Хенри Дейвид Торо
Живот без принцип. Избрани произведения

Зимна разходка

Цяла нощ вятърът нежно е шумолял в капаците на прозорците, навявал е пухкава гальовност по стъклата и навремени е въздъхвал като летен зефир, поклащащ листата. Полската мишка е спала в уютното си леговище под земята, бухалът се е спотайвал в хралупата си нейде дълбоко в мочурището, заекът, катерицата и лисицата също са имали подслон. Кучето-пазач кротко е лежало край огнището, добитъкът е мирувал в обора. Самата земя е спала своя сякаш първи, а не пореден сън, освен когато някоя улична табела или врата на дървена колиба леко е проскърцвала в пантите си, обрадвайки изоставената Природа в среднощния й труд — едничък бодърстващ звук помежду Венера и Марс, — известявайки ни за далечна вътрешна топлина, за божествена радост и другарство, за среща между боговете, на която обаче е твърде мразовито за човека. Ала докато земята е тънела в сън, въздухът е кипял от живота на пухкавите падащи снежинки, като че на трона е седяла някоя северна Церера и е хвърляла сребристия си посев връз полята.

Ние спим и накрай отваряме очи за застиналата действителност на зимната утрин. Снегът, топъл като памук или пух, е засипал перваза на прозореца; през удебелялата прозоречна рамка и заскрежените стъкла прониква бледа, задушевна светлина, засилваща радостта от уюта вътре. Невероятен е покоят на утринта. Подът скърца под нозете ни, пристъпим ли към прозореца, за да погледнем към ясните простори оттатък полята. Виждаме покривите под снежния им товар. От стрехите и оградите висят снежни сталактити, а в дворовете се издигат сталагмити, пристегнали невидима сърцевина. Дървета и храсти отвсякъде протягат белите си ръце към небето; там, където е имало стени и огради, виждаш чудати образувания да се изопват в закачливи подскоци по здрачния пейзаж, сякаш през нощта Природата е осяла полята с най-новите си творения, та да служат за образец на човешкото изкуство.

Лекичко открехваме вратата, пускайки в стаята снежния навей, и пристъпваме навън в режещия въздух. Звездите вече са позагубили от блясъка си и мътна оловна пелена закрива хоризонта. Ярък бакърен пламък от изток оповестява настъпването на деня, докато на запад всичко е потънало в сумрак и призрачен покой, обгърнато в злокобните отблясъци на Тартара като подземното царство. Само адски звуци долитат оттам — кукуригане на петли, кучешки лай, удари на брадва, мучене на крави — сякаш до един идат от владенията на Плутон отвъд Стикс и не че навяват меланхолия, но тяхното оживление на зазоряване е твърде тържествено и тайнствено за земните селения. Пресните следи на лисици и видри в двора ни подсещат, че всеки час на нощта е наситен със събития, че майката-природа все тъй се труди и оставя следи в снега. След като отворим вратата, чевръсто поемаме по пустия извънградски път, скриптейки с нозе в сухия, сипкав сняг, ободрени от силното, пронизително скърцане на дървена шейна, тъкмо потегляща от портата на ранобуден фермер към далечния пазар, след като е прекарала под сайванта цялото лято в сънища сред трески и съчки; а в далечината, през навяващия сняг и затрупаните прозорци, виждаме подранилата свещичка на фермера, подобна на бледа звезда, да изцежда самотен лъч — сякаш утринна молитва за някоя неумолима добродетел. Един по един комините започват да изпускат дим сред дърветата и снеговете.

Над долината се извива дим ленив,

Сред утринта опитва въздуха втвърден

И без да бърза, идващия ден приветства,

Току разсейва се по пътя към небето,

Помайва се, кълбо подир кълбо изписва

С неясна цел и тромави движения,

Досущ като сънливия си господар,

Чиито мисли още спят край огъня

И не преливат в ручеите на деня;

Но ето: в миг зарейва се към висинето,

Щом с твърда крачка стъпи вън дървосекачът

С едничка воля първи брадва да размаха.

Тъй в утринния мрак човекът първо праща

Свой лек разузнавач, свой пратеник — дима,

Пръв и последен пилигрим, поел на път

Сред ледения лъх да извести деня;

Догде сам той край огъня се свива още

И сбира сили портите си да разтвори,

Димът с ветреца се е вдигнал над дола

И над полята смело е изплел венци,

Обвил върхарите, поспрял се е над хълма

И стоплил е крилцата на ранила птичка;

А може би високо в хрускащия въздух

Съзрял е вече светлината на деня

И поздравява своя господар на прага

Като сияещ облак в синьото небе.

Отдалеч над замръзналата земя долитат звуците от цепене на дърва пред фермерските порти, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, макар тънкият, мразовит въздух да пропуска до слуха на кратки, галещи трептения само най-фините съставки на звука, тъй както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци долитат ясни като звън от много по-далечни точки на хоризонта, сякаш сега препятствията, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, отколкото през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и дори обичайните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и плавен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и следа от влага и той е изтънял и придобил такава еластичност, че се превръща в източник на наслада. Отдръпналото се, изопнато небе сякаш извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия разказват, че там скове ли мраз, „морето задимява като горящо торфище и от него се на дига мъгла, наричана ледовит дим“, който „режещ дим често причинява мехури по лицето и ръцете и е вреден за здравето“. Ала тоя бистър, щипещ студ е еликсир за дробовете, той е не толкова ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа.

Най-после слънцето се показва из далечните гори, съпътствано сякаш от лекия звънливо-плавен звук на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в миг и далечните хълми на запад започват да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и чувства. Ако животът ни протичаше в по-голямо съгласие с природата, навярно не бихме изпитвали нужда да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя постоянна закрилница и приятелка. Ако телата ни се хранеха с чисти и прости, а не само с подсилващи и подгряващи вещества, то те не биха се нуждали от повече препитание в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които дори и зимата е подходящо време за растеж.

Пленителната чистота на природата през тоя сезон е особено приятна. Всеки гнил пън, всеки обрасъл в мъх камък, железопътните релси и мъртвите есенни листа, всичко е скрито под чиста снежна пелена. Голите поля и звънтящите гори — ето добродетелта, що оцелява. И в най-мразовитите и обветрени места горещото милосърдие успява да се задържи. Пронизващият леден вятър отвява всяка нечистота и нищо не може да му устои, ако не носи добродетел в себе си, та затова и каквото видим по мразовитите и обветрени места, като например по планинските върхове, почитаме го като проявление на устойчива невинност, на пуританска твърдост. Като че подслон е привлякъл всичко останало, а което се е задържало, би следвало да е част от изначалния изглед на Вселената, дарено с мъжеството на самия Господ. Дишането на тоя избистрен въздух дава сила. Кристалната му чистота е видима за очите и човек с наслада би останал дълго и до късно навън, та вихрите да свистят през него като през голите клони на дърветата, с надеждата да поеме от чистата и непоколебима добродетел, която да го направи устойчив през всички сезони.

В природата дреме неугасващ подземен огън, който никакъв студ не може да уталожи. Той е, който разтапя големите снегове, а покривката връз него просто е по-дебела през януари и по-тънка през юли. Той лумва някъде през най-студения ден и снегът около всеки ствол се разтапя. Ето това поле със зимна ръж, покълнала в късна есен и сега бързо втечняваща снега, е едно от местата, където огънят е едва-едва покрит. Топлината му се усеща. Тая топлина през зимата опазва всяка добродетел, та благодарение на нея, неудържим като зайците и червеношийките, поемаш в мислите си към тънкоструйни ручеи, подскачащи по блеснали на слънцето камъни, към топли горски извори. Парата, надигаща се от блатата и езерата, създава тъй мил домашен уют, сякаш излиза от собствения ти чайник. Има ли огън, който да може да се сравни с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? Топлината иде направо от слънцето, а не се излъчва от земята, както през лятото; усетиш ли слънчевите лъчи на гърба си, додето си проправяш път през някоя заснежена долчинка, изпитваш благодарност като за проявено особено внимание и благославяш слънцето, последвало те в това затънтено място.

Олтарът на подземния огън е в гърдите на всеки човек, затова и в най-мразовития ден, и на най-ветровития връх пътникът сеща под пелерината си огън по-жарък от пламтящия в което и да е огнище. Здравият човек допълва годишните времена, та когато навън е зима, в сърцето му е лято. Там е юг. Нататък са отлетели птиците и насекомите, а край топлите извори в човешката душа са се събрали червеношийките и чучулигите.

Накрай, загърбил шумния град, достигаш гората, пристъпваш под сведените й шубраци, сякаш влизаш под покрива на колиба, и минаваш прага й, цял отрупан в сняг. Гората е дружелюбна и още топла, тъй истинска и радушна през зимата, както и през лятото. Заставаш между боровете сред бляскавата решетка на светлината, която едва се промъква из техния лабиринт, и се питаш дали градовете изобщо са чували простичката история на гората. Струва ти се, че никога пътник не я е изучавал, а въпреки чудесата, които науката повсеместно открива всеки ден, кой ли не би искал да послуша нейните хроники? Скромните ни поселища в равнината са нейна заслуга. От гората вземаме дъските, които ни даряват с подслон, и съчките, които ни топлят. Как важна е за зимата вечната зеленина на боровете, тая частица лято, която не вехне, неизменяемото в годината, непожълтяващата трева! Тъй просто и почти на равнището й повърхността на земята бива разнообразявана. Какво би бил човешкият живот без горите, без тия естествени градове? От планинските върхове изглеждат като гладко остригани агнета, но къде ли бихме се разхождали, ако я нямаше тая възвисока трева?

Вижте как по тая ливада, едва от лани обрасла с храсти, сребристият прашец покрива всяко изсъхнало листо и клонче, откроявайки разнообразието им в тъй неизброими и лъчисти очертания, та надмогва липсата на цветове. Погледнете ситните стъпчици на мишките около всяко стъбло, триъгълните следи на зайците. Чисто и разтегливо небе е надвесено над всичко, като че лятното висине, пречистено и смалено от бистрия зимен мраз, е било отвято от небесата върху земята.

През тоя сезон Природата припознава летните си отлики. Небето е сякаш по-близо до земята. Първоелементите губят своеобразието, отликите си. Водата се превръща в лед, дъждът — в сняг. Денят е същинска скандинавска нощ. Зимата е арктическо лято.

Колко по-жизнен е животът, кипящ в природата, покритият с козина живот, който издържа на ледовитите нощи и от поля и дъбрави, потънали в скреж и сняг, вижда изгрева на слънцето!

„Оскъделите гори

Множат кафявите си обитатели.“

Сивите катерици и зайците играят и лудуват из усойните долчинки дори и в утринта на Мразовития петък^[1]. Тук са нашата Лапландия и нашият Лабрадор, а нима ледодобивциге и дървосекачите, лисиците, мускусните плъхове и норките не са нашите ескимоси, нашите високопланински индианци, нашите шпицбергенски обитатели?

Дори и посред арктически ден можем все пак да проследим лятото до леговището му и да станем съпричастни към частица кипящ живот. Надвесени над потоците сред стегнатите в мраз поляни, можем да наблюдаваме подводните колибки на ручейниците, ларвите на Plicipennes; тия малки цилиндрични кутийки, направени от стъбълца, пръчици, трева, сухи листа, черупчици и камъчета, наподобяващи по форма и цвят отломките, с които е осеяно дъното, плават навремени по каменливото дъно, навремени се завихрят в миниатюрни въртопи или се спускат по отвесни водопади, навремени се понасят по течението или пък се залюляват насам-натам, увиснали на края на някое стръкче трева или коренче. По-сетне тия животинки ще изоставят дънните си убежища, ще изпълзят по стъблата на водните растения до повърхността и, съвършени насекоми от тоя миг нататък, ще се застрелкат като мушици над водата или пък ще жертват краткия си живот в пламъка на свещите ни вечер. Ей там на малката полянка храстите са се свели под тежкия си товар, а червените плодчета на елшата се открояват връз побелялата земя. Ето следите на стотици нозе, които вече са излизали навън. Гордо изгрява слънцето над такава полянка, тъй както над долината на Сена или Тибър, ала в нея сякаш се е съсредоточила чиста, самозараждаща се мощ, каквато другаде няма — мощ, която не знае поражение или страх. Тук властва простотата и чистотата на една първобитна епоха, здраве и надежда, твърде далечни на поселищата и градовете. Останал съвсем сам, дълбоко навътре в гората, загърбил всяка човешка диря, усещаш, додето вятърът брули снега от дърветата, как мислите ти са придобили разноликост, по-богата от градския живот. Чичопеят и горската зидарка са далеч по-вдъхновяващо общество от държавниците и философите и върнем ли се насетне към последните, ще гледаме на тях като на по-обикновени събеседници. На тая самотна полянка с нейното поточе, увлякло водата от възвишенията, с потрошения лед и кристалчетата във всички разцветки, с ограждащите я смърчове и ели, с островърхия, сух див овес, пробол самата вода, животът ни изглежда по-ведър и значим.

С напредването на деня хълмовете отразяват слънчевата топлина и до нас долита слабата, но сладкогласа музика на руйналия, освободен от оковите си поток, ледените шушулки по дърветата започват да се топят, дочуват се и навремени се стрелват пред погледа горски зидарки и яребици. По пладне южният вятър стопява снега и оголва покритата със суха трева и листа земя, от която се разнася възбуждащо ухание, подобно на миризмата на дивечово месо.

Да влезем в тая запустяла дърварска колиба и видим как обитателят й е прекарвал дългите зимни нощи и кратките, бурни дни. Нали тук, в подножието на тоя южен скат е живял човек, та мястото ни изглежда цивилизовано, обществено. Усещането е като на пътешественика, застанал пред руините на Палмира или Хекатомпилос. Навярно тук са започнали да долитат пойни птички и да растат цветя, защото цветя и бурени никнат в човешките стъпки. Тия ели са шептели над главата му, тия орехови пънове са му служели за огрев, а тия корени от смолист бор са били подпалките за огъня му; ей оня там ручей в падината, чиито леки, прозирни пари все тъй устремно се вият, макар него отдавна да го няма, е бил водоизточникът му. Тия натрупани елови клони, покрити със слама, са били ложето му, а в тая попукана съдина е наливал питието си. Личи, че тая година не е идвал насам, тъй като миналото лято чинките са си направили гнездо върху полицата. Там, където е слагал да къкри гърнето с боб, намерих няколко въглена, сякаш току-що бе излязъл: ето къде е димял с лулата си, чиято безствола чашка сега лежи в пепелта, ето къде е разговарял със събеседника си, ако изобщо е имал такъв, за дебелината на снежната покривка заранта, спорел е дали последният долетял звук е бил писък на кукумявка, изпращяване на клонка или плод на въображението; сетне, в късната зимна нощ, преди да се изтегне върху сламата, е отправял взор навън през широкото гърло на комина, за да види развоя на бурята, и съзирайки ярките звезди на Касиопея, ярко заискрели към него, доволен е потъвал в сън.

Вижте само колко много следи, по които можем да научим историята на дърваря! По тоя пън можем да съдим за остротата на брадвата му, по наклона на откоса — от коя страна е стоял и дали е отсякъл дървото, без да го заобикаля или да сменя ръцете, а по посоката на треските можем да заключим накъде е паднало дървото. Върху една само такава тресчица е изписана цялата история както на дървосекача, тъй и на света. На това късче вестник, в което е била загъната захар или сол или пък му е послужило да почисти цевта на пушката си, приседнал на някой горски пън, с жив интерес зачиташ клюките на градовете, на големите колиби, празни и чакащи наематели като тая тук, наредени по разните там „Хайстрийт“ и „Бродуей“. Капе стряхата от южната страна на тоя простичък покрив, синигерите пърхат из боровите клони, а меката слънчева топлина пред вратата е някак по човешки гальовна.

Втора зима вече тая груба постройка ни най-малко не накърнява природния кът. Птиците долитат и си правят гнезда в нея, а към вратата й водят следите на многобройни четириноги. Така от много отдавна природата опрощава посегателствата и скверството на човека. Гората все тъй жизнерадостно и безподозрително отеква от ударите на бравата, която я поваля, а когато са малобройни и нарядко, те само подчертават нейната непристъпност и всичко в нея се устремява да ги погълне.

Сега пътеката започва бавно да се катери към върха на оня висок хълм, от чийто стръмен южен скат погледът прехвърля обширните площи с гори, поля и реки и стига до далечните снежни планини. Ето татък над гората се вие тънка струйка дим, излизаща из невидима фермерска къща флаг, развят над нечий селски дом. Там някъде долу сигурно се таи топло, приятно кътче: така по облачето пара над дърветата отгатваме бликащото поточе. Какви само приятни взаимоотношения се уста повяват между пътника, съзрял от някой горски хълм димната струйка, и тоя, който е долу! Тъй тихо и естествено се издига пушекът, както парата, издишвана от листата, тъй чевръсто се закълбя във венци, както стопанката снове пред огнището. Той е йероглифното писмо на човешкия живот, навяващо далеч по-съкровени и важни неща от къкренето на гърнето. Издигне ли се тая тънка струйка като знаме над гората, значи нейде долу е уседнал човешки живот — тъй е възникнал Рим, появили са се изкуствата, зародили са се империите, все едно дали в американските прерии или в азиатските степи.

Отново поемаш надолу, към брега на горското езеро, легнало в котловината между възвишенията, сякаш е техният изцеден сок и тоя на листата, които всяка година се свличат в него. Без да е видно отнякъде да се втича или оттича вода, езерото все пак има своя история, стаена в извивката на вълните му, в заоблените камъчета по бреговете му, в боровете, стигащи досами водите му. При цялата си уседналост то нивга не е бездействало, а като Абу Муса учи, че „седенето у дома е за богоизбраните, а излизането навън — за простосмъртните“. И все пак, изпарявайки се, езерото пътува надалеч. Лете то е течното око на земята, огледало в гръдта на природата. В него се пречистват греховете на леса. Вижте как гората образува амфитеатър наоколо му, а то се превръща в арена за жизнерадостта на природата. Всички дървета насочват пътника към бреговете му, всички пътеки извеждат до него, към него летят птиците и бягат четириногите, самата земя се вдлъбва къмто него. То е будоарът на природата, където тя оправя одеждите и косете си. Забележете безмълвната й пестеливост и спретнатост: как слънцето иде всяка сутрин, та с изпаренията, което предизвиква, да обере праха от повърхността на езерото и да открие свежото му лице; как всяка година, каквито и замърсявания да са се насъбрали в него, напролет то пак засиява с прозрачните си води. Лете приглушена музика се носи сякаш по повърхността му. Сега обаче мека снежна пелена го скрива от погледа освен там, където вятърът е оголил леда и увехнали листа се плъзгат насам-натам, мятани и преобръщани в краткото си пътешествие. Ето едно тъкмо довеяно връз един камък на брега — сухо буково листо, още поклащащо се, сякаш отново ще литне. Един опитен инженер навярно би могъл да очертае пътя му, откак е паднало от своя клон. Налице е всичко необходимо за такова изчисление: сегашното му положение, посоката на вятъра, нивото на езерото и още много и много. В спарушените му ръбове и жилки се съхранява стволът-родител.

Представяш си, че си в голяма къща. Повърхността на езерото е дъсчена софра или пък опесъчен под, а гъсталаците, рязко издигащи се от самите му брегове, са стените. Влакната, спуснати в леда за лов на щуки, ти изглеждат като приготовление за голямо пиршество, а хората, застанали тук-там по бялата площ, — като горски мебели. Движенията на тия хора, съзерцавани от половин миля^[2] през лед и сняг, са вълнуващи като подвизите на Александър, за което четем в историята. Не изглеждат неподобаващи за пейзажа и са значими като покоряването на империи.

За кой ли път вървиш под сводовете на гората и ето че от ей оня там речен залив в покрайнините й до теб долита далечното пращене на леда, раздвижен сякаш от друг някакъв прилив, по-слаб от океанския. Тоя звук необяснимо ти напомня за дома, радостно те изпълва като гласовете на далечни, благородни родственици. Меко лятно слънце грее над гората и езерото и макар надалеч оттук да няма и един зелен листец, природата все пак се радва на цветущо здраве. Всеки неин звук е зареден с някакво загадъчно потвърждение за здраве — от прашенето на клонките през януари до нежните въздишки на вятъра през юли.

Щом Зимата нагизди дървесата

С гирлянди, бляскащи сред мрака,

И връз листата долу на земята

Положи на безмълвието знака;

 

Щом ручеят под ледената стряха

Намира пътя и бълбука,

А в тъмната бърлога мишка плаха

Събрани семенца захрупка,

 

Като че лятото е тука още,

В земята тули се смълчано;

Тъй полското мишле се гуши нощем,

От ланска топлина съгряно.

 

А щом синигер стрелне се в небето

И нейде изчирика мило,

Снегът е наметалото, с което

Днес лятото се е покрило.

 

Дървета тегнат в накит многоцветен,

Омайни плодове висят;

А севернякът диша с повей летен,

Дано се усмири студът;

 

Додето в слух долавям звън на лято,

Прелива в мен красив размах

На вечност радостна, която

От зимата не знае страх.

 

Връз езерото в края на гората

Ледът се пука с весел блясък,

И сякаш феи скачат лудешката

Сред оглушителния трясък.

 

Нетърпеливо ускорявам хода,

Узнал послание горещо;

Празнува днес могъщата Природа

И грях е да пропусна нещо.

 

Подскачам заедно с леда оттатък,

Люлея се ведно блажено,

Щом в миг се плъзне някой пукот кратък

Над езерото оживено.

 

Ведно с щуреца сред лъките тук

И огъня, пращящ полека,

Отеква този рядък, свиден звук

Пред мен по горската пътека.

Преди да сипне мрак, се впускаш в пътешествие на кънки по криволиците на реката — пътешествие, тъй наситено с новости за прекаралия целия зимен ден пред огнището, че все едно си стъпил на полярния лед с капитан Пери или с Франклин: следваш извивките на течението, ту устремено между хълмове, ту разлято по живописни поляни и образуващо хиляди вдлъбнатинки и заливчета под високите сводове на борове и ели. Същата тая река минава и през градските покрайнини, та човек вижда всичко поновому, откъм дивата му страна. Полята и градините опират в нея с доверие и с една непринуденост, каквато им липсва при досега с пътя. Тя е крайният предел на земята. Тук очите не смъдят от силни контрасти. Последната пречка от оградата на фермата е поклащащ се върбов клон, още пазещ свежестта си, и от него насетне оградите свършват и нозете ти вече не стъпват по пътища. Сега можеш да навлезеш дълбоко в природата, следвайки най-уединения и равен път, който нивга не изкачва стръмнини, а на широки, равни откоси стига до най-високите ливади. Течението на една река е красиво проявление на закона за неотменността; пътека за болния, път, по който жълъдовата шапчица може спокойно да странства ведно с товара си. Слабоструйните и малобройни водопади, чиито наклон ни най-малко не разнообразява пейзажа, са празнично обвити в мъгла и пръски, та радват пътника и отблизо, и отдалеч. Идейки от глъбинните, течението — било с широки и плавни крачки, било по слабо наклонена плоскост — ще го изведе до морето. Тъй, от самия си извор, постоянно съобразявайки се с неравностите на земната повърхност, реката си осигурява най-лекия път.

Няма владение на природата, което да е постоянно затворено за човека, и ето че сега приближаваш империята на рибите. Нозете ти бърже се приплъзват връз неизмеримите дълбини, където лятото стръвта ти е изкушавала пъстърви и костури, а величествени щуки са се спотайвали из дългите коридори, образувани от тръстиките. Дълбокото, непристъпно блато, където газеха чапли и клечаха водни бикове, е станало проходимо за бързолетните ти обуща, като че по него са били прокарани стотици железопътни релси. Вътрешен порив ти посочва леговището на мускусния плъх, най-ранния заселник тук, и в следния миг го виждаш да се шмугва под прозрачния лед към дупката си в плитчините, същинска риба с козина. Плъзгаш се бързешком по ливада, където довчера косачи са точили косите си, по пластове замръзнали боровинки и трева. Пързаляш се в близост до местата, където косове, калугерици и кардинали са вили гнездата си над водата, а стършели са смукали живителен сок от клена сред блатото. Колко много пойни птици, следвайки слънцето, са литнали из това гнездо от сребриста брезова кора и пух на глухарчета! На другия край на блатото е висяло надводното поселище, където човешки крак не е стъпвал. В оная хралупа отсреща горска патица е отглеждала потомство и всеки ден е кръжала из мочурището да дари храна.

 

 

Зиме природата е като кабинет на чудесата, пълен с изсъхнали видове в естествения им порядък и положение. Поляните и горите са същински хербарий. Листата и тревите изглеждат напълно изветрели от въздуха без притискане и лепене, птичите гнезда не висят на изкуствени клонки, а там, където са били направени. Вървиш със сухи нозе по вонливото блато и изучаваш свършеното от лятото: отбелязваш колко са израсли елшите, върбите и кленовете, през колко знойни слънца, плодотворни роси и валежи са минали. Как само са израсли клоните им през плодородното лято, а не след дълго тия спящи пъпки с нов тласък ще ги изтеглят напред и нагоре към небесата.

Навремени нагазваш в снежни поля, в чиито глъбини реката за дълго се губи, за да се появи отново отляво или отдясно, където най-малко очакваш; все тъй придържайки се о подснежния си път, със слаб, хъхрещо-гъргорещ звук, сякаш като мечките и мармотите е потънала в зимен сън, тя отново скрива своята бледа лятна диря, която си проследил, сред сняг и лед. Човек би помислил, че реките посред зима са празни и сухи или пък изцяло замръзнали, додето пролетта ги разтопи; ала техният обем всъщност дори не намалява, понеже мраз сковава едничка повърхността им. Хилядите потоци, които подхранват реките и езерата, неспирно бликат. Заледени са само отверстията на някои повърхностни извори, но пък от тях набъбват дълбоките водни хранилища. Водоизточниците на природата са под леда. Лете в ручеите не струи снежна вода, нито пък косачът утолява жаждата си единствено с нея. Реките прииждат напролет, когато снегът се топи, защото дейността на природата е била забавена с превръщането на водата в лед и сняг, чиито съставки не са достатъчно гладки и обли, та веднага да намерят къде да се отложат.

Върху леда в далечината, между еловата гора и накачулените със сняг хълми, подобен на финландец, стои, напъхал ръце в джобовете на палтото си, ловецът на щуки: изпълнен с мудни, снежни, рибешки мисли, самият риба без перки, отстоящ на няколко инча от себеподобните си, безмълвен и изправен, създаден като боровете на брега да го обвиват облаци и снегове. Из тия диви места людете са или неподвижно вписани в природата, или тежко и умислено запътени нанякъде, пожертвали оживлението и кипежа на градовете заради безсловесната трезвост на природата. Човекът тук не отнема от дивотата на природата повече от сойките или мускусните плъхове, а представлява част от нея, също като туземците от Нутка Саунд или северозападното крайбрежие, според както са описани от първите мореплаватели целите обвити в кожи, преди късчетата метал^[3] да са ги предразположили към приказливост. Той принадлежи към природното човешко семейство, корените му са дълбоко в природата и по-яки от тия на градския жител. Иди при него, поздрави го с добра среща и ще разбереш, че той също е поклонник на незримото. Заслушай се с какво искрено благоговение и с какви вълнисти трептения в гласа говори за езерните щуки, които нивга не е виждал, за своя род — древния и съвършен род на щуките. Той все още е свързан с брега, сякаш с риболовна корда, макар да помни и времето, когато е ловял риба през езерния лед, а грахът е виел стебла в градината му.

Но ето че докато си се скитал, облаците отново са се скупчили и отделни снежинки са започнали да прехвърчат безреда. Падат все по-бързо и по-бързо, скривайки от погледа по-отдалечените предмети. Снегът засипва горите и полята, не оставя ни кътче забравено — край реката и езерото, по хълмовете и равнините. В тоя час на покой четириногите се спотайват из дъбравите, а птиците се гушат из клонаците. По-тихо е, отколкото в ясно време, бавно и беззвучно чезнат склоновете, сивите стени и огради, гладкият лед, сухите листа, незатрупани отпреди, скриват се дирите на хора и зверове. Колко малко усилие е нужно на природата, за да наложи своето право и да изличи човешките следи. Как красиво го е описал Омир: „Снежинките падат плътни и бързи през зимния ден. Ветровете утихват и снегът се сипе неспирно, покривайки планинските върхове, възвишенията, равнините, където расте лотосът, нивята, сипе се и връз заливите и бреговете на пенестото море, ала вълните тихичко го стапят.“^[4] Снегът изравнява всичко, за да го разгърне надълбоко в гръдта на природата, тъй както в протяжно лято растителност пълзи по корнизите на храмовете и куличките на замъците и тъй природата тържествува над изкуството.

Свиреп нощен вятър фучи из гората и те предупреждава да обърнеш ход, слънцето захожда оттатък завихрящата се буря, птиците търсят гнездата си, а добитъкът оборите.

„Приведен, работният вол

Стои тук и целият в сняг днес очаква

Плода на безмерното свое тегло.“

Макар по календарите да изобразяват зимата като старец, шибан от вятър и суграшица, плътно загърнал кожуха си, ги си я представяш по-скоро като весел дървар, като жизнерадостен младеж, игрив като самото лято. Неопознатото величие на бурята поддържа духа на пътника. Тя не се закача, а е мило сериозна с нас. През зимата живеем повече в себе си. Сърцата ни са топли и радостни, подобно затрупани хижи, чиито прозорци и врати са полускрити под преспите, ала от комините весело се вие пушек. Преспите-затвори усилват чувството за уют, създавано от дома, та в най-студените зимни дни с удоволствие си седим край огнището и гледаме небето през отвора на комина, наслаждавайки се на тихия, ведър живот, който може да се води в топлото кътче до огъня, сещайки пулса си, по цял следобед заслушани в рева на добитъка откъм улицата и в звука на млатилата откъм далечните хамбари. Един добър лекар несъмнено би могъл да определи здравословното ни състояние по влиянието, което тия прости и естествени звуци оказват върху ни. Изживяваме удоволствието не от ориенталска, а от северняшка отпуснатост край топлите печки и огнища, загледани в сенките на прашинки из слънчевите лъчи.

Навремени съдбата ни е доста мила и по бащински строга, за да бъде жестока. Помислете как по за три месеца човешката участ бива увивана в кожи. Доброто староеврейско Откровение^[5] няма и представа за целия този отраден сняг. Та няма ли религия за умерените и мразовити зони? Не знаем писание, което да говори за съвършената благост на боговете в зимна новоанглийска нощ. За тях нивга не са пели хвалебствени химни, само гневът им е будел недоволство. И най-доброто писание в последна сметка изразява недостатъчна вяра. Светците, за които разказва, живеят в строгост и въздържание. Нека някой искрен и смел човек прекара годината в горите на Мейн или Лабрадор и провери дали староеврейските библейски книги отговарят точно на състоянието и опита му — от започването на зимата до разпукването на ледовете.

Ето че над фермерското огнище се спуска дългата зимна нощ, когато мислите литват далеч от топлото убежище и хората по природа и необходимост стават добри и милостиви към всички божи твари. Настъпило е времето на радостната съпротива срещу студа, когато фермерът жъне плодовете на своя труд, доволен премисля наново подготовката си за зимата и през пламтящата жарава в стъклата спокоен съзира „бърлогата на северната мечка“; бурята е преминала.

„Ефирът цял околовръст

Безкрайни светове пред погледа разкрива,

Искри навред; и целият небесен свод

Сияе в звездна светлина от край до край.“

Разходка до Уейчусет

Конкорд, 19 юли 1842 г.

Отвред иглиците на бора

На запад си отправят взора.

Зиме и лете погледът ти отпочива връз неясните планински очертания на хоризонта, придобили в смътната далечина едно неприсъщо им величие, та стават подходяща опора за тълкувание на алюзиите у поети и пътешественици: все едно дали в пролетно утро ще седнеш с Омир на многовърхия Олимп, дали с Вергилий и другарите му ще поскиташ из етрурските и тесалийските хълмове или пък с Хумболт ще прекосиш днешните Анди и Тенерифе. Тъй споделяш с тях мислите си, приседнал на конкордските скали:

Над своята земя вий зорко бдите,

Ограждате я с чуки гласовити,

Та всеки звук да глъхне сред простора,

Потъвайки на ручеите в хора —

О, хълмове Монаднок, Питърборо;

Грамадна флота вие сте досъщ,

Напредваща в суграшица и дъжд,

И в летен пек, и в зимен мраз могъщ;

Тя плава дръзко към целта благата,

Додето стигне бряг под небесата;

Не се полюшква плахо, без посока

И не пренася контрабандна стока,

Че хората, изпратили ви днес,

Под слънцето разкриват свойте цели

И бранят скъпата си чест.

В редица плават корабите смели,

Един след друг към Запада поели,

Подгонени от повей на зефира

И нуждата до края да не спират

С товара си от скъп метал.

И сякаш в крепкия си дом усещам цял

На трюмовете дълбината,

На палубите ширината

И на въжата дължината.

 

Навярно сещате изискано доволство

В незнайното за Запада лентяйство;

Тъй свежо е челото ви сред синя влага,

Че сякаш Времето не го засяга;

Изтягате се в цялата си площ,

Побрала прекомерната ви мощ,

Праисторически ненакърнени стволи,

За лодки твърди сте, за мачти — голи;

Материал сте вий за нови мироздания,

На Запада надеждни упования,

От вас пилони стават за света,

Закътан в необятността.

 

Додето радвам се на палав слънчев лъч,

Снага издигате над западната глъч,

Събрани върху божия харман ведно

Като гигантски купени сено.

Обшити в злато сребърни къдели,

Отгоре облаци във розово се стелят,

А дето сетните лъчи играят

И с кехлибарна светлина сияят,

Е Западът нагизден тъй томително,

Та чак небето става разточително.

Накрай земята планините, дървесата

Изсечени са сякаш в небесата,

Напомнят кораби в очакване край кея

На заранта пак бризът да повее.

Представям си дори, че сред безкрая

През проломите ви извива път към Рая;

Че там, противно на научните тефтери,

Протичат Сребърен и Златен век;

И вятърът донася с полъх лек

Подгонени от повей на зефира

И нуждата до края да не спират

С товара си от скъп метал.

И сякаш в крепкия си дом усещам цял

На трюмовете дълбината,

На палубите ширината

И на въжата дължината.

 

Навярно сещате изискано доволство

В незнайното за Запада лентяйство;

Тъй свежо е челото ви сред синя влага,

Че сякаш Времето не го засяга;

Изтягате се в цялата си площ,

Побрала прекомерната ви мощ,

Праисторически ненакърнени стволи,

За лодки твърди сте, за мачти голи;

Материал сте вий за нови мироздания,

На Запада надеждни упования,

От вас пилони стават за света,

Закътан в необятността.

 

Додето радвам се на палав слънчев лъч,

Снага издигате над западната глъч,

Събрани върху божия харман ведно

Като гигантски купени сено.

Обшити в злато сребърни къдели,

Отгоре облаци във розово се стелят,

А дето сетните лъчи играят

И с кехлибарна светлина сияят,

Е Западът нагизден тъй томително,

Та чак небето става разточително.

Накрай земята планините, дървесата

Изсечени са сякаш в небесата,

Напомнят кораби в очакване край кея

На заранта пак бризът да повее.

Представям си дори, че сред безкрая

През проломите ви извива път към Рая;

Че там, противно на научните тефтери,

Протичат Сребърен и Златен век;

И вятърът донася с полъх лек

Вестта за бъдещите ери,

За нови мисли и доктрини,

Създадени в най-глухите долини.

 

Ала най-вече си припомням тебе днес,

Уейчусет, който като мене с чест

Стоиш самотен, без другар.

Останка от небесния пожар

Е твоят син далечен взор,

видян от сечище или ждрело,

Или пък от ковашкия коптор,

Опложда всичко днешно и било.

И нищо истинско не зървам вече,

Освен нещата между теб и мен;

Ти, западният пионер, си вечен,

Не знаеш срам, ни страх до този ден,

От дух пламтящ си движен ти

Под стряха от небесни висоти.

Ще можеш ли да се протегнеш там

И въздух повече да вдъхнеш сам?

Небето да крепиш, земята да владееш

Е твойто забавление, откак живееш,

От тях не чакаш помощ ти на тоя свят;

Бих искал да съм твой достоен брат!

Накрай, подобно Раселас^[6] и други обитатели на щастливи долини, решаваш да изкачиш синята стена, очертала западния хоризонт, макар и не без опасение, че насетне вече не ще виждаш приказна страна. Ала не ще се втурнеш веднага към края на своето пътешествие, макар и тъй близък, а би постъпил като Омир, който повежда читателя през полето обширно и покрай морето шумящо, па макар и само за да стигнат до шатрата на Ахил. В просторите на мисълта са пределите на суша и вода, до които човек достига. Далечен и примамлив, пейзажът е в самите нас, затова дълбокият мислител отива най-надалеч.

 

 

В прохладен ранен час на приятна юлска утрин двамината с моя приятел бързо преминахме през Актън и Стоу, като в Стоу поспряхме да отдъхнем и се освежим на брега на малък поток, приток на Асабит. Прекосявайки хладните актънски гори, стиснали здрави тояги в ръце, радостни слушахме песента на червеношийките, дроздовете, чинките и кукувиците, а вървейки през откритите площи, вдишвахме свежия полски аромат — природата цяла бе притихнала, та да я гледат и преброждат. Всяка ограда и всяка фермерска къща, смътно очертани в дрезгавината, както и всеки звънлив звук издаваха покой и чистота и ние вървяхме щастливи по усойните пътища, наслаждавайки се не на уединението, в което денят ни оставя при оттеглянето си, а на онова, което още не е осквернил. Беше самота сред светлина — по-блага, отколкото сред мрак. Но ето че откъм полята долетя звукът от сечивото на косача и към него се добави мучене на крави.

Тая отсечка от пътя ни минава през хмелови насаждения, които навярно запълват нуждата от лозя из американските земи и напомнят на пътника за Италия и Южна Франция: все едно дали ги прекосява като нас, когато хмелът вие бухлато-съразмерни обилия от зеленина, провиснали в изящни гирлянди по безбройни колове — прохладни гъстаци, таящи живителен за пътника полъх; или пък през септември, когато жени и деца, хора отблизо и далеч са се стекли да оберат хмела и го отнесат в дълбоки кошове; или дори още по-късно, когато коловете са струпани на големи пирамиди или лежат накуп покрай пътя.

Хмелът с неговото бране, сушене, опаковане за пазара и неговото приложение, тъй сходни с отглеждането и използването на гроздето, ще предостави навярно добра тема за бъдните поети.

Косачът в близката ливада не можа да ни каже как се нарича потокът, край който бяхме отпочинали, и дали изобщо има име, но по-младият му другар, вероятно брат му, го знаеше като Големия поток. Макар двамата да бяха съвсем близо един до друг на ливадата, нещата, които знаеха, отстояха твърде надалеч; те и не подозираха какво знае другият, докато не дойде запитването на странника. Додето отдъхвахме в Болтън, подпрени на оградата на една колиба, звуците на музика, долитаща отвътре, защо не в чест на нас, двамата спътници, ни напомни, че из тия затънтени места хората битуват с привичните удоволствия. Така ние, скиталците, започнахме да проумяваме, че навсякъде човешкият живот се състои от едни и същи малобройни неща, от един и същи простички взаимоотношения, та е безсмислено да се пътува, за да се дирят различия. Цветята растат далеч по-разнообразни от човека. Ала веднъж излезли на по-високо и съзрели планините пред себе си, вече не мислехме, че сме вървели напразно, па макар и само за да чуем по-вярното и първично произнасяне на имената им от местните жители: не Уейтетик и Уейчусет, а Уортетик и Уорчусет. Почувствахме се засрамени от своето опитомено, градско произношение и ги гледахме като хора, родени и отрасли много по на запад от нас. Езикът им звучеше някак по-щедър от нашия, сякаш дъхът струваше по-малко по тия места. Заговори ли, селякът, който инак рядко отваря уста, не пести думите, тъй както жена му поднася сметана и сирене, без да се скъпи. Малко преди пладне достигнахме възвишенията, гледащи към Ланкастърската долина (и предоставящи първата ясна и открита гледка на запад), и там, на върха на един хълм, на дъбова сянка досами изворче, бълбукащо из оловен чучур, седнахме да отдъхнем, докато трае жегата, да почетем Вергилий и да се полюбуваме на пейзажа. Мястото бе такова, че даваше усещане за формата на земята, понеже, възкачени на него, можехме до известна степен да съзрем заоблеността и релефа на земното кълбо. Ето го Уейчусет, крайния обект на нашия излет, надвесен над нас в същинските си измерения, макар и не тъй въздушно-прозирен, както когато привличаше утринния ни взор, докато по-далеч на север неговите сестри-планини дремят една до друга на хоризонта.

Едва стигнали в „Енеидата“ до

… atque altae moenia Romae,

… стените на Рим разположен високо,^[7]

бяхме принудени да осъзнаем от колко многобройни страни трябва да се разглежда една гениална творба и че Вергилий, живял преди две хиляди години в далечния Рим, ще трябва да разяснява своите вдъхновени от италийските долини внушения пред пътника, застанал на новоанглийските хълмове. Тук — живот тъй суров и млад, а там — тъй префинен и древен. И все пак четем Вергилий — главно за да размислим над човешката единосъщност през всички епохи и тъй, с поетовата помощ, да бъдем едновременно деца на късна епоха и поданици в царството на Юпитер.

„Той изцеди от цветята меда, после огъня взе им,

Спря им и руйното вино, навсякъде текло в реките;

Тези дела, щом размислиш, умения разни развиват

С времето: стрък да изкарваш от зърното,

сято в браздите,

В миг да изтръгваш от кремъка скрития

в жилките огън.“

Старият свят тихо присъства зад новия, тъй както една планина се издига зад друга — смътна и далечна. Историята на Рим продължава да въздейства върху новите поколения. Собствените ми ученици знаят на пръсти римските войни и само преди ден говорихме за тях в клас, а още не са чували за войните в съседен Ланкастър. Взорът-скиталец все тъй неизбежно литва към хълмовете на Рим, а те все тъй повдигат подножието на небето и правят миналото далечно.

Релефът наоколо заслужава специалното внимание на пътника. Хълмът, на който си почивахме, е част от дълга верига, прекосяваща местността от югозапад на североизток и разделяща водите на река Нашуа и река Конкорд, от чиито бряг бяхме потеглили призори, така че, имайки това на ум, лесно можехме да определим накъде се стремят потоците, които пресичаха пътя ни. Успоредно на реката на петнадесет мили на запад, оттатък широката долина, в която се гушат Гротън, Шърли, Ланкастър и Бойлстън, се простира в същата посока Уейчусетската верига. Долината на Нашуа има най-стръмния наклон в околността; няколко мили по нея ни отведоха до южния ръкав на реката, представляващ плитък, но буен бързей, разпенен помежду високи, каменливи брегове. Ала скоро разбрахме, че съвсем не сме се спуснали в gelidae valles^[8] и, закопнели по прохладата на утринния въздух, взехме да се опасяваме, че е дошъл ред на слънцето да изпробва силата си върху ни.

„Спря слънчевата жар насред небето,

А даже храст не мярва се в полето.“

Та със скръбна наслада повтаряхме благозвучната жалба на Хасан, и той скиталец като нас, в пустинята:

„Часът бе тъжен, горък бе денят,

Когато от Шираз поех на път.“

Въздухът жареше безжизнен помежду хълмовете, сякаш в парен котел, листец не помръдваше и наместо свежия дъх на трева и детелина, който до неотдавна ни пиянеше, от всеки стрък се надигаше сух, направо лекарствен мирис. Неиздържали на жегата, поехме към гората, повървяхме по протежението на малка рекичка и накрай приседнахме на брега й, та, отдъхвайки си, да погледаме родитбата на сочната земя наоколо. Който по това време на годината кръстосва горските пътеки, не може да забрави малките, приведени, подобни на звънчета цветове и стройните червеникави стебла на кучешкото грозде, както и по-грубите стебла и плодчета на змийската млечка, тъй характерни за тия далечни и диви места; ако пък слънцето нагрее сладката папрат дотам, че, изкачвайки безлесите възвишения едва не припаднеш от тежката й миризма, според както се оплакват първите заселници, проникнали в тоя край, разхлаждащото ухание на дивия карамфил отново ще върне силите ти спуснеш ли се към долините.

Вървяхме през късния следобед и се освежавахме, като газехме във всеки ручей, изпречил се на пътя ни, и тъй, понеже се движехме в сянката на хълмовете, бързо възстановихме сутрешната си бодрост. Привечер прекосихме Стърлинг и стигнахме до бреговете на Стилуотър в западната част на града, където се е обособило малко поселище. С радост установихме, че мястото има някак западняшки вид, разнасяше се дъх на бор и грохот на вода, неотдавна уталожена с бентове, та се оправдаваше името на реката^[9], пръскаща изключителна свежест. Когато пътят е само един, обработените площи възлизат на няколко акра, а къщите се броят на пръсти, гората изглежда по-дива от всякога. Оставена на себе си, Природата винаги проявява малко или повече цивилизованост и радва окото с известна облагороденост; когато обаче брадвата е накърнила пределите на гората, пред погледа се оголват мъртвите, неугледни борови клони, инак прикривани от бухлата зеленина. Поселището нямаше още ни поща, ни установено име. В другите селца, които прекосявахме, жителите ни гледаха самодоволно и едва ли не съжалително, сякаш в тоя късен час правехме своя дебют пред обществото. „Нищо — като че казваха те, — елате и ни вижте, опознайте хората и се научете на обноски.“ Светът на човека е като полянка в гората, точно толкова открит и същевременно затворен. Гостилничарят още не беше се върнал с работниците си от нивята, пък и кравите трябваше да се доят. Но ние си припомнихме стенния надпис в една шведска гостилница, гласящ „В Тролхате ще намерите превъзходен хляб, месо и вино, стига да си ги носите“, та не бяхме недоволни. Но трябва да призная, че радостта ни от това затънтено местенце бе някак накърнена, когато нашият домакин ни поднесе вестника, излизащ в собствения ни град, сякаш най-голямото очарование, което провинцията може да предложи на странника, бе удобството на общуването с града. По-добре да се осланя на своите собствени възвишения, наместо от върховете им да гледа към някакъв незначителен Бостън или Ню Йорк на хоризонта.

Цяла нощ слушахме на пресекулки клокоченето на вода и съненото скрибуцане на щурците; на следната утрин с известно съжаление напуснахме гостилницата по сивкав здрач, благословен от нощния въздух, когато еднички простодушните крави се размърдваха. Само четири мили ни деляха от полите на планината, където гледката ставаше по-красива. Пътят ни вървеше по течението на реката Стилуотър, която ромонеше на дъното на дълбоко дефиле, избистряна от борови клони и камъни, избликваща свежоструйна от планината, за да започне — тъй скоро, уви! — своето общественополезно поприще. Отпървом облак се бе изпречил помежду нас и върха, но сетне се разсея. Беряхме малини, които в изобилие растяха край пътя, и си представяхме, че постъпваме в съгласие с някакво висше благоразумие: сякаш пътникът, възкачил се на планина, трябва да укрепва силите си, като яде от леката плодна амброзия, растяща там, пие от изворите, бликащи от планинските дебри, и бавно вдишва чистия разреден въздух по висините, за да омилостивява боговете, принасяйки им в жертва техните собствени плодове. Едроплодата родитба на долините и равнините е за тамошните обитатели, а на нас ни се струваше, че сокът на това плодче носи нещо от рехавия въздух на планинските върхари.

Започнахме да изкачваме планината, като първом минахме през голяма кленова гора със следи от свредел по стволовете^[10], а сетне навлязохме в по-гъст лес, който бавно взе да оредява додето накрая дърветата съвсем изчезнаха. Накрай разпънахме палатката си на върха. Той е само на хиляда и деветстотин фута^[11] над град Принстън и на три хиляди фута над морското равнище; но макар на тъй малка височина, дели го безкрайно разстояние от равнината, та когато го изкачихме, изпълни ни чувство на отдалеченост, сякаш бяхме достигнали далнините на Арабия Петрея или Далечния Изток. Кацнала червеношийка бе най-високото, до което стигаше погледът ни. Наоколо ни прелитаха лястовички, наблизо кукаха кукувици. Върхът обхваща няколко безлеси акра, покрити с голи скали, сред които растат боровинки, малини, къпини, диви ягоди, а също мъх и тънки, остри треви. Обичайната жълтуга и храстовиден дрян обилно изпълват цепнатините в скалите. Открито, нежно заоблено пространство няколко фута по-надолу е обградено с плътен гъстак церове, кленове, трепетлики, букове, диви череши, тук-там по някоя офика, а помежду тях съзряхме ясносините гроздчета на момковата сълза и плодчетата на пиролата. От основите на някогашна дървена обсерватория, построена на тая най-висока точка, а сега смалена до кух каменен градеж с диаметър дванадесет фута и пет-шест фута височина, можехме да виждаме на северозапад Монаднок, издигащ се в своето непринудено великолепие на около хиляда фута над главите ни, все тъй оставащ си за нас далечната синя планина, па макар и с вече променени очертания. Първия ден времето бе тъй мрачно, че напразно се взирахме в мъглата: все едно гледахме небето, а откъслеците гора тук и там се носеха като облаци по снишени небеса. Сякаш пътешественици в някаква въздушна Полинезия, земята ни се виждаше като голям остров в етера; от всички страни, дори тъй ниско, както бяхме, небето плътно обгръщаше в неизмерими глъбини тоя син тихоокеански остров, който Бог знае що за жители имаше, и плавайки покрай бреговете му, виждахме развълнувани дървеса и дочувахме мучене на крави.

 

 

С нова наслада четохме в палатката Вергилий и Уърдсуърт, докато чакахме да се проясни времето; мъглата не попречи и на възхищението ни от простата истина и красота у Питър Бел:

„И той лежал край своите осли

На горди Чевиътски планини…“

„И бродел из Йоркширските долини,

Посред скали и кривнали ровини;

А в ниското се гушели селцата

Под своите късчета от небесата

И малкото звездици сини.“

Кой знае, един ден тоя връх може да се превърне в нов Хелвелин или дори Парнас, музите да се преселят тук и Омировци от други времена да бродят из близките равнини?

Виши чело Уейчусет над полето,

Тъй късно от природата завзето,

Смълчан, зачетен сякаш в засияли

Незнайни исторически анали.

От боровинките, предоставени от планината, и млякото, което си носехме, се състоя скромната ни вечеря, разведрявана от плавната песен на дроздовете, която ехтеше из хребета. Очите ни съзерцаваха не писани тавани и застлани с килими подове, а небесата, изрисувани от Природата, извезаните от нея възвишения и гори. Преди залез-слънце се поразходихме на север по хребета, а над нас кръжеше ястреб. Бе местност, из която биха бродили богове — тъй тържествена и уединена, тъй отдалечена от всеки нездравословен досег с равнината. С настъпването на вечерта омарата се сгъсти в мъгла, та гледката се очерта по-ясно и заиграха безчетни водни блескавини.

„Et jam summa procul villarum culmina fumant,

Majoresque cadunt altis de montibus umbrae.“

„Ето комините върху стрехите димят надалеко,

Сенките падат по-дълги откъм планините високи.“

Застанали на каменната кула, докато слънцето захождаше, гледахме как сенките на нощта бавно пълзят по източните долини; хората се прибираха по къщите, затваряха вратите, а луната тихом се възземаше и утвърждаваше своята власт. Сетне същото се повтори откъм западната страна чак до Кънектикът и Зелените планини и сетните слънчеви лъчи паднаха връз двама ни — единствени от цяла Нова Англия.

Бе последната нощ преди пълнолуние — тъй зариста, че спокойно можехме да четем на лунна светлина, и дори в късна доба се поразходихме по върха без всякаква опасност. По някаква случайност тая нощ на Монаднок пламтеше огън, който осветяваше целия западен хоризонт и тъй, напомняйки ни за планинското съобщество край нас, караше ни да се усещаме по-малко сами. Накрая обаче вятърът ни принуди да потърсим подслона на палатката, затворихме входа и потънахме в сън.

Вълнуващо бе да слушаме воя на вятъра над скалите, когато навремени се събуждахме — бе станало твърде студено и ветровито. Нощта на това голо място бе изтъкана от простота, стигаща до величавост — само ярка лунна светлина и пронизващ вятър. Така и не стана по-тъмно в палатката, отколкото е по здрач, и спокойно виждахме луната през прозрачния покрив. Тая луна над нас, вперила поглед надолу към Уейчусет, заедно с Юпитер и Сатурн от двете й страни, ни изпълваше с удовлетворение, че имаме такива спътници — тъй високо и извън досега ни, както собствената ни съдба. Вярно е, че звездите са дадени на човека за утеха. Ако не бяха те, щяхме да знаем само, че животът ни е обречен вечно да пълзи; позволено ни е обаче да ги гледаме и значи със сигурност заслужаваме справедлива съдба. Пред нас са закони, които нивга не грешат, чиято погрешност не си и представяме дори; тия светлинки горят по цяла нощ, че и по цял ден — колко богата и щедра е тая Природа, щом може да си позволи такова обилие от светлина!

Утринният здрач настана със самия залез на луната; надигнахме се и запалихме огън, чиито отблясъци може да са се виждали на тридесет мили околовръст. Удивително бе как бързо утихна вятърът с напредването на деня. По върха нямаше роса, заместваше я студ. Когато напълно се развидели, разкри се дивната гледка на далечен хоризонт и ние си представихме, че сме в морето, а планинските възвишения на хоризонта са вълните, които виждаме от палубата на кораба. Черешарки пърхаха наоколо ни, горски зидарки и кълвачи се дочуваха откъм гъсталаците, синигерче бе кацнало на няколко фута от нас и песента на дрозда отново се лееше по хребета. Накрай видяхме как слънцето изплува от морето и блесна над Масачузетс; от тоя миг насетне до тръгването ни въздухът ставаше все по-прозрачен и ние постепенно осъзнавахме същинските размери на гледката, както и че в известна степен земята отговаря по обхват на небето, а белеещите поселища — на съзвездията. Нямаше много от внушителността и величието, присъщи на един планински пейзаж, но затова пък пред нас се откри необятна шир за размисъл през летния ден. С очите си виждахме колко огромна и просторна е природата. Докъдето поглед стигаше почти не се забелязваше живот; няколкото птички, които припърхваха край нас, не правеха ято. Из тия отдалечени пътища, кръстосващи страната на длъж и шир, човек мили наред не среща никакви спътници. От двете страни на пътя погледът последователно се плъзгаше по очертанията на градовете, изникващи един над друг подобно терасите на лозе, докато накрай се слеят с хоризонта. Уейчусет всъщност е обсерваторията на щата. Ето го Масачузетс, прострян пред нас в цялата си широчина и дължина, същинска географска карта. Ето равният хоризонт, подсказващ море на изток и запад, добре познатите ни Нюхампширски възвишения на север, ето на северозапад и запад мъгливите върхове на Хусак и Зелените планини, които за пръв път съзряхме миналата вечер, сини и невеществени, сякаш купчини облаци, които утринният вятър ще разпръсне. Тия последни вериги, до които погледът без усилие стига в далечината, започват на север, оттатък река Кънектикът, със стръмен скалист склон и продължават на юг, като само три-четири върха смътно се открояват. Но Монаднок, очертал мъжествен профил на северозапад, е най-внушителното в тях. Знаехме, че е той, като видяхме възвишението, поклащащо се сред синьото въздушно море над двете реки — отсам долината на Меримак, оттатък тая на Кънектикът: тия долини-съперници, в които вече гъмжеше от янки покрай внушителните води, на каква ли съдба бяха обречени? Уейтетик и съседните му върхове, спадащи към тоя щат и нататък към Ню Хампшир, принадлежат към същата висока планинска верига, на която бяхме. Ала тия нюхампширски остриета, тоя щат-рид, ден и нощ снишаващ нашия щат Масачузетс, най-дълго ще владее сънищата ни.

Едва сега можахме да осъзнаем какво място от земната повърхност заемат планините и как се вписват в общия изглед на Вселената. Когато пръв път катерим планинските върхове и забелязваме незначителните им несъвършенства, не се замисляме за всеобхватния разум, създал формите им; но сетне, когато наблюдаваме очертанията им на хоризонта, не може да не признаем, че ръката, изваяла противоположните им склонове тъй, че да се уравновесяват, се е движила около дълбок център и е била посветена в замисъла на Вселената. Така е и с най-малката частица от Природата в съотношението й с пространството. По-ниски планински вериги, сред тях и Алегените, вървят от североизток на югозапад, а, успоредни на техния поток, стелят водите си плавни реки, отправени все в посока към брега, към пределите на самия гигантски поток на океана. Дори нежните мрежици на облаците преобладаващо се носят в същата посока, нататък духат и повечето ветрове, отправят се хора и птици. Една планинска верига значи много за държавника и философа. Постиженията на цивилизацията по-скоро пълзят по протежението й, отколкото прехвърлят върха й. Колко често планината е преграда за предразсъдъците и фанатизма! Преминавайки през тия земни висоти, глупостите на равнината биват пречистени и избистрени в редкия им въздух; колкото растителни вида не стигат до върховете им, несъмнено и толкова вида глупости не прекосяват Алегените; едничко дръзкото високопланинско растение изпълзява по хребета и се спуска към долината отвъд.

Покачили се на някоя планина, добиваме смътна представа за полета на птиците, особено на летящите във висинето. Става ни ясно какви пътепоказатели представляват за тях планините; как Катскил и Хайланд не чезнат от взора им, след като Уейчусет и Монаднок откриват такава гледка на североизток; как се водят също тъй по реките и долините, по звездите и планинските хребети, а не по нашите мизерни пътепоказатели. Птица, която с едното си око вижда Зелените планини, а с другото — океана, не може да се загуби.

По пладне слязохме от планината и, завърнали се при човешките обиталища, отново обърнахме лица на изток, като навремени измервахме изминатия път по все по-прозирните отсенки, които планината приемаше. Бързо преминахме през Стилуотър и Стърлинг, сякаш засилени по нанадолнище, и се почувствахме едва ли не у дома си сред зелените поля на Ланкастър — тъй подобен на Конкорд по ред неща, особено по това, че и в двата града се плискат по две реки, които се сливат близо до центъра им. Една неочаквана изисканост имаше в тоя пейзаж от обширни равни прерии, осеяни от брестаци, ръжени ниви и горички, придаващи му едва ли не класически изглед. Тук, ще си спомнят някои, е била заловена мисис Роландсън и са се случили немалко събития от индианските войни, ала през оня юлски следобед и сред плавните контури околовръст тия времена ни изглеждаха далечни като готските нашествия. Те просто спадаха към тъмната епоха на Нова Англия. Съзерцавайки картината на едно новоанглийско поселище, каквото тогава се откри пред очите ни с река и дървета, облени в зрак, сякаш бе пладне, осъзнахме как през последните дни не сме се замисляли, че слънцето грее и че хора живеят сред ярка дневна светлина. Не си представяме слънцето да огрява хълм или долина по време на Войната на Филип, нито пък ведро лято да съпътства походите на Погъс, Стандиш, Чърч или Лъвуел: тия събития тънат в мъждива здрачина или дори нощ. Навярно всичките тия воини са се сражавали в сянката на собствените си тъмни дела.

Накрай, след като повървяхме по прашните пътища, и мислите ни станаха прашни като тях; всъщност всяка мисъл замря, мисленето секна или може би инертно продължи в забавения ритъм на някакви объркани мисловни откъслеци, та се усетихме, че машинално тананикаме някоя позната песничка и отмерваме стъпка според такта й, да кажем баладите за Робин Худ, които бих препоръчал при ходене:

„Очи отваряш, Джон си рече,

Щом вятър над баира прихне;

Нощес ако не вие силно,

Той може утре и да стихне.“

И така нагоре-надолу по хълмовете, докато някой камък по пътя нарушеше ритъма, та подхващахме нов стих:

„Наслуки прати той стрела,

Но полетът не бе нахалост,

Че на шерифа страж слетя

И падна Уилям Трент без жалост.“

Има все пак една утеха за морния пътник, закрачил по прашните пътища, и тя е, че следата, изписана от нозете му, е съвършен символ на човешкия живот — навремени изкачващ хълм, навремени пропадащ в долина. От върховете пътникът съзерцава небето и хоризонта, от долините отново вдига взор към висините. Минава през вече научени уроци, но макар и преуморен и задъхан от странстването, всеки път искрено преживява всичко наново.

Тръгнахме от лъките на Нашуа, променихме посоката малко на север и точно по залез-слънце пристигнахме в Стилривър Вилидж в западната част на Харвард. От това селище, намиращо се на западния склон на същата планинска верига, досами града, където миналия ден бяхме спрели по обед, се открива прекрасна, ненадмината гледка към планинското великолепие. Бе тъй спокойно и тихо, сякаш в тоя час и самите възвишения се любуваха на пейзажа; поехме бавно, извръщайки поглед към местата, които бяхме извървели, заслушани във вечерната песен на червеношийката, та нямаше как да не противопоставим уравновесеността на Природата на човешката припряност и суматоха. Думите и действията на човека винаги вещаят наближаващи затруднения, докато Природата е вовек безмълвна и непресторена.

Завърнали се в бъркотията на живота в равнината, нека опитаме да внесем в нея малко от величието на планината. Ще помним какви стени ни обграждат, ще знаем, че тоя равен живот също има своя връх, както и защо от планинските върхове най-дълбоките долини са обагрени в синьо; ще знаем също, че извисяване се съдържа във всеки миг, понеже никоя част от земята не е толкова ниска, та небето да не се вижда от нея, че само трябва да застанем на върха на своя миг, за да разполагаме с безпределен хоризонт.

Пренощувахме в Харвард и на следната утрин единият от нас отправи стъпки към по-близкия град Гротън, а другият пое по своя самотен път към спокойните поля на Конкорд; нека последният не забравя да отбележи славното гостоприемство на един фермер и неговата съпруга, които щедро го нахраниха на трапезата си, макар бедният скиталец да можеше само да поздрави мъжа с доброто време за коситба и безмълвно да приеме радушието на жената. Ободрен от тая проява на щедрост и не по-малко от поднесените му питателни ястия, той с нови сили пое отново на път и достигна бреговете на река Конкорд, преди още слънцето да се е изкачило високо в небето.

 

Възвърнатият (божем) рай

Г-н Ецлер^[12] е родом от Германия и за пръв път е публикувал книгата си в Пенсилвания преди десет-дванадесет години, а сега по настояване на читателите му отвъд Океана е подготвил второ, вече английско издание на отпечатания в Америка текст, дължащо се според мен на широкото напоследък разпространение на идеите на Фурие. Това е показателен факт за времето, в което живеем. Признавам, че тая книга ме извиси до по-обхватни идеи и разбирания за обязаностите на човека на тоя свят. Додаде нещо към духовния ми ръст. Заслужава си да се прочете, та дори и само защото повдига големи въпроси. Ето какво предлага г-н Ецлер:

„Приятели мои! Обещавам да ви покажа как за десет години да създадете рай, в който всеки ще притежава в небивало изобилие всичко необходимо за човешкия живот, без да се труди и без да плаша; в тоя рай лицето на природата ще придобие най-прекрасни форми, а човекът ще може да живее в най-красивите места, сред невъобразимо изискан лукс, ще притежава най-омайните градини и за една година ще успее, без да се труди, да постигне повече, отколкото за хилядите години досега — ще може да изравнява планини, да отводнява долини, да създава езера, да пресушава езера и блата, да насече земята с красиви канали и пътища за прекарване на товари от хиляди тонове и за изминаване на хиляда мили за двадесет и четири часа; ще обсипе океана с плаващи острови, които с невероятна бързина ще могат да се придвижват в желаната посока и ще са напълно безопасни, снабдени с всякакви удобства и разкош, с градини и дворци, в които ще живеят хиляди семейства, и с многобройни сладководни реки; ще изследва вътрешността на земното кълбо и за две седмици ще се придвижва от полюс до полюс; ще разполага с нечувани досега средства за разширяване на познанията за света и усилване на интелекта; ще води живот на несекваща радост, на непозната досега наслада; ще се освободи от всички злини, гнетящи човечеството, освен от смъртта, но затова пък ще я отпрати далеч отвъд обичайния предел на човешкия живот и ще я направи по-малко мъчителна. Така човечеството ще заживее с наслада в един нов свят, далеч превъзхождащ настоящия, въздигайки се на несравнимо по-високо равнище на съществуване.“

От тоя, както и от много други пасажи би могло да се заключи, че в механиката, както и в етиката има някакъв трансцендентализъм. Докато първият реформатор се занимава изцяло с въпроси отвъд пределите на пространството, другият налага идеята за възмогването на човешкия род до най-големи висоти. Докато единият лъска Небето, другият мете Земята. Единият твърди, че промениш ли себе си, всичко с природата и житейските обстоятелства ще бъде наред. Да не си създаваме сами пречки, защото оттук идат най-големите затруднения. Облакът, препречил погледа на астронома, е нищо в сравнение със собствената му слепота. Другият реформатор пък иска да промени природата и житейските обстоятелства и тогава всичко с човека щяло да бъде наред. Престанете с неясните приказки за промяна на света, казва той, аз ще променя самото земно кълбо. Какво от това, че ще освободя плътта си от зловредните течности, след като не съм ги отстранил от плътта на земята? Не е ли второто по-доброто? Земята обикаля по своята орбита в разклатено здраве. Нима не виждате, че страда от астма, треска, воднянка, чревни газове, плеврит, че е нападната от паразити? Нима не виждате как всичко здраво в нея е поразено? Ала не крие ли тя и огромна жизнена сила, която да я спаси? Несъмнено. Бъдат ли подобаващо управлявани от човека, самите природни сили ще възстановят нейното здраве и ще я превърнат в рай, също както и законите на човешкото тяло само чакат да бъдат овладени, та да станем здрави и щастливи. Нашите лекарства лекуват броени на пръсти страдания, повечето ни болници са частни и труднодостъпни. Трябва ни друга Хигия, а не тая, която днес почитаме. Та нима докторите не предписват малки лекарствени дози на децата, по-големи — на възрастните и най-големи — на воловете и конете! Да не забравяме, че трябва да назначим лек на самото земно кълбо.

Тъй прекрасна земя ни е дадена, а колко малко сме направили за нея, колко малко сме разчистили, оградили, прорязали с канавки! Все ни се иска да намерим „по-добра“ земя, без да сме си мръднали пръста, също както днешните фермери са се устремили към почвата на Охайо. Ала няма ли да е по-достойно и честно да разорем и възобновим тая новоанглийска земя? Младите още жизнени сили на земното кълбо само чакат да бъдат насочени в правилната посока. Няма вестник, който да не съобщава за непредвидимите прищевки на вятъра — морски бури и урагани, които моряците и фермерите приемат като пръст на провидението; ала тия бедствия досягат съвестта ни и ни спомнят греховете. Втори потоп би бил позор за човечеството. Бездруго признаваме, че не питаем уважение към примитивните хора. Един първокласен бизнесмен не би се впуснал от все сърце в бизнеса на живота, без първо да е прегледал сметките си. А на колко много неща днес сме отпуснали края! Кой от нас знае накъде ще задуха утре вятърът? Нека не отстъпваме пред природата. Ще направляваме облаците и ще спираме бурите, ще задържаме отровните изпарения, ще предотвратяваме земетресенията, разкопавайки епицентъра им, за да излязат опасните газове, ще изтърбушим вулканите и ще изтръгнем взривната им ядка! Ще направим водата течна, огъня — горещ, а леда — студен и ще сложим патерици на земята. Ще научим птиците да летят, рибите — да плуват, а кравите — да преживят. Дошло е време да се заемем с всичко това.

На един моралист също тъй подобава да се запита как човекът би могъл да подобри и разкраси Вселената, да направи звездите по-ярки, слънцето — по-жизнерадостно и ведро, а луната — по-радушна и мила. Не би ли могъл да усили багрите на цветята и птичата песен? Дали изпълнява дълга си към по-низшите от него? И не трябва ли да стане за тях бог? Доколко е великодушен към кита и бобъра? И не се ли боим да разменим макар и за ден с тях местата си, та да не би с поведението си да ни засрамят? Не можем ли да се отнасяме великодушно към акулата и тигъра, наместо да слизаме на тяхното равнище и размахваме копия с остриета от зъби на акула и щитове от тигрова кожа? Набедили сме хиената, докато всъщност по-зло и жестоко животно от човека няма. Ах, на него трудно може да се вярва; дори безпътните комети и метеори биха го поздравили и отвърнали на същността му по своя начин.

Как грубо и грозно постъпваме с природата! Та няма ли да усвоим по-малко грозно поведение? Нима не ни внушават тъкмо това всички прекрасни открития — магнетизмът, дагеротипията, електричеството? Нима умеем само да кастрим и сечем горите? Не можем ли да подпомагаме естествените им процеси, циркулацията на мъзгата? Днес нашият труд е безсъдържателен и брутален. Дори не подозираме колко много може да се направи за подобряването на отношенията ни с живата природа, каква добронамереност и изискана учтивост би могла да се възцари помежду ни.

 

 

Има обаче определени дейности, които, макар и не докрай поезия и истина, поне подсказват една по-благородна и нежна връзка с природата. Пчеларството например е едно известно отклонение от общото правило. То е като да направляваш слънчевите лъчи. От най-дълбока древност народите са вниквали тъй в природата. Знаем за Химет и Хибла, както и за ред още прочути с меда си места! Нищо грозно няма в развъждането на тия мънички стада, чието жужене напомня най-тихо мучене на крави из пасбищата. Един занимателен автор неотдавна ни припомни, че някъде дори отвеждали пчелите на паша из най-богатите на цветя места. „Колумела ни съобщава, пише той, че жителите на Арабия изпращали пчелите си в Атака, та да пият нектар от късните цветя.“ Всяка година натоварвали на лодки пчелите в огромни пирамидални кошери и поемали по Нил, като нощем бавно плавали по течението, а денем, когато цветята по бреговете се разтваряли, спирали; когато решавали, че има богата паша и съответно полза от забавянето, те потапяли лодките във водата. Същият автор ни съобщава, че имало в Германия един човек, чиито пчели давали много повече мед от тия на съседите му без каквато и да било видима причина; накрая той им доверил, че бил обърнал кошерите си с един градус по на изток, тъй че пчелите му, излитайки два часа по-рано сутрин, обирали най-първите глътки нектар. Наистина, зад всичко това се крие коварство и себичност, ала то подсказва на поетически устроения ум какво би могло да се направи.

Има много примери и за по-големи отклонения от общото правило, които все пак заслужават похвала. Миналата година в една планинска местност видях куче, което трябваше да избива масло, като тича по хоризонтално поставено колело, и макар очите му да бяха възпалени и да кашляше лошо, в последна сметка семейството на фермера имаше с какво да намаже хляба си. Несъмнено, колкото и голям да е един успех, първите винаги стават жертва. До голяма степен несъобразното използване на коня in extenso^[13] напоследък бе усъвършенствано в интерес на човека, като облагата се извлича само от две сили: центростремителна — теглото на коня, и центробежна — стремежът му да върви напред. Само тия два елемента се калкулират. Така най-добре се пестят силите на животното. А нима всички същества със своите ограничени ресурси не предпочитат относителното пред абсолютното движение? А какво е самото земно кълбо, ако не също такова, ала огромно колело, та и най-волният бях на нашия кон из прерията се оказва навремени спънат и безрезултатен поради въртенето на земята около оста си? В случая обаче конят е основният деятел и източник на енергия и ако за разнообразие на гледката пред него се постави прозорец, то няма ли постоянно менящата се активност и пулсиращата енергия на животното да се съгласуват с разнообразието на пъстрия крайпътен пейзаж? Трябва да се признае, че понастоящем най-вече конете работят за хората, а твърде рядко — хората за конете; и скотът се изражда сред човешкото общество.

 

 

Както ще ни се изясни, размишляваме върху една епоха, когато човешката воля ще бъде закон за материалния свят, когато човекът няма повече да бъде спиран от такива абстракции като време и пространство, височина и дълбочина, тегло и твърдост и той, разбира се, ще стане господар на мирозданието. „Е, добре — ще каже невярващият читател, животът е кратък, а изкуството — вечно; къде е силата, която ще доведе до всичките тия промени?“ Тъкмо отговорът на тоя въпрос е задачата, която г-н Ецлер си поставя със своята книга. На първо време той само ни напомня, че в природата има неизброими и неизмерими сили, още недостатъчно използвани, но напълно достатъчни за постигането на тия благородни и универсални цели. Той само известява за съществуването им, тъй както топографът обявява наличието на тяга във всяка течаща вода, и отбелязва, че проявленията им ще бъдат разгледани в продължението на книгата му, озаглавено „Механическа система“. Някои от най-явните и познати ни сред тия сили са Вятърът, Приливите и Отливите, Вълните и Слънчевата светлина. Да се спрем по-подробно на значението им.

Най-напред това е мощта на Вятъра, постоянно проявяваща се по цялото земно кълбо. Наблюдения над плавателни съдове, както и научни изчисления сочат, че средната сила на вятъра за всеки сто квадратни фута е равна на силата на един кон. Оставям без особено внимание това сравнение между силата на вятъра и тая на коня, тъй като не се посочва нищо общо помежду им, въз основа на което да бъдат сравнявани. Несъмнено всяка страна е посвоему несравнимо пълноценна, поради което подобни обобщаващи сравнения с практическа цел, давайки предпочитание на едната, непременно са несправедливи спрямо другата. А научните схеми в голямата си част са верни само в схематичен смисъл. Според мен един натоварен, десет фута широк фургон, положен върху лека гемия във водата, в края на годината не би бил изтласкан от вятъра толкова надалеч, колкото би го изтеглил един обикновен състезателен или товарен кон. И колко много паянтови постройки със същите размери върху земната повърхност напразно биха чакали рухването си, ако привържеха към тях ремъците на кон, та дори и откъм подветрената им страна! Очевидно така не може да се сравнява. Затова пък силата на един кон може да се смята равна на теглото му. Все пак предпочитам ветрове и хали да се стоварват с цялата си мощ връз оградата ми, отколкото да я блъска някоя спъната страховита кранта.

Тъй или иначе на наше разположение е една почти необятна сила, а колко зле се възползваме от нея! Само за да завърти колелата на някоя и друга вятърна мелница, да издуе платната на корабите в морето, още няколко дреболии и това е всичко. Колко малко ценим тая наша неуморна и енергична помощница!

Открили мощта на падащата вода, която в последна сметка е сравнително малка, хората нямат търпение да усъвършенстват тая ПРИДОБИВКА! Само да се установи разлика от няколко фута в нивото на воден поток край гъстонаселен град — нищожна възможност за проява на гравитацията — и цялата икономика на околността мигом се променя. Хората се отнасят към тая сила сякаш е единствената възможна придобивка. А междувременно въздушният поток пада от далеч по-големи висоти, с по-неизменно течение, неподвластен на сушата, като неспирно предлага обветрени места за мелници — една въздушна Ниагара, която няма канадска страна; само използването й е трудно.

На наше разположение също тъй са силите на Приливите и Отливите, както и на Вълните, постоянно напиращи и оттеглящи се, прииждащи и отдръпващи се, ала и те служат на хората само донякъде. Въртят колелата на някоя и друга водна мелница и извършват още само броени на пръсти маловажни дейности. Всички сме свидетели на мощта на прилива — как неусетно пропълзява в пристанищата и реките и надига и най-тежкия кораб с такава лекота, сякаш е тресчица. Всичко плаващо е в негова власт. Ала човекът, откликващ бавно на постоянно предлаганото от Природата съдействие, само в незначителна степен и откъслечно използва тая сила — колкото да килва корабите настрани за поправка и да ги пуска на вода.

А тая сила може да се прилага по най-различни начини. Един голям товар от най-тежки плаващи материали, ако се свърже с теглилка, намираща се на брега или върху неподвижна, побита на дъното подпора, може най-напред да бъде издигнат от прилива и сетне, когато водата спадне, целият товар да увисне на теглилката. Също тъй приливът може да бъде накаран да прояви почти равна сила в обратна посока. Той може да се използва навсякъде, където е налице point d’appui^[14].

Наистина, така брегът би добил напролет по прилив някак работен вид, а корабите-острови, тия terrae infirmae^[15], осъществяващи легендите от древността, биха възбуждали въображението ни. Често съм си мислил, че за човека няма по-подходящо място за живеене от крайбрежието, защото тогава постоянно биещия в очи пример и въздействието на морето биха проникнали дълбоко в живота и нрава му и навярно биха внесли морски отсенки във въображението му. Как благородна е думата МОРЯК — сиреч общуващ с морето. Тая дума би трябвало да ни говори повече, отколкото сега. Тоя свят си заслужава да се живее в него — нека намерим начин да не го позорим. Навярно би трябвало в еднаква степен да бъдем моряци и сухоземни обитатели, а на нашите Зелени планини им е нужна малко морскозелена багра в добавка.

Мощта на Вълните е изчислена още по-незадоволително. Докато при вятъра, приливите и отливите се взема предвид средната сила и, съответно, средната височина, то важна при вълните е най-голямата височина, а те достигат до десет фута над морското равнище; като добавим и десетте фута пропадане в дълбочина в основата на вълната, получават се двадесет фута максимална височина. Разбира се, силата на вълните, възникнала от косото и безмилостно шибане на вятъра по водата, е не само три хиляди пъти по-голяма от силата на прилива, но и сто пъти по-голяма от тая на самия вятър, и е насочена към своя обект под прав ъгъл. Тая сила при това зависи най-вече от площта, а не само от дължината на плавателния съд, връз който се стоварва, и на всичко отгоре сякаш се забравя, че движението на вълните е главно пулсиращо и силата им е съсредоточена в границите на прибоя, инак континентите с техните пространни брегове отдавна да са отнесени от водата.

И накрая иде силата, извлечена от слънчевата светлина по принципа на Архимедовите запалителни огледала — множество огледала, събиращи слънчевите лъчи в една точка, докато се постигне желаният топлинен градус. Основното използване на тая енергия би могло да бъде загряването на вода за произвеждане на пара.

Толкова за тия по-осезаеми сили, вече използвани в незначителна степен. Ала в Природата има безчет други, още неоткрити и неописани сили. Засега обаче и споменатите са достатъчни, за да се убедим, че Слънцето и Луната са в еднаква степен сподвижници на Земята. Защото ако луната поражда приливите и отливите, а слънцето — вятъра, който на свой ред поражда вълните, то всяко движение на нашата планета се оказва предизвикано от далечното им въздействие.

„Можем да напълним някой високоразположен водоем и да черпим от него когато и колкото вода ни е нужна, като по тоя начин естествените водоизточници могат да се използват дълго след като са пресъхнали… Такива водохранилища на умерена височина и със средни размери не е нужно да се създавал изкуствено, тъй като природата се е погрижила да ги разпръсне начесто, и съвсем малко е необходимо, за да бъдат напълнени догоре. Те не изискват правилност на формата. Всяка долина, осеяна с хлътнатини, е подходяща за целта. Малките оврази също могат да се запълнят. Ето такива места биха могли да се подберат, за да се постави началото на тоя род дейност.“

Съвсем ясно е, че колкото по-голяма е височината, толкова по-малко вода ще е потребна, за да има напор. Да си представим обаче една равнинна и маловодна страна там планина и долина, а също „високоразположен водоем“ ще трябва да бъдат създадени свише; ако пък водоизточниците се необичайно надълбоко, то може да се използват пръст и камъни, загубите от триенето ще се компенсират от по-голямото им тегло. Нито един къс суха земя няма да се полива от такива изкуствени водоеми, както навярно е желателно, ала тяхната повърхност „би могла да се покрие с плоскости, а върху им да се нанесе плодородна почва, та и по тях да вирее всякакъв вид зеленчук, както навсякъде другаде“.

А пък с помощта на плътни, задържащи топлината обвивки, както и на други изобретения, „силата на парата, получена чрез слънчевата светлина, ще може да се използва винаги, без изобщо да секва, независимо колко често и продължително се скрива слънцето“.

Значи налице е достатъчно мощ, за да добруваме, би казал човек. Вече са назовани Силите. О, вие строители и инженери, вие труженици и мислители от всички класи, никога повече не се оплаквайте от липса на мощ, защото това е най-страшната форма на неверие. Въпросът е не как, а какво да използваме. Нека не си служим скъпернически с това, което тъй щедро ни е предоставено.

Дайте си сметка какви революционни промени трябва да се извършат в селското стопанство. В тая изцяло обновена страна трябва първом да мине една машина, която на желаната дълбочина да очисти пръстта от камъни и коренища, подир което да ги струпа на купчини, където няма да пречат; сетне, „с едно малко пренагласяне“, същата машина ще изравни безупречно земята, додето не останат ни хълми, ни долини, като същевременно ще прокопае и необходимите канали, канавки и пътища. Все същата машина, с „още някои леки пренагласяния“, ще пресее после всичката пръст, ще я обогати с плодородни почви от други места, ако се наложи, и ще я засее; накрая пак същата машина, с помощта на „малко приспособление“, ще ожъне и събере реколтата, ще овършее и ще смели зърното или пък ще изстиска от него маслото, изобщо ще го доведе до краен продукт. Описание на тия машини ни се предлагало в „Механическа система“ на Ецлер от 11 до 27 страница. Ще се радвам да видя тая „Механическа система“. Вярата ми в нея е голяма. Ала не му е сега времето за поръчки.

Кой знае, ако трупаме енергия до края на настоящия век, като я използваме съвсем ограничено, спестявайки от всичко, което духа, свети, приижда и се оттегля или плиска, може би накрая ще сме спестили такова количество енергия, че някое лято ще успеем да преместим Земята в нова орбита и тъй да променим еднообразното редуване на годишните времена. А може би идните поколения не ще останат да чакат унищожението на земното кълбо, а разполагайки с нови съоръжения за придвижване във въздуха и ориентиране в пространството, цялото човечество ще напусне земята и ще се настани на някоя свободна, разположена по на запад планета, на която животът да е още здравословен, а тя самата да е неземна, неизградена от пръст и камъни, с неизтощени, нивга незасявани първопластове. Не бе нужно много — само прилагане на природните закони, кану, весло и платно от зебло, за да бъдат заселени островите в Тихия океан; с малко повече усилие ще бъдат заселени и сияйните острови в Космоса. Нима нощем не съзираме в безкрая на небесната твърд същите блуждаещи светлинки, които е виждал Колумб? Нека не се отчайваме, нито бунтуваме.

„Ако ще извличаме всичката полза от новите си съоръжения, и жилищата ни ще трябва да са различни от сегашните. Градежът им ще е такъв, за какъвто още нямаме название. Те няма да са нито палати, нито храмове, нито ще са събрани в градове, а ще бъдат съчетание от всичко това, надминаващо днешните ни представи.

Навярно ще можем да изпичаме пръстта на тухли или дори на твърдо стъкловидно вещество с всевъзможни форми и размери, да превръщаме с помощта на топлината, получавана чрез запалителни огледала, огромни количества глинеста пръст и стрити на пясък камъни в твърда стъкловидна маса с възможно най-голяма, направо хилядолетна издръжливост. Всичко това ще става на открито и без всякакви други приготовления, освен да се достави, смели и размеси с вода и цимент суровината, да й се придаде форма, като се насипе в калъпи, след което към нея да се обърнат подходящи по големина запалителни огледала.

Архитектурният облик ще бъде коренно различен от който и да било друг в миналото; ще се изпичат огромни здрави блокове или пък суровината ще се излива наведнъж в грамадни калъпи с всевъзможни форми. Така сградите биха могли да представляват кули от по двеста и повече фута височина, съградени от цели части стъкловидна маса със съобразена дебелина; тия огромни късове ще са направени така, че здраво да се закрепят и прилепват един о друг, та мястото на сглобката да е здраво.

Както и да изглеждат тогава, леярните ще използват слънчевата топлина посредством запалителни огледала и единственият труд около тях ще се състои в изработването на калъпите, а сетне в надзора около доставянето на суровината и отнасянето на готовата продукция.“

Уви! При сегашното състояние на науката ние сме тия, които трябва да отнасят на гърба си готовата продукция; ала не мислете, че човекът винаги ще бъде жертва на обстоятелствата.

Един селянин отишъл в града и като видял улици, затрупани с тухли и дървен материал, разказал сетне, че градът още се строи; имайки предвид безкрайните поправки и промени по къщите ни, човек наистина може да се запита кога ли изобщо ще бъдат завършени. Защо човешките жилища на тая земя да не могат веднъж завинаги да бъдат построени от някакъв траен материал като римска или етруска зидария, та времето само да добавя към красотата им? Защо не завършим видимия свят, та да оставим на поколенията свободно време да се посвещават на незримия? Неотложните проблеми на бита и стопанството могат със сигурност да се разрешат за няколко години. Всичко може да бъде изпечено, построено и складирано през това подготвително спрямо предстоящата бездейна вечност време, та снабдена и осигурена подобно пътнически кораб, нашата планета да се отправи на пътешествие в Космоса като в някакъв Пасифик, а ние „да завържем кормилото и да потънем в сън под ветровете“ подобно ония, които плават от Лима за Манила.

Ала нека се върнем във въображението си няколко години назад: не мислете, че животът в тия кристални палати ще има каквато и да било прилика с живота в днешните ни скромни обиталища. Съвсем не! Облечен веднъж завинаги в „еластична тъкан“, по-трайна от кожения костюм на Джордж Фокс, получавана от „растителни нишки, слепени със специално вещество“ и разрязвана като хартията на листове във всякакви размери и форми, човекът би се отърсил от разяждащите го грижи и купища неприятности.

„Двадесет и петте зали във вътрешността на един кристален палат ще имат широчина и височина от по двеста фута; четиридесетте коридора ще са по сто фута дълги и по двадесет широки; осемдесетте галерии ще са по хиляда — хиляда двеста и петдесет фута дълги; ще има поне седем хиляди стаи и навсякъде ще се кръстосват възможно най-големите и прекрасни колонади; подовете, таваните и редуващите се в най-възхитителна и чудата последователност бляскави колони до безкрай ще отразяват в най-прекрасното сияние на всички прелестни цветове предмети и хора, придавайки им неземен облик.

Галериите из целия палат ще бъдат снабдени със стотици хиляди удобни и възможно най-елегантни превозни средства, та в пълна сигурност хората ще могат без всякакво усилие да летят нагоре-надолу като птици… Всеки ще може да си набавя необходимото за ежедневните си потребности, като само завърти една ръчка, без изобщо да напуска стаята си.

Един-двама души ще са достатъчни, за да направляват кухненската работа. Те няма да вършат нищо друго, освен да наблюдават къкренето на гозбите, докато всичко стане готово, а сетне, само докосвайки една ръчка, да ги разпратят заедно с масите и приборите по столовите или по частните апартаменти… Всяко извънредно желание ще може да бъде задоволено, като се отиде до мястото, където желаното се поднася; а всяко ястие изискващо по-особено приготовление, ще бъде сготвяно от тоя, който го е пожелал.“

Ето пример за случай, когато индивидуалното, както всъщност винаги става, в крайна сметка влиза в съгласие е всеобщото. В последното изречение се съдържа тая тъжна истина, която ми спомня светите писания на всички народи. А като при всяка истина, и в тая има дълбоко нравствен заряд. Тук се говори за най-прекрасния дворец във Вселената и за прислуга, в сравнение с която всяка друга изглежда от незначителна по-незначителна. Надявам се в най-скоро време да науча повече за нея. Защото дори и един кристален палат би бил несъвършен без неоценимите й достойнства.

А ето от какво ще бъде заобиколен палатът:

„Ще бъде построен тъй, че отвсякъде, от частните апартаменти, от галериите, от покрива, от кулите и куполите да се откриват пленителни гледки: градини, простиращи се докъдето поглед стига, пълни с плодове и цветя, подредени по най-прекрасен начин, с многобройни пътеки, колонади, акведукти, езера и поляни, с амфитеатри, тераси, фонтани, скулптури, беседки, гондоли, места за развлечение и пр., и пр. — навсякъде наслада за окото и въображението, за вкуса и обонянието… Пътеките и пътищата ще бъдат настлани с големи плочи от стъкленист материал, та във всякакво време и във всеки сезон да бъдат проходими и чисти…

От двете страни на пътеките могат да бъдат поставени за украса внушителни колони, статуи и други скулптурни произведения — изработени все от същия стъкленист материал, та да траят вечно. А нощем от покрива, както и навсякъде в палата и около него, ще струи газово осветление, което, отразено в лабиринтите от многоцветни, сякаш кристални колонади и сводове, докъдето поглед стига, ще разлива блясък като от скъпоценни камъни. Ето какви ще са бъдещите жилища на хората… Такъв е животът, отреден за същинската духовна извисеност, животът, отрекъл невежеството, предразсъдъците и глупашкото придържане о привичното.“

Това ще бъде Възвърнатият — божем — рай, преобръщането на прастарото сурово предопределение. Човекът не ще изкарва повече прехраната си с пот на челото. Целият му труд ще се сведе до „завъртането на някоя ръчка“ и „отнасянето на готовата продукция“. Ала има ръчки, о, има ръчки, които трудно ще се завъртят! Не би ли могло да има ръчка връз ръчка връз ръчка, докато се стигне до една безкрайно мъничка ръчка? — бих запитал аз. Не — уви, не! Ала у всеки човек се крие божествена енергия, само откъслечно използвана досега, която би могла да се нарече вътрешен лост, впрочем истинският лост, задвижващ всяка машинария, без който никоя дейност не е възможна. Да можехме да сложим ръка върху него! Всъщност от никоя работа не може да се избяга. Тя може да се отлага за неопределено, ала не и за безкрайно дълго време. Нито пък някоя истински важна работа може да стане по-лека в сътрудничество или с помощта на машина. Колкото и една работа да плаши човека, той може да се отърве от нея само като я свърши. Няма как да я подгони като чакал или хиена. Тя няма да побегне. Все едно дали ще нарежете първо гънките дървета, или пък ще започнете от дебелите — рано или късно ще трябва да нарежете и едните, и другите.

Не бих допуснал да ме подведе идеята за подобно мащабно прилагане на природните сили. Убеден съм, че повечето неща ще трябва да се постигнат чрез прилагането на силата, наречена Усърдие. С радост си мисля например за маломерната, ала постоянно действаща и целенасочена сила, която обръща лопатите в нивята. Благодарение на нея долините греят, а пустините разцъфват. А ще призная, че навремени дори изпадам дотам, че с наслада си мисля за дните, когато хората са надявали ярема като волове и са теглели криво дърво наместо рало. Нали в последна сметка крайните цели и средствата за постигането им винаги са били едни и същи.

Едно сериозно възражение срещу предначертанията на г-н Ецлер е, че те изискват време, хора и пари — три неща, с които честният и добронамерен човек не би пожелал да се занимава. „Целият свят следователно, пише г-н Ецлер, може наистина да бъде превърнат в рай, при това за по-малко от десет години, като през първата година се започне с едно сдружение, създадено да разработи и внедри технологията.“ Не мога да отмина поразителните противоречия, които възникват, бъде ли поставен тук въпросът за времето и парите. Набелязаните десет години биха преминали твърде скучно за всеки, който е на поста си и изпълнява задълженията си, ала ще се окажат съвсем недостатъчни, ако не си даваме зор. Тая беда обаче по никакъв начин не се вмества в умопостроенията на г-н Ецлер. Във всичките ни начинания има твърде много суетене и бързане и твърде малко търпение и задушевност, като че ли цели векове ни делят от постижението. Истинският реформатор не се нуждае нито от време, нито от пари, нито от сдружения, нито от съвети. Какво е времето, ако не същността на забавянето? Разсъждаваме ли тъй, излиза, че добродетелността ни не се подхранва от нарастването на парите ни. Г-н Ецлер не мисли за приходи, а само за разходи; но в мига, в който започнем да пресмятаме разноските, те започват. А колкото до търсене на съвет, то всичко, което идва от обществената нагласа, е тъй нетрайно и неподходящо за реформатора, колкото паяжината за кривака на Херкулес. При Ецлер няма здрав смисъл, а само здраво безсмислие. Ако трябва да рискуваме един цент или капка от кръвта си, кой ще ни даде съвет? Колкото до мен, твърде млад съм, за да имам опит. Та кой ли е достатъчно възрастен? По-стар съм на вяра, отколкото на опит. В порива на ръката да извърши нещо се съдържа повече опит, отколкото във всички световни премъдрости.

„От всичко, казано дотук, става съвсем ясно, че осъществяването на тия предначертания не може да бъде задача на отделния човек. Дали това следва да е задачата на едно правителство днес, когато идеята все още няма достатъчно привърженици, е въпрос, чийто отговор предстои да бъде даден; всичко, което трябва да се направи, е след зряло премисляне на нещата да излезем напред, на висок глас да обявим убежденията си и да се обединим в сдружения. Човекът е могъщ само в съюз с много друг и като него. Нищо велико, предназначено да подобри положението на отделния човек или на всички хора, не може да бъде извършено като лично начинание.“

Уви! Ето го най-страшният грях на нашето време — тая липса на вяра в силите на отделния човек. Нищо не може да бъде постигнато освен от отделния човек. Който ти иска помощ, ти иска всичко. Наистина, тъй заявяваме слабостта си, ала в никакъв случай не и начина за преодоляването й. Първо трябва да сме успели сами, та да можем да се радваме на успеха си заедно с другите. Вярвам, че обществените движения, на които съм свидетел, проявяват стремления, които не могат тъй евтино да бъдат удовлетворени. Не вярвам ни най-малко на сдруженията — не тъй е възникнала идеята за преобразяването на света.

Ала нашият автор все пак е достатъчно умен, за да отбележи, че суровият материал за осъществяването на начертаните от него цели ще бъдат „желязото, медта, дървото, най-вече пръстта, както и обединението на хора, чиито очи и уши не са запушени от предразсъдъци“. От това последното най-много имаме нужда — общество от „особняци“.

„Малки вложения от по двадесет долара или всичко двеста-триста хиляди долара ще са достатъчни, за да се постави началото на цяла една общност от три-четири хиляди личности; на края на петата година ще разполагаме с двеста милиона долара основен капитал“ — така в края на десетата година раят ще бъде напълно възвърнат. Но уви! Десетте години вече се изнизаха, а от рая още ни следа поради липса на необходимите средства за обнадеждващо впускане в начинанието. Все пак вложението изглежда сигурно. Навярно нещата трябва да се поставят така, че при желание човек да може винаги да се откаже без загуба, като получи обратно капитала си.

Съзирам обаче две основни трудности: първо, успешното използване на природните сили посредством машини (не съм видял още споменатата „Механическа система“) и, второ, което е несравнимо по-сложно, обвързването на човек и труд посредством вяра. Това е, боя се, което ще разтегли десетте години до поне десет хилядолетия. За да бъде човекът убеден да използва пълноценно онова, което му е предоставено, ще е нужна сила едва ли само „осемдесет хиляди пъти по-голяма от мощта, която би се получила, ако всички хора по земното кълбо напрегнеха мишци“. Ще е нужна дори още по-голяма физическа мощ, та да се надигне мощта на нравствеността. Вярата всъщност е цялата необходима реформа; тя самата е реформа. Без съмнение не ни достига замах, за да си представим Рая и Небето, един съвършен земен или духовен свят. Знаем как предишните епохи са прахосвали времето си и са грешали. „А може би нашето поколение се е отърсило от безразсъдството и грешките? Може би сме достигнали върха на човешката мъдрост и няма защо да се стремим към по-високо умствено и физическо развитие?“ Безспорно ясновидството ни е дотам, че не знаем какво ще ни донесе дори следващият час.

 

 

Божественото винаги е пред сбъдновение и такава е неговата природа. В най-проникновените си мигове отделяме вещество, което също като калция в раковините на молюските ни обгръща целите, и добре ще е, ако навремени като тях изоставяме черупките си, та дори да са седефени и прекрасно обагрени. Нека преценим вредите, които ни е докарала досега Науката, преди тъй убедено да се произнасяме върху нейния напредък.

Г-н Ецлер не се числи към просветените хора на практиката, радетелите на реалното, които благоговейно следват бавния, тежък ход на науката, задържайки действителния напредък, защото довеждат докрай мечтите на миналия век, ала нямат свои собствени; все пак той се обляга на доста несъвършената, ала здрава основа на научните открития. У него има много повече практицизъм, отколкото подобава на такъв смел фантазьор, на такъв дръзновен мечтател. Въпреки това успехът му е в теорията, а не в практиката; той подхранва вярата ни, но не задоволява мисленето ни. Книгата му е лишена от порядък, яснота, замах, изобщо от всичко, ала успява да вдъхне единственото значимо, което човек може да вдъхне на човека — вяра. Истина е, че мечтите му не са нито завладяващи, нито достатъчно ярки, пък и спират там, откъдето замечталият се на свечеряване започва. Неговите въздушни кули се сриват на земята, понеже не са достатъчно високи; биха били здрави, ако опираха в небесния покров. Но в последна сметка по-важни са размишленията и умопостроеннята на един човек, отколкото недостатъчният им размах. Оставам хладен и безразличен към тъй нареченото практическо трезвомислие. Как малко ме привличат дори най-прекрасните открития на новите времена! Те са оскърбление за природата. Всяка машина или техническо приспособление ми изглежда един вид потъпкване на природните закони. Колко са изобретенията, създадени не само за да се трупат? Според мен с успех се ползват само ония от тях, които обслужват сетивните ни, животински потребности — сиреч, с които се пече, вари, пере, затопля и пр. Ала нима са без значение другите, създадените от въображението, които се ползват с такъв възхитителен успех в сънищата и мечтите ни, та дават облик и на пробудните ни мисли? Природата от край време откликва на всичките ни нужди с размах и извисеност, каквито науката с бавния си ход никога не ще постигне. Когато слънцето огрее пътя на поета, той се наслаждава на оная чиста и неподправена благодат, до която изкуството бавно и на тласъци се домогва от век на век. Ветровете, галещи страните му, добавят далеч по-голяма облага и радост, отколкото могат да му доставят всякакви тромави изобретения.

Основният недостатък на тая книга е едничкият й стремеж да утвърди на всяка цена най-висша степен на удобство и наслада. Тя рисува мохамедански рай, ала рязко спира тъкмо когато описваното започне да ни напомня християнския надявам се, че тук не направих нищонезначещо разграничение. Решим ли да преобразим тоя външен свят изцяло и истински, то несъмнено ще трябва да отдадем дължимото на вътрешния. Цялото си същество ще впрегнем в това начинание, а въпросът, какво ще правим подир, е тъй безсмислен, както ако запитаме птицата какво ще прави, когато гнездото й е завършено и пилците отгледани. Ала първо трябва да се извърши една нравствена реформа, която ще измести необходимостта от другата и ние ще плаваме или орем, водени единствено от нейната сила. Има далеч по-бързи начини от предлаганите в „Механическа система“ за пресушаване на марши и укротяване рева на вълните, за опитомяване на хиени и облагородяване на околната среда, за разнообразяване на пейзажа и освежаването му със „сладководни източници“ — и всичко това със силата на честността и благородното поведение. Твърде рядко и за кратко, струва ми се, ни се приисква градина. Добрият човек положително няма нужда да хвърля труд в изравняването на планини заради по-хубавата гледка, нито пък да отглежда цветя и плодове или да гради плаващи острови в името на някакъв рай. Той се любува на по-красиви гледки от криещите се зад която и да било планина. Когато минава ангел, навсякъде по пътя му е рай, когато минава дявол, всичко се обръща на огън и жупел. Какво казваше Вишну Сарна? „Оня, чийто дух е спокоен, притежава всички богатства. Не е ли същото и с оногова, чиито нозе са обути, та му се струва, че повърхността на земята е цяла покрита с кожа?“

Оня, който се съобщава с върховните сили, не би превъзнасял по-низшите божии блага като вятъра, вълните, приливите и отливите и слънчевата светлина. Не бих подценил обаче важността на пресмятания като тия, за които вече стана дума. Те са верни във физиката, защото са верни в етиката. Никой не би помислил да изчислява силите на нравствеността. Да предположим, че можехме да съизмерим нравственото и физическото и пресметнехме примерно на колко конски сили се равнява силата на любовта, бушуваща върху всеки квадратен фут от човешката душа. Несъмнено добре познаваме тая сила и цифрите с нищо не биха увеличили уважението ни към нея; слънчевата светлина има стойността на свой едничък топъл лъч. Блясъкът на слънцето е само сянката на любовта. „Душите на людете, любещи Господа и боящи се от него, пише Рали, биват озарени от самара божия светлина, пред която слънчевото сияние и това на звездите са само сянка според Платон. Lumen est umbra Dei, Deus est Lumen Luminis. Светлината е сянката на божието сияние, а Бог е светлината на светлините“ — и топлината на топлините, ще добавим ние. Любовта е вятърът, приливите и отливите, вълните и слънчевата светлина. Мощта й е неизмерима, безчет конски сили. Тя нивга не секва, нивга не угасва; може да премести земното кълбо и без опорна точка; може да топли без огън, да храни без ядиво, да облича без дрехи, да подслонява без покрив; може да създаде вътрешен рай, който прави външния излишен. Но макар че най-мъдрите люде от всички епохи са се старали да изтъкват тая сила и макар че всяко човешко сърце — рано или късно, повече или по-малко — я познава, как незначително бива прилагана тя за обществени цели! Наистина, тя е движещата сила на всеки сполучлив обществен механизъм; ала както използваме физическите сили само за да ни свършат малко черна работа: парата — да замести няколко коня, вятъра — няколко весла, а водата — няколко ръчки; както механическите сили все още не се прилагат всестранно и неограничено, така че материалният свят да заприлича на идеалния, тъй и силата на любовта се прилага засега съвсем бегло и оскъдно. Довела е само до създаването на такива механизми като приютите за бедни, болниците и Библейското общество, ала неспирният й вятър все духа ли, духа и навремени дори тях събаря. Още по-малко правим, за да увеличаваме нейната количествена мощ, та в бъдеще да сме готови да действаме с нараснала енергия. Не трябва ли следователно тъкмо в това начинание да дадем своята лепта?

 

Томас Карлайл и неговите трудове

Томас Карлайл е шотландец, роден преди петдесетина години „в Екълфехан, Анандейл“, както твърди добре осведомен източник. Родителите му били „добри селски стопани“. Баща му се числял сред настоятелите на тамошната сектантска черква, бил човек земен и трезвомислещ, който заковавал думите като „пирони в стената“. Майка му, все още жива, била „съвършена жена“, а „приятното й, напевно произношение било в съгласие с неговите трансцендентални пориви“. Изглежда, е ходил на училище в Анан, на брега на Солуей Фрит, защото там, както самият той пише, „за първи път чух за прославени професори, за високи материи — класически, математически, за цяла една приказна страна на познанието“; узнал го е от Едуард Ървинг, тогава младеж, „който току-що бе завършил с отличие колежа в Единбург и бе дошъл да види нашия учител, преподавал преди време и на него“. От това поселище, казват, можело да се надзърне в страната на Уърдсуърт. Навярно там Карлайл е започнал да опознава Природата — с нейните гори, подобни на нашите, с реките и потоците, на някои от които сме чували имената, със сетните извивки на атлантическите талази. Продължил образованието си, в основни линии хуманитарно, в университета в Единбург, където според същия източник трябвало частично да се издържа с „преподаване на частни уроци, текущи преводи и пр.“, а сетне, както с удоволствие научаваме, „преподавал в академията в Дайзарт по същото време, когато Ървинг преподавал в Къркалди“ — обичайната средина в живота на един литератор. Бил предопределен за църквата, ала не от силите, ръководещи човешкия живот; преди много години направил литературния си дебют във „Фрейзър Магазин“; на различни места изнасял лекции на английски и френски, извличайки известни облаги, както може да се предполага, макар да не разполагаме с изрични сведения; накрай открил няколко думи в немския език, които съответствали на духовната му нагласа, и се посветил изцяло на разбулването на тая загадка — с какъв успех мнозина от читателите знаят.

След женитбата си Карлайл „заживял най-напред в Комели Банк, Единбург, а сетне за година-две в Крейгънпъток, в проста и усамотена селска къща в горната част на Дъмфрисшир“, където посред хълмистия пущинак го посетил нашият сънародник Емерсън. Двамата още поддържат кореспонденция. Рано се сближил с Едуард Ървинг и до смъртта му останали приятели. Интересуващите се от тая „волна, братолюбива, самоотвержена човешка душа“ и Карлайловата преданост ще направят добре да прочетат във „Фрейзър Магазин“ от 1835 година съобщението за кончината на Ървинг, препечатано в Събраните съчинения на Карлайл. Карлайл поддържал кореспонденция и с Гьоте. Последното, което ни е известно, е, че поетът Стърлинг е останал единственият му близък приятел в Англия.

От десетина години Карлайл живее в Лондон, прекарвайки дните си в писане на книги; както читателите знаят, той има славата, че е сближил Англия и Германия и е допринесъл много за обновяването и извисяването на литературата. Карлайл е истински литератор. Човек лесно може да си представи уединения му вече, прост начин на живот с малкото му семейство в оня тих квартал на Лондон, наречен Челси, встрани от глъчката на търговската част, на „Чейни Роу“, недалеч от „Болницата на Челси“. „Малко зад нея, пише един пътешественик, след старата, потънала в бръшлян черква с гробовете на множество поколения наоколо й, излизате на старинна уличка под прав ъгъл с Темза, и на няколко крачки от реката съзирате на една врата името на Карлайл. Шотландска девойка ви отвежда до предната стая на втория етаж, където е просторният кабинет на създателя на светове.“ Там той прекарва по-голямата част от времето си, заобиколен от купища книги и документи; горните лавици на библиотеката му изобилстват, както разбираме, от нови, неразрязани книги с „авторски посвещения“; през последните месеци работи с многобройни ръкописи на староанглийски и безчет заети от обществените библиотеки брошури за епохата на Кромуел; за разнообразие навремени хвърля поглед към тухлените фасади и паважа на улицата или към тревистото кътче в някой съседен двор; или пък поема към Британския музей, за да го превърне за кратко в свое работно място. Така протича първата половина от деня му, както е при повечето литератори; а следобед, може да се предположи, прави кратки пробези от по една-две мили, прекосявайки крайните квартали, докато излезе извън града — поне така си мисля, макар че тъй едва ли би стигнал бързо до истински дива, гориста местност. Междувременно откъде ли не идват хора, за да го ВИДЯТ, макар малцина да заслужават да бъдат ВИДЕНИ от него; сред тях има доста „бележити посетители от Америка“; цялото това разнолико множество той щедро обдарява с още незаписания си пребогат и бляскав монолог, разменяйки го срещу каквото и да е, което то има да му предложи; английският му е с „подчертан шотландски акцент“ и за изненада на всички, включително и на мен, говори, общо взето, така, както пише, на тоя типичен карлайловски език, „който постига навремени своите висоти в продължителни, дълбоки, разтърсващи пристъпи на смях“.

Понякога отива до Шотландия, все още привличан от нейните земи, за да навести родните обрасли с пирен хълмища; имена като Крейгънпъток и Екълфехан, споменати вече по-горе, означават за него места за отсядане; по време на почивката си също язди по английския бряг, възседнал своя кон Янки, купен, както научаваме, с парите от тукашната продажба на книгите му.

Как в последна сметка поминува, какъв дял от насъщния си изкарва чрез повседневен труд с перото, какво унаследява и какво присвоява — все въпроси, които са особено важни и не бива да се отбягват в биографията му, ала за съжаление тук не бих могъл да им дам отговор. Може би си струва да се отбележи, че Карлайл не е Реформатор в нашия смисъл на думата, че яде, пие, спи, мисли, вярва, пророкува и постъпва, без да се съобразява с новоанглийските и още по-малко със староанглийските представи. Все пак на много места гледали на него като на знаменитост — „захапал неизменната си лула, той дружелюбно сбира около себе си хора с коренно противоположни възгледи, които го слушат като оракул“.

Много висока, мършава фигура, вглъбено изражение, тъмна коса, мургава кожа, излъчване на учен, нездрав вид поради прекомерното застояване в кабинета — това е той, роденият на англо-шотландската граница и може би потомък на безчинствалите някога там мародери. Виждал съм няколко негови снимки: един портрет в цял ръст, с шапка и наметка, който, макар да не издаваше много, поне лъжеше малко; на друга снимка, която си спомням, той изглеждаше според едно сполучливо определение „прекалено спретнат“; виждал съм и една снимка, на която успях да различа някои от чертите на човека, рисуван от въображението ми; ала единствените портрети, които си заслужава да се запомнят, са тия, които той сам несъзнателно си е нарисувал.

 

 

Когато си припомням как книгите на Карлайл достигаха до нас, как месец след месец носеха самоувереност и вдъхновение, как срещаха ответ в толкова много сърца, просто недоумявам как цялата страна не заечаваше ликуващо — от бряг до бряг, от Атлантика до Пасифика, — та всичките Буновци и Крокетовци да се втурнат да приветстват тоя, чиято безгранична човечност обгръща и тях самите. Нима сред пратките, които получаваме, има нещо по-ценно от тия книги? Нима от доста време насам новините от Англия се изразяват в нещо друго? Нима през последните години Англия е представлявала нещо друго за нас — за нас, които четем книги, имам предвид? Ако не я споменавахме като страната, където е протекла епохата на Уърдсуърт и няколко по-млади музи са размахвали криле, или навремени като родината на Ландър, то след смъртта на Колридж единствен Карлайл остана да поддържа славата на Англия, Най-доброто извинение за цялата суетня и греховност на търговията е, че ни запозна с мислите на тоя човек. Търговията не би ме интересувала, ако не водеше до такива последствия. Нова Англия бавно ще осъзнае какво дължи на Карлайл. Ранните му есета достигнаха до нас в дни, когато единственото съвременно слово, оказващо силно въздействие, бе това на Колридж, и попаднаха на незаета територия, преди още каквото и да било значимо слово да бе изречено от наша страна. Той имаше също тъй предимството на учителя, който не се отделя от своите ученици, и несъмнено предостави овладяна самоувереност и вътрешно равновесие за много независими, ала самотни мислители.

Удивително е, но може би в последна сметка не е повод за оплаквания, колко неотзивчив е Светът към новата книга. Всеки по-виден гост, който стъпи на наш бряг, бива най-често посрещан с повече приветствия и обеди, отколкото може да поеме, докато хубавите книги, ако изобщо бъдат забелязани, се сблъскват със студенина и недоверчивост или, което е още по-лошо, с невежествена и злонамерена критичност. Очевидно е, че критиците както у нас, тъй и в чужбина просто не знаят как да подходят към тоя автор. Гледат на него твърде повърхностно, сякаш е един от многото градски драскачи, възхваляващи управлението на мистър Еди-кой-си, ала той вече принадлежи на литературата и успехът му ни най-малко не зависи от благоразположението на критиците, добронамереността на книгопродавците или удовлетворението на читателите. По отношение на своите съвременници той има повече да даде, отколкото да получи. Той е същата силна и владееща занаята си личност като на времето Самюъл Джонсън и точно като него придава престижност на литературната дейност — защото малцина са днес надмогналите литературното чиракуване и издигнали се не само до способни писатели, но и до значими мислители. С остарели и критично вперени очи е невъзможно да се възприеме автор като Карлайл. Съдържателната страна на трудовете му за тях остава невидима и те се вторачват в обилието от трудноразбираеми маниеризми, германизми и всевъзможни ексцентризми, като навремени с необяснима проницателност съзират и по нещо вярно. Поради последното на Карлайл се признава, че притежава това, което наричат гений. Не познавам възрастен човек, за когото томовете на Карлайл да не са безнадеждно непристъпни. Езикът му бил глупава поредица от препятствия; ала за много ясномислещи младежи това е най-чистият английски, който настървено поглъщат с такава наслада, сякаш е хляб и масло. Бащите недоумяват, че децата им тъй охотно преминават на такава храна и я смилат без всякакви затруднения. Поклащат недоверчиво глави пред безграничния им възторг и отбелязват, че „мистър Карлайл е много учен човек“; понеже наистина и те самите, нежелаейки да изостават от времето си, са си набавили граматики и речници и самоотвержено пришпорват мозъците си поне малко да навлязат в джунглата, и не могат да отрекат, че веднъж уловили нишката, четенето, стига да е всеотдайно, е тъй увлекателно, както да следваш мислите на Блакстоун. Просто четене, пък макар и с най-добри намерения, в случая е недостатъчно; тия книги изискват едва ли не да бъдат пренаписани от читателя. Който е имал щастието да прочете тия книги във върхово време от своя живот, когато възможностите за възприемане и усвояване са най-големи, само той е вникнал истински в тях.

Мнозина са черпили от тоя извор със странното усещане, че вкусват водите на някоя Аретуза, бликнала изпод морето чак откъм Германия, сякаш сбраното в тия книги е отлежавало по тамошните тавани при постоянната опасност да бъде унищожено като непотребно. От кой немски океан, от коя Херцинина гора бавно-бавно се е преселвал в Англия и дали вече е целият там — това не зная. Ето тая му статия например не е била огласена нито в Хамбург, нито в Лондон. Навярно е пристигнала контрабандно. Въпреки това според мен подобен вид стоки не могат да бъдат внасяни по такъв начин. Колкото и усърдни да са докерите и да са натоварили овреме кораба, та само се чака да дойде неделята, да задуха попътен вятър, че да вдигнат котва и да опънат платната, всичко, притежаващо трансцендентална, непреходна стойност, ще се съпротивлява на попътния вятър, умело ще пропусне тая неделя — защото то просто не пътува в неделя, когато сухари и свинско месо поемат в открито море и моряците викат „Ура!“ То не може да съжителства с другия товар, па макар да се наруши общото равновесие. Не е съвсем безопасно да се изпраща подобен експлозив, освен ако сами не пътувате като свръхтовар. Човек отнася себе си там, където отива; ала и най-малката добродетел не е в състояние да се придвижи сама, тя е недвижимо, а не движимо имущество; който иска да я запази, трябва да приеме да го купуват и продават заедно с нея.

Тъй или иначе не си струва да отделяме повече внимание на обвиненията в немска закваска, понеже всички вече признават, че Карлайл е англичанин, жител на Лондон. Английският е неговият майчин език — въпреки шотландския и многобройните други акценти, с които се изразяват мисли, израсли не непременно от родната земя. Стилът му е подчертано говорен и е наистина странно да го видиш разгърнат на хартия. Това не е литературен или класически стил, лишен е от музиката на поезията и високопарността на философията, а е поел неспирното ритмично движение на говорната реч. Той отеква в ударни, естествени, живи, раздвижени тонове, тътнещи, трещящи, гърмящи като оръдейни изстрели и притежаващи същата изтребителна сила. Доколкото е достойнство на изложението писаното слово да съответства на говорното, а говорното слово от своя страна — на свежата, целеустремена мисъл, както и на неизкристализиралите още помисли, на безреда връхлитащите ни лоши и добри предчувствия, то тоя писател няма, струва ми се, равен в литературата.

Той не е повече мистик от Нютон, Аркрайт или Дейви. Не е написал ни един, нито дори половин мъгляв ред. Мисълта му е ясна като дневна светлина, та може да се чете дори и бежешком — всъщност тая мисъл може да се чете и следва САМО бежешком. Тя е отчетлива като картина, с която Карлайл ни казва само какво вижда отпечатано с най-едрия английски шрифт върху лицето на нещата. Той изрича изконно английски мисли на типично английски наречия — защото трябва да се признае, че познава не едно от тях. Всички английски и всички европейски графства плащат налог на неговия гений — защото да си англичанин не означава непременно да си затворен и тесногръд и да се стремиш към одобрението само на най-близкостоящия. И въпреки това по-саксонски писател от Карлайл няма. Когато превеждах фрагменти от саксонска поезия, се натъкнах на същия ритъм, който тъй често се появява в неговата творба за Френската революция. А искате ли да знаете откъде идват повечето от тия възненавидени карлайлизми и германизми, то прочетете най-хубавата проза на Милтън, прочетете и речите на Кромуел, които Карлайл извади на бял свят, или пък отново се вслушайте в майчиния си език. Толкова за немската закваска на Карлайл.

Няма съмнение, че в познаването и изкусната употреба на английския език Карлайл е ненадминат майстор. Умелият подбор на думите и силата на неговия изказ надхвърлят дори удивителните му способности на историк и критик. В тоя смисъл житейският му опит не го е ощетил, а го е снабдил с такъв запас от крилати, че и ногата слова, за които може би едничък лондонският живот е причина. Карлайл ме кара да усещам богатството на езика. Той преобръща цялата Природа, преравя до последното ъгълче човешките запаси, докато открие най-подходящия за мисълта си символ. Той не черпи от речници, от словници, а от самата словна работилница, та е отворил безкрайна работа за лексикографите. Да, английският е неговият майчин език също както и за вас, ала при него той не е оня мънкащ, сумтящ, гъгнив брътвеж, завоалиращ мисълта, а островърхо, неуморимо, несломимо оръжие. Карлайл владее тоя език както никой от нас, та ще е полезно за всеки, който ще дава обява за изгубен кон или пък трябва да пише било съобщение за сбирка на градската управа, било проповед или писмо, да се позанимава с тоя ненадминат писмописец, чиито знания надхвърлят граматиката и речниците.

Струва си да се спрем по-подробно на стила като на една от най-значимите особености, които при съществуващото разстояние мога да различа у тоя човек. Стилът му напълно съответства на смисъла, поема цялата му тежест и нивга не изнемогва, не се олюлява под нея. Книгите му са мастити и трудоемки като всичко, което се прави в Англия, ала в същото време са четивни и наситени с изящество. Те издават огромна, добре свършена работа, при това очистена от всякакви отпадъци, също като лъскавите прибори, които блестят по витрините, докато коксът, прахолякът, пиленето, шлайфането и всичките досадни производствени подробности са останали далеч в Бирмингам и вече никой не се сеща за тях. Карлайл е изкусен архивист, хронист, писател. При него всичко се обръща на писмо — жестове, намигания, кимвания, многозначителни погледи, местни говори, жаргони, акценти, пантомима и какво ли не още, което е тънело в мълчание, преди той да го изрази в писано слово. Селянинът, който стъписал градския адвокат, когато го накарал наред с другото да запише и как подвиква на коня си, едва ли би стъписал Карлайл — той би намерил подходящата дума, правилна и съществуваща в езика, която на часа би подкарала впряга. Та помислете само за неспирния говорен поток, който във всеки миг от денонощието се лее в безчетни изби, тавани, салони и „само към полунощ отслабва“, както отбелязва Карлайл по повод на французите — каква капка в морето е писаното слово! Чувство, мисъл, реч, писмо — и нека добавим, за да затворим кръга, — поезия и вдъхновение — как постепенно чезнат те, преминавайки през поредица от сита, додето влязат накрай в историята и класиката; все едно океански грохот, заглъхнал в горско шумолене и удавен в мише скрибуцане, така те притихват в абзаци, редове, препинателни знаци. Малцината, които умеят да говорят като по книга, обикновено биват само писмено документирани. Докато Карлайл документира един нов вид Lieferung^[16].

Невероятно е колко много в последна сметка е изразеното по изпитания начин, след като при Карлайл всичко зависи от ударението, тона, произношението, стила и духа на четенето. Няма друг писател, който тъй пълноценно да използва всички допълнителни пояснения, възможни за печатарското изкуство. Човек недоумява как други са смогнали да напишат стотици страници без подчертани и курсивирани думи, след като при Карлайл те са тъй изразителни, естествени и органично втъкани, сякаш никой преди него не е използвал показателно показателните местоимения. Макар да е безсмъртна, мисълта в изреченията на друг е сякаш балсамирана и не ПОРАЗЯВА, докато тук тя е тъй свежа, тъй жизнена, самата й плът не познава мъките на смъртта, та в неспирното й движение всяка частица и всяко местоимение са живи. Това не е просто речниковото „това“, което ние с вас употребяваме, а е „ТОВА“. Думите при Карлайл не се подчиняват на законите на граматиката, а на всевластен, неумолим смисъл; те не са послушни войници на одобрена от парламента редовна служба, а яки селяци, изразяващи устрема си със: „Сир, това не е въстание, а революция.“

Не съм го чувал да говори, ала трябва да кажа, че Карлайл е рядък оратор. Той е разчупил ледовете и речта му свободно се лее като придошла напролет река. Съблазънта при него не е да проследява първоизточниците на мисловния си поток, а да бъде отнесен от буйните му талази, додето животворно обливат съзнанието му. Карлайл поддържа с читателя разговор. Неговата аудитория е необуздана тридесетхилядна тълпа като оная, която се събирала в Парижкия университет, преди още да е било изобретено книгопечатането. Обратно, философията не говори, тя е писано слово, а застане ли лице в лице с аудитория, превръща се в лекция, сиреч четено слово; ето защо философията трябва да се чете в бъдеще, подир хиляда години. На говорещия обаче аудиторията му е необходима на часа, без нея той не говори; ветровете не разнасят за дълго звука на гласа му. Представете си Карлайл да чете своята „Френска революция“ пред аудитория. Човек би казал, че нивга не е била писана, а само говорена и сетне записана и отпечатана, та ония, до които гласът му не стига, също да знаят нещичко за нея. Прочитат ви нещо, написано на мъртъв ЕЗИК, ала може би с живи ПИСМЕНА — арамейски, римски или рунически. Английски трябва да ГОВОРЯТ ония, които могат да ПИШАТ на санскритски; модерният език трябва да се говори от хора, които могат да пишат на древен, сиреч всемирен език. Не живеем във времето, когато учените са използвали учен език. Карлайл не пише на латински; ала като Чосър, който при цялата си почит към Омир, Вергилий и messieurs нормандците изпял стиховете си на своето родно саксонско наречие, или като Лок, имащ най-малкото заслугата, че е създал философия на английски, Карлайл създава една друга философия, като навлиза още по-дълбоко в дебрите на английския и широко отваря за масите дверите на литературата и критиката.

Какъв само стил — колко гъвкав и разнообразен! Също като релефа на една страна, като новоанглийския пейзаж с неговите ферми, градове и обработваеми площи, обточени отвсякъде с гори и прорасли в блатата боровинкови храсталаци, с разнасяния от ветровете аромат на цъфнала къпина и теменужки. При четене е разтърсващо нов за познаващия само дилижанса и старата пощенска кола. Все едно си поел на път — кога пеша, кога с двуколка, кога с пълен дилижанс, а пътищата към града са ту поддържани, ту не, ту равни, когато прекосяваш френските департаменти, ту стръмни, преминаваш ли Алпите; навремени кочияшът свърва, за да смени конете, и впрегнал необуздан млад пегас начело, презглава се втурва по коларски пътища, по просеки из поля и мочури, по олюляващи се мостове; а свършат ли мостовете, на читателя не му остава друго, освен да поеме дъх и да заплува. Ала кочияшът е великолепен — пропътувал е десет хиляди мили и ни веднъж не е катурвал дилижанса; може да закара впряг от шест коня досами ръба на някоя пропаст, без ни веднъж да ги е шибнал с камшика си.

С удивително умение Карлайл обръща всичките си състояния и преживелици в багри за своите платна, та цялата му сила да бъде извадена наяве. Очевидно пишещ без предварителен план или чувство за отговорност, просто навремени възползвайки се от своето несекващо остроумие, слагащ върху хартия монолозите си, щом дойде време да се произнесе направо, на ясен английски и без кавички заявява какво той, Томас Карлайл, е готов да отстоява пред лицето на света, като останалото, често пъти също тъй защитимо, ала някак по-умерено, безинтересно и недомлъвъчно, оставя за някой Зауертайг^[17] или пък друг господин, отдавна занимаващ се с проблема. Преобръщал един въпрос по всевъзможни начини в съзнанието си, Карлайл накрай се изправя лице в лице с него и захваща ръкопашен бой, стремейки се да го удари в земята или да го прехвърли над главата си: ако пък това не подейства, всъщност все едно дали действа или не, прилага задна и странична хватка, сетне пак го удря в земята, скалпира го, разпарчетосва го, окачва го на вериги и го оставя на ветровете и кучетата. Сключил вежди, категоричен, решителен и неустоим, той върви, громолейки по пътя си гъсталаците от незначителни, полуоформени, ДИЛЕТАНТСКИ мнения, от честни и нечестни начини на мислене с техните правила, излияния и догадки и без остатък ги стъпква на прах. Вижте го как властва над всичко, дори не чувате стенанията на ранените и умиращите. Едва ли в наши дни си заслужава да се погледне на историята през нечий друг поглед, освен през неговия: неговият поглед върху нещата най-бързо се възприема от съвременниците му.

Не е моя работа да определям какъв да бъде стилът му. Нито пък друг освен него може да решава какви да бъдат мислите му. Не може да се иска от него да пише винаги като в главата за Бърнс или като в „Животът на Шилер“ или пък като някъде другаде. Не, мислите му винаги са текли неправолинейно и буйно. Може би колкото повече остарява и пише, толкова по-верен изказ намира — някак по-човечен, по-волен, достигащ равнището на мисълта-първоизточник. За мен неговият прозаичен стил е най-богатият, който познавам.

Какво значение има какво прави нечий стил понятен като мисълта му? Буквално стилът всъщност не е нищо повече от stylus, сиреч писалката, с която се пише, та не си струва тя да се подостря, лакира или позлатява, ако от това няма да започне по-добре да записва мислите. Писалката е за използване, а не за съзерцаване. Важният въпрос е не дали Поуп е имал изискан стил, сиреч дали е писал с пауново перо, а дали е изказал полезни мисли. Преведете дузина пъти една книга от един език на друг — какво ще остане от стила й? Повечето книги ще излинеят, направо ще се изличат от това мъчение. Писалката, записала поемата, се счупва бързо, ала поемата остава. Вярвам, че в края на краищата Карлайл има многобройни читатели и е прочут днес най-вече с оригиналния си стил, както и че идните поколения ще са достатъчно благоразумни, че да му бъдат благодарни, задето до голяма степен разкрепости езика, освободи го от букаите, които една ограничена, безпътна и педантична литературна прослойка му бе надянала, и даде пример за волна, естествена езикова употреба. Ничии мисли не са нови, ала стилът, даващ им израз, е оная несекваща новост, която радва и освежава. Ако трябва да отговоря на въпроса, дали масата хора говорят тъй, както редовите писатели и критици пишат, или по-скоро както Карлайл пише, ще се наложи да отбележа, че той е първият, започнал действително да пише на говоримия език, както и че всичко останало е само ПОДОБИЕ на език — дори не просто най-добрият начин за завоалиране на мислите, а често начинът да се поминува без всякакви мисли.

В картинното си описание на Рихтеровия стил Карлайл постига доста точно описание на своя собствен; несъмнено това е бил пълноводният извор, който пръв е отприщил езика му и го е изпълнил с вдъхновение за също такава волност и непривичност. „Неговият език, пише Карлайл за Рихтер, стене от неописуеми метафори и алюзии, отнасящи се до всичко човешко или божествено, и напира не като река, а като потоп, ту тук, ту там завихрящ буйни, клокочещи въртопи“; ала „обичайното стелене на талазите“ при Карлайл нивга не „изчезва от погледа сред невъобразимия грохот“. И нататък: „Самият му език е титаничен — дълбок, силен, необуздан, искрящ в несметни багри, смесица от несметни съставки, струящ из заплетени лабиринти.“

Накратко, ако е желателно човек да бъде красноречив, да говори много и да се обръща главно към своите съвременници, то тогава стил като тоя съвсем не е лош. Ако пък човекът желае да е пионер в непознати сфери на мисълта и да говори на смълчаните бъдни векове, то тогава бих му препоръчал да се стреми повече към стила на Гьоте, отколкото към тоя на Рихтер; не че Гьоте е достигнал изказ, заслужаващ върховното признание на човечеството, ала тоя изказ може да служи като пример за най-доброто, което с успех може да се постигне.

 

 

Нямаше ли лош стил, нескопосано писане, времена на упадък, изобщо не бихме се замисляли що е стил, изящна словесност, Августинска епоха. Карлайл има какво да каже. По своя замисъл и същност творбите му не са това, което обикновено се приема за художествено, макар че едва ли има друг английски писател, проявяващ равен на неговия литературен талант. Това са художествени произведения, съизмерими с ралото, мелницата и парната машина — не са ни картини, ни статуи. Има писатели, които оказват голямо въздействие върху учените глави, ала никой не е въздействал тъй силно върху всички, които могат да четат. Другите дават съвети, а той ги облъхва със съчувствие. Не е малко достойнство, че у него няма и следа от капризното поведение, горделивостта, префинената простащина, префърцунената, неплодотворна уединеност и студенината на разглезените деца-гении. Той няма нужда да бди над своята перла — нейната яркост иде от човечността и искреността му.

Карлайл е изключително вглъбен и своеобразен. Той постоянно покорява със своята неотстъпна, несломима, вездесъща човечност. Убеден съм, че нивга честната му мисъл не е плащала и най-малка дан на красиви слова и превземки, а е била устремена към най-прекия и въздействен изказ. Все достойнства, които пребъдват. Когато времето проникне дълбоко в тъканта на творбите му, тия именно зрънца ще покълнат. През последните години от Англия до нас не са достигали други проповеди като негови — проповеди за крале, проповеди за селяци и проповеди за всички прослойки помежду. Напразно Джон Бул и братовчедите му запушват уши и се правят, че не чуват тия проповеди: Природата не ще се умори скоро да ги повтаря. Има слова не тъй очевидно истинни, по-скоро предназначени да бъдат чути в идни времена, ала няма други като тия, за които е тъй невъзможно да не бъдат чути днес. Какво само фино острие бе Карлайловото „Минало и настояще“, как проникна през купища коприни и дантели и сетне гладко разряза човешките гърла, без никой да усети, без да остави и следа! Карлайл е проницателен като пророк. У него няма и зрънце от педантизма и дилетантството, които белязват нашето време. Със сигурност няма други книги, писани напоследък на четивен английски или друг някакъв език, които тъй непосредствено и въздействено, тъй укорително и същевременно окуражаващо, ободряващо, тъй ревностно и страстно да напътстват — подобно на Мохамед или Лутер; той не обръща поглед назад, за да види що за opera omnia^[18] е създал, а гледа все напред, към предстоящата си работа. Неговите творби са евангелия за младите му съвременници — те с радост поемат човечната му, братска реч и сетне стръвно захващат по-стари и по-нови евангелия.

 

 

 

Бихме пропуснали една от най-привлекателните страни на Карлайловите творби, ако не споменем нищо за техния хумор. Тоя толкова необходим залог за здравомислие, без чиято подкваса всеки труднодостъпен мислител би бил справедливо заподозрян в мистицизъм, фанатизъм или лудост, у Карлайл е в свръхизобилие. Трансценденталната философия най-вече се нуждае от подквасата на хумора, която да я направи по-лека за възприемане. В по-късните и значително по-дълги трудове на Карлайл хуморът постоянно присъства — преминаващ през страници и цели глави, поддържан без всякакво усилие. Самата пунктуация, курсивирането, кавичките, полетата, тиретата, главните букви всичко е в услуга на хумора.

Карлайловият хумор е силен, титаничен, зареден с много повече здрав разум от трезвата философия на мнозина други. Тоя хумор не предполага просто смях и усмивки, твърде сериозен е за това: той разсмива само ония, които не уязвява. За любителите на веселата закачка това е особен вид шегуване — прекалено практически насочено, ако изобщо го разберат. В сравнение с него лицеприятният хумор, който толкова допада на людете, не е нищо повече от невинна салонна палавост, безобиден изблик на жизнерадост или леко плюшено шумолене на контешки лачени обувки. Ала когато из царевичните ви насаждения запристъпя слон, тогава ще сте доволни, ако сте седнали някъде нависоко или пък държите волски камшик. Хуморът на Карлайл е винаги подчинен на някаква сериозна задача, макар често истинското очарование за читателя да не се заключава в разгръщането на съдържателната част и в заключението на една глава, а в непрякото, странично осветляване на всеки детайл. Най-напред той нахвърля контурите с твърд, практичен английски молив, с черно на бял фон набелязва по-придирчиво и от самия Драйъсдъст^[19] най-съществените особености, мъдро насочвайки ни на кого и на какво да обърнем внимание, та да пестим време, и сетне нанася с четка от камилски косъм, прибягвайки навремени до доста бързи мазки, ярките и наситени цветове на своя всеобемащ хумор. Избистрен, очистен от всяко ефектно присмехулство, за тоя хумор няма нещо под небето, непредставляващо достоен прицел. Той не ме отегчава, както почти неизменно ми се случва при други автори. Рабле например е нетърпим — достатъчна е една глава вместо целия том, който дори да е бил за него развлечение, за нас е смърт. Писател просто хуморист е равнозначно на нещастник — и читателите му са също тъй нещастни.

Хуморът е изключително важно качество не само за целите на критиката, както обикновено се смята, а и в обвързаността си с всяка друга, била тя и божествена дарба. Всеки разговор край огнището, бъде ли подложен на анализ, ще се окаже усладен от хумор. Там върви не просто несекваща, приятна и оживена веселба, кръжаща около домакинството, обяда, семейните крамоли, ала и постоянна задявка със съседите, църквата, държавата, поради която именно, та да я поддържат и подхранват, са нужни огънят и гощавката. Има хора, свързани с най-искрено, дори романтично приятелство, чието общуване е напълно лишено от обичайните любезности, ръкостискания и прочувствени сбогувания, а се заключава в игривия взаимообмен на сърдечен, здрав хумор, от чийто безграничен обхват не убягва нищо, дори и самите те. Оставите ли го, детето се заиграва продължително, целият му живот е вид практически хумор от най-чист вид, често пъти тъй фин и неосезаем, че родителите, чичовците и братовчедите не могат по никакъв начин да се включат в него и са принудени отстрани да притихват във възхита, та дори и благоговение. Колкото по-беззвучен, толкова по-дълбок е тоя хумор. И в Природата дори се забелязват игриви нотки или състояния, често сякаш пробудени от човека.

В последна сметка обаче при тоя писател можем навремени да минем и без хумора — макар несъмнено все тъй да струи в кръвта му, — бъде ли заместен от сериозността. Не бива наблюденията на Карлайл върху Рихтер да бъдат прилагани безкритично по отношение на самия него. С повече придържане към присъщото нему и хуморът му ще ни се види по-сърдечен и ведър. В най-добрия случай хуморът предполага половинчато задоволство. В приятни и ведри часове човешката усмивка напомня тая на земното кълбо и творенията на Природата. Веднъж узрели, плодовете ИЗСЪХВАТ и макар да сме се наслаждавали на свежестта и сочността им, заделяме за зимата не от тях, а от шумолящата есенна реколта. Макар и докато изпитваме въздействието му, нивга да не се отегчаваме от тоя жизнен хумор, все пак, когато след време си го припомняме, често се усещаме някак сепнати и разочаровани, лишени вече от внушението за сигурност, яснота, откритост, та дори и от моментното извисяване над осъзнатата глупост или постъпка. Тъй неизменният успех и бляскавият талант се превръщат в поражение.

Хуморът при това не е дълготраен. Всеизвестна истина е, че една шега не бива да се повтаря. И най-дълбокият хумор не издържа на времето. Смешното вирее не в постоянно обръщение, а в еднократност или поне в частично обръщение. От най-старата еврейска, индуска, персийска, китайска литература рядко хуморът, та дори и най-свише озареният, е това, което е съхранило стойността си до днес, за разлика от най-сериозните лични въпроси, от най-болезнените или пък радостни мисли, от повелите на дълга, към които може да бъде отнесен животът на всеки човек. Когато времето отсее литературата на един народ, остава само ПИСАНИЕТО, сиреч писаното слово par exellence. Това е вярно колкото за поетите, толкова и за философите и моралистите — защото от тях остава едничко нравоучението, та като суша да изплава наново в някоя далечна епоха.

Признавам, че Карлайловият хумор е богат, дълбок и разностранен, че пронизва до гръбнака и направо стяга коремния мускул на земното кълбо, че друг като него няма; ала както с наслада поглъщам тоя игрив, стремглав, увличащ всичко в стихията си начин да изразиш становищата и впечатленията си, когато си настроен не за разговор, а за размишления, тъй се и моля за едно диамантено представяне на тая мисъл, без лъскавото оцветяване на ръбовете — без рибите, драконите и еднорозите, без червеното и синьото мастило, а само първозданно писмо в отчетливия му скелетообразен вид, всичко тъй стегнато, сведено до самата му същност, та времето да не може почти нищо да промени. Навярно скоро ще се преселвам и понеже бих искал да взема със себе си всички съкровища на Изтока^[20], особено ще се радвам на всякакви видове СУХИ, леснопреносими супи в малки тенекиени кутийки, които съдържат цели стада сварени английски телета.

Разликата между тоя искрометен, капризен начин на писане и чистата философия е като разликата между пламъка и светлината. Пламъкът, естествено, хвърля светлина, ала когато го наблюдаваме отблизо, жегата и димът ни притесняват. Слънцето обаче, тоя стар платонист, е тъй далече в небето, че до нас достигат само приветлива лятна топлина и нежна дневна светлина. Признавам обаче, че много пъти зиме с радост съм зарязвал слънчевата светлина и съм се грял на тия Прометееви пламъци. Карлайл без съмнение трябва да бъде признат за виновен по обвинение в маниеризъм. Той не само е достигнал рудната жила, но има и свой собствен начин да я разработва. Разполага със стил, на който може да се подражава, като понякога сам той подражава на себе си.

Естествено, никой критик не е добавил нищо по същество към написаното от самия Карлайл, та тук цитирам направо трудовете му както поради значимостта им, тъй и защото намирам това за уместно. „Вярно е, отбелязва Карлайл, мислейки за Рихтер, че утъпканите пътеки в литературата най-сигурно извеждат до целта, както и че несравнима наслада буди талантът, който с непозната до момента красота засилва в изпитаните форми. Няма ум дотолкова възвишен и необикновен, та да не съблюдава утвърдените правила; Софокъл, Шекспир, Сервантес, а от съвременниците на Рихтер — Гьоте: колко малко са обновили те съществуващите жанрове, ала колко много дух са им вдъхнали! Всичко това е вярно, та оценката ми за Рихтер трябва да бъде съответно занижена.“ И нататък в главата за Гьоте: „Години наред съм чел Гьоте, докато осъзная откъде иде своеобразието на неговата проникновеност, светонагласа, та дори на начина му на писане! Стилът му изглежда съвсем опростен, забележителен е най-вече със своята плавност, яснота, накратко със своята обикновеност; и въпреки всичко това е възможно най-необикновеният стил.“

А следващите редове от Шилер, преведени на английски от същото това перо, аз ще отнеса не само към външната форма на Карлайловите трудове, но и към тяхната вътрешна форма и същност. Става дума за художника.

„Нека някой благоразположен бог го откъсне от кърмещата гръд на майка му и го отгледа с млякото на по-добри времена, та да достигне своята восъчна зрелост под далечни гръцки небеса. И нека възмъжал и с чуждоземен облик се върне подир в своя век, ала не за да го разведри с присъствието си, а страховит като сина на Агамемнон, да го пречисти. Съдържанието на творбите си той ще извлича от настоящето, ала формата им ще заема от по-възвишени времена или по-скоро от безвремието, от желязно непоклатимата цялостност на своята собствена природа.“

Ала стига за това. Оплакванията ми станаха вече несъразмерни с моето недоволство.

Истина е, че трудовете на Карлайл не се радват на оня банален успех, който наричаме класически. Те предоставят богата, ала нескъпа гощавка, по време на която съвсем не ни вълнува да не би домакинът да се е пресилил и охарчил, за да нахрани гостите си. Това не са най-дълговечните или велемъдри, а най-последните слова. На неговия гений било отредено да даде израз на вълненията, напиращи в милиони гърди. Карлайл откъсва най-зрелите плодове от обществената градина, ала тия плодове вече нямат почти нищо общо с родилото ги дърво, съсредоточило силите си за извайването на пъпката в края на някоя клонка. Трудовете на Карлайл са създадени не за изучаване, а за четене с бързолетна наслада. Техният вкус и аромат напомнят това, което поетите казват за руйновинената пяна — че може да се опита само еднократно и то много бързо. Преглеждаме ли ги наново, никога не можем да открием прочетените преди време страници. И все пак тъкмо заради това тия трудове в известен смисъл представляват същински естествени продукти. Всяко нещо на тоя свят съществува веднъж и никога не се повтаря. Тия трудове са замислени да имат такъв пълен успех, че го постигат само еднократно. Това е то луксът на изкуството неговият инструмент се създава за всяка отделна и навременна употреба. Ножът, разряза хляба на Иов, престава да бъде нож, щом работата е свършена.

Ала Карлайл е преднамерено и упорито несправедлив, направо вулгарен, невъзпитан, груб; нарича ни „глупци“, „дилетанти“, „еснафи“, намеквайки навремени за неща, които не биха звучали добре, ако се изрекат. Да беше възприел вестникарския спи и оттеглил тия скверни названия… Ала къде е читателят, който не извлича известна полза от подобни прозвища, отнасяйки ги към самия себе си?

Всъщност Карлайл е най-добронамереният и съвсем не безпристрастен писател. Той прави всичко възможно, за да съзре доброто у безпътника или шарлатанина. В неговото братско всеопрощение, в непринудената му, някак детска търпимост и честия му, искрен стремеж да прояви съчувствие към всекиго има нещо направо християнско във възможно най-редкия и непривичен смисъл на думата. Възприемем ли собствената му класификация, бихме го нарекли литератор-герой. В Англия няма по-благороден работяга от него — нито в Манчестър, нито в Бирмингам, нито в мините наоколо. Ние не знаем по колко часа на ден се труди той, нито пък за каква точно надница — единственото, което знаем, са резултатите от тоя труд.

 

 

Без да подценяваме искрените, възторжени и правдиви портрети на Бърнс, Шилер, Гьоте и други, трябва да признаем, че от Карлайл не става критик на поезия. В неговата книга за героите^[21] Шекспир, героят сред поетите, е застъпен твърде слабо. Влечението на Карлайл, както вече стана дума, е към хората на усилието, към ония, които не използват житейските дадености, а смело се домогват до повече в своя живот. „Всъщност, отбелязва той за Кромуел, трябва да обърнем внимание на здравия практически УСЕТ на тоя човек, на постоянния му стремеж към практически полезното и приложимото, на способността му да съзира действително значимото.“ Трябва да имате много яки нозе, за да може той изобщо да ви забележи. Карлайл е истински англичанин в преклонението си пред практически устроените люде и в ненавистта си към вятърничавите, разпалени глави, под които не стоят здрави нозе. Той с радост би ги съборил на майката земя, та дано поемат малко сила от нея. Често съм се питал как ли е открил Бърнс и дали и до днес не дължи много от възторженото си отношение към него на родния пейзаж и сходните им ранни впечатления. Ако „Лайсидас“ и „Комус“ се бяха появили в „Блакуд Магазин“, едва ли изобщо би ги прочел, а още по-малко да го накарат да очаква „Изгубеният рай“^[22]. Въпросът за благоденствието на Англия е въпрос практически. За благоденствието на Англия се изисква герой, а не поет. За друго се изисква поет и поетът отговаря на други изисквания. Карлайл в Лондон, здраво притиснат от тоя въпрос, не вижда място за менестрели и рапсоди. Нека кралете си имат бардове, стига да има крале. В Лондон Омир СЪС СИГУРНОСТ би стигнал до просешка тояга. Карлайл живее в Челси, а не в равнините на Индия или в прериите на Запада, където почти няма жива душа и човек е принуден най-малкото да си ПОДСВИРКВА.

Изреченото от Карлайл за поезията е излято набързо и по-скоро нахвърля мисли, отколкото да ги развива. Карлайл отговаря на въпроса „Що е поезия?“, като написва поетична творба — например необузданата и самобитна „Норвежка поема“ в книгата му за героите; отговаря на въпроса „Що е светлина?“, разпалвайки огън, който заслепява и кара слънцето и луната да бледнеят, а не като селянин, отваряйки капаците на прозорците Карлайл не е СЪГЛЕДВАЧ, а дръзновен наблюдател и ОГЛЕДВАЧ; той не е волен и проникновен съгледвач на събития и хора, понеже е твърде разсеян, ала е неочаквано волен и проникновен за всичко, попаднало във фокуса на оптическата му леща. Той не живее в настоящето и веднъж избрал тема, не се позовава на личности и книги, а сам я извежда до края. Когато се връщам към някоя страница от Карлайл, склонен съм да се отрека от онова, което вече съм казал за него. Често в словото му проблясва неподправена поетичност, тъй както земната твърд напролет се провижда през сухите треви и листа. „История на Френската революция“ е поема, пространно излята в проза, истинска „Илиада“, както той сам отбелязва, за „гибелния гняв на санкюлотите, за който разказваме, понеже за жалост сме лишени от глас да го възпеем“.

Само една препоръка имам към това произведение, отнасяща се впрочем до повечето епоси — Карлайл трябва по-често да пропуска слънчевите лъчи връз картината си. Твърде нарядко просветват те: говори се само за революция, за преобръщане на човешкия живот надолу с главата, та когато накрай неволно си спомним за Бресткото пристанище^[23] или за някоя колония „Сан Доминго“, където всекиму се иска да притежава плантации и просто да преобръща земята, а също и за това, че след няколко години революция вносът на захар намалява, чувстваме се някак странно озадачени: да не би там в последна сметка да са си подслаждали водата с революция? Щеше да е добре, ако имаше няколко раздела, озаглавени „Месечен труд“ — включително революционната работа, разбира се, — „Слънцегреене“, „Състояние на реколтата и пазарите“, „Метеорологически наблюдения“, „Занаятчийство“, „Дневна заработка“ и пр. колкото да се напомни на читателя, че френските селяни са се занимавали и с друго, освен да ходят без долни гащи, да палят замъци и да се прегръщат или душат според случая. Всички тия неща са загатнати тук-там, ала заслужават повече внимание с оглед важността им. Нужна е не само основа за картината, но и основа за нозете. Ще спомена между другото и една доста разпространена нефилософска привичка — например в историята на съвременна Европа от Алисън — да се твърди с несъмнен ефект, че ако една сламка не е паднала по такъв или онакъв начин, значи не е трябвало да пада; но, разбира се, толкова лесно е и във философията царства да се издигат и падат като сламки.

Поетът винаги е ведър и жизнерадостен като самата Природа. Карлайл не притежава първозданното омировско здраве на Уърдсуърт, нито сложната философска нагласа на Колридж или Ландъровия вкус към схоластиката, ала макар болен и ограничаван от лекарски възбрани, той е дарен с несломимата мощ на неговите древни норвежки герои и все тъй се сражава с йотуните сред огнени пламъци, стремящ се да отхвърли от себе си старицата, а „тя е Времето“, стремящ се да сграбчи голямата котка, а тя е „Великата Змия, захапала опашката си, опасала и крепяща цялото мироздание“. Колкото и да е мускулест и як ковачът, не бих го нарекъл най-здравия сред людете. Животът му е изпълнен с твърде много продажба, прекомерно много горещина и студ, постоянни удари по наковалнята. В косача обаче напира самото слънчево дихание, лъхащо отсами прекомерната лятна жега и подемано от тласъците на вятъра, а не от ковашките духала. Добре познавам естеството на Карлайловата тъга, ала не познавам естеството на радостта му.

Поетът поддържа ведростта си независимо от всички разочарования. От него се очаква да запази доживот безгрижен и ненакърним поглед към света. „Philosophia practica est eruditionis meta“, сиреч „Практикуването на философията е целта на познанието“; а пък „Oratoris est celare artem“^[24], както и „Herois est celare pugnam“ можем да прочетем като „Героят крие битките си“. Поезията е единственият действителен живот, единствената завършена работа, единственият чист продукт на свободния труд, извършван само когато човек е положил целия свят в нозете си и е победил и сетния си враг.

Карлайл говори за Природата най-често с някакъв неосъзнат патос. За него тя е далечно, ала винаги присъстващо великолепие, хвърлящо бледа светлина връз всичките му пейзажи. Четейки книгите му тук, в Нова Англия, където картофите са в изобилие и всеки може да се препитава мирно и безгрижно като птиците и пчелите, без особено да се замисля над това, оставам с впечатление, че за него Светът най-често е Лондон, разположен връз Темза накрай прилива, най-мрачния кът на земята, самата крепост на консерватизма.

Трудовете на Карлайл съвсем недвусмислено сочат, че макар и ненарочно, камо ли пък съзнателно, той представлява реформаторската класа и е толкова по-добре, че не е набеден за неин водач. Вселенската скръб при него е много дълбока и непреодолима. Докато над хиляди именни и безименни тегоби не възтържествува справедливостта, той не ще намери покой в лоното на Природата или в уединението на науката и литературата. Предвиждайки кризата в английския обществен живот, той ускорява настъпването й, та всъщност върши работата на много години от английската история.

За свое, пък и на част от читателите си удовлетворение, Карлайл би трябвало в последна сметка да ни даде някой трансцендентален герой, който да управлява неговите полубогове и титани, както и може би да доразвие своята сдържана и безгласа почит към Христос, наместо да се обръща само към лондонска, сиреч англиканска аудитория. Нека НЕвинаги „свято мълчание обгръща тия светини“, а да получим от Карлайл свята реч и свято писание за тях.

Всеки човек включва в своя списък от ценности ония, които сам той най-добре представлява. Карлайл и нашият сънародник Емерсън, чиято роля и въздействие трябва в най-скоро време да получат подобаващо признание, в известен смисъл се допълват един друг. Съвремието ни не можа да се задоволи с единия, не може да се задоволи и с двамата. За да направя най-общо и грубо разграничение помежду им, което да послужи за настоящата ми задача, ще отбележа, че първият, бидейки критик, се занимава с хората на делото като Мохамед, Лутер или Кромуел, докато другият се е посветил на мислители като Платон, Шекспир, Гьоте макар и двамата да са писали за Гьоте, становищата им не се покриват. Предпочитанията на единия са на страната на героите и дейните реформатори, докато другият клони към съзерцателите, сиреч философите. Съберете достойнствата на двамата и ще получите доста сносна представа за човечеството, па макар и с няколко по-значителни пропуска. Да не говорим за Христос, който още очаква подобаващо внимание от страна на литературата, но и невойнственият, практически устроен герой, представен най-добре от Колумб, бива явно пренебрегван; ала преди всичко е очевидно, че няма кой да изрази състоянието на Съвременния Човек, защото няма още писател, който да го познава.

Само подобията са съизмерими; трудът се съизмерва с труд, философията — с философия, критиката — с критика, поезията — с поезия. Литературата все още се съизмерва с твърде много от миналото, ала с твърде малко от бъдещето, с твърде много от Изтока, ала с твърде малко от Запада:

На Изток слава се печели,

На Запад са делата смели.

Една от заслугите на Карлайл, все едно върху какво пише, е свободният поглед върху нещата, пълната липса на морализаторство и догматизъм. Той разчиства безчетни товари боклук и открива широк път. Творбите му са неоградени откъм бъдещето и възможното. Макар почти неотстъпно да насочва погледа ни към откритите небеса, той все пак ни оставя да се скитаме на воля под тях и ни ги показва отразени в безбройни реки и езера.

Томовете на Карлайл съдържат не най-висшата, ала една твърде практична мъдрост, която по-скоро ни удивлява и предизвиква, отколкото да ни просвещава. Карлайл не ни кара непременно да мислим, според него достатъчно сме мислили досега, ала ни принуждава да действаме. Съпътстваме го забързано в безкрайна галерия с картини и славни възпоменания за неосмислени преживявания. „Ако не слушат Моисея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.“^[25] Тук няма кротка философия на живота, каквато би подхождала за края на календарния лист, предназначен да виси над фермерското огнище — как хората да живеят в зимните и в летните дни. По-точно казано, няма философия на любовта, на приятелството, на религията, на политиката, на образованието, на природата или на духа, а има доближаване по-скоро до една философия на царствеността и на значението на литератора, отколкото до каквото и да било друго. Рядко съчетание между проповед, молитва, псалм и благослов, в което няма съзерцание на човешкия живот през ведрия поглед на Ориента или неспирната деятелност на Запада. Ни помен от благодарствена проповед по Великден, когато стихията на живота увлича всички. Като гледам с какво въодушевление, па макар и с недостатъчно героизъм, дървари, говедари и чираци прекарват живота си в игри, припичане на слънце, почивка на сенчица, ядене, пиене, спане — мисля си, че бъде ли написана, философията на техния живот ще представлява една спокойна естествена история, подобна на градинарски наръчник или на трудовете на някогашните ботаници: невъобразимо провлачена, за да доведе до практически полезни изводи.

У Карлайл няма философия за философи, а само философия дотолкова, доколкото се приема, че всеки си има своята; няма система, различна от самия човек — ала напълно единна, разбира се; никакво развитие отвъд първото предизвикателно твърдение, протръбено сякаш с тромпет. Едно е сигурно — че най-добре е да правим нещо сериозно и за цял живот, това е тя: най-насъщната философия. Непостижимото дотогава предписание „Познай себе си!“^[26] Карлайл превръща в частично постижимото „Познай с какво можеш да се занимаваш!“. „Sartor Resartus“ е навярно най-слънчевият и най-философският, както и най-автобиографичният му труд, в който той най-пълно се позовава на младежките си преживявания. Ала и тук навсякъде ни липсват тихи езерни дълбини, па макар и със застояли води, та трябва да се подчиним на скоростта и вихъра, все едно сме на кънки и правим всевъзможни повече или по-малко умели чудновати движения напред-назад като при гребане, изстъргвайки вдлъбнатини и кръгове в леда. Талантът почти се покрива с гения. Понякога е за предпочитане да навлезеш в необятен мочур, та да почувстваш земните сокове.

Пред някои философи с по-голяма дълбочина Карлайл изглежда като честно, позагубило надеждите си момче, което се е вкопчило в отделни детайли от техните вселенски построения. Философията, то се знае, се заключава в представяне на истини, от които човекът обхваща само дребни и незначителни части; истини безкрайни, съответстващи на безкрайността, по отношение на които самият предмет и целите на тъй наречената практическа философия и всичките й разновидности си остават просто думи. Не би било позорно за един философ, ако познава бъдещето по-добре от миналото, че и от настоящето. То е по-достойно за познаване. Такъв философ би предвиждал, би предсказвал предстоящото, сиреч единствено съществуващото под прикритието на видимото, отдавайки малко значение колко бързо завира водата или как се развива въпросът за благоденствието на Англия. Той няма какво да се занимава с благоденствието на Англия или с националния й дълг, който едно жизнено поколение не би наследило. Един философ би трябвало преди всичко да има по-истинно разбиране за нещата от останалите хора и философията му да обхваща всички обстоятелства на живота. Да живееш като философ означава да живееш не глупашки като останалите хора, а мъдро и в съгласие с вселенските закони. След като Карлайл не сторва две крачки във философията, няма ли кой да стори три? Досега пълзяла, прилепнала о скалната твърд, философията напразно протяга пипала в много посоки. Трудно ще изненадате Карлайл с разказ за значим човешки опит, ала в някое кътче или ъгълче от съчиненията му ще откриете, че изграждайки философията си, понякога мечтае за това.

За да обобщя в няколко думи най-сериозните си възражения, ще кажа, че Карлайл насочва към дълбочина — при това не мимоходом, а съвсем отчетливо, — след което не навлиза в нея. Бих искал да узная повече за онова, за което и той иска да знае повече. Ако някоя ярка звезда или плътна мъглявина се вижда от неговата, ала не и от нашата гледна точка, интересите на науката диктуват тоя факт да ни бъде съобщен. Вселената очаква всеки човек да изпълни дълга си в пределите на своята географска ширина. Искам да чуя повече за вътрешния живот на Карлайл, повече химни и молитви и по-малко жалби и възхвали; ще ми се да говори повече от душа и по-малко от талант; да се обръща към читателите си направо, а не отстрани; да изрича каквото вярва, без да се бои, че хората не го вярват, с упование, че винаги ще бъде разбран. Геният му би могъл да покрие цялата земя с великолепни палати, та читателят да отсяда в тях, ала наместо това той се вижда принуден да опъва шатрата си в пустинята или по планинските върхове.

Опитам ли да намеря цитат, който най-добре да представя тоя човек, признавам, че се озовавам пред изключителна трудност, понеже философията му съвсем не е от поговоръчен, сиреч сентенциозен тип, а се развива бавно и постепенно, издигайки неусетно читателския хоризонт и разнищвайки мисълта до най-големи подробности, така че напразно диря бляскавите пасажи, в които теза и антитеза са откроени, додето накрая се видя принуден да цитирам целия труд. Това, което у писател с по-малък размах би било твърдение, обединяващо цялото изложение, негова колона на победата, негов Херкулесов стълб и ne plus ultra^[27], у Карлайл често е същата мисъл, ала разгъната — няма Херкулесов стълб, а широк обзор на север и на юг, по целия Атлантически бряг. Херкулесовите стълбове тук са други, подобни на фарове далеч на хоризонта, та чак до Атлантида, издигнати от древни и днешни пътешественици; и навсякъде, където нашият пътешественик достигне, той завладява и колонизира, като незабавно настанява там свръхнаселението на Лондон. Всъщност това, което бих изтъкнал у Карлайл, е неговата жизнена енергия, а не една или друга мисъл, равнозначна при него винаги на изречение (sententia), тъй както у съвременниците му Колридж, Ландър и Уърдсуърт. Опитвал съм се не да подбирам измежду творбите му, а по-скоро да ги разглеждам всичките като едно цяло, подобно на самия автор. Не толкова съм изучавал тия творби, колкото съм ги запаметявал. Другото би изисквало по-безпристрастен и може би не тъй справедлив поглед.

Всички произведения на Карлайл могат чудесно да се обединят под заглавието на едно от тях, а именно „За героите, култа към героите и героичното в историята“. По тая дисциплина той е Ректор в Световния университет, измествайки дори Плутарх. Тая съкровена, жива, благородна и великодушна съпричастност към героите от историята — не към един от една епоха, а към четиридесет от четиридесет епохи, — тоя несравнимо възторжен поглед към значимото от миналото — отсяващ, разбира се, маловажното, ала подобни отсявания някога са били закон, — всичко е, за да бъде превърнато съвремието ни в епоха оценяваща, сякаш един период от човешката история е завършил, та сега се правят равносметките. Тоя воин разказва, поставяйки нови акценти, което го превръща в забележителен хранител на славата за поколенията. А с каква мъдра прецизност е подбрал героите, съобразявайки се със своя и с техния гений: Мохамед, Данте, Кромуел, Волтер, Джонсън, Бърнс, Гьоте, Рихтер, Шилер, Мирабо — нима някой от тях може да бъде пропуснат? Именно те са, за които ни се иска да прочетем. У Карлайл няма да открием само обичайната хладна и школувана взискателност на учен и критик, ала и нещо далеч по-човешко и вълнуващо. Неговите похвални слова притежават блясъка и топлотата на приятелството. В тях има възхита не само от славата и от неведомите, невероятни неща, но и от сродните души тия, с които не краткотрайно, а цял живот е вървял.

Завърнат ли се един ден на тоя свят, някои от Карлайловите герои несъмнено биха се усетили неловко да се придържат към установената представа за доброто им поведение, за личността им; ако пък Карлайл успее, следвайки особеностите на един характер, да изложи живота му по-съвършен, отколкото е бил в действителност, едва ли бихме имали сериозна причина да недоволстваме. Нямаме нужда от дагеротипно уподобяване. Всяка биография преповтаря тази на Адам, човек с голям опит, а времето отмива незначителното от отделната съдба, та историкът да я запълни с общовалидни истини. Ако някои от изтъкваните добродетели не са принадлежали на описвания герой, то навярно са присъщи за неговия биограф — значи, грешката не е фатална. Всъщност това е единственият начин, а друг и не желаем, да се докоснем до една историческа личност — освен ако не разровим гроба й, по-пряк път няма. Че нали затова е умрял героят! Положително не за да остава при костите си.

Несъмнено Карлайл притежава склонността да ПРЕУВЕЛИЧАВА героичното в историята, сиреч да изгражда пред читателя идеалния герой — това напълно му се удава. Нямам нищо против в което и да било отношение с изключение на някои незначителни подробности. Какво щеше да е историята, ако той не я преувеличаваше? Как става тъй, че историята трябва да чака не натрупването на факти, а човека, който да я напише? Епохите се изнизват, забравяйки многобройни събития, ала за всяко едно забравено той си припомня две. Мухлясалите страници на историята съдържат, подобно катакомбите, само тленни останки, ала гръдта на гения е мястото, където са балсамирани душите на героите. Там няма почти никак от това, което се разбира под критичност, всичко е любов и почит към качества — не относително, а абсолютно велики, понеже възхитителното у човека е безкрайно и ние не можем да му наложим граници. Оттук и причината за изтляването на смъртното и за пребъдването на безсмъртното и божественото. Има нещо направо древно в начина, по който Карлайл пише за героичното, та започваме да мислим, че Герои и Полубогове, Парки и Фурии още съществуват; обикновеният човек за него е нищо, ала подир смъртта си героят бива обожествен и получава място на Небето, също както в религията на гърците.

Преувеличаване! Та нима има добродетел, приписвана человеку без преувеличаване? Та нима съществува грях без прекомерно преувеличаване? Нима не се самопреувеличаваме пред самите себе си, нима се виждаме такива, каквито в действителност сме? Не сме ли до един все велики? Говорим ли изобщо за това, което всъщност представляваме? Живеем посредством преувеличения. Нима има друго, което да ни носи повече радост? Светкавицата е преувеличение на светлината. Преувеличена, историята е поезия, истина, прехвърлена в нови измерения. За дребния човек всеки по-едър представлява преувеличение. Който не може да преувеличава, е неспособен да изрече истина. Според мен никоя истина, изглеждала за времето си единствена, не е била изречена без някакъв вид наблягане. Също както на хората с увреден слух трябва да се говори силно, та постепенно човек придобива навика да крещи на всички. На извънмерно преувеличение дължим възторга си от древногръцката поезия и философия, от египетските руини, от всички шекспировци и милтъновци, от свободата и християнството. Отдаваме значение на тоя именно час, а не на някой друг. Не справедливост, а благодат е в основата на живота ни. Както справедливостта, която съблюдаваме във всекидневното общуване помежду си, не е отстояваната от съда, така и историческата справедливост, която величаем, не е достигната посредством точно претегляне на фактите. За да приемеш някого, бил той и последният окаяник, трябва първо, по силата на някое добро стечение на обстоятелствата, да развиеш чувство на възхищение, дори благоговение пред него, а по-голямо преувеличаване от това няма.

Прилагайки спрямо Карлайл немското правило един писател да бъде разглеждан с оглед на собствените му схващания, ще цитирам следните негови бележки върху историята, като оставя читателя да прецени доколко е следвал на практика теорията си: „Ако е истина, че Историята е Философия, която учи посредством Опита, то писателят, годен да съгради историята, е засега неизвестен. Сам по себе си Опитът би изисквал Всезнание, за да бъде записан, и то при условие, че Всемъдростта, необходима за Философията, която ще го тълкува, бъде налице за позовавания. Щеше да е добре, ако обикновените земни Историци позанижеха стремленията си, далеч по-подобаващи на Всезнанието, отколкото на човешката наука, и се постараеха само да обрисуват случилите се събития — макар че такова едно обрисуване би било в най-добрия случай равнозначно на нескопосно уподобяване, — признавайки за тайна неразгадаемата им същност, или с благоговейно упование, тъй различно от проповядванията на Философията, се надвесеха над загадъчните знаци на Оня, чиято диря пресича величавите дълбини на Времето и когото Историята наистина разкрива, ала не с оная яснота, с която във Вечността ще го разкрие всеобщата История.“

 

 

Карлайл е критик, живеещ в Лондон, за да посочва на съвременниците си кои са били великите представители на човешкия род. Чел съм, че на един хълм в град Женева била поставена месингова табела за туристи с означения на планинските върхове на хоризонта: „… така че, вдигнете ли поглед над табелата, ще ги различите веднага. Няма да сбъркате Монблан, ако го съзрете, ала преди да сте свикнали с панорамата, може да сбъркате краля с някого от свитата му.“ Стои там къс безмълвен месинг и, изглежда, винаги знае кое къде е; навярно ще си бъде все тъй на мястото и когато нацията, която го е издигнала, изчезне — в своето слияние с планината, извечно откроен сред пустошта.

Така и Карлайл, обладан от някакъв духовен магнетизъм, докато е жив, ще сочи към върховете на историческия хоризонт, та да упътва своите ближни.

И най-висшата благодат не струва нищо пред тая възможност да се къпем в слънчева светлина, без да плащаме и без да сме нагърбени с каквито и да било задължения, да имаме в Англия своя поет, който от година на година, през целия ни живот, да ни доставя наслада и, нещо повече, подтика да направим света по-богат, времето — по-достойно за уважение, и живота — по-добър за живеене: и всичко това без необходимостта от благодарност дори, просто тихо прииждащо откъм изток подобно на утринна виделина.

 

Гражданско неподчинение

От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. Бъде ли приложена, в последна сметка тя ще придобие също тъй верния според мен смисъл, че най-добро е това правителство, което изобщо не управлява, и когато хората узреят за подобно правителство, ще го имат. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето и навремени всички правителства са нецелесъобразни. Възраженията, повдигани срещу съществуването на постоянна армия — а те са много и основателни и заслужават да се наложат, — биха могли да се повдигнат и срещу съществуването на постоянно правителство. Постоянната армия осигурява само властта на постоянното правителство, което не е нищо повече от средство, избрано от хората за изпълнение на волята им, и може да се поддаде на злоупотреби и поквара, още преди да е влязло в действие. Вижте днешната Мексиканска война^[28] — дело на неколцина, използващи постоянното правителство като свое оръдие, понеже инак народът не би прибягнал до подобна мярка.

Американското правителство! Какво е то, ако не само една традиция, при това неотколешна, устремена да се предава непокътната от поколение на поколение, но всеки миг губеща по нещо от целостта си? То няма силата и жизнеността на отделния жив човек, тъй като отделният човек може да го подчини на волята си. За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае. Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му. Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.

Но говоря ли по същество и като гражданин, аз — за разлика от наричащите себе си неправителствени люде — се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му — това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.

В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защото е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството намира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта — дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое — зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността? Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това — поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението^[29], че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта. Често срещано и естествено следствие от неоправданата почит към закона е гледката на колона войници с полковника, капитана, ефрейтора, редниците, барутчиите и всичко останало, маршируваща в безупречен ред през гори и поля към бойната линия — пряко воля, пряко здрав разум и съвест, от което, разбира се, маршовата стъпка става насилена и води до сърцебиене. Никой от тях не изпитва съмнение, че е въвлечен в пъклено дело, всички до един желаят мир. Какви са те тогава? Хора ли са изобщо или малки подвижни укрепления и муниционни складове на разположение на някой овластен безскрупулен човек? Идете в морската школа и понаблюдавайте някой курсант — човек, какъвто само американската държавна машина може да създаде, или по-скоро, бледо подобие на човек, продукт на зловредните й действия: уж здрав и прав индивид, а вече, тъй да се каже, погребан с военни почести и музика, при все че:

„Додето трупа му влечахме към бранния вал,

Барабан не удари, ни песен ехтеше;

И никой не даде на прощаване залп

Над гроба, където героят лежеше.“^[30]

Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин — не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Те съставляват постоянната армия, полицията, тъмничарите, posse comitatus^[31] и пр. Най-често са напълно неспособни на каквито и да било свободни проявления на разсъдливост и нравственост и се самопоставят на едно равнище с дърветата, пръстта и камъните; докато навярно могат да се произведат дървени хора, които не по-зле да служат за същата цел. Подобни люде не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или купчини смет. Значимостта им може да се сравни единствено с тая на конете и кучетата. И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани. Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. Мъдрият човек може да бъде полезен само като човек; той не би допуснал да го сведат до „глина“, с която „ралъците запушват, за да не влиза вятър“^[32], а би оставил тая задача на праха си:

„… Твърде висш съм

По своя род и титла, за да бъда

Използуван като послушен роб,

Служител сляп, бездушно сечиво

В ръцете на коя да е държава.“^[33]

Оня, който изцяло се раздава на ближните си, изглежда в очите им ненужен и себичен. А който раздава само част от себе си, бива провъзгласяван за благодетел и човеколюбец.

Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ.

Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв. Друго било при Революцията от 75-а година.^[34] Но вземе ли някой да ме убеждава, че тогавашното правителство било лошо, понеже обмитявало някои вносни стоки, докарани до американските пристанища, едва ли ще му обърна внимание, тъй като спокойно мога и без тия стоки. Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем. Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина. Казано другояче, когато една шеста от числеността на един народ, заел се да даде убежище на свободата, са роби, когато цялата страна е несправедливо нападната и опустошена от чуждоземна армия и подчинена подир на военен закон, то едва ли честните люде биха избързали, ако вдигнат революция. Причината, поради която тоя дълг става неотложен, е, че наша е нашественическата армия, а не жестоко опустошената страна.

Пали, всепризнат познавач по въпросите на морала, в главата „Задължението да се подчиняваме на гражданските власти“ свежда гражданския дълг до целесъобразността и се обосновава с това, че докато интересите на обществото като цяло го изискват, сиреч докато съществуващото правителство не може да бъде отричано или променяно, без да бъдат причинени обществени несгоди, то волята Божия е да му се служи безропотно — и толкоз. Веднъж приет тоя принцип, то справедливото решаване на всеки отделен случай на съпротива се свежда до изчисляването на количеството опасности и мъки за едната страна спрямо изгледите и цената за възстановяването на реда от другата страна. Това всеки трябва да преценява сам, отбелязва той. Но, изглежда, Пали никога не се е замислял над ония случаи, в които законът за целесъобразността отпада и един народ или пък отделният човек трябва да постъпи справедливо, без оглед на цената. Ако съм изтръгнал дъската от ръцете на давещия се, то трябва да поправя сторената несправедливост, макар и сам да се удавя^[35]. Ето случай, неудобен за Пали. Защото, който иска да спаси живота си — при подобни обстоятелства, — ще го изгуби^[36]. Моят народ трябва да престане да държи роби и да воюва с Мексико, дори да заплати с цената на съществуването си като народ. На дело народите се съгласяват с Пали, но ще се намери ли някой, който да смята, че в настоящата криза Масачузетс взема най-справедливите решения?

„Държава-уличница с дреха златоткана,

Полата си запретна, но душата й в прахта остана.“^[37]

Говорим ли по същество, то противниците на реформите в Масачузетс не са някакви си стотина хиляди политици от Юга, а сто хиляди местни търговци и фермери, които държат повече на търговията и селското стопанство, отколкото на човечността, и не са склонни на справедливост БЕЗ ОГЛЕД НА ЦЕНАТА спрямо робите и Мексико. Аз не враждувам с далечни неприятели, а с ония, които тук, у дома, заговорничат с тях и слушат заповедите им и без чиято помощ далечните неприятели биха били безвредни. По навик казваме, че масите още не са узрели, но всъщност напредъкът върви бавно, защото богоизбраните с нищо не са по-мъдри или по-добри от останалите. Не е толкова важно да има много като теб добри; по-важно е някъде да съществува абсолютна доброта — защото от нея ще се закваси цялото тесто^[38]. Има хиляди люде, които ПО РАЗБИРАНИЯ са противници на робството и войната, но на дело не вършат нищо, за да ги премахнат; които се смятат за потомци на Уошингтън и Франклин, а седят с ръце в джобовете, признават, че не знаят какво да правят, и тъй нищо не правят; които забравят дори свободата заради свободната търговия и подиробед ведно с борсовия бюлетин спокойно прочитат и последните новини от Мексико, като може и да позадрямат над тях. А какво съобщава борсовият бюлетин за честните и родолюбивите днес? Че се колебаят, че се вайкат и навремени изготвят петиции, но тъй и не вършат нищо сериозно и решително. С цялата си добронамереност те чакат други да поправят злото, та да няма повече за какво да се вайкат. Най-много с безсилен глас и плаха благословия да подкрепят доброто, което ги подминава. На деветдесет и девет радетели за доброто се пада един-едничък добродетелен човек. А далеч по-лесно е да имаш работа с действителните притежатели на едно качество, отколкото с временни те му ревнители.

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството. Доброто в масовите действия на хората е нищожно. Когато накрай мнозинството гласува премахването на робството, то ще е от безразличие или пък защото от робството няма да е останало много, което да бъде отхвърлено посредством гласовете му. Тогава единствените роби ще бъдат НЕГОВИТЕ ЧЛЕНОВЕ. Премахването на робството ще ускори едничък ОНЯ глас, който утвърждава личната свобода на подавателя си.

Чувах, че в Балтимор, или все едно къде, било свикано събрание за избор на кандидат за президент, в което участвали предимно редактори и професионални политици, но, мисля си, какво значение би имало за един независим, умен и уважаван човек тяхното решение? Та не можем ли при всички случаи да се радваме на неговата мъдрост и честност? Няма ли независими гласове, на които да се осланяме? Нима са много хората в тая страна, които участват в събрания? Но не — излиза, че тъй нареченият уважаван мъж много скоро отстъпва от позициите си, разочарован от страната си, която всъщност има далеч повече основание да се разочарова от него. Той веднага взема под крилото си някой от подбраните по горепосочения начин кандидати като единствено ПРИГОДЕН, доказвайки така, че сам той е ПРИГОДЕН ни повече, ни по-малко за демагогски цели. Гласът му не надвишава по стойност купения глас на безскрупулния чужденец или на продажния сънародник. Ех, истинският човек, както казва един мой ближен, има здрав гръбнак, който не можеш току-тъй да пречупиш!

Нашите статистики са погрешни — изкарват населението твърде многобройно. По колко ЧОВЕКА се падат в тая страна на квадратна миля? Едва ли и по един. Да не би Америка да не е примамлива за заселване? Не е това. Но американецът е деградирал до същество от особена порода, отличаващо се с прекомерно развит орган за стадна принадлежност и демонстриращо очебийна липса на интелигентност ведно с ведро самоупование, чиято първа и основна грижа още с идването му на бял свят е да поддържа в добро състояние приютите за бедни и преди да е надянал одеждите на зрелостта, да е събрал средствата за подпомагане на вдовиците и сираците. Накратко — същество, поставило живота си в служба на Взаимоспомагателната каса, която му е обещала в замяна прилично погребение.

В действителност човек не е длъжен да отдава живота си за изкореняването на някое зло, та дори да е най-ужасното, и с пълно право може да се посвети на други занимания; негов дълг обаче е поне да измие ръцете си от злото и доколкото вече не мисли за него, да не го подкрепя с делата си. Но посвети ли се на други стремежи и размишления, трябва първо да се е убедил, че не го върши на чужд гръб. Трябва първо да е отървал другите от себе си, та да могат и те да се впуснат в своите си размишления. Погледнете само що за невероятни безсмислици биват поощрявани. Чувал съм мои съграждани да казват: „Само да ми заповядат да участвам в потушаването на някое робско въстание или пък да воювам в Мексико, ще видят кой съм.“ И в същото време всеки един от тия хора, както пряко — с предаността си, тъй и непряко — с парите си, подсигурява свой заместител. Войникът, отказал да се сражава в несправедлива война, бива приветстван от същите тия хора, които не отказват да подкрепят несправедливото правителство, подпалило войната; от същите тия хора, чиито деяния и власт той не зачита и презира; сякаш държавата се покайва само дотам, че да наеме някого да я изобличава, когато съгреши, но не и като поне за малко престане да съгрешава. И тъй, в името на реда и гражданските власти ние до един сме докарани до положението да тачим и поддържаме собствената си низост. След първото изчервяване от греха идва безразличието към него; от безнравственост той се превръща, тъй да се каже, в НЕнравственост, която не е съвсем ненужна в живота, какъвто сме го създали.

Най разпространите и преобладаващи прегрешения биват подкрепяни от най-безкористната добродетел. Затова и леките укори, често отправяни към добродетелта на патриотизма, обикновено падат върху благородните души. Негодуващите срещу облика и средствата на правителството в действителност му служат посредством верността и подкрепата си, те са несъмнено най-ревностните му поддръжници и затова често стават сериозна пречка по пътя на реформите. Намират се даже и такива, които настояват пред щата съюзът да бъде разтурен и президентските пълномощия — премахнати. А защо сами не разтрогнат съюза между себе си и щата и не откажат да добавят своя дял към неговото имущество? Нима отношението между тях и щата не е същото, както между щата и федерацията? И не са ли едни и същи причините, възпиращи щата да се опълчи срещу федерацията и нея — срещу щата?

Как е възможно човек да бъде удовлетворен просто от това, че има мнение? Къде е удовлетворението, ако той е на мнение, че е недоволен? Ако съседът ти те измами с един-едничък долар, нали не оставаш със скръстени ръце, удовлетворен, че знаеш за измамата, че говориш за нея или дори че го молиш да ти плати дълга, ами незабавно вземаш решителни мерки, за да си получиш цялата сума и никога повече да не бъдеш мамен. Разминаването между дела и убеждения, между разбиране за добро и добродетелност, променя много неща, много взаимоотношения; по своя характер то е революционно и предизвиква несъвместимост с почти всичко съществуващо. То разделя не само държави от църкви, но и семейства; нещо повече, то раздвоява и личността, разделяйки дяволското от божественото в нея.

Несправедливи закони съществуват: ще приемем ли да им се подчиняваме, или ще се опитаме да ги подобрим и само додето успеем, ще ги спазваме, или пък незабавно ще се заловим да ги нарушаваме? При правителство като понастоящем нашето хората обикновено решават да изчакат, додето убедят мнозинството да промени законите. Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство. ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява, още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? Защо вечно разпъва Иисуса, отлъчва от църквата Коперник и Лутер, а Уошингтън и Франклин обвинява в бунтарство?

Излиза, че съзнателният и на дело осъществен отказ от властта е единственото престъпление, нескроено досега от едно правителство — нали в противен случай би му било наложено определено, подходящо и съответно наказание? Ако човек, непритежаващ собственост, откаже макар и веднъж да отдаде девет шилинга^[39] за държавата, затварят го за време, неограничено от никой мен познат закон и определено по усмотрение на ония, които са го затворили, но открадне ли деветдесет и девет пъти по девет шилинга от държавата, бързо-бързо го пускат отново на свобода.

Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.

Колкото до възможността да си послужиш със средствата, осигурени от държавата за разправа със злото, то на мен подобни средства не са ми известни. Или поне отнемат твърде много време и човек може да си отиде, преди да е успял да ги приложи. А мен ме занимават съвсем други въпроси. Дошъл съм на тоя свят не с цел да го пригодя за живеене, а за да живея в него, бил той добър или лош. Човек не бива да се занимава с всичко, а с НЕЩО; и след като не може да се занимава с ВСИЧКО, няма причина да става маша в ръцете на злото. Да се допитвам до министър-председателя и законодателните органи е точно толкова мое задължение, колкото е тяхно задължение да се допитват до мен. Ами ако не ме чуят — какво да правя тогава? Ето случай, за който държавата не е предвидила разрешение: самата й конституция отразява злото. Подобна оценка може да изглежда остра, крайна и враждебна, но като се има предвид институцията, която си я е спечелила по право, тя е равнозначна на най-милия комплимент. И така, всяка промяна към добро е съпроводена с трудности, както раждането и смъртта — с гърчове на тялото.

Без колебание заявявам, че тия, които се наричат аболиционисти, би трябвало незабавно да лишат правителството на Масачузетс както от личностната, тъй и от имуществената си поддръжка, а не да изчакват, додето получат пълно мнозинство, и да търпят други да печелят надмощие благодарение на тях. Според мен, ако Бог е на тяхна страна, това е достатъчно и няма нужда да чакат пълно мнозинство. Нещо повече — всеки човек, по-прав от ближния си, сам по себе си съставлява мнозинство.

С американските власти, или по-точно с техния представител — щатските власти, се срещам само веднъж в годината лично, очи в очи, посредством данъчния агент; това е единственият повод, при който човек като мен неизбежно се изправя пред тях и те отчетливо го подканят: „Ха познай кои сме!“ Тогава най-простото, най-уместното и при сегашното положение на нещата най-наложителното поведение е да изразиш собственото си неудовлетворение и неприязън и да ги отречеш. Моят отзивчив съсед, самият данъчен агент, е тъкмо човекът, с когото трябва да се разправям по тоя въпрос — защото в последна сметка разправиите ми не са с книжа, а с хора, — а той доброволно е избрал да бъде държавен служител. Как да осъзнае какво върши, било като представител на държавата, било като човек, щом е длъжен да преценява дали да се отнася към мен, своя съсед, когото уважава, като към съсед и добронамерен човек или пък като към маниак и нарушител на реда, и да се опитва да превъзмогва това противоречие в добросъседската си разположеност, въздържайки се от по-груби и прибързани помисли и слова, присъщи на равните нему по длъжност. За мен е съвсем ясно, че ако тук, в Масачузетс, хиляда, сто, че дори и десет души, които могат да се нарекат ЧЕСТНИ… сиреч ако десет ЧЕСТНИ люде — а защо не и един, — които са ПРЕСТАНАЛИ ДА ДЪРЖАТ РОБИ, се оттеглят на дело от това съучастничество с държавата и по тая причина бъдат пратени в затвора, ще настъпи краят на робството в Америка. Защото не е важно какъв ще бъде мащабът на поставеното начало: добре свършеното дело се увенчава с резултат. Но наместо да действаме, ние предпочитаме да приказваме за тия неща, сякаш такова е призванието ни. Безчет вестници обслужват тъй наречените реформи, ала нито един-единствен човек. Ако уважаваният ми съгражданин, губернаторът на щата^[40], отдаващ всичкото си време в заседателната зала на въпроса за човешките права, наместо да бъде заплашван със затворите на Каролина, бъде държан като затворник в Масачузетс — щата, който тъй настойчиво се мъчи да прехвърли на своята посестрима греха на робовладелството, макар че засега би могъл да оправдае конфликта си с нея само с една проява на негостоприемство, — то на следващата зима законодателят не би останал безучастен.

Когато една държава несправедливо праща поданиците си в затвора, мястото на справедливите е също в затвора. Най-подходящото място днес, единственото, което Масачузетс предоставя на разкрепостените и необезверени духове, е затворът. Чрез решетките държавата по собствена воля отделя тия хора от себе си, макар че те вече са се отделили от нея посредством убежденията си. Ето къде ще ги намери избягалият роб, освободеният под клетва за неучастие мексикански военнопленник или индианецът, тръгнал да дири правда за своя народ — в това откъснато от света, но далеч по-свободно и по-достойно място, където държавата праща ония, които са ПРОТИВ, а не С нея; под единствената стряха, където в една робска страна свободният човек може да пребивава с чест. Ако някои смятат, че в затвора ще изгубят влиянието си, че гласовете им няма повече да дразнят слуха на правителството, че между четири стени ще престанат да бъдат същински врагове, то те не знаят, че истината е далеч по-могъща от лъжата и че по-непримирим и по-красноречив борец срещу неправдата е оня, който сам я е изпитал на гърба си. Подайте всецяло гласа си — не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството — тогава всъщност не е и никакво малцинство; противодейства ли обаче всячески, става непобедима сила. Изправена пред избора да държи всички честни хора в затвора или да сложи край на войната и робството, държавата не би се колебала. Ако хиляда души не платят тая година данъците си, това не ще бъде насилствено и кръвопролитно деяние, каквото би било, ако ги платят и тъй позволят на държавата да върши насилие и да пролива кръв. В това всъщност се изразява и една мирна революция, ако такава изобщо е възможна. Ако данъчният агент или който и да било държавен служител ме попита — както впрочем веднъж се случи — какво да прави, моят отговор ще бъде: „Искате ли наистина да направите нещо, то напуснете службата си.“ Когато поданикът откаже верността си и служителят напусне службата си, революцията вече е извършена. Да предположим дори, че се пролее кръв. А нима не потича кръв, когато съвестта е наранена? Самата човешка същност и безсмъртие изтичат от тая рана и човек кърви в нескончаема смърт. Тъкмо такава кръв изтича днес.

Виждал съм как затварят непокорник, но не и как конфискуват имуществото му — макар и с двете да се постига една и съща цел, — тъй като ония, които отстояват най-чистата правда и следователно представляват най-голямата опасност за една корумпирана държава, обикновено не са имали много време да натрупат състояние. За такива люде държавата е, общо взето, безполезна и дори нищожните данъци най-често изглеждат непосилни, особено ако се налага да ги плащат с труда на двете си ръце. Намери ли се човек, който да живее съвсем без пари, държавата би се поколебала да иска от него. Обаче богаташът — нека не прибягвам до оскърбителни сравнения — по правило се е продал на институцията, която го прави богат. С две думи, колкото повече пари, толкова по-малко добродетели, тъй като парите стоят между човека и вещите, за да му ги осигуряват, а и невинаги се печелят по честен път. Парите изместват много въпроси, на които човек иначе би бил длъжен да отговаря, а поставят един-единствен — труден и безсмислен: как да ги изхарчиш. Така човек загубва нравствената опора под нозете си. Радостите на живота намаляват с нарастването на тъй нареченото „благосъстояние“. За да съхрани духовността си, замогналият се човек трябва да се стреми да осъществи ония идеали, които е имал като беден. Христос отговаря на Иродианите съобразно с общественото им положение. „Покажете ми данъчната монета“, казва той. И един изважда грош от джоба си. Ако използвате пари с образа на Кесаря, сиреч АКО СТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ и охотно приемате облагите от Кесаревото управление, то отдавайте му дължимото, когато ви го поиска. „Отдавайте Кесаревото Кесарю, а Божието Богу“^[41] — казва Христос на Иродианите и ги оставя все тъй несведущи кое кому принадлежи, понеже те и не пожелават да узнаят.

Дори когато разговарям с най-свободомислещите сред моите ближни, установявам, че каквото и да говорят за важността и сериозността на въпроса и въпреки значението, което отдават на общественото спокойствие, те, казано накратко, не могат да се лишат от закрилата на съществуващите власти и се боят от последствията, които неподчинението може да има за собствеността и семействата им. Що се отнася до мен, не бих и помислил да се осланям на закрилата на държавата. Отрека ли обаче правото на държавата да събира данъци, тя съвсем скоро ще ми отнеме цялото имущество и тъй ще обрече и мен, и децата ми на безкрайни мъки. Трудно е наистина. При това положение е невъзможно човек да живее честно и в същото време доволно — в смисъл да е материално обезпечен.

Не си заслужава да се трупа имущество — то със сигурност ще се стопи. По-добре е да наемеш земя или просто да се настаниш някъде, да отгледаш малка реколта и бързо да я изядеш. Трябва да живееш в себе си и да се осланяш на своето Аз, да бъдеш винаги нащрек и готов за нови начинания, а не да се занимаваш с най-различни неща едновременно. Човек може да забогатее дори и в Турция, стига да е във всяко отношение добър поданик на турското правителство. Конфуций казва: „Ако една държава се управлява от принципите на разума, то основания за срам са бедността и страданието; ако една страна не се управлява от принципите на разума, то основания за срам са богатството и почестите.“^[42]

Не: докато закрилата на Масачузетс ми е нужна само за някое далечно южно пристанище, където свободата ми би била застрашена, или само за да се замогна с мирен труд в родното си място, спокойно мога да пренебрегна верноподаничеството си към Масачузетс, както и правата му върху собствеността и живота ми. Във всеки случай излиза ми по-евтино да си навличам глоби за неподчинение спрямо държавата, отколкото да й се покорявам. Това би намалило собствената ми стойност.

Преди години държавата ме призова от името на църквата и ми нареди да заплатя определена сума в полза на някакъв свещеник, чиито проповеди баща ми бил посещавал, но самият аз — никога. „Плати — казаха ми — или ще отидеш в затвора.“ Отказах. Но за жалост друг намери за уместно да плати вместо мен^[43]. Тъй и не разбрах защо от учителя ще се изискват пари в полза на свещеника, но не и от свещеника — в полза на учителя, още повече, че не бях учител на държавна служба, а се издържах от доброволни вноски. Не разбрах и защо лекторията не представи квитанция за платени данъци, та да принуди държавата — респективно църквата — да оттегли иска си. Тъй или иначе по настояване на градския съвет склоних да направя следното писмено изявление: „С настоящото потвърждавам, че аз, Хенри Торо, не желая да бъда третиран като член на каквато и да било общност, към която сам не съм се причислил.“ Дадох това на конкордския писар и то остана на съхранение при него. Разбрали по тоя начин, че не желая да се отнасят към мен като към член на църковната общност, властите не са предявявали повече подобни искове към мен, макар тогава да отбелязаха, че е техен дълг да съблюдават неотменимите си правила. Стига да знаех названията им, бих се отписал надлежно от всички общества, в които никога не съм се записвал; за съжаление не мога да се добера до пълния им списък.

Вече шест години не съм плащал поголовен данък. По тая причина веднъж изкарах една нощ в затвора, където, съзерцавайки стените от масивен, два-три фута^[44] дебел камък, вратата от дърво и желязо, дебела един фут^[45], желязната решетка, процеждаща светлината, неизбежно осъзнах глупостта на тая институция, която се отнася към мен, сякаш съм само плът, кръв й кости на разположение за слагане под ключ. Питах се дали пък в крайна сметка не е решила, че това е единствената облага, която може да извлече от мен, без нито за миг да се е замисляла да се възползва от услугите ми по някакъв друг начин. Забелязах, че ако между мен и съгражданите ми се издига каменна стена, то далеч по-трудна за прескачане или срутване е стената, деляща тях от свободата, с която аз разполагах. Нито за миг не се почувствах като в затвор, а стените около мен възприемах просто като разхищение на камък и хоросан. Имах усещането, че единствен аз от всички граждани съм си платил данъка. Очевидно не знаеха как да се отнасят с мен, та се държаха като невъзпитани люде. Всяко сплашване и всяка добра дума бяха грешка, понеже идеха от убеждението им, че единственото ми желание е да бъда от другата страна на каменната стена. Не можех да сдържам усмивката си, когато крайно старателно заключваха вратата — пред мислите ми, които безпрепятствено ги следваха навсякъде и всъщност бяха единствено опасни за тях. Понеже не успяваха да достигнат до мен, тия хора бяха решили да накажат тялото ми — също като момчета, които, не можейки да се справят с разгневилия ги стопанин, налагат кучето му. Разбрах, че държавата е слабоумна, че трепери като самотна старица за сребърните си лъжици, че не може да различи приятел от враг, та загубих и последната капка уважение към нея и започнах да я съжалявам.

И тъй, държавата никога с умисъл не удря по разума и моралните устои на човека, а само по тялото му, по сетивата му. Тя не е въоръжена с висока мъдрост или почтеност, а с височайша физическа мощ. Не съм се родил, за да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Да видим тогава кой ще излезе по-силният. Коя сила обикновено печели надмощие? Власт над мен може да упражнява само оня, който се подчинява на по-висш закон в сравнение с мен. А ме насилват да съм станел като всички. Не знам ЧОВЕК да е бил СИЛОМ принуден от масите да живее по един или друг начин. Що за живот би било това? Сблъсквам ли се с правителство, което ми казва: „Парите или живота!“, защо да му давам незабавно парите си? Може да е изпаднало в голямо затруднение и да не знае какво да прави — не съм аз тоя, който ще му помогне. То трябва да си помогне само — тъй както постъпвам аз. Вайкането не води доникъде. Не съм аз отговорен за състоянието на обществената машина. Не съм син на инженера. Забелязал съм, че когато жълъд и кестен покарат в непосредствена близост, единият не умира, за да стори място на другия, а и двата следват своите собствени закони и растат, напълват и се разлистват колкото се може по-добре, додето накрай единият засенчи и унищожи другия. Ако едно растение не живее според собствената си природа, то загива; така е и с човека.

Нощта в затвора бе необичайна и интересна. Когато

пристигнах, затворниците в раирани дрехи с охота

разговаряха на прага и вдишваха вечерния въздух. Но сетне

пазачът ги подкани: „Хайде, момчета, време е“, те се

пръснаха и в ушите ми отекна звукът от стъпките им,

завръщащи се в празните обиталища. Моят съсед по килия

ми бе представен от пазача като „първокачествен човек и

умна глава“. Когато ключалката щракна зад нас, той ми

показа къде да си окача шапката и как изобщо се е подредил.

Веднъж месечно варосвали килиите — нашата поне бе

най-бялата, най-просто мебелираната и навярно

най-спретнатата стаичка в целия град. Естествено, той

пожела да узнае откъде съм и по каква причина съм в

затвора и след като отговорих, на свой ред го попитах как

се е озовал тук, разчитайки на честността му. „Ами“ —

отвърна той — „обвиняват ме, че съм подпалил един

хамбар, но не съм го сторил.“ Доколкото можах да се

догадя, най-вероятно да е полегнал пиян в някой хамбар,

допушвайки лулата си, и тъй да е станал пожарът. Имаше

вид на умен човек, беше прекарал в затвора около три

месеца и му оставаше да чака още толкова, додето насрочат

делото му, но беше съвсем привикнал, радваше се, че

получава храна, без да върши нищо, и намираше, че се

отнасят с него добре.

Единият прозорец бе негов, другият стана мой; тъй

установих, не ако човек дълго остане тук, основното му

занимание би било да гледа през прозореца. Бързо прочетох

всичко, което имаше за четене по стените, узнах откъде са

бягали бивши затворници, къде са били прерязвани пръчки

от решетката и тъй разбрах истината за предишните

обитатели на тая стаичка. Оказа се, че и тук витаят

истории и клюки, които никога не напускат стените на

затвора. Навярно това е единственото място в града,

където се раждат стихове, биват записвани и са в

обращение, но не се публикуват. Показаха ми цели редици

стихове на някакви младежи, които ги пеел за отмъщение,

задето ги заловили при опит за бягство.

От страх, че може никога вече да не видя съседа си

по килия, постарах се да извлека от него възможно

най-много, но накрая той ми посочи леглото и ми заръча да

угася лампата. Тая нощ бе като пътешествие в непозната

страна, каквото никога не бях очаквал да преживея. Сякаш

за първи път чувах ударите на градския часовник и

вечерните улични шумове, които свободно навлизаха през

отворените от вътрешната страна на решетките прозорци.

Като че виждах родния си град през Средновековието, нашия

Конкорд, превърнат в седалище на Рейнския съюз^[46]; пред

вътрешния ми взор се занизаха замъци. Гласовете, които

чувах от улицата, бяха гласовете на някогашните жители.

Станах и неволен свидетел на всичко, което се извършваше

и изричаше в съседната гостилница — напълно ново,

изключително преживяване за мен. Ето че виждах родния си

град отвътре. Намирах се едва ли не в самото му сърце.

Никога досега не бях се запознавал с институциите му, а

тази е една от най-присъщите му — нали сме околийски

център. Започвах да разбирам жителите му.

На сутринта ни подадоха през отворчето на вратата

пригодени за целта правоъгълни тенекиени чинийки,

съдържащи закуската от пинта течен шоколад и малко черен

хляб, с по една метална лъжица отстрани. Когато поискаха

обратно съдовете, щях от неопитност да върна останалия ми

хляб, ала моят другар го сграбчи и ме посъветва да го

запазя за обед или вечеря. Малко подир това го пратиха да

работи на една ливада наблизо, където всеки ден ходел

да коси; и понеже нямаше да се върне преди пладне, каза

ми сбогом и изрази съмнение, че пак ще се видим.

Когато излязох от затвора — понеже някой се бе

намесил и платил данъка вместо мен, — съвсем не забелязах

да са настанали някакви изключителни промени, каквито би

установил човек, тикнат зад решетките още младеж и

освободен вече залитащ и побелял старец; и все пак една

промяна (по-голяма от всяка друга, произтичаща единствено

в резултат на времето) порази взора ми, отправен както

обикновено към града, щата, държавата. Видях по-ясно от

когато и да било държавата, в която живея. Разбрах

доколко на хората, сред които живея, може да се гледа

като на добри съседи и приятели; разбрах, че тяхното

приятелство важи само за слънчеви дни, че не държат

особено да постъпват почтено; че по своите предразсъдъци

и суеверия представляват тъй чужда за мен раса, както

примерно китайците или малайците; че в жертвоготовността

си към човечеството не поемат никакъв риск, та дори и

заради имуществото си; че в последна сметка

благородството им се свежда до това да се отнасят към

крадеца тъй, както той се е отнесъл към тях, и се надяват,

че посредством формално съблюдавано богоугодие и

няколко молитви, придържайки се навремени към определен

правилен, ала безполезен път, ще спасят душите си. Навярно

това е прекалено строга присъда над ближните ми, тъй като

положително малцина от тях знаят за съществуването на

подобна предохранителна мярка в града им като затвора.

Някога в нашия град е имало обичай, когато беден

длъжник излиза от затвора, неговите познайници да го

приветстват, кръстосали пръсти пред очите си, за да

изобразят решетката — как я караш, един вид. Моите

съграждани не ме посрещнаха по тоя начин, а първо ме

измериха с очи, сетне се спогледаха така, сякаш съм се

завърнал от дълго пътешествие. Бяха ме арестували тъкмо

като отивах да си взема от обущаря една обувка, която бях

дал за поправка. Когато на следващата сутрин ме

освободиха, поех отново нататък и вече обул поправената

обувка, се включих в една група, която тръгваше за

боровинки и с нетърпение очакваше да я поведа; така само

след половин час — понеже веднага пришпориха коня — се

озовах насред боровинкова поляна на един от най-високите

хълмове, отстоящ на две мили от града, откъдето никаква

държава вече не се виждаше.

Това е цялата одисея на „Моите затвори“^[47].

 

 

Никога не съм отказвал да плащам пътния данък, понеже да бъда добър ближен е толкова важно за мен, колкото да бъда лош поданик; що се отнася до подкрепата на училищата, аз давам своята лепта, образовайки сънародниците си. Отхвърлям данъкоплатството не заради същността му. Просто искам да се освободя от всякаква обвързаност с държавата, да се отдръпна и ползотворно да стоя настрана. Не ме интересува дали курсът на моя долар ще нарасне дотам, че с него да може да се купи човек или мускет, с който да се застреля човек — доларът е невинен; интересува ме обаче, че това нарастване ще е резултат от моето верноподаничество. Истината е, че по мой си начин съм обявил тихомълком война на държавата, макар че и занапред ще гледам всячески да извличам полза от нея, както обикновено става в подобни случаи.

Ако други от съчувствие към държавата заплатят данъка, изискуем от мен, то те вършат същото, което вече са направили от свое име, или по-скоро поощряват несправедливостта в по-голяма степен, отколкото им налага държавата. Ако заплащат данъка от неоправдана загриженост към облагания с него човек, то е, защото не са си дали ясна сметка, че отиват твърде далеч в смесването на личните чувства с всеобщото благо.

Ето какви са понастоящем разбиранията ми. Но човек не може да ги следва неотклонно, за да не би поведението му да се изроди в упоритост или неоправдано съобразяване с хорското мнение. Нека просто осъзнае, че трябва да върши само това, което произтича от самия него в момента.

Понякога си мисля така: ето на, тия хора са благонамерени, но чисто и просто са невежи; биха постъпвали далеч по-добре, стига да знаеха как — защо тогава да причиняваш на ближните си болката да се отнасят с теб тъй, както не им е присъщо? Сетне отново размислям: та това не е причина да се държа като тях и да карам другите да страдат от далеч по-силна и по-различна болка. И пак понякога си казвам: когато много милиони хора — без разгорещеност, без зложелателство, без какъвто и да било лично отношение към теб — настояват да дадеш само няколко шилинга и поради характера си са лишени от възможността да оттеглят или да променят искането си, както и ти от своя страна си лишен от възможността да се обърнеш към други милиони, защо да се подлагаш на тази смазваща, зверска сила? Не се противиш тъй настойчиво срещу студа и глада, срещу ветровете и вълните; безмълвно се подчиняваш на хиляди подобни неизбежности. Не слагаш глава в огъня. Но тъй като разбирам, че тази сила не е само зверска, но и човешка, и се смятам свързан с тия и с още много милиони човешки същества, а не със зверове и неодушевени предмети, намирам за възможно хората да се обърнат първо — и то неизбежно — към Бога, а сетне и към самите себе си. Ако обаче нарочно сложа глава в огъня, тогава не мога да се обърна ни към огъня, ни към създателя на огъня, а ми остава единствено да виня самия себе си. Да можех да повярвам, че имам някакво основание да бъда удовлетворен от хората такива, каквито са, и да си изградя подобаващо отношение към тях, а не да съобразявам поведението си според собствените си изисквания и очаквания спрямо тях и мен самия, то, да бях добър мюсюлманин и фаталист, бих съумял да изпитам удовлетворение от нещата такива, каквито са, и да си кажа, че такава е волята божия. На всичко отгоре има разлика между противенето на тая и на една чисто зверска, естествената сила, понеже спрямо тая мога да се съпротивлявам донякъде резултатно; не мога обаче да очаквам, че като Орфей ще променя природата на скалите, дърветата и зверовете.

Не желая да влизам в стълкновение с който и да било човек или народ. Нямам намерение да цепя косъма на две, да диря тънки отлики или да се изкарвам по-добър от ближните си. Бих казал дори, че търся оправдание за всяко съобразяване със законите на една страна. Самият аз съм напълно готов да се съобразявам с тях. Разбира се, по тоя въпрос имам защо да се съмнявам в себе си и затова всяка година, когато минава данъчният агент, усещам подтик да преосмисля действията и мненията на федералното и щатското правителство, както и духа на хората, та дано намеря основание да се съглася с тях.

„Като баща страната си да тачим,

И ако нявга подло й откажем

Любов и труд за нейната прослава,

Да страдаме ще трябва, да научим

Душата си на съвест и на вяра,

А не на алчност за разкош и власт.“

Убеден съм, че скоро държавата ще съумее да ми отнеме възможността да постъпвам по собствено усмотрение и тогава ще бъда по-голям патриот от сънародниците си. Погледнато от една по-близка перспектива, конституцията с всичките й недостатъци е много добра, съдилищата и съдопроизводството се ползват с уважение, дори федералното и щатското правителство поради изключителния си характер заслужават в редица отношения възхищението и благодарността, с които тъй често биват възпявани; погледнато обаче от по-висока гледна точка, те отговарят напълно на моето описание; а бъдат ли погледнати от още по-висока, от най-високата гледна точка, кой ще отсъди какво представляват и заслужават ли изобщо да се разглеждат и обсъждат?

Тъй или иначе държавата не ме занимава особено и ще й посвещавам колкото се може по-малко мисли. Не са много миговете, през които живея под нейна власт — та дори и в мира сега. Ако човек има свободна мисъл, свободно въображение, свободна воля, то това, което не му изглежда трайно СЪЩЕСТВУВАЩО — сиреч несведущите управници и реформатори, — не може да му попречи.

Зная, че повечето хора мислят различно от мен, както и че ония, чийто живот е професионално свързан с изучаването на тия и сродните им въпроси, също тъй малко са съгласни с мен. Държавните мъже и законодателите, застанали плътно зад конституцията, не могат никога да я видят ясно очертана и оголена. Говорят, че обществото било динамично, но то е тяхното място за отдих. Нека бъдат хора с опит и признание, направили несъмнено гениални и дори полезни открития, за които сме им искрено благодарни, обаче умът и ползотворната им дейност са изцяло затворени в определени не особено широки рамки. Те са навикнали да забравят, че Светът не се управлява от политиката и интереса. Уебстър никога не надскача държавното устройство, поради което не може да говори с тежест за него. Думите му са мъдри само за законодателите, които не замислят никаква същностна реформа в настоящата държава; за мислителите обаче, както и за ония, които законораздават за вечни времена, той непрекъснато се разминава с въпроса. Познавам такива, които със своите ясни и мъдри разсъждения бързо биха оголили границите на умствения му обхват и възможности. И въпреки всичко в сравнение с евтината словоизлиятелност на повечето реформатори и още по-евтиното дълбокомислие и красноречие на политиците, неговите думи са едва ли не единствените смислени и стойностни, та благославяме небесата, задето са ни го пратили. И все пак основното му качество е не мъдростта, а зрелостта. За юриста истина е не Истината, а логиката или логично изведената целесъобразност. Истината е винаги в съгласие със самата себе си и съвсем не се ограничава с утвърждаването на справедливост, съвместима със злосторството. Уебстър заслужава прозвището, което са му прикачили — бранител на конституцията. Наистина ударите, които раздава, са до един отбранителни. Той не е водач, а следовник. Негови водачи са героите от 87-а.^[48] „Никога — казва той — не съм правил и няма да предложа, никога не съм одобрявал и няма да одобря какъвто и да било опит да се разбие отколе установеното устройство, обединяващо отделните щати в съюз.“ Помислил все пак за това, че конституцията разрешава робството, той додава: „Понеже е клауза от някогашното споразумение — нека остане.“ Въпреки необикновената си проницателност и способности той е неспособен да изтръгне факта от обвързаността му с политиката и да го види оголен, готов да бъде обхванат от интелекта — което впрочем днес подобава човеку да стори по отношение на робството в Америка, — а се осмелява или пък го принуждават да прави безразсъдни изявления като следното, съобщавайки, че ще говори безпристрастно и като частно лице. (Какъв нов кодекс на обществените задължения може да се състави от подобни изявления?) „Начинът — казва той, — по който правителствата на щатите, където робството съществува, ще въдворят ред, е въпрос на тяхно решение и на тяхна отговорност пред избирателите, пред основните закони на собствеността, честността и справедливостта и пред Бога. Всякакви обединения, възникнали от честолюбиви или каквито и да било подбуди, нямат нищо общо с това. Никога не съм ги подкрепял, няма да го сторя и занапред.“^[49]

Ония, които не знаят по-бистри извори на истината, които не са издирили по-нависоко нейните източници, разумно остават при Библията и Конституцията, за да черпят благоговейно и смирено оттам; но ония, които я видят да се процежда тук и там в реки и вирове, запасват отново пояса и продължават пътешествието си до самия й първоизвор.

В Америка не се е появил нито един гениален законодател. Такива поначало са малко в световната история. Хиляди са ораторите, политиците, красноречивите люде, но още не е отворил уста за слово човекът, който може да постави най-наболелите въпроси на деня. Обичаме красноречието заради самото него, а не заради истината, която може да разкрие, или заради героизма, който може да внуши. Нашите законодатели още не са научили как се съотнасят по стойност за един народ свободната търговия и свободата, единението и справедливостта. Те са лишени от способности и дарба да разрешавал относително леките въпроси около данъците, финансите, търговията, промишлеността и селското стопанство. Ако бяхме останали само на словесната премъдрост на законодателите от Конгреса, лишена от опората на многогодишния опит и действеното недоволство на народа, Америка не би запазила задълго мястото си сред останалите страни. Макар че може да нямам право да го казвам, Новият завет е бил писан хиляда и осемстотин години; къде е обаче законодателят, притежаващ достатъчно мъдрост и практически способности, за да се възползва от светлината, която той пръска върху законодателната наука?

Държавната власт, била тя и такава, на каквато с готовност бих се подчинил — защото с радост бих следвал ония, които знаят и могат повече от мен, та дори и ония, които нито знаят, нито могат толкова, — си остава безнравствена власт: за да бъде истински справедлива, тя трябва да получи одобрението и съгласието на управляваните. Тя може да има нравствено оправдани права над личността и собствеността ми, само ако аз съм го допуснал. Напредъкът от абсолютна към ограничена монархия, от ограничена монархия към демокрация е напредък към действителното уважение на личността. Мъдростта на китайския философ е била толкова голяма, че е смятал личността дори за основа на империята. Нима демокрация като тая, която познаваме, е възможно най-добрият вариант на държавно управление? Не може ли да се направи крачка напред към признаването и прилагането на човешките права? Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената й сила и власт. Мечтая си за държава, която съумява най-малкото да бъде еднакво справедлива към всички и да се отнася към личността като към ближен; която не би приемала за противодействие, нарушаващо собствения й хармоничен облик, ако няколко души, инак изпълняващи всичките си задължения на добри съседи и ближни, заживеят настрана от нея — без да й се месят, но и без да очакват нищо от нея. Държава, която роди такъв плод и изстрада развитието му до пълна зрелост, би утъпкала пътя към още по-съвършена и славна държава, каквато също тъй съм си представял, но досега никога не съм виждал.

 

Редуването на горите

Всеки е свободен да отиде в Катълшоу^[50], бил той дори и трансценденталист; колкото до мен, хората там ме интересуват много повече от добитъка. Ще ми се отново да видя тия добре познати лица, чиито имена не зная, но които олицетворяват за мен мидълсекския район и са дотолкова сраснали със земята му, колкото изобщо е възможно за бял човек: тия хора не презират работата си, палтата им не са съвсем черни, обувките им не лъщят прекалено и ръцете им никога не са скрити в ръкавици. Наистина, това са малко странни представители на човешкия род, сега привлечени от нашата сбирка^[51], но са всичките добре дошли. Съвсем сигурен съм, че отново ще срещна оня слабоумен и прихватничав, а, общо взето, и слаботелесен човек, който пред бастуна предпочита крив клон — напълно безполезен, ще кажете вие, просто чудноват на вид клон, подходящ за някой кабинет, където ще напомня вкаменела змия. Един овнешки рог би бил точно толкова удобен, а при това е и по-любопитно извит. Ала човекът носи със себе си тая свободорасла частица от своята област, навярно от някоя покрайнина на градчето, за да я представи на конкордските гори, сякаш някога се е заклел да го стори. Така, струва ми се, на места си избират ръководители — заради тяхната изкривеност. Мисля обаче, че от прав клон става най-добрият бастун, както и от справедлив човек — най-добрият ръководител. Защо да избираме някого за обикновена работа, когато той се отличава със странностите си? Не зная обаче дали няма да си помислите, че тия, които са ме поканили да говоря днес пред вас, са допуснали точно такава грешка.

В качеството си на земемер неведнъж съм разговарял вечер на маса с някои от вас, моите работодатели, след като съм извървял на длъж и шир земите ви и точно съм установил границите им. Нещо повече, възползвайки се от свободата си на земемер и естественик, имах навика да обикалям площите ви много по-често, отколкото е нужно, както мнозина от вас — за свое съжаление, навярно — знаят. И все пак повечето от вас — за мое щастие, — изглежда, не са знаели за това, та когато налитаха на мен в някое затънтено кътче от фермите си, ме питаха, доста учудени, дали не съм се загубил, понеже никога преди не ме били виждали в тая част на града или околностите, докато — ако бях поискал да издам тайната си и кажех истината — с по-голямо основание бих запитал ТЯХ дали не са се загубили, след като никога преди не съм ги срещал по тия места. Често съм показвал на собственика най-прекия път за излизане от гората му.

Затова би могло да се каже, че имам известно основание да говоря днес пред вас и с оглед на това основание, както и на повода, събрал ни тук, не ще моля за извинение, че за няколкото определени ми минути ще предложа на вниманието ви един изцяло научен въпрос.

На тия разговори на маса, за които вече споменах, често са ме питали, както сигурно и вас са питали, дали зная как става тъй, че когато една борова гора бъде изсечена, на нейно място обикновено израства дъбова гора и обратното. Отговарях, отговарям и сега, че зная това, че то не е загадка за мен. Тъй като не ми е известно някой да е дал ясно обяснение на това явление, ще се спра по-подробно на него. Нека сега отново ви върна към вашите гори.

Когато единствено дърво или дори гора израсне там, където никога преди не се е появявал тоя дървесен вид, без колебание ще кажа, макар на някои да им изглежда парадоксално, че е поникнало от семе. От известните начини за разпространение на дърветата — пресаждане, чрез пръчки и тям подобни — при дадените обстоятелства това с единствената възможност. Няма дърво, израсло от нещо друго. Ако някой твърди, че едно дърво може да израсне от нещо друго или пък от нищо, бремето на доказателството е за негова сметка.

Остава само да се изясни, следователно, как семето достига от мястото, където е узряло, до мястото, където покълва. Това става главно чрез посредничеството на вятъра, водата и животните. По-леките семена като тия на боровете и кленовете биват пренасяни от вятъра и водата, докато по-тежките като жълъдите и орехите — от животните.

При всички иглолистни тънка ципа, твърде подобна на крилце на насекомо, обвива семето отвсякъде и нараства независимо от него, докато то се развива в шишарката. Често ципата е съвършено оформена, докато семето остава недоразвито, понеже, тъй да се каже, природата се старае повече да осигури средство за пренасяне на семето, отколкото семе за пренасяне.

С други думи, красива тънка торбичка с дръжчица, та да я подхване вятърът, бива изтъкавана около семенцето и сетне предоставяна на вятъра, та семенцето да бъде пренесено и обхватът на дървесния вид — разширен; а вятърът прави това тъй ефикасно, както Патентната служба изпраща в друг вид торбички семена по пощата. Към вселенското правителство съществува патентна служба, чиито ръководители са далеч по-заинтересовани от разпространението на семената от когото и да било във Вашингтон и начинанията им са несравнимо по-обхватни и системни.

Следователно предположенията, че боровете никнат от нищо, са безпочвени и аз ни най-малко не залитам в особнячество, като твърдя, че те израстват от семена, независимо че ПРИРОДНИЯТ начин за разпространението им съвсем не е проучен. В Европа широко се разпространяват иглолистни видове чрез семена, което се започва и у нас.

Когато изсечете една дъбова гора, на нейно място няма ВЕДНАГА да порасне борова гора, освен ако неотдавна наблизо не е имало борове, от които да дойдат семената. Но ако полагате грижи до една борова гора да не поникват други растения със сигурност ще я разширите, стига почвата да е подходяща.

Що се отнася до тежките семена и черупчестите плодове, които нямат крилца, широко разпространено е схващането, че ако дърветата, на които принадлежат, поникнат там, където никога преди не са били забелязвани представители на съответния вид, то те са израснали от някакви семена или кълнове, самозародили се там по неизвестен път или пък с векове престояли в земята и навярно съживени от топлината на някой пожар. Не вярвам на подобни твърдения и ще изложа някои от начините, по които, съгласно моите наблюдения, покарват и се развиват горите.

Всичките тия тежки семена могат да се разглеждат като снабдени с друг вид крилца или крачка. Със сигурност няма нищо чудно в това, че черешови дървета от всевъзможни видове са повсеместно разпространени, след като плодовете им са любима храна на най-различни птици. Много видове носят названието птичи череши, прилягащо всъщност и на голяма част от останалите. Яденето на череши е типично птиче занятие, та ако и ние като тях не хвърляхме черешови костилки където сварим, бих казал, че всички права върху разпространението на черешите принадлежат на птиците. Забележете колко изкусно е скрита черешовата костилка, та птицата да е принудена да я пренесе — в самата сърцевина на изкушаваща обвивка, та съществото, което ще погълне тая обвивка, да трябва да поеме в устата или човката си и нея. Когато сте лапвали череша, не може да не сте го усещали — силния, полепващ по езика вкус на земя точно в средата на сочната хапка. Така ведно с черешите поемаме в уста и костилките, големи колкото грахови зърна, навремени и по цяла шепа наведнъж, защото Природата, преследва ли целите си, може да ни накара да сторим едва ли не всичко. Някои диваци и деца, както и птиците, когато бързат, неволно ги поглъщат и тъй най-лесно се отървават от тях. Така, макар да не е снабдила тия семена с растителни крилца, Природата е накарала семейство дроздови да ги взема в човките си и да отлита с тях надалеч; тъй че те са крилати в друг смисъл, при това по-ефикасно от семената на иглолистните, понеже биват носени и срещу вятъра. Вследствие на това череши растат навсякъде. Същото се отнася и за много други семена.

Но да се върна към наблюдението, което предизвика всичките тия подробности. Както вече споменах, смятам, че съм в състояние да хвърля светлина върху следния факт: когато гъста борова гора бъде изсечена, дъбови и друга широколистни гори могат веднага да заемат мястото й. Трябва само да докажа, че стига да са зрели в близост до въпросната борова гора, жълъдите съвсем естествено пускат корени в почвата й — защото твърдя, че ако на десет мили околовръст няма ни един дъб и хора не са пренасяли жълъди в тая посока, то дъбова гора не ще израсне ВЕДНАГА на мястото на изсечената борова гора.

Да приемем, че първоначално е имало само борови гори. Изсичат ги и виждате как само след година-две на тяхно място са израсли дъбове и други широколистни дървета, сред които с мъка различавате по някой бор; обичайният въпрос, който се задава в тия случаи, е как семената са престояли толкова дълго под земята, без да се повредят. Истината обаче е, че те съвсем не са стояли под земята толкова дълго, а ежегодно са бивали засаждани от различни бозайници и птици.

По нашите места, където дъбовете и иглолистните са еднакво разпространени, дори сред най-гъстите иглолистни гори, та и сред привидно непримесените гори от смолист бор, непременно ще откриете, стига да се вгледате, прикрити и задушени от боровете, многобройни млади дъбове, брези и други широколистни дървета, израсли от семена, които са били пренесени в гъсталака от катерици и други животни или пък довеяни от вятъра. Колкото по-гъста е една вечнозелена гора, толкова по-вероятно е да е пълна със семена на широколистни, тъй като преносителите избират най-затънтените места, за да скрият зимнината си. Същото се отнася и до брезовите и другите гори. Такова засяване се провежда ежегодно и ежегодно най-възрастните фиданки загиват; но бъдат ли изсечени боровете, дъбовите филизи, получили вече благоприятни условия за развитие, много бързо се превръщат в големи дървета.

Сянката на една гъста борова гора е по-благоприятна за растежа на дъбове, отколкото за иглолистни от същия вид, макар че бъде ли изсечена гората, последните могат буйно да израснат, стига да се случат здрави семена в земята.

Изсечете ли широколистна гора, често става същото с малките борчета, пръснати из нея, понеже катериците с присъщата им изрядност са отнасяли жълъдите в боровите гори, а не са ги оставяли в рехавата широколистна сянка; при това, ако гората е била стара, то фиданките й ще са неустойчиви или направо ще загинат, да не говорим за почвата, до голяма степен изтощена от съответния дървесен вид.

Ако една иглолистна гора е заобиколена от бели дъбове, може да се очаква, че бели дъбове ще поникнат на мястото на изсечените иглолистни дървета. Ако ли пък е заобиколена от пояс бухлати церове, то по всяка вероятност подир нея ще избуи плътен дъбак.

Нямам време да навлизам в подробности, та ще кажа накратко, че докато вятърът разнася семената на иглолистните дървета из широколистните гори и откритите поля, катериците и другите животни отнасят жълъдите и черупчестите плодове в иглолистните гори и тъй се осъществява обръщаемостта на дървесните видове.

Убедено твърдях това още преди много години, а по-сетнешните ми наблюдения над гъсти иглолистни гори само потвърдиха становището ми. Отдавна е известно на учените, че катериците заравят в земята орехи и жълъди, но не зная някой да е обяснил с това редуването на горите.

На 24 септември 1857 година, както се разхождах край река Асабит в родния ми град, видях рижа катерица да притичва в зеленината покрай брега, мъкнейки нещо голямо в уста. Спря в подножието на една ела на няколко рода^[52] разстояние от мен, бързо изрови дупка с предните си лапички, пусна вътре плячката, покри я и се покатери по дървото. Когато наближих мястото, за да видя какво е заровила там, катерицата се спусна по ствола и, проявявайки очевидно безпокойство за съкровището си, направи две-три движения като да си го прибере, преди да побегне. Поразрових мястото и намерих един до друг два кестена в дебелите им зелени обвивки, заровени на около инч и половина^[53] в червеникавата почва от изгнили елови иглички — превъзходна дълбочина за засаждане. Накратко, тая катерица е била заета с изпълнението на две задачи, а именно да подсигури запас от храна за зимата за себе си и да посади кестенова гора за мирозданието. Ако катерицата бъдеше убита или пък забравеше заровеното, на това място щеше да порасте кестен. Най-близкото кестеново дърво бе на около двадесет рода разстояние. Точно две седмици по-късно кестените бяха още там, но когато на 21 ноември — или след още шест седмици — отново проверих, вече ги нямаше.

Оттогава насам съм оглеждал най-внимателно не една гъста гора, за която се знае, че е предимно иглолистна, и изводът винаги е бил все същият. Така например пак тогава се разходих до малка, но много гъста и красива горичка от бял бор в източната част на Конкорд. Дърветата, преобладаващо борове с диаметър от десет до двадесет инча, са големи за нашия град. Разбира се, подбрах тая горичка, защото сметнах, че вероятността в нея да има и други дървесни видове, е най-малка. Тя е разположена сред голяма ливада, по-скоро пасбище, и единствено на югоизток съседства с друга малка борова горичка, в която има и няколко млади дъба. Иначе отвсякъде отстои на най-малко тридесет рода от други гори. Застанал на края на тая горичка и зареял поглед сред дърветата — което е лесно, понеже повърхността е съвсем равна и без всякакви храсталаци, предимно необрасла и покрита с червеникав килим помежду стволовете — човек би казал, че в нея няма нито едно широколистно дърво, било то младо или старо. Но като се вгледах по-внимателно, макар да мина време, докато очите ми свикнат да издирват, установих, че не само тук-там, но доста равномерно, на всеки пет фута сред папратите и ниските боровинкови храстчета, има по едно малко дъбче на височина между три и дванадесет инча, а на едно място дори намерих зелен жълъд, пуснат в подножието на един бор.

Признавам, че бях изненадан да открия такова съвършено потвърждение на теорията си. Основните сеячи, рижите катерици, не сваляха любопитни очи от мен, докато оглеждах извършеното от тях. Крави, търсили сянката на гората, бяха опасли листата на някои от дъбчетата.

За седем-осем години широколистните дървета явно усещат подобно местоположение неблагоприятно за своето развитие и иглолистните окончателно се налагат. Като доказателство ще посоча един загнил червен клен с дължина двадесет и пет фута, който видях наскоро след като бе грохнал на земята, та още имаше зелени листа — единственият клен в цялата гора.

Но макар младите дъбчета почти неизбежно да загиват, ако иглолистната гора не бъде изсечена, възможно е за няколкото години под нейна закрила да са се развили по-добре, отколкото където и да било другаде.

Пространните и усърдни проучвания на англичаните са ги довели накрай до прилагането на метод за отглеждане на дъбове, досущ като оня, който Природата и нейните катерици използват от доста по-отдавна — те просто са преоткрили ролята на иглолистните като бавачки за дъбовете. Английските учени изглежда рано и повсеместно са открили значението на някои дървесни видове за развитието на младите дъбове. Цитирам по Лудън трактата на Александър Милн „Кратък преглед на практиката, възприета от правителствените служби в националните гори на Англия“, определен от Лудън като „ултиматум по въпросите на засаждането и закрилата на дъбовете“.

Първоначално едни дъбове били засаждани сами, а други — примесвани с шотландски борове: „Ала навсякъде, отбелязва мистър Мили, където дъбовете бяха засадени сред борове и плътно обградени от тях, развитието им вървеше най-добре (независимо че почвата можеше да се случи лоша). В продължение на няколко години идеята беше целият участък да се засади само с шотландски бор (досущ приличен на нашия шотландски бор; и когато дърветата достигнат пет-шест фута височина, сред тях да се засадят здрави и хубави четири-петгодишни дъбове, без обаче да се изсичат боровете, освен ако не са твърде мощни и клонести, та да засенчват дъбовете. След около две години се наложи да подрязваме клоните на боровете, за да имат дъбовете достатъчно светлина и въздух, а след още две-три години вече трябваше да започнем постепенно да изсичаме боровете, всяка година по определен брой дървета, така че в края на двадесетата-двадесет и петата година да не е останал и един шотландски бор, па макар и през първите десет-дванадесет години да изглеждаше, че на участъка има само борове. Предимството на тоя начин на залесяване се оказа това, че иглолистните изсушават и облагородяват почвата, унищожавайки острите треви и къпините, които обикновено нараняват и задушават дъбовете, така че не са необходими никакви специални грижи, след като нито един от засадените тъй дъбове не залиня.“

Това са открили английските лесовъди с търпеливите си проучвания и, доколкото ми е известно, са го патентовали; но те, изглежда, не са открили, че откритието им е известно и всъщност само са заимствали от Природата способ, за който тя отдавна има патент. През всичкото време Природата засажда дъбове сред боровете без наше знание, докато накрая наместо държавни служители изпратим отряд дървари да изсече боровете и освободим така някоя дъбова гора, на която сетне се дивим, сякаш е паднала от небето.

Разхождам ли се сред кестенови дървета, било то дори и в средата на август, неизменно чувам навремени шум от падащи зелени кестени, късани от катериците над главата ми. Наесен виждам сред дъбовите гори и околностите им, както и из целия град, пръснати по земята здрави дъбови клонки от по три-четири инча с увиснали по тях поне по половин дузина празни жълъдови шапчици; тия КЛОНКИ са прегризани от катериците от двете страни, та жълъдите да се пренасят по-лесно. Ако заудряш с тояга или разтърсиш някое кестеново дърво, сойките закряскват и рижите катерици загълчават, понеже изземваш собствената им дейност, а двамина от един занаят по правило не се разбират. Често ми се е случвало, докато се разхождам из горите, да видя как някоя рижа или сива катерица хвърля на земята зелена кестенова обвивка и първоначално мислех, че мен замеря. Всъщност в разгара на кестеновия сезон катериците са дотолкова заети с тая си дейност, че е невъзможно да постоиш по-дълго в гората, без да чуеш как падат кестенови обвивки. Един ловец ми разказа как деня, преди да се видим — беше средата на октомври — видял зелена кестенова обвивка на голямата ливада край реката, сиреч на петдесет рода от най-близката гора и още по-надалеч от най-близката кестенова гора, и не можеше да си обясни как се е озовала там. Когато понякога посред зима съм се оглеждал за кестени, намирал съм купчини от по тридесет-четиридесет, просто натрупани под листата от обикновените горски мишки (Mus leucopus).

Ала действителните размери на това пренасяне и засяване на кестени най-ясно се открояват през зимата. Едва ли не във всяка гора ще видите как рижите и сивите катерици са ровили в снега на стотици места, някъде до два фута надълбоко, и почти винаги право към някой орех или борова шишарка, сякаш от находището са копали нагоре, а не обратното — нещо, което вие или аз не бихме могли да направим. За нас би било трудно да намерим находището и преди да е натрупал сняг. Несъмнено катериците си скътват зимнина най-често наесен. Следва въпросът дали запомнят местата или ги откриват с обонянието си. Обикновено рижите катерици правят зимните си леговища в земята под иглолистен гъсталак, често под групичка вечнозелени дървета посред широколистна гора. Ако надалеко от гората има дъбове, по които все още са останали жълъди, пътечките им обикновено извеждат право до тях. Неоправдано е следователно да допускаме наличието на дъб във вътрешността на една гора, за да обясним с това появата на дъбови фиданки — няколко дъба на двадесет-тридесет рода разстояние извън гората са напълно достатъчни.

Ще се осмеля да кажа, че всяка шишарка от бял бор, която пада на земята, преди да се е разтворила и семената й да са се разпръснали, както и почти всяка шишарка от смолист бор, която изобщо пада, е била откъсната от катерица; катериците започват да берат шишарките много преди да са узрели, тъй че ако родитбата на белите борове е малка, както обикновено става, то е защото шишарките им са били откъснати, преди още да са започнали да зреят. При това мисля, че идеята на катериците ако мога така да се изразя — да берат шишарките зелени се състои отчасти в това да предотвратяват узряването им и разпръсваното на семената, тъй като именно заради семената те ровят в снега, а през зимата единствено зелените шишарки от бял бор съдържат нещо. На едно място преброих в диаметър от четири фута сърцевините на двеста тридесет и девет шишарки от смолист бор, откъснати и изгризани от рижи катерици миналата зима.

Тъй и черупчестите плодове, хвърлени на земната повърхност или заровени плитко под нея, са поставени при най-благоприятни условия за развитие. Чудил съм се понякога как поникват, когато са просто паднали на земята, докато веднъж в края на декември намерих кестени от същата година, добре оваляни в гниещите кални листа, където разполагаха с необходимата им влага и тор. В обилна година, когато голяма част от жълъдите, орехите, кестените и пр. остават под тая рехава, дебела един инч покривка, те, разбира се, остават донякъде скрити от катериците. Една зима след богата есен насъбрах, помагайки си с гребло, много кварти жълъди и кестени; от купените същия ден от магазина повече от половината бяха нагнили, докато измежду тия, които бях изровил изпод мокрите, гнили листа, нямаше ни един гнил, макар да бе вече десети януари и на няколко пъти да бе падал сняг. Природата знае как най-добре да ги запази. Бяха си останали налети и гладки. Явно не се спарват под листата, макар да са мокри. Напролет до един бяха покълнали.

Лудън отбелязва, че „когато орехи (има предвид обичайни те за Европа обли орехи) ще се съхраняват през зимата с цел да бъдат засадени на следната пролет, те трябва да се струпат на купчини, както са с обвивката, и често да се преобръщат през цялата зима“.

Отново тук той „краде гръмотевицата“ от Природата. Какво ли друго би могъл да стори един клет смъртен? Та нали от Природата са и ръцете, които крадат, и съкровището за крадене. При засаждането на семената на повечето дървета най-многото, което се удава на добрите градинари, е да следват Природата, та дори и без самите да го знаят. По правило както едрите, тъй и дребните дървесни семена покълват със сигурност и се развиват най-добре, когато само бъдат набити в земята с обратната страна на лопатата и сетне покрити с листа или слама. Тия изводи, до които са достигнали лесовъдите, напомнят за преживяното от Кейн и членовете на неговата експедиция, които, тъкмо навикнали към северния климат, с изненада установили, че всъщност стриктно се придържат към начина на живот на местните хора, сиреч превърнали са се в ескимоси. Тъй че, прилагайки различни способи за засаждане на дървета, накрай разбираме, че постъпваме като Природата. Нямаше ли да е добре да се съветвахме с Природата от самото начало, понеже тя е лесовъдът с най-голям опит и замах, по-добър и от графовете на Атол^[54].

Накратко ония, които не са се занимавали по-специално с тоя въпрос, нямат никаква представа доколко са заети четириногите и птиците със събирането, разпространяването и засяването на семената на дърветата. Това е почти постоянното занимание на катериците наесен, та рядко ще видите някоя без жълъд между зъбите, освен ако не е тръгнала за нов. Един ловец на катерици от нашия град ми разказа, че знаел едно орехово дърво, което раждало чудесни орехи, но когато една есен отишъл да го обере, видял, че семейство катерици го е изпреварило. Извадил от вътрешността на дървото, което било кухо, толкова много орехи, че премерени без черупките, възлезли на бушел^[55] и три пека^[56], та стигнали на семейството му за през цялата зима. Лесно могат да се приведат още много такива примери колко често наесен виждаме издутите от орехи бузи на ивичестите катерици! Тоя вид е получил научното си название Tamias, или „домакин“, от обичая си да складира орехи и различни семена. Надникнете под някое орехово дърво месец след като орехите са опадали, и обърнете внимание какво е съотношението на здравите орехи спрямо загнилите и черупките, които ще намерите там. Здравите вече са или изядени, или отнесени надалеч. Все едно сте застанали пред някоя селска бакалница, където местните одумвачи са трошили орехи и предъвквали ядките заедно с не дотам услаждащи вицове. Дошли сме, ще си кажете, след края на угощението и за нас са останали само трохите.

Понякога, когато есенес се разхождате из гората, чувате звук, сякаш някой е прекършил клонка и като погледнете нагоре, съзирате я сойка да кълве жълъд, я цяло ято сойки, скупчени на върха на дъба над главата ви, да подръпват жълъдовите дръжчици. Откъснат ли жълъда, сойките отлитат до някой по-удобен клон, поставят го под единия си крак и започват забързано да го кълват, издавайки звук, подобен на чукането на кълвач, като се оглеждат от време на време да не би да се задава неприятел; скоро те достигат сърцевината на жълъда и заравят човки в нея, като често вдигат глави, за да преглъщат, и здраво държат остатъка от жълъда в ноктите си. Въпреки това накълваният жълъд често пада на земята преди птицата да е изяла цялата му вътрешност. Подкрепям написаното от Уилям Бартрам до орнитолога Уилсън, а именно, че „в стопанството на Природата сойките са едни от най-важните размножители на горските дървета, орехоплодните и твърдосеменните растения, с чиито плодове се хранят. Основната им дейност през есенния сезон е да трупат хранителни запаси за зимата. В изпълнение на тази своя необходима повинност те засаждат огромни количества семена, като прелитат над полета, храсталаци и огради, където кацат, за да ги пуснат в дупките от коловете и пр. Удивително е колко много млади дървета израстват в полята и пасбищата подир влажна зима и пролет. Тия птици са способни само за няколко години без чужда помощ да презалесят всички оголели земи.“

Забелязал съм, че и катериците често изпускат жълъда и орехи по откритите места, което на свой ред ще обясни появата на дъбове и орехови дървета из пасбищата, тъй като всяко дърво пораства от семе. Когато разглеждам малките, една-две годишни дъбчета из такива места, непременно намирам кухите жълъди, от което са поникнали.

В противоречие с убеждението на мнозина, че жълъдите престояват непокътнати в земята там, където някога е имало дъбове, установено е, че жизнеспособността на жълъдите не може да се запази достатъчно дълго, та да бъдат превозвани до Европа — в „Аборетум“ на Лудън се препоръчва като най-сигурно пренасянето на кълнове в саксии. Същият източник твърди, че „твърде малко жълъди от който и да било вид биха покълнали след едногодишен престой“, че „буковите семена запазват жизнеспособността си само една година, а черните орехи — рядко по-дълго от шест месеца след узряването им“. Често съм установявал, че през ноември почти всички останали на земята жълъди са или покълнали, или загнили. Скреж, засуха, влага, червеи бързо унищожават повечето от тях. И все пак един ботаник твърди, че „след като били прекопани, жълъди, престояли с векове в земята, бързо прораснали“.

В своя иначе значим „Доклад за дърветата и храстите в Масачузетс“ мистър Джордж Б. Емерсън отбелязва за боровете: „Жизнеустойчивостта на семената им е забележителна. Те остават години наред непроменени в земята, защитени от прохладата и дебелата сянка на гората над тях. Но бъде ли изсечена гората и слънчевата топлина ги достигне, те тутакси прорастват.“ След като авторът не отбелязва на какви наблюдения се основават твърденията му, аз се съмнявам във верността им. Освен това и опитът от разсадниците ги поставя под въпрос.

Историите за житото, което поникнало от семена, от крити в древна египетска гробница, или за малините, които покарали от семената, намерени в Англия в стомаха на човек, умрял вероятно преди около хиляда и седемстотин години, са напълно неправдоподобни, просто защото им липсват убедителни доказателства.

Някои учени, сред които и д-р Карпентър, използват твърдението, че сливи от крайбрежието били поникнали в разкопан пясък на четиридесет мили навътре в Мейн, за да докажат, че костилките са престояли в земята много дълго, а пък други дори заключават, че някога брегът е стигал дотам. Изглежда ми обаче необходимо най-напред да се докаже, че крайбрежните сливи растат само по плажните ивици, а сетне да се правят заключения. Тоя вид сливи не са непознати по нашите места, сиреч на половина толкова разстояние от брега, а си спомням и една гъста горичка на няколко мили на север оттук, сиреч на двадесет и пет мили от брега, плодовете от която ежегодно се продаваха на пазара. Колко още навътре в сушата растат крайбрежни сливи, не ми е известно. Д-р Чарлс Т. Джаксън говори за „крайбрежни сливи (навярно от същия вид) на повече от сто мили навътре в Мейн“.

Изглежда, подобни възражения възникват срещу всички по-известни теории от тоя род.

И все пак аз съм готов да повярвам, че има семена, особено ако са по-дребни, които могат при благоприятни условия да съхранят с векове жизнеспособността си. През пролетта на 1859 в нашия град се срина старата Ловна хижа, на чиито комин бе изписана годината 1703. Тя се намираше на земя, принадлежала на Джон Уинтроп, първия губернатор на Масачузетс; част от сградата, още собственост на семейство Уинтроп, бе явно доста по-стара от горепосочената дата. Дълги години бях изучавал растенията в околността и смятам, че добре ги познавам. Досещайки се за твърденията, че от семена, изровени от необичайна дълбочина, могат да израснат отдавна изчезнали растителни видове, помислих си миналата есен дали пък някои неизвестни или редки растения не са поникнали в избата на тая къща, тъй дълго останала скрита за слънчевата светлина. Когато на 22 септември огледах мястото, открих сред избуялите буренаци вид коприва (Urtica urens), какъвто не бях намирал преди, копър, който не знаех да расте на воля, йерусалимски дъб (Chenopodium Botrys), КОЙТО за първи път виждах диворасъл, куче грозде (Solanum nigrum), което е много рядко по тия места, както и обикновен тютюн, който, макар да е бил отглеждан тук през миналия век, от петдесет години вече не се сади в нашия град и само няколко месеца преди тоя случай дори самият аз не знаех, че в северната част на града един човек отглежда няколко корена за собствени нужди.

Поясних вече, че животните изяждат голяма част от дървесните семена и тъй предотвратяват превръщането им в дървета, ала във всички случаи консумацията върви заедно с разпространението и посаждането, което пък е таксата, дължима на Природата. Линей, мисля, казваше, че ровейки за жълъди, свинята разсажда жълъди.

Макар да не вярвам, че растение може да поникне там, където отпървом не е имало семе, имам голяма вяра в семето^[57] — самото то за мен, не по-малко тайнствено като първородител. Убедите ли ме, че притежавате семе, готов съм да очаквам чудеса. Ще повярвам дори, че иде Златният век, че настъпва Царството на справедливостта, стига Патентната служба или Правителството да започнат да доставят съответните семена, а хората да ги засаждат.

През пролетта на 1857 година засадих седем семена, изпратени ми от Патентната служба и обозначени, струва ми се, като „Poitrine jaune grosse“, сиреч „Голяма жълта тиква“. Покълнаха две, от които едното роди тиква с тегло 123,5 фунта^[58], а другото — четири тикви с общо тегло 186,25 фунта. Кой би повярвал, че в ъгълчето на градината ми има цели 310 фунта от Poitrine jaune grosse? Тия семена бяха стръвта, която заложих, за да ги примамя, ловците, които пратих в бърлогата им, двойката териери, които ги изровиха от земята. Възмалко загадъчна абракадабра на прекопаване и наторяване и ето — точно според описанието на етикета те откриха за мен 310 фунта Poitrine jaune grosse на място, където никога преди не ги е имало. Тия своеобразни талисмани навярно водеха началото си от Америка и ето че сега с неизтомена сила се връщаха в нея. Най-голямата тиква спечели награда на изложението тая есен и, както разбирам, човекът, който я купи, смятал да продава семето й по 10 цента едното. (Не е ли евтино?) Имам и още семена-хрътки от същата порода. Казаха ми, че една, която бях изпратил в далечен град, вярна на инстинктите си, проявявала очевидна прилика със същата тая Голяма жълта тиква, при това на място, където никога преди — все едно тук или във Франция — е нямала предци.

Имам и други семена, които на свой ред ще откриват най-разнообразни неща в ъгълчето на градината ми, едва ли не всеки плод, който си пожелая, и тъй, додето цялата градина избуи. Не ти остава друго, освен да хвърляш шапка от радост. Тъй съвършени са моите алхимици, способни до безкрай да преобразуват субстанции, че ъгълчето на градината ми представлява бездънно ковчеже със съкровища. В него се копае не злато, а същинската стойност, която златото само представлява, при това без помощта на никакво осенение. Фермерските синове обаче предпочитат с часове да гледат как някой фокусник вади панделки от устата си, макар той да им казва, че всичко е измама. Несъмнено хората обичат мрака повече от светлината.

 

Есенни багри

Европейците, посещаващи Америка, се дивят на пищното многообразие на нейната есен. Подобно явление няма възпято в английската поезия, понеже тамошните дървета отсенят съвсем малобройни ярки цветове. Единственото, което Томсън отбелязва по тоя въпрос в своята „Есен“, се съдържа в стиховете.

„Но вижте гаснещия пъстър лес —

Как вредом сенки върху сенки плъзват

Сред здрач; надиплени и мрачносиви,

С оттенъци от чезнещо зелено

До плътна чернота.“

и сетне, когато споменава за

„Есен, грееща над пламнал лес.“

Есенното преобразяване на нашия лес все още не е намерило подобаващо отражение в литературата ни. Октомври едва е обагрил поезията ни.

Преобладаващата част от хората, прекарващи живота си в градовете, тъй и не случват да излязат през тоя сезон в природата, та да видят пукналия цвят или по-скоро зрелия плод на годината. Помня как яздихме веднъж с един от тия граждани и как, макар и цели две седмици след като бяха преминали най-пищните багри, той бе направо изумен и не можеше да повярва, че са били и още по-ярки. Не само че повечето граждани изобщо не са виждали това великолепие, но и от година на година все по-малко хора се сещат за него.

Мнозина бъркат променилите цвета си листа с увехнали, което е все едно да бъркат узрели ябълки с гнили. Мисля, че промяната на листата към по-богата палитра доказва, че са достигнали късна и съвършена зрелост, съответстваща на зрелостта на плодовете. Обикновено по-нискоразположените и старите листа се променят първи. Също както насекомите с прекрасно оформени и най-често яркоцветни криле живеят кратко, тъй и листата узряват, преди да паднат.

Поначало когато един плод узрее и малко преди да падне, подхванал вече по-независимо и самостоятелно съществуване и нуждаещ се от по-малко хранителни вещества — черпени при това не толкова чрез ствола от земята, колкото от слънцето и въздуха — той придобива ярък цвят. Същото е и с листата. Физиолозите казват, че се дължало на повишеното поглъщане на кислород. Това е научната постановка на въпроса, нищо повече от просто потвърждение на факта. Само че мен повече ме вълнуват розовите бузки на едно момиче, отколкото хранителният режим, който спазва. Самите гори и треви, които са кожата на земята, се нуждаят от ярки цветове, за да докажат своята зрелост — сякаш и земното кълбо е плод, увиснал на дръжката си с постоянно обърната към слънцето страна.

Цветята не са нищо друго освен разноцветни листа, плодовете пък — зрели листа. Ядливата част на повечето плодове, според както отбелязват физиолозите, е паренхим, сиреч месестата тъкан на листата, от които са се развили. Апетитът обикновено ограничава представата ни за зрелост и нейните проявления като цвят, сочност, восъчност, до плодовете, които ядем, та сме склонни да забравяме, че огромна част от родитбата, която не ядем и почти не използваме, ежегодно узрява в Природата. На редовните говедовъдски и градинарски изложби представяме великолепни, както си мислим, екземпляри, на които обаче е отреден доста позорен край, понеже тяхната стойност е не само красотата им. Ала в градовете и околностите им ежегодно преминава в несравнимо по-големи размери друга изложба на плодове, предназначена единствено за нашия вкус към красотата.

Октомври е месецът на разнобагрите листа. Пищното им сияние озарява целия свят. Тъй както плодът, листото и самият ден придобиват ярки цветове, преди да угаснат в земята, тъй и годината наближава тогава своя заник. Октомври е нейният гаснещ небосвод, ноември — сетният й здрач.

Преди време си мислех, че си заслужава да откъсна за образец по едно листо от всяко променящо баграта си дърво, храстовидно или тревисто растение точно когато е достигнало най-яркия характерен за него цвят в самия преход между зеленото и кафявото, да очертая контурите му и точно да възпроизведа цвета му с бои в една книга, която да се казва „Октомври или есенните багри“, като започна с най-рано почервеняващите орлови нокти и листа на водните лилии, продължа с кленовете, кестените и тетрата и завърша с най-късните дъбове и трепетликите. Какво великолепно възпоминание би била такава една книга! Само разгръщаш страниците и щом поискаш, тръгваш на разходка из есенните гори. А успея ли да опазя самите листа да не избледнеят, би било още по-добре. Не съм направил много за една такава книга, но за сметка на това се опитах да опиша всичките тия багри в реда, по който се появяват. Следващите страници представляват извадки от бележките ми.

Лилавата трева

Около 20 август вече всичко из горите и блатата ни подсеща за есента — богато изпъстрените с точки папратови листа, завехналите и чернеещи листа на скунксовото зеле, чемериката, както и тъмнеещите вече пирени край реката.

По това време на годината лилавата трева (Eragrostis prectinacea) е в разцвета на своята красота. Още помня кога за първи път забелязах тая трева. От един хълм край Конкордската река видях на разстояние тридесет-четиридесет рода от мен, в покрайнините на гората точно където земята се скосява към една ливада, лилава ивица с дължина около половина дузина рода. Цветът бе наситеноморав като на рексията, макар и не тъй ярък, но затова пък още по-тъмен, като плътно боровинково петно. Отидох да я огледам и се оказа, че цъфти — особен вид трева, не по-висока от един фут, сред която само тук-там се мяркаха зелени стръкчета, с красиво разперени метлички от лилави цветчета трептяща моравееща мъглица наоколо ми. Отблизо лилавото бе тъй бледо, че едва се забелязваше, а откъснеше ли човек едничко стръкче, оставаше удивен колко тъничко и почти безцветно е то. Но гледана отдалеч и при подходяща светлина, тревата преливаше в свежи лилави разцветки, напомняйки голямо, разкрасяващо земята съцветие. Ето как незначителни първопричини се обединяват, за да произведат такъв силен ефект. Удивлението и възторгът ми нараснаха допълнително поради факта, че обикновено багрите на тревите са строги и скромни.

С красивите си лилави метличини тая трева ми напомня преминаващата вече рексия, чието място запълва, превръщайки се в едно от най-интересните явления през август. Най-красиво избуява тя по голите ивици земя в подножията на сухите възвишения, точно където свършват ливадите и алчният косач не се решава да разкривява косата си; пък и това е слаба, хилава трева, която той не забелязва, а възможно е и поради прекомерната й красота изобщо да не знае за нея, понеже погледът, навикнал на тимотейката, е неспособен да я съзре. Косачът внимателно сбира за сено всички по-хранителни треви, които растат по ливадата редом с нея, ала тая красива лилава мъглица оставя като реколта за скиталеца — един вид фураж за склада на въображението му. По-нагоре по хълма навярно растат боровинки, джонсънова трева, както и различни други остри и сухи треви. Колко радостно, че лилавата трева расте тъкмо по такива места, а не сред тревите, които ежегодно окосяват за сено. Така Природата разграничава полезното от красивото. Зная много места, където лилавата трева не пропуска година да обагри земята със свенливото си очарование. Тя расте по полегати склонове било на по-големи петна, било пръсната на малки туфички от по един фут в диаметър, и издържа, додето я порази първият голям студ.

При повечето растения баграта е най-силна във венчето или чашката, поради което тая им част е най-красива; при много други това се отнася до семенната кутийка или плода; при трети, като например червения клен, до листата, докато при четвърти самото стъбло представлява цвят, сиреч цъфтящата част.

Типичен представител на последните е мастилникът, наричан още поук (Phytolacca decandra). Той расте по скалите край нашия град и направо ме удивлява с лилавите си стъбла — било сега, било през септември. Интересува ме също, както и повечето растения, а при това е и един от най-важните плодове на масачузетската есен. Всяка негова част е цвят или плод, същинско багрено великолепие: клонки, стъбла, та дори дръжчиците, разперващи се в лилавите жилки на инак жълтеникавите листица. Цилиндричните, шест-седем инча дълги гроздове от плодчета в различни отсенки от зелено до тъмнолилаво грациозно виснат от всички страни, предлагайки богата гощавка на птиците, а дори и малките дръжчици, от които птиците вече са откъснали плодчетата, ярко алеят в пурпурноогнени отблясъци, които с нищо не могат да се сравнят — всичко лумнало в пламъците на восъчна зрелост. Връз едничко само стръкче едновременно има цветни пъпчици, цветчета, зелени, зрели и тъмнолилави плодчета, както и подобни на цветчета чашелистчета.

Кому не е приятно да види червено сред растителността в умерения пояс! Червеното е цветът на цветовете. Това растение говори на кръвта ни. То иска ярко слънце, за да блесне в цялата си красота, и тъкмо в тоя сезон трябва да бъде видяно. По топлите склонове стръковете му достигат зрелост до към 23 август. Точно на тая дата се разхождах веднъж из цяла една такава чудно красива горичка на височина шест-седем фута, покриваща един склон край Конкорд, където има условия за по-бързо узряване. В основата си стръковете бяха наситено гъмнолилави, а цветовете контрастираха с още яснозелените листа. Да извае такова съвършенство изглеждаше изумително тържество на Природата, като че достатъчно за едно лято. Каква само безупречна зрелост достига това растение! То е символ на успешен живот, завършващ с непреждевременна смърт — живот, който прави чест на Природата. Какво ли щеше да е, ако и ние като него достигахме тъй съвършена зрелост, от корените чак до клонките на съществото ни, цветущи в самия си залез! Признавам, че го гледам с вълнение. Отрязвам си едно за бастун, понеже ми е приятно да се подпирам на него. С удоволствие притискам плодчетата му между пръстите си и гледам как сокът им омастилява ръката ми. Да се разхождаш сред тия виснали на клонки бъчонки лилаво вино, събрало в себе си и разпръскващо блясъка на слънчевия заник, да отпиваш от него с очи, наместо да броиш комините на някой лондонски док — какво предимство! Защото в Природата гроздовата реколта не е предназначена за вяно Нашите поети възпяват виното, произвеждано от чуждоземно растение, което най-често не са виждали, сякаш у нас сокът в плодовете е по-малко, отколкото са певците. Вярно, че някои наричат растението, за което говоря, американско грозде и, макар да вирее само в Америка, сокът му се използва в някои страни за подобряване на цвета на виното; та всъщност стихоплетците се възторгват от достойнствата му, без самите да знаят това. Тук има толкова много плод, че може наново да се оцвети цялото западно небе, а при желание може и вакханалия да се направи. А какви само флейти биха станали от кървавочервените му стъбла, та да пригласят на такава една оргия! Това е наистина царско растение. Прекрасно би било да прекарам цяла вечер сред тия стъбла, унесен в мисли! А може би в тия лилави гъстаци най-сетне ще се роди нова школа във философията или поезията. Това великолепие трае през целия септември.

Същото това време на годината, сиреч краят на август, е времето и на едни особено любопитни за мен треви — тъй наречените брадати треви: Andropogon furcatus, клонеста брадата трева ИЛИ да я назовем пурпурнопръста брадата трева; Andropogon scorparius ИЛИ пурпурна горска трева; и Andropogon (Sorghum) nutans, индианска трева. Първата е много висока и тънкостеблена, достига от три до седем фута на ръст и има четири-пет кръстоподобни, щръкнали нагоре класовидни съцветия. Втората е също доста тънка, расте на туфи с височина два фута и един фут широки, стъблата й често са някак вълнисти, а когато прецъфти, придобива белезникави, неясни очертания. Тия две треви преобладават през есента по сухите и песъчливи поля и склонове. Стъблата и на двете, да не говорим за цветовете им, струят пурпурна багра и допринасят за оповестяването на настъпващата зрелост на годината. Навярно са ми толкова мили и поради това, че фермерите ги презират, както и защото виреят по безплодни, неупотребяеми земи. Те са в наситения цвят на зряло грозде и изразяват зрелост, за каквато пролетта не е дала знак. Само августовското слънце е могло да придаде такъв блясък на тия стъбла и листа. Фермерите отдавна са окосили по-високите места и не биха се принизявали да дойдат с косите при тия най-сетне нацъфтели диви треви — често помежду стръковете им се провижда гол пясък. Ала аз ведър вървя по пясъчните просеки между лилавите туфички горска трева, покрай клонестите церове и се радвам при вида на тия безхитростни свои съвременници. С мисли, замахващи в широк откос, аз ги „прибирам“, с мисли-гребла ги трупам на купи. До префинения слух на поетите навярно достига свистенето на косата ми. Тия два вида треви бяха може би първите, които се научих да различавам, и тъй започнах да разбирам от колко много приятели съм заобиколен — дотогава за мен това бяха чисто и просто треви. Лилавите им стръкове ме вълнуват също като стъблата на американското грозде.

Помислете само каква разтуха от колежанските задължения и изолацията на обществото има тук в края на август! Аз честичко забягвам в лилавите туфички горска трева. А където и да се разхождам през тия августовски следобеди, лилавопръстата трева като пътепоказател насочва мислите ми по пътечки, далеч по-поетични от ония, по които скитам напоследък.

Човек може с години да подминава или стъпква треви на бой колкото него и пак да не знае, че съществуват, па макар да е окосил тонове от тях, да е застлал с тях оборите си и да ги е давал за храна на добитъка си. Но ако поне веднъж внимателно ги загледа, красотата им навярно ще го покори. Всички низвергнати растения или, според както ги наричат, бурени, са тук, за да изразят наши мисли или настроения, ала как често всуе! Толкова пъти през август се бях разхождал из тия просторни поля и тъй и досега не бях забелязал лилавото присъствие из тях. Бях порил с тялото си туфите им, бях стъпвал върху им и ето че сега най-сетне те се изправяха пред мен и ме благославяха. Красота и истинското богатство винаги са били тъй евтини и презрени. Затова и раят може да бъде определен като мястото, което хората отбягват. Нима някой ще възрази, че тия треви, които фермерите не признават, биват донякъде обезщетявани чрез възторга, който будят? Не бях ги съглеждал досега, ала въпреки това, щом обърнах лице към тях, обля ме лилавото им сияние от предишните години: дотолкова, че където и да отида вече, само това виждам — кралството на андропогоните.

Едва ли не и самите пясъци признават зрелостоносното въздействие на августовското слънце, та започват сякаш да отразяват лилавата багра на поклащащите се над тях треви. Дори и самите тия неопурпурени пясъци! Ето следствието от всичката тая слънчева светлина, всмукана в порите на растенията и земята. Мъзга и кръв са сега виненобагри. Най-сетне разполагаме не само с пурпурно море, но и с пурпурна суша.

Кестеновата брадата трева, наричана още индианска, която достига на височина до четири-пет фута и расте тук-там по голите места, ала по-нарядко от преждеспоменатите, е дори още по-красива и в още по-живи разцветки, та неслучайно е привлякла погледа на индианците. Има дълги, тесни, приплеснати и леко приведени класове с ярко лилави и жълти цветчета, сякаш знаменца, развети над тъничките стъбълца. Тия ярки флагове настъпват сега по хълмищата в далечината, ала не на армии, а на отделни отряди, също като червенокожите хора. Възправят те красиви и яркоцветни стъбла, напомняйки расата, по която са именувани, и също като нея най-често остават незабелязани. Тая трева има изражение, което ме преследва цяла седмица, след като за първи път я видях — все едно поглед на човек. Сякаш индиански вожд се прощава с любимите си ловни поля.

Червеният клен

Около 25 септември червените кленове обикновено са навлезли в зрелост. Повечето големи дървета видимо се промениха през последната седмица, а някои направо се обляха в силноярка багра. Виждам малък клен на половин миля оттатък поляната пред мен, открояващ се на зеления горски фон с едно червено, по-наситено от разцветката на което и да е дърво през лятото. Няколко поредни есени наблюдавах как това дърво все се променя преди събратята си, също както плодовете на едни дървета узряват по-рано от плодовете на други. Навярно е предвестник на сезона. Ще ми е мъчно, ако го отсекат. Зная още два-три такива клена в различни части на Конкорд, които вероятно са потомци на също такива ранозрели септемврийски дървета — ако малко повече мислехме за тия неща, щяхме да извадим на пазара семената им, също както правим с репичките.

Понастоящем тия горящи клонаци растат най-вече покрай ливадите и тук-там по възвишенията, където се различават отдалеч. Може да се случи да попаднете и на многобройни малки кленове, потопили някое блато в алено великолепие, а дърветата наоколо, още съвсем зелени, силно открояват яркото петно. Тъй рано потънали в червено, те предизвикват удивление, сякаш виждате сред полята бивак на червенокожи или други някакви горски обитатели, за чието местонахождение не сте знаели.

Отделните кленове, целите облени в ярко алено, гледани на фона на другите, още свежозелени дървета от същия вид или пък на фона на иглолистните, правят по-силно впечатление сега, отколкото подир време цели горички като тях. Каква само красота е, когато отделното дърво е сякаш грамаден ален плод, напиращ от зрели сокове, когато всяко листо, от най-долното клонче, та до самия връх, е като лумнал пламък, особено ако човек гледа към слънцето! Какво по-прекрасно в един пейзаж! Вижда се от мили разстояние и е твърде хубаво, за да изглежда истинско. Ако беше еднократно явление, за него би се говорило от поколение на поколение, додето накрай влезе в митологията.

Първото поаленяло дърво придобива над останалите превъзходство, което понякога запазва за седмица или две. Такова удоволствие ми доставя да го гледам как развява високо в небесата аления си флаг над цял полк зеленоодежди дървета, че съм способен да се отклоня и половин миля от пътя си, та да го видя отблизо. Тъй едничко дърво събира в себе си върховната красота на цяла тревиста долина, а гората отведнъж става по-одухотворена заради него.

Да си представим как малкото червено кленче незабелязано е расло дълбоко навътре в затънтената долина, където цяла миля го дели от всички пътища. Там то всеотдайно, зиме и лете, е изпълнявало задълженията си на клен, без ни едно да пренебрегва, наддавало е на бой с присъщото за един клен достолепие, растейки бързо в продължение на толкова месеци, без да се помайва нито за миг, та вече е много по-близо до небето, отколкото е било през пролетта. То всеотдайно се е наливало със сок, предоставяло е подслон на прелитащите птици, отдавна е отгледало семената си и ги е предоставило на вятъра, та навярно сега изпитва удовлетворение от това, че хиляди малки, благовъзпитани кленчета започват вече своя самостоятелен живот. Заслужило е напълно Почетния легион на кленовете. Шептейки, листата му навремени са го питали: „Кога ще почервенеем?“ И сега, през септември, месецът на пътешествията, когато хората бързат към морето, към планините и езерата, тоя скромен клен, все тъй без да помръдва и на инч, пътува към своята слава — издига на хълма аления си флаг, обявявайки, че е приключил лятната си работа преди всички останали дървета и се оттегля от надпреварата. Така, запреваля ли годината, това дърво, което до неотдавна, когато е било най-продуктивното му време, дори най-внимателният поглед не би могъл да различи сред останалите, сега с баграта на своята зрелост, със самото си червено най-после се открива в далечината пред ведрия скиталец и насочва мислите му от прашния път към дръзновеното уединение на селенията, които обитава. Пламти ярко с всичкото благородство и красота на един клен — Acer rubrum. Сега вече ясно разбирам названието му — от rubric, ясен. Не греховете му, неговите добродетели са алени.

Въпреки че аленият цвят на червения клен е най-наситеният измежду дърветата, тая есенна багра дори не се споменава от Мишо в съчинението му „Sylva“ и всички възторзи остават за сладкия клен. До 2 октомври както големите, тъй и малките кленове достигат върховата точка на зрелостта си, макар тук-там още да зеленее по някой. По това време те сякаш започват да се състезават помежду си и все някой от множеството ще се окаже обагрен в особено чисто алено, с наситения си цвят отдалеч ще привлече погледа и ще отнесе палмата на първенството. Голямо блато с червени кленове във върховия миг на тяхното преображение е несъмнено най-яркоосезаемото петно измежду всички пъстроцветия, сред които бродя — изобилстващи по нашите места, червените кленове менят както очертанията, тъй и цвета си. Много са просто жълти, други — алени, трети — тъмноалени до кървавочервени, по-червени от обичайното. Погледнете към оня мочур, обрасъл с кленове, тук-там примесени с борове, в основата на онова инак цялото покрито с борове възвишение на четвърт миля оттук, и ще усетите цялата сила на ярките цветове — без да различавате отделните несъвършенства на листата, ще видите техните жълти, алени и пурпурни огньове във всевъзможните им отсенки, размесени и контрастиращи със зеленото. Някои кленове са още зелени, само краищата на листата им са поръбени в жълто или пурпурно като ръбчетата на лешниковите шапчици; други са целите яркоалени, струящи във всички посоки — подобно соковете, пулсиращи в листните жилки — равномерно и красиво сияние; а трети с по-неправилни очертания — извърна ли леко глава, за да забравя земния им произход и да скрия ствола от взора си — ми изглеждат тежко отпуснати връз листата си, сякаш жълти и алени облаци, накамарени един над други венци или снежни преспи, трупани от вятъра. За красотата на такова едно блато през есента допринася много и това, че дори и да не са размесени с други дървета, кленовете не образуват еднородна цветова маса, а, бидейки в различни цветове и отсенки, отделните дървета ясно открояват висинните си върхари и очертанията си сред плътното обкръжение на другите. Ала едва ли някой художник би се осмелил да ги нарисува тъй ясно откроени от четвърт миля разстояние.

Тоя ясен следобед вървя през една поляна право към нисък хълм и съзирам на около петдесет рода разстояние по посока към слънцето кленови върхари, които тъкмо изплуват над ръждиво-лъскавото било — една ивица, явно дълга поне двадесет рода и десет широка, обагрена в най-наситеното искрящо алено, оранжево и жълто, които не отстъпват пред баграта на никакви цветя или плодове, пред никакви ръкотворни цветове. Продължавам напред и билото на хълма, създаващо предния план или долната рамка на картината, започва да се снишава, при което дълбините на откриващата се яркоцветна гора стават все потъмни, подсказвайки, че цялата долина отвъд е обляна в тия багри. Да се чудиш защо оракулите и покровителите на града не са тук, та да разгадаят какво мълвят със своите наситени багри и преливаща одухотвореност дърветата, тревожни от замътването на някакво зло. Не виждам какво са могли да правят първите пуритани, но това време на годината, когато кленовете засияват в алено — очевидно не са можели да се молят из горите. Навярно заради това са започнали да издигат молитвени домове и да ги заобикалят отвсякъде с високи огради.

Брястът

Пак по същото време, сиреч в началото на октомври и малко подир, брястовете достигат връхната точка на есенната си красота — огромни кафеникавожълти маси, още топли от септемврийската пещ, надвиснали над пътищата. Листата им са навлезли в съвършена зрелост. Питам се има ли съответстваща зрелост в живота на хората, живеещи под тях. Плъзна ли поглед по нашата улица, обточена с две редици брястове, те ми напомнят както с очертанията, тъй и с цвета си на житни снопи — сякаш натежалите класове сами са дошли в града, та най-сетне може да се очаква известна зрелост и ДЪХАВОСТ в мисленето на жителите му. Та как под тия шумолящи яркожълти снопи, готови всеки миг да паднат връз главите на минувачите, би могла да тържествува недозряла, сиреч зелена мисъл или постъпка? Застана ли пред къща, над която са провесили клони половин дузина големи брястове, усещам се сякаш във вътрешността на издълбана тиква, тъй омекнал, като че съм заместил изваденото й месо, макар все пак да съм запазил известна жилавост, както и твърдостта на семките си. Какво е закъснялата зеленина на английския бряст — все едно краставица, сбъркала сезона и натрапваща несвоевременното си присъствие, — в сравнение с ранната златна зрелост на американския? Улицата е сцената на голямата жътва. Би си струвало да започнем да отглеждаме тия дървета, та дори и само заради есенната им прелест. Та помислете за тия огромни навеси или слънчобрани, надвесени над главите и къщите ни, правещи от града едно цяло — един ulmarium^[59], КОЙТО в същото време е и развъдник на хора. И как тихо и незабележимо свличат товара от себе си и пропускат слънцето, когато има най-голяма нужда от него — листата им безшумно падат по покривите и улиците, с което градския слънчобран се затваря и прибира! Виждам как в града влиза търговец и заедно със своя товар жито изчезва под навеса от брястови клонаци, все едно е влязъл в огромен хамбар. Изкушавам се и аз да отида там и да вея мисли, сухи и налети като зърно, готови да бъдат отделени от обвивките си; но уви, предчувствам, че триците ще са много, а мислите малко, че ще преобладава царевица, годна само за фураж — защото каквото посееш, това ще пожънеш.

Паднали листа

Към 6 октомври, особено след дъжд или слана, листата започват обилно да падат, ала голямата листна жътва, връхната точка на листопада, е най-често около шестнадесети. Някоя утрин около тая дата пада по-тежка слана, край водните помпи се образува лед и тъкмо в такъв ден, щом се надигне утринният вятър, листата започват да валят далеч по-обилно от дотогава. Политнали надолу в гальовния въздух, дори и да няма вятър, те мигом образуват на земята плътни ложета и килими, повтарящи точно размерите и очертанията на дървото над тях. Има дървета — като младите кестени например, — които сякаш отведнъж свличат листата си, тъй както войникът сваля снаряжението си по дадена заповед; техните още яркожълти, макар и позавехнали листа и от земята все тъй изпускат лъчиста светлина. Нападали са от всички страни при първото по-силно замахване на магическата пръчица на есента, шумолейки като дъжд.

Инак обикновено след влажно или дъждовно време забелязвам колко силен е бил листопадът през нощта, макар още да не е дошло онова раздрусване, което ще разклати и устойчивите като скали кленови листа. Улиците са плътно застлани с трофеите на есента; нападали брястови листа образуват тъмнокафява настилка под нозете ни. А след няколко удивително горещи дни от сиромашкото лято забелязвам, че небивалата жега е основната причина за падането на листата, тъй като известно време не е имало ни слана, ни дъжд. Силната горещина мигом предизвиква узряването и увяхването им, също както предизвиква узряването, омекването и тупването на прасковите и другите плодове.

Все още ярки, най-често на пурпурни точки връз жълт фон както при някои диви ябълки, листата на късните червени кленове застилат земята — уви, тия ярки багри траят само ден-два, особено ако вали. Край пътищата подминавам тук-там съвсем голи, подобни на димни струйки дървета, загубили вече ярките си одежди; но ето че тия одежди, ярки както преди, лежат на земята встрани от пътя, все още следвайки очертанията, които до неотдавна са поддържали на дървото. Бих казал дори, че първо съглеждам тъй сплеснатите на земята дървета, сякаш трайно оцветени сенки, и те ме подсещат да погледна нагоре към клоните, които са носели тия одежди. Всяка кралица би била горда да върви по ярките мантии, които тия галантни дървета са разстлали в калта. Виждам коли да преминават по тях все едно са сенки или отражения и коларите да им обръщат толкова малко внимание, колкото преди на сенките им.

Птичите гнезда по боровинките, храстите и дърветата са вече пълни с увехнали листа. Тъй много са нападали в гората, че катерица не може да притича подир търкулнал се орех, без да бъде чута. Момченца събират по улиците есенни листа, та дори и само заради удоволствието да докосват чистата им, трошлива тъкан. Някои се престарават да пометат пътеките пред къщи до последния листец и сетне зачакват следващия полъх на вятъра да ги застеле с нови есенни трофеи. Повърхността на блатата е тъй плътно покрита, че Lycopodium lucidulum изглежда някак по-зелен на тоя фон. Навътре в гората листата полузакриват езерата с дължина три-четири рода. Оня ден едва успях да намеря един инак добре познат ми извор, та първоначално помислих, че е пресъхнал — целият бе скрит под прясно нападали листа; като отмахнах листата, сякаш нов извор избликна, все едно с Ароновата пръчка бях докоснал земята. Прогизналите участъци около блатата изглеждат сухи поради нападалите отгоре им листа. Веднъж, като правех измерванията си край едно блато, сметнал, че стъпвам на твърда почва под листата, се озовах сред повече от фут дълбока вода.

Отида ли на реката в деня след най-големия листопад, сиреч на седемнадесети, обикновено намирам лодката си покрита цялата — от дъното до седалките — със златистите листа на върбата, под която е вързана, и тръгвам да греба с шумолящ под нозете ми листен товар. Изпразня ли я, утре ще бъде отново пълна. За мен листата не са боклук, който трябва да бъде пометен, а гледам на тях като на рогозки, подходящи за пода на моята карета. В обраслото с гори устие на Асабит цели флотилии листа се носят по водната повърхност към морето, оставяйки все пак известно разстояние помежду си, ала малко по-нататък, досами брега, стават по-плътни от пяна и скриват напълно водата на около един род обхват под елшите, кленовете и храстите — още съвсем леки и сухи, без ни една отпусната фибра; а достигнат ли някоя камениста извивка, където ги среща и спира утринният вятър, те образуват плътен широк полумесец напряко през реката. Обърна ли носа на лодката към тях и образувалата се вълна ги увлече, как само приятно зашумоляват тия сухи шумки, отърквайки се една в друга! Разклащането им открива за миг водната повърхност. Шумоленето им издава всяко движение на горската костенурка по брега. А надигне ли се вятър, чувам дори да съм по средата на речното корито как с шумолене политат във вихъра му. По-нагоре по течението те бавно кръжат из големите речни въртопи като „Сведените ели“ например, където водата е дълбока и тегли към брега.

Ако се случи такъв ден, когато водата е съвсем спокойна и преливаща от отражения, бавно следобед да греба по главния ръкав и след като завия по Асабит, да достигна някое тихо заливче, неочаквано се оказвам обкръжен от милиарди листа: мои спътници, които имат същата цел — или липса на цел — като мен. Каква само гигантска флотилия от пръснати листни ладии, сред които греба в тихия речен залив — краищата на всяка една слънцето умело е извило нагоре, всяка жилка е като здраво смърчово ребро: сякаш кожени лодки от най-различен вид, сред които навярно е и Хароновата, всички с повдигнати носове и кърми като внушителните, едва поклащащи се по мудното течение плавателни съдове на древните; сякаш огромни флотилии като китайските гъстоизпълнени корабни поселища, каквито виждаме по големите пристанищни тържища, все едно неочаквано приближаваме някой Ню Йорк или Гуанджоу. А как внимателно всяка една е била спусната на вода! Все още срещу тях не е било използвано никакво насилие, макар че при спускането им навярно доста сърца са се разтуптели. Често пъстропери патици, тия прекрасни горски създания, идват да поплават сред пъстроцветните листа — един друг, още по-благороден вид барки.

А какви само благотворни питиета са на разположение в блатата сега! Какви силни и богати лековити аромати се носят от гниещите листа! Сипейки се връз прясно изсъхналите треви и листа, изпълвайки излаците и канавките, където те чисти и вкоравени са нападали, дъждът скоро ще ги превърне в чайове — зелени, черни, кафяви, жълти, чайове по-силни или по-слаби, достатъчни да предразположат цялата Природа към сладка приказка. Дали ще ги пием или не сега, когато силата им още не е преминала, тия листа, изсушени на медните тави на Природата, са придобили тъй чисти и нежни разцветки, че биха достигнали славата на ориенталските чайове.

Как само са размесени видовете — дъб, клен, кестен, бреза! Ала Природата съвсем не е претрупана с листа — тя е чудесна икономка и знае как да ги стопанисва. Помислете само каква огромна родитба ежегодно се изсипва връз земята! В това се и състои голямата реколта на една година, от която зърнената е само част. Сега дърветата връщат на земята с лихвите каквото са взели от нея. Отбиват от цената. На път са да увеличат плътността на почвата с дебелината на листо. Това е красивият начин, по който Природата си набавя тор, докато аз се пазаря с тоя или оня за цената на сярата и на доставката й. Всички забогатяваме от гниенето на листата. Те ме интересуват повече от английската трева или царевичната реколта. Подготвят девствена почва за бъдещите царевични поля и гори, от които земята крепне. Поддържат плодовитостта на родните ни простори.

Никоя реколта не може да се мери с листата по красиво многообразие. В тях редом с обикновеното жълто на зърното са събрани почти всички известни ни цветове, без да изключваме и най-яркото синьо: ранната руменина на кленовете, греховноалената блескавина на отровната тетра, черничевото на ясена, пищното хромовожълто на тополите, яркочервеното на боровинките, с които като овчи гърбове са обрасли хълмовете. Докосне ги сланата и сетне, при най-малък полъх на настъпващия ден или потръпване на земната ос, започват да падат като същински порой. Земята цяла потъва в цветовете им. Животът им продължава в почвата, чието плодородие и плътност увеличават, и в горите, израстващи от тях. Те лягат ничком, та през следващите години да вдигнат чела, да израснат нависоко вследствие на невидим химически процес, придвижвайки се нагоре с дървесната мъзга; тъй първите плодове на фиданката опадват, та накрай, преобразувани, да окичат короната на извисилия се след години горски монарх.

Приятно е да вървиш по тия току-що опадали, още стегната шумолящи листа. Как красиво се спускат в гробовете си, как плавно полагат тела и се превръщат в пръст — обагрени в стотици разцветки, редящи ложе за нас, живите! Тъй леко и игриво долитат те до сетното си убежище. Не трупат бурени върху си, а весело лудуват над земята, додето изберат къде, додето се спрат на място и, без да поръчват желязна ограда, огласят цялата гора с предсмъртен шепот; някои избират да се спуснат там, където гният човешки тела, и да слеят разложението си с тяхното. Колко много хвърчене, преди да се отпуснат тихо в гробовете си! Те, които са гонили висините, сега безропотно отиват да се превърнат на прах, покорно политат надолу, за да паднат и изгният в подножието на дървото, предоставяйки храна за ново поколение като тях, което също ще гони висините. Те ни учат как да умираме. Питам се ще дойде ли някога времето, когато хората с тяхната прехвалена вяра в безсмъртието ще отпуснат тела с такова изящество и зрелост, когато ведро сиромашко лято ще кастри телата им тъй, както те кастрят косите и ноктите си.

Когато листата падат, цялата земя е като гробище, из което е приятно да се разхождаш. Обичам да скитам и размишлявам над листните тела в техните гробове. Тук няма лъжливи или суетни епитафии. Какво толкова, ако нямаш парцел в Маунт Обърн? Твоят парцел със сигурност е тук някъде в това огромно гробище, осветено в прастари времена. Няма нужда да ходиш по тържища, за да си търсиш място. Тук има достатъчно.

Ленивче ще цъфти и червеношийка ще пее над костите ти. Дърварят и ловецът ще бъдат твоите гробари, а децата ще тъпча, колкото си искат по гроба ти. Нека повървим из гробището на листата — защото това е и нашето Горско гробище.

Сладкият клен

Ала не мислете, че е дошъл краят на есенното великолепие; както едно листо не прави лято, тъй и едно паднало листо не прави есен. Още около 5 октомври младите сладки кленове по нашата улица достигат върха на красотата си, надминавайки всички останали дървета. Когато плъзна поглед по главната улица, те ми изглеждат като изрисувани платна, поставени пред къщите, макар много от тях да са още зелени. И днес, сиреч на 17 октомври, когато почти всички червени и доста от белите кленове са вече оголели, големите сладки кленове греят с цялото си жълто-червено великолепие, откроявайки неподозирано ярки и нежни отсенки. Забележителни са с честото противопоставяне на наситено пурпурночервено и зелено между двете им половини. Накрай се превръщат в гъсти маси от пищно жълто с тъмнопурпурен руменец откъм външната страна. Тия дни това са най-ярките дървета по улицата.

Големите кленове по Конкордската мера са особено красиви. Едно нежно, ала по-топло от златното жълто с алени бузки е преобладаващият сега цвят. И все пак, застанал в източната част на мерата точно преди залез-слънце, когато светлината откъм запад прониква през тях, забелязвам, че и тяхното жълто, сравнено с бледото лимоненожълто на един бряст наблизо, се доближава до алено, да не говорим за яркопурпурните части. Като цяло това са големи маси в жълто и пурпурно с правилна овална форма. Цялата топлина на годишното време, сиреч на сиромашкото лято, е сякаш погълната от тях. Най-ниските листа непосредствено до ствола обикновено са обагрени в нежно жълто-зеленикаво, напомнящо тена на младите момчета, расли на закрито. Днес на мерата има пазар, ала червеният му флаг една личи сред това цветово великолепие.

Основателите на нашия град надали са предвиждали тоя бляскав успех, когато поискали от вътрешността на щата да се донесат прави колове с подрязани върхове, които наричали сладки кленове; а след като ги засадили, някакъв търговец, според както си спомням, решил да се пошегува и посял наоколо им боб. Насмешливо наричаните на времето бобови колове са днес най-красивото, което може да се види по нашите улици. Струват много повече, отколкото е била някога цената им — макар че, докато ги засаждали, един от членовете на градската управа хванал простуда, която причинила смъртта му, — та дори и само заради това, че толкова пъти през октомври щедро са пълнили с пищните си цветове широкоотворените очи на децата. Не ще искаме напролет да ни даряват със сладост, след като наесен ни предоставят такава хубава гледка. Богатство под стряха е богатство за малцина, ала богатството на мерата е разпределено по равно между всички — всяко дете може до насита да се радва на тая златна родитба.

Несъмнено дърветата трябва да се засаждат по улиците с оглед на октомврийското им великолепие, макар че не ми се вярва членовете на Дърволюбителското дружество изобщо да се замислят върху това. Не смятате ли, че е известно предимство за децата да раснат под кленовете? Стотици очи усърдно пият от тоя цвят; при такива учители кръшкачите биват хващани и обучавани в мига, в който тръгнат да бягат. Разбира се, понастоящем в училище нито кръшкачите, нито прилежните изучават цветовете. Тая задача изпълняват аптекарските магазини с разноцветните си флакончета, а също и витрините. Жалко, че по улиците ни няма повече червени кленове и ели. Кутията ни за бои е твърде несъвършена. Наместо да купуваме на младите кутии с бои, да бяхме им набавили тия естествени цветове. Каква по-добра възможност за изучаване на цветовете? Кое художествено училище е по-подходящо? Та помислете колко много очи — на художници, производители на облекло и хартия, оцветители на хартия и какви ли не още — биха обучили тия багри! Пощенските пликове може да са в най-разнообразни разцветки, ала все пак нямат багреното разнообразие на листата на едничко дърво. Искате ли да видите още някоя отсенка, още някой нюанс от определен цвят, достатъчно е само да се вгледате по-добре в едно дърво или в гората: листата не са потапяни по много в една боя, както правят в бояджийниците, а са боядисвани по отделно в безкрайното разнообразие от оттенъци на баграта и оставени да съхнат по клоните.

Докога ще продължаваме да именуваме толкова много цветове по непознати чуждестранни места, като например неаполско, сиенско или камбоджанско жълто, пруско синьо, горена умбра (финикийското лилаво навярно вече не се нарича тъй), или пък ще ги свързваме с, общо взето, обикновени търговски стоки като шоколад, лимон, кафе, канела или вино (нима ще започнем да сравняваме цвета на американската ела с лимон или на лимона — с американска ела?), както и с руди и окиси, които малцина са виждали? Редно ли е тъй често, когато описваме цвета на нещо, което сме видели, да го свързваме не с някой близък природен обект, ами с някакъв вид пръст от другия край на планетата, от който навярно можем да намерим в аптеките, ала нито самите сме го виждали, нито пък събеседникът ни? Та нямаме ли ние ПРЪСТ под нозете си, че и небе над главите си? И нима небето цялото е в ултрамарин? Какво знаем ние за сапфира, аметиста, смарагда, рубина, кехлибара и прочие, та използваме наизуст имената им? Оставете тия безценни думи за кабинетните учени, за специалистите по изкуствата, за придворните дами, за набабите и индуските принцеси и за когото още поискате. Ала не виждам защо, след като Америка с нейните есенни гори е вече открита, листата й да не се състезават със скъпоценните камъни при именуването на цветовете; вярвам, че с течение на времето названията на някои наши дървета, храсти и цветя ще влязат в общоупотребяемата хроматична терминология.

Но далеч по-важни от познанията по имената и отликите на отделните цветове са радостта и въодушевлението, които предизвикват разноцветните листа. Дори само тия дървета по улицата, без каквито и да било допълнителни украси, достигат най-малкото празничността на годишен фестивал, та и на цяла фестивална седмица. Това са безплатни и невинни галатържества, чествани от всекиго и от всички без помощта на комитети и церемониалмайстори, празник, който преспокойно може да бъде разрешен, тъй като не привлича комарджии и търговци на ром и не изисква специален полицейски надзор. Беден е новоанглийският октомври, когато по улиците няма кленове. За тоя октомврийски фестивал няма нужда от барут и камбанен звън, всяко дърво е жив пилон на свободата, на който се развяват хиляди ярки знамена.

Ние си имаме своите говедовъдски изложби, есенни обяздвания, септемврийски игри на открито и пр. Природата пък провежда своя ежегоден панаир през октомври — не само по улиците, но и по всички падини и възвишения. Когато неотдавна съзерцавах бляскавото великолепие на онова блато с червени кленове, до един облекли одежди в най-изумителни багри, нима тутакси не си представих насядали под дърветата хиляди цигани, тия способни да изживяват дива наслада люде, не съзрях ли дори митически фавни, сатири и горски нимфи, завърнали се на земята? А дали пък не беше само мисълта за уморени дървари или земевладелци, дошли да навестят земята си? Или още по-преди, когато гребях по реката през фините кристалчета септемврийски въздух, нима не ми се струваше, че нещо става под лъскавата водна повърхност, някакво разклащане, което ме караше да бързам, за да не пристигна със закъснение? Нима редиците от жълтеещи върби и храсти от двете страни не ми изглеждаха като наредени една до друга сергии, изпод които излизат мехурчетата на някаква жълта като тях газирана речна напитка? Нима всичко това не подсказва, че духът на човека трябва да се издига високо като тоя на Природата — да развява своя флаг и всекидневието му да бъде накъсвано от подобни изблици на радост и тържество?

Никое показно обучение на войници, никое честване с паради и знамена не може да донесе на града ни и стотна част от ежегодната тържественост на октомври. От нас се иска само да засадим дърветата, а сетне, додето вървим под триумфалните арки на брястовете, Природата сама ще спуска разноцветните си завеси — знамената на всичките нейни гвардии, някои от чиито отличителни знаци дори ботаниците не могат да разгадаят. Нека Природата да определи дните, все едно дали ще са като в съседните щати, и нека духовенството прочете изявленията й, стига да може да ги разбере. Каква само прелест са знамената й от орлови нокти! Кой ли търговец, ще се запитате вие, движен от общественополезни подбуди, е осигурил тая част от празненството? Няма по-добра облицовка и боя от тая обвивка, понастоящем скриваща цели стени от някои къщи. Не вярвам, че невехнещият бръшлян може да се сравнява с нея. Нищо чудно, че тъй усилено изнасят тия дървета за Лондон. Защо тогава да нямаме повече кленове, ели и алени дъбове?! Да горят буйно! Нима мръсната ивица от знамена на стрелбището може да е единственият цвят, който един град е в състояние да предложи? Градът е незавършен, няма ли дървета, които да бележат хода на годишните времена. Те са важни като градския часовник. Град, лишен от дървета, не може да се развива добре. Липсва му винтче, основна част не му достига. Нека имаме върби за напролет, брястове за през лятото, кленове и орехи за есента, иглолистни за зимата и дъбове за всички сезони. Какво е една домашна галерия пред галерията на улицата, през която, иска или не, преминава на кон всеки търговец? Несъмнено няма картинна галерия в страната, която да означава толкова много за мен, колкото гледката към залеза, разкриваща се изпод брястовете на нашата главна улица. Тия брястове са рамката на картината, която всекидневно се рисува зад тях. Три мили дълга алея с брястове, всичките големи колкото най-голямото дърво на нашата улица, би загатвала, че извежда на някое блажено място — па макар да е само Конкорд.

Всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците. Посочите ли ми два града, от които единият е закътан сред дървета и озарен от цялото великолепие на октомври, а другият е само обикновена, безлеса пустош с едно-две щръкнали дървета-бесилки, веднага ще ви кажа, че във втория ще намерите най-заклетите и ограничени правоверни и най-отчаяните пияници. Всеки излак, кастрон за мляко или надгробен камък там ще е оголен за погледа. С пристигането ви в тоя град жителите му начаса ще се изпокрият по хамбарите и къщите си, както арабите в пустинята — зад скалите, и сетне ги очаквайте да се появят с копия в ръцете. Те ще са готови да приемат и най-скудоумната и ялова догма, като например, че Светът бързо върви към края си, едва ли не вече го е стигнал, или пък че те самите са разяждани от страшни грехове. Навярно един друг ще поразтрошат засъхнали стави и ще нарекат това духовно общуване.

Но да се върнем към кленовете. Защо не полагахме наполовина толкова грижи за тяхното опазване, колкото полагаме за засаждането им, а не от глупост да завързваме конете си за стъблата на тия наши далии?

Какво ли са имали наум праотците, учредявайки тая СЪВСЕМ ЖИВА институция преди църквата — институция, която не се нуждае от поддръжка и пребоядисване, която постоянно крепне и се самоподдържа чрез своя растеж? Несъмнено те

„Работели с тъга и всеотдайност,

Не можейки от Бога да избягат,

Засаждали без опит, но ревниво —

Дървета с дух израсли там красиво.“

Кленовете са истински безплатни проповедници — веднъж завинаги уседнали, те с нарастващо въодушевление и въздейственост държат своите половинвековни, вековни, че и век и половина траещи проповеди пред различни поколения хора; най-малкото, което можем да направим за тях, е да им осигурим подходящи придружници, когато започнат да отпадат.

Аленият дъб

Принадлежащ към дървесен вид, забележителен с красивата форма на листата си, според мен аленият дъб надминава всички останали дъбове по пищната и дива красота, с която са изрязани листата му. Съдя за това по дванадесетте разновидности, които познавам, както и по рисунки, които съм виждал на много от останалите.

Застанете под такова дърво и погледнете на слънцето колко изящни са очертанията на листата му — всъщност само няколко остриета, излизащи от централната жилка. Сякаш двойни, тройни, четворни кръстове. Те са далеч по-безплътни от най-дълбоко изрязаните дъбови листа. В тях се съдържа толкова малко листна terra firma^[60], че сякаш се разтапят на светлината и пропускат погледа ни. Листата на най-младите дървета, също като тия на вече израслите дъбове от другите разновидности, стоят по-плътни, просто очертани и някак тежки, докато високо по възрастните алени дъбове листният въпрос се оказва разрешен. Все по-нагоре и по-нагоре, все по-ефирни и леки, с всяка година отърсващи се от своята земност и постигащи все по-голяма близост със светлината, накрай тия листа съчетават възможно най-малкото количество земна тъкан с възможно най-голямата съсредоточеност на небесни въздействия. Ръка в ръка те танцуват със светлината, заизвивали я в изумителни вихри — подходящи партньори за въздушните салони. Така са се слели с нея, че при цялата им изящност и лъскавина е трудно да се каже кое в тоя танц е листо и кое — светлина. А когато не повява ветрец, застиват в прекрасна рисунка по прозорците на гората.

Отново ме поразява красотата им, когато месец по-късно те плътно покрият земята в гората, едно връз друго натрупани под нозете ми. Вече са кафяви в горната си част и лилави — в долната. С едрите си дълбоки вдатини, достигащи почти до средата и едва оставящи място за тъкан помежду, те сякаш подсказват, че са създадени от евтин или пък изключително обилен материал, щом като толкова много е могло да се изреже. Напомнят също тъй отпадъци, останали след като другите листа са били изрязани по шаблон. И наистина както са нападали сега едно връз друго, приличат ми на купчина изрезки.

Вземете едно от тия листа у дома си и на спокойствие край огнището внимателно го разгледайте това е шрифт, какъвто в Оксфорд не познават, съвсем различен от баските или стреловърхите букви и неоткрит върху Плочата от Розета^[61], шрифт, на който е съдено един ден да бъде следван от каменоделците, стига скулптурата да намери място по нашите земи. Какви волни и дивни очертания, какво съчетание от изящни извивки и ъгли! С еднакво доволство спира погледът върху каквото е и върху каквото не е листо — върху широките, дълбоко изрязани вдлъбнатини, както и върху дългите, остри и щръкнали върхове. Едно просто овално очертание би включило всичко това, съедините ли върховете на листото — но колко по-прекрасно е то така, със своята половин дузина дълбоки вдатини, в които погледът и мисълта на съзерцаващия намират пристан! Ако бях учител по рисуване, бих карал учениците си да рисуват тия листа, та да се научат на овладян и изящен рисунък.

Разглеждано като водна площ, такова едно листо е сякаш езеро от всяка страна с по половин дузина широки, заоблени носове, начеващи почти от средата му, и с врязани дълбоко навътре заливи, подобни на остри фиорди, в чиято извивка се вливат по няколко тънки поточета — същински листен архипелаг.

Ала по-често навявана е мисълта за суша и както Дионисий и Плиний са сравнявали очертанията на Пелопонес с тия на листо от чинар, тъй на мен листото на аления дъб ми напомня на някой красив необитаем остров сред океана, чиято широка брегова ивица, редуваща заоблени заливи, опрели в гладки пясъци, с островърхи скалисти носове, го прави подходящ за човека и следователно предопределен един ден да се превърне в център на цивилизацията. За моряшкото око това би бил силно нарязан бряг. А не е ли и наистина бряг във въздушния океан, бряг, в който се плискат вълните на вятъра? Такова листо превръща всинца ни в мореплаватели — па макар и не викинги, корсари или пирати. Улучва както любовта ни към покоя, тъй и страстта ни към приключенията. Един повърхностен поглед и си казваме, че само да успеем да заобиколим тия остри носове, и в многобройните заливи ще намерим широки, гладки и защитени райски поля. Колко различно е това листо от листото на белия дъб с неговите заоблени издатини, по които няма нужда да се слагат фарове! Едното е Англия с дългата й история, която може да се прочете. Другото е още незаселен новооткрит остров. Ще отидем ли там, за да живеем като индонезийски раджи?

Към 26 октомври големите алени дъбове достигат върховната си красота, докато останалите дъбове най-често вече са повехнали. Алените дъбове са припалвали огньовете си през последната седмица и сега лумват в огромен пламък. Това са единствените от типично АМЕРИКАНСКИТЕ широколистни дървета (с изключение на кучешкия дрян, от който аз лично съм виждал не повече от пет-шест екземпляра, пък и това е само голям храст), които сега са в разцвета на великолепието си. Трепетликите и сладките кленове са с нищожна преднина, ала вече са загубили голямата част от листата си. От вечнозелените дървета само смолистият бор все още пази яркостта си.

Необходима е обаче особена бдителност, направо отдаденост на тия явления, та да може човек да оцени почти повсеместното, ала закъсняло и някак неочаквано великолепие на алените дъбове. Не говоря тук за малките дървета и храсти, които обикновено биват разглеждани и чиито листа вече са увехнали, а за големите дървета. Повечето хора се затварят вкъщи, смятайки, че мразовитият и безцветен ноември е настъпил, докато всъщност някои от най-ярките и запомнящи се цветове още не са грейнали.

Това прекрасно, мощно, близо четиридесетфутово дърво, израсло посред открито пасбище, което на дванадесети искреше в зеленина, сега, на двадесет и шести, е напълно преобразено в наситено тъмноалено — сякаш всяко листо помежду мен и слънцето е било топнато в алена боя. Цялото дърво прилича на сърце — както по форма, тъй и по цвят. Нима всичко това не си заслужаваше чакането? Кой ли би помислил преди десет дена, че това студенозелено дърво ще придобие такъв цвят! Листата му все тъй здраво се държат за клоните, докато наоколо му се сипят листата на другите дървета. Тоя дъб сякаш казва: „Последен почервенявам, ала ставам по-червен от всички вас. Завършвам шествието със своя ален балтон. Еднички ние измежду дъбовете не сме се предали.“

Сега, че и през късен ноември, мъзгата бързо струи в тия дървета, също както е при кленовете напролет, та очевидно ярките им багри по време, когато повечето други дъбове вече капят, имат връзка с тая особеност. Те направо преливат от живот. Приятно тръпчив, жълъдов вкус има силното дъбово вино, което руква от тях, пробода ли кората им с ножа си.

Как пищна е баграта на алените дъбове в прегръдката на боровете, как любовно са сплели с тях червени клони в гористата, ширнала се на четвърт миля пред очите ми долина! Там се откроява цялата им красота. Боровите клони са зелените чашки на техните червени венчелистчета. А когато вървя из гората и слънчевите лъчи я пронизват от край до край, озарявайки червените палатки на дъбовете, отвсякъде обгърнати от стичащата се зеленина на боровете, гледката е също тъй великолепна. Без открояващия ги вечнозелен фон на иглолистните, есенните багри наистина биха загубили много от красотата си.

Аленият дъб се нуждае от ясно небе и заревото на къснооктомврийските дни. Тъй багрите му излизат наяве. А скрие ли се слънцето зад облак, те почти не се забелязват. Седя на една скала в югозападната част на нашия град, слънцето захожда, а полегатите му вече лъчи озаряват линкълнските гори на югоизток от мен, и ето че алените дъбове, тъй равномерно пръснати из гората, засияват в такова яркочервено, каквото никога не съм подозирал у тях. Всяко дърво, видимо в тия две посоки, та чак до хоризонта, се откроява сега в наситено червено. Отделни могъщи алени дъбове надигат червени осанки високо над гората към съседния град, сякаш са огромни розови храсти, отрупани с милиарди цветове, докато по-малките им събратя в горичката от бели борове на Пайн Хил на изток, на самата ивица на хоризонта, напомнят войници в червени униформи сред ловци в зелено облекло. Сега и Линкълн е потънал в зелено. Преди слънцето да се сниши дотолкова, изобщо не можех да си представя, че в горската армия има толкова много червени мундири. Това е наситено огненочервено, което навярно ще губи по нещо от силата си с всяка приближаваща крачка, понеже сенките, стаени в листака на короните, отдалеч не се виждат, та червеното изглежда ненакърнено. Източникът на тоя отразен цвят е високо в атмосферата. Всяко дърво се превръща в червено лъчение, което все повече едрее и грее със захода на слънцето. Това е в известен смисъл зает огън, набиращ сила от слънцето по пътя си към очите ви. В началото има само сравнително бледочервени листа, тъй да се каже подпалки, които сетне се превръщат в наситено аленочервена мъгла, лумват в пламъци, черпещи гориво от самия въздух. Тъй живо е това червено. В тоя час и сезон в самите слънчеви лъчи припламват розови отражения. Очите съглеждат по-червени дървета, отколкото в действителност съществуват.

Искате ли да преброите алените дъбове, сторете го сега. В ясен ден, час преди залез-слънце, застанете на някое горско възвишение и всяко едно дърво, освен тия на запад, ще се открои пред погледа ви. Инак може да достигнете Матусалова възраст, без да сте видели и една десета част от тях. Макар че навремени и в мрачен ден ми изглеждат облени в най-голямата яркост, в която някога съм ги виждал, на запад цветовете им се стапят в блясъка на светлината, ала в другите посоки гората цяла е същинска цветна градина, в която тия късни рози са лумнали в пламъци сред зеленината, докато тъй наречените „градинари“ вървят насам-натам с лопати и лейки в ръце, съзирайки само малобройни дребни богородички помежду увехналите листа.

Това са МОИТЕ богородични, МОИТЕ късни градински цветя. Те не се нуждаят от градинар. Падащите из цялата гора листа бранят корените на моите растения. Само обърнете очи към всичко това и ще имате градина, наместо да се ровите в пръстта на дворовете си. Трябва само малко да вдигнем взора си, за да видим цялата гора като градина. Разцъфването на аления дъб — горското цвете, надминаващо по великолепие всички останали (най-малкото подир клена)! Не знам защо, но алените дъбове ме интригуват повече от кленовете: тъй широко и равномерно са пръснати из цялата гора, тъй издръжливи и благородни са тия преобладаващи ноемврийски цветя, които заедно с нас очакват настъпването на зимата, внасяйки топлина в ранноноемврийския пейзаж. Удивително е, че най-късният налагащ се ярък цвят е това наситено тъмноалено и червено — най-силният измежду цветовете. Аленият дъб е най-зрелият плод на годината, напомнящ страните на твърда, лъскава червена ябълка от студения Орлеански остров, която не ще бъде годна за ядене до следващата пролет. Изкача ли се на върха на някой хълм, пред мен се ширват хиляди от тия грамадни дъбове-рози — от всички страни, докъдето поглед стига! Мога да им се любувам от четири-пет мили разстояние. Неизменната ми гледка през последните две седмици! Тия късни горски цветя надминават всичко, което пролетта и лятото могат да създадат. Пред тях пролетните и летните цветове стоят в бледи, креещи петънца (създадени за късогледите, които бродят из белезникавите треви под дърветата) и не правят никакво впечатление отдалеч. Докато сега ден подир ден вървя из просторни гори и планински хребети, целите лумнали в цвят. Така погледнато, градинарството ни е в печално състояние — градинарят полага грижи за няколкото богородички, поболи сред мъртвите плевели, оставайки сляп за гигантските богородички и рози, които хвърлят сянката си върху му и не се нуждаят от грижи. Все едно сме капнали малко червена боя на чинийка и сме я вдигнали към озареното от залеза небе. Защо не извисим и разширим взора си, защо не се разхождаме в голямата градина, наместо да се спотайваме в „развратено“ нейно ъгълче? Защо не съзрем красотата на гората, а не само на малобройните внесени от чужбина растения?

Нека разходките ви придобият малко по-голям размах; изкачете възвишенията. Ако към края на октомври се изкачите на който и да е хълм в околностите на Конкорд, а навярно и в околностите на вашия град, ще видите — е, ще видите това, което току-що се опитах да опиша. Със сигурност ще видите всичко това, а и много повече, стига да сте подготвени за него, стига да го СЪЗРЕТЕ. Инак, тъй като явлението е ежегодно и повсеместно, ще мислите само за изтеклите седемдесет години от живота^[62] на тая гора, посърнала и кафява през есента, все едно дали ще сте застанали на върха на хълм или в котловина. Нещата остават скрити за взора ни не толкова защото са извън полезрението ни, колкото защото не съсредоточаваме умовете и очите си върху тях — тъй като в окото няма повече зрителна мощ, отколкото в което и да е друго желе. Не осъзнаваме колко далечен и обхватен може да бъде взорът ни, нито колко скъсен и тесен е той. Голямата част от явленията в Природата по тая причина остават скрити от нас за цял живот. Градинарят вижда единствено своята градина. И тук, както в политическата икономия, предлагането отговаря на търсенето. Природата не хвърля перли на свинете. В един пейзаж има точно толкова видима за нас светлина, колкото сме способни да оценим — и нито капка повече. Това, което един човек ще съзре от даден планински връх е тъй различно от това, което друг ще съзре от същото място, както различни помежду си са двамата. Аленият дъб трябва да бъде в очите ви още преди да сте го зърнали. Нищо не можем да съзрем, преди да ни е обзела мисълта за него, преди да сме понесли образа му в съзнанието си — тогава вече трудно можем да съзрем каквото и да било друго. Забелязал съм по време на ботаническите си разходки как идеята за едно растение, сиреч неговият образ, се загнездва в мислите ми, макар въпросното растение да не е разпространено по тия места или поне не до Хъдсън Бей; сетне седмици, че дори и месеци продължавам да мисля за него и несъзнателно да очаквам появата му, след което накрай непременно го виждам. Така открих най-малко двадесет редки растения, чиито имена знаех отпреди. Човек вижда само каквото лично го засяга. Един ботаник, погълнат от изучаването на тревите, няма да съгледа и най-голямата дъбова гора. Той, тъй да се каже, ще тъпче дъбовете по пътя си и най-много да забележи сенките им. Установил съм, че се изисква различна нагласа на окото, за да различи отделните растения на едно място, та дори и да са съвсем близки по вид като например Juncaceae и Gramineae: веднъж търсих едното и просто нямах очи за другото. Колко по-необходима е, следователно, различна нагласа на окото и на ума, за да се отдаде човек на различните области на познанието! Как различно гледат на нещата поетът и естественикът!

Вземете някой новоанглийски избраник от градската управа, качете го на най-високия хълм и му кажете да гледа — да се взира колкото може повече, да си сложи най-силните очила, да си послужи и с далекоглед, ако иска, и сетне подробно да опише видяното. Какво ще ДАЛЕКОСЪГЛЕДА той, какво ще ИЗБЕРЕ за наблюдение? Несъмнено ще види собствената си Брокенова сянка^[63]. Ще види също тъй някоя и друга черква, както и навярно това, че някой трябва да плаща по-високи данъци от него, след като притежава такъв красив горски участък. Вземете сега Юлий Цезар, Емануел Сведенборг или пък някой островитянин от Фиджи и го качете на същия връх. А може и тримата заедно, та сетне да сравнят записките си. Дали ще се окаже, че са се наслаждавали на една и съща гледка? Впечатленията им ще се различават помежду си, както Рим се различава от рая или ада или както адът се различава от островите Фиджи. Понеже според мен хора, различни като споменатите, има винаги край нас.

Та нали, за да бъде улучен дори тъй обикновен дивеч като бекасина или яребица, пак е нужен изкусен ловец — той трябва много добре да се прицели и да знае в какво се цели. Ако стреля наслуки нагоре, понеже в небето гъмжало от бекасини, би имал нищожен шанс. Същото е и с оня, който се прицелва в красотата; дори да чака, докато се сгромоляса небето, пак няма да случи, ако предварително не знае кога й е сезонът и какъв е цветът на крилата й — сиреч ако не я е мечтал, тъй че да я ПРЕДУСЕТИ; стане ли това, той, естествено, я следва на всяка крачка, стреля направо през двете цеви по крилата й, та дори и да е в царевична нива. Истинският ловец първо се упражнява, сетне се облича подобаващо за целта, зарежда пушката и неуморно стои на мушка в очакване на набелязания от него дивеч. Моли се за него, прави жертвоприношения и накрай го получава. След съответната подготовка, състояща се в школовка на окото и ръката, дълго мечтал насън и наяве, той поема с пушката, веслото и лодката на лов за ливадни кокошки, нивга невиждани и немечтани от повечето му съграждани, мили наред гребе срещу вятъра, гази до колене във вода, по цял ден не слага залък в уста, и ЗАРАДИ всичко това накрай ги има. Всъщност на тръгване вече ги е имал наполовина в чантата си, оставало му е само да ги простреля. Истинският ловец може да улучи едва ли не всякакъв дивеч от своя прозорец: за какво са му инак прозорците, сиреч очите? Дивата патица долита и каца за сетен път върху цевта на пушката му — и никой друг не я вижда тъй, както си е с перушината. Гъски летят пред самия му поглед и кряскат, щом наближат, и той попълва хранителните си запаси, гърмейки през комина; поне за двадесет мускусни плъха не остава място в капаните му, преди да ги е опразнил. Ако живее и ловната му страст се усили, по-скоро небето и земята няма да му стигат, отколкото дивеч; а когато умре, ще се пресели в по-обширни и може би по-щастливи поля. Така и рибарят мечтае за риба и вижда в мечтите си поклащащи се плавоци, докато едва ли не започне да улавя рибата в мивката си. Разправяха ми за едно момиче, което пратили да набере боровинки, а то набрало кварта диви къпини от място, където никой не знаел, че растат, понеже в родния си край било свикнало именно от тях да бере. Астрономът знае къде да се вторачва в звездите и ясно вижда в съзнанието си оная, която сетне ще види с далекогледа. Кокошката изравя храната изпод самите си крака; не такъв обаче е случаят с ястреба.

 

 

Яркоцветните листа, за които говорих, не са изключение, а правило — защото аз вярвам, че всички листа, та дори и тревите и мъховете, непосредствено преди да завехнат, придобиват по-ярки цветове. Решите ли всеотдайно да наблюдавате промените в растенията, ще откриете, че всяко едно от тях рано или късно добива своята собствена есенна багра, та ако се заемете да направите пълен списък на тия ярки цветове, то той ще бъде почти толкова дълъг, колкото каталогът на растенията от вашия край.

 

Дивите ябълки

Историята на ябълковото дърво

Удивително е как тясно историята на ябълковото дърво е преплетена с човешката история. Според геолозите клас Rosaceae, включващ ябълката, същинските треви и Labiatae, сиреч ментата, възникнал на земята малко преди появата на човека.

Изглежда, ябълките са съставлявали част от храната на ония незнайни първобитни хора, от които неотдавна на дъното на швейцарските езера бяха открити останки, смятани за по-стари и от Рим, тъй стари, че между тях нямало метални сечива. В находището открили и цяла-целеничка почерняла и спаружена киселица.

Според Тацит древните германци задоволявали глада си наред с другото и с диви ябълки (agrestia poma).

А Нибур отбелязва, че „къща, нива, рало, оран, вино, масло, мляко, овца, ябълка и пр. думи из земеделието и мирновременния живот в латински и гръцки се покриват, докато латинските думи за всичко, свързано с войната или лова, са коренно различни от гръцките“. Следователно ябълковото дърво може да бъде приемано за символ на мира на същото основание, както и маслината.

От ранни времена ябълката е била тъй важна и повсеместно разпространена, че названието й, проследено назад в много езици, е означавало плод изобщо. Μήλο на гръцки означава както ябълка, тъй и плодът на което и да е дърво, а също и овца, и всякакъв добитък, та до богатство в най-общ смисъл.

Евреи, гърци, римляни и скандинавци са тачили ябълковото дърво. Смятало се е, че първата човешка двойка е била изкусена от плодовете му. В митологията с ябълка се разрешава съперничество между богини, дракони охраняват ябълки, а герои биват наемани да ги берат.

Ябълковото дърво се споменава най-малко на три места в Стария завет, а плодовете му — поне още два-три пъти. Соломон възпява: „Както ябълката между дърветата на дъбравата, така е възлюбленият ми между синовете.“ И още: „Подкрепете ме с шишчета, разхладете ме с ябълки.“^[64] Най-прекрасната част от най-прекрасното в човешкото тяло е именувана по тоя плод — „ябълката на окото“.

Омир и Херодот също споменават ябълковото дърво. Във великолепната градина на Алкиной Одисей вижда „круши, нарове и ябълки, натежали от прекрасни плодове“. Съгласно Омир ябълките били сред плодовете, които Тантал не можел да откъсне, защото вятърът винаги отвявал клоните им встрани от него. Теофраст пък като ботаник познавал и описал ябълковото дърво.

В Прозаическата Еда се казва, че „Идуна държи в кутия ябълките, от които боговете, усетят ли наближаването на старостта, трябва само да вкусят, за да станат отново млади.“ Така младостта им постоянно ще се обновява, додето настъпи ragnarok, сиреч залезът на боговете.

От Лудън научавам, че „древните уелски бардове били награждавани за съвършенство в пеенето с ябълкова клонка“, както и че в шотландските планини ябълково дърво било гербът на рода Ламонт.

Ябълковото дърво (Pyrus malus) вирее най-вече в умерения климатичен пояс. Лудън пише, че „расте във всички части на Европа с изключение на мразовитите области, а също и в западна Азия, Китай и Япония“. И у нас растат два-три сорта типично северноамерикански ябълки. Култивираното ябълково дърво е донесено в страната от първите заселници и се смята, че тук се развива тъй добре, както навсякъде другаде, та дори и по-добре. Вероятно някои от сортовете, които понастоящем са култивирани, са били занесени на британските острови от римляните.

Възприемайки разграничението, което прави Теофраст Плиний отбелязва, че „от дърветата някои са напълно диви (sylvestres), а други са по-питомни (urbaniores)“. Теофраст причислява ябълката към втората група, та в тоя смисъл тя се оказва най-питомното измежду дърветата. Безвредна е като гълъб, красива като роза и благодатна като стадо. Култивирали са я по-дълго от другите дървета, та носи нещо човешко в себе си и, кой знае, може след време, както е при кучето, връзката й с нейния див прародител напълно да се заличи. Тя се преселва заедно с човека също като кучето, коня и кравата: най-напред вероятно от Гърция към Италия, сетне към Англия, а оттам — към Америка; а пък нашият преселник на запад продължава с твърда крачка да върви към залязващото слънце с джобове, пълни с ябълкови семена, или направо с няколко ябълкови фиданки, привързани към багажа му. През тая година най-малко милион ябълкови дръвчета са посадени така в западните части, където до миналата година не е имало и една култивирана ябълка. Забележете как по тоя начин Седмицата на цъфтежа, подобно шабата, се разпространява из прериите — защото, когато се преселва, човек взема със себе си не само своите птици, четириноги, зеленчуци, насекоми, самата си нива, но и овощната си градина.

Листата и крехките клонки на ябълката са подходяща храна за много домашни животни като кравата, коня, овцата и козата; същото се отнася и до плодовете й, търсени и от свинете. Изглежда, някога е съществувала естествена връзка между тия животни и ябълковото дърво. Киселиците във френските гори са смятани за основно средство за препитание на дивите глигани.

Не само индианците, но и много туземни насекоми, птици и бозайници са приветствали пристигането на ябълковото дърво на американски бряг. Гъсеницата снесла яйцата си на първата поникнала ябълкова клонка и оттогава дели предпочитанията си между ябълката и дивата череша; плодовият червей изоставил заради нея бряста. А когато израсла, синьогушките, червеношийките, черешарките, кралчетата и още много други бързо долетели, построили си гнезда и запели в клоните й; тъй се превърнали в градински птици и започнали да се размножават повече от когато и да било преди. Открита била нова ера в птичата история. Кълвачът пък намерил тъй вкусно угощение под ябълковата кора, че я пробил в правилен пръстен около целия ствол — нещо, което, доколкото ми е известно, не бил правил никога дотогава. Не трябвало много време на лещарката да разбере колко вкусни са ябълковите пъпки, та всяка зимна вечер оттогава, че до ден-днешен прелита от гората да ги кълве за голяма жалост на фермерите. И заекът не закъснял да узнае вкуса на клоните и кората на ябълката; щом узреели плодовете й, катерицата ги отнасяла къде с търкаляне, къде в лапички до хралупата си и дори мускусният плъх изпълзявал вечер от потока и лакомо ги поглъщал, додето накрай утъпкал просека в тревата на брега; а когато сковалият ябълката мраз започвал да се топи, гарваните и сойките с радост отпивали навремени от вейките й. Бухалът се примъкнал до първата хралупа в ябълково дърво и доволно избухал, виждайки, че точно такова място му трябва; веднъж настанил се там, останал завинаги.

Тъй като темата ми е Дивата Ябълка, ще хвърля само бегъл поглед върху някои от периодите в годишното развитие на култивираната ябълка и ще премина по същество.

Сред дърветата ябълката цъфти може би най-красиво — изобилно и омайно както за очите, тъй и за обонянието. Скиталецът често бива изкушаван да свърне встрани от пътя и да поостане край някоя особено красива ябълка с разпъпили цветове. Колко по-високо стои ябълката от крушата с нейните необагрени, безуханни цветове!

Към средата на юли зелените ябълки са вече тъй големи, че ни напомнят за печива и за есен. Обикновено моравите са застлани с нападали, тъй да се каже мъртвородени, ситни ябълчици, заради нас Природата разрежда ябълковото изобилие. Римският писател Паладий пише, че „ако има опасност ябълките да опадат преждевременно, един камък, положен в разклона на корените, ще ги задържи на дървото“. Това разбиране все още намира привърженици, та и до днес могат да се видят камъни, поставени в кореновите вилки на някои дървета — за да се загубят скоро под тях. В Съфък, Англия казват:

„По Архангеловден, до два-три дена,

Половината ябълка е развалена.“

Ранните ябълки узряват около първи август, но според мен не са тъй добри на вкус, както са на аромат. Една от тях е достатъчна да пропие носната ви кърпичка с благоухание, което не може да се сравнява с никой от парфюмите, продавани в магазините. Ароматът на някои плодове е тъй незабравим, както тоя на цветята. Вдигам някоя очукана ябълка от пътя и тя ми напомня с уханието си за богатството на Помона, пренасяйки ме напред във времето, когато ябълките ще бъдат струпани на златисторумени купчини в овощните градини и край бъчвите за сайдер.

Ако седмица-две по-късно вървите, особено вечер, покрай овощните градини, ще минете през малък участък, изпълнен с уханието на зрели ябълки, и тъй ще им се насладите безплатно и без никого да сте окрали.

Всички природни продукти притежават нещо неосезаемо и безплътно, в което се съдържа върховната им стойност и което не може да бъде принизявано, купувано или продавано. Никой смъртен не се е наслаждавал на съвършеното благоухание на плодовете и само богоподобните сред хората са призвани да сетят амброзийната им същност. Защото нектарът и амброзията не са нищо друго, освен нежния аромат на всеки земен плод, който грубите ни небца не успяват да почувстват — тъй обитаваме небесата на боговете, без да го знаем. Когато видя някой особено презрян човек, понесъл товар прекрасни и благоуханни ябълки към пазара, сякаш ставам свидетел на надпревара между него и коня му, от една страна, и ябълките, от друга, като за мен ябълките винаги печелят. Плиний казва, че ябълките са по-тежки от всичко останало, та воловете започвали да се потят само при вида на товар от тях. Коларят започва да губи товара си от мига, в който се опита да го откара там, където той не принадлежи, сиреч не до най-прекрасното място. Макар навремени да слиза от колата да проверява дали всичките ябълки са там, аз виждам как тяхната неосезаема божественост извива в тънка струйка към небето, а пътя към пазара продължават само месото, корите и семките им. Това вече не са ябълки, а кюспе. Дали все пак не са ябълките на Идуна, чиито вкус поддържа боговете вечно млади? И дали, когато започнат да се съсухрят и да посивяват, боговете ще оставят Локи да им занесе в Йотунхайм точно тях? Не, не е дошло още времето на ragnarok, на залеза на боговете.

Към края на август или в началото на септември иде ред на още едно изтъняване на ябълковата реколта, когато земята бива засипвана от обрулени ябълки — това става най-вече при силни ветрове подир дъжд. В някои овощни градини могат да се видят до две трети от ябълките на земята, още твърди и зелени, нападали в кръг около дърветата или по наклонените места, изтъркаляни чак долу в подножието на склона. Това са зловредни ветрове, които никому нищо добро не довяват. На длъж и шир из страната хората събират обрулените ябълки, превръщайки ги в евтина плънка за първите ябълкови пайове.

През октомври, когато листата опадат, ябълките ясно се открояват на дърветата. Една година видях в съседен град ябълкови дървета, дотолкова отрупани с плод, колкото не помня да съм виждал преди — малки жълти ябълки, надвиснали над пътя. Клоните изящно се огъваха под тежестта им, та дърветата напомняха тръни и цялостният им изглед се променяше. Дори най-високите клони, наместо да са изправени нагоре, се бяха разперили и тегнеха във всички посоки, а ниските бяха намерили тъй много подпори, че цялото дърво заприличваше на изображение на индийска смокиня. Както се казва в един стар английски ръкопис: „Колкото повече ябълки роди дървото, толкова повече то се свежда към людете.“

Безспорно ябълката е най-прекрасният плод. Нека принадлежи на най-красивите, на първите във всичко. И това да бъде „пазарната“ й цена.

Между пети и петнадесети октомври виждам под дърветата наредени бъчонки. Да кажем, че се разговоря с някого, комуто е възложено да подбере само бъчонките с най-хубавите ябълки. Той по няколко пъти преобръща в ръце поочуканите, преди да ги хвърли настрани. Ако трябваше да му кажа каквото ми минава през ум, щях да му обясня, че всяка ябълка, която е държал, е вече очукана, понеже той е изтрил прашеца й и с него цялата й благотворна божественост. Хладните вечери принуждават фермерите да побързат с брането, та накрая виждам само тук-там стълби, подпрени на дърветата.

Щеше да е добре, ако приемахме тия дарове с повече радост и признателност, а не смятахме за достатъчно само да насипем пресен тор около дърветата. Някои стари английски обичаи биха могли поне малко да ни помогнат. Намирам ги описани най-вече в „Народни старини“ от Бранд. Оказва се, че „на Бъдни вечер девънширските стопани и техните работници вземат голяма купа със сайдер, в която плува парче препечен хляб, тържествено я отнасят в овощната градина, където с празничен обред приветстват ябълковите дървета, та през следващата година да родят богато“. Обредът се състои в следното: „напръскват корените на дървото със сайдер, слагат парченца от препечения хляб върху клоните“, сетне „застават в кръг около най-плододайното дърво в градината и три пъти последователно вдигат ето тая наздравица:

«Пием за тебе, стара ни ябълко,

Та да напъпваш, та цвят да даваш,

Та с плод богат да ни даряваш!

Шапки пълни, калпаци пълни!

Торби и крини, чували пълни!

И моите джобове — пълни и те! Хей!»“

Също тъй в някои части на Англия в навечерието на Нова година практикували тъй нареченото „сурвакане на ябълките“. Група момчета обикаляли овощните градини, нареждали се в кръг около ябълковите дървета и повтаряли следната благословия:

„Здрав да си, корене! Стволе, стой силен!

Богу се молим за берекет обилен:

от всяка вейка — сладка скорозрейка;

от всяка клонка — ябълка в бъчонка!“

„Сетне крещят в хор, а едно от момчетата им приглася на кравешки рог. По време на тоя обред всички шибат овошките с пръчки.“ Това се нарича „гощаване“ на дърветата и според някои е „остатък от езическите жертвоприношения в чест на Помона“.

Херик пише:

„Гощавайте дърветата си с бой,

Та сливи, круши да родят безброй

Че колкото по-пищно ги гощават,

Те толкова по-щедро плод ще дават.“

Нашите поети имат по-голямо основание да възпяват сайдера, отколкото виното, ала е нужно да запеят по-добре от англичаните, че инак не ще сторят чест на музата си.

Дивата ябълка

Толкова за „по-питомните ябълкови дървета или urbaniores“, както ги нарича Плиний. Предпочитам по което и да е време на годината да вървя из старите градини с неприсаждани, най-неравномерно израсли ябълкови дървета: на места две дървета прилепнали едно до друго, а редиците толкова криви, та човек би помислил не само, че са поникнали, докато стопанинът е спял, ами направо, че ги е садил в сомнамбулно състояние. Редиците от култивирани дървета никога не биха ме примамили да се скитам тъй из тях. Но уви! Сега говоря не толкова по непосредствени впечатления, колкото по памет — такива опустошения бяха извършени!

Някои почви — като например в скалистата местност в околността на Конкорд, наречена Истърбрукс каунти — са тъй пригодни за ябълки, че те биха расли на тях без всякакви грижи или, най-много, с еднократно разораване на земята в годината, докато на много други места са необходими особени грижи. Собствениците на въпросната местност признават, че почвата там е благодатна за отглеждане на плодове, ала била твърде камениста, та нямали търпение да я орат, а като добавели към това и отдалечеността от града, съвсем нямало смисъл да я обработват. А там се ширят — или поне се ширеха без реда — големи ябълкови масиви. Но подивели, ябълките израстват и раждат изобилен плод посред борове, брези, кленове и дъбове. Често с изненада съзирам сред другите дървета заоблените върхове на ябълки, засияли с червените си или жълти плодове в тон с есенните багри на гората.

Веднъж около първи ноември, изкачвайки един скалист склон, видях напращяло от сили ябълково дърво, което — явно посадено от птици или крави — се издигаше над зъберите и рехавите гори и още бе обсипано с плод: неуязвено от студовете по време, когато култивираните ябълки са вече обрани. Беше буен диворасляк, все още покрит с многобройни зелени листа, и изглеждаше трънлив. Плодовете му бяха твърди и зелени, ала с нещо подсказваха, че ще са вкусни през зимата. Имаше да висят по клоните, ала повече от половината лежаха оваляни в мокрите листа под него или пък се бяха изтърколили далеч надолу по склона сред камънаците. Собственикът на земята не знае нищо за това дърво. Едничък скорецът е забелязал деня, в който за пръв път е цъфнало, както и деня, в който за пръв път е дало плод. Нямало е танци в негова чест по тревата наоколо му, както и сега няма ръка, която да обере плодовете му — само катерици са ги нахапали, какво виждам. Това ябълково дърво е изпълнило двоен дълг — не само е родило и отгледало тия плодове, но и всяка негова клонка е израсла с по цял един фут. Какви плодове при това! По-големи от много други горски плодове, трябва да им го признаем, а отнесени у дома, остават здрави и вкусни до идната пролет. За какво ми са ябълките на Идуна, след като мога да имам тия?

Когато минавам край това тъй късно узряло и издръжливо дърво и гледам натежалите му плодове, макар да не мога да ги ям, изпълвам се с уважение към него и с благодарност за щедростта на Природата. Тук, на тоя каменист и обрасъл с дървета склон, е поникнала ябълка, която не е посадена от човек и не е останка от някогашна овощна градина, ами е саморасла като боровете и дъбовете. Повечето плодове, които ценим и използваме, зависят изцяло от нашите грижи. Не ще има ни царевица, ни жито, ни картофи, ни праскови, ни пъпеши, ако не сме ги посадили, докато ябълката ревностно подражава на независимостта и предприемчивостта на човека. Както вече споменах, тя не е просто донесена в Новия свят, а в известен смисъл като човека се е преселила тук, та дори на места е успяла да се наложи сред туземните дървета, също както волът, кучето и конят навремени подивяват и тъй утвърждават себе си.

Дори най-киселата и стипчива ябълка, зряла в най-сурови условия, навява мисли като горните — тъй благороден плод е тя.

Киселицата

Тъй или иначе, АМЕРИКАНСКАТА дива ябълка е дива точно като мен — непринадлежащия към туземното население, ала отдалечил се от култивирания ствол къмто гората. А още подава и от нея, както вече споменах, навсякъде из страната расте американска, туземна киселица, Malus coronaria, която досега не е била видоизменяна чрез култивиране. Има я от западен Ню Йорк до Минесота, както и на юг. Мишо отбелязва, че обичайната и височина е „петнадесет до осемнадесет фута, но се срещат и дървета, достигащи двадесет и пет, дори тридесет фута“, а също тъй и че „големите киселици изцяло приличат на ябълкови дървета“. „Цветовете са бяло-розови, събрани в съцветия.“ Отличават се с прекрасен аромат. А плодовете според същия автор са с диаметър около инч и половина и са силно кисели. Въпреки това от тях стават хубави сладкиши, а също тъй и сайдер. Мишо заключава, че „ако киселицата бъде култивирана и все пак не ражда по-вкусни плодове, то поне ще създава радост с прекрасните си цветове и омайното си благоухание“^[65].

Не бях виждал киселица до май 1861 година. Знаех за нея от Мишо, ала по-съвременните ботаници, доколкото ми е известно, не са й отделяли никакво внимание. По тая причина киселицата бе за мен едва ли не полулегендарно дърво. Замислил бях пътуване до Глейдс, област в Пенсилвания, където киселиците били прекрасни. Минаваше ми през ум също така да поръчам една от разсадник, но се съмнявах, че ще имат, а също и че ще могат да я различат от европейските й разновидности. Накрая ми се отвори случай да ида до Минесота и когато навлязохме в Мичиган, започнах да съзирам от вагона красиви, обагрени в розово цветове. Отпървом помислих, че е някакъв вид шипка, ала не след много ме осени, че това са киселиците, които тъй дълго съм търсил. Тия нацъфтели храсти или по-скоро дървета съставляваха преобладаващата гледка, която се разкриваше от вагоните по това време на годината, сиреч средата на май. Ала влакът така и не спираше, тъй че накрая бях хвърлен на гръдта на Мисисипи, без да съм докоснал нито една киселица и изпитал мъките на Тантал. Като пристигнах на водопадите Св. Антоний, с прискърбие научих, че се намирам много на север от киселиците. Въпреки това успях да намеря киселица на осем мили западно от водопадите: докоснах я, вдишах уханието й и си откъснах цъфнала клонка за хербария. Трябва да съм бил близо до северния предел на киселиците.

Как расте дивата ябълка

Въпреки че киселиците са туземни като индианците, съмнявам се дали са по-устойчиви от ония чергари сред ябълките, които, макар да произхождат от култивирани дървета, се самозасаждат в отдалечени поля и пущинаци, където намират подходяща почва. Не познавам други дървета, които да преодоляват такива големи трудности и така твърдо да устояват на враговете си. Тяхната история заслужава да се разкаже. Ето как е позната:

Наближи ли май, забелязваме малки бухлати ябълкови филизи, едва-що израсли по местата, където са пасли стада — по каменистите пасбища на Истърбрукс каунти например или по върха на Нобскот Хил в Съдбъри. Един-два от тях навярно ще устоят на сушата и другите бедствия — отначало самото им родно място ще ги брани от настъпващите треви и другите опасности.

Така за две години време

Израсна досами скалата;

Света обгръщаше с възхита,

Не се боеше от стадата.

 

Но още в тая крехка възраст

Начнаха й се теглилата:

На паша вол дойде в трънака

И я прекърши през средата.

Първата година волът най-вероятно няма да види проболата сред тревите ябълка; ала на следната година, когато вече е понаякнала, той ще разпознае в нея сънародника-пришълец, аромата на чиито листа и клони добре помни; и макар отпървом да се поспре, за да я приветства и да изрази изненадата си, получавайки в отговор „Тук ме доведе същата причина, която доведе и теб“, той отново захрупва, смятайки, може би, че е в правото си.

Прекършвана тъй всяка година, ябълката не се отчайва, изкарва на всеки отчупен клон по два нови и плъзва по земята във вдлъбнатини и помежду скалите, като постоянно наедрява на ширина и заяква, додето образува вече не дърво, а плътна клонеста пирамидална маса, здрава и непроницаема като скала. Както поради гъстотата и якостта на клоните им, тъй и поради тръните, тия шубраци от диви ябълки са едни от най-масивните и непроницаемите, които съм виждал. Напомнят най-вече клековете по планинските върхари, борещи се със злия демон на студа. Нищо чудно, че са принудени да пускат тръни, та да се бранят от такива врагове. В тия тръни обаче няма злост, а само малко ябълчна киселина.^[66]

Каменистите пасбища в областта, която споменах — ябълката е най-устойчива на камениста почва — са плътно покрити с тия ниски гъстаци, които често напомнят вкоравени сиви мъхове или лишеи, а измежду тях се подават безчетни малки кълнове, неотделили се още от семената.

Всяка година равномерно подкастряни от кравите, все едно жив плет — с ножици, ябълките често придобиват съвършени конически или пирамидални очертания с височина от един до четири фута, повече или по-малко заострени, сякаш изкусно подрязани от градинар. По пасбищата и хребета на Нобскот Хил те хвърлят плътни тъмни сенки, когато слънцето е ниско. Също тъй предоставят чудесна закрила от ястребите на многобройните малки птички, които гнездят в тях. Цели ята накацват сред тях нощем, а на една ябълка, разпростряла се на шест фута в диаметър, видях веднъж три гнезда на червеношийки.

Несъмнено това са вече възрастни дървета, ако се смята от деня, в който са били посети, ала има ли се предвид развитието им и дългия живот пред тях, те са си още деца. Преброих годишните кръгове на няколко от тях, високи само един фут и също толкова разклонени, и установих, че са около дванадесетгодишни, ала съвсем крепки и процъфтяващи! Бяха тъй ниски, че оставаха незабележими за скиталеца, докато много от връстниците им в разсадниците даваха вече обилен плод. Ала каквото при едните се придобива с времето, навярно в тоя случай отива пак за сила, сиреч за укрепване на дървото. Това е то пирамидалният стадий при дивите ябълки.

Кравите не престават да ги опоскват в продължение на двадесет и повече години, потискайки растежа им и принуждавайки ги да се разпростират на ширина, додето накрай се разраснат дотолкова, че се превърнат в ограждения на самите себе си и някой по-вътрешен израстък, станал недосегаем за враговете им, радостно избуи нагоре: той не е забравил своето високо призвание и победно поклаща плодовете си.

Такава е тактиката, с която накрай побеждават своите тромави врагове. Така, ако започнете да наблюдавате развитието на някой ябълков гъстак, ще забележите, че той престава да бъде просто пирамида или конус, а на върха му се появяват една-две гранки и нарастват пращящи от повече жизнени сили, отколкото която и да било овошка, понеже растението отприщва цялата си потискана енергия в тия устремени нагоре свои части. Не след дълго гранката се превръща в малко дръвче — на върха на пирамидата застава друга, обърната наопаки, така че цялото придобива очертанията на огромен пясъчен часовник. Изпълнила задачата си, хоризонтално прораслата основа постепенно изчезва, подир което щедрото дърво допуска нови и вече безвредни крави да идват под сянката му, да отъркват гърбове о ствола му, израсъл въпреки тях, та дори да изяждат част от плодовете му и тъй да разнасят семената му.

Така кравите сами си създават сянка и храна, а дървото, преобърнало вече своя пясъчен часовник, заживява, тъй да се каже, втори живот.

Важен въпрос за някои в наше време е дали ябълковите дървета да се подкастрят на височината на носа или пък на очите. Воловете ги подкастрят на височината, която могат да достигнат, и това според мен е правилното решение.

Така, независимо от прихождащите говеда и другите неблагоприятни обстоятелства, презреният ябълков гъстак, ценен единствено от матките птички като подслон и скривалище от ястребите, накрай цъфва за седмица, а след време дава и плод — налят, макар и дребен.

Случвало ми се е към края на октомври, когато листата на дивата ябълка вече са опадали, да видя някоя израсла в самата й среда гранка, чието развитие до време съм наблюдавал, ала сетне съм решил, че е забравила призванието си, покрита вече със своите дребни първи зелени, жълти или розови плодове, до които кравите не могат да се доберат през заобикалящия я плътен и трънлив гъстак, и да се втурна, за да опитам тоя нов и никъде неописан сорт. Всички сме чували за многобройните сортове, разработени от Ван Монс и Найт. Това тук пък е методът на Ван Вол, по който са създадени много повече и по-значими сортове.

През какви само трудности трябва да мине дивата ябълка, за да роди сладък плод! Макар и дребен, той може да се окаже равностоен, ако не и превъзхождащ по аромат плодовете, отгледани в овощна градина, да бъде далеч по-сладък и вкусен от тях поради самите спънки, които е трябвало да преодолява. И кой знае, тоя див плод, случайно посаден от крава или птица на някой затънтен каменист склон, където човек не го е зървал, може да се окаже най-превъзходният представител на своя вид, та слухът за него да достигне до чуждоземни владетели и кралски овощари да се опитат да го разсадят, па макар и нищичко да не се знае — поне извън пределите на селото му — за качествата на навярно съвсем оскотелия собственик на парчето земя? Та нали тъй се е започнало със сортовете „Портър“ и „Болдуин“?

Всеки гъстак на дивата ябълка, подобно на всяко диво дете, буди очакванията ни. Сякаш е омагьосан принц. Какъв само урок за хората! Същото е с човешките същества, съставляващи най-извисената прослойка на рода, обещаващи и устремени към небесни плодове, ала окастряни от съдбата; само най-упоритият и силен дух устоява и надделява, сетне избива нагоре в нежна издънка и пуска прекрасните си плодове връз неблагодарната земя. Поети, философи и държавници израстват тъй из пасбищата на страната и надживяват тълпите безлични люде.

Стремежът към познанието винаги е минавал през това. Небесните плодове, златните ябълки на Хесперидите, се охраняват неотстъпно от стоглав дракон, който нивга не заспива, та е херкулесовски подвиг да ги откъснеш.

Описах най-удивителния начин, по който се разпространяват дивите ябълки; най-често обаче те никнат на големи отстоялия една от друга из горите, мочурищата или покрай пътищата, навсякъде, където намерят подходяща почва, и израстват сравнително бързо. Израслите в гъстите гори са много високи и тънки. Често късам от тия дървета съвсем благи, недиви плодове. Както Паладий казва, „Et injussu consternitur ubere mali“: „Земята бе застлана с плодовете на самораздаваща се ябълка“.

Отдавна се смята, че дори дивите ябълки сами по себе си да не дават качествени плодове, те предоставят най-добрите стъбла, посредством които да бъдат предавани на поколенията високоценените достойнства на другите ябълки. Мен обаче ме интересуват не стъблата, а самите диви плодове, чийто остър вкус не е минал през никакво „омекотяване“. Не ми е

„цел за цял живот

да отглеждам бергамот.“

Плодът и неговият аромат

Времето на дивите ябълки идва в края на октомври или началото на ноември. Те са къснозрейки, та едва тогава стават приятни на вкус, а при това са все тъй красиви. Отдавам голямо значение на тия плодове, които фермерите не си правят труда да обират: те са дивото ухание на музите, бликащо жизненост и вдъхновение. Фермерът смята, че има в бъчвите си по-хубави ябълки, ала греши, бидейки лишен както от скиталческа страст, тъй и от въображение.

Приемам, че съвсем дивораслите, останали непипнати до първи ноември, собственикът на земята изобщо не смята да бере. Те принадлежат на децата, диви като тях, на палавите момчета, които познавам, на дивооката жена в полето, на която нищо не убягва и която късче по късче прибира в себе си целия свят, и най-вече на нас, скиталците. Изпречат ли се на пътя ни, дивите ябълки са наши. Това право, което отдавна се отстоява, в миналото е било узаконено в някои държави, които са знаели как да живеят. Известно ми е, че „паберкуването“, сиреч прибирането на ябълките, някога било широко разпространен обичай в Херефордшир. Състоял се в следното: при обирането на ябълките оставяли на всяко дърво по няколко, наричани паберки, и момчета с прътове и торби се покатервали да ги откъснат.

Колкото до ябълките, за които говоря, бера ги като диви плодове, характерни за тая част от земното кълбо — плодове на стари дървета, които са започнали да гинат, откакто съм бил момче, и още не са загинали, дървета, навестявани само от кълвачи и катерици, зарязани от стопанина си, който няма достатъчно вяра, за да надзърне под клоните им. Отблизо върховете им изглеждат тъй, сякаш само лишеи могат да паднат от тях, ала вярата, с която пристъпите, бива възнаградена, когато откриете, че земята отдолу е цяла покрита с кипящи от живот плодове — някои, натрупани навярно от катерици, носят следи от зъбите им, в други по едно-две щурчета тихичко си похапват, в трети, особено във влажни дни, се е сврял гол охлюв. Самите пръчки и камъчета, запречкани в клонака, биха могли да ви уверят как дъхав е тоя плод, щом е бил тъй настойчиво дирен през изминалите години.

Не съм видял да пише за дивите ябълки в „Плодовете и плодните дървета на Америка“, макар че за моя вкус те са много по-приятни от присажданите ябълки и запазват една много по-остра, дивоамериканска дъхавост, независимо че октомври и ноември, декември и януари, та дори и февруари и март са ги вече поизцедили. Един стар фермер и мой съсед, който винаги намира вярната дума, казва, че „имат някаква лъкострелна миризма“.

Ябълките за присаждане, изглежда, винаги са били подбирани не толкова заради силния им аромат, колкото заради благия вкус, размерите и родитбените им качества, не толкова заради красотата, колкото заради свежестта и здравината им. Разбира се, нямам вяра в подборките и списъците на господа овощарите. Техните „предпочитани“, „маловажни“ и „за пренебрегване“ сортове обикновено се оказват преблаги и незначителни за мен. Ядат се, общо взето, без стръв и нямат ни вкус, ни мирис.

Какво от това, че някои от дивораслите ябълки са набръчкани и кисели, та направо ПРЕРЯЗВАТ, нима те не се числят към същия тоя клас Ротасеое, който винаги е бил добронамерен към човешкия род? Жал ми е все пак да ги обръщам на сайдер. Може още да не са напълно узрели.

Нищо чудно, дето се приема, че от тия малки и яркообагрени ябълчици става най-добрият сайдер. Лаудън цитира „Херефордширски бюлетин“, където се казва, „че маломерните ябълки, стига да отговарят по качество на едрите, са винаги за предпочитане пред тях, защото кората и сърцевината им се намират в съвършена пропорция спрямо месото, което дава възможно най-слабия и воднист сок“. За да докаже това, продължава Лаудън, „някой си доктор Саймъндс от Херефорд направил една бъчва сайдер само от кори и сърцевини на ябълки и друга — само от месото им; сайдерът в първата се оказал изключително силен и ароматен, докато в другата бил сладък и блудкав“.

Ивлин пише, че „червеноивичестата“ ябълка била на времето предпочитаният сорт за сайдер и цитира някой си доктор Нюбърг, който казвал така: „В Джърси, както чувам, било общоприето, че колкото по-червена е кората на една ябълка, толкова по-подходяща е тя за целта. Затова внимавали изключително много в бурето за сайдер да не попадне жълта ябълка.“^[67] Това все още е преобладаващото мнение.

Всички ябълки са хубави през ноември. Ония, които фермерите са изоставили като непродаваеми, неподходящи за хората, посещаващи пазарите, са нарочно подбраните плодове за скиталците. Удивително е обаче, че дивете ябълки, които толкова много ценя заради дъхавата им сладост, когато ги ям в полето или гората, придобиват веднага тръпчиво-кисел вкус, щом бъдат отнесени вкъщи. От Ябълката на скиталците и самият скиталец не може да яде у дома. Там небцето отхвърля плодовете й също както глогините и жълъдите и настоява за култивирана ябълка — защото вкъщи го няма ноемврийският въздух, а той е сосът, без който те не могат да се ядат. Затова и Титир, когато вижда, че сенките започват да се издължават, поканва Мелибей да прекара нощта в дома му и му обещава БЛАГИ ябълки и меки кестени — mitia poma, castaneoe molles. Често ми се случва да откъсна дива ябълка с тъй прекрасен и силен аромат, че недоумявам как никой овощар досега не е взел присадка от това дърво и не устоявам на изкушението да се прибера у дома с пълни джобове. Ала сетне, когато извадя някоя от писалището, за да я изям в стаята си, тя се оказва неочаквано тръпчива — дотолкова, че да накара катерица да настръхне и сойка да изкряска.

Тия ябълки са висели на дървото във вятър, студ и дъжд и са поели в себе си присъщото за времето, сиреч за сезона, поради което са станали същински СЕЗОННИ^[68] представители, та пронизват, пробождат, проникват в нас с неговия дух. Ето защо трябва да се ядат ПРЕЗ СЕЗОНА, сиреч навън.

За да оценете дивото, остро благоухание на тия октомврийски плодове, необходимо е да вдишвате острия октомврийски или ноемврийски въздух. Въздухът навън и раздвижването нагласят различно небцето на скиталеца, та той жадува плодове, които за домоседа са кисели и горчиви. Тия плодове трябва да се ядат в полето, когато тялото е превъзбудено от раздвижването, студ щипе пръстите, вятър гъне голите клони и брули последните останали листа, а отблизо долита крясък на сойка. Което у дома е кисело, една ободряваща разходка прави сладко. На някои диви ябълки може да се напише: „Да се яде при вятър.“

Разбира се, ароматът не се губи — той е предназначен за сетива, подготвени за него. Има ябълки, които притежават два различни аромата, сякаш едната им половина трябва да се яде у дома, а другата — навън. Някой си Питър Уитни от Нортборо отбелязва през 1782 година за Бюлетина на бостънската академия, описвайки едно дърво в същия град, че „дава плодове с противоположни отлики: половината от ябълката често е кисела, а другата й половина — сладка“; също тъй някои ябълки са целите кисели, а други — целите сладки и всичкото това разнообразие е пръснато по едно и също дърво.

Има една ябълка на Наушоутъкт Хил в Конкорд, притежаваща за мен особено приятен горчив привкус, който обаче не се усеща, преди да си изял две трети от плода. Тоя привкус се задържа по езика. Мирише ти сякаш на тиквени въшки, додето ядеш. Удоволствието да хрупкаш тия ябълки е един вид победа.

Чувал съм, че плодовете на някакъв вид слива в Прованс били наричани Prunes sibarelles^[69], понеже било невъзможно да подсвирнеш, след като си ял от тях — тъй кисели били. Ала навярно са ги опитвали само вкъщи, и то през лятото; дали пък ако човек ги яде навън в режещ студ, не би подсвирнал една октава по-високо и по-звънко?

Киселото и горчивото в природата могат да се оценят само в полето; тъй посред зима дърварят с наслада яде обяда си, приседнал на слънчево петно връз леда, грее се на оскъдните слънчеви лъчи и бленува за лятото при студ, от който на учения в стаята би му причерняло. Тружениците на открито не сещат студ, треперят ония, които си седят у дома. Каквото до температурите, това и до ароматите; каквото до студа и жегата, това и до киселото и сладкото. Естественото кисело и горчиво, които недъгавото небце отхвърля, са същинските подправки.

Нека подправките, които използвате, бъдат в съгласие със състоянието на сетивата ви. За да бъде оценен ароматът на дивите ябълки, са необходими чувствителни и здрави сетива, корави и напращели от възбуда палили по езика и небцето, които не се прибират и успокояват лесно.

Моят опит с дивите ябълки ми помага да разбера причината, поради която диваците предпочитат много видове храна, отхвърляна от цивилизования човек. Те имат небце на хора, живеещи на открито. Само дивашки или див вкус може да оцени дивия плод.

Какъв само здрав, недомоседски апетит е нужен следователно, за да схрускаш ябълката на живота, ябълката на света!

„Не всяка сладка ябълка желая,

Ни тая, що вкуса на всеки дразни;

За трайна златна пармена нехая,

Червена превъзходна не ме блазни,

Ни тая, тласнала жената към голгота,

Ни тая, рат подклала, буди в мен охота:

Не! Ябълка ми дайте от дървото на живота.“

Така има мисли за в полето и мисли за вкъщи. Ще предоставя мислите си като диви ябълки за храна на скиталците и не ще препоръчвам да се опитват у дома.

Тяхната красота

Почти всички диви ябълки са прекрасни. Никога не стават тъй спаружени и кафяви, че да отблъскват погледа. И в най-набръчканата от тях окото намира някаква утеха. Все ще забележите поне бледа вечерна руменина, нашарила някоя издатинка или вдлъбнатинка. Рядко лятото ще остави една ябълка, без да е изпъстрило поне част от облата й повърхност с чертици или точици. Винаги остават червени петънца за възпоминание на утрините и вечерите, които ябълката е видяла, тъмни, ръждиви точици в памет на облачните, мъгливи, нагнилящи дни, които е преживяла, винаги има и страна в зелено, зелено като самите поля, отразяваща лицето на природата, или пък жълта страна, подсказваща по-благ вкус, — жълта като житото или оранжевееща като възвишенията.

Тия неизразимо красиви ябълки са ябълките на Конкорд, а не на Дискорд^[70]! Не са тъй редки при това, та и домошарите да не получат известен дял. Обагрени от студовете, някои са целите в чисто и ярко жълто, червено или алено, сякаш плавно са се извъртали, та страните им наравно да изпитат въздействието на слънчевите лъчи; други едва-едва розовеят с възможно най-бледата руменина; трети кафевеят като крави — насечени от тъмночервени резки или пък осеяни със стотици тънки кървавочервени ивички, които излизат от дръжката и стигат до основата, сякаш меридиани връз сламеноцветна повърхност; четвърти са хванали тук-там зеленикава, подобна на тънък лишей ръжда, сред която алеят петънца или очички, някак преливащи и по-огнени във влажно време; пети пък са спаружени и по бялото около дръжката целите луничави, обсипани със ситни алени точици, сякаш случайни пръски от четката на Тоя, който багри есенните листа. Има и такива, които понякога са червени и вътре, облени целите в прекрасна руменина — приказна храна, ала твърде красива за ядене: това са ябълките на хесперидите, ябълките на нощното небе! Ала както раковините и камъчетата по морския бряг, те трябва да се гледат, когато блещукат из есенния въздух сред вехнещите листа в някой затънтен горски шубрак или когато лежат в мократа трева, а не когато се сбръчкват и гаснат у дома.

Тяхното именуване

Приятно занимание би било да се намерят подходящи имена за стотиците разновидности, които наедно отиват в бъчвата за сайдер. Няма ли да е предизвикателство за човешката изобретателност нито една да не бъде наречена на човек, а всички да се именуват на lingua vernacula^[71]? Кой би станал кръстник на дивите ябълки? Гръцкият и латинският ще се изчерпат, бъдат ли използвани, а lingua vernacula ще закрее. Ще трябва да повикаме на помощ изгрева и залеза, дъгата, есенните гори и дивите цветя, кълвача, моравата финка, катерицата, сойката, пеперудата, скиталеца през ноември и момчето, избягало от училище.

През 1836 година в градината на Лондонското градинарско общество е имало над хиляда и четиристотин различни сорта. Ала в Америка има видове, незастъпени в неговите каталози, да не говорим за ония, с които нашата киселица може да увеличи числото на култивираните.

Да изброим някои от тях. Чувствам се принуден в последна сметка за удобство на ония, за които английският не е роден език, да си послужа с латинските наименования на някои от тях, известни по цял свят.

 

 

И така: горска ябълка (Malus sylvatica); сойкина ябълка; ябълка, растяща в горските долчинки (sylvestrivalis) или в полските падини (campestrivalis); ябълка, растяща по изоставени изби (Malus cellaris); ливадна ябълка; лещаркина ябълка; ябълка-ленивка (cessatoris), която никое момче не подминава, без да я пообрули, колкото и да е закъсняла с плодовете си; ябълката на скиталците — трябва да си се изгубил, за да намериш пътя към нея; въздушната красавица (decus aeris); декемврийска ябълка; замръзнало-размръзнала ябълка (gelato-soluta), добра за ядене само в Масачузетс; конкордска ябълка, навярно същата като Musketaquidensis; червеноивичеста ябълка; новоанглийско вино; катерича ябълка; зелена ябълка (Malus viridis), която има многобройни синоними, а когато е натъртена или наядена, наричат я choleramorbifera aut dysenterifera, puerulis dilectissima^[72]; ябълката, която спряла Аталанта; храстовидна ябълка (Malus sepium); ябълка-повлекана (limacea); крайрелсова ябълка, която вероятно израства от хвърляните от вагоните огризки; ябълката, чиито плодове сме вкусвали в младостта си; нашата собствена ябълка, невписана в никой каталог; pedestrium solatium; ябълката, на която сме подпрели и забравили косата си; ябълките на Идуна, както и ябълките, които Локи намерил в гората, и още много и много други, които съм си записал — твърде многобройни, за да бъдат споменати тук, ала всичките хубави. Както Бодей възкликва, имайки предвид култивираните видове и приспособявайки Вергилий за целта, така и аз, приспособявайки Бодей, ще кажа:

„Даже да имах хиляда уста и хиляда езика,

глас от метал, пак не бих изредил всички белези разни,

ни имената на всички безчислени ябълки диви.“

Последните опадващи

До към средата на ноември дивите ябълки вече са позагубили яркостта си и в голямата си част са опадали. Повечето са изгнили на земята, а здравите са придобили по-приятен вкус. Песента на кардинала се чува по-ясно, когато се разхождаш между старите дървета, а есенните глухарчета са полузатворени и тъжни. Ала все още, много след като сезонът на ябълките се смята преминал, стига човек да е умел в паберкуването, може да напълни много джобове с плодове, та дори и от присаждани дървета. Зная една червена ябълка, израсла в края на мочурището, почти като дивите вкусна. Човек не би казал на пръв поглед, че по нея са останали плодове, ако си няма изработен начин на вглеждане. Ябълките, които веднага се хвърлят на очи, са вече съвсем кафяви и изгнили, само тук-там сред мокрите листа ще се мерне някоя по-свежа. Въпреки това моето набито око прониква през оголелите елши, боровинковите храсти и увехналите острици в пълните с листа пукнатини в скалите и дири под клюмналите гниещи папрати, които заедно с ябълки и елшови иглички плътно застилат земята. Защото зная, че хубавите ябълки са скрити, нападали отдавна в хлътнатините и покрити сетне с листа от същото дърво — сиреч опаковани по най-подходящ начин. От такива тайници, пръснати околовръст дървото, накрай изваждам плода (тъй както Кързън вади стар ръкопис от мухлясала манастирска килия) — целия мокър и лъскав, често нагризан от зайци или издълбан от щурци, с по едно-две листа, полепнали по него, ала все още благоуханен и дори по-зрял и запазен от натрупваните в бъчви, далеч по-хрупкав и свеж от тях. Ако ли пък в тия скривалища не намеря нищо, опитът ме е научил да надзъртам между издънките, плътно израсли от някой пропълзял по земята клон, където навремени пада по някоя и друга ябълка, или пък в самата среда на елшова туфа, където ябълките са покрити с листа и защитени от кравите, които може да ги надушат. Ако съм много изгладнял и понеже обичам вкуса на тия червени ябълки, напълвам с тях джобовете си и когато закрача в мразовитата вечер обратно към къщи, откъдето ме делят може би четири-пет мили, си вземам последователно ту от левия, ту от десния джоб, та да поддържам равновесие.

Научавам от Гезнер — цитиран в книгата на Топсел, — като най-вероятно той се опира на Албертус, че начинът, по който таралежът събира и отнася ябълките до дома си, е следният: „Неговата храна се състои от ябълки, червеи и грозде: когато намери ябълки или грозде на земята, той започва да се търкаля връз тях, докато се нанижат по бодлите му, и тъй ги отнася до бърлогата си, без нищо да държи в муцуната си; а случи ли се някой от плодовете да изпадне по пътя, той отърсва от себе си всички останали и отново се затъркалва връз тях, докато се закрепят на гърба му. Тъй се придвижва, произвеждайки шум като колело от каруца; ако пък в дупката го чакат малки, те снемат товара от бодлите му, изяждайки колкото искат, а останалото скътват за идни дни.“

„Замръзнало-размръзналата“ ябълка

Към края на ноември, макар някои от здравите дивачки да са вече по-зрели и навярно по-ядливи, ябълките в голямата си част, също както и листата, са загубили красотата си и започват да измръзват. Дърво и камък се пука от студ, та разумните фермери прибират бъчвите с ябълки и ви донасят ябълките и сайдера, които са обещали, понеже е дошло време да се вкарат в избата. Случва се из ранния сняг да останат да се подават червените страни на някоя и друга ябълка, та дори и отделни ябълки да запазят цвета и здравината си под снега през цялата зима. Ала обикновено в началото на зимата ябълките замръзват и много скоро, макар да не са загнили, придобиват цвета на печени.

А малко преди края на декември обикновено иде ред на тяхното първо размръзване. Същите ябълки, които само преди месец, когато са замръзнали, са били кисели, тръпчиви, съвсем неприемливи за изнежения цивилизован вкус, допускат сега по-топли слънчеви лъчи, към които са крайно чувствителни, да ги размразят, за да се окажат пълни с прекрасен сладък сайдер, който далеч превъзхожда бутилирания и за мен измества виното. Всички ябълки са вкусни така, а челюстите ви се превръщат в преса за сайдер. Някои, запазили повече от месото си, са придобили пределна сладост и дъхавост и според мен струват повече от ананасите, които внасяме от Бахамските острови. А ония, които неотдавна дори и аз, който съм полуцивилизован, не можах да хапна, нарочно зарязаните от фермерите на дървото, сега с радост откривам, че имали свойството да се задържат на клона — също като листата на младите дъбове. Ето начин за произвеждане на сладък сайдер без варене. Оставяте студа да скове ябълките, да ги стегне като камъни, а сетне дъжда или някой топъл зимен ден да ги размрази, подир което имате ябълки, които сякаш са поели небесно благоухание посредством въздуха, в който се ветреят. Също тъй можете да се уверите, че ябълките, които отпървом са потраквали в джоба ви, додето си отидете у дома, са се размръзнали и ледът се е превърнал в сайдер. Ала след третото-четвъртото замръзване и размръзване ябълките вече не са тъй приятни на вкус.

Какво са още зелените плодове, внасяни от знойния юг, пред тия, които са достигнали зрелост в студа на мразовития север? Това са същите ония кисели ябълки, с които се опитвах да прилъжа спътника си, гледайки го лукаво, та дано ги опита. Сега и двамата настървено пълним джобовете си с тях, привеждаме се, надигайки чашите им, за да опазим дрехите си от изобилния сок, и ставаме по-разговорливи от виното им. Коя ли ябълка би убегнала на бастуните ни, колкото и да е нависоко и прикътана сред преплетените клони?

Тоя плод, доколкото зная, никога не е виждал пазар — тъй различен е от ябълките по пазарите, от сушените ябълки и сайдера, при това не всяка зима го довежда до съвършенство.

Ерата на Дивата ябълка скоро ще отмине. Тоя плод най-вероятно ще изчезне от Нова Англия. И днес можете да вървите из големи площи със саморасли плодни дървета, чиито плодове в миналото са били използвани за сайдер, а сега всичко тъне в разруха. Разказваха ми за една овощна градина в далечен град, която била на склон и ябълките се търкаляли към някаква стена в подножието му, образувайки до четири фута високи купчини, та от страх да не правят сайдер от плодовете, собственикът изсякъл градината. Откак съществува повикът към трезвеност и повсеместно се отглеждат култивирани плодове, у нас изобщо не се садят туземни ябълкови дървета като ония, които виждам навсякъде из изоставените, заобиколени с гори пасбища. Боя се, че оня, който след век броди из тия поля, не ще познава насладата да брули диви ябълки. Горкият, колко много радости не ще познава! Независимо от налагането на различните сортове култивирани ябълки, съмнявам се, че днешните овощни градини са тъй големи, както преди век, когато са били садени тая огромни и безпорядъчни градини за сайдер, когато човекът е ял и пил ябълки, когато кюспето е било единственият тор, а дърветата не са стрували повече от усилието да бъдат посадени. Тогава човекът е можел да си позволи да бодва пръчка край всяка стена и да я остави да пусне корени. Днес няма да видите никой да сади дървета, където свари, покрай запуснатите пътища и просеките или по дъното на горските падини. Сега, когато има присадки, за които се плаща, хората струпват плодните дървета върху малки парцели край къщите си и ги затварят с ограда — резултатът от всичко това ще бъде, че накрай ще сме принудени да се оглеждаме за ябълки по бъчвите.

„Ето Словото Господне, което дойде към Иоила, сина Фатуилева.

Слушайте това, старци; и дайте ухо всички, които населявате земята! Ставало ли е това в дните ви, или в дните на бащите ви?…

Каквото остави гъсеницата, изпояде го скакалецът; и каквото остави скакалецът, изпояде го червеят; и каквото остави червеят, изпояде го пръгът.

Изтрезвейте, пияници, та плачете; и лелекайте, всички винопийци, заради новото вино; защото се отне от устата ви.

Понеже люде възлязоха на земята ми, крепки и безбройни, на които зъбите са зъби лъвови, и имат кътни зъби на лъвица.

Туриха лозата ми в запустение, и смоковниците ми в сломение: съвсем я обелиха и хвърлиха; пръчките й останаха бели…

Посрамете се, земледелци, и лелекайте, лозари…

Лозата изсъхна и смоковницата повехна; нарът, и финикът, и ябълката, всичките дървета на полето изсъхнаха: и радостта изсъхна от человеческите синове.“^[73]

Ходенето

Ще ми се да поговоря за Природата, за безпределната свобода и необузданост, противопоставяйки я на гражданската свобода и култура; да разгледам човека като обитател на Природата, като същностна част от нея, а не като член на обществото. Ще ми се да направя изявление крайно, при това с надеждата да прозвучи категорично, понеже достатъчно са защитниците на цивилизацията — от свещеника и училищното настоятелство, та до всеки от вас.

Попадал съм през живота си на не повече от един-двама души, които владеят изкуството на Ходенето, сиреч на разходките; това е талант за шляене, за земепоклонничество, според както през Средновековието скитниците, които кръстосвали пътищата и искали милостиня под предлог, че отиват да се поклонят в Света земя, сиреч на Божи гроб, били наричани от децата „земепоклонници“. Ония, които никога в разходките си не стигат до Света земя, както разправят, са, разбира се, най-обикновени скитници и безделници; ония, които я постигат обаче, са земепоклонници в добрия смисъл, който аз влагам. Думата също тъй може да се тълкува и като земепоклонничество поради лишеност от собствена земя или собствен дом, което — отново в добрия смисъл — би означавало без дом, но у дома навсякъде. Това е то тайната на истинското разхождане. Тоя, който не излиза от къщи, може да е най-големият празноскитащ на света; шляещият се в добрия смисъл обаче не е повече празноскиталец от лъкатушещата река, която неспирно и упорито дири най-краткия път до морето. Все пак предпочитам първото тълкувание на земепоклонничеството, което безспорно е и по-правдоподобното.

Защото всяка разходка е своего рода кръстоносен поход: напътствани от някой Петър Отшелника в самите нас, вървим напред, за да отвоюваме Божи гроб от ръцете на неверниците.

Вярно е, че в днешно време дори и скиталците не сме нищо повече от боязливи кръстоносци, неспособни на всеотдайни, нескончаеми начинания. Походите ни са все кръгови, вечер завършващи край старото огнище, откъдето сутринта са започнали. Половината ни път е да повтаряме стъпките си. А би трябвало и на най-кратката разходка да поемаме с неуморим приключенски дух, сякаш нивга няма да се върнем, готови да изпратим балсамираните си сърца като трофеи на безутешното си кралство. Ако сте способен да оставите баща и майка, брат и сестра, жена, дете и приятели и повече да не ги видите, ако сте платиш дълговете си, направили сте завещанието си, уредили сте мирските си дела и сте станали свободен човек, то вие сте готов за истинска разходка.

Да се върна към собствения си опит. Спътникът ми и аз — защото понякога имам спътник — с наслада си представяме, че сме рицари от някакъв нов или по-скоро стародавен орден: не Equestrians, Chevaliers, Ritters ИЛИ RIDERS^[74], а Пешаци — още по-древна и достойна прослойка според мен. Героичният рицарски дух, някога принадлежал на Конника, понастоящем, изглежда, обитава в Пешака, преселил се е от странстващия Рицар в странстващия Пешак. Пешаците са като четвърто съсловие извън Църквата, Държавата и Народа.

Винаги сме се чувствали едва ли не единствените в тоя край, отдали се на това благородно изкуство, макар да не е лъжа, че повечето от съгражданите ми, поне ако се осланяме на собствените им думи, с радост биха се разхождали навремени като мен — само че не могат. Няма богатство, с което да се купят свободното време, волният дух и независимостта, които са необходимият капитал за това занимание. То си е дар божи. Небесна повеля е нужна, за да станеш Пешак. Трябва да си се родил в семейството на Пешаците. Ambulator nascitur, non fit^[75]. Наистина, някои от съгражданите ми си спомнят и са ми разказвали за свои разходки отпреди десетина години, когато били благословени да се загубят за половин час в гората; знам обаче много добре, че оттогава не са се отбивали от главния път, колкото и да се опитват да се причисляват към нашето отбрано съсловие. Несъмнено за миг се възвисяваха, разказвайки, сякаш припомнили си отминала форма на съществуване, когато са били шумкари и разбойници.

„Когато сред омайна утрин

Поспря в горите разшумени,

Той чу приветливите трели

На птиците развеселени.

 

Откак тук идвах, рече Робин,

Тъй много време се измина;

Ще ви послушам, пък ще стрелям

в сърната на оназ бърчина.“

Мисля, че не бих опазил здравето и духа си, ако не прекарвах поне по четири часа на ден, а често и повече, в разходки из горите, полята, отвъд хълмовете, свободен от всякакви мирски задължения. Все едно какво ще кажете за размишленията ми, но когато навремени се подсетя как занаятчии и продавачи прекарват в магазинчетата си не само цялата сутрин, но и целия следобед, преметнали крак връз крак, сякаш краката са дадени человеку да седи на тях, а не да стои или да ходи, мисля си, че заслужават известно уважение, задето отдавна не са се самоубили.

Аз, който едничък ден не мога да остана в стаята си, без да започна да хващам ръжда, а случи ли се да се измъкна на разходка с единадесетчасово закъснение, сиреч в четири часа следобед, когато е твърде късно да наваксам деня и сенките на нощта започват да се примесват с дневната светлина, се чувствам като да съм извършил грях, който ще трябва да изкупвам, признавам, че съм изумен пред издръжливостта, да не говорим за душевната нераздвиженост на моите ближни, които се затварят в магазини и кантори по цял ден в продължение на седмици, месеци, години. Не зная що за материал е тоя, от който са направени, та в три часа следобед да си седят все така, сякаш е три часа сутринта. Нека Бонапарт си приказва за куража в три часа заранта, но той не е нищо в сравнение с куража в същия час следобед да продължаваш безгрижно да седиш връз меките си части, които си възседнал още призори, оставяйки да гине от глад цял гарнизон, с който те свързва здраво бойно другарство. Чудя се защо по тая доба, сиреч между четири и пет часа следобед, когато е твърде късно за сутрешните и твърде рано за вечерните вестници, не отеква на длъж и шир по улиците могъща експлозия, която да разпръсне по четирите посоки на света цял легион престарели схващания и махленски клюки — и тъй да се изцери злото.

Не ми е ясно как понасят това положение жените, които са още по-тясно обвързани с къщата от мъжете, но имам основания да подозирам, че повечето от тях изобщо не го ПОНАСЯТ. Когато в ранни летни вечери сме отърсвали градския прах от одеждите си, забързани сред тия къщи с типично дорийски или пък готически фасади, които вдъхват такъв покой, случвало се е спътникът ми да промълви, че навярно обитателите им вече до един са в леглото. Тъкмо в такива моменти съм успявал да се любувам на красотата и величието на архитектурата, която нивга не поляга, а винаги остава изправена и с вдигната глава, бдейки над спящите.

Несъмнено темпераментът и най-вече възрастта до голяма степен обуславят това, за което говоря. С напредването на годините у човека се усилва склонността към уседналост и занимания на закрито. С настъпването на заника на живота човек все по-често усеща прилив на сили вечер, докато накрая единственото му излизане остава точно преди залез-слънце и цялата разходка, която му е нужна, се ограничава до половин час.

Ходенето, за което аз говоря обаче, няма нищо общо с тъй нареченото раздвижване — като вдигането на гири например, — препоръчвано на болните като лек в определени часове; по същината си то е начинанието и приключението на деня. Искаш ли да се раздвижиш, тръгни да търсиш изворите на живота. Помисли колко нелеп е човекът, размахващ гири за здраве, докато тия живителни извори бълбукат из далечни простори, нему непознати!

Трябва освен това да крачите като камила — тя е смятана за единственото животно, което размишлява, докато върви. Когато един пътешественик попитал прислужницата на Уърдсуърт къде е кабинетът на господаря й, тя отвърнала: „Ето библиотеката му, а кабинетът му е навън.“

Животът предимно навън, на слънце и вятър, несъмнено би предизвикал известно огрубяване на нрава, би довел до удебеляване на епидермиса по някои от най-нежните страни на характера ни, също като по лицето и ръцете — така тежкият труд отнема на дланите много от мекотата на докосването им. Обратно, стоенето у дома може да предизвика гладкост и мекота, едно изтъняване на кожата, придружено от нараснала чувствителност към определен род впечатления. Навярно щяхме да сме по-податливи на някои влияния, важни за умственото и нравственото ни израстване, ако слънцето ни бе пекло по-малко и вятърът ни бе брулил по-слабо; несъмнено е добре да се намери точното съотношение между дебелата и тънката кожа. Струва ми се обаче, че това е слой, който се излющва много бързо, докато естествената мярка се намира в съотношението между нощта и деня, между зимата и лятото, между мисълта и опита. Тая мярка ще даде обилие от въздух и слънчева светлина за мислите ни. Твърдите длани на черноработника носят нежната мекота на себеуважението и героизма, та докосването им ощастливява сърцето за разлика от безжизнения допир на бездейните пръсти. Да лежиш в кревата през деня заради белотата на кожата си, далеч от загара и елина на опита, е чиста сантименталност.

Вървим ли, естествено стигаме до полята и горите: какво би станало с нас, ако ходехме само из паркове и алеи? Имало е дори философски школи, които съзнавали необходимостта да приближат горите до себе си, след като самите не отивали там. Насадили горички и алеи от платани и тъй предприемали своите subdiales ambulationes^[76]. Няма смисъл да насочваме крачките си към гората, ако те сами не ни отправят натам. Направо се плаша, когато се случи да съм вървял цяла миля из гората с тялото си, но не и с духа си. По време на следобедните си разходки с наслада изтривам от съзнанието си сутрешните си занимания и задълженията си към обществото. Навремени се случва обаче да не мога тъй лесно да се отърся от града: мисъл за някаква работа ще нахлуе в главата ми и аз ще се откъсна от местонахождението на тялото си, ще забравя за сетивата си. Тръгнал ли съм да се разхождам, аз с наслада се оставям на сетивата си. Какво правя в гората, ако ще мисля за нещо извън нея? Чуждея на себе си и направо изтръпвам, когато се усетя обладан от нещо друго, па макар и то да минава за добро — защото и това се случва понякога.

Околността ми предлага многобройни възможности за хубави разходки и макар от толкова години да се разхождам почти всеки ден, а навремени и дни наред, още не съм ги изчерпал. Новата възможност е велико щастие и аз все още мога да го имам всеки следобед. Два-три часа ходене ме отвежда до най-чудната страна, която изобщо бих могъл да си представя. Една фермерска къща, която виждам за първи път, струва понякога колкото доминионите на краля на Дахомей. Има всъщност една осезаема хармония между облика на пейзажа в кръг с радиус от десет мили, сиреч обсега на една следобедна разходка, и седемдесетте години на човешкия живот^[77]. Не ще я опознаете напълно никога.

В днешно време повечето тъй наречени подобрения — като строенето на къщи и изсичането на горите и големите дървета — направо развалят пейзажа, правят го все по-еднообразен и безстойностен. Да имаше народ, който да изгори оградите и да остави горите на воля! Видях порутен стобор — краят му се губеше сред прерията — и придирчив скъперник, придружаван от вторачен пред себе си земемер: раят се бе ширнал наоколо му, но той не виждаше прелитащите ангели, зает да открие следа от нявгашен стълб посред тая небесна феерия. Отново погледнах и го видях, затънал в ужасно кално блато, наобиколен от дяволи; без съмнение бе намерил, каквото диреше — три малки камъка и побит кол помежду им; когато се вгледах по-внимателно, видях, че земемер му е самият Принц на Тъмата.

Лесно мога да извървя десет, петнадесет, двадесет, колкото и да е мили, начиная от вратата на дома ми, без да мина покрай къща, без да прекося път, освен където прескачат лисиците и норките — първо по реката, сетне по потока и накрая през ливадите и горите. В околността има големи незаселени площи. Покача ли се на някой хълм, виждам чак в далечината цивилизацията и човешката обител. Фермерите и техните постройки имат размерите на кълвачите и хралупите им. Човекът и неговите дела — черквата, кметството и училището, търговията, занаятите и селското стопанство, та дори и политиката, най-страшното от тях, — с удоволствие наблюдавам колко малка част от пейзажа заемат. Политиката е само едно тясно поле и ей оня там, още по-тесният път извежда до нея. Ето как понякога направлявам пътниците: искаш ли да отидеш в света на политиката, следвай големия път, върви подир търговеца, пълни очите си с праха, който вдига, и така ще стигнеш право в целта; защото и политиката си има свое местенце и съвсем не заема цялото пространство. Преминавам през нея все едно от бобова нива влизам в гората и тъй я забравям. За половин час ходене мога да се отдалеча до участък земна повърхност, където човек не се задържа по за цяла календарна година и следователно политиката я няма, защото тя не е нищо друго освен цигарения дим, издухван от човека.

Градът е мястото, към което водят всички пътища, нещо като разширение на главния път, подобно на езеро или река. Той е тялото, а пътищата са ръцете и нозете му — три четирипосочно кръстовище и подслон за странника. Латинското villa, свързано с via, път, и с още по-древните ved и vella, Варон извежда от veho, нося, понеже villa е мястото, към което и от което се разнасят различни неща^[78] — неслучайно думата е в основата на названието за поселище, град, в толкова много езици. Ония, които си изкарвали хляба си в съвместен труд, били наричани vellaturam facere. Оттук също тъй латинската дума villis, както и английското vile или villain, злодей — намек за израждането, към което клонят обитателите на всяка villa. Те се уморяват от чуждите пътувания, без самите да пътуват.

Някои дори и не се разхождат, други поразкършват нозе по пътищата, но малцина са, които вървят по неутъпкано. Пътищата са за конете и деловите хора. Аз ги използвам сравнително малко, понеже не бързам за пивниците, бакалиите, конюшните и складовете, до които те извеждат. Добър кон съм за езда, но не и за товарене. Художниците-пейзажисти рисуват човешки фигури, за да обозначат път. Моята фигура обаче не биха могли да използват за тая цел. Аз вървя из природата като древните пророци и поети, както са вървели из нея Мойсей, Омир, Чосър. Може да я наричате Америка, но това не е Америка; нито Америго Веспучи, нито Колумб, нито някой друг е нейният откривател. Много по-вярно се говори за нея в митологията, отколкото в която и да било тъй наречена история на Америка, попадала в ръцете ми.

Има все пак няколко стари друма, по които си заслужава да се върви, сякаш тъкмо сега, когато са почти неизползвани, извеждат нанякъде. Ето го Старият път за Марлборо, който, струва ми се, вече не отива дотам, освен ако не се окаже, че ме е отвел наистина в Марлборо. Да поговоря тук за него съм насърчен от мисълта, че край всеки град има по един-два подобни пътя.

Старият път за Марлборо

Където нявга имане копали,

Но нищичко не открили;

Където Марциал Майлс

Самотно се шляел,

А също Елиас Уд,

Там аз не усещам смут:

Не срещам друг запилян,

Освен Елиша Дуган.

О, човече с варварски навици,

Ловец на зайци и кеклици,

Друга грижа ти нямаш,

Освен капани да слагаш,

Сам-саменичък живееш

И бориш се да оцелееш,

Животът за теб е най-сладък,

Когато ядеш до припадък.

Щом напролет кръвта заговори

С порива да пътувам,

Дълго мога да се любувам

На Стария път за Марлборо.

Никой не го поправя,

Понеже никой не го разравя;

Това е път на живота,

Както се казва в Завета.

Не сме много ония,

Които по него вървим,

Току гости да се отбият

При ирландеца Куин.

Какво е пътят, какво е той,

Освен посока да видиш,

Възможностите безброй

Някъде да отидеш?

Стърчат указателни плочи,

Но тук пътник не ще прескочи;

Гробове празни на градовете,

Чието име връз камъка свети.

Струва си в миг да узнаеш

Къде би могъл да се маеш;

Кой ли управник почтен

Наредил ги е някой ден,

Питам се озадачен;

Извисил ги е като цар

Някой добър общинар

Гургас, Лий,

Кларк или Дарби?

Трудът му е бил голям,

За да векуват там;

Сякаш каменен лист е сложен,

Пред който да спреш тревожен

И в изречение само едничко

За всичко да кажеш всичко,

Та хора да го четат

По своя несретен път.

Знам някой и друг стих умел,

Подхождащ за тази цел,

Тъй ще стоят писмена

По цялата наша страна,

Които човек пред очи ще има,

Додето настъпи зима,

И пак ще чете с дъждовете,

Щом напролет стопят снеговете.

Ако по бляна се водиш

И дома си напуснеш скоро,

Ще можеш света да обходиш

По Стария път за Марлборо.

Най-хубавите части от земята в околността понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на тъй наречените „кътчета за наслада“, където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да изпитваш „изключителна наслада“ обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме по-добре възможностите си, преди да са настъпили черните дни.

Какво е това, което навремени толкова ни затруднява да решим накъде да вървим? Вярвам, че в Природата съществува недоловим магнетизъм и ако безпаметно му се оставим, той ще ни поведе във вярната посока. За нас не е все едно по кой път ще вървим. Съществува верен път, но поради невнимание и глупост сме твърде склонни да поемем по грешния. С радост бихме хванали път, още неизвървян от нас в действителния свят, път-символ на оня, по който с наслада вървим в своя вътрешен, идеален свят; нищо чудно, че понякога ни е трудно да изберем посоката, след като тя още не се е избистрила в мислите ни.

Поема ли от къщи на разходка, нерешил още накъде да насоча стъпките си, и се оставя да ме води инстинктът, установявам, че в последна сметка, колкото и странно и невероятно да изглежда, непременно се отправям на югозапад, към някоя горичка, полянка, изоставено пасбище или възвишение нататък. Стрелката на компаса ми потрепва, колебае се за няколко градуса и невинаги, наистина, сочи право на югозапад, за което си има основателни причини, но всеки път застава между запад и югозапад. Бъдещето за мен е в тая посока; и земята нататък е сякаш по-неизтощена и богата. Очертанието на моите разходки е не окръжност, а парабола или по-скоро една от ония орбити на комети, смятани за отворени криви — в моя случай сочеща на запад, а домът ми заема мястото на слънцето. Навремени в продължение на четвърт час нерешително опитвам да обърна ход, докато накрай за хиляден път реша, че ще вървя на югозапад или запад. На изток вървя насила, на запад — свободно. Нямам работа нататък. Трудно ми е да повярвам, че отвъд източния хоризонт има чисти пейзажи, избуяли пущинаци и свобода. Не ме привлича да вървя натам. Вярвам обаче, че гората, която виждам на западния хоризонт, се простира цяла чак до залязващото слънце, и в нея няма градове и села достатъчно значителни, за да ме разколебаят. Оставете ме да живея, където аз искам — отсам е градът, оттатък дивата природа; все повече и повече изоставям града и се оттеглям в природата. Не бих наблягал толкова много на това, ако не бях убеден, че към нещо подобно клони преобладаващата част от сънародниците ми. Трябва да отида до Орегон, но не и до Европа. Това е посоката, в която се движи нацията; бих казал, че човечеството напредва от изток на запад. Няколко години бяхме свидетели на миграция на югоизток — заселването на Австралия; това обаче е назадничаво движение и съдейки по нравствените и физическите отлики на първото поколение австралийци, опитът засега е неуспешен. Източните татари смятат, че няма нищо на запад от Тибет. „Светът свършва тук, казват те, нататък няма нищо освен безбрежно море.“ Те живеят в абсолютния изток.

Отиваме на изток, за да опознаем историята и изучим произведенията на изкуството и литературата, изминавайки на свой ред стъпките на рода си; отиваме на запад, сякаш отиваме в бъдещето, обзети от дух на предприемчивост и приключения. Водите на Атлантика са водите на Лета; прекосявайки ги, имали сме случай да забравим Стария свят с всичките му институции. Не сме ли успели тогава, остава ни още една възможност, преди да достигнем бреговете на Стикс — три пъти по-широките летийски талази на Пасифика.

Не зная доколко е важно и дали не е признак на самотничество, ако човек съобразява и най-късите си разходки с посоката на всеобщото движение; зная обаче, че има нещо сходно с миграционния инстинкт у птиците и четириногите — инстинкт, който в определени случаи обхваща катериците до степен да ги отправя на масови необясними преселения, по време на които са наблюдавани, поне отделни катерици, да прекосяват най-широки реки, всяка на своята тресчица, с опашка, изпъната като платно, както и да прекосяват по-тесните потоци по телата на мъртвите си, — зная, че има нещо сходно с оня furor^[79], обземащ домашните животни напролет, нещо, което еднакво засяга народи и индивиди, било постоянно или навремени. То е, което подбива донейде стойността на недвижимата собственост тук, макар че ни едно стадо диви гъски^[80] не кряка из града ни, та ако бях брокер, навярно бих взел предвид това смущаващо обстоятелство.

„Тогава много хора закопняха

Смирено да поемат в дълъг път,

На славни мощи да се поклонят.“^[81]

Всеки заник, на който съм свидетел, ме окриля с желанието да стигна един Запад, далечен и светъл като оня, в който залязва слънцето. То сякаш всекидневно се оттегля на запад и ни мами да го последваме. Слънцето е великият заселник на Запада, когото народите следват. По цели нощи бленуваме за планинските хребети на хоризонта, позлатени от сетния слънчев лъч, та дори да са били само изпарения. Остров Атлантида, както и островите и градините на Хесперидите, своего рода рай на земята, най-вероятно са били Великият Запад за древните — обвит в тайнственост и поезия. Кой, загледан в небето по залез-слънце, не е виждал във въображението си градините на Хесперидите и зараждането на митовете за тях?

Колумб е усещал по-силно от когото и да било преди него копнежа по Запада. Поддал му се и открил Новия свят под флага на Кастилия и Леонското кралство. В ония дни до човешкото стадо достигнало далечното ухание на тучни пасбища.

„А слънцето изопна всички хребети,

И ето, скри се в западния залив;

Накрай отметна мантията синя

И пръсна утрин над гори и пасбища.“

Къде другаде по земното кълбо ще се намерят площи тъй обширни като заеманите от Американските щати, земи тъй плодовити и богати, тъй благодатни в многообразна родитба и същевременно тъй обитавани от европейци? Мишо, който познавал само малка част от тях, отбелязва, че „видовете големи дървета в Северна Америка са далеч по-многобройни, отколкото в Европа; в Съединените щати има повече от сто и четиридесет дървесни вида, които надхвърлят тридесет фута височина, докато във Франция не повече от тридесет вида достигат тия размери“^[82]. Ботаниците след него само потвърждават тия наблюдения. Хумболт дошъл в Америка, за да осъществи младежката си мечта да види тропическа растителност, и могъл да се наслади на истинското й съвършенство в дивите гори на Амазонка — тия най-големи пущинаци на земята, които впоследствие тъй картинно описал. Географът Гийо пък, също европеец, отива много далеч в разсъжденията си, по-далеч, отколкото бих се съгласил с него, но в следното го поддържам: „Както растението е създадено за животното, пише той, както растителният свят е създаден за животинския, така Америка е създадена за човека от Стария свят… Човекът от Стария свят е отправен на път. Оставил платата на Азия, от място на място той напредва към Европа. Всяка от стъпките му бележи нова цивилизация, превъзхождаща предишната, по-висока степен на развитие. Достигнал Атлантика, той спира на брега на тоя непознат океан, чиито предели не познава, и поглежда с ненавист дирите си.“ Щом изчерпи плодородните почви на Европа и поеме жизнените им сили, „той продължава своя наситен с преживелици път все тъй на запад, както в най-древни времена“. Толкова от Гийо.

От сблъсъка на тоя порив към запада с препятствието на Атлантика са се родили търговията и предприемаческият дух на модерните времена. В своите „Пътувания на запад от Алегените през 1802 година“ младият Мишо пише: „Обичайният въпрос в току-що заселения Запад е «От коя част на света сте?», сякаш тия безкрайни плодородни земи са естественото място за среща и съвместен живот за всички обитатели на планетата.“

Послужа ли си с една рядко употребявана латинска фраза, бих казал: Eh Oriente Lux — eh Occidente FRUX, от изток светлина, от запад — ПЛОД.

Сър Франсис Хед, английски пътешественик и генерал-губернатор на Канада, пише, че „както в северното, така и в южното полушарие на Новия свят природата не просто е творила с по-голям замах, но е създала картина в много по-ярки и великолепни багри, отколкото са й били нужни, за да нахвърля и поразкраси Стария свят… Небето на Америка изглежда безкрайно по-високо и по-синьо, въздухът е по-свеж, студът — по-силен, луната — по-голяма, звездите — по-ярки, гръмотевицата — по-грохотна, светкавицата — по-устрелена, вятърът — по-мощен, дъждът — по-обилен, планините — по-високи, реките — по-дълги, горите — по-гъсти, равнините — по-просторни.“ Наблюдения, важни най-малкото за да опровергаят мнението на Бюфон за тая част на света и създаваното от нея.

Линей отдавна е казал: „Nescio quae facies laeta, glabra plantis Americanis“ (Не зная каква е тая радост за окото, тая гладкост на американските растения); а пък аз ще добавя, че в тая страна няма или поне са твърде малко Africanae bestiae, африканските зверове, според както ги наричали римляните, и това е още една причина тя да бъде особено пригодна за обитаване от човека. Съобщават, че на разстояние три мили от центъра на източноиндийския град Сингапур жители ежегодно били нападани от тигри, докато почти навсякъде из Северна Америка пътникът може да прекара нощта в гората, без да се бои от диви зверове.

Това са все окуражаващи сведения. Ако луната тук изглежда по-голяма, отколкото в Европа, то вероятно това важи и за слънцето. Ако небесата на Америка изглеждат безкрайно по-високи, а звездите й — по-ярки, съзирам тук символика за ония висини, до които ще се възмогнат един ден философията, поезията и религията на нейните обитатели. В последна сметка навярно и невещественото небе ще изглежда на американския дух също тъй високо, а звездната светлина на осеялите го съкровения — също тъй ярка. Защото вярвам, че климатът има своето въздействие върху човека, тъй както в планинския въздух се съдържа нещо, което подхранва духа и вдъхновява. Изложен на това въздействие, дали човекът не ще достигне умствено и физическо съвършенство? Или е съвсем без значение колко са мъгливите дни в живота му? Вярвам, че ще развием въображението си, че мислите ни ще станат ясни, свежи и възвишени като небето ни, че разумът ни ще стане проникновен и обхватен като равнините ни, че духът ни ще обеме необозрими пространства като гръмотевицата и мълнията, като реките, планините и горите ни, че сърцата ни ще постигнат ширините, дълбините и величието на езерата ни. И може би пътешественикът ще съзре на лицата ни нещо, непознато нему, нещо от laeta и glabra, нещо радостно и пречистено. Към какво иначе се стреми Светът и защо е била открита Америка?

Едва ли е нужно да казвам на американците, че

„От запад изгрява звезда на империя.“

Бидейки истински патриот, би трябвало да се срамувам от мисълта, че Адам е живял по-добре в рая, отколкото горският странник в моята страна.

Нашите симпатии тук в Масачузетс не се ограничават до Нова Англия; страним от Юга, но симпатизираме на Запада. Там е домът на синовете ни; тъй младите скандинавци хванаха морето, за да намерят корените си. Твърде късно е да учим староеврейски — далеч по-важно е да разбираме съвременния език.

Преди няколко месеца гледах в панорама Рейн. Сякаш сънувах Средновековието. В нещо по-силно от въображението се носех по историческите талази, минавах под мостове, строени от римляните и поддържани от сетнешни герои, покрай градове и замъци, всеки от които със своя легенда и с название, галещо слуха ми като музика. Видях Еренбрайтщайн, Роландсек, Кобленц, за които знаех само от историята. Интересуваха ме най-вече руините. Като че от водите на Рейн, от покритите с лозя възвишения и долини край тях, долиташе приглушената музика на кръстоносци, потеглящи за Божи гроб. Носех се тъй в магията на очарованието, сякаш върнал се в героична епоха, и сещах духа на рицарството.

Скоро подир това гледах в панорама Мисисипи и докато очите ми следваха течението на реката, грейнала в заревото на днешния ден, с параходите, натоварени с трупи, докато броях новостроящите се градове и се взирах в пресните руини на Нову, докато съзерцавах индианците, поели оттатък реката на запад, докато гледах Охайо и Мисури — също както преди това бях гледал Мозел — и слушах легендите за Дъбюк и за Скалата на Уинона, все тъй замислен повече за бъдещето, отколкото за миналото или настоящето, разбрах, че това са друг вид рейнски талази, че тук тепърва ще се полагат основите на замъци и тепърва прочути мостове ще се прехвърлят над реката; почувствах тогава, че това е то ГЕРОИЧНАТА ЕПОХА, макар да не го съзнаваме, понеже нейният герой обикновено е най-простият и невзрачният човек сред хората. Другото име на Запада, за който говоря, е Дивота; опитвам се да утвърдя, че в тая Дивота е спасението на Света^[83]. Дървото изопва всяка своя фибра в търсене на Дивото. Градовете го внасят на всякаква цена. Хората проправят пътища и порят океани, за да го достигнат. От гората и дивотата идат живителните сокове, поддържащи човека. Предците ни са били диваци. Легендата за Ромул и Рем, които бозали от вълчица, не е безпочвена измислица. Основателите на всички достигнали величие държави са черпили препитание и сили от също такъв див източник. Децата на Империята вече не бозаели от вълчицата, та затова били завладени и прогонени от децата на северните гори, които отрасвали с вълче мляко.

Вярвам в гората, в ливадата, в нощта, в която покарва царевицата. Запарка от смърч или туя би подобрила чая ни. Има разлика дали ще се яде и пие за сила или от чисто чревоугодничество. Хотентотите с настървение поглъщат костния мозък на куду и другите антилопи суров, като вид ястие. Някои от северните индианци ядат суров костния мозък на арктическия елен, както и други части, включително върховете на рогата, ако са меки. В това, струва ми се, са изпреварили парижките готвачи. Ядат и това, което обикновено отива в огъня. Сигурно така се възмъжава по-добре, отколкото на дебели говежди пържоли и тлъсто свинско. Дайте ми дивота, чиито поглед не би издържала никоя цивилизация, дивотата на суровопоглъщания костен мозък от куду.

Където ечи песента на дрозда, там бих се преселил — места диви, необитавани още от никого, към които вече съм приспособен.

Ловецът Съминг съобщава, че от кожата на повечето току-що убити африкански антилопи се разнасял най-прекрасният мирис на дървета и трева. Ще ми се и човекът да е като дивата антилопа — дотолкова неотделим от природата, че самото му същество сладостно да известява сетивата ни за присъствието му, спомняйки за местата от природата, където той обикновено пребивава. Не се чувствам иронично настроен, та дори и палтото на трапера да изпуска миризма на мускусен плъх; тоя дъх ми е далеч по-драг от оня, който обикновено се разнася от дрехите на търговеца или учения. Надзърна ли в гардеробите им и прехвърля одеждите им, те ми спомнят не за често посещавани от тях тревисти равнини и осеяни с цветя морави, а за прашни търговски борси и библиотеки.

Загорилата кожа заслужава нещо повече от уважение и може би маслиненозеленият цвят е по-подходящ за човека от белия — би отличавал горския жител. „Бледоликият бял!“ Нищо чудно, че африканците са го съжалявали. Естественикът Дарвин отбелязва: „Бял човек, къпещ се до таитянец, е като стрък обезцветен от грижите на градинаря, в сравнение с красивото тъмнозелено растение, избуяло на воля в полята.“

Бен Джонсън възкликва:

„Как близо до доброто е красивото!“

Аз пък бих казал:

„Как близо до доброто е и дивото!“

Животът се състои от дивота. Най-жизнено е най-дивото. Неподвластната нему дивота е, която ободрява човека. Оня, който непрестанно е вървял напред и дъх не си е поемал от работа, който бързо е израснал в живота и до безкрай е изисквал от него, винаги ще се озовава в нов свят сред дивите пущинаци, обгърнат от грубото първоестество на живота; ще се закатерва по навадените стволове на мирозданните горски дървеса.

Надеждата и бъдещето за мен не са в подстриганите ливади и обработените поля, а в безбродните, жвакащи мочури. Случвало се е преди време да анализирам готовността си да закупя някоя ферма и често съм установявал, че са ме привлекли единствено няколкото квадратни мили непристъпно, бездънно блато — естествено водосметище в някой кът. Това се оказваше бисерът, който ме бе омаял. Извличам повече духовна храна от мочурите край родния ми град, отколкото от подредените му градини. За мен няма по-пищна морава от плътната покривка на блатняка (Cassandra calyculata) връз тия нежни части от земната повърхност. Ботаниката не може да ми даде повече от имената на блатните шубраци — клоната боровинка, овчи лавър, азалия, родора — израсли от жвакащия торф. Често си мисля, че с радост бих живял досами тая маса от матовочервени храсталаци, пренебрегвайки всички цветни лехи, саксии и градинки с пресадени смърчове и опесъчени пътечки, че бих съзерцавал тая плодородна шир под прозорците си, наместо няколкото колички пръст, докарана от другаде, за да покрие извадения при изкопаването на зимника пясък. Защо моята къща, моята всекидневна, да не гледа към мочур, наместо към тая жалка сбирка от растителни рядкости, към това нескопосано подражание на Природа и Изкуство, което наричам свой двор? Иска се усилие да разчистиш и приведеш къщата в приличен вид, когато дърводелецът и зидарят са си тръгнали, след като са направили за случайния минувач точно толкова, колкото и за обитателя й. Никога ограда пред къща не е била за мен приемлив обект за изучаване, па макар и най-изисканата; дори най-сложните орнаменти — зъбци, завършващи във форма на жълъди, и какво ли не още — скоро ме отегчават и отвращават. Докарайте прага си досами блатото (макар това да не е най-доброто място за сух зимник), така че от тая страна да е непристъпен за посетители. Дворът пред къщата не е за влизане, а преди всичко за отдалечаване на входа; вие ще използвате задната врата.

Да, макар че може да ме вземете за извратен: предложат ли ми да избирам между къща край най-прекрасната градина, дело на човешка ръка, и къща край тинесто блато, без колебание ще реша в полза на блатото. Колко напразни за мен са всичките ви усилия, градски чеда!

Колкото по-мрачна е една гледка, толкова по-окрилен е духът ми. Дайте ми океана, пустинята, дивотата! В пустинята чистият въздух и усамотението уравновесяват липсата на влага и плодородие. Ето какво пише пътешественикът Бъртън: „Там се подобрява човешката ти същност — ставаш честен, сърдечен, приветлив, мислиш самостоятелно… В пустинята спиртните напитки предизвикват само отвращение. Изпитваш силна радост от самото си животинско съществуване.“ Пътешественици, пребродили татарските степи, споделят: „Завърнахме се при цивилизацията, където трескавостта, бъркотията и врявата започнаха да ни потискат и душат; въздух не ни достигаше и се чувствахме сякаш всеки миг ще умрем от задушаване.“ Искам ли да възвърна силите си, търся най-тъмната гора, най-тинестия, непроходим и мрачен от гледна точка на градския човек мочур. Пристъпям в мочура като в благословено място, в светая светих. Тук е силата, костният мозък на Природата. Диворасла гора покрива девствената пръст, една и съща почва е добра и за човека, и за дърветата. За здравето на човека е нужна гледка от многобройни акри ливади, тъй както за фермата му трябват многобройни товари тор. Това е неговата силна храна. Един град оцелява като поради праведните хора в него, така и благодарение на обгръщащите го гори и блата. Град, над който поклащат върхари древни гори и древни гори шият в основите му такъв град може да отглежда не само царевица и картофи, но и поети и философи за бъдните времена. В такава почва са израсли Омир, Конфуций и останалите; от такава дивота излиза Обновителят, ядейки рожкови и див мед.

Опазване на дивите животни най-общо означава създаване на гора, която да обитават или посещават. Така е и с човека. Преди стотина години по нашите улици продавали кора от собствените ни гори. Самият досег със старите грапави дървета пораждал жизнена танинова сила, която по моему заздравявала и споявала нишките на човешките мисли. Ах, потръпвам пред днешните упадъчни в сравнение с миналото времена за родния ми град, когато не можеш да се сдобиеш с вързоп достатъчно дебела кора и никой вече не произвежда катран и терпентин.

Цивилизованите народи — ето Гърция, Рим, Англия — се крепят на древните гори, които от хилядолетия вишат клони и гният край тях. Оцеляват дотогава, докато се изтощи почвата. Клетата човешка култура! Малко може да се очаква от народ, чийто слой гниеща растителност е изчерпан, и той е принуден да произвежда тор от костите на предците си. Неговите поети поминуват само на излишните си тлъстини, а философите му се задоволяват със собствения си костен мозък.

Приема се, че задачата на американеца е „да разработва девствена почва“, както и че „Америка предлага невиждани досега възможности за селското стопанство“. Смятам, че фермерът измества индианеца дори и поради това, че се грижи за земята и тъй става по-силен и някак по-естествен. Оня ден мерех участъка на един човек по права линия с дължина сто тридесет и два рода, пресичаща блато, в чието начало спокойно биха могли да стоят думите, които Данте прочел на входа на ада — „Надежда всяка тука оставете“, сиреч всяка надежда за излизане; по едно време видях моя работодател, буквално до шия във водата, да плува самоотвержено в имота си, макар че беше още зима. Имаше още едно подобно блато, което изобщо не можах да премеря, понеже беше съвсем преляло, и при всичко това, говорейки за трето блато, което измерих от разстояние, той ми сподели, че нещо му подсказвало в никакъв случай да не се разделя с него заради калта, която съдържа. Тоя човек възнамеряваше за четиридесет месеца да опаше с ров целия участък и тъй да се погрижи за него посредством магията на своята лопата. Споменавам го само като типичен представител на един вид.

Оръжията, с които сме спечелили най-важните си победи и които би трябвало да се предават от баща на син като семейни реликви, са не саби и пики, а брадвите, ножовете за торф, лопатите, мотиките, ръждясали от кръвта на многобройни ливади, почернели от прахта на многобройни мъчно извоювани поля. Ветровете ширели индианските царевичаци за сметка на ливадите, посочвайки на индианеца това, което не умеел да върши. Едничкото му сечиво за окопаване в земята била мидената черупка. Фермерът обаче е съоръжен с плуг и лопата.

В литературата ни привлича единствено дивото. Тъпота е другото име на питомното. Нецивилизовано свободната и дива мисъл е, която ни омайва в „Хамлет“ и „Илиадата“, във всички писания и митологии, а не школуваната. Както дивата патица е по-бърза и по-красива от питомната, тъй и дивата мисъл — тя волно размахва криле високо из ведрите простори над блатата. Една истински хубава книга е нещо тъй естествено, тъй неочаквано и безмерно честно и съвършено, както дивото цвете, порасло в прериите на Запада или в джунглите на Изтока. Геният е светлина, която озарява мрака подобно блясък на светкавица и навремени разбива самия храм на познанието — а не свещица, палната от огнището на човешкия род, която бледнее на дневния светлик.

От времето на менестрелите та до Езерните поети, включая Чосър, Спенсър, Милтън и дори Шекспир, английската литература диша не твърде свеж и в тоя смисъл не дотам див въздух. Това е в основата си една питомна и цивилизована литература, подражание на гръцката и римската. Разлистена горичка е нейната дивота, дивакът й — Робин Худ. Тя е пропита от истинска любов към Природата, но по-малко — от самата Природа. Хрониките й осведомяват откога ги няма в нея дивите животни, но не и откога го няма дивият човек.

Науката на Хумболт е едно, поезията — друго. Днешният поет въпреки всички научни открития и натрупаното познание на човечеството ни най-малко не превъзхожда Омир.

Къде е литературата, даваща израз на Природата? Поет е оня, който може да вдъхнови ветровете и потоците да му служат, да говорят вместо него; който приковава думите към първозначенията им, тъй както фермерът напролет набива коловете, поизтласкани от вледенената земя; който от корен изтръгва думата, колчем я използва, и я присажда на листа с полепналата по нея пръст; чиито думи са тъй истинни, тъй свежи и естествени, че макар и лежали полузадушени между две плесенясали страници в библиотеката, пукват се като пъпки при първи полъх на пролетта, цъфтят и ежегодно даряват на отдадения читател своя плод-отклик на вездесъщата Природа.

Не мога да посоча стих, който точно да изразява тоя копнеж по Дивото. Така погледната, и най-добрата поезия е питомна. Не зная къде да открия литература, била тя древна или нова, даваща удовлетворително описание на оная Природа, която познавам аз. Разбирате, че искам нещо, което нито Августинска, нито Елизабетинска епоха, нито изобщо някоя култура може да даде. Най-близо до него е митологията. В колко по-плодовита Природа само се корени гръцката митология в сравнение с английската литература! Митологията е реколтата, която Старият свят е прибрал, преди да се изтощи почвата му, преди въображението и бляновете му да бъдат попарени от униние — реколтата, която той още прибира там, където първозданната му жизненост не се е уталожила. Литературите преживяват като брястовете, засенчващи къщите ни, а митологията е като великото драконово дърво от Западните острови — стара като човечеството, независимо дали то ще преживее или не, тя има поне още толкова бъдеще, защото разлагащите се литератури дебелят почвата, от която се подхранва.

Западът се подготвя да добави своите предания към тия на Изтока. Долините на Ганг, на Нил и на Рейн са дали вече своята родитба, та остава да видим какво ще дадат долините на Амазонка, на Рио де ла Плата, на Ориноко, на Сейнт Лорънс и на Мисисипи. Навярно, тъй като с течение на времето Американската свобода се е превърнала в легенда на миналото — а в известна степен и в легенда на настоящето, — световните поети ще се вдъхновят от американската митология.

И най-дивите сънища на дивите люде не стават по-малко истинни от това, че може да не изглеждат приемливи за тъй наречения здрав разум, толкова тачен от днешните англичани и американци. Не всяка истина е приемлива за здравия разум. Природата е отредила място както за дивия повет, така и за зелето. Някои изражения на истината са споменни, други — както се казва, просто РАЗУМНИ, а трети — пророчески. Има дори проявления на болести, които могат да предсказват проявления на здраве. Геолозите са установили, че изображенията на змии, грифони, летящи дракони и други измислени същества от хералдическата украса имат своите прототипове във вкаменелите форми на видове, изчезнали преди появата на човека, и следователно „свидетелстват за бегли и мъгляви познания за предходен стадий от органическото развитие“. Индусите си представяли, че земята е положена върху слон, слонът — върху костенурка, а костенурката — върху змия; и макар че може да е незначително съвпадение, няма да е неуместно да се отбележи, че неотдавна в Азия бе открита вкаменена костенурка, достатъчно голяма, за да крепи отгоре си слон. Признавам, че обичам тая дива фантазия, която надмогва порядъка на времето и развитието.

Тя е най-възвишената отмора за духа. Яребицата обича грах не и тоя, с който отива в тенджерата.

Накратко, всичко добро е диво и свободно. Има нещо в някои музикални звуци, независимо дали произведени от инструмент или от човешки глас — например в екота на ловджийски рог в лятна нощ, — което е тъй диво, че — извън всяка ирония ми напомня рева на дивите зверове в родните им гори. Носи точно толкова от тяхната дивота, колкото мога да усетя. Дайте ми за приятели и съседи диви, а не питомни люде. Дивото у варварина е само блед символ на ужасяващата първичност, с която общуват добрите хора и любовниците.

Драго ми е да виждам как домашните животни утвърждават изконните си права, как доказват, че не са загубили напълно естествените си първични навици и жизнеността си: като например когато кравата на съседа напусне пасбището рано напролет и смело преплува реката — студени сиви води, широки двадесет и пет-тридесет рода, придошли от стопилия се сняг. Също когато бизони прекосяват Мисисипи — тоя подвиг още веднъж потвърждава в очите ми достойнството на рода им. Семената на инстинкта се пазят под дебелата кожа на говедата и конете подобно семена от неопределен период в недрата на земята.

Проявленията на жизненост у добитъка са винаги неочаквани. Видях един ден стадо от дузина бикове и крави весело да се суетят и подрипват в тромава игра, подобно на огромни плъхове или котенца. Клатеха глави, махаха опашки, припкаха нагоре-надолу по хълма и в рогата, както и в поведението им, съзрях тяхната връзка с рода на сърните. Уви! Едно-едничко изневиделично и гръмко „Дий!“ за миг би уталожило разгорещеността им, от сърнешко би ги свело до говеждо месо, би втвърдило хълбоците и жилите им като броня на локомотив. Кой, ако не Нечестивият, е викнал „Дий!“ на човечеството? Животът на добитъка, както и животът на много хора, е вид локомотивна дейност: волът и конят местят хълбоци и плешки, а човекът прави същото с машинариите си. Частта, изплющяла под камшика, насетне се парализира. Кой изобщо би помислил за ХЪЛБОК при гъвкавото котешко племе, както говорим за ХЪЛБОК при говедата?

Радвам се, че конете и бичетата трябва първом да бъдат сломявани и едва сетне превръщани в роби на човека, както и че у самите човеци все още е останал малко див овес за посев, преди да са се превърнали в послушни членове на обществото. Несъмнено не всички хора са еднакво пригодни за цивилизоване; това, че множеството, точно като при кучетата и овцете, е питомно по наследствена нагласа, не е причина да се сломява природата на останалите, та и те да бъдат сведени до същото равнище. Хората са в основата си еднакви, но им е дадено да съществуват поединично, за да има възможност да са различни. Ако трябва да се удовлетвори низша потребност, почти или съвсем без значение е кой ще го стори; налице ли е висша потребност обаче, необходимо е личностно съвършенство. Всеки може да запуши дупка в стената, та да не хлуе вятърът, но единствен авторът на тоя пример може да удовлетвори тъй рядката потребност, на която се е посветил. Конфуций казва: „Щавени, кожите на тигъра и леопарда са също като щавените кожи на кучето или овцата.“ Опитомяването на тигри обаче не е част от истинската култура, също както и вдивяването на овце; затова и щавенето на кожите им за обувки не е най-добрата полза, която може да се извлече от тях.

 

 

Чета ли списък с чуждестранни имена на хора, да кажем офицери от войската или автори, писали по определен въпрос, за сетен път разбирам, че в едно име няма нищо. Името на Меншиков например не съдържа за моя слух нищо по-човешко от един мустак, който би могъл да принадлежи и на плъх. Имената на поляците или руснаците звучат за нас тъй както и нашите за тях. Все едно са били именувани по някоя детска римушка: „Ан-дан фи ли ми го дан-дан, кара ка, сипе то.“ Представям си стадо диви твари, плъпнали по лицето на земята, на всяко от които пастирът е прикачил някакво варварско звукосъчетание на своя си говор. Имената на хората, разбира се, са също тъй плоски и безсмислени като кучешките имена Мурджо и Караман.

Навярно щеше да е известно удобство за философията, ако хората бяха именувани просто по групи. Щеше да е нужно да знаеш рода и може би вида или разновидността, за да опознаеш човека. Не сме готови да повярваме, че всеки отделен войник от римската войска е имал свое собствено име — това е, защото не сме и помисляли, че е имал свой собствен характер.

Единствените ни истински имена понастоящем са прякорите. Познавах едно момче, което приятелите му наричаха Якия заради невероятната му жизненост, и тоя прякор справедливо заместваше кръщелното му име. Пътешествениците разказват, че индианецът не получавал име с раждането си, а го заслужвал, та името било неговата слава, а в някои племена дори променяли името според поредния подвиг. Жалко е, когато човек носи име само заради удобството, без да е спечелил ни име, ни слава.

Няма да допусна имената да бъдат разграничителен белег за мен, а ще продължа да виждам зад всяко от тях човешко стадо. Едно познато име не може да приближи човека до мен — може да е било дадено на варварин, който тайно пази дивашкото си прозвище, спечелено в гората. Във всеки от нас живее див варварин и навярно някъде сме записани под дивашко название. Виждам как моя ближен, носещ разпространено име като Уилям или Едуин, просто го съблича заедно с дрехата си. То не му принадлежи, когато спи или когато е обладан от гняв, страст или вдъхновение. В такива мигове сякаш чувам как някой негов близък произнася на невнятен, но инак мелодичен език изконното му дивашко име.

Навсякъде около нас е тая необятна, дива, виеща наша майка, Природата, прекрасна и любеща рожбите си като леопард; но ние твърде рано сме се отбили от гръдта й, за да ни кърми обществото, културата, която е преди всичко взаимодействие между човеци, вид несекващо възпроизводство, от което най-много да се получи чисто английско благородничество, цивилизация, обречена на бързодостижим предел.

В обществото, особено в най-добрите му единици, не е трудно да се установи известна преждевременна развитост. Когато би следвало да сме още подрастващи деца, ние вече сме малки големи хора. Дайте ми култура, която внася кал от ливадите, за да удебелява почвата — а не тая, която вярва само в изкуствени торове, подобрени оръдия на труда и завоевания на цивилизацията!

Много от учащите се окаяници с възпалени очи, за които съм чувал, биха израснали по-бързо и умствено, и физически, ако наместо да остават до късно през нощта, с чиста съвест поемаха дажбата сън на глупаците.

И светлината може да е в излишък. Французинът Ниепс открил актинизма, сиреч силата на слънчевите лъчи да предизвикват химически ефект; така гранитните скали, каменните образувания или металните статуи „са еднакво изложени на разрушителното влияние на слънчевата светлина и ако не бяха други, не по-малко прекрасни свойства на Природата, кончината им скоро би настъпила под нежните докосвания на най-неуловимото въздействие във Вселената“. Но той забелязал също тъй, че „телата, претърпяващи изменения на слънчевата светлина, притежават силата да възвръщат първоначалното си състояние през нощта, когато палещото въздействие отсъства“. Оттук следва, че „часовете на мрак са също тъй необходими за неорганичната природа, както нощта и сънят — за органичното царство“. Дори и луната не грее всяка нощ, та да отстъпи място на мрака.

Ако зависеше от мен, човекът не би бил култивиран във всяка своя частица, тъй както не би бил култивиран и всеки акър земя: би имало обработваеми площи, но огромната част би била покрита с поляни и гори, не само задоволяващи непосредствени нужди, но и чрез ежегодното разлагане на растителността подготвящи тор за далечното бъдеще.

Не буквите на Кадм, други букви трябва да учат децата. За това първично и мъгляво познание има хубав израз на испански — gramatica parda или котешка граматика, вид изначална мъдрост, засукана с майчиното мляко на същия оня леопард, за който вече споменах.

Чували сме за Обществото за разпространение на полезни знания. Приема се, че знанието е сила и тямподобни. А може би имаме същата нужда от Общество за разпространение на полезно невежество, сиреч на Красиво Знание, на знание, полезно в един по-висш смисъл — защото какво е прехваленото ни тъй наречено знание, ако не самоизмама, че знаем нещо, което всъщност ни ограбва от предимствата на действителното ни невежество? Това, което наричаме знание, обикновено е нашето невежество с положителен знак, докато невежество е нашето знание с отрицателен знак. След дълги години упорит труд и четене на вестници — защото какво са научните библиотеки, ако не рафтове с вестници? — човек поглъща безброй факти, складира ги в паметта си и когато през някоя пролет на своя живот се зашляе из Великите поля на мисълта, опива се от зелената трева съвсем като коня и оставя сбруята в обора. На Обществото за разпространение на полезни знания бих казал така: „Опийте се от зелената трева! Достатъчно сте яли сено.“ Дошла е пролет със зелената си родитба. Кравите са плъпнали по пасбищата още преди края на май. Чувал съм обаче за един противящ се на природата фермер, който държал кравата си в обора и през цялата година я хранел със сено — често Обществото за разпространение на полезни знания тъй са отнася към своя добитък.

Невежеството на един човек понякога е не само полезно, но и красиво, докато тъй наречените му знания най-често са напълно безполезни, освен дето са и грозни. С какъв човек е по-добре да се общува: с тоя ли, който не знае нищо по даден предмет и — което е небивала рядкост — знае, че нищо не знае, или пък с оня, който наистина знае нещо по въпроса, но смята, че знае всичко?

Страстта ми към знания е непостоянна, докато страстта да потапям глава в селения, незнайни за нозете ми, е вечна у мен, несекваща. Най-висшето, което можем да постигнем, е не знайте, а интелигентно вчувстване. Не зная дали това виеше познание достига до нещо по-определено от едно нечувано, велико изумление от внезапно осъзнатата несъстоятелност на всичко онова, което допреди сме наричали Знание — от откритието, че на небето и на земята има много повече неща, отколкото е сънувала философията ни. Това е като раз пръсването на мъглата от слънчевите лъчи. Човек не може да ЗНАЕ в πο-висш смисъл от тоя, тъй както не може спокойно и безнаказано да гледа към слънцето. Ως τι νοῶν ού Κείνον νοήσεις, сиреч „Това не ще го видиш, както виждаш обикновените неща“, казва Халдейският оракул.

Има нещо раболепно в обичая ни вечно да търсим закон, на който да се подчиняваме. Може да изучаваме законите на естеството за свое удобство, но успешният живот не признава закон. Безрадно е, разбира се, да откриеш закон, който те обвързва там, където не си и подозирал преди. Живей свободно, дете на мъглата — дори и прекланящи се пред знанието, ние си оставаме деца на мъглата. Човекът, отдал се на свободата да живее, е по-висш от всякакви закони, бидейки близък до вселенския законодател. „Това е същински дълг — казва Вишну Пурана, — което не ни обвързва; това е знание, което ни дава свобода: всеки друг дълг е само тегоба; всяко друго знание е само остроумие на художник.“

 

Невероятно е колко малко събития и сътресения има в историята ни, колко слабо е разработена мисълта ни, колко нищожен е опитът ни. С радост бих приел растежът ми да е бърз и буен, та да смущава цялата тая тъпа невъзмутимост, па макар да ми струва борба през дълги, тъмни и душни нощи и сезони на мъка. Щеше да е добре, ако животът ни беше божествена трагедия, а не тая бездарна комедия, тоя фарс. Данте, Бъниан и другите като тях явно са имали по-разработена мисъл от нас — принадлежали са към такъв вид култура, каквато нашите училища и колежи не предвиждат да дават. Дори Мохамед, макар и мнозина да изкрещят при споменаването му, е имал много повече за какво да живее, пък и за какво да умре, отколкото обикновено имат самите те.

Когато, макар нарядко, мисъл споходи някого, докато, да речем, върви покрай железопътните релси, тогава вагоните се изнизват покрай него, без той да ги чуе. Но скоро, по някакъв неумолим закон, вагоните затрещяват и покрай нас се заизнизва животът ни.

„Тих бризе, който невидим се скиташ

И гънеш трънаците покрай реките,

Бродещ из ветровити долини,

Защо тъй бързо напусна слуха ми?“

Докато едва ли не всички усещат влечение към обществото, малцина са силно привлечените към Природата. По отношението си към Природата повечето хора, въпреки всичките им умения, ми изглеждат по-низши от животните. Твърде редки са случаите на благодатна връзка с Природата, както е при животните. Как слаби са сетивата ни за красотата на пейзажа! Трябва да ни се каже, че гърците наричали света Κόσμος, сиреч Красота, Порядък, но тъй и не разбираме защо и в най-добрия случай това си остава за нас любопитен филологически факт.

Колкото до мен, усещам, че по отношение на Природата живея някакъв пограничен живот, живот в покрайнините на един свят, към който само навремени правя краткотрайни набези, а патриотизмът и предаността ми към държавата, в чиито територии като че намирам подслон, са тия на контрабандист. Къмто живота, който наричам природен, с радост бих следвал дори блуждаещо пламъче, газейки през блата и невъобразими тресавища, само че ни месечина, ни светулка ми сочат пътя към него. Личността на Природата е тъй необятна и всепроникваща, че нивга не виждаме едничка нейна черта. Скитащият из познатите поля, простиращи се край родния ми град, понякога се озовава сред земи, неописани в съществуващите документи за собственост — сякаш някакви далечни поля в покрайнините на действителния Конкорд, където съдебната власт престава да действа, а мисълта, навявана от думата „Concord!“^[84], престава да бъде навявана. Фермите, които самият аз съм измервал, границите, които съм очертавал, се открояват смътно като през мъгла; няма химически способ за съхраняването им, те чезнат от повърхността на стъклената плака и картината, изрисувана от художника, прозира смътно отдолу. Светът, с който сме свикнали, изчезва без следа и не ще чества годишнина.

Оня ден следобед отидох на разходка из фермата Сполдинг. Видях захождащото слънце да озарява величествената борова гора насреща. Златистите му снопове се пръскаха из горските галерии като в някакъв внушителен храм. Потресен бях, сякаш някакво древно и в същото време възхитително-сияйно семейство без мое знание се е заселило в това място на земята, наречено Конкорд, че слънцето му прислужва, а то не търси обществото на града, не се стреми към него. През дърветата оттатък гората видях неговото „кътче за наслада“ сред боровинковата поляна на Сполдинг. Боровете му служеха за колонада. Къщата му не бе зрима за очите; дърветата растяха през нея. Не мога да кажа дали не чух звуците на сподавяна веселба. Като че всички се опираха на слънчеви лъчи. Имат синове и дъщери. От добре по-добре са. Фермерският коларски път, минаващ право през тяхната гостна, ни най-малко не ги скрива от взора, а се провижда както калното дъно на езерото навремени прозира през отразените небеса. Те нивга не са чували за Сполдинг и не знаят, че им е съсед, макар да съм го слушал как подсвирква, прекарвайки стадото си през къщата им. Нищо не може да се сравни с ведростта на живота им. Гербът им е просто лишей. Видях го изобразен по боровете и дъбовете. Покрив са им върхарите на дърветата. Далеч са от политиката. Откъм тях не долиташе шум от труд. Не чувах да предат или тъкат. И все пак, когато вятърът утихна и всяко шумолене заглъхна, успях да доловя възможно най-нежната, най-сладкогласата мелодия, сякаш жужене на далечен кошер през май, мелодия, която навярно бе звученето на техните мисли. Празни мисли те нямаха и делото им бе незримо отвън, понеже не се изразяваше в сплитки и възли.

С мъка обаче си ги припомням. Те невъзвратимо чезнат от съзнанието ми дори и сега, когато говоря за тях и се опитвам да ги извикам в паметта си. Само след дълги и съсредоточени усилия да си припомня най-възвишените си мисли успявам отново да почувствам близостта им. Ако не бяха семействата като това, струва ми се бих напуснал Конкорд.

Свикнали сме да казваме в Нова Англия, че с годините все по-малко и по-малко гълъби долитат при нас. Нашите гори не предоставят достойни мачти за тях. Оттук би могло да се заключи, че с годините все по-малко и по-малко мисли спохождат човека, понеже дъбравата на съзнанието ни, разпродавана за поддръжка на ненужните огньове на амбицията и по дъскорезниците, нахалост оголява, та не остава и клонка, на която да кацнат. Мислите престават да се развиват и плодят заедно с нас. Само навремени, случи ли се по-добър сезон, може през пейзажа на съзнанието да премине бледа сянка, хвърлена от КРИЛАТА на някоя мисъл, прелитаща напролет или наесен, но погледнем ли нагоре, оказваме се неспособни да различим същината на самата мисъл. Крилатите ни мисли са се превърнали в домашни пилци. Те вече не се реят нависоко, а постигат само едно шанхайско и лаоско велелепие. Това са то ВЕЛИ-И-ИКИТЕ МИСЛИ, ВЕЛИ-И-ИКИТЕ ЛЮДЕ, за които чуваме!

 

 

Врем се в земята, а колко рядко се изкачваме! Навярно бихме могли малко повече да се издигаме. Бихме могли да се покатерим на някое дърво поне! Веднъж извлякох голяма полза, като се покатерих на едно дърво. Беше висок бял бор на върха на един хълм и макар здравата да се изподрах, накрая бях богато възнаграден, понеже открих на хоризонта нови планини, които нивга преди не бях виждал, и тъй получих безмерно повече и от земята, и от небето. Могъл съм с десетилетия да се разхождам в подножието на дървото и със сигурност да не видя тая гледка. Но най-важното съзрях близо до себе си — наближаваше краят на юни, — по връхчетата само на най-високите клонки забелязах мънички и нежни червени конусовидни цветчета, плодния съсъд на белия бор, взрян в небесата. Веднага отнесох в града най-високата достигната клонка и я показах първо на непознатия съдебен заседател, когото срещнах на улицата — съдът заседаваше тая седмица, — а сетне на фермери, дървари, ловци, но ни един не бе виждал дотогава подобно нещо и всички се дивяха като пред паднала звезда. Помислете за древните архитекти, чиято работа на върха на колоната е също тъй съвършена, както и в ниските, изложени пред погледа части! От незапомнени времена Природата е протягала крехките цветчета на гората към небесата, над главите на хората и скрити от тях. Ние виждаме само цветята, които са под нозете ни по поляните. Откак свят светува боровете всяко лято са разпуквали нежните си цветове по най-високите клонки на гората, над главите на червенокожите, както и на белокожите деца на Природата, и въпреки това едва ли някой фермер или ловец по тия земи някога ги е виждал.

 

 

Преди всичко не можем да си позволим да не живеем в настоящето. Благословен е оня сред смъртните, който не губи и един миг от протичащия живот в спомени за миналото. Не чува ли философията ни кукуригането на петлите във всеки двор отсам хоризонта, то тя е закъсняла. Тоя звук обикновено ни напомня, че хващаме ръжда и стареем в своите занимания и мисловни навици. Философията на петела е несравнимо по-близо до настоящето от нашата. В нея се съдържа внушение, което представлява по-нов завет — светото писание според настоящия миг. Петелът не закъснява, той става рано и будува по ранина, та правиш ли като него, означава да отмерваш ритъма на времето, самия му пулс. Той изразява здравето и силата на Природата, кипри се от името на целия свят, изстъпва се със здравето на буен пролетен растеж, прави да избликнат нови извори за музите, та да ознаменува поредния настоящ миг от времето. Където живее той, закони за избягалите роби няма. Кой не е мамил господаря си многократно, откакто за последен път е чул песента му?

Достойнството на тая песен е в освободеността й от всяка печал. Певецът може с лекота да ни докара до сълзи или смях, но де е оня, който може да пробуди в нас чистата утринна радост? Ако с посърнал дух ломя ужасяващата неделна тишина на дървените тротоари в града или пък присъствам на нечие опело и се случи да чуя наблизо или надалеч кукуригане на петел, казвам си „Във всеки случай един измежду нас е добре“ и начаса си възвръщам настроението.

 

 

Миналия ноември имахме един изумителен залез. Вървяхме през една ливада, от която извираше малко поточе, когато най-сетне, точно преди да залезе след един студен сив ден, слънцето достигна ясни простори на хоризонта и разля най-нежната, най-заристата утринна светлина по сухата трева и стволовете на дърветата на отсрещния хоризонт, по листата на дъбовете на възвишението, а сенките ни се издължиха на изток по ливадата, като че бяхме единствените прашинки в лъчите му. Такава светлина не бихме могли и да сънуваме миг по-рано, а въздухът стана тъй топъл и ведър, че ливадата се превърна в същински рай. А като размислихме, че това не е единично явление, което никога вече няма да се повтори, а напротив, ще се случва отново и отново, в неизброимо много вечери, и ще разведрява и успокоява закъснелия отрок, разхождащ се по тия места, всичко ни се видя още по-великолепно.

Слънцето захожда на някоя уединена ливада, където къща не се вижда, захожда с цялото си великолепие и блясък, като ги разлива и над градовете, захожда, както може би нивга още не е захождало — там, където ще се мерне само някоя самотна блатна кукумявка, та да позлати крилата й, мускусен плъх ще се подаде от дупката си, а малко черноструйно поточе, едва-що закриволичило сред мочура, бавно ще заобгражда разлагащ се пън. Вървяхме в тъй чиста и ярка светлина, позлатяваща обветрената трева и листа, тъй меко и ведро лъчиста, та си помислих, че нивга не съм се потапял в такива златиста води, тъй спокойни и неромолящи. Западната страна на всяка гора и възвишение грееше сякаш отвъд нея са Елисейските полета, а слънцето в гърбовете ни напомняше дружелюбен пастир, отвеждащ ни на свечеряване към къщи.

Тъй вървим към Божи гроб, докато един ден слънцето ни огрее по-ярко от когато и да било, огрее умовете и сърцата ни и просветли живота ни със своята велика пробудна светлина, така топла, ведра и златиста, както по езерен бряг наесен.

 

Живот без принцип

Неотдавна, като слушах сказчика в една лектория, усетих, че е подбрал твърде далечна нему тема, поради което не успяваше да ме заинтригува тъй, както в друг случай навярно би могъл. Говореше за неща, които бяха близки не на сърцето, а на крайниците и епидермиса му. В тоя смисъл на лекцията му липсваше център, обединяваща мисъл. Бих предпочел да бе споделил най-съкровените си преживявания, както прави поетът. Най-голямата похвала, която изобщо може да ми бъде отправена, е някой да ме запита какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос и да се вслуша в отговора ми. Изненадан и очарован съм, щом това стане — тъй рядка е подобна употреба на личността ми, сякаш човекът знае с какво сечиво да си послужи. Най-често, когато хората искат да научат нещо от мен, то е на колко акра възлиза земята им — нали съм земемер, — или, най-много, с какво банални вести съм се натоварил. Решат ли някога да ме дават под съд, то ще е заради черупката ми, не заради ядката. Преди време дойде при мен един човек от много далеч да ме покани да изнеса лекция върху робството; но като се поразговорихме, разбрах, че той и дружината му очакват седем осми от лекцията да бъде от тях и само една осма — от мен, така че отказах. Смятам за самопонятно, щом са ме поканили някъде да изнеса лекция — имам вече известен опит в това, — хората да се интересуват какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос, пък дори и да съм най-големият глупак в страната, а не да говоря само приятни неща или пък такива, с които слушателите ще са съгласни, та съответно решавам да им дам силна доза от своята личност. Те са ме поканили, поели са задължението да ми платят и аз съм категоричен, че ще ме получат, па макар и да ги отегча до непоносимост.

Та ще кажа сега нещо подобно и на вас, читатели мои. След като вие сте моите читатели, а пък аз не съм голям пътешественик, не ще говоря за хора, живеещи на хиляди мили оттук, а ще се доближа колкото мога повече до дома. Понеже времето е кратко, ще оставя настрана всяка ви лицеприятности и ще спестя всяка критика.

Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.

Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си — повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.

В покрайнините на нашия град живее един груб и недодялан печалбар, който е решил да огради с каменен зид земята си под хълма. Втълпили му го властите, за да го предпазят от нашественици, та сега той иска да копая три седмици с него. Резултатът ще бъде, че навярно ще припечели малко повечко пари, които да остави на наследниците си да ги прахосват глупашки. Ако приема, всички ще ме похвалят като трудолюбив и усърден човек; реша ли обаче да се отдам на други занимания, които носят далеч по-голяма същинска облага, ала малко пари, най-вероятно ще започнат да гледат на мен като на безделник.

Тъй или иначе, след като не се нуждая от напътствията на сторонниците на безсмисления труд и не виждам нищо истински стойностно нито в намерението на тоя човек, нито в голямата част от начинанията на нашето или на което и да било чуждо правителство, колкото и завладяващи да изглеждат, избирам да завърша образованието си в друго училище.

Ако от любов към горите човек прекарва половината от всеки ден в скитане из тях, грози го опасност да го обявят за нехранимайко; ако обаче от любов към парите по цял ден сече тия гори и без време оголва земята, смятат го за работлив и предприемчив гражданин. Сякаш единствената полза, която градът може да извлече от горите, е като ги изсече!

Повечето хора биха се обидили, ако им предложат да прехвърлят камъни през една стена и сетне обратно, само и само за да получат възнаграждение. Ала малцина днес имат по-смислено занятие. Ето пример: една лятна утрин непосредствено след изгрев-слънце видях един мой съсед да крачи до своя впряг, който бавно теглеше тежък каменен блок, вързан под оста — човекът цял излъчва усърдие, нали работният му ден е започнал, пот ще рукне всеки миг от челото му. Безмълвен укор към всички безделници и ленивци, той поспираше редом с воловете си или, когато поизостанеха, полуизвърнат размахваше своя правораздаващ камшик. Тогава си помислих: такъв е трудът, заради чиято закрила съществува американският конгрес — честен и черен мъжки труд, честен колкото денят е дълъг, труд, който прави хляба сладък и подслажда обществото, който всички хора почитат и са въздигнали в култ; и ето един от светите богоизбрани, отдаден на необходимото, ала тягостно хамалуване. Усетих, разбира се, лек упрек и към себе си, понеже наблюдавах през прозореца, а не бях вън, зает с някаква подобна дейност. Денят се изниза и вечерта минах край двора на друг един съсед, който държи много слуги и глупашки прахосва пари, без нищо да допринася за общото благо, и ето че там видях тазсутрешния камък, положен край някаква причудлива постройка, предназначена да краси владенията на тоя лорд Тимоти Декстър^[85], при което трудът на превозвача за миг загуби в очите ми всякакво достойнство. Слънцето според мен е създадено да огрява по-значими усилия от неговите. Към това ще добавя, че работодателят му, задлъжнял на почти целия град, скоро изчезна и след като лежа за кратко в Чансъри, се установи някъде другаде, та отново да стане покровител на изкуствата.

Пътищата за печелене на пари почти без изключение водят надолу. Да извършиш нещо, което ще ти донесе САМО пари, означава да си безделничил или дори по-лошо. Ако трудещият се не получава нищо повече от заплатата, която му дава неговият работодател, той е излъган, той лъже самия себе си. Искаш ли като писател или лектор да печелиш пари, трябва да си общодостъпен, което значи да се сринеш из основи. Трудът, който обществото заплаща с най-голяма готовност, е най-неприятният за извършване. Плащат ти, за да бъдеш нещо по-малко от човек. Обикновено и държавата не възнаграждава по-мъдро гения. Дори увенчаният с лаври поет би предпочел да не възхвалява с повод и без повод кралските особи. Подкупват го с бъчонка вино; а навярно и други поети биха зарязали музата си, за да оценяват достойнствата на същата тая бъчонка. Колкото до собствения ми труд, на моите работодатели не допада тъкмо оня вид земемерство, който ми доставя най-голямо удовлетворение. Те биха предпочели да си гледам работата през пръсти — не особено добре или поне не достатъчно добре. Забележа ли, че съществуват различни начини за измерване на земята, работодателят ми обикновено пита кой ще му донесе повече площ, а не кой е по-точен. Преди време бях измислил способ за мерене на трупи и се опитах да го предложа в Бостън, ала тамошният измервач ми каза, че продавачите не искали трупите им да бъдат премерени точно и дори той бил твърде прецизен според тях, та най-често премервали трупите в Чарлстаун, преди да са минали моста.

Целта на трудещия се не трябва да бъде да изкарва прехраната си, да получи „добра работа“, а да извършва работата си добре; тогава, дори що се отнася до паричната страна на нещата, за един град ще бъде изгодно да плаща на своите трудещи се тъй добре, че те да нямат чувството, че работят за нищожна цел като свързването на двата края, а че преследват научни или направо нравствени цели. Не вземайте човек, който ще ви работи за пари, а оня, който ще се труди с любов.

Удивително е, че малцината люде с подходяща, напълно прилягаща им професия може лесно с малко пари или слава да бъдат отклонени от същинските им занимания. Чета съобщения за ДЕЙНИ млади хора, като че ли с деятелността се изчерпват достойнствата на един млад човек. Изненадах се все пак, когато един вече зрял мъж най-самонадеяно ми предложи да се включа в някакво негово начинание, сякаш изобщо нямах с какво да се занимавам и целият ми досегашен живот е бил пълен провал. Доста съмнителна чест! Като че ли ме бе срещнал насред океана, гребящ срещу вятъра в неопределена посока, та ми предлагаше да тръгна с него! Ако бях приел, какво, мислите, биха казали застрахователите? Не и не! На тоя етап от пътешествието аз съвсем не съм без работа. Право да си кажа, разхождайки се веднъж като момче из пристанището, видях съобщение, че се търсят моряци, та веднага, като навърших години, отплавах.

Обществото не разполага с подкуп, който би изкушил мъдрия човек. Може да натрупате пари, за да прокопаете тунел в планината, ала не ще натрупате достатъчно пари, за да наемете човек, посветил се на СОБСТВЕНИТЕ си занимания. Способният и стойностен човек върши това, което умее, независимо дали обществото му плаща или не. Неспособните предоставят своята неспособност срещу най-високата предлагаема цена и все очакват да ги повишат. Може да се предположи, че рядко биват разочаровани.

Навярно съм по-ревнив към свободата си от обичайното. Усещам се по крайно слаб и неустойчив начин обвързан и задължен към обществото. Незначителният труд, който ми осигурява препитание и благодарение на който се приема, че все донякъде съм полезен на съвременниците си, винаги ми е доставял удоволствие, та рядко съм гледал на него като на необходимост. Досега все съм успявал. Предчувствам обаче, че ако потребностите ми значително нараснат, трудът, необходим за задоволяването им, ще се превърне в тегоба. Ако ще трябва като повечето хора да продавам и сутрините, и следобедите си на обществото, то сигурен съм, че за мен не би останало нищо, за което си струва да живея. Вярвам, че не бих продал правата си по рождение за паница леща^[86]. Ще подхвърля тук, че човек може да е много трудолюбив и пак да не оползотворява добре времето си. Никой не прави по-съдбоносна грешка от оня, който отдава голямата част от живота си за изкарване на прехраната. Всяко велико начинание се самоиздържа. Поетът например трябва да подкрепя тялото си със своята поезия, тъй както парната рендосвачка подгрява котлите си със стърготините, който отдялва. Препитанието трябва да се печели с обич^[87]. Но както за търговците се казва, че деветдесет и седем от сто се провалят, тъй и човешкият живот е в същата мяра провал, та крахът може със сигурност да се предвиди.

За да дойде на бял свят, наследникът на едно богатство не трябва да е роден, а по-скоро — мъртвороден. Да се издържаш от подаяния на приятели, с държавна пенсия или наречете го с каквито още искате синоними, означава, стига още да дишаш, да стигнеш до приюта за бедни. В неделя бедният длъжник отива на черква, за да тегли калема и разбере, че е изразходвал повече, отколкото е добил. А католическата църква устройва съд за длъжници, където те се изповядват, отричат се от миналото си и решават да започнат всичко отначало. Тъй хората лягат по гръб, мълвят за грехопадението и изобщо не правят опит да се надигнат.

Що се отнася до принципа на сравнението, който хората налагат в живота, важно е онова различие между двама, при което единият е удовлетворяван от редови успех, всичките му мишени се улучват от прав изстрел, докато другият, колкото и мизерен и неудачен да е животът му, постоянно извисява своята цел, па макар и само с много малък ъгъл спрямо хоризонта. Себе си без колебание причислявам към втория тип, въпреки че, както казват на Изток: „Величието не застига оногова, който вечно гледа надолу, а пък всички, които се взират във висините, с време обедняват.“

Удивително е колко малко е написано, всъщност нищо значително, по въпроса, как да изкарваме хляба си; как да изкарваме хляба си не просто честно и достойно, но и с желание и наслада — че инак хлябът за живот не дава живот. Човек би помислил, надзърне ли в литературата, че тоя въпрос нивга не е смущавал самотните размишления на индивида. Нима хората са дотолкова отвратени от истината, та не желаят да говорят за нея? Урока за ценностите, на който ни учат парите, на който Създателят на Вселената тъй много се е постарал да ни научи, ние напълно пренебрегваме. Колкото до средствата за осигуряване на препитание, направо изумително е как безразлични към въпроса са хората от всички класи, включая дори тъй наречените реформатори — дали ще се наследяват, печелят или крадат, все едно. Според мен обществото нищо не е направило в това отношение или поне е развалило каквото вече е било сторено. Студът и гладът са сякаш по-близки до моята същност от способите, възприети от хората за избягването им.

Прозвището МЪДРЕЦ най-често се дава погрешно. Как може някой да е мъдрец, щом не знае по-добре от останалите как да живее? Щом е само по-хитър и по-буден от тях? Да не би Мъдростта да върши каторжен труд? Да не би да учи как се преуспява по НЕЙНИЯ ПРИМЕР? Нима съществува мъдрост, неизползвана в живота? Нима тя е просто мелничарят, смилащ най-фината логика? Би ли запитала тя дали Платон е изкарвал хляба си по-добре и по-успешно от своите съвременници или се е огъвал пред житейските трудности като останалите хора? Дали е създавал впечатление за превъзходство над много от тях чрез безразличие или горделивост или пък просто животът му е бил лек, понеже леля му го е споменала в завещанието си? Повечето хора изкарват хляба си, сиреч живеят, по начин, равносилен на заместване, на изплъзване от действителната същност на живота главно защото не го съзнават, ала отчасти и защото не се стремят към нещо по-добро.

Тази треска за Калифорния^[88] например, както и отношението към нея не само на търговците, но и на философи и тъй наречени поборници, с проява на най-голямо човешко падение. Толкова много хора да са готови да заживеят наслука и тъй да се сдобият с основанието да ръководят труда на по-малко късметлиите от тях, без да са допринесли нищо стойностно за обществото! И това се нарича предприемчивост! Не зная по-поразяващ пример за увеличаването на безнравствеността в търговията и изобщо в начините за изкарване на препитанието. Философията, поезията и религията на подобни люде не струват и колкото праха на пърхутката. Свинята, която изкарва прехраната си, разравяйки земята със зурла, би се срамувала от такова обкръжение. Дори да можех с едно само вдигане на пръста да придобия всички световни богатства, пак не бих си направил труда. Дори Мохамед е знаел, че Бог е създал света не без усилие. Като че ли Бог е някакъв състоятелен джентълмен, който пръска пари с шепи, само за да види как людете ще се втурнат да ги събират. Мирската надпревара! Във владенията на Природата средствата за препитание да се постигат с лотарийна надпревара! Какво разобличение, каква ирония за обществената ни уредба! Следва изводът, че човечеството накрай ще се обеси на някое дърво. Нима от всички напътствия във всички свещени книги човекът е научил само това? И нима последното и най-възхитително изобретение на човешкото племе е само едно подобрено пособие за ровене в пръстта? И на тая ли основа са допирните точки между Изтока и Запада? Нима Бог ни е напътил да изкарваме прехраната си, ровейки там, където никога не сме сели, та току-виж ни възнаградил с купища злато?

Бог е сподобил праведния човек с документ, даващ му право на храна и одеяние, ада неправедният намерил в божиите ракли копие от същия тоя документ, присвоил го и също започнал да получава храна и одежди. Това е една от най-големите фалшификации, които Светът е виждал. Не знаех, че човечеството страдало от липса на злато. Виждал съм малко злато. Зная, че е много ковко, ала не толкова, колкото мъдростта. Грам злато покрива голяма повърхност, ала не толкова голяма, колкото покрива грам мъдрост.

Златотърсачът в планинските клисури е точно толкова комарджия, колкото и играчът в кръчмите на Сан Франциско. Дали ще хвърляш пръст или ще хвърляш зарове — къде е разликата? Спечелиш ли, обществото губи. Златотърсачът е враг на честния трудещ се, независимо от усилията и отплатата. Не ми е достатъчно, ако някой ми каже, че е работил къртовски за своето злато. И Сатаната работи къртовски. На грешниците често може да се наложи да полагат къртовски труд. И най-непридирчивият човек, отишъл в златните мини, сетне разказва от наблюдения, че копаенето на злато напомняло лотария; така спечеленото злато съвсем не било същото като изработената с честен труд заплата. Ала става тъй, че той бързо забравя видяното, понеже е видял само факта, но не и принципа, та скоро се впуска в някаква търговия, сиреч купува си билет за нещо, което най-често се оказва друг вид лотария, при която фактът не е тъй очебиен.

След като една вечер прочетох описанията на Хауит за златотърсачите в Австралия, през цялата нощ виждах във въображението си безчетните речни долини, целите зейнали в отвратителни ями, дълбоки от десет до сто фута и по шест фута широки, прокопани възможно най-близо една до друга, и частично запълнени с вода — така изглеждат местата, където хората трескаво се втурват да изпробват късмета си, без да знаят къде да изровят земята, неподозиращи, че златото е под самия им лагер, навремени прокопаващи до сто и шестдесет фута, докато стигнат жилата или за един фут се разминат с нея, обърнали се на демони, в своята жажда за богатство нехаещи за правата на другия; цели долини от по тридесет и повече мили, станали изведнъж на решето от ямите, в които стотици копачи намират смъртта си — нагазили във вода, покрити целите с кал и тиня, те ден и нощ работят и гинат от болести и продължително излагане на слънце и студ. Бях прочел и позабравил всичко това, когато веднъж и аз като всички останали се замислих над собствения си неудовлетворителен живот; имайки все още на ум картината на тия изкопи, запитах се дали всеки ден да не започна да промивам злато, па макар и да отсея само прашинки, сиреч дали да не изкопая шахта към златото в самия себе и тая именно мина да разработя. Защото ТАМ е ТВОЯТ Баларат, твоят Бендиго — какво ако има повечко кал и мръсотия? Във всеки случай бих потърсил някоя пътечка, колкото и самотна, тясна и крива да е тя, по която да мога да вървя с любов и благоговение. За да се откъсне от множеството и поеме по свой собствен път, човек, разбира се, застава пред разклон, където обикновеният пътник не вижда нищо повече от пролука в отградата. Неговата самотна пътека през необятната шир ще се окаже ПО-ВИСОКИЯТ ПЪТ.

Хората трескаво се втурват към Калифорния и Австралия, сякаш там ще намерят истинското злато, а всъщност поемат точно в обратната посока. Те все повече и повече се отдалечават от същинската жила и когато се чувстват преуспели, в действителност са най-злочести. А нима нашата РОДНА земя не крие злато? Нима поток, извиращ от златните планини, не минава през родната ни долина и не носи от хилядолетия насам сияйните частици, образувайки при нас цели златни късове? Невероятно е наистина, но ако някой тръгне да разкопава девствената пустош наоколо, за да достигне до това същинско злато, няма опасност друг да последва стъпките му и да се опита да го измести. Ще може цял живот преспокойно да копае из долината, както в обработените, тъй и в необработените участъци, и никой няма да отвори дума за това. Никой няма да обръща внимание на изкопите и разхвърляните корита. Той не ще бъде ограничен, както в Баларат, в парцел от дванадесет квадратни фута, а ще може да копае, където си поиска, и да промие целия широк свят.

Хауит пише за човек, изкопал в Бендиго, Австралия, голям златен къс с тегло двадесет и осем фунта: „Не след дълго започна да пие; купи си кон и взе да язди в пълен галоп, а когато срещнеше хора, питаше ги на висок глас дали знаят кой е, след което с готовност ги осведомяваше, че бил проклетият тип, дето намерил златния къс. Накрая с все сила връхлетя с коня си връз едно дърво и едва не си разби главата.“ Мисля обаче, че съвсем не е имало такава опасност, тъй като вече е разбил главата си о златния къс. Хауит добавя: „Той е един безнадеждно съсипан човек.“ Ала той е представител на определен човешки тип. Хората като него все бързат. Ето някои от названията на местата, където копаят — „Магарешкия мочур“, „Овчеглавото дере“, „Пясъците на убиеца“ и пр. Няма ли скрита ирония в тия названия? Където и да отнесат своето неправедно придобито богатство, според мен те винаги ще живеят в „Магарешки мочур“, ако ли не и в „Пясъците на убиеца“.

Последното средоточие на енергията ни е разравянето на гробове в Панамския провлак — деятелност, която, както изглежда, преживява още детските си години, щом според най-нови сведения закон, регулиращ тоя вид разкопки, едва неотдавна е минал на второ четене в парламента на Нова Гранада^[89]; а кореспондент на „Трибюн“ отбелязва: „През сухия сезон, когато времето ще предостави възможност за щателни огледи из цялата страна, несъмнено ще бъдат открити още богати gaucas (сиреч гробници).“ И додава за емигрантите: „Не отивайте преди декември; минете през Провлака, а не откъм Бока дел Торо; не носете излишен багаж и не се товарете с палатки; одеялата обаче са безусловно необходими; кирка, лопата и доброкачествена брадва са почти всичко, което ви е нужно“ — съветът най-вероятно е взет от наръчника на Бъркър^[90]. Статията завършва със следното изречение, изписано в курсив и с главни букви накрая: „Ако ви е добре у дома, ОСТАНЕТЕ СИ ТАМ“, което спокойно би могло да се тълкува така: „Ако печелите добре, като разравяте гробове у дома, останете си там.“

Ала какъв смисъл има да ходим до Калифорния заради едно поучение? Та нали тя е дете на Нова Англия, възпитавана е в нейното училище и в нейната църква.

Удивително е, че сред толкова много проповедници тъй малко са духовните наставници. Задачата на проповедниците е да оправдават човешкото поведение. Най-издигнати люде, бих ги нарекъл illuminati^[91] на нашето време, с блага, обърната към миналото усмивка, изпускайки въздишка и повдигайки рамене, ми казват да не се вълнувам прекалено от всичко това, ами да го преглътна — сиреч да го обърна на къс злато^[92]. Най-възвишеното напътствие, което чух по тоя въпрос, бе да клекна. Гласеше тъй: „Няма смисъл тъкмо заради това да се заемаш да промениш света. Не питай откъде идва маслото върху хляба ти, защото ще ти се догади.“ И тям подобни. По-добре направо да си гладуваш, отколкото да загубиш наивността си при изкарването на хляба. Ако обиграният човек престане да таи в себе си наивника, то той е пратеник на Сатаната. С възрастта животът ни загрубява, поохлабваме досегашния порядък и постепенно преставаме да се вслушваме в повика на най-фините си пориви. Но трябва да сме чувствителни до крайните предели на здравия разум — независимо от насмешките на по-несполучилите от нас.

Нито науката, нито дори философията ни успяват да дадат вярна и общовалидна представа за нещата. Дух на сектантство и тесногръдие е ударил копитото си сред звездите. Трябва само да се позамислим над въпроса има ли живот на звездите или не — и ще го съзрете. Не ни ли стига Земята, та и Небето трябва да цапаме? Неприятно ми бе да разбера, че и д-р Кейн, и Джон Франклин били масони. Ала още по-чудовищно ми се видя предположението, че тъкмо това е било причината единият да тръгне да търси другия. Няма популярно списание в тая страна, което би се решило да публикува разсъжденията на едно дете по важни въпроси без коментар. Трябвало да минат през Д. Б.^[93] — през дебилите, бих разтълкувал това аз.

Така от свидетел на погребението на човечеството ти се превръщаш в свидетел на природно явление. Малко разсъждения стигат да се погребе целият свят.

Не познавам УМЕН човек, който да е с толкова широки и истински освободени разбирания, та в негово присъствие да можеш да мислиш на глас. Повечето хора, с които се впускате в разговор, бързо започват да отстояват позиции срещу някаква институция, на която изглежда отдават значение — сиреч възприемат съобразена със случая, а не общовалидна гледна точка за тълкуване на нещата. Те неспирно изпречват помежду вас и небето собствения си нисък покрив с тясно прозорче отгоре, докато вие искате погледът ви безпрепятствено да стига висинето. Махнете паяжините, измийте прозорците си — веднага! Чувам, че в някои лектории гласували за изключването на религията като тема. Но как да разбера за каква религия става дума и дали съм близо или далеч от нея? И аз съм излизал на подобна арена и с все сили съм се старал да излея от душа религията, която познавам, без слушателите ми изобщо да са подозирали накъде всъщност клоня. Лекциите ми винаги са бивали тъй безвредни за тях, както лунната светлина. Така, дори да им прочетях биографията на най-големия негодник в историята, те биха помислили, че им разказвам житието на някой църковен настоятел. Обичайните въпроси биват: „Откъде сте?“, „Закъде сте тръгнали?“ Веднъж чух един от слушателите ми да задава на друг по-уместния въпрос „За какво говори той?“ Бях потресен.

Казано безпристрастно, и най-добрите сред людете, които познавам, не представляват сами по себе си уталожени, цялостни снегове. Повечето от тях улягат в установените форми, владеят ласкателството и познават въздействието му просто по-тънко от останалите. Подбираме гранит за основи на къщите и хамбарите си, издигаме огради от камък, ала самите не сме стъпили на основи от гранитна истина, от най-дълбинната първозданна скала. Олюляваме се връз грехове. Що за направа има човекът, когото не свързваме в мислите си с най-чистата и свята истина? Често упреквам особено изисканите си познати в безкрайно лекомислие; защото, когато добрите обноски и любезности не ни прилягат, ние не преподаваме един на друг уроците на честността и откритостта, както правят това зверовете, или пък тия на твърдостта и непоклатимостта, според както постъпват скалите. Вината обаче най-често е споделена, тъй като нямаме навика да изискваме повече един от друг.

Цялото това прехласване по Кошут^[94] — помислете само колко показателно, ала и колко неестествено бе то! Все едно нова политика или пък някакъв нов танц. Из цялата страна се произнасяха речи за него, ала всеки оратор изразяваше само мислите — или необходимостта от мисли — на тълпата. Ни един човек не бе стъпил на истината. Просто хората се бяха обединили и както става обикновено в такива случаи, всеки се бе опрял на другия, а всички като цяло — на нищо: тъй индусите си представяли света, положен връз слон, слона — връз костенурка, костенурката — връз змия, ала не знаели какво да сложат под змията. Плод на всичкото това вълнение бе модата на Кошутовата шапка.

Също тъй празни и невъздействени в голямата си част са и нашите разговори. Когато от живота ни изчезне задушевното и личното, разговорите ни се израждат в най-обикновен брътвеж. Рядко попадаме на човек, способен да ни разкаже нещо, което не е прочел във вестника или не е чул от съседа си; едничкото, по което двама души се различават помежду си, най-често е това, че единият е чел вестника или е бил поканен на чай, докато другият не е. Колкото повече се проваля вътрешният ни живот, толкова по-настойчиво и отчаяно ходим до пощата. Видите ли някой окаяник да излиза оттам с цял куп писма, възгорд с голямата си кореспонденция, може да сте сигурни, че отдавна няма вести от самия себе си.

Не знам, но ми изглежда твърде много да се прочита един вестник седмично. Опитах неотдавна и сетне ми се струваше, че дълго не съм пребивавал по родните си места. Слънцето, облаците, снегът и дърветата не ме заливат с толкова приказки. Не можеш да служиш на двама господари. Изисква се повече от еднодневно отдаване, за да опознаеш и обемеш в себе си богатството на един ден.

Има какво да ни срами в прочетеното или чутото за един ден. Не зная защо новините ни са тъй безсолни, защо при мечтите и очакванията, които имаме, продължението им в живота е тъй незадоволително. Новините, които слушаме, в голямата си част не са новини за духа ни. Просто най-безинтересни повторения. Нерядко се изкушавам да запитам защо се отдава такова голямо значение на някаква си случка — представете си само, че след двадесет и пет години срещнете на тротоара някой Хобинс, регистратор на човешките деяния: „Та толкова ли не сте помръднали и на инч!“ Такива са ни всекидневните новини. Сякаш техните факти, безстойностни като гъбични спори, се носят из въздуха, додето паднат връз някой неразвит THALLUS^[95], сиреч връз повърхността на мозъците ни, където намират почва и начеват паразитния си растеж. Трябва да се очистим от такива новини. Какво от това, че планетата експлодирала, след като участници в експлозията няма? Всъщност подобни събития изобщо не ни засягат. Не живеем за едното празно развлечение. Не бих кривнал от пътя си, за да видя как ще експлодира светът.

Цяло лято, та чак до късна есен несъзнателно си избягвал всякакви новини и вестници и сега разбираш, че е било тъй, защото утрините и вечерите за теб са били наситени с новини. Разходките ти са били изпълнени със случки. Съпричастен си бил не на събитията в Европа, а на събитията в просторите на Масачузетс. Ако живееш, движиш се и съществуваш^[96] в оня тънък слой, в който се случват събитията, правещи новините, в оня по-тънък от вестникарската хартия слой, тогава тия именно събития ще представляват света за теб; ала издигнеш ли се над тоя слой или гмурнеш ли се под него, изобщо няма да се сещаш за тях. Истински да виждаш как всеки ден слънцето изгрява и залязва и тъй да обвържеш съществото си с вселенско събитие — ето как завинаги ще съхраниш здравомислието си. Народи! Какво са народите? Татари, хуни, китайци. Роят се като насекоми. Историците напразно се мъчат да ги увековечат. Поради недостиг на човеци има толкова много хора. А индивидите са, които населяват света. Всеки мислещ човек би могъл да каже заедно с поета:

„От мойта висота народите гледам

И те се обръщат на прах пред очите ми;

Тиха е мойта обител сред облаци,

Отморно е ширинето на моя покой.“

Нека не живеем като ескимосите, които препускат по планини и долини с впрягове, теглени от кучета, хапещи си едно на друго ушите.

Не без леко потръпване пред опасността често и аз се улавям, че съм допуснал да доближи съзнанието ми някоя свръхбезинтересна новина, та за пореден път с удивление отбелязвам охотата, с която хората затрупват съзнанието си с подобен боклук, оставят празни приказки и възможно най-незначителни случки да се стелят там, където трябва да е SANCTUM SANCTORUM^[97] на мисълта. Бива ли съзнанието да се превръща в арена, открита за историите от улицата и клюките на чаша чай? Не трябва ли да е част от самото небе, открит към висинето храм, осветен за служба на боговете? Изключително трудно ми е да се справям с малобройните факти, които са за мен стойностни, та не бих претоварвал вниманието си с незначителните, в които само божествен ум би открил смисъл. Такива са в по-голямата си част новините от вестниците и всекидневните разговори. Важно е съзнанието да се опазва чисто от тях. Да допуснем сведенията по едно-едничко наказателно дело до мислите си означава цял час — не, часове наред! — да скверним тяхното светилище, да превърнем най-съкровената им обител в същинска адвокатска кантора, оставяйки да нахлуе там задушливият уличен прахоляк, самата улица с цялата й суматоха, бъркотия, мръсотия да премине през техния параклис! Та нима това не е духовно и морално самоубийство? Когато по принуда и за броени часове съм бивал зрител и слушател в съдебна зала, наблюдавал съм как моите ближни, с умити лица и ръце, без всякаква принуда навремени се вмъкват на пръсти и съм си представял, че щом си свалят шапките, ушите им мигновено израстват до огромни звукопоглъщащи фунии, които приплескват маломерните им глави. Като крилата на вятърна мелница те улавят широкия, ала плитък звуков поток, който след няколко гъделичкащи преобръщания из зъбчатите им мозъци излиза от другата страна. Питал съм се дали, като се приберат вкъщи, тия хора проявяват същото старание да умият ушите си, с каквото вече бяха умили ръцете и лицата си. Струвало ми се е в такива моменти, че слушателите, свидетелите, съдът, съдебните заседатели, съдията и престъпникът на подсъдимата скамейки — ако приемем, че е виновен, преди да е произнесена присъдата — са в еднаква степен престъпници, та няма да е чудно да падне гръм и да ги изтреби всичките.

Използвайте всевъзможни капани, както и табели, заплашващи с най-тежко наказание според божия закон, за да държите такива бракониери далеч от земята, която е свята за вас. Толкова трудно се забравят ненужните неща, които за беда си запомнил! Ако ще ставам улей, избирам да съм на планински потоци, на парнарски ручеи, а не на градски отходни канали. От едната страна окрилящо откровение, долетяло до зоркия ум от небесните съдници. От другата страна скверни и безстойностни улики, бълвани от адвокатите в наказателните съдилища. Едни и същи са ушите, пригодени да получават послания от двете места. Само моралът на слушащия определя кое да чуят и за кое да останат глухи. Убеден съм, че навикът да обръщаме внимание на незначителното постепенно осквернява съзнанието ни дотам, че накрай всяка наша мисъл бива белязана от незначителност. Самият ни мозък сякаш се обръща на макадам, устоите му се раздробяват на късчета, по които вече спокойно могат да се движат коли; искате ли да узнаете коя е най-трайната настилка, превъзхождаща чакъла, паветата и асфалта, достатъчно е да надникнете в нечие съзнание, което продължително е било подложено на такава обработка.

Ако сме извършили такова светотатство над себе си — а кой ли не го е правил? — нашият лек би бил чрез будност и съсредоточеност да си възвърнем светостта, да съградим наново храм за мислите си. На своето съзнание, сиреч на самите себе си, трябва да гледаме като на невинно и простодушно дете, чиито настойници сме ние, и да подбираме какво предлагаме на вниманието му. Не четете „Таймс“, четете Вечността.^[98] Клишетата в последна сметка са също толкова лошо нещо, колкото и мръсотата. Дори и научните факти могат да задръстят съзнанието със сухостта си, ако не бъдат в някакъв смисъл изличавани всяка сутрин или по-скоро оплодявани с росата на свежа, животворна истина. Знанието не идва при нас чрез подробностите, а в снопове небесна светлина. Да, всяка мисъл, прекосила съзнанието, допринася за неговата проходимост и разклоненост, за удълбаването на мозъчните гънки, свидетелстващи като улиците на Помпей доколко е било използвано. Как много са нещата, за които ясно можем да си дадем сметка, че щеше да е по-добре, ако ги познавахме, ако бяхме пропуснали талигите им, па макар и пълзешком, пъплейки, да преминат по величавия свод на оня мост, за който вярваме, че свързва най-отдалечената брънка време с най-близкия бряг на вечността! Нима сме липени от всякаква култура, изтънченост и ни бива единствено за груб живот и служба на Дявола, за малко богатство, земна слава и свобода, с които неподобаващо се пъчим, сякаш сме само черупки, раковини, лишени от всякаква нежна, животръпна сърцевина? Трябва ли порядките ни да напомнят обрулен кестен със закърняла ядка, подходящ само да ни боде пръстите?

За Америка се смята, че е арената, на която се води битката за свобода, ала със сигурност не става дума за свобода единствено в политически смисъл. Дори да приемем, че американецът се е освободил от политическата тирания, той все още робува на икономическа и морална тирания. Сега, когато вече имаме установена република — res-publica, — крайно време е да се погрижим и за res-privata — личното дело, — да се погрижим, тъй както римският сенат задължавал своите консули „ne quid res-PRIVATA detrimenti caperet“, да не се допуска накърняването на ЛИЧНОТО дело.

Това ли наричаме Страната на свободните люде? Какво като сме се освободили от крал Джордж, след като продължаваме да служим на крал Предразсъдък? Какво като сме се родили свободни, след като не живеем свободно? Каква полза от политическа свобода, която не води до личностна свобода? Със свобода на роби ли се перчим, или със свобода на свободни хора? Ние сме нация от политици, отдадени всячески да бранят просто свободата. Едва децата на децата ни може би ще бъдат истински свободни. Облагаме се с данъци несправедливо. Нещо от нас остава непредставено. Това е облагане без представителност. Плащаме за войска, за луди, за всякакъв добитък. Стоварваме натежалите си тела връз бедните си души, додето душите не бъдат смазани без остатък.

Спрямо същинската култура и човечност ние си оставаме дълбоко провинциални — прости Джонатановци, непознаващи големия град. Провинциалисти сме, защото не мерим със собствен аршин, защото не тачим истината, а отражението й, защото сме се свили и изкривили от прекомерна отдаденост на търговия, промишленост, селско стопанство и тям подобни, които са само средства, а не цел.

Английският парламент е също тъй провинциален. Прости селски нескопосници, депутатите му мигом почват да се надлъгват, възникне ли някой важен въпрос за решаване, като например ирландският — а защо да не кажем направо английският? Природата им е подвластна на това, с което се занимават. Тяхното „добро възпитание“ признава само маловажното. И най-префинените обноски на света изглеждат тромави и нелепи пред една по-изтънчена духовност. Напомнят маниерите на миналото — само реверанси, жартиери с токи и маломерни одежди, изживели епохата си. Заради тяхната порочност, а не заради изискаността им, те биват тъй често пренебрегвани от людете на духа и свеждани до ненужни одеяния или раковини, претендиращи за уважението, което се полага на живия човек. Виждаш раковини наместо плът и не е никакво оправдание, че при някои водни обитатели раковините са по-ценни от месото. Налага ли ми някой обноските си, той постъпва като човек, настояващ да ми покаже своята сбирка от редки екземпляри, докато аз искам да видя самия него. И не в тоя смисъл поетът Декър нарича Христос „първия истински джентълмен, дишал на нашата твърд“. Повтарям, че в тоя смисъл и най-великолепното християнско богослужение е провинциално, доколкото се извършва извън, а не в самия Рим. Един претор или проконсул преспокойно би се справил с въпросите, които поглъщат вниманието на английския парламент и на американския конгрес.

Някога трябва да е било престижно занятие да си държавник или законодател. Знаем от световната история за свишеодарени люде като Нума, Ликург, Солон, чиито ИМЕНА са най-малкото синоними на съвършени законодатели — ала помислете за законодателството, РЕГУЛИРАЩО размножаването на робите или пък износа на тютюн! Какво общо имат небесните законодатели с вноса и износа на тютюн, а човешките — с размножаването на робите? Да предположим, че отнесете въпроса до който и да било син Божи — та няма ли Той деца в деветнадесети век, та нима родът му е изчезнал? Как ли ще му се види такъв един въпрос? Какво ли би казал в своя защита пред Страшния съд един щат като Вирджиния, където тютюнът и робите са основните, най-важни суровини? На какво да се опре патриотизмът в такъв щат? Фактите, на които се позовавам, съм извлякъл от статистиките, издадени от същия този щат.

Търговията — тя прекосява всички морета, за да осигурява ядки и стафиди, като за тая цел превръща моряците в роби! Оня ден видях останките от корабокрушение, покосило не един живот — по брега бяха пръснати дрипи, хвойна, горчиви бадеми. Едва ли си е струвало да се рискува сред опасностите на океана от Легхорн до Ню Йорк само заради товар от хвойна и горчиви бадеми. Какво си доставя Америка от Стария свят — горчивини! Не е ли морската вода, не са ли корабокрушенията достатъчно горчиви, за да отровят чашата на живота ни? Ала такава е в голямата си част прехвалената ни търговия; имаме си при това и люде, зовящи себе си държавници и философи, чиято слепота ги кара да мислят, че прогресът и цивилизацията зависят от именно такава обменна дейност — кръжене на мухи над буре с меласа! Много добра дейност, ако хората бяха стриди, ще отбележи някой. По-скоро комари, ще уточня аз. Лейтенант Хърндън, когото нашето правителство изпрати да проучва долината на Амазонка, а според мнозина и да разшири пределите на робовладелството, отбелязва, че по тия места имало нужда „от предприемчиво и дейно население, което познава житейските удобства и изпитва изтънчената потребност да извлече огромните богатства на страната“. Ала какво означава „изтънчената потребност“, която заслужава да се поощрява? Със сигурност не изгодата от тютюна и робите на родната му Вирджиния или от леда, гранита и другите материални блага на родната ни Нова Англия; както и под „огромните богатства на страната“ не трябва да се разбира дали е плодородна или не земята, от която иде всичко това. Основната потребност във всеки щат, където съм отсядал, е извисената и съсредоточена целеустременост на жителите му. Само такава целеустременост може да извлече „огромните богатства“ на Природата, та дори и още повече да изтръгне, наместо по обичайному човекът да умира отделен от нея. Когато повече желаем култура, отколкото картофи, и просветление — повече отзахаросани сливи, тогава огромните богатства на света биват така изтръгвани, извличани, че полученият добив е не от роби или черноработници, а от хора — от ония редки плодове, наричани герои, светци, поети, философи и спасители.

С две думи, както при стихване на вятъра натрупва дебел сняг, тъй и при стихване на истината изниква институция. Ала истината моментално задухва върху й, додето накрай я отвее съвсем.

Това, което наричат политика, е нещо тъй повърхностно и обезчовечено, та всъщност не е имало случай да усетя, че по някакъв начин ме засяга. Допускам, че вестниците безвъзмездно отделят част от колоните си специално за правителствени въпроси, сиреч за политика, което единствено я крепи, ала тъй като обичам литературата и до известна степен също тъй истината, никога не чета тия колони. Не бих искал тъй много да притъпявам чувството си за справедливост. Не мога да бъда упрекнат, че съм прочел и едничко президентско послание. Странна епоха за света е тая, в която империи, кралства и републики стигнат дотам да просят пред портата на частното лице и да бръщолевят жалбите си, хванали го за лакътя. Не е било да взема вестник в ръце и да не установя как едно или друго окаяно правителство, едва държащо се връз отмалелите си нозе, увещава мен, читателя, да гласувам за него, при това по-натрапливо и от италиански просяк. Ако пък река да надзърна в неговия сертификат, изготвен навярно от някой благосклонен търговски служител или пък от капитана на кораба, превозил го дотук, понеже то самото не може и дума английски да изрече, положително ще прочета как изригнал някой Везувий или преляла някоя По — било то истински или предизвикано, — та причинили сегашното му състояние. В такъв случай без колебание ще му предложа да си избере между работата и приют за бедни; или пък защо да не обгърне замъка си в мълчание, както обикновено правя аз? Горкият президент^[99] съвсем се е сбъркал от старанието да опазва популярност и да изпълнява дълг. Вестниците са управляващата сила. Всяко правителство е сведено само до няколко корабчета пред Форт Независимост. Ако човек пропусне да прочете „Дейли Таймс“, правителството пада на колене пред него, та да не върши тая едничка измяна, останала в наши дни.

Неща като политиката и всекидневните навици, които преимуществено поглъщат вниманието на хората, са наистина жизнени функции на човешкото общество, ала трябва да протичат безсъзнателно, също както телесните функции. Те са ИНФРА-човешки, един вид вегетация. Случвало ми се е полусъзнателно да ги долавям край себе си, както човек осъзнава някои храносмилателни процеси, когато му е зле, додето накрая получи диспепсия, според както се казва. Все едно че някой мислител е предоставил себе си да го преобръща гигантският стомах на създанието. Политиката е стомахът на обществото, пълен с пясъци и камънаци, а двете политически партии са двете му половини навремени разделени на четвъртини, които една друга се мелят. Не само отделни хора, но и цели държави страдат от такава нелечима диспепсия, която се изразява в — имате представа — какви словоизлияния. Така животът ни съвсем не е забрава, а — уви! — до голяма степен увековечаване на това, което никога не е трябвало да осъзнаваме, особено пък когато сме будни. Как не започнем да се срещаме вече не като диспептици, които си разказват кошмарите, а навремени и като евпептици^[100], та взаимно да се приветстваме с непреходното великолепие на утринта? Желанието ми със сигурност не е прекомерно.

 

Уолдън
или Живот в гората

Стопанство

Докато пишех тия страници, по-точно повечето от тях, живеех сам в гората, на миля разстояние от най-близките съседи, в къща, която си бях построил без ничия помощ на брега на езерото Уолдън край Конкорд, щата Масачузетс, и изкарвах прехраната си единствено с труда на двете си ръце. Това продължи две години и два месеца. Понастоящем отново временно пребивавам в цивилизования свят.

Не бих занимавал читателите толкова подробно със себе си, ако не бяха настойчивите въпроси на моите съграждани относно тогавашния ми начин на живот — въпроси на пръв поглед неуместни, които, имайки предвид обстоятелствата, според мен са напълно естествени и уместни. Питат ме с какво съм се хранил, не съм ли се чувствал самотен, не ме ли е било страх и ред подобни. Други се интересуват каква част от доходите си съм отделял за благотворителни цели, а хората с големи семейства искат да знаят колко бедни деца съм издържал. Затова ще помоля читателите, които не изпитват особен интерес към мен, да ме извинят, ако се опитам да отговоря на някои от тия въпроси в книгата си. В повечето книги първоличното местоимение се изпуска; в моята то ще остане, та да бъде основната й отлика, що се отнася до присъщия на всички писатели егоцентризъм — обикновено забравяме, че в края на краищата писателят винаги говори от първо лице. Не бих разказвал толкова много за себе си, ако познавах така добре някой друг. За съжаление, поради недостатъчния си опит ще трябва да се огранича с тая тема. Освен това лично аз изисквам от всеки писател, без значение дали е добър или слаб, прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за житието на други; разказ, какъвто би изпратил на близките си от някоя далечна страна — защото, ако е живял искрено, то е било в някоя далечна за мен страна. Навярно тая книга ще се приеме най-добре от бедните студенти. Що се отнася до останалите ми читатели, те ще си подберат от нея това, което важи за тях. Не вярвам да се намерят такива, които да изопнат палтото по шевовете само и само да го облекат — то ще е от полза за тия, на които е по мярка.

Няма да пиша за китайците и обитателите на Сандвичевите острови, а за вас, читатели, жители на Нова Англия, за вашия живот, особено за неговата външна страна, сиреч за условията, при които живеете във вашия град и изобщо на тоя свят, дали непременно трябва да са толкова лоши, не е ли възможно да се подобрят. Доста съм обикалял из Конкорд и навсякъде — по магазини, по канцеларии, из полето — хората ми изглеждаха отдадени на покаяние по всевъзможни и най-невероятни начини. Чувал съм, че брамините сядали между четири огъня и впервали поглед в слънцето, обесвали се надолу с главата над лумнали пламъци, гледали през рамо към небето, „додето ставало невъзможно да заемат отново нормално положение и поради изкривяването на врата да преглъщат друго освен течности“, приковавали се доживот за дървета, като гъсеници мерели с телата си площта на огромни държави или заставали на един крак на върха на стълб — но дори тия прояви на доброволно мъченичество едва ли са по-ужасни от това, което всекидневно наблюдавам край себе си. Дванадесетте подвига на Херкулес са нищо пред тия, които вършат моите ближни, защото са били точно определени на брой и са имали край, а ближните ми нито убиват или залавят чудовища, нито някога завършват работата си. Те си нямат приятел Йол, който да прегори с нажежено желязо врата на хидрата, та затова на мястото на всяка посечена глава израстват нови две.

Нещастието на много от младите ми съграждани е, че получават в наследство ферми, къщи, обори, добитък, селскостопански инвентар; защото по-лесно е да придобиеш всичко това, отколкото да се отървеш от него. Да се бяха родили сред пасбищата, да бяха бозали от вълчица, щяха ясно да видят що за нива са призвани да обработват. Кой ги е направил роби на земята? Защо да изяждат по шестдесет акра^[101], когато човеку е съдено да изяде само шепа кал^[102]? Защо да копаят гробовете си още откак са се родили? Как да вървят напред, след като целият им живот минава под бремето на имуществото? Виждал съм толкова нещастни безсмъртни души, почти премазани и задушени от товара си, да кретат по пътя на живота, бутайки пред себе си хамбар седемдесет и пет на четиридесет фута, никога непочистваните си авгиеви обори и сто акра земя в ниви, ливади, пасбища и гори. А безимотните, непознаващи борбата с ненужното унаследено бреме, едва смогват да покорят и култивират своите няколко кубически фута плът.

Всъщност хората се заблуждават. С най-хубавото от себе си торят земята. Лъжовна съдба, обикновено наричана необходимост, ги принуждава, както е казано в една стара книга, да трупат съкровища, дето молец и ръжда ги изяждат, а крадците обират^[103]. Животът им е глупашки и те го разбират, но едва когато наближи краят им, рядко по-рано. Съществува предание, че Девкалион и Пира създали хората, като хвърляли камъни през рамо:

Inde genus durum sumus, experiensque laborum,

Et documenta damus qua simus origine nati.

 

„Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,

даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме.“^[104]

Ето същото в звучния римуван превод на Рали:

From thence our kind hard-hearted is, enduring pain and care,

Approving that our bodies of a stony nature are.

Какво е това, ако не сляпо подчинение на нелепо предание — да хвърляш камъни през рамо, без да гледаш къде падат.

Повечето хора, та дори и в тая сравнително свободна страна, поради невежество и заблуденост дотам потъват в излишни грижи и безполезен тежък труд, че не успяват да откъснат най-сладките плодове на живота: пръстите им са станали твърде непохватни и треперещи от непосилния труд. Който все работи, няма време да се почувства човек, не може да си позволи човешки отношения с хората — това би обезценило труда му на пазара. Той няма време да бъде друго освен машина. Кога да си дава сметка за своето невежество — а без подобни равносметки няма зрелост, — след като толкова често му се налага да използва познанията си? Такъв човек би трябвало първом да го облечем и нахраним безплатно, да го освежим с приятна напитка и сетне да го преценяваме. Най-добрите страни на природата ни, също като прашеца по току-що откъснат плод, могат да се съхранят само при свръхнежно докосване. А ние съвсем не се отнасяме нежно нито към себе си, нито към ближните.

На всички е известно, че мнозина измежду вас, читатели мои, са бедни, животът им е труден, понякога едва си поемат дъх. Сигурен съм, че има и такива, които не могат да заплатят вече изядените обеди или, да кажем, палтата и обувките, които ако още не са се износили, твърде бързо ще се износят, хора, стигнали до тая страница с цената на заето или крадено време, ощетявайки с един час кредиторите си. За мен е очевидно, че много от вас водят жалък, окаян живот имам набито око. Постоянно сте под напрежение да получите работа и да се отървете от дългове, а дълговете винаги са били тресавище, римляните са ги наричали aes alienum, сиреч „чужда мед“, понеже част от парите им били медни; вие живеете, умирате и се погребвате с тая чужда мед; все обещавате ли, обещавате да платите утре, а днес умирате длъжници; докарвате се на кого ли не, подсигурявате си клиентела по всевъзможни начини — стига да не са подсъдни; лъжете, подмазвате се, гласувате, угоднически се затваряте в орехова черупка^[105] или пък се разтапяте в подкупна голословна щедрост, та дано при вас си поръчат било обувки, шапка, палто, било карета или бакалски стоки; правите се на болни, за да заделите нещичко, в случай че наистина се разболеете, скривате го в някой стар сандък или, завързано в чорап, го пъхвате в някоя цепнатина в мазилката, а може и под керемидите за по-сигурно — къде ли не криете, колкото и малко да имате.

Понякога недоумявам как може да сме толкова лекомислени, че да отделяме цялото си внимание на тая груба и някак непривична за нас проява на потисничество, като поробването на негри, когато и Северът, и Югът са под игото на такива жестоки и изтънчени поробители. Тежко е да имаш надзирател северняк, още по-тежко е с южняк, но най-тежко е да бъдеш надзирател на самия себе си. Ще ми разправят за божественото в човека! Та погледнете коларя, който ден и нощ кара стока на пазара — да не би в него да има нещо божествено? Най-висшият му дълг е да нахрани и напои конете. Защо да се замисля за живота си, нали стоката го чака! Нали работи за скуайър Суета Сует^[106]! Какво му е тогава божественото и безсмъртното? Вижте го как се свива и трепери, как вечно от нещо се страхува — той не е нито безсмъртен, нито божествен, а роб и пленник на своето собствено мнение за себе си, изградено от собствените му постъпки. Общественото мнение е нищожен тиранин в сравнение с личното. Съдбата на човека се определя от това, което той сам мисли за себе си. Нужно е разкрепостяване на мисълта и въображението дори на Бахамските острови. Ще се намери ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като неспирно бродират възглавници само и само да не дават вид, че живо се интересуват от съдбата си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!

Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние. От пълния с отчаяние град попадаш в пълното с отчаяние село и ти остава да се утешаваш с дръзновението на норките и мускусните плъхове. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.

Замислим ли се за истинското предназначение на човека, както е казано в катехизиса, и за насъщните му жизнени потребности, ще излезе, че хората съзнателно са избрали сегашния си начин на живот, предпочитайки го пред много други. А всъщност те чистосърдечно вярват, че нямат никакъв избор. Бодрите и жизнени натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма начин на мислене или поведение, колкото и да е стародавен, който да може да се приеме без проверка. Това, което днес всички повтарят или тихомълком приемат за вярно, утре може да се окаже лъжа, дим, погрешно взет за облак, от който уж ще се изсипе благодатен дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора смятат непосилно за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора — стари дела, за новите — нови. Някога не са знаели например да добиват гориво за поддържане на огъня, а днес поставят малко сухи съчки под един котел^[107] и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в миналото би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, тъй като е изгубила повече, отколкото е придобила. Можем да се съмняваме доколко и най-мъдрият е постигнал нещо истински стойностно само от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите: собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален — по лични причини според тях; съхранили навярно някаква надеждица в печалното си съществуване, те просто вече не са някогашните младежи. От тридесет години живея на тая земя и още не съм чул един ценен или поне сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми казали нищо съществено — може би и не могат. Пред мен е животът — повече непознат, отколкото познат, но техните познания с нищо няма да ми помогнат. Ако съм придобил някакъв ценен личен опит, то определено смятам, че не го дължа на препоръките на моите наставници.

Поучава ме един фермер, че не можело да се живее само на растителна храна, защото от нея не укрепвали костите; самият той благоговейно посвещава част от деня да подсигурява на организма си необходимите продукти за тая цел. И през всичкото време, докато приказва, върви подир воловете си, които със своите налети от растителна храна кости теглят без усилие и него, и тежкото му рало. Някои неща са за най-неустойчивите и немощни среди насъщни, за други те са само лукс, а за трети са напълно непознати.

Според някои всички пътища на човешкия живот са веднъж завинаги пребродени от предците надлъж и шир и непредначертани неща няма. Ивлин пише, че „мъдрецът Соломон определил с указ дори разстоянията, на които да се засаждат дърветата, а римските претори разпоредили кога да се събират жълъди в съседските дворове, без да бъдат нарушавани правата на собственост, и каква част от жълъдите да принадлежи на собственика“^[108]. Хипократ пък ни е оставил напътствия как да подрязваме ноктите си — точно според дължината на пръстите, нито повече, нито по-малко. Отегчението и скуката, които по всяка вероятност са изчерпали разнообразието и радостите на живота, несъмнено са стари като Адам. Човешките възможности обаче нито някога са били измервани, нито можем да съдим за тях по това, което е налице — то е твърде малко. Каквито и да са били несполуките ти досега, „не се измъчвай, дете мое — кой ще ти припише това, което не си направил?“^[109]

Има хиляди прости начини да подложим на проверка живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това навреме, бих предотвратил някои грешки. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви само великолепни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от различните кътчета на Вселената наблюдават в тоя миг една и съща звезда? Природата и човешкият живот са тъй разнообразни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо чудо от това за миг да прогледнем с очите на друг? Така за час бихме живели във всички световни епохи, във всички светове на епохата. История, поезия, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на чуждия опит.

Преобладаващата част от тъй нареченото добро в душата си аз смятам за зло и ако се разкайвам за нещо, то най-вероятно е за доброто ми държание. От какъв ли демон съм бил обладан, та съм се държал толкова благоприлично? И най-мъдрата мисъл да изречеш, старче, ти, живелият седемдесет години^[110], и то нелишен от почести, аз ще чувам един безпрекословен глас, който ще ме оттласква от словата ти. Младите винаги са бягали от начинанията на старите като от заседнали в плитчина кораби.

Мисля, че спокойно можем да се доверяваме значително повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които полагаме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата слабост точно толкова, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойство и напрежение у някои хора е почти неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на извършената от нас работа. А колко много е неизвършеното! Ами ако се разболеем? Как само вечно сме нащрек! Готови сме да живеем и без вяра, стига да можехме да я пренебрегнем; след цял ден напрежение вечер неохотно прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна. Няма друг начин, казваме си ние, докато всъщност начините наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка промяна е чудо за нас; но това чудо става всеки миг. Конфуций казва: „Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш — това е същинското познание.“^[111] Един човек да успее да овладее с разума си онова, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.

Нека поразмислим за какво всъщност са тия тревоги и безпокойства, за които вече стана дума, както и доколкото е нужно да се тревожим или най-малкото да се опасяваме. Би било от полза известно време да се поживее просто и непретенциозно, макар и посред цивилизацията, та дори само за да се разбере кои са насъщните ни потребности и първичните способи за задоволяването им. Или да се прелистят тефтерите на някогашните търговци, за да се види какво най-вече са купували едновремешните хора, с какво са се запасявали, сиреч какво е било от първа необходимост за тях. Защото прогресът през вековете е повлиял твърде малко върху основните закони на човешкото съществуване, та скелетите ни едва ли по нещо се различават от тия на предците ни.

Под НАСЪЩНИ ПОТРЕБНОСТИ разбирам всичко онова, придобито от човека със собствени усилия, което винаги е било или от продължителна употреба е станало дотолкова съществено за човешкия живот, че малцина поради невежество, бедност или философски убеждения опитват да минат без него. За много живи същества насъщно в тоя смисъл е едно-единствено нещо — Храната. На прерийния бизон му трябват няколко инча сочна трева и вода за пиене — най-много да потърси Подслона на гората или планинската сянка. Животните не се нуждаят от друго освен от Храна и Подслон. А насъщните потребности на човека при нашия климат могат съвсем точно да се сведат до четири: Храна, Подслон, Облекло и Топливо; не са ли ни подсигурени, не можем свободно и успешно да решаваме истинските проблеми на живота. Човекът е изобретил не само къщите, но също и дрехите, и готвената храна, а случайното откриване на топлината на огъня и сетнешното й използване, отначало смятано за лукс, вероятно е породило потребността му да се грее. Такава вторично придобита природа наблюдаваме и у котките и кучетата. Посредством Подслона и Облеклото ние съвсем оправдано съхраняваме собствената си телесна топлина; при излишък на топлина обаче, сиреч при наличие на Топливо, когато външната топлина надвиши телесната, вече като че ли можем да говорим за начало на готварството. Разказвайки за жителите на Огнена земя, естественикът Дарвин изтъква как той и хората му, дебело облечени, насядали плътно около огъня, и въпреки това зъзнещи с изумление наблюдавали голите туземци „да се обливат в пот от прекомерна жега“^[112]. Излиза, че докато жителят на Нова Холандия спокойно ходи гол, европеецът трепери в дрехите си. Не е ли възможно да се съчетае издръжливостта на дивака с интелигентността на цивилизования човек? Според Либих човешкото тяло е пещ, а храната — гориво, което поддържа горенето в белите дробове. При студено време ядем повече, при топло — по-малко. Телесната топлина е резултат от бавно горене; болестите и смъртта настъпват, когато горенето рязко се усили или, обратно, когато поради недостиг на гориво или дефект в тягата огънят угасне. Разбира се, телесната топлина не бива да се отъждествява с огън, така че да приключим със сравненията. От всичко, казано дотук, можем да заключим, че при животните понятията „живот“ и „телесна топлина“ са почти синоними. Ако разгледаме Храната като гориво, което поддържа огъня в тялото ни, а Горивото служи, за да се приготви същата тая Храна или пък за да се повиши собствената ни топлина с външна помощ, то Подслонът и Облеклото имат единствената задача да съхраняват така извличаната и поглъщана топлина.

Следователно нашата основна потребност е да поддържаме телата си топли, да поддържаме жизненонеобходимата ни топлина. Затова полагаме толкова усилия не само за Храната, Облеклото и Подслона, но и за постелята, нашата нощна одежда — ограбваме гнездата, скубем птичите гърди, та да си приготвим и един подслон в подслона, също както къртицата реди постеля от тревички и листа на дъното на дупката си. Беднякът често се оплаква, че му е студено в тоя свят; тъкмо на студа — както на природния, така и на социалния — отдаваме голяма част от несгодите си. Лятото в някои географски ширини осигурява на човека подобие на райски живот. Топливото му е необходимо само за да приготвя храната си; неговият огън е слънцето, чиито лъчи му поднасят готови за ядене повечето плодове. Когато Храната е разнообразна и леснодостъпна, Облеклото и Подслонът стават напълно или почти излишни. В наше време и в нашата страна, както съм се уверил от личен опит, предметите от първа необходимост включват нож, брадва, лопата, ръчна количка, а за хората на умствения труд лампа, хартия и няколко книги. Всичко това може да се подсигури на нищожна цена. И все пак се намират неразумни люде, които отиват накрай света, по разни диви и нездравословни места^[113], и отдават десет, че и двадесет години от живота си на търговия само и само да могат насетне да поживеят — сиреч да поддържат телесната си топлина — и да умрат в Нова Англия. Живеещите в разкош поддържат не просто телесна топлина, а неестествена горещина; както казах по-горе, те се пържат — разбира се, a la mode^[114].

В голямата си част разкошът и тъй наречените удобства не само не са необходими, но са същински препятствия за усъвършенстването на човечеството. Мъдреците винаги са живели по-просто и по-оскъдно дори от бедняците. Никой не е бил външно по-беден и вътрешно по-богат от древните китайски, индийски, персийски и гръцки мъдреци. Малко знаем за тях. Забележително е, че и толкова знаем. Същото важи и за реформаторите и благодетелите от по-късни времена. Можеш да бъдеш безпристрастен и мъдър наблюдател на човешкия живот само от позиция, която бих нарекъл доброволна бедност. Животът в разкош ражда единствено разкош, без значение дали в селското стопанство, търговията, литературата или изкуството. В наше време има професори по философия, но не и философи. Лекциите върху истината изместват живота с истината. Да бъдеш философ не означава просто да имаш проницателна мисъл, нито дори да основеш школа, а да обичаш мъдростта дотолкова, че да живееш според нейните повели — просто, независимо, възвишено и с вяра. Означава да разрешиш някои от проблемите на живота не само теоретически, но и практически. Успехът на големите учени и мислители най-често напомня успеха на придворния, а не тоя на краля или героя. Те се задоволяват да живеят постарому, тъй както са живели бащите им, без да сложат началото на по-извисен клон от човешкия род. Защо се изражда човечеството? Защо запада семейството? Каква е същината на разкоша, който обезсилва и унищожава народите? Сигурни ли сме, че той не е проникнал и в свободния ни живот? Философът изпреварва своето време дори и с външната страна на живота си. Той не се храни, подслонява, облича и топли като съвременниците си. Може ли да е философ и да не поддържа телесната си топлина с по-съвършени средства от обикновените хора?

След като се е стоплил по начините, които описах, какво още му трябва на човек? Още от същата топлина? Не. По-обилна и питателна храна ли, по-голяма и красива къща, по-изискано и разнообразно облекло или по-многобройни, неугасващи и жарки огньове? Не, щом си подсигури необходимото за живот, човек има и друг избор освен да трупа излишества — вече освободен от черния труд, да се хвърли стремглаво в живота. Ако почвата се окаже подходяща и семето пусне в нея корени, сетне то лесно ще я пробие със стъблото си. Защо човек пуска такива дълбоки корени в земята, ако не за да се въздигне към небето? Благородните растения се ценят заради плодовете, които дават високо над земята^[115], на слънце и въздух, а не като обикновените, които се отглеждат само заради корените, а отгоре често биват подрязвани, та трудно може да се разбере как цъфтят.

Нямам намерение да предписвам правила на силните и мъжествени натури, които могат да се справят с всяко положение, било в рая или в ада, които строят по-великолепно и харчат по-щедро дори от най-богатите, без при това ни най-малко да се ощетяват и без да знаят откъде идват средствата им за живот — ако, разбира се, такива люде съществуват, а не са само плод на мечти; няма да поучавам и ония, които черпят увереност и вдъхновение от настоящето такова, каквото е, и бдят над него нежно и всеотдайно като влюбени — до известна степен включвам и себе си в това число; не ще наставлявам и людете, които при всякакви обстоятелства се чувстват на мястото си — те най-добре си знаят дали е така. Обръщам се най-вече към масата недоволни, които напразно оплакват било участта си, било лошите времена, след като могат да ги подобрят. А най-неудържимо и безутешно хленчат тия, които твърдят, че изпълнявали дълга си. Обръщам се и към богатите на вид, ала всъщност най-ужасяващо бедните, които са натрупали имане, но не знаят нито как да го използват, нито как да се отърват от него и тъй сами са си надянали златни и сребърни окови.

 

 

Опитам ли да разкажа как ми се е искало да живея преди години, навярно ще изненадам читателите, частично запознати с действителната ми житейска история, и положително ще озадача ония, които не знаят нищичко от нея. Затова ще се спра само на някои от най-съкровените си начинания.

Във всяко годишно време, във всеки час на деня и нощта съм се стремял да сграбчвам мига и да го отмятам с чертичка в собствения си календар, да будувам при срещата на двете вековечности^[116] — миналото и бъдещето, — осъществявана само в настоящето, да бъда винаги нащрек. Ще ме извините за някои неясноти, но колкото и да не искам да пазя тайни, те са в самата същност на моите занимания, различни от повечето други. Бих се радвал да разкажа всичко, което знам за тях, и никога не ще напиша на вратата си: „Вход забранен!“.

Преди много време загубих ловджийско куче, дорест кон и гургулица^[117] и още продължавам да ги търся. Доста хора разпитвах за тях, обяснявах къде биха могли да ги срещнат и на какви повиквания се обаждат. Случиха се двама-трима, които били чували лая на кучето и тропота на коня и дори били виждали гургулицата да се скрива зад облак — изглеждаха толкова загрижени да ги намерят, сякаш самите те ги бяха загубили.

Да изпреварваш не само изгрева и развиделяването, но по възможност и самата Природа! Колко утрини — и зиме, и лете, — преди който и да било от съседите ми да се е заловил за работа, аз вече бях подхванал моята! Несъмнено мнозина съграждани са ме виждали да се прибирам, вече приключил работата си — я фермери, поели в зори за Бостън, я дървари, тръгнали към гората. Нито веднъж наистина не съм помогнал на слънцето да изгрее, но повярвайте, беше крайно необходимо да присъствам на изгрева.

Само колко есенни, че и зимни дни съм прекарвал извън града, заслушан във вятъра, улавящ посланието му и копнеещ да го разглася! Затичан насреща му, оставах без сили и дъх. Отнасяше ли се до някоя политическа партия, то бъдете сигурни, че щяха да го отпечатат още в утринния брой на „Газет“. Случваше се да се покатеря на някоя скала или дърво и да гледам кой се задава по пътя, та пръв да съобщя за пристигането му, или пък вечер да очаквам на някой планински връх небето да пропадне, та нещичко да си уловя — макар че все улавях твърде малко, а и то се изпаряваше на слънцето като манна небесна.

Дълго време работих като репортер в едно списание със сравнително малък тираж, чийто редактор до ден-днешен не смята за нужно да публикува дописките ми, поради което, както често се случва с писателите, не съм получил нищо за труда си. В моя случай обаче възнаграждението се съдържа в самия труд.

Доста години прослужих като доброволен инспектор по снежните бури и пороищата и съвестно изпълнявах задълженията си; отговарях ако не за големите пътища, то за горските пътеки и просеки, като прехвърлях мостчета над падините и ги поддържах проходими по всяко време на годината, стига следите по тях да сочеха, че са нужни на хората. Наглеждах дивите зверове от околността, които създават много неприятности на грижовните пастири, като прескачат стоборите; държах под око и отдалечените кътчета на фермите, макар невинаги да знаех на коя точно нива се трудят тоя ден Джонас или Соломон — за мен това беше без значение. Поливах червените боровинки, черешите-дивачки, червените борове, черните ясени, белите лози и жълтите теменужки — да не загинат при засуха.

Казано накратко и без да се хваля, доста време прекарах така в усърден труд, додето не стана съвсем ясно, че в края на краищата съгражданите ми няма да ме включат в списъка на градските чиновници и да ми отпуснат скромно възнаграждение. Сметките, които водех напълно добросъвестно, така си и оставаха непроверени и, естествено, още по-малко биваха изплащани. Впрочем това изобщо не ме е вълнувало.

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. „Ще си купите ли от моите кошници?“ — попитал. „Нямаме нужда от кошници“ — бил отговорът. „Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?“ — възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: „И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога.“ Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Като разбрах, че моите съграждани не възнамеряват да ми предложат длъжност в съда, енорията или където и да било другаде и трябва да се оправям сам, по-непоколебимо и отпреди обърнах поглед към гората, където ме познаваха далеч по-добре. Реших незабавно да осъществя намерението си, без да изчаквам да събера необходимите средства, осланяйки се само на оскъдното, с което разполагах. Установих се край езерото Уолдън, не за да заживея евтино или оскъдно, а за да се отдам на собствените си занимания, без да ми се пречи; защото не толкова жалко, колкото глупаво би било да се откажа от тях поради липса на достатъчно здрав разум, предприемчивост и делови способности.

Винаги съм се старал да придобия изрядни делови навици — те са необходими всекиму. Ако, да кажем, търгуваш с Небесната империя, достатъчна е една малка крайбрежна кантора в някое Салемско пристанище. Ще изнасяш типични за страната суровини — лед, борови трупи, по малко гранит, — и то винаги в плавателни съдове родно производство. Търговията ще е изгодна. А това предполага нищичко да не изпускаш изпод око, едновременно да бъдеш и кормчия, и капитан, и собственик, и застраховател; сам да купуваш, да продаваш и да водиш сметките; да прочиташ всички писма и лично да им отговаряш; денонощно да контролираш разтоварването на стоките, всеки миг да бъдеш навсякъде, че току-виж оставили най-ценния товар на брега на Джърси^[118]; сам да си бъдеш телеграф, неспирно прехвърлящ хоризонта, откликващ на всеки поел към пристанище кораб; постоянно да си готов да снабдяваш огромните далечни пазари; винаги да си осведомен за състоянието им, за изгледите за война и мир навсякъде по света; да предугаждаш развоя на търговията и цивилизацията, като се ползваш от проучванията на всички експедиции, от новооткритите водни пътища и последните постижения на навигацията; да изучаваш морските карти, да знаеш разположението на рифовете и новопоставените фарове и шамандури; постоянно да сверяваш с логаритмическите таблици, защото поради грешка в изчисленията много кораби, пътуващи към гостоприемни пристанища, са се разбивали в скалите (нека си припомним загадъчната съдба на Лаперуз); да бъдеш в крак със световната наука; да изучаваш живота на великите откриватели, мореплаватели, търсачи на приключения, търговци — от Ханон и финикийците, та чак до наши дни; и най-накрая периодично да правиш опис на стоката си, за да бъдеш наясно с търговските си възможности. Тая работа е изпитание за способностите на човека, тъй като въпросите за печалбата и загубата, за изгодната сделка, за приспадането на тарата и разноските по транспорта, както и всевъзможните други изчисления изискват универсални познания.

Езерото Уолдън ми се стори подходящо от стопанска гледна точка не само заради железопътната линия и ледодобива; то разполага и с други преимущества, които не би ми било от полза да оповестявам, а при това е с удобно местоположение и стабилен терен наоколо. Тук няма блата за пресушаване като край Нева, макар че може да се строи само върху колове, които сам забиваш. Чувал съм, че ако при западен вятър и по време на ледохода Нева придойде, може да помете Петербург от лицето на земята.

 

 

Тъй като предприемах своето начинание без обичайните за подобни случаи капиталовложения, за читателя може би е трудно да се досети откъде са се взели безусловно необходимите ми средства. Що се отнася до Облеклото^[119] — веднага да дойдем на практическата страна на въпроса, — ние като че ли се съобразяваме повече със стремежа си към новото и с хорското мнение, отколкото с действителната му полезност. Припомним ли на деловия човек, че смисълът на облеклото е, първо, да задържи телесната топлина и, второ, съобразно със сегашните разбирания, да прикрива голотата, той ще прецени колко много необходим и важна работа би свършил, без нищо да добавя в гардероба си. Кралете и кралиците, които само по веднъж обличат една дреха, макар да е специално изработена от придворните шивачи, не познават удоволствието да носиш удобна дреха по мярка. Те по нищо не се различават от дървените стойки, на които се окачват новите дрехи. Ден след ден дрехите ни все повече се приспособяват към нас, белязани от нрава на своя притежател, додето накрай с тях не ни се разделя почти толкова, колкото и с телата, та също прибягваме до грижи и медицинска помощ за възстановяването им. Досега никой не е паднал в очите ми, задето е имал кръпка на дрехата си; убеден съм обаче, че у повечето хора стремежът към елегантни или поне чисти и здрави дрехи надделява над стремежа към чиста съвест. А всъщност неизкърпените дрехи не издават никакъв друг грях освен немарливост. Понякога провокирам познатите си с въпроси като тоя: „Бихте ли обули панталон с кръпка или с два шева над коляното?“ Повечето възкликват тъй, сякаш това би провалило бъдещето им. По-лесно биха докуцукали до града със счупен крак, отколкото да се приберат със скъсан панталон. Станала ли е злополука с краката на джентълмена, това може да се поправи; ако обаче подобна злополука е сполетяла крачолите на панталона му, надежда няма — защото той се съобразява не с достойното за уважение, а с уважаваното от обществото. Познаваме съвсем малко хора и твърде много палта и панталони. Облечете някое плашило в костюма си, застанете гол до него и ще видите, че повечето хора ще започнат да поздравяват плашилото. Неотдавна минавах край една нива и като видях шапка и палто, окачени на прът, веднага разпознах собственика й. Само дето беше по-очукан от градушките в сравнение с последния път, когато се видяхме. Разказвали са ми за едно куче, което лаело по всеки непознат, приближил облечен къщата на господаря си, но лесно притихвало, ако крадецът бил гол. Интересно дали хората ще съумяват да спазват обществената йерархия, ако им бъдат отнети дрехите. А вие ще съумеете ли да определите при това условие кои от група цивилизовани люде принадлежат към висшата класа? Мадам Пфайфер разказва, че пристигайки в азиатската част на Русия по време на дръзновеното си околосветско пътешествие от изток на запад, почувствала нужда да се преоблече, тъй като се намирала „в цивилизована страна, където… съдят за хората по дрехите“^[120]. Така е дори и в градовете на нашата демократична Нова Англия, където случайно придобитото богатство, излагано на показ посредством дрехи и екипажи, е достатъчно, за да спечели всеобщо уважение за притежателя си. Но преизпълнените с уважение към богатството — при цялата им несметност — в действителност са диваци, които се нуждаят от мисионер. На това отгоре дрехите са породили шиенето — един наистина безкраен труд. Женските тоалети във всеки случай никога нямат край.

Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде — старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му — ако героите изобщо имат слуги, — а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза. Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми — да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях. Но додето с това палто и тоя панталон, с тая шапка и тия обувки мога да се моля на Бога, други не ми трябват, не е ли тъй? Ще се намери ли изобщо човек, който да е износвал палтото си, дордето съвсем се протрие, така че да не може от благотворителни подбуди да го даде на някое бедно момче, а то от своя страна на някой още по-беден — или може би по-богат, след като се задоволява с по-малко и от това? Моят съвет е да стоите по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи. Хората не се задоволяват с какво да е, искат онова, което имат, не само да върши работа, но и да бъде лично. Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове^[121]. И при нас, както при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата — топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка^[122]. Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в людските очи.

Навличаме дреха връз дреха, все едно сме екзогенни растения, натрупващи слой подир слой. Горните дрехи, често тънки и префърцунени, са нашият епидермис, фалшивата ни кожа, която няма жизненоважна роля и прокъса ли се тук-таме, вредата не е голяма; по-дебелите дрехи, които носим постоянно, са нашата клетъчна тъкан, кората ни; ала ризите са нашето лико, същинската ни обвивка — без нея ставаме беззащитни и загиваме. Убеден съм, че навсякъде по света по определено време на годината се носи някаква разновидност на риза.

Човек би трябвало да се облича тъй просто, че да може да сваля дрехите си на тъмно и да живее съсредоточено във всяко отношение, за да бъде готов, ако врагове завземат града му, да го напусне с празни ръце и спокойна душа, също като древния философ^[123]. Една плътна дреха в повечето случаи е по-добра от три тънки и може да се набави на съвсем достъпна цена. При положение че едно топло палто може да се купи за пет долара и да изкара също толкова години, че плътните панталони струват два долара, чифт ботуши от волска кожа — долар и половина, една лятна шапка — четвърт долар, а зимната шестдесет и два цента, като още по-добре е да си я направиш сам, сиреч без пари, посочете ми бедняка, облякъл се тъй с лично спечелени средства, който няма да бъде почитан от умните люде.

Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: „Това вече не се носи!“, без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам, додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбере доколко безличното „не“ се е свързало с моето Аз и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: „Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи.“ Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои. Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която да изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце — тия яйца и огън не ги гори, — и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.

Общо взето, според мен не може да се твърди, че у нас или в която и да било друга страна начинът на обличане се е издигнал до равнището на изкуство. Засега хората носят каквото им попадне. Подобно корабокрушенци, те навличат отгоре си всичко, което открият по брега, и периодично, според географската ширина, се надсмиват над своя маскарад. Всяко поколение се присмива на отминалата мода и сляпо се придържа към новата. За нас костюмите на Хенри VIII и кралица Елизабет са тъй забавни, колкото ако бяха принадлежали на крал и кралица от Канибалските острови. Всяка дреха, взета отделно от човека, е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.

Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превъртат калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният. На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат подменяни.

Не мисля, че нашата фабрична система^[124] е най-добрият начин да се снабдяват хората с дрехи. С всеки изминал ден положението на американските работници се доближава до това на английските — и нищо чудно, след като крайната цел, доколкото съм чувал и наблюдавал, не е изработването на хубави и качествени дрехи за хората, а обогатяването на корпорациите. В последна сметка хората постигат само това, което са си поставили за цел. Ето защо, макар да е възможно да се провалят още в самото начало, те трябва да си поставят високи цели.

Що се отнася до Подслона, няма да отричам, че това е насъщна потребност, въпреки че могат да се дадат примери за хора, просъществували дълго време без подслон, и то в страни, по-студени от нашата. Самюъл Лейнг пише, че „лапландците, облечени в кожи и нахлузили кожени чували през главите и раменете си, могат нощи наред да спят на снега при температура, смъртоносна за човека във вълнени дрехи“. Виждал го бил с очите си. И добавя: „Поначало лапландците не са по-издръжливи от останалите хора.“^[125] По всичко личи обаче, че още в незапомнени времена човекът е открил удобствата, които предлага домът, и не е изключено изразът „домашен уют“ първоначално да се е отнасял повече до къщата, отколкото до семейството — макар че изобщо едва ли има някакъв смисъл в ония географски ширини, където представата за подслон се свързва единствено със зима или дъждовен сезон, а в оставащите две трети от годината няма нужда от друго освен от слънчобран. Някога през лятото и в нашия климат домът е служел само за нощно убежище. В индианските карти един вигвам символизира изминатия през деня път, а поредица от вигвами, изрязани или нарисувани на дървесна кора, сочи колко пъти е станувало племето. Мъжеството и силата не са дадени на човека, за да стеснява окръжаващия го свят, издигайки около себе си стени. Отначало той е бил бос и бездомен и макар да се е чувствал прекрасно в ясно и топло време, пороите и снеговете, да не говорим за тропическото слънце, много скоро биха унищожили рода му, ако не беше се скрил под покрив. Притчата разказва, че Адам и Ева се покривали с листа, преди да имат дрехи. Човекът се е нуждаел от подслон, от топлина и покой — най-напред за тялото, а сетне и за душата.

Можем да си представим оня миг от детството на човешкия род, когато някой предприемчив смъртен е пропълзял до скалните дупки да дири подслон. Всяко дете преоткрива в някаква степен света — обича да е навън, дори да е влажно и студено, да играе на къща и на копче, защото така му подсказва инстинктът. Кой не помни с какво любопитство се е вглеждал като дете в скалните откоси и пещерите? Това е неподправеният копнеж на най-древните ни предци, които още живеят в нас. От пещерите сме преминали към покриви от палмови листа, дървесна кора и клони, от опнат о ленено платнище, трева и слама, та до греди и дъски, камъни и керемиди. И вече сме стигнали дотам, че не знаем какво е живот на открито и живеем по-затворено, отколкото можем да си представим. Огромно разстояние дели домашното огнище от полята. Добре би било да прекарваме повече дни и нощи без прегради между нас и небесните тела, гласът на поета по-рядко да се чува изпод покрив, светецът по-често да скита бездомен. Птиците не пеят по пещерите, гълъбите не спотайват невинността си по гълъбарниците.

Все пак, ако човек възнамерява да си строи къща, негов дълг е да прояви поне малко от характерното за инките здравомислие, та после да не се озове я в работилница, я в лабиринт без изход, музей, приют за бедни, затвор или разкошна гробница. Първо помислете колко скромен подслон му трябва всъщност. Виждал съм в нашия град индианци от племето пенобскот да живеят в шатри от тънко памучно платно, когато навън е натрупало близо фут сняг, и съм си мислил, че биха се зарадвали на още по-дълбок сняг, тъй като по-добре ще ги пази от вятъра.

Навремето, когато въпросът как да преживявам честно, без да накърнявам нужната за същинските ми занимания свобода, ме безпокоеше много повече, отколкото сега — станал съм по-безчувствен за жалост, — обръщах поглед към големия дървен сандък до железопътните релси, шест на три фута, в който работниците държаха инструментите си през нощта; той ме навеждаше на мисълта, че ако човек здравата го е закъсал с парите, би могъл за един долар да се сдобие с такъв сандък и като му пробие няколко дупки, колкото да влиза въздух, нощем и в дъжд да се приютява вътре, да захлупва капака над себе си и да бъде свободен в любовта и в душата си. Такава възможност съвсем не ми изглеждаше лоша, камо ли пък жалка: лягаш си, когато поискаш, тръгваш, щом се събудиш, и никакви хазаи не преследват за наем. Колко хора издъхват от тегобата на наеми за големи и луксозни кутии, макар че не биха издъхнали от студ в сандък като тоя. Съвсем не се шегувам. Битовите въпроси допускат лекомислено отношение, но то не ги решава. Някогашните корави и закалени хора, живеещи предимно на открито, строели жилищата си с материали, които намирали в готов вид в природата. Гукин, надзорник на индианците от колонията в Масачузетс, пише през 1674 година: „Най-хубавите индиански шатри са старателно защитени от влага и студ посредством плътно покритие от дървесна кора, смъкната от дърветата по времето, когато се наливат със сок, и пресована на големи плоскости, още преди да е започнала да съхне… По-лошите, покрита с рогозки, изплетени от някакъв вид камъш, също така не пропускат влага и студ, на все пак не са като първите… Виждал съм шатри с дължина от шестдесет до сто фута и широчина тридесет фута… Често съм отсядал в индиански вигвами и ми е било тъй топло като в най-хубавите английски къщи.“^[126] Гукин добавя, че вътре вигвамите били застлани и окичени с изкусно бродирани рогозки и имало най-разнообразни домакински съдове. Индианците дотолкова били напреднали, че при ветровито време покривали дупката на върха на шатрата с рогозка, която можела да се отмества отдолу с помощта на въженце. Такова жилище се строяло за ден, най-много два, а се прибирало и вдигало наново за няколко часа; при това всяко семейство притежавало свое жилище или поне част от жилище.

В периода на дивачеството всяко семейство е имало подслон, не по-лош от тоя на останалите и напълно удовлетворяващ нищожните му примитивни нужди; но мисля, че ще е съвсем правомерно да кажа, че макар птиците небесни да си имат гнезда^[127], лисиците — бърлоги, а диваците — вигвами, в съвременното цивилизовано общество едва половината семейства притежават собствени жилища. В големите градове, където цивилизацията вече се е наложила, броят на хората с жилища е нищожен. Всички останали се превръщат в доживотни бедняци, като плащат за тая външна обвивка, станала необходимост и зиме, и лете, годишен наем колкото цената на цяло село индиански вигвами. Нямам намерение да изтъквам колко по-лошо е да живееш в наето жилище, отколкото в собствено, макар да е съвсем очевидно, че дивакът притежава собствено жилище, защото не му струва почти нищо, докато цивилизованият човек наема жилище, понеже няма средства за собствено, пък и за наетото едва му достигат. Да, ще ми възрази някой, но плащайки наем, бедният цивилизован човек си подсигурява дом, който прилича на палат пред тоя на дивака. За двадесет и пет до сто долара годишно — така се движат наемите у нас — той получава достъп до всички блага, придобити в течение на столетия — просторни стаи, чисто измазани и облепени с тапети, ръмфордова камина^[128], венециански щори, водна помпа, автоматична брава, голяма изба и какво ли не още. Защо тогава ползващият тия придобивки в повечето случаи е само един БЕДЕН цивилизован човек, а лишеният от тях дивак е богат според своите разбирания? Ако признаем, че цивилизацията действително е подобрила условията на живот — по моему е така, макар че само мъдрите умеят истински да се ползват от подобренията й, — то трябва да се докаже, че и жилищата са се усъвършенствали, без да бъдат оскъпени, а цената на една вещ за мен се измерва с количеството човешки живот, изразходвано за направата й наведнъж или постепенно. В нашия край къщите струват средно осемстотин долара, а за да бъде събрана тая сума, са необходими десет-петнадесет години от живота на един работник, дори и да не е обременен със семейство — изчислявам го при средна дневна заработка един долар, защото някои получават повече, други по-малко. Излиза, че човек трябва да похаби повече от половината си живот, за да спечели пари за СОБСТВЕН вигвам. Ако пък плаща наем, не се знае дали е избрал по-малката от двете злини. Умно ли ще постъпи дивакът, ако замени вигвама си за палат при тия условия?

Сигурно вече е станало ясно, че що се отнася до отделния индивид, цялата полза от поддържането на тая излишна собственост като запас от средства за в бъдеще, за мен се свежда до покриването на погребалните разноски. А нима човекът е създаден, за да се самопогребва?

Така или иначе това е една от основните разлики между цивилизования човек и дивака; макар да не се и съмнявам, че когато животът в цивилизованото общество е бил превърнат в ИНСТИТУЦИЯ, която почти изцяло поглъща силите на отделния индивид, уж за да се съхрани и усъвършенства расата, се е мислело за всеобщото благо. Искам само да посоча каква жертва принасяме днес на тая придобивка и да предложа тъй да устроим живота си, че да се ползваме от всичките удобства на цивилизацията, без да се подлагаме на никакви неудобства. Що разумявате вие, които казвате: „Сиромасите всякога имате със себе си“^[129] и „Отците ядоха кисело грозде, а зъбите на чедата оскоминяха“?

„Докато съм жив, говори Господ Йехова, няма вече да употребите тази пословица в Израел.

Ето, всичките души са мои: както душата на бащата, така и душата на сина е моя: която е душа съгрешила, ще умре.“^[130]

Наблюдавам своите ближни, конкордските фермери, които в никакъв случай не живеят по-зле от останалите слоеве на населението, и си мисля, че двадесет, тридесет, ако не и четиридесет години са прекарали в труд — като примерно с една трета от него са изплатили къщите си, — за да станат действителни собственици на фермите си, наследени заедно с ипотеките или купени с взети на заем пари, което все още не ми се е удало. Вярно, че ипотеките понякога надхвърлят стойността на фермата, така че тя сама по себе си се превръща в огромна ипотека, но въпреки това винаги се намира готов наследник, ако и да твърди, че знае действителното състояние на нещата. В разговор с данъчните инспектори установих с изумление, че се затрудняват да изброят и десетина души в града, чиито ферми да не са ипотекирани. Искате ли да узнаете историята на едно имение, идете в банката, където е ипотекирано. Човек, заплатил фермата си със собствен труд, е толкова рядко явление, че всеки ще ви го посочи. Съмнявам се, че има такива в Конкорд. Ако се говори, че повечето търговци — до деветдесет и седем процента — щели да се разорят, това е валидно и за фермерите. Що се отнася до търговците обаче, както уместно отбелязва един от тях, несъстоятелността им не е същинска финансова несъстоятелност, а просто невъзможност да изпълнят поетите задължения — иначе казано, става дума за фалит от морален характер. Само че това представя нещата в несравнимо по-лоша светлина, пък и навежда на мисълта, че може би и останалите три процента не са успели да спасят душите си и всъщност са претърпели по-тежък фалит, отколкото честно фалиралите. Разорение и неизпълнение на задълженията — ето трамплина, от който цивилизацията ни отскача и се премята презглава, докато дивакът стои върху неогъваема плоскост: глада. И все пак Мидълсекската изложба на добитък се провежда ежегодно с БЛЕСТЯЩ УСПЕХ, сякаш частите на селскостопанската машина до една са в пълна изправност.

Фермерът се мъчи да реши проблема с прехраната по начин, по-сложен от самия проблем. Търгува с цели стада добитък, за да припечели за връзки за обувки. С ненадминато умение залага капан с най-фини пружинки, за да си налови средства и независимост, но едва обърнал се, вече е приклещил в него собствения си крак. Ето защо е беден, ето защо сме бедни и всички ние — потънали в разкош, но лишени от безбройните блата, достъпни за дивака. Чапман го е казал:

„Суетното човешко общество —

заради земния разкош —

до въздух свежда цялата небесна благодат.“^[131]

И ако все пак фермерът придобие собствеността над къщата, в която живее, той може да се окаже не по-богат, а по-беден отпреди, тъй като всъщност къщата е станала негов собственик. Според мен Мом основателно е възнегодувал, че къщата, която Минерва му построила, „не била на колела, та да може да се отървава от неприятните съседи“. Това възражение важи и днес, понеже къщите ни са тъй масивни, че в тях се чувстваме по-скоро като в затвор, отколкото като в дом, а неприятните съседи, които ни се ще да избягваме, сме самите ние с цялата си низост. Познавам поне две тукашни семейства, които от поколения искат да продадат имотите си в покрайнините и да се преселят в града, но все не успяват, така че едничка смъртта ще ги избави.

Да приемем, че в последна сметка МНОЗИНСТВОТО от хората ще могат било да си купят, било да наемат модерна къща с всичките там удобства. Подобрявайки къщите обаче, цивилизацията не е подобрила в същата степен хората, които ще ги обитават. Създала е дворци, но не е могла тъй лесно да създаде благородници и крале. АМИ АКО ЦИВИЛИЗОВАНИЯТ ЧОВЕК НЯМА ПО-ВЪЗВИШЕНИ СТРЕМЕЖИ ОТ ДИВАКА, АКО ПРЕЗ ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ЖИВОТА СИ РОБУВА НА ПРОСТАШКИ ПОТРЕБНОСТИ И МАТЕРИАЛНИ ОБЛАГИ, ЗАЩО ДА МУ СЕ ПОЛАГА ПО-ДОБРО ЖИЛИЩЕ?

А какво става с бедното МАЛЦИНСТВО? Ще се окаже, че съществува точно съотношение между тия, които по условия на живота са превъзмогнали дивачеството, и другите, които са паднали на още по-ниско стъпало. Богатството на една класа се уравновесява от нищетата на друга. От едната страна е дворецът, от другата — приютът за „безмълвни бедняци“. Несметните роби, построили пирамидите, за да бъдат погребвани в тях фараоните, били хранени с чесън и заравяни, както дойде. Майсторът, изваял корнизите на двореца, се прибира да нощува и жилище, което е по-лошо и от вигвам. Погрешно е да се мисли, че ако в дадена страна са налице обичайните белези на цивилизацията, не е възможно голямата част от жителите й да бъдат сведени до равнището на диваци. В случая имам предвид израждането на бедняците, не на богаташите. Достатъчно е да обърна поглед към копторите, простиращи се по цялата дължина на железопътните линии — това последно постижение на цивилизацията, — за да го констатирам; при всекидневните си разходки виждам как човешки същества живеят в кочини, където вратите не се затварят през цялата зима, та да влиза светлина, и липсват дърва, дори е трудно да си го представиш, а млади и стари ходят прегърбени, постоянно присвити от нищета и студ, закърнели във физическото и духовното си развитие. Струва си наистина да обърнем поглед към класата, която с труда си осъществява достиженията на нашето време. Към нея спадат всички работници в Англия — тоя всемирен приют за бедни. Или да вземем ирландеца — бял, сиреч минава за образован. Физическото му състояние не може да се сравнява с това на северноамериканския индианец, на островитянина от Южните морета или на който и да е дивак, преди да се е изродил от съприкосновението с цивилизования човек. При това съм уверен, че ръководителите на диваците по нищо не отстъпват от средния цивилизован ръководител. Сравнението само доказва каква убогост може да съпътства цивилизацията. Едва ли е необходимо да споменавам работниците от Южните щати^[132], които произвеждат основната износна продукция на страната ни, а и те самите са се превърнали в основен продукт на Юга. Ще се огранича с тия, които спадат към тъй нареченото СРЕДНО жизнено равнище.

Изглежда, повечето хора никога не са се замисляли що е дом и цял живот гънат в ненужна немотия, защото са решили, че непременно трябва да имат жилище като това на съседите. Все едно да поискаме да облечем всичко, което шивачът е ушил, или пък, пренебрегнали шапките от палмови листа и мармотовите калпаци, да се заоплакваме, че не можем да си купим корони! Ако обаче бъде създадено жилище, по-удобно и по-изискано от нашето, всички ще признаят, че не могат да си го позволят. Мигар вечно ще се стремим към повече материални блага и никога не ще се почувстваме задоволени? Мигар почтените граждани вечно ще втълпяват на младите със съвети и личен пример необходимостта да се сдобият преди смъртта си с известен брой непотребни галоши, чадъри и празни стаи за празноглави гости? Защо и нашата мебелировка да не е проста като у бедуините и индианците? Помисля ли за благодетелите на човешкия род, които възхваляваме като пратеници небесни, носители на божествени дарове, въображението ми не рисува ни кортежи, ни коли, натоварени с модерна мебелировка. Да речем — странна идея, нали? — че колкото повече превъзхождаме бедуините морално и умствено, толкова по-богато обзавеждаме домовете си. Та жилищата ни са буквално задръстени от вещи! Една добра домакиня би изхвърлила голяма част от тях на боклука, за да не оставя недовършена сутрешната си работа. Сутрешната работа! Во името на Аврориния румянец и музиката на Мемнон, кажете ми: каква трябва да е СУТРЕШНАТА РАБОТА на човека в тоя свят? Държах на писалището си три парчета варовик, но ужасен проумях, че трябва всекидневно да ги бърша от прах, при положение че всичко в главата ми е потънало в прах, та с отврата ги изхвърлих през прозореца. Как тогава да си обзаведа жилище? По-добре да живея под открито небе: по тревата не се наслоява прах, ако човек не разорава земята.

Модата, следвана тъй усърдно от тълпата, е дело на разгулните богаташи. Пътешественикът разбира това много бързо, започне ли да отсяда по уж отбраните странноприемници, където гледат на него като на някакъв Сарданапал и го обсипват с такива нежни грижи, че ако им се остави, твърде скоро ще го лишат от мъжественост. Мисля, че хвърляме повече средства за лукса във влаковете, отколкото за сигурността и удобството така че има опасност купетата съвсем да заприличат на модерни гостни с всичките им дивани, отоманки, сенници и какви ли не още ориенталски вещи, предназначени за дамите от харемите и за женствените обитатели на Небесната империя, които вещи Джонатан постоянно мъкне от Изтока, но би се срамувал да узнае названията им. По-добре да седя на тиква, но сам, отколкото да ме ръгат с лакти върху кадифена възглавничка. По-добре да пътувам по земята с волска каруца и да дишам чист въздух, отколкото да се отправя към небето в луксозен туристически вагон^[133] и през целия път да се тровя от зловоние.

В своя прост и оголен живот първобитният човек е имал поне това предимство — да бъде, вярно само временно, гост сред Природата. Негов подслон била шатрата, той се подкрепял с храна и сън, и бил готов да продължи пътя си; скитал из долините, кръстосвал равнините или изкачвал планинските върхари. Край на това обаче! Хората са се превърнали в оръдия на оръдията на труда. Човекът, който безгрижно е късал плодове, за да утоли глада си, вече е станал фермер, а оня, който е търсил подслон под дърветата — собственик на жилище. Отдавна вече не спираме на бивак през нощта — тъй здраво сме се окопали в земята, че сме забравили небето. Възприели сме християнството единствено като по-усъвършенствано ЗЕМЕДЕЛИЕ. За тоя свят сме си построили семейни жилища, а за оня — семейни гробници. Най-великите произведения на изкуството представят борбата на човека да си възвърне свободата, но ние виждаме в тях само украса за своето убожество и забравяме възвишения им смисъл. В нашия град няма място макар и за едно ИСТИНСКО произведение на изкуството, ако изобщо е достигнало до нас, тъй като в живота, в къщите и по улиците ни липсва подходящ пиедестал за него: няма дори пирон да закачиш картина, камо ли да се намери постамент за бюста на някой герой или светец. Като си помисля как се строят и заплашат къщите у нас и как се поддържа домакинството в тях, направо недоумявам как подът им не пропада под нозете на госта, додето се прехласва по евтините дрънкулки над камината, та да се озове върху здрава и твърда, па макар и най-обикновено земя в избата. Забелязал съм, че тъй нареченият охолен и изискан живот се достига чрез скок и не мога да се любувам на красящите го ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО, тъй като съзнанието ми е изцяло заето с тоя скок. Запомнил съм, че най-голямото постижение на дълъг скок, изпълнен без помощта на уреди, само благодарение на човешките мускули, принадлежало на някакво номадско племе араби и възлизало на двадесет и пет фута. Всеки друг обаче би скочил по-малко, ако няма трамплин. Затова първият въпрос, който се изкушавам да задам на разполагащите с такава непристойна собственост, е: какъв е вашият трамплин? От кои сте — от деветдесет и седемте процента губещи или от трите печелещи? Отговорите ли ми, навярно ще мога да разгледам джунджурийките ви и да им се възхитя. Но когато е пред коня, каруцата не е нито красива, нито полезна. Преди да кичим къщите си с красиви предмети, трябва да оголим стените, да оголим живота си и да поставим началото на истински красив живот сред истинска красота; а дотогава най-добре ще развиваме усета си към красивото сред Природата, където няма да ни пречат ни къщи, ни техните собственици.

Старият Джонсън пише в своето „Чудотворно провидение“, че първите заселници по тия места, негови съвременници, „живеят в землянки, които изкопават в подножието на някой хълм като свой първи подслон, а пръстта нахвърлят връз насечени дървета и палят димни огньове пред входовете“. Те не си правели къщи — продължава той, — додето земята по божия милост раждала, за да ги изхрани; първата година обаче добивът бил толкова оскъден, че те задълго трябвало да режат хляба съвсем на тънко. През 1650 година секретарят на провинция Нова Нидерландия дава на холандски по-подробни сведения за желаещите да се заселят там: „Жителите на Нова Нидерландия и особено на Нова Англия, които нямат в началото средства да си построят къщи по вкус, правят един правоъгълен изкоп в земята като за зимник, шест-седем фута дълбок, с дължина и широчина, каквито сметнат за необходимо, плътно покриват стените му първо с дърво, а сетне с дървесна кора или нещо друго, та да не се рони пръстта; застилат пода с дъски, покриват с греди отвора, а отгоре издигат гредореден покрив, върху който нареждат дървесна кора или зелен чим, та да могат на сухо и топло да изкарат със семействата си две, три, че и четири години; от само себе си се разбира, че слагат и прегради в зависимост от числеността на семейството. Когато колонизацията беше в началото си, богатите и знатни люде в Нова Англия също се устройваха в такива жилища по две причини: първо, да не губят време за строеж и сетне храната да не им достигне и, второ, да не обезкуражават безчетните бедни работници, които бяха докарали със себе си от Родината. След три-четири години, когато в страната се разви селското стопанство, те си построиха красиви къщи, за които похарчиха по няколко хиляди.“^[134]

Постъпвайки по тоя начин, предците ни са проявили известно благоразумие, водени сякаш от убеждението, че първо трябва да се задоволяват най-неотложните нужди. Но задоволени ли са днес най-неотложните ни нужди? Мине ли ми през ум да си купя разкошно жилище, веднага ме възпира мисълта, че страната ни още не е дозряла за ЧОВЕШКАТА култура и днес сме принудени да режем ДУХОВНИЯ си хляб значително по-тънко, отколкото предците ни са рязали пшеничения. Не че трябва да се отрича архитектурната украса, та дори и в най-трудните времена, но нека красотата покрива жилищата ни там, където се съприкосновяват с живота ни, а не отвън, тъй както седефът покрива тялото на мидата. Къде ти! Влизал съм в няколко разкошни жилища и добре знам с какво са покрити.

Макар да не сме се изродили дотам, че да не можем и днес да живеем в пещери и вигвами и да се обличаме в кожи, по-добре е все пак да се възползваме от придобивките, които дължим на човешката изобретателност и трудолюбие. В край като нашия човек може по-лесно и на по-ниска цена да си подсигури дъски, шинди, вар и тухли, отколкото удобна пещера, цели трупи, достатъчно количество дървесна кора или дори подходяща глина и плоски камъни. Говоря осведомено по тоя въпрос, тъй като съм запознат с него както теоретически, така и практически. С малко повече находчивост можем да използваме тия материали тъй, че да станем по-богати и от най-богатите днес и да превърнем цивилизацията в благодат. Цивилизованият човек е помъдрял и насъбрал опит дивак. Но да се върнем към моето начинание.

 

 

В края на март 1845 година взех на заем една брадва и се отправих към гората край езерото Уолдън, където смятах да си построя къща; там се залових да отсека няколко високи, островърхи и млади бели бора. Трудно се започва, без да си взел едно-друго на заем, но може би това е най-благородният начин да приобщиш ближния към своите намерения. Собственикът на брадвата не пропусна да отбележи, че я пазел като зеницата на очите си. Затова пък му я върнах по-остра, отколкото беше. Работех на един чудесен хълм, покрит с борова гора, през която се виждаше езерото и малка полянка с едва покарали борчета и лески. Ледът още не бе се разтопил, макар тук-там да проблясваше водната повърхност, и беше целият тъмен и огизнал. Додето работех там, на няколко пъти преваля слаб сняг, но обикновено, когато вървях покрай железопътната линия към къщи, жълтеникавата пясъчна ивица блещукаше в маранята, релсите грееха на пролетното слънце и аз дочувах песента на чучулигите, калугериците и другите птички, дошли да споделят още една година с нас. Бяха ония прекрасни пролетни дни, през които зимата на нашето недоволство^[135] си отива заедно с топящия се сняг, а животът започна да излиза от вцепенението си. Веднъж, когато острието на брадвата ми отхвръкна от дръжката, та трябваше с камък да вбия клин от зелена леска и да натопя брадвата в езерото, за да набъбне дървото, една пъстра змия се шмугна във водата и остана на дъното през цялото време, додето бях там, сиреч повече от четвърт час, без да помръдне — навярно защото още не бе излязла напълно от зимното вцепенение. Помислих си, че и при хората е същото, щом остават в сегашното си жалко и примитивно състояние, но стига живителната сила на пролетта да се разлее в жилите им, те несъмнено ще се издигнат до по-духовно съществуване. И друг път съм попадал в мразовити утрини на змии с отчасти сковани тела, очакващи слънцето да ги раздвижи. На първи април валя дъжд, който разтопи леда, а в ранните часове на деня, когато се стелеше гъста мъгла, дочух един заблуден гъсок да пляска напосоки из езерото и да кряска объркан, сякаш бе самият дух на мъглата.

И тъй, няколко дена сякох дървата и дялах греди и мертеци, служейки си само с малката брадва и неспохождан от никакви годни за споделяне мъдри мисли, си тананиках тия стихчета:

Казваме, че знаем много,

но празнословим най-убого —

изкуство и наука

не водят до сполука.

Вятър краткотраен

е всичко, дето знаем.

Насякох носещи греди шест инча широки, одялах от двете страни голяма част от подпорите и само от едната страна мертеците и дърветата за пода, оставяйки кората, така че да бъдат хем прави, хем значително по-здрави от бичени дъски. В двата края на всяка подпора старателно издялах шип или жлеб, тъй като вече бях взел на заем и други инструменти. Работният ми ден в гората не беше твърде дълъг, но обикновено си носех по малко хляб с масло, загънат във вестник, та да мога да прочета вестника по пладне, седнал на купчината свежи борови клони и похалвайки от хляба, наситен с боров аромат от ръцете ми, цепите покрити с плътен слой смола. Бях станал по-скоро приятел, отколкото враг на боровете, понеже — отсичайки няколко ги бях опознал добре. Случваше се екотът от брадвата ми да привлече някой пътник и двамата сладко да си поприказваме сред нападалите трески.

Към средата на април — нали не бързах с работата си, а й се наслаждавах — скелето на къщата бе готово и вече можеше да се вдигне. От по-рано бях купил за дъски бараката на Джеймс Колинс — ирландец, работник на Фичбъргската железопътна линия. Бараката на Джеймс Колинс минаваше за изключително хубава. Когато се отбих да я видя, той не си беше вкъщи. Заоглеждах я, без отначало да ме забележат отвътре, тъй като прозорецът бе много вдлъбнат и висок. Бараката бе малка, с островръх покрив, но повече от това нищо не се виждаше, понеже бе тъй плътно притисната от петфутова грамада боклук, та приличаше на купчина тор. Покривът бе най-здравата й част, макар и доста изкорубен и разсъхнат от слънцето. Праг нямаше, а под вратата целогодишно зееше отвор за кокошките. Мисис Колинс се подаде навън и ме покани да разгледам. Кокошките се разбягаха при влизането ми. Вътре беше тъмно. Подът бе почти изцяло пръстен — влажен, лепкав, зловонен, само тук-таме останала по някоя дъска, защото не е било възможно да се махне. Жената запали лампа, за да ми покаже покрива и стените отвътре, а също, че дъсченият под продължава и под леглото, като ме предупреди да внимавам да не пропадна в зимника — два фута дълбока яма. Мертеците си ги бивало, рече ми тя, и дъските си ги бивало, че и прозореца си го бивало, имал си дори стъкла доскоро, само че котката ги строшила. Имаше печка, легло, стол, дете, родено тук, копринен чадър, огледало в позлатена рамка и нова, маркова кафемелачка, окачена на младо дъбче — толкова. Споразумяхме се на бърза ръка, понеже, додето оглеждах, Джеймс се бе върнал: разбрахме се аз да му платя вечерта четири долара и двадесет и пет цента, а той да освободи бараката в пет часа на другия ден, като междувременно не я продава другиму; в шест часа заранта аз да вляза в правата си на собственик. По-добре би било да дойда по-рано, посъветва ме Джеймс, за да се избягнат някои възможни, макар и съвсем несправедливи претенции, що се отнася до арендата на земята и дървата за огрев. Това било единственото затруднение, увери ме той. В шест часа на идния ден го пресрещнах на пътя заедно със семейството му. В един голям вързоп бе събрано цялото им имущество: постеля, кафемелачка, огледало, кокошки — всичко освен котката, която избяга в гората; там тя подивя, а сетне, разправят, се хванала в капан за мармоти и в края на краищата от жива и дива станала мъртва котка.

Още същата сутрин измъкнах пироните и разглобих бараката, след което с една ръчна количка малко по малко превозих дъските до езерото и ги нахвърлях по тревата, за да се избелят и изправят на слънцето. Докато бутах количката по горския път, веднъж-дваж ми се обади подранил дрозд. Един малчуган на име Патрик предателски ме уведоми, че додето превозвам дъските, съседът Сийли, ирландец, пъхал в джоба си още годните пирони, скоби и клинове, макар че, щом ме съзреше да се връщам, той ставаше да поздрави и гледаше към опустошението с най-невинен и безучастен поглед, изпълнен с най-чисти помисли, мърморейки, че днес трудно се намирала работа. Той беше просто зрител и тъй спомагаше това уж незначително събитие да се приравни по стойност с оттеглянето на боговете от Троя^[136].

Изкопах зимник, шест фута широк и седем дълбок, в южния край на една височинка, където преди е имало мармотова дупка — под корените на смрадликата и къпината и надолу, където нямаше и следа от растителност, а само ситен пясък, в който картофите не биха измръзнали и при най-голям студ. Не покрих стените с камъни, но тъй като слънчевите лъчи не можеха да проникнат до тях, пясъкът и досега не е помръднал. Справих се за не повече от два часа. Беше ми изключително приятно да копая с мисълта, че в ловенето географски ширини хората дълбаят в земята, за да намерят по-равномерна температура. И под най-хубавата градска къща днес ще откриете изба, в която държат плодове и зеленчуци също както едно време; и дълго след като къщата вече я няма, потомството ще я разпознава по изкопа в земята. Къщата си остава нещо като портал пред входа на дупката.

Най-после в началото на май заедно с няколко приятели, които помолих за помощ повече заради добросъседските отношения, колкото от необходимост, вдигнахме скелето. Никой повече от мен не се е радвал на толкова високопоставени помощници. Ще ми се да вярвам, че им е писано един ден да участват в издигането на по-величествени постройки. Нанесох се в къщата на четвърти юли — веднага щом я покрих и обковах с дъски; така внимателно бях одялал и огладил краищата на дъските, че пасваха идеално една връз друга и беше изключено да пропускат влага; преди обаче да се заема с пода, иззидах основата на огнището, за което на ръце донесох камъни от езерото. Огнището изградих на есен, когато приключих оранта с мотика и още не бе дошло време да се отоплявам — дотогава си готвех навън, рано сутрин и направо на земята; и до днес съм убеден, че в някои отношения тоя начин на готвене е по-удобен и по-приятен от обичайния. Ако преди да се е опекла питката, завалеше, прикрепях няколко дъски над огъня и сам се скривах под тях, за да я наглеждам — тъй прекарвах приятни минути. През тия дни, когато ръцете ми бяха твърде заети, четях малко, но затова пък всяко късче хартия, което се въргаляше по земята или ми служеше да хващам съдовете, или да застилам масата, ми доставяше точно толкова удоволствие, колкото и „Илиадата“.

 

 

Заслужава си да се строи още по-бавно, отколкото строих аз, като се осмисля значението, което имат в живота на човека, да кажем, вратата, прозорецът, избата, таванът и никога нищо да не градим, додето не сме намерили по-добро основание от задоволяването на временните си нужди. Когато човек сам строи къщата си, постига нещо от оная хармония, с която птицата вие гнездото си. Кой знае дали ако хората строяха сами жилищата си и просто и почтено осигуряваха препитанието си, поетическата дарба нямаше да е повсеместно развита, тъй както при птиците, които пеят, докато правят гнездата и изхранват челядта си! Уви! Ние постъпваме също като авлигите и кукувиците, които оставят яйцата си в чужди гнезда и не радват никого с кресливите си, немелодични гласове. Нима завинаги сме отстъпили насладата от строителството на зидарите и дърводелците? Какво означава архитектурата за повечето хора! Никога не е било по време на разходка да попадна на човек, отдаден на просто и естествено занятие, като това да си строи къща. Сами сме се свели до брънки от обществения механизъм. Човек не е единствено шивач, но и проповедник, търговец, фермер. Кога ще се сложи край на това разделение на труда? И кому е нужно то в края на краищата? Несъмнено някой би могъл дори и да МИСЛИ вместо мен, но не е желателно това да става за сметка на способността ми да мисля сам.

Вярно е, че тъй наречените архитекти не са малко у нас и дори чух за един, който прокарвал идеята за осмисленост и практическа обвързаност, сиреч за красота на архитектурните орнаменти, смятайки, че е направил откритие. Всичко добре от негова гледна точка, но всъщност само на крачка от обичайната дилетантщина. Сантиментален реформатор в архитектурата, той е започнал от корнизите наместо от основите. Искал е да вложи смисъл в архитектурните орнаменти, както се слага бадемче или зрънце кимион в захаросаните сливи — макар че според мен бадемите са по-здравословни без захар, — без да го е еня дали в неговите жилища хората ще живеят смислено. Мигар някой разумен човек се е замислил, че орнаментите са само нещо външно и повърхностно, че костенурката се е сдобила с петнистата си коруба, а мидата — със сияйната си перлена черупка, съгласно същата спогодба, с която жителите на Бродуей са получили своята църква на Светата Троица. Човек няма нищо общо с архитектурното оформление на жилището си, тъй както и костенурката с това на корубата си; същото е с войника, който пилее време да боядисва знамето в цвета на воинската си доблест, когато врагът неизбежно ще разбере истината, види ли го да пребледнява в часа на изпитанието. Представях си как гореспоменатият архитект, наведен над някой корниз, плахо нашепва на простичките обитатели своята полуистина, която те знаят много по-добре от него. Цялата заобикаляща ме архитектурна красота бавно се е породила отвътре навън, от потребностите и своеобразието на обитателите, които са я създали със собствените си ръце, с някаква несъзнателна простота и благородство, без изобщо да помислят за външна ефектност; всяка архитектурна красота, която е писано да се появява занапред, ще се основава на естествената красота на живота. Най-интересните по своята архитектура жилища у нас — както е известно на художниците — са най-простичките и скромни дървени колиби на сиромашта; единствен животът на техните обитатели, чиито раковини са те, а не разните особености на фасадата, ги прави ЖИВОПИСНИ; не по-малко интересна ще бъде и вилата на гражданина, когато животът му стане също тъй прост и благодатен за въображението и всякакъв ламтеж за външен блясък на дома му го напусне. Голяма част от архитектурните орнаменти са направо безсмислени и един по-силен есенен вятър би могъл да ги помете също като разкошните пера от шапката на някоя дама, без това ни най-малко да навреди на самата сграда. Без АРХИТЕКТУРА могат тия, чиито изби не са пълни с маслини и вина. Какво би станало, ако се бе вдигнал шум и около стилистичните орнаменти в литературата и архитектите на нашите библии бяха похабили толкова време за корнизите, колкото архитектите за църквите ни? Така се стига до БЕЛЕТРИСТИКАТА, ИЗЯЩНИТЕ ИЗКУСТВА и техните привърженици. Всъщност какво го засяга човек под какъв ъгъл ще са разположени дъските над главата му и под краката му и в какъв цвят ще е боядисана къщата му! Единствено ако сам е редил дъските и боядисвал къщата, това би имало известно значение за него; но напусне ли душата тялото му, оказва се, че все едно цял живот е гласил гроба си — свидетели сме на гробовна архитектура и думата „дърводелец“ не е нищо повече от синоним на „гробар“.

В своето отчаяние или безразличие към живота някой беше казал: „Гребни от пръстта край нозете си и боядисай дома си в нейния цвят.“ Може би е имал предвид сетното ни тясно жилище? Хвърли един обол, за да разбереш. Колко ли свободно време е имал! Че защо да гребваме шепа пръст? По-добре да боядисваме къщите си в цвета на лицата си — нека пребледняват и се изчервяват заради нас. Ето ви начин да се подобри жилищната архитектура! Подготвите ли ми подходящи орнаменти, аз ще си ги закича.

Направих огнището, преди да е дошла зимата, и доуплътних стените, макар че не пропускаха влага, с груби, току-що насечени шинди, чиито краища трябваше да оглаждам с ренде.

Ето че вече имах плътно облицована и измазана къща, десет на петнадесет фута, с осемфутови подпорни греди, с таван и долап, с по един голям прозорец от всяка страна, с два капака на тавана, с врата на единия край и тухлено огнище насреща й. При обичайните цени на материалите и без да се включва работата, понеже я свърших съвсем сам, стойността на къщата ми излезе, както следва (привеждам всички тия подробности, понеже малцина могат да посочат точно колко струват жилищата им, а още по-малко, да не кажа никой, знаят цените на отделните материали):

Дъски	$ 8,03 1/2 Главно от бараката
Стари шинди за покрива и стените	4,00
Летви	1,25
Две стари прозоречни рамки със стъкла	2,43
Хиляда стари тухли	4,00
Две каци вар	2,40 Скъпо ми излезе
Четина	0,31 Дойде ми в повече
Желязна греда за огнището	0,15
Пирони	3,90
Панта и винтове	0,14
Резе	0,10
Креда	0,01
Превоз	1,40 Повечето неща пренесох сам
	Общо: $28,12 1/2

Това е всичко, като ИЗКЛЮЧИМ дървения материал, камъните и пясъка, които ползвах с правата на заселник. Имам също малка дървена пристройка, направена предимно от материалите, които ми останаха от къщата.

Готов съм да си построя друга къща, която по блясък и великолепие да надминава всяка една в Конкорд, стига да ми доставя същото удоволствие и да не струва повече от сегашната.

Тъй разбрах, че един човек на умствения труд, нуждаещ се от жилище, може да си го подсигури до живот срещу сума, не по-голяма от досегашния му годишен наем. Ако изглежда, че се хваля повече от допустимото, ще кажа в свое оправдание, че го правя заради човечеството, а не толкова заради себе си, и всичките ми отклонения и непоследователности ни най-малко не накърняват верността на твърдението ми. Въпреки повсеместната подлост и притворство — плява, която и аз не мога да отделя от зърното^[137] и страдам от нея като всеки друг, — ще дишам свободно и ще си чувствам разкрепостен; това е несравнимо облекчение за тялото и душата и съм решил твърдо, че няма от излишна скромност да стана адвокат на дявола. Ще ми се да поговоря за истинското положение на нещата. Наемът за малко по-голяма от моята студентска стая в Кеймбридж е тридесет долара годишно — макар че на строителната компания й е излязло по-евтино, защото ги е строила по тридесет и две под един покрив — и на това отгоре наемателят е принуден да търпи многобройни и шумни съседи, а може да се случи и на четвъртия етаж. Как тогава да не мисля, че ако бяхме подходили по-мъдро към тия въпроси, не само нямаше да се нуждаем от толкова образованост, защото до голяма степен щяхме да сме я постигнали, но и разходите по обучението ни значително биха се снижили. Удобствата, които се предоставят на един студент в Кеймбридж или където и да било, изискват от него десет пъти по-голям разход на жизнени сили, отколкото при смислено споразумение между двете договарящи се страни. Това, което изисква най-много пари, никога не е най-необходимото за студента. Обучението например е съществено перо в разходите му за семестъра, докато несравнимо по-ценното образование, получено от общуването с най-издигнатите хора на времето, не струва никакви пари. Да се основе колеж, обикновено означава да се открие подписка за долари и центове, след което при сляпо придържане към доведения до крайност принцип за разделението на труда — принцип, който винаги трябва да се приема с едно наум — да се повика предприемач, който непременно обръща всичко на печалба; той наема ирландци или други някакви работници, за да положат основите на колежа, а междувременно бъдещите студенти са предупредени да се подготвят за постъпване — и за всичките тия недомислия трябва да плащат идните поколения. Според мен би било ПО-ДОБРЕ, ако студентите и всички останали, които искат да извлекат полза от колежа, сами полагаха основите му. Студентът, който се е добрал до желания отдих, избягвайки системно всякакъв полезен труд, всъщност се е добрал до позорен и безсмислен отдих, лишавайки се от опита, който единствен прави отдиха плодотворен. Да не искате да кажете — веднага ще ми възрази някой, — че студентите трябва да работят с ръцете вместо с главите си? Не съвсем, но имам предвид нещо, което може да се стори на този някой почти същото: имам предвид, че студентите трябва не да ИГРАЯТ на живот, не само да ИЗУЧАВАТ живота, додето обществото ги издържа в тая скъпа игра, ами пълноценно да го ЖИВЕЯТ от началото до края. А как ще се научат да живеят, ако не от собствен жизнен опит? Така според мен ще развият мозъците си не по-зле, отколкото с математиката. Искам ли един младеж да има познания в науката и изкуството, аз няма да се поддам на общоприетата практика и да го пратя при някой професор, който да го посвети във всичко друго, само не и в изкуството да живее: да наблюдава света с телескоп или микроскоп, но не и със собствените си очи; да е вещ в химията, а да не знае как се прави хлябът; да познава механиката, но и не как се изкарва хлябът; да открива нови спътници на Нептун, а да не вижда сламките в собствените си очи^[138]; нито пък да разбира на какъв нехранимайко самият той е спътник; и додето наблюдава чудовищата в капка оцет, да бъде погълнат от тълпящите се наоколо му чудовища. Кой ще е напреднал повече в края на месеца: момчето, което само си е направило джобно ножче от руда, изкопана и разтопена лично от него, и е прочело само толкова, колкото му е било необходимо, или момчето, което е посещавало лекциите по металообработване в съответния институт и е получило ножче „Роджърс“ от баща си? Кое от тях първо ще си пореже пръста? Завършвайки колежа, за свое удивление узнах, че бил съм изучавал навигация^[139]! Една обиколка да бях направил покрай пристанището, повече щях да разбирам от навигация. Дори и на бедния студент преподават не друго, а ПОЛИТИЧЕСКА икономия, докато с икономията на живота или, иначе казано, с философията никой в нашите колежи не смята за нужно да се занимава. В резултат студентите четат Адам Смит, Рикардо и Сей, а бащите им затъват в дългове.

Както е с колежите, така е и със стотици други „съвременни достижения“ — илюзорното в тях преобладава, обективната полза невинаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел — при това твърде леснопостижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас — обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини — той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс^[140] е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: „Не мога да разбера защо не спестяваш — та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката.“ Само че аз съм по-мъдър — разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: „Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът — деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило — случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам.“

Това е общовалиден закон и никой не може да го заобиколи, както става ясно и от примера с железопътната линия — да се покрие земното кълбо с железопътна мрежа, е все едно да се изравни повърхността му. Хората живеят със заблудата, че стига все тъй умело да боравят с акции и лопати, накрая ще могат за секунди да стигат където пожелаят, на това отгоре безплатно; но всъщност когато перонът загъмжи от народ и кондукторът завика: „Моля, заемете места си!“, само миг след като парата и димът се разнесат, ще стане ясно, че са заминали малцина, а останалите са били прегазени — после ще го нарекат, и то с право, „нещастен случай“. Разбира се, да пътуват могат единствено ония, които са натрупали пари, сиреч които са доживели до тоя момент — само че те вече са загубили както подвижността си, тъй и желанието си за пътуване. Това пропиляване на най-хубавите години от живота в печелене на пари заради някаква съмнителна независимост през оставащите съвсем не най-пълноценни години ни напомня за оня англичанин, който отишъл в Индия да трупа състояние, та да може после да живее в Англия като поет. По-добре от самото начало да се беше нанесъл в някоя мансарда. „Какво? — ще възкликнат милиони ирландци, изскачайки от всички възможни бордеи на страната. — Да не би да е лоша железопътната линия, която построихме?“ — „Не — ще им отвърна, — СРАВНИТЕЛНО добра е, доколкото можехте да направите и по-лоша; но бих предпочел, тъй като сте мои братя, да бяхте прекарали времето си по-добре, отколкото да тънете в тоя прахоляк.“

В желанието си честно и приятно да изкарвам десетина-дванадесет долара, за да покрия извънредните си разходи, още преди да завърша къщата, засадих около акър и половина от рохката песъчлива почва край нея с фасул и по малко картофи, царевица, грах и ряпа. Целият участък възлиза на единадесет акра; в голямата си част е обрасъл с борове и лески и миналата година се продаваше по осем долара и осем цента акърът. Един фермер ми казваше, че ставал само за отглеждане на пискливи катерички. Нито веднъж не наторих земята, бидейки не собственик, а само заселник, и като не мислех да я засявам отново, дори не я прекопах цялата. При оранта извадих доста дънери, които за дълго ме подсигуриха с гориво; на тяхно място останаха малки кръгове девствена земя, които ясно се открояваха през лятото с избуялия върху им фасул. За гориво ми служеха също така сухите и в голямата си част негодни за пазара дървета зад къщата и плавеят по езерото. Наложи се да наема работник и впряг за оранта, макар че сам вървях след плуга. Така за сечива, зърно, труд и прочие разходите по фермата ми възлизаха през първата година на четиринадесет долара и седемдесет и два и половина цента. Зърното за посев получих даром. Всъщност то почти нищо и не струва, стига да не сееш в прекомерни количества.

Добивът ми се състоеше от дванадесет бушела боб, осем бушела картофи и по малко грах и сладка царевица. С жълтата царевица и ряпата бях закъснял, та от тях нищо не се получи. Целият ми приход от фермата възлизаше на:

	$ 23,44
Изваждам разходите	14,72 1/2
Остават	$ 8,71 1/2

В сметката не влизат изконсумираните и наличните в оня момент продукти на стойност около четири и половина долара, като наличните далеч надхвърляха цената на тревата, която така й не посях. Имайки предвид всичко, най-вече значимостта на човешката душа и на настоящия ден, и въпреки малкия ми опит — всъщност донякъде тъкмо поради това — смятам, че през тая година се справих по-добре от който и да било фермер в Конкорд.

Следващата година се справих още по-добре, като прекопах всичката земя, която ми бе нужна — около една трета акър; през тия две години разбрах от собствен опит, без ни най-малко да се прекланям пред разните прехвалени трудове по агрономство, камо ли пък пред Артър Йънг, че ако човек живее просто, храни се само с това, което е посял, и не сее повече, отколкото му е нужно за прехраната, та да го разменя после срещу нищожно количество фини и скъпи неща, не му трябва друго освен едно малко парче земя; че му излиза по-евтино да копае земята, отколкото да я оре с волове, а също и да сменя от време на време участъка, наместо да хвърля тор; че цялата тая необходима стопанска работа може да се върши като на шега, съвсем между другото, през летните месеци и следователно е безпредметно да се утежнява с волове, коне, крави и прасета, както поначало е прието. Стремя се да разсъждавам безпристрастно по тоя въпрос — като човек, незаинтересован от успеха или провала на сегашния икономически и обществен ред. През всичкото това време бях по-независим от който и да било фермер в Конкорд, понеже не бях обвързан с къща или ферма и можех всеки миг да следвам влеченията си, а те са доста чудати. Не само че се бях устроил по-добре от останалите фермери, но дори къщата ми да беше изгоряла или посевите ми да бяха изсъхнали, моето благосъстояние щеше да остане почти ненакърнено.

Често си мисля, че не хората са господари на стадата, а стадата са господари на хората, тъй като са по-свободни от тях. Хората и воловете работят едни за други, но ако вземем само действителната работа, преимуществото ще се падне на воловете, доколкото техните участъци са значително по-големи. Хората почти изчерпват своя дял от тая взаимно необходима работа през шестте седмици на сенокоса — тогава наистина не им е до шеги. Съвсем ясно е, че никой народ, живеещ във всяко отношение просто, сиреч никой народ от философи, не би сглупил дотолкова, че да използва животински труд. Истината е, че никога не е съществувал, нито пък има изгледи в скоро време да се появи народ от философи, а не знаем доколко е желателно. Тъй или иначе АЗ самият никога не бих гледал кон или бик, за да ми работи, от страх да не се обърна на коняр или говедар; и ако смятахме, че обществото печели по тоя начин, нима можем да сме сигурни, че печалбата на едни не е загуба за други, че конярят и господарят му са еднакво доволни? Да допуснем, че някои неща не могат да бъдат извършени без помощта на животните — тогава нека човек дели славата с воловете и конете. Не би ли могъл обаче да върши нещо по-достойно? Когато някои люде се ползват от труда на животни в своята практически безполезна, сиреч творческа работа, както и при направата на ненужни луксозни предмети, другите задължително трябва да се грижат за тия животни, иначе казано, да се превърнат в роби на силните. Излиза, че човек се труди не само за животното в себе си, но, символично, се труди и за животното извън себе си. Макар че у нас вече има много солидни къщи от тухли и камък, благосъстоянието на един фермер продължава да се измерва с това колко по-голям от къщата е оборът му. Говори се, че нашият град разполагал с най-просторните домове за коне, крави и волове в целия край; не им отстъпват и обществените сгради; за сметка на това обаче твърде малко са помещенията, където човек може свободно да се помоли и свободно да говори. Защо народите се стремят да се увековечат чрез архитектурата, а не чрез силата на мисълта? „Бхагавадгита“ е неизмеримо по-възхитителна от всичките руини на Изтока! Кули и храмове — това е разкош за кралете. А волният и независим ум не се труди по заповедите на никой крал. Геният не може да бъде придворен; нему не трябват ни сребро, ни злато, ни мрамор, освен в нищожни количества. Тогава за какво, за Бога, е всичкият тоя дялан камък? Когато бях в Аркадия, не видях никой да се занимава с подобно нещо. Народите са обладани от налудничавия стремеж да се обезсмъртяват посредством огромни количества дялан камък. Какво ли би било, ако полагаха същите усилия, за да огладят и прочистят нравите си? Едно мъдро слово би оставило по-траен спомен от висок до луната паметник. Предпочитам да виждам камъните непобутнати от човешка ръка. Величието на Тива е просташко. В каменния зид, опасващ нивата на някой честен човек, има повече смисъл, отколкото в Стовратната Тива, отклонила се далеч от същината на живота. Религии и цивилизации, смятани за варварски и езически, градят великолепни храмове — но не и истинското християнство. Камъкът, който народите дялат, отива предимно за гробове. Те приживе се самопогребват. Колкото до пирамидите, удивителен е не градежът им, а това, че са се намерили толкова дотам изпаднали люде, че цял живот да строят гробници за някой честолюбив глупец, когото по-мъдро и по-достойно би било да го удавят в Нил и да хвърлят тялото му на кучетата. Навярно бих измислил някакво извинение за него и за тях, само че не ми е до това. А що се отнася до религията на строителите и любовта им към изкуството, навсякъде по света положението е еднакво — все едно дали ще е египетски храм или Националната банка на Съединените щати: излиза по-скъпо, отколкото се полага. Основният подтик е суетата, подпомогната от любовта към чесъна и хляба с масло. Мистър Белкъм, многообещаващ млад архитект, нахвърля с твърд молив и линийка някакъв проект върху корицата на своя Витрувий и го изпраща на „Добсън & Синове“, каменоделци. Когато тридесет века се оглеждат в една постройка, хората я заглеждат с почитание. Всички тия кули и паметници ми напомнят за един побъркан от нашия град, който се беше заел да копае тунел до Китай и стигна толкова надълбоко, че, както разправяше, дочувал дрънченето на китайски тенджери и тигани; все пак не бих се отбил от пътя си, за да ида да се възхищавам на изкопа му. Повечето хора искат да знаят кои са били строителите на знаменитите паметници на Запада и Изтока; аз пък бих желал да узная кои не са участвали в построяването им, кои са стояли над подобна нелепост. Но да се върна към своята статистика.

От земемерство, дърводелство и друга надничарска работа в града — занаятите ми са колкото пръстите на ръцете — междувременно изкарах тринадесет долара и тридесет и четири цента. Ето и сметката за храната ми през осемте месеца от четвърти юли до първи март, когато са правени тия изчисления — макар че живях край езерото повече от две години; тук не включвам картофите и незначителното количество сладка царевица и грах, които сам бях отгледал, както и стойността на наличните в оня момент хранителни запаси:

Ориз	$ 1,73 1/2
Меласа	1,73 Най-евтин подсладител
Ръжено брашно	1,04 3/4
Царевично брашно	0,99 3/4 По-евтино е от ръженото
Свинско месо	0,22
Пшеничено        брашно	0,88 * По-скъпо е от царевичното и създава повече главоболия
Захар	0,80 *
Сланина	0,65 *
Ябълки	0,25 *
Сушени ябълки	0,22 *
Картофи	0,10 *
Една тиква	0,06
Една диня	0,02 * Все пропаднали експерименти
Сол	0,03

Да, действително изядох осем долара и седемдесет и четири цента: не бих оповестявал тъй безсрамно вината си, ако не бях уверен, че повечето ми читатели са също толкова виновни и делата им не биха изглеждали по-добре върху белия лист. През втората година от време на време си ловях риба за обяд, а веднъж дори успях да убия един мармот, който опустошаваше бобовете ми насаждения — предизвиках преселението на душата му, както биха казали татарите, — и го изядох най-вече от любопитство: макар да ми допадна на вкус, като изключим дъха на мускус, видя ми се неподходящ за постоянна консумация, та дори и в месарниците да се продава очистено и нарязано мармотово месо.

Разходите ми за облекло и други някои случайни покупки през упоменатия период възлизаха на:

	$ 8,40 3/4
Газ и разни домакински вещи	2,00

Тъй че всичките ми разходи, като изключим тия за прането и кърпенето, за които още не съм получил сметките — а в нашия край човек комай няма и за какво друго да харчи, — се изчерпват със следния списък:

Къща	$28,12 1/2
Ферма за една година	14,72 1/2
Храна за осем месеца	8,74
Облекло и пр. за осем месеца	8,40 3/4
Газ и пр. за осем месеца	2,00
	Общо: $ 61,99 3/4

А сега се обръщам към ония читатели, на които се налага да си изкарват сами прехраната. Ето как покривах разходите си:

Продадени селскостопански продукти за	$ 23,44
Спечелени от надничарски труд	13,34
	Общо: $ 36,78

Като се приспадне тая сума от общата сума на разходите, остават 25 долара и 21 3/4 цента — горе-долу толкова, с колкото започнах своя опит, само че сега покрай свободното време, независимостта и здравето бях си подсигурил и удобна къща, в която можех необезпокояван да живея колкото си искам.

Тия статистически данни може да изглеждат случайни и следователно безсмислени, но, доколкото са приведени изчерпателно, притежават известна значимост. Не е имало нещо, което да не съм вписал в сметките си. От изнесените по-горе данни става ясно, че само храната ми е струвала около двадесет и седем ценза на седмица. И през следващите почти две години тя се състоеше от ръжен и царевичен хляб без мая, картофи, ориз, съвсем малко осолено свинско, меласа и сол, а единственото ми питие бе водата. Като поклонник на индийската философия би трябвало да се храня предимно с ориз. Предугаждайки възраженията на някои свадливи люде, ще отвърна, че и да съм вечерял от време на време по гости — както впрочем е било винаги и се надявам и занапред да ми се предоставят такива възможности, това най-често е било в ущърб на домашния ми порядък. Но тъй като при мен вечерите навън, както вече изтъкнах, са постоянно явление, те с нищо не могат да нарушал относителната точност на статистиката ми.

През тия две години се убедих от собствен опит, че дори и в нашата географска ширина човек може удивително лесно да си подсигурява необходимата храна; може да се препитава също тъй просто като животните и пак да бъде здрав и силен. Случвало ми се е да си приготвя съвсем приемлив обед само от варена и посолена тлъстата (Portulaca oleracea), която съм набрал на нивата си. Давам й латинското название заради апетитността на втората му съставка. Какво повече му трябва на един разумен човек в мирно време освен няколко сварени и посолени кочана млечна царевица за обед? Малкото разнообразие, което внасях в храната си, беше отстъпка пред повелите по-скоро на апетита, отколкото на здравето. И все пак хората са стигнали дотам, че често гладуват — не поради недоимък на насъщна храна, а поради недоимък на разкошни блюда; познавам една жена, която искрено вярва, че синът й е починал, защото пиел само вода.

Читателят навярно е забелязал, че разглеждам въпроса по-скоро икономически, отколкото от гледна точка на хранителния режим, и не би се подложил на препоръчваното от мен въздържание, ако килерът му не е препълнен.

Отначало месех хляба си от чисто царевично брашно и сол на плоски питки, които печах на жар пред къщи, върху края на някоя летва или цепеница, останала от строежа, но питките се опушваха и добиваха дъх на бор. Опитах и с пшеничено брашно, додето накрая най-подходяща за печене и най-вкусна се оказа сместа от ръжено и царевично брашно. Истинско удоволствие беше в студени дни да опечеш едно след друго няколко самунчета, обръщайки ги тъй грижливо, както египтяните — изкуствено мътените яйца. Същински плодове на нивята, те узряваха в ръцете ми и разнасяха ухание, за мен равностойно на уханието на другите благородни плодове, та гледах да го задържа възможно най-дълго, като завивах питките в кърпи. Заех се да изуча по достъпните ми източници древното и основополагащо изкуство на хлебарството, като се започне още от първобитни времена и откриването на тестото без мая, когато за първи път след трудносмилаемите ядки и месото човек се домогва до по-лека и блага храна, мине се през случайното бухване на тестото, което се предполага, че е навело хората на мисълта да използват мая, а сетне и други ферментационни способи, и се стигне до „хубавия, вкусен и полезен хляб“ — насъщния. Малта, която някои смятат за душа на хляба, за spiritus, изпълващ порестата му сърцевина, и благоговейно пазят като вечния огън — навярно в трюма на „Мейфлауър“^[141] е имало и някоя драгоценна бутилка с мая, та оттогава насетне бухлати тестени талази се надигат и стелят по цяла Америка, — аз най-редовно и старателно си я набавях от селото, додето накрая една сутрин забравих правилата и я залях с вряла вода. Благодарение на тая грешка установих, че дори и маята не е задължителна — стигнах до открития не по синтетичен, а по аналитичен път, — и с готовност я пренебрегнах, макар много домакини да ме убеждаваха, че няма истински полезен хляб без мая, а старците да ми предсказваха бърз упадък на жизнените сили. Аз не намирам маята за неотменна съставка — ето че изкарах цяла година без нея, а още пребивавам в света на живите; при това се избавих от досадната необходимост да разнасям в джоба си бутилка, която може всеки миг да се разлее и да ми създаде неудобство. Много по-просто и по-достойно е да се откажеш от маята. Човекът е животно, което по-лесно от всяко друго се приспособява към всички климатични условия и обстоятелства. Не слагах в хляба си сода, нито пък други някакви киселини или основи. Може да се каже, че съм се придържал към рецептата на Марк Порций Катон, записана два века преди Христа: „Panem depsticium sic facito. Manus mortariumque bene lavato. Farinam in mortarium indito, aquae paulatim addito, subigitoque pulchre. Ubi bene subegeris, defingito, coquitoque sub testu.“^[142] Която според мен гласи: „Тъй замеси хляба: измий добре ръцете си и нощвите. Изсипи брашното в нощвите, постепенно добавяй вода и прилежно меси. Омесиш ли добре тестото, придай му форма и го опечи под похлупак“, сиреч в тенджера. Нито дума за мая. Но аз невинаги използвах тая опора на живота. Веднъж заради празния си джоб, повече от месец не видях и залък.

Всеки жител на Нова Англия може с лекота да добива хляба си в тая благодатна за ръжта и царевицата земя, наместо да е зависим от далечни и променливи пазари. Но ние дотолкова сме се отдалечили от простотата и независимостта, че прясно, пръхкаво брашно рядко се намира в магазините на Конкорд, а грухана царевица едва ли изобщо някой употребява. Повечето фермери дават произведеното от тях зърно на добитъка и свинете, а за себе си купуват пшеничено брашно, което хем не е толкова полезно, хем е по-скъпо. Установих, че лесно мога да добивам необходимите ми няколко бушела ръж и царевица, тъй като и двете култури виреят и в най-бедна почва, както и да смилам зърното на ръка и тъй да поминувам без ориз и свинско. Колкото до нуждата от подсладител, опитът ме научи да правя чудесна меласа от тиква или цвекло; а за да се сдобивам още по-лесно с нея, трябваше да посадя няколко клена и додето ги чакам да пораснат, да употребявам и други заместители освен вече посочените. Както са пели прадедите:

„Варим ний от всичко напитък преблаг: от тиква, талаш орехов, пащърнак.“^[143]

Що се отнася до солта, най-простата бакалска стока, набавянето й би могло да стане повод за разходка до морето, но преспокойно може и без нея, ако се пие по-малко вода. Не знам проблемът за солта изобщо да е стоял пред индианците.

И тъй, можех да мина без всякакви покупко-продажби по отношение на храната и понеже вече разполагах с жилище, оставаше да реша въпроса с облеклото и топливото. Панталоните, които и досега нося, бяха изтъкани в едно фермерско семейство — слава Богу, у хората се е запазила някаква добродетелност, макар че падението на фермера до прост работник според мен е също толкова грандиозно и паметно, колкото и падението на човека до фермер. Що се отнася до топливото, всяко запасяване е излишно в нова страна като нашата. А при положение че ми бъдат отнети заселническите права, бих могъл да откупя един акър на същата цена, на която бе продадена обработваната от мен земя — сиреч за осем долара и осем цента. Според мен обаче, живеейки на тоя участък, аз повишавам цената му.

Намират се недоверчиви люде, които понякога ме питат възможно ли е да се препитавам само с растителна храна; за да пресека въпроса от корен — тъй като коренът е вярата, — свикнал съм да отвръщам, че мога да се препитавам и с пирони. Ако това не могат да разберат, едва ли изобщо ще ме разберат. Аз от своя страна обичам да слушам за подобни опити: например за младежа, който в продължение на две седмици се хранил със сурови царевични зърна направо от мамула, стривайки ги със зъби като с воденични камъни. Катериците го правят успешно. Хората биха имали само полза от такива начинания, колкото и да протестират някои престарели за това баби и притежателките на третини^[144] от мелници.

 

 

Покъщнината ми, част от която беше мое дело — а за останалото не съм похарчил нищо извън посочената вече сума, — се състоеше от легло, маса, писалище, три стола, огледало, три инча в диаметър, маша, пиростия, чайник, тенджера, тиган, черпак, леген, два ножа и две вилици, три чинии, една чаша, една лъжица, шише за газ, шише за меласа и лакирана лампа. Никой не е дотолкова беден, че да трябва да седи на тиква — стига да не е некадърен. Най-много харесвам столовете, натрупани по селските тавани, за да ви бъдат подарени с готовност. Мебели! Слава Богу, мога да седя и да стоя без помощта на мебелните магазини. Кой — освен философа — е способен да натовари мебелите си на каруца и да ги превози под небесната светлина и людските очи, без да изпита срам от тая убога купчина празни сандъци? А „Мебелите Сполдинг“ са точно такива: никога не мога да отгатна дали дадена купчина от тях принадлежи на някой от тъй наречените богаташи или на бедняк — по правило заключавам, че собственикът е бедняк. Защото колкото повече са мебелите, толкова по-беден е човекът. Всяка такава купчина сякаш е събрала покъщнината на десет коптора и следователно е десет пъти по-окаяна от един коптор. Защо, за Бога, изобщо се МЕСТИМ, ако не за да се освободим от покъщнината си, да хвърлим тая СТАРА НЕПОТРЕБНА КОЖА, най-сетне да прекрачим в друг, новообзаведен свят, а тоя да оставим на пламъците? Но човекът, изглежда, е вовеки приклещен в своите капани, та трябва, влачейки ги, да кръстосва неравните пътища. Щастлива е била оная лисица, дето е оставила опашката си в капана^[145]. Мускусният плъх прегризва лапичката си само и само да се освободи. Нищо чудно, че човекът е загубил гъвкавостта си. Как често само попада в задънена улица! „Простете любопитството ми, сър, но какво разбирате под «задънена улица»?“ Ако сте проницателни, още щом видите човека, ще съзрете зад гърба му всичко, което притежава, че и доста от онова, което укрива, та чак до кухненските мебели и всевъзможните дреболии, които постоянно трупа и никога няма да изгори, и той ще ви се стори впрегнат в имуществото си и силно затруднен да се придвижва. В задънена улица според мен е тоя, който се е проврял през врата или пролука, тясна за каруцата с мебелите му. Не мога да не изпитвам съжаление, когато чуя някой бодър, напет, на вид свободен човек да се безпокои дали мебелите му са застраховани, или не: „Но какво да направя с мебелите си?“ Излиза, че волната пеперуда е здраво оплетена в паяжина. Дори и ония, които уж нямат нищо, всъщност — ако се вгледате по-внимателно — са понатрупали едно-друго из чуждите къщи. Днешна Англия за мен е като възрастен джентълмен, който пътува с огромен багаж — голям куфар, малък куфар, кутия за шапки и денк (все ненужна покъщнина, трупана дълги години), — без да има смелостта да го изгори. Да беше хвърлил поне първите три! Но за един здрав човек в наше време е непосилно да вдигне постелята си и да си иде^[146]; аз бих посъветвал болния да остави постелята си и да побегне. Неотдавна видях един имигрант, който крещеше под тежестта на вързопа, побрал цялото му имущество — подобен на гигантска липома, избила отзад на врата му, — и го съжалих: не защото това бе всичкото му имущество, а защото трябваше да го мъкне. Ако ми се наложи да си нося капана, предварително ще се погрижа да е лек и да не е защипал жизненоважна част от тялото ми. Но навярно е най-разумно изобщо да не си пъхаш лапата в капан.

Мимоходом ще отбележа, че нищо не съм похарчил за пердета, тъй като никой не наднича в прозорците ми освен слънцето и луната, а от техните погледи не искам да се крия. От луната няма да се пресече млякото и да се вмирише месото, нито слънцето ще повреди мебелите и ще обезцвети килима ми — ако пък навремени милувката му е твърде гореща, предпочитам да се скрия зад някое перде, предоставено от природата, наместо да прибавям каквото и да било към покъщнината си. Веднъж една дама ми предложи рогозка, но тъй като в къщата не се намери място за нея, а у мен — време за тупане, отказах, предпочитайки тревата пред прага наместо изтривалка. Най-добре е злото да се отстранява от самото начало.

Неотдавна присъствах на публичната разпродажба на вещите на един преуспял в живота църковен настоятел

                                                                „… злото,

което всеки сторил е, остава подир смъртта му…“^[147]

Както обикновено преобладаваха безполезните предмети, трупани от времето на бащата. Имаше дори и една изсушена тения. И ето че сега, след половинвековно подмятане из прахоляка на мансарди и килери, тия вещи не бяха изгорени; наместо да лумнат в голям, пречистващ, унищожителен ОГЪН, устройваха им РАЗПРОДАЖБА, сиреч размножаваха ги. Хората веднага надойдоха да ги видят, изкупиха ги всичките и ги понесоха към прахоляка на собствените си мансарди и килери, та да ги съхраняват до гроб — до деня на поредния търг. Умре ли, човек вдига голям прахоляк.

Обичаите на някои първобитни народи биха били от полза за нас, особено ежегодният ритуал на обновлението — съществуващо поне като понятие, ако не в действителност. Нямаше да е зле и ние да имаме един „празник на първите плодове“, какъвто Бартрам описва у индианците мукласи. „Снабдили се вече с нови дрехи, грънци, тигани и други домакински потреби, мукласите отбелязват празника, като събират износените дрехи и негодните вече предмети, помитат боклука от къщите си и от цялото село и заедно с неупотребеното зърно и залежалите продукти струпват всичко на голяма купчина, която запалват. После пият билки и постят три дни, подир което угасят огъня. По време на постите се въздържат от задоволяването на всякакви желания и страсти. Обявява се и всеобща амнистия, тъй че всички злосторници могат да се завърнат в селото.

На четвъртия ден главният жрец, триейки сухи съчки, запалва нов огън на площада и всяка къща получава нов, чист пламък.

Сетне три дни пеят, танцуват и гуляят със зърното и плодовете от новата реколта, а през следващите четири дни се веселят с гости от съседните села, които също тъй са се пречистили и обновили.“^[148]

Мексиканците извършват подобно пречистване на всеки петдесет и две години, тъй като вярват, че с такава периодичност иде краят на света.

Ако тайнството е „видимо проявление на духовна благодат“, както го определят речниците, то аз не познавам по-висше тайнство от това и съм убеден, макар индианците да нямат библейска книга на Откровението, че те получават озарение направо свише.

 

 

Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно^[149] са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи. Така през цялата зима и голяма част от лятото можех необезпокояван да се посветя на заниманията си. Опитах и да преподавам в училище, но се оказа, че разходите ми съответстват — по-точно не съответстват — на доходите, тъй като се налагаше да се обличам, да обучавам (да не кажа, и да мисля и вярвам) според както е прието, сиреч загубих си времето. Доколкото преподавах не за доброто на своите ближни, а заради прехраната си, това бе провал. Опитах и с търговия, но разбрах, че ще ми трябват десет години, за да си пробия път, а и тоя път най-вероятно ще води към дявола. Наистина се страхувах, че за това време мога да попадна в числото на тъй наречените преуспели люде. Когато преди години обмислях как да изкарвам прехраната си, а съзнанието ми постоянно извикваше горчивия опит, насъбран от вслушване в приятелски съвети, като обвинение срещу собствената ми наивност, често и не на шега ме спохождаше идеята да започна да бера боровинки — ето нещо, с което непременно ще се справя, малката печалба ще ми е достатъчна: та нали най-голямото ми умение е да се задоволявам с малко, не трябва почти никакви средства и най-важното почти никакви отклонения от обичайното ми разположение на духа, въобразявах си глупаво. Както познатите ми се впускаха в търговия и разни занятия, тъй и аз гледах на своето занимание — ще обикалям по цяло лято планините, ще бера боровинки и ще ги продавам, без да му мисля: ето как ще паса Адметовите стада. Мечтаех си също така да събирам билки или да кърша борови клонки и да ги нося в града, качен на някоя каруца със сено, та да радвам хората, които обичат да им се напомня за гората. Разбрах обаче, че търговията анатемосва всичко, до което се докосне — дори да търгуваш по повеление свише, пак не можеш да избегнеш анатемата на търговията.

Тъй като имах собствена скала на ценностите и повече от всичко ценях свободата си, та дори и в неволя можех да се чувствам великолепно, не пожелах да си губя времето в печелене на пари за разкошни килими, скъпи мебели, изискана кухня или къща в гръцки или готически стил^[150]. Ако има такива, които не смятат трупането на богатства за отклонение от същността на живота и умеят да се ползват от тях, то аз им предоставям тая тегоба. Има „работни“ люде, които изглежда, обичат труда заради самия него или пък защото ги предпазва от по-големи злини — на тях нямам какво да кажа засега. А ония, които не знаят какво да правят с повече свободно време, отколкото имат понастоящем, бих посъветвал да работят двойно по-усилно — додето се откупят и получат документ за освобождаване. Що се отнася до мен, установих, че няма по-независима работа от надничарската — още повече, че тридесет-четиридесет надници са напълно достатъчни, за да се издържа човек. Работният ден на надничаря свършва със захода на слънцето, подир което той е свободен да се посвети на любимото си занимание, без изобщо да е зависим от работата си; докато неговият работодател, зает с нескончаеми сметки, не знае отдих през цялата година.

Накратко: за мен е несъмнено както по убеждение, тъй и от опит, че да се препитаваш на тая земя не е тегоба, а удоволствие, стига да живееш просто и мъдро; неслучайно това, което в първобитното общество е било труд, за цивилизованото се е превърнало в развлечение. Нищо не налага човек да изкарва прехраната си с пот на чело — освен ако се поти по-лесно от мен.

Един познат младеж, който преди време наследи няколко акра, ми каза, че би живял като мен, стига да РАЗПОЛАГА С НЕОБХОДИМИТЕ СРЕДСТВА. За нищо на света няма да допусна някой да възприеме МОЯ начин на живот, защото, додето го изучи пристойно, аз може да съм изнамерил вече друг, пък и бих искал да има колкото се може повече различни хора на тая земя. Моето разбиране е, че всеки трябва много внимателно да открие и следва своя СОБСТВЕН ПЪТ, а не тоя на баща си, на майка си или на ближния си. Дали един младеж ще строи къщи, ще отглежда насаждения или ще плава по море, е без всякакво значение — важното е да не среща спънки в осъществяването на това, което иска. Както морякът или избягалият роб се ориентират по полярната звезда, тъй и нашата мъдрост се заключава в намирането на цел, достойна да ни ръководи в живота. Може в рамките на предначертаното ни време да не достигнем своя блажен остров, но поне ще следваме верния курс.

Несъмнено вярното за едного е още по-вярно за мнозина, тъй както, пропорционално погледнато, голямата къща не струва повече от малката, след като няколко жилища, разделени от една стена, могат да споделят общ покрив и обща изба. Лично аз предпочитам самостоятелните жилища. Освен това излиза по-евтино сам да си построиш жилище, отколкото да убедиш някой друг в предимствата на общата стена, а договорите ли се, условието е стената да бъде тънка, та да е по-евтина, при все че другият може да се окаже лош съсед, че и да не я поддържа откъм своята страна. Единственото сътрудничество, възможно между хората, е крайно повърхностно и недостатъчно, а истинското се среща тъй рядко, че сякаш не съществува, бидейки хармония, недоловима за людете. Човек има ли вяра, навсякъде ще може да приобщава равна на своята вяра; лишен ли е от вяра, ще продължава да живее като всички останали независимо от обкръжението, в което попадне. Сътрудничество в най-възвишения, тъй както и в най-принизения смисъл, означава ЗАЕДНО ДА ИЗКАРВАМЕ ПРЕХРАНАТА СИ. Неотдавна узнах за идеята на двама младежи да направят заедно околосветско пътешествие; единият щял да тръгне без пари и да си набавя необходимите средства по море като моряк, а на суша — като орач, а другият да носи в джоба си чек. Близко е до ума, че дълго не биха могли да крачат заедно, сиреч да си сътрудничат, след като единият изобщо няма да се ТРУДИ. При първата по-съществена спънка ще се разделят. На това отгоре, както вече споменах, ако човек е сам, може да тръгне на път, щом поиска, ако ли е с някой друг, трябва да го изчака да се подготви, което може да отнеме много време.

 

 

„Това неговото си е чист егоизъм“, чувал съм да казват мои съграждани. Признавам, че досега твърде малко съм се впускал във филантропични начинания. Правил съм някои жертви от чувство за дълг, но пожертвах и това удоволствие покрай останалите. Намериха се хора, които вложиха цялото си старание, за да ме убедят да поема издръжката на някое бедно семейство в града, и ако нямах какво да правя — нали дяволът все намира работа на безделниците^[151], — бих се заел с подобна развлекателна дейност. Но когато намислих да предприема нещо в това отношение и да дам своята лепта пред Небето, на което се молят бедняците, като издържам неколцина от тях точно както издържам себе си, и дори стигнах дотам, че да си предложа услугите, всички до един без колебание предпочетоха да си останат бедни. След като моите съграждани и съгражданки са тъй всеотдайни за благото на ближния, то поне един човек може да бъде пощаден за други, не толкова чевеколюбиви занимания. За благодетелност — както изобщо за всяко нещо — е нужен талант Добротворетвото е поприще, в което няма незаети места. Въпреки това най-искрено се опитах да му се посветя, но — колкото и странно да изглежда — останах удовлетворен, че не отговаря на моята душевна нагласа. Не бих се отказал съзнателно и доброволно от истинското си призвание, за да върша благодеянията, които обществото изисква от мен, та дори от това да зависеше спасението на Вселената, и съм убеден, че единственото, което все още я предпазва от унищожение, е някакво подобно на моето, но несравнимо по-голямо упорство. Никога няма да застана на пътя на нечий талант — дори човекът да върши нещо, отричано от мен, стига да го върши с цялото си сърце и душа, аз ще му повтарям: „Упорствай, ако ще Светът да обяви делото ти за зло!“, което всъщност е много вероятно.

Далеч съм от мисълта, че моят случай е изключение; несъмнено много от читателите ми биха се защитили по същия начин. Има ли да се извърши нещо — не гарантирам, че мнението на ближните ми ще съвпадне с моето, — без колебание заявявам, че аз съм човекът, който трябва да бъде нает; а кое е то — нека работодателят ми установи сам. Правя ли ДОБРО в общоприетия смисъл на думата, то трябва да е извън основните ми занимания и да е съвсем непреднамерено. Хората казват: „Където и да си, какъвто и да си, не мисли за собственото си усъвършенстване, а преизпълнен с милосърдие, начни да вършиш добро.“ Ако на мен се паднеше да проповядвам в тоя дух, бих казал: „Начни със собственото си усъвършенстване.“ Все едно Слънцето, достигнало сиянието на Луната или на някоя звезда от шеста величина, да престане да разгаря жаравата си и да се задоволи като същински Робин Добряка^[152] да занича по прозорците, да възбужда лунатиците, да разваля месото и да развиделява мрака, наместо постоянно да разпалва живителните си лъчи, додето станат тъй ослепителни, че никой смъртен да не може да го погледне, и да обикаля по своята орбита, принасяйки благодат на Земята, или по-скоро, съгласно едно по-достоверно схващане, Земята да се облагородява, обикаляйки около него. Когато в желанието си да докаже чрез добродетелност божествения си произход Фаетон взел само за ден колесницата на Слънцето и кривнал от очертания път, той изгорил множество къщи от крайните небесни селения, опалил повърхността на Земята, пресушил всички извори, разпрострял великата Сахарска пустиня, додето накрай Юпитер го поразил с гръм, а Слънцето цяла година не изгряло от мъка по него.

Няма по-противна миризма от тая на разлагаща се добродетелност. Това е леш, човешка и небесна едновременно. Ако зная със сигурност, че някой идва към къщи с ясното намерение да ми стори добро, веднага ще хукна да си спасявам живота, както се бяга от оня сух, изпепеляващ вятър на африканските пустини, наричан самум, който пълни с пясък устата, носа, ушите, очите, додето съвсем те задуши, само и само да не ме постигне неговото добротворство, да не попадне вирусът му в кръвта ми. Не и не, по-добре да изстрадам злото, което ми е писано. За мен не е добър ЧОВЕК тоя, който ще ме нахрани, когато гладувам, ще ме стопли, когато студувам, или ще ме изтегли от рова, в който съм паднал. Едно нюфаундлендско куче би се справило не по-зле. Филантропията не е любов към ближния в най-общ смисъл. Хауард може да е бил най-милият и достоен човек и да си е заслужил възнаграждението, но какво са за НАС и сто хауардовци, след като тяхната филантропия не помага за НАШЕТО добруване в случаите, когато най-много се нуждаем от помощ? Не съм чувал за благотворително събрание, на което искрено да е бил поставян въпросът за някаква добрина по отношение на мен или себеподобните ми.

Йезуитите се оказали съвсем безпомощни пред индианците, които, изгаряйки на кладата, сами подсказвали на своите мъчители нови способи за мъчение. Извисени над физическото страдание, понякога те се извисявали и над утешенията, които можели да им предложат мисионерите; предписанието да постъпваме тъй, както бихме искали да постъпват с нас^[153], не достигало до ушите на тия, които нехаели как постъпват с тях, обичали враговете си^[154] посвоему и били готови да им простят^[155] всичко.

Трябва да си сигурен, че помагаш на бедните точно с това, от което те имат най-голяма нужда, та дори то да е собственият ти пример, от който те са твърде далеч. Ако раздаваш пари, раздавай с тях и себе си, наместо просто да връчваш сумата. Понякога допускаме непростими грешки. Един бедняк може да не е толкова премръзнал и гладен, колкото мръсен, дрипав и недодялан. А това е донякъде въпрос на вкус, не само на зла орис. Дадеш ли на такъв пари, навярно ще си накупи още дрипи. Преливах от жалост към неугледните ирландски работници, които, жалки и опърпани, режеха лед на езерото, додето аз зъзнех в своите далеч по-спретнати и прилични дрехи; но ето че в особено голям студ един от тях, подхлъзнал се във водата, дойде при мен да се стопли и пред очите ми събу три чифта долни гащи и два чифта чорапи — ужасно мръсни и дрипави наистина, но достатъчни, за да разбера, че нищо не му струва да откаже ГОРНИТЕ дрехи, които му предлагах, след като има толкова много ДОЛНИ. Ненадейната баня е била тъкмо онова, от което се е нуждаел. Тогава започнах да се самосъжалявам, давайки си сметка, че по-голяма проява на благотворителност би било той да ми даде някоя памучна фланела, отколкото аз да му дам цял магазин горни дрехи. На всеки хиляда, подрязващи клоните на злото, се пада един, който сече от корен; може би отдаващият най-много време и средства за нуждаещите си поради самия си начин на живот има най-голям дял за възпроизвеждането на злочестината, която напразно се мъчи да облекчи. Все едно благочестив робовладелец да жертва заработката на всеки десети роб, та да осигури неделната почивка на останалите. Някои проявяват загрижеността си за бедните, като им дават работа в кухнята. Нямаше ли да е проява на по-голяма загриженост, ако сами се бяха заловили за кухненската работа? Хвалиш се, че даваш една десета от доходите си за благотворителни цели — дай тогава и деветте десети и приключи въпроса. Тъй излиза, че обществото си възвръща само една десета част от имуществото. Дали причината е във великодушието на тия, които я придобиват, или в нехайството на правораздавателните служби?

Филантропията е едва ли не единствената добродетел, която хората ценят. Нещо повече — надценяват я, и то благодарение на егоизма си. Един хубав слънчев ден в Конкорд пращящ от здраве бедняк взе да ми хвали мой съгражданин, задето бил милостив към бедните — подразбирайки себе си. Милостивите лели и чичовци на човечеството се радват на по-голяма почит, отколкото духовните му майки и бащи. Преди време станах свидетел как един преподобен лектор, човек начетен и умен, изреди научните, литературните и политическите знаменитости на Англия като Шекспир, Бейкън, Кромуел, Милтън, Нютон и пр., след което премина към религиозните й деятели и — сякаш санът му го налагаше — им отреди място високо над всички останали, оповестявайки ги за по-велики от великите. Тия деятели бяха Пен, Хауард и мисис Фрай. Всеки ще почувства лицемерната изопаченост на подобна градация. Тримата съвсем не са били най-достойните хора на Англия — може би само най-големите й филантропи.

Нямам никакво намерение да омаловажавам дължимото на филантропията, само настоявам за справедливост към всички ония, които с живота и делото си действително са облагодетелствали човечеството. Не ценя у човека главно почтеността и добротворството, които били стволът и листата на живота му. Тези растения, от чиито изсушени стръкове варим чай за болните, са твърде скромно приложими и ги използват предимно знахарите. А пък аз искам цвета и плода у човека, някакво благоухание, което да прелива от него към мен, сочна зрелост, която да подслажда общуването ни. Неговата доброта да не е половинчата и мимолетна, а да бъде постоянна и безгранична, раздавана несъзнателно и без усилие. Усърдната благотворителност прикрива множество грехове.^[156] Много често филантропът потапя хората във възпоминателната атмосфера на собствените си нявгашни несрети и нарича това състрадание. Би трябвало да споделяме с ближните силата, а не отчаянието си, здравето и бодростта си, а не болестите, като внимаваме и да не разпространяваме заразата. От кои ли изпепелени долини достига до нас ехото на риданията? Къде ли са езичниците по света, на които дължим просветление? Как да намерим най-долния грубиянин, комуто да възвърнем човешкия образ? Влоши ли се някому здравето, та дори просто да го пробожда сърцето — нали там е вместилището на състраданието, — той моментално се залавя да поправя света. Бидейки самият един микрокосмос, той разбира — и е прав, дошло е времето да го разбере, — че човечеството се храни със зелени ябълки; земното кълбо му се представя като гигантска зелена ябълка и неописуемо страшна му се струва мисълта, че синовете човешки може да я вкусят, преди да е узряла; начаса неистовата му филантропия се устремява към ескимоси и патагонци, разпростира се из пренаселените индийски и китайски села; така след неколкогодишна благотворителна дейност, несъмнено използвана от правителството за собствени цели, той се е излекувал от своята диспепсия, земното кълбо е порозовяло от едната, ако не и от двете страни, а животът се е отърсил от жестокостта и отново е станал хубав и сладък. Така погледнато, не мога да си представя по-чудовищно престъпление от моето. Не познавам и никога няма да познавам по-лош човек от себе си.

Убеден съм, че не състраданието към окаяното положение на ближните угнетява реформатора, а макар да е пресвят син Божи — собствените му болежки. Само да му премине, да дойде пролет в живота му, зора да засипе ложето му, и той ще зареже без всякакъв свян великодушните си съратници. Моето оправдание, че не проповядвам срещу тютюна, е, че никога не съм дъвкал тютюн — това изкупление е отредено за бивши тютюнодъвкачи, — макар и да съм дъвкал доста неща, срещу които мога да проповядвам. Ако някога се подлъжете по каквато и да било благотворителна дейност, не допускайте лявата ви ръка да узнае що прави дясната^[157], защото не си струва. Спасете давещия се и си вържете обувките. За никъде не бързайте и си намерете свободна работа.

Покварихме нравите си^[158] от общуване със светците. В песнопенията ни звучат благогласи анатеми към Бога и вечно покорство нему. Човек би казал, че дори пророците и избавителите по-скоро са уталожили страховете, отколкото да укрепят надеждите на хората. В никоя книга няма химн за простото и волно опиянение от живота или неподправена хвала на Бога. Здравето и успехът винаги ми носят добро, независимо че може да са чужди и далеч от мен; болестите и неуспехът винаги ме натъжават и ми носят зло, независимо колко голямо е състраданието, проявено от мен или към мен. Тъй че, ако действително искаме да възродим човечеството с будистки или ботанически, с магнетически или природни средства, нека първо самите ние станем прости и здрави като Природата, нека разпръснем облаците, надвиснали над главите ни, и да вкараме малко живот в порите си. Стреми се да бъдеш не надзирател на бедните, а един от най-достойните на тоя свят.

В „Гюлистан, или Градината на цветята“ от шейха Саади от Шираз прочетох следното: „Тъй попитали един мъдрец: «Сред многобройните чутовни дървеса, които всемогъщият Господ Бог създаде високи и сенчести, един само кипарисът се зове асад, сиреч свободен, макар да не дава плод. Къде се крие тук загадката?» Мъдрецът отвърнал: «Всяко дърво по определено време на годината връзва плод, потъва в свежест и цвят или съхне и жълтее; ни една от тия промени не е позната на кипариса, вечно избуял в зеленина; като него са асадите, сиреч свободните поради непоклатимата си вяра люде… Не отдавай сърцето си на преходното: Дижла, още наричана Тигър, ще продължава да тече през Багдад и след като халифатът отмре. Пълни ли са ръцете ти, бъди щедър като фурмата; нямаш ли какво да дадеш, бъди асад — свободен като кипариса.»“

Прибавени стихове

Претенциите на бедността

Премного се надяваш, клетнико,

че ще получиш място на небето,

задето в схлупена къщурка, в каца

лениво овчедушие отглеждаш

подобно цвете под оскъдно слънце

или край сенчеста река; задето

с десница си изтръгнал от гърдите

човешките си страсти, от които

разцъфва истинската добродетел;

природата си унизил и стъпкваш

душата си — така, като Горгона,

превръщаш в камък живия човек.

Не ни е нужна тази скучна гледка

на твоята принудена смиреност

или пък неестествената тъпост,

незнаеща ни радост, ни тъга,

ни твоята насилена, фалшива

възхвала на бездейното търпене

за сметка на предприемчивостта —

в това люпило на посредственост

покълва робският ти дух. А ние

ценим такива добродетели,

които нямат мяра, смелите,

окрилени дела сред царствен блясък,

всевиждащата мъдрост и величие,

които не познават граници;

оная хероична добродетел,

която древността не назова,

но даде примери като Херакъл,

Ахил, Тезей. Марш в жалката си дупка!

И ако някога съзреш простори,

изгрели с нова светлина, мъчи се

да вникнеш в тези истински достойнства.

Т. Кару

Къде живях и за какво

В определен период от живота си развиваме склонност да гледаме на всеки участък като на възможна строителна площ. Тъкмо тъй огледах най-подробно цялата околност на десетина мили от дома ми. Последователно закупих във въображението си всички ферми, тъй като до една бяха за продан, а знаех и цената им. Обхождах владенията на всеки фермер, опитвах от дивите му ябълки, разговарях с него за стопанисването, приемах каквато цена ми предлагаше и мислено му оставях пак фермата в залог; понякога дори повишавах цената, приемах всичко освен акт за собственост, приемах думите му за акт за собственост, понеже много обичам раздумките, облагородявах фермата, както — надявам се — и самия фермер, и се оттеглях, изживял докрай насладата, оставяйки го да се оправя сам нататък. Тия мои занимания дадоха основание на приятелите ми да ме обявят за своего рода прекупвач на недвижимо имущество. Където и да се озовях, виждах се уседнал там, пейзажът се пренареждаше около мен. Та какво е домът, ако не sedes^[159], усядане, и толкова по-добре, ако е на село. Открих чудесни за настаняване места, но без изгледи за скорошен строеж, навярно смятани от мнозина за твърде отдалечени от града, макар че според мен градът бе твърде отдалечен от тях. Защо да не се установя примерно тук, казвах си, и цял час живеех на някое от тия места, лете и зиме, виждах се да изпращам година след година, да се боря със зимата и да посрещам пролетта. Бъдещите обитатели на тия места могат да бъдат сигурни, че където и да издигнат къщите си, все ще са били изпреварени. Няколко часа ми бяха достатъчни, за да разделя дадена площ на овощна градина, гора и пасбище, да реша кои от хубавите дъбове или борове да оставя пред вратата и откъде ще се виждат най-добре; сетне тъй и оставях земята на угар, понеже богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже.

Във въображението си стигнах дотам, че дори получих отказ за няколко ферми — всъщност тъкмо отказ ми бе необходим, — но ни веднъж не опарих пръстите си с действителна собственост. Насмалко да стане това, когато купих фермата Холоуел и се заех да сортирам семена и да събера материали за количка, с която да ги превозвам; но още преди да съм получил акт за собственост от фермера, жена му — кой ли мъж няма такава жена — го накара да промени намеренията си, като пожела да запази имота, и той ми предложи десет долара неустойка. Право да си кажа, имах всичко на всичко десет цента и беше пряко силите ми да се видя като притежател на десет цента плюс ферма или десет долара, камо ли пък на всичко заедно. Тъй че му оставих и десетте долара, и фермата — предостатъчно се бях занимавал със сделката; или по-скоро, проявявайки щедрост, му продадох фермата за точно толкова, колкото бях дал за нея, и тъй като не беше богат, направих му подарък от десет долара, като при това си запазих моите десет цента, семената и материалите за количката. Така, неощетен ни най-малко в бедността си, разбрах, че съм богаташ. Пейзажа обаче си запазих и оттогава всяка година прибирам родитбата му без помощта на количка. Колкото до пейзажите:

„Господар съм на всичко, което съзирам,

правата ми никой не ще да оспори.“^[160]

Често се случва поетът да се оттегли от най-хубавата част на някоя ферма, след като й се е насладил докрай, а трезвомислещият фермер да смята, че си е тръгнал само с две-три диви ябълки. Дълги години за фермера остава неизвестно, че поетът е вплел фермата му в рими — най-възхитителния плет, с който може да я огради, — че я е издоил и е обрал целия каймак, оставяйки му само обезмасленото мляко.

Фермата Холоуел за мен имаше следните привлекателни страни: пълна уединеност, тъй като се намираше на две мили от града и на половин миля от най-близките съседи, а от пътя я делеше широко поле; непосредствената близост до реката, чиито мъгли според собственика предпазвали земята от пролетни слани, макар че за мен това беше без значение; посивели и порутени къща и обор, разнебитена ограда, която ме отделяше във времето от предишния обитател; сухи и обрасли с лишеи ябълкови дървета, изгризани от зайци, свидетелстващи що за съседи щях да имам занапред, но най-привлекателен от всички бе споменът, който бях запазил от първите си разходки по реката, когато къщата се криеше зад гъста горичка от червени кленове, през които дочувах кучешки лай. Побързах да купя фермата, преди собственикът да е успял да прочисти камъните, да отсече изсъхналите ябълкови дървета, да изкорени няколко млади брезички, израсли посред поляната, с една дума — преди да е предприел каквито и да било стопански подобрения. Бях готов да купя фермата, за да се наслаждавам на прелестите й, като Атлас да понеса цялото бреме на плещите си — впрочем тъй и не разбрах какво обезщетение е получил за това, — и то воден единствено от желанието да не бъда обезпокояван в правата си на собственик, когато си платя; знаех, че фермата ще роди от изобилна по-изобилна и точно според вкуса ми реколта, стига да я предпазя от всякакво стопанисване. За жалост обаче не стана тъй.

С една дума, що се отнася до земеделие с по-голям размах — дотогава бях обработвал само градинка, — разполагах единствено със семена. Повечето хора смятат, че с времето семената се подобряват. Не се съмнявам, че времето отделя доброто от лошото и че когато най-сетне стигна до сеитба, вероятността да се разочаровам ще бъде по-малка. Но искам веднъж завинаги да напътя близките си: колкото се може по-дълго живейте свободни и необвързани! Обвързани с ферма или с областния затвор — разликата е нищожна.

В своята „De Re Rustica“, която е моят наръчник по земеделие, Катон Стари казва (единственият превод, който ми е известен, е превърнал тоя пасаж в пълна глупост) така: „Намислиш ли да купуваш земя, не се води от алчността, не си пести труда да я огледаш и не мисли, че е достатъчно да я обходиш веднъж. Колкото повече я обхождаш, толкова повече ще ти хареса — стига да е хубава.“ Аз няма да се поддам на алчност, цял живот неспирно ще кръстосвам своето парче земя и пръв ще легна в него, та най-сетне да му се насладя докрай.

 

 

Това бе вторият ми опит от подобно естество и смятам да го опиша подробно, като за удобство обединя преживяното за две години. Както вече изтъкнах, не възнамерявам да пиша ода на унинието^[161], а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите.

Когато заживях в гората, сиреч започнах да прекарвам и дните, и нощите там — началото по случайност съвпадна с Деня на независимостта, 4 юли 1845 година, — къщата ми още не бе подготвена за зимата: имах всъщност подслон от дъжда, неизмазан и без огнище, със стени от груби дъски с широки цепнатини, разсъхнати от старост, през които нахлуваше нощният студ. Гладко одяланите бели подпорни греди и наскоро рендосаните прозоречни рамки обаче придаваха на къщата ми спретнат и приветлив вид — особено сутрин, когато дървото се просмукваше от росата, та чак ми се струваше, че по обед ще изпусне сладък сок. Във въображението ми тя през целия ден запазваше следите от зората, напомняйки ми друга една къща на планински връх, където бях ходил преди година. Беше приветлива неизмазана постройка, годна да услади почивката на някой странстващ Бог, достойна за пищния шлейф на богиня. Ветровете, лудуващи край нея, бяха същите, които фучат по планинските хребети, разнасяйки само небесните, божествени откъслеци от земната музика. Утринният вятър вечно свисти, песента на сътворението нивга не секва; малцина обаче са способните да я чуят. Какво е Олимп, ако не всеки връх на земята?

Единственото жилище, което някога съм притежавал, като изключим една лодка, бе палатката, която понякога използвах при летните си разходки и още пазя на тавана, навита на руло; а лодката минаваше от ръка на ръка, додето накрай бързеят на времето я отнесе. Сега, с тоя сравнително по-здрав покрив над главата си, отбелязах напредък, що се отнася до усядането ми в мира сего. Леката конструкция сякаш изкристализира около мен, а това даде отражение и върху майстора й. Подбуждаше въображението ми подобно скица на картина. Нямаше нужда да излизам навън, за да подишам чист въздух, тъй като въздухът вътре не бе загубил нищо от свежестта си. Дори и при най-силен дъжд стоях не затворен между четири стени, а по-скоро под проветрив сайвант. В „Хариванша“ е казано: „Къща без птици е като месо без подправки.“ Не беше такава моята къща, тъй като веднага станах съсед на птиците — без обаче да ги затварям в клетки, а поставяйки своята клетка сред тях. Тъй се приближих не само до ония, които често навестяват парковете и овощните градини, но и до дивите и омайни горски певци, които почти никога не радват градското ухо — дроздовете, червеношийките, полските врабчета, козодоите и още много, много други.

Настаних се на брега на малко езеро на около миля и половина южно от град Конкорд и сравнително по-високо над морското равнище от него, посред голямата гора, разделяща Конкорд и Линкълн, на около две мили на юг от единственото по тия места поле, обвеяно със слава — славата на Конкордската битка; бях се оттеглил толкова навътре в гората, че отсрещният бряг на езерото, на половин миля от мен и гъсто обрасъл с дървета като всичко наоколо, изчерпваше целия ми хоризонт. Погледнех ли към езерото през първата седмица, все ми се струваше, че проблясва високо в планината и дъното му отстои далеч над повърхността на другите езера, а вземеше ли да се издига слънцето, виждах го да съблича мъглистата си нощна одежда и тук-там да открива било нежните си вълнички, било гладката си, озарена повърхност, додето мъглите, подобно призраци след нощно сборище, безшумно се разпръснат из гората. Тук, както в планината, утринната роса сякаш по-дълго се задържаше по дърветата.

Близостта на малкото езеро бе особено приятна помежду леките августовски бури, когато въздухът и водата съвсем замират, натежалото небе придава нощен покой на следобедните часове, а дроздовата песен се носи от бряг до бряг. В такова време езерото притихва повече отвсякога, а в контраст с плътно надвисналите над него сиво-черни облаци заигралите му от светлини и отблясъци води се превръщат самите в снижено пъстроцветно небе. От едно възвишение наблизо, където неотдавна бяха изсекли гората, се откриваше чудесна гледка на юг към широката вдлъбнатина между хълмистите езерни брегове, чиито срещуположни склонове, спускайки се един към друг, напомняха водопад, прорязващ гориста долина, макар в действителност водопад да нямаше. Погледът ми се плъзваше по тия зелени възвишения и се отправяше отвъд, към далечните, високи и обагрени в синева хълми на хоризонта. Обхващах с очи и някои по-далечни и още по-сини планински върхове на северозапад — монети, изсечени от синева в небесния монетен двор, — както и известна част от града. Но дори и покачен на възвишението, в останалите посоки не можех да видя нищо отвъд заобикалящите ме гори. Добре е наблизо да има вода, та да олекотява и полюшва сушата. Едно от преимуществата дори на най-малката водна площ е това, че погледнеш ли я, осъзнаваш, че сушата е остров, а не континент. Това значение на водата се съизмерва със способността й да охлажда маслото. Така, ако от възвишението обърнех очи към Съдбърийските ливади отвъд езерото, които при разлив ми се струваха като в мираж, издигнати над огизналата долина — също като монета в съд с вода, — цялата земя оттатък ми изглеждаше като плаващ остров: макар и малко, езерото ми напомняше, че живея на СУША.

Гледката на жилището ми бе още по-ограничена, но не се чувствах ни най-малко притеснен. Разполагах с достатъчно простор за въображението си. Ниското, обрасло с церове плато, което започваше от отсрещния бряг на езерото, се простираше чак до прериите на Запада, ако не и до Татарските степи, та в него преспокойно биха могли да се настанят всички скитащи племена на човешкия род. „Щастливи на света са само тия, пред които се шири безграничен хоризонт“^[162] — рекъл Дамодара, когато потрябвали нови, по-големи пасбища за стадата му.

Промених и мястото, и времето, приближих се до ония части от Вселената и до ония периоди от историята, които най-силно ме привличаха. Жилището ми бе тъй отдалечено, както небесните тела, наблюдавани нощем от астрономите. Навикнали сме да си представяме прекрасните, въжделени места в отстоящи на светлинни години от нас космически пространства, отвъд съзвездието Касиопея, далеч от всякакъв шум и неуредици. А ето че моята къща се намираше в такова усамотено, чисто и неосквернено местенце, и то тук, на Земята. Ако си струва човек да заживее в близост до Плеядите и Хиадите, до Алдебаран или Алтар, то аз вече живеех там, сиреч същото огромно разстояние ме делеше от живота, който бях изоставил, та смален и блещукащ със звездни искри, се откривах пред взора на най-близкия съсед само в безлунни нощи. Ето какво бе кътчето от Всемира, което обитавах:

„Живял на този свят един овчар,

чиито мисли на възбог летели,

те стигали до върховете чак,

където с дни стадата му пасели.“^[163]

А какво да кажем за овчаря, чиито стада достигат по-високи пасбища от мислите му?

Всеки ден започваше като жизнерадостна покана да сведа живота си до простотата и непорочността на Природата. Бях тъй верен служител на Аврора, както някога древните гърци. Ставах рано и се изкъпвах в езерото — това бе свещенодействие, едно от най-важните ми занимания. Казват, че над ваната на император Чин Тан било изписано с йероглифи: „Обновявай се всекидневно — отново и отново, постоянно.“^[164] Много добре разбирам защо. Утринта възвръща героичните времена. Слабото жужене на комара, кръжащ невидим и недосегаем из стаята, ми въздействаше като тържествен тромпет на зазоряване^[165]. Бе същински Омиров реквием, една „Илиада“ и една „Одисея“ във въздуха, възпяваща гнева и странстванията на своя творец. В това жужене, нагледно, макар и преходно свидетелство за неизчерпаемата мощ и плодовитост на Вселената, имаше нещо космическо. Утринта — най-съществената част на деня, — това е часът на пробуждането. Тогава сме най-трудно податливи на дрямка и поне за час се съживява оная страна на съществото ни, която през всичкото останало време спи. Какво да очакваме от ден — ако това изобщо може да се нарече ден, — в който сме били пробудени не от Духа си, а от разтърсването на слугата, не от собствената си новопридобита сила и вътрешния си подтик сред звуците на небесна музика и изпълващ въздуха божествен аромат, а от фабричната сирена, и не за по-възвишен живот от тоя, който, заспивайки, сме оставили, та и мракът да даде плод и да бъде не по-малко благодатен от светлината? Който не вярва, че всеки ден носи по-ранно, по-свято и по-неосквернено утро, той се е отчаял от живота и върви по нанадолен и чезнещ в мрака път. От краткотрайното замиране на телесния живот в съня човешката душа — по-скоро съставките й — се възстановява всекидневно, а Духът обновява стремлението си към колкото се може по-достоен живот. Бих казал, че всичко значимо на тоя свят се случва в утринните часове, в атмосферата на утрото. Във „Ведите“ пише: „Всички дарби се разбуждат с утрото.“ Поезията и изобразителните изкуства, както и най-благородните и значими човешки дела, са все свързани с часа на зазоряването. Всички поети и герои са като Мемнон синове на Аврора и пеят своите песни при изгрев-слънце. За тоя, чиято гъвкава и мощна мисъл се движи заедно със слънцето, денят се превръща в нескончаема утрин. Какво казват часовниците, хората или техните действия, е без всякакво значение. Утрин е, когато аз се събуждам, и всичко в мен е зора. Нравственото усъвършенстване е усилие да отхвърлиш съня. Щяха ли хората да правят тъй печално равносметка за изминалия ден, ако не бяха го проспали? Та те не са дотам зле със смятането. Не ги ли налягаше дрямката, все щяха да постигнат нещо. Но людете са разбудени колкото за физически труд; на милион се пада един-единствен човек, буден за ползотворна умствена работа, а за поетически, сиреч възвишен живот — един-единствен на сто милиона. Да бъдеш буден, означава да бъдеш жив. Досега не съм срещал напълно разбуден човек. Как ли бих го погледнал в очите?

Трябва да се научим да се будим и бодърстваме без външна помощ, а по силата на едно непрестанно очакване на зората, което не ни напуска и в най-дълбок сън. Не зная нищо по-обнадеждаващо от безспорната способност на човека да възвиси живота си посредством съзнателно усилие. Не е малко да можеш да нарисуваш картина или да изваеш статуя, сиреч да създадеш нещо красиво, но несравнимо по-важно е да изрисуваш и изваеш средата, в която живееш, а това е въпрос на морал. Да придадеш красота на деня — ето най-възвишеното изкуство. Всеки човек е призван да устрои живота си до най-незначителната подробност тъй, че да бъде достоен за най-критични равносметки и прозрения. Не ни ли достигнат оскъдните сведения, с които разполагаме, оракулите ще ни напътят как да го сторим.

Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота — той е тъй драгоценен, не исках и да залинявам в примирено съществувание, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да обера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир, защото според мен повечето хора тънат в странна неяснота относно живота — доколко е царство дяволско или господне — и някак прибързано са заключили, че най-важното за човека на тоя свят е „да слави господа бога и вечно да му благодари“^[166].

Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора^[167]; бием се с жерави като същински пигмеи^[168], трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини, животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море — цивилизацията — е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало. Животът ни напомня германската конфедерация, съставена от множество държавици с постоянно менящи се граници^[169], поради което един германец не би могъл да каже в кой момент докъде се простират пределите й. Самата ни нация с целия й тъй наречен сериозен напредък — който впрочем е съвсем повърхностен и несериозен, — задръстена с мебели, заклещена в собствените си капани, развратена от разкош и безмерно прахосничество, представлява — също като милионите изграждащи я семейства — тъй занемарена и непохватно скроена общност, че може да се спаси единствено посредством устойчива икономика, от спартанска по-спартанска простота на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекалено бързо. Хората си въобразяват, че най-важното е нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да достига тридесет мили в час, а не мислят доколко тях самите това ги засяга, не са решили като маймуни ли да живеят, или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем живота си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, как ще стигаме навреме небето^[170]? Но ако си стоим вкъщи, погълнати от заниманията си, кой изобщо ще има нужда от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се някога какво представляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат отгоре им, пясък ги покрива, вагоните плавно се движат върху им. Но те спят^[171] дълбоко, уверявам ви. С годините железопътните линии стават все повече и повече, тъй че, ако някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува отгоре им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул — някоя излишна или накриво поставена траверса, — веднага спират влака и вдигат такава врява, сякаш станалото е изключение. С радост узнах, че на всеки пет мили има работници, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, тоест един ден те могат да се пробудят.

Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото — нека признаем истината — за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило, и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: „Какво ново?“ — сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час — очевидно по същата причина, — и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. „Я да видим какво ново по света тая сутрин“ върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.

Колкото до мен, спокойно мога да мина без пощенските услуги. Мисля, че важните съобщения, пристигнали по пощата, са твърде малко. Казано съвсем отговорно, през целия си живот съм получил най-много две писма, които си заслужаваха пощенската такса (писах за това преди време). Пощата е онова учреждение, посредством което размяната на „грош за мисли“ става наистина, а не на шега. Що се отнася до вестниците, не е имало случай да прочета съществена новина в тях. Достатъчно е веднъж да прочетем, че някой е бил ограбен, убит или е загинал при злополука, че някоя къща е изгоряла, че кораб се е разбил или моторна лодка е експлодирала, че на западната железопътна линия е била прегазена крава, че са застреляли бясно куче или че посред зима са се появили ята скакалци — повече такива сведения не са ни нужни. Едно ни е предостатъчно. Щом като познавате явлението, какво ви засягат безчетните примери? За философа всички тъй наречени НОВИНИ са клюки, а тия, които ги печатат и четат — стари лелки, посръбващи чай. Но алчните за клюки съвсем не са малко. Неотдавна една от редакциите била подложена на такъв щурм за последните новини от чужбина, че в блъсканицата били изпочупени няколко големи стъкла — и то за новини, каквито според мен един умен човек би могъл да предвиди почти безпогрешно още преди дванадесет месеца или дори преди дванадесет години. Например Испания: достатъчно е от време на време да смесвате в подходящо съотношение Дон Карлос, Инфантата, Дон Педро, Севиля и Гранада — е, може имената да са се поизменили, откак за последен път съм чел вестници, — по липса на други развлечения да добавите борбата с бикове, и ще разполагате със същата вярна и пълна картина на испанските порядки — или неуредици, — каквато ще ви обрисуват най-стегнатите и ясни вестникарски репортажи под това заглавие. Що се отнася до Англия, последната значима новина оттам е била за Революцията от 1649 година и стига да знаете как се движат средните й годишни добиви, няма какво отново да се връщате към тоя въпрос, освен ако не ви занимава изключително финансовата му страна. Ако човек като мен, който рядко отваря вестник, може да даде мнение, то в чужбина не се случва абсолютно нищо ново, доколкото нова Френска революция не се очаква.

Новини! А колко по-важно е да знаем това, което никога не остарява. Кию Хи Йу, висш сановник от провинция Уей, проводил пратеник при Кюн Джоу за новини. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал тъй: „Какво прави твоят господар?“ Пратеникът почтително отвърнал: „Моят господар се стреми да намали греховете си, но все не смогва да им сложи край.“ Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: „Какъв достоен пратеник! Какъв само достоен пратеник!“^[172] Вместо с провлачени проповеди да дразни слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата — защото неделята е подходящият завършек на една зле изживяна седмица, а не светло и дръзновено начало на нова, — проповедникът би трябвало да призовава с гороломен глас: „Спрете! Опомнете се! Защо е това привидно бързане, когато всъщност не помръдвате от местата си?“

Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни изглежда неправдоподобна. Да можехме здраво да се придържаме само о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се струвал като приказка от „Хиляда и една нощ“ в сравнение с настоящето. Ако тачехме само неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че само великото и достойното е извечно и абсолютно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това винаги ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората повсеместно градят и утвърждават едно всекидневие на привички и инерция, основаващо се на чистата илюзия. Играейки си на възрастни, децата разграничават истинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не успяват да живеят достойно, но си въобразяват, че са помъдрели от житейски опит — сиреч от неуспехите си.^[173] Четох в една индийска книга за някой си царски син, който бил отстранен от родния си град още като малък и бил отгледан от горски обитатели, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му открил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. „Тъй душата — продължава индийският философ — поради условията, в които се намира, не познава истинската си същност, додето някой свят учител не й я открие и тя прозре, че е Брама.“ Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим тъй жалко съществуване, понеже погледът ни не прониква отвъд повърхността на нещата. За нас съществува единствено ПРИВИДНОТО. Ако някой, способен да съзира самата същност на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния яз^[174]? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, изобщо не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна сграда с очите на истински зрящите и ще го видите да се разпада на прах и пепел. Втълпили сме си, че истината е далеч, в покрайнините на Вселената, отвъд най-далечната звезда, преди Адам и подир последния земен жител. Във вечността, вярно, има нещо истинско и величествено. Но място, време, обстоятелства за нас винаги са тук и сега. Бог е всевишен в настоящия миг и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощ. Единственият начин да познаем възвишеното и благородното е непрестанно да попиваме заобикалящата ни действителност. Вселената удовлетворява нашите замисли с неизменно покорство, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава нека живеем в творчески кипеж. Няма поет или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прекрасни и възвишени замисли.

Нека поне един ден поживеем с отмерения ритъм на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и спокойно да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, ако щат, да крещят, нека тоя ден си е само наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не допускаме да ни преобръща и залива тоя ужасен въртоп, наречен обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма страшно, понеже иде нанадолните. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощ и отместили поглед, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си опасността. Ако моторът заръмжи, нека си ръмжи, додето прегракне от усилие. Ако камбаните забият, нека си бият, защо да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.

Нека без припряност, а с усърдие и упоритост забием нозе в гъстата кална лапавица от мнения, предразсъдъци, традиции, заблуждения, впечатления — в тая тиня, покриваща земното кълбо, нека потънем дълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк. Бостън и Конкорд, под църква и държава, под поезия, философия и религия, додето усетим твърда камениста почва, която можем да наречем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: „Това е, няма съмнение!“ Най-сетне през пороища, огън и мраз ще сте достигнали оная point d’appui^[175], където може да издигнете стена или да основете държава, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен уред — не нилометър, а реалометър^[176], — та бъдните поколения да знаят какво ниво са достигнали пороищата от лъжи и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към конкретния факт, ще видите как слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате как меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и тъй щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в смъртта копнеем за истинност. Ако умираме, нека чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; ако живеем, нека се заловим за работата си.

Времето — това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная дори първата буква от азбуката. Винаги съм съжалявал, че не съм толкова мъдър, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е секира, която съсича съкровената същност на нещата. Не желая ръцете ми да са заети повече от необходимото. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-доброто от мен е съсредоточено в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, подобно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жила е някъде наблизо, понеже лесковата пръчка помръдва^[177] и се разнасят нежни ухания: започвам да копая тук.

Четене

При малко по-обмислен избор на призвание навярно хората до един щяха да станат учени и изследователи, тъй като е наистина интересно да вникнеш в собствената си природа и съдба. Трупайки имущество за себе си и за потомството, създавайки семейство или държава, та дори увенчавайки се със слава, ние сме смъртни; посвещавайки се на истината обаче, ставаме безсмъртни и няма защо да се боим от промени и случайности. Още първият египетски или индийски мъдрец е повдигнал края на покрова от статуята на божеството и оттогава потрепващата плащаница не се е спускала, тъй че взорът ми открива все същото омайно великолепие, понеже някога аз се проявих в мъдреца, та бе толкова дръзновен, а днес той се проявява в мен и възкресява видението. Прах не полепва по тая плащаница, времето е спряло, откак божеството се е разкрило пред погледа. Времето на истинското съвършенство не е нито минало, нито сегашно, нито бъдеще.

Жилището ми бе повече от всякакъв университет благодатно не само за размисъл, но и за сериозно четене, и макар да не попадах в периметъра на местната книгозаемна служба, повече от всякога се намирах под влиянието на ония кръстосващи света книги, чиито редове първоначално са били изписани на дървесна кора, а сега само от време на време се изписват на хартия. Както е казал поетът Мир Камар Удин Маст: „Седнал, да тичам в пространството на духовния свят — помагали са ми книгите. Да ме замайва едничка чаша вино — познавал съм тая наслада, изпивайки нектара на езотеричните учения.“ Цяло лято държах на писалището си Омировата „Илиада“, макар рядко да я разлиствах. Непрестанният физически труд — трябваше да завърша къщата си и заедно с това да прекопавам боба — изключваше по-дълготрайни умствени занимания. Поддържаше ме мисълта, че после ще се отдам на четене. В почивките от работата прочетох две-три тънки книжки за пътешествия, додето не се засрамих от подобно убиване на времето и не си зададох въпроса къде живея АЗ САМИЯТ.

Ученият може да чете Омир или Есхил на старогръцки без страх, че ще го обвинят в претенциозно времеразточителство, тъй като се предполага, че в известна степен той подражава на героите им, та посвещава утринните си часове на страниците им. Героичните книги, макар и преведени на родния ни език, за нас ще си останат написани на мъртъв език от мъртви времена, та ще трябва неуморно да дирим скрития смисъл на всяка дума и ред, разширявайки го извън пределите на обичайната употреба с цялата мъдрост, смелост и щедрост, на които сме способни. Съвременният евтин и плодовит печат с всичките му преводни издания не е направил почти нищо, за да ни приближи към героичните писатели от античността. Те ни се струват все тъй далечни, а шрифтът, на който ги печатат, все тъй рядък и необичаен. Заслужава да отделиш дни и драгоценни часове от младостта си, за да научиш поне малко думи от някой древен език^[178], които да те издигнат над уличната баналност и постоянно да те подбуждат към размисъл. Съвсем не е безполезно, че фермерът е запомнил и си повтаря няколкото латински думи, които навремето е чул. Хората понякога си въобразяват, че изучаването на класиците най-накрая ще отстъпи пред по-модерни и практически приложими дисциплини; но будните умове ще изучават класиците винаги, на какъвто и език да са писали и колкото и да са древни. Защото какво е класиката, ако не запис на най-възвишените мисли на човечеството? Класиците са единствените оцелели оракули и могат да дадат такива отговори на най-наболелите днешни въпроси, каквито никога не са били давани в Делфи и Додона.

Както сме тръгнали, може да се откажем да изучаваме и Природата, понеже била стара. Да четеш добре, сиреч да четеш истинни книги в истинно състояние на духа, е благородно занимание, изискващо от читателя много повече, отколкото което и да било занимание от всекидневието. То предполага тренировки, подобно тия на спортистите, неотклонна целеустременост на целия живот. Книгите трябва да бъдат четени тъй съсредоточено и всеотдайно, както са били писани. Не е достатъчно да говориш езика, на който са написани, тъй като между говоримия и писмения език, между езика, който чуваме, и тоя, който четем, има отчетлив водораздел. Първият е преходен — просто звук, реч, говор, — полуживотински, който също като животните усвояваме несъзнателно от майките си. Вторият отразява опитността и зрелостта на първия. Ако единият е майчиният ни език, другият е бащиният — подбран и обмислен изказ, твърде значим, за да бъде доловен от ухото, за неговото овладяване трябва да се родим повторно. На людските тълпи от Средновековието, които само ГОВОРЕЛИ гръцки и латински, не било съдено поради случайния факт на рождението им да ПРОЧЕТАТ гениалните творби, написани на тия езици, тъй като това не били гръцкият и латинският, които те знаели, а недостъпният за тях литературен език. Те никога не научили изящния слог на Гърция и Рим, на ръкописите гледали като на хартия за чернова^[179] и се възхищавали от долнопробната съвременна им литература. Но когато някои европейски народи се сдобили със своя, макар още недообработена писменост, удовлетворяваща нуждите на литературния им развой, ученолюбието се възродило и учените успели да съзрат през вековете съкровищата на античността. Това, което не могло да бъде ЧУТО от простолюдието на Гърция и Рим, след стотици години било ПРОЧЕТЕНО от няколко учени, та и до ден-днешен само учените могат да го четат.

Колкото и да се възхищаваме от случайните изблици на красноречие у ораторите, възвишените записани слова стоят тъй високо над мимолетната устна реч, както осеяната със звезди небесна твърд над облаците. ЕТО ги звездите — който умее, да се ориентира по тях. Астрономите постоянно ги наблюдават и описват. Те не са влажни летливи придихания като всекидневните ни разговори. Това, което на форума изглежда красноречие, в кабинета най-често се оказва гола реторика. Ораторът се оставя на моментното вдъхновение по случаен повод и се обръща към тълпата, сиреч към тия, които ще го ЧУЯТ; за разлика от него писателят, който черпи вдъхновение от своя по-уравновесен живот и само би се разсейвал от конкретните поводи и поощренията на тълпата, без които ораторът не може, се обръща към умовете и сърцата на хората, към всички хора от всички времена, които ще го РАЗБЕРАТ.

Нищо чудно, че по време на походите си Александър носел „Илиадата“ в скъпоценно ковчеже. Писаното слово е най-голямата светиня. Достига най-съкровената ни същност и едновременно с това е по-всеобхватно от всяко друго изкуство. Най-близко е до живота. Може да бъде преведено на всички езици и не само да бъде прочетено, а буквално вдишано от човешките устни; не само да бъде изписано върху платно или мрамор, а изсечено от дъха на самия живот. Символ на мисленето на античния човек, то се превръща в реч за съвременния. Двете хилядолетия са насложили върху литературните паметници и мраморните статуи на древна Гърция само по-наситена златноесенна багра, понеже бодрият и възвишен дух, който навсякъде носят със себе си, ги е предпазвал от пораженията на времето. Книгите са безценното богатство на света — непреходно наследство за поколения и народи. Най-древните и хубави книги имат своето полагащо се и пълноправно място по лавиците на всеки дом. Сами те не могат да се защитят, но додето подхранват и разпалват мисълта, читателят никога не би ги захвърлил. Авторите им съставляват истинската и безспорна аристокрация на всички общества и имат по-силно влияние върху хората от кралете и императорите. Когато невежият и обикновено надут търговец най-сетне се добере с предприемчивост и труд до въжделената си свобода и независимост и бъде приет в средите на богатите, той неизбежно се устремява към още по-високите, но и недостижими за него области на човешкия ум и гений, колкото да осъзнае собствената си малокултурност, безсмислието и нищожността на всичките си богатства; тогава неговото здравомислие се проявява в усилията да осигури на децата си духовната култура, чийто недостиг е почувствал толкова остро — именно така той най-после си създава спокойствие.

Тия, които не умеят да четат древните класици на езика, на който са писани, сигурно имат твърде непълна представа за историята на човешкото общество, понеже — колкото и да е изумително — те не са пресъздадени на който и да било съвременен език, ако не смятаме цялата последвала ги цивилизация за такова пресъздаване. Омир никога досега не е възпроизвеждан на английски, нито Есхил, нито дори Вергилий — все творби изящни, съвършени, прекрасни, както самата утрин. Защото, каквото и да говорим за гения на по-късните автори, те едва ли някога са достигали филигранната красота и завършеност, плод на героичните усилия на древните през целия им живот. Само невежите могат да твърдят, че класиците са обречени на забрава. Дали ще бъдат забравени, ще се разбере едва когато придобием необходимите знания и талант, за да се издигнем до тях и ги оценим по достойнство. Преславни ще бъдат времената, когато светините, наричани от нас класика, както и още по-древните и повече от класически, но по-непознати и от тях свети писания на народите ни се разкрият в цялост, когато ватиканските библиотеки бъдат препълнени с веди, зендавести и библии, с томовете на Омир, Данте и Шекспир, та идните поколения да могат да положат трофеите си на тоя всемирен форум. Само такава грамада ще може най-сетне да ни обещае небето^[180].

Творбите на великите поети никога не са били прочетени от човечеството, тъй като само велики поети са в състояние да ги прочетат. Прочетени са били дотолкова, доколкото масите разчитат звездите, сиреч астрологически, а не астрономически. Повече го хора са се научили да четат заради едничкото нищожно удобство, тъй както са се научили да смятат, та да не ги мамят в търговията. Но за четенето като благородна духовна деятелност те не знаят нищо. А четене във възвишения смисъл на думата не е това, което ни унася в сладка дрямка и притиска най-доброто от нас в лоното на съня, а това, което ни кара да бодърстваме и да му посвещаваме най-просветлените си и ведри часове.

Мисля, че научим ли веднъж буквите, трябва да четем най-доброто от литературата, а не цял живот да си повтаряме азбуката или да сричаме, без изобщо да помръднем от предните чинове за слаби ученици. За повечето хора е достатъчно да прочетат — или да им прочетат — една-единствена хубава книга, Библията, и дори възприели мъдростта й, да прекарат живота си, вегетирайки и пропилявайки способностите си в тъй нареченото леко четиво. В нашата библиотека има едно издание в няколко свезки, озаглавено „Малка читанка“, та първоначално помислих, че става дума за непознато ми селище. Доста люде, подобно на кормораните и щраусите, са способни дори след пребогат обед от месо и зеленчуци да погълнат още какво ли не, понеже не могат да понесат нещо да отиде на вятъра. Ако някои са се превърнали в машини за производството на тая плява, останалите са машини за поглъщането й. Те четат ли, четат деветхилядната по ред история за Зебулон и Сефрония^[181] — как се обичали, както никой преди тях не е обичал, как пътят на преданата им любов съвсем не бил гладък^[182], а лъкатушел и се губел, но те все го намирали; четат как някой окаян нещастник, комуто не е по силите да изкачи камбанарията, се покатерва чак на самия й връх, само и само доволният автор, след като безпричинно го е пратил там, да удари камбаната, та всичко живо да притича и да види как — о, Боже — ще слезе обратно на земята! Според мен най-добре ще е всичките тия честолюбиви герои да бъдат превърнати във ветропоказатели, тъй както някога са поставяли героите сред съзвездията, та да се въртят насам-натам, додето ръждясат, наместо да безпокоят почтените хора с ветрогонствата си. Следващият път, когато романистът удари камбаната, няма да се помръдна, ако ще да гори и богослужебният дом. „“Скок-подскок на ток", роман из Средновековието от прославения автор на „Дрън подрън раздрън“, ще излиза на части всеки месец. Интересът е огромен! Побързайте да се абонирате!" Всичко това се поглъща с жадни очи, с неистово първобитно настървение, с неутолимия глад на вечно стържещи стомаси, също както четиригодишният малчуган не може да се насити на своята двуцентова златистоподвързана „Пепеляшка“ — без какъвто и да било забележим напредък в изговора, произношението, поставянето на ударенията, а още по-малко в умението да се извлича или влага поука. В резултат: притъпено зрение, застой на кръвообращението, размекване на мозъка и упадък на умствените способности. Тоя парфюмиран хляб се вади в почти всички пекарни всекидневно и далеч по-усърдно от чистия пшеничен, ръжен или царевичен хляб и се радва на доста по-сигурен пазар.

Хубавите книги не ги четат дори и ония, които минават за добри читатели. Да вземем нашия Конкорд: докъде се простира културата му? В тоя град почти липсва вкусът към хубавите книги дори от англоезичната литература, чието слово е разбираемо за всички. Самите колежански възпитаници, минаващи за широко образовани люде, тук, че и в цялата страна, нямат никаква представа от английските класици, а колкото до записите на човешката мъдрост — античната класика и светите писания, — достъпни за всички, желаещи да ги научат, никъде по света усилията, насочени към изучаването им, не са тъй нищожни. Знам един дървар на средна възраст, който чете френски вестници, но не, както сам казва, заради новините, които изобщо не го интересуват, а „да си поддържал езика“, понеже е родом от Канада; Когато го попитах кое смята за най-доброто, което би могъл да върши на тоя свят, той отвърна, че е това, както и да поддържа и да обогатява английския си. Същото правят или поне се стремят да правят колежанските възпитаници, като за целта прибягват до английски вестници. Ако човек току-що е затворил някоя от най-хубавите английски книги, колцина са тия, с които би могъл да поговори за нея? Не дай Боже, пък да е прочел в оригинал някой от гръцките или римските класици, чиято слава достига дори и до тъй наречените безпросветни, изобщо няма да се намери с кого да поговори и ще трябва да таи в себе си прочетеното. Всъщност в нашите колежи няма ни един професор, който редом с езиковите трудности да е преодолял и трудностите на мисълта, и мировъзрението на някой от древните поети, та да изпитва желание да общува с буден, геройски проникновен читател. А що се отнася до светите писания, сиреч библиите на човечеството, кой в тоя град ще ми каже поне заглавията им? Повечето хора нямат понятие, че и други народи освен евреите са имали свети писания. Няма човек, който не би се отбил от пътя си, види ли сребърен грош; а това са златни слова, изречени от най-мъдрите люде на древността, в чиято стойност са ни убедили мъдреците от всички последвали епохи: нашият читателски опит обаче се изчерпва с букварите, учебниците и христоматиите, а завършим ли училище — с „Малка читанка“ и сборници с разказчета, подходящи за момченца и току-що ограмотени; затова у нас четене, разговори и мислене са на твърде ниско равнище, подобаващо единствено за пигмеи и недоносчета.

Стремя се да опозная по-мъдри люде от тия, които ражда земята на родния ни Конкорд, люде, чиито имена едва ли изобщо са познати тук. Как бих могъл да чуя за Платон и никога да не прочета книгата му? Все едно да ми е съгражданин и никога да не съм го виждал; или съсед, когото изобщо не съм чувал да говори, камо ли да се замисля над мъдростта на думите му. Какво обаче е действителното положение? Платоновите „Диалози“, побрали цялото му безсмъртие, си лежат по полиците и никой не се сеща да посегне към тях. Ние сме необразовани, нищи, безпросветни — признавам, че в това отношение не правя съществена разлика между безпросветността на съгражданите си, които изобщо не могат да четат, и безпросветността на ония, които могат да четат единствено предназначеното за деца и слабоумни. А би трябвало да се мерим по най-достойните от древността, като за целта първо опознаем достойнствата им. Ние сме мекушава пасмина, чийто интелектуален ръст незабележимо надвишава вестникарските колони.

Не всички книги са глупави като читателите си. Навярно има думи, предназначени да докоснат самата ни същност, така че ако умеехме наистина да ги чуваме и разбираме, биха били по-благотворни за нас от утринта или пролетта и сигурно биха ни дали нов поглед върху нещата. Колко хора само са открили нова ера в живота си след прочитането на някоя книга! Вероятно за всеки от нас съществува книга, която да разреши измъчващите го загадки и да го изправи пред нови. Неизразимото в момента може да се окаже вече изразено. Въпросите, които днес ни тормозят, смущават, объркват, са стояли и пред мъдреците от миналото — всички до един — и те са им отговаряш съобразно с възможностите си посредством словата и живота си. Нещо повече, с мъдрост ще се научим на свободомислие. Самотният ратай от някоя ферма в околностите на Конкорд, родил се изново^[183] и получил озарение свише, обрекъл се уж в името на вярата на тихо уединение и людска недосегаемост, може да вземе това за невярно; Зороастър обаче, когато преди хилядолетия преминал по същия път и също тъй бил озарен, разбрал, бидейки мъдрец, че подобни преживявания са общовалидни, поради което започнал да поставя себе си и ближните си на равна нога и дори се предполага, че е открил и въвел почитта между хората. Започне ли смирено общуване със Зороастър и — посредством разкрепостяващото въздействие на всички свободомислещи — със самия Иисус Христос, нашият ратай непременно ще прати по дяволите „светата църква“.

Не се нахвалихме, че сме родени в деветнадесети век и напредваме по-бързо от всяка друга нация. Но помислете колко малко се прави в нашия град за развитието на културата. Нямам желание да лаская съгражданите си, нито пък да бъда ласкан от тях, тъй като това не ще помогне никому. На нас ни трябва да ни подбутват, да ни ръгат напред като говеда, каквито сме всъщност. Разполагаме със сравнително прилична училищна система, предназначена за децата; но с изключение на мизерната зимна лектория и неотдавнашните жалки опити на щатската управа да основе библиотека, за нас самите липсва училище. Хвърляме неизмеримо повече средства за телесната си храна, отколкото за духовната. Крайно време е да създадем друг тип училище, та образованието ни да не секва, щом станем големи мъже и жени. Крайно време е градовете ни да се превърнат в университети, а жителите им на зряла възраст — в науколюбци, разполагащи с време (стига да са материално осигурени, разбира се) да се посветят на учение до края на живота си. Нима вовеки Светът ще се ограничава с един Париж или един Оксфорд? Не може ли да се издържат и обучават студенти и под небето на Конкорд? Толкова ли не можем да поканим някой Абелар да чете лекции в нашия град? Уви! Заети в изхранване на добитъка и поддържане на имуществото, тръгваме твърде късно на училище и получаваме плачевно образование. В нашата страна градът би трябвало в известен смисъл да поеме ролята на благородника в Европа. Да бъде покровител на изкуствата. Достатъчно е богат — нужни са му само достолепие и изисканост. Засега той изразходва огромни суми за неща, които се ценят от фермерите и търговците, но идеята да се дават пари за неща, смятани от по-интелигентните люде за далеч по-важни, минава за утопична. Конкорд е хвърлил седемнадесет хиляди долара за едно кметство — да благодарим на щастието или политиката, — но едва ли и за сто години ще изразходва толкова за живата мисъл, истинския бисер за тая мида. Ежегодно отделяните за зимната лектория сто двадесет и пет долара се влагат по-добре от която и да било равностойна сума, събирана в града ни. След като живеем в деветнадесети век, защо да не се възползваме от предимствата, които той ни дава? Защо животът ни да е във всяко отношение провинциален? Ако ще четем вестници, защо да не отхвърлим бостънските клюки и незабавно да се абонираме за най-добрия вестник в света, вместо да сърбаме попарата на „независимите семейни“ многотиражки или да хрупаме новоанглийските „Маслинови клонки“^[184]? Нека получим отчетите на всички научни дружества и ние ще преценим доколко са сведущи. Защо да оставяме на „Харпър & Братя“ и „Рединг & С-ие“ да определят какво да четем? Както благородникът с изискан вкус се обгражда с всичко, което може да обогати културата му — гениалност, начетеност, остроумие, книги, картини, скулптури, музика, философски четива и прочие, — нека стори тъй и градът, а не да си остава с даскала, попа и клисаря, с енорийската библиотека и тримата избраници в градската управа, само защото предайте ни, първите заселници, някога са преодолявали с тяхна помощ тежки зими на обветрения бряг. Колективните действия са в съгласие с духа на нашето обществено устройство, поради което съм убеден, че при тия далеч по-благоприятни условия у нас разполагаме с повече средства от европейския благородник. Нова Англия има възможност да плати на мъдреците от цял свят, за да дойдат да я образоват, поемайки всичките им разноски, и тъй да скъса с всякакъв провинциализъм. Ето как ще създадем нужното ни училище от НОВ ТИП. Нека наместо с благородници се сдобием с благородни градове. Нека задминем някой и друг брод и пообиколим, ако се налага, но да хвърлим поне един мост над тъмната бездна от невежество, която ни обгражда.

Звуци

Но ограничим ли се само с книгите, било най-подбраните и класически, с писаното слово на няколко езика, които сами по себе си не са нищо повече от диалекти, местни наречия, рискуваме да забравим езика, на който говорят без всякакви метафори предметите и явленията — единствения богат и всеобщ език. Публикува се много, но малко от него се възпроизвежда. Лъчите, проникващи през щорите, веднага изчезват от съзнанието, щом щорите се вдигнат. Никое занятие или наука не може да измести необходимостта постоянно да бодърстваме. Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да съзираш отвъд видимото? Читател ли да бъдеш, сиреч най-обикновен учащ се, или зрящ? Разгадай съдбата си, узнай какво има пред теб и тъй пристъпи в бъдното.

Първото лято не прочетох нищо — копах боба. Не, често поминувах и по-добре. Случваше се да не мога да пожертвам цъфтежа на настоящия миг за никакъв труд — било умствен или физически. Обичам да имам пълна свобода на действие. Навремени в летни утрини, след обичайното си къпане, седях на слънчевия праг и унесен в мисли, в несмущавана самота и покой, оставах от изгрев до пладне сред боровете, ореховите дървета и смрадликата, а птиците чуруликаха наоколо ми или безшумно прехвърчаха през къщата — и тъй, додето заходът на слънчевите лъчи в западния прозорец или потракването на някоя каруца, идещо откъм далечния път, ми напомняше, че времето тече. В такива часове заяквах като царевичен стрък през нощта; те ми се отразяваха несравнимо по-добре от какъвто и да било физически труд. Тия часове от живота ми съвсем не бяха пропилени, а далеч надхвърляха и превъзхождаха обичайната ми леност. Узнах какво разбират азиатците под съзерцание и отказ от всекидневните дела. През по-голямата част от времето изобщо не мислех как отминават часовете. Денят напредваше, сякаш за да озари работата, която съм подхванал; уж беше сутрин, а ето че вечерта дошла, без да се е случило нищо съдбовно. Наместо да пея като птиците, аз тихичко се усмихвах на неизменно добрата си участ. Както врабчето, кацнало на ореха пред дома ми, чуруликаше, тъй и аз весело си тананиках и звуците от гнездото ми навярно достигаха до него. Дните ми не бяха дните от седмицата, назовани с имената на езически божества, нито бяха наситнени на часове и насечени от тиктакането на часовник: живеех като индианците от племето пури, за които се знае, че „имат една-единствена дума за вчера, днес и утре и изразяват различните значения, посочвайки назад за вчера, напред за утре и нагоре за днес“^[185]. В очите на моите съграждани това без съмнение си беше чисто лентяйство; но ако птиците и цветята ме преценяха от своя гледна точка, не биха ми открили и най-малкия недостатък. Истината е, че човек трябва да намира своите основания в самия себе си — денят в Природата е тъй спокоен, че едва ли би го укорил за безделието му.

Предимството ми пред тия, които са принудени да дирят развлечение извън себе си, в обществото или театъра, беше, че начинът ми на живот бе превърнал самото ми съществуване в развлечение и то не преставаше да ми поднася новости. Беше драма с много действия и без край. Ако държахме живота си в собствените си ръце и го устройвахме както намерим за добре, изобщо не би ни измъчвала скука. Следвай неотклонно своята същност и тя не ще престане да ти поднася ежечасно нови възможности. Домакинската работа се оказа забавна игра. Замърсеше ли се подът, ставах рано и изнасях цялата покъщнина заедно с леглото и завивките навън на тревата; сетне го заливах с вода, поръсвах отгоре пясък от езерото и го метях, додето светне от чистота; до времето, когато селяните сядаха да закусват, утринното слънце вече бе изсушило дома ми и можех отново да си вляза, тъй че размишленията ми протичаха почти без прекъсване.

Приятно ми беше да гледам цялата си покъщнина на тревата, струпана на малка купчинка, подобно цигански вехтории, и особено трикраката маса, както си беше с книгите, писалката и мастилницата отгоре, в обкръжението на борове и орехови дървета. Като че вещите се чувстваха добре навън и не им се влизаше вътре. Понякога се изкушавах да метна отгоре им един брезент и да седна сред тях. Заслужаваше си да се погледа как слънцето ги огрява и вятърът ги лъха; предметите, с които сме свикнали, навън стават далеч по-интересни, отколкото са вкъщи. Птичка, кацнала на близкото клонче, безсмъртниче, израсло под масата, а по краката й плъзнали къпинови вейки, наоколо обсипано с борови шишарки, зелени бодливи кестени и ягодови листенца — сякаш съзираш пътя, по който тия естествени форми са преминали в мебели, в маси, столове, легла, защото първоосновата са те.

Бях построил къщата си на склон досами края на голямата гора, сред млади борове и орехови дървета, на деветдесет и шест фута от езерото, към което извеждаше тясна, стръмна пътека. Пред вратата ми растяха ягоди, къпини, безсмъртничета, жълт кантарион, златниче, церове, диви череши, боровинки, див фъстък. Към края на май дивите череши (Cerasus pumila) обкичваха встрани пътеката с нежните си цветчета, скупчени в цилиндрични сенници по късите дръжчици, които през есента, натежали от налят и красив плод, падаха на пищни гирлянди подобно снопове от лъчи. Опитвах ги от благоговение пред Природата, макар да не бяха особено вкусни. Алената смрадлика (Rhus glabra) избуя по насипа край къщи дотолкова, че първата година достигна пет-шест фута. Беше ми приятно — макар и непривично — да гледам широките й перести тропически листа. Едрите пъпки, ненадейно избили в късна пролет по сякаш изсъхналите клонки, като по чудо се превръщаха в изящни нежнозелени вейчици с дебелина близо инч^[186] и тъй лекомислено растяха, надценявайки неукрепналите си още членове, че навремени, седнал до прозореца, чувах как някоя крехка и свежа вейчица пада като покосена на земята, макар да няма и най-слаб полъх, пречупена от собствената си тежест. А през август избуялите малинаци, които, обсипани в цвят, бяха привличали рояци диви пчели, постепенно се обагряха в ярък кадифен пурпур и на свой ред се прегъваха под тежестта си, та крехките им клонки се чупеха.

 

 

Летен следобед е и аз седя до прозореца: ястреби се вият над поляната; гъргоренето на диви гълъби, прелитащи по два, по три пред погледа ми или пристъпящи неспирно по клоните на белия бор зад къщата, озвучава въздуха; ястреб рибар набраздява гладката повърхност на езерото и полита нагоре с риба в човката; норка изпълзява от близкия мочур и си улавя жаба на брега; острицата се гъне под тежестта на стрелкащите се из нея блатни птици; а от половин час дочувам ту усилващото се, ту заглъхващо тракане на влаковете, превозващи насам пътници от Бостън. Все пак не бях откъснат дотолкова от света както онова момче, което главили у един фермер далеч от града, но то скоро-скоро избягало и с протрити подметки, изтерзано докрай, се завърнало вкъщи. Никога не било виждало толкова глухо и затънтено място: нямало жива душа, не се чувала дори свирката на влака. Съмнявам се в наше време в Масачузетс да е останало подобно място:

„Градчето ни, повярвай, стана прицел

за бързите стрели железопътни,

над тихата ни равнина ехти

днес неговият мирен звук: Конкорд.“^[187]

Фичбъргската железница минава край езерото на около сто рода южно от жилището ми. Обикновено отивам до града по насипа, който е, тъй да се каже, единствената ми връзка с хората. Работниците от товарните влакове, които пътуват по цялото протежение на линията, ми махат като на стар познайник, с когото са свикнали, и очевидно ме вземат за надничар — с което съвсем не грешат. И аз охотно бих поправял релси в някоя точка от земното кълбо.

Зиме и лете локомотивната свирка пронизва гората подобно крясък на ястреб, кръжащ над някоя ферма, осведомявайки ме, че на територията на Конкорд пристигат многобройни възбудени търговци от големия град или предприемчиви продавци от срещуположната страна. Крещят неистово, дано гласът им достигне отвъд хоризонта, та да ги чуят в два града едновременно. „Хайде на зеленчуците, хора, хайде на стоката!“ И няма човек, който да е тъй независим поради продукцията на фермата си, че да им откаже. „Ето ви нашата плата — надува свирката местният човек, — трупи като тарани, понесени с двадесет мили в час срещу градските стени; столове, в които ще настаните удобно всичките си грижи и тегоби.“ С такава непомерна дървеняшка вежливост провинцията предлага на големия град да поседне. Индианските боровинкови хълмове до един олисяват, малиновите поляни до една оголяват — все заради големия град. Там отива памукът, тук идва платното; там отива коприната, тук идва вълнената тъкан; там отиват книгите, но тук остават умовете, които са ги създавали.

Видя ли машината, повлякла след себе си върволица вагони, да преминава като планета — или по-скоро като комета, понеже човек не знае дали при тая бързина и посока изобщо ще се завърне в слънчевата система, а и орбитата й никак не прилича на затворена крива, — развяла облак пара като знаме, извиващо се в златисто-сребърни кълбета, подобно пухкавите облаци, които често наблюдавам високо в небето да се разрастват и да обхващат светлика, ми се чини, че това полубожество, тоя съперник на облаците в скоро време ще присвои засененото небе за ливрея на своите вагони; чуя ли железния вихрогон да оглася хълмищата с гръмовното си пръхтене, да разтърсва земята с копита, да издишва огън и дим през ноздрите си — като какъв ли крилат кон или дракон ще го изобразят в новата митология? — все ми се струва, че Земята се е сдобила с нова раса, достойна да я населява. Ех, де всичко да беше толкова величествено и машините да служеха на хората за постигането на възвишени цели! Ако парата, бълвана от локомотива, бе пот от извършено геройство или носеше благодатта на облака, плаващ над фермерските нивя, тогава стихиите и самата Природа с радост биха приемали поръчките на хората и биха им помагали.

Тая сутрин гледам преминаващите влакове със същото чувство, с което гледам изгрева — те са също тъй точни. Върволицата облаци, която оставят, се разстила далеч назад и се издига високо, високо до самото небе, не отива като тях до Бостън, закрива за миг слънцето и хвърля сянка връз нивата ми — небесен влак, пред който нищожната върволица вагони, сраснала се със земята, изглежда като връх на пречупено копие. Тая зимна утрин светлината на звездите между планинските върхари рано е пробудила коняря, та да може да нахрани и впрегне породистия железен ат. И огънят се е надигнал рано, за да стопли жребеца и да му влее сила да препуска. Де всичко това да беше и невинно, колкото е ранно! Навалял ли е дебел сняг, надяват на жребеца снегоходки и с тоя гигантски снегорин проправят от планините до морския бряг пъртина, в която вагоните лъкатушат като същински редосеялки, засяващи провинцията с възбудени люде и презокеански стоки. По цял ден препуска огненият жребец и спира само колкото да отдъхне ездачът му; посред нощ се разбуждам от тропота и дръзкото му пръхтене, когато в някоя далечна долчинка се заблъска в заскрежени, отрупани със сняг клони; едва на зазоряване той се прибира в конюшнята, за да поеме отново на път без всякакъв сън и почивка. И само много рядко вечер го чувам как тежко издишва в яхъра прекомерната възбуда от деня, за да уталожи нервите си и охлади дробовете и мозъка си в няколко часа железен сън. Де всичко това да бе дръзновено и внушително, колкото е протяжно и неуморно!

Тия осветени върволици разсичат от край до край девствените крайградски гори — в които някога, и то денем, е стъпвал само ловджийски крак, — превозвайки нищо неподозиращи пътници; сега са на някоя блеснала гара, където се е сбрала човешка тълпа, а в следващия миг вече плашат кукумявките и лисиците из гъсталаците. Събитията на деня в наше време са заминаването и пристигането на влаковете. Те тръгват и пристигат с такава точност и ритмичност и свирката им се чува толкова надалеч, че фермерите сверяват по тях часовниците си — тъй една добре организирана система управлява цялата страна. Нима людете не са напреднали и на йота в представите си за точност, откак са измислени железниците? Нима по гарите говорят и разсъждават по-бързо, отколкото едно време по пощенските станции? Има нещо наелектризиращо в атмосферата на една гара. Удивлявал съм се на чудотворното й въздействие: до степен, че мои познати, за които съм убеден, че никога не биха отишли до Бостън с такава бързоходна машина, едва чули локомотивната свирка, хукват към перона. Сега всичко се върши „по железопътному“, та затова е крайно необходима някаква сила, която постоянно и добронамерено да предупреждава хората да се отдръпват от релсите. Макар че в тоя случай разпръсването на тълпата е невъзможно — било дори с гърмежи във въздуха. Създали сме нещо съдбовно, някаква Атропос, която неотклонно върви по пътя си (тъй би трябвало и да наричаме тая машина). Хората добре знаят, че в определен час и минута огромната стрела ще полети в една или друга посока, но това никому не пречи на работата, а децата минават по други пътища за училище. Дори по тая причина животът ни е станал някак по-устойчив. Тъй всички ни обучават като синове на Тел^[188]. Въздухът гъмжи от невидими стрели. Всеки път — освен собствения — е път на съдбата. Тогава следвай собствения си път.

В търговията ме привличат предприемчивостта и смелостта. Търговците никога не издигат молитвено длани към Юпитер. Всеки ден ги наблюдавам да се залавят за работа кога с по-голямо, кога с по-малко дръзновение и доволство и да извършват много повече, отколкото самите предполагат, уплътнявайки времето си по-добре, отколкото ако специално се бяха замисляли. Героизмът на бойците, издържали половин час на предната линия в Буена Виста, за мен бледнее пред жизнеутвърждаващата неустрашимост на мъжете, които зиме превръщат снегорините в свой дом, които притежават не само „храбростта в три часа сутринта“, величана от Бонапарт като най-рядко срещаната, но чиято храброст не отдъхва дори тогава, които заспиват едва когато бурята заспи или жилите на железния жребец измръзнат. И тая сутрин, когато Големият Снеговалеж^[189] все още вилнее и вледенява кръвта във вените, ето че из мъглистото валмо на оскрежалото човешко дихание дочувам приглушения дрън на локомотивната камбанка, оповестяваща, че влакът ИДЕ, вече наближава независимо от ветото, наложено от новоанглийската североизточна буря, и съзирам покритите със сняг и скреж машинисти на плуга, преобръщащ неща по-други от маргаритки и къртичини; главите им стърчат подобно на морени от Сиера Невада, заемащи изключително място във Всемира.

В търговията има неочаквано много увереност, ведрост, съсредоточеност, предприемчивост и трудолюбие. На това отгоре всичко в нея е естествено, особено в сравнение с разни безумни начинания и сантиментални изблици — оттук и успехът й. Затракат ли покрай мен товарните влакове, обзема ме радостно оживление да вдишвам различните ухания, разпръсквани от стоките по целия път от Лонг Уорф до езерото Чамплейн, които извикват във въображението ми далечни страни, коралови рифове, Индийския океан и тропиците, представата за земното кълбо като цяло. Чувството, че съм гражданин на света, е най-силно, когато гледам палмовите листа, които идното лято ще предпазват от слънцето множество сламеноруси новоанглийски глави, манилата, кокосовите черупки, вехтите развласени въжета, чувалите, старото желязо и ръждясалите пирони. Натоварени на вагоните, прокъсаните корабни платна разказват много повече и по-увлекателно, отколкото като ги преработят на хартия и напечатат отгоре им книги. Защото кому е по силите да опише морските бури тъй картинно, както тия обветрени дрипели? Това са готови шпалти, които не се нуждаят от поправки. Ето и трупи от мейнските гори, които не са били изпратени към морето при последното пълноводие и цената им се е покачила на четири долара на кубик, тъй като голяма част са били отнесени от течението или похабени; борове, смърчове, кедри — първо, второ и трето качество, — до неотдавна обединени от единственото качество да шумолят над мечките, лосовете и сръндаците. Следват вагони с превъзходна вар „Томастън“, която има да пътува доста, додето я угасят в планините. Ами тия денкове с парцали от всевъзможни качества и разцветки — най-окаяното състояние, до което могат да достигнат памукът и ленът, тленните останки на дрехите, които вече никой — освен в Милуоки — не хвали за разлика от чудесните английски, френски, американски облекла от басма, док, муселин и прочие, търсени и от бедни, и от заможни люде; изтънели дрипи, които ще се превърнат в едноцветна хартия — най-много в няколко оттенъка, — връз която неизбежно ще се напишат истории из действителния живот такъв, какъвто е по върховете и низините — въз основа на съществуващи факти, разбира се! От тоя закрит вагон се носи силна миризма на осолена риба — характерният дъх на търговска Нова Англия, който ми напомня океанския бряг и рибарниците. Кой не е виждал осолена риба, тъй пригодена за тоя свят, че изобщо не може да се развали; тя затъмнява издръжливостта и на светците. С такава риба могат да се метат и павират улици, да се цепят подпалки, да се заслонява впрегатен добитък заедно с товара му в пек, виелица и порой, а търговците — един конкордски търговец е постъпвал тъй навремето — могат да я окачват на вратите си като знак, че започват работа, додето и най-отколешните им клиенти загубят представа дали това е животно, растение или камък, и тя пак да си остава все така чиста като снежинка, та ако се сложи в тенджера и се свари, чудесната рибена гозба за съботния обед да е осигурена. Следват испански волски кожи с опашки, вирнати под същия ъгъл както преди, когато животните са препускали из пампасите на Испански Мейн — свидетелство за опърничавия им нрав, открояващо цялата безнадеждна непоправимост на вродените недостатъци. Признавам, че опозная ли нечий нрав, не храня никакви надежди да го променя към добро или към зло. Както казват източните народи: „Кучешката опашка може да я загряваш, да я затискаш, да я овързваш и дори дванадесет години да се мъчиш тъй над нея, тя пак ще се връща в първоначалното положение.“ Единственото ефикасно средство срещу заложеното по природа, в случая илюстрирано от животинските опашки, е преработването им на лепило — вероятно така се и прави, — та най-сетне да се покорят и мирясат. А ето и бъчва с меласа или бренди за Джон Смит от Кътингсвил, щата Върмонт — някой си търговец от Зелените планини, който внася алкохол за местните фермери и сега навярно гледа към избата си, размишлява как ли последните презокеански пратки ще се отразят на цената на стоката му и същевременно поне за двадесети път от сутринта уверява клиентите си, че със следващия влак очаква първокласно питие. Имало реклама в „Кътингсвил Таймс“.

Додето всичко това пътува за големия град, други стоки пък пътуват насам. Предупреден от съскането на железницата, вдигам поглед от книгата и виждам как някой висок, отсечен далеч на север бор, прелетял като стрела през Зелените планини и през Кънектикът, просвистява през нашия град за десетина минути, без друг освен мен да го съзре в устрема му да стане

„… главна мачта на адмиралски кораб…“^[190]

А ето ги и вагоните с добитъка от стотици пасбища, кошари, яхъри и краварници, с браничарите и техните остени, с овчарите, насядали посред стадата — няма ги само планинските ливади, та и те да се понесат ведно с всичко това като обрулени от септемврийска буря листа. Из въздуха се носи мучене на телета, овче блеене, тъпият звук от блъскащи се едно о друго говеда — все едно преминава подвижно пасбище. И наистина: щом овенът водач задрънчи с хлопатара си, планините започват да подскачат като овни, а възвишенията — като агнета. По средата на влака се клатушка вагон с браничари, пътуващи на равна нога със своите браници — занаятът им е вече отживелица, но те все тъй стискат непотребните остени като отличителен знак за попрището си. Ами кучетата, къде са им кучетата? Изостанали далеч в тая непосилна за тях надпревара, загубили дори следата. Навремени ги чувам да лаят откъм Питърборо Хилс или да се задъхват по западните склонове на Зелените планини. Не ще издържат. И техният занаят е отживелица. Никой вече не цени предаността и съобразителностга им. Навярно съвсем изпаднали, ще се примъкнат до колибките си или ще подивеят и ще се съберат с лисиците и вълците.

Тъй профучава край нас и безследно изчезва пасторалният живот. Но ето, чувам камбанката — ще трябва да се отдръпна от релсите, за да минат вагоните.

Защо ми е на мен железен път?

Не ще отида ни веднъж комай

да видя где е неговият край.

Запълва с насипи той някой рът,

да могат лястовици да гнездят.

Там облаци от пясък се развяват,

а сред прахта къпини избуяват.

Пресичам линията, сякаш е коларски път в гората. Не искам да ми се пълнят очите, а ушите ми да заглъхват от дима, парата и свистенето.

Отмине ли влакът, а с него и всичкият забързан свят, та рибите в езерото не тръпнат повече от грохота му, оставам по сам откогато и да било. До края на дългия следобед най-много далечното трополене на каруца или впряг да смути размишленията ми. Понякога в неделя, ако се случеше благоприятен вятър, дочувах камбаните на Линкълн, Актън, Бедфорд, Конкорд: далечна, опияняваща и някак естествена мелодия, която прекрасно прилягаше на пущинака. Навътре в гората звънът придобиваше особено трептение, сякаш боровите иглички на хоризонта се превръщаха в струни на арфа, които той леко докосваше. Всеки звук, слушан възможно най-отдалеко, произвежда едно и също впечатление — за трептение на вселенската лира, тъй както въздухът прави далечните планински масиви привлекателни за окото, нанасяйки върху им лазурна багра. Така до мен достигаше мелодия, извивана от вятъра, мелодия, извайвана от всеки горски листец и борова игличка, оная подбрана и модулирана от тях част от камбанния звън, която ехото предаваше от дол на дол. Ехото е донякъде самостоятелен звук. Оттук магията и очарованието му. То не бе просто повторение на камбанния звън, а преди всичко гласът на гората — познатите трели, изпети от горска нимфа.

А вечер далечното кравешко мучене откъм хоризонта отвъд гората ми звучеше тъй сладостно и мелодично, та първоначално го вземах за песен на някой странстващ музикант от ония, които навремето ни правеха серенади — но не след дълго и не без удоволствие разпознавах проточената, безизкусна и неподправена кравешка музика. Намерението ми не е да осмивам ония млади певци, а да изразя одобрението си към техния начин на пеене, твърдейки, че той се родее с кравешката музика, сиреч със самата Природа.

През лятото в седем и половина вечерта, когато отминеше и последният влак, козодоите най-редовно подхващаха половинчасова вечерня, накацали по дънера пред къщата или по билото на покрива. Запяваха като по часовник с разлика най-много от пет минути в зависимост от залеза. Имах рядката възможност да опозная навиците им. Понякога ги чувах по четири-пет едновременно от различни краища на гората да се гонят едни други през такт — бяха тъй наблизо, че различавах не само клопването след всеки тон, но често и едно бръмване като на муха, оплетена в паяжина, само че съответно по-силно. Понякога в гората козодой закръжаваше на няколко фута над мен, сякаш вързан на връвчица, понеже навярно бях наближил яйцата му. Пееха на пресекулки по цяла нощ, а непосредствено преди и по зазоряване песента им отново потичаше гладка, както привечер.

Притихнат ли другите птици, улулиците издигат глас като старовечен вопъл на оплаквачки. Сърцераздирателните им крясъци са съвсем в духа на Бен Джонсън. Мъдри среднощни вещици! Те не надават простичкото и недвусмислено „у-лу-лу“, което им приписват поетите, а извиват тържествена гробовна песен, сякаш взаимно утешаване на влюбени самоубийци, които в някоя горичка на ада си припомнят болките и радостите на извънземната любов. Все пак обичам да слушам стоновете им, скръбните им възземания, огласящи леса; навремени те ми напомнят музика, птича песен, сякаш че са тъмната, жалейна страна на музиката, ония ридания и въздишки, които стават на песен. Това са призраци — мрачни прокобници, унили привидения на нищите духом, които нявга, още люде от плът и кръв, кръстосвали нощем земята, отдадени на делата на мрака, а сега със скръбни химни и жалби изкупват греховете си там, дето са сторени. Те ми дават усещането за разнообразието и безкрайните възможности на Природата, която всички ни е приютила. „Оо-ох, да не бях се раааждала!“ — въздъхва някоя улулица откъм езерото и измъчвана от отчаяние, полита към друга издатина на сивите скали. „Да не бях се раааждала!“ — откликва нейна посестрима от отсрещния бряг. А сетне откъм дълбините на линкълнските гори долита само едно слабо „раааждала“.

Наоколо ми се носеха и крясъци на кукумявка. От толкова близо ги усещах като най-печалните звуци в Природата, сякаш кукумявката искаше да утвърди и увековечи в своя напев предсмъртните стенания на някое човешко същество — нещастна и немощна людска развалина, оставила всяка надежда, виеща като звяр, и все пак по човешки, навлизайки в царството на мрака: звучение, още по-ужасяващо поради особената му гърленост — опитам ли да го наподобя, все се хващам, че започвам с едно „гл“, — изразяващо оная степен на глупост и умствен упадък, когато всяка напредничава и смела мисъл се разплува на мухлясала пихтия. Сякаш виеха таласъми, кретени, безумци. Но обадеше ли се кукумявка от вътрешността на гората, поради разстоянието гласът й бе направо мелодичен — „Хуу хуу хуу, хуурър хуу“ — и, разбира се, навяваше само приятни мисли, без значение дали денем или нощем, лете или зиме.

Хубаво е, че има кукумявки. Дано изземат от хората всичките им безумни, кретенски крясъци. Тия крясъци превъзходно прилягат на мочурищата и здрачните гори, непознаващи слънчевата светлина, и напомнят за една необятна и закърняла неведома за човека природа. Те са израз на падналия здрач и неосъществените помисли, каквито всички имаме. Слънцето може цял ден да напича някое буренясало мочурище, сред което се издига самотен, окичен с брадати лишеи смърч, синигери чирикат из неувяхващата зеленина, яребици и зайци се спотайват из гъсталака, отгоре кръжат дребни ястреби; ала сипне ли тъмата, пробужда се един друг жив свят, за да изрази смисъла, вложен в Природата на това място.

Късно вечер дочувах глухото трополене на каруци по мостовете — звук, който нощем ехти повече от всеки друг, — проточения лай на кучета, навремени и мученето на някоя безутешна крава от далечен обор. В същото време целият бряг ехтеше от тромпетите на жабите, тия неналудували се духове на нявгашни пияници и гуляйджии, които, и до днес непокаяли се, опитват да припечелят със свирня във водите на Стикс — ще помоля уолдънските нимфи да ме извинят за сравнението, понеже, макар тук почти да няма плевели, жаби все пак има — и не биха се отказали от необузданото оживление на едновремешните празнични трапези, колкото и гласовете им да са одрезгавели, помрачняло тържествени, звучащи като самоирония на веселбата, колкото и виното да е загубило за тях уханието си и да се е превърнато в обикновена вода, с която издуват търбусите си, колкото и да не сещат вече сладката омая, удавяща спомените от миналото, а само тежест, преситеност, премала. Подпрял глава на листец ливадница, който служи като салфетка за олигавените му челюсти, тарторът изпива голяма глътка от някога презираната вода и предава нататък стакана с гръмогласната наздравица „Тр-р-р-унк, тр-р-р-унк, тр-р-р-унк!“ — същата наздравица незабавно откликва от отсрещния бряг, където в някое прикътано заливче следващият по старшинство и търбух току-що си е гаврътнал; Когато ритуалът приключи покрай цялото езеро, идва ред на церемониалмайстора, който със задоволство надава едно гръмовно „Тр-р-р-унк!“ — и всички, до последния натежал, тромав, подпухнал шкембелия, повтарят след него да не би да стане грешка; сетне бокалът обикаля отново и отново, и тъй, додето слънцето разпръсне утринната мъгла и на брега остане само старейшината, който от време на време издава своето „Тр-р-р-унк!“ и напразно очаква да му отвърнат.

Като че ли до къщата ми ни веднъж не достигна кукуригане на петел, та си помислих, че може би няма да е лошо да си взема един само заради песента му — като пойна птица. Песента на тоя някога див индийски фазан е несъмнено най-прекрасната птича музика и стига да бъде върната на Природата, сиреч изтръгната от влиянието на човешкия бит, тя ще се лее из горите в най-пленителни звукове, далеч превъзхождайки гъшето съскане и крясъците на кукумявките; представете си само как тогава кудкудякането на кокошките ще запълва промеждутъците, през които призивният глас на господаря им набира сили! Нищо чудно, че човекът е добавил към домакинството си тая птица — да не говорим за яйцата и кълките.

Да се разхождаш в зимна утрин из гора, пълна с диви петли, из тяхната родна гора, да слушаш как кукуригат по дърветата, а песента им, звучна и пронизителна, отеква на мили надлъж и шир, заглушавайки по-крехките гласове на другите птици — помислете само! Цели народи биха се разбудили! Та кой не би ставал рано^[191] — и от ден на ден все по-рано и по-рано, — додето заякне, забогатее и помъдрее извънмерно? Поетите по цял свят възпяват тая чуждоземна птица наравно с пернатите певци от своята страна. Всички климати се погаждат с неустрашимия шантеклер. Той е навсякъде свой. Здравето му е непоклатимо, дробовете му — мощни, духът му — винаги бодър. Гласът му буди дори моряците^[192] в Атлантическия и Тихия океан — но пронизителният звук на тоя глас не достигаше до мен, за да ме изтръгва от съня. Нямах ни куче, ни котка, ни крава, ни прасе, ни кокошки, та може да се каже, че изпитвах недостиг на домашни, битови звуци: не се чуваше бухалка за масло, ни песен на чекрък или поне на чайник, не бълбукаше самовар и не ехтеше детски плач, та да се успокоява душата ми. Един традиционно устроен човек или би се побъркал, или би умрял от скука. Нямаше дори плъхове, понеже бяха измрели от глад или пък просто не надушваха примамка вкъщи; само катерици по покрива и под пода, козодои по покривното било, кресливи сойки под прозореца, пред къщата я заек, я кълвач, я кукумявка или сова, на брега стадо диви гъски или гмуркачи, а през нощта лаещи лисици. Не спохождаха жилището ми дори чучулигите и авлигите — тия кротки полски птици. В двора ни петльово кукуригане, ни кокоше кудкудякане! Какъв ти двор! Нямаше никакви сгради, естествената Природа идеше досами первазите: млада горица, порасла под прозорците, смрадлика и боровинкови храстчета, покарали в зимника, яки черни борове, биещи по дъските на покрива за повече простор, разпрострели корени под къщата. Наместо откъртен от бурята кепенк или тавански прозорец, за огрев ми служеше някоя прекършена или изтръгната из корен ела зад къщата. Наместо затрупана от снега пътека към дворната порта — никаква порта, никакъв двор и никаква пътека към цивилизования свят.

Усамотение

Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода — част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Жабите тръбят, оповестявайки идването на нощта, а вълнистият ветрец над езерото подема песента на козодоя. От съчувствие към падащите елшови и тополови листа дъхът ми почти замира, но при все това ведростта ми, подобно езерната повърхност, се нагъва едва-едва, без да се набръчква. Тия леки вълнички, надигнати от вечерния ветрец, са тъй чужди на бурята, както и огледалният покой. Макар да е вече тъмно, ветрецът все още шумоли в гората и вълничките се стелят, а всичко останало притихва под песента на всевъзможни живинки. Пълен покой не настъпва никога. Нощем дивите зверове не спят, а търсят плячка — лисици, скунксове, зайци без страх кръстосват поля и гори. Те са стражите на Природата — нишките, които съединяват дните на бодърстващия живот.

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички — букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане — било случайно или не — да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа — да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула — можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Наоколо ни винаги има достатъчно простор. Хоризонтът съвсем не е на лакът разстояние. Но става тъй, че от прага ни начева не гъста гора или езеро, а винаги някакво късче земя, познато и изтощено от нас, приспособено и оградено, изтръгнато от Природата. Защо съм присвоил това огромно, пренебрегвано от хората пространство от няколко квадратни мили девствена гора? Най-близкият ми съсед е на миля оттук, никъде не се вижда къща — само хълмове на половин миля околовръст. Обгърнатият в гори хоризонт е само мой: в единия му край едва мержелеещите се железопътни релси извиват покрай езерото, а в другия се провижда ограждението покрай горския път. Иначе тук е уединено като в прерията. Тъй както е Нова Англия, би могло да бъде и Азия или Африка. Имам си свое слънце, своя луна и свои звезди — един мъничък свят, който изцяло ми принадлежи. Нощем не наминава никой и никога на вратата ми не се потропва — като че съм първият или пък последният човек; само напролет от време на време идват въдичари от града да ловят змиорки — по-скоро се опитват себе си да уловят в езерото Уолдън, та окачват на въдиците си душевен мрак наместо стръв — и бързо-бързо си тръгват, „поверявайки света на мрака и на мен“^[193]; тъй черната утроба на нощта остава неосквернена от друго човешко присъствие. Убеден съм, че хората все още малко се боят от мрака, макар да са избесили всички вещици и да са създали християнството и свещите.

Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата — дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа^[194]. Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская — ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.

„Тъгата стопява без време печалните;

те малко дни имат в страната на живите,

о, хубава дъще на Тоскар.“^[195]

От продължителните пролетни и есенни бури бях принуден по цял следобед, че и по цяла сутрин да си стоя вкъщи, и така прекарвах блажени часове, успокояван от неспирния грохот и плющенето на дъжда; а когато ранният здрач се оттеглеше и паднеше дългата, предълга вечер, имаше достатъчно време множество мисли да се породят и развият. Додето се изливаха тия проливни дъждове, които поставяха на такова изпитание градските домове, че слугините стояха по входовете с парцали и кофи, за да препречват пътя на потопа, аз седях в малката си незащитена къща под дъжда и се наслаждавах на закрилата й. При някоя такава силна гръмотевична буря един огромен бор оттатък езерото е бил поразен от светкавица, която е изрязала от върха до основата му ясно очертана правилна спирала, повече от инч дълбока и четири-пет инча широка, подобно на нарезите, които се правят по бастуните. Оня ден отново минавах оттам и като се вгледах в дирята, замрях от страхопочит пред оная страхотна и безпогрешна мълния, която — падайки преди осем години от безобидното сега небе — я е оставила.

Често ми казват: „Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора особено в дъждовните и зимните дни и нощи.“ Изкушавам се да отвърна тъй: „Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебният дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващият извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец…“ Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, „солидно“ състояние — така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, — който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън^[196], сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.

Пред възможността един мъртвец да се пробуди, сиреч да възкръсне, се заличават всякакви предпочитания за време и място. Мястото, където това би станало, ще е винаги едно и също — неописуемо, благодатно за всичките ни сетива. Ние обикновено допускаме външни и случайни обстоятелства да направляват съдбата ни, ала те всъщност ни откъсват от живота. Най-близо до нещата е силата, която ги съзижда. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас непрестанно се изпълняват вечните и велики природни закони. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас е не наемният работник, с когото толкова обичаме да си побъбрим, а оня работник, чието дело сме самите ние.

„Как пространно и дълбоко е въздействието на изначалните земни и небесни сили! Искаме да ги видим, и не можем; искаме да ги чуем, и не можем, единосъщни с реалния свят, те са неотделими от него.

Те подтикват людете отвред да пречистват и просветляват душите си, да обличат празнични одежди и да принасят жертви и дарове на своите мъртви предци. Океан от изначална мъдрост, те са навсякъде — отгоре, отляво, отдясно, обгръщат ни от всички страни.“^[197]

Всички ние сме предмет на опит, към който съвсем не съм безразличен. Не бихме ли могли поради това обстоятелство да оставим за малко нашето клюкарско общество и да намерим радост в собствените си мисли? Конфуций справедливо отбелязва: „Добродетелта не осиротява никога — непременно й се намират съседи.“^[198]

Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко — и добро, и лошо — да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател — несподелящ, но регистриращ живота ми, — толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма — навремени трагедия, — наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.

Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. В чужбина сред множеството хора обикновено сме по-самотни, отколкото ако останем в стаята си. Човек, който мисли и работи, е винаги сам, все едно къде се намира. Самотата не се измерва в мили, с разстоянието, разделящо един човек от ближните му. В гъмжащите университетски кошери на Кеймбридж истински усърдният студент е сам като дервиш в пустиня. Фермерът може цял ден да копае на нивата или да сече дърва в гората, без да се чувства самотен, тъй като е зает с работа; но вечер му е невъзможно да седи сам вкъщи, дал воля на мислите си, а непременно трябва „да се види с приятелите“, да си отдъхне и уж да си навакса за самотата през деня; нищо чудно, че недоумява как ученият може да стои сам вкъщи по цяла нощ, че и през по-голямата част от деня, при това без да му е скучно и без да го налягат черни мисли; той не може да проумее, че макар да си е вкъщи, ученият работи на СВОЯТА нива, сече в СВОЯТА гора и също като него се нуждае от отдих и компания, може би само по-тясна.

Хорското обкръжение обикновено е твърде леснодостъпно. Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Срещаме се по три пъти на ден на масата, колкото да внесем нов привкус в това престаряло, мухлясало сирене, което сме самите ние. Принудили сме се да се споразумеем по определени правила, наречени етикеция и благоприличие, та тия чести срещи да станат приемливи и да не се стига до стълкновения. Срещаме се в пощата, на гости, всяка вечер край камината; живеем нагъсто, пречим си, препъваме се един в друг и тъй според мен губим част от уважението помежду си. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките. Помислете за момичетата от фабриките^[199] — те никога не са сами, та да се оставят на мечтите си. По човек на квадратна миля е най-доброто разрешение — знам го от личен опит. Ценността на човека не е в кожата му, та да е нужно да го докосваме, за да го оценим.

Чувал съм за едного, който се бил изгубил в гората и умирал от глад и изнемога под едно дърво, ала пламналото му от телесната слабост въображение облекчавало самотата му, заобикаляйки го с гротескни видения, които той вземал за действителност. Така и ние, благодарение на телесното и умственото си здраве и сила, бихме могли постоянно да се радваме на подобно, но по-нормално и естествено обкръжение и да осъзнаем, че всъщност никога не сме сами.

Вкъщи винаги имам голяма компания — особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. „Нима е самотно това езеро?“ — питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само — освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам — но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

През дългите зимни вечери, когато снегът се сипе безспир и вятърът вие в гората, ме посещава един стар заселник^[200], първият стопанин на тия места, за когото казват, че е изкопал езерото Уолдън, покрил дъното му с камъни и залесил бреговете му с борови гори; той ми разказва истории за стари времена и нови вечности и помежду ни — дори и без ябълки и сайдер — се възцарява ведрата атмосфера на едно приятно общуване и спокойно отношение към нещата: това е моят най-мъдър и жизнерадостен приятел, когото особено много обичам; той е по-потаен дори от Гоф и Уоли и макар да го мислят за мъртъв, никой не знае къде е гробът му. Наблизо, невидима за повечето хора, живее и една възрастна дама^[201], в чиято благоуханна градина от време на време ми е приятно да се разхождам, да бера билки и да слушам приказките й.

Нейният разказвачески талант е неизчерпаем, паметта й е по-древна от митологията, може да ми обясни как се е породила всяка легенда и на какви житейски случки почива, понеже тия случки са все от времето на младостта й. Тая здрава и румена възрастна дама се радва еднакво на всички годишни времена и навярно ще надживее децата си.

Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно — стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст?

Какво ни крепи здрави, ведри, доволни? Във всеки случай не лековете на моя или твоя прадядо, а тия на нашата прабаба Природата, всецелебните билки, с които тя винаги се е поддържала млада, надживявала е толкова престарели Паровци и е подхранвала силите си с техните разлагащи се телеса. Не течността, което разни знахари загребват с мускалчета от Ахерон и Мъртво море и ни доставят в дълги, плитки, подобни на шхуни каруци, пригодени за превозване на бутилки, а глътка кристален утринен въздух е моята панацея. Утринният въздух! Ако човек не пие от него в заревото на деня, какъв смисъл има да го бутилираме и продаваме по магазините заради тия, които веднъж завинаги са загубили пропуска си за утрините на тоя свят. Но помнете: дори и в най-хладната изба той няма да кротува и до обед, а скоро ще избие запушалката и ще поеме на запад по стъпките на Аврора. Не съм поклонник на Хигия, дъщерята на стария билкар Ескулап, изобразявана със змия в едната ръка, а в другата с чаша, от която змията от време на време отпива; почитам повече Хеба, дъщерята на Юнона, която поднасяла чашата на Юпитер и имала силата да възвръща младостта на богове и хора. Тя била навярно единствената истински здрава, крепка и жизнена млада жена, която някога е бродила по света — където се появявала, настъпвала пролет.

Посетители

Мисля, че обичам общуването не по-малко от останалите хора, та съм готов да се впия като вампир във всеки пълнокръвен човек, който се изпречи на пътя ми. По природа не съм отшелник и вероятно бих се задържал в кръчмата по-дълго и от най-заклетия пияница, стига да имам причина.

В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване. Когато ми идваха неочаквано много гости, на разположение бе само третият стол, та те обикновено пестяха пространството, оставайки прави. Удивително е колко много мъже и жени могат да се поберат в една малка къща. Под покрива ми е имало до двадесет и пет, тридесет души — заедно с принадлежните им телата — и все пак често сме се разделяли, без да съзнаваме колко близо сме били един до друг. Повечето сгради — и обществени, и частни — с безбройните им стаи и огромни гостни, с избите, натъпкани с вина и мирновременни боеприпаси, ми изглеждат прекомерно големи за обитателите им. Те са тъй огромни и просторни, че хората в тях заприличват на гъмжащи насекоми. Често съм се дивял, че когато вестоносецът затръби пред някой от дворците — „Тремънт“, „Астор“ или „Мидълсекс“^[202] — на площада наместо обитателите изпълзява някое смешновато мишле^[203] и веднага се шмугва в дупката си под паважа.

Но в малка къща като моята понякога се чувства и едно неудобство — това е трудността да се отдалечиш на подходящо разстояние от своя гост, когато започнете да изразявате дълбоки мисли с празни слова. За мислите е нужно пространство, та да заплават подредени и два-три пъти да сменят курса, преди да акостират. Куршумът на мисълта трябва да преодолее своето странично и рикошетно отклонение, та да поеме своя стабилен и верен курс към ухото на слушателя — иначе може да излезе през другото му ухо. Изразите ни също имат нужда от пространство, за да се разгърнат и оформят. Между индивидите — тъй както между народите — са необходими широки естествени граници, та дори и обширна ничия земя. Открих, че е изключително удобно да се води разговор през езерото: в моята къща събеседникът ми е тъй наблизо, че не можем да се чуваме — сиреч не можем да говорим достатъчно тихо, за да се чуваме; все едно в спокойна вода да хвърлим два камъка толкова наблизо, че образувалите се кръгове да се насложат. Ако сме само гръмогласни бъбривци, можем да си позволим да седим плътно един до друг, лице до лице, и да вдишваме взаимно дъха си; но разговаряме ли сдържано и премислено, нуждаем се от разстояние помежду си, та всичката ни животинска топлина и влага да има къде да се изпари. Ако искаме да се насладим на най-задушевното общуване, сиреч да общуваме с оная част от себе си, която не се поддава, надхвърля възможностите на думите, трябва не само да мълчим, но и да сме тъй физически отдалечени един от друг, че да не можем при никакви обстоятелства да чуваме гласовете си. Така погледнато, речта не е нищо повече от удобство за ония, които са зле със слуха; съществуват обаче много прекрасни неща, които не можем да изречем, ако сме принудени да крещим. От мига, в който разговорите ни започнат да стават по-възвишени и значими, ние постепенно заотдръпваме столовете си, додето накрая ги опрем о стените в противоположните ъгли на стаята, за да установим, че мястото отново не ни стига.

Затова и моята винаги отворена „гостна“, връз чийто килим рядко достигаха слънчевите лъчи, беше боровата гора зад къщи. Лятно време там канех отбрани люде, а безплатен прислужник метеше пода, почистваше праха от мебелите и поддържаше пълен порядък навсякъде.

Дойдеше ли само един гост, той обикновено споделяше скромния ми обед и това, че забърквахме брашнена каша или пък гледахме как питката се надига и препича в пепелта, ни най-малко не пречеше на разговора ни. Дойдеха ли обаче двадесет наведнъж и седнеха ли вкъщи, не се отваряше и дума за обед, сякаш яденето бе изоставен навик, макар че може би имах хляб колкото за двама; спокойно минавахме без храна и това за никого не противоречеше с правилата на гостоприемството, напротив, схващаше се като най-уместна и мила проява. Отмаляването и загубата на физически сили, тъй често нуждаещи се от възстановяване, в такива случаи изглеждаха някак чудодейно забавени за сметка на една друга, прииждаща жизненост. Затова бе равносилно дали ще посрещна хиляда или двадесет души; и ако все пак някой, заварил ме вкъщи, си тръгнеше разочарован или пък гладен от дома ми, той можеше да бъде сигурен, че поне съм му съчувствал. Толкова е лесно, макар повечето въртокъщници да не го вярват, да създадеш нови и по-добри навици на мястото на старите: важното е да не градиш самочувствието си върху обедите, които даваш. Колкото до мен, никога и от никакъв Цербер не съм бивал тъй категорично разубеждаван да посещавам нечий дом, както от ритуала около нахранването ми, който възприемах като твърде деликатен и далечен намек никога повече да не безпокоя домакините. Струва ми се, че повече не бих участвал в подобен театър. Бих бил горд да сложа като девиз на моята къща следните стихове от Спенсър, които един от посетителите ми бе написал върху пожълтяло орехово листо, оставено като визитна картичка:

„След път отсядат в хижа стародавна,

не дирят пир, какъвто няма тука;

за тях покоят е гощавка славна:

не дух възвишен не познава скука.“^[204]

Уинслоу, по-късно губернатор на Плимътската колония, в желанието си да наблюдава обред при вожда Масасойт тръгнал пеш през гората заедно с един придружител и когато, уморени и гладни, двамата най-сетне пристигнали, вождът ги посрещнал добре, но и приказка не отворил за гощавка. Ето по собствените му думи какво се случило, щом настъпила нощта:

„Сложи ни да легнем при него и жена му, те на единия край, ние — на другия, на легло, което се състоеше от няколко вдигнати на фут от пода дъски, покрити с рогозка. Поради липса на място двама от хората му се сбутаха до нас; тъй подслонът, който ни дадоха, ни умори много повече от пътя.“ В един часа на следващия ден Масасойт „донесе две простреляни от него риби, горе-долу три пъти по-големи от платики. След като ги свариха, погледите на поне четиридесет души се впериха в тях; почти всички ядоха. Това бе единствената ни храна за две нощи и един ден, и ако по пътя не бяхме купили една яребица, щяхме да се връщаме на празен стомах.“ От страх да не им причернее от глад, а и от недоспиване поради непрестанното варварско пеене на „диваците“ — приспивали се дори с песен, — двамата си тръгнали, та да успеят да се доберат до вкъщи, додето още имат сили да вървят. Колкото до подслона, наистина са ги настанили зле, макар че всичко, което за тях било неудобства, е представлявало без съмнение проява на почитание; що се отнася до храната, не виждам как по-добре биха могли да се представят индианците. Те самите не са имали какво да ядат и са били достатъчно мъдри, за да знаят, че извиненията няма да заместят храната за гостите им; тъй че позатегнали колани и не промълвили дума за ядене. Следващия път, когато Уинслоу ги посетил, за тях било време на изобилие, та нямало и следа от недостиг на храна.^[205]

Където и да се намираш, хората няма да те забравят. Додето живеех в гората, имах много повече гости, отколкото когато и да било през живота ми — искам да кажа, че все някой идваше. Тук имах далеч по-добри условия да се виждам с тях, отколкото другаде. Малцина обаче идваха да ме занимават с въпроси от всекидневието. Самото разстояние, което ме делеше от града, подбираше в това отношение посетителите ми. Бях се оттеглил толкова навътре в огромния океан на усамотението, в който се вливат всички реки на обществото, че повечето време — доколкото нуждите ми го изискваха — край мен се отлагаха само най-фините наноси. От друга страна, до мен достигаха свидетелства за непроучени, недокоснати от цивилизацията континенти.

Тая сутрин ме посети не някой друг, а един истински Омиров герой, пафлагонец — името му бе тъй поетично и тъй му подхождаше, че искрено ми е жал, задето трябва да го пропусна: канадски дървар, който правел колове и можел да забива по петдесет на ден и чиято последна вечеря се състояла от уловения от кучето му мармот. Чувал бил за Омир и изобщо ако не били книгите, щял да се чуди какво да прави в дъждовно време — макар че през всичките дъждовни периоди, които бе преживял, навярно и една книга не бе прочел докрай. Някакъв свещеник в далечната му родна енория, който поназнайвал гръцки, го научил да чете от Новия завет; и ето сега трябва да му превеждам, докато той държи книгата, как Ахил смъмря Патрокъл заради тъжния му вид: „Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче…“

„Мигар си чул ти единствен известие ново от Фтия?

Казват, че жив е все още Менойтий, потомък на Актор,

жив е и татко Пелей Еакид сред мъже мирмидонци.

Ако са двамата мъртви, то бихме тъгували много.“^[206]

„Хубаво“ — казва ми той. Под мишницата си стиска голям наръч кори от бял дъб^[207], които тая сутрин е обелил за някакъв болен човек. „Дано не е грях да се върши подобно нещо в неделя“ — опасява се той. За него Омир е велик писател, макар да не знае за какво е писал. Толкова непринуден и естествен човек не се намира лесно. Пороците и болестите, които хвърлят връз света тъй мрачна морална багра, за него сякаш не съществуват. Бе около двадесет и осем годишен. Напуснал Канада и бащиния си дом преди дванадесет години, за да работи в Щатите и да печели пари, с които сетне да си купи ферма — по възможност в родината си. Беше като направен от най-груб материал: здраво, но тромаво и въпреки това грациозно тяло, дебел, почернял от слънцето врат, тъмна гъста коса и безизразни, сънливи сини очи, които навремени просветваха одухотворено. Носеше сиво платнено кепе, мръсно палто в естествения цвят на вълната и ботуши от волска кожа. Много обичаше месо — сече дърва цяло лято на няколко мили от дома ми — и обикновено носеше в кофа обеда си, състоящ се от студено месо, най-често мармотово; понякога ми предлагаше кафе от манерката, която висеше на връвчица от колана му. Появяваше се рано, прекосяваше бобовата ми нива и без да бърза и да припира, точно както правят янките, отиваше да работи. Нямаше никакво намерение да се пресилва. Дори да изкарваше само прехраната си, нямаше да го е грижа. Нерядко, когато кучето му уловеше някой мармот, той скриваше обеда си в храстите и се връщаше миля и половина до жилището си, за да одере и изчисти мармота, и след половинчасов размисъл дали да не го потопи в езерото да се охлажда до вечерта, го оставяше в избата. Обичаше да се отдава на такива разсъждения. Имаше навика, наминавайки сутрин, да възкликва: „Ама колко много гълъби! Да не отиваше целият ми ден за работа, щях да ходя на лов и да си набавям всичкото месо, дето ми е нужно, ей Богу! — гълъби, мармоти, зайци, яребици. За един ден щях да си набавя това, дето ми е нужно за цяла седмица.“

Бе изкусен дървар, владееше занаята си в тънкости. Сечеше дърветата равно и плътно до земята, та филизите, които сетне покарат, да бъдат по-яки и шейните да могат да се плъзгат по пъновете; а вместо да подпира на цяло дърво вързаните с въже наръчи, той го кастреше, додето стане на тънък прът, който сетне можеше да се пречупи с ръка.

Той ме интригуваше със своята кротост, усамотеност, с безметежното си щастие — същински извор на жизнерадост и доволство, искрящи в очите му. Веселото му настроение бе непомрачимо. Ако се случеше да го видя, додето поваля дървета в гората, приветстваше ме с усмивка на неизразимо удовлетворение и поздрав на канадски френски, макар да говореше и английски. А когато наближех, прекъсваше работата си и едва сподавяйки смеха си, лягаше до боровия ствол, който току-що бе повалил, забелваше малко от подкорието, смачкваше го на топче и го задъвкваше, тъй както се смееше и приказваше. Животинската природа тъй напираше в него, че само да се зарадваше на нещо, и започваше да се търкаля по земята от смях. Загледан в дърветата наоколо си, той често възкликваше: „Кълна се в свети Георги! Чудесно се забавлявам, като сека дървета — нищо повече не ми трябва.“ Понякога в свободното си време по цял час се развличаше, като през равни интервали стреляше из гората в своя чест. През зимата палеше по пладне огън, на който затопляше в чайник кафето си; а додето се хранеше, седнал на някой пън, долитаха синигерчета, кацаха по раменете му и кълвяха картоф от дланта му. „Обичам ги тия малки душички“ — казваше ми.

Животинската природа у него преобладаваше. По физическа здравина и издръжливост бе същински брат на боровете и скалите. Веднъж го попитах не се ли чувства понякога уморен, след като е работил цял ден; отвърна ми най-сериозно и откровено: „За Бога, никога през живота си не съм се чувствал уморен.“ Обаче интелектуалната или — както още я наричаме — духовната природа у него спеше като у дете. Бяха го учили по оня невинен и безрезултатен начин, по който католическите свещеници обучават аборигените, та ученикът никога не добива способността да мисли самостоятелно, а привиква само да се доверява и да почита, тъй че детето никога не става зрял човек, а си остава дете. Когато го е създавала, Природата му е отредила силно и издръжливо тяло, като при това изцяло го е укрепила с почтителност и доверчивост, та дните на живота му да достигнат седемдесет години^[208] и той да си остане дете. Държеше се тъй непринудено и естествено, че бе невъзможно да го представиш някому — все едно да запознаваш ближните си с мармот. Човек можеше да се доближи до него само ако го приеме такъв, какъвто е. Помощ от негова страна в това отношение не можеше да се очаква. Хората му плащаха за труда, като по тоя начин му осигуряваха прехраната и облеклото, но той никога не разговаряше с тях. Бе тъй прост и по природа смирен — ако изобщо човек, който не се стреми към нищо, може да бъде наречен така, — че смирението при него не бе откроено качество, пък и сам той не си даваше сметка за него. Превъзхождащите го по ум му се струваха полубогове. Ако му се кажеше, че ей сега ще се появи такъв човек, той решаваше, че подобно величие не може да очаква нищо от него и ще поеме цялата отговорност върху себе си, забравяйки го напълно. Не знаеше що е похвала. Най-много почиташе писателите и проповедниците. Според него те вършеха чудеса. Когато му казах, че самият аз пиша доста, той дълго време смяташе, че просто пиша красиво, понеже и той имаше хубав почерк. Понякога съзирах в снега край пътя умело изписано на френски и с правилно поставено ударение името на родната му енория — по това разбирах, че е минавал оттук. Попитах го дали някога е имал желание да записва мислите си. Отвърна ми, че е чел и писал писма на неграмотни, но никога не се е опитвал да записва мисли — нямало да може, нямало да знае как да започне, това щяло направо да го убие, пък нали на всичкото отгоре трябва да се внимава и с правописа!

Чух, че един изтъкнат учен и реформатор го попитал дали не иска да се промени Светът; той се подсмихнал и без да подозира, че въпросът изобщо някога е бил разискван, отвърнал с канадския си акцент: „Не, и тъй ми харесва.“ Общуването с него би дало много идеи на един философ. Тия, които го виждаха за първи път, го вземаха за пълен безпросветник, но понякога аз откривах у него съвсем непознат човек и се затруднявах да определя дали е мъдрец като Шекспир, или просто е невежа като дете, не знаех какво да съзирам у него — поетическо въображение или глупост. Един познат ми каза, че като го видял да се шляе из града с плътно прилепнало на главата кепе и да си подсвирква, го взел за преоблечен принц.

Единствените му книги бяха един алманах и една сметанка; бе много вещ в смятането, а на алманаха гледаше като на енциклопедия, съдържаща есенцията на човешкото познание — което, разбира се, до голяма степен бе вярно. Обичах да го разпитвам за различни съвременни реформи, които той винаги преценяваше от най-проста и практическа гледна точка. Никога преди не бе чувал за подобни неща. „Може ли без фабрики?“ — питам го. Носел доста добри домашнотъкани и шити дрехи. „Можеш ли да поминуваш без чай и кафе? Страната ни предлага ли други напитки освен вода?“ Накисвал бил във вода иглички от канадска ела — в горещо време това питие било по-добро от водата. А когато го попитах може ли да се оправя без пари, той така добре очерта необходимостта от тях, че стигна най-дълбоките философски размишления върху пораждането на паричната система и произхода на думата pecunia^[209]. „Ако имам един вол и искам да си купя игли и конци от магазина — рече ми той, — ще бъде неудобно, че и невъзможно да продам само съответна част от животното.“ Така той можеше да защити всяка институция по-добре от който да било философ, защото — описвайки я, доколкото лично го засягаше — изтъкваше истинската причина за целесъобразността й, без излишни разсъждения дали не е възможна и друга. Когато му цитирах определението на Платон за двуного без перушина и му разправих за оня, който показвал един оскубан петел и го наричал Платоновия човек, той изтъкна, че СТАВИТЕ на петела се огъват назад, а не напред като при хората. Понякога възкликваше: „Само ми дай да приказвам! Кълна се в свети Георги, мога цял ден да не млъкна!“ Веднъж, след като доста време не бях го виждал, попитах го дали това лято не възнамерява да върши нещо друго. „Пази Боже — отвърна ми, — такъв като мене, дето трябва да работи, по-добре хич и да не мисли за друго. Ако, да кажем, копаеш с някого и той вземе, че се разбърза — какво друго ще му мислиш! Нали трябва да си опичаш ума, че може да поникнат плевели.“ Понякога се случваше и той да ме попита как върви работата ми. Един зимен ден в желанието си да го подбудя към друго житейско разрешение, стоящо извън пасторскиге наставления, и към по-висши основания за живот го попитах винаги ли се чувства доволен от себе си. „Доволен ли? — възкликна. — Някои се чувстват доволни от едно, други — от друго. Сигурно има и такива, които си имат всичко и биха се чувствали доволни да седят по цял ден с гръб към огъня и с търбух към масата.“ Каквито и опити да правех, тъй и не успях да го насоча към духовната страна на нещата; най-многото, до което достигаше, бе чисто потребителското отношение — сиреч това, което може да се очаква от едно животно, а всъщност и от повечето хора. Предложех ли му да подобри живота си, отвръщаше ми без сянка от съжаление, че било вече твърде късно. Въпреки това безрезервно вярваше в честността и сходните ней добродетели.

У него съзирах — макар и едва загатната — известна положителна оригиналност; навремени откривах, че може да мисли самостоятелно и да изразява собствено мнение — явление тъй рядко, че бях готов всекидневно да извървявам по десет мили, за да го наблюдавам; той достигаше дори до идеята за изменение на много от обществените порядки. Въпреки че се запъваше и не можеше да се изразява добре, зад думите му винаги се криеше някоя важна мисъл. Но умът му бе тъй примитивен и затлачен от животинското му съществуване, че макар и по-благонадежден от всеки школуван, но не самостоятелен ум, рядко раждаше достатъчно узряла мисъл, за да бъде отбелязана. Той ме навеждаше на идеята, че навярно в низините на живота има гениални, макар и безпросветни и непоправимо смирени люде, които са винаги със собствено мнение или поне не претендират изобщо да имат мнение, и които са необозримо дълбоки, както навремето се е мислело за водите на езерото Уолдън, макар да са тъмни и мътни.

 

 

Под предлог, че искат чаша вода, много хора се отбиваха от пътя си, за да видят дома ми и мен. Отвръщах, че пия направо от езерото, и предлагах да им услужа с черпак. Колкото и далеч да живеех, не можех да се отърва от обичайните посещения около първи април, когато всичко живо е на крак; макар сред посетителите ми да имаше и доста странни екземпляри, общо взето, ми провървя. Идваха полуумни от приютите за бедни и откъде ли не още, но аз успявах да ги предразположа да ми се доверят и да проявят всичката интелигентност, на която бяха способни, та превръщайки интелигентността в тема на разговор, оставах възнаграден. Забелязах, че някои от тях всъщност са по-умни от тъй наречените попечители на бедните и градските съветници, и си рекох, че е дошло време да си разменят местата. Тъй, що се отнася до интелигентността, установих, че между половинчатите и целокупните й проявления няма особена разлика. Веднъж например ме посети безобиден, простодушен просяк, когото много пъти бях виждал прав или седнал край пасбищата да бди в качеството на жива ограда, да не би добитъкът — че и сам той — да се отдалечи и заблуди; та тоя просяк изрази желание да заживее като мен. Отстоящ далеч над или по-скоро ПОД всичко, което наричаме самоунижение, той възможно най-простичко и откровено ми каза, че страда от „умствена недостатъчност“. Точно това му бяха думите. Такъв го бил създал Господ, а Господ се грижел за всички еднакво. „Винаги съм си бил такъв — продължи той, — още от малък. Все не ми достигаше ум. Не бях като другите деца, слаб съм в главата. Такава ще да е била волята Господня.“ И с цялото си същество доказваше правотата на думите си. За мен той бе метафизическа загадка. Рядко ми се бе случвало да общувам тъй пълноценно — дотолкова просто, искрено и вярно бе всичко, което той казваше. И наистина, колкото по-голямо бе смирението му, толкова по-възвисен ми изглеждаше^[210]. Отначало не знаех как да си го обясня, та ми се струваше преднамерено. От доверието и откровеността, които бедният слабоумен просяк установи помежду ни, можеше да се породи общуване, превъзхождащо това на мъдреците.

Идваха ми на гости и от ония, които обикновено никой не причислява към градските бедняци, макар че би трябвало — във всеки случай те спадат към световните бедняци; това са хора, които разчитат не толкова на вашето гостоприемство, колкото на милосърдието ви, хора, които настойчиво изискват помощ и предварително държат да ви уведомят, че веднъж завинаги са решили да не си помагат сами. Предпочитам гостите ми да не се превиват от глад, независимо че може да имат най-големия апетит на света. Обектите на милосърдие не могат да бъдат гости. Посещаваха ме хора с всякакъв умствен багаж: някои не се сещаха да си тръгнат, макар вече да се бях заловил за работата си и да им отвръщах все по-безучастно; други имаха повече ум, отколкото можеха да използват; идваха и избягали роби, запазили поведението си от плантациите, които час по час — също като лисицата от баснята^[211] — се ослушваха тъй, сякаш чуваха кучетата да лаят по петите им, и ме гледаха умолително, като че питаха:

„Нима ще ме предадеш, християнино?“

Веднъж помогнах на един наистина избягал роб, като го упътих по Полярната звезда. Имаше хора, обладаващи едничка идея, подобни на квачки с едно-единствено пиленце, при това пате; хора с хиляди идеи и разбъркани глави, напомнящи ония квачки, които наглеждат по сто пиленца и всяка сутрин губят по пет-шест из росната трева, докато накрая се проскубят и окраставеят; хора с идеи наместо нозе, нещо като интелектуални стоножки, от които те хваща гъдел навсякъде. Един от гостите ми предложи да заведа книга, в която да вписвам имената на посетителите си, както се правело в Белите планини — но, слава Богу, паметта ми е достатъчно добра, та да имам нужда от това.

Неволно забелязах различните особености у моите посетители. Обикновено момичетата, момчетата и младите жени се радваха, че са дошли в гората. Гледаха езерото, цветята, беше им приятно. А деловите хора, дори и фермерите, само се удивляваха на моето усамотение, на заниманията ми, на голямото разстояние, което ме отделя от едно или друго — и макар да твърдяха, че от време на време една разходка в гората им идвала добре, бе съвсем ясно, че не е тъй. Безпокойни, заети люде, чието време минава в трупане или поддържане на състояния; свещеници, които говорят за Бог, сякаш това е единствено тяхно право, и не могат да понасят иномислието; лекари, адвоката, плахи домакини, които, щом изляза, надзъртат в долапа и леглото ми — откъде иначе мисис X. ще знае, че чаршафите й са по-чисти от моите; младежи, които са пропуснали младостта си, предпочитайки утъпканите пътища на различните служби — всички тия хора обикновено смятат, че с моя начин на живот няма да прокопсам особено. Да, тук е спънката^[212]. Старите, както и плахите и несигурните в себе си, без значение от възрастта и пола им, мислят най-вече за болести, злополуки и смърт; животът им се струва пълен с опасности — какви ти опасности, просто не мислиш за тях! — и смятат, че един разумен човек трябва внимателно да си подбере най-закътаното местенце в живота, та и доктор Б.^[213] да е наблизо, когато се наложи да го повикат. За такива хора градът е в истинския смисъл на думата съобщност, съдружие за взаимна охрана, и не биха тръгнали дори за боровинки без домашна аптечка. Излиза, че додето човек е жив, винаги съществува ОПАСНОСТ да умре, но при положение че е повече мъртъв, отколкото жив, опасността съответно намалява. Макар че седнал, човек рискува не по-малко, отколкото ако тича. За да приключа с посетителите, ще спомена и самозваните реформатори — възможно най-големите досадници, — които смятаха, че постоянно си пея:

Ето я къщата, която аз построих.

Ето човека, живеещ във къщата, която аз построих.^[214]

Само че те не знаят продължението на куплета:

Ето ги хората, дето дразнят човека,

живеещ във къщата, която аз построих.

Не че се боях от похитители на кокошки — пилци все едно нямах; боях се от похитителите на хора.

Идваха обаче и по-желани гости: деца, тръгнали за ягоди и боровинки; работници от железниците, облекли чисти ризи и излезли на сутрешна неделна разходка; рибари, ловци, поети, философи — накратко, все честни пилигрими, потърсили свобода в гората и наистина оставили града зад себе си; тях бях готов да ги приветствам с „Добре дошли, англичани! Добре дошли, англичани!“^[215], понеже чувствах твърде близки тия отколешни пътешественици.

Бобовата нива

Междувременно бобовите ми насаждения, чиито лехи достигаха, събрани заедно, дължина седем мили, очакваха с нетърпение мотиката: когато засявах последните, първите вече бяха значително пораснали, тъй че нямаше за кога да протакам. Не знаех какъв е смисълът на тоя упорен и достоен, в умален мащаб херкулесовски труд. Просто заобичах своите бобови лехи, макар да бяха много повече, отколкото ми бяха нужни. Те ме закрепяха за земята, та като Антей поемах от нея сила. Но защо все пак ми трябваше да отглеждам боб? Един Господ знае. Цяло лято се посветих на необичайната дейност да накарам един отрязък от земната повърхност, раждал само очеболец, боровинки, жълт кантарион и какви ли не още вкусни горски плодове и красиви цветя, да дава сега фасул.

Какво мога да науча аз от боба или пък бобът от мен? Аз го обичам, прекопавам го, постоянно го наглеждам — това е всекидневната ми работа. А той ми предоставя великолепна гледка. Моите помощници са росата, дъждовете и естественото плодородие на почвата, макар че в голямата си част тя е бедна и суха. А враговете ми са червеите, студените дни и най-вече мармотите, които до шушка ми изгризаха четвърт акър. Но какво право имам да пропъждам кантариона и другите диви растения и да разравям тая от незапомнени времена тяхна почва? Тъй или иначе скоро оцелелите бобови стръкове ще станат твърде жилави за мармотите и ще се появят нови врагове.

Бях четиригодишен, когато се преместихме от Бостън в Конкорд, родния ми град, и добре си спомням как прекосихме същите тия гори и същата тая сегашна моя нива и спряхме при езерото. Това е една от най-ранните, запечатали се в съзнанието ми картини. И ето че тая вечер флейтата ми^[216] разбужда ехото над същите тия води. Боровете наоколо си останаха по-стари от мен, ако пък някои са паднали и с трески от тях съм палил огън за вечерята си, то на мястото им са пораснали млади дръвчета, които подготвят нова гледка за други детски очи. От едновремешния корен е покарал на ливадата почти същият жълт кантарион; пък и самият аз с нещо съм допринесъл за красотата на тоя приказен край на детските ми мечти, като част от проявленията на присъствието ми тук личат по бобовите стъбълца, царевичните стръкове и листата на картофите.

Засях около два и половина акра от склона; бяха изминали едва петнадесетина години, откак изсякоха дърветата тук — самият аз си набавих десетина кубика от тях, — та изобщо не хвърлях тор, но през лятото, като копаех с мотиката, намерих немалко върхове на стрели^[217], които ми откриха, че някога, преди да дойдат белите, за да разчистват земята, по тия места е живял изчезнал вече народ, който е отглеждал царевица и боб, та до известна степен е изтощил почвата за тия култури.

Още преди някой мармот или катерица да притича по пътя, преди слънцето да се издигне над гъстия дъбак, додето всичко е окъпано в роса — въпреки препоръките на фермерите ви съветвам да вършите по възможност цялата си работа, преди да се е вдигнала росата, — се залавях да скубя упоритите плевели от бобовите лехи и да ги торя с пепел. Рано сутрин — подобно на майстор грънчар, който подготвя глината си — тъпчех бос из росната ронлива пръст, но с напредването на деня слънцето изкарваше пришки по нозете ми. Слънцето ме огряваше, додето прекопавах боба и бавно пристъпях напред-назад по жълтеникавата песъчлива почва помежду дългите петнадесет рода лехи; те опираха с единия си край в гъстия дъбак, в чиято сянка можех да си почивам, а с другия — в къпиновите храсти, чиито зелени плодчета насищаха баграта си в промеждутъка от един мой обход. Да вадя плевелите, да насипвам силна пръст край бобовите стъбълца, да се грижа за посевите си, давайки възможност на жълтеникавата почва да изразява летните си мисли в бобови листа и цветове наместо в пелин, троскот или диво просо, подтиквайки земята да казва „боб“ наместо „трева“ — ето в какво се състоеше всекидневната ми работа. Понеже не разбирах особено от коне, добитък, наемници и по-съвършени земеделски съоръжения, работех бавно и тъй между мен и моите бобови насаждения се установи по-голяма от обичайната близост.

Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат. За пътниците, поели някъде на запад през Линкълн и Уейланд, трябва да съм изглеждал като същински agricola laboriosus^[218] и как не: те, седнали удобно в двуколките, опрели лакти на коленете, отпуснали поводите като гирлянди, а пък аз — домошар, свързан с пръстта трудолюбив земеделец. Но скоро моята малка ферма е изчезвала от погледите и мислите им. Това бе единствената обработваема земя от двете страни на пътя, та затова се радваше на особено внимание и навремени работниците по полето чуваха за нея повече, отколкото се полагаше: „Че сее ли се толкоз късно боб! Че и грах!“ Никой опитен земеделец не можеше да се начуди, че додето вече всички прекопават, аз все още сея. „И фуражна царевица, моля ви се!“ „Ама той тука ли живее?“ — пита черната капела сивия балтон и груболикият фермер пришпорва услужливата си кранта, за да разбере как се оправям; след като не вижда никакъв тор по браздите, ми препоръчва да посипя поне малко стърготини, отпадъци, а може и пепел или гипс. Но това беше два и половина акра земя, пък аз разполагах само с мотика наместо с рало и с две ръце, които да я държат — ненавиждам ралата, теглени от коне, — а дървесни стърготини нямаше откъде наблизо да си набавя. Трополейки тъдява с двуколките си, някои пътници гръмогласно сравняваха нивата ми с други, покрай които били минавали, та по тоя начин узнавах действителното си място в земеделския свят: моята нива не се споменаваше в отчетите на мистър Колман. Кой впрочем ще седне да се занимава с качествата на посеви, родили се в необработвани досега от човешка ръка поля? Английската трева^[219] я претеглят внимателно, изчисляват съдържанието на вода, силикати и поташ в нея, но няма кой да окоси сочните и разнообразни треви по долчинки, пасбища, мочури, край горските езера. Моята нива бе, тъй да се каже, свързващо звено между дивите морави и обработваемите площи; също както има цивилизовани, полуцивилизовани и дивашки страни, тъй и моята нива бе — само че не в лошия смисъл — полуцивилизована. Бобът, който отглеждах, жизнерадостно си възвръщаше дивата първоприрода, а мотиката му свиреше Ranz des Vaches^[220].

Съвсем наблизо, кацнал на самия връх на една бреза, по цял ден пее кафяв дрозд, или, както още го наричат, песнопоец; доволен е от компанията ми; ако я нямаше, веднага би си намерил друга. Аз сея, а той ми подвиква: „Хвърляй семената, хвърляй семената, после ги покривай, после ги покривай — аз ще си ги клъвна, аз ще си ги клъвна!“ Но това не е царевица, тъй че няма опасност от врагове като него. Човек може и да недоумява какво общо има между тия бъбрежи, тия изпълнения в стил Паганини на една, че и на двадесет струни, и сеитбата, но при всички случаи те са за предпочитане пред пепеливата вода или гипса. Това бе своего рода безплатно торене, в което имах пълна вяра.

Преобръщайки пръстта с мотиката си, обезпокоих костите на незапомнени народи, живели под това небе в праисторическо време, и извадих на светлината на своето настояще техните примитивни оръдия за лов и война. Бяха размесени с най-обикновени камъни, някои от които носеха следите на индиански огньове, а други бяха обгорели на слънцето; имаше също парчета от глинени и стъклени съдове, останали от по-сетнешни земеделци. Удареше ли мотиката ми по камък, това бе музика, огласяща гората и небето, съпровождаща труда ми, който под нейните звуци даваше незабавна и неоценима реколта. Това вече не бе обикновен боб, нито пък аз бях просто прекопаващият боба, та с гордост и едновременно със съжаление си спомнях — ако изобщо в такива мигове можех да си спомням — за своите познати, които ходеха в града да слушат разни оратории. Привечер — често ми се случваше да работя по цял ден — над главата ми закръжаваше ястреб, тъй високо, че приличаше на прашинка в окото, по-точно в окото на небето, и навремени рязко се стрелваше надолу, при което се чуваше такъв звук, сякаш небето се е разкъсало, раздрало на парцали и повесма, а като погледнеш — останало е непокътнато; тия дяволчета изпълват въздуха, а снасят яйцата си на земята, в пясъка или по високопланинските скали, тъй че никой да не може да ги открие; изящни и леки като вълничките по езерната повърхност, като листа, подемани от вятъра към небето, те внушават как всичко в Природата е свързано. Ястребът е въздушният брат на вълната, над която кръжи и бди; съвършените му, загребващи въздуха криле съответстват на безперите криле на морето. Понякога наблюдавах как двойка ястреби се вие високо в небето: ту се издига, ту се спуска, ту се раздалечава, ту се събира, сякаш олицетворява собствените ми мисли. Погледа ми привличаха и ятата диви гълъби, които с насечено свистене и бързина на пощальони прелитаха от гора на гора, а случваше се и мотиката ми да измъкне изпод някой гнил пън огромен, ленив и чуждоземски нашарен саламандър — спомен от Египет и Нил, и все пак наш съвременник. Поспрех ли да отдъхна, подпрян на мотиката, все тъй чувах и виждах из браздите звукове и картини: неизчерпаемото разнообразие на Природата.

В празнични дни из града се носеха топовни гърмежи, които отекваха в гората като изстрели с детска пушка, а понявга се чуваха и слабите звуци на военна музика. В моята отдалечена от града бобова нива топовните гърмежи достигаха като пукот на пърхутки; а когато се провеждаха военни маневри, за които не знаех, по цял ден бивах обзет от някакво неясно чувство на безпокойство, от предусещане за опасна епидемия — скарлатина или живеница, — задаваща се откъм хоризонта, додето накрай благовещателният полъх на вятъра, преминал над полята и Уейландския път, ме успокояваше, че военните „се упражняват“. Далечното бръмчене ми създаваше усещането, че нечии пчели се роят и съседите, съгласно съвета на Вергилий, се опитват със слаб tintinnabulum^[221] по най-звънливите си домакински съдове да ги привлекат обратно в кошера. А когато шумът заглъхваше, бръмченето стихнеше и доброжелателният ветрец престанеше да реди приказки, знаех, че и последният търтей е прибран в мидълсекския кошер и сега се мисли само за меда по питите в него.

Чувствах се горд, че гражданските свободи в Масачузетс и цялата ни родина са тъй прилежно охранявани, и ме обземаше такава неизразима увереност, додето копаех, че радостно се отдавах на труда си, преизпълнен с ненакърнима вяра в бъдещето.

А когато свиреха по няколко военни оркестъра, струваше ми се, че градът се е обърнал на огромен мях и всичките му постройки се издуват и спадат гръмовно. Но понякога звуците, достигащи до гората, наистина бяха тъй благородни и окрилящи — особено тромпетът, който тръбеше за прослава, — че усещах как с огромно удоволствие бих заловил първия мексиканец, който се изпречи на пътя ми — докога ще се записваме с дреболии? — и започвах да се оглеждам за някой мармот или скункс, та на негов гръб да проявя воинския си дух. Тъй далечни бяха звуците на военната музика, че сякаш идваха чак от Палестина, и в съчетание с подрусването в едва забележим галоп на брястовете край града, на хоризонта се създаваше илюзията за кръстоносен поход. Това бяха ВЕЛИКИ дни — впрочем небето над къщата ми изглеждаше все така изначално велико, както и всеки друг път, та не забелязвах никаква разлика.

От продължителното общуване, което имах с боба, бях понатрупал своеобразен опит, състоящ се освен от засяване, прекопаване, прибиране на реколтата, вършитба, продажба — най-трудното от всичко — и от ядене: защото си похапвах от боба. Бях решил да го опозная от всички страни. Додето бобовите стръкчета растяха, прекопавах лехите от пет часа сутринта до обед, а останалата част от деня обикновено посвещавах на нещо друго. Помислете например за непосредното общуване на човека с различните видове плевели — в разказа ми ще се явят някои повторения, понеже немалко бяха повторенията и в земеделския ми труд: човекът грубо се намесва в уязвимия растителен свят, въвежда в него несправедливо деление с мотиката си, изкоренява цели редици от един вид, за да засажда усърдно друг. Ето пелин, щир, троскот, киселец — дайте да им надделеем, да ги накълцаме, да ги обърнем с корените към слънцето, да не оставим и стръкче дори, че само за две дни ще избуи зелено като лук. Предълга война — но не с жеравите, а с плевелите, тия троянци, на чиято страна са слънцето, дъждът и росата. Всеки ден бобовите стръкове ме посрещаха като освободител; въоръжен с мотика, повалях цели редици от враговете им и пълнех ями с мъртвите на плевелите. Много юначни шлемоносни хекторовци, стърчащи цял фут над легионите свои побратими, паднаха покосени от меча ми и се овъргаляха в прахта.

Същите тия летни дни, които някои мои съвременници посветиха в Бостън и Рим на изкуството, други — в Индия на съзерцание, трети — в Лондон и Ню Йорк на търговията, аз — заедно с всички новоанглийски фермери — посветих на земеделието. Не че толкова ми се ядеше боб — по природа съм питагореец^[222], що се отнася до боба, независимо как е приготвен — ето защо го заменях за ориз; работех на нивата, само за да поддържам ритмичната стъпка на перото си в това изложение, с което да подпомогна някой бъдещ автор на иносказания. Това бе едно рядко удоволствие, което — продължавано прекалено много — можеше да се превърне във времеразточителство. Макар да не хвърлях тор и да не прекопавах всички бобови насаждения наведнъж, справях се изключително добре и бях богато възнаграден, понеже, както казва Ивлин, „няма компост или какъвто и да било тор, която да може да се сравнява с постоянното разрохкване и преобръщане на пръстта с лопатата“. На друго място той добавя, че „земята, особено силната, притежава някакъв магнетизъм, посредством който привлича оная сол, мощ или добродетел — все едно как ще я наречем, — която й вдъхва живот и е причината тъй много да се трудим и суетим над нея, та самите ние да укрепнем, а всякакъв тор и други разни жалки вмешателства не са нищо повече от спомагателни средства.“^[223] При това моята нива бе от слабите, изтощените, отдъхващите, от тия, които според предположенията на сър Кенълм Дигби черпят от въздуха „жизнена енергия“. Тъй или иначе прибрах дванадесет бушела боб.

Мотика	$0,54
Оран, брануване, правене на лехи	7,50 Твърде скъпо
Боб за садене	3,12 1/2
Картофи за садене	1,33
Грах за садене	0,40
Ряпово семе	0,06
Бяла връв срещу враните	0,02
Кон за оран и помощник за 3 часа	1,00
Кон и каруца за извозване на реколтата	0,75
	Общо: $ 14,72 1/2

Но за да бъда по-точен, тъй като чух оплаквания, че мистър Колман докладвал предимно скъпоструващите начинания на любителите фермери, ето разходите ми:

Девет бушела и дванадесет кварти боб	$ 16,94
Пет бушела едри картофи	2,50

Ето и приходите ми (patrem familias vendacem, non emacem esse oportet^[224]) от:

Девет бушела дребни картофи	2,25
Сено	1,00
Фураж	0,75
	Общо: $ 23,44

Така, както вече отбелязах, остана ми чиста печалба от 8 долара и 71 1/2 цента.

А ето и моят опит при отглеждането на боба. Засявайте обикновените бели бобови зърна около първи юни в лехи, дълги три фута, отстоящи на осемнадесет инча една от друга, като внимавате зърната да са гладки, заоблени и здрави. Прегледайте за червеи и ако има наядени зърна, засейте нови. Сетне проверете дали няма мармоти — особено ако мястото е открито, — защото ще изгризат всичките кълнове още щом набодат; след време, когато младите стъбълца поизраснат, проверете още веднъж, защото иначе мармотите ще ги забележат, ще приседнат край тях на два крака като катерици и ще ги изхрупат заедно с пъпките и младите шушулки. Но най-важното е да приберете реколтата колкото се може по-рано, за да избегнете сланите и да имате добър и годен за продан добив — по тоя начин ще предотвратите големи загуби.

Ето и какво още научих. Казах си, че в бъдеще няма да отглеждам боб и царевица, които изискват толкова много грижи, а ще сея само семена на искреност, истина, простота, вяра, невинност ако все още ги има, — и тъкмо ще видя дали и с по-малко труд и торене няма да виреят на тая почва, та да ме препитават, след като тя със сигурност не е изтощавана от такива посеви. За Бога, точно така си казах, но ето че минаха едно, две, три лета и съм длъжен да призная, читателю, че семената, които посях — ако наистина това бяха семената на посочените добродетели, — бяха наядени от червеи или пък по друга някаква причина загубиха жизнеспособността си, но тъй или иначе не покараха.

Обикновено хората са смели, ако и бащите им са били смели — в противен случай са плахи. Днешните поколения сеят боб и царевица всяко лято — точно както преди векове са го правели индианците, а сетне по техен пример и първите заселници — сякаш че това е съдба. Преди няколко дни видях един старец, който поне за седемдесети път през живота си^[225] копаеше с мотика земята, но не и за да легне в нея! Защо новоангличанинът не се заеме с нови дела и вместо да посвещава толкова внимание на пшеницата, царевицата, сеното и овошките, не отглежда други култури? Защо се вълнуваме толкоз от зърното за посев, а не от създаването на едно ново поколение хора? Би трябвало да се чувстваме силни и доволни, ако срещнем човек, у когото веднага личи, че качествата, които изредих и които всички ценим повече от всякакви добиви, но които все се разпиляват и разхвърчават из въздуха, са пуснали корен и дали плод. Висши и неизразими с думи добродетели като справедливост и неподправеност достигат до нас от чужбина. Трябва да се нареди на посланиците да изпращат у дома такова семе, а Конгресът да подпомогне разпространяването му из цялата страна. Щом става дума за искреност, няма какво да се притесняваме и формализираме. Поне малко нравственост и добросърдечие да имаше между нас и ние не бихме лъгали, обиждали, отблъсквали ближните с низостта си. Не бихме се и срещали тъй набързо. Има хора, с които изобщо не се виждам, понеже — заети със своя боб — те сякаш нямат никакво време. Не бихме се натъквали също така на тоя вечно отруден човек, който отдъхва, подпрян на мотиката или лопатата, враснал като гъба в пръстта, а на друг, леко стъпил на земята, сякаш кацнала лястовичка:

„Докато църкаше, навремени

криле разтваряше, като да литне,

и сетне ги прибираше отново.“^[226]

Нека ни се струва, че общуваме с ангел. Хлябът невинаги ни насища, но неизменно ни се отразява добре — раздвижва ставите ни и ни изпълва със здраве и сили, прави ни чувствителни към добротата у човека и Природата, открити за всяка светла и живителна радост.

Древната поезия и митологията свидетелстват, че някога земеделският труд е бил свещено изкуство; а днес ние непочтително и безогледно го претупваме, тъй като единствените ни цели са големите ферми и големите добиви. Нямаме земеделски празници, шествия, ритуали; не правят изключение говедарските събори и тъй нареченият Ден на благодарността, когато фермерите уж дават израз на своето благоговение пред святото призвание или най-малкото си припомнят свещения му произход: всъщност блазнят ги само наградите и пиршествата. Не на Церера и на покровителя на земеделците Юпитер, а на свирепия Плут^[227] принасят те жертви. От алчност и егоизъм, от недостойния навик, който никому не е чужд, да смятаме земята за своя собственост или пък средство за придобиване на собственост, ние сме накърнили Природата, принизили сме заедно със себе си и земеделието, та в последна сметка няма по-жалък живот от тоя на фермера. Той познава Природата, но — като крадец. Катон казва, че селскостопанските добиви са благочестиви и праведни (maximeque pius quaestus)^[228], а Варон отбелязва, че древните римляни наричали земята Майка, Церера и смятали, че тия, които я обработват, водят благочестив и ползотворен живот и единствени са останали от племето на цар Сатурн^[229].

Склонни сме да забравяме, че слънцето не прави разлика между обработваемите земи, прериите и горите.^[230] Те еднакво отразяват и поглъщат лъчите му, като обработваемите земи съставляват само малка част от великолепната картина, която то наблюдава по всекидневния си път. В неговите очи цялата земя е обработена като градина. Затова и ние трябва да приемаме благодатта на светлината и топлината му със съответното доверие и великодушие. Какво от това, че засявам бобови семена и наесен прибирам реколтата? Тая голяма нива, която толкова време обработвам, не гледа на мен като на благодетел — погледът й е отправен далеч над мен, към по-привичната ней благодат, която я напоява и раззеленява. Не мога да прибера цялата бобова реколта. Да не би пък излишъкът да е предназначен за мармотите? Житният клас (на латински spica, остаряло speca, от spe, което означава „надежда“) не е надежда само за земеделеца; зърното (granum, от gerendo — „родитба“) не е всичко, което той ражда. Как можем тогава да говорим за провалена реколта? Мога ли да не се радвам на избуялите плевели, щом с техните семена се хранят птиците? Истинският земеделец не познава грижата, тъй както катериците не се тревожат ще роди ли гората през тая година кестени или не, и приключва работата си със захода на слънцето, уповавайки се напълно на плодородието на нивите си, мислено принесъл в жертва не само първите, но и последните им плодове.

Градът

Сутрин копаех, четях или пишех, а след това обикновено повторно се изкъпвах в езерото, поставяйки си за цел да доплувам до едно от заливчетата, и тъй отмивах от себе си праха от труда или умората от умствените си занимания, подир което следобедът ми бе напълно свободен. Всеки ден-два отивах в града да чуя нещо от клюките, които непрестанно се носят там, прескачайки било от уста на уста, било от вестник на вестник, и които, поети в незначителни дози, действат не по-малко освежаващо от шепота на листата или квакането на жабите. Тъй както ходех из гората, за да наблюдавам птиците и катеричките, ходех и в града, за да наблюдавам хората, и вместо шумоленето на вятъра по боровите иглички слушах трополенето на колите. Ако в крайречните ливади откъм едната страна на къщата ми живееше колония мускусни плъхове, то в срещуположната посока, оттатък горичката от брястове и чинари, имаше град с припрени жители — тъй любопитни по отношение на мен, както ако бяха прерийни кучета, всеки един застанал пред отвора на бърлогата си или хукнал към съседите да клюкарства. Ходех често там, за да изучавам навиците им. Градът ми изглеждаше като огромен отдел за новини. В единия му край — също както навремето в „Рединг & С-ие“^[231] на Стейт Стрийт — продаваха ядки, стафиди, сол, брашно, зеленчуци, та да покриват разходите. Някои хора са тъй ненаситни на първата спомената стока, сиреч новините, и имат тъй здрави храносмилателни органи, че могат по цял ден да стоят на улицата, без да помръднат, пропускайки през себе си клокочещите, шумолящи новини (все едно са бриз или пък живителен етер), неспособни да реагират, безчувствени към болка (иначе би ги боляло от някои вести), с приспана съвест. Нямаше случай да тръгна из града и да не видя сума такива особи, седнали на припек на някоя стълба, превили се напред, ококорили на всички страни очи, в които навремени проблясва похотлива искра, или пък подпрели някой хамбар като същински кариатиди с пъхната в джобовете ръце. Те са по цял ден навън и чуват всичко, което се носи из въздуха. Това са най-грубите мелници, в които клюките се разтрошават и смилат на едро, преди да бъдат изсипани в по-фините домашни мелници. Забелязах, че най-оживените средища на града са бакалницата, кръчмата, пощата и банката — необходима част от инвентара им са звънец, пушка и пожарна помпа, а къщите бяха така построени, че да дават възможност за пълен оглед — една срещу друга, с тревни площи помежду, — та пришълецът не можеше да избегне съпътстващия го навсякъде шпалир от любопитни, придирчиви погледи и всеки миг рискуваше някой мъж, жена или дете да го замери с някакъв предмет. Разбира се, тия, които заемаха първите редици на шпалира, откъдето се виждаше и замеряше най-добре — пък и тях ги виждаха най-добре, — плащаха най-скъпо за местата си; докато малкото на брой и пръснати нарядко жители на предградията — където в шпалира започваха да се появяват големи пролуки и пришълецът можеше да се шмугне зад някоя стена или да свърне по някой черен път и тъй да се измъкне — плащаха съвсем ниска партерна или балконска такса. Навсякъде бяха накачени табели, за да примамват пришълеца: едни блазнеха апетита му, като тия на гостилниците и храноиродавниците, други разпалваха въображението му, въвеждайки го в галантерийни и бижутерски магазини, трети му припомняха необходимостта да се обръсне, обуе и облече, привличайки го в бръснарниците, обущарниците и шивачниците. Не му се разминаваше и още по-ужасната и опасна покана да се отбива по домовете, където по всяко време очакваха гости.

В повечето случаи успешно се отървавах от тия заплахи, било като вървя към целта си смело и без да спирам, тъй както се препоръчва на осъдения да тича под удари с пръчки, било като размишлявам за възвишени неща, подобно на Орфей, който „заглушил гласовете на сирените, свирейки на лирата си, и се спасил, пеейки с все сила в прослава на боговете“^[232]. А понякога изчезвах най-ненадейно така, че никой не можеше да ме открие; понеже не държах особено на благоприличието, видех ли пролука в оградата, не се колебаех дълго. Дори имах навика да нахлувам в някои домове, където ме посрещаха добре, и след като изслушвах накратко последните новини — какво е загубило давност, какви са изгледите за мир и война, дали дълго ще се запази целостта на света, — тихомълком се измъквах през задната врата и се връщах в гората.

Останех ли до късно в града, сетне изпитвах особено удоволствие да поемам в нощта — най-вече ако е тъмна и бурна — и опънал платна, да отплавам от някой светъл градски салон или клуб към уютното си пристанище в гората, нарамил чувал с ръжено или царевично брашно: всичко ми е прибрано в трюма, имам си весел екипаж от мисли, на руля съм оставил само телесната си обвивка или пък съм го завързал, ако има попътен вятър. Много жизнерадостни мисли ме обземаха в каютата, „додето плавах“^[233]. Дори и при най-свирепи бури не претърпях корабокрушение или покруса. В гората нощите са по-тъмни, отколкото предполагат повечето хора. Често се налагаше да вдигам поглед към пролуките между дърветата, за да намеря пътя за вкъщи, а там, където нямаше и коларски път — да налучквам с нозе тясната пътечка, която сам бях утъпкал, или пък да се придвижвам в черна като катран нощ опипом, разпознавайки дърветата и провирайки се помежду два бора на не повече от осемнадесет инча един от друг. Случвало се е да се върна вкъщи в някоя такава късна, тъмна и задушна нощ, когато нозете ми са налучквали пътеката, невидима за очите, замечтан и разсеян да протегна ръка, за да вдигна резето, и едва тогава да осъзная, че не мога да си спомня и една своя стъпка на връщане, че съм оставил тялото си да намери пътя към къщи само, изоставено от господаря си, също както ръката намира устата без всякаква помощ. Навремени някой гостенин се задържаше до късно при мен и ако нощта се окажеше тъмна, налагаше се да го проводя до коларския път зад къщи и да му покажа накъде да върви, следвайки посоката повече с нозе, отколкото с очи. В една съвсем непрогледна нощ упътих тъй двама млади мъже, които бяха ловили риба в езерото. Живеели на миля оттатък гората и знаели пътя на пръсти. Подир ден-два единият ми каза, че почти цяла нощ се лутали около домовете си и едва призори успели да се приберат, на това отгоре огизнали до кости, понеже на няколко пъти валяло като из ведро и листата били съвсем мокри. Чувал съм, че когато тъмнината е тъй непрогледна — с нож да я разрежеш, както се казва, — мнозина губели ориентация дори и по градските улици. Примерно хора от предградията, дошли на пазар с каруците си, се принуждават да пренощуват в града; или дами и господа, които са били на гости, се отклоняват с половин миля от пътя си и слепешката следват улица след улица, без да знаят накъде вървят.

Изненадващо и паметно, а също ценно преживяване е да се загубиш в гората. Често в снежна буря — че дори и денем — човек излиза на добре познат друм и въпреки това не може да определи накъде е градът. Макар хиляди пъти да е минавал оттук, не може да разпознае нищо и местността му е тъй чужда, сякаш е в Сибир. Нощем, разбира се, объркването е несравнимо по-голямо. Във всекидневните си разходки ние непрекъснато — макар несъзнателно — се ориентираме като кормчии по добре познати маяци и брегови ивици и дори да се отклоним от обичайния си маршрут, не губим представа за местоположението на някой близък нос; едва когато окончателно се изгубим и ни се завие свят — на човек му стига веднъж да се завърти със затворени очи, за да му се завие свят и да се почувства изгубен, — разбираме колко необятна и чужда нам е Природата. Нужно е всекиму, щом се пробуди от сън или излезе от вглъбението си, да погледне компаса. Едва когато се изгубим — с други думи, едва когато изгубим света, — започваме да намираме себе си, да осъзнаваме къде сме и колко необозрими са взаимоотношенията ни с него.

Един следобед към края на първото ми лято в гората, когато бях отишъл в града да си прибера чифт обувки от обущаря, ме арестуваха и затвориха, понеже — както вече съм обяснил на друго място^[234] — не си плащах данъка, сиреч не се съобразявах със закона в един щат, където пред дверите на Сената се търгува с мъже, жени и деца като с добитък. За друго се бях уединил в гората. Но където и да отиде човек, хората винаги ще го преследват и мачкат с мръсните си закони и — стига да могат — ще го заставят да се присъедини към тяхната окаяна общност. Можех впрочем да се съпротивлявам яростно и да постигна известен успех, можех да се развилнея срещу обществото, но предпочетох то да се развилнее срещу мен, бидейки обречено на провал. Тъй или иначе на следния ден ме освободиха и след като си прибрах поправените обувки, върнах се в гората точно навреме, за да си набера от хълма Феър Хевън боровинки за обед.

Освен представителите на властта, друг никога не ме е притеснявал. Нямах ключалка освен на писалището, където държах записките си, нямах дори клинове, с които да залоствам прозорците и резето на вратата. Никога не заключвах къщата си — дори да отсъствах по няколко дни, че и през двете седмици, които през есента на втората година прекарах в Мейнските гори. И все пак домът ми бе по-уважаван така, отколкото ако го охраняваха две редици войници. Умореният пътник можеше да отдъхне при мен и да се сгрее на огъня ми, литературно изкушеният — да прегледа няколкото книги на масата ми, а любопитният — да надзърне в долапа, за да види какво е останало от обед и какво може да се очаква за вечеря. Макар вкъщи да идваха всякакви хора, те не ми създаваха съществени неудобства и никога нищо не отмъкваха — с изключение на една малка книжка, томче на Омир, може би неподходящо позлатено, както навярно вече е установил някой боец от нашето войнство. Убеден съм, че ако всички хора живееха просто като мен, кражбите и разбойничеството щяха да са непознати: те са присъщи само на общества, в които някои имат повече от необходимото, а други едва свързват двата края. Тогава и томчетата на Омир биха били справедливо разпределени.

„Nec bella fuerunt,

faginus astabat dum scyphus ante dapes.“

„Не знаели хората що е война,

догдето си служели с букови чаши.“^[235]

„Вие, които ръководите обществените дела, защо използвате насилие! Обичайте добродетелта и людете ще бъдат добродетелни. Добродетелите на управниците са като вятъра, а тия на обикновените люде — като тревата; Когато вятърът повее над тревата, тя поляга.“^[236]

Езерата

Понякога, наситил се на човешко общество и изчерпал всички новости от приятелите си в града, се отправях далеч на запад от жилището си, към още по-уединени места, „в млади гори и пасбища свежи“^[237], или пък по залез-слънце вечерях на хълма Феър Хевън с червени и черни боровинки и се запасявах за няколко дни. Тоя плод не изпуска същинското си ухание за хората, които го купуват или отглеждат за пазара. Има един-единствен начин да го усетиш, но малцина прибягват до него. Поискате ли да вдъхнете уханието на боровинките, допитайте се до пастирите и яребиците. Голяма грешка с да смятате, че сте вкусвали боровинки, щом като не сте ги брали. Боровинки никога не са стигали до Бостън още от времето, когато са престанали да растат по трите хълма, на които е построен. Амброзията, същината на плода, се губи заедно с прашеца му, оронил се в каруците, и той се превръща в най-обикновен фураж. Додето властва „Вечен Съдник“, ни една невинна боровинка не може да бъде превозена от гористите възвишения до града.

Понякога, когато приключех с копането за деня, присядах до някой нетърпелив въдичар, прекарал цялата сутрин на брега, безмълвен и застинал като патица или плаващо листо, преминал през различни насоки на размисъл и обикновено до появата ми заключил, че принадлежи към древната секта на ценобитите^[238]. Имаше един възрастен човек, изкусен рибар и опитен ловец, който се ласкаеше от мисълта, че къщата ми е построена само за удобство на въдичарите, а и на мен ми беше приятно да го гледам как седи пред вратата ми и наглася кордите. Навремени двамата се разхождахме с лодката по езерото — той в единия край, аз — в другия — почти без да разговаряме; през последните години той бе оглушал, но за сметка на това час по час си тананикаше някакъв псалм, който чудесно се съчетаваше с моето умонастроение. Общуването ни бе една ненарушавана хармония и оставяше далеч по-приятен спомен, отколкото ако се осъществяваше с думи. Когато нямах какво да му кажа — а така бе най-често, — обикновено разбуждах ехото, удряйки с веслото откъм моята страна на лодката, и изпълвах околните гори с разпростиращите се кръгове на звуковите вълни, подбуждах ги, както звероукротител своите диви животни, додето изтръгна ръмжене от всеки горист дол и хълм.

В топли вечери често седях в лодката и свирех на флейта; наоколо ми като омагьосани плаваха костури, а луната приплъзваше светлината си по набразденото езерно дъно, обсипано с отломъци от гората. Навремето идвах на езерото само в най-тъмните летни нощи заедно с някой приятел, за да търся приключения: палехме огън на брега досами водата, мислейки, че тъй ще примамим рибите, ловяхме миноги със завързани на връв червеи и когато късно през нощта приключехме с риболова, започвахме да хвърляме горящите главни високо във въздуха като ракети, а те падаха във водата и със силно съскане потъваха, внезапно погълнати от непрогледния мрак. Сетне, подсвирквайки си, отново се отправяхме към хорските убежища. А ето че сега разполагах с дом край брега.

Случваше се да се задържа в някоя градска гостна чак додето си легнат домакините и след като се върна в гората — загрижен за утрешния си обед, — да прекарам среднощните часове в лодката, ловейки риба на лунна светлина, приветстван от кукумявките и лисиците, дочуващ навремени приспивната песен на непозната ми птица. Това бяха паметни и ценни за мен преживявания: да пусна котва в четиридесет фута дълбока вода на двадесет-тридесет рода навътре от брега, да ме заобикалят понякога хиляди дребни костури и други рибки, набръчкващи с опашки езерната повърхност под лунната светлина; да общувам посредством дълга ленена корда с тайнствени нощни риби, обитаващи дълбините на четиридесет фута под мен; носен от тихия нощен бриз, да придърпвам шестдесетфутова корда, по която навремени преминава слабо потръпване, свидетелстващо, че в края й някакъв живот гони неясна, несигурна, подвеждаща цел и все не може да се престраши. Додето накрай изтегля някоя мятаща се и пляскаща с опашка риба. Твърде необичайно е — особено в тъмни нощи, когато мислите ти са отправени към други сфери и са заети с необятни космогонични теми — да усетиш това слабо подръпване, което прекъсва унеса ти и отново те свързва с Природата. Сякаш можех да хвърлям въдицата не само надолу, но и нагоре, във въздуха, също тъй непрогледен като водата, та с едно мятане да улавям по две риби.

 

 

Макар и много красив, уолдънският пейзаж не е изключителен и не се доближава до онова великолепие, което би замаяло човек, непривикнал към него и неживял край езерния бряг, но със своята дълбочина и бистрота езерото е тъй удивително, че заслужава специално описание. Чисти тъмнозелени води, дължина — половин миля, обиколка — миля и три четвърти, площ — шестдесет и един и половина акра; създаващо целогодишна пролет посред боровете и церовете, то никога не променя видимо нивото си освен при обилни валежи и силен пек. Заобикалящите го хълмове се издигат направо от водата на височина от четиридесет до осемдесет фута, а само на четвърт миля на югоизток и изток достигат до сто, че и до сто и петдесет фута. Целите са покрити с гори. Всички водни площи край Конкорд имат поне два цвята: един отдалеч и друг, по-истински, когато ги гледаш отблизо; първият зависи най-вече от светлината и цвета на небето. В ясни летни дни те изглеждат сини отблизо, особено ако са развълнувани, а от голямо разстояние са сякаш съвсем еднакви. В бурно време придобиват понякога тъмносив цвят. За морето казват, че един ден било синьо, друг — зелено, без каквато и да било съществена промяна във времето. А случвало се е да видя водите и леда на нашата река тревистозелени, когато всичко наоколо е в сняг. Някои смятат, че цветът на чистата вода — независимо дали е в течно или в твърдо състояние — е синият. Но наблюдаваш ли тукашните водни площи, виждаш колко много и различни са цветовете им. Дори от една и съща гледна точка Уолдън в един момент е син, а в друг — зелен. Разположено между земята и небето, езерото поема цвят от две страни. Гледано от върха на някой хълм, то отразява цвета на небето, но отблизо багрите му преминават от жълтеникаво край бреговете, където прозира пясъкът, към светлозелено, което постепенно се насища във вътрешността до тъмнозелено. А понякога светлината го прави свежо зелено и край бреговете, дори и гледано отвисоко. Някои отдават това на отражението на околната зеленина — но езерото е не по-малко зелено и край пясъчните насипи до железопътните релси, както и напролет, преди да са се разпъпили листата, тъй че най-вероятно причината е в примесването на преобладаващото синьо с жълтото на пясъка. Такъв е цветът на езерното око. При това ледът в тия крайбрежни части, затоплен напролет от слънчевите лъчи, отразявани от дъното, както и от нагрятата земя, се разтапя най-рано, ограждайки с тесен канал още замразената вътрешност на езерото. Когато при ясно време е силно развълнувано, тъй че повърхността на вълните му отразява небето под прав ъгъл, или пък просто защото го облива повече светлина, отблизо езерото Уолдън — както впрочем повечето наши езера — изглежда по-синьо от самото небе; заплавал по водите му в такива случаи, раздвоил поглед, за да следя отраженията, съм съзирал едно несравнимо, неописуемо светлосиньо, каквото прелива само в диплите на коприната и по саблените остриета, по-лазурно от самото небе, редуващо се с обичайното тъмнозелено откъм обратната страна на вълните, което на неговия фон изглежда мътно. Запомнил съм едно стъкленисто зеленикавосиньо, подобно на ония късове зимно небе, които прозират през пролуките между облаците непосредствено преди залез-слънце. И въпреки това чаша езерна вода, вдигната към светлината, е тъй безцветна, както и същото количество въздух. Добре известно е, че големите стъклени плоскости зеленеят, което според производителите се дължало на „масата“ им, докато малките отломъци са безцветни. Какво количество уолдънска вода е нужно, за да заиграят в нея зеленикави оттенъци, не съм проверявал никога. Водите на нашата река са черни или много тъмнокафяви, ако се надвесиш над тях, и — както впрочем е и при повечето езера — телата на къпещите се в тях изглеждат жълтеникави; но водите на Уолдън са тъй кристалночисти, че придават алабастрова багра на телата на къпещите се, като при това неестествено ги уголемяват и чудовищно разкривяват, та ги превръщат в подходящи обекти за някой Микеланджело.

Толкова прозрачни са тия води, че дъното се вижда на двадесет и пет-тридесет фута дълбочина. От лодката на много футове под повърхността се забелязват стада костури, лесно различими по косите ивици, както и плотви, най-много инч дълги, и човек неволно си помисля, че за да намират тук препитание, трябва да са риби-аскети. Веднъж през зимата преди много години изсякох дупки в леда, за да ловя щуки; Когато стъпих обратно на брега, се подхлъзнах и изпуснах брадвата, а тя — сякаш подета от някакъв зъл демон — се плъзна в една дупка на четири-пет рода разстояние, където водата е двадесет и пет фута дълбока. От любопитство легнах на леда до дупката и взех да се взирам към дъното, додето накрая съгледах брадвата — леко кипната, обърната с дръжката нагоре, бавно да се поклаща напред-назад, отмервайки пулса на езерото; така щеше и да си остане — изправена и полюшваща се, — додето с течение на времето изгние, ако не бях намерил начин да я измъкна. Избих с длето още една дупка точно над нея, отрязах с ножа си най-дългия клон, който можах да намеря наблизо, завързах на края му широка примка, сетне внимателно я спуснах във водата и когато се нахлузи върху дръжката, издърпвайки въжето към себе си, я затегнах, подир което лесно изтеглих брадвата.

С изключение на две-три пясъчни ивици, брегът се състои от пояс гладки, заоблени, еднакви като павета бели камъни и е тъй стръмен, че на много места една погрешна стъпка е достатъчна, за да се озовеш в дълбоки над човешки бой води; ако не беше кристалната им прозрачност, дъното нататък не би се виждало чак до отсрещния бряг. Според някои езерото било бездънно. То никъде не е размътено, та невнимателният наблюдател би казал, че е лишено от водорасли и изобщо от всякаква растителност, с изключение на тая по малките, често заливани полянки, които не могат да се смятат за част от него; щателният оглед не открива ни блатни перуники, ни тръстики, нито дори жълти или бели лилии, а само отделни стръкчета ливадница и мръсняк — невидими за къпещия се, лъскави като водите, в които растат. Камъните достигат на един-два рода навътре от бреговете — нататък дъното е само пясък, освен в най-дълбоките части, където се е образувал утаечен слой — вероятно от разложените листа, падали през толкова есени, — та дори и посред зима котвите извличат светлозелени повесма.

На около две и половина мили западно оттук, в Найн Ейкър Корнър, има още едно точно такова езеро, Бялото езеро — трето толкова кладенчово бистро не съм виждал, макар да познавам повечето езера на дузина мили околовръст. Навярно различни народи са пили от водите му, възхищавали са му се, измервали са дълбините му и са отминавали, а то е оставало все тъй прозрачно-зеленеещо. Несекващ извор! Сигурно и в оная пролетна утрин, когато Адам и Ева са били изгонени от рая, езерото Уолдън вече е съществувало — кипящо под кротък пролетен дъжд, придружен от мъгла и южен ветрец, покрито с безчетни патици и гъски, нищо неподозиращи за грехопадението и още съумяващи да се прехранват в толкова чисти води: тогава то вече е меняло нивото си, било е прочистило водите си веднъж завинаги, придавайки им днешната багра, и е разполагало с правото, дадено му от небесата, да бъде единственото езеро Уолдън на света — единственото езеро от небесна роса. Кой знае, може би в литературата на множество незапомнени народи то е било наричано Касталийски извор, може би в Златния век над него са властвали нимфи. Уолдън е бисерна капка от изначалните води, която Конкорд носи в короната си.

Навярно още първите люде, достигнали до езерото, са оставили тук следи от стъпките си. С изненада забелязах около цялото езеро, та дори и по местата, където горите бяха съвсем наскоро изсечени, тясна врязана пътека, която се вие ту нагоре, ту надолу, ту докосвайки, ту отдалечавайки се от водата; може би връстница на първите тукашни обитатели, утъпкана от нозете на древни ловци, тя и до ден-днешен сеща стъпките на неподозиращите за съществуването й хора. Най-добре се вижда през зимата от вътрешността на езерото, когато се откроява в тънко навалелия снежец като ясна бяла криволица, незатулвана от бурени и клони като през лятото, добре очертана на четвърт миля околовръст. Снегът сякаш я напечатва с ясен бял релефен шрифт. Следите й навярно ще се запазят и тогава, когато по бреговете изникнат вили с грижливо оформени градини.

Водите на езерото се надигат и спадат, но дали периодично и кога точно, това никой не знае, макар — както обикновено — мнозина да уверяват, че знаят. Най-често езерото е по-пълноводно през зимата, отколкото през лятото, но не съществува зависимост от по-голямата или съответно от по-малката обща влажност. Виждал съм го и с един-два фута по-ниско и с поне пет фута по-високо ниво, отколкото достигаше по времето, когато живеех там. Така например на тясната вдадена навътре пясъчна ивица, от едната страна на която водата е много дълбока, някога — през 1824 година — обичах да паля огън и да задушавам риба с лук, отдалечен на около шест рода от брега: но ето че вече двадесет и пет години това е невъзможно; приятелите ми не вярваха, когато им разказвах за едно закътано заливче, отстоящо на повече от петнадесет рода от познатия бряг, в което няколко години по-късно съм ловил риба и което вече от доста време е пресъхнало и станало полянка. През последните две години нивото на езерото се повдигаше бързо и сега, през лятото на 1852-ра, то е точно с пет фута по-високо, отколкото беше, когато живеех там, сиреч толкова високо, колкото преди тридесет години, та на полянката отново може да се лови риба. Като цяло това прави разлика от шест-седем фута, но тъй като стичащата се от околните възвишения вода е нищожна по количество, покачването трябва да бъде отнесено към причини, свързани с тукашната пролет. Това лято нивото на езерото отново започна да спада. Забележителното е, че тия колебания — независимо дали са периодични, или не — изискват много време, за да се проявят. Наблюдавал съм едно покачване и две спадания, та предполагам, че след дванадесет до петнадесет години нивото ще бъде отново толкова ниско, колкото вече го зная. Миля на изток Флинтовото езеро, при което обаче трябва да се имат предвид вливащите се и оттичащите се води, както и другите по-малки езера помежду, поддържат един ритъм с Уолдън и наскоро заедно с него достигнаха най-голямото си покачване. Според моите наблюдения същото се отнася и до Бялото езеро.

Големите интервали между колебанията в нивото на Уолдън имат най-малкото едно предимство: когато покачването се задържи година и повече — колкото и минаването покрай езерото да е затруднено, — водата унищожава поникналите междувременно по бреговете храсти и дървета — борове, брези, елши, трепетлики — и оттегляйки се, оставя разчистени площи; така — обратно на повечето езера и други водни басейни, подвластни на всекидневни приливи и отливи — уолдънските брегове са най-чисти, когато водата е най-ниска. От едната страна на езерото близо до къщата ми бяха погубени и повалени като с лост цяла редица петнадесетфутови борове и тъй бе сложен край на своеволното им нашествие — впрочем височината им сочи колко години са изминали, откак водата не се е покачвала до това ниво. Посредством колебанията в нивото си Уолдън проявява своята власт над бреговете: бреговете биват „брежно“ подстригвани, тъй че дърветата не могат да упражняват никакви собственически права над тях. Това са устните на езерото, по които брада не расте. Навремени то само ги облизва. В усилието си да оцелеят и при най-големите покачвания на водата елшите, върбите и кленовете протягат към нея огромни червени и жилести клони, дълга по няколко фута; забелязвал съм и как високите крайбрежни боровинкови храсти, които обикновено не дават плод, при тия променени обстоятелства направо се отрупват с боровинки.

Повечето хора се затрудняват да обяснят как става тъй, че бреговете редовно се оголват. Моите съграждани до един са чували историята — най-възрастните са ми казвали, че я знаят от младини — за индианците, които в далечни времена се събрали да се съвещават на един хълм, издигащ се толкова нависоко в небето, колкото надълбоко в земята достига сега езерото, и тъй сквернословили — макар такова провинение никога да не е било присъщо на индианците, — че хълмът се разтърсил и внезапно се слегнал; успяла да се спаси само една индианка на име Уолдън, та езерото било наречено на нея. Смята се, че при разтърсването на хълма се затъркаляли надолу камъни и те оформили днешния бряг. Съвсем сигурно е във всеки случай, че някога тук не е имало езеро, а сега има; индианското предание ни най-малко не противоречи на историята за споменатия вече стар заселник, който толкова добре си спомня как дошъл по тия места с вълшебната си лескова пръчка, как видял от моравата да се надига пара, как пръчката сама се насочила надолу и той решил да копае кладенец тъкмо тук. Колкото до крайбрежните камъни, мнозина са на мнение, че те трудно могат да бъдат свързани с трусовете на околните хълмове; прави ми впечатление обаче, че тия възвишения са целите обсипани със съвсем същите камъни, та там, където железопътната линия минава най-близо до езерото, се е наложило да ги редят във високи валове от двете й страни; освен това камъните са най-много по най-стръмните части на брега, тъй че за жалост всяка загадка изчезна за мен. Камъните ми я откриха. Ако названието на езерото не идва от някоя местност в Англия — примерно от Сафрън Уолдън, — то може да се предположи, че първоначално са го наричали Walled-in-Pond^[239].

Езерото бе моят вече изкопан кладенец. Четири месеца в годината водата му е колкото чиста, толкова и студена, та според мен по нищо не отстъпва на тая в града, ако не е и по-хубава от нея. Големите водни площи под открито небе през зимата са по-студени от закритите извори и кладенци. Температурата^[240] на езерната вода, която веднъж държах в стаята си от пет часа следобед до пладне на следващия ден, 6 март 1846 година, като термометърът в стаята отчасти поради нагряването на покрива от слънцето навремени се покачваше до 65°-70°, си остана 42°, сиреч с един градус по-ниска от температурата на вода, извадена току-що от най-студения кладенец в околността. Същия ден температурата на Кипящия извор бе 45°, най-високата, която измерих, макар през лятото водата му да е най-студена, освен когато се размеси с плиткия уталожен горен слой. При това поради голямата си дълбочина Уолдън никога не се затопля толкова от лятното слънце, колкото останалите водни площи. През най-горещите дни обикновено слагах в долапа ведро с езерна вода, та през нощта да се охлади и да се запази студена през деня (често обаче прибягвах и до един извор наблизо). Тая вода и след седмица престой бе чудесна — все едно току-що извадена без всякакъв привкус на помпа! Ако лятно време човек лагерува за седмица край някое езеро, достатъчно е да зарови на сянка покрито ведро с вода, за да стане независим от лукса на леда.

В езерото Уолдън са ловени щуки, достигащи до седем фунта — една дори се отскубнала, като с голяма бързина изтеглила кордата от макарата, която рибарят спокойно бил нагласил на осем фунта; също тъй са улавяни костури, блеснушки, надхвърлящи понякога два фунта, трески, плотви, или още наричани таранки (Leuciscus pulchellus), понякога платики и дори няколко змиорки, едната от които тежала четири фунта — давам тия подробности, тъй като обикновено теглото на рибата е едничкият прославящ я фактор — и това са единствените змиорки, за които съм чувал тук; смътно си спомням и за една малка, около петинчова риба, прилична донякъде на плотва, отстрани сребриста и със зеленикав гръб, която споменавам главно за да свържа факти и легенда. Но тъй или иначе езерото съвсем не гъмжи от риба. Голямата му гордост са щуките, макар да не са в изобилие. Виждал съм прострени на леда по три различни вида наведнъж: дълги и плоски, в стоманен цвят, подобни на речните; светлозлатисти със зеленикави отблясъци в удивително наситена багра — най-разпространените в езерото; и трети, подобни по форма и също златисти, но отстрани обсипани с тъмнокафяви, черни и едва забележими кървавочервени точици, с което силно напомняха пъстърви. Названието reticulatus^[241] не им приляга особено, по-подходящо би било guttatus^[242]. Това са все много стегнати риби, чието тегло надвишава очакваното според размерите. Всъщност и костурите, и блеснушките, и треските, изобщо всички риби тук поради изключително бистрите води на езерото са много по-чисти, красиви и с по-стегнато месо от речните или тия от другите езера, та лесно могат да бъдат отграничени от тях. Ихтиолозите навярно биха причислили някои от уолдънските риби към редките разновидности. В езерото живеят също така чисти породи жаби и костенурки, а нарядко се срещат и миди; мускусни плъхове и норки оставят дирите си по бреговете му, сегиз-тогиз го навестяват странстващи блатни костенурки. Бивало е сутрин, когато избутвам лодката във водата, да обезпокоя някоя огромна блатна костенурка, намерила подслон отдолу за през нощта. През пролетта и есента долитат патици и гъски, белогръди лястовици (Hirundo bicolor) прехвърчат ниско над водата, калугерици (Totanus macularius) цяло лято се стрелкат по каменистите брегове. Случва се навремени да стресна ястреб-рибар, кацнал на някой от белите борове наоколо, но за разлика от езерото Феър Хевън, Уолдън едва ли някога е бил оскверняван от крилете на чайки. Най-много веднъж в годината да допусне по някой гмурец. Това, общо взето, са главните езерни обитатели.

В тихо време близо до песъчливия източен бряг, където водата е осем-десет фута дълбока, както и в някои други части на езерото, от лодката могат да се видят кръгли, дванадесет фута в диаметър и един фут високи купчини от дребни, по-малки от кокоши яйца камъчета, а наоколо всичко е пясък. Първото, което ти минава през ум, е, че индианците са ги издигнали с някаква цел върху леда и когато ледът се е разтопил, те са паднали на дъното купчините обаче са съвсем правилни, при това някои са очевидно отскоро, за да бъде тъй. Напомнят на ония в реките, но след като тук няма ни сукалки, ни миноги, не виждам кои други риби биха могли да ги построят. Може да са гнезда на някакъв вид шарани. Ала придават на езерното дъно примамлива загадъчност.

Брегът е достатъчно неправилно очертан, за да бъде еднообразен. Имам предвид западния, нарязан от дълбоки заливи, стръмния северен и красивия раковинообразен южен бряг, където носовете сякаш се застъпват един друг, загатвайки за още непознати заливчета помежду. Никога гората не е тъй стройна, тъй замайващо прекрасна, както се разкрива пред взора, отправен откъм малко езерце сред възвишения, издигащи се от самата вода — защото отразяващата водна повърхност създава великолепен преден план на картината, която обветрените брегове заграждат във възможно най-естествената и подходяща рамка. Няма несъвършенства и следи от груби вмешателства както там, където е била размахвана брадва или където гората граничила с обработваеми площи. Дърветата имат предостатъчно пространство да се разрастват откъм езерото и затова нататък протягат най-мощните си клони. Природата тук е изтъкала естествена шевица, та погледът плавно се издига от ниските крайбрежни храсти към върховете на най-високите дървета. Ни диря от човешка ръка. Водата мие бреговете, както и преди хиляди години.

Няма нищо по-красиво и изразително в пейзажа от едно езеро. То е окото на земята; вгледа ли се в него, човек измерва дълбините на собствената си личност. Крайбрежните дървета са дългите ресници, които го очертават, а гористите възвишения и скалите, надвесени над него, са веждите му.

Застанал на гладкия и песъчлив източен бряг на езерото в един септемврийски следобед, когато лека омара забулваше отсрещния бряг, проумях как се е родил изразът „огледална водна повърхност“. Застанеш ли с главата надолу, езерото прилича на нишка от паяжина — опъната през долината, блещукаща към далечните борови гори, разделяйки един въздушен слой от друг. Струва ти се, че можеш, без да се намокриш, да преминеш под нея до отсрещните възвишения и че прехвръквашите лястовички всеки миг ще накацат върху нея. Навремени, сякаш по погрешка, те се гмурват под нишката и не остават измамени. Плъзнеш ли поглед по езерото на запад, нужно е с две ръце да браниш очите си както от отразеното, така и от същинското слънце, понеже са еднакво ярки: и ако застанал помежду двете слънца, съсредоточено наблюдаваш езерната повърхност, ще установиш, че наистина е гладка като огледало — освен когато педомерките я набраздяват цялата, а от движението им под слънчевите лъчи заиграват отгоре й най-прекрасни искри: когато патица зачисти с човка крилете си или лястовица прехвръкне тъй ниско, че я докосне; Когато риба опише в далечината три-четирифутова дъга, от която се виждат само бляскавите пръски в двата края, рядко цялата сребриста извивка, или когато пухче заплава по водата и рибите се мъчат да го уловят. Тъй набраздена, езерната повърхност е като разтопено и охладено, но още невтвърдено стъкло, а плавеят по нея е чист и красив като шуплите в стъклото. Често във водата се откроява и един още по-гладък и тъмен участък, отделен сякаш с невидима ивица, вълнолом, на който си почиват езерните нимфи. От върховете на хълмовете се вижда как почти навсякъде скачат риби: костурите и блеснушките не ловят мушици от тая гладка повърхност, а нарушават равновесието на цялото езеро. Удивително е как ясно се проявява тоя простичък факт — рибешки жестоки отмъщения^[243], — та от моята далечна наблюдателница да съзирам кръгообразните бразди, разпростиращи се в диаметър до половин дузина рода. От четвърт миля разстояние може да се различи дори воден бръмбар (Gyrinus), стрелкащ се по гладката повърхност: той я бръсва леко, надигайки ясно очертана вълничка с переста диря, докато другите насекоми се плъзгат по нея, без да оставят видими следи. Ала развълнуват ли се езерните води, всички педомерки и бръмбари се изпокриват, додето времето утихне, та да напуснат обиталищата си и на тласъци да се заплъзгат отново от бряг до бряг. Особено успокояващо е в хубав есенен ден, когато слънчевата светлина се усвоява изцяло, да поседнеш на някой дънер високо над езерото и да наблюдаваш вълнистите кръгове по гладката повърхност — иначе невидима, скрита в отраженията на небеса и дървета. Нищо не потрепва над водната шир и тя се уталожва и замира, все едно разклатен съд с вода, в който потрепващите кръгове се разширяват към стените и постепенно повърхността се успокоява. Няма риба да скочи или насекомо да помръдне, без езерото да отбележи своето присъствие посредством вълнисти кръгове и дипли красота, сякаш непрестанно блика от извора си, тихо отмерва пулса си, диша с гърдите си. Потръпванията от радост са неразличими от тия при болка. Колко мирен е животът на езерото! Делата на човешките ръце отново са облени в слънце като напролет. Листа, клони, паяжини, камъни блестят тоя следобед като обсипани с росните капчици на пролетно утро! Във всяко помръдване на весло или педомерка проблясва светлина. А колко сладостно отеква плясък на весло!

В такива септемврийски и октомврийски дни езерото Уолдън се превръща в съвършено горско огледало, обрамчено с камъни, тъй свидни за очите ми, както ако бяха драгоценни и редки. На земята няма нищо по-красиво, по-чисто и същевременно по-необятно от езерото. Небесна вода! Тя няма нужда от ограждения. Различни народи минават и отминават край нея, без да я замърсят. Тя е огледало, което никой камък не може да строши и чиято амалгама не може никога да се изтърка, понеже Природата постоянно я поддържа; ни бури, ни прах могат да замъглят вечно лъскавата му повърхност; в него всичко нечисто изчезва, избърсано от прах с кърпа светлина, изчеткано от невидим слънчев лъч; това е огледало, което не се поти от чуждия дъх, а самото издишва високи, плаващи над повърхността му облаци, отразявани от гръдта му.

Водната площ разкрива духа, витаещ във въздуха. Тя непрестанно получава свише живот и сила. По същността си е средец между Земята и Небето. На сушата само тревите и дърветата се разклащат от вятъра, а тук самата вода се димни. Но светлинните ивици и потна по нея разбираме откъде духа бризът. Чудесно е, че ни е дадено да гледаме водната повърхност. Навярно един ден ще можем да гледаме тъй и въздушната повърхност, та да познаем още по-неведомия дух, витаещ над нея.

Към края на октомври, когато свие силен мраз, педомерките и водните бръмбари се изпокриват и оттогава насетне в тихо време нищичко не нарушава езерния покой. Един ноемврийски следобед при отминаваното на продължила няколко дни дъждовна буря, додето небето още бе задръстено от облаци и всичко бе потънало в мъгла, с изненада открих, че езерната повърхност е съвършено гладка, дотолкова, че е трудно да я различиш, пък и вече не отразяваше ярките октомврийски багри, а мрачните ноемврийски цветове на околните възвишения. Макар да гребях съвсем внимателно, леките бразди, прорязвани от лодката ми, се разпростряха додето поглед стига, нагъвайки отраженията. И ето че както съзерцавах повърхността, тук-там забелязвах бледи отблясъци — сякаш се бяха насъбрали педомерки, оцелели в студа, или пък сред езерния покой от дъното бликаше извор. Загребах нататък и за мое удивление се озовах сред безчет малки, около петинчови костури — наситенобронзови в зеленикавата вода, — които си играеха, като непрестанно се гмуркаха и пак изплуваха, нагъвайки повърхността, покривайки я с мехурчета. В тия прозрачни и сякаш бездънни, отразяващи облаците води имах чувството, че се нося с балон по въздуха, а костурите ми приличаха на ято литнали под мен птици с криле като перки. В езерото имаше много такива стада, очевидно възползвали се от краткия промеждутък, преди зимата да затули с ледено покривало широкия им небосвод. Сякаш лек бриз лъхаше водната повърхност или я ръсеха ситни дъждовни капчици. Приближих бързо; стреснати, те плеснаха с опашки толкова силно, че развълнуваха водата така, сякаш някой я бе ударил с кичест клон, и на мига изчезнаха в дълбините. Сетне задуха вятър, мъглата се сгъсти, излязоха вълни и костурите заскачаха още по-високо отпреди, подавайки се наполовина от водата — стотици триинчови черни шипчета, щръкнали наведнъж. Една година чак на пети декември забелязах трапчинки по повърхността, та помислих, както беше и мъгливо, че почва да вали, и бързо загребах към къщи. Макар да не усещах капки по лицето си, дъждът сякаш непрестанно се усилваше, та вече мислено се виждах целия огизнал. Но ето че изведнъж трапчинките изчезнаха — бяха ги предизвикали костурите, които, уплашени от плясъка на веслата, се стрелнаха към дълбините и взеха да избледняват пред погледа ми, додето съвсем се изгубиха; така че в последна сметка следобедът мина без дъжд.

Един старец, който бе идвал доста често по тия места преди петдесетина години, когато езерото изглеждало тъмно поради заобикалящите го гори, ми разказа как от време на време то оживявало от ята патици и всевъзможни други водни птици, а наоколо му кръжели орли. Той ловял тук риба, използвайки едно старо кану, което намерил на брега. Направено било от два издълбани и скрепени един за друг борови ствола, отрязани в краищата под прав ъгъл. Кануто било съвсем неустойчиво, но за сметка на това издържало много години, преди да изгние и да потъне на дъното. Не знаел чие е — принадлежало на езерото. Въже за котвата си правело от лико. Някакъв възрастен грънчар, който преди Революцията^[244] живеел близо до езерото, му разказал веднъж, че на дъното имало железен сандък и той го бил виждал. Понякога сандъкът изплавал на брега, но доближиш ли го, веднага се плъзвал назад и изчезвал в дълбините. Приятно ми беше да слушам за старото дървено кану, заместило някогашната индианска еднодръвка, също тъй направена от бор, но далеч по-изящна по форма — отначало навярно крайбрежно дърво, сетне повалено във водата, за да се носи по нея в продължение на десетилетия, бидейки най-подходящият за езерото плавателен съд. Помня, че когато за първи път надзърнах в езерните дълбини, смътно различих на дъното множество огромни трупи, които са били повалени от вятъра или пък преди време, когато дървеният материал е бил по-евтин, са останали на леда след някоя сеч; сега обаче тия трупи почти бяха изчезнали.

Когато за първи път се разхождах с лодка по езерото Уолдън, то бе заобиколено от гъсти и величествени борови и дъбови гори, а в някои от малките заливчета се бяха увили около стволовете диви лози, образувайки естествени сводове, под което лодката спокойно минаваше. Стръмните хълмисти брегове бяха покрити с тъй високи гори, че приличаха на амфитеатър, в който се разиграва феерията на леса. На младини обичах да греба до средата на езерото и да прекарвам голямата част от летните предобеди, легнал по гръб на дъното на лодката и, оставил се на волята на зефира, да сънувам наяве, додето ударът на носа в пясъка ме събуди и се надигна да видя кой бряг са ми отредили съдбините; бе време, когато нямаше по-привлекателно и плодотворно занятие от безделието. Открадвал съм си много утрини, за да прекарам по тоя начин най-хубавите часове от деня; бях богат ако не с пари, то със слънчеви часове и летни утрини, на които се наслаждавах до насита; ни най-малко не съжалявам, че не съм похабил повече от тях в работилницата или зад преподавателската катедра. Но откак напуснах тия брегове, дърварите не си хабиха времето, та отсега нататък дълги години няма да има разходки из горски пътеки, през които тук-там се провижда езерото. Нека Музата ми бъде извинена, ако замлъкне. Как да очакваме птичките да пеят, когато са изсечени горите им?

Няма ги вече трупите на дъното, няма го старото кану, няма ги и сенчестите гори наоколо, а гражданите, идвали на езерото, само за да се окъпят или да пият вода и останали с бегъл спомен за местонахождението му, мислят само, как да вкарат водите му — които би трябвало да са свещени като тия на Ганг — в тръби до града, та да мият с тях чиниите си! Как чрез едно завъртане на крана или натискане на помпата да разполагат с Уолдън! Дяволският железен кон, чието проглушително цвилене отеква из целия град, е размътил с копитата си Кипящия извор; изпасъл е и горите по бреговете на Уолдън — тоя троянски кон с хиляда човека в корема, създаден от алчни за пари гърци! Къде е героят, къде е Мор от Мор Хол^[245], та да пресрещне тая раздута напаст в Дълбокия дол и да забие копието на мъстта между ребрата й?

Нравът на Уолдън е може би най-добрият и най-непомътеният, който познавам. Подобен нрав са приписвали на мнозина, но малко са людете, достойни за тая чест. Макар дърварите да са оголили един след друг бреговете му и ирландците да са направили кочини досами водите му, макар железопътните релси да сквернят пределите му и продавачи на лед да снемат зимното му покривало, езерото си остава непроменено — все същите води, по които някога се плъзгаше младенческият ми взор: промяната е в мен. Ни една от многото дипли по повърхността му не се е врязала в трайна бръчка. То е вечно младо и ако днес лястовичките се спускат над него за мушици, същото е било и в незапомнени времена. Тая нощ отново се замислих над всичко това, сякаш повече от двадесет години не бях го виждал почти всекидневно: ето го Уолдън, същото онова горско езеро, което открих преди толкова време; на мястото на изсечения миналата зима лес, сега на брега му буйно, както винаги, израства нов; все същата първозданна мъдрост възлиза от дъното към повърхността му; все същата лазурночиста радост изпълва него, Създателя му, а МОЖЕ БИ и мен. Несъмнено е дело на храбрец, чужд на всякакво притворство! Той го е заоблил с ръка, углъбил го е и го е пречистил в мислите си, а сетне го е завещал на Конкорд. Виждам по лицето на Уолдън същата тая мъдрост, та съм готов едва ли не да го запитам: „Уолдън, това ти ли си?“

Дори и не мечтая

стихове да вая;

тъй близко съм до рая и до Бога,

щом край Уолдън да живея мога.

Аз съм каменливият му бряг,

бризът, който духа, аз съм пак;

на дъното на мойте длани

пясъците и водите му са сбрани,

а неговите дълбини

за моя дух са висини.

Вагоните никога не спират, за да се полюбуват на езерото; но си мисля, че то прави машинистите, огнярите, спирачите и пътниците със сезонни билети по-добри. Нощем машинистът — самото му същество — не забравя спокойната бистрота, зърната поне веднъж през деня. Макар мимолетно, това видение изтрива следите от Стейт Стрийт и локомотивните сажди. Бих нарекъл езерото „Божия сълза“.

Вече споменах, че Уолдън няма притоци, нито пък от него изтичат реки, но посредством дълга и накъсана верига от малки езерца той е свързан с Флинтовото езеро, чието ниво е по-високо, а друга такава верига, през която в отминали геологични епохи навярно са текли водите му, че и днес — опазил Господ — с малко копане отново могат да потекат, го свързва с Конкордската река, чието ниво пък е по-ниско. При тая пленителна бистрота, придобита с времето в скромен и суров отшелнически живот в гората, кой не би жалил, ако водите на Уолдън се примесят с мътнеещите пред тях води на Флинтовото езеро или пък загубят сладостта си в океанските вълни?

 

 

Флинтовото или още Пясъчното езеро, най-голямото в околността, своего рода море сред сушата, се намира в Линкълн, на миля източно от Уолдън. То е доста по-обширно — площта му, казват, възлизала на сто деветдесет и седем акра — и е по-богато на риба, но затова пък е по-плитко и съвсем не тъй замайващо бистро. Една разходка през гората дотам често ми служеше за отмора. Струваше си: дори и само за да усетя волния полъх на вятъра по страните си, да погледам надпреварата на вълните и да помисля за живота на моряците. Отивах там да събирам кестени през мразовитите есенни дни, когато те падаха във водата и сами доплаваха до нозете ми; така веднъж, както се провирах между острилите по брега, а свежите пръски полепваха по лицето ми, попаднах на гниещи останки от лодка — всъщност само следи от плоско дъно сред тръстиките; все пак очертанията личаха ясно, напомняйки голяма разлагаща се лапа с всичките й сухожилия. Това бяха останки, не по-малко вълнуващи от тия на морския бряг и също тъй поучителни. Но прогнили докрай, те вече са се слели с езерния бряг, прободени от тръстики и остри треви. Често се наслаждавах на пясъчните вълнички по дъното в северната част на езерото, станали от натиска на водата трайни и устойчиви под нозете на чаплите, и на израслите в индийска нишка тръстики, чиито вълнообразни извивки ред след ред повтаряха тия по дъното, като че ги бяха садили водните браздулици. Там намирах в значителни количества едни особени топки, съвършени сфери от половин до четири инча в диаметър, съставени от трева или корени на люспостебленик. Те се подмятат напред-назад по пясъчното дъно из плитката вода и понякога биват изхвърляни на брега. Или са изцяло от трева, или с малко пясък във вътрешността. Човек би казал на пръв поглед, че са оформени под въздействието на вълните подобно на заоблените камъчета; но всъщност и най-малките, половининчови кълба се състоят от също тъй груб материал, а и такива топки се появяват само в определено време на годината. При това според мен вълните не толкова оформят, колкото бавно разграждат вече оформилото се цяло. Когато задълго останат на сухо, сферите запазват вида си.

ФЛИНТОВО ЕЗЕРО! С колко оскъден набор от названия разполагаме! С какво право мръсният и глупав фермер, безмилостно оголил бреговете на тия граничещи с фермата му небесни води, им е дал името си? Как ли е заискрявал с очи кремъклии пред лъскавите долари и центове, в които е можел да види отражението на наглото си лице, как ли е смятал дори дивите патици за злосторници, как ли пръстите му са се втвърдявали и закривявали като нокти на хищна птица от постоянния грабителски навик на харпия? Затова за мен езерото си остава безименно. Аз не отивам там, за да виждам или чувам тоя човек, който никога не го е ВИЖДАЛ, не се е къпал във водите му, не го е обичал, не го е закрилял, не е продумвал добра дума за него, не е благодарил на Бога, задето го е създал. По-добре да бъде наречено на рибите, които плуват в него, на дивите птици и четириногите, които го навестяват, на дивите цветя, които растат по бреговете му, а защо не и на някой дивак или дете, чиято съдба е преплетена с неговата, а не на тоя, който няма други права над него освен крепостния акт, даден му от някой единомислещ съсед или управник; на тоя, който мисли само за паричната му стойност; който с присъствието си е станал проклятие за бреговете му, изчерпал е земите наоколо и с наслада би изчерпал и водите му; който се коси, че площта му не е английска трева или поляна с боровинки и не вижда изход от това положение; който би го пресушил, за да продаде калта от дъното му. Щом като не задвижва воденица, каква полза да го съзерцаваш? Не уважавам труда на такъв човек, не признавам фермата му, в която всяко нещо има цена; той би отнесъл на пазара цялата тая красота, че дори и Бога, стига да може да извлече облага; който отива на пазара ЗАРАДИ своя бог; в неговата ферма нищо не расте на воля, нивите му не дават реколта, ливадите му не раждат цветя, нито дърветата му — плодове: само долари. Не уважавам труда на тоя, когото не радва красотата на плодовете и за когото те узряват едва когато се превърнат в долари. Дайте ми бедността, която се наслаждава на същинското богатство. Фермерите будят уважението и интереса ми в зависимост от това, доколко са бедни: обичам бедните фермери. Ето как виждам идеалната ферма: къщата, порасла като гъба на бунище, помещения за хора, коне, волове и свине едни до други — къде почистено, къде непочистено, но навсякъде препълнено с хора! Огромно мазно петно, ухаещо на тор и масло! Каква висока степен на цивилизация — тук всичко се наторява със сърцата и умовете на хората! Че могат ли картофи да се отглеждат в гробище! Това е идеалната ферма.

Не и не: ако най-прекрасните природни кътчета трябва да носят човешки имена, то нека това бъдат имената на най-благородните и достойни люде. Нека поне езерата ни носят истинни названия, както Икарово море, чиито „брегове и днес прославят подвига геройски“.^[246]

 

 

По-малкото Гъше езеро ми е на път за Флинтовото; Феър Хевън, разширение на Конкордската река, обхващащо, както казват, седемдесет акра, се намира на миля югозападно, а Бялото езеро, възлизащо на около четиридесет акра, се намира на миля и половина оттатък Феър Хевън. Това е моето езерно богатство. Заедно с Конкордската река това са моите водоизточници — денем и нощем, година след година с тяхна помощ смилам всяко мливо, което им занасям.

Откак Уолдън е оскверняван от дървари, железници, че и от мен самия, може би най-привлекателното, ако не и най-прекрасното езеро наоколо, бисерът на гората, с Бялото езеро названието, твърде обикновено, за да бъде хубаво, му е дадено било поради изключителната бистрота на водите му, било поради цвета на пясъка. В много отношения Бялото езеро е като по-малък брат на Уолдън. Дотолкова си приличат, та човек би казал, че са свързани под земята. Бреговете му са също тъй каменисти и водите му имат същия оттенък. А в големи горещини — също както при Уолдън — водите в заливчетата, достатъчно плитки, за да поемат багрените отблясъци от дъното, добиват загадъчен синкавозеленикав, тюркоазен цвят. Преди много години ходех на Бялото езеро с талига за пясък, с който да изработвам шкурка^[247] и оттогава все го спохождам. Един от честите му посетители предлага да го наричаме Зеленото езеро. А би могло да се именува и Езеро на жълтия бор поради следното обстоятелство: преди петнадесетина години много навътре от брега сред дълбоката вода стърчеше върхът на един смолист бор от ония, които тук наричат жълти, макар да не представляват обособен вид. Имаше дори предположения, че езерото е възникнало от земно хлътване и това е остатък от древната гора, покривала някога тия места. В едно „Топографско описание на град Конкорд“ още от 1792 година, което намерих в архивите на Масачузетското историческо дружество, след сведенията за Уолдън и за Бялото езеро авторът, конкордски гражданин, добавя: „По средата на последното, когато нивото на водата значително спадне, се показва дърво, което очевидно расте там, макар корените му да са на петдесет фута^[248] под повърхността; върхът на дървото е пречупен и на това място диаметърът му е четиринадесет инча^[249].“^[250] През пролетта на 1849-а разговарях с човека, който живее най-близо до езерото, в Съдбъри, и той ми каза, че лично извлякъл дървото преди десетина-петнадесет години. Доколкото си спомняше, намирало се на дванадесет до петнадесет рода^[251] навътре от брега, където водата е тридесет-четиридесет фута^[252] дълбока. Било зима, цяла сутрин вадил лед и решил следобед да измъкне с помощта на съседите си жълтия бор. Изрязал канал в леда до брега и изтеглил дървото с волски впряг. Какво било удивлението му, когато установил, че клоните му сочели надолу и то е стърчало с основата си, а върхът му е бил здраво забит в пясъчното дъно. Диаметърът на дънера бил един фут и човекът се надявал да се сдобие с хубави дъски. Но дървото се оказало толкова гнило, че го бивало само за огрев. Още държеше под сайванта си пъна, по който личаха следи от брадва и човки на кълвачи. Според него най-вероятно бе борът да е изсъхнал на брега, сетне вятърът да го е повалил в езерото и когато върхът му огизнал, а дънерът останал сух и лек, водата да го е изтеглила навътре и то да се е забило наопаки. Осемдесетгодишният баща на тоя човек не помнеше дървото да го е нямало. И до днес на дъното се виждат останки от красиви могъщи стволове, които под гънещата се езерна повърхност изглеждат като плаващи водни змии.

Рядко лодка е осквернявала водите на Бялото езеро, понеже изкушенията за рибарите тук са малко. Наместо бели лилии, за които е нужна тиня, от бистрите води се подават тънките стъбла на сини перуники (Iris versicolor), израснали от каменистото дъно по цялото протежение на брега, а през юни навестявани от колибри; синьото на стъблата, на цветовете и особено на отраженията им плавно прелива в тюркоазните води.

Бялото езеро и Уолдън са големи кристали върху земната повърхност, езера на Светлината. Ако можеха да бъдат трайно замразени и смалени достатъчно, за да се държат в ръка, навярно роби биха ги отнесли на своите владетели като скъпоценни камъни, с които да украсят короните си, но тъй като са течни, обширни и вовеки предоставени нам и на потомците ни, ние не ги тачим и ламтим за диаманта Кохинор. Твърде бистри са, за да имат пазарна цена — в тях няма нищо мръсно. Колко по-красиви са те от живота ни, колко по-прозрачни са от характерите ни! От тях не ще се научим на низост. Как мътнеят в сравнение с тях блатата по фермите, в които се плацикат патици! А тук идват само чисти диви патици. Природата няма ценители сред хората. Перата и песните на птиците хармонират напълно с цветята, но къде е оня младеж или девойка, които биха образували едно цяло с волната и пищна красота на Природата? Тя процъфтява в самота, далеч от градовете на хората. Приказвате за небесата. Тъй позорите земята!

Фермата Бейкър

Разхождайки се, понякога стигах до борови горички, прилични на храмове или на флотилии с опънати платна в открито море; в извитите им клони играеше светлината — тъй нежно зелени и сенчести бяха те, че друидите биха напуснали своите дъбаци, за да извършват тук обредите си; бродех и оттатък Флинтовото езеро, където гъсти, обсипани със сини плодчета кедри, достойни да красят портите на Валхала, протягат вейки високо в небето, а, цяла в плод, хвойна пълзи навред; скитах се също из мочурливи места, където брадати лишеи висят по смърчовете като гирлянди, горски печурки — тия кръгли маси на блатните богове — покриват земята, а по-гиздави гъби като някакви странни растителни охлюви красят дънерите, напомняйки пеперуди или раковини: тук е раят на дивите карамфили и кучешкия дрян, червените плодчета на елшите блещукат като дяволски очички, дървесната плесен разяжда и ломи в прегръдките си дори най-яките дървета, плодчетата на бодливата зеленика са тъй чудни, че заради тях човек забравя и дома си, а много други безименни и забранени диви плодове го привличат и омайват, прекалено красиви, за да бъдат вкусени от простосмъртна уста. Наместо да се позовавам на разни авторитети, многократно ходех да разглеждам някои дървета от твърде редки за тия места видове, растящи далеч оттук посред пасбища и мочурища, във вътрешността на гори или по върховете на хълмове: черни брези, най-красивите от които достигат два фута в диаметър; техните братовчедки, жълтите брези, чиито свободно падащи златни одежди са също тъй благоуханни; букове със стройни и богато обрасли с лишеи стволове, от които — като изключим няколкото пръснати из околността дървета — е останала само една малка горичка, по всяка вероятност насадена от гълъбите, привличани навремето от жълъдите; прекрасни са сребърните искри, които се пръскат при ударите на брадвата по бука; има и липи, габъри, Celtis occidentalis или още лъжливи брястове, от които само един се е хванал добре, борове като корабни мачти, бучиниши със съвършена красота, изправени като пагоди сред горите; бих могъл да изредя още много и много други. Това бяха светилищата, които посещавах зиме и лете.

Веднъж се озовах в самия край на небесна дъга, която обхващаше ниските въздушни слоеве, багрейки тревата и листата наоколо, омайвайки ме, сякаш гледах през цветен кристал. В тоя поток от следдъждовна светлина за малко се почувствах като делфин. Ако бе продължило по-дълго, това преживяване би обагрило заниманията и живота ми. Вървейки покрай железопътната линия, с наслада се вглеждах в светлинния ореол около сянката ми и си въобразявах, че съм един от богоизбраните. Някой от моите посетители ми разказваше, че около сенките на ирландците не се образувал ореол и че това било почест, отредена за местните хора. В спомените си Бенвенуто Челини описва как след някакъв кошмарен сън по време на затворничеството му в крепостта „Сан Анджело“ сутрин и вечер около сянката на главата му започнал да се появява сияен ореол, който се очертавал особено ясно — независимо дали се намирал в Италия или във Франция, — когато тревата била цяла в роса. Навярно става дума за същото явление, което и аз имам предвид и което се наблюдава предимно сутрин, понякога и по друго време, дори и на лунна светлина. То съществува постоянно, но обикновено остава незабелязано, и в случаите на възбудимо въображение като това на Челини може да се превърне в основа за суеверия. При това Челини съобщава, че показвал ореола на малцина. Но нима да съзнаваш, че си Удостоен, не означава, че наистина си богоизбран?

Един следобед поех през гората към Феър Хевън за риба, та да има какво да добавям към оскъдните си запаси от зеленчуци. Пътят ми минаваше през Плезънт Медоу, придатък на фермата Бейкър, тоя уединен кът, който неотдавна един поет възпя, начиная с:

„Към теб пристъпям аз по прелестна морава,

и в миг дръвче мъхнати плодове ми дава,

поток руменоводен из полето шари,

там мускусните плъхове са господари,

пъстърви като капчици живак

се стрелкат между бряг и бряг.“^[253]

Преди да се установя на Уолдън, мислех да се настаня в тоя кът. Брулех ябълки и прехвърлих потока, плашейки мускусните плъхове и пъстървите. Макар да бе превалил, когато тръгнах, това бе един от ония наситени с всевъзможни неща следобеди, които ни се струват безкрайни и представляват голяма част от същинския ни живот. Внезапно рукна проливен дъжд и ме застави да стоя половин час под един бор и да придръпвам клоните над себе си, покрил глава с носната си кърпа; а когато най-сетне метнах въдицата над репеите, целият вир-вода, неочаквано се озовах в сянката на облак и гръмотевиците затрещяха с такава сила, че не ми оставаше нищо друго, освен да ги слушам. Помислих си, че боговете трябва да се гордеят, задето с такива острозъби светкавици прогонват един беден беззащитен рибар. Затова побързах да потърся подслон в най-близката колиба, която отстоеше на половин миля от пътя, но пък бе близо до езерото и от дълго време стоеше необитаема:

„Колиба да си вдигне един поет реши,

но времето неспирно постройката руши.“^[254]

Тъй пее Музата. Оказа се обаче, че в колибата живее някой си Джон Фийлд, ирландец, заедно с жена си и многобройната си челяд — от кръглоликото момче, което помагаше на баща си и сега двамата се връщаха от блатата бежешком, за да се спасят от дъжда, та до приличното на сибила сбръчкано бебе с конусовидна глава, което седна на коляното на баща си като на трон и с предимството на децата отправи от своя потънат във влага и нищета дом питащ поглед към непознатия, без да знае, че е последна издънка на благородническо потекло, надежда и център на Вселената, а не бедно гладуващо отроче на Джон Фийлд. Настанихме се всички заедно под оная част от покрива, където течеше най-малко, а навън дъждът се лееше и гръмотевиците трещяха. Тук бях седял много пъти още по времето, когато корабът, докарал в Америка това семейството, още не е бил построен. Джон Фийлд бе явно честен, трудолюбив, но безпомощен човек, същото важеше и за жена му, която ден след ден самоотвержено вадеше оскъдни блюда от дълбините на издигнатата пещ; кръглолика, с мазна кожа и разголена гръд, тя все още се надяваше един ден животът й да се подобри, макар неизменният парцал в ръката й да не водеше до никакъв резултат Пилците, които също се бяха подслонили тук от дъжда, крачеха наперено из стаята като същински членове на семейството — бяха, струва ми се, твърде очовечени, за да се опекат добре. Гледаха ме в очите или настойчиво кълвяха обувките ми. Междувременно стопанинът ми разказа историята си: как „се трепал“ при съседа фермер, как преобръщал с мотика и лопата пръстта в една ливада срещу десет долара на акър и право за едногодишно ползване на наторената площ, как малкият му кръглолик син с радост му помагал, без да знае каква лоша сделка е направил баща му. Постарах се да му бъда от полза с моя опит, изтъквайки, че той е един от най-близките ми съседи, че аз, който съм насам да ловя риба и имам вид на безделник, изкарвам прехраната си също като него, но живея в спретната, светла и чиста къща, която едва ли струва повече от годишния наем за неговата съборетина; обясних му, че стига да иска, би могъл за месец-два да си построи собствен дом, че аз не употребявам чай, кафе, масло, мляко, прясно месо, тъй че не ми се налага да работя, за да си ги набавям, както и че защото не работя здравата, нямам нужда да се храня здравата, та поначало храната не ми струва почти нищо; изтъкнах, че необходимостта от чай, кафе, масло, мляко, пържоли го принуждава да работи усилно, за да може да ги купи, и че след като е работил здравата, трябва и да яде здравата, за да възстанови силите си, тъй че всъщност постоянно прелива от пусто в празно и погубва живота си в недоволство, макар да е смятал идването си в Америка за изгодно, доколкото ще бъде всекидневно задоволен с чай, кафе и мляко. Но истинската Америка е оная, в която човек разполага със свободата да води начин на живот, осигуряващ независимостта от тия продукти, в която държавата не се стреми да те застави да понасяш робство, войни и ред други ненужни разходи, които — пряко или косвено — са следствие пак от същите потребителски нужди. Съвсем целенасочено разговарях с Джон Фийлд, сякаш е философ или поне желае да бъде такъв. Бих бил доволен всички поляни по земята да си останат диви, ако това произтича от започващото самоосвобождаване на човечеството. Тогава човек не би имал нужда да изучава история, за да разбере кое е най-добро за него. Но — уви — образоването на един ирландец означава своего рода морално прекопаване. Посочих му, че за неговата тежка работа са нужни здрави ботуши и облекло, които при това бързо се измърсяват и износват, докато аз нося леки обувки и дрехи и макар да ме мисли облечен като джентълмен — което, разбира се, е невярно, — те не струват и наполовина колкото неговите, както и че стига да поискам, мога без всякакво усилие, просто за отмора, да си наловя толкова риба, колкото ми е необходима за два дни, или пък да спечеля достатъчно пари за цяла седмица. Ако той и семейството му заживеят просто, лятно време биха могли да берат боровинки за собствено удоволствие. Тук Джон въздъхна дълбоко, а жена му ококори очи и скръсти ръце — и двамата като че ли преценяваха дали разполагат с достатъчно капитал, за да предприемат подобно нещо, дали им достига пресметливост, за да се справят. Сякаш плаваха напосоки и не можеха да съзрат пристан за своя кораб.

Навярно и сега продължават да живеят, както са свикнали — самоотвержено, лице в лице с живота, вкопчили се с нокти и зъби в него, неспособни да вбият клин в масивните му подпори и да го раздробят на части, решени да се борят с него тъй грубо, както се разправят с магарешките бодили. Но тая борба е обречена на все по-големи поражения — уви, не ще отидеш далеч без аритметика, Джон Фийлд!

„Ходиш ли понякога за риба?“ — попитах го. „О, да, остане ли ми време, ловя доста, най-вече костури.“ — „А с каква стръв?“ — „Първо ловя плотви с червеи, а сетне с тях — костурите.“ — „Време е да вървиш, Джон!“ — рече жена му със светнало и обнадеждено лице, но Джон се помайваше.

Проливният дъжд бе престанал и дъгата над горите на изток вещаеше ясна вечер. Сбогувахме се. На излизане помолих за някакъв съд, надявайки се да зърна дъното на кладенеца и тъй да попълня впечатленията си от мястото. Но уви — само тиня и пясък, въжето скъсано, а ведрото непоправимо повредено. Накрая намериха подходяща тенджера, как да е превариха водата и след дълги разисквания и колебания, още неохладена и неизбистрена, я подадоха на жадния. Каква помия поддържа живота тук, помислих си; затворих очи и умело издухвайки боклучетата, отпих в чест на домакините си най-голямата глътка, на която бях способен. Става ли дума за добри маниери, не съм никак гнуслив.

Когато след дъжда си тръгнах от колибата на ирландеца и отново се отправих с бързи крачки към езерото, за да наловя костури, за миг на мен, завършилия училище и колеж, това газене из огизналите ливади, из тресавищата и блатата, из тия пусти и диви места ми се видя скучно, но когато се заспусках по склона къмто червенеещия запад и дъгата се преметна през рамото ми, а избистреният въздух погали слуха ми с незнайно откъде долитащ слаб звън. Моят Добър дух сякаш проговори: „Върви на лов и за риба всеки ден, все по-далеч и по-далеч, отдъхвай без страх край нови потоци и огнища. И спомняй Създателя си в дните на младостта си^[255]. Буди се безгрижен преди зазоряване и търси приключения. Пладнувай все край различни реки и нека нощта те заварва навсякъде у дома. Не съществуват по-ширни поля от тия, по-значими занимания от възможните тук. Израствай див според природата си, както тия острици и папрати, които никога няма да станат на сено. Нека трещят гръмотевиците — какво, че са заплаха за фермерските посеви? На теб те говорят друго. Скрий се под облака, нека останалите тичат към талигите и заслоните. Не свеждай изкарването на прехраната си до тежък труд, а го превърни в удоволствие. Радвай се на земята, но не я притежавай. От липса на същински занимания и вяра хората са стигнали до сегашното си положение непрестанно да купуват и продават и тъй да прекарват живота си като крепостници.“

 

 

О, Фермо Бейкър!

„Земя, чиято висша същина

е слънчевата непорочна светлина.

* * *

Тук никой се не втурва за наслада,

не срутва дървената ти ограда.

* * *

Не влизаш с никого в безкраен спор,

не те измъчват тягостни въпроси,

за първи път видя те моят взор

тъй както днес: смирена, в дрехи прости.

Изчадия на Сатаната,

коварствата и бесовете

по клоните ги окачете!“^[256]

Вечер хората се прибират смазани вкъщи от близката нива или улица, където витае ехото от домовете им, и животът им крее, понеже постоянно вдишва собствения си дъх; по видело и по мрак сенките им достигат по-далеч, отколкото всекидневните им стъпки. А би трябвало да се завръщаме вкъщи отдалеч, познали всеки ден приключения, опасности, открития, обогатили опита и нрава си.

Преди да стигна до езерото, Джон Фийлд ме догони, воден от някакъв живителен порив, решен тоя път да не работи в блатата по заник-слънце. Докато аз нанизах цяла връв, бедният човечец измъкна само две рибки — такъв му бил късметът, рече, разменихме местата си в лодката, ала с това не разменихме и късмета си. Бедният Джон Фийлд! (Дано не прочете тия редове, освен ако му повлияят положително.) Да си въобразява, че ще може по своя донесен от един стар свят начин да живее в тая нова, примитивна страна! Че ще лови костури с плотви. Допускам, че понякога те може да са добра стръв. Додето погледът му стига, всичко е негово, но той си остава бедняк; унаследил ирландската мизерия и нищета, със своите останали от Адамово време блатни привички, той — както и потомството му — е обречен да не се замогне в тоя свят, додето на потъналите му в блатна кал нозе с покарали ципи не бъдат завързани takaria^[257].

Висшите закони

Когато по мръкнало вървях през гората към къщи, нарамил връзката риба и въдицата, един мармот прекоси пътя ми, при което ме обзе непознато дивашко опиянение — настървих се да го сграбча и да го изям суров; не че бях гладен, предизвика ме неговата първичност. Така на два-три пъти, докато живеех край езерото, се усетих да душа из гората с необуздаността на изгладняло куче за къс еленово месо и нямаше плячка, която да утоли страстта ми за дивеч. Всеки мирис на диво ми бе станал неимоверно познат. Тогава установих у себе си, и все още го установявам, съществуващото у повечето хора влечение към един по-висш, или още наричан духовен живот, но също и към примитивен, див живот, като еднакво благоговеех и пред двата. Обичам първичното не по-малко от доброто. Първичната тяга към неизвестното, която се усеща при риболова, още веднъж ме убеди в това. Понякога ми е приятно да сграбчвам буйно живота и да прекарвам времето си досущ като животните. Навярно на тая своя предразположеност и страст към лова още от най-ранна възраст дължа чувството си на близост с Природата. Тъй човек се озовава в места, които иначе биха останали непознати за него. Рибарите, ловците, дърварите, както и останалите люде, прекарващи живота си в полята и горите, самите те в известен смисъл част от Природата, имат по-подходяща нагласа да я наблюдават в минутите на отмора, отколкото философите или дори поетите, които пристъпват към нея с готови очаквания. Природата не се бои да им се представя. Пътешественикът из прериите обикновено е ловец, по горните течения на Мисури и Кълъмбия — трапер, а покрай водопада Сейнт Мери — рибар. Ако обаче е само пътешественик, той научава нещата от втора ръка, половинчато, та ето защо е лош познавач. Особено интересно е, когато науката потвърди това, което пътешествениците вече знаят на дело или по инстинкт, тъй като единствено тогава тя става действително ХУМАННА, доколкото е следствие от човешкия опит.

Грешат тия, които смятат, че янките имали малко развлечения, понеже празниците им не били достатъчно, че мъжете и момчетата не играели толкова разнообразни игри, колкото се играят в Англия, защото тук по-примитивните и самотни забавления като лова, риболова и другите подобни били все още твърде застъпени. Днес почти всяко новоанглийско момче нарамва ловджийска пушка между десетата и четиринадесетата си година, а ловната и риболовната му територии никога не са ограничавани както в резерватите на английските благородници и са по-необятни дори от тия на диваците. Нищо чудно тогава, че това момче не играе често на улицата. Впрочем вече се наблюдава известна промяна, дължаща се не на нарасналата хуманност, а на нарасналия недостиг на дивеч — ловците навярно са най-добрите приятели на ловуваните животни, без да изключваме Дружеството за защита на природата.

При все това, додето живеех край езерото, от време на време ми се приискваше да разнообразявам храната си с риба. Ходех за риба, воден от същата потребност, която са изпитвали първите риболовци в света. Всички доводи за хуманност, които привеждах, в случая се оказаха насилени и засягаха повече философията, отколкото чувствата ми. Говоря само за риболова, понеже нямам същото отношение към лова и преди да се заселя в гората, продадох пушката си. Не че съм по-малко хуманен от другите хора, но не установих особено въздействие върху чувствата си; не изпитвах жалост нито към рибите, нито към червеите. Беше въпрос на навик. Колкото до лова, през последните години, в които носех пушка, се оправдавах пред себе си с това, че научавам орнитология и издирвам непознати и редки птици. Е, сега признавам, че съществува далеч по-добър начин за изучаване на орнитология. Той изисква такова голямо съсредоточаване върху птичите навици, че дори само тая причина е достатъчна, за да зарежа пушката. И все пак — въпреки всички възражения от гледна точка на хуманността аз определено се съмнявам в съществуването на равностойно полезни занимания, които да заместят лова; за това, когато приятелите ме питат настойчиво дали да разрешават на синовете си да ловуват, припомняйки си, че това е една от най-благотворните съставки на образованието им, аз отговарям утвърдително: да, правете ги ловци! Макар отначало само заради спортната страст, а после — по възможност — да станат могъщи ловци, на които никой едър дивеч в тоя или оня пущинак не ще се опре — направете ги ловци и риболовци на човеци^[258]. Дотук споделям мнението на Чосъровата монахиня:

„За приказки не давам пет пари,

Че уж ловците не били добри.“^[259]

В определен период от живота на всеки човек, както и от историята на човечеството, ловците са минавали за „съвършени люде“, както са ги наричали алгонкуините. Можем само да съжаляваме момчето, което никога не е гръмвало с пушка — от това не е станало по-хуманно, просто в образованието му е допуснат съществен пропуск. Такъв бе моят отговор, що се отнася до увлеклите се по лова младежи, като оставах с надеждата, че те скоро ще надраснат увлечението си. Няма човек, прехвърлил безгрижната момчешка възраст, който безотговорно да убие създание, също като него дарувано с живот. В предсмъртна опасност заекът пищи като дете. Предупреждавам ви, майки, симпатиите ми невинаги съблюдават обичайните ФИЛАНТРОПИЧНИ разграничения.

Именно чрез това започва запознанството на младежите с гората и се проявява най-същинската част от личността им. Известно време те остават ловци и рибари, додето накрай (стига семената на по-смислен живот да са засети в тях) открият същинското си призвание на поети или, да кажем, естественици и захвърлят пушката и въдицата. В това отношение повечето хора така и не порастват. В някои страни не е рядкост да видиш пастор на лов — но макар да го бива за добро пастирско куче, от него не става добър Пастир. С изненада установих, че единственото занимание освен дърварството, ледодобива и другите подобни, което привлича към Уолдън за цял предобед съгражданите ми, било бащи или деца, е риболовът. Тия рибари, ако не си тръгнат с дълъг наниз риба, обикновено не се чувстват доволни, сиреч добре оползотворили времето си, и никак не мислят за това, че са имали щастието да съзерцават езерото. Ходят за риба стотици пъти, додето накрай рибарската им страст се уталожи на дъното, а подбудите им се пречистят — ала тоя пречистващ процес несъмнено е протичал у тях от самото начало. Губернаторът и неговите съветници смътно си спомнят езерото, понеже са ходили за риба като момчета, но отсега насетне ще го забравят, защото са вече твърде стари и издигнати за риболов. И въпреки това се надяват, че един ден и те ще отидат на небето. Ако законодателите проявяват интерес към езерото, то е само за да определят броя на необходимите за там въдици, но те нищичко не подозират за оная върховна въдица, която може да изтегли цялото езеро, използвайки за стръв тях самите. Така — дори и в цивилизованите общества — човешкият ембрион минава през ловджийски стадий на развитие.

През последните години установих, че риболовът ме кара да губя по малко от самоуважението си. Многократно съм се уверявал в това. Умел рибар съм и както повечето си побратими притежавам известен риболовен инстинкт, който навремени особено се изостря, но винаги след риболов чувствам, че би било по-добре да не бях се захващал. Мисля, че не се лъжа. Това чувство е неясно като първите утринни зари. Моят инстинкт несъмнено принадлежи към по-низш природен порядък, но тъй или иначе с всяка изминала година рибарят у мен изчезва, макар от това да не ставам по-хуманен или по-мъдър. Понастоящем вече не съм никакъв рибар. Ясно ми е обаче, че ако живеех в някой пущинак, неволята би ме върнала към лова и риболова. В животинската храна има нещо крайно нечисто, та започнах да разбирам тегобите на домакинския труд, както и стремежа да се носят винаги — колкото и да е трудно — чисти и спретнати дрехи и да не се допускат вкъщи никакви неприятни миризми и гледки. Тъй като бях месар, калфа и готвач на самия себе си, както и господар, комуто се сервира, аз имам необичайно всестранен опит в това отношение. Основното ми възражение срещу животинската храна е нечистотата освен това уловената, изчистена и сготвена риба сякаш не ме засищаше. Това се оказа несъществена и ненужна храна, която не оправдава загубеното за нея време. Малко хляб или няколко картофа вършат същата работа, спестявайки усилията и мръсотията. Като редица свои съвременници и аз рядко вкусвах животинска храна, чай, кафе и прочие, но не защото им приписвах някакви неблагоприятни въздействия, а защото не допадаха на нагласата ми. Отвращението от животинската храна не е въпрос на опит, а на инстинкт. Изглеждаше ми по-привлекателно да живея примитивно и да понасям всякакви трудности; и макар че никога не го постигнах, все пак достатъчно се доближих до тоя начин на живот, за да задоволя въображението си. Убеден съм, че всеки човек, решен да съхрани своите висши, сиреч поетически способности в най-добро състояние, е стигал до въздържание от животинска храна и изобщо от храна в големи количества. Ентомолозите са установили забележителния факт — прочетох го у Кърби и Спенс^[260]: „Някои насекоми, достигнали стадия на пълна зрелост, макар и снабдени с органи за хранене, изобщо не ги използват.“ Оттук авторите правят обобщението, че „по природен закон почти всички насекоми, достигнали тоя стадий, ядат много по-малко, отколкото като ларви. Когато ненаситната гъсеница се превърне в пеперуда… а лепкавата личинка — в муха, те се задоволяват само с една-две капчици мед или друга някаква сладка течност“. Коремчето под крилата на пеперудата единствено напомня за гъсеницата. То е вкусната хапчица, която съдбоносно привлича насекомоядните. Няма нищо по-яшно от човека в стадия на ларва; цели народи — народи без фантазия и въображение — остават на тая фаза на развитие, отличавайки се от останалите по огромните си търбуси.

Трудно е да набавиш и приготвиш дотолкова проста и чиста храна, че въображението да остане неощетено, но според мен въображение и тяло трябва да се хранят едновременно, да се разполагат на една и съща трапеза. Навярно това е възможно. Умереното ядене на плодове нито ще ни посрами с прекомерен апетит, нито ще попречи на висшите ни стремления. Докато обилието на подправки в храната е направо отровно. Не си заслужава да се живее от пищни блюда. Повечето хора биха се срамували, ако ги заварят да приготвят със собствените си ръце съвсем същото ястие, все едно дали от животински или растителни продукти, което иначе всекидневно други приготвят за тях. Докато това продължава, ще си бъдем все така нецивилизовани и — макар джентълмени и благородни дами — няма да сме истински хора. Оттук логично следва, че се налага промяна. Навярно е излишно да се задава въпросът защо въображението линее пред месото и сланината. Аз се радвам, че е тъй. Нима не е позорно, че човекът е месоядно животно? Наистина той може да живее и до голяма степен живее от лов на други животни, но това е жалко съществуване, както би се убедил всеки, ако заложи капан за зайци или заколи агне; затова тоя, който приучи хората към по-проста и пълноценна храна, може да се смята за благодетел на човечеството. Какъвто и да е собственият ми опит в това отношение, не се съмнявам, че той е част от предначертаната съдба на човечеството да изостави — постепенно усъвършенствайки се — животинската храна, също както първобитните племена са престанали да се самоизяждат, когато са влезли в досег с по-цивилизовани народи.

Вслушва ли се в своя едва доловим, но несекващ и безпогрешен вътрешен глас, човек не знае до какви крайности и дори безумия може да стигне; и все пак това е истинският път, който трябва да следва с нарастваща решимост и вяра. И най-слабият вътрешен подтик у здравия човек в крайна сметка ще надделее над хорските доводи и привички. Досега няма човек, който да е следвал вътрешния си глас дотолкова, че да се заблуди. Макар такъв живот да причинява телесна отпадналост, не вярвам никой да съжалява за последиците, тъй като това е живот в съгласие с висши стремления. Ако твоите дни и нощи заслужават да ги посрещаш с радост, ако животът ти изпуска аромат като цветята и благоуханните треви и е по-протяжен, по-звезден, по-безсмъртен от людския, то ти си успял. Цялата Природа те приветства и можеш постоянно да бъдеш доволен от себе си. Същинските достижения и ценности по правило се зачитат най-малко. С лекота се поставя под съмнение самото им съществуване. Забравя се бързо. А те са висшата реалност. Навярно хората никога не споделят помежду си най-поразителните и истински неща. Същинската жътва от всеки мой ден е тъй неосезаема и неописуема, както багрите на утринта и вечерта. Тя е поръсена със звезден прашец, къс е от небесна дъга, за която се държа.

Впрочем никога не съм бил особено гнуслив — ял съм с охота и пържени плъхове, когато се е налагало. По същата причина, по която предпочитам естественото небе пред рая на опиумната омая, съм доволен, че толкова дълго съм пил само вода. Бих искал винаги да бъда трезвен — а иначе степените на опиване са безкрайно много. Убеден съм, че единственото питие за мъдрия е водата; виното съвсем не е тъй благородна течност, а помислете колко надежди биват убивани с чашата горещо кафе сутрин и със стакана чай вечер. О, привлечен от тях, се чувствам тъй принизен! Дори и музиката може да бъде зловредна. Точно такива уж нищожни причини доведоха до упадъка на древна Гърция и Рим и ще доведат до упадъка на Англия и Америка. Ако трябва да се опиваме, защо да не се опиваме от въздуха, който дишаме? Основното ми възражение срещу грубата продължителна работа е необходимостта да поемам груби храни и питиета. Но право казано, напоследък като че ли все по-малко държа на тия неща. Все по-малко религия има на трапезата ми и не се моля преди хранене, не защото съм помъдрял в сравнение с преди, а защото — колкото и да ми е трудно, трябва да призная — с годините съм станал по-груб и равнодушен. Навярно това са въпроси, присъщи само на младежката възраст, също както според мнозина — увлечението по поезията. Тук моята практика „отсъства“, присъства моята теория. Тъй или иначе съвсем не се слагам в числото на ония богоизбрани, за които във Ведите е казано: „Който питае истинна вяра във Вездесъщото Върховно Същество, може да яде всякаква храна“ — сиреч няма защо да го е грижа какво яде и кой го е приготвил, но дори и в тия случаи, както отбелязва един от индуските тълкуватели, Ведите допускат това предимство само „във време на бедствие“.

Кой не е изпитвал неизразима и независеща от апетита наслада от някое ястие? Беше ми приятно да мисля, че силно развитата вкусова сетивност при мен довежда до умствени озарения, че се вдъхновявам през небцето си, че шепата боровинки, които съм изял на хълма, са подхранили духа ми. „Когато душата няма власт над себе си — казва Дзен Джоу, — човек гледа, но не вижда, слуша, но не чува, яде, но не познава вкуса на храната.“^[261] Който усеща същинския вкус на храната, не може да бъде чревоугодник, а който не го усеща — не може да не бъде чревоугодник. Пуританите пристъпват към коричката черен хляб със същото настървение, с каквото градският съветник — към костенурката. Не храната, която влиза в устата^[262], а настървението, с което се поглъща, осквернява човека. Въпросът не е до количеството или качеството на храната, а до пристрастието към вкусовите удоволствия: защото в тия случаи това, което поглъщаме, не е предназначено да укрепва организма ни или да ни подбужда към духовен живот, а единствено за храна на червеите, които един ден ще се разполагат с нас. Ако ловецът обича блатни костенурки, мускусни плъхове и други подобни дивашки лакомства, то една изискана дама непременно развива вкус към желе от телешки джолан и към презокеански сардини — между двамата обаче няма разлика. Той се отправя към езерото, тя — към килера. Удивително е как всички ние — и те, и вие, и аз — можем да прекарваме тъй противно и скотски живота си в ядене и пиене.

Целият ни живот е поразително нравствен. Между добродетелта и порока няма и миг примирие. Доброто е единственото сигурно капиталовложение. В звуците на арфата, облитащи света, то е, което вечно ни разтърсва. Арфата е търговският пътник на Вселенската застрахователна компания, възхваляващ нейните условия, а нашите скромни добродетели са единствената ни вноска. Макар с течение на времето младежът да се превръща в равнодушен зрял човек, вселенските закони никога не са равнодушни, а завинаги са на страната на най-чувствителните. Вслушвайте се в полъха на вятъра, за да доловите упрека му — жалко за тоя, който е неспособен да го чуе. Достатъчно е само да подръпнем струната и да нарушим настройката, та прехваленият морал да проглуши слуха ни. Безброй стържещи звуци долавяме отдалеч като музика — каква по-прекрасна сатира на жалкия ни живот!

Колкото по-приспана е висшата ни същност, толкова по-силно усещаме животното в себе си. То е първично и чувствено и навярно е невъзможно да се отървем напълно от него подобно на червеите, които населяват телата ни дори когато сме живи и здрави. Вероятно можем да се отскубнем от него, но не и да променим природата му. Боя се да не би да се радва на свое собствено здраве, та макар и здрави, да не можем да се очистим от него. Оня ден намерих долна челюст от свиня със здрави зъби, които свидетелстваха, че има животинско здраве и сила, различни от духовните. Това същество се бе справяло в живота си по най-различни начини, само не и е въздържание и душевна чистота. „Разликата между човека и животното е съвсем незначителна казва Менций. — При обикновените хора тя бързо изчезва, докато висшите духом я съхраняват щателно.“^[263] Кой знае какъв би бил животът ни, ако бяхме постигнали чистотата? Ако съществуваше мъдрец, който би ме научил как да постигна чистотата, веднага бих го потърсил. Властта над страстите и чувствените влечения на тялото, както и добродетелността според Ведите са задължителни за духовното въздигане до Бога. Духът е способен с времето да подчини и овладее всички органи и функции на тялото и да превърне най-грубата чувственост в чиста и свята любов. Когато загубим контрол над себе си, половата ни енергия се излива и ни петни, а когато сме овладени, тя ни дава сила и вдъхновение. Въздържанието е същинският разцвет на човека; Гениалност, Героизъм, Святост — това са все продукти на въздържанието. По пътя на въздържанието човек незабавно постига Бога. Навремени въздържанието ни възвисява, навремени чувствеността ни принизява. Блажен е тоя, у когото с всеки изминал ден животното умира и божествената същност се проявява. Но едва ли съществува човек, който да няма повод да се срамува заради завладелите го низши животински сили. Боя се, че всички ние сме богове или — по-скоро — полубогове само колкото фавните и сатирите, съчетаващи божественото и животинското, че сме подчинени на апетита си, че животът, който водим, в известен смисъл ни позори.

„Блажен е оня, който е посочил

на зверовете истинското място,

душата си прочистил от гнилаци!

* * *

Той ползва своя кои, козел и вълк,

и всеки звяр, без сам да се превръща

в магаре! Иначе човек не само

е стадото свине, но и бесът,

що в тях вселява се и ги погубва.“^[264]

Чувствеността винаги е една, независимо в какви форми се проявява; и въздържанието е винаги едно. Безразлично е дали човек яде, пие, прелюбодейства или спи сладострастно — това са все проявления на една и съща охота и е достатъчно да видим само едно от тях, за да разберем доколко чувствен е наблюдаваният. Нечистият човек не е способен на нищо чисто. Опиташ ли да уловиш гадината откъм единия отвор на дупката й, тя се шмугва през другия. Ако искаш да си духовно чист, трябва да се владееш. Какво е всъщност въздържанието или духовната чистота? Как да разбере човек дали е духовно чист? Няма как. Само сме чували за тая добродетел, но не знаем какво представлява. Позоваваме се на слухове. Мъдростта и чистотата са плод на усилия; невежеството и чувствеността — на леност. Чувствеността у учения иде от умствена леност. Нечистият човек непременно е мързелив, обича да спи край огнището, да се изтяга на слънце, да отпочива, без да се е уморил. Искате ли да постигнете чистотата и да избегнете греховността, работете усилено, дори да трябва да чистите обори. Трудно е да преодолееш природата си, но е необходимо. Каква полза да си християнин, ако не си по-чист от езичника, ако не го превъзхождаш по въздържание и вяра? Познавам немалко религии, смятани за езически, чиито поучения биха засрамили читателя и биха променили поведението му, па макар и само по отношение на християнските обичаи.

Трудно ми е да говоря за тия неща, но не поради естеството на засегнатия въпрос. Не ме е грижа дали ще сквернословя, или не — а защото не мога да заговоря за тях, без да издам собствената си опороченост. Свободно и без свян обсъждаме едни прояви на чувственост, докато за други мълчим. Дотам сме изпаднали, че не можем да разговаряме естествено за насъщните потребности на организма си. В древността е имало страни, където функциите на човешкото тяло са били почитани и направлявани от закона. За индуския законодател не са съществували незначителни неща, включая несъвместимите със съвременните ни разбирания. Той учи как да се яде и пие, как да се извършват полови сношения, да се облекчават червата и пикочният мехур и ред подобни, извисявайки по тоя начин ниското, без лицемерно да се оправдава под претекст, че всичко това са дреболии.

Всеки човек гради храм^[265] — своето собствено тяло — в чест на бога, комуто служи, и по свой избор, без да може да се отклони и да започне наместо това да дяла мрамор. Всички ние сме скулптори и художници, а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността ги огрубяват.

Джон Фармър седнал на прага една септемврийска вечер след усилен трудов ден, а мислите му още кръжели около работата. Измил се и седнал, за да освободи духовния човек в себе си. Била доста мразовита вечер и съседите се опасявали от слана. Не минало много време и дочул звуци на флейта, напълно отговарящи на настроението му. Все още мислел за работата си; гнетяло го това, че макар да не можел да разтовари съзнанието си и пряко волята си непрестанно премислял едно-друго за работата си, всъщност тя почти не го интересувала. Била като пърхота, която постоянно се лющи и пада. А звуците на флейтата галели слуха му, долитайки от някакъв друг свят, различен от тоя, в който работел, и пробуждали дремещите в него наклонности. Те заличили с милувката си улицата, града, щата. Незнаен глас му заговорил: „Защо стоиш тук и водиш тоя скверен, съсипващ живот, когато възможността да заживееш възвишено е открита пред теб? Същите тия звезди блещукат и над други поля.“ Но как да зареже тоя живот, за да се озове там. Единственото, което могъл да измисли, било да се отдаде на още по-сурово въздържание, да препрати просветлението на духа към тялото си и тъй да го прочисти, та да може да изпитва все по-голямо уважение към себе си.

Горски съседи

Навремени ловях риба в компанията на мой приятел, който идваше при мен чак от другия край на града, и тогава осигуряването на обеда се превръщаше във форма на общуване, тъй както и самият обед.

ОТШЕЛНИКЪТ^[266]: Какво ли става по широкия свят? Вече три часа не чувам дори скакалците из папратите. Гълъбите до един са заспали — ни плясък от крила. Какво беше това оттатък гората — дали в някоя ферма не призовават за обед? Навярно сега ръцете се протягат към вареното говеждо, сайдера и царевичните питки. Защо ли хората си създават толкова грижи? Който не яде, не трябва да работи. Ще ми се да знам какви са добивите им. Как да живееш там, когато кучешкият лай не ти дава мира да мислиш? Ами домакинството? Постоянно да лъскаш ония дяволски брави и в лъчезарен ден като днешния да търкаш съдини! По-добре да нямаш дом. Само една хралупа без всякакви утринни посещения и обедни приеми, където единствен ще ти почуква кълвачът. О, там гъмжи от народ, слънцето прежуря, за мен те са твърде далеч. Аз имам изворна вода и самун черен хляб на полицата. Но какво ли е това? Чувам шумолене на листа. Дали не е някое недохранено градско куче, поддало се на ловния си инстинкт? Или пък изгубилото се насам прасе, чиито следи видях след дъжда? Чува се все по-наблизо; смрадликите и шипките се раздвижват. О, това сте били вие, господин Поете. Как ви се нрави Светът днес?

ПОЕТЪТ^[267]: Погледни тия облаци как само са надвиснали! Това е най-грандиозната гледка за тоя ден. Нищо подобно не може да се види в старите картини или по далечните земи може би само над испанското крайбрежие. Същинско средиземноморско небе. Днес нищо не съм ял и трябва да си набавя храна, та реших да отида за риба. Няма по-добро занятие за един поет. Единственото, което владея. Защо не отидем заедно?

ОТШЕЛНИКЪТ: Не мога да откажа. Черният ми хляб е на привършване. С удоволствие ще тръгна с теб, само да стигна края на важната мисъл, която съм подхванал. Струва ми се, че съм близо до него. Затова остави ме за малко сам. А за да не губим време, вземи да изкопаеш червеи. По тия места червеите не са в изобилие — почвата никога не е торена, та са на изчезване. Да копаеш червеи тук, е все едно да ловиш риба, когато не си особено гладен — а днес цялото удоволствие ще е твое. Съветвам те да копаеш ей там долу при дивия фъстък, където се поклаща жълтият кантарион. Струва ми се, мога да ти обещая по един червей на всеки три удара с лопатата, стига добре да се вглеждаш между тревните коренчета — все едно, че плевиш. А решиш ли да се поотдалечиш, няма да сгрешиш — установил съм, че количеството стръв нараства правопропорционално на квадрата на разстоянието.

ОТШЕЛНИКЪТ (вече сам): И тъй, докъде бях стигнал? Като че ли нещата стояха така — Светът ми се представяше под тоя ъгъл: дали да вървя на небето или на риболов. Дали ако скоро привърша това размишление, ще ми се представи някога друг толкова благоприятен случай? Като никога през живота си бях на път да се слея със същността на нещата. Боя се, че съм загубил нишката на мисълта си. Стига да е от полза, бих я проследил назад. Нима, когато ни предлагат нещо, е разумно да отвръщаме, че ще си помислим? Мисълта ми се изплъзна окончателно и не мога да попадна на дирите й. За какво всъщност мислех? Всичко бе много смътно. Ще опитам с тия три слова — Кун Фу Дзъ — може да ме върнат към онова състояние на духа. Не зная какво беше, униние или начеващ екстаз. Mem.^[268] Добрият случай ни се предлага само веднъж.

ПОЕТЪТ: Е, как е, Отшелнико, бързо ли се връщам? Нося тринадесет цели червея и няколко по-малки или поразкъсани, които ще свършат работа за по-дребните риби — нали не покриват цялата кукичка. Тукашните червеи са доста едрички — плотвата може да се нахрани с един от тях и изобщо да не стигне до кукичката.

ОТШЕЛНИКЪТ: Добре, тогава да вървим. На Конкордската река ли да идем? Там уловът е богат, стига водата да не се е покачила много.

 

 

Защо светът се състои за нас само от видимите неща? Защо човек живее в съседство точно с тия и тия животни, сякаш единствено мишка може да обитава ей тая тук цепнатина? Струва ми се, че Пилпай & С-ие най-добре са се справили с животните: в известен смисъл всички те са товарни, доколкото са натоварени с някаква част от мислите ни.

Мишките, обитаващи къщата ми, не бяха от обичайната за страната порода, която — казват — била внесена от чужбина, а от някаква дива местна порода, непозната в града. Изпратих една на прочут естественик, който живо се заинтересува от нея. Когато започнах да строя, една мишка се подслони под къщата и додето не застлах пода и не пометох стърготините, редовно излизаше по обед да събира трохите в нозете ми. Навярно за първи път виждаше човек и скоро се сприятелихме дотолкова, че започна да тича по обувките и нагоре по дрехите ми. С удоволствие се катереше по стените на кратки отскоци и силно напомняше с движенията си катеричка. Веднъж се бях облакътил на масата и тя пробяга нагоре по дрехите, сетне по ръкава ми и взе да се върти край увитата в хартия храна, която държах в ръка, да играе и мило да хитрува около нея, а когато взех парче сирене между пръстите си, тя приседна на дланта ми и го загриза, след което подобно на муха почисти муцунката и лапичките си и си тръгна.

Не след дълго под сайванта сви гнездо калугерица, а на отсрещния бор — за по-сигурно — червеношийка. През юни една лещарка (Tetrao umbellus), поначало крайно плашлива птица, излезе от гората зад къщи и мина с пиленцата си под прозорците ми, клопайки и подканяйки ги като същинска кокошка, същинска ГОРСКА кокошка. Приближиш ли, по даден от майката сигнал пиленцата веднага се разпръскват, сякаш ги помита вихър, и тъй напомнят сухи листа и клонки, че много пътници макар да са се намирали сред тях са чували само пърпоренето на майката и тревожните й крясъци, виждали са я да влачи крила по земята, за да привлече вниманието им, но така и не са забелязвали пиленцата. Случва се родителката да се въргаля и мята пред теб дотолкова опърпана, че да не можеш веднага да разбереш що за същество е това. Малките повдигат крачка и застиват, пъхнали понякога главички под листата, и слушат заповедите на майка си, давани от разстояние, така че твоето приближаване няма да ги накара да се разбягат и тъй да се издадат. Може дори да настъпиш някое от тях или пък цяла минута да ги наблюдаваш, без да разбереш, че това са пиленца. Държал съм ги в такива случаи на дланта си, но подвластни на майка си и на инстинкта си, те кротуваха, без дори да трепнат от страх. Тъй съвършен е тоя инстинкт, че когато веднъж ги връщах върху листата и едно пиленце случайно падна встрани, след десетина минути го намерих в съвсем същото положение като останалите. Малките на повечето птици се излюпват голи, но не и тия — те са по-оформени и развити дори от домашните пиленца. Удивително зрялото и в същото време невинно изражение на ококорените им спокойни очи оставя трайно впечатление. Сякаш вселенската мъдрост е отразена в тия очи. Те издават не само чистотата на крехката възраст, но и ум, просветлен от опита. Такива очи не се появяват на бял свят заедно с птицата — те са на възрастта на небето, което се отразява в тях. В гората няма друга подобна скъпоценност. Не се случва често на пътника да погледне в толкова чист извор. Но невежият и безразсъден ловец обикновено застрелва майката, а тия невинни душици остават на изгладнелите зверове и птици или пък бавно се сливат с разлагащите се листа, на които тъй много приличат. Чувал съм, че ако ги е мътила домашна кокошка, те, едва-що излюпени, се разбягвали още при първата тревога и тъй загивали, понеже отникъде не идвал сбиращият майчин зов. Ето какви бяха кокошките и пиленцата в моето стопанство.

Удивително е колко много същества живеят в гората диво и свободно, макар и скришом, и се прехранват в близост до градовете, без никой да подозира за тях освен ловците. Видрата например живее съвсем потайно. Тя достига дължина до четири фута, сиреч колкото малко момченце, без да я е зървало човешко око. Преди време в горичката зад къщи видях еноти и нощем още чувам ръмженето им. По пладне, като привършех земеделската си работа, обикновено отдъхвах на сянка за час-два — хапвах нещо и четях край едно изворче, даващо началото на блатото и на ручея, който се процежда под Бристърс Хил, на половин миля от нивата ми. Пътят нататък минаваше през множество тревисти падини, обрасли с млади смърчове, и извеждаше до голямата гора край блатото. Там, в сянката на един клонест бял бор, имаше уединено, сухо и уютно местенце. Бях си изкопал кладенче, от което можех да загребвам кристалночиста вода, без при това да я размътвам, та затова лятно време, когато водата в езерото се затопляше, ходех там почти всеки ден. Същото правеше и бекасината, която идваше с малките си да търси червеи из калта — летеше само на фут над тях, а те накуп подтичваха отдолу, но щом ме съзреше, тя оставяше пиленцата и започваше да кръжи над мен, като постепенно се приближаваше на четири-пет фута и се преструваше на ранена, за да отвлече вниманието ми и да спаси малките, които междувременно, подчинявайки се на майчината заповед, бяха поели в редичка през блатото, писукайки със слабите си тънички гласчета. Случваше се да чуя писукането на малките и без да виждам майката. Имаше и гургулици, накацали над извора или прелитащи от клон на клон по белия бор над главата ми; особено смела и любопитна бе рижата катерица, която се стрелкаше из най-ниските клони. Нужно е само дълго да седиш в някое красиво горско кътче, за да опознаеш един по един всичките му обитатели.

Наблюдавах и недотам мирни сцени. Веднъж, отправяйки се към купчината дърва или по-скоро дънери, която си бях натрупал, съзрях две едри мравки — едната червена, другата значително по-голяма, близо половин инч дълга, и черна, които се бяха вплели в свирепа схватка. Веднъж вкопчили се, те не се пускаха и неспирно си нанасяха удари, въргаляйки се из треските. Като се вгледах по-добре, с изненада открих, че сред треските се водят безчет такива сражения и че това не е duellum^[269], а bellum^[270], сиреч война между две мравешки племена — червените срещу черните, като в повечето случаи по две червени се биеха срещу една черна. Легионите на тия мирмидонци покриваха всички възвишения и падини около купчината дърва и земята бе дала в трупове и умиращи от двете армии. Това бе единствената битка, на която някога съм бил свидетел, единственото бойно поле, на което съм стъпвал в разгара на битката; кръвопролитно сражение — червените републиканци срещу черните империалисти. Навсякъде само смъртни схватки, но без какъвто и да било звук, който да доловя — никога хора не са се сражавали с такава самоотверженост. Загледах се в двойка здраво вплетени една в друга мравки в малка слънчева трапчинка сред треските: сега, по пладне, те бяха решени да се борят, додето слънцето или животът — угасне. Малкият червен боец бе стегнал противника си като в менгеме и въпреки неспирното търкаляне по бойното поле всячески се стремеше да прегризе едното му пипалце — с другото вече се бе справил; в същото време по-силният черен боец го тръшкаше насам-натам и като се вгледах по-добре, забелязах, че вече доста го е осакатил. Биеха се по-упорито и от булдози. Никой нямаше намерение да отстъпва. Явно бойният им девиз бе: „Победа или смърт!“ Междувременно иззад възвишението на тая трапчинка изпълзя една червена, очевидно превъзбудена мравка, която или бе надвила врага си, или още не бе участвала в сражението, по-скоро второто, тъй като бе невредима; навярно майката на тоя боец му бе заръчала да се върне с щит или върху щит^[271]. А може и да бе някой Ахил, който вече е заситил гнева си и сега идва да отмъсти за Патрокъл или пък да го спаси. Той отдалеч забеляза неравната битка — черните бяха поне два пъти по-едри от червените — и с бърза стъпка се отправи натам, като спря на половин инч от борещите се; щом удобният случай дойде, той се хвърли връз черния боец и съсредоточи усилията си върху десния му преден крайник, оставяйки врага да избира измежду собствените му крайници; така тримата се вплетоха до живот, сякаш скрепени от неведома сила, пред която бледнеят всякакви лепила и спойки. Сега вече не бих се учудил, ако на някоя по-големичка треска видех военния им оркестър, който свири националния химн, за да ободрява отпадналите и да утешава умиращите. Самият аз някак се напрегнах, сякаш гледах хора. Всъщност, като се позамислиш, разлика почти няма. Във всеки случай поне в историята на Конкорд, ако не и в цялата история на Америка, не е записано сражение, което дори за миг да може да се мери с това по численост на бойците, както и по проявен патриотизъм и геройство. По размерите на касапницата това бе същински Аустерлиц или Дрезден^[272]. Конкордската битка! Двама убити от страната на патриотите, а Лутър Бланчард — ранен! Тук всяка мравка бе един Бътрик^[273], зовящ: „Огън, за Бога, огън!“ — и хиляди споделиха съдбата на Дейвис и Хосмър^[274]. Нямаше ни един наемник. Ни най-малко не се съмнявам, че също като предците ни тук се сражаваха за една идея, а не за премахването на трипенсовия данък върху чая^[275], и че резултатите от тая битка ще бъдат тъй важни и паметни за двете страни, както тия от битката при Бънкър Хил.

Вдигнах треската, върху която се бореха трите описани мравки, отнесох я вкъщи, поставих я на прозореца и я покрих с една водна чаша, за да наблюдавам развоя на събитията. Насочих увеличително стъкло към първата червена мравка и видях, че макар яростно да гризеше най-близкия преден крак на врага си и вече да го бе лишила и от второто пипалце, гърдите й бяха съвсем разкъсани и вътрешностите й оголени за челюстите на черния воин, чиято броня явно не бе по силите й да пробие; в черните гранатови очи на страдалката гореше оная свирепост, която само войната поражда. Бориха се още половин час под чашата, а когато отново погледнах, черният воин бе откъснал главите на своите неприятели — все още живите глави, вкопчени в него като преди, висяха от двете му страни като ужасяващи трофеи на седло, а той, останал без пипалце, само с част от крак и кой знае още колко рани, със сетни сили се мъчеше да се освободи от тях; след още половин час това му се удаде. Вдигнах чашата и той изпълзя, куцукайки, през прозореца навън. Дали е оцелял след тая битка и дали е прекарал остатъка от дните си в някой Hotel des Invalides^[276], не ми е известно, но бе ясно, че вече едва ли го бива за нещо. Така и не разбрах чия е била победата и каква е била причината за войната, но целия тоя ден се чувствах напрегнат и измъчен, сякаш пред вратата ми се бе водила ожесточена и кръвопролитна битка между хора.

Кърби и Спенс съобщават, че мравките отдавна са известни със своите битки и че датите на много от тях са записани, макар от съвременните автори единствен Юбер да ги е наблюдавал. „Еней Силвий — отбелязват те — след обстойно описание на такава една упорита битка между дребни и едри разновидности, разиграла се върху ствола на една круша, добавя, че тя е станала по времето на понтификата на Евгений IV и е била наблюдавана от видния правник Николай Пистойски, който е разказал за нея с най-голяма точност. Подобно сражение между малки и големи мравки е описано и от Олаус Магнус: победители в него излезли малките мравки, които сетне погребали телата на своите мъртви, а гигантските трупове на враговете си оставили за храна на птиците. Това станало малко преди тиранинът Християн II да бъде прогонен от Швеция.“ Сражението, което аз наблюдавах, се разигра по времето на президента Полк — пет години преди да влезе в сила Законът на Уебстър за избягалите роби.

Много градски Шаровци, способни само да ловят костенурки по избите, тромаво подтичваха из гората без знанието на стопаните си и безуспешно душеха край стари бърлоги на лисици и мармоти; навремени ги предвождаше някой постал помияр, който пъргаво се провираше из гората и умееше да всява страх у обитателите сетне изоставаха от водача си и захващаха да лаят с биволско упорство по катеричките, които ги гледаха от дърветата, додето накрай се втурваха обратно, поваляйки храстите под тежестта си, въобразявайки си, че са попаднали в дирите на някой заблуден член на мишето семейство. Веднъж с изумление видях как по каменистия бряг на езерото се разхождаше котка — те рядко се отдалечават толкова много от къщи. Изумлението бе взаимно. Но дори и най-питомната котка, прекарала целия си живот на килимче, в гората се чувства у дома си и превъзхожда нейните обитатели с ловките си, безшумни движения. Друг път, докато берях боровинки, попаднах на дива котка с малки котенца — всички те по примера на майка си изопнаха гърбове и яростно зафучаха срещу ми. Няколко години преди да заживея в гората, в една от най-близките до езерото ферми в Линкълн, тая на мистър Джилиан Бейкър, имаха котка от тъй наречените „крилати“. Когато отидох да я видя през юни 1842 г., тя по стар навик бе поела на лов в гората — така и не разбрах дали е била мъжка или женска, та затова си служа с обичайното местоимение, — но господарката й ми каза, че започнала да се навърта наоколо преди малко повече от година, през април, и накрая я прибрали вкъщи; била тъмнокафеникавосива на цвят, с бяло петно на шията и бели пантофки, а опашката й била дълга и пухкава като на лисица; зимно време козината й ставала по-гъста и провисвала по хълбоците на повесма, дълги десет-дванадесет инча и два и половина инча широки, а под брадичката образувала нещо като яка, сплъстена в основата и рошава нагоре; напролет тия придатъци опадали. Дадоха ми чифт от тези „криле“, които и досега пазя. По тях няма нищо подобно на ципа. Някои смятат, че крилатата котка е кръстоска с летяща катерица или друго някакво диво животно; това не е изключено, тъй като науката е доказала, че хибридите между бялка и домашна котка могат да дават потомство. Поискам ли някой ден да си взема котка, това ще е подходящата за мен — защо котката на поета да не е крилата като коня му?

Наесен долитаха гмурците (Colymbus glacialis), за да сменят перата си и се къпят в езерото, и още преди да съм станал, огласяха гората с дивото си кикотене. Узнаеха ли, че са дошли, ловците от Воденичния яз изпадаха в треска и поемаха насам с двуколки, пеша, по двама, по трима, въоръжени със скъпи пушки, конични куршуми и далекогледи. Шумоляха из гората като есенни листа; падаха се по десет на един гмурец. Едни заемат позиция на отсамния бряг, други — на отсрещния: нали бедната птица не може да бъде вездесъща — ако се е гмурнала тук, ще се покаже там. Но ето че лъхва добрият октомврийски вятър, листата зашумоляват и повърхността на водата се накъдря, така че ни един гмурец не може да се чуе или види, макар враговете да не отместват далекогледи от езерото и изстрелите им да кънтят из гората. Вълните мощно се надигат и яростно се плискат в брега, взели под закрилата си всички водни птици, и на нашите ловци не им остава друго, освен да бият отбой и поемат към към града, магазините и недовършената си работа. Но и твърде често успяваха. Когато рано сутрин отивах за вода, виждах на два-три рода разстояние от мен някоя от величествените птици да излита от моето заливче. Опитвах ли се да я настигна с лодката, за да видя какво ще бъде поведението й, тя се гмуркаше и се скриваше от погледа ми понякога чак до края на деня. На повърхността обаче спокойно можех да я настигна. В дъжд обикновено ми се изплъзваше.

В един съвсем тих октомврийски следобед — време, в каквото гмурците обичат да плуват по водната повърхност, подобни на пухчета — гребях покрай северния бряг на езерото и напразно се озъртах, когато на два-три рода пред мен един от тях внезапно се издаде с дивия си кикот. Натиснах веслата и той се гмурна, а когато пак се показа, вече бях по-наблизо. Гмурна се отново, но тоя път аз сгреших посоката, която ще избере, и когато изплува на повърхността, деляха ни цели петдесет рода, тъй като неволно бях спомогнал да се раздалечим; той отново нададе дълъг и пронизителен кикот, сега вече с по-голямо основание отпреди. Така умело маневрираше, че не ме допусна и на половин дузина рода от себе си. Щом се покажеше на повърхността, въртеше глава на всички страни, хладнокръвно оглеждаше водата и сушата и явно избираше посоката си тъй, че когато изплува, водният простор наоколо му да е най-широк, а лодката — най-далеч. Удивително бързо вземаше решения и ги осъществяваше. Увлече ме до най-широката част на езерото и бе невъзможно да го отклоня оттам. Той обмисляше своя ход, аз пък се мъчех да го отгатна. Бе прекрасна игра върху гладката повърхност на езерото — игра между човек и гмурец. Ненадейно противниковият пул изчезва под дъската и задачата е така да поставиш своя, че да се окаже най-близо до неговия, когато отново се появи. Понякога гмурецът неочаквано изплуваше от другата страна на лодката, очевидно минал под нея. Толкова дълго издържаше под вода и бе тъй неуморим, че винаги можеше да се гмурне отново, независимо какво разстояние е преплувал, и тогава никой не би смогнал да отгатне посоката, която следваше като същинска риба под гладката повърхност на езерото, понеже времето и силите му позволяваха да се спусне до дъното и в най-дълбокото място. Казват, че гмурци били улавяни в езерата на щата Ню Йорк на осемдесет фута дълбочина с въдици, заложени за пъстърви — а Уолдън е още по-дълбок. Как ли се удивляват рибите при вида на тоя неугледен посетител от друг свят, който плува сред стадата им! Той явно бе еднакво уверен на повърхността и под водата, където бе още по-бърз. Един-два пъти забелязах вълнички там, където докосваше повърхността, преди да подаде глава за разузнаване и миг след това отново да се гмурне. Установих, че за мен е все едно дали ще отпусна веслата и ще чакам поредната му поява, или ще се опитам да преценя къде ще изплува: защото колкото пъти втренчвах поглед нанякъде, той ме стряскаше с неземния си кикот изотзад. Но защо ли след толкова много хитрувания неизменно оповестяваше появата си с тоя гръмогласен смях? Бялата му гръд и без това го издаваше. Глупав гмурец, помислих си. Когато изплуваше, чувах плясъка на водата, което също го издаваше. След час такава игра той изглеждаше дори по-свеж, отколкото в началото, гмуркаше се със същата охота и плуваше още по-надалеч. Удивлявах се колко спокойно пори повърхността с гладката си гръд, придвижвайки се само с помощта на ципестите си нозе. Гласът му се разливаше в демоничен смях, който все пак напомняше крясък на водна птица, но случеше ли се да ме стресне особено силно, или да изплува много надалеч, той надаваше проточен неземен вой, приличен повече на вълчи, отколкото на птичи — все едно звяр е опрял муцуна в земята и вие провлачено. Такъв бе крясъкът му — може би най-дивият звук по тия места, който кънтеше из гората надлъж и шир. Реших, че уверен в силите си, той се надсмива над старанията ми. Междувременно небето се бе покрило с облаци, но езерото бе тъй гладко, че дори и да не го чувах, виждах къде разчупва водната повърхност. Бялата му гръд, застиналият въздух, огледалната повърхност бяха все против него. Накрая, изплувал на около петдесет рода от мен, той отново нададе проточен вой, сякаш зовеше на помощ бога на шурпите, и ето че ненадейно задуха източен вятър, който накъдри водата и обви всичко в мъгливо-дъждовна пелена; помислих изумен, че молитвата на гмуреца е чута и неговият бог се гневи над мен, та го оставих да се скрие от погледа ми.

Есенно време по цели часове наблюдавах хитроумните маневри на патиците, държащи средата на езерото, за да са по-далеч от ловците: такава мярка не би бита нужна в блатата на Луизиана. Биваха ли принудени да излетят, те дълго кръжаха над езерото, подобни на черни точки високо в небето, та по-добре да огледат околните езера и реката, а когато вече мислех, че отдавна са отлетели, се спускаха в кос полет от четвърт миля към някоя отдалечена и безопасна част на езерото — дали във вътрешността на Уолдън откриваха и нещо друго освен безопасност не зная; може би обичаха водите му по същата причина, както и аз

Отопляване

През октомври отивах за грозде из крайречните лъки и се връщах с повече красиви и ароматни, отколкото вкусни чепчици. Любувах се — макар да не ги берях — и на червените боровинки: тия малки восъчни скъпоценности, нагиздили стръкчетата трева, перли румени, които фермерите изгребват с грозни гребени, безобразно разрошвайки пригладените коси на ливадите; те небрежно ги измерват в бушели и долари и продават тая ливадна плячка в Бостън и Ню Йорк, та да бъде сварена на сладко, удовлетворяващо вкуса на тамошните природолюбители. Тъй касапите изтръгват от прерийната трева бизонския език, без да ги е грижа, че я оставят смазана и обезсърчена. Лъскавите плодчета на киселия трън също бяха храна единствено за моя взор, за сметка на това събирах по малко от дивите ябълки, подминати от собственика и проходящите, и ги варях на компот. Узрееха ли кестените, струпвах в зимника половин бушел от тях. Особено приятно ми бе да се разхождам през тоя сезон из безкрайните тогава кестенови гори край Линкълн — които сега, превърнати в траверси, спят непробуден сън под железопътните релси. На рамо носех торба, а в ръката — пръчка, с която отварях бодливите кестенови обвивки, понеже невинаги дочаквах сланите да ги попукат; вървях сред ромона на листата и укоризнените писъци на рижите катерици и сойките, като навремени си открадвах наядени от тях кестени, тъй като бе сигурно, че са подбрали само здрави. Понякога се катерех по дърветата и разтърсвах клоните. Кестени имаше и зад къщата ми; един от тях почти я засенчваше и покрит с цвят, приличаше на огромен букет, пръскащ аромат из цялата околност, но плодовете му прибираха предимно катериците и сойките: рано сутрин те прииждаха с десетки и вадеха кестените от обвивките, още преди да са окапали. Предоставях им тия дървета, а пък аз отивах в по-отдалечената, изцяло кестенова гора. Кестените до голяма степен ми заместваха хляба. Навярно можеха да се намерят и други заместители. Така например веднъж, както копаех червеи за стръв, попаднах на див фъстък (Apios tuberosa) под неговото стъбло, картофа на туземците, едва ли не приказен плод, — та започнах да се съмнявам дали наистина съм го ял в детството си, или съм го сънувал. Често бях виждал, без да ги познавам, къдравите му пурпурни кадифени цветове, носени от стъблата на други растения. Сега, откак земята се обработва, дивият фъстък е почти изтребен. Бе сладникав на вкус, подобно на измръзнал картоф, и ми харесваше повече варен, отколкото печен. В тая грудка усетих смътното обещание на Природата един ден отново да отглежда децата си с такава проста храна. В това време на буйни жита и угоен добитък тоя скромен клубен, някога тотем на индианско племе, е съвсем забравен или пък познат само като цъфтящо увивно растение; но ако тук отново се възцари дивата Природа, крехките и взискателни английски семена, останали без човешка грижа, навярно съвсем ще изчезнат, притиснати от безчет врагове, а някоя врана ще отнесе последното царевично зрънце обратно на югозапад във великата царевична нива на индианския бог, откъдето, казват, някога го е донесла; докато почти изтребеният сега див фъстък навярно ще се възроди и ще разцъфти независимо от мразовете и пущинака, ще докаже своята изначалност и ще си възвърне стародавната слава на храна за ловджийското племе. Навярно някоя индианска Церера или Минерва го е създала и дарила на хората и когато тук настъпи царството на поезията, неговите листа и гроздове от клубени ще бъдат може би изобразявани в нашите произведения на изкуството.

Още в началото на септември на издатината отсреща в езерото досами водата, там, където се разклоняват белезникавите стволове на три трепетлики, видях два-три поаленели клена. О, какви само приказки нашепва техният цвят! Бавно, седмица след седмица, дърветата едно по едно проявяваха своя нрав и се любуваха на лика си, отразен в гладкото езерно огледало. Не минаваше сутрин, без уредникът на тая изложбена зала да не подмени една картина с друга, в още по-ярка и преливаща тоналност.

През октомври към къщата ми като към зимна квартира се стичаха цели рояци оси, които накацваха от вътрешната страна на прозорците и по стените и понякога плашеха гостите ми. Всяка сутрин, додето още бяха вцепенени от студ, измитах известна част навън, но не си създавах особени грижи да се отървавам от тях — дори се чувствах поласкан, че са одобрили къщата ми за подслон. Не ми причиняваха големи неудобства, макар да спяха при мен; след време постепенно се изпокриваха кой знае из какви процепи, за да се спасят от зимата и от непоносимите студове.

И аз като осите, преди окончателно да заживея през ноември на зимна квартира, отивах на североизточния бряг на Уолдън, където слънцето, отразявано от смърчовите гори и каменистия бряг, правеше от това място огнището на езерото: далеч по-приятно и по-здравословно е да се грееш на слънце, когато е възможно, вместо на изкуствен огън. Така се топлех на още живите въглени, които лятото бе оставило подире си като отминал ловец.

 

 

Когато дойде ред да си правя огнище, захванах да уча зидарство. Тухлите бях купувал на старо, та се налагаше да ги изстъргвам с мистрия, и тъй научих дори повече от необходимото за тухлите и мистриите. Хоросанът по тях бе петдесетгодишен и — доколкото разбрах — щял да става все по-твърд: но и това е едно от мненията, които хората просто обичат да застъпват, без да ги е грижа доколко са основателни. Подобни мнения с времето се втвърдяват и спичат много повече от хоросана и са нужни големи усилия с мистрията, за да се очисти от тях някой стар всезнайко. Много от градовете в Месопотамия са построени от стари тухли в отлично състояние, взети от развалините на Вавилон, а мазилката по тях е още по-стара и навярно още по-твърда. Както и да е, но ме порази невероятната издръжливост на стоманата, която след толкова силни удари остана невредима. Макар да не личеше върху тухлите името на Навуходоносор, те и по-рано бяха изграждали комин, та се бях постарах да взема колкото се може повече, за да си спестя труд; където не ми достигаха, запълвах с камъни от езерото, а хоросан си правех с белия пясък по брега. Доста време загубих около огнището — но нали от него блика животът в един дом. Работих толкова бавно, че макар да започнах сутринта, до вечерта изграденото беше само на няколко инча от пода и тъкмо ми послужи за възглавница, от която обаче не помня да ме е заболял вратът. Болки във врата имам много по-отдавна. По това време бях приютил един поет^[277] и трябваше да помисля как да го настаня. Беше си донесъл нож, въпреки че аз имах два, и ги почиствахме, като ги отривахме в земята. Той ми помагаше в готвенето. Приятно ми беше да гледам как трудът ми добива очертания — бавно, но трайно, мислех си. Коминът е донякъде независимо съоръжение — стъпил на пода, той пробива покрива, устремен към небето; случва се къщата да изгори, но коминът да остане, доказвайки своята значимост и независимост. Заловил се бях да зидам в края на лятото. А вече бе ноември.

 

 

Северният вятър бе започнал да изстудява водата, макар за това да му бяха нужни няколко седмици усилено духане, тъй като езерото е дълбоко. Когато взех да паля огнището вечер, още преди да съм измазал къщата, тягата се оказа доста добра поради многобройните пролуки между дъските. И все пак прекарах немалко приятни вечери в прохладната и проветрива стая — между четирите й стени от неодялани дъски, под тавана от необелени греди. По-късно, след като измазах къщата, никога не ми е било толкова приятно, макар да съм длъжен да призная, че стана по-удобно. Защо едно жилищно помещение да не бъде достатъчно високо, та под тавана му да се сгъстява мрак и по покривните греди вечер да се прокрадват сенки? Това е много по-благодатно за въображението, отколкото каквито и да било фрески или прескъпи мебели. Бих казал, че действително заживях в къщата си от момента, в който тя можеше да ми дава не само подслон, но и топлина. Имах две стари пиростии, с които подпирах дървата в огъня; приятно ми беше да гледам как саждите се отлагат на дъното на огнището, което бях иззидал със собствените си ръце, и разравях огъня с далеч по-голямо от обичайното чувство за удовлетворение. Жилището ми бе малко, та не можех да поканя в него ехото, но тъй като се състоеше от едно-единствено помещение и наблизо нямаше никакви хора, изглеждаше по-просторно. Целият уют на един дом бе съсредоточен в единствената стая: тя бе и кухня, и спалня, и гостна, и столова; затова и всичко приятно в един дом било за бащата, детето, господаря или слугата аз изпитвах наведнъж. Катон пише, че главата на семейството (paterfamilias) трябва да разполага в дома си на село с „cellam oleariam, vinariam, dolia multa, uti lubeat caritatem expectare, et rei, et virtuti, et gloriae erit“, сиреч с „изба за масло и вино, при това с повечко бъчви, та да може спокойно да посреща трудните времена, което ще му донесе полза, чест и слава“^[278]. Държах в зимника си каче картофи, около две кварти грах, нападнат от гъгрици, а на полицата малко ориз, буркан с меласа и по един пек ръжено и царевично брашно.

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе — закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие — дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник да може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да е нужно да ходи другаде; къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо за човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обеда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието „да се чувства като у дома си“. В наше време един домакин не допуска госта си до СВОЕТО огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да ДЪРЖИШ госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провеждали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която описах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж — толкова отдалечен от неговите символи е животът ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колещата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчно близо до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии^[279] или към остров Ман, ще може да разбере парламента на кухнята?

Впрочем само един-двама от моите гости набраха смелост да останат при мен на брашнена каша; дойдеше ли ред да я забъркам, те бързо-бързо си тръгваха, сякаш къщата би се сгромолясала от такова събитие. Тя обаче издържа на порядъчен брой готвения.

Пристъпих към измазването едва когато застудя. Докарах чист бял пясък от отсрещния бряг на езерото — в лодката се чувствах тъй добре, че ако се наложеше, бих отишъл за пясък и още по-надалеч. Предварително бях обковал къщата с шинди от всички страни. Бе ми доставило удоволствие да забивам пироните само с един удар на чука, та сега ми се щеше бързо и чисто да нанеса мазилката. По тоя повод си припомних историята за оня надут момък, който обичал да се разхожда из града елегантно облечен и да дава съвети на зидарите. Решил се един път да мине от думи към дела, запретнал ръкави, грабнал маламашката от майстора, благополучно загребал хоросан с мистрията и със самонадеян поглед към тавана смело замахнал — какво било смущението му, когато цялото количество се изсипало върху бухналото му жабо. Убедих се наново в икономичността и удобството на мазилката, която тъй добре предпазва от студа и придава на къщата красив и завършен вид; изучих и всички неприятности, които могат да я сполетят. Гледах изненадан как тухлите попиват жадно цялата влага от разтвора, още преди да съм го огладил не предполагах, че за кръщението на новото огнище ще са нужни толкова много ведра вода. Миналата зима за опит си бях приготвил известно количество вар, като опекох черупки от Unio fluviatilis^[280], каквито има много в нашата река — така че за всичките си строителни материали знаех откъде идват. А стига да исках, можех да си докарам и чудесен варовик от миля-две разстояние и сам да го опека.

 

 

Междувременно няколко дни, ако не и седмици преди големите студове, по сенчестите и плитки заливчета бе започнал да искри лед. Първият лед е особено интересен, съвършен — твърд, тъмен и прозрачен, през него най-добре се наблюдава дъното по плитчините; можеш да се излегнеш с цялата си дължина върху лед, дебел само един инч, също като педомерка върху водната повърхност, и спокойно да съзерцаваш дъното едва на два-три инча под себе си, сякаш е картина зад стъкло, понеже и водата отдолу не помръдва. Из пясъка се виждат множество бразди, издълбани от някоя водна животинка, която, придвижвайки се, се е опитвала да прикрие следите си, а вместо останки от корабокрушение навсякъде се валят съставените от дребни зрънца бял кварц шушулки на ларвите на ручейницата. Има доста такива шушулки по браздите, та е възможно и ручейницата да ги е прокарала, макар по дълбочина и ширина следите да не изглеждат по силите й. Но по-интересен от всичко друго е самият лед, чието изучаване трябва да започне още щом той се образува. Наблюдавате ли го на сутринта след замръзването, ще забележите, че голяма част от мехурчетата, които на пръв поглед сякаш са останали в него, всъщност са полепнали по долната му повърхност, а от дъното се надигат все нови и нови; додето ледът е още тъмен и ненапукан, през него се вижда водата. Мехурчетата са от осминка инч до осем инча в диаметър, прекрасни и толкова лъскави, че през леда отразяват лицето ти. Сигурно са по тридесет-четиридесет на квадратен инч. Вътре в леда пък има тесни и издължени мехурчета, перпендикулярно разположени конусчета с обърнати нагоре остри връхчета; а когато е съвсем нов — мънички сфери, наредени една върху друга като огърлица. Но те не са тъй многобройни и яснозабележими, както ония отдолу. Понякога, за да изпитам здравината на леда, хвърлях отгоре камъни — Когато го пробиваха, те увличаха подпре си въздух, който образуваше големи бели мехури във водата. Веднъж се върнах да ги видя след четиридесет и осем часа и те се оказаха все тъй съвършени, макар че ледената кора се бе увеличила с един инч, както личеше от ясно очертаната в нея ивица. Но през последните два дни времето рязко се затопли, като че настъпи сиромашко лято, и ледът загуби своята прозрачност, открояваща зеленикавия цвят на водата и браздите по дъното — стана мътен, белезникавосинкав и макар дваж по-дебел отпреди, едва ли бе по-здрав, тъй като от топлината въздушните мехурчета се бяха уголемили, слели и загубили правилните си очертания: те вече не бяха наредени едно над друго, а се застъпваха подобно изсипани от чанта сребристи монети или пък се струпваха тъй, сякаш запълваха малки, тесни пролуки. Ледът бе загубил красотата си и времето за разглеждане на дъното бе отминало. Беше ми любопитно да узная разположението на големите мехури спрямо променилия се лед, поради което отчупих едно парче, съдържащо среден по размери мехур, и го обърнах наопаки. Ледът бе пристегнал мехура от всички страни, затваряйки го между двата си слоя — стария и новия; всъщност намираше се изцяло в долния слой, но плътно опираше в горния, поради което бе леко приплеснат и напомняше четвърт инч дебела леща със заоблени краища и с диаметър четири инча; с изненада забелязах, че точно под мехура ледът се разтапя съвсем симетрично под формата на обърната чинийка с височина половин инч по средата, оставяйки между водата и мехура тънка около осминка инч преграда; на много места малките мехурчета от тая преграда бяха потънали надолу, та навярно под най-едрите мехури, достигащи до един фут в диаметър, изобщо нямаше лед. Оттук заключих, че безчетните мехурчета, които отначало наблюдавах полепнали по долната повърхност на леда, после по същия начин са замръзнали в него и са изиграли ролята на лупи, довеждайки до развалянето и разтапянето му. Това са малките пневматични пушки, които карат леда да хрущи и пука.

 

 

Вече бях приключил с измазването, когато най-сетне настъпи истинската зима и вятърът захвана да вие край къщата, сякаш досега това му е било забранено. Нощ след нощ, дори и след като всичко потъна в сняг, с крякане и свистене на крила тромаво долитаха гъски — някои кацаха върху водите на Уолдън, други продължаваха ниския си полет над горите към Феър Хевън по посока към Мексико. На няколко пъти, връщайки се от града около десет-единадесет часа вечерта, чувах как гъски или патици стъпват по сухите листа в горичката зад къщи край езерната плитчина, където намираха храна; сетне долиташе и тихият зов на водача им да си вървят. През 1845 година Уолдън за първи път замръзна изцяло в нощта на 22 декември — десет, ако не и повече дни, след като замръзнаха по-плитките езера, включая Флинтовото; през 1846 замръзна на 16 декември, през 1849 — около 31-ви, през 1850 — около 27-и, през 1852 — на 5 януари, и през 1853 — на 31 декември. До 25 ноември вече всичко бе побеляло и аз внезапно се бях озовал сред зимен пейзаж. Сврях се още по-надълбоко в хралупата си, като се стараех да поддържам силен огън както в къщата, тъй и в душата си. Заниманията ми навън сега се свеждаха до събиране на сухи съчки, които донасях на ръце или на гръб, а случваше се и да довлека под мишница някой сух бор. Голямата ми придобивка бе едно старо горско ограждение, познаващо и по-добри времена. Принесох го в жертва на Вулкан, тъй като на Термин повече не можеше да служи. Колко по-вълнуваща става вечерята, когато току-що си намерил — по-право откраднал — горивото, за да я приготвиш! Хлябът и месото са къде по-вкусни.^[281] В повечето крайградски гори има достатъчно сухи дървета и съчки, за да се поддържат многобройни огньове, обаче понастоящем те никого не топлят — само задържали растежа на младите дръвчета, както казват. Могат да се използват и плавеите по Уолдън. През лятото бях попаднал на един сал от необелени борови трупи, останал още от времето, когато ирландците прокарваха железопътната линия, и наполовина го бях изтеглил на отсрещния бряг. След две години във водата и още шест месеца на сушата той бе напълно здрав, но до такава степен прогизнал, че изобщо не можеше да изсъхне. Един зимен ден се заех за развлечение да го прекарам на части през езерото от близо половин миля разстояние: пързалях се с кънки по леда, опрял на рамото си единия край на петнадесет фута дългия ствол, който бутах пред себе си, или пък овързвах по няколко трупи с брезови клонки и ги теглех с брезов или елшов прът с кука на края. Макар прогизнали и тежки почти като олово, тия трупи горяха дълго и отделяха силна топлина — дори си мислех, че горят толкова добре, понеже, притисната от водата като в лампа, смолата гори по-продължително.

В своето описание на жителите в пограничните лесове на Англия Гилпин отбелязва, че „самоволното навлизане в гората и издигането на къщи и ограждения покрай нея според стария закон за горите се смятало за голямо провинение и било сурово наказвано като purprestures^[282], водещо «ad terrorem ferarum — ad nocumentum forestae»“, сиреч до подплашване на дивеча и увреждане на гората^[283]. А пък аз държах за опазването на дивеча и горите много повече от ловците и дърварите — като същински техен лорд-хранител; само да избухнеше някъде пожар, дори сам да го бях предизвикал случайно, скърбях по-дълго и по-безутешно от собствениците; скърбях и тогава, когато самите собственици започнеха да секат. Да можеха и нашите фермери, тръгнат ли да повалят дървета, да изпитват поне част от оная страхопочит, с която римляните са пристъпвали към подрязването на свещените горички за повече светлина (lucum conlucare)^[284]; да можеха като римляните да вярват, че горите принадлежат на боговете! В такива случаи римляните принасяли жертви и отправяли молитви: „О, ти, Боже или Богиньо на тая гора, смили се над мен, семейството ми, децата ми“, и прочие, и прочие.

Удивително е, че в наше време и в тая толкова млада страна дървеният материал се цени така високо — цената му е по-устойчива дори от тая на златото. При всичките ни изобретения и открития няма човек, който равнодушно би подминал купчина дърва. Дървото за нас е също толкова ценно, колкото е било за саксонските и норманските ни прадеди. Те правели от него лъкове, ние пък — пушки. Преди повече от тридесет години Мишо отбелязва, че „цената на дървата за огрев в Ню Йорк и Филаделфия се доближава, а понякога и надхвърля цената на най-хубавия дървен материал в Париж, макар че тая огромна столица изразходва повече от триста хиляди корда годишно и на триста мили около нея се простират само обработваеми площи“^[285]. В нашия град цената на дървото нараства постоянно и единственият въпрос, който си задаваме, е с колко ще надвиши миналогодишната. Работниците и занаятчиите, за които гората е само материал, не пропускат разпродажбите на дърва и дори заплащат щедро за възможността да съберат треските. От дълги години хората ходят в горите за топливо и резбарски материал: жителите на Нова Англия и Нова Холандия, парижаните, келтите, фермерите и Робин Худ, Стрина Блейк и Хари Джил^[286], принцовете и просяците, учените и диваците от всички кътчета на света еднакво се нуждаят от няколко горски съчки, за да се сгреят и да приготвят обеда си. И аз не бих могъл без тях.

Всеки човек поглежда към своята купчина дърва с известна нежност. Беше ми драго, че моята е под прозореца; множество разпилени трески ми напомняха извършения приятен труд. С една стара брадва, която така и никой не потърси, зиме на припек цепех пъновете, извадени от бобовата нива. Както предрече момчето, което ми помагаше в оранта, те два пъти ме стоплиха — веднъж, додето ги цепех, и втори път, когато ги пъхнах в огнището; никое гориво не би могло да даде повече топлина. Колкото до брадвата, посъветваха ме да я занеса на ковач, но аз се справих и сам, като й сложих сап от орехово дърво. Може да беше тъпа, но поне имаше здрав сап.

Няколко корена от смолист бор са истинско съкровище. Заслужава да си припомним колко много от тая храна за огъня все още лежи скрита в земните недра. Предишните години често ходех „да проучвам“ голите сега възвишения, където някога са расли гори от смолисти борове, и изкопавах корените. Това дърво не подлежи на въздействието на времето. Пънове на по тридесет-четиридесет години са все още със здрава сърцевина, макар беловината отдавна да е изгнила, както личи по изравнилия се със земята кръг от дебела кора, отстоящ на пет инча от сърцевината. С брадва и лопата разкопаваш тия залежи и достигаш до костния мозък, жълт като говежда лой; все едно си попаднал на златна жила дълбоко в земята. Най-често разпалвах огъня със сухи горски листа, които бях натрупал под сайванта още преди снеговете. Реши ли да запали огън в гората, дърварят нацепва на тънко свежи орехови трески наместо подпалки. Понякога и аз постъпвах така. Когато отвъд хоризонта се разгаряха градските огньове, димната серпантина от моя комин съобщаваше на дивите обитатели на Уолдънската долина, че бодърствам.

О, Пушек лекокрил, като, Икар

се вдигаха и перата ти се стапят,

ти чучулига си безпесенна,

предвестник на зората, над селата

се виеш сякаш над гнездото си.

Дали не си отлитащ мрачен сън,

среднощен призрак с вдигнати поли?

Звездите скриваш нощем, а пък денем

засенчваш слънцето и светлината;

литни от туй огнище, мой тамян,

и измоли от боговете милост

за този чист и толкоз ясен пламък.^[287]

Най-добра работа ми вършеха пресни цепеници от твърдо дърво, макар че рядко прибягвах до тях. Случваше се, като излизам да се поразходя през някой зимен следобед, да оставя добре разгорял се огън и когато след три-четири часа се върна, да го заваря още да пламти. Така къщата ми никога не оставаше празна. Сякаш от нея не излизаше веселият домакин. Живеехме заедно — Аз и Огънят — и в повечето случаи моят домакин заслужаваше доверие. Все пак веднъж, както цепех дърва навън, реших да надзърна през прозореца, за да видя дали не се е подпалила къщата; доколкото си спомням, това е единственият случай, когато съм имал притеснения от подобно естество: оказа се, че една искра е отхвръкнала върху леглото ми и преди да успея да я угася, тя вече бе прогорила дупка с големината на длан. Но къщата ми се намираше на толкова слънчево и закътано място и покривът й бе тъй нисък, че едва ли имаше зимен ден, в който по пладне да не мога да мина и без огън.

В зимника ми се заселиха къртици, нагризаха всеки трети картоф и си направиха уютни леговища от останалата от измазването четина и опаковъчна хартия: дори и най-дивите животни — също като човека — обичат удобствата и топлината и ако успяват да преживеят през зимата, то е, защото са се постарали да си ги осигурят. Някои от приятелите ми смятаха, че нарочно съм дошъл в гората, за да загина от студ. На животното му стига да си направи леговище в закътано място и да го топли с тялото си; човекът обаче, откривателят на огъня, затваря простора в помещения и тях отоплява, превръща ги в постеля, в която, наместо да се навлича, може да се освободи от тежките дрехи, да си устрои подобие на лято посред зима, с помощта на прозорци да пропуска светлината и посредством лампи да удължава деня. Така той леко се оттласква от инстинкта си и спестява малко време за изкуство. Когато леденият вятър ме бе брулил тъй дълго, че тялото ми да започне да се вцепенява, доберях ли се до топлината на къщата си, бързо възвръщах силите си животът ми продължаваше. Обитателят на разкошен дом няма с какво повече да се похвали в това отношение, нито пък ние трябва да се чудим как човешката раса в последна сметка може да загине. Всеки миг един по-силен повей от север с лекота би прекъснал нишката на човешкия живота. Водим летоброенето си от Мразовития Петък^[288] и Големия Снеговалеж^[289] — но един малко по-мразовит петък или един малко по-голям снеговалеж би могъл да причини края на човешкото съществуване на земята.

През следващата зима за икономия се отоплявах с готварска печка — в края на краищата лесът не бе моя собственост, — но тя не поддържаше огъня тъй добре, както откритото огнище. Готвенето бе вече не толкова поетически, колкото химически процес. В тия времена на печки скоро ще бъде съвсем забравено, че някога като индианците и ние сме пекли картофи в пепелта. Освен че зае място и опуши къщата, печката скри огъня, та имах чувството, че съм загубил приятел. В огъня човек винаги вижда лица. Загледан в него вечер, работникът пречиства мислите си от мерзостите и пошлостите, натрупани през деня. Но аз вече не можех да съзерцавам огъня и думите на поета напираха в съзнанието ми с нова сила:

„О, ярък пламък, нека никой ден

от твойта нежност да не съм лишен.

Надеждите ми се възпламеняват

и сетне като теб на пепел стават.

 

Защо ли от дома ни си изгнан,

щом си навред обичан и желан?

Дали не си премного фантастичен

за зрака на живота ни безличен?

Светликът ти май тайничко общува

с душите ни и дръзко ги вълнува?

 

Е, днес седим спокойно край камини —

там не пробягват огнени картини,

не знаем радост, ни тъга, там греем

нозе, ръце без порив — и немеем;

до огъня, купчинка пестелива,

животът ни присяда и заспива

без страх, че призраци ще изпърпорят

от миналото в сумрака и с нас ще поговорят.“^[290]

Предишни обитатели и зимни гости

Преживях немалко весели снежни бури и прекарах немалко приятни вечери край огнището, додето снегът бясно вилнееше навън и не се чуваха дори крясъците на кукумявките. Седмици наред не срещах никого наоколо освен тия, които идваха от време на време да секат дърва и ги откарваха на шейни до града. Природата ми помогна да си проправя пъртина през най-дълбокия сняг: следите, които веднъж бях оставил, вятърът напълни с дъбови листа; те поглъщаха слънчевите лъчи и разтапяха снега, образувайки по тоя начин суха пътека, а вечер тъмнееха сред снежните кристалчета и ми сочеха пътя. За да общувам с хора, се видях принуден да извикам във въображението си предишните обитатели на гората. Много от моите съграждани още помнят как пътят, край който сега е къщата ми, е ехтял от людски смях и глъч и как гората наоколо, макар и далеч по-гъста тогава, е била изпъстрена с градинки и къщурки. Самият аз помня, че имаше места, където двуколки едва се провираха между боровете, а жените и децата, отиващи пеша и сами за Линкълн, обикновено от страх пробягваха по-голямата част от разстоянието. Тоя нищо и никакъв път, извеждащ към близките градчета и използван от дървосекачите, някога с разнообразието си носеше повече радост на пътника и за дълго оставаше в съзнанието му. Там, където между града и гората днес се ширят открити поля, навремето имаше блатиста местност, обрасла с кленове, през която се минаваше по нахвърляни трупи — под днешния прашен път навярно още лежат останки от тях между дома на Стратън, понастоящем приют за бедни, и Бристърс Хил.

Източно от бобовата ми нива, оттатък пътя, е живял Катон Ингреъм, роб на Дънкан Ингреъм, ескуайър — джентълмен от град Конкорд, който построил на роба си къща и му разрешил да живее в Уолдънската гора; истински Катон — само че не Утически, а Конкордски. Казват, че бил гвинейски негър. Някои още помнят малката градинка, която си бил направил сред ореховите дървета, надявайки се, когато остарее, да прибира от нея реколта, и която в последна сметка преминала в ръцете на по-млад и по-бял собственик. Впрочем и той вече се е преселил в най-тясното от всички жилища. На мястото на Катоновата изба все още личи дупка, макар че я знаят малцина, тъй като група борове я скрива от погледа. Сега цялата е обрасла в смрадлика (Rhus glabra), сред която бухлато цъфти ранно златниче (Solidago stricta).

В самия край на нивата ми откъм града се намирала къщурката на чернокожата Зилфа, която предяла лен за гражданите на Конкорд и огласяла Уолдънската гора със звънките си песни, бидейки рядко гласовита. По време на Войната от 1812 година^[291], докато стопанката отсъствала, домът й бил опожарен от английски военнопленници, освободени на честна дума, и заедно с нея изгорели кучето, котката и кокошките. Животът на Зилфа бил труден, някак нечовешки. Един старец, чест посетител на гората, ми разказа как веднъж, като минавал по пладне край къщурката й, я чул да мълви над врящото гърне: „Всички вие сте кости, само кости!“ И досега на това място в дъбовата горичка попадам на тухли.

Отдясно надолу по пътя, на Бристърс Хил, живеел Бристър Фриман — „сръчният негър“, роб на скуайър Къмингс; и до днес там растат ябълковите дръвчета, които Бристър посадил и отглеждал — само че сега са големи стари дървета, чиито плодове си остават за моя вкус диви и кисели. Неотдавна открих надгробната му плоча в старото Линкълнско гробище, малко встрани, сред безименните гробове на британските войници, паднали при отстъплението от Конкорд; там е написано „Сипион Бристър (а би трябвало Сципион Африкански) — цветнокож“ — като че би могъл да се обезцвети с времето. Датата на смъртта му, която удивително ясно се открояваше върху надгробната плоча, за мен бе сякаш косвено доказателство, че все пак е пребивавал на тоя свят. Бристър живеел с жена си, гостолюбивата Фенда, която умеела да предсказва бъдещето, но само хубавото от него — била едра, дебела и много тъмна, по-тъмна от всички деца на нощта; черно слънце, каквото не било изгрявало над Конкорд нито преди, нито след това.

По-нататък, от лявата страна на хълма, където минава старият път през гората, още личат следите от къщата на семейство Стратън; някога овощната им градина покривала целия склон на Бристърс Хил, но сетне смолистите борове я изместили, оставяйки само няколко дънера, чиито стари корени и до днес пускат филизи, използвани като подложки за присаждане.

Още по-близо до града, от другата страна на пътя, към самия край на гората, се намирало обиталището на Брийд, прочуто с безчинствата на зъл дух, необозначен в старата митология, но изиграл изключително важна роля в живота на Нова Англия, та като всеки митологически образ заслужава някой ден да му се напише биография; първоначално той се появява под маската на приятел или наемник, а после ограбва и избива цялото семейство името му е Новоанглийски Ром. Засега обаче историята трябва да мълчи за разигралите се тук трагедии — нека времето ги поуталожи и обвие в синкава мъгла. Според едно доста съмнително предание някога тук е имало кръчма — кладенецът, където охлаждали напитките и поили конете на посетителите, още стои. Тук хората се срещали, обменяли вести и отново продължавали пътя си.

Само допреди дванадесетина години колибата на Брийд още се крепеше, макар отдавна да бе пуста. По големина бе приблизително колкото моята къща. Ако не се лъжа, някакви малки злосторници я опожариха в нощта след изборите. Тогава още живеех на края на града и тъкмо бях потънал в четене на „Гондиберт“ от Давънант. Оная зима се борех с постоянна сънливост, която впрочем не знаех на какво да отдам; дали на наследственост (тъй като имам чичо^[292], който заспива, както се бръсне, и е принуден да прочиства прорасналите картофи от зимника в неделя, та да може да почете в съботата, без да заспи), или на усилията си да прочета от кора до кора „Антология на английската поезия“ от Чалмърс. Тя направо ми скъса нервите. Тъкмо бях клюмнал над нея, когато камбаните забиха за пожар и огнеборните коли бързо потеглиха в уречената посока, предвождани от разбъркано множество мъже и момчета, начело на което излязох аз, понеже прескочих потока. Мислехме, че пожарът е далеч на юг, оттатък гората — ние, които толкова пъти бяхме тичали към горящи хамбари, магазини, къщи. „Хамбарът на Бейкър гори!“ — провикна се някой. „Къщата на Годман е!“ — настояваше друг. Но в тоя миг над гората отново се разхвърчаха искри, сякаш пропадаше покрив, и всички в един глас извикахме: „Конкорд, на помощ!“ С бясна скорост покрай нас затрещяха фургони, претъпкани с хора, сред които навярно бе и агентът на застрахователната компания, готов да премине всякакво разстояние заради службата си; от време на време зад нас по-бавно и уверено подрънкваше звънчето на пожарната; а най-накрая — както после разправяха — вървели виновниците за пожара и тревогата. Напредвахме така като същински идеалисти, без изобщо да се доверяваме на сетивата си, додето на един завой на пътя чухме пращенето на огъня и ни лъхна горещината му: уви! — бяхме пристигнали. Близостта на пожара охлади ентусиазма ни. Първата ни мисъл бе да лискаме вода, сетне решихме да оставим къщата да изгори — все едно, вече бе цялата в пламъци, пък и нямаше да е голяма загубата. Тъй че се струпахме около огнеборната кола, като се бутахме един друг и гръмогласно изразявахме мненията си или тихомълком си припомняхме големите световни пожари, включително тоя в магазина на Баскъм, а всеки в себе си бе убеден, че стига да бе взел кофа и езерото да бе подръка, би превърнал тоя грандиозен и страшен пожар в нов потоп. В последна сметка се разотидохме, без да сме сторили никаква вреда — върнахме се към прекъснатия сън и „Гондиберт“. Колкото до „Гондиберт“, бих пропуснал оная част от предговора, в която остроумието се определя като духовен барут: „повечето хора не познават остроумието, тъй както индианците — барута“.

На следващата вечер се случи да минавам през полето покрай пожарището. Не щеш ли, дочух оттам тихи стонове, приближих в тъмнината, и видях единствения оцелял член на семейството, когото познавам, наследника на добродетелите и пороците му, единствения уязвен от пожара, да лежи по корем и да се взира над избения зид в още тлеещите долу въглени, мърморейки си нещо по стар навик. Цял ден бе работил из крайречните ливади далеч оттук и бе използвал първите мигове, с които е разполагал лично за себе си, за да посети дома на своите прадеди и на своята младост. Оглеждаше избата от всички страни, като всеки път лягаше на земята, сякаш търсеше някакво съкровище, заровено между камъните, ала там нямаше нищо друго освен купчина тухли и пепел. Къщата я нямаше и той оглеждаше това, което бе останало от нея. Тешеше го съчувствието, което се излъчваше от самото ми присъствие, та ми показа, доколкото бе възможно в тъмнината, къде се намира кладенецът — поне той, слава Богу, е застрахован от пламъците; сетне дълго опипва покрай зида, додето открие геранилото, издялано и поставено навремето от баща му, затърси и желязната кука или скоба, на която са окачвали тежест — впрочем единственото, за което можеше да се залови сега, за да ми покаже, че кладенецът не е правен „през куп за грош“. Така го почувствах и продължавам почти всеки ден да се отбивам до тоя кладенец, понеже край него витае историята на едно семейство.

Още по-наляво, при кладенеца и люляковите храсти до зида, където сега се ширят открити поля, живеели Нътинг и Ле Грос. Но да погледнем отново по посока към Линкълн.

Най-навътре в гората, там, където пътят почти докосва езерото, се бил заселил грънчарят Уайман, който правел глинени съдове за съгражданите си и оставил наследници в занаята. Те не били богати хора, просто не обработвали земята; често шерифът минавал за данъка и само колкото да спази дълга си, „записвал на рабош“ — както прочетох в бележника му, — понеже съвсем нямало какво да вземе. Веднъж посред лято, додето копаех на нивата, един човек, който караше цяла кола грънци на пазара, спря коня си и ме попита за Уайман младши. Преди много години купил от него грънчарско колело и сега искал да узнае нещо за съдбата му. За глина и грънчарско колело бях чел само в Светото писание и през ум не ми бе минавало, че грънците не са веднъж завинаги направени и не растат по градините като кратуни, та много се зарадвах да узная, че някой в околността владее тоя занаят.

Последният обитател на гората преди мен, един ирландец на име Хю Койл, заемаше къщата на Уайман; наричаха го полковник Койл. Мълвата говори, че се сражавал при Ватерло. Ако бе жив, бих го накарал да ми разкаже за битките, в които е участвал. Работата му тук бе да копае канавки. Наполеон е бил заточен на остров Света Елена — Койл пък бе дошъл в Уолдънската гора. Всичко, което зная за него, е трагично. Той беше човек с обноски, явно добре познаваше светското общество, и говореше тъй изискано, че бе трудно да му се отвърне с подобаващо внимание. Носеше шинел дори и посред лято, понеже бе налегнат от delirium tremens^[293], а лицето му имаше тъмночервен цвят. Умря на пътя, в подножието на Бристърс Хил, малко след моето заселване в гората, та затова не го помня като съсед. Преди да срутят къщата му, която приятелите му избягваха, понеже „носела нещастие“, отидох да я видя. На високото дъсчено легло бяха проснати износените му дрехи, дотолкова приели формите на тялото му, че сякаш виждах самия него. До огнището се валяше счупената му лула — наместо счупената при извора стомна^[294]. Последната не би могла да бъде символ на смъртта му — бе ми споделил, че макар да е чувал за Бристъровия извор, никога не го е виждал. По пода се въргаляха изкаляни карти поп каро, спатии, купи. Съседната стая още се обитаваше от едно черно пиле, което чиновникът, описвал имуществото, не бе могъл да улови — черно като нощта и притихнало като нея, без да пиукне дори, то очакваше Ренар^[295]. Зад къщата едва-едва се провиждаше градинка, която стопанинът бе засял, но никога не бе могъл да прекопае поради ужасните пристъпи на треска. Цялата бе обрасла с див пелин и репей, чиито кукести семена полепваха по дрехите ми — а бе време за прибиране на реколтата. На задната стена на къщата бе опъната кожа на наскоро убит мармот — трофей от неговото последно Ватерло, — но той вече нямаше нужда ни от калпак, ни от ръкавици.

Сега от всички тия живелища са останали само полузаровени дупки, из които се валят камъни от основите, а сред прораслата трева избуяват диви ягоди, малини, напръстничета, лески и смрадлика; на мястото на огнището стърчи по някой смолист бор или чворест дъб, а над някогашния праг полюшва клони благоуханна черна бреза. Някъде се вижда и дупката на кладенец — там, където навремето е извирала вода, сега стърчи суха трева; другаде кладенецът е покрит с каменна плоча и е напълно обрасъл, та да бъде открит отново някой далечен ден: това е сторил последният обитател, преди да замине. Колко ли е тъжно да покриваш кладенец! В същото време навярно бликват кладенците на сълзите. Тия дупки, тия стари ровове, подобни на лисичини, са единствените свидетелства, че някога тук е кипял човешки живот и че по някакъв начин, на някакво наречие се е говорело „за провидение, прозрение, за воля и съдба“^[296]. Впрочем от тия разсъждения до мен е достигнало единствено това, че „Катон и Бристър взаимно са си хвърляли пясък в очите“, а то е почти толкова поучително, колкото и историята на далеч по-известни философски школи.

Вече толкова години откак няма ни врати, ни прозорци, а кичестите люляци все тъй разпукват напролет благоуханни цветчета и приласкават унесения пътник; садени някога от детски ръчици пред домашния праг, сега те се издигат сред буренясали ливади, постоянно отстъпвайки пред младите дървета — сетни отломки от изчезнал род. Едва ли са си представяли чернокожите деца, че тъничките, едва напъпили фиданки, които те засаждат в сянката на къщата и поливат всеки ден, ще пуснат такива дълбоки корени и ще ги надживеят — и тях, и къщата, която ги е скривала от слънцето, и зеленчуковите, и овощните градини на възрастните, — и половин век след смъртта им смътно ще нашепват на самотния странник семейната история, все тъй обсипани с цвят и благоуханни, както през оная първа пролет. Тия нежни, приветливи, жизнерадостни люлякови цветчета!

Но защо ли вече го няма това малко поселение, зародиш на нещо по-голямо, а Конкорд е оцелял? Нима природните условия са били неблагоприятни — водата, да кажем, е била лоша? Ами дълбокото езеро Уолдън, ами прохладният Бристъров извор? Каква наслада да пиеш на големи глътки от тая жива вода, с която тукашните жители само разреждали чашката! Те до един били големи пиячи. Защо тук не са се пръкнали кошничари, метлари, рогозари, пуканичари, въжари, грънчари, та пустинята да процъфти като крин^[297] и безчетно потомство да обитава земите на дедите? Тукашната безплодна почва поне би попречила на израждане като у хората в долините. Уви! Колко малко споменът за тия люде допринася за красотата на пейзажа! Навярно Природата извършва нов опит в мое лице и къщата ми, построена миналата пролет, може един ден да се окаже най-старата в селцето.

Не ми е известно някой да е строил на мястото на моята къща. Опазил ме Бог от поселища, издигнати върху останките на други, където развалините са строителен материал, а гробищата се превръщат в градини. Земята там е прокълната и побеляла от кости, открай време изтощена. Ето с какви възпоминания заселвах наново гората и се унасях в сън.

Рядко някой ме навестяваше през зимата. Паднеха ли дълбоки снегове, по цяла седмица, че и по две не се намираха смелчаци, които да ме навестят; а пък аз си живеех уютно като полска мишка, като домашните животни или птици, за които съм чувал, че дълго издържат под преспите дори и без храна, или като семейството на оня заселник от град Сътън, чиято къща в негово отсъствие била дотолкова затрупана от Големия Снеговалеж през 1717 година, че я издавала само дупката, проправена от дъха на комина в преспата — така я открил един индианец и спасил хората. За мен не се погрижи ни един дружелюбен индианец, но нямаше и нужда, понеже — за разлика от случая в Сътън — стопанинът си бе вкъщи. Големия Снеговалеж! Как весело ти става да слушаш за него! Тогава фермерите не можели да ходят с впряговете си по горите и блатата и от немай-къде изсекли дърветата, даряващи със сянка домовете им, а когато снежната покривка укрепнала, отишли в блатата и секли дървета на десет фута от земята, както се видяло напролет.

При най-дълбок сняг пътеката от около половин миля, по която излизах на пътя, можеше нагледно да се представи посредством криволичеща пунктирана линия с големи интервали между чертичките. Позакрепеше ли се времето, аз сновях в двете посоки, като всеки път правех един и същ брой стъпки с една и съща дължина, умишлено стъпвайки с изрядността на пергел в собствените си следи — към каква точност ни приучва зимата! — които наместо със сняг бяха изпълнени с небесна синева. Но и лошото време не можеше да попречи на моите разходки или по-скоро походи, тъй като обикновено изминавах по осем-десет мили през най-дълбоките преспи само и само да се отзова на срещата с някой бук, бреза или стар познайник бор; така, с увиснали от сняг и скреж клони и съответно изострени върхари, боровете заприличваха на ели. Катерех се по най-високите хълмове, когато снегът на равно достигаше два фута дълбочина, и с всяка крачка раздрусвах цяла снежна буря над главата си, а понякога пълзях на четири крака нагоре в такова време, в каквото ловците отдавна са се прибрали по домовете си. Веднъж посред бял ден се забавлявах да наблюдавам една ивичеста сова (Strix nebulosa), кацнала сред ниските сухи клони на един бял бор само на няколко крачки от мен. Тя усещаше движенията ми и чуваше хрускането на снега под нозете ми, но не можеше ясно да ме види. Предизвиках ли повече шум, тя изопваше шия с настръхнала перушина и широко разтваряше очи, но скоро клепачите й се спускаха и отново започваше да клюма. Половин час я съзерцавах така притихнала, с полузатворени очи като котка, додето накрая тая крилата посестрима на котките оказа върху мен сънотворното си въздействие. Между клепачите й имаше съвсем тънки цепнатини, посредством които осъществявахме известна връзка един с друг; така, надзъртайки с полузатворени очи от страната на сънищата, тя се мъчеше да ме огледа, да разбере що за смътен обект пречи на съновиденията й. Сигурно накрая съм приближил или съм издал по-силен звук, защото тя стана неспокойна и тромаво се обърна на клона, сякаш недоволна, че са й разстроили съня; сетне неочаквано широко разпери криле и полетя напълно безшумно между боровете. Следвайки сумрачния си път през дърветата, водена не толкова от зрението, колкото от тънкия си усет за близостта им, тя опипваше с чувствителните краища на крилата си, търсеше клона, на който щеше необезпокоявана да дочака падането на здрача.

Като прекосявах ливадите по насипа, издигнат покрай железопътната линия, се сблъсках с вилнеещи хапливи ветрове, които никъде другаде не се радват на такава свобода; Когато студът ме ощипеше по едната страна, обръщах му и другата^[298], макар да съм езичник. Не беше по-различно и по коларския път, който започваше от Бристърс Хил. Като същински дружелюбен индианец продължавах да ходя в града дори и когато снегът от полята навяваше по Уолдънския път и за половин час следите на пътника изчезваха. На връщане трябваше да газя из новообразувани преспи по острите извивки на пътя, където немирният северозападен вятър междувременно бе натрупал пухкав сняг; не се виждаха ни заешки следи, нито дори изящният дребен почерк на полските мишки. Но дори и в най-свирепа зима често попадах на топли и пружиниращи мочурливи местенца, където трева и скунксово зеле разстилаха сочна зеленина и някоя по-издръжлива птица очакваше пролетта.

Случваше се вечер, връщайки се от разходка, да ме отведат до дома дълбоките следи на някой дървар, когото снегът не бе уплашил; до огнището намирах оставена от него купчинка трески, а къщата бе пропита цялата с мириса на лулата му. Друг път, в неделя следобед, ако си бях вкъщи, дочувах хрущенето на снега под стъпките на един разсъдлив фермер^[299], който идваше отдалеч през снежната гора, само и само за да поговори с мен — един от малкото, които дори и във фермите остават хора, носят работни престилки наместо професорски тоги и са еднакво готови да поумуват за църквата и държавата или да изтеглят кола тор от обора. Разговаряхме за простите и сурови времена, когато, ободрявани от студа, хората седели край големи огнища и съзнанието им било ясно; а когато друг десерт нямаше, изпробвахме здравината на зъбите си върху някой и друг орех, който мъдрите катерички отдавна бяха захвърлили, понеже дебелите черупки обикновено са празни.

Човекът, който идваше при мен от най-далеч през най-дълбоки снегове и най-свирепи бури, бе един поет^[300]. Фермер, ловец, войник, репортер, че дори и философ би се обезкуражил, но не и един поет, тъй като е движен от чиста любов. Кой би могъл да предрече кога ще дойде или ще си отиде? Неговото дело е такова, че го зове във всеки час, дори тогава, когато и лекарите спят. Малката ми къща ту ехтеше от буйния ни смях, ту се изпълваше с шепота на мъдра беседа, та Уолдънската долина бе възнаградена за дългото си мълчание. В сравнение с нея Бродуей би се оказал тих и безлюден. Не чакахме дълго, за да избухнем в поредния взрив от смях, който можеше да се отнася и до току-що казаната, и до предстоящата шега. Пред купичка овесена каша създадохме не една „напълно нова“ концепция за живота — това ястие позволява да се съчетаят веселото настроение с яснотата на мисълта, тъй необходима за философията.

Да не пропусна, че през втората година от живота ми край езерото ме посети още един желан гост^[301], който бе тръгнал по тъмно от града и бе вървял в сняг и дъжд, докато съгледа между дърветата светлинката на лампата ми, и прекара с мен няколко дълги зимни вечери. Той е един от последните философи — Кънектикът го е дал на света. Отначало търгувал с изделията на тоя щат, а сетне — по собствените му думи — с ума си. Това прави и днес, устремен да достигне Бога и осъди човека, богат единствено с плодовете на ума си, тъй както орехът с ядката си. Той според мен носи най-много вяра в себе си сред живите. Думите и поведението му винаги представят нещата в по-добра светлина от тая, в която ги виждат другите хора, та затова ще бъде последният разочарован от тоя свят. Той не залага на настоящето. Днес го зачитат малцина, но когато неговият ден настъпи, ще влязат в сила закони, неподозирани от повечето хора, та глави на семейства и управници ще го търсят за съвет.

„Слепец е, който не съзира ведрината!“^[302]

Той е истински приятел на хората, едва ли не единственият приятел на човешкия прогрес — един Олд Морталити, по-скоро иморталити^[303], който с неизчерпаема вяра и търпение търси да открие образа на Бога, запечатан в човешкото тяло — оня образ, на който то е само разкривено и бледо подобие. Гостоприемният му ум е открит за децата, просяците, лудите, учените, придавайки на мисълта за всички тях широта и финес. Би трябвало да държи кервансарай на всемирния път, където философите от цял свят да намират подслон, а на входната табела да пише: „Приемат се хора, но не и животни. Добре дошли на всички, която разполагат с време и душевен покой, на всички, които търсят пътя към истината.“ Това е може би най-здравомислещият човек, когото познавам, при това чужд на всяко особнячество; утре ще е такъв, какъвто е бил и вчера. Навремето двамата се разхождахме и разговаряхме, напълно отърсили се от света: той не признаваше общоприетите неща, бе свободен, ingenuus^[304]. Накъдето и да се обърнеше, сякаш небето и земята се докосваха, понеже с присъствието си подчертаваше красотата на пейзажа. Човек в синя одежда, за когото нямаше по-добър покрив от небесния свод, отразяващ бистротата на мислите му. Не мога да си представя, че някой ден може да умре — Природата не би се лишила от него.

Всеки от нас бе натрупал добре осъхнали мисловни дъски, та се заехме да ги одяламе, като изпробвахме ножовете си, любувайки се на светложълтата борова сърцевина. Придвижвахме се тъй тихо и почтително, теглехме мрежите тъй дружно и внимателно, че ни най-малко не плашехме рибите на своите мисли: те не се бояха от двамината рибари на брега, плаваха величествено, подобни на облаците, които се носят по здрачното небе, подобни на перлените стада, които навремени се събират и разпръскват из езерото. Ето как се трудехме, преосмисляйки митологията, добавяйки или отнемайки по някой щрих от едно или друго предание, издигайки въздушни замъци, за които на земята нямаше подходящи основи. Каква Наблюдателност! Какви Надежди! Всеки разговор с него бе като приказка от новоанглийска „Хиляда и една нощ“. О, какви само беседи водехме ние тримата — отшелникът, философът и старият заселник, за когото вече говорих; чудно как малката ми къща побра и издържа всичко това. Боя се да призная с колко фунта на квадратен инч налягането вътре надвишаваше атмосферното; къщицата се пукаше по шевовете, та после трябваше да ги запълвам с много безмълвие — поне имах предостатъчно от тоя вид кълчища.

Имаше още един човек^[305], с когото преживявахме паметни мигове на единомислие в неговия дом в града и който също от време на време наминаваше при мен; с това общуването ми с хора се изчерпваше.

И тогава в гората, както и навсякъде другаде, понякога очаквах оня Посетител, който никога не идва. Вишну Пурана ни учи: „Стопанинът на дома трябва вечер да чака на двора толкова време, колкото е нужно да се издои крава, че и по-дълго, ако му се нрави, та да посрещне някой гост.“ Често следвах тая повеля на гостоприемство и чаках колкото да бъде издоено цяло стадо крави, но така и не зърнах човека, идещ от града^[306].

Зимни животни

Когато здрав лед сковеше езерата, те предоставяха не само нови и по-кратки пътища до много места, но и нови гледки към околния пейзаж. Прекосявах Флинтовото езеро, когато бе цялото в сняг, и макар често да бях минавал оттук с лодка или на кънки, сега то ми се виждаше тъй широко и необикновено, че ми напомняше Бафиновия залив. Линкълнските хълмове се извисяваха над някаква снежна равнина, на която не помнех да съм стъпвал преди; въдичарите, които бавно се придвижваха по леда на неопределено разстояние от мен със своите кучета-вълчаци, ми изглеждаха като ловци на тюлени или ескимоси, а в мъгливо време се мержелееха като някакви приказни същества — нито великани, нито джуджета. Тъй една вечер отидох до Линкълн, за да изнеса лекция, без зърна път или къща помежду моята колиба и лекционната зала. На Гъшето езеро, което бе в същата посока, живееше колония мускусни плъхове — къщурките им се издигаха високо над леда, но ни един от тях не се мярна, когато минах оттам. Уолдън, чиято ледена покривка както при другите езера обикновено не задържаше сняг или само тук-таме по някоя плитка купчинка, понякога се скриваше под два фута дълбоки преспи и се превръщаше в двор, из който можех да се разхождам на воля, докато жителите на града бяха закрепостени в своите улици. Тук, далеч от градските улици, сред тишина, накърнявана съвсем нарядко от приглушени звънчета на шейни, се пързалях и карах кънки като на огромно, добре утъпкано еленово пасбище, заобиколено от дъбови гори и величествени борове, които стърчаха настръхнали, огъвайки се под снега и ледените шушулки.

Сред звуците, които чувах през зимните нощи, а често и през зимните дни, преобладаваше печалният, но мелодичен плач на далечна кукумявка — такъв звук би издала замръзналата земя, ако прокараш по нея като по струни подходящо перо; това бе същинският lingua vernacula^[307] на Уолдънската гора, който с времето добре опознах, макар нито веднъж да не видях птицата, додето го мълви. Почти нямаше случай да отворя вратата през зимните вечери и да не чуя нейното напевно „Хуу хуу хуу, хуурър хуу“, първите три срички от което ми звучаха като „Хау дер ду“^[308], а навремени само „хуу хуу“. Веднъж в началото на зимата, още преди да замръзне езерото, към девет часа вечерта ме стресна силен гъши крясък, а като приближих до вратата, чух ниско над къщата плясък на криле, напомнящ горска буря. Явно подплашени от светлината на лампата ми, гъските прелетяха над езерото по посока към Феър Хевън, за да търсят по-подходящо място за кацане, а водачът им не преставаше да ги зове. Внезапно някъде съвсем наблизо се обади една ушата сова и взе да сподиря всеки гъши крясък с такъв пронизителен писък, какъвто още не бях чувал от никой горски обитател, сякаш си бе наумила да посрами и разобличи нежеланите гости от Хъдсъновия залив, като им покаже, че домакинята тук е тя и със своето „буу-хуу“ може да ги надкрещи и прогони от конкордския хоризонт. „Как си позволявате да вдигате тревога в крепостта^[309] през часовете на нощта, които ми принадлежат? Да не сте си въобразили, че могат да ме изненадат заспала и че моите дробове и гърло са по-лоши от вашите? Буу-хуу, буу-хуу, буу-хуу!“ Това бе най-вълнуващият дисонанс, който някога съм чувал. И все пак: ако човек притежава тънък слух, би доловял в него и известна хармония, още нечувана из тия равнини.

Понякога скованото от леда езеро, моят велик съсед по легло, хриптеше, сякаш му бе неудобно в постелята и искаше да се обърне на другата страна, измъчван от стомашни болки и кошмари; понякога се будех от попукването на замръзналата земя, като че някой се бе блъснал във вратата ми с конски впряг, а на сутринта откривах цепнатина в земята, дълга четвърт миля и широка половин инч.

Навремени чувах и лисиците, които в лунни нощи бродеха из снега, търсейки яребици или някакъв друг дивеч, и като същински горски кучета надаваха остър, демоничен лай, сякаш ги измъчваше някаква тревога или пък желание нещо да изразят, да излязат на светло и наистина да се превърнат в кучета, та да могат на воля да тичат из градските улици; кой знае, може би през вековете и при животните се е развивала цивилизация, тъй както при людете. Приличаха ми на първобитни хора, на пещерни човеци, които още живеят под постоянна заплаха и очакват своето преображение. Веднъж една от тях дойде под прозореца ми, стовари върху ми лисичето си проклятие и си тръгна.

Обикновено на зазоряване ме будеше една рижа катерица (Sciurus Nudsonius), която търчеше по покрива и по стените на къщата, сякаш точно с тая цел я бяха изпратили от гората. Зиме хвърлях върху снега пред вратата около половин бушел недозрели царевични мамули и с интерес наблюдавах различните животни, промъкващи се към примамката. По здрач и през нощта редовно идваха зайци и си хрупаха до насита. Рижи катерици по цял ден сновяха между гората и дома ми, забавлявайки ме с маневрите си. Най-напред рижата катерица се промъква предпазливо между церовете, придвижвайки се по снега на къси подскоци, подобно на листо, подемано от вятъра — ха насам, ха натам, — с удивителна бързина и голям разход на енергия, сякаш се е обзаложила; редувайки невероятно чевръсто малките си лапички, тя обаче не изминава повече от пет-шест фута наведнъж; сетне внезапно спира с възможно най-смешното изражение и се премята, като че ли цял свят я гледа — във всички движения на една катерица, та дори и сред най-затънтените горски кътчета, има показност също като в танца на балерина, — и така губи в очакване и озъртане много повече време, отколкото ако измине без бързане целия път — макар да не съм виждал катерица да върви бавно, — и после изведнъж, преди да се усетиш, я съзираш на върха на някой млад бор да потрива лапички, все едно си навива часовника, и да гълчи въображаемите зрители, бъбрейки на себе си и на целия свят, но защо — така и не можех да разбера, а вероятно и тя самата не знае. Накрая достига царевицата, харесва си някой мамул и стрелкайки се отново в зигзаг, се покатерва върху купчината дърва под прозореца ми, където остава с часове и ме гледа в очите, като навремени прибягва за нов мамул; отначало гризе настървено и хвърля наоколо си полуизгризаните кочани, сетне става по-придирчива и започва да си играе с храната, опитвайки само вътрешността на зърната, додето кочанът, който небрежно подпира с една лапичка на най-близката цепеница, й се изплъзне и падне на земята — тогава тя го поглежда отгоре, сякаш пред нея е живо същество, но някак нелепо разколебана дали да слезе да го вземе, дали да прибяга за нов, или просто да си тръгне, ту мисли за кочана, ту се заслушва в шума на вятъра. Така малката нахалка похабява доста мамули за една сутрин, додето накрая подбере някой по-дълъг и налят, значително по-голям от нея, и придържайки го умело, се отправя към гората — същински тигър, понесъл бизон — с присъщите й зигзаги и чести поспирания, едва-едва кретайки с прекалено тежкия за нея мамул, като постоянно пада, но винаги по диагонал, решена да се справи на всяка цена; удивително лекомислено и капризно създание! Така отнася мамула до хралупата си, може би се изкатерва с него до върха на някой бор на четвърт миля оттук, та после намирах из гората разхвърляни на всички посоки кочани.

Долитаха и сойки. Те отдалеч известяваха за себе си с неблагозвучните си крясъци, плахо прелитаха от дърво на дърво все по-близо и по-близо и кълвяха останалите след катериците зърна. Сетне, кацнали на някой боров клон, припряно се мъчеха да глътнат прекалено едрите за тях зърна и се задавяха; след много усилия успяваха да ги повърнат и им трябваше цял час, додето ги натрошат с човки. Това бяха истински крадли, та не хранех към тях особено уважение; докато катеричките, макар и отначало срамежливи, се държаха тъй, сякаш вземат това, което по право им се полага.

Заедно със сойките долитаха и цели ята синигери; те също обираха останалите след катериците зърна, но сетне ги отнасяха до някое близко клонче, застъпваха ги с крачета и започваха да ги кълват с малките си човчици, все едно са насекоми по дървесната кора, додето ги раздробят достатъчно за нежните си гърла. Няколко от тия пиленца долитаха всеки ден от гората, за да покълват по купчината дърва или да похапнат от трохите пред къщи — долитаха с леко пърпорене и чирикане, напомнящо звънкането на ледените шушулчици в тревата, или с игриво „дей дей дей“, или по-рядко, в пролетно топли дни, с пронизително лятно „фи-би“. Така свикнаха с мен, че накрая едно синигерче кацна на наръча дърва, който внасях вкъщи, и започна да кълве без всякакъв страх. Веднъж, както прекопавах една градина в града, за миг на рамото ми кацна врабче и аз съзрях в това по-високо отличие, отколкото в каквито и да било еполети. Накрая се сприятелих и с катеричките и навремени, ако се окажех на пътя им, те притичваха през обувките ми.

Преди земята да побелее цяла, както и в края на зимата, когато снегът по южния склон на хълма и покрай купчината дърва започнеше да се топи, от гората сутрин и вечер пристигаха да се нахранят лещарки. Накъдето и да тръгнеш из гората, непременно някоя лещарка ще изхвръкне току пред теб, разтърсвайки сухите листа и клони, от които снегът се разхвърчава и сетне се посипва като златен прашец на слънчевите лъчи. Тая неустрашима птица не се бои от зимата. Често я затрупват преспи и казват, понякога сама се заравяла в рохкавия сняг и се укривала ден-два. Случвало се е да подплашвам лещарки и на открити места, когато по залез-слънце долитат да кълват пъпките на дивите ябълки. Всяка вечер кацат на едни и същи дървета, додето ги издебнат опитните ловци; овощните градини край гората немалко патят от тях. Но аз се радвам, че лещарките винаги си намират храна. Те са истински рожби на Природата, които се нуждаят само от дървесни пъпки и чиста вода.

Понякога в тъмните утрини и кратките зимни следобеди цялата гора кънтеше от задавения лай на глутница хрътки, водени от неудържим ловджийски инстинкт и навремени от ловджийски рог, свидетелстващ, че с тях има човек. Ехтеше гората от кучешкия лай, но тъй и не виждах някоя лисица да пробяга на езерото, нито пък глутницата да преследва своя Актеон. А свечереше ли се, ловците обикновено се връщаха към странноприемницата с един-единствен трофей — лисича опашка, провесена на шейната. Според тях лисицата можела да се спаси, ако останела в дупката си в замръзналата земя или ако бягала по права линия, понеже тогава никоя хрътка не можела да я догони; наместо това, щом оставела далеч зад гърба си преследвачите, тя спирала да отдъхне и се ослушвала, додето я настигнат, сетне хуквала отново и описвайки кръг, се връщала до дупката си, където я очаквали ловците. Навремени обаче дълго тичала по някой склон, след което отскачала далеч встрани; освен туй, изглежда, знаела, че водата заличава миризмата й. Един ловец ми разказа, че веднъж видял как една лисица, преследвана от хрътки, скочила върху ледената покривка на Уолдън, която била осеяна с плитки локвички, пробягала известно разстояние и после се върнала на същия бряг. Не след дълго дотичали хрътките и точно тук загубили дирите. Понякога покрай вратата ми профучаваха глутница кучета, излезли на лов сами, и с яростен лай, като обладани от бяс, се втурваха да препускат около къщата, без изобщо да ме забелязват, та нямаше сила, която да ги отклони от преследването. Така препускаха в кръг, додето попаднат на прясна лисича следа — за такова нещо едно умно куче изоставя всичко на света. Веднъж при мен дойде един човек от Лексингтън да пита за кучето си, което избягало и вече цяла седмица ловувало само. Боя се обаче, че не можа да извлече особена полза от разговора ни, защото, колчем се опитвах да отговоря на въпросите му, той ме прекъсваше и питаше: „Ами ти какво правиш тук?“ Бе загубил куче, а откри човек.

Един стар и не твърде разговорлив ловец, който веднъж в годината, когато водата бе най-топла, идваше да се изкъпе в Уолдън и се отбиваше при мен, ми разказа как един ден преди много години нарамил пушката и поел към Уолдънската гора; като вървял по Уейландския път, чул приближаващ кучешки лай и не след дълго пред него изскочила лисица, която — бърза като мисъл — се хвърлила на отсрещния склон край пътя и изчезнала, та куршумът му не могъл да я догони. Отзад в лудешки бяг се задали стара хрътка и трите й кученца, които ловували без стопанин, и на свой ред се скрили в гората. Късно следобед, додето отдъхвал в гъстите гори на юг от Уолдън, дочул чак откъм Феър Хевън лая на кучетата, които още преследвали лисицата; звънкият лай, който огласял цялата гора, приближавал все повече и повече, долитайки най-напред откъм Уел Медоу, сетне откъм фермата Бейкър. Дълго стоял и слушал тия звуци, тъй приятни за ухото на ловеца, когато изведнъж се появила лисицата — леко и грациозно се промъквала под тържествените сводове на дърветата, които съчувствено шумолели с листа, за да приглушават стъпките й, бързи и бездруго безшумни; оставила преследвачите си далеч назад, тя скочила на една скала посред гората и тъй, изправена, с гръб към ловеца, взела да се ослушва. За миг жалостта задържала ръката му, но то било само за миг; и както мисълта светкавично променя посоката си, тъй незабавно се възвърнало и хладнокръвието му; вдигнал пушката и — бам! — лисицата се претърколила по скалата и паднала мъртва на земята. Но ловецът не излизал от укритието си, а се ослушвал за кучетата. Те приближавали и демоничният им лай отеквал все по-силно. Първа се показала старата хрътка; просвистяла като бясна и се хвърлила към скалата, но щом съзряла мъртвата лисица, изведнъж замлъкнала, онемяла от изумление, и взела да я обикаля; едно след друго дошли и кученцата и също като майка си замлъкнали, отрезвени от такава загадка. Тогава ловецът отишъл при тях и загадката била разкрита. Мълчаливо го гледали, додето одирал лисицата, сетне вървели известно време подпре му и накрай се шмугнали отново в гората. Същата вечер един фермер от Уестън отишъл при ловеца в Конкорд, за да го пита за своите хрътки, които вече цяла седмица ловували сами. Конкордският ловец му казал каквото знаел и му предложил лисичата кожа, но оня отказал и си тръгнал. Оная вечер не намерил хрътките си, но на следващата сутрин научил, че били прекосили реката и пренощували в една ферма, където ги нагостили добре, а рано, по зазоряване, отново хукнали нанякъде.

Ловецът, който ми разказа тая история, помнеше някой си Сам Нътинг, който ходел за мечки по баирите на Феър Хевън, а после в Конкорд заменял кожите им за ром; той му бил казал, че по тия места попадал дори на лосове. Нътинг имал знаменито куче лисичар на име Бъргойн — той го произнасял „Бъгин“ — и моят познайник неведнъж му го искал, като отивал на лов. В счетоводната книга на един от старите конкордски търговци, който едновременно с това бил и капитан, секретар на градската управа и депутат, попаднах на следната записка: „18 ян. 1742-43: Джон Мелвън — кредит за 1 сива лисица 0-2-3.“ Такива записки вече не се водят. Пак там е отбелязано: „7 февр. 1743: Хезекая Стратън — кредит за 1/2 котешка кожа 0-1-4 1/2“ — разбира се, става дума за кожа от дива котка, тъй като Стратън е бил сержант в старата Френската война и не би получил кредит за по-малко благороден дивеч. Кредити се отпускали и за еленови кожи, каквито се продавали всекидневно. Един човек и до днес пази рогата на последния елен, застрелян в нашия край, а друг ми разказа подробности от тоя лов, в който участвал чичо му. Някога тукашните ловци били многобройна и весела дружина. Добре си спомням мършавия Нимрод, който късаше листа от крайпътните дървета и изтръгваше от тях такива буйни и кръшни звуци, че — стига да не ме лъже паметта — надминаваше всякакви ловджийски рогове.

Понякога през лунните среднощи попадах на кучета, които дебнеха из гората; те боязливо се отдръпваха от пътя ми и кротуваха в храсталаците, додето отмина.

Катериците и полските мишки си оспорваха запасите ми от орехи. Около къщата ми се издигаха многобройни смолисти борове, от един до четири инча в диаметър, които миналата година бяха целите нагризани от мишките — бе същинска норвежка зима, наваля много сняг и се задържа дълго, та на мишките не им оставаше друго, освен да включат в менюто си по-големи количества борова кора. Дърветата оцеляха и видимо укрепнаха през лятото; много от тях, макар кората им да бе съвсем изгризана, израснаха с цял фут; но още една такава зима, и би ги довършила до едно. Удивително е, че цяло борово дърво се полага за обед на една-единствена мишка, която при това гризе в кръг, а не по дължината на ствола. Но може би така пооредяват боровете, които иначе биха расли съвсем нагъсто.

Със зайците (Lepus Americanus) се разбирахме много добре. Един от тях живя цяла зима под къщата; отделяше ни само подът и всяка сутрин се сепвах, когато при най-малкото ми движение той се засуетяваше отдолу и в бързината удряше глава в дъските под нозете ми — туп, туп, туп. По здрач зайците идваха пред къщи, за да гризат картофените обелки, които бях изхвърлил — дотолкова се сливаха с цвета на земята, че бе невъзможно да ги различиш, когато не се движеха. Случвало ми се е ту да съзра някой от тях, неподвижно застанал под прозореца ми, ту да го изгубя от погледа си в полумрака. А вечер, щом отворех вратата, зайците изписукваха и подскачайки, се разбягваха. Така, отблизо, те будеха единствено жалостта ми. Една вечер един от тях застана на две крачки от мен пред вратата и — макар да трепереше от страх — нямаше никакво намерение да си върви: нещастно малко създание, мършаво, кокаляво, с остра муцунка, разкъсани уши, късо опашле и хилави лапички. Сякаш Природата се бе изчерпала да създава род от благородна кръв^[310], та й оставаха сили само за такива като него. Големите му очи гледаха невинно и тъжно, подпухнали като при воднянка. Пристъпих към него и — хоп! — той се понесе на плавни отскоци по снега, изопвайки грациозно тяло и лапички, и скоро остави гората зад гърба си — свободното диво животно утвърди силата и достойнството на Природата. Значи неслучайно бе толкова слаб. Просто такава е природата му. (Lepus според някои идва от Levipes, леконог.)^[311]

Какво е една страна без зайци и лещарки? Те са сред най-ранните представители на животинския свят, стародавни родове, познати както в древността, така и в наше време, плът от плътта на Природата, родствено близки с листата, земята и един с друг — само че едните имат крила, а другите — бързи нозе. Подплашиш ли заек или лещарка, нямаш чувството, че си видял диво животно — то си е нещо тъй естествено, както шумоленето на листата. Като същински коренни жители на гората, зайците и лещарките ще оцелеят при всякакви обстоятелства. Изсекат ли дърветата, младите издънки и храстите стават чудесно укритие за тях и броят им нараства неимоверно. Бедна е оная страна, в която зайците са принудени да гладуват. Нашите гори гъмжат от зайци и лещарки, край всяко блато можете да видите някое от тия животни и няма място, където пастирчетата да не са заложили примки и капани.

Езерото през зимата

След една неспокойна зимна нощ се събудих с чувството, че ми е бил зададен въпрос, на който напразно съм се мъчил да отговоря в съня си: какво — как — кога — къде? Но ето че от широките прозорци надзърташе ведрото и безгрижно лице на пробуждащата се Природа — бликаща живот, тя не бе извила въпросително устни. Събудих се, намерил отговора в Природата и дневната светлина. Дълбокият сняг, щръкналите сред него млади борчета, самият склон на хълма, където се намираше къщата ми, сякаш ме призоваваха: напред! Природата не задава въпроси и не отговаря на въпросите на смъртните. Тя отдавна е взела своето решение. „О, Принце, нашите очи възторжено съзерцават и препращат към душата прекрасните и разнообразни картини от тоя свят. Несъмнено нощта скрива от нас част от това великолепие, но идва денят, за да ни разкрие цялото тържество на мирозданието, което се простира от земната твърд до небесните селения.“

И тъй, пристъпвам към утринните си дела. Вземам брадва и ведро и тръгвам за вода ако това все още не е сън. След такава студена и снежна нощ е нужна вълшебна пръчка, за да се справиш. През зимата вълнистата повърхност на езерото, тъй чувствителна за всеки полъх, огледално отражение на светлини и сенки, се втвърдява на фут, фут и половина дълбочина, така че може да издържи и най-тежкия впряг, а понякога я покрива и също толкова дълбок сняг, та е невъзможно да я различиш от което и да било поле. Подобно на мармотите от околните възвишения, езерото спуска клепачи и потъва в тримесечен зимен сън. Стъпил на тая снежна равнина, все едно на пасбище сред хълмовете, първо копая един фут в снега, сетне още един фут в леда, додето отворя прозорче пред нозете си; навеждам се да пия вода и съзерцавам тихата гостна на рибите, посипана като през лятото със светъл пясък, но сега потънала в мека, сякаш процеждаща се през матово стъкло светлина: тук, както и в кехлибареното небе по залез, цари вечно, ненакърнимо спокойствие, съответстващо на хладния и уравновесен нрав на обитателите. Небето е не само над главите, но и под нозете ни.

В ранна утрин, когато още всичко проскърцва от скреж, идват рибари с въдици и оскъдна закуска и мятат тънки нишки в снежното поле, за да ловят млади щуки и костури; диви люде, които за разлика от своите съграждани инстинктивно следват други навици и повели, и тъй — като идват и си отиват — се превръщат в жива връзка между отделните градове на места, където иначе връзката би се разпаднала. Облечени в груби вълнени дрехи, те сядат на дъбовата шума по брега, за да изядат закуската си; те са тъй сведущи по отношение на Природата, както съгражданите им — в останалите области на познанието. Никога не отварят книга; знаят и могат да кажат далеч по-малко, отколкото вършат. Засега делата им остават неведоми. Ето един, който лови щука с голям костур наместо стръв. Изумено поглеждаш във ведрото му, сякаш е лятно езеро — струва ти се, че е затворил у дома си лятото или поне знае къде е скривалището. Как, за Бога, е могъл да налови тожова риба посред зима? Много просто — набавил си е червеи от прогнилите пънове, тъй като земята е замръзнала, и ето ти чудесна стръв. Самият му живот е проникнал много по-дълбоко в Природата, отколкото естественонаучните изследвания, та сам той би могъл да бъде предмет на такова изследване. Естественикът внимателно повдига с ножче мъха и дървесната кора, за да търси насекоми, докато нашият рибар разцепва пънове с брадвата си и мъхът и кората се разхвърчават на вси страни. Той осигурява прехраната си, като смъква кората от дърветата. Такъв човек има право да лови риба — обичам да гледам самоосъществилата се в него Природа. Костурът поглъща червея, щуката поглъща костура, човекът поглъща щуката и тъй се запълват всички стъпала на битийната стълбица.

Разхождайки се покрай езерото в мъгливи дни, понякога с изумление наблюдавах какви примитивни средства използват тия сурови риболовци. Редят елшови клони върху тесните дупки в леда, отстоящи на четири-пет рода разстояние една от друга и също толкова отдалечени от брега, завързват на края на кордата прът, та да не се измъква, сетне я прехвърлят през елшовия клон на фут или повече над леда и прикачват отгоре й дъбово листо — смъкне ли се листото, значи рибата кълве. Додето се разхождах покрай езерото, натрупаните елшови клони изплуваха от мъглата едни след други пред погледа ми.

О, уолдънските щуки! Когато ги гледам, нахвърляни върху леда или мятащи се в кладенчетата, които рибарите издълбават в леда, оставяйки малка пролука на дъното, за да влиза вода, немея пред изключителната им красота: като че са дошли от приказките, дотолкова са чужди на градските улици и дори на гората — чужди като Арабия на живота в Конкорд. Тая ослепителна, неземна красота ги прави несравними с прехвалените от търговците на риба трески. Не са нито зелени като боровете, нито сиви като камъните, нито сини като небето; пред моите очи те разкриват дори още по-изумителни багри, подобно на цветята и драгоценните камъни, сякаш са перлите, живите nuclei^[312] ИЛИ кристали на уолдънските води. Целите са проникнати от Уолдън; самите са малки Уолдъни в животинското царство: уолдънчани. Удивително е, че ги ловят именно тук, че в тоя дълбок и просторен водоизточник, далеч от трополящите впрягове и двуколки, от звънкащите по Уолдънския път шейни, плуват тия златистоизумрудени риби. Никога не съм ги виждал на пазара — там биха предизвикали всеобщо възхищение. Леко, с няколко потръпвания, техният воден дух се отделя от тялото — същински смъртници, възнесли се без време към разредения въздух на небесните селения.

 

 

В желанието си да разбуля отколешната загадка около дъното на езерото Уолдън, в началото на 1846 г., преди да се попука ледът, се заех да го проуча с помощта на компас, верига и лот^[313]. Какво ли не се говори за това дъно, включително и че изобщо го нямало, но, разбира се, всички тия приказки са безпочвени. Удивително е колко дълго хората могат да вярват, че няма дъно, без изобщо да са си дали труд да го измерят. При една разходка из околността минах покрай две такива „бездънни“ езера. Мнозина смятали, че Уолдън излиза на обратната страна на земното кълбо. Други, които дълго лежали на леда и гледали навярно с насълзени очи през това измамливо стъкло, от страх да не се простудят правели прибързани заключения — съзрели уж огромни подводни дупки, „в които може да се побере цяла копа сено“ — стига да има кой да я превози дотам; съзрели сиреч изворите на Стикс и местните двери на Ада. Намирали се и такива, които идвали от града с цели коли, натоварени с въжета, но тъй и не успявали да открият дъното: оставяли колите на брега и започвали да размотават въжетата в напразното усилие да измерят безграничната си способност да вярват в чудеса. Но аз ще уверя читателите, че Уолдън има относително твърдо дъно на относително неголяма, макар и необичайна дълбочина. Измерих я лесно посредством въдичарска корда и камък с тегло около фунт и половина — усетих съвсем точно мига, в който камъкът се отдели от дъното, по това, че трябваше да дръпна по-силно, преди водата да улесни движението му. Най-голямата дълбочина е точно сто и два фута; като прибавим петте фута повишение на нивото оттогава насам, стават сто и седем. Това е забележителна дълбочина за такова малко езеро и все пак е недостатъчна за ненаситното въображение. Какво би било, ако всички езера бяха плитки? Това не би ли имало въздействие върху ума на хората? Благодарен съм, че езерото Уолдън е тъй дълбоко и чисто, че се превръща в своеобразен символ. Додето людете вярват в безкрайността, за тях ще съществуват бездънни езера.

Един местен фабрикант, който научил за моите измервания, ги обявил за неверни, съдейки от опита си в строежа на бентове, че при такъв голям наклон пясъкът не се задържа. Но и най-дълбоките езера с оглед на тяхната площ съвсем не са така дълбоки, както повечето хора смятат, та ако бъдат пресушени, няма да оставят смайващи долини. Те нямат формата на чаши, разположени между възвишения; дори Уолдън, който е необичайно дълбок за площта си, при вертикален разрез през центъра се оказва не по-дълбок от плитка чиния. Пресъхнат ли, повечето езера ще се превърнат в ливади точно толкова вдлъбнати, колкото и другите. Уилям Гилпин, майсторът на прекрасни и обикновено много точни природоописания, застанал край Лох Файн в Шотландия — по думите му „соленоводен залив, дълбок шестдесет-седемдесет клафтера, четири мили широк и около шестдесет мили дълъг, заобиколен от планини“ — отбелязва: „Ако можехме да видим залива непосредствено след делувиалните нагъвания или породилата го друга природна катастрофа, каква само ужасяваща бездна би ни се разкрила!“^[314]

„И както се издигат горе кълбестите хълми,

тъй долу хлътва дъното — просторно и дълбоко

вместилище на всички тез води…“^[315]

Но ако вземем съотношението между най-късия диаметър и дълбочината на Лох Файн и го сравним с това на Уолдън, който — както вече видяхме — при вертикален разрез е плитък като чиния, той ще се окаже четири пъти по-плитък. Толкова за КОШМАРНАТА бездна, която би представлявал пресъхналият Лох Файн. Несъмнено много приветливи долини, превърнати в плодородни нивя, някога са били точно такива „ужасяващи бездни“, от които впоследствие водите са се отдръпнали — но за да се убедят в това нищо неподозиращите им обитатели, е необходим сведущият поглед на геолога. Търсещото око често съзира във високите хълмове на хоризонта очертанията на древни езера; никакво по-сетнешно издигане на равнината не е било нужно, за да се скрие историята им. Далеч по-лесно е — както добре знаят работниците по пътищата — да различиш вдлъбнатините по образувалите се в тях локви след обилен дъжд. Въпросът обаче е там, че получило дори най-малка свобода, въображението литва по-високо и се гмурва по-дълбоко, отколкото се простира Природата. Дълбочината на океана навярно ще се окаже съвсем незначителна в сравнение с площта му.

Тъй като правех измерванията през ледената кора, можех много по-точно да определя релефа на дъното, отколкото при измервания на незамръзващи пристанища, и бях изумен от неговата равномерност. В най-дълбоката част има площ от няколко акра, по-гладка от която и да било нива, открита за слънцето, вятъра и плуга. В една наслуки избрана посока по протежение на тридесет рода дълбочината не се промени с повече от фут, а в радиус от сто фута от средата на езерото можех отнапред да изчисля промените в дълбочината с точност до три-четири инча. Някои обичат да говорят за дълбоки и опасни ями дори и в такива гладки пясъчни дъна, но не се съобразяват с въздействието на водата, оглаждаща всякакви неравности. Дъното бе тъй равномерно и тъй съвършено съответствуваше на бреговете и на околната верига от хълмове, че един отдалечен издатък можеше да бъде установен с изчисления, извършени в съвсем друга част на езерото, а насочеността му — чрез наблюдения на срещуположния бряг. Носът се превръща в плитчина, пясъчен нанос, долина, дълбока клисура, канал.

След като съставих карта на езерото в мащаб десет рода към един инч и нанесох върху нея данните от над сто измервания, установих едно изумително съвпадение. Забелязвайки, че цифрата, обозначаваща най-голямата дълбочина, се пада по средата на картата, поставих линийката първо по дължината, сетне по широчината й и за своя изненада открих, че линията на най-голямата дължина се пресича с линията на най-голямата широчина ТОЧНО в точката на най-голямата дълбочина, макар че по средата дъното е равно, очертанията на езерото — неправилни, а най-голямата дължина и широчина получих, като измерих и заливите; тогава си казах: дали пък не съм налучкал начина, по който се определя най-голямата дълбочина на океана, както и на всяко езеро или блато? Не е ли това и начинът за измерване на планинската височина, ако разглеждаме планините като противоположности на долините? Известно е, че един връх не е най-висок в най-тясната си част.

От общо петте залива измерих три и установих във всеки от тях крайбрежни плитчини и значителни дълбочини във вътрешната част, така че всъщност те се вдаваха в сушата не само хоризонтално, но и вертикално, оформяйки басейн или отделно езеро, а насочеността на ограничаващите ги носове показваше разположението на плитчините. Морските пристанища също тъй започват с плитчини. Колкото по-голяма е широчината на залива в сравнение с дължината му, толкова по-голяма е дълбочината край брега в сравнение с тая във вътрешността. Следователно, ако знаем дължината и широчината на един залив, както и особеностите на бреговете му, разполагаме с почти всички данни, необходими за съставянето на общовалидна формула за тия случаи.

За да проверя докъде се простират способностите ми да определям най-дълбокото място в едно езеро само по особеностите на повърхността и бреговете му, начертах план на Бялото езеро, което заема четиридесет и един акра площ, подобно на Уолдън е без острови и няма вливащи се и изтичащи реки; тъй като линията на най-голямата широчина, съединяваща два срещуположни залива, се падаше съвсем близо до линията на най-малката широчина, съединяваща два срещуположни носа, нанесох точката на най-голямата дълбочина близо до последната, но все пак върху линията на най-голямата дължина. Измерванията показаха, че най-дълбоката част се намира на около сто фута от отбелязаното място — в предполаганата от мен посока, но по-надалеч — и там езерото е само с един фут по-дълбоко, сиреч — шест фута. Разбира се, някое подводно течение или остров доста биха усложнили задачата ми.

Ако познавахме всички закони на Природата, един факт или описанието на едно явление от действителността биха били достатъчни, за да направим обобщаващ извод. Но ние знаем твърде малко и изводите ни са най-често погрешни, което, естествено, се дължи на невежеството ни по отношение на основни неща, а не на някакви несъвършенства в Природата. Нашите понятия за закономерност и хармония се свеждат само до видимостите; а колко по-прекрасна е хармонията, създавана от далеч по-многобройни и сякаш противоположни, но в действителност единосъщни закони, които засега са недостъпни за нас. Всяка новооткрита закономерност е нова гледна точка към света; така всяка нова крачка променя очертанията на планината в очите на пътешественика и тя му се явява все различна, макар да си остава същата. Дори прорязана или пронизана, планината си остава необозрима за нас в своята цялост.

Наблюденията ми върху езерото важат и в областта на етиката. Тук също действа законът за средните величини. По правилото за двата диаметъра можем не само да определим место нахождението на слънцето в нашата планетна система и на сърцето в човешкото тяло, но също тъй, прокарвайки надлъжни и напречни линии през съвкупността от всекидневните човешки дела и житейски приливи и отливи, като се съобразяваме с очертанията на бреговата ивица, можем да установим в пресечната им точка най-голямата висина или дълбина на човешкия характер. Навярно е достатъчно да знаем насочеността на бреговете му и особеностите на околността, сиреч обстоятелствата, за да определим дълбочината и релефа на невидимото му дъно. Ако човек е заобиколен от планини, от Ахилесови брегове, чиито върхове мятат връз него сенки и се отразяват в душата му, това предполага съответни дълбини в самия него, докато равните и ниски брегове наоколо подсказват собствените му плитчини. Така е и с отликите на човешкото тяло: дръзко изпъкналото чело означава дълбок ум. На входа на всеки наш залив или вдатина има плитчини, в които известно време се задържаме или донякъде закотвяме като в уютен пристан. Обикновено вдатините съвсем не са случайни, а формата, размерите и насочеността им се определят от възвишенията на брега — тия древни оси на нагъване. Когато бури, приливи и течения постепенно увеличат плитчините или нивото на водата спадне, та те се надигнат над повърхността, това, което доскоро е било само брегова вдатина, приютила някоя мисъл, се превръща в самостоятелно езеро, откъснато от океана, в което мисълта си осигурява благоприятна среда — от солено езеро става сладководно море, или пък мъртво море, а може и мочурище. Дали при появата на нов човек на земята не се надига някъде над повърхността такава плитчина? В действителност сме толкова лоши навигатори, че повечето ни мисли облитат и спохождат брегове без пристанища; познават само заливите на поезията или се стремят към сухите докове на науката, където просто ги ремонтират, но никакво естествено течение не приижда да им придаде собствен облик.

Що се отнася до колебанията в нивото на Уолдън, според мен те се дължат на снеговете, дъждовете и изпаренията, макар че с термометър и лот навярно могат да се открият подводни притоци, защото на такива места лете водата би била най-студена, а зиме — най-топла. Когато през зимата на 1846–1847 година тук вадеха лед, един ден работниците на брега не одобриха някои от довлечените блокове, понеже се оказаха по-тънки от другите и не можеха добре да се подредят; така ледосекачите откриха, че на едно място ледът е с два-три инча по-тънък, което ги накара да предположат, че отдолу има приток. Показаха ми и друго едно място, където според тях имало „пробойна“ и оттам езерото се оттичало под хълма към близката ливада — изтласкаха ме върху леден блок, за да се уверя сам. Това бе малка вдлъбнатина на десет фута под водата; мога обаче да гарантирам, че езерото няма да се нуждае от затъкване, ако не открият по-страшен отток. Някой предложи, ако открием такава „пробойна“, да проверим дали водата достига до ливадата, като в гърлото на отвора сипем цветен прах или стърготини и сложим сито на ливадния извор, за да видим дали не са преминали някои частици.

Додето правех измерванията, ледът — дебел шестнадесет инча — се люлееше като вода дори при най-слабия полъх на вятъра. Добре известно е, че върху лед не може да се използва нивелир. Макар че ледът изглеждаше здраво захванат за сушата, неговите най-големи колебания, отчетени на един род разстояние от брега с помощта на поставен на земята и насочен към градуиран прът върху леда нивелир, възлизаха на три четвърти инч. По средата на езерото колебанията сигурно бяха още по-големи. Кой знае, може би ако разполагахме с по-чувствителни инструменти, бихме могли да измерваме и люлеенето на земната кора. Когато двата крака на моя нивелир бяха на брега, а третият — на леда и насочех визьора над леда към едно дърво оттатък езерото, и най-слабото люлеене се отчиташе като отклонение от няколко фута. А когато започнах да изсичам дупки, за да измервам дълбочината, оказа се, че дебелата снежна покривка е притискала три-четири инчов слой вода върху леда, която веднага потече на широки вади от всички страни към дупките и така за два дни остави напълно суха ледената повърхност, надигайки върху си. Все едно да пробиеш дупка на дъното на кораб, за да изтече водата. Когато такива дупки замръзнат и сетне завали дъжд, едно последвало застудяване ги покрива с нов гладък лед, красиво насечен във вътрешността от тъмни нишки, преплетени в своеобразна паяжина — ледени розетки, образувани от водните струи, стичащи се от всички страни към един център. Понякога ледът се покриваше с плитки локви и аз можех да видя сянката си двойна — едната застъпила главата на другата, едната върху леда, а другата — върху дърветата или хълма.

Додето още е януари и снегът е дебел, а ледът — здрав, благоразумният стопанин пристига от града за лед, с който през лятото да разхлажда питието си; каква невероятна, направо покъртителна далновидност — през януари, навлякъл дебело палто и нахлузил ръкавици, да се готвиш за юлската жега и жажда! А с толкова други неща изобщо не се запасяваме. Та тоя стопанин навярно не си е събрал съкровища на тоя свят^[316], които биха разхладили питието му на оня. Реже с трион замразеното езеро, отнема покрива на рибите и извозва естествената им среда, въздуха им, отнася я като снопове пръти, пристегнати с вериги и колове, в студени зимници, където да се запази до лятото. Когато го карат по улиците, ледът изглежда като втвърден лазур. Ледодобивците са весело шегаджийско племе; Когато веднъж отидох при тях, ми предложиха да режем заедно, но аз да съм застанел отдолу.

Една сутрин през зимата на 1846–1847 г. на брега най-неочаквано се появиха стотина души от северняшко потекло и множество коли, натоварени с неугледни земеделски съоръжения — плугове, ръчни колички, ножове за чимове, лопати, триони, гребла, че и шейни; всички бяха въоръжени с двувърхи пики, каквито няма описани в „Новоанглийски фермер“ или „Земеделски стопанин“^[317]. Помислих си, че са дошли да сеят зимна ръж или някакво друго, наскоро внесено от Исландия зърно. Не видях да носят тор, та предположих, че също като мен разчитаха на дебелия почвен слой, който дълго не е бил засяван. Казаха ми, че зад всичко това стоял някакъв заможен фермер^[318], който искал да удвои състоянието си, досега възлизащо и бездруго на половин милион; за да удвои всеки свой долар, той смъкна посред зима едничкото палто, самата кожа на езерото Уолдън. Веднага се заловиха за плуговете и браните, работейки във възхитителен порядък, сякаш възнамеряваха да устройват образцова ферма, но додето се мъчех да разбера що за семена ще засяват в браздите, групата здравеняци започна с ловки движения да изтребват девствената почва чак до пясъка, по-скоро до водата, понеже пръстта тук е огизнала, макар да е все пак terra firma^[319], и да я откарват с шейни, та проумях, че всъщност вадят торф от блато. Тъй идваха и си отиваха дни наред, съпътствани от непривичен писък на локомотива — същинско ято арктически птици, долитащи някъде от полярните области. Но индианката Уолдън не им оставаше длъжна: я някой наемник, както върви след впряга, ще се подхлъзне в дълбока пукнатина в земята, достигаща до самия Тартар, и — загубил ума и дума, измръзнал до мозъка на костите си — с радост ще влезе на топло при мен, за да оцени като никога през живота си каква благодат е огнището; я вкочанената пръст ще откъсне парче стомана от някой палешник; я плуг ще заседне в браздата, та трябва да го отсичат.

Без ни най-малко да преувеличавам, сто ирландци, водени от надзиратели янки, идваха всеки ден от Кеймбридж за лед. Режеха го на блокове по добре известен, за да заслужава описание, начин, сетне с шейни извозваха блоковете до ледена платформа на брега и — все едно са бъчви с брашно — с помощта на железни куки, въжета и скрипци, теглени от коне, ги редяха на висока камара — стена до стена, ръб до ръб, тъй внимателно, сякаш майсторяха масивните основи на обелиск, който ще прониже облаците. Казваха ми, че в спорен ден можели да извадят хиляда тона, сиреч да нарежат около един акър лед. Дълбоки бразди, образувани от еднообразните курсове на шейните, прорязваха както леда, тъй и terra firma, а конете редовно зобеха овес от издълбани като ведра големи късове лед. Така подредиха камара от ледени блокове — тридесет и пет фута висока и шест-седем рода широка от едната страна, като пъхаха сено между външните редове, за да няма достъп на въздух, понеже и най-мразовитият вятър, стига да намери пролука, ще издълбае големи дупки, оставяйки само тънки прегради, додето накрая камарата се срути. Отначало приличаше на огромна синкава крепост, същинска Валхала, но сетне, когато запълниха пролуките с грубото ливадно сено и то се покри със скреж и ледени висулки, тя взе да напомня внушителна, обрасла с мъх развалина от лазурен мрамор; заприлича на жилището на Дядо Мраз, белобрадия старец, както го рисуват по календарите, решил навярно да прекара лятото тук. Смяташе се, че до местоназначението ще стигнат не повече от двадесет и пет процента от всичкия тоя лед, като при това още два-три процента ще се загубят при превоза. Тъй или иначе по-голямата част от камарата имаше друга, непредвидена съдба — било защото поради по-голямото съдържание на въздух ледът се бе оказал по-крехък, отколкото го мислеха, било по друга някаква причина, но той все едно не стигна до пазара. Подредените през зимата на 1846–1847 година ледени блокове с общо тегло около десет хиляди тона накрая бяха покрити със сено и дъски; през юли свалиха покритието и извозиха част от леда, а другата остана на слънце, задържа се през лятото и през следващата зима, и едва през септември 1848 г. се разтопи окончателно. Така езерото си възвърна много от отнетото.

Също както и водата, погледнат отблизо, уолдънският лед има зелен оттенък, докато отдалеч красиво синее, та човек може веднага да го различи от белия лед на реката или от зеленикавия лед на езерата на четвърт миля околовръст. Има случаи някой голям леден блок да се плъзне от шейната на улицата и тъй да остане цяла седмица, привличайки вниманието на гражданите като същински гигантски изумруд. Забелязал съм, че ако на определено място водата в Уолдън изглежда зелена, сетне същият зрителен ъгъл пречупва леда в синкави отблясъци. Така навремени дупките по брега се изпълват със зеленикава вода, а на следващия ден замръзват в синкав лед. Навярно синият цвят на водата и леда се дължи на светлината и въздуха, поети в тях — колкото са повече, толкова по-наситено е синьото. Ледът е интересен обект за съзерцание. Казвали са ми, че край Прохладното езеро отлично съхранявали лед до пет години. Защо ли водата във ведрото тъй бързо става негодна за пиене, ако пък замръзне, се запазва прясна навеки? Общоприето е схващането, че това е разликата между чувствата и разума.

И тъй, в продължение на шестнадесет дни наблюдавах през прозореца си сто усилно работещи мъже, снабдени с шейни, коне и всякакви земеделски съоръжения — същинска картина от първата страница на някой календар; колчем ги погледнех, все си спомнях баснята за чучулигата и жетварите^[320], притчата за сеяна^[321] и други подобни; но вече си отидоха и след тридесетина дни от същия тоя прозорец ще гледам бистрите, морскозелени води на Уолдън, отразяващи облаци и дървета, надигащи пари в пълно уединение, заличили всяка следа от човешки крак. Навярно ще чуя кикотенето на някой гмурец, който намокря и почиства перата си, или ще видя самотен рибар в лодка, подобна на плаващо листо, загледан в своето отражение върху повърхността, доскоро тъпкана от нозете на сто усърдни здравеняци.

В последна сметка излиза, че изнемогващите от жега жители на Чарлстън, Нови Орлеан, Мадрас, Бомбай и Калкута пият вода от моя кладенец^[322]. Сутрин окъпвах мозъка си в изумителната космогонична философия на Бхагавадгита; от времето на създаването й е изминала цяла вечност, но в сравнение с нея съвременният свят със своята литература изглежда жалък и нищожен; струва ми се, че тая философия се отнася към някакво предишно съществувание на човечеството — тъй далеч е нейното величие от всичките ни схващания. Оставям книгата настрана и тръгвам да налея вода от своя кладенец; о, чудо! — съзирам там слугата на брамина, жреца на Брама, Вишну и Индра, който още седи в своя храм край Ганг и чете Ведите или живее до корените на някое дърво, прехранвайки се с кора хляб и вода. Срещам слугата му, дошъл да налее вода за своя господар, и двамата потапяме ведра в един и същи кладенец. Кристалната вода на Уолдън се смесва със свещената вода на Ганг. Подета от попътни ветрове, тя минава покрай митическа Атлантида и легендарните Хеспериди, следва пътя на Ханон, извива покрай островите Тернате и Тидор, сетне покрай Персийския залив, затопля се от тропическите ветрове на Индийския океан и се устремява към пристанища, които Александър е знаел само по име.

Пролет

Разкриването на големи пространства при ледодобива обикновено причинява по-ранно размразяване на едно езеро, тъй като раздвижената от вятъра вода дори и в най-студено време подяжда леда наоколо. Но ето че тая година това не се случи, понеже Уолдън бързо замени старата с нова и плътна одежда. Поначало езерото Уолдън започва да се топи по-късно от останалите езера в околността както поради по-голямата си дълбочина, така и поради липсата на подводни течения, които да подмиват и изтъняват леда. Не помня ледената му покривка да се е пропуквала през зимата, та дори и през зимата на 1852 1853 година, която подложи езерата на толкова сурово изпитание. Обикновено това става около първи април, седмица до десет дни по-късно от Флинтовото езеро и Феър Хевън, начиная със северната страна и по-плитките части, които първи са замръзнали. Уолдън по-добре от всяка друга водна площ наоколо отразява действителното настъпване на сезоните, тъй като е неподвластен на временните температурни колебания. Няколко мразовити мартенски дни могат значително да забавят топенето на ледовете по другите езера, докато температурата на Уолдън се повишава почти без всякакви външни влияния. Термометърът, който на 6 март 1847 година потопих в средната част на Уолдън, показваше 32°, сиреч точката на замръзване, а близо до брега — 32,5°; същия ден в средната част на Флинтовото езеро измерих 32,5°, а на дузина рода от брега, в плитката вода под един фут дебел лед — 36°. Тая разлика от три и половина градуса в температурата на дълбоките и плитките части на Флинтовото езеро, както и фактът, че то е преобладаващо плитко, показват защо ледовете му се разтапят значително по-рано от тия на Уолдън. По това време ледът в най-плитката част бе с няколко инча по-тънък, отколкото в средата; докато през зимата ледът по средата бе най-тънък, а водата — най-топла. Всеки, който лятно време е джапал край брега, където водата е едва три-четири инча дълбока, навярно е забелязал, че там тя е далеч по-топла, отколкото малко по-навътре; на дълбоките места пък е по-топла на повърхността, отколкото към дъното. Пролетното слънце оказва своето въздействие върху замръзналите води не само като повишава температурата на земята и въздуха; топлината му прониква през фут и повече дебел лед и в плитките места се отразява от дъното, като по тоя начин нагрява водата и разтапя леда едновременно отдолу и отгоре: постепенно той става неравен, въздушните мехурчета в него се удължават, додето накрай целият стане на шупли и внезапно изчезне в едничък пролетен дъжд. Ледът, както и дървото, притежава определена структура и когато започне да се топи и „шупва“, сиреч заприличва на медена пита, независимо от положението на ледените късове, въздушните килийки винаги се намират под прав ъгъл спрямо водната повърхност. Когато под ледената покривка има подводна скала или дърво, на това място тя е по-тънка и обикновено се разтапя изцяло от отразената слънчева топлина; разказвали са ми, че в Кеймбридж при един опит да получат лед в плитък дървен съд въздействието на отразените от дъното слънчеви лъчи надвишавало това на циркулиращия отдолу и отстрани студен въздух. Ако посред зима топъл дъжд разтопи вкоравената снежна покривка на Уолдън и оголи твърдия тъмен или прозрачен лед по средата, покрай бреговете остава ивица кишав, макар и по-дебел лед, белезникав заради отразената топлина. Също тъй — както вече споменах — мехурчетата във вътрешността на леда играят ролята на лещи и подпомагат разтапянето му.

Всички природни явления могат ежедневно да се наблюдават в умален мащаб край едно езеро. Сутрин плитката вода се затопля по-бързо от дълбоката, макар и не толкова силно, а вечер изстива по-бързо. Денят е миниатюрен образ на годината. Нощта е зимата, сутринта — пролетта, вечерта — есента, а часовете по пладне съответстват на лятото. Пращенето на леда свидетелства за промяна в температурата. В приветливата утрин след студената нощ на 24 февруари 1850 година отидох да прекарам деня на Флинтовото езеро и с изненада открих, че ударя ли с тъпата част на брадвата по леда, той отеква като същински гонг надалеч околовръст, сякаш че бия тъпан. Ледът взе да пращи около час след изгрева под въздействието на слънчевите лъчи, падащи косо иззад възвишенията; започна да се протяга и прозява като пробуждащ се човек, все по-гръмко и по-гръмко в продължение на три-четири часа. По пладне подремна за малко, а привечер, когато слънцето захождаше, отново запращя. При устойчиво време всяко езеро дава своя вечерен залп в точно определен момент. Но по пладне, когато въздухът не е тъй еластичен, а ледът е вече целият в пукнатини, той губи всякакъв резонанс, та вече е невъзможно да проглушиш рибите и мускусните плъхове, като удариш по него. Въдичарите казват, че „бумтежът на езерото“ плашел рибите и те не кълвели. Езерото не бумти всяка вечер и не мога да знам със сигурност кога ще започне отново, но ако аз не умея да предчувствам промените във времето, то може. Кой би предположил, че нещо толкова голямо, студено и дебелокожо притежава тъй фини сетива? Но и то си има свой закон и бумти само съгласно него със същата неотвратимост, с която напролет се разпукват пъпките. Земята е изтъкана от живот и цялата е покрита с кълнове. И най-голямото езеро е тъй чувствително към атмосферните промени, както и капчицата живак, затворена в тръбичка.

Едно от предимствата на живота в гората бе, че имах достатъчно време и възможности да наблюдавам идването на пролетта. Най-сетне ледът заприличва на медена пита и когато вървя по езерото, мога да направя с тока си трапчинка. Мъгли, дъждове, все по-топло слънце постепенно топят снега; дните нарастват чувствително; става ясно, че до края на зимата ще изкарам с наличните дърва, тъй като няма да се наложи да горя още много. Целият съм нащрек да доловя първите признаци на пролетта: да чуя песента на току-що прилетяла птица, цвъркота на ивичеста катерица, чиито запаси вече са на изчерпване, да видя как мармот се подава от зимното си убежище. На 13 март, когато вече бях чул гласовете на синия дрозд, чинката и пойния дрозд, ледът бе още около фут дебел. Времето се затопляше, а не се виждаше водата да е подрила леда или да го е разчупила и понесла по течението, както става в реките, но макар да бе напълно разтопен на половин род от брега, във вътрешността бе само шупнал и подгизнал, та можеше да пропаднеш и там, където бе шест инча дебел; ала още утре — стига да завали и да падне мъгла — и той щеше да изчезне заедно с мъглата, сякаш по силата на магия. Една година прекосих езерото през средата само пет дни преди ледът да се е стопил окончателно. През 1845 година водите на Уолдън се откриха напълно на 1 април; през 1846 — на 25 март; през 1847 — на 8 април; през 1851 — на 28 март; през 1852 — на 18 април; през 1853 — на 23 март; през 1854 — на 7 април.

Всяко явление, свързано с разтапянето на ледовете по реките и езерата и с уталожването на времето, представлява особен интерес за нас, които живеем при толкова непостоянен климат. Настъпи ли по-топло време, живеещите край реките започват да се будят от трясъка на леда, гръмовен като артилерийска стрелба, сякаш дрънчат ледени окови, и само след няколко дни от леда вече няма и помен. Така, когато алигаторът излиза от калта, земята клока. Един старец, зорък наблюдател на Природата и тъй вещ по всички природни явления, сякаш като момче е бил в стапела, където са я строили, и е помогнал да й поставят кил — сега той е на почтена възраст и не би могъл да я познава по-добре дори да доживее годините на библейския Матусал, та тоя старец ми разказа — видя ми се невероятно, че и той се диви над някои явления в Природата, тъй като смятах, че помежду им не съществуват тайни — как един пролетен ден нарамил пушката, качил се в лодката и тръгнал да лови патици. По поляните още имало лед, но не и по реката, та безпрепятствено стигнал от Съдбъри, където живее, до езерото Феър Хевън, което за негова изненада се оказало почти изцяло покрито с твърд лед. Денят бил топъл и той се учудил как е могло да се задържи такова голямо количество лед. Патици не се виждали, затова оставил лодката на северния бряг на едно островче, скрил се в храстите откъм южната му страна и зачакал. На три-четири рода от брега, където бил разтопен ледът, се откривала ивица от спокойна, топла и разкаляна вода, точно каквато обичат патиците, и той се надявал, че скоро ще се появят. Лежал така близо час, додето чул тих и явно много далечен тътен, тъй внушителен и тържествен, какъвто никога дотогава не бил чувал; постепенно тътенът се усилвал, предвещавайки нещо грандиозно и необичайно; човекът помислил, че долита огромно птиче ято и — въодушевен и нетърпелив — грабнал пушката и скочил; но какво било удивлението му, когато видял, че целият лед се е придвижил към брега и се блъска в него — ето откъде идел тътенът: отначало леко хрущене и простъргване, после до мощен гръм от пръснати по цялото островче ледени отломки и накрая — покой.

Ето че вече слънчевите лъчи падат под прав ъгъл, топли ветрове раздухват мъглите и дъждовете и топят снежните преспи, а слънцето, разпръсквайки мъглите, се усмихва на изпъстрената в ръждиво и бяло ухаеща на тамян земя, по която пътникът прескача от островче на островче, развеселяван от игривата песен на безчет бълбукащи поточета, в чиито вени напира кръвта на отиващата си зима.

Малко явления в Природата ми доставяха такова удоволствие, както формите, които топящите се снегове, стичайки се в дълбоки браздулици по насипите от двете страни на железопътната линия, ваеха от пясъка и глината — явление, което рядко може да се наблюдава в толкова голям мащаб, макар че покрай изграждането на железопътни линии постоянно се появяват все нови и нови, подходящи за целта валове. Ваятелският материал бе пясък във всевъзможни оттенъци, от най-едър до най-ситен, обикновено примесен с малко глина. Напролет, когато земята се отпусне, та дори и в по-топли зимни дни, пясъкът започва да се свлича по склоновете като лава, понякога засипвайки снега. В безчетни скокливи поточета руква някаква особена смесица, едновременно подвластна на закона за течащите води и на законите на растителния свят. По своя път тя приема формите на сочни листа и лози, образува многобройни налети вейки, които — ако ги погледнеш отгоре — напомнят назъбените, заоблени и прекръстосващи се талуси на някои лишеи, а може да заприличат и на корали, на леопардови лапи и птичи нокти, на мозък, бял дроб, черва или екскременти. Това е истинска ГРОТЕСКОВА растителност, чиито форми и цветове виждаме възпроизведени от бронз, своеобразен архитектурен листак, далеч по-древен като символика от акантовите, бръшляновите, лозовите и всякакви други листа, предопределен навярно при известни обстоятелства да се превърне в загадка за бъдещите геолози. Вдлъбнатините ми се виждаха като сталактити в пещера, осветена от слънцето. Различните оттенъци на пясъка, обемащи всички тонове на желязото — кафяво, сиво, жълтеникаво, червеникаво, — са изключително наситени и приятни за окото. Когато наближи дренажната канавка в подножието на насипа, течащата маса се разлива в плоски СТРУИ, тъй като отделните поточета губят полуцилиндричните си русла, разширяват се и се сливат, все по-воднисти и по-воднисти, додето ПЯСЪКЪТ съвсем се утаи, запазил разнообразните си и красиви оттенъци, както и следите от първоначалните растителни форми; накрая — вече във водата — стеклата се маса се превръща в ПЛИТЧИНА, подобна на тия, които се образуват в речните устия, а растителните форми изчезват във вълнистите очертания на дъното.

Насипът, висок от двадесет до четиридесет фута, понякога по протежение на четвърт миля се покрива от едната, че и от двете страни с такава листна маса — сиреч прорези в пясъка, образувани в един-единствен ден. Забележителното в тоя пясъчен листак е внезапната му поява. Когато от едната страна гледам най-обикновен насип, тъй като слънцето оказва въздействието си постепенно, а от другата — тая разкошна растителност, избуяла само за час, имам особеното усещане, че се намирам в ателието на Художника, който е създал света и мен самия, и го наблюдавам как неуморно сътворява върху насипа все нови и нови рисунки. Сякаш съм се доближил до жизненоважните органи на земята, понеже тия разклонени пясъчни струйки напомнят кръвоносната система на животинския организъм. Така в самия пясък откриваме зачатъците на листните образувания. Нищо чудно тогава, че външен израз на земята са листата, след като образът им е запечатан вътре в нея. Атомите знаят тая закономерност и я носят в себе си. Поклащайки се на дървото, листото вижда в пясъка своя прототип. ВЪТРЕ, независимо дали в globe (земното кълбо) или в animal body (ЖИВОТИНСКОТО ТЯЛО), LEAF (ЛИСТОТО), е влажен, месест lobe (лобус) — дума, особено приложима по отношение на liver (черния дроб), lungs (белите дробове) и leaves of fat (мастните тъкани) — λϵιβω, LABOR, LAPSUS: хлъзгам се или свличам се, lapsing (изпадане); GLOBUS, lobe, globe, също lap (скут), flap (плясък) и още много други думи. ОТВЪН leaf е само сухо тънко листо, като „f“ и „v“ са пресовани и изсушени „b“. Кореновите съгласни в думата lobe са „lb“, като меко учленимото „b“ (изписвано малко като единичен лобус — „b“ и главно като двоен лобус — „B“) бива изтласквано напред от ликвидното „l“. В думата globe, където кореновите съгласни са „glb“, гърленото „g“ добавя към значението мощта на гръкляна. Перата и крилата на птиците са още по-сухи и по-тънки листа. Ето как се осъществява връзката между тромавата ларва в пръстта и пърхащата във въздуха пеперуда. Самият земен глобус непрестанно се трансцендира и транслира, и получава крила по своята орбита. Дори образуването на леда започва с нежни кристални листенца — сякаш замръзват отпечатъците, оставени върху огледалната повърхност, от листата на водните растения. Цялото дърво всъщност е едно-едничко листо, реките пък са жилките на още по-големи листа, чиято тъкан е сушата помежду им, а градовете са яйца на насекоми, снесени върху листата.

Залезе ли слънцето, пясъкът престава да се свлича, но на сутринта поточетата ще рукнат отново, разклонявайки се на безчетни струйки. Ето ви нагледен пример за образуването на кръвоносните съдове. Ако човек се вгледа внимателно, ще забележи, че от топящата се маса най-напред изпълзява поточе размекнат пясък със заоблено, капкообразно крайче, подобно на върха на показалец, и бавно, наслуки, започва да си проправя път надолу; малко по-късно, когато слънцето се поиздигне и топлината и влагата се увеличат, водата в него — подчинявайки се на същия закон, на който е подвластна и по-инертната субстанция — се отделя от нея и си проправя криволичещ улей, сиреч артерия, в която навремени като светкавица помежду месестите листа и клонки проблясва сребристо ручейче и пак се загубва в пясъка. Удивително е колко бързо и същевременно изкусно се оформят пясъчните поточета, отлагайки настрани най-добрите си съставки, с които извайват острите ръбове на улеите. По същия начин извират реките. Силикатните речни наноси са костната система, а фините песъчинки и органичните вещества — нервните окончания и клетките. Какво е човекът, ако не купчина течна глина?^[323] Върховете на пръстите ни не са нищо повече от втвърдени капки. Пръстите на ръцете и нозете ни са застинали струйки, потекли от топящата се маса на телата ни. Кой знае как би се оформило човешкото тяло под по-топли небеса. Не е ли ръката ПАЛМОВО^[324] листо със същите жилки и месести части? С малко повече фантазия можем да си представим ухото като лишей, umbilicaria, провиснал отстрани на главата, а долната му мека част — като капка. Човешката lip (устна) — LABIUM, от LABOR (?) — laps (се дипли) или lapses (провисва) под устната кухина. Носът е застинала капка или сталактит. Брадичката е по-едра капка, стекла се от лицето. Бузите са склонове, спускащи се от веждите към долините и срещащи препятствието на скулите. Заоблените изпъкналости по листата на растенията са също набъбнали и временно колебаещи се по-големи или по-малки капки — техните пръсти; колкото са повече в едно листо, толкова повече са посоките, в които то напира да се разтече и би се разтекло съвсем при повече топлина и други благоприятни условия.

Като че ли тоя единствен насип онагледява принципа, на който почиват всички природни явления. Създателят на нашата земя просто е патентовал листото. Кой ли Шамполион ще ни разтълкува тоя йероглиф, та най-сетне да преобърнем нов лист в живота си? Това явление ме изпълва с повече радост, отколкото изобилната родитба на лозята. Наистина в същността си то е някак екскрементно, наподобяващо все нови и нови черни дробове и черва, сякаш земното кълбо си оголва вътрешностите, но затова пък е доказателство, че Природата има утроба и действително е майка на човечеството. Така студът напуска земята и настъпва Пролетга. Това е само началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества истинската поезия. Нищо не очиства тъй добре от зимите пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И сто, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа напомнят шлака — следователно там вътре „пещта гори“. Земята не е отломък от мъртва история, пластове, насложени един връз друг като страниците на книга, привлекателна единствено за геолозите и антикварите — тя е поезия, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; в сравнение с бурния кипеж в сърцевината й животните и растенията само паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми — те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И не само тя, но и всичко по нея е тъй пластично, както е глината в ръката на грънчаря^[325].

Не след дълго не само по насипа, но и по всеки хълм, във всяка равнина и падина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с песен се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е помощно със своята неотвратимост, отколкото Тор с чука си: то разтапя ледовете, докато Тор може единствено да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхност, ми бе приятно да сравнявам първите нежни косички на младата година с величавата красота на обветрените, преживели зимата растения — зимзелен, златниче, изящни бурени и диви треви, — далеч по-открояващи се и интересни, отколкото през лятото, сякаш тогава красотата им е била недозряла; дори пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, сега привличаха погледа. Особено ми допадаше извития като житен сноп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към вече съществуващите в съзнанието ни образи, каквото има астрономията. Това е древен стил, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима нежност и изящество. Свикнали сме да ни представят тоя властелин като жесток и необуздан тиранин, а всъщност той вплита с нежността на влюбен накити в косите на Лятото.

С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, забравили в своето безумие всякакъв страх и уважение, сякаш предизвиквайки човечеството да ги озапти. „Не щем да знаем! — Чикарии-чикарии!“ Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неудържим порой от хули.

Първото пролетно врабче! Годината начева с надежди, по-светли откогато и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, сякаш сетните зимни снежинки при падането си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб вече кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста твар. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без следа. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове — et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata^[326] — сякаш земята разпалва тлеещата в недрата жарава, за да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот. Те израстват със същото упорство, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно родство, тъй като в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя вечен зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.

Уолдън се топи пред очите ми. Покрай северния и западния му бряг са се образували протоци, широки по два рода, а тоя покрай източния бряг е още по-широк. Огромен блок се е откъснал от ледената покривка. Чувам една чинка да припява откъм крайбрежните храсталаци: „Олит, олит, олит — чип, чип, чип, чи чар — чи уис, уис, уис.“ И тя помага да се разпука ледът. Колко красиви са плавните извивки по краищата на леда — повтарящи извивките на брега, те са далеч по-равномерни от тях. Поради неотдавнашните сурови, но краткотрайни студове ледът е необичайно твърд и осеян с вълнисти шарки като дворцов под. Напразно вятърът се плъзга на изток по матовата му твърд, додето достигне живата водна повърхност. Как великолепно искри на слънцето тая ивица вода, оголеното лице на езерото, сияещо от щастие и младост, озарено сякаш от радостта на рибите и пясъчните брегове; струят сребристи отблясъци като от люспите на leuciscus^[327], като че цялото езеро е една огромна, мятаща се риба. Такъв е контрастът между зимата и пролетта. Уолдън бе мъртъв и оживя^[328]. Но както вече споменах, тая година ледът се разтопи по-бавно.

Преходът от зимните студове и виелици към меката и спокойна пролет, от мрачното, едва пълзящо време към светлите и бързолетни часове е важно събитие, което всичко в Природата бърза да оповести. Тоя преход се извършва едва ли не мигновено. Внезапно къщата ми се изпълни със светлина, макар че вече се свечеряваше. Зимните облаци все тъй се въсеха, а по стрехата трополеше дъжд, примесен със сняг. Погледнах през прозореца и — о, чудо! Там, където довчера се ширеше студен сив лед, сега се простираха прозрачните езерни води, притихнали и изпълнени с надежди като в лятна вечер, отразяващи вечерно лятно небе, каквото нямаше над тях, сякаш отдалеч предизвестени за него. Дочух далечна песен на червеношийка — първата от хилядолетия насам, както ми се стори, чиито кръшни звуци не ще забравя и през хилядолетията занапред — тъй сладостна и звънка, както отколе. О, вечерната песен на червеношийка в захода на новоанглийския летен ден! Да можех да открия клонката, на която е кацнала! Точно ТАЯ птица и точно ТАЯ клонка. Това поне не е Turdus migratorius^[329]. Клюмащите смолисти борове и церове край къщата ми изведнъж възвърнаха присъщия си вид, станаха по-ярко зелени, по-изправени и жизнени, окъпани и ободрени от дъжда. Знаех, че повече няма да вали. Достатъчно е да погледнеш която и да е клонка в гората или дори купчината дърва на двора, за да разбереш отминала ли е зимата, или не. По мръкнало се разнесоха крясъците на гъски, литнали ниско над гората, сякаш уморени, окъснели пътници, които се завръщат откъм южни езера и взаимно се жалват и утешават. Застанал на прага, чувах плясъка на крилата им, но щом приближиха към къщи, внезапно съзрели светлината, те със сподавени крясъци се обърнаха и се спуснаха над езерото. Тогава си влязох, затворих вратата и прекарах своята първа пролетна нощ в гората.

На сутринта излязох на прага, за да погледам през мъглата гъските, които плуваха навътре в езерото на петдесет рода от брега — бяха тъй едри и шумни, че Уолдън изглеждаше като изкуствено басейнче, направено за тяхно забавление. Но когато приближих, всичките двадесет и девет гъски изведнъж излетяха по даден от водача им сигнал и силно пляскайки с крила, вече построени в редица, описаха кръг над главата ми и се устремиха право към Канада, с надеждата да закусят в някое по-тинесто езеро, подканяни навремени от крясъците на своя водач. В същото време излетя и ято патици и последва на север своите гръмогласни родственици.

Цяла седмица след това утринната мъгла ехтеше от крясъците на един самотен гъсок, който търсеше своята женска, огласяйки гората с пронизителни звуци, каквито тя едва побираше. През април на малки ята долетяха гълъбите, а не след дълго над моята поляна зацвъртяха и градските лястовички; нямах представа, че в града има толкова много, че да останат и за мен, та затова реших, че принадлежат към оня стар лястовичи род, който е обитавал хралупите още преди бял човек да стъпи на тия места. Почти навсякъде по света предвестниците на пролетта са костенурките и жабите, сетне с песни долитат лъскавопери птици, поникват треви и се отварят цветни пъпки, а ветровете духат, за да поправят това леко отклонение на полюсите и възстановят равновесието в Природата.

Едно след друго годишните времена ни се виждат от прекрасни по-прекрасни, но настъпването на пролетта е като сътворяването на Космоса от предвечния Хаос и възцаряването на Златния век:

Eurus ad Auroram, Nabathaeque regna recessit,

Persidaque, et radiis juga subdita matutinis.

 

„Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,

към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

* * *

И появи се човекът — дали от божествено семе

оня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,

или земята, едва от ефира висок отделена,

свежа, бе скътала кълн от предишното сродство

с небето?“^[330]

Един-едничък тих дъждец е достатъчен, за да насити зелената багра на тревата. Тъй всяка добра мисъл съживява нашите надежди. Бихме били блажени, ако постоянно живеехме в настоящето и се възползвахме от всяка случайност по пътя ни, както тревата от росната капчица, а не губехме времето си в разкаяние за пропуснатите възможности — при това с чувството, че изпълняваме дълга си. Навън е пролет, а ние още се потриваме като през зимата. Прекрасното пролетно утро опрощава всички грехове. В него няма място за порока. Под лъчите на такова слънце^[331] и най-заклетият грешник може да се върне в лоното на праведността. Възвърнали невинността си, съзираме и невинността на ближните. Довчера може да сте смятали ближния си за крадец, пияница, развратник, да сте го съжалявали и презирали, а Светът да ви е изглеждал непоправимо порочен, но ето че в тоя първи пролетен ден слънцето разлива топлина и светлина, пресътворявайки света, и вие виждате ближния си, зает с мирен труд, виждате обезкървените му, оттекли вени да набъбват от радост и възторг пред новия ден, порочното му тяло да сеща пролетта с невинността на дете и забравяте за всичките му прегрешения. Около него витае дух на благост, дори на святост, търсещ — макар плахо и неумело, също като новопородил се инстинкт — начин да се прояви и за кратко ехото на хълмовете замлъква за всяка груба шега. Виждате как под загрубялата му кожа напират крехките кълнове на нов живот — нежни, свежи и невинни като едва наболи стръкчета. Дори и той е влязъл в радостта на Господаря си^[332]. Защо в такъв ден тъмничарят не отвори вратите на тъмницата, съдията не прекрати разглеждането на делото и проповедникът не разпусне паството? Защото са глухи и слепи за повелите Господни, та не приемат прошката, която той щедро им дарява.

 

„Стремежът към доброто, който всекидневно се ражда от безметежното и благотворно дихание на утринта, будейки любов към добродетелта и омраза към порока, приближава човека до изначалната му природа — така млади филизи изникват покрай дънерите на изсечената гора. И обратно: злото, сторено през деня, спира растежа на едва наболите кълнове на доброто и ги унищожава.

Ако растежът на тия кълнове дълго бива потискан така, благотворното дихание на вечерта не ще бъде достатъчно, за да ги съхрани. А когато диханието на вечерта стане недостатъчно, за да ги съхрани, тогава човешката природа престава да се отличава особено от животинската. Виждайки, че някой е загубил човешката си природа за сметка на животинската, хората заключават, че поначало е бил лишен от присъщия човеку разум. Но тъй ли трябва да се разсъждава за същината човешка?“^[333]

„Първият, Златният век избуя. Непознаващ разплата,

тачеше той без закон доброволно и правда, и вярност.

Нямаше казън и страх. По стени не стояха заплахи

в плочи, излети от мед. Не изпитваше смут пред устата

на съдия умолителна гмеж, в безопасност без съдник.

Борът не беше повалян от склона планински да търси

чужди предели, не беше се спускал по буйни потоци.

Хората никакъв бряг освен своя не знаеха още.

* * *

Пролет цъфтеше безкрай и прохладният лъх на Зефира

галеше с ласки цветя, избуяли без никакво семе.“^[334]

На 29 април ловях риба на реката близо до моста Найн-Ейкър-Корнър, стъпил на жвакащата трева сред корените на върбалака, любимото скривалище на мускусните плъхове, когато изведнъж чух особен трясък, сякаш наблизо момчета играеха с пръчки; вдигнах глава и видях малък, изящен ястреб, подобен на козодой, който ту се рееше нависоко, ту се спускаше стремително надолу, откривайки крилата си, заблестели на слънцето като атлазена панделка или седефената вътрешност на мида. Гледката ми напомни лов на соколи и всичко благородно и поетично, свързано с тоя спорт. Бих нарекъл птицата Мерлин^[335], но въпросът не е в името. Никога не бях виждал по-ефирен полет. Ястребът не пърхаше като пеперуда, нито се рееше като по-големите си събратя, а с горда увереност се носеше сред въздушните пространства — ту се издигаше, надавайки странен крясък, ту отново волно и красиво се спускаше, преобръщайки се като хвърчило, сетне в летеж отдъхваше, сякаш никога не се е докосвал до terra firma. Изглеждаше тъй, сякаш бе сам във Вселената и нямаше нужда от никого освен от утринта и въздуха, с които играеше. Не бе самотен — самотна бе земята под него. Къде е майка му, която го е измътила, къде са братята и сестрите му, къде е баща му, властелинът небесен? Обитател на въздуха, ястребът сякаш бе свързан със земята единствено чрез яйцето, измътено някога из скалните пукнатини, а може би родното му гнездо се е намирало на края на облак, било е изплетено от нишки небесна дъга и слънчев заник и поръбено с нежна лятна омара, донесена от земята. Дали и до днес не гнезди на някой островръх облак?

Освен тая гледка денят ми дари и рядък улов от златни, сребърни и бакърени риби, лъщящи като наниз скъпоценни камъни. О, колко пъти през първия пролетен ден съм се добирал до тия ливади, прескачайки от издатинка на издатинка, от върбов корен на върбов корен, а наоколо ми гората и дивата речна долина са се къпели в светлина — тъй чиста и ярка, че би разбудила и мъртвите, ако спяха в гробовете си, както някои предполагат. Няма по-силно потвърждение на безсмъртието. В такава светлина всичко оживява. Де ти, смърте, жилото? Де ти, Аде, победата?^[336]

Животът в нашите градове би замрял, ако ги нямаше неусвоените от човека гори и ливади край тях. Ободряващото въздействие на девствената Природа ни е нужно: нужно ни е от време на време да пошляпаме из блатата, където се крият яребиците и водните бикове, да послушаме крясъците на бекасината, да подишаме аромата на шумолящите острици, в които само диви и саможиви птици свиват гнезда и прилепени до земята, се прокрадват норки. Жаждата да проучим и опознаем всичко, съществува у нас; желанието всичко да си остане тайнствено и непознаваемо, сушата и морето да си останат все така девствени, непонятни за нас и неразгадаеми просто защото са неразгадаеми. Невъзможно е да се наситим на Природата. Нужна ни е ободряващата гледка на неизчерпаемата й мощ, нейният титаничен замах: морският бряг, осеян с останки от корабокрушения, гъсталаците с живи и гниещи дървеса, буреносните облаци, триседмичните дъждове, предизвикващи наводнения. Нужна ни е сила, превъзхождаща нашата, нужен ни е живот, процъфтяващ там, където никога не сме стъпвали. С радост гледаме как лешоядът кълве отвратителна за нас мърша и извлича здраве и сила от тая храна. По едно време край пътя за дома ми лежеше мъртъв кон, та понякога — особено в задушни нощи — отдалеч заобикалях мястото, но тъй като съзирах в това доказателство за ненаситния апетит и непоклатимото здраве на Природата, чувствах се удовлетворен. Приятно ми е да се убеждавам, че Природата прелива от живот, щом може да пожертва безчетни живи същества и да им позволи да се самоизтребват; колко само нежни живинки тя преспокойно смила на пихтия — колко попови лъжички, погълнати от чапли, колко костенурки и жаби, премазани по пътищата понякога цели пороища от плът и кръв! Отдавайки дължимото и на случайностите, ние не трябва да придаваме голямо значение на всичко това. Мъдрецът го възприема за вселенска невинност. Отровата всъщност не е отровна и смъртоносни рани няма. Съчувствието е най-лош съветник. То трябва да те подтиква към действие, а не към вайкане.

В началото на май дъбове, орехи, кленове и други дървета надзъртваха през боровата гора покрай езерото, огрявайки всичко в ярки багри като същински слънца, особено в облачни дни, когато изглеждаше, че слънчевите лъчи пробиват мъглите и хвърлят светли петна по хълмовете. На трети или четвърти май видях в езерото гмурец, а през първата седмица от месеца чух козодой, калугерици и още много други птици. Дроздовете бях чул доста по-отдавна. Долетя и чичопеят и надзърна през вратата и прозореца, за да провери дали къщата ми наподобява пещера, трептейки с крила, за да се задържи на едно място, стиснал нокти, сякаш вкопчен във въздуха. Не след дълго сернистожълтият прашец от смолистите борове посипа езерото, камъните и гниещите стволове по брега — тъй изобилен, че би изпълнил цяла бъчва. Това са „серните валежи“, за които често се говори. Дори и в драмата „Сакунтала“ на Калидаса се споменават „ручеи, обагрени в жълто от златния прашец на лотоса“. Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-висока трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората: втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно напуснах Уолдън.

Заключение

Лекарите велемъдро препоръчват на болните смяна на климата и обстановката. Широк е Светът, слава Богу. В Нова Англия не расте конски кестен и рядко се чува песента на присмехулник. Дивата гъска е много по-голям космополит от нас — тя закусва в Канада, обядва в Охайо, а вечер почиства перата си край някое блато далеч на юг. Дори бизонът се съобразява до известна степен с годишните времена — порасне ли тучната йелоустоунска трева, той изоставя колорадските пасбища. А ние си въобразяваме, че ако съборим дървените огради на фермите си и на тяхно място издигнем каменни зидове, животът ни ще е ограден веднъж завинаги, а съдбите ни — решени. Изберат ли те за секретар на градската управа, не можеш, естествено, да прекараш лятото в Огнена земя, обаче всеки миг можеш да се озовеш сред огньовете на ада. Светът е по-широк от представите ни за него.

Би трябвало по-често да поглеждаме през хакборда^[337] на нашия кораб като любопитни пътници, а не като глупави моряци да прекараме цялото плаване в разчепкване на кълчища. Противоположната страна на земното кълбо е просто мястото, където живеят същите като нас люде. Пътешествието ни не е нищо повече от движение в кръг, а лекарските предписания са полезни само за кожноболните. Някой заминава за Африка на лов за жирафи, но положително не тоя дивеч трябва да преследва. Докога, за Бога, един човек би ловувал жирафи, стига да можеше? Бекасините и тетревите също предлагат рядък спорт — само че, убеден съм, далеч по-благороден лов е да отстреляш себе си.

„Навътре погледа си обърни

и в себе си невиждани страни

ще зърнеш. Пропътувай ги докрай

и свойта космография познай.“^[338]

Защо Африка, защо Западът? Нима не са душите ни белите петна върху картата? Макар че може да се окажат и черни като новооткрити брегове. Какво всъщност искаме да намерим — изворите на Нил, на Нигер, на Мисисипи или северозападен път около нашия материк? Защо точно тия въпроси да занимават човечеството повече от всичко останало? Нима Франклин е единственият безследно изчезнал, та жена му толкова се е загрижила за издирването му? А знае ли мистър Гринел къде се намира самият той? Бъди по-добре Мънго Парк, Луис и Кларк, Фробишър на собствените си реки и морета, достигни своите най-високи ширини — ако е нужно, натовари цял трюм с месни консерви, за да поддържаш силите си, и струпай празните кутии на камара до небесата в знак, че си успял в начинанието си. Нима консервираното месо служи само за подхранване на месата ти? Не, бъди Колумб за цели нови континенти и светове в самия себе си, откривай нови пътища — но не за търговия, а за мисли. Всеки, човек е владетел на царство, в сравнение с което земната империя на руския цар е като детска играчка, като могилка, щръкнала над леда. И въпреки това има патриоти, които са лишени от всякакво СЕБЕуважение и жертват значимото заради нищожното. Те обичат земята, в която ще почиват останките им, но не и духа, който вдъхва живот на плътта им. Патриотизмът им е просто налудничава идея. Какво представляваше Експедицията до Южните морета^[339] с цялата й показност и всичките й разхищения, ако не косвено доказателство, че в света на морала съществуват морета и континенти, в които отделният човек е провлак или залив, още неопознат и от самия него, ала по-лесно е да плаваш няколко хиляди мили в правителствен кораб с петстотин моряка и юнги през мразове и бури, при опасност от канибали, отколкото да опознаеш собственото море — Атлантическия и Тихия океан на своята личност.

Erret, et extremos alter scrutetur Iberos.

Plus habet hic vitae, plus habet ille vitae.

„Нека се скитат и видят далечна Австралия.

Пътища те ще намерят — мен Бог ще намери.“^[340]

Не си струва да обиколиш света, за да преброиш котките в Занзибар. Но додето не умееш да вършиш нищо по-добро, прави поне това и може би ще откриеш някоя „Симсова дупка“, през която да проникнеш в себе си. Англия, Франция, Испания, Португалия, Златният бряг, Брегът на робите — всички те граничат с това твое собствено море, но няма я шхуната, която да дръзне да изгуби от поглед сушата, макар несъмнено това да е прекият път за Индия. Искаш ли да проговориш всички езици, да вникнеш в обичаите на всички народи, да стигнеш по-далеч от всички пътешественици, да се приспособиш към всички климати и да накараш Сфинкса да разбие глава в скалата, вслушай се в съвета на древния философ: „Познай себе си!“^[341] За това са нужни зоркост и смелост. Само победените и дезертьорите отиват на война — страхливци, които офейкват и се записват във войската. Поеми най-дългия Западен път — тоя, който не свършва на Мисисипи или на Тихия океан, нито отвежда в един изчерпан Китай или Япония, а продължава неотклонно по допирателната на тая сфера: зиме и лете, денем и нощем, додето Слънцето се скрие, Луната се скрие и накрай самата Земя се скрие.

Казват, че Мирабо се заловил с обири по пътищата, „за да разбере каква степен на решимост е нужна, та открито да се противопоставиш на най-святите закони на обществото“. Заявил, че „от войника в боя не се изисква и наполовина толкова смелост, колкото от разбойника“, както и че „честта и вярата никога не са попречвали на едно добре обмислено и твърдо решение“. Това било мъжество — според представите на света, — а всъщност е глупост и дори безумие. Един що-годе здравомислещ човек твърде често се оказва противопоставен на тъй наречените „най-святи закони на обществото“, верен на други, по-святи закони, тъй че постоянно изпитва своята решимост, без да се отклонява от пътя си. Въпросът не е в това да възприемеш някаква необичайна за теб позиция спрямо обществото, а да отстояваш оная позиция, която произтича от верността към законите на собствената ти личност — и която не би се отъждествила с противопоставяне на едно справедливо правителство, стига да го имаше.

Напуснах гората по същата важна причина, по която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да изживея още няколко живота и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми проправиха пътечка от къщата до езерото, и макар оттогава да са изминали пет-шест години, тя още се вижда ясно. Възможно е впрочем и други да са минавали по нея, та затова да не е обрасла. Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума. Колко ли прашни и развалени от ходене трябва да са тогава главните пътища на света, колко ли са дълбоки коловозите на традициите и условностите! Не пожелах да пътувам в каюта, а предпочетох като обикновен моряк да стоя на палубата на света, откъдето по-добре се вижда луната над планинските върхари. И сега не бих слязъл долу.

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятни за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници; около него и в него ще се установят нови, всеобщи и либерални закони или пък старите ще се изтълкуват в по-широк смисъл и в негова полза и той ще се сподобие с правото да живее в един по-висш порядък. Колкото повече опростява живота си, толкова по-прости ще му се виждат всемирните закони, а самотата за него няма да е самота, бедността няма да е бедност, нито слабостта — слабост. Ако си строил въздушни кули, трудът ти не е отишъл напразно — точно там им е мястото. Остава само да им иззидаш основите.

Нелепо е изискването на Англия и Америка да говориш така, че те да разбират какво си казал. Така не никнат ни хора, ни гъби. Като че това е важно, като че няма кой освен тях да те разбере. Сякаш разбирането в Природата е възможно на една-единствена основа, сякаш не съществуват птици и четириноги, хвъркати и пълзящи твари, а „Дий!“ и „Бррр!“, които Брайт^[342] така добре разбира, са образци на съвършен английски; сякаш сигурност има само в тъпоумието. Повече от всичко се боя да не би моят начин на изразяване да не е достатъчно ЕКСТРАВАГАНТЕН, да не би да не прехвърля тесните граници на всекидневието ми и да не съответства на истината, в която съм се убедил. ЕКСТРАВАГАНТНОСТ ли? Тя зависи единствено от това в какъв обор си вкаран. Бизонът, който според годишните времена търси нови пасбища на различни географски ширини, съвсем не е екстравагантен като кравата, която рита ведрото, додето я доят, прескача оградата на обора и хуква при телето си. Бих искал да говоря някъде, където няма ограничения, като току-що пробуден на току-що пробудили се, защото не ме напуска усещането, че не мога да се разпростра достатъчно, та да поставя началото на едно неподправено изразяване. Кой, завладян от музиката, изпитва боязън да не би да говори екстравагантно? Предвид бъдещето, сиреч възможното, животът ни трябва да протича в размити и неустановени форми, да придобие смътни и неясни очертания, тъй както сенките ни неусетно се изпаряват под слънцето. Мимолетната истинност на словата ни трябва постоянно да подчертава неточността на завършения изказ. Тя лесно се поддава на ПРЕВОД — но се получава само паметник от букви. Думите, изразяващи вярата и просветлението ни, са неопределени, но за възвишените духове те са преизпълнени със смисъл и благоухание.

Защо вечно да се осланяме на най-притъпените си възприятия и да прехвалваме това като здрав разум? Здравият разум е разумът на спящия, който се проявява в хъркането. Понякога сме склонни да поставяме наравно умния за двама с полуумния, тъй като възприемаме само една четвърт от ума му. Има и такива, които биха намерили кусур и на зората, стига да се събудеха навреме. Чувал съм, че стиховете на Кабир притежавали четири различни значения: илюзорно, духовно, разсъдъчно и произтичащо от езотеричното учение на Ведите, а в нашата част на света е основание за жалби, ако нечии съчинения предполагат повече от едно тълкуване. Додето Англия се опитва да се справи със заболяванията по картофите, защо някой не се опита да се справи с мозъчните заболявания, които са много по-разпространени и опасни?

Не мисля, че съм бил неясен, но бих се гордял, ако в това отношение към страниците ми бъдат предявени изисквания, подобни на тия към уолдънския лед. Потребителите от Юга възразяват срещу синия му цвят, смятайки го за мръсен, докато всъщност това е доказателство за чистотата му; те предпочитат леда от Кеймбридж, който е бял, но пък има дъх на тиня. Чистотата, която допада на хората, напомня мъглите, обвиващи земното кълбо, но не и лазурните простори над тях.

Има и такива, които проглушават ушите ни, че ние, американците и изобщо днешните хора, сме били интелектуални джуджета в сравнение с древните или дори с елизабетинците. И какво от това? Живо куче струва повече от мъртъв лъв.^[343] Да не би човек да трябва да се обеси за това, че принадлежи към пигмейско племе, наместо да се опита да стане най-големият сред пигмеите? Нека всеки си гледа работата и се помъчи да бъде това, за което е роден.

Защо е нужно тъй отчаяно да се стремим към успех — и то в най-отчаяни начинания? Ако човек не е в крак с другарите си, то е, защото навярно чува друг барабанчик. Оставете го да марширува под музиката, която чува, независимо какъв е нейният ритъм и колко отдалече иде. Без значение е дали ще достигне зрелостта си с бързината на ябълково дърво или дъб. Защо да превръща своята пролет в лято? Ако порядъкът, за който сме родени още не се е възцарил на земята, с каква действителност да го заменим? Не бива да търпим корабокрушение в лъжовна действителност. Тогава да вложим ли усилията си в строеж на небесен купол от синьо стъкло, след като не ще престанем да се взираме в истинското, безкрайно небе над него, все едно, че купола го няма?

Живеел в град Куру художник, който се стремял към съвършенството. Хрумнало му един ден да направи жезъл. Понеже съзнавал, че в несъвършената творба времето е съставка, докато в съвършената то отсъства, казал си: „Ще го сторя съвършен във всяко отношение, дори нищо друго да не направя през живота си.“ Веднага поел към гората, за да намери дърво, твърдо решен да не изработва жезъла от неподходящ материал; докато вземал и хвърлял пръчка след пръчка, приятелите му постепенно го напускали, тъй като остарявали над своите творби и умирали, а той си оставал все същият. Изключителността на задачата и решимостта му, възвишената му вяра го дарили — без той да знае — с вечна младост. Ни най-малко не се съобразявал с Времето и Времето стояло настрани, въздишайки, че не може да му надделее. Додето намери подходящо във всяко отношение дърво, град Куру се бил превърнал в развалини и той седнал на една от тях да одяла кората. Преди още да даде нужната форма, династията на Кандахарите отмряла, та с края на пръчката той изписал върху пясъка името на последния й представител, след което продължил работата си. Не бил още огладил и полирал жезъла, когато Калпа вече захождала, а додето сложи дръжката, обсипана със скъпоценни камъни, Брама се будил и заспивал много пъти^[344]. Защо обаче разказвам всичко това? Когато художникът завършил работата си, внезапно пред изумените му очи се разкрило най-прекрасното от всички творения на Брама. Изработвайки жезъла, той бил създал цяла система, цял един нов свят от прекрасни, съвършени пропорции, в който старите градове и династии били отстъпили мястото си на други, по-прекрасни и по-величави. Погледнал купчината още пресни стружки в нозете си и разбрал, че за него и творението му изминалото време е било само илюзия и че всъщност е изминало не повече време, отколкото е нужно за една искра от мозъка на Брама да възпламени праханта на смъртния ум. Материалът бил чист, чисто било и изкуството му — как да не бъде съвършен резултатът?

Невъзможно е да придадем на нещата облик, който да превъзхожда истината. Тя единствена е непреходна. Най-често положението, в което се намираме, не отговаря на действителното. Поради несъвършенството на природата си ние измисляме някакво състояние и се поставяме в него, та едновременно се озоваваме в две състояния и става двойно по-трудно да се измъкнем. В моменти на просветление виждаме само фактите, нещата такива, каквито са. Говорете това, което имате да кажете, а не онова, което се очаква от вас. Истината е винаги по-добра от притворството. Преди да го окачат на бесилото, попитали Том Хайд, калайджията, каква е последната му дума. „Предайте на шивачите — рекъл той — да не забравят да завързват възел на конеца, преди да са направили първия бод.“ Волята на другия осъден отдавна е забравена.

Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай. Той не е по-лош от теб. Колкото ти си по-богат, толкова по-беден изглежда той. Придирчивият и в рая ще намери недостатъци. Обичай живота си колкото и да е беден. Приятни, окрилящи, паметни мигове могат да се преживеят дори и в приют за бедни. Залязващото слънце се отразява еднакво ярко в прозорците на сиромашките и на богатските къщи; и снегът пред прага им се топи по едно и също време напролет. Спокойният духом може да живее в доволство, спохождан от радостни мисли, без значение дали обитава дворец или не. Често си мисля, че градските бедняци водят възможно най-независимото съществуване. Навярно са просто достатъчно велики, за да приемат подаяния без свян. Повечето хора смятат, че е под достойнството им да се препитават от милостиня, но обикновено се оказва, че не е под достойнството им да го правят с нечестни средства, което всъщност е унизителното. Бедността трябва да се отглежда като градинско цвете, като босилек. Не гледай все към новото — било дрехи или приятели. Преобърни старите; върни се към тях. Нещата не се променят — променяме се ние. Продай дрехите си, но мислите си запази. Бог ще види, че не желаеш общество. Ако трябваше да прекарам целия си живот като паяк в някой тавански ъгъл, Светът би бил все тъй широк за мен, щом разполагам с мислите си. Както е казал философът: „Армия от три дивизии можеш да лишиш от генерал и тъй да я доведеш до пълна разруха, но човека, дори най-долния и грубия, не можеш да лишиш от мислите му.“^[345] Недей тъй ревностно да се стремиш да те развиват, да се подлагаш на множество влияния, които да си играят с теб — всичко това е разпиляване. Смирението, подобно на мрака, откроява светлините небесни. Сенките на нищета и поквара се сгъстяват около теб, но ето че става чудо: „Светът разгръща се пред твоя взор.“^[346] Често ти се спомня, че дори да получиш богатствата на Крез, твоите цели и средства трябва да си останат същите. Нещо повече, ако възможностите ти са ограничени поради бедност, та не можеш примерно да си купуваш книги и вестници, то за теб остава най-същественото и живителното — остава ти да се занимаваш с това, което дава най-много захар и нишесте. Това е живот, близо до кокала, където е най-вкусен^[347]. Избавен си от опасността да се разпилееш в дреболии. Никой досега не е губил за сметка на великодушието си. С излишни пари се купуват само излишни неща. Богатството е непотребно, за да разполагаш с необходимото за душата.

Живея в ниша на оловна стена, в която оловото е примесено с малко сплав за камбани. Често по пладне в миговете на отдих едва доловим tintinnabulum^[348] докосва слуха ми. Шумят моите съвременници. Съседите ми разказват за важни дами и господа, за знаменитости, с които се запознали на някоя официална вечеря — но всичко това ме вълнува не повече от съдържанието на „Дейли Таймс“. Всички разговори и интереси се отнасят само до облекло и обноски — но гъската си остава гъска, както и да я облечеш. Разправят ми за Калифорния и Тексас, за Англия и двете Индии, за достопочтения мистър X. от Джорджия или Масачузетс, занимават ме с тия краткотрайни, преходни неща, додето ми се прииска като оня мамелюк да прескоча зида. Допада ми да знам точно къде се намирам: не да крача на видно място в тържествено шествие, а да вървя, ако е възможно, редом със Създателя на Вселената; не да живея в тоя неспокоен, тревожен, шумен и дребнав Деветнадесети век, а тихо да се отдам на мислите си, додето той протича край мен. Какво празнуват хората? Те до един участват в някакъв организационен комитет и не минава час да не очакват нечия реч. Бог не е нищо повече от председател на заседание, а Уебстър е неговият говорител. Аз обичам да претеглям, да обмислям, да се стремя към това, което най-силно и основателно ме привлича, а не да вися на рамото на везната и да се опитвам да тежа по-малко; да изхождам не от въображаеми, а от действителни положения; да вървя по единствения път, по който мога и по който никоя сила не е в състояние да ме спре. Не ме удовлетворява да строя свод, ако предварително не съм иззидал здрави основи. Нека не стъпваме по тънък лед. Навсякъде има здрава твърд. Четем, че пътешественик попитал едно момче дали блатото, което трябвало да прекоси, има твърдо дъно. Момчето отвърнало, че има. Но ето че конят затънал до подпръга, та пътешественикът се обърнал към момчето: „Защо ми каза, че блатото има твърдо дъно?“ — „Истина е — рекло момчето, — но още не сте стигнали до него.“ Същото е и с блатата и подвижните пясъци на обществото, но за да го знае, момчето трябва да е поостаряло. Само помисленото, реченото или стореното при известни редки стечения на обстоятелствата е добро. Не съм от тия, които от глупост биха заковали пирон в самата мазилка — после нощи наред не бих мигнал. Дайте ми чук, с който да похлопам и да намеря гредата. На мазилката не разчитайте. Пиронът трябва да се закове така добре, че събудиш ли се посред нощ, да изпиташ удовлетворение от свършената работа и да не се срамуваш да призовеш Музата. Тогава и само тогава Господ ще ти помага. Всеки забит пирон трябва да бъде нова сглобка в машината на Вселената и ти да виждаш в това своя личен дял.

Не искам ни любов, ни пари, ни слава — дайте ми истината. Седях веднъж на трапеза, която раболепни слуги отрупваха с разкошни ястия и вина, но искреност и истинност нямаше, та си тръгнах гладен от тоя негостоприемен дом. Гостоприемството там бе студено като сладоледа. Имах чувството, че не е бил нужен лед, за да го замрази. Разправяха ми за възрастта на виното и от каква прочута реколта било, но аз си мислех за едно още по-старо и в същото време по-младо и чисто вино от още по-прочута реколта, каквото те нямаха, а и не биха могли да си купят. Цялата тая показност — домът, земите, „пиршеството“ — за мен няма никаква стойност. Отидох при краля, но той ме накара да чакам в приемната, а сетне се държа тъй, сякаш нямаше и понятие от гостоприемство. А в съседство до мен имаше един човек, който живееше в хралупа. Обноските му бяха истински царствени. Къде по-добре щях да постъпя, ако се бях отбил при него.

Докога ще седим под нашите сводове, отдадени на празни и плесенясали добродетели, които всеки труд прави несъстоятелни? Все едно денят ти да начева в дълготърпение, да наемаш човек да ти прекопава картофите, и да продължаваш следобед с проявления на християнско покорство и милосърдие в предварително обмислена благочестива форма! Откъде това азиатско високомерие и закостеняло самолюбие у човечеството? Моето поколение е петимно да се хвали със знатно потекло: в Бостън, Лондон, Париж, Рим; гордо с далечни предци, то с удовлетворение говори за успехите си в изкуството, науката и литературата. Надзърнете само в протоколите на философските дружества и в публичните панегирици за ВЕЛИКИ ЛЮДЕ! Как се умилява добрякът Адам пред собствените си добродетели! „Извършили сме велики дела и сме изпели божествени песни, които нивга не ще умрат“, сиреч, додето самите НИЕ не ги забравим. Къде са днес научните дружества и великите люде на Асирия? О, колко сме незрели философи и изследователи! Ни един от читателите ми още не е изживял цял човешки живот. Това са едва пролетните месеци в живота на човешкия род. Може в Конкорд да сме имали седемгодишна краста, но седемнадесетгодишен скакалец^[349] още не сме виждали. Познаваме само тънката обвивка на кълбото, връз което живеем. Повечето от нас не са копали по-дълбоко от шест фута в земята, нито отскачали на толкова високо от нея. Самите не знаем къде точно се намираме. При това почти половината от времето си прекарваме в крепък сън. Въпреки всичко се смятаме за мъдреци и сме установили свой порядък върху земната повърхност. Какви сме дълбокомислени, какви сме предприемчиви, наистина! Стоя и гледам буболечката, която пълзи сред нападалите борови иглички в гората и се мъчи да се скрие от погледа ми, и си мисля защо ли питае в себе си такова смирение и иска да се скрие от мен, когато навярно бих могъл да й стана благодетел, да съобщя някоя радостна вест на буболечето племе; и се сещам за Великия Благодетел и неговото Известие, които стоят над мен, човешката буболечка.

В света непрестанно се случват все нови и нови неща, а ние тънем в безмерна скука. Достатъчно е да припомня що за проповеди се слушат все още дори и в най-просветените страни. В тях прозвучават словата „радост“ и „печал“, но само като припев в носово провлачван псалм, и ние си оставаме с едничката вяра в привичното и пошлото. Струва ни се, че можем да променяме само облеклото си. Приели сме, че Британската империя е огромна и заслужава уважение, че Съединените щати са най-могъщата сила. А не вярваме, че зад всеки човек се надига и спада прилив, който би могъл да отнесе Британската империя като тресчица, стига само подобна мисъл да споходи човека. Кой знае що за седемнадесетгодишен скакалец може да изскокне от пръстта? Правителството на света, в който живея, не е съставено като британското в следтрапезна беседа на чаша вино.

Нашият духовен живот напомня речните води. Всяка година той може да се надигне повече от когато и да било и да залее прегорелите брегове; може тъкмо настоящата година да е такава, та всичките ни мускусни плъхове да се издавят. Там, където живеем, невинаги е било суша. Далеч навътре в сушата съзирам бреговете на древна река, която се е плискала в тях, много преди науката да започне да отбелязва нейните прииждания. Из цяла Нова Англия се разнесе новината за едрия красив бръмбар, който изпълзял от една цепнатина в стара маса от ябълково дърво, престояла повече от шестдесет години във фермерска кухня — първо в Кънектикът, а сетне в Масачузетс; излюпил се от яйце, снесено много по-рано, ако се съди по броя на годишните кръгове над него, още в живото дърво; няколко седмици го чували как гризе отвътре, пробуден към живот от топлината на някой чайник. Как да не укрепне вярата ти във възкресението и безсмъртието, като чуеш подобна история? Кой знае дали преди хилядолетия под концентричните одървенели пластове на мъртвото, останало без жизнени сокове общество, не е било снесено яйце в сочната дървесина на младо и жизнено стъбло, превърнало се постепенно в нещо като негов мавзолей! Кой знае какъв прекрасен крилат живот може би от много години гризе за почуда на насядалото покрай празничната трапеза човешко семейство и неочаквано ще се появи на бял свят от най-повседневната и износена мебел, та най-сетне да се наслади на прелестното лято на своето съществуване!

Не твърдя, че Джон или Джонатан ще проумеят всичко това; но такава е същината на утрото, което никога не настъпва просто с изтичането на времето. Светлината, която заслепява очите ни, е за нас непрогледен мрак. Изгрява само оная зора, за която сме се пробудили. Денят предстои. Слънцето е само утринна звезда.

 

Албена Бакрачева
Именен и предметен показалец
към „Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения“

Абелар, Пиер (1079–1142) — френски средновековен философ и теолог, преподавал в Париж.

Абу Муса (721–815) — алхимик, известен като „баща на арабската химия“, прославил се с метафизическата си философия на природата.

Августинска епоха — английската литература от ок. 1700 до 1750 г.

Аврора (рим. мит.) — богинята на Зората, която отваряла на слънцето вратите на Изтока.

Адмет (гр. мит.) — цар на Тесалия, един от аргонавтите. Аполон пасъл девет години стадата му.

Актеон (гр. мит.) — ловец, който видял къпещата се Артемида. За наказание богинята го превърнала в елен и той бил разкъсан от собствените си кучета.

Акър — английска мярка за повърхност, равна на 4047 кв.м.

Албертус Магнус (ок. 1206–1280) — немски монах-доминиканец, богослов, философ и алхимик със значителни приноси в биологията. Смятал опознаването на природата за част от християнската вяра.

Алгонкуини — индианци от североизточната част на САЩ.

Алегени — голяма планинска верига в Северна Америка, пресичаща щатите Пенсилвания, Мериленд, Вирджиния и Западна Вирджиния. Част от системата на Апалачите.

Алисън, сър Арчибалд (1792–1867) — английски юрист и историк, автор на „История на Европа от началото на Френската революция през 1789 г. до Реставрацията на Бурбоните през 1815 г.“ в десет тома (1833–1842).

Антей (гр. мит.) — син на бога на морето Посейдон и на Гея (Земята). Той губел силата си, щом не се докосвал до земята.

Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) — александрийски поет и граматик, автор на епопеята „Аргонавти“.

Аретуза — извор в Сиракуза (Сицилия). В елегията на Милтън „Лайсидас“ се свързва с римската пасторална поезия.

Аркадия — страна на пастири и овчари в Пелопонес, възпявана от поетите като рай на земята.

Аркрайт, сър Ричард (1732–1792) — изобретателят на предачната машина.

Аронова пръчка (библ.) — пръчката, с която Арон, братът на Мойсей, докоснал бадемовите дървета и те мигом цъфнали и вързали.

Аталанта (гр. мит.) — девойка, която обявила, че ще пристане на мъжа, който я надбяга. Загубила от Хипомен, когато спряла да вдигне трите златни ябълки, нарочно оставени от него.

Атлантида (гр. мит.) — грамаден остров, който се намирал отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар). Изчезнал в океана след един катаклизъм.

Атлас (гр. мит.) — мавритански цар, осъден от Зевс да крепи на плещите си небесния свод.

Атропос (гр. мит.) — една от трите Парки, богините на съдбата, тази, която прерязвала нишката на човешкия живот.

Ахерон (гр. мит.) — река в Тартар.

Ахилесови брегове — според преданието Ахил бил родом от Тесалия, планинска местност в Гърция.

 

Баларат — град в Югоизточна Австралия, център на златотърсаческия район.

Бартрам, Уилям (1739–1823) — американски пътешественик и естественик.

Бафинов залив — част от Атлантическия океан между островите Гренландия и Бафинова земя, свързан със Северния ледовит океан.

Бейкън Хил — една от най-хубавите части на Бостън, където се намира кметството.

Белите планини — планински масив в Източна Каролина и Югозападна Невада.

Бендиго — град в Югоизточна Австралия, основан през 1851 г. след откриването на злато в района.

Биас (VI в. пр. Хр.) — един от седемте гръцки мъдреци, комуто се приписват думите (известни в латинския превод): „Omnia mea mecum porto“ („Всичко свое нося със себе си“).

Блакстоун, сър Уилям (1723–1780) — английски юрист, автор на „Коментари“, станали наръчник на поколения студенти по право.

Брама (инд. мит.) — бог от тройката Брама, Вишну, Индра (или Шива).

Бристърс Хил — възвишение южно от Конкорд, където живеели освободените роби от околността.

Буена Виста — село в Мексико. Тук на 22 и 23 февруари 1847 г. армията на САЩ победила многократно по-голямата войска на мексиканците във войната между САЩ и Мексико (1846–1848).

Бун, Даниъл (1734–1820) — един от първите заселници в Кентъки.

Бушел — американска мярка за вместимост, равна на 35.2 л.

Бхагавадгита — част от древноиндийския героичен епос „Махабхарата“. Любимата източна книга на Торо.

Бъниан, Джон (1628–1688) — английски писател и странстващ проповедник, автор на „Пътешествието на пилигрима“ (1678–1684).

Бънкър Хил — тук край Бостън на 17 юни 1775 г. е станала една от първите големи битки във Войната за независимост.

Бюфон, Жорж-Луи Леклерк (1707–1788) — френски естественик, оказал влияние върху развитието на ботаниката, зоологията и геологията. Автор на „Естествена история“ в 44 тома (1749–1804).

 

Валхала (сканд. мит.) — зала за пиршества, в която отиват падналите в бой герои.

Ван Монс и Томас Найт — ботаници и селекционери, съвременници на Торо.

Барон, Марк Теренций (116–27 пр. Хр.) — римски учен и писател. Автор на „Rerum Rusticarum“ („За селското стопанство“).

Веди — четирите свещени книги на индуизма, съдържащи химни, ритуални предписания и техните обяснения.

Витрувий, Марк Полион (I в. пр. Хр.) — римски архитект, известен със своя десеттомен труд „De Architectura“ („За архитектурата“), единствената оцеляла от римско време теория на строителството, оказала силно влияние върху архитектите от Ренесанса.

Вишну (инд. мит.) — бог на милостта в тройката Брама, Вишну, Индра (или Шива).

Вишну Пурана или Законите на Ману — една от най-древните книги от индуския религиозен епос.

Войната на Крал Филип — война от 1675–1676 г. между Индианския съюз, начело с вожда Крал Филип, и новоанглийските колонисти.

Вулкан (рим. мит.) — богът на огъня и на ковашкия занаят; отъждествен с гръцкия бог Хефест.

 

Гезнер, Конрад фон (1516–1565) — швейцарски лекар и естественик, цитиран в „История на четириногите“ (1607) от Едуард Топсел.

Гийо, Арнолд Хенри (1807–1884) — американски геолог и географ, роден в Швейцария.

Гилпин, Уилям (1724–1804) — английски странстващ проповедник. Автор на множество пътеписи из Англия и Шотландия, основоположник на жанра „живописни пътешествия“, характерен за предромантизма и романтизма.

Горгони (гр. мит.) — три баснословни чудовища — сестрите Медуза, Евриала и Стено, — притежавали сила да вкаменяват всички хора, които ги погледнели.

Гоф, Уилям (ок. 1605–1679) — английски пуритан, подписал смъртната присъда на крал Чарлс I по време на Английската буржоазна революция от 1649 г. След Реставрацията заедно с тъста си Едуард Уоли избягал в Нова Англия.

Грей, Томас (1716 1771) — английски поет.

Гринел, Хенри (1799–1874) — американски корабостроител, оглавил експедиция за издирването на изчезналия полярен изследовател сър Джон Франклин.

Гуанджоу — пристанище в югоизточен Китай.

Гукин, Даниъл (1612–1687) — американски изследовател на индианците от колонията в Масачузетс.

 

Давънант, сър Уилям (1606–1668) — английския поет и драматург в двора на крал Чарлс I. Автор на рицарския епос „Гондиберт“.

Дамодара — едно от имената на индийския бог Кришна.

Дарвин, Чарлс (1809–1882) — английски естественик и физиолог. Основно съчинение „Произход на видовете“ (1859)

Двете Индии — Малайският архипелаг, Анголските и Бахамските острови.

Девкалион (гр. мит.) — син на Прометей. Зевс дал възможност на Девкалион и жена му Пира да създават нови хора, като хвърлят камъни зад гърба си.

Дейви, сър Хъмфри (1778–1829) — английски химик, откривател на 12 химически елементи.

Декър, Томас (1572–1632) — английски драматург.

Делфи и Додона — древногръцки оракулски селища. В храма на Аполон в Делфи под Парнас правела своите предсказания пророчицата Пития.

Джаксън, Чарлс Т. (1805–1880) — американски химик и геолог. Публикувал „Геологическо проучване на щата Мейн“ (1838).

Джон — нарицателно име за средния англичанин.

Джонатан — нарицателно име за средния американец.

Джонсън, Бен (1573–1637) — английски драматург, съвременник на Шекспир.

Джонсън, Едуард (1599–1672) — американски историк. Публикувал „История на Нова Англия“ (1654).

Джонсън, Самюъл (1709–1784) — английски писател, критик и лексикограф.

Джордж III (1738–1820) — английски крал. По време на управлението му Англия загубила американските си колонии във Войната за независимост (1775–1782), която довела до създаването на Съединените американски щати.

Дигби, сър Кенълм (1603–1665) — английски писател. Автор на философски съчинения.

Диодор Сицилийски (I в. пр. Хр.) — гръцки историк.

Друиди — келтски свещеници, извършвали богослужения на планински хълмове или в дъбови гори.

Дръмонд, Уилям (1585–1649) — английски поет.

Дъбюк — град в източна Айова, на река Мисисипи.

Дън, Джон (1573–1631) — английски поет, съвременник на Шекспир.

 

Евгений IV (Габриеле Кондолмиери) — папа от 1431 до 1447 г.

Евър — югоизточен вятър у древните гърци.

Еда — Старата или Поетическата Еда — сборник от XII в. с митологически предания на старите скандинавски народи. На тази основа исландският историк и поет Снори Стурлусон (1179–1241) съставил Прозаическата или Новата Еда, като добавил нови скандинавски митове, легенди и поеми.

Езерни поети — Уърдсуърт, Колридж и Сауди.

Емерсън, Ралф Уолдо (1803–1882) — американски философ и писател, централна фигура на американския литературен трансцендентализъм.

Еней Силвий — литературно име на Пий II (Пиколомини), папа от 1458 до 1464 г.

 

Западни острови или Хебриди — архипелаг в Атлантическия океан край бреговете на Шотландия.

Зелените планини — планински масив в щата Върмонт. Част от системата на Апалачите.

Зендавеста — свещени текстове на маздеизма, религията на древните иранци, от VII-VI в. пр. Хр.

Зороастър или Заратустра (660–583 пр. Хр.) — реформатор на древната иранска религия. Проповядвал разделянето на светлината и мрака като добрия и лошия принцип и създал подробни култови и хигиенични предписания.

 

Ивлин, Джон (1620–1706) — английски мемоарист и естественик.

Идуна (сканд. мит.) — богинята на пролетта.

Икар (гр. мит.) — син на Дедал. Издигнал се с восъчни криле високо към слънцето, от което те се разтопили и Икар паднал в морето, което било наречено по името му Икарово море; част от Егейско море.

Индра (инд. мит.) — главният бог на средното царство — въздуха.

Инч — английска мярка за дължина, равна на 2,54 см.

Испански Мейн — територията, обхващаща северното крайбрежие на Южна Америка от Панама до устието на река Ориноко, Венецуела.

 

Йол (гр. мит.) — приятел на Херкулес, помогнал му да отсече главата на Лернийската хидра.

Йотуни (сканд. мит.) — великани, постоянно враждуващи с боговете.

Йотунхайм (сканд. мит.) — седалището на боговете.

Йънг, Артър (1741–1820) — английски агроном. Автор на „Селско стопанство. Есета върху практическите страни на фермерството“ (1773).

 

Кабир (1440–1518) — индийски поет и религиозен реформатор.

Кадм (ок. VI в. пр. Хр.) — полумитически финикийски принц, дал на гърците писменост.

Калидаса (V в.) — индийски драматург и поет, известен с драмата в стихове „Сакунтала“. Сакунтала е девойка, израснала в гората в семейството на отшелник.

Калпа (инд. мит.) — период от време, обхващащ няколко милиарда години, от създаването до унищожаването на света. В края на всяка калпа Брама поглъща света, а после отново го изгражда.

Кариатида — статуя на жена или мъж, която подпира корниз.

Карлайл, Томас (1795–1881) — английски историк, биограф и критик, роден в Шотландия. Упражнил голямо влияние с култа си към героичните личности.

Карпентър, У. Б. — биолог от Нова Англия, съвременник на Торо.

Кару, Томас (ок. 1595–1645) — английски поет от епохата на Барока.

Касталийски извор — според преданието глътка от този извор на южния склон на Парнас край Делфи дарявала поетическо вдъхновение.

Катон Утически (95–46 пр. Хр.) — римски държавник, противник на Цезар. След победата на Цезар при Утика на северноафиканския бряг сложил край на живота си.

Катон, Марк Порций (234–149 пр. Хр.) — римски държавник и писател, автор на трактата „De Agri Cultura“ („За земеделието“).

Каупър, Уилям (1731–1800) — английски поет.

Кварта — английска мярка за вместимост, равна на 1,1 л.

Кеймбриджки колеж — Кеймбридж, Масачузетс, е седалище на основания през 1638 г. Харвардски университет, който Торо посещавал от 1833 до 1837 г.

Кейн, Елиша Кент (1820–1857) американски военен лекар, загинал при втората си арктическа експедиция за издирването на сър Джон Франклин.

Клавдиан, Клавдий (ок. 365–404) късноримски поет, автор на епиграми, епически творби и политически поеми.

Кларк, Едуард-Даниъл (1769–1822) — английски минералог и пътешественик.

Кларк, Уилям (1770–1838) изследовател на американския континент. Заедно с Мериуедър Луис извършил през 1803–1806 г. пътешествие от американския Среден Запад през Скалистите планини до Тихия океан.

Клафтер — английска мярка за дълбочина, равна на 1,82 м.

Колман, Хенри (1785–1849) — американски духовник, автор на няколко отчета за състоянието на селското стопанство в Масачузетс и съседните му щати.

Колридж, Самюъл Т. (1772–1834) — английски поет и критик, един от „Езерните поети“.

Колумела (I в.) — римски писател, известен с книгите си върху селското стопанство.

Конкордската битка — на 19 април 1775 г. край Конкорд е станала първата битка от Войната за независимост.

Конфуций или Кун Фу Дзъ (ок. 551–478 пр. Хр.) — китайски философ и политик. Целта на неговото морално учение е благополучието на държавата и самоусъвършенстването на индивида.

Корд — английска мярка за дърва, равна на 0,1 куб.м.

Коук, сър Едуард (1552–1634) — английски юрист и законодател.

Кохинор — прочут диамант, възпян още в индийския епос „Махабхарата“. От 1850 г. е собственост на английското кралско семейство.

Крез (ок. 560 пр. Хр.) — цар на Лидия в Мала Азия, чието богатство станало баснословно.

Крокет, Дейвид (1786–1836) — американски военен и политик, превърнал се във фолклорен герой.

Куорлс, Франсис (1592–1644) — английски поет.

Куру — легендарен древноиндийски град на мъдреците брамини, където се е състояла голямата битка, възпята в „Махабхарата“ и „Бхагавадгита“.

 

Ландър, Уолтър Савидж (1775–1864) — английски поет и прозаик.

Лаперуз, Жан Франсоа (1741–1788) — френски мореплавател, изчезнал безследно при опит да обиколи света.

Лейнг, Самюъл (1812–1897) — английски държавник и писател. Автор на „Записки от едно пребиваване в Норвегия“ (1837).

Либих, Юстус (1803–1873) — професор по химия в Гисенския университет, Германия. Публикувал „Химия на животните“ (1842).

Ликург (IX в. пр. Хр.) — спартански законодател. Политическото и военното величие на Спарта в продължение на няколко века се отдава на Ликурговата конституция.

Линей, Карл (1707–1778) — именит шведски ботаник, извършил класификация на растенията. Основното му съчинение, написано на латински, е „Genera plantarum“ (1737).

Линкълн — малък град близо до Конкорд.

Лок, Джон (1632–1704) — английски емпирически философ.

Локи (сканд. мит.) — богът на разрушението и злото.

Лонг Уорф — пристанище на Бостън.

Лудън, Джон Клодиъс (1783–1843) — шотландски паркостроител и природоописател.

Луис, Мериуедър (1774–1809) — изследовател на американския континент. По поръчение на президента Джеферсън предприел заедно с Уилям Кларк голяма експедиция към Пасифика.

Лъвуел, Джон (1691–1725) — служил под командването на Бенджамин Чърч; прочул се с битката срещу индианците на 18 април 1725 г.

 

Магнус, Олаус (1490–1558) — шведски историк, архиепископ на Упсала.

Мамелюци — гвардейци на египетския султан, които впоследствие взели за няколко столетия властта в Египет. През 1811 г. по заповед на султанския наместник Мехмед-Али паша те всички били затворени в крепост и избити; спасил се само един, като прескочил крепостната стена.

Масасойт (1580–1661) — вожд на индианското племе вампаноаг, владяло по-голямата част от територията, на която възниква Нова Англия.

Маст, Мир Камар Удин (XVIII в.) — индийски поет.

Матусал (библ.) — еврейски патриарх, живял 969 години (Битие, 5:27).

Мемнон (гр. рим. мит) — син на Аврора, загинал от ръката на Ахил. От статуята му, издигната край Тива в Египет, се разнасяла нежна музика, щом първите слънчеви лъчи я докоснели.

Менций или Мен Дзъ (ок. 372–289 пр. Хр.) — китайски философ от школата на Конфуций.

Меншиков, Александър Данилович (1673–1729) — руски княз, военен и държавен деец, фаворит на Екатерина I, умрял в изгнание.

Милтън, Джон (1608–1674) — английски поет, автор на епическите поеми „Изгубеният рай“ (1667) и „Възвърнатият рай“ (1671).

Миля — американска мярка за дължина, равна на 1609 м.

Минерва (рим. мит.) — богиня на мъдростта и на изящните изкуства, дъщеря на Юпитер; отъждествена с гръцката богиня Атина.

Мирабо, маркиз дьо Оноре-Габриел (1749–1791) — най-бележитият оратор на Френската революция, депутат на Третото съсловие, впоследствие изменник на революционните идеи.

Мирмидонци — смели тесалийски воини на Ахил, които се били срещу Троя. Според преданието името им произлиза от „myrmex“, т.е. „мравки“.

Мишо, Франсоа-Андре (1770–1855) — френски ботаник, автор на съчинението „Северноамериканската Sylva“ (1818).

Мом (гр. мит.) — бог на шегите и подигравките.

 

Нибур, Бертолд-Георг (1776–1831) — немски историк, известен с критическия си подход към източниците, особено в „История на Рим“ (1811–1832).

Ниепс, Жозеф (1765–1833) — френски изобретател, създател на фотографията заедно с Дагер.

Нимрод (библ.) — легендарен цар на Халдея, назован „голям ловец пред Господа“ (Битие, 10:9).

Нова Нидерландия — сегашният щат Ню Йорк.

Нова Холандия — сегашният щат Пенсилвания.

Нума Помпилий (714–671 пр. Хр.) — втори римски цар, заел се с религиозното устройство на Рим.

 

Олкот, Еймос Бронсън (1799–1888) — американски проповедник и философ от кръга на трансценденталистите. Неговата дейност е от голямо значение за американската образователна система.

Орфей (гр. мит.) — тракийски поет и музикант, син на Аполон и на нимфата Калиопа. Песните му раздвижвали скалите и дърветата и усмирявали зверовете. Участвал в похода на аргонавтите.

Осиан — шотландския легендарен герой и бард, живял според преданието през III в. Неговите творби, обработени и издадени от шотландския поет Джеймс Макферсън (1736–1796) под заглавието „Песните на Осиан“, упражнили силно влияние върху романтическата литература.

 

Паганини, Николо (1782–1840) — италиански композитор и цигулков виртуоз, прочут с умението си да свири само на най-ниската струна.

Пали, Уилям (1743–1805) — английски философ, автор на „Принципи на морала и политическата философия“ (1785) — съчинение, което Торо е изучавал в Харвардския колеж.

Палмира — древен град в централна Сирия.

Пан (гр. мит.) — козлоногият син на бог Хермес и смъртна жена, олицетворение на Природата и Живота.

Пар, Томас (1483–1635) — името на този англичанин, доживял до сто петдесет и две години, е станало символ на дълголетие.

Парк, Мънго (1771–1806) — шотландски пътешественик, изследовател на Африка.

Пафлагонци — жителите на Пафлагония, древна област в Мала Азия, спечелили си лоша слава със своето суеверие и груби обноски; споменати в „Илиада“.

Пек — английска мярка за вместимост, равна на 8,8 л.

Пелико, Силвио (1789–1854) — италиански писател, автор на първата романтическа драма в Италия „Франческа да Римини“ (1815). Осъден за желанието му да се причисли към карбонарите, той прекарал девет години в затвора на Шпилберг, където написал „Моите затвори“ (1832).

Пен, Уилям (1644–1718) — известен квакер, основател на щата Пенсилвания. Застъпвал се за равноправието на всички вероизповедания.

Пери, сър Уилям Едуард (1790–1855) — английски полярен изследовател.

Петър Отшелника, наричан още Петър Амиенски (ок. 1050–1115) — френски монах, духовен водач на първия кръстоносен поход (1095–1099).

Пилпай или Бидпай — легендарен брамин, смятан за съчинител на най-ранните индийски басни, разпространявани в Европа през Средновековието; много близки до басните от санскритския сборник „Панчатантра“.

Пинта — английска мярка за вместимост, равна на 0,55 л.

Питагор (VI в. пр. Хр.) — гръцки философ и законодател, известен с много строгите си нрави.

Плиний, Гай Секунд (23–79) — римски естественик, автор на „Естествена история“ в тридесет и седем книги.

Плут (рим. мит.) — богът на богатството.

Плутарх (ок. 45 — 125) — гръцки историк и моралист. Автор на „Паралелни животописи на бележитите люде в Гърция и Рим“.

Плутон (гр. мит.) — владетел на Ада и бог на мъртвите. Неговото подземно царство било обградено седем пъти от река Стикс, през която лодкарят Харон превеждал душите на умрелите.

Погъс — вожд на индианско племе от южна Нова Англия, загинал в битката срещу капитан Лъвуел на 18 април 1725 г.

Полк, Джеймс (1795–1849) — президент на САЩ от 1845 до 1849 г.

Помона (рим. мит.) — богинята на плодните дървета и на градините.

Поуп, Александър (1688–1744) — английски поет от епохата на Класицизма. Превел „Илиада“ и „Одисея“ в римувани стихове.

Пфайфер, Ида Лаура (1797–1858) — австрийска изследователка, първата жена, обиколила земното кълбо. Публикувала „Пътешествие около света, извършено от една дама“ (1852)

 

Рали, сър Уолтър (ок. 1552–1618) — английски изследовател и писател, фаворит на кралица Елизабет I. Бил обвинен в заговорничество срещу Джеймс I и обезглавен.

Рикардо, Дейвид (1772–1823) — английски политикономист. Основно съчинение „Принципи на народното стопанство и данъчното облагане“ (1807).

Рихтер, Йохан Паул Фридрих (1763–1825), приел името Жан Пол — немски писател-романтик.

Робин Худ — герой от староанглийски балади, който през XII-XIII в. се подвизавал като горски разбойник.

Род — английска мярка за дължина, равна на 5 м.

Роландсън, Мери Уайт (ок. 1635–1678) — американка, държана дълго в плен от индианците.

Ръмфорд, граф Бенджамин Томпсън (1753–1814) — английски физик и дипломат, роден в САЩ. Публикувал трудове върху естеството на топлината. Изобретил непушеща камина.

 

Саади (1184–1291) — най-известният поет на Персия, творбите му „Гюлистан“ („Градина на розите“) и „Бостан“ („Градина на удоволствията“) съдържат образци на източната мъдрост.

Сарданапал или Ашурбанипал (ок. 668–626 пр. Хр.) — цар на Асирия, построил величествения дворец и библиотеката в Ниневия.

Сатурн — един от най-древните богове в римската митология, който учел хората да обработват земята.

Сведенборг, Емануел (1688–1772) — шведски учен, философ и религиозен писател.

Сей, Жан-Батист (1767–1832) — френски политикономист, вулгаризирал учението на Адам Смит.

Селкирк, Александър (1676–1721) — английски моряк. По негово желание бил оставен на необитаемия остров Хуан Фернандес, където проживял шест години. Прототипът на Робинзон Крузо.

Силвий, Еней (1405–1464) — италиански хуманист и дипломат, впоследствие папа Пий II.

Симсова дупка — през 1818 г. американският морски офицер и писател Джон Кливс Симс (1780–1829) изказал предположението, че на полюсите има дупки, през които може да се проникне в кухата вътрешност на Земята.

Смит, Адам (1723–1790) — шотландски философ. Създател на модерната политикономия, основно съчинение „Проучвания върху природата и произхода на благополучието на народите“ (1776).

Солон (ок. 638–558 пр. Хр.) — атински законодател, държавник, поет и философ.

Спенсър, Едмънд (1552–1599) — английски поет от епохата на кралица Елизабет I, на която посветил незавършената си творба „Кралицата на феите“.

Стандиш, Майлс (ок. 1584–1656) — английски военачалник, един от предводителите на първите заселници в Плимът, Нова Англия.

Стейт Стрийт — навремето финансовият център на Бостън.

Сторър, Томас (1571–1604) — английски поет.

Стърлинг, Джон (1806–1844) — английски свещеник и поет, последовател на Колридж.

Сфинкс (гр. мит) — чудовище, което тормозело жителите на Тива, като изяждало всеки, който не проумявал загадките му. Когато Едип дал правилен отговор, Сфинксът разбил главата си в скалата.

Съдбъри — малък град на югозапад от Конкорд.

Тартар (гр. мит.) — подземно обиталище на дъното на Ада, където прокълнатите понасяли вечни мъки.

Тацит, Публий Корнелий (ок. 55–120) — римски историк и държавник.

Теофраст (ок. 372–287 пр.Хр.) — гръцки философ и учен. Основни съчинения „Издирвания върху растенията“, „Първопричини за растенията“ и „Характери“.

Термин (рим. мит.) — богът на границите и собствеността.

Тернате и Тидор — малки острови от групата на Молукските (Индонезия).

Тива — прочут древен град в Египет, столица на девет династии, наричан Стовратната Тива.

Титир и Мелибей (гр. мит.) — пастири, за които се споменава в „Идилии“ на Теокрит и в „Буколики“ на Вергилий.

Томсън, Джеймс (1700–1748) — английски поет.

Тон — американска мярка за тегло, равна на 907,2 кг.

Тор (сканд. мит.) — бог на гръмотевицата.

Търнър, Сирил (ок. 1575–1626) — английски драматург.

 

Уайт, Джоузеф Бланко (1775–1841) — английски поет.

Уебстър, Даниъл (1782–1852) — американски политик и оратор. Речта му в полза на закон от 1850 г. за преследване на избягалите роби („Законът на Уебстър“) добила лоша слава.

Уестън — малък град в близост до Конкорд.

Уилбърфорс, Уилям (1759–1833) — английски филантроп, борец против робството, оглавил в Английския парламент борбата за освобождаването на робите в Британските Антили.

Уилсън, Александър (1766–1813) — шотландски поет и орнитолог, преселил се в Америка. Автор на „Американска орнитология“ в девет тома (1808–1814). Еднотомно издание излиза в Бостън през 1840 г.

Уинслоу, Едуард (1595–1655) — английски пуритан, пристигнал с кораба „Мейфлауър“ в Америка, бил три пъти губернатор на Плимътската колония. Неговите дневници и описанията му на първото заселничество представляват голям исторически интерес.

Улф, Чарлс (1791–1823) — ирландски поет-романтик.

Уотс, Айзък (1674–1748) — английски теолог и химнописец.

Уърдсуърт Уилям (1770–1850) — английски поет, един от „Езерните поети“.

 

Фаетон (гр. мит) — син на Хелиос (Слънцето). Получил от баща си позволение да води само за един ден колесницата му, но поради неопитност едва не подпалил цялата Вселена. Символ на човек, който се заема с непосилна за него работа.

Файф Пойнтс — квартал на Ню Йорк с много лоша слава.

Фокс, Джордж (1624–1691) — английски религиозен водач, основал през 1647 г. Квакерското общество.

Фрай, Елизабет (1780–1845) — деятелка на сектата на квакерите, занимавала се с благотворителност по затворите.

Франклин, Бенджамин (1706–1790) — американски държавник, дипломат, писател, учен и изобретател.

Франклин, сър Джон (1786–1847) — английски полярен изследовател, изчезнал безследно.

Фробишър, сър Мартин (1535–1594) — английски мореплавател, търсил северозападен път през Атлантическия към Тихия океан.

Фунт — английска мярка за тегло, равна на 453,6 г.

Фурие, Шарл (1772–1837) — френски социален реформатор, чиито идеи за съвместен живот в големи общности намерили отзвук и в Нова Англия, особено у някои от трансценденталистите като Маргарет Фулър с прочутата Ферма Брук край Конкорд.

Фут — английска мярка за дължина, равна на 30,48 см.

 

Хабингтън, Уилям (1605–1654) — английски поет.

Ханон (IV в. пр. Хр.) — картагенски мореплавател, стигнал през 480 г. пр. Хр. до Западна Африка. Пътеписът му „Периплус“ се смята за първото описание на мореплавател очевидец.

Халдея — име на страната, която древните гръцки историци наричали Вавилония. Халдейците умеели да гадаят бъдещето по звездите.

Хариванша — санскритска поема, включена в „Махабхарата“ Торо превел от френски епизода „Преселението на душите на седемте брамини“.

Харпии (гр. мит.) — крилати чудовища с женски образ, с тяло на ястреб и с орлови нокти.

Хауард, Джон (1726–1790) — английски общественик, ратувал за подобряването на условията в затворите.

Хауит, Алфред Уилям (1830–1908) — австралийски антрополог и изследовател. Автор на книгата „Земя, труд и злато или Две години във Виктория“ в два тома (1855).

Хеба (гр. мит.) — дъщеря на Зевс (Юпитер) и Хера (Юнона), богиня на младостта.

Хекатомпилос — древен персийски град, споменат от Плиний и Птоломей.

Хелвелин — планина в езерните райони на Северозападна Англия, свързана с т.нар. Езерни поети.

Хеманс, Фелиша (1793–1835) — английска поетеса.

Херакъл (гр. мит.) или Херкулес (рим. мит.) — най-прочутият от героите на древността, син на Зевс и на Алкмена. Преследван от гнева на Хера, трябвало да извърши дванадесет подвига, между които погубването на Лернийската хидра и разчистването на Авгиевите обори.

Херик, Робърт (1591–1674) — английски поет.

Херкулесови стълбове — име, дадено от древните народи на европейските и африканските скали, които образуват протока Гибралтар. Според преданието те били разместени от Херкулес, за да се свърже морето с океана.

Херодот (ок. 484–425 пр. Хр.) — гръцки историк, наричан Баща на историята.

Херцина (гр. мит.) — изворна нимфа.

Хеспериди (гр. мит.) — име на трите дъщери на Атлас. Те имали градина, чиито дървета раждали златни ябълки, пазени от стоглав дракон. Херкулес убил дракона и откраднал златните ябълки. Островите на Хесперидите се намирали в Атлантическия океан (вероятно днешните Канарски острови).

Хибла — древен град в Сицилия на морския бряг недалеч от Сиракуза.

Хигия (гр. мит.) — богинята на здравето, дъщеря на Асклепий.

Химет — планинска верига в Югоизточна Гърция, прочута с мрамора и меда си.

Хор, Самюъл (1778–1856) — конгресмен от Конкорд, изпратен през 1844 г. в Чарлстън, Южна Каролина, за да протестира срещу заплахите към масачузетски моряци негри; грубо прогонен от властите на Южна Каролина.

Хоторн, Натаниъл (1804–1864) — американски романист и разказвач.

Християн II (1481–1559) — крал на Норвегия и Дания, а след 1520 г. и на Швеция.

Хумболт, Александър фон (1769–1859) — немски естественик и географ, пътешествал из Европа, Америка и Русия. Публикувал трудове върху география на растенията, климатология, вулканология. Основни съчинения „Картини от природата“ в два тома (1808) и „Космос“ в пет тома (1845–1862).

Хупър, Елън (1816–1848) — американска поетеса.

Хърндън, Уилям Луис (1813–1857) — американски изследовател, автор на „Проучвания по долината на Амазонка“ в два тома (1854).

 

Цербер (гр. мит.) — триглаво куче, пазещо входа към подземния свят.

Церера (рим. мит.) — богиня на земеделието, отговаряща на богинята Деметра от гръцката митология.

Цицерон, Марк Тулий (106–43 пр.Хр.) — римски държавник, оратор и писател.

 

Чалмърс, Александър (1759 1834) — шотландски биограф, издател и журналист. Публикувал „Произведенията на английските поети от Чосър до Каупър“ (1810).

Чамплейн — езерото на границата между щатите Върмонт и Ню Йорк.

Чанинг, Уилям Елъри (1810–1884) — американски унитариатски свещеник и поет, близък до кръга на трансценденталистите. Приятел на Торо и пръв негов биограф.

Чапман, Джордж (1559–1634) — английски драматург и преводач на Омир.

Челини, Бенвенуто (1500–1571) — известен италиански скулптор и бижутер. Една от многото драматични случки в живота му било затварянето му в крепостта „Сан Анджело“ в Рим по обвинение в кражба на скъпоценности от папа Климент VII.

Чосър, Джефри (ок. 1340–1400) — английски поет, автор на „Кентърбърийски разкази“ (1387/1400).

Чърч, Бенджамин (1639–1718) — предводител на пуританите срещу индианците във Войната на Крал Филип (1675–1676).

 

Шамполион, Жан-Франсоа (1790–1832) — френски египтолог, разшифровал древноегипетското йероглифно писмо въз основа на Плочата от Розета, върху която били изписани еднакви текстове на гръцки и древноегипетски.

 

Ървинг, Едуард (1792–1834) — шотландски свещеник, застъпвал идеята, че църквата трябва да възстанови първоначалните си функции.

 

Юбер, Франсоа (1750–1835) — швейцарски ентомолог, автор на „Нови наблюдения над пчелите“.

 

Янки — прозвище на американците в Съединените щати. По времето на Торо означавало само жител на Нова Англия.

Албена Бакрачева
Хенри Дейвид Торо: Живот в дати

1817 — на 12 юли в Конкорд, щата Масачузетс, се ражда Дейвид Хенри — трето от четирите деца на Джон и Синтия Торо. Бащата е фермер и държи магазин в Конкорд.

1828 — постъпва заедно с брат си Джон в Конкордската академия — частно училище, основано от видни съграждани; там изучава френски, латински, старогръцки, география, история и естествени науки.

1833 — постъпва в Харвардския колеж, където наред с основните предмети изучава италиански, френски, немски и испански, слуша лекции по минералогия, анатомия и естествена история.

1835 — в Конкорд се установява Ралф Уолдо Емерсън.

1837 — завършва колежа. Става учител в Конкорд, но скоро напуска поради несъгласие с практиката да се налагат физически наказания на учениците. Присъединява се към групата на Новоанглийските трансценденталисти, оглавявана от Емерсън, и започва да пише своите „Дневници“. Променя името си от Дейвид Хенри на Хенри Дейвид.

1838 — отваря малко частно училище в дома си. Изнася първата си лекция в Конкордската лектория. В Конкордската академия става преподавател по латински, старогръцки, френски и естествени науки, а брат му (от следващата година) — по английски.

1839 — предприема заедно с брат си пътешествие по поречието на Конкорд и Меримак.

1840 — публикува в първия брой на трансценденталисткото списание „Циферблат“ есе и стихотворение и става постоянен сътрудник на изданието. Запознава се с поета Уилям Елъри Чанинг.

1841 — отива да живее у Ралф Уолдо Емерсън като домашен помощник и градинар.

1842 — умира брат му, което е голям удар за Хенри.

1843 — напуска дома на Емерсън и се връща при родителите си.

1844 — работи в бащината си фабрика за моливи.

1845 — през пролетта започва да си строи дървена къща върху парцел на Емерсън край езерото Уолдън — на около две мили от Конкорд. На 4 юли, националния празник на САЩ, се преселва в къщата и живее там две години, два месеца и два дни. Прекарва времето си в съзерцание на природата, разходки, земеделие, четене и писане.

1846 — започва да пише „Уолдън или Живот в гората“. Изнася лекция за Карлайл в Конкордската лектория. Арестуван е, понеже години наред не е плащал данък; остава в затвора само една нощ, тъй като сумата е платена от друг — вероятно от леля му, — но преживяното заляга по-късно в есето му „Гражданско неподчинение“. Първо пътешествие до Мейнските гори.

1847 — напуска уолдънската си къща и прекарва нови десет месеца в дома на Емерсън, докато той изнася лекции в Европа.

1848 — в Конкордската лектория изнася лекция „Отношението на индивида към държавата“.

1849 — същата лекция, вече като „Съпротива срещу гражданските власти“, публикува в другото трансценденталистко списание „Естетически страници“. (Посмъртно това есе излиза под заглавие „Гражданско неподчинение“.) Публикува „Седмица по поречието на Конкорд и Меримак“. Първо пътешествие до Кейп Код заедно с Уилям Елъри Чанинг.

1850 — преработва своите „Дневници“ и от записки, които да използва за книгите и лекциите си, ги превръща в самостойни литературни късове. Второ пътешествие до Кейп Код. Пътешествие до Канада с Уилям Елъри Чанинг. Задълбочава интереса си към естествената история и живота на американските индианци.

1853 — второ пътешествие до Мейнските гори.

1854 — публикува „Уолдън“.

1856 — в Ню Йорк се запознава с поета Уолт Уитман (1819–1892).

1857 — запознава се с Джон Браун (1800–1859), виден американски аболиционист.

1859 — в Конкорд, Бостън и Устър изнася лекции в защита на Джон Браун, който е обвинен от властите на Западна Вирджиния в измяна и впоследствие е обесен.

1861 — за да укрепи здравето си и опознае отблизо живота на индианците, заминава за два месеца в Минесота.

1862 — на 6 май умира от туберкулоза в Конкорд, където е погребан. Излизат втори издания на „Уолдън“ и „Седмица по реките на Конкорд и Меримак“.

Между 1863 и 1866 г. сестра му София Торо, Ралф Уолдо Емерсън и Уилям Елъри Чанинг редактират и издават книгите му: „Пътешествия“ (1863), „Мейнските гори“ (1864), „Кейп Код“ (1864), „Писма до разни хора“ (1865) и „Един янки в Канада“ (1866).

Допълнителна информация

$id = 7973

$source = Моята библиотека

Издание:

Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения

Американска. Първо издание

Съставителство и превод: Албена Бакрачева

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Кремена Бойнова

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Технически редактор: Божидар Стоянов

Издателство „Сиела“, София, 2011

 

Подборът е направен от източниците:

The Essays of Henry David Thoreau, NCUP, Inc., Albany, 1990

Thoreau: The Major Essays, E.P. Dutton & Co., Inc., New York, 1972

Henry David Thoreau, The Variorum Walden, Washington Square Press, Inc., New York, 1963