Приказки от необятна Индия

Рати и богът на любовта

Когато Брахма сътворил света, той създал много божества, демони и мъдреци. Създал и една красива девойка и я нарекъл Уша.

— Сега трябва да направиш и един момък, красив колкото Уша — казал бог Шива, докато й се възхищавал.

Брахма му предложил той да се ожени за нея, но Шива гръмко се изсмял:

— Не се и опитвай да ме накараш да се оженя! — възкликнал той. — Много добре знаеш, че предпочитам да се оттегля в планините и да се отдам на размисли за живота.

И той отново предложил на Брахма да създаде момък, който да е подходящ за Уша. Брахма създал Камдев или както още го наричали Мадан. Когато го зърнали за първи път, всички ахнали от почуда. Никога преди това не били виждали толкова прекрасен момък. Той бил висок и строен, имал тъмна, къдрава коса и големи очи, които искрели като диаманти. Кожата му била като злато и толкова блестяща, че като го гледали, хората премигвали с очи.

— Не е ли съвършен? — попитал доволен от себе си Брахма.

— Прав си — съгласил се Шива. — Добре, кажи ми сега какво очакваш от него? Всички други си имат задължения.

Брахма повикал всички богове и те решили, че това, което най-много липсва на света, е любовта. И Брахма направил момъка бог на любовта. Той му дал лък и колчан със стрели. Тези стрели не били обикновени, а невероятно ароматни, тъй като всъщност били най-прекрасни цветя.

— Използвай ги добре — казал Брахма на Мадан. — Аз ти давам най-силното оръжие на света — оръжието на любовта.

После Брахма обяснил на Мадан как стрелите могат да превърнат омразата в любов, жестокостта — в доброта и враговете — в приятели. Мадан поискал да узнае на кого могат да въздействат стрелите. Брахма му отговорил, че всички земни и небесни същества са подвластни на силата им. Човек или звяр, цар или мъдрец, добър или зъл, никой не ще може да им устои. Като разбрал колко силен е станал, Мадан облещил очи.

— Сигурно поне ти си защитен от тях? — почтително попитал Мадан.

— Не, не съм — отвърнал Брахма. — Твоята власт ще се простира над всички, дори аз не съм изключение.

Като чул тези думи, Мадан подскочил от радост. Очите му заблестели от нетърпение, искало му се час по-скоро да изпробва своето оръжие.

„Добре, ще започна със своя създател“ — помислил си Мадан и пронизал Брахма с вълшебната стрела. Уша била наблизо и като я видял, Брахма се влюбил в нея от пръв поглед и пожелал да се оженят.

Като узнал какво е станало, Шива се присмял на Брахма:

— Не те ли е срам, та ти постъпваш като най-обикновен простосмъртен.

Брахма прекрасно разбирал, че неговото поведение е неуместно за един бог, но бил безсилен пред любовните стрели. Това страшно го ядосало и той проклел Мадан:

— Как смееш да ме правиш на глупак? — изкрещял той. — Заради това непристойно дело, един ден ще се превърнеш в пепел.

Красавецът започнал да съжалява за стореното и горещо молел Брахма да не го наказва така жестоко за детинската му постъпка.

— Добре — казал Брахма, — ти ще можеш да възвърнеш предишния си облик в деня, когато Шива се ожени.

— Ха, ха, ха, кога ли ще стане това! — изсмял се Шива, който не понасял дори споменаването на думата „сватба“. — Бедничкият, ще трябва доста да почакаш.

Но Мадан не можел да се сърди дълго и скоро метнал лъка на рамо, взел стрелите и поел по широкия свят. Стрелял, по когото си искал. Тази работа много му харесала. С интерес наблюдавал как демони се влюбвали в земни красавици и смъртни се захласвали по богове. Само острието на любовната стрела да докоснело до прекрасната девойка, тя веднага се влюбвала в ужасно чудовище, а мъдреците загубвали ума и дума по небесни нимфи.

Един ден той зърнал божествено красива девойка на име Рати. Мадан бил обиколил целия свят, но никъде не бил виждал толкова хубаво и умно момиче. Рядкото съчетание от красота и разум пленили момъка.

„Ето и жена за мене“ — казал си той и я заговорил. Рати също веднага се влюбила в непознатия. Не се наложило вълшебните стрели да бъдат използвани. Рати и Мадан вдигнали чудна сватба и заживели щастливо.

Един ден Мадан минал през Хималайските планини и видял Шива. Той седял на тигрова кожа със затворени очи и бил изцяло погълнат от размисъл. Наблизо била Парвати, която се опитвала да привлече вниманието на Шива. Сърцето на момичето изгаряло от любов, а той дори не я поглеждал.

— Е, добре, ще видим тая работа — промърморил самоуверено Мадан. — Я да проверим колко струва неговата гордост.

Измъкнал той поредната стрела, прицелил се и го пронизал.

Шива усетил, че нещо го отвлича от размисъла му и се огледал да види кой е посмял да го обезпокои. Когато съзрял Мадан, много се ядосал. Отворил третото си око, което било точно по средата на челото му, и от него потекли огнени вълни, които веднага изпепелили Мадан. След миг от него останала само купчина сива пепел.

Щом узнала за това, Рати се поболяла от мъка. За нея животът бил горчив без Мадан и тъкмо когато решила да се самоубие, Брахма я спрял с думите:

— Почакай, Рати. Той ще оживее, когато Шива се ожени за Парвати.

Добавил още, че Мадан ще се прероди като син на бог Кришна и че му е писано да убие злия демон Самбхар.

Като чула това, Рати възкликнала:

— Е, тогава и аз ще се преродя. Не мога да живея без моя съпруг.

И Рати се преродила като Маявати. Пораснала бързо и станала прекрасна девойка. Един ден ужасният демон Самбхар я видял и я грабнал в грозните си лапи. Замъкнал я в своето леговище и се оженил за нея против волята й.

Самбхар бил ужасен демон, огромен и космат. Всичко живо бягало от него, а той не се боял от никого и убивал всеки, който му се изпречи на пътя. Било предсказано, че ще го победи синът на Кришна, който обаче нямал деца. И Самбхар безнаказано всявал ужас и страх сред хората.

В един горещ летен ден до ушите на Самбхар стигнала вестта, че Рукмини, жената на Кришна, е родила момче.

„А, сега е моментът да стъпча главата на змията, докато е малка“ — си казал Самбхар и незабелязано се промъкнал в двореца на Кришна. Всички били потънали в дълбок сън, дори пазачите похърквали на поста си.

Самбхар грабнал момчето и се втурнал да бяга. Спрял се пред бушуващата вода на реката и с всички сили запратил бебето в дълбокото. После продължил по пътя си, а гръмогласният му смях раздирал тишината:

— Ха, ха, ха, ето го моят убиец! Колко ме е страх от него.

В този момент една огромна риба видяла бебето, отворила уста и го глътнала. След няколко дни рибари я уловили и така се случило, че я продали точно на Самбхар. Той я отнесъл вкъщи, дал я на Маявати и й заръчал да сготви вкусен обяд. Жената се подчинила, разпорила корема на рибата и видяла красивото бебе. Златна светлина струяла от тялото му. Вярната съпруга веднага разбрала, че това не е кой да е, а Мадан. Най-накрая тя отново намерила своя любим.

Маявати наредила да бъде изчистено източното крило на двореца. Там и без това от години никой не живеел. После помолила най-вярната и най-красивата си прислужница да гледа бебето. Кръстили го Прадюмна. Така момчето заживяло в двореца. Маявати с часове стояла до прозореца и му се любувала. Тя търпеливо чакала той да порасне и да изпълни предсказанието.

Годините летели и Прадюмна бързо растял. Маявати се погрижила той да получил най-добро образование и да бъде възпитан като принц. Но колкото и да му се радвала, никога не се приближавала до него. Момъкът често се питал коя е тази красива жена, която така упорито го наблюдава. Най-учудващото било, че докато той възмъжавал, тя не остарявала и оставала все така млада и красива. Прадюмна бил силно привлечен от нея, но нещо в държанието й го възпирало. Искало му се понякога поне да може да поговори с нея.

Един ден Прадюмна се разхождал на пазара, когато се разнесъл пронизителен вик:

— Бягайте, бягайте, Самбхар иде!

Като чули този вик, хората се пръснали. Настанала суматоха, всички се бутали, падали, викали от болка, някои се криели под сергиите. За няколко минути пазарът опустял.

— Скрий се, ако искаш да останеш жив! — викали хората на Прадюмна.

Той обаче не помръднал от мястото си. Стотици погледи били вперени в него и в тях се четял ужас и любопитство. Ето, че и Самбхар се появил. Очите му били огненочервени, а мръсната му и проскубана коса стърчала като неокосени бурени. Зъбите му били като слонски бивни, дългият му кървавочервен език висял от устата.

Прадюмна не се уплашил и предизвикал демона на двубой. Самбхар бил учуден от дързостта на младежа и се хвърлил върху него със страшна сила. Но Прадюмна бил по-бърз от светкавица и ловко отскочил встрани. Извадил меча си и само с един удар отсякъл главата на Самбхар. Тя се търкулнала на земята.

Хората, които внимателно наблюдавали битката, излезли от скривалищата си и с весели викове поздравили Прадюмна и му благодарели. Той скромно се поклонил и си тръгнал към къщи. Когато се прибрал в двореца, чул приятен глас, който го викал. Вдигнал глава и видял Маявати да тича към него. Тя го посрещнала със сияеща усмивка. Преметнала през врата му венец от благоуханни цветя и възкликнала:

— Добре дошъл вкъщи, съпруже! Сега вече мога да ти разкрия страшната загадка.

Прадюмна седнал, Маявати му заразказвала и постепенно той си припомнил всичко. На следващия ден вдигнали сватба и се отправили към Матура. А там Кришна, разбира се, знаел всичко за подвига на сина си и ги очаквал. Посрещнал ги с отворени обятия, а хората излезли на улиците и ги обсипвали с цветя. И така Прадюмна и Маявати заживели щастливи.

А какво станало през това време с Шива? Всъщност той се оженил, дори два пъти. Сега ще се върнем към неговата история.

Шива и Парвати

Имало едно време божествен цар на име Дакша. Той бил голям поклонник на богинята Дурга. Години наред той отправял своите молитви към нея. Накрая тя се вслушала в неговите настойчиви молби и му се явила.

— Ти ме разчувства, о, набожни царю Дакша. Кажи ми сега какво мога да направя за тебе? Обещавам да изпълня едно твое желание.

Царят събрал молитвено длани, поклонил се ниско и казал:

— О, велика богиньо на силата, единственото нещо, което желая, е ти да се преродиш като моя дъщеря.

Дурга се съгласила, но поставила две условия: първо — да я даде за жена на Шива, и второ — да изпълнява и най-малкото й желание и да не прави нищо, което би я разсърдило.

Царят се съгласил. Не след дълго жена му родила красиво момиченце. Това била самата Дурга. Нарекли я Сати. Когато тя пораснала, омъжили я за Шива.

Дакша никак не харесвал Шива, който бил прекалено силен и надменен и не уважавал достатъчно царя. Освен това кой би харесал своя зет, ако ходи гол. Само около кръста си Шива препасвал тигрова кожа, а за украшения не ставало и дума. Царят не искал дори да поглежда своя зет и постоянно го критикувал:

— Синко, виж бог Индра, той е много по-незначителен от тебе, а изглежда толкова царствен в прекрасните си одежди и със скъпите си накити. Я, погледни, около шията ти има само живи змии!

На Шива сякаш муха му бучала край ухото и не обръщал внимание на думите на царя. Това разбира се още повече ядосвало Дакша.

Един ден Дакша събрал всички божества на голямо празненство. Единствено Шива не бил поканен. Щом разбрала за случилото се, Сати не била на себе си от яд.

— Аз трябва да отида да разбера защо ти не си поканен, скъпи — казала тя на Шива и хукнала да се стяга за път. Как ли не опитвал Шива да я спре, но тя не искала и да чуе.

Молитвените песнопения вече били започнали, когато пристигнала Сати. Главният свещеник бил запалил голям огън и напявал молитви. Божествата били насядали около огъня, разговаряли весело и се смеели. Първото нещо, което Сати чула, щом стъпила в бащиния си дворец, бил гласът на Дакша. Той на висок глас сипел критики по адрес на Шива:

— Татко, моля те, спри веднага — извикала Сати. — По-добре да умра, но да не слушам тези тежки думи.

Ала Дакша продължавал. Сърцето на Сати се пръснало от мъка. Тя не можела да издържи повече. Разпуснала косите си и се хвърлила в пламъците, които моментално я изпепелили.

Щом разбрал какво се е случило, Шива загубил ум и дума. Веднага сътворил армия от демони и ги пратил в земите на своя тъст. Демоните започнали да грабят и убиват, палели и унищожавали всичко по пътя си. Накрая обезглавили и Дакша.

Разтреперана, със сълзи на очи, съпругата на Дакша се проснала в нозете на Шива да моли за милост. Умолявала великия бог да съживи Дакша.

— Добре — отвърнал Шива. — Но от този ден той ще носи овнешка глава на раменете си.

Щом изрекъл тези думи, Шива се оттеглил в дебрите на Хималаите и потънал в размисъл.

Скоро Сати отново се преродила, този път като дъщеря на Хималая, царят на планините. Родителите й я нарекли Парвати. Те бдели над своята рожба и щом тя пораснала, започнали да й търсят достоен мъж.

Един ден в ледения дворец на Хималая пристигнал божественият мъдрец Нарада. Царят веднага го попитал кой е най-подходящият съпруг на Парвати. Нарада отвърнал, че самият Шива ще се ожени за нея. Царят бил на десетото небе от радост — за по-достоен зет и не можел да мечтае. Като Шива нямало нито на небето, нито на земята.

След няколко дни царят отишъл да се срещне с Шива, но не посмял да го прекъсне размишленията му. Добре знаел, че след смъртта на Сати Шива не поглеждал жени и прекарвал дните си в усамотение.

Хималая обаче не се предал лесно. Минали няколко дни и в главата му се родила чудесна идея. Той бил сигурен, че нежният чар на дъщеря му ще спечели любовта на Шива. Затова я изпратил при Шива, да го чака и да бди над усамотението му. С нея отишли и приятелките й. Парвати с радост се съгласила, защото отдавна тайно наблюдавала Шива и много го харесала. Спокойствието, което той излъчвал, изпълвал душата й с любов. Независимо че той не я поглеждал, Парвати усещала странно привличане към Шива.

И така, принцесите ден и нощ бдели недалеч от Шива. Парвати не позволявала нищо да обезпокои неговото уединение. Тя всеки ден шетала около мястото, където той седял. Посадила чудна цветна градина и сладките ухания на екзотичните цветове изпълвали с аромат въздуха наоколо. Но Шива не обръщал никакво внимание на всичко това.

Боговете били загрижени от странното поведение на Шива. Докога няма да се интересува какво става по света. През това време злите демони се били разбеснели и обърквали спокойствието на дните им.

— Както е тръгнало, скоро ще превземат небесата и всички ни ще прогонят — завайкал се Индра.

За съжаление той добре знаел, че бог Брахма, създателят на вселената, бил надарил лошите демони със страшна сила и му предсказал, че само синът на Шива и Парвати ще победи техния вожд.

Затова боговете повикали на помощ бога на любовта Мадан. Вече разказахме как Мадан разбудил Шива с любовна стрела, но сам загинал от огнения поглед на третото му око. Лошото било, че Шива продължавал да не иска да се жени. Той си тръгнал дори без да погледне повторно Парвати.

Този, когото Парвати най-много обичала, й обърнал гръб. Тя била тъжна, но все по-силно и по-силно обичала Шива. Родната й майка постоянно я убеждавала да се ожени за някой бог. Ала девойката не искала да слуша съветите на майка си, защото вече била решила — или Шива, или никой друг.

Парвати се усамотила в гората. Ден и нощ тя отправяла молитви към небесата. Не се прибрала нито през изпепеляващите лета, нито през мразовитите зими. Седяла под проливните дъждове, градушки и бури и непрекъснато викала името на Шива. В началото се хранела с диви семена и плодове, после започнала да пие само вода, докато накрая отказала да яде и пие.

Веднъж при нея дошъл млад отшелник, който искал да разбере причината за нейното сурово покаяние. Когато тя му казала, че прави всичко това, за да спечели любовта на Шива, той силно се изсмял.

— Странно, че ти, която си толкова хубава и можеш да вземеш всеки бог за съпруг, си губиш времето с Шива.

— Защо да е странно? — предизвикателно го погледнала Парвати и лицето й се обляло в руменина. — Аз мисля, че той е по-красив от всички богове, взети заедно.

— Шива е покрит с прах и пепел, така че трудно може да се разбере как всъщност изглежда — казал отшелникът. — Косата му е толкова заплетена, че прилича на гнездо на врана.

— Как смееш да говориш такива неща за моя любим? — извикала Парвати, която наистина започнала да се ядосва. — Да го сравняваш с друг е все едно да сравняваш блясъка на слънцето с мъждукането на газените лампи. Ти си твърде нищожен човек, за да разбереш една такава голяма душа като неговата — викала девойката, но отшелникът продължавал да й се присмива.

— Достатъчно! Не искам да чуя от тебе нито дума повече за моя бог! — казала разгневена Парвати, но когато се обърнала да си ходи, тя чула зад себе си един глас, който й казал:

— Не си отивай, дъще на Хималая, аз дойдох, за да те изпитам.

Парвати се спряла изненадана. Изненадата скоро се превърнала в голямо възхищение, когато видяла как отшелникът се превърнал в Шива.

Богът се усмихнал ласкаво и казал:

— Стрелата на любовта и твоята преданост се оказаха по-силни дори от моята воля. Накрая те я сломиха.

Най-сетне Шива помолил Парвати да се омъжи за него. Радостта обхванала не само Парвати и нейните родители. Всички божества си отдъхнали с облекчение и вдигнали сватба, каквато дотогава небесата не помнели.

Кришна и Рукмини

Веднъж Кришна и неговият брат Балрам минавали през град Видарбха. Когато колесницата доближила до палата, Балрам прошепнал в ухото на Кришна:

— Не поглеждай веднага, но едно прекрасно девойче те наблюдава.

— Знам — усмихнал се Кришна. — Видях я преди тебе.

— Всъщност кой не би забелязал такава красавица? — възкликнал Балрам. — Погледни лицето и тялото й, като че са направени от мрамор.

Кришна погледнал момичето и тя го дарила с очарователна усмивка.

— Нейната усмивка е по-чудесна от утринната светлина — казал Кришна и заедно с брат си продължили нататък.

Дълго след като Кришна отминал, девойката стояла на прозореца. Това била принцеса Рукмини, дъщерята на цар Бишмак от Видарбха. Тя била чула от свои приятелки, че тази сутрин бог Кришна ще мине през родния й град на път за Матура. Затова още от зори зачакала търпеливо на прозореца. Надявала се, че Кришна ще забележи в погледа й нейната детска любов. Била чувала много разкази за подвизите на Кришна и тайно го обожавала, въпреки че дотогава никога не го била виждала.

Когато най-накрая Рукмини съзряла своя герой, тя не можела да си поеме дъх от вълнение. Той бил много по-красив, отколкото си го представяла. В неговите очи били въплътени цялата красота и прелест на света. Цветът на кожата му бил син като океана, косата му имала цвета на вечерното небе, от неговите очи струели ведрина и спокойствие. Когато Кришна се усмихвал, като че ли слънцето се показвало иззад облаците и като че ли всичко наоколо засиявало.

По-късно, когато прислужницата на Рукмини влязла в стаята й, заварила принцесата да стои на същото място до прозореца с поглед, отправен в далечината. Толкова била потънала в мечти, че когато една от нейните приятелки закрила очите й с две ръце и я попитала:

— Познай кой е?

— Кришна — отговорила принцесата.

Тя се стреснала от веселия смях на своите приятелки. Лицето й порозовяло от притеснение да не би те да са разбрали нейната тайна.

Рукмини се опитвала да забрави Кришна, но това било невъзможно. С всеки изминат ден любовта й ставала все по-силна. Приятелките й я намирали много променена. Вече не бърборела и не се смеела. Рукмини нито се хранела, нито спяла и лицето й ставало бледо и слабо.

Най-накрая една от нейните приятелки й казала.

— Ден и нощ се измъчваш заради Кришна. Защо просто не направиш нещо?

Принцесата ги попитала какво може да направи. Приятелките й я посъветвали да разкрие своите чувства пред Кришна. Рукмини му написала писмо и го изпратила по една своя приятелка.

Приятелката била права, че Кришна също бил впечатлен от красотата на Рукмини. Той чакал знак от нея и признал, че неговата любов е толкова силна, колкото и нейната. Кришна пратил пратеници до Видарбха да искат ръката на принцесата.

Царят извикал своя син Рухми и му казал за предложението на Кришна. Като чул това, принцът много се ядосал.

— Как смее да предлага брак на сестра ми, след като знае колко го ненавиждам — изкрещял ядосано Рухми.

Той бил чул за пророчеството, че Кришна ще убие неговия приятел Шушупал, който бил жесток и порочен принц в царство, наречено Малада. Затова Рухми мразел Кришна.

— Но сестра ти е достатъчно голяма и вече й е време да се омъжи — отвърнал тъжно царят.

— Това не е проблем — отговорил принцът. — Моят приятел Шушупал иска да се ожени за нея. Всъщност той я обича от години.

Така била уговорена сватбата на Рукмини с Шушупал. Като чула за това, принцесата избухнала в сълзи.

— По-скоро ще си остана неомъжена, отколкото да стана жена на този отвратителен принц — плачела Рукмини, но никой не й обръщал внимание. За да не избяга, Рухми я затворил в нейната стая.

Годежът на Шушупал бил обявен. Той бил съпътстван с много шум и веселие. Всички царски поданици помагали в украсяването на града. Били поканени най-добрите магове да представят своите фокуси, били наети най-добрите готвачи, за да приготвят вкусна храна за гостите. А през това време сърцето на принцесата се късало от мъка.

На сватбеното тържество били поканени всички принцове и царе, освен Кришна и брат му Балрам.

Сватбеният ден дошъл и на принцесата било разрешено да излезе от стаята си. Приятелките и тъгували за нещастието на принцесата, но не можели нищо да направят. Те втрили в тялото й благоухание от сандалово дърво и изрисували очите й. Облекли я в злато и брокат и, когато била готова, я извели навън, където вече се чувала музика.

Бил запален свещен огън от сандалово дърво. Свещеникът пеел сватбени песни, слагал масла и тамян в огъня и ароматният дим изпълвал палата.

Гостите били поканени да видят Рукмини. Тъжният й поглед я правел дори по-красива. Хората изпитвали ревност към Шушупал и осъзнавали, че той не заслужава тази прекрасна жена.

Злият Шушупал бил много доволен.

— Ха! Значи все пак могъщият Кришна ми остави Рукмини — мислел си той и в очите му проблясвал зъл пламък.

Когато видял булката, свещеникът престанал да пее.

— Преди да станете мъж и жена, трябва да обиколите огъня седем пъти — казал той. — Но преди това нека да вържа възела.

Той взел единия край на шала на Шушупал и част от булото на Рукмини и тъкмо щял да ги свърже, когато бил прекъснат от силно вълнение. Вдигнал се ужасен шум, последван от конски тропот. За учудване на всички една колесница се отправила точно към свещения огън. Колесницата била управлявана от Кришна, а неговият брат Балрам стоял до него.

В напрегната тишина всички гледали как Кришна слязъл от колесницата. Рукмини извикала от радост и се спуснала към отворените обятия на Кришна. Той вдигнал принцесата на ръце и се качил в колесницата. След това се обърнал към насъбралите се и обявил:

— Принцесата ме прие за свой съпруг. Затова аз сега ще отведа жена си.

— Спрете ги! Спрете ги! — крещял Шушупал. Той осъзнал какво се е случило. Но Кришна и Балрам вече били далече.

Шушупал се хвърлил бързо в своята колесница и препуснал след тях. Той извикал със себе си всички царе, които присъствали на церемонията. Но армията от царе и принцове не можела да бъде равностойна на Кришна и Балрам. Двамата братя разбили атаката на Шушупал и се завърнали триумфално. Там те били посрещнати възторжено от родителите на девойката и от целия народ. Всички се стекли на сватбата на Рукмини и Кришна, която била отпразнувана с невиждано великолепие и разкош.

Безсмъртната любов на Ритадвач

Преди много, много години в едно царство управлявал добър и справедлив цар. Неговите поданици нежно го обичали и винаги се обръщали към него, когато били в беда. Един ден при него дошли няколко отшелници. Те му казали, че манастирът им бил в една гора, която се намира в покрайнините на царството му. Там те живеели щастливо години наред, докато не се появил свиреп демон, който нарушил спокойствието и тишината на техния отшелнически живот, нападал ги внезапно и унищожавал всичко, до което успявал да се добере.

Като чул изповедта на отшелниците, царят веднага извикал при себе си своя син Ритадвач и му заповядал да отиде с тях в гората и да ги защитава от злия демон.

Смелият принц веднага грабнал лъка и стрелите и се заел да пази отшелниците. В началото всичко било мирно и тихо, но един ден Ритадвач видял свиреп див глиган. Принцът извадил стрела, прицелил се в звяра и го поразил, но раненият глиган се скрил в една пещера. Принцът го последвал. Пещерата била влажна и тъмна и той чувал само плясъка от крилете на прелитащите над главата му прилепи. Принцът не виждал нищо, но упорито следвал шума на ранения глиган. След като повървял слепешката известно време, накрая принцът стигнал до другия край на пещерата.

Когато излязъл навън, момъкът се озовал в прекрасен дворец. Залата била осветена от стотици златни лампи. Танцуващите пламъчета се отразявали по полираните като огледало стени. Принцът бил заслепен от невиждания разкош. Той погледнал през прозореца и ахнал от изненада. Навсякъде, докъдето погледът му стигал, се издигали златни палати, подредени в стройни редици — кой от кой по-голям и по-хубав. Всички дворци изглеждали празни — никъде не се виждал признак на живот.

Ритадвач бродел из пустите, тихи дворци и накрая се изправил пред една залостена врата. Неочаквано доловил приглушени звуци, които идвали отвътре. Принцът изтеглил меча си, разбил вратата и се втурнал в стаята. Направил няколко крачки и се стъписал — в средата на стаята се издигало разкошно златно легло, а върху него, свита на кълбо, тихо ридаела прекрасна девойка. Ритадвач бил поразен от нейната тъжна красота. Тя имала очи на сърна, а сълзите се стичали по бузите, бели като лилии. Девойката видяла принца и изпищяла от изненада.

Момъкът се опитал да я успокои. Той заговорил нежно и й разказал как е стигнал дотук, следвайки дивия глиган. Но дори самото споменаване на звяра накарало девойката да затрепери, защото дивият глиган бил всъщност преобразения демон. Той я отвлякъл от бащиния й дом и я затворил в своя подземен дворец.

— Коя си ти? — попитал принцът.

— Аз съм принцеса Мадаласа, дъщерята на цар вишвавасу. От дълго време съм затворена тук и ще остана дотогава, докато не се съглася да се омъжа за демона. Но аз по-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за този звяр! — казала девойката и избухнала в сълзи.

Тогава се разнесъл страшен рев. Принцът скочил и изтичал навън, точно навреме, за да види как глиганът се превръща в страшен демон. Ритадвач се спуснал върху ранения демон и с един удар на меча му отрязал главата. Като видяла това, принцесата се хвърлила в обятията на принца и лицето й сияело от любов.

— Заклех се, че ще се омъжа за човека, който убие злия демон и ме освободи — казала тя и се усмихнала щастливо. Нейната красота била толкова ослепителна, че принцът бил пленен от нея.

— Ако станеш моя жена, аз ще бъда най-щастливият човек на света — отвърнал Ритадвач. Двамата се оженили и вдигнали чудна сватба.

Голяма била радостта на хората, когато видели, че техният принц се е оженил за такава хубава девойка. Царят също бил очарован от красотата на своята снаха и принцът и принцесата живели щастливо дълги години.

Един ден царят повикал Ритадвач и му казал:

— Сине, аз съм вече стар. Време е да заемеш моето място. Но, както повеляват нашите обичаи, преди да станеш цар, ти трябва да обиколиш земите на царството, да опознаеш народа си и да се увериш, че всички живеят добре. И ако хората имат нужда от твоята помощ, да им я дадеш.

Ритадвач веднага се отправил на път. Той обиколил земите си надлъж и нашир и помагал на всички, изпаднали в беда.

Един ден като минавал през гората, той съгледал един манастир. Принцът решил да си отдъхне тук от дългия път. Стар монах го поканил да влезе. Докато го настанявал, той му разказал, че искал да поднесе дарове на бога, но нямал достатъчно пари. Принцът веднага свалил своята скъпоценна перлена огърлица и я дал на монаха. Ритадвач не забелязал лукавото пламъче, което припламнало в очите на непознатия, когато взел накита.

Принцът си починал и продължил обиколката си. Монахът почакал Ритадвач да се загуби в далечината и се втурнал към двореца. Когато стигнал до портата, започнал да се бие в гърдите и да вика:

— О, беда, о, какво нещастие за царството! Принцът е мъртъв!

Когато чули думите му, слугите отвели монаха при царя.

— О, великолепни господарю, твоят син Ритадвач загина, повален от злия демон Талето, братът на мъчителя на Мадаласа.

И монахът извадил от пазвата си огърлицата на Ритадвач и я показал на царя като доказателство за неговата смърт. Мадаласа не могла да понесе страшната вест, сърцето й се разбило и тя се строполила безжизнена на земята. Старецът незабелязано се измъкнал от двореца. Щом влязъл в гората, той се превърнал в ужасен демон. Това всъщност не бил друг, а Талето, братът на убития от Ритадвач демон. По устните му заиграла смразяваща усмивка и той казал:

— Най-после отмъстих за смъртта на брат си.

Дните минавали и най-после Ритадвач се завърнал в двореца. Царят не могъл да повярва на очите си, когато видял своя син здрав и читав. Той радостно го прегърнал, но радостта му бързо се стопила. Със сълзи на очи бащата разказал каква беда ги сполетяла. Принцът не бил на себе си от мъка, той толкова много обичал жена си.

Раздиран от мъка, Ритадвач напуснал двореца и заскитал безцелно. Той загубил интерес към живота и заприличал на побъркан. Един ден го срещнал неговият приятел от детството, принцът на Нага от царството на змиите, който съжалил страдалеца. Той отишъл при своя баща и горещо го помолил да помогне на приятеля му. Царят на Нага бил безкрайно предан на бог Шива, който винаги откликвал на молитвите му. Царят помолил бог Шива да съживи Мадаласа. Богът изпълнил неговата молба и Мадаласа се преродила като дъщеря на царя. Но тя се появила на бял свят като пораснала девойка, изведнъж изскочила от ухото на царя.

На следващия ден царят заповядал да доведат Ритадвач. Принцът изглеждал блед и болен, косата му била дълга, рошава и сплъстена, а дрехите — дрипави и мръсни. Царят го посрещнал и му казал загрижено:

— Ритадвач, не може повече да живееш така. Ето, давам ти дъщеря си, ожени се за нея. Сигурен съм, че тя ще те направи щастлив.

— Никой не може да ме направи отново щастлив. Аз съм жив, но душата ми си отиде заедно с Мадаласа.

Нага настоявал, накрая Ритадвач отстъпил и царят изпратил дъщеря си при него. Когато Мадаласа влязла в стаята, принцът седял с набедена глава. Тя спряла на прага, погледнала принца и тихо му казала:

— Няма ли поне да ме погледнеш?

Когато чул познатия глас, Ритадвач вдигнал очи и се изненадал от това, което видял.

— Аз или сънувам, или ти си видение — прошепнал той. — Моята жена умря преди много години.

— О, не, принце мой! Това не е сън, аз съм жива — извикала Мадаласа и се хвърлила в обятията на своя съпруг. Тя се смеела и плачела едновременно.

В този момент влезли цар Нага и синът му. Сълзи от радост бликнали от очите на Ритадвач. Той паднал в краката на своя благодетел и искрено му благодарил за неговата доброта. Царят го изправил на крака, а неговият син разкрил тайната на съживяването на Мадаласа.

Щастливите съпрузи се върнали в своето царство, яхнали летящ кон, подарен им от Нага. Щом зърнали своя принц и неговата съпруга, поданиците му сякаш полудели от радост. След празненства и веселия, които продължили цял месец, царят отстъпил короната на Ритадвач, който дълги години живял щастливо с прекрасната Мадаласа.

Царят и папагала

Преди много, много години цар Викрамадития управлявал царството Уджейн. Той бил на трона от дълго време и хората го обичали заради доброто му сърце. Всяка година шест месеца той прекарвал в столицата, а останалите шест месеца се усамотявал в гората.

Веднъж, когато бил в гората със съветника си Ванаджи, той видял два папагала на едно дърво. Те били толкова щастливи в своята любовна игра, че цар Викрамадития ги наблюдавал в захлас.

Изведнъж мъжкият папагал паднал мъртъв. Той бил улучен от стрелата на някакъв ловец. Другият папагал започнал да издава проницателни писъци. Царят бил потресен. Той искрено съчувствал на бедните птици.

— Бих направил всичко, за да им върна щастието! — прошепнал той на Ванаджи.

— Ваше величество, вие наистина сте безкрайно милосърден, щом страдате тъй дълбоко дори за нещастието на една птица — отвърнал Ванаджи. — Но ако наистина искате, бихте могли, поне за кратко, да облекчите мъката на клетата птица.

— Как мога да направя това? — попитал царят. — Кажи ми.

— Вие притежавате способност да напускате собственото си тяло и да влизате в чуждо тяло — казал Ванаджи. — Можете да се вселите в тялото на мъртвата птица и да я възкресите за известно време. След това отново ще се върнете в своето собствено тяло.

— Това е чудесна идея! — възкликнал царят. — Ще се радвам да направя жена му отново щастлива, поне за кратко. Моля те, погрижи се за моето тяло, докато се върна.

И цар Викрамадития напуснал своето тяло и се вселил в тялото на убития папагал. Той литнал и кацнал до своята съпруга.

Ванаджи притежавал същата необикновена способност да се въплъщава. Както седял и наблюдавал безжизненото тяло на цар Викрамадития, той изведнъж си помислил:

— Защо ли не се вселя за известно време в него и да видя как ще се чувствам като цар?

Ванаджи изоставил своето тяло и се преселил в тялото на царя. Почувствал се прекрасно, бил станал велик цар. Тогава го навестила мисълта, че би могъл да си остане в това тяло, стига само да успее да се държи като цар.

Ванаджи бил хитър човек. Той познавал много добре ежедневието на царя и бил наблюдавал как той ръководел държавните дела. Амбицията завладяла сърцето на съветника и той твърдо решил да остане в тялото на цар Викрамадития.

Коварният съветник си помислил, че ще е най-добре да унищожи собственото си тяло. Събрал дърва, наклал голям огън и хвърлил тялото си в него. После се отправил към столицата на царство Уджейн.

Бхати, главният министър на царя, бил изненадан, когато видял, че царят се завръща по-рано от очакваното. Той бил любопитен да узнае причината за това.

Самозванецът играел ролята си твърде умело, но Бхати трудно можел да бъде заблуден. Той открил редица дребни неща, присъщи на поведението на царя, които сега липсвали. Колкото повече наблюдавал царя, толкова по-силно се убеждавал, че имало нещо нередно.

Бхати споделил съмнението си с царицата, за да я предупреди. Продължил да наблюдава много старателно самозванеца и не му позволявал никаква свобода в двореца. Но не се задоволил с това, разпратил тайни съгледвачи. Те трябвало да пътуват надлъж и на шир и да търсят обяснение на загадката.

Междувременно в гората цар Викрамадития поискал да напусне тялото на папагала и да се върне отново в собственото си тяло. Когато дошъл до мястото, където бил оставил своето тяло, той се изненадал от това, че то било изчезнало. Ванаджи също не се виждал никъде. Царят бил отчаян. Той, недоумявал какво би могло да се случи и полетял напосоки. Някъде в далечината съзрял пламъците на огромен огън. Приближил се и открил огромна клада, на която догаряло тялото на Ванаджи.

Цар Викрамадития разбрал какво се било случило. Ванаджи, когото смятал за свой верен съветник, просто го бил измамил.

Сега царят трябвало да си остане завинаги папагал.

След няколко дни един ловец хванал папагала. Той го продал на богат търговец. Щастието на търговеца било неизмеримо, защото птицата говорела много мъдро.

Една нощ търговецът сънувал, че присъства на празненство, в което участвува известната танцьорка Апаранджи. Той разказал съня си на няколко души и скоро слухът достигнал до самата Апаранджи.

Танцьорката била много алчна и освирепяла от гняв като чула, че някой се е възхищавал на изкуството й безплатно. Тя поискала сто жълтици възнаграждение. И тъй като търговецът не ги платил, тя подала жалба в съда.

Търговецът не знаел какво да прави. Тогава неговият папагал го успокоил и поискал да му бъде защитник на делото.

Посъветвал го да вземе със себе си в съда стоте жълтици и едно огледало.

Делото започнало, Апаранджи и търговецът застанали един срещу друг. Известната танцьорка високомерно поискала да й бъде платена посочената сума. Тогава папагалът казал на търговеца да изсипе жълтиците пред съдиите.

— Само че — прошепнал му папагалът, — постави огледалото зад парите.

Когато видяла жълтиците, Апаранджи се втурнала да ги вземе.

— Стой! — извикал папагалът. — Твоето искане се основава на съня, на който търговецът се е наслаждавал, докато е спял. Следователно ти също ще трябва да се задоволиш с жълтиците, които виждаш в огледалото!

Съдиите се съгласили с папагала. Апаранджи била потресена, че една птица я е надхитрила.

Мълвата за мъдрия папагал стигнала до Бхати и той незабавно отишъл да го види. Още при първата им среща главният министър открил, че чудната птица е самият цар Викрамадития. Без да отлага и минута, Бхати отвел папагала в Уджейн и го скрил в тайно помещение. Двамата дълго обсъждали как да отнемат тялото на царя от самозванеца.

Ванаджи още не се бил срещал с царицата. Няколко пъти се опитвал да я види, но тя винаги намирала някакво извинение. Сега му съобщили, че царицата била много тъжна, защото любимият й папагал умрял, и не можела да се срещне с него.

Ванаджи бил нетърпелив да спечели благоволението на царицата. Той предложил да я разтуши, като съживи за малко птицата, и царицата се съгласила. Самозванецът поръчал да му донесат мъртвия папагал, напуснал тялото на Викрамадития и се вселил в тялото на мъртвия папагал и полетял към царицата.

Тогава Викрамадития се въплътил в своето собствено тяло. Бхати съобщил на царицата, че самозванецът е прогонен и истинският цар най-после се е завърнал. Царят и царицата били безкрайно щастливи да бъдат отново заедно.

Принуден да остане завинаги папагал, Ванаджи отлетял надалече.

Чинта и Сриваца

Веднъж богинята на богатството Лакшми и богът на разрушението Шани заспорили кой от тях е по-могъщ. Решили да се допитат до владетеля на голямото царство Айодхия.

По това време в Айодхия управлявал набожният и мъдър цар Сриваца. Той бил много богобоязлив и никога през живота си не бил прегрешавал. Негова жена била красивата и добра принцеса Чинта. Когато пред него неочаквано застанали Лакшми и Шани, царят се смутил. Той помолил блестящите си гости да му дадат време да си помисли.

На другия ден боговете отново се явили в двореца и царят гостоприемно им предложил да седнат на два трона. Единият бил златен, а другият — сребърен. По навик Лакшми седнала на златния, а Шани — на сребърния. Тогава Сриваца им казал, че те сами са решили своя спор. Златото е по-скъпо от среброто и следователно Лакшми несъмнено превъзхожда Шани, тъй като била избрала златния трон.

Лакшми си тръгнала доволна от решението, но очите на Шани заискрили от гняв.

— Все още имаш време да промениш решението си — казал той заплашително, но царят отказвал да отстъпи от думите си.

— Ще съжаляваш — заканил се грубо Шани и напуснал двореца.

От този ден нататък на Сриваца и Чинта започнали да се случват ужасни неща. Първо, без всякаква причина военачалниците се разбунтували срещу царя. И докато той се опитвал да се справи с недоволството във войската, дошла вестта, че съседните царе са се съюзили и са му обявили война.

Сриваца се обърнал за помощ към своите верни поданици. Но сякаш зъл дух бил обладал хората. Дори стражите, които доскоро били готови да дадат живота си за царя, сега били жадни за неговата кръв. Царицата също се опитала да говори с войниците.

— Моят съпруг винаги е бил добър и справедлив владетел и вие винаги сте го обичали. Какво ви промени така?

Но никой не чувал молбите й. Сякаш им говорела на непознат език. Царят тъжно поклатил глава:

— Не желая да живея в страна, където вече не съм обичан — въздъхнал той и решил да отиде в изгнание.

Той се опитал да убеди жена си да се върне при родителите си.

— Когато се ожених за теб, исках да ти дам цялото щастие и любов на света — казал той. — Но сега ти нося само нещастия и ще се ненавиждам, като те гледам да страдаш само за това, че аз съм ти съпруг.

Като чула думите му, Чинта избухнала в сълзи. Тя отвърнала, че не може да си представи да живее без него даже и един ден. Предпочитала да носи дрипи и да гладува заедно с него, отколкото да живее охолен живот без него.

Царят бил благодарен на своята съпруга, нейната любов и преданост му вдъхнали крехка надежда. Царицата събрала всичките си бижута и украшения в един вързоп. През нощта, когато всички спели и градът бил утихнал, двамата напуснали двореца.

Двамата клетници вървели дълго, докато стигнали брега на реката. Били изненадани, когато в този късен нощен час намерили лодкар и малка лодка. Когато царят и царицата поискали да преминат от другата страна на реката, лодкарят им обяснил, че лодката е стара и разбита и може да пренася съвсем малък товар. Те се съгласили да преминат реката един по един.

Лодкарят предложил да пренесе на другия бряг първо багажа. Чинта се съгласила и му дала вързопа с дрехите, в които била скрила бижутата си. Той го взел и потопил веслата във водата. И в този момент се случило нещо невероятно — лодкарят просто изчезнал в тъмнината на нощта заедно с бижутата.

Царската двойка била много объркана.

— Сигурна съм, че боговете ни изпращат тези нещастия — прошепнала Чинта. — Защо иначе ще ни се случват толкова лоши неща?

Тогава Сриваца разказал на своята съпруга за гнева на Шани. Въздъхнал и добавил, че е необходимо само една несправедлива присъда, за да дойде краят на техните страдания. Всичко, което трябвало да направи, било да обяви пред Шани, че е по-велик от Лакшми, и разяреният бог вероятно щял да им прости.

Чинта винаги разбирала съпруга си много добре.

— Знам, че няма да престъпиш думата си, нито пък някога ще кажеш нещо, което сърцето ти знае, че е лъжа — казала тя.

Сриваца погалил Чинта и се опитал да я успокои:

— Няма защо да се притесняваме, докато имаме двете си ръце, с които можем да се изхранваме.

От този ден нататък Сриваца започнал да сече дърва и да ги продава на пазара, за да се прехранват. Построили си колиба в покрайнините на гората, където живеели и други дървари. Чинта по цял ден чистела, готвела и се грижела за новата къща. И двамата не подбивали крак от сутрин до вечер. Ръцете им се покривали с мазоли, дрехите им одрипавели. Спели на твърдата и студена земя, но не били нещастни, защото нямало за какво да се упрекнат.

— Ти си до мен и това е по-важното от всичко останало — казала веднъж Чинта.

Шани чул думите й и решил да отнеме жената на Сриваца. Той не можел да отнеме живота й, защото само бог Яма притежавал власт над живота и смъртта. Затова Шани измислил коварен план.

На следващия ден търговецът, който купувал дървения материал, открил, че корабът, с който прекарва стоката, е затънал на дъното на реката и не може да потегли. Въпреки, че много хора се опитвали да помогнат, корабът не помръдвал.

Точно в този момент се появил Шани, предрешен като стар мъдрец. Той казал:

— Тази лодка не може да бъде поместена със сила, само някоя наистина добродетелна жена може да я спаси.

Търговецът, който бил в безизходица, паднал на колене пред Шани и го помолил да му каже къде да намери такава жена. Хитрият бог посочил колибата на Чинта, която се виждала от брега на реката. Търговецът веднага отишъл при нея и й разказал за своето нещастие. Чинта го съжалила и се съгласила да опита.

Всички били изумени, когато видели, че корабът, който бил заседнал толкова дълбоко, се поместил само от едно леко докосване на Чинта. И преди хората да разберат какво става, неблагодарният търговец грабнал жената и скочил в отплаващия кораб. Чинта плачела и се молела, но корабът бил вече навътре в реката.

Пленницата била заключена в една каюта. Отчаяната жена отправяла към Бога на слънцето горещи молитви да защити честта й.

— О, Суря, аз винаги съм била чиста, вярна и честна. Моля те, нека стана грозна и непривлекателна, така че никой мъж да не ме харесва.

Още докато произнасяла тези думи, Чинта се превърнала в прегърбена старица с отблъскваща външност. Когато влязъл в каютата, търговецът бил поразен. Вместо красивата млада жена, той заварил някаква ужасна вещица.

— Дръжте я затворена, защото може отново да ни потрябва помощта й, но не искам никога повече това страшилище да се мярка пред очите ми.

Тъкмо това искала и Чинта — да бъде оставена на спокойствие.

Вечерта, когато Сриваца се прибрал у дома и научил, че жена му е отвлечена от търговеца, той потънал в дълбока скръб.

— О, несправедливи Шани, ако си мислиш, че чрез страдание ще ме принудиш да говоря неистини, грешиш.

Той захвърлил наръча с дърва, който носел, и се отправил да търси жена си. Заклел се, че няма да си даде почивка, докато не я намери. Злощастният съпруг тръгнал покрай реката и започнал да разпитва дали някой е виждал жена му. Но когато започнал да описва как изглежда, хората клатели глава.

Накрая стигнал до едно далечно царство. Градът бил много богат и хората се смеели и оживено обсъждали нещо. Всички били облечени в нови и красиви дрехи. Навсякъде царяла празнична атмосфера. Сриваца забелязал, че всички богати хора, благородници и принцове от различни кралства се отправят към двореца. Обхванат от любопитство, той тръгнал заедно с тях. Портите били широко отворени, придворният оркестър свирел, а гостите били обсипвани с дъжд от цветя. Озадаченият чужденец се обърнал към мъжа, който вървял до него.

— Какво е това празненство? — попитал тихо той.

Човекът се изненадал от неговия въпрос.

— Нима не знаеш? Принцеса Бадра ще си избира съпруг.

В същия миг ударили барабаните и във възцарилата се тишина се явила принцесата. Тя била облечена в сватбена премяна, накитена със скъпи бижута, а в ръцете си носела венец от цветя. Придружавана от свитата си, тя обиколила залата и огледала всички млади. Когато видяла Сриваца, лицето й се озарило от щастлива усмивка и за всеобщо удивление тя преметнала венеца през главата му. Всички го оглеждали и оценявали красотата на неговата младост. Въпреки че дрехите му били стари и дрипави, а от дългото пътешествие лицето му било покрито с прах, веднага се виждало, че е от царски род. И още преди да може да каже нещо, той бил избутан, започнал да обикаля огъня и да изрича клетвените думи от сватбената церемония.

По-късно той разказал на принцесата историята на своя живот. Когато чула за Чинта, принцеса Бадра не изпитала нито ярост, нито ревност.

— Аз се влюбих в теб от момента, в който те видях — казала тя. — Но това не означава, че не зачитам чувствата ти.

Сриваца бил много благодарен на своята втора съпруга, която толкова добре го разбирала.

Бадра направила всичко възможно, за да бъде открита Чинта. Били проводени пратеници до далечни кралства. Принцесата помолила баща си да възложи на Сриваца да събира данъците в царството. С тази цел той трябвало да оглежда товара на всички кораби, които влизали или излизали от пристанището. Така можел безпрепятствено да търси своята Чинта.

Един ден, когато прибирал данъка от някакъв чуждестранен кораб, Сриваца чул да го вика познат глас. Сърцето му подскочило. Когато се обърнал, той видял, че го вика една стара жена, която говорела с гласа на Чинта. Той скочил на палубата. Разплаканата старица изтичала и се хвърлила в ръцете на учудения Сриваца. И в мига, в който се докоснала до него, отново се превърнала в красива жена. Сриваца заплакал от радост, че най-накрая е намерил своята любима съпруга.

— Никой вече няма да може да ни раздели — заклел се той и я повел към двореца.

По пътя й разказал всичко, което му се случило, докато били разделени. Принцеса Бадра я посрещнала най-сърдечно. Чинта я прегърнала и й казала с благодарност:

— Ти си ми като сестра. Без твоята помощ, моят съпруг и аз нямаше да бъдем отново заедно.

Тогава те чули глас, който идвал от небето. Това била богиня Лакшми, която им казала:

— Върнете се в Айодхия. Настъпи краят на вашите нещастия.

Още на следващия ден Сриваца се върнал в Айодхия заедно с двете си съпруги. Те били сърдечно посрещнати от своите поданици и живели щастливо дълги години.

Принцесата и плесниците

Имало едно време един цар. Той имал дъщеря. Когато дошло време да я омъжи, той започнал да се безпокои. Всеки баща, бил той цар или бедняк, се безпокои за бъдещето на дъщеря си. Защото всяка дъщеря един ден се сбогува с родители си и напуска бащиния дом. А принцесата не била като другите. Тя поставила условие, че ще се омъжи за онзи момък, който е готов да получава по три плесници всяка сутрин. Нито един момък не бил съгласен да се отнасят с него по такъв начин. Времето минавало, никой не идвал за ръката й. Грижите на царя се умножили.

Един ден в двореца все пак се появил млад момък и поискал да се ожени за принцесата. Царят бил изумен.

— Млади момко, знаеш ли за условието на дъщеря ми? — запитал плахо царят.

— Да, ваше величество — отвърнал кандидатът. — Но с ваше позволение искам и аз да поставя едно условие. Позволете ми да взема със себе си по време на брачната процесия моето магаре, петел, сабя и сито.

Царят малко се зачудил, но се съгласил. В уречения ден вдигнали пищна сватба. Яли, пили и се веселили. Дошло време дъщерята да се раздели с близките си и да потегли заедно със своя жених към неговия дом. Керванът вече бил готов за път. Слоновете били украсени и богато натоварени със злато и сребро, скъпоценни накити и скъпи коприни. Момъкът препасал сабята, закачил ситото на самара на магарето и пъхнал петела под мишница. Принцесата го гледала учудена, но мълчала. По пътя ги настигнала буря и ситото задрънкало.

— Млъкни! — извикал момъкът. — Кой ти позволи да се смееш?!

И момъкът извадил сабята от ножницата, острието й блеснало в нощта и за миг ситото станало на парчета. Младоженецът кимнал с глава и керванът потеглил. Не след дълго наближили до дълбока река, магарето се уплашило започнало да реве.

— Млъкни! — изкрещял отново момъкът. — С чие позволение ревеш, ти, глупаво магаре?

Отново заиграла сабята и магарето се простило с главата си.

Останал само петелът, който страхливо надничал изпод яките мишци на момъка. Принцесата наблюдавала, мислела, мислела, но не знаела какво да каже. Най-после керванът пристигнал в дома на момъка. Пътуването било много дълго и уморително и още преди здрач принцесата полегнала и заспала.

По изгрев-слънце, както му е редът, петелът гръмко закукуригал.

— Ах, ти, глупав петел, кой ти позволи да ни будиш толкова рано? — казал женихът.

Момъкът се справил и с петела. След това се изкъпал, закусил и излязъл по работа. Улисана и уплашена, съпругата напълно забравила за плесниците. Щом останала сама, тя бързо влязла в къщата и залостила вратата отвътре.

В двореца царят нямал търпение да узнае какво се е случило с чудния зет. Той заповядал да оседлаят най-бързите коне и не след дълго се озовал пред портите на зетьовата къща. Царят бил смаян като видял, че вратата е залостена отвътре и почукал на вратата.

— Кой е? — чул гласа на дъщеря си.

— Баща ти, дъще! Отвори вратата. Дойдох да те видя.

— Не, татко, не мога. Вратата не може да бъде отключена без негова заповед.

Царят се слисал.

— Без чия заповед? Аз съм царят, твоят баща! — възкликнал учуденият той.

— Така е, татко, но вратата може да бъде отворена само по заповед на съпруга ми. А по това време той е на полето.

Царят отишъл на полето да разбере от зетя какво чудо е направил с дъщеря му. Когато узнал какво е станало, владетелят чукнал с пръст побелялата си глава и промърморил:

— Ах, ти, стари глупако! А ти толкова години да търпиш плесниците на жена си…

Ханчибили

Имало едно време един цар на дивите животни. Той живял в една пещера дълбоко в джунглата. Всички животни го почитали и били верни негови поданици. Царят имал две дъщери, които вече били за женене. Той помолил животните да търсят подходящи съпрузи за неговите момичета.

Един ден един огромен глиган слязъл в близкото село и започнал да опустошава нивите. Селяните били много изплашени и никой не смеел да се доближи до развилнелия се звяр и да го изгони. Намерил се в селото един силен и храбър момък — Раму. Щом чул за бедата, той грабнал най-острото копие и хукнал да спасява своите съселяни. Глиганът го видял и веднага се хвърлил върху него. Раму бил по-бърз и го промушил с копието. Раненият звяр започнал да реве и тутакси побягнал към гората да се спасява.

Раму тръгнал веднага след него. Глиганът бягал все по-бързо и по-бързо, но и Раму не изоставал. И тъкмо когато го настигнал и се приготвил да го убие, глиганът се шмугнал в една пещера. Раму не се поколебал и влязъл в пещерата, но тогава пред него се изправил царят на дивите животни.

— Кой си ти? — извикал царят. — Как смееш да нападаш моя дом и да влизаш в моите владения?

Момъкът се смутил, но смелостта не го напускала. Той разказал на царя накратко какво се е случило.

— Аз ще ти простя — усмихнал се царят, който много харесал Раму, — но само ако се ожениш за една от моите дъщери.

И царят показал на момъка двете си щерки. Едната била много грозна, но била облечена в прекрасни дрехи, целите извезани със сърма и злато. Другото момиче било много красиво, очите му светели като диаманти, но дрехите му били окъсани и покрити с кръпките, и по тях нямало никакви украшения.

Раму избрал хубавицата и се оженил за нея. Той обаче не искал тя да върви до неговия дом в тези дрипи и я скрил в един кош. Вдигнал коша на главата си и го понесъл към къщи. По пътя трябвало да прекоси друго село, където живеела една млада жена на име Ханчибили. Тя било толкова грозна, хитра и зла, че никой не искал да се жени за нея. Щом зърнала Раму, тя го харесала за съпруг и решила да го проследи. Когато наближил родното си селото, той оставил коша под едно дърво и се отправил да кани роднини и приятели да посрещнат царската дъщеря. Докато го нямало, Ханчибили се втурнала към коша, отворила капака и измъкнала красивата девойка. Вързала ръцете и краката й и я бутнала в буйната река, за да се удави. После скочила в коша и затворила капака. Раму се върнал, заобиколен от много хора. Той гордо вдигнал капака и казал:

— Ето, вижте моята хубава жена, дъщерята на царя на джунглата.

Хората с любопитството погледнали вътре и прихнали да се смеят. Момъкът бил много учуден. Той погледнал в коша и какво да види. С ужас разбрал, че жената, която е там, е страшно грозна.

— Не, не може да бъде! Това не е моята жена!

— Но ти вече си се оженил за нея — възкликнали приятелите му. — Сега трябва да си я заведеш у дома и да я приемеш за съпруга.

Раму наистина нямал избор. Натъжен повел жената към дома си и двамата заживели под един покрив.

Царската дъщеря, която била хвърлена в реката, се превърнала в портокалово дърво, което пораснало на брега. То раждало големи и сочни плодове през цялата година.

Един ден Раму видял дървото, обрал чудесните плодове и ги занесъл вкъщи в същия кош, в който носел царската дъщеря.

На другия ден станал рано и поел към полето, а жена му отишла в гората да събира сухи съчки за огъня. Когато Раму се върнал вечерта, заварил своето легло добре оправено, а върху него били оставени благоуханни рози. Леглото на Ханчибили било пълно с мръсотии и умрели мухи. Раму се зачудил кой е сторил всичко това.

На другия ден, когато се върнал от работа, неговото легло блестяло от чистота, а леглото на Ханчибили отново било мръсно и неоправено. Тогава той решил да открие причината за тези странни неща.

На следващата сутринта той отишъл на работа както обикновено, но веднага се върнал и се скрил в един от ъглите на стаята. Скоро с изненада видял как капакът на коша се отваря и оттам излиза дъщерята на царя на джунглата. Тя веднага се заела да оправи леглото му. Тогава Раму скочил и я хванал за ръка.

— Къде беше през цялото време? — питал той.

— А ти защо ме изостави? — отговорила тя.

И девойката му разказали какво се било случило. Двамата не можели да се нагледат от радост. Когато Ханчибили се прибрала вечерта, Раму й казал:

— Искам да те заведа да навестиш баща си. Хайде, влез в коша, аз ще те нося.

Ханчибили се съгласила. Раму понесъл коша направо към реката, хвърлил го във водата и се прибрал вкъщи.

Неговата съпруга, дъщерята на царя на джунглата, го очаквала с преливащо от обич сърце. От този миг те заживели щастливи и честити.

Сома Датта и мъртвата мишка

Един богат търговец ненадейно умрял. Неговите алчни роднини разграбили цялото му богатство и нищо не останало за клетата му вдовица. Тя била толкова изплашена, че грабнала малкия си син Сома Датта и заминала надалече. Клетата жена заживяла в малка колиба, слугувала при богатите и така изхранвала себе си и детето.

Вдовицата много обичала своя син и, въпреки немотията, се постарала момчето да получи най-добро образование. Когато Сома Датта навършил шестнадесет години, майка му решила да го изпрати на работа.

— Синко — казала му тя, — баща ти беше търговец и ти трябва да продължиш неговия занаят. Но ние нямаме пари. В града има един богат търговец, който дава заеми на способни млади хора като тебе. Иди при него и го помоли да ти помогне.

Още на другия ден момъкът отишъл при търговеца. Но за зла участ, когато влязъл при него, търговецът бил в много лошо настроение. Той крещял на някакво момче:

— Аз ти дадох достатъчно пари, за да завъртиш добра търговия! А ти какво направи? Нямаш никаква печалба! Не си спестил достатъчно, за да платиш лихвата! А сега си загубил всичко! Ти не ставаш за търговец!

— Но, господарю… — мъчело се да се оправдае момчето.

— Виж какво! Даже и с един умрял плъх — казал търговеца, сочейки лежащата на пода мъртва мишка, — умният мъж ще съумее да завърти търговия и да натрупа пари!

Сома Датта погледнал мишката, помислил за момент, после грабнал мъртвото животно и се приближил до търговеца.

— Аз не искам пари, взимам назаем тази мишка — казал той. — Ще ви дам разписка.

Търговецът погледнал Сома Датта и избухнал в смях. Но момъкът бил напълно сериозен. Той подал подписана разписка на лихваря и излязъл с умрялата мишка в ръка.

По пътя към къщи минал покрай един магазин и търговецът му извикал:

— Не изхвърляй умрялата мишка. Дай я на котката ми, тя е гладна.

Сома Датта изпълнил молбата му. В замяна търговецът му дал две шепи грах.

Момъкът занесъл граха вкъщи, смлял го и го изпържил. Станала вкусна каша. Момчето напълнило голяма кана с вода и отишло на кръстопътя в края на града.

Скоро от гората почнали да се връщат секачи, които носели на гърбовете си тежки наръчи дърва за горене. Мъжете били уморени, гладни и жадни. Сома Датта им предложил студена вода и грахова каша. Дърварите били приятно изненадани. Те били много благодарни на момчето и всеки му дал по две цепеници.

Сома Датта взел дърветата и ги продал на пазара. С част от парите, които спечелил, купил още грах. Останалите пари скътал в долапа. На другия ден момчето пак сварило каша, наляло вода и отишло на кръстопътя да чака дърварите. Отново им предложил грахова каша и вода и те отново му дали дърва, колкото им се откъснало от сърцето. Сома Датта пак продал дървата на пазара.

И така постепенно младият търговец спестил достатъчно пари, за да започне своя търговия с дърва. Три дни той изкупувал цялата стока на секачите. Намерил сухо и сигурно място и складирал дървата там.

Започнали големите дъждове. Валяло, валяло ден след ден, без да спира. В града не достигали дървата за огрев. Цените скочили. Сома Датта продал стоката си на много добра цена. С парите си купил магазин. С всеотдаен труд и с много умение той натрупал богатство и опит. За няколко години станал един от най-богатите млади търговци в града.

Той никога не забравял за богатия търговец, от когото взел умрялата мишка. Един ден поръчал да му направят мишка от злато и отишъл да види този, който му бил учител в занаята.

— Аз съм ви много благодарен — казал Сома Датта. — Вие ми дадохте съвет и стока, за да започна търговия.

Тогава подал златната мишка на търговеца.

— Какво е това? — възкликнал търговецът. — Аз дадох ли ти заем?

— Да, дадохте ми! — отговорил Датта. — Дадохте ми една умряла мишка.

И младият търговец разказал на стария какво се е случило след тяхната среща в оня далечен ден.

Богатият търговец бил много доволен да чуе интересния разказ на талантливия си ученик. Той толкова го харесал, че му дал дъщеря си за жена. Майката на Сома Датта била много горда с успехите на сина си. Дълги години тримата живели щастливо и охолно.

Принцът змия

От самото сърце на джунглата в Кашмир извирал буен и бистър поток. Неговото подводно течение водело до царството на нагите — онези змии, които по свое желание могат да се превръщат в хора.

Царят на нагите имал много деца. Най-големият принц бил умен и образован. Той бил чел и слушал много за човешкото царство и мечтаел да види как живеят хората. Баща му обаче не му позволявал да излиза сам от потока.

Царят, неговото семейство и придворните често се преобразявали на хора и излизали в гората край потока, за да се повеселят. Музика, танци и буйни пиршества се развихряли през нощта на поляната. Но нагите винаги се връщали в потока малко преди изгрева на слънцето. Грижовният баща се надявал, че по този начин ще задоволи любопитството на принца, но се получавало тъкмо обратното. Принцът все повече мечтаел да види живия свят на истинските хора.

Един ден той излязъл сам от подземния свят и заскитал из гората. По това време на близо минавал странствуващият брамин Собхарам. Той нямал деца и бил тръгнал да се поклони на светите места, като се надявал, че така ще се сдобие със син.

Принцът-змия видял Собхарам да седи под едно дърво. На висок глас браминът се молел на бога да го дари с дете. Принцът се приближил и казал:

— Вземи ме с тебе в дома си. Аз ще бъда твоят син!

— Моят син!? — удивил се Собхарам. — Но ти си змия!

— Сега наистина съм змия, но ако ме заведеш в дома си, ще се превърна в дете.

Собхарам се замислил и накрая решил да вземе змията вкъщи. Сложил я внимателно в торбата си и поел към къщи. Щом влязъл, развързал торбата, излязъл на двора и повикал жена си:

— Стопанке, донесъл съм ти син — казал той. — Ела да го видиш!

Жена му дотичала и ахнала от изненада, когато пред нея се изправило чудно красиво девет-десет годишно момче.

— Господ ни е благословил — прошепнала тя. — Твоето ходене до светите места не беше напразно.

Собхарам плахо надникнал в стаята. Когато открил, че думите на змията са се сбъднали, той бил безкрайно щастлив.

— Татко, аз съм твоят син — казало момчето. — Бъди добър с мен и ме обичай.

Собхарам и жена му не могли да се нарадват, че си имали син и то толкова хубав и умен. Нарекли го Награя и се грижели за него с много нежност и всеотдайност. Всички селяни обикнали малкото момче и често му носели подаръци и сладки.

Момчето порасло и станало младеж — строен, силен и напет.

— Татко — казал един ден Награя, — има ли някъде наблизо басейн или езеро, където мога да поплувам?

— Има само един басейн наблизо — отвърнал Собхарам, — и той е в градината на царския дворец. Там се къпе принцеса Химал.

— Моля те, татко, заведи ме там — казал Награя.

— Не бива да ходиш там! — уплашил се Собхарам. — Стражите на царските порти няма да те пуснат да влезеш!

— Ще се оправя някак, татко! — успокоил го Награя.

Накрая Собхарам се съгласил и двамата тръгнали към двореца. Когато стигнали, бащата казал:

— Басейнът е зад тези високи стени.

Награя тръгнал покрай стената, и намерил една дебела тръба, от която се изтичала водата от басейна. Момъкът веднага се преобразил на змия и пропълзял по тръбата в градината. Там отново се преобразил на човек, съблякъл дрехите си и скочил в басейна. О, какво удоволствие било да плува в чистата и студена вода!

По това време принцеса Химал била в градината. Тя чула плясъка на водата и отишла да види кой се е осмелил да влезе в нейния басейн. Като стигнала — що да види — най-красивия младеж, който човек може да си представи. Сърцето и се изпълнило с обич.

Награя също видял принцесата. Уплашил се, че може да му се скара, и бързо изскочил от басейна. Облякъл се надве-натри и побягнал към тръбата. Там отново се превърна в змия и изпълзял навън.

Принцесата искала на всяка цена да се запознае с непознатия красавец и да разговаря с него. Тя била сигурна, че той не може да прескочи високите зидове и ще бъде принуден да се върне. Дълго чакала, но непознатият не се появил.

Тогава Химал изпратил слугите да го търсят, но той сякаш се бил изпарил. Не могли да го намерят никъде, въпреки че претърсили внимателно цялата градина. Принцесата повикала няколко стражи и им наредила да търсят младежа отвъд високите стени на двореца. Описала им как изглежда и те тръгнали. Не след дълго стражите донесли вестта, че намерили такъв младеж, но бил кръгъл бедняк.

Химал нямала търпение да се разбере, дали това е същият момък. Тя се преоблякла като мъж и заедно със стражите отишла в къщата на Собхарам. Видяла младежа и веднага го познала. Без да губи време принцесата се върнала в двореца и съобщила на баща си, че е решила да се омъжи за сина на брамина Собхарам. Царят имал намерение да омъжи дъщеря си за принц и започнал да я уговаря, но принцесата била непреклонна. Не помогнали нито увещания, нито молбите, нито заплахите.

Накрая бащата отстъпил. Царят изпратил вест до Собхарам, че на другия ден в двореца ще ожени принцеса Химал и сина му. Награя бил много доволен от предложението, защото и той харесвал принцеса Химал. Собхарам и жена му също били безкрайно щастливи, но си имали една голяма грижа. Нали били последни бедняци — нямало да могат да дарят сватовете и гостите със скъпи подаръци, нито пък да устроят пищна процесия, както го изисквал обичаят.

— Не се тревожи, татко, всичко ще бъде наред — успокоил го Награя. — Вземи този пръстен и го хвърли в горския поток, там, където ме видя за първи път. От водата ще излезе един войник и ще те попита какво искаш. Кажи му, че трябва да уреди всичко, което е необходимо за сватба на принц и принцеса, и се върни у дома.

Собхарам взел пръстена и отишъл при потока. Хвърлил го във водата и зачакал. Не изтекла и минута и пред него се изправил напет войник.

— Какви са твоите желания? — попитал той.

— Моят син ще се жени утре за принцеса Химал — казал Собхарам. — Уреди сватбената церемония и подаръците да подхождат на един принц.

Собхарам се върнал вкъщи. След няколко часа пред бедната му къщурка започнали да се трупат музиканти, войници, придворни и слуги, който носели кутии със скъпи дрехи и украшения. Накрая пристигнал величествен бял кон, пищно украсен с гирлянди от цветя, пера и скъпоценни камъни, подходящи само за жених принц. На него бъдещия съпруг трябвало да се яви пред невестата.

Собхарам, жена му и Награя извадили от кутиите красиви дрехи, перлени и златни украшения. Всичко било готово за сватбеното шествие. Младоженецът изглеждал великолепно и не отстъпвал и на най-богатия принц. Той водел шествието на белия кон, а след него се клатушкали слонове, натоварени с дарове, марширували войници с копия и знамена, музиканти надували флейти, а танцьорки извивали кръшни тела. Награя бил толкова красив, че като го видял, царят не повярвал на очите си.

Но сватбата, като всяко чудо, траяла три дни. Царят подарил нов дворец на младоженците. Собхарам и жена му се прибрали вкъщи. Музикантите, войниците и останалите сватбари на жениха се върнали в царството на нагите, откъдето били дошли. Те разказали на цар Нага всичко за сватбата на сина му и принцесата. Нагите изобщо не се зарадвали на новината, те не могли да приемат, че техният престолонаследник смята вече да живее сред хората. Някой от момичетата, които били влюбени в Награя, го ревнували от Химал. Те искали да го върнат в царството, на всяка цена, но никой не знаел как. „Само да можехме да го накараме да влезе в потока и ще си го върнем — въздишали те.“

Един стар наг се наел да опита да прибере принца. Той се преобразил като чуждестранен търговец, отишъл при Химал и взел да й предлага невиждани украшения. Когато извадил една красива гривна, покрита с блестящи скъпоценни камъни, Химал възкликнала:

— О, колко са хубави тези гривни! Ще си купя поне две.

— Поне две? — престорено се учудил търговецът. — Съжалявам, но имам само една. Загубих другата по пътя. Бях се спрял да утоля жаждата си на потока в гората и едната гривна се търкулна във водата. Дълго я търсих, но не можах да я намеря. Никога не съм бил добър плувец.

— Къде е този поток? — попитала Химал. — Моят съпруг е много добър плувец. Той ще ми я намери.

— Но ако просто му кажеш, че в някакъв поток има някаква красива гривна, той едва ли ще ти повярва — замислил се търговецът. — По-добре го заведи при потока и се престори, че уж случайно си изпускаш гривната във водата. Тогава той непременно ще се опита да ти я намери. Ще се гмурне до дъното и ще извади едната гривна. Тогава ти му кажи, че това не е твоята и той ще намери и другата.

На Хамал й допаднала идеята на търговеца. Само така можела да има и двете гривни. Принцесата попитала търговеца къде е горския поток и той и обяснил как да го намери. Непознатият й дал гривната и казал, че ако всичко стане според плана им, след някой и друг ден ще се отбие да вземе парите за двете гривни.

На другия ден Химал и Награя отишли в гората и принцесата довела съпруга си до потока. Тя се навела да пие вода и нарочно си изпуснала гривната.

— О, какво направих, гривната ми падна във водата! — проплакала принцесата. — Моля те, Награя, извади ми я! Много ти се моля!

Принцът не искал да влиза в потока. Той се страхувал, че ако влезе във водата, нагите ще го уловят и ще го върнат в царството на баща му.

— Остави тази гривна — казал той. — Ще ти купя по-хубава.

— Няма по-хубава! — запротестирала Химал. — Тя е най-хубавата гривна на света. Ако ме обичаш, ще ми я извадиш от водата! — троснала се принцесата.

— Не ме принуждавай да влизам в потока — опитал се да възрази Награя. — По-добре ще е за теб, ако я забравиш!

— Да я забравя?! — извикала Химал. — Как мога да забравя любимата си гривна? Няма да се мръдна от това място, докато не ми я извадиш! Ако ти не ми помогнеш, аз сама ще скоча във водата и ще си я намеря!

Награя дълго я умолявал да не го кара да влиза във водата, но Химал не искала и да чуе. Накрая той се хвърлил в потока. Отдолу го чакали момчетата-змии. Докато той се оглеждал под водата, те го завързали и го отвлекли в царството на нагите.

Химал го чакала, чакала, но от Награя нямало и следа. Вълните на водата изчезнали и повърхността на потока станала гладка като огледало. Принцесата се уплашила да не се е удавил и извикала слугите. Те се гмуркали, търсели навсякъде, но… напразно. Не могли да намерят дори тялото му. Химал разбрала, че е изгубила съпруга си. Сълзи като реки потекли от очите й. Тя не можела да понесе страшната загуба.

Принцесата не пожелала да се върне сама в двореца и заживяла в гората. Намерила някаква запустяла колиба, съблякла скъпо украсените си царски дрехи и облякла бяло сари на вдовица. От време на време край колибата й минавали заблудени странници и просяци. Химал ги хранела с треви и билки.

Веднъж един старец почукал на колибката. Химал го нагостила и му дала постеля за през нощта. За да мине по-бързо времето, принцесата го помолила да й разкаже приказка.

— Разбира се, милостива стопанке — отвърнал старецът. — Ще ти разкажа една истинска история, която видях със собствените си очи миналата нощ.

— Какво се е случило? — полюбопитствала Химал.

— Слушай тогава — подхванал старецът. — Снощи се бях подслонил под едно дърво, близо до потока, но не можех да заспя. Точно в полунощ видях странно шествие да излиза от водата. Начело вървяха царят и царицата, следваха ги един принц, много принцеси и техните придворни. Бяха се подготвили за веселба. Имаше много музика, танци и голям пир. Всички бяха много щастливи. Само младият принц остана тъжен и самотен.

След празненството те започнаха да си тръгват. Принцът искаше да остане, но няколко слуги го чакаха, за да го върнат в потока. Той им каза:

— Оставете ме сам. Ще се върна по-късно.

— Не може, ваше височество, царят ни нареди да чакаме, докато се прибереш!

Тогава принцът стана и бавно тръгна към потока, но на няколко пъти се обърна назад.

— О, неразумна Химал! — въздъхна той. — Защо ме застави да се върна в потока?

Просякът не знаел, че разказвал на Химал нейната собствена история. Тя му благодарила за хубавата приказка и едва дочакала до следващата вечер, за да отиде до потока и да провери дали думите на непознатия били верни.

Когато настъпила нощта Химал се скрила в храстите и зачакала. Скоро от водата заизлизало празничното шествие на нагите. Химал видяла с очите си всичко, което вече била чула от просяка. Накрая, когато всички си отишли и останал само Награя и няколко слуги, Химал излязла от храстите и се хвърлила в краката на му.

— Награя, съпруже мой! Аз съм Химал, твоята неразумна жена! — извикала тя през сълзи. — Прости ми, господарю, мой! Прости ми грешката, която ми струваше толкова скъпо!

Награя бил изненадан, но щастието изпълнило сърцето му. Той вдигнал разплаканата Химал и я прегърнал.

— Ти не знаеш, скъпа моя — казал той, — че аз съм принц-змия. Аз исках да живея сред хората, но моите роднини и приятели пожелаха да ме върнат обратно в нашето царство. Те, те подлъгаха да ме накараш да се хвърля в потока, за да могат да ме отвлекат. Химал, мила, ти не знаеш колко ми липсваш!

— Ти си принц Нага! — възкликнала Химал. — Ето защо си така прекрасен! Моля те, не ме оставяй пак. Вземи ме със себе си! Ще те следвам навсякъде, където отидеш!

— Ти не можеш да дойдеш в царството на нагите — отвърнал Награя. — Там няма човешки същества, всички са змии. Ние се превръщаме в хора, когато пожелаем само временно.

— Тогава ти не трябва да ме напускаш! — проплакала Химал.

— Мила, трябва да се върна при нагите — казал спокойно принцът. — Тези слуги ме чакат, за да ме върнат.

— Щом е тъй, вземи ме със себе си! — настоявала Химал.

Принцът се замислил.

— Добре — казал той, — ела с мене. Аз ще помоля родителите си да ми разрешат да се върна при хората и да живея като Награя. Да се надяваме, че като те видят, ще ми позволят!

И така, Награя хванал Химал за ръка и двамата пристигнали в царството на нагите. Отвсякъде изпълзели любопитни змии и заобиколили младата жена.

— Това е Химал — казал Награя. — Аз се ожених за нея. Искам всички да обещаете, че няма да й причините нищо лошо.

— Как може човешко същество да живее сред змии?! — просъскала една принцеса-змия.

— Тя няма да живее тук — отвърнал Награя. — Ще се върне на земята и аз трябва да отида с нея. Искам само да помоля татко и майка да ми разрешат.

Принцът оставил Химал с момичетата-змии и отишъл да види родителите си. Когато се върнал обаче той намерил Химал почти безжизнена. Някоя от завистниците я била отровила. Скоро принцесата умряла.

Награя бил толкова нещастен, че не искал да стои повече и минута в царството на нагите. Той прихванал леко тялото на принцесата и внимателно я изнесъл от водата. Положил я на брега на потока и покрил тялото й с цветя. Всеки ден се връщал при своята любима и я покривал отново със свежи цветя.

Веднъж покрай Химал минал един вълшебник. Той видял красивото момиче, което сякаш спяло край потока. От него ухаело на цветя. Домъчняло му за Химал — да умре толкова млада и красива! Прегледал я и разбрал, че е отровена. Непознатият владеел чудодейна сила — с вълшебно заклинание можел да изважда отровата от тялото. Той не се поколебал да произнесе магическите думи!

Химал отворила очи, отърсила цветята от себе си и се огледала. Тя разказала на вълшебника коя е и какво се случило с нея.

— Сигурен съм, че твоят мъж е този, който идва всеки ден и те покрива с цветя. Той и днес ще дойде. Искаш ли да го почакаш или ще дойдеш с мен при баща си?

— Моля те, позволи ми да почакам Награя!

— Добре, тогава нека се скрием и да видим какво ще направи, като открие, че тялото ти е изчезнало — съгласил се вълшебникът.

Скрили се зад храста и зачакали. Скоро дошъл Награя с огромен букет. Когато не намерил тялото на Химал, той се свлякъл на земята и горчиво заплакал. Химал се втурнала към него и го прегърнала.

— Стани, господарю мой! — викала тя. — Твоята Химал е жива! Великият вълшебник ме съживи. Той ни чака там.

Награя прегърнал Химал и двамата отишли при вълшебника. Те паднали на колене пред него и му благодарили. После отишли при бащата на Химал. Царят ги посрещнал с неописуема радост. Награя повече никога не се върнал в царството на нагите. Той и Химал имали много деца и живели щастливо много години.

Сигурно са живи и сега. Ако отидете в Кашмир, потърсете ги.

Змията със златната опашка

Някога много, много отдавна, в едно далечно село живеел беден селянин. Той имал жена, която се казвала Суджата и седем сина. Селянинът и жена му работили от изгрев до залез, за да изхранват челядта си. Той работел на нивата, а Суджата се грижела за къщата. Тя помитала двора, носила вода от реката, събирала съчки за огън и готвела вкусни гозби.

Но техните седем сина били най-мързеливите младежи, които някога са се раждали на този свят. Въпреки че семейството им било толкова бедно, те не правели нищо, за да помогнат на родителите си. Това много наскърбявало майка им и тя се молела на бога:

— О, Господи, дай ми още един син, който да ни помага!

Хората от селото казвали, че следващото й дете непременно ще им донесе късмет. Селянинът и жена му също били сигурни, че ще им се роди син, съвсем различен от останалите. Но уви, когато бебето се родило, то въобще не било обикновено дете, а дълга змия! Тя веднага изпълзяла от къщата и изчезнала в джунглата. Суджата много се натъжила, защото родила змия, още по-мъчно й ставало като си помислела, че рожбата ги е изоставила. Дни наред горката жена оплаквала своята злочеста съдба.

Една нощ Суджата сънувала странен сън. Сякаш нейният син-змия лежал в скута й и казал:

— Не тъжи за мен, мамо! Аз се родих змия, защото бях прокълнат.

— Но какво е това проклятие, сине? — попитала майката.

— Някога, в предишния си живот съм бил много богат човек — отвърнал той. — Имал съм купища злато, но не съм давал нищо на никого, дори на собствената си майка. Тя умряла от глад, докато аз съм имал толкова много богатства. И заради този грях се родих змия. Сега ще плащам за своите грехове като ти давам всеки ден по три пръста чисто злато.

— Три пръста чисто злато? Но как? — запитала Суджата.

— Всеки ден ще идвам в къщата за чаша мляко и след като я изпия, ти трябва да отсичаш три пръста от опашката ми, които ще се превърнат в злато — казала змията.

— Но така ще ти причиня болка, детето ми — заплакала Суджата.

— Няма, майко — отвърнала змията, — аз няма да изпитам никаква болка.

Суджата се сепнала и се събудила. Веднага се огледала да види дали змията не е в стаята. Но нея я нямало. Въпреки това майката повярвала на съня. Сигурна била, че той ще се сбъдне.

На следващата сутрин Суджата поставила паничка с мляко на пода в нейната стая и търпеливо зачакала. Скоро змията дошла и изпила всичкото мляко. След това погледнала майка си. Клетата жена разбрала, че змията я подканва да отреже три пръста от опашката й. Отишла в кухнята донесла нож. Ръцете й треперели, тя въздъхнала, събрала сили и внимателно отрязала парче от опашката на змията. То мигновено се превърнало в злато, а змията изпълзяла от стаята и изчезнала в джунглата.

От този ден нататък змията винаги се появявала в ранни зори. Първо изпивала млякото, а след това Суджата отрязвала три пръста от опашката й.

Семейството вече не било бедно. Те имали достатъчно храна и хубави дрехи. На седмината мързеливи братя този живот им харесвал. Те пръскали пари и ставали все по-алчни. Накрая парите започнали да не им стигат и те казали на майка си:

— Майко, трябват ни още пари!

— Но, скъпи мои, ние получаваме по три пръста чисто злато всеки ден! — отговорила Суджата. — Трябва да сме благодарни на това, което имаме. То не е малко!

Тогава най-големият брат подхванал:

— Мамо, сигурен съм, че змията няма да се разсърди, ако отрязваш вместо три пръста четири пръста от опашката й. Нашият брат ще разбере затрудненията ни и мисля, че на драго сърце ще ни помогне!

— Не! — възразила Суджата. — Не мога да направя това!

Но синовете не й давали мира. Всеки ден настоявали да отреже повече. Един ден Суджата се съгласила. „Него няма да го заболи!“ — помислила си тя.

На другата сутрин змията дошла и майката както винаги й дала мляко. След това взела ножа и отрязала четири пръста от опашката. Но опашката се обляла с кръв и синът-змия за няколко минути издъхнал. Суджата започнала да пищи от ужас. Горчиво съжалила за постъпката си и жално заплакала.

Седемте мързеливи синове веднага дотичали. Те заварили майка си просната на земята, нежно притиснала до сърцето си мъртвата змия. Алчните младежи грабнали отрязаното парче, но за тяхна изненада опашката не се превърнала в злато.

— О! — оплаквали се те. — Повече няма да получаваме злато. Няма я вече добрата змия.

И те също се облели в сълзи.

Восъчният нос

Преди много години в Индия живял един цар. Той бил много известен заради любовта си към мечовете. Занаятчии от всички краища се надпреварвали да му подаряват от красиви по-красиви и здрави мечове. За целта царят назначил един от най-верните си слуги да проверява мечовете.

Отначало слугата вършел своята работа съвестно и честно, но много скоро започнал да одобрява само тези мечове, за които майсторите му давали преди това подкуп. Когато ковачите носели своите мечове в двореца, слугата се преструвал, че по миризмата усещал качеството на меча. Поднасял острието до носа си, вдишвал два-три пъти, а после тържествено обявявал кой меч е добър и кой не.

Един ден млад и хитър майстор донесъл изкован от него меч, който бил от здрава стомана, прекрасно оформен и въобще безупречен във всяко отношение. Майсторът обаче не бил дал подкуп на слугата. Царят заповядал:

— Провери меча.

Слугата повдигнал меча, поднесъл го до носа си. После се намръщил и отказал да приеме меча. Младият занаятчия бил обиден. Той се върнал вкъщи и замислил план как да даде урок на алчния и лъжлив царски слуга. Намазал меча с лютив червен пипер и го прибрал в ножницата. На другата сутрин, рано-рано, отново похлопал на царските порти. Царят пак повикал слугата да си каже думата.

Слугата познал вчерашния майстор, усмихнал се, помирисал меча и започнал неудържимо да киха. Така силно кихал и мятал глава напред-назад, че ненадейно острият меч отрязал носа му и той хвръкнал във въздуха. Всички се разсмели, слугата потънал вдън земя от срам и избягал.

Новината за слугата без нос се понесла надлъж и нашир. Царят узнал за подлостта на слугата и го прогонил от царството си. Но минали години и хората забравили за слугата. През това време той отишъл при добър доктор, който се смилил над него. Взел му мярка и му измайсторил восъчен нос, досущ като истинския. Когато слугата се видял в огледалото, много се зарадвал.

Един ден той се върнал в царския палат. Царят го познал и го попитал как е.

— Добре съм, господарю мой, но искам да ти служа отново.

— Имам нужда от дърводелец и зная, че ти можеш да вършиш тази работа.

— Приемам — казал слугата.

И така слугата започнал работа като дърводелец. Работил много добре, поръчките се увеличавали и скоро той станал главен дърводелец. Но повишението отново завъртяло главата му. Пак започнал да взема подкупи от занаятчиите.

Един ден млад занаятчия донесъл в двореца малко дървено конче за принца. Изпратили го при главния дърводелец. Младият майстор обаче не дал подкуп на алчния слуга и неговото конче не било одобрено. Дърводелецът дори му се подиграл:

— Конят ти прилича на магаре!

На младия занаятчия му станало болно, но си замълчал. Взел си играчката, излязъл, седнал на слънце и започнал да я украсява. Знаел, че скоро царят ще излезе от двореца. И наистина, не след дълго се появил владетелят, следван от придворните си, и забелязал дървеното конче.

— Красиво е — казал царят. — Викнете главния дърводелец.

Главният дърводелец веднага дотичал. Младият занаятчия продължавал търпеливо да украсява коня си. Дълго време алчният слуга наблюдавал работата му и се правел, че преценява. Почнал да прави гримаси, да се чуди. Този ден било много горещо, слънцето немилостиво припичало. Главният дърводелец бил решил да отхвърли коня и тъкмо се канел да си отвори устата, восъкът се разтопил и носът паднал на земята.

Царят, придворните и занаятчията се прививали от смях, а главният дърводелец побягнал засрамен. Той изгубил не само восъчния нос, но и работата си и до края на живота си живял в бедност.

Сребърната кошница

На брега на река Нарбада се намирал дворецът на цар Читрадев. Един от многобройните му слуги се наричал Говинд. Рано една сутрин Говинд придружил принцеса Нандини до царската градина, за да си набере цветя. Принцесата носела една сребърна кошница, в която слагала различни цветя. След като я напълнила, Нандини си тръгнала към къщи.

Докато Нандини и Говинд вървели по обратния път, те видели старец с бяла брада и оредяла коса. Той седял точно пред царската градина и говорел с няколко човека.

— Какъв е този човек? — попитала Нандини. — Какво прави тук?

— Почакай ме тук, принцесо, ще отида да разбера — казал слугата и се запътил към разговарящите хора.

След няколко минути се върнал и казал на Нандини:

— Този стар човек е гадател. Той може да каже кой за кого ще се ожени.

— Наистина ли може?! — възкликнала принцесата. — Колко интересно. И как го прави?

— Взема два стръка трева и ги омотава — обяснил Говинд. — Казва, че това се наричало брачния възел на Брахма.

— Върни се при стареца, Говинд, и разбери кой ще се омъжи за мене.

— Но принцесо, това няма да е разумно. Тези гадатели говорят лъжи, само за да зарадват хората. Така си изкарват прехраната. По-добре да се стои по-далеч от тях — опитал се да я разубеди Говинд.

— Не съм те молила за съвет — срязала го принцесата. — Просто иди и разбери това, което искам.

— Както желаете, господарке — отвърнал слугата. — Щом това е вашата воля, ще отида и ще попитам.

И Говинд отишъл при гадателя, а Нандини останала да го чакала в градината.

— Идвам при тебе от името на царското семейство — прошепнал слугата на гадателя. — Бих искал да говоря с тебе насаме, така че никой друг да не ни чуе.

Старецът и Говинд се отделили настрани.

— Какво искаш да знаеш? — запитал гадателят.

— Принцеса Нандини иска да разбере кой ще се ожени за нея — отвърнал слугата.

Старецът взел два стръка трева и ги съединил. Вгледал се внимателно във възела. Накрая се усмихнал и казал на Говинд:

— Ти ще се ожениш за принцеса Нандини.

— Аз! — извикал слугата — Ти грешиш. Та аз съм прост слуга.

— Няма никаква грешка — отговорил старецът. Ти ще бъдеш неин съпруг.

Бавно и унило Говинд тръгнал към царската градина.

— Е? — попитала го принцесата. — Какво ти каза той?

— Принцесо, предупредих ви, че тези гадатели никога не казват истината. Неговите думи са толкова грозни, че не мога да ги повторя.

— Какво каза той?

— Не мога да ви отговоря. Прекалено лошо е, за да бъде повторено, принцесо.

— Говинд! — извикала строго принцесата. — Заповядвам ти ми кажеш какво е предсказанието на стареца.

— Както желаете — отговорил слугата. — Щом ми заповядвате, ще се подчиня. Той каза, че ще се омъжите за мене.

— Какво нахалство и безочие! — изпищяла принцесата. — Как смееш да повтаряш пред мене такива глупости!

Нандини била толкова ядосана, че заплатила сребърната кошница с цветята по главата на Говинд. Без да погледне какво е станало, тя се върнала в двореца. Сребърната кошница ударила Говинд по челото и направила дълбока рана. Тя започнала да кърви, скоро лицето му било обляно в кръв. Това много го ядосало.

— Маже и да си принцеса, но нямаш право да ме обиждаш така — промърморил той след отдалечаващата се принцеса.

После се навел, събрал цветята в кошницата и се прибрал вкъщи.

— Надявам се, че никога повече няма да я видя — повтарял си слугата по пътя към къщи.

Като се прибрал, решил да не се връща в двореца. Намислил да се отправи на път, да скита из далечни страни. Все някъде ще си намери хляб и подслон.

Рано на другата сутрин се приготвил, сложил в торбата малкото неща, които имал и потеглил. Заради раната, която имал на челото, главата му била превързана. Той вървял, вървял, минавали дни и нощи и накрая стигнал до голям град. Направило му впечатление, че всички били облечени в нови, хубави дрехи и били много щастливи. Явно бил пристигнал по време на някакъв празник.

— Какво става тук? — попитал Говинд едно момче.

— Нищо ли не знаеш? Днес ще бъде избран новият цар.

Говинд поискал да научи нещо повече.

— Нашият цар почина наскоро — продължило момчето. — Преди да умре, той издаде заповед следващият цар да бъде избран от неговия слон. Днес слонът ще избере новия ни цар. Това е причината толкова принцове и благородници днес да са в града. Ела и ти да се повеселиш.

Говинд отишъл с момчето до мястото, където се очаквало появяването на слона. Там вече се били събрали тълпи от народ, най-отпред се били подредили принцовете и благородниците. Всеки се надявал, че ще има късмета да бъде избран от слона.

Във въздуха се носела музика, ехтели удари на барабаните. Задал се царският слон. Той имал величествени бивни и бил богато украсен за необикновената церемония. На хобота си носел красив венец. Според заповедта на царя слонът трябвало да сложи този венец на главата на мъжа, който ще стане цар. Слонът се движел бавно между хората, вглеждал се внимателно във всеки, но не можел да избере никого. Отминал всички принцове и благородници, без да е избрал никой от тях. Тържествено пристъпил към обикновените хора.

— Той продължава да търси бъдещия цар! — казал някой.

Силна възбуда преминала през тълпата. Хората започнали да крещят и да наричат слона с нежни и красиви имена. Всеки искал да се доближи и да го погали. Но слонът бавно продължил напред.

Изведнъж той се изправил пред Говинд. Огледал го много внимателно. След това му се поклонил и поставил венеца на главата му. Говинд бил избран за цар!

Хората започнали да надуват свирките от раковини и да бият барабаните. Министри и офицери се изправили пред него, за да му изкажат почитта си. Говинд бил удивен. Имал чувството, че сънува. Не можел да повярва, че всичко това се е случило наяве. Тълпата го качила на слона и пищната процесия се запътила към двореца. Там всичко било готово за тържествената коронация.

Говинд бил много добър цар — мъдър и благороден. Работел усърдно и управлявал добре царството си. Хората го обичали и уважавали. Надлъж и нашир се разнесла вестта за справедливото му управление.

Дошло време цар Говинд да се ожени. Той изпратил своите вестоносци да търсят подходяща съпруга.

Славата на знаменития цар Говинд достигнала и до цар Читрадев, бащата на Нандини. Той също търсел съпруг за дъщеря си и решил, че ще бъде много хубаво ако Нандини се ожени за Говинд. Затова изпратил свои вестоносци до Говинд с предложение да му даде дъщеря си за жена. Младият владетел се съгласил и скоро вдигнали голяма сватба. Всички благославяли царската двойка.

Говинд се върнал в своя град, където го посрещнали радостно. Тържествата продължили и всички обикнали новата царица.

Един ден Нандини попитала Говинд:

— От какво ти е този белег на челото? Трябва да си извършил някое много смело дело, за да се нараниш така?

Говинд се усмихнал:

— Този белег — отвърнал той, — е свещеният белег на брака.

— Нищо не разбирам — учудила се Нандини. — Кажи ми честно, как получи този белег.

— Много е просто — отговорил царят. — Този белег е знак на добър късмет. Той ме направи цар, а също и твой съпруг.

— Говинд, аз още не мога да разбера какво говориш — извикала Нандини нетърпеливо. — Помолих те да говориш ясно. Как получи белега?

— Добре — отвърнал Говинд. — Почакай един момент и ще ти обясня.

Той бързо излязъл от стаята и се върнал със сребърната кошница.

— Спомняш ли си я? — попитал жена си царят.

Нандини погледнала кошницата. В първия момент била озадачена, но след това я познала.

— О! Та това е моята кошница за цветя.

Нандини се вгледала в царя.

— Чак сега разбирам. Ти си онзи Говинд. Аз хвърлих кошницата по тебе. О, Говинд, прости ми, че тогава те ударих. Не знаех, че съм те наранила. Този ден се държах много лошо. Нали ще ми простиш?

— Няма какво да прощавам, скъпа моя — отговорил Говинд, — всъщност трябва да ти благодаря, че ме удари с кошницата.

— Да ми благодариш ли? Но защо? — попитала Нандини.

— Ако не беше се разгневила и не ме беше ударила с кошницата, аз нямаше да напусна двореца. А ако не бяха напуснал двореца, нямаше да стана цар. И ако не бяха станал цар, нямаше да се оженя за тебе.

— Всичко това е чудесно. В края на краищата онзи стар гадател излезе прав — възкликнала Нандини.

Балу Шах — скъперникът

Живеел някога един голям скъперник, който не обичал да дава пари на никого, дори на самия себе си. Наричал се Балу Шах. Един ден той забелязал зрели фурми на едно високо палмово дърво. И тъй като много обичал фурми, приискало му се да си хапне. Не можел обаче да ги достигне, а не искал да моли някого да му набере, защото се страхувал да не се наложи да си плати. Решил сам да се качи на дървото.

Никога преди не се бил качвал на такава палма, но успял да стигне до върха й. Тъкмо когато се опитвал да си откъсне няколко фурми, погледнал надолу. Височината толкова го изплашила, че започнал целият да трепери. От изкачването се бил уморил и вече едва се държал. Страхувал се да не падне. От такава височина сигурно щял да се пребие. Наоколо нямало никой, който да му помогне и той започнал да моли бога за помощ. Обещал да направи всичко, което е по силите му, за да му се отблагодари. Тържествено се заклел, че ако успее да слезе от дървото невредим, ще нагости богато хиляда брамини.

Това обещание го окуражило малко. Той започнал да се спуска надолу по дървото. Когато стигнал до средата, отново погледнал към земята. Сега височината не му се виждала чак толкова страшна. Въздъхнал с облекчение и си помислил, че се е зарекъл твърде прибързано. Решил, че броят на брамините, които обещал да нахрани, е много голям. Сторило му се, че бог ще бъде доволен, ако нахрани и петстотин.

Но докато се спускал надолу по дървото си мислел, че и петстотин са много.

— Бог ще разбере затрудненията ми да нахраня толкова много хора. Разумно е да намаля на двеста — мислел си скъперникът.

Така колкото по-надолу се спускал по дървото, толкова повече намалявал броя на брамините. Когато най-после достигнал до земята, той си дал тържествена клетва, че от благодарност ще нагости един брамин.

Балу Шах се поуспокоил и тръгнал към къщи. По пътя пресметнал колко ще струва гощавката на един брамин. Сторило му се твърде много и решил да намали цената. Но как да го направи? Най-добре ще е да поканя някой брамин, който яде малко, си мислел скъперникът. Внимателно разпитал съселяните си. Имало един брамин, наречен Джанки Дас, за когото казвали, че яде малко. Джанки Дас бил умен и хитър, а и знаел що за човек е Балу Шах. Браминът с готовност приел поканата на Балу Шах.

Като се върнал вкъщи, скъперникът казал на жена си Шамали за тържествената клетва. Обяснил й, че вече е поканил един брамин на обед.

— Трябва да нахраним Джанки Дас, за да се отблагодаря на бога. Направи всичко необходимо — казал Балу Шах на жена си. — Но помни, че трябва да харчим колкото е възможно по-малко — допълнил той.

Случило се така, че следващият ден бил пазарен. За да покрие загубите, които щял да понесе от гощавката, Балу Шах решил да отиде на пазара и да продаде малко стока. Той казал на жена си да се грижи за техния гост.

— Наистина моят дълг е лично да нагостя госта. Точно днес обаче имам много спешна работа — обяснил той.

Рано сутринта Джанки Дас видял Балу Шах да бърза към пазара и се запътил към къщата му да види как се нареждат нещата. Шамали се притеснила като видяла госта толкова рано в къщата. Въпреки това тя го поздравила любезно и го поканила да седне.

— Аз се отбих само за малко. По пътя за храма видях Балу Шах и помислих, че може да имаш нужда от съвет или помощ — обяснил Джанки Дас.

— Благодаря ти много — отвърнала Шамали. — Правя всичко, за да спазя правилата и обичаите, но ще се вслушам във всяко твое напътствие.

— Работа е много проста — казал гостът. — Но ти трябва да запомниш нещо твърде важно. Въпреки че дадената клетва е да се нагости един човек, трябва да приготвиш храна, колкото за десет души и дори повече. Вярвам, че знаеш колко ястия трябва да бъдат сервирани.

Шамали му изброила ястията, които е приготвила.

— Така е добре, но няма да е лошо да приготвиш още три сладки ястия за десерт от благодарност към бог Ганапати. Нали разбираш, трябва да сме благодарни на всички богове.

След тези разяснения браминът си тръгнал. До пладне Шамали приготвила всички ястия и скоро гостът пристигнал.

— Надявам се, че храната е готова — казал той. — Нека първо благодарим на боговете на дома.

Шамали запалила една лампа и подредила всички ястия пред нея. Тогава Джанки Дас казал:

— Ти явно си разумна жена и си приготвила всичко, както си му е реда. Но къде са двете жълтици?

Шамали не била чувала за такъв обичай, не си спомняла и съпругът й да е споменавал нещо подобно, но решила, че щом това е важен обичай, той трябва да се спази докрай. Не желаела в такъв важен момент да спори с госта.

Джанки Дас започнал да се храни. Той ял по много и от всичко. След това извадил една кърпа и прибрал в нея това, което останало. Получил се огромен вързоп, който бил за неговото семейство. След като прибрал в кесията си двете жълтици, предназначени за боговете, той казал:

— Храната беше хубава и бог ще бъде благодарен на тебе и на съпруга ти Балу Шах. Има само една последна церемония, която се изразява в даването на дакшина.

Шамали не разбрала какво точно трябва да стори. Джанки Дал обяснил:

— Когато се покани на тържествен обед, някой брамин, церемонията не се смята за завършена, преди да му се дадат поне две жълтици. Това е много известен обичай. Ти си умна жена, не може да не го знаеш, нали.

Горката жена се страхувала, че нейният съпруг няма да одобри даването и на дакшина. Но решила, че след като това е много известен и важен обичай, той трябва да се изпълни. И тя дала още две жълтици на брамина.

Най-накрая, доволен от всичко, Джанки Дас се прибрал вкъщи. Извикал жена си и й казал, че Балу Шах щял да дойде в тяхната къща и щял да бъде много ядосан. Джанки Дас обяснил на съпругата си какво точно трябва да прави, когато пристигне Балу Шах. След това се затворил в стаята си и заспал дълбоко след обилния обед.

Балу Шах се прибрал вкъщи късно вечерта. Шамали му разказала всичко, което се е случило по време на гощавката. Балу Шах бил потресен. Той се разярил. Взел една голяма тояга и се втурнал към дома на Джанки Дас.

Когато жената на брамина видяла приближаващия се Балу Шах, тя започнала да вие и да плаче, да се удря по гърдите.

— Ох, проклети човече — плачела жената. — Какво си направил със съпруга ми? Ти си го отровил. Той умира от храната, с която си го гощавал. Ако умре, полицията ще те хване и ти ще бъдеш обесен. Няма да можеш да избягаш. Ох, какво ли ще стане с клетите ми сирачета.

— Хайде, недей вика така — замолил се Балу Шах. — Всички ще чуят. Защо не си изпратила за доктор.

— Доктор ли? — изпищяла жената. — Ами с какво да му платим? Да не би да имаме пари за доктор? Дай ми десет жълтици и веднага ще изпратя за доктор. Ако не извикаме доктор да го излекува, тебе сигурно ще те обесят.

— За бога, почакай само да изтичам до къщи. Изпрати някой с мене да ти донесе десетте жълтици. Трябва да извикаш най-добрия доктор.

Балу Шах взел със себе си сина на Джанки Дас и се втурнал към дома си толкова бързо, колкото го държали краката. Жена му го попитала:

— Защо е това бързане? Какво се е случило?

— Случи се е най-лошото. Отровила си Джанки Дас с храна и ако не се излекува, аз ще бъде обесен.

Скъперникът извадил десет жълтици от сандъка, дал ги на момчето и казал:

— Бягай у дома, дай това на майка си и й кажи да извика най-добрия доктор.

Момчето взело златните монети и изтичало вкъщи. А Балу Шах тържествено си обещал, че ако се спаси от бесило, ще нахрани хиляда и един брамини.

Дакшина

Имало едно време един цар на Раджастан, който се казвал Камал Синг. Царството му било малко, но богато процъфтяващо. Камал Синг обаче не бил доволен — бил прекалено амбициозен. Събрал голяма и добре въоръжена войска и си спечелил име на могъщ и почти непобедим войн. Не е чудно, че от прекалено много власт и богатство, станал неразумен, глупав и високомерен.

Един ден няколко търговци от далечния Кашмир дошли в неговото царство. Те носели голям товар с прекрасни кашмирени шалове, които искали да продадат на царя. Камал Синг решил да покаже на търговците колко е богат, как и най-скъпите стоки не струват нищо за него. Той купил всички шалове и заповядал да ги изгорят. Пламъците се извивали до небето, а миризмата от изгоряла вълна седмици наред задушавала поданиците му.

Тази безсмислена и нагла постъпка разгневила богинята на богатството и успеха Лакшми. Тя решила да даде урок на самозабравилият се цар. Направила така, че неусетно да го обладае ненаситна страст към хазартните игри. И колкото повече играел Камал Синг, толкова повече губел. Скоро загубил не само богатството си, но и цялото царство. Станал последен бедняк. Унизен и отчаян, той напуснал царството си и тръгнал немил-недраг по широкия свят. В този труден час не го оставили само синът му Ашвини и снаха му Дакшина.

Тримата вървели, вървели. Сърцата им бил пълни с печал, едва влачели крака, уморени от дългото ходене. След много дни и седмици скитане по пътищата стигнали до столицата на друго царство. Решили да спрат там и да опитат късмета си. Построили си малка къщичка в края на града. Царят и синът му започнали да си изкарват прехраната с двете си ръце — нещо, което никога дотогава не били правили. Трошили камъни, превозвали товари, помпали вода от кладенците и вършели всякаква черна работа.

Дакшина била добра, разумна и жизнерадостна. Работела много и се грижела за къщата. Веднъж казала на мъжа си и на свекър си, че освен надниците, които изкарват, трябва да носят у дома и още нещо. Царят и синът се съгласили и всеки ден носели със себе си я по парче тухла, я греда или просто някой камък. Всъщност каквото паднело в ръцете им, те го носели в малката си къща.

Веднъж единственото нещо, което намерили, била една умряла змия. Ашвини я хванал за опашката и я понесъл. Когато пристигнали у дома, той я метнал на покрива. На следваща вечер, когато мъжете се прибирали, забелязали странно оживление в града. Попитали какво се е случило.

— Не знаете ли? — учудили се минувачите. — Тази сутрин царицата загуби една много скъпа огърлица. Била я оставила на перваза на прозореца. Изведнъж се стрелнал някакъв ястреб, грабнал я и отлетял. Царят оповести, че ще даде голяма награда на този, който намери огърлицата на царицата.

Камал Синг и Ашвини се върнали у дома и разказали на Дакшина всичко.

— Огърлицата на царицата ли? Мисля, че аз я намерих — възкликнала тя и очите й светнали от радост.

— Намерила си огърлицата? — извикали мъжете. — Как е възможно това?

— Казвам ви, че съм я намерила и няма да ви кажа дума повече — отвърнала твърдо Дакшина. — Тичайте в двореца и разберете каква е наградата.

Ашвини се втурнал към двореца и запъхтяно се обърнал към първия царедворец, когото срещнал:

— Каква е наградата, която царят обеща на този, който донесе огърлицата?

Царедворецът не знаел и двамата отишли заедно да питат царя. Той отговорил, че е готов да даде всичко, което му поискат.

Ашвини се върнал при жена си и предал какво му е казал царят.

— Много добре — отвърнала Дакшина. — Хайде, да отидем при царя веднага.

Дакшина и мъжът й забързали към двореца и се явили пред владетеля и жена му. С дълбок поклон Дакшина се обърнала към царицата:

— Ваше величество, това ли е вашата огърлица? — и подала скъпоценното бижу.

— Да, да! Същата е! — закрещяла от радост царицата. — Но как я намери.

— Ваше величество — отвърнала Дакшина, — тази сутрин метях двора, видях един ястреб да каца на покрива на нашата къща. От човката му висеше огърлица. А на покрива беше хвърлена една умряла змия. Ястребът пусна огърлицата, клъвна змията и отлетя.

— Колко съм щастлива! Мислех си, че вече никога няма да я видя — казала царицата. — Кажи, Дакшина, каква награда би желала да получиш. Ние сме ти толкова благодарни.

Младата жена се поклонила още веднъж.

— Ваше величество, не искам нито пари, нито земя. Всичко, за което ви моля е през нощта на Дивали всички къщи в града, включително и царският дворец, да не са осветени. Онзи, който непременно иска да запали фенер в чест на Лакшми, нека дойде до моята къща и да постави свещта или фенера си пред нея.

Дивали е един от най-големите индийски празници. Всички къщи се окичват с фенери в чест на Лакшми, която трябва да ги благослови. Царят и царицата били изненадани от тази странна молба. Те никак не харесали идеята на празника царският дворец да не бъде осветен, но трябвало да удържат на дадената дума. И така, барабанът оповестил на цялото царство, че през нощта на Дивали всички фенери и свещи да бъдат поставени около къщата на Дакшина.

Когато в края на есента настъпил Дивали, цялото царство потънало в тъмнина, само къщата на Дакшина била обляна от светлина. Лакшми пристигнала в града и се изненадала от мрака, който покривал всичко. Не могла да влезе в нито една къща, защото било тъмно. Накрая забелязала малката къщичка в края на града, която сякаш греела като слънце, и решила да пренощува там. Но Дакшина стояла пред вратата с голяма тояга в ръце.

— Стой! — извикала Дакшина, когато богинята се опитала да влезе вътре. — Ти не можеш да получиш подслон под моя покрив.

— Какво искаш да кажеш? — попитала богинята намръщено. После добавила. — Кажи ми, млада жено, защо всички къщи в града, с изключение на твоята са потънали в мрак? И защо, когато идвам да те благословя, ти дори не ме пускаш да вляза?

— Защо трябва да те приютя? Ти отнесе ли се добре с нас? Имаше ли милост към нас? Ти ни направи нещастни и всичко това заради жалкия ти гняв.

— Моля те, нека прекарам нощта в твоята къща — помолила Лакшми. — Обещавам ти да направя всичко, за да ти помогна. Заради тебе ще ви върна и загубеното царство.

Дакшина се усмихнала с най-сладката си усмивка и поканила богинята в къщата. Лакшми пренощувала и благословила дома на Камал Синг.

На другата сутрин Дакшина се събудила видяла, че цялата къща била пълна със злато и скъпоценни камъни. Камал Синг, Ашвини и неговата умна жена се отправили към тяхното царство и скоро си върнали всичко, което били загубили.

Химсука

В града Оудх живял един цар, който имал трима сина. Те били буйни, но много умни и образовани. Един ден царят повикал синовете си, за да ги изпита. Искал да разбере как биха наказали човек, които пристъпи закона.

— Да кажем — започнал той, — аз поверя честта и живота си на някого, но той се окаже предател. Какво наказание заслужава той?

Най-големият син казал:

— Да му се отреже главата веднага!

Вторият син казал:

— Аз съм напълно съгласен. Такъв човек трябва да бъде убит. Никаква милост за предателството.

Третият син си мълчал.

— Е, моето момче, ти какво мислиш — обърнал се към него царят.

— Господарю! — казал принцът — Наистина наказанието за такова престъпление е смърт. Но преди да бъде убит този човек, трябва съвсем сигурно да се докаже, че той е виновен.

— Нима мислиш, че невинен човек може да бъде убит? — възкликнал царят.

— Да, разбира се — отговорил принцът, без ни най-малко да се смути. — Това може да се случи — продължил той. — Чувал съм много истории за невинни хора, осъдени на смърт.

И младият принц разказал следната чудна приказка.

Живял някога в царството Видарбха един цар, който имал прекрасен папагал. Казвал се Химсука и бил много умен. Можел да разговаря на няколко езика. Царят много го обичал и често се обръщал към него за съвет по важни държавни дела.

Химсука не живеел в клетка. Било му позволено да лети свободно навсякъде, където пожелае. Една сутрин излетял от двореца и отишъл в джунглата. Така се случило, че там срещнал баща си.

— Толкова се радвам да те видя, синко — разнежил се старият папагал. — И майка ти би желала да те види. Не можеш ли да си дойдеше за няколко дни у дома?

— Много искам да си дойда и да видя мама — отвърнал Химсука, — но първо трябва да получа разрешение от царя.

Химсука полетял обратно към двореца и помолил царя да му разреши да погостува на родителите си. Отначало царят не искал да го пусне за по-дълго. Бил толкова привързан към птицата, че не можел да си представи да живеят разделени. Но накрая склонил и дал съгласието си Химсука да отиде на гости.

— Можеш да отидеш да прекараш няколко дни при родителите си, но се върни колкото можеш по-скоро.

— Разбира се — отговорил папагалът. — Ще си дойда след две седмици.

Химсука веднага намерил баща си и двамата полетели към родния дом. Старата му майка била безкрайно щастлива да види любимия си син след дългата раздяла. За щастливите птици времето минавало неусетно, но на четиринадесетия ден Химсука казал:

— Скъпи родители, прекарах две щастливи седмици с вас, но вече трябва да тръгвам. Царят ме чака.

Неизбежната раздяла изпълнила с мъка сърцата на бащата и майката. Но те разбрали, че дългът го зове.

— Бихме искали да изпратим някакъв подарък на царя — казал бащата на папагала, — но не знаем какво да изберем.

Двамата стари папагали се замислили на какво би се зарадвал най-много един цар. Накрая бащата извикал.

— О, сетих се! Ще ти дам най-хубавия подарък! В синята планина, зад джунглата расте едно дърво. То ражда плодовете на безсмъртието. Човек, който вкуси от тях, никога не умира и остава завинаги млад. Ще донеса от тези плодове и ти ще ги занесеш на царя.

Бащата-папагал отлетял и след известно време се върнал с вълшебния плод, чиято кора блестяла като злато в човката му. Дал го на Химсука и му заръчал да поздрави от тяхно име царя.

Слънцето вече залязвало, когато Химсука си тръгнал. Скоро тъмнина покрила всичко. Папагалът решил да прекара нощта на някое дърво, но първо трябвало да намери сигурно място за скъпоценния подарък. За щастие открил една хралупа и внимателно скрил в нея златния плод. Уморен от пътя и от спомена за старите си родители, папагалът скоро заспал.

За зла беда хралупата, където бил скрил плода на безсмъртието, се оказала жилище на отровна змия. Веднага щом се прибрала, змията съзряла блестящия плод и поискала да разбере дали се яде. Отхапала малко парченце, но вкусът му й се сторил противен и тя го оставила. Но дори лекото докосване до плода било достатъчно, за да проникне змийската отрова в него.

На следващата сутрин Химсука, който не подозирал нищо, взел плода и продължил пътешествието си. Нямал търпение да стигне до двореца и да връчи плода на безсмъртието.

Радостта на царя била неописуема. Той решил да организира прием и поканил всички министри и членове на царското семейство. Нямал търпение да вкуси от плода на безсмъртието и да се подмлади.

— Почакайте, ваше величество — възпрял го първият министър. — По-мъдро ще е първо някое животинче да опита плода, ако не му се случи нищо, тогава може да го ядете.

— Прав си, приятелю — казал царят, който бил свикнал да се вслушва в съветите на министрите си.

Той отрязал от плода и хвърлил парченце на една гарга, която се навъртала наоколо. Тя не се подвоумила, клъвнала парчето и… веднага умряла.

— Ваше величество — побързал да се възползва от случая първият министър, — вие едва се спасихте. Плодът е отровен. Това не е никакъв плод на безсмъртието. Няма съмнение, че Химсука иска да ви отрови!

Министърът завиждал на прекрасната птица, заради любовта на царя и често говорел против Химсука. Сега му се паднал сгоден случай да й отмъсти. Думите му се оказали не по-малко смъртоносни от змийската отрова. Царят побеснял от гняв, извадил меча си и, без много да се замисли, отсякъл главата на най-верния си съветник — Химсука. После заповядал да изнесат отровния плод извън стените на града и да го заровят в дълбока яма.

Така и направили. Скоро от семките на плода порасло китно дърво. Клоните му се обсипвали със златни плодове, чиято красота примамвала минувачите.

— Тези плодове са отровни — казал царят, когато чул за дървото. — Това са плодовете на смъртта.

И той заповядал да обградят дървото с висока ограда и да го пазят денем и нощем, за да не може никой да яде от отровните му плодове. Новината за необикновеното дърво, което ражда плодовете на смъртта, се разнесла мълниеносно из царството. Хората се бояли дори да докоснат дървото, но от любопитството ги карало често да го заглеждат.

В края на града, в схлупена къщурка, живеели баба и дядо.

Били толкова стари и бедни, че разчитали само на милосърдието на хората. Но дошло време, силите им съвсем ги напуснали и вече не можели дори да излизат и да просят.

— Старо — рекъл дядото, — туй нашето не е живот вече. Гладът и болестите са по-страшни и от смъртта. Ще отида до дървото да донеса от онези плодове. Те ще са ни спасението…

Речено-сторено. С последни сили дядото допълзял до оградата, издебнал мига, когато пазачите не внимавали, промушил се и откъснал от спасителните плодове. Като се прибрал вкъщи, двамата с бабата изяли по един от плодовете и си легнали в леглата, надявайки се, че скоро ще умрат и ще се освободят мъките.

Но каква била изненадата им, когато на другата сутрин се събудили живи и здрави и… млади, пълни със сила и енергия за живот.

Царят чул за това нечувано чудо и отишъл лично да види старците. Той се изумил, когато на прага на порутената къщурка го посрещнали млад момък и девойка. Разбрал, че Химсука наистина му бил поднесъл плода на безсмъртието и вечната младост. Горчиво се разкаял за несправедливата си постъпка. Сълзи като реки потекли от очите му, но верният съветник вече го нямало…

— Ето защо — продължил младият принц, — казах, че обвиняемият може да бъде наказан, само когато напълно се докаже вината му.

Царят бил толкова доволен от разказа на третия си син, че го избрал той да бъде следващият цар на Оудх.

Диамантите на царицата

Живял някога в Индия могъщ цар. Една лятна сутрин той излязъл да се поразходи с царицата в градината пред двореца. Когато стигнали до красивото езеро, цялото покрито с водни лилии, те решили да се изкъпят. Преди да влязат в езерото, царицата свалила брилянтената си огърлица и я дала на прислужницата си и й с казала:

— Седни на сянка под това дърво и пази огърлицата.

Прислужницата с удоволствие изпълнила волята на господарката си. Царят и царицата дълго време се наслаждавали на хладната езерна вода. А уморената прислужница неусетно заспала. Когато се събудила, видяла, че огърлицата е изчезнала. Клетата девойка се изплашила и от страх започнала да пищи.

Един от царските стражи бил наблизо. Когато чул писъка, той дотичал да разбере какво става. Обърканата девойка през сълзи му обяснила какво се е случило и той веднага се втурнал да хване крадеца. Изскочил от градината и видял някакъв дървар, който носел брадва и се спуснал към него. Като видял тичащия към него царски воин, дърварят се уплашил и побягнал, колкото му държали краката. Другите стражи забелязали суматохата, наобиколили подозрителния дървар и го хванали.

През това време царят и царицата излезли от езерото. Царицата се приближила до прислужницата, за да си вземе огърлицата. Като я видяло, бедното момиче заплакало горчиво и й разказало как някакъв мъж откраднал диамантите. Това разстроило царицата, тя изтичала при царя и му повторила всичко, дума по дума. Той изпратил двете жени в двореца и зачакал завръщането на стражите. Не след дълго стражите довели дърваря. Той бил със завързани ръце и треперел от страх.

— Ти ли открадна диамантената огърлица на царицата? — попитал го строго царят.

Дърварят си помислил, че ако започне да отрича, ще го набият жестоко, и решил, че е по-добре да си признае кражбата и отвърнал:

— Дадох я на един златар, господарю.

Царят викнал на стражите:

— Веднага доведете този златар!

Не след дълго намерили златаря.

— Къде е огърлицата?

Златарят също бил много изплашен и казал:

— Да, господарю! Но аз я дадох на свещеника!

— Повикайте свещеника — заповядал царят.

Стражите хванали свещеника и го довели пред царя. Той го попитал:

— Този златар давал ли ти е една диамантена огърлица?

Свещеника изплашено се обърнал наоколо и отвърнал:

— Да, господарю! Но аз я дадох на музиканта.

— Доведете ми музиканта!

Царят бил извън себе си от ярост. Стражите довели музиканта и царят троснато го попитал:

— Давал ли ти е свещеника една диамантена огърлица?

— Да, господарю! Но аз подарих огърлицата на танцьорката.

— Танцьорката веднага при мен! — заповядал царят.

Стражите довели танцьорката на храма и царят я попитал:

— Давал ли ти е музикантът една диамантена огърлица?

Танцьорката била безстрашна и честна. Тя казала:

— Нищо не ми е давал, господарю. Не съм виждала никаква диамантена огърлица.

Царят сметнал, че цялата история е прекалено объркана. Той не можел да разбере кой е истинският крадец. Освен това се чувствал уморен. Извикал своя министър, разказал му всичко от игла до конец и му заповядал:

— Намери кой е истинския крадец. Аз се връщам в двореца.

Слънцето вече залязвало. Стражите хвърлили в затвора прислужницата и петимата крадци. Случаят бил много объркан, но министърът решил да го разгадае. На следващия ден той говорил първо с прислужницата на царицата. Тя му повторила същата история. Тогава министърът я заплашил и й заповядал да каже истината. Прислужницата започнала да плаче и накрая простенала:

— Господарю, бях заспала и не видях кой е откраднал огърлицата.

Тогава министърът отишъл в затвора. Той поговорил спокойно с всеки един от арестуваните. Всички признали, че са излъгали, защото се страхували. Тогава министърът разбрал, че и петимата арестувани са невинни, а разрешението на загадката се крие някъде другаде.

Министърът отишъл при езерото с лилиите. Огледал градината. От трите страни тя била заобиколена с бодливи храсти, а четвъртата страна била пазена от царските стражи. Нямало как човек да се промъкне незабелязано и да открадне огърлицата. Той отново огледал околните дървета и забелязал няколко маймуни, които скачали от клон на клон.

Тогава министърът отишъл на пазара и купил няколко евтини гердана, направени от лъскави мъниста. Повикал няколко ловци на маймуни и ги накарал да му хванат няколко маймуни. Ловците бързо изпълнили задачата и донесли маймуните. Министърът им наредил:

— Занесете тези маймуни при езерото с лилиите.

След това изпратил да извикат прислужницата на царицата. Когато всичко било готово, министърът хвърлил мънистените огърлици на земята, а ловците пуснали маймуните.

— Вземи една огърлица и я сложи на врата си — заповядал министърът на прислужницата.

Девойката взела една огърлица и си я сложила. Като видели какво прави прислужницата, маймуните също взели герданите и си ги сложили. Маймуната, която била откраднала огърлицата на царицата, седяла в клоните на едно дърво и наблюдавала. Тя видяла, че всички са се издокарали с гердани, извадила диамантената огърлица на царицата от една хралупа и си я сложила на шията. След това слязла от дървото и се присъединила към другите маймуни.

Министърът наблюдавал всичко отдалече. Когато маймуните се разиграли, той викнал на прислужницата:

— Хвърли си гердана!

Прислужницата свалила гердана и го хвърлила настрани. Като видели, че прислужницата си сваля гердана и го хвърля настрани, маймуните направили същото. Маймуната-крадец също свалила огърлицата и я захвърлила.

Царските стражи веднага подплашили маймуните и ги прогонили. Министърът се втурнал и грабнал огърлицата на царицата. След това завел прислужницата при царя, подал му диамантената огърлица и казал:

— Господарю, прислужницата и другите обвинени са невинни. Те всички са излъгали от страх да не бъдат наказани. Моля те да ги освободиш.

И му разказал всичко. Царят бил поразен от мъдростта на своя министър. Царицата също била щастлива да си получи обратно своята любима диамантена огърлица. Затворниците били освободени. Царят и царицата благодарили на министъра и го възнаградили с много подаръци.

Арун, Барун и Киранмала

Преди много, много години царувал един млад и храбър цар. Неговото царство било огромно. Той обичал хората и се грижел за тях като баща. Често се преобличал като бедняк и обикалял владенията си, за да научи повече за своя народ. Един ден, когато минавал край бедна къща, царят се заслушал в разговора на някакви момичета. Те били сестри и мечтаели на глас.

— Искам да се омъжа са готвача на царя! — казала най-голямата. — Тогава всеки ден ще ям най-вкусните ястия.

— Аз пък предпочитам да взема царския домоуправител — казала втората. — О, тогава ще се обличам в най-красивите рокли и ще живея най-прекрасната къща!

Най-малката сестра мълчала.

— Защо не ни кажеш твоите желания? — питали я сестрите й.

Тя продължавала да мълчи. Това предизвиквало любопитството на момичетата и те все по-упорито настоявали да научат нейните мечти.

— Ако можеха да се сбъднат моите желания — отстъпила накрая девойката, — бих се омъжила за царя. Тогава ще стана царица и ще мога да му помагам да управлява справедливо.

Царят изслушал разговора им и се върнал в двореца. На другия ден той извикал готвача и домоуправителя и, нагиздени като младоженци, както го изисквала традицията, тримата се отправили към къщата на момичетата.

Трите сестри се омъжили така, както желаели. Всяка от тях отишла да живее в дома на своя съпруг и всички заживели щастливо. Но не минало много време и двете по-големи сестри започнали да завиждат на най-малката — царицата. Тя била неизмеримо по-богата от тях.

Дошло време младата царица да се сдобие с рожба. Двете и сестри били наоколо, за да й помогнат. Родило се чудно хубаво момченце. Но завистта не позволила на сестрите да се радват. Още преди майка му да успее да го види, те сложили детето в една кошница и го пуснали да плува по реката. На негово място в люлката положили малко котенце. Царят бил много нещастен, като научил, че царицата е родила коте. А тя, милата, плачела от сутрин до вечер дни и седмици наред.

Минали се две години. Царицата родила втори син. Но сестрите й и този път подменили детето. Този път използвали двойка птици. А бебето отново отплувало в кошница по течението на реката. Царят и царицата се отчаяли от лошата си съдба.

След още две години се родило трето дете. Този път било чудно хубаво момиченце, но и неговата участ не била по-различна. Сестрите пуснали кошницата с бебето в реката, а в люлката повили кукла вместо бебе.

Царят бил направо смазан от новината, че за трети път царицата ражда нещо странно. „Сигурно е вещица!“ — помислил си той и я изгонил от двореца. Не пожелал дори да се сбогува с нея.

Бедната царица нямала нито дрехи, нито храна. Тя намерила една колибка в гората и заживяла там. Когато понякога случайно минавал някой странник, той се смилявал над нещастната просякиня и й подавал по нещо, колкото да не умре от глад.

А какво станало с децата ли? Те плували по реката, но останали живи. Надолу по течението живял един брамин. Когато сестрите пуснали първото бебе, той тъкмо се къпел в реката. Чул плача на детето и извадил кошницата, която се носела по течението. Каква изненада — отвътре го гледало чудно красиво бебе. Браминът нямал деца и хукнал с кошницата към къщи.

— Жено, ела да видиш! Бог ни е дарил със син! — викнал той. — Ние трябва да си го отгледаме.

И така, браминът и неговата жена започнали да се грижат за царския син. Нарекли го Арун.

След две години браминът отново бил на брега на реката, когато доплувала втората кошница. Той грабнал детето и се затичал към къщи. И двамата с жена си ликували от радост. Кръстили втория син Барун. Жената на брамина започнала да вярва в чудесата и да въздиша: „О, колко искам да си имаме и дъщеря!“

Минали още две години и браминът намерил в реката и третото дете.

— Жено! — провикнал се той още от пътя. — Желанието ти се сбъдна. Ето я нашата дъщеря!

Двамата не можели да си намерят място от радост. Те нарекли момиченцето Киранмала.

Браминът бил богат човек и не пожалил нищо, за да даде на децата си добро образование. Двете му момчета израснали силни и красиви младежи, а момичето нямало равно по хубост в цялото царство. Тримата имали всичко, от което се нуждаели и били щастливи.

Но след време браминът и жена му, които били вече доста стари, се разболели и умрели. Децата останали сами на света и вече трябвало да разчитат само на себе си.

Къщата, в която живеели, била просторна и удобна, но и тя като родителите им остаряла и се рушала. Децата решили да построят нова. Хванали се здраво тримата, каквито били силни и работливи, построили къща като палат. Застлали я с красиви килими, изпълнили я с прекрасни мебели, книги и цветя. А в двора направили прекрасна градина, уханието й се разнасяло из цялата околност.

Един ден в къщата им дошъл светец. Арун, Барун и Киранмала го посрещнали с радост и почести. Когато огледал къщата, странникът похвалил трудолюбието и вкуса, с който било построено и подредено всичко. Възхитил се от прекрасната градина.

— Вие имате всичко, от което се нуждаете — казал той, — с изключение на едно.

— Какво е то? — в един глас попитали и тримата.

— Там, в далечината има една планина — отвърнал светецът. — На върха й расте златно дърво, а на него са кацнали два папагала. Донесете тези птици във вашата къща. Само тогава ще постигнете пълно щастие и хармония.

Двамата братя и сестрата слушали внимателно думите му.

— За да стигнете до планината и да хванете папагалите, вие трябва да сте много смели и силни — продължил светецът. — Другата трудност е, че когато хванете папагалите и поемете по обратния път, за нищо на света не трябва да се обръщате назад? Който погледне назад, в същия миг ще се превърне в камък!

— Ще се опитаме! — решително отвърнали и тримата. — Ще направим каквото ни каза и ще донесем папагалите в къщи.

Светецът ги благословил и си отишъл. Пръв тръгнал за папагалите Арун. Ден след ден той вървял и вървял и най-после се изкачил на върха на планината. Намерил златното дърво, покатерил се на него и хванал папагалите. Тръгнал да се връща. Изведнъж силен глас го повикал:

— Аруне, Аруне!

Момчето се обърнало, в същия миг се вкаменил — тялото му се превърнало в малка скала. Птиците веднага отлетели на златното дърво.

Дните минавали. Арун не се връщал и Барун се застягал за път. Той също преодолял всички препятствия и хванал двете птици. Но и него го сполетяла съдбата на брат му. Той също се превърнал в скала.

Киранмала чакала, чакала, но като видяла, че от братята й нямала ни вест, ни кост, решила и тя да си опита късмета. Преоблякла се като мъж, взела малко храна и потеглила на път. След много изпитания стигнала до върха. Намерила дървото и папагалите. Стиснала ги здраво под мишници и се заспускала надолу по планинския склон. Отново се разнесъл тайнственият глас:

— Киранмала, Киранмала, ела! — зовял я той.

Но девойката не погледнала назад. Много добре помнела предупреждението на светеца и бързала надолу. Тогава не един, а много гласове закрещели подире й:

— Киранмала, Киранмала, върни се!

Но тя не обръщала внимание на нищо, което ставало зад гърба й. Не погледнала назад. Стискала здраво двете птици и продължавала пътя си. Когато стигнала подножието на планината, Киранмала видяла светеца, който я чакал край пътя.

— Ти си най-храброто момиче на света! — казал той. — Ти направи това, което не можаха да сторят стотици младежи.

Светецът й показал скалите, разпръснати около планината.

— Вземи този съд с жива вода — казал той и й подал една делва, — и напръскай с нея скалите!

Киранмала го послушала. Щом капките докоснели някой камък, той мигновено се превръщала в човек. Стотици младежи се изправили пред Киранмала и се поклонили. Те й благодарили за това, че им е върнала живота. Сред тях били и Арун и Барун.

Двамата братя и сестрата се прегърнали, простили се със светеца и си тръгнали към къщи. Когато се прибрали, те сложили папагалите в златна клетка и се грижели много старателно за тях. Птиците започнали да ги съветват за различни неща.

Веднъж папагалите ги посъветвали да доведат вкъщи една много бедна жена, която живеела самотна в схлупена колибка. Обяснили им точно как да я намерят. Когато непознатата влязла в къщата, папагалите им казали:

— Отнасяйте се към нея като към майка! Грижете се за нея с много обич!

Братята и сестрата послушали птиците и жената заживяла с тях, радвайки се на тяхната синовна почит.

Друг път папагалите ги посъветвали да поканят царя на вечеря. Те им обяснили точно какво да приготвят и как да сервират храната. В уречения час всичко било готово. Царят пристигнал заедно с останалите важни гости. Всички били посрещнати с много почести и подаръци.

Дошло време за вечерята. Киранмала поканила всеки от гостите в трапезарията. Папагалите седели в клетката си и наблюдавали. Киранмала поканила гостите да седнат. Царят седнал на почетното място. Поднесли храната. На царя сервирали в златна чиния. Той опитвал ястие след ястие, но за негова изненада навсякъде открил дребни камъчета и не можел да хапне нищо. Той се разгневил, скочил и погледнал свирепо Киранмала и братята й.

— Как се осмелявате да обиждате царя, като му сервирате храна с камъни!? — изкрещял той.

Преди още някой да се опомни и да му отговори нещо, един от папагалите проговорил:

— Ваше величество — изкрещял той, — първо отговорете на моя въпрос и след това ние ще отговорим на твоите.

Царят погледнал учудено папагала.

— Какъв е твоят въпрос? — попитал той.

— Може ли една жена от плът и кръв да роди коте, две птици и кукла?

В главата на царя проблеснал спомен за младата царица, която преди много години родила котенце, две птици и една кукла. Сега той си давал сметка, че това е невъзможно.

— Не — отвърнал царят, — подобно нещо не може да стане. Но, моля те, кажи ми истината — продължил той. — Какво всъщност се е случило тогава?

Папагалите разкрили на царя цялата истина за неговите деца.

— Сега децата ти са тук! — казали папагалите в един глас. — Арун, Барун и Киранмала.

Царят бил на седмото небе от радост. Той прегърнал и целунал синовете и дъщеря си и заплакал. Плачел, защото я нямало любимата му царица — майката на децата.

— Къде ли е сега моята нещастна жена. Аз, глупакът, я изгоних, не й повярвах…

— Тя е тук, с децата си — отново заговорили папагалите.

Сега вече всички, не само царят, но Арун, Барун и Киранмала били изненадани да чуят, че царицата е заедно с децата си. Децата се втурнали и довели жената, която били намерили в гората по съвета на папагалите.

— Значи ти наистина си била нашата нещастна майка! — извикали през сълзи те и паднали в краката й.

Царицата ги прегърнала и също заплакала от радост. Царят отвел жена си и децата в двореца. Двете завистливи сестри вече не били живи — умрели от собствената си злоба. Царското семейство не забравило своите покровители — мъдрите папагали. Те всички живели дружно и щастливо дълги, дълги години.

Вълшебното легло

Имало едно време седем братя. Те живеели заедно, шестимата работели от сутрин до вечер, а най-младият не вършел нищо. Братята не били много доволни от него и постоянно го съветвали да се заеме с нещо полезно, но той предпочитал да мързелува. Само ядял, спял и се разхождал.

Веднъж най-старият брат се ядосал много и заръчал на жена си да не дава никаква храна на най-малкия, когато се прибере вечерта.

Така и станало. Когато най-младият брат помолил снаха си за храна, тя му отвърнала, че няма хляб за него. Това страшно го разгневило. До този момент никой не се отнасял така с него. Той решил да се махне от този дом.

Рано на другата сутрин напуснал бащината къща и тръгнал по света да си търси щастието. Не знаел къде да отиде. Поел по първия път, който бил пред очите му и вървял, вървял — без цел и посока.

Накрая, когато силите му съвсем го напуснали, бил принуден да спре. За щастие се бил озовал в някакво голямо село. Поскитал се из него и търсел някаква работа.

Не щеш ли, срещнал един дърводелец, който го прибрал вкъщи. Нахранил го и му дал легло да пренощува. На другия ден дърводелецът накарал момъка да му помогне и той се съгласил. Бил сръчен и усърден и схващал работата много бързо. Дърводелецът не можел да му се нарадва. Изминали дни, седмици и месеци. Младият помощник се превърнал в уважаван майстор. Дърводелецът толкова се гордеел с него, че му дал единствената си дъщеря за жена.

След сватбата обаче най-младият брат се върнал към старите си навици. Не искал повече да работи. Само ядял и живеел щастливо с жена си.

Дърводелецът често го съветвал да се захване за работи, но нямало кой да го чуе. Отново минали месеци. Старият майстор все повече се ядосвал на зет си. Накрая не издържал, избухнал и казал, че в къщата му няма място за мързеливци. Да си вземел жената и да си търсел късмета другаде.

Когато младите си тръгвали, старият дърводелец се смилил и хвърлил подире им сандъче с инструменти.

— Ето ви и зестрата! — викнал той. — Ако използваш тези инструменти, можеш да живееш добре.

Младият мъж и жена му отишли далеч от селото и заживели в малка къщичка. Те имали някоя друга жълтица, с която да започнат новия си живот, но много скоро те свършили.

— А сега — казала жената, — ако не искаш да гладуваме, по-добре иди и си намери някаква работа.

— Каква работа да си намеря? — сопнал се той.

— Иди в джунглата и отсечи няколко дървета! — казала тя. — Донеси ги вкъщи и направи от тях мебели. После ги продай на пазара.

Младият мъж я послушал и на сутринта отишъл в джунглата, насякъл няколко дървета и ги донесъл вкъщи. Работил упорито и измайсторил красиви мебели. На другия ден продал мебелите на пазара. Жена му била щастлива. Тя можела да купи каквото й било необходимо за къщата. Мъжът й продължавал да прави мебели и да ги продава на пазара.

Един ден, както търсел по добри дървета, младежът навлязъл навътре в джунглата. За своя изненада чул някакви гласове, които си говорели. Огледал се наоколо, но не видял никого. Пред него били само две високи дървета. Той отсякъл едното от тях, занесъл го вкъщи и измайсторил от него чудесно легло.

На другия ден отишъл на пазара да го продаде. Не щеш ли, точно по това време царят минавал оттам. Щом видял красивото легло, веднага го купил. Наредил на слугите си да го отнесат в двореца и да го постелят с най-хубавите завивки, защото искал да спи на него.

След вечеря владетелят се оттеглил в спалнята си и с наслада полегнал на новото легло. Малко преди да заспи чул някой да говори. Царят бил много изненадан, когато разбрал, че един от краката на леглото говорел на другите:

— Ще изляза да се поразходя — казал кракът. — Вие внимавайте и дръжте здраво леглото, докато се върна.

Озадаченият цар видял крака да излиза от стаята. Сънят веднага избягал от очите му. Зачакал кракът да се върне. И ето, че не след дълго той пристигнал.

— Къде ходи? Какво видя? — попитали го останалите три крака.

— Бях в кухнята на царя — казал кракът. — И какво мислите, че видях? Видях слугите да изнасят много храна и да си я носят вкъщи.

Тогава вторият крак казал:

— Вие тримата дръжте леглото. Сега аз ще отида на разходка.

Скоро и той се върнал и заел мястото си.

— Къде беше и какво видя? — попитали го другите.

— Ходих до царската хазна — казал той. — И знаете ли какво видях? Видях един от придворните да краде. Напълни догоре два чувала със злато и сребро и го понесе към къщи.

— Сега е мой ред! — обадил се третият. — Ей сега ще се върна!

И третият крак излязъл. Когато се върнал, другите го попитали:

— А ти къде ходи и какво видя?

Но той заел мястото си, без да продума и дума.

— Срамота! — извикал той. — Много ме е срам да ви разкажа какво видях.

— Кажи ни, кажи ни! — замолили му се останалите. — Какво е толкова срамно? Какво видя?

— Как бих могъл да ви кажа? — отвърнал кракът. — Бях в покоите на царицата и видях там първия министър на царя. Той беше седнал до нея, държеше я за ръка и си говореха.

— За какво си говореха? — изгаряли от любопитство другите крака.

Третият продължил:

— Министърът каза на царицата: „Ти ще убиеш царя, а после ще си заживеем заедно щастливи и честити.“

„О, не, не мога да направя това!“ — проплака тя.

Тогава лицето на първия министър пламна от гняв и той й удари плесница. Червено петно от пръстите му остана върху бузата на нейно величество.

— Колко ужасно! — възкликнали вкупом трите крака на леглото.

През цялото време царят слушал внимателно. Онова, което чул, го потресло дълбоко. Той не издържал повече, скочил и хукнал към спалнята на царицата. От пръв поглед забелязал червеното петно на лицето й.

— Какво е това на бузата ти? — попитал царят.

Царицата скочила разтревожена.

— Бузата ми? — прошепнала тя. — Ами, ааа… одрасках се!

Царят повикал стражите и им наредил да доведат министъра, пазителя на царската хазна и слугите. Заповядал им да хвърлят министъра и кралицата в затвора и да накажат пазителя и слугите.

Царят бил много благодарен на дърводелеца, който му продал леглото. Поискал да го възнагради, но не знаел къде да го намери. Разпратил вестоносци да разгласят, че дърводелецът, който му е продал леглото, трябва веднага да се яви пред него.

Щом чул заповедта, най-малкият брат се уплашил, че нещо се е случило с леглото. Навярно царят искал да го накаже. Толкова много се уплашил, че решил да се скрие. Все пак царските стражи го намерили и го завели в двореца.

— Ти ми спаси живота, като ми продаде това вълшебно легло! — му казал царят. — Искам да те възнаградя! Ще ти подаря къща и много земя.

Най-малкият брат останал много приятно изненадан от царския подарък. Двамата с жена си живели в обич и разбирателство в царската къща още много години.

Деветдесет и девет

Имало едно време двама приятели — Раму и Даму. Вратите на къщите им били една до друга. Раму имал магазин и работата му вървяла добре, докато Даму бил обикновен работник и живеел от скромна надница.

Богатият Раму винаги внимавал да не похарчи излишни пари. Той и жена му живеели много скромно. На обяд ядели само по една гозба и рядко канели гости на вечеря. Беднякът Даму водел твърде безгрижен живот. Той и жена му изхарчвали за храна и дрехи всичко, което той заработвал, до последната рупия. Не се и замисляли да скътат някоя пара за черни дни. Бедното семейство често канело приятели и роднини на гости. През нощта от къщата се носели весели песни.

Шоба, жената на Раму, често се чудела защо Даму живее толкова щастливо и пръска парите с лека ръка. Въпреки, че тя и мъжът й били по-имотни, на тях им било много трудно да пестят. Често се лишавали от неща, които много им се искало до си купят. Жената на Раму наблюдавала съседите и се мъчела да отгатне тайната на тяхното щастие. Но колкото повече се замисляла, толкова по-неразрешима й изглеждала загадката.

Шоба и Чиру често се събирали на приказка. Между къщите им имало плет и те си говорели през него. Един следобед, както си приказвали, Шоба попитала съседката си как става така, че те винаги имат пари за харчене и са толкова безгрижни и весели.

Чиру се усмихвала, но не могла да отговори.

— Не зная — отвърнала тя. — Струва ми се, че и мъжът ми също не знае. Но твоят мъж е по-умен и сигурно ще може да ти отговори.

Озадачената Шоба решила да попита мъжа си. В края на краищата, той наистина бил умен, както казала и Чиру. Когато чул въпроса й, Раму се усмихнал.

— Кралице на моята къща — казал той, — не е чудно, че Даму и неговата жена са толкова безгрижни. Бедният Даму никога не е усещал магията на деветдесет и девет.

— Но каква е тази магия? — попитала жена му. — Нищо не разбирам.

— Ти няма да разбереш, дори да ти обясня. Затова няма да ти обяснявам. Някои неща трябва да се усетят, за да се разберат.

Шоба не го разпитвала повече. Тя знаела добре, че е безполезно да го моли за нещо, когато той е решил друго.

— След време ти сама ще разбереш всичко — допълнил Раму и жена му трябвало да се задоволи с това обещание.

След няколко дни тя забелязала някаква промяна у съседите. Нещо не било наред в къщата на Даму и жена му. Не се разнасяла миризма на пържена риба или на печено агнешко. Направило й впечатление, че приятелите и роднините им продължавали да идват на гости, но не оставали на вечеря. И вече никой не пеел песни през нощта. През целия ден Чиру била заета, плетяла рогозки от листата на кокосовите палми. Вечер отивала да ги продаде на пазара. А през нощта Чиру и Даму седели на пода и продължавали да плетат рогозки.

— Чудна работа — мислила си Шоба. — Какво ли се е случило у комшиите? Струва ми се, че сега те работят през цялото време. И изглеждат толкова угрижени. Сякаш искат да спечелят все повече и повече пари.

Шоба казала на Раму за промяната, която била забелязала.

— Знаеш ли защо Даму и Чиру спряха да пилеят пари? — попитала го тя. — И защо изведнъж решиха да продават рогозки?

— Откъде да знам! — сопнал се мъжът й. — По-добре попитай приятелката си, а не мене!

Шоба искала да зададе същия въпрос на Чиру, но съседката била толкова заета, че вече нямала време за празни приказки през оградата. Накрая Шоба загубила търпение и влязла в двора на Чиру. Искала да разбере какво става с приятелката й. Шоба заварила Чиру седнала на пода да плете красива рогозка от палмови листа. Когато видяла гостенката, тя станала и й подала една готова рогозка, за да седне на нея и продължила работата си. Отначало двете заговорили за най-обикновени неща, споменали близки и познати, разменили новини от живота на селото.

Накрая Шоба много внимателно задала въпроса, който я измъчвал от няколко дни.

— Какво се е случило, Чиру? — попита тя. — Да не би Даму да има по малко работа тези дни?

— О, не! — отговорила Чиру. — С божия помощ той има достатъчно работа напоследък.

— Но сега всичко е толкова различно! — казала Шоба. — Защо спряхте да готвите риба и агнешко? Защо вече не пеете? Защо непрекъснато плетеш рогозки? Защо изглеждаш толкова угрижена?

— Няма определена причина — усмихнала се Чиру. — Просто сега живеем другояче. Това е…

— Не, не — недоумявала Шоба. — Трябва да има някаква причина. Е, разбира се, ако не искаш да ми кажеш, недей. Аз исках само да ти помогна. Ако имате нужда от пари, ще попитам мъжа ми…

— А, не, не! — извикала бързо Чиру. Нейната гордост била сломена и желанието й да се похвали пред приятелката си надделяло. — Нямаме никакви трудности. Напротив. Е, добре, ще ти разкажа какво се случи. Но, моля те, не казвай никому. Дори на мъжа си. Даму ще ми се кара много, ако разбере, че съм се разбъбрила.

— Ти ме познаваш много добре — наежила се Шоба. — Нали знаеш, че да ми повериш тайна е все едно, че да хвърлиш камъче в кладенец. Никой няма да узнае!

— Добре, ще ти кажа — продължила Чиру, която изгаряла от нетърпение да сподели с приятелката си. — Преди около две или три седмици мъжът ми се върна от работа. Както винаги той бил получил надницата, която му плаща господарят — рупия и половина. Когато стигнал до прага на нашата къща, видял на земята малка бяла торбичка. Вдигнал я. Била тежка и явно била пълна с пари, защото подрънквали отвътре.

— Представи си! — извикала Шоба. — Торбичка с пари!

— Слушай по-нататък! — прекъснала я Чиру и продължила да разказва. — Той бързо влезе вкъщи и веднага се заключи в стаята. Бях в кухнята, но го чух, че си дойде и отидох при него. Учудих се, че се е заключил и почуках на вратата. Той ми отвори и аз видях защо беше направил така. Върху леглото се издигаше купчина от рупии, които беше изсипал от торбата.

— Купчина пари! — извика Шоба. — Колко бяха?

— Ние ги преброихме — продължила Чиру — и излязоха деветдесет и девет.

— Деветдесет и девет, а не сто? — казала Шоба — Сигурно са били сто!

— Не. Бяха деветдесет и девет. Ние ги преброихме внимателно няколко пъти, но те все излизаха деветдесет и девет.

— Ама че работа! — не могла да се начуди Шоба.

— Помислихме си: „Колко жалко, че са деветдесет и девет, а не сто!“ — продължила Чиру. — Тогава мъжът ми взе една рупия от надницата си и я прибави към деветдесет и деветте. На другия ден аз можех да похарча само половината рупия, която беше останала.

— О, скъпа моя! — съжалила я Шоба.

— Когато на другия ден мъжът ми се върна от работа — продължила Чиру, — той ми каза, че щом вече имаме сто рупии, трябва да спестяваме и да ги направим двеста! И пак прибра една рупия от надницата си и ми даде отново само половин рупия. И така продължава всеки ден.

— А-а-а! — възкликнала Шоба. — Сега разбирам защо спря да готвиш риба и агнешко, защо вече не пееш и постоянно си угрижена. Вече разбирам защо по цял ден плетеш рогозки. Вас ви е завладяла магията на деветдесет и девет. За всичко е виновна тя, прав беше Раму.

Разговор със смъртта

Някога, много отдавна, живял могъщият цар Ашвапати. Неговата дъщеря Савитри била изключително красива. За образованието й се грижел мъдрецът Нарада. Умът на младата принцеса поразявал всички, които я познавали. Баща и бил много горд с нея и обичал да казва, че Савитри сама ще си намери достоен съпруг. Така и станало — един ден девойката случайно срещнала в гората красивият момък Сатяван и скоро двамата се влюбили. Принцесата побързала да съобщи на баща си желанието си да се омъжи на непознатия. Цар Ашвапати пожелал първо да се посъветва насаме с Нарада. Двамата дълго и оживено говорили. Накрая извикали девойката и й казали да забрави за Сатяван.

До този ден желанията на принцеса Савитри винаги били разумни и тя не била свикнала да й отказват. В очите й се четяла упоритост, която баща й познавал добре и пред която се чувствал безпомощен.

— Ти каза, че аз мога сама да си избера съпруг — припомни му тя. — Не помниш ли, татко? А сега изглежда желаеш да си вземеш думите назад.

Преди царят да успее да се защити, в разговора се намесил тактичният Нарада:

— Мое дете! — каза той. — Твоят баща не взема назад обещанията си. Той просто ме попита за човека, за когото искаш да се омъжиш. И когато му отговарях, той нареди да те повикат, за да чуеш и ти думите ми.

— А ти какво каза? — запитала Савитри.

Девойката знаела, че трябва да бъде много, много внимателна с Нарада, защото той бил лукав като лисица и можел да надхитри и най-мъдрия. Неговите дела и съвети винаги носели доброто на хората. Но понякога пътят до това добро не се оказвал особено приятен. Савитри се била научила да го уважава.

— Сатяван, когото обичаш — започна Нарада — е принц от благороден произход и е много достоен младеж. Неговото име означава, че той говори само истината и това му приляга. Той е умен и храбър. Предано обича стария си баща, който бе свален от трона от подлите си роднини. Роден да царува, сега той живее в гората и си изкарва хляба като дървар.

— Аз зная всичко това — прекъснала го Савитри.

— Ти може би знаеш много повече? — хитро попитал Нарада.

— Зависи какво още знаеш ти — отсякла Савитри.

Нарада се усмихнал. „Бива си го това момиче“ — помислил си той. „Мисли си, че е по-умна от мене.“

— Аз знам едно нещо, което ти не знаеш — казал мъдрецът. — Току-що споделих с баща ти, че Сатяван е обречен, че му е писано да умре след една година. Ти знаеш, ли това? — тихо попитал Савитри.

Савитри кимнала утвърдително. Смелостта, с която момичето приело тези думи, потресла нейните слушатели.

— И ти все още искаш да се омъжиш за него?! — възкликнал баща й с треперещ глас.

Девойката отново кимнала мълчаливо.

— Как научи тайната? — попитал Нарада, като се вгледал внимателно в лицето й. — Да не би да си се срещала с родителите му?

— Да! — отговорила Савитри. — Майка му ми каза. Брамините, които направили хороскоп на Сатяван, когато се родил, я предупредили. Сатяван нищо не подозира. Родителите му са опазили тайната през всичките тези години и тя ужасно им тежи.

— Кажи ми, Савитри — казал Нарада с уважение, — осъзнаваш ли какво те очаква, ако се омъжиш за Сатяван?

— Да! — без колебание отвърнала Савитри.

— Не те ли е страх?!

— Нещастна съм — тъжно отговорила Савитри, — но не ме е страх. Виж, аз вярвам, че животът и смъртта зависят не само от разположението на звездите и планетите, изчислени от учените брамини. Съдбите на хората си влияят една на друга. Ако се омъжа за Сатяван, може би моята съдба ще повлияе върху неговата и кой знае какво ще се случи и какво може да се предотврати.

— Нека не се противопоставяме повече на тази сватба, Ашвапати — казал Нарада и станал. — Можеш веднага да започнеш приготовленията за годежа.

Когато Савитри се сбогувала с Нарада, той се усмихнал и й прошепнал:

— Малка принцесо, аз съм само монах, но моите молитви и благопожеланието ми ще бъдат с тебе. Дано твоята смелост предпази и защити Сатяван!

След като стройната принцеса се отдалечила, цар Ашвапати въздъхнал:

— Тя трябваше да се роди момче. За една жена умът й е прекалено остър. Той ще й навлече беди!

— Не знам дали си прав, Ашвапати — възразил му Нарада. — Жените трябва да имат точно толкова ум, колкото и мъже те. Във всеки случай няма съмнение, че Савитри е убедена, че може да живее в гората заедно със съпруга си дървар, слепия си свекър и силно набожната си свекърва.

Думите на Нарада скоро се потвърдили. Савитри и Сатяван били толкова щастлива, че гората изглеждала на девойката много по-удобна от двореца. Тук тя се чувствала по-свободна. Всяка сутрин се събуждала от чуруликането на птичките по дърветата и мученето на кравите и теленцата. Любовта, с която я обградили свекърът и свекърва й, направила по-лека раздялата с нейните собствени родители. Само едно нещо смущавало дните й — зловещото предсказание. Въпреки че скривала добре своето безпокойство, както правели и родителите на Сатяван, неизбежната му участ хвърляла сянка върху щастието на принцесата.

Съдбоносният ден, когато слънцето за последен път изгряло за Сатяван, бил съвсем като другите. Птиците извивали своите трели по дърветата и кравите мучали край своите теленца. Майката и бащата на Сатяван, по чиито лица било изписано отчаяние, се заели с ежедневните си задължения. Савитри ходела насам-натам като зашеметена и сякаш не знаела с какво да се захване. Когато Сатяван бил готов да тръгне за гората да сече дърва, Савитри също се изправила.

— Аз ще дойда днес с тебе, ако може — казала тя.

— Защо, Савитри? — попитал Сатяван. — Слънцето пече, имам много работа и ти ще скучаеш в гората.

— Днес ще седя и ще те гледам — казала Савитри и се опитала да се усмихне.

— Позволи й да дойде с тебе, синко — казала неочаквано майката на Сатяван.

— Мамо, не се ли опитваш да се избавиш от снаха си от сутринта? — попитал Сатяван с искрици в очите си.

— Опитвам се да науча сина си как да угажда на младата си жена — остроумно отговорила майката. — Бедното момиче няма много радости тука.

— Да я поглезя ли? — подразнил майка си Сатяван. — Горската разходка едва ли може да замени огърлицата от диаманти и рубини, която искам да й подаря.

— Огърлица с диаманти и рубини! — усмихнала се Савитри, докато сърцето и се късало от мъка. — Днес ще се задоволя с разходка до гората, но някой ден ще ти припомня какво си ми обещал.

Савитри и Сатяван тръгнали за гората, смеели се като деца и си обещали щедри подаръци. Когато синът се сбогувал с родители си, техните очи и ръце се задържали по-дълго от обикновено, но Савитри се направила, че не забелязва, за да не се просълзи и тя.

„Днес ще ми трябва цялата смелост и хитрост, на които съм способна — повтаряла си принцесата. — Сега всичко зависи само от мене!“

Когато навлезли дълбоко в гората, Сатяван внимателно избрал подходящо дърво и започнал да цепи дънера. Савитри седнала наблизо, като се оглеждала за змии и други диви животни, чрез които можела да дойде смъртта на нейния любим съпруг. Но нищо такова не се появило. Нито тигър се промъквал във високата трева, нито кобра надигала глава. Изведнъж Сатяван хвърлил брадвата и се хванал за главата. С несигурни крачки тръгнал към жена си и запитал каква е тази ужасна болка в главата му.

Савитри положила главата му в скута си и се огледал за помощ. Не се виждала жива душа. Зашеметена от припадъка на Сатяван, Савитри сякаш се вкаменила. Тогава една сянка паднала върху лицето й и закрила слънцето.

Пред нея се изправил тъмен странник, по-скоро тъмна сянка. Тя се наклонила и огромна черна ръка се надвесила над Сатяван. Савитри вдигнала очи, но сянката вече изчезвала в далечината.

— Почакай! — извикала Савитри и се втурнала след нея. — Моля те, почакай! Искам да поговорим!

Сянката се спряла. Савитри се приближила и се втренчила в лицето й. То било толкова величествено и спокойно, че целият страх на младата жена изведнъж се изпарил и тя и промълвила:

— Простете ми, че ви питам. Вие ли сте Яма, богът на смъртта?

— Да!

— Много съм слушала за вас — продължила Савитри. — Но има толкова много неща, които още искам да науча. Мога ли да попитам дали вие лично идвате да вземете всеки живот?

— Не, аз идвам само за специални хора — отвърнал Яма и продължил по своя път.

— Ако Сатяван е толкова важен — продължила спокойно Савитри, — защо прибирате живота му, когато той е толкова млад и няма никакъв грях?

— Смъртта не е наказание!

Савитри забързала, за да не изостане от тъмния странник.

— Ако не е наказание, кой решава кога трябва да свърши животът? Изглежда несправедливо това да се решава по време на раждането.

— Не е лесно да се разбере — спряла се за миг сянката. — Савитри, защо не се върнеш? Защо ме следваш?

— Аз не следвам вас, аз следвам моя съпруг. Вярвам, че любовта продължава и след смъртта — промълвила тихо Савитри. — Ако вземеш него, трябва да вземеш и мене!

Яма се засмял:

— Ти си твърде упорита, но това ме забавлява. Има ли нещо, което желаеш, освен живота на Сатяван, разбира се.

Савитри се замислила.

— Добре — казала тя накрая, — вие знаете, че бащата на Сатяван е свален от трона с коварство. Мисля, че тази неправда трябва да бъде поправена. Надявам се да се съгласите с мене.

— Съгласен съм — казал Яма, без да намалява бързия си ход.

Но когато след известно време отново погледнал назад, отново видял Савитри точно зад гърба си. Краката й били изранени и покрити с кръв от тръните и камъните по пътя.

— Вие вървите твърде бързо за мене — казала тя и се усмихнала лъчезарно.

— Какво точно искаш от мене, Савитри? — попитал Яма, като се вгледал в нея. — Ако става дума за живота на Сатяван, можеш веднага да се откажеш, защото това не подлежи на обсъждане. Яма никога не взема думите си назад, нито пък връща нечий живот.

— О, така ли е? — попитала Савитри като поклащала замислено главата си. — Колко интересно! Но тогава вие трябва да сте твърдо убеден, че каквото вършите, е правилно, така ли е?

— Правилно или не — няма никакво значение.

— Наистина ли? — възкликнала Савитри. — Колко необичайно! От дете са ме учили да върша добро и да се пазя от злото. Навярно това се отнася само до смъртните, но не и за боговете!

— Смъртта е нещо различно.

— Как така? Струва ми се, че което е правилно за живота, би трябвало да е правилно и за смъртта.

— Ти така извърташ нещата, че всичко да изглежда логично.

— Моля за прошка — казала смирено Савитри. — Нека да се изразя по друг начин. Ако по време на живота си ние се грижим да правим само добри неща, това би било чудесно…

— Спри! — извикал Яма. — Ако ти обещая да изпълня следващото ти желание, ще се откажеш ли да ме следваш?

— О, ще изпълните и друго мое желание? — възторжено извикала Савитри и плеснала с ръце. — Колко сте добър и щедър!

— Не забравяй, не бива да молиш за живота на Сатяван.

— Разбира се — казала Савитри. — Сега нека си помисля. Имаше нещо, за което исках да помоля като част от първото ми желание.

Тя замълчала, а лицето й просветнало.

— О, разбира се, това беше за моя свекър, на когото вие бяхте толкова добър да върнете трона. Той е сляп. Каква е ползата да бъдеш цар, когато си сляп. И каква полза за царството от сляп цар?

— Зрението на твоя свекър ще бъде напълно възстановено! — казал Яма с усмивка.

Но преди да е успял да тръгне, Савитри заговорила отново:

— Толкова съм щастлива, че си спомних за нещастието на моя свекър — казала в отговор упоритата млада жена. — Защото, ако не си бях спомнила, знаете ли какво щях да помоля?

— Какво?

— Благоденствие и щастие за царството на моя баща и на свекър ми — отговорила тя. — Сега аз оставам сама и ще наследя двете царства. Но аз съм щастлива, че ви помолих да изпълните това желание, защото размислих. Царете трябва да са щастливи и благоденстващи, за да могат и поданиците им да са щастливи и благоденстващи, нали?

— Вярно.

— Да бъдеш цар това е голяма отговорност — продължила Савитри тържествено, като поклатила глава. — Това не означава просто да живееш в дворец, да поддържаш двора, да покровителстваш поети и музиканти и да изпращаш да събират данъците. Царят трябва да бъде сигурен, че законите се прилагат справедливо и че неговите чиновници се грижат за хората. Той трябва да поддържа мира и да се грижи никой в царството му да не остава без храна, дрехи или подслон. Повече от всичко трябва да се грижи хората да могат свободно да говорят и да понася критиката. Защо ли? Защото само така той няма да се превърне в тиранин.

— Ти си абсолютно права — казал Яма, изпълнен с възхищение от нейните мисли. — Традициите на справедливостта и свободата са по-добри от писаните закони.

— И затова се изисква царете да бъдат наследявани от техните синове — казала Савитри. — Съгласен ли сте с мене?

— Разбира се — отвърнал Яма. — Споровете за престола винаги води до бъркотия, хаос и войни.

Савитри внезапно замълчала. Нейното лице било помрачено от безкрайно отчаяние. Раменете й увиснали и сълзи се стичали от красивите й очи.

— Какво ти стана? — учудено запитал Яма.

— Вие сте толкова мъдър и всезнаещ — въздъхнала Савитри. — Сигурна съм, че можете да познаете какво си мисля.

Яма се намръщил.

— Мислех си — казала Савитри с тих глас, — че има две царства, които ще останат без владетел след моята смърт. Какво ли ще стане тогава? Бъркотия, хаос и войни — това точно бяха вашите думи, нали? След моята смърт по улиците ще потекат реки от кръв. Градовете ще запустеят. Реколтата ще остане неожъната и писъци на жени и деца ще чуваш от всеки дом…

— Спри! — изкрещял Яма. — Такива неща никой няма да допусне! Ще те благословя с дванадесет сина, които ще продължат твоя царски род.

Веднага щом Яма промълвил тези думи, със Савитри станала забележителна промяна. Нейното лице засияло от радост, увисналите й рамене се изправили, въздишките и сълзите престанали, сякаш Яма бил изрекъл вълшебно заклинание и пред него се изправила истинска принцеса.

— Аз съм дълбоко потресена — казала тя сериозно. — Ще стана причина да бъде прекъснат един от вашите закони.

— Кой закон? — попитал внимателно богът на смъртта.

— Че Яма никога не връща живота — отвърнала Савитри. Вие току-що ме благословихте да родя дванадесет сина. Как мога да ги имам, ако отнемете живота на съпруга ми!

Яма приел поражението си с достойнство. Докато се връщали в гората той признал:

— Трябваше да се сетя, че Нарада е имал нещо предвид, когато ми предложи аз лично да прибера живота на Сатяван.

Излишно е да се казва, че всичко, което богът на смъртта бил обещал на Савитри, било изпълнено. Сатяван се изправил ободрен, сякаш току-що се събуждал, и нямал търпение да разкаже на Савитри странния си сън, който сънувал — за дълго пътешествие заедно с някакъв тъмен странник.

Бащата на Сатяван си възвърнал както зрението, така и царството. Савитри получила своята огърлица от диаманти и рубини, но в този подарък Яма нямал пръст.

След много години бащата на Савитри повикал настрана дъщеря си и я попитал:

— Не мога да разбера как намери сили да се изпречиш на пътя на Яма?

Савитри се усмихнала нежно и отвърнала:

— Когато срещнах за първи път майката на Сатяван, тя ми каза, че когато брамините правили хороскопа на сина й, един от мъдреците, по-прозорлив от останалите, добавил, че смъртта на Сатяван може да бъде избегната с помощта на нещо, което е по-силно от нея. Това ми даде надежда и смелост. Аз имах нещо по-силно от смъртта — любовта.

Маймуната и крокодила

На брега на една река, в хралупата на едно мангово дърво живеела маймуна със своето семейство и приятелите си. Един ден крокодилът й подвикнал от мътната вода.

— Мила маймунке, бъди моя приятелка и ми дай едно манго!

Маймуната откъснала най-зрелия плод и го хвърлила в реката.

— Много ти благодаря — казал крокодилът. — Завинаги ще помня твоята добрина.

Така двамата станали приятели. Не след дълго крокодилът отново помолил маймуната:

— Скъпа приятелко, моля те, дай ми днес няколко плода от мангото. Искам да нагостя с тях жена си.

Маймуната откъснала няколко плода и ги пуснала във водата. Крокодилът ги взел в устата си и ги занесъл на своята съпруга. Тя много се зарадвала.

— О, колко са хубави! Щом твоята приятелка маймуната, яде такива вкусни плодове, сигурно месото и сърцето и са още по-сладки!

И нейните очи заблестели:

— Как искам да изям приятелката ти — прошепнала тя замечтано.

— Нима искаш да я убия заради теб?! Не, аз не мога да го направя! Та тя ми е приятелка! — възмутил се крокодилът.

— Но аз съм ти жена и ти трябва да ми я донесеш, иначе няма вече да ти говоря!

Когато на другия ден отишъл при манговото дърво, крокодилът както винаги повикал нежно своята приятелка. Маймуната откъснала едно манго и поздравила крокодила като му го хвърлила в реката.

— Не, скъпа приятелко! Днес не искам манго, а съм дошъл да те поканя на гости. Жена ми иска да се запознае с теб — казал крокодилът.

— Как бих могла да дойда с теб, приятелю? Аз живея на земята, а ти — във водата.

— Не се притеснявай, мила, просто, седни на гърба ми и аз ще те отнеса.

След като маймуната скочила на гърба на крокодила, той започнал да плува по странен начин.

— Какво правиш, приятелю? — попитала маймуната.

— О, нищо! — захилил се крокодилът. — Моята жена опита твоето манго. Тя толкова много го хареса, че пожела да изяде и тебе. Каза, че ти трябва да си още по-вкусна. И особено много желае да опита сърцето ти.

Маймуната била възмутена от думите на крокодила. Но тя бързо се съвзела и хитро му отговорила:

— Но защо не ми каза по-рано? Аз забравих сърцето си на дървото.

— Какво ще правим сега? — попитал смаяно крокодилът. — Да се върнем бързо и да го вземем! — предложила маймуната.

Крокодилът нетърпеливо заплувал обратно към брега. Когато маймуната видяла един клон от дървото, който бил достатъчно близко, тя скочила и се уловила за него. После се изкачила на върха и извикала:

— Ах, ти глупако, сега се връщай при неблагодарната си жена и й кажи, че има най-глупавия мъж на света!

И маймуната се запревивала от смях.

Лакшми и куклата

В едно малко селце на края на джунглата живеела Лакшми заедно със свекърва си. Преди няколко години мъжът й бил тръгнал да си търси щастието в далечни земи. Младата жена била много тъжна, когато съпругът й заминал. Но свекърва й много я обичала и се грижела с много любов и нежност за нея. Лакшми също много я обичала и не правела нищо, преди да попита свекърва си.

— Мамо, да се изкъпя ли? — казвала тя. Или:

— Мога ли да изям един банан?

Или:

— Да отида ли до пазара за зеленчуци?

Свекърва и винаги отговаряла:

— Да, мила моя, направи го!

Един ден свекървата се разболяла. Лакшми била непрекъснато около нея и я гледала с много обич. Но старата жена ставала все по-зле и по-зле. Лакшми разбрала, че скоро ще я загуби. Тя я прегърнала и заплакала:

— Майко, скъпа моя, моля ти се не ме оставяй сама!

Свекървата погледнала Лакшми и много й домъчняло за нея. Тя я придърпала към себе си и я обсипала с целувки. След това казала:

— Не се тревожи, мила моя, бъди силна. Ако не се поддадеш на мъката, ти ще успееш сама да се справиш с работата в къщи. Мъжът ти скоро ще се върне и вие ще бъдете щастливи.

— О, мамо — плачела Лакшми, — какво ще правя без теб?

— Ще ти дам нещо, което да ти помага — казала старата жена й извадила изпод възглавницата една дървена кукла. — Ето сега имаш нея — казала тя, — когато си отида, тази кукла ще заеме мястото ми.

След няколко дни старата жена се споминала. Дни наред Лакшми тъжала и не похващала нищо. След това си спомнила за куклата, извадила я и дълго се вглеждала в нея.

— Сега ти си моята майка — казала тя. — Където и да отида, винаги ще те нося със себе си, а ти трябва всякога, когато те помоля за съвет, да ми го даваш.

Когато куклата била с нея, Лакшми се чувствала по-силна. Често я питала:

— Да направя ли това? — и с променен глас сама си отговаряла:

— Да, мила моя, можеш!

Всяка сутрин, като отворела очи, Лакшми питала куклата:

— Да ставам ли, майко?

И куклата й отговаряла:

— Да, мила моя, ставай!

Лакшми пак я питала:

— Майко, да приготвя ли закуска?

И куклата й отговаряла:

— Да, мила моя, приготви я.

С течение на времето Лакшми се научила да се грижи много добре за своя дом. Тя винаги държала до себе си куклата, за да й помага. Една вечер младата жена видяла, че дървата за огъня са се свършили. Тя попитала куклата:

— Майко, да отида ли в гората за дърва?

— Да, мила, иди, но внимавай да не се изгубиш по пътя — отвърнала куклата.

Лакшми отишла в гората. Започнала да събира сухи клони и съчки. Изведнъж небето се смрачило. Започнало да гърми и да святкат гръмотевици. Скоро заваляло. Лакшми попитала куклата:

— Майко, какво да правя? Да се подслоня ли под някое голямо дърво?

— Да, мила, подслони се.

Тя се затичала да търси подслон и се сгушила под едно смокиново дърво. Седяла така дълго и очаквала да спре дъжда. Но когато спряло да вали, нощта вече била настъпила. Младата жена знаела, че в тъмнината ще обърка пътя към дома. Тогава попитала куклата:

— Майко, стъмни се и аз няма да намеря пътя до дома. Не е ли по-добре да се кача на дървото и да прекарам там нощта?

— Да, мила, така е по-добре.

Лакшми се покатерила на дървото и седнала на един голям клон. Огледала се, но тъй като било много тъмно, не могла да види нищо. Много се притеснявала, защото трябвало да прекара цялата нощ сама в гората. Поне куклата била с нея, двете щели да си дават кураж.

Около полунощ Лакшми дочула човешка реч. Погледнала надолу и видяла трима мъже, които приближавали към нея. Изплашила се да не се качат на дървото и да я открият. Но тримата седнали под дървото. Единият от тях запалил фенер. Така младата жена успяла да ги разгледа добре. Те прострели на земята парче плат и изсипали върху него някаква торба. На светлината на фенера блеснали късове злато и сребро, жълтици, скъпоценни украшения.

Мъжете, които седели под дървото, били крадци, които си поделяли плячката. Скоро започнали да спорят. Всеки искал да получи по-голям дял от откраднатото. Спорът се превърнал в караница. Разнесли се викове и обидни думи.

Горе на дървото Лакшми се притеснявала много за изхода от свадата на крадците. Така се разтреперила, че едва не паднала от дървото. Измъкнала от пазвата си куклата, за да поиска съвет от свекърва си.

В този момент някой отдолу изкрещял силно. Лакшми така се разтреперила от страх, че изпуснала куклата. Тя паднала долу и ударила по главата главатаря на крадците.

— Помощ? — изпищял той.

— Нападат ни! — викал друг.

— Бягайте! — изкрещял третият крадец.

И хукнали да бягат. Цялото съкровище останало под дървото. От страх крадците тичали колкото им държали краката, за да се спасят.

Лакшми останала на дървото до сутринта. Едва тогава слязла и започнала да търси куклата си. Намерила я върху купчина жълтици. Грабнала я и попитала:

— Какво да правя сега, майко? Да взема ли всички тези неща вкъщи?

— Да, скъпа, вземи ги? Но ги върни на техния собственик.

Лакшми обаче не знаела кой е техният собственик. Въпреки това сложила всичко в торбата на крадците и я занесла вкъщи.

Малко след като се прибрала, някой почукал на вратата. Младата жена се уплашила, че крадците са се върнали да си вземат обратно съкровището. Чукането се повторило.

Лакшми се обърнала към куклата:

— Да отворя ли вратата, майко?

— Да, скъпа, отбори я. Това може да е собственикът.

Когато Лакшми отворила вратата, пред нея стоял мъжът й.

— Лакшми, не ме ли позна?! — извикал той. — Аз съм твоят съпруг!

Младата жена се спуснала към него, докоснала нозете му в знак на уважение и заплакала от радост.

— Изплаших се — казала тя. — Помислих, че идват крадци те да си върнат плячката.

— Какви крадци? Каква плячка? — недоумявал мъжът и.

— Ела и виж сам! — казала Лакшми и го завела в стаята.

— Кой ти даде всичко това? — извикал мъжът й. — Значи така, моята жена се е сприятелила с крадците?! Аз се махам оттук! Не искам повече да те виждам!

— О, недей, не ме изоставяй отново! — заплакала Лакшми. И му разказала всичко, което се случило предната нощ.

Тогава нейният мъж се зарадвал и й обяснил:

— Мила моя Лакшми! Вчера, когато се връщах към дома, ме нападнаха трима крадци, които ми взеха всичко, спечелено през дългите години далеч от теб. Аз виках за помощ, молих ги да ме пощадят, но всичко беше напразно. Завързаха ме и се скриха в гората. Сега виждам, че цялото ми богатство е тук, при теб. Всичкото злато и сребро, парите и украшенията, които избирах с толкова обич за теб. Вземи всичко — твое е!

— Не, не! — плачела от радост Лакшми. — Майка ми каза да върна всичко на собственика му. То е твое, вземи го!

— Вярно е, че всичко това съм го спечелил аз — отговорил съпругът й, — но сега то е наше. Двамата ще се радваме на богатството, защото отсега нататък ще заживеем щастливо и няма повече да се разделяме.

Лакшми взела куклата и я попитала:

— Майко, ще живеем ли щастливо с моя съпруг?

— Да, мила моя, ще живеете!

Вълшебната раковина

Преди много, много години на брега на река Ганг живял беден селянин на име Рамбабу. Той и жена му били много работливи, но едвам свързвали двата края. Вечер си лягали гладни, а немотията ги задушавала. Една пролетна утрин те си седели пред колибката и си приказвали.

— Светът е прекрасен и хората около нас са толкова щастливи — казала жената. Само ние сме бедни и нещастни. Каквото и да правим, не можем да изкараме достатъчно, за да живеем нормално. Чувала съм, че високо в Хималаите живеят светци, които помагат на бедните. Защо не се вдигнеш и да отидеш там. Моля те, иди и помоли някои светец да ни помогне!

— Ами ако това са само празни приказки? Нивата няма да ме чака. Вярваш ли, че от тази работа може да излезе нещо?

— Не знам. Вече не съм сигурна в нищо. Но знам, че бог е милостив и помага на добрите хора. Ако отидеш на поклонение, може да се смили и над нас.

Още на следващия ден Рамбабу потеглил към вече заснежените Хималаи. Много дни той вървял, прекосил села и градове, различни царства и страховити джунгли. Най-сетне стигнал до подножието на планината. Спрял се колкото да събере сили и се заизкачва. Не било лесно, но той бил решен на всяка цена да достигне целта си. Вървял и вървял, докато се изкачил толкова високо, че наоколо виждал само сняг и ледове. Свят да ти се завие, ако погледнеш надолу към урвите.

От студ го побили ледени тръпки. Босите му крака били вече почти безчувствени, ала Рамбабу се катерил все по-нагоре и по-нагоре. Изведнъж някъде наблизо чул някой да пее. Пътникът се спрял, огледал се и за свое учудване видял белобрад старец, в оранжеви одежди да се приближава към него.

— Защо изкачваш планината в този студ? — загрижено попитал непознатият.

Рамбабу онемял от дългоочакваната среща, събрал молитвено ръце и се поклонил ниско.

— Какво желаеш? — запитал старецът.

— Аз моля за помощ — с много усилия успял да промълви горкият човек. — Ние с жена ми сме много бедни, работим от сутрин до вечер, но нямаме късмет. Моля те, помогни ни да се измъкнем от тази немотия.

— Добре — отвърнал светецът. — Ето, вземи тази раковина. Всеки ден тя ще ви дарява с по една жълтица. Така ще се избавите от бедността.

Непознатият подал раковината и си тръгнал. Рамбабу се поклонил отново и не откъсвал очи от светеца, който се изгубил в мъглата. После внимателно положил раковината в торбичката си и поел към къщи.

По пътя замръкнал в едно село и отседнал в странноприемницата. Стопанинът започнал да го разпитва надълго и нашироко. Като всеки искрен и наивен човек Рамбабу на драго сърце му разказал за мъката си, за срещата си със светеца в планината и за вълшебния подарък.

Посред нощ, когато Рамбабу спял дълбоко, стопанинът се промъкнал до леглото на пътника, тихичко измъкнал раковината от торбичката и оставил друга на нейно място. На външен вид те били напълно еднакви.

Без да подозира нищо, рано на другия ден Рамбабу поблагодарил за гостоприемството и забързал към къщи. Нямал търпение да покаже на жена си безценния дар. Когато го видяла да се завръща доволен и щастлив, жена му много се зарадвала. Още по-голяма била радостта й, когато научила за белобрадия старец и неговия подарък. И двамата нямали търпение да изпробват вълшебната раковина.

— Хайде, раковинке, моля те, пусни ни жълтичка! — повтаряли те, но думите им отивали напразно. Раковината не помръдвала и от вътрешността й не излизала нито златна, нито каквато и да било друга пара. Рамбабу и жена му били много разочаровани.

— Ти ме накара да ида в Хималаите — ядосвал се беднякът. — Ето на, виж какво излезе. Излъга ме някакъв старец, който се прави на светец!

— Успокой се! Чакай малко да помислим — отвърнала жена му. — Може би нещо е станало по пътя. Сигурно някои ти е откраднал вълшебната раковина и я е подменил с обикновена.

— Но как, това е невъзможно! — възкликнал Рамбабу. — Аз спрях само на едно място и пренощувах у един добър и почтен човек.

— А каза ли му за раковината?

— Да, разказах му всичко, както си е.

— Добре, сега ще направиш така, както ти заръчам. След няколко дни ще отидеш на същото място и пак ще помолиш да пренощуваш. Ще носиш раковината със себе си. Стопанинът отново ще те разпита, а ти ще му отговориш каквото ти кажа.

Така и направили. След седем дена, на здрачаване Рамбабу почукал пак на вратата на странноприемницата.

— Защо си дошъл отново? — попитал гузно търговецът.

— Ами, как да ти кажа. Оказа се, че старецът е сгрешил и ми дал обикновена раковина. Затова се върнах при него и му я върнах — отвърна Рамбабу. — За да се извини, че без да иска ме е излъгал, той ми подари нова раковина, която дава по две жълтици, вместо по една. И като си спомних, че имам приятел, който живее наблизо, реших да се отбия при теб, да те навестя и да си почина.

— Добре си направил. Много се радвам да те видя отново. Бъди мой скъп гост! — казал стопанинът и потрил лукаво ръце.

Настанил Рамбабу в най-хубавата стая. Поднесъл му най-хубавите гозби и умореният пътник скоро заспал. Търговецът пак се промъкнал до леглото му, взел раковината от торбичката и оставил тази, която бил откраднал първия път. Тя вече не му трябвала, щом пускала само по една жълтица…

На сутринта Рамбабу си тръгнал. Доволният крадец веднага повикал жена си да й покаже новата придобивка. Двамата се поклонили, настанили се удобно и заповядали:

— Е, раковинке, дай ми две жълтици!

Но каквото и да правел, както и да се молел, нищо не се получавало. Ядосан и разочарован, крадецът я взел в ръце и хубаво я разгледал. Веднага познал своята раковина, хвърлил я на земята и заплакал от мъка и злоба.

А Рамбабу се прибрал в къщи късно вечерта и веднага разказал всичко на жена си. На другата сутрин вълшебната раковина ги дарила с жълтица. От този ден жълтиците не се свършвали в техния дом и двамата заживели охолно и щастливо.

Момчето с лошия късмет

Живял някога един селянин, който имал седем сина и много земя. Семейството му не познавало недоимъка, защото всички дружно обработвали земята. Но една сутрин нещастието влязло в неговия дом — селянинът се събудил напълно сляп. Не виждал нищо, сякаш целият свят се изпълнил със зловеща тъмнина. Изредили се всякакви доктори и знахари, които се опитвали да го лекуват. Много пари били похарчени, но всичко било напразно.

Един ден в селото пристигнал странен факир. Когато му разказали какво се е случило, той казал, че селянинът ще прогледне. Затова обаче трябва да се намерят очи от златната риба, която живее в океана, зад девет земи в десетата. Очите й трябвало да се изгорят, само тяхната пепел можел да направи чудото — старият селянин да види отново светлина. Шестте по-големи синове били женени и поради това те посъветвали баща си да изпрати Парамджит — най-малкия брат — да опита късмета си. Старецът го повикал и го помолил да намери чудодейната риба.

Парамджит много обичал баща си. Той веднага се съгласил, пъхнал в торбичката си две-три питки, малко орехи, грабнал си тоягата, да се брани от змиите, и поел към океана. По пътя срещнал много трудности и беди, но благодарение ума и смелостта си след много дни стигнал до целта. Хвърлил мрежата. Не след дълго в нея се хванала чудно красива червена риба със златна опашка.

— О, мъдри човече, моля те, пусни ме в океана — замолила се тя с човешки глас. — Кажи ми какво е твоето желание и аз ще направя всичко, за да го изпълня. Заклевам се, че винаги ще бъда на твое разположение.

Парамджит бил с милостиво сърце. Дожаляло му за рибата и я хвърлил във водата и й извикал:

— Съгласен съм. Дай ми само очите си!

— Но как?! — възкликнала рибата. — Аз не мога да живея без тях. Как ще плувам в огромния океан?

Момчето й обяснило защо му трябват.

— Е, добре. Готова съм да ти дам очите си, щом това е твоето желание. Но ако баща ти може да си възвърне зрението без тях, ще запазиш ли живота ми?

— Как така? — попитал Парамджит.

— Много просто, вземи шепа пясък от брега и го допри до очите ми. После отнеси този пясък вкъщи и поръси няколко зрънца от него върху очите на баща си. Сигурна съм, че ще той ще оздравее. А някой ден аз може пак да ти дотрябвам.

— Така да бъде! А ти си помни обещанието — съгласил се момъкът.

Парамджит изпълнил точно заръката на рибата. Щом вълшебният пясък се докоснал до клепачите на баща му, той веднага прогледнал. Старият човек заплакал от радост и не знаел как да благодари на смелия си син. Парамджит бил още по-щастлив, че е успял да възвърне зрението на любимия си баща.

Щом узнали за случилото се, другите братя веднага пристигнали в бащината си къща. Те също се радвали, но завистта загоряла в сърцата им. Страхували се, че най-малкият брат ще получи цялото наследство на баща им. Най-големият се замислил и казал:

— Нека благодарим на всевишния за неговата милост. Но, скъпи татко, мога ли да запитам нашия най-малък брат къде са очите на рибата, за които го прати? Той е донесъл най-обикновен пясък и е чиста случайност, че ти отново виждаш светлината. Напълно възможно беше и да те нарани. Очи са това…

Останалите подкрепили най-големия си брат и настояли Парамджит да изпълни заръката на баща си и да донесе рибени очи. Хитростта им победила. Парамджит веднага бил изпратен отново на път. Той се подчинил на бащината воля, въпреки че знаел, че е изпълнил достойно задачата си. Тъй като нямал къде да отиде, той се лутал натам-насам.

Като минавал през една гъста гора, забелязал някой да тича към него. Скоро до него спрял запъхтян огромен елен.

— Господарю, те са по петите ми. Жестоките ловци искат да ме убият и да украсят с рогата ми двореца на царя. Моля те, спаси ме от гибел. Аз ще ти се отблагодаря. Заклевам се пред бога.

Нямало много време за мислене. Кучешкият лай и виковете на ловците вече се чували.

— Скочи в тази яма! — извикал Парамджит. — Когато си отидат, ще те извикам.

Еленът не чакал втора покана и мигновено скочил в ямата. Затаил дъх и зачакал, а Парамджит покрил набързо ямата с изсъхнали клона и посипал отгоре няколко шепи сухи листа. Скоро на поляната изскочили и ловците.

— Да си виждал един елен да минава оттук? — попитал най-едрият от тях, явно главатарят им.

— Какво е това „елен“? — престорено наивно попитал Парамджит.

— Ох, този глупак не знае какво е елен! Хайде, да не си губим повече времето с него, а то плячката ще избяга!

— Излизай, опасността премина! — извикал Парамджит и издърпал настрани клоните. После се сбогувал с него и продължил по пътя си.

Не минало много време и до ушите му достигнал жален вой. Парамджит се отправил по посока на звука и що да види — едно малко, пухкаво чакалче с обезумели от ужас очи се въртяло в кръг, явно без да знае какво да предприеме.

— Но какво правиш, кутре?

— Господарю, моля те помогни ми! Сам съм, майка ми отиде в другата гора, а злите ловци ме преследват. Техният водач е обещал да занесе на жена си кожа от чакал. Моля те, скрий ме. Ще ти се отблагодаря, с каквото пожелаеш.

— Добре, скрий се в хралупата на онова дърво, щом си отидат, ще те повикам.

Появила се хайката, ловците познали Парамджит и решили този път изобщо да не го питат, нали бил толкова глупав.

Момъкът поел по своя път. Без да разбере как, гората останала зад гърба му. Той се озовал пред вратите на непознат град. По високите кули и дебелите стени, опасващи прекрасен дворец, Парамджит се досетил, че това е столицата на тукашното царство. „Но, колко странно — мислел си момъкът, защо не срещам нито един минувач?“ Когато наближил градските порти, о ужас, те целите били с венци от човешки глави.

Съдбата го срещнала с един просяк, който му разказал, че в този страшен град живеела чудно красива и необикновено умна, но жестока принцеса. Тя имала вълшебно огледало, в което виждала всичко, което пожелаела. Тя била обявила, че ще вземе за съпруг оня, който успее да се скрие от огледалото. Но онези, които опитали и се провалили, бивали обезглавени. Студена пот избила по челото на Парамджит. Но сепването било мимолетно и той отишъл направо при принцесата да си опита късмета.

— Добре дошъл, момко — усмихнала се тя. — Знаеш ли условията ми?

— Разбира се, ваше височество! — бил категоричният отговор.

— Добре тогава, скрий се добре, а утре…

Гласът на красавицата пронизвал като кама. Но Парамджит вярвал, че не е сам на този свят. Изчакал всички в двореца да заспят и отишъл на морския бряг.

— Рибке, златоопашатке! Рибке, пълна с мъдрост, покажи се! Доплувай до мен!

— На твоите заповеди, господарю! Какво мога да направя за теб?

Момчето разказало на рибата всичко от игла до конец.

— Не се страхувай! Ще те скрия в стомаха си и ще се потопя на дъното на океана!

На сутринта принцесата взела огледалото, но в него се отразявало само собственото й лице. Тя започнала да върти огледалото по всички посоки, обходила с него целия дворец, всички улици на града и… накрая открила момъка на дъното на океана. Когато в определеното време Парамджит се явил пред нея, принцесата подробно му описала къде се е крил през нощта.

— Хм, дали да заповядам да те обезглавят? — чудела се тя. — Не, ти си ми симпатичен. Ще ти дам още една възможност.

Този път Парамджит се отправил към гората и помолил елена да го скрие.

— Качи се на гърба ми. Дръж се здраво за рогата ми и аз ще те изнеса на върха на планината, където и птиците трудно достигат.

Но на следващата заран принцесата отново знаела къде се е крил и отново не се решила да го прати на палачите.

— Е, добре — усмихнала се тя, — ще ти дам още една възможност, но помни, че този път е последната! Не ме вини, ако се простиш с главата си!

Парамджит се върнал в гората. „Къде да се скрия — помислил си той. Щом ме откри на дъното на океана и на върха на планината, която се извисява почти до небесното царство, къде да се скрия по-добре!“

Не щеш ли като от вдън земя пред него се появил чакалът. Той весело махал с опашка и покорно лизнал краката на момчето. Парамджит разказал подробно на пухкавия си приятел какво се било случило.

— Не се безпокой, господарю! — успокоил го чакалът. — Аз ще те скрия така, че никой няма да може да те открие.

И той повикал своите братя, чакалите от цялата гора. Те набързо прокопали подземен тунел чак до покоите принцесата. Парамджит се промушил по тунела и когато усетил, че е точно под леглото й, се свил на кълбо и зачакал.

Тази сутрин принцесата била намръщена, не й било до вълшебното огледало. Харесала момъка, но какво да се прави, думата й на две не става. Въздъхнала и поднесла огледалото към очите си. За нейно голямо учудване, както и да въртяла огледалото, накъдето и да го насочвала, Парамджит не се появявал в него. Със зле прикрита радост тя го хвърлила на пода и то се разбило на ситни парченца. Всяко от тях се превърнало в капка вода. От силното слънце те се изпарили и огледалото изчезнало завинаги.

— Хайде, излизай, където и да си! Загубих облога! — признала си принцесата.

Сияещ от щастие, Парамджит се измъкнал от скривалището си. Двамата се прегърнали и заживели в любов и разбирателство.

Сладостта на солта

Живял някога един много самолюбив цар. Той обичал често да говори за своя ум, за своите постижения и за своето величие. Искал всички в двореца непрекъснато да възхваляват качествата му на несравним владетел. Обичал и се обграждал само с царедворци, които умеели да го ласкаят безмерно. Затова винаги бил заобиколен от мошеници.

Царят имал три дъщери. Веднъж поискал да провери тяхната преданост и обич и изпратил да ги повикат.

— Скъпи мои дъщери — обърнал се царят към тях, — хората казват, че съм най-великият цар, когото някога са познавали. Те ме обичат и почитат толкова много, че са готови дори да умрат за мен. Те пеят хвалебствени химни за мен винаги, когато ме срещнат. Сега искам да разбера какво мислят за мен моите дъщери. Нека всяка от вас ми каже колко ме обича. С какво може да се сравни вашата любов?

Той се обърнал към най-голямата и зачакал отговора й.

— Татко — започнала тя, — аз те обичам много. Моята обич към тебе е неизмерима както небето и прилича на чисто злато!

Царят останал много доволен. Попитал и втората дъщеря.

— Аз много те обичам, татко! — не се поколебала да повтори тя. — Моята обич е безкрайна както океана и прилича на скъпоценен камък!

Царят се усмихнал щастливо. Накрая погледнал въпросително най-малката.

— А ти, дъще, колко ме обичаш?

Третата дъщеря била умна, но срамежлива. Тя не можела да хвали така открито и се затруднявала да отговори на въпроса. Царят я придумвал да каже нещо, като очаквал то да бъде още по-красиво и ефектно от думите на сестрите й.

— Скъпи татко — казала най-сетне най-малката дъщеря, — моята обич към тебе е такава, каквато трябва да бъде обичта на една дъщеря към баща й.

— Но колко ме обичаш? — попитал царят. — С какво може да се сравни обичта ти?

Третата принцеса се замислила и накрая рекла:

— Татко, може да се каже, че те обичам колкото ти и аз обичаме солта.

— Какво?! — изръмжал царят. — Ти ме обичаш само колкото обичаш солта?!

— Да, татко! — повторила принцесата.

— Как се осмеляваш да ми кажеш, че обичта ти е като най-обикновена готварска сол?! — продължавал да недоволствува царят. — Толкова ли съм евтин според тебе?! Вземи си веднага думите назад, в противен случаи ще изпиташ царския ми гняв!

— Но, татко — казала девойката, — това е най-хубавият начин, най-точните думи, с които мога да изразя обичта си.

Царят бил бесен от гняв.

— Ти ще си получиш заслуженото за тази обида! — обещал той сърдито.

От този ден бащата сякаш престанал да забелязва най-малката си дъщеря. Той дори не я поглеждал. Минало време. Царят омъжил двете си по-големи дъщери за принцове. На всяка от тях дал богата зестра. Най-малката дъщеря останала сама. Един ден царицата помолила царя да помисли и за третата си дъщеря.

— Да омъжа това глупаво момиче?! — отвърнал презрително царят. — Добре, много добре! Почакай и ще видиш на кого ще я дам за жена!

И царят излязъл на улицата. Първият мъж, когото срещнал, бил просяк. Царят го поканил в двореца.

— Кой си ти? — попитал той. — Какво правиш на улицата?

— Прося за храна — отвърнал младият мъж. — От много дни напразно търся работа.

— Така значи, ти си просяк! Много добре — царят потъркал злорадо ръце. — Аз ще те оженя за принцесата! Двамата ще можете да си просите заедно на воля.

Така царят омъжил най-малката си дъщеря и я изгонил от двореца. Девойката приела наказанието, без да промълви и дума. Тя не съжалява за случилото се. Знаела, че не е вече принцеса, че е лишена от богатство и положение. Всичко, което имала, бил един просяк за съпруг.

Но тя била храбро момиче и била готова да приеме всяка трудност и премеждия. Първото, което поискала да узнае, било кой е съпругът й? Оказало се, че той всъщност не бил просяк. Бил дошъл наскоро в големия град и не познавал никого. Много дни напразно търсил работа. Накрая се наложило да проси, за да си купи храна. Точно тогава го срещнал и царят. Но младият мъж бил много амбициозен и работлив. Сега, с тази умна и смела девойка, която по волята на съдбата му станала жена, той бил готов да направи всичко, за да докаже, че е достоен за принцесата.

Младото семейство отишло да живее далеч от столицата на царството. Те си построили малка колибка. Жената имала някои накити. Тя ги продала и с получените пари започнали нов живот. Наели малко парче земя и започнали да го обработват. Почвата била плодородна и през лятото събрали богата реколта. Наели още земя и на следващата година получили още по-богата реколта. За няколко години купили своя земя. Постепенно забогатели. След още няколко години имали къща като палат и много ниви. Продължили да работят упорито, но започнали да живеят разкошно и да канят на гости най-видните хора на царството.

Веднъж поканили на вечеря самия цар — бащата на принцесата. Той приел поканата, без да подозира, че ще вечеря в двореца на собствената си дъщеря. Празничният пир бил приказно богат. Царят и всички царедворци били във възторг от обстановката и начина, по който били посрещнати. Домакинът и домакинята били изключително любезни и внимателни.

Лицето на принцесата било покрито с воал, за да не я познае никой. Тя се приближила до баща си и го отвела до почетното място. Пред него сложили множество златни чинии, пълни с гозби. Царят бил гладен и веднага посегнал към тях. Но какво било изумлението му, когато разбрал, че храната е съвсем безсолна. Опитвал второто ястие, третото, четвъртото… напразно, всичко било приготвено без сол.

Царят се ядосал. Той се огледал объркано — всички се възхищавали от храната, никой не изглеждал недоволен. Забулената домакиня се приближила до царя.

— Ваше величество — промълвила тя нежно, — нима не харесвате нашата храна?

— Дали харесвам храната ви?! — гневно отвърнал царят. — Как се осмелявате да ми сервирате такава безвкусица? Всичко е приготвено без сол! Вие ме оскърбявате!

Тогава домакинята открила лицето си.

— Така — усмихнала се тя, — значи вие обичате солта? Много я обичате! В живота тя е по-важна и по-ценна от златото или скъпоценните камъни.

Царят се вгледал в домакинята. Та това било най-малката му дъщеря! Объркал се и не знаел какво да й каже. За първи път си давал сметка, че наистина солта, това толкова обикновено и евтино нещо, е много по-необходима на човека, от златото или скъпоценните камъни. „Да, да — разсъждавал той, — права беше дъщеря ми!“

— Дъще моя! — промълвил накрая царят и прегърнал принцесата. — Прости ми, прости на стария си баща за неговата безсърдечност.

Царят се срамувал от начина, по който се бил отнесъл към най-малката си дъщеря. Сега той искал да поправи сторената грешка. И решил — на принцесата и съпруга й той завещал цялото царство. Те се събрали заедно в двореца и заживели щастливо още много години.

Браминът и тигърът

Живял някога в джунглата един голям тигър. Веднъж той не успял да си намери храна. Обикалял, обикалял, търсел някое животно, за да го изяде. Най-после в далечината забелязал коза. Втурнал се към нея, но когато приближил, видял, че козата е скрита зад ограда. Тигърът тръгнал да обикаля оградата и стигнал до една отворена врата. Без да се колебае звярът скочил вътре, сграбчил бедната коза и я изял.

Доволен от обилния обед, тигърът поискал да се прибере в леговището си да подремне. Но когато се върнал при вратата, оказало се, че тя е затворена. Тигърът я блъснал веднъж-дваж, повдигнал се на задни лапи и опитал да избута резето с муцуна, но напразно. Вратата била здраво заключена. Отвътре нищо не можело да се направи. Звярът разбрал, че е попаднал в капан, поставен навярно от ловци, и усетил, че животът му е в опасност.

В този момент зърнал странстващ брамин, който излизал от джунглата и приближавал клетката. Тигърът веднага скроил план, с който да се освободи. Седнал на земята, затворил очи, долепил предните си лапи и се престорил, че се моли.

Браминът се приближил. Като видял тигъра, много се уплашил. Скоро обаче забелязал, че звярът е в клетка и въздъхнал облекчено. Спрял се и се загледал в тигъра.

— Какво ли прави този тигър в тази клетка? — попитал се той. — Изглежда, сякаш се моли. О, чудо! Възможно ли е животно да се моли на бога?

Минали няколко минути. Тигърът си отворил очите, погледнал човека и се усмихнал. Браминът побягнал.

— Не се плаши, свети човече — казал тигърът. — Аз получих от бога известие за теб.

— Известие от бога ли? — учудил се още повече браминът. — За мене? По този тигър? Може пък и да е вярно. Четиридесет години му се моля. Сигурно накрая е чул молитвите ми!

Браминът плахо се приближил към клетката.

— Какво е известието? Кажи ми го, моля те!

— Бог се яви пред мен и ми каза: „При теб ще дойде свят човек — брамин. Моля те предай му моето желание.“ И дума по дума ми съобщи какво да ти кажа.

— Но какво ти поръча? — губел търпение браминът.

— Аз трябва да ти го прошепна на ухото — отвърнал тигърът. — Само отвори вратата и ще ти го кажа.

— А, не! — възкликнал уплашено браминът. — Ти си тигър. Може да ме разкъсаш.

— Е, тогава не отваряй вратата — отговорил тигърът. — Ти няма да узнаеш божията поръка. Махай се и ме остави да продължа молитвата си.

— Не се сърди — зауспокоявал го браминът. — Аз само ти казах от какво се страхувам. Ако бог иска от мен да направя нещо, аз ще го сторя с удоволствие.

— Тогава да не губим време. Отваряй бързо вратата! — припряно отвърнал тигърът.

Браминът отворил клетката, тигърът доволен излязъл навън и се усмихнал на своя освободител.

— Бог е доволен от тебе — казал той и добавил, — доволен е и от мен. Ето и поръчението, което ми даде за теб: „Нахрани моя верен тигър!“

— Да те нахраня? Тебе!? — изкрещял браминът. — Аз самият от два дни не съм слагал нищо в устата си. Семейството ми умира от глад. Реших да прекося джунглата, да отида до съседното село и да изпрося храна.

— Но бог знае, че ти имаш храна, която можеш да ми дадеш! — казал хитро тигърът.

— Къде? Каква? — недоумявал браминът.

— Твоето тяло! То е чудесна храна за един тигър, нали? — отговорил звярът. — Дай ми го бързо, иначе аз сам ще си го взема. Такава е волята на бога!

— Ти искаш да ме убиеш?! — изкрещял браминът.

— Аз не решавам дали ти ще живееш или ще умреш — казал тигърът. — Аз само искам да изям месото ти.

— Моля те, недей! — заплакал браминът. — Смили се над мен. Имам шест деца. Те умират от глад. Ако аз загина, те също ще умрат. Моля те, пусни ме да си вървя. Цял живот ще се моля бог да те дари с дълъг живот.

— А, не! — отрязал тигърът. — Ти не можеш да ме оставиш така. Божията воля да те изям.

— Не ме убивай, моля те, пощади ме! — умолявал го браминът. Изведнъж се досетил нещо: — Ще отида до съседното село и ще ти донеса колкото искаш храна. Обещавам ти.

— Вярвам ти, но не мога да чакам — отвърнал тигърът. — Трябва да те изям веднага. Освен това — продължил той, — човекът не заслужава никаква милост. Човекът е лош. Виж какъв капан е поставил, за да ме хване и убие.

Тигърът бил готов да се нахвърли върху жертвата си. Но бедният брамин имал късмет, че стомаха на звяра бил пълен и той не бързал да разкъса жертвата си.

— Човекът трябвало да умре — повторил той. — Той трябва да бъде убит. Обаче аз съм великодушен и ще ти дам една необикновена възможност. Заедно ще отидем при трима съдии. Ако поне един те подкрепи, ще те пусна на свобода.

Браминът трябвало да се съгласи. Тръгнали да търсят съдии. Първият, когото срещнали, било едно старо магаре. Разказали му какво ги води при него и то отсъдило:

— Погледнете ме! — казало то. — Вижте какво е направил човекът от мен! Цял живот му слугувах, а той ме биеше, риташе, караше ме да гладувам. А аз му служех вярно. Сега, когато съм твърде стар, за да работя, той ме натири в джунглата. Човекът е жесток и трябва да умре!

Тигърът благодарил на магарето и се усмихнал към брамина.

— А сега нека потърсим втори съдия!

Не след дълго те срещнали огромен крокодил. Този път заговорил браминът и помолил за милост и справедливост.

— Не искам да слушам повече — прекъснал го крокодилът. — Аз знам много добре какво представлява човекът. Знаете ли какво се случи с жена ми? Един мъж я застреля, само за да вземе кожата й и да ушие от нея чанта на жена си. Докато е жив човекът нито едно животно не е защитено. Единственото спасение е човекът да умре! — заключил крокодилът.

Вторият съдия произнесъл присъдата, дори без да чуе какво ще му каже тигърът.

— Хайде, да намерим и трети съдия, че да приключваме — радвал се тигърът.

Браминът треперел и се клатушкал зад тигъра. Те вървели дълго и търсели да открият някое живо същество. Накрая попаднали на една лисица, която трябвало да им стане трети съдия. Тя изслушала внимателно разказите и на двамата. Първо говорел тигърът, после браминът.

Лисицата изглеждала объркана. Помолила ги да й повторят всичко отново. Те го направили, но сякаш лисицата не могла да разбере какво се опитват да й кажат. Браминът отново и обяснил, и тигърът също повторил своя разказ.

Лисицата изглеждала още по-объркана.

— Така, значи браминът е бил в клетката, когато тигърът е дошъл от джунглата. Така ли е? — попитала тя.

— Не, не — отвърнал раздразнително тигърът. — Аз бях в клетката, не браминът.

— А, да, сега разбирам — казала лисицата. — Браминът се е молил и тигърът го е видял. Нали е така?

— Точно обратното — изръмжал тигърът. — Аз се молех. И аз бях вътре.

— Ти си бил вътре в клетката? — повторила лисицата, клатейки главата. — Но тогава как си излязъл?

— Ама, че си глупава — извикал тигърът. — Първите двамата съдии разбраха всичко и дадоха присъдите си. Само ти нищо не разбираш.

— Е, да, трудно е да се разбере как са били нещата. Трябва да видя всичко със собствените си очи. Нека да отидем на мястото и вие ще ми покажете какво се е случило.

— Хайде да вървим тогава — казал тигърът и тръгнал напред.

Браминът и лисицата го последвали. Като стигнали до капана, лисицата казала:

— Покажете ми сега. Брамине, влизай вътре както си бил, а тигърът ще чете молитвата си отвънка!

— О, ти си страшно тъпа — не се сдържал и този път тигърът. — Аз бях в клетката и се молех. Браминът идваше от гората.

— Как, как точно беше? — попитала лисицата.

— Ей сега ще ти покажа — отвърнал тигърът и влязъл в клетката.

— Сега, брамине, затвори вратата и я заключи. После можеш да ми покажеш как си я отворил.

Треперещ от страх браминът затворил вратата и я заключил.

— Сега искаш ли да ти покажа как я отключих? — попитал той лисицата.

— Ох, че си глупав! — извикала тя. — Ти наистина си най-големият глупак, когото съм срещала. Бързо бягай от тук! Изчезвай и забрави какво се е случило.

След това лисицата се обърнала към тигъра:

— Сбогом, скъпи приятелю! Сега най-добре ще е да си продължиш молитвите!

Бхима побеждава демона

Бхима бил един от петте юначни братя от фамилията Пандава, които воювали срещу своите сто братовчеди за царството, което им принадлежало по наследство. Веднъж, като се отървали от поредната атака, братята се оттеглили в едно спокойно селце. С тях била и майка им Кунти. Уморени от дългото скитане, те искали да поживеят известно време необезпокоявани от никого в това усамотено място. Решили да си построят тук къща. Докато оглеждали за подходящо място, при тях дошъл един селянин, който любезно им предложил да ги приеме да живеят при него. Те с благодарност приели поканата.

Един ден, като седяла, Кунти чула, че някой плаче. Жената пъргаво скочила и изтичала да разбере какво става. Когато доближила стаята на своите домакини, тя чула гласове:

— Вече е късно да бягаме, където и да било — говорел бащата. — Всички сме обречени да умрем тука. Толкова пъти казвах, че трябва да се преместим на друго място. Но ти все не се съгласяваше. Казваше, че си родена тук и тук искаш да умреш. Сега желанието ти ще се изпълни. И не само ти, всички ще погинем.

Озадачена и разтревожена, Кунти стояла като вкаменена. До ушите й достигнал женски глас:

— Ако ни е писано да умрем заедно с децата си, какво друго можем да искаме? Но за съжаление само един от нас трябва да погине. Мислех много. Нечовешко е да се жертват невинни деца. Оставаме двамата с тебе. Но как ще се справя аз с две деца, ако тебе те няма? Кой ще ме подкрепя? Откъде ще вземем пари, за да се изхранваме? Аз трябва да се пожертвам, а ти трябва да изпълниш дълга си към децата. Това ще бъде, и наказание за мене, защото настоявах да останем, въпреки волята ти. Така че нека да прекратим този спор.

Кунти разбрала, че над главите на щедрите им домакини тегнела някаква ужасна заплаха. Тя решила да се оттегли и помисли дали няма начин да им се помогне, когато била прикована на мястото си от гласа на малката дъщеря. Със своята детска всеотдайност момичето предложило да пожертват нея, за да могат родители й да се грижат за малкия й брат. Тези думи заставили Кунти да влезе в стаята, без да се колебае.

— Простете ми, че се намесвам — казала тя, когато семейството изненадано се обърнало към нея. — Може би мога да ви помогна, но трябва да знам всичко. Бих искала да разбера причината за вашата скръб и да ви помогна, ако мога. Ние сигурно можем да се справим със злото, от което се страхувате.

— Думите ти са мили и предложението ти е щедро — отвърнал тъжно мъжът. — Но никой не може да ни помогне.

— Разкажи ми всичко — настоявала Кунти.

— Царят на тази страна е слаб човек, той не притежава достатъчно сила и ум, за да управлява. Затова той назначи наместници, които да управляват земите му от негово име. Тукашният наместник е един демон на име Вака. Той е човекоядец, голям колкото планината, с рошава коса и огненочервени очи. Когато върви, цялата земя трепери. Когато изреве, птиците в небето се разпръскват и отлитат надалече. Нашата безопасност зависи от това — всеки ден да му даваме по една каруца ориз, два бивола и един човек, за да утоли глада си. Утре е ред на нашето семейство. Ние сме четирима. Опитваме се да решим кого да жертваме.

Кунти застинала от ужас, но не се отказала да помогне на селяните.

— Мога да ви предложа едно решение, ако го приемете.

— Бихме приели всякакъв съвет. Толкова сме изплашени, че не е възможно да мислим разумно.

— Тогава чуйте — започнала гостенката. — Вие имате само един син, който все още е твърде млад. Аз имам пет сина. Нека един от тях отиде с колата и биволите при демона.

Селянинът се хванал с ръце за главата си, изненадан от това предложение.

— О, благородна майко! Ние не искаме дори да слушаме подобни предложения. Мисълта да опитаме да се спасим, като жертваме един от твоите синове, е ужасна.

Кунти успокоила разтревожения човек и след това отново започнала да го убеждава.

— Не познавате синовете ми — казала тя с горда усмивка. — И особено един от тях. Готова съм да го изпратя при демона, не защото го обичам по-малко, отколкото вие обичате вашия син, а защото той може да го победи. Бхима е едър като великан и се движи бързо като вятър. Така че нека той отиде при Вака.

Кунти се върнала при своите юнаци и им разказала за демона Вака. Накрая добавила, че е обещала да изпрати един от тях, да се справи с човекоядеца.

— Очевидно си избрала мен, мамо — казал Бхима. — Смятай вече работата за свършена.

На следващия ден Бхима приготвил храната за Вака и безгрижно се отправил към гората, където живеел демонът. Вака наблюдавал от къщата си и забелязал ръста на каруцаря, здравите му мускули и огромното му тяло. Отбелязал всичко това със задоволство, защото си мислил, че този човек ще бъде великолепна хапка. В следващия миг обаче се намръщил.

Къде са биволите?

Неговото недоумение преминало в учудване, а след това в ярост, когато видял какво правел Бхима. Той бил седнал на земята, и загребвал от храната в колата с един голям бананов лист като с огромна лопата и явно добре си похапвал. Пред очите на демона оризът, плодовете и другите лакомства започнали да изчезват с невероятно бързина в бездънния стомах на Бхима.

Вака се втурнал към него с ужасяващ рев. На няколко метра пред Бхима спрял и го погледнал свирепо. Младежът вдигнал очи към дебелите колкото два дъба крака на демона и отново се обърнал, за да налапа още ориз. Вака пристъпил по-близо до Бхима.

— Какъв глупак си ти, че смееш да предизвикваш гнева на Вака? — прогърмял неговият глас. — Не знаеш ли, че си ми изпратен за вечеря. И можеш ли да ми кажеш къде са биволите?

Преди да отговори Бхима се подкрепил с още голяма глътка лют сос:

— Няма биволи — казал той рязко.

— Какво искаш да кажеш? Как така… няма биволи? — заекнал от ярост Вака.

— Нашите крави и биволи ни трябват — хладно обяснил Бхима. — Децата от селото не могат без мляко.

Обезумял от ярост, Вака се впуснал към него. Бхима дори не трепнал. Демонът минал зад гърба на момъка сграбчил го и с все сили се опитал да го повдигни, но не могъл да го помръдне. Тогава замахнал с огромните си ръце и ги стоварил върху врата на Бхима.

— Хайде, няма ли да си тръгнеш — казал Бхима като се отърсил от удара, който видимо само разрошил косата му. — Почваш да ме дразниш и да ми разваляш удоволствието от чудесната храна.

Изумен, Вака стоял и гледал как Бхима излапал всичко от каруцата си, измил си спокойно ръцете и едва тогава проговорил:

— А сега — казал той и заел бойна поза, — ако си готов, можем да си премерим силите.

Вака напрегнал мускули и се хвърли към Бхима. Войнът се отдръпнал, бърз като светкавица и с цялата мощ на краката и ръцете си повалил демона на земята. После седнал на стомаха му.

Вака се претърколил, за да се освободи от яките мускули на Бхима. После станал, изкоренил едно дърво и се втурнал срещу Бхима. За да бъде равностоен, Бхима измъкнал друго дърво с дясната си ръка и отбил удара на демона. Скоро двамата започнали да се замерват с дървета. Изплашени от бурята, предизвикана от тази битка, птиците известно време летели наоколо и цвърчали пронизително, а след това кацнали на безопасно разстояние, за да наблюдават страховития бой. Земните трусове, предизвикани от борбата между двамата големи като планини мъже, можела да бъде усетена на километри разстояние.

Скоро Вака се уморил и започнал да диша тежко. Всичко, което искал, било да избяга от този войн-чудовище, който вероятно бил дошъл да го убие. Но Бхима не давал възможност на демона да се освободи. Всеки път, когато Вака се опитвал да побегне, той му нанасял още няколко удара. Накрая Бхима така силно ударил Вака, че той се проснал на земята. Коленичил на гърба на демона, Бхима извил главата му към краката, докато гръбнакът му се пречупил. С ужасяващ рев, който накарал лъвовете и тигрите да се разтреперят в пещерите си, Вака издъхнал.

Когато роднините на демона чули предсмъртния рев на Вака, те се втурнали към гората, хвърлили се в краката на Бхима и го помолили да ги пощади. Лицето на Бхима било сурово, но думите му справедливи:

— Можете да продължавате да живеете в тази гора при едно условие — казал той. — Трябва да престанете да ядете хора. В противен случай трябва първо мене да изядете.

Всички демони, до последното дете, с готовност се заклели да се откажат от навика си да ядат човешко месо. Тогава Бхима се прибрал в селото, за да зарадва майка си и гостоприемното семейството с добрата новина.

Бирбал и Акбар

Сред могулските императори, които някога управлявали Индия, може би най-велик бил Акбар. По време на този забележителен владетел Индия процъфтявала. Акбар бил добър и внимателен, мъдър и справедлив. Докато той управлявал, хиндуисти и мюсюлмани живеели мирно и щастливо. Затова не е чудно, че Акбар оценил по достойнство остроумието на хиндуиста Бирбал. Още от мига, в който се срещнали, императорът разбрал, че Бирбал е изключителна личност. Скоро той му станал не само незаменим помощник, но и близък приятел.