Тимоти Щал, Бернд Френц
Маддракс том I: Тъмното бъдеще на Земята. Част 2

Виж Рим и умри

Нощта беше студена като смъртта и пълна с призраци.

В края на деня гората наоколо сякаш беше потънала в някакво черно море, всред което гореше малък огън, изгубен като самотен остров. На брега му от бакърена светлина — две фигури, подобни на корабокрушенци, плътно една до друга и неподвижни като мъртъвци. Ала не бяха нито мъртви, нито спяха. Защото през тази нощ не можеха да мислят за сън. Вместо това дебнеха зорко, почти напрегнато в мрака и мълчаливо се ослушваха за шумовете, които изпълзяваха изпод мантията на нощта.

Ларн обхвана по-силно в обятията си тесните рамене на Ноона. Тя трепереше и той знаеше, че това не се дължи единствено на студа.

Притиснал момичето плътно до себе си, предпазливо се премести по-близо до огъня. Но пламъците, изглежда, почти не излъчваха топлина. Сякаш тази странна нощ щеше да погълне и горещината.

— Вятърът — прошепна младият мъж успокоително в косите на спътницата си, — това е само вятърът.

Топлото му дихание в нейното ухо накара Ноона да изтръпне. Искаше да кимне в знак на съгласие, искаше да каже, че му вярва. Че има право, съвсем определено! Искаше да внуши на самата себе си, че наистина няма никаква причина за страх. Но не го направи. От устата й не излезе нито звук.

Защото вятърът… не дишаше, не пъхтеше, не ръмжеше. А и вятърът нямаше очи.

А Ноона чувстваше, че я наблюдават! Откъм нощта. Някъде там иззад огромните дървета нещо дебнеше и я държеше в плен с погледа си. Ноона го долавяше съвсем ясно, сякаш беше сграбчена от някаква ръка, която не искаше да я пусне. Но колкото и да се напрягаше със собствените си очи да проникне в тъмнината, не откриваше нищо освен най-мрачната нощ.

Най-сетне Ноона затвори очи и чувството, че някой е втренчил поглед в нея, поотслабна. Притисна се още по-плътно до Ларн, сгуши се в мощните му обятия като малко животинче в майка си и пое тръпчивия дъх, смесица от собствената миризма на Ларн и на щавените кожи, които той — и тя самата — носеха като облекло. Ларн толкова много миришеше на мъж, толкова силно. Приятна, успокояваща миризма.

Устните на Ноона се свиха в лека усмивчица. Въпреки всичкия страх, който се беше промъкнал в сърцето й тази нощ, не съжаляваше за онова, което беше сторила. Правилно беше решението й да помогне на Ларн и да остане с него. Нищо че цената, която трябваше да плати, беше висока и кървава…

Ноона се унесе в неспокоен полусън и мислите й се върнаха назад в близкото минало. Назад на север при ордата номади, към която тя и Ларн принадлежаха допреди няколко дни и която осъмна като техен смъртен враг!

Ларн не искаше повече да следва предначертан път. Не се подчини на старите правила и не желаеше повече старците да му казват какво, кога и как да се прави. Не, Ларн имаше възражения, които се отнасяха до живота на ордата и бъдещето й. Имаше предвид сътрудничеството с други племена. Размяната на знания и стоки, храни, инструменти и оръжия.

И не скриваше мнението си. Още по-малко това, че хората не бива да отдават прекалено голямо значение на съветите на шаманите и техните богове. Съдбата на всеки човек е в собствените му ръце!

Това се оказа съдбоносна грешка. Защото, макар и да беше посял съмнение между младите хора в ордата, настрои против себе си преди всичко вярващите в боговете. А те бяха болшинство и думата им тежеше повече.

По заповед на старейшините младият бунтар беше арестуван, окован и устата му — запушена. Присъдата беше ясна още преди да е произнесена. Но Ноона не допусна да бъде изпълнена!

Беше израснала с Ларн. Харесваше го, може би дори го и обичаше — поне като брат, защото Ларн никога не беше показвал към нея нещо повече от този вид любов. Ноона беше слушала изказванията му и думите му бяха докоснали нещо у нея, макар и да не беше попаднала изцяло в техен плен. И тъй, тя взе решението си не заради идеите и идеалите му. Не, направи го единствено заради Ларн.

Ноона го беше освободила, преди да успеят да го убият с камъни или да го пребият до смърт. Нещо повече, тя подготви и съвместното им бягство.

До момента, когато тя и Ларн стигнаха до фреккойшерите, които Ноона беше укрила малко по-настрани от лагера, всичко мина добре. Тогава беше открито изчезването на затворника и още преди Ноона и Ларн да се качат на ездитните си животни, ето че се появиха двама членове на ордата!

Ларн излезе насреща им. Беше добър воин, един от най-добрите в ордата. Двамата преследвачи щяха да изпитат това на гърба си. След кратката, но ожесточена битка загинаха…

Как в крайна сметка успяха да се измъкнат безнаказано, Ноона не знаеше и до ден днешен. Преживя бягството като в транс, парализирана от най-дълбок потрес заради двете жертви. Спомняше си съвсем смътно хаотичното преследване с фреккойшери. Но й се струваше като че ли не е присъствала сама, ами е чула някой да го разказва.

А сега всичко беше минало.

Бягството им беше преди няколко дни, отдавна бяха оставили бедната северна земя зад себе си и изглеждаше, че може би вече няма да ги преследват.

Единствено страхът ги следваше по петите. Все още продължаваше да тегне поне върху Ноона. Като хищно животно, чието търпение е безкрайно, което не се отказва от плячката си и изчаква удобния момент. За да се нахвърли върху нея. Някога, неочаквано…

 

 

Не минаваше ден, който да не изкара на дневен ред нови въпроси. И не минаваше нощ, през която командир Матю Дракс да не размишлява над отговорите. Без да ги намери…

След събитията в Боллуна сънят се беше превърнал в рядкост за Мат. Щом легнеше, види се, мозъкът му приемаше като императив — да работи с пълни обороти. Не преставаше да мисли за своето положение. Стигаше дотам, да изпада в авантюристични размисли и да създава налудничави теории. Докато по правило му се стореше, че е изпаднал в плен на трескави сънища.

Затова Мат отлагаше съня задълго. Чакаше тялото му дотолкова да се изтощи, че почти не се подчиняваше на волята му. Едва тогава лягаше, изпадаше в състояние, което no-скоро приличаше на безсъзнание, отколкото на нормален (и здрав) сън.

И докато стигне до това състояние, Матю Дракс караше. Пръстите му стискаха волана на джипа „Хамър“, сякаш трябваше да се държи здраво за него, за да не падне. Над капака на двигателя се взираше с парещи очи в нощта, осветена единствено от бледата пълна луна. Фаровете отдавна вече не функционираха. Изглеждаше като че ли тъмнината не е нищо повече от едно чисто отсъствие на светлина. Сякаш между дърветата беше изсипана и се е разляла лепкава чернота.

Нещо, което дори не би учудило истински Матю Дракс. Защото едва ли имаше още нещо, на което да се учуди.

Гората например, до която стигнаха днес. Доста голяма част от нея се състоеше от огромни дървета. Нищо необичайно, а и Мат Дракс не за пръв път в живота си виждаше със собствените си очи гигантски секвои. Още когато беше малко момче, баща му го вземаше със себе си и посещаваха затънтени места, отчасти все още девствени ландшафти в американския Запад. Лагеруваха под звездния свод и татко му го беше научил на много неща, свързани с природата и нейните закони. И наред с безбройните други неща беше научил сина си, че секвоите израстват на височина до сто и двайсет метра и стволовете им могат да достигнат до десет метра в диаметър и че тези дървета ги има само в западната част на Северна Америка.

Сега обаче този син пътуваше из Италия… и между мощните стволове на гигантски секвои! Лудост. Невъзможно.

Но беше така. Съвпадаше абсолютно точно с картината, която Матю Дракс все по-ясно виждаше пред очите си. Онази картина, която му показваше какво се е случило там, където се е приземил, и че тя се състоеше от отделни части, които — всяка поотделно взета — просто не можеха да съществуват! Но в целостта си тези части имаха смисъл, макар и Матю Дракс да не го разбираше или по-скоро — все още не искаше да го разбере.

Всичките неща и детайли, с които се беше сблъскал през изминалите седмици, оформяха картината на един нов свят. На свят, произлязъл от развалините на стария. От останките на онзи свят, от който произхождаше Мат Дракс. Който, изглежда, беше отминал, не — загинал. Унищожен от „Кристъфър-Флойд“, колос от скали и лед с диаметър осем километра, дошъл от Вселената и сблъскал се със Земята…

Да, това беше най-големият въпрос, решаващият. Въпросът, на който Матю Дракс знаеше най-малко отговора: Колко време е минало от сблъсъка с кометата?

Във всеки случай много повече, отколкото беше предполагал. Това междувременно му стана ясно. Големият взрив далеч не е станал преди няколко седмици, не и преди няколко месеца. Ами преди години. Дракс преглътна с мъка.

Дори и това предположение представяше нещата в по-слаба светлина. О, направо си беше опашата лъжа! Един от жалките опити за самозалъгване! Сякаш в ухото му седеше някакво малко човече, което не се уморяваше да му втълпява и с всяка дума този въображаем нещастник се опитваше да представя нещата като безобидни.

Но за Мат Дракс беше достатъчно само да се огледа, за да види, че няма място за разкрасяване на нещата. Трябваше само да си припомни какво се беше случило, откакто излезе от останките на катастрофиралия си самолет…

Нямо поклати глава. Не, всичко беше така. Всичко съвпадаше. И той направи едно-единствено заключение: Той, командирът Матю Дракс, пилотът от американските BBC, беше кацнал в бъдещето! Макар и все още да се намираше на добрата стара Майка Земя, нейното лице се беше променило коренно, след като „Кристъфър-Флойд“ се стовари върху нея с всичка сила, като титаничен юмрук на някакъв разгневен бог. И оттогава… беше минало много, твърде много време.

На Мат му се искаше да мисли за десетилетия. Или пък това му нашепваше другият глас (може би този на разума, който искаше да го предпази да не полудее). Но той го знаеше по-добре, отдавна вече. И накрая изрече това си познание, макар и с половин глас и с горчивина: — Столетия…

Трябва да са минали векове след сблъсъка с кометата, без съмнение. Твърде много неща се бяха променили, за да е станало в кратък период от време! Географията вече не отговаряше на онази, която Мат познаваше, флората и фауната се бяха променили коренно. Гъмжеше от растения и животни, които не бяха отбелязани в никоя енциклопедия в света. Мат беше видял гигантски плъхове, чудовищни скакалци и… още много неща. Забрани на спомените си да изкарват повече наяве тези картини на ужасите. Инак щеше да стигне до лудост, от която, както се вижда, бягаше с този модерен военен джип, който вероятно беше на неколкостотин години…

 

 

Ноона се сепна в леката си дрямка. Клепачите й се отвориха изведнъж като ципа на презрели плодове. Всичката умора отлетя и тя отново зорко се заоглежда наоколо — и не откри нищо освен тъмнина.

Тъмнина, но, в която както и преди нещо продължаваше да шумоли, да скърца, да пука. В която се движеха неща, безименни и невидими.

Или пък в крайна сметка съвсем не бяха безименни? Не носеха ли онези мрачни имена, които бяха добре познати на шаманите? Там навън не се ли прокрадваха демони или изпратени от боговете слуги, изпълнители на всемогъщата им воля?

Ноона чувстваше как това подозрение се сгъстява у нея. Студено като лед, изведнъж заседна в гърдите й и я накара отново да изтръпне от ужас.

Може пък и в това да се криеше причината, че ордата не изпрати ловци по следите им. Навярно шаманът се беше заел с проблема. Вероятно беше призовал богове или — още по-зле — демони, които сами да се заемат с престъпника Ларн и помощничката му!

И сега бяха тук, бяха открили жертвите си. Играеха си с тях. Само с присъствието си подклаждаха страха им. Преди да ги нападнат, безмилостно и жестоко!

— Спокойно — чу Ноона гласа на Ларн и едва сега осъзна, че цялото й тяло трепери. — Спокойно — продължи да шепне той, не трябва да се страхуваш. Там няма нищо. Аз съм до тебе.

— Но — опря му се Ноона с треперещ глас, — не чуваш ли това? — Тя млъкна, дори задържа дишането си, за да не пропуснат дори и най-слабия шум в мрака.

Ларн също се ослуша, може би само заради Ноона, за да я успокои. После поклати глава. Ноона, която лежеше с пртиснат към него гръб, видя това в сянката на Ларн, която догарящият огън хвърляше върху нея.

— Там няма нищо — потвърди той и повтори: — Само вятърът. Тук, в зеления Юг вятърът говори с по-различен глас, отколкото в студените северни страни.

Ноона бавно кимна.

— Да, може и така да е. Но нещо се движи в мрака.

— Фреккойшерите — рече Ларн. — Тази нова страна е чужда и за животните. Навярно това ги прави неспокойни.

— Да, сигурно имаш право.

Бяха вързали двете ездитни животни на около половин хвърлей копие от лагера си. Фреккойшерите миришеха силно и привличаха комари и разни други гадини, поради което не беше желателно да са в непосредствена близост до тях.

Ноона си поотдъхна и си легна по-удобно.

— Не си ли уморена? — прошепна Ларн и се притисна още по-плътно до нея. Ноона забеляза, че той беше смъкнал кожения си набедреник. Нещо твърдо и горещо докосваше задните й части. Самият Ларн очевидно не беше уморен, напротив…

Ноона нямаше нищо против това му неуместно предложение. От една страна, защото това щеше да разсее страховете й и да отклони вниманието й от шумовете на нощта. И от друга страна, отдавна очакваше Ларн да прояви към нея подобен интерес, за да й се прище да пропусне удобния случай.

Откакто през втората нощ след бягството си го бяха направили за пръв път, Ноона знаеше, че обича Ларн повече и по по-различен начин, отколкото като брат и че винаги е имала тази любов у себе си;

Ларн беше първият мъж, на когото позволи да се приближи толкова близо и да стане едно цяло с нея. Той, напротив, беше натрупал опит, но Ноона не го упрекваше за това. Във всеки случай обиграността на Ларн в любовните работи й носеше лична изгода.

Ала през тази нощ съвместният им живот беше по-различен, отколкото в предшестващите. Защото имаше твърде скорошен, недовършен край…

Ноона се сгърчи в обятията на Ларн и той спря.

— Какво има? — изпъхтя той с лице, толкова плътно над нейното, че тя усети вкуса на диханието му.

Ноона гледаше настрани, в посоката, където знаеше, че се намират фреккойшерите.

— Там! Чуй де!

Ларн проследи погледа й, без да види нещо в мрака, но чу онова, което и Ноона беше чула!

Възбудено тупуркане, жужене и стържене на крила, а към всичко това — дрънчащи шумове. Грухтене и ръмжене като на някакво животно. Накрая сухо изтръгване и хрускане и някакъв странен влажен звук, който последва непосредствено…

…и тогава нещо полетя към Ларн и Ноона!

Нещо тъмно, което бухна глухо на земята пред тях. Нещо топло, лепкаво опръска лицата на двамата. Тъмното нещо се завъртя два пъти около собствената си ос и после спря.

Онемели от страх и ужас, но все още плътно притиснати в обятията си, Ноона и Ларн срещнаха погледа на едни очи от полиран чер камък.

Мъртвите очи на фреккойшер, чиято откъсната глава беше запокитена към тях!

Ноона не беше в състояние да се помръдне дори и най-малко. Гледаше като хипнотизирана черните очи върху черепа на фреккойшера, земята, под който се обагряше с тъмна влага. Струваше й се като че ли стомахът й се е превърнал в гнездо на червеи, които се извиват и вплитат като змии едни в други, като същевременно се опитват да изпълзят към гърлото й.

Но Ларн преодоля страха светкавично. Реагира. И го направи бързо и целенасочено. Изтърколи се от Ноона към огъня. Животното — а само животно можеше да е извършило ужасното дело, Ларн беше сигурен в това — би се страхувало от пламъците.

Скачайки на крака, Ларн посегна слепешката към оръжието си, намери го и го грабна. Сам си го беше измайсторил: дълга колкото половин човешки ръст тояга, обработена на огън и удобна за захващане, в чиито краища беше вградено и закрепено по едно острие, дълго един лакът, леко извито и двуостро.

Ларн държеше мечотоягата, както сам я наричаше, с две ръце косо пред себе си и се оглеждаше на всички страни. Беше невъзможно да се открие нещо. Като че ли нощта бе погълнала Земята. Но онова, което скиташе наоколо и беше убило поне единия им фреккойшер, беше още там. Можеше да се чуе. И не изглеждаше гладът му — или пък само желанието му за убиване — да са задоволени.

Откъм тъмнината нахлуха гърлен тътен и дрънчащо дишане, в добавка — звуци, които не можеха да се определят. Нито Ларн, нито Ноона бяха чували някога преди дори и слабо подобие на това.

И крачки. Провлачени, глухи стъпки. Които отиваха наляво, после отново надясно и при това се приближаваха все по-близо и по-близо, без особено бързане, но неотклонно.

— В името на боговете — прошепна Ноона. — Какво ли може да е това?

— Животно — отвърна Ларн кратко и без да се обръща към спътницата си. С присвити очи се взираше в мрака. Все още не виждаше нищо. Но щом забележеше нещо, някакво движение, щеше да реагира незабавно. Размаха оръжието си, все едно че вече е застанал пред някакъв противник. Остриетата в краищата на тоягата хвърляха червеникави отблясъци на светлината на пламъците, сякаш вече бяха опитали кръвта.

— Какво животно? — попита Ноона със затаен дъх.

— Скоро ще узнаем — рече Ларн. Смяташе, че е някаква раса, която не се среща на север.

— Може да е и някой демон, Ларн — продължи с треперещ глас Ноона. — От мрачното царство на Оргуудоо. Ордата може да го е призовала с магии, за да ни преследва и накаже.

Ларн кимна неопределено. Да, подобно нещо можеше да се очаква от шамана и старейшините… Въпреки това не го вярваше твърде много. От една страна, защото вярата му в богове и демони бездруго стоеше на глинени нозе, а, от друга страна, вече надушваше нещото в мрака! И онова, което се промъкваше покрай тях, категорично миришеше като животно, остро и парливо, на екскременти и урина, на кръв и мърша. Притаяваше се, търсеше слабото място на плячката си, изчакваше момента, когато жертвата му ще направи грешка или ще отслаби вниманието си.

Ларн отскочи назад, приземи се до огнището и пъхна едно от остриетата на тоягата си меч в жарта. После започна да бърка вътре като в казан. Горящите главни се разпръснаха наблизо. Нощта малко се поотдръпна, светлият остров порасна.

Погледът на Ларн проникваше на пет-шест лакти по-надалеч, отколкото досега. Достатъчно далеч. Защото видя… нещото. Онова, което допреди два-три удара на сърцето си смяташе за животно.

Стоеше точно там, където отблясъкът на огъня и мракът на нощта преминаваха едно в друго. И не беше животно, в това нямаше и най-малко съмнение.

Ларн не знаеше какво е това, но във всеки случай беше създание, каквото не би трябвало да съществува на света!

Юмруците на Мат стиснаха по-здраво волана на джипа и се опита да концентрира всичкото си внимание в управлението на колата. Не успя. Защото трябваше да мисли за хората.

Човечеството беше преживяло може би най-голямата промяна в историята си. При сблъсъка с кометата беше загубило ролята си на венец на творението. Вече не владееше Земята. Съществуването му се беше превърнало във всекидневна борба за оцеляване сред враждебно настроен свят. И водеше тази борба с най-примитивни средства.

Тъкмо това беше точката, върху която Матю Дракс най-много си блъскаше главата: Хората не бяха продължили да се развиват. Напротив, изглежда, еволюцията се беше обърнала наопаки. Хората, с които Мат Дракс се беше запознал, можеха направо да произлизат от ледниковия период! Бяха… варвари.

Но тъкмо това беше невъзможно! Не и ако всичко, което беше разбрал, не отговаряше на фактите.

Човечеството от тази епоха трябваше да води началото си от оцелелите след катастрофата с кометата. Все едно колко време е минало оттогава, техническите умения и знанията на тези оцелели не можеха да бъдат изцяло загубени. Ноу-хауто трябваше да се е предавало и занапред от поколение на поколение. Дори и в този свят би трябвало да има техническо развитие и достижения, базиращи се на онези, които човечеството е познавало в началото на XXI век.

Но не беше така. Днешните хора нямаха никаква представа за техниката, каквато я познаваше Мат. Напротив, всичко, което имаше дори и бегла връзка с нея, смятаха за магьосничество. Изглеждаше, като че ли всичкото знание, което човечеството беше натрупало в дългата си история, беше изтрито. Като че ли историята започваше отново.

И Мат Дракс се беше приземил в първите й нови глави или, казано по-точно — беше се приземил аварийно.

Когато на 8 февруари 2012 г. „Кристъфър — Флойд“, наречена с имената на откривателите си, двама шотландски любители астрономи, се беше устремила с бясна скорост към синята планета, командир Матю Дракс водеше ято реактивни изтребители в стратосферата над Европа. Заедно с екипажите на други два самолета трябваше да наблюдават какъв е ефектът от обстрела на кометата с балистични ракети.

Нищо. Абсолютно нищо не постигна отчаяната акция за спасяването на света. Без да й направи каквото и да било впечатление, „Кристъфър-Флойд“ продължи по своя унищожителен курс. И както беше изчислено, в 16:44 ч. средноевропейско време се сблъска със Земята.

Мат почти не помнеше сблъсъка. Нещо се беше случило. С него, със самолета му. Ударната вълна, вероятно. Но имаше и нещо друго. Само че какво ли е било?

Когато дойде на себе си от, както му се стори, състоянието на кратковременно безсъзнание, реактивният му самолет се намираше над Южните Алпи. И когато вторият му пилот, ученият проф. д-р Джейкъб Смайт, се спаси с катапултиране, Мат се приземи аварийно.

С това бяха започнали безкрайно дългите дни, определяни и изпълнени с кошмари и болки. Докато те го намериха и спасиха.

Хора.

Хора, но каквито Мат Дракс не бе виждал никога през живота си. Защото изглеждаше, че произхождат от някаква праисторическа епоха. Облечени в кожи, въоръжени с примитивни мечове и копия и говорещи някакъв съвсем свой си език, какъвто никога преди не беше чувал.

Варварите го бяха приели и се грижеха за него. Както Мат Дракс скоро установи, не от чиста любов към ближния и от отзивчивост, а защото го смятаха за някакъв бог. Или най-малкото — за пратеник на боговете им, изпроводен при тях с „огнена птица“.

„Маддракс“ го нарекоха в ордата, която се придвижваше от север на юг, защото очевидно се надяваха да намерят нещо като Обетована земя. Наричаха целта на мечтите си Южната земя. Мат Дракс вървя известно време с тези хора.

Преди два дни се отдели от тях, след като при Болоня племето беше нападнато от четириметрови земни змии. Беше ги стоварил на главите им бившият шаман на племето, разкъсван от завист към бог Маддракс. Ордата заплати висока цена с живота на мнозина. Но и самият Балоор загина.

Вождът Зорбан реши, че тази земя е прокълната от боговете и заповяда да се върнат на север. Но Мат Дракс искаше да намери колегите си и двамата учени. И неговият път сочеше на юг.

Мат беше открил джипа на територията на бивша казарма в Болоня. В запълнен с машинно масло контролен канал превозното средство по удивителен начин беше устояло на времето и той извади и приведе джипа в изправност. Въпреки че таратайката вонеше ужасно на старо масло, моторът работеше, макар и не безупречно. Мат покри временно седалките с кожи. А на багажника бяха здраво закрепени осем туби с бензин.

И така, сега пътуваше на юг. В посоката, в която уж летяла друга „огнена птица“! Тази информация Мат получи в Болоня и тя наля масло в огъня на онази надежда, която хранеше от седмици: че и двата други самолета от ятото също са прехвърлени в това измерение на времето.

Мат си признаваше, че всъщност тази надежда е егоистична. През седмиците след катастрофата много пъти си беше задавал въпроса дали смъртта нямаше да е по-добрата алтернатива. Беше пленник в свят, който вече не беше неговият.

А бъдещето му… е, бъдещето му беше неизвестно. Можеше ли да пожелае на някого да сподели участта си с неговата?

— Всеки живот е по-добър от смъртта — прошепна Мат Дракс в нощта. Но дори и в собствените му уши гласът му прозвуча като такъв, какъвто си беше: безинтересен и… след глупавия опит с всички сили да даде кураж на самия себе си.

Още едно признание трябваше да направи пред себе си. Търсеше другите не само от приятелски чувства. Естествено че приятелството и свързаното с него чувство за дълг бяха най-меродавната причина за търсенията му. Но имаше и друга: Ако намереше другите, нямаше да бъде единственият чужденец в този свят и в това измерение на времето. Нямаше вече да бъде сам.

И тази мисъл беше непочтена, сети се Мат. Защото не беше сам.

Обърна глава и погледна към седалката до себе си. Към Аруула.

Аруула, варварското момиче. Което заради Маддракс се беше разделило с ордата си, за да го придружава.

Аруула спеше, макар джипът непрекъснато да трополеше по неравностите на горския терен и Мат караше превозното средство на зиг заг между дърветата. Мъничко завиждаше на своята спътница заради този й сън. И същевременно съжаляваше, че не можеше да я наблюдава на лунната светлина, тъй като непрекъснато трябваше да насочва вниманието си напред.

Защото Аруула беше красива. Въпреки сплъстената си коса и препаската от кожа на тарак, която носеше. Беше красива, беше умна и храбра, и силна.

В друго време и друг свят Аруула щеше да бъде момиче за женене…

Мат Дракс се намръщи и отново се съсредоточи в шофирането. Имаше един несполучлив брак зад гърба си… От друга страна, от развода му бяха минали неколкостотин години. Може би междувременно беше узрял за нова връзка…

Ухили се по младежки и почти без да забележи, протегна дясната си ръка към Аруула и докосна голата й кожа. Беше кадифена и мека въпреки суровия живот, който водеше.

За съвсем кратък миг Мат имаше впечатлението, че тя примига. Но когато се вгледа по-внимателно, клепачите й не се движеха. Единствено дишането на Аруула, изглежда, се беше поускорило в сравнение с преди и на устните й се беше изписал намек за усмивка. Мисълта, че тя само се преструва, че спи и тайничко се наслаждава на докосването на ръката му върху откритата й кожа, предизвика у Мат нервност, каквато отдавна не беше чувствал. Твърде отдавна…

Аруула хранеше към него нещо повече от другарски чувства. Още когато го смяташе за бог, без да се колебае, беше готова да му се отдаде, за да зачене дете от него. Мат беше отхвърлил предложението.

Но и сега, когато Аруула знаеше, че мъжът, когото наричаше Маддракс, не е бог, а само човек (макар и не обикновен според разбиранията й), въпреки това чувстваше влечение към него. Във всеки случай заради него напусна ордата, която беше нейното семейство.

И Мат от своя страна не можеше да отрече, че отвръща на чувствата на младата варварка. Нещо повече, към нея изпитваше привързаност каквато не е имал към никого преди това. Което не на последно място се дължеше на факта, че Аруула до известна степен го познаваше отвътре и отвън. Макар че след първата им среща бяха минали едва няколко седмици.

Аруула притежаваше особен талант. Можеше да вижда зад нещата, да прозира през хората. Долавяше настроенията и мислите им. Тя наричаше тази дарба подслушване. Във времето, от което идваше Мат, това се казваше телепатия.

Благодарение на тази си способност Аруула имаше направо светкавичен напредък в изучаването на английски език. Още докато бяха в ордата, Аруула можеше да се обяснява на завален английски. А за краткото време, откакто двамата бяха на път, момичето беше научило още удивително много неща.

Мат не се съмняваше, че благодарение на дарбата си тя черпи езиковите си знания направо от него. Никога не се беше занимавал сериозно с пситалантите, във всеки случай не се е и съмнявал, че съществуват. И Аруула беше живото доказателство за това.

Самият той съвсем не беше бездарен по отношение на езиците. Наред с матерния си език можеше съвсем добре да се разбира с хората на немски, в края на краищата през последните години служеше във военна база близо до Берлин. Освен това говореше сносно френски.

Въпреки това — и макар че поне отчасти беше съставен тъкмо от тези три езика — досега не беше се научил да се обяснява свободно на езика на хората от това време. Макар и да знаеше редица понятия, все още разчиташе на жестовете, за да го разбират.

Но Аруула не се уморяваше да го учи. И докато не се натъкнаха на следите на втората „огнена птица“, почти нямаха друга работа, освен да си дават взаимно уроци по чужд език.

Мислите на Мат секнаха, когато косо отпред внезапно откри нежен проблясък на светлина между дърветата. Какво ли беше това? Лагерен огън ли?

А какво друго? Мат беше осъзнал, че неща от всекидневието като електрически крушки и джобни фенерчета вече не съществуваха в този свят. Но едно нещо си беше останало същото: Там, където нощта се осветяваше, най-често имаше хора!

Мат корегира посоката и същевременно потърси опипом Аруула, лекичко я разтърси. Младата варварка се сепна в дрямката си — и незабавно се събуди напълно. Отрано се беше научила, че всяко прекъсване на съня може да е свързано с някаква голяма опасност.

Матю задържа ръката си на рамото й.

— Всичко е наред — успокои я той. — Виждаш ли огъня? Посочи напред. — Да видим какво…

Не успя да довърши изречението. Защото в същия момент в далечината се разнесе вик, ясен и пронизителен, който заглуши дори ръмженето на мотора. Панически вик на жена!

 

 

Един вечен миг не се случи нищо. Всичко изглеждаше като вкаменено, дори и вятърът беше стихнал и всичките шумове бяха заглъхнали.

Тогава Ноона започна да крещи. Не силно и остро. Викът се надигаше на порции в гърлото й, за да излети след това от устните й. Приличаше на изстрел при старт.

Изведнъж на сцената настана оживление. Сякаш самият свят беше спрял да диша и сега отново си поемаше дъх и сърцето на всички неща биеше по-бързо и по-силно, отколкото преди.

Ларн се озова със скок между Ноона и чудовищното създание, за да прикрие спътницата си. Също и… нещото се раздвижи. Без обаче да се помръдне от мястото си. Приведе се, създаде впечатление като че ли се свива в себе си и все пак си остана огромно.

На пръв поглед човек можеше да си помисли, че някое от чепатите дървета, които ограждаха края на просеката, ненадейно се е събудило за живот. Кожата на вселяващото страх същество наподобяваше по структура и цвят тази на говедата. Под нея се изпъваха мускули като въжета, подобни на разкривени клони и коренища, толкова напращели, че нашарената с белези кожа изглеждаше сякаш ще се пукне под мощния им напън.

Самият Ларн не беше дребосък, напротив, беше един oi най-представителните младежи на своята орда. Но създанието, което сега стоеше насреща му, го превишаваше с почти две глави, макар че стоеше леко приведено напред и беше присвило глава към раменете си.

Тази глава…

Ларн трябваше да се овладее, за да не се ужаси. Защото главата на това същество беше онова, което предизвикваше най-силно неприятното чувство, макар и само бликащата от сила титанична фигура на другия да внушаваше страх. Защото тази глава, въпреки че чертите й бяха деформирани и обезобразени — без съмнение беше човешка!

До по-нататъшни наблюдения или дори до разсъждения Ларн не стигна. Защото съществото го нападна!

От място скочи върху Ларн. Дори и само силата, която имаше в краката му, трябваше да е огромна. Защото колосът долетя като почти безтегловен, светкавично бързо и с изпънати напред ръце и раззината паст, от която напираше някакво ръмжене, силно като че излизаше от сто гърла.

Но и Ларн беше бърз и в тази първа размяна на удари беше по-чевръст от противника си. Направи нещо като стъпки при танца степ, настрана, но с едно завъртане тикна оръжието си към противника и го накара да опита двете остриета. Едното мина през лицето на другия и остави дълга почти колкото пръст рана, другото улучи голото му рамо — и не направи почти нищо!

Сякаш Ларн беше ударил в скала. Мускулите и месото под кожата изглеждаха като от желязо.

За нищожен миг Ларн се подаде на тази изненада. Момент, който беше достатъчен за противника му. Изви се така бързо и гъвкаво, както човек не би очаквал от тромавата му фигура!

Макар Ларн да успя да вдигне оръжието и да замахне към нападателя с остриетата — наляво, надясно, наляво, — гигантът не обърна внимание на ударите, дори изглеждаше, че не ги усеща.

Юмрукът на другия беше голям колкото главата на Ларн. И когато полетя към него, видя му се още по-голям!

Когато го улучи точно в лицето, Ларн доби ужасяващото чувство, че главата му ще се откъсне от врата. Загуби почва под краката си, повдигна се и отхвръкна на два-три човешки ръста разстояние. Стовари се толкова силно, та си помисли, че ще се изпотрошат всичките му кокали. И нощта се спусна над него, подобно на течна чернота — макар и само колкото за времето на два удара на сърцето.

Но краткият миг беше достатъчен за чудовищното създание, за да се обърне към Ноона и да сграбчи момичето. Пронизителният й писък беше онова, което извади Ларн от вцепенение. Въпреки това се чувстваше като воден от чужда воля, когато скочи на крака и дори с вик се понесе към противника си.

Отвратителното нещо стискаше здраво Ноона с едната си предна лапа. Пръстите му бяха обгърнали шията на момичето и изглеждаше, че създанието иска направо да свие гигантската си ръка в юмрук, за да смачка гърлото и врата на Ноона. Тя вече висеше като мъртва в хватката на чудовището, неподвижна и безмълвна.

Ларн се оттласна. Полетя косо към създанието с насочено като копие оръжие. Острието трябваше да се забие в гърба му, сега…

Движението на чудовището почти не се забеляза. Без дори и да погледне в посока на Ларн, един от масивните му крака се вдигна в точния момент, улучи Ларн, събори го и със същото движение сложи стъпалото си напряко върху врата на младия мъж и усили натиска.

На Ларн му се стори, че чува как вратът му се чупи. Болката се усилваше. Нажежени стрели изскачаха от тила му и а забиваха в мозъка му. Искаше да крещи, но калта, която напираше да влезе в устата му, заглушаваше всеки звук.

Ритникът на чудовището беше избил тоягата меч от ръцете на Ларн. С протегнати пръсти се опитваше да го улови. Напразно. Не повече от половин лакът го разделяше от оръжието му, но все едно че се намираше на разстояние хвърлей копие.

Тогава усети как почвата под него започна да вибрира; Отначало съвсем леко, после — по-силно. В ушите му нахлуваше боботещ шум и все повече се усилваше. Някакво мучене, виене. Очевидно ужасният великан не беше единственият от вида си. Изглежда, и други прииждаха. Може би за да му помогнат. Може би, за да оспорят плячката му…

Само една мисъл все още носеше облекчение на Ларн — всичко щеше да свърши. Че вратът му щеше да се счупи от тежестта на чудовището. И се надяваше, че Ноона вече е мъртва. Че дангалакът няма да остави момичето живо, за да продължат страданията й…

Мислите му поеха в друга посока. В такава, която му бе станала чужда.

Ларн призова безмълвно онези, в които така открито се беше съмнявал. Горещо се молеше на боговете да му простят, да помогнат на него и на Ноона, па било то и с една бърза смърт!

Мат натисна педала на газта. Моторът започна да вие като тежко ранено животно и джипът подскочи напред.

Все още изглеждаше, че във въздуха трепти паническият писък. Недалеч от муцуната на колата мъждукаше златисточервената светлина на огъня между дърветата. Мат се насочи направо натам. Пред тях изникнаха два фреккойшера, големи колкото камили скакалци, които се използваха от ордите на варварите като ездитни и товарни животни. Лежаха мъртви в собствената си кръв, която напояваше горската почва. На едното от животните беше откъсната главата, но другото беше пострадало несравнимо по-зле.

Сега на трептящата светлина се открояваха тъмни силуети, като изрязани с ножици. Освен боботенето на мотора Мат и Аруула доловиха и друг, почти подобен шум. Звучеше застрашително, като гърлено ръмжене на гладен хищник.

Тогава джипът стигна до малката просека, стрелна се над брега на бакърената светлина.

И там…

Сцената под бледата лунна светлина, изглежда, замръзна за половин секунда. Нищо не се помръдваше. Мат Дракс я гледаше като неподвижна картина на монитор.

Някакво титанично създание държеше с една ръка врата на млада жена. Момичето висеше неподвижно в хватката на великана, почти на метър от земята. С крак дангалакът натискаше млад мъж и го обричаше на неподвижност.

От пръв поглед беше невъзможно да се каже дали двамата още са живи. Не се помръдваха и при това великанът прикова изцяло вниманието на Мат. Човекът от миналото гледаше като омагьосан грамадата мускули.

При това грамада мускули би било слабо казано. Спрямо този дангалак всеки културист щеше да изглежда като дете. Под кожата му буквално се трупаха мускули като планини. Придаваха му уродлив вид, чужд и гротескен, направо чудовищен.

Но когато другият обърна глава, Мат беше стопроцентово сигурен, че си има работа с човек. Лицето му, макар и обезобразено в гротескна мутра, несъмнено беше човешко.

Мат си помисли за Невероятния Хълк, чиито приключения беше изгълтал като дете в комиксите. На онзи тип отсреща му липсваше само зеленият цвят на кожата, тогава можеше да се конкурира с побеснелия гигант.

Мат по-скоро предугади, отколкото истински почувства странния поглед накриво, който Аруула му хвърли, когато това сравнение мина през ума му. Взираше се право напред, беше се концентрирал единствено в управлението на джипа.

Първата му мисъл беше без церемонии да блъсне страховития гигант, просто да го прегази. Но не биваше да прави това, щеше да изложи на опасност младия мъж и момичето.

И така той промени плановете си. Подгони джипа над разпръснатите горящи главни. Те се разлетяха под гумите и на гиганта вероятно му се е сторило, че му се явява като привидение желязно чудовище, което с бумтене връхлита върху него, с пушек и огън.

Малко преди да се заеме с дангалака, Мат натисна спирачката, без да пуска педала на газта, и изви волана. Джипът се полузавъртя около собствената си ос. Гумите загребаха земята и я запратиха срещу другия.

Гигантът инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си.

И Аруула скочи.

Беше наместила меча с кожената му ножница до седалката. Докато Мат караше срещу огромния дангалак, тя беше извадила оръжието. И сега, когато зави с джипа, тя се оттласна.

Оглушителният й боен вик разцепи въздуха. После се блъсна в колоса. Мат чу тъп удар.

Инерцията на Аруула беше достатъчна, за да накара другия да се олюлее. Но той не падна, само се препъна. Въпреки това не изпусна жертвата си, макар и само инстинктивно.

Аруула беше паднала на земята, но при падането си продължи в претъркаляне и отново застана на крака, когато гигантът се обърна към нея. Аруула насочи меча към другия, запрехвърля го от дясната ръка в лявата и отново обратно.

Тогава направи лъжлива атака, уж че иска директно да нападне противника си. Юмрукът му се стрелна напред. Аруула отстъпи настрани, изскочи напред и се намери пред противника си. На отблясъците на огъня острието на меча й се превърна в златисточервена светкавица, която сякаш трептеше от две-три посоки към гиганта, толкова бързо въртеше оръжието си варварката.

Два пъти го улучи с острието. Тогава се чуха странни тъпи шумове, сякаш стоварваше острието в твърдо изпечена земя. Третия удар Аруула нанесе с върха на меча. Тласна оръжието срещу колоса и…

— …в следващия момент оръжието беше изтръгнато от ръката й!

Върхът на острието беше влязъл почти цял пръст надълбоко в мощния бицепс на великана. Трябва да е почувствал болка — беше изревал, когато Аруула го улучи, но не изглеждаше да е пострадал.

Без да се засилва, стрелна юмрука си към нея. Аруула едва успя да дръпне главата си настрана. Ударът засегна само лицето й, но силата му обезвреди варварката. Аруула здравата се блъсна в ствола на едно дърво и по него се свлече на земята.

За секунда-две тъмна нощ беше на път да се излее над съзнанието й. Аруула прогони мрака с желязната си воля.

Когато отново започна да разбира ясно, гигантска лапа закриваше зрителното й поле. В следващите секунди възлести пръсти се вкопаха в дългата й коса и я вдигнаха във въздуха. Аруула изкрещя от болка.

Чудовището се засили, без да изпуска гривата й. Направо искаше да запокити момичето в най-близкото дърво, за да тури край на съпротивата й и да изпотроши всичките й кости. А Аруула не беше в състояние да направи каквото и да било. Не можеше да се противопостави на тази страховита сила. Вече си мислеше, че усеща убийствения удар…

— …когато внезапно изтрещя оглушителна гръмотевица! Повтори я двайсеткратното ехо в нощта.

И великанът се закова насред движението си. Но не беше мъртъв. Не падна. Дори не се олюля. Само стоеше като вкаменен.

Тогава от гърлото му се надигна тътнещ, усилващ се звук, излезе като ръмжене от месестите му устни и той се обърна като в забавен кадър.

Матю Дракс остана неподвижен. В нападателна стойка, леко разкрачен, с изпънати напред ръце, с армейския пистолет в дясната, подпрян с лявата. „Беретата 98 Г Дабъл Екшън“ се числеше към малкото неща, които Мат Дракс все още притежаваше от „своето“ време. Наред с другите полезни неща и тя се намираше в спасителния контейнер, който Аруула беше извадила от останките на самолета му.

Чудовищната грамада от сила се беше втренчила в дулото като че ли там имаше нещо изключително интересно за гледане. Борбата на Аруула с гиганта продължи само няколко секунди. Всичко стана светкавично бързо. Преди това Мат не можеше да си позволи да произведе изстрел. Твърде голяма беше опасността да улучи Аруула.

Куршумът беше пробил голяма колкото нокът дупка в тялото на гиганта, плътно под лявото му рамо. Мат се надяваше, че куршумът ще влезе в сърцето. Но тази му надежда не се оправда — колкото малко мечът на Аруула успя да нарани сериозно великана, толкова успя и неговият изстрел. Мускулите и месото на този тип, изглежда, бяха твърди като скала. Куршумът навярно просто е заседнал в тях, преди да проникне в сърцето.

Този дангалак беше нещо повече от машина. Неунищожим, неудържим. И очевидно единственият смисъл на съществуванието му беше в това да убива. В обезобразената му морда Мат виждаше само необуздана омраза, безсмислен гняв и чиста кръвожадност. Всичките тези неща заедно представляваха лудост в най-чиста форма.

Животинско ръмжене и грухтене се понесоха към Мат. Тогава уродът направи крачка към него и начена втора. Страхът или просто предпазливостта, види се, му бяха напълно чужди. Мат знаеше, че този тип не би го разбрал. Думите изскочиха от устата му от само себе си: — Нито крачка повече!

Естествено предупреждението не подейства. Другият се приближаваше с вкопчена в косите на Аруула ръка и влачейки момичето със себе си.

Мат коригира целта с няколко сантиметра нагоре. После натисна спусъка. „Берета“-та излая два пъти. Два дълги колкото ръка пламъка излетяха от дулото.

На челото на великана се появиха две дупки, всяка на пръст и половина над гъстите му вежди. Той спря, сякаш изправен пред прочутата стена. Чертите му замръзнаха. Обърна очи нагоре, сякаш искаше да види какво го беше ударило в челото. Тогава от мимиката му изчезна всякакъв бяс и се замени с израз на учудване.

И така най-сетне умря. Наклони се като повалено дърво напред и се стовари по очи.

Мат усети как земята под него потрепери.

Докато Аруула се изправяше, Матю се обърна към младата двойка. Очакваше да види в лицата им облекчение, но беше разочарован.

Бяха изпълзели до края на просеката, бяха се сгушили, притиснати един към друг, и го гледаха като втрещени. Треперещите им устни изговаряха едва чуто една дума, отново и отново, непрекъснато.

Една от онези думи, които Мат Дракс знаеше от езика на варварите. Стори му се, като че ли му я нашепваха откъм нощта и тъмната гора.

— Демондемондемон…

— ДЕМОН!

Аруула се зае да заглади нещата. Така да се каже — да прогони вярванията в зли духове. Убеждаваше младата двойка и каквото и да им говореше, това явно принасяше плодове. Младият мъж и спътницата му вече имаха значително по-спокоен вид. И от погледите, които хвърляха към Мат и джипа, полека-лека изчезнаха страхът и недоверието.

Матю не знаеше какво точно Аруула им е разказала. От една страна, не владееше достатъчно езика, за да разбира подробностите и, от друга страна, вслушваше се само с половин ухо.

Вниманието му беше насочено преди всичко към мъртвия.

Преди това, в здрачевината на догарящия огън почти не успя да види детайлите. На това отгоре всичко беше станало твърде бързо, за да може по-подробно да разгледа великана. Междувременно Мат беше разпалил нов огън, по-голям, чиято светлина стигаше отвъд края на просеката и навътре в гората.

Беше довлякъл трупа непосредствено до огнището. Доста тежка работа, защото колосът трябва да тежеше сто и петдесетина килограма. Като по тялото му едва ли имаше и десет грама тлъстини…

Мат не би се учудил, ако установеше, че си има работа с някаква машина. Едва ли на този свят имаше нещо, което да го изненада…

Но подозрението му не се потвърди. Нямаше съмнение, че става дума за същество от плът и кръв. За човек. Как е стигнал до странната си, уродлива фигура, Мат можеше само да предполага. Близка до ума беше хипотезата, че лъчението е причина за мутацията. В края на краищата след сблъсъка с „Кристъфър-Флойд“ цялото творение се беше разпаднало. Но Мат не продължи мисълта си. Поне в момента конкретната причина за външния вид и свръхестествената сила на мъжа вече нямаха никакво значение.

На пипане кожата на гиганта беше твърда като гьон и беше опъната над мускулите и месото, които изглеждаха твърди като камък. Че наистина не бяха от камък, Мат го видя по местата, където в кожата зееха пресни рани. Под нея очевидно имаше съвсем нормална тъкан, оросявана с кръв, макар и тя да изтичаше неестествено бързо.

Освен тези наранявания Мат откри и множество други. Белези изпълваха надлъж и нашир тялото на почти голия дангалак, ако не се смяташе препаската. И някои от тях очевидно бяха от рани, които сигурно са били почти смъртоносни. Мат се заинтересува най-много от веригите. Ставите както на ръцете, така и на краката на великана бяха в железни халки и на всяка от тях бяха закрепени къси вериги. Най-дългата беше с шест звена. Всяка част от веригата изглеждаше повредена. Някои от звената бяха изкривени.

От тези констатации от само себе си се оформи съвсем определено подозрение. Макар и да нямаше кой знае какъв смисъл…

Някаква сянка се спусна над Мат Дракс. Аруула седна на колене до него. Той срещна питащия й поглед. Мат посочи веригите върху ставите на трупа.

— Изглежда е бил затворник.

— Кой би освободил такова чудовище? — каза варварското момиче завалено и с учудване.

— Мисля, че по-скоро момъкът се е освободил сам — каза Мат. — Бих казал, че звярът буквално е разкъсал веригите си.

Аруула вероятно не разбираше дума по дума онова, което той казваше. Но сигурно виждаше картината в неговите мисли, защото кимна в знак на съгласие и промърмори:

— Да, много възможно. Сила достатъчно в този мъж.

Мат се изправи и потънал в мисли, отупа праха от крачолите на изцяло оцапания си летателен костюм. Погледът му се плъзна наоколо.

— Надявам се само, че там навън няма още типове от неговия сорт — каза полугласно.

Аруула също беше станала и поклати отрицателно глава.

— Не усещам нищо. Всичко тихо и… — За момент потърси правилната дума. После допълни с нежна усмивка: — Спокойно.

Мат отвърна на усмивката й. Това момиче беше наистина удивително.

— Да се молим така да си остане — рече след това.

— На твоите или на моите богове, Маддракс? — Мимиката на устните й придоби нещо дяволито.

— Ти си само човек да те схруска. — Мат се ухили и й намигна.

Аруула не каза нищо. Но в блясъка на тъмните й очи прочете съвсем ясно: „Ами направи го де!“

Мат се покашля и си даде вид, че не е разгадал погледа й. Което с оглед на специалната дарба на Аруула беше напразно усилие…

— Какво става с двамата? — попита той, малко по-бързичко. С брадата си посочи младия варварин и момичето, които бяха спасили от мускулестото чудовище.

— Бягат — отговори Аруула и после разказа на Мат каквото беше научила за тях. Че за богохулство Ларн бил осъден на смърт от старейшините на своята орда. Че Ноона го освободила и оттогава бягали на юг.

Докато Аруула говореше, Ларн и Ноона се приближиха. Все още разглеждаха летателния костюм на Мат и джипа изпитателно и с неприятно чувство, но поне безкрайният страх беше изчезнал от лицата им.

Аруула се зае да ги представи и Мат, с окуражаваща усмивка на уста, подаде ръка както на Ноона, така и на Ларн. Двамата се здрависаха с колебание. Ларн стисна ръката на Мат силно, сякаш трябваше да покаже на противника си, че не му отстъпва по сила. Мат се престори, че уж младият мъж наистина му е причинил болка и с пресилен жест разтърси ръката си. При това се и ухили, Ларн отвърна на ухилването и ледът между тях се разтопи.

От малкото запаси, които караха със себе си в джипа, Аруула извади четири какавиди на пеперуди, лишете, както Мат междувременно беше научил, че се казват, макар и тези пашкули на пеперуди да бяха несравнимо по-големи от онези, които познаваше от своето време. Варварите смятаха лишете за деликатес, след като ги печаха на открит огън.

Аруула набоде лишете на шишове от откършени клони и после ги раздаде на сътрапезниците. Накрая всички седнаха до огъня и Мат бегло си помисли за времето, когато като момче бе седял около лагерния огън с баща си или с приятели и бе тананикал маршови мелодии пред пламъците. Ако тогава беше пържил какавиди на пеперуди, стопроцентово щяха да го смятат за най-страхотния между момчетата…

Болезнена усмивка се плъзна по лицето му. Не можеше да повярва, че това време трябва да е било преди векове…

— Накъде? — попита той на езика на варварите, обърнат към Ларн и Ноона. — Ланда де мидаа? — Последното означаваше „Южната земя“. Ордата на Аруула беше на път за там. Имаше голяма вероятност онази легендарна страна да е целта и на тази двойка.

Но Ларн поклати глава.

— Виллага.

Доколкото Мат знаеше, това означава „град“. Ларн продължи, но на Мат му беше трудно да следи изложението му. Съдейки по жестовете му, Ларн разказваше за някакъв голям град, където идвало в изобилие ядене и пиене. И в който се търсели силни мъже — така поне го изтълкува Мат, когато Ларн сви ръка в лакътя и с другата потупа забележителния си бицепс.

Обърна се с питащ поглед към Аруула. Доколкото можа, тя повтори на английски думите на Ларн.

— Голям град на юг е целта им. Там няма мизерия. Няма глад и жажда. Няма опасни животни. Палатки от камък. Големи… — Тя спря, погледна дълбоко в очите на Мат, сякаш търсеше нещо в погледа му, после продължи: — Дворец?

— Големи дворци? — помогна й Мат, без наистина да се учуди, че Аруула очевидно беше извадила понятието „дворец“ непосредствено от неговия словесен запас.

— Да, големи дворци — кимна тя. — И силни мъже могат голям късмет намерят в града.

На Мат това му прозвуча доста странно. Макар че му напомняше старото клише за селския момък, който избира да тръгне или по широкия свят, или в големия град, за да търси щастието си. Някои неща май никога не се променят…

— Откъде двамата знаят за този град? — попита Мат и Аруула преведе въпроса. Ларн отговори, тогава Аруула отново се обърна към Мат.

— Странници са говорили за него. Мъже, които града видели с очите си.

Мат си спомни какво му разказваше Аруула едва преди няколко дни за градовете от това време. Че били опасни. А че беше така, в края на краищата можа да се убеди сам в някогашната Болоня.

Аруула знаеше много добре какви мисли му минаха през главата. Сложи ръка на рамото му.

— Градове различни. Далеч на юг може би по-различно, отколкото на север.

Мат кимна замислен.

— Ти не си ли чувала за този град? — С неопределено движение на главата посочи Ларн и Ноона.

— Може би да, може би не — отговори Аруула. — Странстващи народи разказват толкова много истории, че никой не може да ги преброи. Може би и за този град. Но аз никога не чула тази история… Може би само забравила. — Тя повдигна рамене и извади лишетето от края на шиша си. После обърна какавидата няколко пъти натам-насам в рохкавата земя, за да поизстине. И накрая разчупи обвивката, извади съдържанието и с върха на пръстите си започна да го слага в устата си. Мат се обърна към Ларн.

— Градът има ли име? — попита отново на езика на това време — и с надеждата, че е подбрал правилните думи.

Очевидно беше успял. Защото Ларн кимна, дъвчейки с пълна уста и каза:

— Роома.

Едва забележима усмивка се очерта по крайчеца на устните на Мат.

Роома — това беше вариант на дума, който нямаше нужда от скучна интерпретация. Беше ясно като бял ден за кой град става дума.

Хиленето на Мат се подсили с още един нюанс, когато си спомни какъв епитет към името имаше някога този град. Прилягаше му като на никой друг, с оглед на факта, че Рим все още съществуваше, след всичкото това време — Вечният град.

— Феии фегаашаа.

— Фегаашаа ли? — отвърна Мат немощно.

— Фегаашаа. — Аруула кимна и погледна към Ноона и Ларн. Младата двойка лежеше малко по-настрана от огъня и не си даваше труд да запази в тайна онова, което правеше. Но Мат дори и да не го виждаше, шумовете, които Ларн и спътницата му предизвикваха, щяха да са достатъчни.

Значи в днешно време наричаха „фегаашаа“…

„Ето, че пак научи нещо ново“ — помисли си Мат и се ухили. Долавяше и чуваше идеално пращенето, което се носеше във въздуха. И това не беше само от огъня… Забеляза как това друго пращене го обземаше, как предизвикваше някаква нервност у него и за да се разсее, насочи погледа си към тъмнината и направи преглед на изминалия ден.

Миналата нощ, след като бяха се нахранили с лишете, си легнаха. Сънят не споходи никого от тях. Въпреки това, когато станаха в ранното утро и се застягаха да потеглят, Мат се чувстваше отпочинал.

След като фреккойшерите им бяха станали жертва на уродливия нападател, Ларн и Ноона приеха предложението да пътуват с тях в джипа. Мат реши също да поеме курс към Рим. В момента му беше все едно накъде ще пътува. Към това се прибавяше и фактът, че му беше любопитно да узнае какво е станало с Вечния град.

Аруула беше обяснила на младата двойка, че Маддракс идва от далечна страна, в която хората не яздят фреккойшери, а пътуват с джипове. Тя изговаряше думата „джип“ другояче, така че по-скоро звучеше като английската дума за овца. Ларн и Ноона бездруго смятаха превозното средство за животно и когато Мат трябваше да допълни резервоара, предположението на двамата се затвърди още повече — мислеха си, че го пои.

— Твоят шийп е много жаден — рече Ларн, след като Мат изля съдържанието на една туба в гърловината на резервоара и погали зацапаната с масло каросерия, както това се прави с козината на животно.

Мат не се нае да разубеждава младия мъж. А и как би могъл да му обясни принципа на действие на машината? Освен това двамата бяха свикнали със „странното“ животно и, изглежда, се наслаждваха на този начин на придвижване. Понякога по време на пътуването Ноона извикваше от радост и напомняше на Мат за дете, което за пръв път се вози на увеселителна железница.

— Всички пътища водят към Рим — Мат се надяваше, че старата поговорка все още е в сила. Защото не знаеше със сигурност дали бяха избрали верния маршрут.

Бяха завили по един от отовайиите и сега го следваха. Отовайии — това бяха пътеки, които минаваха през ландшафта, най-често прави като стрели, и бяха обрасли с далеч по-малко дървета, отколкото горите от двете им страни. Мат междувременно знаеше за какво става дума — за някогашните аутобани! Не кой знае колко дълбоко под почвата все още минаваха асфалтираните трасета. Странстващите народи използваха тези отовайии при придвижването си. Името беше съставено от немската и френската дума за „автомобил“ и английската за „път“.

Ако Дракс не се заблуждаваше напълно и разчиташе правилно картата — защото както и преди, компасът сочеше известно изместване на изток, — ставаше въпрос за бившата Аутострада дел соле, A1, която някога свързваше Флоренция с Рим.

Рано сутринта оставиха зад гърба си гората с гигантските секвои. След това пътуваха през обширни иглолистни гори и на смрачаване всред такава една се разположиха на лагер. С лък и стрели Аруула беше убила един шасе, подобно на мармот същество, чието месо имаше донякъде вкус на заешко. Поне Мат си внушаваше, че е така.

След вечерята Ларн и Ноона се оттеглиха. Мат поиска пръв да стои на стража. След нападението на свирепия гигант през миналата нощ изглеждаше препоръчително да се внимава.

Когато малко по-късно младата двойка започна съвсем безцеремонно да демонстрира привързаността си, Аруула се присъедини към Мат. Сега двамата седяха до джипа, ослушваха се в диханието на нощта, пукането и пращенето на огъня и на звуците, които идеха откъм мястото, където Ларн и Ноона се любеха.

И двамата почувстваха онова нещо, което беше съществувало между тях през цялото време, по-точно казано — от момента, когато за пръв път говориха един с друг. Беше невидимо и безименно, но и двамата знаеха какво е това. Нещо, на което не може да се противопостави никой човек. Сила, на която безпомощно бяха изложени мъжете и жените някога, както и сега.

Но между тях имаше още нещо, което възпираше чувствата им да избухнат.

Дали не беше фалшивата „божественост“, която все още обграждаше Мат с непристъпност? Неговата отчужденост от този свят и това време?

Мат чувстваше лудо влечение към Аруула. Никоя жена, с която е общувал, не можеше да се сравнява с нея.

Прегърна я с ръка, а Аруула прибра краката си и се облегна на него. Така седяха, втренчили поглед в пламъците на огъня. Не бяха нужни думи. Аруула знаеше, долавяше с всяка фибра на тялото и духа си какво изпитва към нея Маддракс.

Една нощ Мат Дракс не се изживяваше като чужденец. Една нощ не се чувстваше пленник на онзи странен сън, в който се беше превърнал животът му.

Но на другия ден беше застигнат от реалността. Повален на тепиха на фактите.

Защото на следващия ден намериха онова, което Мат Дракс беше търсил през цялото време.

Указание за изчезналите му другари.

Следата на една „огнена птица“.

Матю Дракс още от пръв поглед различи мястото на катастрофата. Макар и никъде да не се виждаха останки от самолета. Просто следите не оставяха място за друго заключение.

Нещо голямо, масивно, чудовищно силно беше изорало просека в оскъдния храсталак на отовайия, завършвайки с почти кръгла дупка с диаметър много по-голям от петдесет метра. Тук почвата беше разровена и разхвърляна сякаш от градушка снаряди. Дупката беше обградена от почернели като въглен стволове.

Мат Дракс виждаше направо ужасяващо подробната картина на онова, което се е случило тук.

Очевидно пилотът беше открил от въздуха отовайия и някак си беше успял майсторски да използва някогашната автострада като импровизирана писта за кацане. От спускащия се самолет вероятно е изтекло гориво, което се е подпалило. Накрая машината сигурно се е въртяла като пумпал около собствената си ос, вследствие на което се е появила тази дупка.

Само че къде ли е сега самолетът?

Мат веднага отхвърли първото и най-близко до ума обяснение, което му хрумна. Не само защото съвсем не му харесваше. То просто се изключваше. Ако машината беше експлодирала, щеше да открие следи. Кратер, останки. Но тук нямаше нищо. Дори и крайчеца от опашката на „огнената птица“.

Катастрофиралата машина, изглежда, буквално се беше изпарила във въздуха!

Безмълвен и замръзнал от ужас, Мат стоеше на мястото на катастрофата, където просеката беше съвсем оголена, и се оглеждаше. Чувстваше се празен, като издълбан. Сякаш му бяха отнели нещо, което всъщност не беше притежавал, поне не и наистина — може би надеждата…

Пред очите на Мат дупката сякаш се превърна в пропаст. Стоеше на края й и му се стори, че се е надвесил напред в мрака, който е зейнал срещу него, в някаква бездънна яма. И дори не го уплаши. Допускаше го — и тихичко извика, когато една ръка ненадейно го докосна. Тя не стори нищо друго, просто докосна рамото му, съвсем леко, без да го натиска или дърпа. Но докосването събуди Мат Дракс. Накара пропастта пред него да изчезне. С почти осезаем тласък светът отново се включи и отново го грабна.

Аруула се беше озовала до него. Пръстите й се плъзнаха по ръката му и се увиха около неговата. В тъмните й, топли очи намери съчувствие. Нещо повече — тя знаеше какво става с него. Макар и да не можеше да го изрази в подробности. Но чувстваше разочарованието му и произтичащата от това горест и нейната съпричастност беше благотворна.

— Няма огнена птица — рече тя, като плъзна поглед по горската редина.

Мат поклати глава.

— Не а също и… — Не продължи нататък.

— …никакви мъртъвци — довърши Аруула фразата по-другояче, отколкото беше очаквал.

Тя дари Мат с малка усмивчица, от която се излъчваше надежда. И това именно му помогна отново да насочи размишленията си в правилна насока. Отново да мисли ясно и разумно.

Естествено Аруула имаше право! Колкото и странно да изглеждаше изчезването на катастрофиралия самолет, все пак означаваше, че екипажът може още да е жив! Това означаваше… нова надежда.

„Кой? — питаше се Мат. — Чия машина е паднала, тук?“

Три реактивни самолета се бяха издигнали за наблюдение на кометата, преди от международната космическа станция да я обстрелят с балистични ракети. С екипаж от двама души на всеки самолет: капитан Ървин Честър и лейтенант Ханк Уйлямс в първия, лейтенант Дженифър Йенсен и проф. Дейвид Макензи във втория, а третата машина, като водач на ятото, пилотираше самият командир Матю Дракс с пътник Джейкъб Смайт, професор по астрофизика и доктор по медицина. Смайт беше научният ръководител на мисията.

Мат донякъде скрито се срамуваше, че почти не мисли за Смайт. Глупакът беше същинска чума. Не можеха да разменят и една фраза, без да се спречкат един с друг. Да се твърди, че не се понасяха, беше доста слабо казано.

След като… без значение какво беше улучило самолета и го беше изхвърлило от структурата на времето и пространството, проф. д-р Смайт успя да катапултира, докато Мат не успя да стори това поради отказ на системата. Нямаше представа какво е станало с учения. И не си даваше труда да проявява кой знае какъв интерес към съдбата на Джейкъб Смайт. И затова както се казва, поне мъничко се срамуваше…

Съвсем другояче изглеждаха нещата по отношение на Ървин Честър, Ханк Уйлямс и Джени Йенсен. Тримата бяха негови приятели, най-добри другари, сплотени не само във военната служба, но и защото и в частния си живот бяха на еднаква вълна. Което, разбира се, не изключваше възможността понякога между тях да прескачат искри. Но дружбата им беше достатъчно силна, за да се преодолява напрежението.

И тази дружба и до днес означаваше дяволски много за Матю Дракс! Днес, след като бяха минали столетия и светът беше станал друг…

И така, той отново се запита чий ли самолет се е приземил тук. Кой ли е кацнал тук със своята „огнена птица“? Голямото черно момче Ървин Честър ли? Или Джени, която заради канадския й произход наричаха Канукълхед?

Но един друг въпрос вълнуваше най-много Мат: Къде, за Бога, се беше дянал екипажът? Какво се беше случило? Катастрофирал самолет не изчезва току-така от хоризонта! Не и в този свят, в който Мат беше принуден да даде ново определение на понятието „невъзможен“…

А самолетът не беше изчезнал. Във всеки случай не и безследно.

Ноона беше тази, която откри първата следа. Тя и Ларн се бяха поотдалечили от джипа, бяха отишли нагоре по просеката, която самолетът беше прокарал в отовайия. Сега се връщаха и викаха възбудено.

Ноона беше притиснала дланите си като черупка и в тях нещо проблясваше на матовата слънчева светлина. Ако се съди по грейналите лица на Ноона и Ларн, те смятаха находката си за нещо изключително ценно. Но това беше само…

— Стъкло — изрече го Мат.

Ноона държеше в дланите си стъклени парченца. Миниатюрни тъпи късчета. Остатъците от разбитото безопасно трислойно стъкло. И без съмнение това беше от кацналия аварийно самолет!

Мат организира търсенето и на други части. Естествено Ларн и Ноона не знаеха какво всъщност дирят, най-малкото поради това, че нито Мат, нито Аруула знаеха как да го обяснят на младата двойка. Така че Мат се разпореди на бърза ръка да се оглеждат за всичко, което им се стори необичайно. После се пръснаха във верига по изкуствено появилата се просека.

И намериха.

Откриха значителен брой останки от метал, няколко парчета изкуствен материал, още късчета стъкло. Всъщност нищо не беше толкова голямо, че да не може да го носи сам човек. И никоя от находките не даваше информация кой от другите два самолета беше катастрофирал тук. Мат не откри нито номера, нито нещо друго, което да му помогне за идентифицирането.

Но намериха и нещо повече освен парчета от самолета. Аруула откри мястото, на което накрая самолетът беше спрял… и следа от влачене.

— Огнена птица пренесена — обясни тя очевидното.

Мат можеше само да кимне. В действителност следата не допускаше друго тълкувание. Останките са били откарани. Съответните бразди се бяха вдълбали в почвата, сякаш изорани от гигантски лемежи. И водеха на юг.

Но и това не беше всичкият резултат от търсенето им. Освен това намериха и… следи от крака. Отпечатъци от мъжки крака, както и от копита и лапи. И няколко, които сигурно са оставени от великани.

— Невероятно — промърмори Мат, като стъпи в една от тях, — това трябва да е 57-ми номер…

Аруула не обърна внимание на забележката му. Междувременно се беше примирила с факта, че всяка забележка на Маддракс имаше някакъв смисъл…

— Мислиш си за същото, за което и аз ли? — попита го вместо това.

Дракс кимна. Изводът беше очевиден. Както Аруула и той мислеше за чудовищния гигант, който беше нападнал младата двойка. Твърде вероятно беше свръхголемите стъпки да са негови. Но още по-обезпокоителна беше констатацията, че стъпките не бяха само от един чифт крака. Значи ги имаше много от онзи вид.

Мат се опита да проумее нещата.

— Какво ли се е случило тук? — запита се полугласно.

Аруула изпревари мисълта му.

— Много хора били тук. Видели огнена птица да каца и взели, с помощта на животни и… великани. Един от гигантите се е освободил и избягал. — Посочи на север.

— Да, звучи логично — каза Мат. — Но кой е прибрал самолета? Къде е закаран? — Преглътна и продължи малко по-тихо: — И какво е станало с приятелите ми?

— Зангуу!

Както беше клекнал, Мат се сепна. При тях беше дошъл Ларн. В ръката си носеше нещо тъмно, което протягаше сега към Мат.

Взе го. Голямо колкото човешка длан парче плат. Част от пилотска униформа. Тъмно и вкоравено от засъхналата кръв. Студени тръпки полазиха гърба на Мат.

В същия миг Ноона започна да вика нещо откъм края на просеката и възбудено да жестикулира. Побързаха да отидат при нея. С протегнат пръст момичето посочи един висок до хълбоците насип от земя и изтръгнати растения, който въртящият се самолет беше натрупал. А зад него лежеше нещо кръгло, тъмно, голямо колкото човешка глава… — О, Боже! — изплъзна се от устата на Мат. Възбуден и с рзтреперани колена се изкачи през насипа и се наведе над пилотския шлем. Но не смееше да го вдигне. Защото фантазията му го измъчваше с ужасяващата картина, която евентуално можеше да види, ако обърне шлема — гледката на обляно в кръв, наядено от животни лице, с изкривена в мъртвешко ухилване уста… И сигурно нямаше да може веднага да разпознае в чие лице гледа.

Накрая все пак го стори и… не видя нищо. Шлемът беше празен. Ако не се вземеше предвид кръвта, която беше засъхнала тук-там по изкуствения материал. Все пак не толкова много, че от количеството Мат да направи заключение за смъртоносно нараняване.

Не, лейтенант Ханк Уйлямс можеше все още да е жив! Защото шлемът, който Ноона беше намерила, несъмнено беше този на Уйлямс. Прякорът на младия тексасец беше изписан със залепени букви на лицевата страна: Реднек.

Но къде ли беше се дянал притежателят на шлема? И какво се беше случило с капитан Ървин Честър? Мат се остави погледът му да блуждае, повече неволно, отколкото истински с надеждата, че ще намери някакво указание за местонахождението на двамата мъже.

Не откри нищо и накрая преустановиха търсенето.

Пътуваха по същия маршрут. Защото очевидно точно в тази посока беше изтеглен и катастрофиралият самолет, независимо от кого и по какви причини.

На юг.

Може би дори в Рим.

По-нататъшното пътуване мина без големи произшествия. Ако не се смяташе това, че джипът проявяваше капризи и с малко сръчност и много повече късмет Мат успяваше да го поправя. И ако не се брои нападението на глутница герули.

Двайсет-трийсет от тези, големи колкото зайци месоядни, нападнаха джипа, който очевидно сметнаха за вкусен и преди всичко за примамливо едър деликатес. Аруула и Ларн убиха няколко от животните с мечовете си, преди Мат бързо да тури край на нападението. Застреля един герул и вторият пистолетен изстрел обърна глутницата в бягство.

По-нататък покрай отовайиите горите ставаха все по-редки и естеството на почвата се измени. Следите от изтеглените останки от самолета и онези, които бяха отговорни за това, понякога се губеха. Въпреки това Мат отдавна вече не се съмняваше, че самолетът е бил откаран в Рим.

По пътя Мат се опитваше да води разговор с Ларн. Младият мъж беше разменил мястото си с Аруула и сега седеше до водача, все още удивен от странното ездитно животно.

Мат се опита да узнае дали Ларн не знае нещо повече за Рим. Аруула се държеше между седалките и изпълняваше ролята на преводачка. Но младият варварин можеше да каже малко конкретни неща. Само едно нещо изкристализира ясно който и да беше разказал на Лари за града, направо му беше пуснал бръмбари в главата.

— Какво искаш да правиш в Роома? — попита Мат.

— Да живея добре с Ноона — отвърна Ларн. — Тя е добро момиче и заслужава по-хубав живот. И да бъде щастлива.

— И как си представяш това?

— Ще стана боец. Който се бие добре, може да живее добре в Роома. — Ларн се ухили, изпълнен с упование, и очите му заискриха от предприемчивост.

Мат познаваше този израз. Често го беше виждал по лицата на младите мъже, постъпили в армията на САЩ. Дръзки момчета, чието мото беше: „Който иска да срита задника на САЩ, ще трябва да мине през нас!“ Мат беше свидетел как неколцина от тези мъже станаха герои. А много повече — да умират в религиозните войни през 2005 година…

От онова, което каза Ларн, Мат не научи кой знае какво. Знаеше твърде малко неща за Рим и тамошните дадености. Но имаше мъгляво подозрение и ако донякъде беше прав в преценката на разстоянията, скоро щеше да знае повече. След около два дни…

Оказа се, че са се придвижвали по-бързо, отколкото Мат беше предполагал. Защото още същия ден Рим се простираше в краката им.

Вечният град се беше свил.

Поне такова беше най-първото впечатление на Мат Дракс, когато стояха един до друг на един хълм северно от Роома и безмълвно обгърнаха с поглед града, всеки потънал в собствените си мисли.

Предградията и крайните квартали бяха изчезнали. Не просто порутени или обрасли, направо бяха изравнени. Затова градът изглеждаше по-малък, отколкото си го спомняше Мат, макар и все още да заемаше огромна площ. Особено на придружителите му, които през живота си вероятно не бяха виждали град като този, сигурно и този променен Рим им се виждаше като уникален и неизказано чужд свят.

Мат Дракс беше веднъж в Рим, тогава, в своето време. Понякога използваше обстоятелството, че служи в Германия и в почивните си дни посещаваше големите градове в Европа. Би било пресилено да се твърди, че познаваше Рим, но спомените му бяха достатъчни, за да разбере, че лицето на града се е променило страшно много.

Рим не само беше станал по-малък и вече не беше разположен върху седем хълма — като последица от сблъсъка с кометата три от тях се бяха заравнили. Но тези промени се сториха на Мат най-незначителни. Нещо друго беше далеч по-очебийно. Мат почти имаш чувството, че е направил още един скок във времето. Този път не в бъдещето, а хилядолетия назад. Точно посред древния Рим, в историческата Римска империя.

Доколкото можеше да различи отдалече, древните строежи на Рим не само, че бяха запазени, някой, изглежда, ги беше и подновил! Вероятно със строителни материали, които са добити от разрушаването на крайните квартали.

Този Рим представляваше странна картина. Мат беше принуден неизбежно да си помисли за килим от разноцветни парчета, за някаква архитектурна кувертюра. Пъстра и причудлива. С много плоскости. Тайнствена. Едва ли имаше дума, която да не се окаже вярна за този град, който надхвърляше всички очаквания, които Мат Дракс тайно беше подхранвал.

И това беше едва началото! Само впечатлението на Мат оттук, извън града, на повече от километър и половина пред портите на Рим.

Как ли изглежда пък зад тях?

Буквално изгаряше от нетърпение да го разбере.

Мат изсече с меча на Аруула едно място в ширналия се храсталак. После вкара джипа в него и го замаскира с отрязаните клони.

Рим можеше и да се е развил като един във висша степен своеобразен град и жителите му сигурно са свикнали с не едно неща, въпреки това Мат искаше да намали до минимум риска да не бие на очи. А с джипа сигурно щяха да направят впечатление.

Остави спасителния контейнер в колата, като преди извади някои неща, които можеха да са му полезни, и ги намести в джобовете на пилотския си костюм. Тогава потеглиха. Надолу по хълма и срещу Рим.

Вечният град беше доста по-отдалечен, отколкото изглеждаше от планинския купен. Почти два часа минаха, докато стигнат до някогашните крайни квартали.

Друго едно наблюдение предизвика у Мат леко удивление. Тук се занимаваха със земеделие! Макар и не в големи мащаби, но фактът, че някой отглеждаше полски култури, беше неочакван за него, след като досега се беше запознал само с примитивния живот на странстващите народи и скотовете вулфани в Болоня.

Видяха и хора, които обработваха нивите. Те, изглежда, изобщо не се интересуваха от четиримата пришълци, почти не ги удостоиха с поглед. Ако градът не беше толкова близо, сякаш можеш с ръка да го докоснеш, и ако не привличаше Мат като магнит, сигурно щеше да се опита да разговаря с тези селяни. Но продължаваше да върви нататък, нататък към града, в който — да, какво ли се надяваше да намери?

Останките от падналия самолет, естествено. И приятелите си, да се надяваме.

Но това не беше всичко. Мат долавяше, че има и нещо друго, за което хранеше надежда да открие в Рим. Но не беше в състояние да назове това Нещо.

„Отговори — нашепваше безплътният глас в ухото му. Надяваш се да намериш отговори на всичките въпроси, които от седмици наред ограбват съня ти.“

„И? — попита мислено Мат. — Ще ги намеря ли?“

Гласът мълчеше.

Мат усети върху себе си погледа на Аруула. Без да спира да върви, се обърна към нея. Изразът на красивите й очи го обърка. Прочете в тях несигурност, нещо като неопределен страх, макар че Аруула се опитваше да го прикрие зад усмивката си. Не успя и нямаше нужда човек да притежава телепатични способности, за да го прозре.

— Какво има? — попита той, не много силно, макар че Ларн и Ноона едва ли биха ги чули. Двамата вървяха на повече от десет крачки пред тях. Ларн, изглежда, бързаше още повече от Мат да стигне в Рим.

— Сега разбирам как трябва да си се чувствал — отвърна Аруула. Тя отново погледна напред.

Мат разбра какво имаше предвид тя. В действителност Рим трябваше да изглежда на Аруула като съвсем друг свят. Тя навярно никога в живота си не е виждала нещо подобно, може би дори не е знаела (или поне не е вярвала), че такова нещо може да съществува.

Точно така се беше случило с Матю Дракс, след като беше спасен в катастрофиралия си самолет. Всичко беше ново и различно. Невъобразимо и невъзможно. Чуждо и плашещо.

— Това ще премине — каза той, — този страх и чувството, че си чужда, имам предвид.

Беше лъжа. Дори и не особено сполучлива. И беше сигурен, че Аруула я е доловила. Но въпреки това му се усмихна благодарна, хвана ръката му, стисна я и здраво я задържа.

Когато накрая стигнаха до някогашните предградия на Рим, Мат Дракс разбра, че впечатлението му отдалеч не го е излъгало. В действителност тук къщите и другите постройки в голямата си част бяха съборени и развалините бяха откарани. Бяха запазени единствено улиците, по-голямата си част изчезнали под мръсотия и плевели.

Тогава се озоваха пред първите къщи. Или по-скоро пред руините им. Беше трудно, ако не и съвсем невъзможно да се каже до каква степен разрушението наоколо се дължи на зъбите на времето и какво участие в това е имала „Кристъфър-Флойд“. Повечето покриви на къщите бяха съборени, но пълзящи растения се увиваха нагоре по външните стени и бяха образували отчасти нови зелени покриви. В зидовете зееха останали без стъкла отвори за прозорци, зад тях се бяха загнездили само сивота и чернота.

Въпреки това чувството, че минава през призрачен град, не се задържа дълго у Мат Дракс. Изчезна в момента, когато усети, че го наблюдават. Че в него са втренчени погледи откъм невидимото. И накрая съзираше тук и там движение зад прозорците и вратите, само неясно, но без съмнение такова беше налице. Инстинктивно посегна към „Берета“-та, която беше сложил в един от джобовете на униформата си. Но не я извади. Защото Аруула постави успокоително ръка върху рамото му.

— Няма враждебност — прошепна тя. — Само любопитство. При това тя продължи да се оглежда внимателно, но незабележимо и Мат знаеше, че тя вижда повече от онова, което разкриват очите й.

Ноона се беше притиснала плътно до Ларн. Двамата все още вървяха пред Мат и Аруула, макар и да бяха скъсили дистанцията. Юмрукът на Ларн беше стиснал здраво дръжката на двуострия меч. Но изглеждаше, че не изпитва никакъв страх, дори и че не е истински обезпокоен. Оглеждаше се с учудения поглед на дете, което идва за пръв път в Дисниленд.

Мат неволно се подсмихна при тази мисъл. Май не беше измислил кой знае колко точно сравнение…

И после, когато стигнаха в район на града, който беше позапазен, отново срещнаха хора.

Мат наблюдаваше същото поведение като навън в полята. Отделяха им малко внимание. От което Мат съвсем не се чувстваше нещастен. Но след това размисли и стигна до извода, че в Рим сигурно трябва да са свикнали с появяването на чужденци. От което пък възникна въпросът откъде ли идваха всичките тези чужденци. Мисловният апарат на Мат продължи да трака и стигна до идеята, че сигурно хора от цял свят идват в Рим. Което пък означаваше, че извън него има още един свят! И хора, които населяват този свят!

Желанието му да потърси тези хора и остатъка от света изведнъж придоби страхотна мощ. От хълма северно от града видя далеч отдясно да проблясва в оловна сивота Тиренско море. Може би съществуваше някаква възможност с кораб…

Преди още да успее да се задълбочи в теоретически размишления, Мат отново се овладя. „Едно подир друго“ — каза си. Във всеки случай на първо време Рим можеше да предложи достатъчно, за да задоволи жаждата му за знания…

Накрая стигнаха до сърцето на Вечния град. И Мат имаше чувството, че минава през вратата на друго, отминало време. Във време, което е било в разцвета си около началото на християнското летоброене.

Но чувството му беше бегло, отслабваше с всяко ново впечатление, което Мат възприемаше, сега и сам удивлявайки се като дете. И друго едно чувство го обзе: именно, че някакъв надарен (или побъркан) градинар отново е възвърнал този минал разцвет — по-пъстър от всякога преди!

Матю Дракс имаше най-странното дежа вю в живота си.

От тинята на спомените му се появиха картини от кратката почивка, която беше прекарал някога в Рим, и се наслояваха върху непосредствените му възприятия. Виждаше най-забележителните строежи на Вечния град, виждаше шляещи се туристи, местни хора пред малките кръчми и, и…

… някак си тези картини се смесваха с действителността. С настоящето. Преливаха се една в друга като при двойно експониране. Имаше странни съвпадения, дори удивително много!

Рим от това време, изглежда, гъмжеше от още повече народ. Хората се различаваха от онези в спомените на Мат единствено по облеклото, а за някои… е, за някои Мат не беше сигурен, че понятието „хора“ е уместно. Съзираше създания, още по-чудновати от онези, които някога Джорж Лукас беше сътворил във филма „Междузвездни войни“. Онзи тип, който вървеше на две крачки пред Мат, дори не беше най-странният — хаотично татуиран дангалак, дълъг и тънък като бобово стъбло, който по някаква причина си беше завил ръждиви винтове през плешивия черепен покрив.

„Може би кръвта му е с ниско съдържание на желязо — помисли си Мат в пристъп на изкривен хумор. — Или пък това е някакъв архаичен начин за разгръщане на съзнанието…“

Неколцина от хората наоколо бяха облечени донякъде като варварите от Севера, в космати и гладки кожи. Други носеха съвсем друго облекло и на Мат отново му хрумна понятието скърпен килим. Екипировката изглеждаше като насъбрана набързо от неща, преживели столетия. Или пък просто възпроизвеждаха древните образци.

Най-очебийно обаче беше въоръжението. В него Мат откри авантюристични комбинации: части от животински черупки и метални отпадъци.

Имаше опасност да му се завие свят, толкова силен беше напливът от нови гротескни впечатления. Струваше му усилия да застави себе си да не изследва с поглед всеки детайл от обкръжението си. Но това беше единственият начин да не загуби разсъдъка си.

И така, продължавайки пътя си, Матю се опитваше да игнорира всичко ново около себе си. Напрежение, което почти му струваше физическо усилие. Но някак си успя повече да не се удивлява и да не се пули.

Може би му помогна и чувството, че го наблюдават.

Не че Мат смяташе, че всеки се е втренчил в него или в малката им групичка. Чувстваше само нечий поглед, ясно и неприятно като студена ръка, поставена на тила му.

Погледна към Аруула. Тя, изглежда, не забелязваше нищо такова и затова Мат сметна, че причината е в опънатите му нерви…

Стигнаха до голям площад, Пиациа ди Спаня. На другия край се издигаше Испанското стълбище и там, както и навсякъде гъмжеше от хора.

Мат с изненада установи, че очевидно се вършеше търговия. На прости щандове се разменяха или купуваха неща за всекидневието и той се запита дали в града няма и някакво платежно средство, дали и парите, тъй да се каже, не са открити отново.

Това можеше да се разбере, ако сам се смесеше с търгуващия и пазарящ се народ. Но дотам Мат Дракс не стигна. Защото внезапно настроението около него се промени, толкова ясно и продължително, че завладя и него.

Тишина се спусна над Пиацата в продължение на няколко секунди. Възцари се някаква напрегната атмосфера. Изглеждаше, че всеки отделен човек се ослушва за нещо, някои дори затаиха дъх.

И когато най-сетне отново се зачу шум, все още отдалече и тихо, сред множеството се разнесе шепот, както когато някой пристъп на вятъра накара листата да зашумят.

Мат също се заслуша в шума. Но му беше невъзможно да каже кой или какво го предизвикваше. Бяха викове, пронизителни като онези на животните, а към това се прибавяше и грохот като от много крака.

И едното, и другото се усилваше, приближаваше се.

Ръката на Аруула здраво обгърна тази на Мат. За половин секунда погледите им се срещнаха. Мат прочете угриженост в очите на спътницата си. Тя отвори уста да каже нещо. Но преди да успее да го стори, те пристигнаха.

Стройни фигури със зелена кожа, със странна екипировка. Лицата им му се сториха подобни на влечуги, като покрити с малки, зелени рогови плочи. Кръглите очи се намираха толкова дълбоко в ямките, та изглеждаше като че ли почти не съществуват. Мат прецени броя на страховитите фигури приблизително на петнайсетина.

Животните, върху които яздеха, не им отстъпваха по външен вид. Бяха гущери. Дълги най-малко три и половина метра, без да се смята опашката, с приблизително същата дължина. Животните мятаха опашките си натам-насам, за да изхвърлят всеки, който се е доближил твърде много до тях. Гръмнаха викове. Замръзналата сцена се раздвижи. Но не всеки от събралите се хора търсеше спасение в бягство. До известна степен Мат беше очаквал масова паника, главоломно бягство. Страхуваше се, че всеки безогледно ще стъпче съседа си, че ще има мъртви, за което вината няма да е в ужасните ездачи на гущерите, ами хората ще станат жертва на хистерията си.

Но нещата не бяха такива. Поне не в степен, както се опасяваше Мат. Макар и болшинството от тълпата да се отдръпна, това стана без особена припряност. Хората се оттеглиха назад, докато обградят Пиацата. Голяма част от тях намериха място на Испанското стълбище. Други се покатериха върху статуи и каменни цокли или изчезнаха в околните къщи, за да се появят след малко отново на прозорците.

Изглеждаше като че ли тези хора търсят място в ложа. За да наблюдават нещо ли?

Мат откри отговора на този въпрос почти в същия миг. И го узна доста по-осезаемо, отколкото би му харесало. Непосредствено до кожата си, така да се каже…

Не всички хора бяха опразнили Пиацата. Беше останал значителен брой. Мат се огледа и се видя заобиколен от мъже, в чиито лица прочете едно и също изражение — желание за борба, решителност. И един почти фанатичен блясък в очите. Млади мъже, горе-долу на възрастта на Ларн или малко над нея, представляваха преобладаващата част. Но всички бяха въоръжени, всичките с обнаждени оръжия: мечове, бойни секири, копия…

Ездачите на гущерите заобиколиха групата, движеха се между пръстена на зрителите и останалите вътре мъже, с оръжия в ръцете си и изглеждаха като бронирани. Тогава нападнаха.

И Мат си пожела той и спътницата му да са сред зрителите, но не — оказаха се точно в средата! Между фронтовете, в известен смисъл. До гушата в…

„По дяволите!“

Ездачите на гущерите бяха въоръжени с нещо като копия, с чиито върхове започнаха да мушкат мъжете. Те пък се отбраняваха — с такова усърдие, сякаш беше важно не само да защитават живота си, ами и особено да се отличат.

Мат беше извадил пистолета си, но го държеше скрит под кожената наметка. Аруула държеше меча в ръката си, но не се намесваше в събитията. Защото не бяха нападнати от ездачите.

Ларн междувременно, изглежда, стоеше като на горещи въглени. Пристъпваше неспокойно на място и очите му излъчваха почти трескав блясък.

— Това е — каза той дрезгаво и повтори думите.

— Това е какво? — попита Аруула.

— Ездачите — отвърна Ларн, без да я погледне. Погледът му беше втренчен в странната битка. — Подбират.

— Подбират ли? — откликна варварката.

Младият мъж кимна и възбудено преглътна.

— Избират най-силните.

И тогава се спусна! Хвърли се в блъсканицата, ревейки като другите бойци.

— Ларн, недей! Не! — Ноона извика, направи една-две крачки, за да последва Ларн и да го задържи. Аруула успя да я улови за ръката и я дръпна назад. Каза на младото момиче нещо, което Мат не разбра. Но Ноона се поуспокои и само беззвучно хлипаше.

Мат Дракс се опитваше да държи Ларн под око. Младият варварин напираше напред, за да се доближи до един от ездачите. Друг боец вдигна архаичната си секира, но не, за да удари ездача на гущера, а Ларн!

Младият мъж забеляза нападението с крайчеца на очите си и реагира. Блокира удара на секирата със своя меч тояга. Извъртя оръжието светкавично бързо. И го заби!

Едно от остриетата хлътна между ребрата на нападателя и отново се появи окървавено. На Мат му се стори, че успя да чуе отвратителния влажен шум, въпреки дистанцията и рева на тълпата.

— Господи, какво става тук? — прошепна той потресен. Какъв демон ги е обладал тези мъже?

Но у него отдавна назряваше съответното предположение. И онзи друг глас в мислите му му даде да разбере, че вероятно е по-близо до истината, отколкото би му се харесало…

Нещо се промени. Вълната на атаката срещу ездачите на гущерите стихна. Мъже се наведоха и събраха оръжията на мъртвите и ранените.

Тогава ездачите се поотдръпнаха назад, с изключение на един. Той посочваше с протегнати пръсти отделни мъже и при това викаше нещо, което Мат не разбираше. Изглежда, говореше на някакъв по-различен диалект от този на северните народи.

— Какво казва? — обърна се Мат към Аруула, без да мести погледа си.

Не му отговори. Също беше напълно омагьосана от тези абсурдни събития.

Онова, което се случи тогава, изясни на Мат впоследствие какво е разпоредил облеченият в броня дангалак. Очевидно е разпределял останалите мъже по двойки, към всеки е придал индивидуален противник.

И с Мат не беше направено изключение. И срещу него идваше някой. Някакъв момчурляк, още по-млад от Ларн. Вероятно още имаше жълто около устата. Но беше въоръжен с два меча и демонстрираше такава гневна решителност, че Мат почти отскочи назад!

Момчето се нахвърли с крясък, размаха остриетата на мечовете си и се засмя като лудо, когато Мат насочи пистолета си към него.

Матю не искаше просто ей-така да застреля момчето. Вместо това избягваше ударите на противника си.

Естествено момчето не се впечатли от пистолета. Оръжието трябва да му се е сторило жалко. Просто не знаеше за какво става дума. Пък и откъде ли да го знае?

Но, изглежда, не се ядосваше, че противникът му е невъоръжен. Напротив, това очевидно само разпалваше усърдието му. Смяташе, че лесно ще се справи. Вероятно вземаше Мат за глупак, за страхливец, който просто се оставя в ръцете на съдбата.

Момчето извиваше мечовете в ръцете си, сякаш бяха лишени от тегло. Следващият му удар мина плътно до главата на Мат, та му се стори, че усети как му бяха обръснати няколко косъма.

— Окей, момче, стига толкова! — изръмжа Дракс. И накрая натисна спусъка!

Изстрелът почти се изгуби сред шума на битката, която бушуваше като шибано от бурята море. Куршумът предизвика искри в настилката на Пиацата, на две педи от краката на момчето. То изквича като прасе, отскочи назад и загледа безпомощно Мат в продължение на две-три секунди. Тогава сведе поглед и го прикова в пистолета.

— Изчезвай — каза Мат и посочи с глава към края на Пиацата. Същевременно вдигна оръжието и заплашително го протегна към младия си противник.

Той отстъпи още крачка назад. Тогава ръцете му се разтвориха. Мечовете издрънчаха върху настилката. И накрая момчето побягна. Отначало бавно и непрекъснато обръщайки се назад към Мат, после по-бързо, сякаш хиляди дяволи го следваха по петите му.

Копието на един ездач на гущер спря момчето, преди то да напусне Пиацата.

Ездачът сякаш се беше появил от нищото, беше препречил пътя на младия мъж и без церемонии го остави да се наниже на копието му. Кървавото острие на оръжието се показа от гърба на момчето.

С рязко движение отхвърли мъртвия настрани и издърпа копието от трупа. Привидно празният поглед от черните му очни ямки обаче остана прикован в Мат Дракс.

Леко дръпване на поводите и гущерът се обърна тромаво и се затътри към Мат.

Мат вдигна „Берета“-та, прицели се. Изстрел.

Гущерът вдигна високо глава, изфуча и изсъска. През лявото око на животното куршумът беше влязъл направо в мозъка му. Като на забавен кадър се килна настрани и тежко се стовари на земята. Ездачът падна от седлото, изтъркаля се между сражаващите се и изчезна от полезрението на Мат. Поне за момент.

Той се огледа за Аруула, извика името й. Тя му отговори през грохота и дрънченето на оръжията. Мат я откри малко по-надалеч, сама въвлечена в двубой, и забърза към нея.

— Не съвсем честно, не съвсем галантно — изръмжа Мат, когато се нахвърли отзад на противника на Аруула и заби дръжката на пистолета си в тила му. Мъжът безмълвно се свлече на земята.

— Внимавай, Маддракс!

От предупреждението на Аруула почти нямаше нужда. Части от секундата преди това очите й се бяха ококорили уплашено и Мат инстинктивно се метна настрани.

Нито миг по-рано!

Ездачът, чийто гущер беше убил, се появи зад него. Копието, което трябваше да прободе Мат в кръста, не го улучи. От легнало положение Мат захвана с краката си тези на другия и го събори на земята. Аруула изби копието от ръцете му. С удар с пистолета си Мат извади от строя и този дангалак.

— Ларн и Ноона? — каза трескаво. — Къде са? Трябва да изчезваме!

Аруула се огледа. Но в суматохата беше почти невъзможно да откриеш някого. А освен това и други проблеми бяха по-належащи!

Онзи тип с гущера, когото Мат нокаутира, изглежда, притежаваше наистина железен череп. Като същински дявол скочи, отново с копието в ръце!

Този път се опита да нападне Аруула.

Мат беше по-бърз.

„Берета“-та излая. Куршумът проби дупка в покритото с рогова броня чело на дангалака и го накара да отхвръкне назад.

— Там! — извика Аруула.

Мат проследи с поглед протегнатата й ръка. Друг ездач на гущер идваше в тяхна посока. Очевидно изстрелите не бяха останали така незабелязани, както се надяваше Мат.

Прицели се, сви пръста, стигна до момента на изстрела и… спря.

Някой го изпревари. Някой или — нещо…!

Тъмно привидение се появи сякаш от нищото. Като че ли долетя отнякъде, безформено и с пърхащи криле. И светкавично бързо!

Сянката се стовари върху ездача, събори го от гърба на гущера. Чу се сподавено, но недвусмислено гневно ръмжене и гъргорене…

… и тогава отвратителният череп на ездача хвръкна в тяхна посока, стовари се на земята на две крачки пред краката на Мат, дотърколи се още малко по-близо и накрая остана да лежи така, че муцуната гледаше втренчено нагоре към него, с изкривена в гротескно ухилване покрита с рогови люспи зелена уста. Дълбоко в очните ямки като че ли нещо угасна като последна искрица.

Мат потърси с поглед горната част от тялото на ездача, но не го намери. Затова пък попадна на странното привидение, което се беше втурнало към него и Аруула. Сега Мат видя, че не става дума за някаква сянка или призрак, а за някого, който носи тъмно расо. Лицето на другия се скриваше в сянката на широка качулка, ръкавите бяха толкова дълги, че ръцете изчезваха в тях.

Мат вдигна инстинктивно оръжието, но другият със светкавично движение го отби настрани, преди още Мат да успее да помисли да натисне спусъка.

Тъмни очи го пронизваха изпод качулката. И те изразяваха нещо повече от думи онова, което другият искаше:

„Елате с мен!“

Докато Аруула и той, бягайки зигзагообразно, следваха през бъркотията на боя набитата фигура с качулката, Мат Дракс се запита защо се доверява на водачеството на съвсем чужд човек. Вероятно защото в този хаос беше все едно след кого и накъде върви…

Как успяха да напуснат Пиацата живи и здрави, впоследствие Мат не можеше да си го обясни. Важното беше само това, че го направиха.

Мистериозният им водач бързаше пред тях и наложи такова темпо, което накара Мат да се запъхти. Другият се носеше като таран през множеството и преди да успеят да се затворят празнините, които отваряше, през тях се промъкваха Мат и Аруула.

Пиаца дел Спаня остана зад тях. Потънаха в някакъв лабиринт от ъгловати, тъмни и тесни улички. Наляво, после надясно и отново — наляво. Катереха се през стени, пробягваха през мрачни коридори и вонящи задни дворове. И отново излизаха навън…

Мат отдавна беше загубил чувството си за ориентация. Знаеше само, че без чужда помощ щяха да са му необходими дни, за да намери пътя от този лабиринт. Ако въобще…

Тогава светкавичното бягство свърши. Бяха стигнали до целта. Независимо от това, че Мат нямаше и най-малка представа нито къде се намираше тази цел, нито защо бяха тук.

Намираха се в избено помещение със сводест таван. Накрая пътят им минаваше надолу по няколко изтрити стъпала, после през тъмни коридори и подземни галерии. Бяха стигнали до някакво… жилище. Поне в помещение, което приблизително заслужаваше това определение. Някой се беше устроил уютно тук.

Човекът с качулката тъкмо се беше заел да пали няколко свещи. Мигащата светлина прогони мрака, без обаче да освети цялото помещение. Тя създаваше само светли острови.

Мат се огледа. Имаше обикновена мебелировка. Място за спане. Сандъци и ракли със затворени капаци. На стените няколко етажерки, препълнени с прастари неща, някои ръждиви, други — само зацапани. А в единия ъгъл Мат откри една груба, ръбеста сянка, която не различи от пръв поглед само затова че подхождаше на това място по-малко от всичко останало — пиано…

Ароматна миризма се смеси със спарената и влажна атмосфера на избата. Някакво огненочервено око се взираше в Мат откъм тъмнината. Мина известно време, докото разбере какво беше това. Другият си беше запалил пура. Сега поднесе на Мат и на Аруула плоска кутия, в която имаше още пури. Мат взе една, но не я стисна с устни, а само я въртеше в пръстите си.

— Кой си ти? — попита накрая. Аруула повтори въпроса му на езика на варварите.

— Мос.

Мъжът се измъкна от сянката и най-сетне дръпна качулката назад. Светлината на свещите караше бръчките и гънките на странното му, неподдаващо се на определяне на възрастта лице да изглеждат по-дълбоки и по-тъмни, отколкото бяха в действителност. Черната му коса, сплъстена и четинеста, се спускаше по главата и бузите му. Тогава човекът, който се представи като Мос, свали и расото си. Под него носеше кожена жилетка и панталон от същия материал, към това ботуши от космата кожа, привързани здраво с кожени ремъци.

Мос не беше голям, стигаше точно до раменете на Мат, но беше страшно широкоплещест, а мускулите му не бяха по-малко впечатляващи. И по раменете му бяха подкарали тъмни, остри косми. А по ръцете му лепнеше засъхнала кръв. Кръвта на ездача на гущера, когото беше обезглавил. С голи ръце, изглежда.

Мат преглътна с усилие, после назова имената им и попита чрез Аруула:

— Какво означава това? Защо ни доведе тук?

Мос повдигна рамене. Жестът изглеждаше почти заплашителен.

— Защото инак щяхте да сте мъртви. — Говореше бавно и наблягаше на всяка дума.

— Но как ни откри? — продължи Мат.

— Държа си очите и ушите отворени. Така човек живее по-дълго. Преди всичко в този град.

Мат си спомни за чувството, че някой го наблюдава, когато вървяха по улиците. Напълно възможно е тогава Мос да им е хвърлил око.

— Ти си шаман — каза Аруула, привидно ненадейно. Звучеше учудено и същевременно като укор.

— Откъде ти хрумна това? — Мос дрезгаво се засмя.

— Мислите ти са… неми. Нищо не долавям. Както при Балоор. Беше шаман на моята орда. Вратата и към неговия дух беше затворена за мен. — Гласът на Аруула-звучеше неприятно засегнат.

— А, подслушвачка, нали? — Лека подигравка трепна в гласа на Мос. Тогава махна с ръка в знак на отрицание. — Не, не съм шаман, душичке. Но би трябвало да свикнеш с мисълта, че не всеки се оставя да надничат в кратуната му. Тук нещата са по-различни, отколкото на север при твоите братя и сестри.

Мат не разбра почти и дума от онова, което каза Мос. Но смисъла все пак схвана. И не можеше да твърди, че от това този тип му се стори по-малко опасен. Напротив…

— Кой си ти? — попита още веднъж и модулацията на гласа му подсказа ясно, че иска да знае нещо повече освен едно име.

— Човек, който се опитва да избягва неприятностите.

— За себе си и за другите, нали?

Мос кимна и се скри в дима от пурата. Мат посегна към пистолета си. Откъм облака дим се чу заплашителен глас. Мат вдигна успокоително ръка.

— Не се безпокой — каза и задържа оръжието на дланта си. Мисля, че знаеш какво е това? — Във всеки случай имаше такова впечатление, непосредствено преди Мос да ги подкани да избягат от Пиацата.

Аруула преведе. Мос отново повдигна широките си рамене.

— Нещо, което създава неприятности!

Бегло ухилване пробяга по лицето на Мат Дракс. Мос не беше много далеч от истината. По-точно казано, в преценката му имаше нещо философско…

Мат скри оръжието, вместо това пръстите му си заиграха с пурата и той започна да се разхожда натам-насам в помещението. Разглеждаше предметите по етажерките, без всъщност да ги вижда. Тогава ръцете му се плъзнаха по пианото. Беше прастаро, естествено, изподраскано и разкривено.

— Там навън — попита Аруула след известно време, — какво беше това?

— Подбираха нови бойци — отговори Мое.

— Бойци за какво?

— За арената.

Аруула преведе и Мат кимна. Той имаше такова подозрение. Древният Рим тук беше съживен не само в смисъла на архитектурата…

— Кои са те? — подхвана тя отново нишката на разговора. Тези ездачи…

Мос махна пренебрежително с ръка.

— Ездачите са само помощници. Или слуги.

— На кого помагат или служат? — заинтересува се варварката.

— На боговете — каза Мос. Но в гласа му нямаше и следа от страхопочитание. Само присмех.

Ала Аруула се втрещи. Мат усети как по гърба и самия него го полазиха студени тръпки. Аруула вярваше в богове, а също така и в мрачните им еквиваленти — демонични създания, които според легендата обитават бездните и глъбините на Земята.

— Този град родината на боговете ли е? — попита тя, останала почти без дъх.

— В този град — отвърна мрачно Мос — има твърде много неща. И прекалено малко от тях ми харесват.

— Тогава защо си тук? — подхвана Мат.

— Защото има места, които са още по-лоши — отвърна Мос и от тона му пролича, че с това темата е изчерпана.

Мат го разбра и прие, макар и на върха на езика му да се тълпяха десетки въпроси. Смени темата.

— Чувал ли си някога за някаква огнена птица?

Вълнението по лицето на Мос не му убягна. Една от гъстите вежди на ниския, но страшно як мъж леко се повдигна нагоре.

Мат веднага поде отново:

— А видял ли си някого, който е облечен като мен? — Той потри между пръстите си плата на изпокъсания си летателен комбинезон.

Мос кимна.

— Аха.

— Какво да? Знаеш ли нещо за огнената птица или за човек като мен? — каза Мат припряно.

След като Аруула преведе, Мос пак кимна с глава.

— Ще ви заведа. Утре.

И с това се приключи. Въпреки всичките протести и въпроси, които Мат изложи. Мос им посочи къде да пренощуват. Преграденото с дъски помещение се намираше малко по-надолу в коридора, от другата страна.

Тази нощ Мат сънува безвъзвратно отминалите времена. Видя самия себе си като малко момче да седи до майка си върху тясна пейка. Майка му му изсвири на пианото някаква песен.

Често го правеше с надеждата да събуди музикален талант у сина си. Не успя.

Когато Мат отвори очи и погледна в тъмнината, стори му се, че сънят още не е свършил. Продължи още няколко секунди. Защото в мрака си помисли, че все още слуша клавирна музика, тиха, лееща се. Меланхоличната мелодия на една песен, която знаеше и която в това време беше отдавна забравена.

As time goes by…^[1]

Никога преди в живота си Ноона не е била заобиколена от толкова много хора. Трябва да бяха хиляди. И въпреки това никога не се беше чувствала толкова самотна и изгубена.

Около нея все още бушуваха тези абсурдни и ужасяващи двубои. Оръжия дрънчаха, кръв се лееше, мъже крещяха и ръмжаха, от болка и триумф. А между сражаващите се яздеха отвратителните мъже върху своите гущери и наблюдаваха всичко с черните си очи.

Никога преди Ноона не беше преживявала по-лош кошмар. Пожелаваше си да се събуди. Или поне да може да повярва, че всичко това е само сън.

Но тя беше и си оставаше будна. По-будна дори от всякога преди. Всяко нейно сетиво, изглежда, функционираше с непозната досега чувствителност. Беше в състояние да възприема десетина и повече впечатления едновременно. Страхът й отдавна беше отстъпил място на чистата паника. Тя трепереше и тихо хлипаше, шепнеше безсмислени думи, а сълзите й изглеждаха като врящи, толкова силно пареха в очите и по бузите й.

Маддракс и Аруула бяха изчезнали. А Ларн…?

За известно време Ноона успяваше да наблюдава приятеля си. Едва можеше да го познае! Целият беше в кръв, но съвсем малка част от нея беше от неговата собствена. От тъмната маска, в която се беше превърнало лицето му, кръглите му очи хвърляха бели отблясъци. Държеше се сякаш е загубил и последната частица разум. Като… диво животно.

Ноона си пожелаваше да се махне далеч от този град. Не можеше да си представи, че ще живее тук. Не искаше живот, който започва по такъв начин — с кръв и смърт. И почти си пожелаваше да не е освобождавала Ларн. Тогава никога не би дошла в Роома, а щеше все още да е под сигурната закрила на своята орда, където животът беше прост, но добър. Ала този живот беше отминал.

И ако не внимаваше, тогава и новият й живот щеше веднага да свърши. Защото Ноона все още се намираше точно сред хаоса на битката и мъжете около нея въртяха така безогледно оръжията си, че досега Ноона се отърва от наранявания само благодарение на големия си късмет.

Току-що покрай главата й изсвистя острието на меч и Ноона дори усети движението на въздуха. Продължи да върви със залитане. С надеждата да се измъкне от бъркотията на боя, следваше една посока. Но морето от тела, изглежда, нямаше край, макар Ноона да виждаше къщите около големия площад. Но те като че ли не се приближаваха.

Ноона започна да се моли. С разтреперани устни, но безмълвно. Молеше се горещо на всички богове. Да й помогнат, да й посочат пътя за излизане от този ад…

… и чудото стана. Някой я улови за ръката и каза със спокоен, кадифен глас:

— Ела!

Ноона се спря и се възпротиви на нежното дръпване. Погледът й се проясняваше толкова бавно, сякаш гледаше в развълнувана вода, която постепенно се успокоява. И едва тогава видя образа на особата, която стоеше пред нея. Която се появи така внезапно, като че ли наистина падна от небето.

Беше най-красивото лице, което Ноона беше виждала някога. Толкова симетрично, сякаш са го моделирали самите богове.

Лицето на жена, по-възрастна от самата Ноона, но все още млада. На пълните й устни беше изписана усмивка, а очите изпълнени с топлина, толкова доловима, че Ноона престана да трепери.

„Коя си ти?“ — искаше да я попита, но непознатата поклати нежно глава, продължи да се усмихва и докосна устните на Ноона с нежни пръсти, погали ги.

Ноона усети вкуса… на нещо. Върху устните й имаше нещо, което никога не беше опитвала, но мигновено й се стори толкова вкусно, че пръстите си да оближеш и езикът на Ноона се плъзна по устните и пое чудесния вкус.

— Какво…? — започна тя, но собственият й глас прозвуча като чужд в ушите й и някак като че идваше отдалеч. Каквото и да казваше, Ноона не разбираше и собствените си думи.

Не бяха важни. Всичко загуби значение. Онова, което ставаше около нея, загуби ужаса си. И самата Ноона се чувстваше лека, безкрайно лека.

Когато последва красивата непозната, Ноона вярваше, че се рее във въздуха. Краката й сякаш не докосваха земята. И накрая съвсем си помисли, че лети.

Дори знаеше накъде лети, макар никой да не беше й го казал. Просто го имаше в главата й, в мислите й, в които внезапно се беше отворило безкрайно много място.

Летеше към нов живот. Красив живот. Към живот мечта! И тогава се озоваха. В двореца от мечтите.

 

 

Сънят на Ларн свърши дълго преди да го осъзнае. Задъхан и широко разкрачен, стоеше над противника си. Кръв капеше от остриетата на тоягата меч върху смъртно ранения, съединяваше се с онази, която изтичаше на тласъци от раните, все побавно, защото сърцето на другия едва биеше. После съвсем спря.

И за някакъв безкраен миг Ларн имаше чувството, че всичко около него, целият свят беше спрял. Не чуваше шума, който все още бушуваше около него, и всички движения изглеждаха като замръзнали. Виждаше само мъртвите, които тежаха на съвестта му, тяхната кръв и долавяше последното им издихание, което сякаш бяха обединили, за да го стоварят върху него като повей на вятър.

После този момент отмина и светът продължи да се върти. По-бързо от преди, както се стори на Ларн, защото онова, което се случи през следващите минути, изглежда, стана с неестествена бързина. Толкова бързо, че Ларн почти не се почувства като част от него. Нещо повече, помисли си, че само следи всичко от някаква висока наблюдателница, без самият той да може да стори нещо.

Шумът от гласовете около Ларн се промени. Вече не чуваше грохота на сражението и бойните викове. На тяхно място се понесоха възгласи на ликуване и ридания. Първите — от близките и приятелите на оцелелите бойци, последните — от опечалените близки на мъртвите, които бяха заплатили с живота си този смъртоносен подбор.

От една съседна улица се появи огромна кола, теглена от уродливи, рогати твари, придружавани от същинска орда създания с нисък ръст, които възбудено и пронизително писукаха и крещяха, щъкаха натам-насам с дългите си мантии и събираха труповете. По три или четири джуджета грабваха мъртвия, довличаха го до колата и го товареха на платформата. За няколко минути широкият площад беше „почистен“ и колата отново изчезна.

Победилите бойци формираха процесия. Ездачите на гущери помагаха, като с викове или удари с копия ги заставиха да се подредят в строй. Ларн смяташе, че са повече от двайсет, може би трийсет. Мнозина от мъжете сами бяха ранени, някои толкова тежко, че Ларн се чудеше как все още се държат на краката си.

Тогава свитата, пак по заповед на ездачите, потегли отново. Ликуването, виковете и акламациите на зрителите напираха на талази към мъжете и Ларн се почувства като понесен от някаква вълна. Сякаш нямаше нужда да мести краката си, за да върви напред. Беше го обзело никога неизживявано досега чувство. Струваше му се, че е толкова силен, че може да полети. Маршируваха по улички и улици, обградени от хора, които им отправяха благопожелания. Накрая стигнаха до особено широка улица, която водеше до сграда, толкова огромна и впечатляваща, че въображението на Ларн не беше в състояние да я опише.

Странникът, който му разказа за Роома, нито беше преувеличил, нито беше излъгал. В двореца, който се намираше пред тях в лъчите на залязващото слънце, можеха да живеят само богове!

Ларн може и да се е съмнявал в боговете, които почиташе неговата орда, но тук нещата бяха съвсем други. Великолепният разкош, величествените размери на двореца и всичко онова, което се виждаше наоколо, можеше да е издигнато само от боговете. Или по тяхна повеля. Това беше чудо, сътворено от камък. Никъде не можеше да съществува нещо по-красиво! И той и другите мъже бяха въведени точно там. В двореца. При боговете. Поне така вярваше младият варварин… Стена обграждаше района на двореца. Огромната порта в нея се охраняваше от половин армия лица с войнствен вид. Когато ездачите на гущерите и избраните пристигнаха, портата се отвори. За известен момент Ларн имаше впечатлението, че пред тях се открива раззинатата паст на огромно чудовище, готово да ги погълне всичките, заедно с кожата и костите. И те навлизаха в тази паст без да спират…

Но зад портата все пак нямаше никаква паст на чудовище, естествено. Зад нея се намираше площад с овална форма, с размери поне пет хвърлея на копие. Около него минаваше колонада, отгоре — каменни фигури, които гледаха към площада. В средата се извисяваше ъгловата игла от камък. Ларн видя извори, каквито не беше срещал никога в живота си — оформени от камък, украсени с фигури.

А отзад се намираше самият дворец. На светлината на безбройните огньове, които горяха в плоски съдове, се издигаше сграда с такива размери, че Ларн се почувства поразен само от вида й. С корона от полукръгъл покрив, който беше по-голям и по-великолепен от самото слънце и, изглежда, стърчеше до небето.

Над мъжете се спусна напрегната тишина. Между тях не се намери такъв, който да не занемее пред грандиозната гледка. Всеки от тях смяташе, че е стигнал до мечтаната си цел. Но пътят им още не беше свършил…

Ездачите на гущерите отново пуснаха копията си в действие, за да подтикнат мъжете да продължат да вървят. Подкараха ги като стадо животни през площада, покрай хората, които се намираха там.

И изведнъж Ларн извика!

— Ноона!

Нямаше съмнение, там отсреща стоеше Ноона, заедно с друго момиче. Но тя не реагира на вика му! Уж гледаше в неговата посока, но това явно беше някак си случайно и тя не го виждаше.

Отново извика името й.

— Ноона!

Дръжката на копие го удари през лицето. Устните му се пукнаха. Устата му се напълни с кръв. И покрай затворените му клепачи се стрелнаха ярки светлини. Ларн залитна. Някой му помогна да продължи да върви.

Когато отново беше в състояние да се движи със собствени сили и да вижда ясно, обкръжението на Ларн драстично се беше променило. Сега не се намираха на площада пред двореца. Бяха подгонени надолу по някакво стълбище, вече не от ездачите, а от пехотинци. Отнеха оръжията на мъжете, заповядаха им да побързат.

Стигнаха до подземен коридор. Вонеше на човешки екскременти, на гнилост и влага. Осветеният с факли коридор се свързваше с друг, други се разклоняваха, а мъжете бяха подкарвани все по-нататък.

— Какво значи това? — роптаеше мъжът, който вървеше пред Ларн. По-високо и директно към един от въоръжените ездачи продължи: — Къде ни водите? Имаме право в двореца на боговете…

Не получи отговор. Вместо това един от мършавите дангалаци стовари дръжката на копието си в гърба на мъжа. Той извика и се строполи. Ларн му помогна да стане на крака и го задържа.

— Добре ли си? — попита го.

Другият кимна.

— Значи тогава не съм единственият, на когото са разказвали тази история — върна се Ларн към онова, което мъжът беше казал преди това. — Че най-добрите бойци могат да живеят в двореца.

Мъжът до него поклати глава, почти едновременно в знак на съгласие и несъгласие.

— Не. Смятам, че да, тази история стигна и до моите уши. Само затова взех участие в борбата.

Сега се намеси един от въоръжените, които водеха шествието през вонящия подземен лабиринт.

— Наистина, най-добрите бойци могат да живеят в двореца — поясни той. — Радват се на благоволението на боговете. Но вие трябва първо да докажете, че сте достойни да бъдете причислени към най-добрите.

Ларн и другите мълчаха. Но в душите им се очертаваше разочарование. В някои дори гняв. А в неколцина — страх.

В какво се бяха забъркали? Този въпрос мина през ума на всички. Отговор не получиха. Не и тази нощ, която прекараха в новите си квартири. А те нямаха нищо общо с онези ухайни легла от мечтите им.

Не, спяха в тъмни, преградени с дъски помещения, върху слама и зад решетки.

Като онези животни, които те не виждаха в мрака, но ги чуваха. Съвсем наблизо. И всяко едно от тези животни, изглежда, беше… гладно.

 

 

— Вярваш ли му? — попита Аруула. Мат Дракс повдигна рамене.

— Не знам. Във всеки случай той е… странен чешит.

Мос беше изчезнал, когато Мат и Аруула се събудиха. Мат използва възможността по-основно да огледа стаята на чудака. Сбирката от отпадъци на Мос беше най-малкото забележителна и Мат беше сигурен, че в нея ще може да се открие не едно указание за мъжа с нищо незначещото име.

Но не намери никое от тези доказателства. Защото дори не знаеше със сигурност какво точно търси.

Мат се спря пред пианото. Клавишите бяха пожълтели като развалени зъби. Понечи да вземе къс акорд, но пръстите му останаха плътно върху клавиатурата…

— Неету!

Гласът на Мос изсвистя като камшик в помещението и в следващия момент той се намери до Мат и хлопна капака. Мат едва успя да отдръпне ръцете си.

Мос пак носеше онова кърпено расо. Погледът на тъмните му, неразгадаеми очи се спря върху Мат, за секунди, после рязко се обърна и постави някаква торба на масата.

— Къде беше? — поинтересува се Аруула.

Мос извади онова, което се намираше в торбата.

— Да взема храна. — Беше донесъл сушено месо, плодове и мляко в глинен съд.

— Магаро юу — прикани гостите си и Мат сякаш беше изчаквал тези думи, за да забележи колко гладен беше наистина. Едва ли по-малко смело си похапна и Аруула.

Докато се храниха, Мат се отказа да задава повече въпроси на Мос. Предната вечер беше дал ясно да се разбере, че не желае да го разпитват. Едва когато се насити, помоли Аруула да го попита:

— А сега? Ще ни заведеш ли при огнената птица?

Мос кимна лаконично. Ниският як мъж затършува отново в торбата, която беше донесъл. Този път извади някаква мантия, която не се различаваше много от расото му. Подхвърли дрехата.

— Аттраар! — каза той.

Мат погледна въпросително към Аруула.

— Трябва да я облечеш — обясни му тя.

— Защо?

Мос обясни с много жестове.

— Защото, където ще ни заведе, ще биеш на очи с твоите дрехи — преведе Аруула и допълни: — Аз, напротив, нямам нужда от това. Тук моите неща не са необичайни.

Мат се въздържа от по-нататъшни въпроси и облече расото. То вонеше ужасно, но с такъв род неприятности беше свикнал през последните седмици.

Тогава тръгнаха. Мос ги изведе от избите обратно на повърхността и в лабиринта от улички. Новият ден отдавна беше настъпил и над Роома се разстилаше сивозелено небе, което изглеждаше, че свети с тайнствена светлина. В това време цареше най-вече някаква свеобразна, почти недействителна дневна виделина. Мат си го обясняваше с факта на промените в атмосферата вследствие на сблъсъка с кометата.

Може и да беше отминала цяла вечност (в буквалния смисъл!), откакто Мат е бил в Рим, но беше твърде сигурен, че се намират в някогашния квартал Трастевере, пристанищният район на Рим. И имаше доста конкретно предположение къде ще ги заведе Мос. Ако Мат не се заблуждаваше, нямаше да им се наложи да вървят твърде дълго. Защото Колизеят се намираше в непосредствена близост до Трастевере…

Поне в това отношение не се заблуждаваше. Тяхната цел беше Колизеят. Но вече не се намираше там, където беше издигнат преди повече от две хиляди години, а близо до… Ватикана?!

— Милостиви Боже! — изплъзна се от устата на Мат, когато пред тях се появи огромният строеж.

Не само, че гигантският амфитеатър вече не беше на първоначалното си място, но беше и напълно реставриран! И то съвсем не некадърно. Напротив, Мат беше сигурен, че при откриването си в предхристиянската епоха не може да е изглеждал другояче.

Долови особения скрит поглед на Мос, но не му обърна внимание. Видът на Колизея напълно го омагьоса. И мислите му се стрелнаха около представата за онова, което се беше случило. Колизеят очевидно е бил вдигнат и отново построен тук, в близост до Ватикана. Почти невъзможно е човек да си представи каква проява на мощ се криеше зад това. Сравнима само с построяването на пирамидите в Египет.

И същевременно Мат се запита кой се подписва като отговорно лице за това.

— Боговете… — прошепна той и в думите му се прокрадна порив на страхопочитание. Които и да бяха тези „богове“, трябва да разполагаха с невероятна власт и огромно влияние. Как иначе биха накарали хората да извършат това преместване?

Тогава в мислите на Мат изплува онова огромно чудовище, което бяха победили в гората. То буквално тъпчеше мозъка му.

Кимна с глава. Да, беше възможно в работата да са участвали дангалаци като оня. Но — само при мисълта за това Мат го побиха тръпки — колко такива чудовища са били необходими, за да се осъществи подобно начинание?

Не бяха единствените, които отиват в Колизея. Напротив, Мат прецени, че стотици хора нахлуваха през полукръглите порти в амфитеатъра. Просто се оставиха на течението да ги носи.

Мат не се освободи от почудата си и след като влязоха в сградата. Спомни си за предишното си посещение в Амфитеатро Флавио. Макар и до известна степен да беше запазен, имаше нужда от известна фантазия, за да си представи как е изглеждал по времето на разцвета си. Сега и тук подобно напрягане беше излишно. Изглежда, имаше една-единствена истинска разлика между Тогава и Днес…

… реактивният самолет!

Видът му предизвика такъв болезнен спазъм в сърдечната област на Мат, че той изстена и трябваше да се овладее, за да не се сгърчи.

Останките от самолета се намираха под тях на арената. Бяха опрени на ребро до една от тесните страни на повече от сто и петдесет метровия пясъчен овал, подобно на някакъв колкото гротескен, толкова и перверзен паметник. Защото върху тях беше увиснал като разпънат на кръст мъртвец. Или no-скоро онова, което все още беше останало от него. Защото подобни на врани птици си правеха угощение със студените му меса…

Мат бързо отвърна очи. Погледна към Аруула и още веднъж се уплаши. Младата варварка беше пребледняла. Не, нещо повече — беше бледа като смъртник.

— Толкова много смърт… — прошепна, — … толкова много насилие и кръв. — Тя потръпна от ужас.

Мат само кимна. Макар и да не разполагаше с шестото чувство на Аруула, и той можеше да се досети какво се е случвало на това място. Почти му се струваше като че предсмъртните викове на безброй мъже още тегнат във въздуха, като ехо, което никога няма да изчезне.

Естествено Мат знаеше с каква цел някога е бил построен Колизеят. Кой не го знаеше? И древният дух е бил съживен отново. „Игрите“ продължаваха. Като че ли нищо не се беше променило. Зрителите изглеждаха жадни за сензации, направо кръвожадни както някога, а и днес очевидно се намираха мъже, които имаха желание да заложат живота си на карта на арената на ужасите за… да, всъщност за какво? Слава и чест ли? Да умреш със смъртта на героите? И единият, и другият отговор се сториха на Мат еднакво абсурдни. И не искаше да мисли повече за това.

По дяволите, искаше да узнае съвсем други неща! Рязко се обърна към Мое, който мълчеше през цялото време. Сега, когато срещна святкащия поглед на Мат, лицето му остана неподвижно, поне външно. Мат обаче си помисли, че зад тази маска на равнодушие и невъзмутимост открива нещо друго — гневен израз и нещо като озлобление. И когато се вгледа по-внимателно, помисли си, че в ъгълчетата на устинте на Мос вижда нещо като загатване за цинична усмивка.

— Какво означава всичко това? — поиска да разбере Мат. Говори най-сетне!

Но Мос продължаваше да мълчи. Само с жест даде на Мат да разбере, че трябва да сдържа децибелите на гласа си. Без да се забележи, Мос се огледа, но никой от зрителите около тях, види се, не прояви особен интерес към „изблика на чувства“ на Мат Дракс. Тогава каза на него и на Аруула да седнат. Мат седна на каменната скамейка, а младата варварка зае място между него и Мос, за да може да им превежда.

— Боговете получиха сведение за кацането на огнената птица — разказа Мос. — Заповядаха да я издирят. И отрядът търсачи я докара в града. Богът на войната заповяда да я поставят тук на арената.

— Какво стана с мъжа, който е облечен като мен? — попита Мат. — Какво знаеш за него?

Мос не отговори. Не че не искаше, а защото се случи нещо друго, което привлече вниманието на всички присъстващи. Мос, Мат и Аруула не направиха изключение.

Гръмна оглушителен шум, от който на човек може да му настръхне косата. Мина известно време, докато Мат открие източника. При това погледът му се зарея из балконите за зрителите и в странните лица сред публиката. На реда зад него някой носеше дори слънчеви очила, макар и само с едно здраво стъкло. Когато очите му се спряха на младата жена, тя му отвърна и замига привлекателно през кръглата празнина на рамката. Мат бързо отмести погледа си и го насочи по-нататък. Откри каменни фигури, които стояха върху мраморното било на Арената. Карикатури на хора, у които едва ли беше останало нещо човешко — и въпреки това имаха някакво своеобразно, почти зловещо излъчване.

„Това ли са боговете?“ — помисли си Мат и още веднъж изтръпна вътрешно.

Преди още да продължи мисълта си, видя източника на страховития шум. Пъстро облечени фигури се бяха появили на нещо като балкон, който се намираше срещу останките на самолета. Надуваха огромни рогове.

Тогава откъм сенчестата задна страна на балкона се показа нещо, промъкна се напред или по-скоро — беше изтикано напред. Безформено тлъсто тяло седеше на подвижна платформа, която като че ли от само себе си се приближи до балюстрадата на балкона и там спря. Фигурата беше чудовищно бледа и всяко вдишване караше тази гола планина от лой да се тресе като пихтия. Ръцете на съществото изглеждаха малки, краката му въобще не се виждаха. А черепът на създанието почти се скриваше между раменете му.

— Дявол да го вземе! — изплъзна се от устата на Мат. Какво е това?!

— Маарс — каза до него Мос, без Аруула да е превела думите на Мат.

— Маарс ли? Мос кимна.

— Богът на борбата и войната.

— Това е… — започна Мат. Искаше да каже смешно. Но изведнъж ситуацията вече не му се струваше дотам смешна, а само крайно слисваща. И кошмарна.

За момент отмести поглед от ложата на бога на борбата и го плъзна по статуите върху билото на стената. Една от тях изобразяваше този Маарс — макар и далеч не толкова тлъст, другите не му отстъпваха по уродливост. И очевидно всяко божество на древните римляни беше намерило понастоящем своя аналог. Макар и Мат да не вярваше, че тяхната божественост струва нещо, разбира се, че беше така! Или все пак…? Преди от лекото съмнение да се роди нещо друго, вниманието на Мат беше отклонено.

— Ноона!

Почти изплашена, Аруула беше извикала името на момичето. И едва ли имаше нужда да го посочва с пръст. Мат откри спътницата на Ларн в същия миг.

Ноона стоеше сред другите момичета отстрани на бога на борбата. Други знатни особи се тълпяха около него, вероятно бяха неговата свита. Един от тези придворни извиси глас. Явно изпълняваше ролята на церемониалмайстор и говореше с мегафон, който, както и другите инструменти на фанфаристите, беше изработен от рога на някакво (много голямо!) животно. Гласът му проехтя над амфитеатъра, сякаш усилен от високоговорители.

— Алцарее юу ту глориис Маарс!

— Станете в чест на Маарс — прошепна Аруула на Мат.

Зрителите станаха. Мос дръпна Мат със себе си нагоре.

— Чест и благодарност на тебе, боже на борбата! — закрещяха хиляди гласове.

Тази благодарност дължаха на Маарс вероятно заради очаквания спектакъл на арената, в това Мат не се съмняваше. Мъртвият върху останките на самолета беше несъмнен знак.

Публиката седна отново и говорителят обяви игрите на деня за открити. Екнаха гръмливи аплодисменти и викове „да живее!“

И тогава започна перверзният фестивал на ужаса.

Двама мъже вече бяха загубили живота си на арената на амфитеатъра. Само тъмните петна в пясъка и няколкото парцала от облеклото им свидетелстваха, че тези хора някога ги е имало. Зверовете, големи колкото лъвове и не по-малко опасни, бяха свършили всичката работа. Бяха ги убили не само заради самото убиване, а от глад…

Мат Дракс имаше чувството, че ще се пръсне от бездействие. С удоволствие би сложил край на онова, което ставаше там, но това би означавало същевременно и неговият собствен край. И Аруула, изглежда, не се чувстваше по-различно. А Мос не показваше никакви признаци на вълнение.

Остатъкът от публиката обаче беснееше от въодушевление. Още докато двамата достойни за съжаление борци на арената бяха разкъсвани, зрителите освиркаха обречените на смърт. Питаше се кои чудовища бяха по-лоши, гущероподобните същества на арената или онези в човешко тяло по балконите на Колизея?

С помощта на измъдрена система от въжени подемници, падащи врати и порти двата звяра бяха вдигнати на арената, за да не заплашват сигурността на пазачите. Очевидно на това място не бяха възстановени само стените на амфитеатъра, но бяха копирани и подземните съоръжения. Бойците бяха излезли на арената през една от двете порти. През втората бяха откарани мъртвите — ако въобще нещо беше останало за откарване…

Първият боец едва ли можеше да се нарече такъв и след може би пет минути вече го нямаше… Публиката беснееше от разочарование…

Вторият гладиатор се биеше малко по-добре — или, казано по-точно, удължи страданието си. С копие, което бяха тикнали в ръката му като оръжие, успяваше да се отбранява малко по-добре. Дори успя да рани животните така, че да ги затрудни в движенията им. Може би в негова полза беше и това, че зверовете вече бяха яли и съответно бяха по-тромави, отколкото в първия рунд. Което все пак не им попречи със стръв да се нахвърлят върху „втория рунд“…

Следващият кандидат беше Ларн.

Мат стисна юмруци, Аруула тихо извика и бързо постави ръка на устата си, за да заглуши звука.

Младият варварин поздрави бога на борбата със свит юмрук, извика нещо, което Мат не разбра поради голямото разстояние (вероятно някаква езикова разновидност на традиционния гладиаторски поздрав „Те morituri salutant!“)^[2] и тогава Ларн се вцепени за миг, когато Ноона се наведе над парапета на ложата.

Момичето гледаше надолу, отляво и отдясно на него още две други се закискаха глуповато и отправиха по посока на Ларн неприлични жестове, на които зрителите реагираха с викове и груби крясъци. Затова Ларн се преви като при телесна болка.

— Какво означава това? — Мат попита полугласно Аруула.

— Момичето в средата е спътницата на мъжа на арената. Във веки случай до вчера все още беше. Защо сега прави… това?

Мос отговори:

— Взети са за слуги на божествата. Това е чест! — Думите му изразяваха чист цинизъм. — На първо място служат за… задоволяване на плътските щения на боговете.

Мат дори разбра думата „задоволяване на плътските щения“, защото му звучеше много близка до познатата му „фегаашаа“. Представата, че тази тлъста твар горе се забавлява с младите момичета, го душеше като студен юмрук.

— Освен това имат грижата и за потомството на боговете — продължи Мос.

Разговорът прекъсна, когато на арената започна сражението. Ларн беше въоръжен с тризъбец. И въртеше оръжието с известна ловкост. Може би с него се боравеше по подобен начин като с тоягата меч с две остриета.

— Буонне аарма — рече Мос. — Буонне ухомо.

Всъщност Ларн направи доста добро впечатление при борбата с чудовищните гущери. Чуха се първите окуражаващи възгласи.

С тризъбеца си Ларн държеше зверовете на разстояние, измъкваше се ловко и нанасяше бързи и точни удари. С което, разбира се, провокираше агресивността на чудовищата.

Удар с опашка го събори. Другото животно скочи върху него, искаше да го погребе под себе си. Ларн светкавично се претърколи настрана. И заби тризъбеца.

Трите остриета на оръжието потънаха дълбоко в хълбока на животното. Устата му зейна и изпусна дрезгав рев. Ларн се изправи и с все сила натисна края на дръжката на тризъбеца, вкара го още по-навътре в тялото на гущера. Тогава завъртя оръжието и със силата на отчаянието го измъкна от раната. Около остриетата се бяха навили кървави черва. В тялото на гущера зейна дупка с големината на футболна топка.

Животното се строполи настрани, потрепвайки и борейки се да си поеме въздух. Но движенията му видимо отслабваха.

Разнесоха се ликуване и възторжени свирукания. Някои зрители скочиха, протегнаха юмруци и изръкопляскаха.

Но Ларн не се подлъга от това. В тази борба победата му трябваше да бъде двойна, за да я спечели наистина и той много добре го съзнаваше. Използва трупа на гущера като стена между себе си и другото животно.

Докато звярът се засили за скок през мъртвия си събрат и полетя към Ларн! С широко раззината паст, с фучене и с протегнати мощни предни крака, сякаш искаше с лапи да сграбчи противника си.

В последния миг Ларн насочи тризъбеца срещу носещия се към него гущер и заби остриетата в отворената паст!

Инерцията и самата тежест на чудовището събориха младия варварин на земята. Но някак си успя да не попадне под гущера. С почти акробатично претъркаляне назад се измъкна от опасната зона, скочи веднага на крака и дозаби тризъбеца толкова дълбоко в пастта на гущера, че юмруците му почти докосваха устата.

Останалото беше въпрос на формалност. Ларн завъртя тризъбеца в тялото на чудовището, разкъса вътрешностите му и когато най-сетне животното падна, младият мъж нанесе на масивното тяло един театрален ритник и накрая стъпи върху трупа с позата на победител, вдигна юмруци и нададе триумфиращ вик.

Мат с изненада се хвана, че се е присъединил към аплодисментите на публиката. Тайно се извини с това, че може би избликът му се дължи на облекчението…

Облекчение, което, разбира се, беше неуместно. Защото борбата на Ларн не беше приключила.

Прозвуча пронизителен сигнал на фанфар и шумът по балконите за зрителите заглъхна. Друг звук прогърмя, тогава портата отново се отвори и влезе…

— Това е мъжът, когото търсиш — Мос надвика внезапно избухналото френетично ликуване на зрителите. — Мъжът, който е облечен като теб.

Матю Дракс пребледня. Защото всъщност позна Ървин Честър, капитана от BBC на САЩ, макар и не веднага. Строго погледнато, той можеше да се идентифицира единствено по парцалите от летателния му костюм и, може би, по тъмния цвят на кожата. Инак все пак…

… напомняше на Мат повече за онази лоша имитация на Хълк, която бяха срещнали преди няколко дни далеч на север!

Мат преглътна с мъка. В главата му цареше зашеметяваща празнота, когато продължи да наблюдава Честър. Може и да не беше пълно копие на чудовището от гората, но онова, което го е променило по подобен начин, беше на път да го превърне в същата кръвожадна грамада мускули. Ръцете и гръдният кош на Ървин Честър изглеждаха като напомпани и направо бяха пръснали плата на облеклото му. Лицето му имаше вид на изпохапано от насекоми, вървеше широко разкрачен и с леко олюляване като войнствена горила, с грухтене, тътнене и ръмжене, в едната ръка с боздуган с набити в него метални шипове, в другата — огромен меч, който Мат не би могъл да повдигне.

— Боже мой, какво… — изплъзна се от устата на Мат, той преглътна и започна отново: — Тия какво са направили от него?!

— Той е воин на боговете. — Отново прозвуча гласът на Мос, студен и циничен и Мат трябваше да се овладее, за да не забие юмрука си в лицето му!

— Воини на боговете — изръмжа той, сдържайки се с мъка, треперейки. — Проклети гадняри, какво са направили с него тези свине?! — Сграбчи Мос за краищата на качулката му, завъртя плата в юмрука си и дръпна ниския мъж към себе си. — Кажи ми!

Мос не се впечатли кой знае колко от внезапната атака на Мат. С крайчеца на очите си погледна косо наляво и надясно, не толкова, за да види нещо, колкото да подскаже на Дракс, че прави впечатление на околните.

Всъщност Мат го пусна. Но не можа да се сдържи да не го блъсне така, че другият се удари назад в скамейката.

— Говори! — настоя той, макар и тихо, но доста натъртено. Беше невъзможно да се установи дали Мос се впечатли от това, или просто поднесе информацията, защото искаше, или сметна, че му е дошло времето. Аруула преведе думите му.

— Когато обикновен човек оцелее достатъчно дълго на арената, тогава го признават за воин на боговете. На младия ти приятел — Мос посочи с бегло движение на брадата си надолу към Ларн и изражението му придоби нещо подигравателно би могло да му се отреди тази чест, при условие че не претърпи неуспех срещу… другия ти приятел.

Мат замълча за няколко секунди. Не защото на езика му не напираха други въпроси — не, те просто прегаряха дупки в него! — а поне малко да се поуспокои вътрешно, просто, за да не изреве пред лицето на безумието, срещу което се беше изправил!

В това време дребни, облечени в парцали фигури излязоха бързо на арената, изтеглиха труповете на гущерите и ги поставиха върху скрити в земята капаци, които бяха зарити под пясъка и сега се отвориха. Убитите животни изчезнаха в дълбините под Колизея. Вероятно щяха да послужат за храна на все още живите си събратя.

Тогава малките, пъргави като невестулки човечета отново побързаха да излязат и останаха само Ларн и Ървин Честър. Нямаше нужда от сигнал. Двамата противници се обикаляха един друг като готови за нападение хищници. Ларн — като котка, Ървин Честър — no-скоро тромаво.

— Какво правят с тези… воини на боговете? — попита Мат, без да отмества поглед от арената. — Как успяват така… да ги променят?

— С плодове от забранената градина — преведе Аруула отговора на Мос. Въпреки това Мат не разбра нищо.

— Има градина зад двореца на боговете — изрази се по-конкретно Мос.

„Градините на Ватикана!“ — мина през ума на Мат. Защото му беше ясно, че под понятието „дворец на боговете“ може да се разбира само някогашният Ватикан, катедралата „Свети Петър“ и околните сгради.

— Там растат различни плодове. Само боговете знаят откъде са донесени! — Мос се изсмя кратко и грубо на своята игра на думи. — Във всеки случай тези плодове вършат истински чудеса. Едни лекуват болести и наранявания, други предизвикват това. — Погледна надолу към Ървин Честър.

— Ти не вярваш в тези богове. — Аруула не зададе въпрос, просто направи констатация.

— А ти нима вярваш? — попита Мос в отговор, с пренебрежително присвити устни.

Не му отговори.

Защото долу на арената започна борбата.

Ларн се реши да нападне пръв. И незабавно заплати кървава дан.

Със светкавично движение на ръката си Ървин Честър отклони удара на тризъбеца и същевременно удари с боздугана.

Ларн едва има късмета поне дотолкова да се отдръпне назад, че металните шипове на оръжието се плъзнаха само по гърдите му. Въпреки това оставиха кървави бразди по кожата.

Младият варварин премина към защита — по неволя. Защото Ървин Честър просто не оставяше на противника си никаква възможност да го атакува.

Матю Дракс стисна толкова силно зъби, че мускулатурата на бузите му го заболя и едва удържаше ръмженето, което напираше в гърлото му. Чувството за безпомощност стана извънредно силно.

Не всеки удар, който Ървин Честър нанасяше, улучваше. Но онези, които попадаха в целта, бяха напълно достатъчни. Ларн отдавна беше облян в кръв и всъщност Честър го гонеше пред себе си. Младият варварин падаше, отново се изправяше, продължаваше да залита назад, докато друго попадение не го накара да рухне на земята. Този път не успя да се изправи, макар че се опита.

Ървин Честър вдигна боздугана за нов удар. Щеше да бъде последният, смъртоносният удар, който трябваше да размаже главата на Ларн. Тълпата знаеше това и реагираше по съответния начин — с див вой и гръмогласни акламации.

И Мат Дракс реагира. Безмълвно все пак. Но светкавично бързо.

Твърде бързо за Мос и Аруула. Двамата наистина разбраха какво възнамерява да прави Мат и искаха да го възпрат. Ала бяха твърде бавни.

Като с магия армейският пистолет се озова в десницата на Мат. Първите два изстрела изтрещяха още преди юмрукът на Мос да улучи стрелящата ръка. Друг куршум излетя, както и двата предишни и се заби в пясъка на арената и вдигна фонтан. Мат нямаше намерение да застреля Ървин Честър. Искаше само да предотврати финалния удар, който щеше да превърне приятеля му в хладнокръвен убиец. Изваждането на оръжието и изстрелите едва ли бяха нещо повече от рефлекси, неуправлявани наистина съзнателно, породени само от отчаянието…

Но с това не постигна нищо повече от една кратка отсрочка за Ларн.

Макар и за момент цялата сцена да застина. Над Колизея се спусна тишина, направо страшна, като се имат предвид огромните човешки маси. Но този момент отмина. Всичко се раздвижи отново. Гласовете се усилиха, прераснаха в шум.

И Ървин Честър завърши онова, което беше започнал. При това ревеше така страшно, така страдалчески, сякаш самият той чувстваше болката, която причинява на жертвата си.

Мат Дракс видя смъртоносния удар със странна, ужасяваща яснота. Лицето на Ларн изчезна зад покрития с шипове боздуган. И не се видя и след като Честър отново вдигна оръжието и обезумял от ярост, удари още веднъж. И още веднъж…

Всичко останало Мат вече не усети истински. Макар че около него се разрази ад… и той беше посред него.

Онова, което се случи след това, стана толкова бързо, че Мат го разбра обективно едва по-късно. Когато се върна в съзнание, в дълбокия мрак.

Може би причина беше вонята, която в крайна сметка го събуди. Острата миризма на отдавна непочиствана свинска кочина или на клоака. Мат дойде на себе си с чувство на гадене. Горчив като жлъчка вкус изпълваше устата му и изсушаваше езика му.

Тогава, с мъка и лека-полека, се опита да възстанови парчетата на пъзела в спомените си. Не бяха много.

Изстрелите му в Колизея бяха извикали на преден план войниците, вероятно гвардейци на боговете или нещо от подобен род. Тежковъоръжени типове в екипировка като на онези, които предната вечер насърчаваха жестоката битка на Пиаца ди Спаня. Появиха се сякаш от нищото и се нахвърлиха върху Мат.

Той нямаше никакъв шанс. И тогава всичко свърши. Един удар, вероятно достатъчно силен да пръсне някой недотам здрав череп, беше запратил Мат в царството на сънищата. И ако чувството му за време не го лъжеше напълно, беше прекарал там няколко часа.

А сега? Сега се намираше на някакво смрадливо място, лежеше на твърд каменен под и влажна слама и имаше доста сигурно предположение къде точно се намира. Вероятно под Колизея. Ако се съдеше по вонята, част от канализацията на Рим спадаше към тези подземни съоръжения.

Мат провери съдържанието на джобовете си. Бяха му оставили дреболиите от спасителния контейнер. Но „Беретата 98 Г“ беше изчезнала.

Изчезнала… Тази дума му напомни за Аруула и Мос. Какво ли беше станало с двамата? И те ли бяха арестувани като него?

Извика имената им в мрака. Направо смешно усилие, което въпреки това му причини влудяващи болки в главата. Хлъзна се назад, докато гърбът му усети влажна и студена стена и се отпусна до нея. В продължение на минути седеше така и чакаше поне малко да отзвучи болката в черепа му, да стане поносима. — Аруула? — извика за втори път. — Мое? — Гласът му отекна глухо в мрака. Но не получи никакъв отговор. Макар че около него в тъмнината имаше движение, стържещи и пукащи шумове, между тях — леко шептене, призрачно и неразбираемо.

Бавно, избягвайки всякакво бързо движение, Мат бръкна в един от джобовете на летателния си костюм, който носеше под мантията. Намери ветроупорната запалка и я щракна. Малкото пламъче излъчваше нищожна светлина, но все пак достатъчно, за да даде възможност на Мат да различи най-близкото си обкръжение. Седеше в някаква клетка. Трите страни представляваха решетки, задната, на която се беше опрял от камък. Засводяваше се зад него нагоре, беше част от подземна галерия.

И килиите отляво и отдясно бяха заети, същото се отнасяше и за клетката отсреща. По-надалеч светлината на пламъчето не стигаше.

Но повече от това Мат и не искаше да види, поне в момента. Бързо и без да обръща внимание на всичките болки, той се плъзна към лицевата решетка на килията, стисна пръчките с юмруци и провря лицето си между тях. Тогава извика името на затворника в отсрещната клетка.

— Ървин! Ървин Честър! Хей, Голямо момче, чуваш ли ме?!

Звената на веригите издрънчаха едно в друго, когато Честър се раздвижи. Едва сега Мат видя железните халки около ставите му. Към тях бяха закрепени вериги, които пък от своя страна бяха свързани с пръстени на стената.

„Гладиатор на боговете — ха!“ — помисли си с горчивина Мат. Държаха Ървин затворен като опасно за обществото животно! Тогава си спомни как Честър удряше Ларн с боздугана с шиповете и възмущението му малко се поизпари…

— Ървин, погледни ме! Ето ме! — Махна с ръка, за да привлече вниманието му. — Аз съм, Мат Дракс!

Продължителен, ревящ звук.

— Мммм… Ммммааад? — Честър вдигна глава, обърна към Дракс подутото си лице. Устните му се движеха безмълвно. Мина безкрайно дълго време, преди да произнесе следващите думи.

— Матю… Дракс?

— Да! Аз съм, старче!

— Кккак… кккакво… пправиш…?

— Добър въпрос — отвърна Дракс. — Нямам представа какво правя и как съм се озовал тук. А ти знаеш ли?

Поклащане на глава от другата страна на коридора. Движение, което причиняваше видимо усилие на Честър.

— Ннне… Катастрофирах. И… и тогава… — Повдигане на рамене. — По дяволите, не знам!

— Какво стана с Ханк? Ханк Уйлямс! И той ли е тук?

— Ханк… — Ървин Честър, види се, се заслуша в името като че ли не можеше да се сети за кого се отнася.

— Твоят щурман — опита се да му помогне Мат.

Главата на Честър се килна напред и за момент Мат си помисли, че е загубил съзнание. Когато тъмнокожият гигант отново вдигна глава, Мат схвана движението като такова, каквото си беше — неловко кимване.

— И Ханк ли го доведоха тук? — попита.

— Не… Избяга. Отпратих го, защото не можех да вървя. Бях заклещен в проклетия самолет. Отначало… Ханк ннне искаше, но аз му заповядах. Добър войник е момчето. — Честър нададе глух звук, нещо като нерадостен смях.

— Накъде отиде?

Повдигане на рамене. Дрънчене на вериги.

— Ннна север. Искаше да иде на север. Надявам се да е успял.

— А тебе са те открили сред останките — предположи Мат Дракс. — И после са те довлекли в Рим.

Отново онова кимване назад.

— Да. В древния Рим. — И отново този приглушен смях. Тогава Ървин Честър изглеждаше малко по-ведър и гласът му се разбираше по-добре, звучеше по-малко напрегнат.

— Мат… къде… сме попаднали? Какво става тук?

— Щеше ми се и на мен да знам — отвърна Дракс. — Колкото и невъзможно да звучи — запратени сме в бъдещето. Нямам представа колко надалеч, но твърде далеч. И светът… е обърнат с главата надолу. Проклетата комета, изглежда, напълно е заличила цивилизацията. И от нейните руини е израснало нещо ново, нещо ново старо…

Млъкна. Как да обясни нещо, което и самият той не разбира?

— Какво представляват онези типове, които наричат себе си богове? — попита вместо това. — Знаеш ли нещо за тях?

— Изроди с мания за величие — отговори Ървин Честър. Пълно куку. Но хората умират за тази подла банда. Древният принцип все още функционира — хляб и зрелища, разбираш ли?

— Козунак и камшик.

Мат се поколеба за момент, но после се осмели да зададе въпроса:

— Какво са направили с тебе?

— Дроги. — Лаконичен и твърд, като шибване с камшик дойде отговорът на Честър. — Самите те ги наричат „плодове на забранената градина“. Но става дума за гадни дроги, нищо повече. Природни анаболици, ако искаш да го чуеш малко по-безобидно. Но разлика няма.

— Къде се намират тези забранени градини?

— Дали ще повярваш или не — това са градините на Ватикана! Заблуждавам се, нали? Тези богове са се загнездили в някогашния Ватикан. Има нещо почти иронично в цялата тази работа… — По уродливото му лице пробяга някакво вълнение, може би ухилване.

Мат му отвърна. Тогава отново стана сериозен.

— Как си, Голямо момче?

— Голямо момче… — чу се като ехо гласът на Ървин. — Знаеш ли, мислех, че никога вече няма да чуя това име? Как ли съм? Силен както никога преди — отново се усмихна нещастно, — въпреки това се чувствам омърсен, командире. Но благодаря за проявения интерес.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Мат неочаквано.

— На кого го казваш? И какво си мислиш, колко ли пъти съм опитвал?

— Е и? Пак ли са те залавяли?

Честър поклати тромаво глава.

— Не. Не съм стигал дотам да приведа в изпълнение плановете си за бягство. С толкова ясно съзнание като сега съм бил рядко, знаеш ли? Най-често не представлявам нищо повече от едно… чудовище. — Погледна към Мат, погледът му беше празен, очите — влажни.

— Но сега сме двама! — опитваше се да си даде кураж Мат. Отново сме отбор, Голямо момче! И…

Не можа да продължи.

Приближаваха се стъпки. Трепкаща светлина на факла се полюляваше насам. После глас, фраза на езика от това време.

— Тук не се говори! Трае!

Нещо твърдо улучи челото на Мат. Всичко онова, което беше видял — пръчките на решетката, гигантската фигура на Ървин Честър — всичко се пръсна на хиляди парчета, които се нагорещиха до бяло и възпламениха мозъка му.

Поне такова беше впечатлението му.

Последното, преди мракът отново да погълне всичко.

Аруула беше загубила всякакво чувство за ориентация и за време. Нямаше представа колко дълго е вървяла с Мос през този вонящ подземен лабиринт и не знаеше къде се намира. Според разстоянието, което трябваше да са изминали, вероятно вече не се намираха под града. Но също толкова възможно беше Мос непрекъснато да я е водил в кръг и все още да се намират под онази страшна арена.

Мос беше сръчен, трябваше да му го признае. И предпазлив. Изглежда, надушваше войниците на боговете, сякаш разполагаше с фините сетива на животно. Винаги, когато имаше опасност да срещнат врагове, Мос го знаеше достатъчно време предварително, така че успяваха да се скрият или да поемат в друга посока.

Въпреки това ядът й към Мос не беше отминал. Бяха изоставили Маддракс в беда и Мос беше виновен за това! Той я беше дръпнал, когато гвардейците се нахвърлиха върху Маддракс, още преди Аруула да успее да извади меча си от ножницата на гърба си, заедно с нея беше се смесил в тълпата и беше отворил един скрит вход в този подземен лабиринт, за да изчезнат в него с Аруула.

И сега окончателно й дойде до гуша! Просто спря. Мос направи още няколко крачки, преди да забележи, че Аруула е изостанала.

— Какво има? — попита той. При това стоеше поприведен, с леко наклонена глава, дебнейки и ослушвайки се.

— И аз това те питам — отвърна остро Аруула. — Къде отиваме? Какво си намислил?

— Нямам намерение онези типове да ме спипат — отвърна Мос не по-малко остро. — А не бих искал и теб да те заловят. С това не бихме помогнали нито на себе си, нито на приятеля ти.

— Нима въобще искаш да му помогнеш? Нямам такова впечатление.

— А ти как си представяш, че можем да му помогнем? В тона му отново прозвуча старата подигравка. — Вярваш ли, че просто можем да отидем там и да го освободим? Скоро бихме се озовали в кафеза при него, това щеше да е всичко!

— А откъде знаеш, че го държат в клетка? — попита Аруула недоверчиво.

— Аз съм тукашен, в случай че си забравила, гълъбче.

Аруула тръсна глава.

— Мисля, че знаеш много повече от онова, което признаваш.

— А аз мисля, че тук нито му е мястото, нито времето за безсмислени дискусии. Хайде, ела! Бързо!

Мос протегна ръка към Аруула, успя да улови нейната и я задърпа със себе си с такава сила, че тя въобще не помисли да се съпротивлява.

И в това им беше късметът!

Дочуваха се шумни стъпки. И още по-шумни.

— Там нагоре! — Мос посочи към тавана.

Едва когато се огледа по-внимателно, Аруула откри кръглата шахта, която водеше вертикално нагоре. В стените й имаше железни стъпала. Със скок Мос стигна до най-долното, издигна се и се закатери нагоре. Аруула го последва.

Горе Мос повдигна капака и го отмести настрани, после се измъкна от шахтата. Аруула отблъсна ръката, която беше протегнал, за да й помогне, и със собствени сили излезе на открито. После помогна на Мос отново да постави ъгловатия каменен капак върху отвора на шахтата тъкмо в момента, когато малко под тях светлина на факла огря коридора и първите сенки попаднаха в зрителното им поле.

— За малко да не успеем — изпъхтя Мое.

Аруула нищо не отвърна. За секунди я обзе ужасното чувство, че е загубила гласа си. Не можеше да стори нищо, освен да се огледа и от всичко, което виждаше, беше поразена, струваше й се, че е малка и нищожна.

Този разкош, това величие…

— К-къде сме? — каза най-сетне тя.

— Е, къде може да сме? — отвърна Мое.

Аруула само кимна. Естествено, че знаеше отговора.

— В двореца на боговете.

 

 

Животът беше красив. А любовта — чудесна. Ноона никога не беше вярвала, че ще й бъде отредено такова щастие. Беше дошла от нищото, беше никоя и въпреки това можеше да се наслаждава на блясъка на боговете. Нещо повече, можеше да им служи, да ги дари със самата себе си и да им се отдаде. И вършеше това с блаженство и страст, на която не подозираше, че е способна.

Движеше се като в такт с някаква недоловима музика, а въздишките и стенанията на бога й показваха колко добре го правеше. Седеше върху него, галеше го и се наслаждаваше на докосванията на меките му ръце и големината и силата му в себе си. Вятърът охлаждаше възбудената й кожа, но не докосваше треската вътре в нея. Тя щеше да отмине едва след като се изпълнеше волята на този бог…

Отвори очи, огледа се, без да спира. Вдиша благоухайните аромати на градината, които нахлуваха в стаята през отворената врата към балкона. Тогава отвърна на меката и приятна усмивка на бога под нея и го стори с благодарност.

Ноона си пожелаваше този акт никога да не свършва, ала той прекъсна рязко и твърде рано!

— Човече, та това е отвратително! — чу се някакъв дрезгав глас. В следващия миг Ноона почувства, че я блъскат и се свлече на пода.

Богът понечи да стане, мощната му фигура се тресеше от необуздана сила. Отвори уста, за да извика. Но от устните му не излезе нито звук.

Блестяща светкавица и — острието на меча попадна в целта. И главата на бога падна.

Сега пък Ноона беше тази, която искаше да извика. Но един юмрук запуши устата й и я лиши от съзнание.

— Ама че гнусотия! — просъска Мос и се изплю, като съвсем не случайно улучи обезглавения труп на бога на плодородието. Този мръсник никога вече нямаше да обладае жена, която преди това е направил послушна с помощта на дрога.

Аруула избърса острието на меча си в чаршафа, преди да пъхне оръжието в кожената ножница, която носеше на гърба си. Тогава посвети вниманието си на Ноона, на която Мос с един удар на юмрука си попречи да извика за помощ. Не беше го направил много нежно. Момичето щеше да поспи още доста време.

— Ще я вземем с нас! — заяви Аруула.

— Момичето ли? — попита Мое. — И дума да не става!

— Не те и питам!

Мос изгрухтя недоволно.

— Добре де. — Размисли набързо. — Знам един пресъхнал кладенец в градината, където можем да я скрием. По-късно ще се върнем и ще се погрижим за нея.

Отново на Аруула не й остана нищо друго, освен да се довери на водачеството му. До този момент благодарение на него всичко беше минало добре. Не беше проста работа да се влезе в района на двореца. Направо гъмжеше от гвардейци и придворни. Но тъй като Мос познаваше мястото — Аруула все още се питаше защо той толкова добре познава двореца на боговете, — успяха. Тук им помогна и случайността: неистовите викове на Ноона ги доведоха направо в тези покои.

По един чаршаф се спуснаха в градината. Мос простря ръка покровителствено около себе си, сякаш беше домакинът. С жест обгърна множеството дървета и храсти, всичките покрити с плодове, каквито Аруула не беше виждала никога през живота си.

— Щом като оставим приятелката ти на сигурно място, ще се заемем с жътвата — каза Мое. — И тайната сила на боговете ще предизвика собствената им гибел…

Аруула го погледна недоумяващо, но Мос нямаше намерение да обяснява думите си. Вместо това посочи градината.

— Натам!

 

 

Първото нещо, което Мат Дракс видя съвсем ясно, след като за втори път излезе от бездната на безсъзнанието, беше Ларн. Или по-точно казано — трупа на Ларн.

Бяха завързали мъртвия за останките на самолета. И отново тук се бяха озовали черните птици…

Чувството на отвращение прогони и последната мъгла от главата на Мат.

Бяха го събудили с леденостудена вода и го бяха извели от килията му. Почти не успя да разбере кога измина пътя нагоре към арената. И сега стоеше тук с тризъбец в ръката. Откъм балконите към него напираше шумът на зрителите, а дневната светлина жареше в очите му.

Не се учудваше, че са го пратили на арената. Което не означаваше, че не го е страх. Още повече, че не се виждаше в състояние да излезе насреща на какъвто и да било противник. Та той едва се държеше на краката си. Но поне последното вървеше към подобрение с всяка измината крачка, която правеше навътре в овала на арената.

Почти усети нещо като напрежение, когато се запита какъв ли противник са му избрали. Узна го още в същия миг.

Малко по-далеч, в другата половина на арената, се спусна рампа, откри се тъмен правоъгълник. И оттам излезе…

— Ау! — изплъзна се от устата на Мат. — Тарантула, нали? … паяк. Не обикновен, разбира се, че не беше обикновен. И не беше такъв, какъвто някога Мат беше виждал. Не, гадината беше поне с една глава по-дълга от него и с големината на Фолксваген костенурка. Придвижваше се на осем приблизително дебели колкото човешка ръка крака, покрити с остра четина, а големите колкото юмрук фацетни очи на чудовището блестяха с всички цветове на дъгата. Челюстите му щракаха и се отваряха, сякаш в жадно предвкусване на угощението.

Мат се спря и почувства как отново коленете му омекват. Паякът направи същото. Изправи се на задния си чифт крака, изпъна напред задната част на тялото си и… изстреля някаква лепкава субстанция по посока на Мат!

Скок настрани го предпази от попадението. Паякът се приближаваше с тежки стъпки и предприе втори опит. Този път Мат едва избягна лепливото нещо.

Очевидно гадината възнамеряваше първо да го парализира, да го оплете в паяжини и тогава на спокойствие да си похапне.

Мат не виждаше никаква друга възможност, освен и той да нападне. Атаката му, изглежда, обърка паяка чудовище. Не беше очаквало съпротива.

Мат замахна с тризъбеца. Улучи един от предните крака на паяка. Засили се още веднъж, но до удар не стигна. Паякът протегна лапа към него, улучи го в гърдите и го отхвърли назад.

Мат се претърколи. Нито секунда по-рано! Там, където току-що стоеше, тупна голям колкото човешка глава заряд от паяшки секрет.

Мат се изправи на крака и създаде дистанция между себе си и мутиралото животно. Трябваше да му хрумне нещо, нещо дяволски добро, за да може да остане жив поне след тази борба. И той го искаше, независимо от това какво го очаква по-нататък. За това щеше да си блъска главата по-късно.

Измъкна се от покрития с кръпки плащ, задържа го с две ръце и с маниера на най-добрите тореадори се засили към чудовището. Паякът реагира както Мат беше очаквал. Идваше към него непохватно заради разкъсания си крак.

Мат изчака подходящия момент, после запокити плаща срещу паяка. И успя.

Гадината се омота в кърпената материя, поне за секунди беше заета с това да се освободи от нея.

Секунди, от които Мат се възползва.

Заобиколи паяка и скочи. Приземи се върху гладкия хитинов гръб на гадината. Изправен на колене, подготви тризъбеца за нападение, прицели се точно в резката между главата и трупа. И натисна с всичка сила! Хвърли се напред, за да вложи цялата си тежест в удара.

И работата стана! Острите шипове проникнаха в тялото на паяка. Огромното животно трепна, изправи се за последен път и тогава се строполи под Мат.

Дишайки тежко, Мат се смъкна от гърба на мъртвото чудовище, остана на колене в пясъка, задъхвайки се и кашляйки, но смеейки се. Облекчението си пробиваше неконтролирано път.

Но смехът му бързо секна. Защото, както се очакваше, шоуто, в чийто център се намираше против волята си, още не беше свършило.

Вторият рунд беше оповестен, преди Мат още да е успял да ги поеме дъх. Публиката поздрави новия му противник с френетични овации.

Самият той си пожела да не беше побеждавал паяка чудовище…

…сега нямаше да му се налага да се изправя срещу капитан Ървин Честър…

Този Ървин Честър не беше същият, с когото Мат Дракс беше разговарял миналата нощ. Този мъж беше повече машина, отколкото човек. Трябва да го бяха натъпкали с още от тези дяволски плодове.

В подземието с килиите под Колизея Мат имаше впечатлението, че Ървин — напук на ръста и планините мускули — не е нищо повече от купчина окаяност. В сегашното си състояние Честър събуждаше у него само ужасен страх… и необуздан гняв, насочен не към черния великан, а към покварената банда, която нехаеше на балкона над тях, преди всичко към Маарс, тази тлъста жаба, която беше провъзгласила сама себе си за бог!

Гневът помогна на Мат. Поне мъничко. Предпази го от това просто да не се примири с възможностите, които му оставаха — или да убие приятеля си, или сам да загине. Може би все пак щеше да намери някакъв начин да победи Честър, без истински да му навреди. Което нямаше да е лесно, защото от своя страна не можеше да очаква никаква милост от тази бойна машина.

Ървин Честър вече не го познаваше. Нахвърли се с ръмжене, като превърнал се в месо парен чук, удряше с боздугана си към Мат, който с голяма мъка избягваше ударите. За нападение и дума не можеше да става!

— Ървин! — извика настойчиво. — Ела на себе си, Голямо момче! По дяволите, аз съм, Мат! Мат Дракс! Твоят колега!

Фиууу!

Боздуганът с шиповете изсвистя съвсем близо до гърдите на Мат. Един от металните шипове разкъса плата на дрехата и се вряза в кожата отдолу. Само една драскотина, но тя пареше като огън!

— Ървин! Трябва да се бориш с това! Аз не съм ти враг, приятел съм ти, разбираш ли?!

Заблуждаваше ли се или наистина за кратък миг атаката на Честър спря? Може и така да е било, но въпреки това следващият удар дойде.

Мат отскочи назад и за секунди собствената му инерция извади Честър от равновесие. Преди още да се съвземе, Мат се хвърли напред, опря тризъбеца в земята и скочи с краката напред.

Улучи Честър в гърдите. Гигантът се олюля. Мат се спусна, нанесе удар с тризъбеца. Целеше се в ръцете на Ървин и фактически успя да го обезоръжи.

— Ървин! Виж ме! — изръмжа той. — Погледни ме, по дяволите!

Мат стовари юмрука си под брадата му. Но онова, което би накарало други мъже да изпаднат за часове в нокаут, у натъпкания с дрога великан предизвика само объркано тръскане на глава.

Честър примига. За секунда, изглежда, погледът му се проясни.

— Събуди се, Голямо момче! — продължи Мат. — Спомни си…

Един удар го отхвърли назад. Ървин Честър изгрухтя възбудено и се наведе към боздугана си с набучените по него шипове, но не го вдигна. Спря. Стоеше приведен посред арената, размахвайки ръце като горила.

У Мат се появи някаква надежда — твърде рано! Честър разтърси гневно глава, грабна боздугана и се изправи. С вдигнато за удар оръжие се нахвърли на Мат, на когото сърцето замря.

Всичко свърши.

Беше загубил приятеля си.

Гледаше изкривеното лице на Ървин Честър. В очите му зад подутите клепачи — очи, в които беше стаена всичката болка на света и припламваше адски страх. Очи, от които го гледаше истинският Ървин Честър, затворен в това управлявано от дрогата тяло…

Мат усети погледа като пробождане в сърцето си. В него пропълзя парализиращо чувство, изпълни крайниците му като с олово. Чувстваше се като прочутото зайче, което, вцепенено от ужас, е клекнало пред змията.

В следващия миг Ървин Честър се приближи. Вдигна високо набучения с шипове боздуган.

И удари.

С нечовешка сила.

 

 

Като някакъв дух Мос се промъкваше през лабиринта от коридори, камери и прегради под Колизея. До него стигаше шумът от арената, приглушен и тътнещ.

Никой не го видя и не го чу. Познаваше и използваше всяка възможност да остане скрит за случайни погледи.

Не беше забравил нищо. Всяка педя от земята тук долу все още му беше позната. Всичките тези години не бяха успели да променят нищо.

А още по-малко бяха докоснали омразата му.

Мос кимна с гневно задоволство. Чакането беше възнаградено. Беше дошло времето да накара „боговете“ да платят за всичко, което му бяха причинили. На него и на толкова много други…

С това трябваше да се приключи! И най-сетне Мос се видя в състояние да сложи край на перверзните безчинства на самообявилите се владетели на Роома — веднъж завинаги! Колко често беше присъствал на боевете за подбор на бойци в града, беше дебнал за боец, подходящ за целите му?

Сега Мос вече не беше сам. Беше спечелил съюзници. Естествено те не знаеха нищо за своя „късмет“, но Мос беше доста сигурен, че ще одобрят онова, което беше намислил. Че щяха да останат на негова страна, дори и да им кажеше цялата истина и ги посветеше във всичко. От друга страна, не можеше да се знае…

За кратко Мос се почувства неудобно в кожата си. Защото осъзна, че повече или по-малко използва Маддракс и Аруула за своите цели.

Поклати решително глава. Не, не само за своите цели. Ставаше въпрос за нещо повече. На карта беше заложено бъдещето на целия този град! Животът на хиляди хора! Това беше мисия, която оправдаваше всяка цена. Благото на мнозинството винаги натежаваше повече от това на отделни хора…

Мос прогони мислите, които не водеха до нищо и преди всичко — вече нищо не можеха да променят. При това беше постигнал целта си.

Приведе се и надзърна зад ъгъла, за да проучи ситуацията. Както се очакваше, камерата, на която беше хвърлил око, се охраняваше само от един пазач. А мъжът с люспестото лице не изпълняваше кой знае колко съвестно длъжността си. Клечеше до вратата, небрежно хванал копието в ръка, и създаваше впечатление, че ще задреме.

Мос потърси опипом наоколо в пода, намери камъче и го хвърли. От другата страна на охраната камъкът се удари със звън в коридора. Главата на пазача се надигна, обърна се в посоката, от която беше дошъл шумът. От широката уста на стража излезе някакъв съскащ звук…

…и в следващия момент се превърна в хрипливо стенание, когато Мос светкавично стисна главата и гърлото му с ръце. Силен напън и… кнак! Вратът на пазача изпука като прогнил клон.

Мос отдели секунда, за да се ослуша в мрака откъм двете страни на коридора. Нищо. Изглежда, акцията му е останала незабелязана. Въпреки това не губи повече време.

Взе от мъртвия ключа от камерата, отвори вратата и се вмъкна вътре. Влачеше трупа зад себе си. Тогава се огледа в оръжейницата на гладиаторите. Тук не беше се променило нищо през всичките тези години.

Мос търсеше нещо съвсем определено, за което беше сигурен, че е донесено тук. След известно дирене намери най-сетне онова нещо, което можеше да създава неприятности…

Мос взе предпазливо пистолета, разгледа го от всички страни, помириса го. Лютива миризма нахлу в носа му. Нещото не му харесваше, въпреки това искаше да го използва. За онова, което възнамеряваше да прави, беше идеално. С обикновено оръжие никога не би могъл да се приближи толкова много. Освен това нещото убиваше по-бързо и по-добре от разстояние дори и от нож за мятане.

Когато напусна камерата и се отдалечи от лабиринта така незабелязано, както и беше дошъл, Мос помисли и за второто оръжие, което, така да се каже, беше наточил, за да го използва за целите си. И мисълта за това му хареса още по-малко от гърмящото нещо, което държеше в ръката си.

Но отново се успокои с мисълта, че благото на отделния човек тежи по-малко от това на мнозинството.

Около него се усилваше шумът откъм арената.

Мат Дракс очакваше смъртоносния удар на Ървин Честър. Тълпата по балконите за зрителите така се разбесня, че му се стори, че земята под краката му затрепери.

Мат усети някакво раздвижване на въздуха, който го забърса по лицето, после болка, която го парна по лявото рамо. И накрая отвори очи.

Ървин Честър беше изчезнал!

Така му се стори поне в първия миг. После Мат го видя отдалечен на три-четири крачки, на колене на земята и тъкмо изправящ се, докато някаква ревяща безплътна сянка се носеше към някогашния капитан от BBC на САЩ.

— …Аруула? — изплъзна се от устата на невярващия на очите си Мат. Това не можеше да бъде!

Въпреки това нямаше никакво съмнение, че ставаше въпрос за Аруула, макар че едва можеше да се познае! Момичето се държеше като побесняло, крещеше и му течаха лигите. И беше се променила, беше забележимо променена! Тялото й изглеждаше странно обезформено, мускулите й изглеждаха неестествено набъбнали. И страшно подозрение се появи у Мат Дракс и за секунди се превърна в убеденост. Знаеше каква е причината за промяната у Аруула.

Плодовете от забранената градина…

Аруула сигурно е яла от онова дяволско нещо, което превръщаше воините на боговете в машини за убиване!

— Велики Боже, не! — изрева Мат. Хвърли се напред, искаше да се намеси, искаше да спаси, каквото можеше да се спасява. И въпреки това беше твърде бавен. Защото онова, което се разигра пред очите му, стана с почти противоестествена бързина.

Аруула завъртя меча си, сякаш беше лек като рапира. Подобно на трепкаща светкавица острието на меча се стрелна във въздуха и се стовари върху Ървин Честър с убийствена точност. Кръв бликна, потече и напои пясъка на арената.

Зрителите бяха вън от себе си от възбуда. А Мат Дракс се чувстваше нещастен както никога преди.

Ървин Честър се въргаляше върху влажния, тъмен пясък. Аруула се засили за последния удар и още преди Мат да се опита да я възпре, мечът се спусна.

Честър се сгърчи, когато острието го улучи. Мат чу влажния шум, с който то навлезе в месата на приятеля му. В следващия момент падна на колене до Ървин Честър. Погледите им се срещнаха.

Нещо докосна ръката на Мат. Тъмните пръсти на Ървин се увиха около неговите, стиснаха ги и в този последен миг всичко чуждо изчезна от погледа му. Устните му се движеха с мъка, оформиха усмивка и една последна дума, толкова тиха, че Мат едва я разбра.

— Благодаря.

Тогава в очите на Ървин Честър угасна и последната искра. Мат затвори клепачите му. Въпреки кръвта и безформената си фигура Честър имаше почти мирен вид.

Мат искаше да намери утеха в мисълта, че така беше най-добре за приятеля му. Че беше освободен от едно недостойно съществувание. Но не успяваше истински — още повече че опасността далеч не беше отминала!

Зрителите беснееха. Отдавна вече никой не беше останал на мястото си. Човешкото множество по балконите се беше превърнало в развълнувано, бушуващо море.

Въпреки това беше достатъчен един-единствен ужасяващо нестроен фанфарен сигнал, за да успокои публиката. Възцари се тишина, направо призрачна. Но продължи само две, най-много три секунди.

Тогава Маарс започна да беснее!

Богът на борбата представляваше странно зрелище. Лоената буца сякаш цялата се движеше. Отдалече изглеждаше като че ли се надува. Ръмжеше с преминаващ във фалцет гръмлив глас, който трябваше да се чуе навсякъде в кръглия Колизей.

— Какво казва? — обърна се Мат към Аруула.

Младата варварка стоеше задъхана, върхът на меча й опираше в земята, кръв се стичаше по острието. Изглеждаше като занесена. Мат скочи, сграбчи я за раменете и ги разтърси. Ела на себе си, Аруула!

Тя повдигна глава, погледна го. В погледа й се прокрадна нещо, което подсказваше, че го е познала. И тогава последва уплаха!

— Стражите — прошепна тя дрезгаво. — Вика стражите!

Мат Дракс трескаво се огледа. Разположената под ложата порта към арената се отвори. Повече от десетина хора гущери нахълтаха, въоръжени с копия и мечове. Оръжията и екипировката им дрънчаха при всяко движение на собствениците им. Също и личната стража на Маарс скочиха от ложата долу на арената.

Аруула изръмжа като животно. Очите й отново възвърнаха умопомрачителния си блясък, лицето й се изкриви в гримаса. Забранените плодове очевидно подхранваха нейната агресивност.

Мат се наведе и вдигна боздугана на Ървин Честър. Мизерно оръжие срещу превъзхождащите ги сили, още повече че не беше обучен да борави с него. Но да се предаде без бой? Никога!

Маарс отново извиси глас. Крещеше като бабичка. И онова, което сега крещеше, го разбра дори и Мат.

— Стойте! Не ги пипайте!

До този момент вниманието на Мат беше съсредоточено в приближаващите се войници. Сега погледна нагоре към ложата и…

— Мос?! — изплъзна се от езика му.

Действително Мос стоеше до дебелия бог на борбата и в ръцете си държеше „Берета“-та на Мат, чието дуло беше наполовина изчезнало в мекия като тесто врат на Маарс.

— Свирни на отвратителните си жаби да се върнат! — изскърца със зъби Мос в ушите на шишкото.

Маарс се подчини. Долу на арената стражите се оттеглиха, без обаче напълно да се скрият.

— Какво искаш, Мое? — произнесе с мъка богът на войната. Трепереше с цялото си тяло. Движението караше тлъстините му да се тресат като пача.

— Не можеш ли да се сетиш? — просъска Мос и натисна дулото на пистолета още по-надълбоко в месищата на Маарс.

Дебелият нададе вик, който беше нещо средно между пъхтене и презрение.

— Трябва да си се побъркал — изсумтя той. — Никога няма да се измъкнеш, ако ме убиеш!

— Кой казва, че искам да се измъкна? — попита Мос почти учудено. И натисна спусъка.

Първият изстрел разкъса врата на бога, вторият превърна главата му в кървав облак.

Сред публиката се разнесе писък. Като по даден знак всички скочиха от местата си.

Мос пристъпи към края на ложата.

— Ела! — извика към намиращия се долу на арената Мат Дракс. Той не се колеба дълго.

Но и в редиците на стражите настана раздвижване. Още бяха шокирани и объркани от радикално променената ситуация, но това, изглежда, продължи само секунди, докато дойдат на себе си поне дотолкова, че да нападнат него и Аруула. Все пак трябва да им е било ясно, че сега са под една черга с убиеца на техния бог.

В ложата Мос се засили да метне нещо.

— Дръж!

Тогава запокити пистолета над главите на стражите в арената. Мат скочи и успя да улови оръжието още във въздуха. Падна, претърколи се и отново се изправи.

— Изчезвайте! — чу отгоре гласа на Мое. — Скрийте се на сигурно място! — Беше взел меча на мъртвия бог и с него държеше в шах останалите в ложата гвардейци, които не искаха да оставят без възмездие смъртта на своя господар и бог.

Мат мислено пожела късмет на Мос. Щеше да му е нужен при превъзхождащия го брой противници. И вероятно нямаше да му е достатъчен.

Но сега не можеше да си блъска главата относно съдбата на Мос. Защото и шансовете за него и Аруула бяха също толкова зле. Пътят за бягство през портата им беше отрязан от стражите. Никога нямаше да успеят да се промъкнат покрай воините с люспести лица. Независимо от това, че Аруула май имаше сериозно намерение да опита. Мат задържа варварката, която беше като наелектризирана.

— Ела! — изсъска й и я задърпа назад, към другия край на арената. „Берета“-та беше насочена към нападателите, които вече станаха по-бързи.

Мат даде два изстрела и двата пъти улучи. Ранени, двама противници се стовариха на земята. За няколко секунди устремът на фалангата спря. Но това не означаваше нищо повече от една отсрочка и Мат не знаеше как да използва спечеленото време. Наоколо нямаше възможност да се покатерят по стените, за да избягат през балконите за зрителите. Самолетът!

Останките от реактивния изстребител стърчаха толкова високо, че муцуната му стигаше до билото на стената. Ако се изкачеха до нея, можеха да успеят!

Матю побягна, дърпайки след себе си Аруула. Корпусът на стратосферния реактивен самолет беше в по-добро състояние, отколкото Мат предполагаше, че може да е запазен след катастрофата. Макар че краищата на двете крила бяха откъснати, пилотската кабина и дори единият от резервоарите за гориво бяха устояли на сблъсъка със земята.

Мат и Аруула направиха два опита. И двата пъти успяха да се изкачат до онова място, където беше завързан трупът на Ларн, тогава — край! Металът на самолета беше твърде гладък, за да може да задържи ръцете и краката им.

Мат се обърна, видя приближаващите се воини. Само няколко секунди… Отново улови ръката на Аруула, задърпа я със себе си покрай стената, по-далеч от останките на самолета.

Бяха се отдалечили на двайсет крачки, когато първите врагове стигнаха до самолета.

— Залегни! — заповяда Мат и нанесе на Аруула ритник, който я накара да залитне и да падне. Самият той се завъртя, бързо се прицели с „Берета“-та и стреля. Куршумът със стоманена обвивка проби дупка в металния корпус. Пряко попадение!

Мат също искаше да се хвърли на земята, но това не беше необходимо. Титаничният огнен удар на мощната експлозия веднага го събори.

Тътенът и трясъкът продължиха само секунди. Тогава отзвуча глухото пращене на сипещите се отломки. И накрая Мат Дракс чуваше само виковете и пращенето на пламъците.

Изправи се със задъхване. Чувстваше се като пиле, което в последния момент е избягало от шиша на грила. Онова, което направи, си беше почти самоубийствено. Но беше сработило, както установи с един бърз поглед.

Куршумът му беше улучил здравия резервоар и една-единствена искра беше достатъчна да възпламени горивото.

Експлозията проби огромна дупка в стената на арената. Някои зрители отгоре по балконите очевидно бяха ранени. А стражите, които бяха се устремили към него и Аруула — е, бяха се озовали твърде близо до останките на самолета. Неколцина имаха късмета да умрат веднага. Други още се движеха…

— Аруула? — Мат погледна настрани. За момент се уплаши, че момичето може да е… Но тогава младата варварка се раздвижи, вдигна очи и промърмори:

— В името на бога на гръмотевиците, какво…?

— Ела, стани. — Мат й помогна да се изправи.

Пробягаха на зиг заг между горящите отломки към пробитото в стената на арената място. Оттук безпрепятствено стигнаха до коридорите, които заобикаляха Колизея, а оттам през един от изходите — на открито. Тук младата варварка се спря.

— Какво има? — попита Мат нетърпеливо. — Ние трябва…

Аруула поклати глава. Лицето й все още изглеждаше разкривено, все пак не толкова от неукротима войнственост, колкото от болка. Действието на забранените плодове вероятно отслабваше, но, види се, това беше крайно неприятен процес.

— Ноона — каза тя единствено.

— Какво става с нея?

— Трябва да й помогнем. Не можем да я изоставим.

Мат въздъхна.

— Е, добре. Къде е тя?

Аруула му каза.

И Мат простена.

— Чудесно! Значи — назад към пещерата на лъвовете!

Опасенията на Мат не се оправдаха. Стигнаха до тайните градини на боговете без някой да ги спре, по пътища, по които Аруула вече беше минала с Мос. И откриха Ноона жива и здрава.

Мат не можеше да не се възхити на многообразието от растения в градината. Уханията, които го обгръщаха, бяха направо влудяващи. Би могло да бъде малък рай, ако тук не бяха се загнездили дяволът и неговите изкушения…

— Все същата стара история — въздъхна той. После се зае да помага на Ноона да излезе от шахтата на кладенеца. — Всичко е ясно — каза със задъхване. — Сега обаче не ни остава нищо друго освен да се махаме оттук!

Никакъв отговор.

Аруула беше изчезнала.

Но още в същия миг Мат чу спътницата си да крещи — първо от гняв, после от болка! Той се затича… и след няколко крачки отново спря.

— Мос!

Човекът с расото леко се хилеше. Дрехата му беше изпоцапана с кръв и на бузата му изпъкваше дълбока драскотина, но инак очевидно беше добре.

Което не можеше да се твърди за Аруула, която лежеше в краката му в безсъзнание, все още с един от забранените плодове в ръка.

Мат разбра. Младата варварка не е можала да устои на изкушението — по-скоро на зависимостта от дрогата — и Мос я беше повалил. Веднъж беше вкусила плодовете и вече беше зависима от тях. Мат имаше подозрението, че Аруула не я е било толкова грижа да извади Ноона от шахтата на кладенеца, ами още веднъж да се добере до тази градина.

— Благодаря — каза Мат.

Мос само кимна.

Навсякъде в градината на боговете пращяха пламъци. Мат и Мос заедно запалиха огньове. Нищо не биваше да остане от дяволските неща, които растяха тук и бяха довели до гибел толкова много хора.

„Трябва да си вървим — даде да се разбере с жест накрая Мос. — Твърде опасно е тук.“

Мат кимна и му помогна да вдигнат и отнесат Аруула. Ноона ги следваше. Момичето все още изглеждаше объркано, вероятно би последвало всеки и би направило всичко, което поискат от нея.

Слязоха в някогашната канализационна система на Рим и Мос ги преведе през широко разклонената мрежа от сухи, но все още вонящи канали. Отвсякъде до тях долиташе страшен шум. Викове, ръмжене, дрънчене на оръжие. Мат посочи нагоре с въпросителна мимика. Мос се усмихна накриво.

— Не се безпокой, Маддракс — каза на езика на варварите. Освободих воините на боговете. Творенията се надигат срещу създателите си.

На Мат му беше трудно да си преведе онова, което каза Мос. Но вярваше, че го е разбрал.

Аруула отново дойде на себе си и накрая Мат можеше да постави въпросите, които пареха на езика му.

Да, когато са били заедно в градината, Мос дал на Аруула да яде от плодовете, които правят човека силен. Само така би имала някакъв шанс да победи гладиатор на боговете и да спаси него, Маддракс. Въпреки това на Мат му беше трудно да почувства благодарност.

— Действието постепенно ще отшуми — обясни Мос — след известно време.

— А ти? — Мат постави най-сетне въпроса, който най-много го вълнуваше. — Кой си ти?

Лицето на Мос стана сериозно. Погледът му мина през Мат и се изгуби някъде в далнината на миналото.

— Преди много време — започна най-сетне той с глух, тих глас — самият аз бях слуга на онези, които наричаха себе си богове. Одобрявах онова, което вършеха — и което аз вършех. Защото осигуряваше за мен и на семейството ми приятен живот. За мен страданието на другите не означаваше нищо. Докато и на самия мен не ми се наложи да страдам.

Спря. Аруула преведе на Мат. Тогава Мос продължи:

— Тренирах гладиаторите. Сводовете под арената бяха моето собствено малко царство и можехме да живеем в двореца на боговете. Но тогава…

Отново млъкна. Споменът, изглежда, го срази. С усилие продължи:

— Боговете отнеха жена ми и дъщеря ми. Просто така, за забавление. Направиха ги робини за сексуални удоволствия. Синът ми искаше да им помогне, но беше сразен и хвърлен за храна на зверовете. Едва тогава обърнах внимание — намерих главата на сина си в една от клетките.

Мат изтръпна от ужас.

— Това ми отвори очите. Исках да организирам метеж срещу тези лъжливи богове, но не успях. Онези, които се бяха доверили на моето ръководство, загубиха живота си — на арената и в клетките. И мен ме смятаха за мъртъв. Успях да се укрия през всичките тези години. Знаех, че някога часът ми ще удари. — Погледна Мат. — Този час дойде с теб, Маддракс. Знаех го в момента, когато те видях. Ти беше изпратен от истинските богове. За спасение на всички, които живеят в този град. Настъпи ново време в Роома. И аз ще се погрижа да почитат името Маддракс.

Мат поклати глава.

— Не — каза той, — заслугата е твоя. Ти има куража да се изправиш срещу боговете. Ние само случайно бяхме… — той повдигна рамене — … на точното място в точното време. — Усмихна се леко.

Аруула преведе и допълни:

— Обещай ни нещо, Мос…

— Да?

— Погрижи се за момичето — помоли го Аруула и посочи Ноона.

Мос кимна и се усмихна.

— С удоволствие. Може би вече съм готов отново да имам дъщеря.

Двамата придружиха Мат и Аруула до хълма, където бяха оставили джипа „Хамър“. Мос се удивляваше на превозното средство, макар и не така щедро, както го бяха направили в ордата на Аруула. Вероятно през живота си беше видял и преживял твърде много неща, за да може нещо наистина да го изненада.

Погледнаха назад и обгърнаха с поглед Вечния град. Естествено, че нищо не беше се променило, ако го наблюдаваш с просто око. Но имаше надежда нещата да се обърнат към по-добро и тази надежда се опираше на плещите на мъже като Мос.

Мат им пожела щастие. Тогава той и Аруула се качиха в джипа и потеглиха — назад на север.

Тук бяха намерили онова, което той търсеше. Макар и при обстоятелства, по-различни от онези, които би желал.

Опитваше се да не мисли за Ървин Честър, което обаче не означаваше, че иска да забрави стария си приятел. Вместо това мислеше за Ханк Уйлямс, младия тексасец, който съгласно думите на Ървин искал да си пробие път на север.

Мат се надяваше да намери и него. Преди това време да се окаже съдбовно за тях…

До него Аруула трепереше на седалката до шофьора и зъбите й тракаха, сякаш страдаше от треска.

„Cold Turkey“^[3] — констатира Мат. Аруула страдаше от съпътстващите абстиненцията явления. Беше се докоснала до едно проклятие, което беше отровило още неговото време и неговия свят.

Някои неща, мислеше си Мат, наистина не се променят…

… и по някакво глупаво съвпадение именно най-лошите надживяваха всички времена.

Отхвърлените

Сламенорусото момче, което залиташе из високата до колене трева, беше към края на силите си. При всяко вдишване дробовете му пареха като огън, въпреки това отчаяно продължаваше да бяга. Трябваше да намери помощ, инак семейството му щеше да загине.

Мисълта за ужасните преследвачи го тласкаше напред, но при все това по едно време краката отказаха да му служат. Препъна се и се просна на земята. Оскъдният ландшафт се завъртя пред очите му. Задъхвайки се, остана да лежи между високите стръкове, за да попремине световъртежът в главата му.

Изведнъж — някакъв подозрителен шум. Момчето погледна уплашено нагоре. Взорът му беше твърде замъглен, за да открие нещо повече от няколко неясни привидения, въпреки това веднага разбра, че го бяха догонили…

Дори когато погледът на Арак се избистри, безформените призраци не загубиха нищо от ужасния си вид. Напротив. С всяко трепване на миглите си разбираше все по-ясно как грухтящите същества го обкръжават.

Видът на деформираните им черепи, както и непохватността, с която в приведена стойка размахваха дългите си ръце, допускаха да ги сметнеш за някакъв вид човекоподобни маймуни. Само разпарцаленото облекло върху окосмените им тела говореше, че са нещо повече от примати.

С олюляване се кандилкаха към него и барабанеха предизвикателно с юмруци по гърдите си. Предводителят на ордата държеше в ръцете си извит железен прът и го удряше заплашително в земята. Тъпият поглед на кръвясалите му очи даваше ясно да се разбере, че треперещото момче не може да разчита на никаква милост от него и събратята му.

Когато Арак видя, че кръгът на маймуночовеците все повече се затваря около него, изтощените му крака се раздвижиха като от само себе си. Скочи панически и се опита да избяга настрани. Може би зад следващото възвишение имаше някакво селище, в което можеше да намери помощ! Макар че момчето знаеше колко е малък шансът, насочи се направо към една пролука, която се беше отворила между двама грухтящи маймуночовеци.

Въпреки приведения си вървеж хората маймуни бяха по-бързи от инстинкта за бягство на Арак. С агресивно съскане една от полумаймуните се приведе и се втурна напред. Прокара широка просека в тревата, за да пресече пътя на бягащия към възвишението.

Арак мобилизира последните си резерви от енергия. Краката му летяха над твърдата земя, сякаш силите му не бяха отдавна изчерпани от дългото бягство. Всъщност успя да мине покрай приближаващия се с тежка стъпка маймуночовек, преди този да смогне да му пресече пътя. Недодяланата фигура се опита да сграбчи Арак, но косматите й лапи увиснаха празни във въздуха.

Ала триумфът на Арак трая кратко. Само на няколко крачки по-нататък една тъмна сянка се стрелна към него от другата страна и го сграбчи за краката.

Момчето отново се строполи на земята. Не можеше да се изправи отново, защото маймуночовекът беше стиснал пищяла му в желязна хватка.

Неподправеният страх умножи силите на Арак. Нанасяше бесни барабанни юмруци срещу маймуночовека, но масивният противник приемаше без видимо вълнение ударите, които се стоварваха по врата и лицето му.

Примирен, Арак падна назад и стисна черния каменен отломък, който носеше върху боядисаното в синьо кожено ремъче на врата си. При безизходното положение, в което се намираше, можеше да се надява единствено на помощта на амулета си. Тъкмо искаше да отправи гореща, отчаяна молитва към небето, когато зрителното му поле се затъмни.

Пет-шестима маймуночовеци се събраха около лежащото на земята момче и впериха в него изпълнени с омраза погледи. Въпреки заплашителното изражение на лицата им, недодяланите фигури спазваха крачка почетно разстояние от пленника си. Дори изкривената грамада мускули, която беше повалила Арак, отново се изправи със скок. Направи го почти така, сякаш се страхуваше от по-продължителен контакт с него.

За момент изглеждаше като че ли маймуночовеците се бояха да наранят момчето. Тогава Арак разбра, че само очакват някого.

В същия момент в кръга пристъпи предводителят с железния прът. С ръмжене замахна с примитивното оръжие над чорлавата му глава.

Арак страхливо впи пръсти в острите ръбове на амулета, докато между тях не потече тънка струйка кръв. Без да движи устните си, изпрати отчаян зов за помощ…

 

 

Матю Дракс се опираше с всичка сила в арматурното табло на люшкащия се военен джип, който трополеше през осеяното с дупки пясъчно трасе. Погледна отчаяно към Аруула, която беше стиснала настървено волана и беше настъпила докрай педала за газта на „Хамър“-а.

— Превключи! Трябва да превключиш! — извика Мат към своята загърната в плъхови кожи спътница. Големи усилия му струваше да надвика рева на мотора, който безнадеждно виеше на трета скорост. Въпреки това, изглежда, Аруула го чу. Без да сваля крака си от педала на газта, натисна съединителя с левия и силно блъсна скоростния лост напред, сякаш искаше да забие лъскавия си меч в някакъв противник.

Скоростната кутия се подчини със скърцане на бруталната манипулация на шофьорката.

На Мат му се прииска да си запуши ушите, но предпочете да се подпира с двете ръце, за да не си блъсне главата в нещо. В този момент болезнено му липсваха предпазните колани, чиято текстилна структура се беше разпаднала през последните няколко столетия, докато останалите части на превозното средство бяха устояли на дългия престой в запълнения с моторно масло канал.

Когато Аруула отпусна рязко съединителя, Мат с все сила се опитваше да се задържи при опърничавите подскоци на джипа.

— Отпусни крака си от газта! — изръмжа той, докато рязкото ускорение отново го притисна към седалката.

Варварката послушно намали скоростта, конвулсивно стискайки волана, за да насочва джипа по следата. Погледна тържествуващо към Мат.

— Мисля, разбрала как функционира — заяви тя гордо.

Пилотът кимна страдалчески, преди да отговори:

— Гледай, моля те, напред и се опитай за известно време да запазиш тази скорост.

Разочарована от хладната му реакция, варварката гледаше напред и нарочно мина през две дълбоки дупки, така че Мат отново беше подхвърлен в седалката.

С оглед на болките в опашната си кост Мат междувременно съжали, че предложи на Аруула да я учи да шофира. Мислеше си, че в бъдеще по-бързо ще могат да се придвижват, ако се сменяха зад волана на джипа.

Освен това искаше да разсее варварката от последните съпътстващи абстиненцията й явления, които се дължаха на консумираните мутирали плодове в Рим.

Но очевидно беше надценил способностите й. Дори и след многочасови упражнения на нея й липсваше финият усет за боравене с техниката. Все още третираше машината като ездитно животно, над което трябваше да наложи волята си.

Но може би Мат просто трябваше да й даде повечко време. В последна сметка знанията за двигателя с вътрешно горене означаваха за Аруула културен скок, все едно да пъхнеш самобръсначка в ръката на средновековен човек. Като човек от XXI век, естествено, за Мат беше много по-лесно да се приспособи към културното ниво на тази епоха. Макар че сигурно не беше леко да приеме, че така да се каже, от минута на минута обичайната му среда отстъпва място на този… кошмарен свят. Как е могло да се случи, на това Мат Дракс и след осем седмици не успя да намери никакъв логичен отговор.

В други области, напротив, красивата варварка, която както и преди го наричаше „Маддракс“, показваше интелигентност над средната, която я издигаше далеч над съвременниците й. Така например тя научи английски език значително по-бързо, отколкото Мат усвояваше примитивното, съставено от всякакви древни езици словесно богатство на варварите.

Вероятно способността й бързо да схваща нещата имаше връзка с телепатичната й дарба, която вече на няколко пъти беше забелязал у нея. Почти изглеждаше, че тя чувства смисъла на думите му.

Не, красивата му спътница със сигурност не беше глупава. Въпреки това той трябваше да внимава и да не предявява прекомерни изисквания към нея. Вече донякъде примирен, Мат наблюдаваше как Аруула кара джипа на север с равномерна скорост по едва забележимата пътека.

Там се надяваше да намери полковник Ханк Уйлямс, който пожелал да тръгне в тази посока. Поне капитан Ървин Честър твърдеше така, преди да загине като гладиатор в римския Колизей. При мисълта за смъртта на другаря си някогашният американски пилот се измъчваше от угризения на съвестта, макар че капитанът прие удара на меча на Аруула като избавление.

За да разсее мрачните си спомени, Мат се обърна към шестте резервни туби, които бяха натрупани върху багажника на джипа. Може би бензинът, който се плискаше във вътрешността на маслиненозелените туби, щеше да стигне, докато намери Уйлямс или някой друг приятел от своето ято. Заедно щеше да е много по-лесно за пилотите да се закрепят в това враждебно обкръжение, в което очевидно бяха попаднали при скока в друго измерение на времето.

— Какво има? Сбърках ли нещо? — осведоми се Аруула, която свърза израза на съмнение, изписан на лицето му, със своите шофьорски способности.

Мат я погледна изненадано, преди да поклати глава.

— Само размишлявах за още колко време ще ни стигне горивото — обясни той.

— Имаш предвид храната за колата? — Младата жена се обърна любопитно. Несъзнателно изви волана, така че колата излезе от утъпканата част от пътя. Дясната предна гума веднага затъна в толкова дълбока дупка, че шасито се удари в земята. Ударът беше толкова силен, че долната челюст на Мат се удари в горната. Изтракването на зъбите беше заглушено единствено от блъскащите се една в друга туби, които се смъкнаха зад него.

— Говоря преди всичко за леснозапалимата течност, която скоро ще ни опърли ушите, ако не съсредоточиш вниманието си върху пътя! — отговори той раздразнен.

Аруула гледаше уплашено напред, докато ръцете й стискаха волана с такава сила, че жилите на тренираните й ръце изпъкнаха.

— Не е моя вината, ако и колата не мисли — изръмжа тя засегната. Все пак вътрешно я болеше, че не успява да оправдае очакванията на Маддракс. Възхищаваше се на чужденеца заради знанията му за миналото. Междувременно беше приела факта, че той не е бог, а само човек. Въпреки това все още чувстваше превъзходството му, което болезнено й нашепваше колко ограничен е собственият й хоризонт.

Озлобена се взираше в пясъчното трасе пред себе си, което с течението на годините е било утъпкано във високата степна трева от безброй превозни средства. Не искаше да си позволи никаква грешка повече, затова сега заобикаляше дори и най-малките неравности.

В това време Мат съжали за острите си думи. Тъкмо беше си поставил за задача да бъде по-търпелив с Аруула.

— Ако тубите се сблъскат твърде силно една в друга, някоя може да се пробие — обясни укора си с успокоителни думи. А изтеклият бензин е много опасен. Ако се запали, цялата кола ще изгори.

Аруула кимна, без да сваля поглед от трасето, докато Мат изброяваше различните причини, поради които може да се стигне до експлозия. Ментално надарената варварка чувстваше, че словоизлиянията му бяха косвена молба за извинение, затова го слушаше усмихната, макар и да разбираше само половината от обясненията му.

Докато външно се съсредоточи напълно в светкавичното каране, с вътрешното си сетиво подслушваше внимателно мислите на Мат, така че коментарите му се оформяха в неясни картини. Аруула се наслаждаваше на чуждия свят, който й се представяше по този начин, без Маддракс да забележи тайните й наблюдения.

Варварката беше така свикнала с природната си дарба, че си поотпочина. Известно време просто следваше пътя на север, но изведнъж отворените й сетива бяха залети от нещо силно, отчаяно.

ПОМОЩ!

Викът беше толкова силен, че посланието му пареше в главата й като нажежено желязо. Объркана, Аруула огледа внимателно местността, но не успя да разбере откъде е дошъл писъкът.

„Боже на камъка, помогни ми! Искат да ме убият!“ Думите прокънтяха така мощно в мозъка й, че Аруула се уплаши, че може да й се пръсне главата. Накъсани картини нахлуха с такава сила в съзнанието й, че вече не виждаше добре простиращото се пред нея шосе. Никога преди не беше чувала чужди мисли така силно и ясно! Контактът беше толкова интензивен, че усети как започва да й се гади. Инстинктивно вдигна крака от газта и натисна докрай педала за спирачките. Мат беше дотолкова изненадан от внезапното спиране, че не успя да се задържи. Излетя над арматурното табло и се стовари върху вдигнатия ветробран, който под тежестта му се обърна напред. За щастие плексигласът издържа на удара в капака на мотора.

Със стон Мат се върна назад в седалката. С мъка преглътна една ругатня и изръмжа:

— Какво става? Искаш да ни убиеш ли?

Думите му отекнаха силно над заобикалящата ги степ, защото след като Аруула беше накарала двигателя да спре, настъпи гробна тишина.

Вместо да му отговори, Аруула се смъкна в седалката на шофьора и постави глава между коленете си. В първия момент Мат си помисли, че варварката ще заплаче.

— Хей, нямах предвид това — зауспокоява я той с мек глас. Тогава разбра, че варварката само беше заела поза, в която можеше да използва по-добре телепатичните си способности. — Чуваш ли нещо? — полюбопитства той.

Варварката не можеше да разбере въпроса му, защото отдавна беше потънала в транс. Контактът с чуждите мисли й причиняваше болка, но след като се настрои на необикновено силната им интензивност, обърканите късчета от картината се оформиха в ясна сцена.

Изведнъж почувства как у нея се засилва детинският страх. Коленете й започнаха да треперят, докато гледаше изпълнените с омраза разкривени лица, които я наблюдаваха. Някакъв вид полумаймуна размахваше в косматите си ръце извит прът и я налагаше с него!

Макар че Аруула само преживяваше емоциите на чужд човек, почувства следващия удар, сякаш бяха улучени собствените й ребра. Накрая нещо се стовари като чук върху ръката и главата и контактът прекъсна.

С обляно в пот лице Аруула се стресна. Задушаваше я ужас, когато си помисли какво причиниха току-що на жертвата.

— Какво има? — откъсна я от мислите й Мат.

— Трябва да помогнем! — отговори тя отсечено. — Оттатък! Посочи едно обрасло в трева възвишение, което се намираше само на хвърлей копие от шосето. Смъртният страх на чуждия човек беше като невидим сигнал, който й посочваше пътя към мястото на нападението.

— Окей, може би сега трябва аз да поема волана — предложи Мат, но Аруула вече беше завъртяла контактния ключ и беше включила на първа скорост.

Сега, когато беше с мислите си при безпомощната жертва, ръцете й действаха съвсем автоматично. Докато Мат се усети, тя изви рязко волана и потегли с буксуващи гуми. С подскоци пореше през високата до колене трева и със сигурността на сомнамбул превключваше на все по-голяма скорост. Чувство за опасност се надигна у Мат, когато видя с каква скорост колата лети към височината.

— Не толкова бързо! — изръмжа на Аруула. — От другата страна отново има спускане!

Тогава джипът се стрелна отвъд върха на хълма! Буксуващите колела увиснаха за секунди във въздуха, преди да потънат в морето от трева и с трясък да се стоварят на земята.

Мат с голяма мъка се задържаше на седалката си, докато стенещите ресори отново го изхвърлят нагоре. Тъкмо искаше да наругае Аруула за главоломното каране, когато видя защо тя бърза.

На по-малко от двайсет метра няколко брутални дангалаци налагаха паднало на земята момче, което се беше свило като ембрион, за да се предпази от ударите.

Докато джипът хвърчеше към групата, Мат видя, че недодяланите мъже не са обикновени хора. Цялостната им физиономия изглеждаше странно деформирана или, по-точно казано — дегенерирала. Да, при по-подробно вглеждане тези мъже наподобяваха изображенията на хора от каменната ера, каквито Мат познаваше от книгите.

Което само по себе си беше невъзможно! Дори при удара с кометата човешката цивилизация да беше върната назад в развитието си, катастрофата не би могла да обърне назад самата еволюция.

Онова, което освен това смущаваше Мат при вида на тези „неандерталци“, бяха разпарцалените дрехи, които носеха. Но той нямаше време да продължи мисълта си. Без да намалява скоростта, Аруула се понесе към хората от каменния век. Искаше колкото е възможно по-бързо да помогне на беззащитното момче, затова натисна спирачките едва в последния момент.

Маймуночовеците междувременно бяха оставили жертвата си и се пулеха уплашено в гърмящото чудовище, което се беше стрелнало към тях като хищник.

Спирачните дискове на джипа протестираха с пищене срещу внезапното спиране на Аруула. Колелата блокираха и се плъзнаха по тревата. Точно срещу двама маймуночовеци! Миг след това бяха грабнати с огромна сила и запратени във въздуха от капака на двигателя. Звукът на чупещи се кости заглуши този на загасващия мотор.

За момент Мат почувства състрадание към блъснатите същества, но видът на безпомощното момче му напомни, че Аруула не е имала друг избор. Ако искаха да победят тази животинска орда, трябваше да действат безогледно.

Секунди по-късно стана ясно, че дори е подценил опасната ситуация. Първобитните хора от каменния век не се оказаха особено впечатлени от появата на джипа. Като по безмълвна команда се нахвърлиха върху превозното средство и при това разтърсваха заплашително косматите си юмруци.

Мат тъкмо искаше да се вдигне от джипа, когато най-предният нападател стигна до колата. Пилотът светкавично вдигна крака, опря се на рамката на джипа и заби токовете на военните си ботуши в лицето на неандерталеца.

Черепът на маймуночовека се отметна към тила му, а назалната му кост се счупи от силния удар. Въпреки ритника великанът не се отдръпна нито сантиметър назад. Само разтърси глава с грухтене, сякаш искаше да прогони досадна муха — и отново се приготви за борба.

Но Мат използва краткия миг, за да си подсигури по-стабилна позиция. Преди маймуночовекът да поеме инициативата, отправи два бързи прави удара, които улучиха едрото лице на полумаймуната. Пак без да постигнат никакъв видим ефект. Всичко, което спечели, беше, че неандерталецът бясно закрещя и го удари с двете си лапи в гърдите. Ударът се стовари върху Мат като парен чук и го запокити назад. Просна се ужасно силно на гърба си, докато неандерталецът се спусна към него и развъртя във въздуха дългите си ръце като млатила за вършитба. Косматите юмруци се изсипаха върху Мат като удари с чук, така че той не виждаше никаква възможност да се изправи.

На всичко отгоре сега се приближаваха и още двама маймуночовеци. Срещу това превъзходство в силите нямаше никакъв шанс!

На Мат не му оставаше нищо друго, освен да предприеме бързо отстъпление. С един ритник си осигури време да си поеме дъх и се претърколи настрани, направо под джипа. Косматите животни бяха дотолкова изненадани от внезапното му изчезване, че за момент застанаха безпомощни.

Мат междувременно изпълзя изпод шасито откъм мястото на шофьора и скочи на крака. Само на метър, с гръб към него стоеше Аруула. Варварката беше грабнала меча от задната седалка на джипа и въртеше острието му около себе си, за да се брани срещу двама неандерталци.

Дясната ръка на една от недодяланите фигури беше в неестествена поза спрямо тялото, въпреки това скочи към Аруула и хвърли камък срещу нея.

Мат не можеше да повярва. Нападателят беше един от двамата, които Аруула беше блъснала с джипа. Въпреки нараняванията си маймуночовекът се нахвърли срещу обнаждения меч, не обръщайки внимание на смъртната опасност, засили се със здравата ръка и удари Аруула. Аруула се завъртя около собствената си ос. Извиваше меча си с мощни движения. Лъскавата стомана се заби със свистене в косматите крайници.

Когато Аруула се изправи с пирует, неандерталецът беше втренчил слисан поглед в кървящия остатък от ръката си. С грухтене се строполи в тревата до отрязаната си ръка. Другият маймуночовек беше притиснал космати пръсти около врата си и напразно се опитваше да спре кръвта, която се лееше от прерязаното му гърло. Още докато той безмълвно се свличаше, друг маймуночовек скочи покрай него и замахна към варварката.

Този път защитната реакция на Аруула закъсня. Беше улучена и залитна назад. Маймуночовекът веднага се нахвърли и улови дългата й коса. Брутално дръпна синьочерната й плитка назад и понечи да стовари момичето на земята, но преди още да извърши докрай движението, един деветмилиметров куршум се заби в челото му.

Маймуночовеците изгрухтяха при експлозията на изстрела и погледнаха втрещени към Мат, който беше заел положение за стрелба, вдигнал с две ръце на височината на раменете си своя армейски пистолет „Берета 98 Г Дабъл Екшън“. Междувременно му стана ясно, че трябва да прибегне до последното средство, ако иска с Аруула да се измъкнат живи от тази ситуация.

Маймуночовеците не се впечатлиха задълго от смъртоносното действие на оръжието му. След като секундата на ужаса отмина, нахвърлиха се отново.

Аруула пак беше заела основен стоеж с меча си. — Юу за нак! — изръмжа тя яростно. Оцапаното в кръв острие в ръцете й доказваше колко сериозна е тази смъртна заплаха.

Мат нямаше време да проследи по-нататъшната борба на варварката. Двама маймуночовеци се бяха покатерили на джипа, за да го нападнат оттам. Един от неандерталците скочи върху прикрепените резервни бидони. Внезапно се наведе и дръпна толкова рязко една от ламаринените туби, че привързващото въже се скъса. Силата на тези същества беше невероятна. Ако хванеха човек, без съмнение можеха да го разкъсат с голи лапи.

Маймуночовекът вдигна пълната туба и се опита да я запрати срещу Мат. Пилотът светкавично вдигна оръжието си и сви показалеца. „Дабъл Екшън“-ът в ръцете му излая силно. Докато куршумът се забиваше в косматите гърди на маймуночовека, затворната рама на пистолета се върна назад. Празната гилза изхвърча автоматично и в цевта влезе нов патрон.

Макар че от простреляното място бликаше кръв, маймуночовекът извърши движението си докрай и запокити тежката ламаринена туба към Мат.

Тя с трясък се стовари на земята, точно на мястото, където преди секунда стоеше пилотът. В последния миг успя да отскочи настрана. Същевременно стреля срещу втория неандерталец, който искаше да се нахвърли върху него откъм капака на двигателя. Улучи го в глезена.

Това попадение имаше незабавен ефект. Маймуночовекът с вой стисна крака си и се килна настрани. Мат не го проследи как се стоварва на земята, а отново се завъртя към метача на туби. Но съпротивителните сили и на този се бяха изчерпали. С хъркане се строполи на задната седалка.

Зад Мат екнаха пронизителните предсмъртни крясъци на други маймуночовеци, които паднаха жертва на меча на Аруула.

Въпреки слепия агресивен бяс останалите неандерталци отстъпиха. Изглежда, разбраха, че хората от странното превозно средство ги превъзхождат. Само една полумаймуна с огненочервена козина вдигна някакъв гранитен отломък от земята, но когато Мат насочи пистолета си към него, той пусна отново камъка и побягна.

Пилотът тъкмо искаше с облекчение да си поеме дъх, когато някакво агресивно грухтене го накара да се обърне уплашено. На десет метра от него стоеше главатарят на дивата орда и предизвикателно удряше железния прът в земята.

Мат направи опит да се мине без по-нататъшно проливане на кръв. Наведе цевта на автоматика и стреля. Земята само на сантиметри от босите крака на маймуночовека отхвръкна. Но това не беше надарено с разум същество, което да се уплаши от предупредителни изстрели. Без да е впечатлен, втурна се и застрашително вдигна железния прът над главата си.

На Матю не му оставаше нищо друго, освен да го спре с изстрел! Прицели се в лявата му плешка, но люлеещата походка на противника му правеше точното прицелване невъзможно.

Когато Мат стреля, на гърдите на разгневения до кръвожадна лудост получовек цъфна червено цвете.

Въпреки попадението, изглежда, маймуночовекът не усещаше нито болки, нито умора, защото продължи да тича, без да намалява скоростта. Междувременно се беше приближил на пет метра.

Мат даде бързо още един изстрел. Макар пак да улучи, вдигнатият прът застрашително се приближаваше. Само още два метра… един…

В последния момент Мат вдигна „Берета“-та и се прицели между хлътналите очи на маймуночовека.

Едва след като куршумът проби деформирания череп, съществото се строполи на колене. С един последен рефлекс се опита да запрати железния боздуган към Мат, но металът с дрънчене се стовари върху джипа.

Мат веднага се извърна към останалите маймуночовеци, които бяха проследили бесния напад на предводителя си. Но очевидно никой от тях не желаеше да отмъщава за смъртта му. Като видяха, че и най-силният от групата не можа да излезе срещу ужасното оръжие на чужденеца, обърнаха се с грухтене и офейкаха.

— Още веднъж се справихме — обърна се той с облекчение към спътницата си. Но Аруула отдавна беше изтичала, за да види лежащото неподвижно на земята момче.

На пръв поглед изглеждаше, че русокосият е мъртъв. Но когато Аруула се приближи, той внезапно скочи и се опита да избяга. Едва когато забеляза, че не беше някой от маймуночовеците, отново се успокои. С облекчение се отпусна отново в тревата и погледна варварката със смесица от страх и надежда.

— Тума за фееза. Надявам се, че си добре, малкият — поздрави го на езика на странстващите народи.

Веждите на Русия перчем се смръщиха недоволно.

— Казвам се Арак, а не Малкият — отговори на диалект, близък до нейния език. След кратка пауза допълни значително по-меко: — Без вашата помощ сигурно бях загубен.

Устните на варварката се разтеглиха в усмивка.

— Наричат ме Аруула — представи му се и тя. — Определено не исках да те ядосвам, Арак. Напротив, бих искала да разговарям с теб. За пръв път срещам някого, който също може да подслушва!

„Можеш да говориш с мислите си като мен ли?“ Аруула се намръщи болезнено, защото думите кънтяха в главата й, сякаш момчето беше изкрещяло в ухото й.

— Моля те, недей — възпротиви се тя. — Не съм свикнала да разговарям с някого по този начин. Твърде е силно за мен.

Арак кимна като че ли знаеше това нещо.

— Само трябва малко да се поупражняваш, тогава ще установиш колко силно можеш да чуваш някого другиго — обясни й с бащински тон.

В този момент пристъпи Мат и Аруула му разказа какво е научила до този момент.

— Попитай го какво прави сам в тази затънтена местност — помоли Мат и Аруула предаде въпроса на Арак.

Той се стресна, сякаш му е хрумнало нещо изключително важно.

— Семейството ми — прошепна той. — То все още е в гробището на бръмбарите! Скимарите искат да ги убият! Трябва да им помогнете, моля ви!

— Скимари ли?

— Маймуночовеците.

— Защо тези зверове ви преследват с такава омраза? — осведоми се Аруула.

— Защото сме отхвърлени — обясни Арак тъжно. — Където и да отидем, навсякъде ни посрещат с враждебност. Затова стоим далеч от човешките селища. Но тази сутрин внезапно започнаха да ни преследват тези безмозъчни скимари. Затова родителите ми и другите избягаха в едно голямо гробище за бръмбари. Успяхме да се укрием в празните черупки на мъртвите животни, но маймуночовеците търсят навсякъде. Само въпрос на време е, докато намерят убежището. Промъкнах се, за да търся помощ. Но няколко от тези зверове са забелязали бягството ми и са тръгнали по следите ми. Аруула преведе на Мат.

— Защо се държат така враждебно към семейството ти? — поиска да разбере от момчето.

Арак вдигна рамене и прошепна:

— Не знам. На никого нищо не сме сторили.

Аруула инстинктивно почувства, че момчето скри от тях нещо важно. За момент пред духовните й очи замъждука накъсана картина, на която се различиха Арак и маймуночовеците. Но последователността беше твърде кратка, за да може Аруула да научи нещо повече от мъглявата представа за току-що видяното.

Тя внимателно се опита да подслуша мислите на отхвърления. Вместо по-нататъшни видения до нея достигна кратковременна болка, сякаш докосваше със сетивата си нещо мрачно, предизвикващо отвращение. Веднага след това усети как съзнанието на Арак се затвори за нейната намеса.

Аруула не знаеше нито как той го прави, нито пък можеше да обясни с думи онова, което се случи между тях. Само се досещаше, че невзрачното момче контролира силите си много по-добре от нея.

Външно Арак си придаваше безобиден вид, като че нищо не се е случило.

— Ще дойдете ли с мен да помогнете на семейството ми? — помоли се той.

Мат замислено се почеса по главата. От една страна, искаше да продължи да търси изчезналите си другари, от друга страна, не можеше просто, да изостави на произвола на съдбата момчето и неговите хора.

— Къде се намира гробището за бръмбари? — осведоми се той с помощта на Аруула.

Арак посочи с ръка на северозапад над обраслата с трева степ.

— Е, добре, това е почти в нашата посока — каза Мат.

Варварката кимна в знак на съгласие. Тя искаше на всяка цена да помогне на момчето. Дори и само за да разбере дали цялото му семейство има дарбата да подслушва. Може би тези отхвърлени дори принадлежат към собствения й народ, от който е била отвлечена като дете.

Тримата се върнаха заедно при джипа. Когато стигнаха до колата, Мат бързо се метна зад волана.

— Мисля да поема следващата част от пътя — обяви той. Беше се наситил предостатъчно на шофьорското изкуство на Аруула за дни напред.

— Идват — прошепна ужасена Йола. — Онзи със сивата козина преди малко ни откри!

Борк тъкмо се канеше тихичко да изтърси някакво проклятие, но от треперещите му устни не излезе и най-слаб звук. Страхът буквално беше завързал гърлото на главата на рода. При това не знаеше кое го плаши повече: това, че се приближаваше цялата орда или че някои маймуночовеци притежаваха нещо като разум, което ги правеше двойно по-опасни.

Когато Борк обгърна с поглед хората наоколо, видя недоволни лица. Знаеше, че другите го смятат виновен за неволята си. В крайна сметка негова беше идеята да се оттеглят от Бендраке и от племето.

Как би могъл да предвиди, че ще загубят контрол над всичко?

Но това беше безразлично за неговите сестри и за съпрузите им. Виждаха само, че са принудени да се навират дълбоко в някаква планина от тела на мъртви бръмбари, за да избягат от маймуночовеците, които от тази сутрин бяха по петите им.

Убежището представляваше тяло на особено голямо насекомо, погребано под тези на много по-дребни свои събратя, така че до тях проникваше съвсем малко дневна светлина.

— Сега идват и от тази посока — изсъска им отгоре жена му. Цила беше заела наблюдателен пост в някакво намиращо се отвън тяло, но сега бързо слизаше към тях по кухите скелети.

— Трябва да се оттеглим назад, това е последната ни надежда — заяви тя с решителен глас. Както често пъти се случваше, макар и Борк вече да не ги помнеше, тя пое водачеството на рода. С остри думи подтикваше пред себе си изпадналите в летаргия мъже и жени:

— Хайде, горе главите. Защо инак Арак ще е проучил този път за бягство?

— За да може по този начин самият той да офейка — измърмори злобно Доран. — Твоят син именно е разбрал овреме, че е по-добре да не се доверява на баща си.

— Дръж си езика зад зъбите — изсъска Борк предупредително. Не че думите на Доран го нараниха кой знае колко, а защото трябваше да предотврати хората от рода му от страх да не се хванат един друг за гушите, вместо да действат заедно. — Синът ми пое голям риск върху себе си, за да ни доведе помощ. Би трябвало да се покажем достойни за него, като направим всичко възможно да останем живи, докато се върне. Бягайте през десетокракия навън и се опитайте да се скриете в някоя друга планина от трупове. Най-добре ще е да се разделим, така шансовете на отделните хора за оцеляване ще са по-големи.

— Сигурно искаш да се отделиш и да ни изоставиш за храна на тези зверове? — изфуча Йола.

На Борк му стана болно, че и сестра му се отвръща от него, но нямаше време да показва, че е обиден.

— В степта никой от нас няма шанс да оцелее — просъска в отговор. — Скимарите са по-бързи от нас. Можем само да продължим да се крием от тях, докато се откажат да ни търсят.

— Или докато открият и убият всеки от нас — допълни Доран. За момент изглеждаше като че ли иска да се изплюе в краката на шурея си, но после се обърна към другите, които вече се катереха из бъркотията от тела на бръмбари.

Борк погледна след мъжете, жените и децата, които беше разочаровал.

— Ако успеем да удържим до вечерта, вероятно ще можем незабелязано да изчезнем в мрака — продължи да им нашепва окуражително. При това беше твърдо убеден, че никой от тях няма да оцелее и до следобеда.

Някакъв стържещ шум го накара да се обърне.

Борк ужасен се втренчи в тъмните привидения, които се катереха подир него по планината от бръмбари. Недодяланите фигури непрекъснато се блъскаха в превърналите се в скелети останки, въпреки това енергично се приближаваха към убежището. Ордата се предвождаше от някакъв мъжки със сива козина, който беше по-интелигентен от събратята си.

С копие или меч в ръка Борк би могъл да се изправи срещу Сивата козина. Смъртта на този звяр сигурно щеше да увеличи шансовете за оцеляване на рода му. Но Борк не беше обучен да се сражава. Никога не е притежавал оръжие и дори изведнъж такова да се окажеше в ръцете му, нямаше да знае как да го използва.

Негово оръжие винаги е бил духът, но при тези твари ползата от него беше слаба.

Така че му оставаше единствено да потърси спасение в бягство. Бързо изпълзя от убежището си и през няколко здрави скелета се прехвърли, преди да стигне до тялото на десетокракия, което минаваше като тунел през море от смачкани трупове на бръмбари. Предпазливо се метна във високото тяло на червея. Вътре вървеше опипом между ребрата на животното, без да подозира, че на тях някога са били закрепени седалките за пътници на градски автобус.

Борк никога не беше чувал за времето преди катастрофата, затова нямаше представа за техническия произход на останките от превозното средство, през което се придвижваше. Познаваше само гигантските насекоми като андрони или фреккойшери, които обитаваха този край. Тогава му се струваше логично, че при това струпване на празни скелети трябва да става дума за хитинови черупки на подобни същества. Нямаше представа, че той и родът му се намираха в гробище за стари автомобили.

Борк тъкмо се прекачваше през оголената рамка на челното стъкло, когато отпред чу уплашените писъци на сестрите си. Веднага след това прозвуча многогласният хор на тържествуващите маймуночовеци.

Противните твари ги бяха вкарали в капан!

„Проклета Сива гадино, за това си виновен само ти!“

Страхът заради жена му подтикна Борк да се движи по-бързо. Чевръсто се покатери през последните останки, преди да излезе на открито. Заслепен от яркото следобедно слънце, наложи му се да примига няколко пъти, преди да види двете си сестри, които се бяха вкопчили в мъжете си само на хвърлей камък разстояние.

Родът се намираше посред някакъв коридор, който водеше между две високи планини от натрупани бракувани автомобили. По покривите на най-горния пласт превозни средства скачаха пет-шест маймуночовека и предизвикателно се удряха в гърдите.

Зад Борк също прозвуча ликуващо грухтене, защото Сивата козина и ордата му стремително се приближаваха.

— Бързо, трябва да се изкачим нагоре! — извика Цила, която единствена не се беше вкаменила от страх. При това посочи някаква кула от автокаросерии, която стърчеше доста над останалото автогробище. Наплашените хора бяха вторачили нерешителни погледи нагоре.

— Хайде, побързайте! — изръмжа Борк на сестрите си, докато тичаше към тях. — Последвайте Цила, това е единственият ни шанс!

Заповедта на родовия им глава премахна вцепенението. Двете двойки с децата си покорно тръгнаха след Цила към подножието на кулата.

Скимарите скоро забелязаха, че жертвите им искат да избягат. Възбудено заподскачаха по покривите на колите. Някои от тях чупеха съсипаните каросерии, за да хвърлят острите парчета надолу.

Борк разбра, че трябва да направи нещо, за да даде повече време на семейството си. Подтикнат от някаква внезапна искра от находчивост, започна да грухти като маймуночовеците и също така да се бие в гърдите.

Слисани, неандерталците се спряха. Досега бяха виждали отхвърлените само като жертви, които не използват никакво външно насилие. Сега, види се, един от тях искаше да отправи предизвикателство.

Борк се възползва от объркването, за да се присъедини към семейството си. Но едва-що беше отминал редиците на маймуночовеците, и изненадата им премина в неудържим бяс. Яростно събаряха надолу цели коли. Неколцина неандерталци скочиха след Борк, за да го разкъсат с голи ръце.

Страхът даде криле на краката му, но ловките маймуночовеци го настигаха толкова бързо, че не беше възможно да се добере до подножието на кулата.

Вече усещаше във врата си горещото дихание на преследвачите си, когато една от планините железории, разтърсена от вилнеещите полумаймуни, се свлече. От грамадата с трясък се откъснаха няколко от по-долните коли, после цялата планина се събори с грохот. Тежките шасита се завихриха във въздуха като топки за игра и погребаха под себе си скимарите, които се бяха осмелили да се спуснат в ямата.

Борк подскочи в последния момент нагоре по колите, където беше избягало семейството му. Едва успя да се вкопчи здраво за едно — червено някога — Алфа Ромео, когато зад него тежък Мерцедес се стовари на земята. И смачка преследвача на Борк, който тъкмо искаше да го сграбчи за краката и да го смъкне в бездната. Тежката каросерия размаза деформираното тяло, преди да продължи да се смъква по-нататък.

Сътресението накара Алфата под ръцете на Борк да потрепери, но за щастие солидно изработената преди столетия конструкция издържа. След като люлеенето престана, отхвърленият бързо се закатери нагоре. Захващаше се за издадените напред капаци на двигателите и останалите без стъкла странични врати, за да се добере бързо до върха.

Върху някакъв „фиат“ си отдъхна за малко и се огледа към оцелелите маймуночовеци, които възбудено скачаха около събарящите се останки от коли. Неколцина скимари бяха получили тежки охлузвания, но агресивността им не беше намаляла ни най-малко.

Без да обръщат внимание на кървящия си събрат, който се мъчеше да се освободи от останките, трима маймуночовеци скочиха над развалините към кулата от автомобили, където се бяха добрали отхвърлените.

Към Борк се протегнаха няколко ръце, за да му помогнат. Наред с тези на Цила, особено яките ръце на Доран бяха онези, които го вдигнаха нагоре. Пред лицето на безбройните скимари, които прииждаха към тях от всички страни, предишните им караници бяха забравени. Сега ставаше въпрос за самото им оцеляване!

Първите скимари вече се катереха по останките, за да се доберат до шестимата възрастни и Двете деца, които страхливо се бяха притиснали един към друг.

— Направи нещо най-сетне — скара се на брат си Йола в смъртната си уплаха. — Та ти си най-силният между нас!

Борк кимна. Сестра му беше права, вече нямаше друг изход. Сега можеше да им помогне единствено дарбата им — подаръкът от техния бог в камъка. Обгърна амулета на врата си и се помоли на Меетор, преди да събере сили за предстоящото нападение.

Непосредствено под него се катереше маймуночовек. Вече беше толкова близо, че можеше да се различи един стар белег, който минаваше напряко през лявата половина на лицето му.

Борк не биваше повече да се бави. Трескаво потърси съзнанието на лицето с белега. Тогава се стрелна като копие в него. Като светкавица навлезе в гънките на чуждия мозък, опипа ги и потърси честотата на вибрациите на скимарите. Тогава се намеси ментално, за да подчини примитивния разум под свой контрол.

Смесването на техните мисли беше болезнено.

Борк почувства как през тялото му премина пареща вълна от отвращение. Сякаш някой улавяше разума му с нечисти пръсти и ровеше дълбоко в най-закътаните му ъгълчета, за да ги извади навън. Мисловният свят на противника му го завлече в някакъв водовъртеж от чужди емоции, които заплашваха да залеят съзнанието му и да го запратят в подмолите на лудостта.

Борк напразно се опитваше да отхвърли атаката на животинските впечатления. Лицето му се изкриви от болка. Кожата на челото му така се изопна, че заплашваше да се скъса. Някакво неконтролирано треперене връхлетя тялото му, докато ръцете му безсмислено се мятаха във въздуха. От сгърчените му в спазъм гърди се изтръгна изтерзан вик, който излезе от изкривените устни само като полусподавено гъргорене.

Дали не беше загубил, преди още борбата истински да е започнала?

Като от безкрайна далечина ухото му долавяше шумовете на маймуночовеците, чиито лапи лудешки бързо дращеха по ламарините на автомобилите. Контактът причиняваше болка и на скимаря.

Борк с хъркане пое въздух с изнемощелите си дробове, вкара последните резерви от сили в тялото си и така укрепи почти парализирания си дух. В последното ъгълче на останалия разум се формира огнище на съпротива. Започна да нараства и с бясна бързина наедря — докато откъсна като було от себе си болката и я запрати обратно към противника си.

Подобно на мълния, импулсът се стрелна през мисловната им връзка и улучи чуждото съзнание. Скимарят подскочи съсипан, изгуби равновесие върху гладкия капак на двигателя и се плъзна надолу по бронята.

Борк трескаво се опитваше да прекъсне контакта. Мъчеше се да се откъсне от мислите си, но беше безпредметно.

Маймуночовекът се смъкна надолу по останките от колите и се стовари на гърба си върху пода на съборилия се „Мерцедес“. При това си счупи три ребра.

Борк усети бруталната болка сякаш се бяха изпотрошили собствените му кости. Извика измъчено, тогава най-после успя да прекъсне контакта.

Под него Сивата козина и другите скимари заобиколиха ранения си събрат.

Борк притисна юмруци към пулсиращите си слепоочия. Събра болките, които нервната система изпращаше посредством тялото му, и ги изстреля в глъбините на честотните вълни на маймуночовеците. Атаката продължи само няколко секунди, но подейства като нажежена игла, забита в примитивните мозъци.

Скимарите се завъртяха с фучене наоколо, но не видяха врага, на когото дължаха болките си. Само Сивата козина погледна побеснял към Борк и семейството му. Тогава протегна ръка нагоре и нададе приглушено изгрухтяване, за да подтикне събратята си. Други скимари незабавно запригласяха на ритмичните му звуци, докато проехтя многогласен хор, чието мрачно звучене се издигна към отхвърлените.

Подтиквани от общата омраза, първите маймуночовеци наскачаха върху долните автомобили, за да се покатерят сръчно нагоре по останалите без стъкла рамки.

Пред лицето на новите нападатели Борк се килна изтощено назад.

— Не мога повече — прошепна той. — Ако още веднъж се свържа с някой от тези духове, ще загубя разсъдъка си. Това за вас ще е по-скоро опасно, отколкото полезно.

Цила сложи успокоително ръка на тила му и нежно прошепна:

— Добре де. Всички ние знаем, че направи каквото можа. Звучеше доста примирено, сякаш вече беше приключила с живота си. Но какво ли трябваше да отговори на това Борк, за да й вдъхне кураж? Положението им беше безнадеждно.

Въпреки това Доран и Корак се захванаха да чупят парчета от мнимите черупки от насекоми и да ги хвърлят срещу скимарите.

Единственият резултат от бомбардировката с брони, ръждясали врати и части от двигатели всъщност беше, че двама нападатели изгубиха равновесие и паднаха долу. Останалите обаче не се впечатлиха от това, ами се катереха все по-нагоре. Също и белязаният тип с изпочупените ребра се беше приближил застрашително.

— Трябва да обединим силите си, тогава може би ще успеем да отблъснем тези зверове — предложи Цила.

Борк кимна. Шансът беше незначителен, но все пак нещо по-добро, отколкото бездейно да чакат да бъдат разкъсани на парчета.

Трескаво стисна с дясната си ръка своя амулет, докато с лявата докосна рамото на Корак. Останалите членове на семейството последваха примера му. Всеки от тях докосна парчето камък на врата си, със свободната си ръка се опираше върху най-близкия си съсед, докато кръгът от мъже, жени и деца се затвори.

Заедно се концентрираха върху сияйната сила, която пламтеше в телата им. Обединиха я в огън, който търсеше път да излезе на свобода. Борк събра в едно невидимата сила, която извираше от телата им, и я запрати надолу. Там улучи капака на някаква главина, който се намираше сред натрупаната стена от железарии.

Сякаш грабната от невидима ръка, изкривената ламарина беше запратена нагоре и подобно на въртящо се фризби, полетя към оня с белязаното лице, който тъкмо се катереше по „фиат“-а. Металният отпадък се стовари с трясък в окосмения му врат.

Изненадан, белязаният отпусна хватката си от бронята, за която се държеше, и падна през два реда автомобили надолу, преди инстинктивно да се вкопчи за дръжката на отворената врата на някакво „Рено“.

Без изобщо да мисли за ужасната атака срещу себе си, незабавно се метна нагоре, за да продължи нападението си.

С голяма мъка Борк успя да вдигне във въздуха още два капака и една броня. Макар че всеки път улучваше някой скимар, не можа да задържи нападението на ордата. Най-предните маймуночовеци вече се показаха в края на първия ред коли.

Същевременно телепатичният кръг на семейството му се разпадна. Корак и Доран се изгубиха под ударите на скимарите, като същевременно и те ги заудряха с всичка сила по лицето и гърдите.

Йола, напротив, беше твърде бавна.

С писък се опитваше да се измъкне от типа с белязаното лице, тогава съществото я сграбчи за краката и я завлече в края на реда коли. Доран понечи да се притече на помощ на жена си, но не се приближи достатъчно. Още маймуночовеци се протегнаха откъм края на реда и заудряха безпомощната си жертва. Косматите им юмруци барабанеха глухо върху жената.

Йола с хъркане се килна настрана. От ъгълчето на устата й потече тънка струйка кръв. Скимарите грабнаха безжизненото тяло и го хвърлиха надолу.

— НЕ! — изръмжа Доран и поиска да се хвърли срещу зверовете. Борк и Корак го сграбчиха в последния момент за ръцете и със сила го предпазиха да не се втурне към гибелта си.

— Твърде късно е! — извика Борк на своя зет. — Тя отдавна е мъртва!

Едва сега забелязаха, че отново са сами върху планината от железни отпадъци. Скимарите се бяха оттеглили долу, за да отпразнуват триумфа си с шумно грухтене.

Семейството колебливо се приближи до края на пласта коли. Но онова, което видяха долу, накара повечето от тях да се отдръпнат с погнуса.

Скимарите се събраха с грухтене около мъртвата и с камъни и метални парчета разбиха черепа й. Когато Борк разбра, че маймуночовеците искат да се докопат до мозъка на сестра му, ужасен, отвърна поглед.

Значи такава беше съдбата, която очакваше всички! Повдигаше му се, но празният му стомах нямаше какво да избълва. В гърлото си почувства само горчивия вкус на жлъчка.

— Знаят добре, че не можем да им избягаме — изрече Цила онова, което мнозина мислеха.

— Тук горе сме на толкова сигурно място, колкото в килер.

Борк кимна. Тогава се присъедини към останалите, които примирено стояха по покривите на колите. Мляскащите шумове, които достигаха до тях отдолу, дадоха на всички да разберат ясно, че ако не станеше чудо, оставаше им единствено да очакват края си.

Тогава се дочу силен грохот, който отекна в ушите им като гръмотевица.

Веднага след това триумфалният вой на скимарите се превърна в уплашено грухтене. Борк се събуди пръв от летаргията си и трескаво допълзя до края на пласта железни отпадъци. Отначало видя само онзи тип с белега на лицето, който лежеше изкривен на земята и не се помръдваше. Кръв шуртеше от шията му.

В същия момент сърцето на Борк подскочи от радост. Само на хвърлей камък разстояние позна Арак, който стоеше между рус мъж със странни дрехи и някаква тъмнокоса жена.

Чужденецът сочеше с ръката си неколцина маймуночовеци, които с грухтене се приближаваха към него. Изведнъж нещо между пръстите му изтрещя. Един от скимарите беше запокитен от някаква невидима сила и падна безжизнен на земята.

Първобитната орда беше обзета от безпокойство. За момент, изглежда, зверовете преценяваха дали да прегазят новодошлите с директна атака, но Сивата козина възпря събратята си със силен гърлен крясък. След това двама скимари грабнаха тялото на Йола и го замъкнаха между планините от железни отпадъци.

След миг и останалите маймуночовеци се оттеглиха в различни посоки. Взеха със себе си онзи с белязаното лице и останалите мъртви. След секунди изчезнаха между останките от коли, сякаш никога не ги е имало…

Матю Дракс претърсва още половин час автомобилното гробище, но не откри нито неандерталците, нито трупа на Йола. Маймуночовеците или наистина бяха избягали в околната степ, или се бяха скрили дотолкова навътре в грамадата железни отпадъци, че беше невъзможно да бъдат открити.

Във всеки случай изглеждаше, че нямат желание да нападат отново.

Мат с бързи крачки се върна между хълмовете скрап назад при джипа, пред който се бяха събрали Аруула и отхвърлените.

— Благодарим за помощта ти, велики Маддракс — поздрави го Борк. — Без теб и гърмящата ти ръка всички щяхме да сме загубени!

От приветствието Мат едва ли разбра нещо повече освен името, което Аруула му беше стъкмила при първата им среща и с което междувременно беше свикнал. Очевидно вече беше разговаряла с хората. Сега му преведе и Мат кимна приятелски на Борк, преди да отговори:

— Трябва да изчезваме оттук колкото е възможно по-бързо, преди маймуночовеците да се върнат. В това трудно за ориентиране място могат да ни нападнат по всяко време.

— Но как да им избягаме? — попита отчаян главата на семейството, а Аруула преведе. — На открито тези зверове са по-бързи от нас!

— Но аз нямам достатъчно място в джипа, за да взема цялата ти фамилия — призна Мат. — Трябва да измислим нещо друго.

Отхвърлените го погледнаха с упование. Човек, който можеше да убива страшните скимари само с ръката си, сигурно знаеше как да намери изход от всяка ситуация.

Мат се почувства малко неудобно под натиска на тези очаквания. Нервно се огледа в автогробището. Когато под някакви железни детайли откри стар кабриолет „Крайслер“, хрумна му една идея.

— Помогнете ми да извадя този… скелет на бръмбар — посочи той на стоящите наоколо хора, които незабавно се заеха за работата с пламенно въодушевление.

Мат изобщо не се опита да обяснява на мъжете и жените, че се намират на автомобилно гробище. Това щеше да е само ненужна загуба на време. Преди всичко, защото в езика на странстващите народи нямаше думи за техническите понятия от неговото време.

И така, той помоли да се освободи „скелетът“ на кабриото. Убеди се, че джантите все още се въртят — фамилията трябваше да се лиши от комфорта на гумите — и със здраво конопено въже завърза колата за джипа.

— И Макгайвър не би могъл да го направи по-добре — ухили се доволно той, когато разгледа импровизираното ремарке.

— Макгайвър ли? — попита Аруула. — Някакъв бог от твоето минало ли е?

— По-скоро от детството ми — посмекчи пилотът. Преди да изпадне в затруднението да обяснява принципа на действие на телевизията, каза на фамилията да сяда в колата.

Отхвърлените си потърсиха места в кабриото. Арак поиска пак да седне в джипа при новите си приятели, но баща му го възпря. Това почетно място се полагаше на него, главата на фамилията.

След като Борк зае място на задната седалка, Мат запали колата. Отначало маневрираше внимателно в тесните пропасти между железариите, та импровизираното ремарке да не се удари в някоя от планините стари автомобили. След като остави автогробището зад себе си, даде малко повече газ, за да се махне колкото е възможно по-бързо от това място на смъртта.

Без да пита пътниците си, потегли отново в северна посока. Изхождаше от факта, че отхвърлените искат да се отдалечат колкото се може повече от своите преследвачи. Така Мат се върна към примитивното шосе и до свечеряване продължи да кара по старото трасе. Едва малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, спря. Тук можеха да устроят лагер за през нощта. Междувременно маймуночовеците бяха останали твърде далеч, за да представляват някаква опасност за тях.

Докато Цила заедно с останалите членове на фамилията търсеше дърва за огъня, Борк навести Мат и Аруула.

— Благодаря на Маддракс, че взе със себе си моята фамилия — обясни той, — но знам наблизо едно село, в което можем да намерим фреккойшери.

— Така става добре — преведе Аруула думите на Мат. — Колата ми има нужда от много храна, когато тегли товар. Но с удоволствие ще те закарам до това село. Тогава пътищата ни отново ще се разделят.

По изненаданото изражение в лицето на Борк се виждаше ясно, че не беше очаквал подобно изявление. Очите му се бяха присвили в тънки цепки, докато бавно отговаряше:

— Всъщност надявах се, че ще ни придружиш, Маддракс. Искаме да се върнем заедно при нашето племе и да ознаменуваме това с голям благодарствен празник в твоя чест.

При това предложение Мат смутено се почеса по главата.

— Боя се, че за това…

… нямам време — искаше да каже Мат. Но изведнъж го обзе желанието да отстъпи пред молбата на Борк. В крайна сметка за тези хора той беше бог. Тогава как би могъл да откаже празник в своя чест?

Мат объркано тръсна глава. Какво ли ставаше с него? Изведнъж всичките му аргументи, които бяха в полза на раздялата с фамилията на Борк, се бяха изпарили. Колкото и да се мъчеше, вече не можеше да си ги спомни.

Аруула погледна изненадано Мат, когато той престана да говори. Лицето му се изкриви. Варварката инстинктивно почувства, че нещо не е наред. Същевременно усети някакъв странен гъдел по тялото си. Досега никога не беше преживявала нещо подобно. Да не би това да е свързано с менталните способности, които беше забелязала у Арак? Дали и баща му не е ментално надарен?

Аруула с любопитство се вслуша, за да разбере какви мисли изпраща Борк. Но не успя да достигне до него. Нещо като тъмна сянка, подобно на кърпа се спусна над нейните сетива и й попречи. Преди варварката да си отдъхне от тази изненада, дойде и следващата.

— Добре — обяви Мат, но гласът му звучеше странно потиснато. — Ще придружим фамилията ти до вашето племе. Вече се радвам за празника, който искате да устроите в моя чест.

Аруула не вярваше на ушите си. По време на пътуването беше разговаряла с Мат и той бе дал ясно да се разбере, че иска възможно най-бързо отново да се съсредоточи в търсенето на другарите си. Как така се стигна до тази внезапна промяна в намеренията му?

— Но не искаше ли да продължиш да вървиш на север? — попита тя.

— Не! — сопна й се Мат. — Ще придружим тези хора! Или имаш нещо против?

Аруула беше изненадана от внезапната му агресивност. Какво ли ставаше с Маддракс?

— Не, естествено че нямам — отвърна тя. — Извинявай. Тогава се обърна към Борк и му преведе думите на Маддракс.

Мат потупа Борк приятелски по рамото. Мъжете отидоха заедно до лагера, на който отхвърлените трупаха дървата за огъня. Но Аруула усети, че близостта между двамата не е истинска. Все пак външно Мат създаваше впечатление, че го прави по своя воля.

Поклащайки глава, варварката последва двамата. Още след няколко крачки забеляза, че събирачите на дърва бяха преустановили заниманието си. Бяха навели глави настрана, сякаш се вслушваха в някакъв шум. Като по невидима команда погледнаха към Борк.

— Какво означава това? — попита Доран изненадано. — Този човек ни спаси! Как така…

— Маддракс реши да ни придружи, докато стигнем до племето ни — Борк грубо прекъсна зет си. — Сигурен съм, че всички ще се радвате да го чуете.

Одобрителното мърморене се усили, но не можеше да не се забележи, че някои от фамилията не бяха доволни от своя глава.

Дори и Арак погледна баща си с укор.

— Не стойте като пънове — нахока Борк събирачите на дърва. Напалете най-сетне огън и подгответе лагера за през нощта.

В настъпилата след това суетня изчезна застрашителното чувство, което изпитваше Аруула. Въпреки това многократно се опитваше да подслуша мислите на отхвърлените, за да узнае нещо повече за плановете им.

Усилията й обаче останаха напразни. Сякаш вътрешното й сетиво потъваше в някаква мека стена, която беше податлива и непонятна като тресавище. Накрая преустанови опитите си.

Вместо това помогна на Маддракс да издигне малка палатка от кожи на вакуда, в която щяха да спят заедно. Вечеряха оскъдно до лагерния огън, после се оттеглиха за сън.

Фамилията на Борк имаше нужда само от няколко завивки от космати кожи, с които си приготвиха постеля до пламтящия огън, за да използват взаимно телесната си топлина.

След като в палатката Аруула съблече всичко от себе си, с изключение на препаската, започна да наблюдава Маддракс как сваля летателния си костюм. Погледът й се плъзгаше по мускулестото му тяло, което беше много по-фино оформено, отколкото при мъжете от нейното племе.

Харесваше вида на светлата му, гладка кожа. Би предпочела да направи същото като фамилията на Борк и би се сгушила до Маддракс. Начинът, по който се протягаше полугола на светлината на джобното фенерче, би събудил същите желания у всеки друг мъж.

Но по необясними за нея причини в това отношение Маддракс винаги се държеше на дистанция от нея.

Може би не е трябвало да му се самопредлага веднага след неговото пристигане? Тогава бе отхвърлил офертата й и с това много я нарани.

По-късно й бе обяснил, че не иска да се свързва с нея, докато го смята за някакъв бог. Междувременно отдавна беше приела, че е човек и въпреки това между тях впоследствие не се случи нищо.

При това знаеше, че видът на добре оформеното й тяло кара кръвта на Маддракс да кипи. После, наблюдаваше го и когато той, обут само по гащета от фин, син плат, се вмъкваше в спалния си чувал. Макар и да искаше да го скрие от нея, много пъти забелязваше, че гащетата му — той ги наричаше шортс здравата се издуваха. Варварката знаеше от мъжете в нейното племе, че това е непогрешим признак за възбуда.

Какво още чакаше Маддракс? Сигурно не мислеше сериозно, че тя пак ще поеме инициативата? В никакъв случай! Сега той трябваше да я ухажва и Аруула беше твърдо решена най-малко шест пъти да му отреже квитанцията, преди да му окаже милостта да се съберат.

Гневните й мисли бяха посмекчени, когато видя как нейният спътник се изхлузи от маслиненозеления панталон. Погледът й се местеше по тренираните му крака, преди накрая отново да се закове върху гащетата му. Платът пак беше издут, но този път Маддракс, изглежда, не се чувстваше неловко от телесната си реакция.

Варварката се запита как ли изглежда надигналият се отдолу своот. Тя естествено вече на няколко пъти беше виждала голи мъже. Откакто беше полово зряла, мнозина събратя от племето й й демонстрираха своите мечове, за да я впечатлят с потентността си. Но тя все някак си очакваше Маддракс да й предложи нещо по-особено.

За да се откъсне от сладострастните си мисли, Аруула започна бързо разговор за внезапната промяна в намеренията му, но придружителят й не искаше и да знае за тази тема. Накрая дори се оплака от главоболие и напълно преустанови разговора.

Аруула разочаровано се отпусна в меката си кожена завивка.

За нейна изненада Маддракс не изчезна в спалния си чувал, а плъзна поглед по тялото й, което беше обласкано от светлината на една лоена свещ. Изведнъж положи главата си върху голия й корем и заръмжа доволно. Без да размисля, варварката посегна към русия му перчем и нежно го погали.

— Ти уморен? — прошепна му.

Устните на Мат се свиха в някакво потайно ухилване.

— Зависи — отговори той двусмислено.

Преди тя да успее да реагира, той притисна устните си към пъпа й и го целуна. Аруула със затворени очи се наслади на нежния жест. Дишането й се ускори, когато след това Маддракс продължи нагоре и не спря и на гърдите й. В отговор на това плъзна фините си пръсти по шортите му, за да почувства коравината на възбудата му. Намеренията й при първите му аванси да го накара порядъчно да почака в неизвестност се бяха изпарили.

Маддракс смъкна останалите по тялото му дрехи. В очите му изведнъж заискри нещо животинско, което Аруула никога по-рано не беше наблюдавала у него. В този момент обаче беше доволна, че той смъква веригите на цивилизацията и дава воля на инстинктите си.

— Не знам как изобщо съм издържал до теб през всичките седмици, без да ти се нахвърля — изръмжа Маддракс със смесица от агресивно желание и любвеобилна нежност.

На Аруула и харесаха тези думи, когато легна до нея и започна да гали дългите й, синьочерни коси. Междувременно не само се беше повишила температурата в тясната палатка, но се беше разпалило и изпепеляващо желание в телата им. Сърбежът в скута й й сигнализира, че желае нещо повече от сладки приказки.

Плътният телесен контакт оказа въздействие и върху Мат. Аруула ясно усещаше как неговият своот притиска бедрото й.

Тогава плъзна ръце по врата му, притегли го плътно към себе си и притисна гърди към него. Изпускаше горещия си дъх във врата му и нежно хапеше ухото му.

— Внимавай — предупреди я Мат. — Ако продължаваш така, не мога да гарантирам за доброто си поведение.

— На това се надявам! — нашепна му в отговор. — Вече се страхувах, че няма да ме харесаш.

Матю си спести отговора. Вместо това покри лицето на Аруула с целувки. При това плъзна ръце по цялото й тяло.

Варварката се наслаждаваше на начина, по който я глезеше. Тя възбудено посегна към твърдата му мъжественост. При докосването Мат тихо изстена. Когато Аруула започна да го масажира с ръка, дишането му се ускори. Същевременно той отметна настрана кожената й препаска.

Нежно притегли пулсиращия залог към себе си. Мат внимателно проникна в нея.

Дефлорацията предизвика само кратък момент на болка, тогава варварката повдигна таза си, за да го поеме по възможност по-навътре.

Отначало той се движеше в нея внимателно напред и назад. Колкото повече го обземаше опиянението на сетивата, толкова по-малко Мат можеше да се отрича от варварското наследство на собствените си гени. Накрая желанието му стана толкова силно, че отхвърли тънката покривка на цивилизацията, за да се отдаде изцяло на нагона, който експлодира в него.

Тясната палатка беше изпълнена с възбуденото пъхтене на любещите се, допълвано от пляскащия шум на блъскащите се едно в друго тела. Все по-бързо и трескаво Мат проникваше в своята спътница.

На някоя по-цивилизована жена държанието на Мат би се сторило твърде бурно, но според Аруула той го вършеше със страст, за каквато си беше мечтала. И самата тя не реагираше по-малко пламенно, като обгърна таза му с бедрата си и заби голите си пети в задните му части, за да го притисне още по-плътно към себе си. Изрази без задръжки и с вик насладата си, защото най-сетне беше задоволен дълго потисканият й копнеж. В лицето на Маддракс най-после беше намерила мъжа, на когото искаше да се отдаде с всяка фибра на тялото си.

Разпалена до такава степен, не мина много време, докато върховният момент връхлетя като буря Аруула и почти я накара да изпадне в безпаметство.

Мат усили движенията си, когато усети, че партньорката му отдолу се бунтува. Аруула още веднъж изпъхтя от блаженство, докато той с мощни движения свърши в нея. Тогава двамата, изтощени, се смъкнаха заедно върху постелята.

Мат взе своята спътница в обятията си. Аруула отпусна глава върху широките му гърди. В този момент на удовлетворяване всякакви думи бяха излишни и така двамата помълчаха известно време, докато заспят заедно.

Скоростната кутия на джипа изрева, когато Мат превключи на по-висока скорост, без да натисне съединителя докрай. Пилотът потисна някакво проклятие. По дяволите, какво беше станало с него? Днес караше като първия човек!

Възможно е това да се дължи на главоболието, което го преследваше цялата сутрин, може би също и от това, че мислите му кръжаха все около Аруула. И при най-добро желание Мат не можеше да си обясни защо миналата нощ беше изхвърлил зад борда всякакви морални съображения и беше спал с варварката.

Знаеше само, че беше фантастично и искаше по възможност по-скоро да сподели постелята си с нея. В мислите му отново изплува сцената, в която Аруула се протяга гола върху кожената завивка.

Матю поклати ядосано глава, за да прогони леконравната картина. Какво ставаше с него? Та инак той не беше дотам подчинен на инстинктите си!

Гласът на Борк го откъсна от мислите му.

„Твоята гърмяща ръка е послушна на всеки, който правилно може да я използва, нали?“ — попита той.

На Мат му бяха необходими няколко секунди, за да му стане ясно, че е разбрал въпроса на отхвърления! И още секунда, за да схване, че устните на Борк не се движеха. Гласът беше прозвучал непосредствено в мозъка му!

Но на Мат му се стори съвсем нормално Борк да разговаря с него по този начин. Изненадата му се смени със задоволство.

— Пистолетът е съвсем обикновено оръжие, с което не се борави много по-трудно, отколкото със стрелата и лъка потвърди Мат.

Борк кимна. И настоя:

„Покажи ми как функционира гърмящата ръка!“ — Отново гласът му се възприемаше директно от разума на Мат. И тонът му даваше ясно да се разбере, че това е заповед, а не молба.

Мат извади „Берета“-та от страничния джоб на униформата си и я подаде на отхвърления, който седеше до него на мястото до шофьора.

След сутрешната закуска двамата мъже бяха потеглили заедно, за да доставят няколко ездитни животни. Както се говореше, недалеч оттук имало село, в което можели да купят фреккойшери.

Докато Борк манипулираше с автоматичния пистолет, чийто предпазител беше спуснат, Мат караше по някаква камениста пътека в посоката, която му беше определил отхвърленият. При това му ставаше все по-трудно да съсредоточи едното си око върху управлението, а с другото да наблюдава движенията на Борк.

Отхвърленият непрекъснато натискаше спусъка, без да се произведе изстрел.

— Първо трябва да освободиш предпазителя — каза Мат. Макар че неравното трасе ангажираше цялото му внимание, обясни на Борк как да приведе оръжието в готовност за стрелба.

„По дяволите, защо обяснявам на този абсолютно чужд човек как функционира ютията ми“ — мина през ума му.

Веднага след това отново прогони мисълта. Борк и неговите хора бяха достойни за доверие! Тези бедни хора, които навсякъде бяха посрещани с презрение и омраза, имаха нужда от огнестрелното му оръжие много повече от него.

Мат с ръмжене разтърси глава, за да прогони болките в нея, които отново започнаха да го измъчват. Тогава спря и слезе с Борк, за да му демонстрира употребата на Беретата. Отхвърленят се оказа възприемчив ученик, който за кратко време схвана как действа пистолетът.

След като даде няколко пробни изстрела към някакъв стар дънер, Борк спусна предпазителя на оръжието и доволен го пъхна в колана на панталона си. Мат сметна, че е справедливо Борк да вземе пистолета му. И без това щеше да му го подари. Измъчван от болки в главата, пилотът отново седна зад волана и закара Борк в селото, където беше пожелал, чиито сгради вече се появиха като тъмни привидения на хоризонта.

Двайсет минути по-късно стигнаха до първите колиби, които бяха групирани около голям пазарен площад.

Един поглед към километража показа на Мат, че селището се намира на петнайсет километра от собствения им лагер.

Неколцина жители на селото, които се намираха пред къщите си, се уплашиха при появата на джипа. Тичаха неспокойно натам-насам и издаваха пронизителни звуци, които напомняха no-скоро за рева на подплашени животни, отколкото на езика на варварите. Накрая отделните хора се обединиха в голяма група. Навярно общата близост им вдъхваше сигурност спрямо странно ревящото чудовище, което се установи насред площада.

Мат беше свикнал с факта, че необичайният вид на джипа предизвиква възбуда. Но жителите на това място очевидно бяха много по-примитивни от варварските племена, с които се беше запознал досега. Отблизо тези хора изглеждаха далеч по-малко цивилизовани, отколкото предполагаше видът на строежите в селото им.

Докато косматите селяни с плоските си чела изглеждаха сякаш все още не са завършили стадия на ловците и събирачите на диви плодове, кирпичените къщи говореха за едно значително по-високо културно ниво.

Почти като онези маймуночовеци! И тяхното облекло не подхождаше на телесното им развитие! Естествено сравнението беше изсмукано от пръстите, защото с леките деформации на главите си подплашените селски жители в никакъв случай не изглеждаха като хора от каменната ера. „Въпреки това…“

Преди Мат да успее да продължи мисълта си, последва нова атака от болки, които заляха черепа му. С изкривено лице се обърна към Борк, който тъкмо беше уловил амулета на врата си.

— Сигурен ли си, че в това мизерно селце могат да се изкарат на пазара фреккойшери? — изграчи Мат. — Тези типове имат вид като че ли поколения наред са се женили само помежду си.

Устните на Борк се разтвориха в усмивка, защото разбра съвсем точно за какво намекваше пилотът. Без нищо да отвърне, отхвърленият скочи от седалката до шофьора и тръгна към жителите на селото.

Колкото повече се приближаваше до първобитните хора, толкова по-плътно се притискаха един към друг. Почти изглеждаше като че ли се страхуват от него, а не от джипа.

След известна врява в редиците на туземците накрая някакъв широкоплещест мъж беше изтикан пред ордата. Очевидно той беше главата на общината, макар че в тази си роля се чувстваше видимо угнетен. Непрекъснато се оглеждаше, търсейки помощ от останалите жители на селото, които страхливо се криеха зад широките му рамене. Същевременно с диви жестове му даваха да разбере, че трябва да вземе думата.

Накрая с примирено грухтене пое ролята си на говорител. Великанът се поизправи от приведената си стойка и отправи твърд поглед към Борк. Мат Дракс не можа да проследи последвалия разговор, защото не се осъществяваше по предишния начин, при който думите на Борк попадаха непосредствено в главата му.

„Как въобще беше възможно всичко това — просветна за кратко в разума му. — Как Борк…“

Мисълта му отмина така бързо, както се и беше появила. Мат се заслуша в разговора, без да разбира нито дума.

— Какво търсиш тук? — изломоти недружелюбно говорителят на селото, без да успее да потисне някаква боязлива вибрация в гласа си.

— Нужни са ни вашите фреккойшери! — заяви Борк с повелителен тон, стискайки амулета си. — Щом ни дадете животните, веднага ви напускам.

При това искане през цялата орда премина възбудено роптание. В много гласове имаше призвук на облекчение, други жители на селото, напротив, реагираха агресивно.

— Фреккойшерите са ни необходими и на самите нас! — възмути се някакъв мъж от най-задната редица. — Как иначе ще прибираме реколтата си и ще я продаваме на близките пазари?

— Тогава ще носим стоките пак на гърба си — намеси се една жена с восъчножълта коса. — Главното е колкото е възможно по-скоро да се отървем от това проклето племе!

Одобрително мънкане подкрепи думите на русокосата, докато предводителят им с повелителен жест ги накара да млъкнат.

— Добре — обърна се великанът към Борк. — Можеш да вземеш толкова фреккойшери, колкото искаш. Но след това не желаем никога да виждаме теб и твоите хора.

— Имате думата ми — ухили се отхвърленият. — Определено не ми се е толкова много прищяло да се връщам в това негостоприемно място.

Докато Борк последва неколцина жители на селото до гигантските скакалци, Мат остана да седи апатично зад волана на джипа. Пък и защо ли трябваше да върви след мъжете? Неговият спътник, изглежда, имаше похват в тези неща.

Когато Борк не се виждаше, останалите селяни се приближиха до джипа. По лицата на мъжете, жените и децата се четеше ярост и презрение.

Това потвърди изказването на Арак, че семейството му навсякъде среща отказ. Но в изражението на лицата цареше страх. Сякаш първата им среща с отхвърлените ги беше изпълнила с такъв ужас, че не се осмелиха да откажат да изпълнят желанието на Борк.

Мат изобщо не се замисли за мотивите на жителите на селото. Всъщност в този момент изобщо не мислеше, а усещаше само някаква тъпа празнота в главата си.

Дори и не погледна, когато Борк се върна при джипа. Зад отхвърления се мъкнеха три фреккойшера, които бяха дотолкова питомни, че Борк нямаше нужда да ги води за поводите. Тъмнозелените гигантски скакалци, изглежда, инстинктивно долавяха желанията на новия си господар и винаги спазваха точно две крачки зад него.

„Сега можеш да се върнеш в нашия лагер — обяви Борк с гласа на мисълта си. — Ще те последвам с животните.“

Мат бавно кимна. Без да поздрави на сбогуване, запали „Хамър“-а. Макар и да въртеше волана като бесен, нужен му беше целият пазарен площад, за да обърне маневрената инак кола. След няколко включвания напред и назад успя да ориентира капака на двигателя в посоката, по която искаше да се връща. Включи грубо и със скърцане на първа скорост и потегли. Мина известно време, докато превключи подскачащата кола на по-висока скорост, но накрая с равномерна газ се върна обратно в лагера. Всъщност ставаше му все по-трудно да удържа колата на пътното платно.

Студена пот избиваше от всичките пори на Мат. Непрекъснато бършеше солената влага от челото си, за да не се стича в пламналите му очи.

„По дяволите — мислеше си той обезсилен. — Какво ли става с мен?“

Аруула си позволи дълъг, укрепителен сън. След сватбената нощ на булката се полагаше да седне на приготвена трапеза.

За варварката нямаше никакво съмнение в онова, което вчера се случи между нея и Маддракс. Пред нейния бог Вудан сега бяха двойка, която трябваше да дари на племето си много деца, за да осигури оцеляването на общността! Разбира се, за Аруула вече нямаше никакво племе. Беше напуснала своите братя и сестри, за да придружава Маддракс.

Тананикайки си, метна на раменете си някакво парче грубо изтъкан плат и излезе от палатката. Искаше да отиде до близкия поток, за да се измие. Навън я посрещна Арак, който очевидно я беше чакал доста време, докато се появи.

Когато Аруула видя как момчето слисано се втренчи в голите й гърди, бързо загърна кърпата пред шията си. Очевидно Арак беше по-близо до прага на мъжката зрялост, отколкото тя си мислеше.

— Всичко ли е наред? — осведоми се момчето, чиито бузи придобиха розов оттенък. — Донесох ти малко месо от шасе и корени, защото не дойде да се нахраниш.

Аруула се подсмихваше на смущението у момчето, което й поднесе дървена паница, в която димеше каша от сварени луковици и месо. Арак явно я харесваше, затова му благодари за любезността.

— Ще ме придружиш ли до потока? — попита го тя.

Арак беше въодушевен от това предложение. Естествено, че искаше да остане при своята спасителка, за да си поговори с нея. Бодро заприказва и заразказва за другите деца във фамилията, които — по негово мнение — цялата сутрин вършили щуротии.

Аруула слушаше усмихната, защото също се стремеше да проведе един разговор с Русия перчем. С удоволствие би попитала Арак за някои неща, на които не би могъл да отговори в присъствието на родителите си.

— Защо всъщност сте напуснали клана си? — осведоми се варварката направо, когато стигна до потока. — Та вие би трябвало да знаете, че навсякъде ще ви отблъскват.

Словоизлиянието на Арак рязко прекъсна.

Аруула погледна млъкналото момче, което изведнъж се загледа смутено в земята. Когато тя смъкна кърпата от раменете си, то, макар и да погледна изненадано, веднага отмести свенливо поглед.

Варварката се престори, че не е забелязала реакцията му. С грациозни движения се наведе над бълбукащия поток, загребваше и изливаше освежителната влага върху тялото си. После стри няколко листа от сапунче, които носеше със себе си, и мълчаливо се насапуниса с кремавата субстанция на растението.

С крайчеца на очите си можеше да види, че Арак непрекъснато поглежда крадешком към нея, но измъченият вид на лицето му показваше ясно, че вече не можеше истински да се наслади на гледката на разголените й гърди.

Накрая юношата не издържа на потискащата тишина.

— Баща ми се скара с вожда Бендраке — обясни той.

— Защо? — попита Аруула, която отново изплакна пяната от тялото си.

— Заради нашите сили! — обясни Арак. При това я погледна сякаш се разбираше от само себе си, че може да става дума само за тях. — Ти определено знаеш как стават тези неща. Колко бързо всичко се обръща срещу някого. Бендраке стигна в дързостта си дотам, че сам се промени, казваше татко. Затова се махнахме оттам. Но сами сме твърде слаби, затова трябва да се върнем обратно.

— Охо, не толкова бързо — прекъсна Аруула несвързания му брътвеж, докато се бършеше с грубата кърпа. — Сега ми разкажи нещата едно подир друго — какво толкова е дръзнал да направи този Бендрике?

Преди Арак да успее да отговори, сепна го яростният крясък на майка му.

Тогава Цила дотърча и залепи на сина си две оглушителни плесници, преди гневно да го отпрати обратно в лагера. Момчето унизено избяга оттам, докато майка му се обърна агресивно към Аруула.

Варварката продължи съвсем спокойно да се бърше. Макар и да съжаляваше, че Арак трябваше да отнесе шамарите, знаеше обаче добре, че не може да се очаква да се стигне до сбиване с мършавата жена.

Цила също беше наясно за съотношението на силите им, затова се задоволи да мята ядовити погледи към варварката.

— Вие, диваците, може би нямате чувство за срам — изръмжа побесняла тя, — но ако още веднъж те заваря полугола при сина ми, ще ти издера очите!

Аруула си спести отговора на тази празна заплаха. Варварката чувстваше ясно, че оскъдното й облекло не е истинската причина за раздразнението на Цила. В действителност отхвърлената се опасяваше, че доверчивият Арак би могъл да изтърве нещо, което е по-добре да остане скрито за чужденците. Емоциите й бяха толкова ясни, че Аруула без мъка ги подслуша.

Цила усети, че е направила грешка. Веднага след това пак затвори чувствата си. Колкото и да се мъчеше Аруула, вече не успя да долови нищо.

Замислено загледа след отдалечаващата се ядосана майка. Арак може и да беше мило момче, но фамилията му започна да й се вижда все по-зловеща. Маддракс и тя трябваше възможно най-бързо да тръгнат по свои собствени пътища.

Тогава чу приглушеното бръмчене на приближаващия се джип. Аруула се върна в палатката, за да се облече. Малко по-късно отиде оттатък при колата, в която Маддракс седеше като вкаменен зад волана. Когато се приближи, варварката уплашено забеляза, че целият е облян в пот. Изглеждаше почти като че ли страда от треска. Лицето му беше така подпухнало, че едва го позна.

— Какво става с теб? — извика тя възбудено.

Маддракс отначало не реагира. Едва след като тя повтори въпроса си, той се обърна бавно към нея и отговори:

— Аз… не знам. Чувствам се гроги. Едва мога да се помръдна и не съм в състояние да мисля разумно. Ти трябва да караш.

— Разбрано — увери го тя. — Ще събера нещата ни, тогава ние изчезва. Колкото по-бързо ние далеч от племе на Борк, толкова по-добре.

Маддракс поклати енергично глава.

— Не, оставаме — изхърка той. — Хората имат нужда от нас.

Аруула погледна спътника си, изпълнена със съмнения, после извърна очи към Борк, който междувременно пристигаше с фреккойшерите в лагера. Веднага беше заобиколен от фамилията си като герой след спечелена битка. Почти никой не си даваше труда да погледне към болния в джипа. Само Арак стоеше малко по-настрана и гледаше натъжено към Маддракс и варварката.

— Не знам — закле се Аруула тихо на спътника си. — Това племе ми се струва все по-зловещо.

Въпреки слабостта си Мат се изправи на седалката и погледна варварката, побеснял от ярост. С подпухналото си лице изведнъж започна да изглежда като глупавите маймуночовеци, срещу които се бяха сражавали ден преди това.

— Не можеш ли просто да вършиш, каквото ти кажа? — изсъска той агресивно. Веднага след това тъмната сянка от лицето му изчезна и той отново се свлече уморено на седалката. — Съжалявам — извини й се. — Напълно съм объркан. Борк смята, че била някакъв вид блатна треска, от която скимарите често страдали. Знае билки, които помагат против нея. Растат на около един ден път оттук. Затова трябва да го последваме, за да ми приготви от тях лековита отвара.

Тази история се стори странна на Аруула. Как Маддракс е успял да се разбере с Борк, за да научи за билките? Но повече не му противоречи, за да не го дразни. Вместо това бързо се върна до палатката, за да събере набързо малкото им вещи. Натоварена догоре с разни неща, се върна при джипа и нахвърля кожените завивки, чергилата и прътовете за палатката върху багажника зад седалките. Маддракс междувременно се беше прехвърлил на мястото до шофьора и беше потънал в нещо като дрямка.

Аруула погледна към отхвърлените. Вече се бяха качили на фреккойшерите и тъкмо се канеха да потеглят.

— Тръгваме! — извика Борк със заповеднически тон. Дръжте се всички заедно!

Аруула набързо намокри парцал с вода и избърса потта от челото на спътника си. Тогава седна зад волана и подкара след фреккойшерите. Тръпки я побиха при мисълта, че тя трябваше да управлява колата. Сега от шофьорските й способности зависеше дали Маддракс ще оживее до следващия ден.

С джипа и гигантските скакалци продължиха пътуването без големи почивки в западна посока. Маддракс многократно се събуждаше от своя полусън. Тогава Аруула разхлаждаше подпухналото му лице и подутите му ръце, докато той отново изпаднеше в безсъзнание.

Едва късно вечерта Борк се разпореди да спрат за отдих.

След като Аруула нагласи палатката, с последни сили Маддракс се домъкна до постелята си и веднага заспа. Варварката междувременно зареди джипа от тубите. За щастие беше забелязала как го правеше Мат и пристъпи много внимателно към работата, защото не беше забравила предупреждението колко опасен можеше да бъде този „бензин“. Знаеше, че преди всичко трябва да внимава да няма наблизо открит огън.

Аруула тъкмо се освободи от празната туба, когато Борк се появи откъм тъмнината.

— Къде са билките, които си обещал на Маддракс? — попита го. — Болестта му все повече се влошава.

— Твоят приятел още утре следобед ще е по-добре — отвърна отхвърленият. — Бендраке знае точно как да го излекува.

Аруула и без помощта на менталната си дарба почувства, че Борк не беше искрен, затова си спести по-нататъшния разговор. Дръзко се върна до палатката, за да разхлади подутото лице на Маддракс. В момента това беше всичко, което можеше да направи за него.

Когато свали униформеното яке и ризата на своя изпаднал в безсъзнание спътник, с ужас установи, че и горната част на тялото му е изцяло подпухнала.

Отчаяно уви Мат във влажни компреси и с мъка го премести върху меки кожи. В момента не можеше да стори нищо повече за него.

Варварката уморено се отпусна върху кожената си завивка. Изпадна в неспокоен сън, изпълнен с кошмари, в които по гробището за автомобили я преследваха фамилията на Борк и маймуночовеците. Скоро Аруула вече не можеше да каже кой е приятел и кой — враг. Когато срещу нея се изправи и уродливият Маддракс, окончателно се затвърди впечатлението, че целият свят се е опълчил срещу нея.

При първото чуруликане на птиците варварката се сепна уплашено. Отначало почувства облекчение, че се е отскубнала от лошите сънища. Но когато се обърна към Маддракс, изведнъж си пожела отново да заспи в дълбок, здрав сън. Уплаши се от вида на спътника си, сякаш Крахак лично беше застанал до нея. Може би щеше да е най-добре черната птица на смъртта да се появи, за да вземе Маддракс със себе си. Защото странното, деформирано нещо, което лежеше до нея, нямаше нищо общо с любимия й спътник.

За момент варварката започна да се надява, че все още е в ноктите на някакъв кошмар, но накрая разбра, че са се оправдали най-лошите й опасения.

Междувременно лицето на Маддракс не само беше подуто, но през нощта и цялостната форма на главата му се беше променила. Челюстта му се беше издала напред, както и веждите, които изпъкваха като издутина над синьозелените зеници. От тях започваше деформираното му, абсолютно плоско чело.

Аруула трескаво смъкна компресите с билки от горната част на тялото му.

И тук беше същата картина! Ръцете, гърдите и гърбът изглеждаха като събрани в себе си и изкривени — освен това цялото тяло беше покрито с гъст рус мъх.

Нямаше съмнение — Маддракс постепенно се превръщаше в един от онези маймуночовеци, срещу които се бяха сражавали в гробището за автомобили!

За момент на Аруула й се прииска да изкрещи от душевна болка, но тогава варварското у нея надделя. Разтреперана от гняв, грабна меча си и изскочи от палатката.

Само на няколко крачки от нея отхвърлените седяха около огъня. Варяха някакви корени, които жените им бяха събрали предишната вечер. Когато Борк видя, че варварката се нахвърли върху него с обнажден меч, остана да си седи спокойно и впери в нея неподвижен поглед.

За момент Аруула почувства силно желание да се успокои и да говори за всичко. Но яростта, която бушуваше в душата й, беше по-силна от гласа на разума.

Със силен вик завъртя меча и го стрелна направо към шията на Борк.

В последния момент го задържа, така че наточеното от двете страни острие остана да потрепва върху брадата му. Острият метал натисна кожата, която се опъна върху гърлото на Борк.

— Наистина няма никакъв начин да се командва духът ти — констатира със съжаление Борк, без да показва и искрица страх. — Духовните ти сили за съжаление ти дават имунитет срещу нашия контрол.

При тези думи у варварката пламна чиста омраза. С мъка потисна желанието си с кратко трепване на острието да изпрати противника си на онзи свят. Но мъртъв, Борк не можеше да й отговори на никакви въпроси.

— Кажи ми веднага какво сте направили с Маддракс — каза задъхвайки се тя, докато се бореше да се овладее. — Той се превръща в един от онези ужасни маймуночовеци.

— Едно достойно за съжаление съпътстващо явление на нашите сили — заяви Борк цинично. — Силата, която ни е дадена от Меетор, когато изпрати от небето великия подарък, ни дава естествено право да властваме над хората. За съжаление робите под наше владичество непрекъснато се връщат назад в развитието си, докато от определен стадий загубваме контрол над глупавите духове. Тогава се обръщат против нас и дори ни преследват, изпълнени с омраза, както можа да видиш в гробището на бръмбарите. Само Бендраке е в състояние да се свързва с нисшите мисли на скимарите, затова трябва да се върнем при нашето племе. Сами сме твърде слаби, за да оцелеем между робите.

Аруула я сърбяха ръцете с един удар на меча си да сложи край на надменността на Борк. Но се овладя.

— Сигурно не се надяваш сериозно, че ще оставя Маддракс и занапред под вашето влияние? — просъска тя презрително. Че сега ще го кача в превозното ни средство и ще ви го оставя тук?

— Няма да направиш това — констатира Борк с делови тон. Все още имаме нужда от вас.

Аруула усили натиска на меча си, докато тънка струйка кръв потече по шията на Борк.

— Ще замина — изръмжа заплашително тя. — И никоя от вашите тъжни физиономии няма да ме спре.

Устните на отхвърления се свиха в подигравателна усмивка, макар че от това разрезът в шията му стана по-голям.

— Това не ни е и нужно!

Преди Аруула да разбере смисъла на думите му, усети как зад нея се надигна някаква тъмна сянка. Тогава две обрасли в козина лапи се впиха в ръцете й ги дръпнаха толкова бързо назад, че тя вече не можеше да стрелне меча си напред. Веднага след това беше запратена грубо настрана.

При подобна ситуация други воини биха се стоварили безсилни на земята, но рефлексите на Аруула бяха тренирани в безбройните битки с тараците и другите врагове. Инстинктивно се превъртя през рамо и използва създалото се при това засилване и след предно претъркаляне с пружиниране скочи отново на крака.

Светкавично се обърна на пети и изви меча в полукръг. Някакво сребристо отражение на светлина избръмча във въздуха точно върху противника й, който стоеше разкрачен пред нея.

Когато позна уродливата фигура, Аруула изпищя ужасена.

Беше Маддракс!

В последния миг промени траекторията на острието, така че профуча съвсм близо до перчема на спътника й. Няколко къси руси къдрици се понесоха към земята, инак Мат не беше ранен.

Още преди Аруула да се съвземе от шока, че Маддракс я беше нападнал, Борк изведнъж застана до спътника й. В ръката на отхвърления беше „Берета“-та, чието тъмно дуло беше насочено към слепоочията на непомръдващия се пилот. Аруула успя да види добре как Борк освободи с палец предпазителя на автоматичния пистолет.

— Кротувай — предупреди я отхвърленият. — Твоят приятел ми показа как функционира гърмящата му ръка.

— Ти си му откраднал оръжието — отвърна с укор Аруула, сякаш това имаше някакво значение.

— Бих могъл да му заповядам сам себе си да застреля — отговори Борк с хладна усмивка. — Разбира се, междувременно той е твърде глупав, за да може да си служи с оръжието.

Маддракс прие хулите по свой адрес без външно вълнение. Намираше се изцяло под духовната власт на отхвърления.

Студената пот по челото на пилота показваше, че му струваше всичките сили въобще да се задържи на крака. Но под контрола на Борк мобилизира и последните си резерви, за да изпълни получените заповеди. Вероятно щеше да бъде послушен на Борк дотогава, докато не се строполи от изтощение.

Аруула наведе оръжието, за да не удължава ненужно мъките на спътника си. За пръв път от времето на нейното детство почувства да напират сълзи в очите й.

— Остави го на мира — помоли тя Борк, без да се срамува от влажния блясък в очите си. Плачеше за Маддракс, не за себе си.

Когато мечът й издрънча на земята, по лицето на отхвърления пробяга тържествуваща усмивка. Всичко беше в неговата власт. Това му харесваше. Наведе се и вдигна меча на Аруула.

— Защо не оставиш двамата на мира? — изкрещя Арак на баща си. — В крайна сметка те ни спасиха живота! Как можеш да им се отблагодаряваш по този начин?

Бърз поглед към околните показваше, че не само синът му не одобряваше действията на Борк. Доран и Корак също го гледаха с неприятно чувство.

— Вие, глупаци, наистина ли вярвате, че можем да се върнем с празни ръце при Бендраке? — изфуча презрително главата на фамилията. — Не, веднага ще ни наругае и позорно ще ни изгони. Затова трябва да му занесем ценен подарък — този чужденец и неговата гърмяща ръка. И тази варварка, която притежава подобни на нашите сили, макар, както се вижда, да не е някоя надарена. Заедно с тях ще можем да се върнем сред нашето племе!

При горчивите му думи членовете на фамилията сведоха поглед. Всички знаеха, че говори истината. Дори и Арак не дръзна да протестира повече.

След като укрепи позицията си на водач, Борк отново се обърна към Аруула.

— Ти ще продължиш да ни следваш с желязното животно — заповяда й с груб тон, който не търпеше никакво възражение. — Корак ще те придружава. Ние ще вземем Маддракс при нас на фреккойшера. Ако предприемеш нещо, което обърква плановете ми, веднага ще убия приятеля ти!

Борк погледна варварката заплашително. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини на разпорежданията му, ако не искаше да застраши живота на Мат. Макар и тази битка да беше загубена, войната все още не е свършила! Щеше да направи всичко възможно, за да освободи Маддракс от властта на отхвърлените.

Ако ще това да е последното нещо в живота й.

Пътуването заедно с Корак премина в ледено мълчание. Макар че Аруула ясно долавяше, че нейният спътник не беше съгласен с действията на шурея си, въпреки това всичките й усилия да започне някакъв разговор останаха безплодни. Корак неумолимо отказваше да отговори на какъвто и да е неин въпрос.

После и варварката стана лаконична, докато най-сетне съвсем замлъкна. Монотонното пътуване, разбира се, късаше нервите й, защото сега имаше предостатъчно време да си изгради във фантазията представата какво ги очаква нея и Маддракс при отхвърлените. Накрая стана толкова нервна, че когато най-после пристигнаха, въздъхна с облекчение.

Селището на племето се състоеше от шепа варосани в бяло кирпичени къщи, които имаха тесни процепи за прозорци, но никакви врати. В построените стена до стена сгради можеше да се влиза само през люкове върху покривите. При вражеско нападение трябваше единствено да се изтеглят поставените отвън дървени стълби и подредените една до друга във формата на подкова къщи се превръщаха в добре защитена крепост.

Ако Матю Дракс беше в пълно владение на разума си, би могъл да каже на варварката, че този начин на строителство напомня на онзи на индианците пуебло в Северна Америка, но вероятно бездруго щеше да й е все едно. Аруула се интересуваше много повече от безбройните скимари, които живееха съвсем мирно в селището. Аруула бързо установи, че неандерталците се бяха подчинили напълно на хората и покорно вършеха най-презряната работа.

Тя паркира „Хамър“-а на открития площад между къщите, непосредствено до фреккойшерите. Незабавно се стече цялото племе, за да се нагледа с удивление на странното й превозно средство, което очевидно не беше обикновено ездитно животно. Бързо се заговори, че Аруула е устояла на духовните сили на отхвърлените, макар и да не е надарена.

Борк се възползва от струпването на хората, за да се появи на сцената. Бързо се покатери върху капака на двигателя на джипа, за да може добре да го види всеки от присъстващите. Около петдесетина отхвърлени го слушаха внимателно как надуто разказва за своите приключения и за донесените подаръци.

Аруула не обърна внимание на приказките му.

Вместо това наблюдаваше учудена как всичките скимари внезапно застанаха апатично между къщите. Очевидно не можеха да мислят самостоятелно и имаха нужда от постоянни указания. Сега, тъй като хората се тълпяха около новодошлите, скимарите изглеждаха като оставени без внимание играчки, които дете е захвърлило в някой ъгъл.

Изведнъж сред възбуденото множество премина някакъв шепот. Страхопочитанието им беше насочено към едър мъж с благородни черти на лицето, на когото всички присъстващи почтително сториха път.

Аруула прецени, че красавецът все още не е видял дори трийсет лета. Въпреки това носеше скъпа верижка от кехлибар, перли и редки минерали, в средата на която се намираше обковано в злато парче камък, какъвто носеха всички отхвърлени.

И без тази надута украса беше ясно, че става дума за вожда. Бендраке излъчваше смесица от арогантност и превъзходство, каквито притежаваха само мъжете, които напълно съзнаваха своята власт.

Макар този тип веднага да й стана антипатичен, Аруула не можеше да отрече харизматичното му излъчване. С дългата си бяла одежда и откритата коса, която падаше до раменете му, Бендраке приличаше no-скоро на градски жрец, отколкото на княз на племе.

Хората с респект отстъпиха крачка назад. Като по някаква безмълвна заповед образуваха шпалир, който водеше направо към капака на двигателя на джипа. Борк скочи веднага долу и се поклони толкова ниско, че носът му почти докосна праха на площада.

— Я гледай ти, ако и това не е познато лице — гавреше се Бендраке със самодоволно хилене. — На какво дължим честта на твоето посещение, отхвърлени?

Борк преглътна презрителната забележка без окото му да мигне.

— Поздравявам те, велики Бендраке — каза той с робска покорност. — Върнахме се, за да те помолим да ни приемеш отново в кръга на твоето племе. Разбрахме, че вървиш по прав път и бихме искали да се поставим под твоята закрила.

Вождът не обърна внимание на молбата, сякаш изобщо не беше я чул. Вместо това мълчаливо провери дали са чисти ноктите му.

— Искате значи да се върнете при нас ли? — попита после с афектиран тон. — Всъщност имаш ли представа колко много ме оскърби твоето бягство? Как да ти повярвам отново? Може би още следващата седмица ще размислиш и пак ще ме изоставиш в беда!

Преди вождът да каже нещо отрицателно, Борк измъкна армейския пистолет от връзката на панталона си и насочи дулото към него.

— Донесли сме ти ценни подаръци, които ще служат на цялото племе — заяви той на Бендраке с гордост. — Това тук е мощно оръжие. Виж сам!

Аруула уплашено извика, когато видя как Борк освободи предпазителя. Преди да успее да се намеси, отхвърленият се завъртя и над главите на тълпата се прицели в един маймуночовек, който беше отдалечен само на десет крачки от него.

Изтрещя изстрел.

Изстреляният куршум се заби в рамото на скимаря, който беше запратен на земята от силата на удара. Отначало множеството се сепна уплашено от трясъка на експлодиращия барутен заряд. Но като видяха ранения скимар, който притискаше лапата си върху раната, избухнаха в смях. Някои зрители дори въодушевено изръкопляскаха.

Борк прие с усмивка израза на одобрение, докато единствен Бендраке не прояви никакво вълнение.

При вида на този недостоен спектакъл на Аруула почти й прилоша. Скимарите бяха третирани от надарените по-зле и от животни. При това зад онези уродливи тела стояха хора, които някога са сполетяни от същите промени като Маддракс.

Варварката си помисли с ужас, че беше убила няколко маймуночовеци, за да спаси Арак. Естествено, не й оставаше нищо друго, защото бездуховните същества щяха да се нахвърлят върху нея. Въпреки това съжаляваше, че се притече на помощ на Борк и фамилията му. Яростта на скимарите, които беснееха на автогробището, очевидно е била справедлива.

Когато ликуването на множеството отново се успокои, Бендраке взе думата.

— Хубава играчка си ни донесъл — обърна се вождът снизходително към Борк. — Но каква полза от това? Ако Меетор искаше да използваме гърмящи ръце, щеше да ни ги изпрати от небето. Не, нашето оръжие си остава духът.

Борк разочаровано втренчи поглед в димящото дуло. Преди да се усети, Бендраке отне автоматичния пистолет от ръцете му. Вероятно вождът не искаше да вижда това опасно оръжие в ръцете на противник. Борк вече се канеше да протестира, когато Бендраке се обърна към Аруула.

— Вместо да вдигаш такъв шум, би трябвало да ми представиш този гост, когото си довел със себе си — упрекна го с неискрена усмивка. — Никога преди не съм виждал такава красота и въпреки това, изглежда, притежава нашите сили.

— Не е надарена! — потвърди разпалено Борк. Веднага разбра, че може би Аруула е желаният подарък, който щеше да направи възможно завръщането на фамилията му в племето. Припряно обясни: — Силите й далеч не са толкова големи като нашите, но има имунитет срещу нашия контрол и не се променя в безмозъчен звяр.

Бендраке пристъпи към джипа и огледа варварката. Ухилен, опипа с поглед всяка педя от закръгленото й тяло.

— Надявам се престоят ти в моето племе да ти хареса — измърка с тон, който вероятно смяташе за прелъстителен. — Домът ми е винаги отворен за теб!

Аруула с най-голямо удоволствие би заплюла вожда в лицето, но знаеше, че трябва да сдържа чувствата си. Насилието в момента не би й помогнало с нищо. Не, тя трябваше да действа разумно, точно както би го сторил Маддракс.

— Благодаря много за поканата — отвърна Аруула с усмивка, която беше поне толкова снизходителна, колкото хиленето на Бендраке — гадно. — Но, мисля, че спътникът ми ще е против това да споделям постелята си с някой друг.

Устните на вожда се извиха нагоре в подигравателна усмивка, когато погледна към русия скимар, който все още киснеше върху фреккойшера.

— Скоро ще установиш, че приятелят ти никога вече няма да е този, който е бил някога — изкиска се тихо Бендраке. — Все някой ден ще се наситиш на грухтенето му и тогава ще си потърсиш спътник, който носи у себе си същата дарба като тебе. Някой, който е силен и когото можеш да погледнеш. Щом работата стигне дотам, ще дойдеш при мен. Но не ме карай да чакам прекалено дълго, защото може би вече няма да те искам!

С тези думи вождът се обърна и се върна у дома си. Изобщо не погледна към Борк, което последният сметна, че означава приемането им отново в племето. Въодушевен се обърна към фамилията си, но никой от тях не споделяше радостта му.

А Аруула, напротив, стоеше като вкаменена в джипа.

„Маддракс никога вече няма да бъде такъв, какъвто е бил някога! — отекваше в мислите й. — Не, това не бива да стане. Трябва да има някакъв път за връщане назад. Та аз го обичам!“

Главата й отчаяно се оброни върху волана.

Когато Аруула отново вдигна очи, тълпата пред превозното средство се беше разпръснала. Макар че някои от надарените все още любопитно поглеждаха към нея и фамилията на Борк, повечето жители на селото предпочетоха да обсъждат последните събития между четирите стени у дома си.

— Добре ли си вече? — прозвуча плах глас до нея. Беше Арак, който я гледаше виновно.

— Съжалявам, че си толкова тъжна — извини се той. — Ако не беше ме спасила, това нямаше да се случи!

— Не е твоя вината за онова, което става тук — утеши го варварката, която полека-лека възвръщаше старите си сили. Пъргаво скочи от колата и жадна за дела, заглади кожената си дреха. Трябваше да действа по възможност най-бързо, преди състоянието на Маддракс да стане още по-критично.

Варварската част у нея естествено би грабнала меча, но, първо, Борк беше прибрал оръжието й и, второ, трябваше да узнае още много неща за това странно племе, преди да предприеме нещо.

— Всъщност смяташ ли, че е справедливо да превръщате хората в такива уродливи същества, за да ги държите като роби? — попита тя Арак.

Юношата поклати гузно глава.

— Преди сме живяли в мир с ненадарените — защитаваше се той със запъване. — Когато прадедите на нашите бащи получили небесния подарък, не знаели, че могат да навредят на други хора, когато влияят върху мислите им, с цел да вършат по-изгодна търговия. Другите племена обаче скоро забелязали, че се променят, ако прекарват твърде дълго в наша близост. Започнали да ни избягват и така сме се превърнали в отхвърлени. Нашето племе живеело поколения наред необезпокоявано в голямата яма, която Меетор изкопал за нас. Само избрани можели да напускат района на нашето племе, за да търгуват в околните селища. Тези надарени трябвало да се закълнат, че няма да използват дарбата си в присъствието на хора.

— Така е било редно — потвърди Аруула. — Защо не сте продължили и занапред да се придържате към това правило?

— Защото се родил Бендраке! — каза рязко момчето, преди да продължи: — От всички надарени той притежава най-големите способности, които някога са съществували. Силата му е толкова голяма, че мнозина го смятат за Зигваан, който ще ни заведе скоро в редиците на Меетор, а може би дори и до Вудан. Бендраке от години вече е на мнение, че е наш дълг да използваме по-добре дара на боговете. Само ако подчиним ненадарените, ще получим просветление и ще бъдем приети сред войнството на Меетор.

Аруула размисли за миг дали да не разкаже на ентусиазираното момче, че нейното племе също смяташе Маддракс за Зигваан. Но не искаше да прекъсва словоизлиянията на Арак. Въпреки това се запита какво би станало, ако и Маддракс беше злоупотребил с властта си като този обзет от мегаломания вожд.

— Преди две луни Бендраке наложи в племенния съвет да потеглим към равнината, за да покорим жителите на околните села — продължи да обяснява Арак. — Благодарение на нашата дарба успяхме да подчиним на волята си няколко села. Но хората се връщаха много по-назад в развитието си, отколкото предполагахме. Мозъците на тези маймуночовеци са толкова примитивни, че вече никой не може да ги озаптява. Само Бендраке може да ги държи под контрол. Ако не беше той, тук робите не биха се разхождали така мирно.

Изведнъж гласът на Арак се снижи в някакъв шепот.

— Баща ми смята, че постоянният контакт с тези примитивни духове въздейства на Бендраке. През последните седмици той ставаше все по-брутален и непредсказуем. Затова избягахме. Но ти видя как си изпатихме.

— Вината за това си е ваша — отвърна сурово Аруула. — Та хората се променят само поради това, че им налагате волята си! Ако се държите нормално, никой няма да се превърне в такъв мутирал звяр!

— Но дарбата ни е дадено от боговете право — протестира възмутено Арак. Обаче под укорния поглед на варварката фасонът му бързо се смачка. Замислено се почеса по главата и отговори: — Вероятно имаш право. Но е трудно да се разделиш със старите си привички, особено, ако са толкова удобни. Ти никога ли не си използвала дарбата си, за да направиш живота си по-лесен?

— Сигурно — призна Аруула. — Но за щастие дарбата ми не е достатъчно силна, за да мога истински да злоупотребявам с нея. При вас нещата са други. Трябва да се отклоните от пътя на Бендраке, инак рано или късно това ще ви докара нещастие.

Арак поклати тъжно глава, като погледна към семейството си, което тъкмо влизаше в стария си дом.

— След като безславно се върнахме обратно, скоро никой няма да се изправи срещу Бендраке — предсказа той.

Аруула кимна.

В този момент й стана ясно, че трябва да бяга с Маддракс колкото е възможно по-скоро. Противно на надеждата й в това селище нямаше лек за него. Затова беше най-добре да го освободи от вредното влияние на надарените.

В крайна сметка Маддракс се беше превърнал в маймуночовек, защото не искаше да придружи отхвърлените. Затова Борк го подчини на духовния си контрол и така отприщи регресивното му развитие.

След като фамилията на Арак стигна до племето си, Маддракс — или онова, в което се беше превърнал — седеше оставен без внимание до джипа. Ако тя помъкнеше със себе си русия скимар, може би все още съществуваше някакъв шанс! Може би той щеше отново да се върне към първоначалния си вид, ако не е изложен на вредното влияние на Борк!

Ала когато Аруула видя тъпия поглед, с който Маддракс се беше вторачил в праха пред ботушите си, надеждите й се изпариха във въздуха. Но сега не биваше да губи кураж, а трябваше да действа.

— Сигурно вече липсваш на родителите си — обърна се тя към Арак. — Най-добре иди при тях. Ще те посетя по-късно, когато намеря квартира за себе си и за Маддракс.

Момчето, изглежда, се досещаше какво възнамеряваше да прави тя. Ако тъй или иначе не го четеше в мислите й, вероятно това беше изписано на лицето й.

— Надявам се, някога да се видим отново — прошепна той тъжно, преди да си тръгне.

Аруула трескаво заобиколи джипа и улови за ръка апатичния Маддракс.

— Хайде, ела — прошепна тя. — Трябва да изчезваме оттук.

Русият скимар само я погледна неразбиращ и изгрухтя.

Аруула се опита след това да използва вътрешната си дарба, за да му заповяда да се качи в джипа. Маддракс само поклати глава и отново изгрухтя.

Силите на Аруула далеч не бяха толкова големи, колкото тези на отхвърлените. Следователно не й оставаше нищо друго, освен отново да го дърпа за ръката и да го тика към мястото до шофьора.

Маддракс се противеше недоволен.

— Ела де, не се превземай — тихо го ругаеше, докато се притискаше към него, за да го накара да върви.

Изведнъж уродливото му тяло се раздвижи, но не така, както се беше надявала Аруула. С грухтене вдигна ръце и започна да барабани по гърдите си. При това се озъби и я погледна агресивно.

Аруула тихо изруга. Нервно се огледа дали някой от стоящите наоколо не е забелязал шумното държание на спътника й. Тогава съгледа сенките на трима мъже, които се изправиха заплашително пред нея.

Борк ехидно й се хилеше.

— Сигурно не си си помислила, че сме те забравили?

Бендраке седеше унесен върху черния си трон от благородно дърво. Мислите му кръжаха все около красивата варварка, която беше видял навън. Най-сетне ново лице в обкръжението му, а при това и красиво!

Вождът познаваше достатъчно добре жените от своя народ и онези, които искаше да има, вече бяха споделили постелята му. В крайна сметка съответната спътница се радваше на престижа, че е първата дама на племето. Затова би могъл да си избере всяка, която пожелае — също и онези, които бяха здраво обвързани с брак.

Но на Бендраке жените от неговия народ му бяха скучни. Нужно му беше нещо ново — някакво предизвикателство. И всичко това олицетворяваше Аруула, която дори дръзна да му се противопостави.

Естествено за него щеше да е шега работа да прекърши съпротивата й и за дългите й коси да я замъкне в леглото си. Но това би било поведение на варварин — а той, напротив, беше вожд на надарените! При него жените идваха по собствена воля.

Но кой ли знаеше още колко време тази Аруула ще се превзема? Не искаше повече да я чака, искаше да я има веднага!

Докато Бендраке все още умуваше дали да излезе навън, за да доведе варварката насила, и ето, че Борк вече я избутваше през изградения в покрива вход. Тя с пружиниране се изправи на пода, докато Борк бързо заслиза по стълбата.

Когато Аруула беше доведена при него в момента на най-силното му желание, Бендраке разбра, че това е знак на Меетор! Не можеше да е някаква случайност, че тази красавица беше неуязвима за превръщането в някакъв грухтящ, покрит с козина звяр. Не, тя беше избрана от съдбата да властва заедно с него!

Шумове откъм покрива отклониха Бендраке от мислите му! Лицето на вожда се смръщи, когато видя, че Доран и Корак въведоха покрития с руса козина маймуночовек. Какво ли целеше Борк с това?

Без колебание Бендраке използва дарбата си, за да проникне в мислите на отцепника. Борк инстинктивно се опита да екранира духа си, но срещу превъзхождащата сила на вожда не успя да го направи.

За някакво мигновение душевността на Борк беше извадена навън. Бендраке успя да види колко много го презира неговият подчинен, но той отдавна го знаеше. Интересуваше го само какво се е случило преди малко. Жадно гълташе информация, докато Борк се съпротивляваше на замаяността в главата си.

Бендраке се обърна с хилене към варварката. В очите му припламна огънят на начеващата лудост, когато изръмжа:

— Тъй значи, предпочиташ да избягаш с този вонящ вързоп козина, вместо да заемеш мястото, което ти се предлага в моя световен ред? Мисля, че е време да си изясним отношенията.

Без да сваля поглед от варварката, главатарят посочи Доран и Корак.

— Вие двамата — заповяда им, — убийте този скимар!

Двамата мъже, към които се обърна, се поколебаха за момент, защото в края на краищата дължаха живота си на Маддракс. Но когато Бендраке им напомни с повелителния поглед на пламналите си очи, не се осмелиха повече да се противят. Мълчаливо извадиха тесните ножове, които носеха в коланите си. Тогава пристъпиха към апатичния скимар, който стоеше между тях без да помръдне.

Аруула не вярваше на очите си, когато чу от устата на вожда заповедта за убийството. Но като видя да проблясват острите ножове в ръцете на мъжете, нахвърли се с бесен рев върху лицето, което беше причина за бруталния терор, който цареше над това село.

Върху Бендраке.

Вождът само я погледна скучаещ, когато скочи срещу него с прострени напред ръце, за да ги впие в гърлото му. Още преди връхчетата на пръстите й да докоснат шията му, той я накара да почувства силата му.

Без външно напрежение събра силите си и ги запрати като светкавица в духа й!

Аруула изкрещя страдалчески, когато в черепа й трепна режещата болка. Замаяна се олюля назад. Тогава изведнъж почувства как някаква невидима сила я грабва и запраща в помещението.

Аруула протегна инстинктивно ръце, за да смекчи падането си, преди да се стовари върху някакъв дървен стол, който от удара се пръсна на парчета. Със стон се претърколи върху отломките. Цялото й тяло гореше, сякаш часове наред я бяха шибали с камшик. Невъзможно беше тази болка да се дължи само на падането.

Когато чу смеха на Бендраке, вече знаеше, че той именно непрекъснато подклажда горенето, докато накрая й се стори, че цялото й тяло е в пламъци.

Аруула отчаяно се бореше да потисне измъчения стон, защото не искаше да позволи още един триумф на този звяр в човешко тяло. Но болките ставаха все по-силни, сякаш я изгаряха жива.

Накрая вече не издържаше. От изтерзаните й устни се изтръгна болезнен вик.

Ако се беше надявала, че Бендраке ще намали мъченията, видя се излъгана. На вожда твърде много му харесваха мъките й, за да я остави на мира. Искаше да се наслади докрай на властта, която имаше над нея, и завинаги да й посочи мястото, което трябваше да заеме под него.

Аруула междувременно се беше отказала от гордостта си и крещеше с пълно гърло, за да не полудее от болка.

— Моля те, престани — чу се гласът на Корак. — Тя спаси живота на племенника ми!

Веднага след това Борк и Доран също се застъпиха за варварката, но Бендраке отвърна на молбите за милост само с пренебрежителен смях.

Не, съвсем не беше приключил с урока си. Мат следеше без видимо вълнение как Аруула беше запратена в другия край на помещението. Не чувстваше нито състрадание, нито любов към тази жена, защото празният му дух беше чужд на каквито и да било емоции, които излизаха извън границите на чистите инстинкти. Дори елементарните му желания бяха изтласкани от заповедите, които непрестанно го бомбардираха. „Ти нямаш собствена воля. Ти се подчиняваш, само на Бендраке и на племето на надарените…“

Но когато видя как Аруула измъчено се въргаляше по пода, вътре в него беше докосната някаква струна, за която смяташе, че е отдавна изгубена. Внезапно веригата на командите, която парализираше волята му, се разкъса.

„Това е Аруула, моята спътница. Някой й причинява мъка!“

По-нататък не можа да продължи мисълта си. Но това беше достатъчно. Яростта, която кипеше у него като нажежена лава, стори достатъчно място за агресивността му. Искаше да накаже мъжа, който изтезаваше спътницата му.

Гола омраза се надигна в жилите на Мат и разкъса магията. С животински рев се нахвърли върху Бендраке.

Вождът беше дотолкова зает да инквизира Аруула, че остана напълно изненадан от нападението на скимаря. Преди да успее да концентрира духовните си сили за отразяване на атаката, Матю вече беше го сграбчил за бялата ленена одежда и го беше блъснал в намиращия се зад него трон.

Бендраке усети как при удара в дървения ръб едно от ребрата му се счупи. Преди скимарят да успее да продължи да го държи в отбрана, Бендраке проникна в обраслия с козина врат и запрати болките от счупеното си ребро директно в мозъка на противника.

В кръвожадната си лудост помраченият дух на Мат не обърна внимание на пренесените със силата на мисълта болки. Фучащ от ярост, протегна лапи, за да смели лежащия под него вожд.

Тогава Бендраке усили стократно телепортираната енергия и я вкара директно в нервната система на скимаря. Мат отпусна с вой противника си и отскочи нагоре. Отчаяно тръскаше глава натам-насам, за да се отърве от адските мъки, които бушуваха в черепа му.

Бендраке не му даде никаква почивка, а немилостиво увеличи силата, с която въздействаше на непокорния маймуночовек. Вождът ровеше като с железни нокти в мозъчните гънки на скимаря, който беше разтърсен от неконтролирани гърчове.

Мат със задъхване се строполи на колене, докато горната част на тялото му потрепваше все по-силно. Кръв бликна от носа му и се разпръсна като ситен дъжд на пода пред него.

Доран и Корак се обърнаха ужасени, защото с право се опасяваха, че ей сега ще се пръсне черепът на нещастната жертва.

Бендраке, напротив, нададе вряскащ смях.

Манията за величие го обзе окончателно. Искаше тук и сега да направи такава демонстрация на сила, която завинаги да покаже на всеки член на племето, че няма да търпи никакви възражения.

И искаше да даде воля на своята кръвожадност.

Бендраке беше стигнал до такова разрушително опиянение, че съвсем не забеляза как Аруула се съвзе от атаката му.

С мъка се надигна от останките от стола. Когато видя, че Маддракс се бори със смъртта, жизнените й сили рязко се възвърнаха. Инстинктивно посегна към някакво парче дърво в краката си и скочи срещу Бендраке. Едва сега забеляза, че държи в пръстите си отчупен крак от стола, който едва ли можеше да се използва за бойно оръжие.

Тогава стигна до вожда, който продължаваше изцяло да се концентрира, за да усили още повече натиска върху черепа на Маддракс и, изглежда, изобщо не я забеляза.

Когато най-сетне нервно изви глава, беше твърде късно.

Аруула удари с разкъсания край на крака от стола и го заби в гърдите на вожда.

Точно там, където се намираше сърцето му! Бендраке с хъркане политна назад. Духовната му атака рязко спря. Втренчи объркан поглед в дървения клин, който стърчеше от горната част на тялото му. Бялата ленена одежда около прободеното място се оцвети в тъмночервено. Едва когато с все по-усилващия се кръвоизлив животът му го напускаше, изглежда, забеляза, че Аруула го е нападнала.

С луд вик, Бендраке скочи и се хвърли срещу противницата си. Макар и вече да беше на прага на смъртта, впи пръсти в раменете й и я събори на пода. Аруула инстинктивно го сграбчи за гърлото, за да го отърси от себе си, но смъртната агония вля на противника й още веднъж нечовешки сили.

Отчаяна, Аруула стисна веригата на амулета върху шията на Бендраке и я усука, за да го лиши от въздух, но вождът се бореше с неотслабващи сили и изглеждаше, че устоява на всичките й усилия. Едва след упорита борба пръстите му се свиха конвулсивно и изкривеното от лудостта лице се килна безжизнено настрана.

Сега най-сетне варварката успя да се освободи от хватката му. Тъкмо искаше да хвърли настрана разкъсаната верига, когато Маддракс дойде при нея със залитане и се строполи в обятията й. Хлипайки, прегърна своя любим, който дори с помрачения дух на скимар беше разбрал неволята й и се застъпи за нея. Сега отхвърлените нека правят с нея каквото щат. С воин като Маддракс до себе си би тръгнала щастлива към смъртта.

Борк и другите мъже всъщност нямаха вид на такива, които искат да отмъстят за смъртта на вожда си.

По лицата им no-скоро се четеше страх. Не от разгневената варварка, която, изтощена, клечеше на пода, а от нещо, което през всичките изминали седмици ги възпираше да се изправят срещу Бендраке.

Когато първите писъци от страх стигнаха до ушите им, знаеха, че са се потвърдили най-лошите им опасения.

— Скимарите! — каза със задъхване ужасеният Корак. — След смъртта на Бендраке никой вече не може да ги контролира. Ще унищожат всички ни.

През тесния процеп на прозореца Аруула погледна навън към площада, на който се разиграваха ужасни сцени. Робите навсякъде се бяха пробудили от летаргията си и сега си отмъщаваха на своите мъчители. Отхвърлените бягаха презглава наоколо, за да избегнат лапите на маймуночовеците, но някои не бяха достатъчно бързи.

Аруула успя да види как трима скимари нападнаха една жена и я убиха с голи ръце. Друг един сграбчи за краката червенокосо момче и разби главата му от стената на къщата.

Никой не се притече на помощ на изпадналите в беда хора, защото всеки се стремеше да запази първо собствения си живот. Който беше достатъчно бърз, покатерваше се на някой от покривите на къщите и изтегляше стълбата, който пък беше твърде бавен — заплащаше с живота си.

Сигурно щеше да има много повече жертви, ако маймуночовеците действаха координирано, вместо да спорят за главите на мъртвите. Аруула се озадачи защо скимарите посягаха към мозъците на жертвите си. Дали не се ръководеха от инстинкта си? Дали в главите на отхвърлените нямаше нещо, което можеше да върне мутацията им в обратна посока?

Докато варварката беше потънала в мисли, Борк грабна „Берета“-та, която беше на пода до трона на Бендраке. Отхвърленият трескаво търсеше възможност за бягство.

— Трябва да излезем на покрива и да потърсим семействата си — реши най-сетне той и започна да изправя стълбата. Доран и Корак го последваха, но последният се спря още веднъж на стъпалото и се обърна.

— Хайде, идвай де! — извика към Аруула.

Варварката беше изненадана, че той, видите ли, се е загрижил за нея, но не беше готова да остави сам изпадналия си в безсъзнание спътник. Без да обърне внимание на настояванията на Корак, сложи Маддракс в скута си. Когато отпусна ръката си от главата му, направи невероятно откритие! Мястото, където беше притиснала дланта си върху слепоочието му, отново изглеждаше нормално!

Отначало помисли, че очите й са й изиграли номер. Но нямаше никакво съмнение. От окосмена топка месо лявото му ухо си беше възвърнало първоначалната форма!

Тя отвори ръката си и погледна верижката с амулета, която беше откъснала от Бендраке.

Регресивното развитие можеше да се дължи само на амулета!

Едва сега на Аруула й направи впечатление, че камъкът в ръката й беше странно топъл на пипане и леко я гъделичкаше. Когато стисна отломъка между палеца и показалеца си, почувства ясно как вибрира без външна намеса.

От него излизаше някаква тайнствена сила!

— Идвай най-сетне — настоя Корак, който беше пристъпил до нея. — Трябва да сложим край на враждата помежду си и да се защитаваме заедно срещу тези зверове. Ти си добър воин.

Значи натам духаше вятърът! Но човекът имаше право.

Аруула кимна.

— Помогни ми да изнесем Маддракс нагоре — настоя тя.

Корак я погледна невярващ. В крайна сметка Мат се беше превърнал в неконтролируем неандерталец.

— Знам как можем да му върнем първоначалния вид — обясни лаконично Аруула. — Сега най-сетне ми помогни да го вдигнем.

Корак се подчини, защото нямаше време за дълги спорове. Заедно довлякоха изпадналия в несвяст скимар до стълбата, която водеше към покрива, и с мъка го измъкнаха до люка. Борк стоеше на края на покрива и непрекъснато стреляше по маймуночовеците, които се тълпяха пред къщата и гледаха втренчено нагоре, крещейки и размахвайки юмруци. Но бяха твърде много, за да може да избие всички оттук. Освен това мунициите в оръжието бяха ограничени, доколкото беше известно на Аруула.

— Престани! — смъмри тя бясно стрелящия човек. — Не бива да изпразваш докрай огнената ръка! И по-късно ще ни потрябва.

Борк само кимна намръщено. Аруула пристъпи до него на края на покрива. Под краката й се разкри картина на ужасите. Навсякъде лежаха обезглавени трупове на жители на селото. Варварката преброи почти двайсет мъртви. Това беше кажи-речи половината племе. Но повечето отхвърлени все още бяха твърде шокирани, за да осъзнаят размера на загубите.

Големият кръвен данък, изглежда, беше посмекчил и агресивността на маймуночовеците, защото сега се бяха събрали около фреккойшерите. Гигантските скакалци ровеха неспокойно с мощните си задни крака, когато внезапно бяха заобиколени от всички страни, но въжетата, за които бяха завързани, им пречеха да избягат. Тогава цялата орда маймуночовеци се нахвърли и сляпо заудря по покритите с козина тела. Фреккойшерите нададоха уплашени пискливи звуци, когато паднаха на земята и бяха изпотъпкани от безброй боси крака.

Аруула отвърна поглед от ужасяващата гледка. Предпочиташе да се погрижи за Маддракс, докато враговете им даваха време за отдих. Беше само въпрос на време, когато отново щяха да посветят вниманието си на оцелелите.

Аруула притискаше амулета върху различни части от тялото на изпадналия в безсъзнание Маддракс — и всеки път стигаше до едно и също заключение: каменният отломък имаше лечебен ефект, при който мутацията претърпяваше обратно развитие.

Всъщност скоро стана ясно, че силата на черния отломък е твърде малка, за да върне Маддракс напълно и трайно в някогашния му вид. Но може би амулетът щеше да е достатъчен, за да го извади от състоянието на несвяст, в което изпадна след атаката на Бендраке.

Аруула постави камъка на челото на спътника си. После извади триъгълна кърпа от страничния джоб на камуфлажния му панталон и я завърза около главата му, за да не се загуби отломъкът.

— Вярваш ли, че това ще помогне? — осведоми се Арак състрадателно.

Момчето беше успяло да се спаси с майка си върху един от другите покриви и по съседните къщи дотича до баща си.

— Малко — отговори Аруула. — За да се излекува, ще имам нужда от по-голям амулет.

— Подаръкът на боговете е много по-голям — заяви разпалено момчето. — Пет пъти по-голям, отколкото мога да обхвана с ръце!

— Това… нещо, което е паднало при вас от небето, значи е камък? — осведоми се Аруула.

— Така изглежда външно — потвърди Арак. — Но подаръкът е по-различен от всеки друг камък, който някога съм виждал. Цветът му е такъв, какъвто няма да срещнеш никъде! И е много по-тежък и по-твърд от обикновен камък. Бащите ни с големи усилия го откъртили и докарали до нашето селище.

Варварката се почеса замислено зад ухото си.

— Колко голяма е тази светиня? — попита тя.

Арак вдигна ръцете си нагоре и ги задържа малко над главата си.

— Приблизително толкова широк — обясни той, — но много висок и тежък. Никакъв фреккойшер не можеше да го носи, затова го оставихме.

Аруула отиде до края на плоския покрив и посочи надолу.

— Ще може ли да се хване в джипа? — попита тя.

Момчето кимна.

— Ако се постави изцяло върху него. Защо толкова се интересуваш?

— Ако докараме светинята тук, може би ще успеем да възвърнем предишния вид на Маддракс и на останалите хора обясни Аруула.

Арак повдигна скептично рамене.

— Щом така смяташ. Но как ще минеш покрай онези долу?

На двора вече неколцина скимари бяха насочили вниманието си към нея и се удряха предизвикателно в гърдите. Аруула отново се върна в средата на покрива, но там беше посрещната от злобните погледи на отхвърлените. Ако Борк и фамилията му не бяха се застъпили за нея, отдавна щяха да я изхвърлят от къщата.

Аруула знаеше, че никой от присъстващите не тъгува за Бендраке. Антипатията, която чувстваха към нея, се подхранваше преди всичко от страха, който изпитваха от освободените роби.

За щастие при първата си атака не бяха успели да пленят никоя стълба, затова засега хората бяха на сигурно място на покривите. Но беше само въпрос на време, докато маймуночовеците намерят някакъв друг начин да се изкачат при тях. Тогава щеше да се наложи отхвърлените да избягат в къщите си, в които щяха да попаднат като в капан.

Надарените имаха една-единствена възможност за съпротива срещу маймуночовеците. Събираха се на големи групи, за да обединят духовните си сили. Използваха ги, за да вдигнат някой от скимарите във въздуха или да го запратят срещу някоя стена. Най-често маймуночовеците успяваха сръчно да се захванат за нещо, само от време на време някой от тях си счупваше по някоя кост.

Въпреки това не се уплашиха от тези невидими атаки. Вероятно изчакваха настъпването на нощта, за да могат незабелязано да превземат покривите. Тогава нямаше защо да се страхуват и от гърмящата ръка, с която Борк непрекъснато стреляше надолу, но рядко улучваше нещо. Аруула не знаеше колко патрона има в пълнителя, но без съмнение скоро щяха да свършат. И тогава…?

Тогава Борк отново застана на края на покрива и стреля в един неандерталец, който скачаше върху джипа.

— Остави! — смъмри го Аруула. — Накрая ще улучиш корема на джипа и ще предизвикаш експлозия!

Борк отпусна ръката с оръжието и я погледна любопитно.

— Експлозия ли? Какво е това?

— Нещо много лошо — отвърна мрачно варварката, защото вече на два пъти беше свидетел на ефекта от пластичния експлозив, с който Маддракс уби един тарашки крал и събори кулата на една аерогара.

Тогава погледът й попадна върху тубите с бензин, които се намираха върху багажника, без да са вързани. Изведнъж през ума й мина предупреждението на Маддракс, спомни си картината от неговите мисли. Варварката бързо схвана, че в тяхната ситуация бензинът можеше да им е от полза.

— Можете ли с вашите духовни сили да донесете тук на покрива един от онези сандъци? — попита тя Борк.

— Ако се обединим всички, сигурно — обясни той с акцент на дълбоко убеждение. — Но защо да го правим?

След като Аруула го убеди, че тубата ще им осигури оцеляването, той бързо се залови да сформира голяма група, която трябваше да обедини силите си. Варварката инструктира междувременно Арак да донесе на покрива някои предмети от домакинството и при този удобен случай да вземе и меча й от жилището на Борк.

Отхвърлените се заеха усърдно за работа. Макар и никой от тях да не знаеше съвсем точно за какво става въпрос, бяха окрилени от надеждата, че съществува още един шанс за спасяването им.

Оцелелите възрастни образуваха тесен кръг и концентрираха силите си в Борк, който събираше енергията и невидимо я насочваше надолу. Отначало изглеждаше като че ли нищо не се случва. Но тогава Аруула видя как най-горната туба рязко се раздвижи. Издигна се на около педя, после започна да трепери и с дрънчене се стовари обратно върху намиращите се под нея нейни ламаринени посестрими.

— По дяволите! — изруга Борк. — Това нещо е наистина тежко.

Въпреки това веднага опита още веднъж. Варварката виждаше как по челото му се показаха едри като перли капки пот, а жилите на шията му се издуха и запулсираха.

При втория опит тубата се плъзна над края на багажника. Преди да падне на земята, внезапно беше подета нагоре. Тежкият съд отново започна да потрепва, после положението му се стабилизира и бавно се понесе към редицата къщи.

Неколцина скимари понечиха да уловят странния обект, но той продължи да се рее във въздуха далеч над главите им.

Малко преди тубата да стигне до края на покрива, Борк беше обзет от пристъп на слабост. Тубата веднага потъна надолу. Той с отчаяно усилие предотврати падането, но не успя да вдигне отново тежкия предмет.

Отдолу вече се бяха приближили няколко маймуночовеци, които скачаха във въздуха, за да хванат носещото се във въздуха нещо. Тогава Аруула се наведе от покрива и сграбчи дръжката на тубата. С бързо дръпване изтегли нагоре ценния съд и го прехвърли през билото на стената.

Зад нея Борк се свлече с въздишка върху покрива. С крайчеца на очите си Аруула отбеляза как Цила се грижи за изтощения си мъж. Варварката замъкна тубата при глинените гърнета, които Арак беше насъбрал в кухните. С опитни движения отвори капачката. Неколцина от стоящите наоколо мъже се намръщиха, когато силната миризма на бензин стигна до носовете им.

Аруула нямаше време да се занимава с подобна изтънченост. Бързо напълни запалителната течност в няколко кани. Макар че внимаваше, не успя да попречи малко от течността да се разлее наоколо. Но това не я смути. Грижливо затвори тубата отново.

После взе две кани и с тях напълни една амфора, чието гърло беше твърде тясно за непосредствено пълнене. Благодарение на точната струя от чучура на каната този път не се разля нито капка.

След като повтори няколко пъти манипулацията, пред нея стояха почти двайсет пълни гърнета. Междувременно Арак беше донесъл пълен наръч слама. Варварката запуши гърлата на всичките съдове със сухите стебла, които стърчаха от амфорите като отрязани букети. Със задоволство огледа работата си.

„По-добре не би го направил и Макгайвър“ — повтори тя заклинанието на Маддракс.

Междувременно беше настъпил сумрак. Хората гледаха страхливо надолу, където скимарите се събираха за последната атака.

— Всъщност каква е ползата от цялото това плискане? — изкрещя изведнъж някаква червенокоса жена, която беше загубила контрол над нервите си. — По-добре да бяхме измислили някакъв план за бягство, отколкото да наблюдаваме езическите ритуали на тази дивачка.

Аруула не обърна внимание на крясъците на жената. Вместо това вдигна една пълна амфора и посегна към факлата, която Арак държеше запалена. Въоръжена по този начин, пристъпи към края на покрива. С бързо движение запали краищата на сламата. Тогава се засили и запрати глиненото гърне долу, непосредствено пред краката на събралите се скимари.

Сега щеше да стане ясно дали идеята й ще сработи, или само беше губила времето на отхвърлените.

Амфората се разби на парчета върху утъпкания терен на пазарния площад. Излелият се бензин незабавно се запали от горящата слама — и експлодира в гигантско огнено кълбо.

Маймуночовеците уплашено се отдръпнаха назад и избягаха в най-отдалечения ъгъл на площада. На някои от тях дори им беше опърлена козината. Инстинктивно се завъргаляха в праха, за да загасят пламъците. Макар и да не получиха сериозни наранявания, болката всели в тях адски страх.

— С тези запалителни бомби за известно време ще можете да държите скимарите на разстояние — обясни Аруула на отхвърлените. — Трябва да удържите докато докарам тук жертвения ви камък. С него ще успеем да превърнем неандерталците обратно в нормални хора.

— Ти сигурно искаш да офейкаш? — иронизира я червенокосата, която се беше усъмнила и в смисъла на запалителните бомби.

— Не се страхувай — отвърна хладно варварката. — Ще се върна обратно. Не заради вас, а за да помогна на Маддракс и на другите хора, които вие сте покорили насила.

Сред отхвърлените настъпи неловко мълчание. Този следобед бяха принудени по ужасен начин да разберат, че с действията си сами са си докарали нещастието.

— Арак ще дойде с мен — обърна се Аруула към фамилията на Борк. — Трябва да ми показва пътя до старото ви село.

— Добре — съгласи се Цила. — Така поне момчето ще се спаси, ако не се върнеш навреме. Но как ще избягаш оттук? Фреккойшерите се приземиха в коремите на скимарите.

— За щастие джипът не става за ядене. Но вие трябва да ме прикривате с огън, за да стигна до него — отговори Аруула. Не подозираше колко точно беше улучила смисъла на думите…

Нощта с новата луна се беше спуснала като черно покривало над къщите, въпреки това Аруула успя на светлината на факлите да различи контурите на джипа. Пред превозното средство се поклащаха натам-насам тъмни фигури, чиито очи отразяваха светлината на неспокойния пламък. Почти изглеждаше като че ли маймуночовеците се досещаха, че тя е намислила нещо. Аруула здраво стисна ножницата на меча си. Беше добре отново да усети в ръката си вярното си оръжие.

— Сега — прошепна варварката, докато с лявата си ръка протегна факлата към седналите мъже.

Доран и Корак запалиха сламата в своите амфори. После ги засилиха и запратиха запалителния комплект наляво и надясно от пътя, който водеше към джипа. С фучене се запали разпръснатият наоколо бензин, който освети двора по призрачен начин.

При вида на пламъците маймуночовеците веднага се пръснаха на всички страни.

Площадът още не беше се опразнил напълно, когато Аруула скочи долу и се изправи на твърдата земя. С меча в дясната ръка и с факлата в лявата се понесе бързо към джипа, следвана плътно от Арак.

Двамата бегълци вече бяха изминали половината от пътя, когато ги забелязаха първите скимари. Веднага приматите нададоха адски рев, за да насочат вниманието на събратята си към враговете. Но преди още да се формира някаква атака, непосредствено пред краката им полетяха две други запалителни бомби. Заслепени, скимарите се отдръпнаха назад, вместо от безопасно разстояние да заобиколят пламтящите локви.

Придружена от яростния вой на приматите, Аруула стигна до джипа, в който се метна със скок откъм мястото до шофьора. Хвърли меча на задната седалка, забалансира сръчно върху седалките и с факлата описа полукръг, за да освети наоколо.

Внезапно един маймуночовек, който се беше спотаил в мрака откъм мястото на шофьора, се изправи. С грухтене скочи и се улови здраво за горния ръб на вратата.

Тъкмо искаше да скочи в джипа, когато Аруула тикна горящата факла в гърдите му. Сивата козина със съскане се омаза като черно стърнище. Приматът с вой се хвърли назад. Стовари се на земята и завъргаля трескаво горната част на тялото си в праха, за да загаси пламъците.

Неколцина от събратята му, които също искаха да се нахвърлят на джипа, се поколебаха при вида на тази гледка. Аруула хвърли факлата в краката им и се наведе над ключа. Въпреки треперещите си ръце беше й необходим само един кратък миг, за да запали колата.

Междувременно Арак също беше скочил в джипа и с двете си ръце размахваше факлата в кръг.

— Елате ми само, зверове! — крещеше той с пълно гърло. Ще опърля козината на всички ви!

Треперливата нотка в гласа му показваше, че момчето ръмжи повече за да си даде кураж, отколкото да заплаши противниците.

— Дръж се здраво! — извика му Аруула, потегляйки назад. Трескаво завъртя волана, за да излезе през откритата страна на двора. С пукот прегази факлата, която преди малко беше хвърлила на земята. Аруула караше направо към маймуночовеците, които все още стояха като втрещени.

Когато колата се приближи, сред създанията внезапно настана оживление. С грухтене понечиха да се качат върху капака на двигателя, но подцениха скоростта на превозното средство и бяха отхвърлени назад. Викове от болка се смесиха с рева на нападателите. Останалите скимари избягаха с крясъци от стоманеното чудовище.

Варварката с облекчение натисна педала на газта и с буксуващи гуми се понесе напред.

Скоро остави далеч зад себе си селището и тези, които го бяха обсадили. Отдъхвайки си, намали скоростта, защото без светлини — фаровете на колата отдавна вече не функционираха трябваше да кара внимателно през нощта.

— Накъде? — осведоми се от Арак, който се беше вкопчил за багажника между останалите четири туби.

— Натам — каза със задъхване момчето, което беше подозрително пребледняло около носа.

Аруула зави в указаната й посока и продължи на северозапад. Несъзнателно ускори темпото. Не биваше да закъснява, инак Маддракс беше загубен.

След известно време Арак се покатери напред на мястото до шофьора. Със сигурното си чувство за ориентация насочваше варварката по някакъв обрасъл отовайи, който водеше към старото му село.

След като пътуваха часове наред, Аруула изведнъж почувства някаква странна вибрация, която отприщи у нея необикновено чувство за сила. Колкото повече следваше пътеката, толкова по-свежа и силна се чувстваше.

Накрая напуснаха отовайия и стигнаха до голям кратер, издълбан посред равната местност. Невярваща, Аруула обиколи кръглата пропаст, в чийто край изглеждаше, че някаква чернота трепти като живо същество, докато стигна до кирпичените строежи, в които племето на Арак беше живяло допреди няколко луни. Изоставените къщи бяха вградени отчасти в стръмните стени на кратера, само най-горните сгради стърчеха над равнината.

Аруула различи някакъв издаден, тесен, коничен стълб, чиято симетрична форма не можеше да е с естествен произход. Обелискът беше издигнат на най-горния покрив, който стърчеше на около два метра над ръба на кратера, за да сочи към жилището на Меетор — към небето.

Междувременно Аруула чувстваше тялото си като един-единствен, оголен, непрестанно гален нерв. Усещаше ясно, че част от вълните, които вибрираха в тялото й, идваха от извисилия се над нея стълб.

Чувство за възвишеност обзе варварката, когато спря джипа. Изведнъж разбра защо отхвърлените смятаха себе си за избран народ, който е получил божествен подарък. Аруула погледна със страхопочитание към обелиска. Почти насила трябваше да откъсне очи от него, но накрая загрижеността й за Маддракс победи омайващото излъчване на небесния камък. Решително се съсредоточи върху предстоящата й задача. Маневрира с джипа известно време натам-насам, докато задната му страна не застана плътно до къщата, върху която беше издигнат олтарят на Меетор. После с Арак се покатериха на покрива, за да вдигнат стълба от фундамента му.

Когато докосна обелиска, той завибрира по същия тайнствен начин като амулета, само че излъчваната сега сила беше многократно по-голяма. Аруула благоговейно погали топлата повърхност, но за религиозен екстаз просто нямаше време.

Маддракс имаше нужда от нея.

Заедно с Арак се нахвърлиха задъхано върху камъка, докато той с хрущене се наклони настрани. Съвместно изтърколиха стълба до края на покрива и го пуснаха надолу.

Под налетялата върху него тежест джипът подклекна със скърцане, без обаче да получи някакви сериозни повреди. Създадената за военни цели конструкция беше предвидена за далеч по-големи натоварвания.

Аруула трескаво закрепи обелиска с едно въже.

Преди отново да се метне зад волана, с джобното фенерче на Маддракс освети кратера. Черната скала, която лежеше долу в бездната, изглежда, просто поглъщаше светлинния лъч. Но и без да вижда метеорита, тя чувстваше силата, която той излъчва.

За съжаление варварката нямаше време да се занимава повече с чудноватия подарък на Меетор. Трябваше да се връща колкото е възможно по-бързо при Маддракс, преди скимарите да нападнат него и племето на Арак.

Зората потопи пуебло-строежите в яркочервена светлина като някакво мрачно предсказание за кървавия край, който очакваше отхвърлените. През цялата нощ с помощта на запалителните бомби успяваха да държат скимарите на разстояние, но накрая запасът им се стопи само до две пълни амфори.

За щастие след полунощ приматите бяха прекратили атаките си. Затова пък в мрака непрекъснато се чуваше шум от цепене и влачене, като че ли нещо приготвяха. При пукването на зората Корак пръв откри какво означаваше тази нощна активност.

Навсякъде из двора имаше големи купове камъни. Вероятно скимарите ги бяха насъбрали в околните поля и ги бяха донесли тук. Освен това се виждаха и няколко изтръгнати с корените дървета, чиито стволове биха стигнали до покривите на къщите.

На защитниците скоро им стана ясно какво означава всичко това.

Маймуночовеците възнамеряваха на дневна светлина да преминат към атака.

Борк издаде заповед жените и децата да се оттеглят в сградите. Нареди да спуснат долу и Мат, защото американският пилот, макар и да се беше върнал в съзнание, все още дремеше в летаргичен полусън. Тъй като някои жени се страхуваха от полускимаря, Корак и Доран го смъкнаха по стълбата в празната къща на Бендраке. Ако се наложеше фамилията на Борк да отстъпи позицията си на покрива, щеше да избяга долу при Маддракс и щеше да залости капака на покрива отвътре. Другите семейства щяха да направят същото в къщите си, макар че разделени, всички се намираха в капан.

Беше само въпрос на време, докато скимарите постепенно разбият капак след капак, но може би по този начин поне някои от членовете на племето щяха да успеят да оцелеят до завръщането на Аруула.

Жените и децата току-що бяха се отправили надолу, когато върху покривите се стовари градушка от камъни. Корак беше един от първите улучени. Сив отломък се стовари с глух удар в челото му и светкавично го просна на земята. Улученият, без да издаде нито звук, падна настрана и остана да лежи на покрива, без да помръдне. Около главата му се образува кървава локва, която бавно се попиваше в сухия глинен покрив. Борк от пръв поглед разбра, че зет му е мъртъв.

— Разделете се! — изръмжа той на мъжете, които инстинктивно търсеха закрила в групата.

Последваха и други камъни. Някои прехвърляха къщите, други само се стоварваха върху покривите, но непрекъснато се чуваха виковете на улучените. Не всички бяха ранени толкова тежко като Корак, но след немного време мнозина бяха ограничени в движенията си поради болезнени попадения в ръцете и краката. Въпреки това никой не избяга в сградите, защото щом се опразнеха покривите, скимарите можеха безопасно да подпрат стволовете на дърветата върху къщите и да се покатерят нагоре. Някои от отхвърлените се барикадираха зад дървените капаци на тавана, на други пък не им оставаше нищо друго, освен да се проснат на тавана и да се молят на Меетор.

— Идват! — извика един мъж, чието лице беше така изкривено от паниката, че Борк го позна едва след известно забавяне. Беше Лукар, майсторът на свирки. Сивокосият занаятчия възбудено сочеше един край на покрива, над който внезапно израснаха клони.

Доран трескаво запали една амфора и побягна към мястото, зад което беше изправено едно изтръгнато дърво. Когато стигна до края на площадката, някакъв космат череп на примат се надигаше нагоре. Зад него се блъскаха други скимари, които се катереха по ствола.

Макар че неколцина метачи на камъни го бяха взели на прицел, Доран си потърси добра позиция, преди да запрати надолу запалителната бомба. Амфората се разби от твърдата кора на дървото, след което запаленият бензин се изсипа като огнен дъжд върху нападателите.

Въздухът се изпълни с миризма на опърлено месо и горящите скимари с писъци скочиха долу.

Поради точното попадение естествената обсадна стълба стана неизползваема, защото в средната си част стволът гореше толкова буйно, че приматите не можеха да преодолеят огнената преграда.

Триумфът на Доран не продължи дълго.

Макар че пламналият бензин изпръска най-горния нападател почти до половината, вместо да скочи надолу, скимарът се изхвърли напред — направо към Доран.

Отхвърленият се опита да се отдръпне назад, но тогава крещящият маймуночовек го сграбчи за ръката и с цялата си тежест го завлече в бездната. Доран се преметна във въздуха, преди да стовари рамото си върху здраво утъпкания терен. Пронизваща болка премина през цялото му тяло, когато при силния удар се счупи ключицата му.

На Доран дори не му остана време да извика силно от болка и ето, че скимарите вече го налагаха, докато той, кървейки от безброй рани, остана да лежи в изкривена поза.

Защитниците на покрива се ужасиха, когато до тях достигнаха страховитите шумове отдолу. Чуваше се като че ли разкъсваха Доран жив.

Същевременно и по други покриви се появиха корони на дървета, по които грухтящите скимари се изсипаха на покрива. Повечето отхвърлени избягаха през люковете в таваните и ги залостиха отвътре.

— Не! — изрева Борк. — Трябва да се защитаваме, инак ще останем като плъхове в капан!

Със запалени факли, неколцина от най-храбрите мъже се приготвиха за борба. Борк трескаво запали последните две амфори и ги запрати срещу нападащите скимари. Разбитите запалителни бомби издигнаха огнена преграда, която ги предпазваше от налитащите върху покрива примати. Но агресивността на нападателите междувременно така се беше усилила, че забравиха естествения си страх от пламъците и с крясъци прескочиха горящите локви.

При вида на кръвожадните орди куражът напусна стария Лукар. В сляпата си паника изтича към задната част на къщата и скочи долу, за да избяга в околната степ. Но и тук дебнеха скимари, които веднага се нахвърлиха върху него.

Съпътстван от предсмъртните викове на майстора на свирки, Борк извади гърмящата ръка, която беше отнел от Маддракс. Трескаво се прицели в най-предния скимар, някакъв колос с кафява коса, който, побеснял от ярост, вървеше с тежки стъпки към него. Пръстът на отхвърления вече се свиваше, за да произведе смъртоносния изстрел, когато един камък го удари в ръката. Пистолетът му беше избит и с дрънчене се стовари на пода.

Въпреки кървящите кокалчета на пръстите си Борк се наведе към факлата при краката си, за да се брани до последен дъх. Но още преди да грабне огненото оръжие, колосът с кафявата коса скочи върху му и го тръшна на пода.

Въздухът излетя от дробовете му, когато се просна по гръб. Преди Борк да успее да вдигне ръката си, за да се предпази, скимарят стисна гушата му с двете си лапи и му доизкара въздуха. Борк се опита да разкъса желязната хватка на противника си, но не успя.

И ударите, които сипеше по тялото на примата, изглежда, не означаваха нищо за берсеркера^[4]. Борк почувства как гръклянът му се смачква под обраслите с козина пръсти. Задушаването ставаше все по-забележимо. Отбранителните му движения ставаха все по-трудни, а пред очите му затанцуваха тъмни петна.

Вече чуваше далечния звук на рог, с който Меетор призоваваше своите приближени. Скоро Крахак щеше да затъмни слънцето с черните си криле и щеше да го занесе в царството на мъртвите.

За изненада на Борк все така продължаваше да е светло като ден и звукът от рог се усили.

Веднага след това хватката около шията му се отпусна. С хъркане пое свеж въздух в пламналите си дробове. Продължи само миг, докато погледът му отново се избистри. Едва тогава забеляза, че всичките маймуночовеци бяха оставили жертвите си и се затътриха към края на покрива.

Изведнъж Борк усети у себе си да се надига някакво вибриращо чувство на сила. Вече знаеше какво се е случило! Трескаво се претърколи настрана, за да се добере до място, откъдето можеше да наблюдава надолу в двора, в който, давайки силен сигнал, Аруула навлизаше с джипа.

Варварката натисна спирачката едва в последния момент и спря в средата на някаква група скимари, които плътно се притискаха към колата. Също и маймуночовеците, които се бяха покатерили на покривите, скачаха обратно в двора. Заплашително се затътриха към джипа с обелиска.

Отначало изглеждаше като че ли цялата сган щеше да се нахвърли върху Аруула и младия й спътник, но по някаква причина приматите спазваха крачка разстояние от колата. Само колосът с кафявата коса, който почти удуши Борк, се осмели да се приближи до предната страна на джипа. Благоговейно положи окосмените си лапи върху обелиска и падна на колене.

Веднага след това и събратята му последваха примера му.

Аруула отначало не можеше да повярва, когато наблюдаваше приматите наоколо, но и при по-внимателно вглеждане не оставаше никакво съмнение: в очите на скимарите блестяха сълзи!

 

 

Няколко дни по-късно Матю Дракс протегна ръка и докосна лъскавия чер камък, който под връхчетата на пръстите му се усещаше странно топъл на пипане. Макар че метеоритът в по-голямата си част беше потънал в земята, пет метра от него все още стърчаха отгоре. Пилотът не можеше да долови вибрациите, за които му разказа Аруула, въпреки това почувства тайната, която се излъчваше от това небесно тяло.

Дори и неспециалист можеше да види, че е невъзможно този минерал да има земен произход. Но освен непознатото естество имаше и още нещо, което беше невидимо с просто око. Вероятно беше възможно да се измери със специални уреди, но с такива Мат не разполагаше. Въпреки това знаеше, че този феномен съществува. Само така събитията от последните дни придобиваха смисъл!

Този метеорит излъчваше нещо, което предизвикваше такава мутация у живеещото тук племе, че то развиваше телепатични и телекинетични способности. Но, види се, при това скокообразно развитие на духа съществуваше и някакъв стремеж към природно равновесие. Защото колкото и да извеждаше напред в еволюцията им мутантите, онези хора, върху които те упражняваха телепатичните си способности, бяха връщани към по-ниско ниво на развитие.

Жертвите им дегенерираха до нивото на първобитни полусъщества от праисторията. Едва директното лъчение на метеорита беше обърнало процеса в обратна посока и скимарите се връщаха към първоначалното ниво на своята еволюция.

Във всеки случай до тази теория Мат стигна, когато преди няколко дни в селището, подобно на онези на племето пуебло отново се върна в ясно съзнание. Аруула го беше нагласила ш задната седалка на джипа, за да може да приема енергията не посредствено от обелиска. Тъй като не беше мутирал напълно в примат, при него обратната трансформация имаше много по-бърз напредък, отколкото при скимарите, които лежаха в безсъзнание около джипа.

Мат беше запазил само мъгляви впечатления от битието си на неандерталец в палатката си. Последното, за което истински можеше да си спомни, беше страстната любовна нощ с Аруула. Отначало все още го измъчваше нечистата му съвест, че беше изхвърлил през борда моралните си принципи, но после му стана ясно, че повишената му необузданост се е дължала на трансформацията.

През онази нощ Аруула очевидно беше крайно доволна от поведението му. Затова му се стори, че е безсмислено по тази точка двустранните им отношения да се връщат назад.

Инак, при Мат всичко си беше постарому. Дегенерацията, която беше отприщена чрез телепатичния контрол на Борк, не беше оставила видими следи. И жителите на поробените села също бяха на път да се върнат към нормалния си вид. След като се заговори, че е възможно излекуване, все повече дегенерирали хора прииждаха в селото на отхвърлените.

Мат се обърна към Аруула и с нея се заизкачва по стръмния склон на кратера. При старото селище ги чакаше Арак с родителите си.

Отхвърлените ги придружиха до кратера. Сега тримата имаха намерение да последват оцелелите от своето племе, които бяха на път за далечен анклав, за да създадат там нова колония. Бяха свалили амулетите си, защото в бъдеще не искаха да използват своите ментални сили.

Мат се занима с легендите на отхвърлените. Ако преданието беше вярно, тогава техният „божествен подарък“ беше паднал от небето, когато преди столетия на Земята беше станала голямата катастрофа.

Столетия… При това за Мат едва ли бяха минали повече от два месеца, откакто той с реактивния си самолет попадна в ударната вълна на кометата и катастрофира.

Мат предполагаше, че този метеорит е отломък от „Кристъфър-Флойд“, каквито след навлизането в земната атмосфера трябва да са паднали с десетки над Европа и Азия.

Вероятно от цялата комета е идвало космическото лъчение, което по някакъв начин въздейства върху хората. Мат добре си спомняше, че при техните измервания установиха неидентифицирано лъчение на космическото тяло.

Когато напуснаха кратера, Аруула обгърна хълбоците му с ръце и силно се притисна към него с тяло. Цялото й държание показваше, че след оздравяването му отново иска да прекара нощта заедно с него.

Мат не се съпротивяваше на топлите тръпки, които преминаха по тялото му след съвсем близкия контакт. Имаше предостатъчно време за мрачни мисли, когато отново щеше да се отправи на път да търси оцелелите си другари. Защото едно беше сигурно: за него времето на приключения и опасности съвсем не беше свършило.

Допълнителна информация

$id = 665

$source = Моята библиотека

Издание:

Издателство „Литера Прима“, 2004

ISBN 954-738-109-1

 

Verlagsgruppe Liibbe GmbH & Co. KG, 2001