Алекс Болдин
Океан от щастие

Океан от щастие

Тежки дъждовни облаци прихлупваха града. Мъглата бързо се спускаше от Балкана. Носеше влага, тъмнина и дъжд. Беше едва обяд, но на човек му се струваше, че мръква. По мокрия асфалт на малкия площад, колите се стрелкаха бързо и припряно, всяка устремена към своята цел, желаеща да избяга от дъжда и да скрие водача си в уютно кафене или топла закусвалня.

Първите тежки капки зачукаха по ламарините на капандурите когато един бял, новичък „Ситроен“ — комби профуча по задръстената с коли улица, направи елегантен завой, изпищя със спирачките си и се закова пред Управлението. Не след дълго алуминиевата врата се отвори и двама мъже, тежко натоварени с багаж, припряно забързаха към колата.

— Кучешко време! — посрещна ги Цвети, шофьора.

— Как му хрумна да откаже точно сега тоя ретранслатор. Само изчака да завали и се скапа. — процеди брадатия Косьо. — Стефане, ама мъкни се по-бързичко, че тая кола трябва да се връща.

— Още не съм се качвал в такова кофти време да оправям аварии горе в планината. Някоя мълния вероятно е лизнала антената или пък ония от Енергото пак си правят техните безкрайни профилактики. Не е за първи път. — сънливо промърмори Стефан. Той едва държеше оччите си отворени. Беше спал само два часа през нощта, а и току що глътнатото хапче „Хлофадон“ за кръвното, непрекъснато го унасяше в дрямка.

Комбито направи рязък старт, шмугна се в автомобилния поток и след няколко изкусни завоя по централните улици се понесе по магистралата за София.

Дъждът се усилваше. Химкомбинатът се бе скрил в мътно-бяла водна завеса. Отклонението за селото се яви като неясно привидение и само опитността на шофьора не позволи да объркат пътя. Вляво и вдясно, пожълтялата есенна октомврийска гора свеждаше натежалите си от влага клони.

Възрастен козар бе спрял под короните на стар дъб, за да изчака преминаването на дъжда. Той се бе наметнал със зелена мушама, вдигнал качулка и отчасти покрил притискаща се до него слабичка коза.

— И козите не обичат дъжда! — вметна Цвети.

— Времето още не е студено. След дъжда може да се появят гъби. Заинтригуващо догади Косьо.

— Такова нещо не вкусвам! — сънливо процеди Стефан.

— Да ви разкажа. — продължи шофьора. Преди две години племенницата катастрофира и я взеха в „Пирогов“. За да и обърнат по-голямо внимание, реших да занеса на доктора бурган с мариновани гъби. Той ги погледна, зацъка, след това каза: „Не! Вземи си го! Токсикологията е пълна с гъбари, а на мен ми е жал за котарака. Един от пациентите, преди да гим яде, ги давал на котарака си, а след това сядали на гъбената манджа с жена си. В края на крайщата от тримата оживял само той и сега бере душа в трета стая…“

Разговорът продължаваше все на тая тема. Дъждът плющеше по покрива на колата, размазваше гледката през предното стъкло. Завоите на стръмния асфалтов път следваха един след друг. От клатушкането на комбито Стефан задряма. В размътеното му съзнание изплуваха картини от неотдавна. Каква прокобна беше тази две хиляди и четвърта година. Най-близките му умираха един след друг.

 

„…Последните три месеца Ветеранът се залежа.

Един ден, не разбра защо, когато го водеше от тоалетната до спалнята, той изведнъж подклекна и се свлече.

Беше тежък. С мъка го изправиха и го завлякоха до леглото. От този момент вече не стана от него.

 

Започна да се напикава. Говорът му стана неясен. Не знаеха, че е получил инсулт. Стана зъл. Нощем охкаше и зовеше майка си. Щом дойдеше балдъзата му, замуча от ярост. Не я обичаше. Мразеше я от млад.

Стефан бе принуден да вземе отпуск за да се грижи за него. Беше привършил парите, а разходите за лечението непрекъснато растяха. Лишаваше се от храна за да купи марли, бинтове, риванол и мехлеми.

Домашната им лекарка, узнала положението, въобще престана да се вясва. Молеха я да напише документа за специалния дюшек предпазващ от рани при залежаване. Не пожела. «Той си отива. — каза. Какъв е смисъла?»

Появиха се и раните. Отначало бяха само червени петна, а след това прераснаха в кървави и дълбоки язви. Страданията на Ветерана стана нечовешки. Той виеше по цяла нощ неразбираемо. Не можеха да заспят от него. Ослушваха се в нощната тишина и настръхваха при всяко стенание.

В една сутрин той въобще не можа да каже и дума. Гледаше ококорено, поемаше безропотно лъжичката с попара, а след това отказа да яде и нея. Стефан се разтърча и доведе един познат фелдшер. Той чевръсто му сложи катетър, защото вонята от урината започваше да става непоносима. Ветеранът ги гледаше уплашено и отчаяно. Не можеше дума да продума, а когато го обръщаха за превръзка стенеше мъчително.

Не знаеха колко време му оставаше да живее. Наближи Великден. Стефан беше отчаян и изтерзан. Грижеше се за болния, а мъката и жалбите по него го съсипваха. Ходеше по нощните аптеки за обезболяващи.

Откри с връзки един специалист-аптекар. Той му забъркваше някакъв мехлем с който мажеше лютите рани на Ветерана. Трябваше да работи за да печели пари, а болният му върза ръцете. Спеше по два-три часа на нощ. Заприлича на ходеща сянка.

През първия ден от Великден, отиде на черква и запали свещ.

Половин час се моли унесен за душата на Ветерана. Моли се, за облекчаване на страданията му. Вечерта съседката им почука на вратата и им подари четири боядисани яйца и филии от козунак. Те нямаха пари, време и възможност да си приготвят.

След три дни упорство, Ветеранът отново започна да се храни. Огря ги лъч от надежда. Течеше вече третия ден на Великден. Дали ще се стабилизира? На вечеря, болния изпи цяла чаша натурален сок. Успокоени, включиха телевизора за да гледат филм. През време на филма Стефан се сети да надзърне болния. Отвори вратата, погледна го и някакво безпокойство го обзе.

Ветеранът беше ококорил очи. Гледаше го отчаяно. Той го доближи, докосна китката му. Нямаше пулс! Уплаши се. Втурна се към телефона. Най-после домашната лекарка се оказа налице. На пресекулки и обясни положението.

Тя пристигна начаса. Измери кръвното и траурно заяви: «Вече си отива»! Отмаляли, двамата приседнаха край леглото му. Очите им се напълниха със сълзи. Не можеха да му помогнат. Той ги гледаше отчаяно, умоляващо, учудено. Не можеха да повярват, че Смъртта вече го прегръщаше.

Ветеранът изхлипа мъчително, изпусна тежко въздух и замлъкна. Очите му бяха вперени някъде в безкрая. Не дишаше… Докторката пристъпи чевръсто, натисна силно гръдния му кош. Дишането му се върна за момент, след това окончателно спря. Отпусна се спокойно, примирено и лицето му доскоро розово, постепенно изсивя и окаменя. Не можеха да повярват. Той си беше отишъл. Мъките му свършиха…“

 

Белият „Ситроен“ вече навлизаше в селото. Дъждът се лееше като из ведро. Шофьорът инстинктивно намали скоростта. Не се виждаше жива душа. Балканът оставаше скрит зад дъждовна стена.

— Дали да спрем докато се извали тоя порой? — предложи Косьо.

— Има дълго да чакаме. Не му се вижда края. Ако спрем ще се връщаме по тъмно…

— Давай! Може пък горе на билото дъждът да е спрял. Често се случва. — разсъни се Стефан. Той потри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони дрямката и отмалата. Не успя. Унесе се отново и спомените продължиха да се нижат…

 

„…Безвъзвратното се беше случило. Трябваше да подготви погребението. Вечерта помоли няколко съседи за помощ. Те дойдоха, измиха и облякоха починалия. На сутринта отиде да търси свещи и свещеник. На връщане от черква съзря аптекаря. Той му се усмихна поинтересува се за действието на мехлема и изведнъж, поглеждайки снопа свещи, замлъкна. Прекръсти се и отмина.

Около обяд, научила за събитието, дойде балдъзата. Надникна в стаята на покойния, измърмори лицемерно някакви съжалителни слова и се втурна да чука орехи. Стефан, премалял от умора, обикаляше инстанциите, задължителни при едно погребение. Вечерта, накуцващ с навехнат глезен, се отпусна без сили на стола. Вече всички роднини бяха известени. Само пари нямаше. Какво ли щеше да бъде това погребение без пари?

Софийските роднини пристигнаха с цветя и натъжени лица. Оплака им се от безпаричието. А те…

Разбраха го. Извадиха няколко десетолевки и му ги пъхнаха в ръката.

На следващият ден беше погребението. Откъде се взеха толкова много цветя не можа да разбере. Едно не успя обаче да подготви. През последните си месеци Ветеранът все изваждаше ордените си от войната, галеше ги, милваше ги, нареждаше тъжно за безсилието и нерадостната си съдба. Те бяха много, пълна кутия. А сега, когато наближи края, оказа се че ги няма. Търсеше ги навсякъде. Никъде не ги откри.

Черното сако на Ветерана беше голо, официално, без нито едно от заслужените отличия. Как стана така?

Та той винаги за тях говореше. «С тях ще ме погребете!». А сега ги нямаше…

В траурната зала на градските гробища настъпи малка суматоха. Сестрата на Ветерана не беше пристигнала от София. Церемонията бе спряна. Всички чакаха, държащи запалени свещи в ръка. Стефан отчаяно поглеждаше към входа на гробищата. Леля му я нямаше.

В даден момент не издържа и помоли един братовчед да се разходи към входа за да разузнае положението. Той се отдалечи и след кратък миг възбудено подвикна, «Иде!». Лелята се показа слаба, прегърбена, потропваща с бастуна, накуцваща и трепереща. Две жени я бяха хванали под ръка и почти я носеха към ритуалната зала. Церемонията продължи нормално. Стефан държеше в ръка цветния букет. Беше забравил да го сложи в ковчега… Присъстващите опечалени го гледаха учудено. Той гледаше тях. Беше му тъпо и празно…“

 

Комбито упорито пълзеше нагоре към билото. Измитият асфалт лъщеше като мокро огледало. Дъждът бе намалял. Отдясно се очертаха черните, стръмни ридове на планината.

Някаква порутена кошара се мярна там далеч, вдясно, полусъборена, изоставена и пуста. Малко стадо катъри пъплеше нагоре по измития от дъжда баир. Не се виждаше пастир. Едно старо овчарско куче изникна отнякъде, залая по колата, а след това примирено се спусна надолу по стръмнината.

Пътят криволичеше по скалистите баири и се скриваше някъде там, където очакваха да видят монумента. Огромният бетонен кръст се виждаше от цялата долина но тук все още се криеше зад скалистите хълмове, потопени в бялата натежала от дъжд мъгла. През Октомври тези места са пусти и самотни.

Нямаше я гълчавата от второюнските тържества, нямаше ги групите млади туристи, нямаше го цялото това оживление присъщо на едно такова свято място.

Колата леко се носеше по измития и чист асфалт, пърпорейки с новия си двигател. Пътниците бяха се умълчали, притихнали всеки с мислите си и чувствата си. Стефан така и не можа да дойде на себе си. Унасяше се непрекъснато, сякаш бе пиян. Шофьорът го поглеждаше от време на време, мълчаливо и разбиращо. Беше млад, весел, но добър човек. Не искаше да го безпокои с разговори. Караше колата внимателно, защото седналия от зад, в товарния отсек, Косьо при всеки завой залиташе и с мъка запазваше равновесие. Макарата от кабел на която бе седнал съвсем не бе устойчив стол. Стефан напразно се опита да се разсъни. Не му се отдаваше…

 

„…Погребението мина като един лош сън. Купищата цветя покриха гроба на Ветерана. Той се скри под тях завинаги, успокоен и притихнал. Всеки мина, сбогува се с него и всичко свърши. Остана голямата тъга и спомена. Жилището им изведнъж бе опустяло. Една голяма празнота и пустота се настани задълго, без да ги пита и без да се съобразява с тях.

Няколко забравени бутилки с безалкохолно се търкаляха по овехтелия килим. Никой не бе поискал да пие от него. Майка му започна да подрежда стаята, леглото, бавно и умислено с една тежка умора и примирение.

Изведнъж възкликна. «Ето ги! Ето къде ги е бил скрил!» Тя извади от една стара папка малък вързоп опакован грижливо с найлонов плик. Разгъна го с треперещи ръце и от вътре се показаха ордените. Бяха всичките. Три от участието във войната. Друг за храброст. Трети като отличие за образцово свършена работа. И така нататък със всичките му документи и отличия. Две големи снимки, грижливо стегнати с тънка ластичка, показваха младостта на Ветерана. Наистина е бил красив човек.

— Много си ги обичаше тези снимки. Като си спомнеше за младостта, изваждаше ги и си ги гледаше. Галеше медалите, спомняше си за войната в която бе участвал…Кой да знае че ги е сложил тук?

— По лесен му е бил достъпа до тях. Трудно се движеше напоследък и е решил да са по близо до него. — глухо промълви Стефан. Може би стана по добре така. Ще има с какво да го помним. На никой няма да ги дам. Тук и ще си стоят…

Нощта им мина тежко. Като че ли все още чуваха воплите му. Не можеха да свикнат с мисълта, че си е отишъл завинаги. На сутринта Стефан не се стърпя и излезе да се разходи из града. Пустото жилище го гнетеше. Трябваше да ходи, да се срещне с хора да се разсее. Градът обаче за него беше пуст. Топлото Великденско слънце не го зарадва. Настъпващата пролет не му правеше впечатление.

Мина през площада, пое по чистата измита алея и седна на една пейка срещу малката чешма. Един гълъб бе кацнал в коритото и пиеше на почивки вода. Стефан се загледа в него.

Гълъбът сякаш усетил погледа му изви глава, наклони я леко и загледа учудено човека. В тоя момент камбаната на старата черква запя тържествено великденската си песен. Гълъбът разпери криле и литна нагоре към върховете на еловите дървета, а на Стефан се стори, че сякаш вижда как литва душата на Ветерана. Чак сега вълнението го пребори. Така дълго сдържаната сълза се отрони и капна на белия камък. «Да! Отиде си! Наистина си отиде!» — промълви задавено.

Върна се около обяд. В жилището им имаше «гости». Балдъзата сновеше насам и натам из стаите. Любовникът и, дребно мизерно човече, беше облякъл някакъв костюм и се въртеше пред огледалото в коридора. Оглеждаше се от всички страни като при покупка в магазин. На закачалката бяха закачени други четири-пет костюма, още миришещи на нафталин.

— Стефчо, рекохме да вземем някои от тях, докато не се е досетил някой друг. На него вече няма да му трябват. — обяви балдъзата му. Любовникът и, широко захилен с една отвратителна мазна усмивка му протегна ръка за здрависване.

— Стефчо, здравей бе моето момче… — ръката на нищожеството увисна във въздуха.

Едва сега осъзна какво се случва. Те разграбваха дрехите на Ветерана. Бяха издебнали момента когато не си бе в къщи и мародерстваха. Внезапно му причерня пред очите. Някакъв глух задавен рев заклокочи в гърлото му. Той се присегна, грабна човечето и отваряйки с крак входната врата, го изхвърли на стъпалата. Върна се за леля си. Тя с невероятна пъргавина, влачеща пълна чанта в ръка, се шмугна покрай него и избяга.

— Повече да не съм ги видял тия тук, че ще ги заколя. — обърна се вбесен към майка си.

— Тя горката, замаяна от лекарствата за успокоение, не разбираше какво и говори. Само зарида отчаяно и се свлече на стола…“

 

Белият „Ситроен“ бе вече изпълзял от зоната на дъжда и мъглата. Измитите върхове един по един никнеха пред погледа, величествени, каменисти и самотни. Някъде вдясно, обвит в пълзяща надолу мъгла се извиси огромният стоманобетонен кръст. Небето бе сиво, цялото покрито с гонещи се дъждовни облаци. Тук там облачната пелена се разкъсваше и късчетата синьо октомврийско небе весело надникваха, радвайки взора.

Комбито направи последния си завой и се закова в подножието на гранитните стъпала, водещи към мемориала.

— Хайде! Пристигнахме! — подвикна Цвети. Аз бях до тук. Ваш ред е…

— Дали да опитаме да изкатерим до горе по алеята, че не ми се влачи тоя голям багаж. — предложи Косьо.

— Нямам нищо против! — съгласи се шофьора.

— Вие сте ненормални бе! Не виждате ли че всичко е олято във вода. Ще се преобърне колата и ще се изтрепем. — промърмори разсънилия се Стефан.

— Дръжте се! — възбудено каза Цвети, форсира мотора и комбито запъпли нагоре по мократа алея.

Ситни и едри камъчета изхвръкваха из под гумите му и се стрелкаха встрани. Някъде на половината път, чудесната френска кола се задъха, спря внезапно и бавно започна да се свлича назад.

— Не стана номера! Откажи се! Ще качим багажа на ръка. Хей го къде е. — въздъхна Стефан. — Ти чакай тук, а ние ще идем да видим какво е станало с тези радиостанции.

Двамата свалиха багажа и прегърбени от тежестта му бавно запристъпяха по гранитните стъпала нагоре към монумента. Вече стигнали до основата му, едва поемайки си въздух от умора се заеха да отключват двойно бронираната врата. Стефан се загледа в антенните мачти за да се увери, че всичко с антените е наред. След това запали фенерче и помогна на колегата си да включи подвижната лампа в малката тъмна стаичка, където бяха монтирани уредбите им.

— Една фаза я няма! — заяви Косьо и се зае да оглежда радиостанциите и токозахранванията.

От един съседен метален шкаф, се чу гласът на радиокоманда. Беше ръководителят на ремонтна бригада от Енергото.

„… След две минути изключи линия «Вола». Повтарям, изключи «Вола»! — Диспечерът повтори от своя страна. — Разбрано! Изключвам линия «Вола» след две минути.“

— Абе тия тиквеници ще ни саботират ли? — гневно процеди Косьо.

— Два часа няма да могат да изкатерят по тоя каменист и непроходим път до трафопоста. Ако аварията е там, спукана ни е работата. Ще ги чакаме докато съмне. Дано командата не се отнася за нашия обект.

— Няма грешка! Линията „Вола“ сме точно ние. Потрай малко и ще разбереш…

— Два предпазителя на токозахранването са прегорели. И една от фазите е над триста волта. Тия ще ни стопят техниката!

Косьо се бе взрял в плетеницата от кабели на електрическия шкаф когато подвижната лампа угасна.

— За съжаление познах! Мамицата им…

— И сега какво? Започваме да бичим стойки и да чакаме кога ще им дойде кефа за да ни включат.

— Я да взема „япончето“ и да се обадя до нашия диспечер. Дано не са му паднали батериите иначе няма да ме чуе. — Косьо порови в една от чантите, извади портативната радиостанция, сглоби я и излезе отвън на светло. — Не става! Чакай да се кача горе под монумента. Там има директна видимост.

Стефан го последва. Страшно му се спеше. Беше така отмалял от безсънието и „Хлофадона“, че едва се държеше на крака. Той се подпря с две ръце на парапета, загледа се надолу към равнината. Градът не се виждаше. Море от облаци, сякаш бял памук, бяха покрили равнината. Накъдето и да погледнеше картината бе една и съща. Имаше чувството че се намира в рая. Дали ще се появи самият свети Петър отнякъде? Величествено море от облаци и памук, памук и облаци… Той отново задряма, тоя път прав. Цялото му същество заспиваше. Стефан се ослани на каменния парапет, подпря чело на китките си и се унесе…

Някаква приятна мелодия се разнесе някъде от близо. Присегна се и откачи от колана Джи Ес Ема. Отвори с мъка очи и бавно прочете от светещия екран съобщението: „Честит Рожден Ден! Бъди много здрав и все така добър и всеотдаен! Желая ти от все сърце, океан от щастие!“.

Беше забравил, че днес е рожденият му ден. Старата му приятелка от младини обаче си бе спомнила. Нещо в него се стегна, изпъна и затрептя. Сънливостта изчезна безвъзвратно.

Стефан изправи гръб, пое си дълбоко въздух и се усмихна.

Погледът му се зарея натам, далече на запад, където облачната пелена вече светлееше. Внезапно, без предизвестие, късното следобедно слънце показа златния си лик. То хвърли няколко радостни лъча светлина по измития от дъжда Балкан и засия меко и обнадеждаващо.

Туист агейн

Пролетта на шейсет и първа беше твърде влажна. Снегът току що се беше стопил и краката ни шляпаха в рядката кал на прокопаната улица, но кой ти гледаше тогава калта. Бащата на Мишока си беше дошъл от Куба и той от немай къде, за да се изфука, покани бандата у тях за да я почерпи с така дефицитните и скъпи за онова време шоколадови бонбони „Пияни вишни“. За да ме разберете по добре, ще обясня, че „бандата“ бяхме една сюрия хлапетии, всичките между пет и дванайсет години, половината от които, по стечение на мизерните обстоятелства, живееха в една малка триетажна кооперация с прилежно означени с емайлирани табелки двата входа, „А“ и „Б“. Във вход „А“, натъпкани по две семейства в апартамент, живееше беднотията, тоест аз, Гаргата, Свинята, Пилето, Цуци, Кева, Маца, Жоката и Пиньов. В другия вход „Б“, живееше „буржоазията“. Там апартаментите бяха по големи и обитаващите ги бяха по-заможни. Говореше се, че всичките били репресирани. Имаше бивши партизани, бивши ятаци, все големи партийци и все със скрити пищови по стаите, но с етикета „врагове на народа“. Тоя етикет се лепваше ако си бил от четата на Горуня, тоест най-върлия враг на Живков.

Та там обитаваше специалната част на бандата, Мишока(популярен с прякора Скопения) чийто баща за да се спаси от репресии беше забягнал за три години в Куба, Айо с баба — партизанка и Шефа, с родители — ятаци. Ще ви стане чудно, че споменавам всичките с прякори. Да, така беше! Всеки си имаше цветист прякор и изричането на рожденото му име беше неуместно и „не пичовско“. За тази популярна реч, моя милост веднъж даже яде и пердах. Представете си следния цирк: Влизам аз една вечер изпотен, след разгорещена игра и пред цялия народ, събрал се у нас, тоест баба ми, дядо ми, двете лели и комшийката, идекламирвам невъзмутимо следното изречение: „Копелета, спечелих на Кенз пеесе стинки. Ама пръснах му цвайцера на Геновеца, щото се фуклявчи, че може да играе с американче. А след като ме изпсува, Мозъка и Свинята му удариха по един отзад, та отхвръкна чак на гъза на географията, до дарака за да събира копчета от изгорели палта…“.

Но да не се отклонявам от темата. Наредени в индийска ниша, шляпайки в рядката кал, ние се изнизвахме един по един, край прокопания за канализация канал в опасна близост до „рисковата зона“. Така се наричаше пространството под прозореца на Свинята. Да не пропусна да кажа, че прякора му идваше тъкмо от свинските му номера. Обичаше да издебва минаващия под прозореца човек, и да го замери или с яйце, или с развален домат, а ако му се видеше лека форма на изненада, прибягваше и до уриниране, хей така отвисоко, на тънка струя, придружено със задавено кикотене. Гаден номер беше наистина. За тоя номер доста често си получаваше боя, но минеха ли ден два, всичко се забравяше и номерът се повтаряше. Просто Свинята си беше невменяем.

Та тъкмо под „рисковата зона“ се чу и кресливия му глас.

— Къде сте тръгнали бе копелета? У Скопения ли? Хей Скопен, я си оправи походката, че да не сляза аз да ти я оправя.

Горкият Мишок, за когото тоя прякор беше твърде болезнен, нямаше дарбата и думите да реагира на обидата, а само пламваше, изръмжаваше и се заканваше с юмрук. Той беше едро момче, с почти три години по-голям и с три глави повисок от Свинята.

Беше прям, с пълна липса на чувство за хумор, но винаги готов, с една рядка по форма енергичност, за действие. Ние знаехме слабостта му и почти не го дразнехме, но само от време, просто така от спортно чувство. Като малък беше боледувал от рахит и болестта беше изкривила краката му в коленете под формата на буква „Х“. Пристъпваше бавно, клатейки се наляво и надясно като изнасяше по смешен начин краката си напред. Това му определи и прякора. Не се знае кой му го бе измислил, но бъдете сигурни, за такава поезия в бандата винаги се намираха мислители.

— Хей, Свиня! — изфалцети с тъничко гласче Мишока. — Отиваме да ядем пияни вишни! А ти можеш да си ги гледаш само на витринка. На витринката на магазина на баща ти…

Ще поясня, че бащата на Свинята наистина беше магазинер в кварталната бакалия. А в нея като във всички бакалии по онова време продаваха бонбони „Пияни вишни“. Това не означаваше, че Свинята си отяждаше с подобни шоколадови бонбони, напротив, не ги и помирисваше. Информацията беше сигурна, тъй като всяка неделя сутрин ходех у тях. А тогава там се ядяха най-вече големи селски мекици и при това направени с прекомерно количество сода и изпържени с мас. Защо ли ходех? Първо, брат му, Гаргата ми беше по-добър приятел от него. И второ, и двамата братя имаха хубава сестра, Лорен. А първите ми детски заплесии бяха тъкмо по тая „мадама“, която бяхме кръстили на името на известната по онова време италиянска актриса.

Стъпвайки внимателно в рядката кал в посока на вход „Б“ оживено коментирахме какви ли подаръци беше получил Мишока от Куба. Всеки от нас стискаше под мишница личното си „оръжие“. Това оръжие предствляваше една излъскана алуминиева тръба накичена с хартиени фишеци. Играта на фишеци беше по това време най-популярната махленска игра, толкова популярна, че дори се правеше квартален турнир по точна стрелба. Няма да се хваля много, но бях безспорен квартален шампион. Никой още не беше забивал книжен фишек на Маца между предните горни два зъба, но аз успях, въпреки че не бях сигурен как точно стана тоя номер. Просто си бях добър стрелец и това си е. С това оръжие бяхме страшна махала. До тоя момент, докато на Мозъка не му хрумна идеята да втъква във върха на фишеците карфица. В резултат на това мероприятие Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око. От тоя момент играта беше официално забранена. Но в момента за който разказвам още не беше се случил нещастния факт и Танци си беше още с две очи.

Тъкмо влизахме в „Б“ вход и вратата вляво внезапно се отвори.

— А-а-а-а! — изникна от нея Шефа. Много обичаше да ни плаши с този вик. На врата му беше седнал Гизенгата. Това беше едно малко хлапе с топчеста рошава глава, на четири години, което беше любимец на Шефа. По цял ден той препускаше с него като обязден кон около кооперацията. Шефа беше в осми клас и понеже беше отличник в клас, а и родителите му бяха ятаци, бяха го избрали за комсомолски секретар.

Никога не съм харесвал комсомолските секретари. Обичаха да правят един събрания, дълги и отегчителни и все говореха, говореха и нищо реално не казваха. Интересното беше, че Шефа ходеше на тези събрания заедно с Гизенгата. А той Гизенгата какво ли разбираше от комсомолски събрания. Даже не знаеше защо му казваха Гизенга. По това време в Белгийско Конго имаше партизанско движение. Бяха претрепали един техен водач, Антоан Гизенга се казваше. Във вестник „Работническо дело“ все за него се пишеше. Та хлапето, съобразно актуалните политически събития се превърна в „герой“. Нали беше любимец на Шефа!

В момента когато Шефът изрева своето „А-а-а-а!“ Гаргата, на когото нервите бяха най-слаби, побягна нагоре по стълбището, извади мълниеносно един фишек, втъкна го в тръбата и без никакво бавене го изстреля в посока на угрозяващата опасност. От нерви обаче не улучи и фишекът се заби в рошавата глава на Гизенгата. Последният побърза да реагира с неистов рев което още повече нагорещи ситуацията. Всички побягнахме нагоре. Мишокът водеше колоната. Той побърза да отвори вратата на апартамента и всички се набутахме мълниеносно вътре, защото Шефа съвсем не обичаше да обиждат любимеца му и ни преследваше по петите.

Беше привечер. Бащата и майката на Мишока си бяха у тях. Те ни посрещнаха весело и радушно. Настаниха ни в хола, край голямата холна маса. Не след дълго пред всеки от нас беше сложена по една порцеланова чаша с горещо какао. Мишока сновеше насам натам, вадеше подаръците и ги демонстрираше с едва прикрита радост и гордост. Ние гледахме и цъкахме. Какво друго би трябвало да правим, беднотия! Сублименният момент беше когато майка му тропна на масата две кутии със шоколадови бонбони „Пияни вишни“. Всички протегнахме едновременно ръце към тях като по команда. Наистина страхотни бонбони бяха! Върха на сладоледа! Аз си взех три. Гаргата и и Пиньов по две, а другите загубеняци само по един. Обстановката, вероятно от ликьора в бонбоните или от разказите за Куба, стана доста радостна и екзалтирана. Слушахме зяпнали бащата на Мишока. А той не спираше да разказва, за Кастро, за Че Гевара. Страшни били тези кубински партизани. Само с една шепа стари пушки превзели столицата Хавана. Да не повярваш! И бащата на Мишока лично се ръкувал с Кастро. Вярно ли е било това? Сега след толкова години си мисля как наивно са били лъгани дребните хлапетии, в наше лице.

— Скопи, Скопи-и, а тая флоберка от Куба ли е? — рекох колебливо и посочих опряната до стената спортна пушка. — Бях се неволно изтървал, разбирате ли? Да изрека грозния прякор на Мишока пред родителите му. На момента съжалих, но всичко вече бе изречено. Баща му мигом се начумери, доближи ме, хвана ме за едното ухо и го изви болезнено. Изскимтях мъчително от болка. Това ляво мое ухо го бяха сплескали от стискане, най-напред баща ми а след това почти всички мои учители и учителки. Такъв си бях тогава, разсеян и прям. Такъв съм си и сега.

— Обещай, че вече няма да наричаш Мишо с това име! Обещай! Ако искаш, Мишок — може! Но не и това!

— Добре-е-е! Добре-е-е! Обещавам! — бях наистина уплашен, защото не очаквах такъв развой на събитията.

По нататък няма да разказвам как продължи вечерта, защото не е интересно. Настроението на всички тотално се развали. От тоя мой неволен гаф!

След тоя случай почти два месеца не смеех да наричам Мишока с обидния прякор, но понеже никой друг от бандата не спази това обещание, постепенно го наруших, но внимателно. Само когато се убедях, че Мишовия баща не е наблизо.

Повече от интересни бяха събитията след това гости. На моя милост тези бонбони така се бяха усладили, че не устоях на изкушението и откраднах скришом от портфейла на баща ми три лева. Купих от кварталната бакалия една кутия „Пияни вишни“. Знаех, че ако се разчуе събитието, боят ми беше вързан в кърпа, затова скрих ценната вещ на тавана, в плетената от ракита детска количка под куп стари черги. Цялото ми нещастие бе, че въобще не можех да пазя тайна. Бях си едно наивно и прямо хлапе. След четвъртия бонбон реших, че трябва да споделя тайната си с Гаргата. Пресрещнах го по стълбището, намигнах му тайствено и го заведох на тавана. Показах му кутията, а той като да опули ония ми ти зъркели.

— Откъде пари бе Лепка(такъв ми беше прякора тогава)? — почти тихо, почти наглас издекламира Гаргата.

— Шъ-ъ-ът! Тайна! Сега ще вземем по един а след обяд по още един. И да не казваш на никой, особено на Свинята! Само ние да си знаем…

— Нема, бе Лепка! Не бой се! Само ние! — тържествено се закле Гаргата. Има една стара приказка. Тайната остава тайна дотогава, докато не станат двама които я пазят. На следващия ден направих едно разузнаване към тавана, просто хей така за да установя дали бонбоните бяха в това състояние в което ги бяхме оставили. С трепет извадих кутията изпод старите черги и какво да видя… В кутията се въргаляха само няколко ароматни хартиики и нито един бонбон. Егати! Бах като ударен от гръм. Гаргата ме беше предал. Беше казал на брат си за бонбоните и двамата ги бяха изяли до един. Разбира се отговорността беше поел Свинята. Не очаквах такава подлост. Така ми се падаше, като не можех да пазя тайна.

С това историята не свърши. Два дни след това майката на Гаргата се похвалила на майка ми, че съм купил цяла кутия „Пияни вишни“. На момента бил свикан родителския съвет и обсъдена ситуацията. Въобще не знаех какво ме очаква. Когато се прибирах от училище бях посрещнат от необичайно мълчание и тишина. Баща ми се беше се изпънал във войнствена поза с точилката в ръка. Майка ми хъмкаше неопределено.

Мигом заех стратегическо положение за бягство. Ситуацията ми беше до болка позната, защото много пъти се беше повтаряла.

— А сега да видим от къде взе парите? — започна тихичко баща ми.

— Какви пари? — запитах невинно, догаждайки се вече за истината.

— Парите за пияните вишни!

— А-а, да. Ами събрахме си ги, Гаргата, Геновеца, Скопи и Мозъка. И си купихме.

— Защо лъжеш бе сине майчин! — продължи баща ми и напълно отряза изхода ми за бягство. Стана напечено. Съвсем извънредна и бедствена ситуация.

— На Геновеца майка му дала два лева… — продължих неубедително.

— Леля ти Йошка ни каза всичко, не отричай! А от портмонето липсват три лева. Нали от тях са бонбоните?

Пък като се започна една гонитба. Автомобилното състезание за „Формула1“ ряпа да яде. Бях едно от най-бързите хлапета в махалата. Краката ми бяха здрави и тичаха без грешка.

Малко ли тренировки бях направил с теленото колело и карачката около кооперацията. Най-накрая се мушнах под леглото. А тая гадна точилка бръска ли бръска пред мен, зад мен и в повечето случаи по мен. Накрая не издържах и се разревах. Ама рев на какво му се казва.

— Няма вече-е-е! Татко-о-о, Няма вече-е-е! — И с това боят приключи, вероятно под въздействието и на майка ми.

Сега след толкова години още си го спомням тоя бой заради моята лъжа за пияните вишни. След това имаше още един бой, заради ловната ми страст. Бях уловил петела на баба Мица с едно царевично зърно завързано на дълъг бял конец. И тая история нямаше да се разчуе, ако не беше предателството на Свинята. Разкречети се копелето из цялата махала та стигна чак до ушите на баща ми, но това е една друга история.

Не устоях на изкушението да си го върна на двамата братя. Причаках Свинята точно когато излизаше от входа. Беше хванал един помияр и се опиваше да го дресира.

Ритнах помияра в задника, а Свинята старателно набих по всички квартални правила на бандата. Цял месец след това, щом ме видеше, най-предпазливо ме заобикаляше, ама съвсем отдалече. Псуваше ме, но страхливо без да се приближава, а когато минавах през „рисковата зона“ доста често усещах топлата мокрота на урината му по гърба си.

Тая пролет на шейсет и първа беше наситена със знаменателни събития. Едно от тях бе, че излезе на мода един нов танц, „туист“ му казваха. Бях споменал, че живеехме по две семейства в малките апартаментчета. В нашето имаше две сестри, и двете бяха гимназистки. Точно когато излезе на мода туиста, те усетиха първия полъх на любовта. Тогава не знаех съвсем точно какво означаваше тая дума, само предполагах. Но от предположения до реализация разстоянието е колкото от Земята до Луната. Та мине не мине ден и в нашето апартаментче гръмваше един лампов магнетофон „Мамбо“. Репертоарът от песните вече го бях научил наизуст. Всичко беше туист. Най-ми харесваше едно парче което се казваше „Туист агейн“.

Бях любопитен пич. Исках да видя как се играе. И видях! Една сюрия гимназисти редовно събираше килима в хола на комшиите. Моя милост в тоя момент гледаше през ключалката на вратата. Изучих движенията на танца детайлно, само с едното гледане. А когато реших, че вече съм го усвоил, започнах и да го практикувам.

Това ставаше винаги когато нашите бяха на работа, а у съседите гърмеше „Мамбо“-то.

Нали не можех да пазя тайна! Реших, че е добре да запозная и бандата с тоя моден танц. Удобни моменти — дал Бог. Точно пред нашата кооперация имаше една тясна кална уличка. В първия двор живееше един вечно пиян каруцар. Цирка му викаха. Защо ли? Защото винаги когато се напиеше правеше цирк. А това беше почти винаги след като вземеше възнаграждението от каруцарския курс. Тогава той вдигаше скандал до бога, буйстваше, псуваше всички наред, а като се умореше лягаше на пейката пред нашата кооперация и заспиваше. Там май му беше най-удобно, защото жена му го пъдеше.

Беше един слънчев пролетен ден на месец април. Цирка беще заспал пиян на пейката. Жена му беше разпрегнала коня от каруцарската платформа и се беше прибрала вътре. Цялата банда се бяхме събрали на улицата и активно скучехме. Никой не предлагаше никакви идеи, нито за игра на Кенз, нито за състезание по надплюване, нито за тормоз над Скопи. Нищо! Абсолютно нищо! Абе скука! Да не ти се случва!

В тоя момент от прозореца на третия етаж на нашата кооперация гръмна „Мамбо“-то. Маца се показа на балкончето облякла най-новата си къса поличка. Лорен пък надникна от нейния прозорец. След това се скри зад пердето и започна да играе туист. Моментът беше подходящ, ама съвсем подходящ за нагледна демонстрация на тоя танц. Подхвърлих „невинния“ си въпрос, уж нехайно, но с една далечна горда цел.

— Някой да знае как се играе туист?

Мълчанието тегнещо във въздуха означаваше колективно „НЕ“.

— Трябва цялото тяло да се люлее, казах. И краката да се извиват елегантно, хей така! — Бандата ме гледаше с нарастващо любопитство. Показах веднъж, а след това още веднъж.

Първи опита Гаргата, след него се разлюля Геновеца. Скопи, пардон Мишока, пък въобще не можеше да включи и да демонстрира точните движения. На тоя човек въобще не му се отдаваха танци.

— Хайде да се качим на каруцарската платформа! Там люлеенето е най-добро. — Не зная кой го каза но мигом всички се покатерихме на платформата. Че като се завихри един танц. Моя милост, която знаеше реда на всички парчета, в даден момент важно извести: „Сега ще започне «Туист агейн»“. Внимание!

Бях познал. Наистина гръмна любимото ми парче. Всичките осем хлапетии, доколкото си спомням май бяхме толкова, се заизвиваха в ритъма на лудия танц. Настана невъобразима еуфория. Конят на Цирка в един момент се уплаши и зацвили. Това обаче не направи никакво впечатление на заспалия му стопанин. Платформата се клатеше та чак щеше да се обърне. Ние дивеехме, въртяхме тазове, усуквахме краката и ръцете. Абе кеф! Кой не го е изпитвал не знае.

Свинята се показа на прозореца. Той използува най-подходящо момента, извади алуминиевата тръба и започна да ни обстрелва с хартиени фишеци. Ние танцувахме туист, фишеците летеха между телата ни, конят уплашено цвилеше а Маца се хилеше от малкото си балконче.

В един момент на пауза между парчетата някой от кооперацията извика.

— Хей! Чуйте-е-е-! Гагарин е излетял. — Беше Шефа. Гизенгата както винаги беше на раменете му.

— Кой е пък тоя Гагарин? — попита Мозъка.

— Първият съветски космонавт! — завика в еуфория Шефа. — Лети около земята с космически кораб!

Това беше вече сериозна новина. Никой от бандата не можеше да си прости да остане назад от актуалните събития. Мигом „Мамбото“ спря. Вероятно и на третия етаж бяха чули новината по радиоточката.

Скочихме от платформата и се затичахме към кооперацията. Баща ми се показа на вратата на вход „А“ и ме повика с ръка.

— Ето ти 10 стотинки! Иди до РЕП-а и купи двата нови вестника, „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“!

Не чаках повторна покана. Стиснах стотинките в шепата си и се затичах нагоре към площада, където беше стария РЕП за вестници и списания. Незнайно откъде всеки от бандата се беше сдобил със стотинки и всички затичаха подир мен. Трябваше да купим новите вестници. Тогава нямаше телевизия и цялата информация за актуалните събития течеше от радиоточката и от вестниците.

Тичах задъхан. Усещах задъханите гласове на приятелите си зад мен. Тук там хората се спираха и ни питаха. „Какво се е случило, бе деца?“

А ние без да спираме, тичахме задъхани и крещяхме, „Гагарин е излетял!“, „Има съветски космонавт в космоса!“

И сега си спомням онова тичане. Бях най-бързото хлапе от бандата, защото имах съответната тренировка, с онова телено колело с карачка около кооперацията. Абе, беше едно тичане…

Ловни страсти

Когато си гледам една стара снимка, винаги се чудя на това момче от снимката с врабче в ръката. То е стъпило босо в прахта на малката уличка, примижало е срещу слънцето с едно дяволито и гордо изражение. Толкоз слабичко е, че ако го духнеш ще падне. Облечено е със стара раздърпана, светла тениска, обуто е с памучни панталонки и ако не се лъжа било е невероятно щастливо. Спомням си и времето на тая снимка, лятото на шейсет и първа. Момчето естествено съм аз, а врабчето в лявата му ръка е необикновения му ловен трофей. Минаващият фотограф от местния вестник „Зов“ бе запечатил момента на чистата детска радост и щастие. Така е, бил съм радостен и щастлив от току що извършения ловен подвиг. Но нека се опитам да го предам така както беше тогава, да предам онези събития с неговия език и мисли за да оживее отново оня неповторимия спомен от едно обикновено или почти обикновено момчешко детство.

Често боледувах по онова време. Майка ми през ден ме водеше при един възрастен доктор, за да ми лекува сливиците. Една сутрин ми заяви, че трябва да пия сурови яйца за ми се засили организма. Не зная дали сте пили подобно нещо, но трябва да уточня, че е страхотна гадост. Продупчва се яйцето от двете му страни и се смуче. Смуче се докато не се засмуче въздух. След това ти се дава второто и така нататък до четири броя. Първият път щях да повърна, но шляпването на баща ми ме убеди, че нямам друг изход. Опитах се да си внуша, че ми е приятно и почти успях. Даже накрая ми се усладиха, особено жълтъка. Яйцата ги доставяше баба ми. Тя отглеждаше десетина кокошки повечето от които бяха бели, защото били по-носливи. Мен разбира се не ме пускаха да им събирам яйцата, защото много тормозех тези добри домашни птици. Скубех им опашките. Не от злоба разбира се, а просто така, обичах да ги гоня и хващам, а ако някоя крякаше прекалено силно, естествено оставаше без опашка.

По същото време на Мишока му купиха една спортна пушка, флоберка. Красиво оръжие беше, с елегантна черна цев и кафяв полиран до блясък приклад. Няма да обяснявам каквъв ефект се получи сред нашата момчешка компания, „бандата“ както си я наричахме. В момента когато Мишока се появяваше с флоберката мигом беше обграждан от бандата. Тогава всички заедно, викайки от възбуда и кряскайки настървено, тръгвахме в индийска нишка към мястото където беше стария дарак. Тръгвахме на лов за гълъби. Трябваше да минем железопътната линия и един висок царевичак. Чувството беше неповторимо. Мишока беше толерантен и даваше на всеки от нас да стреля по два пъти а на Свинята по четири, защото той го беше подкупил с един джоб черни копчета от палта.

За какво бяха тия копчета ли? Ами за играта „Кенз“. В оригинал тая игра се играеше със стотинки. Победителят имаше възможност след това да си купи сладолед от ония големите дето се правеха между две вафлени кори или да отиде на кино. Ако пък печалбата стигнеше до трийсет и пет стотинки, филмът можеше да се гледа и от балкона. Играта „Кенз“ първи я показа Мозъка.

Беше ходил към Горната махала и я беше видял там. Онези момчета бяха доста по-големи от нас и ние не смеехме да се мяркаме из махалата им, защото често се връщахме с разкървавени носове.

Та дойде един ден Мозъка зад кооперацията, свирна с два пръста и ние моментално се събрахме.

— Глеейте к’во стаа сега! — започна интригуващо той, — Я, Геновец, дай пет с’тинки. Ти Лепка дай две. Гарга, не се скатавай, ръсни десет, зная че ги имаш. Баща ти нали е магазинер? — Поприклекна Мозъка и начерта на замята един триъгълник. Набоде стотинките вътре така, че да стоят вертикално, след това драсна на два метра една черта и търкулна едно стъклено топче към триъгълника. Всички се наредихме зад чертата и търкулнахме своите топчета. След това всичко беше много лесно. Целехме с топчетата стотинките и която излезеше извън геометричната фигура ставаше собственост на стрелеца. Просто и лесно. Тая модна игра вдигаше такъв шум около нашата кооперация, че в края на крайщата привлече вниманието на бащите ни. Всеки от нас изяде по един порядъчен родителски бой докато не обеща, че няма да слага стотинки в триъгълника. Било хазарт, а сме били много малки за да играем на хазарт. Изобретателността на бандата обаче нямаше граници. Стотинките бяха заменени с едри копчета от стари палта и никой не можеше да твърди, че „Кенза“ е хазартна игра.

Тъй като се поувлякох в подробности, само исках да доуточня, че през оня паметен ден когато стреляхме с флоберката край стария дарак улучихме една гугутка. Улучи я Свинята. Беше безкрайно щастлив защото се завърна с истински ловен трофей. След това събирахме и копчета. Край дарака имаше една яма. Там се хвърляха стари балтони и палта. Някой запалваше купчината и след като дрехите изгаряха оставаше черно-сива пепел пълна с така желаното от нас съкровище, бакелитовите копчета. Пълнехме с копчета джобовете си и тичахме обратно за да завихрим нова игра на „Кенз“. А какво стана с гугутката която Свинята застреля с флоберката ще попитате? Опекохме я. На поляната зад двора на баба Мица. Това гугутско месо било много жилаво. Може би поради факта, че я пекохме на вестници. Аз хапнах съвсем малко, но Свинята си я изяде почти цялата.

Веднъж бяхме се събрали цялата банда в общото мазе, което наричаха „скривалище“. Бяхме насядали на едни дървени пънове, коментирахме идващата атомна война и си подготвяхме оръжието. По това време новините от радиоточката непрекъснато убеждаваха населението, че американците ще пускат атомна бомба и трябва да умеем бързо да се придвижваме към скривалищата. Личното ни оръжие ли? То се състоеше от една излъскана алуминиева тръба и два — три стека книжни фишеци. Фишеците обикновено закичвахме на ластична лента опасваща челата ни. По тоя начин приличахме досущ на индианци, само че вместо пера по главите ни стърчаха фишеци.

Фишеците с карфица бяха официално забранени, защото от един такъв фишек Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око.

Седяхме си ние на пъновете, майсторяхме фишеци от хартиени лентички и попоглеждахме през малкото прозорче на „скривалището“. В един момент Гаргата извика силно: — Вижте! Пуснаха димки!

Всички се трупнахме на прозорчето и зазяпахме с любопитство навън. А там ставаха наистина интересни работи. Група хора, облечени със зелени дрехи, нарамили зелени торби, тичаха край кооперацията. На лицата им бяха сложени едни зелени, гумени маски с къдрави маркучи, с хоботи вместо носове. По късно разбрахме, че се казвали противогази. Тези хора изглеждаха наистина страшно, поне за нас. Те спряха до входа на кооперацията, размениха няколко знаци с ръце и влязоха вътре.

— Ами ако дойдат тук? И ни арестуват? — предположи Жоката? Той беше невероятно страхлив. Привиждаха му се всякакви измислени неща.

— Малко е вероятно! — изказа своето мнение Мозъка. Това е обикновено учение на военните и на Гражданската отбрана.

— Ама ние нали сме сега в „скривалището“? — продължи страхливо Жоката.

— Идат! — Извика Свинята. — Той беше надникнал през процепа на вратата и беше видял точно онова което Жоката изказа като съмнение.

— Майко ма! Майко ма-а-а-а! — захленчи Жоката.

— Стига бе, пъзльо! — тупна го отзад по главата Геновеца. — К’во си се разциврил, бе.

Бяхме наистина стъписани. Трябваше нещо да предприемем. Най-слабата мярка беше да се напъхаме един по един в тясното пространство, една цепнатина в отдалечения ъгъл на „скривалището“. Така и направихме. Треперехме, затаили дъх когато вратата внезапно се отвори и няколко маскирани хора нахлуха вътре. Те се засуетиха, заръкомахаха с ръце и започнаха да редят на пода някакви сандъци.

Не ни бяха забелязали и всичко можеше да мине без инциденти, ако Жоката не се бе разревал на глас. От начало се разрева а след това и разпищя. Какво последва ли? Бяхме извадени един по един от цепнатината и внимателно изведени навън. Страхът ни премина когато мъжете свалиха противогазите, но Жоката беше свършил вече работата. Беше се напикал от страх и това стана повод за многото подигравки и бъзикни след време. Не вярвах, че е толкова страхлив. Даже спомням си, че когато Шефа ни даде да пробваме противогаза на баща му, Свинята се възползва от случая. Причака Жоката зад стълбището, надянал противогаза. А когато оня го видя, побягна с пищене нагоре към апартамента. Беше му останал страха от противогази.

Ако някой обаче ме попита какво най-много съм обичал да правя по онова време, щях без колебание да кажа: „Да карам велосипед!“ Това беше детската ми мечета. На нас, беднотията такава вещ не ни се полагаше. Първият велосипед в махала та беше на Гаргата. Купиха му едно светлозелено дамско „Балкан“-че. Баща му беше магазинер и имаше повече пари от нашите родители. По-късно като размислих проумях, че го бе купил за себе си, но в повечето случаи го караше Гаргата.

Гаргата обаче фукливо каза, че велосипедът е негов. Никой не смееше да твърди обратното, иначе биваше лишаван от удоволствието да направи така желаното „кръгче“. „Кръгчетата“ се правеха обикновено на поляната зад кооперацията, сред аудиторията на трите „банди“, нашата, от Горната махала и от махалата при кръчмата на Тането. Вдигаше се страхотна олелия, толкова силна, че в даден момент на прозорците на кооперацията цъфваше по някоя глава на родител, възмутена и изнервена. След като усъвършенства управленческите умения с новия велосипед, Гаргата смени маршрута. Запрашваше по павираната тясна улица към стадиона. След него се проточваше една дълга опашка от дечурлига. Те тичаха, викаха, напътстваха го, даваха му съвети, а той важен, наперен, мълчеше въртеше педалите и се усмихваше фукливо. След това купиха велосипед и на Шефа. Беше един кафяв, съветски МВЗ. На него имаше рамка. Аз нали съм си Лепка, затова ми е и тоя прякор, тутакси се вредих в списъка на първите желаещи да го пробват. Шефа не беше такава скрънза като Гаргата, даде ми го при първата молба. Друг е въпроса какво стана след това. Поляната зад кооперацията се оказа издълбана от дупки, а аз нали съм си кутсузлия, карам МВЗ-то а то хлътва от дупка в дупка. Що падане и ставане беше не мога да го опиша. Пичовете се бъзикат, освиркват ме, обаче аз си имам оправдание. „Колело се кара най-лесно, казвам, когато няма рамка. На «Балканче»-то на Гаргата е доста по-лесно защото е дамско и няма рамка“. Дали тези ми доводи свършиха работа. Мисля че не, защото от тогава все ме подиграваха, че не съм могъл да карам велосипед. А аз действително си можех, само че велосипед без рамка.

Същото лято се случи и още един инцидент. На поляната зад двора на баба Мица, Свинята си беше харесал един кон. Той имаше голямата слабост да тренира животни. След като изтренира една сюрия махленски помияри премина на коне. С брат си Гаргата бяха ходили много на цирк и май от там бе тая му слабост. Конят, за когото ще стане на въпрос, си пасеше мирно и тихо от една купа сено, дори беше вързан с дълго въже на един кол. Не бях сигурен дали тоя кон не беше на Цирка. Кой е Цирка ли? Ами оня, пияния каруцар, бащата на Гизенгата и на Петка. Казваха му Цирка защото като се напиеше и правеше цирк. Конят му обаче беше много интелигентен. Познаваше му навиците. Усетеше ли че е останал без управление, пускаше шестото си чувство за ориентация и се прибираше сам. Цирка в тоя момент или дремеше пиян на седалката или пък ако беше много пил, се излежаваше отзад в каруцарската платформа. И в двата случая сполучливо се прибираше у дома. Друг е въпроса, че в това състояние жена му винаги го пъдеше и той лягаше на пейката пред нашата кооперация.

Бяхме се събрали на поляната с двата велосипеда. Тренирахме скачане с велосипед над окоп. Бяхме виждали, че такива скокове ги правеше градския майстор-мотоциклетист Геренеца, по време на мотоциклетните състезания на пистата „Таскиното“, под хижата. Той ни беше кумир, защото при тия скокове не падна нито веднаж. Та пробвахме неговия номер с двата велосипеда, когато някой извика: „Свинята я ритна кон!“.

Спряхме тренировките веднага. Изтичахме към полянката и що да видим. Свинята лежеше на земята. Беше блед на платно. Едва дишаше. Някой изтича до магазина на баща му и не след дълго дойде линейка. Тогава се уплашихме истински. Мислехме си, че Свинята ще умре. Оказа се че е имал само две счупени ребра отпред, там където го беше ритнал коня. От тогава му стана като неписан закон. Наложеше ли се да тренира коне, тренираше ги само откъм главата, но никога откъм опашката. Та Свинята оживя, за наша най-голяма радост, а след като му мина пак започна да си яде по старому редовно боя. Тупаха го защото беше заядлив. Даже веднъж яде бой и от Цирка, тогава каруцарят по една случайност се оказа трезвен. Свинята беше примамил четиригодишната му дъщеря Петка с бонбони в мазето и и беше смъкнал гащичките. Наистина гадни номера мислеше пустата му Свиня. Що бой ядеше за тях, чет нямаше, но мисля, че си го заслужяваше, напълно си го заслужаваше.

Понеже стана въпрос за бой, ще си призная и един голям бой който ме би баща ми. Ловджийските набези с флоберката на Мишока така бяха изострили моята ловна страст, че в даден момент реших да се проявя в друго направление. Зад нашата кооперация непрекъснато се разхождаха много кокошки. Половината бяха на семейството на Мозъка. Мозъкови живееха в една розово боядисана къща зад кооперацията. Другата половина от кокошките бяха на баба Мица, една свадлива и креслива бабичка, почти преминала деветдесетте. Дворът на тая бабичка беше ограден с полуизгнили тарби и кокошките минаваха безпрепятствено през тях. Скитореха по цялата поляна. Минаваха и под прозорците на нашата кооперация. Та към тая перната гад беше насочено моето внимание, особено към едрия, червен, гащат петел. Имах идея и нали бях наивно хлапе, споделих я с моя най-добър приятел Гаргата.

— Гарга, казвам, ял ли си печен петел?

— Не, казва, какво имаш в предвид?

— Ами виждаш ли го оня гащатия, дето се мотае там с харема си? Навит ли си да го гепим?

— Как? — Почти навито се заинтригува от моята идея, Гаргата.

— Ела да видиш! — казах тайнствено и извадих от джоба си няколко едри царевични зърна и една макара с бял здрав конец. — Продупчваме зърното с губерач, нанизваме конеца през дупката и го връзваме с двоен възел за да не се развърже. Трябва обаче дивечът да се примами предварително с няколко зърна.

Побягнахме с Гаргата по стълбището към нашия апартамент, по това време живеехме на третия етаж. Отворих прозореца и двамата с него цъфнахме с напрегнати и очаквателни физиономии зад дузината саксии с мушкато. То мушкатото ни беше идеалната маскировка. Пуснах аз завързаното с конеца зърно между саксиите, а Гаргата хвърли надолу шепа с хлебни трохи.

— Кът, кът, кът… — закътках аз, всеизвестния зов за примамване на кокошата гад. Не вярвах, че нещата ще се развият така бързо по плана който бях съставил. Оказа се, че кокошките на баба Мица били много по гладни от онези на Мозъкови. Петелът отвърна на моя зов и се затича с лек и елегантен тръс към падащите трохи. За кратко време десетина кокошки начело с водача си се събраха под нашия прозорец. Па като започна едно кълване, стой та гледай. Чак на мене ми се докълва. Петелът се оказа твърде лаком и наивен. Първи откри зърното с конеца и без да се замисля го клъвна и преглътна.

Така-а-а! По нататък събитията се развиха светкавично. Гаргата беше инструктиран, в тоя момент да слезе и да хване дивеча. Кокошките, усетили някаква неясна угроза, се пръснаха на всички страни. Петелът обаче не мърдаше. Той стоеше някак уплашено учуден на едно място и от време на време търкаше човка о земята, може би с желание да се махне от нея тоя неприятен конец. Аз придърпвах леко нишката и при това той бе принуден дя я следва с нежелание. Гъргореше уплашено, тръскаше си гребена и поскачаше от страх. С Гаргата ликувахме от радост. Дивечът беше хванат.

Не бяхме обаче предвидили онова което щеше да последва. Сред буйната наша радост, вратата на стаята се отвори и влезе баща ми. Един негов поглед към нашето занимание, мигом го осветли за ситуацията. Пък като се започна една гонитба около масата, „Формула 1“ е блед пример за скоростта с която бягахме. Гаргата успя, да отвори вратата и да избяга надолу по стълбището. Аз пропуснах удобния момент и избрах второто скривалище, спасителната зона под леглото. Любимото оръжие на баща ми в такива случай, точилката, заигра като пръчката на мистър Сенко в цирк „Глобус“. Тя бръскаше пред мен, зад мен, а в повечето случаи по мен. Такъв бой не помня и досега. Той можеше да се сравни само с оня, когато бях откраднал трите лева от портофейла му и си бях купил кутия с шоколадови бонбони „Пияни вишни“. От този момент ловните ми страсти затихнаха напълно. Само от време на време, пламваха мимолетно когато Мишока ми даваше да гръмна с флоберката по някое врабче.

Лятото на шейсет и първа беше доста дъждовно. Летните бури идваха внезапно с пороен дъжд, който превръщаше улиците около нашата кооперация в непроходими реки. Събитията след една такава буря също си заслужават да се опишат. Шефа, който току що беше избран за секретар на гимназиялната комсомолска организация, имаше повод да черпи. Преди няколко дни беше излетял втория съветски космонавт Герман Титов. Не зная защо, но тогава това стана новата жизнена цел на Шефа. Започна да тренира за да стане космонавт. Купи си гирички, записа се в ученическия кръжок по гимнастика, започна да учи с настървение руски език. У тях можеше да се видят всякакви инструменти за тренировка на космонавти, от въртящ се стол, до мукавен скафандър. Гизенгата, дребното четиригодишно човече, беше непрекъснато у тях. Той го премяташе през главата си, под краката си и по тоя начин тренираше. За голямо учудване на всички хлапето „не казваше гък“ при тези упражнения, само се смееше и кикотеше весело и забавно. Шефа си имаше и друг личен адютант, Свинята. Понеже имаше много пришки по лицето, беше научил Свинята да извършва операции върху тях.

Беше ни много забавно когато видехме, как Свинята си измива ръцете бавно и внимателно като истински хирург. А след това с одеколон и памук той внимателно изстискваше една по една всичките тези младежки пришки по лицето на Шефа. Най-накрая Шефа удовлетворен ни поканваше на свои разноски на кино. Купуваше от близката сладкарница на всеки по едно пакетче слънчогледови семки за тренировка на зъбите и езика. Докато траеше филма люпехме семки и плюехме по главите на онези пред нас. В повечето случаи пачетчето семки свършваше още на кинопрегледа.

Тъкмо беше свършила лятната буря. Бяхме се събрали в хола на Шефа. Той погледна през прозореца, щракна с пръсти и заяви: „В кино «Лютибродски» дават филм с Луи дьо Фюнес! Тръгваме ли?“. Не чакахме втора покана. С бурни викове и свирене се изсипахме на улицата. Този актьор ни бе един от любимите, а да те водят безплатно на кино, това явление по онова време се случваше твърде рядко. Събухме си обувките, защото улиците се бяха превърнали в реки от дъжда и зацамбуркахме в посока към киното. Някъде около кръчмата на Тането водата се бе отляла. Стъпихме на тротоара и се затичахме още по-бързо. Бягахме боси с по една обувка във всяка ръка.

Неочаквано се чу страшен гръм. Отпред срещу нас бързаха хора. Те възбудено коментираха нещо. По думите им разбрахме, че е гръмнал бойлера на сладкарница „Малина“. Тогава тя се намираше точно на ъгъла, срещу киното. Някой бил забравил да го изключи и прегрял. Отново бяхме свидетели, за кой ли път, на знаменателно събитие. Беше истински абсурд да изпуснем новините около него. Та нали това е солта на живота!

Плюхме си на петите и затичахме натам със всички сили. Бях най-бързото хлапе в махалата. Нали тренирах за състезание. Бягах около кооперацията с онова телено колело с карачката. И сега, без майтап, тичах така бързо както аз си знаех. Тичах, а зад мен чувах възбуденото дишане и шляпане на босите крака на другите момчетии от бандата.

Още си го спомням тоя момент, сякаш беше вчера. Ама беше едно тичане…

Чевермето

Не се разбра кой даде тая идея. Слизайки по стъпалата от третия етаж на втория, електрончиците на фирмата, Кайчо и Липо бяха пресрещнати от бившия комсомолски секретар Петелков. Широко ухилен полу на шега, полу наистина той им съобщи, че на тях се е паднала честта да вземат участие в подготовката за наближаващия годишен празник. На въпроса им, каква ще бъде тая подготовка, бившият другар, сега господин Петелков ликуващо издекламира:

— Ами ще печете телетата!

— Кой ли смееше да чупи хатъра на Петелков? Беше един от важните хора в управлението. В някои отношения, думата му се чуваше повече от тая на Шефа.

Настана гробна тишина. Шашардисването беше пълно. След една дълга минута за осмисляне на информацията се чу едно жално:

— И ние ли ще ги дерем? — тъничкият глас бе на Кайчо.

— За това си има хора, вие само ще бъдете асистенти на главния пекар, инспектор Водичков. — Двамата „щастливци“ се спогледаха един друг. Не смееха да изказват повече коментари по тая тема. Връцнаха се смутени и вместо надолу, в посока на първоначалната си цел, тръгнаха нагоре към лабораторията си където на спокойствие, при липса на свидетели, щяха на дълго и широко да обсъждат ново поставената задача.

Минаха няколко дена. Двамата бъдещи асистенти отчаяно опитваха да се свържат с инспектор Водичков.

Обикаляха през час канцеларията му, звъняха по личния му Джи-Ес-Ем, разпитваха колегите. Напразно! Той сякаш бе потънал вдън земя.

Една сутрин, малко преди работно време го зърнаха пред портала на фирмата и нетърпеливо се забързаха към него. Измъчваха ги един куп доуточняващи въпроси.

По принцип, човек съзерцавайки една човешка навалица, трудно би могъл да не забележи фигурата на инспектор Водичков. Едър и широко скроен млад мъж, той току що бе натъкмил теглото си на вдъхващата респект цифра от сто и шейсет килограма. Преди година беше прекратил състезателната си кариера по плуване и се бе отдал на любимото си хоби, готварството. То обаче си бе направило лоша шега с външния му вид и с кръвното му налягане. Той не можеше да понася жегата и бе остригал главата си на популярната днес прическа „скин хед“. Широко разперени ръце край внушителния корем и разкрачени крака, това бе любимата му и характерна стойка. Външният му вид се довършваше от добре поддържаните черни, оставени да растат на воля, воеводски мустаци.

Сложи му сомбреро на главата, метни му шарено пончо на плещите, остави го да извика „Оле!“ и човек тутакси би го объркал с дон Хуан, ординареца на Панчо Виля от най-добрите дни на Мексиканската революция.

Щом ги съзря Водичков мигом се усмихна с една широка и детска усмивка и извика:

— Хайде бе асистенти! Къде се мотаете? Елате тук за да уточним програмата.

— Ти къде изчезна, се пита в задачата? — здрависа се с него Липо.

— Значи така! В сряда докарват телетата. Правим марината. Топваме ги в нея и кибичат една нощ в хладилната камера. В четвъртък ги товарим на пикапа и хайде горе на голямата поляна пред хижата. Там ги „обработвам“ и ги качваме на механизацията за да се пекат.

— В хладилната камера?

— Уредил съм с един мой колега, състезател от отбора де. Той има фирма за колбаси, та там ще правим фокусите и завръзлъка. От вас, на първия етап се иска само да носите, че всяко едно парче е към сто кила.

— Че това си е цяло говедо!

— Цяло не цяло, това е положението!

— И колко бройки са теленцата?

— Засега само две!

— Засега?

— Е, ако на началството му се ослади можем да приколим и някое и друго шиле. Утре сутрин да сте на линия!

— Каза, че ще ги топнем в марината. Как ще ги топнем?

— Има едни казанчета в колбасарницата, дето десетина души могат да се съберат в тях. Аз тръгвам сега да купувам винцето, подправките и такъмите за нея. Ама вие да не ме подведете… Утре сутрин да сте пред колбасарницата, че сам няма да ги свалям от пикапа я! — Водичков се обърна и с усилие се намъкна в рубинено-червения си „Форд“. Гумите му изсвириха по асфалта и колата запраши на запад, в посока на новите му задачи.

— Мамка му стара! С тия телета ще ни се отели вола. — хлъцна Кайчо. Липо само подсмъркна и си замълча. Не смееше да коментира. Виж някой чул и докладвал на Петелков.

В сряда около обяд Кайчо и Липо, съгласно програмата, виснаха прави пред колбасарския цех. Лятното юлско слънце напичаше жестоко главите им и ги караше обилно да се потят. От вратата на цеха полъхваше характерната сладникава миризма на леш. Десетина едри мухи освирепели от жегата и миризмата хапеха настървено де що видят живо или заклано.

От към магистралата светнаха стъклата на червения инспекторски „Форд“, а след него тежко се хлъзна един бял, новичък пикап. Инспектор Водичков с мъка се измъкна от колата и весело подвикна.

— Хайде момчета! Отрочетата ни чакат да ги разтоварим. — Той отвори задната врата на пикапа и пред очите им се ухилиха две едри, прясно одрани стокилограмови добичета. Водичков подхвана предните крака на едното, издърпа го, а двамата електрончици хванаха по един заден. Животното наистина се оказа много тежко. Липо се прегърби като Квазимодо на покрива на Нотр Дам, а Кайчо като по-слаботелесен едва що не седна на плочките. След това той събира сетни сили и ту повдигайки се ту подклеквайки, затътри крака към вътрешността на цеха.

Стройната организация на инспектора веднага си каза думата. Главният майстор-колбасар ги чакаше на средата на цеха, запретнал ръкави на окървавената си бяла престилка.

— Тук! — каза той и посочи една огромна вана от неръждавейка. Тримата юнаци напрегнаха сили и катурнаха жертвата във ваната. Същото се случи и с второто парче.

— Хайде сега да правим марината. — запъхтяно измърмори Водичков. — Я, Кайчо отвори багажника на колата и донеси кашоните.

След миг Кайчо се показа с един голям кашон, пристъпи внимателно по мокрите плочки, за да не се подхлъзне и падне, и го постави на една обкована с ламарина маса. Върна се за да донесе и другите. Водичков отвори кашона и започна да измъква двулитрови бутилки със сухо сунгурларско вино. Сръчно врътваше тирбушона и ги подаваше на Липо, който от своя страна започна да ги излива една по една във ваната. След като трите кашона се изпразниха инспектора отвори четвъртия. В него бяха подредени подправките. Изобилието бе пълно, чер пипер, индийско орехче, дафинов лист, чубрица, джинджифил, соев сос и какво ли още не.

Започнаха да отварят пакетите и да ги изсипват в тавата. В един момент целият колбасарски цех ухаеше вече не на мърша а на индийски ресторант.

Работничките които пълнеха колбасите бяха спрели работа и любопитно наблюдаваха манипулациите на специалните гости.

— Оха-а! — възкликна Кайчо. — Май ще излезе нещо вкусно от тия телета!

— Ама ти съмняваш ли се в мен бе, колега? Трябва да те взема при мен като чирак за да се научиш на готварския занаят. Го-о-тово! Хайде майсторе! Наливай водата!

При тая подкана Главният майстор на колбасарницата се врътна сръчно, довлече отнякъде един маркуч и започна да допълва ваната с вода.

— Хайде със здраве! Бутни го в хладилната камера, а утре след обяд идваме, за да ги товарим. — заключи Водичков и поведе четата си към изхода.

В ранните следобедни часове на четвъртък, червеният „Форд“ и белия пикап бавно пъплеха нагоре, по стръмния тесен асфалтиран път за хижа „Сълзица“. Приятната прохлада от гъстата букова гора обвяваше челата им и ги наливаше с особено повишено настроение. За изнурените и подтиснати духом електрончици това бе едно истинско, разтоварващо приключение, а за инспектор Водичков повод, да покаже силата на знанията си по готварство. Неговият имидж бе заложен на карта, тъй като за първи път обекта върху който щеше да приложи уменията си бе с такива внушителни размери. Той вярваше в себе си, а бе накарал и шефовете да повярват в него. Сега настъпваше решителният миг за реализацията на идеята.

Поляната пред хижа „Сълзица“ бе ярко огряна от слънцето. Малко стадо телета кротко пасеше досами гората. Два три светло кафяви коня пляскаха с опашки по рояците накацали на тях мухи и току препускаха от място на място наслаждавайки се на волната си свобода. Десетина полиетиленови навеса бяха опънати по цялата тревна площ. Двама електротехници подготвяха малко електротабло за захранване на скарите и хладилните витрини.

Нали при толкова поканен народ се налагаше да се пече скара и охлажда бира. Пред хижата бе сглобен малък подиум, на който щяха да се разхождат и пеят поканените певци.

В горният край на поляната бе построено едно интересно съоръжение от винкел, в средата на което бавно се въртяха два обли стоманени пръта. Четирима човека се суетяха около него и с това веднага се разбра кой е втория екип при печенето на чевермето. Никой уважаващ себе си шеф не би рискувал да остави едно такова отговорно съоръжение без техническа поддръжка.

Двата екипа се здрависаха весело и се създаде оная радостна и възвишена атмосфера, която само едно бъдещо, кулинарно мероприятие може да предизвика.

Двете телета тутакси бяха разтоварени и разпънати под сянката на няколко борови дървета, на две грубо сковани дървени маси. Водичков извади кашона с подправките, в който бяха останали тубичките с горчицата, солта и половината от ароматните добавки. Друг кашон мигом цъфна на масата. В него се мъдреха няколко вида ножа, за всяка операция по един, малко, добре наточено секирче и други неизвестни на зяпачите инструменти.

Водичков нахлупи на главата си една широкопола сламена шапка, опасана с лента, на която пишеше Марлборо, плясна с ръце и подвикна:

— Хайде сега чираци, асистирайте!

В този момент инспекторът наистина заприлича на дон Хуан, ординареца на Панчо Виля. Присъстващите го зяпнаха изумени, а той уловил мига на изумление, с голяма сръчност и ловкост, започна да премята различните видове ножове в ръцете си. Цепне в месото дупка и току напъха там, парче сланина или бекон оваляни в чер пипер или идийско орехче. Един от присъстващите примлясна и попита:

— Къде си го учил тоя занаят бе, бате?

— На човек трябва да му иде отвътре. Това никъде не се учи, а се експериментира.

И-и-и…най важното е…! Да не се скъпиш откъм подправките!

След това Водичков наряза бекона на тънки ленти и го фиксира с клечки за зъби към най-постните части от месото.

Минаха около два часа когато всичко беше готово за печене. През време на операцията, усетили апетитната миризма, рояци мухи налетяха на обработваните обекти. Местният полу глух и полу сляп хижарски пес, с жален и отчаян прегладнял поглед, възбудено обикаляше групата, накуцвайки с една от задните лапи. Те го прогонваха с викове, но той нахално пак се връщаше с надеждата, че най-накрая човеците ще проявят така желаните хранителни грижи към неговата кучешка особа.

От към асфалтирания път се появи тъмният „Мерцедес“ на шефа. Всеки уважаващ себе си шеф не би пропуснал да направи последна проверка за подготовката на такъв отговорен банкет. Та нали беше поканил цялата местна управа на града, тримата депутати от управляващата партия, градската духова музика и двама от най-популярните чалга-певци на страната. Не биваше да се правят никакви фалове и издънки.

„Мерцедесът“ прекоси поляната и спря пред подготвените вече телета. Всичко живо затихна и се заслуша какво ще каже Шефа. Нали е Шеф! Трябва да се слуша! А Шефът, доволно усмихнат пристъпи, опипа отрочетата и възкликна:

— Браво момчета! Сега остава да ги изпечете добре! Ама…! Какви са тези лайна? — Всички погледнаха в посоката в която сочеше той.

Досега, посочените обекти на никого не бяха направили значително впечатление. Цялата поляна бе осеяна със свеж конски и говежди тор, нали животните се разхождаха на свобода.

— Я вие! Хващайте лопатите и почвайте да чистите! А вие там, веднага прибирайте животните зад оградата! И до утре, нито едно животно да не се пуска по поляната!

Всеки пое новите си задачи и тръгна да ги изпълнява. Конете и телетата бяха прибрани в заграденото пространство. Един от служителите намери от някъде количка и лопата и започна да чисти поляната. Останалите наобиколиха току що пристигналия камион и се заеха да разтоварват каси с безалкохолно, бъчонките с бира, бира-автоматите и хладилните витрини.

Слънцето захождаше бавно на запад, зад гористите баири, когато служителите на фирмата най-после привършиха работа. Остана само да се пренесат телетата до съоръжението за печене и да се разпали огъня.

По предварителни сведения, едно теле е трябвало да се пече около десет часа. Значи, необходимо е да се подготви достатъчно количество свежа жарава. Този път живата сила се оказа повече, така че пренасянето не беше никакъв проблем. То се извърши след като бе завършена операцията, „набучване на кол“. В случая колът представляваше две стоманени тръби завършващи със зъбно колело. Телетата акуратно бяха монтирани към съоръжението, фиксирани с тел и планки и намазани с използуваната вече марина. Светнаха малкия прожектор над механизацията и започнаха разпалването на огромния, пирамидален куп букови цепеници, намиращ се в непосредствена близост до зоната на печене.

Пламна голяма клада. Някой домъкна каса с безалкохолно от най различни видове. Друг извади бутилка с домашна ракия. Намериха се и няколко домати за салатата. Бяха забравили обаче вилиците. На всеки е ясно че доматената салата с пръсти не се яде. Малкият ресторант до хижата даде рамо на групата и субсидира тружениците с вилици. Май засега проблемите останаха назад! Разнебитеният касетофон бе включен и радио „Силвър“ насити планинската тишина с милата и родна чалга.

Приятно е да се седи до разгорял се огън високо в планината, да се гледа как бавно умира деня зад гористи върхари, да се усеща как вечерния хлад облива тялото и да се разсъждава върху един единствен проблем, който в случая имаше едно съвсем красиво име, „ЧЕВЕРМЕ“. Може би такива моменти са изживявали и нашите прадядовци преди векове. Няма обаче никой жив от тях за да го потвърди.

Чалгата се лееше. Огънят набираше мощ. Ракията подгряваше душите. Групата, затворени зад оградата животни, гледаха и се чудеха. Какво имаше да гледат и се чудят? Човеците се канеха да пекат чеверме!

Някъде около полунощ жарта беше се разгоряла добре. Започнаха да я хвърлят с лопата под печивото. Един нисък мъж, с вързана кърпа около врата включи двигателя и телетата се завъртяха бавно с предварително, теоретично изчислената скорост. Някой извика „Оле!“, друг, „Да е хаирлия!“, а трети като не знаеше какво да извика, започна да свирка пронизително с уста и да пляска с ръце.

Нощта се падна ясна и пълнолунна. Една огромна луна изгря на югоизток зад гористия хълм. Приятният хлад постепенно се превърна във пронизващ влажен студ. Героите отначало не даваха вид на зиморничави, но скоро всеки един от тях започна да търси някаква дреха за да се стопли. Някои се изхитриха и примъкнаха стол до огъня, където в ослепително розово тлееше жаравата.

— Хей, откачи се веригата! — тревожно се обади инспектор Водичков, който неотменно следеше печивото.

Едното теле бе спряло да се върти. Металният прът се бе извадил от лагера и заплашваше да влоши технологията на печенето. Дребничкият мъж се засуети насам-натам, извади отнякъде едно парче тел, намести пръта и го привърза към винкела. Технологията бе спасена. Всички въздъхнаха с облекчение.

— Без тел, чук и пирон нищо не става! Така е при българчетата! — уточни Липо. Печенето продължи с повишено внимание и повишено наливане на алкохол.

— Шефът от това го беше най-страх! Затова не даваше да се докарва рано бирата. — коментира Водичков.

— От кое? — не разбра Кайчо.

— От това, че ще се напием и ще изгорим телетата. Затова много се колеба за бирата.

— Шефът знае, че всеки си носи пиене и затова добре е преценил положението. По добре бира от колкото домашна ракия. — обади се някой в тъмницата. — Кофтито в случая е, че бирата се пуска от автомати а в тая тъмница къде ще му търсиш автомат, ток и така нататък. Я дай ракията!

— Ти си прав! — обади се друг в тъмницата.

— Ха, наздраве! За шефа!

— И за чевермето!

Някои мислят, че през юли е много горещо. Нищо подобно! Той не е бил значи високо в планината. Нощите там обикновено са мразовити и влажни, както получи в сегашния случай. Лошото бе, че лопатата за хвърляне на жарта се оказа само една. Притежателят и се разгряваше с нея, а другите трепереха, опитвайки се да преборят налягащата ги дрямка.

Радио „Силвър“ се постара да развесели положението с един кръшен кючек. Явно не успя, защото аудиторията бавно но стремително започна да се топи. Един се изтегна на задната седалка в „Москвича“ си. Друг се примъкна в окървавения пикап, не за за да пие от кръвта разбира се. Трети се запъти към хижата, където Шефа предвидливо бе запазил две легла за депутатите. Проектът го предвиждаше. Край огъня останаха само най-отговорните субекти, инспектор Водичков и двамата му асистенти.

— Спасението е само в Колата! — сънливо промърмори Кайчо, разкърши рамене, изрече своето двайсет и първо „Бр-р-р!“ и примъкна касата с Кока кола край себе си. — Хайде, наздраве! За утрешния празник!

— И за певицата! — прозина се Липо.

Кока колата мигновено оказа своя възбуждащ ефект. Разсъни ги. Ободри ги. Наелектризира ги.

Минаваше вече петият час от печенето когато започна да се разсъмва. Конете зад оградата запръхтяха нетърпеливо. Разхождаше им се. Едва ли някой щеше да се съобрази с тяхното желание. Беше наредено да са вътре в оградата и точка. С утрото настъпваше и началото на фирмения празник.

Най-напред пристигна Пеци с бялата си „Мазда“. Кой е Пеци ли, ще запитате? Веднага ще Ви се отговори, че това е един от началниците без които не може да се започне нито един купон. Просто слабостта му бяха купоните, а след това вицовете. Кое е по-силното от двете? Трудно е да се отговори.

Като по невидима команда, всички важни участници в печенето се събраха около чевермето. Пеци доближи важно, изрече своето „Аха, добре!“, пресегна се с ножа и първи опита от месото.

— Ама шефа каза никой да не… — запротестира Водичков.

— Зная какво е казал шефа! Нали той ме прати! — Всички се усъмниха в думите му тъй като добре го познаваха, но никой не продума и дума. Ами ако наистина беше така?

— Още малко и е готово! — обяви Пеци и се пресегна към бутилката с ракия. — Хайде наздраве! За шефа!

— И за певицата! — обяви дребния механик.

— Ще видите какъв кючек ще върти с дупето си тая певица. — продължи замечтано Пеци. — Мно-о-о го обичам да я гледам по кабелната.

— Я вижте! Идват! — каза някой.

По асфалтираният път бавно слизаха наетите от фирмата автобуси. Те бяха напълнени със служители от всичките фирмени филиали. Хората надничаха любопитно през прозорците, сочеха с ръка към чевермето, говореха си нещо и се смееха.

След половин час пристигна и служебната охрана. Нали се очакваха скъпи депутатски гости, а както се знае скъпи гости без охрана не върви.

Пристигна и колата с журналистите от местната преса. Най накрая се появи и духовата музика заедно с автобусчето на певицата.

Ще попитате какво става с чевермето? Ами какво може да стане? То беше опечено, готово, полято със марина и най-вече опитано. Инспектор Водичков се изгуби някъде. След това се появи. Носеше един прът с българския трикольор. Помая се малко, а после го завърза с тел към винкела на съоръжението, грабна пръта с четката с която цяла нощ маза телетата и се изпъчи пред важния обект.

Шефът наближи. Пое ножа от ръката на Водичков и резна от печеното.

— Браво момчета! Добре е! Но никой да не яде преди да се даде на депутатите.

Разбрахме ли се!

— Ясно Шефе! Аз отговарям! — издекламира Пеци.

Бавно и постепенно под полиетиленовите навеси се настаняваха служителите. Духовата музика изрепетира „дайчовото хоро“ за загрявка. Акустичната уредба писна за миг. Някой се опитваше да я настройва. Бирените автомати заработиха усилено. Тук там електрически скари задимяха с печени кебапчета. С една дума празникът започваше.

Героите на чевермето бяха уморени. Те дремеха полупияни и недоспали край механизацията. Някой отмъкна столовете им и те се принудиха да седнат директно на тревата. Живите телета, затворени зад оградата, гледаха множеството и се чудеха.

На импровизираната трибуна в един миг се появи Шефа. Навалицата утихна. Той държа кратка, но прочувствена реч. За сплотяване на колектива, за още по-добри успехи на фирмата и за всичко най, най, ама най-хубаво което може да стане с божия и с депутатска помощ.

— Хайде сега наздраве! — завърши той и в тоя миг гръмна духовата музика.

Някой по-танцувален поведе кръшно хоро. Атмосферата стана празнична. Край чевермето се нареди гладна опашка от хора.

Най-напред бяха напълнени блюдата за депутатите и за Шефа. След това за по-важните гости, за духовата музика и за журналистите, а най-накрая за оня който успее да се дореди.

Удивително как, но се оказа, че инспектор Водичков е имал много приятели. Дори той не знаеше откъде се появиха толкова много. Всички поглеждаха към чевермето, потупваха го по рамото, хвалеха го. Най-накрая някой, незнайно кой, му отмъкна стола на който седеше. Горкият, едва се държеше на крака от безсънната нощ. Пот на потоци се лееше от него. Застанал до печеното той се пресягаше, режеше и пълнеше с месо поднесените чинии. Някой от съмишлениците му го съжали и го смени. По тоя начин се смениха и приятелите около чевермето.

— Хей! Я вижте местния мафиоз, Джони — кенефа! — обаждането бе на Липо. Той явно познаваше добре градския бос на проституцията и наркотиците. Никой не го чу. Всички се бутаха за да докопат някоя и друга мръвка от чевермето.

Отнякъде се появи едно хубавичко моме с пищни дамски атрибути и омайна усмивка. То припна към чевермето, врътна се около Водичков и заяви:

— Шефът нареди да приготвите още четири порции. Ама да бъдат от най-добре опечените части, че някой казал, че имало недопечено.

Пеци тутакси разбута с лакти опашката и започна да реже и пълни чиниите с месо. Водичков, Кайчо и Липо гледаха прегладнели и сънени към чиниите. Те още не бяха опитали нито частица от своето произведение. Дребният механик, полупиян и мрачен се бе облегнал на пръта с българския трикольор и мърмореше нещо под носа си. Отнякъде се появи журналист и засвятка със светкавицата. Той детайлно документираше това важно събитие.

Кайчо, като най-любопитен, проследи с поглед красавицата, дето я беше пратил шефа и с удивление установи, че тя се запъти към Джони-кенефа. Самият мафиотски бос бе седнал със свитата си край една от масите пред малкото хижарско ресторантче и съсредоточено наблюдаваше множеството.

— Кой бие тупана, а кой събира парсата! — огорчено си каза Кайчо и се запъти към един бирен автомат. Там му наляха една пълна чаша със пенливата течност. Уморен и недоспал той се отпусна под сянката на няколко бора досами подиума. На него вече се бе изправила певицата и запяваше първата си песен. Кайчо отпи от бирата, въздъхна, след това се зазяпа в подрънкващите пендари които звъняха по виещата и се талия.

Певицата започна да пее и танцува кръшен кючек. Уредбата гърмеше. Народът се впусна в танц. Един смелчага се качи на подиума под зоркия поглед на бодигарда и започна да прикляква и кърши таз край певицата. Беше вече достатъчно пиян. Навалицата му ръкопляскаше. Повече на него отколкото на певицата.

Край загасващия огън от чевермето бяха останали само два оголени животински скелета. Те се смееха ехидно на навалицата, на танцьорите и на цялата човешка природа.

Групичката телета, скупчени зад оградата, гледаха тъпо към трибуната, помръдваха с уши и приплясваха с опашки. Никое от тях не знаеше каква щеше да бъде близката му съдба.

Европейски стандарт

— Хей Мироне, къде се загуби бе човек? Спри се де! Чакай да те видя. Нещо не се обаждаш. Ядосват ли те даскалията? — провикна се Чико към един замислен и бързащ човек по главната улица. Човекът забави ход, огледа се изненадано и след известно колебание подаде ръка за здрависване.

— Ти ли си бе, Чико! Здрасти! Много моден вид имаш!

Тази констатация мигом предизвика цъфтяща усмивка на гладко избръснатото лице на Чико. Той се изпъчи, махна някаква несъществуваща прашинка от ревера на сакото си, вдигна слънчевите очила над челото си, както модата диктуваше сега, и продължи:

— Европейски стандарт, бе приятел! Четеш ли вестници? Министърката по европейска интеграция се скъса да търчи по европейските столици. Мошеници въртят луд бизнес с недвижими имоти по Черноморието. Настаняват европейски туристи и им гушкат парите, та ние ли няма да опитаме да направим нещо по въпроса.

— Ти какво специално правиш по тоя въпрос?

— Не виждаш ли? Подобрявам външния си вид. Опитвам се да стана европеец. Виж ме! Тези обувки са чехски, ризата — германска, сакото — шведско, панталона — холандски, вратовръзка… — Чико се запъна. Той Явно, не можеше да си спомни в момента, откъде е спомената вещ, след това умело замазвайки фала продължи.

— Сега планирам да купя един дънков костюм от Италия. Ти как я караш?

— Зле е! Много е зле. — въздъхна Мирон.

Той зашари разсеяно с поглед към сградата на пощенската палата. — Готвят се да затворят техникума.

— Останаха много малко ученически паралелки, а децата са една шепа. С колегите се чудим какво да правим. При мен са само тревоги и притеснения, какво друго да ти кажа?

— Защо му мислиш толкоз? С професия като твоята навсякъде се пробива. В града има още един техникум. Опитай там.

— Лесно е да се каже. Аз не съм единствения. Много колеги има които чакат за работа. При теб как е? Как я караш? Имаш ли работа?

— Абе! Работя! Да не ти се случва работа като моята! Цяла седмица не мога да се прибера у дома. Дори кварталните кучетата вече ме забравиха. Работя из Влашко. Като се върна в събота, целия воня на пот и мръсотия. С колегата спим в един коптор. Комарите ни ядат, денем и нощем. На началството все не може да се угоди.

— Външният ти вид обаче е добър. Все едно идваш от модно ревю. От къде намираш тези дрехи? Ожени ли се?

— Какво говориш, бе Мироне! Аз и женен! Трябва да се срути Балкана ако се случи това събитие. Човек обаче трябва да има добър външен вид. Ако не прочетеш в очите на мацките интерес, значи свършил си. Остава да си напишеш завещанието и да си потърсиш евтина погребална агенция. При мене това е принцип! Може да нямаш пари в джоба, но отвън трябва да те избива на фукарлък! А гледай ти как си облечен! Целият си в сив цвят. Тези дрехи сякаш си ги извадил от разнебитена перална машина.

Безметежната усмивка отново цъфна на устните му и ръката му по навик се насочи към зализания алаброс. — Хайде да те водя на едно място, хайде! Настроението мигом ще ти се вдигне.

Той хвана Мирон под ръка и го поведе към старата търговска улица на града.

От вратата на широко отвореното VIP заведение, протяжно се носеше балада на Ози Озбърн. Две — три жълти таксиметрови коли, прилежно чакаха така желаните пътници. Шофьорите им скучаеха активно, кой отворил вестник, кой чоплещ слънчогледови семки.

До тях две разголени проститутки, се кикотеха невъздържано. Разказваха си някаква интересна житейска история случила се през изтеклата нощ. Дребно девойче бе седнало на стол пред малкия интернет клуб. То имаше уморен вид. Държеше между пръстите си запалена цигара. Тя вече ги обгаряше, но то сякаш не я забелязваше.

— Накъде сме тръгнали, бе Чико?

— Трай бе! Ще видиш! Внимавай сега! Значи, животът си върви. Ние обаче трябва да сме в тон с него. Чико щом вземе аванса какво мислиш, че прави? Води гаджето си в пицария „Наполи“ или в китайския ресторант? Ами! Отива най-напред да види европейската стока. Хей тука е! Влизай!

В една от най-красивите постройки на града, срещу лъскавата частна банка, се ширеше магазин за дрехи, „втора ръка“. Собствениците и бяха изчезнали нанякъде и сега тя се стопанисваше от един предприемчив българо-турски гражданин. Обширният приземен етаж побираше цяла конфекция от употребявани дрехи, внос от Германия. Дамската стока бе изложена на долния етаж, а на горния-мъжката.

— От тук ли пазаруваш? Германците си изхвърлят дрехите а ти ги носиш! Къде ти е българското достойнство, бе човек? Нашата стока също е добра, само да знаеш къде да я купуваш.

— Дръжки! Евтина! Българска! Чуваш ли се какво говориш, бе Мироне? Има ли нещо свястно българско сега? Всичко е менте! Стоката се внася от Турция и Китай! Къде е българската стока? Демократите се бориха точно за това. Да няма българска стока. След някой ден и България няма да я има, а ти българско та българско. Левчето щом стане евро и хоп! България умира!

— Чико, много елементарно разсъждаваш! „Няма да има България!“ България винаги ще я има! Имало я е през през вековете и ще я има. Българската нация няма да изчезне след европейската интегрирация. Тя не е край за българската нация, а точно обратното, начало на ново развитие. Интеграцията е развитие, стимул за производство, разширени контакти и достъп до европейската култура и живот.

— Дръжки! Погледни внимателно, прочети какво се пише във вестниците! Абе ти май…

Той завъртя многозначително пръсти около глава.

— Така разширихме контактите си чрез циганските гурбетчии в Швеция и Испания, че тамошните европейци пропищяха. Чувал ли си? Преди време разказваха един царски виц:

— Цар Фердинанд подарил едно българче на американския президент, с желанието да го изучи на български език. Оня му подарил лимузина „Форд“. След време царя получил следната телеграма: „Здраси Фердо! Иъла си земи Йордо! Алал да ти е Фордо!“

— Знаеш ли какво правят нашите емигранти там сега? Емигрантите метат улиците, проституират и гледат какво да окрадат. Това е истината братче! Отклонихме се от темата обаче. Я ела да видиш нещо!

Чико се запъти към една купчина от овехтели, смачкани обувки. Започна да опипва редицата с окачени на закачалки карирани ризи. Те бяха почти нови. Няколко дънкови ризи с най различни номера разнообразяваха асортимента.

— Хей приятел, какви ризи харесваш? Виж тая! Май е на твоята мярка. Я се обърни да ти премеря гърба. Така-а-а… Става ти. Ха честито! Точно по мярка ти е! Да видим сега, какво ще каже кантара. О-о-п-а-а! Четиристотин грама! Девойче, колко ще струва това кафтанче?

— Три лева и петдесет стотинки!

— Ко-о-о-лко! Тоя ценоразпис верен ли е? Нали го чета! Пише, Риза микс — осем лева. Ти ми я таксуваш по десет. На такава цена са дънковите! Какво значи микс, бе маце?

— Не зная!

— Как така не знаеш? Не знаеш!? Ами за какво си тук? — Чико, ококорил очи, бавно и неусетно заформяше лек и ефирен скандал.

— Вчера, шефа ни разпореди плътните, бархетни, зимни ризи да ги продаваме по десет.

— Ама чакай, чакай! Я виж това! — той хвана ревера на карираната си бархетна риза, оцветен в приятни свежи и весели тонове и се опули. — Каква е тая риза според теб?

— Бархетна!

— Бархетна е значи, а? Оня ден ми я продаде по осем, а сега искаш десет лева. Това е риза микс, нали? Нали така, бе мацко? И там пише по осем! По осем и точка! Мене ли ще ме лъжеш?

— Ама шефа…

— Добре де, добре! Шефа та шефа! Хубаво де! Шефа! Да му го…на тоя шеф! Хайде! От мен да мине! Мироне, вади трите лева и петдесет стотинки и да се чупим. Тая ми развали настроението с тоя неин шеф.

Чико си спомни, че такива ризи-българска изработка струваха дванадесет лева, затова замлъкна. Намигна на приятеля си и го повлече към редицата с якетата. Мирон обаче бе доволен. Наближаваше зима, а неговия зимен гардероб сериозно бе обеднял. Той имаше три-четири овехтели и закърпени ризи. Тая придобивка му дойде много навреме. Последва с удоволствие Чико и двамата започнаха да препипват зимните якета от съседната редица.

— Хей това е! Виж! Модно и дизайнерско! Червеното яке е само за ски. Да се пързаляш по Баварските алпи и да си свиркаш. Я го облечи! Та-а-мън! Лепна ти се като лукова обелка на кокоши крак! Ученичките ще се пулят по тебе. Моден ли си, всичко ти е в кърпа вързано. Нали не беше женен? Давай тогава! Да видим какво ще отсече кантара. Я мацко, мерни и това!

Момичето, стъписано от първоначално подетия скандал, пое якето с трепереща ръка и го сложи на везната. Погледна внимателно циферблата, след това хвърли поглед на ценоразписа и зачука по клавишите на калкулатора.

— Единайсет лева!

— Бижу! Турни го сега в един вносен германски плик! Да личи, че е германска стока. — Чико се наведе към Мирон, долепи устни до ухото му и заговорнически зашепна. — Трепни му на мацето! То после може да ти продаде и по евтино отколкото е по ценоразпис. Това е психология! Искаш ли да идем до вратовръзките? Гледам ги така отдалеч. Май не са ги сменявали от една седмица.

— Стига бе човек! Стига, че свърших парите! — простена с тънък гласец Мирон. Хайде да си вървим!

— О кей! Няма проблем! Важното е, че видя къде е хубавото. Мине ли седмица и сменят стоката. Гледаш и избираш. Всичко е западно, европейски стандарт. Е-е-х, кога ли ще влезем в тая Европа? Ще видят европейците какво може наш Чико!

Те заслизаха бавно надолу по стъпалата. Оглеждаха се любопитно, наляво и надясно. Магазинът беше препълнен с всякаква употребявана стока. Поради липса на закачалки, тя лежеше някъде направо на пода, на малки или големи купчини. Имаше всичко, бельо, дамски шапки, плюшени играчки, шлифери, пуловери, всичко, което фантазията ти може да пожелае. Българските търговци прилежно бяха омели боклука от болничните складове, кофите за смет и китайските тържища в Берлин, Мюнхен и Франкфурт. Бяха го пакетирали, опаковали и превозили до тук. Бяха донесли европейския стандарт до Родината с едничката цел, да напълнят джобовете си.

Приятелите излязоха навън. Миррон носеше големия плик със закупената стока, а Чико самочувствието, че е помогнал на своя приятел да добие европейски вид.

— Така-а! Накъде си сега? — запита опитния европеец.

— Ще ида до в къщи, за да хвърля тези неща. А ти?

— Аз ли? Хей, виждаш ли онова там, отсреща. Магазин „По един лев“! Вчера видях там някакви евтини китайски дезодоранти. Ще поразгледам за нова стока. Може нещо да ми хареса. Къде ли не сме го дали това левче? Ако имаш проблеми с облеклото и избора, обади се. Аз съм насреща!

Чико приглади лъснатия си каносан алаброс, намести вратовръзката, чукна с ток по мокрия асфалт и се връцна към отсрещния магазин.

Кутсуз

Петък е, тринайсети октомври! Лошо съвпадение на ден и дата! По една случайност дистанционното се е включило на „Канал Осем“. Даниел Цветков стои в средата на аудиторията и лигаво разнищва темата за фаталността на числото тринайсет. Обаждат се слушатели, кой по-разпален, кой по-загрижен и всеки споделя болката си. Животът е тежък за повечето от тях. Като правило, водещият с лекота обръща сериозните проблеми в леки и безгрижни майтапи. Такава е тактиката му. На който не му харесва да не гледа и слуша.

Гледам разсеяно телевизионния водевил и поскубвам едри сочни зърна от купата с грозде, мъдреща се на салонната масичка. По принцип мразя тези предавания, защото са зле замислени и още по-зле реализирани. За съжаление мачове няма, по нито един от шестнайсетте канала на пенсионерския програмен пакет. Всъщност в тоя пакет се въртят безспир само две теми, „чалга“ музика и латино сериали. Някой беше казал, че най-добре се затъпява от латино сериали. Сигурно е прав или щом го твърди, значи го е изпитал на себе си. През останалото време задължително се коментира кой кого е ограбил, изнасилил или убил, тоест нашите мили новини. Най-накрая за каймак може да се погледа и спорт. Тъкмо моя мерак! Особено футбола или да кажем, билярд. Защо билярд ли? Ами просто защото ми успокоява нервите.

При тоя забързан живот, безпаричие, конфликтни и стресови ситуации, билярдът е мехлем за душата.

Вместо да дъвчете нервно долната си устна, да премятате в съзнанието си обидните думи на шефа, сипете си чашка коняк, опънете се на фотьойла и си пуснете програмата Евроспорт, някъде между двайсет и един и двайсет и два часа. Щеките ще се плъзгат леко пред очите ви, цветните топки ще почукват меко и на съзнанието ви ще е леко, леко…

На входната врата се позвъни. Отдъхвам си с облекчение. Най-сетне ще има нещо по-разнообразно и не така изнервящо от лигавата усмивка на Даниел Цветков. По разнообразното събитие се оказва стария ми приятел Гявола, дребен мъж, горе долу на моята възраст, с прошарен мустак тип „Цар Борис III“ и олисяло теме пак от същия тип. Разликата между величеството и Гявола се състоеше в ръста. Ако застанеха един до друг, Гявола щеше да стигне едва до рамото на величеството. Ако ли пък двамата случайно решеха да се поразговорят би се получила интересната и комична ситуация подобна на баба, молеща се на иконата на Исус Христос.

Вгледах се в моят приятел. Беше очевидно посърнал, по смръщен от всякога и по-отчаян от обикновено. Знаех, че работи като нощен пазач в някакъв едва кретащ завод. Знаех също така, че си има сериозни проблеми с работодателя. По образование Гявола беше инженер, но от 16 години насам не само, че не намираше инженерна работа но и каквато и да е друга работа. Гладуваше като бездомно куче. Мръзнеше като куче. Живееше като куче. Понякога и сам не знаеше дали е куче или човек. За себе си казваше, че е кутсуз. Каквото направи, все наопъко ще го направи. Веднъж му казах да иде да си лее куршум. Имаше там в махалата зад реката една кадъна дето се занимаваше с тия щуротии. Да махне магията де. Той се засмиваше и ми връткаше с пръсти около ухото, демек „И на теб ли ти захлопа ламарината?“.

— Монка, имаш ли малко коняче от онова, с което имаш навик да черпиш? — продума със сух и залепнал за небцето език Гявола. — Дай да дръпна две глътки, че ще ми се спука сърцето и главата от нерви.

— Има бе Гявол. Има бе. Хайде влизай и сядай да те видя. Много зле изглеждаш бе? Какво ти е?

— Абе мааа’-ни! Тегло бе братче!

— Чакай! Чакай малко! Пийни, пийни пък после ще разправяш.

Седнахме на креслата в хола, изключих телевизора за да не ни дразни лигавата усмивка на господин Цветков, и моя милост напълни чашите. Конякът при мен е евтин. Не е съвсем менте, но не е и Метакса — типичен коняк на демократичния преход, боя, украински алкохол и кой знае още какво. Първите глътки са много важни. Пият се бавно с полузатворени очи, с отпуснати мускули. След доволното изръмжаване, вече разговорът може да започне, също тъй бавно и тежко. Няма за къде да се бърза.

— Та, казвай сега. — подхванах леко и успокоително.

— Зле е! Смених работата. Не трябваше да го правя, ама кой ли Гявол ме накара. — При тия думи, неволна усмивка цъфна на лицето ми. Гявола, твърде често обичаше да употребява тая дума. От този му навик му бе излязъл и съответния прякор. — Оня, стария шеф, полицая не ми плащаше осигуровки и бях решил да напускам. Отвори се едно място за пазач на строителна фирма и много-много не му мислих. Фирмата голяма, хората и работят по чужбина, президентът — богата клечка, не си знае парите и работниците. Мислех си, че е за добре, но се оказа ад?

— Хайде бе! Какво е станало!

— Днес ми е шести работен ден но ми се разказа играта. Тоя пусти мой късмет! Да вземе, че да умре кучето на президента, и то през моята смяна. Чух го някъде към три през нощта да тропа. Излязох, гледам го, а то залита, повръща и скимти. Това куче му било любимец. Рекс се казваше, немска овчарка.

— Бог да го прости!

— Беше едно такова едро и зло. Като го доближиш и рипа та ще те разкъса. Докато се усетя и навири крака. Умря пред мене. Не разбрах дори как стана това. Звъня аз по телефона, а пустинякът му не дава връзка. Не знаех, че външните номера се набирали най-напред с деветка. Бях нов работник, на два дена стаж. Никой не ми обясни нищо, за особеностите на обекта, за телефона, за кучето. Бях като объркан петел, с крака оплетени в кълчища. Когато разбраха че съм инженер, сякаш Гявол им затвори устата. Гледат ме и се подсмиват. Простите работници не обичат инженерите още от социалистическо време.

Като видях, че помиярът навири петали, хукнах към подстанцията да се обадя на шефа за случката. Дежурният ме пусна, добър човек се оказа. Позволи ми да телефонирам. В пет сутринта, шефът лично долетя с джипа си, едно черно „Чероки“. Пристъпва бесен и реве над главата ми. „Как стана така бе мизерник?! Ти ли го отрови? Нали си химик! Каква отрова му забърка?“ Втресе ме да знаеш. Такъв човек-звяр не бях виждал. Иначе когато не е ядосан е един мазен, мазен.

Веднага се разпореди да започне разследване. В седем сутринта доведе не един а трима ветеринарни лекари. На двора разпориха псето. Извадиха му карантиите. Рязаха му дробовете. Взеха и кръв за изследване.

— Интересно. Кой ли го е отровил?

— Мисля, че е вътрешен човек. Използуваха момента, че съм нов и неопитен.

— Тук май не си прав. Ти поразпита ли за твоя работодател предварително? Знаеш ли кой е той?

— Купил е целия комбинат. Поставил е пазачи на четирите входа. Има толкова пазачи колкото е целия персонал на някои фирми. Само тук в нашия град има четири магазина за строителни материали. Други два са в София, един в Пловдив и Плевен, абе…

— Ти не знаеше ли, че той ми изкупи акциите от приватизационния фонд?

Петдесет акции му ги дадох почти без пари. Беше основател на същия фонд заедно с още шестима други бандити. Скапаха фонда и си поделиха парите на държавата за нула време. Та да знаеш този тип си има врагове. Може да го е отровила и конкуренцията му. Пък може и да му замислят нещо по-сериозно, за което кучето е пречка.

— И аз си мисля така. Барачката на портиера е досами личния му луксозен „Мерцедес“. Треперя на лист да не му сложат бомба под ламарината. Ако го взривят отивам и аз на кино.

— Я разкажи за това куче. Каква порода е?

— Едро и яко е, немска овчарка. Хвърля се на всички, затова го връзваха през деня, а нощем го пускаха на свобода. Но е умно. Като разбереше кой ще го храни и се умирява. Всеки пазач е длъжен да го храни на определен час. И не яде какво да е. Купуват му специални наденички. По петнайсет наденички на ден. Отделно президентът му носи през деня печени кебапчета и кюфтета направо от Билата. Това куче му е любимец. Повече го обича от хората си. Представи си, идва и му хвърля по осем кебапчета, топли, топли. Аз не съм хапвал кебапчета от месеци, а кучето ги яде по осем наведнъж. Хладилникът при пазачите е пълен със всякакви месни вкусотии за това куче. Има някакви синтетични гранули, специални за кучета. Някои от нашите, нали сме все гладни, си открадваха от наденичките. Аз обаче не смея. Гледам ги, текат ми слюнките, но не барвам. Само на кучето ги хвърлям. То ме опозна и нощем все по мен ходи, навсякъде. Пък не ми дадоха оръжие. Донесох си от къщи един нож за самоотбрана.

— Това куче ще излезе по-ценно и от хората бе?

— Остави бе братче! Не знаеш на какъв хал съм! По двеста лева на месец върви издръжката му. Повече е от моята жалка заплата. Когато се случи случката, щеше да ме изяде жив. Защо не съм телефонирал веднага, а съм се забавил с един час? Какво точно съм му давал за ядене? Защо съм спал, а не съм наблюдавал?

По десет пъти на ден ме разпитват, като престъпник. Даже се обади на предишния ми работодател, оня полицая. Изпрати ме и при него на разпит. Оня ме пита, защо съм отровил кучето? Представи си, хей така направо, без да изказва нито грам съмнение. Пощуриха ме. И персоналът му… пее същата песен. Където мина, всички ме сочат с пръст. „Ето го човека, който отрови кучето на шефа!“ Поболях се бе братче. Вече не мога да мигна от нерви. Не мога да ям, не мога да спя. Появиха ми се тикове. Сънувам кошмари. Побъркаха ме. Само за една седмица! Тоя чорбаджия е ненормален. Има три дървета в двора. Пазачите са длъжни цял ден да им метат шумата дето капе от тях. Една шумка да види по земята и пуска пяна на устата. Миналата година се бил подхлъзнал на мократа шума и си счупил крака. Сега не дава да има шумка по земята. Бях свидетел как прави един от колегите ми на нищо само за две паднали листа. Оня стои и мига уплашено. Не смее да се обади.

Вчера организира погребение на кучето си както за човешко. Само дето не му скова ковчег и не му свири музика. Целият персонал беше в траур. Синовете му пристигнаха, дебеловрати като него. Циврят пред умрелия пес като малки дечица. Имаше един образ, който все наричаше кучето „помияр“. Сега като го погребваха се изтъпани пред шефа и като започна, „Господин Цинарски, аз много обичах това куче! То ми бе много мило на сърцето…“ Слушах го и не можех да повярвам на ушите и очите си. Такъв блюдолизец не вярвах, че съществува на тоя свят.

— Такива са някои. Плюеш му в лицето а то ти дума, че дъждец роси. Та значи го погребахте с церемонии?

— Целият персонал бе в наличност, секретарка, главен счетоводител, любовниците на шефа, снабдители, пазачи. Всички гледат кучето и мене. Усещах, че с погледи ще ме разкъсат.

— Да не ти пука! Чуваш ли? Да не ти пука! За тия мутри кучетата са по-важни от хората. Самите те са зли кучета.

— Лесно ти е на тебе. Не работиш за тях!

— И какво стана след това? Намериха ли друго куче?

— Един ден доведе две овчарки. Още са малки, но хапят зло. Храни ги като онова, с цяла паница кебапчета. А онова старото зарови на два метра под земята, в двора на комбината. Намери отнякъде и сложи един голям бял камък на мястото. Само дето не го надписа. Откачалка е тоя човек бе братче.

— Търси си друга работа, че няма да имаш мира. Ще бъдеш винаги човека който е отровил кучето на шефа.

Гявола вдигна чашата, отпи една голяма глътка коняк и въздъхна тежко. Челото му се бе оросило със ситна пот. Към множеството вертикални бръчки по челото се бе добавила още една.

— Днес започнах да храня новите му псета. И те са зли. Хвърлят се и ми ръфат ръката. Аз ги ритнах. Извиках им „помияри“. Отнякъде се появи единия от синовете му. Доближи ме. Гледа ме изпод очи зверски и тежко процежда. „Да не съм те чул да казваш на кучетата «помияри». На куче такава дума не трябва да се казва!“ Що не ме халоса с лопатестата си ръка по главата. Мамка им… Ще ми изядат душицата…

— Търси си работа, какво да ти кажа. Но на старата не се връщай. Оня изедник полицай ще ти стопи лагерите.

— Там поне ми имаха уважението. Държаха се към мен като към изпаднал инженер. Тук обаче съм като посмешище, някакво нищожество, което е толкова мизерно, че не му се полага да живее.

— Не си ли забелязал нещо? Преди шестнайсетина години, когато започна крадливия им възход към богатството, действаха много плахо и внимателно. Бяха боязливи. Крадяха нагло, но бяха боязливи. След това като видяха, че действията им са безнаказани стана по-дръзки. Но си имат комплекс и с теб го избиват. Твоята нищета им доставя някакво извратено удовлетворение.

Имат някаква гузна съвест която непрекъснато ги яде отвътре, а като видят хора като теб си казват „Ето, ако не бях крал, щях да съм като него! Сега съм богат и недосегаем. Имам власт, пари и всичко ми е в ръцете. Този мизерник е по-нищ и от кучето ми!“

— Прав си! Така е! — въздъхва и допива чашата. Много съм скапан приятел. Ще тръгвам, че утре съм на смяна и отново ще преглъщам горчилка и треперя пред тия мутри. Ще метя двора от окапалите листа и ще се моля за злата си съдба. Кутсуз съм си аз. Зная си. Кутсуз съм.

Гявола стана. Не се опитах да го задържа. На негово място не бих издържал. По-нервен съм и както се познавам, при тая ситуация щях да посегна и ударя тая мутра. Ще посегна, а след това вероятно ще ми събират кокалите с лопата.

Изпратих го до входа на кооперацията. Тръгна си унил и прегърбен.

От балкона на втория етаж се чу силен вик. Съседът пенсионер се беше напил. Бе се изправил, слаб със зачервено лице. Бе вдигнал ръка и рецитираше одата на Вазов „Опълченците на Шипка“. Току що се бе прибрал от София, където с големи връзки си бе уредил работа като нощен пазач. Вероятно му бяха дали мизерната заплата и както му е реда тя бе отишла за бутилка ракия. Погледът му се бе втренчил в отсрещния бар, собственост на митничаря, където няколко лъскави, скъпи автомобила търпеливо чакаха отвън собствениците си. Край един от тях се бе изправил младок със запалена цигара. Той гледаше мълчаливо пияния и от време на време дръпваше дълбоко от скъпата цигара.

Прибрах се. Пуснах отново „Канал Осем“. Предаването на Даниел Цветков беше завършило. Някакъв нестроен цигански оркестър вихреше кръшен кючек. Солист беше незабравимия Мондьо. Нямаше как, изключих го. Чалгата не ми е в кръвта. Седнах пред компютъра, защото трябваше някак да се убие тая тъжна октомврийска вечер.

Поставих слушалките на ушите и меката песен на Би Джийс заля съзнанието ми. Я да видим кой е в Кюто сега? А-а-а Калата, старото приятелче от Ямбол. Той е още ученик, но тая година завършва гимназия. Миналата седмица коментирахме какви са вижданията му за бъдещето. Влечеше го литературата. Искаше да продължи образованието си в тая насока.

„Как е Кала? Как я караш?“

„Ами както всеки ден. Все едно и също, сиво някак си.“

„Хайде стига с тия кофти настроения бе човек!“

„А ти как си?“

„Ами горе–долу. Каня се да драсна едно разказче.“

„Браво! На каква тема?“

„На социална.“

„И аз се мъча с един, но нещо не върви.“

„Ще стане приятел. Няма начин да не стане. Трябва обаче да се пише с желание.“

„Има и друго…“

„Какво?“

„Ще се наложи да започна работа. Закъсал съм я зле. Трябват пари.“

„Хайде стига бе. Нали учеше?“

„Аз пак си уча и няма да прекъсвам, но става все по зле. Бащата е с инвалидна пенсия и не стига за хляб и лекарства, камо ли за учебници. Отличник съм и ученето върви добре. Кофти е, че нямам още осемнайсет години. Каква работа бих могъл да намеря според теб?“

„Ами… какво да ти кажа… Най-добре е да продължиш да учиш и да не се разсейваш, но щом е опряло до това трябва да обмислиш добре нещата. Работата не бива да ти пречи на ученето. Трябва да се наспиваш и отпочиваш.“

„Трудно реализуемо е…“

„Знам… Виж там по обявите в местния вестник. Гледане на болен или нещо от тоя род…“

„Ще опитам…“

„Или пък компютърни услуги. Нали имаш компютър…“

„Да! Това е добра идея! Благодаря за съвета!“

„За нищо приятелю! И не се преуморявай, че животът е пред теб. Ако се изхабиш рано ще бъде жалко.“

„Добре. А сега ще те оставя. Не искам да ти преча. До скоро!“

„До скоро приятелю!“

Въздъхнах тежко, сипах си половин чаша коняк. Отпих една яка глътка и се взрях в бялото поле на екрана. Там след малко щях да заредя думите на новия разказ. В ушите ми звучеше нежната музика на Бии Джийс. Преди да натисна първия клавиш на клавиатурата ми се мярна една мисъл. Оня, стария ми шеф, преди да се пенсионира, имаше навик да си лепи листчета, написани с най различни мъдрости по стената. Цялата я беше облепил с мъдрости. Една от тях гласеше. „В живота най-важното е да издържиш!“ Наистина! Колко прав е бил тоя човек!…

Нещата от живота

Зад прозореца се лее дъжд. Студен, пролетен дъжд! Няма как да пътуваме. Колата ни се счупи за кой ли път и сега отлежава някъде далеч, в един двор на филиала, охранявана от нощния пазач-инженер, пенсиониран по болест и две кучета. Едното е вързано, защото много хапе, а другото се разхожда на воля, пролайва чат пат колкото за собствено успокоение и се прозява от глад и скука.

Скуката е обхванала и нас, четиримата, бившите нон-стоп командировани плюс сладкодумния снабдител. Думата е взел пак той. Разказва своите небивалици така убедително и увлекателно, че в даден момент забравяме да си отпием глъдка чай от Ройбос. Пием тоя южноафрикански чай поради две причини. Първата е, че е добър стимулатор на имунната система, а втората, поради естествената забрана да се пие алкохол във фирмата. На един наш любопитен въпрос по тоя повод, шефчето бе казало, „Няма проблем! Може да се пие, но на пияча ще му бъде много весело уволнението. Така че избирайте!“. Забраната се отнасяше и за пушачите. На стената виси унило табела „Пушенето забранено! Глоба 50 лв!“. Кой ти гледа обаче тая табела? Никой от нас, никога досега не е имал такава голяма сума накуп в портфейла си и затова не му пука.

Повечето от компанията са запалили цигара, с изключение на двама които нервно смучат ментови бонбони с единствената цел да откажат или поне да намалят цигарите.

В края на крайщата усилията им се увенчават с неуспех и те протягат виновно ръка към единствената, обща кутия синьо „Виктори“, въргаляща се на старото шефско бюро, в която папиросите, в тоя критичен момент, силно са намалели. Какво да се прави — до заплатата остават два дълги и мъчителни дни.

— Та думата ми беше как дяволите вземат диплом за висше образование. — примлясква ментовото бонбонче пълничкия Мончо и се оригва. — Това академиците, дето ходите вие при тях, освен преподавателската дейност си имат и фирмена и то добре развита, в самото учебно заведение. Нали заплатите им са все малки, та си намират хорицата мущурия за допълнителни доходи. Един например пише книги и учебници. По време на лекции рекламира книгата си на студентите като най-добрия източник за подготовка за изпит. Тежко му на оня студент който не си я купи и не използува.

Преди две години ми се случи да бъда в кабинета на оня дето ви прави техниките. Преструва се човекът на много зает. Влиза един студент и мънка „Бях болен господин професоре и не можах да се подготвя…“. Подава си студентската книжка, а професорчето я взема в ръка и назидателно говори като за пред външна аудитория, „Колко пъти съм ви казвал колега, че изпита не се провежда в моя кабинет. Днес трябва да отидете в 406-та зала.“ — Говори той но не връща книжката. След него влиза младо, хубаво моме и пее същата песен, болно било, изпуснало лекции и т.н. Той пак същите думи, но задържа книжката. Но тук се случи един неочакван инцидент. Когато се пресягаше да я остави на масата, книжката де, ръката му случайно се блъсна в купчината папки и книжката падна на земята. Какво да видите! От нея мигом се изсулиха няколко десетлевови банкноти. Като почервеня оня ми ти човек, смути се, пък накрая промърмори, „Какво да се прави господа, малки заплати, скъп живот и т.н.“ — все оправдания дето ни най-малко ловят декиш.

— Да бе, звучи автентично, и май си е така.

— Кое е така, малките заплати или корупцията?

— И двете, иначе защо ще го прави?

— Абе така си беше и при Тошово време, само че не се даваше гласност на това изкуство.

— Чували ли сте за пуйки по трийсет кила парчето? — нарушавайки подхванатата тема вметна отново Мончо. Той намести удобно огромното си тяло на разнебитения стол. Последният изскърца жално под застрашителните му сто и шейсет килограма. — Били някакъв специален сорт. Оплождали ги ръчно, защото иначе можете ли да си представите, оня нормален български пуяк какво геройство би трябвало да стори за да…

— Та това е цял щраус бе! — ококори очи Липо.

— Щраусът е с жилаво месо а това е едно крехко, постничко, просто … мцу… — млясна инспектора и направи обичайния жест с трите си пръста по устните. — Значи, веднъж купих един такъв от оня, специалния човек и го напълних с гъби, лук и джинджифил. Беше за един рожден ден на жената. Събрахме се цяла сюрия народ. Ядохме на корем и пак остана от него.

— Нещо като пълнено теле с прасенца… — обобщи шефчето.

— А яйцата какви са? — продължи да пита Липо. — Като на щраус ли?

— Нормални яйца, бе омбре! Малко по големи от гъши. Ти виждал ли си гъшо яйце. — „Омбре“ беше любимата испанска дума на инспектора. От две години се канеше да заминава за Палма де Майорка. Лъжеха го че там имало работа за готвачи и човекът отнемай къде научаваше по някоя и друга дума испански.

Темата беше твърде подходяща, защото наближаваше обяд и засилващия глад тормозещ компанията и предопределяше хода на разговора. Някак неочаквано обаче думата взе отново сладкодумния снабдител.

— Чакайте да ви разкажа как пътувахме с Боката до Залцбург.

Аудиторията се заслуша с интерес защото снабдителят умееше да разказва с темперамент и артистичност.

— Тръгнахме една априлска утрин с един стар и олющен бус от София. Към десет часа бяхме вече на сръбската митница. Аз си седя до Боката, а той нали не може да трае, показа глава от прозореца и се загледа в едни руси германки. Пък като започна да им хвърля ония ми ти лафове. Обясненията му бяха предимно с жестове. От време на време изтърсваше някоя изкривена немска дума и им се хилеше като олигофрен. А те горките го гледаха опулено и се чудеха как тоя образ е пуснат тъй безотговорно от психиатрията. Накрая му креснаха някакво немско изречение та на нашия му замръзна усмивката. Аз нали не зная немски го питам, „Какво казаха бе Бока?“, а той — „По добре да не знаеш, брато. Защо не ми паднат в България тия немски курви, ще им покажа аз…“ Какво щеше да им покаже така и не можах да разбера, само предполагам.

— За какво ходихте до Австрия? — зададе редовния си въпрос Липо.

— За да прекараме стара бяла техника. Там я хвърлят направо на боклука. Събираме, товарим на буса и хайде обратно. С една кирия предприемчивия човек си докарва по два бона суха пара. Ти остави, но той бе разучил къде да иде и от къде да взема. Ходили ли сте в Залцбург? Разкошен град е. В подножието на Алпите. Тогава тъкмо завършваше ски сезона. Планинските върхове белеят в далечината, а долу по парковете, под яркото слънце, из току що цъфналите цветя и треви, жужат пчелички. Да не се нагледаш. Всичко е подредено, равно окосено, чистичко като в аптека.

Спряхме с Боката до един малък мост, а той ме предупреждава, „Да не си хвърлил угарката в реката, че начаса ще се явят ония униформените и ще трябва да плащаме петдесет шилинга глоба. Тук е така, австрийците са си маниаци на чистотата. Като си се върна в България, да знаеш някак ми олеква. Плюя си на воля, дори на полицая на кепето ми идва да се изплюя, защото зная че няма да има последствия.“

Тогава ми разказа за Курц. Това бил някакъв среден търговец на техника. Поправял я и продавал на хора от нашия бранш. Повечето време си имал работа със сърби и турци, но като му се явили нашите се сбъркал. Такива чешити още не бил виждал. „Отивам веднъж аз при него — казва Боката — и гледам на рафта една микровълнова печка, просто бижу. Веднага се разбрахме с оня дето водех да му отвлече вниманието. Пък като започнах един лют пазарлък. Пазарихме се, пазарихме докато германеца, пардон австриеца свали цената наполовина. В даден момент тоя инат човек се запъна като козел и не отстъпва от цената. Тогава моя съдружник го заплесна. Как, ще питате? Ами посочи му една пералня и започна да го разпитва за функциите и. Аз през същото време извадих отвертката и отвих едната жичка на захранващото кабелче. Клемите са скрити под едно малко капаче, така че нищо не се забелязва. Абе работа за две минути, нали сме си широки специалисти. Когато Курц се обърна към мене, аз вече бях направил недоволната физиономия и отсякох — «Дийзе машине нихт арбайтен!» Той завалията включва за да ми покаже, че работи и какво да видиш — мачооо. Моя милост бил прав! Пък като се изчерви оня ми ти австриец, като бусмански пуяк. Май разбра трика, но не можеше да си обясни как съм го направил. Ядоса се и взе да крещи и да ни блъска. Едва успях да го успокоя. Тогава прибягнах до стария си изпитан трик. Вадя аз една бутилка българска водка, гладя етикета и му намигам, демек «Виж какъв подарък нося! Само за приятели!» Зная му адета на тоя Курц. Обича пиенлъка и това му е май най-слабото място. Обърна табелата на вратата на «Затворено». Извади три чаши и разля водката. Докато се усетихме и шишето беше празно. Другото му слабо място беше, че като си пийне му се допикава. Отиде човека до тоалетната за да се облекчи, а аз казвам на моя човек, «Брато, сега му е момента! Отключвай вратата и да ни няма!» Грабнах под мишница микровълновата печка и се издянахме за нула време.“

— Какво ли си е помислил тоя Курц за вас? — Наивно продължи да пита Липо.

— Не за мене бе! Нали ти казвам, че това го разправя Боката! Какво ли? Ами Боката ми го дообясни по следния начин. На следващия, курс когато се отбил да го види, австриеца бил сложил навсякъде катинари. Бил заключил всичко каквото могло да се заключва и бил окачил навсякъде табелки, „Нихт арбайтен! Булгарише бандит!“

На вратата леко се почука. Тя се отвори внимателно и полу-олисялата глава на Стойнето се показва озарена с една лъчезарна и дяволита усмивка.

— Некой да си е купил днешнио весник „Телеграф“? В него има много трудни ребуси „Судоко“. — Той бърка в десния си джоб и вади червена химикалка и квадратни хартийки мрежовидно разграфени. Поема подадения му от Мончо вестник и започва да попълва с числа таблицата.

— Не ти ли омръзна бе Стойне, да решаваш тия ребуси? Като те гледам джобовете ти са пълни с ребусна документация.

— Таа дейнос развива аналитичност на умо, а сутрин да решиш едно трудно судоко преди работнио ден е такава добра загрефка, че след това ке работиш и ке пееш.

— Абе ти остави тия судоко-та и си виж пилетата на село че вече втора люпилня ти измря.

— Какво да права като Енергото спира токо кога си сака. Непрекъснато прават профилактики.

— Някой яде ли агнешко на Гергьовден подхвърли своя болен въпрос Кайчо? Да ви разправям аз пък какви приключения имах.

— Казвай де, казвай! — Усмихна се Мончо под дебелия си черен мустак и предните му два зъба се бялнаха като на зайчето Бъни от популярните анимационни филмчета.

— Моята леля нали е месарка, получава една жалка чиновническа пенсия, но щом стане въпрос за агнешко, умира докато не купи и една дребна мръвка. Та два дни преди Гергьовден цъфна у нас и ме започна отдалеч. „Дай да правим значи комбинацията.

Ще вземем една половинка и ще я разделим.“ Горката, зимата циганите и бяха откраднали от двора дървата за огрев и трябваше да докупува дърва за да изкара зимата. Иде и стиска в шепата си двайсет лева, четири измачкани банкноти по пет. — Добре, и казвам, но килото е по десет лева, а аз още не съм си купил лекарствата за кръвното. Мога да купя само за петнайсетина, а това са никакви пари при тая цена. Половин агне излиза най малко шейсет лева. Трябват ни още петнайсет.

— Тя ме гледа едно зло и казва. „Всичко е уредено. Един каракачанин го продава по седем лева килото. Обадих се по телефона и ме записаха в списъка. На първо място съм в него.“

— Добре де, добре, ще купим. Чакай ме пред службата след работа и отиваме. Гергьовден беше в събота. В петък вечерта се запътихме с леля ми към въпросния „каракачанин“. Той живеел някъде към „Нечуй петел“, на две преки от тролейбусната спирка.

— Какво е това „Нечуй петел“? — отново запитва Липо.

— Не знаеш ли? Да бе, забравих, че в Синьо Бърдо нямате такъв квартал. Когато преди години правеха големите заводи в града, отвориха се много работни места и придошлите селяни, новоизлюпения градски пролетариат, нямаше къде да живее. Градската управа сбагри набързо един жилищен комплекс извън града, сред самото поле и калта, където за да идеш трябваше да извървиш три километра. Нямаше никакъв транспорт и хорицата бухаха пеша ходене та пушек се вдигаше. Тогава го кръстиха с това име, „Нечуй петел“. Сега обаче е нещо по-човешко. И тролеят вече вози до там.

Но думата ми беше за агнешкото. Тръгнахме с леля ми в уречения час, пеша защото тролейбусния билет вече го направиха колкото да купиш един хляб. Криво ляво стигнахме. Тя беше прала и бе каталясала от умора, нали си е на седемдесет. Когато стигнахме, бях леко изненадан от „каракачанското“ жизнено равнище. „Каракачанина“ се оказа чист гражданин, почти на моята възраст който добре познавах от детството си.

Само като го видях и мигом си го спомних. Беше един побойник — хулиган та не можете да си представите. Биеше наред, де що докопа хлапетии. Щом ме видя и мигом нещо му светна в съзнанието. Усмихна се мазно и любезно.

В същност двора му не се виждаше. Фасадата беше едно скъпо кафене облицовано с черен мрамор. Висока, черно боядисана ламаринена ограда скриваше цялото му царство. Вътре в кафенето интериора си беше както в столичните барове, барплот с високи черни столчета край него, зад него огледало, в ъгъла високо до тавана — цветен телевизор. Жена му снове между масите и разнася бирите. Тогава нямаше много посетители. Пред бара обаче се бе наредила дълга опашка от всякакви хора, повечето от които — пенсионери. Разбрах, че освен месо продава и три вида мляко, краве, овче и биволско. Та тая опашка беше за мляко. Настрани до нея една групичка хора чакаше търпеливо. Те бяха дошли за агнешко месо. Пред бара, представете си, се мъдреше един сребрист грамаден джип „Чероки“ с каросерия. Такъв модел не бях виждал. Загледах се любопитно в него. Затъмнени стъкла, широки гуми, вътре нищо не се вижда. Зад него — един също така сребрист спортен „Фолксваген“. Абе тоя човек си падаше по сребристите коли.

Най-напред докараха млякото. Народа беше допуснат до бара. Нареди се търпеливо на опашката и зачака. Жената зад бара прибираше парата, а „каракачанина“ наливаше бутилките с мляко, но някъде отзад в двора. Може би се страхуваше от инспекторски контрол. По едно време една прежълтяла дребна пенсионерка, го запита, „Абе Иване, няма ли да намалиш цената на това мляко? Вече има достатъчно трева за добитъка.“

Пък като се разлюти оня ми ти човек, като се озъби на бабето. По устните му чак пяна се показа. „Ти знаеш ли ма, как се гледат овци? Ти ринала ли си овчи тор, ма? Я да затваряш тая уста, че… Като не ти изнася, марш…“ Всички на опашката замлъкнаха и никой не смееше да се обади. Хората трепнаха от страх.

Бабето цялото се разтрепери. Едва пое бутилката с мляко и побърза да си тръгне. Аз бях седнал на една маса с лелята и за да оправдая присъствието ни бях взел по едно евтино сокче. Гледах тая разправия и размишлявах. Тоя човек не си беше променил навиците вече трийсет години.

След това, с един лъскав зелен бус, докараха касите с месото. Другата групичка се нареди пред дебелата бронирана врата към двора. Излезе един брадясал индивид, целия лъхащ на алкохол и започна да извиква по списък, „Да влезе, Георги Личев! Да влезе Георги Карачолев!…“, и така нататък. Извикваха само георгиевци. Опашката почти се стопи, а името на лелята никой не извика. Погледнах я въпросително, а тя ни жива ни умряла. Излезе един длъгнест лис мъж, с тежка полиетиленова торба. Тя зарадвано го хвана за ръка. „Гоше, помниш ли ме? С теб работехме в общината на Боровци през осемдесет и трета. Виж леля, това е Гошо! — обърна се към мен. — Тогава Гошо беше заместник кмет. Много добър човек е! Абе Гоше, има ли още агнешко? Ще стигне ли и за нас?“

Въпросният Гошо, я погледна изненадан. Вероятно въобще не можеше да си спомни за нея. „Има казва, но дават само цели агнета. Излизат по около десетина кила. Значи някъде по седемдесет и пет-осемдесет лева парчето.“ — Усмивката на лелята замръзна на устните.

— Ама не дават ли половинки? — опиваше се да изкопчи изгодната за нея информация.

— Не, само цели! — отсече Гошо и забърза с пълната торба нагоре по улицата.

— Ами с тия трийсет и пет лева какво щяхте да купите при тая ситуация? — запита отново Липо.

— Абе, щом чух, тоя Гошо и разбрах, че ще се разминем с агнешкото. Продължихме обаче упорито да чакаме. Никой не ни извика. Опашката свърши. Останахме само двамата и един дребен човечец.

— Ще има нова партида към осем часа. — осведомено каза човечеца. Аз ще чакам, защото съм се записал за цяло агне.

Лелята силно обезпокоена се връцна към бара. Аз тръгнах след нея. Вътре някакви хора разпитваха „каракачанина“. Той говореше важно, като от време на време цвъкаше с език и чоплеше с малешката си зъбите.

— Абе Иване, ще има ли за нас една половинка? — започна лелята отдалеч преговорите. — Има ни в списъка. Жена ти каза, че сме на първо място.

— Давам само цели агнета. С половинки няма кой да се разправя! Къде да търся трион за да ти го режа… Капаро дала ли си, ма? … И капаро не си дала! Какво сакаш тогава!!!…

Ясно видях как ще завърши диалога. Дръпнах лелята за ръкава и почти насила я изведох от бара.

— Хайде да вървим, че загубихме два часа в чакане. Месарниците сигурно вече са затворили. Сигурно ще изпуснем и последната възможност да хапнем агнешко по единайсет лева килото.

Лелята отчаяно простена. Закрета, накуцвайки до мен. Беше капнала от умора. Не можеше да си представи, как ще мине Гергьовден без агнешко. На три преки от мястото където обитаваше „каракачанина“ имаше една нова лъскава месарница. Влизаме ние вътре, а на витрината едни розови късове прясно месо, да му се не нагледаш. Хубаво месо, но свинско. Някак си не иде за Гергьовден. И то по седем лева килото!

— Момиче, има ли агнешко? — пита лелята.

— След двайсет минути, към осем, ще го докарат.

— И по колко върви?

— По десет и петдесет цяло. Плешките са по десет и осемдесет а бутчетата по десет.

— А половинка агне колко ще излезе? На килограми питам.

 

Продавачката примига разколебана, а след това извика един помощник от склада и му зададе уточняващия въпрос.

— Около шест кила излиза половин агне. Към шейсет и пет лева горе долу.

За кой ли път усмивката замръзна на устните на лелята. Сякаш тежък товар легна на плещите и.

— Да идем до пазара. — казвам — Там има замразено и на доста тънка цена.

— Ох, капнала съм. Вземи чантата и бързай че не е близо тоя пазар.

Взех аз чантата, че като дадох един бърз ход, спортния маратон на олимпийските игри ряпа да яде. Пристигам на пазара. А там, всичко затворено. Продавачите мият магазините и никой не ти обръща внимание. Имаше само един магазин. Работел денонощно. Та той беше отворен. Влязох. Хвърлих един бегъл поглед по витрините. Имаше „агнешко“! Приличаше на някакви посинели, дълги тояги, дебело увити в найлон, замразени и с неясен произход. Цената бе същата, като на оня магазин където бяхме преди малко. Отказах се да купувам. Уморен излязох и тръгнах към съседния квартал. Там бях оставил лелята, да ме догонва. Видях я отдалеч, бързаща запъхтяна.

Гледаше ме жално как влача крака с празната в ръка чанта и болния въпрос бе изписан целия на лицето и.

— Има. — казвам. — Но не е за хора а за кучета. Не знам дали не беше и кучешко. Последната ни надежда е „Била“-та. Тя работи до двайсет и един часа. Ако побързаме, ще успеем.

Тръгнахме. Здрачът вече се спускаше. „Била“-та, тоя голям хранителен супермаркет, не беше близо. Трябва да сме вървели половин час. Най-сетне стигнахме. Вътре бе пълно с народ. Всеки купува и носи, без опашка без блъскане. Абе европейска работа, ама скъпо. Скъпо е за такива като мен и като леля ми. Влязохме, помотахме се известно време и най-накрая открихме щанда с месото. Лелята извади очилата, загледа се в късовете с месо и хлъцна. Бяха по трийсетина, четиридесет лева парчето.

Да му се не види дано! Нямаше достатъчно пари за агнешко. Купих четири препечени наденички, пълни с кълцано месо за вечеря и излязох. Лелята преглътна болезнено, и се свлече на една пейка. Беше отчаяна. Утре се падаше Гергьовден, а мечтаното агнешко нямаше да го има на трапезата. Събираните четири месеца пари, си отлежаваха спокойно в малкото и скъсано портмоне. До нас, на закътаната детска площадка играеха деца. Те викаха весело, радваха се на люлките и пързалката. Агнешкият проблем не ги вълнуваше въобще…

— И какво месо ядохте за Гергьовден, пилешко? — запита отново Липо.

— Какво ти пиле! Овнешко ядохме! След като я бях оставил и се бях прибрал, тя намерила сили и отишла до нашия квартален хранителен магазин. Там купила едно малко късче, част от предница, заедно с ребрата. Било плътно увито в найлон така че не могла да открие измамата. Продали и го за агнешко, но се оказа толкоз старо и жилаво, че го варила в тенджерата под налягане цели два часа, а след това го напълнила с лук и го запекла. Покани ни на следващия ден на гости. На всеки един се паднаха по 2–3 големи, добре изпечени и тлъсти овнешки мръвки. Аз се облажих и с гръбнака на овцата. Беше дебел като ръката ми. Глозгах, глозгах, а накрая изсмуках и мозъка от кокала. В края на крайщата печеното от агнешката баба имаше почти същия вкус и аромат като на внучето. Нали са си от един род. В тоя живот важното е едно, да си помияр и да умееш да не намираш махна! Иначе ще гладуваш.

— Ха, ха-а-а! — Пустата му тая твоя леля! Наистина е голям чешит! — Закикоти се Мончо. Предните му два зъба, се показаха под мустака точно така, като на оня заек Бъни от анимационните филмчета.

Липо поглади замислено прошарената си брада. От разказа на Кайчо, беше страхотно огладнял. Беше дошло време за обяд. Дъждът бе почти спрял. От радиоточката се разнесе гонга за точното време.

— Хайде бе, Стойне! Остави това судоко! Обяд е! Ще ни глобят профсъюзите, че работим извънредно. А сега къде ще ядем шкембе чорбата. Къде беше най-евтино?

— Май най-евтинко е в столо на же-пе-то. Айде юнаци! Напред! — продума с напълнена със слюнки уста Стойнето. Явно му се бе прияло печено овнешко.

Липо изсипа пепелника с угарките в кошчето и последен заключи вратата.

— Кога ли ще я оправят тая пуста таратайка? — измърмори шефчето. — Писна ми да пътувам с автобус.

— Абе говори се, че ще ни купуват китайски бус. Били скапани трошки и боядисани в огнено-червено. Ще го преживеем и тоя червен цвят! Само новичка да е!

— Както е тръгнало след две години вместо да влезем в Европа ще станем червен Китай.

— Там вместо агнета ядат кучета. — уточни Кайчо.

— Колко му е? Все е месце. Изкиснеш го малко в оцедец, поръсиш го с китайски подправки, запечеш го под алуминиево фолио, а след това му седнеш на чаша бира „Леденика“ и лапаш, лапаш…

Тая реплика беше на Мончо. Винаги съм казвал, че тоя човек е голям кулинар. И куче да ти сготви, няма да познаеш, че предмета на кулинарната му фантазия е бивша, весело припкала край кофите за смет лаеща твар. Жалко, че не му излиза късмета за Палма де Майорка.

О, соле мио!

През нощта се изля пороен дъжд, нещо необичайно за месец юли. Зад остъклението на терасата мълниите бляскаха една след друга, дъждът плющеше неистово, вятърът беснееше в клоните на близката топола. В даден момент тя не издържа и един голям клон, отчупвайки се с трясък, падна досами стената на кооперацията.

При такава буря беше трудно да се спи. Мони Таранката се въртеше в леглото, облян в пот, измъчван от кошмари, задушаван от спарения въздух. В даден момент се събуди, ококори очи и светна лампиона.

— Леле-мале, леле-мале… — подскочи той внезапно, протегна се сръчно и изскуба кабела за интернета от гнездото на компютъра. — Ще изгори тоя пустиняк за нула време! Пък може и вече наистина да се е овапцала работата. Заранта ще видим. — промърмори примирен той, отвори не дочетения роман на Карл Май и се задълба във фабулата…

Когато вече Винету водеше племето си към Скалистите планини, Мони неволно изпусна романа и затвори унесен очи в предутринна дрямка. Зората се пукна в алено и слънцето обля с немирните си лъчи измитите сиви жилищни кооперации около Стария пазар. Ранобуден петел се задави в ликуващо кукуригане, а влюбените гълъби загукаха с любовен ентусиазъм досами терасата. Този номер го правеха всяка сутрин защото им бе създаден условен рефлекс от Пеци — бръснаря. Всяка сутрин ги хранеше с шепа хлебни трохи, а след това им хвърляше една бомбичка и наблюдаваше ефекта.

Ефектът беше ясен, гълъбите подплашени отлитаха, а Мони се събуждаше с най-добрата си и старателно отрепетирана цветиста псувня. В това отношение двамата бяха във война, понеже да те събудят с трясък е просто отвратително, но пък иначе явлението нямаше продължение тъй като Мони си бе кротка душица а Пеци абсолютно невменяем. Така или иначе пиротехническите ефекти оставаха без последствие, но пък иначе вежливия сутрешен поздрав „Добрутро!“ биваше съзнателно пропуснат колчем на Мони му се наложеше да мине край бръснарницата.

Беше събота, една прекрасна юлска събота, ако се съди по грейналото слънце и се пренебрегне прясната кал.

— Да видим как е интернета! Оппа-а-а! Готово!… Готово ама не е готово! Пак нещо изгоря, мамка му! Да ви-и-и дим… — Той чукна с мишката по една иконка и вместо в мрежата да види един куп потребители, с огромна тъга видя… само себе си. — Мамка му! Останах и днес без интернет. Омбрето му се отваря работа, но сега да го будя, я се събуди я не. Всички не са ранобудни таласъми като Таранката.

Погледът му небрежно се плъзна по декоративния часовник с усмихнатата блондинка, спрял на случаен час, по полупразната бутилка с минерална вода и най-накрая се спря на прашния тъмносин калъф.

— Но това е идея! Колко отдавна не съм разпъвал такъмите, почти век. Дали ще има риба след такъв дъжд. Таранки дал бог, само да има мераклии. Абе меракът си е едно на ръка, ама няма билет, а без билет… — това бяха мисли неволно казани на глас с едно бързо преминаващо отегчение. Отегчението постепенно се оформи в надежда, надеждата в нагласа, а нагласата както всички знаем в амбиция. Дай му на човек амбиция и светът става негов, нали?

Едно златно правило е, че за да се запази жива една амбиция и целеустременост трябва непрекъснато, образно казано, да се добавят съчки в огъня.

Много години бяха минали от момента когато Мони Таранката беше хвърлял въдицата за последен път в язовирната вода, осем ли, десет ли години почти. Въпреки всичко, целият въдичарски инвентар бе запазен и непокътнат. Беше старателно опакован, от корковата тапа с кукичките, до старателно изработените плувки от гъши пера. Ето и сега, внимателно изтегляйки калъфа с прътовете, Мони се зачуди как е възможно да се е събрало толкова много прах през тези години.

Кихна отривисто, старателно изчетка калъфа на терасата и разопакова съдържанието. То беше прекрасно. Три съветски или руски, както се казва сега, лъскави пръта от фибростъкло блеснаха на утринното слънце. Най-малкият прът, нежно розов на цвят, му беше любимия. С него беше хващал най-много риба, беше най-удобен и най-бързо се скатаваше в случай, че се зададеше инспекторска контрола.

Мони Таранката имаше и едно старо правило: „Хванатата риба без билет е най-вкусната!“. През целият си въдичарски стаж беше регистрирал само веднъж разрешително за риболов. В повечето случай ловеше риба контрабандно. Беше някак си по-вълнуващо и емоционално. Хващаха го не веднъж, но винаги се отърваваше като по чудо с минимална глоба.

Сега, когато ентусиазмът му разцъфна като млада къпина на стар плет, оставаше само да се извършат няколко съвсем дребни довършителни работи за да се осъществи мероприятието. Трябваше да се зареди раницата, да се почисти стария руско-съветски велосипед, да се напомпат гумите му и приготви хлебната стръв.

Когато започваше да прави рибарска стръв, Мони винаги беше нервен. Не бе свикнал да меси тестени заготовки и така добре се наплескваше с тесто и брашно, че в даден момент спираше подсвирванията си и започваше псувните. Тоя път обаче се беше сетил предварително да приготви шишенцето с валериан, така че не се наложи да оставя тестени следи от пръсти по чекмеджето на аптечката.

Последното яйце от хладилника беше замесено. Стръвта беше старателно опитана на вкус и миризма. Едно „М-м-м…“ беше възклицанието на доволство от свършената работа.

Слънцето се беше показало на пет инча над покрива на бившата копринена фабрика когато Мони Таранката въртеше бодро педалите по проядения асфалт на улица „Индустриална“. Две три ранобудни кучета се разлаяха в резултат на нечуваната интервенция в тяхната жизнена територия, но като видяха, че да се гони велосипед не е така лесно както се гони кучка, в края на крайщата се отказаха. Изпохапаха се едно друго и се отдалечиха към притихналия и ограбен Хлебозавод.

Гумите на велосипеда хлопнаха по запустелия железопътен прелез и пред погледа на щастливеца се ширна безбрежната водна площ на големия язовир. От многото дъждове напоследък той се бе препълнил. Водата му се бе разляла по цялото поле. Водната кула едва се показваше над водното ниво. Зад язовира, над вилната зона, известна като „Лозята“, сънено се стелеше мъглата. Сега в ранната утрин тук там се вдигаше струйка влажен дим. Ранобудният стопанин се мъчеше да запали сухия и осечени буренак. Намокрен от дъжда, буренакът явно не припалваше, затова димните индиански сигнали се извиваха на странни кълбета и накрая се разсейваха в кристално бистрия и измит от дъжда въздух.

Кратък размисъл относно мястото за риболов споходи Мони. След едноминутно колебание той целеустремено се шмугна по калния изпълнен с дупки черен път. Трябваше да иде там, където инспекторския джип не можеше да мине. Велосипедът естествено беше бутан или носен на ръце през жвакащата кал, до момента когато пред него се изпречи сухия циментов канал. Това беше познатото препятствие, което трябваше да се премине за да се излезе на язовира. В сухо време това препятствие не беше сериозен проблем, но сега в тая кал нещата коренно се бяха изменили.

При опит да избута велосипеда, Мони се подхлъзна и пльосна в калното дъно на канала. Добре, че нямаше свидетели, иначе срамът му щеше да бъде неизбежен.

Стана, поотупа се, отърси някое и друго парче кал от себе си и тръгна отново.

Въпреки ранния час, пристрастените и вманиачени въдичари бяха вече запълнили по-добрите места за риболов. Всеки се бе загледал унесено пред себе си в очакване на ловния късмет. Още с първия поглед разбра къде ще бъде мястото. Трябваше да мине по една тесничка пътечка между два огромни разлива и да стигне до малкия полуостров. Това беше стратегическо място от гледна точка на посоката на вятъра. Заливът на изток беше разкошен, тих и дълбок, само за лов на едра риба. Едра, едра, Мони си знаеше, че по-едра риба от таранка няма да хване. Просто такъв вид риба се въдеше в тоя бивш промишлен водоем. Изгледът от мястото също беше прекрасен. Докъдето ти поглед стига се виждаше безбрежна водна площ. Няколко местни чайки се стрелкаха ниско над водата, след това литваха с устрем в ясната синева с тънък крясък. Два три дългокраки щъркела се разхождаха важно из тинята на брега. Навеждаха се и рязко изхвърляха нагоре човки, стиснали малка рибка или изненадана жаба. Отвсякъде се носеше жабешко крякане, ту в неравен хор ту в едно интересно и екзотично соло. Тук там, седнали на голяма напомпана автомобилна гума, навлезли по на петдесетина метра навътре, въдичари бяха изправили в очакване въдиците. Край ниските брегове, други пък, седнали на малки столчета, замятаха прът след прът навътре в тихата, набраздената от малки вълнички вода. Това беше картина само за ценител и за пламенна въдичарска душа. Просто истинска идилия.

Трепна сърцето на Мони Таранката. Забушува отдавна угасналия ловен огън. Пое дълбоко въздух, издиша шумно, вдигна лице към слънцето и усмихнато си припя любимия припев от неаполитанската песен, „О, соле мио!“

Вдясно се оказа, че има съсед. Беше един пълничък мъж на средна възраст. Седеше на малко сгъваемо столче. На главата му се мъдреше сламена широкопола шапка. Въдиците му бяха няколко, разположени старателно наоколо. Очевидно, че не му вървеше в риболова, защото дори и след хвърляне на захранката, риба така и не споходи риболовния му инвентар. Той обаче весело си подсвиркваше и нехаеше. Явно беше дошъл повече за разходка отколкото с амбицията за успешен улов.

— Как е, как е, кълве ли? — като за добре дошъл пусна дежурния си лаф Мони.

— На червей се опитвам, но нещо не върви. Много ми е приятно, Ицо ме викат. Работя в текстилнио комбинат. През март получих инфаркт и синовете рекоха, „Те бе тате, те ти въдици. Трябва да станеш рибар за да живееш. Иначе като лежиш цел ден, гушваш букета и чао!“ Волю-неволю станах рибар и не изпускам нито един почивен ден да не ида за риба. А каквото хвана, е добре дошло. Разнообразявам менюто в къщи. Как ти се вижда времето? Дали ще вали? Каквото се е заоблачило към балкано, нема да ни се размине. Има ли тъмносиви облаци над нашио балкан, дъш ша вали.

— Абе нищо не можеш да кажеш. Нощес се изля, та чак преля, ама дали ще вали пак — бог знае. Аз съм на хлеб. Немам друга стръв. Само дето забравих да сложа памук в тестото та сега ще сменям често. Айде да е хаирлия…

Мони заметна въдицата. Плувката му потъна. Явно тежестта беше в повече. Извади я, махна оловната пластинка и отново заметна. Този път всичко като че ли бе добре. Остана само рибата да се престраши и да клъвне. Чака, чака, обаче нищо… Има време, ехе-е-е. Търпение Монка! С таранката сте на ти. Извади един домат и филия хляб от раницата и закуси на хладинка. Две три джанки пък му бяха десерта. Пийна няколко глътки вода от малкото шишенце и се загледа в плувката.

Внезапно зад себе си чу шум. Обърна се.

Един дребен сухичък, брадясал мъж с широка широкопола шапка беше се изправил зад него и го наблюдаваше. Дългите му мустаци висяха свободно чак под брадата му. Този пришелец му заприлича на един познат американски филмов герой от близкото минало. Дънди-Крокодила май се казваше, но като мъжка фигура бе значително по-дребен и по-слаб от него.

— Мориш ли я, приятел? — най сетне промълви ехидно Дънди. — Сега ще видиш бате Ицо какво може. Само глей и си трай.

Това беше очевидно самохвалство от страна на непознатия. Мони не харесваше такива хора. Замълча и се концентрира върху плувката. От време на време поглеждаше към съседа. Той беше седнал на два-три метра от него и важно започна да подрежда и оправя такъмите си. Отвори една кутия с кюспе. Загреба с шепа и започна да хвърля захранка за рибата. Ето и това беше пропуснал да вземе Мони, рибната захранка. Сега ще гледа как лови самохвалкото и ще се яде отвътре. Хе-е-е-й, склероза, мамка му стара!

Ефектът не закъсня. Самохвалкото започна да вади риба след риба от водата. Гладното ято от таранки просто полудя от кюспето. Мони жално и замечтано се загледа в така до болка познатата му процедура.

— Ей, адаш! Ти си бил тука бе! — провикна се самохвалкото към пълничкия Ицо. Кога си дошъл?

— О-х-о-о! Още в пет. Току що се беше разсъмнало. Оставих си колата хей там, на сухото. Обаче не върви! Цели два часа вися цифка като пуек!

— Ще, ще! Ще видиш след малко. Я да ти дам от кюспето да захраниш. На дръж! — и той му хвърли кутията.

Ицо хвърли една две шепи стрито кюспе в малкото заливче пред себе си и зачака. Не след дълго новата му червена плувка се удави във водата.

— Брей! майка му стара! Какво стана!? Ще я отнесе, бе майка му стара! — закикоти се Дънди. — Вади де, вади. Ще я опущиш! Е-е-е, големо парче. Ти преби рибата бе!

— Верно бе адаш! Отдавна не съм хващал такова едро парче. Ама виж! Нема му горната джука! Леле-е-е! Таранка без джука!

— И аз съм хващал риба без джука. Това е да знаеш риба-гявол. Колко ли се е бъзикала с мераклиите и ти и дойде дослука. Браво! Браво! Те това е късмет!

Мони наблюдаваше сцената и мълчеше. Какво имаше да каже. Навремето, когато си беше в силата и той хващаше такива парчета. Ама сега… Нещо не върви и се е запържило… та та… Абе! Ще, ще!

Слънцето беше изгряло високо и напичаше силно. Беизболната шапка на Мони пареше на темето му. С голям оптимизъм сутринта той бе обул късите панталонки и гуменки на бос крак. Сега усещаше как слънцето жестоко гори белите му бедра и прасци. От време на време, за да се спаси от слънчевите езици, той се обръщаше насам-натам с единствената цел да изложи друга част от тялото си но жегата си беше жега. Лекият ветрец само по някакъв невидим начин освежаваше иначе нагорещената обстановка.

Ето, клъвна и първата му риба. Извади я, скрито се прекръсти и заметна отново. Да, наистина потръгна. Закачи се и втора таранка на въдицата.

— Добре, е добре е! — Похвали го Дънди.

В тоя момент Джи Ес Ем–ма му затананика настойчиво. Той бръкна в джоба, извади чудото на техниката и натисна бутона за разговор.

— Хайде да се прибираш! Вече е обяд, а съм купила и пиле на грил. Ще изгориш на това силно слънце… Поне хвана ли нещо? — разпитваше Мариянчето, жена му.

— Ама, аз сега започвам. Хванах две. — Мони се захвана в обяснения и не видя как плувката му се удави. Докато да обясни и таранката се откачи от кукичката. — Абе ти за беля ли ми се обаждаш. Изпуснах рибата!…

— Да слагам ли тигана? — засмя се жена му.

— Слагай го, но ме остави на мира. Аз риба ли ловя или…

— Ама ти си бил майстор на Джи Ес Ем–ите, бе колега? — подкачи го Дънди. — Ще ми обясниш ли нещо на моя. Вчера сина ми го подари и бъкел не му разбирам. Получих един Ес Ем Ес и не мога да го прочета.

— Дай да видя! — протегна ръка Мони и занатиска бутоните. — От Николай е!

— Да, да, да! Давай нататък!

— „Вземи половинка ракия. Утре в шест сме за риба.“ Канят те за риба, пич! И ракия трябва да носиш!

— Знам, знам. Уговорихме се да ходим за риба, но се изметна. Намерил си някаква работа. Несериозен човек, брей. И ракия взех за да върви риболова ама май ще си я пия сам.

— Гледай! Кълве ти! Ще го изпуснеш!

— Ех избяга ми! — затюхка се Дънди.

Слънцето напичаше жестоко. Белите крака на Мони добиха алено червен оттенък като кожата на млад воин от племето на Винету. Вратът му, там дето шапката не можеше да го запази, доби същия цвят. За сметка на това риболовът му потръгна. Плувката се потапяше при всяко хвърляне. В един момент една от хванатите таранки, вече извадена на сушата, се отскубна от ръката му и цопна във водата. Тя моментално бе последвана от цветиста псувня. Няколко мига по-късно, изваждайки стръвта от джоба си, ръката му се отплесна и пликчето с тестената топка цопна във водата. Мигом се хвърли да я извади, но се подхлъзна и седна във водата. Измокри цялата си долна част на тялото.

— Нещо започна да ми върви на кестерме. — измърмори си под носа Мони. Още не дорекъл сентенцията си и плувката започна да потъва без да е клъвнала рибата. Извади я, прегледа я внимателно и откри причината. Гъшето перо беше старо и се пълнеше с вода. Тая вода го потапяше без причина. Изтръска я силно, обърна я обратно и отново хвърли въдицата. Ефектът беше същият. Явно дяволът започваше да се меси в мероприятието му.

Огледа се, видя някаква пръчка, взе я в ръка и започна да я дялка. След минута издяланата от дърво нова плувка се люлееше по ефирно набраздената язовирна вода. Успехът му в улова продължи. Беше вече напълнил полиетиленовия плик с таранки. Прясно уловените риби пляскаха в него, излизаха една по една и като по команда се насочваха директно към водата. Това го изнерви. Не знаеше дали плувката да гледа или плика с рибата. Беше си забравил живарника в къщи. Абе всичко тръгна наопъко. Най-накрая едната от двете кукички се закачи в някакво подводно храстче и се откъсна. Това сложи край на търпението му. Той свали жилката, отви макарата и разглоби пръта. Трябваше вече да свършва.

Дънди отдавна си беше отишъл. Ицо се премести до него. Беше си обул дълъг панталон за да запази краката си от силното слънце.

— Какво? Привършваме ли за днес?

— Стига толкова! Три кила риба са ми достатъчни. Ще има да я хрупкаме два дена с жената. Тръгвам, че слънцето цял ме изгори. Краката ми пламтят на огън. А и започнаха да ми пищят ушите. Сигурно и кръвното се е вдигнало. Но те съветвам с тоя инфаркт и ти да направиш като мен. Не си за слънце.

— Още малко ще полова и си тръгвам.

— Хайде със здраве! Вземи от моята стръв, че много кълве на хляб.

Мони нарами раницата, вдигна велосипеда и тръгна. От силното слънце пътят по който бе дошъл беше почти изсъхнал. Само някои от дълбоките локви се блещеха оцъклени на изгарящото юлско слънце. Някъде на запад, откъм балкана се задаваха тъмни сиви облаци. Май отново идваше дъжд. Но няма да е скоро. Сигурно ще го излее привечер или през нощта.

Прибра се напълно изнемощял от жегата. Едва събра сили да измие велосипеда. Изми се със студена вода. Изпи една цяла купичка студено кисело мляко и легна. С лягането изпадна в унес. Беше слънчасал.

Привечер се разбуди за няколко минути колкото да изпие още една купичка кисело мляко. Мариянчето, виждайки състоянието му, не го закачаше за нищо.

Целият гореше в огън, ръцете, краката, врата му. Болеше го адски главата. Изпи две хапчета за кръвното и пак се унесе в дрямка. Не знаеше колко време е минало. Беше забравил телевизора включен. Мариянчето спеше дълбоко на дивана в дъното на спалнята. Навън беше започнало отново да гърми и трещи. Мълниите проблясваха и осветяваха тавана на спалнята.

Погледна часовника. Беше един часа и половина. Имаше чувството че адът се отваря пред него, че слънцето се е вмъкнало във всяка негова частичка и го гори с адски пламъци. Тресеше го. Зъбите му тракаха като испански кастанети. Побягна към кухнята. Намокри една кърпа със студена вода и я сложи на врата си. Адски го болеше главата. „И сега ако ми се размине и не получа инсулт ще черпя.“ — каза си мислено. Хвърли едно по едно фланелката, гащетата и остана гол както майка го е родила.

— Олеле боже, умирам! — изстена Мони. Потърси още кърпи, намокри ги и една по една ги уви около тялото си. Адският огън го гореше отвътре и не искаше да угасне. Накрая се пресегна, грабна каната със водата и я изля на главата си. Колкото и пъти да бе ходил за риба в миналото, такова чудо не му се бе случвало. Такъв силен слънчев удар не бе получавал. Забравеният телевизор за миг премигна. По Евроком излъчваха някакъв концерт на Лучано Павароти. Възпълничкият певец пристъпи напред, усмихна се мило и запя страхотната и любимата неаполитанска песен на Мони Таранката.

— О-о-о-о, со-о-о-ле ми-и-и-о-о!…

На Мони в тоя момент съвсем не му бе до песни. Беше свалил изсъхналите кърпи от тялото си и забързано се втурна към банята. Отви крана на студената вода и с тракащи зъби се шмугна под душа.

— Соле, соле, ама ще пукна от това соле! — едва успя да изрече между две тракания на зъбите.

На ръба

Един много ефикасен начин да преодолееш зашеметяващото те голямо нещастие, лепкавото блато на поглъщащата всичко мизерия, загубата на голяма любов или пък доверието на много близък човек за което единствено ти си причината, е да се обърнеш към хумора. Просто заставаш пред огледалото и имитираш нещо подобно на усмивка. След това позвъняваш на най-добрия си приятел, ако не ти е прекъснат телефона поради неплатени сметки. Отиваш му на гости и двамата изпивате по една чаша добре разредено ментеливо вино, което той, след дълго колебание, е решил да купи с последното си левче на оскъдната си социална помощ от първото срещнато квартално магазинче.

Иван Конопов — Джовани обаче нямаше тази възможност. Поради неплатени сметки телефонът му бе изключен. Многогодишната безработица беше го съсипала. Още по точната дума бе „затрила“, а след това „заравнила“. Той дължеше пари на много хора и никой вече не искаше да му дава на заем. Как и с какво живееше и той самия не можеше да си обясни. Караше я някак си на ръба, ден за ден, с една вечна и неустоима надежда за нещо по-добро. По-доброто нещо все не идваше, а точно обратното ставаше все по-зле и по-зле. Какво ли не опитваше за да хване някаква работа, просто така, за хляба. Правеше всичко което го съветваха приятели но нищо не излизаше. Па кажи, че не било кутсуз история! От беля на по-голяма беля! Да се чуди човек какво да прави и от какво да се варди!

Беше една толкова красива, слънчева и мразовита януарска утрин.

Клоните на дърветата се белееха от скреж. Снегът скърцаше звънливо под подметките на забързаните ранобудни хора. Тук там прегладнели врабчета прехвърчаха като мръсно сиви топки над препълнените боклукчийски кофи. Една дузина сгушени гълъби се пощеха, кацнали на стрехата на жълто боядисания квартален трафопост, в очакване кварталния бръснар да ги нагости с натрошен твърд хляб. Това своеобразно благородно действие, напоследък той все забравяше да върши.

Джовани гледаше гълъбите през полузаледените стъкла на прозореца и усилено чоплеше с една свирепа ожесточеност слънчогледовите семки, вадейки ги настървено от полуразкъсаното целофаново пликче. Това бе последното хранително вещество което му бе останало от вчера. Вкочанясваше се от студ. Потри с длан късо остриганата си глава и се зае да обува „официалния“ си панталон. Имаше намерението да излезе и да се поразходи. Преди една седмица заетите от брат му пари внесе на сметка на една посредническа фирма която трябваше, по предварителна уговорка, да му осигури работа в Германия. За това си начинание се похвали на целия квартал. Така че, който го срещнеше все го питаше кога ще правят изпращането. На досадните въпроси, Джовани отговаряше с пресипнало бодър глас, че моментът е вече наближил. Започнал е да учи немски думи, даже обрисуваше каква ще бъде германката за която ще се ожени.

Четиридесет и три годишният Джовани се беше заженил от 20 години насам и все нещо се объркваше та не можеше да доведе съответното момиче. На младини бе учил в езикова гимназия. Много му вървяха езиците. След един жесток побой от баща му обаче Джовани с повод и без повод започваше да разговаря с първия срещнат я на френски, я на италиански от което му остана и настоящия прякор.

Иначе си беше момче скала, яко общително и приказливо. Не можеше да излъже човек.

Всичко си казваше право както му е на душата. Трудно обаче си намираше работа.

Работи петнайсет години като миньор, а след като закриха мината едва се уреди като общ работник в една малка строителна фирма. Носеше кофите с цимент и дъските на кофража, не си жалеше силите. Даже и разширени вени хвана от тази тежка работа. Този факт горделиво изтъкваше като предимство и мъжественост пред своите познати.

Обаче случи се едно интересно събитие. След шумно рекламирания социализъм, народецът го сполетя зла съдба. Натресоха му една демокрация та стой и гледай! Строителната фирма се поболя и скоропостижно си замина. Тъкмо бригадата в която се подвизаваше Джовани бе започнала да понаучава под негово влияние френски, и се случи сериозната случка. Трагедия! Пълна трагедия за строителните работници и за него, която той на момента не можа напълно да осъзнае. С една дума остана без работа! Обикаляше непрекъснато фирмата с надеждата, че ще получи заплатите си от последните седем месеца но напразно! Пари нямаше!

Безгрижният и весел нрав на Джовани бе като една весела муха над бурканче със сладко, която целия квартал с удоволствие търпеше и коментираше. Много хора от съжаление му даваха пари „уж назаем“, прекрасно знаейки че той никога няма да има възможност да ги върне. По тоя начин си бе осигурил и вчерашната бира и пакетчето слънчогледови семки от бръснаря Пеци. Майтапчията Пеци изпитваше удоволствие да разговаря с него, въпреки че понякога от тези разговори му намаляваше клиентелата. Безгрижната душица на стария ерген, с помощта на бръснаря, детайлно, системно и постепенно се бе подготвила за загадъчния, романтичен живот на български емигрант, а по-точно за емигрант в Германия.

Тази сутрин му се стори много студена. Немислимо бе обаче той, Джовани, да се размине с редовната си разходка, както обичаше да казва „на чист въздух“.

Щеше да я съчетае с ходене до трудовата борса и службата за социална помощ. Нахлупи черния си каскет от изкуствена кожа ниско над очите и остави ледения овехтял апартамент да се бори със собствената си скука.

Беше един обикновен студен делничен ден. Старият пазар, в северните покрайнини на града, бе започнал постепенно да се оживява. Младата продавачка от магазинчето за хляб бе получила стоката си твърде рано. За минута бе прибягала до електрическия калорифер в складчето за да стопли замръзналите си ръце. Тя чу хлопването на входната врата и без изненада видя зачервеното от студ лице на Джовани да се показва сред облак пара.

— Как си маце?

— Ти мацета ли си сънувал пак бе Джовани? — подкачи го на любимата тема тя.

— Ами аз постоянно си ги сънувам. — призна си чистосърдечно той. Ама сега минах да видя тебе и топлите ти банички.

— Оня ден, докато търсех нещо в склада една ловка кучка ми обра чекмеджето с парите. Сега собственикът ми удържа половината от заплатата.

— Мали-и-и, вярно ли? Как не си я усетила тая циганка?

— Как да не е вярно? Мисля, че не беше циганка. Дойде ми до рев. Сега половин месец ще работя без пари. Ти как я караш?

— Аз ли? Ами горе-долу! Ама ти какво дупе си направила и какви ци…

— Я марш от тук! Ако ще купуваш нещо купувай и чупка! — разфуча се младата продавачка.

Джовани се изненада. Стреснато отстъпи и заяви:

— Е, като се върна от Германия ще видиш ти. — закани се той и излезе отново на лютия студ. Във въздуха увисна един въпрос. Какво ли щеше да види тя след неговото завръщане от Германия? Парите които ще спечели и с които ще може да си позволи всичко или нещо друго? Но … нейсе!

Новата бензиностанция до моста светеше като бисер в ранното утро. Бяха запалени всичките и светлини и реклами. Явно не жалеха електроенергията. Джовани се загледа в нея захласнато. Една стара, подранила, небесно синя „Лада“ кротко чакаше да и се обърне внимание, спряла до модерната бензиноколонка. Облечените в жълт екип момчета не бързаха да излизат навън на студа за да я обслужат. Външният вид на „Ладата“ подсказваше че няма да има добър бакшиш. На изток из зад сивата сграда на ж.п. гарата слънцето изгряваше тържествено в широко позлатено зарево.

Джовани се закашля силно. Старата миньорска кашлица все не го оставаше. Не бързаше. Нямаше за къде и за какво да бърза. Имаше цял час и половина до отварянето на трудовата борса.

Премина сложното шосейно кръстовище и едва не се сблъска с Оги. Това беше старият, дребен, престарял квартален пес. Той едва местеше късите си крачка. Преди години неговата порода бе най-модерната и най-търсената от мераклиите кучкари. Че кой не обичаше къдрава и пухкава булонка, при това с подчертана физическа мъжественост и имперски характер. Сега Оги си бе останал само къдрав, с такава подозрителна къдравост, под която безмилостно прозираше пепеливата му набръчкана кожа. От имперския му характер бе останала само сприхавата, безгранична кучешка злоба.

Пю — пю — пю. Подсвирна му Джовани. Той очакваше някакво що годе внимание от страна на песа. Но такова за съжаление не се получи. Оги се бе забързал угрижено към някаква своя важна, кучешка цел, най вероятно силно прегладнял не по-малко от Джовани.

Една сива прегърбена фигура, облечена в стар военен шинел се мярна някъде далеч пред него. Трябва да е Капитана, каза си той на ум. Човекът носеше по един полиетиленов плик във всяка ръка. Пликовете бяха добре натъпкани с празни бутилки. Впрочем това беше специалния бизнес на Капитана.

Сутрин рано, по обяд и вечер той обикаляше боклукчийските кофи около нощните ресторанти и барове, а след това бързо ги доставяше в изкупвателния пункт където му пускаха в дланта по няколко дребни стотинки. С тази „печалба“ Капитана си осигуряваше шкембе чорбата във вмирисаната закусвалня до кооперативния пазар.

Досега бизнесът му вървеше горе-долу поносимо. Но! От няколко седмици се появи неговата безмилостна конкуренция, Тошо О-те-като! Въпреки пословичния си мързел О-те-като бе много изобретателен и винаги успяваше да обере предмета на неговия бизнес, няколко минути преди него. Как да не е изобретателен като е бил ОТК в известния в миналото медицински завод на града. Като си отвореше устата обаче и на човек му се завиваше свят от измислиците и лъжите които бълваше без умора. А беше и подъл и присмехулен. Идеше му отръки. Преди събираше само кашони но откакто отвориха веднъж разговор с Капитана по житейски въпроси, премина на бутилки. Подъл и мръсен ход, който Капитана все не можеше да преживее спокойно. Бодрата крачка на Джовани стори логичното. Капитана бе застинат и между двамата се завърза един формален и не дотам искрен и целенасочен разговор.

— Как е Капитане?

— Виж, мой човек! Като те гледам си учено момче. Не можа ли да си намериш работа?

— Колкото си намерил и ти!

— Мен не гледай! Какво е видяла тази побеляла глава! Да минат още шест месеца и ще видиш! Хоп и Капитана става пенсионер! Ти да му мислиш, че си на колко, четиридесет имаш ли?

— Горе долу. А ти хвана ли някое ново гадже?

— Знаеш ли мой човек? Тъкмо това ми беше на дума! Около мен се върти една, та се чудя какво да правя. Ти какво ще кажеш?

— Сериозно? Колко пъти те видя все ми се хвалиш с някоя, ама досега не съм те видял с жена.

— Ти на Капитана не вярваш ли?

— Вярвам ти бе Капитане! Защо се засягаш?

— Ами така го каза, че…

— Е, аз съм като ония от онова село дето, има — няма все трябва да попитат и да уточнят, да избистрят.

— А сега накъде си тръгнал?

— Към трудовата борса и към социалните. На една бабичка с голяма пенсия и имот на село, дето не му видиш края, дали помощи за отопление. А аз без работа и без пукнат лев хем треперя от студ, хем гладувам.

— Така е баце! Ако си партиец, хем работа ще имаш, хем пари, та ще се чудиш какво да ги правиш. Я виж го оня началник от общината! Този парцел дето е лъснала тази бензиностанция е негов. Купи го на безценица от един закъсал и го продаде на десеторна цена на Лукоил. А Лукоил виждаш какво направи! След година ще пуснат моста над Дунава до Видин и целия поток от коли от Европата ще минава от тук. А ти си чопли семките! Партиец да си сега му е майсторлъка. А нашият човек от общината е баш партиец! И при Бе Ка Пето и при Се Де Сето все е на власт. Иде му отръки далаверата!

— Капитане, като ми заприказва за партии взеха да ме ловят нервите. Я си хващай пътя нагоре. Хей я и трикраката Буба иде. Ще ти прави компания.

— Коя Буба? — не разбра Капитана.

— Хей оная трикрака кучка. Миналата година я блъсна един камион-тир. От тогава е с три крака. Клефа насам натам и се зъби на песовете които влизат в нейния район. Сега побягна след Оги и след минута ще го сдави. Като не може да влачи крак по бързо сам си е виновен. Не е ясно коя от двете кучешки злоби ще надделее.

— Ти знаеш имената на всички кучета от махалата бе. Да не им водиш инструктаж?

— Такъв съм си аз. Обичам да събирам информация! Ама досега няма никаква файда от нея.

— Ти си голям чешит бе!

— Пепел ти на езика Капитане. Чао за сега!

— Чао, чао! Па не му мисли много!

Джовани поглади машинално, по навик с ръка късо остриганото си теме, сви рамене от проникващия в него от всякъде студ и закрачи с широка бабаитска крачка към омразната му цел, бюрото за социална помощ.

Имаше нещо много важно, което толкова години все не му даваше мира а искаше ясно да разбере. Най кратко казано това беше въпроса за социалното неравенство. Какво го учеха в училище а какво ставаше в действителност? Работеше много и съвестно, а най накрая все беше извън чертата на игралното поле, както се казваше във футбола. И защо? С какво бе по-лош от другите? Защо не му вървеше в тоя живот? Нямаше смелостта да тегли чертата и отпусне края. Да спре да си задава тези въпроси. Вместо това непрекъснато мислеше за причините за своето жалко съществуване. Тези мисли нямаха край! Те бяха като една дълга върволица от мравки проточила се край пълноводен поток който безцеремонно и грубо спъваше всеки неин опит за преминаване на другия бряг.

Службата за социална помощ бе в една сграда с бюрото на властващата осем години в града гръмко наричаща себе си социална партия. Уж социална, социална ама закъсалите социално трябваше да бъхтят четирите стръмни етажа докато се качат до модерно обзаведените кабинети на социалните чиновници. А бе едно такова яко бъхтане, защото стълбището бе проектирано и изпълнено така, че по него можеше да мине само един човек. Разминаването на качващия се със слизащия надолу хорски поток ставаше на площадките между етажите. Там всяка сутрин се събираше тълпа от хора на различна възраст, угрижени и изнервени, отчаяни и бледи от глад.

На долният етаж се намираше модерното голямо кафене-бар-дискотека и сладкарница на социалните партийци. То бе на същия етаж на който бяха и персоналните им кабинети.

С една дума като ги заболи главата от мислене по социалните въпроси на нацията да припнат, и без много етажен, алпийски напън, да му ударят по една водка с тоник за тонизиране от снощен пиянски махмурлук. Хей на това му се вика социално демократичен подход!

Качвайки се по тая тибетска, социална пътека Джовани чувстваше как постоянно напиращото отвътре негодувание започваше да се надига отново в него, да клокочи като един тлеещ вулкан, който не се знаеше кога ще избухне. И когато това се случваше, неизменно му идваха на ум революционни цитати от поезията на Ботев и някоя и друга френска поговорка, която преди време учителите от френската гимназия му набиваха в ума.

Повр пьопл! Комбиен жур мизерабл ирон анкор?…

Една добре пременена циганка със силно начервени устни го зяпна. Зацъка с език.

— Е-е-й, кво учено момче, бре-ей! Кво прай тук тва българче а-а? Па-ари му требват, зна-а-м…

Джовани не обърна внимание на тази констатация. Когато му дойде ред, а това стана след около половин час чакане, влезе в стаята на отговарящата за него социална чиновничка. И в тоя момент, целия настръхнал, зачака нетърпеливо да му обърнат внимание. Внимание му обърнаха чак след още десет безкрайни минути.

— Молбата ви е отхвърлена! — вметна между две реплики със седящата срещу нея колежка, дебелата млада чиновничка. Осемте златни пръстена, стегнали подутите и до пръсване пръсти, бляскаха с една ехидна мекота. Тя продължаваше да се кикоти с колежката си, обсъждайки някаква известна само на тях история и вече бе напълно забравила за присъствието му. В един неочакван момент доброто възпитание на Джовани се изпари. Насъбралата се нервна възбуда внезапно експлодира.

— Бихте ли ми обяснили защо? — гласът му издайнически затрепери от гняв.

— Не отговаряте на изискванията! — отегчено заяви чиновничката, спряла за миг емоционалния разговор.

— Имате двустаен апартамент, което според наредбата Ви лишава от право за социална помощ.

— И какво? Според Вас да го продам и да изляза на квартира ли?

— Тълкуванието в наредбата е, че може да Ви носи доход!

— Ами че той е на последния етаж! В северните стаи панелите са се откроили и снегът и водата от покрива шляпат направо на паркета. Те са напълно необитаеми!

— Това си е ваш проблем! Ще му направите ремонт!

— Аз ако имам пари няма да Ви питам какво да правя! Трябва ми помощ за отопление, безработен съм вече една година! Нямам никакви доходи!

— Нямате право!… И не ми губете времето, че навън чакат други!

— Ма-амка…!

— Мо-о-ля-я!

Джовани издаде един продължителен ръмжащ звук, който най вероятно означаваше на езика на дивите животни свирепо разкъсване, и тресна вратата така, че тя едва не изхвръкна от пантите. Опашката от хора отвън се бе умълчала. Тя явно бе наясно с резултата от диалога. Един от чакащите проточено и философски заяви.

— Не си бутнал рушветче, приятел! — в настъпилата гробна тишина тази реплика прозвуча като звън на самотна камбана, в чиято истинност никой не се съмняваше.

— Ще и бутна аз едно рушветче та ще ме запомни!

— Тук, в тая опашка, половината от мъжкия пол сме и татковци на тая мръсница. Колко псувни е отнесла!…

— Е, аз съм и поредния татко… — с мрачен хумор отсече Джовани.

Както уточнихме по рано един такъв яд минава само по съвсем специфичен начин. И този специфичен начин милостивият наш господ бог без да се замисля много щедро му изпрати. На излизане от социалната служба той го срещна с един негов стар приятел. Рожденото му име бе Ангел. Всички обаче му казваха Гявола. Защо ли? Никой не знаеше. По характер бе по-скоро доверчив, мързелив и глупав.

Повече от две години Гявола беше също безработен и никой не знаеше с какво и как се препитава. Веднъж в месеца ходеше да товари един камион-тир на една бизнесменка, чиято стока след това директно заминаваше за Франция. Бизнесменката непрекъснато го лъжеше, че ще го уреди на работа във Франция и не къде да е а във френските Алпи. Бедният доверчив Гявол се бе вързал сериозно на тези нейни думи и примирено вземаше жълтите стотинки без никакъв протест, след цял ден изтощителна работа. През останалото време ходеше да бере коприва, което бе почти единственото му дневно меню. Ако някой го поканеше на гости това събитие се превръщаше в неописуем празник, защото гостито по принцип не минаваше без ядене.

Така преминаваха дните на Гявола. Той бе скрил инженерната си диплома, защото вместо да му помогне тя повече му вредеше. За колко ли видове свободни работни места му бе отказвано на трудовата борса, само затова, че бе висшист. Амбицията му да стане нощен пазач в едно начално училище гръмко пропадна след една силна разправия с борсовите чиновнички. Така че Гявола старателно скри факта, че е инженер и се примиряваше със всяка възникнала възможност за работа която му носеше що годе някакъв доход за преживяване. При него емиграцията също се бе превърнала във фикс идея, но в много по-силна степен от тази при Джовани. Тази тяхна обща цел така ги бе сближила, че всяка среща не се разминаваше без съответния бурен и подробен коментар на болната тема.

— Е-е-й Гяволе, здрасти бе! Ка-а-де се загуби?

— Има една добра и сигурна възможност за Холандия. — подхвана той любимата си тема. — Работа в селското стопанство. Берат се зеленчуци. Почти нелегално! Ще се живее във фургони направо на полето. Парите са добри!

Човекът който ще води, подготвя група за началото на април. Само че иска по петдесет процента от първите три заплати.

— Па това е добре! Само да е истина! Ти навит ли си?

— Иска ли питане! Нали ме познаваш!

Позивите за емиграция при Гявола бяха започнали още след смъртта на баща му и първите месеци на сполетялата го безработица. Най-напред заветната за него цел бе Южноафриканската република. Постепенно след това тя се насочи към Австралия, Нова Зеландия, Кипър и Испания та стигна чак до Холандия. Събираше усилено информация. Търсеше фирми посредници, правеше една след друга все по-намаляващи вноски при най-различни ловки мошеници, докато влога му един ден се усмихна по логичния начин на цифрата нула.

Желанието за информация в тази насока при него обаче ни най-малко не намаляваше. Това бе единствената тема която ефикасно го събуждаше от все по-силно обхващащата го летаргия.

— Да идем у нас да ударим по една табла? — предложи Гявола.

— Ти нали изключи парното?

— Изключих го но от тръбите идва малко топлинка. Повечето семейства във входа са с парно и затова още се усеща топлото. Има и малко винце от снощи. Даскала ми бе на гости и почерпи за ново гадже. Заплеснал се е с едни ученички…

— При мен всички във входа са изключили парното. Половината са безработни а другата половина си заминаха на село, за да се опитат да преживеят някак си тая люта зима. Там все ще се намери някоя кокошка да снесе някое яйчице, а и дръвца може да се отсекат от някое запустяло лозе. С една дума, в този мой скапан апартамент, се получава един студ, че не можеш да се свъртиш на едно място.

— Е-е идваш ли?

— Добре! Да вървим! Винцето добро ли е?

— Домашен самоток!

— Е-е-еха-а!

— Ти още ли имаш оня навик да хвърляш чифтове?

— Ами, ще ти направя едно показно!

Приятелите тръгнаха надолу към скупчените сергии на скоро оформения пазар. Той възникна за броени месеци в центъра на града. Причината за това бе постепенното спиране работата на местните заводи, разорени от липсата на пазари и от действията на некадърни престъпни ръководители и правителства. Много хора бяха изхвърлени на улицата и останаха безработни. Беше се създала една психоза, че в търговията е разковничето на проблема. Всички се хвърлиха да правят търговски сергии с каква ли не евтина стока и то там, където бе най-представителната част на града, където бе най-голямото движение на хора. Мястото придоби едно колоритно и популярно име „битака“. Който дойдеше и от къде дойдеше, неизменно отиваше там, на „битака“, хем да погледа колоритни сцени, хем да се срещне с някой познат или приятел.

Двамата се запътиха без уговорка към този най-посещаван пазар в града. Студът сковаваше телата им. Бял скреж се втвърдяваше по веждите и клепачите им. В ранната, слънчева януарска утрин „битакът“ постепенно се оживяваше. Наведени над малки, натоварени с кашони колички, припрени хора прииждаха от всички негови крайща. След миг дребната амбулантна стока щеше да се разтовари и старателно да се подреди по сергиите, в очакване да мине общинския чиновник който събираше таксата за пазарна маса или на първите ранобудни клиенти.

Гявола се наведе за да закопчае ципа на лявата си обувка. За жалост не успя. Ципът се бе развалил! Трябваше да го смени но нямаше пари нито да купи въпросния цип нито да плати на обущаря който щеше да го зашие. Потропа с измръзналия си крак на едно място, натика ръце още по-дълбоко в джобовете на окъсаната си шуба и се заплесна в съдържанието на една сергия.

Там, ранобудният продавач бе окачил евтини ръчни китайски часовници, на една хоризонтално обтегната конопена връв.

Часовникът му отдавна се бе развалил. Предметът за решаване на проблема с точното време беше точно тук, на тази сергия, окачен на полюляваната от утринния, леден вятър конопена връв. Цените бяха чудесни, но само при едно условие, да ги имаш тези така дефицитни левчета. Гявола с усилие откъсна поглед от часовниците и потърси своя приятел.

Джовани се бе спрял до една сергия с цветя. Китките бяха току що извадени от пакетите и разположени пищно на импровизираните рафтове по трите стени на набързо опънатата палатка от армирано полиетиленово платно. До вечерта, на лютия студ цветята щяха да измръзнат и повехнат. Но сега, в тоя момент те бяха удивително свежи и примамващи погледа. Тази пъстра палитра от всички цветове на дъгата така го омая, че той спря, зяпна с уста и остана продължително загледан в една голяма червена роза.

Ожесточението в лицето му някак бавно и постепенно се стопи. То омекна и една тръпка на радост премина забележимо по него, съвсем по човешки. Колко ли отдавна не бе виждал красота в тоя жесток свят?

Не можеше да си позволи да купи това цвете! Ръката му неволно, в някакъв внезапен, неустоим порив се повдигна и пръстите му докоснаха нежно алените листа на розата. Подсмъркна и застина в някакъв дълбок щастлив трепет. Огрян от студеното, утринно януарско слънце той така и не разбра, че беше обект за детайлно филмиране от страна на камерата на малката репортажна група на местната кабелна телевизия.

Младите репортьори работеха по актуалната тема за нарастващата мизерия и безработица. Без да искат, или по някакво случайно стечение на обстоятелствата те бяха попаднали на човека който беше най-подходящия за тяхната тема.

Този вече не млад мъж, без сам да го желае, живееше на ръба. На оня краен ръб в своя живот, зад който нямаше нищо друго, освен студената бездна на небитието.

Беше повече от очевидно, че при малко повече настойчивост и късмет тези млади телевизионни репортери щяха да се превърнат в добри професионалисти.

Умението да уловиш мигът на човешкото щастие е много рядко нещо, нали?

Кучешка история

— Боли ли те?

— Да бе! Сякаш свредло върти навътре! — намръщи се Трендафил, когото всички незнайно защо наричаха по прякор, Клондайк. Той поглади внимателно с длан дясното си рамо и въздъхна дълбоко.

— И ти намери момент кога да я счупиш, в началото на зимата. — констатира Брадатия. Той щракна със запалката и запали отново загасналата цигара. — Да ти взема една ракия? Пийни си! Ще ти олекне!

— Мен от малко ме хваща. И с чая съм си добре. Току виж на връщане се подхлъзна и я счупя на същото място. То няма и два месеца от счупването, мястото едва що се е заскрежило. А пък да знаеш какъв зор бе, какви болки, не ми се иска да го преживявам отново. По добре да ти разкажа патилата си. Тая здравна реформа е измислена само за да мори народа а не да го лекува.

— Я виж ти! Сякаш ми казваш нещо ново.

— Бях като дрипа когато Калинчо ме закара с колата до спешната помощ. Така както си бях с работните дрехи ме хвърлиха в една стая с цветен телевизор. Даваха някакъв нашумял сериал. Две, три млади сестричета бяха припалили цигари и не им се ставаше от столовете. Едната ме нарече дядо. Представи си! Мен да нарече дядо! Трябва да съм имал много изпаднал вид. А после ме вписа в книгата с възраст 57 години. А аз съм си само на 54, цирк!

— Ти не можа ли да я тупнеш по задника, за да си коригира поведението.

— Само за тупане по женски задник ми беше тогава. Че то ми прилошаваше от болка.

— Ама ти не приличаш на себе си! Трябва наистина да ти е било много зле.

— Така беше! Ако го нямаше Калинчо, нещата щяха съвсем да загрубеят. Човекът ме сложи на един стол със колела и ме закара до рентгена, като болногледачка!

— Нямаше ли санитар, сестри?

— Може и да е имало! Ама пустия му сериал!

— И после?

— Ами след рентгена трябваше да се пробвам малко в алпинизъм!

— Ти си свикнал. Нали всяка събота походваш по планината.

— Да бе! Ама този път ситуацията бе друга. Ортопедичното бе на два етажа по-горе и трябваше да катеря по едно неосветено и тъмно стълбище, свит като ерголям от болки в счупената ръка. И пак Калинчо ме подкрепяще. Нямаше сестра нямаше дявол.

— Не може да бъде! Та нали от „спешното“ до горните етажи има асансьор.

— Има! Ама не работи! Спрели му тока, за икономия. И то знаеш ли кой?

— ?

— Ами моя човек, дето ми се пише приятел, шефа на болничната техническа служба. А после като му разправям, ми казва — „Ти ми подронваш авторитета! Този асансьор винаги е работил!“ Докторчето от „спешното“ пък твърди, че цяла седмица чакали асансьорния техник да дойде за да го оправи. Да се чудиш на кой да вярваш.

— Аз защо не стъпвам в болница! Опазил ме господ!

— Е, това бе само началото! Та като се изрепчих аз в гипсовъчната и там съдбата ме срещна с кой мислиш, с един съученик от гимназията, оня дето съм ти казвал че всичко правено от гипс му иде отръки. Подсвирква си човека и вае, вае, та цял ще те извае от гипс. Да, ама тоя път не пипна гипса да си цапа ръцете.

Имаше с него едно младо момиче — стажантче, та даде на него да прави гипсирането. Хем му обяснява, хем ме поглежда и ми намига. А то горкото така се престара, че стегна ръката ми с бинтовете като шпеков салам. Още докато бях там ръката се поду, а когато си отидох в къщи, вече посиня.

— Ле-ле-е!

— Тегло бе братче! На четвъртия ден от стегнатите бинтове ми се появиха едни гнойни рани та се чудех кое ме боли повече, счупеното или раните.

— Я да ти викна аз една ракия!

— Седи кротко бе човек!

— Да ти минат нервите бе Клондайк!

— То ако минаваха нервите от ракия, кръстника сега щеше да бъде най-спокойния човек на земята.

— В ясната студена декемврийска утрин барчето постепенно се изпълваше от посетители. Синият цигарен дим се стелеше бавно над главите на ранобудните посетители, седнали край първото си сутрешно, ароматно, ободряващо кафе. Цигарата на Брадатия отново угасна. Той не направи опит да я запали а се обърна към симпатичната барманка и подвикна.

— Цуре, я дай една кутия бял „Средец“! Тия цигари дето ги купих вчера сякаш са правени от тютюн, бран от руско торфено блато. И цигари вече не могат да правят като хората.

— Та едва дочаках четвъртия ден и след поредното мазане на раните с риванол, не издържах. Грабнах телефонната слушалка и се обадих на Гаргата.

— Оня ли златаря?

— Той де! Викам му, ей ще ме загубиш като приятел ако не уредиш една среща с нашия човек от Плевен. Имаше едно хлапе от махалата, дето всички го биеха. Все за вратар го туряха. Като го шляпнеше топката, го вкарваше целия вътре във вратата. Издигна се това хлапе. Сега е старши асистент в клиниката по счупени кокали. Наше лоби е в Плевенската медицинска академия! Легенди се разправят в старата махала за него, колко бил кадърен, какви операции правел… Оказа се учено и напористо момче, брей! Гаргата да знаеш, взе молбата ми присърце и в събота сутринта цъфна у нас. — Хайде, казва! Ще те возя при Мончо. Качи ме на колата и след пет минути двамата се изправихме с по една мека чашка димящо кафе пред апартамента на Мончо. Аз естествено държах чашката с лявата ръка, защото дясната, облепена с гипс стърчеше като гаубица към вратата на Мончо. Така ми чернееше от болки, че ако беше истинска гаубица щях да започна да стрелям. Много обичал кафе тоя чешит! Като ни видя, на устата му цъфна една такава усмивка, че имаше вид на човек който е спечелил петнайсет бона в шоуто на Ники Кънчев. Мончо си е Мончо, даже и на петдесет години. Седнахме ние на бялата кушетка а той извади едни хапчета и почна да ги гълта. — За кръвното е! Много ми е напрегната работата. — обясни без да сваля усмивката от физиономията си. Гледа рентгеновата ми снимка и казва. — Работата приятел, може да стане дебела! Ще намериш начин да ми дойдеш до клиниката за да свалим гипса. Такива работи вече никой не прави по Европа. — Брей! Мама му стара, зацъка Гаргата. Мончо не ни изчака да задаваме въпроси и обясни че имал един приятел, дошъл от Германия който правел такива неща, дето само германците могат да правят. Не ни позволи да го разпитваме. — Като дойдеш казва, ще видиш. Само си вземи пари в себе си.

— Оп-па-а! Значи пари да вземеш, а?

— Имаш ли пари, оправен си! Ама да знаеш брате, как се пътува на сто и двайсет километра разстояние със счупена ръка на петия ден. Гипсът бе така направен, че дърпаше ръката ми в рамото като при екстензия. Две кила тежест ти чукат потрошената става, нагоре-надолу като испански кастанети, а ти седиш на предната седалка на колата и виеш от болка като куче.

— А как намери човек с кола за да те закара?

— Един приятел, господ да го поживи! Само му се обадих и … Заряза работа и тръгна да ме вози.

Хей такива приятели ако има всеки, живота ще е песен. На следващата сутрин се запътихме за Плевен. Приятелят започна така да надува газта, че да ти се изправи косата. А колата му, уж купена на втора ръка, ама вози като венецианска гондола. Как не улучи една дупка по пътя тоя човек. Виждаше че ми причернява от болка и това явно му действаше на нерва на десния крак, натиска педала на газта, та ще го счупи. Колко шляещи се кучета срещнахме по пътя за Плевен, едно на шега не пострада от тоя героичен, червен Фиат.

— Знам ги! Най-много са около Кнежа! Във всяка циганска къща има по две. Когато пътувам за село, редовно кръщавам по едно от тамошната улична селекция.

— Плевен е голям град, брей. В сравнение с него нашия е цигански квартал. И толкова свободен народ, все по кафенета и заведения седи.

— Ти да не си видял плевенските безработни?

— Не-е-е! Хубав си е градът! Виснахме ние в чакалнята на ортопедичната клиника и чакаме. По едно време излиза някакъв арабин и на чист арабско–български ни обяснява: — Фой хосподин ъ-ъсистентъ е ф оферация! — Е, докога ще бъде в тая операция? — питам го. — Фой оферира! Цакайте! — Да цакаме, мърморя си под носа, ама не сме си взели тестето с картите. Пием си ние кафе след кафе в барчето и „цакаме“. Дойде обяд! Аз му викам на моя приятел. Ако не „цакаме“ пред вратата на операционната, съвсем сме го изпуснали тоя наш човек. И така, по едно време той се появи. Оформи отново тая своя неземна усмивка и ни обясни. — Вие ще карате след мен на разстояние не повече от десет метра за да не се изгубим. Ще ходим до една фирма.

— Също като в шпионски екшън! БМВ-то на Мончо слаломира отпред, а ние му гълтаме плевенската прах отзад. Е-е-ха-а-а! Някъде, след около половин час, когато пресякохме почти целия град, колите ни се шмугнаха в едно порутено заводче. Бях го чувал само по име, но това което видях ме разочарова. Както и да е.

Тоя доктор се бе изхитрил да направи фирмата си вътре, скрит от погледите на любопитните и изработваше германски ортопедични приспособления. А като го видиш, имаш чувството, че тоя човек ще се пръсне, от преяждане на тежки мезета и пиене на отлежали питиета. Бръсната главица, убеждаваща реч и така нататък. Толкова кеф ти става, че с удоволствие си изваждаш парите от джоба, даваш му ги и разтопен от умиление му казваш. — Вземи бе човек, да ти е сладко да ги харчиш!

— Ти така ли направи?

— Позна! Извади някаква рулетка, па като почна да мери по мен, все едно че ми взема мярка за шиене на сако. Врътна се насам-натам и след около половин час идва и носи едни черни ластични бандажи Че като взе да ме опасва с тях, докато ми изкара въздуха. Най-важното в случая беше, че ми свали гипса. — Хей това ще носиш вика, три месеца и си кукуряк. Аз започнах да се съмнявам на глас. — Ама нали тука пише фрактура! Не е фрактура казва, а скъсване на сухожилия. На снимката се вижда. Това ще те оправи, но не трябва да го сваляш три месеца.

— И колко му плати?

— Сто и трийсет лева!

— Ка-акво-о?

— Толкова! Ако ми изнася! Нашият Мончо му ги бил водил пациентите, а как си делели парите, бог знае.

— Ама чакай, това ти е почти цялата заплата!

— Цяла не цяла, като си му отишъл на крак така ще бъде! Най-важното бе, че като ми свалиха гипса така ми олекна, че ми идваше да хвръкна. Моят приятел казва. — Да идем по тоя случай до едно местенце, хем ще хапнеш като човек, хем ще живнеш, че то като те гледам ти иде да се самоубиеш. Местенцето се оказа едно натурално българско заведение, някаква преобразувана винарна в старата част на Плевен. Седиш край тежка дъбова маса, на тежки дъбови столове, край горяща камина и зяпаш в нишата срещу тебе.

— В нишата?

— Три-четири ниши, вдълбани в стената и във всяка по една икона на светец. С една дума сръбваш си ракийката и като усетиш, че се напиваш да погледнеш светеца срещу теб, да се стреснеш и да спреш.

— Забележително! Камина и икони!

— Да! А на един забит пирон на камината, закачено като сувенир едно излъскано малко секирче! Аз му казвам. — Гледай с какво си цепят дървата хората! А той сериозно възразява. — Грешка имаш! Това е за ония клиенти дето не обичат да си плащат сметките. Седим си ние до камината и се топлим от разгорените се дърва. След това като започнаха да ни носят едни гювечета с каварми и люти чушлета вътре… Да не ти разправям, че ми потече слюнката. Момчето се беше оскотило цяла една седмица от жестоките болки и изведнъж му се отвори душата. Тоя приятел има голям психологически подход. Пием си ние любимата „Каменица“ и се уговаряме да дойдем пак някой път тук. В тоя „Български корен“ ми остана душата.

— Какъв корен?

— Така се казваше заведението. Хартисали ми бяха малко пари от онези дето бях взел, така и не ги жалих.

— И после? Какво направи с тия ластици, ортоза ли беше, ортаза ли?

— Какво си мислиш? Носих ги ден до пладне и ги хвърлих.

— Защо?

— Получих един синдром на който му казват „Синдрома на удавника“. Така ме стягаха в гърдите, че като заспя сънувам че се давя. Отварям широко уста да поема въздух, а той не стига. Скачам в леглото, с опулени от ужас очи, втренчен в тъмнината и поемам въздух като настървен от дивеч палаш. Търпях ден, два па като ме хванаха ония…

— Че как така! Счупена ръка без никакво обездвижване!

— Нали по цял ден гледах кабелна телевизия. Видях на един филм артистите играещи със счупени ръце, носят едни леки платнени лодки. Казвам на майка ми. Я ела да видиш онези неща! Можеш ли да ушиеш такова нещо? — Може! — казва тя и след един ден ето ме и мен с платнена лодка-а…

— Ще ме умориш с твоите идеи!

— Мисля си аз, как ще ида при Мончо на преглед с тази лодка. Та нали ще обидя човека. Такива грижи положи за мене, пък и за себе си…И на това му намерих колая. В съботите като тръгнех към него, поставях ластиците. Щом свършех, слагах отново лодката. Тактика! Най лошото бе обаче съмнението което ме гризеше. Мончо твърдеше, че нямало счупено. Мен ме болеше обаче като за две счупвания. Ще направя още една снимка казвам си, пък да става каквото ще. Да знаеш приятел как се прави рентгенова снимка при тая здравна реформа по втория начин… Обадих се на едно приятелче, фелдшерче работещо пак в тая „спешна помощ“. — Ще дойдеш утре казва, че съм нощна смяна. Ще оправим работата. Те отказват да повтарят снимките ама ще го минем като ново счупване. Както каза така и стана. Прати ми една линейка в един часа след полунощ и ме настани на пейката в коридора до едно пиянде пребито от бой. Тоя ще ти прави компания в рентгена, казва.

— Ти все с тая „спешна помощ“ си имаш работа!

— Какво да правя! Когато ми се случи първия път, той не бе на смяна. А връзките сега братче са голяма работа. По важни са и от Тошово време.

— Чакам аз пияндето да излезе от рентгена, а то заспало там на масата и не могат да го събудят.

— Ей, Клондайк, само приключения те гонят теб… — Брадатия запали нова цигара. — Аз ще пийна още една ракийка, че нещо ми е студено. Май ще ме лови грип, от тоя новия дето му викат „Москва“.

— Майка ми така закъса, от него че вчера се изръсих в аптеката с трийсет лева за лекарства. Тая здравна каса не плаща и една стотинка в помощ за тия пенсионери.

— Какво се чудиш. Държавата няма нужда от пенсионери, а като си помисля за патилата си и от поданиците си няма нужда.

— Колко пъти ходи до тоя Мончо?

— Няколко пъти. Всеки път се ръсех с по десетачка. Той човекът като погледна новата снимка и видя, че е сгафил. — На старата казва не се виждаше счупено, а тук е-е, парченцето е малко. Ще му чукнем две три пирончета и след двайсетия ден ще те водя да играем тенис. — Като спомена за пирончета на мен ми се разтрепераха мартинките. Най-големия цирк бе друго!

— Леле мале! Пирончета!

— Когато му се обадих по джи-ес-ема, ми обяснява. — Аз приятел сега обядвам в ресторанта до нас. Тук ще дойдеш!

— Какво-о…? Медицинска консултация в ресторант?

— Така стана! Взех снимките та там. А то на масата му като се събрала една тайфа.

— Надигат чашите с уиски и замезват с луканка и шопска салата. Имаше един брадат, няма да го забравя. Та взе Мончо снимката и гледайки я на светлината важно казва, като за пред компания. — Без операция няма да минеш! Парчето ако мръдне лошо те чака. — Говори той, попийва уиски и уговаря събитието. Всичките около него ме гледат пиянски и ми дават акъл. — Да имаш да вземаш, казвам си на ума. Май вече се виждаме за последен път.

— И пред всички ли ти взе хонорара си?

— Не! Беше му неудобно. Само ще ни платиш сметката, казва. Пари няма да ти взема. Сметката обаче бе два пъти по-голяма от обичайния му хонорар. Аз мислех да мина само с двата килограма ябълки които му бях взел от пазара, ама не стана. Когато ги купувах, ги избирах една по една, като за болен човек.

Срещна ме шефа, гледа в ябълките и се усмихва. — Чух че ходиш за ръката при един голям специалист. Ако е тоя за който си мисля, май няма да минеш само с тези ябълки. — А какво да му отнеса казвам, така се опосках с тия пари, че за себе си не смея да купя ябълки. — Пиене му отнеси и то не евтино, марково. — Ами ако му взема някое менте, та да уморя човека, казвам. А той ме гледа, цъка с език е се подсмива. После видях, че е бил прав. Мончо ми отказа ябълките. И това ми бе цялата аванта. Сам си ги изядох. Колко време не смеех да си купя ябълки. Все скъпи ми се струваха.

— Като закъса човек е готов да дава мило и драго! Ама като улучи такъв като твоя Мончо, стой та гледай.

— На цялото тегло и зъби ми се развалиха. Започна да ме боли един мост, който ми го поставиха миналата година. Двеста лева платих за него, защото бил от металокерамика. Един месец гладувах, ама казвам си това е най-здраво, ще изтрае най-малко десет години. Вятър и мъгла. Едва изкара една година и се проби. А казват че металокерамиката въобще не се пробива.

— Сигурно не е било металокерамика!

— Вчера дадох на личния си зъболекар над шейсет лева за обикновен мост. Напатих се от лекари и зъболекари. Пари нямам за да посрещна Коледа. Тя май се пада да бъде другата седмица?

— А аз се напатих от студентки. Моята Анче нали учи в Търново. Обажда ми се по телефона и ме моли. — Тате трябва да ми пратиш сто и двайсет лева за да си платя втория семестър. Аз съм пенсионер по болест. Оня ден взех двайсет лева от заем за да купим хляб и боб, че с жената ще умрем от глад. Тя втора година вече е без работа.

— В този момент вратата на барчето се отвори. Край краката на влизащия посетител, заедно с мразовития въздух, се шмугна един красив ирландски сетер. Той завъртя весело опашка, вдигна лапи и ги сложи на коленете на Клондайк.

— Женско е! — уточни Брадатия. Преди година го изведох на разходка а то взе че се изгуби. Колко съм си болен, поболях се още един път. Душица е! Така сме свикнали с него. Обикалям аз махалата и разпитвам. По едно време излезе отнякъде един циганин. Държи Лиза за нашийника и започва да се пазари с мен. Шейсет лева иска синявеца му! Че като ми причерня! Забравих болести, забравих всичко. Стиснах го за врата и щях да го удуша. А той жилав излезе. Отскубна се от мен и побягна та не се видя повече. Сега я водя само със синджирче, ама жената пак я е изпуснала. — Лизко, душице… — Ела при мене…Много е гальовна. Със всеки се сприятелява.

— Ти си пенсионер по болест, имаш и студентка. Как успяваш да гледаш и куче?

— Подарък ми е! След като дъщеря ми замина да учи, тя ни е като дете. Яде каквото ние ядем. Лошото е, че ядем само боб.

— Боже! Колко мъка има на тоя свят, боже!

— Това не беше ли от разказ на Йовков?

— Да има един такъв. За бялата лястовица.

— Клондайк се умълча. Въздъхна дълбоко и с мъка сподави душевната си болка.

— А оня, твоя приятел? Идва ли да те види?

— Идва! Но и с него се случи нещастие. Баща му! Стана нещо с него, така и не се разбра какво. И се разигра същата история както с мен, все в онзи „спешен център“. Два часа не можа да дойде консултант кардиолог. Сигурно са давали пак оня нашумял сериал. Човекът не можа да издържи. Замина си. Вчера го изпратихме.

— Като те слушам си мисля, че за кучетата има повече грижа отколкото за хората.

— Една съседка има едно дребно, къдраво, угоено като прасенце пале. Храни го само с пилешки дробчета. Аз такова ядене не съм помирисвал от десет години.

— Че откъде толкова пари?

— Тя обикаляше света с едно чуждестранно вариете. Наскоро се пенсионира. Всеки месец и изпращат пенсията по банков път от Италия. Похвалила се на жената, че дошли някакви четири хиляди долара, които се чуди как да изхарчи. Кани се да ходи в Боровец на почивка, в най скъпия хотел. Живее сама. Само онова угоено пале и се мотае из краката.

— Виж ти! Е, има и такива! — Хайде аз да тръгвам, че да видя какво мога да купя за Бъдни вечер. Мисля, че ще има пари само за една кутийка билков чай и купичка кисело мляко.

— Йовков е живял и писал преди седемдесет години но е казал истини които са в сила и днес. Колко прав е бил човекът!

— Клондайк се изправи тежко. Счупената ръка го болеше. Махна към приятеля си за сбогом и излезе. Брадатият се почеса по вече прошарената брада. Обърна се умислен към хубавата барманка. Направи опит да се усмихне но от усмивката му не излезе нищо.

— Цуре, ще сипеш ли от оная ракия, ама малко? След това протегна ръка към полу празната кутия с цигари, извади една и запали.

— Клондайк не бързаше. Вървеше бавно по заледения тротоар. Страхуваше се от падане. Едно ново такова би било истинско предизвикателство към съдбата.

— Когато наближи Стария пазар се спря. Беше последният петък преди Коледа.

— Небето беше така ясно и синьо, че заслепяваше погледа. Студът сковаваше малката групичка селяни-търговци. Край двата кафеза с кокошки, чийто гребени синееха от студ, бе спрял един стар олющен „Опел“. От багажника му надничаха главите на пет-шест пуйки. Най отпред, на два сантиметра по-високо стърчеше главата на една едра бяла пуйка. Тя така настойчиво бе опулила очи в Клондайк, че той неволно спря. Загледа се замечтано в птицата. Как добре би оформила Коледната му трапеза…Стресна го кучешки лай.

Глутница развеселени бездомни кучета се стрелна край него. Те лаеха радостно, хапеха се едно друго, боричкаха се весело и нехаеха за лютия декемврийски студ.

— Съжалявам госпожо, но няма какво да си кажем! — промърмори Клондайк на бялата охранена птица. Потри зиморничаво длани и запристъпя бавно по хрупкавия сняг към студеното си неотоплено жилище.

Оса в чашата

Последните топли дни на септември бавно се нижеха като големи жълти царевични зърна пред погледа на прегладнял петел. Само едно негово ловко движение на клюна и тях вече нямаше да ги има. Такъв беше и тоя ден, с напичащо и прежурящо слънце, с не много ясно небе и не много ясни намерения.

В късната съботна утрин колелата на червения Фиат сънливо потропваха по изровения асфалтиран път. Тримата провинциалисти бяха току що напазарували от големия пазар в Илиянци и геройски се мъчеха да преодолеят сънливостта и съсредоточат вниманието си към близкото, неясно бъдеще. Това бъдеще бе предначертано още в началото на годината. Целта бе поставена и трябваше да се достигне пък макар и на не съвсем ясна цена. Четвъртият член на компанията, Гинчето не пожела да сподели тая цел. Махна им усмихната с ръка за довиждане и се шмугна отново в хорската пазарна тълпа. Тя щеше да се прибере вечерта, обратно с автобуса в провинциалния град. Тенджерата която купи, обаче щастливо похлопваше до двете раници в багажника на колата.

Като стана въпрос за цел трябва разочаровано да уточним, че тя почти не се виждаше. Столичният смог плътно скриваше от човешкото око прочутия витошки връх и само една част от планината едва се открояваше като призрачно, тъмно синьо видение в далечината.

— Никси, колко беше висок Черни връх? — въпроса бе зададен привидно нехайно от Симо, най-възрастния член на компанията. Русият тинейджър се разсъни попримига колебливо и отвърна.

— Някъде около две хиляди метра!

— Питам, защото не мога да си спомня. — продължи лукаво Симо.

— Те още не са стигнали до тоя урок! — защити го баща му. Усмихна се и отметна назад дългата си кестенявата коса, чиято мода бе останала в миналото на далечните 70 те години.

— Коце, къде смяташ да оставиш колата? — попита Симо. Мълчанието трая повече от минута и затова той продължи.

— Като че ли е най-добре близо до началния и крайния пункт на похода.

— Значи до площад „Македония“! Там се срещат петицата и деветката. За два дена ако я оставя на паркинг ще ме обелят от плащане. Гарирам я направо на булеварда пък да става каквото ще.

— За кеф на авто-крадците!

— Фифти — фифти! Ако я откраднат се прибираме на автостоп.

— Я замълчи, да не те чуе дявола!

След десетина минути колата бе старателно паркирана между две столични возила, заключена и с включена аларма. Нарамили тежките раници, провинциалните туристи се изправиха с вдървени от пътуването крака на трамвайната спирка и зачакаха появата на последното превозно средство което щеше да ги изведе от цивилизацията и запрати в лоното на природата.

— Хайде да погледнем картата! — подсети се Симо и извади от джоба на раницата си една карта на столицата в която за похвала на картографите бе отразено всичко но за негово нещастие се оказа абсолютно нечетлива.

— Забравил съм си лупата! Я погледни! Ти имаш орлов поглед.

— Хей тука трябва да се качим на автобус No93 за Драгалевци. Нали от там тръгваше кабинковият лифт?

— Абе мисля че беше от Симеоново! Какво ти е на раницата? Още малко и ще носиш само презрамките и! Отпорила се е стабилно, точно на снадката.

— Щях да я нося на обущар за да и мине два тигела но от бързане не остана време. Чакай! Хей сега ще направим един фокус! — Коцето сръчно свали раницата, издяна затягащия шнур и го прокара през снаждащата халка. — Хоп-па-а, готово! Така може вече да изкараме до края!

— Няма ли да идва вече тоя трамвай! — измънка отегчено Никси и се заразхожда напред — назад.

— Пък като дойде гледай да не те превари някоя бабичка. Видиш ли свободно място, сядай и да не ти е зор! — посъветва го Симо.

— При социализма не ни учеха така! — забеляза Коцето.

— Абе, я карай…

— Иде! Давай бързо!

В съботната утрин трамваят бе достатъчно пълен за да намерят свободно място, но тинейджъра успяха да уредят. Той седна и се загледа сънливо през немития прозорец. Беше изморен от двучасовото пътуване и сега като че ли всичко му бе безразлично. Неусетно стигнаха крайната спирка. Слязоха от трамвая и се вмъкнаха в общата върволица от столичани, спретнато облечени и подготвени за съботния туристически излет.

— Виж! Там като че ли спират автобусите за Витоша! — оживено подхвана Симо. Трябва да видим кой е за Симеоново. Той се доближи до един възрастен софиянец и зададе болния си въпрос. Оня не му обърна никакво внимание. Сигурно си помисли че го майтапят. Кой ли ще е този невежа, който да не знае автобуса за Симеоново. Две големи опашки от хора се бяха наредили на две места до зелено боядисани метални парапети. Коцето и Никси се вляха в една от опашките, а Симо сновеше насам и натам и разпитваше за маршрути и лифтове.

— Тук спира автобусът за Драгалевци! Не съм сигурен, че от там тръгва кабинковия лифт.

— Абе, детето за пръв път ще се качва на лифт. За седалков лифт и дума не може да става! — подхвърли нервно Коцето.

— Да идем на другата опашка! От там май тръгва автобусът за Симеоново.

— От опашка на опашка, нещо ми писна! Не мърдам от тука! Я виж колко народ се е наредил, като загубиш ред и чакай още един час. Аз затова навремето не останах в София, че ми се премрежваше погледа от опашки и блъсканици.

Симо примирено се нареди отзад и зачака със смътното безпокойство на дезориентиран турист.

Да се чудиш на тези софиянци! Почивен ден е! Опашката е повече от 20-на метра, а никой не си дава зор. Стоят спокойно и си разговарят за ежедневни неща, пременени, напарфюмирани, начервени. А като дойде автобуса всичко за миг се променя. Юрват се като пилци към вратата, безцеремонно те избутват с лакти, блъскат се, настъпват се, пререждат се. Така се случи и сега. С голям зор влезли в автобуса, нещастните провинциалисти бяха принудени да застанат на един крак и заемат необичайната за тях поза на щраус надничащ в клозетна чиния. За тяхно щастие пътуването не трая дълго. Поемайки си с облекчение въздух те изхвръкнаха от адското возило и примигвайки към обедното слънце разкършиха изтръпнали ръце и нозе.

— Уф! Докога ще трае този ад! — промърмори Никси.

— Ами че той свърши! — успокои го баща му.

— Не бързайте! Тепърва започват опашките! — добави Симо. Я погледни там! Нещо да кажеш по въпроса?

— Леле-е-е! Каква опашка! — чукна се по челото Коцето.

— Не за опашката ми е мисълта а за лифта! Да виждаш някъде кабини?

— Седалчици! Само за двама! И вятъра ти вее край ушите! Никси, тате дръж се!

— Сега му е времето да става мъж! Все някой път трябваше да се качи на седалков лифт.

Никси бе леко пребледнял но за негова похвала не обелваше и дума по въпроса. Явно му предстоеше неизпитано досега приключение. Той ритна уж нехайно едно камъче и се загледа в големия надпис „Руска баня“. Един голям рус мъж бе нарисуван с многоцветни бои на бялата стена на лифтовата станция. Явно половината от нея бе оформена като къпално и атракционно заведение. Те се наредиха на новата, този път 35 метрова опашка и примирено зачакаха. Слънцето напичаше немилостиво. Няколко деца се бяха скрили отсреща, под сянката на стар дрян. От към лятното барче на руската баня се разнасяше апетитната миризма на печени кебапчета. Досами опашката едно младо момче вадеше от лъскав казан варени мамули царевица и ги подаваше на изгладнели софиянци. Беше вече обяд. Симо извади от раницата платнената си бейзболна шапка с надписа „Джорджтаун“ и я нахлупи на главата си.

— Ще ни се пръснат тиквите! — обоснова се той.

— Я да застанем там, под стряхата! — предложи Коцето.

— Не е на добро това слънце!

Те бяха наближили входната врата на лифтовата станция. Шмугнаха се вътре и неочаквано пред тях се завъртяха седалките на лифта.

— Коце, ти вземи Никси при теб! Ще бъде по спокоен.

— Не се заплесвай бе! Сложи раницата си отпред! — стресна го гласа на разпоредителя.

Симо не бе подготвен за тази маневра. Издяна бързо раницата и започна наместването и отпред. Това обаче се оказа не лесна работа. Пречеше му традиционното за неговия набор коремче. Той се засуети, помая се. Тъкмо бе надянал едната презрамка когато седалката на лифта го удари по задника. Пльосна се на нея с такава сила че му секна дъха. В последния момент успя да се хване за металния носещ пилон и лифта го понесе щастливо нагоре към Голи връх.

До него се бе озовало едно младо момиче което наблюдаваше усилията му усмихнато с явен интерес. Раницата бе почти паднала долу в краката му. Той внимателно я повдигна, и надяна на рамото си и втората презрамка. Поради големия и размер предпазната щанга така и не можа да се закопчае. Отказа се!

Той се загледа нагоре, към върха на планината, където тъмни облаци покриваха вече половината небе. Опита да се обърне, за да види как стоят нещата с двамата му спътници но не успя. Твърде тясно е на тези седалки. Ако беше сам, можеше да изпробва да викне ехо, но уви, не бе сам.

Неочаквано вдигна дясната си ръка и помаха нагоре и встрани към седящите в седалката зад него, все едно искаше да им каже — „Хей, как сте бе!“. Дали го разбраха? Едва ли! Никси в момента изживяваше стреса от първото качване на лифт, а баща му сигурно го тупаше по рамото и му говореше „Спо-око-о-йно бе турист! Нали искаше да ходиш на Черни връх!“.

С изкачването във височина, горещината постепенно преминаваше в свежа планинска хладина. Силен аромат на иглолистна гора и билки ги лъхна и раздвижи туристическото им въображение. Долу в ниското, една стръмна пътека се виеше сред храсталаци от къпини и глог. Група ентусиазирани туристи се катереха енергично по нея нагоре. От време на време те се спираха и вълни от жизнерадостен смях се разнасяше към вековната гора от черна мура. След това настъпваше отново тържествената тишина, носеща спокойствието и удивлението към дивната красота на тази планина.

Малко преди да стигнат до междинната лифтова станция „Бай Кръстьо“, лифтът внезапно спря. Дали бе повреда в електрозахранването или пък нещо друго така и не можаха да разберат. След прехвърляне на втория лифт им обясниха, че една от пътничките не могла да слезе и за да се избегне нещастен случай били принудени да спрат лифта. Е, случва се и това! Накрая половин часовото пътуване към Голи връх свърши.

Те нарамиха раниците и тръгнаха бавно по широкия каменист път нагоре, към Черни връх. Малко преди да сторят това обаче Симо се обърна назад. Загледа се в насядалите туристи около масите на малкото ресторантче и възкликна.

— Там дали сервират шкембе чорба? Да знаете как бих хапнал една! Вече минава обяд и нещо ме стърже.

— Я погледни небето! Въпрос на време е да завали. Истински късмет ще бъде ако се отървем сухи до върха. Носим си доста ядене. Най-добре е да обядваме горе.

— Добре! Да вървим че и на мен нещо не ми харесва времето.

Големи групи туристи, млади и възрастни слизаха бързешком явно притеснени от времето. Някои пък бяха навлезли навътре в ниските храсталаци край пътя и беряха боровинки. Една възрастна жена бе поседнала, край пътя уморена и изтощена за да почине. Те я попитаха за разстоянието до върха но от едносричния и отговор разбраха че не и е до обяснения. Широкият път постепенно премина в стръмна пътека, пресичаща тук там добре огладени, големи гранитни камъни. Въобще растителността стана доста бедна. Големи каменни сипеи вдъхваха респект с дивата си красота. Тук там водни поточета ромоляха между огромните огладени скали. Ако пък се случеше да пресекат пътеката то краката им жвакаха в гъста и черна торфена кал. Потокът от слизащи хора се усили. Някак изведнъж застудя. Пронизваща студена въздушна вълна ги обгърна и ги принуди да спрат за почивка.

— Симо, нещо капна, не усети ли?

— Май се започна! Има още един час път догоре. Ех, ако бяхме хванали лифта „Помагалски“ сега да сме вече на върха. Виждаш ли го! Хей там горе вляво! Даже и работи!

— Страхотно е да се возиш на лифт! — уточни Никси. Отначало ме беше страх но след това се чувствах супер. Цял ден бих се возил на лифт!

— И аз бих желал да се возя, особено сега и точно на онзи лифт хей там горе. — Симо познаваше лошото време във високата планина и знаеше какво ще последва но не искаше да плаши спътниците си.

— Хайде да побързаме, че има доста път!

Отначало по нарядко, а след това и по-често започнаха да падат дребни зрънца лед. Слизащите хора вече подтичваха, наметнати със дъждобрани и покривала. Облаците се сгъстиха. Притъмня! Далечни мълнии раздираха небето.

— Интересно! Само ние сме онези дето се качват. Всичко живо слиза надолу! — констатира Симо.

— Те вече са видели Черни връх, а на нас тепърва предстои. Как да се откажеш като е хей там на едно ехо разстояние. За какво трепахме толкоз път дотук. И на опашки се редихме. Не заслужава сега да се откажем. — Тези бодри думи, изречени от Коцето, бяха леко пропити с нотка нерешителност пред неизвестността.

— На мен ми е грижата за момчето! Гледай какво става! Хайде, вдигайте качулките а аз ще извадя чадъра.

Ставаше точно това от което Симо най-много се страхуваше. Редките ледени зрънца се смениха с нарастващи по големина плочки, плътно и яростно биещи парчета градушка. Те се втурнаха нагоре с явното желание да стигнат по бързо до върха. Симо се задъха. Редкият планински въздух не можеше да освежи хипертоничните му дробове. Той подвикна на спътниците си да го изчакат. Те се спряха но усилващия се барабанен град ги принуди да продължат. Мътни кални потоци вода се спускаха по стръмнината и скриваха пътеката.

Едно младо семейство, скрито под полиетиленово наметало, се бе спряло на едно място и не смееше да мръдне. За няколко минути пътеката се покри с гъст слой ледени зърна. Възрастен мъж гол до кръста, покрил главата си с чанта еднодневка, едва пристъпяше широко отворил уста с усилие да си поеме дъх.

Той залиташе в изтощение. Ледените лешникови зърна го шибаха жестоко по голите рамене, крака, глава.

— Спрете! Елате тук под чадъра! Градът е много силен! Бързо! Елате… — гласът на Симо се губеше в яростния шум на градушката. — Те го чуха и приближиха. Тримата се свиха под чадъра и смутени се загледаха нагоре, където върха едва се различаваше през плътната ледена завеса.

— Никси ела тук, по-близо! — притегли го Симо. — Вдигнатата качулка няма да те запази.

— Имам чувството че ме бият метални сачми по главата! — оплака се тинейджъра.

— Симо, какво да правим? — Погледна го Коцето. Той вече не скриваше безпокойството си. Явно притеснен за момчето, бе готов на всичко за да избегнат по-нататъшни усложнения.

— Ако се върнем обратно, ни чака най-малко един час път. Лифтът едва ли работи в това лошо време. Ще стоим мокри до кости в горната лифтова станция и ще чакаме докато го пуснат. Може да минат и няколко часа докато слезем в София. А след това скапани и прогизнали от вода ще трябва да пътуваме обратно. Ще бъде кошмар! По разумно е да идем до върха. На половин час път е! Горе в чайната ще пийнем нещо топло, ще хапнем и след като спре градушката, ще идем до най-близката хижа за да се изсушим и наспим. Часът вече е два! Просто нямаме друг избор. Предлагам да тръгваме!

Лесно беше да се каже „Да тръгваме!“ Плътна стена от падащи ледени парчета скриваше погледа. Яростният шум заглушаваше всичко. Мълнии една след друга тряскаха около тях. Беше действително един свиреп леден ад.

С голямо усилие те закретаха нагоре по стръмнината, едва съзирайки и налучквайки пътеката под краката си. Впрочем тя се бе превърнала в кална река с по плитки и по дълбоки локви. Неочаквано пътеката свърши и пред тях се изпречи тесен дънер проснат между два големи камъка.

Този импровизиран мост бе така нестабилен и опасен за минаване, че им струваше голямо усилие за да го преодолеят. Под него бясно се пенеше придошла кална река. Преминаха го бавно, едва едва, заслепени от плющящата градушка. Голямата стръмна скала зад него изцеди и последните им сили.

Положението ставаше неудържимо и страшно. Коцето и Никси несъзнателно забързаха, видели най сетне, на стотина метра пред себе си, старата постройка на метеорологичната станция. Симо отваряше широко уста. Въздухът не му достигаше. Сърцето му биеше лудо до пръсване. Той спря. Обърна се с гръб към ледените струи. Чадърът му се огъна и се завърна обратно. Започна да пристъпя бавно с последни усилия. Върхът бе пред него. Само на петдесетина метра! Та нали за тази среща с него бе мечтал почти една година.

Такова чудо не беше преживявал през целия си петдесет годишен жизнен път. Беше виждал градушки, траещи най много петнайсетина минути но сегашната траеше вече почти час. И то каква градушка! Мокър до кости, едва пристъпящ от умора той се закле да не стъпва повече на тоя своенравен връх.

Чайната се появи като една манна небесна в тоя кошмарен момент. Симо бавно се качи по стръмните стъпала и влезе в малкото задушно помещение. Двамата му спътници като два треперещи мокри парцала се мъчеха с голямо усилие да стоят прави на едно място. Това им се отдаваше съвсем лесно, защото помещението бе така претъпкано с хора, че ги подпираха отвсякъде, с гърбове и лакти.

Пристъпянето само на един метър напред, ставаше със значителни усилия. Приближиха се до шубера. Коцето бръкна в джоба си за да извади монети за чая.

Вместо това в треперещата му ръка се оказаха няколко мокри, залепнали хартийки които някой можеше да вземе и за парични знаци.

— Три чая! Два с коняк и един без! — посинелите му от студ устни трепереха неудържимо.

С едната си ръка влачеше раницата защото просто нямаше място където да я остави. Цялата „П“ образна маса бе заета с гъсто насядали един до друг хора. Някои се хранеха. Други пиеха чай. Трети просто разговаряха. Голямата печка беше вече загаснала но въпреки това бе доста топло и задушно.

С малко блъскане и бутане Симо можа да осигури едно малко празно място, непосредствено до вратата. Пиха чая от крак. Нямаше къде да седнат. След около половин час хората започнаха да напускат помещението. Вероятно градушката беше спряла. Непосредствено зад тях едно младо семейство освободи три места и те най после се отпуснаха изнемощели на грубо скованите столчета.

Извадиха набързо сухата храна. Коцето започна да прави своя специалитет, шопската салата. Режеше бавно доматите, краставиците и сиренето. Ядяха бавно с усилие и мълчаха. Събитието, което току що преживяха ги бе смазало. Хлябът, продуктите и всички резервни дрехи за преобличане бяха мокри. Нямаше сухо място по тях. Какви ли още несгоди ги чакаха? Симо се загледа в Никси. Стана му някак тъжно и болно пред момчето. То не бе заслужило такова изпитание. Така състоялото се запознаване с планината не бе предвидено в никакви техни планове. Дано само това приключение завърши без усложнения. Силният чай с коняка им вля нови сили. Те взеха по още един и с това настроението им постепенно се възвърна. Времето напредваше. Трябваше вече да тръгват. До най близката хижа имаше най-малко два час път. Ако не тръгнеха веднага щяха да ходят по тъмница.

— Тръгваме ли? — бодро се обади Симо.

— Хайде! Време е! — съгласи се Коцето.

— Накъде отиваме! — зададе своя въпрос Никси.

— Към хижа „Бор“. Около нея има няколко хижи. Все в една ще има легла за нощуване. Лошото е, че там съм ходил много отдавна. Преди 18 години! Забравил съм всички пътеки.

— Не се притеснявайте! Ще ви покажа пътя! — Това бе гласът на един човек на средна възраст, седнал досами тях, който досега не бяха забелязали. Той очевидно беше столичанин и познаваше добре витошките пътеки. — Витоша е малка планина но си е планина в пълния смисъл на думата. — продължи той. — Някои забравят това и пренебрегват опасностите които тя крие. Не се притеснявайте! Ще стигнете до „Бор“ и ще намерите легла за преспиване.

Тръгнаха! Навън беше студено. Градушката бе преминала. Ръмеше ситен дъждец. Спускането бе по-леко от качването. Беше обаче много разкаляно. Мокрите им дрехи заледяваха телата. Забързаха за да се затоплят. Сивите облаци почти се бяха разсеяли но слънцето все още се криеше зад тях. Някъде на запад съзряха влека на ски пистата „Конярника“. Далеч напред се ширеше платото, една обширна равнина, богата на торф и вода. Това беше част от вододайната зона на столицата.

— Тясната пътека вляво от разклона е пътя за хижа „Бор“. Виждате ли малката постройка хей там. Това е заслона. Той сега е запустял. Пътеката минава досами него вдясно. Виждате ли я?

— Да! Няма да се объркаме. Благодаря ви! О извинете! Забравихме да се запознаем. Аз съм Симо. Това е Коцето а този малкия е Никси.

— Аз пък съм Митко!

— Много сме ти благодарни, Митко. Бъди здрав!

— Всичко добро ви желая. И да нямате много затруднения с хижарите.

Разделиха се. Тръгнаха бодро, с един оптимизъм на хора, току що изживели неприятен момент. Вървяха повече от час. Не се сещаха да спират за почивка. Бързаха защото времето напредваше. Краката им жвакаха по мократа торфена пътека.

Далеч на запад, едва показалото се слънце, вече залязваше в златно зарево.

— Я погледнете от къде сме слезли! — подсети ги Симо. Те се обърнаха и възкликнаха от възхищение.

Горе високо, обвит в облаци бе останал Черни връх. Под него един след друг се спускаха каменните водопади. Дива и красива гледка. Достойна за гледане но само от хора готови на риск.

— А тук можем да си наберем и боровинки. — обърна им внимание Симо. — Хей това са! Опитайте! — Тримата се нахвърлиха на ниските храсталаци, отрупани с малки, черни, сладко-кисели плодове. Късаха ги и лапаха със шепи. По уморените им лица се разнесе една мека топла усмивка на удоволствие от хубавия миг. Вдясно долу, в далечината се виждаше столицата. Високите здания, подобно на малки млечно бели кутийки окъпани от златния залез, им напомниха за присъствието на цивилизацията.

— Я чакай да видя дали работи клетъчния ми телефон! А-а-ми! Намокрил се е! Не се сетих да го сложа в раницата. Щях да се обадя на жената. — разочарован обясни Коцето.

— Остави го! До утре ще изсъхне и ще проработи. Може да има зона на нечуваемост за сигнала.

Отминаха заслона. Зад хълма, пътеката започна да слиза стръмно надолу. Вдясно и вляво редовно срещаха пътни маркировки. Влязоха в гъста елова гора.

— Още петнайсетина минути и сме при хижа „Бор“! — компетентно заяви Симо. Мястото му беше много познато. Спомените от преди 18 години нахлуха в съзнанието му. Тогава бе едно младо момче, току що завършил инженер. Беше идвал за една седмица да почине в тая хижа. Имаше много приятни спомени от тези места.

— Гледайте! Вижте колко много гъби има! — посочи Никси някъде встрани.

— Не пипай че ще ти откъсна ушите. Това са отровни бе момче!

— Още една минута път остава до хижа „Бор“! Впрочем ето я!

Пред тях се показа една триетажна постройка. Симо се спря колебливо. Някак не приличаше на онова което бе запазил в спомените си.

Постройката беше занемарена, с олющена фасада и разбити прозорци. Не се виждаха никакви признаци на живот. На асфалтовата площадка пред хижата бе спрял един нов „Опел“. Младо семейство се суетеше около него.

— Коя е тази хижа? — попита Симо.

— Това е хижа „Бор“! Тя бе най-хубавата хижа преди години. Купи я един турчин и от тогава с години стои затворена. Направо я съсипаха. — отговори мъжа.

— Ще слезем тогава до „Тинтява“. Тя е само на пет минути път.

— Да, тя е малко по-надолу!

Мокрите дрехи и умората ги бяха съсипали. Вечерната тъмнина бавно ги обгръщаше. С вдървени крака те тръгнаха по тясната алея и не след дълго време пред тях се изправи спретнатата триетажна постройка на хижата. Влязоха в салон-ресторанта. Недалеч от горяща камина седеше хижаря, нисък, възрастен човек на пенсионна възраст. Вляво на една маса бяха наредени образци от вкусно приготвени ястия. Над нея светещо меню указваше цените на ястията и питиетата.

— Добър вечер! Има ли свободни места за нощувка? — Симо все още не бе сигурен, че ще им бъде предложен подслон.

— Да, има достатъчно! И то на доста ниска цена. Какви стаи ще искате?

— Една, с три легла.

— Хей сега! Седнете! Стоплете се! След малко ще дойде жената и ще ви настани. Можете да се разположите до камината. Ще сложа още дърва.

Тези думи бяха като мехлем за ушите на изнурените туристи. Те бързо извадиха мокрите дрехи и ги простряха на двата стола до камината. Хижарят засили огъня с един наръч сухи дърва.

Не след дълго от мокрите дрехи започна да се вдига пара. В мекия топъл полумрак живителната топлина на огъня приятно ги отпусна.

Дрехите една след друга изсъхваха и бяха заменяни с нови, чорапи, ризи, пуловери, обувки. Накратко обясниха на хижаря премеждията си а той цъкаше и им се чудеше. След това си поръчаха една скромна вегетарианска вечеря и по едно силно питие за дооправяне. Хижарката им показа стаята и им даде ключовете. Два часа седяха до камината докато дървата в нея изгоряха напълно. Дрехите почти бяха изсъхнали. Не им се ставаше но трябваше да лягат. На сутринта маршрута им щеше да продължи към местността „Златните мостове“ където щяха да хванат автобуса за София.

— Ех, сега да имаше една баня! — замечта си Никси на глас, мушкайки се в леглото.

— Можем само да се радваме, че имаме тоалетна в другото крило на стаята. Водата от мивката обаче им е ледена. — отбеляза Симо.

— По тая Витиша вода дал бог, не е като в нашия балкан. — заключи Коцето. Да знаеш, горе на върха бях решил, че стигнем ли веднъж в колата ще хвърля мокрите дънки и ще пусна парното до дупка, та чак докато се приберем.

— Не те ли е шубе, че ако те види някой катаджия по слип ще ти тръсне една глоба за неморално поведение.

— Къ-ъде ще се занича дали съм по слип или по панталон.

— Не ти ли изсъхнаха още дънките?

— А-ами! Още са мокри!

— Мамо ма-а!

— А на мен пък маратонките ми са мокри! — оформи положението Никси.

— Знаеш ли, че горе на върха така се бях шашнал, че забравих на детето горнището на анцуга. Какво ще обяснявам на жената не зная.

— То беше старо! Няма страшно! — успокои го Никси. — Ама каква градушка беше-е… Чукаше ме по главата като сачми.

Симо вече се унасяше в сън. Двете одеала приятно го затоплиха.

Коцето зад него дълбоко въздъхна и настана така дълго очакваната отморяваща нощна тишина. Заспаха дълбоко, непробудно. Призори, Никси започна да обяснява нещо на сън. Сигурно още преживяваше отминалия бурен ден.

Утринта настъпваше бавно. Прозорците постепенно избледняваха. Ранобудни птичи песни бавно ги събуждаха. Студения планински въздух ободрително навлизаше в дробовете им и вливаше нова сила в телата.

— Хей затова обичам да ходя по планините. — сънливо промърмори Коцето, убедил се, че и другите са вече будни. — Вечерта си скапан, а на сутринта си нов човек.

— Това е от голямото количество кислород. Хайде да ставаме, че ни чака път. Предлагам тук да закусим, толкова много ядене имаме, че ако не го изядем ще го върнем обратно.

Закуската им бе така обилна и разкошна, че окончателно възвърна прекрасното им настроение.

— Нали не съжалявате, че направихме този преход? — попита Симо.

— И още как! Без емоции живота е скучен! Следващия път сме към Рила нали? Нагоре към Мусала!? — изрепчи се Коцето.

— Никси, какво ще кажеш?

— Ако и там има лифт ще бъде супер!

— Тук има още един лифт. Долу на „Копитото“! Но май не работи. Ще слезем с автобус. — отговорът на Симо съвсем разочарова тинейджъра.

Сбогуваха се с хижарите и заслизаха по пътеката надолу, към „Златните мостове“.

— Коце, още ли са мокри дънките ти?

— Да бе! Хей тук, около джобовете!

— Докато стигнем до автобуса ще изсъхнат.

Отминаха хижа „Момина скала“. На едноименната поляна ги изненада вида на новия ресторант. Млад сервитьор с обръсната глава застилаше масите с покривки.

— Господине, ще може ли да пийнем по едно кафе?

Още не се е затоплила водата! — посрещна ги грубия глас на младежа. Зад него изскокнаха две кучета с ръста на теле. Те се насочиха към туристите с изцъклили кучешки погледи. Младият сервитьор така и не направи опит да ги успокои.

— Да вървим, че хей сега ще ни ръфнат. Тоя си мисли, че ако си има врагове кучетата ще го спасят.

— Кучешката охрана сега е символ на богатство. Я виж какъв луксозен ресторант е вдигнал собственика.

Продължиха надолу по асфалтовата алея за „Златните мостове“. Неочаквано обаче се появи един нов техен спътник. Охранен котарак с раирана жълтеникава козина подтичваше след тях и жално мяукаше. Той не ги изпускаше от погледа си и явно очакваше да му подхвърлят нещо за ядене. Симо се спря и зарови в раницата си.

— Да проверим дали ще яде бял хляб!

— Съмнявам се! Ако е мръвка, обезателно!

— Писане-е-е, мац, мац… — повика го Симо. Подхвърли му филията. Котарака помириса хляба и презрително отстъпи в средата на алеята.

— Остави го! Стопаните ще си го нахранят!

— Ама много е упорит! Още ходи след нас!

— Тарикат!

— Дали ще върви след нас така, чак до „Златните мостове“? — попита Никси.

— Съмнявам се като гледам какво се появява хей там, напред!

— Какво?

— Ами неговият биологичен враг!

На трийсетина метра една ранобудна, възрастна софиянка, преметнала еднодневката през рамо, бавно пристъпяше по стръмнината. Зад нея един черен териер, дребен на ръст бе спрял и нервно фиксираше с поглед котарака. Внезапно той се стрелна към него и след кратко, бясно преследване двата домашни любимци се изгубиха в храсталака.

— Никси, как си представяш „Златните мостове“? — зададе провокиращ въпрос Симо.

— Представям си ги като една позлатена китайска архитектура. С едни извивки, лъскави…

— Боже! Ами ако действително е така, досега крадците да не са оставили и един златен пирон! — Коцето се засмя широко, поглади сина си по главата и махна с ръка.

— Ето ги „Златните мостове“! Ако те пита някой дали си ходил там, можеш много да сгафиш.

— Защо?

— Защото следващия му въпрос ще бъде „А видя ли морените?“

— Какви морени, като онези от рекламата за вафлата — трепач?

— Не! Това са големи каменни водопади! Природна забележителност, която я има само тук. Ще ти ги покажа!

— Я каква карта! Целият район е начертан тук! — Коцето и Никси се заплеснаха в картата, закрепена на една стройна ела, а Симо отиде до откритото барче за да поръча сутрешното кафе.

Седнаха край една маса. Възрастните туристи с удоволствие отпиваха на глътки ароматната тъмна течност.

Тинейджърът акуратно пиеше своята чашка с натурален сок. Те се загледаха нагоре. Зад езерото се откриваше величествена гледка. Големи обли камъни се спускаха на вълни от високия горист хълм, огрени от златните лъчи на изгряващото слънце. Една смесена компания от младежи, вероятно от някакъв спортен отбор, скачаше от камък на камък и звънливите им гласове ечаха в утринната тишина.

— Хей това са морените!

— Това ли! А пък аз си мислех…

Една оса се появи отнякъде, кацна на ръба на недопитата чаша с натурален сок и застина в любопитство.

— Хей нахалнице! — Никси замахна с длан към нея. В опита си да литне тя се блъсна в отсрещния ръб на чашата и падна в недопития сок.

— Не я пипай, че ще те ужили! Нека си пийне сок и тя. Нали е божие създание. — философски забеляза Симо.

— Божие създание…! На теб ще ти бъде ли приятно ако ти падне оса в чашата!

Симо погледна Никси сериозно, след това весело се засмя и каза.

— Разбира се! Никак няма да ми е приятно!

Лъки

В памет на Емо,

който така хубаво умееше да разказва!

Едва ли има нещо по хубаво и романтично от една лятна вечер край разпаления огън от елови цепеници някъде високо в планината. Романтиката се засилва още повече ако читателя узнае, че мястото е Рила планина, а по точно на поляната пред хижа Скакавица. Един голям лунен полумесец, сякаш изкован от старо сребро, бе надникнал любопитно иззад високия хребет и ръсеше изобилно бледата си светлина върху малката групичка уморени туристи, насядали край разпаления огън. Призрачните им сенки се извиваха в причудливи фигури по стената на красивата хижа. Те внезапно се бяха умълчали, загледани в жълтите огнени езици на огъня, уморени от осемчасовия преход по билото на Рила, унесени всеки в своите мисли. От близката елова гора се дочу шумолене. Не след дълго от там излезе един техен колега, носещ голям наръч полуизгнили, набързо събрани елови клони. Той пристъпи към огъня и пусна с облекчение своя товар край разгорилите се дърва.

— Генчо, ела седни при нас! Събрахме достатъчно. Ще стигнат за цялата вечер! — подкани го Росето.

— Не зная дали сте минавали по зимната пътека от хижа „Седемте рилски езера“ до тук, но мога да ви уверя, че е истинско изпитание на волята и нервите. — обади се Ботка.

Преди две години ми се случи да мина по нея, при минус 15о С. Не бих го повторила. Беше такава силна виелица, че едва не ни затрупа снега… Вълците щяха да ни изядат.

— Я дайте да си говорим за по-човешки неща. — тихо и с мек глас предложи Емо. Някой чувал ли е думата „ренегат“? — Настъпилата тишина му подсказа, че е привлякъл вниманието на приятелите си. Той се покашля глухо и започна да разказва една от своите странни и интересни истории, в които истината и ярките метафори внезапно грабваха вниманието на слушателите и създаваха една неподправена атмосфера на обаяние и оживление.

— Значи, доскоро имах един интересен приятел. Казвам доскоро, защото с времето се уверих, че ренегатът е обречен да няма приятели. Не желая да споменавам името му, нека то просто да бъде Лъки. Тази дума знаете, че означава щастлив човек. Може би много често Лъки е бил щастлив, но след всяко негово, насила добито щастие, логично е следвало голямо разочарование. Разочарованието у ренегата естествено идва от постепенната му изолация от хората. Те, както знаете не вярват на човек, който за да си създаде изгода и улеснение в живота постоянно мени възгледите и нравствената си физиономия.

— Такъв човек ти е бил приятел? — запита Симо.

— Да, съвсем доскоро. Лъки, как да ви кажа иначе е симпатичен човек. Усмихне ли ти се, сякаш виждаш едно голямо усмихнато дете. Тая негова усмивка най-вероятно е подвела доста хора.

— Е, по усмивката явно не можеш да прецениш човека. — допълни Росето.

— Лъки го познавах от малък. Беше ниско и набито момче. Срещахме се по коридорите на гимназията. Знаех, че тренира тежка атлетика. Имаше едър гръден кош и големи изпъкнали мускули, които се отразяваха на походката му. Вървеше с широка крачка с разперени настрани ръце. Абе момче, спортист.

Де да беше си останал със спорта, а то някой му беше внушил да става инженер.

— Спортистите, чувал съм, получават доста професионални деформации. Развиват мускулите за сметка на ума. — из коментира Симо.

— Що се касае за Лъки, нямам такова впечатление. Уверих се обаче, че е много упорит човек. Като че ли инженерната професия осезателно му тежеше. А затрудненията решаваше по един свой ефикасен начин. С напоритостта на кафърски бивол и постоянството на голия охлюв, бавно и неотменно се докопваше до ръководни длъжности. Най-просто казано, постоянната му цел беше да бъде началник. И в тая си цел действуваше безкомпромисно. С неизтощима енергия сриваше всички пречки пред себе си, подменяше приятели и най-вече политическите си убеждения докато постигнеше своето.

— Говориш така, като че ли ти е бил началник. — заинтригувано зададе въпроса си Генчо.

— Да! И не един път, а три пъти!

— О-о-хо-о…!

— Спомняте ли си събитията в Чернобил?

— Има ли някой да не ги помни?

— В завода в който работех, Лъки ни събра на инструктаж. Тогава изпълняваше длъжността заместник директор и му бе наредено да ни информира за аварията. Изпъчи се той пред стреснатия народ и като започна бавно и издебело. „Другари, призовавам ви към спокойствие… За нашата страна не съществува никаква опасност… Положението е овладяно…“ и така нататък, и така нататък.

— А народът лапаше марулената салата, нали беше сезон на салатите, и не знаеше какво го очаква. Десет години след това раковият диспансер се препълни с болни. — въздъхна Симо.

— Разбирате кои бяха заместник директори през това време? Ако не се сещате, ще ви кажа. Много, ама много доверени хора на партията.

Лъки разбира се не правеше изключение. Обичаше партията, обичаше младите техноложки, а най-вече обичаше себе си.

— За какви техноложки намекваш?

— Едно много младо моме, току що завършило инженерния институт, постоянно му бършеше бюрото от прах. После дълго се чудехме защо момето бе повече от месец в болнични. Трябвало е да се справя с нежеланата бременност. По онези времена директорът свирепо ми бе орязал заплатата. Нещата с мен бяха стигнали до уволнение. Явявам се аз при прекия си началник, разбирайте Лъки, и му разказвам за болките си. Така и така, казвам му, шефа няма право в случая. А той кима с глава, съгласява се с всяка моя дума и накрая останах с убеждението, че ще ме защити и конфликта ще бъде разрешен. Ами! Напразно съм се надявал! От устата му не се отрони и дума в моя защита пред висшето началство. Щом не го касаеше лично, защо да се смразява с „другаря директор“, нали така? Съкратиха ме! За щастие успях да си намеря работа в конкурентния завод на нашия. Работата ми беше напрегната и през една мека и топла зима реших да взема малко отпуск за да си почина и отидох на море.

— На море през зимата?

— Защо бе Генчо, не си ли ходил? Приказно е, особено на Златните пясъци. Тихо, спокойно, приятно. В края на почивката, за най-голяма моя изненада, в автобуса от Варна, се засякохме с кой мислите? С Лъки! Като ме видя се зарадва и заговорихме като стари приятели. — Какво насам, питам го? В командировка ли? „Почти!“ — обяснява той. „Нещо ме награби службата та рекох да си почина малко в хотел «Интернационал». Всички знаят, че съм в командировка. Ама ти мълчи, да не си се разприказвал на някого, че не зная какво ще ме правят ако разберат.“ — Какво ми влиза в работата, казвам му. Почивай като ти се почива. Тогава не отдадох значение на тази среща. По късно обаче се разбрах, че и него са го подгонили в оня завод.

— Как така?

— Ами когато ми стана отново началник! По неведоми пътища Лъки си бе уредил длъжността „началник отдел“ и то на отдела в който работех. Да си призная, в тоя отдел обаче се работеше здраво и на всеки работата се оценяваше многостранно и ежедневно. Мина, не мина ден и като тръгнаха едни слухове, че Лъки чете прекалено много вестници вместо техническа документация. Че бил бавен. Че не можел да реагира адекватно на проблемите. С една дума за кратко време около него се запуши. Като капак на всичко един майтапчия го заснел с видеокамера на един осмо — мартенски банкет как танцува кючек.

— Ха-ха-а-а-а! Кючек!

— Да бе, но целият саир не беше в това. Камерата бе снимала десет минути непрекъснато най-детайлните извивки на неговия задник, снимала, снимала…без Лъки да се усети какво става. Почти всички изгледаха тоя филм. Видях го и аз. Трябва да ти кажа, тоя оператор си го биваше. Голямо шоу стана. След тоя случай Лъки си взе девет месеца отпуск и отиде в Гърция за да бере домати. Като се върна, нещата с него бяха стигнали до уволнение. Новият партиен секретар го бе взел под око и за една бройка не го уволниха. За да се замажат фаловете го изпратиха в командировка в бившия СССР. На всички бе ясно, че той нямаше да се справи и затова му причислиха компания. И кой мислите, че беше тая компания…?

— Да не би ти?

— Позна! Вероятно той ме бе изискал от директора, като стар подчинен от предишния завод. Не бях ходил толкова далече в командировка, но се случи!

— Нагледал си се на изпълнения — опита се да познае Симо.

— Че те едно и две ли бяха? Най-яркото от всичките беше как се провеждаха служебните руски банкети. Елитът на завода се събираше с милите „болгарские братушки“ и водката се пиеше на каси, както тук у нас бирата.

А накрая бе даден такъв фантастичен банкет че на българина му е бедна фантазията да си го представи. Трябва да подчертая, че Лъки поне на банкетите не се изложи. Той така вещо обясняваше на руснаците как се пие ракията у нас, че ония цъкаха и не вярваха на ушите си. А така също и държеше на пиене. Спортист човек! Това не му пречеше няколко пъти да се освини с алкохол до такава степен, че да го влачим под ръце до хотелската стая.

Не зная дали ви казах, че Лъки е нисък на ръст човек, един и петдесет и шест сантиметра. При моята височина един и осемдесет, когато се движехме заедно изглеждахме като пълно подобие на Крачун и Малчо. Спомням си и как се загубихме в московското метро. На мен ми се беше свило сърцето от притеснение дали ще можем да се оправим с нашия беден руски език. Аз нервно бързах напред, а Лъки с малката си крачка подтичваше след мен. В метро станцията където се случи събитието имаше монтирано на стената едно голямо огледало което те хваща в цял ръст. Както си бързах се обърнах към огледалото и като видях как изглеждаме отстрани, спрях. Че като ме напуши един смях. Смеех се така, че чак привлякох вниманието на околните руснаци. А Лъки уплашен и пребледнял, повдигнал нагоре с въпросителен, детски поглед глава ме пита. „Какво бе Емо? На какво се смееш?“ Как да му отговоря. Щеше да ми се обиди. Пък нали ми бе и началник. От неговия стреснат въпрос още повече ме досмеша.

— Е, видял си и ти задгранична командировка. — каза Ботка.

— Как ли не! Първата и последната през целия ми досегашен живот. А след това се случи така, че властта на комунистите падна. Едни от тях правеха митинги със знамена, за да укрепят разклатените си партийни редици, а други захвърляха партийните книжки и се вливаха в СДС. Лъки беше от последните. Много бързо се боядиса тоя човек. От червен изведнъж стана син.

Този период от време и информацията за него малко ми се губи но съдбата се изхитри и отново ни събра. С Лъки бяхме минали вече по една две години през хищните зъби на безработицата, така че когато пак се видяхме и двамата бяхме вече служители в една държавна инспекция.

— И Лъки ти беше отново началник! — уточни Генчо.

— Е-и-й, много познаваш! От теб ще стане голям екстрасенз! Пак началник разбира се и първи довереник на директора. Двамата бяха стари „бойни другари“, с проверени от времето връзки и със свирепа нова партийна принадлежност. Времената бяха такива, че във всяка държавна служба имаше по две антагонистични идейни групи, борещи се за надмощие, от старата БКП и от новото СДС. В зависимост от властващото правителство надмощие вземаше ту едната, ту другата група. При един от тези правителствени обрати Лъки и неговият „боен другар“ изгърмяха. По-точно изгърмя „бойния другар“, а Лъки без коментарно последва неговата съдба.

— Как ли се е чувствал? — попита Росето.

— Ами как! Като амбулантен търговец на битака. Гладът го бе принудил да наеме една сергия за продажба на амбулантни стоки и той геройски се опитваше с нейна помощ да преживява по някакъв начин. През съботите, рано сутрин, нарамваше два големи сака и хващаше влака за София. Напълваше ги с дрънкулки в пазара на Илиянци и в понеделник висваше отново край сергията. Неочакван обрат за човек свикнал да бъде началник нали?

— Не му е било леко! — хуманно уточни Генчо.

— Не само на него. И на мен също. Две години и аз бях безработен. Правителствените чиновници решиха, че от държавната служба където работехме няма голяма полза и съкратиха персонала наполовина. Така че без да бъда партийно пристрастен неволно станах поредната изкупителна жертва. Безработица, ей знаете ли какво нещо е това…? Съсипия на качествен човешки ресурс!

Туристите бяха притихнали. Всеки бе опитал от тази благина на демокрацията. В настаналата тишина отчетливо се долавяше сънливия ромон на река Скакавица. Силният огън вече беше прегорял. Огнено червената жарава тлееше и осветяваше в алено лицата на насядалите туристи. Лунният сърп се бе преместил доста на запад досами черната елова гора. Някъде далеч изкряка кукумявка тръгнала на нощен лов.

— Интересен екземпляр е тоя Лъки. — промърмори Симо.

— Повече от интересен. Още не съм разказал за най-интересното.

— И какво е то?

— Ами за изборите.

— Кои? Последните ли?

— Да! Сега нали сме нещо като царство. Хем царство, хем парламентарна република. Уникален европейски експеримент! Цар-министър председател, негова партия гръмко наречена „национално движение“, и един излъган, смазан от мизерия и мафиотски тормоз народ. Как стана това, не мога да го проумея. Все си мисля, че такива като Лъки са неизкореними.

— Защо? Какво общо има Лъки? — неосведомено запита Ботка.

— Тук е целият майтап. Лъки стана царски човек. Срещам го веднъж на улицата. Спираме се, ръкуваме се, а той ми пъха в ръката малко календарче с цветния лик на Царя. „Тук е истината, казва. Сега през юли ще вземем властта.“

— Най-напред не му повярвах. Уви, прав е бил. Идва една вечер у дома и ми казва, „Емо дай да презапишем един филм.“ — Какъв филм го питам. „Ще видиш! Ти нали имаш видео? Аз ще донеса моето и ще го презапишем.“

— Донесе Лъки видеото и започнахме презаписа. Гледам аз филма и не вярвам на очите си. Сцената на действие е местната черква. Сценичните лица, един пеещ поп и шепа хора навели глави.

Те държаха в ръцете си по една свещ, а от време на време протягаха дясна ръка и бавно и тържествено се кръстеха. Отпред в челната редица стои Лъки, облякъл черно сако, вързал черна вратовръзка, кръсти ли се кръсти. — Какво става бе човек? Какво е това? — питам го. „Това казва е панихида по случай смъртта на царицата майка. Този филм ми е много нужен!“ — Не изчакал да мине изумлението ми той обясни. „Като вземем след изборите властта това ще бъде много ценен за мен документ. С него ще се види кой е бил верен на Царя. Важното е да си активен преди изборите а не след тях, разбираш ли?“

— Стоях като ударен от гръм и не знаех какво да му отвърна. След два месеца Лъки се самоизбра за градски координатор на царското движение. В една неделна утрин събра няколко свои нови съидейници, повика един камион и всички пренесоха куп мебели до сградата на читалището, където между другото бе наел стая за офис на движението.

— И ти сигурно му помогна? — недоверчиво попита Росето.

— Да помогнах му! Помоли ме, а както знаете, не обичам да отказвам на стари познати. По това време отново бях безработен. Той добре използва социалното ми състояние и ми пусна мухата, че ако победят в изборите за всички негови безработни приятели ще има работа.

— Като го познаваш толкова време, как можа да се хванеш на уловката му? — недоверчиво каза Симо.

— Не само аз се хванах. Хвана се голямата част от българския народ. Тези сини и червени партийни мошеници ни бяха втръснали до краен предел. Отчаяният човек се хваща и за сламка.

— Дори сламката да е гнила? — възмути се Росето.

— На кой му хрумваше тогава, че сламката е гнила? Май от всички активисти на това движение по голямата част бяха все бивши, отхвърлени, неудачни управници. Лъки си бе направил собствен партиен офис.

В него бе поставил едно огромно, масивно бюро. Като нямаше какво друго да прави, седеше зад бюрото по цял ден и слухтеше за наближаващите събития. Една бивша колежка от завода миеше прозорците на офиса му, бършеше праха от мебелите, преподреждаше столовете, наредени по стар партиен ред като за оперативка. От време на време се отбивах да го видя, а той с нарастващ ентусиазъм ми внушаваше своите нови „царски“ идеи. Голям портрет на негово величество, поставен в позлатена рамка, се мъдреше на стената зад гърба му. Вляво в ъгъла, закрепено с връвчици, бе опънато жълтото знаме с герба на царската династия. От стените, поставени в портретни рамки, съсредоточено наблюдаваха членовете на царското семейство. Един набиващ се в очи плакат, „Бог, цар и отечество!“ стряскаше всеки влязъл посетител.

— Много интересен екземпляр е тоя Лъки! — повтори Симо.

— Всички знаете, че те взеха властта. Но най-интересното бе след това, когато си поделяха служебните постове. Два дена след изборната победа като се разтича оня Лъки. Вярвам че е обиколил целия бивш окръг. Тичаше от град на град, от село на село, не пропусна да дойде и у нас. И за какво мислите че тичаше?

— Вероятно за да си уреди служебно място!

— Ама ти май-наистина си екстрасенз! Ходеше с едни дебели тетрадки за да събира подписи. Това беше нещо като писмено обществено мнение. Най-отгоре в челния лист се мъдреше декларация, че той, разбирайте Лъки, верния привърженик на величеството, притежава много ценни управленски качества. И като такъв, е най-подходящият кандидат за кмет в родния си град.

— Сериозно? Хей, това е върхът! Аз не бих го направил! — заяви Симо.

— Повечето не биха го направили, но не и Лъки.

— И стана ли кмет?

— Не успя! От София поставиха друг. Вероятно са му чели биографията, но го направиха заместник кмет.

— Хей това е!

— Сега е вече голям началник. Непрекъснато го излъчват във филми по местната кабелна телевизия. Някой обаче ми каза, че не се е погаждал с кмета. Не били му дали достатъчно ръководни права.

— Или пък някой негов недоброжелател е прошушнал на кмета за тетрадките с писменото обществено мнение. — засмя се Симо.

— Може и така да е, не зная. Напоследък обаче го виждам все замислен, умълчан. Нещо отбягва да ме поздравява.

— А изпълни ли си обещанието? Да ти уреди работа.

— Обещанието си той забрави още с влизането в новия кабинет. Мина почти една година от изборите, а аз съм си още безработен. Преди седмица намерих приятел, съсед на кмета. Та него помолих да ми ходатайства за работа. Вероятно е свършил работа.

— По какво съдиш?

— Съдя по това, че след два дни ми се обади Лъки. С равнодушен глас ми каза, че говорил с един директор на едно все още не приватизирано предприятие за мен и работата ми почти била осигурена. Обадих се аз на тоя директор, а той ми се кълне, че въобще не е имало подобен разговор с градския заместник кмет. Най-вероятно Лъки е бил случайно в кабинета на кмета по това време и е чул този разговор, касаещ моята персона. Нетърпеливо е побързал да си припише актив. Та мисълта ми беше за думата „ренегат“. След като ви разказах тая история на всеки му е ясно какво означава тя.

— Човек с много лица! — възмутено обяви Росето.

— Меко казано! — допълни Генчо.

— Съгласен съм, но мисля че е вярно едно. Не всеки може да бъде такъв! Но всеки може да се излъже…!

Огънят беше вече почти изгаснал. Някой от групичката туристи сънливо се прозя. Един светъл перест облак закри лунния сърп и настъпи тържествена, лятна, рилска нощ. От тъмната елова гора отново се чу крясъка на хищната кукумявка.

— Да хвърлим малко вода в жаравата и да идем в хижата да се наспим. Утре ни чака последния преход до Сапарева баня. — обяви Емо.

Туристите уморено се надигнаха и се запътиха към заспалата и умълчана хижа Скакавица. Последен Генчо, бавно и методично започна да гаси въглените с бутилка планинска вода. Той се изправи и се загледа в проблясващата иззад облаците луна.

— Ренегат! Емо е прав! Такъв човек не може да бъде щастлив!. — В отговор отново се чу крясъкът на кукумявката. Вероятно и тя беше съгласна с неговата констатация.

Сини оазиси

Беше мека септемврийска вечер. Чочо се бе опънал блажено на тесния диван, пред светещия екран на стария телевизор и упорито се опитваше да влезе във фабулата на поредния латиноамерикански сапунен сериал. „Упорито“ беше силна дума, защото непреодолимата дрямка решително го обсебваше. Той беше готов вече да и се предаде, когато телефонния звън го стресна.

Звънтящото като камбанки гласче на Люлю отекна с познатия тембър в ухото му и окончателно го разсъни. Люлю беше съученичката му от детски години, която като него, с отчайваща решителност, отказваше да свързва брак с индивид от другия пол. Преди около двайсетина години, след кончината на майка и, събра набързо багажа си и се запиля по София, за да търси обрат в живота си, който и до тоя момент така и на настъпи. Виждаха се два три пъти в годината, когато командировките и я довяваха към родния град. В такива моменти не пропускаше да му завърти един телефон. Срещите им, в някое уютно малко заведение, край пълната халба бира (това бе любимото им питие) бяха нещо като уютен оазис на отмора и отпускане. Те им даваха възможността да излеят онова натрупано огорчение от живота, което се бе събирало с течение на годините и бе стегнало немилостиво душите им.

С Люлю преди години имаха и по-емоционални преживявания. Тогава нейното телесно тегло беше някъде около стоте килограма. Сега, с тези сто и петдесет, бе почти невъзможно.

Приятелството обаче си е приятелство, особено когато приемаш другия такъв какъвто е и не се стремиш да го променяш по свой тертип. Това важно правило спазваха и двамата и им бе леко и безконфликтно.

Люлю имаше силен, почти мъжки характер. Владееше прекрасната дарба да се харесва и събира хората. Подобно на килограмите си, имаше широка, жизнерадостна и както се казва „ларж“ душа. Тези и качества Чочо бе оценил още навремето, по достойнство. Така че, обаждането на Люлю, след половин година мълчание, моментално го изтръгна от дрямката.

— Къде се загуби бе душице! — извика той с неподправен възторг.

— Тук съм си от една седмица!

— И да не звъннеш поне един път!

— Занимавам се с едно бебе. Преди пет минути го изчипках!

Чочо не можеше да повярва на ушите си. Люлю и бебе! Тя нямаше наследници, за да бъде баба. Каква ли бе тая нова шантава идея?

— Племенницата ми си има дъщеря и сега четири баби я обслужваме!

— А-а-а, ясно! Е, и какво, справяш ли се?

— Без грешка съм! Да видиш само какво е сладичко-о-о! Как, гука, гука…!

Чочо си спомни, че Люлю имаше няколко племенници. Едната се бе омъжила за някакъв французин и живееше в Лондон. Сега трябва да са дошли на гости на бабата, тоест при сестрата на Люлю.

— Много време не си се обаждала! Какво става с теб?

— Почти два месеца съм в отпуск. Ходих и до Швейцария, на екскурзия. След няколко дена ще започна работа.

— Ти ме преби! Откъде събра толкова много пари?

— Нали знаеш, че не жаля парите. Печеля ги и като ги имам, не му мисля много, ходя на екскурзия! Донесла съм една чанта с картички и снимки. Хайде да се видим, за да ти ги покажа.

— Ще мина утре вечер към теб, по хладина!

— Добре, тъкмо ще поканя и Сиси, че и нея не съм я виждала.

Сиси беше другата им съученичка, третия член на традиционната им компания. Преди около 40 години всички момчета от класа им се бяха прехласнали по нея, защото тя бе действително красиво момиче. Но какво ли не прави времето и свързаните с него лоши обстоятелства. Продължителната безработица, безграничното доверие към хората бяха си направили традиционните шеги с нея. Сиси почти се бе отучила да яде. Чувствителната и душа се бореше непрекъснато с неправдите, реални и нереални, докато накрая се озлоби и не можеше вече да усеща, очебийната за другите разлика, между доброто и злото. Ведрата усмивка все по-рядко я посещаваше, а кльощавата фигура и смръщеното кисело изражение на лицето не и правеха вече старата реклама на пленително същество. С една дума, Сиси си оставаше Сиси — „бижуто“, единствено за някои от нейните полусклерозирали съученици, които все още не можеха да се примирят с ехидно настъпващата старост.

На следващата вечер Чочо обу почти новите дънки и огромните, модерни китайски маратонки, цапна се малко с бръснарски одеколон, парфюма отдавна го бе свършил и тръгна „за да види Люлю“. На път си спомни, че ще гледа швейцарски картички. Попипа се по джоба. Да бе, пак си бе забравил очилата! Карай, Люлю ще му услужи с нейните, които са с почти същия диоптър.

Полупрозрачната завеса на прозореца на Люлю се разлюляваше от вятъра. Зад нея, широката фигура на съученичката му се рееше без цел, насам и натам. Подсвирна…

— Много си подранил! — звъннаха гласовите и камбанки отвътре. Люлю очевидно бе изненадана или се направи на такава. Пак не се бяха разбрали за точния час на срещата. Това не им бе за първи път.

Почти винаги когато я чакат, Люлю загубва решителност и целенасоченост в действията си и без сама да го иска, започва да се мотае. Чочо се заплесна в голямото орехово дърво пред къщата. Подскокна, откъсна си два три зелени ореха, счупи ги с крак, и се съсредоточи върху тяхното съдържание. Това му помогна да изчака безпроблемно оня половин час, който бе необходим на съученичката му, за да се приведе в съответния желан външен вид.

— Когато най-сетне тя се показа на входната врата, той подсвирна от изненада.

Ти си станала много елегантно маце! — това бе дежурния му комплимент към нея, защото знаеше, че комплекса към собствената и пълнота е изтънен до струнка. Всъщност изненадата му бе не от нейната елегантност, а от допълнително увеличените размери на ханша и особено на бюста. Появилата се тройна брадичка, принуждаваше лицето и постоянно да гледа нагоре, към свежото септемврийско небе. Люлю носеше в ръцете си две чанти. Едната се оказа пълна с картички и снимки от Швейцария.

— Всеки момент ще дойде и Сиси! — уточни тя.

— Идва винаги с дежурното закъснение! Я да видим къде си ходила из Швейцария! — Седнаха на един каменен парапет и се задълбочиха в разглеждане на снимковия материал.

— Тц-тц-тц, какъв Балкан, какви замъци! — не можа да се въздържи Чочо.

— И аз цъках така когато ги видях.

— Как се е запазило всичко това?!

— Не е имало война на тяхна територия и най-важното, хората не са с комунистическо съзнание. — За последното Чочо не бе съгласен. Фанатизираната седесарска душа на Люлю утъждествяваше всички нещастия на българина с комунизма. Всякакви доводи в друга насока я караха да почервенява от гняв. Тя навярно свързваше и своите неудачи в живота с комунизма.

Сиси изповядваше абсолютно същите убеждения с тая разлика, че когато си спомнеше за годините, в които е била комсомолски секретар, неволно намаляваше темпото. В някои моменти, слушайки ги да спорят на тая тема, Чочо го обливаха ледено-сини вълни на ужас.

Някъде в далечината, по улицата, се появи една позната фигура. Двамата се бяха така увлекли в гледане на изгледи, че не забелязаха как Сиси цъфна край тях.

— Ха, Сиси! Здравей! Ех, каква хубавица си станала! — пусна дежурния си лаф Чочо. Сиси естествено бе възхитена от комплимента. Повдигна суетно изскубаните си до кожа вежди и разтегна постоянно сбърчените устни в някакво подобие на усмивка.

— Уф, Чочо! Толкова време не съм те виждала!

Всъщност те се виждаха доста често, почти всяка седмица. Но виждането беше открак, в движение, придружено само с едно махване на ръка и поздрав. Трябваше да дойде Люлю от София за да организира срещата. Умееше да разпали спомените им и да събуди носталгията от детството.

— Е, къде ще ходим сега? — зададе специалния въпрос Люлю.

— На мен ми се яде риба! — подскочи и запляска с ръце Сиси. Чочо се попипа неволно по десния джоб на карираната си риза, там където пазеше оскъдните си две левчета. Вчера, зъболекарят го изненада с предложението за нови крайни, скъпи, зъбни коронки. Цената, която му поиска бе колкото цялата негова месечна заплата. Срокът за внасяне на сумата бе след два дни, след което го очакваше едноседмичен глад до получаването на аванса. Двата лева в джоба пазеше като два безценни скъпоценни камъка. И сега, смутен до немай къде, трябваше да признае, че не можеше да реализира своя паричен дял в срещата.

— Да знаете, че в момента събирам пари за зъбен ремонт.

Имам само колкото да пием по една евтина бира без пържени картофки. — смутено изясни своето финансово статукво той.

— Няма проблем, аз ще черпя! — тържествено заяви Люлю. Съучениците и видимо си отдъхнаха с облекчение. Сиси, от един месец насам, отново бе останала без работа. Това неминуемо се бе отразило на външния и вид. Приличаше на жена, току що напуснала концлагера Аушвиц. Бяха я изхвърлили от наетия самостоятелен офис, поради невъзможността да заплати наема за помещението. Живееше сама и Чочо не можеше да си представи с какви средства се препитава. Трябва да и е много трудно!

— Иска ми се обаче да идем там, дето няма да слушаме чалга. — уточни Люлю.

— Разчитайте на мен! Хайде, тоя път аз да ви водя! — Чочо си бе спомнил, че в началото на лятото бе ходил с едно старо гадже в едно малко, китно заведение извън града, където ги бяха изненадали с вкусен специалитет. Споменаването на специалитета и живописното му описание тутакси разчупи бариерата на колебанието и тримата се запътиха към въпросното заведение.

Напуснаха пределите на града и живописната фасада на ресторантчето цъфна пред тях. „Цъфна“ бе точната дума, защото цялата лицева част на сградата се оказа накована с телени поставчици в които бяха пъхнати малки саксийки с изкуствени цветя, обагрени предимно в червено. Те бяха навсякъде, от витрината та чак до покрива.

— И това ако не е кич! — изду нацупено устни Люлю.

— Също като в Щвейцария! — опита да се пошегува Чочо.

— Аз ще вляза за да видя обстановката, а вие чакайте тук. — предложи Сиси.

Люлю презрително обърна гръб на ресторантчето и се загледа в отсрещния горист планински склон.

Намираха се в началото на красивия живописен проход, с който бе известен града им.

От другата страна на реката високите варовикови скали аленееха от септемврийския залез.

Тъмнозеленият масив на иглолистната гора меко се открояваше в подножието на планинските скални отвеси. Откъм реката подухна свеж ветрец.

— Много е тясно и е пълно с мухи! Обстановката е някак подтискаща! Не ми се влиза! — заяви след разузнаването Сиси.

— О-о-о, най-мразя да има мухи! — уточни Люлю. — И аз не влизам!

— Добре де, добре…! Ще ви заведа на едно друго място, но не е близо, на един километър е от тук. Ще си направим чудесна разходка покрай реката. Там има всичко, включително и специалитета за който ви казах. Бирата е на ниво. Само че ще трябва да се връщаме по тъмно. Но има таксита!

— Мразя да вървя по тъмница! — отново заяви Люлю.

— Щом има риба, аз съм съгласна! — любимото меню на Сиси сигурно вече бе завладяло съзнанието и. Както винаги става, болшинството определи и крайното решение.

Тръгнаха бавно, в посока на онова отдалечено заведение, бъбрейки оживено. След известно време Люлю дръпна напред и остави другите двама да спорят по една тема, която въобще не я вълнуваше. Може би още живееше със спомена за видяното в Швейцария. Тя имаше някакъв далечен родов, немски корен, който не пропускаше да изтъква и подчертава на фона на българската простотия. В течение на две години бе обиколила с екскурзии няколко немски говорещи, европейски страни и от там бе донесла купища от изгледи и снимки. Чочо постоянно я майтапеше, че ходи по немско без да знае немски. Това обаче не я притесняваше.

— Трябва да е онова там! Кога са го възстановили? По рано бе алпийски дом! — приятно изненадана възкликна Люлю. Тя имаше слабост към туризма. Преди години с него регулираше килограмите си, но това бе доста отдавна.

— Купи го един от шивашкия бизнес и го ремонтира. Сега му носи повече доход отколкото шивачлъка. — разясни Чочо.

— Искам отвън, на чист въздух! — подскокна Сиси. Тя дори си избра и място на обширната панорамна тераса.

— На мен ми е хладно. Тук ще замръзнем! — възрази Люлю. Неблагоразумно бе обула любимите си три-четвърт плажни панталони на цветя и сандали на бос крак. Хладният ветрец я караше да потръпва зиморничаво. Влязоха вътре. Изненада ги приятната обстановка. Белите, чисти покривки създаваха уют и тържественост на обстановката. Масите бяха подредени с вкус. Няколко млади посетители бяха заели пространството около японския телевизор. Той бе настроен на фолклорния кабелен канал. Кръшна чалга се лееше навред с повишени децибели.

— О-о-о не! Само не и чалга! — ядосано тропна с крак Люлю.

— Да идем в онова далечно сепаре. Няма да се чува силно. — предложи Чочо.

— Госпожо, ама сменете канала! — запротестира Сиси, към наближаващата сервитьорка.

Седнаха в отдалеченото сепаре и се зачетоха в менюто. Там имаше всичко, дори търсения местен специалитет и някакво ястие от риба на скара. Сервитьорката действително смени канала и бодър негърски рап се понесе на плавни талази из въздуха.

— Е, това вече се търпи! — въздъхна Чочо. — Тя обича джаз, но тук такива музики не се слушат, кимна той към Люлю.

Сервитьорката се изправи до тях и те си поръчаха любимите ястия. Поспориха малко за вида на бирата, накрая взеха три различни марки и с това увертюрата бе завършена. Отпуснаха се. Чочо извади чантата със снимките от Швйцария, която бе носил през цялото време, взе очилата на Люлю и започна да ги разглежда.

Двете жени се развихриха в някакъв политически спор с тъмносин оттенък, при което непрекъснато плюеха комунизма. Поръчката бе изпълнена изненадващо бързо. Ястията им бяха сервирани горещи и апетитовъзбуждащи. На Чочо му потекоха слюнки от глад. Той остави чантата със снимките и посегна към бирените бутилки. Наля галантно бирата на двете си съученички и предложи да започват.

— Я си ми дай очилата! — посегна към него Люлю.

От глад и разсеяност той бе забравил да свали чуждите очила. С тях виждаше много ясно и това му създаваше усещането, че са негови. Бе погледнал в димящото гювече и там бе съзрял любимото си люто чушле.

— Много се извинявам! — каза той и унесено подаде обратно очилата.

— Впрочем, на колко диоптъра си? — погледна го Люлю.

— На две и половина.

— Много бързо ги вдигна!

— Ами, трябва да е от кръвното!

— Я стига си се глезил! Аз какво да кажа!

— Каквото и да кажеш, високо си е!

— М-м-м, рибка-а-а! — с треперещо гласче изстена Сиси. Тя беше забравила всичко около себе си и с настървение отделяше гръбначната кост от скумриеното филе.

— При комунизма ядяхме по-често такива вкусотии. — ненамясто подхвърли Чочо.

— Между вас фашистите и комунистите няма никаква разлика! — клъвна го Люлю, намеквайки за националните му пристрастия. Чочо не и обърна внимание, защото бе погълнат изцяло от димящия специалитет. Поглъщаше големи хапки с настървение и охкаше от изгарящата го лютевина на чушлето. До него, Сиси омиташе лакомо, с вълчи апетит печеното рибно филе. За да запази все пак приличие, тя си бе поръчала много малко количество хляб. Той обаче бе сервиран препечен и изчезна за съвсем кратко време от панерата.

Сиси жално погледна към Чочо, който хрускайки и мляскайки, апетитно поглъщаше последната си филийка и притеснено добави: — Бих хапнала още една филия!

— Госпожо, дайте още хляб, моля! — разпореди се Люлю.

Сервитьорката донесе хляба и го сложи пред Чочо. Както е известно мъжете са по-яшни от жените. Той тактично я изчака да се отдалечи и го премести пред Сиси. Люлю се бе заслушала в негърския рап. Ястието и бе едва преполовено. Тя ревниво пазеше зъбния си емайл от горещи ястия. Като забеляза свирепия апетит на Сиси, размисли малко и каза: — Опитай и от специалитета! Ще ти хареса! Пресегна се и решително премести своето гювече пред Сиси. Последната, след привидно колебание, продължи с повишена енергия усърдната хранителна процедура. При нея проблемът с яденето бе само в започването му. Започнеше ли обаче, трудно спираше. Да се чуди човек къде отива всичката тая храна!

— Ако изпия още една бира, ще се напия! — Това бе хитрия намек на Сиси, че бирата и харесва и че няма да се откаже от още една. Всички обаче без двусмислие я разбраха.

— Госпожо, дайте още една бира! — извика Люлю.

След по-малко от минута изпотената бирена бутилка бе поставена отново пред Чочо. Той посегна към нея и напълни догоре чашата на Сиси с пенливата ароматна течност.

— Сипи ми малко и на мен! — помоли го Люлю.

Вечерята отиваше към края си. От вкусните ястия и изпитата бира на съучениците им бе така приятно, така добре, че разговора им постепенно затихна, избледня и една бавно настъпваща дрямка постепенно започна да ги завладява. Те сякаш бяха потънали в едно меко пространство, топло и уютно, в един пустинен оазис, далеч от житейските проблеми и неволи, оазис на безгрижие и комфорт. Не им се ставаше, въпреки напредналото време.

Някой превключи канала и от японския телевизор гръмна, този път разтърсващ и зноен кючек. Това ги стресна и разсъни.

— О-о-о, не! Не мога да го търпя! Госпожо, сметката! Ще тръгваме! — Люлю решително стана и с това бе сложен край на идилията. Мърмореха недоволно, възмутени от грубата демонстрация на пошлия вкус. И тук, както вече навсякъде, ориенталската мода настъпваше безмилостно.

— Наближава рожденият ми ден! Ще ви поканя, само с едното желание, да се наслушаме на грамотна музика. — подхвана Чочо. — Пазя едни парчета на Бийтълз и на Елвис, дето няма да ви омръзнат да ги слушате цяла нощ. Той внезапно млъкна, защото си спомни, че тогава няма да има и пукнат лев. Парите му щяха да отидат в джоба на зъболекаря. Тъй като монологът му не продължи, дамите предположиха, че хрумването му е несериозно.

Навън се беше смрачило. Долу, пред тях пустееше шосето. Над главите им ясното небе се бе обсипало с едри звезди. Стъпваха внимателно в тъмнината, за да не попаднат в някоя изровена дупка на асфалта.

— О, боже! Не обичам да ходя в тъмница! — изчурулика Люлю и енергично забърза напред. Другите двама, за да не я изгубят също ускориха крачка.

— Тя живее в един порутен и тъмен квартал на София. Като тръгнеш за към нея вечер, си умираш от страх. Разбирам я, че не обича тъмниците. Я виж, какви съзвездия! — прехласнато възкликна Сиси. — Къде ли е „Голямата мечка“?

— Не я ли виждаш? От всичките съзвездия, само него различавам. Преди години имах едно гадже. Учеше физика. Като започнеше, с часове ми обясняваше съзвездията. Сега помня само „Голямата мечка“. Никога не мога да го объркам. — изчурулика замечтано Люлю.

— А онова там е „Касиопея“! — не пропусна да покаже своите знания Чочо.

Далеч пред тях вече се виждаха светлините на града.

Зад завоя ярко светнаха фаровете на приближаващ автомобил. Той наближи с голяма скорост и лудо префуча, обгръщайки ги с облак от ситен и задушаващ прах, беше се устремил в посока на онова заведение, където макар и за кратко, те бяха срещнали своя малък и уютен, син оазис.

Търговецът

Денят предвещаваше да бъде слънчев и топъл, като един от онези хубави юнски съботни дни в които на човек му се иска да излезе за няколко часа сред природата, да поеме с удоволствие свежия въздух, да пораздвижи крака по горските пътеки, да се поизлегне и припече на слънце на някоя поляна или крайречен плаж.

В прохладната утрин, по пустия околовръстен път един мъж на средна възраст, леко приведен напред с усилие теглеше ръчна количка, натоварена до краен предел с багаж. Неговата цел беше малкият, закътан между дървета и скали крайречен плаж където в последните няколко години обеднелите граждани реализираха желанията си за лятна почивка „на море“. Плажът беше едно красиво природно кътче до което се стигаше пешком за около един час, вървейки покрай бистра пенлива рекичка притисната и от двете страни от високи варовити скали. На него обаче му бяха необходими два часа, тъй като живееше на противоположния край на града. Приятелите му се чудеха как може да тегли тежката количка цели четири часа за да припечели скромната сума, осигуряваща му два дни препитание. Но тяхното мнение не го обиждаше. Човекът беше безработен и всеки припечелен лев му носеше радост и онова спокойствие присъщо на парично осигурения.

Той „търгуваше“, по-точно задоволяваше малките хранителни желания които винаги съпътстват ходещия на плаж като, пакетиран слънчоглед, вафли, бонбони и какво ли не още което фантазията на стомаха може да пожелае.

С една дума беше открил начина да се оцелее в съвременната ни действителност, беше открил своята „ниша“ и се гордееше с това.

Мъжът не беше сам. На няколко метра зад количката бавно и колебливо пристъпваше задъхано възрастна жена. Това беше единственият човек, който му съчувстваше и помагаше, който споделяше радостите и разочарованията му. Възрастната му майка не беше много здрава, но се държеше твърдо. Помагаше му според силите си и пряко силите си. Тя обичаше да казва, че много обича природата и той знаеше, че е така. Но, с тревога наблюдаваше измъченото и от изтощение лице и много пъти се заричаше да спре плажната „търговия“. Тя обаче не даваше и дума да се изрече за това, защото виждаше ясно, че той няма друг изход, поне засега.

Асфалтовият път криволичеше нагоре към прохода, там където скалата рязко се срязваше от реката. След прохода внезапно изникваше красивия пейзаж на гористата планина, окъпана от изгряващото слънце. Колко ли сутрини вече бяха наблюдавали тази красива гледка и никога не им беше омръзнала. Ранобудните птици захласнато се разпяваха. Реката игриво шумолеше. Хладният утринен вятър караше кожата им да настръхва.

Хубаво им беше, въпреки умората. Събуждащата се природа наливаше със свежест телата им. Денят се очакваше да бъде хубав. Дори прогнозата на синоптиците, която вечер внимателно слушаха беше оптимистична. Не се очакваше дъжд!

Както винаги, в началото на прохода спряха да починат. Проходът трябваше да бъде преминат бързо, тъй като пътното платно беше тясно и всеки преминаващ автомобил създаваше реална опасност за тях.

Неведнъж им се бе случвало някой префучаващ с бясна скорост лъснат, хубаво измит, вносен автомобил да премине на сантиметри от тях. С ужас спираха и коментираха, опитвайки се да успокоят ускорения си пулс, но знаеха, че са безпомощни пред безотговорността. Силният хладен вятър през прохода ги вкочаняваше.

Ето, вече го преминаха, въздишайки с облекчение. По нататък, зад дърветата, плажът вече се виждаше.

Там долу, реката бе оформила широко пространство от плоски и гладки скали, а след това се бе оттеглила в каменистото си корито за да продължи към града. Близо до скалата вековен полуизсъхнал орех бе разперил напуканите си клони над чуруликащ извор. Малко по-надолу няколко млади брези съперничаха за място с пет — шест стари кленови дървета. Поточето от извора лъкатушеше палаво между дърветата и се шмугваше в реката обикаляйки тучна тревиста поляна.

Спуснаха количката по изровената камениста пътека. С усилие изминаха няколкото метра до извора и седнаха задъхани и отмалнели. Плажът беше пуст. След малко щеше да мине автобусът за близкото село. След това козарите щяха да подкарат стадата си, все покрай реката подвиквайки и подканяйки животните на някакъв странен „кози“ език.

Ето ги, зададоха се и „кебапчиите“. Един камион спря на шосето и няколко дебеловрати момчета засваляха маси, столове, тенджери и каси с бира. Това са другите „търговци“ моторизираните и с редовните разрешителни. Мълчаливо си размениха погледи и започнаха да нареждат „търговският“ инвентар. След малко, всичко бе готово и подредено. Двайсетина бирени бутилки бяха натопени в студената вода на извора, чакаха се само първите консуматори.

Ръцете и краката на двамата подранили „търговци“ бяха премалели от умора. Щяха цял ден да почиват, чак до късният следобед когато щяха да тръгнат обратно за града, радостни от припечеленото.

В далечината от към прохода се зададоха и първите плажуващи. Идваха шумно на тумби с малките си деца и поединично. Все пак беше събота, почивен ден. Заемаха се най-удобните места по плажа, постилаха се одеяла, пробваше се температурата на речната вода. Настъпваше онова оживление когато човек освободен от делничните грижи си даваше воля на душата.

На мъжът, въпреки умората му бе леко. Общото въодушевление бе обхванало и него. Седеше на подвижния стол и уморените му мускули бавно се отпускаха. Възрастната жена наля бутилка със студена изворна вода отпи с наслада от нея и я подаде и на него. След това се отпусна тежко на кърпеното одеяло и отправи поглед към групата деца които шляпаха в плиткия вир.

Един пълен мъж ги поздрави. Той беше дошъл с малкия си палав син и се мъчеше да му угоди с някое лакомство. Дълго оглежда отрупаната малка масичка и най-сетне скъпернически отброи няколко стотинки и купи на разочарованото дете една евтина вафла. Познаваха се много добре, защото бе бивш негов колега. Пресилената му усмивка бе замръзнала на устните му. От какво ли му беше неудобно? От това, че нямаше достатъчно пари или че бяха стари колеги? Така и не му стана ясно. Идваха и други хора. Но рядко. Явно че „търговията“ не вървеше.

По-надолу под тях „кебапчиите“ разпалваха скарата с дървени въглища. Лъхна ги апетитната миризма на печена скара. Усещането беше неповторимо, апетитовъзбуждащо, мамещо изгладнелите им погледи все към една посока. Основният поток от консуматори се насочваше към зелените пластмасови маси, крепейки внимателно чинийките със салатата и кебапчетата.

— Като че ли не са дошли да се печат, а да ядат! — отрони жената и преглътна.

— Защо говориш така? Сигурно не бихме хапнали и ние по две сочни парчета, а?

— Ами купи си, де!

— Този спорт не ми подхожда в момента. — мъчи се да се шегува мъжа, но шегата му някак не беше весела.

Някакви облаци привлякоха вниманието му. Отначало бяха малки, но постепенно нарастнаха и потъмняха.

— Дали ще вали?

— Казаха, че ще бъде слънчево!

— Виж, погледни натам. Как ти се вижда?

— Вече наближаваше обяд. Някъде далеч, се чу гръм. Двамата се погледнаха объркани.

Те знаеха, че в тая гола местност нямаше къде да се скрият от дъжда. Бързо притъмня.

По предвидливите хора, вече събираха одеялата, качиха се по колите и запрашиха към града. Неговият познат също се бе разбързал. Беше дошъл без автомобил. Подтичваше, теглеше сина си към шосето, припряно и нервно.

Наближаващият дъжд принуждаваше хората да бързат. Търговецът и възрастната жена едва смогнаха да приберат „стоката“ в чантите и капнаха първите едри капки дъжд.

Застанали под голямото дърво, те скоро разбраха, че убежището им е несигурно. Блясъците на мълниите се редуваха с оглушителен гръм. Плисна дъжд като от ведро. Те оставиха количката с багажа под дърветата и се втурнаха към каменния мост. В момента, това се оказа единственото им надеждно убежище. От „кебапчиите“ нямаше следа. Тяхната реакция бе светкавична. Че как иначе, нали бяха моторизирани. Намокрени до кости, двамата се сгушиха под моста където още едно семейство бе намерило подслон.

Какъв късмет! Да завали точно на обяд! — промърмори мъжа.

Виж какви балони се правят във водата. Сигурно ще вали продължително. — каза жената.

— Ще надникна да видя там ли е багажа. От това място нищо не се вижда. Ще вземат да го натоварят на камионите, а после иди ги гони.

— Не виждаш ли, че „кебапчиите“ са си отишли? Само до нашата стока им е.

— Ще станеш вир вода!

— Че то вече ме намокри, повече или по-малко… — отговори мъжа и излизе под дъжда за да се увери че „стоката“ е на мястото си.

През мрежата от дъждовни струи, количката едва се забелязваше, но си беше там.

Реката засилваше течението си. До преди малко бистра сега тя беше кално мътна, сърдита и бучаща.

По течението се носеха всякакви пластмасови отпадъци. Малка, детска обувчица се гмуркаше в бързеите и изплуваше обратно. Завъртяваше се лудо и отново се втурваше надолу към препълнения вир. Бученето, на придошлата река, ги вцепеняваше. Наблюдаваха все по-силно прииждащия поток и неволно отстъпваха назад към мостовия зид. Валеше повече от час.

Стана им студено. Бяха намокрени и трепереха. Горе в скалите, мъглата започваше да се вдига. Сякаш тънка бяла мрежа, се хлъзгаше по мокрите скали към височините, разреждаше се и проясняваше детайлите. Просветляваше се. Дъждовните струи проредяваха и изтъняваха.

Трябваше вече да опитат да се приберат. Поляната беше наводнена от потоците оттичаща се вода. Издебнаха подходящ момент, излязоха от убежището си и прибягаха до самотната количка. Всичко се бе просмукало от вода. Одеялото, с което бяха закрили чантите бе натежало. Повдигнаха го.

— Трудно ще извлечем тая количка на горе по калната пътека, промърмори мъжа.

Тръгнаха с мъка. Колелата на количката се налепиха с кал. Стръмнината ги уморяваше. Малко преди да я избутат на равното, мъжът се подхлъзна и количката го повлече надолу. В последния момент, успя да се хване за тънката бреза и с напрегнати до скъсване мускули спаси преобръщането. Краката им бяха налепени с кал. Стъпиха на асфалта и направиха опит да я почистят, но без значителен успех. Бяха готови за връщане. От асфалтираното шосе се вдигаше пара. Щеше да им бъде по-леко, защото щяха да теглят по надолнището.

Дъждът беше спрял. Шосето пустееше. Отцеждащата се вода до бордюра миеше калните им обувки. С усилие теглеха количката. Не бързаха, всеки усамотен със своите мисли. Ето го и прохода. Не спряха за почивка, а продължиха.

Една мисъл натрапчиво се въртеше в главата на „търговеца“ — „Защо му беше да учи това висше образование, когато тия с «мерцедесите» живееха много по-добре от него без да имат и средно?“

Е такова си е времето! Там, където на всеки са необходими два метра никой не може да си отнесе „мерцедеса“!

Уморена, останала далеч назад, майка му не го и чу. Тая философска мисъл обаче така го ободри, че той подритна весело един камък и си засвири една стара и любима мелодия.

Няма да повярвате, но сега, в тоя момент, той беше един щастлив „търговец“.

Сънят на легионера

Сега, когато треперещата ми ръката едва държи гъшето перо, когато трудно различавам написаните думи под жълтеникавия пламък на светилника, умът ми отново литва назад във времето, към онези събития на моето появяване на белия свят. Трябва да го напиша, да опиша този объркан и неясен мой живот докато още е бистър ума и докато бие сърцето ми. През дългите мразовити или знойни нощи един странен и изнурителен сън ме спохожда. Той ме хвърля в смут и ме обърква, поставя въпроси на които не мога да отговоря. Не зная кой съм и от къде съм дошъл. Не помня баща си, не помня майка си. Не съм виждал братя и сестри. Помня само началото, моето начало в тоя жесток свят и един странен каменист връх, високо в планината, самотен, сред море от стари и зелени гори. От там започва моят живот. Какво е било преди това, не зная. Помня и оная красива руса жена която вече я няма. Тя беше любовта на моя живот, една силна и странна любов в един объркан и странен живот.

Бях легионер. Бих се под знамената на император Домициан Флавий в онези далечни и тайнствени източни земи, където горите са неизбродими, животните диви, а хората свирепи и жестоки. Бих се трийсет дълги лета, докато в една изтощителна битка посякоха ръката ми. Сега съм немощен старец, в заника на живота си, стар легионер, живеещ последните си дни в покрайнините на великия Рим.

Едно младо създание се грижи за мен, дъщеря ми Летия. Прибрах я преди осем лета, от улицата, изгубена, без родители, плачеща, гладна и премръзнала.

Дадох и дом, храна и бащина ласка. Научих я да говори. Нарекох я с името на жената от моите сънища и видения.

Ето я! Красиво дете е. Руса главица, стройно телце, големи и тъжни очи. Повдига завесата и пристъпя. В ръката си държи купичка с варен ориз. Приготвила ми е храна. Сяда тихо до мен. Подава ми я. Гали ръката ми, говори ми нежно и тъжно.

Притварям очи и спомените ми нахлуват като ята от бели птици, като ромолящи планински потоци като тайнствено нашепваш вятър. Нахлуват и ме обземат без да мога да ги спра.

Всичко започна от там, от оня непознат връх, зареян сред тъмнозелени стари гори, осеян с бели колони, вдигнали каменни чела високо към небето.

 

… Лежах на някакъв голям, равен камък, потънал в кръв. Тая кръв не беше моя. Край мен лежеше беловлас старец. Очите му сини и студени, бяха загледани някъде нагоре, в облаците. Беше умрял, прободен от стрела в сърцето. Имаше вид на знатен и смел човек. Личеше от дрехите, от накитите, от пръстените му.

Лежах безмълвен, с чувството, че бях дошъл някъде отдалеч, от безкрая на времето, от дълбините на света, от безбрежността на звездното небе. Лежах замаян и безсилен а край мен, в люта и свирепа битка, умираха хора. Чуваше се звън на оръжие, дрезгави викове, стенания на умиращи. Някакви хора, облечени в железни брони упорито настъпваха към върха. От време на време те спираха, удряха с късите си мечове по железните щитове и ревяха нещо на своя език. Бяха легионерите на Домициан. Разбрах го по-късно. След време и аз щях да стана такъв.

Малка групичка хора, едри и снажни мъже, отбраняваше смело върха. Техните стрели летяха мълниеносно, бръмчаха като оси и се забиваха в телата на настъпващите. Те обаче бяха обречени.

Сами го знаеха, но продължаваха да се бият отчаяно с последните си вече изчерпани сили.

Тогава видях и нея, русокосата. Тя бе приклекнала до скалата на която лежах, бе прегърнала краката на беловласия старец и ридаеше неудържимо. Каква красота! Синеока и стройна, нежна и тъжна, безутешна в нещастието си.

Гледах я захласнат. Сякаш бях изживял един цял живот с нея. Това чувство ме обзе внезапно, изпълни душата ми, обля сърцето ми. Беше странно и необяснимо. Не разбирах. Само го чувствах. Беше хаос от бледи сенки и неизживени мигове.

— Бягай Дионис! Ще те убият! Бягай! — простена тя, бутайки ме отчаяно. — Да! Говореше на мен. Не знаех коя е, нито аз кой съм. Гледах замаян, някак безучастно към настъпващите легионери. Нямах сили да се повдигна от камъка.

И тогава се случи. Един силен легионер се откъсна от групата, втурна се към мен. Вдигна меча си… След миг щях да бъда мъртъв. Нямаше изход! Нямаше милост! Гледах смъртта в очите и не помръдвах, скован, безучастен и безразличен.

— Не-е-е-е! — Изкрещя русокосата. — Не го убивай! Убий мен!

Легионерът се поколеба за миг, след това грубо се изсмя и бавно и неохотно свали меча. Кресна нещо на хората зад него. Двама се втурнаха към мен, вързаха ме. Трети бе допрял меча си до гърлото ми. Чаках да ме прободе. Но не! Лежах без мисъл, без сили, сякаш примирен с онова което щеше да случи. Това ме и спаси. Не ме убиха. Станах пленник на римските легионери.

А русата? Нея я отведоха, ридаеща, молеща, безутешна. Едва успя да ми каже името си. Летия! Била е дъщеря на убития, жреца Вологес, вожда на бесите. Само това узнах за нея. След това я видях още два пъти. Тогава бях на трийсет лета, млад и силен. Как бързо отлетя времето!…

…Хвърлиха ме в някаква волска кола. Край мен лежаха малцината оцелели пленници. Станахме роби на Великата империя. Чакаха ни мъки и страдания. Два легиона се върнаха във Великия град за да попълнят редиците си с нови войни. Ние бяхме отведени с тях. Другите легиони тръгнаха на север, към плодородната зелена долина. Там щяха да спрат на стан, да починат, а след това да преминат синята планинска верига с белите от сняг върхове и да завладеят нови земи за Великия Рим. Пътят беше дълъг.

Вървяхме все на запад, натам където слънцето залязваше в кървавочервено зарево. След петнайсет залеза спряхме на брега на тихо море. Там ни чакаха кораби. Натовариха ни на тях като добитък. След още седем залеза видяхме белите дворци и величествените храмове на Великия град.

Чух непозната напевна реч. Видях красиво облечени хора, нежни жени и богатство, за каквото и не бях помислял. Хвърлиха ме в мрачна сграда. Оковаха ме с вериги. Чаках безучастен съдбата си. Не знаех кой съм, откъде съм дошъл, не знаех името си. Дните и нощите течаха мъчително. Беше горещо време. Паничката с варено просо не можеше да засити глада ми. Едри плъхове се шмугваха край тялото ми, цвърчаха, лазеха по ръцете, хапеха ходилата ми.

Не помня точно колко време съм бил в това мрачно подземие. Един ден вратата се отвори. Влязоха двама мъже и ме извлякоха навън. Силното слънце ме ослепи. Горещите му лъчи обжариха кожата ми. Някой започна да ме залива с вода. Тикнаха в ръката ми сюнгер напоен с пенлива течност. Дадоха ми знак, че искат да почистя мръсотията от себе си. Разбрах че ще живея. След това ме нахраниха богато. Поднесоха ми цял опечен овнешки бут. Заведоха ме в светла но тясна стая. На няколко дървени нара, покрити с чисти завивки, лежаха други хора. Бяха най-различни, по цвят на кожата, по телосложение, но всичките бяха на моята възраст.

Говореха на различни езици които не можех да разбера. Имах свой нар и своя завивка. Хранеха ни изобилно. Пиехме сладко и ароматно вино. Това продължи цял месец.

Силите ми растяха. Умът ми се избистри. Гнойните рани и струпеи по ръцете и тялото ми завехнаха. Надеждата, че ще живея, изведнъж ме грабна и понесе на крилата си. Постепенно научих и езика на моите повелители. Езика на великия Рим. Дадоха ми ново име. Своето не помнех. Нарекоха ме Сантоний.

Всяка сутрин ме извеждаха на една кръгла площадка, която наричаха арена, заобиколена с високи трибуни. Обличах лека туника и обувах кожени сандали. Трима легионери ме учеха на бойно изкуство. Мускулите на ръцете и краката ми заякнаха. Плещите ми се разшириха и наедряха. Духът ми се закали. Станах силен, пъргав и напорист. Станах истински боец.

Една сутрин ме събуди силен шум. Ставаше нещо необичайно, различно от всекидневието. От към арената се носеше на вълни силна човешка глъч. Тя бе примесена със странен и продължителен животински рев. От време на време идваха двама въоръжени мъже и отвеждаха по един от нас. Никой от тях не се връщаше обратно. Дойде и моят ред. Трябваше да облека червена туника и обуя здрави кожени сандали. В едната ми ръка блесна къс меч, а в другата кръгъл щит. Трибуните около арената бяха пълни с народ. В една висока ложа седеше важен, богато облечен мъж. Беше заобиколен от свита благородници и няколко красиво облечени жени.

Сред тях съзрях и оная руса жена с неземна красота, която помнех от битката. С вида си, тя приковаваше мигом вниманието. Спрях загледан, запленен в нея. Тя също ме позна. Вдигна ръка към лицето си уплашена. В тоя момент тълпата неистово зарева. Вдигна се на крака. Тя бе дошла да се забавлява, а аз бях част от нейното забавление. Бях изненадан. Нещо необикновено ме очакваше.

В дъното на арената, една желязна решетка се вдигна и под нея се шмугна едро и свирепо животно.

Беше с едра черна грива и дълга, нервно тупаща по пясъка опашка. Не бях виждал такова страшно същество. Това щеше да бъде моят противник. Разбрах, че трябва да се бия за живота си. Животното ме забеляза, гривата му настръхна. То изрева силно, продължително и страшно. Приготвих се да защитавам живота си. Мускулите ми се стегнаха, краката приклекнаха с готовност всеки миг да направят отскок встрани.

Животното пристъпи към мен. Публиката ревеше. Тоя рев още повече го раздразни. В един момент то приклекна и подскокна. Очаквах това движение. Вдигнах щита срещу себе си и с рязък блъсък го отхвърлих встрани. Същевременно с меча нанесох удар отдолу. Вероятно бях улучил, защото след него се проточи тънка струя кръв. То изрева още по-силно. Бях го ранил.

Побягнах към края на арената. С гръмогласен рев свирепата ужасна твар ме преследваше по петите. В един момент се обърнах пъргаво и отстъпих встрани. Това го изненада. Не можеше да спре. В момента когато мина покрай мен му нанесох смъртоносния удар под лявата плешка. Последва силен рев изпълнен с болка и отчаяние. То приклекна на предните си крака, а след това се килна встрани, тупна тежко на пясъка и след няколко дълбоки хрипа издъхна. Публиката не очакваше такъв изход. Тя бе затихнала в мълчание. Аз самият не очаквах да изляза жив от този двубой. Реакцията ми беше сляпа и инстинктивна. Помогна ми и обучението, което бе развило и засилило рефлексите ми.

Стоях настръхнал край мъртвото животно, с треперещи ръце и крака и не знаех какво да сторя. Публиката зарева възторжено, неистово. Така тя поздравяваше победителя. Да! Наистина бях победител. Всички мои предшественици бяха разкъсани от животното, а аз го убих.

Вдигнах поглед и се загледах натам, където бях видял русокосата. Тя бе станала от мястото си, бе доближила големеца и му говореше нещо наклонила глава.

Посочи към мен, а след това се отдръпна, и леко ми махна с ръка. Поклоних се боязливо на всичко страни и все още треперещ напуснах арената.

Следващата ми нощ бе изпълнена с кошмари. Те се редяха един след друг. В тях усещах как ме разкъсваха, много и много пъти. Чувствах дори физическата болка от ноктите и зъбите. Призори, облян в студена пот, се бях унесъл в тежък и изнурителен сън.

С първите лъчи на слънцето усетих лекото отваряне на входната врата. Край мен се разнесе приятен аромат, а ефирното движение на въздуха донесе прохлада на лицето ми. Една нежна длан ме погали по челото. Отворих очи. Над мен се бе надвесила русокосата. Гледаше ме нежно. Усмихваше се…

— О, Дионис! Ти си жив! Как се радвам, че си жив! — Тези слова напълно ме разбудиха. Повдигнах се на лакът, хванах ръката и, загледах се в дълбините на сините и очи.

— Коя си ти? — попитах развълнуван.

— Нима не си спомняш? Летия! Но ти не си Дионис! Не си божеството. Как е името ти?

— Сантоний! Така ме наричат сега. Не зная кой съм, не помня името си. Спомням си само битката на оня далечен връх. Сякаш се бях появил от нищото. Кажи ми какво знаеш за мен?

— Да, сега разбирам. Ти си поел от моя прах, от праха на безсмъртието. Аз ти бях оставила малко от него в кутията. Открил си я и си поел от него. Пренесъл те е от твоето време в моето, както ти ми го обясняваше по-рано. Изгубих своето племе. Баща ми, жреца Вологес бе убит, точно когато ти се появи на оня жертвен камък. Ти стана свидетел на гибелта на племето ми — бесите.

— Как говориш само, сякаш сме се познавали от цяла вечност!

— Така е. Познавахме се. Аз бях дошла при теб. Бях поела от праха на безсмъртието. Исках да спасиш племето ми, но закъснях. Нищо не можеше да се направи. Сега и двамата сме пленници.

Ти си гладиатор, а аз робиня на императора, далеч от родните земи и планини. О, Сантоний, какво стори съдбата с нас? Защо стана така?

Императорът е благосклонен към мен. След като ти уби лъва, аз го помолих да те назначи легионер в легиона на сина му. Скоро той ще замине за земите на Дакия за да се бие и победи Децебал, вожда на даките. Те обитават на север от родните ми планини. Ще бъда щастлива ако се върнеш и видиш отново местата където се срещнахме за първи път. Аз няма да съм жива да го сторя. Скоро ще се разделим. Не зная дали отново ще те видя. След седем дни ще придружа императора и свитата му на кораба на път за Памфилия. Съдбата отново ни разделя, мили.

Хванах ръката на Летия, замилвах нежната и руса коса. Тя се наведе и устните ни се сляха в дълга целувка. Как дълго търсех тая жена. Разбрах, че съм имал прекрасен живот и прекрасно минало, което беше отлетяло безвъзвратно и завинаги. Попаднал бях в друг свят, жесток и необясним. Не можех да се върна обратно, не можех без нея… Не знаех как! Бяхме погубени от времето и обстоятелствата.

— Трябва да тръгвам. Може да ме открият и ще стане лошо и за двама ни. Сбогом Дионис, Сантоний!…

Не желаех да се разделяме, но тя го бе решила. Летия ме прегърна нежно за последен път и изчезна…

 

…Стреснах се. Светилникът трепкаше с угасващ пламък. Немощната ми ръка бе изпуснала перото и то бе паднало на прашния под. Оризът в купичката беше изстинал, а малкото създание до мен бе задрямало в скута ми. Навън мръкваше. Край дома ми минаха войници. Пееха и подрънкваха с броните си.

Вдигнах перото и думите отново се заредиха по пергамента. Мислите ми литнаха назад неудържими и нетленни…

 

…На трийсет и пет лета станах легионер. Не тръгнахме за Дакия.

Бях разпределен в друг легион, на пълководеца Марк Лициний Крас. Той беше назначен за консул на Сирия. Императорът го изпрати на война с партите. Бяхме натоварени на голямата императорска флота и заминахме за Панфилия. С нас беше и самият император.

Това събитие ми помогна да видя Летия още веднъж. Това стана в Перга на брега на река Кестрос. Там легионите бяха прегрупирани и строени за поход към планините на Партия. На главния площад, пред правилните квадрати от легионерски кохорти, мина самият император. В свитата му, сред жените робини, беше и Летия. Зърнах я отдалеч. Тя също ме видя. Беше изненадана. Понечи да ми извика нещо, но се въздържа. Пълководецът даде сигнал, тръбачите засвириха и легионът тръгна. Гледах я отчаян без да откъсвам очи от нея. Имах чувството че я виждам за последен път. И наистина повече не я видях.

Водихме люти битки с партите. Планинските им крепости бяха непревземаеми. Гинехме като мухи. Бях един от най-силните воини в легиона. Оцелях като по чудо. Катерихме се по шеметни висини, слизахме в дълбоки пропасти, давехме се в пенливи и буйни потоци. На всяка крачка ни очакваха засади. Стрелите ни застигаха на рояци и ни косяха. Едри планинци изникваха внезапно като че от сивите камъни и ни посичаха с острите си мечове. Разбиха ни, нас — непобедимите римски легиони! При една тежка битка загина и нашият консул, Марк Лициний Крас.

Върнаха ни обратно в Рим. След това ме включиха в похода към Дакия. Там се сражавах цели петнайсет лета. Загрубях, закалих се в битки. При един обратен поход, в земите на трибалите ме раниха.

Един свиреп и зъл тракийски войн ми посече лявата ръка. Осакатях. Напуснах войската. Застоях се на едно място. Работих като писар в Сената. Такъв съм и сега, макар че очите ми отслабнаха а дясната ръка вече почти не ме слуша. Това е моята история…

 

…Вече мръкваше. Слабата дневна светлина от прозореца угасна съвсем. На нейно място се появиха едри червени звезди, сякаш посипани от щедрата ръка на Арес. Фитилът на светилника догаряше с мъждив пламък. Палмовото масло бе на привършване.

Оставих перото и пергамента на вехтата грубо скована маса и с усилие се изправих. Малката ми крехка дъщеря бе заспала сладко на коленете ми с една трепкаща сълзица на миглите. Вдигнах я внимателно и я занесох на леглото. Нека спи. Нека сънува своите красиви детски сънища.

Пристъпих тежко към вратата. Излязох на улицата. Някъде далече, към Сената, вървеше факелно шествие. Дочуваше се старата, така добре позната легионерска песен на победата. Бяха избрали новият император. В негова чест се правеше парад.

Не ми се спеше. Боях се, че ако легна, оня странен сън пак ще се появи. Кой съм? Откъде съм дошъл? Не помня!… Летия се опита да ми разкаже, но това бе един кратък и неясен разказ. Бях един стар мъж, дошъл от звездите и от безкрая на времето. Боя се да заспя. Вече не искам да си спомням, тъй като всеки стар спомен ме измъчва и терзае.

Най-трудно е обръщането ми назад, защото някъде там, между разхвърляните късове от времето, винаги съзирам оная скъпа на сърцето ми жена. Това беше една прекрасна, руса и синеока жена с нежни ръце и с топъл поглед.

Беше изчезнала завинаги и безвъзвратно. Беше изчезнала и отнесла със себе си и една малка частица от жадуващата ми и изстрадала душа…

Допълнителна информация

$id = 73

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Океан от щастие

Издание: първо

Издател: БГ книга

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Алекс Болдин; Галина Кирилова

Художник: Алекс Болдин; Петър Петров

ISBN: 978-954-8628-32-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4727