха домашните ми. По-точно, пострада в значителни размери упражнението ми по френски.

Това упражнение бе по учебника на някой си господин Коканпо, който бе написал една жестока книга. Не съм злопаметен и ако името на този автор не бе така запомнящо се, великодушно щях да го забравя. Обаче Коканпо не се забравя. Не желая да злоупотребявам с това случайно обстоятелство. И все пак, нека ми бъде позволено да се учудвам, че трябва да се правят толкова мъчителни упражнения за изучаването на език, наричан „матерен“, на който моята майка ме учеше прекрасно само като го говореше. Защото моята майка говореше чудесно!

Но абат Жубал бе убеден в ползата на Коканпо и понеже не можеше да навлезе в моите доводи, писа ми слаба бележка. Учебната година измина без особени случки. Фонтане се залови да отглежда в чина си гъсеници. Тогава и аз взех да отглеждам, от честолюбие, макар че изпитвах ужас от тях. Фонтане мразеше Коканпо и тази омраза ни свърза. Само като се споменеше Коканпо, ние се споглеждахме и се разбирахме с изразителни гримаси. Така си отмъщавахме. Фонтане ми довери, че ако и в осми клас учим по Коканпо, щял да замине като юнга на някой кораб. Това решение ми хареса и аз обещах на Фонтане да се запиша заедно с него. Заклехме се да бъдем приятели.

В деня, когато раздаваха свидетелствата, Фонтане и аз бяхме неузнаваеми. Това несъмнено се дължеше на обстоятелството, че бяхме вчесани. Новите ни дрехи, белите панталони, бризентовнят заслон, напливът от родители, украсената със знамена естрада — всичко ме изпълваше с вълнение като при внушително зрелище. Книгите за награди и венците образуваха ярка купчина, където аз със страх се мъчех да открия кое е за мен: тръпнех на чина си. По-мъдър обаче, Фонтане не разпитваше съдбата. Държеше се с възхитително спокойствие. Като въртеше на всички страни малката си като на пор глава, той забелязваше и кривите носове на бащите, и смешните шапки на майките с присъствие на духа, на каквото бях неспособен.

Музиката гръмна. Облякъл официални дрехи върху расото си, директорът се появи на естрадата редом с един генерал в парадна униформа и начело на учителите. Познах ги всичките. Те седнаха според ранга си зад генерала: най-напред заместник директорът, после учителите от горните класове, след това господин Шувер, преподавател по солфеж, господин Труйон, преподавател по краснопис и сержант Морен — по гимнастика. Абат Жубал излезе последен и седна в дъното на някаква табуретка, която поради липса на място се държеше само на три крака на естрадата, а четвъртият потъваше в бризента. Господин абатът дори и не можа да остане задълго на това скромно място. Новодошлите го избутаха в едно ъгълче, където той изчезна под някакво знаме. Над него сложиха една маса и това бе всичко. На Фонтане му стана много забавно от това потулване. Аз пък се чувствувах засрамен, че оставиха така в ъгълчето като чадър или бастун човек, който отлично боравеше с цветя и поезия и представляваше бога на земята.

Последните думи на Деций Мус^[65]

 

Тази сутрин, като се ровех из магазинчетата по кейовете, открих в едно от най-евтините разпокъсано томче от Тит Ливий. Като го прелиствах безцелно, попаднах на следното изречение: „Закриляни от нощта, остатъците от римската войска завзеха Канузий“ и то ме накара да си спомня за господин Шотар. А мисълта за господин Шотар не ме оставя лесно. Продължавах да мисля за него като се прибрах в къщи по обяд. И понеже на устните ми бе изписана усмивка, запитаха ме защо.

— Причината, деца, е господин Шотар.

— Кой е този господин Шотар, дето те кара да се усмихваш?

— Ще ви кажа. Ако ви стане скучно, престорете се, че ме слушате, за да вярвам, че упоритият разказвач не разказва историйките си сам на себе си.

Бях на четиринадесет години, в трети клас^[66]. Учителят ми се наричаше Шотар, имаше румено лице като на стар монах, какъвто и беше.

След като бил една от най-кротките овци на стадото на свети Франциск^[67], отец Шотар хвърлил през 1830 година^[68] расото и се облякъл в светски дрехи, без обаче да успее да ги носи елегантно. Каква е била причината отец Шотар да постъпи така? Едни казват, че било от любов, други — от страх и че след Трите славни дни, когато освободилият се народ хвърлил няколко кочана зеле по монасите-капуцини от ***, брат Шотар прескочил стените на манастира, за да спести на преследвачите си извършването на едно толкова голямо прегрешение, каквото е тормозенето на един калугер.

Този добър монах бе учен човек. Той получил образователен ценз, взел да дава уроци и живял дълго така или иначе добре, тъй че, когато ме заведоха с другарите ми при него, косите му вече сивееха, но бузите му руменееха и носът му се червенееше.

Какъв войнствен преподавател имахме в негово лице! Трябваше да го видите, когато — с текст в ръка — водеше войниците на Брут към град Филипе! Каква смелост! Какво душевно величие! Какъв героизъм! Обаче той си избираше момента, за да се прояви като герой, а това не ставаше в настоящето. В житейския поток господин Шотар бе неспокоен и боязлив. Лесно можехте да го сплашите.

Той се страхуваше от крадци, бесни кучета, гръмотевици, коли и от всичко, което можеше, отблизо или отдалеч, да повреди кожата на почтения човек.

Вярно е, че той присъствуваше само тялом всред нас, душата му бе в древността. Този прекрасен човек живееше в Термопилите с Леонид^[69], в Саламинското море на кораба на Темистокъл^[70], по полята на Кана, заедно с Паулус-Емилиус^[71], пропадаше цял облян в кръв в Тразименското езеро, където по-късно един рибар щеше да намери пръстена му на римски конник. Във Фарсал излизаше срещу Цезар и боговете, размахваше счупения си меч над трупа на Варис^[72] в Херцинската гора. Бе знаменит пълководец.

Решен да продаде скъпо живота си на брега на Егос-Потамос и горд с това, че е изпил до дъно освободителната чаша в обсадения Нюманс, господин Шотар бе готов да прибегне, без каквото и да било колебание, към най-вероломни военни уловки спрямо хитрите пълководци.

„Една от препоръчителните уловки — каза ни един ден господин Шотар, тълкувайки един текст от Елианус — е да се привлече вражеското войнство в някоя теснина и там да се смаже със скални отломъци.“

Той не ни каза дали вражеското войнство е имало често любезността да се поддаде на тази маневра. Но да побързам да стигна до момента, чрез който Шотар се прослави в паметта на всичките си ученици.

Както на латински, така и на френски той ни даваше като тема за съчинение битки, обсади, изкупителни или омилостивителни церемонии и диктувайки поправката на нашите изложения, разгъваше цялото си красноречие. Стилът му, начинът му на говорене изразяваха и на двата езика една и съща войнствена жар. Случваше му се понякога да прекъсне хода на мисълта си, за да ни наложи заслужени наказания, но тонът му си оставаше героичен дори и при тези вметнати изречения, така че, като говореше със същата интонация ту като насърчаващ войските си римски консул, ту като преподавател на ученици от трети клас, който налага наказания, той хвърляше умовете на учениците в смут, толкова повече, че бе невъзможно да се узнае кой говори: консулът или учителят. Един ден надмина себе си с едно несравнимо слово. Научихме го всички наизуст, а аз се погрижих да го напиша в тетрадката си, без нищо да изпусна от него.

Ето това слово, така както го чух, такова, каквото продължавам да го чувам, защото ми се струва, че дълбокият глас на господин Шотар все още ехти в ушите ми и ги изпълва с монотонната си тържественост.

Последните думи на Деций Мус

 

Разбрал, че скоро ще бъде обречен на боговете на мъртвите, Деций Мус притисна шпори към слабините на буйния си кон, после се обърна за последен път към другарите си по оръжие и каза:

„Ако не пазите тишина, ще ви накажа всичките. В името на родината аз отивам при безсмъртните. Бездната ме чака. Умирам за спасението на всички ви. Господин Фонтане, ще ми препишете десет страници от основните правила по граматика. Така е решил в своята премъдрост Юпитер Капитолийски, вечният пазител на Вечния град. Господин Нозиер, ако, както ми се струва, пак подавате домашното си на господин Фонтане, за да го препише по обичая си, ще пиша на баща ви. Справедливо и необходимо е един гражданин да се пожертвува за спасението на всички. Завиждайте ми и не ме оплаквайте. Глупаво е да се смееш без причина. Господин Нозиер, в четвъртък ще останете наказан в училище. Моят пример ще остане да живее сред вас. Господа, хихиканията ви са недопустимо непристойни. Ще съобщя на господин директора за поведението ви. И аз ще видя от лоното на Елисейските полета^[73], отворени за душите на умрелите, как девиците на Републиката кичат с цветни гирлянди моето изображение.“

По онова време притежавах необикновена способност да се смея. Проявих я напълно при последните думи на Деций Мус и когато — след като ни бе дал най-голямо основание за смях — господин Шотар добави, че е глупаво да се смееш без причина, аз скрих глава в речника и не можех вече да се сдържам. Които на петнадесетгодишна възраст не са били разтърсвани от луд смях под градушка от наказания, не познават едно велико наслаждение.

Но не трябва да се смята, че съм бил кадърен само за безделничене в клас. По моему бях един добър малък литератор. Имах силен усет за възвишеното и красивото в онова, което се нарича художествена литература.

Още оттогава притежавах влечение към красивата латинска и френска реч, което още не съм загубил, въпреки съветите и примерите на по-щастливите мои съвременници. В това отношение с мен стана така, както се случва обикновено с хора, чиито схващания биват презрени. Започнах да се гордея с нещо, което може би беше само смешно. Пристрастих се към моята литература и си останах класик. Може да ме считат за аристократ и за интелектуален особняк — мисля, че шест или седем години хуманитарно образование дават на добре подготвения да ги възприеме интелект, благородство, изящество, сила, красота, които не се получават по други пътища.

Така опознах с наслада Софокъл и Вергилий. Признавам, че с помощта на Тит Ливий господин Шотар ме вдъхновяваше за възвишени мечтания. Детското въображение е прекрасно. В ума на малките палавници се явяват великолепни образи! Когато не ме караше да се смея като луд, господин Шотар ме изпълваше с въодушевление.

Всеки път, когато с плътния си глас на стар проповедник той изричаше бавно: „Закриляни от нощта, остатъците от римското войнство стигнаха в Канузий“, аз виждах как по голото поле, по пътя, обграден с гробове, преминават тихо на лунна светлина смъртно бледи, изцапани с кръв и прах лица, с очукани шлемове, потъмнели и повредени ризници, счупени мечове. И това полузамъглено видение, което бавно се заличаваше, бе така мрачно, сериозно и гордо, че сърцето ми трепваше в гърдите от болка и възторг.

Миртовата горичка

Като дете съм бил много умен, но към седемнадесетата си година оглупях. Стеснителността ми тогава бе такава, че не можех нито да поздравя, нито да седна между хора, без пот да избие по челото ми. Женското присъствие ме хвърляше в уплаха. Придържах се буквално към предписанието в „Подражанието на Исус Христос“, на което ме бяха учили в не знам кой от долните класове и го бях запомнил, защото стиховете — а те са от Корней — ми се бяха сторили особени:

„Избягвай грижливо общуването с жени;

Чрез тях врагът узнава слабостите ти;

Поверявай на милостта всевишна онези,

Чиито добродетели красят душата.

Срещай ги, но само за кратко,

Обичай ги, но в името на бога.“

Следвах съвета на стария монах-мистик, следвах го, но съвсем против волята си — щеше ми се да срещам жените не толкова „за кратко“.

Между приятелките на майка ми имаше една, с която особено ми се искаше дълго да стоя и разговарям. Бе вдовицата на един пианист, починал млад и известен: Адолф Ганс. Наричаше се Алис. Никога не съм разглеждал внимателно нито косата й, нито очите, нито зъбите й… Как да разглеждаш нещо, което се движи, блести, искри, заслепява? Тя ми се струваше по-красива от блян и със свръхестествен блясък. Майка ми имаше навика да казва, че ако се разгледат поотделно, в чертите на госпожа Ганс нямало нищо необикновено. Всеки път, когато майка ми изкажеше това мнение, баща ми поклащаше недоверчиво глава. Защото и той — този мой чудесен баща — сигурно е правел като мене: не е разглеждал поотделно чертите на госпожа Ганс. Каквито и да бяха те поотделно, всички заедно даваха нещо прелестно. Не вярвайте на мама: уверявам ви, че госпожа Ганс беше красива. Тя ме привличаше — красотата е нещо сладко, плашеше ме — красотата е нещо страшно.

Една вечер, когато баща ми имаше някакви гости, госпожа Ганс влезе в приемната с някакво изражение на доброта, което малко ме поокуражи. Понякога тя приемаше сред мъжете израз на разхождаща се жена, която храни птичките с трохи. После внезапно ставаше надменна, лицето й се вледеняваше и тя помахваше ветрилото си бавно и намръщено. Не можех да си обясня тези неща. А днес си ги обяснявам напълно. Госпожа Ганс беше кокетка, това е всичко.

Та, разказвах ви, че като влезе в приемната онази вечер, тя подхвърли на всички и дори на най-незначителния — какъвто бях аз, — по една трошица от усмивката си. Не я изпуснах от поглед и повярвах, че откривам в хубавите й очи израз на тъга; почувствувах се разстроен. Защото аз бях добро същество. Помолиха я да посвири на пиано. Тя изсвири едно ноктюрно от Шопен — никога не бях чувал нещо толкова хубаво. Струваше ми се, че усещам как самите пръсти на Алис — нейните дълги и бели пръсти, от които беше извадила пръстените — докосват ушите ми с небесна милувка.

Когато свърши, аз отидох инстинктивно и без да мисля, да я отведа на мястото й и да седна до нея. Вдишвайки благоуханието на нейната гръд, затворих очи. Тя ме запита обичам ли музиката; усетих тръпка от гласа й. Отворих очи и видях, че ме гледа, този поглед ме погуби.

„Да, господине“ — отговорих смутено…

Щом земята не се отвори в този миг, за да ме погълне, значи, че природата е безразлична към най-пламенните човешки пожелания.

Прекарах нощта в стаята си, наричах се „глупак“ и „животно“ и се удрях с юмруци по лицето. На сутринта, след като дълго размислях, пак не можах да се помиря със себе си. Казвах си: „Да искаш да кажеш на една жена, че е красива, много красива, че умее да извлича от пианото въздишки, ридания и истински сълзи и да не можеш да й кажеш друго, освен тия две думи: Да, господине, значи, че си лишен повече, отколкото е позволено от способността да изразяваш мисълта си. Пиер Нозиер, ти не си в ред, не се показвай пред хората?“

Уви! не можех дори и да се скрия съвсем. Трябваше да се показвам в училище, на масата, на разходка. Доколкото можех, криех ръцете си, краката, врата си. Но пак ме виждаха и бях много нещастен. Със съучениците си поне имах възможността да раздавам и да получавам юмруци — това е форма на поведение. Но с приятелките на майка ми бях жалък. Почувствувах доброто в онова предписание на „Подражанието“:

„Избягвай грижливо общуването с жени“

„Какъв спасителен съвет! — казах си. — Ако бях избягвал госпожа Ганс през онази злокобна вечер, когато, свирейки така поетично ноктюрното, тя внесе във въздуха сладострастни тръпки, ако тогава бях избягал от нея, тя нямаше да ме запита: «Обичате ли музиката?» и аз нямаше да й отговоря: «Да, господине.»“

Тези две думи „Да, господине“ кънтяха неспирно в ушите ми. Споменът за тях бе непрекъснато пред мен или по-скоро по силата на някаква ужасна проява на съвестта, струваше ми се, че времето внезапно е спряло и че аз съм застанал до безкрайност в мига, в който бяха произнесени невъзвратимите думи: „Да, господине“. Не че ме измъчваше угризение. Угризението е нещо приятно в сравнение с онова, което изпитвах. Прекарах в мрачна меланхолия шест седмици, когато най-после и моите родители забелязаха, че съм се видиотил.

Моята видиотеност се допълваше и от това, че колкото бях смел умствено, толкова бях стеснителен в държането. Обикновено интелигентността на младите хора е груба — моята беше непреклонна. Аз смятах, че притежавам истината. Бях буен и революционно настроен, когато бях сам.

Сам! Какъв юначага, какъв смелчага бивах тогава! Впоследствие много се измених. Днес не се боя толкова много от съвременниците си. Заемам, доколкото ми е възможно, мястото си между тези, които имат повече ум от мен, и онези, които имат по-малко, и разчитам на снизхождението на първите. Обратно, не съм вече така самоуверен… Но аз ви разказвам една случка от седемнадесетгодишната ми възраст. Сами разбирате, че тогавашната смесица у мен от стеснителност и смелост ме превръщаха в някакво съвършено абсурдно същество.

Шест месеца след ужасното приключение, което ви разказах, след като приключих горе-долу с чест моята риторика, баща ми ме изпрати да прекарам ваканцията на чист въздух. Изпрати ме при един от неговите най-скромни и най-достойни събратя — стар селски лекар, който практикуваше в Сен-Патрис.

Там именно отидох. Сен-Патрис е селище на норманския бряг — опряно на една гора, то се спуска неусетно към затворения между две скали пясъчен плаж. Тогава този плаж бе див и пуст. Морето, което виждах за първи път, както и дърветата, чието спокойствие бе така сладостно, предизвикаха отначало у мен някакво очарование. Смътните очертания на вълните и на зеленината бяха в хармония със смута в душата ми. Препусках на кон из гората, търкалях се полугол по пясъка, изпълнен с копнеж по нещо неизвестно, което отгатвах навсякъде и не намирах никъде.

Сам по цял ден, аз се разплаквах без причина, понякога ми се случваше да почувствувам внезапно как сърцето ми така силно се разпъва, че ми се струваше, че умирам. С една дума, изпитвах силно вълнение — нима имаше на този свят спокойствие, равностойно на изпитваната от мен тревога? Не. Нека ми бъдат свидетели дървесата, чиито клони шибаха лицето ми, скалата, където ходех да гледам как слънцето пропада в морето — нищо не може да се сравни с първите блянове на човека! Ако желанието прави по-красиво всяко нещо, на което се спре, то желанието за неизвестното прави по-красива вселената.

Винаги съм проявявал, и то с много чувствителност, странна наивност. Може би още много дни щях да продължавам да не разбирам коя е причината за безпокойството ми и за неопределените ми желания. Един поет ми я откри.

Още от колежа бях придобил влечение към поетите, което за щастие бях запазил. На седемнадесет години обожавах Вергилий и го разбирах почти съвсем добре, все едно, че преподавателите ми го бяха обяснили. През ваканцията винаги носех по едно томче от Виргилий в джоба си. Беше един неугледен „Виргилий“ — английско издание на Блис, още го имам. Пазя го така грижливо, колкото ми е възможно да пазя нещо — всеки път, когато го разтварям, от него падат изсъхнали цветя. Най-старите са от гората на Сен-Патрис, където на седемнадесет години бях тъй щастлив и толкова нещастен.

И така, един ден, както минавах самичък по края на тази гора и вдъхвах с упоение мириса на окосената трева, а вятърът, който духаше откъм морето, солеше устните ми, изпитах някакво непобедимо чувство на умора, седнах на земята и дълго гледах облаците по небето.

После отворих по обичая си моя Вергилий и прочетох: Hic, quos durus amor…

„Скрити из тайнствени алеи, там ходят онези, които безмилостната любов е накарала да чезнат в жестоко униние, а миртовата горичка разстила наоколо своята сянка…“

„А миртовата горичка разстила наоколо своята сянка…“ О! Познавах тази горичка от миртови дървета, тя цялата бе в мен. Но не знаех името й. Вергилий ми откри причината на моята болест. Благодарение на него знаех, че съм влюбен.

Обаче още не знаех в кого. Това ми се разкри през следващата зима, когато отново видях госпожа Ганс. Вие без съмнение сте по-проницателни от мен. Отгатнали сте, че бях влюбен в Алис. Полюбувайте се на тази съдбовност! Обичах точно онази жена, пред която се бях толкова изложил и която сигурно мислеше повече от зле за мен. Имаше от какво да се отчае човек. По онова време обаче отчаянието бе излязло от употреба — понеже бащите ни го бяха прекалено много използували, то се беше износило. Аз не извърших нищо страшно, нито велико. Не отидох да се скрия под порутените сводове на някоя стара обител, не разнесох тъгата си в отшелничество, не призовах северните ветрове. Бях само страшно нещастен и изкарах зрелостния си изпит.

Дори и щастието бе жестоко за мен, защото виждах и чувах Алис, но си мислех: „Тя е единствената жена на света, която мога да любя, а аз съм единственият мъж, когото тя не може да понася“. Когато свиреше на пианото, аз й обръщах страниците, загледан в пухкавите игриви косъмчета по белия й тил. Но за да не се изложа да й кажа пак „Да, господине“, дадох си дума никога вече да не я заговарям. Скоро в живота ми настъпиха промени и аз изгубих Алис от погледа си, без да престъпя клетвата си.

Това лято срещнах отново госпожа Ганс на бани в планината. Половин век тежи днес върху красотата, предизвикала у мен първите и най-възхитителни вълнения. Но в съсипаната й красота все още има прелест. Сам аз — вече с посивели коси — се освободих от обета на моята младост.

— Добър ден, госпожо — казах на госпожа Ганс.

И този път, уви, вълнението на младежките години не смути нито погледа, нито гласа ми.

Тя ме позна не особено трудно. Общите спомени ни свързаха, така че, разговаряйки, си помагахме взаимно да направим приятно еднообразното пребиваване в хотела.

Скоро между нас се създадоха от само себе си нови връзки, и то много здрави: изградени от изнуреността и болката от едни и същи неща. Ние разговаряхме всяка сутрин на една зелена пейка на слънце за ревматизма си и за скъпите ни покойници. Това бе тема, даваща повод за дълги разговори. За развлечение смесвахме миналото и настоящето.

— Колко бяхте красива, госпожо! — казах й един ден. — И колко много хора се възхищаваха от вас!

— Вярно! — отговори ми тя с усмивка. — Сега, след като съм вече стара, мога да кажа: харесваха ме. Този спомен ме утешава за старостта. Била съм обект на доста съблазнително внимание. Но навярно много ще ви изненадам, ако ви кажа коя от всичките прояви на влюбеност най-много ме е трогнала.

— Любопитно ми е да го чуя.

— Ще ви кажа. Една вечер, оттогава измина много време, един младеж, ученик, изпита такова вълнение, като ме гледаше, че на нещо, което го питах, ми отговори „Да, господине“. Няма друго свидетелство за възхищение от мен, което толкова много да ме е поласкало и зарадвало, от това „Да, господине!“, както и изражението, с което бе казано.

Сянката

Когато бях на двадесет години, ми се случи особено приключение. Понеже баща ми ме бе изпратил в долни Мен да уреждам някакви семейни дела, аз потеглих един следобед от красивото градче Ерне, за да посетя, на седем левги оттам, в бедната енория Сен-Жан къщата — която понастоящем е запустяла, — давала подслон в продължение на повече от двеста години на семейството ми по бащина линия. Бяха първите дни на декември. От сутринта валеше сняг. Пътят, който водеше между живи плетове, бе разбит на много места, които конят ми и аз гледахме с голяма мъка да избегнем.

На пет-шест километра от Сен-Жан обаче видях, че шосето не е толкова лошо и въпреки появилия се яростен вятър и снега, който ме шибаше по лицето, пришпорих в галоп. Дърветата, ограждащи пътя, бягаха от двете ми страни, сякаш безформени страдалчески сенки в нощта. Бяха ужасни: черни обезглавени дървета, покрити с отоци и с рани, с изкривени клони. В долни Мен ги наричат „безмъхки“. Те ми вдъхваха страх заради разказаното предната вечер от един викарий от Сен-Марсел в Ерне. Едно от тези дървета — разправи викарият, — един от тези стари инвалиди, някакъв кестен с отрязано вършине от повече от двеста години и кух като кула, бил разцепен от гръм от горе до долу на 24 февруари 1849 година. Тогава през цепнатината вътре видели един човешки скелет, застанал съвсем изправен, с пушка отстрани и броеница. На часовника, намерен в краката му, прочели името Клод Нозиер. Този Клод, прачичо на баща ми, бил контрабандист и разбойник. През 1794 година участвувал във войната на шуаните^[77] в бандата на Третон, по прякор „Сребърния крак“. Тежко ранен, преследван, гонен от „сините“^[78], той дошъл да се скрие и да умре в хралупата на този „безмъхко“. Нито приятелите, нито враговете му узнали какво е станало с него — едва половин век след смъртта му старият шуан бил открит след един гръмотевичен удар.

За него си мислех, като гледах как бягат „безмъхките“ от двете страни на пътя, и карах коня си да препуска все по-бързо. Когато пристигнах в Сен-Жан, бе черна нощ.

Влязох в странноприемницата; от вятъра веригата на табелката й скърцаше тъжно в мрака. След като лично заведох коня си в яхъра, влязох в ниското помещение и се отпуснах до огнището в едно старо кресло с висока облегалка. Докато се топлех така, видях на светлината на пламъка лицето на съдържателката. Беше лице на отвратителна старица. Покрито вече сякаш леко с пръст, на него се виждаше само един разяден нос и две мъртви очи в кървавочервени орбити. Тя ме разглеждаше недоверчиво като чужденец. Затова, за да я успокоя, й казах името си, което тя сигурно познаваше. Като поклати глава, тя отговори, че няма вече никой от рода Нозиер. Но все пак се съгласи да ми приготви вечеря. Хвърли наръч дърва в огнището и излезе.

Бях тъжен и уморен, и терзан от някаква неизразима мъка. Връз мен връхлитаха буйни и мрачни образи. За момент се унесох, но в полудрямката продължавах да чувам в комина стоновете на вятъра, чиито вихрушки изсипваха пепелта от огнището по ботушите ми.

Когато след няколко минути отворих очи, видях нещо, което няма да забравя никога — видях ясно в дъното на помещението, на варосаната бяла стена една неподвижна сянка, бе сянката на младо момиче. Профилът й бе така нежен, чист и чаровен, че като го видях, почувствувах как цялата ми умора и всичката ми тъга се стопяват в някакво прекрасно чувство на възхита.

Гледах я, както ми се стори, цяла минута — възможно е все пак моята очарованост да е продължила повече или по-малко, защото нямам никакъв начин да преценя точно колко. После обърнах глава, за да видя кой хвърля тази толкова красива сянка. В стаята нямаше никой… никой освен старата кръчмарка, която застилаше масата с бяла покривка.

Отново погледнах стената — сянката не беше вече там.

Тогава нещо като любовна мъка ми обзе сърцето, а току-що преживяната загуба ме изпълни с отчаяние.

Помислих няколко мига при съвсем бистър ум, а после казах:

— Стрино! Кой беше тук преди малко?

Изненадана, съдържателката отвърна, че не е видяла никого.

Изтичах към вратата. Обилно падащият сняг покриваше земята и никакви стъпки не личаха в него.

— Стрино! Сигурна ли сте, че в къщата няма жена?

Тя отговори, че няма друга освен нея.

— А сянката? — викнах аз.

Тя замълча.

Тогава се опитах да уточня съобразно точните закони на физиката мястото на тялото, чиято сянка бях видял и като показвах с пръст това място, повтарях:

— Тя беше там, там, ви казвам…

Старицата се доближи със свещ в ръка и втренчи в мен ужасните си безжизнени очи, а после каза:

— Сега виждам, че не ме мамите и че наистина сте от Нозиеровите. Да не би да сте синът на Жан, парижкия доктор? Познавах чичо му Рене. И той виждаше някаква жена, която никой друг не виждаше. Това трябва да е божие проклятие над цялото семейство заради греха на Клод, шуана, който погубил душата си с жената на хлебаря.

— Да не би да говорите за Клод, чийто скелет бил намерен с пушка и броеница в хралупата на един „безмъхко“?

— Млади господине, броеницата не му помогнала. Той се осъдил на вечни мъки заради една жена.

Старицата не ми каза нищо повече. Едва можах да вкуся от хляба, яйцата, сланината и ябълковото вино, което тя ми поднесе. Очите ми се обръщаха непрекъснато към стената, където бях видял сянката. О! Видял я бях отлично! Беше точна и по-откроена, отколкото би могла да бъде сянка, получена естествено при треперливата светлина на огнището и мъждивия пламък на една свещ.

На другия ден отидох в запустялата къща, където на времето живеели Клод и Рене, обиколих този край, поразпитах свещеника — не научих обаче нищо, от което да мога да узная коя е девойката, чиято сянка бях видял.

И днес още не зная дали трябва да вярвам на старата кръчмарка. Не зная дали някакъв призрак не е посещавал в тежката самотия на „Бокаж“ селяните, от които произхождам, и дали наследствената сянка, която натрапчиво е спохождала суровите ми и мистично настроени предци, не се е показала с нова прелест на мечтателния им наследник. Семейния демон на Нозиерови ли видях в странноприемницата на Сан-Жан, или по-скоро през онази зимна нощ ми бе известено, че ще имам по-добрия дял от нещата на този свят, че снизходителната природа ми е отредила най-скъпия си дар — дара да мечтая?

$type=повест

Книга за Сюзан

Към читателя

Спомените на Пиер Нозиер спират до разказа, който току-що прочетохте. Ние сметнахме, че към тях трябва да, прибавим и няколко страници, написани от същата ръка. Книга за Сюзан е извлечена изцяло от записките на нашия приятел. За съставянето й е взето всичко, което в тетрадките на Пиер Нозиер има далечна или близка връзка с детството на дъщеря му. По този начин стана възможно съставянето на нова глава от тази семейна книга, която той възнамеряваше да води системно, но от която остави само откъси.

Сюзан

Петелът

Сюзан още не бе започнала да търси красотата. Залови се да я търси на три месеца и двадесет дни, и то много ревностно.

Това стана в трапезарията. В нея има нещо наглед старинно поради отрупаните по лавиците фаянсови чинии, керамични бутилки, калайдисани кани и шишенца от венецианско стъкло. Всичко това го е подредила в качеството си на парижанка, встрастена към дребните изящни предмети, майката на Сюзан. Всред всички тези овехтели неща Сюзан изглежда още по-свежа в бродираната си бяла рокличка, така че само като я види, човек си казва: „Това е наистина едно съвсем новичко създание“.

Тя е равнодушна към останалата от дедите посуда, към окачените по стените стари, потъмнели портрети и големи медни табли. Смятам, че по-късно тези вехтории ще й навеят невероятни мисли и ще породят в главичката й странни, абсурдни и чаровни копнения. Тя също ще има видения. Чрез тях ще упражни — ако умът й се поддава на това — онази прекрасна способност да си представяш подробностите и художественото им изображение, която дава красота на живота. Аз ще й разказвам измислени историйки — те няма да са много по-недостоверни от другите, но ще са много по-хубави и тя страшно ще ги харесва. На всички, които обичам, пожелавам по зрънце безумие. Това развеселява сърцето. Междувременно обаче Сюзан дори не се усмихва на седналия на бъчвичката си малък Бакхус. На три месеца и двадесет дни хората са сериозни.

И така, това стана една сутрин, една нежно-сива сутрин. Вплелите се в дивата лоза грамофончета се виеха около прозореца с различно обагрените си фунийки. Жена ми и аз бяхме свършили закуската и разговаряхме като хора, които няма какво да кажат. Бе оня час, когато времето тече като спокойна река. Струва ти се, че я виждаш как тече и че всяка изречена дума е като хвърлено в нея камъче. Мисля, че говорехме за цвета на очите на Сюзан. Тази тема е неизчерпаема.

— Те са сивосини.

— Имат оттенък на старо злато и на лучена супа.

— Със зелени отблясъци са.

— Вярно, чудесни са.

В този момент влезе Сюзан — очите й този път бяха в цвета на времето, а то бе приятно сиво. Влезе, носена на ръце от бавачката си. Според елегантните светски маниери би трябвало да я носи кърмачката й. Но Сюзан е като агнето от Лафонтеновата басня и като всички агънца, тя суче от майка си. Зная отлично, че в подобни случаи, при такава крайна селска простота, благоприличието трябва да се спази поне външно и да се вземе така наречената „суха“ дойка. И тя като всяка кърмачка има големи безопасни игли и панделки на шапчицата си, само дето няма мляко. От млякото е заинтересовано единствено детето, докато всички виждат панделките и безопасните игли. Когато една майка проявява слабостта сама да си кърми детето, за да прикрие срама си, тя наема „суха“ дойка.

Но майката на Сюзан е безразсъдна и не е и помислила за този хубав обичай.

Бавачката на Сюзан е малко момиче от село, където е отгледало седем-осем братчета; от сутрин до вечер пее песни от Лотарингия. Дадохме й един свободен ден да разгледа Париж, прибра се очарована — видяла много хубави репички. И другите неща не й се сторили грозни, но репичките я възхитили. За тях писа на село. С тази си простота тя е прекрасна за Сюзан, която пък в цялата природа забелязва само лампите и шишетата за вода.

Когато Сюзан се появи, в трапезарията стана много весело. Ние й се усмихваме и тя ни се усмихва: обичат ли се, хората винаги ще намерят начин да се разберат. Майката протегна изящните си ръце, по които ръкавът на пеньоара й се разстилаше в изнемогата на лятно утро. Тогава и Сюзан протегна куклените си ръчички, а те не се сгъваха в пикеното ръкавче. Тя разтваряше пръстчета, така че на края на ръкавчетата й се виждаха пет малки розови лъча. Възхитена, майка й я взе на коленете си и ние и тримата бяхме напълно щастливи, което може би се дължи на това, че не мислехме за нищо. Но така не можеше да продължава. Наведена над масата, Сюзан ококори очички, така че станаха съвсем кръгли и разтърси ръчички, сякаш бяха дървени — на такива приличаха. В погледа й имаше изненада и възторг. По трогателната и достойна за уважение глуповатост, написана на личицето й, се виждаше как се промъква нещо одухотворено.

Тя нададе писък като наранено птиче.

„Може да я е убола някоя безопасна игла“ — помисли майка й, която за щастие има силен усет за житейската действителност.

Тези безопасни игли се разкопчават без да усетиш, а по Сюзан има осем!

Не, не беше я убола игла. А любовта към красивото.

Любов към красотата на три месеца и двадесет дена?

Съдете сами: измъкната наполовина от ръцете на майка си, тя махаше с юмручета по масата и помагайки си с рамене и колене, успя с пъшкане, кашляне и лигавене да хване една чиния. Някакъв стар селски майстор от Страсбург (навярно е бил простичък човек, мир на праха му!) бе нарисувал на тази чиния един червен петел.

Сюзан поиска да хване петела, не за да го яде, а защото го намираше за хубав. Майка й, с която споделих това умозаключение, ми отговори:

— Колко си глупав! Ако можеше да хване този петел, Сюзан нямаше да го наблюдава, а веднага щеше да го сложи в устата си. Наистина, на интелигентите им липсва здрав разум!

— Тя непременно щеше да направи така — отговорих аз, — но това доказва само, че устата е главният орган на нейните различни и вече не малобройни способности! Упражнила е устата си, преди да упражни очите си и добре е сторила! Засега чувствителната й и нежна, но опитна уста е за нея най-доброто средство за познание, с което тя може да си послужи. И тя има право да го употребява. Казвам ви, че дъщеря ни е въплъщение на мъдрост. Да, тя щеше да сложи петела в уста, но щеше да го сложи като нещо красиво, а не като нещо за хранене. Забележете, че този навик, който по начало съществува у малките деца, е останал изразен фигуративно в езика на хората. Ние казваме, че една поема, картина или опера „са ни по вкуса“.

Докато изразявах тези невъзможни за поддържане мисли (които светът на философите все пак би възприел, ако са изказани на неразбираем език), Сюзан удряше с юмручета по чинията, драскаше я с нокти, говореше й (и то с какво чудно и неразбираемо бръщолевене!), после със силно блъскане я обръщаше.

Тя не влагаше много сръчност, не! И на движенията й липсваше точност. Но, колкото и просто да изглежда, всяко движение, щом не е привично, е много трудно. А какви навици искате да има човек на три месеца и двадесет дни? Помислете си колко нерви, кости и мускули трябва да владееш сам, за да повдигнеш малкото си пръстче. В сравнение с това разиграването с конци на всичките марионетни кукли на господин Томас Холден е играчка. Дарвин, който при това е прозорлив наблюдател, бил във възторг, че малките деца могат да се смеят и плачат. Той написал една дебела книга, за да обясни как постигат това. Както казва господин Зола, „ние, учените, сме безмилостни“.

За щастие обаче аз не съм толкова голям учен като господин Зола. Не се задълбочавам. Не правя опити над Сюзан, задоволявам се само да я наблюдавам, стига да мога да върша това без да я дразня.

Тя стържеше по петела в недоумение, понеже не разбираше как така нещо, което се вижда, да не може да бъде хванато. Това излизаше извън границите на разбирането й, както впрочем и всичко друго. И точно това я прави възхитителна. Малките дечица живеят в свят на непрекъснати чудеса, за тях всичко е чудо, ето защо в погледа им има поезия. Близо до нас те обитават други селения. Обгърнати са от божественото, от божественото неизвестно.

— Животинче! — казва майка й.

— Скъпа моя, дъщеря ни не знае нищо, но в нея има разум. Когато види нещо красиво, човек иска да го притежава. Тази склонност е естествена, тя е предвидена в законите. Циганите на Беранже, които казват, че „да видиш нещо е все едно да го имаш“, са мъдреци от много рядък вид. Ако всички хора мислеха като тях, нямаше да има цивилизация и ние щяхме да живеем голи и безизкуствени като жителите на Огнена земя. Вие не мислите като тях, обичате старите гоблени, по които се виждат лебеди под дървета, слагате ги по стените в къщи. Не ви упреквам, напротив. Но трябва да разберете Сюзан с нейния петел.

— Разбирам я, тя е като малкия Пиер, който поиска луната в кофата с вода. Не му я дадоха. Но, мили мой, не казвайте, че тя взема нарисувания петел за истински, защото такъв никога не е виждала.

— Не, но тя възприема художествената измислица като действителност. Известна отговорност за заблудата й носят художниците. От доста време вече те се стараят да наподобяват посредством линии и багри формата на нещата. Преди колко хиляди години е умрял оня достоен пещерен човек, който издълбал от натура един мамут върху слонова кост! Голямо чудо, ако след толкова много и така продължителни усилия в подражателското изкуство, те успеят да съблазнят едно мъничко същество на три месеца и двадесет дни! Че кой не се съблазнява от външния вид? Нима самата наука, с която толкова ни досаждат, е отишла по-далеч от предполагаемото? Какво намира господин Робен под микроскопа си? Подобия и само подобия. „Ние напразно се вълнуваме от «заблуди» — казал Еврипид…“

Така говорех и гласейки се да изтълкувам стиха на Еврипид, сигурно щях да открия богати смислови значения, за които синът на билкопродавачката никога не е помислял. Но обкръжението ставаше съвършено неподходящо за философски умозрения. Защото, като не успяваше да отдели петела от чинията, Сюзан се разгневи, от което стана червена като божур, нослето й се разшири като на кафрите, бузите й стигнаха до очите, а веждите — до края на челото. Почервеняло изведнъж, разстроено, покрито с трапчинки, могилки и разнопосочни бразди, това чело приличаше на вулканичен терен. Устата й се разтвори чак до ушите и от нея, измежду венците, излязоха варварски писъци.

— Ха така! — възкликнах аз. — Ето го избликът на страстите! За страстите не трябва да се говори лошо. Всичко велико, създадено на този свят, е извършено благодарение на тях. Ето че един техен изблик превръща едно съвсем малко бебе в нещо страшно почти колкото някакъв малък китайки идол. Дъще моя, доволен съм от теб. Бъди със силни чувства, нека те се засилват и ти се развивай заедно с тях. И ако по-късно станеш неумолима тяхна господарка, тяхната сила ще е и твоя сила, а размерите им ще представляват твоята красота. Силните чувства — в тях е цялото нравствено богатство на човека.

— Каква врява! — възкликва майката на Сюзан. — Не можем вече да се чуем в тази стая с един философ, който говори глупости и едно бебе, което взема нарисувания петел за нещо кой знае какво истинско. Горките жени, колко много здрав разум им е нужен, за да живеят с мъж и деца!…

— Дъщеря ви — отвърнах аз — потърси преди малко за първи път красотата. Това е обаянието на бездна, би казал романтикът, аз пък ще кажа, че това е естествена проява на възвишените умове. Не трябва обаче да й се отдаваме прекалено рано и със съвсем недостатъчни способи. Скъпа моя, вие притежавате необикновени способности за успокояване болките на Сюзан. Приспете момиченцето си.

Звездата

Тази вечер Сюзан изпълни дванадесетия си месец и за една година — откакто е на тази стара Земя — е събрала вече доста опит. Човек, способен да открие за дванадесет години толкова и така полезни неща, каквито Сюзан откри за дванадесет месеца, би бил някакъв смъртен, подобен на боговете. Малките деца са непризнати гении, те завладяват света със свръхчовешка енергия. Нищо не може да се сравнява с този първи тласък на живот, с тази първа струя на душевност.

Схващате ли, че тези малки същества виждат, пипат, говорят, наблюдават, сравняват, спомнят си? Ясно ли ви е, че се движат, вървят насам-натам? Че играят? Особено това, че играят, е прекрасно, защото играта е първоначалието на всички изкуства. Кукли и песни, и ето ви целият Шекспир.

Сюзан има един голям панер, пълен с играчки, от които само няколко са такива по природа и предназначение, като например дървени животни и каучукови бебета. Другите са станали играчки само по силата на някакъв особен обрат в участта им — стари портмонета, парцали, дъна от кутии, един метър, едно калъфче за ножици, грейка, един железопътен указател и едно камъче. И едните, и другите са в окаяно състояние. Всеки ден Сюзан ги измъква една по една от панера и ги дава на майка си. Не отбелязва нито една по по-особен начин и изобщо не прави никаква разлика между това малко имущество и останалите неща. За нея светът е една огромна, насечена на парчета и боядисана играчка.

Ако речем да се проникнем от такова именно схващане за природата и отнесем към него всички действия и мисли на Сюзан, ще се възхитим от последователната мисъл на тази малка душица, но ние я преценяваме според нашите, не според нейните представи. И понеже тя не притежава нашия разум, решаваме, че тя няма разум! Каква неправда! Но тъй като знам как да застана на верния ъгъл на зрение, аз откривам последователност там, където обикновеният човек вижда само несвързани действия.

И все пак не се самоизмамвам, не съм като бащите-идолопоклонници — признавам, че дъщеря ми не е по-прелестна от което и да било друго дете. Като говоря за нея, не си служа с преувеличения. Само казвам на майка й:

— Скъпа моя, много хубаво момиченце си имаме.

Тя ми отговаря горе-долу както е отговаряла госпожа Примроз на подобни комплименти от страна на съседките й:

— Мили мой, Сюзан е каквато бог я е създал — доста хубавка, щом е добричка.

При тези думи тя обгръща Сюзан с дълъг, прекрасен, непорочен поглед, в който отгатвам зад спуснатите клепачи зеници, блеснали от гордост и обич.

Настойчиво повтарям:

— Признайте, че е хубава.

Но за да не го признае, тя има много причини, които аз отгатвам по-добре от самата нея.

Тя иска да чува още и още, че детенцето й е хубаво. Ако го каже сама, може да излезе, че извършва нещо неприлично, че не показва нужната сдържаност. Навярно най-вече се бои да не засегне кой знае каква невидима и тъмна сила, непозната ней, но която тя чувствува, че е там, в сянката, готова да накаже чрез децата възгорделите се майки.

И кой щастливец не би се боял от този призрак, скрит в завесите на стаята! Вечерно време, когато прегърне жена си и детето си, кой би посмял да каже в присъствието на невидимото чудовище: „Душици мои, колко голям е нашият пай красота и радост!“. Ето защо казвам на жена си:

— Права сте, мила, винаги сте права. Щастието почива под този малък покрив. Шт! Да не вдигаме шум — то може да отлети. Атинянските майки се бояли от Немезида — вечно присъствуващата, но невидима богиня, за която не са знаели нищо, само, че е завистта на боговете. Немезида, уви! Пръстът й личал навсякъде, в който и да било час, личал в онова обикновено и необяснимо нещо, наречено „злополука“. Атинянските майки!… Обичам да си представям как при песента на щурците, под лаврово дърво до домашния олтар, една от тях приспива голото си като малък бог кърмаче. Представям си, че се е наричала Лизила, че и тя се е страхувала като вас, мила, от Немезида, че също като вас, вместо да унижава другите жени с блясъка на източната пищност, е мислила само как да изпроси прошка за радостта и красотата си… Лизила! Лизила! Нима сте си отишла, без да оставите на земята някаква сянка от вашия образ, някакво дихание от очарователната ви душа? Било ли е и с вас, като че никога не сте съществувала?

Майката на Сюзан прекъсна своенравния поток на тези мисли:

— Мили мой — казва тя, — защо говорите така за тази жена? Живяла е във времето си, както ние живеем в нашето. Такъв е животът.

— Значи смятате, душице моя, че което е било, може да не бъде вече?

— Точно така. Аз не се учудвам като вас от всичко.

Тя произнася тези думи спокойно, като същевременно приготвя нощния тоалет на Сюзан. Сюзан обаче отказва решително да си легне.

Този отказ би могъл да бъде взет в римската история за красива черта в живота на Тит, на Веспасиан или на Александър Север. Заради него обаче на Сюзан й се карат. Това е то човешката справедливост! Всъщност, Сюзан не иска да си легне, не за да бди над благото на империята, а за да рови в чекмеджето на един стар холандски скрин с дебел търбух и масивни медни дръжки.

Тя се навежда над него, с една ръка се държи за скрина, а с другата граби шапчици, бебешки ризки, роклички, които разхвърля с големи усилия в краката си, като надава леки, диви и разнородни писъци. Гърбът й, покрит с триъгълно шалче, е трогателно смешен, главицата й, която тя обръща навремени към мене, изразява още по-трогателно задоволство.

Не мога да се сдържам повече. Забравям Немезида и възкликвам:

— Вижте я! Прелестна е в чекмеджето си!

Със закачливо и същевременно боязливо движение майка й слага пръста си на устата ми. После се връща при оплячкосаното чекмедже. Междувременно аз продължавам:

— Ако е прелестна с това, което знае, Сюзан е още по-прекрасна с онова, което не знае. В незнанието си тя е самата поезия.

При тези думи майката на Сюзан обърна очи към мен, усмихна се малко накриво, което е белег на подигравка, после възкликна:

— Поезията на Сюзан! Поезията на дъщеря ви ли! Но на вашата дъщеря й харесва само в кухнята! Оня ден я намерих лъчезарна сред шлюпките от зарзавата. Това поезия ли го наричате?

— Разбира се, скъпа моя, разбира се. Цялата природа се отразява в Сюзан с толкова чудна чистота, че на света няма нищо мръсно за нея, дори и кофата с шлюпките. Затова оня ден сте я намерили потънала в обаянието на зелените листа, на лучените люспи и на отпадъците от скариди. Това е било омагьосване, госпожо. Казвам ви, че тя преобразява природата с ангелска сила и че всичко, което види, до което се докосне, се изпълва за нея с красота.

По време на това слово Сюзан остави скрина и се приближи до прозореца. Майка й тръгна след нея и я взе на ръце. Нощта бе спокойна и топла. Прозрачна сянка къпеше нежните коси на акацията, чиито опадали цветове личаха като бели ивици по двора. Кучето спеше с извадени вън от колибката му лапи. В далечината земята се къпеше в небесна синева. Мълчахме и тримата.

Тогава в тишината, във величествената нощна тишина, Сюзан вдигна колкото можеше високо ръчичка и с крайчеца на пръстчето си, което тя никога не успява да разтвори напълно, показа една звезда. Невероятно малкото пръстче се сгъваше на пресекулки, сякаш за някакъв призив.

И Сюзан заговори на звездата!

Онова, което казваше, не се състоеше от слова. То бе някакъв неизвестен и чарован говор, необикновена песен, нещо сладко и извънредно тайнствено — с една дума, израз, необходим на бебешката душевност, когато в нея намира отражение една звезда.

— Смешно е това хлапенце — казва майка й и я целува.

Приятелите на Сюзан

Библиотеката на Сюзан

Разговор за вълшебните приказки