Любомир Николов
Наследникът

Магед — на един древен език означава „могъщ“ — се разкрил най-сетне в истинското си величие. Разказват, че бил огромен, страховит и неуязвим за всяко човешко оръжие. С един замах срутил сградата на съда, затрупвайки съдиите под развалините, излязъл навън и свикал армиите си. А тези армии били безчет. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга — армията на мъртъвците. Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки… люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека… фейрите и гоблините от Малкия народ… и неандите.

Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда, освен едно древно пророчество:

Когато съюз на Селена и Тера

роди от желязото син, по пътя небесен

ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.

На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз,

що е под камък лежал.

От мрачна клисура за ден

ще се върне любим и ненавистен крал.

И негов наследник ще седне тогава

в Коперник на златния трон

и своята власт ще окичи навеки

с корона от черен маскон.