Мирча Елиаде
Гадателят

В своето белетристично творчество Мирча Елиаде (1907–1987) тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват активно, а са плод на чистата интуиция, като развива концепцията си, че „възвишеното“ съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и примесено със „земното“. Разположени в неповторимото пространство на довоенния Букурещ, с нажежените от лятното слънце асфалтови улици, с чокойските каменни къщи дворци, градините оазиси и кварталните кръчми — местата, в които се раждат митовете и символите на Мирча Елиаде — героите в тази проза са обикновени, незабележими хора, водещи най-банално съществуване. Но в определен момент (без самите те да разберат), те правят фантастичен „скок във времето“. И останали в същото „букурещко пространство“, но вече в друго време, не подозират, че нещо се е случило, че светът около тях се е променил. Мирча Елиаде създава един оригинален, фантастичен свят — твърде странен и дори езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на земята.