Стивън Кинг
Малко след залеза

Драги наши верни читатели,

Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.

Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.

Представям си какво сте видели. Да, наистина е страховито; но в крайна сметка това е минала история, повторение на стара мистерия… Подобни сили не могат да бъдат назовани, не можем да си ги представим, освен ако не са завоалирани и не са като символ, който за повечето от нас ще изглежда като чудата поетична приумица, а за други — глуповат разказ. Така или иначе и аз, и вие донякъде сте се докоснали до ужаса, който може би се крие в тайното местенце на живота, облечен в човешка плът, нещо безформено, което придобива форма. О, Остин, как е възможно? Как самата слънчева светлина не помръква пред този ужас, как земната твърд не се разтапя и не завира под този товар?

Артър Мейкън

„Великият бог Пан“