Майкъл Джон Харисън е известен английски писател. Името му е един от символите на съвременната научна фантастика. Роден през 1945 година, той започва да пише още като младеж, но нашумява в началото на т.нар. нова вълна в английската фантастика. Той тясно се свързва с писателите, представители на течението в края на 60-те години — Майкъл Муркок, Кристофър Прайст, Майкъл Куней и редица други. Известно време работи и като художествен редактор на издаваното от Муркок списание „Ню Уейв“.
Първият разказ на Харисън излиза през 1968 година, а първият му роман — „Затворникът“, през 1971 година. Следват серия от романи и разкази.
По-ранните разкази на Харисън, някои от които са публикувани за пръв път в списанието „Ню Уейв“ през 60-те години, са събрани по-късно в антология и са издадени през 1975 г. под името „Машината в шахта 10 и други истории“.
След 70-те творчеството на Харисън става все по-разнообразно, той изоставя част от методите на писане и възприема нов стил — малко по-традиционен, но затова пък много по-въздействащ.
Такива са романите му „Тичащ надолу“ и смразяващият разказ за срещата с чужда цивилизация „Да населиш Света“.
Освен „чиста“ научна фантастика М. Джон Харисън пише и „фентъзи“. Романът му „Вирикониум“, издаден за първи път през 1970 година, може би е най-доброто му произведение. Той е преиздаван многократно, анотации за него са писали такива гиганти в научната фантастика, като Урсула Ле Гуин, Филип Хосе Фармър и Майкъл Муркок. Това е мрачна история, разиграваща се в далечното бъдеще на една умираща Земя, описана с типичния за писателите от „новата вълна“ песимизъм. Все пак спазващ законите на жанра, Харисън го завършва доста оптимистично. Успехът на романа е толкова голям, а и явно идеята е допаднала много на автора, че в края на 70-те години Харисън сътворява две продължения — „Буря от криле“ и „Летящите богове“.
М. Джон Харисън не е особено продуктивен автор — на година пише средно по един роман и няколко разказа, които печата в различни списания от двете страни на Океана. Творбите му стават по-зрели, стилът му — по-традиционен, но оригиналността на книгите му не изчезва, а все повече се откроява.
Майкъл Джон Харисън създава и много литературна критика, най-вече за списания с научно-фантастична тематика и университетски издания. През последните години критичните си статии пише под псевдонима Джон Чърчил.
Освен известен писател на фантастични романи Харисън е известен английски алпинист, участник в много експедиции.
През Средния Период на Земята възникнаха седемнадесет Велики Империи. Наричаха ги Цивилизациите на Залеза. Една от тях е от значение за тази история. За останалите няма да има нужда да се разказва, освен може би да се спомене, че никоя не просъществува по-малко от едно хилядолетие, никоя — повече от десет. Всяка достигна върховни тайни и удоволствия съобразно своята природа (и природата на Вселената). Всяка се устреми към звездите и успя да проникне във всички кътчета на Всемира, за да избяга обратно на Земята, объркана, уплашена и унижена, но и там я очакваха необратим упадък и пълен крах.
Последната Велика Империя остави името си написано между звездите, но никой от дошлите по-късно не можеше да го разчете. Много по-важно бе може би, че независимо от непрекъснато западащата си мощ тя продължи да строи. За добро или зло — голяма част от нейните технологични чудеса запазиха свойствата си и можеха да бъдат използвани хиляда и повече години след окончателната й кончина. И най-важното — това бе най-последната Цивилизация на Залеза. След нея дойде Епохата на Здрача, а с нея и Вирикониум.
* * *
Повече от петстотин години след окончателното сгромолясване на цивилизациите от Средния Период, Вирикониум (империята все още не се бе сдобила с името си) не бе нищо повече от многобройни, малки, разпръснати групи от полупримитивни общества, скупчени между морето на запад и юг, неизследвани земи — на изток, и Голямата Кафява Пустош — на север.
Богатството на нейните жители изцяло се основаваше на останалите от последната Цивилизация на Залеза метали, машини, апарати и произведения на изкуството. Те не притежаваха наука. Ровеха се в пустините от ръжда, в които се бяха превърнали гигантските индустриални комплекси на загиналата Велика Империя. И тъй като най-богатите залежи от метали, машини и оръжия на древните бяха заровени в Голямата Кафява Пустош, техни господари станаха Северните племена. Те се бяха обединили в нещо подобно на империя с два главни центъра, градовете Гленлюс и Дрънмур — студени, невзрачни, хаотично построени поселища, където сложните, красиви машини на древните, чиито функции не можеха да бъдат отгатнати, бяха грубо претопявани за метали, от които се ковяха саби и мечове, а племенните големци се биеха като луди за собственост върху прочутите смъртоносни баани — енергийни мечове или ножове, които правеха собственика си практически непобедим, стига да притежаваше малко ловкост.
Северняците бяха жестоки и ревниво пазеха металното си богатство. Господството им над хората от Юга бе сурово и с времето стана непоносимо.
* * *
Разгромът на тази варварска псевдоимперия, която предшестваше зараждането на Вирикониум и изтръгването на властта от ръцете на Северните племена, бе осъществен от Борринг-На-Лект, син на овчар от планините Монар. Със своята примитивна селяшка логика, но с изкусна риторика той съумя да обедини и окуражи южняците и само за една седмица завладя и унищожи Дрънмур и Гленлюс.
Той бе герой. Докато бе жив, обедини всички племена, прогони Северняците в планините и тундрата отвъд Гленлюс и съгради града-крепост Дюйриниш на брега на Блатото на Металните Соли, където ръждата и химикалите, навявани от ветровете и размити във водите на дъждовете над Голямата Кафява Пустош, се натрупваха в отровни тресавища и постепенно се отцеждаха в морето. Така той съумя да защити Ниските Равнини от набезите на остатъците от Северния режим и осигури разрастването на два големи южни града — Субридж и Лендалфут.
Но най-великото дело на Борринг-На-Лект бе, че възроди Вирикониум — централен град на последната Империя на Залеза, който превърна в столица на бъдещата си велика държава. Където бе необходимо, се строеше, засипаните с времето улици и сгради бяха разчистени, от ръждивите пустини бяха донесени деликатни машини и произведения на изкуството. Постепенно градът заблестя, изглеждаше почти същият, какъвто бе преди хилядолетия. От него новата империя взе името си — Вирикониум. Борринг бе герой.
* * *
Следващият велик герой бе Метвен. През вековете след смъртта на Борринг-На-Лект Вирикониум укрепна, натрупа несметни богатства, вътрешната търговия между отделните краища на империята процъфтяваше, с изключение на дребните боричкания за надмощие между политиците, държавата бе стабилна, но военната й мощ отслабна. Това, което бе започнало добре — в огън и кръв, и възторг, сякаш нямаше смисъл.
Бяха изминали цели четиристотин години. Империята като че ли бе забравила враговете си. През това време Северняците бавно, но с постоянство се съвземаха от пораженията, прегрупираха силите си и неспирно подклаждаха племенна вражда към хората от Юга. Започна постепенна война, при която Вирикониум невъзмутимо губеше територии, смятани за незначителни по размери и без значение за богатството на империята. Южняците отново бяха изгубили своята боеготовност, докато студът и несгодите бяха превърнали воините от Север в свирепи диваци. Вирикониум се прекланяше пред спокойствието, поезията и търговците на вино, воините-вълци от Севера почитаха единствено отмъщението. Но след близо век дребни завоевания вълците внезапно срещнаха съпротивата на владетел, който, макар да не бе от тяхната кръв, прекрасно разбираше философията им…
* * *
Когато Метвен Найан се възкачи на трона, богатствата от метали и Стари Машини бяха на привършване. Той прозря, че настъпва Тъмна Ера. Мечтата му бе да управлява нещо повече от Империя на вехтошари. Събра около себе си млади мъже, които споделяха възгледите му и реално оценяваха заплахата от Север. Заради него те нанасяха удар след удар по противниковите земи над Дюйриниш и се прочуха като Северните убийци, Ордена на Метвен, или просто — Метвените.
Те бяха многобройни. Голяма част загинаха в битките. Воюваха безжалостно и с хладнокръвна компетентност. Всеки един бе избран заради уникалните си способности — Норвин Тринор бе забележителен стратег, Томб Джуджето бе опитен механик и владееше старинните енергийни оръжия, Лабарт Тейн познаваше отлично бита и културата на Северните племена, Бенедикт Посманли можеше да управлява всякакви летателни апарати, а тегеус-Кромис бе ненадминат в боя с мечове.
Докато бе жив, Метвен Найан съумя да спре упадъка на империята. Той научи Северните вълци да се боят от него, постави основите на наука, различна и независима от Старите Технологии, запази всичко, което бе останало от древните цивилизации. Допусна една-единствена грешка, за жалост тя бе много страшна.
* * *
В желанието си да заздрави временния съюз с няколко Северни племена, той убеди брат си Метвел, когото обичаше с цялото си сърце, да се ожени за тяхната кралица — Балкидер. Две години по-късно договорът бе разтрогнат. Тази жена-вълчица остави Метвел в спалнята им, удавен в собствената му кръв, с очи, избодени с фиба за коса, и избяга, отвеждайки невръстната им дъщеря Канна Мойдарт със себе си. Отгледа детето, внушавайки му, че е бъдещата владетелка на една обединена империя, на короната, която ще трябва да извоюва с огън и меч след смъртта на Метвен Найан.
Закърмена с омразата на Севера, достигнала зрялост, преди да е навършила пълнолетие, Мойдарт не спираше да сее искри на недоволство от управлението на Метвен както на Север, така и на Юг.
Затова, когато Метвен умря — някои твърдяха, че донякъде причината бе в нестихващата с годините тъга по ужасната кончина на Метвел, — към трона на империята проявиха претенции две кралици: Канна Мойдарт и единствената пряка наследничка на владетеля, дъщеря му Метвен, която като дете бе по-известна с името Джейн. А рицарите от Ордена на Метвен, объркани и покрусени от смъртта на своя идол, виждайки, че империята е силна и не се нуждае от техните смъртоносни умения, се разпръснаха.
Канна Мойдарт изчака цяло десетилетие, преди да забие отровния си нож за пръв път…
тегеус-Кромис, преди години воин на Метвен и висш естет на Пастелния град Вирикониум, който сега живееше в пълно уединение в една кула на морския бряг и вярваше, че е по-добър поет, отколкото фехтовач, една ранна утрин стоеше на върха на пясъчните дюни, които отделяха високия му дом от стоманеносивата пяна на бурния морски прибой. Подобни на окъсани дрипи черни чайки кръжаха и с писъци се спускаха надолу в небето над дълбоко приведената му глава. Тук го бе прогонило бедствието, което бе наблюдавал от най-високия прозорец на своята кула предната нощ.
Морският бриз носеше миризма на пожар. В далечината продължаваше да отеква тътенът на гигантски експлозии и не мощният морски прибой разклащаше земята под краката му.
Кромис бе висок, слаб и бледен мъж. Напоследък бе спал недостатъчно, зелените му очи изглеждаха уморени, потънали дълбоко в тъмните си орбити над силно изпъкнали скули.
Носеше тъмнозелена кадифена мантия, с която се бе загърнал плътно срещу бурните пориви на вятъра. Под нея облеклото му се състоеше от туника от древна кожа, обкована с искрящи пулове от иридий, върху блестяща бяла риза, опнатите но краката му панталони бяха от алено рипсено кадифе, високите до средата на бедрата му ботуши бяха изработени от мек бледосин велур. Под тежкото наметало тънките му ръце, създаващи лъжливо впечатление за слабост и изнеженост, бяха свити в юмруци. Съгласно обичая на времето пръстите му бяха обсипани с масивни пръстени от нескъпоценни метали, инкрустирани с магически символи и йероглифи с тайнствено, неизвестно значение. Дясната му ръка стискаше дръжката на лишения от всякаква украса дълъг меч, който, противно на обичая на времето, нямаше име. Кромис, чиито тънки устни бяха присвити в безкръвна линия, не държеше на имената, а по-скоро на същинските качества на предметите, занимаваше го много повече Действителността, отколкото думите, които хората измисляха, за да я описват.
Например се вълнуваше за погубената красота на падналия през нощта град много по-силно, отколкото от факта, че градът бе именно Вирикониум, Пастелният град. Обичаше града заради широките му улици, застлани с бледосив паваж, или заради сенчестите алеи, които никой никога не бе си направил труда да павира, а не заради имената, с които обитателите му често го наричаха — Древният Вирикон, или Мястото, Където Се Събират Всички Пътища.
Не бе успял да намери покой в музиката, която толкова много обичаше, а сега не можеше да намери покой сред розовите пясъци.
Известно време вървя по крайбрежната ивица, разглеждайки изхвърлените от морето предмети. Обръщаше особено внимание на гладките камъни, на полупрозрачните бодливи раковини. Наведе се, за да вземе бутилка с цвета на наметалото си, захвърли обратно в морето клон, избелен и превърнат в причудлива скулптура от водната стихия. Наблюдаваше черните чайки, но жалните им писъци го потискаха. Вслуша се във воя на вятъра, заплетен в клоните на самодивските дървета, които заобикаляха кулата му, и потрепери. През ревящия прибой чуваше глухите експлозии на умиращия Вирикониум. И докато се взираше в бушуващото море и солени пръски мокреха бузите му, си въобрази, че долавя крясъците на воюващите по пастелните улици тълпи — надвикващи се гласове в подкрепа ту на Младата, ту на Старата Кралица.
Нахлупи по-здраво червенокафявата си широкопола шапка, прекоси дюните, краката му затъваха дълбоко в предателския пясък, и излезе на бялата каменна пътека, която извиваше между гората от офики и водеше към кулата му. Кулата също нямаше име, въпреки че някои я бяха кръстили на крайбрежната ивица тук — Балмакара.
Кромис знаеше много добре къде лежат сърцето и мечът му, но искрено бе вярвал, че е приключил завинаги със суровия си занаят и ще може да се отдаде на спокоен, поетичен живот край морето.
* * *
Когато се появиха първите бежанци, той научи кой е завладял града, или по-скоро жалките му останки. Но обстоятелствата, при които стана това, не бяха приятни.
Обедът наближаваше, а той все още не бе решил какво да прави.
Бе седнал в най-високата стая (неголяма, с форма на цилиндър, стените бяха покрити с кожа и лавици, претъпкани с книги; върху фини каменни масички, застлани с везани копринени покривки, лежаха музикални инструменти и предмети на науката, астролаби и лютни; тук той твореше своите песни) и свиреше тихо на инструмент, получен преди време при странни обстоятелства в Източните провинции. Струните бяха много силно опнати и остро се врязваха във върховете на пръстите му, причинявайки му болка, тонът им — висок, дразнещ и меланхоличен, напълно съвпадаше с настроението му. Свиреше по начин, забравен от всички, освен от него и няколко музиканти от пустинята, но мислите му се рееха далеч от музиката.
От кръглия прозорец на стаята над офиките и гъсталака от трънливи храсти, който ги заобикаляше, се откриваше панорамна гледка към пътя, водещ към мрачния Дюйриниш на североизток. Самият Вирикониум представляваше облак дим на източния хоризонт, а основите на кулата продължаваха да тръпнат от нестихващата битка. Изведнъж забеляза как през мъглата от пушек се промуши въздушна яхта, в първия миг толкова незабележима, че се усъмни дали очите не го лъжат.
Из улиците на Вирикониум, а и на други места бе широкоизвестно, че когато тегеус-Кромис е неспокоен или размишлява за нещо, дясната му ръка веднага обгръща кръглата топка, с която завършва дръжката на меча му. Това бе крайно неудобен момент да бъде нападнат, но по-удобен просто не съществуваше. Сам той никога не бе подозирал за своя навик. Остави настрани чуждоземната лютня и се доближи до прозореца.
Въздушната яхта набра височина, като бавно и несигурно се люшкаше насам-натам. Известно време летя на север, Кромис трябваше да се взира, за да успее да проследи полета й, след това промени курса си и се насочи право към Балмакара. Известно време изглеждаше неподвижна в небето, само размерите й неспирно се уголемяваха.
Когато наближи достатъчно, за да се различават подробности, Кромис забеляза, че корпусът от прозрачен кристал, оформен в множество правилни многоъгълници, бе почернен от огнените пламъци, по цялата дължина на десния борд бе зейнала огромна пукнатина. Тайната на двигателя и неговото действие, както много други неща, бе изгубена преди повече от хилядолетие, Кромис и неговите съвременници се възползваха от трупа на велика, древна наука, зависеха изцяло от останките на забележителните постижения на старинна раса, покорила висши технологии. Машината жужеше като огромно насекомо, а би трябвало да е напълно безшумна. От носа до кърмата пробягваха като сини светкавици огньове на св. Елмо, пулсираха и избухваха в протуберанси. Стъклото на пилотската кабина бе разбито, не бе ясно кой управлява полета. Яхтата рязко се накланяше ту наляво, ту надясно, подскачаше нагоре-надолу, подобно на крехка ладия, мятана от морска буря.
Кокалчетата на пръстите, стискащи с все сила облечената в кожа дръжка на Меча без име, побеляха, когато Кромис видя как корабът рязко се превъртя, пропадна за десета от секундата стотина метра надолу, хлъзна се по върховете на дърветата, потръпна като умиращо животно, набра няколко скъпоценни метра височина, след което се стовари върху офиките в непосредствена близост до кулата, отвсякъде заизскачаха огромни искри, моторите виеха с все сила. Въздухът се изпълни с мирис на озон.
Още преди отломката да достигне земята, Кромис бе напуснал високата си стая и с развяна пелерина летеше надолу по спиралната стълба в центъра на кулата.
В първия момент помисли, че цялата гора е в пламъци.
Пред него се бяха изпречили странни неподвижни колони от пламъци, червени, златни и с цвят на полирана мед. Той си каза: „Ние сме жалки слуги на тези машини. Силите, които ги движат, завинаги ще бъдат загадка за нас.“ Повдигна ръка пред очите си, за да ги предпази от изгарящата топлина.
Изведнъж проумя, че пламъците, които отначало му се стори, че видя, са есенни листа, дивите цветове на отмиращата година. В действителност горяха само две-три офики. От тях се стелеха кълба гъст бял дим, чиято миризма не бе ни най-малко неприятна. „Толкова различни видове огън“, помисли Кромис. Той се затича по бялата каменна пътека, проклинайки се за глупостта си.
Без да съзнава, бе изтеглил меча си от ножницата.
Яхтата бе прорязала къса просека сред офиките. Лежеше на една страна, подобна на грамаден, разцепен плод. Пукнатината, която бе забелязал, сега бе огромна, черна, зееща дупка, през нея във вътрешността на яхтата се забелязваха странни, пробягващи блещукания. Дължината й бе почти равна на височината на кулата му. По кристалния корпус се бе оформила, сякаш нарисувана от художник, мрежа от студена синя светлина. Докато наблюдаваше, светлината започна да танцува, огромни сини пламъци се отделяха със съскане, за да изчезнат в следващия миг, когато от друго място избухваха нови пламъци. Огромната енергия, заключена във въздушния кораб, постепенно го напускаше. Блещукащите светлини във вътрешността постепенно се укротиха в причудлива фигура.
„Невъзможно е човек да оцелее в утробата на този енергиен ад“, помисли Кромис. Белият дим от горящите дървета го давеше.
Бе започнал тъжно да се обръща назад, когато от отломките на яхтата се отдели човешка фигура и залитайки, се насочи към него.
Корабокрушенецът бе облечен в овъглени дрипи, лицето му не можеше да се различи изпод гъстата брада и черните сажди, които го покриваха. Единствено очите му блестяха в дълбоко хлътналите орбити. Дясната му ръка бе наскоро отрязана, това, което бе останало от нея, бе обвито в мръсни, окървавени превръзки. Той се заозърта, уплашен и объркан. Изглежда, подобно на Кромис, се заблуди, че цялата гора е в пламъци. Погледът му спря на отшелника.
— Помощ! — изкрещя той прегракнало. — Помощ!
През тялото му премина гърч, залитна и падна. От едно горящо дърво върху него се стовари пламнал клон. Въздухът бе огнен като в пещ, искрите от пожара засипваха наметалото на Кромис. Той спря пред безжизнения мъж, върна меча в ножницата, грабна тялото, прехвърли го през рамо и с най-голяма бързина започна да се отдалечава от отломките на въздушната яхта. В основата на тила си имаше неприятно усещане, сякаш се бе оголил за меча на противника. Не бе изминал тридесетина метра, когато корабът експлодира. Огромен беззвучен стълб от студен бял огън, запленен преди хилядолетия в сърцевината на яхтата чрез тайнственото изкуство на древните, за частица от секундата полетя към небето и се разпръсна, сякаш никога не е било.
Не му причини никаква вреда, по-точно той не усети нищо.
Когато бе почти пред вратите на Балмакара, нещо се изтърколи от разкъсаните дрехи на спасения и тупна на земята — голяма тежка кесия от зелена шагренова козя кожа, претъпкана с монети. Вероятно, докато бе в несвяст, мозъкът му рисуваше кошмарите по улиците на разрушения град, защото той започна да пъшка и стене. Най-малко още една кесия бе скрита в дрехите му, чуваше се как монетите дрънчат глухо при всяка стъпка. тегеус-Кромис присви устни в гримаса на отвращение. Ето защо тялото се бе оказало толкова тежко.
* * *
В кулата нещастникът дойде бързо на себе си. Кромис се погрижи за него в една от долните стаи. Даде му стимуланти, смени превръзката на отсечената ръка. Раната не бе обгорена с нагорещено желязо, както би трябвало. Бе започнала да гноясва, от краищата й сълзеше нездрава, полупрозрачна течност. Стаята, в която бяха окачени оръжия и някои по-интересни трофеи от отдавнашни дни, замириса на кръв и изгорели дрехи.
Спасеният отвори очи и щом видя Кромис, стреснато се отдръпна и се опита да се изправи. Единствената му ръка сграбчи бродираната копринена покривка на леглото, което се намираше в ниша в стената. Беше набит, средно висок човек, вероятно от нисшата каста на търговците на вино или може би на жени. Големите му черни очи бяха налети с кръв, зениците им бяха разширени. Той като че ли се поуспокои, Кромис внимателно го хвана за раменете и го положи да легне.
— Почивай! — каза му той. — Намираш се в кулата на тегеус-Кромис, която някои наричат Балмакара. За да можем да разговаряме, трябва да ми кажеш името си.
Черните очи скачаха от предмет на предмет в стаята. За миг спряха върху енергийната бойна брадва, която приятелят му Томб Джуджето му бе подарил след битката при Мингулай, по време на кампанията за завладяване делтата на тази река, преместиха се на помпозния флаг в златно и зелено на Торисман — дръжката на баана с невидимо острие, което бе отнело при нещастен случай живота на Гален, сестрата на Кромис. Накрая той огледа неочаквания си домакин.
— Аз съм Роноан Мор, търговец. Очите и тонът на гласа му подсказваха откровено подозрение. — Имаш странен вкус — кимна той с глава към трофеите.
Ръката му се мушна под дрипите. Забелязвайки движението, Кромис се усмихна.
— Парите ти изпаднаха, докато те пренасях тук, Роноан Мор. — Той посочи три тежки кесии с монети, които бе оставил върху една от инкрустираните масички от слонова кост. — Ще се убедиш, че всичко е непокътнато. Какво става в Пастелния град?
Очевидно не парите вълнуваха търговеца, защото подозрението не напусна погледа му. А това бе странно. Той оголи зъби и изръмжа:
— Ужасно!
Погледна с горчивина отрязания си крайник. Прочисти шумно гърлото си и би се изхрачил, ако имаше къде.
— Младата кучка се бори упорито, съумя да ни разгроми напълно. Но…
Очите му заблестяха фанатично. Несъзнателно ръката на Кромис се отпусна върху дръжката на меча и започна да гали топката в края й. Обидата, която Мор нанесе на Младата Кралица, по-скоро го озадачи, отколкото разгневи. Щом един от простолюдието, комуто подхождаше повече да мечтае за изгодни сделки или охолни старини (ако изобщо мечтаеше), се бе отдал с такова настървение на определена политическа доктрина, нещата в империята наистина се бяха изплъзнали от контрол. В същия миг се упрекна сам: „Нима това последно доказателство ти бе необходимо, Кромис? Не бе ли достатъчно, че пастелните кули на Вирикониум бяха разрушени за една нощ? Какво още искаш да знаеш?“
Без да показва чувствата си, той се усмихна и прекъсна Мор с мек глас:
— Това не е чак толкова ужасно, господине.
Увлечен, търговецът първоначално не обърна внимание на думите му и продължи:
— Но тя няма да издържи дълго, когато северните съюзници на Канна Мойдарт се обединят с патриотичните сили, останали в града…
Говореше трескаво, напевно, сякаш повтаряше заучените слова на някаква религия. По челото му избиха капки пот, от устните му хвърчаха слюнки.
— Да, тогава ще настъпи нашият час. Притиснати между две остриета…
Изведнъж той млъкна и изгледа Кромис изпитателно. Кромис отвърна хладнокръвно на погледа, стремеше се по никакъв начин да не покаже какви чувства бе събудило у него току-що наученото. С голямо усилие, помагайки си с единствената си ръка, Мор съумя да се изправи в седнало положение.
— Разумно ще постъпиш, ако се разкриеш, тегеус-Кромис! — изкрещя той внезапно, като оратор, който си е избрал произволен събеседник от тълпа простодушни слушатели. — Кажи, ти на кого си верен?
— Излишно се мориш — промърмори Кромис. — За мен няма значение — излъга той, — защото съм отшелник. Но признавам, че твоята история за Старата Кралица и нейните братовчеди от Север ме заинтригува. Казваш, че има многобройни последователи?
Вместо отговор Роноан Мор отново мушка ръка под дрехите си. Но този път той извади къс енергиен меч, тридесетсантиметровото острие от трептяща зелена светлина съскаше и пращеше.
Баан!
С оголени зъби той държеше древното оръжие, протегнато напред, далеч от тялото си (всички се страхуваха от смъртоносните баани, дори тези, които ги използваха), и изръмжа:
— За теб ще стигне и един, господинчо. Виждаш — той кимна към стените с трофеи, — и други знаят да въртят енергийни мечове. Северняците, ако не се лъжа, имат много такива. На кого служиш, тегеус-Кромис? — Завъртя баана, чу се характерното плющене и се разхвърчаха искри. — Казвай! Търпението ми е към края си.
Кромис усети как студена пот избива под мишниците му. Не бе страхливец, но от дълго време не бе му се налагало да използва меча си в бой. И въпреки че баанът очевидно бе стар и в лошо състояние, концентрираната енергия, събрана в острието, все още бе достатъчно силна, за да сече стомана, а човешката плът за него бе като къс масло за най-обикновен нож.
— Бих желал да ти напомня, Роноан Мор — каза той тихо, — че си болен. Ръката ти. Аз ти оказах помощ…
— Ето ти за помощта! — Мор плю встрани. — Казвай бързо или ще те направя на две!
Баанът съскаше като електрическа змия.
— Ти си глупак, Роноан Мор. Само глупак може да обижда моята кралица под гостоприемния ми покрив.
Мор отхвърли назад глава и изрева като див звяр.
Хвърли се сляпо напред.
Кромис се завъртя, освободи се от пелерината си и я захвърли върху нападателя си. Докато Мор се освобождаваше, той приклекна, претърколи се на една страна, смени посоката, претърколи се отново. Тялото му се превърна в светкавично движеща се сянка върху каменния под. Мечът без име излетя от ножницата, той отново бе тегеус-Кромис, най-добрият боец, Убиец на Северни вълци, Лорд от Ордена на Метвен, Разгромител на Карлимейкър.
Объркан, Мор опря гръб в стената, налетите му с кръв очи бяха втренчени в дебнещия боец. Дишаше тежко.
— Успокой се, човече! — призова го Кромис. — Готов съм да приема извиненията ти. Метвените не убиват търговци.
Мор внезапно хвърли енергийния си меч срещу него.
тегеус-Кромис, който бе решил никога повече да не се бие, се разсмя.
Баанът още не се бе забил в стената с трофеите, когато той скочи, високото му стройно тяло следваше острието на Меча без име.
Задавен стон и Роноан Мор бе мъртъв.
тегеус-Кромис, който единствен вярваше, че е по-добър поет, отколкото боец, гледаше тъжно трупа и огромната локва кръв върху пода от мек бял камък и се проклинаше за своята безмилостност.
— Аз съм верен на Кралица Джейн, търговецо — възкликна той, — както бях верен на нейния баща. Това е.
Почисти острието на Меча без име и отиде да се приготви за път към Пастелния град. Мечтите за тих, спокоен живот бяха забравени.
* * *
Преди да тръгне, се случи още нещо, което го зарадва.
Не се надяваше, че ще види кулата си отново. В главата му отекваше предупреждението — Канна Мойдарт и нейните истински роднини от алчния Север нападаха с диви погледи, въоръжени с древни оръжия, решени да отмъстят на града и империята, които ги бяха унижили за последен път преди век. Във вените на Мойдарт течеше дивашка кръв. Въпреки че бе дъщеря на Метвел, брат на Метвен, тя бе наследила омразата на своята майка Балкидер, Кралица на Севера. Когато чичо й почина, тя се надяваше да получи короната на империята и пълна власт над цялата Земя. В края на царуването на стария Метвен Вирикониум отново се бе разплул самодоволно в империя на търгаши. Мойдарт отдавна сееше и подхранваше недоволство в града и империята. А Вълците от Север точеха зъби и оръжия за разплата.
Нямаше да види Балмакара отново. Затова се качи в най-високата стая и си избра музикален инструмент. Империята може би щеше да рухне в смърт и беззаконие, с нея — и тегеус-Кромис, чийто меч не носеше име, но редно бе краят да бъде посрещнат както подобава, с поезия и благородство.
Пожарът в гората от офики бе стихнал. От кристалната въздушна яхта не бе останало нищо, освен три-четири декара овъглена поляна. Пътят към Вирикониум се извиваше пуст. Изглежда, в града боевете бяха стихнали. Хоризонтът бе чист, а основите на кулата отдавна не потръпваха. С цялата си душа се помоли: дано Кралица Джейн все още държи властта, дано спокойствието да не е знак, че градът е победен и мъртъв.
Изведнъж забеляза облак прах. Тридесет-четиридесет конници яздеха в посока Балмакара.
Не успя да различи флага им, но остави настрана крушовидния източен инструмент и слезе да ги посрещне, с думи или с меч в ръка, бе му все едно.
Наложи се да почака. Пътят правеше остър завой, докато навлизаше в гората от офики, и бе все още пуст. Голяма черна птица излетя от дърветата, грачейки предупредително. Кацна близо до него и го загледа подозрително с топчести, мъдри очи. Шумът от конски копита се засили.
Иззад дърветата се появи първият конник, яхнал розова кобила на сиви петна, висока над деветнадесет педи, задницата й — покрита с яркожълт плащ.
Бе огромен мъж с мускулести рамене и още по-мускулести бедра, дългата му руса коса се вееше на къдрици около скулесто, брадясало лице. Бе обут в оранжеви бричове, напъхани в ботуши от волска кожа. Носеше виолетова риза с широки ръкави, разцепени на ивици, за да дават свобода на движенията.
На главата си бе нахлупил проста селска шапка от тъмнокафяв филц, широката й периферия плющеше на вятъра, който неспирно се мъчеше да му я отнеме.
Той с все сила ревеше думите на една балада от Дюйриниш, в която се разказваше как се броят часовете в дом за леки жени.
Кромис изкрещя радостно и това окончателно прогони черната птица.
Вкарвайки меча в ножницата, той се затича напред, викайки с всичка сила:
— Гриф! Гриф! Гриф!
Сграбчи юздите на розовата кобила, карайки я да спре, и приятелски блъсна с юмрук един от ботушите от волска кожа.
— Гриф! Никога не съм се надявал да те срещна отново. Мислех, че никой не е останал жив.
— Не, Кромис, има останали. Ако не се бе оттеглил след нещастието с Гален, ако не се бе промъкнал тайно в това пустинно място, щеше да знаеш, че Метвен ни остави завещание — той не желаеше Орденът да умре с неговата собствена кончина. Все пак рицарите ни напуснаха и се пръснаха из цялата империя, но са винаги готови да служат, ако бъдат повикани.
Бяха седнали в най-високата стая, Биркин Гриф небрежно бе отпуснал грубите си ботуши върху безценна масичка от оникс и отпиваше безцветно дестилирано вино от огромна чаша, а Кромис ту разсеяно подръпваше струните на някоя от лютните си, ту кръстосваше стаята. През отворения прозорец се дочуваше дрънченето на метал о метал, хората на Гриф пояха конете си, приготвяха обяда, разговаряха шумно. Бе късен следобед, вятърът бе стихнал и офиките бяха неподвижни.
— Казвай тогава, къде са Норвин Тринор или Томб Джуджето? — попита нетърпеливо Кромис.
— Хо! Че кой може да знае къде е Томб, дори когато времената са спокойни? Без съмнение, кръстосва пустините от ръжда в търсене на нови и нови машини на древните. Но съм сигурен, не е жив и ще се появи като зла поличба за враговете в най-решителния момент. Що се отнася до Норвин, мислех, че знаеш. Вирикониум е любимият му град, а ти живееш съвсем наблизо.
Кромис отбягна въпросителния поглед на гиганта.
— След смъртта на Гален и Метвен аз живея съвсем сам. Не съм срещал жива душа. Бях… Бях самотен и се надявах да остана такъв. Май виното ти е свършило.
Той отново напълни чашата на приятеля си.
— Ти си голям мислител! Някой ден може да измътиш нещо. — Гриф сам се засмя на шегата си и се задави с вино. — Как оценяваш ситуацията?
Далеч от спомена за Гален, Кромис се чувстваше по-уверен.
— Сигурно знаеш, че в града са избухнали бунтове? Кралицата е съумяла да съкруши поддръжниците на Канна Мойдарт.
— Да. Горя от нетърпение да счупя главата на тези нищожества. Бяхме тръгнали натам, когато забелязахме дима около кулата ти. Ти, разбира се, ще дойдеш с нас?
Кромис поклати глава.
— Приятелска покана за трошене на черепи, благодаря, но имам нещо друго предвид — каза той. — Тази сутрин научих, че Канна Мойдарт е тръгнала насам начело на ордите си от Север. Идва да пожъне плодовете от посятото. Нейни военачалници са роднините на Балкидер, а ти знаеш колко омраза са натрупали Северните племена, откак Борринг отне земите им в полза на Вирикон. Вероятно тя събира подкрепления по пътя.
Биркин Гриф се надигна от мястото си и пристъпи тежко до прозореца. Погледна към хората си на двора, дишаше шумно и трудно. Обърна се към Кромис с мрачен поглед.
— Тогава да тръгваме, приятелю, и то колкото се може по-бързо. Това е страшна новина. Докъде е стигнала Мойдарт? Младата Кралица събрала ли е своята войска?
Кромис сви рамене.
— Забравяш, друже. Допреди няколко часа аз бях отшелник, който предпочиташе поезията пред меча си. Моят… информатор… не каза нищо повече от това, което вече знаеш. До известна степен той бе причината за пушеците, които си видял.
Наля си чаша вино и продължи:
— Моят съвет е следният: ти вземаш дружината си и колкото се може по-бързо потегляш на север. Оставяш тук всички излишни товари. Ако Кралицата е събрала вече армия, без съмнение ще успееш да се присъединиш към нея, преди да се е стигнало до по-сериозни сблъсъци. В случай че начело на армията не стои вече Рицар от Метвените, ти трябва да предложиш (само да предложиш, хората забравят, а нашият стар крал го няма, за да ни подкрепи) да станеш главнокомандващ.
— Но ако армията все още не е готова или начело вече стои някой Метвен, най-правилно ще бъде да напреднеш бързо, да откриеш армията на Мойдарт и да започнеш да нанасяш пресметнати удари по нейните флангове.
Гриф се засмя гърлено:
— Да, ще им пусна малко кръв. Бива ме за това, а и моите хора нямат равни на себе си при подобен вид бой. — Той стана сериозен. — Но ще мине доста време, повече от няколко седмици, преди да я открия. Освен ако вече не е много близо.
— Не вярвам. Ти имаш предимство, че можеш да яздиш по преките пътеки. Недостатъкът на една голяма армия е, че е принудена да се движи само по главните пътища. Новините за настъплението ще ни настигнат най-малко цели три седмици преди появата на нейния авангард. Ако побързаме, ще имаме възможност да я спрем, преди да е достигнала Вирикониум.
— Харесва ми, виж как успяхме да вместим целия следващ месец в две-три минути. Но какви са твоите лични планове?
— Днес ще замина за Пастелния град. Там ще се опитам да осигуря подкрепата на Кралица Джейн за Ордена на Метвен и ще потърся Тринор, той може да бъде много полезен. Ако е изпратена армия, която да пресрещне нашествениците (вярвам, че Кралицата е много по-добре осведомена от мен), ще събера отряд и ще се присъединя към твоите конници, да речем, в Дюйриниш.
— Отличен план, Кромис. Ще са ти необходими двама от моите хора, градът е опасен. Веднага ще разпоредя…
Кромис вдигна ръка:
— Ще яздя сам, Гриф. Ако бъда нападнат, знам как да се браня. Ще ми е от полза — отдавна не съм влизал в бой и малко упражнения ще ми послужат за добра тренировка.
С почти детинско недоволство Гриф отбеляза:
— За всичко имаш готов отговор.
Върна се до прозореца и се провикна:
— Хей, мързеливци! Лягайте да спите! След три часа потегляме на Север.
Гриф си бе останал същият. Винаги готов пламенно да се впусне във всяка авантюра, винаги жизнерадостен, плът и кръв на героите от приказките. Кромис застана до него, положи ръка върху масивното му рамо:
— Кажи, Гриф, какво прави през всичките тези години?
Гриф се засмя гръмогласно и смехът сякаш зарази хората му на двора. Те също започнаха да се смеят, без да знаят какво бе развеселило водача им.
— Най-подходящото занимание за един Метвен в мирно време, приятелю. Или още по-точно, най-подходящото занимание въобще за един Метвен. Контрабанда на дестилирано вино от най-лошо качество за селяните от Кладишките блата, където религията им забранява да употребяват алкохол…
* * *
Кромис гледаше как грубите мъжаги, предвождани от колоритния си командир, изчезваха един след друг с развети плащове в тъмнината. Махна за последен път на Гриф и се зае с коня си. Бе застудяло, ноздрите на расовото животно издишаха кълба бяла пара. Пристегна всички ремъци, провери закрепването на дисагите и лютнята от Изток, скъси стремената за по-удобно пътуване.
С настъпването на тъмнината вятърът се бе завърнал в Балмакара. Офиките се люшкаха и шумоляха неспирно. Черната, дълга до раменете коса на Кромис се вееше около лицето му. Той погледна за последен път към кулата, огромният й черен силует се открояваше в кобалтовосиньото небе. Зад нея гърмеше морският прибой. Странно чувство го бе накарало да остави светлината в най-горната стая запалена.
Но баанът, който бе убил сестра му, прибран в херметична калъфка, бе пристегнал на голо под дрехите си, защото бе сигурен, че никога вече няма да се завърне в Балмакара на разсъмване, уморен победител след решителна битка.
* * *
Препълненият с бежанци път към Вирикониум наподобяваше факелно шествие в един от долните кръгове на Ада. Кромис пришпори нервния си жребец покрай кервана стари хора, бутащи колички, натоварени с покъщнина, жени, носещи или водещи деца, каруци, за които бяха завързани всевъзможни домашни животни.
Лицата, които виждаше, бяха объркани и уплашени, неестествено осветени от неравномерната светлина на факлите. Някои се отвръщаха от него и правеха тайните религиозни знаци (сгъване на пръсти за Борринг, когото простолюдието смяташе за Бог; сложни движения с главата за Колпи). Не можеше да си обясни защо постъпваха така. Бе решил, че това са плахите, нежелаещи да вземат ничия страна жители на града, чиято единствена цел бе да се спасят от безредиците.
Влезе в града през дванадесетата врата, портата на Ниг, без никой да го спре. Докато Метвен бе на трона, подстъпите към града бяха охранявани от стража, която щателно разпитваше всеки новодошъл.
Мрачното настроение, което бе обичайно за него, стана значително по-мрачно, когато пое по широкия главен път. Авеню Протон водеше към сърцето на града, застлан от незапомнени, древни времена с материал, който поглъщаше шума от копитата на конете.
Около него се издигаха Пастелните кули, високи, стройни, всяка крива бе оформена с математическа точност, оцветени в нежни цветове — бледосиньо, нежно-розово, гълъбовосиво. Издигаха се на стотици метри в небето, инкрустирани със странни и сложни шарки и плетеници, за които някои казваха, че са върхът на ненадминатото древно изкуство, а други твърдяха, че това са геометрични изображения на Времето. Няколко от Пастелните кули бяха овъглени, други — напълно опожарени, а две-три — сринати из основи.
Сърцето му се изпълни с мъка при вида на толкова много унищожена красота. Окончателно се убеди, че естественият ход на живота в цялата империя бе безвъзвратно променен и вече никога нещата нямаше да бъдат същите.
Авеню Протон се превърна в спирала, която се издигаше на около сто метра във въздуха, подкрепяна от стройни, тънки колони от блестящ черен мрамор. На върха на тази спирала бе Дворецът на Младата Кралица, който преди години бе тронната зала на Крал Метвен. Сградата бе значително по-малка от останалите импозантни постройки в града, деликатната й черупка от лъскав бял метал, който вибрираше и пееше при най-малкия полъх на вятъра, бе изкусно инкрустирана с мистични идеограми. Пред високата светла порта пазеха войници в пищни, изцяло черни униформи, които строго поискаха да узнаят името и причината за посещението му.
Те не можаха да повярват, че той е Лорд от Ордена на Метвен. Очевидно, спомените за Ордена бяха избледнели, защото основното възражение на началника на стражата бе, че той идва без церемония или предизвестие. Известно време отказваха да го допуснат в двореца, факт, който заслужаваше похвала.
Наложи се да си припомни няколко тайни пароли, известни само на стражите, които му отвориха вратите.
Тръгна по коридорите, осветени от мека пулсираща светлина, мина край странни скъпоценни предмети, може би движещи се скулптури, а може би машини с неизвестни функции, изкопани от руините на градовете в Пустините от Ръжда на север от Дюйриниш.
Кралица Джейн го очакваше във висока стая с под от прозрачен кристал, в който подобно на капилярна мрежа бяха вплетени множество червенокафяви жилки. През пет фалшиви прозореца се виждаха пейзажи, които не можеха да бъдат съзрени никъде в Империята.
Тътрейки крака, иззад завеса от бяла светлина се появи гигантски мегатерий-албинос. Тези животни, напомнящи на миещи мечки, живееха в гъстите южни гори. Бяха страшни, защото, изправени на задните си крака (което се случваше изключително рядко), бяха високи над четири метра, в страшните им лапи, завършващи с дълги здрави нокти, се криеше огромна сила, но всъщност бяха безобидни и се хранеха изключително с плодове и треви. Като заобикаляше фино изработените мебели, звярът мързеливо доближи Кромис и го загледа с късогледите си очи. Шията му бе обхваната от широка гривна иридий, а острите нокти бяха скрити в предпазители от мека прозрачна смола. По сребърно-бялата му козина пробягваха лъчи разноцветна, отразена от стените светлина.
— Остави го, Ушин! — каза мек мелодичен глас.
Кромис прехвърли поглед от мегатерия към издигнатата платформа в южния край на стаята.
Джейн, Кралица на Вирикониум, Метвет Найан, която за последен път бе видял като малко дете в двора на Метвен, бе седемнадесетгодишна. Седеше на скромен трон и го гледаше изпитателно с красивите си виолетови очи. Бе висока и стройна, облечена с дълга рокля от меко червено кадифе, без следа от грим, без всякакви бижута. Единствено десетте свещени пръстена на Нийп, символ на кралската власт, блестяха на дългите й пръсти. Косата и с цвят, наподобяващ есенните листа на офиките около кулата му, се спускаше на меки вълни до тънкия гъвкав кръст, къдреше се около пищната й гръд.
— Кралица Джейн! — каза Кромис и се поклони.
Тя зарови пръсти в козината на мегатерия, наведе се и му прошепна нещо. Странните пейзажи зад фалшивите прозорци затрептяха. Изправи глава.
— Наистина ли си ти, Лорд Кромис? — попита Младата Кралица и по красивото й, бледо, триъгълно лице премина странно изражение.
— Нима съм толкова променен, Господарке?
— Не много, Лорд Кромис. Бе вглъбен и мрачен, дори докато свиреше и пееше, сега си същият. Но аз бях толкова малка, когато се видяхме за последен път.
Изведнъж тя се засмя, стана от трона си, пристъпи грациозно и взе ръцете на Кромис в своите. Кромис забеляза, че очите й бяха навлажнени.
— И трябва да призная — като дете предпочитах Томб Джуджето, защото той ми носеше фантастични неща от своите любими руини. Или Гриф, който умееше така добре да разказва невероятни истории и толкова заразително се смееше…
Тя го поведе между движещите се светлинни скулптури към платформата и го накара да седне. Мегатерият застана пред него и го загледа с мъдри, спокойни, късогледи очи.
Метвет Найан седна на трона си и стана сериозна.
— О, Кромис, защо никой от вас не дойде досега? Цели десет години съм се надявала на помощта ви. Колко души от Ордена са живи? Не съм виждала никого след смъртта на баща ми.
— Гриф е жив, господарке. Преди няколко часа той потегли на Север но моя молба. Според него Томб и Тринор също са живи и здрави. За останалите не знам нищо. Късно осъзнахме какво става, но моля, не мисли лошо за нас. Едва вчера разбрах колко много сме закъснели. Какви са ходовете ти до този момент?
Тя поклати глава замислено. Светлината заигра в меките й коси, карайки ги да блестят като огнени пламъци.
— Само два, Кромис. Първо, успях да удържа града, въпреки че пораженията са многобройни. И второ, изпратих Лорд Уотърбек (който, макар и великолепно обучен, е далеч по-неопитен стратег от Норвин Тринор) на Север, начело на четири полка. Надяваме се да успеем да спрем настъплението на моята братовчедка, преди армията й да достигне Ръждивата Пустиня.
— Кога тръгна Уотърбек?
— Само преди седмица. Пилотите на въздушните яхти смятат, че ще я пресрещнем след около десет дни. Нейната армия се придвижва учудващо бързо. Но през последните дни все по-малко пилоти се връщат. Разказват, че голям брой наши кораби са свалени от енергийни оръжия, а това значително отслабва силите ни. Нашите линии за свръзка са застрашени, Кромис. Ако загубим всичките си кораби, ни чака Тъмна Ера.
Тя отново взе дланта му в ръцете си, сякаш искаше да почерпи от неговата сила. Той разбра, че товарът на отговорността за това, което се случваше, бе почти непосилен за крехкото момиче. Укори себе си, защото характерът му бе такъв.
— Кромис, можеш ли да направиш нещо?
— Вече започнах — отговори той. Опита се да се усмихне, но откри, че мускулите на лицето му отказват да се подчинят, толкова дълго не бе го правил. Внимателно се освободи от ръцете й, защото нежното им докосване го смущаваше.
— Първо, ще открия Тринор, който би трябвало да е някъде в града, въпреки че ако това наистина е вярно, не разбирам защо не се е притекъл на помощ досега. После за късо време ще застигна Гриф, защото зная преки пътеки, достъпни единствено за сам ездач. От теб искам само едно, Кралице — писмо, че изразявам волята ти. Начело на нашата армия трябва да са Норвин или Гриф, или аз, щом няма друг. Този Уотърбек е станал генерал в мирно време, предполагам, и надали притежава необходимия практически опит да се справи със силите на Мойдарт. Не бива да се страхуваш. Стига да е възможно, ние ще го направим и ще удържим победа. Поддържай ред в града и имай вяра в Метвените, които са останали, въпреки че дългът ни към теб досега е огромен.
Тя се усмихна и усмивката й размрази бариерите, които не вярваше, че изпепелената му душа ще може някога да премине. Свали един от свещените, блестящи стоманени пръстени на Нийп и го постави на левия му показалец, който бе със съвсем малко по-голям диаметър от собствения й пръст:
— Ето доказателство, че изразяваш моята воля. Такъв е обичаят. Ще ти дам въздушна яхта. Те са по-бързи.
Той се бе изправил да си ходи, но откри, че не му се искаше да я напусне.
— Не, господарке. Въздушните кораби трябва да бъдат ревностно пазени, в случай че изгубим първата битка. А и аз предпочитам да яздя своя жребец.
На входа на стаята с петте пейзажа той се обърна и я погледна през завесите светлина и ефимерните въздушни скулптури. Стори му се, че вижда красиво, нещастно дете. Напомни му скъпата мъртва Гален и това не бе учудващо. Разтърси го съмнение, че споменът вече не бе тъй силен както вчера сутринта. Като всички отшелници, Кромис мислеше, че разбира мотивите и мислите си, и се лъжеше.
Гигантската миеща мечка се бе изправила в цял ръст и го гледаше със своя умен поглед, стоманените й нокти блестяха в прозрачната си обвивка.
* * *
Остана в града още една нощ и един ден. Беше тихо, улиците — пусти и уплашени. Мълвеше се, че поддръжниците на Мойдарт причакват в тъмни алеи защитниците на града и ги убиват от засада. Не ги подценяваше и ръката му не изпускаше дръжката на Меча без име. Надяваше се да открие Норвин Тринор в стария квартал на художниците.
Зададе въпроси в няколко кръчми, но не можа да получи никаква информация. Ставаше все по-нетърпелив и бе готов да се откаже, ако поет-скитник, когото срещна в Бистро Калифорниум, не бе го насочил към една къща на Улицата на хляба, която се намираше в най-бедната част на квартала. Каза, че негов приятел, слепият Кристодулос, живял до неотдавна в мансардата на къщата.
Здрачаваше се, когато се намери на Улицата на хляба. Пастелните кули бяха много далеч, улицата представляваше тясна алея със стари, грозни, полуразрушени къщи. Вятърът виеше в тесния проход между сградите, на запад небето червенееше над причудливите покриви. При мисълта за Мойдарт той потръпна, а вятърът се засили. Загърна се по-плътно в плаща и почука с дръжката на меча си по излъсканата от времето врата.
Не позна жената, която му отвори — може би светлината бе виновна.
Тя бе висока, грациозна, с великолепно, едро тяло. Тясното й лице излъчваше спокойствие и увереност, които може би се постигат само след много страдания. Синята й рокля, въпреки че й седеше добре, бе избеляла и закърпена на няколко места със съвсем различни парчета плат. Очите й бяха оградени с мрежа уморени бръчки. Той се поклони с машинална любезност.
— Търся Норвин Тринор или поне вести от него.
Жената се вгледа в лицето му, сякаш очите й бяха слаби, но не каза нищо. Само се отмести и му направи знак да влезе. Стори му се, че на устните й се появи тиха тъжна усмивка.
Вътрешността на къщата бе мрачна и прашна. Мебелите бяха груби и стари. Тя му предложи евтино, изкуствено оцветено вино. Седяха от двете страни на масата и мълчаха. Той погледна от чашата си към безкръвните й пръсти, след това към паяжините по рамката на прозореца и започна:
— Извинете, госпожо, не ви познавам. Ще бъдете ли…
Уморените й очи срещнаха неговите, но той все още не можеше да я познае. Тя бавно се изправи и запали лампата над масата.
— Извини ме, тегеус-Кромис. Не биваше да те притеснявам по този начин. Норвин не е тук. Аз…
В светлината на лампата стоеше Карон Бан, съпругата на Норвин Тринор. Бяха се оженили преди дванадесет години, почти веднага след победата на Кромис над разбойниците на Карлимейкър. Времето не бе било на нейна страна, изглеждаше състарена за годините си.
Кромис се изправи рязко събаряйки с трясък стола си на земята. Не го ужаси промяната в нея, а очевидната бедност, която я бе причинила.
— Карон! Карон! Не знаех. Какво се е случило тук?
Тя се усмихна горчиво.
— Норвин Тринор не е във Вирикониум вече цяла година. Не се тревожи излишно заради мен. Седни и изпий виното си.
Тя се отдалечи, отбягвайки погледа му, и застана до прозореца, гледайки в тъмнината на улицата. Раменете й затрепериха под избелялата рокля. Кромис отиде до нея и постави ръка върху нейната.
— Трябва да ми разкажеш — каза тихо той. — Ела и ми разкажи всичко.
Тя отблъсна ръката му.
— Няма нищо за разказване, Лорд Кромис. Той си тръгна внезапно, без да остави никаква вест. Сякаш се бе отегчил от града, от мен…
— Но това е невъзможно! Тринор никога не би те изоставил. Жестоко е да мислиш, че…
Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с гняв.
— Жестоко бе, че ме напусна, приятелю. Нямам вест от него вече цяла година. А сега — сега не желая вече да слушам за него. Всичко свърши, както толкова много други неща след смъртта на Крал Метвен.
— Съжалявам. Мога ли с нещо да те утеша? Не вярвам! Трябва да има причина.
Тя го погледна изпитателно. Мълча дълго, след това се извърна и каза с много тих глас:
— Не зная. Но го приеми като помощ за приятеля ти. Остани с мен и сподели леглото ми, само тази нощ.
тегеус-Кромис допреди ден не бе разговарял с човек цели десет години. Душата му бе сурова, наранена от загубата на най-скъпото му същество, мислеше, че се познава и знаеше, че трябва веднага да си тръгне…
Но Карон Бан се бе обърнала. В погледа й се четеше такова огромно отчаяние, че той просто пристъпи напред и нежно я прегърна.
Повече не размениха нито дума. Влязоха в спалнята й, той я придърпа, целуваше нежно насълзените очи, жадните за ласка устни, голата гръд. Деликатните му ръце милваха, докосваха най-интимните места по тялото й. Постепенно тя се успокои и страстно започна да отвръща на милувките му с милувки. Устните й затърсиха неговите, заслизаха надолу, бе забравил какво удоволствие е да даваш и да получаваш любов от друго същество. Когато я облада, сливането им прозвуча като най-хубавата музика, която някога бе сътворявал… После, извърната с гръб към него, тя каза:
— Ако сега си тръгнеш, ще бъда доволна. Разбери, нямам нищо против теб, Кромис. Не биваше да постъпвам с теб по този начин. Но ти носиш спомени, които желая да забравя.
— Но аз…
— Моля те, иди си!
В гласа й се чувстваше страшно примирение. Тя бе паднала ниско и знаеше, че няма да се спаси. Кромис не можеше да го отрече. Нейното състояние бе болезнено и за двамата. Трудно бе да повярва, че един Метвен може да постъпи така със съпругата си, още по-трудно, когато той бе верният Норвин Тринор.
Той предложи:
— Мога да ти помогна с пари. А и Кралицата…
Карон Бан поклати глава и каза с горчивина:
— Благодаря за това, което направи за мен току-що. То е безценна помощ. Ще отида при родителите си на Юг. Повече не желая да имам нищо общо с този град и тази империя. — Гласът й омекна. — Извини ме, тегеус-Кромис. Ти бе много добър с мен. Потърси Норвин на Север. Подозирам, че тръгна натам. Но помни едно — той не е човекът и приятелят, когото познаваш. След смъртта на Метвен нещо го промени. Той може би вече не е твой приятел.
— Ако го открия…
— Нямам какво да му кажа. Сбогом.
Тя затвори вратата след него и той остана сам на улицата с брулещия леден вятър. Бе тъмна нощ.
Тази нощ, обладан от мисли за три жени и мрачно бъдеще, Кромис, Рицарят с Меча без име, който се смяташе за по-добър поет, отколкото боец, напусна Пастелния град през една от Северните врати. Копитата на коня му подскачаха безшумни по древната настилка на пътя. Никой не му попречи, никой не направи опит да го спре и да се заинтересува за причината да напусне града посред нощ.
Бе готов за дълъг път и битка, но не носеше броня, освен тънка лакирана черна ризница, изтъкана от фини стоманени звена, над нея — късо черно наметало, краката му бяха обути в бричове от мека кожа. Такъв бе обичаят на много от Метвените, те намираха тежката стоманена броня по-скоро за пречка, отколкото за защита при ръкопашен бой с енергийни оръжия.
Не носеше шлем, дългата му черна коса се развяваше на вятъра. Баанът бе пристегнат към кожения му колан, а любопитният източен инструмент — на гърба му.
На следващия ден Кромис навлезе между голите хълмове на планините Монар, които лежаха между Вирикониум и Дюйриниш. Вятърът виеше диво сред стръмните склонове, сякаш изплакваше някаква огромна мъка, неспособен да я изрази с думи. Незабележими тесни пътеки се извиваха между надвисналите масиви от жълтеникав плочест варовик, покрай прозрачни планински езера, нагоре по стръмните чукари, рязко надолу — в усойни, пусти кории. Липсваше всякаква растителност. Не се виждаха дори птици. Веднъж забеляза високо в небето кристалния корпус на въздушен кораб, след който се стелеше гъст черен дим. Дълго мисли за странната постъпка на Норвин Тринор, не можеше да намери обяснение.
Пътуването през планините продължи три дни и през това време се случи само една забележителна случка, докато прекосяваше хребетите на масива Круачан.
* * *
Бе достигнал третия хребет, когато се спусна мъгла. Знаеше, че пътеката напред е опасна. Жребецът му бе каталясал и всеки момент можеше да се подхлъзне и да падне върху нестабилния едър чакъл. Реши да спре. Вятърът бе стихнал, като бе оставил странно звънтене в ушите му. Мястото бе диво и самотно, непроходимо през зимата. Непроходими бяха и по-ниските долини. Не случайно Мойдарт бързаше.
На върха на хребета откри руините на странна четириъгълна кула, строена от сив гранит, съвсем различен от камъните под краката му. Бяха останали три стени и част от покрива в основата. Липсваха прозорци. Не можа да си обясни предназначението й, нито защо не бе изградена от местен камък. Стоеше загадъчна, странен къс, полузатрупана от срутените блокове, с които бе съградена. Какво огромно усилие бе необходимо за пренасянето на гранитните блокове на такава височина!
Вътре откри следи от други пътници, изненадани от мъглата на Круачан — няколко отдавна мъртви огньове и оглозганите кости на дребни животни.
Приближи до коня си, който бе започнал да трепери, разтри го, хвърли леко одеяло върху гърба му и го нахрани. Запали малък огън и си приготви обяд, после се облегна на стената в очакване мъглата да се вдигне. Източният инструмент бе в ръцете му и под странните метални звуци на потрепващите струни започна да композира тъжна поема. Мъглата се сгъстяваше около него, пропълзявайки на талази в импровизирания подслон. Думите му се ронеха в тишината като камъни, пропадащи в бездънна бездна.
* * *
Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало в пурпурния залез, където древната изстрадала земя уморено търси спокойствие, закрила от тътена на битките.
… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вечността… и аз съм Вечност…
* * *
Смутен от собствения си глас, остави инструмента настрана. Конят му се размърда, изплашен от нещо. Мъглата се виеше в причудливи форми, изваяни от внезапен полъх.
— тегеус-Кромис, тегеус-Кромис! — повика го внезапно странен тръбен глас съвсем близо до него.
По-бърз от светкавица, той скочи, баанът изсъска в лявата му ръка, с бързо движение Мечът без име излетя от добре смазаната ножница, дебнещ, готов за схватка с неизвестния нападател.
— Нося послание за теб.
Не виждаше нищо, нищо освен мъглата. Конят му изтрополи, изцвили и се изправи на задните си крака. Енергийното острие цвъртеше във влажния въздух.
— Покажи се! — извика Кромис и зъберите на Круачан отекнаха: — Покажи се! кажи се! жи се!
— Нося ти послание — повтори гласът.
Кромис опря гръб о каменната стена и внимателно заоглежда празния полукръг пред себе си. Дишаше на къси пресекулки, готов за внезапна атака. Единствено пламъците на огъня червенееха в гъстата сива мъгла.
Върху дребния чакъл пред огъня се бе настанил огромен брадат лешояд. Те обикновено обитаваха равнините и долните склонове на планината. Някои ги наричаха америгли. Пламъците осветяваха зловещата му глава и кривата шия. В полумрака приличаше на гърбав злобен старец. Разпери едното си крило и клъвна под него, огънят се разгоря от движенията на въздуха. Перата му бяха странно лъскави, отразяваха пламъците, сякаш не бяха птича перушина.
Лешоядът обърна малко аленочервено око към него и каза:
— Следва послание.
Размаха крила, прелетя шумно и тежко през стаята и кацна на издаден камък в стената до главата му. Конят отново се размърда, опитвайки се да се освободи от ремъците, с които бе спънат, огромните му черни очи не изпускаха страшната птица.
Кромис отстъпи встрани и вдигна предупредително меча си. Америглите бяха силни и хищни. Някои овчари твърдяха, че предпочитат малки деца пред агнетата.
— Моля за разрешение да започна:
тегеус-Кромис от Вирикониум, приемам, че това си ти, тъй като напълно се покриваш с описанието, което ми е дадено, трябва веднага да отиде в Кулата на Селур.
Тук лешоядът разкърши крила, настани се по-удобно на издадения камък, наклони глава и продължи:
— Ще я намери в залива Гирван, на Юг, малко по на Изток от Лендалфут, по-нататък…
Ситуацията граничеше с фантастичното — мъглата, която прииждаше на талази, странната птица, която говореше, му оказваха магическо въздействие. Само преди миг се бе чувствал изгубен, извън Времето, върху този връх накрай света. В същото време реалността на момента го караше да бъде нащрек, Мечът без име бе готов за светкавичен удар. Канеше се да зададе няколко въпроса на птицата, но тя продължи:
— По-нататък, съветвам го, да не се колебае и да не позволи каквото и да е да попречи на това пътуване. Нищо не е по-важно в този момент, защото балансът на силите е много деликатен и залогът е много голям, става дума за нещо много по-значимо от съдбата на една дребна империя.
Това послание е изпратено от Селур от Гирван.
Край на посланието.
Кромис не знаеше кой можеше да бъде този Селур от Гирван, какви факти му бяха известни, кое можеше да бъде по-важно в този момент от унищожението на Вирикониум, как бе научил една хищна птица да разпознае човек, когото никога не е виждала?… Толкова много въпроси. Замислен, той отиде при коня си и го потупа окуражително по шията, за да се успокои.
— Ако смяташ, че имаш по-важна цел, имам инструкции да наблегна върху неотложността на този проблем и да остана с теб, докато не решиш да тръгнеш за Лендалфут и Гирван. През определени интервали ще повтарям посланието, за да не бъде забравено при развитието на обстоятелствата. Господарят ми знае, че ще искаш да зададеш някои въпроси. За целта съм зареден с богат речник.
След тази реч америгълът престана да му обръща внимание. Един от краката му, завършващи с остри криви нокти, почеса перушината зад главата му. Кромис реши, че тайнствената птица не представлява опасност и прибра оръжието си. Жребецът му се бе успокоил и той седна до огъня. Птицата го последва. Той се вгледа в блестящите й очи.
— Какво си ти? — попита Кромис.
— Аз съм пратеник на Селур.
— Кой е той?
— Не ми е позволено да го описвам.
— Каква е неговата цел?
— Не съм инструктиран да я съобщавам.
— От какво точно се страхува той?
— Той се страхува от гетайт-кемозит.
Мъглата не се вдигна през целия ден и последвалата нощ. Въпреки че прекара почти цялото време в задаване на въпроси, Кромис не успя да изкопчи почти нищо повече от говорещата птица, отговорите й бяха заобиколни, единствената сигурна информация бе неприятното име на тези, от които се страхуваше Селур.
Дойде утрото, студено и мрачно, с тежки надвиснали облаци, влагата във въздуха пронизваше костите. Величествените хребети на Круачан се протягаха от изток на запад, подобно ребра на гигантско животно. Напуснаха третия хребет заедно, птицата се рееше високо в небето, борейки се с капризните въздушни течения. Веднъж кацна на седлото пред него, но той бе принуден да я предупреди да се отдалечи, защото конят му се плашеше.
Когато най-сетне слънчевите лъчи пробиха облаците, той видя, че птицата бе метална, всяко перо, дори най-финият пух по тялото и крилете й, се състоеше от тънки пластинки, щамповани или ръчно изковани от иридий. Цялата птица блестеше, а когато бе близо до него, от нея долиташе слабо жужене. Скоро свикна с новия си неочакван спътник и откри, че е добър събеседник по най-разнообразни теми.
На петия ден след напускането на Пастелния град пред очите му се появи Дюйриниш, градът-крепост, последното населено място преди Ръждивата Пустиня.
* * *
Надолу по стръмните склонове на връх Легач той достигна извора, от който бележеше началото си реката Минфолин. Намираше се във Високата Равнина, обширно поле от песъчлива глинеста почва, заобиколено отвсякъде от хълмовете на Монар, на около осемстотин метра над морското равнище. Пи от водата на бистрия извор, грижливо ограден с камъни, заслуша се в песента на вятъра в тръстиките и потърси криволичещата пътека, която се спускаше по склоновете на планината Мам Судхейл и щеше да го отведе в града. Движеше се успоредно на Минфолин, която от малко ромонещо поточе постепенно набираше сили, втурвайки се като луда по бързеи и водопади.
Преодоля и последния от хълмовете на Мам Судхейл. От височина неколкостотин метра пред погледа му се откри гледка към Долната Равнина. Ниви във виолетово, кафяво и зелено, отделени една от друга със сиви каменни стени, многобройни овчарски кошари, които с настъпването на вечерта една след друга блесваха с яркожълти светлинки. Минфолин се виеше тъмна, пълноводна и бавна. Подобно река от олово, тя минаваше край града в северната част на равнината, за да се разпръсне на множество ръкави между тресавищата на Блатото от метални соли на ръба на Ръждивата Пустиня. След него величествената река отново се събираше и мощна, и спокойна, но обагрена в неописуеми цветове, продължаваше на запад до вливането си в морето.
Суровият Дюйриниш бе разположен помежду голите планински склонове, от една страна, и Голямата Кафява Пустош — от друга, съчетавайки тяхната обща черта — мрачна негостоприемност.
Град от кремък и черен гранит, заобиколен отвсякъде с крепостни стени, издигнати преди двадесет поколения, срещу заплахата от Северните кланове, Дюйриниш бе разположен в широка извивка на реката. Улиците, покрити с каменна настилка, водеха към централната твърдина Алвес. Сградите бяха ниски и здрави, всяка готова за отбрана срещу дивите орди. Стените откъм Пустинята от Ръжда се възправяха вертикално на тридесет метра, след което със стръмен наклон изпъкваха навън — непреодолима преграда за Северняците. Кромис навлезе в Долната Равнина в момента, когато Голямата Вечерна Камбана отброяваше смяната на седма стража на северната стена. Над реката плуваше бледа мъгла, опитвайки се да изпълзи в тънки струйки нагоре по каменните стени, които водите на Минфолин облизваха.
Дружината контрабандисти на Биркин Гриф бе разположила своя стан на около миля южно от града-крепост, в близост до големия каменен мост над Минфолин.
Лагерните огньове блестяха ярко в полуздрача, премигвайки, когато хората се движеха помежду тях. Дочуваха се смях и немелодично подрънкване на металически съдове. В средата на моста бе застанал часовой. Преди да прекоси, Кромис извика америгъла при себе си. Той долетя, размахвайки криле — огромен, черен силует на кръст в сивата, настъпваща вечер.
— Кацни тук — той протегна ръка с маниера на ловците на соколи — и не прави никакви внезапни движения!
Копитата на коня затопуркаха по калдъръма на моста, от съприкосновението на кремък със стомана заизскачаха искри. Птицата тежеше на ръката му, металните пера блестяха малиненочервени в заревото на скрилото се вече зад западния хоризонт слънце. Часовоят я изгледа с широко отворени очи, но го отведе при Гриф без да задава излишни въпроси. Гриф се бе изтегнал до един от огньовете, смееше се на някаква известна само нему шега и похапваше от любимия си деликатес — суров телешки език.
— Този вид птици не стават за ядене — отбеляза той. — Очевидно, има някаква по-сериозна причина да я носиш със себе си.
Кромис скокна от коня си и подаде поводите на часовоя. Крайниците му бяха схванати от уморителното спускане по склоновете на планината. Апетитната миризма на готвено подразни ноздрите му и той изведнъж откри, че е много гладен.
— Много сериозна причина — каза той. Повдигна ръка и заповяда: — Повтори посланието!
Биркин Гриф повдигна вежди.
— тегеус-Кромис от Вирикониум — започна птицата с мелодичния си тръбен глас — трябва веднага да отиде в Кулата на Селур, която ще намери…
— Достатъчно! — прекъсна я Кромис. — Е, Гриф?
— Цяло ято от тези същества ни следва два дни подред. Летяха високо над нас и кръжаха. Свалихме една от птиците, но като че ли бе направена от метал, затова я хвърлихме в реката. Странна работа, вярвам, че ще ми разкажеш повече докато вечеряме.
Кромис кимна:
— Предполагам, че повече няма да се случи да ви притесняват. Постигнали са целта си.
Подкани америгъла да напусне ръката му и разтривайки мястото, където здравите нокти се бяха впили, приседна до Гриф. Прие чаша дестилирано вино, което приятно затопли гърлото му. Шумът в лагера бе утихнал, чуваха се плачливите въздишки на вятъра по чукарите на Монар. Минфолин ромонеше в темелите на каменния мост. Топлината на огъня и виното го сгряваха, започна да се чувства удобно.
— Все пак — добави той — бих посъветвал хората ти да не ги закачат, ако случайно се появят отново. Този Селур може би разполага с особени средства за отмъщение.
Америгълът бе застанал близо до огъня и следеше разговора, обърнал към тях светещо червено око.
— Значи не си открил Тринор? — по-скоро констатира Гриф. — Мога ли да те изкуша с малко от тази вкусотия?
— Гриф, твоите вкусове ме отвращават. Не, освен ако не го изпечеш първо.
След това той му показа пръстена на Нийп и разказа как Метвет Найан му го е дала, какво се бе случило на Улицата на Хляба (един епизод, естествено, бе премълчан), по какъв странен начин Карон Бан бе изоставена от приятеля им, как се бе запознал със загадъчната механична птица в мъглата на Круачан.
— И ти не възнамеряваш да посетиш този Селур? — попита Гриф.
— Каквото и да мисли Селур от Лендалфут, ако Вирикониум загине, ще загине целият свят. Най-важен за мен в момента е разгромът на Мойдарт.
— Нещата стават все по-неясни и сложни — каза замислено Гриф. — Ние не разполагаме с всички детайли на ребуса. Опасявам се, че ще го решим прекалено късно, когато отговорът ще бъде без значение.
— И все пак трябва да се изправим срещу Мойдарт, макар да не сме готови и независимо от вероятността тя да е само незначителна част от цялата история.
— Несъмнено — съгласи се Биркин Гриф. — Но помисли, Кромис, ако падането на Вирикониум е само част от това, което ни чака, каква е истинската дълбочина на картината? Няколко пъти вече сънувах неизброими древни армии, които тихомълком напредват в тъмнината и, честно да ти кажа, започвам да изпитвам страх.
С леко разперени криле америгълът доближи, полюлявайки се, и занарежда:
— Страхувайте се от гетайт-кемозит, тегеус-Кромис от Вирикониум трябва незабавно да отиде в Кулата на Селур, която…
— Млъквай, птицо, и отиди да си пощиш крилете. Може би ще откриеш метални въшки в перата си — прекъсна го Гриф.
После се обърна към Кромис и предложи:
— Ако си се нахранил и отпочинал, да отидем в града. Една обиколка на кръчмите може да ни донесе новини относно Тринор.
* * *
Изминаха мълчаливо късия път до Дюйриниш по брега на Минфолин, всеки погълнат от своите мисли. Ниска бяла мъгла до гърдите покриваше равнината, но небето беше чисто, обсипано с безброй студени звезди. Между тях с леден, смарагдов огън блестяха Звездите с Имена. От хилядолетия грееха те в нощното небе, изписвайки две думи на отдавна забравен език, и само овчарите размишляваха над тайнственото им значение.
Пред стоманената порта пътят им бе преграден от стражите, облечени в плетени ризници и надянали ниски, конични шлемове. Те гледаха с подозрение ярките дрехи на Гриф и огромната птица, кацнала върху ръката на Кромис. Началникът им пристъпи напред и каза:
— Никой няма право да влиза в града след залез. — Стойката и суровият глас подсказваха, че гледа съвестно на воинските си задължения. — Непрестанно ни безпокоят Северняци или шпиони. Ще чакате до сутринта. — Той изгледа Гриф. — Ако имате законно право да влезете.
Биркин Гриф го изгледа студено, след това бавно прехвърли поглед към губещите се в мрака високи черни стени. Някъде отвисоко долитаха отмерени стъпки по камъка.
— Тъй — каза той. — Значи, или да се покатеря по тая грамада, или да ти размажа нахалната мутра. Последното май е по-лесно. — Сви заканително ръце в тежки юмруци. — Пусни ни да влезем, глупчо.
— Почакай, Гриф — задържа го Кромис. — Това е разумна мярка. Те просто си вършат работата.
Като демонстративно държеше ръце встрани от оръжията си, той се доближи до офицера. Свали пръстена на Нийп от пръста си и го протегна, за да може да бъде добре разгледан.
— Ето моите правомощия. Поемам отговорността за отварянето на вратите, ако възникнат въпроси. Изпълнявам задача на Кралицата.
Постави обратно пръстена на пръста си, отвърна със сдържан поклон на поздрава на офицера и двамата влязоха в Каменния град.
Вътре улиците бяха тесни — за да се отбраняват, в случай че портата или високите крепостни стени бъдат превзети. Мрачните гранитни сгради, в по-голямата си част казарми, оръжейни и складове, бяха сблъскани една до друга, а вторите им етажи бяха надвиснали над улиците, за да може да се излива огън върху евентуалните нападатели. За прозорци служеха тесни процепи. Дори в търговския център, където имаше магазини за продажба на метал и кожи, сградите излъчваха сурова готовност за бой. Дюйриниш не бе весел град.
— Преди няколко дни оттук е минала армията — каза Гриф. — Май доста са скучали.
— По-важно е, че трябва да са вече на средата по пътя към разрушения Гленлюс, дори и да са решили да пътуват по стария крайморски път — отбеляза Кромис.
— Ще успеем да ги настигнем, ако тръгнем право на Север, напряко през тресавищата, а след това през Ръждивата Пустиня. Неприятно, но бързо пътуване.
— Ако Мойдарт ги хване на пътя преди Гленлюс, с тях е свършено. Битката ще е приключила, преди да успеем да ги намерим — промърмори разтревожен Кромис.
Около час бродиха из тесните улички, които постепенно се изкачваха спираловидно към Алвес. Навестиха две кръчми, но никъде не откриха сведения за Норвин Тринор. Клиентите се отдръпваха от Кромис и неговата птица. Но в „Благородния Син Метал“, хан в търговския квартал, намериха друг Метвен.
* * *
„Благородния Син Метал“ представляваше триетажна сграда, която заемаше цяла една страна на Площад Ехо, на по-малко от миля от централната твърдина Алвес. Предназначението й, очевидно, бе да обслужва по-заможната търговска прослойка. Фасадата на постройката бе осветена от скъпи, меки сини светлини, изровени преди много години в Ръждивата Пустиня. За разлика от амбразурите, служещи за прозорци в по-голямата част от града, нейните бяха значително по-приветливи, с бели, покрити с орнаменти кепенци, каквито изобилстваха в по-топлите южни градове.
Когато излязоха на Площад Ехо, Биркин Гриф вече с трудност намираше място за масивните си крака по неравния калдъръм. Пристъпваше много внимателно и през цялото време пееше с пълно гърло няколко строфи от тъжна пиянска песен от Кладиш. Дори на мрачния Кромис нещата изглеждаха далеч по-розови. Птицата на ръката му обаче не даваше никакви забележими признаци на развеселяване.
През широко отворените врати на кръчмата в улицата се изливаше ярка жълта светлина, която приятно контрастираше със синьото на фасадата, страхотен шум огласяше пустия площад. Двама-трима клиенти се измъкнаха бързешком от заведението, хвърляйки тревожни погледи зад себе си. Отвътре долитаха крясъци и трясък на захвърлени мебели. Биркин Гриф внезапно прекъсна гърлената си песен и престана да се люшка. Замръзна на място. Едрото му лице разцъфна в усмивка.
— Това — каза той — е битка.
Забърза напред, движенията му бяха сигурни и стабилни.
Прекоси половината площад, преди Кромис да успее да го настигне подтичвайки. Застанаха в рамката на огряната от светлина врата и огледаха просторната зала.
В по-близкия край зад барикада от дървени маси и столове се бяха скрили останалите клиенти и двама келнери. В краката им се валяше изпопадала от масите храна, няколко души боязливо надничаха иззад импровизираната преграда, други се бяха свили и не мърдаха. Собственикът, дебел, червендалест, изпотен, бе подал глава през един от отворите за сервиране на храна откъм кухнята, дрънкаше с все сила върху метален съд и сипеше хули и обиди към група хора, скупчени в средата на стаята пред масивната камина.
Групата се състоеше от седем души — петима едри мъжаги с черни коси и бради, облечени в омазнените, кафеникави кожени панталони и дълги палта, характерни за търсачите на метали, едно от момичетата, които обслужват масите (то се бе притиснало в чупката на комина с ръка на устата, лицето й бе начернено със сажди, очите й гледаха уплашено, едната й едра гръд бе оголена), и сивобрад старец в пищен, червеникавокафяв жакет с подплънки на раменете и бухнали ръкави.
Всички бяха с извадени мечове, сивобрадият държеше в лявата си ръка гърлото на строшена бутилка. Брадата и бакенбардите му бяха зацапани с червено вино. Озъбен, той очакваше нападателите си, които бавно затваряха кръга около него.
— Теомерис Глин! — провикна се Гриф.
Търсачите на метал спряха самоуверената си атака и го заоглеждаха предпазливо. Собственикът престана да блъска и ругае и също се вторачи с изцъклени очи в него.
— Ти, глупав, стар козел! Защо не си гледаш почтено спокойните старини, а си седнал да се биеш за някакво мръсно момиче?
Теомерис Глин малко се смути:
— О, здравей!
Сивите му очи хитро заничаха над огромен гърбав червендалест нос, осеян с червеникави жилки. Той се вторачи в Гриф.
— Опитвам се да застигна армията — промърмори извинително. — Те ме изоставиха. — Лицето му изведнъж светна в предизвикателен смях, дебелите му бели вежди излетяха високо и изчезнаха в разчорлената му коса. — Ха-ха-ха, ела да смачкаме няколко въшки, а, Гриф? Тъй и тъй си вече тук.
Продължавайки да се смее, той внезапно финтира към един от нападателите със счупената бутилка. Дочу се внезапно тежко дишане и тътрене на крака по покрития с дървени стърготини под. Макар и стар, Глин бе бърз като отровна змия — ярка червена кръв рукна от мястото, където мечът му бе нанесъл истинския си удар и един нападател отстъпи ругаейки.
Другарите му притиснаха стареца към стената.
Гриф се втурна мълниеносно, без никаква грациозност, да ги изпревари, мечът му излетя от ножницата. Но Кромис остана на мястото си, чудейки се какво да прави с америгъла.
Птицата му каза:
— В името на твоята безопасност те призовавам да напуснеш моментално това място. Не е разумно да рискуваш живота си в дребни схватки. Селур се нуждае от твоята помощ.
След тези думи тя излетя от ръката му и с див писък, размахвайки огромните си криле, подобна на изчадие от Ада, се впусна към нападателите. Смаян, той видя как здравите осемсантиметрови нокти се забиха в бяло ужасено лице (това бе прекалено много за стопанина, той изпищя неистово, виждайки как птицата отскубва парчета месо със стоманения си клюн, затръшна прозореца към кухнята и избяга). Кромис забеляза своята жертва. Гриф сечеше наляво и надясно, но той вече нямаше време да наблюдава, защото към главата му летеше назъбеното острие на меч.
Той избегна удара, приклекна и с две ръце заби меча си в слабините на своя нападател, изтегляйки острието нагоре. С ужасен рев мъжът изпусна оръжието си и се строполи на земята, притискайки раната с две ръце.
Зад гърба му се бе появил нов нападател. Кромис прескочи сгънатото тръпнещо тяло, изтърколи се акробатично встрани и отново бе на крака, изправил се в бойна стойка срещу врага си. Стаята се превърна във вихър от движещи се тела, яростни викове, стонове и плющене на гигантски криле.
Теомерис Глин бе хванал за дългите коси един от нападателите и блъскаше лицето му в жаравата на камината. Той бе жесток стар човек. Петият търсач на метали бе отстъпил до стената към кухнята, от лицето му се стичаше кръв и безуспешно се опитваше да откъсне от себе си подивелия, кълвящ и драскащ америгъл. Гриф, който вече бе свалил първата си жертва, като че също се опитваше да пропъди птицата, за да може свободно да замахне с меча си.
Кромис с лекота отбягна дивото замахване на меча на своя противник.
— Спри сега и ще си отидеш жив! — извика той задъхано.
Но нападателят само се изплю презрително и се втурна в нова схватка с Меча без име.
— Ще те пронижа! — изсъска той.
Кромис хлъзна острието си по неговия меч така, че предпазителите им се сблъскаха. Незабелязана, свободната му ръка се скри под плаща му. Преднамерено освободи натиска на меча си и същевременно се отпусна напред. За миг тялото му докосна тялото на противника. Той активира баана и последният търсач на метали се сгромоляса на пода с пронизано от енергийния меч сърце.
Кокалчетата на пръстите му бяха окървавени от дръжката на меча на падащия нападател. Облиза ги, докато разглеждаше трупа. На врата му висеше стоманен медальон. Усети докосване по рамото.
— Това, последното, беше забележителен номер — каза Гриф със странна, пресилена усмивка. — Някой път трябва да ме научиш да го правя.
— Ти си прекалено тромав. Предпочитам да те науча да пееш. Погледни това…
С върха на меча си той побутна медальона на търсача на метали, който блестеше на ярката светлина. Беше монета, но не от Вирикониум. Носеше символите на Канна Мойдарт — вълча глава с три кули над нея.
— Тя вече се е приготвила да управлява — каза Кромис. — Това са Северняци. Трябва да тръгнем с настъпването на утрото. Страхувам се много, че ще закъснеем.
Докато говореше, зад гърба му отново избухнаха викове и писъци.
* * *
Теомерис Глин от Субридж, старият ветеран, се бореше пред камината с едрогърдестото момиче. Синият й нагръдник бе свален и двете й гърди, с набъбнали розови зърна, се показваха, но в същото време върху бузата на стареца ярко червенееха следи от плесници. Малките й юмручета се сипеха върху му.
— Един мъж, който рискува живота си заради своята Кралица, заслужава малко внимание, глупачке! — извика той умолително.
Зад гърба му се бе появил собственикът и кършейки мазни ръце, настояваше да му се заплати за щетите, но дребният старец не му обръщаше внимание и продължаваше да убеждава девойката да го дари с ласките си.
Биркин Гриф се засмя гръмогласно. Кромис успя само да се усмихне с половин уста. Последното му откритие го бе разтревожило силно.
— Спаси я от стария глупак, Гриф. Ще го вземем с нас. Поне отново ще види бойното поле, за друго май не го бива.
По-късно, когато напуснаха Дюйриниш, докато старият Глин се мъкнеше зад тях залитайки, Гриф каза:
— Тя наистина се готви да управлява. Самочувствието й е огромно. Какво могат да направят един поет, един стар сладострастник и петдесетина разбойници, за да пречупят такава силна воля?
Призори, докато звездите бледнееха, дружината на Гриф се заизнизва покрай стените на Каменния Град. Поеха трудния път на Север. Тънки нишки речна мъгла се стелеше към небето, на места се сгъстяваше така, че конниците не виждаха на повече от метър пред себе си. Дюйриниш бе тих, само подкованите ботуши на стражата отекваха от високите каменни стени. Чапла, кацнала върху изгнил дънер, с любопитство следеше малобройната колона воини, която се насочи към един от бродовете в извивките на Минфолин. Може би й се сториха по-заплашителни, отколкото любопитни, когато копитата на първите коне навлязоха в реката, вдигайки пръски бяла пяна, тя отлетя, разперила тежки крила.
Всички бяха заменили своите пъстроцветни, макар и окъсани и избелели от непрекъснатото излагане на природните стихии дрехи, с предпочитаното бойно облекло. Тук-таме блясваха брънки от плетени ризници, някои бяха добавили към тях късове метална броня, но повечето носеха кожа, обкована с метални пулове. Бяха мрачни, готови на всичко хора, с груба реч, опасни, дори когато се смееха, очите им гледаха изпитателно, оръжията им блестяха, винаги в идеално състояние, конете им имаха лъскав косъм и здрави мускули, които играеха на светлината при всяко движение.
Биркин Гриф яздеше начело, излъчващ сурова гордост.
Масивното му тяло бе защитено от лакирана, кобалтовосиня ризница, върху която носеше копринена наметка в лимоненожълто, покривалото на кобилата му бе в същия цвят. Широкополата селска шапка бе изоставена, огромната му руса грива се вееше на лекия бриз. На кръста си бе препасал широк меч с инкрустирана със сребро дръжка, от седлото му висеше двуостра бойна брадва с дълга дръжка, леснодостъпна, в случай че се наложи да я използва. Пъстрата кобила опъваше мощна шия, клатеше голямата си красива глава. Юздите й бяха от мека червена кожа, инкрустирана с най-фини медни нишки и пулове.
До него яздеше Кромис. Хладното утро го бе накарало да се сгуши върху мрачния си черен жребец, увит в тъмно наметало, подобно на черен гарван с настръхнала перушина. Стори му се, че Гриф и великолепната му кобила предизвикателно изтласкват от мрака колебливата утринна светлина. За миг изглеждаха божествени и непобедими, съдбата, към която водеха дружината — красива и непонятна. Но чувството бе кратко и отмина, за да остане обичайният хлад в душата му.
Отляво на Гриф, несигурен върху дръгливия, нисък товарен кон, яздеше Теомерис Глин. Единствената му броня бе кожена шапка, подсилена със стоманени пластини. Не спираше да мърмори и да се оплаква от студа, от ранния час, проклинаше каменните сърца на момичетата от крепостта. Зад тримата Метвени хората на Гриф мрачно запяха старинна песен от устието на Минфолин, чийто смисъл отдавна бе забравен:
Изгори ги и дълбоко във земята посади ги, о, потопи ги.
Тежко време е във флота, о, потопи ги.
Събери ги, потопи ги, о, дълбоко ги засей.
В урагана мощни конници тресат земята,
О, дълбоко ги засей!
Песента подейства силно върху Кромис. Тъжният ритъм на ударенията го хвърли в дълбок размисъл за смъртта и разрухата, измъчваха го мрачни предчувствия за разбития Вирикониум. Пред погледа му се появи ликът на Метвен Найан, натъжена и измъчена. Знаеше, че не може да се върне при нея, но печалните й очи го терзаеха. Над него, високо в небето, кръжеше и пикираше с мощните си криле стоманената птица на Селур, като зловещо предчувствие за угроза над целия свят.
Потъваше все по-дълбоко в мислите си, подобно човек, изпаднал под влиянието на силен наркотик, когато Гриф дръпна юздите на кобилата си и се обърна към своите хора:
— Тук ще напуснем Стария Северен Път. Ето накъде ще тръгнем — по-пряко, но значително по-неприятно пътуване.
Пътят пред тях правеше рязък завой на запад и изчезваше от погледа зад първите черни хълмове на нов планински масив, наричан от местните жители Ръба. Помежду тях широкият друм лъкатушеше, докато достигне морския бряг, оттам продължаваше право на Север по крайбрежието.
Но право напред, между ниските бодливи храсти и грубата висока трева, в плитка долина между наченките на два хълма се отваряше тясна просека. След първите петдесет метра тревата изчезна, отстъпвайки място на зеленикаво тресавище, осеяно с огромни петна в тъмновиолетово и масленожълто. По-нататък се виждаха гъсталаци от ниски разкривени дървета. Реката се промъкваше между тях, бавна и широка, с брегове, обрасли с високи тръстики с цвят на светла охра. Вятърът духаше от Север, носеше горчива, метална миризма.
— Тресавищата на металните соли — промърмори Гриф. Посочи към растителността на брега на Минфолин. — Дори през зимата цветовете тук са странни. През лятото смайват въображението. Птиците и насекомите са уникални, никъде другаде по Земята не се срещат подобни видове.
— Някои намират това красиво — каза Кромис. — Например аз.
Теомерис Глин подсмръкна и се хвана за огромния нос.
— Тук вони! Не трябваше да тръгвам с вас. Аз съм стар човек и заслужавам по-спокоен живот.
Гриф се усмихна.
— Ние сме едва на ръба, сивобрадко. Чакай да навлезем в същинските мочурища.
В дъното на долината, където свършваха бодливите храсти, бе изкопан дълбок ров, който служеше за преграда на добитъка от Долната Равнина към блатата. Стените му бяха стръмни, бе пълен със застояла вода, покрита с дебел слой всевъзможна мръсотия. Прекосиха го през мост, от двете страни на който имаше груби врати от клони. Копитата на конете затрополиха глухо по дървената настилка. Америгълът на Селур бе черна точка — високо в бледосиньото безоблачно небе.
* * *
Пътеката се виеше мъчително между блатни гъсталаци, железни мочурища, трудноразличими подвижни пясъци от алуминиеви или магнезиеви оксиди; запълнени с вода ями, повърхността им бе медносиня или перманганатоволилава, захранваха се от бавни, леденостудени потоци; с брегове, обрасли със сребърни тръстики и високи черни треви. Дънерите на дърветата бяха странно и диво разкривени, покрити с гладка тъмнооранжева или с цвят на светла охра кора. Листата им образуваха плътна маса, през която се процеждаше мрачна, причудливо оцветена светлина. В основата на стволовете и по стърчащите корени растяха на купчинки гъби, дошли като че ли от друг свят — кристални, многофасетни, полупрозрачни структури.
Лъскавочерни жаби със светещи зеленикави очи квакаха шумно около колоната, която мъчително напредваше с шляпане и затъване в гъстата кал около блатата. Под маслената повърхност на водата лениво плуваха, извивайки огромни тела, непознати влечуги. Гигантски водни кончета с мрежести крила, разперени повече от тридесет сантиметра, жужаха, втурваха се насам-натам или застиваха на едно място над ниските гъсти блатни храсти, дългите им злобни тела блестяха в металиковозелено и тъмносиньо. Хващаха плячката си в полет — прозрачни комари и пърхащи синьочервени молци, можеше да се чуе как челюстите им щракат.
Над всичко това бе надвиснала тежка, потискаща миризма на гнило и разлагащ се метал. След около час устните на Кромис се покриха с горчиво-кисел налеп. Откри, че му е трудно да говори. Докато конят му се препъваше и хлъзгаше в тинята, той с изумление разглеждаше природата около себе си, поезия омайваше въображението му, фина и бърза като блестящите бижута-птици, които летяха над тъмния бавен поток древна гнилоч.
Гриф не преставаше да подканя хората си да бързат. Целта му бе да прекосят Металното блато за три дни. Но конете се движеха неохотно, объркани от прускосините потоци и странното розово небе. Някои отказваха да се движат, запъваха се и трепереха, налагаше се да ги теглят за поводите или да ги бутат. Очите им уплашено се въртяха в орбитите, собствениците им ругаеха, затъваха до кръста в калта, всяко преместване на ботушите им освобождаваше блатен газ с остра миризма, който избухваше в огромни мехури на повърхността.
Когато за малко се измъкнаха от гъсталаците, около обяд, Кромис забеляза, че истинското небе бе изпълнено с бягащи, разкъсани от вятъра облаци и независимо от топлите екзотични цветове блатото бе студено.
* * *
Вечерта на третия ден стигнаха до плитките води на Кобалтовото Езеро в северния край на блатото. Бяха загубили двама души и един кон в подвижните пясъци, трети мъж умря в огромни мъки, след като пи вода от лъжлив кристалночист поток — скоро след това крайниците му се подуха и станаха сребърносиви. Бяха мръсни и уморени, но доволни от бързината, с която се движеха.
Направиха си лагер в една приемливо суха просека, недалеч от ивицата кал около езерото. По-навътре се виждаха кафеникавият бряг, осеян с яркожълти петна, плаващи острови от гъсто оплетена растителност, върху които водните птици бяха накацали и почистваха електриковосините си пера. Денят си отиваше, цветовете ставаха по-приглушени, но в погребалната светлина на залеза водите на Кобалтовото езеро внезапно блеснаха в огромни, дълги повече от миля, петна в ярко– и по-тъмночервено.
* * *
Малко преди настъпването на зората нещо събуди Кромис, според него бе студът. Над водата висеше тънка флуоресцираща мъгла в най-различни цветове, някакво странно свойство караше водата да свети с равномерна бледа светлина. Нямаше сенки. От дърветата в края на просеката се стичаше на едри капки влага. Силуетите им бяха странни и причудливи, приличаха на разпнати на кръст мъченици.
Опита се да заспи отново, но не успя. Премести се до жаравата на замиращия огън. Лежеше по гръб, увит в пелерина и одеяло, скръстил ръце зад главата си, и гледаше Звездите с Имена.
Наоколо разбойниците на Гриф спяха дълбоко, конете пристъпваха от крак на крак, чуваше се как ноздрите им издишат кълба топла пара в леденостудения въздух. Беззвучно прелетя блестящата черна сянка на някаква нощна птица, само очите й грееха с яркожълта, концентрирана светлина — два снопа със силата на морски фарове. Удивен проследи полета й. Теомерис Глин хъркаше тихо, водата ромонеше между сребърните тръстики. Гриф бе оставил часовой, макар и вън от полезрението на Кромис, той чуваше как краката му потъват с мек звук във влажната пръст в края на лагера, усещаше как духа в шепите си, за да се стопли.
Кромис притвори очи. Дали щяха да се измъкнат от мочурищата преди края на следващия ден? Започна да обмисля подходящи стратегии за различните места, където можеха да се срещнат със силите на Мойдарт. Отново си представи Метвен Найан, каквато я бе запомнил последния път в залата с пет прозореца, през всеки от които се стелеше пейзаж, невиждан в никой край на Империята.
Мислеше за деликатните, меки, но решителни устни на Младата Кралица, когато долови нещо като дълбока въздишка зад себе си. Звукът беше прекалено нисък, за да събуди спящ човек, не идваше отблизо, но се носеше по въздуха със странна сила.
Спокойно изчака първия момент на страх да отмине, ръката му се плъзна към дръжката на Меча без име. Предпазливо се претърколи по корем, стараейки се да не издава звук, дишаше с отворена уста, гледаше движенията му да са максимално пестеливи и незабележими. Тази маневра му позволи да наблюдава полукръга, невидим допреди миг. Неподвижен като камък, той изследваше посоката, откъдето бе дошла въздишката.
Не виждаше нищо, освен размазаните сенки на разкривените ниски дървета. Изходът към поляната представляваше малко по-тъмно петно. Наглед нямаше нищо заплашително. Конете също бяха тъмни сенки, издишващи кълбета бяла мъгла. Забеляза, че един-два бяха наострили уши.
Изведнъж разбра, че нито вижда, нито чува часовоя.
Внимателно се освободи от завивките и извади меча няколко сантиметра от ножницата. Рефлексът го накара да се приведе ниско към земята, докато тичаше към ръба на поляната, и да смени посоката няколко пъти, в случай че го дебнат стрелци с лъкове или енергетични оръжия. Чувстваше се уязвим, но не изпитваше никакъв страх, докато не навлезе между дърветата и не откри трупа на часовоя.
Тялото лежеше близо до пътеката в грозна, неестествена поза, вече бе започнало да потъва в лепкавата кал. Разгледа го внимателно. Оказа се, че не бе успял да извади никое от оръжията си. Нямаше кръв, крайниците му бяха незасегнати.
Кромис коленичи и с отвращение хвана студената, покрита с гъста четина брада, опитвайки се да разбере дали вратът е счупен. Не бе. Тогава черепът. Провери неохотно. Пое рязко дъх и скочи на крака.
Горната половина от черепа липсваше, срязана с хирургическа точност два сантиметра над ушите.
Изтри лепкавата кръв от ръцете си в някакви мъхове, преглъщайки горчилката в устата си. Обзеха го едновременно гняв и страх, карайки го да потръпне. Наоколо цареше пълна тишина, само в далечината се дочуваше жуженето на водно конче. Земята около тялото на убития бе утъпкана, забеляза следи от големи безформени ходила, които се приближаваха и отдалечаваха в южна посока. Не можеше да прецени що за същество ги бе оставило. Започна да ги проследява.
И през ум не му мина да събуди лагера. Жадуваше отмъщение за тази жалка, нелепа смърт. Това бе негово лично задължение.
Далеч от Кобалтовото Езеро фосфоресциращата светлина избледня, но той виждаше отлично в тъмнината и можеше безпогрешно да следва безформените стъпки. Те се отклониха от пътеката към място, осветено от синкавата светлина на куп кристални гъби. Спря неподвижен и се заслуша. Нищо, освен шум на течаща вода. Краката му затъваха в гъстата кал, стволовете на дърветата бяха застинали в потискащите си изкривени пози. Внезапно вляво от него се счупи клонка.
Той се впусна стремглаво в гъсталака по посока на звука, като си разчистваше път с меча. Клоните се вкопчваха в ръцете му, с всяка стъпка затъваше все по-дълбоко в лепкавата кал, дребни животинки се разбягваха, невидими за погледа му. Спря задъхан на малка полянка близо до открита водна повърхност. Не се чуваше никакъв звук. Разбра, че е бил примамен встрани от пътеката, беше се разкрил пред тайнствения си противник, който умееше да се движи безшумно в тъмнината на мочурището. Изби го студена пот, мравки полазиха кожата му.
Само безпогрешният му инстинкт за самоотбрана го спаси. Зад гърба му прозвуча гибелно свистене. Коленете му сами се подвиха и въздухът, където само преди миг се намираше главата му, бе разсечен от светещо със студена зеленикава светлина енергийно острие. Използвайки левия си крак за опора, той се завъртя като пумпал, мечът му описа полукръг, насочен към коленете на нападателя. Отскочи назад, усещайки, че не е установил контакт.
Пред него се извисяваше огромна, черна сянка, висока около два, два и половина метра. Крайниците й бяха дебели и тежки, главата — като яйце с тъпата част нагоре, без черти на лицето, само три жълти светещи точки образуваха равностранен триъгълник. Издаваше съскащ звук, движенията, плавни и контролирани, показваха невероятна мощ. Краката оставяха странни, безформени следи в калта. Излъчваше хладна враждебност и спокойна, пресметлива интелигентност.
Гигантският баан в ръката на страшното същество описа втора дъга към него. Немислимо бе да се опитва да го посреща със своя прост стоманен меч. Отскочи пъргаво назад, краят на енергийното острие закачи плетената му ризница, разряза я със същата лекота, с която върхът на нокът бележи следи върху масло. Кръв от плитка рана затопли гърдите му. Независимо от големината си нещото се движеше с невероятна бързина. Мечът без име светкавично последва удара, насочен към мястото, където вратът се съединява с рамото, но то се изплъзна и двамата отново се задебнаха, изправени един срещу друг. Кромис бе преценил бързината му и със съжаление установи, че е по-бавен.
С това приключи опознаването помежду им. Започна сериозна битка. На малката полянка на брега на зловонното блато баанът и стоманеното острие заблестяха в жесток смъртоносен танц. Кромис бе тоя, който винаги трябваше да отстъпва. Надяваше се на момент небрежност, пролука в защитата на противника, но съществото бе изключително бързо и се биеше без ни най-малка следа от умора. Постепенно бе изблъскан до ръба на водата, очите му се замъглиха от стичащата се солена пот. Бе ранен на много места. Стоманената му ризница висеше на дрипи.
Петата му докосна повърхността на водата и в този миг допусна баанът да закачи острието на Меча без име. Блеснаха искри и върхът отхвръкна встрани. Нямаше вече възможност да пронизва, можеше да използва меча единствено да сече. В душата му се промъкна и загнезди страх. Гигантът се биеше като автомат, замахваше, отскачаше, нападаше отново. Снопът празни, святкащи бледи очи го следеше безпристрастно и неуморно. Внезапно му хрумна опасен план за спасение.
Дясната му ръка намери под дрехите малкия баан, който бе причинил смъртта на сестра му. Стискайки го здраво, той забави отговора на своя меч, леко приведен, преструвайки се на ранен, надеждата, че хитростта ще успее, бе минимална. Но великанът видя, че защитата му е пропукана. Докато оръжието му се отдръпна назад и се понесе надолу, Кромис активира своя енергиен нож и посрещна с острието му убийствения удар.
Когато двата енергийни лъча се сблъскаха, светна ужасяваща светкавица. Кромис бе отхвърлен във водите на блатото, ръката му бе парализирана от рамото. Но сблъсъкът на древните енергии ги бе унищожил взаимно. Великанът се залюшка като пиян насам-натам из поляната, останал без оръжие, съскаше пронизително и злобно.
Кромис се измъкна от зловонната вода, ръката му бе пронизана от агонизираща болка. Отровната течност, проникнала в устата му, го давеше, повдигаше му се, но той светкавично поднови атаката си, за да открие, че при последната среща на оръжията острието на меча му бе разцепено на две до самия предпазител. Проклинайки горчиво, той замахна с това, което бе останало. Но гигантът се извърна, затича се тромаво между дърветата и навлезе във водите на блатото, вдигайки огромни пръски.
Убийствената му самоувереност бе унищожена, грациозността го бе напуснала, бе победен. Но Кромис се хвърли върху отъпканата от боя земя и заплака от яд и разочарование.
До него се чуха викове. Америгълът прелетя през гъсталака от листа и с грозен писък се впусна подир отдалечаващата се сянка. Кромис усети, че го вдигат.
— Гриф — промълви той, — мечът ми е счупен. Това не бе човек. Успях да го неутрализирам с един от триковете на Томб. Тук действат древни сили… Мойдарт е събудила нещо, с което не ще можем да се справим. Аз едва се спасих.
Изведнъж го обзе нов страх, който го прониза чак до мозъка на костите. Отчаяно заопипва пръстите на лявата си ръка.
— Гриф, невъзможно бе да го убия!
— И съм загубил Десетия Пръстен на Нийп.
Отчаянието го хвърли в несвяст.
* * *
Дойде зората, жълта и черна, като злокобно предзнаменование, над Кобалтовото Езеро, където изолирани валма от нощната мъгла все още висяха над гладката тъмна повърхност на водата. Върху малките островчета или помежду гъстите тръстики крякаха птици. Те усещаха подсъзнателно наближаващата зима, огромни, многоцветни ята плуваха по водите на езерото, бавно и постепенно в десетки хиляди печални, малки черепчета се разбуждаше инстинкт за миграция, който в един от близките дни щеше да достигне своя връх.
— А тази година зимата ще бъде убийствена — промълви тегеус-Кромис, сгушен до огъня, докато наблюдаваше шумните птици.
Мечът му, разцепен на три, лежеше на земята до него, разкъсаната на парцали ризница се полюшваше и дрънчеше глухо при всяко негово движение. Бяха се погрижили за многобройните му рани и синини, но не можеха да направят нищо за състоянието на мислите му. Потръпна, когато си помисли за свирепата зима в Севера и дивите погледи на гладните вълци.
Бе се разбудил от къса дрямка с горчилка на разочарование от загубата в гъсталака. Хората на Гриф, разделени на двойки и тройки, обхождаха без надежда за успех полянката, където се бе състояла битката, в търсене на Десетия Пръстен на Нийп. Пръстенът бе окончателно изгубен, може би заровен в гъстата кал или потънал в отровното блато. Металната птица се върна, съществото бе успяло да й се изплъзне във водните храсталаци. До него бе седнал Теомерис Глин, който в целия този хаос бе хъркал спокойно.
— Прекалено песимистично гледаш на една моментна загуба — каза старецът, докато почистваше брадата си от остатъци храна. Набучено на ножа му парче месо се печеше на огъня. — Когато остарееш, ще разбереш… — Той се засмя сподавено, прекланяйки глава пред многобройните неуспехи, които животът му бе поднесъл. — И все пак е странно. Винаги се е твърдяло на юг от Пастелния град, че щом тегеус-Кромис и неговият Меч без име не могат да убият противника, значи той вече е мъртъв! Странно! Искаш ли мръвка печено свинско?
Кромис се засмя глухо:
— Голяма утеха си, няма що. Един старец, който бръщолеви ласкателства, а само печеното му е в ума. Какво ще правим без правомощията на Кралицата? Какво можем да направим?
Биркин Гриф приближи, за да сгрее ръцете си на огъня. Носът му долови миризмата и той моментално настани огромното си тяло между двамата. Бе чул последните думи на Кромис и дълбокомислено изказа своето мнение:
— Ще направим същото, което бяхме решили, когато имахме проклетата дрънкулка. Да сътворяваш непрекъснато нови стратегии при най-малка промяна в обстановката, може да те подлуди. Реалността не може да се променя. На всичко отгоре не може да се предвиди.
— Но за да командваме армията… — започна Кромис безпомощно.
Гриф небрежно остъргваше насъбралата се по ботушите му кал.
— Виждал съм те да командваш и преди, поете. Струва ми се, че го вършеше забележително само със силата на характера си, а не защото притежаваше някакво евтино бижу.
— Това е абсолютно вярно — потвърди Глин и изплю някаква жила. — Ето как се справяхме едно време. Много скъпи ботуши имаш, Гриф. Трябва по-често да ги смазваш, за да не прониква влагата в тях. Не че аз лично съм командвал някога нещо друго, освен задника на някоя хубавица.
Гриф прегърна приятеля си през рамо и леко го разтърси.
— Мислителю, грешката не бе твоя!
Кромис сви рамене. Не му ставаше по-леко.
— Погребахте ли часовоя? — попита той, желаейки да смени темата.
Усмивката изчезна от устните на Гриф. Той кимна:
— Да, и попаднахме на още една частица от загадката. Бях удивен от изключително правилната форма на раната. Когато я разгледах внимателно, открих… — той направи пауза, разбута огъня с върха на ботуша си, наблюдавайки разхвърчалите се искри. — Погребахме само част от човек, Кромис, останалата част е била отнесена от съществото, което ти принуди да избяга…
— Мозъкът му бе откраднат.
За миг настъпи мъртва тишина. Влагата капеше от причудливите дървета. Теомерис Глин започна шумно да дъвче. Кромис взе в ръце остатъците от меча си, припомни си грозната картина на неестествено проснатия в калта труп, засъхващата, лепкава течност по ръба на раната.
После каза:
— Мойдарт е събудила нещо от Старата Наука. Съжалявам за този човек и виждам всеки от нас сполетян от неговата участ. — Едно по едно той вкара парчетата от меча си в ножницата. — Чака ни ужасна смърт, Гриф.
Изправи се и раздвижи мускулите си. Цялото тяло го болеше от среднощния епизод.
— Ще оседлая коня си. Трябва колкото се може по-бързо да се движим напред.
Металната птица бе кацнала на един бледосиньозелен клон над главата му и мълчаливо го наблюдаваше.
— Сигурен ли си, че не искаш малко свинско печено? — попита Теомерис Глин.
* * *
Достигнаха северните граници на блатото, без да дадат нови човешки жертви. Следобеда на четвъртия ден пищната растителност започна да изтънява, появи се истинско небе с надвиснали облаци, но в съвсем приемливи цветове. Земята ставаше все по-корава, напредваха все по-бързо. Тресавището се разчупи в неравномерни площи, разделени от широки ивици издигната твърда земя с ръждив цвят, който ставаше все по-наситен, колкото по на Север се придвижваха. Студен вятър издуваше наметалата им, люшкаше разкъсаната ризница на Кромис, фини капки дъжд покриха телата на конете.
От запад до изток в огромна мързелива дъга дългата ивица на Голямата Кафява Пустош преграждаше пътя им. Безкрайни вериги ръждиви дюни се свързваха в обширен равен склон, набразден тук-там от формирани от масивна ерозия долини.
— Имаме късмет, че идваме в началото на зимата — обърна се назад Биркин Гриф, който водеше дружината в единична нишка по плавния склон нагоре по коритото на леденостуден черен поток. От двете им страни се издигаха глинести ръждивокафяви накъсани брегове. — Сега ветровете са по-силни, но съдържат повече влага, която се отделя в почвата. В действителност Пустошта не е истинска пустиня.
Кромис кимна унило. В Долната Равнина бе все още есен, тук трудно можеше да се повярва, че е така. Вперил поглед в небето между двата дълбоки бряга, той си припомни за Балмакара, където годината си отиваше много по-красиво.
— Опасността от свличания на земни маси е доста по-малка — продължи Гриф, — няма ги прашните бури. През лятото тук можеш да се задушиш, дори в периферията.
От надвисналото небе Кромис премести поглед към виещата се колона хора зад него. Едва се различаваха, обгърнати в мъгла от дъжд, сгушени и мълчаливи върху изморените животни.
На върха на корията дружината спря и сякаш предварително се бяха уговорили, конниците се разпръснаха в редица по гърба на дюната. Всеки от мъжете мълчаливо преценяваше мрачната панорама пред себе си.
Пустинята нямаше край — тук златиста, там тъмна охра, мъртва, враждебна. Многобройни потоци с високи вертикални брегове изписваха безсмислени идеограми в земята. В далечината, разкривени в лъжливо-ограничени форми, се издигаха метални конструкции, размахали сърдито пръсти към небето, сякаш се заканваха на причинителя на хилядолетната им мъка. Хората на Гриф замърмориха оживено, струваше им се, че откриват някакво бавно, но определено движение сред смайващите форми на суровия пейзаж.
Но тегеус-Кромис бе обърнал жребеца си назад и гледаше към виолетоворозовата мараня, която покриваше блатото. Бе погълнат от мисълта за тъмните гиганти с три светещи очи.
— Ето защо не бива да се стремим да подражаваме на Цивилизациите на Залеза — каза Гриф. — Те унищожиха тази земя с индустрията си, изоставиха я на своите вълшебни машини, които са могли да следят и контролират всяка операция. Отчасти, а може би и изцяло те са загинали — изтощили са земята. Например ние изравяме останалите от тях метали, защото в недрата на планетата вече няма естествени залежи от руда…
— И оставяйки ни такова наследство, те са причина нашите постижения да бъдат от съвсем друго естество.
— Никога вече няма да има нови Звезди с имена — промърмори Кромис.
Той откъсна поглед от парчетата на Меча без име. Смрачаваше се, пустинята се намяташе с кафеникав сумрак, който усилваше чувството за отчужденост и несвойственост на пейзажа. Ставаше все по-студено. Все още не виждаха пустинните дракони, но бавните движения по дюните в далечината говореха за тяхното присъствие.
— Дори и това няма да остане — каза мрачно Гриф, сочейки мъртвата природа около себе си.
Бяха устроили лагера си в подножието на останки от огромна постройка без покрив, с отдавна забравено предназначение и сложна архитектура. Въпреки че девет десети от сградата бяха потънали в отровната земя, оцелелите стени се извисяваха повече от двадесет метра в бързо настъпващия мрак. Духаше слаб вятър, недоволното му мърморене се превръщаше в тъжни стонове по закръглените била на възвишенията. Между дюните извиваше коритото на мръсна черна река, обсипано с едри камъни, набраздени и проядени от времето.
Край защитената от вятъра страна на една от стените горяха два-три огъня. Хората на Гриф се грижеха мълчаливо за тях. Нащрек заради суровата негостоприемност на пустинята, те бяха завързали конете си близо един до друг, недалеч от огньовете, а часовоите се стремяха през цялото време да бъдат в полезрението на групата.
— Скоро нищо няма да има — каза Теомерис Глин. — Мойдарт, Цивилизациите на Залеза — и двете са различно име за Времето. Вие сте сантиментални, липсва ви чувство за перспектива. Когато станете на моите години…
— Ще бъдем скучни стари песимисти, ще отегчаваме околните и ще се правим на глупаци с мръсните момичета от Дюйриниш. Хубаво време ни чака — прекъсна го Гриф.
— Не мисля, че ще доживееш това време, Биркин Гриф — отговори мрачно старият човек.
След битката на Кромис с тайнствения черен гигант металният лешояд на Селур прекарваше по-голямата част от времето високо в небето, кръжейки в огромни бавни елипси. Какво виждаше, бе неизвестно, защото отказваше да говори. Сега се бе спуснал в кръга светлина, образуван от огъня.
— По тези места ефектът от постиндустриалния шок, причинен от така наречените Цивилизации на Залеза, е ограничен — каза птицата. — Има сведения, че на запад, отвъд морето, съществува цял континент, унищожен подобно на Голямата Кафява Пустош. В глобален смисъл този старец е може би прав — Времето ни е на привършване.
Ясният тръбен глас добави още едно потръпване в студената вечер. Последва мъртва тишина. Вятърът рязко се усили, слънцето окончателно изчезна. Биркин Гриф се засмя неловко, няколко от хората му почти неохотно го последваха.
— Птицо, ти ще свършиш като купчина ръжда. Липсват каквито и да е доказателства за твоето твърдение. Ако сме в края на Времето, как можеш да знаеш? Или може би ревнуваш, че не можеш да изживееш нещастието на човешката плът — да знаеш предварително своята съдба и все пак, умирайки, да се надяваш?
Птицата се заклатушка по-близо до огъня. Пламъците заиграха в бляскави отражения по тялото й.
— Това не ми е дадено — каза тя. — А на вас ще ви бъде отнето, ако не съумеете да разберете истинската цел на тази война — страхувайте се от гетайт-кемозит! Моментално отидете в Кулата на Селур, ще я намерите…
Обзет от ужасно отчаяние, Кромис хвърли на земята парчетата от меча си и се отдалечи от огъня. Откачи източния музикален инструмент от седлото на коня си и напусна лагера, далеч от вързаните коне и часовоите. Приседна на един камък, обзет от мисли за смърт. Пред него, извити в огромни дъги стоманени тръби, излъскани до метален блясък от пясъчните бури, се въздигаха и потъваха отново в ръждивите дюни, подобни на червеи от желязо. „Те са замръзнали — помисли той, — пленени по време на странното си пътешествие през една враждебна планета в най-забравения край на Вселената.“
Треперейки, започна да композира така:
„Ръжда в очите ми… метално минало и бъдеще ни приковаха към голите северни земи… ние сме нищожества, ерозирали хора… вятърът заслепява погледите ни с пелена от лед… ние изяждаме земята… закоравели в апетитите си, се опиваме с киселини… Нямаме мечти тук, фантазиите ни са желязо и леденото ехо на собствените ни кости… Ръжда в очите ни, ние, които някога имахме нежни лица…“
„Ръжда в очите ни…“, започна той отново, решил този път да изпее напева в стила на пътуващите музиканти от Гирван, но в този момент в лагера се вдигна страшен шум, прогонвайки тъжната поезия от главата му. Той скочи и се затича към огньовете.
Видя как металическата птица излетя с невероятна бързина, огромните криле заплющяха уплашено. Хората тичаха хаотично, дългите им тесни сенки се преплитаха в причудлива мрежа по високите древни стени. Ръката му автоматично посегна към меча, но сграбчи само въздуха над празната ножница. През цялата бъркотия прогърмя гласът на Гриф:
— Не го закачайте! Глупави свине, не го закачайте!
Обзет от мисли за един враждебен чуждоземен свят, Кромис в първия момент трудно отдели фантазията от действителността в масивната, тъмна сянка, която бавно се движеше в полумрака пред мъртвата сграда, като пръхтеше тежко на всяка стъпка. Привлечен от негостоприемните дюни към топлината или светлината, заобиколен от мъже с извадени мечове, странният звяр изглеждаше хипнотизиран и объркан от огъня — дълго около шест метра тежко тяло, носено от четири тънки, странно разкривени крака, обитател на някакъв чужд свят, който само той познаваше.
С разочарование Кромис разбра, че това е само едно от черните влечуги, които населяваха пустинята, огромни, но безвредни. Според преданията във Вирикониум притежаваха способност да ядат метал.
— Голям гущер! — възкликна един от хората на Гриф удивено. — Голям гущер.
Кромис наблюдаваше с интерес плоската сплескана глава с грозна изпъкнала долна челюст и недоразвито белезникаво трето око в средата на челото. Не видя нито дългите бодли, нито бароковите гребени от кости, с които обикновено гущерът бе описван, кожата му беше груба и матова, поглъщаща светлината.
— Отдръпнете се! — заповяда Гриф тихо.
Хората се подчиниха, но държаха оръжията си в готовност. Оставено на спокойствие, влечугото тръгна уверено към огъня, доближи, докато пламъците почти започнаха да близват главата му. Застина неподвижно, две от очите му отразяваха играещата светлина, и стоя така няколко минути.
След това премигна. Кромис подозираше, че ако бавният му мозък бе разбуден от някакво тайнствено желание, породено от огъня, сега бе разочарован. С труд то се отдръпна назад, обърна се и бавно изчезна в тъмнината, поклащайки глава наляво-надясно на всяка стъпка.
Бойците се приготвиха да го последват, но Гриф отново ги спря.
— Оставете го на спокойствие. То е напълно безвредно.
Той отново седна до огъня и каза:
— Ние сме тези, които нямаме място тук.
— Какво мислиш, че видя в пламъците? — попита Кромис.
* * *
Два дни в пустинята. Изглеждаха много повече.
— Пейзажът е толкова еднообразен — оплака се Гриф, — че времето тече много по-бавно.
— Селска метафизика — присмя му се Теомерис Глин. — Просто умираш от скука. А аз мисля, че съм вече мъртъв. — Той плесна дребния си кон по задницата. — Това е наказание за разюздания ми живот. Трябваше повече да му се радвам.
От обяд пътуваха между редица ниски конични хълмове от шлака. Движеха се бавно, защото краката на конете затъваха в дребен чакъл или се плъзгаха по люлеещите се плочи от сив камък. Високите стотина метра купчини шлака отразяваха с камбанно ехо шума от чаткащите копита. Често бяха свидетели на свличания на камъни и земя, които, макар и неголеми, плашеха хора и животни.
Кромис не участваше в безкрайната размяна на плоски шеги. Бе безсмислено, както купчините шлака и камъни. Още повече бе обезпокоен от странното поведение на металния лешояд.
Преди десет-петнадесет минути птицата бе спряла обичайните си широки кръгове и висеше над място на около двеста метра височина — сребърен кръст в небето, единствените й движения бяха да компенсира въздушните течения, които се надигаха от ниските хълмове, хлъзгайки се нагоре-надолу върху мощните си крила. Доколкото Кромис можеше да прецени, бе застинала на около миля от тях, точно над пътя им.
— Птицата е забелязала нещо — обърна се той към Гриф, когато бе сигурен. — Виждаш ли как кръжи над едно място? Спри дружината и ми дай меч, не, не твоето огромно парче желязо, конят ми ще се строполи под тежестта му. Ще отида да проверя.
Бе странна, самотна екскурзия. Повече от половин час обикаляше по стръмните пътеки, които извиваха около конусите на хълмовете, придружаван само от ехото. Отчаянието на пустинята все по-силно се загнездваше в душата му.
Веднъж ужасяващата горчива тишина на хълмовете от шлака бе нарушена от далечно ритмично чукане — леки, бързи удари на метал о метал, но копитата на коня му свлякоха камъни и слабият звук се удави. Миг по-късно, когато внимателно се спускаше надолу по последния склон на веригата, чукането се чу отново. Голямата Кафява Пустош пак се простираше пред очите му, птицата на Селур висеше на около сто и петдесет метра над главата му като зъл знак.
В основата на склона бяха спънати два коня. До тях, захвърлено в прахта, бе снаряжението им, няколко метра встрани бе спряна малка талига с четири колела, често срещана на юг от Вирикониум и използвана най-вече от пътуващите цигани-калайджии от Мингулай, които скитаха надлъж и шир, натоварили шарените си многолюдни семейства и примитивни инструменти. Напомни му за темпераментния юг, за екзотичните циганки и техните деца, неспирно вдигащи врява до бога. Големите колела с дебели дървени спици бяха боядисани в яркожълто, капаците и ритлите бяха украсени с причудливи барокови заврънкулки в електриковосиньо, високото, извито в широка полудъга покривало от намаслено платно, бе пурпурно. Кромис не можеше да разбере откъде идва чукането (в момента бе спряло), но забеляза, че иззад талигата към небето се извива тънка струйка син дим.
Стана му ясно, че се бе изложил непредпазливо на милостта на неизвестния пътник под него — копитата на коня му непрекъснато свличаха камъни, шумът от които вероятно отекваше надалеч. Освен това се намираше по средата на склона, бягство назад щеше да го направи още по-уязвим, затова смушка коня да слезе колкото се може по-бързо надолу по стръмното, стискайки здраво взетия назаем меч.
Но последните пет метра се оказаха много трудни за жребеца — задните му крака се подхлъзнаха едновременно и той рязко ги подви, опитвайки се да се закрепи. Резултатът бе внезапно спиране, Кромис изхвърча във въздуха през главата му, превъртя се и тупна в ръждивия прах, изпускайки меча. Очите му се напълниха с фини песъчинки. Изправи се залитайки, с невиждащи очи, осъзнаваше, че тактическата му позиция е ужасна.
— Защо не останеш неподвижен на мястото си, далеч от този нескопосан меч? — каза глас, който му се стори познат. — Ха! Вдигна шум за десет души, докато слизаше по хълма.
Кромис разтърка очи.
Пред него, стиснала здраво енергийна бойна секира в яки, възлести ръце, бе изправена тънка фигура на джудже, не повече от метър и двадесет, с дълга бяла коса и усмихнати бледосиви очи. Лицето му бе с нехармонични пропорции, едро и грозно, и същевременно детинско, изкривено в ужасна усмивка, която откриваше кафяви, изпочупени зъби. Бе облечен в тежкото кожено облекло на търсач на метали. Ако някой изправеше редом с него секирата му, тя щеше да го надвиши най-малко с тридесет сантиметра.
— Ти — каза Кромис — нямаше да се справиш по-добре от мен. Непоправим стар пират. Махни този топор, защото моят дух-приятел — той посочи към металния лешояд, който се бе спуснал по-ниско, точно над главите им — изпитва силно желание да изтръгне очите от нещастната ти физиономия, а аз съумявам да го възпра с неимоверни усилия.
— Първо, трябва да признаеш, че си мой пленник. А кекавата ти птичка ще накълцам за храна на кучетата.
След тези думи Томб Джуджето, вероятно в цялата империя нямаше по-ужасен и опасен дребосък, заскача около него в сложен танц на победител, хилейки се и цвъркайки като папагал.
— Ако знаех, че си ти — каза Кромис усмихнато, — щях да доведа цяла окупационна армия, за да ти запуши устата.
* * *
Нощ.
Огромен мъртвешки саван от тъмнина се бе проснал над хълмовете от шлака, погребал дивата им голота под черни дипли. В подножието на склона ярката бяла светлина на преносимата пещ на Томб доминираше над трептящите оранжеви пламъци на кръга огньове около нея — дружината си приготвяше вечерята.
Осветено отдолу от дивия блясък, грозното лице на малкия човек от Долината сякаш идваше направо от Ада — демонично, внушаващо ужас. Чукът му падаше с точни, отмерени удари върху меката сгорещена стомана. В такт с ударите той си тананикаше странната песен от делтата на Минфолин с измислени от самия него думи:
Подпали ги, в искри превърни ги,
о, удряй здраво!
В ръцете му бе Мечът без име на Кромис, сега цял, който ту червенееше в огнището, ту сипеше бляскави искри между чука и наковалнята и с всяка отмерена сричка на дивата песен се възраждаше за мрачната си съдба на крадец на души.
След срещата Кромис повика птицата и я изпрати да доведе Гриф и дружината от позицията на изчакване между хълмовете. Когато пристигна, двамата стари приятели се поздравиха с дива радост, единият ревеше гръмогласно като вол, другият подскачаше и кудкудякаше. Сега Гриф похапваше любимото си сурово месо и подвикваше наставления към хората си, докато Томб и Кромис работеха около наковалнята.
— Ти прекъсна работата ми — надвика Джуджето рева и свиренето на меха, с който разгаряше огъня. — Поправях това.
Той посочи с палец към объркана купчина сребърностоманени пръти, някои закачени един за друг, други, извити в дъги. Приличаше на внушителен скелет на отдавна изчезнал звяр. Миниатюрни мотори, подобни на тези, които движат въздушните кораби, се намираха в сгъвките на крайниците, сложна система от металически скоби и стремена бе прикрепена към горните части на бедрата и ръцете. Кои ли отдавна изчезнали хора бяха сътворили този грозен, неподвижен, но видимо опасен колос.
— Какво е това? — попита Кромис.
— Ще видиш, когато влезем в битка. Изкопах го преди около месец. Някои от идеите на тези древни учени заслужават истинско възхищение.
В очите на Томб гореше ентусиазъм, а може би това бе само отражението на огъня? Кромис не зададе повече въпроси.
По-късно четиримата Метвени седнаха около огъня. Пиеха дестилирано вино от големи чаши. Изкованият Меч без име изстиваше бавно, хората на Гриф спяха шумно, увити в миризливите си одеяла.
— Не — каза Томб Джуджето, показвайки отблъскващите си зъби, — не сме много далеч от тях. Отдавна щях да съм с Уотърбек и неговите послушни бебета, но исках да възстановя напълно тази енергийна броня.
— Няма да бъде както в стари дни — оплака се Глин. Виното го бе хванало бързо и той бе изпаднал в жалкото самосъжалително настроение на заклетите пияници. — Ех, какви славни времена бяха!
Томб се засмя.
— Какво ми се натресе на главата? Сивобрадко с лоша памет, бандит-контрабандист и поет, който дори не може да се грижи както трябва за меча си. Мисля, че по-добре ще бъде да се присъединя към противника. — Той протегна ръце към огъня. — Крайно време е да убия някого, честна дума. Зажаднял съм за кръвопролития.
— Ти си злобен малък звяр, зная го много добре — каза Гриф. — Още малко вино?
Кромис, все пак доволен, че е открил Томб, ако не Норвин Тринор, се усмихна мълчаливо. „Има още време, а и не само този път води към разрушения Гленлюс“, помисли той.
Но се оказа, че няма нужда да пътешестват толкова надалеч. Предвиждането на Томб бе вярно — след два дни застигнаха експедиционния корпус на Лорд Уотърбек, който бе построил лагера си няколко мили югоизточно от злополучния град. В тази част Голямата Пустош се издигаше в серия от ниски ридове и плитки долини, които изобилстваха с находки от древните култури. Времето е ерозия — леденият вятър неспирно хвърляше потоци абразивен прах срещу оголените скали на ридовете, не бе преставал да духа така повече от хиляда години.
С развята черна пелерина, тегеус-Кромис внимателно оглеждаше древната долина, до него Гриф подскачаше на място и духаше в шепите си. Под тях бяха разпръснати палатките и леките колиби на армията на Уотърбек — многоцветни, избродирани с бодри бойни знаци, но далеч не весели. Платнищата плющяха на вятъра, обтегачите на палатките стенеха, тракаше броня, многобройни вестоносци търчаха насам-натам, заобикаляйки купища хаотично струпано снаряжение.
Палатките бяха подредени във формата на спици на огромно колело, всяка запазена за отделен род войска — конници, пехотинци, артилеристи, се съединяваше в централна главина, заобиколена от леки спомагателни постройки. Това бе щабът на Лорд Уотърбек. Неговата шатра бе огромна, обикновеното платнище бе заменено с импрегнирана алена коприна, извезана със златни нишки.
— Явно има силно развито чувство за своето величие — отбеляза Гриф. — Да слезем и да го поразсеем.
— Прекалено мнителен си. Не бързай да го преценяваш предварително — сгълча го Кромис.
Той не изпитваше особено въодушевление от предстоящата задача. Ръката му нервно опипваше дръжката на меча. Опита се да не мисли за лошите предчувствия.
— Кажи на Томб да отведе хората встрани и там да си направят лагер, а ние двамата с теб да тръгваме и да видим какво може да се свърши.
Яздеха по една от широките просеки между палатките. Гриф, огромен и блестящ върху кобилата, покрита с яркожълто наметало, Кромис, черен като гарван върху своя жребец, свит под напора на древния студен вятър. Привлякоха погледите на няколко свободни войници-пехотинци, но много по-голям интерес предизвикаха разбойниците на Гриф, които под ръководството на Томб организираха своя стан около неговата шарена каруца. Стилът бе несъзнателна пародия на лагера на Уотърбек, талигата заместваше щаба. Приличаха повече на пътуващ цирк.
Докато напредваха бавно, Кромис долавяше част от разговорите:
— … Мойдарт…
— … а не можеш да се доверяваш на слухове…
— Двадесет хиляди северняци…
— … Мойдарт…
— … и много въздушни кораби. Стотици! Какво можем да направим срещу тях?
— … ще се радвам всичко да свърши веднъж завинаги.
— … Мойдарт…
Лорд Уотърбек от Фалдик бе едва тридесетгодишен, но косата му бе силно прошарена, късо подстригана и грижливо пригладена назад, маниерите му бяха безупречни. Лицето му бе меко, издаваше нерешителност. Нямаше нито една бръчка, но кожата му бе особена, суха, сякаш на възрастен човек. Бе облечем в елегантна тясна куртка от шоколадовокафяво рипсено кадифе, без никакви украшения или отличителни знаци. По грижливо поддържаните му ръце с ненатрапващ се маникюр липсваха дори пръстени. Кромис прецени, че той бе неспособен да възразява на висшестоящите — винаги готов да изпълнява, и може би това качество му бе спечелило настоящия пост.
Когато влязоха в павилиона (отвътре съвсем не изглеждаше така представителен, ставаше течение), той бе седнал зад малка, грубо скована масичка и внимателно поставяше подписа си под документ, написан с красиви сиви букви върху бял пергамент. Той повдигна глава, кимна бегло и отново се задълбочи в работата си.
— Канцеларията, където се записват доброволците, е недалеч оттук — каза той. Гласът му бе твърд, но приятен. — Все пак няма значение, щом сте дошли при мен, ще извикам един ординарец и веднага ще оформим документите ви.
Той ги погледна и бегло се усмихна.
— От дрехите ви заключавам, че сте пътували дълго, за да се присъедините към войската. Това е много насърчително за морала на войниците, за жалост сигурно сте последните. Браво, юнаци!
Биркин Гриф пристъпи напред. Бе едновременно озадачен и раздразнен.
— Това е тегеус-Кромис от Вирикониум — каза той. — Рицар от Ордена на Метвен. Ние сме тук по заръка на Кралицата. Наложително е да…
— Моля, изчакайте един момент.
Уотърбек надникна в малка тетрадка. Кимна доволно, сгъна документа и започна старателно да го адресира.
— Може би Лорд Кромис ще говори сам за себе си?
Той отново им предложи беглата си усмивка.
— Разбирате, че съм прекалено зает с безброй неотложни задачи. Очаквам да влезем в бой преди да е изтекла седмицата, а тези петнадесет хиляди бойци отвън разчитат на мен. Затова, ако обичате…
Той направи къс извинителен жест, сякаш ги канеше колкото се може по-бързо да напуснат, и добави:
— Нямам сведения за движение на наши въздушни кораби напоследък. Ако ми съобщите есенцията на вашето послание, може би по-късно ще разговаряме за отговора.
— Аз не съм куриер, Лорд Уотърбек — каза Кромис. — Дошъл съм тук с бойна задача, която е смущаваща за двама ни.
— Разбирам. Никога не съм Ви срещал в града, Лорде. Може би сме се движили в различни среди? Всеки по своя път, тъй да се каже.
Той се изправи и протегна към тях дясната си ръка с дланта нагоре.
— Предполагам, че имате акредитиви от Нейно Височество? Може ли да ги видя?
— Започнах пътуването си с доказателство — каза Кромис, съзнавайки колко глупаво звучат думите му. Отсрещната страна изобщо не желаеше да му помогне. — Но по моя вина го загубих. Независимо от това Кралицата ще гарантира за мен. Ако изпратите незабавно въздушен кораб до…
Уотърбек се разсмя. Поклати бавно глава:
— Скъпи човече. Скъпи човече. Какви доказателства имам? Може би говоря с най-обикновен авантюрист. Или, въпреки че с нежелание го казвам, със Северняк. Нямам право да разхождам въздушни кораби само за да проверявам правомощията на всеки скитник, който идва при мен с мистериозно и необяснимо предложение. Ако желаете да се биете на наша страна, ще ви взема. Но не мога дори само да изслушам каквото и да е предложение без конкретно и представено на момента доказателство за вашата легитимност.
Биркин Гриф се намръщи грозно. Подпря ръце на масата, доближи лицето си до това на Уотърбек и процеди през зъби:
— Ти си голям глупак, иначе би се отнасял по съвсем друг начин с един Метвен. Поне чуй какво трябва да кажем. Лорд Кромис ръководеше морската битка при Мингулай и я спечели, когато ти си ходел още под масата с жълто на устата.
Уотърбек се изправи.
— Официалната палатка за записване на доброволци е недалеч оттук — каза тихо той. — Не желая повече да разговарям с вас.
* * *
По-късно те седяха един до друг върху задната дъска на каруцата на Томб и наблюдаваха как Джуджето за последен път регулира загадъчното си приспособление.
— Той знаеше — каза Гриф. — Той знаеше защо сме там. Усещаше го.
— Не можеш да твърдиш това със сигурност. Той бе прав, макар че не вижда по-далеч от носа си. Пръстенът не е у мен, а дори и да беше, срещата щеше да е много трудна. Той несъмнено щеше да се възпротиви на нашето командване.
Гриф разсече въздуха с две ръце, сякаш държеше въображаем меч, и се изплю в прахта.
— Той знаеше, сигурен съм. Ако ни беше изслушал, щеше да бъде принуден да изпрати кораб.
Томб Джуджето хихикаше диво. Остави инструментите си встрани и отърка ръце в кожените си панталони.
— Гледай сега! — каза той. — Когато свърша с това чудо, ще посетя Лорд Уотърбек. Ще му отрежа топките и ще ги накълцам на дребно с брадвата си.
Бе разперил огромния скелет на земята така, че краката му стърчаха изпънати, а ръцете бяха разперени встрани. Легна внимателно по гръб и се намести върху студените метални кости.
Мушна крака в стремената в горната половина на бедрата и пристегна металическите скоби около глезените си. Сложна система от колани закрепи горната половина на тялото му в гръдния кош на скелета.
— Студена прегръдка — пошегува се Томб.
Разположи ръцете си, за да може да работи със серията лостове, които излизаха от горната половина над лакетните стави. Стоманеният череп без долна челюст бе нагласен да покрива главата му, подобно на боен шлем. Лежейки така, приличаше на мъченик, разпънат на кръст върху дърво с безумни форми.
— Сега ще го активизирам — обясни той и започна да движи един след друг лостовете. Въздухът се изпълни с тихо мелодично жужене. Мирисът на озон припомни на Кромис катастрофата с въздушната яхта край Балмакара.
— А! — възкликна Томб.
Продължаваше да движи лостовете, натискаше някакви металически копчета.
Скелетът помръдна огромните си стоманени кости.
Томб хихикаше доволно.
Раздвижи ръката си и в отговор стоманената металическа ръка се издигна във въздуха. Правеше движения, сякаш хваща. Сгъваше пръстите си.
Томб сви крака и металното чудовище бавно се изправи. Бе високо над три метра.
— Къде ми е секирата? — попита той.
Взе оръжието си и затанцува лудешки. В екстаз описваше с топора огромни застрашителни осморки, повдигаше високо дългите си нови крака, за да се похвали с тях, сочеше гордо гъвкавите им пръсти и стави.
— Ще ги скъся! — изрева той диво. Вятърът свиреше в стоманените му кости.
Без да обръща внимание на удивения смях на приятелите си, Томб отново се провикна:
— Ще ги нарежа на парчета!
Не си направи труда да каже към кого отправя заканите.
— Прекрасно — изкудкудяка той, след което се втурна в луд бяг, за да изпита машината си пред смаяните очи на петнадесет хиляди воини, невероятен парадокс, разположен на тънката граница между гротеската и ужаса.
* * *
Нито Метвените, нито тяхната малка, но юначна дружина се присъединиха официално към армията на Уотърбек. Неговата преценка за придвижването на силите на Мойдарт към Дюйриниш се оказа малко оптимистична. Един час преди зазоряване на следващия ден над северния рид с виещи мотори се появиха десет въздушни кораба, носещи емблемата на Северната империя — вълча глава с три кули над нея.
До края на живота си Кромис с удивление си спомняше как един върховен военачалник може да бъде до такава степен погълнат от администрирането на армията, че да не обърне внимание на докладите на своите разузнавателни отряди.
Кромис спеше, когато започна атаката. В мекото черно пространство вътре в главата му пърхаше огромно насекомо, което тъжно го гледаше с човешки очи, докосвайки вътрешността на черепа му с бързи крила и тънки крайници. Не можеше да проумее какво иска да му каже. Върху торакса на гърдите му бе изписано с йероглифи послание за Времето и Вселената, което той моментално разбра и научи наизуст, за да го забрави напълно в следващия миг. Жуженето на крилете се усили и задълбочи, за да се превърне в ужасяващия вой на летящите кораби на Мойдарт.
Биркин Гриф го буташе по рамото и крещеше в ухото му. Той се изправи, отърсвайки се с мъка от кошмара. Видя как Томб Джуджето се смъкна от каруцата си, намести се в своя екзоскелет и започна да го активира. Навсякъде около тях хората крещяха и сочеха с диви погледи към небето. Шумът от лагера на Лорд Уотърбек бе ужасен, петнадесет хиляди гърла ревнаха едновременно с яд и страх.
Препаса меча си.
— Прекалено уязвими сме!
Нищо не можеха да направят. Над главите им в просветляващото небе закръжиха дългите бързи сенки на въздушния флот на противника.
Долината бе залята със зловещо червено зарево, когато част от атакуващия ескадрон откри базата на въздушния флот на Уотърбек и започна да го бомбардира с варели горящ катран и големи камъни. Останалите нападатели се разпръснаха над целия лагер и безмилостно се освобождаваха от товара си, хвърляйки в луда паника хора и животни.
Отряд от силите на Уотърбек откри ответен огън с едно от трите енергийни оръдия, останали в кралството. Бледовиолетови светкавици излитаха от цевта му, оставяйки дири, подобни на опашките на големите болиди, които понякога могат да се видят в нощното небе.
Гриф крещеше команди към хората си. Първа грижа бе да се успокоят конете.
Независимо от усилията на хората на Уотърбек два от корабите му бяха унищожени — корпусите им разчупени, мощната древна енергия, заключена в моторите, разпиляна в огромни кълба ослепителна светлина — преди остатъкът от малобройния му въздушен флот да успее да се издигне. Стрелбата на енергийното оръдие моментално прекъсна и битката се пренесе в небето.
Над лагера бавно преминаха, долепени един до друг, два кораба, по корпусите им избухваха електрически заряди в странни пастелни искри. Понесоха се към южния рид и изчезнаха зад него. Кромис потръпна, когато забеляза как от тях беззвучно падат безжизнени човешки фигури.
— Ако бях направил друг избор, сега щях да съм там, горе — каза Томб Джуджето, гигантска гротескна фигура в заревото на пожарите. Гласът му звучеше тъжно-замислен.
— Кромис, виж, нещо става с птицата ти.
Металният лешояд тичаше насам-натам по покривалото на каруцата, където бе прекарал нощта. Протягаше шия, сякаш иска да повърне, пляскаше с огромните си иридиеви крила и крякаше като луд. Подскокна във въздуха, направи къс кръг и пак се върна на мястото си. Внезапно изкрещя:
— Бягайте веднага! Бягайте веднага! Бягайте веднага!
Прехвърли и заби метални нокти в ръката на Кромис.
— тегеус-Кромис, трябва незабавно да бягаш оттук и да отидеш…
Но Кромис почти не чу птицата. На северния рид се бе появила армията на Канна Мойдарт. Надолу по склона се спускаха воини с развети бойни знамена, зад тях тридесет хиляди Северняци, а пред тях на гъсти черни вълни напредваха гетайт-кемозит.
* * *
Времето подскачаше и плющеше в съзнанието на тегеус-Кромис като скъсано корабно въже и за момент той съществуваше в две различни и далечни точки от неговата спирала.
В тъмнината, близо до скално езеро, излъчващо зловонна миризма, край мъгливо блато, той се бореше с грамадна тъмна сянка, висока повече от два метра. Крайниците на съществото бяха масивни, главата му — яйцевидна, без никакви черти на лицето, освен три светещи точки, разположени във формата на равностранен триъгълник. Движенията му бяха изпълнени с мощ. То съскаше, размахвайки огромен енергичен меч и оставяше странни, безформени отпечатъци по калта под себе си. В него имаше някаква студенина и спокойна пресметлива интелигентност.
Едновременно с това той беше и тук — в Голямата Кафява Пустош, и наблюдаваше съвсем точно, но почти лишен от емоции, ужасяващата, жадна за кръв линия от същества, които бяха авангард на Ордите на Мойдарт. Всяко от тях приличаше на огромна черна сянка. В ръцете им блестяха дълги енергийни мечове. Движенията им бяха чужди, странни за човешкия поглед, някак си размазани, но с механична прецизност. Сред плоските лица на яйцевидните им глави горяха с жълтеникава светлина по три очи.
— Пази се от гетайт-кемозит! — изкрещя механичният лешояд, кацнал на рамото му.
Гадеше му се и целият трепереше. Кромис едва сега разбра това, което беше почувствал и осъзнал още в битката си при Металното тресавище.
— Трябваше да те послушам — промърмори той. — Нямаме никакъв шанс.
— Имаме повече от бедния Уотърбек може би — каза Биркин Гриф и сложи ръка на рамото му, — ако оцелеем, ще отидем до Лендалфут, да намерим собственика на летящата птица. А тези, това са големи хора-автомати, боклук, който тя е изкопала в някой мъртъв град. Може би той ще знае…
— Нищо подобно не е виждано на тази земя повече от хиляди години — прекъсна го Джуджето Томб. — Къде ли ги е намерила?
Междувременно черните механични касапи на Канна Мойдарт вървяха към първата си битка във войната между Двете Кралици — война, която по-късно щеше да се опише като различен, невиждан досега и много по-трагичен конфликт.
Сблъсъкът между двете армии беше жесток. Вече дезорганизирани от въздушния рейд, разпръснати и разделени от командващите ги офицери, Вириконийците се въртяха безцелно в опустошените си лагери в отчаян, слаб опит да образуват нещо като защитна линия.
Ако се бяха изправили срещу обикновени противници, може би биха могли да издържат. Наистина в сърцата на всички гореше омраза към Северняците, която при други обстоятелства би могла да превъзмогне тактическата им слабост и да ги накара да се бият за победа. Но кемозит разбиха напълно бойния им дух.
Те ридаеха и умираха. Това беше армия от набързо повикани запасняци, полузабравили тренинга си. Енергийните мечове режеха мечовете и броните им като масло.
Още от момента на първия сблъсък фина червена мъгла се издигна от бойното поле и умиращите вдишваха кръвта на мъртвите, докато живите се биеха в мъглата, чудейки се защо са изоставили магазините и фермите си. Много от тях умряха просто от шока, гледайки високите фонтани кръв, плиснали от отрязаните артерии на своите другари. Въздухът бе изпълнен с мирис на смърт. Когато воините на Мойдарт се включиха в битката, те попаднаха на напълно обърканата, панически бягаща войска на Уотърбек. Виейки от удоволствие, Северняците заудряха щитове о мечове, нападнаха във фланг изтощените войски, пръснаха ги в малки, неспособни да се сражават групи и изгубили разсъдъка си воини, прегазиха стана и великолепната шатра и го насякоха на парчета. Воините от Севера обградиха Вириконийците и ги изтикаха с тежките си удари като с чук към мрачната наковалня на все още напредващите кемозит. Но имаше и съпротива.
В мъртвия парк на въздушните кораби някой бе успял да нагласи дулото на енергийното оръдие, за да може то да стреля хоризонтално.
Няколко секунди енергийните заряди, почти невидими на дневна светлина, съскаха и се сблъскаха с редиците на механичните хора. За момент изглеждаше, че това ще ги спре. Няколко от тях пламнаха като факли и след това експлодираха, унищожавайки и други около тях. Но веднага малка група механични хора се втурна към оръдието и косейки редиците на защитниците, стигна бързо до него. Оръдието изсъска, припламна като свещ след дъжд и избухна в синкави пламъци.
От наблюдателния си пункт на покрива на караваната на Томб, тегеус-Кромис — Лорд на Вирикониум, който се мислеше за по-добър поет, отколкото боец с меч, прозря истината.
— Те сами показват собствената си слабост. Единствената им сила са кемозит. Без тях те са нищо — беше отвратен от толкова смърт. Металният лешояд бе кацнал на рамото му. — На юг почти няма да срещнат съпротива. — Кромис се обърна към Биркин Гриф: — Можем да убием много от тях, ако твоите хора са съгласни.
Гриф извади меча си от ножницата и се усмихна, стана от тревата, качи се на дорестата си кобила (красивото й покривало блестеше на сивата светлина) и се вгледа в грозните, безчестни лица на спътниците си.
— Всички ще умрем — каза им той, озъбвайки се срещу тях, а те се ухилиха към него като лисици. — Какво ще кажете?
Те потриха мечове в кожените си гамаши.
— Какво още чакаме? — попита един от тях.
— Проклети глупаци! — изкрещя Гриф и се заля в гръмогласен смях. — Никой не ви кара да го правите!
Те нададоха бойни викове и дюдюкания, метнаха се на седлата, все още радвайки се на добрата шега.
Бяха скитници и убийци, но в гърдите им гореше огънят на гордостта и неподчинението.
Кромис само кимна с глава, не искаше да говори, но все пак устните му промълвиха.
— Благодаря ви — гласът му се изгуби в грохота на битката.
— Аз вече съм на половината път до там — изхили се Томб, докато нагласяше и последните елементи на великанското метално снаряжение. Той размаха няколко пъти грамадната си брадва — просто за да бъде сигурен.
Теомерис Глин подсмръкна.
— Един стар човек заслужава нещо по-добро — каза той. — Но защо да губим време?
Изглеждаше някак глупаво и отчайващо уязвим с изтърканите си дрехи и стария очукан шлем.
Може би наистина би трябвало да бъде в леглото.
— Да тръгваме тогава! — изкрещя Кромис.
Той скочи от покрива на фургона. Метна се на коня си и полетя напред, а лешоядът, блестящ с перата си от иридий, се вдигна от рамото му и размахвайки плавно крила, полетя над главата му. Кромис размаха Меча без име и с боен вик четиридесет контрабандисти, трима рицари от Ордена на Метвен и гигантското джудже се втурнаха в битката, която вече беше загубена.
А какво друго им оставаше да направят?
Мъртви и умиращи лежаха на огромни купища, от които долитаха стенания, молби за помощ и проклятия.
Древният злопаметен прах на Голямата Кафява Пустош лакомо поглъщаше кръвта, спомняйки си за Престъпленията на Мъртвите Култури. Прахът се превърна в ръждивочервеникава кал. Около пет хиляди души от армията на Уотърбек бяха все още на крака, събрани в три-четири големи групи, най-голямата от които се беше окопала извън кървавото тресавище върху дълъг нисък хребет в центъра на долината. В момента на атаката Кромис се понесе двадесетина метра към морето от бойци без да нанесе удар, воините на Севера падаха под копитата на бойния му кон и биваха стъпквани. Той крещеше обиди в лицата им и успя да се добере до хълма, последван от препускащите след него контрабандисти. Копиеносец отпра парче плът от шията на кобилата му, Кромис се наведе от седлото и замахна към каротидните артерии на воина. Острието на меча се впи в тях, плисна кръв, която обля коня, той се отдръпна назад и изцвили триумфално. Миризмата на конска пот, кожа и кръв беше остра като нож.
Вляво от Кромис Томб Джуджето стърчеше в своя екзоскелет над главите на Северните воини — смъртоносно, блестящо, гигантско насекомо, ритащо в лицата с окървавените си метални крака, трошащо черепите на обезумелите от страх войници с ужасяващата си бойна брадва. Вдясно от него Биркин Гриф въртеше тежкия си боен меч със смъртоносна точност, без да се съобразява с каноните на фехтовката. В очите на стария Глин светеше налудничав убийствен пламък, той сипеше презрителни хули срещу враговете си и в момента, когато те мислеха, че са го хванали, ги пронизваше с лукави изненадващи удари.
— Правехме го по съвсем различен начин, когато бях на вашите години! — крещеше той, а като пратеник от Ада металният лешояд на Селур разкъсваше очите на жертвите му, но ги оставяше живи.
Те бяха си проправили пътека на половината разстояние до хълма, крещейки окуражително на останалите живи защитници от армията на Уотърбек, когото Кромис зърна за миг между многото флагове на Северните воини с вълчата глава. Реши да го повали в калта, а с него и този, който го носи. Надяваше се съвсем слабо, че може да бъде самата Мойдарт.
— Гриф! — изкрещя Кромис. — Заведи хората си до хълма!
Той обърна коня си и като запратено от бога на войната копие полетя към стената от Северни воини, които изоставяйки ярките си щитове, панически се разбягаха от смъртта, а тя блестеше в очите му и проблясваше от окървавеното му оръжие.
— Метвен! — изкрещя Кромис и се втурна в редовете им.
Беше взел пика от убит войник и стискайки я здраво в ръката си, я използваше като бойно копие. Крещеше за някой, който да влезе в единоборство с него и отправяше подигравки към скупчените воини на Севера. Пиката се заби в корема на някакъв боец и остана да стърчи там.
Уби дузина изплашени мъже. Беше полудял от ужас пред собствената си кръвожадност. Не виждаше лицата на тези, които изпращаше в Ада, както и страха по лицата на хората около себе си. Без да знае какво говори, Кромис или рецитираше поеми на език, познат само нему, но здравият разум надделя, когато чу гласа на мъжа, носещ знамето с вълчата глава.
— Ти си глупав да дойдеш тук, тегеус-Кромис. След като свърша, ще те дам на моите вълци…
— Защо направи това? — прошепна Кромис.
Лицето на предателя бе дълго и бледо, с широка подвижна уста и тънки устни под подвитите над тях мустаци. Дълъг сбръчкан белег започваше от ъгъла на едното от дълбоко разположените му сиви очи и стигаше до ъгъла на устата. Белегът беше стара следа от бързата ръка на Торисман Карлимейкър. Дългите му черни къдрави коси падаха свободно върху пурпурночервената мантия, която някога бе носил в Двора на Крал Метвен.
— Уотърбек е мъртъв — каза той. — Ако си дошъл да молиш за мир от името на тази сбирщина…
Стоящите около него Северни воини завиха от ярост и заудряха мечове о щитовете си.
— Може би ще бъда милостив — продължи предателят с подигравателен тон. — Кралицата ми даде много широки пълномощия за действие.
Все още треперещ от безумен гняв, Кромис се изправи на седлото. Беше поразен, част от него не искаше да разбере какво става.
— Дойдох за единичен бой с най-силния воин от войската на Канна Мойдарт. Ти ли си този човек?
— Аз.
Предателят кимна с глава, а пехотинците на Мойдарт започнаха да се отдръпват назад, за да разчистят арена за двамата, като викаха и размахваха щитове.
Другаде битката продължаваше, но това нямаше никакво значение за хората, скупчени около кръга.
— Какво ти предложи тя? По-скъпо ли беше от болката, която причини на Карон Бан?
Човекът, държащ щандарта с вълча глава, се усмихна.
— Има жизненост на Север, Лорд Кромис, която изчезна във Вирикониум след смъртта на Метвен. Тя ми предложи една млада, непрекъснато разрастваща се култура в замяна на нещо мъртво.
Кромис поклати глава и повдигна Меча без име.
— И повече нашето приятелство не означава нищо за теб?
— Ще ми бъде малко по-трудно да те убия, Лорд Кромис.
— Радвам се, че го съзнаваш. И наистина, може би е по-тежко за изменника, отколкото за този, на когото е изменено. Норвин Тринор, ти си предател и глупак!
С бойните крясъци на наобиколилите ги Северни воини в ушите си той дръпна юздите на коня и се впусна напред.
Тежкото острие на меча на Тринор профуча към главата му. Той парира удара, като се наклони почти извън седлото на коня си, за да избегне посоката му. Тринор се изхили лукаво и впримчи крака си под лявото стреме на коня му, в усилие да го изхвърли от седлото. Кромис дръпна здраво поводите, прехвърли меча в лявата си ръка и го заби между ребрата на коня на противника си. Животното, обляно в кръв, се дръпна рязко встрани заедно с ездача си.
— Беше най-добрият в бой с мечове по времето на Империята, Лорд Кромис — извика Тринор. — Какво става с теб?
— Чувствам се болен от предателството — отвърна Кромис. И наистина беше така. — Ще мине.
В продължение на пет минути те се биха без да обръщат внимание на грохота на сражението около тях. На Кромис му се струваше, че цялата битка се водеше тук, в средата, между най-силните воини, които някога са били приятели. При всяка схватка той ставаше все по-отчаян.
Виждаше нараненото гордо лице на Карон Бан в сребристата паяжина на острието, с което съпругът й искаше да го убие, но това не му даваше сила. Разбра, че тя е изпитала съжаление към него, в онази нощ във Вирикониум, знаейки, че рано или късно двамата щяха да кръстосат оръжията си. Разбра още, че не може да мрази Тринор, както го мрази тя, и затова при всеки удар на мечовете нещо спираше Мечът без име и вместо да изпитва ярост, той чувстваше повече тъга при подигравателните подвиквания на своя съперник.
Но накрая способностите му на дуелист, макар и по странен начин, надделяха.
Конят на Тринор, който непрекъснато губеше кръв от раната в ребрата си, падна на колене в окървавената кал. Предателят се задържа на седлото, но изпусна меча си. Северните воини изпъшкаха от ярост и се придвижиха напред. Кръгът около двубоя се стегна като примка, а Тринор стоеше неподвижен върху окуцялото животно.
— По-добре да свършваш с това — промълви той и повдигна рамене. — Така или иначе вълците ще те убият, Лорд Кромис, виж как са ни наобиколили. Ще те унищожат, а заедно с това и Пастелния град. Те са хора, жадни за кръв.
„По-добре свърши с това“ — думите звучаха в ушите на тегеус-Кромис, докато вдигаше Мечът без име за фаталния удар. Наведе се и се изплю в лицето пред себе си — въпреки всичко това лице все още беше на приятел. Кромис потрепери, отклони погледа си към обкръжаващите го Северняци, които очакваше да пролеят кръвта му в замяна на тази на своя вожд. Изстена от ярост и чувство на безсилие, но не можеше да удави гласа на миналото в душата си.
— Запазете за себе си скапания си вожд! — извика той. — Убийте го вие, защото той ще предаде и вас!
Обърна коня си и като буря, идваща от пустинята, се вряза в редицата на Северните воини. Проби с няколко удара крехката им съпротива и се втурна с див боен вик на уста в касапницата на бойното поле. Струваше му се, че зад него са се отворили самите врати на Ада.
Доста по-късно в подножието на хълма, все още защитаван от войската на Империята и приятелите му, разположени в центъра на долината, двама Северни пехотинци умъртвиха коня му и останаха много учудени от извиненията му, когато той скочи от смъртно ранения кон и ги прободе.
— Не можах да го убия, Гриф!
Два часа след зазоряване. Студена особена светлина едва проникваше през ниско разположените облаци, оцветяваше в сиво лицата на мъртвите, натрупани на купища по бойното поле, и предизвикваше мистериозни отблясъци в стъклените им очи.
Сухият вятър на пустинята развяваше окървавените коси и повалените знамена. Четири въздушни кораба на Севера бяха застинали неподвижно под мрачните облаци, като поличба, видяна насън. Останалата част от долината беше море от Северняци, заобиколило тънкия остров на съпротивата.
На върха на хълма Биркин Гриф бе успял да доведе около двеста души от разбитата армия на Уотърбек, може би последните, които не бяха убити или избягали от бойното поле. С тях бяха и останалите живи от неговите собствени хора, около двадесетина души — със зачервени очи, мрачни лица и здраво стиснати устни. Миришеха на кръв и пот. Воините се споглеждаха мълчаливо и приготвяха нащърбените си оръжия за последната атака.
— Не можах да го направя — повтори Кромис.
Той бе успял да се добере до хълма пешком, подпомогнат от Томб Джуджето и няколко от контрабандистите на Биркин. Металната птица ги бе довела при него, докато се сражаваше с воините, убили коня му (сега лешоядът бе кацнал на рамото му, човката и острите му нокти бяха покрити със засъхнала кръв). Птицата каза: „Страхувай се от гетайт-кемозит!“ Всъщност това беше единственото нещо, което тя произнесе, откакто се бяха добрали до хълма. Кромис не й обърна внимание. Самият той беше изпръскан от главата до петите с кръв, бе ранен леко на няколко места, умът му бе яма от ужас. Не си спомняше как бе успял да оживее в тази жестока касапница.
— Поне си жив — отвърна му Гриф. Дебелите му бузи бяха увиснали от умора и като се движеше, пазеше десния си крак, разпорен от коляното до глезена. — Тринор би могъл да убие всеки друг между нас много лесно. Освен Томб, може би.
От всички Джуджето бе пострадало най-малко, увиснало върху големия си екзоскелет, той като че ли черпеше сили от касапницата, енергийната му брадва просветваше ярко, а моторизираните крайници се движеха мощно, както винаги. Той се хилеше злобно, загледан в долината под него.
— Трябваше да го направя, знам — каза отново Кромис. — Особено него! Но за какво?! Виж там, долу, Гриф, ето го нашето бъдеще…
Долу между купчините от трупове се движеха черни метални фигури, изпълняващи страшен, неразбираем за хората механичен ритуал, стар повече от хиляда години. Гетайт-кемозит бяха загубили интерес към битката. Трите им очи блестяха и се въртяха във всички посоки, докато минаваха от труп на труп.
Изпълняваха странната си хирургия върху мъртвите глави и вземаха от всеки Вирикониец, както и преди от мъртвия контрабандист при Металните блата — мозъка.
— Ще ни нападнат, когато Северняците свършат битката — каза Кромис. — Какво правят те, Томб?
— Започват разрушението на една Империя — отвърна Джуджето. — Ще им извадят мозъците, ще ги занесат в Каменния град и там ще ги изядат. Те ще държат властта и силата и никой във Вирикониум не може да ги спре. Питам се: кой е всъщност истинският господар на тези същества — много неразумно, в повечето случаи, е да си служиш с неща, оставени от Културите на Залеза.
— тегеус-Кромис трябва веднага да отиде до Кулата на Селур — каза металната птица, но никой не й обърна внимание.
Теомерис Глин, старият боец, беше седнал настрани от останалите членове на Ордена на Метвен. Опитваше се да възстанови поне малко от меча си, почиствайки го в ботуша на убит войник.
— Мисля, че започва! — извика весело той — Изглежда, най-после е събрала кураж тая пасмина от безмозъчни страхливци долу. Ще им покажем по нещичко, нали?
* * *
Надавайки диви викове, Северняците се хвърлиха към хълма. Дъжд от копия затъмни небето. След това воини, въоръжени с пики, настъпиха по долните склонове, пробождайки оцелелите и тъпчейки ранените. След тях крачеха мъже с мечове, бойци, въоръжени с двуостри брадви. Вълната от Северняци като че ли нямаше край. Между мечоносците се виждаха изкривените лица и безумният боен блясък в очите на търсачите от най-северните части на Голямата Пустош.
Те размахваха странни оръжия, изкопани от пустите пясъци и блата. Нападателите смазаха жалките остатъци от войниците на Уотърбек и ги унищожиха до крак.
Вълната от Северни воини се удари във върха на хълма, като земетресение разпръсна Рицарите на Метвен и всеки от тях трябваше сам да защитава живота си…
Томб Джуджето се кикотеше и размахваше жадната си за кръв брадва.
Беше като бойна кула сред нападалите си, а те бягаха като плъхове около стоманените му крака.
От устата на Биркин Гриф се разнасяха проклятия. Мечът му беше пречупен до дръжката. Той прекърши врата на най-близкия Северняк и сграбчи неговия. През цялото време насърчаваше своите контрабандисти, но храбрата безмилостна дружина бе вече мъртва.
Старият Глин се бе вкопчил в двубой с огромен воин и виеше като вълк от удоволствие.
— Това преди никога не си го виждал, нали? — изкрещя той с писклив глас, докато забиваше скрития в ръкава си нож в гърлото на противника.
Кромис се навеждаше, търкаляше се по Земята и отскачаше встрани като акробат. Металният лешояд беше над главата му, а Мечът без име — навсякъде.
Те се приближиха един към друг, за да организират последната си съпротива.
— Метвен! — изкрещя Кромис и всички повториха в един глас магическото име.
Нещо в сивото небе откъсна вниманието на Кромис от битката. Забеляза някакво раздвижване под облаците, но в същия момент удар с меч почти докосна гърдите му и той се отдаде на сечта. Смъртта искаше своя дял и тегеус-Кромис, най-доброто острие на Империята, й го даваше с пълни шепи. Когато след време погледна отново нагоре, там, където имаше четири въздушни лодки, в небето сега се виждаха седем и три от тях носеха знака на Метвен Найан, Кралица Джейн от Вирикониум.
— Гриф! Погледни нагоре! — извика Кромис.
— Ако са куриери — отвърна Гриф, — струва ми се, че малко са закъснели.
Кристалните кораби се сблъскаха със звук на гръмогласни камбани. Докато Кромис наблюдаваше, капитанът на Северната ескадрила се приготви за таран срещу противника, но небето около кораба му изведнъж експлодира и се запали. Корабът се разтресе и полетя към земята с опашката надолу.
Почти невидими виолетови светкавици продължаваха да се впиват в корпуса, докато падаше.
— Има оръдие на някой от тези кораби! — каза Томб Джуджето с учудване. — Сигурно е собственият кораб на Кралицата.
Сконфузени от внезапните промени в небето над тях, Северните воини се отдръпнаха от плячката си. Умиращият въздушен кораб се стовари върху тях и избухна, разкъсвайки тела и брони. Виейки от ярост, те подновиха атаката и хората от Ордена на Метвен знаеха, че ще е последната.
Горе, в облаците, един от корабите на Вирикониум остави другите два да се бият с оцелелите три кораба на Севера и започна да обикаля напред-назад из долината. Рицарите на Метвен не знаеха за това, докато огромната сянка не мина над тях, остана за малко неподвижна и след това се върна. Томб нададе ликуваш вик, разкъса червената мантия на Кромис с огромната си метална ръка и я завъртя над главата си. Въздушният кораб се спусна с рев над тях.
На около три метра от върха на хълма той се завъртя бързо около оста си и кацна до тях. Енергийното оръдие под носа му пулсираше и моторите на кораба пееха. В средата му се отвори люк.
Оттеглянето беше трудно. Северните воини напираха да вземат това, което считаха за свое. Томб получи удар от боздуган в сгъвките на коленете на своя екзоскелет, един от спомагателните двигатели бе разбит и Джуджето се олюляваше като паяк, едва смогвайки да пази равновесие.
Кромис се озова встрани, на няколко метра от отвора на кораба. До него се биеше старият му боен другар от множество сражения Теомерис Глин. Секунди се сражаваха мълчаливо, а след това старият воин се облегна на купчината трупове и се озъби на Северняците.
— Не мисля, че ще дойда, Кромис — каза той. — Ще имаш нужда някой да пази гърба ти. Всъщност и без това мразя летящите машини.
— Не ставай глупав — отвърна Кромис. Той докосна ръката на стареца, за да покаже благодарността си. — Ще успеем.
Но Глин се отдръпна, годините като че ли внезапно снеха отпечатъка си от него. Беше изгубил шлема си и кръв от раната на главата му се бе съсирила по бялата му брада, бронята му бе огъната и разсечена, но гордостта, изписана по лицето му, се виждаше ясно.
— тегеус-Кромис — каза той, — ти се забравяш. Възрастта има своите привилегии и една от тях е смъртта. Остави ми честта да я посрещна по свой, собствен начин. Качи се в кораба, а аз ще пазя гърба ти. Върви. Сбогом!
Очите му се втренчиха в очите на Кромис и в тях отново се появи познатото лукаво пламъче.
— Ще взема някои от тях със себе си, нали? — каза той. — Само още няколко. Пази се. — И Теомерис Глин, Лорд от Метвен, въпреки възрастта си, се обърна да посрещне враговете. Последното, което Кромис видя, бе вихрушка от стоманена паяжина, каквато самият той бе използвал, когато старият Крал бе жив, а кръвта му беше по-млада.
Треперейки, ослепен от смелостта на стария воин, Кромис се промуши през отвора на кораба. Металната птица го последва, тя все още крещеше ненужните си предупреждения. Кромис помисли, че механизмът й се е развалил по време на битката. Отвън Северняците блъскаха с оръжията си по кораба, търсейки друг вход, издавайки ревове на побеснели животни.
Корабът потрепери, завъртя се и се отдели на два-три метра от земята. В зеления сумрак но командния пулт се движеха светлини, като на пясъчни прашинки, осветени от сиянието на чуждо слънце. Инструментите за навигация издаваха тихи, подобни на пеене звуци.
— Имам някои проблеми — каза пилотът. — Но все още няма от какво да се безпокоим.
Беше млад мъж, облечен в красива униформа, с коса, събрана в мрежичка над главата — начин, по който се обличаха в Куриерския корпус.
Биркин Гриф лежеше на вибриращия кристален под с пребледняло лице. Жена, облечена в пурпурна мантия със спусната качулка, се бе надвесила над него. Гриф каза с отслабнал глас:
— Господарке, трябва да сте полудели, за да дойдете тук…
Тя поклати глава, косите й избутаха качулката назад. Наметката й беше закопчана на врата с метална брошка във формата на водно конче. Гледайки я, Кромис изпита ужасно предчувствие.
Проснат в подножието на навигационното табло, Томб Джуджето се мяташе на всички страни, за да се освободи от изкривените части на екзоскелета си. Грозното му лице беше обезумяло.
— Вдигни кораба! Вдигни го! — крещеше той. — Някой да ми помогне да се измъкна от това…
— Можем да очакваме малко неприятности, когато се качим горе — отвърна пилотът. — Ето, успях! Дръжте се здраво!
Той отвори въздушните клапани и корабът започна уверено да се издига нагоре.
Кромис, който се беше запътил към Джуджето, бе хвърлен на пода и изпусна оръжието си. Главата му се удари в панела за контрол на енергийното оръдие. Докато припадаше, разпозна жената в пурпурната одежда — беше самата Метвен Найан, Младата Кралица.
„Всички сме луди — помисли той. — Мойдарт зарази всички със своята лудост.“
След като Кромис дойде в съзнание, въздушният кораб беше нападнат. Докато младият Куриер го управляваше в опасното небе, стоящият зад него Кромис все още имаше усещане, че губи равновесие. Като че ли седеше зад очите на премятащ се във въздуха гълъб — земята и въздухът му се струваха неясно очертана плетеница от кафяво и сиво, през която се виждаха смъртоносните силуети на Северняшките въздушни кораби. Разбираше, че Томб бе успял да се освободи от зловещата прегръдка на собствената си броня и че Гриф и Младата Кралица се бяха свили в задната част на кораба.
Но всички тези усещания за ставащото около него бяха абстрактни — тъй като той не можеше по никакъв начин да промени ситуацията, — а имаше и нещо друго, което занимаваше ума му: чувството на страх от внезапното появяване на Метвет Найан…
Изведнъж страничните илюминатори потъмняха. Корабът силно се разклати и със звук на строшени стъклени звънчета целият му нос се пречупи. Парчета кристал се разпръснаха със страшна сила в мрака.
Пред пилота се отвори огромна дупка — около два метра в диаметър, оставяйки по някакъв дяволски късмет командното табло здраво. През отвора за момент можеха да се видят въртящите се, падащи надолу останки от машината, която беше извършила тарана. В кораба с вой повя ледено-смразяващ вятър.
— О! — промърмори куриерът. Около половинметров къс кристал бе разбил черепа му. Човек би могъл да вкара юмрука си в раната. — Все още имаме сила в двигателите, ако някой може да управлява това нещо. Съжалявам, Кралице, няма да мога да…
Той се срина от седалката.
Томб Джуджето пропълзя по наклонената палуба на кораба и зае мястото му. Той стреля с енергийното оръдие, но то се откъсна от поставката си.
— Бенедикт Посманли трябва да ме види сега — промърмори той. Вдигна кораба и с широко завъртане прелетя отново над бойното поле.
След това Томб обърна кораба и го насочи към Пустошта, като непрекъснато губеше височина. Под ниско надвисналите облаци единственият оцелял кораб от ескадрилата на Кралицата продължаваше обречената си мисия срещу двата останали кораба на Севера.
— Погледни надолу — каза Томб, докато се отдалечаваха от долината на разгрома на Уотърбек. — Какво мислите за това?
Долината приличаше на зееща рана, беше изпълнена от воините на Севера, купища мъртви тела, облаци дим се издигаха от местата на падналите, разбити въздушни кораби замъгляваха тъмните фигури на гетайт-кемозит, все още изпълняващи странния си ритуал.
Пустошта, заобикаляща бойното поле, бе буквално залята от влечуги, идващи бавно от юг, изток и запад със странна клатеща се походка.
— Всеки гущер от Голямата Кафява Пустош е там долу. Но защо, какво ще правят?
— Изглежда, наблюдават сцената — отвърна Кромис. — Нищо повече.
И наистина, хълмовете, заобикалящи долината, бяха покрити с линия от гущери и други влечуги — приличащите им на камъни глави бяха застинали, изправени на задните си крайници, те сякаш наблюдаваха някакво морбидно религиозно представление.
— Ние направо ги очароваме! — обади се горчиво Биркин Гриф. Сега, когато корабът бе възвърнал стабилността си, той бе станал прав, от крака му все още течеше кръв. — Те са поразени от нашето предразположение към самоунищожение.
Той се засмя глухо и се обърна към Джуджето.
— Томб, колко далеч ще стигнем с тази машина?
Корабът се носеше безцелно, като водна птица по леко течение.
— Дюйриниш — отвърна Джуджето. — Или Дрънмор. Не бихме могли да достигнем Вирикониум. Корабът губи височина.
Метвен Найан беше клекнала над мъртвия куриер и затваряше очите му. Качулката й беше паднала назад и гъстите й светлокафяви коси се спускаха на вълни по лицето и раменете й.
Кромис, загледан в прииждащите влечуги, премести погледа си към Младата Кралица и страховете му отново се върнаха.
— Нищо няма за нас в Дюйриниш — завърши той. — По-скоро отговаряше на себе си, отколкото на Томб. — Градът ще падне. Страхувам се, че няма смисъл да отидем и в Пастелния град. Предполагам, че имате причина да дойдете тук, Ваше Височество.
Виолетовите й очи бяха широко отворени от току-що преживения шок. Той никога не беше виждал нещо толкова прекрасно и толкова тъжно. Едва успя да скрие чувствата си, като се престори, че търси меча си в полуразрушената кабина. Тършувайки, Кромис попадна на остатъците от металния лешояд от Селур. Както младия куриер, птицата беше разбита от парчета кристал, очите й бяха безжизнени, части от фините й механизми и кабели изскочиха от гърдите й, когато той я повдигна. Кромис почувства някаква абсурдна симпатия към нея, почуди се дали такава перфектна имитация на оригиналния живот може да изпитва болка.
— Да, Лорд Кромис — прошепна Младата Кралица. — Тази сутрин въстаниците отново се вдигнаха на оръжие, Канна Мойдарт може да очаква съпротива само в Дюйриниш. Вирикониум е в ръцете на поддръжниците й…
— Лордове! — извика отчаяно тя. — Какво ще стане с тези хора? Те са прегърнали усойница…
И Кралицата заплака.
— Ще бъдат ухапани — отвърна мрачно Биркин Гриф. — Те не Ви заслужават, Кралице Джейн!
Тя изтри очите си. Пръстените на Нийп блестяха по тънките й деликатни пръсти. Изправи рамене и погледна в лицето му.
— Много сте рязък, Биркин Гриф. Може би причината за падането на града не е в тях, а в тяхната Кралица.
* * *
Те се носиха няколко часа над Пустошта, като се мъчеха да поддържат посока юг. Томб Джуджето се опитваше и сполучваше да поддържа разпадащия се кораб с умение, почти равняващо се на това на неговия учител и господар (никой не знаеше дали Посманли действително бе предприел полета до Луната със своя легендарен кораб „Тежката звезда“ — едно беше сигурно: той бе изчезнал от лицето на Земята, след като саморъчно бе разбил въздушната обсада на Мингулай). Повечето пилоти фанатично вярваха в този полет… Томб успя накрая да ги доведе до разрушения Дрънмор, в прохода Метедрин, град, унищожен от Борринг преди повече от половин хилядолетие.
По време на пътуването всички говореха за предателството.
— Ако можех да хвана шията на Норвин Тринор между ръцете си — каза Биркин Гриф. — Щях да я пречупя без никакво колебание, дори с удоволствие, въпреки че навремето го харесвах.
Той опипа ранения си крак и потрепери от болка.
— Той покри всички ни с позор — промълви Кромис, — като с предателството си хвърли петно на Ордена на Метвен.
— Карон Бан е тази, която съжалявам — намеси се Кралицата. — Жените по са свикнали с предателствата от мъжете, но ги приемат много по-дълбоко.
Във всяка пустош има някаква ненаситна необходимост да се разпростира все повече и повече, да изяжда, колкото може, плодородна земя. Това личи особено в преддверията й, където движението й прилича на живота, който самата тя някога е притежавала.
Като че ли търсейки помощ от бавния ход на юг на Ръждивата Пустиня, Дрънмор се беше сгушил до едно от най-ниските възвишения, от които започваха планините Монар.
Но и това не бе помогнало, крепостните стени и улиците бяха покрити с дебел слой прах, който се вдигаше на вихрушки при всяко подухване на вятъра.
Същият този вятър се провираше из улиците на града и като армия домашни прислужници прехвърляше пясък през отворените врати и пробитите покриви на вътрешния град и изпълваше изоставените войнишки бараки. Ерозията повече от петстотин години бе разяждала каменните му пътища, бе изгладила и разрушила линиите на руините му, докато гордата му в миналото архитектура не се бе превърнала в жалки останки, лежащи между Планините и Пустошта.
Дори като развалина Дрънмор беше жалък.
Времето и географското му положение го бяха задушили.
Към края на полета широка пукнатина внезапно се появи на палубата на кораба, изваждайки на показ древните му двигатели.
Сега, докато кръжаха над града, цветни искри и малки извиващи се като червеи ивици енергия се издигнаха от пукнатината и обвиха металните повърхности на командния пулт, неподвижната част на механизма на металния лешояд и образуваха кръгове около пръстените на Кралицата.
Томб стана видимо нервен.
— Светлина от трупове — промърмори той.
Той сниши машината и кацна на Лутос Плаца, около четириакрово пространство от гранит, полиран от Времето, от който Борринг бе организирал разрушението на Дрънмор преди толкова много генерации.
Гриф и Кромис извлякоха мъртвия куриер от разбития кораб и го погребаха в дълбок льосов нанос в южния край на Плаца.
Беше мрачна и тъжна работа, бяха принудени да работят бавно, тъй като нямаха никакви подръчни средства, освен голите си ръце. Кралицата ги наблюдаваше, изправена до тях, качулката й бе дръпната назад, аленото наметало се развяваше от вятъра. Докато свършваха, големи бели искри започнаха да се отделят със свистене от разбития кристален кораб и околните сгради.
— По-умно ще е да сме далеч оттук — каза Томб, който, верен на природата си, се мъчеше да измъкне все повече неща от разбития кораб.
Той се впусна за последен път сред развалините на кораба за още инструменти и материали за своя екзоскелет. След това всички се отправиха по улиците, които под въздействието на вятъра бяха лъснали като човешки кости. Вървяха, докато Гриф не можеше да издържа повече, сподиряни от стърженето на бронята на Томб, той я влачеше зад себе си.
Под единствения непробит покрив, който откриха в града, приличащ на петстотинвековен спомен, останал сред купчините прах, по-стар от Империята, лежал тук още от създаването на Голямата Пустош, те запалиха огън и приготвиха обяд от малкото остатъци храна, взети от разбития кораб. По стените, почернели от прахта и времето, играеха странни сенки. Лъчите на залязващото слънце приличаха на капки кръв по склоновете на планината.
Под въздействието на импулс, който сам не бе разбрал, Кромис бе взел със себе си трупа на птицата на Селур. Докато ядяха, той обясняваше какво представлява тя на седналата край огъня Кралица. Томб започна да човърка механизма й с тънък стоманен нож.
— Не знам нищо повече за този човек. Но изпращайки тази птица, той ни предупреди, а фактът, че не се нуждаех от предупреждение, не намалява цената на постъпката му.
— Предупреждението за гетайт-кемозит може би говори, че той има някакъв начин да се справи с тях — каза Кралицата.
Биркин Гриф дъвчеше парче сухо месо. Той се изсмя високо и каза:
— Това е чисто предположение, Кромис. Не вярвам някой да може да се справи с тези адски създания, изкопани от Пустинята.
— Това е единствената възможност, която имаме, Гриф — отвърна Кромис. — Не ни остана нищо друго.
— Този човек е много сръчен. Да, сръчен и умен — мърмореше Томб, разглеждайки вътрешността на птицата. — Или пък като Канна Мойдарт е много добър в разкопките.
— Така че ако нямате нищо против, Милейди, ще пътуваме към Залива Гирван, да потърсим помощта на този Селур — продължи Кромис, без да обръща внимание на думите на Джуджето. — Да се надяваме, че там ще намерим някое сигурно място, където да ви оставим и…
— Местата не гарантират сигурност, Лорд Кромис, само хората могат да дадат такава гаранция. Мисля, че и двамата се убедихме в това напоследък — прекъсна го Кралица Джейн. — А освен това бях защитена и на сигурно място цели седемнадесет години. Струва ми се, че да се изложа на риск за известно време, ще ми хареса.
Биркин Гриф с мъка се изправи на крака, разпръсквайки прах около себе си. Той погледна надолу към Кралицата мърморейки нещо. След това бавно й се поклони до пояс.
— Мадам! — каза той. — Вие имате храбростта на Вашия баща! Държанието Ви е много смело!
Той седна отново и се обърна към Томб:
— Щастливец, това е адски дълъг път за мъж в моето положение, де да имах кокилите ти!
Кралица Джейн от Вирикониум за първи път, откакто бе загубила Империята си, се засмя. Кромис си помисли, че това поне показва колко бързо се възстановява един млад човек, дори и след тежка загуба.
* * *
Престояха в древния град пет дни, обгърнати от руините на безвъзвратно минало величие, когато селището е било и център на Северняците. Може би посрещаше с „добре дошъл“ звънтенето от чука на Томб, докато той поправяше повредите на доспехите си. Като че ли се отваряше врата, едва доловимо изкривено ехо от миналото, в което други механици бяха удряли изкусните артефакти на Културите на Залеза?
Кракът на Гриф се оправяше много бавно, раната се отвори отново, кръвта не се съсирваше и му беше много трудно да се движи. Като възстановяващо се след дълга болест дете той бе станал сприхав и често изпадаше в пристъпи на глупава ярост. Куцаше силно, ругаеше непрекъснато, проклинайки собствената си безпомощност. Накрая Гриф с големи усилия отиде до останките от кораба им на Лутос Плаца, успя да откърти тежък кобалтов лост и направи от него някакво подобие на патерица.
За жалост това беше лошо решение. С патерицата вървежът му стана още по-неустойчив и Томб жестоко се подиграваше с него, като го имитираше с нескрито злорадство. Гриф загуби съвсем чувството си за хумор, избухна и му заяви, че неговото енергийно бойно снаряжение е много по-унизителен вид патерица.
Двамата се сбиха свирепо и Кромис едва ги раздели със сила.
Дръпнаха се, като всеки обеща да отнеме главата на другия във възможно най-кратък срок.
— И двамата сте жалки глупаци! — отвърна им Кромис и те се отдръпнаха още и седнаха по местата си.
След това той се обърна към Метвен Найан:
— Отегчени са от бездействието и несигурността ни. Ще напуснем това място утре сутринта.
Думите му се потвърдиха по-късно през деня, когато два въздушни кораба, носещи знаците на Мойдарт, се появиха като призраци от Пустошта и увиснаха в небето над Плаца. Северните воини се спуснаха като мравки по дългите въжени стълби на площада, за да изследват изгорелите останки на въздушния кораб, ритайки шумно разхвърляните части.
Те търсеха оцелели, но Кромис заведе хората си в древните предградия на Дрънмор. Беше ясно, че въздушните сили бяха челен отряд в опит градът да се окупира отново след половин милион години отсъствие.
Малката група напусна мястото същата нощ и продължи незабелязана от никого към Прохода на Метедрин.
* * *
Започнаха пътуването си надолу към Раннок през обширна, почти ненаселена земя от заледени блата, обградени с високи хълмове. Вървяха през мочурищата от торф и гранитни морени, откъснати от планините Монар по време на свличане на глетчер, образувал по пътя си корита на широки, бързи и плитки реки. Тревата беше маслиненозелена и груба, мъхът — яркозелен, на места, където имаше завет, се виждаха нежни зимни цветя. По пълзящите склонове растяха сгърчени трънливи дървета. Влажният постоянен вятър духаше в клоните на брезовите горички и трънаците. Високите хребети се очертаваха на небесната повърхност, изпъстрена от сиви облаци. Понякога минаваха покрай внезапно отворили се гейзери с бяла вода, които се явяваха често през пролетта, но по необясними причини изчезваха с идването на лятото.
Всичко бе оцветено в зелено и кафяво, зелено и сиво — тук не можеше да се отглежда нищо, а тези земи бяха около една четвърт от Империята на Вирикониум.
Всяка сутрин Кромис ставаше от одеялата си полузамръзнал и треперейки, проверяваше какво се е хванало в капаните, поставени предната нощ. Най-често бяха зайци. Ботушите му прогизваха, докато ги намереше сред мократа трева и локвите. Но тези самотни разходки му доставяха някакво мрачно удоволствие. Никога не можа да разбере какво беше това. Изпълнен с учудване, той се завръщаше с улова си, за да събуди другите в лагера и да ги накара да тръгнат отново на път.
Представляваха странна окъсана група, вървяща надолу към Раннок. Томб приличаше на разпънат на кръст в кожените си гамаши сред металното дърво на екзоскелета. Неуморим, крачещ като машина през тресавищата и реките, прескачащ пукнатините, проправяйки си път — той сечеше цели дървета с енергийната си брадва. Зад него подскачаше и залиташе Биркин Гриф. Великолепната му мантия в кобалтовосиньо бе разпокъсана, от нея висяха парчета, а самият Гриф непрекъснато проклинаше патерицата си. Изпокъсан, подскачащ и залитащ, той приличаше на полудяло бостанско плашило.
И дрехите на Кромис бяха раздърпани и изпокъсани от острите клони на дърветата. Прекрасната му черна коса се вееше на вятъра. Устните му бяха здраво стиснати.
Лошото време, теренът и храсталаците не бяха пощадили и Метвен Найан, но тя не им обръщаше внимание. Намерила част от изгубената си вече Империя, за чието съществуване не беше и предполагала, тя беше открила и нещо от себе си.
— Кулите не са всичко, Лорд Кромис! — смееше се тя, хванала ръката му — Наистина не са! — Тя носеше цветя и беше много разочарована, че той не може да ги назове. Кромис й показваше планините, които тя не познаваше, и се усмихваше, нещо, което му се случваше много рядко. Тези дребни наглед обяснения много бързо ги сближиха.
Вървейки така, групата изминаваше по трийсет мили на ден.
Времето ставаше все по-студено. Вятърът свиреше между оголените дървета и пронизваше телата им. Сутрин сивкави мъгли обгръщаха дърветата и трябваше да се движат много бавно.
В една такава утрин ги нападнаха разбойниците.
Бяха малка окъсана група, около десетина души, въоръжени с всевъзможни оръжия, каквито бяха успели да намерят. Приличаха повече на селяни, напуснали земята си (а може би накарани да я напуснат), отколкото на воини. Томб беше отишъл далеч напред, следван от Гриф, така че Кромис беше единственият, който ги посрещна. Той избута Кралица Джейн под прикритието на една голяма скала и се изправи в целия си ръст срещу тях.
— Назад! Кой ще се опита да кръстоса оръжие с Рицар на Метвен!
Това ги смути за момент, някои колебливо направиха крачка назад, но водачът им нададе дрезгав вик, размаха меча си и всички се втурнаха напред. Мечът без име изсвистя във въздуха и първият, достигнал Кромис, се просна в краката му с разсечени гърди. Последва кратко меле, придружено от викове на ярост и стонове.
Мечът на Кромис тъчеше невидима паяжина от стомана около него и когато нападателите се отдръпнаха, трима от тях останаха сгърчени в мекия торф.
Разбойниците се спогледаха, по лицата на някои от тях личеше уплаха, но водачът им отново ги поведе в атака. В същия миг вляво от тях от мъглата изскочи Биркин Гриф, огромният му меч просветна във въздуха и най-близкият нападател се строполи с разсечен череп. Гриф, куцукайки, се довлече до Кромис.
— Какво е това? — прогърмя гласът му — Нима обикновени джебчии се опитват да мерят сили с нас? Кромис, да разчистим тази сган!
Останалите шестима разбойници се спогледаха. В очите им се четяха едновременно страх и алчност. Те виждаха, че единият от неприятелите им е ранен, а красотата на жената ги бе подлудила. Водачът им отново ги поведе в атака и това беше най-голямата грешка, която правеше в живота си.
— Метвен! — изкрещяха Кромис и Гриф и вместо да се отдръпнат, се впуснаха напред.
Мечът без име се впи в шията на главатаря, главата му изхвърча и падна в торфа. За момент тялото остана право, след това бавно се свлече надолу, Гриф разсече друг от нападателите почти до кръста, а трети, който се опита да премине през Кромис, се търкаляше с разпрани вътрешности по поляната. Останалите трима хукнаха назад и се натъкнаха на огромната, гротескна фигура на Томб, върнал се назад от шума на боя.
— Хлебарки! — изкрещя Джуджето и брадвата му разполови единия от тях. — Малки нищожни насекоми, с кого се опитвате да мерите сили?
Последните двама оцелели, крещейки от ужас при появата на огромния екзоскелет, хукнаха надолу.
— Хвани ги, Томб! — извика Кромис. — Унищожи ги! Никой не трябва да знае, че сме тук!
— Слушам, благородни господарю! — изкиска се подигравателно Джуджето и закрачи с огромни крачки след бегълците.
— Лорд Кромис, трябва ли наистина тези хора да бъдат убити? — прозвуча нежният глас на Кралицата.
— Да, Мадам! — гласът му беше студен и твърд. — Никой не трябва да знае дали сме още живи и къде сме.
— Но все пак те са мои поданици…
— Поданици, Кралице моя — прекъсна я Гриф, — които бяха готови да Ви убият. Послушайте Кромис, той наистина е прав.
— Никой не може да каже кой е прав и кой не е в тези времена — промълви Кромис. — Но смятам, че това наистина е най-доброто решение.
В далечината се му див вик на ужас и агония, последван от втори.
Кралицата скръбно сведе глава.
— Да тръгваме — предложи Кромис. — Загубихме вече доста време.
Продължиха напред. По време на третата седмица от пътуването им заваля сняг. Лед скова потоците и рекичките. По върховете на високите хълмове с трясък се чупеха скали и политаха надолу в прохода. Студът беше ужасен, но те продължаваха напред. Кромис намираше в капаните си бели зайци, а понякога и лисици-албиноси с червени, интелигентни очи. Биркин Гриф уби бял снежен леопард с патерицата си — по свирепост битката беше равностойна, до последния удар на подивелия от ярост Гриф.
Повече от седмица живяха при група пастири — дребни чернокоси хора, говорещи със странен мек акцент. За тях воините на Север и Запад бяха само слухове. Когато Кромис им обясни кои са те, всички коленичиха пред Кралица Джейн. Подариха й палто от овчи кожи и през цялото време се отнасяха с уважение към тях. Бяха срамежливи и добри хора и в знак на признателност Томб Джуджето сечеше дърва за тях от зори до здрач, докато Гриф, седнал и повдигнал ранения крак пред себе си, цепеше дърветата на трески, които щяха да им послужат за повече от година. Междувременно след битката с разбойниците Гриф и Томб отново се бяха сприятелили и в резултат на възобновеното приятелство вършеха с удоволствие работата си — всъщност и двамата най-много обичаха да режат и секат.
Всичко в живота им започна да им се вижда далечно — сам той ги бе изолирал от Времето. Кромис се мъчеше да запази в ума си картината на катастрофата на бойното поле на Изток. За неговата мрачна природа беше много важно да си спомня за ужасните мечове на гетайт-кемозит. Той непрекъснато мислеше за тях и започна да си ги представя, като във въображението му те ставаха все по-опасни, като нещо предопределено да унищожи всичко по пътя си. Виждаше ги как обсаждат Дюйриниш и се чудеше дали зимата би представлявала някаква преграда за тях.
След още седем дни и една нощ пътуване през мрачните планини в южния край на Раннок всички с радост видяха плодородните земи на Лендалфут и съвсем малка част от сивото море, разбиващо се в тъмните вулканични брегове на Залива Гирван.
* * *
Лендалфут беше рибарски град, изграден от белезникав, сивобежов камък — струпани къщи, повечето едноетажни и неприветливи, и дълги навеси за сушене с потъмнели покриви, обрасли в лишеи и мъх.
Тук-там се издигаха високите бели къщи на местните големци. През лятото фин розов пясък, издухан от дюните на Залива Гирван, изпълзяваше по стръмните ветровити улици. Между къщите, в малките дворове, голоръките жени на рибарите си говореха под палещото слънце. Скърцащи каруци караха улова нагоре но Големия Южен Път към Субридж.
Но сега вълните хапеха злобно чакълестия бряг. Морето се вълнуваше, големи черногърби чайки кръжаха и се биеха над пустите вълноломи, а закотвените лодки се бутаха със скърцане една о друга.
Решен да провери дали новините за Младата Кралица са пристигнали вече от Север по Пътя на рибата, Кромис изпрати Томб в Лендалфут. Джуджето трябваше да се представя като самотен пътник и да събере колкото се може повече информация.
Томб се раздели, макар и неохотно, с енергийното си бойно снаряжение — това беше едно от условията, за да не изплаши местните жители, — но отказа да остави брадвата си.
Другите го чакаха до един пуст хълм от базалт, издигащ се зад града.
Джуджето се завърна гордо от бързо и ефективно свършената работа. Той подхвърляше в ръка малка изсъхнала ябълка, която (както каза той) му била подарена от някаква старица.
— И тя беше изсушена като ябълката — засмя се Томб. — Сигурно си е помислила, че съм някое хлапе.
Но всички смятаха, че по-вероятно я е откраднал отнякъде.
— Добре стана, че отидох сам, долу всички са изплашени и враждебно настроени. Новините са дошли вече дотук от Субридж. — Той отхапа парче от ябълката си и продължи: — Мойдарт е превзела Лоу Лидейл, унищожила е Дюйриниш. Доколкото разбрах, там са дадени много жертви и от двете страни и сега армията й се връща към Вирикониум. Между Пастелния град и Субридж нощем се появяват гетайт-кемозит и избиват без причина когото намерят.
Той изяде кората на ябълката, изплю невнимателно семките върху Биркин Гриф, който точеше меча си със специален пясъчник, и легна в екзоскелета.
Замълча за миг и продължи.
— Успях да разбера посоката, в която трябва да вървим, наистина не много точно, но мисля, че ще се оправим.
Томб закопча всички части на бронята около себе си и се изправи. Отново беше гигант, обграден с гора от метални ленти, пръти и болтове. Показа към базалтовите скали.
Моторът на екзоскелета вече тихо шумеше.
— Целта на пътуването ни е на Изток и малко във вътрешността. Всички рибари, с които разговарях, рязко променяха държанието си, когато им казвах закъде пътувам. Ставаха мрачни и студени. Изглежда, не обичат много този Селур. Рядко са го виждали и доколкото разбрах, е някакъв старец. Гледат на него със суеверие и го наричат Създателя на птици.
У всеки от групата се бе създал инстинкт да избягва големите пътища и населените места. Затова бяха принудени да пътуват през необитавани диви места между Лендалфут и блатата на Кладиш. Вървяха през вътрешността на страната, разрушена и разбита, когато Културите на Залеза са били нещо повече от мечта в зародиша на човекоподобна маймуна. Земя от каменни дефилета със скали, пропукани от Времето, и спящи от хилядолетия вулканични кратери.
— Имам доста бедна Империя! — каза Метвен Найан. — Независимо дали е загубена, или ще я спечеля отново. Навсякъде се вижда умираща природа. Имам чувството, че това е умалено копие на смъртта на целия свят.
Никой не отговори и тя нахлупи качулката върху лицето си.
На Юг нямаше сняг, но почти непрекъснатият дъжд биеше по сивата безлистна растителност и блестящия черен базалт. Дъждът, стичайки се надолу, образуваше клокочещи потоци през дефилето към морето. През нощта електрически сияния танцуваха над кратерите на мъртвите вулкани и осветените от тях високи базалтови структури приличаха на остатъци от древна архитектура, строена от гиганти.
Докато вървяха, непрекъснато над главите им летяха птици, имаха чувството, че високо в разгневеното небе злобните им силуети ги следваха.
Забелязаха Кулата на Селур вечерта на втория ден от пътя си. Прекосявайки билото на хребета, те стигнаха устието на една от многото безименни реки, идващи от планината зад Кладиш. Осветена от изчезващата слънчева светлина, водата се разстилаше пред тях като метален лист. Високи черни отвесни скали се спускаха към тъмните брегове. Студеният вятър бродираше краткотрайни безсмислени знаци по повърхността на морето.
Разположен в плитчините, близо до Западния бряг, се издигаше малък, куполообразен остров, съединен със сушата с пътека, павирана с натрошени от времето каменни блокове. Островът беше пуст, ако не се смятаха няколкото бели мъртви пинии.
Сред пиниите като каменен пръст, смалена от разстоянието, се издигаше Кулата. Беше петоъгълна, с остър връх, изградена от черен камък. Тънък сноп светлина се процеждаше от най-високата й част, но тя не беше силна и постоянна, а постепенно се появяваше и изчезваше.
Птици кръжаха над Кулата и крещяха печално в настъпващия здрач. Бяха морски орли с необикновени цветове, спускаха се от време на време надолу, и едва докоснали морската вода, се издигаха нагоре. Крилата им приличаха на мантии, развети от вятъра.
— Тук няма нищо за нас — каза Биркин Гриф рязко. — Само някой лунатик би избрал това място за живеене. Изглежда, рибарите са имали право.
Но Кромис, който разбираше желанието за самотност (беше много впечатлен от това място, напомнящо собствената му кула, издигната между самодивските дървета на Балмакара), поклати глава.
— Ние дойдохме точно затова тук, Гриф. Тези птици, погледни ги, те не са направени от плът — той докосна трупа на лешояда, висящ на колана му. — Ще слезем долу.
Устието на реката беше осветено от кафявата разсеяна светлина на залязващото слънце, островът беше тъмен, очертанията му не се виждаха добре в настъпващия мрак.
Пращенето на мъртвите пинии долиташе до тях, носено от бурния вятър. От базалтовия бряг те започнаха да изкачват пътеката. Камъните под краката им бяха хлъзгави и напукани, част от тях — потънали няколко сантиметра под водата. Бяха принудени да вървят един зад друг, като Кромис остана последен. Когато се приближиха до острова, Томб извади брадвата си, а Гриф измъкна с няколко сантиметра меча си от ножницата. Той непрекъснато се оглеждаше около себе си, като че ли очакваше всеки момент нападение, а може би мрачният пейзаж му вдъхваше такива чувства.
С измокрени крака те стояха пред Кулата.
Тя беше създадена в невъобразимо далечното минало на планетата от един-единствен обсидианов монолит, дълъг около шестдесет метра и с двадесет и четири метра в диаметър. След това Кулата е била повдигната в единия край с някакъв изгубен вече във Времето технически способ. Петте й повърхности бяха полирани и върху всяка от тях имаше изсечени по двадесет високи прозореца.
Никакъв звук не се чуваше отвътре, светлината на върха беше изчезнала. Към вратата й водеше тъмна пътека, криволичеща между пиниите.
Томб Джуджето се изсмя тихо на себе си.
— Строили са за хилядолетия — обърна се той към Кромис, като че лично той бе изкопал това от пустинята. — Не можеш да им отречеш това, нали?
Той тръгна между пиниите, бойното му снаряжение проблясваше, подобно на сребърен скелет в мрака. Извади брадвата си и с грохот стовари тъпата й част върху вратата.
— Излизай! — извика той. — Излизай!
Той ритна вратата с металния крак на екзоскелета, но никой не се показа.
Кромис почувства, че Метвен Найан се приближи до него.
— Излизай навън! Създателю на птици! — продължаваше да вика Джуджето. — Или ще насека вратата ти на кибритени клечки!
Слабо, но отчетливо в тишината, която последва тази заплаха, се чу тих писклив смях.
Биркин Гриф изруга свирепо.
— Зад гърба ви! — изкрещя той, изваждайки тежкия си меч.
Ужасен от собствената си липса на предпазливост, Кромис се обърна да посрещне опасността, идваща отзад, капки пот избиха по челото му. Мечът без име беше вече в ръката му. Горе, високо в небето, морските орли се въртяха около Кулата като призраци и диво пищяха.
Пътеката между пиниите изглеждаше като зейнала паст на някакво чудовище, тунел, изпълнен с клопки и тишина. Кромис нанесе див удар с меча си в мрака, но ръката му се спря.
Там стоеше Селур от Лендалфут, Създателят на птици. Господарят на птиците бе толкова стар, че изглеждаше да е прескочил физическите симптоми на годините си и направо бе преминал в Безвремието.
Дългият му куполообразен череп изглеждаше лишен от плът, но кожата му беше гладка, ненабръчкана, фина, почти прозрачна. Под нея костите му блестяха като деликатен кехлибар.
Лицето му беше леко жълтеникаво, странно, но не и нездраво.
Очите на Селур бяха зелени, ясни, изпълнени с присмех и веселост. Устните му бяха тънки и бледи.
Носеше широка незакопчана черна роба с групирани в плетеници ромбове, над която имаше мантия с избродирани със златни жици фигурки, напомнящи някои геометрични знаци, изсечени в кулите на Пастелния град. Тези странни и необикновени фигури едновременно биха могли да бъдат и визуално изкуство, и математически език на самото Време.
Когато се помръдваше, те като че ли се движеха и летяха по някакъв техен път, несвързани с движението на самата дреха, част от която бяха.
— Свали оръжието си, Лорд Кромис — промърмори Селур, докато острието на Меча без име бе опряно в гърлото му. Той се загледа в мъртвата, изтърбушена птица, висяща на колана на Кромис.
— По птицата виждам, че ти си тегеус-Кромис. Доста се забави, докато ме посетиш. Ще бъде жалко, ако продължаваш с грешките си и убиеш този, когото си дошъл да видиш.
Селур се засмя.
— Хайде, ще влезем вътре — той посочи Кулата. — Трябва да ме представиш на твоя енергичен приятел с енергийната брадва. Той желае да ме убие, чувствам го, но ще трябва да се лиши от това удоволствие. Да вървим!
Но твърдоглавият Биркин Гриф не беше сигурен в нищо. Когато Кромис прибра оръжието си, той не даде знак, не ще го последва, а застана пред стареца.
— Ти си или луд, или злодей — каза той. — Да рискуваш да умреш, както щеше да стане преди малко, само и само да видиш, че някой глупав трик ще ни направи впечатление. Стигайки дотук, сме убили повече мъже, отколкото топли вечери си изял, и много от тях загинаха за по-малко от тази глупава шега. Искам доказателство, че ти си същият, изглупял, но неносещ зло човек, преди да прекрача прага на къщата ти. Как бихме могли да знаем, че точно ти си Селур от Лендалфут, а не някоя дяволска машинария, както твоите метални птици.
Старият човек поклати глава и се усмихна.
— Може би това ще те убеди…
Той повдигна ръцете си, наклони глава назад, докато очите му не се впериха в тъмнеещото небе, където летяха орлите-рибари. Шарките по развяната му от вятъра роба изглеждаха прозрачни. От гърлото на Селур се откъсна див, силен вик, писък, в който се чувстваха самотността на солените брегове, на вятъра и морето — писък на морска птица.
Веднага птиците прекратиха безсмисленото си кръжене около Кулата. Една след друга те свиха огромните си крила и отвръщайки на вика, се спуснаха надолу. Вятърът свиреше през тях.
За момент въздухът около Създателя на птици бе пълен с движение и звуци. Той изчезна сред тази буря от махащи крила и когато се появи отново, на всяка от протегнатите му ръце бе кацнал по един орел, а десетина стояха на земята пред него.
— Така са конструирани — каза Селур, — да отговарят на звуков код. Те са много бързи!
Биркин Гриф прибра оръжието си.
— Извинявам се — промърмори той.
От сянката на вратата Томб Джуджето се изкикоти тихичко. Той намести блестящата брадва на едното си рамо и тръгна напред, потропвайки с бойните си доспехи. Протегна напред една от металните си ръце към стареца.
— Луд или не, това е трик, който бих желал да науча. — Томб разгледа перфектните пера от иридиум на кацналия на ръката на стареца орел. — Ще сключим договор, старче. Научи ме да правя такива неща и аз ще забравя, че съм чувствително, злопаметно джудже, както ме нарече преди малко. Съжалявам, че заплаших да унищожа вратата ти.
Селур поклати глава. Лицето му беше сериозно.
— Съжалявам! — каза той. — Не би било възможно да я разрушиш. Ще научиш много неща, приятелю мой. Много е важно някой от вас да бъде обучен… да кажем, на някои операции. Елате.
* * *
Той ги поведе към Кулата.
Мястото беше древно, изпълнено със същия сумрак, който витаеше и във въздушните етажи, всеки с една-единствена петоъгълна стая.
Три от тях бяха обзаведени за живеене. Имаше големи канапета и килими, остатъци от неща с неясна природа, като скулптури, изровени от Голямата Пустош. Светлинни завеси се люлееха във въздуха, чуваха се смътни и далечни гласове, чийто смисъл те не разбираха…
— Зелено! — Шепнеха те. — Десет зелени. Преброй!
Томб Джуджето се разхождаше между предметите, лицето му не изразяваше жестокото присмехулство, характерно за него, а по-скоро имаше глупав вид. Внезапно той каза:
— Загубих тридесет години. Трябваше да бъда тук, а не да копая детритите на пустините…
Ненапълно завършени скелети на метални птици лежаха на дълги рояци — имаше орлови кукумявки, бойни орли и черни раменни канни, готови, но неподвижни, чакащи някакъв ритуал, който да им даде сила и да вдъхне живот в малките им сиви очи.
В последната стая на върха на Кулата имаше пет фалшиви прозореца, точно колкото в тронната зала на Вирикониум, показващи области, които не можеха да се видят в Империята…
Там, след като се освежиха, Селур, Създателят на птици, им разказа за своя странен живот и за гетайт-кемозит:
— Очаквах от известно време пристигането ви. Разберете, че ни е останало много малко време. Трябва на всяка цена да имам вашето съдействие, за да може моята намеса в тази афера да бъде положителна и ефективна. Трябваше да стане много по-рано, но няма значение.
Сега: всички знаете каква заплаха е Канна Мойдарт за съществуването на Вирикониум, но не сте запознати с една друга, много по-основна заплаха, причинена от използването на това, което Северняците със своята суеверност и незнание наричат гетайт-кемозит. На техния език това означава „крадци на мозъци“.
Трябва съвсем ясно да ви обясня голямата опасност, затова би трябвало да подготвя умовете ви за всичко, а също и да ви разкажа за себе си, за странния си дом. Моля ви, господине, не ме прекъсвайте. Ще спечелите много време, ако си спестим въпросите, докато ви опиша в общи линии цялата картина.
Добре. Искам да бъда ясен, въвличането ми в тази война не е политическо, за мен победата на Вирикониум е с толкова малко значение, както и победата на Северняците, освен заради едно-единствено нещо… Моля ви, Лорд Гриф, седнете и слушайте. Както ви казах, има нещо, с което трябва да се заема лично. Това, което ме засяга, е запазването на човешката раса на Земята. Сигурно ще попитате кой съм аз…
Моята трагедия е, че не знам. Забравил съм, не знам кога съм дошъл в тази Кула, знам само, че съм тук най-малко от хилядолетие. Сигурен съм, че съм бил тук при сгромолясването на Културите на Залеза — така поне ги наричате вие сега, бил съм тук по това време, и то най-малко от век. Но не мога да си спомня дали принадлежа на тази мистериозна раса. Както за вас, така и за мен те са изгубени в хода на Времето. Сигурен съм още, че съм или безсмъртен, или проклет със страшно дълъг живот, но и тази тайна е изгубена. Дали това не е някаква болест или проклятие — всичко това е тайна. Паметта ми е способна да помни и знае неща, случили се двеста години назад. Не повече. Това е проклятието, виждате сами — паметта не е безгранична. Има място за спомени за един човешки живот, но хилядолетията всичко изтриват.
Не си спомням даже дали съм човек.
— Много раси идваха — или бяха докарвани въпреки волята им на Земята, в началото на Заминаващите Култури. Някои останаха, обречени и захвърлени от бързия колапс на околната среда, от която се роди Ръждивата Пустиня. Те бяха хванати в капан, когато глобалната икономика не можеше повече да поддържа технологиите и големите кораби спряха да идват и да си отиват от тази планета. Все пак две раси надживяха колапса и тогава се адаптираха успешно към всичко около нас. Може би аз представлявам третата. Това е нещо от второстепенно значение. Ако погледнете екраните пред вас, ще се опитам да ви дам някаква представа за това, което бихме могли да очакваме от механичните слуги на Старата Кралица. Да, Мадам, „прозорците“, както вие ги наричате, са тук най-малко от времето, когато съм се заселил в тази Кула. Може и да съм ги изобретил, не помня. Докато не открих определени свойства на звука и светлината, те също показваха само фиксирани гледки от места, които не могат да се намерят в Империята. Сега всеки от тях е свързан с очите на някоя от птиците ми. Да видим първия екран. Както сами можете да се уверите, Канна Мойдарт почти не е срещнала никакъв проблем да превземе Дюйриниш…
Големите метални врати на града са разбити и се люлеят от напорите на вятъра. Под високите защитни стени се вижда планина от мъртви Северняци и Вириконийци. По бойниците няма никой. Из града се разхождат патрули, облечени в кожи. Пушеци са потъмнили белите излъскани хералдически знаци по стените, накрая на площад Реплика, Синьото Метално Откритие лежи е руини. Самотно куче души обезглавена фигура в центъра на площада. Мъртъв търговец…
— Тук птицата напуска мястото си — обади се Селур — и се отправя към Вирикониум.
Пастелният град! Пет хиляди воини маршируват на площад Протон с излъчващи триумф лица. Виждат се таверни в Артистичния квартал — с разлято вино по пода, прахоляк и начупени мебели. Виждат се бежанци. Пастелните кули са назъбени от последната битка, когато единственият оцелял въздушен кораб от Кралската флотилия бе разбил силовия блок на последното останало енергийно оръдие в Империята, в напразен опит да повтори освобождаването на Мингулай от въздушна обсада, извършено от Бенедикт Посманли преди години…
Птицата бързо полита на Юг.
— Тук можете да видите гетайт-кемозит в акция — продължи тихо Селур. — Срещу тях са група партизани, оцелели от клането при Субридж…
Ужасяваща, черна бойна линия, вървяща напред по хълма, размахала енергийни мечове. Мъртви бойци се търкалят по хълма или агонизират, стъпкани от металните воини. Внезапно на екрана се появява, съвсем отблизо, един кемозит — черно лице без черти, три жълти очи, разположени в равностранен триъгълник, лице, по което не можеш да прочетеш нищо, чуждо и смъртоносно…
— Забележете това! — отново се обади Създателят на птици. — Това са истинските неприятели на Вирикониум. Съжалявам, Лорд Кромис, не исках да причиня толкова скръб на Нейно Величество. Ще прескочим четвъртия екран, Милейди, и ще преминем към най-важния. Това, което виждате, става сега, в Лендалфут, града, който току-що напуснахте…
Нощ. Виждат се бледите трептящи светлини по главната улица на града. След това светлината очертава група рибари, наведени над нещо, лежащо на каменната улица. Сцената се премества над главите на рибарите. Вижда се бледото, шокирано лице и сълзите на безсилна от мъка жена. Там, на камъка, лежи дете — мъртво, горната част на главата е отрязана — черепът му е празен…
— Най-напред нека разбера какво знаете вие за така наречените кемозит — подхвана разговора Селур. — И да поговорим за причината, поради която ви поканих тук. Не, Лорд Гриф, ще бъда кратък. Моля ви, изслушайте ме. По време на множеството вътрешни битки към края на Средния Период последните от Културите на Залеза успяха да създадат техника, чрез която воинът, колкото и смъртоносно да е бил ранен, би могъл отново да оживее. Неговото тяло не представлявало проблем — докато мозъкът му е останал непокътнат! Поставена в специален танк с нутрини, химични и биологични агенти, кората на мозъка е можела да бъде използвана като „зародиш“, от който „израствало“ цялото тяло. Как е правено това, нямам представа. На мен самия ми се струва чудовищно. Гетайт-кемозит са резултат от това. Били са създадени че само да убиват, но и да не позволяват възстановяването на жертвата, унищожавайки мозъчната й тъкан. Както и сами забелязахте, ужасяващо е. Но това не е лош сън, не това са думите, които ще използвам — това е действителността, с която хилядолетие по-късно трябва да се справяме. Ясно е, че Канна Мойдарт е открила тези автомати в северната част на Голямата Кафява Пустош, заспали в подземни бараки. Аз го узнах преди няколко години, когато някои елементи от апаратурата ми отбелязаха събуждането им (тогава не бях сигурен точно какво бяха регистрирали детекторите, едно десетилетие мина, докато реша проблема, по това време войната беше неизбежна). Сега, Лорд Кромис, записите в моята Кула са ясни по един пункт — веднъж събудени, тези автомати имат само една програма — да убиват. Ако Канна Мойдарт не успее да ги спре в края на военната си кампания, те ще продължават да убиват, независимо от политическите възгледи на жертвите си. Старата Кралица може действително да завладее целия Вирикониум. Но когато това стане, когато и последното гнездо на съпротивата изчезне, за гетайт-кемозит не остава с кого да се бият, тогава те ще се обърнат срещу нея. Така е с всички оръжия — те са двуостри, такава е природата им: да бъдат смъртоносни, както за този, който ги използва, така и за жертвата му. Но това, с което имаме работа, не са просто оръжия — те са абсолютните оръжия, последен продукт на технология, посветена на насилственото решение на всички политически проблеми. Те мразят живота. Така са били построени.
В стаята настъпи тишина. Петте фалшиви прозореца продължаваха да работят и да повтарят през зеления здрач далечните си послания на ужас и мъка. Древното лице на Създателя на птици беше непроницаемо, ръцете му трепереха, изглеждаше като душевно изпразнен от собственото си предсказание.
— Това е доста тъмна картина — обади се Томб, пийна вино от чашата и премлясна с устни. Той изглеждаше най-малко развълнуван от всички. — Но бих се обзаложил, че има някакво решение. Старче, ти не би ни повикал тук, ако не е така, нали?
Тъжна усмивка се появи на бледите устни на Селур.
— Прав си — отвърна той.
Томб направи жест, като че ли разцепва нещо с ръка.
— Давай тогава! Иска ми се да убия някого.
— Моята Кула има дълга памет, тук е събрана страшно много информация. Дешифрирайки я, аз открих, че гетайт-кемозит се контролират от Изкуствен Мозък, представляващ нещо като комплекс с големина на малък град. От информацията, която имам, някои неща не са съвсем ясни, но успях да открия две от тези градчета, на юг от планините Монадлиат. Остава само някой да отиде там…
— И?
— И да извърши някои съвсем прости манипулации, на които ще го науча.
Селур се приближи до люлеещата се колона от светлина с тъмнопурпурен цвят, прекара дланите си по спираловиден механизъм. Един по един фалшивите прозорци угаснаха, отнасяйки агонията на видяното със себе си. След това той се обърна към тегеус-Кромис:
— Моля някой от вас или всички, ако искате, да се заемете с тази мисия. Ако оставим настрани произхода ми и странния ми живот, аз съм един стар човек и не бих могъл да оцелея навън сега, когато Мойдарт слиза на юг от Пастелния град.
Все още вцепенен от видяното, Кромис кимна с глава. Той се вторачи в празните прозорци, обладан от лицето на мъртвото дете в Лендалфут.
— Ще отидем! — отвърна късо той. — Никога не съм очаквал нещо подобно. Томб ще научи всичко много по-бързо от Гриф или мен. Най-добре научи него.
— О, колко сме благодарни! — се чу ироничният писклив глас на Джуджето.
Кромис не му обърна внимание. Той запита:
— Колко време ни остава?
— Може би седмица. Югът още се съпротивлява, но Канна няма да има много проблеми там. Трябва да сте готови да потеглите преди седмицата да е свършила!
По време на разговора Метвен Найан плачеше открито. Сега тя стана на крака и извика:
— Този ужас! Винаги сме гледали на Културите на Залеза като връх в историята на човечеството. Стремяхме се да достигнем тяхното величие въпреки грешките, които са го разрушили. Как са конструирали тези неща? И защо, когато са имали звездите в ръцете си?
Създателят на птици сви рамене. Знаците но робата му се поклащаха и движеха като неспокойни животинчета от друг свят.
— Искате да ви кажа защо, Мадам? Страхувам се, че не мога.
— Били са глупави — намеси се Биркин Гриф. Пълното му честно лице беше едновременно учудено и наранено. Такъв беше начинът, по който той лично приемаше нещата. — Били са луди.
— Към края наистина са били умопобъркани — отвърна мрачно Селур. — Това го зная, но не ни е известна причината.
* * *
Лорд тегеус-Кромис се луташе из Кулата на Създателя на птици самотен, изпълнен с горчиви мисли. Запълваше времето си, като наблюдаваше от горните прозорци дъжда и вливането на реката в морето. Искаше му се да даде някакво име на тази делта, но дори въображението му не работеше. Опитваше се да пише поезия, но стиховете, които съчиняваше под непрекъснатия крясък на дивите орли-рибари и скърцането на старите мъртви пинии, бяха слаби, изпълнени с тъга. Ръката му бе непрекъснато върху дръжката на Меча без име, но и това не го успокояваше.
Томб Джуджето беше зает постоянно с различни машини и инструменти — той и Селур рядко напускаха работилницата на петия етаж. Носеха и храната си там, ако изобщо се сещаха да ядат. Биркин Гриф стана мрачен и неразговорлив, болките в наранения му крак се усилиха, раната не се възстановяваше, въпреки лечебните мехлеми, дадени му от Селур. Метвен Найан стоеше в стаята, приготвена специално за нея, оплаквайки народа си и мъчейки се да прости на ужаса, чиято наследница така или иначе беше.
Липсата на акции караше боеца да скучае, а мрачната природа и страданията пречеха на поета. Кралицата бе обладана от изцяло погрешно чувство за отговорност и двамата по свой различен път се стремяха да се срещнат и да преодолеят усещането за безпомощност пред това, което бяха научили от Създателя на птици и от тайната, която покриваше неговото съществуване.
До определена степен всеки от тях успя, но Селур прекъсна всичко, когато го повикаха в стаята на последния етаж следобеда на петия ден от тяхното пристигане.
Всеки дойде поотделно, Кромис влезе последен.
— Искам да видите това — каза им Селур, влизайки в залата.
Старият човек беше изморен, кожата на лицето му беше прилепнала плътно към косите като омазнен хартиен абажур на лампа. Тъмни торбички висяха под очите му. Сега приличаше много по-малко на човек и Кромис наистина повярва във факта, че някога в далечното минало той е преминал огромни празни пространства, за да достигне Земята.
Ако това беше истина, колко ли симпатия би хранил той към чисто човешките проблеми? Можеше да се забърка в тях, но щеше ли да ги разбере? Кромис си спомни за големия тропически гущер, който бе видял в Пустошта, и омаяния поглед на чудовището от горящия огън.
— Ето ни събрани отново заедно — промълви Създателят на птици.
Лицето на Биркин Гриф изразяваше страдание, той се огледа и каза мрачно:
— Къде е Томб? Не го виждам?
— Джуджето има още да учи. За пет дни той трябваше да усвои основните принципи на нова, изцяло непозната нему технология. Бързината, с която се справя с всичко, е просто смайваща. Но нека продължи. Всъщност това, което ще ви покажа, му е вече известно.
— Покажи ни пак движещите се картини — каза Гриф.
Древните ръце започнаха да се движат по светлинната колона. Селур наведе глава и прозорците зад него оживяха.
— Един от моите лешояди лети над Вирикониум — каза той. — Наблюдавайте!
Вижда се улица в Артистичния квартал — Алеята на красивите неща или може би Софт Лейн, със своите наклонени къщи, плътно затворени заради силния вятър. Черна котка с очи-топлийки, свита до една от затворените врати, ближе устата си. Нищо не се помръдва, никъде не се виждат хора. Внезапно се появяват трима Северняци, идващи от западния край на квартала — походката им е несигурна, а кожените дрехи и гамашите им са пропити с пот, кръв и хубаво червено вино. Подпират се един друг и си подават бутилка.
Северняците изпускат от погледа си нещо, в един от тъмните входове на къщите, което ще ги убие.
Тихо и гъвкаво като котка голяма черна сянка се прокрадва незабелязано след тях. Огромният енергичен меч профучава във въздуха. Воините не могат да реагират, един от тях се простира на земята, скоро и другите двама се строполяват до него. Триъгълникът от жълти очи оглежда телата с клинично безразличие.
— Започна се, както сами можете да се убедите — каза Създателят на птици. — Случва се навсякъде из града. Автоматите са започнали партизанска война със Северняците на Канна Мойдарт. Там още не могат да разберат какво става. Но тя губи контрол над ситуацията.
Биркин Гриф стана на крака, загледа се в екрана с отвращение и куцукайки, тръгна навън.
— Бих дал едната си ръка никога да не бях идвал тук — каза той, когато напуснаха стаята. — Никога да не бях виждал това! Твоите прозорци направиха невъзможно за мен да мразя неприятеля, с когото се сражавам през целия си живот. Сега имаме нов враг и от него чувствам как краката ми треперят.
Селур повдигна рамене.
— Кога можем да тръгнем? — попита Кромис.
— След ден, може би два. Джуджето е почти готов. Викам отвсякъде птиците си. Каквото и да мислите, Лорд Кромис, аз не съм безстрастен любител на насилието. Няма нужда да гледам падането на Мойдарт. Птиците ще бъдат полезни, ако ги разгърна над пътя, който скоро ще поемете. Наблюдавайте завръщането им лорд Кромис. Това е гледка, която не се среща често.
Кромис и Метвен Найан напуснаха заедно.
Навън тя се спря и го погледна в очите. Беше остаряла. Момичето се бе превърнало в жена и, изглежда, това не му харесваше. Лицето й беше сурово, устните — стиснати здраво. Беше прекрасна!
— Лорд Кромис — каза тя. — Не бих желала да живея с такава отговорност до края на живота си. Всъщност индиректно всичко, което се случи, е и моя грешка. Не бях силна Кралица. Когато всичко свърши, ще абдикирам.
Той не беше очаквал такава реакция.
— Мадам! — отвърна Кромис. — Вашият баща имаше подобни мисли почти всеки ден от дългото си царуване. Но той знаеше, че за него няма друг път, и Вие също го знаете.
Тя сложи глава на гърдите му и заплака.
За около двадесет и четири часа небето около Кулата бе потъмняло от птици. Пристигаха, цепейки вятъра, като от Север се носеха брадати лешояди и канни от нисшите плата на планините Монар.
Орли-кукумявки като призраци прелитаха от гъстите гори. От равнините на Лоу Лидейл долетяха мрачни ястреби и орли с дълги мощни крила, а от Голямата Кафява Пустош пристигаха ята от хранещи се с големи гущери-орли — в странни цветове, с огромни извити клюнове. Долетяха сто сокола, двеста орли-рибари, в небето се виеха най-малко хиляда въздушни хищници. През бурята от крила се виждаха дълги изкривени клюнове.
Кромис стоеше с Младата Кралица до прозореца и наблюдаваше как идват от нощта, обикалят Кулата в съвсем точно подредени ята, изучаващи тъмния бряг и скалите около малкия остров. Беше пленен от гледката. От металните тела се излъчваше сила и мощ, жестоките клюнове проблясваха под лъчите на настъпващото утро. Видя как изпълниха пиниите и сега разбра защо всички дървета са мъртви — най-вероятно преди години Селур е имал нужда от птиците си и техните нокти бяха обелили кората на дърветата докрай, а стоманените им тела бяха пречупили всички клони.
— Прекрасни са! — прошепна Кралицата.
Но точно птиците, въпреки красотата си, станаха причина за откриването на създателя им.
В пустите земи, северно от Субридж, където селяните бяха подпалили реколтата си преди идването на нашествениците, гладен Северняк стреля с арбалета си по ято бързо летящи сови. Стрелата удари една от тях, но скоро радостта на воина бе помрачена. Никога преди той не беше виждал подобна птица.
Той реши да я занесе на капитана си…
Утрото настъпи мрачно и обвито с облаци над базалтовите скали на делтата. То докосна и прозореца, от който Кромис беше наблюдавал цяла нощ и за миг смекчи суровото му изражение. Светлината проблесна в множество цветове, когато падна върху накацалите върху пиниите птици, и посребри човките и ноктите на последните пристигащи от ятото — седемнадесет пепеляви огромни лешояда, размахващи бавно над водата своите триметрови крила.
Светлината докосна и проблесна по гигантския кораб, който бавно се носеше над залива — подобен на дълга черна шушулка, върху която се виждаше знакът на вълчата глава и трите кули.
Кромис бе сам. Кралицата се бе оттеглила преди няколко часа. За момент той гледа кораба, който се движеше напред-назад над делтата. По стените му се виждаха множество дупки и драскотини. След две-три минути корабът изчезна зад скалите на Запад и Кромис помисли, че този път са имали късмет. Но той се завърна отново, въртейки се над залива, търсещ като стрела от компас.
Замислен, Кромис, слезе до работилницата на петия етаж. Той извади меча си и удари с дръжката му вратата.
— Селур! — гласът му беше прегракнал. — Открити сме!
Погледна острието без име и го прибра в ножницата.
* * *
— Може би ще можем да ги задържим. Кулата има собствена защита. Всичко зависи от типа оръжие, което те имат.
Бяха се събрали в най-високата стая, Метвен Найан, трепереща от студ, все още оплакващият се от ранния час за ставане Биркин Гриф, Кромис — с пресъхнали уста, безчувствен от недоспиване. Цялата ситуация му се струваше нереална.
— Такъв кораб може да превозва поне петдесет души — каза той.
Сега летателният апарат висеше над каменния път, свързващ острова със сушата, и започна бавно да се спуска върху разбитите камъни на пътеката, с връх, насочен към острова.
— Пехотата не представлява опасност за нас — заяви Селур. — Вратата ще ги задържи, а имам и птиците.
Под тежестта на кораба каменната пътека се пропука с глух трясък. Блокове се разхвърчаха настрани и се плъзнаха в делтата на реката. На места камъните потънаха и водата започна да се разбива в корпуса на кораба. Зад него хълмовете се оцветиха в металносива светлина. Орлите на Селур започнаха отново да кръжат неуморно в небето.
И петте екрана показваха една и съща картина — водата и кацналия летателен апарат.
В средата на кораба, отляво, се откри отвор като рана.
От него заизскачаха гетайт-кемозит с извадени мечове.
Биркин Гриф изсъска през зъби. Поглади наранения си крак и каза:
— Нека да видим как домът ти ще се защитава сам, Селур! Нека да видим!
— Само двама души са с тях! — каза Кралицата. — Офицери или роби?
Те тръгнаха напред по пътеката, повече от петдесет енергийни меча, над сто и петдесет бездънни, жълти очи.
Птиците ги посрещнаха.
Ръцете на Селур се движеха по командния пулт. Небето потъмня, когато той вдигна огромното си ято от острова и го хвърли върху брега. Като димен облак то се насочи към гетайт-кемозит. От гърлата на птиците се понесе див пронизителен писък. След миг нападателите изчезнаха сред огромното ято.
Остриета просветваха сред облака птици, сечейки метала като масло. Огромни птичи нокти и извити клюнове, остри като бръснач, се впиха и вадеха разположените в триъгълник очи. Стотици птици падаха на земята с отрязани части от телата им, от гърдите им висяха разкъсани механизми. Но когато ятото се оттегли обратно, двадесетина от механичните бойци лежаха на пътеката. Телата им бяха разпръснати, части от тях лежаха във водата. Останалите се отдръпнаха към кораба си.
— Ха! — възкликна Биркин Гриф в последвалото затишие. — Стари човече, ти не си така беззъб, а те не са така неуязвими.
— Не — отвърна Създателят на птици, — но съм изплашен. Погледнете долу! Струва ми се, че Канна Мойдарт е изкопала и нещо друго от пустинята, освен металните си чудовища…
Той се обърна към Кромис.
— Трябва да тръгвате! Веднага! Под Кулата има подземия, там държа коне. Има базалтови тунели, които водят на половин миля южно оттук. Джуджето Томб е готов, половин ден повече или по-малко не е от значение. Подчинявайте се на неговите указания, когато стигнете мястото, където е Изкуственият Мозък! Вървете, кажете и на него, че часът е дошъл, и бягайте! Аз поправих бойната му екипировка, тя е долу при конете. Напуснете бързо Кулата!
Докато говореше, очите му се разтвориха от страх.
Въпреки постоянните атаки на птиците, при които дадоха още няколко жертви, гетайт-кемозит успяха да се укрепят върху малка част от пътеката, водеща към острова, точно пред кораба си. На това място четирима от тях изнесоха тежко снаряжение от него и бързо започнаха да сглобяват някаква машина. Работеха методично, без паника.
— Това е подвижно енергийно оръдие — прошепна Биркин Гриф. — Не съм предполагал, че подобно нещо съществува в Империята!
— Много неща съществуват под нея, Лорд Гриф — му отвърна Селур. — Сега тръгвайте!
Кулата потрепери.
Виолетови искри изскочиха през дулото на оръдието. Скали и дървета се изпариха от удара. Петстотин птици изгоряха в златна неправилна сфера от огън — феникси, които никога нямаше да се родят отново. Селур се обърна към пулта си. Кулата започна да бучи и вибрира. Над главите им, на самия връх, нещо изтрака, чу се силно бучене и миризма на озон изпълни въздуха.
Светкавици блъвнаха от острова и обгърнаха бордовете на въздушния кораб с бледосини пламъци.
— И аз имам собствено оръдие — каза Създателят на птици, върху древното му лице се изписа усмивка. — Имам и други неща, които нито те, ние вие сте виждали. Жалко за птиците. Останаха само тези, които бяха зад Кулата по време на изстрела. Но нищо не се знае, може би ще успея да направя нови. Съжалявам за тях, много от птиците са толкова сложни за изработка, някои дори се научиха да говорят. А за мен това е една добра дефиниция на въпроса какво е живот.
Водата около пътеката започна да кипи.
Кромис взе ръката на Кралицата.
— Тук няма място за нас. Старинните оръжия се събудиха отново. Да ги оставим да се бият.
Скалата под острова отново потрепери.
— Не беше ли по-добре да вземем стареца с нас? — попита Гриф. — Те ще го убият накрая.
— Не мисля, че щеше да иска да дойде — каза Кромис. — И беше прав. — А кой кого ще убие, ще разберем след месеци…
* * *
Намериха Томб Джуджето в работилницата. Погледът му бе замаян, по лицето му се четеше изумление.
— Пропилял съм четиридесет години от живота си — каза той. — Предполагам, че трябва да тръгваме.
Около седемдесет стъпала водеха до подземията на Кулата. Там намериха конете и снаряжението на Томб.
Тунелите, по които минаваха, бяха слабоосветени, а конете, от липса на упражнения, бяха станали плашливи. Влагата мокреше стените и се стичаше в подножието им. Навсякъде стените бяха покрити с огромни гъби в такива фантастични комбинации от цветове, че приличаха на творения на луд художник. Огромни метални машини стояха в специално издълбани ниши, потънали във вода.
Вибрациите на битката отгоре заглъхнаха.
— Намираме се под устието на реката — тихо каза Томб.
Бяха принудени да преминат през колона от студен огън. Конете цвилеха и се опитваха непрекъснато да спрат. Откриха много странни и неразбираеми неща. Встрани от тях видяха бял скелет на кон и ездач: огромен меч, много голям за всеки от тях; голяма паяжина от тънки като косъм метални струни, върху която лежеше тялото на прекрасна мумифицирана принцеса.
Звуци, които не бяха ехо, ги следваха по кривите коридори.
— Струва ми се, че сме извън Времето — промълви тегеус-Кромис.
Най-накрая се изкачиха нагоре, излязоха от тунела и се озоваха на ръба на скалите западно от острова. Погледнаха надолу — Кулата на Селур беше невидима, загърната в многоцветен облак дим, през който проблясваха искри. Пътеката към острова беше едва видима, на места камъните се бяха стопили. Над устието на реката се издигаше пара.
Подухна силен северен вятър. Мъглата около Кулата на Създателя на птици се разнесе. Кулата беше понесла тежки загуби, огромни дупки се виждаха в стените й, птиците бяха изчезнали. Докато гледаха, група от около десетина нападатели се нахвърли върху вратите с енергийните си мечове. Дълга змиевидна синя светкавица блесна във въздуха и обви телата на гетайт-кемозит. Дори от такова разстояние Кромис чу трясъка.
Откъснати глави и крайници бяха разхвърляни навсякъде, някои от тях паднаха в морето и изчезнаха обгърнати в бяла пара. Само двама от нападателите успяха да се спасят, хуквайки към кораба, но синята змия ги последва, обви в прегръдките си енергийното оръдие и всичко изригна във вулкан от сини и виолетови мълнии. Когато облакът се разсея, групата видя, че големият въздушен кораб бе разпилян по крайбрежните скали и парчета от зловещия му екипаж се търкаляха навсякъде.
— Като си помисля, че исках да разсека тази врата с брадвата си! — промълви Томб. В гласа му се четеше уважение и почит.
— Може би Създателят на птици я активизира само при определени случаи — утеши го Биркин Гриф. — Този Селур се оказа много по-твърд, отколкото очаквах. Да унищожиш петдесет кемозит заедно с кораба им…!
— Чудя се дали е още жив? — попита Метвен Найан. Младата Кралица все още не се беше съвзела от току-що видяното.
— Няма причина да не е — извика прегракнало Гриф, сочейки с ръка на Север.
Втора едра сянка затъмни за миг слънцето. Голям въздушен кораб с отличителните знаци на Канна Мойдарт се беше появил над острова.
Кромис изпита странно чувство на безсилие. Това му се случваше много рядко. Поглеждайки разбитата Кула и кръжащия над нея кораб, той разбра, че Селур е обречен, и това, че не можеше да промени събитията, го вбесяваше.
— Проклети да са! — изръмжа Гриф. — Сега никой не може да помогне на стареца.
Корабът се наведе леко напред, носът му сочеше Кулата. Проблесна белезникава светкавица и скалите до края на пътеката с вече изчезнали пинии се превърнаха в пара.
Принцеса Джейн закри очи с ръка. От върха на Кулата се издигна яркожълто кълбо. То се понесе с огромна скорост към кораба. Движението му беше безшумно.
За миг то се озова до летателния апарат, като непрекъснато увеличаваше размерите си.
Въздушният кораб се помъчи да избяга, свивайки остро надясно, но за миг кълбото го обгърна, чу се сухо пукане, последвано от силна експлозия. Корабът се разцепи на две, остатъците му се посипаха в океана. Сред летящи отломки се виждаха падащи черни фигури с гротескно разперени крайници. Страшните гетайт-кемозит бяха мъртви. Останалите около стотина птици от хилядното ято се мъчеха да изкълват безжизнените им очи, докато падаха.
Всички мълчаха.
— Той ми каза, преди да тръгнем, че има неща, за които не сме и мислили — каза Кромис. Все още не можеше да откъсне очи от плаващите останки на кораба и диво крещящите прелитащи над тях птици. — И все пак ги победи! Един беззащитен старец изби за половин ден повече от сто от тези ужасяващи чудовища.
— Не забравяй вековните знания, които има, а и всички тези машини — отвърна му Томб. — Най-доброто, което можем да направим, е да продължим да следваме инструкциите му.
Студеният вятър повя отново и гъста мъгла ги покри, когато обърнаха конете си и тръгнаха на югозапад, през Лендалфут и Гората на Слотс. Във висините над тях кръжеше огромен орел-рибар, но те не го видяха.
* * *
Томб Джуджето никога не им каза нещо за престоя си на петия етаж на Кулата, нито пък за това, което беше научил там. Беше сигурно, че е узнал много повече, отколкото изискваше мисията им, и че в негово лице Селур е намерил един възторжен следовник. Никой не настоя да каже нещо за своя учител, за човека, забравил произхода и възрастта си. Но след години Томб често мърмореше тихо на себе си:
— Изхабихме живота си в полуистини и глупости! Изхабихме го!
Дългият поход на воините на Канна Мойдарт на Юг ги отведе до Мингулай и те го обсадиха. Градът падна, но на сенчестите улици, свършващи до прострялото се пред тях море, кемозит почувстваха, че няма накъде повече да вървят. Те изклаха цивилното население и след това — без причина — се нахвърлиха върху бившите си господари.
Много Северни воини загинаха. Над града се понесе мирис на кръв, омесен с традиционния дъх на риба…
По същото време в задните дворове и тъмните улички на Субридж и Пастелния град смъртта, крачеща със здрави, перфектно изработени механични крайници, продължаваше своята работа…
Започваше по-голяма война… А може би тя никога не бе спирала и автоматите просто изпълняваха задачи, за които са били конструирани преди повече от хиляда години.
Северняците се нуждаеха отчаяно от неприятели…
— Мрачна гледка!
тегеус-Кромис и Томб Джуджето стояха на измития от дъждовете хребет на Юг, представляващ ивица земя, разделяща планината Монадлиат от морето.
Земята около тях беше пуста и висока. Платото от варовик бе набраздено и пропукано от почти непрекъснатите дъждове, на места, където скалата бе успяла да устои на хилядолетната корозия, образуваше високи тънки колони, издигащи се на няколко метра височина.
— Според Създателя на птици тук преминава стар път. Трябва да търсим къде свършва той. Така поне ми каза — промълви Томб. — Дали ще го разпознаем?
Над гротескните извити колони и неравностите на терена тъмни облаци се носеха но сивото небе и вятърът ставаше все по-пронизващ.
Томб потупа нетърпеливо с огромните си метални пръсти левия крак на екзоскелета си.
— Колко пъти да ти повтарям, Кромис! Селур ми каза да следваме този път.
Пътуваха вече пет дни. Първата нощ успяха да преминат Лендалфут и гарнизона от Северняци, оставени там, и да прекосят брода на голямото устие на реката, вливаща се в залива Гирван, когато приливът бе слаб.
На втория ден следобед се натъкнаха на ферма на дребен земевладелец, близо до югозападната част на първите склонове на планините Монадлиат. Човекът беше смъртно изплашен и ги предупреди, че малки групи кемозит са били виждани в околността и тяхното движение е било внимателно следено от местните жители, повечето от които вече бяха избягали в планината.
Сега, след пет дни пътуване, началото на Голямата Южна Гора беше пред тях.
От пет мили насам земята под тях ставаше все по-здрава, пукнатините и каменните колони изчезваха. Появиха се дребни шубраци и мъхове, след това брези, а след тях черната линия на дърветата — тъмна, масивна дървесна стена, разпростираща се на хиляди мили от планината до варовитите отвесни скали край брега на морето.
— Е! — каза Кромис. — Нямаме друг избор.
Той остави Джуджето да тръгне напред и се отправи по северния склон на билото, където Биркин Гриф и Метвен Найан се бяха сгушили с конете си под куп дървета. Дъждът слепваше косите им и мантиите към телата им.
— Пътят за гората е чист — каза Кромис. — Не можем да разберем оттук какво се крие там. Няма да спечелим нищо ако чакаме. Гриф, да помислим как ще си проправим път сред дърветата.
* * *
След по-малко от половин ден те се изгубиха между зелените, подобни на катедрали, огромни дървета. Не се виждаше земя, само оголени корени и дънери, конете вървяха с мъка и групата напредваше съвсем бавно. Не се чуваше никакъв звук, нито се усещаше движение между по-ниските клони, само бавно капеща оттичаща се вода от по-горните етажи на гората. Пинии даваха път на по-гъсти групи дъбове и ясен и никъде не се виждаше пътека.
Следобед спряха на едно по-открито място, образувано от повалена бледосива канадска ела, опасана от паяжини.
Томб Джуджето ги напусна.
— Мръсно нещо, трябва да върша и вашата работа! — мърмореше той — Чакайте ме тук!
И той започна да сече права пътека с огромната си брадва, покосявайки величествени дървета със злобно хихикане. Влакнести мъхове растяха по южната страна на дърветата, заобикалящи поляната. Влажни горски гъби в странни цветове стърчаха по масивните стъбла, покриваха ги изцяло и при допир се разпадаха с остра миризма на гнилоч. Светлината, достигаща до тях, бе потискащо сивкава, като околните лишеи.
— Отидохме много далеч на Запад — каза Биркин Гриф, оглеждайки се наоколо. — Земята започна да става непроходима. Създателят на птици не ни обясни много добре пътя.
— И аз съм виновен за това — каза Кромис. — Не го разпитах подробно, мислех, че е обяснил всичко на Томб.
Метвен Найан потръпна.
— Мразя това място! — прошепна тя.
Разговорът замлъкна — гласовете им бяха приглушени и звучаха странно, като тропот на копита върху безкрайно поле от разложени листа.
Джуджето се завърна на свечеряване. Изглеждаше по-весел. Поклони се на Кралицата и каза с тон, в който се долавяше злорадство:
— Томб, на Вашите услуги, Кралице. Странстващо Джудже с избухлив нрав! Механик и откривател на пътеки.
Той погледна смразяващо Кромис и Гриф, които изследваха нощните сенки на храсталаците.
— На Вашите услуги, Мадам! Последвайте ме! — продължи той и се изкиска.
Поведе ги по едва очертана пътека, заобиколена от големи трънливи храсти. Светлината около тях започна да изчезва. Слънцето се скри някъде далеч зад дърветата и сивите облаци. Стигнаха до обширна пуста местност. Малки храсти и магарешки бодили покриваха земята, но не можеха да прикрият огромните обработени каменни квадратни плочи. Всяка беше към шест метра дълга. Плочите излизаха от дъното на гората и оформяха път с гигантски пропорции. И големият влакнест мъх не можеше да скрие високите мегалити, по които се виждаха дълбоко издълбани букви на някакъв вече мъртъв език. Мегалитите бяха издигнати в линия покрай пътя и го очертаваха към града в гората — Тинг Фифти, столица на Юга, в дни, много по-далечни от паметта на чудесната Кула на Селур.
Направиха лагер за през нощта близо до пътя, на завет, под една високо издигната плоча. Огънят им осветяваше мегалитите и тайнствените думи, изписани по тях, и като че ли зовеше през Времето и Пространството. Светлината привлече огромните ленивци към тях.
— Има нещо, което се движи наоколо — каза Биркин Гриф и се хвана за дръжката на меча. Изправи се с гримаса на болка от неизлекуваната рана в крака и се спря, заслушан в ужасяващата тишина на гората.
Пламъците на огъня осветяваха широкия му гръб. Извади меча си и направи крачка напред. Нищо не се чуваше, освен тихото пращене на огъня.
— Там! — прошепна през зъби той и се затича напред към тъмнината, като размахваше тежкото оръжие над главата си.
— Спри! — извика Метвен Найан. — Рицарю, не ги убивай!
Бавно поклащайки се наляво и надясно, три мегатерия се показаха в светлината на огъня. Гриф ги остави да минат, оръжието му отразяваше пламъците, а дъхът излизаше тежко от гърдите му.
Те премигаха от светлината, седнаха на големите си задни крайници и вдигнаха предните си лапи. На всяка от тях се виждаха дълги, режещи като стомана нокти. Езиците на огъня редяха странни оранжеви сенки по дебелите им бели козини.
Високи повече от четири метра, те стояха и се взираха надолу към Гриф, като се мъчеха да фиксират погледа на късогледите си кафяви очи върху него. Едновременно с това поклащаха големите си рошави глави от една страна на друга. Гриф се отдръпна.
Бърза и ловка като острие на меч, Метвен Найан, Кралица и Императрица, застана между него и мегатериите.
— Здравейте, скъпи мои — прошепна тя. — Вашите роднини ви изпращат поздрави от Двореца.
Те не разбраха думите й, но клатеха умно глави и се мъчеха да надникнат в очите й. Един след друг се отпуснаха на земята и се приближиха до огъня, оглеждайки го предпазливо.
— Това са Зверовете на Кралицата — обясни Метвен Найан на Биркин Гриф. — А някога може би са били и нещо повече от това. Те няма да ни причинят нищо лошо.
* * *
След два дни стигнаха в Тинг Фифти.
Градът не беше голям, около десет квадратни мили, с натрошени кули, потънали в меката земя.
Площади и алеи, потопени в няколко метра застояла мръсна вода, се бяха превърнали в езера.
Повърхността им беше покрита с дебел килим мъртви кафяви листа.
Черни бръшляни се виеха около металните конструкции на Културите на Залеза и образуваха свои собствени орнаменти върху потъмнелите от ерозията и ръждата символи, подобни на тези, които можеха да се забележат но стените на Двореца на Пастелния град или по мантията на Създателя на птици — Селур.
Навсякъде се виждаха дървета, храсталаци, огромни магарешки бодили и бледите стъбла на див бучиниш — градът бе загинал под дебелите хилядолетни корени на растенията.
Между сринатите кули се движеха магатерии, единствените обитатели на мъртвия метрополис. Те живееха в полупотънали в земята стаи, ходеха бавно по разбитите улици ден и нощ, сякаш се мъчеха в продължение на хилядолетие да открият смисъла на съществуването си.
Томб Джуджето водеше групата по разбитите улици на града към центъра му.
— В самия център — каза той — се издига самотна кула на овален площад.
Той наклони глава и затвори очи, като че ли слушаше някаква лекция.
— За да се спуснем в подземията под нея — продължи той, — ще трябва да влезем в кулата. Сигурно някои от защитните механизми все още работят, но се надявам, че с наученото от Селур ще мога да се справя с тях.
Земята под краката им ставаше все по-наклонена, като че ли Тинг Фифти е бил построен в дъното на впечатляващ с размерите си театър. Бяха принудени да прекосят потънали места и неприятно миришещи ровове, навсякъде течеше вода, извори бликваха изпод начупените каменни блокове, с които бяха павирани улиците.
— Не очаквах това — мърмореше Джуджето.
— Бункерите може би са напълнени с вода. Потоците от подножието на планините Монадлиат са виновни. Цялата тази вода е добре дошла за растителността, но уви, не и за нас.
Бяха близо до площада, но когато излязоха там, се видя, че никое от новите умения, които Томб бе усвоил в Кулата на Селур, няма да му бъде от полза.
В средата на града, където беше разположен централният площад, сега се намираше овално езеро с чиста вода. В центъра му като останал счупен зъб се издигаха последните няколко метра от високата кула. В кристалночистите дълбини те видяха огромни корени на водни растения, захванати в тинята и блокиращи входовете на бункерите.
В настъпилата мъртва тишина се чу гласът на Биркин Гриф.
— Тук сме победени преди да започнем. Всичко е потънало.
Метвен Найан погледна към Томб.
— Какво ще правим сега? — в гласа й се долавяха нотки на отчаяние.
— Да правим? — засмя се горчиво Томб. — Можем да се хвърлим там, долу. Правете каквото искате. Аз не мога да направя нищо, тук. — Той се отдалечи, седна на земята и започна да хвърля камъни и парчета дърво в мъртвите води на езерото.
— Не можем да слезем долу — каза Кромис. — Можем да спим в сухата част на града тази нощ и утре сутринта да тръгнем оттук.
— Селур ни каза, че намирането на Изкуствения Мозък тук не е сигурно — продължи Кромис. — Бяхме предупредени за това. Ще трябва да опитаме втората възможност, за която той ни спомена — в Малката Ръждива Пустиня. Ако не успеем, можем отново да се върнем…
Томб Джуджето се изсмя подигравателно.
— И да се гмуркаме като патици? Ти си глупак, Кромис. Загубихме играта.
Кромис стисна дръжката на меча си.
— Загубихме играта преди много време, Томб, в Голямата Кафява Пустош. Но все още сме живи. Нямаме друг избор.
— О, да, наистина — каза мек ироничен глас близо до него. — Мисля, че този път загубихте.
Бърз като светкавица, Кромис се обърна, мечът блесна в ръката му.
Пред него стоеше Норвин Тринор.
А зад предателя бяха наредени двадесетина Северняци с извадени енергийни мечове.
— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, Лорд Кромис — каза Тринор. Той поклати театрално глава. — Но може би не е било писано да стане така?
Той погледна от Кромис към Биркин Гриф. Белегът, оставен от острието на ножа на Торсиман Карлимейкър, парализираше едната половина на лицето му, дори когато се усмихваше, само едното му око и половината от устата му се движеха.
Все още беше с мантията и ризницата, с които Кромис го бе видял на бойното поле. Северняците бяха пропити с пот, кръв и вино.
— Здрасти, Гриф! — каза Тринор.
Биркин Гриф му се озъби.
— Близач на задници — отвърна му той. — Твоите момчета няма да могат да те спасят, дори и да ме убият, след като те изтърбуша. Той се изплю пред краката на предателя и отстъпи малко назад.
— Ще разпилея червата ти по земята!
Кромис сложи ръка на рамото му.
— Не, Гриф, недей!
Тринор се засмя.
— тегеус-Кромис разбира от тези неща — каза той. — Героизмът е безполезен срещу стратегията. Самият Метвен ни го е казвал преди години.
— Ти научаваше всичко най-бързо тогава — отвърна сухо Кромис и се обърна към Гриф. — Можем да го убием четири пъти, но когато свършим, ще трябва да срещнем двадесет енергийни меча. Дори и Томб не би могъл да застане срещу такава сила. Колкото и добре да се бием, Кралицата ще умре.
Норвин Тринор се поклони на Младата Кралица.
— Напълно вярно. Чудесно изложение, Лорд Кромис. Всъщност има път за спасение и за вас от създалата се ситуация. Разбирате ли, нужен ми е Томб. Нека да обясня. И аз търся същото, което и вие. Дори мога да ви кажа, че си губите времето тук, в Тинг Фифти, освен ако интересите ви не са чисто археологически.
Тринор спря за момент, изгледа Кромис в очите и продължи.
— От известно време сме малко разтревожени от поведението на нашите съюзници. По време на някои изследвания, които направих в библиотеката на Добрата ни Кралица в Пастелния град — той отново се поклони, — успях да открия какво неконтролируемо оръжие са кемозит. И вие сте го разбрали. Бих искал да зная къде сте получили тези знания. Успях да открия и малка част от отговорите на проблема — точното местоположение на машината, която би могла да ги изключи, така да се каже.
От разговорите ви тук успях да науча, че Джуджето има информация, която аз не можах да получа от древните папируси и книгите, накратко — искам той да свърши тази работа за мен. Не бих могъл да го взема от вас, без да го убия, и може би той да убие мен. Убедете го, че е в общ интерес за всички ни да работи за мен, и аз ще ви освободя след това, разбира се, също и Кралицата.
По време на дългия монолог Томб не бе помръднал от мястото, където седеше. Сега той взе брадвата си и се изправи. Воините на Норвин Тринор се размърдаха неспокойно. От остриетата на мечовете им проблясваха сини, подобни на пламъци искри. Джуджето се извиси до пълните два и половина метра, които му позволяваше бойното снаряжение, и застина като великан над предателя.
Вдигна брадвата си и каза:
— Роден съм в задния двор на Пастелния град, Тринор. Ако бях заподозрял в битката при Мингулай, че ти ще направиш това на трима мъже, които се биеха рамо до рамо с теб, щях да те пробода с баан, докато спиш. Ще свърша твоята работа просто защото това е работата, за която действително съм дошъл. След това ще отрежа вътрешностите ти и ще ги пъхна в изкривената ти уста. Дотогава Метвен Найан няма да бъде наранявана.
И той отпусна брадвата си.
— Много добре — отвърна Тринор. — Сключваме сделката тогава, но ще има една малка подробност, просто предварителни мерки, които няма да наранят чувствата ви. Ще ви позволя, Лордове, да задържите оръжията си.
Той се усмихна, виждайки изненадата по лицето на Кромис.
— Но мой човек ще стои до Кралицата през цялото време. Имаме въздушен кораб, приземен в южната част на града. Ще напуснем това място веднага.
По-късно, когато влизаха през задния вход на черния кораб с трите кули и голямата вълча глава, изрисувана на тях, Кромис попита:
— Как ни открихте? Не бихте могли да ни проследите през гората, а дори и през Пустошта, без да бъдете видени.
Тринор изглеждаше озадачен, след това се усмихна.
— Не сте ли го разбрали още? Беше чист късмет. Ние бяхме вече в града, когато дойдохте. Това е красотата на късмета. Бяхме спрели за прясно месо. Тогава мислех, че ще прекараме дълги месеци в пустинята.
Тринор показа две огромни купчини в дъното на кораба, завързани с вериги. Кожите на убитите мегатерии бяха покрити със съсирена кръв, късогледите им очи бяха вперени в безкрайността.
— Ти си животно, Тринор! — каза с погнуса тегеус-Кромис. — И ще умреш като такова.
Норвин Тринор се изсмя високо. Той потупа Кромис по рамото.
— Когато забравиш, че си животно, Лорд Кромис, започваш да губиш.
Кафява безформена пустиня се простираше под кила на въздушния кораб. По-малката Пустош беше почти идентична с големия мъртъв район северно от Дюйриниш. Това бяха древните земи, заобиколили Тинг Фифти, някога богата индустриална и административна зона.
тегеус-Кромис, Биркин Гриф и Томб Джуджето, заключени в товарното помещение на кораба (заедно с мъртвите мегатерии), крачеха неуморно напред-назад по кристалната палуба. Норвин Тринор бе принудил Томб да му даде защитния си екзоскелет. Томб бе отказал, но мечът, опрян в гърлото на Метвен Найан, го накара да се подчини без съпротива. Все пак му бяха оставили бойната брадва. Без екзоскелета Томб приличаше на старо, изкривено в крайниците дете.
— Може би ще имаме шанс, когато успея да преодолея защитата на Изкуствения Мозък — каза той. После сви изкривените си рамене. — Всъщност мога и да се проваля и да избият всички ни.
Корабът се поклати силно от въздушното течение. Кромис наблюдаваше през единствения отвор пустинята под себе си. Всичко му беше непознато и враждебно, той неволно хвана дръжката на безименното си оръжие.
— Каквото и да стане, не трябва да има схватка. Разбра ли, Гриф? Не искам никакви боеве, докато не сме сигурни, че Кралицата няма да бъде наранена.
Гриф кимна с глава.
— С други думи, да не правим нищо — каза мрачно той.
Докато говореше, вратата на товарното помещение се отвори. Норвин Тринор влезе с двама от своите воини. Той подръпваше увисналите си мустаци.
— Всичко е наред, виждам. Много умно. — Погледът му се спря на Гриф за момент и след това се обърна към Томб: — Джудже, пристигнахме, погледни надолу и кажи дали това място е споменато в информацията, която имаш.
Томб се приближи до отвора.
— Виждам пустиня, беше ми казано, че е в пустинята. — Той се ухили и показа развалените си зъби. — Тринор, пак играеш театър и отново ролята ти е глупава. Нищо не мога да ви кажа, докато не кацнем.
Предателят кимна с глава и излезе. След няколко минути въздушният кораб започна да се спуска, леко поклащайки се, щом навлезе в по-ниските въздушни течения.
Пилотът на Тринор спусна кораба върху гола, черна, гладка скала, приличаща на остров сред непрекъснато променящите формата си дюни. Двигателите спряха и вместо тях се чу мек, непрекъснат съскаш звук. Времето е ерозия — леден вятър навяваше потоци прах но повърхността на скалата. В продължение на векове тя беше полирана от облаците пясък и прах.
Стояха на завет зад кораба, малки вихрушки от прах развяваха мантиите им, прахът пълнеше устата и ноздрите им. Кромис погледна слабите рамене на Кралицата. „Не сме нищо повече от разядени от алчност, жажда за убийства и разрушение мъже“ — помисли си той. „Бенедикт Посманли отлетя на Земята. Ние сме тези, които живеем на Пустата Луна…“
— Е? — попита Тринор.
На петдесетина метра встрани започваше извита, притисната към скалата дюна. От нея се подаваха краищата на строшени метални отломъци, като гроб от изкривени стоманени дървета. Бяха блестящи, полирани и разядени от Времето.
Кромис, оглеждащ тихата Пустош, изведнъж долови освен шума на древния вятър и тихо бръмчене, скалата под краката му вибрираше.
Томб Джуджето се приближи до него, сложи ухо на скалата, след това се изправи и изтръска кожените си гамаши.
— Това е мястото — каза той. — Започнете да копаете в основата на дюната.
Джуджето се усмихна подигравателно на Кромис.
— Вълците ще се превърнат в мравки — каза той високо. — Щеше да ни отнеме седмици без тях. Може би все пак ще трябва да благодарим на Лорд Тринор за помощта.
Той се запъти да разгледа гората от антени. Дългата му бяла коса се развяваше на вятъра.
Северняците започнаха да работят, от устните им се изтръгваха тихи проклятия, но Тринор ги държеше здраво и не допускаше никаква недисциплинираност.
Привечер на следващия ден разкопките откроиха правоъгълен вход в подножието на дюната — дълга цепнатина, затворена със същото обсидианово покритие, използвано и от строителите на Кулата на Създателя на птици.
Дълбоки идеограми бяха издълбани върху вратата, времето и пустинята не се бяха оказали на висотата и умението на твореца. Повърхността й беше гладка, а знаците на шифъра, изписани по нея, така ясни, като че ли са били положени вчера. Изглеждаше жалко, че никой не може да ги прочете.
Тринор беше във възторг.
— Намерихме вратата! — извика радостно той. — Да видим сега дали нашето Джудже ще открие ключа към нея?
И той удари Томб весело по рамото.
— Забравяш се! — промърмори Джуджето.
Той застана пред вратата. Устните му се движеха беззвучно, може би си повтаряше всичко научено на петия етаж, в Кулата на Селур. Наведе се и прокара ръка върху редица от идеограми, които засветиха с червена светлина. Той промърмори нещо, после го повтори.
— НУЖДАЕ СЕ ОТ ТЕБ — поизнесе рязко вратата с отчетлив, дълбок, лишен от емоции глас, — НУЖДАЕ СЕ ОТ ТЕБ, БАА, БАА, БАА, УРИБУНДУС…
Струпаните около изкопа Северняци изпуснаха лопатите си. Много от тях започнаха да правят религиозни знаци срещу Злото с пръстите си. С ококорени очи и отворени усти те гледаха, сграбчили здраво оръжията си.
— КУЧЕ-ЛУНА, КУЧЕ-ГОДИНА — изпъшка вратата. — БАА, БАА, БАА.
На всяка ритуална сричка Томб отвръщаше с подходящ отговор. Диалогът им продължи няколко минути, докато не настъпи пълна тишина и той не започна отново да движи ръцете си по древните писания.
— ГОЛЕБОГ — изпищя вратата.
Къс интензивен пламък от бяла светлина закри Джуджето. Той изскочи от нея, като отупваше дрехите си и се хилеше.
Косата му пушеше, а гамашите му тлееха, а той плюеше върху обгорелите си пръсти.
— Механизмът на вратата е полудял с течение на вековете — каза Томб. — Той…
Тук той каза дума, която никой от присъстващите не знаеше, и продължи:
— Но аз го измамих, е, с малки изгаряния по пръстите и повредени гамаши. Гледайте!
Бавно и беззвучно обсидиановата плоча се бе придвижила надолу и напред, като отпусната долна устна на голяма механична уста, а зад нея се виждаше наклонен коридор, осветен от бледа, променяща цвета си пастелна светлина.
— Вратата ви е отворена — каза Томб, обръщайки се към Тринор. — Защитните механизми са изключени.
Тринор почеса белега на бузата си.
— Да се надяваме, че е така — каза той. — тегеус-Кромис ще влезе пръв. Ако има някакво недоразумение между него и вратата, втора ще влезе Кралицата!
Нямаше никакви инциденти.
Докато Кромис влизаше в бункера, вратата прошепна нещо злобно, но го остави на мира. Светлината промени цвета си няколко пъти, докато той стоеше там, загледан в изчезващия в далечината леко наклонен проход. Около него се чуваха бегли, неидентифицирани музикални звуци. От стените растяха, струпани близо един до друг, кристали, които му напомняха за Метално-Киселинните Блата. Кристалите пулсираха равномерно.
Не чувстваше страх.
Гласът на Тринор се чу отгоре, но беше далечен, приглушен, като че ли пространството пред отворената врата го поглъщаше.
— Стой където си, Кромис! Ще се надявам да те намеря, като премина натам…
Тринор се появи с изваден меч и се ухили.
— Просто за всеки случай, ако си планирал нещо. Е, разбира се, сигурен съм, че не си. — Той извика: — Доведете първо Кралицата!
Когато всички бяха вътре, Северняците, вперили неспокойни погледи в пода, а всички останали — поразени от видяното, Гриф се обърна към Томб:
— Води ни! Бъди сигурен, че всички защитни механизми са изключени… Помни до чия шия е опрян ножът, Джудже, и кой го държи.
* * *
Коридорът продължаваше около две мили под земята. Скоро след като тръгнаха, усетиха, че подът се издигна леко нагоре и стана отново хоризонтален. Промениха се и стените, кристалите бяха заместени от квадратни прозорци с размери около метър, наредени на разстояние метър и двадесет сантиметра един от друг. Нищо ясно не можеше да се види през тях, бяха изпълнени с млечнобяла светлина, в която висяха бегли, зловещо изглеждащи органични сенки.
И нямаше завои. Чуваше се само шумът от стъпките им.
Нямаше кръстовища и странични пътеки.
Достигнаха огромна кръгла стая, в чийто център по колони от светлина и големи лостове в сянката им се очертаваха фигури, неразбираеми за никого, подобни на прозрачни танцьори от края на Времето. Стените и покривът на стаята бяха изградени изцяло от зелени диаманти, образуващи перфектно изработено кълбо. Дванадесет коридора, включително и този, по който вървяха, излизаха от нея под сводести арки.
Иначе в залата нямаше никакви мебели.
Цилиндрите от светлина и мрак присвяткваха, премигаха и променяха субстанцията и посоката си на движение. Точки от по-ярка светлина проблеснаха между тях като ято светулки и изчезнаха.
В залата прозвуча силен музикален акорд, подобен на резонанс в голяма катедрала.
Кромис не видя нищо, приличащо на машина.
— По-добре започвай — каза Тринор на Джуджето, оглеждайки се неспокойно наоколо. Гласът му, подет от диамантените сводове, изкънтя. Като отговор белите точки започнаха да се движат по-бързо. — Той знае за присъствието ни. Бих желал да се махна оттук, колкото се може по-бързо. Какво ще кажеш?
За момент Джуджето не му обърна внимание. Грозните черти на лицето му бяха изгубили суровостта си, а в знаещите му очи гореше пламъче. Изведнъж той се изсмя иронично и бавно се обърна към предателя.
— Лорде — каза Томб с насмешка, — искаш прекалено много. За да разбера какво е всички това и как действа, ще ми е необходим цял век. А, да, ти държиш ножа, спомням си…
Той поклати тъжно глава.
— Мога да спра механизма за една седмица, може би и малко повече. Въпросът е да се намери правилната комбинация. Седмица, не по-малко.
Тринор поглади с ръка белега на лицето си.
* * *
През следващите дни Кромис не видя нито Томб, нито Кралицата. Те бяха оставени в централната зала на комплекса, наблюдавани непрекъснато от Северняците и Тринор. Цялата обстановка в бункера плашеше суеверните Северни воини и само присъствието на водача им успяваше да ги задържи в подземието.
Кромис и Гриф бяха затворени в товарния участък на кораба заедно с мъртвите мегатерии.
Всеки ден някой от Северните воини им носеше храна.
Вглъбената в себе си натура на Кромис приемаше по-лесно положението, в което бяха изпаднали. Той се опитваше да съчинява стихове, гледайки към безлюдния пейзаж наоколо. Не му се удаваше — вниманието му беше заето от толкова много странични неща. Отдаден на мислите си, той не обръщаше внимание на духовното състояние на Гриф.
Затворът и неизвестността дразнеха грамадния Рицар на Метвен. Той започна да нервничи, задаваше непрекъснато въпроси, на които никой не можеше да отговори.
— Колко мислиш, че ще живеем, след като Томб открие механизма? Смяташ ли, че човек като Норвин Тринор ще ни пусне да си вървим просто ей така? Джуджето се интересува само от машинките си, а ние? Докога ще гнием тук?
Когато не говореше, Гриф лежеше мрачен и затворен в себе си, тананикайки стари бойни песни.
Започна да лъска острието на меча си по три пъти на ден.
На шестия ден от откриването на централната зала Биркин Гриф дебнеше зад вратата на товарния отсек на кораба с изваден меч.
Човекът, който им носеше храна, държеше в другата си ръка енергийното оръжие, но и това не му помогна.
Гриф стоеше над потръпващото тяло, гледайки с удоволствие огромната рана в гърдите на Северняка. Той избърса острието в края на мантията си, прибра го в ножницата и взе падналия на земята енергиен меч на убития. В очите му светеше мрачна, зловеща светлина.
— Сега! — каза той. — Сега ние сме на ход!
Движенията и мислите на Кромис бяха забавени от ужас за последиците.
— Гриф! — прошепна той. — Ти си луд!
Високият воин го погледна в очите.
— Да не сме станали вече страхливци? — попита глухо той.
Обърна се и излезе през вратата, бърз и тих като смъртта.
Кромис беше зашеметен — всичко това означаваше смърт за Кралицата. Чу викове на учудване и болка, Гриф се бе сбил със Северняците в предната част на кораба.
* * *
С изваден меч в ръка Кромис проследи стъпките на Гриф. На командния мостик намери трима мъртви мъже, по лицата им бе изписана изненада, примесена с ужас. Телата лежаха разперени в гротескни пози, стените на кораба бяха изпръскани с кръв. От отворения люк духаше студен, навяващ облаци прах в очите на мъртвите, вятър.
Кромис излезе навън и затвори люка след себе си. Вятърът го пронизваше, прахът му пречеше да гледа, спъна се в нещо и видя, че това е сгърченият труп на Северен воин.
— УРУБУНДУС — изстена вратата, когато премина през нея, но той не й обърна внимание. Бързаше да застигне Гриф в отчаян опит да спаси него и Кралицата.
Успя да го открие на половината път до Голямата зала, но беше вече късно.
* * *
Изпокъсаната наметка и очуканата ризница на Гриф бяха напоени с кръв, кръв се стичаше и от ръцете му. Не беше негова, а на убитите врагове. Два трупа лежаха в краката му, а пред него бе застанал Норвин Тринор. Зад предателя се бяха скупчили останалите десетина живи Северняци с искрящи енергийни мечове в ръце.
При вида на Кромис Тринор подигравателно кимна с глава.
— Не очаквах такава глупост — каза той. — Сега споразумението е нарушено. Няма смисъл да се договарям повече с вас!
Биркин Гриф стъпи върху гърдите на последния убит от него Северняк и впери поглед в предателя.
— Вие убихте Кралицата си — продължи Тринор. — А също и себе си.
Гриф направи крачка напред.
— Чуй ме, Норвин Тринор! — каза бавно той. — Майка ти е спала с шопар и е родила такова отвратително, пълзящо влечуго. Сега лижеш задника на Канна Мойдарт. Но ще ти кажа и нещо друго — все още в теб е останало достатъчно от Метвен и ти ще се биеш тук с мен, като воин срещу воин, без да чакаш помощта на мръсните си диваци…
След това той се обърна към Северняците и изкрещя:
— Направете боен кръг!
Тринор поглади белега си и се засмя.
— Ще се бия с теб — отвърна той. — Но това няма да промени нищо. Имам четири души при Метвен Найан. Дал съм заповед да убият Кралицата и Джуджето, ако не се върна скоро. Разбираш ли? Дали ти или аз ще живеем, или ще умрем, няма да промени нищо.
Биркин Гриф пусна на пода енергийното си оръжие и извади тежкия двуостър меч от ножницата.
* * *
Телата на убитите Северни воини бяха издърпани настрани. Тринор и Гриф стояха един срещу друг в странната млечна светлина, струяща от прозорците в стените. При други обстоятелства те биха били достойни противници, но не и днес. Въпреки че беше с една глава по-висок и имаше превъзходство с по-дългите си ръце, Биркин Гриф бе изразходвал по-голямата част от силите си в боя при командното отделение на въздушния кораб, кракът му все още не беше оздравял напълно, а бойната лудост му пречеше да мисли трезво.
В дните на Крал Метвен и двамата бяха научили много от тегеус-Кромис, но само един от тях понякога бе успявал да постигне бързината му на нападаща усойница.
Бойците се сблъскаха с трясък в средата на образувания кръг.
Двете остриета чертаеха паяжина от стомана във въздуха. Северняците виеха от удоволствие и залагаха кой ще бъде победител. Противниците си нанасяха удари, парираха ги и се вкопчваха отново: Гриф — със силни, но малко тромави удари, разчитащ повече на силата си, Тринор — бърз и лек като перо. Преди около петнадесет години те се бяха били пак, но тогава рамо до рамо в голямата битка при Мингулай и за една сутрин бяха убили повече от петдесет души. Въпреки нежеланието си Кромис се приближи и забеляза бързото мушкане на двуострия меч, светкавично издигнатото острие, блокиращо удара.
Гриф залитна.
Тъмна ивица кръв се появи върху гърдите му, той изруга и нанесе разсичащ удар. Тринор се изхили злобно. Той позволи на меча да одраска бузата му, след това се провря под изправените ръце на Тринор и нанесе къс, силен удар към ребрата му.
Гриф изръмжа, отскочи назад, завъртя се и се блъсна в кръга от Северни воини. Не беше ранен. Тринор използва момента, мечът му се стрелна към коленете на обърнатия с гръб Гриф. Мястото не беше защитено с броня и острието преряза сухожилията на гиганта.
Гриф се олюля.
Погледна надолу към осакатените си крака и се озъби. Когато мечът на Тринор се заби в слабините му, той изскимтя като ранено животно. Силна тръпка премина през тялото му. Кръвта се стичаше по бедрата му. Той бавно се наведе, взе меча в ръцете си и седна на пода. Закашля се, погледна Кромис право в очите и каза с ясен глас:
— Трябваше да го убиеш, когато имаше възможност, Кромис! Трябваше да го направиш…
Кръв изпълни устата му и потече по сплъстената му брада.
* * *
тегеус-Кромис, някога воин и философ в Пастелния град, който си въобразяваше, че е по-добър поет, отколкото човек на меча, стисна дългите си деликатни ръце, докато пръстите не се впиха в ставите му, а ноктите му не се забиха в дланите, оставяйки кървави отпечатъци.
Мощен безумен вик се изтръгна от гърлото му. Отчаяние и жажда за убийство се четеше в очите му.
— Тринор! — изрева той. — Гриф! Гриф!
Той измъкна Меча без име и преди предателят да успее да докосне енергийния си меч, много, много преди да успее да произнесе дума или да се опита да нанесе удар, острието на Кромис се заби до дръжката в устата на Тринор и изскочи с мек, разцепващ звук от тила му.
тегеус-Кромис потрепери. Изви назад глава и изрева като звяр. Той сложи крака си върху гръдната кост на убития и измъкна меча си.
— Никога не си бил достатъчно добър, Тринор! — каза той, подритвайки яростно тялото. — Никога!
Кромис се обърна, за да срещне смъртта си и смъртта на света със сълзи на ярост в очите.
— Елате ме убийте! — извика той на Северните воини. — Само елате и опитайте!
С лице, изкривено от бойна лудост, извадил меч, описващ невероятни фигури пред него, Кромис ги наблюдаваше как се отдръпват назад към Залата с Мозъка. Той ритна студеното окървавено лице на мъртвия им водач и приведен като вълк ги последва, обсипвайки ги с хули и предизвикателства.
Но те не му обръщаха внимание, в движенията им се четеше страх и напрежение. Накрая той проследи посоката, в която Северняците бяха вперили очи.
Откъм вратата, движейки се безшумно през млечната светлина, идваше група хора.
Бяха високи и добре сложени, облечени в мантии в черно и зелено, червено и изумрудено, като преливащите цветове в бронята на водно конче.
Тъмните им коси падаха по раменете им покрай дългите им бледи лица. Ботушите им кънтяха по обсидиановия под. Като пътници извън Времето те минаха покрай него и той видя, че оръжията им са необикновени, зловещи, а погледът в очите им носи разрушение.
Предвождаше ги Томб Джуджето.
Бойната му брадва бе сложена на рамото му, а косите му бяха вързани отзад. Беше готов за битка и подсвиркваше нещо през ужасните си зъби. Когато видя тялото на Биркин Гриф, устните му се свиха.
Със силен боен вик той се впусна напред, освобождавайки оръжието си. Томб се стовари върху отдръпващите се Северняци, цялата му странна и прекрасна дружина го последва. Остриетата на оръжията на новодошлите издаваха странен звук, подобен на песен.
Като човек, преместен от ложето си сред сън, Кромис наблюдаваше Джуджето, застанало на късите си възлести крака, да върти брадвата около главата си, а страшната му компания да се врязва като блещукащ стоманен огън сред Северняците. Когато видя, че битката е свършила, той хвърли безименното си оръжие на земята.
Лудостта му премина. Той седна на земята, повдигна главата на мъртвия си приятел и заплака.
Когато Метвен Найан ги откри, той се беше посъвзел. Трепереше, но не поиска да наметне мантията, която тя му подаде.
— Благодарен съм да Ви видя в безопасност, Милейди — каза, и тя го поведе към главната зала. Той остави меча си на земята. Не чувстваше нужда от него.
В центъра на залата съзря любопитна картина.
Мозъкът танцуваше, колоните от светлина и сянка пулсираха, безбройни фини линии в различни цветове се преплитаха в непрекъснато сменящ се ритъм.
А сред тези кули и метални греди се движеха тринадесет тъмни фигури, дрехите им изглеждаха като пламтящи огньове, от които изскачаха искри, изразът върху дългите им бледи лица беше едновременно отнесен и съсредоточен в нещо.
Мозъкът пееше в единствен пронизващ акорд, краката на танцьорите се движеха все по-бързо, овалният диамантен покрив отразяваше образите им.
На единия край на дисплея беше седнал Томб Джуджето, груб мъж, без идеали, подпрял с ръка брадата си. По грозното му лице се бе разляла щастлива усмивка, очите му следяха всяка стъпка на танца. Бойната му брадва лежеше до него.
— Те са прекрасни! — каза тегеус-Кромис. — Жалко, че такова кръвожадно джудже е открило такава красота. Защо танцуват по този начин?
Томб се изхили.
— Да кажа, че съм благодарен за думите ти, ще бъде лъжа, Лорде. Не зная защо всички хора мислят, че грозните и уродливите не ценят красотата. Въпрос на манталитет, бих казал, но нищо. Колкото до танца, подозирам, че те имат метод да комуникират с Мозъка много по-ефективно, отколкото бях допускал. В известен смисъл те самите са Мозъкът в този момент…
— Кои са те, Томб?
— Те са хора от Културите на Залеза, приятелю мой. Това за Възкръсналите хора!
Кромис поклати глава. Танцьорите продължаваха танца си, наметките им приличаха на вихър от черно и смарагдовозелено.
— Не можеш да очакваш да разбера всичко това, Томб? Обясни ми!
Томб скочи на крака. Той внезапно затанцува около Кралицата и Кромис странна пародия на балета на Мозъка, имитация, пълна с тъга и хумор.
Плесна с ръце и се обърна към тях.
— Кромис, това беше майсторски удар!
— Слушай…
Томб седна отново и продължи:
— Излъгах Тринор. Нямаше нищо по-лесно от това, да се справя с гетайт-кемозит. Тези чудовища спряха да се движат минути, след като влязох в стаята. Където и да са, сега са неподвижни, механизмите им са спрели да функционират и са започнали да ръждясват от дъждовете и вятъра. Селур ме научи на всичко. Това, което той не ми каза, е, че с Изкуствения Мозък може да се води диалог — научих го сам през последвалите двадесет минути. Тогава… Кромис, Селур се е лъгал. За него кемозит бяха просто унищожители, но изглежда, Северняците са били по-близо до истината, когато са ги нарекли „крадци на мозъци“. Кемозит са били жетварите.
Томб спря за момент, загледан в танцуващите фигури.
— Да знаех как го правят! — каза той с нотка на съжаление в гласа. — Но да продължим с гетайт-кемозит. Тяхната роля в дните на Културите на Залеза не е била да попречат на възкръсването на боеца, както мислеше Селур, а точно обратното. Те са носели мозъците на убитите тук и в подобни центрове, разпръснати навсякъде, са ги предавали на грижите на Големите Изкуствени Мозъци. Това е важало както за убитите приятели, така и за убитите гетайт-кемозит. Мисля, че тогава хората са гледали на войната по различен начин, може би като на някаква игра. Когато Канна Мойдарт е попречила на кемозит да изпълняват пълните си задължения и само ги е използвала като бойци, е била на път да унищожи целия човешки род.
Томб спря замислен и след минута продължи:
— Сега ще ви обясня всичко за това място. Всеки прозорец е танк, изпълнен с поддържаща течност, в която се намира мозъкът на убит човек. Боецът е мъртъв от хилядолетия, но мозъкът му е жив и чрез автоматично инжектиране на различни химични и биологични субстанции и хранителни вещества той може да бъде стимулиран и да възстанови мъртвия си притежател. Не ме питайте как! Знайте, че по време на Културите на Залеза хората са крачели по Звездите и са имали огромни познания за неща, които днес не подозираме, че съществуват. Но да продължа разказа си. На третия ден от пленничеството ни тук Изкуственият Мозък реконструира Фимбротил и Лонат, тези със смарагдовите пелерини. На четвъртия ден — Беллин, Мадид-Монад и Слет. Вижте ги как танцуват! А вчера — всички останали. След това Мозъкът ме свърза с техните мозъци. Те се съгласиха да ми помогнат. Днес изпълниха плана си. От тази зала излизат дванадесет коридора, като спици на колело. Всеки един е дълъг по няколко мили, Възкръсналите се родиха в северозападния коридор. При даден сигнал от Мозъка те отново се превърнаха в хора, промъкнаха се дотук и изклаха войниците на Тринор. Не мога да разбера все още кое е подало сигнала — може би отварянето на вратата или идването ни тук. Не знам. След като се освободихме от охраната, всички ние стъпихме в светлинните колони. Оттам… това вече не мога да обясня, бяхме преместени вън, в пустинята. Чакахме Тринор, но тогава, разбира се, той е бил… зает с нещо друго. Решихме да влезем в бункера и пристигнахме навреме, за да те спасим от самия теб.
тегеус-Кромис се усмихна сухо.
— Много добре си постъпил, Томб. А сега? Ще ги върнем ли обратно в съня?
Джуджето се намръщи.
— Кромис! От тях ще направим армия! Дори сега те напълно събуждат Мозъка. Ние ще построим нов Вирикониум заедно. Метвените и Отново Родените, рамо до рамо…
Диамантените стени и куполът на залата блестяха и отразяваха танца на мъжете. Мозъкът продължаваше да издава монотонния си звук. Арктически студ обхвана съзнанието на Кромис. Той погледна ръцете си.
— Томб! — гласът му звучеше глухо. — Предполагам, че разбираш — това ще унищожи Империята, както би я разрушила Канна Мойдарт.
Джуджето скочи бързо на крака.
— Какво?
— Те са прекалено прекрасни, Томб, прекалено сложни и интелигентни за нас. Ако продължим с това, те ще ни абсорбират и след хилядолетна пауза Културата на Залеза ще продължи дългото си господство на Земята. Няма да се случи нищо лошо. Всъщност те може би ще ни благодарят за това, че сме ги върнали обратно тук. Но както сам ти каза, техният поглед към живота ни е чужд, ценностната им система сигурно е съвсем различна от нашата. Не забравяй, че те са причина за Пустошта и разрушенията около нас…
Докато наблюдаваше прекрасните тела на Възкръсналите хора, Кромис бе обхванат от дълбока тъга и почти брутално чувство за собственото му несъвършенство. Гледаше честното лице на Томб срещу себе си, но не намираше отражение на собствените си мисли и страхове в него, виждаше само учудване и спотаено въодушевление.
— Томб, не искам да участвам в това.
Отивайки към арката, от която бяха влезли, той наведе глава, за да не гледа повече странния танц, за да не бъде пленен от красотата му и очарован от почти нечовешкия му час. Метвен Найан, Кралица Джейн от Вирикониум, застана пред него. Виолетовите й очи се впиха в неговите.
— Кромис, не трябва да се чувстваш така. Смъртта на Гриф те е сломила. Обвиняваш себе си за всичко, виждаш нещата изкривени. Моля те…
— Аз причиних смъртта му, Мадам — отвърна той. — Отвращавам се от себе си, от това, че винаги попадам на грешното място в погрешно време. Отвратен съм от безкрайното убиване, необходимо, за да поправя грешките си. Той ми беше приятел. Дори Тринор някога ми беше приятел.
— Но това не е причината?
— Кралице, ние гледаме на Северняците като на варвари и те наистина са такива. — Кромис се засмя. — Днес ние сме варвари. Погледни ги!
И когато тя се обърна да погледне към танцуващите по хореографията на Мозъка фигури, празнуващи десет хиляди години смърт и възкресение, той избяга по коридора.
Тичаше към дневната светлина. Докато минаваше покрай тялото на мъртвия си приятел, се разплака отново. Взе меча си и се помъчи да разбие един от кристалните прозорци с дръжката му, но не успя. Побягна навън.
„Трябваше да го направиш“ — шепнеше гласът на Биркин Гриф в ушите му. „УРУБУНДУС“ — изкиска се обезумялата врата, докато минаваше през нея. Навън вятърът започна да увива мантията около тялото му, така че заприлича на голям черен гарван с пречупени криле. Приближи се, залитайки, до кораба и влезе в него. Лицето му беше мокро.
Отправи се към командния мостик. Зелената светлина го обгърна, а лицата на избитите от Гриф Северняци се бяха вторачили в него с пълни с пясък очи. Включи двигателя, не избра посоката, тя сама го избра. С пълна тяга той отлетя в празното небе.
* * *
И така, тегеус-Кромис, Лорд на Метвен, не присъства при формирането на Воинството на Новородените, нито видя въоръжаването им в дълбочината на по-малката Пустош, както и техния поход. Не видя знамената и щандартите.
Той не беше свидетел и на падането на Субридж, когато месец след тежката смърт на Биркин Гриф, Томб Джуджето поведе колоните от пеещи мъже от Културата на Залеза срещу огромната армия на Северняците и взе победата в сражението.
Не видя как в отчаянието си Северните воини подпалиха Субридж и умряха в пламтящите развалини.
Нямаше го и когато Алстаф Фултор щурмува вратите на Многоцветния град, след като преведе хиляда воини — Новородени бойци — през планините Монар в средата на зимата.
Не видя и храбрата смърт на Ротгоб Мунго, капитан от Севера, който напразно се опита да пробие блокадата на Квартала на Артистите и потънал в кръв, умря в Бистро Калифорниум.
Не беше и там, когато Томб се срещна с Алстаф Фултор на площад Протон в Пастелния град, Джуджето идваше от другия край на града и стисна ръката на Новородения.
Не присъства на превземането на огромната зала на Метвен, където петстотин бойци умряха за един час и Томб получи прочутата си рана. Търсиха го там, но той не отиде.
тегеус-Кромис не присъства и когато победителите влязоха във вътрешните стаи на Двореца, между движещите се завеси от светлина, и откриха под умиращата грамада на Ушин-Ленивеца — Звяра на Кралицата, студения и прекрасен труп на Канна Мойдарт.
Говореше се, че Младата Кралица плакала над тялото на братовчедка си, но той не видя и това.
Метвен Найан, Кралица на Вирикониум, стоеше в късния следобед на пясъчните дюни, лежащи като чужда земя между сушата и морето. Големи черногърби чайки летяха и се биеха над главата й. Кралицата беше висока и гъвкава жена, облечена в рокля от тежко червеникавокафяво кадифе. Голата й кожа не беше боядисана или обсипана с бижута, какъвто беше обичаят в тези дни. Деветте пръстена на Нийп блестяха по дългите й пръсти. Косата й, напомняща цвета на листата на самодивско дърво през есента, се спускаше на меки вълни до кръста и се навиваше по гърдите й.
Известно време тя вървя по линията на прибоя, разглеждайки предметите, изхвърлени от морето — полирани от водата камъни със странни шарки, полупрозрачни мидени черупки в най-различни цветове, клони с причудливи форми, донесени от прилива.
Кралицата се спря да наблюдава чайките, но виковете им й действаха потискащо.
Тя водеше сивия си кон с бяла юзда по дюните. Там намери каменната пътека до Кулата без име, макар че беше наречена от някои, заради разширението на брега на това място — Балмакара.
Кулата Балмакара беше разрушена, стените й бяха почернели, приличаше на счупен зъб. Въпреки пролетта, която беше донесла зеленина след мъртвата зима, самодивските дървета, заобикалящи кулата, бяха мъртви. Между тях тя попадна на разбитите и обгорели остатъци от въздушен кораб, който при падането си бе разрушил кулата. Корабът беше черен и голяма вълча глава с виненочервени очи гледаше към нея от изпъкналия корпус. Времето беше олющило боята.
Кралица Джейн го подмина и дойде до вратата, където завърза коня си.
Извика, но никой не й отговори.
Изкачи петдесет каменни стъпала, стъпките й отекваха самотно. Навсякъде беше покрито с кафяв прах, в ъглите той бе струпан на купчини. От кулата се чуваше тиха музика със стоманена точност, чиято интонация изпълни със сълзи виолетовите й очи.
Беше седнал на леглото, вградено в стената, под прозореца, покрито със синя бродирана коприна. Около него по стените висяха трофеи — енергийна бойна брадва, която бе получил от приятеля си Томб Джуджето след морската битка при Мингулай, по време на кампанията към Ривърмаут; пищният ярък щандарт на Торисман Карлимейкър, когото беше победил със собствените си ръце в планините Монадлиат; старинни оръжия и астрологични уреди, изкопани от пустинята.
Не вдигна очи, когато тя влезе.
Пръстите му натискаха твърдите струни на инструмента, звукът бе тих и меланхоличен. Рецитираше стихове, които бе съчинил на върха Круачан в планините Монар.
Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало, в пурпурния залез, където древната изстрадала Земя уморено търси спокойствие, закриляна от тътена на битките… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вселената… и аз съм Вечност.
Когато свърши, Кралица Джейн каза тихо:
— Лорде, чакахме да дойдеш.
В тъмнината той се усмихна. Все още носеше разкъсаната си пелерина и натрошената си, на места счупена броня. Мечът без име лежеше до него — винаги, когато беше нервен или угрижен, ръката стискаше дръжката му и я галеше несъзнателно — правеше го механично.
Кромис отвърна с типичната си учтивост:
— Лейди, бих дошъл веднага, ако имаше някаква нужда от мен.
— Лорд Кромис, Вие сте абсурден!
Тя избухна в смях, за да не може той да види съжалението, което тя изпитваше към него.
— Смъртта те доведе тук — каза тя. — Криеш се и хапеш раните си като ранено животно. Във Вирикониум ние престанахме да мислим за смъртта.
— Това е Ваш избор, Мадам!
— Новородените хора са между нас. Не излязохте прав, тегеус-Кромис. Те не се чувстват по-висши от нас, а и ние не се мислим за варвари. Те ни дадоха нови изкуства, нови идеи и перспективи, а ние ги учим как да живеят в мир със Земята, без да я унищожават. Ако това ще ви донесе задоволство, Лорд Кромис: бяхте прав в едно — Империята е мъртва. Но мъртви са и Културите на Залеза. И нещо друго, нещо ново замества и двете.
Той стана и отиде до прозореца. Стъпките му бяха бързи и безшумни. Погледна я, а слънцето умираше в кървавочервена светлина в далечината зад него.
— Има ли място в тази Нова Империя за един неволен убиец? — попита тихо той. — Има ли?
— Кромис, ти си глупак — отвърна тя и не му позволи да отговори.
По-късно той я накара да погледне към Звездите с Имена.
— Там! — каза той шепнешком. — Не можеш да не се съгласиш с факта, че всеки, дошъл след това, не е могъл да разчете написаното там. Империите идват и си отиват и оставят език, неразбираем за наследниците им.
Тя му се усмихна, звездната светлина играеше в очите й. Отметна косата от лицето си и каза:
— Когато дойдеш във Вирикониум, ще видиш много нови лица. Ще срещнеш и приятелски лица, Кромис. Доста от останалите живи Рицари на Метвен дойдоха при нас. А колкото до това — тя посочи небето и пак се усмихна — Алстаф Фултор, Новороденият, може да ти каже какво означава.
— За мен е особено важно — отвърна й Кромис — тези неща да останат мистерия. Ако му заповядаш да си затваря устата, ще се върна!
Няма почитател на фантастиката, който да не знае името на Робърт Хауърд. Роден през 1906 година в градчето Пийстър, Тексас, той прекарва по-голямата част от краткия си живот в този щат, като живее най-вече в Крос Плейнс.
Хауърд публикува първото си произведение — „Копието и лапата“, през 1926 година в известното тогава списание „Невероятни истории“. По-късно то се превръща в постоянен негов издател. Робърт Хауърд е плодовит автор във всички области на фантазията. Главната му посока като писател е така наречената Меч и магия, клон на научната фантастика. Той е един от основателите на жанра, който под името „фентъзи“ преживява през последните двадесетина години разцвета си. Най-известни са новелите му за Конан от Симерия, които стават крайъгълен камък в по-нататъшното развитие на жанра. Седемнадесет разказа за Конан излизат в „Необикновени истории“ от 1932 до 1936 година, а други четири са публикувани посмъртно в други списания. По-късно серията за Конан Варварина е била продължена от Спрег де Кемп, Лин Картър, Бьорн Ниберг и други автори.
След Втората световна война интересът към Хауърд се засилва. Това се отнася преди всичко за книгите му за Конан. Последователно с помощта на Глен Лорд, който се грижи за литературното наследство на автора, излизат поредици за Конан през 1953, 1960, 1968 година и в края на 70-те. В подбора на книгите участват Спрег де Кемп, Бьорн Ниберг и Лин Картър, като част от новелите са създадени от тях по фрагменти или наполовина написани работи на Хауърд. По-късно, през 80-те и 90-те години, романи за Конан пишат такива гиганти в научната фантастика, като Пол Андерсън и Спрег де Кемп.
Освен за Конан Робърт Хауърд сътворява още три серии новели за „Меч и магия“. Героите са Крал Кулл, Брак Мак Морн и Соломон Кейн, като в „Крал Кулл“ действието се развива преди времето на Конан, а в другите — след него. И тези истории са дописвани от известни днес имена в областта на фантастиката — Ендрю Оуфут, Карл Едуард Уагнър.
Силно емоционален по характер, Робърт Хауърд се самоубива в колата си през 1936 година. След себе си оставя стотици разкази, новели, поезия, журналистика и обемиста кореспонденция. Много литературни критици не могат да си обяснят необикновената му популярност и до днес. Може би тя се дължи на силата и жизнеността на творбите му. Те наистина са малко груби, недотам издържани литературно, но въздействието, което имат, е очевидно. Не трябва да се забравя, че Хауърд умира твърде млад, от писмата и стиховете му се вижда, че у него е имало още много творчески потенциал. Предлаганата книга — „Крал Кулл“, е само един от епизодите с този герой, но читателят-киноман ще се увери, че част от първия филм за Конан — „Конан Варварина“ на Джон Милиус с участието на Арнолд Шварценегер, до голяма степен е инспириран от нея.
Малко се знае, о, Принце, за епохата, позната ни като Вековете преди Голямата Катастрофа. От Немедейски хроники до нас е стигнала само нищожна част от истината, обвита в мъглата на времето.
Историята започва със създаването на Цивилизацията преди Катастрофата, Цивилизация, известна като времето на Седемте Империи — Верулия, Грондар, Туле, Комория, Валузия, Камелда и Окс.
Народите, населявали земите им, говорели подобен език, издаващ общия им произход от дълбините на времето. На Юг съществували и други кралства, в които хората говорели друг език и произхождали от по-древна раса.
На островите, далеч в Западния океан, живеели варвари, наречени Пикти. Варвари населявали и Атлантис — малкия континент-джудже, разположен между островите на Запад и голямата земя, наричана Турклан. Големи острови в Източния океан били обитавани от други варвари — Лемурите.
В пространни земи все още не бил стъпвал човешки крак. Макар и големи по площ, цивилизованите страни заемали сравнително малка част от повърхността на планетата. Най-близко до океана била разположена Валузия, а най на Изток — Грондар. Извън неговите граници лежали голи и пусти земи. По тези забравени от боговете места обитавали диви, примитивни племена. Далеч на Юг съществувала тайнствена цивилизация, нямаща нищо общо с културата на Седемте Империи, за която се говорело, че е родена още преди появата на човека.
Бавно Империите започнали да деградират — армиите им били попълвани от наемници — Пикти, Атланти и Лемури. Те често ставали Генерали на Имперските войски, висши държавни служители, а понякога и Императори.
За тия дни на жестоки битки, храброст, предателство и поражения съм написал този свитък, о, Принце.
За дните на кървави кланета, безпримерна храброст, черна омраза, величие и тежки изпитания…
Слънцето залязваше. Последните отблясъци се плъзгаха по равнината и лежаха като корони от кръв върху покритите със снегове планински върхове. Тримата мъже, наблюдаващи края на деня, поеха с пълни гърди свежия хладен вятър, идващ от гъстата гора, и продължиха заниманията си.
Единият, надвесен над малък огън, където се печаха няколко къса месо, повдигна глава и извика:
— Всичко е готово! Кулл, Кхор-нах, хайде да ядем!
Беше млад — почти момче, с широки рамене и изпъкнали мускули.
Най-възрастният от тримата, с масивно телосложение, огромни мускули и мрачно лице, взе копието си и се запъти към огъня.
Другият беше млад, като момчето, което приготвяше храната, но по-висок, с развити заоблени мускули на плувец и бегач. Косите му бяха черни, падаха на вълни по раменете му и контрастираха със студените му сиви очи.
— Крайно време беше — каза той. — Гладен съм.
— Имало ли е време да не си бил гладен, Кулл? — попита със смях другият младеж.
— Когато се бия — отвърна Кулл сериозно.
— Тогава си гладен за кръв, момче — прекъсна ги по-възрастният мъж. — Ам-ра, стига сте дрънкали, дай храната!
С падането на нощта вятърът стана студен. В далечината се чу рев на тигър.
Кхор-нах инстинктивно протегна ръка към изправеното до него копие.
Кулл обърна глава и студена светлина проблесна в мразовитите му сиви очи.
— Ивичестите братя ловуват тази нощ.
— Те боготворят изгряващата Луна — каза Ам-ра и посочи на Изток.
— Защо? — попита Кулл. — Лунната светлина ги прави по-невидими за тяхната плячка ли?
— Някога, преди хилядолетия — каза Кхор-нах, — Кралят на тигрите, подгонен от ловци, призовал на помощ Жената на Луната. Тя му спуснала стебло, по което се изкачил. На Луната бил в безопасност и дълго живял там. Оттогава всички ивичести братя боготворят Луната.
— Всичко това са детски приказки — отвърна замислено Кулл. — Защо трябва ивичестите братя да боготворят Луната, задето е спасила един преди хиляда години? Много от тях, подгонени от ловци, са успявали да изкачат Скалата на смъртта, но никой не я боготвори. А и как ще помнят всичко това след толкова време?
Кхор-нах свъси гневно вежди.
— Готов си да спориш за всичко, Кулл! Да се присмиваш на старейшините на племената, на легендите, дошли от древността. Присмиваш се дори на хората, които са те осиновили! Тази легенда е вярна, защото е предавана от поколение на поколение, хиляди години. Това, което е било винаги, трябва винаги да бъде!
— Не го вярвам — упорито повтори Кулл. — И тези планини не се срутват, но някой ден ще се сринат и ще изчезнат. Някой ден морето ще покрива тези върхове…
— Стига с тези богохулства! — изкрещя Кхор-нах яростно. — Кулл, ние сме близки приятели и те извинявам заради младостта ти. Трябва да се научиш на нещо — да уважаваш традициите. Не се подигравай с обичаите и начина на живот на хората. Ти, когото тези хора спасиха от дивата джунгла и му дадоха дом и племе.
— Бил съм отвратителна бяла маймуна, скитаща из джунглите — отвърна честно Кулл, без никакво чувство за срам. — Не съм можел да говоря езика на хората, а приятели ми били само тигрите и вълците. Не знам какви са били хората от моето племе, нито каква кръв тече във вените ми.
— Това няма значение — каза Кхор-нах, гласът му бе по-спокоен. — Като че ли произхождаш от племената, живеещи в Тигровата долина, изчезнала по времето на Големия потоп. Но това е без значение. Ние те приехме и ти стана великолепен ловец и храбър воин…
— Ще се намери ли младеж, който да хвърли копие като него? — прекъсна го с блеснали очи младият Ам-ра. — Има ли в племето борец, с когото той да не може да се справи?
— Вярно е! — отвърна Кхор-нах. — Той е гордост на племето ни, но трябва да контролира езика си и да се научи да тачи светините на миналото!
— Не се подигравам — отвърна добродушно Кулл. — Но зная, че много неща, които жреците разказват, не са верни. Тичал съм хълбок до хълбок с тигрите и познавам дивите животни по-добре от жреците. Животните не са нито Богове, нито пратеници на Злото, а просто живи същества без завистта и жаждата за богатство на хората…
— Още богохулства! — извика Кхор-нах и вдигна ръце към небето…
Ам-ра се опита да смени темата.
— Чух тътена на крайбрежните барабани рано сутринта. Има битка в морето. Сигурно корабите на Валузия нападат Лемурийските пирати?
— Дано и двете се затрият — промърмори Кхор-нах.
Очите на Кулл заблестяха.
— Валузия? Земята на загадките! Някой ден и аз ще видя прочутия Град на Чудесата!
— Проклет ще е за тебе този ден! — изръмжа Кхор-нах. — Ще бъдеш окован във вериги, безсилен от мъчения. Никой от нашата раса не е видял Великия Град, освен като роб!
— Дано Злите демони го погълнат — промърмори Ам-ра.
— Проклятия да се сипят над нея! — извика Кхор-нах, махайки с юмрук на Изток. — За всяка капка атлантска кръв, за всяко робско страдание в проклетите им галери, нека тъмна прокоба да тегне над Валузия и всички Седем Империи!
Кулл си отряза още едно парче от печеното.
— Бил съм се с Валузианци — каза той, — храбри са наистина, но умират като всички други. Не използват и магьосничество по време на боя.
— Бил си се с обикновени войници от крайбрежните постове! — подхвана запалено Кхор-нах. — Повечето от тях дори не са Валузианци, а хора от други племена, които са допуснати да живеят по тези места, за да пазят Северното крайбрежие на Империята. Почакай да се срещнем с истинската им сила — Черните ескадрони или със самата Валузианска армия, като мен на младини. Това бяха години! Тогава имаше кръв за пиене! С Гандаро от Клана на Копието аз нападнах бреговете на Валузия. Бях по-млад от теб, Кулл. Петстотин бойци от бреговете на Атлантис подложихме всичко по пътя си на огън и меч. Навлязохме дълбоко в земите на Империята. Само четирима от нас се завърнаха. Пред селцето на Ястребите, което току-що бяхме изклали и опожарили, три отряда от Черните ескадрони се хвърлиха срещу нас. Хей, там копията пиха кръв и мечовете бяха жадни за битка! Клахме и ни клаха, но когато грохотът на сражението замря, четирима, само четирима от нас успяхме да се измъкнем и всички бяхме ранени!
— Аскаланте ми каза, че стените около Кристалния град са десет пъти по-високи от едър мъж, че блясъкът на златото и среброто ослепяват очите, а жените по улиците и високите балкони били облечени в странни дрехи и много красиви — замислено продължи Кулл.
— Е, да, той ще знае — мрачно отговори Кхор-нах, — защото беше толкова време роб сред тях, че забрави истинското си атлантско име и се нарича с това, което Валузианците са му дали.
— Но той избяга! — намеси се Ам-ра.
— Да, но за всеки избягал роб седем се скапват в тъмниците или галерите им. Умират всеки ден, защото мъж, роден в Атлантис, не може да бъде роб.
— Ние сме врагове със Седемте Империи още от зората на времето — прошепна Ам-ра.
— И ще бъдем, докато свят светува! — отвърна Кхор-нах с дивашка усмивка. — Защото Атлантите са най-непримиримите от всички.
Ам-ра се надигна, взе копието си и се приготви да стои на пост. Останалите двама легнаха в гъстата трева и заспаха. Какво сънуваше Кхор-нах? Битки, може би, тътена на стадата диви биволи или някое момиче от пещерите. А Кулл?
През мъглите на съня си той чуваше слаба, далечна мелодия от фанфари.
Обгръщаше го облак, излъчващ сияние. Внезапно облакът се разнесе. Озова се над равнина — в единия й край се бяха скупчили тълпи хора, долавяше слаб звук от удари на стомана. Пространството се изпълни с гърмящ звук, в който звучаха думи на непознат за него език. Мъглата се отдръпна и се появи лице на мъж, сурово и мъжествено, а над него стоеше корона. Лицето беше неподвижно, лице на ястреб, със сиви очи като студен океан. Звукът ставаше все по-силен и той долови някои от думите:
— Ура за Краля! Ура за Краля! Кулл! Кулл!
Кулл се събуди и скочи на крака. До него тихо спеше Кхор-нах, по-нататък видя Ам-ра — гола бронзова статуя, огряна от червената Луна. Кулл погледна оскъдното си облекло — леопардова кожа, завързана около бедрата, пристегната с широк кожен колан около кръста. Кралят Кулл! Сънят все още беше пред очите му. Той разтърси глава и заспа отново.
Станаха рано сутринта и се отправиха към пещерите, обитавани от племето. Слънцето бе още ниско над хоризонта, когато стигнаха до тях.
— Погледнете! — извика остро Ам-ра. — Ще горят някого.
Пред пещерите беше забит голям дървен стълб, за който бе завързано младо момиче. Стоящите наоколо хора гледаха с мрачни лица. В очите им се четеше само любопитство от предстоящото зрелище и нито капка милост или съжаление.
— Саринта — каза Кхор-нах. — Тя се омъжи за Лемурски пират! Смърт на кучката!
— Прав си, Ловецо! — прекъсна го жена с каменно изражение. — Тази кучка, която донесе срам на Атлантис, като избяга с проклетия пират. Тази сутрин корабът им бе разбит от Валузианците. Мъжът й умря, а тя бе изхвърлена на брега до пещерата на племето. Боговете не прощават никому!
Кулл погледна вързаното момиче със съжаление. Не можеше да разбере защо тези хора се отнасяха така към човек от тяхната кръв, от собственото им племе, само защото бе избрала за мъж неприятел на расата им? От всички очи, вперени в момичето, той успя да види само в погледа на младия Ам-ра тъга и съчувствие.
Не знаеше какво изразява собственото му лице, но очите на обреченото момиче се впиха в неговите. В погледа й нямаше страх, а силен зов за помощ. Кулл погледна към дървата струпани пред краката й. Скоро жрецът, който произнасяше магичните думи за Вечно Проклятие, щеше да ги запали с факлата в лявата си ръка. Ръцете и краката й бяха завързани здраво за стълба. Нямаше начин да я освободи, тълпата щеше веднага да му попречи. Очите на девойката бяха все още впити в неговите. Той докосна с ръка дългия нож в колана си. Момичето разбра, кимна леко, в очите й се четеше облекчение. Бърз като нападаща кобра, Кулл изтегли острието и замахна. Ножът се заби точно над лявата гръд и девойката умря моментално с усмивка на устните.
Докато хората около него стояха стъписани и изумени, той си проправи път и хукна покрай скалата, обграждаща пещерите. Беше стигнал вече края й, когато един от мъжете грабна лък и обтегна тетивата. Очите му се присвиха. В този момент вцепенението, обхванало хората, изчезна и всички завикаха. Младият Ам-ра като че ли случайно се блъсна в стрелеца. Стрелата излетя далече встрани от целта и в следващия момент Кулл изчезна от погледите им.
Зад гърба си чуваше крясъците на хората от племето, обзети от жажда за мъст, че бе нарушил свирепите им закони, но беше спокоен.
Нямаше мъж в Атлантис, който би могъл да надбяга или хване Кулл.
* * *
Кулл успя да се спаси от преследвачите си, но знаеше, че вече няма сигурно място за него. Новината щеше да обиколи бързо всички крайбрежни племена и всеки би сметнал за чест да вземе главата му. Той не се страхуваше от битки, но беше достатъчно разсъдлив да разбере, че животът му в Атлантис винаги ще бъде в опасност. Имаше и нещо друго, по-силно от опасностите — мечтата му да види Валузия, Кристалния град и другите Империи. Сънят от предната нощ бе предрешил пътя му.
От Атлантис до Голямата земя го деляха не повече от сто-двеста мили. Една нощ, когато Луната бе залязла, той успя да открадне голяма лодка от едно от крайбрежните племена. Разгъна платното и се насочи на Изток. Беше пътувал около три дни, когато големият Лемурийски кораб забеляза лодката и я нападна. Кулл се би като тигър, но числеността на нападателите го принуди да се предаде. Попаднал в плен на Лемурийските пирати, той прекара две години окован за греблата на кораба им. Мислеше, че животът му ще свърши тук, когато при един бунт на екипажа успя да избяга. Бяха на по-малко от миля от бреговете на Валузия и той успя да преплува до спасителния бряг.
Заскита сам към вътрешността, но бе нападнат от банда ловци на роби и продаден за гладиатор на Голямата Арена в Града на Чудесата. Огромната му сила, добита на галерата, съчетана с бързина и ловкост, скоро го превърнаха в любимец на публиката. При летните борби в чест на Върховния бог Валк той стана победител и по стара традиция бе освободен. Постъпи като много други наемник в Армията на Валузия, отличи се във Войната с Грондар и след две години беше назначен за командир на наемниците.
Въвлече се в политическите борби за трона, на който царуваше, потънал в разврат и жестокост, крал Брона. Народът на Валузия ненавиждаше Краля си и Кулл, подкрепен от войските си и група недоволни Валузиански благородници, нападна кралския Дворец. Не срещна особена съпротива — всички бяха намразили жестокия и налудничав Крал. В битката Кулл лесно уби Брона и изтръгна короната от окървавената му глава.
Мечтата бе станала реалност — младият варварин от Атлантис седна на престола на могъщата Валузия!
Кралството на Сенките
Звукът от приближаващите фанфари ставаше все по-силен, подобно тихото бучене на вълните по сребристите пясъци на Валузия.
Тълпата, събрана на централния столичен площад, крещеше, жени хвърляха екзотични цветя от покривите и балконите на къщите под ритмичния звук от хиляди сребърни копита. Първата редица на могъщата Армия се появи на широката бяла улица, заобикаляща покритата със злато Кула на Красотата.
Първи крачеха воините с тромпетите — стройни младежи, облечени в пурпурно.
След тях вървяха стрелците с лъкове — високи мъже от планините, следваше ги тежковъоръжената пехота — дългите копия се поклащаха в такт със стъпките им, щитовете блестяха на слънчевите лъчи с цвят на стара мед.
Веднага след тежковъоръжената пехота яздеха ескадроните на Червените Унищожители — най-страшната армия в света. Всички бяха на великолепни коне, облечени в червено от шлемовете до шпорите. Воините стояха гордо на седлата, вперили поглед напред, без да обръщат внимание на околния шум. Бяха като бронзови статуи, стиснали в ръцете си тежки копия, насочени нагоре.
Гордите им редици следваше смесената тълпа на наемниците. Лицата им бяха свирепи, див пламък гореше в очите им. Тук имаше мъже от Му и Као-у, от хълмовете на Изток и от Западните острови. Носеха копия и тежки двуостри мечове. От коланите им стърчаха ножове и ками. Отделно от тях вървеше групата на стрелците с лъкове от Лемурия.
Подире им мина леката пехота. Шествието завършваше с още младежи с тромпети.
Великолепната гледка изпълваше с гордост сърцето на Кулл, владетеля на Валузия. Той не наблюдаваше шествието от Топазения Трон, изправен пред Кулата на Красотата, както беше вековната традиция на кралете на Империята. Беше яхнал могъщ жребец, като истински Крал-воин. Очите му, изпълнени с гордост, се спряха на тромпетистите, без да се задържат дълго. Погледът му проследи за по-дълго следващите колони войници и блесна триумфално, когато Червените Унищожители се спряха пред него, за да му отдадат чест. От стотиците разпръснати Черни ескадрони Кулл бе успял само за две години да създаде непобедима кавалерия, всяваща ужас у неприятелите.
Очите му се разтвориха и в тях се появи буен пламък при вида на наемниците. Те не поздравяваха никого, вървяха с изправени рамене и гледаха Кулл в очите. В погледите им се четеше скрита арогантност и дързост, примесена донякъде с възхищение — все пак Кулл беше един от тях.
Погледът на Краля беше суров, той почиташе смелите мъже, а нямаше по-смели от тези, които преминаваха пред него.
Но Кулл бе все още достатъчно варварин, за да ги обича. Много от тях бяха врагове от векове на родното му племе и макар че сега името на Кулл се произнасяше навсякъде с проклятия в Атлантис, старата омраза не се забравяше лесно. Кулл не беше Валузианец, времето все още не бе заличило спомените за Атлантис.
Армията отмина и той подкара коня си към Двореца, следван от военачалниците си.
— Армията е като острие — каза Кулл. — Не трябва да се оставя да ръждясва.
Яздеха през стълпотворението от хора, дошли да гледат парада. Отвсякъде се чуваха викове.
— Това е Кулл! Самият Кулл! Вижте го, вижте ръцете, раменете му. Да живее Кралят!
Сред възторжените викове се долавяха и други, по-тихи, изпълнени с омраза.
— Кулл, проклетият узурпатор от варварските земи. Срам за Валузия! Варварин стои на трона на кралете!
Кралят не обръщаше внимание на виковете.
Със сила бе изтръгнал короната и властта на Валузия и със сила здраво я държеше в ръцете си. Един мъж срещу цяла нация!
В Двореца Кулл остана да поговори със съветниците си, за да обсъдят държавните дела. Накрая отиде в огромната тронна зала, както изискваше обичаят, и загуби повече от час във формални и банални фрази с първите благородници и дами на двора. Когато всички се сбогуваха, Кралят, останал сам, се облегна на огромния топазен трон и продължи да разисква с най-близкия си съветник Ту държавни въпроси. Не бяха говорили и половин час и един от стражите влезе да съобщи, че пратеник от посолството на Пиктия чака на вратите.
Кулл погледна стоящия пред него Пикт с безразличие. Мъжът му върна погледа със същото чувство. Беше среден на ръст воин, с масивни рамене, тъмен като повечето от расата си, със силно телосложение. От изсеченото му като бронз лице гледаха две пламтящи и не особено дружелюбни сини очи.
Пратеникът се изпъна и каза:
— Главатарят на старейшините Ка-ну, дясната ръка на Краля на всички Пикти, ти праща поздрави и казва: „Има приготвен трон за празника на изгряващата Луна за Кулл, Крал на Кралете, Господар на Господарите, Император на Валузия.“
— Добре — отвърна Кулл. — Предай на Ка-ну Древния, посланик на Западните острови, че Кралят на Валузия ще пие вино с него, когато Луната изгрее над хълмовете на Залгара.
Пратеникът не помръдна.
— Имам съобщение само за Краля, не и за тези роби тук — той махна пренебрежително с ръка.
Кулл освободи съветниците си и погледна внимателно пратеника.
Мъжът пристъпи по-близо и прошепна:
— Ела сам на празненството тази нощ, Кралю. Това ми поръча моят господар.
Очите на Краля се разшириха и придобиха металносив блясък.
— Сам?
— Да.
Гледаха се безмълвно. Старата вражда не беше изчезнала. Пиктите бяха вековни врагове на Атлантите. И сега зад културните фрази на учтивостта, казани на език, който дори не беше техен, очите им искряха като на зверове. Кулл можеше да бъде Крал на Валузия, а Пиктът — пратеник в Двореца, но тук, в Залата на Кралете, се гледаха двама племенни врагове, готови за бой, докато в ушите им шепнеха призраците на диви воини и древни врагове.
Върху устните на Краля се появи усмивка, прилична повече на озъбване на див звяр.
— И така, да дойда — сам? Откъде мога да бъда сигурен, че идваш от Ка-ну?
— Казах — бе краткият отговор.
— И кога един Пикт казва истината? — присмя се Кулл. Той знаеше, че Пиктите никога не лъжат, но искаше да подразни мъжа.
— Виждам плана ти, Кралю — отговори невъзмутимо Пиктът. — Искаш да ме разгневиш. Валк ми е свидетел, няма нужда да продължаваш. Достатъчно съм ядосан и те призовавам на дуел с меч, копие или кама, на кон или пеша. Ти Кулл ли си, или мъж?
Очите на Кулл блеснаха от възхищение. Като всеки смел воин, той уважаваше смелостта на другите. Реши да не дразни повече пратеника.
— Крал не може да приеме предизвикателство от безименен дивак — присмя се той, — нито пък Императорът на Валузия ще наруши неприкосновеността на един Пратеник. Позволявам ти да се оттеглиш. Кажи на Господаря си, че ще дойда.
Очите на Пикта светеха със смъртоносен блясък. Все пак той успя да надделее примитивната си жажда за кръв, обърна се рязко и излезе от залата.
Кулл се облегна на трона и се замисли.
Ка-ну искаше да отиде сам? Защо? Предателство? Той мрачно поглади с ръка дръжката на меча си. Не вярваше, че тук има замесено предателство — Пиктите ценяха високо съюза си с Валузия — Кулл можеше да е воин от Атлантис и наследствен враг на Пиктите, но сега бе Император на Валузия. Най-мощният съюзник на хората от Западните острови.
Той дълго размишлява върху странното стечение на обстоятелствата, което го бе направило приятел на старите си врагове и враг на старите си приятели.
Стана и се заразхожда из залата с бързи, безшумни стъпки на тигър. За да задоволи амбициите си, беше прекъснал вериги от приятелства и традиции.
И хвала на Валк, бог на морето и земята, той бе реализирал желанието си! Беше Крал на Валузия — една пропадаща и дегенерираща Империя, Империя, живееща повече със сънища и мечти за преминалата слава, но все още мощна и най-велика от Седемте Империи. Валузия, земя на Сънищата, я наричаха племената и понякога му се струваше, че наистина е така. Струваше му се, че върви насън — чужди му изглеждаха интригите на придворните в Двореца, странни му се виждаха и хората, обитаващи тази земя. Всичко беше като маскарад. Дори и завладяването на трона беше лесно — кратка схватка и тиранът, когото всички мразеха, бе убит.
След това — бързи преговори с амбициозни благородници, съгласието на големите владетели и Кулл, наемникът, изгнаникът от Атлантис, се издигна до върха на мечтите си. Беше станал Император на Валузия, Крал на Кралете. Сега все му се струваше, че да вземе всичко това, бе много по-лесно, отколкото да го запази. Пиктът му бе напомнил за свободното диво детство. Обхвана го особено чувство. Кой беше той — устремен към целите си човек от планините и морето, за да управлява една раса, мъдра с мистицизма и древността си. Една древна раса…
— Аз съм Кулл! — изкрещя той, отмятайки глава назад. — Аз съм Кулл!
Соколовите му очи огледаха залата. Доверието в силите му се възвърна.
А в полутъмнината на залата един от висящите стенни гоблени леко се помръдна — съвсем леко, като че ли от полъх на вятър.
Луната все още не бе изгряла. Огромната градина на Пиктското посолство беше осветена с факли. Кулл предаде коня си на един от стражите, прекоси градината и се отправи към палата на Ка-ну, посланик на Западните острови. Срещу стария държавник бе поставен трон, Кулл се отпусна в него и впери очи в домакина.
Стар бе Ка-ну, стар и вещ в държавните дела, с които беше остарял. Нищо заплашително, нищо напомнящо за някогашните племенни вражди нямаше в очите на Ка-ну, вперени в Кулл.
Дългият му живот сред цивилизацията беше го променил изцяло. В думите и маниерите му се долавяха изтънченост и благородство — нещо непривично за Пиктите.
Кулл го наблюдаваше внимателно и отговаряше късо на въпросите му. Питаше се дали цивилизацията щеше да го превърне в нещо като този старец.
Защото Ка-ну бе мек и изнежен, години бяха минали, откакто за последен път бе държал меч в десницата си. Беше наистина стар, но Кулл беше виждал и по-стари мъже в първите редици на битката.
Млада красива жена стоеше до Ка-ну и пълнеше сребърната му чаша с вино.
На угощението имаше много хора — бойни вождове и държавници на Пиктите. Държавниците и посланиците се чувстваха като у дома си, но воините бяха формално учтиви. За много от тях Кралят бе все още ненавиждан враг — човек от Атлантис. Кулл само тръсна рамене. Знаеше, че същото би било и ако някой Пикт отидеше в Атлантис. Дългите вражди не се изтриваха лесно. Изглежда, въпреки всичко старият Ка-ну е бил прав, като е забравил, че е Пикт, и заедно с това е отхвърлил в себе си всички племенни вражди.
Кралят си помисли, че е добре по-бързо да го последва и по-скоро да стане Валузианец по душа, а не само по име.
Накрая, когато Луната бе стигнала зенита си, Ка-ну, ял и пил за трима, се облегна на удобното ложе и каза:
— Време е да се разделяме, приятели. Аз и Кралят имаме да говорим за неща, които не са за детски уши. Да, и ти, скъпа — обърна се той към застаналото до коляното му момиче. — Но първо дай да целуна тези рубинени устни. Така. А сега иди да танцуваш другаде, мое розово цвете!
Очите на Ка-ну светеха над бялата му брада, докато гледаше Кулл, седнал с изправени рамене, мрачен и неразговорлив.
— Мислиш си, Кулл — каза внезапно той, — че Ка-ну е безпомощен стар дърдорко, неспособен на нищо, освен да пие и целува момичета.
В действителност такива бяха мислите на Кулл, но той остана неподвижен и мълчалив.
Ка-ну се изкиска.
— Виното е червено, а жените са нежни, но не мисли, че старият Ка-ну ги меси с военните дела.
Старецът се разсмя отново. Кулл се размърда нервно, започваше да става досадно.
Ка-ну протегна ръка към съда с виното, напълни чашата си и погледна въпросително Кулл, който кимна отрицателно с глава.
— Да! — проговори старият посланик. — Трябва да остарееш, за да държиш на силното вино. Остарявам, Кулл, и вие, младите, не трябва да се дразните от дребните ми прищевки. Да, остарявам, като древен ръкопис, без приятели, с които да мога да споделя нещо.
Погледът и изражението на лицето му не потвърждаваха думите му. Бялата му коса и брада се развяваха от нощния вятър, но в очите му блестяха младежки пламъци. Приличаше на елф от легендите, които Кулл беше слушал като дете.
— Наздраве, Кулл! — каза посланикът. — Трябва да спечеля доверието ти, като ти говоря само истината, защото ти си умен…
— Ако мислиш, че с ласкателства…
— Кой говори за ласкателства? Остави това за Двореца. Ще говорим за важни, съдбовни неща!
В очите на Ка-ну се появи твърд, студен блясък, неотговарящ на любезната му усмивка. Той познаваше хората и знаеше, че трябва да бъде много прям и справедлив с този варварин, който, като вълк, надушил плячка, би разбрал кое е фалшиво или невярно.
— Ти имаш мощ, Кулл — каза той, като внимателно избираше думите си. — Имаш сила да станеш най-великия от всички Крале и да възвърнеш част от изгубената слава на Валузия. Така! Малко ме интересува Валузия — макар че виното и жените й са прекрасни, но една силна Валузия означава и една силна Пиктия. Нещо повече — с един човек от Атлантис на трона е възможно самият Атлантис да бъде присъединен…
Кулл го прекъсна с подигравателна усмивка.
— Атлантис прокле името ми отдавна. Сега там с него плашат децата. Атлантите са врагове на Голямата земя и Седемте Империи от векове и ти го знаеш.
Ка-ну поглади брадата си и се усмихна.
— Не, още е рано. Но аз знам какво говоря. И тогава войната ще бъде само спомен. Виждам света, живеещ в мир и благоденствие, изпълнен с хора, които се обичат и почитат боговете. Всичко това може да започне от теб — ако, разбира се, си жив!
Ръката на Кулл сграбчи дръжката на меча и той се изправи с почти животинска бързина. Ка-ну, който харесваше воините, така както други харесват чистокръвни коне, усети как старата му кръв се сгорещи. В името на Валк, какъв боец! Нерви и мускули от огън и стомана, съчетани с перфектна координация! И този инстинкт за бой го превръщаше в ужасяващ воин!
Но нищо не издаваше чувствата му, когато се обърна към Кулл.
— Седни, огледай се. Градината е празна, няма никой, освен двама ни. Предполагам, че не се страхуваш от мен!
Кулл седна и го погледна мрачно.
— Постъпваш като дивак — продължи Ка-ну. — Помисли, ако планирах предателство, щях ли да го извършва тук, където всички подозрения ще паднат върху мен? Вие, младите, има още много да учите. Младите воини, които бяха тук, те гледаха с омраза, защото си роден сред хълмовете на Атлантис, а ти сега подсъзнателно в мислите си ме мислиш за враг, само защото съм Пикт. Глупости! Аз виждам в теб Кулл, Краля на Валузия, а не мрачното момче от Атлантис, станало наемник във Великата Армия. И ти, Кралю, трябва да виждаш в мен не Пикта, а гражданин на този свят, независимо от племето, на което принадлежа. Но стига сме дрънкали! Отговори ми, ако утре бъдеш убит, кой ще стане крал?
— Канаууб, господарят на Баал.
— Така. Аз съм срещу него по много причини, но главно защото е само подставено лице.
— Но как? Той беше най-силният ми опонент, но винаги съм смятал, че се бори само за собствената си кауза.
— Нощта има уши — отвърна замислено Ка-ну. — Има думи в думите, мисли в мислите, но ти можеш да се довериш на мен и на Брюле Копиеубиеца! Погледни!
Той извади от тогата си браслет от злато. Гривната представляваше Летящ Дракон с навита три пъти опашка, с три рубинени рога на главата.
— Разгледай го внимателно. Брюле ще го носи на ръката си, когато дойде при теб утре вечер. Довери му се, както се доверяваш на себе си, и прави, каквото ти каже. А понеже искаш доказателство за доверие, виж това!
С бързината на нападащ ястреб старецът извади от тогата си голям камък, който блесна със зелена светлина, и го прибра със същата бързина.
— Откраднатият камък! — извика изненадано Кулл. — Зеленият камък от Храма на Змията! Ти! И защо ми го показваш?
— За да спася живота ти. Да ти докажа, че ти се доверявам. Ако не оправдая твоето доверие, прави с мен каквото искаш. Държиш живота ми в ръцете си. Сега не мога да бъда неискрен с теб, защото само една твоя дума ще означава смърт за мен. Знаеш сам как се наказват във Валузия богохулниците и крадците в храмове.
Въпреки всички тези думи старият хитрец се усмихваше доволно, личеше, че е много горд със себе си.
— Но защо ми даваш такава власт над себе си? — попита учудено Кулл.
— Така е, аз съм в ръцете ти. Виждаш, че съм искрен с теб и те моля. Господарю, когато утре вечер Брюле дойде, да изпълняваш всичко, което ти каже, без да се страхуваш от предателство. Довери му се! Той е железен мъж — храбър и честен. А сега, стига приказки, Кралю, ескортът те чака, за да те придружи до Двореца.
Кулл се изправи.
— Но ти не си ми казал нищо!
— Колко са нетърпеливи младите! — Ка-ну приличаше на пакостлив елф повече от всякога. — Върви и сънувай тронове, Империи, власт и битки, а аз ще сънувам вино, млади момичета и рози. Върви и щастието да язди до теб, Крал Кулл!
Напускайки градината, Кулл погледна назад и видя Ка-ну, все още лениво отпуснат на ложето си, замислен, с развети бели коси.
Въоръжен конник очакваше Краля пред градината. Той учудено позна пратеника, който му беше донесъл поканата от Ка-ну. Кралят се метна на седлото, без да каже нито дума, и двамата тръгнаха към Двореца.
По пустите улици не се движеше никой. Двамата мъже яздеха мълчаливо. Градът бе обгърнат от тайнствената нощна тишина. Древните сгради изглеждаха още по-стари под сребърната Луна. Високите колони на храмовете и дворците се издигаха към обсипаното със звезди небе. Освен звука от сребърните подкови на конете им не се чуваше никакъв шум. Възрастта на града, неговата незнайна древност почти караха Кулл да се чувства дребен и нищожен. Струваше му се, че сградите му се присмиват — безшумно, със зловеща усмивка.
„Ти си млад — говореха храмовете, дворците и светилищата — но ние сме стари. Светът беше див в младостта си, когато ние бяхме съзиждани. Ти и племето ти ще си отидете, но ние ще останем тук, недокоснати от времето. Ние бяхме тук, когато Атлантис и Лемурия се издигнаха над Океана, ще бъдем тук и когато хълмовете на Атлантис и Лемурия отново са под стотици метри вода, а островите на хората от Запада ще бъдат планини над нови континенти. Колко много крале сме виждали да минават по тези улици, когато Кулл от Атлантис беше само сън в съзнанието на Ка, птицата на Сътворението? Продължавай да яздиш, Кулл, по-велики ще яздят след теб, по-велики са яздили и преди теб. Кулл — Кралят! Кулл — Глупакът!“
Кулл се отърси. Тайнствеността на осветения от Луната град бе грабнала въображението му. Искаше му се да извика:
— Аз съм Кулл, Кралят, Господар на Валузия!
Но мислено чуваше отговора на древния град: „Виждали сме много крале!“
Кулл тръсна глава. Отново се бе оставил в плен на фантазията си. Вече бяха стигнали Двореца. Двама от телохранителите му, хора от ескадроните на Червените Унищожители, го посрещнаха и го въведоха в двора. Мълчаливият Пикт, който го бе довел дотук, махна с ръка, обърна се и препусна обратно по тихите улици.
Кулл не спа тази нощ. Прекара я в размисли за всичко, което се бе случило. Ка-ну не му каза нищо и въпреки това той се бе съгласил да следва нарежданията му. От друга страна, старият дипломат се бе поставил изцяло в ръцете на Кулл. И какво искаше да каже, че баронът на Баал е само фигурант? И кой щеше да е този Брюле, който щеше да дойде през нощта, носещ мистичния амулет на Дракона? И защо? И защо Ка-ну му бе показал зеления камък — откраднат отдавна от Храма на Змията, за който щяха да се водят войни, ако ужасяващите страстни пазители на храма разберяха къде е? Дори дивите съплеменници на Ка-ну не можеха да го предпазят от отмъщението им. Но Ка-ну знаеше, че не е в опасност, когато му показа камъка, беше достатъчно умен и хитър, за да се подложи на риск, без да има някаква изгода от това. А не беше ли това клопка? Всичко беше толкова объркано, нелепо и нереално. Кулл разтърси рамене. Утре вечер щеше да разбере.
На следващата нощ Луната все още не бе изгряла, когато Кулл застана пред прозореца на стаята си. Всички прозорци гледаха към голям вътрешен двор, пълен с цветя и разцъфнали дървета, чийто аромат се носеше навсякъде. Пътеките през градините бяха пусти, чуваше се само ромонът на сребърните фонтани, скрити между високите окичени храсти.
Бръшляни се извиваха по стените на замъка. Кулл погледна надолу, помисли колко лесно може някой да се изкачи по тях и в същия момент забеляза някаква сянка да се катери по лианите. Мечът бе наполовина изваден от ножницата, готов за удар. Кулл се спря. Върху мускулеста предмишница светна амулетът във формата на разперил криле Дракон, който Кулл бе видял предната нощ в ръцете на Ка-ну.
Собственикът на амулета се прехвърли през парапета в стаята с бързината и ловкостта на леопард.
— Ти си, Брюле, нали? — попита Кулл, изпълнен с подозрение, защото позна същия мъж, който бе дошъл като пратеник на Ка-ну и предната вечер го бе изпратил до Двореца.
— Аз съм Брюле Копиеубиецът — отвърна Пиктът с равен глас, а след това, взирайки се в лицето на Кулл прошепна — Ка-нама-каа-Лажерама!
Кулл го погледна вцепенен от изненада.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш ли, Господарю?
— Не, думите са ми непознати, не са от език, който зная и все пак — кълна се във Валк, като че ли някъде съм ги чувал.
— Да, може би — беше единственият отговор на Пикта.
Очите му обикаляха стаята. Това беше работният кабинет на Краля. Нови две-три маси, два дивана и голяма библиотека с древни книги и папируси, стаята изглеждаше гола в сравнение с великолепието на останалата част от Двореца.
— Кажи ми, Кралю, кой пази вратите ти?
— Осемнадесет от Червените Унищожители. А ти как се промъкна през стражарите и успя да дойдеш?
Брюле махна с ръка.
— Стражите на Валузия са като слепи бикове. Бих могъл да открадна Армията им, докато спят. Промъкнах се и никой не ме видя или чу. Колкото до стените, мога да се покатеря по тях и без помощта на бръшляна. Ловил съм тигри по бреговете, когато острият бриз донасяше мъглите от морето, и съм се катерил по върховете на планините на Западното море. Но ела — пипни този амулет!
Той протегна ръка и когато Кулл докосна Дракона, въздъхна с облекчение.
— Добре! Сега свали тези натруфени одежди, тази нощ ще видиш неща, които никой Атлант не е сънувал.
Самият Брюле беше увил леопардова кожа около бедрата си. От колана му стърчеше къс извит меч.
— А кой си ти, за да ми заповядваш? — попита Кулл с подозрение.
— Не ти ли каза Ка-ну да ме следваш навсякъде? — попита Пиктът и в очите му припламна недоумение. — Аз не те обичам, Господарю, но сега съм изхвърлил всякаква мисъл за свада от ума си. Направи така и ти, и ела.
С безшумни стъпки Брюле прекоси стаята и се спря до вратата. Тя беше съвсем леко отворена, което позволяваше да се види външният коридор, без наблюдателят да бъде забелязан отвън.
— Какво виждаш?
— Нищо, освен осемнайсетте стражи.
Пиктът кимна с глава, подкани със знаци Кулл да го последва през стаята. Там той се спря до стената и с помощта на късия си меч натисна едно почти невидимо отверстие в нея. Кулл възкликна учудено, когато част от стената се отмести навътре и откри стъпала, водещи надолу.
— Таен вход? — извика Кулл с удивление. — И аз да не знам нищо за него! В името на Валк, някой ще отговаря за това!
— Тишина! — изсъска Брюле.
Той стоеше като бронзова статуя, безмълвен, стремящ се да долови и най-тихия звук. Държанието му накара косата на Краля да настръхне, не от страх, разбира се, а от някакво неопределено чувство за нещо зловещо, идващо от тайното подземие. Брюле внимателно пристъпи през отворената врата и започна да слиза по стълбата, водеща надолу. Подът бе каменен, но никъде не видяха натрупан прах или някакви признаци на запустение из отдавна забравените тайни коридори. Бледа, слабозеленикава светлина осветяваше прохода, но и при най-внимателно оглеждане те не можеха да открият откъде идва тя. На всеки десетина метра Кулл виждаше врати от старо дърво. Всички бяха затворени.
— Това място прилича на кошер — промълви той.
— Да. Ден и нощ си наблюдаван, Кралю, от много очи.
Кулл беше впечатлен от промяната, настъпила у Брюле. Пиктът се движеше напред бавно, ослушвайки се внимателно, почти приклекнал, с изваден меч, който държеше ниско пред себе си с насочено напред острие. Говореше почти шепнешком, а погледът му непрекъснато се стрелкаше из помещението.
Коридорът зави рязко и Брюле внимателно надникна зад ъгъла.
— Виж! — прошепна той. — И помни! Нито дума! Никакъв звук, или сме мъртви!
Кулл предпазливо погледна. Коридорът завършваше внезапно с няколко стъпала нагоре. На тези стъпала лежаха осемнадесетте Червени Унищожители, които пазеха покоите на Краля тази нощ. Само ръката на Брюле, стиснала огромната му десница, и яростният шепот на Пикта спряха Краля.
— Мълчи Кулл! Мълчи, в името на боговете! — изсъска Брюле в ухото му. — Сега тези коридори са празни, но аз рискувах много, като те доведох тук, за да ти покажа, че можеш да ми се довериш. Отвсякъде ни дебнат опасности. Бързо да се връщаме в кабинета ти.
Той бързо закрачи назад. Кулл го следваше, изпълнен с гняв и желание за мъст.
— Това е предателство — мърмореше Кралят, очите му блестяха като стомана. — И то изпълнено бързо. Само преди минути тези хора стояха пред вратите ми на стража.
Когато се върнаха в стаята, Брюле затвори тихо входа на подземния коридор и накара Кулл да погледне през открехнатата врата на коридора. Кралят едва сдържа вика си. Защото пред вратата стояха осемнадесетте воини!
— Това е магия — прошепна той, извадил наполовина меча от ножницата. — Мъртъвци ли пазят Краля?
— Да! — беше отговорът и в очите на Брюле се появи странно изражение — в тях проблясваше ярост, примесена със страх.
Двамата се гледаха в очите без да продумат. След това устните на Брюле почти без да мърдат казаха:
— Змията, която говори!
— Замълчи! — ръката на Кулл легна върху устните на Пикта. — Това, което казваш, носи смърт! Това име е прокълнато!
Безстрашните очи на Брюле го гледаха изпитателно.
— Погледни отново, Крал Кулл. Смяташ ли, че стражата е подменена?
— О, не, това са същите хора. В името на Валк — това е магия — някакво безумие! Видях телата на тези мъже преди по-малко от пет минути. И въпреки това, ето ги, стоят пред вратата.
Брюле отстъпи от вратата и се отправи към другата част на стаята. Кулл нехайно го съпроводи.
— Кулл, какво знаеш за традициите на расата, която управляваш?
— Доста… всъщност, малко. Валузия е толкова стара.
— Да! — В очите на Брюле се появи странен блясък. — Всички ние сме деца-варвари в сравнение със Седемте Империи. И те самите не знаят колко са стари. Нито спомените на човека, нито хрониките на историците дълбаят достатъчно назад във времето, за да ни кажат кога първите хора са дошли от морето и са построили градове по крайбрежието. Но, Кулл, хората не винаги са били управлявани от хора!
Кулл втренчи поглед в него.
— Прав си, има легенда сред моите хора…
— И сред моите! — прекъсна го Брюле. — Това е било много преди ние, от Островите, да се съюзим с Валузия. Да, по време на царуването на Лъвския Зъб, седми военен вожд на Пиктите, толкова отдавна, че никой вече не си спомня годината. Ние дойдохме през морето от Острова на Залеза, минахме покрай Атлантис и нахлухме по бреговете на Валузия с огън и меч. Ай, дългите бели брегове ехтели от ударите на копитата и мечовете и нощта била като ден от пламъците на горящите замъци.
И Кралят, Кралят на Валузия, който умря в този мъглив ден…
Гласът му се сниши. И двамата застанаха нащрек, готови за скок. Нищо не се чуваше.
— Древна е Валузия! — прошепна Кулл. — Хълмовете на Атлантис и Му са били малки островчета в Океана, когато Валузия е била още млада.
Нощният бриз шепнеше през отворените прозорци. Но този шепот не беше свободен и свеж, какъвто бе студеният вятър в родните земи на Краля и Брюле. Това беше бриз като дъх от миналото, напоен с мускус, миризма на забравени същества и на страшни тайни от времето, когато светът е бил млад.
Големите гоблени по стените се поклащаха от вятъра и внезапно Кулл се почувства безпомощен като голо дете пред злокобните загадки на мистичното минало. Отново го облада нереалността — усещаше около себе си гигантски фантоми, които говореха чудовищни неща. Разбра, че и Брюле преживява същото. Погледите им се кръстосаха и Кулл срещна топлината на приятелството на воина от неприятелското племе. Като два подгонени от ловци леопарда те се обърнаха срещу преследвачите си с общо желание за мъст срещу злобните сили на древността.
Брюле пак се отправи към тайнствения вход. Безшумно двамата влязоха в мрачното подземие и тръгнаха в обратна посока. След малко Пиктът спря и се притисна към една от тайните врати. Кулл погледна напред.
— Този коридор води към неизползваемо стълбище, минаващо покрай вратата на кабинета ми.
И двамата се втурнаха напред и видяха тъмна сянка, която се изкачваше по стълбата.
— Ту! Председателят на Съвета! — възкликна Кулл. — Посред нощ, с меч в ръка! Какво означава това, Брюле!
— Убийство! И предателство — изсъска Пиктът. — Не! Недей се нахвърляй върху него, ние сме изгубени, ако го нападнеш тук. Ела!
Почти тичешком те се върнаха обратно по коридора. Затвориха внимателно след себе си секретната врата и се отправиха към кабинета на Краля.
Брюле се огледа и поведе Кулл към най-тъмната част на стаята. И двамата се скриха зад един от големите гоблени. Минутите течаха. Кулл чуваше в спалнята си бриза, издуващ тежките завеси на прозорците. Струваше му се, че долавя шепот на духове.
Тогава в стаята влезе Ту, главният съветник на Краля. Вървеше тихо, с гол меч в ръка. Спря се за момент, изследвайки празната стая, осветена само от една свещ.
След това се приближи, оглеждайки се във всички посоки. За момент спря пред скривалището на двамата мъже.
— Убий го! — думите на Брюле бяха изпълнени с ярост.
С един скок Кулл се озова в празната стая. Ту се обърна, но зашеметяващата бързина на атаката не му даде никакъв шанс за отбрана. Мечът изсвистя във въздуха и Ту се строполи назад. Оръжието на Кулл стърчеше в гърдите му.
Кралят се наведе над него, зъбите му бяха оголени в смразяваща усмивка на убиец, широките му черни вежди бяха сключени и под тях очите грееха като сивите ледове на Северното море. Той издърпа меча си и внезапно отскочи встрани, замаян и потресен, като че ли бе почувствал студената ръка на смъртта по тялото си. Докато гледаше трупа, лицето на Ту стана странно разкривено и нереално, чертите му започнаха да се променят и като в мъгла то изведнъж изчезна, а на негово място се появи ужасяваща змийска глава!
— Валк! — прошепна Кулл. Студена пот се стичаше по челото му. — Валк! В името на Боговете, какво е това?
Брюле се наведе напред с каменна физиономия, но в очите му се отразяваше част от ужаса, изписан върху лицето на Кулл.
— Вземи отново меча си, Господарю — каза той. — Има да се вършат още много неща.
Почти насила Кулл хвана дръжката на меча. Кожата му настръхна, когато постави крак върху ужаса, лежащ в нозете му. Едва прикривайки отвращението си, той изтегли меча си и огледа отново безименното същество, което познаваше като Ту, председател на Съвета. Като се изключи, че главата бе на змия, съществото беше точно подобие на човек.
— Човек със змийска глава! — промърмори Кулл. — Това, значи, е жрец на Змийския бог?
— Да. Ту си спи в покоите, без да подозира нищо. Така е, Кралю, те могат чрез магьосничество или древна наука, непозната на хората, да променят чертите си както актьорите си надяват маски. Могат да приличат на когото поискат.
— Старите легенди са били истина! — промълви Кулл. — Странните стари неща, за които никой не смее да говори. В името на Валк, вярвах донякъде, но чак дотам. Почакай! А стражите на вратите?
— Те също са хора-Змии? Къде искаш да отидеш?
— Ще ги унищожа! — отвърна яростно Кулл.
— Ако ще вършиш нещо, свърши го добре — отвърна Брюле. — Осемнадесет са пред вратата и може би още толкова в коридорите. Ка-ну Беловласият научи за този заговор. Неговите шпиони успяха да го разнищят. Той отдавна бе намерил карта на скритите коридори. Ка-ну ми я даде, научих я наизуст и дойдох тази нощ при теб да ти помогна, освен ако не искаш да умреш като другите Крале на Валузия. Дойдох сам, ако бяхме повече, щяхме да събудим подозрение. Част от заговора ти видя сам. Хора-Змии пазят стаята ти, а този, преобразен като Ту, може да мине навсякъде из Двореца. На сутринта, ако планът на жреците не успее, истинските стражи ще се върнат по местата си, без да помнят нищо за тази нощ. Те не са мъртви, Кулл, а само упоени. Но ако жреците успеят, върху тях ще падне вината. Стой тук, Кралю, ще огледам наоколо.
И Брюле отново изчезна зад тайния изход.
Кулл обикаляше стаята със стъпки на разярен тигър.
Брюле отново излезе от входа.
— Бързо си огледал — каза Кулл.
— Да — воинът пристъпи напред, гледайки надолу, — има пръст по килима. Виждаш ли я?
Кулл се наведе напред. С крайчеца на окото си видя блясък на стомана. Като огънат лък той отскочи назад и застана изправен. Брюле замахна с меча си, но бърз като дива котка, Кулл бе извадил вече своя, парира удара и с един замах разцепи Пикта на две. Докато си поемаше въздух, лицето на Брюле започна да се преобразява, човешките черти изчезнаха и на тяхно място се появи голяма змийска паст, зловещо зяпнала към него. Дори и в смъртта малките очи на създанието бяха изпълнени с ненавист.
— Той е бил жрец на Змията през цялото време! — промълви Кралят. — Колко хитро измислено, за да ме накарат да се почувствам спокоен. Дали и Ка-ну е човек? С Ка-ну ли говорих на празненството в градината, или с някое от тези създания? Божествени Валк! Дали хората във Валузия са хора, или всички са змии?
Той стоеше нерешително, оглеждайки нещото, наречено Брюле. Амулетът с Дракона не беше на ръката му.
Кулл чу шум зад гърба си и рязко се обърна.
Брюле излезе от тайната врата и тръгна към него.
— Спри! — гласът на Кулл беше като стомана.
Брюле спря като закован. Той се огледа и мрачна усмивка се появи на устните му.
— В името на Морските Богове! Тези демони са по-изобретателни, отколкото си мислех. Изглежда, че е обикалял коридорите и е успял да влезе преобразен като мен. Така. Трябва да го изнеса навън.
— Спри! — в гласа на Кулл имаше смъртна заплаха. — Видях двама мъже да се превръщат в змии пред очите ми. Как мога да съм сигурен, че ти си истински човек?
Брюле се засмя.
— По две причини, Крал Кулл. Никой човек-Змия не носи това. — И той показа гривната с дракона. — И никой не може да каже тези думи: „Ка-нама-каа-Лажерама“.
— Ка-нама-каа-Лажерама — механично повтори Кулл. — Къде съм чувал тези думи?
— Ще си спомниш, Кулл — каза Брюле. — През тъмните коридори на паметта блести тази фраза, макар че никой не я произнася сега. От дълбините на вековете те са запечатани в ума на човека и никога няма да изчезнат оттам. Фразата е била предавана тайно преди хилядолетия, когато Земята е била още млада и много по-различна от сега. Това са били думи за разпознаване между хората в ужасната им битка срещу чудовищните същества от Старите Раси. Защото никой освен истински човек не може да ги произнесе — устните и челюстите му са различни от тези на другите същества. Забравено е било значението на думите, но не и самите те!
— Вярно е — каза Кулл, — спомням си легендите.
Той замълча. Внезапно пред очите му се разтвориха забулени в мистична мъгла врати, от дълбините на подсъзнанието му изплуваха странни и невероятни образи. За момент като че ли той погледна назад във времето и видя през тежката и призрачна пелена бледи образи — хора в битки с чудовищни създания. По зелените, обвити със сива мъгла поля, се движеха странни, кошмарни същества, като че ли родени от фантазиите на болен мозък. Създания, които и сега караха косите му да настръхват от първичен непонятен страх. Видя и хора, следващи дългия кървав път на съдбата си, водещи бой след бой срещу кошмарите на Старите Раси. Кулл разтреперан тръсна глава — тези внезапни прозрения в бездните на спомените, съхранени през хилядолетията, го стреснаха.
— Тях вече ги няма — каза Брюле, като че ли четеше мислите му. — Жените-птици, харпиите, хората-прилепи, летящите чудовища, хората-вълци, демоните — всички, освен съществото, лежащо на земята в краката ни, и малко от хората-вълци. Дълга и ужасна е била войната, продължила десетки кървави столетия. Едва после първите хора се осмелили да излязат от скривалищата си и започнали война с тези, които тогава управлявали Света. И накрая хората победили — това е било толкова отдавна, че никъде в книгите и древните папируси не се споменава. Само далечните легенди, дошли при нас от вековете, загатват за тези времена. Хората-Змии са си отишли последни, накрая човеците победили дори и тях и ги изтласкали в пустинните места на планетата. Там, казват мъдреците, те били принудени да се смесят с истински змии и така този дяволски род се изродил, за да изчезне завинаги. И човекът триумфално празнувал победата си. Но в триумфа си той станал мек, дегенерирал и забравил древните войни. И някои от съществата се завърнали. Тогава започнала мрачна и тайна война! Между хората от Младата Земя се движели ужасните чудовища от Старите Раси, запазили се чрез древните си познания и мистицизъм. Те можели да приемат каквито си искат форми и образи и тайно извършвали кошмарните си обреди. Никой не знаел кой е истински човек и кой не е. Никой не се доверявал на никого. Тогава, отчаяни и търсещи спасение, хората успели да открият начини, чрез които можели да различават истинския човек от чудовището, скроено по негов образ и подобие. Хората приели за символ фигурата на Летящия Дракон — чудовище от древността — яростен противник на Змията. И използвали думите, които ти казах, като знак и символ, защото никой освен истински човек не можел да ги повтори. И битката започнала отново. И за втори път хората победили. Но пак не се поучили от горчивия опит — минали векове, древните войни били забравени. И те отново се завърнали — този път като жреци, готови да учат хората на нова, истинска религия. Людете ги слушали безропотно и се подчинявали на чудовищното обожание към Бога-Змия. Такава е днес силата им, че се наказва със смърт всеки, който разказва старите легенди за хората-Змии. А те се кланят на Змията и са толкова заблудени, че не виждат връзката между това, което става днес, и случилото се преди хилядолетия. Като жреци хората-Змии са готови да господстват и въпреки това…
Той млъкна.
— Продължавай! — мрачно каза Кулл.
— Кралете на Валузия са властвали като истински хора — прошепна Пиктът. — И въпреки това, убити в битка, са умирали като змии — като този, който е бил прободен от копието на Лъвския Зъб, когато ние, от Островите, сме нападнали Валузия. Как може да стане това, господарю Кулл? Тези крале са били родени от жени и живеели като мъже! Това е! Истинските крале умирали през нощта — тайно и безшумно, — както и ти би умрял тази нощ. И жреците на Змията заемали местата им без някой да узнае.
Кулл изруга през стиснати зъби.
— Така трябва да е. Никой не е виждал жрец на Змията и да е живял след това. Те са съвсем потайни.
— Управлението на Седемте Империи е пълен хаос — отвърна Брюле. — Много от хората знаят, че сред тях се промъкват шпиони на Змията, съюзници на жреците, като този Канаууб, барон на Баал, който беше твой опонент за трона. Въпреки че се досещат, никой не се осмелява да разкрие публично някого от шпионите, от страх за собствения си живот и семейството си. Хората вече не се доверяват един на друг и истинските държавници се страхуват да кажат това, което всеки вече знае. Ако биха били сигурни, ако някой човек-Змия се демаскира пред всички или някакъв заговор на тези чудовища бъде разкрит, то тогава, о, Кулл, властта на Змията ще бъде пречупена, защото всички ще се обединят срещу общия враг. Само Ка-ну има достатъчно смелост да се свърже с някои от съюзниците на Змията, предлагайки им помощ. Но дори и той успя да научи твърде малко за заговора тази нощ и да ми го каже. Дотук аз бях подготвен, отсега нататък ще трябва да се доверим на късмета и способностите си. Мисля, че тук сме в безопасност, хората-Змии, взели образите на стражата ти, няма да посмеят да напуснат мястото си. Може да дойдат неочаквани посетители и целият им план да се провали. Но утре, бъди сигурен в това, те ще опитат нещо ново — дори и Ка-ну не ще може да ни каже какво са намислили. Трябва да стоим един до друг, Кралю, докато победим или умрем и двамата. Сега ела с мен да изхвърлим това чудовище оттук.
Кулл последва Пикта в тъмния тунел на тайния вход, където в една от нишите Брюле остави чудовищния си товар.
Излязоха от тайния проход, като внимателно наместиха капака на отвора.
Кулл повдигна очи и ги впери в Брюле. Гледаха се безмълвно минута.
— Остава ни да чакаме — прошепна Кулл. — Моля те, Брюле, ако бъда смъртноранен от чудовищата, закълни се, че ще ме доубиеш. Не искам душата ми да попадне в плен на тези мистици. Искам да умра както съм се родил — свободен.
— Кълна се, Кулл — отговори Брюле. — Свирепият израз на лицето му беше омекнал. — Направи същото и за мен, Господарю!
Силните им десници се срещнаха и потвърдиха мълчаливо кръвната клетва.
Кулл седеше на трона си и гледаше разсеяно към морето от лица, обърнати към него. Някакъв пратеник му говореше нещо с тих и мелодичен глас, но Кралят едва го чуваше. Близо до него стоеше Ту, главният Съветник, готов да изпълни всяка негова заповед. Всеки път, когато погледнеше към него, Кралят потреперваше неволно. Заобиколен от толкова много хора, Кулл си помисли, че всичко случило се предишната нощ е било лош сън. Но ръката, положена на ръба на трона му, го връщаше към реалността. Силната, с цвят на бронз ръка, украсена с гривна, изобразяваща Летящ Дракон, и самият Брюле, застанал като бронзова статуя до трона, го караха да си припомня всички детайли от страшната нощ.
Не, не беше сън това чудовищно откритие!
Кулл седеше на трона и оглеждаше тълпата благородници със съпругите, дъщерите и синовете им, посланиците, членовете на Държавния съвет, едрите търговци, артистите. Винаги бе виждал лицата им като маски, но преди зад тях се криеха корупция, жажда за власт, пари, удоволствия и неудовлетворени амбиции. Хора с обикновени човешки пороци. Сега всичко му се струваше по-особено. Докато разменяше любезности с някои благородници или посланик, му се струваше, че усмихнатото лице изчезва като дим, заместено от ужасяващи змийски челюсти и студени неподвижни очи. Колко ли от тия край него бяха ужасни чудовища, заговорници, готови да го убият?
Валузия — земя на мечти и кошмари — кралство на сенките, управлявана от чудовища?
Хора-Змии? Брюле му беше казал предната нощ, че словосъчетанието е неточно, те никога не са били хора. Наистина, имаха телата на човеци (с малки изключения), крайници на хора, но това беше друга раса, друг клон от дървото на живота, изминало свой път на развитие, оплетен от тайни знания и мистицизъм. И от нещо друго — смъртна омраза към хората, които ги бяха изместили от господството над планетата. Те, както и другите видове, бяха избивани и накрая изтласкани в безводните пустини.
Кулл гледаше пред себе си с невиждащи очи. Мислите му се отправиха към Брюле, застанал до трона. Ето това е мъж и воин! И Кралят изпита приятелско чувство към дивия Пикт, единственото реално нещо в тази зала. Знаеше, че Брюле му отговаря със същото.
Лека-полека залата започна да се опразва и накрая останаха Кулл, Брюле и стражите до вратата.
Кулл се чувстваше изтощен, след ужасите от предната нощ той не бе мигнал. Не бе спал и предната, когато в градината на Ка-ну бе научил за първи път, че нещо ще се случи.
Въпреки вълчата си издръжливост и тренинга си на ловец, гонил плячка с дни и нощи, той почувства умора. И тя не беше толкова физическа, колкото от постоянното мислене и неизчезващия спомен за предната нощ. Нуждаеше се от сън, но той щеше да намали почти животинския му инстинкт за самосъхранение и да притъпи хода на мислите му. А и не смееше да заспи, дори и да искаше. Едно от нещата, които той и Брюле откриха сутринта, бе, че макар и двамата да стояха будни и нащрек цялата нощ, за да видят кога ще се смени стражата, не успяха да разберат. На сутринта тези, които пазеха вратите на кралските помещения, свободно повториха магическите думи на Брюле и не си спомняха за нищо необикновено през нощта. Кулл не им каза, защото Брюле беше настоял да пази тайна и Кралят се бе съгласил с него.
Сега Брюле се наведе към трона.
— Мисля, че скоро ще ударят, Кулл. Ка-ну ми даде сигнал преди да си тръгне. Жреците са разбрали, че ние сме разкрили техния заговор, но мисля, че не знаят какво сме разбрали. Трябва да сме готови на всичко. Ка-ну и главатарите на Пиктите ще бъдат наблизо. Сега всичко зависи от нас, Кралю!
Кулл се усмихна мрачно. За него една битка с врага беше най-доброто решение. Загадките, изчакванията не бяха в природата му. Той мечтаеше за трясъка на мечовете, за удоволствието да се сражаваш заради самата битка.
Ту отново се появи в залата. След него идваха членовете на Съвета.
— Господарю, дойде време за Съвет, дошли сме да Ви придружим до Съвещателната зала — каза ниско покланяйки се Ту.
Кулл се изправи и съветниците коленичиха, докато прекосяваше пред тях към вратата. Някои повдигнаха вежди, когато Брюле го последва, но никой не каза нищо.
Групата премина през няколко хола и накрая стигна до залата на Върховния съвет. Вратата се затвори както винаги, съветниците, съобразно ранга си, се настаниха по пейките пред трона на Кулл. Брюле застана неподвижен и мълчалив до Краля.
Кулл огледа стаята с бърз поглед. Тук поне не можеше да има предателство. Пред него стояха седемнадесетте му съветници. Той познаваше всеки един от тях много добре, всички бяха прегърнали каузата му, когато взе трона на Империята.
— Хора от Валузия — започна той с обичайния си, кратък и рязък начин на разказване и спря изумен. Съветниците се бяха изправили и тръгнаха към него. В очите им не се четеше злоба или желание за мъст, но самото им поведение беше странно. Най-близките бяха почти до него, когато Брюле скочи напред, приклекнал като леопард.
— Ка-нама-каа-Лажерама! — гласът му разкъса тишината в стаята.
Най-близко стоящият съветник се дръпна назад, ръката му посегна към тогата, но като стрела Брюле полетя напред и го прободе в сърцето. Мъжът изпусна полуизвадения меч и се строполи на земята. Лицето му започна да променя чертите си и се превърна в глава на огромна змия.
— Сечи, Кулл! — извика Брюле. — Те всички не са хора!
Останалото беше кървав кошмар. Кулл видя как приятелските лица изчезнаха като мъгла и на техните места се появиха ужасяващи змийски глави. Всички се нахвърлиха върху него. Умът му беше все още замаян, но не и инстинктите му.
Песента на огромния двуостър меч изпълни стаята, оставяйки след себе си потоци кръв. Но те не се отказваха, нито се отдръпваха, като че ли животът им значеше малко — важното беше да се доберат до Краля! Отвратителните им челюсти се мъчеха да го захапят, ужасяващите им немигащи очи се впиваха в неговите, остра миризма изпълни залата — змийска миризма, която Кулл познаваше от джунглите на Юга. Мечовете и кинжалите се мъчеха да го застигнат. Но Кулл беше в стихията си — никога преди в живота си не беше срещал такива отвратителни чудовища, но това нямаше значение — те бяха живи, във вените им течеше кръв, която можеше да се пролее, и те умираха, щом огромният му меч разцепеше черепите им или прорежеше телата им. Кралят знаеше, че не е сам, Брюле, приклекнал, отразяваше ударите, отправени към него. Кулл беше изпаднал в амок и се биеше по ужасния начин на Атлантите — не правеше никакви опити да отклони ударите от себе си, напълно изправен, стиснал двуострия меч, нанасяше безмилостни удари наляво и надясно. Всичко бе изчезнало от ума му, освен желанието да убива. Рядко по време на битка Кулл забравяше уменията си да парира и напада, но в този момент като че ли някаква верига се бе разтрошила в душата му и съзнанието му бе изпълнено единствено с желание да сече и убива. Брюле, до него, се биеше като Пикт, не с дълги и силни замахвания, а с къси удари и внезапни втурвания напред. Двамата представляваха зловеща гледка — опръскани от глава до пети в кръв, заобиколени от съскащите жреци на Змията.
Кулл се изсмя с висок смях, в който кънтеше лудост. Ужасяващите образи около него плуваха в червена мъгла. Повечето от жреците лежаха по пода на залата. Малката групичка оцелели се втурнаха отново към Краля, но Кулл ги изпревари и пръв се нахвърли върху тях. Главата на най-близо стоящия изхвръкна настрани, а от шията на падащото тяло плисна струя тъмна кръв. Друг жрец се прегъна на две и се строполи с разпилени вътрешности на пода. Брюле с ловкостта на дива котка прободе един от жреците и се изправи да търси други нападатели. Кулл почувства как стомана разпаря ръката му, мечът му се спусна надолу и последният от пратениците на Змията падна разсечен почти наполовина. Брюле го сграбчи за ръката.
— В името на Валк! Какво клане! — изхриптя той, изтривайки кръвта от очите си. — Кулл, ако бяха воини, знаещи как да използват стоманата, щяхме да сме мъртви. Тези жреци не разбират нищо от воинско изкуство и умират по-лесно от всички, с които съм се бил. И въпреки това, ако бяха малко повече, може би всичко щеше да свърши по-различно.
Кулл кимна с глава. Бясното му желание за битка бе стихнало и сега се чувстваше изтощен. Кръв течеше от раненото му рамо, от гърдите и краката. Брюле, също покрит с рани, го погледна загрижено.
— Господарю Кулл, да извикаме да те превържат.
Кулл поклати глава.
— Не, по-късно, когато всичко свърши. Върви да се погрижиш за себе си — заповядвам ти!
Пиктът се изсмя мрачно.
— Моите рани са по-леки от твоите, Кралю, и аз…
Той спря внезапно и се огледа наоколо.
— Кулл, това не е Залата на Съвета!
Кулл също се огледа.
— Не, това е Залата, където преди хиляда години е бил убит Еаллад. Оттогава е затворена, никой не влиза в нея. Наричат я Прокълнатата.
— Значи все пак те са ни излъгали — извика Брюле, яростно ритайки телата по пода. — С проклетата си магия са ни заблудили да дойдем тук!
— Тогава, ето още нещо — потвърди Кулл, — ако има истински хора в Съвета на Валузия, те заседават в истинската Зала на Съвета. Ела бързо!
Напуснаха залата и се върнаха обратно през холовете и стълбищата. Никъде не се виждаха хора. Накрая стигнаха до Залата на Съвета и Кулл спря — студена пот течеше по гърба му — отвътре се чуваше висок глас и този глас беше неговият!
С трепереща ръка той разтвори тежките завеси и погледна. Там стояха съветниците, а изправен срещу тях, говореше Кулл, Кралят на Валузия!
Той отстъпи назад втрещен. Объркани мисли се въртяха в главата му.
— Това е лудост! — прошепна Кулл. — Аз ли съм Кулл? Дали този, който стои там, не е истинският Кулл, а аз съм само сянка, създадена от хората-Змии?
Ръката на Брюле го сграбчи за рамото, разтърси го и го накара да дойде на себе си.
— В името на Валк, не бъди глупак, Господарю! Все още ли има нещо, на което можеш да се учудиш, след всичко, което преживяхме? Не виждаш ли, че това са истински хора, омагьосани от жреца на Змията, приел твоята форма и лице. Не си ли спомняш, че само преди миг изклахме двайсетина мъже, които приличаха поразително на съветниците? Ако не бяхме победили, ти щеше да бъдеш убит и това чудовище да царува. Влез и бързо го унищожи — това е единствената ни възможност! От двете му страни стоят стражи от Червените Унищожители, истински хора, незнаещи какво пазят, и никой освен теб не би могъл да доближи до това чудовище. Бързо!
Кулл разтърси глава, за да се отърве от замайването, и я вдигна високо, пое дълбоко въздух като силен плувец, готов да се хвърли в морето. Брюле беше прав. Там пазеха хора от Червените Унищожители, стражи, научени да действат мигновено, и само той можеше да премине през тях. Кулл се втурна като ураган в залата и с два скока стигна трона. Външността на Кулл, идентична с тази на мъжа на трона, за момент спря стражата. Това му беше достатъчно. Узурпаторът се надигна, хванал меча си, но още преди да се покаже острието му, Кулл го прониза в гърдите и той се строполи на пода.
— Стойте! — Кулл вдигна ръка и гласът му спря суматохата.
Докато всички чакаха неподвижни, Кралят им показа съществото, лежащо пред тях, лицето му беше изчезнало и на мястото му се виждаха отворените челюсти на гигантска змия. Чуха се викове на ужас, съветниците се дръпнаха назад. От една от вратите влезе Брюле, а от другата Ка-ну.
Те сграбчиха кървавата ръка на Кулл и Ка-ну извика:
— Хора от Валузия, видяхте всичко със собствените си очи. Ето истинския Кулл, най-могъщия от Кралете, управлявали Валузия. Силата на Змиите е пречупена и всички ние отново сме човешки същества. Какво ще заповядате, Кралю?
— Махнете тази мърша! — каза Кулл и войници от стражата вдигнаха мъртвото същество и го изнесоха от стаята.
— Сега ме последвайте! — каза Кралят и ги поведе към Прокълнатата зала. Брюле загрижено поиска да го подкрепи, но Кралят отблъсна ръката му.
Разстоянието се стори безкрайно на Кулл — от десетина рани по тялото му течеше кръв, но накрая стигна до вратата и се засмя мрачно и жестоко, когато чу ужасените викове на съветниците.
По негова заповед стражите оставиха тялото на мнимия Крал при другите. Кулл изчака всички да излязат и огледа мъртвите чудовища. После се извърна и излезе от стаята. Чувстваше се замаян и трепереше. Като в червена мъгла виждаше обърнатите към него лица, изпълнени с възторг, ужас и обожание.
Извади меча от ножницата.
— Брюле, тук ли си?
— Да! — Лицето на Брюле беше до неговото, но гласът му се чуваше като че ли от километри.
— Спомни си клетвата ни, Брюле! А сега кажи на всички да се дръпнат назад.
Издигна меча си и с цялата останала му сила го прекара през процепа между двете врати чак до дръжката.
Широко разкрачил нозе, за да не падне, той огледа съветниците.
— Нека тази зала бъде двойно прокълната. И нека тези трупове лежат тук завинаги, като знак на умиращата мощ на Змията. Тук пред вас, аз се заклевам, че ще преследвам хората-Змии от земя до земя, от море до море, докато не бъдат унищожени напълно. Докато се възцари Доброто и силата на Ада бъде пречупена. Кълна се в това, аз, Кулл… Крал на Валузия.
Коленете му се подгънаха и той се строполи на земята. Съветниците се насъбраха около него, Ка-ну ги разпръсна с кокалестите си юмруци и виковете си.
— Назад, глупаци! Искате да отнемете и малкото живот, останал в него? Кажи, Брюле, ще умре ли? — обърна се той към воина, надвесен над падналия Крал.
— Да умре? — в гласът на Пикта звучеше раздразнение, примесено с насмешка. — Такъв мъж не се убива лесно! Дългото безсъние и загубата на кръв са го сломили, сам виждаш, Ка-ну, че раните му са дълбоки, но не смъртоносни. Накарай тези подплашени глупаци да извикат веднага дамите от двора, жените във Валузия знаят как да лекуват рани.
Очите на Брюле светеха с дива и горда светлина.
— Ка-ну, какъв мъж! Не мислех, че ще срещна такъв в тези дни на упадък. Само след седмица той ще е на седлото — и тогава, горко на Децата на Змията! Защото това, в което той се закле, ще стане. И какъв лов ще бъде, Ка-ну, какъв лов! А, виждам дълги и щастливи дни за Валузия с такъв Крал на трона!
Думите на Брюле излязоха верни. Императорът на Валузия прекара две трескави нощи, но благодарение на силния си организъм на третия ден дойде в съзнание и макар доста отслабнал, поиска да се изправи на крака. Брюле напразно се опита да го задържи.
— Не, Брюле, приятелю мой, нямаме време да се излежаваме. Повикай веднага Ту.
Главният съветник влезе в стаята минути след това.
— Ту, жрецо на Змията, как си тази сутрин? — попита го насмешливо Кулл. Ръката му си играеше небрежно с дръжката на меча.
— Господарю! — бледото лице на дребничкия съветник стана бяло като тебешир. — Не се шегувай с тези неща. Сутринта твоят приятел и телохранител в присъствието на Ка-ну провери целия дворец. Всеки трябваше да повтори забравените думи и да целуне медальона на металния Дракон. Между нас нямаше хора на Змията!
— Знам, приятелю, знам. Брюле ми разказа всичко. Прости ми, че се пошегувах с теб. Знаем, че страшните картини няма да изчезнат от умовете ни дълго време. Затова те викам, Ту. Спомням си клетвата, която дадох, след като избихме Децата на Змията в Прокълнатата зала. Не съм я забравил! От утре започваме похода — ще изчистим Валузия от чудовищата. И не само Валузия, всяка от Седемте Империи! Искам по обяд да се свика Държавният съвет, да дойдат военачалниците и всички посланици на други кралства, акредитирани у нас.
— Но, господарю! — гласът на Ту беше изпълнен с тревога. — Ти си още много слаб, а и кой ще се занимава с държавните дела докато те няма. Тази война може да продължи дълго…
— Не се грижи толкова за здравето ми — отвърна Кулл — няколко драскотини и нищо повече. Бил съм и много по-зле и все още съм жив. Чувствам се малко слаб, но и много гладен. Ще хапна и ще поспя до съвещанието и всичко ще бъде наред. Колкото до войната, не мисля, че ще бъде дълга, надявам се и другите крале да се включат, иначе — горко им. За времето, докато ме няма, ще поверя управлението на държавата на теб, а воините, които ще останат тук — на Ка-ну.
Съветникът коленичи, поразен от оказаната му чест, но Кулл само го потупа по гърба и извика гръмогласно, че иска храна. Кралят яде за трима и след това се унесе в спокоен сън.
Събуди го Брюле, с новината, че Съветът се е събрал. Кулл облече императорската мантия, сложи короната на Валузия върху дългите си черни коси и препаса големия двуостър меч на кръста си.
При влизането му в залата всички съветници, военни и посланици станаха на крака.
Очите на Кулл бяха студени като топящи се ледени блокове в мъгливото Северно море.
— Граждани на Валузия! И вие, посланици на приятелите на Кралството, искам да ви съобщя нещо, но преди това, Брюле, моля те, заведи посланиците и военачалниците до Прокълнатата зала. Ти имаш сила да измъкнеш забития във вратата меч. Покажи им какво има там и се върнете веднага.
Докато очакваха завръщането на Брюле, Кулл се обърна към Ка-ну:
— На теб, мъдри приятелю, ще оставя половината Армия на Валузия. Естествено, тя ще има военачалници, на които ще дам необходимите заповеди, но искам ти с твоите Пикти да се присъедините към нея и ти да издаваш главните заповеди. Трябва да изчистите Града на Чудесата от тези създания, накарайте всеки гражданин да повтори забравените думи, от най-богатия аристократ до последния пияница, легнал в канавката между бордеите. Също и жените, макар не се съмнявам, че хората-Змии са взели образа на някоя от тях. Ка-ну, бъди безмилостен! И при най-малкото съмнение унищожавай тези твари. Опожари и срути храмовете им, където ги срещнеш, в радиус двеста километра от столицата. Постави още сега стражи и затвори вратите на града, за да не може никой да се измъкне навън. Върви, приятелю!
Ка-ну Древният се поклони. Очите му бяха станали сини като морето, а погледът му леден и суров.
В това време влезе Брюле начело на военачалниците, висшите сановници и посланиците. Лицата на всички бяха пребледнели, в очите им се четеше ужас от току-що видяното, омраза и ярост.
— Исках лично да се уверите срещу какво сме се изправили — каза мрачно Кулл. — Това не е обикновен враг, когото можеш веднага да повалиш с меч или копие, това са древните неприятели на човешката раса, които хилядолетия са ни държали в робство. В древността са били много и различни видове, човечеството се е борило столетия, за да се освободи от тях, и накрая хората са помислили, че наистина са успели. Уви, някои от тях не са били изтребени докрай. И, вижте ги, те отново са сред нас! Нямат сила да ни победят в открит двубой, но могат да го направят, като унищожат кралете ни, висшите сановници и военачалниците ни, вземайки техния образ, и лека-полека отново да ни превърнат в роби. Благодарение на Ка-ну Мъдрия и верния Брюле успяхме преди две нощи да провалим плана им и да ги унищожим, но те ще опитат пак, ако не тук, то някъде другаде — във Фарсун, Верулия, Турания, Зарфуана или Грондар. Аз се заклех, че ще изтрия от лицето на Земята тези твари и Валк ми е свидетел, че ще го сторя. Армията на Валузия тръгва утре. Ще прочистя земите си от всички хора-Змии и техните последователи. Не забравяйте, че повечето от богомолците са обикновени хора, но са толкова пленени от тайните науки и мистицизма на Змията, че са прекрачили вече прага на човешкото. Те също ще се бият на страната на Змията. Знам, че трябва да бъдат унищожени. След като свърши във Валузия, Армията ми ще пресече границата с Фарсун на Юг, за да помогне на крал Хайд да се справи с тях. Искам всички посланици да изпратят тайно известие до господарите си, че Император Кулл ще навлезе в кралствата им с голяма войска. Не искам да пишете нищо за това, което видяхте или чухте тук, само обяснение, че идваме с мир, и се помъчете да ги убедите, че това засяга всички поданици.
Посланиците се спогледаха, но преклониха глава и се поклониха на Крал Кулл.
— Кралю! — обади се един от тях, млад мъж, с гъсти смолисточерни коси, падащи на плитки по раменете му и мургаво лице. — Моят господар, кралят на Турания, няма нужда от такова известие. Ние почитаме Небесната дъга и всички други религиозни секти или други обреди са забранени и се наказват жестоко. Крал Кош прогони последователите на Змията преди десетилетия, при нас, в Турания, няма техни храмове.
— Ето и една добра вест! — засмя се Кулл, но веднага очите му станаха отново твърди, с бледосив блясък под свъсените вежди. — Предай тогава на Крал Кош, че за мен ще бъде чест да се срещна с него на границата на държавата му. Много бих искал и храбрите туранци да участват в тази последна битка на хората срещу Древните Раси, дошли от дълбините на хилядолетията. Сега можете да си отивате.
Всички се поклониха и излязоха от тронната зала. Останаха само военачалниците, Ту и Брюле.
Кулл остави пехотата и леката конница в столицата под командването на своите генерали, а начело на Червените Унищожители (без частта, която трябваше да пази Двореца) и отредите на наемниците се отправи на Север. Древните слова бяха повторени от цялата петнадесетхилядна армия. Никой не промени облика си, изглежда, хората-Змии не бяха проникнали между военните. Пътуваха бързо, всички бяха на коне. А Кулл залагаше много на внезапността на атаката. Унищожиха над сто храма на Змията, повечето изоставени и необитаеми. По местата, където все още се срещаха богомолци и светилищата работеха, се стигна до яростни схватки. Оказа се, че поклонниците на култа са много повече, отколкото Кулл се беше надявал. Дори при споменаването на свещената дума, когато жреците възприемаха ужасния образ, техните последователи продължаваха да се сражават със същото ожесточение и омраза. Разбира се, повечето от тях бяха обикновени хора, несвикнали с военно изкуство, и биваха помитани от Червените Унищожители.
— Не мога да разбера тези хора? — каза мрачно Кулл. — Нощта беше настъпила и студеният вятър вееше краищата на кралската шатра. — Виждат кого са обожествявали и не се отдръпват от него, както биха направили всички нормални хора, продължават да се бият, въпреки че знаят — обречени са.
— Всички са омагьосани — промълви генерал Сет, командир на Червените Унищожители. — Тези ужасни твари са ги лишили от разсъдък.
— Генералът е прав — намеси се и Брюле (Пиктът не напускаше мястото си до трона на Кулл). — Изглежда, Змията разполага с някакви тайни, може би мистични, или с някаква тайна наука, дошла от времето, когато Земята е била млада. Тези хора са направо обладани. За тях не съществува нищо — приятелство, чест, любов, семейство, — освен преклонението и обожествяването на Змията. В битката вчера един ми изкрещя в лицето, че дори и да бъде убит, ще живее вечно.
— Не вярвам в подобни глупости! — каза Кулл, гъстите му черни вежди бяха сключени, кичур черна коса падаше върху лицето му. — Безсмъртни са само боговете, а дори и някой от хората да заслужи безсмъртие, според мен, такава чест се спечелва с меч в ръка. Тези хора просто са опиянени, Змията е навлязла в мозъците им, и те вече не са човешки същества. Стига с тези приказки, да спим!
На следващия ден Армията продължи на Север, по пътя си не срещнаха повече храмове. Многобройните разузнавачи донесоха, че до Студеното море, изпълнено с огромни, плаващи, ледени блокове, няма нищо.
Кулл обърна Армията си на Юг и тръгна към Фарсун. Бяха стигнали почти до границите му, когато към тях се присъединиха посланиците на Седемте Империи.
Наал да Ардест, посланик на Фарсун, най-възрастният от тях, предаде на Кулл новини от Кристалния Град — столицата на Валузия.
— Ка-ну и генералите ти, о, Кулл, свършиха чудесна работа — каза той. — Храмът на Змията в Града на Чудесата беше атакуван веднага след твоето заминаване и след страшно клане на поклонниците на тази нечестива сила бе запален. Ка-ну не пощади никого — жени, мъже, деца, всички бяха избити. В храма се бяха окопали стотина жреци, които паднаха под мечовете на Пиктите и пехотата. Открити бяха множество тунели под града, а някои от тях и зад стените му. Всички бяха залети със смола и запалени. После започна проверката на целия град. Отначало хората, ужасени от убийствата, се бяха изпокрили в къщите си. Ка-ну нареди телата на убитите хора-Змии да бъдат поставени пред изгорелия храм и накара целия град да премине пред тях. След това самите граждани помагаха на войниците при претърсването. Всеки гражданин бе принуден да каже древните слова и да целуне амулета на Летящия Дракон. Оказа се, че и между тях има хора-Змии, особено сред по-заможните, с по-високо положение в обществото. Броят им беше малък — около сто-двеста души. Естествено, всички намериха смъртта си.
— Сърцето ми се изпълни с радост от думите ти, благородни Наал да Ардест! — извика Кулл. Очите му блестяха, ръката му несъзнателно опипваше дръжката на меча. — Проследи ли ги и извън града?
— О, да, Кралю! — отвърна посланикът. — Всички храмове на Змията в радиус от двеста мили бяха унищожени. Ка-ну ги преследва и на Изток, към Зарфуана, но храмовете бяха вече пусти. Най-вероятно тези създания на ужаса са побегнали зад границите на Грондар, а може би и по-далече.
— Благодаря ти за добрите вести, мъдри Наал — повтори Кулл. — А сега, напред към Фарсун! Предполагам, че вече си предупредил краля си, Наал.
— Да, Негово Величество Крал Хайд чака на границата до Големия път на Юг.
Армията потегли веднага и след часове премина границата.
Кралят на Фарсун бе стар съюзник на Валузия. Беше застанал на страната на Кулл след метежа в Двореца и убийството на тогавашния владетел Брона, наричан от поданиците си Кървавият, заради патологичната му жестокост. Прозорлив и умен, Хайд, както и Ка-ну, искаше силна Валузия, която да пази гърба му от набезите на Лемурийците и Атлантите. Кралят посрещна много сърдечно Кулл и двамата владетели се усамотиха в специално построена шатра заедно с Брюле и Наал. След разговора Кралят на Фарсун, който въпреки възрастта си не беше загубил гъвкавата си походка, излезе от шатрата с пребледняло лице и стиснати устни.
Той събра благородниците си и поговори с тях. Брюле присъстваше.
— Във Фарсун има не повече от десет-петнадесет храма, посветени на Змията. Този култ е нов за нас, появи се едва преди пет-десет години — каза Хайд. — Някои от храмовете още са в строеж. Ще направим каквото трябва. Воините ми ще изтрият тази нечистотия от земите ни.
— Благодаря ти! — поклони се Кулл. — Позволи ми само да ти помогна с някои от моите воини. Не се съмнявам в храбростта на воините ти, но вие все още не сте срещали подобно нещо, не знаете нищо за фанатичните последователи на този култ, докато ние вече месеци наред воюваме с тях. Хайд, нека отрядът мои войски бъде воден от Брюле Копиеубиеца.
Кралят погледна Кулл в очите и кимна с глава.
От границата до столицата на Фарсун откриха около десет храма. Воините на Крал Хайд наистина не бяха подготвени за гледката, която се разкри пред тях, след като Брюле произнесе тайните думи пред първия храм. Фарсунската пехота беше прочута със смелост и ловкост, но видът на хората-Змии, безумният поглед и фанатичната ярост, с която се биеха поклонниците им, ги разколебаха и ги накараха да се отдръпнат назад.
Брюле използва момента и се впусна начело на Червените Унищожители напред. Страшната конница разпиля защитниците на храма. Десетина от хората-Змии се опитаха да се скрият, но бяха повалени и насечени от воините на Кулл. Брюле нареди храмът да бъде подпален от четирите му страни, а сам той начело на отряд Пикти нахлу в него. Чуха се стонове, победни възгласи и проклятия. Скоро черен задушлив пушек започна да излиза от входната врата на храма. Брюле и хората му изскочиха навън, търкайки насълзените си очи.
— Не гледайте така виновно — извика Пиктът на омърлушените пехотинци. — Трябваше да видите лицето на Крал Кулл и моето, когато за първи път се срещнахме с тези чудовища. Първият път наистина е страшно!
Тези думи повдигнаха малко духа на воините от Фарсун. И наистина, пред следващия храм на Змията те по нищо не отстъпваха на Валузийците.
Крал Хайд се оказа прав. Хората-Змии бяха проникнали във Фарсун отскоро. Броят им беше малък. Малко бяха и поклонниците на новия култ. За не повече от месец войската на Кулл премина през царството и стигна до границата с Верулия.
— Благодаря ти за помощта, Кралю! — каза Кулл и се поклони пред стария Хайд. — Нека Валк те закриля и дните ти да са изпълнени с щастие.
— Аз съм този, който трябва да благодари, Могъщи Кулл! — отвърна Кралят на Фарсун. — Ти ми помогна да отърва страната си от Върховното зло. Много от воините ми искат да те последват, моля те, приеми поне три хиляди от тях. Ще ги води първородният ми син Родер — един от най-изкусните бойци в кралството.
— Благодаря ти — отвърна тихо Кулл и стисна десницата му. — Докато аз съм Крал, между Валузия и Фарсун ще има не само мир, но и сърдечно приятелство.
Прекосиха границата на Верулия и попаднаха в зелени тучни ливади, по които пасяха големи стада едри красиви коне. Верулийците боготворяха Коня и имаха най-добрата лека кавалерия в света. Бяха весели, вечно усмихнати хора, с дълги руси или червеникави коси, които връзваха на плитка. Обличаха се в кожени дрехи и стреляха великолепно с късите си лъкове. Младият крал Абласир посрещна Кулл и Армията му в столицата си Далина — древен град, строен преди хилядолетия, доста по-малък от величествената столица на Валузия.
Верулийците не обичаха да живеят в големи каменни къщи, чувстваха се по-добре на открито из гористите плата на страната си — в малки, направени от дърво и камък градчета.
Императорът на Верулия, малко по-млад от Кулл, току-що се бе оженил и сватбените тържества все още не бяха свършили.
Крал Абласир покани Кулл, военачалниците, благородниците и всички посланици на тържествена вечеря.
— Това е последната, седма вечер от сватбените празници — обясни той на Кулл. — И аз, и Кралицата сме доста изморени, но такива са обичаите на страната ни. Виждам, че и вие сте изморени — седнете, изпийте с нас по чаша вино и си починете. Знам, че мисията ти, Могъщи Кулл, е бърза и важна за всички ни, но една нощ почивка ще бъде добре дошла и за твоите воини.
Кулл хареса младия владетел на Верулия. Беше добре сложен, висок младеж, с големи виолетови очи и гъсти руси коси, падащи свободно по раменете му. Лицето му беше честно и прямо, както на повечето верулийци.
Кулл се поклони и отвърна с учудващо мек глас, като че ли говореше на дете.
— Ще останем, Кралю на Верулия. На никаква цена не бих искал да наруша традициите на твоя дом. Би ли ме представил на младата Кралица?
Абласир се усмихна широко и го поведе към празничната трапеза в центъра на стаята. Кулл едва сподави учудването си. Кралица Даренна имаше същия цвят на очите като съпруга си, но косата й бе червеникаворуса и се спускаше на меки вълни до кръста. На Кулл за момент му се стори, че пред него стои приказно същество от легендите. Кралицата бе още почти дете, макар високата й стройна фигура да издаваше жената в нея. Не беше хубава, беше прекрасна! Кулл не можа да намери точната дума да изрази това, което почувства.
— Кралю! — обърна се той към Абласир. — Виждал съм щастливи хора, сполучили да спечелят власт, пари, обществено положение, но мисля, че ти си най-щастливият човек, когото познавам!
Лицето на Абласир поруменя, в очите му се четеше гордост и любов, когато се обърна към Кралицата.
— Скъпа, да ти представя Краля на Кралете, Императора на Валузия, Кулл!
В очите на младото момиче отначало се изписа уплаха при вида на мрачното лице на Краля, но страхът бързо премина и бе заместен с доброжелателство и загриженост.
— Добре дошъл във Верулия, Кралю — гласът й беше напевен и красив. — Слушала съм много за теб и за благородната ти мисия. За кралството ни е голяма чест да те приветстваме в столицата. Дано пребиваването ти тук бъде приятно и приятелството между теб и любящия ми съпруг стане още по-силно.
Кулл се поклони. Думите на Кралицата издаваха дълбочина на ума и сериозност, която той не бе очаквал от толкова младо момиче.
— За мен ще е част да ме наричате ваш приятел — отвърна той.
Внезапно усети, че стоящият плътно до него Брюле потръпна. Кулл вдигна очите и погледна масата. До Кралицата седеше здрав рус мъж със сурови черти, които сега изглеждаха омекнали, до него — дама на средна възраст, все още изключително красива, чието лице издаваше кръвното й родство с Кралицата.
— Това са нашият Маршал Керл и съпругата му — разнесе се отново гласът на Абласир. — Както можеш и сам да видиш, те са родителите на Кралицата. Родът им е толкова древен, че следите му се губят в Зората на Времето. А това е нашият съветник, Благородният Изас — философ и учен. До майката на Кралицата седеше среден на ръст мъж, тъмнокестеняв, с черни очи. Косите му бяха сплетени на плитка според верулийската мода.
Кулл впи погледа си в непознатия. Досега не беше виждал Верулиец с черни очи. Тук-там се срещаха хора с по-тъмнокафяви очи, но като цяло жителите на кралството бяха светлооки. Той погледна изправения до него Брюле и бе поразен от промяната в изражението му. Очите му блестяха с тревожен пламък, ноздрите му се бяха разширили като на хищно животно, готово за скок. Кулл се огледа наоколо.
— Голяма чест за всички събрани тук е да могат да поздравят Кулл — Краля на Кралете, Императора на Валузия! — проговори Изас, гласът му беше тих и напевен. — Добре дошли във Верулия!
— И за мен е удоволствие да бъда тук — отвърна кратко Кулл. — Познавах добре Крал Дрек, бащата на младия Крал, и бях много натъжен от смъртта му преди две години. Нелепа случка по време на лов, нали, Кралю?
— Да — отвърна Абласир и в очите му се появи мъка. — По грешка един от участниците в лова стреля по него вместо по дивия глиган. Така и не разбрахме кой, но беше нещастен случай. Баща ми нямаше врагове във Верулия, а на лова присъстваха само най-близките му приятели.
— А Вие — обърна Кулл погледа си към Изас, — присъствахте ли на лова?
— О, не — отвърна с пренебрежение съветникът, — кървавите спортове не ми доставят удоволствие. Предпочитам библиотеката и инструментите си, Велики Кулл. Но от все сърце бих желал да съм бил там, може би щях да помогна с нещо…
— Вие сте експерт по древните езици и култури — промърмори Брюле. — Изследовател на знанията, дошли до нас от Зората на Времето, нали?
— О, не толкова! — скромно се усмихна Изас. — Не съм толкова голям експерт, просто зная доста за тези далечни времена. Когато предложих услугите си на Крал Дрек преди няколко години, той ми позволи да се грижа за библиотеката на замъка и колекциите му от старинни предмети.
— Е, тогава — гласът на Брюле беше тих, но твърд, като стомана. — Бихте ли могли да ми обясните какво значи това!
Пиктът внезапно протегна ръката си напред. Лъчите на залязващото слънце, проникващи през големите прозорци, блеснаха върху гривната на китката му. Очите на изобразения върху нея Дракон просветнаха за миг и угаснаха. Изас отскочи настрана, в черните му очи лумна див блясък, а линиите на лицето му започнаха да променят очертанията си и да се превръщат в нещо ужасно и чуждо.
Всички гледаха като вцепенени страшната метаморфоза. Изас направи крачка встрани, нямаше ги вече загадъчните черни очи и тъмнокестенявите къдрици — на тяхно място се виждаше главата на огромна змия, впила студените си очи в Крал Абласир. Той понечи да извади меча си, но Брюле по-бързо и от мигване на окото заби късото си копие в гърдите на Изас. Той се олюля и се строполи на масата, опръсквайки околните с черна кръв. В същото време Брюле, преди още някой да осъзнае какво е станало, скочи върху масата и извика древните думи, дали сила хилядолетия преди този ден на хората да се справят с Древните Раси, властвали над тях:
— Ка-нама-каа-Лажерама!
В залата избухнаха викове на страх и ярост. Разярени верулийски благородници се стекоха край масата, където лежеше ужасното същество. Жените, пребледнели от уплаха, се струпаха в другия край на залата.
С крайчеца на окото си Кулл видя как лицата на стоящите съвсем близо до Краля на Верулия петима стражи се промениха.
— Брюле! Кралят! — изкрещя Кулл.
Още докато се хвърляше напред, огромният меч бе вече в ръцете му. Острието изсвистя и се стовари върху хората-Змии. Ударът бе толкова силен, че главата на единия отлетя като топка, а вторият падна разсечен през лицето. Кулл нададе боен вик, подобен на вой на диво животно, и се впусна върху трети неприятел. Един от стражите, който беше най-близо до Краля на Верулия, се опита да го прободе с копието си, но Абласир отскочи и заби меча си до дръжката в корема на влечугото. Останалият единствен жив човек-Змия се огледа и се втурна към вратата на залата. Малко преди да излезе, копието на Брюле го застигна. Ненапразно го наричаха Копиеубиеца. Острието прободе тялото с такава сила, че го закова за вратата — в настъпилата тишина се чуваха само вибрациите на забитото копие.
Внезапно всички в залата започнаха да говорят едновременно. Чуха се викове на ужас, възгласи на ярост и благодарност. Верулийските благородници, водени от Маршал Керл, се струпаха около Краля си. Лицето на Абласир бе бледо, но спокойно. В едната си ръка все още стискаше окървавения меч, с другата бе прегърнал младата Кралица.
Кулл огледа залата. Освен убитите от него и Брюле хора-Змии, на няколко места върху пода лежаха и други сгърчени чудовища, избити от благородниците на Верулия. За жалост между хората-Змии той различи и два човешки трупа.
С леопардов скок Кулл се намери върху масата и вдигна ръката си. Кралят на Валузия беше величав с разветите си дълги черни коси и окървавен меч в ръка. Разговорите постепенно стихнаха. Всички впериха очи в него.
Кулл изгледа хората около себе си, по лицата на някои от тях прочете ужас от току-що видяното, желание за мъст и възхищение. Очите му придобиха сивкавия си блясък, подобен на разбиващи се ледове в студените морета на Север.
— Чуйте ме! — каза бавно той. — Чуйте и вижте това около себе си. Срещу този ужас съм тръгнал на свещена война, о, воини на Верулия. Някога те са ни владели, било е хилядолетия преди градовете ни да са били построени, те и други като тях — Древните Раси, хората-вълци, жените с крила и змийски опашки и какви ли още не. А ние сме били роби, жива сила, която са използвали, и жертви за олтарите на мрачните светове, на които са се кланяли. Били са по-умни и по-напреднали в знанията си от нас. Но човекът все пак е успял да се справи с повечето още в Началото на Времето. Единствено хората-Змии и малка част от хората-вълци са успели да се скрият и да избегнат унищожението. Всичко това научих от самия Ка-ну Древния — посланик на Пиктия във Валузия, един от най-първите хора в Седемте Империи. Научих още, че преди хиляди години хората-Змии са направили отново опит да завладеят земите ни и да властват над човешкия род. Тогава са били измислени древните забравени думи, които Брюле току-що изрече. Никоя жива твар не може да ги произнесе, освен човекът, такива са особеностите на гласа му. Въоръжени с тях и с амулетите на Летящия Дракон — смъртен враг на хората-Змии, човеците отново ги унищожили. А оцелелите са били изтикани в далечните Северни пустини, откъдето не са се завърнали хилядолетия. Но ето че те отново са сред нас. Самият аз щях да стана жертва на пъкления им план, ако Брюле не ми беше разкрил тайната им. Сега те искат нещо много по-лесно — да убият кралете на Империята в някоя тъмна нощ и някои от тях, предполагам от висшите жреци, да заемат техните места. Хората няма да разберат, защото Децата на Змията могат да променят облика си и пак ще бъдат управлявани от тях. Срещу този враг, кълна се, съм тръгнал аз, воини на Верулия. Унищожих всички, които се намираха в Империята ми, след това бях във Фарсун, където с помощта на крал Хайд победих и тамошните. Сега съм при вас. Във войската ми има хора от Валузия, пехотинци, водени лично от престолонаследника на Фарсун. Ще помогнете ли на Армията ми да свършим веднъж завинаги с тези адски създания? Ние можем да се бием помежду си — това е в природата на човека, но сега сме изправени пред чужда, Древна Раса, която иска да господства над цялото човечество. Мисля, че ако изпълним мисията си, скоро никой няма да поиска война. Има и още нещо. Много са хората, обожествили Култа към Змията. Знайте, те нямат нищо общо с човешкия род, мислите и изражението им се командват от хората-Змии. Те са дори по-яростни бойци от господарите си, за тях не трябва да има милост — мъже, жени, деца, всички трябва да бъдат унищожени, до крак.
Думите на Кулл бяха посрещнати с мълчание.
След това залата избухна. Стотици мечове се размахаха във въздуха.
— Води ни Кулл, Крал на Кралете, води ни! — мощният вик се чуваше отвсякъде.
Кулл отново вдигна ръка.
— Вие имате владетел, който ще реши това. Но нека първо се справим с хората-Змии тук, да завършим започнатото. От колко време Изас е съветник тук, Ваше Величество? — попита той Абласир.
— От около четири години — отвърна младият Крал, той все още притискаше Кралицата към себе си.
— А има ли храмове на Змията във Верулия?
— Само един. Всъщност Изас беше този, който посъветва баща ми преди около три години да позволи проникването на други религии по нашите земи. Храмът е все още в строеж, а богомолците са много малко и главно чужденци. Верулийците боготворят Коня, който за тях е нещо повече от приятел, и бих се учудил, ако сред тях има последователи на ужасния култ.
— Тогава да отидем и да го изгорим! — прогърмя гласът на Кулл. — Ваше Величество, позволете на Брюле и моите Червени Унищожители да свършат това.
Кралят се замисли за момент, а после бавно кимна с глава.
Храмът на Змията бе празен. Наоколо личаха следи от паническо бягство.
— Е, поне във Верулия нашата работа е свършена — каза Кулл. Кралят се бе оттеглил в голямата си шатра и полуизлегнат, отпи от чашата си вино. — Изглежда, новините се разнасят бързо, мисля, че ще срещаме все повече празни храмове по време на похода.
— Ще вземеш ли младия Крал на Верулия със себе си, Кулл? — попита лениво Брюле.
Кралят на Валузия се надигна и го погледна в очите.
— И ти ли мислиш като мен? — попита с учудване той. — Не съм предполагал, че в душата ти има място за такива неща.
— Аз съм само човек, Кралю — отвърна Брюле. — Не ми е чуждо нищо, но останах впечатлен от младите Крал и Кралица на Верулия. Та те са още деца!
— Размекваш се, Брюле! — отвърна Кулл, но дълго не можа да заспи тази нощ.
На сутринта Кулл свика военен съвет в голямата зала на Двореца в Далина — столицата на Верулия.
Освен Кулл присъстваха военачалниците на армиите на трите кралства. Родер — престолонаследник на Фарсун, Маршалът и младите Крал и Кралица на Верулия.
— Кралю! — обърна се Абласир към Кулл. — Решихме да изпратим десет хиляди воини с войската ти, ако, разбира се, ги приемеш. Ще ги водя аз, а хората ще се съберат до два дни. Армията ми е съставена главно от лека кавалерия, което позволява да бъде свикана бързо.
— Много съм ти благодарен, Кралю на Верулия, за помощта — отвърна сериозно Кулл. — Но тази нощ размислихме с военачалниците и съветниците ни. Бихме били щастливи, ако останеш тук. Почакай, не казвай нищо, преди да чуеш останалото. Половината Армия на Валузия е с мен, а другата половина заедно с Пиктите под командването на Ка-ну вече е навлязла в Зарфуана на Запад. Мисля бързо да се свържем с войската на владетеля на Турания Крал Кош и заедно да преминем на Север. През това време ще унищожим всички храмове на Змията по пътя си и ще се срещнем с Ка-ну, идващ от Запад, пред столицата на Зарфуана — Камула. След това през Големия проход ще навлезем в Грондар, а там вече ще се разбере какво има да става. Сам виждаш, гърбът ни остава оголен, както за пирати от Атлантис и Лемурия, така и за набези от по-малките кралства, разположени на Юг. С бързата си кавалерия ти би могъл успешно да защитаваш границите си, а при нужда ще използваш и пехотинците на Крал Хайд.
— Бих могъл да оставя Маршала и Армията си! — протестира разпалено Абласир.
— Нима мислиш, че Кралят на Фарсун ще се подчини на заповедите на Маршал?
— Не, но… — Кралят на Верулия се огледа безпомощно. В очите му проблеснаха искри от гняв. — Вие просто не ме смятате за достоен! Не вярвате, че мога да водя армия в сражение! Че съм още дете!
Кулл почувства съжаление към младия Крал.
— Не, Ваше Величество, никой не те смята за дете и неспособен да водиш армията си — гласът му беше сериозен и бавен. — Сам аз видях как предния ден със собствените си ръце ти уби един от хората-Змии. Малцина биха реагирали толкова светкавично и точно. Не, Кралю, ти не си дете.
— Но това беше просто инстинктивно… — започна младият Крал, видимо поласкан от похвалата. — Аз…
— Не, това не е инстинкт — прекъсна го Кулл. — Инстинкт би било да застанеш неподвижен и втрещен пред ужаса. Повярвай ми, виждал съм много мъже, калени в битки и походи, които побягваха пред хората-Змии. Ти не помръдна, не се вцепени, не закрещя от страх, а избегна удара му и го уби. Това е смелост. И ако някой я оспори, ще има работа лично с мен, Кулл, Императора на Валузия.
Накрая все пак успяха да убедят Абласир да остане и да пази гърба на Армията.
— Понякога можеш да се справяш не по-зле от Ка-ну Мъдрия — каза Брюле на Кулл, когато излязоха от Двореца. — Но си прав, момчето е смело.
На входа младата Кралица застигна Кулл и стисна ръката му.
Очите й блестяха развълнувано.
— Виждам, че не сте само велик воин — каза тя и в гласа й имаше благодарност и облекчение.
— Не, Мадам — отвърна Кулл, — просто Вие бяхте толкова красива и невинна, когато Ви видях за първи път. Но това, което казах за съпруга Ви, е вярно — той наистина е много смел мъж.
— Знам — отвърна тя. — Но Ви благодаря, че ми го оставихте.
Тя се повдигна на пръсти и целуна брадясалата му буза. Кулл се спря, втрещен, а Кралицата се скри в Двореца. Все още онемял, Кулл се загледа след нея, опипа бузата си и тръгна замислено към лагера на Армията си.
Пътя до границите с Турания войските на Кулл прекосиха за около двадесет дни. Можеха да се движат и по-бързо, но Кралят на Валузия не искаше да изморява конете, а още повече — пехотата.
Попадаха на храмове на Змията, но всички бяха набързо изоставени и празни. Кулл поведе войските си на Север над границата със Зарфуана, но и тук откритите няколко храма бяха пусти.
— Изглежда, всички са разбирали за идването ни — обърна се Кулл към яздещия до него Брюле. — Какво мислиш?
— Прав си, Кралю. — Очите на Пикта непрекъснато оглеждаха околността.
Току-що бяха извили на Юг и яздеха през равна тревиста местност. Границата с Турания беше на не повече от двадесет мили.
Кош, Кралят на Турания, ги очакваше от седмица в голямата долина, разположена в Зарфуана, на около два-три километра. Беше среден на ръст, черноок мъж, с къдрава черна коса, започнала да побелява на слепоочията. Имаше дълъг нос, плътни устни, загоряло от слънцето и вятъра в безкрайните равнини на Турания лице. Лека ризница и широки кожени панталони, пристегнати над глезените, високи ботуши, покриващи панталона, бе облеклото му. В пояса му беше затъкнат кинжал с дръжка от слонова кост във формата на скачаща антилопа.
— Чакаме ви от седмица — каза той на Кулл, когато двете армии се приближиха, а той с малка свита ги посрещна. — Разпънете шатрите си тук. Благородни Владетели, има място за всички.
Кулл впери поглед в лицето му.
Очите на Кош бяха леко раздалечени едно от друго, в тях се четеше ум и някаква непонятна жестокост.
— Привет, Кралю на Турания! — отвърна Кулл. — Пътувахме по-бавно. Мислех да дам почивка на хората си преди тежките дни, които идват. Вярвам, че вече знаеш защо сме тук.
По лицето на Кош се изписа вълнение — за миг той заприлича на Брюле в нощта, когато откриха предателството в столицата на младия Абласир — ноздрите на туранеца се разшириха като на див звяр, готов да се нахвърли върху плячката, очите му станаха свирепи.
— Дали знам? — въпреки очевидното вълнение гласът му бе равен и мрачен. — Да, и съм в очакване отдавна! Знай, че не само ти, Кулл, си бил нападнат от Децата на Змията. Предполагам, че преди година-две и ти, както повечето хора, не си предполагал за съществуването им. А ние, в Турания, ги познаваме от хилядолетие. Не всички, но Кралете са знаели, винаги. Виж това!
Той повдигна ръкава на дрехата си. На китката му блесна, отразил светлината на следобедното слънце, тежък амулет — Летящ Дракон с диамантени очи. Амулетът беше същият, какъвто Брюле носеше на лявата си ръка.
Кулл скочи от коня си и прегърна Кош.
— Значи и ти знаеш? Виждал ли си ги, Кралю? Има ли ужасни чудовища по твоите земи?
— Да, Кулл, имало е, докато е царувал прадядо ми. Той е научил за тях от някакъв магьосник от Южните кралства, който му дал и амулета. По онова време всички пъклени същества били избити в Турания, освен неколцина, избягали към Грондар. Оттогава този талисман се предава от баща на син в Туранската кралска династия. Била е създадена и една-единствена религия — Обожаването на Небесната Дъга. На жреците, живеещи в империята ни, е било позволено да тачат Култа към Валк, но нашите хора се кланяли на Небесната Дъга. Така е било векове, докато аз не седнах на престола. По време на една от кампаниите на армията ми на Юг срещу Обединените сили на Южните Кралства отсъствах повече от две години от Римут — столицата на Турания. Войната се затегна и едва на третата година успях да се върна.
Първото, което видях, бе голям Храм на Змията, строящ се в близост до Двореца. Бях оставил управлението на брат си, който не беше посветен в тайната. Веднага отведох воините си до храма, обградихме го, аз произнесох странните слова и вдигнах високо Летящия Дракон. Можеш да си представиш какво последва: в суматохата на битката загина и брат ми, беше само на осемнадесет години. Както виждаш, Кулл, аз имам да плащам за кръв и, кълна се, ще получа пълната цена. Сам срещу Змията не можех да направя нищо, но сега ти си тук и може би заедно ще успеем да победим. Това няма да е просто отмъщение за мъртвия ми брат или за бащата на младия Крал на Верулия, не, това е отмъщение за всички хора, изгубили близък или приятел. Трябва да ги победим, а ако не можем, поне ще умрем като воини, защото, ако се провалим, по Земята няма да има свободни хора!
Кулл го прегърна.
— Само сме чували един за друг, Кралю на Турания, но не знаех, че толкова си приличаме. Да победим или да умрем, това е и моят девиз и мисля, че много скоро хората на Змията, ще изпитат върху себе си мощта на нашия съюз!
След ден двете армии потеглиха към Камула, столицата на Зарфуана. Унищожаваха всеки храм на хората-Змии по пътя си, а те не бяха много и почти всички бяха напуснати от обитателите си.
На петнадесетия ден от похода се срещнаха с воините на Ка-ну, идващи от Запад.
Старият посланик на Пиктите се бе променил много. Лицето му, обикновено весело и добродушно, бе станало сурово, дълбоки бръчки го прорязваха. Бялата му дълга коса бе вързана на опашка, както бе обичаят на Пиктите, когато са на военен поход. Сините очи на Ка-ну бяха изпълнени с блясък, какъвто Кулл не бе виждал преди.
— Привет, Кулл, Императоре на Валузия! — поклони се посланикът. — Виждам, че си свършил много работа през четирите месеца, в които бяхме разделени. Велики Валк, за пръв път от векове човек може да види събрани заедно двама Императори, един Престолонаследник и Главен маршал. Изглежда, боговете са благосклонни към теб, Могъщи Кулл, и дано благоволението им е винаги с нас.
— Ти също си се справил добре, Мъдрецо — отвърна засмяно Кулл. — Разправи ми, какво става във Валузия?
— Всичко е както го остави, Кралю. Изглежда, твоят съветник, този дребосък Ту има наистина големи способности. Държавните дела вървят отлично, хазната се пълни непрекъснато, тази година реколтата беше повече от добра. Все пак, преди да заминем, прошепнах в ухото на амбициозния Ту, че той е бил първият, чийто образ са използвали жреците на Змията, за да те убият. Трябваше да видиш лицето на горкия човечец.
И Ка-ну повдигна глава и се заля във весел смях. Кулл също се усмихна при мисълта какво ли е изпитал страхливият му първи съветник. Когато смехът утихна, Кралят се обърна към стария водач на Пиктите:
— Срещнахте ли много храмове на хората-Змии по пътя си насам?
— Да, Господарю! — веселостта изчезна от лицето на Ка-ну, чертите му се вкамениха, а очите му станаха стоманени. — Срещнахме и ги унищожихме. На територията на Валузия бяха по-малко, но откакто влязохме в Зарфуана, те ставаха все повече. Разперих войската като ветрило, за да обхванем цялата територия, и унищожихме всичко по пътя си. За жалост много от храмовете бяха вече напуснати от обитателите си. Убихме не повече от двеста от жреците на Змията и няколко хиляди техни поклонници. Изглежда, вестта за случилото се в Двореца ти върви пред нас, навсякъде хората знаят тайните думи и носят гривни с Летящ Дракон върху тях. Нещо повече — при влизането ни в Зарфуана установихме, че голямата част от храмовете са унищожени от местните жители или от войниците на Кралица Арим. Историята се повтаря, о, Кулл, човешкият род отново се обединява за решителна битка срещу ужасите на Старите раси. Дано Боговете ни дарят с победа!
— И ние унищожихме всички скривалища на Юг — отвърна Кулл — във Фарсун, Верулия, Турания и южните части на Зарфуана няма повече хора-Змии или техни последователи.
— Да тръгваме тогава! — намеси се Крал Кош. — Очите му бяха тъмни и жестоки: — Да продължаваме за Грондар, те са там!
— Не, Кралю — отвърна му Ка-ну, — не са. Може би в Грондар имат повече храмове и повече шпиони в двореца, но предполагам, че вече бягат и оттам. Ще се прехвърлят през реката Стегус в безводните пустини на Север. Там някъде е тяхното главно светилище Каа-ал-Дал — огромен храм, изграден в скалистата пустиня преди векове. Не зная къде точно е мястото. Рядко е ходил някой там и се връщал, за да разкаже видяното. Предполагам, че древните чудовища и обезумелите им обожатели ще се съберат там, за да ни дадат последен отпор.
— Може да си прав, Ка-ну — отвърна замислено Кош, Кралят на Турания. — Но където и да са, ние трябва да ги открием и да се бием с тях. Сега въпросът е само един — те или ние. Ще живеем ли като свободни хора, или след хилядолетия ще стенем отново роби.
— Това са думи, достойни за Крал и истински мъж! — извика Кулл. — Ти все повече ми харесваш, Благородни Кош. Прав си! Ще ги намерим, дори да са на края на света, ще претърсим безводните пустини зад границите с Грондар и ще се срещнем с тях. Ще пречупим веднъж завинаги гръбнака на Змията и ще унищожим всичките й следовници. А сега — напред!
Морето от воини, заобиколило Кулл, избухна в бойни възгласи. Отвсякъде се чуваше: „Кулл! Крал Кулл! Води ни Кулл! Ще унищожим Змията!“
Армията потегли и на следващия ден беше пред вратите на Камула, столицата на Зарфуана. Кралица Арим ги посрещна радушно. Беше красива, едра жена, около четиридесетте, облечена в изумрудена рокля, обшита с диаманти. Черните й коси се спускаха по раменете, а огнените й черни очи не се откъсваха от Кулл.
— Кралю на Валузия — заговори му тя с мек, напевен глас, — нашият посланик в Империята ти ни уведоми за всичко станало в Двореца. При нас, в Зарфуана, Култът към Змията беше разпространен, защото ние сме толерантни към всички религии. Сега вече зная какво се крие зад този ужасен култ. Армията ми унищожи много от храмовете им, научихме свещените думи от наши търговци, дошли от Валузия, и сега претърсваме и най-закътаното селце в кралството. Всички са длъжни да повтарят думите и да целуват Летящия Дракон. Интересно, но в Двореца открихме едва десетина от тях, за жалост единият бе приел чертите на Маршала на армията ми. Сега всичко е свършено. Бъдете мои гости, докато се подготвите за похода.
И тя хвърли изкусителен поглед към Кулл през премрежените си очи.
Застаналият зад Краля Ка-ну се засмя високо.
— Останала си си същата, Арим, откакто те видях преди двадесет години в Града на Чудесата във Валузия — каза той. — Тогава беше малко девойче, дошло с майка си на посещение при Краля на Валузия, но Бога ми, помня тези премрежени очи и изкусителния пламък в тях. Толкова приличаш на майка си!
Старият посланик на Пиктия поклати глава, потънал в мисли за миналото.
— И ти не си се променил, Ка-ну. Още тогава те наричаха Старият Мъдрец, макар че едва бе прехвърлил петдесетте — отвърна му усмихнато Кралицата. — Помня, че никоя жена не можеше да ти устои, не зная как го правеше, с омайни думи или мъжественост, но майка ми веднага попадна под обаянието ти. Помня и други неща, но да не говорим за миналото.
— Изглежда, нашият мъдър приятел е имал бурен живот на младини? — засмя се Крал Кош.
— О, Кралю, той и сега е такъв — отвърна му Ка-ну. Очите му блестяха като на сатир. — Но възможностите, естествено, са по-малки.
Кулл, когото разговорът забавляваше, се намеси:
— Благодарим ти, о, Кралице, но трябва да вървим. Войската е разположена северно от града, ще преспим там, а утре рано потегляме към Грондар!
— Жалко — промълви Кралицата. — Но щом такова е желанието ви, вървете. Позволи ми все пак, Кулл, Императоре на Валузия, и аз да участвам в похода срещу враговете на човешкия род. Утре ще се присъединим към вас със седем хиляди от воините си.
Кулл поиска да каже нещо, но спря и се поклони.
— За нас ще бъде чест, Кралице.
На другата сутрин, подсилена от войските на Ка-ну и на Кралица Арим, Армията потегли към Грондар.
След по-малко от месец Кулл и войските му се озоваха пред големите мрачни планини, ограждащи Кралството на Грондар от Запад. Преминаха през единствения проход, който ги разделяше — Големия процеп, както го наричаха местните жители. В прохода имаше стражи и войници, охраняващи границата, но всички ги очакваха и Армията премина свободно. След три дни пътуване през мрачните дефилета, оградени с отвесни скали, и безбройни потоци, спускащи се от тях, войските се изкачиха на високо плато, обрасло с гъсти гори от дъб и бук, и се отправиха по Големия Северен Път към столицата на Грондар — Алавак. Времето стана доста студено, постоянен северен вятър ги съпровождаше и пронизваше телата им. Местните хора бяха облечени в кожи, с големи шапки на главите. Грондарците бяха известни майстори-ковачи, чиито изящни творения се търсеха навсякъде. Занимаваха се много и с животновъдство, по пътя войската срещна големи стада биволи, овце и крави. Мъжете бяха високи, със смръщени лица и кестеняви коси, подстригани късо. Бяха въоръжени с големи двуостри мечове, пики и лъкове. Само Лемурийците можеха да им съперничат в стрелбата с лък. Навсякъде Армията на Кулл бе посрещана тържествено, мълвата вървеше пред нея и всички знаеха за мисията им.
Намериха много малко храмове на Змията, всички бяха напуснати от обитателите си.
На два дни път от Алавак от гората изскочи отряд конници и се приближи към тях. Водеше ги красив юноша с широкопола шапка на главата, облечен целият в черно. До него яздеше възрастен мъж с побелели коси и черна превръзка на лявото око.
Кулл спря и изчака конниците да приближат.
— Идваме с мир — промърмори юношата, гласът му, макар че шепнеше, бе нежен и мелодичен. — Ти ли си Кулл, Кралят на Кралете, предводител на Армията на хората.
— Да! — отвърна Кулл. — Това е Армията-отмъстител. А кои сте вие?
— Имаме важно послание, Императоре — продължи юношата. — Ще можем ли да говорим насаме?
Застаналият до Краля Брюле подозрително изгледа новодошлите. Кулл се замисли и каза:
— Добре, но само вие двамата. Момчето и човекът с побелелите коси. Другите да останат тук. Брюле, заеми се с тях.
Набързо бе вдигната малка шатра и Кралят покани гостите си в нея. Ръката му не изпускаше дръжката на меча.
Останаха сами. Юношата погледна по-възрастния си придружител и премести погледа си върху Кулл. След това свали голямата кожена шапка от главата си.
Кулл едва сдържа възклицанието си. По раменете на юношата се разпиля гъста, падаща на вълни кестенява коса. Юношата се превърна в красива девойка с нежна като крило на пеперуда кожа и дълбоки сини очи. През цялото време погледът й не се откъсваше от очите на Кулл.
— Аз съм Морел — каза тя с тих мелодичен глас. — Единствената останала жива от царския род на Грондар. Страшни събития сполетяха страната ни през последните няколко месеца. Търся помощ и закрила при теб, о, Кралю на Валузия. Помощ, за да отмъстим за мъртвите и да спасим страната си.
Докато говореше, нещо странно ставаше в душата на Кулл. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство на съжаление и жажда за мъст.
Момичето прекара пръсти през разкошната си коса, на ръката й проблесна сребърна гривна с изобразен на нея Летящ Дракон.
— Какво се е случило? — попита Кулл. — По пътя си срещнахме много малко от жителите на страната ти и почти не разговаряхме с тях.
— Всичко започна преди два месеца — отвърна Морел и в очите й се появи тъга. — Бяхме събрани на бал в двореца по случай Първия есенен ден — празник, честван от незапомнени времена в Грондар. Баща ми — Васет, Кралят на Грондар, беше мрачен нея нощ, току-що бе дошъл посланикът ни от Валузия, който лично му бе предал всичко, което се бе случило в твоя двор. В Грондар храмовете на Змията са много малко — един в столицата Алавак и още три на Изток, към река Стегус. Ние се прекланяме пред Валк, да бъде светено името му, но в страната ни има най-различни малки култове, а баща ми беше толерантен владетел и не забраняваше никой, макар че гледаше с лошо око на Храма на Змията. Струваше му се неестествено човешки същества да боготворят Змия. Същата вечер към полунощ пред двореца спряха около стотина воини — бяха облечени в дрехи на благородници от Валузия, Верулия и Зарфуана. Помолиха баща ми за подслон и той ги покани на бала. Извика мен и по-големия ми брат и ни каза да напуснем двореца, да се скрием в планините с най-верните ни хора, предварително да ги проверим с думите и Летящия Дракон, както бе ни съобщил посланикът във Валузия. Тръгнахме, макар че брат ми не искаше да изпълним заповедта. И след това…
Момичето оброни глава на гърдите си, сълзи се стичаха по нежните му бузи. Кулл изпита изненадващо силно чувство на жалост.
Сложи леко ръка на рамото й и каза:
— Продължавайте, Принцесо на Грондар! Разбирам мъката Ви, но трябва да знам всичко.
Тих като сянка, Брюле бе влязъл в шатрата и стоеше в един ъгъл, огънят осветяваше бронзовото му тяло.
— Мога ли аз да продължа, Кралю? — обади се белокосият спътник на Принцесата. — Нейно Величество е много развълнувана. Горкото дете е напълно изтощено.
— Кой си ти? — попита мрачно Кулл.
— Исав, на Вашите услуги, Кралю на Валузия. Далечен братовчед на покойния Крал, пътешественик и философ, занимавам се с история. Не се бойте от мен — той запретна ръкава си, на китката му се видя същият амулет, като на Кралицата. — Аз съм един от малкото, които са били няколко пъти зад река Стегус и са се завърнали без да полудеят. Нека Ви разкажа всичко, което се случи.
— Говори! — отвърна Кулл.
— Както Ви каза Нейно Величество, защото сега по право и закон Морел е Кралица на това нещастно Кралство, баща й покани воините на бала. Нещо в държанието им, различното им облекло и късният час на идването им ме усъмни. Оставих Морел и по-големия й брат Долан под грижите на предани благородници и воини, а аз се отправих към казармите. По пътя срещнах много хора, идващи от Храма на Змията. Очите им бяха втренчени в нещо, което никой не можеше да види, вървяха като в транс, в ръцете на някои видях оръжие. Вдигнах казармите с войниците от Армията на Грондар под тревога и им обясних положението. За жалост някои от военачалниците се присмяха, помислиха ме за луд и казаха, че няма да направят нищо, докато не получат писмена или устна заповед от самия Крал. Тогава извиках забравените думи и вдигнах ръката си с амулета на Летящия Дракон. Нашият посланик бе донесъл доста такива, изковани от изкусните майстори на Валузия. Реакцията беше мигновена и ужасяваща. Чертите на лицата на много от командирите на армията, дори и на по-нисшите чинове, промениха облика си и се превърнаха в глави на огромни змии. Те нападнаха ужасените войници, като в същото време издаваха висок пронизителен вик, каращ конете да обезумяват. От храма им отговориха със същия сигнал и видях тълпа от хора, тичащи към казармите. С помощта на останалите военачалници успях да вдъхна смелост на поразените от кошмарната гледка войници и да ги поведем в бой. На плаца пред казармите се разигра истинска битка. Войниците на Грондар, превъзмогнали страха и озлобени от смъртта на другарите си, се сражаваха смело. Скоро площадът пред казармите се изпълни с купища тела. Повечето бяха на умиращи хора-Змии и техните поклонници. От храма придойде втора вълна нападатели, но войниците, с тежките си, високи колкото човек лъкове, ги избиха още преди да стигнат до нас. След това поведох армията към двореца. Докато се сражавахме около казармите, Крал Васет вдигнал тост за гостите на бала, като накрая произнесъл старинните думи.
В двореца се въдворило моментно мълчание, последвано от викове на ужас, страх и ярост. Много от поканените променили лицата си и се показали отвратителните чудовища, в такива се превърнали и пристигналите в полунощ благородници. Кралят извадил големия си меч и пронизал най-близко стоящия до него човек-Змия. Битката започнала. Била неравна и кървава. Много от стражите се оказали хора-Змии и всички се нахвърлили върху Краля. Благородниците, повечето от които не били въоръжени, се помъчили да спасят владетеля си, но паднали под копията и мечовете на хората-Змии и нахълталата през вратите тълпа от техни поклонници. Младият Долан — Престолонаследникът, повел част от въоръжените воини, верни на Краля, в отчаян опит да го спаси, но силите били неравни. След всеки убит човек-Змия или поклонник се явявали други двама. Накрая и той бил повален от удар в гърлото. В този момент ние влязохме в двореца. Ужасени и разярени от видяното, воините на Грондар подложиха всички на масова сеч. Купове убити жреци на Змията и техни обожатели покриха пода. Мисля, че никой не успя да се измъкне жив от тази касапница. Тогава дворецът лумна от всички страна, подпален от идващите нови тълпи последователи на Змията. Огледах се, видях, че Васет и Долан са мъртви, оставих на един от военачалниците да се справя с идващите неприятели, изпратих вестоносец до казармите със заповед да нападнат храма. Взех Принцеса Морел, всъщност вече Кралица, и десетина воини и се отправихме към планините. Не знаех с каква сила разполагат хората-Змии в столицата и предпочетох да запазя живота на Кралицата.
Исав спря дългия си монолог и наведе глава. От очите на Принцесата течаха сълзи. Кулл каза с нежен глас, толкова необичаен за него, че Брюле ококори очи.
— Тук сте в безопасност, Кралице. Ще Ви заведа до моята шатра. Поспете! Зная, че нищо не може да стопи мъката Ви, но се опитайте да поспите. Рано сутринта тръгваме към столицата на Грондар.
Младата Кралица му се усмихна през сълзи и пое след него.
По-късно, седнал край малкия огън, запален пред шатрата му, Кулл мълчаливо гледаше пред себе си. На два пъти се опита да каже нещо, но спря и тръсна глава. Брюле го наблюдаваше отстрани и се засмя тихо.
— Какво има сега? — изръмжа Кулл.
— Нищо. Не предполагах, че Могъщият Кулл, Крал на Кралете, ще бъде сразен толкова бързо.
— Сразен?
— Е, да кажем, влюбен — засмя се весело Брюле. — Но това не е срамна загуба, Кралю.
— Какво говориш? — Кулл се изправи на крака. — Какво влюбване? Просто си мислех.
— За едно красиво лице, с дълбоки като сини вирове очи? — засмя се отново Брюле.
Кралят се замисли за миг, после махна с ръка и се отправи към гората.
Тихият смях на Брюле го гонеше по петите.
През следващите три дни по пътя към столицата на Грондар Кулл непрекъснато се въртеше около младата Кралица, стремейки се да разведри мрачното й настроение. Опитите му бяха толкова непохватни, а понякога и трогателно-смешни, че забавляваха Брюле, Кош и Ка-ну. Старият Пикт също яздеше често ДО Кралицата, говорейки й непрекъснато. Широката му ерудиция и забавните истории, който й разказваше, смекчаваха понякога чертите на лицето й, дори на няколко пъти тя му се усмихна.
На втората нощ след срещата им с Кралица Морел Кулл повика Брюле в шатрата си.
— Не мога повече така! — извика Кралят. — Изглежда, съм омагьосан! Нормален човек, изправен пред мисията да спаси човешкия род, не може да мисли ден и нощ само за едно.
— Да извикаме лекарите или някои от магьосниците, занимаващи се с Бяла магия, Кралю? — отвърна с равен глас Брюле.
— Магьосници! Ти чуваш ли се какво говориш, приятелю? — отвърна му Кулл. — Исках просто да се посъветвам с теб.
— Мога да ти дам съвет — отвърна сериозно Брюле. — Виждал съм тази болест у много хора, но не съм предполагал, че ще те засегна толкова дълбоко.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си влюбен, Кулл — отвърна Пиктът. — Нещо повече — влюбен си до полуда. Това е и добро и зло, зависи как ще го погледнеш. В момента не е добро, защото ни предстои битка. Не обикновено стълкновение, а сблъсък между две раси, от изхода й ще зависи и по-нататъшният ход на историята на човечеството. Беше силен, Кралю, овладей чувствата си, поне засега. А след победата ще мислиш отново.
— А тя?… — лицето на Кулл се покри с гъста руменина.
Брюле се плесна с ръце по кръста и избухна с смях.
— Изплю камъчето, приятелю! А тя… не зная, жените са непредсказуеми, но мисля, че никой не би могъл да издържи на чара и изисканите ти обноски…
И Пиктът напусна шатрата с усмивка на уста.
Кулл остана замислен, загледан в догарящия огън, подпрял главата си с ръка.
На третия ден стигнаха Алавак — столицата на Грондар. Градът все още носеше белези от пожарите и разрушенията. Навсякъде беше пълно с войници. Кралица Морел яздеше пред Армията. При появата й се зачуха радостни възгласи, хора се разтичаха по всички посоки, за да разнесат радостната вест из столицата. Скоро хилядно множество се събра по улиците. Хората викаха името на Кралицата и хвърляха цветя. Морел повдигна глава към поданиците си, лицето й засия, красивите й сини очи заблестяха. Брюле чу изпъшкване до себе си. Кулл следеше с нещастен поглед на пребито куче преобразената Кралица. Досега в държанието и облеклото й имаше нещо момчешко, но днес, яхнала големия си бял кон, с развети коси и блеснали очи, тя беше наистина прекрасна. Ка-ну, застанал от другата страна на Кулл, се изсмя високо.
— Дали да не направя предложение на тази разтваряща се розова пъпка? — попита той, намигвайки с око.
Кулл му отправи унищожителен поглед и старият Пикт млъкна, но лукавата усмивка не слезе от устните му.
Стигнаха до централния площад, където пред почернелите от пожара стени на Двореца се бяха събрали хиляди хора. Вдясно от палата се виждаха купища развалини, сред които стърчеше част от кула, прогнил бурен сред море от цветя. Това беше останало от Храма на Змията.
Възрастен мъж, яхнал великолепен черен кон, облечен в посребрена ризница, се приближи към тях. С него яздеше и посланикът на Грондар във Валузия.
— Сърцето ми прелива от радост, о, Кралице! — каза воинът. — Всички мислехме, че сте загинали в жестоката битка с чудовищата в Двореца. Търсихме тялото ти навсякъде, но не открихме нищо. Тялото на баща ти — Краля, и на Престолонаследника, бяха погребани във фамилната гробница на Кралете на Грондар. Веднага след нападението и след предупреждението, което отправи твоят родственик Исав, повиках гарнизоните ни от Изток и Север. През това време успяхме да унищожим врага в Двореца и из улиците на града. Когато го прочистихме целия, атакувахме храма и унищожихме всички в него. Беше жестока битка. Хората-Змии и последователите им, около четири хиляди на брой, се сражаваха с невиждана ярост. Фанатично се хвърляха върху остриетата на мечовете и копията ни. Бихме се около два часа, след това нахлухме в храма и го подпалихме. Гонехме тези създания на ужаса по многото издълбани в земята тунели и ги изклахме до крак. След това проверихме всички жители на столицата. Ковачите ковяха денонощно амулети на Дракона с разперени крила и сега всеки Грондариец носи такъв на ръката си и знае свещените думи. Междувременно дойдоха подкрепленията, цялата армия се отправи на Изток и унищожи трите храма на Змията в северните ни области. Два от тях вече бяха напуснати. Сега край бреговете на Стегус — реката на Плача, няма нито един жив човек-Змия или негов поклонник.
— Справили сте се повече от отлично, скъпи Маршале — отвърна със светнало от радост лице Морел. — Не мога да Ви наградя с нищо — вече имате всички отличия на Грондар, но нека все пак Ви подаря нещо, което да напомня за вечната ми признателност към Вас.
И тя свали от гърдите си златен медальон с огромен жълт камък, който като че ли поглъщаше лъчите на слънцето. Маршалът се поклони ниско и целуна крайчеца на дрехата й.
— Народе на Грондар! — извика тя. — Благодаря ти. Когато полуживи успяхме да се спасим от горящия Дворец, мислех, че всичко в живота ми е свършено. Баща ми и брат ми бяха мъртви. Дворецът, символ на силата на Грондар, гореше, отвсякъде нахлуваха творенията на Ада или съмишлениците им. Избягахме с чичо ми Исав и около двадесет воини. На другия ден ни нападна отряд поклонници на Змията, воден от двама хора-Змии. В битката загинаха половината от хората ми. Останалите се залутахме из големите гори на Запад от Алавак. Бяхме спасени от тези хора, които виждате пред себе си. Те са начело на Армия, каквато светът не е виждал от векове — петдесет хиляди войници от всяка от Седемте Империи — Валузия, Фарсун, Верулия, Турания, Зарфуана, тук са войници и от далечните острови на Запад — Пиктите, и храбрите стрелци от Лемурия. Хора от различни Империи са се обединили с една-единствена цел — унищожението на Върховното зло — Децата на Змията, техните поклонници и религията им. Водят ги самите им Крале или Маршали. Ето, до мен стои Крал Кош — Император на Могъщата Турания, до него е Кралица Арим — начело на войските на Зарфуана. Маршалът на Верулия и Престолонаследникът на Фарсун. Отляво до мен е Ка-ну Мъдрият — посланик от далечната, обвита в мъгли Пиктия, който пръв прозря истината. А зад мен стои човекът, който сам е убил в неравна схватка двадесет от хората-Змии, разбрал е опасността, която те носят, и е организирал този поход. Човекът, който ми даде защита и помощ, когато бях сама и слаба. Кралят, на когото всички се подчиняват не само заради легендарната му сила, мъжественост и храброст, но и заради неговия ум и способности — Кулл, Кралят на Валузия. Преди повече от седем години, когато бях малко дете, ние се сблъскахме с войниците му във войната край границата на Зарфуана, но сега той ни носи мир и нещо повече — възможност да се влеем в редиците на Армията му и да се бием срещу общия враг. Това е война на живот и смърт — или ние, хората, или Децата на Змията. Единственият човек, който може да извоюва победа за нас, е Кулл, Крал на Кралете, Император на Валузия, приятел на всички владетели на Седемте Империи.
Последва минута тишина и страхотен вик от хиляда гърла взриви централния площад.
— Кулл! Да живее Кулл! Води ни, Кулл! Морел! Да живее нашата Кралица!
Владетелката на Грондар се обърна към Императора на Валузия, усмихна се и му каза шепнешком:
— Трябва да им отговорите, Кралю! Моля Ви!
По време на речта на Морел Кулл стоеше неспокойно на коня си. Когато чу думите й, отнасящи се за него, той почервеня, после побледня и заби очи в гривата на коня си. Щом Кралицата свърши, Кулл се огледа наоколо. Очакваше да види мрачните лица на другите крале и кралици, чиито заслуги не бяха подчертани толкова много, но срещна само приятелски усмихнати лица. Крал Кош го потупа засмяно по гърба. Очите на туранеца бяха изгубили жестокия си пламък. Родер от Фарсун и Маршалът на Верулия го гледаха с възхищение, дори по червените устни на кралица Арим играеше весела усмивка. Ка-ну хихикаше доволно, а Брюле се наведе към него и прошепна усмихнат:
— Е, и аз имам заслуга за избиването на двадесетте хора-Змии, но се оттеглям, поне петнадесет ти уби съвсем сам.
Кулл разтърси мощните си рамене. Напрежението, натежало през последните дни върху плещите му, изчезна. Гласът му прозвуча сурово, като тътен от гръмотевица:
— Хора от Грондар! Аз съм воин и ще ви говоря като воин. Моментът е настъпил, ударил е часът, в който всеки може да докаже дали е воин, крал, кралица, ковач, търговец или домакиня. Дали е човек, готов да се бие за децата и семейството си, или роб. Хората ще тръгнат с мен и тези около мен. Робите нека останат, нямаме нужда от тях.
Виковете, процепили въздуха, бяха още по-силни от предишния път. Над всичко се открояваше името „Кулл“. Грондарците бяха най-пострадали от хората-Змии и най-много от всички желаеха да отмъстят.
Същата вечер в едното, незасегнато от пожара крило на Двореца, отново се събра военният съвет. Кулл огледа присъстващите и каза:
— Нашата мисия в Грондар приключи. Тук са се справили с положението, принцеса Морел е приета от всички като законна Кралица. Нямаме повече работа. Остава ни да преминем река Стегус и в пустите земи зад нея да търсим последното убежище на хората-Змии. Има ли люде в Грондар, които знаят точното му местоположение?
— Аз го знам, Кралю — обади се белокосият Исав. — Както ти бях казал още при първата ни среща, аз се занимавам с история. Бил съм много пъти на другия бряг на Стегус. Бродил съм сред дивите племена, живеещи на Север, и от тях знам за Каа — огромния Храм на Змията, издигнат в долината близо до леглото на пресъхнала река. Пътят дотам е през суха, безводна, камениста пустиня, където растат бодливи храсти и малки безлистни дървета. Самия храм успях да видя само веднъж, и то много отдалеч — честно казано, изпитах страх да се приближа повече. Зная нещо, което сигурно трябва да имаме предвид — всяка сутрин и вечер от храма се разнася дълъг, протяжен вик, може би дори не е вик, а звук от някакъв неизвестен инструмент, както и да е, от него конете стават неспокойни, късат поводите си и ако не са завързани, бягат в пустинята. Изглежда, този звук им действа по някакъв начин. Хора, които срещах, макар и рядко, на другия бряг на Стегус, ми казаха, че правят специални восъчни запушалки или завиват главите на конете си, за да не го чуват.
— Ето едно навременно предупреждение — обади се Крал Кош. — Аз съм чувал за този звук. Когато получих известието, че Кулл тръгва с Армията си срещу Змията, накарах да ми доведат всички, които са ходили в Пустинята на смъртта, както ние я наричаме. Разказите им много приличаха на твоя, Благородни Исав. Още преди да тръгнем в поход, поръчах да направят за конете на Армията специални покривала за главите, подобни на тези, които са използвали малцината изследователи, проникнали в Пустинята на смъртта.
— Тогава трябва да направим такива и за нашите коне — извика Кулл. — Това ще отнеме много време.
— Не се безпокой, о, Кулл — отвърна Кош, — имам достатъчно за цялата Армия. Изработихме повече, защото знаехме, че вашата войска няма да е подготвена за това.
— Тогава нищо не ни спира — каза решително Кулл. — Утре потегляме. Имаме два дни път до границата на Грондар, един — за да преминем Стегус, и още колко, Исав, до Храма на Змията?
— Може би три, най-много четири дни, ако яздим по цял ден — отвърна беловласият мъж.
— Значи всичко е решено — Кулл се изправи на крака. — Кралица Морел остава да въведе ред в кралството си, предлагам Арим, владетелката на Зарфуана, да й помогне. А ние тръгваме утре призори.
— Никога няма да оставя воините си, Кулл — отвърна Арим. — Вече тридесет години се оправям с мъже, ще се справя и сега, пък било то с мъже-Змии. Кажи ми, Ка-ну, ще успея ли? Ти си ме учил на много неща.
Старият Пикт поклати глава и се усмихна лукаво.
— Ако някоя жена е способна да се справи с хората-Змии, то това си ти, Арим — каза сериозно той. — Бих съжалил всеки мъж, който се изпречи на пътя ти.
— Да, но младата Кралица — започна Кулл…
— Младата Кралица трябва да бъде там, където е Армията й — прекъсна го Морел. — Зная, че искаш да остана, Благородни Кулл, воден от мисълта за моята безопасност, но тук, в този Дворец, пред очите ми бяха подло убити баща ми и по-големият ми брат и аз искам да присъствам при унищожението на враговете на човешката раса. Това е мое право и задължение.
Очите на Морел светеха с твърд пламък, бузите й бяха зачервени.
— Ето една силна Кралица! — прошепна Кош на Ка-ну. — И при това толкова красива.
Старият Пикт се усмихна одобрително.
— Добре тогава — каза Кулл с равен глас, — ще тръгнем всички! Утре призори напускаме столицата на Грондар!
След два дни Армията премина Стегус при Големия брод и продължи по Големия Северен Път в безводната Пустиня на смъртта.
Посрещна ги дъждовно и студено време. Силният източен вятър пронизваше костите, по оловносинкавото небе се гонеха големи облаци. Наоколо всичко беше безлюдно и мъртво. Големият Северен Път, свързвал хилядолетия Грондар със селищата на Север от Стегус, бе почти изчезнал. Тук-там се виждаше по някой счупен каменен блок или натрошени късове от големите плочи, които са покривали пътя.
Не срещнаха никого.
Докъдето стигаше погледът, се простираше безкрайна, гола, камениста пустиня. Тук-там растяха причудливи храсти и изкривени дървета със синкава кора и листа.
— Като че ли отиваме в самия Ад! — изруга Кулл. Погледът му непрекъснато следеше младата Кралица на Грондар. Засега момичето се справяше добре. — Дано стигнем по-бързо до тази проклета долина. Земята ще се напои и разкаля, ще загубим силата на тежката си кавалерия.
— Не се безпокой, Кулл — отвърна яздещият до него Брюле. — Според Исав ни остават не повече от два дни път, а колкото до земята, тук поне не виждам земя, навсякъде са само камъни.
— Но Исав каза, че храмът е разположен близо до коритото на пресъхнала река. Ако то се напълни…
— Всичко ще е наред, могъщи приятелю. Зная, че дори и калта не те интересува толкова, страхуваш се за младата Кралица.
— Да! — отвърна прямо Кулл. — Защо, по дяволите, трябваше да вземаме жени в Армията, пък били те и Кралици.
— Кулл, бъди честен пред себе си, на нейно място и ти би дошъл. Тя и така е силно впечатлена от теб, а види ли те в битка, мисля, че няма за какво повече да се тревожиш.
— Глупости! — изсумтя Кулл. — Кой може да се впечатли толкова от мен. Наистина, дамите във Валузия ме имат за привлекателен, но те ще кажат същото и на всеки, който е седнал на императорския трон. Никога не съм обръщал голямо внимание на жените, а ето че сега съм като обладан от зъл дух. Брюле, какво да правя?
Пиктът се засмя тихо и отвърна:
— Просто бъди такъв, какъвто си. Никоя жена не ще може да ти устои. А и не забравяй, че Ка-ну язди непрекъснато до коня на Морел.
— Кой знае какво й говори…
— Малко познаваш Древния, Кулл. Не мисли за нищо сега. Пред нас е краят на мисията ни. Или ще умрем, или ще освободим света от тези чудовища. Мисли за това!
— Смяташ ли, че и за минута съм забравил, приятелю. Затова те попитах колко още остава до прокълнатото място. Горя от желание да влезем в бой — пръстите на Краля сграбчиха дръжката на меча.
— Ето, това е Кулл! — извика възторжено Брюле и пришпори коня си. — Напред, Господарю, да свършим това, за което сме тръгнали.
На четвъртия ден от пътуването си видяха Каа-ал-Дал — Големия Храм на хората-Змии.
Пътят започваше да се спуска леко надолу, дъждът все така ръмеше, но към обед облаците леко се разпръснаха и лъчите на слънцето огряха това пусто, изоставено от боговете място. От напоената земя се издигаше пара, газеха в локви, понякога дълбоки по половин метър (Големият Северен Път не бе издържал на Времето и Ерозията).
Кулл вдигна ръка и спря Армията.
— Какво има зад храма!? — попита той Исав.
— Храмът е вдълбан в скалистото възвишение в дъното на долината, Кралю — отвърна беловласият историк. — Покрай него, както ти казах, се намира мъртва, изсъхнала река. Между нея и храма разстоянието е не повече от четири-пет метра. Долината завършва малко по-нататък, затворена от всички страни със скали. От нея не може да се излезе.
— А колко е широк входът й? — попита отново Кулл.
— Десет коня биха могли да преминат през него. Разбира се, ако са в редица. По-надолу разстоянието между скалите се разширява.
— Значи така — промълви Кулл, свъсил черните си вежди. — Идеално място за капан, ако има кой да ни удари отзад. Ще направим нещо друго. Кош, Кралю на Турания, вземи воините си и заобиколете долината. Това място се е образувало от течаща преди векове широка река. Скалите зад нея не са много широки. Помъчете се да откриете всички възможни отвори в тях. Залагам главата си, че мястото е издълбано като пчелен кошер от подземни тунели. Вървете по Големия Северен Път и щом подминете долината, се спуснете край скалите, които я ограждат. Ако забележите противникови войски, не влизайте в битка с тях, върнете се веднага, а ако не можете да избегнете схватката, пратете незабавно куриер. Не знам с каква сила разполага врагът. Хората-Змии не са много — те се размножават много бавно, а и не са добри бойци. Тревожи ме голямото количество поклонници на култа, които са избягали тук, не зная броя им, но от Исав научих, че на страната на Змията са застанали и професионални воини. Какво им е било обещано, остава да гадаем, но във всички случаи не трябва да ги подценяваме. Изпаренията и дъждът ни дават предимство, те не знаят броя на войските ни и може би ще хвърлят цялата си сила срещу нас. А може да предпочетат да ни хванат в капан. Затова ще започнем боя с тежката пехота на Фарсун и Грондар в центъра и леката кавалерия от Верулия и Зарфуана по крилата. Червените Унищожители ще останат в резерв, ако се случи нещо непредвидено. Ка-ну, ти с твоите Пикти бъдете при тежката конница и пазете двете кралици. Помнете, о, войници на Фарсун, Валузия, Грондар и Пиктия, Варулия, Турания и Зарфуана, че това е Битката на битките, от нея ще зависи не само нашето бъдеще, но и бъдещето на целия човешки род. Вървете, и Валк да язди до стремената ви. И никакво съжаление към врага. Днес няма да се вземат пленници.
Гласът на Кулл се извиси във въздуха — гръмовен, изпълнен с ярост и стомана. В леденосивите му очи блестеше безумният блясък на човек, обхванат от бойна лудост.
Кош вдигна ръка и десетте хиляди туранци препуснаха след него по изпотрошените плочи на Големия Северен Път.
От воините на Фарсун се чу див боен вик. Пехотата закрачи тежко напред. Дългите копия на воините по-навътре в каретата лежаха върху раменете на първите. Бойните барабани забиха равномерно в такт със стъпката на пехотинците.
Воините на Грондар вървяха до Фарсунската пехота, преметнали през рамо големи бойни лъкове и колчани със стрели. Тежките бойни мечове се удряха о бедрата им. С бойни викове и крясъци конницата на Верулия, водена от Маршала си, както и конниците от Зарфуана препуснаха по фланговете.
Чакаха ги.
Пред входа на долината се бяха наредили хиляди воини, защитници на Храма на Змията. Внезапно във въздуха се понесе дълъг протяжен звук, изпълнен с агония, косите на хората настръхнаха. Конете, чиито глави бяха завити с чуловете, донесени от Краля на Турания, почти не реагираха.
Двете армии се сблъскаха в мига, когато слънцето се скри.
Тежките стрели на воините на Грондар затъмниха небето. Много от защитниците на Змията бяха повалени от тях. След миг и пехотата на Фарсун се вряза в тях. Въпреки голямата си численост врагът не бе равностоен. Между обожателите на Змията се виждаха войници, дори офицери, познаващи бойното изкуство, но многочислените защитници на храма бяха обикновени хора, наистина въоръжени с копия и мечове, но без никаква подготовка. Воините на Кулл изкрещяха древните думи, само десетина души се превърнаха в хора-Змии, явно всички бяха останали в храма. Защитниците на Змията се биеха като обезумели, сами се натъкваха на копията и се хвърляха като хора, лишени от разсъдък, под копитата на конниците. Пехотата и леката кавалерия ги премаза. Навсякъде се виждаха купове мъртви тела. Кръвта се смесваше с дъжда и потъваше в пясъка или в процепите на скалите. Хората-Змии обърнаха конете си и препуснаха към храма. Останалите живи поклонници ги последваха, като се мъчеха да задържат настъпващата пехота. Опръскан с кръв конник долетя до чакащия по-напред Кулл и извика:
— Всички са мъртви, Кралю. Избихме ги до крак. Малцината оцелели бягат към храма. Пехотата на Фарсун е по петите им заедно с конниците!
Кулл се огледа подозрително.
— Всичко ми изглежда много лесно — изръмжа нервно той, — нима заговор, създаден преди няколко десетки, ако не и стотици години, без никой да узнае за него, може да пропадне така бързо. Те са ужасни същества, но имат ум, не като нашия — тайни науки, за които не знаем нищо, и мистицизъм. Не, тук има някакъв капан. Предай на пехотата да спре настъплението си, а стрелците с лъкове да се разположат по склоновете. Конницата да отстъпи малко назад и да е на върха на долината. Ако чуете три дълги изсвирвания от боен рог, връщайте се обратно.
Куриерът отдаде чест и препусна към долината.
— Има нещо — мърмореше Кулл, — чувствам го с тялото и ума си, както, когато бях дете и тичах хълбок до хълбок с тигрите. Това не е цялата им сила. Те кроят нещо.
— Кралю, погледни на Север! — извика Брюле.
Тъмна стена от конници се спускаше към долината. Лъщяха остриетата на бойни знамена. Хиляди от тях препускаха към Каа-ал-Дал, сподиряни от своите последователи.
— Те са повече от двадесет хиляди души! — прошепна изплашено Исав. — Ако стигнат до долината, с нашите е свършено. Ще се озоват между тях и воините, скрити в храма.
— А ние сме петнадесет хиляди — отвърна мрачно Кулл, — но Червените Унищожители биха могли да се справят с двойно повече хора. Ще видим кой се опитва да предизвика воините на Валузия.
Той извади меча си и се обърна към тежката кавалерия. Воините тръпнеха в очакване. Кулл беше наистина героична фигура. Черните му дълги коси се развяваха на вятъра, очите му бяха изпълнени с диво безумие и дори с радост, а огромният му меч беше в ръката му.
— Напред, воини на Валузия! Да унищожим пратениците на Ада. И помнете, днес не взимаме пленници!
С боен вик, напомнящ виене на вълк, той се впусна напред, последван от тежковъоръжените воини. Конницата набираше все по-голяма скорост, камъните трещяха под копитата й. Ездачите свалиха копията от раменете си и ги насочиха напред.
Хората-Змии ги видяха, но вече беше късно.
С трясък, подобен на земетресение, двете армии се врязаха една в друга. Червените Унищожители разцепиха на две армията на Змията, мачкайки всичко под себе си. Много от хората-Змии бяха повалени още при първия сблъсък. Останалите живи се опитаха да се организират, но внезапността на удара ги бе стъписала. Кулл летеше начело на конницата, като че ли Смъртта бе получила плът, мечът му сечеше изпречилите се пред него противници. Целият бе в кръв, но лудият блясък в очите му не беше изчезнал.
— Да ги унищожим, Брюле! — изкрещя той. — Да ги смачкаме до крак!
Сражението бе яростно. Първоначалният строй на Армията бе изчезнал и големи групи воини се биеха помежду си върху покритата с трупове земя.
Внезапно в редиците на Кулл прозвуча боен рог. Червените Унищожители се отдръпнаха от полесражението и отново се подредиха в боен ред. Всичко стана толкова бързо, че хората-Змии и последователите им не успяха да осъзнаят какво става. Отново се чу бойният рог и като лавина, мачкаща всичко под себе си, тежката кавалерия се вряза сред обърканите бойци на Змията. Ударът беше толкова силен, а и самите последователи на култа не бяха образували бойна линия, че почти цялата им кавалерия бе пометена и отхвърлена встрани.
От Изток се чу друг зов на боен рог и след миг през мъглата се появи Туранската кавалерия, предвождана от Кош, Кралят на Турания размахваше меча си и пръв се вряза в редиците на хората-Змии.
Попаднали между двете армии, Децата на Змията и последователите им се биеха с отчаяна ярост.
Никой не поиска пощада, защото знаеше, че няма да я получи.
Отряд от около хиляда души успя да си проправи път и се втурна към долината. Посрещнаха ги стрелците на Грондар. Облак стрели се изсипа върху бягащите и преди да стигнат долината, половината коне бяха без ездачи. От двете им страни конниците на Верулия и Зарфуана ги обсипаха със стрели от късите си лъкове, а след това с извадени мечове се втурнаха върху тях. Нито един воин от армията на Змията не успя да достигне долината, водеща към храма.
Кулл се повдигна на стремената на коня и се огледа наоколо. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха купчини мъртви тела, самотни коне препускаха през скалистата равнина. Последните огнища на съпротива бяха прегазени от Червените Унищожители и воините на Кош.
Внезапно погледът му зърна двадесетина хора-Змии и около двеста техни последователи — може би последните оцелели от кавалерията на врага, които се изскубнаха от сражението и препускаха на Запад. Като че ли студена ръка сграбчи сърцето на Краля.
— Брюле! — изрева той. — След мен, виж на Запад!
Кралят препусна с всички сили след бягащите. Знаеше, че някъде там е Ка-ну с двете Кралици и около стотина Пикти. Студена пот обля челото му при мисълта какво може да се случи.
Брюле за миг бе разбрал какво става, вдигна глава и нададе протяжен вик на умиращо животно. Мигом част от Унищожителите препуснаха към него, а след това и след Краля.
Хората-Змии нападнаха Пиктите на Ка-ну, но те ги очакваха. Заобиколили като вал Кралиците, воините от Западните острови посрещнаха врага с дъжд от стрели. Няколко десетки бяха убити, но останалите нападаха с яростни викове защитниците. Схватката беше жестока. Пиктите се биеха пешком, според традициите си, като с късите си копия и извити мечове убиваха конете на неприятелите си и ги сваляха от тях. Мелето от мъртви коне и биещи се войници беше неописуемо.
Хората, подчинени на жреците на Змията, падаха под ударите, но превъзхождаха по брой защитниците и обръчът около Ка-ну и двете Кралици все повече се стягаше. Един от хората-Змии, стоял досега встрани от схватката, пришпори коня си и със скок се озова зад линията на биещите се воини. Ка-ну го посрещна и го прободе с копието си, но друг човек-Змия нанесе с боздуган по шлема на стареца силен удар и го събори от коня. Стоящата наблизо Арим прободе човека-Змия в гърдите с късия си меч.
В този момент като копие, хвърлено от великан, Кулл се вряза в редиците на хората-Змии. Тежкият меч профуча със страшна сила във въздуха и отсече наведнъж главите на трима от хората-Змии. Пиктите изкрещяха от почуда — никой досега не беше виждал такъв удар. Кулл издигна меча над себе си, изви глава назад и зави като впускащ се в атака вълк. Очите му излъчваха лудост. Виждаше всичко в червена мъгла. Кралят налетя върху останалите десетина хора-Змии и започна да ги сече. Напразно жреците на Змията се опитваха да му противостоят. Тежките удари трошаха черепи, крака и ръце. Земята под краката на конете се напои с кръв. Кулл чу вика на Брюле, но не му обърна никакво внимание. Видя, че само двама от хората-Змии са все още на седлата и се нахвърли върху тях. Мечът разсече главата на единия, а единственият оцелял обърна коня си и се опита да избяга. Кулл подхвърли меча си във въздуха, хвана го като копие и с все сила го хвърли след бягащия. Острието прониза човека-Змия в гърба и се заби чак до дръжката.
Настъпи тишина.
Кралят бавно слезе от коня си, приближи убития и изтегли меча си. Изми го бавно в близкото поточе, образувано от непрекъснато валящия дъжд, прибра го в ножницата и се огледа. Навсякъде видя изумени лица, очи, вторачени в него, изпълнени с дива радост и боготворене. Дори очите на Брюле го гледаха по друг, по-особен начин.
Кралят тръгна към двете Кралици, застанали до конете си. Бегло видя Ка-ну, с пребледняло лице, поддържан от двама от воините си. Кулл спря пред двете жени, стисна ръка на Кралица Арим и застана срещу Морел.
Очите на момичето бяха приковани в него, зениците й бяха разширени, в погледа й се четеше възхищение и още нещо, което той не разбра.
— Здрава ли сте, Кралице на Грондар? — попита Кулл с дрезгав глас. — Само като си помисля, че можех да закъснея и да…
През тялото му премина силна тръпка. Той се олюля от вълнение и седна на най-близката скала. Беше като човек извън Времето, всичко му се струваше далечно и незначително, освен щастието, че тя е жива и всичко бе свършило. Наведе глава и безмълвно ридание разтърси раменете му. Всички стояха като вцепенени. Кулл, Кралят на Кралете, човекът, който бе смазал чудовищните хора-Змии веднъж завинаги, плачеше.
Почувства нежна ръка да гали сплъстената му от дъжда коса. Видя пред себе си лицето на Морел и разбра какво искаха да кажат очите й.
Кулл тръсна глава и се изправи. Едната му ръка бе обгърнала девойката през раменете, а другата вдигаше високо бойния меч.
Възглас от хиляди гърла разтресе равнината.
— Кулл! Да живее Кулл! — Убиецът на Змията! Кулл — Кралят на Валузия!
— И Грондар — прошепна стоящият до него Брюле, но никой не го чу, освен Кралицата. Тя се притисна по-здраво до Кулл и бузите й почервеняха.
— Не! — изкрещя Кулл. — Аз не съм убил Змията. Убихме я всички — Крал Кош, Ка-ну, Кралица Арим, Кралица Морел, Родер и Маршалът на Верулия. Всички ние, стоящи тук — копиеносци, стрелци с лъкове, конници и мечоносци. Народите на Грондар, Пиктия, Турания, Верулия, Валузия, Фарсун и Зарфуана. Имената ни ще се предават от поколение на поколение векове наред. И дори отново между нас да има войни, всеки дълбоко в себе си ще знае, че в минали години той, баща му или дядо му са се били в най-важната Война, Войната за оцеляване на човешкия род. Воини, пълководци, Крале и Кралици от Седемте Империи, и вие, наемници от всички краища на света, Крал Кулл ви поздравява. Вие сте най-смелата и Велика Армия, която светът е виждал!
Повторен вик от десетки хиляди гърди, тракане на мечове и дрънчене на щитове разтърси въздуха.
Крал Кош се приближи до Кулл и го прегърна.
— Това бяха думи на място, Кралю! Чух от Брюле историята за клането в Двореца ти, но това, което видях тук с очите си, надхвърли всичко. В името на Валк, та ти сам нападна и насече десет от тези създания за по-малко от пет минути! Никога не съм виждал боец, съчетаващ такава смелост и способности на тактик. И толкова млад!
— Стига, Кош, ще се възгордея! — пошегува се Кулл. — Какво стана с храма?
— Унищожен е, Кулл. Още щом отидохме при скалите зад долината, започнахме да търсим пещери и подземни тунели. Открихме много, цялата скала бе издълбана като кошер. Наляхме в тях бурета с черната течност, която блика от земята в южните части на кралството ми, и я запалихме. Тя гори много по-добре от смолата и образува гъст задушлив пушек. След това оставих четири хиляди от воините ми, а с останалите се върнахме обратно, точно в момента, когато войската ти громеше конницата на хората-Змии. Избихме всички, нито един не успя да избяга на Север или в долината, с изключение на тези, които ти и Пиктите избихте тук. След това слязохме в долината. От храма изскочиха няколко хиляди защитници, но пехотата и стрелците от Грондар се справиха лесно с тях. Изтърколихме останалите бъчви с черна течност в храма и го възпламенихме. Отвътре се чуваха викове на ярост, стенания и вопли — изглежда, огънят, който беше лумнал зад хълма, бе проникнал по подземните тунели в храма. Оттам заизлизаха хора с горящи дрехи и коси, но всички бяха избити безмилостно. Отдръпнахме се от долината и тогава се чу силен гръмотевичен звук. Стените на храма се разцепиха и цялата сграда се срути, върху нея рухна скалата, на която бе опрян. Всичко е свършено, Кулл. Никога повече не ще видим Децата на Змията. Адът прибра рожбите си.
— Добре, Кош, приятелю мой — каза Кулл. — Тук мисията ни свърши, дано никога повече хората не се срещат с подобен ужас. Колко са жертвите?
— От наша страна около четири-пет хиляди души — отвърна Кралят на Турания, — главно пехотинци от Фарсун, някои конници от Зарфуана и Турания. Има убити от всички армии, но не забравяй, че за няколко часа унищожихме повече от четиридесет хиляди хора-Змии и техни привърженици. Битката при Каа-ал-Дал ще се помни дълго. А сега трябва да вървя, имам чувството, че все пак някой жив човек-Змия се е измъкнал на Север или Изток. Ще ги гоним чак до водите на Източното море, Кулл.
— Върви, приятелю — отвърна му Кулл, — и нека Валк язди с теб!
— Между другото, поздравявам Ви с добрия избор, Кралице! — усмихна се Кош на Морел. — По-добър от този не може да се направи.
Морел се изчерви, а Кулл каза с изтънял глас:
— Но аз още не съм…
— Да, разбира се, не си! Но има ли смисъл от официално предложение, след като човек види лицата ви. Кулл, ще ми станеш съсед, вземайки и трона на Грондар. Но и аз не ти отстъпвам — уговорих женитбата на Родер, престолонаследника на Фарсун, с най-голямата си дъщеря.
И с весел смях Кралят на Турания подкара коня си на Изток.
Приближиха до останалите.
Ка-ну беше блед, но вече се държеше сам на краката си.
— Помниш ли разговора ни от онази нощ, в Пиктското посолство, в Града на Чудесата? Могъщи Кулл? Не бях ли прав?
— Аз бях глупакът, Мъдрецо. Добре ли си? Да приготвим ли носилка?
— Недей се занимава с това, Кралю, виждам, че имаш нещо много по-приятно, за което трябва да мислиш — в очите на Ка-ну се появиха весели пламъчета. — Червени устни като розова пъпка, ти говорих тогава аз, но ти мислеше, че съм изглупял старец. Върви, аз ще остана за малко в Зарфуана. Кралица Арим ме покани, може би там ще се оправя по-бързо.
— Винаги си бил по-различен от другите, Мъдрецо — отвърна му Кулл и махна с ръка на Арим.
Голямата Армия тръгна обратно на Запад. Кулл яздеше отпред, а от дясната му страна бе Морел. На около десетина метра зад тях се движеха Брюле и останалите.
— Бих искал да ти кажа нещо хубаво, както го правят в балните зали на Двореца ми — започна Кулл. — Но думите не могат да излязат от устата ми. Винаги ми се струва, че не отговарят на това, което чувствам…
Тук той се обърка съвсем и тръсна глава.
— Недей да говориш, Кулл. Днес присъствах на най-съдбовната битка в човешката история, видях събрани заедно владетелите на Седемте Империи, видях един воин, който спаси Света, да плаче за мен. Какво повече може да иска една жена?
Тя приближи коня си до неговия и го целуна по устните.
Лин Картър е роден в град Сейнт Питърсбърг, Флорида, САЩ, през 1930 г. Служил е като пехотинец в Корея по време на войната между Севера и Юга. След уволнението си от войската се установява в Ню Йорк, където посещава многобройни курсове за начинаещи писатели и работни семинари към Колумбийския университет. Живее на Лонг Айлънд, в красива къща, строена в класически гръцки стил, пълна с книги, антикварни ценности и кучета.
Първата си книга публикува през 1965 г. Тя е може би най-успешна от всички негови произведения и до ден-днешен продължава да се продава под новото си заглавие „Тонгор и Вълшебникът от Лемурия“. Последвана е от други петдесет романа, повечето в стил „Мечове и Магьосници“, а също научна фантастика, сборници с разкази, антологии и една книга — литературна критика, наречена „Толкин: Поглед зад «Господарят на пръстените»“, с която си е спечелил най-голямо уважение сред международните специализирани литературни среди.
Неговият герой — Тонгор Могъщия, не е много по-различен от Конан на Робърт Е. Хауърд или Джон Картър от Марс на Едгар Р. Бъроуз. Сам Лин Картър се възпротивява на идеята да бъде възприеман като стереотипен писател, затова се опитва да си създаде собствен, многостранен облик чрез отделните трилогии за Зарканду, за Гондвана и за Атлантида.
Амалрик е също нов негов герой. Той е безсмъртен, служи на Боговете на планетата Туурана и подобно на великия древногръцки герой Херкулес, извършва подвизи, които ще му извоюват място на равен сред боговете.
Зао, Олимбрис, Туурана, Зефрондус и гигантът Гулзунд — тези пет свята кръжат около звездата Кайликс в съзвездието Еднорог.
Ще разкажа за Туурана.
Никои земен жител не е нагазвал в нейните златни поляни, не е бродил из хълмовете, обитавани от страховити таласъми.
Но аз пътувах дотам на крилете на съня си и от това пътешествие донесох следващата история.
В страната Абламарион, недалеч от блестящите брегове на морето Киренария, се издига голяма планина.
От върха на планината, която хората наричат Теластерион, могат да се видят крайбрежните градове Дазенберат и Хиларна, разположени на север, от двете страни на делтата на Свещената река и островите в синьозеленото море — Як-квалом, екзотичният Комира и архипелагът Ганкой. На юг Свещената река — Ут Чандерзуул, извива наоколо в подножието на Теластерион, където градът Чан Чан се е сгушил сред мраморните скали. По-нататък тя продължава още по на юг, покрай Седемте града и кейовете на Уулимар, градът, в който управляват жреците-пророци. На изток, сред хълмовете Фашт, земята става гола, следват блатата и пустинята Йенд, планините на черните троли, а зад тях е Тайна.
А на запад са се разпрострели Червените гори, пресечени от сребърната нишка на горската река Нийтра, на хоризонта цветът им става тъмновиолетов. Говори се, че стигат до края на света.
Всичко това се вижда от най-високия връх на Теластерион. Но тя е една от Седемстотинте планини, които Всемирните Богове са запазили за себе си. Затова няма човек, който да се е изкачвал по нейните склонове през вековете, когато Боговете загубиха властта си и Вярата умря.
Освен един.
* * *
Седем часа му бяха необходими да преодолее стръмния северен склон на Теластерион. На три пъти се наложи да спре и да се държи с все сили за острите скали, за да не бъде подхванат от безплътните пръсти на бурните ветрове и запокитен в пропастта. Всеки път мислеше, че няма да успее, независимо от огромната си сила, но всеки път Боговете му вдъхваха кураж да продължи.
Накрая, около обяд, когато Кайликс е в зенита си, той достигна върха. С усилие се прехвърли през последния остър зъбер и се простря на земята, задъхан, усещаше ледения вятър в лицето си, устните му вкусваха солената влага, донесена от пенливите вълни на морето Киренария.
След като си почина, се изправи и застана пред Сферата.
Бе от млечнобял, опушен кристал, поставена върху широка и ниска оловна колона. Диаметърът й бе колкото половината от височината на обикновен човек.
Гледаше Сферата. Бе изминал двадесет хиляди мили, за да я види. Изпълни го огромна вътрешна радост.
Някога, през славното златно време, сега безвъзвратно отминало, седемстотин кристални глобуса, подобни на този, украсяваха върховете на най-високите планини по лицето на Туурана. Чрез тях Боговете говореха на жреците, а те предаваха на човешките царства декретите, законите и мъдростта на Всемирните Богове.
После от Далечния север, от непознатите земи зад морето Киренария нахлу Морската орда на Ислак Кириот, опустоши градовете, изкла жреците, разруши храмовете и Вярата умря в душите на хората. Защото те видяха, че дори Всемирните Богове не могат да ги защитят от ужасите на войната, отвърнаха се от тях и си създадоха нови божества.
А когато Вярата умре, самите Богове се смаляват, западат и губят сили, въпреки че не умират напълно. Така стана и с Боговете на Туурана. През стотиците години един след друг Говорещите камъни по върховете на седемстотинте планини онемяха и се превърнаха в прах.
Но тук, на върха на Теластерион, все още стоеше Камък. Дали и той не бе безвъзвратно онемял?
Този въпрос вълнуваше мъжа, застанал мълчаливо пред Камъка.
Той притежаваше невероятна мощ, каквато аз и вие не сме срещали. Може би в древността, във времената, когато по Земята са бродили герои, които са изпълнявали волята на Боговете, е имало такива мъже.
Бе висок над два метра, могъщ и опитен воин, с широки рамена, изваяни сякаш от камък. Ръцете му бяха по-дебели от бедрата на средно едър човек. Тялото му бе божествено красиво, златнобронзово, с гъвкав тънък кръст и пъргави дълги крака.
Косата му бе дълга, разрошена, с цвят на избеляла от слънцето слама. Лицето му бе открито, смело, долната челюст — добре развита, бе гладкообръснат, очите му бяха ясносиви.
Тези очи излъчваха смях — весел, бурен и сърдечен. Гласът му, когато заговореше, бе нисък и гърлен като гръмотевица.
Бе облечен в къса туника от обработена кожа, обшита цялата с бронзови пръстени. Краката му бяха обути в ботуши от мека кожа, стигащи до коленете, с обърнати кончове. Дългото вълнено наметало с винен цвят, което бе свалил по време на изкачването, за да не пречи на движенията му, бе пристегнато на гърба му. Широк колан от черна кожа, прекаран през рамо, придържаше единственото му оръжие — дълга тояга от твърд бронз.
Той бе мъж, но не смъртен.
Той бе безсмъртен, но не Бог.
Наричаше се Амалрик.
Сега той се обърна към Сферата:
— Аз съм тук, Богове!
Гласът му сякаш разкърти въздуха.
— Изпълни ли нашата воля?
Гласът на Говорещия камък бе тънък, студен и ясен. Амалрик, човекът-бог, винаги се чудеше дали този глас бе истински, или звучеше единствено в неговата глава.
— Да, господари — отговори той. — Рицарите-Призраци вече не яздят в Йом Тарма до Селибрийските хълмове. Царуването на Еритон, Белия магьосник, свърши, вълшебният му жезъл е строшен и той е прогонен от Кулата на дракона. Народът в земите му престана да го слуша и се върна към прослава на имената на Всемирните Богове.
Амалрик замълча. Той не обичаше дългите приказки. Освен това знаеше, че Господарите предпочитат къси разговори. С годините силата им бе западнала, а се искаше огромна енергия, за да се поддържа връзката между Сегастерион, техния свят, и Туурана, света на хората, връзката, която се осъществяваше чрез Говорещите камъни. Затова не каза нищо за интересната съдба, сполетяла цар Адрастус, не разказа защо работниците от гората Кастадор вече не дават жертвите си на Обитателя на блатото, не сподели за странната тайна, научена от Баздийра, вещицата от Наозуун, в замяна на сянката й, която бе откраднал в черно огледало.
В действителност тези неща бяха без значение.
След време гласът отново прошепна от дълбините на магическия кристал.
— Слушай внимателно, о, Амалрик, следвай новата си задача!
— Слушам и се подчинявам, Господари!
— Далеч на юг се намира страшен град, извращение, което замърсява лика на златната Туурана. Отдавна го наблюдаваме как расте, как жителите му се обръщат към мрачни, ужасяващи знания. Говорим за град Ютонтис, който ще намериш зад Планините на полухората.
— Ютонтис — повтори той — Ютонтис… Не съм чувал това име. Но от дванадесет хиляди години, може би и повече, не съм бил на юг от Огнената река и много нови неща могат да се случат през това време.
Гласът продължи, сякаш не го бе чул — спокоен, студен, шепнещ, лишен от всякакво чувство:
— Управниците на Ютонтис са създали отвратителна цивилизация. Победили са самата смърт. Изкривили са живота в нови, ужасяващи форми. Чрез своите противоестествени знания се опитват да създадат свръхраса, но в тези си усилия са отровили земята на Туурана, сякаш я е сполетяла космическа чума.
Амалрик слушаше неподвижен, свъсил замислено вежди, могъщите му, покрити с белези ръце стискаха здраво дръжката на тежката бронзова тояга. Странно, мразовито предчувствие го обзе, докато слушаше шепота на Гласа.
— Техните амбиции и жажда за знания са ги подлудили. Те са луди от гордост за постигнатото и сега мечтаят да отхвърлят естествените сили на природата, на които почива самото съществуване на планетата във всевечния Космос. Техен главен управник е злобно същество, наречено Тун. Той бе първият от расата им, който победи смъртта. Мозъкът му бе прехвърлен в идеално тяло от жив метал, така че дори при нещастен случай да не може да загине. Той не е глупав, Амалрик, той е силен, умен и изключително храбър. За теб ще бъде гигантско препятствие, защото силата и издръжливостта му са толкова по-големи от твоите, с колкото ти превъзхождаш обикновените смъртни хора.
Амалрик се изплю презрително.
— Не се страхувам от никое живо същество — изръмжа той — човек, чудовище или дявол! Какво от това, че обитава тяло от жив метал? Ако си спомняш, преди три хиляди години в града на Птеремидите, отвъд Горящата пустиня, се бих срещу Гонголар, Каменния човек? Направих го на парчета! Така ще постъпя и с принц Тун.
— Не бъди прекалено самоуверен, Амалрик! — прошепна Гласът. — Защото в града на покорителите на смъртта ще ти се наложи много по-често да използваш мозъка, а не силата си. Вече тридесет хиляди години се стремим да те издигнем до нивото на Бог, за да можеш да основеш Божествена Династия, да станеш праотец на расата от Богове, които ще ни наследят. Защото още в тази далечна епоха ние съзнавахме, че сме обречени. Ти си научил много, но все още разчиташ прекалено на своята груба, физическа сила, а не толкова на ума си, въпреки че точно него сме тренирали до перфектност, остава ти само да се възползваш.
Амалрик склони глава пред този деликатен упрек.
— Ще имам предвид това — избумтя гласът му.
— Изглеждаш много уморен — забеляза Гласът.
— Не! — Той сви мускулите на могъщата си ръка и се усмихна. — Корав съм като желязо. Изкачването на планината ме измори малко и чувствам мускулите си леко стегнати. Но съм много силен.
— Все пак минали са сто години, откакто те заредихме с енергия за последен път. Забелязваме малки бръчки около очите ти и ъглите на устата. Кожата ти е суха и загрубяла. Приближи се към Сферата!
Той застана съвсем близо до кристалния глобус. Усети лек сърбеж по цялото тяло. Кожата му настръхна. Боговете го проучваха.
— Да, в радиогенните точки на тялото са се натрупали отрови, които предизвикват умора, артериите са се втвърдили и стеснили, натрупал се е много холестерол. Тялото функционира едва с осемдесет и три процента от капацитета си…
— Чувствам се силен като бик — възрази Амалрик. Но това не помогна.
— Прегърни сферата! — заповяда студеният безчувствен Глас.
Проклинайки през зъби и с огромна неохота, Амалрик пристъпи още по-близо. Обхвана топката от млечен кристал и я притисна до гърдите си, както се държи жена. После зачака.
Блесна светкавица! Тялото му бе обзето от мощен спазъм, който прогони въздуха от дробовете му. Студени електрически импулси преминаха през всички нерви. Болката бе ужасна, съкрушителна, непоносима. Отхвърли назад глава и изрева като наранено животно. Костите му скърцаха в ставите. Сърцето му бе разкъсвано от мощна гореща агония. Очите му виждаха единствено ослепителен огън. Бореше се да си поеме дъх с големи, задъхани хрипове, сякаш вдъхваше чист огън.
Болезнени искри пронизаха вътрешностите му, сграбчиха в смъртна схватка здравите мускули на раменете, гърдите и ръцете му. Ревеше като разярен лъв, но не изпускаше здраво обгърнатата сфера.
Познаваше тази болка, това пречистване чрез огън, така бе станал безсмъртен преди много хилядолетия, когато бе приел да стане полубог в залеза на вярна служба на Безсмъртните Богове. Посрещаше ужасните мъки с достойнство, но едва издържаше.
След това болката изчезна. Той продължаваше да стиска здраво студената грапава повърхност на матовия кристал, разпнат на върха на планината. Хлипаше, от очите, противно на волята му, се стичаха сълзи. Приятното гъделичкане на възстановителните процеси обгърна тялото му. Като сребърните сълзи на пролетен дъжд. Като нежните милувки на вятъра в горещ летен ден. Хладно, успокояващо, изцеряващо, прилив на нов дух и нов живот. През всеки нерв и тъкан, всяка жлеза и орган, всяка клетка — от главата до петите. Натрупаните отрови бяха отстранени, калциевите наслоения по костите му — разрушени и премахнати, дробовете му — пречистени, дори най-малките боледуващи частици от тялото му бяха първо изпепелени от изцерителния енергиен огън, след това регенерирани в нови клетки и тъкани. Той пое дълбоко дъх, тръпнейки. Удоволствието от възстановяването прерасна в опиващ, върховен екстаз, почти оргазъм, тържество на безсмъртния живот.
Дойде редът на ревящата, разкъсваща, божествена, огромна мощ и енергия, които изпълниха всяка фибра от тялото му. Изпита дълбока, опиваща радост, удоволствие, надвишаващо възможностите на плътта, чисто, свежо, блестящо, покоряващо превъзходство, равнопоставеност на Всевишните Богове, което го извиси и миг по-късно го стовари върху голите безжизнени скали, изтощен и ликуващ.
Лежеше в мъртва тишина, пребит, победен, изцеден — и възроден.
— Заредихме те със силата и издръжливостта на тридесет смъртни мъже — прошепна Гласът в главата му. — Много по-голяма сила от досегашната. Но тя ще ти е необходима. Ще бъдеш подложен на страшни изпитания от безсърдечния господар на Ютонтис. Честно казано, съмнително е дали ще издържиш. Ние виждаме три възможни пътеки във времето, разклоняващи се от главния път след около дванадесет дни. По една от тях ти ще загинеш, няма да преживееш тежките мъчения. По втората ще останеш жив, но ще бъдеш пречупен, осакатен роб. По третата ще бъдеш победител.
Не отговори, само кимна с глава и изръмжа.
— Ще откриеш Ютонтис в пустинна равнина. Градът се охранява от особени, невидими същества, чието естество е непознато дори на нас. Но каквито и да са, те са в състояние да изсмучат жизнените сили на всяко живо същество. Все пак могат да бъдат заобиколени. Търси прах без следи…
Гласът внезапно заглъхна. После, след къса пауза, проговори отново:
— Остават още само няколко секунди до края на връзката. Не достига мощност. Слушай, Амалрик! Скоро ще срещнеш човек, който ще стане твой спътник. Пътеките във времето показват, че той ще ти окаже много ценна помощ, не го отбягвай! Той изглежда жалък… В града на враговете ти ще срещнеш друг човек, когото ще спасиш от сигурна смърт. Той е много важен за теб, защото… — Гласът отново заглъхна.
След секунда той се чу отново, но слаб, едва доловим:
— … Внимавай! Мисли, използвай мозъка, а не мускулите си. Ако оживееш, търси планината Мармординак, близо до Езерото на удавените царици. То е…
Сферата окончателно замлъкна.
* * *
Отпочинал и възстановен след тежката процедура на възраждане, Амалрик се изправи и се протегна. Засмя се. Чувстваше се млад, гъвкав и свеж, изпълнен с неизчерпаема енергия, в тялото му напираше бездънна сила. Смееше се гръмогласно, обзет от еуфория, задължителен вторичен ефект от енергизирането.
Бе на върха на всевечната си мъжественост, господар на света. В края на дълго пътуване, изпълнено с чудеса и тъмни опасности, го очакваше враг. Щеше да постигне славна победа, а може би щеше да го сполети бърза смърт, но все едно, следваха приключения, битки и противници, кървавочервеният вихър на боя, сблъсъкът на оръжията, мрачната, ужасяваща песен на войната.
Човекът-бог се засмя весело, преметна бойната си тояга през рамо и обърна гръб на Сферата.
Чакаше го спускането по стръмния планински склон.
Бе късен пролетен следобед в началото на месеца, наречен еглатдрунион. Дребният магьосник Убонидус се спускаше през скалистия проход между хълмовете на Фашт.
Сенките се бяха удължили максимално, настъпваше здрачът на ранната вечер. Пред стария магьосник се извисяваше огромния масив на планината Теластерион, тъмновиолетов в прехода между деня и нощта. Над главата му небето потъмняваше, само на хоризонта, където слънцето залязваше, бе виненочервено.
Той заби пети в дебелите слабини на златния гущер, който яздеше, с надежда да ускори движенията на полюляващото се и виещо се тромаво тяло. Нямаше особено желание нощта да го завари сред хълмовете.
Убонидус бе срещнал гигантския гущер преди няколко часа, докато прекосяваше вонящите мочурища. Люспестият звяр се бе измъкнал от леговището си през шаващите космати корени на полуразумното дърво мангозила. Двамата застанаха един срещу друг, магьосникът и гущерът, и се заразглеждаха с любопитство. Дебелият гущер, несъмнено, гледаше на магьосника като на подвижна хапка, костеливият магьосник, който едва тътреше уморените си крака, видя в него бъдещия си жребец. Убонидус пътуваше пеш вече цяла седмица. Той мигновено използва една от нисшите си магии върху златоносния гущер с рубиненочервени очи, подчинявайки го на волята си. Изборът не бе много сполучлив, трудно можеше да се настани удобно върху широкия гръб, защото от главата до опашката през средата му минаваше висок назъбен костен гребен. Все пак уморените му, покрити с мазоли и пришки крака си отпочиваха.
Но уви, златният гущер не бе пригоден за изкачване на хълмове и това дразнеше Убонидус. Целта му бе малкият град Чан Чан, сгушен в подножието на Теластерион. Магьосникът се бе надявал по това време да е пред вратите на града. Бавното влечуго го бе забавило, а перспективата — да замръкне между хълмовете — бе най-малкото неприятна.
Защото сред жителите на Туурана хълмовете на Фашт имаха много лоша слава, която бе съвсем заслужена. Особено в часа преди залез слънце…
За щастие проходът Лакдуул минаваше в по-голямата си част по хребетите на хълмовете, давайки възможност за бързо придвижване. Но гущерът се бе уморил, бе гладен и много жаден, ако можеше да се съди по дългия му бял раздвоен език, провиснал през зяпналите челюсти. Той не се интересуваше дали пътят бе лек или не, просто не бързаше.
След като направи малкото възможно да ускори придвижването на звяра си, Убонидус се отпусна върху летящото си наметало, което, сгънато на няколко ката, му служеше за седло, и започна да опипва с костеливи пръсти многобройните амулети и талисмани, окачени на хилавия му врат, устните му беззвучно зашептяха странните, неразбираеми думи на древни магии, а очите му оглеждаха с подозрение и страх всяка сянка, всяко снопче растителност.
Странен вик, пронизителен, протяжен, трептящ и същевременно изразяващ огромна болка или копнеж, отекна внезапно сред потъващите в тъмнина хълмове.
— О, Пут, Понс и Пазодолла! Не можеш ли да побързаш? — простена магьосникът.
Призрачният вик ечеше и отекваше из каменните стени на прохода. Сякаш в отговор на молбата му, златният гущер забърза с все сила. Може би имаше надежда да се измъкнат от хълмовете, преди ужасяващото същество, издало този писък, да се появи.
Оказа се, че това са празни надежди.
Изведнъж на около двадесет-тридесет метра пред гущера и самотния му ездач изскочи дълга бледа сянка, която приклекна на върха на една канара. Убонидус се втренчи в нея, полумракът му пречеше да вижда ясно, и усети как куражът го напуска. Сбъднали се бяха най-лошите му страхове. Тези хълмове бяха обитавани от таласъми и пред тях се бе изпречил именно таласъм.
Той бе висок около три метра, когато дългите му, изключително тънки крака бяха съвсем изправени. Бе напълно гол, безполов, в полуздрача тялото му блестеше лигаво, белезникаво и ефирно, сякаш принадлежеше на дух. Бе човекоподобно, с изключение на ръцете и краката, много слаби и възлести, завършващи с остри птичи нокти. Две огромни изпъкнали очи светеха с мръсна жълтеникава светлина. Бяха толкова големи, че таласъмът, очевидно, не притежаваше бинокулярно зрение, а всяко око гледаше само за себе си, въртеше глава ту на една, ту на друга страна, за да види по-добре дребния магьосник. Нямаше нос, долната половина от главата му представляваше огромна уста, широка цепнатина без следа от устни, простираща се буквално от ухо до ухо.
В този момент таласъмът се захили, оголвайки най-ужасяващата паст, която нещастникът Убонидус бе виждал някога. Зъбите, остри като игли, бяха аленочервени, влажни, блестящи, може би стотина на брой. Старият магьосник потръпна, когато си представи каква зла участ го очаква.
Иззад канарата изскокна още една глава, която го заоглежда с фосфоресциращи очи, после втора, трета, четвърта. Таласъмът, приклекнал на върха на канарата, отхвърли назад глава и издаде онзи пронизителен вик, може би канеше останалите членове от племето си на пиршеството, което ги очакваше в прохода.
Убонидус въздъхна уморено.
Не бе тръгнал на дълъг път без свръхестествена защита. Но изглежда, бе подценил опасностите. Тази сутрин в гората Квастрофиан го бе нападнал изгладнял гантодон. Наложи се да използва седем от общо осемте топки-светкавици, с които се бе въоръжил, докато убеди гантодона да се оттегли. Съмнително беше дали една-единствена топка ще подплаши таласъмите.
Все пак оставаха му всичките оплитащи мрежи, които носеше в една от многобройните кесии на пояса си, а втъкнати във връзките на сандалите му бяха земетръсни семена. Но тази защита щеше да му е необходима в гъстите гори, които следваха хълмовете Фашт. Изобщо, крайно неприятна ситуация.
Едно бе сигурно — ако не успееше да убеди таласъмите бързо и категорично, че е изключително опасен противник, нямаше да види следващото утро!
Проклинайки, Убонидус се смъкна от гърба на гущера и се приготви за бой.
Между него и края на прохода вече се бяха събрали девет таласъма. Стояха изправени или клечаха по канарите, светещите им очи не го изпускаха, а ужасните им усти предъвкваха гладно. Разменяха си коментари, несъмнено относно вкусното парче месо пред тях, с високи пискливи гласове, сегиз-тогиз някой от клана избухваше във вледеняващ кръвта маниакален смях, от който всяко живо същество на Туурана се плашеше.
Защото, освен че с ухапването си таласъмите инжектират в човешките вени смъртоносна отрова, за която няма открито лечение, техният ужасяващ, подигравателен, надменен смях е в състояние да подлуди хората, да ги лиши от способността да мислят, да ги превърне в хилещи се полуидиоти.
Убонидус извади последната си топка-светкавица и я претегли в набръчканата си длан. Тези малки сфери с големина колкото орех бяха изобретени от прочутия Фоздалион от Джасмирия, който бе открил през миналия век вълшебните свойства на тринадесет елемента и направил девет фундаментални добавки към най-значителната книга на магьосниците — „Компендиум мажорикум“.
Таласъмите нападнаха, белите им крайници блестяха в настъпващата тъмнина. Убонидус хвърли с все сила топката-светкавица срещу тях и в същото време промълви могъщо заклинание за унищожение.
Отекна силен гръм, който едва не спука тъпанчетата на ушите му. Блесна непоносима ярка светкавица, синьобялата й светлина пращеше и обгаряше очите на нападателите.
Убонидус, който знаеше много добре какво да очаква, бе закрил очите си с ръце, за да се предпази от болезнения, ослепителен блясък на експлозията. Но таласъмите до един изпопадаха по земята, закривайки с ръце огромните си оцъклени очи. Крещяха и виеха от болка, блестящи искри светлина парализираха очните им нерви, лишавайки ги от зрение и разсъдък. Хванали главите си с ръце, те ги блъскаха в скалите на прохода.
Когато ефектът от експлозията отмина, Убонидус видя, че всички таласъми са временно неутрализирани. Сега бе моментът да избяга. Метна се на гърба на гущера и заби пети в дебелите му хълбоци.
И сега разбра, че при всичкия си ум и опит бе допуснал огромна грешка — бе забравил да защити златния гущер от изгарящия блясък на светкавицата. Сега бедният звяр бе толкова сляп, колкото и таласъмите. Дългият му раздвоен език се показваше и скриваше с голяма бързина, дъхът му свиреше като парна свирка. Блъсна се в една скала и замря, не знаеше накъде да продължи.
— О, Пут, Понс и Пазодолла! — простена отново старият магьосник.
Трябваше да мисли и действа бързо. Налагаше се да изостави импровизирания си жребец. Не след дълго ефектът от заслепяването щеше да премине, ако желаеше да се спаси с бягство, трябваше да тича със собствените си хилави крака, и то веднага.
Скокна от гърба на гущера и хукна. Сандалите му пляскаха, дългите поли на бозавокафявата му роба се оплитаха около костеливите му колена. Всичките му вълшебства бяха в една кошница, здраво привързана към гребена на гущера. Нямаше време да се бори със собствените си възли, затова грабна само най-важното, дебела, омазнена, прастара книга с магии, която напъха в широкия си пояс.
Тичаше с все сила, бе въпрос на живот и смърт.
Не след дълго отново чу вцепеняващите писъци на таласъмите. Обърна глава и видя дългите белезникави сенки да подскачат подир него като гумени топки.
Спря и се обърна с лице към нападателите. Бръкна в кесията на кръста си и хвърли шепа оплитащи мрежи. Всяка от тях, щом докоснеше земята, избухваше тихо от малко зеленикаво зрънце в огромен облак паяжина, многобройните й краища полетяха във всички посоки, захващайки се изключително здраво за скалите и другите препятствия, попаднали на пътя им. За миг проходът бе преграден от огромна маса изключително здрави зеленикави нишки.
Първите три таласъма се запънаха в яката мрежа. Те ритаха и се бореха, но резултатът бе, че все по-здраво се оплитаха в лепкавата паяжина, докато накрая станаха напълно неподвижни.
Останалите шест отвратителни същества бързо се покатериха по почти отвесните скали и заобиколиха препятствието. Скачаха от огромна височина, подобни на гигантски скакалци, и със страхотен вой се нахвърлиха върху вцепенения от ужас малък магьосник.
Преди Убонидус да съумее да реагира по какъвто и да е начин, зад гърба му избоботи дълбок гърлен глас:
— Отдръпни се!
Командата му подейства почти хипнотично. Този глас не търпеше възражения, а и ситуацията бе такава, че за десета от секундата нещастният магьосник реши, че могъщото Име, което бе произнесъл преди малко, е решило собственоръчно да му се притече на помощ.
Той се изви и падна встрани, за да скокне мигновено зад гърба на бронзов гигант, широко разкрачен, размахващ огромна металическа тояга.
Тоягата бе дълга най-малко три метра, от бронз, дебела около пет сантиметра в по-дългата си част, само в последния си метър ставаше значително по-дебела. Може би тежеше повече от шестнадесет диола. Но огромният мъж я размахваше с лекота, сякаш бе малка пръчица, с която децата играят на фаруиго.
Убонидус още не бе осъзнал всичко, което очите му забелязаха, когато първият таласъм налетя, за да срещне гибелта си.
Масивният бронзов прът улучи главата му.
Ефектът бе, меко казано, забележителен.
Озъбената мутра на нападателя просто избухна и изчезна. Разхвърчаха се мазнина, слуз, парченца кости и късчета мозък.
Тялото за миг продължи атаката си. Дългите, възлести, покрити с люспи, завършващи с остри птичи нокти ръце се размахваха безцелно. В същото време от обезглавения труп избухна фонтан белезникава водниста течност, издаваща отвратителна воня. Безжизнената фигура прелетя покрай гиганта и магьосника, блъсна се в една от скалите и се строполи на земята.
Останалите таласъми ги заобиколиха, подскачайки високо над тях, отблъсквайки се от стените на прохода, и нападнаха от всички страни.
Отново полуголият колос размаха оръжието си. Един от таласъмите бе уловен във въздуха, докато скачаше. Тоягата пречупи гръбнака му със звучно пукане и разкъса гръдния му кош, просвайки го на земята, подобно на разпорена парцалена кукла. Едновременно краят на дългия бронзов прът засегна бузата на друг нападател. Половината от лицето му изчезна, оголвайки аленочервен череп. Едно от огромните светещи очи избухна като сапунен мехур. Частици фосфоресцираща слуз опръскаха робата на Убонидус. С ужасен див писък нараненият таласъм се хвана за главата и с дълги жабешки подскоци напусна битката.
Нов таласъм се изпречи пред Амалрик, защото именно той бе неочакваният защитник на Убонидус. Таласъмът го дебнеше с широко разперени нокти. Отровна слюнка се стичаше от зейналата паст. Оголените, готови всеки момент да захапят жертвата си, дълги остри зъби блестяха в почти пълния мрак. Гигантът замахна наляво, рязко смени движението надясно и с неочакван удар напред заби тоягата право в гърлото на полудявола. Убонидус забеляза как вратните мускули на колоса набъбнаха почти двойно. Разхвърчаха се отровни зъби, тоягата премина през цялата глава на нападателя и излезе от другата страна в основата на врата му. Амалрик подпря бездиханното тяло с крак и освободи смъртоносното си оръжие.
Оставаха два таласъма, които нападнаха едновременно от различни страни, съскаха като разгневени змии, отровните им, широко разперени нокти бяха готови при първа пролука да се забият в тялото на жертвата си.
Но „жертвата“ бе великолепен противник. Тежкият бронзов прът изсвистя във въздуха, описвайки широка дъга. Един от нападателите отхвърча към скалите, блъсна се в тях и избухна, подобно на презрял плод, след което се свлече на земята, главата на втория отхвръкна и това бе краят. Настъпи мъртва тишина, нарушавана само от слабото съскане на уловените в оплитащите мрежи три таласъма.
Амалрик се огледа, после бавно пристъпи напред и с три отмерени удара по главата прекрати мъките на отровните същества. Здравата зеленикава паяжина ги бе оплела така, че ги очакваше само неизбежна, бавна и мъчителна смърт.
После загреба едър пясък от земята и старателно почисти до блясък оръжието си.
Убонидус задиша свободно.
* * *
Бе станало прекалено късно да влязат в града-крепост Чан Чан. Местният дашпод, така се наричаха управителите на градовете в страната Абламарион, бе издал заповед вратите на града да се затварят при залез слънце поради опасността от таласъми, които, привлечени от лесната плячка, не се страхуваха нощем да навлизат в града.
Амалрик предложи да наемат стая в единствения хан пред вратите на крепостта, дълга, ниска постройка със сламен покрив. Убонидус продължаваше да изживява ужаса от сблъсъка, който едва не му бе струвал живота, затова прие набързо и без пазарене предложението на неочаквания си покровител.
Старият магьосник би желал първо да се върне за кошницата си с магии и инструменти, но проходът бе препречен от неговите оплитащи мрежи. Докато изсъхнат и станат годни за разкъсване, щяха да минат най-малко две седмици. А и кой знае, можеха да ги нападнат други таласъми, които нямаше да знаят колко сигурна смърт ги чака.
— Голям късмет имах, че се появи навреме — каза магьосникът с благодарност.
— Не става дума за късмет — прогърмя дълбокият бас на Амалрик. — Такава бе волята на Всемирните Богове. Те ме доведоха при теб. Бях предупреден, че скоро ще срещна един невзрачен човек, който ще бъде мой спътник и помощник в пътешествието на юг, където трябва да унищожа принц Тун от Ютонтис, града на покорителите на смъртта.
Старият магьосник се вгледа замислено в гиганта. Нима бе избегнал острите нокти на ордата на таласъмите, за да попадне в ръцете на един луд? И какво искаше да каже с това „невзрачен човек“? Вярно, отскоро вече не можеше да се смята в първа младост — бе навършил двеста и тридесет години, но винаги се бе смятал за много представителна личност. Особено когато се облечеше в най-хубавата си роба от тъмночервено кадифе, с висока яка, извезана със златни анаграми, и седнеше на високия си трон от обсипано с дърворезби черно дърво в приемната зала на своята седмоъгълна кула от зелен изумруд на брега на великата Каракерама, Реката на летящите змии, посред гъстите гори на страната Адхолин, на изток от Абламарион.
Отгоре на всичко, винаги се бе гордял с царствената си осанка, дълбокия баритонов глас и пронизващите черни очи, а над всичко — с могъществото и магическата тайнствена мъдрост, които подобаваха на Посветен в Тайнствата на Оромазпус. Равните нему се брояха на пръсти.
В действителност Убонидус бе нисък, плешив, хилав и смешен. Гласът му бе писклив, лицето — дълго и печално, черните очи — замъглени и сънливи. Обичаше над всичко да си пийва и да си похапва. Но като магьосник бе напълно компетентен, член на Висшия кръг, и притежаваше малък помощник, който се проявяваше във формата на миниатюрна зелена птичка, славеща се с изключително язвителния си език.
Не бих желал да спомена люспите по китките и глезените му, ясен белег за смесена кръв. Прапрабаба му по бащина линия бе истинска жена-змия от страната Иворама.
— Нима? — възкликна той сдържано на смайващото изявление на Амалрик. — И кога, хм, имаше честта да разговаряш за последен път с Всемирните Богове?
— Вчера по обед, на върха на Теластерион — изръмжа гигантът.
Убонидус се натъжи. Дълго време след това не размениха нито дума.
* * *
Гостната стая на хана бе дълга, просторна, но с нисък таван. Малки прозорци с форма на правилни ромбове надничаха в тъмновиолетовата нощ. Но в средата на стаята в огромна каменна камина пламтеше съгряващ огън, а над него, набучени на шиш, съскаха апетитни късове месо. От дебелите опушени греди, които подпираха сламения покрив, висяха низи яркочервен и зелен пипер, огромни глави червен лук и стиски разнообразни билки, миризмата им, примесена с тази на печено месо, създаваше особен аромат в стаята.
По дългите дървени пейки около грубите омазнени маси бяха насядали или се изтягаха малко повече от дузина мъже. В по-голямата си част посетителите бяха диви селяци от околностите, едри червендалести мъжаги, облечени в широки, зле прилягащи им дълги ризи, торбести панталони от същия дебел памучен плат, краката им бяха обути в кожени сандали, чиито каишки пристягаха краката им до средата на прасците. Но сред тях се забелязваха и по-заможни собственици на ферми, стройни, брадати мъже, които дремеха над каните с вино. Имаше и двама-трима дребни благородници, спретнати в копринени блузи и тесни, прилепнали по тялото панталони, на раменете им — къси наметки от скъп брокат. Модата в Абламарион повеляваше благородниците да носят дълги около седемдесет сантиметра стоманени шпаги, по-скоро символично, отколкото истинско оръжие, в очите на Амалрик. Една такава шпага бе демонстративно забита в масата пред млад симпатичен младеж с широки рамене. Около друга маса в ъгъла на стаята бяха насядали група островитяни от Ганкой, чиито шоколадови тела бяха увити от раменете до средата на бедрата в сини плетени вълнени ленти, дебели колкото човешка длан, пристегнати на места с оранжеви панделки. Косите им бяха кафяви, дълги и къдрави, очите, изненадващо сини. Очевидно, бяха изтъргували товарите си с екзотични плодове и перки от скашпо, от които се получаваше превъзходна супа, и сега се наслаждаваха на съмнителните удоволствия на цивилизацията.
Тяхното появяване предизвика пауза. Всички млъкнаха и преустановиха всякакви занимания, в това число домакинът и прислужващите момичета. Новодошлите бяха огледани с нескрит интерес, защото наистина представляваха забележителна гледка.
На Убонидус можеше да бъде простено, че се поизпъчи малко. Но също така бе вярно, че местните жители рядко или пък никога не бяха виждали магьосник от Братството на Оромазпус. Личността му щеше да предизвика любопитство в цял Абламарион. А той бе екзотична фигура, с жълтеникава кожа, дръпнати очи, плешивата му глава бе украсена с малка шапчица от лъскав черен сатен, завършваща с три червени пискюла, бе облечен в дълга, бозавокафява роба, с широки набрани поли, около врата му висяха, звънтейки при всяко движение, повече от петдесет амулета от дърво, скъпоценен разноцветен кристал или евтино стъкло, кръстът му бе опасан с широк кожен колан от ярко-зелена кожа, по който бяха накичени десетина кесии с най-различна големина.
Но по-голямата част от вниманието на присъстващите бе насочена към неговия другар.
Двуметровият гигант би направил силно впечатление където и да попадне. Той излъчваше почти осезаема аура на неизчерпаема сила и виталност. Обикновените простосмъртни по правило изпитваха подсъзнателно преклонение пред него, едновременно страх и готовност да служат — така е винаги, когато хората имат възможност да се доближат до жив Бог. Всички погледи бяха приковани от могъщата му фигура, от потръпващите стоманени мускули, но той бе свикнал да бъде възприеман като знаменитост и не обърна никакво внимание на фурора, който предизвика, когато нахълта в хана с гръм и трясък. По неписана команда веднага освободиха за него и колоритния му придружител най-добрите места, близо до огъня. Амалрик сне наметалото си и се намести удобно, като в същото време мощният му глас избумтя, заръчвайки вино, печено говеждо и сирене. Донесе му ги почти мигновено върху препълнен поднос лично съдържателят, задъхан, горящ от желание да услужи. Амалрик се нахвърли с апетит върху храната. Хилавият магьосник, без да губи време, се настани до него и също се захвана с вечерята, защото примираше от глад, въпреки че през цялото време в главата му се въртяха планове как да се освободи от компанията на Амалрик. Все още нищо не му идваше наум. Могъщият млад колос (той бе решил, че неговият спасител е двадесет-двадесет и пет годишен и щеше да бъде безкрайно удивен, когато научеше, че Амалрик е на възраст над тридесет хиляди години, плюс-минус някое и друго хилядолетие), изглежда смяташе, че отсега нататък те щяха да бъдат неразделни спътници. Спомняйки си как се биеше и наблюдавайки скришом могъщите мускули и гъвкавото тяло на гиганта, Убонидус не бързаше да го убеждава в противното.
— Аз съм тръгнал за задължителното на всеки пет години поклонение до Събора на Орор Оромазпус, от другата страна на гората Фафтолиан — съобщи той. — Ако ти пътуваш в същата посока, ще бъда щастлив да си правим компания…
Амалрик се засмя и изпи на един дъх пълна чаша силно червено вино. После се оригна звучно и отмести встрани опразненото плато.
— Слушай внимателно, старче! — каза той. — Всемирните Богове повелиха ние с теб да тръгнем на юг от Огнената река и да унищожим противоестествените ужасии на Ютонтис, по този начин ще защитим изпълнението на законите на Сегастерион на Земята. Ясно ли ти е?
Убонидус въздъхна отчаяно, но не отговори. Май по-безопасно щеше да бъде, ако се бе опитал съвсем сам да се справи с таласъмите.
— Чувал ли си за Амалрик Безсмъртния? — продължи младежът.
Убонидус помисли малко и кимна:
— Да, мисля, че Валосиан е писал за него в своя „Сборник на Северните митове и легенди“. Ако не се лъжа, Амалрик е смъртен воин, избран от Боговете на отдавна изчезналия Пантеон на Сегастерион да се бори против силите на злото, като в замяна е бил обезсмъртен. Това е интересна история, аз лично се покланям на Оромазпус — Господаря на магьосниците, съгласно митологията на Шаматия…
Още докато говореше, Убонидус усети как в душата му се промъква някакво подозрение. Бронзовият гигант го изгледа с изгарящи очи.
— Знай, смъртнико, че аз съм Амалрик, слуга на Боговете от Сегастерион!
— О, Пут! — простена нещастният магьосник. — Пийни си още малко вино, момчето ми.
* * *
Бяха решили вече да си лягат, когато се случи малък инцидент. Амалрик тъкмо пресушаваше поредната чаша неразредено вино, когато прозвуча силен женски вик.
Младият благородник с широки рамене, чиято шпага бе забучена на масата пред него, бе сграбил едно от прислужващите момичета и го бе повалил на пейката до себе си. Момичето пищеше и се бореше с все сила, но грубиянът не обръщаше внимание на отпора, който срещаше, и методично го разсъбличаше, като същевременно му нанасяше силни удари. Приближилият съдържател бе проснат с един юмручен удар на земята. Други две момичета, които се опитаха да се намесят, бяха грубо запратени към стените. Мъжагите от околните пейки наблюдаваха грозната сцена, но очевидно се забавляваха и никой не мислеше да се притече на помощ на бедната девойка.
Амалрик се изправи и без да бърза, приближи до пейката на насилника. Потупа го по рамото и гласът му прогърмя:
— Хей, човече! Остави момичето на мира. Така не се печели любов.
Пияният, заслепен от сладострастие младеж, изглежда, не разбираше с кого си има работа. Той грабна шпагата си от масата и сляпо замахна към гиганта.
Преди той самият или някой друг в кръчмата да разбере какво точно става, Амалрик го сграбчи, нанасяйки къс отмерен удар по главата му, който мигновено го изпрати в несвяст, метна го през рамо, доближи вратата и като я разтвори широко, захвърли тялото навън, далеч в тъмнината.
След това се върна на мястото си и заръча гръмогласно още една кана вино. Когато собственикът я донесе, отново лично, цял сияещ от благодарност, Амалрик пожела да приготвят стая за нощуване.
В просторното помещение цареше пълно мълчание. Един след друг посетителите уредиха сметките си и се изнизаха в тъмната нощ. Единствено островитяните от Ганкой доближиха Амалрик и падайки на колене пред него, му целунаха краката, какъвто беше обичаят за царски особи, след което също така мълчаливо изчезнаха в нощта.
Стаята, където щяха да спят, бе съседна на кръчмата, но в нея се влизаше от външна врата. С фенер в ръка там ги заведе момичето, което Амалрик бе спасил от похотливите грубости на пияния дребен благородник. Леглото бе голямо, предназначено за трима души, но докато го гледаше, Убонидус си направи сметка, че вероятно ще се наложи да прекара нощта на земята, тъй като спътникът му бе прекалено едър.
Докато през главата му минаваха такива прозаични мисли, момичето закачи фенера на една от гредите на тавана и се обърна към Амалрик:
— Господарю, не зная името ти, но искам да ти се отблагодаря по подобаващ начин за това, че ме спаси от опорочаване на честта ми пред всички. Аз съм жена и това, което мога да ти дам с най-голямо удоволствие в този момент, е любовта си, ако я желаеш.
След тези думи тя направи движение зад гърба си и роклята й се свлече на пода. Остана пред тях съвсем гола, със стройно, знойно тяло. Косата й бе тъмноруса, виолетовите й очи хвърляха искри. Кожата на тялото й бе млечнобяла и гладка, гърдите й бяха едри и стегнати, завършващи с гордо щръкнали розови зърна, кръстът й — тънък и гъвкав, бедрата — приятно закръглени, венериният й хълм бе напълно обезкосмен, кожата — мека и розова като на бебе.
Амалрик я гледаше усмихнат.
— Девойко, не по този начин избирам партньорките си. Разбирам желанието ти да се отблагодариш и дълбоко оценявам жеста ти. Но дори и да се съглася да прекарам с теб нощта, трябва да те предупредя, че съм много по-надарен от другите мъже и повечето жени не са способни да поемат мъжествеността ми. Затова още веднъж ти благодаря, но по-добре си иди, без да мислиш, че искам да те обидя.
— Господарю, познавам много начини да задоволя нуждите на един истински мъж. Моля те да ме приемеш. — Тя се бе приближила и докато изричаше тези думи, започна да гали могъщите му гърди. — Отказвам да си тръгна. А що се отнася до поемане на мъжественост — тя погледна към Убонидус и той усети, за пръв път от десет години, как слабините му започнаха приятно да потръпват — може би твоят приятел няма да възрази да ми помогне…
* * *
Убонидус си бе направил сметката да почака, докато Амалрик заспи дълбоко. Ако се вземеше предвид, че бе погълнал повече от силното червено вино, отколкото можеха да изпият шестима здрави мъже, нямаше да се наложи да чака дълго. Но развоят на събитията не бе чак толкова лош. Бягството можеше да почака. След тези допълнителни упражнения гигантът щеше да спи още по-непробудно, а самият Убонидус се съмняваше, че ще може изобщо да мигне, знаейки каква ужасна, пълна с неизвестности и неизброими трудности съдба го очаква, ако тръгне с предполагаемо безсмъртния изпълнител на волята на Боговете.
Затова, след като трикратно изпълни задълженията си на истински мъж към красивата, бурнострастна девойка, той се върна в голямата стая, заявявайки, че възнамерява да прекара остатъка от нощта там.
Но неизвестно как (може би се дължеше на дългото пътуване и невероятните приключения през последните часове), следващото, което Убонидус видя, бе, че утрото е настъпило, и над него се е надвесил Амалрик, който го тупаше по рамото и с гърлен глас твърдеше, че са се успали и е време да потеглят на юг.
Докато се обливаше със студена вода и оправяше утринния си тоалет, старият магьосник слушаше как веселият свеж Амалрик се пазари на висок глас с жената на собственика за подходящи ездитни птици. Нима бе възможно човек да изпие над пет литра вино и няколко часа по-късно да бъде трезв, сякаш не е близвал капка алкохол през целия си живот.
Убонидус стенеше и изсипваше кофа след кофа леденостудена вода върху главата си. Стомахът му се присвиваше болезнено при мисълта за закуска. Въпреки че бе спал дълбоко, събуждането му бе придружено с болки в главата и на неизброими места по тялото. След подобни премеждия дори и архангел нямаше да се чувства добре.
По всичко изглеждаше, че щеше да бъде стотици пъти по-добре, ако бе оставен сам да се справи с таласъмите.
Убонидус откри Амалрик в задния двор на хана, точно в момента, когато бе приключил пазарлъка за ездитно животно за тях двамата. Той подхвърли малка кесия със сребърни монети на усмихнатия собственик и се обърна с ръце на кръста да се порадва на покупката си.
Дребничкият магьосник простена за пореден път, когато разбра що за животно е закупил гигантът за пътешествието им на юг. Щеше да е предоволен, ако това бе някой бавен, добродушен, плавно движещ се калагар, или ездитен гущер, както по-често го наричаха. Дори бе готов да изтърпи бясното препускане на ксант, или кон-птица, нещо като гигантски щраус. Но Амалрик бе купил хлагоцит!
Куражът му, макар да бе останал в минимално количество, мигновено се изпари. Той посърна. Никога през своите двеста и тридесет години не бе се качвал на тези страшилища и нямаше желание да чупи рекорда си. Камо ли врата си!
Ако можехте да видите жив хлагоцит, може би щяхте да споделите чувствата на магьосника. Представете си нещо като оса, раздута до размерите на средноголям слон. Такъв беше екземплярът, вързан пред оборите, дълъг около пет метра, разперените му крила сигурно бяха с размах над десет метра. Беше истинско чудовище.
Главата му бе голяма колкото половината от тялото му — огромна крушовидна черупка от роговидно вещество, блестящо и червеникавокафяво на цвят. От двете й страни, точно където започваше удебелението на крушата, бяха разположени две огромни очи. Отдалеч представляваха блещукащи маси течен черен кристал, отблизо се виждаше, че всяко око е сложно изградено от множество миниатюрни кристални фасетки. Устата завършваше с четири подвижни, назъбени челюсти, които можеха свободно да влизат и излизат от нея. В добавка между очите започваше да се образува хобот, който напускаше главата точно над устата, дълъг и гъвкав, в момента той душеше долния ръб на мантията на Амалрик. Встрани от челюстите бяха разперени две пипала, завършващи с топчести образувания. Те шаваха на различни страни във въздуха, сякаш го опипваха. Цялата глава бе покрита с нещо като косми, дебели и дълги колкото палеца на Убонидус.
Зад главата започваше относително тясната цилиндрична форма на врата, последвана от огромното яйцевидно тяло, долната част на корема бе подсилена, подобно на броня, с взаимно захванати плочи от по-тъмно червеникавокафяво. Цялата обвивка на тялото на гигантския хлагоцит бе от рогово хитиново вещество, което блестеше, сякаш полирано, и издаваше неприятна, остра миризма, подобна на йод. Притежаваше шест крака, обрасли с дълги косми, особено долната половина на задните крака, където окосмяването представляваше гъста, дебела, лъскава четина.
От горната част на торакса започваха два чифта дълги мембранообразни крила. Те приличаха на стъкло, дебел слой оловносива слюда, блещукаща на лъчите на слънцето със златиста, синкава и зеленикава светлина. Пресечени бяха от множество подобни на вени тъмночервени жилки.
Хлагоцитът щракна нетърпеливо с яките си челюсти. Очевидно, гореше от нетърпение да се отправи на път.
Тези огромни ездитни насекоми можеха да летят на височина до два километра и в полет развиваха скорост до сто километра в час.
Само като си помисли това, на Убонидус му се подкосиха краката.
* * *
Нямаше никаква надежда за спасение. Амалрик бе във великолепно настроение и се смееше сърдечно на глупавите страхове на малкия магьосник, на предсказанията, че ги очаква непредотвратима катастрофа, на отчаяните молби да си изберат по-сигурен начин за пътуване. Гигантът обясни спокойно, че хлагоцитът е в състояние да преодолее само за час разстоянието, което един калагар или ксант изминават за повече от половин ден. С това дебатите приключиха.
Върху късия врат бяха монтирани дървени седла, здраво закрепени към задната част на главата. Щяха да яздят един до друг. Седлата бяха тапицирани с кожа и изглеждаха доста удобни. С дълга страдалческа въздишка Убонидус позволи да бъде покачен от Амалрик и собственика и да бъде пристегнат към седалката. Прикрепването беше доста сложно, един ремък обхвана кръста му, друг — раменете и гърдите. Други два придържаха всеки крак. Цялата система осигуряваше пълна безопасност по време на полет.
След като Убонидус бе настанен, Амалрик се погрижи за запасите, които бе закупил за дългото пътешествие. Постави ги в дисаги, които бяха захванати за долната част на торакса на хлагоцита. Състояха се от сушено месо, желе от кингакс, два мяха, единият — пълен с вода, другият — със силното червено вино на домакина (той бе настоявал да го приемат като подарък за достойното им поведение по време на снощния епизод). Освен това носеха голямо количество сироп за хлагоцита, в случай че попаднат в местност, където пашата е оскъдна. След това Амалрик се покачи на невероятния си жребец, пристегна се с ремъците и взе в ръце двете пръчки за управление, като не забрави да увие около китките си кожените им каишки, за да не ги загуби но време на полет. Бяха готови за тръгване.
Хитиновата черупка на главата на хлагоцита е безчувствена, липсват нежни устни, за които да се захванат юзди, затова системата за управление на останалите ездитни животни тук е неподходяща. Вместо с нея хлагоцитът се командва с помощта на две дълги пръчици от твърдо дърво, с които се почуква по няколко плоски костни образувания около очите. От най-ранна възраст животните се дресират да разбират отделните команди, например едно почукване по средната плочка между очите означава „нагоре“, едно или няколко почуквания по страничните означава завой в съответната посока. Плочките над очите се използват за по-сложни команди, като „по-бързо“ или „по-бавно“, „сниши се“, „стой на място“, „кацни“ и тъй нататък. Хлагоцитът е в състояние да разбира много едновременни команди, защото е изключително интелигентно животно, напълно опитомено, и се държи приятелски, доколкото това може да се каже за насекомо, независимо от страховития му външен вид.
Летящият звяр е бил създаден преди шест хиляди години от великия магьосник Локото Ксодар, същият могъщ интелект, който е приспособил морския иплоцид, подобно на динозавър същество, за превоз на хора по море. Заради тези и много други приноси Локото Ксодар се смята за един от гениите на Туурана за всички времена.
Но в този момент старият Убонидус от все сърце го изпрати в най-огнения от Единадесетте Червени Ада от митологията на балисадите.
Амалрик почука по плочката за „нагоре“. Хлагоцитът, освободен от повода, с който бе завързан към гредата пред обора, разпери и четирите си крила. Отначало те забарабаниха по тялото му, после долният чифт застана под прав ъгъл, а горният, по-твърд, зае положение, подобно на делтапланерите, които често виждаме. Започнаха да вибрират с високо жужене, което се усещаше през цялото тяло на насекомото. Около тях се вдигнаха облаци прах. Убонидус пое дълбоко дъх и здраво стисна очи. Стомахът му се сви на топка, щом помисли за ужасяващото издигане във въздуха, което го очакваше. Но нищо не се случи, освен че жуженето стана още по-дълбоко.
След миг отвори очи, за да разбере защо се бавеха, изпищя и почти припадна. Намираха се на височина около сто метра и продължаваха да се изкачват.
Амалрик се засмя на изплашената му физиономия. Човекът-Бог бе летял стотици пъти на гърба на хлагоцит. Знаеше, че на практика няма ни най-малка опасност, но бе забравил как се чувства новак в полет. Убонидус бе допуснал от незнание обичайната грешка — мислеше, че хлагоцитът лети размахвайки крила, като птиците. В действителност бе както при пчелите: движат се само крилата, които с огромна бързина трептят във въздуха, описвайки нещо като осморка, а тялото остава напълно неподвижно и ездачът няма представа за височината или бързината на полета, освен ако не ползва странични ориентири или не съди по скоростта на вятъра в лицето си.
Не след дълго Убонидус напълно забрави прежните си страхове и започна да се наслаждава на невероятното удоволствие от полета. Разбира се, че го бе правил и преди — дори летящото му наметало бе на гърба му. Но тази одушевена дреха от синтетична биологична материя не бе в състояние да издигне собственика си по-високо от върховете на дърветата, изкуствените мускули много бързо се уморяваха и се налагаше да си почиват. Никога не бе изпитвал нещо подобно на това.
Летяха на височина около осемстотин метра. Въздухът бе свеж и чист, почти нямаше вятър, освен породеният от движението им напред. Лъчите на ранното утринно слънце къпеха земята под тях в ярка светлина. Билата на хълмовете и могъщият Теластерион, вече зад гърба им, бяха облени в златно и алено, докато по-ниските склонове все още се багреха в пурпурни сенки. Над ливадите се стелеше мъгла, хладна и млечна.
Под тях се извиваше свещената река Ут Чандерзул, заобикаляше хълмовете, разливаше се в широка-широка, бляскава лента в равнините, при бързеите и водопадите над повърхността се издигаха облаци водни пари във всички цветове на дъгата.
Следваха пътя й в кристалната въздушна шир. Под тях се появиха укрепени градове. Гледаха високите кули, каменните стени, ниските куполи, обковани със зеленясала мед, лабиринтите на уличките, застлани с павета от кремък, къщите, градени от бял камък или жълтеникав варовик. Наблюдаваха китни градини, дворове, оживени утринни пазари и градски площади. От тази височина къщите изглеждаха като кутийки, хората приличаха на множество миниатюрни кукли, задвижвани от тайнствен вълшебник.
Прелетяха над Абхол, с неговите пристани и обширни плодородни полета. От земята им махаха за поздрав фермери и малки деца, стада домашни животни се разбягваха за миг от безшумно плъзгащата се по земята сянка на хлагоцита.
След около час минаха над Ринар, града на тюлите, и видяха червените кули, по които бяха изрязани страховити лица на демони, и могъщите, широки и дълги каменни стени, които заобикаляха града от всички страни. Под тях се разпростря Пазонда, градът, чиито обитатели се кланят на котките, а най-страшната ругатня е „В името на тишината“.
Последваха Еобушт, Помфрет, Йогат, Салианопис и Дарингорн, там хората почитат идоли от лъскав черен камък с лъвски глави, за тях никой не може да каже откъде са дошли.
* * *
Може би се питате защо все пак Убонидус придружи Амалрик, въпреки че желаеше всячески да се спаси от опасното приключение. Вярно е, че бе немислимо да победи с груба сила този могъщ младеж, когото продължаваше да смята за луд. Но не забравяйте, че Убонидус бе опитен магьосник, все още притежаваше достатъчен запас оплитащи мрежи в кесията на кръста си и земетръсни семена в каишките на сандалите си, а в мазната дебела книга бяха записани безброй силни магии.
Причината, поради която, макар и неохотно, той придружаваше Амалрик, се криеше в смисъла на думата „куазид“. Може да бъде преведена като „задължение“ или „джири“ — японска дума, чийто смисъл е пълно подчинение и вярност към феодала. Когато Амалрик спаси Убонидус от атаката на деветте таласъма и от почти сигурната смърт, той автоматично постави дребния магьосник в куазид. Това означаваше, че отсега нататък Убонидус бе длъжен да направи услугата, която спасителят му поиска от него, и докато това не станеше, не можеше да се смята акуазид, или освободен от задължението или обета за вярност към спасителя си. Нито един от двамата не спомена или не постави под въпрос този код на поведение. Поводът бе повече от очевиден, а обществото в Туурана бе изградено върху обичая куазид. И наистина, като цяло това бе едно учтиво общество, опряно върху сложен етикет за социално общуване, обръщения и обноски за всеки конкретен случай, като на всички места, където има човешка цивилизация.
Убонидус бе безпомощен. Той бе поставен в куазид. И щом Амалрик се нуждаеше от компанията му по време на това страшно приключение, той бе длъжен да му помогне да се пребори с тъмните господари на Ютонтис.
* * *
Беше започнало да се свечерява, когато пристигнаха в Уулимар. Времето им бе почти идеално разчетено. Умираха от глад, същото можеше да се каже и за хлагоцита. Уулимар, Свещеният град на жреците-пророци, лежеше в самия край на Сухата пустиня и бе най-удобен като отправна точка за пътешествието им на юг на следващия ден.
Градът бе заобиколен с тройна стена и в по-голямата си част се състоеше от невисоки каменни пирамиди с широки стъпала, всяка в центъра на просторен площад. Отделните площади бяха свързани посредством аркади, подпирани от каменни колони. Изглеждаше странно как многобройното население се побира тук, защото по-голямата част от площта му бе заета от пирамидите. Но докато правеха опознавателна обиколка във въздуха, забелязаха, че извън тройната каменна стена са разположени множество бордеи — колиби и навеси от кал и слама, където живееше простолюдието. Жреците-пророци обитаваха самите пирамиди, по-скоро това бе най-вероятното.
Приземиха се на един от площадите, заобиколен от четири страни с колонади. Хлагоцитът застина почти неподвижен върху плочките от бял и черен мрамор, с които бе застлана земята около пирамидите. Само предните му крака усърдно търкаха челюстите му, знак, че е гладен. Амалрик и Убонидус се освободиха от ремъците и скочиха от дървените седла, доволни да се пораздвижат след продължителния полет.
Амалрик откачи меха със сироп от долната част на тялото на хлагоцита и го закачи на двете дебели антени встрани от устата на ездитното насекомо. То веднага вкара дългия си гъвкав хобот в специалния отвор и започна шумно да всмуква от златистата течност. Зает по този начин, той не забеляза как двадесет и девет стражи, въоръжени с дълги бронзови пики, ги обградиха. Убонидус също не обърна внимание на воините, защото се протягаше с ръце на главата, люлееше се напред-назад на върха на пръстите си и любопитно оглеждаше каменните пирамиди отблизо. Едва когато острието на една пика го убоде по десния хълбок, той подскочи, докосвайки с ръка нараненото място, и с вик прикова вниманието на Амалрик към техните недружелюбни посрещачи.
Стражарите бяха здрави тъмнокожи мъжаги с мрачни физиономии, изпъкнали челюсти и месести носове. Малките им очи гледаха злобно изпод надвиснали вежди. Носеха дълги вълнени роби, обшити със зелени и аленочервени птичи пера, шлемовете на главите им бяха дървени, върху тях бяха изрязани и нарисувани глави на птици-демони, завършваха с гребени от същите пера. Под робите бяха облечени в тесни кожени панталони и блузи. Въоръжението им се състоеше от стъклени саби с назъбени остриета, боздугани, обковани с метални шипове, и дълги, бронзови копия-пики. Изглеждаха опасни противници.
Придружаваше ги дребен шишкав притеснен човечец в невероятен тоалет, съчетаващ всички цветове на земната дъга плюс люкрино и оливет, характерни само за Туурана, с всевъзможни гънки, плисета, бастички, буфани, цепки и тем подобни, всички модели копчета и копченца, изработени от дърво, стъкло и метал. Ръцете му бяха обкичени с пръстени и тежки гривни, около врата му висяха най-малко шест гердана от оникс, морски перли, осмоъгълни плочки иридий, верижки от злато и какво ли още не. На главата му бе кацнала фесоподобна лимоненожълта шапка, завършваща с черен помпон.
Той шумно разтвори руло тежък пергамент, прочисти многозначително гърлото си. Свитъкът бе украсен с множество печати и винетки, със златна дантела по краищата, свързан с пъстри копринени панделки. Когато бе сигурен, че е привлякъл вниманието им, той започна да чете много бързо с висок напевен глас:
— Съгласно заповед на Висшия Архиепископски Съвет Срещу Еретическо Поведение, на Отдела за Свещена Инквизиция в Името на Чистата и Свята Вяра към Министерството за Съхраняване Чисти Обноски, Морал и Обичаи, подопечно на Върховния Събор за Вярност…
— Искаш да кажеш, че сме арестувани? — избоботи Амалрик.
Дребният шишко спря да чете и впери поглед в усмихнатия млад гигант.
— Не, разбира се! Ние предлагаме нежната грижовна протекция на Благословения Божествен Дух на теб и твоя съучастник. За вас са определени стаи в Сакралната Академия на Свещените Лечители на Грехове…
— Какво престъпление сме извършили? — поиска да знае Убонидус.
Червендалестият чиновник го погледна с раздразнение.
— Престъпление? Не престъпление, вие сте изпаднали в грях, за който трябва да съжалявате. Наша върховна грижа и задължение е да коригираме вашето мислене, за да можете да възтържествувате в единението с Братството на Верните…
Амалрик го прекъсна с дълбокия си бас:
— Предполагам, че това тук е някакъв храм — той посочи с палец зад гърба си. — Ако сме обидили някого с приземяването си на площада, моля да бъдем извинени. Веднага ще се преместим на друго място, стига да ни посочите къде е позволено.
Чиновникът се притесни ужасно много. Почервеня, хапеше устните си и шумно въздишаше.
— Не, не, не! Вие не разбирате! Не можете да напуснете, извършили сте една от Висшите Ереси! Нямате право да напуснете, докато нашите нежни братски напътствия не излекуват греховния ви начин на мислене.
Убонидус отново се опита да проникне през завоалирания смисъл на думите на дебеланкото.
— С други думи, ние сме арестувани, защото сме извършили една от Висшите Ереси на вашата религия, така ли? — попита той. — Ще позволиш ли да те запитам в какво сме сбъркали? Искам отговор с точни, прости думи!
Лицето на чиновника се изкриви в страшно усилие. После той каза със задавен глас:
— Вие… летите. Само Божествата на Небесните Ширини имат право да прекосяват Свещеното Въздушно Царство.
След изричането на тези светотатствени думи той млъкна, поразен и ужасен от току-що стореното. Побледня, направи свещен знак, докосвайки с показалеца и средния пръст на лявата ръка гърдите, устните и междувеждието си. В същото време с другата ръка извади от колана си малко шишенце, очевидно, свещена вода, и се напръска обилно от главата до петите, след което поръси всичко около себе си.
Изглежда, простите и точни думи също бяха смятани за върховна ерес в Уулимар.
Убонидус не бе се отказал от опита си да се разбере с мир и разум. С тих сериозен глас той забеляза:
— Но господине, ние дори не принадлежим към твоята религия! Аз съм поклонник на Мистериите на Оромазпус, а моят млад другар принадлежи към Пантеона на Сегастерион…
Несъзнателно бе постъпил по най-ужасен начин. И резултатите бяха поразителни. Стражите до един захвърлиха копията си, запушиха ушите си с длани и се втурнаха да бягат. Разпръснаха се във всички посоки, за миг се чуваше само шляпането на сандалите им по гладките плочки.
Прилежният дебел малък чиновник притисна разгънатия пергамент до гърдите си, посивя целият, очите му се обърнаха така, че се виждаше само бялото, и се строполи в несвяст на земята.
Амалрик и Убонидус се спогледаха озадачено.
— Е, изглежда, не сме чак толкова „добре дошли“ в свещения Уулимар — каза гръмогласният гигант. — Може би най-разумно ще бъде да се възползваме от ситуацията и да отлетим от това място. Ще си направим лагер сред хълмовете, а утре ще продължим на юг.
— Напълно съм съгласен — отвърна Убонидус, докато се оглеждаше нетърпеливо. Не му се искаше да види нови, по-храбри стражи. — Теологичните спорове са мое любимо занимание, но дори най-красноречивите и убедителни оратори губят пред силата на уредите за мъчение на инквизиторите. Хайде да се мятаме на хлагоцита и да престанем да замърсяваме свещената земя на Уулимар с еретическото си присъствие…
— Гледай! Какво е това? — прекъсна го Амалрик.
На плоския връх на пирамидата пред тях няколко войници сглобяваха интересно приспособление. Приличаше най-много на катапулт, но бе цялото покрито с маски на демони, свещени йероглифни символи и друга допълнителна украса и човек трябваше да се вгледа доста добре, преди да е сигурен. В същото време двама души, вероятно жреци, внимателно разопаковаха кристална млечнобяла топка и я понесоха към приспособлението, където нежно я поставиха в нещо, подобно на чаша. Дали това бе наистина катапулт?
Беше катапулт.
Чуха се характерните команди и доклади на обслужващите войници за силата и посоката на вятъра, височината, мерника, целта. В един момент войниците, облечени в същите униформи като на стражарите, се отдръпнаха и остана само командващият офицер, който коленичи за къса молитва и с рязък удар преряза обтягащото въже.
Храс! Кланк! Ууииииииишшш!
Млечнобялото кълбо излетя към потъмнялото небе, за миг бе докоснато от лъчите на залязващото слънце, после стремглаво започна да се спуска надолу с пронизително свистене.
Удари се о плочника на дванадесетина метра от тях и избухна в безброй дребни стъкълца. След това на мястото на експлозията се образува бял облак, който със светкавична бързина обгърна целия площад и тях самите. Убонидус се досети, че стъклената топка всъщност бе прозрачна, млечнобелият цвят се дължеше на газа, затворен в нея.
— Не дишай, задръж си дъха! — изкрещя Амалрик, сваляйки от рамо здравата си тояга.
Но тази тактика не им помогна. Или и двамата вече се бяха нагълтали с достатъчно количество газ, или веществото се просмукваше през кожата им. Защото и двамата усетиха, че внезапно им се завива свят и сетивата им се притъпяват. Очевидно, бялата пара представляваше силен наркотик, който причинява сън и лишава жертвата от усещания. Убонидус се опита за миг да го класифицира, не бе ли това сънотворният газ, получен от вълшебника Джатдолиндиан по време на войните между Хандол и Гаприс преди петдесетина години?
Но нямаше много време за мислене. Легна върху черно-белите плочки и заспа дълбоко.
Амалрик издържа малко по-дълго. Чу предпазливите стъпки на приближаващите по посоката на вятъра войници. Завъртя огромната тояга над главата си, но тя изведнъж му се стори прекалено тежка. Прозя се.
И пропадна напред в бездънна тъмнина.
Килията, в която бяха затворени, можеше да се нарече луксозна. Стените бяха облицовани с ламперия от ароматизирани екзотични дървета, по тях бяха закачени загадъчни манга, изрисувани от опитни калиграфи ръкописи върху фина разноцветна коприна, които вероятно съдържаха религиозни текстове. Дебели възглавници в пъстри краски бяха разхвърляни навсякъде из стаята, също и десетина малки масички от черно лъскаво дърво, инкрустирани със слонова кост по маниера на майсторите данжан.
В дълбоки фруктиери от лъскав бронз бяха изкусно подредени сочни ароматни плодове, други плата съдържаха няколко вида вкусни сладкиши, желета, месни деликатеси, богато разнообразие от разноцветни силни вина — лимоненозелени, огненочервени, кехлибареножълти.
— Ако това е затвор, добре ще си починем — каза усмихнат Амалрик. — Бил съм почетен гост в далеч по-неудобни места.
Техният Прецептор се опита да си послужи с аналогия, за да им обясни специалното отношение. За уулимарите, както само се наричаше местното население, този „затвор“ бе по-скоро болница за инфектираните им души. А с инвалиди човек трябва да се отнася внимателно и да полага най-големи грижи за възстановяването им.
Този Прецептор изпълняваше двойна функция: от една страна — беше техен наставник в религията на Уулимар, от друга — по-късно, когато щяха да бъдат съдени, щеше да им служи като адвокат. Той представляваше висока, кокалеста персона на име Хлу нам Пук. Беше възрастен, изключително религиозен и приказлив човек, общо взето доста добродушен. Беше типичен представител на расата си, с удължена, изпъкнала челюст, дълъг, месест нос, воднисти кафяви очи, кожата на лицето му бе бледа и подпухнала. Ходеше облечен в същите дълги до земята роби, изобилстващи с плисета, бастички, гънки, панделки и панделчици, които бяха забелязали върху дебелия чиновник, поднесъл „приветствията“ си на уулимарска земя на площада пред пирамидата.
Хлу нам Пук ги посещаваше три пъти на ден, всяка визита продължаваше около два часа, доколкото Убонидус и Амалрик можеха да преценят, тъй като бяха лишени от възможност да отчитат времето, а и килията им бе без прозорци, естествено. Той би трябвало да ги посвети в основните положения на доста усложнената религиозна доктрина на Уулимар, за това ги бе предупредил още в началото, но до момента не бе мръднал ни на йота от схематичното излагане на основните параметри на Единствено Истинската Безпрекословна Вяра, както винаги я наричаше. То се състоеше преди всичко в установяване естеството на собствената им религия. Прецепторът задаваше насочващи въпроси, а техните отговори почти винаги го хвърляха в изтощителни пристъпи на отвратено потреперване. Жителите на Уулимар смятаха религиите на другите народи за ужасяваща смес от създаващи главоболие, гадене и други вредни за здравето ефекти. За тях освен на Очевидната Свещена Истинска Вяра всичко останало бе перверзия.
През първите два или три дни неговите посещения се въртяха около списък невероятно еретични нарушения, наречени „Удивителните грешки на Куам Ган Чи“. Те представляваха толкова мощен източник на духовна зараза, че Хлу нам Пук не смееше да ги произнася на глас, а побутваше към тях пергамента, на който ги беше надраскал с треперещи пръсти, след това моментално започваше усилено да мие и търка ръцете си с обилни количества светена вода, за да не проникне случайно еретическата зараза в душата му чрез материалната проява на „Грешките“.
Разпитите относно мненията им за „Удивителните Грешки“ също преминаваха по особен, някой би казал, смешен начин. След като бе дал на своите послушници но неволя материал за мислене, той повдигаше костелив показалец и пропяваше: „Едноо?“ Ако те смятаха, че написаното под този номер е вярно, трябваше да потупат челата си, уникален жест, с който уулимарите казваха „да“, докосването на върха на носа с палец означаваше „не“.
Този Куам Ган Чи, доколкото можеха да разберат, бе някакъв супереретик, който се бе опитал да наложи своите отвратителни, абсурдни и демонични доктрини на правоверните. Това се бе случило само преди едно поколение. Хлу нам Пук не желаеше да разкаже как бе завършил живота си нещастникът, само се намръщваше мрачно, присвиваше и без това тънките си устни и кимваше енергично с глава. За тях оставаше да се досетят, че нещастникът вероятно бе изтърпял всички неописуеми ужаси на уулимарската инквизиция. Явно Прецепторът им бе прекалено благ човек, за да може да си позволи да опише с думи страшната съдба, сполетяла грешника.
Що се отнася до самите „Удивителни Грешки“, те представляваха единадесет кратки постулата или по-скоро хипотези за формата на Туурана (Куам Ган Чи смяташе, че родната им планета е сфероид), за нейното относително разположение спрямо Вселената (централно или не), как бе закрепена в пространството, без да се сгромоляса в бездната на Всемира, дали звездата Кайликс се върти около Туурана или обратно и други подобни, привидно незначителни за непосветения теми. Убонидус бе присъствал на много открити дискусии по тези въпроси в младостта си, когато посещаваше разни философски школи, и бе леко развеселен от факта, че хиперфанатиците от Уулимар отдаваха незаслужено голямо значение и изпитваха див, свещен ужас и физическо отвращение от теми, които не представляваха нищо друго, освен космогонни спекулации, защото никой на света не можеше да докаже със сигурност едно или друго мнение, що се отнасяше до Вселената и Сътворението. Куам Ган Чи, очевидно, бе най-обикновен философ-натуралист, който бе имал нещастието да се роди в страна на дебелоглави, непросветени, пристрастени в догмите на една закостеняла религия глупци.
Като съвестен поклонник на Шаматийската религия, Убонидус без капка угризение можеше да приеме първия постулат: Туурана е сферична и има ограничени размери. Той с голямо удоволствие опря палец до върха на носа си. Хлу бе толкова очевидно възхитен от неговото несъгласие с първата грешка, че Убонидус, само за да му достави удоволствие, отрече всички единадесет основни ереси. Хлу не можеше да си намери място от радост.
Що се отнася до Амалрик, човека-Бог, естествено, той познаваше из основи действителната природа на Вселената (която не е каквато аз или вие мислите). Но това ни най-малко не му попречи да се присъедини към Убонидус в отрицание на ересите. В техен интерес бе, а и чистотата на уулимарската религия заслужаваше някои компромиси. Хлу нам Пук въздъхна с явно облекчение при този развой на събитията. Той сигурно се бе притеснявал силно колко опасно можеше да се оскверни, ако му се наложеше да защитава чрез теологически спор чистотата на уулимарските постулати.
След тази първа фаза, която съвсем не премина леко и бързо, те се потопиха в истинските догми на религията на уулимарите. Те представляваха чудноват лабиринт от абстрактни, символични, неясни теории за абсолютно всичко под слънцето. Някои неща бяха направо смайващи, например отношението към цветовете и законите за правилно използване на пръстите на ръцете. Жреците на Уулимар намираха бледовиолетовото, бледорозовото, ябълковозеленото и фацентата (друг уникален за Туурана цвят) за просмукани с еретични мисли. Тези цветове никога не се носеха, унищожаваше се всичко в природата, което имаше такава окраска, и никога не споменаваха имената им.
Що се отнася до пръстите, въпросът бе тясно свързан с много сложна астрологична теория. Например показалецът на лявата ръка се считаше най-подходящ за бъркане в носа в часовете от деня, свещени за планетата Зао. Но ако те заловяха да използваш същия пръст за същата цел в неподходящ час, автоматически те обявяваха за девета степен богохулец. И така нататък. Убонидус разбра от самото начало, че никога няма да успее да се справи с този невероятно сложен код за социално поведение. А Амалрик, на когото това бе особено забавно, дори и не направи опит да го учи. Отчаян, Хлу нам Пук им донесе огромен тежък том, в който буквите бяха изписани с изключително дребен шрифт. Когато се запозна с него, Убонидус разбра, че това е само съдържанието на Свещените Писания. Тези свещени писания носеха зловещото заглавие „Деветстотин деветдесет и девет ръкописа за Откровението“. Дребничкият магьосник въздъхна облекчено, когато разбра, че няма да изискват от тях подробно изучаване на всички ръкописи, достатъчно щеше да бъде да се запознаят с тома, в който бе изложено в съвсем сбита форма съдържанието им, прочитен материал за няколко месеца.
Краткото съдържание се оказа непреодолимо. Дори в тезисен вид теологията на уулимарите беше загадъчна смесица от абстрактна философия и висша математика, още по-сложна от зовоалираната терминология, която се използваше. Почти всяка втора дума започваше с главна буква, всеки термин имаше най-малко петдесет синонима, един от друг по-неясни. С една дума, нямаше страница, където да бе ясно какво иска да каже авторът.
След три дни усърдно учение под бдителното око на Хлу нам Пук Убонидус все още не знаеше в кои Богове вярват жителите на Уулимар. Текстовете боравеха с мъгляви понятия, като „Морето на Себевглъбяването“, „Аримпаз Истинската Светлина“, „Висшата Свръхдуша“, „Уруван Безкраят на Времето“, „Пластовете на Живота“, „Единният Свят Дух“, „Трансцедентално Съзнание“, „Талакта Единственият Прав Път“, „Космическо Самосъзнание“ и още по-загадъчното „Гурнуз Въртящата се Истинност“. Бе невъзможно да се прецени дали Правоверните гледат на тях като на божествени същества, или просто като на съществени понятия. Убонидус употреби цял час в най-дълбок размисъл с надеждата да се справи с тази гъста метафизична материя, но в края на краищата се отказа с уморена въздишка. Изпита съжаление към бедния Куам Ган Чи, който се бе опитал да направи идеите на религиозните водачи по-смислени.
Мисълта за Куам Ган Чи го подтикна да зададе деликатен въпрос на техния Прецептор. Между собствените имена на жителите и наименованието на града им съществуваше странно несъответствие. Уулимар звучеше великолепно на езика на Долен Пергон и значеше „главен град на брега на река“. Но имената на хората, които бяха срещнали до този момент лично или в качеството им на литературни герои, сякаш бяха от Партушт. Върховният Архипапа на Единствената Позната Истина, едновременно държавен и духовен баща на уулимарите, например се наричаше Тед Джемд Вожд, а „Джемд Вожд“ беше типично име на партуштянин. Прекият началник на Хлу, който от време на време надничаше по време на уроците и ги оглеждаше подозрително, се казваше Ит мак Джорб, а „мак Джорб“ също бе типично партуштко име. Убонидус попита защо това е така?
Отговорът на Прецептора бе завоалиран, неохотен и на практика безсмислен. Но Убонидус накара малките си сиви клетки да поработят по-здраво и стигна до естественото заключение, че първоначалните основатели и управници на Уулимар са били пергоните. Робската класа вероятно се е състояла предимно от партуштяни. Неизвестно по какъв начин, последните са успели да обърнат баланса на силите в своя полза, дали чрез революция, дали с мирни средства, това бе невъзможно да бъде научено, но фактът бе, че някогашните владетели сега бяха роби. Съответно бе възникнала „Единствената Позната Истина“, като религия на гордите победители. Естествено, кой би продължил религиозните традиции на довчерашните си господари, било то Ваваизъм, та това бе опасно!
* * *
Скоро стана ясно, че техните все още неофициално предявени престъпления се състояха от много повече прегрешения, отколкото бе едно обикновено прелитане над града на гърба на хлагоцит.
Най-неприятно бе, че бяха виновни в демовариране, т.е. различаваха се значително от класическия уулимар. Това, че Убонидус бе дребен, с жълтеникава кожа и дръпнати очи, бе също толкова голямо престъпление за жреците, колкото бе и да си двуметров бронзов гигант със ясни сивосини очи. Те съвсем искрено вярваха, че техният тип е прародител на всички хора на Туурана и е единствено благословен, всички останали се подиграваха с божествената истина, а това бе трета степен богохулство.
И това не бе всичко. Че изповядваха други религии, бе разбираемо и можеше да им се прости, защото щяха да бъдат пречистени при покръстването, но други техни провинения бяха:
1. Незаконнороденост — родителите им не изповядваха религията на Уулимар, следователно те нямаха право на законно съществуване в страната, освен ако не изберяха най-суровите средства за пречистване;
2. Детеубийство — тъй като не бяха приели Правата Вяра навреме, при навършване на пълнолетие, се смяташе, че автоматически са „убили и опорочили“ детството си, което за един уулимар бе период на приемане само на одобрени храни и усилено религиозно обучение;
3. Служба на силите на Злото — защото целия си досегашен живот на зрели мъже бяха прекарали в робуване на чужди религии, които в очите на правоверните бяха чиста проба служба на Дявола.
Религиозният справочник съдържаше много подробно описание на начините, по които всеки един от тези грехове може да бъде изкупен, но естеството на наказанията, които трябваше да се изтърпяват дори след приемане на Вярата, беше такова, че на горкия Убонидус му призля още в самото начало, когато разбра, че само за първоначално пречистване, преди посвещение, за хора с техните провинения се налага да се простят с определени, нечисти части от тялото си.
В този момент у него възникна твърда увереност, че на всяка цена трябва да се спасят от задаващия се ад. Защото те се бяха разплули в доволство и разкош, изтягайки се от една на друга възглавница, вкусвайки най-екзотични храни, оставяйки се да бъдат подлъгвани от привидното добродушие на Хлу нам Пук, без да съзнават, че ги очаква рязане на уши, пробиване на език, пробождане с куки, кастриране и ред други ужасяващи мъчения, наречени „просветление“. Той сподели прозренията си със своя безсмъртен компаньон, който възприе всичко с необходимата сериозност. Двамата твърдо решиха да избягат.
Но как? И двамата бяха оковани с леки, но изключително яки вериги от въглеродна стомана, захванати с големи халки към две дебели колони от ковано желязо в южния край на стаята. Единствената врата от обковано, изключително твърдо дърво, която би била гордост за всеки банков трезор, се намираше в противоположния северен край на стаята и бе недостижима. Убонидус умираше от желание да се добере до своите принадлежности, до оплитащите мрежи, до пиперения прашец и земетръсните семена, които в този момент бяха особено опасни (намираха се във втората половина на месец еглатдрунион). Но уви, всичко, което имаха — и мазната дебела книга с магии, и бронзовата тояга на Амалрик, и дрехите им, и остатъкът от багажа — бе заключено в една ракла от прозрачен нечуплив кристал в северната част на стаята. Причината да бъде там, бе не за да ги изкушава или измъчва, а защото жреците на Уулимар изпитваха суеверен ужас от духовна зараза, която може да възникне при физически допир с предмети, храни, миризми, думи, идеи, часове от деня и всевъзможни философски категории, които според тях имаха не само идеална, но и материална реализация. За хиперпридирчивите уулимари предметите на Богохулците бяха безвъзвратно отровени с кой знае какви отвратителни зарази. Никой в Уулимар не бе достатъчно чист, за да унищожи или докосва тези неща, нито пък можеха да бъдат оставени, където бяха намерени, защото заразата щеше да се пренесе във въздуха и земята. Решението бе един пергонски роб, чийто живот не струваше нищо, да ги пренесе и заключи в кристалната ракла в тяхната килия. След като приключи с изпълнението на тази нечиста задача, той бе убит по най-жалостив начин.
Колкото невинни и без предумисъл за душевно изтезание да бяха молитвите на техните поробители, те бяха повод за ужасни душевни терзания у бедния Убонидус. Недалеч от него, пред очите му, лежаха всичките му могъщи магии, най-много се измъчваше, че не може да се добере до книгата.
Една вечер в отчаяние той проля върху мраморната плоча на една масичка от черно дърво капка кръв от върха на показалеца си, напук на уулимарските поверия, и извика своя помощник.
Блесна къса розова светкавица, замириса силно на озон и върху масичката се появи малка зелена птичка, прилична на папагал. Тя подскокна, потопи клюн в капката човешка кръв и наклони глава, заглеждайки любопитно Убонидус с бляскаво черно око.
— В какво си се набъркал този път? — попита птицата с дрезгав металически глас.
— Няма значение — прошепна трескаво Убонидус. — Само ни измъкни колкото се може по-бързо оттук, Рокуат. Чуваш ли?
Той много рядко търсеше своя помощник от кой знае кое демонично космическо измерение или може би от лимбото между всички измерения. Факт бе, че Рокуат бе безкрайно любопитен и искаше да знае неща, които изобщо не му влизаха в работата, а и притежаваше ужасно злобно чувство за хумор. Освен това естеството на работата на Убонидус не налагаше да си има свръхестествен помощник, неговата точна професия бе Природоестествена магия, но модата на времето го изискваше.
Рокуат изкряка грубо срещу стария си господар и подскокна към усмихнатия Амалрик. Заразглежда го с огромен интерес, първо с едното, после с другото си блестящо черно око. После очите му като че ли се разфокусираха, докато проучваше излъчванията на аурата на едрия мъж. Изведнъж двете очи на птицата се затвориха плътно, а се отвори ново, трето око, за което Убонидус никога не бе предполагал, че съществува. Намираше се на самия връх на главата й. Този орган действаше в астралното пространство и с негова помощ, тайнствената птица се запозна с астралния двойник на Амалрик. След като приключи с подробното си изследване, Рокуат оправи внимателно перушината си и отсечено се поклони:
— Привет, Полубог!
— Привет, малка птичко! — засмя се добродушно Амалрик.
Убонидус смаяно наблюдаваше тази размяна на любезности. Едва сега той проумя, че всичко, което Амалрик му бе казал, е самата истина.
След това Рокуат подскокна в средата на масата и внимателно заоглежда стаята. Нищо не убягна от острия му поглед, който сякаш проникваше през стените, отбелязваше разположението на стражите, на тъмничните килии, стаите за мъчение, ужасните инструменти на инквизиторите и всички други елементи, свещени за осенената с единствената божествена истина цивилизация на Уулимар. Когато приключи с този внимателен оглед, птицата се обърна към притеснения си господар и изчурулика:
— Отново си попаднал в критична ситуация, а? Кога ще се научиш да се грижиш за себе си като истински зрял мъж?
— Престани с тези глупави задевки — сопна се Убонидус. — Кажи, какво ще направиш, за да ни измъкнеш от този зандан?
— Не бъди прекалено нахален — посъветва го птицата. — Учтивостта никога не е била твоя черта.
— Рокуат, гадна, въшлива птичко, заповядвам ти да си припомниш нашия договор!
Свръхестественият помощник изсумтя презрително, звук крайно непривичен за птица.
— Договор! Откога си се загрижил за това парче хартия? Кога за последен път ме повика да вкуся капка човешка кръв, а? Помниш ли колко отдавна беше? — изкряска металическият глас.
Убонидус въздъхна нещастно.
— Чакай…
— Разбира се! Обаче…
Но Убонидус се вкопчи в думата:
— Разбира се? Значи, ще ми помогнеш все пак?
Птицата не бързаше да отговори, придавайки драматизъм на ситуацията. Тя започна да чисти перата си едно по едно с клюн. От перушината иззад врата й изскочи някакъв дребен, двуглав розов паразит. Тупна върху мраморната масичка и почти мигновено избухна в малко облаче розови пари.
— Ще ти дам един-два добри съвета — изчурулика накрая Рокуат. — Първо. Повикай Арангантир. Второ. Потвърди грешките. Довиждане!
— Рокуат! Да не си посмял…
Но птицата беше вече изчезнала. На нейно място се бе появил облак пара и до ноздрите им достигна същата миризма на озон, както при нейното появяване. Убонидус се отпусна на една възглавница изгарящ от яд, неспособен да направи нищо повече.
— Проклета птица! „Извикай Арангантир“, наистина! Кой е този Арангантир? Откъде да го извикам?
Амалрик се прокашля смутено. Заби палеца на левия си крак в мекия килим и го заизвива старателно наляво-надясно, без да поглежда към Убонидус.
— Съжалявам! Грешката е изцяло моя — пробумтя дълбокият му глас. — Май наистина съм свикнал прекалено много да разчитам на мускулите си, а не да мисля… Всемирните Богове бяха напълно прави, когато ме предупредиха да разчитам повече на мозъка си…
Изведнъж той отхвърли назад глава и изрева, нещо, което накара Убонидус да подскочи изплашено половин метър във въздуха:
— Харро, харро Арангантир! Арангантир, харро, харро!
В другата част на стаята бронзовата тояга, заключена в раклата от изключително як кристал, изведнъж се освети в синкава светлина, подобна на халото около ярка звезда.
После тоягата потрепери, издигна се във въздуха и с все сила се блъсна в кристалния шкаф.
Чу се силно звънтене, като от църковна камбана.
Раклата от нечуплив кристал се разхвърча на дребни парченца. Шумът от счупването отекна необикновено силно в смълчания храм-затвор-пирамида.
Бронзовата тояга прелетя през стаята и залепна в очакващата длан на Амалрик.
Убонидус зяпаше с широко отворени очи, онемял от удивление. Амалрик се опита да му се усмихне окуражително, но усмивката някак не му прилягаше в този момент. Продължаваше да се чувства глупаво, че сам не бе се досетил за решението. Унизително бе да си задължен на малка зелена птичка от небитието за свободата си.
— Какъв е смисълът да бъдеш Полубог, ако не притежаваш магично оръжие?! — възкликна той риторично.
Убонидус не знаеше как да отговори на забележката, а докато обмисляше остроумен отговор, в коридора пред килията им се чуха оживени стъпки. Шумът от счупването на раклата бе разбудил доста хора.
— Бързай! — обърна се дребният магьосник към могъщия си спътник.
Амалрик вкара края на пръта в дебелата халка, с която веригата му бе закрепена към металната колона. Мускулите по цялото му тяло заиграха, докато той се напрягаше. Халката поддаде и с рязък трясък се разчупи на три, едно от парчетата отхвръкна, като че ли запратено с все сила, и се удари в стената.
В следващия момент той се освободи от веригата си и се зае да направи подобна услуга и на Убонидус.
Тогава входната врата се отвори с трясък и в килията нахлуха всевъзможни хора. Техният Прецептор, Хлу нам Пук, бе начело, със сънливо лице и комична нощница с дълги буфан-ръкави и множество разноцветни панделки, захванати по цялата й дължина. Неговият началник, винаги киселият пуритан Ит мак Джорб, бе по петите му, след тях — няколко подплашени въоръжени стражи.
— Какво става тук? — изкрещя Ит мак Джорб.
— Ние… ааа… — Убонидус се опитваше да намери подходящ отговор, докато Амалрик мрачно се бореше с оковите му.
— Нима правите опит да избягате, долни еретици? — възкликна възмутеният теократ. — Ако е така, по-добре се откажете, безнадеждно е. Само ще ви донесе по-голямо наказание. Тези вериги са от въглеродна стомана.
В този момент Амалрик успя да разчупи и последната от веригите на Убонидус. Той се разсмя с все сила, което накара Хлу да си запуши ушите, и захвърли парчетата в краката на Ит мак Джорб.
— Въглеродна стомана? Глупости! Тя е твърда, но крехка. Чупил съм и по-здрави метали. Ами, да, помня, че по време на осемстотин и четиридесетия ми подвиг за Всемирните Богове, когато слязох в небитието, за да се бия с Вартунд — Демона на смъртта, за душата на принцесата на Олулумио, ме оковаха с вериги от закален адамант. Е, признавам, че това наистина е корав метал.
Докато говореше, се случи нещо много странно.
Стражарите бяха готови да се нахвърлят върху Амалрик, но щом той започна да споменава древните митични имена на богове и герои, те мигновено се отдръпнаха, изпуснаха копията си и запушиха ушите си с ръце.
Вдъхновението осени Убонидус като гръм от ясно небе!
Мислите му започнаха да текат с неописуема бързина. Уулимарите изпитваха ужас от всякакви форми на ерес. Вторият съвет на Рокуат бе да потвърди грешките. Нима не ставаше дума за „Удивителните грешки на Куам…“
Изпълни го огромна радост. Черните му дръпнати очи блеснаха войнствено. Той пристъпи смело напред и се изпречи пред изгарящия от омраза поглед на Ит мак Джорб.
— Първо, потвърждавам, че Туурана е кръгла, а не подобна на изпъкнала купа — извика Убонидус с висок и ясен глас.
Ит мак Джорб стана моравозелен.
Хлу нам Пук хлъцна и се хвана за сърцето.
Стражите запушиха плътно ушите си с ръце, забравяйки за всякакви оръжия.
В настъпилата мъртва тишина Убонидус направи още една крачка напред и заяви твърдо:
— Второ, потвърждавам, че Туурана не е разположена в центъра на Вселената, а най-вероятно се намира в някой вторичен сегмент на галактичната спирала.
Ит мак Джорб се подпря с две ръце за стената близо до вратата и започна да се свлича по нея.
Хлу нам Пук се сгромоляса на земята в несвяст.
Половината от войниците припаднаха, другата половина презглава хукнаха далеч от тази еретична зараза.
— Хайде! — засмя се доволно магьосникът и се втурна да прибира богатствата си.
Натоварени с багаж, те напуснаха стаята и тръгнаха по богато украсен коридор. Точно когато успяха да се ориентират къде е изходът, срещу тях се изпречи цял отряд решени на всичко бойци.
Намираха се в горната част на широко стълбище, войниците се изкачваха към тях в осем или десет реда. Амалрик и Убонидус се спогледаха с усмивка и ревнаха вкупом:
— Трето, потвърждавам, че Туурана се върти около Кайликс, а не Кайликс около Туурана!
Настъпващите стражи спряха и захвърляйки оръжия, щитове и шлемове, хукнаха да бягат надолу по стълбищата. Много се спънаха и паднаха, продължавайки оттеглянето върху дъното на панталоните си. Двамата герои ги последваха по-спокойно. Изглежда, опасността някой да ги нападне, бе преминала, но за всеки случай, когато излязоха на площада пред пирамидата, те отново извикаха вкупом:
— Четвърто, потвърждавам, че Туурана не е носена в пространството на крилата на Суперангела Джад, а вероятно се крепи в равновесие от силите на звездното притегляне!
Виждаха само гърбовете на тичащи със запушени уши хора. От този момент нататък никой не им попречи, нито посмя да ги доближи под какъвто и да е предлог.
След кратко лутане откриха своя хлагоцит на същото място, където го бяха оставили. Но летящият звяр, очевидно, представляваше такава огромна, непоклатима маса ужасна ерес, че жреците не бяха успели да намерят някой, който да има смелост да се справи с чудовищното насекомо.
Покачиха се на седлата с най-голяма бързина и Амалрик му заповяда да се издигне. Но полетът им далеч не бе така плавен, както първия път. Хлагоцитът се люшкаше наляво-надясно, издигаше се, после рязко се снишаваше. Озадачен, Амалрик си припомни, че когато ги плениха, мехът със сироп остана захванат към хобота на насекомото. Съдържанието му бе предостатъчно за цял месец подхранване, но лакомото същество бе излапало всичко, дори частици от кожата на меха можеха да се видят полепнали по долната част на главата му.
Всичко бе ясно. В по-големи количества сиропът въздействаше на хлагоцита както силна алкохолна напитка на човека.
Амалрик избухна в смях. Убонидус се присъедини към него, щом научи причината за внезапната му веселост.
Техният хлагоцит бе мъртвопиян.
Че беше смешно, беше. Но след известно време и на двамата престана да им бъде забавно да се мятат на всички страни из въздуха.
* * *
Малко преди свечеряване те успяха да напуснат Свещения град Уулимар и околностите му и полетяха над Сухата пустиня Вадонга.
Убонидус се опитваше да се самоокуражи с факта, че успяха да отпътуват читави от Уулимар. Но ги очакваше Градът на покорителите на смъртта — Ютонтис, и кой знае колко странни и опасни приключения преди него.
Защо не бе успял сам да се справи с таласъмите?!