Майката пред нея спокойно се разтоварваше продуктите върху магнитната лента. Тя нямаше откъде да знае, че Бистра е изпила седем кафета, от които ужасно й се пишка. Цялото омазано, детенцето хапваше шоколад, седнало на пазарската количка. А Бистра висеше на опашката само за един хляб. Очакваше шефката да се върне от командировка всеки момент, а дойдеше ли си, кой знае колко щяха да откарат. Във всеки случай до след като затворят магазините. Щяха да идват и клиенти, да товарят от склада, а по закона на всемирната гадост в радиус от две автобусни спирки от офиса хляб можеше да се купи само в тази лъскав хипермаркет.
Вдиша и издиша дълбоко, пристъпи от крак на крак, пак пое дъх. Момченцето в количката я посочи с пръст и се засмя. Лесно му е на него. То си е с памперс. А ние, без памперсите? Няма да се давам, я, каза си Бистра, и геройски си изчака реда.
В тоалетната за щастие имаше свободна кабинка. Какво удоволствие! Тъкмо се убеди, че душата на човека е някъде около пикочния мехур, и телефонът й звънна. Сто на сто шефката си беше дошла. За двеста лева на месец ще й извади душата. Телефонът й трябва да беше някъде на дъното на чантата й — под портмонето, под несесерчето с гримовете, ключовете, документите… Не можеше да го намери, а й се налагаше да стиска и торбичката с хляба. Изсипа всичко на пода. Несесерчето не беше затворено, червилото й се плъзна под вратата и се изгуби сред розовото великолепие на тоалетната. Нещо изхрущя и силно замириса на парфюм. Телефонът се приземи върху нещата й и настойчиво я погледна със зелената си лампичка. Отвън в предверието някой пусна сешоара, но телефонът надвика шума му. С всяко следващо позвъняване звукът ставаше все по-нахален.
— Да! — каза делово в слушалката.
— На работа ли си?
Шефката нещо беше предразняла.
— Естествено, че съм на работа.
— Като ми каза, че си се развела, се зарадвах.
— Какво?
Сешоарът млъкна. Миризмата на парфюм стана непоносима, задушаваща. Беше се развела преди две години. Май не беше шефката.
— Камен се обажда.
Вчера през обедната почивка някой я извика по име на улицата. Обърна се и в пълния посребрял мъж насреща си едва позна Камен. Преди петнайсетина години й беше шеф, но само за няколко месеца, защото тя роди, а после дойдоха промените и предприятието го закриха. Ако не я беше спрял, въобще нямаше да се сети, че го е познавала. Той й се похвали, че е на някаква измислена длъжност в някое си министерство, ама кое беше, тя така и не запомни. Дори не си спомняше, че му е дала телефона си.
— А, здрасти!
— Винаги съм те харесвал, а вчера очите ти излъчваха нещо към мен.
— Не е удобно да говорим — каза Бистра, докато тъпчеше нещата си в чантата.
Извади от кутийката счупеното шишенце парфюм и го хвърли в тоалетната чиния.
— Няма да ти отнема много време. Разведен съм от двайсет и пет години, за щастие без деца. Не съм се женил повече, защото имам изисквания — дамата да е хубава, умна и да може да готви.
Трябваше някак да си вдигне прашките. Хвана торбичката с хляба със зъби, включи телефона на „свободни ръце“ и го остави на поставката за тоалетна хартия. Какво ли излъчваха сега очите й? Гняв към дъщеря й заради нейния мързел и яд за профукания парфюм. Нов можеше да си позволи чак на следващата заплата. Ако въпросният Камен я виждаше, кой знае какво щеше да прочете в погледа й. Слава Богу, че не я виждаше!
— Разбирам объркването ти — неправилно изтълкува мълчанието й мъжът. — Неочаквано е за теб. Ти си страстна жена, поне даденостите ти са такива. Да нямаш казашка кръв?
Нямаше как да му отговори, не и с торбичката в зъбите, но за него това май нямаше значение.
— Би могла да бъдеш перверзница в най-добрия смисъл на думата. Сексуално освободена. Жена като тебе на трябва да оставя чувствения си потенциал да дреме. Можем да опитаме да живеем заедно. Имам апартамент в центъра, вила, на държавна работа съм. И по-бедни от теб хора се женят и раждат деца.
Само това липсваше. От предверието се чу детски плач.
— Аз по принцип избягвам връзки с жени с деца, защото ме оставят на заден план, но… може би съм предопределен за теб. Ти от време на време ще сготвяш по някоя манджа, нали?
Успя да се загащи и пусна водата.
— Какво става? — попита той.
Имала бе неудачен брак с властен мъж. Не, благодаря, помисли си тя, вече съм била там. Стига толкова. От трън, та на глог, че е по-висок.
— Отвън минава кола — отвърна, след като хвана торбичката с ръка и най-после си освободи устата.
Не й се искаше той да разбере, че е слушала предложението му със смъкнати гащи. Не заради него, заради себе си, заради собственото си достойнство.
— Виж какво нещо е животът — кънтеше гласът му из тоалетната. — Вървиш си по улицата, някой те вика… и проблемите ти отпадат. Намерила си мъжка закрила. Няма нужда вече да работиш. За самотните жени работата е най-важното, нали? Ще оставиш детето при майка си, то е още малко, ще свикне.
— Дъщеря ми е на четиринадесет години.
„И за нищо на света няма да си вдигне задника да купи хляб, довърши на ум. И е убедена, че боклукът се изхвърля сам.“ Ръцете й, накачулени с чанта и с торбичка с хляб, вече бяха свободни до китките. Сложи си телефона до ухото.
— Е, не разбирам още от деца. Знаеш ли, че вече искам да имам свои.
— Камене, на колко си години?
На излизане от кабинката парченце стъкло изхрущя под краката й.
— На петдесет и девет. Разликата ни е точно двайсет години.
Майката от опашката пред касата я гледаше със зяпнала уста. Момченцето мажеше червилото, изтърколило се от несесерчето, по дрехите си и пишкаше на пода. Оказа се и то без памперс, горкото.
— Слушаш ли ме? — попита мъжът.
— На друга вълна съм.
— Друг мъж ли има?
— Не.
Няколко жени се бяха наредили на опашка. Възрастна дама си миеше ръцете. Майката видя локвичката в краката на сина си и го зашлеви, а той ревна колкото му глас държи.
— Бих могъл да те разбера, ако мислите ти са заети с друг мъж, но за какво друго би могла да мислиш? … Дъщеря ти ли плаче?
— Не. На работа съм. Чакам клиенти.
Възрастната дама до мивката се изсмя. Бистра осъзна, че телефонът все още е на „свободни ръце“ и всичко се чува.
— Камене, изобщо не е моментът…
— Аз пък ще ти кажа, че друг момент няма да има — прекъсна я той. — Ти ме лъжеш. Не си на никаква работа. Чакала клиенти! За клиентите съм сигурен, че ги чакаш. За една кора хляб, нали? Аз проститутка в къщата си не искам!
Той прекъсна връзката. Жените от опашката я гледаха. Почувства се неудобно, но и някак силна. И колкото и да е глупаво, силата й идваше от мизерните двеста лева. Не от тях самите. Не. Те се разпределяха от само себе си, щом ги получеше. Но си ги изкарваше сама. С честния си и почтен труд. Е, да, получи предложение в обществена тоалетна. Не на всекиго се случва. Е, и какво от това? Там й е мястото на женитбата — в тоалетната.
А с детището ще се разправя довечера. Един хляб да не иде да купи принцесата! Всъщност… какво толкова? И тя ще мине по реда си. Ще си изкарва хляба и ще си го купува.
Бистра се усмихна на жените и си тръгна, а парфюмът й, проникнал навсякъде, им остана за спомен.
На дъното на омазнената найлонова торбичка бяха останали трохи, гарнирани с прашинки кашкавал и още някакви остатъци. Програмният директор старателно ги изсипа в шепа, а оттам — в квадратната си уста и ме погледна като гладно псе — кокал. На долната му устна остана залепнало парченце домат. Приличаше на диплодок, току-що опасъл гигантско праисторическо растение с червени цветове. Изведнъж си спомних, че е петък следобед, че утре е Гергьовден, че майското слънце грее възмутено зад стените на усойната сграда и ми се чуди какво правя още тук. Отщя ми се да работя, макар интервюто с чуждестранен посланик, което програмният диплодок трябваше да озвучи на български, да се излъчваше в понеделник. Ако сега прочетеше текста, следващата седмица щеше да получи към заплатата си колкото за кило кашкавал. Ако обаче дублажът останеше за понеделник, можех да размисля и да си прочета текста сама. От добро сърце исках да си има за кашкавал, обаче той изобщо не се сещаше да си махне домата от физиономията.
— Хайде да го отложим — отмъстих си, — в понеделник сутринта това ще ни е първата работа.
Той толкова се разочарова, че изтри с език домата и го глътна, без да го сдъвче.
— Рисковано е — каза, — техника е все пак, всичко става.
Остроносата тъпоглавка, която размножаваше на ксерокс програмата на телевизията за вестниците, май се водеше редактор, се съгласи с него. За да не ми даде възможност да не се съглася с нея, тази трътлеста грозотия преметна през лакътя си избеляла хавлиена кърпа и тръгна да си мие ръцете. Направо се задушавах в стаята им. То не беше стая, а консервна кутия, пълна с досада. За да не ме погълне тази гадост, реших да си тръгна, но се сблъсках с остроноската. Лелката се вцепени, измервайки със злобен поглед късата ми пола, а пластмасовата сапунерка изпука под обувката ми. Подадох й я и си излязох, като не пропуснах да си отъркам задника в опакованите й в нови дънки безформени бутове. Сигурна бях, че довечера ще си изпере дънките, защото за нея аз, като всяка млада жена, представлявах потенциална опасност от СПИН, гонорея, сифилис и всякакви подобни благинки. Вече в коридора се сетих, че трябваше да й подхвърля, че в нашия блок върлува бубонна чума от специално култивиран вирус, избирателно поразяващ изпълнителни директори на съмнително фалирали банки като мъжа й, заради когото я държаха на работа. Хвана ме яд на мене си, поколебах се дали да не се върна, та да уплаша и диплодока, но от дъното на коридора насреща ми се зададе мощната фигура на собственика на телевизията. Беше облечен с черен панталон, бяла риза и доматено червено сако, което много отиваше на мургавата му кожа. Сложил си беше вратовръзка на бели и червени черти. Гледаше ме като да бях част от инвентара. Като едното нищо щеше да мине през мен. Медийният бос се наведе неочаквано гъвкаво за телосложението си и вдигна нещо от пода. За миг се оказах на равнището на погледа му. Тъмните му очи бълваха кълбовидни мълнии. Вдигнатото нещо в ръката му се оказа фас. Една от кълбовидните мълнии ме обиколи, колебаейки се дали да не ме изпепели и влезе в мен. Краката ми се подкосиха, а ръцете ми от само себе си се повдигнаха с твърдото намерение да му разкопчаят бялата риза, защо не и панталона и да… Светкавиците в очите му се самоунищожиха — нещо невероятно при положение, че беше намерил фас в средата на коридора.
— Ти май стачкуваш, а?
Той откровено и нагло ме оглеждаше.
— С тая къса пола пречиш на производствения процес.
Кълбовидната мълния, заседнала в мен, се размножи чрез просто деление. Изпратих по посока на Дъ Биг Бос няколко светещи вълма, но той спокойно си продължи надолу по стълбите.
— Аз те харесвам повече без пола — каза, без да се обръща — Много дрехи има по тебе.
Не се обидих. Майският следобед, настойчиво зовящ ме навън, събуди едно позадрямало напоследък дяволче в мен.
„Защо не му каза, че го обичаш? “ — закачливо се ухили то в главата ми.
„Аз обичам себе си! — отсякох, пресичайки двора с решителна крачка — имам сии спирачки. А ти си едно измислено дяволче от приказките на Андерсен. Ти не съществуваш.“
„Айде бе! — бръкна ми то в душата — какъв Андерсен! Тоя е умрял преди двеста години. Не се изживявай като Малката кибритопродавачка. Температурата е 22 по целзий, а ти искаш оня големия с джипката. Живей сега, не отлагай! Животът е кратък. На 25 стана ли? “
„И седем.“
„Утре ще ти падне някоя тухла на главата и… до тука.“
„Пепел ти на устата! “
„Послушай сърцето си.“
Тръгнах по навик към спирката на трамвая, но всъщност не знаех къде отивам, не исках да се прибирам. Вече не ме интересуваше какво ще облека за дискотеката довечера. Изведнъж ми станаха скучни и приятелите, с които бяхме заедно от училище, и гаджето. Не ми се връщаше и при диплодока и противния остронос трол, макар истината да е, че друг живот освен телевизията нямам.
И тогава заваля дъжд. Затичах през глава към спирката и не повярвах на очите си. Черният „Вранглер“ на Дъ Биг Бос стоеше до предпазната оградка. Едва ли чакаше трамвая. Дъждът се усили. Копринената блузка залепна за тялото ми. Настръхнах. Светна зелено, но джипът не тръгна. В моята посока се зададе трамвай. Можех да го хвана, но за да се кача трябваше да мина покрай „Вранглера“.
„Мани го тоя разум! “, обади се дяволчето.
Светна червено и като по поръчка на светофара спря свободно такси. Скочих вътре. Видях в огледалото как „Вранглера“ разочаровано потегли в обратна посока. Отзад прозвучаха сърдити клаксони.
— Накъде да карам? — попита шофьорът.
— След онзи джип!
Таксито стремително се понесе напред.
— Защо натам? — извиках — Обърнете обратно!
Шофьорът стрестнато обърна напреки на движението, а аз едва тогава забелязах полицейския джип, отпрашващ в посоката, от която току-що се отказахме.
„Вранглерът“ се изнесе в най-дясното платно, спря на следващия светофар и даде мигач.
— След него — посочих го с пръст и за всеки случай уточних. — След „Вранглера“.
Таксиджията ми хвърли изумен поглед, но благоразумно не каза нищо. Моят човек зави елегантно и изпревари раздрънкана стара камионетка. Дъждът се усили. Барабанеше по предното стъкло, по предницата на таксито и като че ли я посипваше с кюлчета злато. Слънцето прокара пътечка през облаците и капките заблестяха като диаманти. Пръскаха ме през полуотвореното прозорче и заедво с тях нахлуваше аромат на пролет, на свежест и на колендро. Справяйки се блестящо с петъчното предгергьовско задръстване, „Вранглерът“ излезе отпред на колоната. Отпуснах се назад на седалката и се слях с дъжда, със скоростта, с прииждащата пролет. Промъкнахме се между няколко пъплещи, натоварени с разсад и буркани брички. Чистачките изнемогваха в отчаяни опити да преодолеят устрема на дъжда. След околовръстното шосе опашката се поразреди. „Вранглерът“ зави по стръмна уличка и продължи нагоре. Помежду ни вече нямаше други коли. Шмугна се в тясна изровена алейка, ние — след него. Знаех, че Дъ Биг Бос живее някъде тук, но защо се правеше, че не забелязва таксито след себе си? Водеше ли ме у тях или просто не ми обръщаше внимание? Почувствах се като последна глупачка. Лъкатушещата уличка ни отвеждаше все по-нагоре в планината. Таксиметърът безпощадно ми заформяше хубава сметчица. Преследването на работодателя ми със сексуална цел вече ми излизаше соленичко.
Тиквено жълта „Жигула“ изскочи внезапно на пълна газ от нещо като квадратно площадче между къщите, задънено с паянтова ламаринена кръчма. Таксиджията рязко наби спирачки тъкмо в момента на катастрофата, та поне ние не се нахакахме в задницата на „Вранглера“. Смачканите автомобили замряха не на място сред цъфналите дървета. Безпокоен кучешки лай раздра оглушителната тишина, настъпила след мощния трясък. А небето изцеждаше последните капки топъл дъжд… Всички тези неща бяха толкова несъвместими… Като че ли две паралелни реалности проникваха една в друга и се превръщаха в хомогенна сплав, прелестна и зловеща.
Лявата врата на онова, което беше останало от „Жигулата“, зейна полуотворена.
— Пет и четиридесет — в тона на таксиджията нямаше и помен от предишната му готовност да ме обслужи.
С треперещи пръсти се разрових в чантата си. Купувах си сандвич на обяд, кой знае къде си бях забутала портмонето, може и в бюрото да си го бях забравила.
— Страшно се извинявам, забравила съм си…
— Знаем ги тия — агресивно ме прекъсна шофьорът. — вече са 54 лева.
Дъ Биг Бос изскочи от джипа и се хвърли към помляната „Жигула“. Слава Богу, жив беше. Камък ми падна от сърцето и осъзнах, че този мъж означава много за мен. Разбрах също, че работя до пълно физическо изтощение и интелектуално изразходване за жълти стотинки в изнемогващата частна телевизия не заради професионалната си реализация, не за чест и слава, а само и единствено заради него, организацията на материята и духа Дъ Биг Бос, т.е. Георги Александров — скандално известен бизнесмен, собственик на фалирала банка, следствен за умишленото й източване, кредитен милионер, чието име постоянно се спрягаше в пресата за пране на мръсни пари, износ на капитали, незаконна търговия с оръжие… Мъжът с главна буква, единствен, неповторим и уникален за мен, когото аз, макар и до този момент да не го признавах дори пред себе си, обичах с цялото си сърце и душа.
Той с все сила дръпна дясната врата на „Жигулата“ и я издъни. От ляво клатушкайки се излезе върлинест мъж със синкаво шушляково яке. Направи няколко несигурни крачки, залитна и се закова неестествено изправен до смачкания джип. Раненото тяло се появи откъм разбитата врата изневиделица. Изобщо не очаквах да видя такова нещо в ръцете на моя човек.
— Станаха 60 — нагло заяви таксиджията. — кажи му го на оня отвънка.
Хванах здраво чантата си с две ръце, стоварих му я върху главата и слязох.
Окървавеният мъж в ръцете на Боса простена. Той внимателно го положи на задната седалка на таксито:
— Закарайте го в „Пирогов“.
— Нищо не съм видял — озъби се драйвърът. — Карай си го ти! А тя не си е платила.
— Слушай! — изрева Георги — Става дума за човешки живот.
— Човешки живот ли? Тая отрепка… Сигурно е и надрусан, не е само пиян. Знам какво се продава в тая кръчма. И за лабораторията отзад знам! Искам си парите!
В ръката на Боса неизвестно откъде се появи пистолет. Драйвърът стреснато се вгледа в цевта, после включи на скорост и се понесе по нанадолнището към главния път. Георги прибра оръжието под сакото и се насочи към върлинестия, който се беше преместил на предния капак на „Жигулата“. Тръгнах след него. Върлинестият изломоти нещо неясно, нещо прокапа от панталона му и на чатала му се появи мокро петно. Лъхна ме остра миризма на урина, примесена с алкохол.
— Господи! — възкликнах — Той е мъртво пиян! Как е карал изобщо?
Дъ Биг ме погледна изненадано и като че ли едва сега забеляза, че съм там. Обърна ми гръб, но внезапно залитна. Хвърлих се към него и го хванах под ръка. Той за миг се облегна на рамото ми. Колкото и да беше крехко, моето рамо му носеше подкрепа и бях щастлива от това. Мощният му торс се повдигаше и спадаше учестено. По лицето му имаше кървящи драскотини. Матовата му кожа побледняваше. Притиснах се към него и двамата станахме едно цяло, изправено срещу целия свят. Потърсих устните му, но той рязко ме отблъсна.
— Защо?
Въпросът се изтръгна от сърцето ми спонтанно. Той стреснато се втренчи в мен. В очите му нямаше и следа от кълбовидни мълнии. Пред мен стоеше не надменният ми работодател, бивш републикански шампион по борба в тежка категория, а дете, хванато в беля. Никога не бях виждала по-уплашен човек.
— Не ме гледай! — проплака той.
Лицето му се изкриви от болка. Дясната му ръка се подуваше пред очите ми.
— Недей…
— Не ме докосвай! Заради тебе… Всичко стана заради тебе!
Не схващах за какво става въпрос, но и мен ме завладя животински страх… от него. Той се отдалечи до най-близкото дърво, опря се на ствола, обади се на някого по мобилния си телефон и каза къде е.
— Идвай веднага — завърши. — Да не ти обяснявам сега.
Прибра си телефона в джоба и извърши нещо странно. Промърмори си нещо под носа, като със здравата си ръка чукаше по дървото. Погледът му се изпразни. Извади от вътрешния джоб на сакото си сгъната на четири хартийка, разгъна я и разпръсна около себе си сиволат прах, като от стрити билки.
— Какво правиш?
— Дръпни се! — изкрещя той, въпреки че не бях направила и крачка към него.
Никой никога не ми говорил ката брутално, с нетърпящ възражение тон.
— Ти ме урочаса! Затова не водя жени в дома си. И тебе не трябваше да те водя. Жените носят нещастие!
Луд ли беше? Това вече не беше флирт със скандален работодател, ласкаещ самолюбието ми. Ставаше нещо друго — грубо и опасно, което не разбирах и май изобщо не исках да изживявам. Откъм главния път с рев се изкачи мръсен потрошен „баварец“, закова на сантиметри от нас и отвътре се изсипаха двама младежи. Единият — строен и жилав, с медено руса коса, когото познавах от охраната на телевизията, хвана пияния под мишниците и го сложи да седне на бордюра. Другият — як, къдрав, с малка сребърна обица, ми хвърли любопитен поглед, после очаквателно се обърна към Георги.
— В колата!
Не ми стана ясно на кого го каза. По-скоро на Обицата. Той трябваше да сложи нещо негово в колата. А това нещо май бях аз.
— Няма да се кача! — извиках в паника, защото усещах, че волята ми се кърши.
Вече не исках да съм с Боса. Исках да избягам, да забия нагоре по планината, да се скрия и никога повече да не се върна в неговата телевизия.
Те си размениха погледи. Обицата ме стисна пад лакътя и насила ме вкара в „Бе ем ве“-то.
— Махни я оттук — нареди му Георги. — И повече да не вижда каквото не трябва. Само че внимателно… Тя е…
Беше си възвърнал силата, по-точно — самообладанието. А в очите му прочетох онова, да което мечтаех само преди час.
„Хайде, кажи го! “, обади се дяволчето.
„Какво да кажа? “
„На него говоря. Да си довърши фразата. Да каже: «Тя е жената на моя живот.»“
„Не искам… “
„Няма не искам, усмихна се дяволчето. Хванала си се на хорото, не можеш да се пуснеш.“
Обицата ме закара до вкъщи, без да ме попита къде живея, което никак не ме учуди. Пътувахме в пълно мълчание, а преди да слезем, той безцеремонно ми пребърка чантата и взе ключовете. Родителите ми са се погрижили, имам самостоятелен апартамент и не ми се бъркат кой знае колко в живота. А и аз не им давам да си пъхат гагите в моите работи и си вървя сама по тайните пътечки. Сега обаче те бяха единствената ми надежда. Веднага щях да им се обадя, щом Обицата си тръгнеше. Момчето обаче изтръгна кабела на телефона от розетката, застана по средата на хола и се огледа.
— Мобилен телефон? — попита ме кратко.
— Нямам — излъгах.
— Нямаш, ама имаш.
Бръкна ми пак в чантата, взе ми нокията и с телефоните под мишница заключи вратата отвън.
Май доброволно се оказах затворничка в собствения си дом. Затворничка ли, заложница ли, и аз не знаех каква съм. Не можех да повярвам, но си беше факт. Нищо не можех да направя. Седнах на дивана и тъпо се втренчих в тъмния екран на телевизора. В главата ми нямаше нито една мисъл. Имаше само ужас и страх. Не знам колко време съм седяла така, във всеки случай докато се сетих, че в хладилника има бутилка бяло вино. Насилих се да стана. Исках да се отрежа и да забравя. Така и направих.
На границата на съня преживях отново катастрофата, но сякаш се случваше на мен самата. Преживях удара, почувствах какво е да държиш умиращия човек в ръцете си. Като с нож ме проряза усещането, че някой е замислял смъртта ми, т.е. тази на Георги и само моето, наистина моето непредвидено присъствие там бе спасило живота ми. Събуди ме нечие присъствие, може би в просъница съм чула, че вратата се отваря. Някой ме взе на ръце, пренесе ме в спалнята и ме съблече. Едва тогава осъзнах, че съм в ръцете на Боса. Облада ме веднага, без предисловия, грубо и властнически. Облада не само тялото ми, отне ме от мен самата, накара ме да се почувствам част от него и нагло свърши в мен, без да ме пази.
Когато се събудих, него го нямаше. Топлото гергьовско слънце ме погали, но не му се зарадвах. Станах и се разходих из апартамента. Ключовете и нокията бяха на масата, а телефонът — на мястото си. И работеше. Имал бил имен ден… Георги… Победоносец …Мечове, змейове… Сън ли беше или истина? Драскотините и синините по тялото ми прогониха всички съмнения. Чувствах се особено, сякаш всичко това не ми се случваше на мене. Взех душ, направих си кафе и пуснах телевизора.
„… уби човек“. Изпречи се пред очите ми тлъсто вестникарско заглавие. Всички, с изключение на нашата телевизия, естествено, само за това говореха. Вчерашната катастрофа беше изместила празника. Георги го изкарваха по-черен от дявола, виновен за катастрофата и за куп други неща. Споменаваше се трафик на наркотици, подробно се обясняваше как си е източил банката сам… И схемичка се появи по едно време на всички свързани фирми и несъбираеми кредити. Той не беше такъв. Не беше ли?
„Убедена ли си, че точно това искаше? “, внезапно се обади дяволчето.
„Не знам… това е някаква лудост. Не може да бъде истина.“
„Истина е, това е неговият живот. А ти си се бори за своя.“
„Той е борецът… “
„Така ли? А ти къде си в цялата работа? “
„Не знам.“
„Бори се за себе си, каза дяволчето. Беше станало сериозно и тъжно. Сбогом! “
— Чакай! — извиках на глас — не си отивай!
Никой не ми отговори. Аз не бях аз. Исках да върна времето назад и да изживея отново вчерашния ден. Исках отново да ме завали пролетния дъжд, отново да скоча в първото попаднало ми такси, да се объркам накъде съм и вместо: „След онзи джип! “ да кажа на шофьора: „Бягам от един човек“. Исках си дяволчето, исках си живота.
Не знаех какво да правя. Задушавах се все едно някой беше изсмукал въздуха от стаята. Излязох на балкона и погледнах надолу. Защо ли снощи не избягах оттук, пък дори и да се разпльокам на тротоара? Не, от втория етаж нямаше да се разпльокам. Тогава… не се сетих, или не исках? Пред входа видях „бавареца“, а Обицата пушеше, облегнат на предната врата. Стоеше между мен и света и нямаше намерение да си тръгне. Прави бяха вестникарите. Георги наистина беше убил човек. Беше убил мен.
След като завърши приказката той се отпусна в удобния стол и тъкмо притвори очи, до писалището му застана оловният войник.
— Не те очаквах — въздъхна писателят и си наля още малко кафе. — Какво искаш?
— Защо ме уби? — попита войникът.
— Мислех, че си храбър оловен войник — каза писателят.
— Разбира се, че съм храбър оловен войник! — възкликна онзи — Само че не искам това да си го знаем само ние с вас.
— Добре — с досада рече писателят. — Дай да видим какво ще стане, ако те убия по-късно…
— Нека и тя да узнае, че съм смел — помоли войникът. — И да ме обикне както я обичам аз.
— Така-а-а — проточи писателят.
— Дайте ми мъничко любов, съвсем мъничко, само един миг, пък после правете с мен каквото искате!
— Бих могъл да я убия заедно с тебе…
— Защо?
— Ами… тя идва при тебе заради секса, обаче навлиза в твоите неща и вече няма начин, нали разбираш, много често става така… О, чудесно го измислих!
— Жестоко! — прекъсна го войникът.
— Нали?
— Ужасно е — с болка пророни войникът. — Отвратително е.
— Я стига! — ядоса се писателят. — Ти ли ще ме учиш да пиша!
— Ще те убия! — извика войникът.
Писателят го погледна подигравателно.
— Ще ви спася — злобно се ухили той. — И тебе, и хартиената ти танцьорка, и любовта ви. Ще ви пусна по света и ще ви оставя да минете през всичката му мърсотия… Обичайте се, нямам нищо против, да видим обаче дали ще се обичате!
— Но тогава аз няма да бъда храбър оловен войник — промълви войникът, замисли се и добави. — Кажете, писателю, вие вярвате ли, че любовта може да бъде по-силна от смъртта?
— Глупости! — презрително изсумтя писателят.
Войникът неочаквано скочи в камината.
— Чакай! — изрева писателят, но в огъня остана само купчинка пепел.
Дългата стара пушка, която войникът беше опрял на писалището, се стопи без пламък и постепенно изчезна.
Писателят дълго седя неподвижен, загледан в тлеещите въглени, после горчиво въздъхна и тъй като не му оставаше нищо друго, написа отново приказката, макар че му беше омръзнала.
Всичко се обърка, понеже Петко отиде от сутринта да си вземе помощите за безработни, но не се беше прибрал до десет часа. Към девет и половина Дарина приключи с храненето и преобличането на Сашко и взе неспокойно да снове от балкона до прозореца и обратно, за да види не се ли задава мъжът й. Тя лекомислено остави детето без надзор и когато все пак отиде да го пригледа, го завари да вади ризата на баща си от кофата, където я беше накиснала. Дарина закъсня с частица от секундата, изпусна хлапето и то повлече дрехата по цимента. Майка му се втурна след него, подхлъзна се на мократа диря, падна на пода и толкова силно си удари крака, че й притъмня. Надигна се с мъка, а през отворената врата до нея от хола долетя безгрижният смях на сина й. Тя го последва, куцукайки. Детето със смях избяга в противоположния край на стаята и се скри зад секцията. Надникна иззад ъгъла и я погледна дяволито. Дарина вдигна ризата. Мократа дреха беше оставила голямо нащърбено петно на пода. Сашко доверчиво излезе от скривалището си и тя с все сила го удари. Той се разрева колкото му глас държи, а тя съжали, че го е ударила, защото и да го биеше, и да не го биеше, нов килим нямаше как да си купи. Този й го бяха подарили родителите й още преди изборите за Велико народно събрание. Застанаха на опашка в едни часа след полунощ, за да си вземат номерче и после чакаха три дена да им дойде редът. Редуваха се. Така беше тогава, нямаше килими. Нищо нямаше. А сиренето беше с купони. Това им беше сватбения подарък. Омъжи се веднага, щом завърши училище, а беше забременяла малко преди това. Може би в деня, когато дойде демокрацията. Плюс минус седмица. Тогава Петко си работеше спокойно в държав ното предприятие и на нея и през ум не й минаваше, че е възможно да го съкратят, както се случи преди два месеца.
Детето плачеше така жално, че Дарина се сапикяса. Прегърна го, целуна го, а след като се успокои, го остави в кошарката да си играе с олющеното дървено автомобилче, останало от нейното детство. Изпра на ръка ризата на Петко, пералнята отдавна беше сдала багажа, а пари за нова не се виждаха отникъде, и я простря. Хвана я яд на него, че беше настоял непременно днес да му изпере непременно тази риза, за да си я облече утре на интервюто за работа, защото му носела късмет.
Часовникът удари един път. Десет и половина. Трябваше да прави нещо, за да не се притеснява. Ако излезе на пазар, ще се разсее, и без това нямаха вкъщи кой знае какво за ядене. Навлече на детето шушляковото яке, отбеляза си не ум, че джобът се е разпрал. Трябва да го зашие, преди да се е скъсал съвсем, за да върне дрехата като му омалее в приличен вид. После братовчедка й вероятно пак щеше да го даде на някое дете. Сашко беше едва третото момченце, което го носеше. Дарина го върза в количката, без да обръща внимание на енергичните му протести и двамата изхвръкнаха навън.
Хладният дъх на облачния есенен ден й донесе смътно безпокойство. Защо ли Петко се бавеше толкова? Дали не му се е случило нещо лошо? Едва бе направила няколко крачки по улицата, гумата на предното ляво колело се разцепи на две и се изтърколи по бордюра и продължи по платното. Дарина заряза количката, хукна след гумата, настигна я, хвана я, върна се тичешком и я закрепи на мястото й и тръгна да слиза от тротоара, за да пресече. Рязко изскърцаха спирачки и лъскав „Мерцедес“ за малко не връхлетя върху количката и детето й. „Кола! Кола! — извика радостно Сашко. — Кола! “ Майка му замръзна от ужас. Автомобилът се закова на сантиметри от тях. Косматият му собственик с хавайска риза, крайно неподходяща за сезона и безброй златни верижки по козината си, изпсува, даде газ, профуча край тях и изчезна зад ъгъла, като ги засипа с облак изгорели газове.
Дарина забута количката към пазара, но тревогата за Петко се върна с нова сила. Дали някой подобен тип не беше връхлетял върху мъжа й? Тя съжали, че той получава социални помощи. Ако не получаваше, сега щеше да си е при нея жив и здрав.
Разярените крясъци на побеснял селянин прекъснаха нерадостните й мисли. Не беше забелязала кога Сашко се е пресегнал и е взел от най-близката сергия златиста медена круша. Не си беше дала даже сметка, че са стигнали до пазара. Тя се извини на продавача и дръпна крушата от ръцете на детето с намерение да я върне. То обаче категорично отказа да я даде, стисна я здраво и сладък лепкав сок потече по якето, което трябваше да връща. Принудена беше да плати, но Сашко толкова се беше разгневил, че изобщо нямаше намерение да допусне на майка му да се размине толкова лесно. Освен че ревна пронизително, той я ритна и тя отхвръкна назад. Успя някак да се закрепи на краката си, но закачи сергията и по улицата се пръснаха круши, ябълки, моркови, домати и изобщо всичко, каквото можете да се сетите.
Ругатните на продавача достигаха до нея като през мъгла. Не беше в състояние нито да се отбранява, нито да избяга. Като че ли физическите й сили, волята й и желанието и да живее се изпариха. Стоеше объркана в центъра на събиращата се тълпа и не знаеше какво да прави. Детето отхапа от немитата круша. Мозъкът й регистрира този факт и вероятността плодът да е пръскан с отровни химикали. Ръката й механично посегна към сина й, без да е наясно какво точно иска да направи, но увисна във въздуха. Селянинът се възползва от вцепеняването й, грубо дръпна от другата й ръка портмонето, което тя все още стискаше и й взе всичките пари. Дарина пак не направи нищо. Не, всъщност направи. Прибра си портмонето, разбута сеирджиите и тръгна към дома си, като с усилие тикаше количката с внезапно умълчалото се дете.
Постепенно вцепенението се разсейваше. Колкото повече идваше на себе си, толкова по-силно я завладяваше дива ярост към Петко. Със закъснението си той беше станал причина за всички тези беди. Само да си дойде, закани му се тя, само да се прибере, ще му дам да се разбере!
Яростта събуди у нея неподозирани сили, прогони апатията, тревогата и умората. Тя се върна обратно по-бързо отколкото беше отишла на пазара, настойчиво позвъни, но никой не й отвори. Хлад сви сърцето й. Отключи припряно и трескаво обиколи и двете стаи. Нямаше и следа от Петко. Всичко си стоеше така, както го беше оставила, включително и петното от мократа риза на мъжа й на килима в хола. Къде ли се е дянал? Хвърли се към телефона, но слушалката беше глуха и мъртва. Ами да, не си бяха платили и вече са им го изключили. Ако го е смачкала кола, няма как да й съобщят. Стори й се, че вижда разръфани парчета от тялото на мъжа си, стърчащи изпод колелата на бляскав „Мерцедес“. Дано поне някой се сети да измъкне документите му от кървавата пихтия. Сашко напомни за себе си с нечленоразделни крясъци и Дарина се сепна. Върна се в антрето, където го беше забравила вързан в количката и го развърза. Детето протегна ръчички към нея. В момента само й пречеше. Какво щеше да го прави без баща? Как ще го изхранва? Може би ще го даде в интернат. Ще се хване да чисти входове и като събере някой лев, ако изобщо събере, ще си го вземе… Не, едва ли ще го вземе, защото няма да има пари да го прати на училище. Кой знае колко ще струва след пет години образованието! Нещата се променяха толкова динамично, че тя изобщо не можеше да си представи бъдещето.
Часът отиваше към дванайсет. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше просто така да чака да й съобщят за смъртта на мъжа й. Без да обръща внимание на детето, въпреки че сърцето й кървеше от мъка за него, тя позвъни на отсрещната врата и помоли съседското момиче да постои при малкия.
Дарина излезе отново и тръгна към спирката на автобуса. Не знаеше накъде да върви. Къде ли плащаха сега помощите? В бюрото по труда или в пощата? Миналия месец беше в бюрото по труда, но дали и сега е там. Всичко беше толкова несигурно… По съвсем друг начин си беше представяла живота си през деветдесетте, а като си помислиш само, че едва след девет години ще дойде 21-и век, новото хилядолетие… Или да върви направо в „Пирогов“? Или в полицията? … Изведнъж се сети, че момичето на съседите се изкашля. Може да е от цигарите, но може и да е болна от грип и като едното нищо да зарази детето. Откъде ще вземе пари за лекарства? Антибиотиците вече бяха поскъпнали десет пъти, цените скоро сигурно щяха да се качат още. По радиото съобщиха за застудяване. Дали ще се окаже способна да спаси детето си? То ще зъзне в студения панелен кафез, въпреки че ще струпа върху му всички одеала, които има, ще плаче, после плачът му постепенно ще затихне и него няма вече да го тресе, челото му няма да гори повече, ще става все по-студено и по-студено. Лицето му ще изгуби цвета си, вече няма да е червено, а бледо, все по-бледо… Телцето му ще издава противна сладникава миризма… Това не е нейното дете, а парче развалено месо. Нима човек може да се превърне в парче развалено месо? Може би щеше да намери сили у себе си да роди пак дете. Но от кого, след като Петко го беше убила онази кола? И как изобщо ще забременее със спирала? А тази спирала може да й пробие матката и тя да издъхне самотна, подгизнала като сюнгер в собствената си кръв. Какво от това? По-добре да умре, след като Петко и Сашко ги няма вече. Какво друго й остава?
Вратата на апартамента се отвори пред нея, преди да е позвънила. Беше се върнала, без да разбере. На прага застана Петко и й се усмихна. Камък й падна от сърцето, но облекчението трая само миг. Внезапно я завладя подозрение. Тя мина покрай мъжа си все едно, че го нямаше, влезе в хола и се закова пред съседското момиче. То угаси цигарата си в пепелника и се надигна от дивана. Яркото червило върху сочните й устни сякаш беше избледняло. От какво ли? Не гледаше ли гузно? Не се ли бяха целували? Не беше ли закъснението на Петко номер, за да останат насаме? Ами ако е бил у тях през цялото време и никъде не е ходил?
— Току-що влизам — разнесе се зад гърба й гласът на Петко. — Имаше огромна опашка. Нямаше как да ти се обадя, извинявай.
Сашко стана от гърнето, инсталирано в средата на хола и с голо дупе се запъти към майка си.
— Ма-мма — каза той.
Умът на Дарина с хирургическа точност регистрира факта, че синът й за пръв път произнася думичката „мама“, но не почувства смисъла на станалото. Не можеше да откъсне очи от пепелника, в който все още димеше небрежно смачканата цигара със следи от червило. До него в чинийка на цветенца от единствения й сервиз се мъдреше злополучната круша, разрязана на две. Не стига, че Петко й изневеряваше, а беше предложил на любовницата си плода, напоен с нейното горчиво страдание! Каква гавра!
Синът й се спря на крачка от нея, приклекна и като я гледаше с обич право в очите се изака върху килима, точно на мокрото, оставено от ризата на баща му. Дарина се хвърли към него, хлапето обви ръчички около шията й, тя притисна лице към него и се разрида.
Миризмата на ако я задави и й се доповръща. Петко я прегърна, но тя го отблъсна, защото от него в потвърждение на съмненията й силно я лъхна на дамски парфюм.
— Беше ти набарал парфюма — каза Петко, — едва му го измъкнахме.
Дарина грубо блъсна детето в ръцете на мъжа си, избърса си сълзите, взе от банята гъбата и кофа хладна вода и се зае да почисти акото.
Колкото повече търкаше, толкова цветовете на килима ставаха по-ярки и сред тях агресивно избиваше червеното. Аленото леке проникна в нея, блъсна се в мозъка й и я заслепи. Тя остави гъбата и се изправи.
Петко седеше на дивана и ядеше по-голямата и по-сочна част от крушата, онази, която не беше смачкана. Сашко не се виждаше наоколо. Дарина взе ножа от чинийката с другата половина от плода и седна в скута на мъжа си. Той я погледна и тя прочете в очите му закачлива питанка, т.е. желание за еротични наслади. Сложи ръка на темето му, наведе главата му назад и тилът му опря в стената. Той й се подчини охотно и се усмихна. Дарина здраво го хвана за косата, дръпна го рязко и с все сила удари главата му в стената. Той изгуби съзнание, преди да разбере какво става. Тя нагласи ножа високо в горната част на челото му, на по-малко от сантиметър от корените на косата и старателно го заби под кожата. От болката той дойде на себе си. Отвори очи и я погледна изумен. Тя заби ножа по-дълбоко. Той изрева и обезумял се метна встрани, но тя успя да го задържи в мъртвата си хватка. Сама се учуди на силата си. Нагласи ножа стабилно под кожата и го придвижи от ляво на дясно към средата на челото. Той раздвижи устни, сякаш се опитваше да каже нещо, но тя натика в устата му остатъците от крушата заедно със семенниците. Прочете в очите му няма молба за пощада, която не можа да понесе и го удари през лицето. Очилата му се разбиха на хиляди блестящи остри стъкълца и част от тях се забиха в очите му. Разкъсаните му очи изскочиха от кухините и потекоха по бузите му като сълзи на любов и разкаяние. Тя му отряза скалпа и го хвърли в краката му. От нечовешката болка той сякаш придоби свръхестествена сила, освободи се от смъртоносната й прегръдка, изплю крушата и изрева. Дарина не беше в състояние да слуша този рев, защото я изпълни със съчувствие. Тя грабна изкривените рамки на очилата и ги заби в гърлото му. Ревът премина в бълбукане и заглъхна в задавено хъркане. Тялото му изгуби силата си, но все още продължаваше да се мята насам-натам. Тя разшири с пръсти зейналата в гърлото му рана, напипа гръкляна, дръпна го и го извади. Разкъсаните вени щръкнаха като прекъснати жици и от тях рукна кръв. Трупът омекна и се отпусна. Тя се смъкна на пода и седна на килима с топлия кървав орган в ръце. Дишаше учестено, трепереше. Завладя я безгранична пустота. Сигурно е много по-хубаво да те убият, помисли си, отколкото ти да убиеш…
— Ина! — долетя някъде безкрайно отдалече гласът на Петко — Лошо ли ти е? Ина!
Дарина обърна към мъжа си празен поглед. Той коленичи до нея, но тя не го видя. Усещаше, че стиска нещо в ръката си и не смееше да погледна какво е. Нещо студено, но не с хладната студени на метал, а мокро и лепкаво. Освен това и смрадливо. Миризмата я върна в реалността и тя се престраши да погледне. Стискаше парцала с акото на сина си. Главата я болеше непоносимо. Петко с тревога се взря в нея, после нерешително протегна ръка и я погали по косата. Тя сграбчи ръката му и я целуна. После въздъхна и осъзна, че всичко си е както преди: и непочистения килим, и безработицата, и това, че нямаше пукната стотинка, а съседското момиче й се хилеше от дивана… Гневът й лумна с нова сила. Не можеше повече да живее в такъв ад. Някой ден, рано или късно, щеше да приключи с него. Само трябва да изчака подходящ момент, такъв непременно ще има. Само трябва да бъде по-търпелива и… да не й пука.
Не издържах да гледам как колегите ми се тъпчат от сутринта с бял хляб, масло, колбаси, яйца и, о, ужас, със сладко и с кифли с шоколад. Измъкнах се от ресторанта и тръгнах да търся плодове, макар да се съмнявах, че ще намеря здравословна храна в това мизерно постсоциалистическо градче. Минах на плодове веднага след като на откриването на семинара ядох пушена сьомга. Напоследък тялото ми си играеше с мен като котка с мишка. Задръстваше се, пълнееше, подпухваше, раздуваше се, болеше ме и твърде саркастично ми напомняше, че скоро ще чукна трийсетте. Караше се с ума ми и му правеше напук. Сякаш тялото ми и аз бяхме двама души, които не се разбираха. Да запазя поне крехко временно примирие ми помагаха единствено различните системи за здравословно хранене, които изпробвах една след друга. Каех се жестоко, но така или иначе, мазната риба отдавна вече беше в мен. От вчера сутринта бях хапнала само няколко сушени кайсии, предварително накиснати в преварена вода. За целта си носех бързоварче. И кайсиите си ги носех от София, но за съжаление не си бях взела повече. Имах намерение да карам така, на разтоварителен режим, най-малко три дена.
Асфалтовата алея изви край брега и внезапно преля в неугледна и безформена улица. Нахвърляни една върху друга, къщите ме затрупаха. Разминах се с група колеги, които идваха откъм каменистия плаж. Смееха се високо, явно не си бяха лягали. Бяха пияни и уморени, но изглеждаха щастливи. Ускорих крачка. Зад бедните градинки пред очите ми се изпречи морето. Сиво и непристъпно от прозореца на хотела, оттук то изглеждаше съвсем различно — синьо и лазурно и изобщо не беше намръщено. Стомахът ми се сви на топка. Спрях и изчаках пристъпът на глад да премине. Вълните плавно преливаха една в друга, мамещи и жестоки. Представих си подводния свят, където прелестни русалки се гонеха край канари от сметана, бисквити и кифли, а в полуразтворените черупки на палачинкови миди проблясваха бисери — същински яйца на очи, димящи и цвърчащи, обилно полети с кетчуп. Не усещах само острия аромат на сол, йод и гниене. Обожавам го. С усилие пропъдих коварното видение.
Около мен се носеха съвсем други аромати — на оборски тор и урина, противни и упойващи като в българско село. Градчето ми харесваше. Липсваше ми едно единствено нещо, за да бъде наистина хубаво. Нямаше на кого да покажа, че подрязаните лозя всеки миг ще напъпят и че слънцето е прекалено ласкаво за края на януари, че алкохоликът пред отсрещната врата е очарователен, че на лъскавия „Мерцедес“, профучал на сантиметри от мен, не му е тука мястото, а на охранения котарак, който пресича платното, не е имало защо да му режат опашката. Можех да кажа за това на Мони. На мъжа ми. Но той си беше у дома, оттатък морето и едва ли щеше да му пука за безопашатия котарак. Както не му пукаше и за това, че с мене става нещо, което не разбирах и което ме плашеше.
Хърбав хлапак ме блъсна, но не се спря и тичешком изчезна в близката пресечка. Изпусна в краката ми дамско портмоне, в което познах своето собствено. Огледах се слисана. Към мен с енергична крачка приближи строен мъж на около 35, а единствената чанта от естествена кожа, която притежавах, висеше безпомощно на рамото ми, разрязана по диагонал.
— Получихте си заслуженото — заядливо каза моят спасител, вдигна портмонето и ми го подаде. — Какво правите тук?
Трескаво отворих портмонето и с облекчение установих, че паспортът и няколкото долара са си на мястото.
Мъжът до мен ме стрелна с издължените си светли очи. Нямаха цвят. Никога не бях виждала такива очи. Остри като копия. Косата му уж беше кестенява, а проблясваше като патинирана мед. Някак си двойнствена. Имаше леко вирнат нос, малко по-дълъг отколкото трябва. Носеше елегантен сив шлифер. Познавах го. Той говори на откриването, а после чете встъпителната лекция.
— А вие?
— Не се правете на остроумна. Занимавам се с такива като вас, които вместо да си гледат семинара, си търсят белята.
Не преливах от сила за живот, каквато обещаваха книжките по здравословно хранене. Сигурно не бях гладувала достатъчно.
— Да вървим — въздъхна мъжът. — В града ли отивате?
Сега най-важното беше да не отстъпя пред глада.
— Никъде не отивам — казах твърдо. — Прибирам се в хотела.
Очите му станаха сиви като шлифера.
— Няма да стане. Не си зарязах закуската, за да се върна от средата на пътя.
Закуската?! О, Господи!
— Моля? — преглътнах — Искате да кажете, че не сте закусили заради мене?
— Заради себе си. Видях ви да излизате и веднага разбрах, че ще ми създадете неприятности. Какво щях да ви правя без паспорт и без пари? … а сега какво да ви правя?
— Ами… аз отивам на пазара.
— На пазара?! Какво, мамка му, ще правиш… Добре, отиваме на пазара.
Той тръгна напред, а аз се повлякох след него. Обърнахме гръб на морето, слязохме по тесни стръмни стълби и се озовахме в пещерата на Аладин. Златни и сребърни украшения мирно съжителстваха с баки гъста сметана, до прясно отрязан свински бут търпеливо чакаше своя ценител древна книга на арабски. Стомахът ми си искаше яйцата. На очи и с кетчуп. Не би отказал към тях и бекон, по възможност по-тлъстичък и с повечко горчица. Моят спасител спря изведнъж, огледа се и подхвърли през рамо:
— Купувайте каквото ще купувате.
Плодове имаше всякакви: круши, ябълки, праскови, маракуйя… Многото нули по табелките с цените упорито отказваха да застанат по местата си, но предпочитах да умра от глад, отколкото да си призная, че ми се вие свят и да предизвикам още някоя язвителна забележка. Якичък русоляв младеж с кожено яке взе да ми предлага по няколко хиляди повече за долар от чейнча в хотела. Тука вече се прежалих да потърся помощ, но докато си спомня как се казваше, спътникът ми се изгуби в тълпата. Не си бях направила труда да хвърля поглед на визитната му картичка, макар да бе сред документите, които ни раздадоха при пристигането. С чейнчаджията вместо опашка се насочих към напращяла тьотка, вероятно значително по-млада от мен. Опитах се да изчисля на ум какво означават в долари 25-те хиляди, които трябваше да дам за килограм грозде, но така и не успях. Раздаде се рязък тъп звук и злополучният сарафин се свлече на земята, притискайки с ръка кървящия се крак. Осъзнах с изумление, че току-що съм чула изстрел, и то — истински. Краката ми омекнаха като топъл кашкавал. Сергиите се завъртяха и упорито отказаха да се върнат на местата си. Залитнах и се озовах в ръцете на Андрей. Точно така, той се казваше Андрей. Спомних си как изобщо бях могла да забравя? Не загубих напълно съзнание. Чувах ясно писъците и олелията, но сякаш плувах в безтегловност между небето и земята. Почувствах се в безопасност, защитена от целия свят и най-важното — от самата себе си. Господи, какви силни рамене имаше… Светът си дойде на мястото. Уж си беше същият, но нещо в него се беше променило. Беше друг, различен. Негов и мой. Мой и негов. Наш. Вече нямах нужда да го споделям с никого другиго.
— Не си нося презервативи — чух се да казвам.
Андрей ме напъха в някаква кола, седна до мен и затръшна вратата.
— Европейка! — присмя ми се той и погледна назад към пазара — няма що, предвидлива европейка!
Потеглихме, но почти веднага спряхме, за да не се забием в полицейска кола с виеща сирена.
— На косъм — обади се шофьорът.
— Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта — каза Андрей. — Добре дошла в реалния свят.
— Казвам се Милена — изтърсих глупаво.
— Знам — прегърна ме Андрей. — Нещо средно между Мария и Магдалина.
— Нищо подобно — засегнах се. — това е най-българското име.
Андрей не каза нищо, може би изобщо не ме чу. Шофьорът натисна газта, а тялото ми извърши самостоятелна постъпка. Притисна се към Андрей. Изобщо не ме попита искам или не искам. Какви ги вършех!? Презервативи, секс… С почти непознат мъж. И то не къде да е, а в тази опасна държава, която хем я има, хем я няма, в епохата на СПИН и на възстановяване на семейните ценности… Аз съм омъжена жена, в командировка съм, дошла съм да установявам делови контакти. Да, точно така. Контакти. Делови контакти. Андрей беше най-деловия мъж, когото познавах. И точно с него ли… Тялото ми толкова демонстративно обърна гръб на всички аргументи и терзания, че чак ми стана обидно. Искаше да го направим тук и сега. В колата, на задната седалка. Само че умът толкова изоставаше от императивите на тялото ми, че въобще не усетих, че бяхме стигнали до хотела и се бяхме качили в стаята на Андрей. Това аз ли го правех?
Безцветните очи на Андрей ме наблюдаваха внимателно.
— Какво има? — попита той.
— Гладна съм — признах си. — Ужасно съм гладна.
Той извади от нощното шкафче пушено пиле, завито в бакалска хартия и бутилка вино.
— Заповядай! Да ти е сладко.
Пушено? Пиле? Отвратително!
Той постла хартията на масичката, отчупи едната кълка, подаде ми я и аз я заръфах. После разряза с джобно ножче пластмасовата запушалка и наля в две чаши. „Огни Молдавии“. Никога не бях пила такова нещо. С вяска хапка терзанията намаляваха, а когато посегнах към крилцето, светът беше станал значително по-приветлив. Подадох му другото крилце, а той на мене — чашата. Пихме на брудершрафт. Честно казано, имаше тяло на античен бог. Виното пък беше с цвят на старо злато. Съдържаше най-малко 15 на сто захар. Не би трябвало да го пи, мина ми през ума, никога, при никакви обстоятелства и заради никога. Андрей остави чашата. Зениците му отново станаха сиви и в тях проблесна метал. Устните ни се докоснаха и телата ни плавно и от само себе си се сляха. Потънах в оловото на очите му, изгубих се в тях и се озовах някъде вътре в себе си. Не че изживях нещо кой знае колко разтърсващо, просто тялото ми ме прие и сключих примирие с него.
— Ти си tera incognita за себе си — каза след това Андрей. — Даже и в секса.
— Нямам кой знае какъв опит — нещо в него ме провокираше и говорех само истината. — Всъщност аз… Само с Мони… мъжът ми е…
— Личи си — прекъсна ме Андрей и се усмихна, с което ме притесни.
Той сякаш знаеше за мен неща, които аз самото не знаех.
— Какво ще стане когато се прибереш вкъщи?
— Нищо.
— Защо?
— Какво „защо“?
— Защо няма да се промени нищо?
— Какво трябва да се промени?
Ако Мони се беше опитал да ме изпитва и да ме поучава по такъв начин, щях да се обидя до смърт. Но с него не си говорехме така. Там май вече се беше случило всичко, което можеше да се случи. Просто продължавахме един до друг, но вече не заедно. Накъде, не е ясно.
— Не си се намерила — заключи Андрей и стана да се облича. — Изобщо не знаеш какво да правиш с живота си. Ако продължиш така ще се разпаднеш.
Не казах нищо. То и въпрос нямаше. Не ми го беше задал. Просто ме уведоми за оценката си. Тя съвсем не беше положително. Заболя ме, но не му се разсърдих. Изведнъж разбрах защо не можех да се примиря с тялото истински и за дълго. Какво ми липсваше. Беше ми липсвал той. Андрей. Не че вече знаех как, но той щеше да ме отведе до мене самата.
После… после се случи нещо странно. Отидохме на следобедната дискусия, където неочаквано за себе си се изказах. Всъщност Андрей ми даде думата, без да ме предупреди. Само преди няколко часа смятах, че само ще слушам какво правят хората в другите страни и ще си мълча. Убедена бях, че много има да уча, а сега, слушайки себе си, с удивление разбирах, че имам какво да кажа. Семинарът вече нямаше значение за мен. Мислех само за Андрей. Всеки миг с него ми носеше освобождение. Една по една преодолявах забраните, които сама си бях наложила. Благодарна му бях, защото без него щях да продължа безцелно да се лутам из себе си и да се загубя в объркания свят, обсебен от неистов хъс за промяна.
Танцувахме до зори сред тютюневия дим в бара, пихме сладко шампанско, ядох каквото ми падне, включително и печени ядки, отгоре на всичкото — захаросани. Всичко, от което се страхувах, се случваше, но не бях в беда. На разсъмване се разходихме сред екзотичните дървета в парка и правихме любов на каменистия плаж. Вече не знаех кое е добро и кое-зло, но това нямаше значение.
Събудих се към обяд със страх, че токсините няма да ми позволят да стана от леглото, но скочих леко. Чувствах прилив на сили, същият онзи, който трябваше да дойде от лечебния глад. Малко ме гризеше съвестта, но с Мони не се бях чувствала така. Никога.
Андрей го нямаше в залата. Темата не беше за изхвърляне, но без него думите губеха смисъл. Не ме свърташе на едно място. За краткото време, което съдбата кой знае защо ни даваше, той беше станал за мен необходим точно толкова, колкото вчера сутринта нещо за хапване. Той така и не ми беше разказал кой знае колко за себе си. Само между другото спомена, че в хотели като този понякога се решават съдбите на много хора, че те всъщност са свърталища на престъпния свят със своя строга йерархия, която той познава добре, защото е изкачил едно по едно стъпалата й. Знаех, че има рекламна агенция, а с организацията на международни форуми се занимава между другото, от любов към науката. Не ме интересуваше дали в живота му има друга жена. Дори да имаше, тя беше някъде далече и не представляваше опасност. Сега Андрей беше с мен и това ми стигаше. Смътно усещах обаче, че в живота му има и нещо друго, плашещо и стъписващо, по-силно от която и да било жена, което можеше да ми го отнеме когато пожелае.
Качих се в стаята му със свито сърце и влязох без да чукам. Някой беше повръщал върху мокета пред банята. Пепелниците на масичката преливаха от фасове, а редом с тях в отворен трилитров буркан тъжно съхнеха няколко кисели краставички. Бяха им изпили саламурата. От вчерашната любовна магия нямаше и следа. Вратата към терасата зееше и оттам лъхаше студ.
— Ще кихаш, брато — пелтечеше мъжки глас. — Тия пари не са ти от баща ти. Е, не са и от мене, но поне помня, а на тебе… Нещо много ти е къса паметта, миличък.
Настъпих оглозган пилешки гръден кош.
— Лошо ще стане, гълъбче…
Костите изхрущяха под токчето ми и накараха гласа да млъкне по средата на фразата.
Откъм морето духаше леден вятър. Шестнайсет етажа надолу вълните яростно удряха основите на хотела, отдръпваха се, побеснели, че не са го срутили и опитваха пак. Андрей се беше облегнал на стената с чаша в ръка, а пухкав нисичък мъж с ангелска физиономия, май го бях мяркала из фоайетата, едва се крепеше на краката си до парапета.
— О, мадам! — потръпнаха в широка усмивка розовите му бузи — Как е световната наука?
Той пиянски се опули насреща ми, а вятърът отметна руса къдрица от челото му.
— Всичко за вашия възлюбен е тука — почука се с пръст по слепоочието. — Архивите са живи. Кой му даде, колко, от кои фондове… на кой му е по-добре да го чешат: на пръста, или на ушенцето, а? Ха-ха-ха…
Скова ме страх. Онова неясно и плашещо нещо ми отнемаше Андрей пред очите ми, а аз нищо не можех да направя. Губех битката преди да съм я започнала.
Непознатият се поклони дълбоко.
— Оставям ви да си гукате — каза той и се покатери на перваза. — И да разсъждавате по темата… другарю!
Той театрално разпери ръце и се заклатушка към съседния балкон. Господи, защо го правеше?! Не можеше ли просто да отиде до вратата, да я отвори и да мине през нея? От любов към риска ли постъпваше така, или не искаше никой да го вижда, че излиза от стаята на Андрей? Не можеш да гледам спокойно как човек, какъвто и да е той, лъкатуши по перваза на балкона на шестнадесетия етаж, как си играе с живота си… Хвърлих се към него, но Андрей ме стисна над лакътя и ме дръпна назад. Мъжът залитна. Единият му крак стъпи във въздуха, за част от секундата той се задържа на другия, а после полетя надолу. Изпищях и скрих лице в ризата на Андрей. Неясното нещо напомни за себе си по-категорично и по-безпощадно от всякога. Усетих присъствието му като никога досега. То беше тук и демонстрираше силата си, пред която аз бях напълно безпомощна. Нещото пропълзя в мен и в този момент разбрах, че то не съществува като нещо отделно. Всъщност… не е да го нямаше съвсем. Имаше го, но то не беше нещо мистично и непознаваемо, а беше Андрей. Самият той или част от него. Онази част, която го правеше такъв какъвто е и неудържимо ме привличаше. Той излъчваше сила и власт. Исках ги.
— Алкохолът не прощава — спокойно каза той.
Не избягах. Не си тръгнах, както би трябвало да постъпя. Така би трябвало да ми подскаже разумът, ни той не ми подсказваше нищо подобно. Нищо не ми подсказваше. Отново бях станала едно цяло и се разбирах със себе си. Исках да съм там, където бях. Бях там, където трябваше да бъда. С точния човек и на точното място.
— Направи ми впечатление още когато те видях за пръв път — каза Андрей. — още първата вечер. Само за тебе мисля още тогава. Не знам за какво точно става въпрос, може би е химия… Като се замисля… ако някоя друга беше тръгнала да си търси белята вчера сутринта, едва ли щях да хукна да я спасявам. Имам нужда от теб.
За онзи, който току-що загина не ми пукаше. Да, точно така, не ми пукаше. Радвах се, че стана така, защото ако никой никога не беше загивал пред мен, нямаше да знам, че не ми пука от това. А сега знаех.
— Женен съм — продължи Андрей, — но там вече отдавна няма нищо… освен две деца. Ще работиш при мен, после ще видим… Ако ти хареса… Не знам…
— Аз…
„Не мога“, беше краят на фразата. Имам семейство. В София ме чака мъжът ми.
Някой почука на вратата.
Премълчах, защото вместо мен щеше да го каже някаква друга Милена, онази, която не се разбираше с тялото си. Нея обаче вече я нямаше, само от време на време се обаждаше като черна радиостанция.
Андрей ме пусна и отиде да отвори. Чух го да се прави на изненадан от нещастието. Не се върна, а аз му изпих чашата, която остави на балкона, погледнах надолу и се загледах как лекарят от „Бърза помощ“ се суети около трупа. Хубаво ми беше. Хубаво ми беше как студеният вятър брули лицето ми, хубаво ми беше да усещам как от морето на талази ме залива любимия ми аромат на йод и гниене. Хубаво ми беше да се радвам на предложението на Андрей, макар и малко да ме смущаваше. Той се появи долу до лекаря, а аз почувствах как водката ме отпуска и ме оставя да се наслаждавам на гледката на красивото му тяло. И да осъзная, че не искам да го гледам само отдалече.
Прекратиха семинара още същия ден заради смъртта на колегата, а през нощта си заминах с чартърен полет. Андрей ми занесе куфара до автобуса. Мълчалив беше, блед и съсредоточен в нещо свое, не в мен. Всъщност, кой знае какво става в душите на мъжете…
Залепих лице в прозореца и му пратих въздушна целувка. Той енергично ми махна. Не откъснах поглед от него, докато не го загубих от очите си. Исках да го запомня такъв какъвто беше в този миг — жилав, мъжествен и тъжен, а очите му ставаха все по-сиви и по-далечни, докато не се сляха с оловната повърхност на морето.
В самолета с изненада установих, че не мога да си спомня ясно чертите на лицето му. Носех в сърцето си само тежкото олово на погледа му, толкова различно от маслинената топлина в очите на Мони. То се беше загнездило в мен и нямаше да си отиде никога, като куршум, който ранява само веднъж.
Мина количката с цигарите и напитките. Купих си „Ротманс“ — плочка, макар да не бях пушила осем години. Запалих, закашлях се и оставих цигарата в пепелника. Трескаво извадих от чантата си несесерчето с гримовете и се огледах, очаквайки да видя как кожата ми повяхва, посивява и се съсухря, но изглеждах по-добре от всякога. Прибрах си огледалцето и чак тогава забелязах, че между гримовете ми е натикана стодоларова банкнота. Прощален подарък от Андрей. Прощален ли? Дръпнах още веднъж и отпих глътка вино. Беше тежко червено вино, тръпчиво и сухо. Имаше вкус на раздяла, но и на още нещо. Мони сигурно вече ме чакаше на летището в София. Той имаше глупавия навик да ми купува цветя обикновено големи букети рози, ако има пари, разбира се. Щях да сложа букета във ваната, а преди да се напълни, ще го направим под душа, бавно, но с настървение, зажъднели един за друг. Щяхме ли? Едва ли. Едва ли някога повече щях да правя каквото и да било с Мони. Съжалявах ужасно за Андрей, имах чувството, че съм изпуснала влака на живота си. С него за малко бях в друг свят, но това не беше моят свят и аз не знаех какво да правя там. Не му знаех правилата и не исках Андрей да ме води като сляпа из него. Не исках никой да ме води Затова съжалявах. Защото дори и да се срещнехме пак, нямаше да бъде същото. Като с Мони. И Мони, и Андрей бяха заместители, също като лечебния глад, бягство от мене си. Сега исках да опитам сама. Щях ли да мога?
* * *
Андрей се обади по телефона на Милена и я покани на работа във огромната си рекламна агенция. Тя прие. Той беше толкова прекрасен работодател, че задължаваше служителите си всяка седмица по два пъти да ходят на плуване за сметка на фирмата в Олимпийския басейн в Москва, за да са в добра форма. После тя се разведе с Мони, омъжи се за Андрей, родиха им се дете и те живяха щастливо до края на дните си. А краят дойде през 2002 г., когато те отидоха на театър. По принцип не пропускаха нито една нова постановка. Този път щяха да гледат рок опера. Чеченските терористи, които ги взеха за заложници заедно с другите зрители, нямаше откъде да знаят, че слагат край на една щастлива приказка. Още по малко пък на баретите от ОМОН, които пуснаха газ, за да убият терористите, ги интересуваха такива глупости. Заслужаваше си да умра, помисли си Милена преди да припадне, този живот си заслужаваше цената. И Андрей също. А Мони толкова намрази Милена, че и досега е убеден, че тя живее щастливо и богато някъде в Америка с руснака-мафиот, който пере парите на КГБ. Не само мисли така, но го и разказва и хората му вярват.
Ярко оранжева, с цепка до над средата на бедрото полата се притисна към краката ми като жива. Само за малко не ми покриваше глезените. Сакото се разтваряше една идея повече от необходимото. Не посмях да си махна сутиена, иначе щях да изглеждам съвсем като в списанието, където прочетох за костюма на успеха. Дадох за него цялата си заплата. В материала ставаше въпрос как да се облечеш, за да постигнеш каквото искаш. Щом го видях на витрината, разбрах, че това е моят костюм. Костюмът на моя успех, на майка ми ще кажа, че е втора употреба, за да не ми завиди.
Часът минаваше един, но на етажа не се мяркаше жива душа, та никой не ме видя, че се преобличам в тоалетната. Редакторската стая все още спеше с надеждата тежкият махмурлук от снощното празнуване на годишнината на телевизията да й се размине. От бюрото на „борчето“, т.е. на шефката, й се присмиваше бутилка минерална вода, охранявана от флаконче аспирин, на шишето с черен маркер беше написано: „Не пий!“ и да изпускахме някакви събития, на кой му пука, така и така правим само по едно емисия на ден, колкото да не ни вземат лиценза, така е днес, утре как ще бъде не е ясно, може и по пет емисии да правим. Телевизията е динамично нещо. Разтворих си една таблетка и я изпих, защото ме болеше глава. Не от препиване, а от недоспиване. От купона си тръгнах рано и до три часа писах концепция. „Борчето“ се изпусна, че предстоят промени, тръгват нови предавания. Тя като си пийне, всичко си казва. Готина е. Крещи, обижда, псува, ама е с меко сърце. Влезеш ли й под кожата е твоя за винаги. Тя затова е на тоя хал. Така и не се е омъжила, а върхът на кариерата й са новините в шибаната кабеларка, няма къде да върви, гони петдесетте. Тя ме уреди тук. Познават се с майка ми. Тя също е журналистка, майка ми имам предвид. Аз вървя по нейния път. Професионално. Иначе — не. В никакъв случай. С баща ми са се оженили, защото забременяла. Били са заедно само десетина месеца. Общо взето заради мене. Почти не го познавам. Живеем по квартири. Сменяме ги през няколко месеца, както майка ми сменя вестниците, в които работи.
Не че измислих гениално предаване, но сега беше моментът да стигна до шефовете, сред тях има хубави мъже, успешни, богати. Все някой ще ме забележи.
Компютрите бяха изпаднали в клинична смърт. Ужасно стари бяха, някои дори и мишки си нямаха, но ние работехме на тях, чак пушек се вдигаше. Открих хакера в стаичката му да събира компютър от резервни части и да му говори нежно, казах му, че имам да пиша нещо спешно, а той вдигна към мен мрежестото си лице, прорязано от бръчици като географска карта и се изхили:
— Много си се разработила.
Приличаше на остарял каубой. Измърмори, че ще пусне заявка за уред за трошене на ръце, понеже някой кретен нощес изключил сървъра, после извърши някакви шамански действия около контакта и по клавиатурата на въпросния сървър и компютрите тръгнаха.
— Ще ти дадат тиквен медал — чух го да вика след мене, но не му обърнах внимание.
Набрах си концепцията, принтвах я и веднага я изтрих, за да не ми я гепи някоя пъргава колежка. Качих се на директорския етаж и, о, ужас, видях пред себе си, за щастие в гръб, грандиозния задник на „борчето“. Не трябваше да ме вижда. Щеше да се обиди, че я прескачам, а отгоре на всичко днес бях дежурен репортер, което означаваше, че трябва да търча, където ме прати. Да, но от друга страна като всеки вторник по това време шефовете се събираха на програмен съвет при директора Димов.
Такъв шанс не е за изпускане. По принцип секретарката не допуска до него, ако той не те е повикал. Не че се стремя конкретно към Димов. Животът ме е научил да взимам каквото ми падне и когато ми падне. Като с яденето — когато има, каквото има и колкото има, но, кой знае…Чувала съм, че Димов си пада по хубавите жени и харесва нестандартни идеи и постъпки. Не искам с мен да става като с майка ми. Ще се реализирам като жена. Не съм грозна. Натурална брюнетка със зелени очи, все ще я избутам някак тая българска филология. Искам щастлив брак и ще го имам. А щастие без пари няма, убедена съм. Доста филми съм гледала, знам как е.
С грацията на носорог „борчето“ се отдалечи по коридора, а аз се шмугнах в първата изпречила се пред очите ми врата. Малкото помещение ухаеше на кафе. Върху плота до кафе машината имаше табла с димящи чашки, а секретарката сипваше мляко в порцеланова каничка с гръб към мене. Грабнах таблата, стиснах папката с концепцията под мишница и влязох в заседателната зала, където около кръглата маса се караха членовете на програмния съвет. Развял рошава грива шефът на музикална редакция обвиняваше редакторката на дублажа — безформена телевизионна хиена в пенсионна възраст, че взима от артистите пари, за да ги уреди в някой сериал. Тя пък крещеше на директора, че е длъжен да я защити от лъжите на „този откровен гей“, директорът с каменно изражение искаше обяснение от главната продуцентка защо някои бизнесмени казват, че си плащат за предавания, а в телевизията не влиза нито стотинка, тя пък предупреждаваше техническия директор да не й подслушва домашния телефон, защото щяла да му прати когото трябва. Всичко това ставаше едновременно, съвсем като на кино. Сервирах кафетата бързо, за да се добера до Димов преди останалите да осъзнаят, че не съм секретарката.
Техническият заплаши продуцентката, че ще разкаже какви сексуални разговори с кой точно политик води, а освен това бил записал цялата звукова картина от спалнята й. Крехка и слаба в бялата си рокличка, тя рязко бръкна в чантичката си и аз затаих дъх. Тя обаче не извади пистолет, а кутия „Парламент“ и след две компресорни дръпвания заяви със спокоен и овладян тон:
— Виж какво, долен доносник, ако имаш сексуални проблеми, не съм аз жената, която ще ти ги реши. Не съм за твоята уста лъжица, разбра ли?
Тя понечи да тръсне пепелта, но се усети, че директорът Димов за пореден път е забранил пушенето, и я угаси в чинийката от кафето.
— Искам всички да знаете — продължи дамата, — че няма да вкарвам в тая ебана телевизийка пари, които да пълнят джобчетата на оня тулуп и някои негови подлоги, имам предвид вас, ако не съм се изразила достатъчно ясно.
Зяпнах от изненада и възхищение. Ако можех, бих я изпила с очи, за да стана и аз толкова смела и решителна. Защо бе с рокля? Може би това беше нейната дреха на успеха. Така и не усетих кога се възцари подозрителна тишина.
Огледах се стреснато. Очите на присъстващите бяха вперени в мен. Тлъстата от дублажа завистливо фиксираше костюма на успеха. Не заради изказването на продуцентката бяха млъкнали, а заради мен. Сред всеобщото недоумение подадох папката си на директора Димов.
— Извинявайте за начина, по който влязох — казах бързо. — Аз съм Светла от новините, ако не си спомняте. Това е моя идея за предаване.
Техническият ме оглеждаше, все едно ме събличаше. Ръцете ми се разтрепериха и изпуснах таблата, заедно с кафето на Димов. Подносът се приземи меко на дебелия мокет, но в ушите ми отекна оглушителен трясък.
— На каква тема е разработката ви, колежке? — попита Димов.
Погледите ни се срещнаха и в неговия зърнах нещо повече от професионален интерес.
— Младежка игра с награди. Състезание — изстрелях. — Ще излезе евтино, даже ще си върне инвестициите: ефирните телефони са с добавена стойност, а и много фирми дават на бартер…
Очите на продуцентката се присвиха като на котка.
— Страшно интересно — прекъсна ме Димов. — Колеги, мисля, че важността на предложението си заслужава да прекъснем едно толкова отговорно заседание. Само че…
Техническият се облегна назад и столът изскърца. Не ми пукаше, че не ме взима на сериозно, щом самият Димов вече го беше направил.
— … само че — натърти Димов, — първоначалното обсъждане на всеки проект се извършва в отсъствието на автора.
Той ми се усмихна и ми намигна. И точно в този момент в залата устремно влетя „борчето“, а зад рамото й уплашено надникна секретарката.
— Антрактът беше внезапен, но забавен — подхвърли зад гърба ми продуцентката.
Какво казваше тя вече нямаше значение. Самият Димов ме беше забелязал. „Борчето“ бурно ми обясняваше за някаква извънредна спешна заявка. Уж я слушах, а си мислех, че ми трябва покровител с дебел портфейл, за да не стана като нея.
Час по-късно вече се трудех по задачата. Напоследък кметът на града периодично откриваше по нещо в средата на деня — я част от ремонтирана улица, я градинка, я чешма, а след прерязването на лентата хранеше обилно журналистите. Този път беше пазар с нов покрив и такива цени, че ние с майка ми едва ли бихме могли да си купим нещо повече от бутилка олио. Еднократно, по принцип винаги взимам такива събития, за да се наям. И майка ми прави така. Тя ли ме научи, или аз — нея, не знам. Навързало ми се е в главата.
Националната телевизия взе интервю от градоначалника. Екип на вражеска телевизия снимаше церемонията едно към едно. За мене остана само шефът на фирмата, която беше платила коктейла. Направих го заради Димов и бъдещото си предаване. „Борчето“ ми каза, че той лично е наредил събитието да влезе в емисията. Значи имаше някакъв интерес, с който съм длъжна да се съобразя. Нали съм вече негов човек. Отнякъде обаче неочаквано изникнаха възможно най-грозната колежка и операторът-философ. Поискаха ми кабела за микрофон, трябвал им за пресконференция в другия край на града. Отказах да им го дам, но философът го изтръгна от камерата. Тръгна да го навива, а пък аз се вкопчих в микрофона и не го пусках, моят оператор не само не ми помогна, а ми заяви, че проблемът си е мой, всъщност не е и мой, а на телевизията, да купели достатъчно кабели. Удържах микрофона, но сакото на успеха остана в ръцете на философа, такава схватка беше. Той го захвърли на един стол и със злобно примирение ми каза да побързам. Завтекох се по боди към шефа на фирмата — спонсор, господинът ме прегърна, допря устни до ухото ми и ми довери, че дал пари за това събитие, просто защото нямало друго по-евтино. Усмихна ми се, обля ме с ухание на скъп парфюм и изчезна сред гостите. Сговни ми се. Възможността да спечеля червена точка пред Димов отиде на кино. Философът с обиден вид прибра кабела и двамата с колежката си пробиха път през навалицата към изхода. Гледах ги и изведнъж осъзнах, че няма за какво да се ядосвам, това беше само досаден епизод, може би последният. Утре Димов ще ме извика и…Къде ми е сакото?
Сакото на успеха го нямаше на стола. И под стола го нямаше.
— Ваше ли е?
До мен стоеше Димов със сакото на моя успех в ръце. Много добре знаеше, че е мое. Тогава защо питаше? Как защо? Защото ме сваляше, защо изобщо беше дошъл? Заради мене, разбира се. Успях! Успях веднъж и завинаги. А се връзвах на философа и грозотията, дето цял живот ще си отразява пресконференции. Има жени, които са толкова грозни, че нямат друг избор освен да са умни. Аз не съм от тях.
Димов с галантен жест ми държа да се облека и ме заведе до шведската маса.
— Предаване като твоето вече е подготвено — каза той. — Заложено е в програмата. Скоро ще се излъчи пилотното.
Точно срещу нас по средата на дългата маса, отрупана с ястия, операторът си тъпчеше джобовете с фъстъци.
— Значи така — въздъхнах, — изработихте ме. Пред всички. А аз, глупачката…
Очите на Димов неспокойно шареха по костюма на успеха. Той махна несъществуваща прашинка от ревера ми и тихо каза:
— Вече не съм сигурен кой кого е изработил.
Операторът ми направи нетърпелив знак да тръгваме и се насочи навън. Димов се пресегна, извади розата от вазата в средата на масата и ми я даде. Очарована забих нос в цветето. Ухаеше на щастие. Когато вдигнах глава, той вече водеше оживен разговор с отказалия ми интервю бизнесмен, това обаче нямаше никакво значение. Нямаше значение и че с предаването нищо няма да стане. Сега вече можех да си правя каквото си искам предаване. А ако искам, мога и да не правя.
Видях само задницата на репортажната кола, която отпрашваше от паркинга. Операторът, който беше и шофьор, за да спестява телевизията от заплати, вероятно беше побеснял, че разговарям с Димов. Да завижда, негова си работа. Това е положението. Птичето веднъж каца на рамото. Димов ще расте, само на 38 е, нали му пише е ге не-то по договорите. Омъжвам се за него и пей сърце. Може да уредя и майка ми в телевизията. Заслужава го жената, сама ме е отгледала, излъчила се е. Тя си знае какво й е. Прави се на железния човек, ама…вече за нищо не става.
Тръгнах пеша. В края на краищата телевизията е само на няколко спирки, няма смисъл да харча пари за билет. Над шосето се носеше мараня от автомобилни изпарения. Поех ги с пълни гърди, а превалилото слънце ги превърна в златна паяжина. Край мен профуча блестящ „Мерцедес“. Може би от чашата вино, която изпих с Димов, а може би от само себе си, ми се стори, че съм в „Мерцедес“-а, а той спира пред непроницаема врата от солидно желязо, която се отваря автоматично. Пред автомобила се разкри потънал в зеленина парк. Покрита с бели камъчета алея, оградена с изрядно подстригани в английски стил храсти ме отведе до окъпана в слънчеви лъчи къща с тераса на покрива. А там, отпуснал се в люлеещ се стол, се поклащаше Димов, той дръпна от хавайската си пура и си взе питието от сервитьор в бяла униформа. „Мерцедес“-ът спря пред входа, шофьорът ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Димов се усмихна, изпи на един дъх искрящото шампанско и демонстративно пусна от терасата блестящата чаша. Тя падна върху мраморното стълбище, разби се и се превърна в малък фонтан от стъклен прах.
Когато стъкленият прах се разсея, аз бях стигнала до студиото. Спрях пред входа да си извадя пропуска. Закачих си го на сакото и чак тогава забелязах Димов в стъкленото предверие до бюрото на охраната. Беше дошъл преди мене, за да изненада приятно. Колко мило! Устремих се към него, но видях, че има и още някой и нещо ме спря. Някаква интуиция. Залепих се за стената на сградата. Вече мразех човека, който разговаряше с него. Не исках да деля Димов с никого, за нищо не света. В неясната фигура различих оня — тайнствения собственик на телевизията, бизнесмен с особен бизнес, т.е. неизвестен. Носеха се слухове, че върти проститутки по скъпите хотели, но дали е така никой не можеше да каже със сигурност. Страхувахме се от него. Не само аз, всички. Не знам защо. Понякога се появяваше изневиделица в студиото, всяваше ужас със самото си присъствие и си отиваше преди някой да разбере защо е дошъл. На възраст беше по-млад от Димов, но изглеждаше някак опустошен. Лицето му имаше нездрав цвят, косата му оредяваше на темето. Димов говореше, а оня слушаше, потропвайки с мобилния си телефон по китката на другата си ръка. Димов му подаде нещо. Оня го взе и се почеса между краката. Не повярвах на очите си. Това беше моята папка. Папката с моето предаване. Но нали такова предаване вече беше направено?
На Оня му звънна телефонът, той върна папката на Димов и тръгна да излиза. Здрачаваше се. Спотаих се в удължените лилави сенки край храстите. Димов го последва.
— Добре е — чух го да казва. — Върши работа. Но няма смисъл в такова предаване да залагаме на имена. Когото и да поканим, ще иска пари. Увълчили са се. Игрите си печелят от само себе си.
— Къде ходиш? — попита Оня в телефона — Пазариш ли? Добре, пазари по-бързо!
Той затвори и се обърна към Димов:
— Девойката да не създаде проблеми?
Явно се сети за нещо, набра номер и нареди в изящното апаратче:
— Ще пазариш като хората…Няма да купуваш боклуци ти казвам! …Какво като е дом за сираци? Какво като не са виждали шоколад? Сега ще видят. Аз ще им го дам. Аз правя дарението! Аз! няма да се излагам, чуваш ли какво ти казвам?
— Мацето много го сърби — продължи Димов, след като Оня си свърши разговора. — Има хляб в него, ще го използваме. Бедна е, няма къде да върви. Не вярвам да мрънка.
— Тая мойта жена — поклати глава Оня и си прибра телефона във вътрешния джоб. — Гъзовейките й струват повече… да не стане пис за авторски права?
— Ако не патентова заглавието като търговска марка, нищо не може да докаже — обясни Димо, — а тя няма нито пари, нито акъл за това. Няма да се сети. Пък и… ще се прежаля, хайде от мен да мине.
Димов се засмя, Оня — също. Без съмнение говореха за мен. Гняв, възмущение, обида се разбушуваха в мен в някакъв непознат коктейл, ако това беше филм, героинята би намерила в храстите зареден пистолет и би ги застреляла, а зрителите по някакъв начин биха научили какви престъпници са тези мъже. Аз обаче само стоях вцепенена, докато страстите в мен изкристализираха в унижение. Чудовищно, смазващо унижение. И тогава пак продължих да стоя в спускащите се все по-ниско лилави сенки. Не направих нищо. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сетих, че от следващата заплата трябва да купя на майка ми някакви ниски обувки. Жал ми е да я гледам как се мъчи на единствените си с токчета. А за да й ги купя, трябва да получа заплата. А за да я получа, не трябва да мърдам от мястото си.
Пред входа се материализира малък джип, управляван от ефирно същество на около 19 години, изкуствена блондинка. Спря до двамата мъже. Оня се качи, а Димов връчи папката на шофьорката, която го дари с усмивка. Червилото й сто процента беше „Кристиян Диор“.
— И умната — подхвърли Оня през прозореца преди да потеглят.
— Няма страшно — засмя се Димов — Просто поредното маце. Бройчица. Три месеца и вънка. Не ми е за пръв път.
Не ме беше излъгал. Предаване като моето наистина щеше да има. Допуснал беше само една малка неточност: той не знаеше, че ще има такова предаване преди да нахлуя днес в заседателната зала. Кой знае защо се сетих за главната продуцентка. Те с Оня си приличаха по някакъв свой си, необясним начин. А в техния свят аз можех да бъда само пресечка, детайл, покриващ монтажния скок в картината. Недопита чаша, разтреперана ръка или случайно лице, придаващо достоверност на репортажа. Изчаках Димов да си тръгне със служебната кола и влязох в апаратната. Моето време за монтаж вече течеше. Какво пък…Три месеца, три. Добре. Не са се свършили телевизиите.
Освен морето и лодката нямаше нищо. И морето сякаш го нямаше, толкова спокойно и лазурно беше. И звънеше пронизително. Тя не беше сама в лодката. С нея имаше още някой. Саша. Това беше Саша. Държеше веслата, гребеше със замах…
Напипа си GSM-а някъде на пода до леглото и се обади, но отсреща й отвърна мълчание. Някой или искаше, но не можеше да говори, или можеше, но не искаше. Пресегна се и запали нощната лампа. Нямаше четири.
— Ало? — предпазливо повтори тя. — Ало?
Мълчанието стана напрегнато, хем заплашително, хем предупреждаващо. Изключи телефона, наля си авиаторска доза чисто уиски, изпи го на екс и се унесе.
Орнаментите по високия гипсов таван хвърляха причудливи сенки по стъклата на библиотеката, а одеалото, небрежно захвърлено върху вишневия диван, все още пазеше очертанията на Саша. Предметите знаеха къде е, но оплетени в неуловимите нишки на мълчалив заговор, не й казваха. Объркана и тъжна, тя излезе на балкона и се загледа в едрите парцали сняг, които се сипеха от ниското като окачен таван сиво небе. Рязък звън наруши призрачната тишина. Калина се хвърли към телефона, но не го намери на обичайното му място върху масичката в хола. Нямаше го никъде, но въпреки това продължаваше да звъни. Този път беше будилникът. Софийското слънце се беше издигнало високо в небето, а ниският таван на панелния й апартамент заплашваше да я захлупи.
Задачите прииждаха една през друга, затрупваха я, всяка следваща се оказваше по-спешна от предишната. Шефа имаше рожден ден и предстоящият купон в новия му ресторант лакомо поглъщаше деня. Той непрекъснато се интересуваше как върви подготовката, крещеше й работи ли, или си пипа оная работа, сменяше си нарежданията през три минути. След обед я прати до банката да тегли пари. Искаше голяма сума, каквато едва ли щяха да й дадат без заявка от предния ден, но беше длъжна да опита. Още не беше стигнала, когато Шефа пак й се обади и се разкрещя къде ходи. Преди да успее да му обясни, че тъкмо влиза в банката, той й нареди да стои там, където е. Вече й бил пратил шофьора си с личното си „Ауди“, за да му докарат някакъв изключително важен човек. Трябвало да му го доведе на всяка цена, ако ще да го изчука. Сто на сто щеше да види и чуе нещо нездравословно. Шефа я пускаше на партньорите си само в изключителни случаи. Водеше се технически сътрудник, но през нея минаваше какво ли не, включително и сделки, за които всеки момент можеха да й резнат главата до кръста. Беше приела нещата такива каквито са с примирение. Петгодишният й син си искаше своето, а след смъртта на мъжа си можеше да разчита единствено и само на себе си.
Шофьорчето не й каза къде отиват и кого ще търсят, а и тя не попита. Обърканите улички на тузарския квартал ги отведоха пред тумбеста стара къща с олющена на места мазилка. Стените й се трупаха около еркерен прозорец, върху който на магия пазеше равновесие мансарда с натруфено балконче. И за капак — чисто нова метална врата. Липсваха й само кокошите крака. Зад мръсното стъкло на изпъкналия прозорец обаче стоеше не баба Яга, а онзи от съня. И да вярваше, и да не вярваше на очите си, беше той. Саша. Студентското й гадже. Невъзможната й любов. Гледаше я с възхищение. И както я гледаше, престана да стои на прозореца. Възхищението му обаче остана. Възхищение само по себе си. Обади й се Шефа й и каза да се връща в офиса, човекът сам дошъл при него. Калина не го послуша. Позвъни продължително, но звънецът отекна някак глухо, на мъртво навътре в къщата. Никой не й отвори. Натисна дръжката, вратата беше заключена. Погледна пак към тумбестия прозорец. Нищо. Побиха я тръпки.
„Привидяло ми се е, помисли си тя. Сигурно е от алкохола. Напоследък пия прекалено много.“
Върна се в колата, за всеки случай хвърли още един колеблив поглед към къщата и се качи, а възхищението я последва.
Саша учеше космически технологии и му беше забранено да контактува с чужденци. Забраната, опасността, на която се излагаха, направи от кратката им лав стори вълнуващо приключение. Виждаха се тайно в голям апартамент на пъпа на Москва, зад паметника на Юрий Долгоруки, където, както й обясни Саша, по принцип живеел негов приятел, който воюва в Афганистан. Точно него сънува на разсъмване.
Там винаги се намираше студена водка, макар Горби да беше забранил алкохола, червен хайвер, шампанско, шоколадови бонбони и изобщо — от пиле мляко. Имаше и огромна вана, и блестящи от чистота чаршафи, които сякаш се перяха, гладеха и сгъваха сами. Калина и Саша не се уговаряха предварително, но почувстваше ли нужда от него, тя винаги го намираше там.
„Аз те викам телепатично — шегуваше се Саша. — Човек може да направи каквото си поиска с друг човек, стига да знае как.“
Той често й говореше за силата на думите. Според него всеки човек си има своя дума, в която е скрит ключът към душата му. Следеше внимателно кои думи употребява тя, а понякога дори записваше разговорите им на касетофон. Малко странен беше, но точно това го правеше невероятно привлекателен. Веднъж я изненада с неин портрет, който негов колега нарисувал, без да я е виждал. Приликата беше толкова поразителна, че чак я уплаши.
„Чрез този портрет винаги и навсякъде ще бъда с теб“, каза й Саша, там живееше непознато семейство. Хората не бяха чували нито за Саша, нито за афганския му приятел.
Оттогава Москва се затвори в себе си. Без Саша стана чужда и недоброжелателна, дори враждебна. Оказа се, че е разкривала пред Калина само онези свои страни, които Саша бе искал тя да познава. Всъщност и той не беше московчанин, родното му селище се намираше някъде далече в Поволжието, но тромавата, огромна и капризна руска столица го обичаше и закриляше. Калина се чувстваше предадена, защото заради него бе обикнала Москва и много я заболя да разбере, че градът никога не я е харесвал. Без Саша животът там й изглеждаше като черна дупка, но нямаше как, трябваше да се гмурне в него.
Няколко месеца по-късно Калина се омъжи за Галин. Неин състудент. Българин. След година завършиха и се прибраха в България Живяха заедно девет години. По незначителни поводи помежду им избухваха страшни скандали. Извиняваха се един на друг, обещаваха си, че повече няма да се карат, но раздразнението се зараждаше наново, растеше и пак избухваше. Веднъж Галин й каза, че въпреки изключително сериозния й недостатък да изстисква пастата за зъби от средата на тубата, тя е неговата голяма любов. Шегата я подразни. В устата на мъжа й думата „любов“ й прозвуча омърсена. Разкрещя му се, сбиха се, той й насини окото, а тя му пукна ребро с точилката. До вечерта прокърви и я взеха в болница за задържане. По това време Галин и неговият най-добър приятел — също техен състудент от Москва, вече бяха регистрирали офшорката в Малта. Галин така и не видя сина си. В деня, в който изписаха Калина и детето, съдружникът му го докара от острова в запечатан ковчег. Починал от мозъчна травма вследствие на автомобилна катастрофа, нещо такова пишеше в смъртния акт. Приятелят му й разказа колко нелепо и случайно е загинал съпругът й и я взе на работа във фирмата, която вече беше изцяло негова. Фирмата бързо се разрасна, а той от най-добрия приятел на мъжа й от само себе си се превърна в Шефа. След около година той вече беше герой на новото време, преуспяващ бизнесмен, създал работни места, довел чужди инвеститори, помогнал на националната икономика. Калина обаче беше наясно, че той просто беше върнал изнесените пари обратно, пари, изнасяни с куфарчета в чужбина в началото на демокрацията, пари, заради които, както тя подозираше, Галин беше убит. Да, това беше така, но в първата година на новия, 21-и век вече никой не го помнеше, а и не искаше да си спомня.
Тежкото, таено с години, давено в алкохол съмнение, че мъжът й е загинал от насилствена, си проби път през спомените.
„Не искаш да повярваш, но е така“, каза някой в главата й.
Някой, който не бе тя.
Калина стреснато се обърна към шофьорчето, но то си гледаше пътя и не й обръщаше внимание.
„Не бягай от истината, продължи гласът, Не си търси оправдание, че досега не си направила нищо.“
„Можех ли да направя каквото и да било? “
„И сега можеш.“
Определено трябва да намаля алкохола, помисли си Калина, откачам.
„Не е в алкохола причината — веднага й отговори гласът. — Това е телепатичен контакт.“
„Това не може да бъде истина.“
„Всичко е истина. Животът е богат, Калина, а ти го живееш. Приеми го такъв какъвто е.“
Каквото и да беше това нещо, имаше ли го, нямаше ли го, то четеше мислите й.
„Кой си ти? “
Отговор не последва.
Кого питаше? Питаше ли изобщо някого? Прав е Шефа, че от пиенето си измисля какво ли не и става вредна и за околните, и за себе си.
Спряха на светофар. Малка черна рокля на витрината отсреща привлече погледа й. Видя се сякаш през чужди очи, в които роклята толкова й отиваше, че без обяснения слезе от колата и отиде да си я купи.
— Откачена работа — промърмори зад гърба й шофьорчето и даде газ.
Щом меката еластична тъкан докосна тялото й, преследващото я възхищение я връхлетя отново. Макар още да се беше погледнала в огледалото на тясната ъгловата пробна, знаеше, че единият ръкав се е смъкнал.
„Намести го.“
Не искаше да го прави, но послуша гласа.
„Страхотна си — оцени я нещото в главата й. — Искам те с тази рокля довечера.“
„Аз… “
„Не си луда“
„Какво става с мене? “
„Навяхваш си мозъка, за да си вършиш работа.“
„Каква ми е работата? “
„Животът не е само работа“, измъкна се гласът.
Стори й се, че се усмихва, но може ли глас да се усмихва…
Калина механично плати роклята, механично прибра старите си дрехи в торбичката, която й даде младата продавачка и механично тръгна към офиса. Погледите на мъжете по улицата я изпиваха, като че ли отиваше да живее вътре в тях, а без тях преставаше да я има. Знаеше, че е хубава жена, но никога досега не бе усещала толкова осезателно какво предизвиква у мъжете. Ужасно болезнено беше, мъчително и унизително. Опита се да се изправи срещу проблема, да среща погледите на минувачите, за да ги накара да се почувстват неудобно от това, че я разсъбличат, но тогава стана още по-лошо. От всеки минувач все едно я гледаше Саша. Саша по дънки, Саша с костюм, Саша с обица, Саша с кожено яке, Саша по анцуг… нисък Саша, висок Саша, дебел Саша, Саша с брада, рус, чернокос, кестеняв, Саша с излъскани обувки, опърпан Саша… Саша еднокрак просяк, седнал на тротоара. Саша полицай. Саша пред чейнджа… Все Саша. Навсякъде Саша.
С ужас се взря през стъклото в пазача на пропуска и чак след като се убеди, че възрастният човек по нищо не прилича на Саша, се втурна в сградата, като че ли вътре щеше да избяга от себе си. На входа обаче едва не се сблъска със Саша, този път от плът и кръв. Отдръпна се инстинктивно и го пропусна да излезе.
„Не се издавай, че си ме познала“ — прозвуча в главата й.
Закова се на място и го проследи с поглед до синия „Крайслер“ на паркинга. Той се качи и потегли без да я погледне.
„Махай се веднага оттам! “
Качи се разтреперана в стаята си и веднага си сипа уиски.
„Още ли не знаеш кой съм? “
Първата глътка я опари, втората приятно се разля по тялото й. Всичко това беше абсолютна глупотевина, измишльотина, плод на страховете й, на преживяното, на постоянното напрежение, в което живее. Кой знае в коя точка на земното кълбо се намира сега Саша и вероятно изобщо не си спомня за нея. А човекът с „Крайслера“ просто прилича на него. Хората си приличат, затова са хора.
„Всеки момент ще се отвори вратата и онзи, когото наричаш шефа, ще… “
Влезе Шефа, издокаран за празненството с гълъбово син костюм. Новата му прическа — скосена отзад, обемна на темето и зад ушите, му придаваше вид на добро момче, на човек, на когото може да се разчита. Точно такава невинност излъчваше погледът му, когато пристигна на летището с ковчега.
— Нещо не е наред ли? — недоверчиво попита той — Костюмът ли не ми стои добре, или не ти харесва как съм се подстригал?
Скова я страх. Животински страх.
„Аз съм страх. Целият ми живот е страх. Страхът е моята същност. Страшно е да си страх… “
„Много поетично се изразяваш. Направо художествено. Казах ти, че ще влезе. Гледай да не усети нищо.“
Отпи яка глътка и се насили да се усмихне:
— Изглеждаш чудесно. Знаеш ли, този човек, който си тръгна…
„Внимавай! “
— …при него ли ме беше пратил?
Шефът повдигна вежди и многозначително погледна чашата на бюрото й.
— Иди в ресторанта — каза той. — Наглеждай, да не стане някоя издънка.
Поколеба се, после уж между другото подхвърли:
— Да, при него те бях пратил.
Той се погледна в голямото огледало на шкафа.
Трябваше да каже на някого, за да не експлодира. И то тъкмо на него, на човека, който й даваше хляб. Тъкмо на него имаше нужда да разкаже всичко, за да й олекне.
Той кимна одобрително на отражението си и тръгна да излиза.
— Чакай!
„Не го прави! “
— Какво? — попита Шефа от вратата.
Малко остана да му се довери. Да му разкаже, че чува гласове, да го попита той ли е убил Галин и какво общо има Саша, но срещна сините му очи, открити и честни като на огладнял хищник и премълча, парализирана от страх.
— Н-не, нищо — пропелтечи.
— Хайде, че няма време.
Той се върна и хвърли пред нея пачка петдесетолевки:
— Всеки момент ще докарат тортата.
Тортата се извисяваше внушително във фоайето на ресторанта, висока почти до тавана, широка колкото кухничката в панелното й жилище, натруфена до безобразие с екзотични плодове и планини от сметана. Калина се разплати като насън и се гмурна в потока от гости, заливащ вече двете зали.
„Трябва да отстраниш Шефа.“
Поредното уиски й помогна да приеме една идея по-леко мълчаливия разговор. Взе си още едно и се усамоти с него в сянката на тортата, чието разрязване се предвиждаше да се превърне в кулминация на купона.
„Той уби мъжа ти. Същото ще направи и с теб.“
„Защо? “
„Прекалено много знаеш. Даже да не си даваш сметка какво си видяла и чула, то е в главата ти. Внимавай с алкохола. Ако не го изпревариш… “
Това наистина бе Саша. С всяка дума гласът му й ставаше по-познат, а спомените — по-живи. Все едно той беше до нея и никога не се бяха разделяли.
„Какво трябва да направя? “ — попита тя.
„Напий го и го изведи навън.“
„Дори заради тебе не мога.“
„Защо? “
„Страх ме е, всичко е толкова нереално… “
GSM-ът в чантичката сложи край на колебанията й.
— Донеси ми парите в крайното сепаре на южната зала — заповяда Шефа.
— Какви пари? Платих тортата, за мокрия бюфет имаше да се доплаща…
— Не се прави на луда! Не тези пари, другите.
— Не разбирам. Кои други?
— Къде са парите, Калина? — стана агресивен Шефа. — Нали те пратих в банката?!
— Не стигнах до там. Не съм ги изтеглила. Ти ми нареди да…
— И тях ли изпи? От сутринта ли пиеш?
„Изчезвай! “
Светът се смали, затвори се като в черупка и не я допусна в себе си. Остана сама с ужаса. Шефа продължаваше да крещи в слушалката, но тя не го чуваше. Хора, маси, чаши, храна, полилеи — всичко се сля в пулсиращо кълбо от светлина и звуци. Отстъпи заднишком, но потъна в нещо меко и лепкаво. Чудовищната торта се разлюля, крехката конструкция се наклони като кулата в Пиза и върху гостите на Шефа се стовари лавина от сметана, блатове и плодове. Яки ръце я приклещиха в стоманена прегръдка. Кълбото от светлина и звуци се поразплете колкото да осъзнае, че личният гавазин на Шефа я влачи към изхода. Долови смях, възмутени възклицания, дюдюкания.
— Фирмата плаща! — открои се гръмкият глас на Шефа. — Фирмата плаща!
Отпусна се като дроб в мъртвата хватка на бияча и изгуби съзнание.
Люлееше се напред-назад, все едно, че беше кораб, изоставен на произвола на съдбата в бурно море. Всеки тласък преобръщаше вътрешностите й и предизвикваше непоносимо гадене. В такт с ритмичното клатене в гърба й ту се появяваше, ту изчезваше остра болка. С усилие повдигна клепачи. Тежаха, все едно бяха оловни. Отвори очи тъкмо когато охранителят свършваше в нея. Лежеше върху бюрото си, малката черна рокля беше вдигната над кръста й, а клавиатурата на компютъра се впиваше в гърба й и ужасно й убиваше. Едрото тяло на мутрата потръпна няколко пъти конвулсивно и се отпусна върху нея, притисна я и й изкара дъха. Заля я миризма на прокисващата сметана, полепнала по костюма му. Зави й се свят и повърна върху него, а задникът й се стовари върху клавиатурата. После отново изгуби съзнание.
Трепереше от студ. Отвори с усилие очи и се надигна. Не можеше да разбере защо е толкова тъмно. Цепеше я глава, при всяко движение вътрешностите й се преобръщаха. Без резки движения, предупреди се сама, това му е майката на махмурлука. Седна предпазливо и чак тогава си даде сметка, че е на улицата и досега е лежала на тротоара срещу тумбестата къща в баровския квартал. Напипа до себе си нещо твърдо. Вдигна го и установи, че това й е чантата. Празна. Нямаше и GSM-а, нямаше й парите, нямаше й личната карта. Нямаше и спомен как се е озовала тук. В съзнанието й като снимка се вклиниха охранителят, компютърът, костюмът с вкиснала сметана по реверите. Какъв кошмарен сън! Мъчеше я жажда. Облиза устни. Горната беше подпухнала и разцепена. Съпротивляваше се в началото и мутрата я удари… Господи! Не беше сън! …
„Стани и влез в къщата.“
Залитайки, Калина се подчини. Металната врата беше отключена, а вътре миришеше на спарено. Опря се на стената, намери пипнешком ключа и запали лампата. От светлината още повече я заболя глава, но нямаше избор, не знаеше къде отива, налагаше се поне да гледа. Без да се отделя от стената на зиг-заг влезе в просторна стая, в която имаше само разтегателен диван, масичка и чисто нов телевизор с плосък екран. Върху масичката се мъдреше начената бутилка руска водка. Добра се до дивана и пи направо от шишето. Треморът намаля, главата я поотпусна.
„Вземи лист и пиши! “
„Нямам лист.“
„Погледни отдясно на дивана! “
Калина се наведе и вдигна сякаш нарочно оставени там лист и химикалка.
„За какво са ми? “
„Запиши думите ми! Ще ти кажа истината, за да разбереш какво ти се е случило.“
Нещо пъстро на олющения тапет отсреща привлече вниманието й. Това беше нейният портрет, същият онзи, който преди почти 15 години й беше показал Саша.
„Мислех, че чрез тази картина ще мога да контролирам живота ти, където и да си. Всъщност и сега бих могъл да го правя, но… не мога.“
Калина стана и свали портрета от стената.
„Аз го нарисувах, нямаше никакъв приятел.“
Тя опря картината в коляното си я пречупи. Стъпка скъсаното платно, падна обратно на дивана, пи още и се разплака.
„Както и да го правиш, остави ме на мира! “
„Калина — меко прозвуча мисълта на Саша, — моля те, изслушай ме… искам да ти разкажа всичко както си беше. Ти трябва да знаеш истината.“
„Защо ми е? “
„За да продължиш да живееш.“
„Не знам… След всичко, което се случи… аз… искам да ме няма.“
„Този изход винаги го има.“
„За какво да живея? Човек трябва да живее заради нещо. Ако не беше детето ми… “
„То е на вилата с родителите на Галин и е добре.“
„Знам. Точно затова… то ще си е добре и без мен.“
„Противоречиш си. Живей, за да го обичаш.“
„А как ще живея… “
„Ще намериш начин. Ще ти помогна. Живей заради любовта.“
„Любовта ли? “
„Думата не те подразни, нали? “
„Винаги те е дразнила, откакто се разделихме. Така те бях програмирал. Това беше ключовата дума към теб.“
„Боже… “
„Слушай ме, Калина, не ме прекъсвай. Онзи, който ти дори в мислите си наричаш Шефа, уби мъжа ти. С моя помощ той му внуши, че си спала с него и детето, което носиш, е негово. Излъга, че имате уговорка да се чуете по телефона и го покани при себе си да провери дали е вярно. По пътя Галин се блъсна в цистерна с бензин и изгоря на място. В ковчега Шефа ти донесе пари. Дадохме му ги, за да ни служи, да работи за нас. Половината бяха за теб и за детето на Галин. Един вид компенсация. Той трябваше да ти ги даде и да те включи в играта. Истината е, че всичко стана толкова сложно и объркано, защото не исках да те деля не само с Галин, но и с никого. Разделих се с тебе, защото тогава нямахме бъдеще заедно. Но следях развитието ти и все повече и повече се влюбвах в теб. Виж, Калина, още като студент мечтаех да използвам способностите и знанията си за себе си, а не за абстрактни категории като родина, добро, светло бъдеще. Възползвах се от голямата промяна и осъществих мечтите си. Не сам, има и други като мене. Знаеш, че в Съветския съюз много се работеше по изследване на възможностите на човешкия мозък. Обучаваха ни. Не учех точно космически технологии, беше ми забранено да казвам точно какво изучавам, а то беше точно това. Ти беше експеримент за мен, нещо като курсова работа. Ако знаеш само как те манипулирах, как си играех със съзнанието ти… С моите колеги спечелихме много и продължаваме да печелим. Вие наричате нашите структури «организирана престъпност». Под «вие» имам предвид всички хора по света, които си мислите, че живеете, а всъщност оставяте живота да мине край вас. Обаче… разбрах, че има неща, които дори ние не можем да контролираме. Като любовта. Аз не мога да контролирам своята любов към теб. Прекалено много те обичам, за да оставя нещата на самотек.“
„Но допусна да се случи всичко това. Не само това! Ти си организирал всичко. Защо не се свърза с мен веднага след смъртта на Галин? “
„Защото нямаше да ми повярваш и щеше да разкажеш всичко на Шефа и не е ясно какво точно щеше да се случи. Във всеки случай той нямаше да постигне тези икономически позиции, които фирмата му има сега и ние нямаше да можем да контролираме вашето правителство… бъди благодарна, че си жива! Шефа ти те използваше безогледно и рано или късно щеше да ти види сметката. Вчера не му се даваха пари и се опита да си измие ръцете с теб.“
„За теб ли бяха парите, които искаше да изтегля? “
„Да. Проверявахме го. Не издържа проверката.“
„Какво ще стане с него? “
„Планът беше ти да го изведеш под някакъв предлог от ресторанта, а после аз щях да му предизвикам инфаркт. По-лесно осъществявам ментален контакт чрез тебе, отколкото директно. Познай защо… Това е силата на любовта, Калина. Божа работа… Щях да ти внуша да го наречеш «предател» и сърцето му щеше да спре. «Предател» е неговата ключова дума. Ключовите думи не са измишльотини, не се избират произволно, те са наистина ключа към същността на човека. Затова ти казвам, ти можеш да обичаш, убеден съм. Живей заради това! “
„А сега… “
„Наложи се да използваме конвенционални средства. Пусни телевизора.“
Калина се подчини и макар и трудно фокусира поглед върху екрана. По един от каналите даваха филм, по друг се въртяха музикални клипове, чак на третия под филма течеше движеща се лента, на която пишеше, че след престрелка пред ресторанта Шефа е откаран в „Пирогов“ в тежко състояние.
„Ще умре ли? “
„Вече е мъртъв.“
„А аз? “
„Казах ти, ще намерим начин. От тебе зависи. Аз ще ти се обадя пак. Ще те потърся отново.“
Вече не можеше да отличи своите мисли от чуждите. Това, че вече знаеше истината, й донесе жестоко, ледено спокойствие. Пийна още водка и осъзна, че и тя обича Саша. Именно затова и пиеше, защото се страхуваше, че без алкохола няма да го открива за себе си, а така го усещаше в която и точка на земното кълбо да се намираше и се сливаше с него. Безпокоеше се да не остане пак сама. Сама и без любовта. Винаги го беше обичала. Винаги ли? Това нейна мисъл ли беше или негова? После алкохолът взе връх и тя заспа на дивана, без да има и най-малка представа какво ще стане, когато се събуди.
Не стига, че вместо провокационни въпроси към амбициозния млад банкер, с когото имаше интервю в четири часа, мислеше само как да го накара да я заведе на вечеря, ами се обади и Венци да го вземела с колата от вилата, защото на отиване го свалили от автобуса заради Нора. Диана ехидно му напомни, че по принцип е против кучето да се извежда извън града и че щом той не се съобразява с нейното мнение, е редно само да си носи отговорност за постъпките. Венци и обясни, че родителите му не могат да го докарат, понеже вече са пили по две-три ракии, което окончателно вбеси Диана. Тя хладно го попита откъде-накъде трябва да харчи пари за бензин, само за тяхното семейство ли трябва да работи. Венци се опита да каже, че все пак е Цветница, и на само той, но и майка му Лилия имат празник, но Диана го прекъсна, без да го изслуша. Той е длъжен веднъж завинаги, продължи тя, да запомни, че тя няма да позволи на него и на скапаните му родители да живеят за нейна сметка. Наясно ли е въобще той, попита тя след многозначителна пауза, как се изкарват пари и сама си отговори, че няма как да е наясно, след като само ходи в шибания институт заради осигуровките. Да бъде така добър да си спомни, че не са им плащали от пет месеца. Венци не каза нищо, смущението му напълно задоволи желанието на Диана да го поставя на мястото му винаги, щом реши да се прави на мъж, и тя великодушно се съгласи да го прибере.
Когато преди пет години се омъжи за Венци й се виждаше ужасно престижно мъжът й да е учен, още повече — физик. От него може да се пръкне някой нов Анщайн, например. Да, ама той до ден днешен си вегетираше в института, я взел заплата, я — не. Науката продължаваше да си съществува в главата му, но този му крайник, както и всички останали части на тялото му, се поддържаха живи с парите, които тя печелеше. Това все повече и повече я дразнеше.
Тя спря пред сладкарницата в центъра на селото, огледа се и се подразни, че Венци, както винаги, закъснява. По телефона се бяха уговорили той да я чака на това място, за да не се среща тя с родителите му, които не можеше да понася. Нетърпеливо запали цигара, научи от случаен минувач, защото си беше забравила часовника, че вече е три и петнайсет и забеляза, че Нора тича към нея през шосето сама и без каишка. Кипна й, прибра кучето в колата и чак тогава видя мъжа си да се показва иззад ъгъла. В първия момент не се уплаши, дори успя да си довърши мисълта, че ако кучето го беше смачкала кола, щеше собственоръчно да го смачка него, толкова невероятно изглеждаше той и толкова спокойно беше всичко наоколо. По лицето му се стичаха вадички кръв и оставяха дири по асфалта. На спирката отсреща няколко души чакаха автобуса за града и си приказваха. Никой от тях не му обърна внимание. Само квадратна дама на средна възраст за миг погледна към него, но в очите й Диана не видя нищо.
— Нещо с кучето ли? — попита Диана.
Нора изскимтя и тя включи, че кучето току-що скочи невредимо на задната седалка. Осъзна колко безсмислен е въпросът й и почувства, че я обхваща паника.
— Ще ги съдя — каза Венци.
От него силно я лъхна на алкохол.
— Минавай от другата страна!
Диана решително седна зад волана.
— Слизай! — изкрещя Венци. — Слизай, ти казвам!
Диана невъзмутимо запали и даже се пресегна да му отвори, но той грубо я блъсна и насила я отмести надясно.
Венци потегли рязко, качи се на тротоара, докато обръщаше и зави по черния път, който водеше към вилата на родителите му.
— Нищо не съм пил — каза той. — От виното е. Потече ми по дрехите.
По якето му капеше кръв и по нищо не приличаше на вино. Носеха се с висока скорост по неасфалтирания неравен път. Минаха на една боя разстояние от паркирано край бордюра „Голф“-че, лъскаво и облизано като от картинка. В градината зад него копаеше възрастен мъж със стари панталони и бяла шапка с козирка.
— Удари ме с греблото — посочи го Венци. — Заради кучето.
Мъжът вдигна глава, проследи с безразличие колата им и отново хвана мотиката.
— Какво гребло? — попита Диана. — Какво вино?
Наближаваше три и половина и ако не тръгнеше до десет минути, можеше да закъснее за срещата с банкера, а това в никакъв случай не трябваше да става.
— Счупих бутилката, за да се отбранявам — обясни Венци. — „Шардоне“. Взех го за вкъщи.
„Ладичката“ им подскочи още няколко пъти по дирите, оставени от камиони между новоиздигащите се палати и спря пред оградата на опърпаната поолющила се виличка.
— Глупак — отбеляза Диана.
Без да каже дума Венци тръгна по пътеката към къщата, но забрави ключовете на таблото. Диана взе Нора, прибра ключовете и го последва с намерението да му напомни, че ако иска да има МПС в днешно време, не трябва да го оставя отключено. През клоните на бора видя, че на терасата се раздвижиха няколко фигури, пресрещнаха мъжа й и й попречиха да му направи забележка. Като наближи различи свекърва си, която извика като че ли видя змия. Диана не можа да прецени от вида на сина си ли се уплаши, или от появата на снаха си, но със задоволство забеляза, че порядъчно се е окръглила за няколкото месеца, откакто не я беше виждала.
— Здрасти, Лили! — небрежно подхвърли Диана.
Майката на Венци държеше да й викат Мути. Този прякор обаче съвсем не означаваше „мама“ на немски, а произлизаше от фамилното име на актрисата Орнела Мути. Задачата му бе да покаже на който не е разбрал, че притежателката му е красива поне колкото италианката.
— Много си отслабнала — ухили се Диана. — Същинска Орнела Мути.
Реши да не й казва „Честит имен ден“, за да е сигурна, че я е вбесила.
Откъм бараката, наречена технически корпус, понеже там държаха земеделските сечива и прочие инструменти, крайно противни на Диана, се показа огромното шкембе на свекър й. Тя му викаше Протосингела, макар да не знаеше какво означава тази дума. Просто й се струваше, че подхожда на дебелия му корем. Щом го видя, Нора заплашително изръмжа. Протосингела се направи, че не я забелязва, въпреки че е доста трудно да не забележиш охранена немска овчарка.
— Ударили са го с гребло — злорадо обяви Диана, — заради кучето.
Лили не я удостои с поглед.
— Какво е станало? — попита Протосингела, все едно че никой не беше казал нищо.
— Ще ги съдя! — развика се Венци.
Протосингела сложи ръка на рамото на сина си. Нора излая и той се дръпна като ужилен.
— Трайчо, обади се в полицията! — заповяда Лили.
Едва сега Диана забеляза, че градинарят и самотен пияница Трайчо пуши до парапета в отсрещния ъгъл на терасата. Той се отправи към голямата стая, но се показа обратно и попита тъпо:
— Кой е номерът?
— Ами ако ме бяха улучили — обади се Венци. — Добре, че не ме улучиха. Тя само им подуши петела, а той си беше на улицата.
Той се отпусна на цимента и си разтърка очите, с което още повече размаза кръвта по лицето си. Трайчо се върна на терасата и запали нова цигара.
— Дава заето — обяви той.
— Звъни пак — посъветва го Лили.
Венци стана, отиде до чешмата в средата на двора, свали от крана маркуча за градината и пусна водата.
— Не бяха камъни като камъни — каза той. — Това си бяха живи павета.
Той си пъхна главата под ледената струя и се зае да мие мястото над челото, откъдето течеше кръвта. Полепналите по сплъстената коса парченца кожа и кървава плът се смесиха със засъхналата кръв и пръснаха по ръцете му. Диана си спомни за банкера, пусна Нора, спусна се към него и го удари през пръстите.
— Мръсни са ти ръцете! — извика тя. — Не пипай с тия ръце!
Наоколо се възцари мъртва тишина. Лили многозначително погледна мъжа си и възмутено поклати глава.
Нора захапа Протосингела за крачола на анцуга, дяволито погледна Диана, пусна го и весело затича из градината.
— Махнете това куче! — изпищя Лили — Махнете го да не го гледам!
— Махни се ти — усмихнато подхвърли Диана.
— Сложете го в клетка! — гласът на Лили изви в истерични трели. — Вържете го! Венцеславе, това животно щеше да ухапе баща ти!
Венци вдигна глава от чешмата, без да разбира какво точно става, но в този момент Нора профуча край Лили и с победоносен лай погна Протосингела около къщата. Той бързо се умори и спря, като се озърташе безпомощно. Нора застана пред него. Тялото й се напрегна, тя изплези език и зачака, готова за решителен скок, щом той помръдне.
Отвътре се показа Трайчо.
— Все е заето — каза той.
Лили дълбоко въздъхна.
— Почакай малко, после позвъни пак.
Диана хвана кучето и го заключи в колата. Някъде из съседските вили по радиото оповестиха, че вече е точно четири часа. Стана й неприятно. Не можеше да си тръгне, служебният й ангажимент се провали.
Венци седеше на тревата, не беше затворил добре крана и водата го пръскаше по дрехите. Без да му обръща внимание Диана влезе в стаята. Трайчо пушеше на табуретката до телефона и все така тъпо гледаше в една точка. Диана издърпа апарата, избра банкера по мобилния му телефон и учтиво му се извини, че не може да иде на срещата. Събеседникът й замълча въпросително и тя му обясни какво се е случило.
— Неделни побоища — засмя се банкерът, като че ли ставаше дума за нещо обикновено.
Диана бързо затвори телефона. Доплака й се и изведнъж се почувства ужасно безпомощна. Чу как Трайчо зад гърба й за пореден път избра полицията.
— Тука един колега са го ударили с гребло — каза той.
Явно този път му се обадиха.
— Какво? … Как не ви интересува? Не е районното? … Какъв частен дом…
Диана се учуди защо Трайчо нарече Венци „колега“ и си направи извода, че хората дотолкова са изгубили представа какво са един за друг, че не знаят как да се наричат помежду си. Това й се стори страшно, направо чудовищно и някакъв вътрешен порив я отведе при мъжа й. Водата все така подскачаше по якето му. Той беше закрил лицето си с ръце и тялото му се поклащаше напред-назад. Изглеждаше толкова уплашен и самотен, че Диана изпита искрено желание да му помогне.
— Дайте ми риванол и йод — каза тя.
Лили грабна от масичката бутилката с ракия и се засуети около сина си, заграждайки го с тялото си от Диана, като че ли тя го беше ударила.
— Гади ми се — обади се Венци. — Можеха да ме убият.
— Не се самонаблюдавай — изгрухтя Протосингела. — Нищо ти няма.
Диана извади носната си кърпичка, невъзмутимо взе бутилката от ръцете на майка му и се зае да промива удареното. Под сплъстената коса се откри рана, много по-голяма отколкото очакваше, продълговата и извита като драскотина, с дълбока дупка в единия край. Тя притисна кърпичката до раната и извърна поглед, за да не повърне. Протосингела изсумтя, седна на един шезлонг и извъртя туловището си, за да не гледа. На Диана й призля, но раната неудържимо привличаше погледа й. Дъното й не се виждаше, толкова беше дълбока. Сякаш стигаше до мозъка му. Тя стисна зъби и внимателно отстрани ръцете му от лицето.
— Няма да си признаят — каза Протосингела. — Ще отричат.
— Татко, ти разбираш ли, че можеха да ме убият!
— На това куче трябва да му се сложи намордник — намеси се Лили. — Трябва да се извежда само с намордник.
— Направо си ме убиваха… Ох!
— Боли ли те? — попита Диана.
— Сутринта щеше да ухапе Трайчо — изобщо не се засрами Лили.
— Нападна и мене — подчерта Протосингела — И мене лично!
— Нора никога не напада добри хора — обобщи Диана.
Тя изстиска подгизналата кърпичка и отново я напои с ракия.
— Четири момчета играеха на карти пред фурната. Те видяха…
— Срещу фурната ли? — подскочи Протосингела и едва не счупи шезлонга.
— …но не ми помогнаха.
Протосингела стреснато погледна жена си.
— Знаеш ли с кого се е бил синът ти? — извън себе си изкрещя той.
Диана изпра кърпичката на чешмата, макар да нямаше нужда.
— Не ви ли стана ясно, че като нищо ме убиваха! — извика Венци. — Продупчваха ми главата! Пръсваха ми мозъка! Защото кучето ми им подуши петела на улицата.
— Ще ми подпалят вилата! — завайка се Протосингела.
— Ами да! — плесна с ръце Лили. — Ами че снаха им на тия хора я избраха за общински съветник!
Диана коленичи пред Венци и внимателно изтри кръвта от лицето му, но не обърна внимание колко е пребледнял. Паниката, обхванала свекъра й и свекърва й, я караше да тържествува.
— Едно време са се убивали за парче земя — прошепна Венци, — поне за парче земя. А сега… сега за какво?
— Общински съветник значи… — тревожно каза Протосингела.
— Снаха им — с болка натърти Лили, — тяхната снаха.
Настъпи многозначителна пауза, предназначена да даде възможност на Диана да осмисли какви прекрасни снахи има и да си направи самокритика. И точно в тази пауза откъм къщата неочаквано за всички долетя радостният глас на Трайчо:
— Полицията ли е? Тука един колега…
Протосингела се изправи, но Лили го изпревари и двамата хукнаха навътре. Тя издърпа слушалката от ръцете на Трайчо и затвори телефона.
— Ама защо? Таман се свързах…
Думите му увиснаха във въздуха. Лили като фурия излетя обратно на терасата.
— Кучето ти е виновно! — нахвърли се тя върху Диана — Ти си виновна!
— Хайде, Венци — каза Диана, като с нежни движения продължи да движи кърпичката по лицето му, — да си вървим.
Той рязко замахна и я удари през ръцете:
— Мръсница!
Не успя обаче да я отблъсне, защото припадна и се свлече в ръцете й.
— Лошо ми е — промълви той, преди да изгуби съзнание. — Помогнете ми.
От ъгълчето на устните му пролази струйка кръв. Очите му се втренчиха някъде в пространството и Диана несъзнателно проследи застиналия му поглед до лехата, където свекър й всяка година садеше босилек за подправка. Тя винаги слагаше от него, когато правеше пица, но сега само от мисълта за ароматната трева й стана студено. Тя положи неподвижното тяло на мъжа си на цимента и се разплака.
Още като излизах от стола, мернах през прозореца, че момчетата ритат на двора. Хвърлих си раницата на една пейка и седнах на облегалката. Страшно обичам да седя така и да си клатя краката. Един ритна накриво и топката излетя над оградата. Дългия му удари чембер и му каза: „Пъпеш“. Сетих се за прасковата, дето баба ми я пъхна сутринта в раницата и аз не я исках. И уж я пазех за Мишо, но страшно ми се дояде. Избърсах си я във фанелката и отхапах голяма хапка.
Мишо ритна топката. Забравих да дъвча и бутнах прасковата на Мила, която седна до мене. Мила се изхили, ама тя нищо не разбира от футбол. Топката мина между чантите, от които си бяха направили врата. Момчетата се хвърлиха върху Мишо, целуваха го, прегръщаха го. Скочих, взех да подскачам на пейката и да пляскам с ръце, чак бутнах Мила, тя изпусна прасковата, разсърди се и си отиде.
Махнах на Мишо и му се усмихнах. Той разбута момчетата и дойде при мене.
— Следобед на двора — извика Дългия.
Взе си футбола под мишница и хукна нанякъде.
Мишо взе от пейката раниците — своята и моята, малко му понатежа, но не каза нищо и си тръгнахме. Двете клюкарки от „б“ клас веднага се повлякоха след нас. Те живеят срещу училището, дори едната изтича и хвърли чантите във входа, обаче ужасно обичат да дебнат. Аз нарочно докоснах Мишо по-ръката, той не усети, но ония отзад се сбутаха. Вървяха след нас чак до ъгъла. Нека завиждат, като си нямат друга работа!
Ама аз какво съм се разприказвала, като забравих да кажа, че съм на десет години, подстригвам се късичко с бретон, който все ми пада над очите, и татко се страхува, че често мигам и мога да получа нервен тик. Мишо също е на десет, обаче е по-висок и косата му е къдрава.
Ние с Мишо живеем в една къща. Те на първия етаж, ние — на втория. Къщата ни е стара, има хубав двор с висока желязна ограда. Вратата също е от желязо и е украсена с най-различни заврънкулки. Когато дядовците ни построили къщата, мама била малка и с таткото на Мишо си мечтаели да се оженят. Добре, че не е станало, иначе Мишо щеше да ми бъде братче и постоянно щяхме да се бием.
Мишо ми подаде чантата и понечи да отвори вратата. Кварталските хлапета си показаха главите иззад ъгъла:
— Ей, кога ще се жените?
— У-у! Влюбени!
Изчервих се като първа патка.
Мишо направи крачка към тях, те си скриха главите и обувките им изтрополяха в обратна посока. Той не ме погледна, ами натисна вратата. Ужасно тежка е тази врата, даже Мишо я отваря трудно.
Притичахме край къщата да не ни види баба, хвърлихме чантите на тревата и се скрихме зад голямата вишна.
В задния двор имаме две вишни, много джанки и една кайсия. Като са разлистят, спокойно можем да се крием между тях, без да ни забележат. Мишо се качи на дървото, настани се на дебелия клон и ми хвърли шепа вишни. Обаче баба го видя и се показа на прозореца на хола:
— Михаиле, слез веднага оттам! Ще кажа на вашите!
Мишо изплю костилките.
— Два и половина е! — не млъкна баба. — Не си обядвала!
— Ядох в училище! — сопнах се аз и се покатерих на вишната.
Баба обидено затвори прозореца. С Мишо си смигнахме заговорнически и почнахме да се надплюваме. Обаче той е цар на тая игра. Въобще не мога да се меря с него. Неговите костилки падаха на половин метър по-далече от моите.
— Айде да идем оттатък — предложи Мишо, като свършиха костилките.
— Няма да ме искат.
— Нали си с мене.
Провряхме се през дупката в оградата. В съседния двор се бяха събрали момчетата от квартала. Седяха в кръг и правеха нещо тайнствено. Спънах се в разкъсаната тел около дупката, паднах, те ме чуха и наскачаха. Дългия тръгна към мен и се разсвирепя:
— Изчезвай!
Мишо му подложи крак.
— Здрасти, Дълъг! — каза и отидохме да седнем при другите.
Те ме гледаха на кръв, обаче видяха какво стана с Дългия, как се надигна, как си изтупа изцапаните дънки и колко засрамено се примъкна.
В средата на кръга, с гръб към мене бяха седнали две момчета и правеха нещо, а останалите ги гледаха. Дългият се настани до мене и Мишо и подвикна на ония в средата. Единият се отмести встрани и чак тогава видях, че държаха дебела пръчка, на която за четирите лапички като агне на шиш беше вързано коте. Някой извади кибрит и опърли мустачките на котето. То измяука. Прехапах устни. Те завъртяха пръчката. Не мога да ви кажа как точно го мъчиха, не помня, сигурно не съм могла да гледам, май не издържах и се разциврих. Така силно, че всички се стреснаха, а тоя, детжо държеше пръчката, я изпусна.
— Виждаш ли като водиш момичета? — злобно се ухили Дългия.
Само че Мишо нито го чу, нито ме погледна, ами стана, разбута другите и грабна пръчката.
Лошо си ударих коляното, докато се промъквах обратно през дупката. Не знам как отворих оная отвратителна желязна врата, а като излязох на улицата, съвсем се шашнах, защото не знаех защо съм излязла.
Седнах на бордюра, хванах си коленете с ръце и раната така ужасно ме заболя, че пак се разплаках. Продължих тихичко да си хълцам, ей така, и аз не знам защо, може би заради котето. И изобщо не видях тогава, че някой глупак беше написал на вратата зад гърба ми:
„Ани + Мишо = Любов“.
Гледах с копнеж бутилката „Смирноф“, но не смеех да си налея. Жена ми казва, че съм си изпил своето и трябва да забравя алкохола, а тя е медицинска сестра. Но пък никога не съм играл любовник. Даваха ми все положителни герои, а сега я се добера до мутра с две-три реплики, я — не.
— Пъхам си ръката между косъмчетата, хубаво ми е да ме боцкат — гласът на жената в слушалката сякаш идваше от дъното на кладенец. — Галя се и си представям, че някой влиза в мен. Не виждам самия мъж… Уж му го лапам и… Страхотно е, но само за малко. Ти си специалист…
Аз не съм специалист. Аз съм артист. Не съм актьор. Актьор е някой, който си играе ролите, а аз живея, направо си съществувам с месечен доход „тука има, тука — нема“ в неговата левова равностойност по курса на БНБ за деня.
Оная млъкна, сигурно чакаше да й кажа нещо, обаче аз изобщо не знаех какво да й кажа. Пък и гърлото ми пресъхна.
— Нека първо аз ти разкажа какво става с мене — гласът на жената внезапно изтъня, — пък после ще видим. Става ли?
— Става! — отсякох решително и обърнах гръб на бутилката. — Защо да не става? Щом ти така искаш.
— Гласът ти съвсем му отива на оня, дето си го представям — изхили се тя. — Ти само по телефона ли говориш, или…
Не знаех да се смея ли, да плача ли. Попаднах тук само защото жена ми направи макарони за вечеря. Синът ми изяде две чинии с връх, а дъщеря ми намери салама, който майка й беше скрила за утре и си направи четири сандвича. Жена ми й каза, че е дебела, но детенцето заяви, че който трябва и така я харесвал. Брат й пък се разсърди, че не сме му казали, че има салам и унищожи всичко останало. Той е на 16 години, тренира баскетбол и твърди, че ако се храни добре, ще стане звезда от световна величина.
— Не се притеснявай — каза жената. — Аз и без това нямам да си платя, защото спестявам за… А бе, това няма защо да ти го казвам. Извинявай, ама не е твоя работа… Аз даже не искам да ми говориш. Само ме слушай… Всичко това как се галя и колко ми е хубаво, не е верно. Това е колкото да завържа разговор, нали така се говори по секс телефон. Искам някой да ме чуе най-после. Някой, който ми разбира проблемите и няма да ми се кара.
И аз не исках да й говоря. Нямах намерение и да слушам някаква си изкукала шантавела, но бях гладен, и затова дойдох тук. Заварих собственика на бакалията в бившия трафопост да крещи някъде иззад бъчвите с наливно вино, че ще се издължи на някого веднага, щом може. Тъкмо се чудех дали пет яйца или една рибена консерва ще объркат повече семейния бюджет, когато гръмогласният бизнесмен — мой съученик от гимназията, застана зад тезгяха с мобилен телефон в ръка и ми хвърли кръвясал поглед. Везните натежаха в полза на рибената консерва, но не можах да си дам поръчката, защото му звънна телефонът. Някогашният комсомолски секретар изкрещя към вътрешността на помещението: „Мамо, за теб е! “, но явно чу нещо, което го притесни. Погледът му се спря върху мен, широкото му лъскаво лице се озари от мазна усмивка и той тикна телефона в ръцете ми, като набързо ми обясни, че майка му направила телефон на доверието, имала някакви връзки в телекомуникациите, и общо взето деляла с някого приходите, то не че има какво да се дели, но сега се обаждала жена и почтената дама едва ли щяла да може да удовлетвори потребностите й.
— Нали си артист — оцени ме той. — Ще се оправиш.
И ето, аз се озовах в задната част на магазина с бутилката „Смирноф“, мобилния телефон и надеждата, че ако задоволя клиентката, може да си направя устата не за една, а за две рибени консерви и то без пари. Това, че нямало какво да делят изобщо не го повярвах, но и да вярвах, и да не вярвам, все тая. Пари няма да ми дадат, ясна работата.
— Аз съм отличничка, обаче не мога да прочета един урок и вече да го знам — жената сигурно изобщо не беше млъквала, но аз не бях чул какво говори. — Разказвам ги на глас, а трудните и дългите — по два пъти: пасаж по пасаж, и чак като запомня всеки един, целия отначало докрай. На едно контролно нещо засякох. Не знам какво ми стана. Знаех си всичко, но нещо не ми беше до…
— Ама ти… прекъснах я удивен.
Тя замълча и избухна в смях, звънък и съвсем детски:
— Разкри ме. Страшен си. Значи вече няма смисъл да си преправям гласа. Ще махна тъпата кърпа, през която говоря. Да, ученичка съм. Ние нямаме пари и ако не изкарвам шестици, няма да успея в живота. Така казва мама. Та след онова контролно плаках цяла вечер. Завих се през глава, свих се под одеалото и ревах, както си бях с дрехите, а мама ме попита бременна ли съм. А на мене тогава въобще не ми беше до такива работи. Гадното е, че оная по литература можеше да ми остави петица. Ревях колкото ми глас държи, а мама ми каза, че ще ми сложи инжекция. Мене ужасно ме е страх от инжекции. Още по-гадно ми стана, защото тя изобщо не ме разбираше. Не ми каза една добра дума, а толкова имах нужда от това! Само ми крещеше. Да беше отишла да говори с госпожата да ми оправи петицата. Истинските майки така правят. Не че не ми е истинска, но не се държи като майка… Нали виждам, другите родители идват в училище, мазнят се малко, донесат някое подаръче и децата им получават шестици. Само аз се мъча като грешен дявол. Така е, защото нямаме пари. И мама затова е такава. Аз не й се сърдя, даже се чувствах виновна, че не мога да изкарам пари. Най-идиотското беше, че госпожата по литература ми писа шестица въпреки пропуските ми. Ама аз май много се отплеснах… Миналия месец Кристина от нашия клас ме покани на рожден ден. Техните имат пари и не й дреме за ученето. С Николай от съседния блок танцувахме блус и той ми даде да пия нещо силно и люто от едно плоско шише. Никога преди не бях близвала домашна ракия. Стана ми приятно и топло и се притиснах към него. Той е по-голям и знае да се целува много хубаво. После ме попита искам ли още ракия. Казах му, че искам и той ме заведе в мазето на блока. Някакви пенсионери имали много, а катинарът им се вадел лесно.
— Как се казваш? — попитах момичето и блъснах бутилката по-далече от себе си. — Къде живееш?
— Е, много искаш — лукаво измяука то. — Може и да ти кажа, но ако искаш да се видим, ти ще ми платиш. Ще кандидатствам в езикова гимназия, а частните уроци при учител, дето знае какво трябва да се пише, не са евтини. Ето, казах си го, а не смятах да ти казвам. Е, нищо де, я се видим с тебе някога, я — не. Ако аз не си докарвам по нещичко, няма да имам висок бал на изпитите, няма да науча езици, няма да имам свястна диплома, няма да се махна от България и няма да успея в живота.
Шишето само си дойде при мен и си го гушнах. Като приятел, най-добрия ми приятел.
— Е, добре де — въздъхна момичето. — Казвам се Албена… На оня купон, като влязохме с Николай в мазето, той заключи вратата. Веднага разбрах, че ме е излъгал. Нямаше никаква ракия. Бутна ме на пода и ме изчука. Повърнах. Мъчех се да стана, както си бях олигавена, и дойдоха някакви негови приятели от купона. Той ги беше извикал, без да ми каже, разбира се. И го направиха пак, и пак… Беше гадно и тъпо. Отвратително. Това ли е сексът, за който всички мечтаят? Около който се върти светът, а?
Глътката се оказа прекалено мащабна дори за мен. Задавих се и шумно се закашлях.
— Не искаш да ми отговориш… разбирам, пазиш си хляба сигурно… Не се върнах на рождения ден, прибрах се направо вкъщи. Баща ми гледаше телевизия, а майка ми готвеше. Тя готви само нощем, защото токът е по-евтин. Имах нужда да им разкажа какво ми се случи, но те даже не ме попитаха къде съм била. Не забелязаха изобщо, че нещо не ми е наред. За да завържа разговор, излъгах, че съм гладна, но майка ми каза, че съм дебела и аз се разкрещях. Не помня какво говорих, но във всеки случай ги обиждах. После си легнах… Те само се оплакват. Майка ми вече има бели коси и дрехите й са от хиляда деветстотин и балканската. Направо ме е срам да ходя с нея по улиците. Ако изглеждам така на нейните години, ще се гръмна. Не искам като порасна да живея като тях. В никакъв случай няма да живея като тях! Каквото ще да става. За баща ми пък да не говорим. Прави се на мъж, а не носи вкъщи един лев. Не бих се оженила за такъв като него. Дори спря да пие, уж заради черния дроб, ама истината е, че няма пари за водка, а мама не му дава. На другия ден един от приятелите на Николай ме причака след училище и ме попита не искам ли да опитам да работя като… такова… компаньонка. Много съм била готина. Щял да ме запознае с влиятелни хора в бранша и да изкарвам много пари. Имала съм потенциал, но още не съм знаела как да го използвам. Така каза. Била съм нешлифован диамант. Щели да ми дадат и GSM, само да съм го криела от нашите.
— Господи! — изплъзна се от устата ми. — Господи! Албена, кажи ми, че това не е…
— Какво ти става, бе? — прекъсна ме момичето. — И на теб май много ти се иска, а? Сърби, боли, драго ми е. Казах ти, ако искаш, ще си платиш. Това е положението. Ако кажа на нашите, ще се побъркат. И без това им идва много. А на тебе това ти е работата, нали така? Виж, можеш ли да ме научиш някой път да се целувам с език? И други неща ако можеш да ми покажеш… Много съм старателна. В училище понякога ме подозират, че преписвам, обаче не е така. Аз мога да уча. Исках да помоля Николай да ме научи, често го виждам в училище, но той не ми обръща внимание.
Гласът на момичето заглъхна, после отново се появи, преминал в шепот:
— Виж сега, ще затварям. Гладна съм. Ще свия нещо от хладилника, докато майка ми пере. Тя мисли, че гледам телевизия. А баща ми може всеки момент да се прибере. Не искам да ме усетят. Сметката за телефон така или иначе ще дойде, но дотогава аз ще съм изкарала някой лев. Аз всъщност на тях искам да помогна, не само на себе си. Пак ще ти се обадя. Чао!
Връзката прекъсна. Не знаех какво да правя, не знаех какво да мисля. Не знаех как да постъпя. Не знаех какво знам и какво не знам. Знаех само, че не искам да се прибирам преди жена ми да е изпрала. Страхувах се… от дъщеря си. Нямаше да посмея да я погледна в очите. А си мислех, че я познавам. За нея бях по-спокоен, отколкото за сина, защото е пълна отличничка.
— Албена — прошепнах, макар вече да не можеше да ме чуе. — Албенче, моето момиче…
Може и да е случайно съвпадение. Не само моята дъщеря се казва Албена, не само моята Албена има съученичка Кристина и не само в съседния блок живее момче на име Николай. Усетих бутилката приятно да студенее в ръцете ми и я погалих. Тя поне постъпваше честно, не ме мамеше и нямаше начин да ме разочарова, защото не беше човек. Едва сега забелязах, че са ми дали и чаша. Напълних я догоре и я изпих на екс. После си налях още една, и още една… А след това пих направо от шишето. Продължих да пия, докато установих, че не мога да стана от стола и не ми пука за рибените консерви и за семейството ми. Всъщност, точно това исках.
Силвето хич не беше наясно какво става с нея, обаче напоследък сексът не я привличаше особено. Надяваше се, че на Пепи в края на краищата ще му писне да е все изморена или да я боли глава и ще я остави на мира. Никак не й стана приятно, когато разтегателният фотьойл, на който спеше той, и тази сутрин се разскърца още в тъмни зори. Направи се на заспала, но и това не помогна. Пепи се премести при нея на кревата, а разтегателният фотьойл с гръм и трясък се сгромоляса на пода. Пепи се разпсува и тръгна да го оправя, обаче шперплатовите плоскости така и не пожелаха да влязат една в друга и той се отказа. Нямаше как, ако и сега вземеше да се дърпа, щеше да стане скандал, а със скандали й се занимаваше още по-малко отколкото със секс. В този момент капакът на кофата за боклук в коридора до вратата издрънча толкова силно, зе заглуши дори и гръмогласното радио, което ги осведомяваше от кухнята какво става по света, а Силвето използва момента и тихомълком се изхлузи от кревата. Пепи се разбесня и изскочи от стаята, но се върна на секундата, затръшна с все сила вратата и се развика, кога най-после оня вампир майка й щяла да се научи да не седи с часове в клозета между седем и осем.
Силвето му тегли на ум една майна, обу си новите дънки, сложи си от готиното червило и се замъкна на работа. Шефа го нямаше никакъв, а без него цареше пълна анархия. По едно време, някъде към обяд, се обади жена му, че бил болен от грип и нямало да идва. Силвето запали с колежките по цигарка, без да излизат на балкона, нали нямаше кой да ги гони за пушенето, премери оня страхотния сутиен със силиконов гръб, дето Мими касиерката си го беше купила за 4 лева, ядоса се, защото малко, ама съвсем мъничко не й стигна да го закопчае, изпи едно кафе и таман се чудеше дали да не поиграе малко карти на компютъра после да си тръгне по-рано, дойде Боян. Каза, че Дорчето секретарката също я хванал тоя гаден грип, знаел много добре, че Шефа е забранил да иска от счетоводството такива услуги, но се налагало спешно да праща оферта, та Силвето, ако няма спешна работа, да му я напише на бланка. За да стане по-бързо можел и да й диктува, ако тя няма нищо против, разбира се.
Докато й диктуваше, Боян от време на време спираше, за да обмисли някоя и друга дума и тъй като нямаше какво друго да прави през това време, тя скришом го разглеждаше. Дорчето разправяше, че вече е навършил четиридесет и две, но той изглеждаше на не повече от трийсет. Много беше готин, само че около него се въртяха няколко от най-засуканите колежки, така че Силвето поначало не смееше и да припари до него.
Той я докосна леко по рамото и я попита къде се е пренесла, а тя зяпна от почуда, защото й се стори, че погледът, който й хвърли, е с нещо малко по-различен от погледите, които си разменят хората, които заедно пишат само оферти. Боян й се усмихна и преди още да усети какво става, някъде дълбоко вътре в нея се раздвижи оная тръпка на любов и нежност, която напоследък Пепи не можеше да предизвика, ако ще и да й се сърдеше. Тя се смути, плахо отвърна на усмивката му и наведе очи.
Боян отиде да праща новата оферта по факса, а на Силвето обеща, че за благодарност ще я закара до тях с колата. Върна се след около половин час с един непознат за нея свой приятел, който също дойде с тях. На Силвето приятелят веднага стана неприятен, не само защото имаше глава като круша, ами освен това не й обърна никакво внимание, дори не я погледна, докато се ръкуваха. Но Боян му я представи като своя колежка и тя засия, тъй като й се стори, че открива във всеки звук на думата „колежка“, изречена от него, загадъчен любовен смисъл, който я караше да потръпва с надежда и предчувствие за щастие.
В колата Боян предложи да идат някъде да хапнат по една чорба. Крушовидната глава се съгласи, но не можа да предложи къде точно да отидат, защото не знаеше къде ще намерят чорба в четири часа следобед, хем хубава, хем да не е скъпа. Боян се засмя и се пошегува, че най-вкусната е у тях, но не може да ги покани, защото жена му е в командировка и у тях няма нищо за ядене. Силвето ужасно съжали, че не може да ги заведе вкъщи, понеже там са много хора. Веднъж се наложи шофьорите, дето карат карантия за магазина на техните, да преспят у тях. Майка й и баща й отидоха у комшиите, а онези двамата ги сложиха на спалнята. Единият се разсърди, че не познавал достатъчно добре другия, за да спи в един креват с него, тръгна си посред нощ и спа в камиона. Оттогава с доставките се занимава Пепи.
Боян зави към тяхната си кръчма, дето ходели с крушовидната глава, когато били млади. Взеха да въздишат как в ония години всички си се любели просто така и не мислели нито за СПИН, нито за пари и Силвето съжали, че не се е родила по-рано. После пък й дойде наум, че Боян като нищо може след чорбата да я изпрати до тях, утре да си тръгнат пак заедно от работа и пак по-рано, вдругиден той да й се обади вкъщи по телефона, а тя ще има след това един сериозен, ама страшно сериозен разговор с Пепи. Той ще вика, ще фучи, ще заплашва, че ще му строши на Боян зъбките, но тя никога няма да допусне да се случи такова нещо… Няма да има нужда да си прави труд и да ражда, Дорчето й беше казвала, че Боян има две големи деца. Е, има вече и бели коси, и издутина на носа, и предният му ляв зъб е пожълтял от цигарите, ама какво пък чак толкова…
— А Силвето къде ще я оставим? — неочаквано каза Боян. — Извинявай, моето момиче, съвсем те забравихме!
— Аз… — смутолеви Силвето — Аз…
— Отсреща има трамвайна спирка — намеси се крушовидната глава. — Можете да слезете на ъгъла, да не ви разкарваме.
— Не, не! — извика Силвето. — Аз отивам по-нататък… Аз трябва да отида по-нататък…
— Накъде си? — попита Боян.
— Ами… — поколеба се тя. — Нататък…
— Ние на следващия светофар завиваме наляво и там вече ще паркираме, където намерим.
— Там ми е най-удобно — възкликна Силвето. — Как пък позна, че там ми е най-удобно?
Боян намали скоростта и се огледа за свободно място между плътно наредените една зад друга коли. Крушовидната глава зарея безучастен поглед към улицата.
— Нещо взех да огладнявам — плахо наруши Силвето възцарилото се мълчание.
— Тук е ужас — отбеляза Боян.
— Аз сега… да взема да…
— Качи я на тротоара — посъветва го крушовидната глава. — Ей там, до контейнера за боклук.
Боян паркира и заключи колата.
— Всичко хубаво — пожела на Силвето крушовидната глава.
— Аз… всъщност — запъна се тя, — нямам кой знае каква работа сега…
Боян с нищо не показа, че е чул думите й.
Силвето се наведе уж да оправи нещо по дънките си, все още не изгубила надежда, че ще я поканят с тях, но когато вдигна глава Боян и крушовидната глава вече се отдалечаваха по улицата. Тя им тегли няколко майни и си тръгна. Не си заслужаваше да си разваля настроението за глупости. И все пак й беше тъпо и не й се прибираше, но ония без да искат я бяха оставили на две пресечки от тях.
Завари камиона на Пепи пред входа, но майка й и баща й ги нямаше, сигурно бяха в магазина.
— Къде беше? — посрещна я в коридора Пепи. — Звъних ти в работата, ама си беше тръгнала… Изключила си мобилния…
Силвето зарови глава в рамото му, представи си колко хубаво щеше да бъде, ако сега не Пепи, а Боян я притискаше към себе си и се разрева колкото й глас държи.
— Трябва да ида до магазина — колебливо каза Пепи.
Ако сега по косата й се плъзгаше ръката на Боян, а не на Пепи, ако устните не на Пепи, а на Боян се докосваха до шията й, Силвето щеше да почувства как тялото й се изпъва като струна, щяха да я прободат хиляди сладки мънички иглички и щеше да й бъде чудесно, прекрасно, възхитително.
— Ако знаех, че толкова ще те разтроя…
От думите на Пепи й стана гадно, но той прокара длан по бузата й и Силвето, отмаляла се отпусна в ръцете му, защото заедно с мечтата й за Боян при нея се бе върнала и тръпката. Тя затвори очи, стисна клепки, за да не пусне образа на Боян да избяга и задъхана от нетърпение да изживее докрай любовта си с него, макар и чрез Пепи, тихо промълви:
— Ела… По-бързо, докато не се е прибрал някой…
Тя вдигна лице към него и макар че нямаше намерение да прави това, устните й полека, бавно и нежно докоснаха неговите.
— Никога не си била толкова нежна с мен — прошепна в ухото й Пепи. — Благодаря ти!
На цигарата не й пукаше, че лека полека догаря. За Маги обаче този факт имаше огромно значение. Тъй като й беше последната, я изправяше пред избор за цигари ли да даде стотинките, спотаили се в портмонето й или да си купи билетче за градския транспорт. Ужасно й се драйфаше, затова предпочете цигарите. Затапваха гаденето. Щеше да си купи на Плиска.
— Я, какво цветенце! — каза някой до нея.
Маги се огледа, но не видя нищо друго освен пластмасовия навес на спирката, окопал се здраво сред пепелява трева-мутант, която едва ли можеше да вирее без бензинови пари, и мъж с брада по долнище на анцунг и фанелка, малко нещо като Христо Ботев. Не приличаше на контрольор.
— Не било цветенце, а слънчице.
Май тя беше цветето, пардон — слънцето. Всъщност, да. Облякла си беше късата синя рокличка на цветя. От тях до спирката предизвика 5–6 нарушения на правилата за движение, поне толкова забеляза. Надяваше се да не e причинила някоя катастрофа. И да е, проблемът не е неин, а на всички останали. Да мислят с горната си глава, не с долната.
— Гледам го аз това слънчице и се чудя дали ще ме огрее и мене.
Мъжът се усмихна широко. Имаше блестящи бели зъби. Очите му бяха черни и лъскави. Трудно й беши да му определи възрастта. От трийсет нагоре всичките й изглеждаха еднакви.
— На колко си години?
— На 20.
— Работиш ли?
— Да.
Днес трябваше да изработи пет банер бутона за заглавната страница на сайта и кой знае колко ейчтиемел-а. За четири часа. Работеше на четири часа за гига сумата от 150 лева на месец във фирмата на познат на майка й. Как ще се оправя наесен като почнат лекциите в университета, въобще не беше наясно. Цигарата разцъфна като цвете с огнени тичинки и листенца от пепел. Явно вътре имаше корен. Ни да я хвърли, ни да я допуши. Не, не. Трябваше да продължи да пуши. Иначе страхът веднага щеше да се върне. Ужасен страх изригваше на талази от тялото й. Не стига това, ами си водеше и компания — разпъващо чувство на безпомощност. Мамка му!
— Искаш ли да те заведа на китайски ресторант довечера? … Ако не обичаш китайска храна, ще идем другаде.
Много даже обичаше. Само че… нещо я смущаваше в него. Изпитваше неясно неудобство от момента, в който я беше заговорил.
— Сръбска скара, мексиканска кухня — изреждаше мъжът. — Взимам те с таксито откъдето кажеш, после те карам до вас.
Прияде й се. Ако можеше от всичко накуп — чили с ориз със зеленчуци, пиле в сладко-кисел сос, плескавица с много кашкавал и подправки… Ужас! Мензисът й закъсняваше вече десет дена. И това гадене… Чувстваше се като в капан в собственото си тяло. Каквото и да правеше, липсващият й мензис честичко я почукваше по главата и й подвикваше: „Няма ме! “ По сто пъти на ден тичаше без нужда в тоалетната и си проверяваше гащите. Дали пък не е благоволил да дойде. Никакъв шанс. Щеше да е доволна дори на една червена капчица, съвсем мъничка, ама гащичките си оставаха белички или чернички, според каквито си беше обула.
— Днес е Света Мария — каза мъжът. — Света Мария събира хората.
Говореше правилно, но с лек акцент. Днес наистина беше някакъв църковен празник. Дрънкаха нещо по радиото. Голям празник. Успение Богородично. Точно така — Успение Богородично. 15 август. Есента вече чукаше на вратата. А за есента и за зимата трябваха нови ботуши. А ботушите струват пари. Много повече от цигарите и билетчетата за транспорта. Ох! Какво ли пък, ако отидеше с този мъж? Маги вярваше в чудеса. В случайните срещи. И с гаджето си се беше запознала случайно. Не точно на улицата, а по интернет, но все пак — случайно.
— Откъде си? — попита тя.
Лъскавите му очи проникваха през синята рокличка. За миг й се стори, че гледа отстрани напрегнатите си гърди, дупето си, корема си. Все едно не бяха части от нейното тяло, а предмети, гумени играчки за пипане и за стискане. Някак неприятно й стана. Той хем я предразполагаше, хем я караше да се срамува. От какво, не е ясно. Май от себе си, от това, че е жена.
— От Югославия — изпъчи се мъжът. — Герой съм от войните.
Във влажния му поглед се появи нещо гнусно — май гордост или храброст. Нещо отвратително.
По-друга представа имаше за героите. А може би този човек лъжеше? Може би беше просто болен, луд, психопат някакъв. Не, не лъжеше. Огънят в очите му беше истински. Гордостта — също. Беше и едното, и другото. По-гнусно същество не беше срещала. Натрапчиво гнусно. Всъщност, тя не беше срещала наживо герои, истински герои, мъже, доказали се на война. Само на кино и по телевизията. И бе чела романи и стихове, все написани от мъже. Изглежда в действителност героите бяха като този. На чия страна ли се е бил и в коя война.? Все тая. Справедлива кауза ли е защитавал или не? Имаше ли значение? Неговата войни, които и да бяха, колкото и да бяха, не я интересуваха. А тя нямаше ли да е героиня, ако е забременяла? Ако реши да остави бебето и да роди? Според нея раждането е истински героичен подвиг. Всяко едно раждане. И имаше смисъл — създаваше живот.
— И пари ще ти дам. Няколко месечни заплати — той се засмя. — Света Мария знае какво прави.
Той извади от джоба на анцунга впечатляваща пачка сгънати на две петдесетолевки, превързани по средата с ластиче. Усмихна се пак и зъбите му пробляснаха като на хищник.
— Откъде имаш толкова много пари?
— Имам си бригада. Лепим плочки, фаянс, теракота…
Той й показа пачката и веднага я пъхна обратно в джоба на анцунга:
— Обаче да сме наясно, пари се дават за свършена работа. И да няма „не правя такива неща“, „не съм такава“, „не искам в дупето“… Каквото аз поискам, това е. В три войни съм воювал, сега искам да живея, разбра ли?
Маги също искаше да живее, но неговото живеене и нейното живеене нямаха нищо общо. По принцип тя смяташе, че сексът е нещо, което се случва от само себе си, нещо естествено и задължително като ходенето да тоалетната, но в този случай не беше така. А Света Богородица нямаше нищо общо. Знаеше ли изобщо, горката, за какво използват празника й? Мъжът не я докосваше, стояха поне на крачка разстояние един от друг, но тя имаше чувството, че нещо я натиска надолу, мачка я и иска да я повали, за да стъпи върху й. Ей така просто да стъпи. Защо? Защото е мъж? Каква глупост! Не й беше непознато. Беше се изнесла от къщи веднага след като завърши училище, защото нещо подобно излъчваше баща й. Напояваше въздуха с мъжката си надменност и не понасяше чужда воля, която да не успее да прекърши. Проблемът беше на майка й. Тя си го беше избрала, тя си носеше отговорността да е с него. За този тук Маги бе плячка. Награда за това, че е воювал. Нямаше никакво намерение да бъде спечелена.
— Не — тихо отсече тя.
Мъжът я погледна в очите. Стори й се, че е на колене, а той се е изправил пред нея с опрян в слепоочието й пистолет. Сигурно така е гледал враговете си преди да натисне спусъка. Наоколо нямаше никого освен хвърчащите по кръговото автомобили, но Маги не се уплаши. Дори забрави, че се страхува да не е бременна. Очите им се срещнаха. Той не издържа погледа й, наведе глава и отстъпи крачка назад като победен тигър. И в отстъплението имаше нещо толкова гнусно, колкото й в предложението му. Нещо подло и страхливо, нещо, което вероятно представляваше неговия инстинкт за самосъхранение. Чак до такива глобални изводи Меги не стигна. Тя усети само, че е готова да го разкъса и да го разхвърля на парчета по уличното платно. И да се наслаждава как колите ще мачкат парчетата.
— Мръсница — процеди той през зъби. — И душицата ти е мръснишка.
Завъртя се на пети и бързо се отдалечи към булеварда.
Маги посегна към чантичката си, но се сети, че няма повече цигари. Ами сега? Гаджето й беше типичен представител на мъжката раса и кажеше ли му, че може да е бременна, сто на сто ще хукне да се прави на мъж, да се жени и изобщо да върши всякакви простотии. Другият вариант беше да направи аборт без да го уведомява, но това означаваше да се прости даже с мисълта за нови ботуши. Ами ако роди момче? Какво ще го прави? Ако не се изврати като тоя, в най-добрия случай ще тръгне да спасява света и ще го убият като сина на жената, чиито празник е днес. Горкичката, какво е изтърпяла! Господи! Днес живите отбелязват смъртта й като нещо прекрасно. Може ли да се празнува нечия смърт? Може, защото е избавление, помисли си Маги и седна на пейката под навеса на спирката. Ще си карам със старите ботуши, реши тя, а автобусът се зададе иззад ъгъла, сякаш й каза „Да“.
Получи се. Малко трудничко. Чак от третия път. Но все пак успя. Най-после му стана. Изчука я. Най-точно — чукаше я в момента. Ако не беше бързал, ако не се беше стремил толкова настойчиво да й се докаже, сигурно щеше да му стане от раз. Възрастта не е порок. Дай Боже всекиму на шейсет години да има двайсет години по-млада любовница. Да, ама не. Толкова се радваше на победата си, че я погледна в очите. Никога не я беше гледал по време на секс. Обикновено си затваряше очите и силно ги стискаше, все едно играят на криеница и той жуми. Едва ли си представяше друга жена. По-скоро се съсредоточаваше и се опиваше от постижението си:
„Мога, все още мога! “
„Видя ли, че мога“, прочете тя в очите му. Мога и сам. И през ум не му минаваше, че за тая работа са нужни двама. Чакай бе човек, ти чукаш мен! Ако не бях аз, въобще нямаше да го вдигнеш. Това последното не му го каза, само си го помисли. Изобщо нищо не му каза. Жал й беше за него, когато не му ставаше. Като на майка за детето й и затова сега се опитваше да сподели с него радостта от победата над нея самата. Не че й харесваше да бъде побеждавана. Просто на него толкова му се искаше да му стане, че сега тя изпитваше огромно облекчение, че не се е провалил.
Часовникът му, оставен между двете бонбончета върху тоалетката, показваше пет без двайсет. Бонбончетата както винаги бяха най-обикновени. Едно лимоново и едно портокалово. Цигарите пак бяха различни. В кутия от „Виктори“, но две със жълт филтър и една — с бял. Откъде ли ги събираше? Никога не купуваше нищо повече от шишенце „Кока-кола“ от половин литър. А розата до часовника и този път беше открадната, както въодушевено й съобщи, поднасяйки й я. Много се гордееше, че краде цветя от дворовете на хората. „Не е същото да ти я купя от магазина. Друго си е крадена“. Друго си е наистина, и левче да не дадеш… И това не му го каза. Приемаше го такъв какъвто е. Стиснат. Стиснат самовлюбен дърт пръч. Собствената й мисъл й прозвуча отвратително. Грубо и злонамерено. Досрамя я. Хем от това, че мисли така, хем от самата себе си, хем от фактите. Трябваше да си го помисли някак по-деликатно, по-завоалирано. Глупости. Това си беше чистата истина. Заслужаваше си го. Заради евтините бонбончета и различните цигари, за които сто на сто не даваше пари. Пушеше рядко, може би само когато се виждаха. Събираше ги от хората вероятно. Дали не ги крадеше и тях като розите? Защо ли е с него? Не си беше задавала този въпрос досега. От време навреме неканена идваше мисълта, че той може да се разведе и да заживеят заедно. Представяше си как го правят на кухненския плот в тяхната си кухня, при това супер оборудвана. Не беше невъзможно. Той имаше пари — няколко икономически силни фирми, връзки в чужбина, приятели във властта. Съвсем не беше кой да е. Но не беше с него заради това, макар високото му обществено положение да създаваше една такава особена тръпка, а защото й беше хубаво да правят секс. С него й беше спокойно. Нямаше да я зареже, най-малкото защото беше стар. Даваше й усещането, че е обичана, че е хубава жена. Като че ли без него не беше… Не беше влюбена както се влюбваше преди, окончателно и безвъзвратно, неистово, изпепеляващо, не му отдаваше изцяло сърцето и душата си, не предаваше в негови ръце живота си, от което си беше патила неколкократно. Не с него, с други мъже. Мъжът й я заряза много отдавна, синът й още беше бебе, вече не помнеше какво е да си омъжена, беше имала няколко връзки, силно казано връзки, по-скоро епизодични сексуални контакти.
А не минаваше съвсем без пари. Той плащаше за квартирата. По 15 лева, на своя позната, пенсионирана учителка по френски. Дискретна бабичка, която изобщо не се показваше. Как ли му се откъсваха от сърцето? Е, той си ги даваше за себе си, за собственото си мъжко самочувствие. Разбираше го и не му се сърдеше. Не му искаше пари, макар представа да си нямаше как ще изкара с петте лева в портмонето си до заплата, т.е. още цяла седмица. Нямаше и да му поиска, защото знаеше, че няма да й даде и съвсем не беше убедена, че няма да му се разсърди, по-точно — едва ли щеше да му прости. А не искаше да не му прощава, не искаше да му се сърди. С други думи, не искаше да го загуби.
Беше дошла в четири и пет. Тридесет и пет минути. Значи бяха се мъчили около половин час… О, Боже, не можеше ли поне за няколко минути да спре да разсъждава? Яд я беше на нея си, но така и не можа да разбере на какво точно я е яд, защото му звънна телефонът. Той се откъсна от нея, и пишката му спадна. О, Господи! Всичките й усилия отидоха на кино. Той легна по гръб, гърдите му се повдигаха и спадаха учестено. Телефонът продължаваше да звъни.
— Вдигни телефона — каза тя.
Той раздразнено махна с ръка.
— Вдигни го!
„… поне телефона“, довърши на ум, но пак не каза каквото мислеше. Телефонът млъкна и настъпи тъжна, неканена тишина. Няма да го вдигне повече, разочаровано си помисли тя, по-добре да си тръгвам. Той разсеяно се взираше в тавана.
— Всъщност аз чакам да ми се обади президентът — каза той.
Прозвуча като оправдание. Спадна ми пишката, защото ми се обади президентът.
— Ами обади се де.
— Не съм сигурен, че е той. Може да е жена ми.
— Погледни номера.
Телефонът пак иззвъня. Тя скочи, намери апаратчето в джоба на сакото му, натисна копчето и му го подаде.
— Здрасти! — каза той и назова президента по име.
После отривисто стана от леглото и застана мирно в средата на стаята:
— Здравейте, господин президент!
Годинките не му личаха. Хубав беше, строен, стегнат, нямаше шкембе. Отиваше му да е гол. И побелелите мустаци му отиваха. Само че… нещо не беше наред. Пишката му не щръкна. Някак по друг начин си беше представяла нещата. Щом е мъж, трябва да му стърчи, особено ако говори с президента. А то стана обратното. Всъщност нормално беше да стане обратното. Не беше гей, нали? И все пак… Нямаше нищо величествено в един мъж с увиснала пишка. Нищо, че разговаряше с президента. Интересно, и на президента ли му висеше пишката? Вероятно, да. Какво вероятно, така си е.
Това ужасно я разочарова. Значи на мъжете си им висеше по принцип. И във важни моменти също. При жените нещата не стояха така. Телата им никога не изглеждаха толкова грозновати, даже… уродливи. Защо тогава самочувствието им зависи от това вдигат ли го или не? Чаршафът под нея се беше смачкал. Той на всяка среща си носеше чаршаф. В елегантно дипломатическо куфарче. Интересно, жена му ли ги переше? Чаршафите. Оправи го по рефлекс. Нямаше защо да го прави. Рефлекс… Изграден навик. Втора природа. И при него един рефлекс в момента заменяше друг. Умът му май изобщо не участваше. Стига си разсъждавала, заповяда си тя, но тутакси се попита: „Какво правя аз тук? “ Нямаше отговор на този въпрос. Не можеше да го намери, пък той още по-малко можеше да й го даде. Нямаше смисъл да го пита.
Стана, облече се и се отправи към вратата. Преди да си тръгне се обърна и погледна голия мъж с телефон в ръка, залепена до ухото. Стори й се ужасно чужд и жалък. Не чуваше и дума от разговора, защото не искаше да слуша. Не я интересуваше, ако ще в момента да се решава съдбата на държавата. Тя нямаше работа тук, вече нямаше, беше си я свършила.
Вятърът полюшна сребърните дюни, те плавно се плъзнаха напред и се подгониха една-друга, а върху морето от пулсиращи песъчинки се открои прекрасна млада жена.
Мариана отмести поглед от екрана, въздъхна и се облегна на коленете на Владо.
— Стига с това видео — прозя се тя. — Скучно ми е.
Беше се отпуснала върху персийския килим пред масичката с телевизора и видеото.
— Мога ли да си взема едно бонбонче?
Владо се наведе напред в креслото и кимна. Мариана протегна ръка към бонбониерата, но се поколеба.
— Няма ли да напълнея?
— Няма — небрежно подхвърли Владо.
— Ама аз изядох вече два.
Владо впи очи в телевизора, където великолепната жена вдигна ръка, изстреля бляскава ракета и се огледа.
— Този ще ми е третият — отново въздъхна Мариана.
Тя си поигра с ресните на покривката, сплете от тях плитка, захвана втора, но се отказа и решително посегна към бонбониерата и си избра най-големия бонбон.
Жената-мечта беше замръзнала в очакване.
Владо си взе цигара и трескаво щракна със запалката. Мариана сложи ръка на коляното му и го погали. Шоколадовият бонбон се беше стопил между устните й. Дори цигарата не направи по-малко мъчителна мисълта за жената-мечта, изоставена сама в сърцето на сребърната пустиня. Владо отмести ръката на жена си и тръсна пепелта направо на килима.
Мариана въздъхна за трети път.
Сигналната ракета примига и отчайващо самотна се спусна към синкавите пясъци на враждебната планета.
— Защо пушиш? — попита Мариана.
— Ще станеш сто кила! — сопна се Владо. — Ако искам, мога изобщо да не пуша.
— Защо пушиш тогава?
— Защото ми се пуши.
— Аз пък ще ям, докато стана толкова дебела, че за теб да няма място в апартамента.
Помощ не идеше отникъде. Пустинята остана безмълвна.
Мариана си хапна още един бонбон.
Владо придърпа към себе си кристалната купа, взе си шепа семки и си ги изсипа в устата направо с люспите, без да откъсва поглед от екрана. Сърцето му се сви. Никой ли нямаше да спаси жената-мечта? Той изплю люспите в шепа и съкрушен ги остави на покривката. Мариана ги събра и ги сложи в пепелника. Владо лапна още една шепа. Тя бутна пепелника към него и обхвана с ръце коленете му.
— Владко, извинявай, аз няма повече…
Царствена и величествена мечтаната жена тръгна към далечния и непостижим хоризонт.
— Владенце, не ми се сърди, аз просто искам да си поговорим… Дали оня ден не е станало нещо, а?
— Кой ден? — меланхолично попита Владо, завладян от безгранична тъга.
— Ами… онази вечер…
Красива, нежна и безпомощна, жената-мечта продължаваше да се отдалечава сред равнодушните гонещи се пясъци. Те всеки миг можеха да я погълнат, да я затрупат, да я задушат и да оставят от нея само едно сияние в сърцето на Владо.
— Владе…
— Какво да е станало?
— Ами… нещо…
— Какво бе?
Той толкова се ядоса, че чак я погледна. Спомни си, че правиха секс оня ден, изсумтя и пак се втренчи в телевизора.
Мариана го погали по бузата.
— И да е станало, какво от това? — озъби се той.
— Нищо, ама… Понеже нали си бяхме говорили сега да не забременявам, да си поживееме, млади сме… Нали, Владе?
— Няма ли най-после да се научиш да броиш до двайсет и осем!
— Владе, ама нали нищо… Владко, миличък, кажи ми, че нищо не е станало.
— Нищо не е станало.
— Абсолютно сигурен ли си?
— Абсолютно.
Жената-мечта се обърна изведнъж, сякаш беше чула глас или друг сигнал, достъпен само за нейните съвършени сетива. Заслуша се, после затича обратно.
— Ти не можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Мариана. — Никога няма сто процента сигурност… Това го пише в списанието…
— Разкарай се!
Прекрасните устни на жената-мечта се разтвориха в лъчезарна усмивка. Погледът й се изпълни с надежда и се устреми напред, насам, към Владо. Стройното й тяло се изпъна като струна, сякаш ще разчупи омразното стъкло, което ги разделя и да се спаси в прегръдките му от омразната пустиня.
Мариана взе дистанционното и изключи видеото.
— Защо го изключи? — сепна се Владо.
— Изключва ми се.
— На мен пък ми се гледа!
— Това изобщо не ме интересува.
Владо скочи, направи няколко разгневени крачки из хола и посегна към цигарите, но Мариана го изпревари, взе от масичката целия пакет и се зае да ги къса една по една.
— Аз за какво съм те довела тука? — каза тя. — Да гледаш видео ли?
Владо занемя. Няколко секунди я гледа втрещено, после седна обратно във фотьойла и каза:
— Я си гледай работата.
— Какво каза?
— Да ти промия ли ушите?
— Мисля, че си позволяваш прекалено много.
— Как така ти ще ми казваш дали ще гледам или няма да гледам?! Ти нямаш право…
— Имам — прекъсна го Мариана. — DVD — то го купиха МОИТЕ родители.
— Да не са го купували!
— Така ли?
— Точно така.
— Ами тогава защо искаш да гледаш?
— Притрябвало ми е попиканото ви DVD!
— Браво бе! Може би не ти е притрябвал и попикания НИ апартамент? Може би баща ми не трябваше да те назначава в попиканата СИ Агенция? Може би изобщо не трябваше да те измъквам от попиканото ти село…
— Нищо не ща! — скочи Владо. — Вече нищо не ща от вас! Не мога да ви понасям!
— Че какво толкоз сме ти направили?
— Всичко ми взехте!
— Какво толкова сме ти взели, бе? — изсмя се Мариана. — Какво си имал, че да ти го вземем?
Той се сви на канапето и скри лице в шепи. После вдигна глава и я погледна:
— Какво правя тука?
— Папкаш ни паричките — ухили се Мариана.
— Ако имах свои, веднага щях да се махна.
— Да, ама нямаш.
— Нямам… Моля ти се, остави ме да си гледам филма и няма да има проблем — примирително каза Владо.
— Няма да те оставя — поклати глава Мариана, — не искам да те оставя.
Владо се хвърли към нея и дръпна от ръцете й дистанционното, но тя се изскубна и го хвърли в аквариума. Разхвърчаха се пръски, Владо бръкна между златните рибки, избърса потъналото дистанционно във фланелката си и натисна копчето, но телевизорът си остана тъмен и ням.
Мариана го прегърна откъм гърба, докосна с устни шията му и прошепна:
— Владенце, миличък… Не ми се сърди, моля те! … Нали не си се сърдиш?
Тя плъзна ръка по косата му, но той се обърна, стисна до болка ръката й над лакътя, изви я назад, почти прилепи лицето си до нейното и процеди:
— Ще давате и ще си траете! Гадове!
Той я пусна рязко и хукна през хола. Тя залитна, отхвръкна настрани, но се съвзе бързо и се спусна след него. Той изскочи на балкона и се прехвърли през парапета.
— Владо, спри се — каза Мариана.
Гласът й беше равен и безизразен.
Владо се вкопчи във водосточната тръба, оттласна се и се понесе надолу.
— Владе! — чу той вика на Мариана. — Владенце, моля ти се недей…
Думите й се пречупиха в ридание и заглъхнаха.
Владо скочи на тротоара, изтупа си дънките и вдигна поглед към звездното небе. Някъде там може би беше сребърната пустиня, където жената-мечта го чакаше да я спаси. Сигурно беше там. Не можеше да не бъде. За миг му се стори, че я вижда да протяга ръце към него. Направи крачка към нея, спъна се в бордюра и осъзна колко далече са звездите. Как ли се стига до тях, запита се Владо, сигурно с пари, с много пари. А той ги нямаше. Нямаше нищо освен хубостта и младостта си. Те бяха неговия лазерен пистолет. Не са се свършили жените, я! Има и хубави богати момичета, не дебели и със заешка устна като Мариана. Той обърна гръб на новата кооперация, където в мезонета хълцаше Мариана и тръгна към автобусната спирка. Ще спя на Централна гара, голямо чудо. А утре ще видим… Следващия път ще се продаде по-скъпо.