Латиноамериканската поезия се ражда с установяването на първите испански колонии в новооткрития континент и разцъфтява в затвърдилото се по-късно колониално общество. Победителите донасят в Латинска Америка своята култура и своите нрави, които налагат на индианците, като унищожават в същото време тяхната култура и потискат техните обичаи. Този жесток сблъсък на завоеватели и победени, на две различни култури, в една враждебна обстановка — географска и историческа — е породил естествено и ново отношение и поведение на латиноамериканския човек към праиспанското минало и местната действителност.
Първите поетични творби са безименни: те носят предимно епически или сатиричен характер. Едните възхваляват походите и подвизите на конкистадорите, а другите подлагат на присмех личните домогвания на отделни лица и стълкновението между тях и новото колониално общество, което се създава. Формата на тези творби е доста съвършена; похватите на техните автори напомнят умението на испанските поети от онова време. Това нещо още веднъж подчертава родството на тая поезия с испанската от 16-и и 17-и в. Някои теми и похвати ще преминат по-късно в колониалната и дори в романтичната поезия, когато имаме друго време и други изисквания към поетичното творчество.
Латиноамериканската поезия близо три века няма силни съперници в лицето на другите литературни родове; романът и драмата се развиват към средата на 19-и век. Тя, от една страна, не следва успоредно пътищата на испанската, нито на европейската поезия изобщо и, от друга, макар и да е повлияна в известен смисъл от испанската и френската поезия, нейните създатели винаги са й придавали един неповторим блясък на нещо първично и непознато: животът на Латински Америка неминуемо е налагал дълбок отпечатък върху духа и формите на нейното послешно развитие и тя се явява като някакъв своеобразен слитък с напълно самороден блясък, получен от претопяването и спояването на различни метали. Тъкмо това съчетание и взаимно проникване на чуждестранните приноси с местните географски и обществено-политически условия са обогатявали духа и виждането на латиноамериканския човек, който почва да чувствува своята роля и способност да създава материални и духовни ценности. Друга отлика на латиноамериканската поезия е съжителството в нея — едновременно и плодоносно — на литературните направления и школи. Те се пренасят от Европа с голямо закъснение и в изменен вид, а и поетичният климат, както и степента на културата и богатството на традицията в двадесетте страни на Латинска Америка са напълно различни. Попаднали на нова почва, литературните направления пускат чудни фиданки, които имат дълбоки, жилави корени и никакви насрещни ветрове не могат да ги изтръгнат: те са придобили вече друга, своя, американска красота. Защото не всички привнесени елементи са приемани еднакво от латиноамериканската поезия; едни черти на дадени школи се засилват, други се изоставят и заменят с нови, непознати и самобитни, както става при всеки истински творчески процес. И може би прав е испанският поет и литературен критик Педро Салинас, когато твърди, че „литературните школи не са нищо друго освен различни решения, които едно поколение предлага на една-единствена проблема“[1]. Поколенията, разбира се, не са нещо затворено между две дати, както някои повърхностно и наивно смятат, а носители на собствени общи или особени литературни похвати и идеи, които ги отличават едно от друго. Най-сетне по-важна е не датата кога се е появило дадено литературно направление или поколение, а какво те са донесли на поезията, какви задачи са осъществили и какви пътища са проправили за нейния напредък.
Подир обявяването на независимостта в началото на 19-и век и укрепването на новите държави, макар и да запазва някои общи черти за отделните страни, латиноамериканската поезия почва да се обособява за всяка страна поотделно, защото във всяка тя има особени задачи да решава и различно влияние й налага своя отпечатък. Аржентина и Чили например са лишени от индианска традиция, но там е силно подчертано испанското и френското влияние; в Мексико и Перу творците не са могли да не държат съответно сметка за съществуването на културата на маите и инките; в Куба — за присъствието на иберите и негрите, пренесени като роби от Африка; на същото положение се натъкваме отчасти в Бразилия и Венецуела, където тези кръстосани влияния са намерили неочаквано силен и своеобразен поетичен израз и осмисляне.
Латиноамериканската поезия през романтичната епоха разширява и обогатява своя тематичен кръг и възможности: местната действителност и природа, мислите и въжделенията на латиноамериканския човек стават неин постоянен обект. Извоюваните граждански свободи се съпровождат със свободна изява на поетическата мисъл; вдъхновението намира дълбок извор в идеите ни Френската революция и неговите граници се чертаят от съзнанието за собствена стойност и чувството за пълна независимост. Обособявянето на отделни държави довежда и до обособяване на отделни литератури, макар че в повечето страни езикът е общ, предимно испански, а само в една страна — Бразилия — португалски. Освободилите се държави са като порасли деца; почувствували се самостоятелни и свободни, те почват все по-малко да търсят помощта и съвета на своята майка Испания. Тогава влиянието на испанската литература се кръстосва предимно с влиянието на френската, която през 19-и век има големи личности и творци. При това много от латиноамериканските романтици почват да се повтарят тематично и формално. Назрява необходимостта от обнова или подмяна на познатите поетични оръжия. Повторението на едни и същи идеи и форми води след себе си досадата и отвращението на читателя, а оттам до отрицанието на създаденото и стремежа да се намери нещо ново и непознато. И така към края на столетието в латиноамериканската поезия се заражда ново литературно направление, наречено модернизъм; то носи явна френска закваска, но се различава от европейския модернизъм. По-късно то ще доведе пълна литературна самостоятелност на латиноамериканските поети, оригиналност на виждането и новота на изразните средства и само за четвърт век ще преобрази поезията. Познатият литературен критик Федерико де Онис пише, че това направление „означава за Америка постигането за пръв път на пълна литературна независимост, както за Испания означава пълно включване в европейската литература след два века на зависимост и уединение“[2].
Латиноамериканският модернизъм също не е лишен от вкус към чуждестранното и индивидуализма, но неговите първи следовници са големи личности и същински обновители на поезията; те са носители на ново виждане за света и нещата и изразители на едно свое дълбоко лично чувство за латиноамериканската действителност. Паломничеството им по чужди страни е кратко: в края на краищата то завършва на родна земя: Хосе Марти пада в бой за освобождението на своето отечество Куба от испанско господство, а Рубен Дарио се връща да умре в родната си Никарагуа. Без да подценявам приноса и заслугите на Рубен Дарио за формалното обновление на латиноамериканската поезия, който според един испански поет и извънредно проницателен литературен критик „от половин век насам само похвали е получавал, а сега отрицания“, аз смятам, че революционерът и поетът Хосе Марти е най-смелият и най-дълбокият неин обновител. Очевидно е за всички, че поезията на Рубен Дарио в много отношения е изгубила и продължава да губи от своето предишно обаяние, защото премного е следвала литературни образци, а не повелите на живота и американската реалност. Напротив, поезията на Хосе Марти е не само движение за формално усъвършенствуване, а преди всичко — усъвършенствуване на съдържанието, идеите и отношението към житейските факти и затова тя звучи напълно съвременно, сякаш е писана сега, бих казал дори, че с някои свои творби тя е истински предвестник на най-хубавото от лириката на Сесар Вальехо. Тъкмо силни творчески индивидуалности като Хосе Марти подготвиха днешните пътища на латиноамериканската поезия. И затова не без основание някои испанисти считат, че модернизмът в Латинска Америка не е обикновена литературна школа, а цяла епоха, макар и много кратка. Тая епоха подготви и разчисти пътищата на съвременната латиноамериканска поезия, предмет на предлаганата антология. Естествено нашата антология не е изчерпателна; тя не си е поставяла такава цел, но се е стремяла да застъпи наред с наложилите се поети и някои от по-младото поколение, като главен критерий ни е бил преди всичко художествената стойност на отделните стихотворения.
Латиноамериканската поезия, излязла вече от рамките на европейското подражание, осветява по свой начин духовната картина на живота и придобива свой облик и звучение. Тук съм принуден да направя едно малко отклонение, за да кажа няколко думи върху съвременната бразилска лирика, която следва по-други пътища на развитие и се отличава, от поезията, създавана на испански език. Модернизмът в нея дохожда по-късно, т.е. води началото си от 1922 г. Той е своеобразно бразилско явление, литературно движение, което последователно обновява бразилската поезия. Това движение се противопоставя на закостенелия формализъм и на останките от парнасизма и символизма, но не се обявява изцяло против постиженията на предишната литература, както правят някои други авангардни школи. То търси сигурни и нови способи, за да ги съчетае с изискванията на времето и живота; дава преднина на бразилската тематика и отваря вратите на поезията за езика на народа. „Трудно е — пише поетът Мануел Бандейра — да се каже кое от европейските направления е упражнило най-голямо влияние върху бразилските модернисти. Сигурно е, че футуризмът най-малко има тежест. Модернистите въведоха в нашата поезия свободния стих, като се стремяха да се изразяват на език, освободен от парнасисткото красноречие и символичната неяснота, и по-малко привързан към речника и синтаксиса на класическия португалски език. Те се осмелиха да разтегнат поетичното поле и да го разширят до най-прозаичните изгледи на живота, както вече бе направил по времето на романтизма Алварес де Асеведо. Движението на модернистите е много по-разрушително в началото си и характерно с формалните си нововъведения; по-късно то показа един подчертано национален облик, стараеше се да тълкува художествено бразилското минало и настояще, без да забравя черния елемент, който влиза в нашето формиране“[3].
Това може да се приеме за поколението на самия Мануел Бандейра, към което принадлежат Карлос Друмонд де Андраде и Винисиус Мораес (най-младият от тях), обаче поетите след тях постепенно се отдалечават от тяхната творческа практика, за да стигнат до конкретизма и стихотворението-опит.
Някои от постмодернистите, появили се на литературното поприще след модернизма, или доведоха до крайност изискванията на своите предходници и изгубиха първоначалната сила на тяхната поезия, или потърсиха други пътища за своето творчество; те постигнаха в него по-голяма дълбочина, наситиха го с повече чувство за мярка и повече вътрешно движение. Повикът на мексиканския поет Гонсалес Мартинес „да се извие шията на лебеда“ (явен намек се надмогне Рубен Дарио, който има стихотворение „Лебед“) е осъществен от днешните латиноамерикански поети, мнозинството от които са с напълно реалистичен поглед за света и нещата. Разбира се, тук нямам възможност, нито намерение да се спирам на отделните литературни школи, които според остроумния израз на един аржентински литературен критик „се сменят с всяко пристигане на самолета от Париж“, кръстосват се с туземните и възникват нови, чието изброяване само би изпълнило цял поменик. Мене ме занимават по-скоро последиците от тях — литературните факти. Прието е тези школи да се назовават с обобщеното име авангардизъм. „Под общото наименование авангардизъм — пише кубинският поет и литературен критик Рехино Е. Боти — разбираме разните школи вкупом, които подвеждаме под общия знаменател на новотата“[4]. Новотата тук трябва да се схваща в нейния най-широк смисъл: новота на съдържанието и формата. Нямам предвид отчаяните отрицатели на всичко минало, които мислят, че школата е всичко и лириката почва от тях, ни разните автори на гръмогласни манифести (никога манифестът не е сътворявал поезия), ни тези, които предпочитат словото пред идеята, изящния израз пред чувството, отделния образ пред цялостната постройка и в крайна сметка нищо дълготрайно не създават. На такъв род поети не помага нито начупеният стих, ни неочакваните образи и метафори, защото само намеренията не са достатъчни да се създаде нова и оригинална пезия. Новота и оригиналност не са тъждествени, инак ултраистите и конкретистите например щяха да бъдат най-оригиналните поети. Нужен е поетичен климат, дълбоко усвояване постиженията на предходниците, социално безпокойство и пълно потопяване в многообразието на действителността, в откриване на свой път към духовния свят на съвременника. Мнозинството от авангардистите не успяха да отрекат литературното минало, нито да го унищожат: единственото, което сториха, е, че те се самоунищожиха като творци, а други трябваше да отрекат самата школа, за да намерят пътя към голямата поезия. Бих посочил само две имена: Сесар Вальехо и Пабло Неруда. И може би никой като Сесар Вальехо не е разобличавал така сурово литературната мода, нито е произнасял по-тежка, ала справедлива присъда над своите предшественици и връстници. Тъкмо затова мнозинството от създателите на днешната латиноамериканска поезия са насочили погледа си към американския човек и правят от живота му свой живот, от съдбата му — своя съдба. Те търсят изворите на своята поезия в туземното и родното и не само в историческото минало и суровата красота и враждебност на тропическата природа, а в социалното положение на своите страна и народи, без да се боят да изповядат своите идеи. Едни, уморени от изкуствения блясък на възродените класически форми, дирят задушевност и простота на поетичния израз, други с горчива ирония разкриват недъзите на модерното общество и мечтите на обикновения човек за социално преустройство, трети — отношението между човека и вещите, четвърти — радостта от живота и великолепието на природата и пети — ропота и гнева на угнетения и ограбвания, правото му на живот, па бил той бял или черен, мулат или индианец. И както съществуват едновременно бяла и черна поезия, така съществуват класически и свободни форми, с римуван и неримуван стих. Изобилието на поетични форми иде от разнообразното и богато съдържание на латиноамериканската поезия, от присъствието в нея на силни и оригинални таланти, които не можем да смесим с никой друг. Има чисти поети като Оскар Кастро и антипоети като Никанор Парра. Но често пъти двама интелектуални поети могат да бъдат съвсем различни в зависимост от това под какъв ъгъл гледат житейските факти и явления, които превръщат в поезия. Искам да се позова на мексиканския поет Октавио Пас и на чилийския Никанор Парра. Първият е може би по-образен и по-находчив, но не е така проблемен и драматичен като втория. У Никанор Парра стихът е оголен като сабя, но устремен и плътен, носител на обобщен човешки опит, на философско прозрение. Всяко стихотворение на Никанор Парра ни изправи пред една лична съдба или малка съвременна драма.
Поетичният говор е изпъстрен ту с неочаквани обрати и образи, ту пряк и жив, наситен с много движение или доближен до спокойно повествование, какъвто е понякога у Пабло Неруда или Ернесто Карденал, без да се превръща в проза. Освен общите и постоянни теми за живота и смъртта, за любовта и самотата латиноамериканската поезия има и други, присъщи само ней теми: суровата и дива природа, жестоката нищета и пропадналите надежди, постоянната боязън от домогванията на чуждестранните завоеватели и продажността на собствените управници и не на последно място непреодолимото желание за социални промени и национална независимост. Днешните латиноамерикански поети са обезпокоени за съдбата на своите страни, защото в повечето от тях, с изключение на република Куба, начело стоят тиранични и продажни управници, най-често назадничави генерали. Този факт противопоставя поетите на властолюбивите тирани и ги отдалечава от властта, но затова пък ги сближава с хората от плантациите за захарна тръстика и мините, от фабриките и пристанищата, сродява ги със законните им стремежи към свобода и благополучие. Защото според испанския поет Антонио Мачадо „на поета не е дадено да мисли нищо извън времето, абсолютно нищо“. Ето тая проста истина ръководи повечето от съвременните латиноамерикански поети, особено от по-младото поколение, от което някои литературни ценители основателно очакват голяма поезия.
Настоящата антология представя само част от поетичното творчество на латиноамериканските поети, но тя според мен дава възможност да усетим най-силната отлика на днешната латиноамериканска поезия: жизненост и съвременност, многообразие и новота на идеи и форми.
Алфонсина Сторни (Alfonsina Storni) е родена в Сала Каприаска, Швейцария, през 1892 г. Умира в Мар дел Плата през 1938 г.
Лирика: „Неспокойствието на розовия храст“ (1916); „Мила загуба“ (1918); „Непоправимо“ (1919); „Униние“ (1920); „Охра“ (1925); „Светът на седемте кладенеца“ (1934); „Маска и детелина“ (1938); „Поетична антология“ (1938).
Драми: „Господарят на света“ и „Два пиротехнически фарса“ (1931); „Бяло, черно и бяло“ (1926).
Проза: „Поеми за обичта“ (1926).
Влюбя ли се, аз съм тъжна и смирена,
мога небесата да сваля, когато
вплитам моята душа на друг в душата.
Ти не ще намериш пух по-мек от мене.
Никоя ръцете като мен не гали
и не се прикътва в блян едничък само
и душа човешка с нежност по-голяма
не побира в толкоз крехко малко тяло.
Мра върху очите, ако ги усетя
като живи птици, трепнали с крилете,
за да хвръкнат изпод белите ми пръсти.
Знам да очаровам с тъмна реч душата,
знам и да мълча, възлезе ли луната,
едра и червена, над горите гъсти.
Човеко нищожен, човеко нищожен,
пусни канарчето да отлети…
Аз съм канарчето, човеко нищожен,
освободи ме ти.
Бих в твоята клетка, човеко нищожен,
затворен бе в клетка и моят копнеж.
Аз казвам нищожен, защото не можеш
и няма да ме разбереш.
Не те разбирам и аз, клетката отвори ми,
аз искам да избягам от твоя плен.
Човеко нищожен, половин час те любих,
не искай повече от мен.
Есекиел Мартинес Естрада (Ezequiel Martínez Estrada) е роден на 14 септември 1895 г. в Сан Хосе де ла Ескина, провинция Санта Фе. Умира през 1966 г.
Стихосбирки: „Злато и камък“ (1918); „Нетелибал“ (1922); „Мотивите на небето“ (1927), получила първа общинска награда; „Хумореска“ (1929) — национални награда за литература първа степен.
Проза: „Рентгенова снимка на пампата“ (1934), удостоена с национална награда втора степен; „Главата на Голиат“ (1940).
Драми: „Игра на леки крака“ (1929); „Това, което не виждаме да умира“ (1941); „Сенки“ (1941).
В дърводелницата има толкоз светлина,
че не знаеш влиза ли, излиза ли деня.
Имат блясъци необичайни сечивата,
ароматен полъх иде от дървото,
носи се наоколо, а искри мятат
менгемето, старото ренде, длетото,
ъгломерът и теслата,
всякое на свойто място; изтерзаният тезгях,
къдрите на свърдела във златен прах.
Стар е дърводелецът и работи от много време,
Падат отражения по голото му теме
от прозореца голям като небе далечно.
Мъкне той на гръб историята своя вечно.
Борово дърво рендосва и защото не говори,
нито шумоли рендето по дъската,
а и никой няма в къщата и вън на двора,
той наподобява кукла дървена, която,
свойта проста работа извършвайки, се люшка,
сякаш панта е веднъж, а друг път стружка.
Изведнъж, замислен за жена си, се опечалява.
Иска да я викне. Но гласът не прозвучава.
Мисли за четирмата си сина, но и тоя път
не издава глас. Нима си е изгубил той умът,
та в главата си със случая нещастен
смесва старост и детинство, истина и блян,
без да знае от кои години работи безгласен
и живя ли, или мина му животът неживян?
„Ти отдавна си умрял“ — си казва. И към своята все съща
работа със точността на механизъм той се връща,
в своя ум безсмисленото със известното превърта,
докато повярва, че наистина е мъртъв,
или дяла и рендосва със ръце корави
от петнадесетгодишен своя ковчег да направи.
Свечерява се полека, ражда се звездата;
в сечивата се събира светлината;
неподвижност и мълчание здрача образуват
и прецежда всичко с шуплестата тъкан на дървото голо
сянката, която през студената стена нахлува
и по стълбището слиза долу.
Луис Леополдо Франко (Luis Leopoldo Franco) е роден през 1898 г. в Белен, провинция Катамарка.
Лирика: „Тръстикова флейта“ (1920); „Стихотворения“ (1921); „Книга за веселия живот“ (1923); „Песни на народа“ (1929); „Мъки и дни“ (1929); „Сбор“ (1938); „Хляб“ (1948); „Съзвездие“ (1959).
Проза: „Генерал Пас“; „Биография за войната“; „Другият Росас“; „Уитман“; „Биография за животни“; „Худсън на кон“; „Сармиенто и Марти“; „Родна библиография“; „Малък речник на непокорството“; „Преразглеждане на гърците“.
Смехът ти е хубаво нещо, зидарю на зидове гладки.
Известно е: орехът също звъни, но е пълен със ядки.
Ти се смееш сега и аз казвам: по-хубаво нищо не зная
от лице, на което усмивка другарска и блага сияе.
Славословя радостта,
дъщеря на утринта,
спътница крилата:
радостта безхитростна и свята,
радостта, която свети
на смеха във водоскока
и цъфти подобно цвете
на венчето с листовцете бели
и червени на усмивката широка
или чиста блика във очите заблестели!
За да я намеря и я видя,
до самото дъно на душата
аз копах. (По-бистра е чешмата,
колкото от по-дълбоко иде.)
И в това е, мисля си, животът на земята:
„Хубава безспорно е скръбта,
но по-хубава е, казвам, брате,
радостта.“
Във твойта сянка се събират по цели левги от полето.
Разливаш весела прохлада — гърдите жадно я поемат,
свидетелствуваш ти за бога, какъвто в себе си спотайваш.
О, сенчесто дърво, владетел на глъбини и вис небесна,
изправено с височината на лятната гореща пладня,
ти знаеш: птицата е само четвърто твое измерение.
Поличбата свещена в тебе живей — доброта и сила.
Затваряш зрялата интимност ти на огнището домашно,
разтваряш властно с ветровете на знамената широтата.
Безкрайна, скромна самотата прегръща те подобно мене:
душата твоя разведрена и мойта трескава се гмурват
в дълбокото и в него търсят съзвучието разпиляно.
Насочва твойто равновесие една потайна геометрия:
на фантастичното със чара се твърдостта във теб облича.
Във музиката безгранична е нашата последна участ.
Ти работиш по-самостойно от точещия нишки паяк.
Донасят ли ти ветровете известия и разстояния,
ти слушаш с корени и клони сърцето бавно на земята.
Дълбочина на плът и дух е животът ти неизчерпаем.
Живота ни с едно движение в единодушието присаждаш
и ръководиш ти само̀ на криле и планини парада.
Мълчанието натежало и пулса на нощта разбираш
възправено със чистотата недостижима на зората;
и как сърцето ни нестройно със свойте ромони настройваш!
На времето корито малко сме ние с теб, и нищо друго.
Това ти знаеш и оставаш спокойно. Ала ти не знаеш,
че погребалното помята дори и в сватбеното ложе.
Че розата сама е догма неоспорима, също знаеш
и че династии от хубост света безкраен населяват.
Ти вдигаш свойта пълна чаша за цялото, могъщи татко!
Рикардо Молинари (Ricardo Eufemio Molinari) е роден през 1898 г.
Издадени книги: „Въображаемият“ (1927); „Риба и ябълка“ (1929); „Похвални слова“ (1930); „Кръчмата на розата и карамфила“ (1933); „Светове на утринта“ (1943), която обеднява „Удовлетворително посланне“, „Книга за гълъбицата“, „Малката кръчма“, „Песни за принц Вергара“ и „Нещастникът и други мъки“; „Отдалеченият“ (1943); „Гостенинът и тъгата“ (1946); „Тая тъмна роза на напева“ (1949); „Дни, където вечерта е птица“ (1954); „Неразделна нощ“ (1957).
1
Пред далечините ти спокойни като стройна палма,
шибан на вечерното небе от злия вятър,
гледам те, родино, и усмихнатата нежност на смъртта
вика с моите очи
сънищата скрити.
Жълтите, високите треви към заника обръщат
своите листа корави и класа
запъхтян и гол
и се вдигат от простора птиците последни;
щръкнал и греховен в тебе търпеливо търся
твоята жестока и прозрачна мъка
и над раждането спира се и колебае мойта сянка.
Патицата сиротлива трепка като мойто розово сърце през март.
Слизам в теб, родино, като в светлината
и се връщам в тебе също като буря;
викам аз и само тънките треви ме чуват
и усещат да минавам като някаква вихрушка.
Облаци, големи пустоти, отчаяните равнини,
дето вятърът във вятъра живее неуморно!
И при тебе само, майко скръб, пристига скръбното сърце
на човека, на чедата твои
и на твоите дрезгавини пламтящи. И самотни
само теб обичаме, родино!
И през март прелита патицата само!
2
Тича вятърът след лятото и влачи
прахоляка тънък, семената на тревите черни,
хубав и приятен е денят, подобно цвете
в гъстия и светъл въздух.
Светлината движи своята корона ярка,
без да вижда сянката на своите коси във равнината,
без да чува плитките ромонещи води,
ни усеща полъха неясен
във трептящите проблясващи тръстики.
И забравена, самотна пее паметта:
Вятърът вечерен,
свирейки, летеше
като птица тъмна
през прохладни клони.
Увенча победа
влюбения, майко,
отлетете, мъки,
въздух лек и пъргав.
Бе водата сляпа,
гледаше душата,
водеха, изглежда,
разговор потаен.
Таз победа, майко,
никога не свършва:
не раздяла искам,
искам сън, забрава.
Вятърът среднощен
над морето бдеше,
ровеше самотен
черната постеля.
Побеждава, майко,
времето студено
и сърцето скръбно
в самота запяло.
Как е хубав, майко,
въздухът е простора!
И през март прелита патицата само!
3
Върнал се при тебе, гледам твойта древност
и редуващите се един след друг сезони
с дъждове и със мъгли едни, а други
вече с блясъка на цветовете
и със полета на патиците диви в небосвода;
там, където яребицата укрита пее
и излита трепетна като водата.
Предпочитам аз горчивина, избран и тленен
на земята, да те назовавам и забравям,
и да гледам, древен и еднакъв с пламналия огън,
мойта тягостна съдба във скитанията волни
на дъждовните ти облаци и птиците ти в равнината.
И дохожда есента, и ето вече чувам
тътена от тъпана на бурята във пустошта.
Хосе Педрони (José Bartolomé Pedroni Fantino) е роден в Галвес, провинция Санта Фе, на 21 септември 1899 г.
Издал е книгите: „Капка вода“ (1923), получила национална награда за литература; „Пълно опрощаване“ (1925); „Песни и думи“ (1935); „Десет жени“ (1937); „Наш хляб“ (1941); „Девет песни“ (1947); „Господин Жакен“ (1956), удостоена с наградата „Алберто Гершунов“ и национална награда за поезия; „Песни на човека“ (1960).
Сега детинството е самолет в небето.
Мойто беше облак. Не променям своя спомен.
Чифликът мъничък, дървото, нивите безкрайни,
вършачката, която прекосяваше селцето.
Сега детинството е автомо̀бил посред вятър.
Мойто беше птица върху кон отвързан.
Двуколката, дървото, птицата кафява
със музика в душата… Не променям своя спомен.
Сега детинството е електрическо сияние.
Мойто беше от фенер и от луна родено.
Дървото, птицата, поточето лениво
със чара на брега… Аз не променям своя спомен.
Всичко вчера станало напомняше легенда.
„Вършачка“ се наричаше и не ще се върне.
Спеше девет месеца и се събуждаше в десетия,
и после чак до януари по харманите сновеше.
Огъваше мостове и издухваше в полето,
подобно стъклен прах, орляци от кадънки.
Как сладка беше песента й във далечината!
Обич вдъхваше в човека и приканваше към сън.
Тя се изгуби в равнината със мотора си боботещ,
с вагона, със сандъка, с каручката си за вода.
Едно дете я следваше със гълъб и не се завърна.
Бе мълчаливо и печално… Не променям своя спомен.
Леополдо Маречал (Leopoldo Marechal) е роден на 11 юни 1900 г. в Буенос Айрес.
Издадени книги: „Орлета“ (1922); „Дни като стрели“ (1926); „Оди за мъжа и жената“ (1929); „Лабиринт на любовта“ (1936); „Южни стихове“ (1937); „Сонети за София“ (1940); „Кентавърът“ (1940); „Пролетно пътешествие“ (1945).
Облечена, нагиздена като за сватба,
Умрялата върви: със плач
я водят две дечица.
Това е същата кола, с която возят класовете,
узрели през декември.
Простряно на сияещи покривки, тялото се движи,
възпяват колела и оси
старинното си раболепие.
В широката ливада като златно копие забита,
гореща пладня святка.
(На кон като тъмата черен брат ми язди,
аз — на кобила бяла,
неподкована още.)
Умрялата върви в колата на узрелите пшеници,
към слънцето ликът й е обърнат
и има блясъка на никел.
Във устните й на мълчанието формата прозира,
на ключ железен форма.
Затворила си е очите за покоя видим
на пладнята и за свирнята
на нейните певци безбройни;
и здраво хващат се ръцете и за Кръста с жеста
на корабокрушение незримо.
И докато върви кортежът сред цветя уханни
и корабни платна, които
на вятъра с езика съскат,
главата от движението на колата
се клати, сякаш казва: не!
Дечица две я водят: на челата им стъмени
загадката разсъмва.
Защо Умрялата върви с венчалната си рокля?
Защо във същата кола,
с която возят класовете?
(На кон като тъмата черен брат ми язди.
аз — на кобила бяла,
неподкована още.)
1
Разбушуван от войни,
чувам: пее моят вятър.
Аз прибрах сърцето си, което
бях изгубил в множеството на водите.
Аз съм дезертьорът на войските,
атакували деня.
2
Моите приятели блестят като оръжия:
от главата до петите се обличат
на насилието със метала.
Своя багра на света налагат,
с камъните на пастира го замерват
и конете му разпалват,
за да не заспи;
режат моите приятели подобно сабя,
под чиято тежест коленете на деня треперят.
3
Моето сърце косата на косача няма:
не запалих знамена, ни мойта сянка
върху задните нозе възправих.
Не умея да се хвърлям силен и самотен
като камъка на воловаря.
Ах, тъмнеят дните и медът им аз усещам!
Моите приятели над времето танцуват.
Кой би се научил върху грозде да танцува,
пъргав в твърдостта, като оръжията хубав!
4
Има нещо в мен, натегнало от зрелост.
Вика то от зрелост, моли свойта гибел.
Сгромолясва се изцяло като сянка,
раждаща се от зеленината.
Развилня се моят вятър над земята моя,
срещу мен се цялата ми страст обърна:
кастрено със моето желязо
и подхранвано със пепел,
моето сърце достигна свойта есен.
Тучност есенна желаят да са мойте мъки
И кипене на море преляло!
5
Ако в зрялата ми самота ти влезеш,
мила, на риданията ми по моста
и ти, мили, можеш своя кон да обуздаеш
под самотната ми сянка,
може би денят ми кротък няма
да превие колене,
ни светът ще предизвика камъка на воловаря.
(Пуст е на риданията пътят,
без дизгини са конете.)
6
В моя хълбок град се ражда:
детството му, успоредно с моето, лудува
и отвъд смъртта ми.
Музикални железари този град откриват,
кръста му крепят, обуват му нозете.
Възрастта на железарите разголена танцува
под звъна на чуковете техни.
И сърцето на града се изковава
от метала на жените,
и по битите метали свети
хубава и безпощадна тая утрин.
Ала възнак спят децата на земята.
Или като бялото поле на радостта.
Заговорничат под слънцето на снажните ковачи,
за да се сдобие със душа градът.
Хосе Портогало (José Portogalo) е литературно име на Хосе Ананиа; понякога се подписва и с името Ф. Диас Бусаманте. Роден е през 1904 г. в Италия.
Стихосбирки: „Отдих“ (1933); „Врява“ (1935), получила общинската награда на град Буенос Айрес; „Кървавият часови“ (1937); „Песен за безстрашния ден“ (1939); „Съдбата на песента“ (1942); „Спасена светлина“ (1947); „Сол от земя“ (1949); „Светът на акордеона“ (1949); „Вечността на баснята“ (1952); „Стихотворения с обитатели“ (1955); „Стихотворения“ (антология с увод от Луис Емилио Сото, 1960).
1
Доменико Саличе,
от юга на Италия дошел,
рибар, зидар, работник във чифлик
и на танга свирач в квартала.
(Тогава вилата „Ортýсар“ се строеше до самия ъгъл:
изпълваше й вечерите със ухание
акордеон от тъмните дворове
и нощите й — скитнишка китара,
един площад бленуваше без страх между врабчета
и хлапета, намерили на улицата своя дял.)
Когато аз дойдох по тез места, той бе дете,
на раменете носеше небе от злато
и птици имаше в очите.
Един прекрасен ден дойде мечтата; оттогава
почивам в яма, шибана от дъжд,
от сняг и южни ветрове.
Изрових своя собствен гроб
и с вдигнати ръце, загледан във небето, виках:
„Да живее свободата!“
Куршум от маузер челото ми проби.
Но аз не съм умрял и още дишам във света.
Моят прах е на народа.
2
Беше октомврийска вечер.
Пролетта тогава светеше във дървесата
с първия си блясък.
Непокорните врабчета идваха досам чешмата,
мокреха си човките, помахваха с криле,
после с полета си въздуха кроеха.
Синьо бе небето над площада,
то в зелените морави се разхождаше невинно
и подир това мечтаеше в листата.
Викна някой:
„Да живее свободата!“
Аз стоях до локва кръв.
Хуан Перес, астуриец, по занятие хлебар,
двадесет години в Аржентина с трима сина,
ручей от надежда между моите ръце,
на света сърцето в мойто гърло,
малка песен в мойта гръд.
Пролетта се разяри в кръвта ми сляпо.
И оттогава между птиците се носи мойта песен.
5
Уединен сред бурените в братската могила,
не знам какво ще правя, гол, със тая моя смърт,
която се побира във един цветен.
(Когато преминават тътнещите камиони
на млекарите и на зората,
която откъм вилите дохожда,
завръщам се във дните на забравеното детство,
родено ненадейно на едно незастроено място.)
И утрото дохождаше, отрупано с врабчета,
със скърцащи трамваи, с глъчка на предградия и пазари,
с прозевки, хули и подсвирвания, донесли
мечта за някое момиче или образ на сърце,
което се усмихва мълчаливо във една целувка.
Купуваше си някой вестник;
с усмивка старец даваше ми своята монета,
викът му — вардианин неотспал,
ръката му — сърдечно слънце в тясната пътека.
Затваряше ми клепките подобно мащеха нощта,
звездите падаха над мене като одеяло;
понякога покриваше ми вятърът месата
и даже куче пълнеше с почуда моята невинност,
блещукаха очите му, налени с нежност,
и канеха със сълзите му кротко.
Обаждах се на името Хуан или на „Стъклен крак“
Един незнаен ден, с лице към синьото небе,
останах въз асфалта.
(Аз нямам други спомени от детските си дни
И днес във костницата обща, под земята,
не зная аз дали съм се родил, дали и тая моя смърт
е в моето сърце, самотница, подобно мене.)
И този е надгробния ми надпис: „Стъклен крак“, едно подхвърлено дете!
Раул Гонсалес Туньон (Raúl González Tuñón) е роден през 1905 г. в Буенос Айрес. На седемнадесетгодишна възраст печати първите си стихове в списанията „Начало“, „Мартин Фиерро“ и „Мостик“.
Публикувал е следните книги стихове и поетична проза: „Цигулката на дявола“ (1926); „Прашни среди“ (1928), носителка на общинска награда; „Задънена улица“ (1930); „Другата страна на звездата“ (1934); „Всички танцуват“ (1934); „Блиндирана роза“ (1936), дала името си на прогресивно литературно списание в Аржентина, което излизаше доскоро; „Осем днешни документа“ (1936); „Врати на огъня“ (1938); „Смърт и Мадрид“ (1939); „Песни на третия фронт“ (1941); „Поезията за нас“ (1941); „Острови“ (1941); „Улиците“ (1941); „Прищевки на Хуансито Каминадор“ (1939); „Възхвала на барута“ (1943); „Първа аржентинска песен“ (1946); „Има някой, който се надява“ (1952); „Стихотворения, намерени в изгубен куфар“ (1952); „Всички хора по света са братя“ (1952); „Цъфтяща антена“ (1956); „Луна със спусък“ (1957), избрани стихотворения в два тома.
Беше фокусник със шумна слава,
ходеше от град на град, забързан вечно,
и умря в едно пристанище далечно.
Малко нещо от умрелия остава.
Щом на представлението тури край смъртта —
песен, гълъб бял и карта за игра —
всичко се в един сандък събра.
Всичко, ала не и песента.
Траур на латерната сложете;
на звездата, зайчето невинно,
ладийката, дамаджаната без вино,
топката и тенекиеното цвете.
Музиката панаирна отлетя —
песен, карта за игра и гълъб бял —
с тях и плащът ален излинял.
Всичко, ала не и песента.
Траур и на ветропоказателя сложете,
на часовника със кукувица сладкогласа,
грамофончето, покривката за маса,
чантата ловджийска и чифтето.
С неговата фокусническа мечта —
песен, гълъб бял и карта за игра —
времето безмилостно се подигра.
С всичко, ала не и с песента.
Мъничък живот, а смърт такава!
Днеска го погребва мълчешката
черната царица на Шахмата
и един поет със него се прощава.
Нека за шега се вземе хитростта —
лесен, карта за игра и гълъб бял, —
ловкостта, дори несретния му дял.
Всичко, ала не и песента.
Едгар Байлей (Edgar Bayley) е роден в Буенос Айрес през 1919 г.
Публикувал: „Откритие 2“ (1949); „Вътрешна реалност и действие на поезията“ (1952); „Нови стихотворения“ (1954); „Поезията като реалност и общуване“ (1958); „Крайбрежен часови и пътуване“, стихотворения (1949 — 1960).
Пиеси: „Пролетна измама“ (1951); „Дубиото“ (1953).
Остави нощта да дойде чак до края на водата,
остави да скрие бавно сянка цялото море,
то не спира нощната си обиколка,
не почива и в сърцето ти все още пее;
остави нощта да изненада нашто ехо
и земята твърда на душата твоя.
Вгледаш ли се, равновесието сенките ще си изгубят
и водата ще се върне в своето корито.
Вгледаш ли се в тях, те ще разкъсат своите утроби
и зората ще излезе от морето,
за да ни даде измокрена ръка
със едно свистене продължително и чисто.
И тогаз ще можем да вървим по пътища и планини
чак до следващата нощ,
докато се приближат отново краищата на водата,
очертанията на огледалото и на луната.
Хуан Хелман (Juan Gelman) е роден през 1930 г. в Буенос Айрес.
Публикувал книгите: „Цигулка и други въпроси“ (1959); „Играта, в която участвуваме“ (1959); „Бдение на самотния“ (1961); „Гняв, вол“ (1966).
Седнал на ръба на стол продънен,
с виене на свят, безсънен, болен
пиша стихове, оплакани отрано,
за града, където се родих.
Приеми ги, приеми ги, в тебе също
се родиха моите сладки синове,
за да те услаждат посред толкова обиди.
Трябва да се уча сам да се съпротивлявам.
Ни да си отивам, нито да оставам,
а да се съпротивлявам,
нищо, че ще има
повече неволи и забрава.
Господи,
от небесата слез, забравих
тез молитви, на които ме научи баба,
клетата, сега във гроба тя почива,
няма тя какво да мие и да чисти, няма
да се грижи и да тича денем за прането,
няма нощем за какво да бди и да се моли,
да ти иска нещо, да те мъмри кротко.
Слез от небесата, ако съществуваш,
слез, че мра от глад на тоя ъгъл,
че не зная за какво съм се родил,
че ръцете ми отблъснати увисват
и че няма работа за мене, няма,
слез за малко и се полюбувай
на това, което съм, и виж обувката разпрана,
мъката ми, празния стомах,
този град без хляб за мене,
треската, която ми плътта дълбае,
и това спане върху земята мокра,
под дъжда, наказан от студа, преследван,
не разбирам, господи, това защо е, слез,
докосни душата ми и виж ми
сърцето,
аз не крадох, не убивах, бях дете
и в награда за това ме бъхтят непрестанно,
казвам ти го, господи, че не разбирам, слез,
ако съществуваш, ето търся
примирение във себе си и не намирам,
аз ще сграбча яростта, ще я наостря,
за да бия,
и до кръв във гърлото ще викам,
тъй като не мога вече, имам слабини
и човек съм,
слез, какво са
сторили от твоето създание, господи? —
Животно
яростно, което дъвче калдъръма!
Движение и глъчка — вечер в Буенос Айрес.
Шуми площадът и пъхти трамваят тежко.
(Под музиката на танго в галоп препуска,
върти се кончето на пъстра въртележка.)
Минават, отминават хората. Старица
продава ябълки на ъгъла отсреща.
(С рисувано око и дървено сърце
върти се кончето на пъстра въртележка.)
Един индустриалец важен прави сделки.
На пейката един безделник спи мъртвешки.
(От смехове и от дечица придружено,
върти се кончето на пъстра въртележка.)
Присядат двама влюбени. Отчаян клетник
поставя край на битието си човешко.
(Издъхна славеят. Но ти недей тъгува,
върти се, конче, с твойта пъстра въртележка.)
Ще ви разкажа аз история чудесна.
Една студена вечер (спущаше се здрачът)
изпълни самота душата ми. Бе пуста
кръвта ми. Аз, обезкрилен, едва се влачех.
Вървях. Далеко здрачът свиреше с цигулки
и ставаше ми все по-тъжно и по-болно.
Душата ми обличаше се бавно в камък.
(Душата ми във самота не се разголва.)
Вървях без светлина, вървях разбит без роза,
без мъничко море, без ни един приятел.
Видя ме кончето от свойта въртележка,
самотен ме видя и хукна с мен в тъмата.
И в моето сърце самотно оттогава,
съпътствувано от деца със пъстри дрешки,
заключено във мойта музика, препуска,
върти се кончето на тая въртележка.
(То има нарисувано око.
Сърцето му е от полирано дърво.)
Ектор Католика (Héctor Catolica) е роден през 1933 г. Поет и художник. Основател и директор на литературното списание „Бряг“, което излиза на испански език в Париж. Автор на стихосбирката „По липса на друго нещо“ (1960) и участник в литературния сборник „Днешна Испания“ (1962).
Излагал картини в колективните изложби: „Латиноамерикански художници в Париж“, Музея за модерно изкуство в Париж, в галерията „Два свята“ в Рим, 1966 г.
Има две неиздадени стихосбирки и два сценария. Работи като приложник; живее от 1962 г. в Париж.
Живея между четири стени,
от свойте сбирки и табла закрилян.
Но дните на Париж неумолими нощи имат.
Чета повторно сутрешните новини
и цял треперя. (Във далечните пустини
се камъните пръскат.)
Виждам как във бурята линее светлината
или се приютява в моите очи. Там, дето
запазвам своя спомен.
Там, дето вечно някой
ще пита кой живее.
Ако зове,
родът ми тъмен пламва, докато засвети.
Не съм аз осветен. Аз съм светилник.
Не хвърлям никому по пътя сянка.
Обиколен съм от другари:
обсаждат ме онез, които дирят изход,
пропъждан съм от оня, който в мене обитава.
Те ми дават да говоря с техните очи
и аз им давам свойто слово.
Стихотворението е врата,
която се отвън отваря.
Тропам, докато отворят.
Оскар Серруто (Óscar Cerruto) е роден през 1927 г. За него едно аржентинско списание писа, че е „притегателен център, около който се върти сегашното боливийско поетично движение“.
Твое е небето от вода,
дето облаците като кораби кръстосват
и светкавиците бели
скачат като риби.
Твой е този сняг и твоя
планината,
и мълчанието синьо,
смръзнало по върховете.
Пампата е също твоя,
дето хищните копита
на сърдити ветрове
мелодични звукове изтръгват.
И реката с кожата си тъмна
и печална,
дето на мита се датите вдълбават,
гробниците на историята също.
Самотата
е като властта си тъй огромна,
че една-единствена от твойте думи
всеки смисъл й отнема.
Затова пък светлината е тъй нежна,
във ръцете си я ти вземи,
виж я как ти се изплъзва
като тичинков златист прашец.
А далече езерото се синее
с електрическия пояс,
на хвалебствия корона
и на Андите пословица прозрачна.
И градът старинен, дето си роден,
се запътва да те срещне,
каменния зид на въздуха и хубостта му,
пременена с дъждове проливни.
Фантастичен е като мечтите,
като твойто потекло:
веят се по призрачните кули на мъглата
бойни знамена.
Мануел Бандейра (Manuel Carneiro de Sousa Bandeira Filho, произнася се: Фильо) е роден на 19 април 1886 г. в град Ресифе, наричан някога Пернамбуко. Син на железопътен инженер. Поет, литературен критик и преводач. Прекарал една година в санаториума „Клавадел“ (Швейцария), където се запознал с френския поет Пол Елюар.
Автор на книгите: „Пепелта на часовете“ (1917); „Карнавал“ (1919); „Стихотворения“ (1924); „Непослушание“ (1930); „Поетични преводи“ (1945); „Утринна звезда“ (1930); „Събрани стихотворения“ (1940); „Лира на петдесетте години“ (1948); „Поетични творби“ (1956) и „Заезда вечерна“ (1963).
Проза: „Провинциални бразилски хроники“ (1937); „Понятие за литературната история“ (1942); „Испано-американска литература“ (1949); „Биографии на Диас Гонсалвес“ (1952); „Пътни бележки от Пасаргада“ (1954); „Флейта от книга“ (1956).
Мануел Бандейра е съставил редица антологии и написал история на модернизма в бразилската поезия.
Шосето, дето се намира мойта къща между два завоя,
по-забавно е от всеки градски булевард.
Във градовете всички хора си приличат.
Всички са еднакви. Всички са един от друг неразличими.
А тук не са: душа си има всеки очевидно.
Единствено е всяко същество.
И кучетата също.
Тези селски кучета приличат на търговци:
ходят винаги грижовни.
А колко хора си отиват и се връщат!
И всяко нещо е такова, че аз трябва много да размислям:
погребението пешком, млекарската каручка —
теглена от вироглаво жилаво козелче.
Не липсва и шуртението на водата,
което със гласа на символите да внушава,
че животът си отива! Че животът си отива!
И младостта ще свърши скоро.
Мъртва нощ.
Около стълба на фенера
налапват жабите комари.
По пътя не минава никой.
Нито пияница дори.
При все това по него шествие от сенки има.
Сенките на тез, които са преминали по него:
тез, които днес живеят още, тез, които са умрели вече.
И ручейчето плаче.
Това е на нощта гласът…
(Не на тази нощ, на друга, необятна.)
Децата въглищари
кръстосват из града.
— Хайде, въглищаря!
И подкарат със камшик добичетата кротки.
Катърите са мършави и стари.
По шест чувала дървен въглен мъкне всеки.
По шест кърпени чувала,
отдето въглищата дребни падат.
На съмване една старица, пъшкайки, навежда се и ги събира.
— Хайде, въглищаря!
Еднички тези рахитични същества
играят със катърите презрени.
Зората простодушна сякаш е създадена за тях.
Нищожна, простодушна нищета!
Вий работите, както си играете, чудесни въглищари!
— Хайде, въглищаря!
На връщане те ръфат хляб, изпълнен с въглен,
покатерили се върху своите катъри,
препускат ги да видят чий най-бързо бяга,
танцувайки, кандилкайки се на самарите
като плашила беззащитни.
Когато някога заспивах
в нощта на Сан Хуан,
имаше веселие и глъчка,
избухване на бомби,
бенгалски огън,
песни, викове и смехове
около лумналите клади.
Среднощ се будех.
Не чувах вече вик и смях.
Балони само
минаваха, в нощта
заскитани безмълвно.
Сегиз-тогиз
звънът на някакъв трамвай
прорязваше мълчанието само
като тунел.
Къде ли бяха тези,
които преди малко
танцуваха,
пееха
и се смееха
около лумналите клади?
Всички спяха.
Легнали си бяха всички
и спяха
дълбоко.
Когато бях на шест години,
не можах да видя края на празника на Сан Хуан,
защото бях заспал.
Днес не чувам вече виковете
на онова далечно време.
Мойта баба,
моят дядо,
Татонио Родригес,
Томаса,
Роса,
къде са те?
Те всички спят.
Легнали си всички
и спят
дълбоко.
Когато погребението мина,
мъжете, насъбрани в кафенето,
свалиха шапка машинално.
Те поздравяваха разсеяно смъртта.
Обърнали се бяха всички към живота,
пленени от живота,
повярвали в живота.
Един от тях свали обаче шапката си бавно,
със дълъг поглед към ковчега,
Той знаеше — животът е вълнение жестоко и безцелно,
животът е измяна,
и поздравяваше материята вечна,
която преминаваше край него:
завинаги освободена от угасналия дух.
Вятърът отнасяше листата.
Вятърът отнасяше цветята.
Вятърът отнасяше и плодовете.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с плодове, с цветя, с листа.
Вятърът отнасяше и светлините.
Вятърът отнасяше и празничните песни.
Вятърът отнасяше и аромата.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с аромати, с песни, със звезди.
Вятърът отнасяше мечтите
и приятелствата съкровени…
Вятърът отнасяше жените.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
със привързаности и жени.
Вятърът отнасяше летата,
твоя смях и твоите целувки…
Вятърът отнасяше жестоко всичко.
Но оставаше живота мой
всеки път по-пълен
с всичко!
Треска, кръвохрачене и изпотявания нощни.
И животът, който можеше да бъде и не беше.
Кашлица. Кашлица. Кашлица.
Прати да повикат лекар.
— Казвай тридесет и три.
— Тридесет и три… тридесет и три… тридесет и три.
— Дишай.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Господинът има в левия си дроб една каверна
и инфилтрат във десния си дроб,
— Докторе, не може ли тогава да започнем пневмоторакс?
— Не, едно танго от Аржентина можем само да посвирим.
От една страна те виждам като изсушена гръд,
от друга като някакъв корем, от чийто пъп
виси все още пъпната му връв.
Червена си като божествената обич.
Във теб под формата на малки семенца
трепти животът чуден
безкрайно.
И ти оставаш проста
между вилица и нож
в една хотелска бедна стая.
Оня ден видях едно животно
да рови из сметта на двора,
между отпадъците ядене да дири.
Сполучеше ли да намери нещо,
не го разглеждаше, нито душеше:
изгълтвате го ненаситно.
Животното не беше куче,
не беше котка,
не беше плъх.
Животното бе, господи, един човек.
Енрике Алвес, поете от Баиа,
опръскан със роса, сурово мляко
и нежен тор на кротки крави,
безкрайно съжалявам, че не мога да отида
на панаира в Санта Ана.
Поет съм на града.
Превърнаха се моите дробове в машини безчовечни
и се научиха да дишат вкисналия въздух
на тъмните киносалони.
Такъв е хлябът, който дяволът замеси.
Пия мляко от бутилка.
Говоря с А., един разбойник.
Ръкувам се със Б., един убиец.
От ред години слънцето не виждам да изгрява,
очите си не мия в цветовете на зората.
Енрике Алвес, поете от Баиа,
не съм достоен аз да дишам въздуха лъчист на
селските обори.
Такова бих желал да бъде стихотворението ми последно,
да бъде нежно и да казва простите неща открито,
да бъде пламенно като ридание без сълзи,
да има красотата на цветята, от ухание почти лишени,
девствеността на пламъка, във който се стопяват
и най-хубавите диаманти,
страстта на всичките самоубийци,
които се без обяснение убиват.
Марио де Андраде (Mário Raul de Morais Andrade) е роден в Сао Пауло през 1893 г., починал през 1945 г. Завършил драматичната и музикална консерватория в Сао Пауло, в която през 1922 г. става преподавател. Един от родоначалниците на модернизма в бразилската поезия.
Издал книгите: „Има капка кръв във всяко стихотворение“ (1921); „Племето на Хаботи“ (1927); „Краят на злините“ (1930); „Колата на сиромашията“ (1930); „Стихотворения“ (1941); „Паулиска лира“ (1947).
Ние сме четири добри момчета
в една къщурка празна.
Ние сме четири другари верни
в една къщурка празна.
Живеем като четирима братя
в една къщурка празна.
Да влезе, боже, една фуста само
и къщата ще се напълни!
А имаше такива четири другари верни…
Укрива доня Рита в къщи
част от богатството, което
мъжът й, царство му небесно,
натрупа от любов към нея.
Сребро е нейното богатство,
защото между синовете
един-едничък не пропадна.
Макар да е това семейство
голямо и в разцвет на сили,
когато за крадци тя мисли,
по раменете й полазва
от страх една студена тръпка.
Пък и в града не съществува
наистина участък свестен,
където, влезе ли крадецът,
надежда всяка да изгуби
за някаква повторна кражба.
По цели нощи доня Рита
очи не склапя, не почива.
При всеки шум се вдига, клета,
запътва се да проверява.
Един ден тръгва тя, решена,
пари прахосва ли, прахосва,
затвор да вдигнат повелява:
във таз Бразилия просторна
по-сигурен от него няма.
Той бе една голяма сграда
и бяла, като глина бяла,
с решетки толкова големи,
че ти потискат чак сърцето.
По Пласа де ла Ка̀рсел всички
отиват да се поразходят
и чакат някакъв престъпник
най-сетне в него да затворят.
Сега синът се връща късно
и доня Рита е спокойна.
Тя шие и чорапи кърпи,
додето я сънят обори.
Със мисълта си за затвора
заспива доня Рита само.
Тогаз, в един църковен празник,
на съмване, кажи-речи го,
добрият син на доня Рита
простреля шест пъти гърдите
на друг младеж, съперник негов
в любовните му похождения.
Затвориха го във затвора.
Не го споходи доня Рита.
Тя взе да крее и да крее,
тъй два-три месеца изкара
и си от нас накрай отиде.
Разправят някои, че нощем,
обхождайки затвора страшен,
от пътя чувал тъмничарят
как се оплаква доня Рита
и как нарежда бавно, бавно…
Но толкоз странно нещо трябва
да видиш, за да му повярваш…
Хоаким Кардосо (Joaquim Maria Moreira Cardoso) е роден през 1897 г. в град Ресифе.
Автор е само на две книги: „Стихотворения“ (1947) и „Въведение и елегия за едно прощаване“ (1952).
Дъждът вали, залива почвата, изкалва ветровете;
ветровете, призрачни платна, които идат от морето.
Нощта преваля.
Останали без работа нещастни ветрове,
изгонени от мелниците и от корабите стари,
слезли в първото пристанище, вървят
по улиците пусти
и удрят портите със трясъка на гръм,
изплакване и свада.
Нощта във всички ропоти мълчания възражда.
Зима!
Вода във плитките канавки пее,
прости ми, просешка вода.
В бедната си стая
мисля за отминалите часове,
на коленете си отварям книга.
От стаята необитаема на дядо ми душата
дохожда да приседне на леглото ми до мене.
Моя хубав дядо Мануел Антонио.
Тя е черна и студена,
има тя очи и вижда.
Вижда облаците и небето,
вижда прилива, когато се изкачва,
вижда и прогреса:
гледа бързите автомобили по асфалта,
усеща тя поезията на камионите, които гонят
изненадите на дългите несигурни шосета.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Вълните на морето,
дошли ведно с нощта от кръгозора,
върху пясъците се изтягат уморени,
сенките на дървесата се изкачват от земята
и в клоните се приютяват.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Напразно, Маргарита, те измъчват подозрения.
Гледай, от къщурката си мрака неподвижен на нощта замряла:
под светлината вечна на звездите равнодушни и студени
на блатото земята е заспала.
Човекът, който спи, прилича на дете.
Човекът, който спи, е от дете по-чист,
той е като ангел.
Лицето му напомня лунна нощ;
държи в ръцете си душата на едни гърди,
а под очите сянката спокойна на нещата има.
В леглото, дето спя, не искам да лежат жени:
подбуждат тялото ми, мойте сънища смущават.
Защо да цапам тъй невинността вълшебна на съня?
Човекът, който спи, е винаги самотен;
живее в свят, свят само негов, свят различен,
където невалидни са научните закони.
Човекът, който спи, познава чудесата.
Човекът, който спи, надниква в рая.
Човекът, който спи, е по-добър от мъртъвците.
Мурило Мендес (Murilo Mendes) е роден в Хуис де Фора, в щата Минас Жерайс, през 1902 г.
Издал книгите: „Стихотворения“ (1930); „Бразилска история“ (1933); „Мечтател“ (1941); „Метаморфози“ (1944); „Лирика за свободата“ (1947).
Изниква от завоите на вечерта
ненаказуемото слово Агнец божи.
Аз чувам блеения жални по света:
издигнат е над агнето невинно ножът.
Оръжията на бъдещето виждам аз
във въздуха и гробовете във земята:
разкъсва блеенето в този кобен час
дори на още неродените гърлата.
Убиват человека по различен начин.
Убиват свободата и невинността
със бомби, с гилотина, с нож и карцер мрачен.
Или със глад, мълчание и самота.
Затваря Изтокът ветрилото от сянка.
Отваря Западът на ужасите танка.
Карлуш Друмонд де Андраде (Carlos Drummond de Andrade) е роден през 1902 г. в Итабара в щата Минас Жерайс. Завършил аптекарство в Бразилия и Англия, но се отдава на книжовна дейност. Сега е чиновник в Министерството на просветата.
Публикувал: „Някаква поезия“ (1930); „Разораване на души“ (1934); „Чувство за света“ (1940); „Хосе“ (1941); „Роза на народа“ (1945); „Моята поезия досега“ (1948); „Ясна загадка“ (1951); „Създател на изкуство“ (1952 — 1953); „Чист живот“ (1954 — 1958) и „Урок на нещата“ (1963).
В средата на пътя имаше камък,
имаше камък в средата на пътя,
имаше камък,
в средата на пътя имаше камък.
Не ще забравя това събитие
в живота на моите очи уморени.
Не ще забравя, че в средата на пътя
имаше камък,
имаше камък в средата на пътя,
в средата на пътя имаше камък.
На висотата на човешкия развой не можеш да напишеш песен.
Не можеш да напишеш песен, ред дори, макар и истинска поезия.
Последният поет умря в 1914.
За името му никой си не спомня вече.
Машини страшно сложни има днес за нужди най-обикновени.
Цигара да изпушиш, натисни бутона.
Със електричество чували се зашиват.
Любов се прави по безжичен телеграф.
За храносмилане излишен е стомахът.
Един учен във вестниците заяви, че трябва още много,
едно равнище на култура да достигнем.
Ала кога се стигне там, за щастие, ще съм умрял.
Не стават хората по-съвършени
и се убиват като дървеници,
И раждат се отново храбри дървеници.
Светът, необитаем, става всеки път по-обитаем.
И ако още плачеха очите, би настъпил нов потоп.
(Не вярвам, че написах песен.)
Не искам аз да съм поет на свят разбит и грохнал.
Не ще възпявам аз и бъдещия свят.
Поко̀рен на живота, другарите си гледам.
Те са печални, но безброй надежди хранят,
По тях огромната реалност проумявам.
Сегашното е тъй велико, да не се делим един от друг.
Да не се делим един от друг, да вървим с ръце съединени.
Не ще възпявам аз жена, нито история,
не ще въздишам пред прозореца по заник,
упойки и писма прощални на самоубийци няма да раздавам,
на островите няма да избягам, ангели не ще ме похитят.
Материя ми е времето, сегашното, сегашните човеци,
сегашният живот.
Върху стената тоз портрет семеен
е потъмнял от времето отдавна.
В лицето на бащата се не виждат
грошовете, спечелени от него.
На двете тънки лели по ръцете
пътуванията им не се отгатват.
Остана бабата самотна, жълта,
без спомен от монархията стара.
Децата — колко те са променени!
Смирен и тих е образът на Педро,
най-хубавите блянове прахосал.
Хуан не е предишният лъжливец.
Градината е вече фантастична,
цветята — стари пепеляви щампи,
а пясъкът изпод нозете мъртви
като мъгла безкрайна се разстила.
Личи във полукръга от столове
известно кратковременно движение.
Децата тихо мястото си сменят:
защото всичко става на портрета.
А двадесет години не са малко.
Извайват те какъвто да е образ.
Ако си фигура, една замине,
усмихната пък друга се явява.
Не са ли седналите странни хора
роднини мои? Аз не го поддържам.
Това са посещения забавни
в салона, който рядко се отваря.
Останаха да съществуват само
следи семейни в жеста на телата,
достатъчни, за да внушат на всеки,
че тялото е пълно с изненади.
Олющената рамка на портрета
напразно личностите им заключва.
Те се намират там по своя воля
и ако искат, биха отлетели.
Те могат да се изтънят и станат
въздушни в полумрака на салона,
да се поселят в мебелите прашни
или във джоба на саката стари.
Домът е пълен с ракли и сандъци,
с безброй книжа и стълбища големи.
Коварството кой знае на нещата,
когато на материята дотегне?
Портретът бледен ми не отговаря,
ала ме гледа и се съзерцава
в очите ми учудени и тъмни.
И във стъклото му се умножават
умрелите и живите роднини.
Отишлите отвъд и е различавам
от тук оставащите. Чувствам само
понятието странно за семейство,
което скришом през плътта пътува.
От параходите, които се прибират
със знаци от пътуването черно,
от хората, които се завръщат
със незарасли още рани
или с осакатено тяло,
аз искам вести за Испания.
От дървените и железни каси,
от балите с богати стоки,
от мириса на гнило и на риба,
от палубите винаги измити
от разярената и кипнала вода,
аз искам вести за Испания.
От чайките, оставили, кресливи,
във въздуха черта от лакомия,
от раковините шумящи и солта,
от пяната, която ври студена,
от разните предмети на морето
аз искам вести за Испания.
Не ми ги дава никой. Вдига
мълчанието ръце и се затваря
във веществата най-сурови.
Мълчание твърдо на стена,
на камък, който кърши клони,
и на парцал уста запушил,
мълчание сухо и нечисто,
в което шумно се излива
като във дъното на рудник
една червена тлъста супа.
И няма вести от Испания.
Ах, ако имах само кораб!
Ах, ако знаех да летя!
Но имам само мойта песен,
а колко струва тя? Поетът
в затвора на стиха заключен,
измъчен от въпроси празни,
от наблюдения преситен,
би искал сам от свойта песен
да създаде не цвете — бомба
и с тая бомба да разбие
стената около Испания.
Аз се събуждам за смъртта.
Избръсвам се, обличам се и се обувам.
Това е моят ден последен: ден,
от никакво предчувствие непронизан.
Върви си всичко както всеки път.
На улицата слизам. Аз отивам да умра.
Сега не ще умра. Един цял ден
от моето чело се размотава.
Но колко дълъг ден! И колко стъпки
по улицата: аз я прекосявам. Колко
неща във времето натрупани. Без да се спирам,
вървя по своя път. Безброй лица
в бележника навалят.
Отивам в банката. Защо
са тез банкноти синкави, ако след пет-шест часа
ще дойдат полицаите да ги откъснат
от това, което беше моя гръд и вече зее?
Но себе си не виждам кървав и накълцан.
Аз съм невинен, светъл, бистър, летен.
И въпреки това отивам към смъртта.
Минавам през канторите. И по огледалата,
по ръкостисканията, по очите късогледи, по устата,
които се усмихват или просто бъбрят, аз минавам.
Не се прощавам, нищо не предчувствувам, не се боя:
смъртта прикрива
диханието свое, своя ход.
Закусвам. За какво? Закусвам риба пържена и крем.
Това е моята последна риба с моята последна
вилица. Устата различава, взема, съди,
поглъща. Пропива музика десерта, тръпка —
не зная на цигулка ли или на вятър.
Не е смъртта. Това е слънцето. Това е
трудът. Трамваите са пълни с хора.
Живея във града, големия, и съм един човек
във неговия механизъм. Бързам. Аз отивам да умра.
Аз искам път от бавните. Не гледам
кафенетата със шум от чашки и от анекдоти,
не гледам и зида на болницата стара.
Нито афишите. Аз бързам. Аз купувам вестник,
макар и да отивам да умра.
Денят, преполовен, не ме уведомява,
че почнал съм и аз да свършвам. Уморен съм.
Бих дремнал, но приготовленията… Телефонът.
Фактурата. Писмото. Правя хиляди неща,
които други хиляди и тук, и там във Щатите пораждат.
Обвързвам се, уреждам срещи,
но никога на тях не ще отида, празни приказки говоря
и лъжа, като казвам аз: „До утре“; утре няма да ме има.
Отпадат силите ми с вечерта, главата ме боли,
съпротивлявам се, ръката ми подава хапче:
водата ме гнети по-малко от скръбта, мухата,
бръмчението… От това не ще умра: смъртта измамва,
подобно футболен играч смъртта измамва,
тъй както ковчегарите избира тя
усърдно между болести и катастрофи.
Все пак това не е смъртта, а мракът
над зданията уморени, отдих
помежду две надбягвания. Отслабва търговията на едро,
чиновниците, инженерите, зидарите отиват да почиват.
Но продължават келнерите, мотористите и хилядите други
професии нощни. Своя облик
градът променя мигом.
Завръщам се дома. Отново се измивам.
Да бъде сресана косата
и ноктите да не напомнят древния бунтовник.
Без прах костюмът. Куфарът изкуствен.
Затварям стаята. Живота си затварям.
И ме затваря асансьорът.
Спокоен съм. Поглеждам за последен път града.
Все още мога аз да се откажа,
смъртта си да отсроча, да не взема
това такси, да спра, да не отивам.
Бих могъл да се върна и да кажа:
приятели, забравих си паспорта, няма да пътувам,
ще ида във казиното да почета.
Но вземам автомобил. Мястото посочвам,
където нещо чака. Аеродрума. Светлини.
Минавам между мрамори, стъкло, хромирана стомана.
Изкачвам стълбище. Навеждам се. Прониквам
в самото лоно на смъртта.
Смъртта нарежда табуретки за удобство
на чакащите. Тук се срещат тез, които
отиват да умират и това не знаят.
Вестници, кафе, памуци за ушите, дъвка,
услуги дребни обикалят нежно
закотвените ни тела.
Отиваме да мрем и вече
не е комай ограничена и особена смъртта ми,
двайсет сме осъдени да бъдем разрушени,
двайсет ще умрем,
двайсет в тоя миг ще станем на парчета.
Или почти. И най-напред смъртта на индивида,
особена, ограничена, мълчалива.
Умирам тайно и без болка,
за да живея като къс от тези двайсет,
и си принаждам всички късове на всички,
които също тъй отиват да загинат мълчаливи.
Едно сме всички ний, един букет
от сили и дихание, за унищожение готови.
И плъзваме се ний по вечерния въздух,
над магазините и страстите на областта
се плъзгаме студено.
Улици като играчка се разбиват,
угасват светлини; досущ
дюшек от облаци, рътлини се разпадат,
досущ
една тръба от мраз докосва моите уши,
една тръба, която се запушва: и живеем вътре
в ковчега осветен и хладен —
пътуваща, спокойна и удобна самота.
Живея
последния си миг и сякаш
съм живял безброй години
преди и след отлитането ни — живот необуздан и непрекъснат,
където нямаше почивки, сънища, несвяст,
така приятна е машината нощя, когато лесно
отрязва тя все по-големи блокове от въздух.
Аз съм двайсетте в летящата машина,
която нежно диша,
между огньове звездни и дихания далечни на земя,
чувствувам се кореняк на тая шеметна височина,
ни мит, ни птица,
съзнавам още моите сили
и без лъжи летя;
аз съм едно летящо тяло и запазвам
часовници, джобове, нокти,
чрез навика на мускулите и чрез паметта привързан към земята,
избухнала внезапно плът.
О белота, спокойствие под насилието на смъртта
без предварителна покана,
предпазлива въпреки това необуздано
приближаване на някаква опасност атмосферна,
тласък мигновен във въздуха, бръснач от вятър
в тила, сияние и удар,
светкавица и трясък,
въртим се, станали на прах,
падам вертикално и се превръщам в новина.
Сесилия Мейрелес (Cecília Benevides de Carvalho Meireles, произнася се: Карвальо) е родена в Рио де Жанейро през 1902 г. и починала през 1965 г.
Написала е книгите: „Никога вече“ (1923); „Рожба на моята любов“ (1924); „Балада за Ел Рей“ (1925); „Пътешествие“ (1939); „Неясна музика“ (1942); „Море съвършено“ (1945); „Естествен портрет“ (1949); „Романси за нескромността“ (1953); „Песни“ (1954).
Не съм аз имала до днес това лице
тъй слабо, горестно и мълчаливо,
ни тез очи помръкнали и празни,
ни устните горчиви.
Не съм аз имала тез немощни ръце,
отпуснати, студени, мъртви;
нито съм имала това сърце,
което не потръпва.
Не сторих нищо аз за тез промени,
тъй прости и ведно с това тъй страшни:
— В кое ли огледало си изгубих
лицето някогашно?
Стига само да ти кимна
лекичко и отдалеко,
за да дойдеш ти със мене,
за да бъдеш мой навеки…
Но това не ще направя.
От върха на миговете
падналата дума бърза,
пресушава океани
и земи далечни свързва.
Няма думата да кажа.
За да ме познаеш лесно
между ветровете мощни,
загасявам моите мисли
и обличам дрехи нощни,
изнамерени от мене.
И дорде не ме откриеш,
слънцето все тъй ще свети
и на времето със хода
все ще плуват световете.
И един ден ще угасна.
Ден чист и зноен,
спокоен вятър.
Върви, талиго моя,
че малка е земята.
Тоз, който в тоя свят пристига,
попада често в изненада:
веднъж на щастие се радва
и три пъти скърби и страда.
Ден чист и зноен,
презморски вятър.
Върви, талиго моя,
че пътят ни е кратък.
Богатства много нося в мене
и те не ще останат скрити:
заспивах под звезди засмени,
потапях тяло във реките.
Ден чист и зноен,
планински вятър.
Върви, талиго моя,
да стигнем планината.
По пътя — камъни, коприва,
но всичко времето отнася.
С вода и вятър ги разбива
във кадифе от ситен пясък…
Ден чист и зноен,
небе високо.
Върви, талиго моя,
в каквато щеш посока.
Богатства много нося в мене
и те не ще останат скрити:
аз вече с ехото беседвах
и с облаци немирни скитах.
Ден чист и зноен.
С теб докога ли,
талиго моя,
ще се търкалям?
Най-желаното не сторих.
Късно е да пей сърцето.
Стига, че остават вопли
във устата на морето.
Стига, че сълзи остават
и на вятъра в очите.
Най-желаното не сторих
и оплаквам дните.
Мойта скръб е толкоз моя.
Кой сега ще я прогони?
Плачех аз за друми ясни
в други зони.
Плачех за пустини глухи,
за пустини с изглед чуден.
Но душата крачи бърза,
а светът е муден.
Там, на самия път за Алкобаса,
до Монастерио с къщята бели,
аз знам, че на стъгдата многогласа
пазарът трае цялата неделя.
По тумбестата кана и кърчага
със всяка фигура и нова шарка.
На стълбището сложили дисаги,
търгуват хората в премяна ярка.
Мъже дошли на пъстра върволица,
глава от дон Перейра по-надменно вирят,
жени с обноски и вървеж на птица
вървят и с вик огласят панаира.
На мед тръпчив уханието диво
се носи. Грозде и смокини зрели
във всяка кошница пламтят красиво,
от дъжд и росни капки овлажнели.
Изследват търпеливо бездни мрачни
мухите във ушите на катъра.
Тук се разменят викове юначни
и удари потайни на чадъри.
Във всеки жест една Алхубаррота,
една Бразилия в дланта корава.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
„Смокини едри пълнят ми окото.
По десет четвърт? Майка си продава!“
Превързали със черна кърпа челюст,
една старица стене, друга вика.
В ръцете твърди като вкаменелост
как на земята сокът сладък блика!
Чорапи сини, морави, пембяни,
отиват и се връщат до премала.
Тресе уши катърът непрестанно.
Прилича на рисунка оживяла.
А там старица с пръстите си твърди
от кал почиства кани и бърдуци
с такава грижа и таквоз усърдие,
като че мие малките си внуци.
Винисиус де Мораес (Marcus Vinicius da Cruz e Mello Moraes, известен също като Vinícius de Moraes) е роден през 1913 г. в Гавеа, щата Рио де Жанейро, в семейството на литератори. Завършил Оксфордския университет. Поет, литературен критик и сценарист.
Публикувал: „Път заради разстояние“ (1933); „Форма и тълкуване“ (1935); „Жената Ариана“ (1933); „Нови стихотворения“ (1938); „Пет елегии“ (1943); „Стихотворения, сонети и балади“ (1946); „Нови стихотворения“ (втора книга, 1959); „За да живее една велика любов“ (1962).
Не мога.
Не е възможно.
Кажете й, че е напълно невъзможно.
Сега не може то да стане.
Това е невъзможно.
Не мога.
Кажете й, че съжалявам много, но не мога да отида тая нощ на среща с нея.
Обяснете й, че трябва милион тела да се погребват,
много градове да се възстановяват, много бедни има по света,
обяснете й, че плаче нейде на света едно дете.
И жените са обезумели, легион от тях оплакват
изгнанието на своите мъже; кажете й, че зее празнота
в очите на бедняците и немощта им е безкрайна;
че срамът, безчестието, самоубийството обхождат домовете
и е необходимо да се завладее пак живота.
Покажете й, че трябва да стои на стража, със обърнати към всички пътища очи.
Да помага бързо, да обича, да измамва, да умира, ако трябва.
Хвалете я внимателно, не я ласкайте… ако не отивам,
не е, защото не желая: тя го знае; не отивам аз, защото
един герой лежи в тъмница,
един работник беше повален и на площада има локва кръв.
Кажете й, но насаме, че трябва аз да съм готов и че не трябва
мойте рамене да се превиват, че не трябва моите очи
да се оставят да ги плашат, че аз нося на гърба си хорското тегло,
и не е време да се спра: кажете й при все това,
че страдам много, но не мога да покажа моето страдание
на хората объркани; кажете й, че дадено ми беше
участие ужасно и че вероятно
ще трябва да измамвам и да се преструвам, да говоря с чужди думи,
защото знам, че съществува светлината на една зора далечна.
Ако тя не го разбира, о! — опитайте се да я убедите
в моя дълг непобедим; но й кажете,
че всъщност колкото съм дал, е нейно
и че ме боли така да я разгалвам в моята поема; пък не трябва
дълбоката й тайна да ограбвам: времето не е за обяснение,
ни да се вглеждам в себе си, когато редом с мен
царят лъжа и глад; и плач на изоставено дете се чува на едно шосе
досам трупа на майката; кажете й, че има
корабокрушение сред океана,
един тиран на власт, един човек разкаян;
кажете й, че има къща празна
с часовник, който бие всеки час; кажете и, че има страшно
увеличение на пропастите по земята, има вопли и молби,
има призраци, които през нощта ме навестяват,
и че е длъжна тя да ме приеме; говорете й за моето доверие
в зората;
кажете й, че виждам по лика невидим на нощта една усмивка,
живея в напрежение пред чаканото чудо, затова
помолете я да се въоръжи с търпение, да ме не вика
сега със тъмен глас; да ме не кара да се чувствам подъл,
задето я забравям в тоя миг, във нейната неизмерима
самотност; помолете я, о, помолете я да помълчи
за малко и да ме не вика,
защото аз не мога да отида.
Не мога да отида.
Не мога.
Не съм и изменил. Във моето сърце
живее образът й като мой, и нека тя не казва,
че съм могъл да я засрамя. Моето отсъствие
също е една магия
на нейната любов към мен. Живея със копнежа да се върна да я видя
в един спокоен свят. Страданието мое на човек
остава с мене; мойта самота остава с мене; мойта лудост
остава с мене. Може би ще трябва
да умра, без да я видя повече, без да опитам
вкуса на нейните сълзи, да видя как се носи
свободна и разголена по плажовете и небето
и по улиците на безсънието ми. Кажете й: това е
мойто мъченичество; понякога ми тегне
над главата плочата на вечността и мощните войски
на трагедията връхлитат върху мен и ме изтласкват в мрака,
но трябва аз да се съпротивлявам: нужно е това…
А я обичам с някогашната младежка чистота,
със буйността възторжена на миналите часове,
с една самоотвержена любов. О нека тя
прости на скръбния непостоянен свой приятел,
комуто беше съдено да се изгуби от любов към своите подобни,
комуто беше съдено да се изгуби от любов към малка къща
с градинчица пред нея, със момиченце в червена рокля;
комуто беше съдено да се изгуби от любов към правото на всички
да имат малка къща със градинчица пред нея
и момиченце в червена рокля; и когато се изгубват те,
приятно да им е, че се изгубват…
Убедете я в това; кажете й, че е ужасно
да я молят на колене да не ме забравя,
да ме обича и да ме очаква,
защото аз съм неин, само неин, но сегашната минута
по-силна е от мен, не мога да отида,
не е възможно,
това ми е напълно невъзможно,
не може и не бива, не;
това е невъзможно;
не мога.
Феррейра Гулар (Ferreira Gullar е литературен псевдоним на José Ribamar Ferreira) е роден през 1930 г.
Издал е: „Битка на тела“ (1954); „Стихотворения“ (1958); „Женано Боа Морте — креолът, набелязан да умре“ (1962); „Който котарак се появи“ (1962).
В млекарницата. Вечерта прониква
в сметаната, изварата, бидоните за мляко
и моето лице във огледалото отсреща.
Часът е четири следобед. Месец май.
Имам тридесет и три години и гастрит. Обичам
живота, пълен със деца, с цветя
и със жени, животът —
правото да бъдеш във света,
да имаш две нозе и две ръце, едно лице,
надежда и желание за всичко.
Правото на всички,
което никакво деяние,
административно или конституционно,
не може да отмени, ни да остави в завещание.
Но колко хвърлени приятели в затвора!
Колко в тъмните кауши,
където вечерта вони на пикоч и на страх.
Без светлина посрещат хиляди семейства тая вечер
в предградията от желязо със светилен газ,
където, безприютни, пролетарските деца играят.
Аз съм тук. Огледалото отсреща
не ще запази дирята на моето лице,
ако от мястото изляза
или ако умра,
ако случайно ме убият.
Аз съм тук и някой ден
не ще ме има нийде.
Наистина, какво значение има?
Запалва общата борба кръвта ми
и блъсва ме в гърдите
като ритник едно възпоминание.
Андрес Елой Бланко (Andrés Eloy Blanco Meaño) е роден на 6 август 1897 г. в Кумана, щата Сукре, Венецуела. Единадесетгодишен отива в Каракас, където завършва средното и висшето си образование. На двадесет и една година е адвокат. Противник на управлението на генерал Гомес, той е затворен цели четири години (1929 — 1933), а после въдворен на местожителство в Андите (1933 — 1934). След 1936 г., когато умира диктаторът, за Андрес Елой Бланка почва едно блестящо политическо поприще, което от съветник и избраник на Каракас го довежда до председателското място на Учредителното събрание в правителството на Ромуло Гайегос, един от най-големите венецуелски писатели, и до поста министър на външните работи. През 1948 г., когато правителството на Ромуло Гайегос и на неговата партия е свалено, Андрес Елой Бланко намира убежище отначало в Куба, а после се установява в Мексико, където умира през 1955 г.
Поетичното творчество на Андрес Елой Бланко е изобилно: „Градината на Епопейа“ (1918); „Земи, които ме чуха“ (1921); „Резитба“ (1923 — 1928), претърпяла четири издания; „Кораб от камък“ (1937); „Баедекер 2000“ (1938); „Една година с твоя светлина“ (1950); „Хиралуна“ (1952); „Хуамбимбада“ (1952).
Човекът от затворнишкия лагер
ни разпределя слънце всеки ден;
през тесните пролуки на стрехата
парчета слънце влизат;
в най-хубавия ден,
когато има много слънце във небето,
ние, политическите във затвора,
имаме пак само толкоз слънце,
колкото ни дава тъмничарят.
Пет прозорчета, под всяко
се намества по един затворник;
и остават други сто, които правят
опашка заедно със тях.
Пред слънчевата лавка
— гише на гара —
очакват без пътуване стотина пасажери
билет да купят
за железницата на небето.
Слънчевите дни
са дни на празник
и ние си поделяме квадратчетата бели
като кутия със бисквити.
То е будилник.
В часа на всяка утринна заря
в чаршафите се мушва
и затворниците буди.
Ходи от ръка в ръка,
надсмива се над котарака черен
и се оставя да му се надсмива
кривокракият петел.
Бяло, бяло, бяло;
а очите му червени
като прозорци
в дъното на снеговита нощ.
Аз го погалвам по гърба,
затваря то очи.
У дома се канят да заспят:
ръцете сред снега
остават беззащитни.
Този бял затворник
е самата бяла кротост.
Върху едно квадратче слънчево се хвърля
както преспапието
върху четвъртината от листа,
додето бог го вдигне
и вземе листа, за да го изпише.
Не знам в страха ми обич ли трепти
и няма ли да ме забравиш;
аз само знам, че си отиваш ти,
аз само знам, че ме оставяш.
Ще те очаквам на самия бряг,
самотен до вълните сини,
и тъй живота ми като във мрак
в едно очакване ще мине.
Живот изменнически! Всеки час
мечтата ми без жал сломява;
ако не съм ти нищо сторил аз,
защо раняваш ме тогава?
Сърцето — заглушило би и то
със плач морето, ако може:
защо ми я не връща то, защо,
щом толкоз я обичам, боже?
И само мойта песен може би
ще те догонва вместо мене.
Където тя минава, ще скърби
вълната на води зелени…
Не знам в страха ми обич ли трепти
и няма ли да ме забравиш;
аз само знам, че си отиваш ти,
аз само знам, че ме оставяш.
И ако те обичах вчера, днес
е твоят лик по-тираничен.
Расте ли тъй копнежът ми злочест,
как утре аз ще те обичам?
Хуан Лискано (Juan Liscano Velutini) е роден на 7 юли 1914 г. в Каракас.
Автор на книгите „Осем стихотворения“ (1939); „Борба“ (1942); „От зора до зора“ (1943); „Човешка съдба“, национална награда за годините 1949 — 1950; „Венецуелска народна поезия“ (1945); „За морето“ (1948); „Фолклор и култура“ (1950).
От дърво, луна и слънце,
той е непонятно хубав
с въглена на своя поглед,
с изкласилите си гриви.
Непонятно чист и ясен,
бял от светлината руса,
откъде ли той дохожда
и къде ли той отива?
Тяло от вода ли злачна
даде му реката кротка?
Северняк ли го домъкна,
който лете си почива?
По тръстиковите ниви
се вълнуват перушини
и денят го обкръжава
със бръмченето си пчелно.
Има ветрове полето,
но и хищници то има.
Погледи едни пленява,
други погледи го дебнат.
Гиздаво перо отчасти
и отчасти лапа гладна
е лесът, където тича
малкото момиче с плитки.
Лес — въпросите му тъмни,
лес — надеждата му топла,
лес — където то се губи,
лес — това, което иска.
Лятото в кръвта му млада
хвърля своите огньове;
време за коситба палва
неговата знойна пролет.
Кой му свири толкоз тихо?
Кой следите му заплита?
Кой си гърлото подава
из тръстиковите ниви?
Воден от мечта гореща,
от луни и от сеитби,
кълнове от семе твърдо,
зодиаци на тревата,
носен лудо от напеви
на ракити във гората,
на измамата листака,
хвърковат блуждаещ огън;
изиграван от светлика,
що го скрива и показва,
гъсти мигли и клепачи
като ветрила, които
се отварят и затварят;
люшкан с гребените бели
и на прилив и на отлив,
на крила, пера и човки,
на плата и на долини,
далнини, които викат,
небеса, които бягат,
тъмнини, където лумва,
блясъци, където гасне,
с ропот срещаща го ярост,
обикалящи го стъпки;
слушай как бръмчи кръвта му
като исполински кошер,
порив и уплаха раснат
като някакви лиани;
чувствува копнеж и мъка,
доброта и нежност сляпа,
разцъфтяване потайно
и безкрайно нетърпение
да е ручей, който тича,
пътник отразен във него,
облак, който се разнищва,
плод от клоните откъсван,
сянка като плащ разстлана,
лес объркан до полуда.
По тръстиковите ниви
пладнето господарува.
Ври горещината гъста,
птици мълчаливо хвъркат.
Чува се реката глухо
сред тръстиките да капе;
гущерът чевръст изстрелва
своето присъствие синьо.
Де е малкото момиче
от гора, вода и палма,
със зениците си мокри,
със широките си плитки,
дето времето подпали
с неговата тъмна хубост,
някога само мечтало
за луни и за сеитби?
Впива лятото езици
от къпини и от жажда,
а пък тропикът простира
вред миражи от градини,
откъдето тук пристигна,
накъдето заминава
и посемсега[5] не ходи
малкото момиче с плитки.
Мигел Анхел Астуриас (Miguel Angel Asturias Rosales) е роден на 19 октомври 1899 г. от майка индианка и баща испанец. Завършил правни науки в Лондон и Париж. Носител на Нобелова награда литература през 1967 г.
Първата си книга „Легенди за Гватемала“ (1930) публикувал в Мадрид. Следват: „Господин Президентът“ (1946); „Хора на царевицата“ (1949); „Буен вятър“ (1950); „Поетични упражнения“ (1951); „Зеленият папа“ (1954); „Уикенд в Гватемала“ (1956); „Очите на погребаните“ (1960); „Някоя мулатка“ (1963); „Блясък на звезди“ (1940); „Чучулигово слепоочие“ (1949); „Поетични упражнения“ (1955); „Индиански послания“ (1958); „Пролетно бдение“ (1965).
Слизат индианците от Миско,
тъмна синева на гръб понесли,
и градът огромен ги приема
с улици изплашени и черни,
с кичури от светлини, които
като нощните звезди угасват,
блесне ли над стрехите зората.
Шум неспирен на сърца оставят
техните ръце, които бързо
вятъра гребат като лопати;
и от ходилата им остават
като щампи стъпките им боси
по изстиналия прах на друма.
Белите звезди, които ниско
грейват в Миско, в Миско си остават:
индианците добри ги вземат
вместо кошници и ги напълват
със кокошки и розетки бели
от разкошни цветове на юка.
От живота ни по-тих и скромен
е на индианците живота
и когато слизат те във Миско,
чува се понякога дъхът им
как във сините им устни съска,
сякаш е копринена змия.
Мелвин Рене Бараона (Melvin René Barahona (1932 — 1965)). Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издадена по случай първия фестивал на книгата от Латиноамерикана, Лима, Перу.
Аз знам, че ти стоиш на стража като часовой
и пазиш хляба, който зрее от потта непобедима
на клетия орач от равнината.
Ръце простираш, като че зората поздравяваш
или дирижираш на живота хора —
растителен. Знам, че се грижиш за браздата,
където свойта нежност плодоносна е заровил
добрият селянин, бащата на брашното.
Аз знам, че те почитат птиците покорни,
тъй както се почита на прадядо древен
лицето неподкупно.
Знам, че към птиците ти се отнасяш добродушно
и позволяваш им да пеят в твоите очи,
онез очи, които си изгубило в нощта, посоката за да укриеш
на твоя неуверен поглед.
Знам, че умееш да мълчиш и вятъра да слушаш,
който свири в твоите уши на просяк
и за нищо не ламти, защото има всичко.
Кой казва, че си бездиханно и самотно
и имаш само своята въртяща се около тебе сянка?
Заблуждава се тоз, който предполага, че си претърпяло
корабокрушение в пшеницата, о адмирале на зората,
лъже тоз, комуто идва на ума, че нямаш ти живот,
ни преданост, ни блянове, ни пориви първични.
Защото си…
Защото на пшениците си годеникът
и зрелостта им неизвестна пазиш най-ревниво.
Защото знам — мечтаеш за по-чисти дрехи,
ушити от домашно ленено платно и с копчета от сняг.
И знам, че се нуждаеш от по-здрава шапка,
по която зимата се хлъзва,
без да ти нарани лицето, без душата да измъчи.
Защото вечно си мечтало да управляваш по-широки
и процъфтяващи земи, о адмирале на зората.
Защото твойта зоркост умножава винаги зърната
и пълни житниците по земята.
Знам, мълчаливецо, че ти надеждата обичаш.
Знам, че се мъчиш да разкъсаш злия бурен,
който се увива около врата ти
като растителна нечиста кърпа на сплетнята.
Защото знаеш превъзходно, че селякът,
който крал на посева те е ръкоположил,
не е владетел на земята, за която ти стоиш на стража,
ни господар на плодовете, вардени от тебе.
Ще дойде този ден, към който ти пътуващ
от една бразда към друга, като плевелите побеждаваш
и класове слънчасали възправяш.
Ще дойде оня ден, когато ще говориш:
зърна ще изброяваш
и ликуващи повели ще диктуваш
на природата, не вече победителка надменна,
а победена.
Герою на мълчанието скромно.
На птиците прадядо.
Обичам те, плашило, както те обича малкото дете:
с учудваща любов.
Обичам твойто бойно мъжество в житата.
Исполине на белтъчините.
Защото свойта белота без теб не би ни давало брашното,
ни своята усмивка жълта и благоуханна кукурузът.
Какво би станало без тебе с хляба,
на класовете неми капитане!
Какво би станало с овеса, брате,
без твоето износено великолепие?
И тъй като по образ и подобие
на човека беше сътворено,
като човека ще растеш победоносно на земята.
О, адмирале на зората,
прадядо несравним на всички птици,
исполине на белтъчините,
на класовете капитане!
Мануел дел Кабрал (Manuel del Cabral) е роден през 1907 г. в Сантияго де лос Кабайерос. Поет самоук. Бил дипломатически представител на своята родина в Сантияго де Чиле.
Издал е книгите: „Цвят на вода“ (1931); „Биография на едно мълчание“ (1940); „Черен тропик“ (1942); „Чичо Мон“ (1943); „Чинчина търси времето“ (1945); „По-стара кръв“ (1945); „Отсам морето“ (1948); „Антология земя“ (1943); „Тайните гости“ (1951); „Основна антология“ (1957), издание на „Лосада“, Буенос Айрес, която съдържа почти целокупното му творчество.
Вода тъй чиста, че почти
я в чашата не виждаш ти.
Отвъд намира се света,
отсам — кажи го — празнота.
Вода тъй чиста, бистра, лека,
че трудно вижда я човека.
Видях те в рудници дълбоки да копаеш злато,
негре без земя.
Видях те да изтръгваш диаманти от земята,
негре без земя.
Видях те въглища да вадиш от земята,
като че вадеше от нея късове от свойто тяло.
Стотици пъти те видях земята да засяваш,
негре без земя.
И вредом твойта пот, която пада непрестанно
на земята.
Потта ти древна и потта тн нова
на земята.
Солената вода на болката, която е по-плодоносна
от водата на небето.
Потта ти. Твойта пот за този, който притежава
сто вратовръзки, четири коли разкошни
и по земята никога не стъпва.
Когато някой ден напуснеш ти земята,
тогаз единствено земята ще е твоя.
Масимо Авилес Блонда (Máximo Avilés Blonda) е роден на 16 май 1931 г. в Санто Доминго. Завършил право, философия и литература в местния университет. Принадлежи към поколението от 48-а г. Основател на поетичната библиотека „Уязвимо свирене“. По-голямата част от неговото творчество е пръсната из литературните списания на Латинска Америка.
Не съществува, тук страхът,
нито безчестието, нито сподавения вопъл.
Долавяш равенството в толкоз белота.
Плътта оспорвана е в таз градина бяла,
където се сънят засява, ала никога не разцъфтява.
Където не кълни лъжата,
където неподвижността е истина едничка.
Тук знамето подземно се развява.
Бог истина е само
във тез разтворени във въздуха прегръдки,
във съвършеното разпределение на белотата
между зелените рътлини.
Бог истина е само, ти го знаеш, знаят го и всички други,
онез, които минаха от другата страна на светлината,
където, ах, не съществуват ни усмивките, ни погледите, ни игрите,
ни равновесието здраво и разумно на закона,
ни работата, ни потта,
ни раждането, нито плодовете забранени,
където са заключени завинаги петте прозорци на плътта.
Ех, мъртвите! И ти, и всички други!
Възможно е да имат още памет.
Възможно е на всеки наш най-малък жест
да отговарят с друг. Не знаем ние,
но тяхното спокойствие ни стряска.
Тоз корен неподвижен бягството неспирно
на подвижното у нас задържа.
Във тоя обръч бял
не съществува разлика на вери и на сълзи.
На всеки кръст стои облегнат ангел
и всяка кост свой цвят си има
и всякое мълчание — свое точно обяснение.
Семейните ви имена са без значение, любими мъртъвци,
те са числа в един регистър само,
който живите във бързината си уреждат.
И там ви търсим, за да ви предложим
свойта преданост и вярност,
които разполагат с вас безгрижно.
Не притежава тук значение нищо.
Еднакво е и точно всичко.
Долавя се единствено на мравката труда печален,
мълчанието безучастно на земята и на костите прогнили
и дрезгавият лай на куче някой път, което
терзай нощта със своите прокоби.
Хорхе Каррера Андраде (Jorge Carrera Andrade) е роден през 1903 г. в град Кито. Поет, литературен критик и преводач. Бил дълги години дипломатически представител на своята страна в Япония, Франция, Испания и Венецуела.
Първата си книга „Неописуемо блато“ отпечатил през 1922 г.; следват: „Гирлянда на мълчанието“ (1926) „Бюлетини за море и земя“ (1930); „Каталог на ябълката“ (1935); „Широти“ (1935); „Биография за ползване от птиците“ (1937); „Часът на осветените прозорци“ (1937); „Малки епиграми“ (1940); „Потайна страна“ (1940); „Регистър на света“. Антология (1922 — 1939), (1940); „Посетител на мъгла“ (1947); „Лица и климати“ (1949); „Тук почива пяната“ (1950); „Местопроизхождение“ (1950).
Хорхе Каррера Андраде е съставител и преводач на една великолепна антология на съвременната френска поезия, издадена през 1950 г.
Прозорецът, роден от жажда по небето,
върху стената черна кацна като ангел.
Той е приятел на човека
и е на въздуха вратар.
Беседва с локвите върху земята,
с дечицата на стаите — огледалата,
и със стачкуващите стрехи.
Прозорецът от своята височина
напътствува тълпите
с прозрачното си слово.
Големият прозорец
разпръсва светлините си в нощта,
изважда той на метеора корена квадратен,
колонки от съзвездия събира.
Прозорецът е борт на парахода на земята,
море от облаци го кротичко опасва.
Душата, капитан, спасителния остров търси
и мият се очите в сини урагани.
Прозорецът поделя между всички хора
един квадрат от светлина, едно ведро от въздух.
Прозорецът, от облаците разораван,
е мъничката нива на небето.
Един старик живее в мен и фабрикува мойта смърт.
Под неговия дъх превръщат се годините във пепел,
разлагат плодовете захарта си
и скрежът навестява моя органичен лабиринт.
От своята засада този гост манипулира
със вятър, със стрелки и бледи вещества.
Понякога, дордето спя, се чува с часовете
как сладка течност се налива в неговата кана.
Той мойта кожа с жълтата си химия изкъпа.
Той климата на моята ръка смекчи.
Намясто своето лице аз неговото с бръчки
намирам във огледалата.
Той заговорничи в дълбочината на плътта ми,
де трепка лоното като животно уморено,
и сред зелени вещества, реторти равнодушни
със хода на годините смъртта ми фабрикува.
Зелено морско, адмирал на шарките зелени,
зелено земно, на орачите другар,
вестител упорит на щастието за всички,
небе безкрайно на добитъка със вечна паша.
Подморска светлина на лесовете,
където насекоми, птици и растения живеят
и се самоизтребват
в мълчаливата любов на бог зелен.
Ухание зелено на столетник месест,
който в свойта тенджера растителна вари
едно дълбоко питие,
направено от дъжд и сянка.
Тропическа трапеза, дето се поти с перчема си зелен
главата татуирана на ананаса.
Шубраци с гърбици зелени,
на хълмовете родственици бедни.
Зелена музика на насекомите, които шият, без да спрат,
дебелия ковьор на злака,
комарите, които обитават горските цигулки,
и думкащия барабан на жабата тъмнозелена.
На кактусите яростта зелена,
търпението на дърветата, които във зелената си мрежа
прибират приказен улов от птици.
Зеленият услокоител на света,
който се удавя във морето,
катери се по планините чак до небесата
и тича в хладната река — училище по голота —
и в носталгичното мучение на ветровете.
Архитектура вярна на всемира,
реалност от мечтата по-могъща.
Абстракцията изведнъж умира,
стига само да се понамръщя.
Нещата. Или пък живота, ако щете.
Присъствие е цялата вселена.
И сянката, съединена със предмета,
същността му може би променя?
Очиствайте света — това е ключа, хора —
на мисълта от привиденията сурови.
И нека натъкми окото своя кораб
за открития нови.
Около мене чувам твоята позната стъпка,
вървиш ти като облак и река спокойна,
усещам твоето присъствие и твойто скромно
величие откривам аз, на твойта вечна власт покорен.
Царуваш мълчаливо над страна дъждовна,
над избледнялото, незабравимо време,
над родове зелени, легнали в земята,
над празни къщи и ковчежета за сълзи.
Пътуваш в насекоми, в гъби, твоите закони
от моята ръка се изпълняват всекидневно
и твоят глас потаен по устата ми се плъзва,
смекчавайки гласа ми от метал и пепел.
Компас на мойто дълго пътешествуване земно.
На мойта кръв начало, извор на съдбата моя.
Когато в свойто лоно те укри прахът безличен,
събудих се учуден, че живея още.
И портите невидими поисках да съборя
и обикалях залудо във кръг като затворник.
С въже от хълцания безуспешно се обесих
и като те зовях, блатата на съня преминах.
Но ти живееш непрекъснато около мене.
Усещам те как кротко и спокойно дишаш
в онез неща, които сладостно ме гледат,
от твоята ръка вълшебно подредени.
Ти утринното слънце в свойта широта заемаш
и както винаги покриваш ме грижливо
със твоя шал голям и лек от светлина висока,
все още хладна от петли и сянка.
Ти мериш свиренето тънко на щурци и птици,
в ръцете добротата на света ми даваш
и твойте нежни знаци непрекъснато ме водят,
изпълвайки ми самотата с тайния си говор.
Ти си в делата ми, в мълчанията ми живееш,
през рамото ми своите поръки ми диктуваш,
когато вечерта изтрива цветовете
и твоето присъствие празното пространство пълни.
Аз чувам твоите пророчески слова във мене
и цяла бдение и обич, ти ме придружаваш,
сполуки ми предричаш, ключове незнайни,
рождения на звезди и възраст на дървета.
Небесна жителко, живей, живей навеки.
Първична моя кръв и светлина начална,
животът ти безсмъртен, дишайки в нещата,
като огромен хор да ме огражда и подкрепя.
Земя на равноденствие, родина на колибри,
на млечното и хлебното дърво,
отново чувам твоите щурчета и цикади,
които движат сред листата
ръждясалата си скрибуцаща машинария.
Аз съм на папагалите човекът:
видя ме Христофор Колумб на острова зелен
и ме откара в своя кораб,
препълнен със съкровища и плодове,
със птици индиански за Европа.
Един ден, посъветван от зората,
камбаните на деветнайсетия век събудих
и придружих Болйвар със героите му бедни
из влажните страни на вечното горещо лято,
преминах сивите виелици на Кордилерите високи,
където си гнездо светкавицата свива
във сребърната своя пещера,
и стигнах по-далече, чак до Юга,
до обръча огромен на пламтящия екватор,
до тези столици от облаци и камък,
които се намират до небето и росата.
Аз основах една република от птици
въз броните на гордите конквистадори,
отдавна окислени от забрава
под широколистните банани.
Остава сред тревата там една ръждива каска
от насекоми обитавана, подобно празен череп,
разяждан винаги от угризения жестоки.
До тайните врати на този свят се приближавам
на огъня със ключа,
изтръгнат от вулкана величав като могила.
Гледам аз на теб, банане, като на баща.
Високата ти фабрика зелена,
дестилаторе на огнения тропик,
не се умарят твоите тръби прохладни
да дестилират времето и да превръщат
нощйте във листа широки, дните — във банани
или във слитъци от слънце и цилиндри сладки,
замесени от дъждове и от цветя
във техния кобур златист като пчела
и като кожа тигрова — обвивка благовонна.
Усмихва ми се кукурузът и говори през зъби
със говор на вода и на роса,
кукуруз наставнически, който научава
но сметалото му птиците да смятат.
Аз разговарям с кукуруза и със папагала,
които знаят наизуст историята на потопа,
чийто спомен челото заоблачава на реките.
Реките, знай, текат надолу, винаги надолу,
опасват канарите, къдрави, подобно овча кожа,
и без да забравят своя произход планински и небесен,
достигат до крайбрежията, населени от костенурки,
през чудната растителна империя, където бие
гората с тъмното сърце на барабан.
Море си, Амазонке, сладко, имаш ти голяма речна челяд.
Изстрелвам аз стрела перната или смъртоносна птица
към най-високата звезда на твоето небе
и търся светещата моя жертва в твоите води.
Земя рождена, населявана от раси
на скромността и гордостта,
на слънцето и на луната,
на езерото и вулкана, на светкавицата и житата.
Ти пазиш спомена за огъня първичен
във всеки плод, перо и насекомо,
във кактуса със неговите рани или цветове,
във биковете, лъснали като свещи и нощ,
във минерала твърд, безсънния пияница на светлината,
и в коня ален, без седло и стремена препускал.
Набръчква сушата лицата и стените
и в необгледните жита пожарът
разпалва свойта битка на петли от злато и от кръв.
Аз притежавам ключа на добрия огън,
на огъня естествен ключа мирен,
който на света ключалките невидими отваря,
ключа на любовта и мака,
на нара и рубина първороден,
на розата и на пиперката космична.
Приятен слънчев ключ, що стопля моята ръка,
протегната към всички хора на земята:
към тоя, който хвърля копие и валчест камък,
към този, който мери на везни монети и цветя,
към този, който масата застила със покривка бяла,
когато аз пристигам у дома му,
и към лопена, който гони облаци и гълъби опитомява.
О, равноденствена земя на моите предци,
ти, плодородно гробище огромно,
странноприемница на трупове и семена.
Над мумиите индиански в глинени гробове
и конквистадорите във каменни ковчези,
които през епохите пътуват вечно,
съпроводени от някакво си насекомо музикално,
едно небе еднакво хвърля поглед от забрава.
Един нов Христофор Колумб във облаците вдига котва,
дордето лумва краткотраен и безмълвен огън,
прахът небесен на сребристата зорница
и хилядите викове на птиците тревожни
са тъмни питания към оранжевия заник.
Едуардо Каранса (Januario Eduardo Carranza Fernández) е роден на 23 юли 1913 г. в Апиай, окръг Мета. Директор на националната библиотека от 1948 до 1951 г. После дипломат в Сантияго де Чиле и Мадрид. Принадлежи към литературната група „Камък и небе“. Бил преподавател по литература в столичните колежи, секретар на редакцията „Списание на Индиите“ и директор на литературната страница на вестник „Време“.
Публикувал: „Песни за почване на празник“ (1936); „Шест елегии и един химн“ (1939); „Те, дните и облаците“ — поетична проза. Освен това — две кратки антологии на испански поети и една на съвременни американски лирици.
Добре е всичко; злакът росен във лъката
и въздухът със диамантено свистене,
рисунките на клончетата разлюлени
и палмата високо горе в светлината.
Добре е всичко: на любимата косата,
с небе пътуващо водата устремена,
на любещите устни влажността червена
и в знамето напиращия роден вятър.
Добре е, че сънува сънища момчето,
че януари е, а синьо е небето
и розата разтваря крехки листовце.
Добре, че се живее и че се умира,
добре е слънцето, луната и всемира,
не е добре едничко моето сърце.
Без теб, от теб загубена, една неделя
прилича на тунел с опушени стени,
където крача и ми свети твойто име,
и без да знаем, ясна нощ наподобява
или е понеделник, преоблечен във неделя;
лазурен ден, когато отпуск нямаш.
Вали в това стихотворение, ти го усещаш
със твоята душа подобно на стъкло;
вали разлъката като вода печална
и синя върху моето прокудено чело.
Разбрах аз как едничка малка дума,
подобна на карфица с топчица като луна
или на лекото сърце на пеперуда,
може да издигне крепостни стени,
да умъртви внезапно утрото изгряло,
да изпари градини и лазури,
деня да счупи като перуника,
в зърна от сол очите да превърне.
Разбрах аз как една-едничка дума
на сабите от синята стомана
и с острото призвание на тръна
може да е в светлината като рана,
която ни боли в средеца на живота.
Вали в това стихотворение и се върти
земята ни като далечна въртележка:
ти толкоз близо си до мен, че те не виждам,
създадена от моята мечта и мойте думи.
За тебе мисля аз зад всяко разстояние,
за твоя глас, що ми неделите открива,
и твоята усмивка като цвят заскитан
от твоя образ пада в моята душа.
Със своите листи полетяла към нощта,
от ситен дъжд и от покруса набраздена,
неделята без твоя поглед благ пристига
като писмо, изпратено погрешно.
И вечерта, девойко, е печална като въздух,
където, преди малко роза е цъфтяла;
от твоето отсъствие тука обграден,
аз съм създаден за любов и само като мъж,
Ектор Рохас Ерасо (Héctor Rojas Herazo) е роден на 12 август 1920 г. в Толу, Боливар, Колумбия. Поет и художник. Много известни са неговите картини „Погребение на селяни“, „Рождението на Огъня“ и стенописното табло „Обредът“. Бил преподавател по литература, рисуване, и испански език в института в Сантандер (Колумбия).
Публикувал: „Три мига на човека и деня“ (1949); „Лице на самотата“ (1951); „Преминаване на Каин“ (1952); „Чак от светлината питат за нас“ (1956) и „Нападение на формите срещу Ангела“ (1961).
1
На прага на нашите къщи
очаквахме всички госта.
Домъкнали бяхме всички
това, което бе наистина наше.
Под свещниците лицата си разпознахме нежно
в миросването и радостта.
От краища забравени за близката беритба
пристигаме на годината с най-хубавите дни.
Отрупваха ни с дарове старци достолепни,
за да участвуваме в радостния празник на момите
Листи бозови, вятър, смях на хора от морето,
просеци и хроми,
деца, заспали между мрежите рибарски,
полюшване на ладии, хамали.
Бяха чисти очите ни, ръцете чисти,
тялото потръпваше под платнените одежди.
Просто ни очакваха леглата
и плодовете златни, и топлика на листата,
мокри от дъжда.
„Момчета!“ — викаха безумно
и ние спряхме надбягването пред самия пристан.
Мачтите окичени със знамена,
най-горните платна във синевата,
чуковете на мъжете
ковяха на шлеповете весело корема.
За нас, пияните от радост между класовете,
които гонехме на робите нозете,
от нашия копнеж по-бързи и по-леки.
И смехът на тежките търговци,
с дребните им стоки и навесите пъстри.
Очаквахме всички госта
с думи, облакътени в мълнията на пръстените скъпи.
Носеха ни да пием в подноси големи от червена глина.
Допирахме устни до пръстените кани
и благославяхме доброто вино.
А децата ни наблюдаваха в почуда
с ръце опрени върху обръчите уморени.
2
Не искахме да умираме сега,
преди да видим покоя сетен на листата
и ропота последен, пламнал над октомври.
Преди да видим от хълма долината.
Преди да видим пушека на градовете стари.
Преди да видим дъбовете снажни,
засенчили на паломниците[6] посоха[7] изпрашен.
Запалваха се свещниците едни след други като думи.
Войниците ни гледаха свирепо,
когато искахме да прекосиме двора,
където техните другари
играеха си на посечените със главите.
Девойките стояха изумени
от подобието на бялата си кожа
на статуите с раменете.
Бавно се трупахме, наистина безшумно,
с думи, с викове, с рани по глезените и бедрата,
на бузите с деруги малки,
с уплахата като приятел силен,
когото призовавахме във самотата
на наште безполезни дни.
Сложиха подкосите, пълни с гозби,
за да ги опита със наслада гордостта на госта.
Гледахме се ние дълго и разбрахме,
че нашта радост беше млада,
но пълна със уплаха
като първото излитане на птица,
Фернандо Чарри Лара (Fernando Charry Lara) е роден на 14 септември 1920 г. в Богота. Завършил правни науки в местния университет. Поет, литературен критик и университетски преподавател.
Публикувал: „Нощни и други сънища“ (1949) и „Сбогувания“.
До изкопа на пътя
две тела едно до друго;
изглежда отдалеко, че се любят.
Един мъж и една девойка, мършави и тънки
със още топли форми,
лежат в тревата проснати и се разлагат.
И като гледа младите ръце,
около кръста им обвити плътно,
човек си мисли:
отдадени бленуват техните уста,
мълчанията, погледите и ръцете.
Не се целуват те, целува
ги сушавия вятър
на неподвижното горещо лято.
Един до друг са паднали, лежат
убити
две тела до изкопа на пътя.
И трябваше да са красиви
посърналите техни сенки,
прегърнати във вечерта.
И трябваше да бъдат страшни техните лица
срещу заплахи
и мълнии внезапни.
Тела подобно камък и небитие,
тела като лъжа, осакатени,
които не познават своя дял и смърт,
и в тоя миг, отблизо гледани, са плячка
на хищните и черни птици.
Хорхе Гаитан Дуран (Jorge Gaitán Durán) е роден в Памплона (Колумбия) през 1924 г. Завършил право и философия в Богота. Учил кинематография в Париж. След своето завръщане в Богота през 1955 г. основал списание „Мит“, което излиза до 1962 г., когато той загива при самолетна катастрофа в Поант-а-Питр (Гваделупа).
Публикувал: „Упорита тъга“ (1946); „Присъствие на човека“ (1947); „Почуда“ (1951); „Разпътен човек“ (1954); „Влюбени“ (1959); „Ако утре се събудя“ (1961). Той е автор и на публицистичната книга „Невидима революция“ (1959).
Не сполучи да ме победи смъртта.
Аз живях и се борих. Със тяло
неуморно срещу моята душа
в полетите бели на деня.
Въз руините на Троя писах:
„Смърт или любов е всичко“,
и почивка не намерих
оттогава. Казах в Рим:
„Няма богове, а само време“,
и спасение не намерих
оттогава. Аз мълчах в Испания,
тъй като покриваше гневът
със забрава мойта същност,
моята тревога, мойта кръв;
и пожарът не е спирал
оттогава.
На героя
за почивка сладка служи
чуждата земя. Тревата трепка
със напрашени клепачи,
сякаш е пчела. Не се предавам:
искам да живея във война
всеки ден, като че е последен.
Моето сърце воюва със морето.
Ти не постигна нищо — времето ми казва, —
изгуби всичко в твойта глупава борба
сам срещу боговете. Думите еднички ти остават.
Не бе ти нищо: ни баща, ни воин,
ни поданик, ни княз, ни Диоген;
и днес смъртта — мълчание и рак във твойто гърло —
те кара да целуваш плютите от теб развалини.
Но аз глухарче бях веднъж; друг път — титан
от сянката си уязвим. Живях:
дърво от пламъци и посев на стопанин,
света за миг понесъл върху свойто тяло.
Повтаря глупавият чак до ешафода тези думи
непрекъснато: живях!
Знам, че живея в този ден красив и мирен,
до тебе близо легнал. Лято е. От зноя
затоплени, овошките в ръката твоя
сред пладнята изливат гъстия си мирис.
Не беше този свят лъчист, преди честити
да се излегнем тук. Не бива от копнежа
ний да изтръгваме човешката и свежа
любов, която предизвиква и звездите!
Аз тичам гол към синевата на морето.
Като при слънце връщам се при теб и, слети,
се раждаме в познанието ни взаимно.
Усещам аз потта на пладнята гореща.
Червено вино пием в празничната среща,
в която за смъртта си спомняме предимно.
Ще дойде време,
когато хората ще разберат безкрая,
когато крачка
към вечността ще е животът,
когато плодоносната земя
на всички ще предлага своите щастливи жътви
и съкровения си мед. Ще дойде време,
когато ще се извисят големи бели градове,
с възправяни неспирно към небето
постройки хубави, оголени от суета,
с колони чисти като жезъл и от мрамор,
със улици, обнизани от дървеса спокойни.
Това ще бъде времето, когато
ще се орат полетата свободно,
безбройните стада, изпъстрени от светлина,
като вълни великолепни ще блещукат
върху зелената трева;
и винаги ще има в стомните вода,
в харманите пшеница златна
и мъничко любов във всяка шепа,
и топлинка от прелестна надежда.
Карлос Кастро Сааведра (Carlos Castro Saavedra) е роден на 11 август 1927 г. в Меделин, провинция Антиокия.
Публикувал: „Мълнии и звезди“ (1950); „Моят плач за Манолете“; „Молитва от Америка“ (1950); „Музика на улицата“ (1952); „Писано в пъкъла“ (1953); „Корабът на влюбените“ (1956) и „Дим на празника“ (1960).
Излязоха си всички тоя ден неделен
и аз останах у дома самичък.
Мълчанието в стаите е влязло
и сякаш е заспало на леглата бели.
Едничка нишката кристална на водата
съдбата си от мокрота тъче на двора.
В набъбналата самота на тихата неделя
отново ранните си стихове прочетох,
онези стихове, които пишех неспокойно
и моята душа детинска назоваваше поеми.
Злочести и наивни стихове,
със поривите първи на сърцето сътворени.
Сърце злочесто, ти ги пя тогава
и вложи цяла своята надежда в тях.
Ала какво ли мога аз да сторя,
ако закон е всичко да умира,
ако неделята умира също?
От прага мълчалив на мойта стая
отишло си е слънцето на пръсти
и да запали в тъмното звездите,
на покривите вятърът се качва.
Аз страдам, като гледам челото ти, сърдечна:
когато си най-близо, от мен си най-далечна.
За да не стигна твойта душа и твойта нежност,
понякога ме гледаш с онази безметежност,
с която гледат нощем небето езерата,
без нищо да му кажат, докле изгрей зората.
Мълчанието варди на твойта мисъл прага
и мра аз да усещам, което сещам, драга:
страхът да не заключиш ти устни безвъзвратно,
за крадени целувки когато се загатне;
страхът да си не спуснеш клепачите пред мене
покорно и бездушно като цветя сломени,
когато ти говоря за чара на житата
и влюбено те моля да дойдеш с мен в полята.
Не те разведря нищо. Смехът ти ясен даже
не може по лика ти коя си да ми каже.
Постъпките ти имат дълбочина потайна,
дори когато вдигнеш ръката си случайно.
Повикаш ме и бавно се думите издигат,
като че до слуха ми не искат да достигат.
Ти в себе си се скриваш. И аз не те намирам,
и плача толкоз пъти, че съм те толкоз дирил.
Ти бягаш вътре в тебе, кога те изненадам,
и гледайки устата затворена, аз страдам.
И двете твои устни, сковани от мълчание,
напомнят ми две флейти без твоето дихание.
Живееш тъй дълбоко във мен от толкоз време
и ако трябва, с радост готов съм да умреме.
Сърцето ти напразно аз търся в пустотата,
а твойто не познава на мойто самотата.
Завинаги в скръбта си аз формата ще пазя
на плитките, които ти някога отряза.
Познавам аз един човек:
излиза той да си хаби краката из града.
Излиза, без да знае
къде да се насочи с отмалелите си кости
и своите очи, които се измарят всекидневно
от вестниците стари по различните кантори.
Капитан, опропастен от скитане по улиците градски,
затворник клет на баровете с техните димящи клетки,
жътвар на гледки и лица,
на жълти папироси и хартия бяла;
свидетел на най-дребни произшествия,
където си ухото губят чашите за шоколад,
свидетел и на рака мокър и окалян,
който кожата горчива на обущата му ръфа.
Без работа, подобен на онези псета,
които препикават мълчаливо
ъглите на света.
Понякога със своето печално, незаето чело
той мисли за глада и за неща насъщни:
толкова пшеница по земята, толкова пшеница,
а ни къшей хляб, ни къшей хляб за моята уста;
толкова професии и толкова тирани,
а ни една-едничка пушка в моите ръце.
Едуардо Коте Ламус (Eduardo Francisco Cote Lamus) е роден през 1928 г. и загинал при автомобилна катастрофа през лятото на 1964 г. Стихотворенията му са взети от „Панорама на новата колумбийска поезия“ (1966), съставена от Фернандо Арбелаес, където няма никакви библиографични данни. Един мексикански вестник, струва ми се, „Равнище“, писа, че той е допринесъл много за обновяване и тематично обогатяване на колумбийската поезия.
Голото ти тяло под светкавиците свети,
както някога под моите ръце.
Всички времена годишни се намират в твойто тяло.
Пролетта започва свойта прелест в твоята прегръдка
и ликуваща завършва в твоята полуотворена уста.
И реките на света текат във твойто тяло,
вливат се във тебе в оня миг, когато
най-красивото животно на гората —
сурият елен —
пие ожаднял от теб и се оглежда.
Граница на огъня е твойта кожа,
де на лятото се зноят приютява.
Пламъци червени те заливат.
Елементите се смесват, тялото ти се огъва,
има въздух повече във твоята уста и мойто жадно тяло
дири в тебе изход, свобода, желания.
На света маслините се сбират в тебе
и като светилник ти пламтиш.
Ний сме само тяло и се борим със смъртта.
Есента във твойто тяло се разлива като вино по софрата,
Твоите бедра почиват върху плажа на света.
Гълъб от гръдта ти до ръцете ми долита.
После двама гледаме, от радост уморени,
сякаш сме комин, през който огънят е минал зиме,
и проблясва под светкавиците твойта кожа.
Днес почвам вчерашния ден
с желания и думи;
обущата ми вече имат прах
от утре: в дири се превръщат
без изключение моите постъпки.
Еленът виждаме и той дохожда
понякога от нашите ръце да пие,
но жаждата на неговите бърни
като прадядо става стара.
Ний днешни сме, ала което вършим,
принадлежи на миналото. Ние сме чешмата,
която си остава тук: водата,
животът, искам да река, изтича.
До моя слух достигат всички думи,
които утре аз ще кажа, утре;
и мойта участ е да премълчавам
на други дни словата.
Да можеше във въздуха мечтата
като ръце да вдигнем, като мрежа —
от вчера, та до утрешния ден —
да ни обгръща. Ала всичко,
което върша, минало е вече.
Сега — печален спомен само —
се гледам аз отвътре, лъхам на горичка,
и различавам много смътно
прадядото във мен.
Алфонсо Ульоа Самора (Alfonso Ulloa Zamora, произнася се: Уйоа) е роден през 1914 г. Стихотворението му е взето от „Поезията на Коста Рика“ (1963), антология, съставена от Мануел Сегура Мендос.
Ти беше повалено
в пространството на твойта прежна сянка.
Без плодове висяха твоите ръце осакатени
върху пръстта, далеч от пеещия въздух.
До вчера още беше ти дърво,
И още дишаше могъщ и вертикален
животът ти в пейзажа.
Днес вятърът и светлината си оспорват
парчето от небе, заемано от тебе.
Зората те откри великолепно.
Гледах те такова хубаво дърво…
Дърво, каквото никога не си било!
Не знаеше, дърво, под тежината благозвучна на гнездата,
че бе написан във един светлик стоманен
уреченият край на твойта красота.
С каква покруса гледам днес крилата,
изгубени във розата на ветровете,
додето търся твоята зеленина, висока като фар.
Като старинен фар — какъвто беше ти! —
във климата невинен на мечтата,
където е перо животът и съдбата,
един нетраен блясък на роса.
С каква покруса гледа твоето мълчание човек,
мълчание във тинята, която дебнешком те приближава.
Когато твойта смърт притихне вече,
как твоя прежен и висок живот ранява…
Как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“
и да те наблюдаваме във спомена самотно,
как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“
и да те притежаваме във тази дума само.
Едуардо Хенкинс Доблес (Eduardo Jenkins Dobles) е роден през 1926 г. Стихотворението му е взето от споменатата антология „Поезията на Коста Рика“ (1963).
Само
малко морски дъжд,
усамотен в нощта.
Ти и аз…
Утре,
слънцето когато се роди отново,
само
малък облак
нейде над морето.
Може някой път
да престане палавият вятър.
Може някой път
вече да не се върти земята.
Може да останат
неподвижни всички
приливи и отливи тогава.
Тъжно ми е,
че и моето сърце ще трябва
също някой път да спре.
Канара подводна,
вълнолом висок.
Залив и небе,
дъждовита вечер.
И на произвола
шамандурата горчива
на далечния ни спомен.
Остави ме да умра
в сянката голяма на морето.
Нека мойто тяло
сложат в раковина,
със лице към ветровете,
във една от тези раковини,
на звезди подобни,
изоставяни от дивите вълни,
изоставяни от дивите вълни
върху плажа.
Със лице към ветровете,
както морските свободни птици,
в тоя час, когато си почиват
върху стръмните скали на бреговете.
Николас Гийен (Nicolás Cristóbal Guillén Batista) е роден на 10 юли 1902 г. в град Камагуей. Учил в родния си град и Хавана. Работил като словослагател, чиновник и журналист. Посетил много страни в Латинска Америка, Азия и Европа. У нас е гостувал два пъти и писал за нашата родина. През 1956 г. „Народна култура“ издаде „Захарната тръстика горчи“, избрани негови стихотворения и песни.
Николас Гийен е публикувал: „Поводи за песни“ (1930); „Сонгоро Косонго“ (1931); „Испания“ (поема за четири покруси и една надежда) (1937); „Песни за войници и туристи“ (1937); „Всички песни“ (1947); „Елегия за Жак Румен в небето на Хаити“ (1948); „Елегия за Хесус Менендес“ (1951); „Гълъбът с народен полет“ (1958); „Имам“ (1964); „Песни за любовта“ (1964); „Избрано“ (антология, 1965); „Голямата зоологическа градина“ (1966).
Николас Гийен е преведен на много езици. Той е автор и на два тома публицистика.
Ето че дойдохме!
Думата ни иде влажна от горите
и едно могъщо слънце засилва вън кръвта ни.
Силен е пестника,
а веслото здраво.
Във дълбокия ни взор безбройни палми дремят
и викът ни чист избликва като капка самородно злато.
Нашата корава
и широка стъпка
мачка прахоляка на запуснатите друми,
тесни за редиците ни шумни.
Ние знаем де се раждат тук водите
и обичаме ги ний, защото ладиите наши те запратиха
под алените небеса.
Песента ни свята
трепка като мускул изпод кожата незнайната душата,
наш’та проста песен.
Ние носим пушека в зората
и разпаления огън над нощта,
и камата бяла като твърд отломък от луната,
тъкмо за дивашки кожи;
носим жълти крокодили по блатата
и лъка грамаден, който пръска нашата тревога,
и колана сребърен на Тропика,
и душата непорочна.
Носим
наше очертание
на Америка за окончателния профил.
Ето че пристигнахме, другари!
Чака ни градът със своите палати, крехки
като питите на дивите пчели;
улиците му са сухи като речните корита,
ако в планината не вали,
и ни гледат къщите му със прозорци ужасени.
Ще ни поднесат мъжете мед и мляко
и ще ни накичат със листа зелени.
Ето че пристигнахме, другари!
Под тропическото слънце
потната ни кожа
влажните лица на победените ще отразява
и в нощта докле горят звездите
по езиците на нашите огньове,
със смеха ни ще зори зората над реките и над птиците.
О Тропик,
на буйната си клада
печеш ти облаците и небето,
опасано с дъгата на всевечното ти Пладне.
Ти върху кожата на дървесата
страха на гущера сушиш.
И смазваш колелетата на ветровете,
горичките от палми за да сплашиш.
Пронизваш
с голямата си алена стрела
сърцето на горите
и на реките трепетната плът.
Аз виждам как вървиш по пламналите друми,
о Тропик,
със кошница, отрупана от плодове на мангови дървета,
с тръстики сладки
и със каймити[8] модри като съсците на негърките млади.
Аз виждам как с коравите си длани
разчупваш диво ти зърната,
за да поникне родовитото дърво,
новороденото дърво, готово вече
да извиши снага сред многошумните ти лесове.
Тук,
насред морето,
където аз лудея по вълните с моите Антили голи,
приветствувам те, Тропик!
Този спортен
и пролетен привет
от мойта осолена гръд избликва
кръз островите ти, кресливи твои щерки.
Ямайка казва,
че е честита, дето била черна,
а Куба знае днес, че е мулатка.
О,
как изгарям от копнеж
да вдъхвам на пожара ти дима
и да усещам мириса тръпчив на мишниците тъмни,
на мишниците, Тропик,
с мъха им, който върху твоя пламък вие се и къдри.
Пестника, що ми даваш,
за да разчупя като малък гневен бог кокосовия орех;
очите, що ми даваш,
за да прозра във сянката на мойте тигри;
ухото, що ми даваш,
за да дочуя, легнал, през пръстта далечните копита.
На теб дължа аз тъмното си тяло,
главата къдрокоса и чевръстите крака,
влечението си към първобитните жени,
а също и незаличимата си кръв.
Дължа ти хубавите дни,
понесли залепени върху своя синкав плат
слънца усмихнати и кръгли;
дължа ти тези влажни устни,
опашната на ягуар и слюнката отровна на змия;
дължа ти локвата, отдето зверовете ожаднели пият;
дължа ти, Тропик,
младежкия възторг,
със който тичам аз по тази писта
на твоя пояс, целият окичен с жълти рози,
и смея се над облаците и над планините,
докато пред краката ми небето морско
в безкрай прииждащи талази от звезди се пръска.
Сенки, що един аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Копие със острие от кост,
барабан от кожа и дърво:
праотецът чер.
Стегната във бойна броня гръд
и якичка бяла на вратът: праотецът бял.
Торс от камък, крак от абанос
има моят чер.
А гледец от ледено стъкло
има моят бял.
Сенки, що едни аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Африка с дълбоки лесове,
дето гонгът с удар глух зове.
— Аз мра и падам! — (казва праотецът чер).
Крокодили и мочури кални,
утрини зелени посред палми,
— Каква досада! —
(казва праотецът бял).
Със платна, издувани от вятър,
плува корабът, пламтящ във злато.
— Аз мра и падам! —
(казва праотецът чер).
Брегове невинни и лъчисти,
мамени от стъклени мъниста.
— Каква досада! —
(казва праотецът бял).
Грей жестоко палещият ден
в пръстена на Тропика пленен.
Над съня на стадо от маймуни
бди, изгрял прозрачен, дискът лунен.
Колко кораби в морето черни!
Колко негри! Колко много негри!
От тръстиките светликът блика.
Бий робовладелецът с камшика.
Кръв. Червена кръв. Сълзи солени.
И полуотворени очи и вени.
Утрини пустинни и потайни,
вечери в плантации безкрайни
и гробовен глас като камбана
сред гробовното и зло мълчание.
Колко кораби в морето черни!
Колко негри!
Сенки, що един аз само виждам,
с мене моите прадеди се движат.
Вика подир мен дон Федерико
и Факундо черен млъква мигом.
Двамата мечтаят до забрава
и вървят в нощта…
Аз ги сдобрявам.
И сдобрени, прадедите двама
се прегръщат и въздъхват само.
Вдигат челото си възгордени,
в равна мяра двамата големи
под високите звезди студени,
в равна мяра двамата големи;
мъка черна, мъка бяла: с нея
в равна мяра двамата големи;
бавно крачат, викат, плачат, пеят,
викат, плачат, пеят,
плачат, пеят,
пеят.
През Антилското море лазурно
плава кораб, чуден път поел:
плава, плава корабът от книга
без кормчия смел.
От Хавана чак до Портобело,
от Ямайка чак до Тринидат,
плава, плава корабът от книга
и без капитан.
Негърка пътува на кърмата,
на носа — испанец тъмноок:
плава, плава корабът от книга
в синия простор.
Острови незнайни отминава,
острови и острови безброй,
плава, плава корабът от книга,
без да знай покой.
Тъмен топ, от шоколад направен,
гръмна срещу кораба голям,
топ от сладка захар, бяла захар
му отвърна там.
Ах ти, кораб мой, със книжна броня,
през морето чуден път поел!
Ах ти, кораб мой, и бял, и черен,
без кормчия смел!
Чезне, чезне негърката черна
със испанеца ведно, ведно;
плава, плава корабът от книга,
плава без платно.
Палмата, дето е в двора,
изникна самотна;
израстваше, без да усетя,
израстна самотна;
под слънцето и под луната
живее самотна.
Снага неподвижна и дълга
възправя самотна,
самотна във двора затворен,
навеки самотна,
пазачка на залеза ален,
бленува самотна.
Самотната палма зелена
бленува самотна,
че с вятъра волна полита,
свободна, самотна,
полита без корен и почва,
свободна, самотна,
до облака чак се издига,
самотната палма
небето самотна
достига.
Във дивния старинен Пловдив,
далече, татък,
веднъж примря сърцето мое,
и нищо друго.
Един зелен и дълъг поглед,
далече, татък,
и влажни устни забранени,
и нищо друго.
Небето българско блестеше,
далече, татък,
осято с трепнали звездици,
и нищо друго.
О, бавни стъпки по паважа,
далече, татък,
последни стъпки откънтели
и нищо друго.
Досам потайната вратичка,
далече, татък,
една целувка по ръката,
и нищо друго.
Еухенио Флорит (Eugenio Florit y Sánchez de Fuentes) е роден в Мадрид през 1903 г. Живял в Барселона и Порт Бу на френско-испанската граница. През 1918 г. семейството му се премества в Хавана, където Еухенио Флорит завършва право в Хаванския университет. Отначало заема длъжност в Държавния секретариат на Куба, а после работи в Испанския институт в Ню Йорк. От 1945 г. е преподавател по испанска литература в Барнард колидж, Колумбийския университет. Литературен критик и поет.
Литературните му изследвания имат всеобщо признание: „Хуан Клементе Сенеа, кратки бележки за стогодишнината от рождението му“ (1932); „Един час с мене“ (1934); „Густаво Адолфо Бекер“ (1936); „Желязо и кадифе“ (в чест на Гарсиласо, 1936); „Антонио Мачадо“ (1939); „Бележки върху поезията на Хосе Марти“ (1941); „Поетът и поетичното творчество“ (1944) и т.н.
Лирика: „32 кратки стихотворения“ (1927); „Тропик“ (1930); „Двойно ударение“ (1937), с уводни думи от Хуан Рамон Хименес; „Царство“ (1938); „Четири поеми“ (1940); „Песен моя“ (1947); „Звезда“ (1947); „Разговор с баща ми“ (1949); „Последна гласна“ (1950), издадена в Богота, и „Навик за надежда“ (1936 — 1964), публикувана като номер на библиотека „Остров“, Мадрид, 1965 г.
„И над кой ли мъртъв аз живея?“
Кажи, кой за живота мой умря?
Чий повик задушаван диша,
от въздуха на острова излиза
и тук долита, за да ме издигне
над моето отсъствие опечалено?
Не зная кой бе тоя упорит език,
който и осакатен така растеше,
нито окото, сляпо за щика,
когато го разяждаше металът,
нито сломената ръка, нито плещите,
изпълнени със застояла кръв.
Не зная кой е бил, кой беше,
ни кой умря зарад живота мой.
Ни кой умря. Но тук далече
от кладата висока на гнева,
със мъката по малкото, което
спасената ми кръв изкупи,
желая аз свидетелка да бъде
тревожната ми вяра за живот,
да дам на връхлетелия ме вятър
глас да звучи ведно със моя остров
и да благословя със силен поплак
тоз, който там умря, за да живея аз.
1959
Известно е, че има смет по улиците шумни;
че въпреки сметта или поради нея
гълъбите — клети животинки — статуите цапат
и че трябва острия да сложат,
за да отидат другаде със своето гугука не любовно.
Известно е, че тез жени със тесните си панталони
едва не молят, викайки, да ги разстрелят,
задето на добрия вкус и на приличието посягат;
или че тези юноши с прическата нелепа
и със косите си накъдрени като у някои жени
опозоряват със вида си всичко мъжко.
Известно е, че на човека му се ще понякога да вика
в метрото и по тротоара или на прозорците да се покаже,
за да види всичко тъжно, заразително и черно във живота.
Известно е, че най-нелепа смърт ни дебне
и гледаме я ние в ежедневника разтворен
ведно с безсрамието на някоя киноактриса
и със прищявката на господин милионера.
Известно е, че много пъти на човек му се прищява
да иде някъде далеч, на някакъв спокоен плаж,
в едно градче самотно, в планина висока,
за да не вижда всичко грозно и просташко.
Известно е, че… да; но въпреки това
светлината пада чак от бога
и твори зеленото на младите листа
и синьото на извора и на морето,
и жълтото на мъничкото чисто цвете;
насреща ми под грохота на влака
някой, който, в четене увлечен, се усмихва,
очи повдига в миг и ги затваря и размисля;
върви любовна двойка, хванала се за ръцете,
и със невинност и достойнство отминава,
и въздухът е пълен със невъзмутимо злато
във буйния кипеж на нова пролет
и се човек улавя за ръката
на мисъл ясна и на хубав спомен
и на желанието да върви напред,
за да види, ако може, че със мисълта
вървиме всички, всеки както знае,
и разхубавяваме по малко свойто кътче от живот;
съгласяваме се ние с всичко друго
и накрай благодарим на бога,
задето този май ни позволи да видим пролетта отново.
На Хосе Оливио Хаменес
Сбират ни и свързват примки от мастило
с тези имена, които ни обграждат.
Планини от книги, отливи от багри,
прилив на море от думи и от букви.
Свъсеният свят на бързащите хора
под чадърите отвън приижда
и затопля тъй хранилището старо,
дето книгите заключени очакват
възхищението на дланите, които,
пазейки кориците им, ги прелистват.
Лист по лист прошумоляват с радост нежна,
гласно имена и стихове изричат
хората, които търсят свой приятел
сред морето пъстро, дето плуват букви.
1 юни 1964
Тик-так. За оня, който буден чува
как ходът на часовника звъни,
тик-так, тик-так със време и със песен
се пълнят неговите земни дни.
А времето и песента се сбират
и крачат по един особен път:
дохождат от предишната минута,
към следната минута се стремят.
И този път към време и към песен
с тиктакане ще води, без да спре,
и ще се рони като звънък пясък
върху брега на онова море,
което си играеше с вълните,
сияеше със слънчевите дни
и минеха ли ветрове, звънеше,
тъй както и часовникът звъни.
И както във мълчанието пълно
звънят потайно всичките неща,
когато сам превърнат в песен влиза
мигът в пределите на вечността.
„Аз съм човек, захвърлен и самотен“…
Какво, когато си отида, ще оставя?
Не много песни, писани с години.
И нищо друго. Книги. И едно дърво. Нито деца,
нито жена. Оставеното ще е малко.
Или достатъчно? И още моя срам,
че съм единствено това направил:
редици от обикновени думи,
като тополи отстрани на пътя.
Понякога висока трепетлика,
върба, печални тръни, роза на любов.
Достатъчно ли е? Достатъчно е негли[9]
клетник беден като мене,
от самота сломен, когато вече мръква.
Но въпреки това съм благодарен,
че бог ми дава къшей хляб и одър,
семейство и приятелство. Не се оплаквам…
И щях да бъда много весел, ако можех
света да видя от добрата
ръка на любовта, която ме отмина…
И няма да се върне. Няма да се върне вече…
Защото зимата кръжи около мене,
от моите блянове да ме пречисти
и тъй да ме остави същият: един човек
самотен и една душа, отритната и суха
за любовта на гаснещата светлина,
с надежда във това, което не дохожда.
Емилио Балягас (Emilio Ballagas, произнася се: Байагас) е роден в град Камагуей през 1908 г. и починал в Хавана през 1954 г. Заедно с Николас Гийен и Еухенио Флорит образува тройката от най-значителните поети на второто републиканско поколение в Куба, появило се на литературното поприще в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Завършил педагогика, философия и литература в Хаванския университет. Дълги години преподавал литература в педагогическите училища в градовете Санта Клара и Хавана.
Публикувал: „Ликуване и бягство“ (1931) с увод от Хуан Маринейо; второ издание през 1939 г.; „Тетрадка с черна поезия“ (1934); „Елегия без име“ (1936); „Ноктюрно и елегия“ (1938); „Вечна сладост“ (1939); „Богородица на морето“ (1943); „Небе в Реенес“ (1951), получила национална награда за поезия, и „Орбита на Емилио Байагас“ (1965), избрани творби, с увод от поета и литературния критик Анхел Аухиер, издание на писателския съюз в Хавана.
Свирачът черен със китара
очите си широко е отворил.
Мулатката лежи нехайно,
с очи затворени в хамака.
От грифа негърът очи повдига,
потърсил палмови горички,
където се изкачва песента му
със сока земен към небето.
Мулатката ленива от хамака
заспива кротко, за да слезе
на корените във покоя,
в прохладата дълбока на гирана[10].
Изтръгва негърът пейзажа
от дъното на своята китара.
Отворените му очи създават
колибки, облаци и палми.
Мулатката ленива от хамака
клепачите си спуска ниско,
та да запази тъй пейзажа,
от негърът сега наложен.
Куба, буен и горещ език,
полюляван в теб самата.
Пожелавана във жарко слънце и свиреп прибой
от небето и морето.
Величава между двете синеви, зелена
вдигаш ти високо твоите ръце от палми,
които движат длани във небето
като в обред от танец първобитен.
Мене ме откърми твоята земя
с оня изобилен сок,
който храни ствола тучен на банана
и накъдрените бавни захарни тръстики.
Сокът бърз на тая захарна тръстика,
който тича като сладка нишка чак до мойте устни,
тича и през мойте вени
и пътешествието чудно на кръвта.
Духове атавистични в мен отекват
ритъма на твойта румба и гласа на твоите песни.
За насладата и за ръцете ми са сякаш сътворени
кухите гуиро[11], де танцуват семената сухи,
сътворени са за моите ръце и моята наслада.
Фигурата на китарата за мен се прави
хубава като мулатка,
пееща във меката и звездна нощ,
докато й милваме корема безучастно.
До себе си усетих да потрепва
плът креолска:
плъзнаха се нежно моите ръце
по кожа със цвета на мушмула узряла
и възлезе слънцето в една уста гореща
само за да ме целува.
Люшка ме таз музика трептяща, виеща се като смок,
сладострастна и разтърсваща като прибоя
на крайбрежията твои.
Благовонието на пресния тютюн
затваря моите очи.
И кръвта бушува в мене
като алената кърпичка на яростната румба.
Тези негри,
техните дебели устни пият винаги невидим сок тръстиков.
На устата африканска с зъбите се белва
пяната невинна на душите.
Този черен род,
гърло, отредено да говори и да пее
стародавните прадядовски поръки
на душата ни потайна.
Куба, буен и горещ език,
къпем се на твойто слънце в океана.
И се чувствувам под него
като бърза риба във водата…
Обуздал бях още от детинство
жегата на твоя климат като буен кон.
Днеска конят буен ми ръцете ближе
и се мъчи да запре люлеенето на хамака,
докато опитвам аз вкуса на ароматното кафе,
докато във ясните полянки на небето се изписва
полета на птиците спокойни.
Куба, буен и горещ език,
полюляван в теб самата:
къдрава от ручеи и от дървета сладострастна:
опасана от живо слънце.
Твоят силен ром ме къпе,
И твойта музика към мен поднася пламък,
за да види как в поезия изгарям.
Попита ли за мене, начертай в пръстта
един кръст от мълчание и пепел
въз името нечисто, от което страдам.
Попита ли за мен, кажи, че съм умрял
и че под мравките изгнивам.
Кажи й, че съм вейчица от портокал
и ветропоказател прост на кула.
Не казвай, че за нея плача още
и милвам на отсъствието й празнотата,
където формата й сляпа дебне
да се завърне живото й тяло.
Плътта е лавър, който пее и увяхва,
и аз под сянката му всуе чакам.
А късно е. И аз съм няма рибка.
Попита ли за мене, дай й тез очи,
тез тъжни думи, тези бледи пръсти:
и в кърпичката капчицата кръв.
Кажи й, че съм се изгубил и превърнал
на тъмна птица, на лъжовен пръстен
или на бряг с забравени тръстики:
кажи, че тръгвам от шафраните към крина.
Кажи, че исках устните й да запазя,
да обитавам на челото й двореца
и цяла нощ в косите й да плавам.
Цвета на нейните зеници да узная
и да замра спокойно на гръдта й,
потънал във нощта, приспан дълбоко
от глухото ромолене на вени.
Макар да моля, аз не мога днес да видя
плътта, която в свойта нежност бях облякъл,
останах сам, разбит и неподвижен.
Съмняваш ли се в мене, вятъра повярвай,
на север гледай, питай небесата.
Те ще ти кажат чакам ли, или замръквам.
И пита ли, кажи, което знаеш.
Маслините за мене ще говорят някой ден,
когато стана аз окото на луната
самотно въз челото на нощта
и ще отгатвам раковините червени,
увисналият славей от една звездичка,
на приливите хипнотичната любов.
Наистина аз съм печален, ала
във мащерката аз посях една усмивка,
усмивка друга скрих в Сатурн,
а третата не знам къде изгубих.
По-хубаво ще е да чака полунощ,
залутания мирис на ясмини
и бдението хладно на стрехите.
Не ми припомняй, че е дала свойта кръв,
ни че съм сложил червеи и тръни, за да хапят
приятелството и на облак, и на вятър.
Не съм аз людоед, да храча във водата,
ни плащам уморената любов с пари.
Не съм и посетител на оная къща,
където е пиявицата господарка.
(Там се отива с малко стръкче перуника,
което изтощава ангел тъмнокрил.)
На гълъбите никога не съм изменял,
ни на съзвездията, ни на децата.
Аз съм един глас млад и беззащитен,
измолил своята невинност детска
със свиренето сладко на ранѐн пастир.
Аз съм дърво. И на една игла върхът,
галопа уравновесен на коня:
на лястовица кръстът, полета безшумен
на бухала, на катеричката страхът.
Аз всичко съм, но не това, което
рисува пръстът с тиня по стените
на гробищата и на публичния дом.
Аз всичко съм освен това, което
се крий под суха маска от тръстика.
Аз всичко съм освен плътта, която
се в страстни змийски пръстени отдава,
опасвайки със бавна лепкава спирала.
Аз съм такъв, какъвто ме откриваш и обричаш
да погреба плача си във мъглата.
Попита ли за мен, кажи, че обитавам
листата на бодила и салкъма.
Кажи й, ако искаш, че съм мъртъв.
Предай й моята въздишка, мойта кърпа,
и в огледалото сребристо моя призрак.
Ще ме оплаква в лавъра или ще търси
във форма на звездица моя спомен.
Елисео Диего (Eliseo de Jesús de Diego y Fernánez Cuervo) е роден през 1920 г. в Хавана. Познавач на английската литература. Работи в националната библиотека „Хосе Марти“. Автор на две книги с поетична проза: „В тъмните ръце на забравата“ (1942) и „Развлечения“ и на стихосбирката „На улица Хесус дел Монте“ (1949). Миналата година издаде „Тъмна слава“ (1966).
Ще назова нещата, хълмите звънливи,
които виждат празника на ветровете,
вратите стъклени, дълбоките портали,
затворени за сянката и тишината.
И полусянката на стаите потайни,
която служби прашни набраздяват,
дървото на човека и на мойто тяло,
дървото мощно, щом заспя дълбоко.
И бедността на мястото и прахоляка,
де се изгубиха следите на баща ми,
къщята селски от издялан светъл камък
оголени от сянка, винаги еднакви.
Не ще забравя ласкавия буен огън
под покрива на жилището отстранено,
ни веселото тайнство на дъжда внезапен
във скромния потир на моята градина.
Ни твоята стена чудесна, знойно пладне,
полирана и синя, и безкрайна.
На лятото със взора неподвижен
от тротоара ще узнае мойта нежност
къде побягват жадните недели,
за да се върнат понеделници унили.
Нещата толкоз бавно аз ще назовавам,
че и кога на мойта улица изгубя рая
и моите забрави я в мечта превърнат,
да мога да ги викам бързо със зората.
Има в Ур къща със стая, която гледа към мъничкия вътрешен двор — в Ур де лос Калдеос.
В стаята, върху малка рогозка, един човек гледа палещото слънце във вътрешния двор.
Отвън се чува една огромна двуколка — далече, далече — и едно куче лае по-долу в деня, и една жена вика нещо, което мъжът се преструва, че не чува.
Изведнъж вятърът изтрива с големите си листа слънцето и друго куче лае в дълбочината на времето, и друга жена вика нещо, което аз се престорвам, че не чувам.
В целия град съществува една улица, на която, ако човек внимава, ще намери едно много старо дюкянче. Помещението е малко и толкова тъмно, че неговата стряха се потапя в сенки. Не една от стените ще има литография почти неразгадаема — може би някакъв календар или свещена щампа.
Близо до прага има винаги един тезгях много нисък — в моя град и в паланката, където живея, той е боядисан синьо; и върху него се вижда умората, вижда се веществото, виждат се годините на нещата, с които търгуват.
И до една вратичка, каквато има на дъното, ако човек внимава, ще може да види собственика, който търпи своята огромна престилка, държи в една ръка стройния чук и лицето му е вечно забулено в полусянка.
Двете ръце, като две много предани кучета, водят чевръсто сърдитите неща.
Когато по-големият се уморява, дохожда другият, вторият от постоянните празници, и играе. Безразличието, което го приема, крие някакво озлобление, което гордостта и нежността прощават.
Двете ръце работят винаги. Те са като две от ония изобразени в Апокалипсиса животни, материални и ангелски. С какво бихме могли да сравним тяхното тайнствено усърдие, тяхната чудна служба?
Когато стопанинът им умре, опъват ги върху гръдта му — те не биха искали вече да го оставят.
Файад Хамис (Fayad Jamís) е роден в Сакатекас (Мексико) от баща арабин и майка мексиканка. Живее от дете в Хавана. Учил живопис в академията „Сан Алехандро“.
Издал книгите: „Компас“ (1949); „Клепачите и прахът“ (1954); „Скитник на зората“ (1959); „Мостове“ (1962); „Победата на плажа Хирон“ (1964); „Четири стихотворения за Китай“ (1961); „Бой с камъни“ (1962); „За тая свобода“ (1962), получила награда за поезия от Къщата на Америките; „Корпуси“ (1966). Преводач на Пол Елюар и Атила Йожеф.
За да не види ада на дима,
за да не гълта вечерните новини,
за да не носи очила със паяжина или кръв по тях,
седналият в ъгъла, далече от огледалата,
който пиеше кафе и слушаше не грамофона,
а ромона на дребния студен дъждец,
седналият в ъгъла, от мълниите далече,
далеч от лъвовете морави на всичките войни,
направи връв от лист хартия,
където бяха имената на светия папа и на президента
и други хиляди прочути имена,
и пред погледа на всички в кафенето
увисна върху закачалката за шапки,
която светеше над жълтеникавата му глава.
Стопанинът на кафенето с черно наметало
изтича вън полиция да търси.
Армстронг пееше неспирно, беше се показала луната
на покривите като разярена котка.
Трима пиянчища удряха с юмруци по тезгяха
и обесеният, след като се люшка четвърт час,
със своя глас далечен
подхвана следната красива реч:
„Maintenant je suis pendu dans le Bona.[12]
Дъждът е кварцът на теглата мои,
бастуна ми нещастен политиците оглозгват.
Да се не бях обесил сам, щях да умра
от тая странна болест,
от която недояждащите страдат.
В джобовете си нося съкровените писма,
които си написах аз самият,
за да измамя мойта самота.
С мълчание бе пълно мойто гърло,
със смърт е пълно днес.
Влюбен съм в жената,
която пази ключовете на нощта.
В очите ми се тя оглежда, без да знае кой съм бил.
Ще научи тя от вестниците моята история.
Ще научи, че съм се наричал Луи Кризек[13],
роден в града на хората свободни,
наследник на угаснала зора,
Живях аз като призрак
сред призраци, живели като хора.
Живях аз без омраза и лъжа
във свят на съдници и тъмнина.
Земята, дето се родих, не беше моя,
ни даже въздуха, където в тоя миг почивам,
Притежавах само свободата,
тоест правото да страдам и да скитам,
да съм това студено тяло,
увиснало подобно плод
между онез, които пеят и се смеят,
между огромен плаж със бира
и храм, издигнат, за да се боготвори страха.
Жената с ключовете на нощта
ще научи, че съм се наричал Луи Кризек,
че съм накуцвал малко и съм я обичал,
ще научи, че не съм самичък и ведно със мене
ще изчезне стария коварен свят,
изтрит напълно от зората,
И както някой миг зората смазва
на младата череша цветовете,
тъй и смъртта премаза моя глас.“
Когато се стопанинът завърна с полицая
с копчета и каска жълта като сяра,
от обесения в кафенето „Бонапарт“
бе останал само трепкащия пушек от една цигара
под закачалката за шапки,
над чашка някаква с остатък от кафе.
Не донесоха цветя, ни семена,
не дойдоха да напълнят наш’те къщи
с музика и хляб;
не дойдоха да приседнат в пруста,
за да поприказваме за хубавите дни,
за труда и любовта.
Ръцете им не миришат на земя.
Не дойдоха тухлите да зидат на дома спокоен;
не дойдоха да доят герданестата крава,
влажна от звезди и от роса;
не дойдоха да отрежат старите дървета,
от които да направим маси;
не дойдоха да ни учат да четем,
нито да лекуваме ръцете си ранени;
не дойдоха заедно да помечтаем
за света, от нас изграждан
с пот и радост.
Ръцете им не миришат на земя.
Не донесоха ръцете им качулест гълъб,
ни чували с царевица, ни сандъци с книги;
не донесоха ръцете им варели със зехтин,
ни чукове, ни кани, ни цигулки;
не донесоха ръцете им надежда,
не донесоха ръцете им любов,
не донесоха ръцете им другарство,
не донесоха ръцете им веселие,
не донесоха ръцете им спокойствие и мир,
не донесоха ръцете им живот.
Ръцете им не миришат на земя.
Вали.
Дъждът барабани по цинковата стряха.
Приятен мирис на земя в прозореца нахлува.
Бойците си приказват за войната,
за смъртта на Сиро и за чистата усмивка на Камило,
за нозете, капнали от ходене и глад.
Бойните си приказват и за Фидел,
за Че-то,
за Алмейда,
за Раул.
И за десетки други имена народни,
и за онез, намерили във боя славно име
между кръвта и бурените на полето
и ничком паднали в праха.
Един боец чете Джон Ридовата книга,
която току-що му бях заел,
и се раздвижва в своето легло.
По заник често кучетата лаят
по-хубава да бъде ветровитата дъждовна нощ.
Мълчиме всички, за да почнем да говорим отведнъж.
Навярно искам аз да чуя много,
но в дъното говорят всички и разказват малко,
защото много от нещата те са преживели в планината,
додето слушат песента на ручея и на куршума
и дишат мириса на зрели хобо[14].
Не могат много от онез неща да се разкажат,
защото вече са земя
или дървета,
или неясен спомен,
или мостове,
или учебни сгради,
или един старик усмихнат,
или едно шосе, проболо планината тъмна.
„Понякога вървяхме с песен под дъжда,
не ни тревожеха нозете изранени,
ни гладът.
Обичахме се всички като братя.
Внезапно
парче от облак
достига до леглата
и с пушека се пръсва
по цинковия покрив,
дордето пее вън дъждът
и моето стихотворение расте на листа.
Ако би трябвало повторно да се бия,
бих се бил хилядократно.
Бих винаги куршуми пращал
срещу врага на моята родина,
срещу врага отвътре и отвън.“
Вали.
Приятен мирис на земя в прозореца нахлува
и в спалнята дъхти на дим от Революция.
Роберто Фернандес Ретамар (Roberto Fernández Retamar) е роден в Хавана през 1930 г. Учил философия и литература в родния си град, в Париж и Лондон. Поет и литературен критик. Преподавател в Хаванския университет по латиноамериканска поезия и директор на списанието „Къща на Америките“.
Автор на стихосбирките: „Елегия като химн“ (1950); „Родини“ (1952); „Похвали, разговори“ (1955); „Завръщане на старата надежда“ (1959); „Поезията на свое място“ (1959); „Със същите ръце“ (1963); „Древна история“ (1965); „Събрани стихотворения“ (1966).
Литературна критика: „Съвременната поезия на Куба“ (1954); „Представа за стилистиката“ (1958) и „Книжнина“ (1962).
Ние днес, останалите живи,
на кого дължиме, че сме живи?
Кой умря за мене във затвора,
кой куршума, пратен срещу мене,
вместо мен в сърцето си получи?
И над кой ли мъртъв аз живея,
който кости в моите остави
и очи извадени да гледат
с погледа на моите очи,
та ръката обезобразена,
нито негова и нито моя,
пише тъжни думи във живота,
дето мъртвия го няма вече?
Познавах капитана — каза някой, —
когато, още юноша, във тъмен
дюкян на тъмна уличка, свенлив и недодялан,
продаваше обувки. Шеташе с неловка услужливост
и под ръка взел два-три чифта, караше ги да подскачат
като делфини: леко жълти или бели.
И продавачът на обувки е сега героят.
Аз го познавах.
И все пак не (ще кажа, аз не го познавах):
тон беше винаги великолепен.
Във младините му смутени, пазена във джоба,
пътуваше една оръфаничка книжка
от неговата скъдна библиотека.
Печелеше си хляба как да е, ала една надежда
за подвиг по-голям витаеше над него,
издигаше го като ангел към божествени обувки
и той, потулен в някой ъгъл,
поглъщаше решителните прости думи
от малката тетрадчица, която
прелистваше припряно.
И тъй годините прекарваше героят
между нелепи тоалети
до тая жалка чаша бира вечерта във шест,
която на възхода му началото постави.
Аз, който досега не го познавах,
си го представям на завръщане от боя,
задъхан, уморен, щастлив навярно,
да се изтяга под едно дърво самотно
и да си спомня детството невероятно
в един квартал порутен и безгрижен,
додето неговите рядко умни пръсти
на чизмите му кожата корава галят.
Със същите ръце, с които аз те милвам, едно училище строя.
Пристигнах призори със дрехите, които мислех за работни,
но там мъжете и момчетата, облечени във дрипи,
все още ме наричат господин.
Живеят те във полуразрушена сграда
със нарове и походни легла: прекарват там нощите,
вместо под мосто̀ве и по входове да спят.
Един от тях чете, проводиха го да ми иска книга,
научили, че имам библиотека.
(Той е висок и светъл, с дръзко мургаво лице, с брадичка.)
Минах през бъдещата трапезария, сега основи само.
Над тях приятелят ми с пръст във въздуха прозорци
и врати изписа.
Отзад бе купчината камъни и няколко момчета
с колички бързи ги превозваха. Помолих ги да ми дадат количка
и втурнах се да уча аз на хора прости работата проста.
Получих после първата лопата,
на работниците от водата горска пих
и уморен, за тебе мислех, и за оня път,
когато ти реколтата прибираше,
дордето притъмня пред твоите очи,
тъй както днес пред мойте.
Колко от нещата истински далече бяхме, обич моя,
далече, както сме далече днес един от друг!
Заслужихме си разговорите, хляба,
а също и приятелството на овчаря.
И даже влюбената двойка
се изчервяваше свенливо,
когато я поглеждахме със смях
и пушехме подир кафето.
Няма миг,
във който да не мисля аз за теб.
Днес негли[15] повече от други път,
докато за строежа на това училище помагам
със същите ръце, с които аз те милвам.
Щерки: много малко съм ви писал,
пък и днес набързо пиша.
Искам да ви кажа,
че когато тая напаст мине
и ще мога аз отново с вас да бъда,
седнал във креслото, в радиото вслушан,
как ли ще се смееме на тез неща
и на тези стихове, и тез ботуши,
и на мутрите на някои хора,
и дори на дрехите, които днеска нося.
Но ако това не мине
и не бъдем заедно в креслата,
и ботушите не се завърнат,
знайте, че не съм могъл
да постъпя другояче.
Чувствувайте се горди с мойто име,
че минава като нишка
вредом през книжата.
Радвайте се, че сте живи,
то е хубаво и мило нещо,
както сме се радвали и ние,
пламенно обичайте нещата.
И понякога си спомняйте за мене
с чиста радост.
Ако ми обадят, че си ти заминал
или че не ще си дойдеш,
няма да повярвам:
все ще те очаквам и очаквам.
Ако ти обадят, че съм си отишъл
или че не ще се върна,
не го вярвай:
чакай,
винаги ме чакай.
Пабло Армандо Фернандес (Pablo Armando Fernández) е роден през 1930 г. в провинция Ориенте. Живял дълго в САЩ, където упражнявал различни занаяти. Връща се в Куба подир победата на революцията. През 1958 г. написал драмата „Оръжието се прави от желязо“, посветена на движението от 26 юли.
Автор на книгите: „Грабеж и ридания“ (1953); „Нови стихове“ (1955); „Всичката поезия“ (1961); „Книга за героите“ (1964).
В едно нападение близо до Моа
Хосефа Галан изгуби едничкия си син.
Без спастрени за бъдещето дни,
прегърбена, жената в стаята размисля.
Там грижите й мънички стоят безсънни,
за да растат със сънищата й ведно.
Дали тя би могла да мисли.
Да разбере убитият какво би казал.
Дали би свикнала да гледа
лицето му, което тъй й липсва.
И ще забрави ли кръвта.
Дали тя би могла с едничък поглед да му върне
неповторимата глава.
Дали ако докосне костите, обвити в листи,
и дрехи, изпокаляни от кръв и прах,
изцапани от нощи и барут,
ще може да ги облече със нерви, мускули и жива кожа
като животни нежни и могъщи?
Дали ще може да усеща как сърцето бий уверено, само̀?
Сърцето му като мелодия и вик.
Ако широките му рани имаха очи,
смъртта не би дошла и всичко би могло да се повтори.
Щастливите места, където беше
сам или с други, винаги бедняк.
Жена, жена, кажи на твоите години,
какво загуби ти? Какво обичаш?
Какви борби и сблъсъци прекара?
Едно проклятие не ражда син.
Не е той злъч, ни гняв, ни луда ярост.
Той е закон, мерило, тежест.
Не иска никой да умира.
Жена, не ти показа никой никога единорога[16].
Ти знаеш само тез неща, които си за себе си открила.
Ти знаеш, че до вчера имаше и син.
(На газената лампа пламъка, свещите, клечката кибрит
запалена: не са те светлината.)
От дрипаво небе ще се яви денят.
Едно проклятие не ражда син.
Не ражда син един език на зла омраза,
един език жесток и упорит.
От взрив свиреп ще се яви денят.
Най-лесно е да провериме, че не липсва нищо:
ако ти гледаш, можеш същите неща да видиш,
ако ти гледаш, можеш палмите с пътечката да видиш,
ако се вгледаш ти, ще видиш и опашката на кроткото животно,
щастливо, че се буди със зората.
Ако се вслушаш ти, ще чуеш този, който поздравява
сбогуването на добрите хора.
Прегърбена, жената в стаята размисля.
Дали ще мога думите необходими да намеря?
Планинската пътека, дива
като животно неопитомено.
Живеем миг и след това ни няма.
Не иска никой да умира:
сезоните се връщат пак, денят друг ден намира.
(Синът й е убит.)
Зовял е някой в ничия земя,
И там куршуми зли пищят.
Живеем миг и след това ни няма.
Сега се вдига тя. Сега го тя покрива и излиза.
Сега тя иска неговата ловна пушка.
Умрелият не отговаря.
Гори денят във Моа, пушката Хосефа грабва,
„за да отиде да се бие вместо него“.
Жена, жена, какъв печален ден във Моа,
в кой час позна ликуването скръбно?
Не отговаря никой там, куршумите където свирят.
Хората стареят и умират.
На кого се иска да го плашат със смъртта?
Тез, които се предпазват
в свойта служба,
са умрели за Смъртта.
Хората умират,
без да има
полза от това,
без тъгата да са споделили.
На кого се нека да го плашат със смъртта?
Синкавата планина запълва
изоставения хилядагодишен въздух.
„… в 7 часа сутринта се появи
малък разузнавателен самолет.“
Неприятелят дълбоко мрази моята любов.
На завръщане търсѝ ни под дъжда
да ни видиш, моя обич.
Хората, които никога не са се били,
нито борили с любов,
нито са се разделили с кръстопътищата вечни,
не познават хубаво войната.
Няма да умрем.
Стари ще сме във годините на старостта.
Стари ще сме тоя ден
да разказваме и да се молим, и да спим.
„… в 11 и половина часа сутринта
преминаха шест камиона,
натоварените войници…“
Тези хитреци страхливи ще останат
винаги да пеят в паметта.
Днес на бруса той ще точи своето мачете,
празните филджани ще прибира тя —
не поисках аз да се сбогувам.
Чака ни покорно мостът.
В тъмното гори земята сякаш.
Искаме да любим и живеем.
Предостатъчно сме тъжни
(ще танцувам с тебе, обич моя),
дрехите миришат на животно мокро,
дрехите миришат на неща печални.
(Ще танцувам с тебе, обич моя.)
Но картечниците не разбират
и не знаят за какво е тая радост.
„… около 4 часа следобед се чу
честа стрелба, изглежда, от четири
или пет километра разстояние…“
Всичката зеленина на тоя клон
и цветът му бъдещ мойта кръв
викаха, защото ти ще дойдеш.
Искам и с тъгата да живеем,
с всички спомени и всяко сбогом.
Искам да живеем с радостта.
Аз те обичам.
„… точно в 7 часа потеглихме
… на поход.“
Карлос Пелисер (Carlos Pellicer Cámara, произнася се: Пейисер) е роден през 1899 г. във Вийаермоса, Табаско. Член на Мексиканската академия; носител на националната награда за литература през 1964 г. Бил е преподавател по литература в Националния автономен университет в Мексико, директор на Изящните изкуства; основател е на осем музея.
Публикувал: „Цветове на морето“ (1921); „Камък за жертвоприношения“ (1924); „Шест поеми“ (1924); „Един часът и двадесет минути“ (1927); „Път“ (1929); „Юнско време“ (1937); „Ограда“ (1942); „Подчиненият“ (1948); „Опит за полет“ (1956) и „Събрани стихотворения“ (1965).
Тропико, защо ми даде
ръце, препълнени със багри?
Всичко, до което се докосна,
със слънце се изпълва.
Във вечерите нежни на безброй крайбрежия
ще мина с моя пъстър стъклен звън.
Остави ме миг един
да престана да съм вик и багра.
Остави ме миг един
климата си да смени сърцето,
да пия полусянката на пустотата,
да се навеждам мълком над балкон далечен,
да се потапям в мантел[17] с тънки гънки,
да се разсея по брега на крехка обич,
да милвам сладостно пригладени коси,
да пиша размисли със тънък молив.
О, да престана миг един
на слънцето да бъда адютант!
Тропико, защо ми даде
ръце, препълнени със багри?
О, ветре бръз на есента, крилата ти развеселяват
овчарските игри и в своята разходка
сигнали нежни даваш с класовете!
Вълшебнико на есента!
Люлее твоят дух градините, отрупани със плод,
и твоето присъствие лукаво
повдига гроздовете натежали.
Круша от сребро и ябълка узряла или неузряла,
смокиня тъмноморава и сладка като здрача.
Ръката и крилото ти дърветата раздрусват
и се долавя тъмен шум на плодове, които падат.
О, ветре бръз на есента, вълшебнико потаен
на есента!
Ти галиш ширните жита на о̀бичната Аржентина,
търкаляш синкавите камъни по Андите надолу
и пред очите ми възправяш нова радост.
Издигай свободата на американските народи,
разтваряй и сърцата на американските народи,
помагай да узряват техните души,
все още таткова горчиви,
обвивай в тъканите твои златни
съдбовната надежда на американските народи.
Вдъхни им вярата върховна във съдбата
и добродетелта на твоето присъствие лукаво.
Раздрусвай ги като дърветата с божествената си походка.
О, ветре бръз на есента,
вълшебнико на есента!
Притихналата пладня се разтапя.
Мирише на кози и морска пяна.
Кракът оставя сянката си на шосето
и отива да танцува.
Земята свойта кръв прелива във кръвта човешка;
гробовната и празничната, живата земя,
опора на крака, тревога на крило, терзание на кораб,
проклета ли или щастлива, хубава е винаги земята.
Морето влюбено във нея
и празничният въздух, който я съблича,
намръщват вежди три пъти, когато древната зора
земя и огън слива в песен плодоносна.
Земя! Глас морски,
граница и честолюбие, щастливо зърно,
керамика и героиня.
Синее тя от километрите, докосват я ръцете,
изпълнена с омраза, обич и надежда.
За да се наслаждава,
дискохвъргачът Александър вдъхва въздуха на Брахма.
За да помогне да те притежават,
линее Леонардо в крепостите на Милано.
Увенчаха те с орли и укрепления военни
и тебе, полска хубава земя,
лъхтяща на коза и морска пяна.
Октавио Пас (Octavio Paz Lozano) е роден в Мискоак през 1914 г. Поет и есеист.
Публикувал: „Горска луна“ (1933); „Под твоята ясна сянка“ (1935); „Не ще преминат“ (1936); „Корен на човека“ (1937); „Под твоята ясна сянка“ (1957); „Между камъка и цветето“ (1941); „На брега на света“ (1942); „Свобода на думи“ (1949); „Семена за един химн“ (1954); „Вода и вятър“ (1959); „Две и едно, три“ (1961); „Дъждовник“ (1962).
Литературна критика: „Лабиринтът на самотата“ (1950 и 1960); „Дъга и лира“ (1956); „Черно на бяло“ (1957); „Руфино Тамайо“ (1959), „Смях и разкаяние“; „Кръстопът“; „Поличбите се менят“. Октавио Пас е превел на испански стихотворенията на португалския поет Фернандо Песоа.
С градската нощ от камък и суша
влиза полето в моята стая.
Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,
с гривни от листи.
Носи река във ръката.
Влиза и синьото небе на полето
с кошница перли, току-що обрани.
Сяда морето редом със мене,
проснало своята бяла опашка по пода.
От мълчанието никне дърво от музика бавна.
От дървото увисват всички хубави думи,
блещукат, узряват и падат.
Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава…
Насели се всичко с крила.
Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,
или си ти и съня, който сънуваш до мене?
Твоите очи са родно място на светкавицата и сълзата
и мълчание, което винаги говори,
буря и море без вятър и вълни,
птица в клетка, позлатени хищници заспали,
топази, като истината безпощадни,
есен във една полянка горска, дето светлината пее
върху рамо на дърво и са птици всичките листа,
плаж, където утрото намира весели съзвездия от очи,
кошница със плодове, подобно огън,
и лъжа, която храни,
огледала от този свят, врати на оня свят,
трепета спокоен на морето в пладнешкия час,
мигаща безкрайност,
степ.
По средата на пътя
се спрях. Па времето обърнах гръб —
„никой не ме чака там“,
върнах се отново извървяното да извървя.
Напуснах аз реда, където всички
от самото начало на началото чакат
един билет, една присъда, ключ един,
докле отчаяна надеждата очаква
да се отворят дверите на вековете,
но някой казва: няма двери вече, нито векове…
Преминах улици, площади,
сиви статуи в зората хладна
и вятърът едничък жив сред мъртъвците.
Зад града полето, зад полето
нощта във синята пустиня:
моето сърце бе нощ и бе пустиня.
След туй бях камък, камък в слънцето и огледало.
И после на пустинята и на развалините
морето и небето черно над морето,
огромен камък със изтрити букви:
не ми откриха нищичко звездите.
Дойдох до края аз. Вратите повалени
и ангелът без меч задрямал.
Градини вътре: сплетени листа,
дихание на камъни, кажи-речи го, живи,
дълбока дрямка на магнолии и гола
светлина сред татуирани стъбла.
Прегърната със четири ръце, водата
в зелената и алена ливада.
И по средата стройната девойка и дървото,
коса от птици като огън.
Не ми тежеше голотата:
тя беше вече като въздуха, като водата,
Под светлината злачна на дървото,
посред треви заспала,
тя беше дълго някакво перо,
оставено от палавия вятър, бяло.
Прищя ми се да го целуна, но шуртението на водата
жаждата ми изкуши и нейната прозрачност
покани ме да се огледам в нея.
Видях на дъното й да потрепва образ:
склонена жажда и разядена уста.
О, стар завистнико, ластар, нахален огън!
Загърнах голотата си. Излязох бавно.
Усмихваше се ангелът. Подухна вятър
и пясъкът на вятъра ме ослепи.
Вятър и пясък бяха мойте думи;
не живеем ние, нас ни времето живее.
На пространството потрепването чуй.
Това са барабаните на лятото горещо.
Стъпките на упорития сезон
по жаравата на цялата година.
Това е неговия шум
от крила и от гърмящи змии.
Пращението на земята
под облеклото й от корени и насекоми.
Жаждата се буди и гради
своите големи клетки от стъкло.
Там ти пееш свойта песен гневна,
своята щастлива песен
на вода пленена.
Там ти пееш гола,
със гърди и със корем изцапан,
с изцапано от тичинков прашец лице.
Над отменения пейзаж
твойта сянка е страна от птици,
които слънцето във миг разпръсва.
Росарио Кастелянос (Rosario Castellanos, произнася се: Кастейанос) е родена в град Мексико през 1925 г.
Публикувала е „Траектория на праха“ (1948); „Бележки за една вярност“ (1948); „Безплодно бдение“ (1950); „Две поеми“ (1959); „Откупът на света“ (1952), „Стихотворения“ (1952 — 1955); „Балун Канан“, роман (1958); „Безусловно“ (1959); „Мъртвешки бледа светлина“ (1960); „Тъмна служба“ (1962), роман.
1
Ех, никога не ще се върне вече
нежността позната, словото сърдечно,
което бликаше от моята уста,
Никога ръката скъпа няма вече
да жъне нежно моите къдри.
Никога не ще е младостта ми
просторна къща с птици и деца огряна.
Сбогом на земята, затанцувала около мене.
Навлизам в твойто време, самота, във твоята ръка
съдба.
2
Тук ти ми държиш ръката, таз, която вдигнах
от земята, пълна като клас през август.
Тук са моите сетива
като щастлива мрежа,
моето сърце, место на клади,
и мойто тяло винаги със мене.
Дойдох щастлива аз като реките,
запяла под небе от върбалаци и тополи
към това море от обич хубава и ширна.
Аз не чакам вече, аз живея.
3
Ден на велелепие
и на изобилие.
Жътвата ме тегне
на полата.
Мили мои, отворете
порти и прозорци.
Поканете
хората във мойта къща.
Дайте хляб на всички,
подслонете всички.
Гълъбите не пъдете,
ако слязат.
Хайме Сабинес (Jaime Sabines Gutiérrez) е роден на 25 май 1926 г. в Тукстла Гутиерес.
Публикувал: „Сигнал“ (1950); „Тарумба“ (1956); „Седмичен дневник и стихотворения в проза“ (1961) и „Проверка на стихотворения“ (1962).
Държиш ме в твоите ръце
и ме четеш подобно книга.
Знаеш ти това, което аз не зная,
и казваш ми неща, които аз не казвам.
Изучавам се във тебе повече, отколкото във мене.
Ти си чудото на всички часове,
една потайна неопределена болка.
Ако не бе жена, ти щеше да си ми приятел.
И ще ми се понякога да ти говоря за жени,
които зарад теб преследвам.
Ти си за мене като прошка
и аз съм като твое чедо.
Какви очи красиви имаш,
когато си при мен!
Каква далечна ставаш и изчезваш сякаш,
когато те пожертвувам на самотата.
Сладка като твойто име, като медена смокиня,
очакваш ме със любовта си, докато пристигна.
Ти си моя къща,
ти си моя смърт, любима моя.
Марко Антонио Монтес де Ока (Marco Antonio Montes de Oca) е роден на 3 август 1932 г. в град Мексико. Учил във философския факултет на Националния автономен университет в Мексико. След завършване на университета (1959) упражнявал различни занаяти: железар, търговски пътник и др.
Публикувал е седем стихосбирки, от които ще споменем „Пред светлината пеят птиците“ (1959); „Песни за слънцето, което не изгрява“ и „Гроздоберът на фокусника“.
Коленичил на майка си в корема,
аз можех само да се моля,
през процепа на нейната уста уханна
понякога разкоша външен изненадвах;
аз не познавах хода на реалността,
но щом усмихнеше се мама,
наместваше се средиземноморски огън
в чупливите греди на моите кости.
Бе непредвидено разсъмване за мен самия
и в тези вечери на хубост и на нищета
можах да чуя на градушката екът
през мускулестия прозорец на плътта;
на колене със месеци прекарал,
за моите оръжия се грижех,
броях минутите, ритмичните въздишки,
които ме деляха от нощта полярна.
Живота сграбчих бързо
с ръце тъй малки, че едва
обхващаха едно яйце на гълъб:
играейки, усуквах се по най-различен начин,
подобно жицата от злато,
и в друго съществование ме хвърляше лъчът й.
Косите и краката поздравиха с нежен грохот
семафора на най-горещата неделя,
Тогаз намерих чак до свойте устни
отдушника, със който се прощавах,
и аз заспах във щастието дълбоко,
което хората изпитват,
когато въздуха познаят.
Хоакин Пасос (Joaquín Pasos) е роден през 1914 г. в Гранада (Никарагуа). 3авършил колежа в родния си град и после право в университета на град Манагуа. Починал на 20 януари 1947 г. Редактирал хумористичното списание „Понеделници“. Хумористичното му творчество, както и прозата му, не са излизали в отделна книга.
Публикувал: „Сватбата на дърваря“ (1935); „Индианска загадка“ (1945) и „Песен за войната на нещата“ (1946). Посмъртно излиза в Мексико, с увод от поета Ернесто Карденал, „Стихотворения на един млад човек, който никога не е пътувал“.
Нашият яростен вятър вика през исполинските палми,
глухи мучения слизат от небето горящо с езиците на леопард.
Нашият яростен вятър връхлита от висините.
С удара на своето тяло разтърсва от корен дърветата стари,
бръмбарите от земята излизат,
излизат влечугите мъжки.
Нашият яростен вятър по своите пътища мокри върви,
той е тъмния сок на нощта, който дивите бикове пият,
той е на полето палачът.
В мълчанието хората чуват как въздухът плаче
с разбита душа, с изправено тяло,
с кални крака и лице.
Индианките млади излизат на двора и своите ризи раздират,
подлагат на вятъра своите голи гърди,
които той се наема да изостри като вулкани.
Клета индианка, сгърчена от пристъпа на болка,
тялото й мършаво остана неподвижно,
тялото й страдащо е дребно, дребно,
тялото й скършено е мъртва птица.
А сърцето й — свободна птица, птица бърза,
е заспало, Карлос, за минута.
Падна тя в несвяст, свестиха я полека.
Лекарят, когато й промиваше стомаха,
празен го намери, пълен с глад,
с глад и със загадка.
Много тъжна гледка, Карлос,
Много тъжна, ала пълна със поука.
Взеха и обърнаха ликът й — тъмна бледнина!
Сухи вените — кръвта
скришом е избягала от тях.
Майка й да беше я видяла само!
Близо, Карлос, близо до тила
панделчица малка се откъсна
и видяхме на врата й бяло кръстче.
Близък до смъртта и толкова далечен,
нейният живот нещастен
струва много и не струва нищо.
Ваксаджиите очакваха да видят
куп безсрамия, когато фустата й вдигат,
но тя има голота, напълно медицинска,
и една луничка на плещите,
а когато пада нейната ръка като крило,
тя напомня прострелена птица.
Ще отворят, ще отворят
всички лоши хора нейната утроба,
но не ще намерят нищо.
Има тя един внезапен пристъп,
който никой няма да узнае,
пристъп лош от болка,
Карлос.
Ернесто Карденал (Ernesto Cardenal Martínez) е роден през 1925 г. в Манагуа. Затварян неведнъж от диктаторските управления на своята страна. По-късно оставя светския живот и влиза в монашески орден. Учи при бенедектинците в Мексико и завършва семинария в Колумбия.
Публикувал: „Кармен и други стихотворения“, „Безлюден град“, „0 часа“ (1960); „Епиграми“ (1961); „Псалми“, „Молитва за Мерилин Монро и други стихотворения“ (1965); „Съмнителен провлак“ (1966). Книгите на Ернесто Карденал са издадени в Мексико и Колумбия.
Може би ще се оженим таз година,
моя обич, и във своя къща ще живеем.
И ще издадат навярно мойта книга,
и в чужбина ще отидем двама.
Може би да падне и Сомоса, обич моя.
Гърмежи няколко се чуха снощи.
Чуха се до гробищата близо.
Не знае никой
кого убиха
или кои убиха.
Не знае никой нищо.
Гърмежи няколко се чуха снощи.
Това е всичко.
Убиха те и ни не казаха къде зариха твойто тяло,
но оттогава твоя гробница е цялата страна;
или по-хубаво: във всяка педя от страната,
където не почива твойто тяло,
ти възкръсна.
Повярваха, че те убиват със една команда: „Огън!“
Повярваха, че те заравят,
ала заровиха в земята само зърно.
Празни бирени сандъци и угарки
от цигари бяха дните ми самотни.
Както фигури на телевизора в екрана
преминават и се губят, тъй животът ми премина,
Както бързите автомобили по шосето
с музика на радио и смехове момински…
Мина бърза хубостта като модела
на колите и излезлите от мода песни.
Не остана нищо от онез години, нищо,
само празни бирени сандъци и угарки,
смях във снимки моментални, скъсани билети,
стърготините, с които баровете призори метяха.
Настъпва пак часът на службата вечерна и във здрача
изпълнена със демони е черковата сякаш.
Това е час на празниците и на тъмнината.
Часът на мойте пиршества. И мойто минало се връща.
„И моят грях е винаги пред мене.“
И псалмите дордето пеем с уморени сухи устни,
нахлуват във молитвата ми спомените като радий.
Изникват стари сцени от кината, часове самотни
в хотелите, пътувания, барове, целувки.
Възкръсват образи забравени. Неща злокобни.
Сомоса умъртвен от мавзолея си излиза.
(Със Ог басански цар и царя на месопотамците Сеон.)
Преливат светлините на „Копакабана“ във водата черна,
нахлула от каналите помийни на Манагуа по кея.
Нелепи нощни разговори на пияни,
повтаряни едни и същи като грамофонни плочи.
И крясъците на рулетките, и гръмола на панаира.
„И моят грях е винаги пред мене.“
Настъпва пак часът, когато светват тъмните вертепи
и лавките. Домът на Кантас е пълен с хора.
Настъпва пак часът, когато се военните съвети
събират и палачите в затворите отиват.
Часът на тайните агенти и шпионите, когато
крадците и прелюбодейците къщята обикалят
и труповете се укриват. Пада нейде тяло във водата.
Настъпва пак часът, когато в мъки болните умират.
Часът на изкушенията и на потта в градината среднощна.
Вън първите събудили се птици пеят тъжни
и призовават слънцето. Настъпва пак часът на мрака.
И черковата е студена, сякаш с демони е пълна.
Деметрио Еррера Севиляно (Demetrio Herrera Sevillano, произнася се: Севийано) е роден през 1902 г. и починал 1950 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издание на Латиноамерикана, Лима, Перу.
Еднакви бедра притискат
студената тенекиена кофа.
Две бедра като два ствола.
Две бедра като два кола.
На телта прострените дрехи
свойта акробатика упражняват.
Има ръкопляскания на чехли,
уплаха на възторжени порти.
Вътрешен двор — пазител
на насекоми между дъските.
Вътрешен двор със голи дечица
и с думи хапливи изпълнен.
На средата му безразборно
сметта изхвърлят и трупат.
И крака, тънки като пръчки,
на минувача пречат да мине.
Във вятъра алено знаме
няколко огнища издигат.
Едни знамената си червени,
други тъмните си мъки.
Накратко: погнуса кална.
Посребря я слънцето денем
и от нейните стени излиза —
лудо създание! — Никасия.
(Под тъмните сенки, разправят…)
(Разправят, по кутиите консервни…)
О, двор на моята обич!
Сред твоите деца мойто детство!
Вътрешен двор! Викот и врява…
Злочеста моминска нескромност.
Елой Фариня Нунес (Eloy Fariña Núñez) е роден през 1885 г. и починал 1929 г.
Издал е: „Градини, стихове и нови театрални пиеси“, „Изследвания и естетически гледища“, „Гуаранийски митове“ и „Песен вековна“ (1911).
Мек, мокър, нежен, непорочен и блестящ
е пясъкът, когато вече се разсъмне,
а още висне над околностите тъмни
на тъничка мъгла раздипления плащ.
От старата смоковница един петел
внезапно с храброст нападателна се мята
и тичал по чифлика малък мълчешката,
се спира и надава своя повик смел.
И вдига крак с привична сигурност веднага
към ярката, която като луда бяга
да се спаси от мъжкия му досег див,
и той крака си слага в пясъка тогава,
де стъпката му отпечатана остава
досущ като божествен йероглиф.
Хулио Корреа (Julio Correa) е роден през 1890 г. и починал 1953 г. Родоначалник на социалната поезия. Стихотворението, поместено в тая книга, е взето от „Антология на испано-американската поезия“, съставена от Хорхе Кампос и издадена в Мадрид (1950).
Поточето е мръсно, ала неговата песен
е толкоз чиста, че е сякаш свята.
Канали мътят му водата,
която влачи гной и кръв
от болниците градски,
парцали и памуци,
и следват я мухите,
във хор извили горно „до“
под дрезгави сурдинки,
Една обувка дясна,
отпрана,
с хапливия си глупав смях
се смее на едно момче,
което от ръждясала сардинена кутия
монтира броненосец
в магическата корабостроителница на мечтата.
Едно бездомно тъжно куче
в течението му нечисто
си разхлади изхапаната кожа,
погледна кротко бедното момче,
пи и по пътя си замина,
за да го хапят и го удрят с камъни отново.
Очите му във грамофонните си плочи
отразиха благодарствена любов,
затрогната от пеенето на потока.
А после идват три деца, троица братя,
и хванали се за ръце,
с ритници от поточето пилеят
красиви бисери, подскачат, щом ги зърнат,
и на устата им момчешки наровете зрели
разпукват от веселието лудо
в едно избухване на силни смехове.
И жалкото поточе, мътно
от нищетата на предградията клети,
започва цялото да свети.
Елвио Ромеро (Elvio Romero). Негово родно място е Йегрес (Парагвай). Роден през 1926 г. Живее като изгнаник в Буенос Айрес.
Публикувал книгите: „Разорани дни“ (1947); „Жестоки лъчи“ (1949); „Събуждат се огньовете“ (1952); „Слънце под корените“ (1955); „С лице към сърцето“ (1955); „Тази тежка китара“ (1960); „Изгнание и свечеряване“ (1962); „Ранена светкавица“ (1963); „Неизброимите“ (1964); „Книга на преместванията“ (1964) и „Поетична антология“ (1965), избрани стихотворения, издадени от „Лосада“, Буенос Айрес.
Сам на кръстосани върлини
един човек разпънат,
на две кръстосани върлини,
със връв, до костите му впита.
И вятърът отдолу.
Завързана земята моя
подобно барабан от кожа
на две кръстосани върлини.
И вятърът насреща.
В кал повалената родина
на две кръстосани върлини.
И вятърът отгоре.
Ливада неподвижна
и едно дърво голямо. Пладня. И струи сънят
под сянката. Лежиме двама
с дихание спокойно, мълчаливо,
за да не събудим тази стара сянка.
Денят е може би заспал и не се чува
това спокойно дишане. Говори то
с мълчанието на двамата, които
не обуздават своето дихание
в ливадата, във времето безмълвно,
изтъкало сянката прохладна
на лятната успокоена пладня.
Върти се пладнята в кръга
на гуайакана[18], с нея се върти
оста от гуайакан,
която се във пладнята върти.
Воловете отдолу стенат…
Тръстиката простенва във въртежа
на гуайакановата ос
отдолу под ярема.
И се върти във пладнята човекът,
гуайакан запрегнат във ярема,
простенва пъстър във въртежа
на гуайакановата ос,
където прикачен яремът стене.
Човекът впрегнат също стене…
Мелачка от гуайакан
във непрекъснато въртене!
Сесар Вайехо (César Abraham Vallejo Mendoza) е роден в Сантияго де Чуко през 1892 г. Единадесето дете на своите родители. Умира през 1938 г. в Париж.
Автор на следните книги: „Черните херолди“ (1918); „Трилсе“ (1922); „Човешки песни“ (1923 — 1939), издадена посмъртно; „Испанио, нека ме отмине тая чаша“ (1942); „Антология“ (1942): „Събрани стихотворения“ (1959); „Волфрам“ (1931); „Русия през 1931“, впечатления от едно пътуване до Съветския съюз. Напоследък са публикувани в един том и неговите литературни статии.
Има удари в живота, толкоз силни… Аз не зная!
Удари като от божа ярост; сякаш преди тях
тинята на всичко изтърпяно
се е наслоила във душата… Аз не зная!
Те са малко, ала… Издълбават тъмни ями
във най-гордото лице и най-жилавото рамо.
Може би ще са на варварски атиловци конете
или черните херолди, пратеници на Смъртта.
Те са сгромолясването на Христосовците на душата,
на една висока вяра, от Съдбата поругана.
Тези удари страхотни са пращенията на хляба,
който още във вратите на пещта изгаря.
А човекът… Клетият… Очи обръща, сякаш
че са сложили ръка на рамото му тежко;
лудите очи обръща той и всичко преживяно
като локва от вина се в погледа събира.
Има удари в живота, толкоз силни… Аз не зная!
Баща ми спи. Ликът му величав
прилича на сърце спокойно;
сега е толкоз сладък…
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.
Самотен е домът; във стаята се молят;
днес няма пак от синовете вести.
Баща ми се събужда; той изслушва
бягството в Египет и сподавеното сбогом.
Сега е толкоз близко всичко;
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.
А мама ходи из овощната градина,
предвкусва вкус, без вкус останал вече.
Сега е толкоз нежна:
любов, крило и полет цяла.
Самотен е домът; без смях и врява,
без вест, без свежест и без детство.
И нещо има ли разбито тая вечер,
което слиза и скрибуца,
това са двата стари, бели, криви пътя.
Сърцето ми по тях самотно крета.
Брате, днес на каменната пейка аз седя пред къщи
дето ти ни липсваш безвъзвратно?
Спомням си как в този час играехме и мама
ни погалваше: „Дечица, стига…“
Ето аз се скривам,
както някога по време на вечерните молитви,
и очаквам да не ме намериш.
После в гостната, из коридорите, на пруста
скриваш се пък ти и аз не те намирам.
Спомням си, че стигахме до плач
в тая криеница, брате.
Мигел, ти се скри
на разсъмване подир една гореща августовска нощ;
ала вместо да се скриеш весел, беше тъжен.
И сърце близнашко твое от онези дни залезли,
аз се отегчавам, че не те намирам.
Вече пада на душата сянка.
Чуй ме, брате мой, не се бави,
покажи се. Хайде. Може да се разтревожи мама.
В кой ли час ще се завърнат
възрастните в къщи?
Шест удари слепият Сантияго
и е вече много късно.
Мама каза, че не ще се бави.
Агидита, Нати, Мигел,
не ходете там, където
гърчещи се мъки,
своите спомени мърморейки гъгниво,
отминават към обора сглъхнал
и където, тъкмо да си лягат,
се изплашиха кокошките внезапно.
По-добре е да не мърдате оттука.
Мама каза, че не ще се бави.
Вече не тъгуваме. Да идем и да видим
корабите (най-красив е моят!),
със които всеки божи ден играем,
както трябва, без кавга и бой:
те останаха във щерната[19], готови,
натоварени за утре със сладкиши.
Да почакаме послушни, търпеливи,
връщането, оправданието вечно
на големите, които все се вреждат,
а оставят нас, невръстните, във къщи,
като че не можем ние също да излезем.
Где сте, Агидита, Нати, Мигел?
Викам, търся пипнешком във мрака.
Да не са ме пък оставили самичък
и едничък да съм аз заключен?
Аз ще умра в Париж при хладен дъжд проливен,
в един навъсен ден, за който аз си спомням.
Аз ще умра в Париж — не се страхувам никак —
в един четвъртък, както днешния, наесен.
Ще е четвъртък пак, защото днес, четвъртък,
когато пиша, костите на раменете
болят ме страшно, и във пътя ми изминат
се виждам както никога до днес самотен.
Умря Валехо, биеха го него всички,
без той на никого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко
го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.
Има дни, когато съм обхванат от желание голямо
да обичам, да целувам нежността по двете й лица,
и ми иде отдалеч една открита обич
друга обич да обичам, волю и неволю,
този, който ме дълбоко мрази,
този, който къса детското хвърчило,
този, който зарад плакалия плаче,
краля на виното, роба на водата,
този, който се укрива в своя гняв,
този, който се поти,
този, който преминава,
този, който свойта личност в моята душа изтръсва.
Искам да оправя заедно с това
кичура на този, който ми говори, на войника къдриците;
ореола на големия, на малкия — големината.
Искам да изгладя кърпичка за този,
който не умей да плаче,
и когато ми е тъжно и от щастие ми става болно,
искам да изкърпвам гениите и децата.
Искам да помогна на добрия малко лош да стане,
ще ми се да седна
отдясно на левака
и на немия да отговарям,
мъчейки се да му бъда
винаги полезен, също искам много
хромия крака си да измие,
да помогна на съседа едноок да дремне.
Ах, таз обич, моя и световна,
енорийска и междучовешка, веща!
Иде ми според желанието тя
чак от дълбините, от недрата на народа,
и дошла, ме кара да целувам
шала на певеца,
да целувам мъченика в неговия пъкъл,
глухия в гълчавата на неговия череп,
в Данте, в Чаплин, в неговите рамена
този, който спомня мойто лоно.
Искам аз накрай,
когато на ръба на страшното веселие стоя
или вливам във сърцето мъжество,
аз бих искал да помогна
на усмивката да се превърне в смях,
да се развидели в душата на злодея,
да наглеждам болните, досаждайки им даже,
да купя продавача,
да помогна — нещо страшно — на убиеца убийство да извърши,
искал бих със себе си да бъда аз добър
във всичко.
При свършване на боя
боецът бе убит, един човек дойде при него
и му рече: „Не умирай! Много те обичам“
Но продължаваше, уви, трупът да стине.
Притекоха се двама, рекоха му също:
„Не ни оставяй! Дръж се, брат! Върни се към живота!“
Но продължаваше, уви, трупът да стине.
След тях дойдоха двайсет, сто, хиляда
и викаха: „Такава обич, а не може да сломи смъртта!“
Но продължаваше, уви, трупът да стине.
Наобиколиха го милиони хора
с молба единодушно: „Остани, не ни напущай, брат!“
Но продължаваше, уви, трупът да стине.
Тогава всички хора на земята
го наобиколиха; зърна ги трупът, печален, развълнуван:
във строя им застана бавно,
прегърна първия човек и тръгна…
Деца на света,
ако падне Испания, казвам, тъй само си казвам,
ако падне
от небето на свойта ръка и ръката поставят
в превръзка, между две металически шини;
деца, как слепоочията ваши ще хлътнат!
Ще изгрява зората рано в моите думи!
Ще усетите старчески хрип във гърдите!
Ще се сгърбят в тетрадката вашите двойки!
Деца на света,
Испания е майка със хлътнал корем,
тя е наша учителка с пръчка,
тя е майка-учителка, кръст и дърво,
защото ви даде и полет, и шемет,
на деление и събиране ви научи, деца;
тя е всичко това, отци езуити.
Ако падне, казвам, тъй само си казвам,
ако падне от земята Испания,
ще отвикнете, деца, да растете!
Годината месеца тогаз ще зачеркне,
ще останат по десет зъбите в устата,
ще останат буквите пръчици, медалът — сълзи!
И агнето, вързано за свойто краче
до ваш’та мастилница, дълго ще чака.
И ще слизате на азбуката по стъпалата
до буквата, дето се мъката ражда!
Деца,
синове на войници, млъкнете,
Испания в тази минута поделя
свойта енергия между животни,
цветенца, комети и хора.
Млъкнете, защото
възправя се строга, защото, велика,
не знае какво да направи
и държи във ръката си силна
черепът, който говори, говори, говори,
черепът с плитка,
черепът як на живота!
Млъкнете, ви казвам;
да млъкне гласът и напевът на всичките срички,
плачът на материята, на пирамидите глухия ропот
и даже
шумът на кръвта в слепоочията тъмни!
Притаете дъха си и ако ръката замахне
и пръчките свирнат, и ако е нощ,
ако небето се вмести в два кръга от земния рай,
ако чуете шум на вратите,
ако аз закъснявам,
ако вие не виждате никой, ако ви плашат
тъпите моливи, ако майка
Испания падне, казвам, тъй само си казвам,
излезте, деца на света,
тръгнете да търсите майка Испания!…
Гийермо Меркадо (Guillermo Mercado Barroso, произнася се: Гийермо) е роден през 1904 г.
Автор на стихосбирките: „Златото на душата“ (1924); „Малко стихове“ (1928); „Стенни огледала“ (1933) „Елдонато“ (1935); „Човекът в моята песен“ (1951).
Силва работеше толкоз много, че накрай от глад умря,
хората и болницата го погребаха тогава, гол
като семе. Този, който бе за фабриката правил каси,
нямаше нито едно дърво за свойто ложе
единствено, последно.
Приюти го скръбната земя като дете, което
дълго е треперело без риза и без майка.
Гробът бе му най-голямата заплата.
В портите на фабриката още лъха
мирисът на неговата нищета.
Креолка те наричат
дърветата, дедите на шосето,
защото те видяха да се раждаш,
подобно птица от потока,
от лоното на твойта майка,
стремглаво излетяла,
и да порастваш като утрин,
за да се скиташ по полетата, подгонила с камшика
на своите викове стада
от облаци дъждовни.
Минавайки, на клоните окачваш
измокрените от зората свои песни,
за да ги изсуши доброто слънце,
По образа ти припка радостта на пъстрите кадънки,
като водата бистра,
додето шумолят ли, шумолят
фланелените ти поли.
На пладне в кукурузите със веселия вятър
на твойта младост
се разпуква на смеха ти едрозърнестия кулен[20].
Луис Вале Гойгочеа (Luis Valle Goicochea, произнася се: Вайе) е роден 1908 г. и умрял през 1954 г.
Написал книгите: „Песните на Риноно и Папахил“ (1936); „Съботата и къщата“ (1934); „Страшна елегия и други стихотворения“ (1936); „Харман“ (1938); „Мир на земята“ (1939); „Мис Люси Кинг и нейната песен“ (1940); „Хакобина Сиетесолиос“ (1946).
2
Днес няма вече тая остра чука на Ла Крус,
която хвърляше огромна сянка.
И друго гнездо дроздовете вият
във младите дървета…
Река Лякуабамба си е все такава;
изровила е само по-дълбоко своето корито
и няма вече на брега й ни следа
от къщичката на дон Хесус Ампуеро:
преди стопанина си тя поиска да си иде
завинаги с водите
необуздани на реката…
И оня дребничък дон Тринидад с брадата,
на божията майка предан,
без, клетия, да си припомня
за своята сестра Торибия,
поиска също да умре,
когато аз далече се намирах…
И тез елши покрай реката,
които мънички оставих,
ще са пораснали и станали печални,
и грохнали като горкия ревматичен чичо Даниел,
като горкия ревматичен чичо Даниел,
който таз година
на празника църковен — има два дни —
на Богородицата скръбна каза:
— На твоите празници не ще се радвам догодина…
И кой ще каже, че са същите орлите,
които днес прелитат, вечно
преследвани от същите соколи както вчера…
Аз се опечалявам,
дорде вървя по уличката, и си спомням
старинната стена, иззидана наполовина…
33
Сега си спомням, че смъртта
не диреше недрата на земята,
а луташе се из селото…
Там хората живееха, умирайки; живот и смърт
се изравняваха; такава бе тъгата
и изтощението, че цареше
двусмисления преход на нещата…
Бъзовината печална с нейната умора,
камбаните, които биеха горчиво
на празник както във деня,
когато някой си отиваше от тоя свят…
чешмата
и камъкът на пътя ни мълвяха,
че там умираха, за да остане
човек невидим и пътешествува самотен
сред същите съселяни и същите дървета…
Луис Фабио Ксамар (Luis Fabio Xammar Jurado (Huacho, произнася се: Уачо) е роден през 1911 г. Умира в Колумбия през 1947 г.
Издал е: „Вдълбочаване“ (1930); „Благозвучни гласове“ (1932); „Уайно“ (1937); „Висока мъгла“ (1947).
Вода чудесна, францисканска,
кръв бяла на полята знойни,
вода с вкуса и със боята
на оживялата надежда
(ти си напева и душата),
на гледката възхвала дивна.
Към тебе слънцето се спуща
(по стълба сякаш слиза, слиза)
и безразсъдно, жадно търси,
вода, да се огледа в тебе.
Протяга морен злакът корен
и пие той и те обича,
когато се разливаш бяла,
подобно сестринска усмивка.
Вода приятна, францисканска,
душа засмяна на пейзажа.
Вода е също мойта песен,
вода тя сродна търси.
Марио Флориан (Mario Florián Díaz) е роден през 1917 г. в Нанша̀, Кахамарка.
Автор на книгите: „Душа“ (1938); „Кратък плач“ (1939); „Слово за твоя сняг“ (1940); „Багра от фауна“ (1941); „Агония“ (1942); „Разорана нива“ (1943); „Гълъб“ (1945); „Слънчева земя“ (1945); „Фокусникът от Андите“ (1951) и „Лирика“ (1954). Носител на национална награда за поезия през 1944 г.
Понякога си мисля, че най-добре ще бъде,
ако водата само, водата само храни.
Една безкрайна радост, като река струяща,
е да не мисля вече за моя глад и тяло.
Ако не бе водата, какво била би, боже,
земята — имай милост! — един приятен къшей.
С каква стремглавост луда съсухрени бедняци
земята ще поднасят към твърдите си бърни.
И може би тогава аз няма да оплаквам
добрия индианец, бездомния Танулко!
Защото във стомаха му празен и сирашки
като във огледало, загледани във него,
лика си безпогрешно неволно виждат всички…
Ти днес се виждаш, боже, а аз видях те вече!
Умре ли, боже мой, андински[21] парий
(скитник сляп без дом, без светлина, без нищо свое,
на пътищата прашни вечен жител, тръгнал
да търси упорито милостиня
за своя глад зловещ); умре ли,
без да съзнава,
за него няма поплак,
ни свещ, ни гроб дълбок,
ни даже погребение…
Кондорите, в жалейка,
единодушно му изтръгват
очите като на животно и плътта му —
плът на говедо мършаво и пуздраво[22] влечуго
един през друг със остра човка гълтат…
Остават после да белеят
във някое пустинно чуждо място —
наглед тревясало, наглед спокойно,
сирашките останки на печалните му кости!
Сполай ти, Рубен, винаги си спомням
с затрогнато сърце и глас сподавен
за шапката омазнена и стара,
за просека по-скоро годна,
която вий ми подарихте щедро,
когато ме видяхте тъй без нищо,
като последен сиромах. Опечали те
вида ми жалък, мойта външност
почти оголена. Сърцето твое
поиска да въздъхне. Ти, приятелю поете,
ми даде своята мизерна шапка!
Отпърво аз се погнусих; от мене
се погнуси и тя; но със петна покрита,
ми стана мила: бяхме като братя
и заедно със Йов, многострадални братя,
добри и мълчаливи…
Рубен:
дъжда от мойто чело тя прогони,
запази ме от неговите удари и стана
едничка моя стряха, почна даже
доверие да има в моите въшки!
Почувствувах я като майка в мойта мъка!
Така живяхме, болката ведно надвили.
Издъхна вече тя. И аз ти казвах,
тъй както перуанските бедняци казват:
„Закрилниче, да ти плати за нея господ.“
Заводът захарен неспирно гълта хора
и пълни с хъркане предсмъртно долината.
Дърво без клон и лист, коминът му грамаден
застила горе с дим зениците Христови.
Поти се, работи и работи без отдих.
Свирепа вечност. Вечност от негаснещ огън.
Работниците се оплакват. Дим и ропот.
Ала нехай за тях заводът от желязо.
С търбуха на циклоп и със гигантски зъби
той смила на брашно тръстиковите снопи
и заедно с тръстиките по пъклен начин
живота на работниците също смила.
Надзорник тъмен, на сирената му воят
прилича на камшик: властта си служи с него
за казън вечна. И циклопа му подхранва
на индиански роби ветровете бурни.
Река от Мараньон по-буйна, по-дълбока,
река от захар блика с титанична сила.
Но тя не ще от свойто изобилие капка
да ни даде… и влива се в морето чуждо!
Заводът и човекът, стонът му в завода.
Труд вечен. Господар. Безправен роб. Желязо.
Кой вижда туй? Кой чува туй? Земята? Господ?
Но той от толкоз пушек глух и сляп е вече.
Алехандро Ромуалдо (Alejandro Romualdo) е роден през 1926 г. в град Трухийо.
Написал е: „Кулата на побърканите“ (1949); „Бавна камера“ (1950); „Тялото, което осветяваш“ (1951); „Обикновена Испания“ (1952); „Конкретна поезия“ (1952 — 1954); „Събрани съчинения. Стихове“ (1954). През 1949 г. получил националната награда за поезия.
„… доказано е съществуването на радиоактивни
вещества още в минералите, включващи сребро
и олово“.
Отивам, моя обич, във града, за да обадя една мина. Мина
дълбока и без изход никакъв като смъртта.
Мина, скъпа колкото едно Перу.
Затова отивам, моя обич, във града,
отивам във града, за да обадя тая мина.
Мината сме всички ние.
За да научи цялата земя,
отивам аз да я обадя. Тая мина
не е каквато ти я мислиш. Тая мина
е пълна с кръв,
с проклятия,
с отчаяни слова.
Макар и да не искат да ме чуят,
ще викам аз
наравно със морето,
високо до небето,
през гъстите големи дебри.
Ще викам аз,
че има една мина, дето всички ние
сме ограбвани жестоко.
Затова и тая мина
не е каквато ти я мислиш. Тая мина
е от по-ценен минерал: народът;
мината от нашите бащи,
мината от наште синове,
мината на нашта плът,
където ни изскубват с корен
свободата.
Затова отивам, моя обич, във града, да я обадя
с кашлицата на човека,
красноречива мостра на това, което струва
едно Перу.
„В Арекипа — едната ръка; в Тинта — другата;
в Куско — тялото заедно с главата…“
Чуй. Ела при мене, Микаела
Бастидас. Колко дни изминаха, без да те видя!
Лъжа изглежда, че се връщаш част по част, следа
подир следа при нас.
Сега
желаят да те видят моите очи,
най-близката до моята душа,
теб, Микаела,
погребаната клонка.
Перу
е сериозно нещо.
Раздробена
е зората. Помогни ми
да я издигна, късче
по късче, както някой вдига дом за всички.
Търпение нямам вече
да понеса това.
Не бих могъл да сторя повече (затварят
ми вратите, хлопат
в моята душа,
биха искали да ми затворят
словата, както устните, да ми изтръгнат
от корен бляновете), но със тебе, синева,
ключ
от злато, бих отворил
всичките врати (онез врати, които днеска
ми затварят: гледка
към зората,
която ми отказват), бих отворил
всичките врати, които гледат
към откритото море,
към въздуха свободен,
за да видя във зората онова, което
мечтах, събуден и прокуден
в Перу.
За всичко, и дори за нещо още,
което премълчавам,
позволи ни
да те видим, дай ни
дихание и сила,
възпламени ни,
изпълвай с огън тези стихове,
аз вече нямам думи
за такава подлост, Микаела
Бастидас, завърни се
при нас,
помогни ми
заедно да се възправим.
Вашингтон Делгадо (Washington Delgado Tresierra) е роден през 1927 г.
Публикувал: „Начини на раздяла“ (1945); „За да се живее утре“ (1959). Носител на националната награда за поезия през 1952 г.
Докосвайки един ръка, докосвам
и на земята всичките ръце.
Не се със нищо отличава този образ,
ни този мимолетен глас
и на сърцето силата е също
едно сияние в небето.
Тъждествена е любовта
на себе си, аз съм
безкрайно множество върху земята.
И цялата любов е наша:
докосвайки една ръка, докосвам
веднага красотата на света.
Когато за душата някой ти говори,
джобовете си хубаво пази.
Такава мъдрост ни дойде на гости
от мястото, което се нарича Запад.
По-рано слънцето блестеше
високо горе, ниско доле, вътре.
Даряваше то сила на ръцете,
а страст и огън на душата.
Човекът имаше една квартира,
едно занятие, една душа,
една величина, едничко място
между останалите хора.
Дойдоха после други люде,
които нямаха сърце.
Те златото претегляха с везни.
И те ни дадоха поука.
Сега живеем със тъмници,
с епископи и със войници. Знаем,
че е едно доброто,
а друго — злото.
Че скръб не е скръбта,
ни глад — гладът,
че нейде на небето
сме всички равни.
Желателно е да се смеем
и да се храним, и да пием,
преди светът да е умрял,
тъй както мрат мухите.
От участта с часовника се браня,
приятелите си прегръщам,
кълна полицията, плача
във някое квартално кино.
Какъвто е животът, го приемам
и нрави ли ми се, пикая.
Разбирам, че това не стига,
но се стремя да съм човек
добър, любезен, доверчив.
Ще вдигна дом, където мога,
ще имам повече дечица, повече богатства
и повече недели
пред понеделниците мои
и нрави ли ми се, на масата ще се оригвам.
Животът е красив, ала печален,
печално е, печално
между мухите да живеем.
Господин рентиере, господин чиновник,
господин земевладелец,
господин артилерийски полковник,
човекът е безсмъртен:
вие сте смъртни.
Любопитно е как гниенето изпреварва
понякога трупа.
Търпете своя смрад и ако щете,
мъничко по мъничко го покажете.
Но не говорете.
Господа, пълнете свойта гуша,
но не плачете,
известна скромност е необходима
между животните дори.
Мислете за небето също,
за белите крила,
за музиката многозвучна
на арфите, докосвани излеко
от меките ви пръсти.
Мислете и за прочитните ваши книги, за вдовиците
туберкулозни и изоставени, които подпомагате с
една тръба от злато.
Мислете и за вашите банкноти, за летата край морето,
за прислужницата руса, за любовницата тъмнокоса,
за бедните, които ще целувате в отвъдния живот,
за разстоянията земни и за небесата
от сироп.
Мислете вий за всичко,
дните ваши на земята няма да са многобройни.
Пълна с мъртъвци е мойта къща:
моето семейство и родина,
моята квартира във чужбина
и светът, от мене скритом гледан.
Някога като дете закривах
цялото небе с едничко цвете.
От какво ли тяло ще изтръгна
сянка да живея с малко нежност?
Мъртвите ще слушам как говорят,
та светът такъв да си остане,
но жив образ трябва да целувам,
за да мога да живея утре.
За да мога да живея, трябва
да съм част от хората сплотени.
Нося цвете във ръката, пее
ден един като човек във мене.
Тъмните тълпи ще ми помогнат;
не е само миг на скръб и радост:
как безкрайна ширва се земята,
щом в едно се свържат всички хора!
Мануел Скорса (Manuel Scorza) е роден през 1928 г. Поет и издател.
Автор на книгата „Проклятия“ (1955).
Америко, ти си голяма,
но колко си печална.
Аз бях във пасбищата ширни
живях със хората злочести,
спах между урагани,
потих се под снега.
На твоето дърво
видях да зреят само вопли!
Америко, ти си голяма,
но колко си горчива,
но колко черна нощ таиш,
но колко кръв ни струваш.
В сърцето мое има много дъждове
и много облаци, и много мъка.
В твоите земи
бият хората, додето им излязат искри от очите,
и тази чиста истина отравя
само с погледа водата.
Голяма, нежна, хубава си ти,
но аз ти казвам:
не могат да са хубави реките,
ако животът е река, която не тече.
Няма вечерите никога да бъдат нежни,
дорде принуден е човекът сянката си да погребва,
за да не посипва после своята глава със пепел!
Тогава
откъде домъкнаха сегашните поети
китарите, с които дрънкат?
Аз те познавам:
спах под месеца о кървавен
й дъждовете ми измиваха очите,
вечерта жестока
ми даде своята поветица от буйни птици;
в диви равнини
неумолими мрачини разтръгвах,
влизах в къщите и във живота влизах,
но не видях усмивки да ги населяват.
Ах ти, сърце, в дълбочината на нощта!
Бях вече онова, което някога ще бъда,
и всичко беше кръв.
Рибата в тигана изгоря.
Попаднахме в капана вече.
Прозорците широко отворете!
Тук птицата отдавна не е птица,
а мъка със пера.
Хуан Гонсало Росе (Juan Gonzalo Rose) е роден в Такна през 1928 г.
Книги: „Въоръжена светлина“ (1954); „Песни отдалече“ (1957); „Прости песни“ (1960): „Околни“ (1964). Носител на национална награда за поезия — „Хосе Сантос Чокано“ — през 1957 г.
Строшена трябва да е, предполагам,
домашната ни кривонога чаша.
Как е побирала тя всичката вода,
която пих през моето детинство!
Една ръка приятелска и близка
строшила я през някоя нещастна вечер
и всичката вода на детството разбито
се вля в душата ми от чашата осиротяла.
Едва ли я е счупила нарочно мама;
откакто в къщи се завърнах,
учуден и самотен гледам само
разляната вода на мойто детство.
Тъй както пазя своето сърце,
пазете любимите неща на детското ми царство,
което съградих с оплаквана усмивка.
Не ми го каза вчера никой, аз научих,
тъй както болката се по плача отгатва
в хотелското легло, което ни прикътва,
научих, че е счупил някой тази чаша,
отдето малкото дете преди години
излъгало е жаждата на свойта кукла.
И затова аз настоявам:
пазете вещите на този, който е далече,
бранете ги от полетите страшни на ръката.
Многогодишното отсъствие те кара
пред живото да се почувстваш мъртъв
и затова прощавам (моя е вината!)
и най-голямо корабокрушение,
и най-голяма пукнатина на душата.
Но чашата, не, никога за чашата не мога:
ще има други чаши, ала ни една от тях
не ще запази стиховете на чешмата.
Алберто Ескобар (Alberto Escobar) е роден през 1929 г.
Написал е: „По същата улица“ (1950); „Папки на небето и земята“ (1952). Носител на националната награда за поезия „Хосе Сантос Чокано“ за 1951 г. Декан е на факултета по литература в университета „Сан Марко“ в град Лима. Написал е също книгата „Перуански разказ“ и е съставил „Антология на перуанската поезия“ (1965).
Една страна
оттатък океана има,
като плода под слънцето красива,
като класа пшеничен,
една страна подобно карамфил в снега.
В лицето на андинското момиче[23],
в горчивата война
на гроздето с ориза
съществува моята страна, любима моя,
в упованието съществува.
Научих се да я обичам от дете,
от плажа още,
от свежото поле,
от огромната река със печалта открита
под кордилерата зелена;
пролетта дохождаше при нас „от хълмите хоризонтални“
на Валехо и от „мулетата перуански“,
от древната провинциална песен.
Как да премълча тогава,
как да не страдам,
ако от другата страна на моя род
намира се една страна,
страна любима, братска,
до която не достига хубавият ден,
и пламък има,
който дебнеха да изгасят!
Как да напиша песен
за далечната жена, която там ме чака,
да пиша за следобедите знойни,
за нейната тревога,
ако днес един кипеж до мен достига
от къщата далечна, от земята,
достига и с ръка
рисува го във въздуха — голям,
голям; рисува го дори
„по челото на моите другари,
по всякоя ръка простряна“;
в поезия се той превръща
и като че животът ще започне, мила моя,
и тясно е небето
за вярата голяма на един човек.
Пабло Гевара (Jaime Pablo Guevara Miraval) е роден през 1930 г.
Книги: „Връщане при детето“ (1957); „Обитатели“ (1959). През 1953 г. получил националната награда за поезия.
О, брате,
откъснат от небето
подир жестоката земя,
която те огражда,
пия ветровете свежи от човечност,
чувам те как страдаш.
Аз също. Заедно със твоето тяло чакам
птици пагубни накрая да намерят
пространство за безкрайността.
Дълга, брате, е нощта
и дълга на омразата вълната,
но една израсла в пясъците роза
родина е на нашата почуда.
Свободни двама, милиони на земята
могат да спасят небето
за всички хора.
Луис Палес Матос (Luis Palés Matos) е роден през 1898 г. в град Гуайама, в югоизточната част на острова Порто Рико. Починал в Сан Хуан през 1959 г. Учил правни науки. Бил преподавател в селско училище. Един от първите поети, които дават път на „афро-антилската тема“ в испано-американската поезия.
Публикувал: „Асалаеас“ (1915); „Треска на къдрици и грифони“. „Афро-антилски стихотворения“ (1937); „Крайбрежие“ (1952) и „Стихотворения“ (1915 — 1956) с уводни думи от Федерико де Онис, издание на университета в Порто Рико, 1957 г.
Душата ми е кладенец с вода безмълвна и дълбока,
във чийто свят тържествено и неизменно дните
се точат, свойта суета и ропот светски угасили
в спокойствието подквасвано от празнотите мъртви.
Водата долу светлина агонизираща излъчва:
в кръга на сенките кипи сияние болнаво
и лимфи върху дъното съсирени във черни тини
с безкръвни сини блясъци оттам фосфоресцират.
Душата ми е кладенец. Заспалият пейзаж неясно
във застоялата вода възниква и се губи,
а долу в най-дълбокото от хиляди години кряка
една невероятно зла и саможива жаба.
Понякога при прилива с изгряването на луната
добива кладенецът чар заскитан на легенда,
дочува се дълбокото ква-ква на жабата в водата
и чувство неочаквано за вечност го изпълва.
Сега отново да запеем, душо моя,
без думи да запеем.
От образи се съблечи и подрежи ти
лозите си листати.
Ширата в линовете[24] кипнала не смесвай
с подправки благовонни,
така ще имаш вино просто, ала чисто,
защото е домашно.
Върви по пътя стар, за да ти бъде ясен
копнежът благороден —
и бягай от реториката празношумна,
смутила твойто детство.
Ти остаря, душа. Дърво, което стига
годините на зрелост.
Подобно плод узрял увисва твойто чувство
от клона най-издигнат.
Разлистеният клон, ухаел в мойта песен,
сега е цял оголен…
Плодът да се налее, трябваше листата
от клона да изпадат.
Такава си, душа, във твойто знойно лято,
разголена и бяла,
въззета към мълчанието хилядолетно
на звездната далечност.
Земята тук е мащеха, земя безплодна,
където кактусите никнат.
Селитрена земя, която прекосяват
премрелите от жажда птици;
мочурища просъхнали и отделени
едно от друго с километри,
и небеса несменни, неми, неподвижни,
покрили цялото пространство.
Затопля слънцето в червените мочури
водата като сок тръстиков
и от задушните и песъчливи дюни
изтръгва сух и остър блясък.
Нощта е кратка и в мълчанието унило
вика си жабата разбива,
вик на вода, която сенките потайно
поглъщат глътка подир глътка.
Уплаха. Отчаяние. Убийствен задух.
Спи тука всичко запъхтяно
под линията мъртва, твърдото равнище
на мъртвите поля отсякла.
Три-четири кози, оклюмали и жълти,
припъплят във стрънта[25] оскъдна,
а своя сън в далечината вол преживя,
от пек и самота объркан.
Земята тук е мащеха, земя безплодна,
Разнася се дъхът отровен
на нещо, сплуто и разложено в мочура
от слезлия небесен огън;
фермент неясен, който огъня нахален
в тропическата нощ захвърля
изражда тези призрачни и дълги форми,
които по степта се влачат.
Такава е земята, дето се родих аз.
Издраскано е мойто детство
като козата дива от пустинна местност
злопаметна и саможива.
Това е моята история печална:
сол, зло безводие, умора,
тъга блуждаеща и неопределима,
устойчивост на старо блато
и вик един там някъде в дълбочините,
подобно упорита гъба,
изникнала посред тресавища червени
на въжделения безплодни.
Педро Жофроа Рибас (Pedro Geoffroy Rivas; възприето е Geoffroy да се произнася както Geoffroi на френски) е роден през 1908 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издадена по случай първия фестивал на книгата Латиноамерикана. Лима. Перу. 1960.
Защото те видях излегната на пясъците меки,
обичам топлото море, което те целуваше тогава.
Обичам крехките вълни.
Обичам водораслите тръпчиви,
Обичам пясъка приятен, дето издълбаха
гърдите ти две чаши,
които мойта жажда търси.
Обичам оня плаж открит, на който
танцуваше ти като палещия вятър.
На него често връщах се да търся твоите къдри,
сирено със очи кафяви и безумни.
На него често връщах се, за да сънувам твоите целувки,
и ме е виждала нощта да го прегръщам.
Целувах пяната и пясъка целувах
и дирята невероятна, оставена от тебе вечерта.
Дали бих мо̀гъл пак да стихвам в твоите целувки.
Дали отново ще запееш песента от оня ден.
Аз виках името ти пред морето безпределно
и мачтите не ми отвърнаха печални.
Не ще се върне никога да те целуне
лазурното море, което те целуваше тогава,
лилавото море на Тропика, роптаещо и топло,
което за възглаве даваше ни своя лишей.
Не ще се върнат виковете на океанската ни обич,
за да смущават на заспалите пристанища покоя.
Не ще се върнеш,
сирено със очи кафяви и безумни.
Ти няма вече да танцуваш като палещия вятър
по оня плаж открит.
На него често връщах се да търся твоите къдри
и ме е виждала нощта да го прегръщам.
На него често връщах се за твоите целувки да мечтая
и днес обичам топлото море, което те целуваше тогава.
Хуана де Ибарбуру (Juana de Ibarbourou е литературен псевдоним на Juana Fernández Morales) е родена на 8 март 1895 г. в Мело, от баща испанец и майка уругвайка. Възпитавана в манастир, тя го напуща осемнадесетгодишна, за да се омъжи за капитан от уругвайската армия. Той й дава баското име Ибарбуру, което тя носи и досега. Истинското и име е Хуанита Фернандес. От 1929 г. насам поезията й буди голямо възхищение. Хуана де Ибарбуру добива световна известност; наричат я Хуана де Америка. За нея споменава и покойният Борис Шивачев в своите „Писма от Южна Америка“.
Издала е книгите: „Езици от елмаз“ (1918); „Кърчаг с прясна вода“ (1920); „Див корен“ (1922); „Роза на ветровете“ (1930); „Свети Франсиско Асизки“ (1935); „Библейски образи“ (1934); „Похвали на Богородица“ (1934). През 1942 г. излиза в Буенос Айрес целокупното й поетично творчество под заглавие „Стихотворения“.
Сега вземи ме, докато е още рано
и нося във ръка цветя благоуханни.
Сега вземи ме, докато с нощта се слива
тъмата на косата моя мълчалива.
Сега, когато свежата ми плът ухае
и имам кожа розова и взор сияен.
Сега, когато върху ходилата бяли
на пролетта обувам живите сандали.
Сега, когато бий смехът като камбана
на устните ми ненадейно разлюляна.
И ненапразно те сега зова:
по-късно не ще имам нищо от това!
Тогаз ненужно ще е твоето копнение
като поставено на гроба приношение.
Сега вземи ме, докато е още рано
и моята ръка дъхти благоуханно.
Но днес и не по-късно. Днес, преди да мръкне
и свежото венче увехнало да млъкне.
Днес. И ще види, мили, погледът ти чист,
че от поветицата расне кипарис.
На пладнето в червената пирога
пристигнах аз на островите Алегрия.
Ухае хлябът на питанга[26] и на мед, примесен
със непознатата прохлада на водата.
О, слънце, палещо, весларю индиански,
щом падне вечер, ти ще ме откарваш по реките
чак до брега, където ласкава нощта
разтваря клоните на своите ракити тънки.
Една от твоите стрели достига в мойта шепа.
Аз ще я отнеса като пламтяща гривна горе,
когато бързо нощните гори ще прекосявам.
Един възторжен вик на пълнота и на победа
в сърцето ми ще се превърне на тръба звучаща.
И аз ще стигна хълмите на утрината млада
с чудесната представа, че съм спала,
облегнала глава въз коленете на зората.
В очите ми завинаги остана
видението на талигата със снопи,
която мина скърцаща и тежка
и с класове осея друма прашен.
Сега не настоявай да се смея!
Не знаеш ти в какви дълбоки спомени потъвам!
От дъното на моята душа възлиза
на устните ми вкус приятен на питанга.
Дори и смуглата ми кожа има
не знам какво ухание на складена пшеница,
Ах, бих желала да те отведа със мене
да спиш поне едничка нощ в полето
и да прекарам в твоите прегръдки
под стряхата на някое дърво до изгрев.
Че аз съм същото момиче диво,
което ти преди години бе примамил.
Вода от ручеите пия до насита
и по полетата безгрижна скитам,
подпирайки се с клон от рошково дърво,
познало сладостта на не едно гнездо.
Така прекарвам дните, смугла и щастлива,
върху килима дъхав на тревата дива.
На ягоди със сочното месо се храня аз
и търся грозда на малиновия храст.
Плътта ми е пропита с топлото ухание
на зрели пасбища. Косите ми разстлани
разпръсват, тъмни, дъх на слънце и сено
с дъха на мента и цъфтяща ръж ведно.
Препускам млада, здрава, моят лик е весел,
като да съм богиня на житата и овеса.
По-чиста от Диана, аз дъхтя
на росни злакове, родени в утринта.
Вали… очаквай, не заспивай,
ослушай се какво говори тоя вятър,
какво — дъждовната вода, която
със дребните си пръсти чука по стъклата.
Превръща се на слух сърцето мое
да слуша своята сестра вълшебна,
която е във скута на небето спала,
която е видяла слънцето отблизо
и слиза весела и кръшна
сега на скитнишкия вятър от ръката,
подобно пътница, която
се връща от една страна омайна.
Как ще се радва изкласилата пшеница!
Как жадно над пръстта ще избуи тревата!
И колко бляскави елмази ще увиснат
на боровете в клоните зелени!
Очаквай, не заспивай. Нека двама
послушаме дъждовния неспирен ромон.
Опри между гърдите ми корави
мълчаливото си чело.
Аз ще усещам пулса на слепоочията твои,
потрепващи и марни,
като да са два живи чука,
които удрят мойта плът разгорещена.
Очаквай, не заспивай. Тая нощ
сме двамата една вселена,
откъсната от вятъра и от дъжда
на спалнята сред празнотите хладни.
Очаквай, не заспивай. Тая нощ
сме негли[27] корена съдбовен,
от който трябва да поникне утре
стеблото хубаво на ново племе.
Отхапвах ябълки, целувах твойте устни.
Прегръщах боровете черни и уханни.
Потапях длани неспокойни във потока.
Вървях в гората от хилядолетни кедри,
пролазила в ливадите като влечуго тежко,
и тичах весело по пътищата каменливи,
които бременната планина опасват.
Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна.
Не се гневи на мойто безпокойство, мили!
Не се сърди, задето пея и се смея!
Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна
завинаги, завинаги, мой мили!
Ръцете скръстени, угаснали очите,
ушите глухи и устата няма,
и бързите нозе в почивка вечна
върху земята черна.
Ще се разбие на смеха ми чашата кристална
във цепнатината на свитите ми устни.
Тогаз ще кажеш ти: — Върви! — Но аз не ще вървя.
Ще кажеш: — Пей! — Но аз не ще залея.
Ще си отивам мъничко по мъничко във мир и тишина
под черната земя,
дорде над мене се дочува да бръмчи животът
като пчела опиянена.
О, остави ме сладостта да вкуся на мига,
нетраен, неспокоен!
О, нека на устата ми червената и гола роза
притиска твойте устни!
След туй под черната земя ще бъда само пепел.
Клаудио Баррера (Claudio Barrera) е роден през 1913 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“, издадена в Лима, 1962 г.
Не ми остава вече нищо.
Всичко е на моите братя,
На моите ръце от силата сурова
до трескавото безпокойство на неспирната ми мисъл,
Аз дадох всичко на живота. Всичко! Всичко!
И ето отбелязвам възхитен,
че след като съм дал
скръбта си, силата си, свойта вяра,
аз всичко съм получил,
без да съм изгубил.
И без да съм го чакал,
при мен пристига всичко.
Това върховен израз е на божията доброта
и истина велика,
защото,
като предлагах сам на братята си всичко,
изпълниха се с блясък двете ми ръце,
със вечност пълни.
Габриела Мистрал (Gabriela Mistral е литературен псевдоним на Lucila Godoy Alcayaga) е родена на 7 април 1889 г. в градчето Вакуня, разположено в долината на река Елки. Истинското й име е Лусила Годой Алкайага. Била селска учителка, а после директорка на лицей в Сантияго де Чиле.
През 1922 г. излиза първата й книга „Опустошение“, която веднага й донася известност. Следват книгите: „Тала“ (1938); „Нежност“ (1945); „Преса за грозде“ (1945). Носителка е на Нобелова награда за литература през 1946 г. Габриела Мистрал е писала и поетична проза, която все още не е излизала в отделна книга. Напоследък пресата съобщи, че са открити ръкописите на две нови нейни книги: „Подбуди на Сан Франсиско“ и „Песни за Чили“. Втората бе издадена миналата година в Сантияго де Чиле.
Габриела Мистрал почина през 1957 г.
Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
развѐдрено чело възправил:
ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.
Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност.
Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.
Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятърът благоуханен,
и стряхата на листа свеж,
на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:
стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.
И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!
Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен
и тъмни страсти не буботят,
а спира трескавият ден:
покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
ще вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.
Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:
дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склони тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.
Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:
стори във всяко състояние —
детинство, старост, гнет суров —
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.
1
Душата твоя продадѐ ли
душата моя вероломно,
земята мащеха ще стане,
от скръб водите ще изтръпнат.
По-хубав бе светът, откакто
съюзница ме ти направи,
откакто с цъфналата шипка
внезапно двама онемяхме
и като цъфналата шипка
ни любовта прониза с мирис.
Но продадеш ли ми душата,
змии ще плъзнат по земята;
без син на скута, безутешно
аз коленете свои чупя.
Христос угасва във гръдта ми
и портата на мойта къща
троши на просека ръката
и огорчена я отблъсква!
2
Знай, твоята целувка с друга
до моите уши достига
и с ехото си пещерите
до мен препращат твойте думи.
Прахът на белите пътеки
дъха на твойте стъпки пази
и душейки ги, аз те следвам
като елен из планините…
Рисуват облаците черни
севдата ти над мойта стряха.
Върви в недрата на земята,
като крадец да я целуваш.
Но вдигнеш ли лицето нейно,
лика ми в сълзи ти намираш.
3
Не иска бог да имаш слънце,
ако със мене ти не ходиш;
не иска бог вода да пиеш,
ако във нея аз не тръпна;
не е съгласен да заспиваш,
освен на моята рогозка.
4
Заминеш ли в мъха на пътя,
душата ми разбиваш даже;
и глад, и жажда ще те хапят
по всяка чука и падѝна
и дето спреш, от мойте рани
ще бъде кървав всеки залез.
Ще се отцеждам аз от твоя
език, макар да викаш друга,
и като сол ще се набивам
във твойто изранено гърло;
и мразиш ли, или тъгуваш,
все мене, клетата, ще викаш!
5
Умреш ли някъде далече,
ръката празна ще простираш
години десет под земята,
за да изпросиш моите сълзи,
и ще усещаш как треперят
месата ти опечалени,
дорде лика ти не поръсят
със пепелта на мойте кости!
От нишата студена, де мъртъв си положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.
Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.
Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.
Ще си отида с песен за свойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твоите бели кости не ще спори със мене!
Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.
В сенчестата долина на Рио Бланко,
дето буйно Аконкагуа извира,
ожъдняла аз дойдох да пия
сред камшичените плясъци на водопада,
който падаше стремителен и чорлав
и се пръскаше надолу бял и леден.
В бликането устни знойни впила,
как водата свята ме гореше!
И от глътката на Аконкагуа
три дни моята уста кървеше.
Сред полето ослепително на Митла
в ден на дълъг поход, слънце и цикади
над прохладен кладенец лице наведох.
И дойде един незнаен индианец
да ме подържи отгоре над водата
и главата ми лежеше като плод
между дланите на двете му ръце.
Пиех аз и туй, което жадно пиех,
сякаш бе лика му, долепен до моя,
и в проблясък някакъв прозрях тогава,
че кръвта на Митла моя кръв и плът е.
Някога на остров Порто Рико —
помня пладнето от синева наляно,
прималнялата снага, вълните луди,
палмите подобно майки несъбрани, —
някога на остров Порто Рико
със пестника си едно девойче малко
счупи точно срещу моята уста
свеж кокосов орех, пълен със вода,
и аз пих задъхано като дете
тази кръв на палма, тази майчина вода.
И до днес не са по-сладко нещо пили,
зная, моята душа и мойто тяло.
В къщата на моето далечно детство
само мама ми донасяше вода.
И между една и друга глътка
аз я виждах над подадената стомна.
Моята глава се вдигаше, додето
стомната се понавеждаше полека.
Тази долина аз още виждам, още
жадна съм и още погледа й гледам.
И това, това не е ли вечността:
да сме още същите, каквито бяхме?
Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.
Сега аз вече ще узная
на мъката страната
и ще забравя твойта обич,
единствения ми език,
като една река, която
коритото си изоставя.
Защо съкровища докара,
щом ми забрава не донесе?
Излишно ми е вече всичко
и аз самата съм излишна
подобно празнична премяна
за чакан, но несбъднат празник,
дотолкоз, че ми е животът
от първия му ден излишен.
Ти дай ми думите, които
кърмачката не ми е дала.
Ще ги избъбря като луда
до тяхната последна сричка:
от думите „грабеж“ и „нищо“
до думите „последни мъки“,
дори в устата да се гърчат
като пребити пепелянки.
Приседнала насред Земята,
любими мой, насред живота,
за да разтворя гръд и вени,
тъй както нар да се обеля,
червеното дърво да срежа
на любилите тебе кости.
Изгарям нашето имане:
стените, покрива, гредите,
изтръгвам с яд една след друга
от теб отваряните порти
и на веселието герана
задръствам с удари на брадва.
Ще запокитя и ще пръсна
събраната от вчера жътва
и меховете с вино тъмно,
ще пусна птиците на воля;
ще срина навеси и плевни
и всички сгради на чифлика,
та пепелището да меря
подир това с ръце безумни.
Ах, как болят и как са скъпи,
как бяха хубави нещата
и не желаят да умират,
и във смъртта си се оплакват,
изкормени и още живи.
Главните чуват и говорят;
изляно, виното ни гледа
и хвръква ятото от птици
като мъгла, разстлана тежко.
Вей, ветре, моят дом да пламне
от борова гора по-буйно;
да рухнат криви и червени
и воденица, и звънарня.
Нощта, от огън озарена,
нощта ми в ден да се превърне!
Ръце корави, на молюски
и диви зверове подобни;
с опърлена и тъмна кожа,
подобно кожа на дъждовник,
и страшно хубави и бързи,
се вдигат бодри, падат морни.
Забъркват ли, забъркват глина,
събарят те дърво и камък,
превърнати в конопни възли
или окаляни памуци,
едничка на света ги вижда
земята чародейка само.
Със върховете й са сходни,
с могилите, но не с душата;
на крокодил с гърба нарязан
понякога сред колелата
и после със дърво високо,
от своите клони овдовяло.
Аз чувам как тъкат на стана;
в пещта ги виждам нажежени.
Разтворени над наковални,
под жито рукнало — на шепи.
Видях ги в рудници дълбоки
и в синкави каменоломни.
За мене със весла гребяха,
разръфали вълните злобни,
и точен гроб ще ми направят,
макар гърба ми не видели.
Тъкат като водата свежи
платна от лен за всяко лято.
Товарят после и разчепкват
ту бял памук, ту мека вълна
и в облеклото на децата,
в шинела на героя пеят.
Спят всички, от бои и вещи,
и белези изначертани.
И зодиакът ги докосва
с Капоните[28] и със Телеца.
Но и заспали, продължават
тръстика да секат и мелят,
Христос ги взема и задържа
в ръцете си, дордето съмне.
Висенте Уидобро (Vicente García-Huidobro Fernández) е роден през 1893 г. в Сантияго де Чиле и починал през 1954 г. Писал на испански и френски език. Смятат го за основател, заедно с френския поет Пиер Реверди, на креационизма, литературна школа, която предхожда сюрреализма и притежава много общи черти с него. Висенте Уидобро е живял повече в Испания и Франция.
Издал е: „Еха на душата“ (1910); „Песни в нощта“ (1913); „Пещерата на мълчанието“ (1914); „Адам“ (1916); „Водно огледало“ (1916); „Екватор“ (1918); „Арктични песни“ (1918); „Небесен трепет“ (1931); „Високоговорител“ (1931); „Виждам и докосвам“ (1931); „Гражданин на забравата“ (1941); „Събрана лирика“, два тома (1966).
Нека твоят стих е като ключ,
който хиляди врати отваря.
Пада лист: прелита нещо;
гледат ли очите, трябва да повярват,
слуша ли душата, трябва да трепери.
Нови светове откривай и за свойто слово се грижи;
прилагателното не съживява ли, убива.
Във века на нервите живеем.
Мускулът в музея
като спомен висне;
ала не затуй ний имаме по-малко сила:
истинската мощ
обитава във главата.
Розата защо възпявате, поети!
Нека тя в стиха да разцъфти;
само зарад нас
под слънцето живеят
всичките неща.
Всеки истински поет е малък бог.
Обичам те, жена на моето пътуване голямо.
Обичам те, жена на моето пътуване голямо,
както синьото море — водата,
чрез която съществува
и която му дарява право да се назове море
и да отразява месеца, звездите и небето.
Вятърът е като муле търпелив.
Вечно се върти, върти, върти,
часовете, мелнице, мели,
скоро пролетта ще дойде
и крилата ти със цвете ще накичи.
Вечно се върти, върти, върти,
дните, мелнице, мели,
скоро лятото ще дойде
и във кулата си плодове ще имаш.
Вечно се върти, върти, върти,
месеците, мелнице, мели,
скоро есента ще дойде
и в разпятието си ще бъдеш тъжна.
Вечно се върти, върти, върти,
мелнице, годините мели,
скоро зимата ще дойде
и ще смръзнат твоите сълзи.
Ето истинската мелница в света.
Не забравяйте й само песента.
Води тя дъждът и хубавото време,
води четир’те годишни времена.
Мелнице на смърт и на живот.
Миговете ти като часовник стар мелѝ.
Миговете също са зърна.
Мелнице на мъката и на доброто,
бели ще направи нашите коси
на времето брашното.
Пабло Неруда (Pablo Neruda е литературен псевдоним на Neftalí Ricardo Reyes Basoalto) е роден през 1904 г. в град Темуко. Син на железничар. Заемал дълги години консулска длъжност, по-късно е сенатор в Парламента.
Публикувал: „Песента на празника“ (1921); „Дрезгавини“ (1923); „Двадесет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ (1924); „Опит на безкрайния човек“ (1925); „Обитателят и неговата надежда“, проза (1926); „Пръстени“, проза (1926); „Въодушевеният войник с прашка“ (1933); „Местожителство на земята“ (1933); „Стихотворения за Мадрид“ (1935); „Испания в сърцето“ (1937); „Ярости и мъки“ (1939); „Нека се събуди дърварят“ (1948); „Всеобща песен“ (1950); „Пътешествия“ (1955); „Нови първични оди“ (1956); „Събрани произведения“ (1957); „Героична песен“ (1960); „Книга за лудостта“ (1958); „Плавания и завръщания“ (1955); „Сто сонета за любовта“ (1960); „Обредни песни“ (1901); „Камъните на Чили“ (1961); „Неограничени пълномощия“ (1962); „Бележник за Черния остров“ (1964); „Птиците на Чили“ (1965).
Някои от книгите на Пабло Неруда имат десетки издания. „Двадесет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ се радва на двадесет и две издания. Стихотворенията му са преведени на десетки езици (над триста издания), за които се грижи специален библиотекар от Националната библиотека в Сантияго де Чиле.
На български има два преведа: „Знамената се раждат“ (1951) и „Момиче и планета“ (1965).
1
Сега на колене от твоята утроба
едно дете печално като мен ни гледа.
В живота, запламтял във неговите вени,
ще се стреми животът ни да се закотви.
Със тез ръчици, дъщери на твоите ръце,
ще се стремят ръцете мои да отбият.
И през очите му, разкрити на земята,
един ден в твоите очи сълзи ще видя.
2
Не искам аз това дете, любима.
За да не ни закотвя нищо,
нека нищо не ни свързва.
Ни думата, ухаеща на твоите устни,
ни туй, което думите не изразиха.
Ни празника на любовта, неотпразнуван,
ни до прозореца дълбоките ти вопли.
3
(Обичам обичта на смелите моряци:
целуват и си заминават те.
Едничко обещание оставят
и не дохождат втори път.
Една жена на всеки пристан чака,
целуват и си заминават те.
И в някоя безлунна нощ в леглото на морето
си лягат със смъртта.)
4
Обичам обичта, която се поделя
на хляб, целувки и легло.
Любов, която може да е вечна
и може да е само миг.
Любов, която иска да е волна,
със нова воля за любов.
Боготворена и когато тя се приближава.
Боготворена и когато си отива тя.
5
Не се омайват вече моите очи в очите твои,
не се успокоява вече с тебе мойта скръб.
Но накъдето и да ида аз, ще нося твоя поглед
и накъдето тръгнеш ти, ще носиш мойта скръб.
Бях твой, бе моя. После? Заедно завихме
по пътя, откъдето мина любовта.
Бях твой, бе моя. Ти ще си на този, който те обича
и ще бере в градината посятото от мен.
Отивам си. Печален съм; но винаги съм бил печален.
От твоите прегръдки ида. Накъде — не знам.
… От твоето сърце едно дете ми казва сбогом.
И нему сбогом казвам аз.
Мир за всички вечери, които идат,
мир за моста, мир за аленото вино,
мир за буквите, които ме тревожат,
от които в мойта кръв израства
стара песен за земя и обич,
мир и за града във утринта,
във която хлябът ви събужда,
мир и за реката Мисисипи,
за реката с корени безбройни,
мир за ризата на моя брат,
мир за книгата — печат на дните,
мир за ширнатия киевски колхоз,
мир и за праха на мъртвите другари,
мир за черното желязо в Бруклин,
мир за раздавача,
който със деня обхожда дом по дом,
мир за танцувача, който вика
във извита като съвлеков цветец фуния,
мир за моята десница твърда,
за да пише само песни,
мир за боливиеца незнаен,
бледен като съд калаен,
мир за тебе, за да се ожениш,
мир за дъскорезните по Био-Био,
мир и за сърцето наранено
на въстанишка Испания,
мир за малкия музей „Уайоминг“,
дето най-красива е възглавката със везано сърце,
мир и за хлебаря и за любовта му,
мир за мливото от жито,
мир за всеки житен клас в полето,
мир за всеки влюбен във гората,
мир за всички живи хора,
мир за всички континенти и морета.
Аз си вземам тука сбогом, аз се връщам
в мойта къща, при мечтите мои,
аз се връщам в Патагония,
дето вятърът в оборите се блъска
и посипва скреж по океана.
Аз поет съм само — нищо друго, —
всички ви обичам както тоя свят,
дето скитам без родина и без дом.
В моето отечество затварят днес миньора
и войниците командват прокурора.
Но я пак обичам, до самите й недра
аз обичам моята страна студена.
Ако трябваше хиляда пъти да умра,
само в нея щях да искам да умра,
ако трябваше хиляда пъти да се раждам,
само в нея щях да искам да се раждам,
само между дивите дървета,
между южните страхотни урагани,
при камбаните звънливи, купени наскоро.
Нека никой днес за мен не мисли,
нека за земята цяла мислим
и да чукаме по масите от радост.
Не желая да се върне пак кръвта
да накваси хляба и фасула,
музиката: искам аз да дойдат с мене
рудокопа и момичето засмяно,
адвоката и моряка,
майстора на кукли
и на кино да отидем, после да се върнем,
за да пием вино най-червено.
Аз не ида нищо да решавам.
Аз дойдох да пея
и да пееш ти със мене.
През нощта дълбока, през живота,
от сълза към книга, от един във друг костюм
аз вървях във тези дни мъгливи.
Бях беглец, подгонен от потеря:
във часа кристален, в гъсталака
на звезди самотни
аз кръстосвах градове, гори,
равнини, пристанища далечни,
от една врата до друга,
от една ръка до много други,
Тежка е нощта, ала човекът
е поставил своите братски знаци
и наслуки по шосета и по сенки
аз пристигнах до вратата осветена,
до прозорчето, което беше мое,
до парчето хляб в гората,
неразкъсано от гладни вълци.
Помня, в някаква къщурка сред полето
аз пристигнах нощем,
с тези хора аз не бях се виждал,
нито подозирах техния живот.
Занаятът им и часовете
бяха ми напълно нови.
Влязох, бяха си дома петима:
всички като при пожар в нощта
бяха станали.
Стиснах
им поред ръцете,
вгледах се поред в лицата —
нищо не говореха лицата: бяха като порти
в улицата, несъгледани от мене,
и очи, които не познаваха лицето ми.
Във нощта дълбока, току-що посрещнат,
аз се проснах уморен,
за да заспи скръбта на моята родина.
И додето идваше сънят,
ехото безбройно на земята
с дрезгав лай, със нишки на самотност
продължаваше нощта.
Аз си мислех: „Де съм? Кои са
те? Защо сега ме пазят?
И защо, като не са ме виждали до днес,
ми отварят своя дом
и защищават мойта песен?“
Никой не ми отговори,
чувах само ромона на обезлистената нощ,
хиляди щурци тъчаха свойта песен:
сякаш че сама нощта
трепкаше едва в листата.
Земьо нощна, ти до моето прозорче
спираше със твойте устни,
за да мога сладко аз да спя,
падайки въз хиляди листа,
от дърво върху дърво,
от гнездо в гнездо,
от клон на клон, додето изведнъж заспах
като мъртвец до корените твои.
Както си вървях по пътя,
въздуха внезапно срещнах,
поздравих го и му казах
с почит:
„Драго ми е,
че за миг оставяш
своята прозрачност;
да си поговорим.“
Неуморният
затанцува, листите раздвижи,
в миг праха от моите подметки
със смеха си луд отърси
и подигнал
своя синкав корпус,
скелета си стъклен,
ветровитите си клепки,
неподвижен като мачта,
спря пред мен да ме изслуша.
Аз почтително целунах
плаща му на цар небесен,
в знамето му се загърнах,
знаме от лазурна свила,
и му казах:
„Властелин или другар,
нишка, цвете или птица,
аз не знам какво си,
ала за едно те моля:
да не се продаваш.
На̀, водата се продаде
и на всичките канали
в мъртвата пустиня
аз видях
капчиците да се свършват
и бедняците, народът,
да пътуват в люта жажда,
в пясъка да се клатушкат.
Аз видях
светлината на нощите
поделена,
светлината по-голяма
на богатите в дома.
Всичко е зора
в новите градини недостъпни,
всичко е тъма
на уличката бедна
в сянката ужасна.
И оттам нощта,
мащехата майка,
се прокрадва със една кама
между нейните очи на бухал
и едно злодейство, вик отчаян
се издига и угасва,
изведнъж от сянката погълнат.
Не, не, въздух,
ти не се продавай,
за да те не слагат във канали,
за да те не вкарват във тръби,
да те не затварят,
ни да те пресоват,
да те правят на таблетки,
ни да те наливат във бутилка,
хубаво внимавай,
викай ме,
когато се нуждаеш,
аз съм, знай, поетът, чедо
па бедняците, баща и чичо,
кръвен брат,
братовчед и зет
на бедняците, на всички,
на земята ми и цялата земя,
на бедняците покрай реката
и на тия, дето горе
в планините стръмни
чукат камък,
вдигат скели,
шият дрехи,
стрижат вълна,
правят тухли —
и затуй
искам аз да дишат,
ти си им единственото благо,
затова си ти прозрачен,
за да виждат
туй, което ще настъпи утре,
затова ти съществуваш,
въздух,
позволи им да те дишат,
не се покорявай,
нямай вяра в никой,
който с автомобил иде,
за да те изследва,
остави ги,
отмини ги с присмех,
отнеси им сламените шапки,
не приемай
предложенията техни,
да вървиме дружно,
да танцуваме в света,
да оронваме цвета
на ябълки и круши,
през прозорците да веем,
заедно да свирим
и да пеем
песнички от вчера и от утре;
до̀ ще ден,
в който ще освободим
светлината и водата,
хората, земята,
и ще бъде като тебе
всичко тук за всички.
Затова сега
внимавай
и ела със мене,
много още ни остава
да танцуваме и пеем,
да вървиме
низ морето и по планините,
да вървиме,
дето цъфнала е вече
новата човешка пролет,
и със полъха на ветровете
и звънливи песни
заедно да поделим цветята,
аромата, плодовете,
въздуха на утрешния ден.“
VI
В горичките залутан, отрязах клонче тъмно
и ромона му вдигнах към жадните си устни:
това навярно беше гласът на дъжд разплакан,
на счупена камбана или сърце ранено.
Пред мен изникна нещо от толкова далече,
прикътано дълбоко, покрито от земята,
далечен вик, сподавен от есени огромни,
от влажната мъгла на разровената шума.
Събудено тогава от сънищата горски,
това лесково клонче запя във мойте устни
и мирисът му странен във мен се покатери:
със корените сякаш, забравени отдавна,
ме диреше земята, изгубена от детство,
и аз се спрях, пронизан от мириса заскитан.
LVI
Не те обичам аз, защото те обичам много,
от толкоз много обич обичта ми секва сякаш
и те очаквам аз, когато никак те не чакам,
и преминава моето сърце от студ във огън.
Обичам те, защото тебе аз обичам само,
и те боготворя, макар и да те ненавиждам;
като слепец да те обичам аз, без да те виждам,
това на мойта обич е мерилото голямо.
И може би на зимата сиянието бяло
със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло
и ми открадва ключовете златни на покоя.
Във тая повест горестна умирам аз едничък
и ще умра от обич сам, защото те обичам,
защото те обичам с кръв и огън, обич моя.
Майка ми пристигна
с дървени сандали. През нощта
духна вятърът от Полюса, стрехите
се трошаха, сриваха се с трясък
мостовете и стените,
виеше нощта със своите пуми
и сега, във утринта
по помръзналото слънце, влиза
мойта майка, госпожа
Тринидад Марверде,
нежна като свежестта свенлива
на слънцето в земите буреносни,
мъничък светилник,
който ту угасва,
ту възпламва,
за да виждат всички пътя.
Моя нежна мамо —
никога не можех
мащеха да кажа, —
досега
с трепет моята уста те назовава,
че едва започнал да разбирам,
зърнах добротата в дрипи тъмни,
светостта полезна:
тази на водата и брашното,
И това бе ти: животът те направи хляб
и ядохме те ние,
зима дълга, зима безнадеждна,
с капките неспирни
вътре у дома
и твойта скромност неизменна
вееше на бедността
зърното тръпчиво,
като че поделяше със нас
река от диаманти.
Мамо, как съм мо̀гъл
да живея, без да си припомням
винаги за тебе?
Не, не е възможно. Нося аз
твоето Марверде[29] във кръвта си,
името на хляба,
който се поделя,
на онези
ласкави ръце,
що крояха от брашнените чували
гащите на мойто детство,
на оназ, която пра̀, гладѝ, готвѝ,
ся и треската прокужда
и когато сторено бе всичко
и аз стъпих вече
здраво на крака,
си отиде, преизпълнила дълга си,
в малкия ковчег,
за първи път без работа и грижа,
под дъжда проливен на Темуко.
Оскар Кастро (Óscar Castro Zúñiga) е роден в Ранкагуа през 1910 г. Починал през 1947 г. Поет и разказвач.
Автор на стихосбирките: „Пътища в зората“ (1938); „Пътуване от зората до нощта“ (1940); „Росна детелина“ (1950), посмъртно; на три романа и на два сборника разкази: „Следи по земята“ (1940) и „Сянка по върховете“ (1944). На български е преведена неговата новела „Комарка дел хасмин“, публикувана във вестник „Родни простори“.
Когато ручеите точат
камите лунни във водата,
човекът тръгва и запява,
за планината пее песен.
На мулетата му очите
звезди със мокър блясък носят
и дъх от родните градини
дисагите му още пълни.
Белее пътят като книга
неписана, неначертана.
Във белотата и човекът
ще сложи буквата на песен.
Ветрецът в младите тополки
опитва леко своите арфи.
Напред звънчето на звънчаря
отронва ясните си звуци.
Рекичката във тъмнината
е от небе парче вървящо.
Небето блеснало над нея
е горе млъкнала рекичка.
Копитата на мулетата
трошат небето и водата.
Върви човекът и си пее
и песенчицата е мокра.
Върви и пее мулетарят
по пътищата на зората.
Щом стигне в селото, викът му
по вратниците ще затропа:
„Узрели песни нося, хора,
откъснати наскоро песни!“
И хората ще го усетят
насъне даже от леглата,
и видят ли, че вън е тъмно,
прозорците не ще отворят.
„Узрели песни нося, хора,
откъснати наскоро песни!“
И в улиците ще остане
от ябълки потаен мирис.
Беше то поело за пазара
с по един петел под всяка мишца.
А между гърдите му узрели
носеше се пресен полски мирис.
Върху тези полози тъй нежни
спяха и бленуваха петлите:
пухове от мека перушина
в пухове от снежен алабастър.
Блян почти, с походката си лека
крачи ранобудното момиче.
Кравите мучат в далечината
нейде от библейските си ясли.
И зората бяла и студена
заедно с момичето се сипва
замечтана.
Друмът своите прахоляци сиви
с улици от твърд асфалт заменя.
И моминските нозе усещат
тънката му ледена целувка.
Изведнъж зад ъгъла в зората
се откриват четири посоки,
стари кораби в реката сива
дълги пътешествия сънуват.
И върви момичето самотно
с по един петел под всяка мишца.
Босите му стъпки са студени,
топли са гърдите и ръцете.
Изведнъж в далечината песен,
песен или споменът за песен:
иде тя вълшебна и чудесна,
удряйки невидими клавиши,
пръска се във тъмното пространство,
сякаш е ракета благовонна,
иде все по-близо и по-близо,
свойте обръчи все по̀ стеснява,
докато града съвсем залее
и по керемидените стрехи
пламне като панделка презрамна
и спирали пъстри и красиви.
Песента момичето достигна
и петлите песента повика,
разлюляха гребени петлите,
шия като лъкове извиха.
В този миг момичето напето
между тях е като пеещ остров,
като цъфнал клон, повлечен лудо
от течението на напева,
като въртележка мелодична
възвестявайки в света неспирно
пукването на добрата пролет
и на ябълките руменеца.
Ала гражданите не събуди
младото и весело момиче,
дето в своята прегръдка топла —
китка от напеви —
носеше зората и петлите.
Никанор Парра (Nicanor Parra Sandoval) е поет, математик и физик, роден през 1914 г. в Сан Фабиан де Алико, Чийан (Андите). Учил в родината си и в Англия. Преподавател по механика в Политехниката в град Сантияго де Чиле. Носител на общинска награда за поезия през 1938 г.
Публикувал: „Песенник без име“ (1938); „Стихотворения и антистихотворения“ (1954); „Дълъг танец“, „Салонни стихове“ и съвместно с Пабло Неруда „Речи“.
Момчета, погледнете
тоз език, разяден цял от рака:
аз съм учител във лицей невзрачен.
Изгубих си гласа уроци да предавам.
(Седмично, тъй или инак,
събират ми се четирийсет часа.)
Как ви изглежда моят лик покрусен?
Наистина видът ми буди жалост.
Какво ще кажете за този нос прогнил
от унизителната вар на тебешира.
Що се отнася до очите, от три метра
не разпознавам даже майка си рождена.
Какво ли става е мене? — Нищо.
Съсипах ги уроци да предавам:
светлината лоша, зноят,
луната жалка и отровна.
И всичко за какво?
За да изкарвам хляба, непростимо
корав като лика на буржоата,
с вкуса и мириса на кръв.
Защо сме се родили хора,
щом смърт на псета ни отреждат?
Понякога от преумора
аз виждам странни привидения,
препускания луди чувам
и злобни смехове и гаври.
Погледнете тез ръце
и тези бузи бели на мъртвец,
косите вече оредели,
нерадостните черни бръчки!
А някога бях като вас,
млад, пълен с идеали,
мечтаех и топях медта,
шлифовах диаманта:
държат ме днеска тук
зад таз неугледна катедра,
затъпял от дългото звънтене
на петдесетте учебни часа.
Кълна се, че не помня името й даже,
но ще умра, като й викам аз Мария
не от прищявка проста на поет несретен,
а за вида й на площад провинциален.
Далечни времена! Аз бях едно плашило,
тя — бледа и замислена девойка.
Веднъж, по заник, връщайки се от Лицея,
аз за смъртта й незаслужена научих
и тази вест така ме развълнува,
че неочаквана сълза пролях за нея.
Една сълза. Да… Кой би ми повярвал!
И при това съм аз човек на веселбите.
Ако е нужно да повярвам във словата
на хората, които за това ми съобщиха,
ще трябва недвусмислено да вярвам,
че е умряла с мойто име на устата,
което ме учудва, тъй като за мене
тя бе една приятелка и нищо друго.
Аз имах с нея само прости връзки
и отношения на любезност строга;
разменяхме си някоя и друга дума
и споменавахме понякога за автобуса.
Във моето градче се запознах със нея
(от него днес останало е само пепел),
но в нея не видях аз друга участ
от тази участ на мечтателна девойка.
Дотолкова, че почнах да я назовавам
със името небесно и свето̀ Мария,
което всекиму показва ясно
каква е точно същността на моя възглед.
Възможно е да съм я някога целунал.
Та кой приятелката си не е целувал!
Но не забравяйте, че аз съм го направил,
без да си давам сметка върху него.
Аз няма да отричам, че харесвах
безплътната й и неясна дружба,
подобна на духа спокоен, който
домашните цветя одушевява.
Напразно ще се мъча аз да скрия
очарованието на нейната усмивка
и отрека влиянието благодатно,
което будеше и камъните даже.
Ще кажа още аз, че на нощта дълбока
очите нейни бяха извор достоверен.
Но въпреки това ще трябва всички
да разберат, че аз не я обичах,
освен със онова неясно чувство,
което имаш към роднина болен.
А при все това, при все това се случи
така, че в тоя ден ме очарова
нечуваният и особен начин,
че е умряла с мойто име на устата,
тя — многолистната невинна роза,
един угаснал истински светилник.
И прави, прави са добрите хора,
които дните и нощите си прекарват,
роптаейки, че този свят коварен
от спънатото колело по-малко струва:
за по-голяма почит е достоен гробът,
и струват повече мухлясалите листи,
тук няма правда, нищо тук не трае,
дори цветът на малкото й огледало.
Сега е пролет, грее ден лазурен
и вярвам аз, че от поезия загивам.
На моята мечтателна девойка
и името дори не мога да си спомня.
Знам само, че през тоя свят премина
подобно гълъбица боязлива:
забравил съм я, без да искам, бавно,
тъй както се забравя всичко във живота.
Защо към камъка посягаш,
момче с очи като бадеми,
с потайна и нечиста мисъл
да го запратиш по дървото.
Това, което зло не прави,
не заслужава зли обноски.
Дали е то върба печална
или е портокал усмихнат,
човекът трябва да почита
и пази винаги дървото:
рани ли го немирник лошав,
баща си, брата си ранява.
Аз не разбирам, честна дума,
как е възможно ти да имаш
тоз израз зъл и недостоен,
макар тъй хубаво и нежно.
Не знае майка ти навярно,
че е отхранила чер гарван:
за истински човек те смята.
Досущ обратното аз мисля:
едва ли има днеска в Чили
по-пакостно момче от тебе.
Защо тоз камък, съблазнено,
като кама отровна сграбчваш,
когато ти разбираш ясно
величието на дървото!
То щедро дава плод прекрасен,
по-скъп от млякото и нара:
дърво добро и златно зиме,
сребриста хладна сянка лете,
то свръх това ни надарява
със птиците и ветровете.
Добре си помисли, признай си,
че няма по-добър приятел;
където и да се обърнеш,
до себе си го ти намираш,
вървиш ли по земята твърда
или в морето неспокойно,
люлееш ли се в детска люлка
или дочакваш своя заник,
то е от роба по-покорно,
от огледалото по-вярно.
Поразмисли какво ще сториш
и не забравяй, че те гледат,
моли да ти прости земята
сега за тая тежка грешка
и свирейки, да не излита
от твойта длан противен камък.
Години дълги бях обречен жена презряна да обичам,
да страдам зарад нея, гаври и унижения да понасям,
да ра̀ботя със дни и нощи, за да я храня и обличам,
да правя глупости и грешки, да правя даже престъпления,
при светлината на луната да върша също дребни кражби
и да подправям документи, за да не се изложа само
пред нейните очи чаровни.
Във часове на сговор двама обичахме да ходим в парка
и да се снимаме, когато кормуваме моторна лодка
или отивахме на дансинг,
където се въртяхме лудо в неукротим и страстен танец
до утринните часове.
Години дълги бях затворник на прелестта на таз изгора,
която в моята кантора пред мен показваше се гола
и се извиваше безсрамно във пози невъобразими,
душата моя за да включи напълно в орбитата своя,
най-вече с цел да ми отнеме дори последната стотинка.
Тя бе ми забранила строго да виждам своето семейство.
Приятелите ми отпъди с безсъвестните си памфлети,
с които пълнеше редовно усойницата своя вестник.
До лудост влюбена във мене, не даваше ми миг почивка,
като ме караше припряно по устните да я целувам
и незабавно да отвръщам на глупавите й въпроси,
едни от тях за наш’та вечност и за живота ни отвъден,
с които будеше в духа ми съмнения и смут плачевен,
пищене тягостно в ушите, повдигания, дълъг шемет
и знаеше да ги използва с присъщия и ум практичен,
за да се облече тогава лукаво, без да губи време,
и службата ми да напусне, оставила ме с нос оклюмал.
Това жестоко нещо трая, кажи-речи го, пет години.
Сегиз-тогиз щастливи двама живеехме във кръгла стая,
която плащахме поравно в квартал до гробищата близо.
(Бе нужно нощем да прекъснем нерядко своя меден месец,
със плъховете да се борим — през дупки и пролуки влезли.)
А носеше усойницата тефтерче мъничко за сметки,
де вписваше и таз стотинка, измолена от мен назаем;
не можех с четката й зъбна — подарък мой — да се измия,
и обвиняваше ме люто, че младостта й съм погубил:
със пламнал поглед ме зовеше да се явя пред съдията
и да платя в срок минимален дълга, защото тез стотинки
потребни й били да може да свърши своите науки.
Принуден бях да си изляза и да живея с милостиня,
да спя по пейките градински,
където полицаи често намираха ме да умирам
със първите листа на есента.
Туй състояние на нещата не продължи за моя радост:
веднъж, когато на площада застанал бях съвсем случайно
пред камара[30] фотографична,
закриха ми очите мигом едни прекрасни женски длани
и глас един, от мен обичан, ме питаше гальовно кой е.
Ти, мойта обич си — веднага отвърнах й аз най-спокойно,
Мой ангеле — ми рече нервно, —
сега отново позволи ми във коленете ти да седна!
Тогаз можах да се досетя, че е дошла по плувки само.
Бе паметна и кратка среща, макар изпълнена със дрязги:
„Купих си хубава парцела,
от кланицата недалече,
там мисля да направя нещо
високо като пирамида,
в която ний ще доживеем
последните си дни щастливо.
Завърших моите науки,
добих права на адвокатка,
днес разполагам с доста капитал;
ще почнем двамата, добави,
една изгодна търговия,
далече от света коварен
ще построим гнездото свое.“
„Стига глупости, отвърнах,
на твойте планове не вярвам,
мисли, че щом й падне случай,
жена ми, истинската, може
да ни остави мигом
във най-ужасна немотия.
Пораснаха децата вече,
отдавна времето измина,
безкрайно изтощен се чувствам,
поне за миг ми дай почивка;
донес ми мъничко вода, жена,
и намери ми нещо да похапна,
от немощ и от глад умирам аз,
не мога повече да работя за тебе,
всичко свърши между нас.“
Енрике Лин (Enrique Lihn Carrasco) е роден през 1929 г. в Сантияго де Чиле. Учил живопис и графика в училището за изящни изкуства. Сега е Директор на изданията на факултета за изящни изкуства.
Публикувал: „Нищо не се изплъзва“ (1950); „Песни за това и за друго време“ (1952); „Тъмна стая“ (1955 — 1962); „Попътни песни“ (1966), получила награда на Къщата на Америките в Хавана; и сборника разкази „Вода от ориз“.
Тоз петел дошъл от толкова далеч със свойта песен,
осветен на слънцето от първите лъчи;
този цар, изваян неприятно във прозореца ми
със короната си жива,
нито пита, нито отговаря, вика в Залата банкетна,
сякаш и не съществуват неговите гости, водосточните тръби,
и стои все по-самотен в своя вик.
Вик на камък, вик на древност, вик на нищо,
бори се със моя сън, ала не знае, че се бори;
не поглежда той съпругите си, царевичните зърна,
които
привечер ще го накарат да целува прахоляка.
Само вие като еретик във кладата на своите пера.
Той е исполински рог,
който сам издухва чернотата, в пъкъла когато пада.
Търсихме си сутерен, където да живеем,
място, дето няма да сме гости. И изгубеният рай
се откройваше пред нас: един от тези мънички етажи,
давани под наем на цена разумна,
но до шест часа на сутринта.
„Вчера го нае едно семейство младо.“
Докато се лутахме из тъмнината напосоки.
За човека е човекът вълк, вълчица бе стопанката на пансиона
със наядени зъби, под мишницата мокра, може би вдовица.
Ала там, където вестникът ни кани да живеем,
се издига пропаст с три високи стъпала:
едно огнище на съпружеска поквара.
Докато се лутахме из тъмнината, поотдалечавани
един от друг със всяка стъпка,
младото семейство беше там, свило гняздо на една основа здрава,
с благосклонността на портиерката, така намръщена със чужди,
но загрижена да му внуши признателност синовна.
„Нямаме свободна стая. Сигурно прислужникът на асансьора
е получил нещо.“
„Двойка идеална“. Точно начаса. В удобната минута.
И от тях, невидимите, ний успяхме да усетим само
бъдещото си присъствие в тази празна стая:
наш’те сенки, заловени за ръка сред първите проблясъци
на слънцето върху паркета,
вир от бяла брачна светлина.
„Мога стаята да ви покажа,
но дойдохте късно.“
Всякъде все тази дума „късно“.
Закъснявахме за всичко.
Вечно.
Ефраин Баркеро (Efraín Barquero) е роден през 1931 г.
Първата му книга „Камък на народа“ (1954) излиза с увод от Пабло Нѐруда. Публикувал е още следните книги: „Другарка“ (1956); „Рояк“ (стихотворения и стихотворения в проза, 1959); „Хлябът на човека“ (1960); „Завръщане“ (стихотворения в проза, 1961); „Дребна работа“ (1962) и „Кантори“ (1966).
Моят дядо бе река, която напояваше полята,
пълна цялата с ръце, очи, уши неизброими.
Същевременно бе сляп и мълчалив като дърво.
Беше старият актьор и на дома гласа дълбок.
Бе сеячът и плодът. Лозата със набръчкана главина.
Показалецът на дните и кръвта себеотдайна.
Моят дядо беше зимата с ръцете белоцветни.
Беше нашата река, която населяваше земите.
Беше нашата земя, която се възраждаше и мреше.
Мойта баба беше клончето, от раждания превито.
Беше образът на къщата, във кухнята приседнал,
беше мириса на хляба, скътаната ябълка червена.
Бе ръка на розмарина, глас на ревностна молба.
Беше беднотията на зимите безкрайни,
цяла в захар като простите сладкиши,
И петнадесет деца ядяха от ръцете й вълшебни.
И петнадесет деца заспиваха във гняздото й на орлица
Много правнуци и внуци бяхме
минали поред през нейните съсухрени ръце.
Ала тя е винаги ръката, що брашното и водата смесва
Тя е нощното мълчание, пълно със заспали птици.
Тя е връшника на детството със бързащата питка.
Моят скъп баща приличаше най-много на земята.
Сигурно се бе родил ведно със кукуруза и житата.
Моят скъп баща бе мургав и на коня спеше.
Беше като конника ленив на пролетта.
Чичовците ми приличаха на птиците от родното ми място.
Всички имаха по нещо от дърветата и планините.
Яки бяха някои като коне впрегатни.
Други имаха лице на камък или на пшеница тъмна.
Ала всички те напомняха нещата, сродни на земята.
Бяха ято терутеро[31], вестоносци на дъжда.
Бяха косове, които от черешите крадяха.
Аз дойдох в света, когато бяха стари вече; моят дядо
беше беловлас, брадата го отдалечаваше като мъгла.
Аз дойдох в света, когато тук горяха майските огньове.
Първият ми спомен е гласът сърдечен на реката и земята.
Поезията в Латинска Америка се създава в двадесет страни с различно географско положение и обществено-политическо развитие, с различна култура и традиции. При това в деветнадесет тя се пише на испански, а в най-голямата — Бразилия — на португалски език. Известно е, че испанската култура е прониквала през различно време в отделните страни и затова нейното влияние е неравномерно, а някъде то е изместено от влиянието на френската поезия.
Трудно е да се напишат био-библиографични бележки за латиноамериканските поети в тая книга.[32] Първо, защото липсват литературни помагала в нашите библиотеки, и второ, защото в редица латиноамерикански държави съществуват тиранични режими и цензура и поетите се принуждават да търсят издатели вън от родната си страна.
Литературните издания в Латинска Америка имат практика да поместват кратки биографични бележки за своите сътрудници, защото имената на авторите от различните републики, разположени на хиляди километри една от друга, не се знаят от читателя.
Но често пъти данните, които дават литературните помагала за един и същи автор, не съвпадат едни с други. Ние сме се придържали предимно към писаното за представените автори в списанията и вестниците, които излизат в родните им страни.
Нашите бележки са кратки, в тях е дадено най-същественото; те имат предимно осведомителен характер, предназначени са за масовия читател, а не за специалиста. Надяваме се, че и в тоя си вид те ще дадат обща представа за застъпените латиноамерикански поети.
Алфонсина Сторни (Alfonsina Storni) е родена в Сала Каприаска, Швейцария, през 1892 г. Умира в Мар дел Плата през 1938 г.
Лирика: „Неспокойствието на розовия храст“ (1916); „Мила загуба“ (1918); „Непоправимо“ (1919); „Униние“ (1920); „Охра“ (1925); „Светът на седемте кладенеца“ (1934); „Маска и детелина“ (1938); „Поетична антология“ (1938).
Драми: „Господарят на света“ и „Два пиротехнически фарса“ (1931); „Бяло, черно и бяло“ (1926).
Проза: „Поеми за обичта“ (1926).
Есекиел Мартинес Естрада (Ezequiel Martínez Estrada) е роден на 14 септември 1895 г. в Сан Хосе де ла Ескина, провинция Санта Фе. Умира през 1966 г.
Стихосбирки: „Злато и камък“ (1918); „Нетелибал“ (1922); „Мотивите на небето“ (1927), получила първа общинска награда; „Хумореска“ (1929) — национални награда за литература първа степен.
Проза: „Рентгенова снимка на пампата“ (1934), удостоена с национална награда втора степен; „Главата на Голиат“ (1940).
Драми: „Игра на леки крака“ (1929); „Това, което не виждаме да умира“ (1941); „Сенки“ (1941).
Луис Леополдо Франко (Luis Leopoldo Franco) е роден през 1898 г. в Белен, провинция Катамарка.
Лирика: „Тръстикова флейта“ (1920); „Стихотворения“ (1921); „Книга за веселия живот“ (1923); „Песни на народа“ (1929); „Мъки и дни“ (1929); „Сбор“ (1938); „Хляб“ (1948); „Съзвездие“ (1959).
Проза: „Генерал Пас“; „Биография за войната“; „Другият Росас“; „Уитман“; „Биография за животни“; „Худсън на кон“; „Сармиенто и Марти“; „Родна библиография“; „Малък речник на непокорството“; „Преразглеждане на гърците“.
Рикардо Молинари (Ricardo Eufemio Molinari) е роден през 1898 г.
Издадени книги: „Въображаемият“ (1927); „Риба и ябълка“ (1929); „Похвални слова“ (1930); „Кръчмата на розата и карамфила“ (1933); „Светове на утринта“ (1943), която обеднява „Удовлетворително посланне“, „Книга за гълъбицата“, „Малката кръчма“, „Песни за принц Вергара“ и „Нещастникът и други мъки“; „Отдалеченият“ (1943); „Гостенинът и тъгата“ (1946); „Тая тъмна роза на напева“ (1949); „Дни, където вечерта е птица“ (1954); „Неразделна нощ“ (1957).
Хосе Педрони (José Bartolomé Pedroni Fantino) е роден в Галвес, провинция Санта Фе, на 21 септември 1899 г.
Издал е книгите: „Капка вода“ (1923), получила национална награда за литература; „Пълно опрощаване“ (1925); „Песни и думи“ (1935); „Десет жени“ (1937); „Наш хляб“ (1941); „Девет песни“ (1947); „Господин Жакен“ (1956), удостоена с наградата „Алберто Гершунов“ и национална награда за поезия; „Песни на човека“ (1960).
Леополдо Маречал (Leopoldo Marechal) е роден на 11 юни 1900 г. в Буенос Айрес.
Издадени книги: „Орлета“ (1922); „Дни като стрели“ (1926); „Оди за мъжа и жената“ (1929); „Лабиринт на любовта“ (1936); „Южни стихове“ (1937); „Сонети за София“ (1940); „Кентавърът“ (1940); „Пролетно пътешествие“ (1945).
Хосе Портогало (José Portogalo) е литературно име на Хосе Ананиа; понякога се подписва и с името Ф. Диас Бусаманте. Роден е през 1904 г. в Италия.
Стихосбирки: „Отдих“ (1933); „Врява“ (1935), получила общинската награда на град Буенос Айрес; „Кървавият часови“ (1937); „Песен за безстрашния ден“ (1939); „Съдбата на песента“ (1942); „Спасена светлина“ (1947); „Сол от земя“ (1949); „Светът на акордеона“ (1949); „Вечността на баснята“ (1952); „Стихотворения с обитатели“ (1955); „Стихотворения“ (антология с увод от Луис Емилио Сото, 1960).
Раул Гонсалес Туньон (Raúl González Tuñón) е роден през 1905 г. в Буенос Айрес. На седемнадесетгодишна възраст печати първите си стихове в списанията „Начало“, „Мартин Фиерро“ и „Мостик“.
Публикувал е следните книги стихове и поетична проза: „Цигулката на дявола“ (1926); „Прашни среди“ (1928), носителка на общинска награда; „Задънена улица“ (1930); „Другата страна на звездата“ (1934); „Всички танцуват“ (1934); „Блиндирана роза“ (1936), дала името си на прогресивно литературно списание в Аржентина, което излизаше доскоро; „Осем днешни документа“ (1936); „Врати на огъня“ (1938); „Смърт и Мадрид“ (1939); „Песни на третия фронт“ (1941); „Поезията за нас“ (1941); „Острови“ (1941); „Улиците“ (1941); „Прищевки на Хуансито Каминадор“ (1939); „Възхвала на барута“ (1943); „Първа аржентинска песен“ (1946); „Има някой, който се надява“ (1952); „Стихотворения, намерени в изгубен куфар“ (1952); „Всички хора по света са братя“ (1952); „Цъфтяща антена“ (1956); „Луна със спусък“ (1957), избрани стихотворения в два тома.
Едгар Байлей (Edgar Bayley) е роден в Буенос Айрес през 1919 г.
Публикувал: „Откритие 2“ (1949); „Вътрешна реалност и действие на поезията“ (1952); „Нови стихотворения“ (1954); „Поезията като реалност и общуване“ (1958); „Крайбрежен часови и пътуване“, стихотворения (1949 — 1960).
Пиеси: „Пролетна измама“ (1951); „Дубиото“ (1953).
Хуан Хелман (Juan Gelman) е роден през 1930 г. в Буенос Айрес.
Публикувал книгите: „Цигулка и други въпроси“ (1959); „Играта, в която участвуваме“ (1959); „Бдение на самотния“ (1961); „Гняв, вол“ (1966).
Ектор Католика (Héctor Catolica) е роден през 1933 г. Поет и художник. Основател и директор на литературното списание „Бряг“, което излиза на испански език в Париж. Автор на стихосбирката „По липса на друго нещо“ (1960) и участник в литературния сборник „Днешна Испания“ (1962).
Излагал картини в колективните изложби: „Латиноамерикански художници в Париж“, Музея за модерно изкуство в Париж, в галерията „Два свята“ в Рим, 1966 г.
Има две неиздадени стихосбирки и два сценария. Работи като приложник; живее от 1962 г. в Париж.
Оскар Серруто (Óscar Cerruto) е роден през 1927 г. За него едно аржентинско списание писа, че е „притегателен център, около който се върти сегашното боливийско поетично движение“.
Мануел Бандейра (Manuel Carneiro de Sousa Bandeira Filho, произнася се: Фильо) е роден на 19 април 1886 г. в град Ресифе, наричан някога Пернамбуко. Син на железопътен инженер. Поет, литературен критик и преводач. Прекарал една година в санаториума „Клавадел“ (Швейцария), където се запознал с френския поет Пол Елюар.
Автор на книгите: „Пепелта на часовете“ (1917); „Карнавал“ (1919); „Стихотворения“ (1924); „Непослушание“ (1930); „Поетични преводи“ (1945); „Утринна звезда“ (1930); „Събрани стихотворения“ (1940); „Лира на петдесетте години“ (1948); „Поетични творби“ (1956) и „Заезда вечерна“ (1963).
Проза: „Провинциални бразилски хроники“ (1937); „Понятие за литературната история“ (1942); „Испано-американска литература“ (1949); „Биографии на Диас Гонсалвес“ (1952); „Пътни бележки от Пасаргада“ (1954); „Флейта от книга“ (1956).
Мануел Бандейра е съставил редица антологии и написал история на модернизма в бразилската поезия.
Марио де Андраде (Mário Raul de Morais Andrade) е роден в Сао Пауло през 1893 г., починал през 1945 г. Завършил драматичната и музикална консерватория в Сао Пауло, в която през 1922 г. става преподавател. Един от родоначалниците на модернизма в бразилската поезия.
Издал книгите: „Има капка кръв във всяко стихотворение“ (1921); „Племето на Хаботи“ (1927); „Краят на злините“ (1930); „Колата на сиромашията“ (1930); „Стихотворения“ (1941); „Паулиска лира“ (1947).
Хоаким Кардосо (Joaquim Maria Moreira Cardoso) е роден през 1897 г. в град Ресифе.
Автор е само на две книги: „Стихотворения“ (1947) и „Въведение и елегия за едно прощаване“ (1952).
Мурило Мендес (Murilo Mendes) е роден в Хуис де Фора, в щата Минас Жерайс, през 1902 г.
Издал книгите: „Стихотворения“ (1930); „Бразилска история“ (1933); „Мечтател“ (1941); „Метаморфози“ (1944); „Лирика за свободата“ (1947).
Карлуш Друмонд де Андраде (Carlos Drummond de Andrade) е роден през 1902 г. в Итабара в щата Минас Жерайс. Завършил аптекарство в Бразилия и Англия, но се отдава на книжовна дейност. Сега е чиновник в Министерството на просветата.
Публикувал: „Някаква поезия“ (1930); „Разораване на души“ (1934); „Чувство за света“ (1940); „Хосе“ (1941); „Роза на народа“ (1945); „Моята поезия досега“ (1948); „Ясна загадка“ (1951); „Създател на изкуство“ (1952 — 1953); „Чист живот“ (1954 — 1958) и „Урок на нещата“ (1963).
Сесилия Мейрелес (Cecília Benevides de Carvalho Meireles, произнася се: Карвальо) е родена в Рио де Жанейро през 1902 г. и починала през 1965 г.
Написала е книгите: „Никога вече“ (1923); „Рожба на моята любов“ (1924); „Балада за Ел Рей“ (1925); „Пътешествие“ (1939); „Неясна музика“ (1942); „Море съвършено“ (1945); „Естествен портрет“ (1949); „Романси за нескромността“ (1953); „Песни“ (1954).
Винисиус де Мораес (Marcus Vinicius da Cruz e Mello Moraes, известен също като Vinícius de Moraes) е роден през 1913 г. в Гавеа, щата Рио де Жанейро, в семейството на литератори. Завършил Оксфордския университет. Поет, литературен критик и сценарист.
Публикувал: „Път заради разстояние“ (1933); „Форма и тълкуване“ (1935); „Жената Ариана“ (1933); „Нови стихотворения“ (1938); „Пет елегии“ (1943); „Стихотворения, сонети и балади“ (1946); „Нови стихотворения“ (втора книга, 1959); „За да живее една велика любов“ (1962).
Феррейра Гулар (Ferreira Gullar е литературен псевдоним на José Ribamar Ferreira) е роден през 1930 г.
Издал е: „Битка на тела“ (1954); „Стихотворения“ (1958); „Женано Боа Морте — креолът, набелязан да умре“ (1962); „Който котарак се появи“ (1962).
Андрес Елой Бланко (Andrés Eloy Blanco Meaño) е роден на 6 август 1897 г. в Кумана, щата Сукре, Венецуела. Единадесетгодишен отива в Каракас, където завършва средното и висшето си образование. На двадесет и една година е адвокат. Противник на управлението на генерал Гомес, той е затворен цели четири години (1929 — 1933), а после въдворен на местожителство в Андите (1933 — 1934). След 1936 г., когато умира диктаторът, за Андрес Елой Бланка почва едно блестящо политическо поприще, което от съветник и избраник на Каракас го довежда до председателското място на Учредителното събрание в правителството на Ромуло Гайегос, един от най-големите венецуелски писатели, и до поста министър на външните работи. През 1948 г., когато правителството на Ромуло Гайегос и на неговата партия е свалено, Андрес Елой Бланко намира убежище отначало в Куба, а после се установява в Мексико, където умира през 1955 г.
Поетичното творчество на Андрес Елой Бланко е изобилно: „Градината на Епопейа“ (1918); „Земи, които ме чуха“ (1921); „Резитба“ (1923 — 1928), претърпяла четири издания; „Кораб от камък“ (1937); „Баедекер 2000“ (1938); „Една година с твоя светлина“ (1950); „Хиралуна“ (1952); „Хуамбимбада“ (1952).
Хуан Лискано (Juan Liscano Velutini) е роден на 7 юли 1914 г. в Каракас.
Автор на книгите „Осем стихотворения“ (1939); „Борба“ (1942); „От зора до зора“ (1943); „Човешка съдба“, национална награда за годините 1949 — 1950; „Венецуелска народна поезия“ (1945); „За морето“ (1948); „Фолклор и култура“ (1950).
Мигел Анхел Астуриас (Miguel Angel Asturias Rosales) е роден на 19 октомври 1899 г. от майка индианка и баща испанец. Завършил правни науки в Лондон и Париж. Носител на Нобелова награда литература през 1967 г.
Първата си книга „Легенди за Гватемала“ (1930) публикувал в Мадрид. Следват: „Господин Президентът“ (1946); „Хора на царевицата“ (1949); „Буен вятър“ (1950); „Поетични упражнения“ (1951); „Зеленият папа“ (1954); „Уикенд в Гватемала“ (1956); „Очите на погребаните“ (1960); „Някоя мулатка“ (1963); „Блясък на звезди“ (1940); „Чучулигово слепоочие“ (1949); „Поетични упражнения“ (1955); „Индиански послания“ (1958); „Пролетно бдение“ (1965).
Мелвин Рене Бараона (Melvin René Barahona (1932 — 1965)). Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издадена по случай първия фестивал на книгата от Латиноамерикана, Лима, Перу.
Мануел дел Кабрал (Manuel del Cabral) е роден през 1907 г. в Сантияго де лос Кабайерос. Поет самоук. Бил дипломатически представител на своята родина в Сантияго де Чиле.
Издал е книгите: „Цвят на вода“ (1931); „Биография на едно мълчание“ (1940); „Черен тропик“ (1942); „Чичо Мон“ (1943); „Чинчина търси времето“ (1945); „По-стара кръв“ (1945); „Отсам морето“ (1948); „Антология земя“ (1943); „Тайните гости“ (1951); „Основна антология“ (1957), издание на „Лосада“, Буенос Айрес, която съдържа почти целокупното му творчество.
Масимо Авилес Блонда (Máximo Avilés Blonda) е роден на 16 май 1931 г. в Санто Доминго. Завършил право, философия и литература в местния университет. Принадлежи към поколението от 48-а г. Основател на поетичната библиотека „Уязвимо свирене“. По-голямата част от неговото творчество е пръсната из литературните списания на Латинска Америка.
Хорхе Каррера Андраде (Jorge Carrera Andrade) е роден през 1903 г. в град Кито. Поет, литературен критик и преводач. Бил дълги години дипломатически представител на своята страна в Япония, Франция, Испания и Венецуела.
Първата си книга „Неописуемо блато“ отпечатил през 1922 г.; следват: „Гирлянда на мълчанието“ (1926) „Бюлетини за море и земя“ (1930); „Каталог на ябълката“ (1935); „Широти“ (1935); „Биография за ползване от птиците“ (1937); „Часът на осветените прозорци“ (1937); „Малки епиграми“ (1940); „Потайна страна“ (1940); „Регистър на света“. Антология (1922 — 1939), (1940); „Посетител на мъгла“ (1947); „Лица и климати“ (1949); „Тук почива пяната“ (1950); „Местопроизхождение“ (1950).
Хорхе Каррера Андраде е съставител и преводач на една великолепна антология на съвременната френска поезия, издадена през 1950 г.
Едуардо Каранса (Januario Eduardo Carranza Fernández) е роден на 23 юли 1913 г. в Апиай, окръг Мета. Директор на националната библиотека от 1948 до 1951 г. После дипломат в Сантияго де Чиле и Мадрид. Принадлежи към литературната група „Камък и небе“. Бил преподавател по литература в столичните колежи, секретар на редакцията „Списание на Индиите“ и директор на литературната страница на вестник „Време“.
Публикувал: „Песни за почване на празник“ (1936); „Шест елегии и един химн“ (1939); „Те, дните и облаците“ — поетична проза. Освен това — две кратки антологии на испански поети и една на съвременни американски лирици.
Ектор Рохас Ерасо (Héctor Rojas Herazo) е роден на 12 август 1920 г. в Толу, Боливар, Колумбия. Поет и художник. Много известни са неговите картини „Погребение на селяни“, „Рождението на Огъня“ и стенописното табло „Обредът“. Бил преподавател по литература, рисуване, и испански език в института в Сантандер (Колумбия).
Публикувал: „Три мига на човека и деня“ (1949); „Лице на самотата“ (1951); „Преминаване на Каин“ (1952); „Чак от светлината питат за нас“ (1956) и „Нападение на формите срещу Ангела“ (1961).
Фернандо Чарри Лара (Fernando Charry Lara) е роден на 14 септември 1920 г. в Богота. Завършил правни науки в местния университет. Поет, литературен критик и университетски преподавател.
Публикувал: „Нощни и други сънища“ (1949) и „Сбогувания“.
Хорхе Гаитан Дуран (Jorge Gaitán Durán) е роден в Памплона (Колумбия) през 1924 г. Завършил право и философия в Богота. Учил кинематография в Париж. След своето завръщане в Богота през 1955 г. основал списание „Мит“, което излиза до 1962 г., когато той загива при самолетна катастрофа в Поант-а-Питр (Гваделупа).
Публикувал: „Упорита тъга“ (1946); „Присъствие на човека“ (1947); „Почуда“ (1951); „Разпътен човек“ (1954); „Влюбени“ (1959); „Ако утре се събудя“ (1961). Той е автор и на публицистичната книга „Невидима революция“ (1959).
Карлос Кастро Сааведра (Carlos Castro Saavedra) е роден на 11 август 1927 г. в Меделин, провинция Антиокия.
Публикувал: „Мълнии и звезди“ (1950); „Моят плач за Манолете“; „Молитва от Америка“ (1950); „Музика на улицата“ (1952); „Писано в пъкъла“ (1953); „Корабът на влюбените“ (1956) и „Дим на празника“ (1960).
Едуардо Коте Ламус (Eduardo Francisco Cote Lamus) е роден през 1928 г. и загинал при автомобилна катастрофа през лятото на 1964 г. Стихотворенията му са взети от „Панорама на новата колумбийска поезия“ (1966), съставена от Фернандо Арбелаес, където няма никакви библиографични данни. Един мексикански вестник, струва ми се, „Равнище“, писа, че той е допринесъл много за обновяване и тематично обогатяване на колумбийската поезия.
Алфонсо Ульоа Самора (Alfonso Ulloa Zamora, произнася се: Уйоа) е роден през 1914 г. Стихотворението му е взето от „Поезията на Коста Рика“ (1963), антология, съставена от Мануел Сегура Мендос.
Едуардо Хенкинс Доблес (Eduardo Jenkins Dobles) е роден през 1926 г. Стихотворението му е взето от споменатата антология „Поезията на Коста Рика“ (1963).
Николас Гийен (Nicolás Cristóbal Guillén Batista) е роден на 10 юли 1902 г. в град Камагуей. Учил в родния си град и Хавана. Работил като словослагател, чиновник и журналист. Посетил много страни в Латинска Америка, Азия и Европа. У нас е гостувал два пъти и писал за нашата родина. През 1956 г. „Народна култура“ издаде „Захарната тръстика горчи“, избрани негови стихотворения и песни.
Николас Гийен е публикувал: „Поводи за песни“ (1930); „Сонгоро Косонго“ (1931); „Испания“ (поема за четири покруси и една надежда) (1937); „Песни за войници и туристи“ (1937); „Всички песни“ (1947); „Елегия за Жак Румен в небето на Хаити“ (1948); „Елегия за Хесус Менендес“ (1951); „Гълъбът с народен полет“ (1958); „Имам“ (1964); „Песни за любовта“ (1964); „Избрано“ (антология, 1965); „Голямата зоологическа градина“ (1966).
Николас Гийен е преведен на много езици. Той е автор и на два тома публицистика.
Еухенио Флорит (Eugenio Florit y Sánchez de Fuentes) е роден в Мадрид през 1903 г. Живял в Барселона и Порт Бу на френско-испанската граница. През 1918 г. семейството му се премества в Хавана, където Еухенио Флорит завършва право в Хаванския университет. Отначало заема длъжност в Държавния секретариат на Куба, а после работи в Испанския институт в Ню Йорк. От 1945 г. е преподавател по испанска литература в Барнард колидж, Колумбийския университет. Литературен критик и поет.
Литературните му изследвания имат всеобщо признание: „Хуан Клементе Сенеа, кратки бележки за стогодишнината от рождението му“ (1932); „Един час с мене“ (1934); „Густаво Адолфо Бекер“ (1936); „Желязо и кадифе“ (в чест на Гарсиласо, 1936); „Антонио Мачадо“ (1939); „Бележки върху поезията на Хосе Марти“ (1941); „Поетът и поетичното творчество“ (1944) и т.н.
Лирика: „32 кратки стихотворения“ (1927); „Тропик“ (1930); „Двойно ударение“ (1937), с уводни думи от Хуан Рамон Хименес; „Царство“ (1938); „Четири поеми“ (1940); „Песен моя“ (1947); „Звезда“ (1947); „Разговор с баща ми“ (1949); „Последна гласна“ (1950), издадена в Богота, и „Навик за надежда“ (1936 — 1964), публикувана като номер на библиотека „Остров“, Мадрид, 1965 г.
Емилио Балягас (Emilio Ballagas, произнася се: Байагас) е роден в град Камагуей през 1908 г. и починал в Хавана през 1954 г. Заедно с Николас Гийен и Еухенио Флорит образува тройката от най-значителните поети на второто републиканско поколение в Куба, появило се на литературното поприще в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Завършил педагогика, философия и литература в Хаванския университет. Дълги години преподавал литература в педагогическите училища в градовете Санта Клара и Хавана.
Публикувал: „Ликуване и бягство“ (1931) с увод от Хуан Маринейо; второ издание през 1939 г.; „Тетрадка с черна поезия“ (1934); „Елегия без име“ (1936); „Ноктюрно и елегия“ (1938); „Вечна сладост“ (1939); „Богородица на морето“ (1943); „Небе в Реенес“ (1951), получила национална награда за поезия, и „Орбита на Емилио Байагас“ (1965), избрани творби, с увод от поета и литературния критик Анхел Аухиер, издание на писателския съюз в Хавана.
Елисео Диего (Eliseo de Jesús de Diego y Fernánez Cuervo) е роден през 1920 г. в Хавана. Познавач на английската литература. Работи в националната библиотека „Хосе Марти“. Автор на две книги с поетична проза: „В тъмните ръце на забравата“ (1942) и „Развлечения“ и на стихосбирката „На улица Хесус дел Монте“ (1949). Миналата година издаде „Тъмна слава“ (1966).
Файад Хамис (Fayad Jamís) е роден в Сакатекас (Мексико) от баща арабин и майка мексиканка. Живее от дете в Хавана. Учил живопис в академията „Сан Алехандро“.
Издал книгите: „Компас“ (1949); „Клепачите и прахът“ (1954); „Скитник на зората“ (1959); „Мостове“ (1962); „Победата на плажа Хирон“ (1964); „Четири стихотворения за Китай“ (1961); „Бой с камъни“ (1962); „За тая свобода“ (1962), получила награда за поезия от Къщата на Америките; „Корпуси“ (1966). Преводач на Пол Елюар и Атила Йожеф.
Роберто Фернандес Ретамар (Roberto Fernández Retamar) е роден в Хавана през 1930 г. Учил философия и литература в родния си град, в Париж и Лондон. Поет и литературен критик. Преподавател в Хаванския университет по латиноамериканска поезия и директор на списанието „Къща на Америките“.
Автор на стихосбирките: „Елегия като химн“ (1950); „Родини“ (1952); „Похвали, разговори“ (1955); „Завръщане на старата надежда“ (1959); „Поезията на свое място“ (1959); „Със същите ръце“ (1963); „Древна история“ (1965); „Събрани стихотворения“ (1966).
Литературна критика: „Съвременната поезия на Куба“ (1954); „Представа за стилистиката“ (1958) и „Книжнина“ (1962).
Пабло Армандо Фернандес (Pablo Armando Fernández) е роден през 1930 г. в провинция Ориенте. Живял дълго в САЩ, където упражнявал различни занаяти. Връща се в Куба подир победата на революцията. През 1958 г. написал драмата „Оръжието се прави от желязо“, посветена на движението от 26 юли.
Автор на книгите: „Грабеж и ридания“ (1953); „Нови стихове“ (1955); „Всичката поезия“ (1961); „Книга за героите“ (1964).
Карлос Пелисер (Carlos Pellicer Cámara, произнася се: Пейисер) е роден през 1899 г. във Вийаермоса, Табаско. Член на Мексиканската академия; носител на националната награда за литература през 1964 г. Бил е преподавател по литература в Националния автономен университет в Мексико, директор на Изящните изкуства; основател е на осем музея.
Публикувал: „Цветове на морето“ (1921); „Камък за жертвоприношения“ (1924); „Шест поеми“ (1924); „Един часът и двадесет минути“ (1927); „Път“ (1929); „Юнско време“ (1937); „Ограда“ (1942); „Подчиненият“ (1948); „Опит за полет“ (1956) и „Събрани стихотворения“ (1965).
Октавио Пас (Octavio Paz Lozano) е роден в Мискоак през 1914 г. Поет и есеист.
Публикувал: „Горска луна“ (1933); „Под твоята ясна сянка“ (1935); „Не ще преминат“ (1936); „Корен на човека“ (1937); „Под твоята ясна сянка“ (1957); „Между камъка и цветето“ (1941); „На брега на света“ (1942); „Свобода на думи“ (1949); „Семена за един химн“ (1954); „Вода и вятър“ (1959); „Две и едно, три“ (1961); „Дъждовник“ (1962).
Литературна критика: „Лабиринтът на самотата“ (1950 и 1960); „Дъга и лира“ (1956); „Черно на бяло“ (1957); „Руфино Тамайо“ (1959), „Смях и разкаяние“; „Кръстопът“; „Поличбите се менят“. Октавио Пас е превел на испански стихотворенията на португалския поет Фернандо Песоа.
Росарио Кастелянос (Rosario Castellanos, произнася се: Кастейанос) е родена в град Мексико през 1925 г.
Публикувала е „Траектория на праха“ (1948); „Бележки за една вярност“ (1948); „Безплодно бдение“ (1950); „Две поеми“ (1959); „Откупът на света“ (1952), „Стихотворения“ (1952 — 1955); „Балун Канан“, роман (1958); „Безусловно“ (1959); „Мъртвешки бледа светлина“ (1960); „Тъмна служба“ (1962), роман.
Хайме Сабинес (Jaime Sabines Gutiérrez) е роден на 25 май 1926 г. в Тукстла Гутиерес.
Публикувал: „Сигнал“ (1950); „Тарумба“ (1956); „Седмичен дневник и стихотворения в проза“ (1961) и „Проверка на стихотворения“ (1962).
Марко Антонио Монтес де Ока (Marco Antonio Montes de Oca) е роден на 3 август 1932 г. в град Мексико. Учил във философския факултет на Националния автономен университет в Мексико. След завършване на университета (1959) упражнявал различни занаяти: железар, търговски пътник и др.
Публикувал е седем стихосбирки, от които ще споменем „Пред светлината пеят птиците“ (1959); „Песни за слънцето, което не изгрява“ и „Гроздоберът на фокусника“.
Хоакин Пасос (Joaquín Pasos) е роден през 1914 г. в Гранада (Никарагуа). 3авършил колежа в родния си град и после право в университета на град Манагуа. Починал на 20 януари 1947 г. Редактирал хумористичното списание „Понеделници“. Хумористичното му творчество, както и прозата му, не са излизали в отделна книга.
Публикувал: „Сватбата на дърваря“ (1935); „Индианска загадка“ (1945) и „Песен за войната на нещата“ (1946). Посмъртно излиза в Мексико, с увод от поета Ернесто Карденал, „Стихотворения на един млад човек, който никога не е пътувал“.
Ернесто Карденал (Ernesto Cardenal Martínez) е роден през 1925 г. в Манагуа. Затварян неведнъж от диктаторските управления на своята страна. По-късно оставя светския живот и влиза в монашески орден. Учи при бенедектинците в Мексико и завършва семинария в Колумбия.
Публикувал: „Кармен и други стихотворения“, „Безлюден град“, „0 часа“ (1960); „Епиграми“ (1961); „Псалми“, „Молитва за Мерилин Монро и други стихотворения“ (1965); „Съмнителен провлак“ (1966). Книгите на Ернесто Карденал са издадени в Мексико и Колумбия.
Деметрио Еррера Севиляно (Demetrio Herrera Sevillano, произнася се: Севийано) е роден през 1902 г. и починал 1950 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издание на Латиноамерикана, Лима, Перу.
Елой Фариня Нунес (Eloy Fariña Núñez) е роден през 1885 г. и починал 1929 г.
Издал е: „Градини, стихове и нови театрални пиеси“, „Изследвания и естетически гледища“, „Гуаранийски митове“ и „Песен вековна“ (1911).
Хулио Корреа (Julio Correa) е роден през 1890 г. и починал 1953 г. Родоначалник на социалната поезия. Стихотворението, поместено в тая книга, е взето от „Антология на испано-американската поезия“, съставена от Хорхе Кампос и издадена в Мадрид (1950).
Елвио Ромеро (Elvio Romero). Негово родно място е Йегрес (Парагвай). Роден през 1926 г. Живее като изгнаник в Буенос Айрес.
Публикувал книгите: „Разорани дни“ (1947); „Жестоки лъчи“ (1949); „Събуждат се огньовете“ (1952); „Слънце под корените“ (1955); „С лице към сърцето“ (1955); „Тази тежка китара“ (1960); „Изгнание и свечеряване“ (1962); „Ранена светкавица“ (1963); „Неизброимите“ (1964); „Книга на преместванията“ (1964) и „Поетична антология“ (1965), избрани стихотворения, издадени от „Лосада“, Буенос Айрес.
Сесар Вайехо (César Abraham Vallejo Mendoza) е роден в Сантияго де Чуко през 1892 г. Единадесето дете на своите родители. Умира през 1938 г. в Париж.
Автор на следните книги: „Черните херолди“ (1918); „Трилсе“ (1922); „Човешки песни“ (1923 — 1939), издадена посмъртно; „Испанио, нека ме отмине тая чаша“ (1942); „Антология“ (1942): „Събрани стихотворения“ (1959); „Волфрам“ (1931); „Русия през 1931“, впечатления от едно пътуване до Съветския съюз. Напоследък са публикувани в един том и неговите литературни статии.
Гийермо Меркадо (Guillermo Mercado Barroso, произнася се: Гийермо) е роден през 1904 г.
Автор на стихосбирките: „Златото на душата“ (1924); „Малко стихове“ (1928); „Стенни огледала“ (1933) „Елдонато“ (1935); „Човекът в моята песен“ (1951).
Луис Вале Гойгочеа (Luis Valle Goicochea, произнася се: Вайе) е роден 1908 г. и умрял през 1954 г.
Написал книгите: „Песните на Риноно и Папахил“ (1936); „Съботата и къщата“ (1934); „Страшна елегия и други стихотворения“ (1936); „Харман“ (1938); „Мир на земята“ (1939); „Мис Люси Кинг и нейната песен“ (1940); „Хакобина Сиетесолиос“ (1946).
Луис Фабио Ксамар (Luis Fabio Xammar Jurado (Huacho, произнася се: Уачо) е роден през 1911 г. Умира в Колумбия през 1947 г.
Издал е: „Вдълбочаване“ (1930); „Благозвучни гласове“ (1932); „Уайно“ (1937); „Висока мъгла“ (1947).
Марио Флориан (Mario Florián Díaz) е роден през 1917 г. в Нанша̀, Кахамарка.
Автор на книгите: „Душа“ (1938); „Кратък плач“ (1939); „Слово за твоя сняг“ (1940); „Багра от фауна“ (1941); „Агония“ (1942); „Разорана нива“ (1943); „Гълъб“ (1945); „Слънчева земя“ (1945); „Фокусникът от Андите“ (1951) и „Лирика“ (1954). Носител на национална награда за поезия през 1944 г.
Алехандро Ромуалдо (Alejandro Romualdo) е роден през 1926 г. в град Трухийо.
Написал е: „Кулата на побърканите“ (1949); „Бавна камера“ (1950); „Тялото, което осветяваш“ (1951); „Обикновена Испания“ (1952); „Конкретна поезия“ (1952 — 1954); „Събрани съчинения. Стихове“ (1954). През 1949 г. получил националната награда за поезия.
Вашингтон Делгадо (Washington Delgado Tresierra) е роден през 1927 г.
Публикувал: „Начини на раздяла“ (1945); „За да се живее утре“ (1959). Носител на националната награда за поезия през 1952 г.
Мануел Скорса (Manuel Scorza) е роден през 1928 г. Поет и издател.
Автор на книгата „Проклятия“ (1955).
Хуан Гонсало Росе (Juan Gonzalo Rose) е роден в Такна през 1928 г.
Книги: „Въоръжена светлина“ (1954); „Песни отдалече“ (1957); „Прости песни“ (1960): „Околни“ (1964). Носител на национална награда за поезия — „Хосе Сантос Чокано“ — през 1957 г.
Алберто Ескобар (Alberto Escobar) е роден през 1929 г.
Написал е: „По същата улица“ (1950); „Папки на небето и земята“ (1952). Носител на националната награда за поезия „Хосе Сантос Чокано“ за 1951 г. Декан е на факултета по литература в университета „Сан Марко“ в град Лима. Написал е също книгата „Перуански разказ“ и е съставил „Антология на перуанската поезия“ (1965).
Пабло Гевара (Jaime Pablo Guevara Miraval) е роден през 1930 г.
Книги: „Връщане при детето“ (1957); „Обитатели“ (1959). През 1953 г. получил националната награда за поезия.
Луис Палес Матос (Luis Palés Matos) е роден през 1898 г. в град Гуайама, в югоизточната част на острова Порто Рико. Починал в Сан Хуан през 1959 г. Учил правни науки. Бил преподавател в селско училище. Един от първите поети, които дават път на „афро-антилската тема“ в испано-американската поезия.
Публикувал: „Асалаеас“ (1915); „Треска на къдрици и грифони“. „Афро-антилски стихотворения“ (1937); „Крайбрежие“ (1952) и „Стихотворения“ (1915 — 1956) с уводни думи от Федерико де Онис, издание на университета в Порто Рико, 1957 г.
Педро Жофроа Рибас (Pedro Geoffroy Rivas; възприето е Geoffroy да се произнася както Geoffroi на френски) е роден през 1908 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“ (1960), издадена по случай първия фестивал на книгата Латиноамерикана. Лима. Перу. 1960.
Хуана де Ибарбуру (Juana de Ibarbourou е литературен псевдоним на Juana Fernández Morales) е родена на 8 март 1895 г. в Мело, от баща испанец и майка уругвайка. Възпитавана в манастир, тя го напуща осемнадесетгодишна, за да се омъжи за капитан от уругвайската армия. Той й дава баското име Ибарбуру, което тя носи и досега. Истинското и име е Хуанита Фернандес. От 1929 г. насам поезията й буди голямо възхищение. Хуана де Ибарбуру добива световна известност; наричат я Хуана де Америка. За нея споменава и покойният Борис Шивачев в своите „Писма от Южна Америка“.
Издала е книгите: „Езици от елмаз“ (1918); „Кърчаг с прясна вода“ (1920); „Див корен“ (1922); „Роза на ветровете“ (1930); „Свети Франсиско Асизки“ (1935); „Библейски образи“ (1934); „Похвали на Богородица“ (1934). През 1942 г. излиза в Буенос Айрес целокупното й поетично творчество под заглавие „Стихотворения“.
Клаудио Баррера (Claudio Barrera) е роден през 1913 г. Стихотворението му е взето от „Антология на средноамериканската поезия“, издадена в Лима, 1962 г.
Габриела Мистрал (Gabriela Mistral е литературен псевдоним на Lucila Godoy Alcayaga) е родена на 7 април 1889 г. в градчето Вакуня, разположено в долината на река Елки. Истинското й име е Лусила Годой Алкайага. Била селска учителка, а после директорка на лицей в Сантияго де Чиле.
През 1922 г. излиза първата й книга „Опустошение“, която веднага й донася известност. Следват книгите: „Тала“ (1938); „Нежност“ (1945); „Преса за грозде“ (1945). Носителка е на Нобелова награда за литература през 1946 г. Габриела Мистрал е писала и поетична проза, която все още не е излизала в отделна книга. Напоследък пресата съобщи, че са открити ръкописите на две нови нейни книги: „Подбуди на Сан Франсиско“ и „Песни за Чили“. Втората бе издадена миналата година в Сантияго де Чиле.
Габриела Мистрал почина през 1957 г.
Висенте Уидобро (Vicente García-Huidobro Fernández) е роден през 1893 г. в Сантияго де Чиле и починал през 1954 г. Писал на испански и френски език. Смятат го за основател, заедно с френския поет Пиер Реверди, на креационизма, литературна школа, която предхожда сюрреализма и притежава много общи черти с него. Висенте Уидобро е живял повече в Испания и Франция.
Издал е: „Еха на душата“ (1910); „Песни в нощта“ (1913); „Пещерата на мълчанието“ (1914); „Адам“ (1916); „Водно огледало“ (1916); „Екватор“ (1918); „Арктични песни“ (1918); „Небесен трепет“ (1931); „Високоговорител“ (1931); „Виждам и докосвам“ (1931); „Гражданин на забравата“ (1941); „Събрана лирика“, два тома (1966).
Пабло Неруда (Pablo Neruda е литературен псевдоним на Neftalí Ricardo Reyes Basoalto) е роден през 1904 г. в град Темуко. Син на железничар. Заемал дълги години консулска длъжност, по-късно е сенатор в Парламента.
Публикувал: „Песента на празника“ (1921); „Дрезгавини“ (1923); „Двадесет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ (1924); „Опит на безкрайния човек“ (1925); „Обитателят и неговата надежда“, проза (1926); „Пръстени“, проза (1926); „Въодушевеният войник с прашка“ (1933); „Местожителство на земята“ (1933); „Стихотворения за Мадрид“ (1935); „Испания в сърцето“ (1937); „Ярости и мъки“ (1939); „Нека се събуди дърварят“ (1948); „Всеобща песен“ (1950); „Пътешествия“ (1955); „Нови първични оди“ (1956); „Събрани произведения“ (1957); „Героична песен“ (1960); „Книга за лудостта“ (1958); „Плавания и завръщания“ (1955); „Сто сонета за любовта“ (1960); „Обредни песни“ (1901); „Камъните на Чили“ (1961); „Неограничени пълномощия“ (1962); „Бележник за Черния остров“ (1964); „Птиците на Чили“ (1965).
Някои от книгите на Пабло Неруда имат десетки издания. „Двадесет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ се радва на двадесет и две издания. Стихотворенията му са преведени на десетки езици (над триста издания), за които се грижи специален библиотекар от Националната библиотека в Сантияго де Чиле.
На български има два преведа: „Знамената се раждат“ (1951) и „Момиче и планета“ (1965).
Оскар Кастро (Óscar Castro Zúñiga) е роден в Ранкагуа през 1910 г. Починал през 1947 г. Поет и разказвач.
Автор на стихосбирките: „Пътища в зората“ (1938); „Пътуване от зората до нощта“ (1940); „Росна детелина“ (1950), посмъртно; на три романа и на два сборника разкази: „Следи по земята“ (1940) и „Сянка по върховете“ (1944). На български е преведена неговата новела „Комарка дел хасмин“, публикувана във вестник „Родни простори“.
Никанор Парра (Nicanor Parra Sandoval) е поет, математик и физик, роден през 1914 г. в Сан Фабиан де Алико, Чийан (Андите). Учил в родината си и в Англия. Преподавател по механика в Политехниката в град Сантияго де Чиле. Носител на общинска награда за поезия през 1938 г.
Публикувал: „Песенник без име“ (1938); „Стихотворения и антистихотворения“ (1954); „Дълъг танец“, „Салонни стихове“ и съвместно с Пабло Неруда „Речи“.
Енрике Лин (Enrique Lihn Carrasco) е роден през 1929 г. в Сантияго де Чиле. Учил живопис и графика в училището за изящни изкуства. Сега е Директор на изданията на факултета за изящни изкуства.
Публикувал: „Нищо не се изплъзва“ (1950); „Песни за това и за друго време“ (1952); „Тъмна стая“ (1955 — 1962); „Попътни песни“ (1966), получила награда на Къщата на Америките в Хавана; и сборника разкази „Вода от ориз“.
Ефраин Баркеро (Efraín Barquero) е роден през 1931 г.
Първата му книга „Камък на народа“ (1954) излиза с увод от Пабло Нѐруда. Публикувал е още следните книги: „Другарка“ (1956); „Рояк“ (стихотворения и стихотворения в проза, 1959); „Хлябът на човека“ (1960); „Завръщане“ (стихотворения в проза, 1961); „Дребна работа“ (1962) и „Кантори“ (1966).