Беше ранна вечер през май хиляда деветстотин шейсет и трета. Младеж, пъхнал ръка в джоба си, крачеше забързано по Трето авеню в Ню Йорк. Въздухът бе мек и приятен, небето постепенно притъмняваше и синевата му преливаше в успокоителното и красиво виолетово на залеза. Име хора, които обичат града, може би заради вечери като тази. Сякаш всички, които стояха пред вратите на магазините, на ателиетата за химическо чистене и на ресторантите, се усмихваха. Стара дама тикаше пред себе си детска количка, натоварена с две чанти продукти. Тя се усмихна на младежа и извика:
— Хей, красавецо!
Младежът леко се усмихна и махна за поздрав. Старицата отмина, като си мислеше: „Той е влюбен“. Младежът наистина изглеждаше влюбен. Беше облечен в тънък сив костюм, тясната му вратовръзка бе леко разхлабена, горното копче не ризата — разкопчано. Тъмната му коса бе късо подстригана. Лицето му беше бяло, а очите — светлосини. Съвсем обикновено лице, но в тази мека пролетна вечер той наистина изглеждаше красив. За миг старицата бе обзета от приятна носталгия и си помисли, че през пролетта всички изглеждат красиви… особено ако бързат за среща с любимата, за да вечерят заедно и може би след това да потанцуват. Пролетта е единственият сезон, когато носталгията не добива горчив вкус. Старицата отмина, чувстваше се щастлива, че младежът бе отвърнал комплимента й.
Младежът прекоси Шейсет и трета улица. Вървеше пъргаво, по устните му играеше загадъчна усмивка.
Никакъв старец стоеше с очукана ръчна количка, пълна с цветя, повечето от които бяха жълти: жълт облак от нарциси и късни минзухари. Имаше карамфили няколко парникови червени рози, предимно жълти и бели.
Старецът гризеше бисквита и слушвше големия транзистор, сгушен като котенце в ъгъла на количката му.
Радиото бълваше лоши новини, на които никой не обръщаше внимание: убиецът с чука все още не беше заловен; Джон Кенеди бе заявил, че положението в малката азиатска страна Виетнам (Виетнъм произнесе говорителят) става сериозно; непозната жена била извадена от Иист Ривър; специалният състав от съдебни заседатели не успял де осъди голям шеф от престъпния свят, замесен в афера с хероин, разследвана в момента от градските власти; руснаците взривили някакво атомно съоръжение. Новините звучаха нереално, дори безсмислено. Въздухът бе мек и благоуханен. Двама мъже с големи шкембета подхвърляха монети и се майтапеха. Всеки миг пролетта щеше да премине в лято, а в големия град лятото е сезонът на мечтателите.
Младежът отмина количката с цветята и гласът на говорителя заглъхна. Той се поколеба, хвърли поглед назад, сякаш размишляваше. Пъхна ръка в джоба на сакото си и отново докосна онова, което криеше там. За миг изглеждаше озадачен, самотен, дори замаян. Сетне извади ръката си и лицето му доби предишния израз на жадно очакване.
Младежът се върна при количката с цветя и се усмихна. Ще й занесе букет, това ще й достави удоволствие. Обичаше да наблюдава как очите й светват от изненада и радост; когато й поднесяше малки подаръци — малки, защото не беше богат: кутия бонбони, гривна и само веднъж испански портокали, защото знаеше, че се любимите плодове на Норма.
— Млади приятелю? — обърна се продвачът към младежа в сив костюм, който оглеждаше цветята в количката.
Продавачът беше около шейсет и осем годишен, носеше скъсан сив пуловер и таке, въпреки че вечерта беше топла. Лицето му бе сбръчкано, очите — хлътнали в орбитите, с торбички под тях, между пръстите му стърчеше цигара. Но и той помнеше какво е да си млад през пролетта — млад и толкова влюбен, че сякаш летиш. Обикновено беше намръщен, но сега леко се усмихна също както старицата, защото младежът очевидно бе влюбен чувствата бяха изписани на лицето му. Старецът изтърси трохите от пуловера си и си помисли: „Ако това момче беше болно, незабавно щяха да го откарат с линейка.“
— Колко струват цветята? — попита младежът.
— Ще ти направя хубав букет за един долар. Чаените рози са парникови и струват малко повече, по седемдесет цента парчето. Ще ти дам шест за три долара и петдесет цента.
— Скъпо е — отвърна младежът.
— Всичко хубаво е скъпо, млади приятелю, не си ли го чувал от майка си?
Младежът се ухили:
— Сигурно ми го е казвала.
— Убеден съм. Ще ти дам шест рози: две червени, две жълти и две бели — прекрасно съчетание, нали? Ще ги украся с малки цветенца — те обичат това, ще стане прекрасен букет. Но можеш да купиш и обикновени цветя за долар.
— Кои са ТЕ? — с усмивка запита младежът.
— Млади приятелю — отвърна продавачът, като хвърли фаса си на тротоара и също се усмихна, — през май никой не купува цветя за себе си. Това е нещо като закон, нали ме разбираш?
— Ясно ми е.
— Е, какво реши?
— А вие какво ще ме посъветвате?
— Ще ти кажа какво мисля — съветите са все още безплатни, нали?
Младежът се ухили и каза:
— Май само те останаха безплатни.
— Абсолютно си прав — отвърна продавачът. — Е млади приятелю, ако цветята са за майка ти, купи обикновен букет — няколко нарциса, минзухари и момини сълзи. Тя положително ще каже: „О, синко, прекрасни са, колко струват, прекалено са скъпи, нали сме се разбрал да не пилееш напразно парите си…“
Младежът отметна главата си назад и се засмя.
— Но друг е въпросът, ако цветята са за твоето момиче. Поднасяш й рози, тя не започва да изчислява колко струват, а се хвърля на шията ти…
— Ще взема розите — заяви младежът и този път бе ред на стареца да се засмее. Двамата мъже, които подхвърляха петачета, погледнаха към тях и също се засмяха.
— Хей, малкия! — извика единият. — Трябва ли ти венчална халка? Ще ти продам моята евтино — вече не ми трябва.
Младежът се ухили и се изчерви чак до корените на тъмната коса.
Продавачът избра шест рози, подряза стъблата им, напръска ги с вода и ги уви в коничен целофан.
— Тази вечер времето е като по поръчка, казаха по радиото. Ясно и топло, температурата се покачва, ако сте романтичен мечтател, може да наблюдавате звездите от покрива си. Забавлявайте се, нюйоркчани, забавлявайте се.
Продавачът прикрепи целофана с прозрачна лепенка и поръча на младежа да каже на младата дама да прибави малко захар към водата, за да запази по-дълго време цветята.
— Ще й предам — отвърна младежът и подаде петдоларова банкнота.
— Благодаря.
— Просто си върша работата, приятелче — каза старецът и му върна един долар и две монети по двайсет и пет цента. Усмивката му помръкна — Целуни я от мен.
По радиото „Фор Сизънс“ запяха „Шери“. Младежът прибра рестото и тръгна нагоре по улицата. Широко отворените му очи гледаха тревожно и жадно и сякаш не забелязваха хората, които се движеха на приливи и отливи по Трето авеню. Беше вглъбен, като че изпитваше приятно предчувствие. Но все пак отделни фрагменти се врязаха в съзнанието му: майка возеше в количка бебе с изцапано от сладолед лице, момиченце скачаше на въже и си припяваше. Бети и Хенри са на дървото и се целуват! Първо идва любовта, сетне — бракът, а ето и Хенри с бебешка количка! Две жени стояха пред обществената пералня, пушеха и коментираха как са изкарали бременностите си. Група мъже се бяха втренчили във витрината на универсалния магазин, където бе изложен огромен телевизор (на етикета му се мъдреше четирицифрена цена). Предаваха бейзболен мач и лицата на играчите имаха зеленикав оттенък. Игрището беше обагрено в светлорозово, а нюйоркчаните водеха с шест на едно срещу филаделфийците.
Стиснал цветята, младежът отмина, без да съзнава, че двете жени пред пералнята за миг спряха да бърборят и го изгледаха с копнеж, когато мина покрай тях с букета рози. Времето, когато им поднасяха цветя, беше безвъзвратно отминало. Младежът не забеляза, че младият регулировчик спря движението на кръстовището, за да мине той. Самият регулировчик беше сгоден и безпогрешно разпозна замечтаното изражение на младежа — забелязал го бе на собственото си лице, отразено в огледалцето за бръснене. Младежът не обърна внимание на двете момичета, които го отминаха, без да го удостоят с поглед, а сетне се прегърнаха и се засмяха.
На ъгъла на Осемдесет и трета той спря и сви вдясно. Улицата бе по-тъмна, от двете й страни се редуваха солидни къщи и сутеренни ресторанти с италиански имена. Три преки по-надолу играеха уличен бейзбол. Младежът не стигна дотам, а свърна по тясната алея.
Звездите обсипваха небето и хвърляха мека светлина, но алеята беше тъмна, от двете й страни бяха наредени кофи за смет. Сега младежът бе сам — не, не съвсем сам. Дочу в мрачината пресеклив вой и се намръщи. Явно любовната серенада на уличния котарак не му се нравеше.
Тръгна по-бавно и погледна часовника си. Беше осем и петнайсет и Норма вече трябваше да…
Изведнъж я видя, идваше откъм двора, носеше тъмносини панталони и моряшка блузка, която го накара да потръпне. Винаги се изненадваше, когато я виждаше за първи път, винаги усещаше приятен шок — изглеждаше толкова млада.
На лицето му грейна усмивка, която сякаш се излъчваше от цялото му същество и той ускори крачка.
— Норма! — промълви младежът.
Девойката го погледна и се усмихна, но когато се приближи, усмивката й помръкна… Той също престана да се усмихва и за миг бе обзет от безпокойство. Лицето й над моряшката блузка внезапно му се стори непознато. Смрачаваше се…нима се бе припознал? Разбира се, че не. Наистина беше Норма.
— Донесох ти цветя — промълви той с облекчение и й поднесе букета.
Тя погледна цветята, усмихна се — и му ги върна.
— Благодаря, но грешите. Името ми е…
— Норма — прошепна той и измъкна чука от джоба си, където го бе крил през цялото време. — За теб са, Норма…винаги са били за теб…всичко е за теб.
Тя отстъпи назад, лицето й се превърна в бяло петно, отворената й от ужас уста прие формата на буквата „О“ и тя не беше Норма. Норма бе мъртва, умряла бе преди десет години, но това нямаше значение защото му се искаше да изкрещи. Вдигна чука, за да спре вика си, да го убие. Когато замахна, цветята се изплъзнаха от ръката му и целофанът се разтвори. Червени, жълти и бели рози се разпиляха сред прогнилите кофи за смет, където котките се любеха в мрака и надаваха любовни писъци, писъци, писъци…
Той замахна с чука и момичето не изпищя, но би могло, защото не беше Норма, нито една от тях не беше Норма. И той земахна с чука, замахна с чука, замахна с чука…Тя не беше Норма, затова я уби, както бе сторил пет пъти преди това.
Не знаеше колко време е минало. Пъхна чука във вътрешния джоб на сакото си и отстъпи от тъмната фигура, просната върху паважа, отстъпи от розите, разпилени около кофите за смет. Обърна се и си тръгна от тясната алея. Цареше пълен мрак, дори играчите на бейзбол се бяха прибрали. Ако върху костюма му имаше петна от кръв, нямеше да се виждат в тъмнината, в меката пролетна тъмнина. Името й не беше Норма, но той знаеше своето име. Казваше се…
Любов!
Казваше се Любов и вървеше по тъмните улици, защото Норма го чакаше. И той щеше да я намери. Скоро.
Младежът се усмихна и закрачи наперено по Седемдесет и трета улица. Мъж и жена на средна възраст, седнали не стъпалата пред дома си, го изгледаха, когато ги отмина със сведена на една страна глава, отправени в далечината очи и усмивка на устните. После жената каза:
— Защо вече не изглеждаш така?
— А?
— Нищо — отвърна тя, но продължи да гледа след младежа със сив костюм, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта.
— Дойдох да ви разкажа онова, което се случи с мен — каза човекът, изтегнат върху кушетката на доктор Харпър. Името му беше Лестър Билингс, от Уотърбъри, Кънектикът. Според предварителното досие, съставено от сестра Викърс, пациентът бе двайсет и осем годишен, служител на индустриална фирма в Ню Йорк, разведен, баща на три деца. И трите бяха починали.
— Не мога да се изповядам пред свещеник, защото не съм католик. Не мога да се обърна към адвокат, защото не съм нарушил никакъв закон. Единственият ми грях е, че убих децата си. Едно след друго. Убих ги всички.
Доктор Харпър включи касетофона.
Билиигс лежеше изпънат като струна на кушетката, без да се отпусне нито за миг. Краката му стърчаха сковано през ръба. Беше въплъщение на човек, принуден да изтърпи унижение. Ръцете му бяха скръстени на гърдите като на мъртвец. Лицето му бе преднамерено безизразно. Взираше се в белия таван, сякаш пред очите му са явяваха образи и се разиграваха сцени.
— Искате да кажете, че сте ги убили със собствените си ръце, или…
— Не — отвърна пациентът и нетърпеливо махна с ръка. Но вината е моя. Дани през хиляда деветстотин шейсет и седма, Шърл през седемдесет и първа и Анди тази година. Искам да ви разкажа какво се случи.
Доктор Харпър го слушаше безмълвно. Мислеше си колко стар и измъчен изглаждаше Билингс. Косата му започваше да оре дява, кожата му бе жълтеникава. Очите му издаваха прекомерна употреба на уиски.
— Разбирате ли, децата бяха убити. Само че никой не ми вярва. Всичко щеше да се оправи, ако някой ми беше обърнал внимание.
— Защо стана така?
— Защото…
Билингс млъкна, повдигна се на лакти и се вторачи в отсрещната стена.
— Какво е това? — изръмжа той. Очите му са превърнаха тъмни процепи.
— Кое?
— Онази врата.
— Гардероб — отвърна доктор Харпър — Там окачвам палтото ви и прибирам обувките си.
— Отворете го. Искам да видя какво има вътре.
Доктор Харпър безмълвно стана, прекоси стаята и отвори гардероба, вътре на една от закачалките висеше бежов шлифер. Отдолу се мъдреха чифт лъскави галоши, в единия от които бе грижливо пъхнат нюйоркският „Таймс“. Това бе всичко.
— Доволен ли сте? — попита докторът.
— Да — Билингс отново се отпусна на кушетката.
— Та казвахте — продължи доктор Харпър като са върна на местото си, — че кошмарът, в който живеете, ще свърши, ако успеете де докажете, че сте убили и трите си деца. Какво имате предвид?
— Ще ме осъдят на доживотен затвор — отвърна незабавно Билингс. А всички килии в затвора са под наблюдение, всички — той се усмихна на някаква свои несподелена мисъл.
— Как бяха убити децата ви?
— Не ме насилвайте.
Билингс потръпна и злобно се втренчи в Харпър. Не се безпокойте, не съм като малоумните ви пациенти, които се перчат и се мислят за Наполеоновци или се оплакват, че се пристрастили към хероина, защото им липсвала майчина обич. Зная, че няма да ми повярвате, но не ми пука. Няма никакво значение — стига ми да се изповядам пред някого.
— Започвайте — доктор Харпър извади лулата си.
— Ожених се за Рита през шейсет и пета — бях на двайсет и една години, а тя на осемнайсет. Рита беше бременна с Дани — устните му се разтегнаха в неприятна гримаса, която моментално изчезна. — Наложи се да напусна колежа и да започна работа, но нямах нищо против. Обичах и двамата. Бяхме много щастливи Наскоро след раждането на Дани Рита отново забременя и Шърл се появи на бял свят през декември шейсет и шеста година. Анди се роди през лятото не шейсет и девета, но по това време Дани вече бе починал. Рита твърдеше, че е забременяла с него, без да иска, че противозачатъчните таблетки понякога не действат, но все ми се струваше, че ме излъга. Децата карат мъжа да улегне и да се привърже към семейството. Понякога жените разсъждават така, особено ако съпругът ги превъзхожда умствено. Съгласен ли сте? Доктор Харпър изръмжа одобрително.
— Но това нямаше значение, и без това го обичах — Билингс произнесе тези думи почти отмъстително, сякаш бе обичал детето напук на жена си.
— Кой уби децата? — попита Харпър.
— Вампирът — отвърна пациентът, без да се поколебае. — Вампирът ги уби всичките. Просто излизаше от гардероба и ги убиваше — той извърна глава и се усмихна. — Сигурен съм, че ме смятате за побъркан — изписано е на лицето ви. Но хич не ми пука. Искам само да ви разкажа и после да изчезна.
— Слушам ви — насърчи го доктор Харпър.
— Всичко започна, преди Дани да навърши две години, а Шърл беше бебе. Малкият започна да плаче всеки път, когато Рита го слагаше да спи. Живеехме в двустаен апартамент, Шърл спеше в детско креватче в нашата спалня. Отначало си помислих, че плаче, защото вече не му давахме биберон. Рита каза да не му обръщам внимание, да му оставя биберона и Дани сам ще се откаже от него. Но така не се възпитават деца. Разглезват се, ако започнеш да изпълняваш всичките им желания. И сетне те съсипват. Карат някое момиче да забременее или започват да употребяват наркотици. Някои стават хомосексуалисти. Представете си един ден да откриете, че собственият ви син е хомосексуалист!
След известно време разбрах, че нещата не могат да продължават така и започнах сам да го слагам да спи. И му плясвах шамар, ако продължаваше да плаче. Рита казваше, че детето непрекъснато повтаря думата „светло“. Е, не съм сигурен — как можеш да различиш бърборенето на толкова малко дете, единствено майка му го разбира.
Рита ме помоли да поставим стенна нощна лампа с изрисуван върху абажура Мики Маус. Не й разреших. Ако детето от ранна възраст не преодолее страха от тъмнината, никога не ще успее да се отърси от него.
Синът ми умря през същото лято, когато се роди Шърл. Както винаги, когато го слагах да спи, и този път веднага заплака, но успях да разбера думите му. Докато ги изричаше, сочеше към вратата на гардероба. „Вампирът“ — каза детето — „вампир, татенце!“
Изгасих лампата, отидох в спалнята и запитах Рита защо е трябвало да учи детето на такива думи. Доста се изкушавах да я напляскам, но не го сторих. Рита се закле, че не е споменавала подобна дума, а пък аз я нарекох проклета лъжкиня.
Разбирате ли, през това лято не ми вървеше. Едва успях да си намеря работа като товарач на пепси кола и непрекъснато бях адски уморен, всяка нощ Шърл се събуждаше и плачеше, а Рита я прегръщаше и подсмърчаше. Признавам, че понякога ми идваше да изхвърля и двете през прозореца. Боже мой, децата могат така да те подлудят, че ти се иска да ги убиеш.
Малката ме събуди в три през нощта, точно по разписание. Полусънен, тръгнах към тоалетната. Рита ма помоли да надникна в стаята на Дани. Казах й да отиде тя и отново си легнах. Бях се унесъл, когато Рита започна да пищи.
Станах и влязох при нея. Детето лежеше по гръб. Беше мъртво и бяло като чаршаф, с изключение на местата, където кръвта се бе просмукала. Отзад по краката, по тила и по за…по дупето. Очите му бяха отворени. Знаете ли, те бяха най-страшни — изцъклени и безжизнени, като очите на препарирана еленова глава, каквато хората поставят на полицата над камината. Също като на онези виетнамчета, чиито снимки печатат по вестниците. Но едно американско дете не трябва да изглежда така — проснато по гръб и умряло, облечено с гумирани гащички и увито в пелени, защото напоследък отново бе започнало да се напикава. Почувствах се ужасно, защото го обичах.
Билингс бавно поклати глава, сетне устните му отново се разтегнаха в неприятна гримаса.
— Рита пищеше като обезумяла. Опита се да вземе Дани в прегръдките си и да го полюлее, но не й разреших. Казах й, че полицаите не позволяват да се докосват веществените доказателства. Зная, че…
— Тогава хрумна ли ви, че убийството е работа на Вампира? — спокойно запита доктор Харпър.
— О, не, въпреки че забелязах нещо. Тогава не ми направи впечатление, но споменът е запечатан в съзнанието ми.
— Какво забелязахте?
— Вратата на гардероба беше отворена. Или, по точно, само открехната но, разбирате ли, много добре си спомнях, че съм я затворил. Там държим найлоновите пликове от химическото чистене. Ако детето нахлузи плика на главата си, с него е свършено — ще се задуши. Вярвам, че ви е известно.
— Да. И какво стана после?
Билингс сви рамене.
— Погребахме го — и мрачно се втренчи в ръцете си, които бяха хвърляли пръст върху три малки ковчега.
— Имаше ли следствие?
— Разбира се — очите на Билингс проблеснаха иронично. Лекарят беше провинциален тъпанар, със слушалка на врата, голяма черна чанта, натъпкана с бонбони, и с тапия от някакъв селски колеж. Синдром на внезапна смърт при бебетата — обяви той! Чувал ли сте някога подобна глупост? Та детето беше тригодишно.
— Този синдром най-често се проявява през първата година — предпазливо каза Харпър, но подобна диагноза често фигурира в много смъртни актове на деца над пет години, поради липса на по-подходяща.
— Дрън дрън — яростно са възпротиви Билингс.
Докторът отново запали лулата си.
— Един месец след погребението преместихме Шърл в стаята на Дани. Рита се бори с нокти и зъби против това, но успях да се наложа. Естествено, беше ми мъчно, защото бях свикнал детето да спи при нас. Но родителите не трябва да се превръщат в настойчиви бавачки, защото детето може да получи стрес за цял живот. Когато бях малък, майка ми ме водеше на плажа и прегракваше от крещене. „Не влизай толкова навътре! Не отивай там! Има подводно течение! Яде само преди час! Не потапяй главата си под водата! Не се самозабравяй!“ За бога, дори ме предупреждаваше да се пазя от акули. И какво се получи на практика? Сега дори не смея да се приближа до море или до езеро. Кълна се, става ми лошо само като видя брега. Дани беше още жив, когато Рита ме накара да отидем в Савин Рок. Така се разболях, че едва оцелях. Сам разбирате, че имам опит. Децата не трябва да се разглезват. Същото се отнася и за самите нас. Животът продължи — Шърл бе изпратена в креватчето на Дани. Изхвърлихме само дюшека — страхувах се дъщеря ми да не се зарази от някакви микроби.
Измина около година. И ето, че една нощ, когато слагах Шърл в креватчето й, тя запищя и заплака:
— Вампир, татко, вампир, вампир. Тогава се паникьосах — говореше като Дани. Спомних си за открехната врата на гардероба, когато намерихме мъртвото дете. Искаше ми се да я взема в нашата стая.
— Направихте ли го?
— Не — Билингс се втренчи в ръцете си и лицето му потръпна. — Това означаваше да призная пред Рита, че съм сгрешил. Налагаше се да проявя мъжество. Жена ми винаги ми е напомняла медуза … спомням си колко лесно се съгласи да легне с мен, преди още да се оженим.
— Съгласете се, че не е било трудно да ви убедят да спите с нея — намеси се Харпър.
Билингс се канеше отново да скръсти ръце на гърдите си, но бавно извърна глава и погледна Харпър.
— Не се опитвайте да хитреете.
— Не съм имал такова намерение — отвърна лекарят.
— Тогава ме оставете да разкаже всичко сам — сопна се Билингс. — Дойдох при вас да ми олекне, да разкажа историята си. Грешите, ако мислите, че ще ви описвам половия си живот. Рита и аз водехме нормален сексуален живот, без каквито и да е извратености. Зная, че някои хора обичат да говорят на тази тема, но не съм от тях.
— Добре — промълви Харпър.
— Добре — повтори Билингс, като прикриваше смущението под арогантния си тон. Явно бе загубил нишката на мисълта си. Очите му се стрелнеха към плътно затворената врата на гардероба.
Искате ли да го отворя? — запита Харпър.
— Не — побърза да отговори пациентът и нервно се засмя. — Защо трябва да гледам галошите ви?
Сетне продължи:
— Вампирът уби и нея.
Той потърка челото си, сякаш събираше мислите си — Само след месец. Но преди това се случи нещо. Една нощ дочух шум в стаята, сетне Шърл изпищя. Отворих светкавично вратата — лампата в коридора светеше — и… тя седеше в креватчето и плачеше, а… усетих как нещо се движи. Нещо пълзеше в сенките до гардероба.
— Вратата на гардероба беше ли отворена?
— Едва-едва, просто бе открехната — Билингс навлажни с език устните си. — Шърл пишеше и казваше, че видяла вампира. Стори ми се, че произнесе думата „нокти“, но не съм съвсем сигурен, защото малките деца често говорят неясно. Рита дотича и запита какво става. Казах, че детето се е изплашило от сянката на клоните, отразена на тавана.
— Може би Шърл се е опитвала да каже „гардероб“ — предположи Харпър.
— Възможно е, но не ми се вярва. Убеден съм, че чух думата „нокти“ — очите му отново се стрелнаха към вратата на гардероба. — Нокти, дълги нокти — едва чуто прошепна той.
— Погледнахте ли в гардероба?
— Дда — Билингс така силно стискаше скръстените си ръце, че чак кокалчетата им бяха побелели.
— Видяхте ли …
— Нямаше нищо! — внезапно изкрещя Билингс. Думите му рукнаха като порой, сякаш бе измъкната черната запушалка, загнездила се в дъното на душата му. — Разбирате ли, когато умря, аз пръв я намерих. Цялата бе почерняла. Беше глътнала езика си и беше черна като негър от естрадна трупа. Взираше се в мен, а очите й напомняха очите на препарираните животни. Бяха блестящи и страшни като топчета и сякаш казваха: „Той ме уби, татко, а ти му помогна, помогна му да ме убие“ — думите му постепенно заглъхнаха. Една — единствена огромна сълза беззвучно потече по бузата му.
— Получила бе мозъчна конвулсия. Често се срещала при децата, просто някакъв злокачествен сигнал на мозъка. В Хартфорд и направиха аутопсия и казаха, че си е глътнала езика от конвулсията. А аз бях принуден да се прибера в къщата, където беше той — прошепна Билингс. — Спах на дивана. И не угасих лампата.
— Случи ли се нещо?
— Сънувах, че се намирам в тъмна стая и в гардероба има нещо, което смътно виждах. То шумолеше и сякаш мляскаше. Спомних си за една смешна книга, която бях чел в детинството си. Може би я помните — казваше се „Разкази от гробницата“. Боже мой! Името на художника бе Греъм Ингълс — можеше да нарисува всичко отвратително на този свят, че дори и нещо от отвъдния. Както и да е, в този разказ една жена удави съпруга си. Привърза бетонни блокове за краката му и го хвърли в каменоломната. Само че той се върна. Беше целият изгнил и чернозелен, рибите бяха изгризали [???] полуголи, негрите надигаха глас за гражданските си права но нищо не ни засягаше, сякаш бяхме изолирани от проблемите на околния свят. Живеехме на тиха улица, имахме симпатични съседи. Бяхме щастливи — таза простичка фраза бе най-добрата равносметка на тогавашния ни живот. Веднъж попитах Рита дали не се тревожи — нали знаете поверието, че нещастието идва три пъти поред и разни други бабини деветини. Тя отвърна, че поверието не важи за нас, че Анди е различен, защото Бог го пази.
Билингс мрачно се втренчи в тавана. — Миналата година нещата отново тръгнеха зле. Нещо в самата къща се промени. Започнах да си оставям обувките в антрето, защото се страхувах да отворя вратата на гардероба. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта: „Ами ако той е там? Приклекнал, готов да изскочи в мига, когато отворя вратата?“ Струваше ми се, че дочувам мляскащи звуци, сякаш вътре мърдаше нещо чернозелено и влажно.
Рита се безпокоеше и ме укоряваше, че работя прекалено много. Започнах да й се сопвам, както преди. Когато тръгвах на работа, ми прилошаваше при мисълта, че ги оставям сами, но същевременно изпитвах, облекчение. Бог ми е свидетел, че се радвах да се измъкна от къщи. Започнах да мисля, че при преместването той бе загубил за известно време следите ни. Трябвало е да търси, да се прокрадва нощем по улиците, да пълзи из каналите, докато се е опитвал да ни надуши. И все пак я откри, въпреки, че му беше необходима цяла година. Сега се е върнал и искаше да убие не само Анди, но и мен. Струва ми се, че ако непрекъснато мислиш за нещо, то се превръща в действителност. Може би всички чудовища с които ни плашеха като деца — Франкенщайн и Върколака — всъщност са истински, толкова истински, че убиват децата, за които само се предполага, че са паднали в яма, че са се удавили в езерата, както и онези, които изчезват безследно. Може би…
— Страхувате ли се от нещо, мистър Билингс? Пациентът замълча — часовникът на бюрото отмери два минути, — сетне внезапно проговори:
— Анди умря през февруари. Рита не беше в къщи. На втори януари баща й се обади, че майка й претърпяла автомобилна злополука и е на смъртно легло. Рита замина с автобус още същата нощ. Майка й не умря, но цели два месеца беше на границата между живота и смъртта. Бях наел много способна жена, която се грижеше за Анди през деня. Вечер си стояхме в къщи. А вратите на гардеробите продължаваха да се отварят сами.
Билингс навлажни с език устните си.
— Колкото и да е странно, оставих детето да спи при мен. Веднъж, когато Анди бе навършил две години, Рита ме попита дали ще го преместя в другата стая. Доктор Споук или някой от другите шарлатани твърди, че не е редно децата да спят заедно с родителите си. Предполага се, че това травматизира бъдещия им полов живот и тем подобни щуротии. Но ние никога не се любехме, преди детето да заспи. Освен това, не исках да го оставям само. Страхувах се да не го сполети участта на Дани и на Шърл.
— Но все пак го преместихте, нали? — попита доктор Харпър.
— Да — отговори Билингс. На прежълтялото му лице се появи измъчена усмивка. Мълчанието се проточи. Билингс се опитваше да проговори.
— Трябваше да го сторя — най-сетне изкрещя той. — Трябваше! Докато Рита беше в къщи, нещата вървяха добре, но в нейно отсъствие той започна да става по-смел. Започна… — Билингс извърна очи към доктора и оголи зъбите си в жестока гримаса. — О, предполагам, че няма да ми повярвате. Зная какво си мислите — типичен случай на умопобъркване. Но вие не бяхте там, вие, гаден, самодоволен тип, който наднича в чуждите мозъци.
Една нощ всички врати в къщата се отвориха с трясък. Една сутрин открих следа от кал и слуз във входното антре между гардероба за горни дрехи и външната врата. Дали си бе отишъл? Или се връщаше? Не зная! Бог ми е свидетел, не зная. Всички грамофонни плочи бяха надраскани и покрити със слуз, огледалата — счупени, а звуците… звуците… Той приглади косата си с ръка. — Събуждаш се в три посред нощ, взираш се в мрака и си казваш: „Само тиктакането на часовника е.“ Но чуваш как нещо се прокрадва под него. Думата „прокрадва“ не е точна, защото той явно иска да го чуеш. Все едно, че нещо лигаво се процежда в канала на кухненската мивка. Или пък дращене, сякаш нокти леко се плъзгат по перилата на стълбището. И затваряш очи, защото е страшно дори да го слушаш, а ако го видиш…
И внезапно изпитваш ужас, че за миг странните шумове ще спрат и той ще се надвеси над теб, ще те лъхне дъхът му на прогнило зеле, после ръцете му ще те стиснат за гърлото.
Билингс беше пребледнял и трепереше.
— Тъй, че преместих детето в другата стая. Съзнавах, че вампирът ще се опита да го убие. Така и стана. Посред нощ Анди започна да крещи и когато най-сетне се престраших да вляза, той стоеше изправен в креватчето си и викаше: „Вампирът, татенце, вампир! Искам с тате, искам с тате!“
Тонът на Билингс се бе променил, напомняше писклив детски глас.
— Но не го взех при себе си — продължи със същия заекващ детски глас, — просто не можех. След около час отново дочух писък, страхотен задавен писък. В този миг разбрах колко обичам сина си, защото се втурнах към стаята, дори не запалих осветлението, просто тичах, тичах, тичах и… о, Господи, вампирът бе сграбчил Анди: раздрусваше го и го влачеше, също както куче си играе с парцал. В мрака съзрях страшно същество с приведени рамене и с глава на плашило, усетих миризмата на умряла мишка, затворена в лимонадена бутилка, и чух… — детският глас пресекна, после Билингс продължи със собствения си глас:
— Чух, когато прекърши врата на Анди — пациентът говореше хладнокръвно и някак си безразлично. Напомняше звука на пропукващ се лед под тежестта на кънкьор.
— Какво стана после?
— О, избягах — отвърна Билингс със същия хладнокръвен, безразличен тон. — Отидох в някаква денонощна закусвалня. Типичен пример за абсолютен страхливец. Избягах и изпих шест чаши кафе. Сетне се върнах. Вече се зазоряваше. Позвъних на полицията, преди да се кача горе. Детето лежеше на пода и укоризнено се взираше в мен. От ухото му бе изтекла малко кръв. А вратата на гардероба беше отворена, или по-точно — открехната.
Пациентът млъкна. Харпър погледна към часовника на бюрото — бяха минали петнайсет минути.
— Запишете си час при сестрата — каза той. — Всъщност налага се да ме посещавате два пъти седмично, например във вторник и в четвъртък.
— Дойдох при вас само за да разкажа какво ми се случи. — отвърна Билингс, — да се изповядам, за да ми олекне. Естествено, успях да излъжа полицаите. Казах им, че детето сигурно е искало да излезе от креватчето и… Разбира се, налапаха въдицата. Всъщност приличаше на нещастен случай, точно както и преди. Но Рита … най-сетне … разбра.
Билингс закри очи с дясната си ръка и заплака.
Доктор Харпър помълча, сетне промълви:
— Мистър Билингс, предстои ни да говорим по много въпроси. Мисля, че ще успея да ви освободя от чувството за вина, но трябва да се убедя, че наистина искате да се отървете от него.
— Не ми ли вярвате? — изплака Билингс и откри очите си. Бяха възпалени и измъчени.
— Не, все още не — спокойно отговори докторът. — Значи, вторник и четвъртък.
Билингс дълго мълча, после промърмори:
— Добре де, добре, гаден психиатър такъв.
— Запишете си час при сестрата. Довиждане, желая ви приятен ден.
Билингс глухо се изсмя и побърза да напусне кабинета, без да се обръща назад.
Сестрата я нямаше. На бюрото й стоеше бележка, на която пишеше: „Връщам се веднага.“
Билингс влезе обратно в кабинета.
— Докторе, сестрата е… Кабинетът беше празен.
Но вратата на гардероба бе отворена. Съвсем мъничко.
— Прекрасно — дочу се глас оттам. — Прекрасно. Думите сякаш се процеждаха през пълна с гнили водорасли уста.
Вратата на гардероба се отвори и Билингс се вцепени. Подсъзнателно усети, че подмокря панталоните си.
— Прекрасно — повтори вампирът, докато тромаво изпълзяваше навън.
Все още държеше маската с образа на доктор Харпър в плесенясалата си лопатковидна ръка с дълги нокти.
Двамата с Ричард седяхме на моята веранда с изглед към пясъчните дюни около залива. Димът от пурата му лениво се виеше във въздуха и гонеше комарите на почетно разстояние. Водата беше зеленикавосиня, небето тъмносиньо.
Приятно съчетание, нали?
— Значи ти си вратата — замислено повтори Ричард. — Сигурен ли си, че си убил момчето? Може би просто ти се е присънило?
— Не ми се е присънило. И освен това вече ти казах, че не съм го убил. Те го направиха. Аз съм само вратата.
— Погребаха ли го — попита Ричард и въздъхна.
— Да.
— Помниш ли къде?
— Да.
Порових във вътрешния си джоб и извадих цигара. Бинтованите ми ръце бяха несръчни и не ми се подчиняваха, освен това изпитах неприятен сърбеж.
Ако искаш да видиш къде е, ще трябва да отидем с джипа. Това не ще успееш да избуташ по пясъка — посочих инвалидния си стол.
Саморъчно изработеният джип на Ричард имаше мотор на фолксваген, модел хиляда деветстотин петдесет и девета, и широки като възглавници гуми. С него той събираше изхвърлените на брега дървета. Откакто се бе оттеглил от бизнеса с недвижими имоти в Мериланд, Ричард живееше на Кий Карълайн и изработваше дървени скулптури, които продаваше на туристите на безбожни цени.
Ричард дръпна от пурата си и се втренчи в залива — Добре, но не точно сега. Разкажи ми всичко още веднъж.
Въздъхнах и се опитах да запаля цигарата си. Той взе кибрита и драсна клечката. На два пъти вдъхнах дълбоко дима. Сърбежът в пръстите ме подлудяваше.
— Добре — промълвих. — Вчера в седем вечерта седях тук, гледах залива и пушех, точно както сега, и…
— Започни от самото начало — прекъсна ме той. — Какво начало? — Разкажи ми за полета. Поклатих глава.
— Ричард, говорили сме за това стотици пъти, нищо ново не ми идва наум.
Набръчканото му и съсухрено лице бе непроницаемо като лицето на някоя от собствените му дървени скулптури.
— Може би ще си спомниш — промълви той. — Може би точно сега ще си спомниш.
— Така ли мислиш?
— Напълно е възможно. А после ще потърсим гроба. Гроба — повторих. Думата криеше някакъв коварен, страшен смисъл, непонятен и мрачен, по-мрачен дори от страшното пространство, през което ние с Кори бяхме летели преди пет години. Мрак, мрак и само мрак.
Новите ми очи се опитваха да погледнат през бинтовете, с които ги бях превързал. Освен това ме сърбяха.
Двамата с Кори бяхме изведени в орбита от мощна ракета носител „Сатурн 16“, която един от радиокоментаторите сравни по големина с Емпайьр Стейт Билдинг. Ракетата наистина беше огромна — в сравнение с нея старият модел „Сатурн 1-В“ изглеждаше микроскопичен. Наложи се да я изстрелят от бункер, дълбок триста метра, за да не отнесе със себе си половината от Кейп Кенеди.
Обиколихме Земята, проверихме работата на всички бордови системи и се устремихме кьм Венера. Зад нас остана Сенатът, където се водеха ожесточени спорове за целесъобразността от по-нататъшното изразходване на огромни средства за изследване на открития космос, както и шефовете на НАСА, като се молеха да открием нещо.
— Не е важно какво — обичаше да казва, като си пийнеше, Дон Лъвинджьр, генералният рьководител на програмата „Зевс“. — Разполагате с най съвременна техника, включително пет мощни телевизионни камери с отличен телескоп с куп различни лещи и филтри. — Намерете злато или платина. А още по-добре — симпатични и тъпи сини човечета, за да ги изучаваме, да ги накараме да работят и да чувстваме нашето превъзходство над тях. Намерете каквото и да било, ако ще да е духа на Червената шапчица.
Двамата с Кори изгаряхме от желание да оправдаем възлаганите ни надежди. До този момент изследванията на открития космос бяха безрезултатни. Като се започне с Борман, Андерс и Ловъл, които обиколиха Луната през шейсет и осма година и откриха пустинен отблъскващ свят, приличен на мръсен пясъчен плаж, и се свърши с Маркъм и Джекс, спуснали се на Марс единайсет години по-късно, само за да видят безплодна пустиня, покрита със замръзнал пясък и с хилави лишеи — всичките ни изследвания бяха претърпели пълен неуспех, който струваше милиарди долари. При това имаше и нещастни случаи: Педерсън и Ледърър останаха вечно да Кръжат около Слънцето, след като всичките им бордови системи внезапно отказаха да функционират, а малката орбитална станция на Джон Дейвис по една нелепа случайност — шанс едно на хиляда — бе улучена от метеорити. Космическата програма едва ли можеше да се похвали с особен успех. По всичко личеше, че полетът до Венера бе последният ни шанс.
Летяхме вече шестнайсет дни, играехме на карти, изкарахме по една лека хрема. Но в техническо отношение полетът не ни създаваше никакви проблеми. На третия ден се повреди овлажнителят на въздуха, включихме резервния и това бе всичко. С изключение на някои дребни повреди всичко вървеше отлично, докато отново навлязохме в орбитата на Венера. Наблюдавахме как планетата прераства от звезда в кръг с размери на замъглена кристална топка, разменяхме си шеги с командния център в Хънтесвил, слушахме записи на Вагнер и на Бийтълс, следяхме за провеждането на автоматизираните експерименти, които на практика обхващаха всичко — от измерване на скоростта на слънчевия вятър до проблема за навигацията в открития космос. Два пъти направихме минимални корекции на траекторията. На деветия ден Кори излезе от кораба и поправи подвижната АДК. После не се случи нищо особено, докато …
— АДК? — запита Ричард. — Какво е това?
— Още един неуспешен експеримент. В НАСА наричат така антената за далечния космос, чрез която предаваме високочестотни импулси с надеждата, че някой ще благоволи да ги приеме.
Потърках пръстите си в панталоните, но това не ме облекчи — напротив, сърбежът се усили.
— Разбираш ли, нещо подобно на телескопа в Западна Вирджиния, който приема сигнали от Космоса. Само че ние не приемахме, а предавахме, главно към далечните планети: Юпитер, Сатурн, Уран. Но дори ако там имаше разумни същества, явно спяха непробудно.
— Само Кори ли излезе от кораба?
— Да. Но ако бе пренесъл някаква космическа зараза, то телеметричните уреди не я регистрираха.
— И все пак …
— Това няма значение — възразих заядливо. — Важното е какво става тук и сега. Снощи те убиха момчето, Ричард. Повярвай ми, беше ужасно: Главата му… се взриви. Сякаш някой беше изгребал мозъка му и бе поставил ръчна граната в черепа му.
— Продължавай — настоя Ричард. Засмях се глухо.
— Какво повече да разказвам?
Навлязохме в ексцентрична орбита. Тя беше издължена и постепенно се приближавахме към повърхността на планетата. При първата обиколка изминахме около триста двайсет и шест мили. При втората апогеят беше по-голям, а перигеят по-малък. Обиколихме четири пъти Венера, както бе предвидено, и я разгледахме добре. Заснехме повече от шестстотин диапозитива и бог знае колко метра филми.
Облачната й обвивка се състои от равни части метан, амоняк и прах. Самата планета прилича на Големия Каньон, вместен в аеродинамична тръба. Кори изчисли, че скоростта на вятъра на повърхността е около шестстотин мили в час. При спускането сондата ни непрекъснато пиукаше, сетне изпищя и млъкна. Не забелязахме никаква растителност нито какъвто и да е признак на живот. Спектроскопът регистрира само незначителни залежи от полезни изкопаеми. Ето такава бе Венера — едно кръгло нищо, само че нещо ме плашеше. Сякаш кръжахме около обитаван от призраци дом в открития космос. Зная, че звучи съвсем ненаучно, но бях обезумял от страх, докато не поехме обратния курс. Струва ми се, че ако двигателите се бяха повредили, щях да си прережа гърлото. Венера не прилича на Луната. И Луната е пустинна, но е някак си … стерилна. Светът, който се разкриваше пред очите ни, бе съвършено непознат. Добре, че Венера е обгърната от облаци, защото иначе прилича на оглозган череп — по-точно сравнение не ми идва наум.
На връщане узнахме, че Сенатът е решил да съкрати наполовина разходите за космически изследвания. Кори промърмори нещо от сорта на: „Е, Арти, по всичко личи, че отново ще станем метеоролози.“ Но аз почти се зарадвах. Навярно наистина не бе редно да си пъхаме носовете там, където не трябва.
След дванайсет дни Кори загина, а аз останах инвалид за цял живот. Трагедията се разигра при приземяването, повреди се парашутът — малка ирония на съдбата. Бяхме прекарали в космоса повече от месец, бяхме летели до планета, която никой преди нас не бе достигнал, но всичко завърши катастрофално само защото някой бързал да си изпие кафето и объркал инструкциите.
Не се приземихме, а паднахме. Пилотът на един от хеликоптерите разказвал, че корабът приличал на падащо от небето огромно бебе, след което се влачела плацентата. При удара съм загубил съзнание.
Дойдох на себе си едва когато ме пренасяха през палубата на „Портланд“. Бяха успели да опънат червената пътека, по която трябваше да преминем. Бях целият окървавен. Бързо ме понесоха към лазарета по същата тази пътека, която в сравнение с мен вече не изглеждаше толкова червена…
Останах в болницата две години. Дадоха ми медал за храброст, куп пари и този инвалиден стол. Година по-късно се заселих тук. Обичам да наблюдавам излитането на ракетите.
— Зная — отвърна Ричард, замълча, сетне добави: — Покажи ми ръцете си. — Не — отвърнах прибързано и рязко. — Не трябва да им позволявам да гледат. Вече ти казах, че …
— Но оттогава са изминали пет години — рече Ричард. — Защо именно сега? Можеш ли да ми обясниш?
— Не зная! Не зная! Може би болестта има дълъг инкубационен период. И освен това кой може да бъде сигурен, че съм се заразил именно в космоса? Доколкото ми е известно, може да е станало във Форт Лодърдейл или на тази веранда.
Ричард въздъхна и се загледа във водите на залива, почервенели от лъчите на залязващото слънце.
— Опитвам се да ти помогна, Артър. Не ми се ще да вярвам, че полудяваш.
— Ще ти покажа ръцете си само в краен случай с усилие промълвих аз. — Но само ако е абсолютно наложително.
Ричард стана и взе бастуна си. Изглеждаше остарял и безпомощен.
— Отивам за джипа. Ще потърсим момчето.
— Благодаря, Ричард.
Приятелят ми се отправи към дома си, чийто покрив се виждаше иззад Големите дюни, които се спускаха по дължината на целия остров. От близката страна на залива небето бе оцветено в тъмновиолетово, дочувах далечни гръмотевици.
Не знаех името на момчето, просто от време на време го виждах по залез слънце да броди по брега със сито под мишницата. Беше почти черно от слънчевия загар и носеше отрязани до коленете изтрити дънки. От другата страна на острова има обществен плаж. Ако търпеливо пресява пясъка в търсене на дребни монети, някой предприемчив младеж може да събере около пет долара, стига да има късмет. Понякога му махвах с ръка и то ми отговаряше. Двамата бяхме съвършено различни и чужди един на друг, но в същото време бяхме сродни души — постоянни обитатели на острова, за разлика от тълпите богати, разхождащи се с кадилаци туристи, Мисля, че момчето живееше в селцето, сгушено до пощата, на половин миля от дома ми.
Когато то се появи онази вечер, бях прекарал повече от час на верандата — седях неподвижно и наблюдавах брега. Но преди това бях свалил бинтовете. Сърбежът беше нетърпим и се облекчаваше само когато те гледаха със собствените си очи.
Изпитвах несравнимо усещане: сякаш бях полуотворена врата, през която те наблюдаваха света, който ненавиждаха и от който се страхуваха. Но най-страшното бе, че виждах всичко с техните очи. Представете си, че съзнанието ви е пренесено в тялото на обикновено муха, която се взира в лицето ви с хилядите си очи. Може би тогава ще разберете защо бинтовах ръцете си дори тогава, когато нямаше кой да ги види.
Всичко започна в Маями. Там имах среща с Кресуъл, ченге от авиацията. Веднъж годишно ме подлагат на разпит — както всеки космонавт, на времето имах достъп до секретна информация. Не зная какво търси — може би потаен блясък в очите или алена буква на челото ми. Един бог знае кому е нужна тази процедура — и без това пенсията ми е прекалено голяма. Седяхме с Кресуъл на терасата на неговия хотел, отпивахме от чашите си и обсъждахме бъдещето на нашата космонавтика. Беше около три следобед. Внезапно пръстите ме засърбяха. Всичко се случи в един миг, сякаш бяха пуснали ток по тях. Оплаках се на Кресуъл.
— Да на сте пипнали някаква болест на скапаното ви островче? — насмешливо запита той. — Навярно сте докоснали отровен бръшлян.
— На Кий Карълайн растат само палми джуджета. Може би съм се заразил преди седем години. Погледнах ръцете си — ръце като ръце, но ме сърбяха безумно.
По-късно подписах до болка познатия документ… с настоящето удостоверявам, че не съм получавал, предавал или разгласявал информация, която би могла да… и се отправих обратно към острова. Притежавам стар модел форд, пригоден за ръчно управление. Обичам колата си, защото с нея се чувствам самостоятелен.
Предстоеше ми дълъг път. Когато завих от автострадата по шосето към острова, направо обезумях от нетърпимия сърбеж в ръцете. Ще разберете какво изпитвах, ако знаете как зараства дълбока рана или шев след операция. Имах усещането, че в плътта ми пълзяха живи същества, които се опитваха да излязат навън.
Слънцето клонеше към залез. Внимателно разгледах ръцете си на оскъдната светлина, идваща от таблото на колата. Сега краищата на пръстите бяха почервенели. Малко пo-нагоре от възглавничките, където обикновено излизат мазоли на китаристите, се бяха появили правилни червени окръжности. Кожата между палците и показалците също беше инфектирана. Притиснах дясната си ръка към устните, но моментално я отдръпнах — внезапно изпитах непреодолимо |отвращение. Безумен, вцепеняващ страх сякаш ме стисна за гърлото. Кожата в червните окръжности беше гореща и възпалена, мека като изгнила ябълка. През останалата част от пътя се опитах да си внуша, че действително съм докоснал отровен бръшлян. Но непрекъснато ме преследваше ужасна мисъл. Спомних си, че в детството си живеех с една леля, която прекара последните десет години от живота си затворена в стая на горния етаж на къщата ни. Майка ми й носеше храна, а на нас ни бе забранено дори да я споменаваме. По-късно разбрах, че била заразена от болестта на Хансен — проказа.
Прибрах се в къщи и позвъних на доктор Фландърс, но ми отговори секретарката му. Докторът отишъл на риболов, но ако случаят е спешен, доктор Балинджър би могъл…
— Кога се връща доктор Фландърс?
— Най-късно утре следобед. Ще позвъните ли?
— Разбира се.
Замислено натиснех вилката, сетне набрах номера на Ричард. Изчаквх телефонът да иззвъни десетина пъти, после го затворих. Седях и мислех какво да правя. Сърбежът се усили — сякаш се излъчваше от кожата ми. Избутах стола си до библиотеката и взех рзкъсаната медицинска енциклопедия, която притежавам от едно време. Онова, което прочетох, направо ме вбеси: възможно бе да съм болен от всичко и от нищо.
Облегнах се назад и затворих очи. Чувах тиктакането на старинния корабен часовник на полицата отсреща, високото, пронизително свистене на реактивния самолет, летящ към Маями, равномерното си дишане.
Продължих да се взирам в книгата. Постепенно осъзнах какво става и се ужасих: очите ми бяха затворени, но продължавах да гледам енциклопедията. Виждах изкривено и размазано, но напълно познато изображение на книгата. И не я наблюдавах сам.
Отворих бързо очи, усетих, че сърцето ми се свива, когато чувството за чуждо присъствие изчезна, но не напълно. Когато гледах книгата със собствените си очи, виждах най-обикновени букви и таблици, но същевременно я гледах с други очи и под различен ъгъл. Пред мен не беше книга, а някакъв странен предмет, отвратителен и зловещ.
Вдигнах бавно ръце към лицето си и с ужас забелязах, че стаята ми е променена, сякаш сънувах кошмарен сън.
Изкрещях.
През пукнатините в пръстите ми гледаха очи. Докато ги наблюдавах, цепнатините започнаха да се разширяват и плътта послушно да отстъпва, подчинявайки се на стремежа на очите да изскочат на повърхността.
Но не това ме накара да изкрещя. Чрез чуждите очи погледнах собственото си лице и Видях чудовище.
Джипът се появи иззад хълма и Ричард спря пред верандата. Моторът изръмжа и затрака неравномерно.
Спуснах се с количката по специалната наклонена пътечка вдясно от стълбите и Ричард ми помогна да се кача в колата.
— Е, показвай пътя, Артър — подкани ме той. Посочих към брега, където завършваше редицата големи дюни. Потеглихме сред облак пясък, вдигнат от задните колела. Обикновено се надсмивах над шофьорските способности на Ричард, но днес не ми беше до това. Вълнуваха ме други мисли и чувства: те мразеха тъмнината и усещах как се напрягат, за да надникнат през бинтовете. Навярно искаха да ме накарат да сваля превръзките.
Джипът подскачаше с глухо ръмжене върху пясъчните дюни, сякаш прелиташе над тях. Вляво се виждаше обкръженото от кървав ореол залязващо слънце. Пред нас, от другата страна на залива, се надигаха буреносни облаци. Мълния проряза водата.
— Вдясно — промълвих, — до онзи навес. Ричард рязко спря джипа пред прогнилия навес, обърна се и взе лопатата. Потръпнах, когато я видях.
— Къде е? — запита той с безизразно лице.
— Ето тук.
Той излезе и бавно се запъти към посоченото място, поколеба се за миг и заби лопатата в пясъка. Стори ми се, че копа прекалено дълго. Пясъкът, който мяташе през рамо, беше тежък и блажен. Облаците потъмняха и се сгъстиха, хвърлиха сянка върху водата, която отразяваше лъчите на залязващото слънце, сякаш върху повърхността й гореше яростен, безпощаден огън.
Още преди да спре да копае, знаех, че няма да намери нищо. Те бяха сварили ga скрият тялото. Снощи не бях бинтовал ръцете си. Значи са виждали и … действали. Щом успяха да ме накарат да убия, биха могли с моя помощ да преместят тялото, дори и да съм спял.
— Няма никакво момче, Артър — Ричард уморено хвърли калната лопата в джипа и се отпусна на седалката. Приближвавщата буря гонеше облаците, които хвърляха върху пясъка сърповидни сенки. Вятърът се усили и обсипа с песъчинки ръждясалия корпус на джипа. Пръстите ме сърбяха.
— Използвали са ме, за да го преместят — мрачно казах аз — Те ще победят, Ричард. Всеки път отварят по-широко вратата, случва ми се стотици пъти на ден — без да зная защо — да стоя пред някакъв познат предмет: лопатка, снимка или обикновена консерва. Ръцете ми са протегнати, показвам им тези предмети и самият аз ги виждам като тях — като нещо гадно, изкривено и нелепо.
— Артър — прекъсна ме приятелят ми, престани, престани.
На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше измъчено и изпълнено със съчувствие.
— Казваш, че си стоял пред нещо, че са те накарали да скриеш тялото. Но ти си неподвижен — краката ти са парализирани.
— И джипът не се движи сам — посочих таблото на колата му. Но когато седнеш зад кормилото му, той тръгва. Можеш да го принудиш да убива. Но дори и да иска, колата не може да те спре — усетих, че крещя истерично. Нима не разбирвш, че за тях съм вратата към нашия живот. Те убиха момчето! Те скриха тялото!
— Мисля, че е необходима лекарска помощ — спокойно отвърна той. Да се връщаме. Преди да дойда при теб, позвъних на Мод Харинатън — най-голямата клюкарка в целия щат. Попитах я дали е чула за някакво момче, което вчера вечерта не се е прибрало в къщи. Каза ми, че не знае нищо.
— Непременно трябва да се првери. Сигурен съм, че момчето е от местните жители, въпреки че не зная името му.
Ричард понечи да запали колата, но аз го спрях. Приятелят ми ме погледна — започнех да размотавам бинтовете.
Откъм залива прозвуча приглушен гръм.
Не отидох на лекар и не се обадих на Ричард. През следващите три седмици не напусках дома си, без да бинтовам ръцете си. Три седмици напразно се надявах, че всичко ще се размине. Признавам, че беше глупаво. Ако бях здрав човек, способен да се придвижва без инвалидна количка, ако имах обикновена професия и нормална работа, навярно щях да отида при доктор Фландърс или при Ричард. Сигурно щях да го направя, ако не ме преследваха спомените за леля ми — затворена в собствения си дом, избягвана от всички, разяждана от собствената си плът. Отчаяно мълчах и се молех някоя сутрин да се събудя и да открия, че всичко е било кошмарен сън.
Постепенно започнах да ги разбирам, да разбирам странния им разум. Никога не се бях замислял как изглеждат и откъде са дошли — това беше пълна загадка. За тях бях врата и прозорец към нашия свят. Обратната информация, която получавах от „съществата“, бе достатъчна, за да усетя отвращението и страха им, както и да разбера, че техният свят е коренно различен от нашия. Беше напълно достатъчна, за да почувствам сляпата им омраза. Но те продължаваха да наблюдават. Плътта им се бе сраснала с моята. Започнах да осъзнавам, че ме използват и на практика ме манипулират.
В момента, когато видях момчето и то, както обикновено, приятелски ми махна с ръка, реших да се обадя на Кресуъл. Ричард беше прав — вече бях сигурен, че онова, което ставаше с мен, бе започнало в космоса, вероятно по време на фаталния полет около Венера. Лекарите от специалния отдел ще ме изследват, без да ме обявят за луд. Никога вече нямаше да се пробуждам със сподавен вопъл в мрака, докато виждах очите им, които непрекъснато ме дебнеха.
Протегнах ръце към момчето и внезапно си спомних, че не съм ги бинтовал. В сумрака забелязах как големите, широко отворени очи внимателно оглеждаха момчето. Веднъж ги бях убол с върха на молив и ръката ми бе пронизана от нетърпима болка. Стори ме се, че очите ме следят с безсилна омраза, по-мъчителна от причиненото ми физическо страдание. След този случай избягвах да си правя подобни експерименти.
А сега те гледаха момчето. След миг усетих, че не съм господар на себе си. Вратата беше отворена. Преплитайки парализираните си крака, като че бяха дървени протези, запристъпвах по пясъка към него. Собствените ми очи сякаш се затвориха — гледаха само чуждите. Виждах грозно гипсово море, прихлупено от мораво небе, виждах прогнилия схлупен навес, приличен на скелет на непознато кръвожадно чудовище, виждах някакво отвратително същество, което диша тежко и носи странно приспособление от дърво и телове, съединени под геометрично несъвместими ъгли.
Питам се какво си е помислило нещастното безименно момче, стисало под мишница ситото, натъпкало с дребни монети джобовете си — какво си е помислило, когато ме е видяло да пристъпвам към него с портегнати ръце, подобно на сляп диригент на въображаем оркестър, какво си е помислило, когато последният лъч на залязващото слънце е осветил очи, какво си е помислило, когато същите тези ръце са замахнали към него миг преди главата му да се взриви.
Важното е какво си помислих аз.
Стори ми се, че надничам в бездна, отделяща света от небитието, стори ми се, че виждам пламъците на ада.
Започнах да размотавам бинтовете, вятърът ги подхвана и ги развя като тънки серпантини. Облаците напълно закриха поруменялото от залеза небе, носеха се стремително над нас и хвърляха тъмни сенки върху дюните.
— Обещай ми само едно, Ричард — опитах се да надвикам бурния вятър. — Бягай с все сили, ако ти се стори, че… искам да те нараня. Обещаваш ли?
— Да.
Вятърът развяваше разкопчаната му риза. Падаше мрак. Видях застиналото му в очакване лице, очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.
Свалих последните бинтове.
Погледнах Ричард, същото сториха и те. Видях лицето на човека, когото бях опознал през тези пет години и когото обичах. Те видяха изкривен жив истукан.
— Виж ги — продумах дрезгаво. — Ето ги, гледай.
Ричард неволно отстъпи назад. Лицето му се изкриви от везапен вледеняващ страх. Мълния проряза небето. Разнесе се силен гръм, морето потъмня като водите на Стикс.
— Артър…
Колко е отвратителен. Как съм го търпял, как съм разговарял с това същество? Всъщност дори не беше същество, а въплъщение на чумата. Той…
— Бягай, Ричард, бягай!
И Ричард побегна, като правеше гигантски скокове. Превърна се в бесилка на фона на застрашително надвисналото небе. Вдигнах ръце над главата си, като че за да преградя част от небеосвода, а пръстите ми се протегнаха км единственото нещо, което им бе познато в този кошмарен свят — към облаците.
И облаците се подчиниха.
Блесна огромна синкава мълния, стори ми се, че настъпва краят на света. Тя обгърна и погълна Ричард. Последното, което помня, бе миризмата на озон и горяща плът.
Когато дойдох на себе си, установих, че седя спокойно на верандата си и съзерцавам големите дюни. Бурята бе отминала и въздухът бе свеж. В небето бавно се издигаше тънкият лунен сърп. Плажът ебше абсолютно чист — нямаше следа от Ричард и от джипа.
Погледнах ръцете си. Очите бяха отворени, но замъглени. Бяха изтощени и си почиваха.
Вече знаех какво трябва да направя — да затворя вратата, преди те да са я отворили още по-широко. Да я затворя завинаги. Бях забелязал, че ръцете ми се изменят. Пръстите започнаха да се скъсяват и да се деформират.
Във всекидневната има малка камина, която ме топли през влажните зимни дни във Флорида. Побързах да я запаля, докато спяха и не разбираха какво съм намислил.
Когато огънят се разгоря, отидох в задния двор при варела с нафта и потопих ръцете си. „Съществата“ моментално се събудиха и изпищяха от болка. Едва успях да се добера до всекидневната и до огъня.
Но все пак успях.
Всичко това се случи преди седем години.
Продължавам да живея на островчето и да снаблюдавам излитането на ракетите. Напоследък като че ли са опвече. Новото правителство има други идеи във връзка с космическите програми, дори се говори за нови полети до Венера.
Все пак научих името на момчето, въпреки че това вече няма значение. Предположението ми, че е живяло в селцето, се оказа вярно. Онази вечер майка му помислила, че е останало да пренощува при свой приятел на континента, затова започнали да го търсят едва в понеделник. Колкото до Ричард… Впрочем местните жители и без това го смятаха за откачен. Решили, че се е върнал в Мериланд или е хукнал след някоя фуста.
А аз… Мен ме търпят, въпреки че ме намират за доста странен. Пък и колко бивши космонавти засипват правителството във Вашингтон с писма, в които настояват за съкращаване на средствата за изследване на открития космос?
Сега вместо пръсти имам куки, с които си служа отлично. Около година ме измъчваше нетърпима болка, но човешкото тяло се приспособява към всичко. Бръсна се сам, дори си връзвам обувките. Сами виждате — пиша на машина гладко и безпогрешно. Следователно няма да ми е трудно да захапя дулото на пистолета и да натисна спусъка. Разбирате ли, всичко започна отново преди три седмици.
Върху гърдите ми се появи правилна окръжност от двайансет златисти очи.
Два часа през нощта, петък.
Хол седеше на пейката до асансьора — единственото място на третия етаж, където човек можеше да изпуши цигара, — когато внезапно се появи Уорик. Идването на надзирателя го смути. Уорик нямаше работа на третия етаж по време на нощната смяна — трябваше да си стои в канцеларията в сутерена и да си налива кафе от кафеничето на бюрото му. При това беше ужасно горещо.
През този юни бе регистрирана най-високата температура в историята на Гейтс Фолс. Една нощ термометърът до асансьора се бе покачил на четирийсет и пет градуса. Бог знае какъв ад представляваше фабриката по време на следобедната смяна, която започваше в три и свършваше в единайсет вечерта.
Хол обслужваше разбивачната машина, масивно съоръжение, произведено от кливландска фирма, фалирала през хиляда деветстотин трийсет и четвърта година. Беше постъпил във фабриката наскоро, от април, затова получаваше само долар и седемдесет и осем цента на час, което засега го устройваше. Нямаше съпруга или приятелка, не плащаше издръжка за деца. Не обичаше да се задържа на едно място и през последните три години бе пропътувал на автостоп от Бъркли (студент в тамошния колеж) до Лейк Тахау (помощник-келнер), Главстоун (пристанищен хамалин), Маями (готвач на аламинути), Уилинг (таксиметров шофьор и мияч на чинии), а сега се намираше в Гейтс Фолс, щата Мейн, и работеше във фабриката. Нямаше намерение да напуска, поне до първия сняг. По природа беше самотник и обичаше нощната смяна (от единайсет вечерта до седем сутринта), когато пулсът на голямата фабрика беше най-бавен, а температурата — най-ниска.
Отвращаваха го единствено плъховете.
Помещението на третия етаж беше дълго и безлюдно, осветено само от премигващите флуоресцентни лампи. За разлика от другите етажи, тук беше сравнително тихо и ненаселено — поне от човешки същества. Плъховете не влизаха в сметката. Единствената машина на този етаж беше разбивачката, останалото пространство служеше за складиране на четирийсет и петкилограмовите чували с влакно, което трябваше да бъде сортирано от голямата, снабдена със система зъбни колела машина на Хол. Чувалите бяха подредени в дълги редици като навързани наденици, някои от тях (особено дебелите вълнени влакна, чието производство беше спряно, и нестандартните платна, за които нямаше поръчки) стояха тук от години и бяха станали мръсносиви от фабричния дим. Тези чували представляваха идеално място за гнездата на плъховете, огромни същества с плоски кореми и със свирепи очи, чиито тела гъмжаха от въшки и други паразити.
Хол бе свикнал през почивката да събира от кофата за смет кутии от безалкохолни напитки и да ги струпва около себе си. С тях замеряше плъховете, когато имаше по-малко работа, а след свършване на смяната ги връщаше обратно. Но този път надзирателят го бе спипал на местопрестъплението, защото се беше изкачил по стълбите, а не с асансьора — типично за подлия кучи син, за когото всички твърдяха, че се прокрадва тихомълком и ги дебне.
— Какво правиш, Хол?
— Тук има плъхове — отвърна младежът, като чувстваше колко неубедително звучи оправданието му, след като животните бяха успели да се изпокрият в дупките си. — Замервам ги с кутии, щом се появят.
Уорик рязко кимна. Беше едър, късо подстриган дебелак. Ръкавите на ризата му бяха навити, а вратовръзката разхлабена. Той впери очи в Хол.
— Не ти плащаме, за да замерваш плъхове с кутии, господинчо. Дори и да ги прибираш след това.
— Хари не ми е спускал материал от двайсет минути — отвърна Хол, като си мислеше: Защо, по дяволите, не си стоиш в канцеларията и не си пиеш кафето? — Машината не може да работи без влакно.
Уорик кимна, сякаш въпросът беше изчерпан.
— Ще се кача да видя какво прави Уисконски — каза той. — Обзалагам се пет към едно, че чете списание, докато материалът се трупа в кофите му.
Хол мълчеше. Внезапно Уорик извика:
— Ето го! Убий този гад!
Хол запрати със силен замах кутията. Плъхът, който бе застанал върху един чувал и ги наблюдаваше с блестящите си, подобни на сачми очички, изпищя и побягна. Младежът отиде да прибере кутията, а Уорик отхвърли глава назад, засмя се, сетне каза:
— Всъщност дошъл съм по друг въпрос.
— Така ли?
— Следващата седмица е Четвърти юли.
Хол кимна. Фабриката щеше да бъде затворена от понеделник до събота: работниците с по-голям стаж имаха право на платен отпуск, а останалите — на неплатен.
— Искаш ли да поработиш?
Хол вдигна рамене:
— Зависи от работата.
— Ще почистваме сутерена. Не са го пипали повече от двайсет години. Адски е мръсно. Ще използваме маркучи.
— Навярно градският комитет по районирането е заплашил дирекционния съвет.
Уорик впери поглед в младежа.
— Навит ли си? Два долара на час, двойна надница на Четвърти юли. Ще работим през нощта, защото е по-хладно.
Хол изчисли, че ще получи чисто седемдесет и пет долара — добра сума, като се има предвид, че в противен случай нямаше да спечели нито цент.
— Съгласен съм.
— Сборен пункт в понеделник, пред бояджийския цех.
Хол го наблюдаваше, когато се отдалечи, но преди да стигне до стълбите, Уорик спря, обърна се и го изгледа.
— Чух, че си учил в колеж.
Хол кимна.
— Добре, студенте, няма да го забравя.
После си отиде. Хол седна и отново запали цигара. В ръката си държеше кутия, готов да замери първия появил се плъх. Представи си гледката в сутерена, който всъщност беше мазе и се намираше под бояджийския цех.
Влажно, тъмно, пълно с паяци и изгнили тъкани, а през стените се процежда реката. Навярно имаше и плъхове, или дори прилепи, летящите от клас „гризачи“.
Уф!
Хол захвърли с все сила кутията и леко се усмихна, защото дочу през горния тръбопровод приглушения глас на Уорик, който четеше конско на Хари Уисконски.
Добре, студенте, няма да го забравя.
Внезапно усмивката му изчезна и той угаси цигарата си. След няколко секунди Уисконски започна да изпраща по тръбопровода необработен найлон и Хол се залови за работа. Плъховете отново се появиха и се настаниха върху чувалите в дъното на помещението. Наблюдаваха го с немигащите си черни очички. Приличаха на съдебни заседатели.
Единайсет часа вечерта, понеделник.
Около цеха се бяха събрали към трийсет и шест души. Надзирателят се появи, облечен със стари джинси, напъхани във високи гумени ботуши. До този момент Хол бе принуден да слуша оплакванията на Хари Уисконски, който беше много дебел, много мързелив и изключително голям песимист.
— Ще бъде гадно — мърмореше полякът до появяването на Уорик. — Ще видиш, че ще се приберем по-черни от негри.
— Внимание — започна Уорик. — Окачихме долу шейсет крушки, тъй че ще бъде достатъчно светло, за да работите. Вие, момчета — той посочи към група мъже, които се облягаха върху макарите за сушене, — ще свържете онези маркучи с главния водопровод до стълбата, после ще ги развиете надолу по стъпалата. Всекиму се падат по три метра, напълно достатъчно. Предупреждавам ви да не хитрувате — решите ли да изпръскате приятелчето си, ще го изпратите в болницата. Водната струя е много силна.
— Някой ще пострада — кисело предрече Уисконски. — Почакай и ще видиш.
Уорик посочи към групата работници, между които бяха Хол и Уисконски, и продължи:
— Тази вечер останалите ще събират боклука. Ще работите по двойки, всяка ще разполага с електрическа вагонетка. В мазето има стари канцеларски мебели, чували с платно, купища повредени машини и какво ли още не. Ще струпваме сметта до вентилационната шахта в западния край. Има ли някой, който не умее да управлява вагонетката?
Никой не се обади. Електрическите вагонетки се задвижваха с акумулатори и приличаха на миниатюрни коли за смет. След продължителна работа от тях започваше да се разнася отвратителна миризма на изгорели жици.
— Всичко е ясно, нали? — каза надзирателят. — Разделили сме мазето на части и трябва да свършим до четвъртък. В петък ще образуваме жива верига и ще изхвърлим боклука. Имате ли въпроси?
Всички мълчаха. Хол внимателно разглеждаше лицето на надзирателя. Внезапно го обзе предчувствие, че ще се случи нещо необикновено. Тази мисъл му достави удоволствие. Не хранеше особени симпатии към Уорик.
— Добре. Да започваме — подкани ги надзирателят.
Два часа през нощта, вторник.
Хол беше уморен, писнало му бе от непрекъснатите, изпъстрени с цинизми оплаквания на Уисконски. Питаше се дали няма да е по-добре да го натупа. Но това положително щеше да даде на поляка повод за нови оплаквания.
Предварително знаеше, че няма да е леко, но работата се оказа убийствена. Първо, не бе подготвен за миризмата: вонята от замърсената река, примесена с дъх на загнили тъкани, на плесенясала зидария, на нещо вегетиращо. В срещуположния ъгъл, откъдето бяха започнали, Хол откри цяла колония огромни бели гъби, изникнали сред напукания цимент. Докосна ги, докато се опитваше да измъкне някакво ръждясало зъбчато колело. Сториха му се необикновено топли и разплути, като плътта на болен от воднянка човек.
Електрическите крушки не бяха в състояние да осветят мазето, което бе тънало в мрак цели дванайсет години. Те едва разсейваха тъмнината, хвърляйки неприятен жълтеникав отблясък върху мръсотията. Мазето приличаше на разбития кораб на осквернена църква с високия си таван и гигантските повредени машини, които никога не биха могли да помръднат. Влажните му стени бяха обрасли с жълтеникав мъх. Дочуваше се само неравномерното шуртене на водата от маркучите, която се стичаше в полузапушената канализация, а оттам — в реката, под водопада.
Плъховете бяха огромни. В сравнение с тях онези от третия етаж на фабриката приличаха на джуджета. Бог знае с какво се хранеха тук. Работниците преобръщаха дъски и чували, под които непрекъснато изникваха огромни гнезда от разкъсани вестници, и наблюдаваха с атавистично отвращение как малките плъхчета с големи очи се криеха из процепите и пролуките. Бяха слепи от постоянната тъмнина.
— Да изпушим по цигара — предложи Уисконски. Изглеждаше запъхтян, въпреки че бе кръшкал цялата нощ. Все пак Хол се съгласи — беше време за почивка, освен това се намираха далече от погледите на останалите. Той се облегна на ръба на вагонетката и запали цигара.
— Не трябваше да позволявам на Уорик да ме навие за тази работа — печално измънка Уисконски. — Това не е работа за мъж. Но онази вечер побесня, когато ме хвана по бели гащи. Божичко, колко беше ядосан.
Хол мълчеше. Мислеше си за Уорик и за плъховете. Странно, но те като че си приличаха. Плъховете явно бяха забравили за съществуването на хората през многогодишния си престой в подземието — бяха нахални и изобщо не се страхуваха. Един от тях стоеше на задните си крака като катеричка, докато Хол се приближи и го ритна. Плъхът се хвърли върху обувката му и впи зъбите си в кожата. Гнусните животни бяха стотици, може би хиляди. Младежът се питаше от какви ли зарази гъмжи тази тъмна клоака. И нещо в Уорик…
— Парите ми трябват — продължи Уисконски. — Но боже мой, това не е мъжка работа. Особено плъховете — той уплашено се огледа наоколо. — Струва ми се, че мислят. Дори започвам да си представям какво би станало, ако ние бяхме малки, а те — големи.
— Млъквай! — сопна му се Хол.
Уисконски го изгледа обидено.
— Е, извинявай, приятелче. Само дето… — гласът му заглъхна. — Господи, тук е отвратително — извика той. — Това не е мъжка работа!
От ръба на вагонетката върху ръката му пропълзя паяк. Полякът го блъсна встрани, като едва не се задави от отвращение.
Хол изгаси цигарата си и го подкани:
— На работа! Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.
— Сигурно си прав — тъжно промълви Уисконски. — Сигурно.
Четири часа през нощта, вторник.
Време за закуска.
Хол и Уисконски седяха заедно с неколцина работници и държаха сандвичи с почернелите си ръце, които не можеха да се измият дори с прах. Докато се хранеше, Хол наблюдаваше малката остъклена канцелария на надзирателя. Уорик пиеше кафе и с удоволствие отхапваше от сандвича си.
— Рей Ъпсън го пратиха да си върви — каза Чарли Броку.
— Да не му е прилошало? — попита някой. — Аз едва не повърнах.
— Ами! Рей би изял кравешко лайно, преди да повърне. Ухапа го плъх.
Хол замислено го погледна и прекъсна изучаването на Уорик.
— Така ли?
— Да — отвърна Броку. — Рей изпищя като жена и хич не ми е чудно. Кървеше като заклано прасе. Представяш ли си, плъхът така се бе вкопчил в него, че трябваше да го ударя няколко пъти с дъска, за да го пусне. Рей едва не откачи. Тъпка го с крака и го размаза така, че от него остана само козината. Никога не съм виждал по-страшна гледка. Уорик го превърза и го освободи. Каза му утре да иде на лекар.
— Какъв жест! — Възкликна някой.
Уорик като че ги чу, стана, протегна се и застана на вратата на канцеларията си.
— Време е отново за работа.
Работниците неохотно започнаха да стават, като отлагаха до последната минута слизането в подземието: прибираха якетата си, купуваха разхладителни напитки и бонбони. После се отправиха надолу, подметките им трополяха унило върху желязната обковка на стъпалата.
Уорик мина покрай Хол и го потупа по рамото:
— Как я караш, студенте?
Не изчака да чуе отговора му.
— Хайде — младежът търпеливо подкани Уисконски, който завързваше обувката си. Двамата слязоха в мазето.
Седем часа сутринта, вторник.
Хол и Уисконски излязоха заедно — на младежа му се струваше, че е осиновил дебелия поляк. Уисконски бе невероятно мръсен, едрото му овално лице бе изцапано като на момченце, току-що натупано от някой хулиган.
Работниците не си разменяха обичайните дебелашки шеги, не издърпваха ризите на другарите си, не тормозеха Тони с въпроси кой топли жена му между един и четири през нощта. Цареше тишина, нарушавана само когато някой се изкашляше и се изхрачваше върху мръсния под.
— Искаш ли да те закарам? — колебливо предложи Уисконски.
— Благодаря.
И двамата мълчаха, докато колата се движеше по Мил Стрийт и през моста. Кимнаха си за сбогом, когато полякът го свали пред вратата на апартамента му.
Хол отиде направо под душа. Мисълта за Уорик не го изоставяше, опитваше се да разбере с какво го привлича надзирателят, защо се чувстваше свързан с него.
Заспа веднага, щом главата му докосна възглавницата, но сънят му бе тежък и неспокоен: сънуваше плъховете.
Един часа през нощта, сряда.
Работата с маркучите се оказа много по-лесна.
Не можеха да започнат, преди бригадата по разчистването да е свършила. Доста често изпреварваха колегите си и имаха време да изпушат по цигара, докато бъде подготвен следващият участък. Хол насочваше струйника, а Уисконски се щураше напред-назад, развиваше маркуча, пускаше и спираше водата, отстраняваше различни препятствия.
Уорик беше нервен, защото работата не спореше. Ако продължаваха по същия начин, нямаше да могат да свършат до четвъртък.
В момента работеха върху куп нахвърляно напосоки в един ъгъл канцеларско обзавеждане от деветнайсети век: счупени бюра с подвижен капак, мухлясали счетоводни книги, тонове фактури, столове с пробити седалки. Тук беше истински рай за плъховете. Стотици от гнусните животинки тичаха с пищене из тъмните криволичещи коридори, образувани под вехториите. След като двама души бяха ухапани, останалите отказаха да работят, докато Уорик не нареди да донесат дебели гумирани ръкавици, използвани в бояджийския цех, където боравеха с киселини.
Хол и Уисконски чакаха да стане време, за да започнат да обливат с маркучите. Внезапно русоляв мъж с врат като на бик, на име Кармайкъл, запсува и започна да отстъпва назад, като се удряше по гърдите.
Огромен плъх с прошарена козина и грозни облещени очи бе впил зъби в ризата му и висеше там, като писукаше и риташе със задните си крака по корема на Кармайкъл. Най-сетне човекът успя да го удари с юмрук, но ризата му беше разкъсана и от дупчицата на гръдта му се процеждаше тънка струйка кръв. Гневният израз изчезна от лицето му — той се обърна настрани и повърна.
Хол насочи маркуча към плъха, който беше стар и се движеше по-бавно, парче от ризата на Кармайкъл все още стърчеше от муцуната му. Силната водна струя го запрати и разплеска върху стената.
Уорик се приближи, на устните му играеше странна, изкуствена усмивка. Той потупа Хол по рамото.
— Нали е много по-забавно, отколкото да се замерят с кутии малките негодници?
— Какъв ти малък негодник! — каза Уисконски. — Цели трийсет сантиметра.
Уорик посочи към купчината вехтории.
— Насочи маркуча насам. Хей, момчета, разкарайте се.
— С удоволствие — промърмори някой.
Кармайкъл налетя на Уорик, лицето му беше изкривено от яд и болка.
— Ще искам компенсация за това! Ще…
— Разбира се — усмихнато отвърна надзирателят. — Ухапали те по цицката! Махай се оттам, преди да са те смазали.
Хол насочи маркуча и пусна водата. Струята се вряза във вехториите сред бяла експлозия от пръски, преобърна някакво, бюро и превърна в трески два стола. Плъховете се разбягаха, бяха по-големи от всички, които Хол бе виждал досега. Дочу как колегите му възклицаваха от отвращение и ужас, докато ги наблюдаваха: същества с огромни очи и лъскави тлъсти тела. Забеляза плъх, който беше голям колкото кученце на месец и половина. Продължи да държи маркуча, докато всички гадини изчезнаха, после затвори струйника.
— На работа, момчета! — извика Уорик.
— Не съм нает за изтребител на плъхове — обади се възмутено Сай Ипстън.
Миналата седмица двамата с Хол бяха пийнали по няколко чашки. Беше млад, носеше изцапана с мазут бейзболна шапка и тениска.
— Ти ли се обади, Ипстън? — любезно запита надзирателят.
Ипстън се поколеба, но пристъпи напред.
— Да. Не искам да се занимавам повече с плъховете. Наехте ме за чистене, а не за да се разболявам от бяс, тифус или нещо подобно. Може би е по-добре да се оттегля от играта.
Останалите промърмориха одобрително. Уисконски крадешком погледна към Хол, но младежът задълбочено проучваше струйника на маркуча. Отворът му приличаше на дулото на четирийсет и пет калибров пистолет и можеше да отхвърли човек на шест метра.
— Значи се отказваш, Сай?
— Да — отвърна Ипстън.
Надзирателят кимна.
— Добре. Можете да напуснете — ти и всички желаещи. Но фабриката не е под закрилата на профсъюзите и никога не е била. Ако напуснеш сега, няма да бъдеш приет обратно. Ще се погрижа за това.
— Бива си те! — промърмори Хол. Уорик моментално се обърна.
— Каза ли нещо, студенте? Младежът го изгледа иронично.
— Прочиствах си гърлото, господин надзирател.
— Може би нещо не е по вкуса ти? — усмихнато попита Уорик.
Хол не благоволи да му отговори.
— Е, на работа! — излая надзирателят.
Всички се върнаха по местата си.
Два часа през нощта, четвъртък.
Хол и Уисконски отново работеха на камионите за сметта.
Купът до западната вентилационна шахта бе приел внушителни размери, но още не бяха почистили и половината мазе.
— Честит празник — каза полякът, когато спряха да изпушат по една цигара. Работеха близо до северната стена, далече от стълбите. Светлината беше крайно оскъдна и поради някакво чудо на акустиката останалите работници изглеждаха много отдалечени.
— Благодаря — Хол дръпна от цигарата си. — Тази вечер не видях много плъхове.
— Никой не ги е виждал — отвърна Уисконски. — Може би са си взели поука.
Стояха в края на зигзагообразна странна пътека, проправена сред купища стари счетоводни книги и фактури, мухлясали чували с платно и два огромни старинни тъкачни стана.
— Пфу! — полякът се изхрачи. — Този Уорик…
— Къде мислиш, че отиват плъховете? — проговори Хол, като че на себе си. — Не могат да минат през стените… — той погледна влажната и ронеща се мазилка около основите. — Ще се удавят. Водата се е просмукала навсякъде.
Някакво черно, пляскащо с крила същество връхлетя като бомба върху тях.
Полякът изкрещя и закри главата си с ръце.
— Прилеп — отбеляза Хол и продължи да наблюдава животното, докато Уисконски се изправяше.
— Прилеп! Прилеп! — гневно извика полякът. — Какво търси в мазето? Прилепите живеят по дърветата, под стрехите и…
— Беше голям — тихо промълви Хол. — Всъщност прилепът е само крилат плъх.
Уисконски изстена:
— Господи, откъде е…
— Откъде е влязъл ли? Може би от същото място, откъдето са излезли плъховете.
— Какво става там? — гласът на надзирателя прозвуча някъде иззад тях. — Къде сте?
— Не вдигай толкова пара — прошепна Хол. Очите му блестяха в мрака.
— Ти ли си студенте? — надзирателят говореше отблизо.
— Всичко е наред — отвърна Хол. — Одрасках си крака.
— Може би искаш медал за храброст? — попита Уорик и се засмя отривисто, сякаш излая.
Полякът погледна Хол.
— Защо му отговори така?
— Погледни — младежът коленичи и запали клечка кибрит. В средата на влажния разкъртен цимент се очерта квадрат. — Почукай тук.
Полякът се подчини.
— Дърво!
Хол кимна:
— Това е горната част на подпора, видях и други наоколо. Под тази част на мазето има подземие.
— Господи! — с безкрайно отвращение възкликна Уисконски.
Три и половина през нощта, четвъртък.
Намираха се в североизточната част на подземието. Ипстън и Броку ги следваха с маркуча. Хол спря и посочи към пода.
— Ето го. Точно тук смятам, че се намира.
Видяха дървен капак с ръждясала халка в центъра.
Младежът се върна при Ипстън и му нареди да спре водата. Когато от маркуча започна да се процежда само тънка струйка, Хол извика:
— Хей, Уорик, ела тук!
Надзирателят се приближи, като шляпаше през локвите. Взираше се в Хол с обичайната си жестока усмивка.
— Да не ти се е развързала обувката, студенте?
— Погледни — каза Хол и подритна капака. — Под това мазе има друго.
— Какво от това? Не е време за почивка, сту…
— Ето къде са плъховете — извика младежът. — Развъждат се там долу. Преди малко с Уисконски видяхме прилеп.
Няколко души се бяха скупчили около тях и гледаха капака.
— Не ме интересува — отвърна Уорик. — Задачата ни е да почистим мазето, не…
— Ще ни трябват двайсетина опитни изтребители на плъхове — продължи Хол. — Много неприятно, управата ще трябва здравата да се изръси.
— Сигурно — изсмя се някой.
Уорик се втренчи в Хол, сякаш изучаваше бръмбар под микроскоп.
— Наистина си чешит — гласът му бе престорено възхитен. — Мислиш ли, че ми пука колко плъхове има долу?
— Днес следобед бях в библиотеката — заяви младежът. — Добре, че не пропускаш да ми напомниш, че съм бил студент. Разучих наредбите на градската комисия, Уорик. Били са въведени през хиляда деветстотин и единайсета година, още преди фабриката да се разрасне и да мине към комитета по районирането. И знаеш ли какво открих?
Уорик му хвърли вледеняващ поглед.
— Изчезвай, студенте. Уволнен си.
— Открих — продължи упорито Хол, сякаш не го беше чул, — че в Гейтс Фолс съществува закон за вредителите. Пише се вредители, в случай, че не знаеш. Имат предвид преносители на болести, като прилепи, скункси, бездомни кучета и плъхове. Особено плъхове. Те се споменават четиринайсет пъти в два параграфа, господин надзирателю. Затова запомнете, че в мига, когато напусна, ще отида право при председателя на градски съвет и ще му разкажа какво е положението тук.
Той спря за миг, като се наслаждаваше на изкривеното от омраза лице на Уорик.
— Предполагам, че той, аз и градският комитет ще получим съдебно разпореждане за спиране на работата във фабриката. Тя ще бъде затворена за дълго време, господин надзирателю. Представям си както ще каже шефът ти. Надявам се, че застраховката ти за безработни е платена, Уорик.
Ръцете на надзирателя се свиха, сякаш бяха нокти на граблива птица.
— Проклет сополанко, би трябвало да те… — Уорик погледна капака и внезапно се усмихна. — Смятай се за отново назначен, студенте.
— Сигурен бях, че ще ме разбереш.
Надзирателят кимна, като продължаваше да се усмихва загадъчно.
— Щом си толкова умен, предлагам да слезеш долу. Трябва ни човек с висше образование, за да даде компетентно мнение за положението. Ще слезете двамата с Уисконски.
— Без мен — извика полякът. — Без мен, аз…
— Какво? — надзирателят Впери поглед в него. Уисконски млъкна.
— Прекрасно — бодро произнесе Хол. — Ще ни трябват три фенерчета. Стори ми се, че в канцеларията на шефа видях цяла полица от онези, които работят с шест батерии.
— Необходим ли ти е трети човек? — сърдечно попита Уорик. — Разбира се, посочи го.
— Избирам теб — промълви Хол. Лицето му отново бе добило особено изражение. — Все пак, някой от ръководството трябва да присъства. Просто, за да не би двамата с Уорик да видим прекалено много плъхове.
Някой (като че беше Ипстън) се изсмя високо. Уорик втренчено изгледа работниците. Очите им бяха наведени към краката. Той нареди на Броку:
— Отиди в канцеларията и вземи три фенерчета. Кажи на пазача, че съм наредил да те пусне.
— Защо ме забърка в тази каша — измънка полякът, като се обърна към Хол. — Знаеш, че ненавиждам тези…
— Идеята не беше моя — отвърна младежът и погледна Уорик.
Надзирателят също го изгледа, никой от двамата не сведе поглед.
Четири часа сутринта, четвъртък.
Броку донесе фенерчетата и ги раздаде на Хол, Уисконски и Уорик.
— Ипстън, дай маркуча на Уисконски.
Ипстън се подчини. Струйникът трепереше леко в ръцете на поляка. Уорик се обърна към него:
— Ще вървиш между нас. Ако видиш плъхове, ще насочваш струята право в тях.
Естествено, помисли си Хол. И ако има плъхове, Уорик няма да ги види. Също и Уисконски, след като намери допълнителни десет долара в плика със заплатата си.
Уорик нареди на двама от мъжете да вдигнат капака.
Единият се наведе и дръпна халката. Хол се съмняваше, че ще успее, но след миг капакът се отвори със странно скриптене. Другият работник пъхна пръстите си от вътрешната страна, за да помогне при изваждането, но извика и ги отдръпна. По ръцете му пълзяха огромни слепи бръмбари. Човекът изръмжа, конвулсивно вдигна капака и го пусна на пода. Вътрешната страна беше покрита със странна черна плесен, каквато Хол не бе виждал никога. Част от бръмбарите изпопадаха в зейналата мрачина, други пропълзяха по пода и бяха смачкани от работниците.
— Погледнете — промълви Хол.
От вътрешната страна на капака имаше ръждясала ключалка, която се бе счупила при отварянето.
— Но защо е отвътре? — запита Уорик. — Би трябвало да е отгоре. Защо…
— Поради много причини — заяви Хол. — Може би защото са искали никой да не отваря от тази страна — поне докато ключалката е била нова. Може би никой от долния свят не е трябвало да излезе навън.
— Но кой ги е заключил? — възкликна Уисконски. Младежът се изсмя иронично и погледна към Уорик.
— А, това е тайна.
— Слушайте — прошепна Броку.
— О, господи — изхълца полякът. — Няма да сляза!
Дочуха тихо шумолене, сякаш нещо в мрачината ги очакваше — тупуркането на хиляди лапи, пищенето на плъхове.
— Може би са жаби — промълви Уорик.
Хол високо се изсмя.
Надзирателят насочи фенерчето си надолу. Стръмна дървена стълба се спускаше към черните плочи, с които бе покрит подът на подземието. Нямаше и следа от плъхове.
— Стълбата няма да ни издържи — с надежда промълви Уорик.
Броку подскочи няколко пъти на първото стъпало. Стълбата изскърца, но изглеждаше стабилна.
— Не съм те молил да го правиш — злобно каза надзирателят.
— А ти не беше тук, когато плъхът ухапа Рей — тихо отвърна Броку.
— Да тръгваме — нареди Хол.
Уорик хвърли последен ироничен поглед към обкръжилите ги работници, сетне двамата с Хол пристъпиха към зейналата дупка. Уисконски колебливо пристъпваше между тях. Младежът слезе пръв, следван от поляка и от надзирателя. Фенерчетата им осветиха неравния под, който образуваше хълмчета и вдлъбнатини. Подобно на тромава змия, маркучът се влачеше след Уисконски.
Стъпил на последното стъпало, Уисконски освети наоколо с фенерчето си. Видяха няколко изгнили сандъка, варели и нищо друго. Просмукалата се от реката вода образуваше локви, които стигаха до глезените на обутите им в ботуши крака.
— Вече не ги чувам — прошепна Уисконски.
Отдалечиха се колебливо от отвора, като бавно пристъпваха из тинята. Хол спря и освети голям дървен сандък, върху който бе написано с големи бели букви: „Илайъс Варни, 1841“.
— Фабриката съществувала ли е по това време? — попита той.
— Не — отвърна Уорик. — Строена е през хиляда осемстотин деветдесет и седма. Има ли някакво значение?
Хол не отговори. Продължиха да вървят напред. Стори им се, че подземието е по-голямо, отколкото предполагаха. Вонята се усили, миришеше на прогнило, на скапано, на погребани тела. Чуваше се само тихото, като в пещера, падане на водните капки.
— Какво е това? — запита младежът и насочи фенерчето си към циментов ръб, издаден на шейсетина сантиметра навътре в подземието. По-нататък цареше пълен мрак. На Хол му се стори, че дочува странно, предпазливо шумолене.
Уорик се втренчи в издатината.
— Но това е… не, не може да бъде.
— Външната стена на фабриката, нали? А там, пред нас…
— Да се връщаме — заяви Уорик и рязко се обърна. Хол грубо го сграбчи за шията.
— Никъде няма да ходиш, господин надзирателю.
Уорик го погледна и се ухили, зъбите му пробляснаха в тъмнината.
— Ти си луд, студенте. Не съм ли прав? Луд за връзване!
— Не трябваше да тормозиш хората, приятелю. Върви напред!
— Хол! — изстена Уисконски.
— Дай ми това — младежът сграбчи маркуча и го насочи към главата на Уорик. Уисконски рязко се извърна и побягна назад. Хол дори не го погледна.
— След вас, господин надзирател — подигравателно произнесе той.
Уорик пристъпи напред и отмина мястото, където свършваше фабричната стена. Хол освети наоколо и усети хладно задоволство — предчувствието му се оказа вярно. Плъховете ги обкръжаваха, безшумни като смъртта. Тъпчеха се един до друг, редица след редица. Хиляди очи ги гледаха жадно. Тълпите плъхове стигаха чак до стената. Някои бяха толкова големи, че сигурно щяха да стигнат до глезените му.
След миг Уорик също ги забеляза и замръзна на мястото си.
— Обкръжени сме, студенте — гласът му все още бе спокоен, но в него се промъкваше истерична нотка.
— Вярно е — отвърна Хол. — Напред!
Продължиха да вървят, маркучът се влачеше по петите им. Младежът само веднъж погледна назад и забеляза, че плъховете са блокирали пътеката към изхода и се опитваха да прегризат брезентовата обвивка на маркуча. Един вдигна поглед и като че ли му се ухили, после отново наведе глава. Едва сега Хол забеляза прилепите. Висяха от ръбестия таван, бяха големи колкото врани.
— Погледни — промълви Уорик, като насочи фенерчето на около метър и половина пред себе си.
Позеленял от влага череп се зъбеше срещу тях. Малко по-нататък Хол съзря лакътна кос, част от таз и от гръден кош.
— Напред! — нареди той. Изпита безумното чувство, че вътре в него се спука някакъв черен мехур.
С божията помощ, ти ще се предадеш преди мен, господин надзирателю!
Отминаха костите. Плъховете не се приближаваха, стояха на почетно разстояние. Хол забеляза как един от тях пресече пътя им и изчезна в мрака, но успя да забележи розовата му, дебела колкото телефонна жица опашка.
Подът пред тях рязко се извисяваше. Младежът дочу странен, тихичък звук. Очакваше ги нещо, което вероятно нито един жив човек не бе виждал. Стори му се, че по време на странстванията си бе търсил точно такова преживяване.
Плъховете се приближаваха, като се влачеха по корем и ги принуждаваха да вървят напред.
— Виж — хладнокръвно произнесе Уорик.
И Хол видя. Нещо бе преобразило плъховете, които живееха в подземието. Мутацията ги бе превърнала в отвратителни същества, които никога не биха оцелели на светлина — природата не би го допуснала. Но тук, долу, самата природа бе приела ужасен образ.
Плъховете бяха гигантски, някои бяха високи близо метър. Задните им крака бяха закърнели и бяха слепи като къртици, подобно на летящите си братовчеди. Тътреха се напред с ужасяващо усърдие.
Уорик се обърна към Хол, като с огромно усилие на волята продължаваше да се усмихва. Младежът искрено му се възхити.
— Сам виждаш, че не можем да продължим.
— Струва ми се, че плъховете имат сметки за уреждане с теб — отвърна младежът.
Нервите на Уорик не издържаха, той промълви:
— Моля те! Много те моля!
Хол се усмихна.
— Напред!
Уорик погледна назад.
— Плъховете са нападнали маркуча. Ако го прегризат, няма връщане.
— Знам! Напред!
— Ти си луд… — някакъв плъх пробяга през крака на Уорик и той изкрещя. Хол се усмихна и освети наоколо. Сега плъховете ги заобикаляха плътно, някои бяха на по-малко от трийсет сантиметра.
Уорик пристъпи напред. Плъховете се отдръпнаха.
Изкачиха миниатюрното възвишение и Уорик, който вървеше пръв, погледна надолу. Хол видя как лицето му пребледня като платно, по брадичката му потече слюнка.
— О, господи! Боже мой!
Той се обърна и хукна да бяга.
Хол насочи маркуча към него, силната водна струя улучи Уорик в гърдите, повали го и той изчезна от погледа му. Разнесе се пронизителен писък, който заглуши шума от водата. Сетне — звуци, като че нечие тяло се мяташе.
— Хол!
Викът бе последван от грухтене и от страхотен, смразяващ кръвта стон, който сякаш разтресе земята.
— ХОЛ, ЗА БОГА…
Внезапен звук от разкъсване, последван от нов писък, но този път по-слаб. Хол чу съвсем ясно пращене на счупени кости.
Безног плъх, воден от закърнелия си слухов апарат, се нахвърли върху него и го ухапа. Тялото му беше меко и топло. Сякаш в транс Хол насочи маркуча към него и го отхвърли встрани. Сега водната струя беше доста слаба. Младежът се изкачи на хълмчето и погледна надолу. Плъхът изпълваше цялата долчинка, все едно, че лежеше в отвратителен гроб. Огромното му сиво тяло пулсираше, беше сляп и нямаше крака. Когато фенерчето го освети, той измяука ужасяващо. Значи това бе царицата на плъховете, тяхната майка. Огромно и безименно създание, на чиито потомци след време може би щяха да поникнат крила. В сравнение с него тялото на надзирателя изглеждаше нищожно, но не може да беше зрителна измама. Плъхът с големината на теле беше ужасяващ…
— Сбогом, Уорик — промълви Хол.
Плъхът ревниво приклекна над надзирателя и разкъса безжизнената му ръка.
Хол се обърна и тръгна към изхода, като отблъскваше плъховете с маркуча. Водната струя ставаше все по-слаба. Някои от тях успяха да се изплъзнат, нахвърлиха се върху него и захапаха бедрата му. Един увисна на крака му и разкъса кадифените му панталони. Хол го удари с юмрук.
Беше изминал почти три четвърти от обратния път, когато в мрака се разнесе силно плющене. Вдигна поглед и гигантското тяло се удари в лицето му.
Мутиралият прилеп все още имаше опашка. Тя се обви около шията на Хол като страхотна примка и започна да го души, докато прилепът се опитваше да го захапе. Гърчеше се и пляскаше с ципестите си крила, вкопчен в разкъсаната риза на младежа.
Хол замахна напосоки с маркуча и заудря мекото тяло. Прилепът падна, той започна да го тъпче, без да осъзнава, че крещи. Орди плъхове пропълзяха върху краката му.
Залитайки, Хол се опита да побегне, като успя да отблъсне няколко плъха. Останалите впиха зъби в корема и в гърдите му. Един изтича по рамото му и навря нахалната си муцуна в ухото му.
Хол налетя на втори прилеп, който за миг увисна на главата му, изпищя и откъсна част от скалпа му.
Хол усети, че му прималява. Чуваше само скимтенето и писъците на хиляди плъхове. Направи последен опит да побегне, но се препъна о косматите тела и падна на колене. Започна да се смее, но смехът му наподобяваше крясък.
Пет часа сутринта, четвъртък.
— Струва ми се, че някой трябва да слезе долу — колебливо предложи Броку.
— Без мен — прошепна Уисконски.
— О, разбира се, без теб, страхливецо — презрително процеди Ипстън.
— Е, да вървим — каза Броган и донесе още един маркуч. — Заедно с мен ще слязат Ипстън, Дейнджърфийлд и Нидо. Стивънсън, качи се в канцеларията и вземи още фенерчета.
Ипстън замислено се вгледа в мрака.
— Може би са спрели да изпушат по една цигара — промълви той. — По дяволите, какво толкова страшно има в няколко плъха!
Стивънсън донесе фенерчетата, след няколко секунди работниците тръгнаха към подземието.
Беше десет и петнайсет и Хърб Тукландър се канеше да затваря. В този миг човекът с елегантно палто, пребледняло лице и ококорени очи се втурна в бара на Туки, в северната част на Фалмът. Беше десети януари — по това време хората започват да се примиряват с нарушаването на всички тържествени обещания, дадени на Нова година. Навън духаше ураганен североизточен вятър. Още преди смрачаване снежната покривка бе около двайсет сантиметра, а силният валеж не спираше. На два пъти Били Лариби мина покрай нас, седнал във високата кабина на градската снегориначка. Вторият път Туки му изнесе кутия бира. Майка ми би окачествила постъпката му като чисто милосърдие — а бог ми е свидетел, че на времето е изкъркала доста от бирата на Туки. Били му съобщи, че засега успявали да почистят автомагистралата, но страничните шосета били затворени и положително щели да останат затрупани до сутринта. Радиото в Портланд предсказваше нарастване на снежната покривка с трийсет сантиметра и силен вятър, който щеше да натрупа преспи.
Двамата с Туки бяхме сами в бара, слушахме как вятърът фучи под стрехите и наблюдавахме играта на пламъците в камината.
— Изпий едно за из път, Бут — подкани ме Туки. — Мисля да затварям.
Наля по чашка на мен и на себе си, но в този момент вратата се отвори и, залитайки, вътре нахлу непознатият. Косата и раменете му бяха покрити със сняг, сякаш бе овъргалян в пудра захар. Вятърът навя тънка снежна пелена на пода.
— Затваряй вратата — викна Туки. — Да не си роден в хамбар?
В живота си не бях виждал толкова изплашен човек. Приличаше на кон, който цял следобед е преживял коприва. Извъртя очи към Туки, прошепна: „Жена ми… дъщеря ми…“, сетне припадна и се строполи на пода.
— Боже мой! — възкликна Туки. — Бут, затвори вратата, ако обичаш.
Подчиних се, но ми беше много трудно да я удържа срещу напористия вятър. Туки бе коленичил, беше повдигнал главата на непознатия и пляскаше бузите му. Приближих се и забелязах, че човекът е в плачевно състояние. Лицето му беше огненочервено, но тук-таме се забелязваха сиви петна. Ако си живял като мен в щата Мейн още от времето, когато Удроу Уилсън бе президент, ще разбереш, че сивите петна са от премръзване.
— Припаднал е — каза Туки. — Донеси брендито от бара.
Взех бутилката и му я подадох. Туки бе разкопчал палтото на непознатия, който започваше да идва на себе си. Очите му бяха премрежени, мърмореше едва чуто.
— Налей една капачка — нарежда ми Туки.
— Само капачка ли? — питам.
— Това бренди е като динамит. Няма смисъл да претоварваме карбуратора му.
Налях една капачка и погледнах към Туки. Той кимна:
— Право в устата.
Ефектът бе забележителен. Непознатият се разтресе от глава до пети и се закашля. Лицето му почервеня още повече и доби пурпурен оттенък. Притворените му клепачи изхвърчаха нагоре като транспаранти. Изплаших се, но Туки го сложи да седне, сякаш бе голямо бебе, и го потупа по гърба.
Човекът започна да повръща и приятелят ми го потупа още веднъж.
— Гледай да не повърнеш всичко — каза той. — Това бренди е скъпо.
Непознатият повърна още малко, но явно се оправяше. Сега успях да го разгледам по-добре. Както и бях предположил, явно живееше в град, и то някъде южно от Бостън. Носеше скъпи, но тънки кожени ръкавици. Вероятно ръцете му също бяха покрити със сивобели петна: щеше да е късметлия, ако не му отрежеха един-два пръста. И палтото му беше от скъпите, навярно към триста долара. Носеше ниски ботуши, които стигаха едва до глезените му — питах се дали пръстите на краката му са премръзнали.
— По-добре съм — промълви той.
— Чудесно. Можеш ли да се приближиш до огъня? — запита Туки.
Непознатият възкликна:
— Но жена ми и дъщеря ми са навън… в бурята.
— Начинът, по който влезе, ми подсказа, че не са в къщи пред телевизора — прекъсна го Туки. — По-добре да ни разкажеш всичко пред камината, отколкото да седиш на пода. Хвани го под мишниците, Бут.
Вдигнахме го, той изстена и устата му се изкриви от болка. Сетих се за премръзналите му пръсти. Питах се защо Бог се подиграва с тъпите нюйоркчани и ги оставя да се разхождат с колите си из Южен Мейн по време на най-силната снежна виелица. Питах се още дали жена му и момиченцето са облечени в по-топли дрехи Завлякохме го до камината и го сложихме в любимия люлеещ се стол на мисис Туки, която бе починала през седемдесет и четвърта. Именно на нея се дължеше съществуването на бара, за който бяха писали в „Даун Йист“, в „Сънди телеграм“ и дори в неделното приложение на бостънския „Глобус“. Всъщност заведението приличаше повече на кръчма, отколкото на бар — дъските на пода не бяха заковани, а вклинени, таванът бе покрит с греди като хамбар, тезгяхът бе от кленово дърво, а огромната камина бе изградена от недялани камъни. След като прочете статията в „Даун Йист“, на мисис Туки започнаха да й идват шантави идеи: искаше да нарече заведението „Хотел“ или „Странноприемница“. Признавам, че звучеше добре и напомняше за войната между Севера и Юга, но лично аз предпочитам простичкото „Барът на Туки“. Едно е да се фукаш през лятото, когато провинцията гъмжи от туристи, друго е зимно време, когато клиентелата се състои само от местни хора. Двамата с Туки бяхме прекарали заедно много нощи като тази, отпивайки скоч с вода или бира. Съпругата ми Виктория почина през седемдесет и трета и оттогава барът на Туки е за мен убежище, където гласовете на хората заглушават монотонното стържене на бръмбара гробар. Приятно ми бе, дори да бяхме само двамата с Туки. Знам, че звучи нелепо, но нямаше да се чувствам удобно, ако заведението се наричаше „Странноприемницата на Туки“.
Дотътрихме непознатия до камината и той се разтрепери още повече. Сви се на кълбо, зъбите му тракаха, носът му протече. Започваше да разбира, че ако бе стоял навън още петнайсет минути, сега нямаше да е жив. Снегът не е толкова опасен, колкото смразяващият вятър.
— Къде се отклонихте от магистралата? — обърна се към него Туки.
— Нна шест ммили южно от тук.
Двамата с приятеля ми се спогледахме, усетих, че се вледенявам.
— Сигурен ли сте? — настоя Туки. — Нима сте изминали шест мили пеша през снега? Непознатият кимна.
— Погледнах, когато минавахме през града. Следвах дадените ми указания… отивахме при балдъзата… в Къмбърланд… никога не съм бил там… ние сме от Ню Джърси…
Ню Джърси! Само жителите на Ню Джърси са по-тъпи от нюйоркчаните!
— Сигурен ли сте, че сте изминали точно шест мили? — повтори Туки.
— Абсолютно. Видях отклонението, но пътят бе затрупан, беше…
Приятелят ми го сграбчи. Осветеното му от примигващите пламъци лице сякаш се състари с десет години и Туки заприлича на седемдесет и шест годишен дядо.
— Значи сте свили вдясно?
— Да. Жена ми…
— Видяхте ли табелата?
— Табелата ли? — той озадачено погледна Туки и се изсекна. — Разбира се, че я видях. В указанията ми бе написано да завия по Джойнтър авеню и да пресека Джерусалемс Лот, докато изляза при входната рампа на автомагистрала Двеста деветдесет и пет.
Той ме погледна, сетне отново се втренчи в Туки. Навън вятърът свистеше и виеше под стрехите.
— Сбъркал ли съм, господине?
— Джерусалемс Лот — едва чуто промълви Туки. — Боже мой!
— Какво има? — непознатият повиши глас. — Сбъркал ли съм? Пътят изглеждаше затрупан, но си помислих, че щом минава през град, снегорините сигурно ще го разчистят и… и после… — гласът му постепенно заглъхна.
Приятелят ми прошепна.
— Бут, обади се на шерифа.
— Точно така! — каза глупакът от Ню Джърси. — Между другото, какво ви е на вас двамата? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.
— В Салемс Лот няма призраци, мистър — отговори Туки. — Казахте ли им да стоят в колата?
— Естествено — обади се непознатият. — Не съм луд.
Според мен всичките му постъпки говореха за обратното.
— Как се казвате? — попитах. — За да съобщя на шерифа.
— Лъмли — отговори той. — Джерард Лъмли.
После отново се обърна към Туки, а аз отидох да се обадя по телефона. Вдигнах слушалката, но нямаше сигнал. Няколко пъти натиснах билката безуспешно.
Върнах се при тях. Туки бе налял на Джерард Лъмли още малко бренди, което гостът преглъщаше по-лесно.
— Няма ли го? — запита старият ми приятел.
— Телефонът не работи.
— По дяволите! — възкликна Туки и двамата се спогледахме. Силният вятър навяваше сняг върху прозорците.
Лъмли отново ме изгледа, сетне прехвърли погледа си върху Туки.
— Нямате ли кола? — разтревожено запита той. — Заръчах им да не изключват мотора, за да работи парното. Имах около четвърт резервоар бензин. Добрах се дотук за около час и половина… Хей, ще ми отговорите ли?
Той скочи на крака и сграби Туки за ризата.
— Господине — преспокойно заяви Туки, — струва ми се, че ръката ви изпревари разума.
Лъмли погледна ръката си, после Туки, и го пусна.
— Мейн — изсъска той. Прозвуча така, сякаш псуваше нечия майка. — Е, къде е най-близката бензиностанция? Навярно имат влекач…
— Най-близката бензиностанция се намира във Фалмът Сентър на три мили оттук — отвърнах.
— Благодаря — иронично рече непознатият и се запъти към вратата, докато закопчаваше палтото си.
— Но е затворена — добавих.
Лъмли бавно се обърна и ни изгледа.
— Какво дърдориш, старче?
— Опитва се да ви обясни, че бензиностанцията е собственост на Били Лариби, който в момента кара снегориначката, глупак такъв — търпеливо каза Туки. — Защо не седнете, преди да ви се е спукала язвата?
Лъмли се върна, изглеждаше замаян и уплашен.
— Нима искате да кажете, че не можете… че няма…
— Нищо подобно — отговори Туки. — Непрекъснато дрънкате. Ако спрете само за миг, сигурно ще измислим нещо.
— Що за град е Джерусалемс Лот? — запита Лъмли. — Защо пътят беше затрупан и никъде нямаше светлини?
— Джерусалемс Лот изгоря преди две години — отвърнах аз.
— И не са го възстановили? — в очите му се четеше недоумение.
— Така изглежда — потвърдих и отново погледнах приятеля си. — Какво ще правим?
— Не можем да ги оставим навън — отвърна той.
Приближих се до него. Лъмли бе отишъл до прозореца и се взираше в снежната нощ.
— Ами ако са ги хванали? — попитах.
— Не сме сигурни. Вземи от полицата библията ми. Носиш ли папския си орден?
Издърпах кръста и му го показах. Възпитан съм като член на независимата църква, но хората, които живеят близо до Салемс Лот, носят кръстове, медали с образа на свети Христофор, броеници или нещо подобно. Защото преди две години, през един мрачен октомври, в градчето се появи някакво зло. Понякога, късно нощем, насядалите около камината на Туки постоянни посетители говореха за странните явления в Салемс Лот. Или по-точно, намекваха за тях. Разбирате ли, жителите на градчето започнаха да изчезват. Отначало неколцина, после — повече, а накрая — масово. Училищата се затвориха. Над година вече там не живееше никой. О, няколко души се опитаха да се заселят — повечето бяха пришълци от други щати, подобни на онзи глупак до прозореца. Навярно ги привличаше ниската цена на имотите Но не се задържаха дълго. Голяма част се изселиха само след един-два месеца. А останалите… останалите изчезнаха.
Сетне градът изгоря до основи. Беше в края на дълга суха есен. Казват, че пожарът започнал от Марстеновия дом на хълма, извисяващ се над Джойнтър Авеню, но и до ден-днешен никой не е абсолютно сигурен. Цели три дни не можеха да потушат бушуващите пламъци. После нещата тръгнаха по-добре. А след това всичко започна отначало.
Само веднъж чух да се споменава думата „вампири“. Някакъв шантав шофьор на камион от Фрийпорт, на име Ричи Месина, веднъж здравата се бе натряскал в бара на Туки.
— Боже мой — изрева този фукльо и се изтъпанчи пред нас в пълен ръст. Облечен бе с вълнени панталони, карирана риза и обточени с кожа ботуши. — Защо се страхувате да го кажете? Вампири! Ето какво си мислите, нали? Боже мой, скочил в теглен от колесница мотоциклетен кош! Приличате на деца, изплашени от някой филм. Знаете ли какво има в Салемс Лот? Искате ли да ви кажа? Искате ли?
— Моля те, кажи ни, Ричи — насърчи го Туки. В бара се възцари пълна тишина. Чувахме пукането на съчките в камината и тихото шумолене на есенния дъжд в мрака. — Слушаме те най-внимателно.
— Там живеят сюрия подивели кучета — съобщи Ричи Месина. — Ето какво има в градчето. Освен това куп стари баби, които обичат да слушат добре измислени разкази за призраци. Готов съм срещу осемдесет долара да прекарам нощта в обитавания от духове дом, който толкова ви плаши. Е, какво ще кажете? Искате ли да се обзаложим?
Но никой не прие. Ричи беше гръмогласен и злобен пияница и едва ли някой щеше да се разплаче на погребението му, но все пак не ни се искаше да ходи в Салемс Лот след залез слънце.
— Вървете по дяволите — заяви Ричи. — В багажника на шевролета имам едрокалибрена пушка, с която мога да застрелям всичко живо във Фалмът, в Къмбърланд или в Джерусалемс Лот. И точно там отивам.
Той затръшна вратата на бара и известно време никой не продума. Сетне Ламънт Хенри каза тихичко:
— Свети Боже, сигурен съм, че виждаме за последен път Ричи Месина.
И Ламънт се прекръсти, въпреки, че от дете е методист.
— Като изтрезнее, ще му дойде умът — намеси се Туки, но гласът му прозвуча неубедително. — Ще видите, докато затворим, ще се върне и ще се престори, че всичко е било на шега.
Но този път Ламънт излезе прав, защото повече никой не видя Ричи. Жена му каза на ченгетата, че навярно е заминал за Флорида, за да не плаща данъци, но истината се четеше в очите й — измъчени, изплашени очи. Не след дълго тя се пресели в Род Айлънд. Навярно се страхуваше, че Ричи ще дойде да я вземе някоя тъмна нощ. И мен ако питате, сигурно би го направил.
Двамата с Туки се спогледахме, аз напъхах кръста под ризата си. Никога досега не се бях чувствал толкова стар и изплашен.
— Не можем да ги оставим навън, Бут — повтори приятелят ми.
— Прав си.
Постояхме още минута, вперили поглед един в друг, после той сложи ръка на рамото ми.
— Ти си свестен човек, Бут.
Думите му ме поокуражиха. Струва ми се, че когато минеш седемдесетте, хората забравят, че си мъж или че някога си бил такъв.
Туки отиде при Лъмли и каза:
— Имам скаут с предно предаване. Ще го изкарам от гаража.
— За бога, човече, защо не каза по-рано? — Лъмли рязко се извърна от прозореца и се втренчи в приятеля ми. — Защо трябваше да увърташ цели десет минути?
Туки тихичко отвърна:
— Господине, затваряйте си устата. И ако отново усетите необходимост да дърдорите, припомнете си кой свърна в затрупания път по време на проклетата снежна буря.
Лъмли понечи да каже нещо, отказа се и се изчерви. Туки отиде да изкара камиона от гаража. Измъкнах изпод бара хромираната му манерка и я напълних с бренди. Помислих си, че ще ни потрябва тази нощ.
Случвало ли ви се е да попаднете в щата Мейн по време на снежна буря?
Прехвръкват снежинки — толкова малки, че приличат на пясък. Илюзията се подсилва и от звука, който издават, когато се сипят върху колата или пикапа. Дългите светлини са безполезни, защото се отразяват от снега и видимостта е ограничена до три метра. На къси може да се увеличи с около два метра. Но снегът не е най-страшен. Повече ме плаши вятърът, когато се усили и завие. Той навява снега, който приема формата на свръхестествени чудовища. Във воя му сякаш са събрани цялата омраза, болка и страх на света. Вятърът е предвестник на смъртта — на бялата смърт, — а може би и на нещо по-ужасно. Страшно е да го слушаш в топлото си легло, със здраво затворени капаци на прозорците и залостена врата. Но много по-страшно е, когато си в кола. А ние се движехме право към Салемс Лот.
— Не можете ли да карате малко по-бързо? — обади се Лъмли.
— Струва ми се, че забравяте в какво състояние дойдохте при нас и адски бързате да се поразходите из снега — казах.
Лъмли ме изгледа обидено и слисано и повече не проговори. Движехме се по магистралата с около двайсет и пет мили в час. Трудно бе да се повярва, че само преди час Били Лариби бе изринал снега в този участък. Снегът бе натрупал най-малко пет сантиметра, вече имаше и преспи. Силният вятър разтърсваше камиона. Фаровете осветяваха бяла непрогледна пелена. Не срещнахме ни една кола.
След около десет минути Лъмли ахна:
— Хей! Какво беше това?
Сочеше откъм моята страна, но аз в този момент гледах право напред. Обърнах се, вече беше късно. Може би си въобразявах, но ми се стори, че зърнах някаква приведена фигура, която остана зад нас в снега.
— Навярно е сърна — отвърнах.
— Сигурно — каза той с разтреперан глас. — Но очите й… очите й като че бяха червени — той ме погледна. — Така ли изглеждат очите на сърните нощем? — гласът му прозвуча умолително, сякаш искаше да потвърдя предположението му.
— Изглеждат най-различно — отговорих и си помислих, че може и да е вярно. Но самият аз съм виждал много пъти нощем сърни от колата си и никога не съм забелязал очите им да блестят като червени рефлектори.
Туки мълчеше.
След петнайсетина минути стигнахме до мястото, където снежният насип бе по-нисък, защото на кръстовището снегорините повдигат леко греблата си.
— Струва ми се, че завихме на това място — колебливо каза Лъмли. — Но не виждам надписа…
— Прав сте — отвърна Туки. Гласът му бе неузнаваем. — Снегът го е затрупал, вижда се само върхът на стълба.
— Вярно — с облекчение промълви Лъмли. — Слушайте, мистър Тукландър, съжалявам, че ви се сопнах. Бях премръзнал, разтревожен и проклинах собствената си глупост. Искам да благодаря на двама ви…
— Спестете си благодарностите, докато натоварим семейството ви в камиона — посъветва го Туки. Включи на предно предаване и вряза колата в снежния насип. Пробихме си път до Джойнтър Авеню, което минава през Салемс Лот и излиза на магистрала Двеста деветдесет и пет. Снегът хвърчеше изпод калниците. Задницата леко поднесе, но Туки не беше вчерашен и бе свикнал да кара в дълбок сняг. Той започна да маневрира и да уговаря колата, като че беше живо същество. Успяхме криво-ляво да продължим. От време на време фаровете осветяваха едва видими следи от автомобилни гуми, оставени от колата на Лъмли, сетне те отново изчезваха. Внезапно Туки каза:
— Мистър Лъмли, трябва да ви съобщя нещо.
— Какво?
— Тукашните хора са суеверни по отношение на Салемс Лот — рече Туки. Привидно бе спокоен, но дълбоките бръчки около устата му издаваха напрежение. Очите му тревожно се стрелкаха встрани. — Ако семейството ви е в колата, всичко е наред. Ще ги качим в камиона, ще се върнем у дома, а утре, когато бурята отмине, Били ще измъкне автомобила ви от снега. Но ако не са вътре…
— Какво искате да кажете? — рязко го прекъсна Лъмли. — Къде могат да бъдат, освен в колата?
— Ако не са вътре — продължи Туки, все едно, че не го бе чул, — ще завием и ще потърсим помощ във Фалмът. Няма смисъл да се лутаме цяла нощ в бурята.
— Ще бъдат там. Къде другаде могат да бъдат?
— Още нещо, мистър Лъмли — намесих се аз. — Ако видим някакви хора, не трябва да им обръщаме внимание, дори да ни заговорят. Ясно ли е?
— Но какви са тези суеверия? — бавно проговори Лъмли.
— Стигнахме — намеси се Туки, преди да успея да му отвърна. А Бог знае какво щях да кажа.
Доближихме се до мерцедеса. Цялата предница, както и лявата му страна, бяха затънали в преспите. Но задните светлини блестяха, ауспухът бълваше изгорели газове.
— Все пак бензинът е стигнал — с облекчение промълви Лъмли.
Туки дръпна ръчната спирачка.
— Запомнихте ли какво ви каза Бут?
— Разбира се, разбира се — разсеяно каза Лъмли, явно мислеше само за жена си и за дъщеря си. Влизах му в положението.
— Готов ли си Бут? — попита Туки, вперил поглед в мен. Осветените му от контролното табло очи бяха мрачни и потъмнели.
— Да — отвърнах.
Тримата излязохме навън, вихърът се нахвърли върху нас и запрати сняг в лицата ни. Лъмли вървеше пръв, приведен под вятъра, който издуваше като корабно платно елегантното му палто. Фигурата му хвърляше двойна сянка, защото се осветяваше от фаровете на камиона и от задните светлини на мерцедеса. Следвах го, а Туки вървеше по петите ми. Когато стигнахме до колата, Туки ме сграбчи и нареди:
— Пусни го да отиде сам.
— Джени! Франси! — извика Лъмли. — Как сте? — той отвори предната врата и надникна вътре. — Как…
Внезапно се вкамени. Вятърът изтръгна от ръката му солидната врата и я отвори докрай.
— Боже мой, Бут — едва чуто прошепна Туки, гласът му бе заглушен от воя на вятъра. — Струва ми се, че отново се е случило.
Лъмли се обърна към нас, на лицето му се четяха страх и учудване, очите му бяха широко отворени. Внезапно се втурна обратно, подхлъзна се и за малко не падна. Изблъска ме встрани, сякаш не съществувах, и сграбчи Туки.
— Откъде знаехте? — изкрещя той. — По дяволите, какво става тук?
Туки се изскубна и се промуши покрай него. Заедно надникнахме в мерцедеса. Колата бе топла като препечена филийка, но скоро щеше да изстине — жълтата лампичка показваше, че бензинът е на привършване. Вътре нямаше никой. На килимчето под предната седалка лежеше кукла, а на задната седалка видяхме смачкано детско яке.
Туки закри лицето си с ръце и… изведнъж изчезна. Лъмли го бе сграбчил и натикал в снежната преспа. Бледото лице на чужденеца изглеждаше обезумяло. Предъвкваше, сякаш се мъчеше да изплюе горчив хап. Посегна и взе якето.
— Палтото на Франси? — пошепна той, след което изрева: — Палтото на Франси!
Обърна се, хванал якето за поръбената с кожа качулка. Изгледа ме слисано и озадачено.
— Невъзможно е да излезе без якето, мистър Бут. Ами… ами… тя ще замръзне, ще умре.
— Мистър Лъмли…
Лъмли ме отмина слепешката, продължаваше да държи якето и крещеше:
— Франси! Джени! Къде сте! Къде стеее?
Подадох ръка на Туки и му помогнах да се изправи.
— Как си?
— Не ми обръщай внимание — каза той. — Трябва да го спрем, Бут.
Затичахме се след Лъмли с все сили, но не можехме да напредваме бързо, защото на места преспите стигаха до бедрата ни. След малко той спря и успяхме да го настигнем.
— Мистър Лъмли — поде Туки и сложи ръка на рамото му.
— Натам — промълви Лъмли. — Натам са отишли. Вижте!
Проследих погледа му. Намирахме се в долчинка, където бяхме относително защитени от вятъра. Забелязахме стъпки, едните — големи, другите — малки, които вече се запълваха със сняг. Нямаше да ги видим, ако бяхме закъснели с пет минути.
Лъмли приведе глава и отново тръгна напред. Туки се опита да го задържи.
— Не! Недейте!
Лъмли обърна обезумялото си лице към него и замахна с юмрук… но нещо в изражението на приятеля ми го възпря. Погледна към мен, сетне отново към Туки.
— Дъщеря ми ще замръзне — заяви той, сякаш бяхме тъпи деца. — Разбирате ли? Не си е облякла якето, а е едва седемгодишна.
— Не се знае къде са — опита се да го убеди Туки. — Невъзможно е да вървим по следите им — те ще изчезнат в следващата преспа.
— Какво предлагате? — истерично изкрещя Лъмли. — Ще замръзнат до смърт, докато доведем полицията. Не само Франси, но и жена ми!
— Може би вече са замръзнали — каза Туки и се втренчи в Лъмли. — Замръзнали или нещо по-лошо.
— Какво искате да кажете? — прошепна непознатият. — По дяволите, стига сте го усуквали! Кажете ми какво става.
— Господине — започна Туки, — в този град има…
Но аз бях този, който накрая се осмели да изрече страшната дума, въпреки че изобщо нямах намерение да го сторя.
— Вампири, мистър Лъмли. Джерусалемс Лот е пълен с вампири. Разбирам, че едва ли ще ми повярвате, но…
Лъмли се взираше в мен, сякаш внезапно бях позеленял.
— Откачени — прошепна той. — И двамата сте откачени.
Обърна се, направи фуния с дланите си и изрева:
— ФРАНСИ! ДЖЕНИ!
Отново се запрепъва из снега, който стигаше до ръба на елегантното му палто. Погледнах приятеля си.
— Какво ще правим?
— Ще вървим след него — отговори Туки. Косата му беше пълна със сняг, действително приличаше на побъркан. — Нямаме право да го изоставяме, Бут.
— Прав си — отговорих.
Нагазихме в дълбокия сняг и се стараехме да не изоставаме от Лъмли. Но той ни се изплъзваше, защото бе много по-млад. Отклоняваше се от пътеката и като бик си пробиваше път през преспите. Артритът ужасно ме измъчваше, втренчих се в краката си и си заповтарях: „Още малко, още съвсем мъничко, по дяволите, продължавайте да вървите, продължавайте!“
Налетях право на Туки, който стоеше разкрачен в преспата. Главата му беше наведена, бе притиснал ръце към гърдите си.
— Туки, как си?
— Добре съм — отвърна приятелят ми и отпусна ръцете си. — Ще вървим след него — надявам се, че когато се умори, ще се вразуми.
Изкачихме някакво хълмче и в подножието му видяхме Лъмли, който отчаяно търсеше нови следи.
Горкият, едва ли щеше да види отново близките си. Вятърът навяваше сняг и следите щяха да бъдат заличени само след три минути, камо ли след няколко часа. Той вдигна глава и изкрещя:
— ФРАНСИ! ДЖЕНИ! ЗА БОГА!
Чувствахме ужаса и отчаянието в гласа му и го съжалявахме. В отговор вятърът изсвири като товарен влак, сякаш му се присмиваше и казваше: Взех ги, мистър Ню Джърси с луксозната кола и с палто от камилска вълна. Взех ги и заличих следите им. До сутринта ще бъдат като две ягодки в замразител…
Туки се опита да надвика вятъра:
— Чуйте ме Лъмли. Не ви карам да вярвате в съществуването на вампири и таласъми. Но ми се струва, че за близките ви е по-трудно. Трябва да доведем…
В този миг дочухме отговор, от мрака се разнесе ясен като сребърна камбанка глас. Сърцето ми се вкамени, сякаш се превърна в сковано от лед езеро.
— Джери… Джери, ти ли си?
Лъмли рязко се обърна. Тогава я видяхме — появи се като призрак от тъмните сенки на горичката. Личеше си, че е гражданка, стори ми се, че никога не съм виждал по-красива жена. Изпитах желание да се приближа и да й кажа колко съм щастлив, че е жива и здрава. Носеше нещо подобно на дебел зелен пуловер — мисля, че го наричат пончо. То се издуваше около нея, а ураганният вятър развяваше тъмната й коса — все едно, че беше поточе, чиито води още не са сковани от зимния мраз.
Навярно съм пристъпил към нея, защото усетих върху рамото си грубата и топла ръка на Туки. И все пак — как да ви обясня? — жадувах за тъмнокосата красива жена, чието пончо се развяваше около нея. Беше екзотична и необикновена, сякаш излязла от стихотворение на Уолтър де ла Мар.
— Джени! — извика Лъмли. — Джени!
Сетне протегна ръце и се запрепъва през снега към нея.
— Не! — изкрещя Туки. — Недейте!
Лъмли изобщо не му обърна внимание… но тя ни погледна. Погледна ни и се ухили. В този миг усетих как копнежът и желанието ми прераснаха в ужас, безмълвен и студен като гроб, бял като обвити в саван кости. Дори от височината, на която стояхме, виждахме враждебния червен блясък в очите й, в сравнение с които вълчите очи биха изглеждали по-човешки. Когато се ухили, забелязахме колко са се удължили зъбите й. Вече не беше човек, а мъртвец, оживял сред мрачната снежна виелица.
Туки се прекръсти. Тя се сепна, после отново се ухили. Бяхме далеч от нея, при това разбра, че сме много уплашени.
— Спри го — прошепнах. — Не можеш ли да го спреш?
— Късно е, Бут — мрачно промълви приятелят ми. Лъмли бе стигнал до нея. Самият той приличаше на призрак — целият беше овъргалян в сняг. Протегна ръце и изкрещя. Често в съня си чувам как Лъмли пищи като дете, събудено от кошмар. Опита се да избяга, но тя протегна дългите си голи ръце, бели като сняг, и го притегли към себе си. Видях как наведе глава и го захапа…
— Да изчезваме, Бут!
Двамата си плюхме на петите. Може би ще ни упрекнете, че сме избягали като плъхове, но вие не бяхте с нас онази нощ. Втурнахме се обратно по собствените си следи. Подхлъзвахме се, падахме и отново ставахме. Непрекъснато поглеждах назад, за да проверя дали жената не ни преследва, усмихната страшно, вперила в нас червените си очи.
Добрахме се до скаута. Туки се преви и се улови за гърдите.
— Туки, какво ти е? — здравата се уплаших.
— Сърцето. Стяга ме отпреди пет години. Помогни ми да се кача и дим да ни няма.
Хванах го под мишниците и някак си успях да го натикам в кабината. Той облегна главата си и затвори очи. Кожата му бе добила восъчен оттенък.
В бързината да заобиколя камиона и да се кача на шофьорското място, за малко не връхлетях върху момиченцето. То стоеше до предната врата, косата му беше сплетена, беше облечено само в къса жълта рокличка.
— Господине — продума то с висок ясен глас, сладък като утринна роса. — Помогнете ми да намеря мама. Тя изчезна, а на мен ми е толкова студено…
— Миличко — отвърнах, — по-добре се качи в камиона. Майка ти е…
Млъкнах и за първи път в живота си усетих, че ще припадна. Разбирате ли, детето стоеше върху снега и около него нямаше никакви следи.
После дъщерята на Лъмли вдигна очи към мен. Беше около седемгодишна и вечно щеше да остане на същата възраст. Лицето й беше мъртвешки бледо, червено-сребристите й очи мамеха. Забелязах под брадичката й две дупчици, като убождане, краищата им бяха страхотно разкъсани.
Момиченцето протегна ръце към мен и се усмихна.
— Вдигнете ме, господине — тихичко помоли то. — Искам да ви целуна. После ще ме заведете при мама.
Не ми оставаше друго, освен да се подчиня. Усетих, че се навеждам към него с протегнати ръце. Детето отвори розовите си устни, забелязах удължените му кучешки зъби. Нещо лъскаво потече по брадичката му. Подсъзнателно, ужасен, установих, че това бяха лиги. Ръчичките му обгърнаха шията ми, помислих си, че може би няма да е толкова лошо, че след малко смъртта няма да ми се струва толкова страшна… Изведнъж от камиона изхвърча някакъв черен предмет и улучи детето в гърдите. Дочух слаба експлозия и бях обгърнат от кълбо дим със странна миризма. За миг проблесна мълния. Малката засъска и отстъпи назад. Лицето й се изкриви и се превърна в животинска маска, изразяваща ярост, омраза и болка. Обърна се и… изчезна. Допреди секунда стоеше пред мен, после се превърна в снежна вихрушка, която напомняше човек. Вятърът я разнесе из полето.
— Бут, побързай! — прошепна приятелят ми.
Подчиних се, но преди това вдигнах предмета, който той бе запратил към излязлото от ада момиченце. Беше библията на майка му.
Всичко това се случи доста отдавна. Сега съм много по-възрастен, въпреки че и тогава не бях в първа младост. Хърб Тукландър почина преди две години. Отиде си тихо, през нощта. Барът все още съществува, купи го симпатично семейство от Уотървил. Новите собственици не промениха обстановката. Но не го посещавам често. Сякаш нещо се промени след смъртта на Туки.
Нещата в Салемс Лот вървят по старому. На следващия ден шерифът откри колата на Лъмли с празен резервоар и изчерпан акумулатор. Двамата с Туки се престорихме, че не знаем нищо — просто нямаше смисъл да разказваме за случилото се. От време на време някой стопаджия или турист изчезва по тия места, горе на Скулард Хил или до гробището на Хармъни Хил. Намират раницата или книгата на чужденеца, избелели от дъжда или от снега. Но хората никога не откриват.
Все още в кошмарните ми сънища се явява онази бурна нощ. По-често ми се присънва момиченцето, както се усмихва и протяга ръчички, за да го взема в прегръдките си. И да ме целуне. Но вече съм стар и скоро ще дойде време, когато няма да сънувам.
Може би някога ще ви се наложи да пътувате през Южен Мейн. Природата е красива. Може би ще спрете в бара на Туки. Новите собственици не са променили името му. Съветвам ви да си изпиете чашата и да продължите право на север. В никакъв случай не се отбивайте по пътя за Джерусалемс Лот.
Особено след смрачаване.
Там ви дебне едно момиченце. Мисля, че все още очаква да бъде целуната за лека нощ.
Морисън чакаше някакъв клиент, задържан от задръстването във въздушния трафик на международното летище „Кенеди“. Внезапно съзря свой познат, седнал в края на бара, и се запъти към него.
Джими? Джими Маккан?
Приятелят му беше понапълнял от последната им среща на панаира в Атланта предишната година, но инак изглеждаше в отлична форма. Морисън си го спомняше от колежа като слабичък младеж, който пали цигара от цигара и се крие зад огромни очила с рогови рамки, сега очевидно заменени с лещи.
— Кого виждам? Самия Дик Морисън!
— Същия. Изглеждаш великолепно — Морисън му протегна ръка.
— Ти също — отвърна Маккън, но Морисън знаеше, че това е чиста лъжа. Напоследък се преуморяваше, преяждаше и пушеше прекомерно.
— Какво пиеш?
— Бърбън с горчив екстракт — каза Морисън, обгърна с крака високото столче пред бара и запали цигара. Чакаш ли някого, Джими?
— Не, заминавам за Маями. Имам среща с много важен клиент, който отпуска шест милиона за реклами. Изпращат ме да укротя гнева му задето не успяхме да получим правото за едно важно телевизионно предаване през следващата година.
— Още ли работиш при „Крейгър и Бартън“?
— Станах административен директор.
— Фантастично! Моите поздравления! И кога се случи всичко това?
Опита се да си внуши, че човъркащото го отвътре червейче не е завист, а чисто и просто стомашно смущение. Извади от джоба си флаконче хапчета против киселини и схруска едно.
— През август миналата година се случи нещо, което промени целия ми живот.
Той изгледа изпитателно Морисън и отпи от чашата си.
„Боже мой! — помисли си Морисън и вътрешно потръпна. — Джими Маккан се е отдал на религията.“
— Може би ще те заинтересува?
— Разбира се — отвърна Морисън и изгълта на един дъх току-що донесеното от келнера питие.
— Чувствах се ужасно — започна Маккан. — Не се разбирах с Шерън, баща ми почина, дробовете ми се раздираха от суха кашлица. Един хубав ден Боби Крейгър се отби в канцеларията и ми изнесе „бащинска“ лекция. Сигурно си спомняш как звучат подобни наставления?
— Разбира се — Морисън беше работил осемнайсет месеца в „Крейгър и Бартън“, след което се премести в агенцията на Мортън. — „Размърдай си задника или се омитай!“
Маккан се засмя.
— Точно така. А като капак на всичко лекарят ми съобщи, че имам начални признаци на язва и ми нареди да откажа цигарите — лицето му се изкриви в презрителна гримаса. — Все едно да ми забрани да дишам.
Морисън кимна съчувствено. Лесно им е на непушачите да се перчат самодоволно. Погледна с отвращение цигарата си и я смачка в пепелника, въпреки, че след пет минути щеше да запали нова.
— Ти отказа ли се?
— Да, въпреки че отначало ми се струваше, че няма да мога — мамех на поразия. После един приятел ми препоръча някакво заведение на Четирийсет и шеста улица, където били специалисти в тази област. Помислих си, че няма какво да губя и послушах съвета му. Оттогава не съм сложил цигара в устата си.
Морисън се облещи.
— С какво те лекуваха? Да не те тъпчеха с наркотик?
— Не — Джими извади портфейла си и порови из него. — Ето, вземи. Сигурен бях, че пазя адреса им.
Сложи на бара обикновена бяла картичка, на която бе написано:
ДРУЖЕСТВО „ОТКАЗВАНЕ С ГАРАНЦИЯ“
Спрете да се задушавате с цигари!
Източна 46-та улица, № 237
Процедурите се извършват само в предварително уговорен час.
— Задръж я, ако желаеш — каза Маккан. — Те ще те излекуват, гарантирам ти.
— По какъв начин?
— Това не мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото е свързано с договора, който си задължен да подпишеш. Във всеки случай, дружеството ти съобщава начина на лечение при първата беседа.
— Ти си подписал договор?
Маккан кимна.
— И на базата на този…
— Точно така.
Усмихна се на Морисън, който си помисли: „Ето че и Джими Маккан е преминал към категорията на самодоволните мръсници.“
— Защо е необходима цялата тази мистерия, щом успяват да постигнат фантастични резултати? Никога не съм срещал рекламата им по списанията нито по телевизията.
— Приемат клиенти според капацитета си, но само по устна препоръка.
— Джими, самият ти работиш в рекламна агенция и разбираш, че това е невъзможно.
— Възможно е — отвърна Маккан. — При това деветдесет и осем процента от клиентите биват излекувани.
— Чакай сега — каза Морисън, даде знак да му донесат ново питие и запали цигара. — Може би онези юнаци те връзват и те карат да пушиш до посиняване?
— Не.
— Или пък ти дават някакво лекарство, от което ти прилошава всеки път, когато запалиш…
— Нищо подобно. Отиди и се убеди сам — той посочи цигарата на Морисън. — И без това не харесваш нейния вкус.
— Неее, но…
— В действителност отказването от цигарите промени целия ми живот — сподели Маккан. — Едва ли с всекиго е така, но аз внезапно прозрях истината. Животът ми се преобрази: почувствах се по-добре, сдобрих се с Шерън. Усетих прилив на енергия, работата ми потръгна.
— Е, успя да събудиш любопитството ми. Кажи ми само…
— Съжалявам, Дик, но нямам право да говоря за това — отвърна твърдо Маккан.
— Май си понапълнял?
За миг му се стори, че по лицето на приятеля му пробягна мрачна сянка.
— Да, съвсем малко — все пак успях да сваля излишните килограми. Сега съм горе-долу в нормата. Като ученик бях прекалено слаб.
По високоговорителя съобщиха:
— Пътниците за полет двеста и шест да се явят на изход номер две.
— Трябва да тръгвам — каза Маккан и се изправи. Хвърли върху бара банкнота от пет долара. — Изпий още едно. И си помисли върху онова, което ти казах.
След това се отправи към ескалаторите, като си проправяше път сред навалицата. Морисън взе картичката, изгледа я замислено, после я пъхна в портфейла си и забрави за съществуването й.
Месец по-късно Морисън се намираше в друг бар, когато картичката изпадна от портфейла му. Беше напуснал службата много преди края на работното време с намерението да прекара следобедните часове в пиене. Работата му в агенцията на Мортън не вървеше по мед и масло, всъщност изобщо не вървеше.
Подаде десет долара на бармана, после взе картичката и отново я прочете — 46-та улица, № 237 беше само на две крачки оттук, навън грееше хладно октомврийско слънце, защо пък да не се поразходи и да си направи майтап?
Барманът му върна рестото, той допи чашата си и се запъти към посочения адрес.
Дружество „Отказване с гаранция“ се намираше в нова сграда, месечният наем за която вероятно надхвърляше годишната заплата на Морисън. Съдейки по указателя във фоайето, канцелариите на дружеството заемаха цял етаж, а това означаваше пари, и то в изобилие.
Вратите на асансьора се отвориха, Морисън пристъпи в застлан с дебел килим коридор, който водеше към елегантно обзаведена приемна. Големият прозорец гледаше към улицата, където хората пълзяха като забързани мравки. Трима мъже и една жена седяха на подредените до стената столове и четяха списания. Имаха вид на делови хора. Морисън се приближи до бюрото.
— От един приятел взех това — каза той и подаде картичката на секретарката. — Сигурно го броите за своего рода ваш възпитаник.
Тя се усмихна и постави нов формуляр в пишещата машина.
— Името ви, господине?
— Ричард Морисън.
„Трак — трака — трак.“ Но дори потракването беше приглушено — машината беше IBM.
— Адресът ви?
— Мапъл Лейн, двайсет и девет, Клинтън, Ню Йорк.
— Женен ли сте?
— Да.
— Имате ли деца?
— Едно.
Мисълта за Алвин го накара да се намръщи. Думата „едно“ не беше съвсем точна, по-скоро би трябвало да каже „половин“. Синът му беше умствено недоразвит и живееше в специален пансион в Ню Джърси.
— Кой ви препоръча нашата клиника, мистър Морисън?
— Джеймс Маккан, стар приятел от ученическите години.
— Прекрасно. Седнете, ако обичате. Днес програмата ни е страшно натоварена.
— С удоволствие.
Морисън се настани между жената, облечена в елегантен син костюм, и младеж с модни бакенбарди, издокаран със сако в десен „рибена кост“, който имаше вид на директор. Извади цигарите си, огледа се, но не видя пепелник.
Прибра пакета — можеше да издържи още няколко минути. Щеше да потърпи фокусите им още малко и да запали цигара на излизане. Дори щеше да изтръска пепелта върху бежовия килим, ако го накарат да чака прекалено дълго. Взе списание „Таим“ и го запрелиства.
Повикаха го петнайсет минути по-късно, след жената със синия костюм. Привикналите му към никотина сетива жадуваха за цигара. Някакъв човек, който дойде след него, извади табакера, отвори я, видя, че няма пепелници и я прибра с гузен вид, както се стори на Морисън. Това го накара да се почувства горд.
Най-сетне секретарката го удостои с лъчезарна усмивка.
— Заповядайте, мистър Морисън.
Морисън отвори вратата зад бюрото й и се озова в коридор без прозорци. Посрещна го пълен човек с побеляла коса, която приличаше на перука. Той се усмихна приветливо, стисна ръката му и каза:
— Последвайте ме, мистър Морисън.
Преведе го покрай редица затворени врати без табелки, после отключи една по средата. Влязоха в оскъдно обзаведена стая, чиито стени бяха облицовани с надупчен бял корк. Вътре имаше само едно бюро, с по един стол пред и зад него. На стената зад бюрото се виждаше отвор, подобен на продълговато прозорче, закрит с къса зелена завеска. На стената вляво от Морисън висеше картина. На нея бе изобразен висок мъж с посребрена коса, стиснал някакъв свитък. Лицето му изглеждаше познато.
Пълният човек каза:
— Името ми е Вик Донати. Ако решите да изпълните нашата програма, аз ще се занимавам с вашия случай.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Морисън. Ужасно му се пушеше.
— Седнете, моля.
Донати постави пред себе си попълнения от секретарката формуляр, после измъкна друг от чекмеджето на бюрото. Погледна Морисън право в очите.
— Искате ли да се откажете от пушенето?
Морисън се изкашля, скръсти крак върху крак и се опита да измисли някакъв уклончив отговор, но не успя.
— Да — отвърна той.
— Подпишете се — Донати му подаде формуляра. Морисън набързо прочете: „Долуподписаният се задължава да не издава методите за лечение и т.н., и т.н.“.
— С удоволствие — съгласи се той и Донати пъхна писалката в ръката му. Морисън надраска името си, а белокосият се подписа под него. След секунда документът изчезна обратно в чекмеджето.
„Е — помисли си подигравателно Морисън, — вече дадох обет да се откажа.“ Беше го правил и преди, дори веднъж издържа цели два дни.
— Прекрасно — възкликна Донати. — Нашата организация не се занимава с пропаганда, мистър Морисън. Не се интересуваме защо искате да се откажете от цигарите: заради разклатеното си здраве, разходите или за издигане в службата. Ние сме прагматици.
— Добре — отвърна озадачено Морисън.
— Не използваме лекарства нито проповедници от типа на Дейл Карнеги. Не ви препоръчваме специална диета. И не приемаме пари, докато не се уверим, че не сте пушили цяла година.
— Божи мили! — възкликна Морисън.
— Сигурен съм, че Маккан ви е казал това.
— Не.
— Между другото, как е той? Надявам се, добре.
— Така е.
— Прекрасно! Отлично! Сега… няколко въпроса, мистър Морисън. Може би ще ви се сторят прекалено лични, но ви уверявам, че отговорите ще бъдат запазени в пълна тайна.
— И какви са те?
— Как се казва жена ви?
— Лусинда Морисън, по баща Рамзи.
— Обичате ли я?
Морисън го изгледа изненадано, но лицето на Донати беше непроницаемо.
— Разбира се — отвърна той.
— Имали ли сте някога брачни проблеми? Може би сте разделен с жена си?
— Какво общо има всичко това с отказването от цигарите? — гласът на Морисън прозвуча по-гневно, отколкото възнамеряваше, но организмът му се нуждаеше — по дяволите, той жадуваше за цигара.
— Много — отвърна Донати. — Бъдете търпелив.
— Не, нищо такова — тук малко поизлъга, защото напоследък отношенията им наистина бяха обтегнати.
— Виждам, че имате само едно дете.
— Да, Алвин. Той е в частно училище.
— И кое е това училище?
— Няма да ви кажа — отвърна мрачно Морисън.
— Както желаете — каза Донати с подкупваща усмивка. — Утре ще се състои първият лечебен сеанс, когато ще получим отговор на всичките си догадки.
— Колко мило — Морисън стана да си върви.
— Последен въпрос: не сте пушили повече от час. Как се чувствате?
— Добре — излъга Морисън. — Много добре.
— Браво! — възкликна Донати, заобиколи бюрото и отвори вратата. — Тази вечер можете да пушите колкото си искате. От утре никога повече няма да запалите цигара.
— Така ли?
— Мистър Морисън — заяви тържествено Донати, — ние ви го гарантираме.
На следващия ден, точно в три, Морисън влезе в приемната на дружеството. През целия ден изпитваше раздвоение на чувствата: да не се яви в уговорения със секретарката час или пък да отиде и да им прави на инат: Ха сега да те видя малкия!
Припомни си думите на Джими: „Случи се нещо, което промени целия ми живот.“ Това го накара да се яви в уречения час. Бог му бе свидетел, че собственият му живот трябваше да се промени, а освен това го гризеше чисто любопитство. Преди да се качи в асансьора, изпуши цигарата си чак до филтъра, което остави отвратителен вкус в устата му. Хич не му пукаше, ако това беше последната цигара в живота му.
Този път не го накараха да чака толкова дълго. След поканата на секретарката прекрачи вратата зад бюрото й и видя, че Донати вече го очакваше. Подаде му ръка и се усмихна, но на Морисън му се стори, че в тази усмивка има нещо хищническо. Усети как нервите му се изопват и моментално му се прииска да запали цигара.
— Елате с мен — Донати го поведе към стаичката. Отново се настани зад бюрото, а Морисън седна на другия стол.
— Радвам се, че дойдохте. Много наши клиенти не се връщат след първата беседа, защото решават, че не желаят да се откажат от вредния навик. За мен ще бъде удоволствие да ви помогна да го направите.
— Кога започва лечението? — запита Морисън, като си мислеше: „Сигурно лекуват чрез хипноза“.
— О, то вече започна, когато се здрависахме в коридора. Имате ли цигари, мистър Морисън?
— Да.
— Дайте ги, ако обичате.
Морисън сви рамене и му подаде пакета — и без това вътре имаше само две-три цигари.
Донати го постави върху бюрото. После се втренчи усмихнато в Морисън, сви дясната си ръка в юмрук и започна да удря пакета, който се смачка. Отвътре изскочи счупена цигара, посипа се тютюн. Звукът на ударите кънтеше неестествено високо в затворената стаичка. Въпреки силата, с която стоварваше юмрука си върху бюрото, лицето на Донати оставаше усмихнато. Морисън потръпна и си помисли: „Може би целят точно този ефект“.
Най-сетне Донати спря да удря.
— Не можете да си представите какво удоволствие ми достави това — каза той и хвърли злощастния пакет в кошчето за отпадъци. — Все още ми е приятно да го правя, въпреки че работя тук вече три години.
— Смятам, че не сте избрали най-уместния начин на лечение — спокойно отбеляза Морисън. — Във фоайето на същата тази сграда се продават всички марки цигари.
— Може и да сте прав — отвърна Донати и скръсти ръце. — Синът ви Алвин Доус Морисън е в училището за бавноразвиващи се деца „Петерсън“. Има черепно увреждане на мозъка от раждането. Умственото му развитие е много ниско и обучението му представлява трудна задача. Жена ви…
— Как научихте всичко това? — извика Морисън. Беше изненадан и ядосан. — Нямате абсолютно никакво право да си пъхате носа в моите…
— Знаем много неща за вас — каза спокойно Донати. — Вече ви съобщих, че умеем да пазим пълна тайна.
— Не желая да остана нито миг повече — прошепна Морисън и се изправи.
— Останете още малко.
Морисън го изгледа. Донати не беше разтревожен, дори като че се забавляваше. На лицето му беше изписано изражението на човек, който е наблюдавал същата реакция стотици пъти.
— Добре. Дано си заслужава.
— О, в това можете да бъдете сигурен — Донати се облегна назад. — Както вече ви казах, ние сме прагматици и в качеството си на такива осъзнаваме отлично колко трудно се премахва страстта към тютюнопушенето. Осемдесет и пет процента от хората се връщат към вредния навик, този процент е по-висок, отколкото при наркоманите. Проблемът е изключително сложен.
Морисън хвърли поглед към кошчето. Една от цигарите изглеждаше годна, въпреки че беше смачкана. Донати се засмя добродушно, бръкна в кошчето и я натроши между пръстите си.
— Въпросът за отнемане на седмичната дажба цигари на затворниците често се поставя пред законодателните власти. Подобни законопроекти неизменно биват отхвърляни. В няколко случая, когато са били утвърдени, в затворите избухвали ожесточени бунтове. Представяте ли си, господин Морисън, бунтове!
— Това никак не ме изненадва — отвърна Морисън.
— И до какъв извод стигаме? Когато осъждаме някого на затвор, вие му отнемате нормалния полов живот, удоволствието от пиенето, отнемате му правото на собствени убеждения и го лишавате от свобода. Но бунтове няма или са много малко в сравнение с броя на затворниците. Но ако отнемете цигарите — БУМ! — и за да подчертае думите си, той стовари юмрука си върху бюрото.
— По време на Първата световна война, когато германците не можеха да си купят цигари, често се виждаха немски аристократи да събират фасове от тротоара. През Втората световна война американците пушеха лули, когато не успяваха да си набавят цигари. Интересен проблем за истинския прагматик, нали, мистър Морисън?
— По-добре да пристъпим към лечението.
— Веднага. Заповядайте насам.
Донати се изправи и отиде до зелената завеса, която Морисън бе забелязал още предишния ден, дръпна я и откри четириъгълно прозорче. То гледаше към някаква празна стая, не, не съвсем празна, защото на пода стоеше заек и ядеше от поставената пред него чиния.
— Симпатично зайче — отбеляза Морисън.
— Така е. Наблюдавайте го.
Донати натисна бутона върху перваза на прозорчето. Заекът престана да яде и заподскача бясно. Струваше му се, че животинчето отскача все по-високо всеки път, когато краката му докоснат пода. Козината му беше настръхнала, очите — обезумели.
— Спрете! Не виждате ли, че електричеството ще го убие?
Донати свали пръста си от бутона.
— Няма. През пода минава нисковолтов ток. Наблюдавайте заека, мистър Морисън.
Животното беше приклекнало на няколко метра от чинията, носът му се бърчеше. Внезапно подскочи и се сви в ъгъла.
— Ако заекът получава често електрически шокове, докато се храни, той много бързо разбира, че храната означава болка. Ето защо се отказва от нея. Още няколко шока, и заекът ще умре от глад пред пълната с храна чиния. Този метод се нарича привикване чрез отблъскване.
Внезапно всичко стана ясно на Морисън.
— Не, благодаря — той се отправи към вратата.
— Почакайте, мистър Морисън.
Морисън не спря. Сграбчи валчестата дръжка на вратата… и усети, че тя се изплъзва от ръката му.
— Отключете вратата.
— Мистър Морисън, седнете за момент…
— Отключете или незабавно ще повикам ченгетата.
— Седнете! — В гласа на Донати се промъкна ледена нотка.
Морисън го изгледа. Кафявите очи на белокосия бяха тъмни и страшни.
„Божичко? — помисли си той. — Заключен съм в една стая с луд.“
Навлажни устните си с език. Пушеше му се повече от всякога.
— Ще ви обясня по-подробно нашия метод на работа — рече Донати.
— Може би не ви е ясно, че реших да се откажа от лечението — каза Морисън с престорено безразличие.
— Грешите, мистър Морисън, Вие сте този, който не разбира, че няма друг избор. Казах ви, че сме започнали лечението и това е чистата истина. Досега трябваше да разберете, че не обичам да се шегувам.
— Вие сте луд! — възкликва Морисън изумено.
— Не, само прагматик. Сега ще ви обясня цялата процедура.
— Добре — отвърна Морисън. — Но трябва да знаете, че веднага щом изляза оттук, ще си купя пет пакета цигари и ще ги изпуша по пътя към полицейския участък.
Внезапно осъзна, че гризе нокътя на палеца си и го смуче. Овладя се с огромно усилие на волята.
— Както желаете. Все пак струва ми се, че когато научите всичко, ще размислите.
Морисън не отговори. Отново седна и скръсти ръце.
— През първия месец на лечението нашите детективи ще ви държат под постоянно наблюдение. Може би ще забележите някои от тях, но не всички. А те ще бъдат винаги до вас. Винаги. Ще ми се обадят веднага, ако забележат, че пушите.
— Предполагам, че ще ме доведат тук и ще приложат познатия номер със заека.
— О, не — отвърна Донати. — Ще приложим нашия номер върху жена ви, не върху вас.
Морисън го изгледа втрещено. Донати се усмихна и каза:
— Вие само ще наблюдавате.
След като Донати го освободи, Морисън обикаля безцелно около два часа. Беше напълно зашеметен. Времето беше хубаво, но той дори не забеляза това. Чудовищното усмихнато лице на Донати замъгляваше всичко останало.
— Разбирате ли? — беше казал той. — Прагматичният проблем изисква прагматично решение. Трябва да разберете, че ви желаем доброто.
Според Донати дружеството беше един вид фондация — организация с нетърговска цел, основана от човека, чийто портрет висеше на стената. Въпросният джентълмен успял да развие семейния бизнес, включващ притежаването на ротативки и салони за масаж, комар и активна (естествено тайна) търговия между Ню Йорк и Турция. „Трипръстият“ Морт Минели бил страстен пушач — пушел около три пакета дневно. Свитъкът, който държеше в ръката си, бил лекарска диагноза: рак на белите дробове. Морт умрял през 1970 година, след като завещал състоянието си на дружеството.
— Ние не печелим от клиентите, но се опитваме и да не губим — беше казал Донати. — Главната ни цел е да помогнем на ближния. Естествено, така избягваме и големите данъци.
Лечението беше обезсърчително просто. При първото провинение довеждат Синди в „заешката“ стаичка, както я наричаше Донати. При второто и Морисън получава една доза от същото „лекарство“. При третото провинение и двамата ще бъдат вкарани в стаичката. Четвъртото нарушение ще означава сериозно неподчинение и ще изисква по-сурови мерки. Ще изпратят техен човек в училището на Алвин, за да го „обработи“.
— Представяте ли си — каза усмихнато Донати — какво ужасно преживяване ще бъде за сина ви? Той няма да разбере нищо, дори някой да му го обясни. Ще знае само, че му причиняват болка, защото баща му е бил непослушен. Алвин много ще се уплаши.
— Мръсник такъв — изстена безпомощно Морисън. Усещаше как всеки миг ще се разплаче. — Гаден, долен мръсник!
— Не ме разбирайте криво — рече Донати. На лицето му играеше усмивка. — Сигурен съм, че няма да се стигне дотам. Четирийсет и пет процента от нашите клиенти не се нуждаят от това тежко наказание и само десет процента нарушават договора повече от три пъти. Тези цифри са обнадеждаващи, нали?
Морисън ги намираше ужасяващи.
— Естествено, ако се провините за пети път…
— Какво искате да кажете?
Донати се усмихна лъчезарно.
— Вие и жена ви отивате в стаичката, синът ви ще бъде пребит за втори път, ще набият и жена ви.
Морисън, който вече не можеше да мисли рационално, скочи и се надвеси заплашително през бюрото. Донати реагира учудващо бързо за човек, привидно флегматичен. Той тласна назад стола си, прехвърли крака през бюрото и ги заби право в стомаха на Морисън. Последният политна назад, като се задавяше и кашляше.
— Седнете, мистър Морисън — каза любезно Донати. — Хайде да поговорим като разумни хора.
Морисън се подчини, след като успя да си поеме дъх. Все някога кошмарите свършват, нали?
— Дружеството „Отказване с гаранция“, обясни Донати, използва десетостепенна скала за наказание на провинилите се. Шеста, седма и осма степен се състоят в нови посещения на „заешката“ стаичка (при повишено напрежение на тока) и по-сериозен побой. При деветата степен ще се наложи да счупят ръцете на сина му.
— А десетата? — попита Морисън. Устата му беше пресъхнала.
Донати поклати тъжно глава.
— Тогава се предаваме, мистър Морисън.
Причисляваме ви към непоправимите случаи, които според статистиката ни са два процента.
— Наистина ли се отказвате?
— Фигуративно казано.
Донати отвори едно чекмедже и постави на бюрото тежък револвер. Усмихна се, втренчил поглед в Морисън.
— Но дори и тези непоправими пушачи никога повече не запалват цигара. Даваме гаранция за това.
Този петък по телевизията даваха „Булит“, един от любимите сериали на Синди. Но след около час мърморенето и очевидното притеснение на Морисън успяха да я откъснат от екрана.
— Какво ти е? — запита тя по време на една пауза.
— Нищо ми няма… Всъщност, страшно ми е зле — изпъшка той. — Отказвам цигарите.
— Откога? Сигурно отпреди пет минути?
— От три часа следобед.
— Наистина ли не си пушил от тогава?
— Не съм — отвърна Морисън и загриза нокътя на палеца си, който беше разръфан чак до живеца.
— Та това е чудесно. Какво ли те е накарало да се решиш?
— Правя го заради теб — каза той. — И… заради Алвин.
Очите й се разшириха, филмът започна отново, но тя дори не обърна поглед към телевизора. Дик рядко споменаваше слабоумния им син. Приближи се, видя празния пепелник до ръката му и го погледна право в очите.
— Дик, наистина ли се опитваш да се откажеш?
— Да.
Добави мислено: „Дори и да отида в полицията, онази тайфа убийци положително се навъртат наоколо, за да направят лицето ми неузнаваемо.“
— Радвам се. Дори да не успееш, ние ти благодарим, че си помислил за нас.
— О, сигурен съм, че ще успея — отвърна той и си представи мътния, убийствен поглед в очите на Донати, когато го риташе в стомаха.
Тази нощ спа лошо — ту задрямваше, ту се пробуждаше.
Около три часа се събуди окончателно. Желанието да запали цигара го изгаряше като треска. Слезе в кабинета си, който се намираше в средата на къщата и нямаше прозорци. Отвори горното чекмедже на бюрото и се втренчи унесено в кутията с цигари. Огледа се и навлажни устни с език.
Донати го беше предупредил:
— През първия месец ще ви наблюдават непрекъснато, а през вторите два по осемнайсет часа дневно, но без да знаете кои точно. През четвъртия месец (тогава повечето клиенти са склонни да се върнат към лошите си навици) службата за наблюдение отново ще работи денонощно. Останалото време от годината ще ви наблюдават периодично по дванайсет часа дневно. А след това? Произволно наблюдение до края на живота ви.
До края на живота!
— Може да ви проверяваме през месец — казваше Донати. — Или през ден. Или пък чак след две години, но в продължение на цяла седмица. Работата е там, че няма да знаете точно кога. Ако пушите, ще бъдете винаги нащрек. „Дали ме наблюдават сега? Може би точно в този момент вземат жена ми или изпращат човек при сина ми?“ Прекрасно, нали? И ако успеете да изпушите тайно някоя цигара, тя ще ви се стори отвратителна. Все едно че пиете кръвта на сина си.
Невъзможно бе да го наблюдават сега, посред нощ, в собствения му кабинет. Къщата беше тиха като гроб.
Морисън не можа да откъсне поглед от цигарите в продължение на две минути. После отиде до вратата, надникна в пустия коридор и отново се върна да съзерцава цигарите. Представи си ужасяваща картина: целият му живот се простираше пред него, но там нямаше място за нито една цигара. Как, по дяволите, щеше да съумее да убеди някой недоверчив клиент, ако не размахва небрежно цигарата си, когато се приближава към диаграмите и макетите? Как щеше да издържи безкрайните градински представления на Синди без спасителната цигара в ръка? Как щеше да става сутрин с представата, че не може да запали цигара, докато пие кафето си и чете вестника?
Проклинаше се задето се бе забъркал във всичко това. Проклинаше и Донати, но най-вече го беше яд на мръсника Джими Маккан. Как можа да го направи, след като знаеше какво го очаква? Ръцете му трепереха от желание да удушат Джими Юда Маккан.
Отново огледа крадешком кабинета. Бръкна в чекмеджето и извади цигара. Помилва я нежно. Спомни си една стара реклама: „Толкова закръглена, така твърда, така добре натъпкана.“ Никога не са били изричани по-верни думи. Сложи цигарата в устата си, наостри уши и се ослуша.
Стори му се, че дочу съвсем слаб шум откъм гардероба, сякаш някой лекичко се премести. Не може да бъде! Но…
В главата му изникна друга картина — заекът подскача бясно, подхвърлян от електричеството. Представи си Синди в тази стая. Напрегна слуха си, но не чу нищо. Каза си, че трябва да отиде до гардероба и да отвори рязко вратата, но ужасно се страхуваше от онова, което може би се криеше там. Отново си легна, но дълго време сънят не идваше.
На другата сутрин се чувстваше отвратително, но закуската му се услади. След като изяде обичайната си купичка овесени ядки, се поколеба и си приготви бъркани яйца. Плакнеше намусено тигана, когато Синди се появи, облечена в пеньоар.
— Ричард Морисън! Та ти не си ял яйца на закуска от време оно.
Морисън изръмжа. Смяташе израза „от време оно“ за една от най-тъпите фрази на Синди, заедно с „като тресната с мокър парцал“.
— Още ли не си пушил? — запита тя, докато си наливаше портокалов сок.
— Не.
— Няма да издържиш до обед — заяви самодоволно Синди.
— Благодаря за насърчението — изръмжа грубо Морисън. — Всички непушачи си мислят, че… е, няма значение.
Очакваше жена му да се разсърди, но Синди го погледна изненадано.
— Този път май си се зарекъл сериозно.
— Дори можем да се обзаложим. Надявам се никога да не разбереш колко съм сериозен.
— Горкичкият — възкликна тя и се приближи. — Приличаш на жив мъртвец, но аз се гордея с теб.
Морисън я прегърна силно.
Сцени от живота на Ричард Морисън за периода октомври — ноември:
Морисън е заедно с приятел от студио „Ларкин“ в бара на Джек Демпси. Приятелят му предлага цигара. Морисън сграбчва чашата си малко по-здраво и казва: „Отказах ги.“ Приятелят се засмива и предрича: „Давам ти най-много една седмица.“
Морисън чака утринния влак и наднича иззад вестника си към младежа в син костюм. Вижда същия младеж почти всяка сутрин, понякога го среща и другаде: в „Онд“, където има среща с клиент, в музикалния магазин на Сам Гуди. Младежът преглежда плочите, докато Морисън търси албума на Сам Кук. Същият младеж участва в четворката, която играе зад отбора на Морисън на местното игрище за голф.
Морисън се напива на някакво тържество, иска му се да запали цигара, но не е достатъчно пиян, за да го направи.
Морисън посещава сина си и му подарява голяма топка, която писука, когато я стиснеш. Алвин го целува възторжено и олигавя цялото му лице, но за пръв път това не му е така противно. Притиска момчето до гърдите си и осъзнава онова, което Донати и колегите му са разбрали много по-рано, благодарение на цинизма си: любовта е най-силното лекарство. Нека романтиците се съмняват в нейното съществуване. Прагматиците го приемат и използват.
Полека-лека Морисън губи физическо желание за пушене, но разумът му продължава да го желае страстно. Не може да се отърве от навика да държи винаги нещо в устата си — ментови бонбони, таблетки или клечки за зъби. Всички те се оказват непълноценни заместители на цигарата.
Последна сцена: колата на Морисън е блокирана в един от градските тунели от колосално задръстване на движението. Абсолютен мрак. Тръбят клаксони. Въздухът е зловонен. Морисън отваря механично жабката и вижда отворен пакет цигари.
Поглежда ги за миг, после сграбчва една и я пали, като си казва предизвикателно:
— Ако се случи нещо, ще е виновна само Синди. Казах й да изхвърли проклетите цигари.
Дръпва веднъж и се задавя от дима, при второто вдишване очите му се насълзяват. От третото му се завива свят, повдига му се. Помисля си: „Ах, че гадна работа“, а веднага след това в главата му се мярва мисълта: „Господи, какво направих?“
Дочува нетърпеливите сигнали на колите зад него. Някъде напред автомобилите отново се раздвижват. Морисън гаси цигарата в пепелника, отваря предните прозорци, включва климатичната инсталация и започва безпомощно да пропъжда с ръка дима, като че е хлапе, което току-що е хвърлило първия си фас в тоалетната.
Завърта рязко кормилото и се влива в потока коли на път за дома си.
— Синди — извика той — прибрах се. Мълчание. — Синди? Къде си, скъпа?
Телефонът иззвъня и той сграбчи слушалката.
— Ало, Синди?
— Здравейте, мистър Морисън — каза Донати. Гласът му беше любезен, но делови. — Струва ми се, че трябва да уредим един дребен въпрос. Ще ви бъде ли удобно да наминете към пет часа?
— Вие сте отвлекли жена ми!
— Точно така — изкиска се снизходително Донати.
— Моля ви, пуснете я — избърбори Морисън. — Това няма да се повтори. Беше грешка, неволна грешка. Дръпнах от цигарата само три пъти и бог ми е свидетел, че дори не ми достави удоволствие!
— Колко жалко! Мога ли да разчитам, че ще се явите в пет часа?
— Моля ви — каза Морисън и едва не се разплака. — Моля…
Донати затвори телефона.
В пет следобед в приемната нямаше друг, освен секретарката, която го поздрави с лъчезарна усмивка, сякаш не забелязваше бледото му лице и раздърпаните дрехи.
— Мистър Донати — съобщи тя по вътрешната уредба. — Търси ви мистър Морисън — кимна на Морисън. — Заповядайте.
Донати чакаше пред познатата стая, придружен от някакъв тип, облечен във фанелка с надпис: „Усмихни се“, с телосложение на горила и с пистолет в ръка.
— Вижте какво — обърна се Морисън към Донати. — Можем да измислим нещо, нали? Ще ви платя. Ще ви дам…
— Млък — каза човекът с тениската.
— Радвам се да ви видя — каза Донати. — Съжалявам, че трябва да се срещнем при такива злополучни обстоятелства. Обещавам ви, че ще побързаме и жена ви няма да пострада… този път.
Морисън напрегна мускулите си.
— Хайде, няма смисъл — посъветва го Донати, на лицето му се появи гневна усмивка. — Ако ме нападнете, нашият Джънк ще ви удари с пистолета, а жена ви няма да избегне наказанието. Съгласете се, че всичките ви опити са обречени на неуспех.
— Върви по дяволите!
— Ако получавах по петаче всеки път, когато са изразявали подобни чувства, досега да съм се пенсионирал. Нека това ви послужи за урок, мистър Морисън. Когато някой романтик се опита да стори добро дело и не успее, той получава медал. Но ако прагматикът постигне успех, неизменно го пращат по дяволите. Да вървим.
Джънк направи знак с пистолета.
Двамата последваха Морисън в стаята. Той се вцепени: късата зелена завеска беше дръпната. Джънк го смушка с пистолета. Морисън си помисли:
„Навярно така са се чувствали свидетелите на кремирането в газовите камери.“
Надникна през прозорчето. Синди стоеше насред стаята и се озърташе смутено.
— Синди — извика Морисън отчаяно. — Синди, те…
— Стъклото е специално и тя не може да ви чуе, нито да ви види — каза Донати. — Е, да започваме. Прегрешението не беше много голямо, затова смятам, че трийсет секунди ще бъдат достатъчни. Хайде, Джънк.
Горилата натисна бутона с едната си ръка, а с другата притискаше здраво пистолета в гърба на Морисън.
Това бяха най-дългите трийсет секунди в целия му живот.
Когато всичко свърши, Донати постави ръка на рамото му и го попита:
— Да не ви е лошо?
— Не — отвърна с немощен глас Морисън. Беше облегнал чело върху стъклото, краката му трепереха. Обърна се и видя, че Джънк е изчезнал.
— Елате с мен.
— Къде отиваме? — попита Морисън с безразличие.
— Струва ми се, че дължите на жена си някакво обяснение.
— Как да я погледна в лицето? Как да й кажа, че аз…
— Мисля, че ще останете изненадан.
В стаята имаше само едно канапе. Синди седеше на него и хлипаше безпомощно.
— Синди — каза нежно Морисън.
Тя вдигна поглед, очите й бяха уголемени от сълзите. Прошепна:
— Дик? О, господи!
Той я прегърна. Синди промърмори с притиснато към гърдите му лице:
— Двама мъже се вмъкнаха у дома. Отначало помислих, че са крадци, после се уплаших да не ме изнасилят. Те превързаха очите ми и ме закараха някъде и… и… о, това беше ужасно.
— Шшт! — прошепна Морисън.
— Защо! — попита тя и го погледна. — Защо трябваше да го…
— Заради мен. Трябва да ти разкажа нещо, Синди.
След като се изповяда, Морисън замълча за миг, после каза:
— Предполагам, че ще ме намразиш, и то с пълно право.
Той гледаше мрачно в пода. Синди обгърна лицето му с ръце и го обърна към себе си.
— Не — отвърна тя, — не те мразя.
Морисън вдигна очи, онемял от изненада.
— Струваше си да го изтърпя. Бог да благослови тези хора — освободиха те от страшен затвор.
— Вярно ли е това, което казваш?
— Да — отвърна Синди и го целуна. — Хайде да си вървим. Чувствам се по-добре, дори много, много по-добре.
Телефонът позвъня отново след седмица. Морисън позна гласа на Донати и побърза да каже:
— Този път хората ви са сбъркали адреса — дори не съм докосвал цигара.
— Това ни е известно. Трябва да обсъдим един делови въпрос. Удобно ли ви е да наминете утре следобед?
— Защо?
— Нищо особено, само някои изчисления. Между другото, поздравявам ви за повишението.
— Откъде знаете?
— Наблюдаваме ви — отвърна Донати уклончиво.
Отново се озоваха в стаичката, белокосият каза:
— Не се бойте, няма да ви ухапя. Качете се, ако обичате.
Посочи обикновена домашна теглилка.
— Вижте, наистина съм понапълнял, но… — запелтечи Морисън.
— Това се случва със седемдесет и пет процента от клиентите ни. Качете се.
Морисън се подчини. Стрелката отскочи на 79.
— Добре. Можете да слезете. Колко сте висок?
— Един и седемдесет и четири.
— Хм, да видим — измъкна от вътрешния си джоб картичка с пластмасова обвивка. — Е, не е чак толкова лошо. Ще ви предпиша хапчета за отслабване. Имайте предвид, че се внасят нелегално: използвайте ги пестеливо и според инструкциите. Сега ще фиксирам максималното ви тегло, което не бива да надвишавате. То ще бъде… я да видим… — отново погледна картичката — осемдесет и два килограма. Как ви се струва? И тъй като днес е първи декември, ще ви очаквам всяко първо число на месеца за поредното претегляне. Не е страшно, ако не можете да се явите на определената дата, стига да се обадите предварително.
— Какво ще стане, ако надвиша определеното от вас тегло?
Донати се усмихна:
— Ще изпратим наш човек да отреже малкото пръстче на жена ви. Желая ви приятен ден, мистър Морисън.
Осем месеца по-късно:
Морисън среща случайно свой приятел от студио „Ларкин“ в бара на Джек Демпси. Вече е свалил излишните килограми и е в „бойната си форма“, както гордо обича да казва Синди. Морисън тренира три пъти седмично и се радва на отлично здраве. В сравнение с него старият му приятел прилича на парцал.
Приятелят казва:
— Господи, как успя да се откажеш? Не мога да се отърсва от този проклет навик.
Той смачква цигарата си с истинско отвращение и пресушава чашата си.
Морисън го поглежда изпитателно и изважда от портфейла си бяла визитна картичка. Поставя я на бара между тях и казва:
— Знаеш ли, тези хора промениха целия ми живот.
Дванайсет месеца по-късно:
Морисън получава сметка по пощата. В нея е вписано:
ДРУЖЕСТВО „ОТКАЗВАНЕ С ГАРАНЦИЯ“
46-та улица, Ню Йорк
1 процедура 2500 долара
Наставник (Виктор Донати) 2500 долара
Електричество 0,50 долара
Общо: 5000,50 долара
— Тези мръсници — избухва той. — Карат ме да плащам електричеството, с което те измъчваха…
— Плати го — казва Синди и го целува.
Двайсет месеца по-късно:
Морисън и жена му срещат съвсем случайно семейство Маккан в театъра на Хелън Хайс. Представят си взаимно съпругите си. Джими изглежда отлично, както в онзи отдавна отминал ден на летището. Морисън не е виждал никога жена му. Очевидно е много, много щастлива и това прави грозничкото й лице почти красиво.
Тя му подава ръка и Морисън усеща нещо странно в ръкостискането й, но разбира точно какво по средата на второто действие. Малкият пръст на дясната й ръка липсва.
Вчера получих писмо от Катрина. Нямаше и седмица, откакто двамата с баща ми се бяхме върнали от Лос Анджелес. Писмото беше адресирано до Уилмингтън, щата Делауер, но междувременно бях успял да се преместя два пъти. В днешно време хората променят местожителството си толкова често. Може да ви прозвучи нелепо, но когато най-сетне получиш плика със задраскани адреси, покрити с лепенки „Сменен адрес“, имаш усещането, че се взират обвинително в теб. Пликът бе мръсен и смачкан, а единият му ъгъл — разкъсан, защото бе минал през толкова много ръце. Прочетох писмото и дойдох на себе си едва в хола, където, сграбчил телефонната слушалка, се канех да позвъня на баща си. Но се отказах, ужасен от онова, което можех да му причиня. Баща ми е възрастен и е прекарал два инфаркта. Как да му съобщя за писмото на Катрина веднага след връщането ни от Лос Анджелес? Това щеше да го убие.
Не му се обадих. А нямаше с кого друг да поговоря — писмото беше толкова лично, че можех да споделя съдържанието му единствено със съпругата си или с някой много близък приятел, какъвто нямах от доста време насам. С Хелън се разведохме през седемдесет и първа и сега контактувахме само чрез обичайните коледни картички: „Как си? Как върви работата? Честита Нова година…“
Цяла нощ не мигнах — писмото на Катрина не ми излизаше от ума. Съдържанието му можеше да се събере на обикновена пощенска картичка. Под обичайното обръщение „Скъпи Лари“ бе написано едно-единствено изречение, но значението му можеше да се изтълкува по много начини, да промени целия ми живот.
Спомних си как изглеждаше баща ми, когато летяхме със самолета от Ню Йорк към западното крайбрежие, на пет хиляди метра височина. Под светлината на безмилостното слънце лицето му изглеждаше старо и посърнало. Когато пилотът съобщи, че сме прелетели над Омаха, баща ми каза:
— Не мислех, че е толкова далеч, Лари.
Печалният му глас ме накара да изпитам неловкост, защото не бях в състояние да му съчувствам и да го разбера. Проумях го едва сега, след като получих писмото на Катрина.
Роден съм в градче на осемдесет мили западно от Омаха, наречено Хемингфорд Хоум. Живеех със семейството си — татко, мама и сестра ми Катрина. Бях две години по-голям от сестра си, която всички наричаха Кити. Тя бе красива дори като дете, не се промени и по-късно. Беше осемгодишна, когато се случи нещастието в хамбара, но вече си личеше, че копринената й коса с цвят на пшеница няма да потъмнее, а очите й ще останат тъмносини като скандинавските езера. Един неин поглед и всеки мъж щеше да е готов да й стане роб.
Навярно бихте ни нарекли провинциалисти. Баща ми притежаваше триста акра плодородна земя, която засяваше с пшеница, и голямо стадо. Подобни селца всички наричаха „у дома“. По онова време повечето пътища не бяха павирани, с изключение на шосе № 96 към Небраска и автомагистралата № 80. Ето защо пътуването до града отнемаше цели три дни.
Днес съм един от най-компетентните адвокати в Независимата американска корпорация (или поне така ми казват) и откровено казано, смятам, че репутацията ми е напълно заслужена. Веднъж президентът на голяма компания ме представи на дирекционния си съвет, като ме нарече „наемен убиец“. Нося скъпи костюми и обувки, изработени от най-фина кожа. Имам трима постоянни помощници, а ако ми потрябват, мога да наема още десет. Но в онези далечни времена премятах през рамо вързаните с колан учебници и двамата с Катрина газехме през калта към селското училище, състоящо се само от една стая. Понякога, през пролетта, ходехме боси. По онова време още бе възможно да влезеш босоног в закусвалня или в супермаркет и да бъдеш обслужен.
После майка ми почина — ние с Катрина вече учехме в гимназията в Кълъмбия Сити, а две години по-късно баща ми загуби земята си и беше принуден да изкарва прехраната си с продажба на трактори. Така семейството ни се разпадна, въпреки че отначало нещата не вървяха толкова зле. Баща ми се справяше добре с работата, откупи търговски патент, а преди около девет години дори бе избран в управителния съвет. Колкото до мен, неоспоримите ми успехи на футболното поле ми помогнаха да спечеля стипендия за университета в Небраска, където понаучих и нещо повече, освен изкарване на топката от „коридор“.
А какво стана с Катрина? Всъщност исках да ви разкажа за нея.
Всичко започна със случката в хамбара, една събота, в началото на ноември. Честно казано, не си спомням годината, но Айк още беше президент. Мама замина на панаира в Кълъмбия Сити, а татко отиде при най-близкия ни съсед (на седем мили от нашето имение), за да му помогне да поправи сеносъбирачката. Новоназначеният помощник този ден не се яви на работа и след месец татко го уволни.
Баща ми заръча да изпълня куп задачи (имаше работа и за Кити) и изрично ни забрани да играем, докато не свършим всичко. Нямахме много време, но през ноември работата по полето е почти привършена и се знае дали имаш добър урожай или си на загуба. Тази година бяхме оцелели, но това едва ли можеше да продължи безкрайно.
Спомням си много ясно този ден. Небето бе облачно. Не беше студено, но се усещаше полъхът на зимата, сякаш всеки момент можеше да застудее, прозорците да се покрият със скреж, а пътищата — с лепкав сняг. Полята бяха голи, а домашните животни — лениви и оклюмали През къщата сякаш преминаваха странни въздушни течения, каквито не бяхме усещали преди.
В ден като този най-приятно беше в хамбара. Там бе топло, лъхаше на сено, кожа и оборски тор, а някъде от висините долиташе тайнственото чуруликаме на лястовичките. Вдигнали поглед нагоре, виждах ле как бледата ноемврийска светлина се процежда през процепите в покрива и се опитвахме да изпишем по букви имената си. Тази игра бе сякаш нарочно измислена за подобни мрачни есенни дни.
Към третия етаж на високия хамбар водеше стълба, горе прикована към напречната греда, спускаща се право към пода на хамбара. Беше ни изрично забранено да се катерим по нея, защото стълбата беше стара и разклатена. Баща ми бе обещавал хиляди пъти на мама, че ще я махне и ще постави по-здрава, но винаги, когато имаше свободно време, му се налагаше да свърши нещо по-важно: например да помогне на съседа да поправи сеносъбирачката си. А наемният работник изобщо не си помръдваше пръста.
Щом се изкатерехме по разклатената стълба, състояща се от четирийсет и три стъпала — двамата с Кити ги бяхме броили стотици пъти, — се озовавахме върху напречната греда, на около двайсет метра височина от покрития със сено под на хамбара. След като преминехме с треперещи колене към четири метра по гредата, при което глезените ни пропукваха от напрежение, а в пресъхналите си усти усещахме вкус на изгорял бушон, се озовавахме точно над огромната купа сено. После се хвърляхме от гредата право надолу, със смесено чувство на страх и удоволствие, и се приземявахме в дебелия сламен дюшек. Повярвайте, нищо не може да се сравни с уханието на сеното, което носи миризмата на възкръсналото лято. Лежиш сред него, усещаш празнота в стомаха, сякаш вътрешностите ти са останали горе във въздуха и се чувстваш… чувстваш се като възкръсналия от гроба Лазар. Решил си да скочиш и си оживял, за да разкажеш преживяванията си.
Естествено, този „спорт“ ни беше строго забранен. Ако ни заловяха, мама щеше да нададе вой до небесата, а татко щеше да ни нашиба с колана, въпреки че вече бяхме големи. Първо, заради паянтовата стълба, второ, ако загубехме равновесие и паднехме от гредата преди да сме достигнали купата сено, щяхме да се размажем като пихтия на твърдия дървен под. Но изкушението беше прекалено голямо. Нали знаете пословицата: „Когато котките ги няма, мишките танцуват.“
И този път изпитвахме същите чувства: болезнено-сладко усещане на страх, примесено с нетърпение. Двамата с Кити стояхме в подножието на стълбата и се взирахме един в друг. Лицето й беше поруменяло, потъмнелите й очи проблясваха особено.
— Е, ще се качваш ли? — попитах я.
— Пръв ще се качи по-смелият — моментално отговори Кити.
Опитах се да я предизвикам:
— Дамите са с предимство.
— Но не и в случай на опасност — промълви тя със смирено сведени очи, въпреки че се славеше като една от най-големите мъжкарани в градчето. Винаги правеше така: беше решила да скочи, но след мен.
— Добре, тогава гледай!
По това време бях навършил десет години, бях слаб като скелет и едва ли тежах повече от четирийсет килограма. Осемгодишната Кити беше по-лека от мен с девет килограма. Досега стълбата винаги ни бе издържала, това означаваше, че и занапред ще ни издържи — подобна житейска философия води до печални последствия много хора, дори цели нации.
Започнах да се изкачвам все по-нагоре, но внезапно усетих странно предчувствие, което сякаш витаеше из прашния хамбар. Както обикновено, по средата на пътя си представих какво ще стане, ако стълбата под мен внезапно рухне. Но продължих изкачването си, докато най-сетне ръцете ми се вкопчиха в напречната греда и се осмелих да погледна надолу.
Обърнатото към мен лице на Кити приличаше на бледо петънце. Облечена в избеляла карирана риза и дънки, сестра ми наподобяваше малка кукла. Някъде високо над мен, в прашното пространство под навесите, тихо чуруликаха лястовичките.
Извиках познатата до болка реплика:
— Хей, там, долу! — гласът ми достигна до нея заедно с разхвърчалата се плява.
— Хей, там, горе!
Изправих се и едва успях да запазя равновесие. Както обикновено, внезапно ме лъхна силно въздушно течение, което не се усещаше долу. Чух туптенето на сърцето си и запристъпвах бавно напред, като пазех равновесие с разперени ръце. Веднъж, когато бях върху гредата, към главата ми се стрелна лястовичка. Несъзнателно се отдръпнах и за малко не паднах. Треперех да не би същото да се случи и сега.
Но този път ми се размина. Най-сетне стоях над спасителната купа сено. Осмелих се да погледна надолу, но не усетих страх, а вълнуваща тръпка, предчувствие за опасност. После скочих в празното пространство, стиснал носа си за по-голям ефект. Както винаги, почувствах внезапната сила на земното притегляне, което безцеремонно ме изтегли към земята. Едва се сдържах да не извикам: „О, боже, съжалявам, сгреших, позволи ми да се върна!“
После паднах право в сеното, врязах се в него като снаряд. Докато падах, усетих миризмата на прах и някакъв сладък аромат — сякаш се гмурках в плътна маса вода, — а после най-сетне потънах изцяло. Както обикновено, носът ме засърбя, усетих непреодолимо желание да кихна. Чух как няколко изплашени полски мишки побягнаха към по-сигурно убежище в другия край на купата. Изпитах странното чувство, че възкръсвам. Спомням си, Кити веднъж сподели, че след като се озовава в сеното, се усеща по-свежа и чиста, като новородено дете. Тогава не обърнах внимание на думите й, чийто смисъл не разбирах напълно, но откакто получих писмото й, непрекъснато мисля за тях.
Измъкнах се, или по-точно изплувах от купата, и усетих под краката си дървения под на хамбара. Сеното се бе напъхало в панталоните и под ризата ми, бе прилепнало към лактите и към гуменките ми. Обзалагам се, че и косата ми беше пълна със сено.
Междувременно Кити бе успяла да се покатери до средата на стълбата, златистите плитки подскачаха върху раменцата й и тя продължаваше да се издига, осветена от мъглявия слънчев лъч, който се прокрадваше през цепнатините. Имало е случаи, когато слънцето е светело също тъй ярко както косите на Кити, но в този ден нищо не можеше да се сравни с плитките й — те се открояваха като светли петна в тъмния хамбар.
Помня, че не ми хареса начинът, по който стълбата се огъваше — струваше ми се, че всеки момент ще се разпадне.
Най-после Кити достигна гредата — стори ми се, че е ужасно високо. Сега аз бях за нея миниатюрна фигура с размазано бяло лице. Гласът й долетя до мен заедно с вихрушката от плява, вдигнала се след моя скок.
— Хей ти, там, долу!
— Хей, там, горе!
Тя предпазливо запристъпва по гредата и на сърцето ми олекна едва когато прецених, че се намира над спасителната купа. Винаги се страхувах за нея, въпреки че бе по-ловка, дори по-атлетична, колкото и странно да звучи това изказване по отношение на малката ми сестра.
Кити стоеше, изправена на върховете на вехтите си полукецове, с протегнати ръце, сетне скочи надолу като плувкиня. Казват, че има случаи, които не могат да се забравят и не могат да се опишат. Ще се опитам да ви опиша скока на Кити, но едва ли ще мога да предам колко красив и съвършен беше — този момент ще остане запечатан в паметта ми до края на живота ми. Не, не мога да ви го разкажа, перото ми е безсилно.
За миг тя сякаш увисна във въздуха, понесена от загадъчните въздушни течения, които явно витаеха само в тази част на сеновала. Приличаше на ярка лястовичка със златна перушина, невиждана досега в Небраска. Това бе Кити, малката ми сестра, с ръце извити назад като крила, с огънат гръбнак — господи, колко я обичах в този миг!
Сетне тя скочи, вряза се в купата и изчезна от погледа ми. Над главата й изригна фонтан от слама и дочух кикотенето й. Вече бях забравил колко нестабилна ми се бе сторила стълбата, докато Кити се изкачваше по нея. Когато сестра ми се измъкна от купата, бях успял да се изкача до половината.
Опитах се да скоча като плувец, но както винаги в последния момент се уплаших и полетях надолу като снаряд. За разлика от Кити, винаги се съмнявах, че купата сено ще се окаже под мен.
Колко ли продължи тази игра? Трудно ми е да кажа. След като скочих още десетина пъти, забелязах, че слънцето залязва. Майка ми и баща ми скоро щяха да се върнат, а ние бяхме овъргаляни в слама от глава до пети — все едно, че се признавахме за виновни. Решихме да скочим още по веднъж.
Докато се изкачвах, усетих как стълбата се люлее под тежестта ми и ми се стори, че чувам как ръждивите гвоздеи със скриптене се измъкват от отвърстията си в дървото. За пръв път наистина се уплаших, уплаших се до смърт. Мисля, че ако бях по-близо до земята, щях да сляза и всичко щеше да приключи благополучно. Но гредата беше пред очите ми и изглеждаше стабилна. Докато изкачвах последните три стъпала, ясно чух скрибуцането на разклатените гвоздеи и се вцепених от страх — бях сигурен, че този път няма да ми се размине.
Но след миг ръцете ми успяха да се вкопчат в грапавата греда, която пое тежестта ми. Към обляното ми със студена, неприятна пот чело, бяха полепнали сламки. Удоволствието от играта се бе изпарило. Побързах да се промъкна по гредата, докато достигнах купата, и скочих, но не изпитах никакво удоволствие от приземяването. Падайки, си представях какво ли би станало, ако се срутех върху дъските на хамбара, а не в гостоприемните обятия на сеното.
Когато се измъкнах от купата, видях, че Кити бе успяла да се покатери по стълбата.
— Слизай веднага! — извиках. — Стълбата е счупена, опасно е!
— Ще ме издържи — самоуверено заяви тя. — По-лека съм от теб!
— Кити…
Но думите ми секнаха. Защото в същия миг прогнилата стълба рухна с глух трясък.
Извиках, а Кити изпищя. Беше стигнала до мястото, където си бях помислил, че този път няма да ми се размине.
Стъпалото, на което стоеше, се счупи, отделиха се страничните стойки. За миг счупената стълба заприлича на огромно насекомо — на богомолка или на някакъв фантастичен бръмбар, — което бе решило точно сега да си отиде.
После стълбата се сгромоляса с оглушителен трясък върху пода на хамбара. Вдигна се облак прах, кравите уплашено замучаха. Една от тях заблъска с копита по стената на обора.
Кити изкрещя пронизително:
— Лари! Лари, помогни ми!
Веднага се досетих какво да направя. Бях изплашен до смърт, но разсъждавах хладнокръвно. Кити беше на около двайсет метра над мен и отчаяно размахваше обутите си в сини дънки крака, над главата й продължаваха да чуруликат лястовичките. Признавам, че бях страшно изплашен. Вярвате ли, че и до ден-днешен не мога да гледам циркова въздушна акробатика, дори по телевизията. Стомахът ми винаги се свива от страх.
Но знаех какво трябва да направя.
— Кити, дръж се здраво и не мърдай.
Тя веднага се подчини. Престана да рита във въздуха и увисна надолу, ръчичките й здраво стискаха последното оцеляло стъпало — приличаше на акробат, чийто трапец беше спрял.
Втурнах се към купата, сграбчих колкото може повече сено, изтичах обратно и го хвърлих на пода. После отново се втурнах към купата. И отново. И отново.
В главата ми цареше хаос, помня само, че сламата проникна в носа ми, започнах да кихам, без да мога да спра. Тичах напред-назад и трупах сено на мястото, където доскоро бе основата на стълбата. Купата растеше съвсем бавно. Погледнах я, погледнах и към Кити, която висеше високо горе, и си представих комикса, който изобразява човек, скачащ от огромна височина в чаша вода.
Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.
— Лари, не мога повече — в пронизителния и глас звучеше отчаяние.
— Кити, дръж се, дръж се здраво!
Напред-назад. Ризата ми беше пълна със слама.
Напред-назад. Сега сеното стигаше до брадичката ми, но не можеше да се сравни със седемметровата купа, където скачахме. Помислих си, че ще има голям късмет, ако се отърве само със счупване на краката. Знаех, че ще загине, ако не падне точно в отрупаното под нея сено. Напред-назад.
— Лари! Стъпалото! Стъпалото ще се счупи!
Дочух равномерен скрибуцащ звук — стъпалото се огъваше от тежестта й. Тя отново уплашено зарита във въздуха, ако продължаваше така, положително щеше да падне встрани от сеното.
— Не ритай, Кити! — изкрещях. — Само пусни стъпалото, пусни го.
Защото бе прекалено късно да тичам за още сено. Твърде късно за каквото и да било, освен да се надявам на чудотворно избавление.
Кити мигновено се подчини и полетя право надолу. Стори ми се, че пада цяла вечност — златистите й плитки бяха щръкнали над главата, очите й бяха затворени, а лицето — бледо като китайски порцелан. Тя не издаде нито звук, бе сключила длани пред устните си, сякаш се молеше.
Кити се вряза право в средата на натрупаното сено и изчезна от погледа ми. Сеното се разхвърча, сякаш улучено от шрапнел. Когато тялото й се удари в пода, дочух глух удар. Този звук ме накара да се вледеня — беше силен, прекалено силен. Предстоеше ми най-страшното изпитание — да погледна и да разбера какво е станало.
Облян в сълзи, се хвърлих върху купата и я разрових, като отхвърлях сеното зад себе си. Ето че се показа обуто в сини дънки краче, карирана риза… и най-сетне — лицето на Кити. Беше мъртвешки бледа и очите й бяха затворени. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че е умряла. Светът около мен посивя като мрачен ноемврийски ден — единствените ярки петна бяха златистите й плитки.
После сестра ми внезапно отвори очите си, видях тъмносините й ириси.
— Кити? — гласът ми бе прегракнал и дрезгав, в него се прокрадваха въпросителни нотки. Гърлото ми беше почти запушено от наслоената по него плява. — Кити?
— Лари? — замаяно промълви тя. — Нима съм жива?
Измъкнах я от сеното и я притиснах до гърдите си.
Кити също се притисна към мен и ме прегърна през врата.
— Жива си — прошепнах. — Жива си, жива!
Беше счупила само левия си глезен — и това бе всичко. Доктор Педерсен от Кълъмбия Сити влезе в хамбара заедно с баща ми и с мен и дълго се взира в тъмните сенки под покрива. Последното стъпало все още си висеше, захванато само на един гвоздей.
— Истинско чудо — обърна се той към баща ми и презрително подритна натрупаното от мен сено. Сетне се качи в прашното си десото и си отиде.
Усетих върху рамото си ръката на баща ми.
— Да идем в бараката, Лари — спокойно каза той. — Навярно знаеш какво ти предстои.
— Да, господине — прошепнах.
— При всеки удар ще благодариш на Бога, че сестра ти е жива.
— Да, господине.
Не броих ударите, но бяха толкова много, че цяла седмица след това се хранех прав, а следващите две седмици — с възглавничка на стола. И всеки път, когато ме удряше с голямата си мазолеста ръка, благодарях на Бога.
Благодарях му толкова високо, че накрая бях абсолютно уверен, че ме е чул.
Пуснаха ме при Кити малко преди да си легна. Помня, че на прозореца й видях дрозд. Кракът й беше бинтован и подпрян на дъска. Кити дълго мълча и ме гледаше толкова нежно, че се почувствах неловко. После промълви:
— Сено. Значи си натрупал под мен сено.
— Естествено — промърморих. — Какво друго ми оставаше да направя? След като стълбата се счупи, не можех да се изкача догоре.
— Не знаех какво правиш — каза Кити.
— Не си знаела? Та аз бях точно под теб.
— Не смеех да погледна надолу. Бях много уплашена. Очите ми бяха затворени през цялото време.
Втренчих се в нея, сякаш поразен от гръм.
— Не си знаела? Не си знаела какво правя?
Тя поклати глава.
— И когато ти извиках да се пуснеш, ти… ти просто си се пуснала!
Кити кимна утвърдително.
— Но не се ли страхуваше?
Тъмносините й очи се втренчиха в мен.
— Знаех, че си измислил нещо. Нали си по-големият ми брат. Бях уверена, че ще се погрижиш за мен.
— Ах, Кити, не си знаела, че си на косъм от смъртта.
Закрих лицето си с ръце. Кити седна в леглото, нежно отдръпна дланите ми и ме целуна по бузата.
— Вярно е, но за мен най-важното бе, че си долу. Боже, колко ми се спи. До утре, Лари. Доктор Педерсен каза, че ще се наложи да ми гипсират крака.
Свалиха й гипса след около месец, но междувременно всичките й съученици се подписаха върху него, тя дори ме накара и аз да сторя същото. Така завърши произшествието в хамбара. Баща ми постави нова стълба, но никога повече не се качих върху гредата и не скочих в сеното. Доколкото ми е известно, и Кити не го направи.
Мислех, че това е краят на историята, но се оказа, че съвсем не е така. Всичко свърши едва преди девет дни, когато Кити се хвърли от последния етаж на сградата на една застрахователна фирма в Лос Анджелес. В портфейла си пазя изрезка от „Лос Анджелес Таймс“. Предполагам, че ми е съдено непрекъснато да я нося със себе си, но не с удоволствие, както обикновено пазим снимки на наши близки, билет от любимия спектакъл или програма от бейзболен мач. Нося тази изрезка като свой тежък кръст, защото няма кой да го поеме. На заглавната страница е отпечатано с големи букви: „Проститутка се хвърля от прозореца.“
Ние пораснахме. Това е всичко, останалото не е важно. Кити възнамеряваше да постъпи в търговски колеж в Омаха, но през лятото, след като завърши гимназия, спечели първото място в някакъв конкурс за красота и се омъжи за един от членовете на журито. Звучи като неприличен виц, нали? Моята Кити.
Докато следвах право, тя успя да се разведе и ми изпрати писмо от десет страници, в което описваше от игла до конец неприятностите в брачния си живот, които навярно биха се оправили, ако имаше дете. Молеше ме да отида при нея. Но да пропуснеш седмица от лекциите в правния факултет е равностойно на загуба на цял семестър в хуманитарния отдел. Състудентите ми са безмилостни. Ако само за миг изгубиш от очи подвижната мишена, може да смяташ, че си изгубил всякакъв шанс.
Кити се премести в Лос Анджелес и отново се омъжи. По времето, когато и този брак започна да се разпада, вече бях завършил юридическото си образование. Получих ново писмо от нея — по-кратко и по-горчиво от първото. Пишеше ми, че вече не може да запази равновесие на тази омагьосана въртележка. Всичко е предварително изчислено: единственият начин да хванеш медния пръстен, е да паднеш от коня и да си счупиш главата. Струва ми се прекалено висока цена за едно безплатно кръгче на въртележката. Имаше и послепис: „Можеш ли да дойдеш, Лари? Откога не сме се виждали?“
Писах й, че с удоволствие бих отишъл, но просто не мога. Бях постъпил в престижна фирма, но трябваше да започна от най-ниското стъпало — аз работех, а други жънеха лаврите. Тази година беше решаваща за кариерата ми. Този път моето писмо беше дълго, защото говорех само за себе си и за работата си.
Отговарях на всичките й писма, но не исках да повярвам, че са от Кити, също както едно време се съмнявах, че купата сено ще бъде на мястото си… докато не паднех в спасителните й обятия. Не вярвах, че сестра ми и тази измъчена жена, която се подписваше „Кити“ и обграждаше с кръгче името си, са едно и също лице. За мен сестра ми си оставаше плоскогърдото момиченце с плитки.
После тя престана да ми пише. От време на време получавах картички за Коледа и за рождения си ден и жена ми отговаряше. След развода се преместих в друг град и забравих да оставя новия си адрес. Следващата година поздравителните картички ми бяха препратени, но после отново многократно се премествах. Непрекъснато си казвах, че трябва да пиша на Кити и да й съобщя новия си адрес, но така и не го направих.
Но както вече ви казах, това са голите факти, които нямат значение. Важно е само едно — бяхме пораснали и Кити се хвърли от последния етаж на небостъргача. Кити бе онази, която никога не се съмняваше, че спасителната купа ще бъде на мястото си. Кити винаги казваше: „Знаех, че сигурно си измислил нещо.“ Само това е важно. И писмото й.
Днес хората променят местожителството си толкова често. Звучи нелепо, но когато най-сетне получиш плика със задраскани адреси, покрит с лепенки: „Сменен адрес“, имаш усещането, че се взират обвинително в теб. В горния ляв ъгъл на плика Кити бе написала последния си адрес — уютен апартамент на улица „Ван Нюйс“, където бе живяла до деня на фаталния скок. Двамата с баща ми отидохме да приберем вещите й. Хазайката беше симпатична — явно бе харесвала Кити.
Съдейки по датата на клеймото, Кити бе изпратила писмото две седмици преди да се самоубие. Навярно щях да го получа много по-рано, ако си бях направил труда да посоча новия си адрес. Явно Кити се бе уморила да чака.
Скъпи Лари,
Напоследък непрекъснато си мисля за това и реших, че щеше да е много по-добре за мен, ако последното стъпало се бе счупило, преди да успееш да натрупаш сеното.
Да, предполагам, че се е уморила да ме чака. Предпочитам това обяснение пред мисълта, че Кити е решила, че съм я забравил. Не бих искал да си го е помислила, защото писмото й от едно-единствено изречение би ме накарало да се притека на помощ.
Но дори това не е причината за безсънието ми. Щом затворя очи и се унеса, виждам образа й, виждам как Кити лети надолу с широко разтворени тъмносини очи, с грациозно извито тяло, с отметнати назад ръце.
За разлика от мен, тя вярваше, че сеното винаги ще бъде отдолу.
— Хайде — повтори Креснър. — Погледнете в чантата.
Намирах се в разкошния му апартамент на върха на четирийсет и три етажната сграда. Подът беше застлан с тъмнопортокалов релефен килим. Кафявата пазарска чанта стоеше в средата на стаята, между шезлонга, където се изтягаше Креснър, и покритото с кожа канапе, където не седеше никой.
— Много се лъжете, ако мислите да ме подкупите — отвърнах аз. — Обичам Марша.
— В чантата наистина има пари, но това не е подкуп. Хайде, погледнете.
Пушеше турска цигара с ониксово цигаре. Лъхна ме приятното й ухание, прогонено след миг от климатичната инсталация. Креснър носеше копринен халат с извезан дракон. Иззад очилата ме гледаха спокойни и интелигентни очи. Имаше вид точно на това, каквото беше в действителност: абсолютен, 500 каратов изпечен мръсник. Обичах жена му, тя също отвръщаше на чувствата ми. Предполагах, че той ще ми създава неприятности, знаех, че в момента прави точно това, но не ми беше ясно какво точно е измислил.
Приближих се до чантата и я преобърнах. На килима се разпиляха пачки. Вдигнах една и я преброих — десет двайсетдоларови банкноти. Пачките бяха много.
— Двайсет хиляди долара — небрежно каза той и дръпна от цигарата си.
Изправих се.
— Е и какво?
— Всичките са за вас.
— Не ги искам.
— Заедно с парите ще получите и жена ми.
Замълчах. Марша ме бе предупредила за тактиката му.
„Прилича на котка — казваше тя — или по-точно на проклет стар котарак. Ще се опита да си поиграе с теб като с мишка.“
— Разбрах, че сте професионален тенисист — рече той. — Никога преди не съм виждал хора с подобна професия.
— Да не би да намеквате, че вашите детективи не са ви дали снимката ми?
— О, разбира се — размаха той небрежно цигарето си. — Получих дори филмче, заснето в мотел „Бейсайд“ със скрита зад огледалото камера. Но навярно ще се съгласите, че снимките не създават вярна представа.
— Щом казвате…
Марша ме предупреждаваше:
„Непрекъснато променя тактиката си, така принуждава враговете си да се отбраняват. Скоро ще те предизвика да го нападнеш, но ударите ти ще попаднат в празно пространство, защото той вече те дебне някъде другаде. Говори колкото е възможно по-малко, Стен. И помни, че те обичам.“
— Поканих ви тук, за да си поговорим по мъжки, мистър Норис — приятна беседа между две цивилизовани човешки същества, едното от които е отмъкнало съпругата на другото.
Понечих да му възразя, но се отказах.
— Как ви се видя в „Сан Куентин“[1]? — запита Креснър, като изпускаше лениво кълбета дим.
— Не особено приятно.
— Разбрах, че сте прекарали там три години. Заради кражба с взлом, ако не се лъжа.
— Марша знае за това — отвърнах и моментално съжалих, че се бях хванал на уловката му, точно както ме предупреждаваше жена му. Запращах към него леки топки, а той ги забиваше със съкрушителна сила.
— Позволих си да накарам моите хора да преместят колата ви.
Креснър погледна през прозореца. Всъщност това съвсем не беше прозорец, а остъклена стена с плъзгаща се врата по средата. Отвън имаше балконче, голямо колкото пощенска марка, а отвъд него — страхотна пропаст. Имаше нещо особено в тази врата, но не можех да разбера точно какво.
— Жилището ми е много комфортно — каза Креснър. — Надеждна охрана, вътрешни телевизионни камери и прочее. Един от хората ми свърза накъсо стартера на колата ви и я премести на няколко преки оттук.
Той погледна към окачения над канапето модернистичен часовник във формата на изгряващо слънце. Беше осем и пет.
— В осем и двайсет същият човек ще се обади на полицията от уличен автомат. Най-късно в осем и половина блюстителите на реда ще открият около двеста грама хероин, скрит в резервната гума в багажника ви. Гарантирам ви, че ще бъдете най-търсеният човек, мистър Норис.
Всичко бе прекрасно измислено. Бях попаднал в капана, въпреки всичките ми усилия да го избягна. В края на краищата се оказах лесна плячка.
— Това ще се случи, освен ако наредя на моя човек да не се обажда в полицията.
— При едно условие — да ви кажа къде е Марша, нали? Няма да го бъде, Креснър, защото наистина не зная. Решихме да постъпим така точно заради вас.
— Хората ми я следят.
— Лъжете се. Мисля, че им се изплъзнахме още на летището.
Креснър въздъхна, измъкна тлеещата цигара и я пусна в хромиран пепелник с подвижен капак. Просто така — без притеснение, без смущение. С еднаква лекота би смачкал и изпушената цигара, и Стен Норис.
— Прав сте — хората ми побесняха, защото се хванаха на изпитания номер с дамската тоалетна. Едва ли някой е очаквал толкова стар трик.
Замълчах. Според предварителния план, Марша трябваше да заблуди преследвачите, да се върне в града и да отиде на автогарата. В джоба си имаше двеста долара — всичките ми спестявания. С тях можеше да си купи билет и да отпътува в която и да е посока.
— Винаги ли сте така мълчалив? — попита Креснър, сякаш живо се вълнуваше от това.
— Подчинявам се на съветите на Марша.
В гласа му се промъкна нотка на раздразнение:
— Предполагам, че ще защитавате правата си, когато полицията ви залови. Може би не разбирате, че при следващата ви среща жена ми ще бъде сбръчкана бабичка, седнала в люлеещ се стол. Доколкото знам, притежаването на наркотици може да ви донесе присъда от четирийсет години.
— Всичко това няма да ви върне Марша.
На устните му се появи бледа усмивка.
— Точно в това е същността на въпроса, нали? Ще се опитам да ви представя нагледно ситуацията. Вие и жена ми сте се увлекли един по друг и сте се любили… ако откраднатите нощи в евтини хотели могат да се нарекат любов. Жена ми ме напусна. За сметка на това вие сте в ръцете ми и при това — в безизходно положение. Смятам, че обобщението е напълно задоволително и точно.
— Сега разбирам защо й е писнало от вас — отвърнах аз.
За моя изненада той отметна глава назад и се разсмя.
— Знаете ли, мистър Норис, започвате да ми харесвате. Вие сте един вулгарен пъзльо, но ми се струва, че имате добро сърце. Марша често го е казвала, но аз изпитвах известни съмнения. Винаги е била слаб познавач на човешкия характер. Но вие наистина сте… човек със замах. Затова реших да постъпя по този начин. Марша сигурно ви е казала, че обичам да се обзалагам.
— Така е.
Сега разбрах защо вратата в остъклената стена ми се бе сторила особена.
Беше посред зима: едва ли някой се канеше да пие чая си на открито, на върха на четирийсет и три етажната сграда. Балконът беше празен, предпазната мрежа на прозореца — свалена. Защо ли го беше направил?
— На всички е ясно, че не обичам особено много жена си — каза Креснър, докато поставяше внимателно втора цигара в цигарето. — Навярно ви го е казвала. Убеден съм, че човек с вашия… опит разбира, че щастливите съпруги не попадат при първия удобен случай в леглото на учителя по тенис в местния клуб. За мен Марша е превзета, малодушна лъжепуританка, лигла, ревла, клюкарка…
— Достатъчно!
Креснър се усмихна хладно.
— Извинете. Все забравям, че говорим за нашата обща любима. Часът е осем и шестнайсет. Нервен ли сте?
Свих рамене.
— Упорит докрай — каза той и запали цигара. — Не се ли учудвате защо не се отказвам от Марша, след като я мразя толкова?
— Изобщо не ми е чудно.
Той се намръщи.
— Вие сте само един себичен алчен негодник. Никой няма право да притежава нещо ваше, дори когато вече не го желаете.
Креснър се изчерви, а после се засмя.
— Браво, мистър Норис. Едно на нула за вас.
Отново свих рамене.
— Ще ви предложа един облог. Ако спечелите, ще излезете свободен оттук, заедно с парите и съпругата ми. Но ако загубите, ви чака смърт.
Без да искам, погледнах към часовника — показваше 8 и 18.
— Съгласен съм — отвърнах. Пък и какво друго можех да направя? Поне печелех време. Трябваше да намеря начин да се измъкна оттук — със или без парите.
Креснър вдигна слушалката и набра някакъв номер.
— Тони? План номер две — и затвори телефона.
— Какво означава това?
— Ще позвъня на Тони след петнайсет минути и той ще отстрани… уличаващите доказателства от багажника на колата ви и ще я върне тук. В противен случай ще се свърже с полицията.
— Май не сте от най-доверчивите.
— Не ставайте смешен, мистър Норис. На пода лежат двайсет хиляди долара. В този град убиват и за двайсет цента.
— Какъв е басът?
Креснър изглеждаше искрено засегнат.
— Облог, мистър Норис, облог. Джентълмените се обзалагат, на бас се хващат само простаците.
— Както кажете.
— Отлично. Забелязах, че гледахте към балкона.
— Предпазната мрежа е свалена от вратата.
— Точно така — свалих я днес следобед. Предлагам ви следното: трябва да обиколите сградата по перваза, който минава точно под моя апартамент. Ако се справите успешно, получавате голяма печалба.
— Вие сте луд!
— Точно обратното. Живея тук вече дванайсет години и съм предлагал същия облог на шестима души. Трима бяха професионални атлети като вас. Първият беше известен ръгбист, прославил се повече с участието си в телевизионните реклами, отколкото с играта си, вторият — прочут жокей, който печелеше много пари, но плащаше огромни издръжки на съпругите си. Останалите трима бяха по-незначителни люде с различни професии. Приличаха си в едно: имаха нужда от пари и притежаваха грациозни тела.
Креснър изпусна замислено няколко колелца дим и продължи:
— Петимата отказаха моментално, а един от тях прие облога. Условието беше да получи двайсет хиляди долара или да бъде на мое разположение за шест месеца. Естествено, спечелих. Той надникна само веднъж през балкона и едва не припадна.
По лицето му заигра презрителна усмивка:
— Каза, че долу всичко изглеждало толкова малко. Тази гледка разстрои нервите му.
— Защо мислите, че…
Прекъсна ме с нетърпелив жест.
— Не ме отегчавайте, мистър Норис. Убеден съм, че ще го направите, защото нямате друга възможност. Избирайте: или облога, или четирийсет години в „Сан Куентин“. Парите и съпругата ми са само допълнителен стимул, свидетелство за благия ми характер.
— Каква е гаранцията, че няма да ме измамите? Представете си, че ви се подчиня, а после се окаже, че въпреки всичко Тони се е обадил в полицията според първоначалния план.
Креснър въздъхна:
— Вие сте типичен случай на параноик, мистър Норис. Не обичам съпругата си и присъствието й действа зле на пословичното ми самочувствие. За мен двайсет хиляди долара са нищожна сума. Всяка седмица раздавам четворно повече за подкупи на полицията. Обаче облогът… — в очите му се появи странен блясък. — Облогът стои над всякаква цена.
Креснър млъкна и ме остави да размишлявам върху думите му. Вероятно знаеше, че доверчивите му жертви винаги разчитат на някакъв шанс.
Самият аз бях трийсет и шест годишен безделник. Ръководството на клуба щеше да ме изгони, ако не беше влиятелната намеса на Марша. Не умеех да върша нищо, освен да играя тенис. Трудно би било да си намеря работа дори като портиер. Бях осъждан за дребно хулиганство а работодателите не обичат хората с тъмно минало.
Най-смешното беше, че наистина обичах Марша Креснър. Обикнах я след два урока по тенис, а и тя се влюби в мен. След трийсет и шест години щастлив ергенски живот лапнах като шаран по жената на един от шефовете на мафията. Типичен пример за мръсния късмет на Стен Норис.
Естествено, старият котарак, който седеше срещу мен и пушеше скъпата си цигара, знаеше всичко това, дори и нещо повече. Нищо не ми гарантираше, че няма да ме предаде на полицията, ако спечелех облога. В едно бях абсолютно сигурен — ако не приемех, след час щях да се озова в дранголника и да изляза оттам в началото на следващия век.
— Мога ли да ви задам един въпрос?
— Кажете, мистър Норис.
— Погледнете ме право в очите и признайте дали ще играете честно.
Той впи невъзмутим поглед в мен и отвърна:
— Мистър Норис, аз никога не мамя.
— В такъв случай приемам.
Нима имах друг избор?
Креснър се изправи, лицето му сияеше.
— Отлично! Елате с мен.
Приближихме се до балкона. По лицето му личеше, че си е представял тази сцена стотици пъти и безкрайно се забавляваше сега, когато всичко ставаше в действителност. Прошепна замечтано:
— Первазът е широк петнайсет сантиметра — измервал съм го лично, дори съм заставал върху него, но разбира се, хванат за балкона. Трябва само да прекрачите железните перила — те стигат до гърдите ви. Отвъд балкона няма да имате никаква опора. Ще трябва да се прокрадвате сантиметър по сантиметър и да внимавате да не загубите равновесие.
Очите ми се спряха на уреда, закачен от външната страна на прозореца. Кръвта ми се смрази — беше ветропоказател. Небостъргачът се намираше близо до езерото, наоколо имаше само по-ниски сгради, които не представляваха пречка за ледения вихър и той щеше да се забива като нож в тялото ми. Иглата на уреда беше спряла на десетото деление, но един внезапен порив на вятъра положително щеше да я изтласка двойно по-високо.
— Виждам, че забелязахте моя ветропоказател — радостно отбеляза Креснър. — От другата страна духа повече, тъй че ветрецът може да ви се стори по-силен. Тази вечер е сравнително тихо, случвало се е стрелката да стигне до осемдесет и пет — сградата започва леко да се олюлява, сякаш се намирате на мачтата на кораб. А и времето днес е доста меко за сезона.
Посочи светещите числа на върха на небостъргача вляво — беше минус дванайсет градуса. Но с този леден вятър действителната температура навярно беше около минус двайсет и четири.
Попитах го дали има някакво палто — бях облечен само с тънко сако.
— Уви, нямам.
Светещите числа се смениха с други, които показваха времето. Беше 8 и 32.
— Време е да тръгвате, мистър Норис. А пък аз ще позвъня на Тони да приведе в изпълнение план номер три. Разбирате ли, той е добро момче, но е склонен към прибързани действия.
Разбирах го добре, дори прекалено добре.
Но мисълта за живот с Марша, далеч от пипалата на Креснър, при това с достатъчно средства, за да започна някаква работа, ме накара да отворя плъзгащата се врата и да изляза на балкона. Навън бе студено и влажно, вятърът въвираше косата в очите ми.
Зад мен Креснър промълви: „Bonsoir“. Не си направих труда да се обърна. Застанах на перилата, без да поглеждам надолу. Имаше време за това. Започнах да вдишвам и да издишвам дълбоко. Тези вдишвания не са упражнение, а един вид самовнушение. С всяко вдишване и издишване освобождавате разума си от излишни дразнители и започвате да мислите само за предстоящия мач. Първото вдишване ми помогна да забравя за парите, а второто — за Креснър. По-трудно ми беше да се освободя от образа на Марша — тя непрекъснато се явяваше пред очите ми. Съветваше ме да не ставам глупак и да не се хващам на номерата на Креснър, който може би никога не мамеше, но винаги се застраховаше срещу евентуална загуба.
Не я послушах — просто не можех да си го позволя. Ако загубех този мач, нямаше да черпя бира и да слушам подигравките на приятелите си, както ставаше друг път. Щях да бъда само алено петно, размазано в двете посоки на Дикмън Стрийт.
Когато реших, че съм се съсредоточил напълно, хвърлих поглед надолу. Небостъргачът се спускаше като гладка тебеширена стена в низините. Паркираните коли приличаха на евтини модели на „Мачбокс“, а движещите се автомобили представляваха само светещи точици. Ако човек падне от такава височина, ще има предостатъчно време да осъзнае случилото се и да види как вятърът издува дрехите му, докато земята долу го притегля с шеметна бързина. Ще му остане време да нададе продължителен писък, а сетне ще се пльосне на тротоара като презряла любеница.
Разбрах защо другият се бе отказал, но него са го чакали само шест неприятни месеца, докато мен ме заплашваха четирийсет дълги монотонни години без Марша.
Погледнах към перваза, никога не съм предполагал, че петнайсет сантиметра могат да бъдат толкова малко разстояние. За щастие, сградата беше сравнително нова и первазът нямаше да се срути под тежестта ми.
Поне така се надявах.
Прехвърли се през перилата и спуснах внимателно краката си, докато докоснаха перваза. Петите ми стърчаха над бездната. Подът на балкона стигаше до гърдите ми. Виждах апартамента на Креснър през железните решетки. Той стоеше на вратата, пушеше и ме наблюдаваше, както ученият наблюдава опитно свинче, за да установи въздействието на най-новия си препарат.
— Обадете се — извиках, като се придържах за перилата.
— Какво?
— Обадете се на Тони. Няма да мръдна оттук, докато не го направите.
Креснър влезе във всекидневната — стаята изглеждаше удивително топла, сигурна и уютна — и вдигна слушалката. Постъпката ми беше безсмислена, воят на вятъра заглушаваше гласа му. Той затвори телефона и се върна:
— Уредено, е, мистър Норис.
— Дано да е така.
— Довиждане, мистър Норис. Ще се видим след малко… може би.
Разговорите приключиха, настъпи време да действам. Представих си за последен път Марша: пред очите ми изплуваха светлокестенявата й коса, големите сиви очи, прекрасното тяло. После прогоних окончателно образа й от паметта си. И никакво поглеждане надолу. Зейналата пропаст можеше лесно да ме парализира, да ме накара да се вцепеня, докато загубя равновесие или просто припадна от страх. Трябваше да гледам само напред и да забравя всичко освен перваза под краката си.
Пристъпих вдясно, като се стараех да се придържам колкото е възможно по-дълго към перилата. Веднага ми стана ясно, че ще трябва да използвам всички развити от тениса мускули на глезените. Петите ми стърчаха извън перваза и цялата тежест падаше върху сухожилията.
Достигнах края на балкона и ми се стори, че няма да посмея да се отделя от спасителните перила. Наложих си да го направя. По дяволите, петнайсет сантиметра са съвсем прилична широчина. Казах си, че ако первазът беше на трийсет сантиметра от земята, а не на сто и двайсет метра, щях да профуча около сградата точно за пет минути. Просто трябваше да си го внуша.
Да, но ако паднеш от трийсет сантиметра, си казваш: „Много важно!“ И опитваш отново. Тук горе имаше само една възможност.
Плъзнах краката си един след друг встрани и пуснах перилата. Разперих ръце и опрях дланите си върху неравната мазилка на небостъргача. Погалих каменната стена, искаше ми се да я разцелувам.
Връхлетя ме силен порив на вятъра, който преобърна яката на сакото ми в лицето ми и ме накара да се олюлея. Сърцето ми подскочи в гърлото и остана там, докато вятърът не стихна. Едно по-силно подухване можеше да ме отнесе от тесния перваз и да ме запрати в мрака. От другата страна вятърът щеше да е още по-страшен. Обърнах глава в ляво и притиснах буза към стената. Креснър ме наблюдаваше, надвесен от балкона. Провикна се любезно:
— Забавлявате ли се?
Беше облякъл кафяво палто от камилска вълна.
— Нали нямахте палто? — промърморих аз.
— Излъгах ви — спокойно отвърна Креснър. — Имам навик да лъжа.
— Какво искате да кажете?
— Нищо, абсолютно нищо. Или може би намеквам нещо? Лек психологически натиск, мистър Норис. Препоръчвам ви да не се бавите. Глезените се уморяват и ако не издържат…
Измъкна от джоба си ябълка, отхапа от нея и я запрати надолу. Дълго време не се чу никакъв звук, после до ушите ми долетя отвратително приглушено плясване. Креснър се ухили злорадо.
Действията му ме разсейваха, усетих как паниката впи стоманени зъби в периферията на мозъка ми. Обзе ме ужасяващо чувство на страх, което заплашваше да ме погълне. За да го прогоня, извърнах глава и отново направих дихателни упражнения. Погледът ми попадна върху светещата реклама на банката, където беше изписано: „8 и 46. Кооперативната банка пести вашето време.“
След три минути се овладях напълно. Навярно Креснър беше решил, че съм се вцепенил от страх и ме възнагради с подигравателно ръкопляскане, когато видя, че тръгвам към ъгъла на сградата.
Започнах да усещам студа. От езерото духаше бръснещ Вятър. Студената прилепваща влага се впиваше като свредел в тялото ми, което започна да се вкочанясва. Въпреки това пристъпвах бавно и предпазливо, вятърът издухваше тънкото ми сако. Само така щях да оцелея — всяко прибързано действие можеше да ме запрати в бездната.
Когато стигнах до края на стената, часовникът на банката показваше 8 и 52.
На пръв поглед не изглеждаше трудно да се прехвърля от другата страна — первазът завиваше под прав ъгъл. Протегнах предпазливо дясната си ръка и усетих течението. Всяко погрешно движение щеше незабавно да ме погуби.
Спрях и зачаках вятърът да стихне, но в продължение на цяла вечност той отказваше да го стори, сякаш бе покорен съюзник на Креснър. Леденият въздух шибаше лицето ми, забиваше жестоки невидими пръсти в тялото ми, които ме дразнеха и изтезаваха. След един особено силен порив осъзнах, че дори да стоя до безкрай, вятърът никога няма да отслабне напълно.
Изчаках мъничко да утихне, прехвърлих десния си крак отвъд и обгърнал с ръце двете стени, успях да премина от другата страна. Залитнах, течението ме тласна едновременно в две посоки. За миг бях абсолютно сигурен, че Креснър ще спечели облога. Направих още една крачка и се притиснах плътно до стената, притаеният дъх се изплъзна от пресъхналото ми гърло.
В този момент дочух трещене, което отекна право в ухото ми.
Стреснах се, направих рязко движение назад и едва успях да се задържа. Ръцете ми се откъснаха от стената и замахаха трескаво, за да запазят равновесие. Ако се бяха блъснали в каменната фасада, с мен щеше да е свършено. Но само след миг, който ми се стори цяла вечност, притеглянето благоволи да ме върне до стената, вместо да ме запрати на тротоара в подножието на небостъргача.
Дишах на пресекулки, дробовете ми свистяха мъчително. Краката ми бяха отмалели, сухожилията бяха напрегнати като високоволтови проводници. Никога не се бях чувствал толкова смъртен. Приятелката с косата надничаше през рамото ми.
Погледнах нагоре и видях Креснър, надвесен от прозореца на спалнята, на метър и половина от мен. Усмихваше се, а в дясната си ръка държеше кречетало.
— Исках да ви поразвеселя.
Не си направих труда да му отговоря, пък и устата ми едва ли щеше да изрече членоразделен звук. Сърцето ми биеше лудо. Преместих стъпалата си още няколко сантиметра напред, за да не му хрумне да се наведе и да ме блъсне надолу. Спрях, затворих очи и започнах да дишам дълбоко, за да се овладея.
Тази страна на сградата беше по-къса. Вдясно се извисяваха само най-високите небостъргачи в града, вляво съзирах тъмния овал на езерото, по повърхността му плуваха няколко светещи точици. Вятърът стенеше и ридаеше.
Заобиколих втория ъгъл без особено затруднение — тук течението не беше така силно. Внезапно почувствувах как нещо ме хапе.
Изпъшках, дръпнах се рязко назад и залитнах, после се притиснах плътно до стената. Отново това ухапване. Не… не ме хапеше, а ме кълвеше. Погледнах надолу.
На перваза стоеше гълъб и ме гледаше с блестящите си, изпълнени с омраза очички.
Хората в големите градове са свикнали с гълъбите; те са нещо обичайно, както таксиметровите шофьори, които не ви връщат рестото до десет долара. Тези птици не обичат да летят и ви правят път неохотно, сякаш тротоарите по право им принадлежат. При това често можете да откриете „визитните им картички“ върху колата си. Въпреки това не им обръщате внимание — понякога стават досадни, но си остават натрапници в нашия свят.
В случая натрапникът бях аз, при това гълъбът сякаш разбираше колко съм безпомощен. Отново заби човка в изтръпналия от умора десен глезен и силна болка проряза крака ми.
— Махай се — озъбих се аз. — Изчезвай!
В отговор птицата отново ме клъвна. Очевидно бях нахлул в собствената й територия, тук целият перваз беше покрит с курешки.
Отгоре долетя приглушено писукане.
Извих врата си и погледнах в тази посока.
Към лицето ми се стрелкаше заострена човка, едва се въздържах да не отскоча назад. За малко щях да стана първата в историята жертва на нападение от гълъб. Този път човката принадлежеше на женската, която пазеше гнездото с малките си, разположено под тясната стряха на покрива. За щастие, беше прекалено далече, за да ме стигне.
Съпругът й отново ме клъвна, усетих как от крака ми бликна кръв. Пак се повлякох напред, надявах се да прогоня птицата от перваза. Напразно — гълъбите не са страхливи, особено онези, които живеят в града. Ако връхлитащият камион само ги кара да заситнят малко по-бързо, то прикован върху перваза човек изобщо не може да ги стресне.
Пристъпих напред, нападателят бързо отскочи, блестящите му очички нито за миг не изпускаха лицето ми, освен когато забиваше острата си човка в ранения глезен. Болката беше непоносима, птицата кълвеше живо месо… струваше ми се, че го яде.
Изритах гълъба с десния си крак. Ударът беше слаб, но не можех да си позволя резки движения. Птицата запърха леко с криле и поднови нападението, а аз едва не полетях надолу.
Гълъбът забиваше клюна си отново и отново. Леденият вятър връхлетя върху мен и ме накара да се олюлея, пръстите ми се ожулиха от грубия камък, застинах на място, притиснал буза към стената, задъхах се. Дори и за десет години Креснър не би могъл да измисли по-ужасно мъчение. Едно забождане на острата човка не беше толкова страшно, две-три вече бяха нетърпими Навярно проклетата птица успя да ме клъвне поне шейсет пъти, преди да достигна железния парапет на отсрещния апартамент. Улових се за него с чувството, че съм достигнал вратите на рая. Пръстите ми обгърнаха влюбено студените вертикални пречки и се впиха в тях, сякаш никога нямаше да ги пуснат.
Пак тази ужасна човка!
Гълъбът ме гледаше почти самодоволно с блестящите си очички, уверен в моята безпомощност и в собствената си неуязвимост. Напомняше ми лицето на Креснър, когато ме извеждаше на балкона.
Сграбчих здраво железните решетки, замахнах с крак и с точно попадение изритах птицата. Тя нададе писък, който ме изпълни със злорадство, запърха с криле и се издигна във въздуха. Няколко сиви перца се посипаха по перваза, други полетяха надолу, като се виеха плавно в мрака.
Изпълзях с усилие нагоре и задъхан се строполих на балкона. Въпреки студа бях плувнал в пот. Не помня колко време съм останал там, тялото ми събираше нови сили. Светещата реклама на банката не се виждаше оттук, а аз никога не нося часовник.
Наложих си да седна, преди мускулите ми да са се вдървили, и внимателно навих надолу чорапа. Левият глезен беше разранен и кървеше, но раната изглеждаше повърхностна. Ако някога се измъкнех здрав и читав оттук, щях да се погрижа за дезинфекция. Един Бог знае какви микроби разнасят гълъбите. Хрумна ми да бинтовам кървящата рана, но се отказах, защото можех да се препъна в превръзката. По-късно щях да разполагам с достатъчно време, както и с 20 000 долара, за да си купя превръзки.
Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към тъмния апартамент. Стаите бяха голи, пусти, необитавани, тежка предпазна мрежа притискаше вратата. Можех да я разбия и да се вмъкна там, но това означаваше да се откажа от облога. Щях да загубя нещо много по-ценно от парите.
Реших, че не бива да отлагам повече и се прехвърлих обратно на перваза. Проскубаният гълъб беше кацнал под гнездото, където курешките бяха наслоени най-дебело. Гледаше ме злобно, но едва ли щеше да ме нападне, след като видя, че се отдалечавам.
Откъснах се неохотно от спасителните перила — първите крачки ми се сториха много по-трудни, отколкото когато тръгвах от балкона на Креснър. Разумът ми казваше, че трябва да го направя, но тялото и особено глезените крещяха, че ще е лудост да изоставя безопасното си убежище. Насилих се да тръгна, в мрака изникна лицето на Марша и ми даде стимул да продължа. Добрах се до следващата къса страна на сградата, заобиколих ъгъла и запристъпвах напред. Вече наближавах целта, обзе ме непреодолимо желание да побързам, да приключа с тази гадна история. Но всяко непредпазливо движение означаваше сигурна смърт, затова си наложих да вървя бавно.
При последния ъгъл течението едва не ме събори. Успях да го премина благодарение на късмета си, а не на някаква особена ловкост. Опрях се на стената, докато си поема дъх. За първи път осъзнах, че съм на път да спечеля облога. Ръцете ми приличаха на замръзнали окървавени парчета месо, усещах пареща болка в глезените, особено в десния, изкълван от гълъба. Потта се стичаше в очите ми, но вече знаех, че съм спечелил. Някъде по средата на пътя съзрях топлата жълта светлина, идваща от апартамента на Креснър. Рекламата на банката сияеше в далечината като приветствен надпис. Беше само 10 и 48, но ми се струваше, че съм прекарал цяла вечност върху тесния перваз.
Бог да е на помощ на Креснър, ако се опита да ме измами. Желанието ми да бързам се изпари. Отлагах с наслаждение мига на избавлението. Когато ръцете ми сграбчиха орнаментните перила, часовникът показваше 11. Повдигнах се, прехвърлих се вътре и с облекчение се сгромолясах на балкона. Тогава усетих върху слепоочието си леденото стоманено дуло на тежък пистолет.
Вдигнах очи и съзрях някакъв главорез с такова страшно лице, че би спряло дори механизма на Биг Бен.
— Отлично — раздаде са гласът на Креснър. — Моите поздравления, мистър Норис — той побърза да подкрепи думите си с одобрително ръкопляскане. — Вкарай го вътре, Тони.
Тони ме изправи на крака така внезапно, че уморените ми глезени се огънаха. При влизането се препънах в прага на балконската врата.
Креснър стоеше до камината и отпиваше бренди от чаша с големината на кръгъл аквариум. Парите бяха прибрани в чантата, а тя стоеше на старото си място по средата на тъмнопортокаловия килим.
Видях лицето си в огледалцето на насрещната стена. Косата ми беше разрошена, върху бледите ми бузи горяха две ярки петна. Погледът ми беше безумен.
Наслаждавах се на образа си само секунда, в следващия момент полетях през стаята. Улучих шезлонга, препънах се в него, той се преобърна и ме затисна.
Щом успях да си поема дъх, седнах и изрекох с огромно усилие:
— Мръсен измамник! Всичко е било инсценирано предварително.
— Вярно е — отвърна Креснър и внимателно постави чашата си върху камината. — Но не съм измамник, мистър Норис, само приемам безкрайно трудно загубите. Тони е тук, за да ви предпази да не извършите нещо… необмислено.
Той подпря с пръсти брадичката си и се изкиска. Не приличаше на човек, който приема тежко загубата, а по-скоро на котка с полепнали по муцуната пера от канарче. Изправих се на крака и внезапно усетих по-силен страх, отколкото докато бях на перваза. Продумах бавно:
— И все пак не успяхте да ме измамите.
— Изобщо не съм ви лъгал. Извадих хероина от колата ви и я върнаха на старото й място. Парите са в чантата. Можете да ги вземете и да си вървите.
— Прекрасно — отвърнах аз.
Тони стоеше до стъклената врата и все така приличаше на забравена гротескна маска от деня на Вси Светии. Ръката му стискаше тежкия револвер. Отидох до чантата, взех я и се отправих към вратата. Краката ми трепереха, очаквах всеки момент да ме застрелят в гърба. Отворих вратата и отново изпитах победоносното чувство, което ме бе обзело, когато заобиколих последния ъгъл.
Застигна ме ленивият подигравателен глас на Креснър.
— Сигурно си въобразявате, че сме се хванали на стария трик с дамската тоалетна?
Спрях на прага и бавно се обърнах, притиснал чантата до гърдите си.
— Какво искате да кажете?
— Вече ви съобщих, че не обичам да мамя при обзалагане и никога не съм го правил. Спечелихте три неща, мистър Норис: парите, свободата и съпругата ми. Първите две вече получихте, а третото можете да приберете от градската морга.
Краката ми се подкосиха, втренчих се безмълвно в него, тялото ми се вцепени от ужас.
— Да не си въобразявате, че ще ви я отстъпя? — в гласа му се промъкна състрадателна нотка. — О, не! Парите и свободата са ваши, но не и Марша. При това не можете да ме обвините в нечестна игра. След като я погребете…
Дори не пристъпих към него. Креснър можеше да почака. Тръгнах към Тони, който ме наблюдаваше с глуповато изражение. Креснър му нареди с отегчен глас:
— Застреляй го, ако обичаш.
Запратих чантата. Тя удари ръката, която държеше пистолета, и го отклони. Докато обикалях небостъргача, не бях използвал ръцете и китките си, а в тях е силата на всеки тенисист. Куршумът се заби в килима, вече бях господар на положението. Лицето представляваше най-опасното оръжие на Тони. Изтръгнах пистолета от ръката му и го ударих с приклада по носа. Тялото му се свлече на пода с измъчено грухтене.
Креснър беше вече на прага, стрелях над главата му и извиках:
— Не мърдай или ще те убия!
Явно размисли, защото се подчини. Обърна се и видях, че е изоставил позата на уморен от живота космополит. Самодоволното му изражение се изпари окончателно, когато видя, че Тони лежи на пода и се дави в собствената си кръв.
— Тя не е умряла — побърза да каже Креснър. — Съгласете се, че все пак трябваше да ми остане нещичко — на устните му затрептя измъчена, угодническа усмивка.
— Може да съм глупак, но не чак дотам — промълвих с глух помръкнал глас. Защо не? Марша бе всичко за мен, а този човек я предлагаше за продан.
Ръцете му трепереха, посочи към разпилените в краката на Тони пари и каза:
— Това е нищожна сума. Ще ви дам сто хиляди. Или петстотин хиляди… Какво ще кажете за цял милион в швейцарска банка? Или…
Прекъснах го.
— Ще се басирам с теб.
Той откъсна за миг очи от дулото на пистолета и ме погледна уплашено.
— Какво искате да…
— Ще се басираме — повторих аз. — Няма да бъде обзалагане, а най-обикновен бас. Басирам се, че не ще успееш да обиколиш сградата по онзи перваз.
Лицето му пребледня като на мъртвец, стори ми се, че ще припадне.
— Вие… — промълви той.
— Ето условието — продължих с безжизнен глас. — Ако успееш, ще те пусна. Какво решаваш?
— Не — прошепна Креснър, очите му се облещиха от страх.
— Добре — съгласих се аз и насочих пистолета.
Той протегна умоляващо ръце и извика:
— Не, недейте!… Приемам! — навлажни с език пресъхналите си устни.
Посочих с пистолета към вратата на балкона, Креснър се повлече пред мен.
— Не трепери, това само ще те затрудни — посъветвах го ехидно.
— Два милиона — от гърлото му се процеждаше само дрезгаво скимтене. — Ще ви дам два милиона в небелязани банкноти.
— Не бих приел и десет милиона. Но ти гарантирам, че ако обиколиш сградата, ще те пусна.
След минута Креснър вече стоеше на перваза. Беше по-нисък от мен и иззад перилата се подаваха само облещените му умоляващи очи. Побелелите от напрежение пръсти стискаха перилото, като че беше решетка на затворническа килия.
— Моля ви! — прошепна той. — Каквото пожелаете…
— Губиш си времето, а това е вредно за глезените.
Креснър не помръдна, докато не допрях дулото на пистолета до челото му. Запъпли вдясно, от гърдите му се изтръгнаха жалостиви стенания. Часовникът на банката показваше 11 и 20.
Не вярвах да се добере до първия завой. Застиваше неподвижно, после пристъпяше рязко, като преместваше сковано центъра на тежестта. Вятърът издухваше халата му.
В 12 и 1 зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми. Оттогава изминаха почти четирийсет минути. Ослушах се да чуя затихващия му писък, когато политне надолу, съборен от течението. Но не чух нищо. Може би вятърът е утихнал — спомням си, че докато бях навън, го смятах за съюзник на Креснър. Може би просто имаше късмет, а може да се е строполил като трепереща пихтия на оттатъшния балкон и не смее да продължи.
Навярно знае, че ще го застрелям като куче, ако го заваря там. Питам се само как ли ще му хареса онзи гълъб? Нима дочух вик? Не съм сигурен — може да е воят на вятъра. Няма значение. Часовникът на банката показва 12 и 44. След малко ще разбия вратата на другия апартамент и ще проверя балкона. Засега обаче седя на балкона на Креснър и стискам тежкия пистолет в случай, че развяващият се халат на съперника ми се появи иззад ъгъла.
Креснър казваше, че никога не мами при обзалагане.
Но аз съм го правил.
Наричаше се Снодграс и по лицето му личеше, че се кани да направи нещо необикновено. Очите му бяха облещени, бялото им лъскаше като на куче, готово да налети на бой. Двете хлапета, които нахълтаха в паркинга със стария си фюри, се опитаха да го разубедят, но той беше навирил глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Закръгленото му шкембенце беше пристегнат в хубав, малко поизлъскан на седалището костюм. Беше търговски пътник и притискаше до гърдите си чантата с мостри като заспало кученце.
— Опитай се пак да пуснеш радиото — каза шофьорът, седнал на бара.
Барманът, който обикновено приготовляваше аламинутите, сви рамене и включи апарата. Превъртя по цялата скала, но до ушите ни достигна само слабо пропукване, причинено от атмосферните смущения. Шофьорът запротестира:
— Не трябваше да бързаш, може да си пропуснал някоя станция.
— Как не — отвърна готвачът. Беше възрастен чернокож с добродушна усмивка. Изобщо не обърна внимание на шофьора, а продължи да се взира през панорамната витрина, която заемаше цяла една стена на ресторантчето.
На паркинга се бяха разположили седем-осем тежки камиона: моторите им работеха на малки обороти, сякаш мъркаха гигантски котки. Имаше няколко „Мака“, един „Хемингуей“ и четири-пет „Рео“: камионите с ремаркета, пътуващи из цялата страна, с куп регистрационни номера и късовълнови антени отзад.
Колата на хлапетата лежеше преобърната на покрива си, след като беше издълбала в чакъла дълбоки дъгообразни следи. Приличаше на неузнаваема купчина желязо. На входа на паркинга стоеше смазан кадилак.
Собственикът му се блещеше през пропуканото стъкло като риба на сухо. На ухото му висяха очила с рогови рамки.
Посред паркинга лежеше момиче в розова рокля. То беше изскочило от кадилака и се бе впуснало в лудешки бяг, щом разбра, че колата ще се сблъска, но шансовете му бяха равни на нула. Гледката беше ужасяваща, въпреки че момичето лежеше ничком. Над тялото му кръжаха облаци мухи.
Преди около час някакъв стар форд комби бе изтласкан през перилата на отсрещната страна на шосето. Оттогава не бе минала никаква кола. Бариерата на магистралата не се виждаше от ресторанта, а телефонът не работеше.
— Не трябваше да бързаш — протестираше шофьорът. — Трябваше да…
Точно в този момент Снодграс хукна. Скочи рязко и преобърна масата, чашите за кафе се разбиха на пода, захарта се разхвърча във всички посоки. Очите му бяха изцъклени лудо, изкривената му уста бърбореше несвързано:
— Трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем…
Малкият извика, а приятелката му изпищя.
Седях най-близо до вратата и успях да го сграбча за ризата, но той се отскубна. Беше така навит, че би преминал дори през бронираната врата на банков сейф.
Затръшна вратата и се втурна към канавката вляво. Два камиона моментално се впуснаха след него, ауспусите им бълваха тъмнокафяв дим към небето, огромните задни колела изхвърляха чакъла във всички посоки.
Оставаха му още пет-шест крачки до края на паркинга. Снодграс се обърна и погледна назад, на лицето му се изписа ужас. Краката му се преплетоха, той се препъна и политна напред. Успя да се задържи, но вече беше късно.
Един от нападателите забави ход, а другият атакува — огромната решетка на радиатора проблясваше кръвожадно под слънчевите лъчи. Снодграс изкрещя, писъкът му бе почти заглушен от силното бучене на дизеловия мотор.
Камионът не го прегази. По-добре да го беше сторил. Огромната машина подхвърли Снодграс, както футболист при начален удар. За миг тялото му се очерта като раздърпано плашило на фона на нажежения от следобедното слънце небосвод, после се приземи в канавката.
Спирачките на големия камион изскърцаха като задъхано чудовище, предните колела заораха в чакъла и чудовището спря на сантиметри от витрината. Проклета гад.
Момичето в сепарето изпищя и стисна бузите си с ръце. Пръстите й се впиваха в плътта и превръщаха лицето й в гротескна маска.
Някъде се строши стъкло. Обърнах се и видях шофьора, който стискаше така силно чашата, че тя стана на късчета в ръцете му. Струва ми се, че не съзнаваше какво прави. Мляко и кръв покапаха по бара.
Чернокожият барман бе застинал до радиото с кърпа в ръка, на лицето му беше изписано изумление, зъбите му проблясваха. За миг се възцари пълна тишина, нарушавана само от боботенето на камиона, който се бе върнал при другарите си. Момичето заплака и всичко пак беше в ред — или поне малко по-нормално.
Моята кола „Камаро“, модел 1971 година, стоеше смазана до неузнаваемост от другата страна на шосето. Все още я изплащах, но предполагам, че в момента това съвсем нямаше значение.
В камионите нямаше хора.
Слънчевите лъчи проблясваха и осветяваха празните кабини. Колелата се движеха от само себе си. Предпочитах да не мисля за това. В противен случай сигурно щях да полудея като Снодграс.
Изминаха два часа, слънцето клонеше към хоризонта. Навън камионите патрулираха със запалени фарове, като описваха окръжности и осморки.
Краката ми бяха изтръпнали, станах и се разходих покрай бара, за да се разтъпча, после се настаних в едно сепаре до витрината. Ресторантчето се намираше недалеч от магистралата, зад него имаше бензиностанция, която зареждаше камионите с бензин и нафта. Шофьорите идваха тук да пийнат кафе и да се подкрепят.
Нечий глас изрече колебливо:
— Господине…
Обърнах се и видях двете хлапета. Момчето беше около деветнайсетгодишно, с дълга коса и едва набола брада. Приятелката му изглеждаше още по-млада.
— Кажете.
— Какво се случи с вас?
Свих рамене и отвърнах:
— Движех се по магистралата към Нелсън. Някакъв камион ме настигна — виждах го отдалеч в огледалото: движеше се с огромна скорост. Моторът му се чуваше от няколко километра. Камионът профуча покрай един „Фолксваген“ и направо го помете от шосето с ремаркето си — все едно някой събори с пръсти хартиено топче от масата. Помислих, че и камионът ще излети в пропастта. Никой шофьор не би могъл да го удържи след този удар с ремаркето. Ала не се случи нищо. Фолксвагенът се преобърна няколко пъти и избухна, а камионът се нахвърли върху следващата кола, която пътуваше в същата посока. Застигаше ме бързо и бях принуден да свия в отклонението.
Усмихнах се кисело:
— От всички възможни места попаднах точно на паркинг за камиони — от трън, та на глог.
Момичето преглътна и каза:
— Видяхме голям автобус, който се движеше в обратна посока и… помиташе колите. Те се подпалваха и избухваха, но преди това автобусът… убиваше хората в тях.
Голям автобус — това беше нещо ново. И страшно.
Внезапно камионите навън запалиха едновременно фаровете и заляха паркинга с призрачна светлина, която се отразяваше от броните им. Продължаваха да патрулират напред-назад и ръмжаха сърдито. Светлините им блестяха като очи в сгъстяващия се мрак, а тъмните ремаркета напомняха прегърбени, готови за атака праисторически чудовища.
Барманът прошепна:
— Не е ли опасно да палим лампите?
— Опитай и ще разбереш — отвърнах аз.
Чернокожият щракна електрическите ключове и над нас светнаха цяла редица наплюти от мухи глобуси. В същото време отвън запремигва неоновата реклама „Бензиностанция и ресторант. При Конаит можете да хапнете добре.“
Не се случи нищо. Камионите продължаваха обиколките си.
— Има нещо мътно в тази работа — шофьорът се смъкна от стола и започна да се разхожда, ръката му беше превързана с червена кърпа, каквито носят механиците. — Досега съм си нямал неприятности с мойта каруца — слушала ме е крантата. Отбих се тук към един и половина да хапна спагети и глей кво стана!
Размаха ръце, кърпата се развяваше във въздуха.
— Собственият ми камион е сега вън с онези — познавам го по слабата лява задна светлина. Карам го от шест години, но ако прекрачи този праг…
— Това е само началото — промълви барманът. Очите му бяха премрежени и непроницаеми. — Положението е сериозно, щом туй радио не работи. Тепърва се започва.
Лицето на момичето пребледня като вар. Побърза да кажа:
— Това все още не означава нищо.
— Каква ли е причината? — лицето на шофьора беше угрижено. — Може би някакви електрически бури в атмосферата? Или пък опити с ядрено оръжие?
— А може би камионите са полудели — отвърнах аз.
Беше около седем часа. Приближих се до бармана:
— Как сме с храната? Ще стигне ли, ако се наложи да останем тук известно време?
Челото му се смръщи умислено.
— Засега сме добре. Вчера докарах продукти. Имаме двеста-триста сандвича, консервирани плодове и зеленчуци, овесени ядки, яйца… Млякото е малко, но водата се изпомпва от кладенец. Ако се наложи, петимата можем да изкараме около месец.
Шофьорът се приближи и примига срещу нас:
— Нямам кьорава цигара. Онзи автомат…
— Не сър, туй не е мой автомат — дръпна се барманът.
Шофьорът държеше железен лост, който бе измъкнал от склада в дъното на ресторанта, и се отправи с него към машината.
Малкият се приближи до лъскавия джубокс и пусна монета от двайсет и пет цента. Разнесе се гласът на Джон Фогарти, който пееше за щастието да си роден край езерото.
Отпуснах се на стола и погледнах към витрината. Гледката никак не ме зарадва. Към патрулиращите камиони се беше присъединил пикап шевролет, който приличаше на малко пони сред стадо едри впрегатни коне.
Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи.
— Та ние сме ги създали! — извика отчаяно момичето. — Те не могат да ни унищожат.
Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта.
Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът.
В осем и половина електричеството угасна.
Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон.
— Какво, за бога… — възкликна шофьорът.
— Барман — извиках аз, — имаш ли свещи?
— Чакай да потърся… ето, дръж.
Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги:
— Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата.
Барманът мрачно се изсмя:
— В това можеш да си абсолютно сигурен.
Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки.
— Това променя нещата, нали? — процедих аз.
— Точно така, особено ако кабелите са прекъснати.
— Толкова ли е страшно?
— Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода.
— Колко време ще издържим?
— Без вода — не повече от седмица.
— Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие.
— Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън.
— Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход.
— Не, малко Встрани от ресторанта.
— Дай ми някакъв съд.
Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас.
— Какво си намислил?
— Трябва да съберем всичката вода и да се запасим.
— Дай ми кофата.
— Джери — изпищя момичето, — недей!
Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си.
Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха.
— Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето.
— Не се бой! — посъветвах го аз.
Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо.
— Давай!
Втурнахме се навън.
Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем.
Промъкнахме се покрай облицованата с плочки външна стена, прикривайки се под сянката на тесния навес. Колата ми се гушеше до ветроупорната преграда отвъд шосето, пътният знак хвърляше отблясъци върху изкривения метал и локвичките бензин и масло.
Прошепнах на Джери:
— Влез в дамската тоалетна, напълни кофата от казанчето и чакай.
Равномерното бучене на дизеловите мотори не секваше. Звукът беше измамлив — струваше ми се, че се приближават, но това беше само ехото, което отекваше в стените на сградата. Разстоянието беше едва шестстотин метра, но ми се стори много по-голямо.
Джери влезе в дамската тоалетна, а след секунда и аз достигнах целта си. Почувствах как мускулите ми се отпускат, въздъхнах с облекчение. От огледалото ме гледаше напрегнато бледо лице с потъмнели очи.
Вдигнах порцелановия капак и напълних кофата. Отлях малко, за да не се разплиска, и се приближих до вратата.
— Хей, тук ли си?
— Да — прошепна той.
— Да тръгваме.
Отново излязохме навън. Не бяхме направили и шест крачки, когато ни заслепиха ярки светлини. Камионът се бе приближил незабелязано, огромните колела се плъзгаха безшумно по чакъла. Беше ни устроил засада и веднага се нахвърли върху нас, фаровете му блестяха като безмилостни очи, огромната хромирана решетка на радиатора сякаш се зъбеше свирепо.
Джери се вцепени, на лицето му се изписа ужас, зениците на безизразните му очи се превърнаха в дребни точици.
Блъснах го с всички сили, кофата му се разля:
— Бягай!
Боботенето на дизеловия мотор прерасна във вой. Пресегнах се през рамото му и понечих да отворя вратата, но преди още да я докосна, някой я отвори отвътре. Малкият се хвърли напред, а аз светкавично се вмъкнах след него. Обърнах се и видях как камионът — голям „Питърбил“ с висока кабина — се блъсна във външната стена и откърти облицовката й. Дочухме оглушителен режеш звук, сякаш гигантски нокти дращеха някаква дъска. Предният калник и ъглите на радиатора се врязаха във все още отворената врата, стъклото се разби на хиляди парчета, а стоманените панти се смачкаха като цигарена хартия. Вратата полетя в нощта, както в абстрактните картини на Дали. Камионът даде газ и потегли към предната част на паркинга, ауспухът му трещеше като автомат, долавяха се нотки на разочарование и гняв.
Джери остави кофата и потръпвайки, се отпусна в прегръдките на приятелката си.
Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, краката ми се подкосяваха. Колкото до водата, двамата общо бяхме донесли около кофа и четвърт, което едва ли си струваше огромния риск.
Обърнах се към бармана:
— Трябва да барикадираме вратата. Имаш ли нещо, което може да ни послужи за тази цел?
— Ами…
Шофьорът се намеси:
— Защо? Колелата на големите камиони изобщо не могат да се проврат през вратата.
— Големите камиони не ме притесняват.
Шофьорът започна да търси цигара из джобовете си.
— В склада има няколко листа за външна облицовка — отвърна барманът. — Шефът се канеше да прави барака за бутилките с газ.
— Ще ги струпаме и ще ги затиснем със сепаретата.
— Дано да ни помогне — процеди шофьорът.
Работата ни отне около час, като накрая се включиха всички, дори и момичето. Барикадата беше доста солидна, но на всички беше ясно, че няма да ни спаси, ако някой камион се вреже в нея с пълна скорост.
Три от оцелелите сепарета все още стояха до голямата панорамна витрина и аз се настаних в едно от тях. Часовникът над бара беше спрял на 8 и 32, но предполагах, че е около десет часа. Отвън камионите патрулираха с ръмжене. Някои се отправяха забързано в неизвестна посока, пристигаха други. Появиха се три пикапа, които обикаляха наперено сред по-големите си събратя.
Главата ми започна да клюма, вместо овце започнах да броя камиони. Колко са в един щат и колко — в цяла Америка? Камиони с ремаркета, пикапи, открити товарни платформи, междуградски и тежкотонажни, стотици хиляди военни машини и автобуси. Представях си кошмарна гледка: автобус от градския транспорт, стъпил с двете колела на тротоара, с яростен рев помита като кегли ужасените пешеходци.
Отърсих се от кошмара и потънах в лек, неспокоен сън.
Сигурно беше призори, когато дочух писъците на Снодграс. Тънкият лунен сърп проблясваше с хладна светлина през гонените от вятъра облаци. Долових някакъв нов звук — монотонното дрънчене пригласяше на гърления рев на работещите на празен ход мотори. Потърсих източника му и съзрях машина за балиране на сено, която обикаляше около клюмналия пътен знак. Лунните лъчи се отразяваха от заострените, въртящи се спици на пакетиращото устройство.
Пак този вопъл — несъмнено идваше от канавката.
— Помооощ…
Момичето се сепна:
— Какво беше това?
— Нищо — отвърнах аз.
— Помооощ…
— Господи — прошепна тя, — та той е още жив! Жив е!
Не беше нужно да го видя. Представях си ясно как Снодграс лежи измъкнат наполовина от канавката, със счупени крака и гръбнак, грижливо изгладеният му костюм е покрит със засъхнала кал, бледото му измъчено лице е обърнато към равнодушната луна…
— Така ли? Не чувам нищо.
Момичето втренчи в мен обвиняващ поглед.
— Как можеш да си толкова жестокосърдечен?
Посочих с пръст към приятеля й:
— Ако го събудиш, той може да чуе нещо и да излезе навън. Може би точно това искаш?
Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна:
— Навън няма никой, абсолютно никой.
Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън.
Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна.
Съмна се.
Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса.
Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено:
— Ела да видиш.
Другите още спяха.
Заведе ме в склада в дъното на салона. Зоната се охраняваше от десетина камиона. Отначало не забелязах нищо ново.
— Погледни там — посочи той.
Веднага разбрах какво иска да каже. Един от пикапите беше спрял. Стоеше тромав и неподвижен и вече не изглеждаше толкова страшен.
— Сигурно е свършил бензина?
— Точно така, приятелче. Не могат да се зареждат сами. Намерихме им цаката, трябва само да изчакаме — той се ухили и забърка из джобовете си за цигара.
Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход.
Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой.
Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания.
— Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво:
— Откъде знаеш?
Хлапето леко се изчерви.
— Учил съм — като скаут.
— Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава.
Прекъснах го нетърпеливо:
— Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да…
— Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив.
Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си.
— Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме.
Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“
Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза:
— Отново повтаря: „Внимание, внимание!“
Камионът продължаваше да повтаря съобщението.
Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси.
— Какво ще правим?
— Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да…
Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове.
— Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен.
— Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта?
— Убеден съм.
Малкият се обърна към бармана:
— Няма да го направят, нали?
Чернокожият сви рамене.
— Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение.
Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание.
— Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте.
Шофьорът моментално вдигна ръка:
— Ще чакаме.
— Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем.
Обърнах се към бармана. Той рече:
— Да стоим тук. Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някое от тези… същества надуе клаксона си? Тази работа не е за мене — Той хвърли мрачен поглед през витрината. — Остави ги да пукнат от глад.
Беше ред на малкия и приятелката му.
— Мисля, че е прав. Това е единственият начин да ги спрем. Явно не са останали хора, които да ни се притекат на помощ, иначе отдавна щяха да го направят. Един бог знае как е по другите градове.
Момичето навярно си представи смазания Снодграс, затова побърза да кимне и се притисна към приятеля си.
— В такъв случай оставаме — заявих аз. Отидох до автомата за цигари и взех един пакет, без да гледам марката, Преди години се бях отказал от пушенето, но точно сега беше моментът да започна отново. Острият дим раздразни дробовете ми. Изминаха двайсет минути, които ми се сториха безкрайни. Камионите пред ресторанта бяха застинали в очакване, а останалите вече се скупчваха около бензиновите колонки.
— Мисля, че блъфираха — рече шофьорът. — Просто…
Равномерното бръмчене на камионите внезапно прерасна в пронизителен вой: звук на двигател, който ту увеличаваше, ту намаляваше оборотите, си. Булдозерът! Стоманените гъсенични вериги дрънчаха, машината приличаше на огромна оса, която отразяваше слънчевите лъчи. Направи завой и застана с лице към нас. От късия му ауспух изригна облак черен дим.
— Ще ни нападне — смаяно прошепна шофьорът. На лицето му се изписа безкрайно изумление. — Наистина ще ни нападне.
Извиках му:
— Бягай назад! Скрий се зад бара!
Булдозерът продължаваше да форсира двигателя си. Лостовете за скоростите се движеха сами. Над ауспуха трептеше нажежен въздух. Внезапно машината повдигна тежкия, покрит със засъхнала кал стоманен скрепер и с яростен вой се устреми право към нас.
— Бягайте зад бара!
Блъснах шофьора с всичка сила и това накара останалите да се отърсят от вцепенението си.
Тясна, пътечка от бетон отделяше паркинга от тревната площ. Булдозерът я прегази, вдигна скрепера и нанесе фронтален удар във фасадата на ресторанта. Витрината се пръсна с тежък задавен звук, обсипаха ни късчета стъкло. Дървената рамка се превърна в тресчици. Един от окачените на тавана глобуси се разби и ни засипа с дъжд от стъкълца. Порцелановите съдове излетяха от полиците. Момичето пищеше, но отмереният оглушителен рев на булдозера почти заглушаваше гласа му.
Машината се оттегли на заден ход, веригите издрънчаха през разораната морава. После отново се втурна напред, удари и разхвърли оцелелите сепарета. Стъклената витрина с изложените сладки падна от бара, на пода се разпиляха триъгълни парчета торта. Чернокожият се беше свил зад бара, очите му бяха затворени. Джери прегръщаше момичето. Шофьорът се бе изцъклил от страх, устните му ломотеха несвързано:
— Трябва да ги спрем. Кажете им, че ще се подчиним, ще направим всичко…
— Май сме закъснели.
Булдозерът включи на задна скорост и се приготви за нова атака. Новите вдлъбнатини на скрепера отразяваха слънчевите лъчи, сякаш предаваха светлинни сигнали. Машината ни нападна с оглушителен рев и този път повали главната подпора вляво от мястото, където доскоро се намираше витрината. Част от покрива се срути с оглушителен грохот. Понесоха се облаци прах и мазилка.
Булдозерът се отдръпна. Наредените зад него камиони бяха застанали в напрегнато очакване.
Разтърсих бармана и извиках:
— Къде са варелите с нафта?
Котлоните в ресторанта бяха газови, но преди бях забелязал отдушниците на пещ с въздушно загряване.
— Провери в дъното на склада.
Сграбчих младежа.
— Тръгвай с мен.
Изтичахме в склада. Булдозерът връхлетя отново и сградата потрепера. Още няколко такива удара, и щеше да се разположи пред бара на чашка кафе.
Двата двесталитрови варела с кранчета бяха свързани с пещта. Наредих на Джери да донесе кашона с празни бутилки, който бях видял до задния вход. Междувременно смъкнах ризата си и я накъсах на ивици. Булдозерът продължаваше атаката си и всеки удар се придружаваше от ново срутване.
Отвъртях кранчетата и напълних четири бутилки, Джери натъпка парцалите в тях.
Попитах го дали е играл футбол.
— В гимназията играехме.
— Прекрасно. Представи се, че нападаш от пета позиция.
Върнахме се обратно в ресторанта. Във фасадата зееше огромна дупка, натрошените стъкла блещукаха като диаманти. Тежка греда препречваше диагонално отвора и булдозерът се готвеше да я отметне. Хрумна ми, че този път не ще се спре, докато не превърне високите столчета в трески и не унищожи самия бар.
Коленичихме и се приготвихме да хвърлим бутилките. Извиках на шофьора:
— Запали фитилите!
Той извади кибрита си, но го изпусна, ръцете му трепереха. Барманът вдигна кутийката, запали клечка и я поднесе към напоените парцали, които моментално пламнаха.
Изтичахме навън, Джери малко ме изпревари. Разбитите стъкла хрущяха под краката ни. Задави ни миризмата на загрято дизелово гориво. Всичко наоколо беше неестествено ярко и шумно.
Булдозерът връхлетя върху сградата.
Джери се промъкна под гредата. За миг тялото му се открои пред зиналата разгневена стоманена паст. Спуснах се вдясно. Малкият хвърли първата бутилка, но не улучи. Втората попадна в скрепера, но горящата течност се плисна върху булдозера, без да му навреди.
Джери се опита да избяга, но след секунда машината връхлетя върху него като някакъв разгневен четиритонен Вишну[2]. Малкият размаха ръце и изчезна, премазан от стоманеното чудовище.
Финтирах и запратих едната бутилка в кабината, а другата — право в двигателя. Те се взривиха едновременно, избухна висок пламък.
За миг ревът на мотора прерасна в почти човешки вой на ярост и болка. Булдозерът се завъртя стремглаво в полукръг, отнесе левия ъгъл на ресторанта, а сетне се отправи с клатушкане в канавката.
Стоманените гъсенични вериги бяха опръскани със съсирена кръв, а на мястото на момчето се мъдреше нещо, наподобяващо, смачкан пешкир.
Пламъци изригнаха изпод капака и от кабината на булдозера, който избухна като гейзер, още преди да стигне канала.
Залитнах и изтичах назад, като едва не се препънах в отломките. Усетих странна миризма, примесена с тази на горящ петрол. Бях се подпалил.
Сграбчих някаква покривка и я омотах около косата си. Втурнах се зад бара и забих с такава сила главата си под умивалника, че едва не си счупих черепа. Момичето непрекъснато повтаряше името на Джери — писъците й звучаха като безумна молитва.
Обърнах се навреме, за да видя как огромен товарен камион приближава бавно към зиналата фасада на ресторанта.
Шофьорът изпищя и се втурна към страничния изход.
— Недей! — извика барманът. — Не излизай…
Но шофьорът вече тичаше към полето отвъд канала. Малкият камион с надпис „Автоматична пералня Вонг“ сигурно се беше спотайвал зад вратата и го прегази, преди още да разберем какво става. После се оттегли, а сгърченото тяло на шофьора остана да лежи на земята. Камионът го беше размазал до неузнаваемост.
Товарният камион премина бавно през бетонния праг, стъпка тревата и останките на Джери и спря, напъхал огромната си муцуна в ресторанта.
Внезапно се разнесе пронизителен вой, последван от нови сигнали.
— Спри — изхленчи момичето. — Спри, спри, моля те…
Но сигналите не спираха. Само след миг разбрах, че предава същото съобщение: искаше някой да нахрани него и другарите му.
— Ще се подчиня — заявих аз. — Отключени ли са помпите?
Барманът кимна. Беше остарял с петдесет години.
— Не, недей! — изкрещя момичето и се хвърли към мен. — Трябва да ги спреш! Удряй ги, цели ги, смажи ги… — гласът й потрепера, от гърдите й се изтръгна пронизително стенание, изпълнено с болка от претърпяната загуба.
Барманът я прегърна. Заобиколих бара, като си проправях път през развалините, и се запътих към задния вход. Излязох навън, усетих топлите лъчи на слънцето. Сърцето ми биеше лудо. Искаше ми се да запаля още една цигара, но пушенето при бензиновите помпи е забранено.
Камионите продължаваха да чакат, строени в редици. Малкият им другар клечеше срещу мен и ръмжеше като сърдито ловджийско куче. Едно погрешно движение и с мен беше свършено. Слънцето проблясваше в безизразното предно стъкло. Потръпнах, стори ми се, че в мен се взира лицето на идиот.
Включих помпата и измъкнах струйника, отвъртях капачката на първия резервоар и започнах да изпомпвам гориво.
След половин час пресуших първата помпа и минах на втората. Редуваха се бензинови и дизелови двигатели — край мен се нижеше безкрайна върволица камиони. Започнах да осъзнавам, че по цялата земя хората биваха принудени да им се подчиняват, а бунтарите лежаха мъртви като шофьора, премазан от тежки гъсенични вериги.
Втората помпа се изчерпа, заех се с третата. Слънцето препичаше нетърпимо, главата ми се блъскаше от бензиновите изпарения. В меката вдлъбнатина между палеца и показалеца ми се надигнаха мехури. Но камионите не можеха да знаят това. Те разбираха само от пробити ауспуси, стари гарнитури и заледени кардани. Нужно им бе да знаят само едно за бившите си господари и те го знаеха. Можехме да бъдем убивани.
Последният резервоар беше изпомпан докрай, хвърлих маркуча на земята. Камионите продължаваха да чакат, строени зад ъгъла. Извих глава, за да раздвижа схванатия си врат, и се облещих. Опашката от камиони излизаше от паркинга, продължаваше нагоре по шосето и се губеше в далечината. Колите бяха заели и трите платна. Кошмарната гледка напомняше задръстванията по магистралите на Лос Анжелес през върховите часове. В далечината въздухът трепереше от зловонните им газове.
— Свърши се — извиках. — Всичкият бензин свърши, момчета.
Дочух оглушителен тътен, който разтърси земята. В бензиностанцията влизаше сребриста цистерна с надпис: „Зареждайте с авиационен бензин Филипс 66“.
От задната й част тупна тежък маркуч.
Вдигнах го и го прикрепих към захранващата помпа на първата колонка. Цистерната започна да изпомпва гориво. Дрехите ми се просмукаха с отвратителната миризма на петрола — навярно загиващите динозаври са усещали, същото зловоние, когато са потъвали в зейналите земни недра. Напълних и другите помпи и отново се залових за работа.
Постепенно съзнанието ми се замъгли, загубих представа за времето и за броя на камионите. Свалях капачката, натиквах маркуча в резервоара, помпах, докато горещата мазна течност започваше да прелива навън, после отново завинтвах капачката. Мехурите по дланите ми се спукаха, тънки струйки гной изтекоха към китките ми. Главата ми пулсираше като развален зъб, стомахът ми се повдигаше безпомощно от миризмата на въглеводорода.
Щях да припадна, и това щеше да ме погуби. Трябваше да помпам, докато пукна.
Усетих нечии ръце на раменете си, черните ръце на бармана.
— Влез вътре — каза той. — Почини си. Ще те замествам, докато се мръкне. Опитай се да поспиш.
Отстъпих му мястото си и му връчих маркуча.
Но сънят не идва.
Момичето се е проснало в ъгъла и спи, подложило под главата си покривка за маса. Сгърченото му лице не се отпуска дори в съня. Това е вечното, неостаряващо лице на войнишкото момиче. Скоро ще трябва да я събудя. Смрачава се, а барманът работи вече пет часа.
Камионите продължават да прииждат. Поглеждам през разбитата витрина — светлините на фаровете им се нижат в далечината и блещукат като кехлибари в сгъстяващия се мрак. Навярно върволицата им стига чак до бариерата, а може би и по-далеч.
Момичето ще трябва да се редува с нас — ще я науча да работи с помпата. Вероятно ще се противи, но в края на краищата ще се съгласи, защото иска да остане жива.
Барманът беше казал: Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някой от тях надуе клаксона?
Може би сега ще бъде по-лесно да се доберем до канавката, камионите са натъпкани плътно един до друг. Ще изтичаме през ливадите и блатата, където тежките машини ще затънат като мастодонти, и ще се върнем в пещерите.
Ще рисуваме с въглен: това е богът на Луната, това — дърво, а това — камион, който побеждава ловеца.
Уви, дори и това е невъзможно. Сега целият свят е асфалтиран, дори спортните площадки. А за полетата, блатата и непроходимите гори са изобретени танкове, бронирани всъдеходи, екипирани с лазери, мазери и терморадари. И постепенно машините ще превърнат нашия свят в свой.
Представям си как безкрайна върволица от камиони запълва с пясък блатото Окефеноки, булдозерите унищожават паркове и резервати, утъпкват земята и превръщат планетата в необятна равнина. Тогава пристигат господарите им.
Но те са само машини. Независимо от чудото, което ги е преобразило, от съзнанието за надмощие, което сме им дали, те не могат да се възпроизвеждат. След петдесет-шейсет години ще се превърнат в безобидни ръждясали корпуси, вкаменени останки, които ще бъдат замеряни с камъни и заплювани от свободните хора.
Притварям очи у си представям конвейерите в Детройт и в Диърборн, в Йънгстаун и Макинак, където работници монтират нови камиони. Хората дори нямат определено работно време — просто стоят до машините, докато рухнат и бъдат заменени от други.
Барманът започна да се олюлява — и той не е в първа младост. Ще трябва да събудя момичето.
На изток два самолета чертаят сребристи линии върху смрачаващото се небе.
Иска ми се да вярвам, че ги управляват хора.