Лари Нивън
Смърт в екстаз

Смърт в екстаз

Най-напред пристигна стандартното искане за разрешително за влизане в частен дом. Дежурният полицейски служител записа подробно данните и предаде документа на един чиновник, който се погрижи преписката да стигне до съответния граждански съдия. Съдията доста се поколеба, тъй като неприкосновеността на частния дом бе нещо твърде ценно в свят с осемнайсет милиарда население, но в крайна сметка не можа да намери причина за отказ. На 2 ноември 2123 г. той издаде разрешителното.

Наемателят бе закъснял две седмици с плащането на наема. Ако управителят на „Апартаменти Моника“ поискаше изгонване, сигурно щяха да му откажат. Но Оуен Дженисън не отговаряше, когато му звъняха на вратата или по телефона. Никой не си спомняше да го е виждал от няколко седмици. Очевидно управителят искаше само да разбере дали с Дженисън не се е случило нещо.

Затова му бе разрешено да използва шперца си в присъствието на полицай.

Така бе намерен наемателят на апартамент 1809.

Обадиха ми се, след като бяха надникнали в портфейла му.

Седях зад бюрото си в Щаба на РАМО и драсках разсеяно безсмислици в очакване да дойде време за обяд.

На този етап по случая Лорън можеше единствено да се правят догадки и да се чака. В него бе замесена банда органоборсаджии, очевидно ръководена от един човек, но все пак достатъчно многочислена, за да покрие половината Западно крайбрежие. Разполагахме с доста данни за групата — методи на работа, центрове на дейност, няколко бивши клиенти, дори десетина евентуални имена — но нищо, което да ни послужи за основание да действаме. Така че не ни оставаше нищо друго, освен да наблъскаме информацията, с която разполагахме, в компютъра, да наблюдаваме неколцина заподозрени сподвижници на шефа на бандата Лорън и да чакаме техния провал.

Месеците на очакване бяха притъпили интереса ми.

Телефонът иззвъня.

Оставих писалката.

— Джил Хамилтън.

Дребно мургаво лице ме гледаше с меки черни очи.

— Аз съм инспектор Хулио Ордас от полицейския участък в Лос Анджелес. Имате ли роднинска връзка с някой си Оуен Дженисън?

— Оуен? Не, нямам. Случило ли му се е нещо?

— Значи все пак го познавате.

— Разбира се, че го познавам. Той тук ли е? На Земята, искам да кажа.

— Така изглежда. — Ордас нямаше акцент, но липсата на разговорни изрази в речта му подсказваше, че е чужденец. — Ще се наложи да го идентифицирате, г-н Хамилтън. В личната карта на г-н Дженисън вие сте посочен като негов най-близък роднина.

— Много странно… Почакайте малко. Оуен мъртъв ли е?

— Някой е мъртъв, г-н Хамилтън. И той носи личната карта на г-н Дженисън в портфейла си.

— Да, но Оуен Дженисън бе жител на Пояса. Това може да доведе до междупланетни усложнения. Което означава, че със случая трябва да се заеме РАМО. Къде е тялото?

— Намерихме го в жилище, наето под неговото име. Южен Лос Анджелес, „Апартаменти Моника“, номер 1809.

— Добре. Не пипайте нищо, което още не сте пипнали. Пристигам веднага.

 

 

„Апартаменти Моника“ се намираха в безличен осемдесететажен бетонен блок със страна на квадратната си основа над триста метра. Редици тесни балкончета придаваха на стените му изваян вид; дванайсет метров корниз бе добавен, за да предпази пешеходците от неволно изпуснат от наемателите предмет. Заради стотината подобни на тази сгради Южен Лос Анджелес, видян от въздуха, изглеждаше като съставен от кубчета.

Фоайето беше в безличен съвременен стил. Преобладаваха метал и пластмаса, леки, удобни столове без странични облегалки, големи пепелници, многобройни скрити осветителни тела, нисък таван, без нито едно неоползотворено местенце. Цялото помещение сякаш бе извадено от калъп. Не беше предвидено да изглежда малко, но се възприемаше именно като такова, с което ви предупреждаваше как изглеждат стаите. Ще си плащате наема на кубически сантиметър.

Намерих кабинета на управителя и самия управител, мъж с отпуснат вид и воднисти сини очи. Консервативният му хартиен костюм в тъмночервен цвят като че ли нарочно бе избран да го прави невидим, както и прическата на кафявата му коса, дълга и вчесана назад без път.

— Тук никога не се беше случвало подобно нещо — сподели той, докато ме водеше към асансьорите. — Щеше да е достатъчно лошо дори да не бе поясар, но сега… — Целият потръпна при мисълта. — Репортерите. Ще ни разкажат играта.

Асансьорът бе с размерите на ковчег, но с ръкохватките отвътре. Движеше се бързо и гладко. Излязох в дълъг и тесен коридор.

Какво ли е правел Оуен на такова място? Тук живееха машини, а не хора.

Можеше да не е Оуен. Ордас не бе пожелал да се ангажира с каквото и да е твърдение. Освен това нямаше закон срещу пребъркването на джобовете. Не може да се въведе такъв закон на пренаселена планета. На Земята всеки беше джебчия.

Естествено. Някой бе умрял, а портфейлът на Оуен е бил у него.

Стигнах до номер 1809.

 

 

В креслото, усмихнат, седеше Оуен. Огледах го добре, за да съм сигурен, че е той, сетне отместих очи встрани и повече не се върнах върху него. Но останалото бе още по-малко за вярване.

Никой поясар не би могъл да наеме този апартамент. Роден съм в Канзас, но дори аз почувствах ужасната анонимна студенина. Тя би накарала Оуен да откачи.

— Не вярвам — казах аз.

— Добре ли го познавахте, г-н Хамилтън?

— Горе-долу толкова, колкото могат да се познават двама души. Прекарахме заедно три години в събиране на руда в основния астероиден пояс. При онези условия не може да се пази тайна.

— Все пак не знаехте, че е на Земята.

— Точно това не мога да разбера. Защо, по дяволите, не ми е звъннал, ако е бил в беда?

— Вие сте РАМО — рече Ордас. — Оперативен работник в полицията на Обединените нации.

Той имаше право. Оуен бе точно толкова честен, колкото който и да е друг от моите познати, но в Пояса схващанията за честност са други. Поясарите мислят, че всички равнинари са крадци. Те не разбират, че за равнинаря пребъркването на джобове е игра, изискваща умение. От друга страна всеки поясар приема контрабандата като същия вид игра, без да вижда в нея нещо непочтено. Той съпоставя трийсетте процента мито с възможната конфискация на багажа му и ако има изгода, рискува.

Възможно е Оуен да е вършел нещо, което би изглеждало съвсем честно за него, но не и за мен.

— Може да е бил замесен в някоя нечиста работа — съгласих се аз. — Но не виждам защо ще се самоубива заради това. И то… тук. Той не би дошъл тук.

Апартамент 1809 се състоеше от всекидневна, баня и дрешник. Погледнах в банята, като знаех какво ще видя. Беше с размерите на удобна кабинка за душ. Табло за настройка от външната страна на вратата управляваше изтеглянето на различни съоръжения от запомняща пластмаса, за да се превърне в кабина за душ, тоалетна, съблекалня, сауна. Всичко, освен размерите й, бе луксозно, стига да натискаш съответните бутони.

Всекидневната бе в същия стил. Голямото легло се скриваше зад една стена. Кухненският бокс с умивалник, печка, грил и тостер се прибираше в друга. Канапето, столовете и масите изчезваха в пода. Един наемател и трима гости щяха да са достатъчни за многолюден коктейл, за уютна вечеря, за потайна игра на покер. Маса за карти, маса за вечеря, маса за кафе — всичко бе там, заедно с подходящите столове, но комплектите можеха да се подават от пода само един по един. Нямаше хладилник, нито фризер, нито барче. Ако наемателят пожелаеше ястие или нещо за пиене, обаждаше се по телефона в супермаркета на третия етаж.

Наемателят на такъв апартамент разполагаше с редица удобства. Но той не притежаваше нищо. Имаше място за него, но не и за лични вещи. Този апартамент бе от вътрешните. В предишната епоха щеше да е снабден с вентилационна шахта, но подобни неща заемаха скъпоценно пространство. Наемателят нямаше даже прозорец. Живееше в удобна кутия.

Използваната в момента мебелировка включваше претрупаното кресло за четене, две странични масички, столче за крака и кухненския бокс. Оуен Дженисън седеше ухилен в креслото. Естествено! Освен изсъхнала кожа нищо не покриваше мъртвешката усмивка на черепа му.

— Стаята е малка — каза Ордас, — но не прекалено. Милиони хора живеят по този начин. Във всеки случай един поясар едва ли би страдал от клаустрофобия.

— Не. Оуен летеше с едноместен кораб преди да се присъедини към нас. По три месеца без прекъсване, в толкова тясна кабина, в която дори не можеш да се изправиш, ако е затворен люкът. Не е клаустрофобия, но… — Показах с ръка стаята наоколо. — Виждате ли нещо, което да е негово?

Колкото и да беше малък, гардеробът бе почти празен. Всекидневен костюм, хартиена риза, чифт обувки, кафяво куфарче. Всичко съвсем ново. Малкото предмети в тоалетното шкафче в банята бяха също така нови и също така безлични.

— Е? — запита Ордас.

— Поясарите са като гости. Не притежават много неща, но това, което притежават, го пазят. Дребни предмети, реликви, сувенири. Не мога да повярвам, че не е носел поне нещо.

Ордас повдигна вежди.

— Космическият си скафандър?

— Нима мислите, че е невероятно? Не е. Вътрешността на собствения му скафандър е домът на поясара. Понякога единственият му дом. Би изхарчил цяло състояние за украсата му. Ако загуби скафандъра си, той вече не е никакъв поясар. Не, не твърдя, че е донесъл скафандъра си. Но трябва да е имал нещо. Шишенцето му с прах от Марс. Парченцето никелово-желязна сплав, което извадиха от гърдите му. Или, ако е оставил всичките си сувенири у дома, би си взел неща от Земята. Докато в тази стая… няма нищо.

— Навярно не е забелязвал околната обстановка — предположи деликатно Ордас.

И това някак постави всичко на мястото му.

Оуен Дженисън седеше усмихнат, в копринен халат с петна от вода. Потъмнялото му от космоса лице изсветляваше веднага под брадичката, откъдето преминаваше в нормален слънчев загар. Русата, твърде дълга коса бе оформена по земната мода — нямаше и следа от ивичната му прическа на поясар, която бе носил цял живот. Неподдържана брада на около месец покриваше половината му лице. На главата му стърчеше малък черен цилиндър. От върха му се подаваше електрически кабел и водеше към контакта в стената.

Цилиндърът бе друд, трансформатор за токомани.

Приближих се да го огледам. Друдът изглеждаше стандартен, но беше променен. Стандартният друд на токоман пуска в мозъка само ток с нищожна сила. Оуен трябва да е получавал десетки пъти по-голяма доза от обикновената, съвсем достатъчна да увреди мозъка му в продължение на един месец.

Протегнах се и докоснах друда с въображаемата си ръка.

Ордас стоеше спокойно до мен, като ме остави да извърша прегледа, без да ме прекъсва. Той, разбира се, нямаше как да знае за моите пси^[1]-способности.

С върховете на въображаемите си пръсти докоснах друда в главата на Оуен, после ги прокарах надолу до мъничката дупка и по-нататък.

Обичайно хирургическо изпълнение. Биха могли да му го направят навсякъде. Дупка в черепа, скрита от косата, почти невъзможно е да бъде открита, дори да знаете какво търсите. Дори и най-добрите ви приятели не биха разбрали, освен ако не ви засекат с пъхнатия в нея друд. Но мъничката дупка бележеше по-голям куплунг, разположен в костта на черепа. Докоснах куплунга за екстаз с върховете на въображаемите си пръсти, после проследих тънката като косъм жичка, спускаща се дълбоко в мозъка на Оуен, надолу към центъра на удоволствието.

Не, допълнителният ток не беше причината. Това, което бе убило Оуен, беше липсата на воля. Не бе пожелал да стане.

Беше умрял от глад, седнал в този стол. Около краката му бе пълно с пластмасови туби, а няколко от тях се търкаляха все още върху страничните масички. Всичките празни. Трябва да са били пълни преди месец. Оуен не беше умрял от жажда. Умрял бе от глад и смъртта му е била планирана.

Оуен, моят спътник в космоса. Защо не бе дошъл при мен? Аз самият съм наполовина поясар. Какъвто и да е бил проблемът му, щях да го измъкна някак от него. Дребна контрабанда — какво от това? Защо бе уредил нещата така, че да разбера едва след като всичко свърши?

Апартаментът беше толкова чист, толкова чист. Трябваше да се наведете ниско, за да доловите миризмата на смърт. Климатичната инсталация я изсмукваше.

Действал бе много методично. Кухнята стоеше отворена, така че да може да се прекара катетър от Оуен до умивалника. Осигурил си бе достатъчно вода, за да изкара цял месец. Беше си предплатил наема за месец напред. Отрязал бе кабела на друда ръчно, и то твърде късо, умишлено привързвайки се към контакт в стената извън обсега на кухнята.

Сложен начин за умиране, но с добър резултат. Цял месец на екстаз, месец на най-висшето физическо удоволствие, което човек може да достигне. Представях си го как се е кикотил всеки път, щом си е спомнел, че умира от глад. Храната е била само на няколко крачки… но е трябвало да извади друда, за да я достигне. Навярно е отложил решението, после пак го е отложил…

Оуен, аз и Хомър Чандрасехар бяхме живели заедно три години в тясна черупка, заобиколена от вакуум. Какво трябваше да се знае за Оуен Дженисън, което да не ми беше известно? Останала ли бе слабост, която да не сме споделили? Ако Оуен бе направил това, значи можех и аз.

Изплаших се.

— Много изпипана работа — прошепнах. — По поясарски изпипана.

— Какво имате предвид?

— Поясарите не се самоубиват. Поне не по този начин. Ако някой трябва да си отиде, той взривява двигателя на ракетата си и умира като звезда. Типично е изпипването. Но не и резултатът.

— Добре — отвърна Ордас. — Добре. — Чувстваше се неудобно. Фактите говореха сами за себе си и все пак той не желаеше да ме нарече лъжец. Върна се към формалностите. — Г-н Хамилтън, идентифицирате ли този човек като Оуен Дженисън?

— Да. Винаги е бил леко пълен, аз обаче го разпознах в мига, в който го видях. — Но нека да сме сигурни. — Дръпнах мръсния халат от рамото на Оуен. Белег с формата на почти идеален кръг с диаметър двайсет сантиметра се виждаше върху лявата страна на гърдите му. — Виждате ли това?

— Забелязахме го. От изгаряне ли е?

— Оуен е единственият човек, за когото знам, че можеше да се похвали с белег от метеор върху кожата си. Един ден, когато бе извън кораба, го удари в рамото. Изпръска с изпарена стомана от скафандъра цялото му тяло. Лекарят извади дребно зрънце никелово-желязна сплав от средата на белега, точно под кожата. Оуен винаги носеше това никелово-желязно зрънце. Винаги — наблегнах аз и погледнах към Ордас.

— Не го намерихме.

— Аха.

— Съжалявам, че трябваше да ви покажем тази картина, г-н Хамилтън. Но вие настояхте да оставим тялото непокътнато.

— Да. Благодаря ви.

Оуен ми се хилеше от креслото за четене. Усетих болка в гърлото и в стомаха. Някога бях изгубил дясната си ръка. Загубата на Оуен ме караше да се чувствам по същия начин.

— Искам да знам повече за случая — заявих аз. — Бихте ли ми съобщавали всички подробности, веднага щом ги научите?

— Разбира се. Чрез службите на РАМО ли?

— Да. — Работата не беше за РАМО, въпреки че бях казал обратното на Ордас, но престижът на РАМО щеше да помогне. — Искам да разбера защо е умрял Оуен. Може просто да е откачил… културен шок или нещо подобно. Но ако някой го е тласнал към смъртта, ще му източа кръвта.

— Сигурно е по-добре с раздаването на правосъдие да се заеме… — Ордас млъкна смутено. Като РАМО ли бях говорил или като гражданин?

Оставих го да се чуди.

Във фоайето имаше неколцина наематели, които влизаха и излизаха от асансьорите или просто седяха наоколо. Задържах се за миг пред асансьора, за да потърся в минаващите лица разпадането на личността, което трябваше да личи в тях.

Удобство в масово производство. Достатъчно място за спане, ядене и гледане на тривизия, но недостатъчно, за да бъдете някой. Докато е тук, човек не може да притежава нищо. Какви хора биха живели така? Всичките трябваше да изглеждат еднакво, да се движат в крак, като поредица от образи в огледалата на бръснар.

Тогава забелязах вълниста кафява коса и тъмночервен хартиен костюм. Управителят? Трябваше да се приближа, за да се уверя. Лицето му имаше израз на пълна отчужденост.

Той ме видя да идвам към него и се усмихна не особено възторжено.

— О, здравейте, г-н… ъ… Намерихте ли… — Не можеше да измисли как да зададе въпроса.

— Да — отговорих аз, без да го изчакам. — Но искам да ви попитам някои неща. Оуен Дженисън се е нанесъл тук преди шест седмици, така ли?

— Шест седмици и два дена, преди да отворим стаята му.

— Имаше ли някакви посетители?

Веждите на мъжа се повдигнаха. Бяхме се придвижили в посока на неговия кабинет и се намирах достатъчно близо до вратата, за да мога да прочета името му: ДЖАСПЪР МИЛЪР, Управител.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Всеки би забелязал, че има нещо нередно.

— Искате да кажете, че е наел стаята с единствената цел да умре, така ли? Видели сте го веднъж и толкова?

— Предполагам, че той е можел… почакайте. — Управителят се замисли дълбоко. — Не. Той пристигна в четвъртък. Забелязах загара му на поясар, естествено. После, в петък, излезе. Случайно го зърнах като минаваше.

— През този ден ли се снабди с друда? Не, оставете, няма как да знаете. Тогава ли го видяхте да излиза за последен път?

— Да.

— Значи може да е имал посетители в четвъртък вечерта или в петък сутринта?

Управителят категорично отрече с глава.

— Защо сте толкова сигурен?

— Виждате ли, г-н… ъ…

— Хамилтън.

— На всеки етаж имаме холокамера, г-н Хамилтън. Тя прави снимка на наемателя само веднъж при първото му влизане в стаята. Ненамесата в личния живот е една от услугите, които наемателят купува заедно с помещението. — Управителят поизправи рамене. — По същата причина холокамерата прави снимка на всеки, който не е наемател. Така предпазваме наемателите от своеволни вмешателства.

— И не е имало никакви посетители в която и да е от стаите на неговия етаж?

— Не, г-не, не е имало.

— Наемателите ви са самотни типове.

— Навярно.

— Сигурно някой компютър в подземията определя кой е наемател и кой — не.

— Естествено.

— Значи в продължение на шест седмици Оуен Дженисън е седял в стаята си сам и през цялото време никой не го е погледнал?

Милър се опита да отвърне с хладен глас, но бе твърде изнервен.

— Стараем се да осигурим на гостите си право на личен живот. Ако г-н Дженисън е желаел каквато и да е помощ, трябвало е само да вдигне телефона. Можел е да се обади на мен, в аптеката, или долу, в супермаркета.

— Е, благодаря ви, г-н Милър. Това е всичко, което исках да знам. Желаех да разбера как Оуен Дженисън е могъл да чака шест седмици да умре, без никой да забележи.

Милър преглътна.

— Той през цялото това време умирал ли е?

— Да.

— Нямало е как да знаем. Откъде да научим? Не разбирам в какво можете да ни обвините.

— Не го и правя — отвърнах и бързо минах покрай него. Милър се бе оказал наблизо и аз му се нахвърлих. Сега се засрамих. Човекът беше съвсем прав. Оуен е можел да получи помощ, стига да я бе искал.

Постоях отвън, загледан в начупените очертания на небето, което се показваше между върховете на сградите. В зрителното ми поле влетя едно такси, подадох му сигнал с пулсатора си и то се спусна надолу.

 

 

Върнах се в Щаба на РАМО. Не за да работя — не бях в състояние да свърша нищо, не при тези обстоятелства, — исках да поговоря с Джули.

Джули. Високо момиче, наближаващо трийсетте, със зелени очи и дълга коса на червени и златни кичури. Над дясното й коляно личаха две широки кафяви следи от щипци, но сега не се виждаха. Надзърнах в кабинета й и я погледах как работи.

Седеше върху автоматично напасващата се към тялото й кушетка и пушеше. Очите й бяха затворени. От време на време, като се концентрираше, веждите й се сбръчкваха. Друг път хвърляше бегъл поглед на часовника и пак затваряше очи.

Не я прекъснах. Знаех колко важна бе работата й.

Джули не беше хубава. Очите й бяха раздалечени малко повече, отколкото трябваше, брадичката й бе твърде квадратна, устата — прекалено широка. Но това нямаше значение. Защото Джули четеше мисли.

Тя беше идеалната приятелка. Съчетаваше всичко, от което се нуждае един мъж. Преди година, когато убих първия си човек, изпаднах в ужасно разрушително настроение. А Джули успя да го превърне в лудо веселие. Цял ден тичахме подивели из един контролиран анархичен парк и натрупахме огромна сметка. Извървяхме пет километра, без да отиваме никъде, като се движехме заднишком по тротоара. Накрая бяхме съвсем изтощени, твърде уморени, за да мислим… Но преди две седмици прекарахме топла, уютна, пълна с наслади нощ. Двама души, щастливи един с друг и нищо повече. Джули беше това, от което се нуждаете, когато и където и да сте.

Мъжкият й харем трябва да беше най-големият в историята. За да долови мислите на мъж — РАМО, Джули трябваше да е влюбена в него. За щастие в нея имаше място за много любов. Не искаше да бъдем верни. Повече от половината от нас бяха женени. Но Джули трябваше да обича всеки от мъжете си, иначе нямаше да е способна да го пази.

Сега тя ни пазеше. На всеки петнайсет минути Джули установяваше контакт с определен агент на РАМО. Всеизвестно бе, че на пси-способностите не можеше да се разчита, но Джули правеше изключение. Изпаднехме ли в затруднено положение, Джули винаги беше готова да ни измъкне… стига някой идиот да не прекъсне работата й.

Така че стоях отвън и чаках с цигара във въображаемата си ръка.

Цигарата бе за упражнение, за трениране на умствените мускули. „Ръката“ ми беше точно толкова надеждна, колкото мисловният контакт на Джули, навярно заради самите й ограничения. Усъмните ли се в своите пси-способности, те изчезват. Една строго определена трета ръка бе нещо много по-разумно от умението на някой магьосник да мести предметите със заклинания. Аз знаех как трябва да се чувства ръката ми и какво умее да върши.

Защо прекарвам толкова много време във вдигане на цигари ли? Е, защото те са най-тежкото, което мога да вдигна без голямо усилие. А има и друга причина… нещо, на което ме научи Оуен.

В петнайсет без десет Джули отвори очи, изтърколи се от самонапасващата се кушетка и се появи на вратата.

— Здрасти, Джил — рече тя сънливо. — Някакви неприятности ли?

— Да. Един мой приятел току-що почина. Искаше ми се да ти кажа. — Подадох й чашка кафе.

Тя кимна. Вечерта имахме среща и новината щеше да обърка програмата. Джули го разбра и леко докосна съзнанието ми.

— Господи! — възкликна тя, като се отдръпна. — Колко… ужасно. Страшно съжалявам, Джил. Срещата отпада, нали?

— Освен ако не искаш и ти да се присъединиш към ритуалното напиване.

Тя поклати глава с категоричен отказ.

— Не го познавах. Няма да е уместно. Пък и ти изцяло ще си потънал в спомените си, Джил. Много от тях са лични. Ще ги изкривиш, като знаеш, че съм там и мога да вляза в тях. Виж, ако Хомър Чандрасехар бе тук, щеше да е друга работа.

— Хубаво щеше да е тук. И той щеше да се напие. Навярно с някое от момичетата на Оуен, ако са му под ръка.

— Знаеш какво чувствам — каза тя.

— Точно каквото и аз.

— Бих искала да ти помогна.

— Винаги го правиш. — Погледнах към часовника. — Кафе-паузата ти май свършва.

— Надзирателят на робите. — Джули хвана ухото ми между палеца и показалеца си. — Представи се добре заради него — пожела тя и се вмъкна в звуконепроницаемата си стая.

Джули винаги бе голяма опора. Не е нужно дори да говори. Стига ми да знам, че е прочела мислите ми, че някой разбира…

 

 

В три следобед започнах съвсем сам ритуалното си напиване.

Това е нов обичай, все още необвързан с формалности. Няма определена продължителност. Няма задължителни тостове. Тези, които участват, трябва да са близки приятели на починалия, но броят им не е определен.

Започнах в „Луау“, заведение, обляно в студена синя светлина и с изкуствен водопад. Навън беше три и половина следобед, докато вътре бе вечер на Хавайските острови от преди векове. Локалът вече беше полупълен. Избрах си една ъглова, малко по-просторна от другите маса и набрах кода на грог Луау. Питието бе студено, кафяво на цвят и с прилично съдържание на алкохол. В конусче лед бе пъхната сламка.

Преди четири години, на ритуалното напиване за Кюбс Форсайт през една черна нощ на Церес, бяхме трима. Хубава компания се бяхме събрали: Оуен, аз и вдовицата на третия член на екипажа ни. Гуен Форсайт смяташе, че ние сме виновни за смъртта на съпруга й. Току-що бях излязъл от болницата с липсваща до рамото дясна ръка, за което обвинявах Кюбс, Оуен и самия себе си — всички заедно. Даже Оуен беше мрачен и вглъбен в самоанализи. Не бихме могли да изберем по-лошо трио или по-лоша нощ за него.

Но обичаят го изискваше и ние седяхме там. И тогава, както сега, долових, че търся в личността си раната, която представляваше липсващ член на екипажа, липсващ приятел. Самоанализирах се.

Джилбърт Хамилтън. Син на родители-равнинари, роден през април 2093 г. в Топека, Канзас. Роден с две ръце и без никакъв намек за необичайни умения.

Равнинар: термин на поясарите за земен жител и особено за такъв, който никога не е виждал космоса. Не съм сигурен дали родителите ми някога изобщо са поглеждали звездите. Те управляваха третата по големина ферма в Канзас — двайсет квадратни километра обработваема земя между две широки градски ивици, успоредни на две магистрали. Бяхме градски жители, като всички равнинари, но щом тълпите започнеха да омръзват на мен и братята ми, разполагахме с широките пространства на полята, където можехме да останем сами. Игрище от двайсет квадратни километра, където нищо не ни ограничаваше, освен житата и автоматичните машинарии.

Обичахме да гледаме звездите. От града не можете да видите звездите, светлините ги скриват. Дори в полето не се забелязват около осветения хоризонт. Но точно над главата ви се виждат: черно небе с пръснати из него ярки точици, а понякога и плоска бяла луна.

На двайсет години се отказах от гражданството си в Обединените нации, за да стана поясар. Копнеех за звездите, а правителството на Пояса управлява по-голямата част от Слънчевата система. В скалите й има приказни богатства, богатства, които принадлежат на разпръснатата цивилизация от няколкостотин хиляди поясари, и аз исках също да получа своя дял.

Не беше лесно. В продължение на десет години нямаше да имам право на собствен едноместен кораб. Дотогава щях да работя за други и да се уча как да избягвам грешките, преди да са ме убили. Половината от равнинарите, които се присъединяват към Пояса, умират в космоса още преди да са получили разрешителното си.

Събирах калай на Меркурий и екзотични химикали в атмосферата на Юпитер. Превозвах лед от пръстените на Сатурн и живак от Европа. Една година пилотът ни направи грешката да кацне на нова скала и за малко не се наложи да се приберем у дома. Кюбс Форсайт бе с нас тогава. Той успя да поправи комуникационния лазер и го насочи към Икар, за да извика помощ. Друг път механикът, който се грижеше за поддръжката на нашия кораб, забрави да смени един абсорбер и всички паднахме мъртво пияни от алкохола, образувал се във въздуха ни за дишане. Шест месеца по-късно тримата спипахме механика. Чух, че оживял.

През повечето време бях член на екипаж от трима души. Хората се сменяха постоянно. Когато Оуен Дженисън се присъедини към нас, замести човек, който най-накрая бе получил разрешителното си за едноместен кораб и нямаше търпение да се впусне в лов на скали за собствена сметка. Беше твърде нетърпелив. По-късно научих, че извършил един цял полет и половината от друг.

Оуен бе на моите години, но по-опитен — роден поясар и отгледан като такъв. Сините му очи и русият гребен на какаду бяха поразяващи на фона на тъмния поясарски загар, загар, който свършваше съвсем внезапно там, където пръстенът около врата му спираше пропусканата от шлема интензивна слънчева светлина. Той винаги е бил закръглен, но в условията на свободно падане това бе сякаш е роден с крила. Захванах се да подражавам на начина му на придвижване за най-голямо забавление на Кюбс.

Собствената си грешка направих едва на двайсет и шест.

Използвахме бомби, за да изведем една скала на нова орбита. Работа по договор. Методът е по-стар от термоядрените двигатели, от времето на първоначалното колонизиране на Пояса, но все още е по-евтин и бърз, отколкото да се тегли скалата с кораб на буксир. Поставяте обикновени водородни бомби, малки и чисти, по такъв начин, че всяка следваща експлозия да прави по-дълбок кратера, през който се насочва мощта на следващите взривове.

Бяхме взривили вече четири бомби — четири бели огнени топки, които се пръснаха и изчезнаха при издигането си. Когато избухна петата, висяхме съвсем близо до обратната страна.

Петият взрив разби скалата.

Кюбс постави бомбата. Моята грешка беше, че споделих общата глупост и наместо като разумни хора да отлетим веднага, наблюдавахме и проклинахме, докато ценната, съдържаща кислород скала се превръщаше в почти безполезни отломки. Гледахме как късовете бавно образуваха облак… и в този миг едно стрелнало се парче стигна до нас. Макар и да се движеше прекалено бавно, за да се изпари при удара, то все пак разряза тройната обвивка от кристално желязо, отсече ръката ми под рамото и заби за стената Кюбс Форсайт през сърцето.

 

 

Влезе двойка нудисти. Постояха нерешително, докато очите им свикнаха със синия здрач, после с радостни възгласи се присъединиха към групата през две маси. Наблюдавах ги с периферното си зрение и ги слушах с половин ухо, като си мислех колко по-различни бяха равнинарските нудисти от поясарските. Всичките си приличаха. Бяха мускулести, но им липсваха каквито и да било интересни белези, носеха кредитните си карти в еднакви торбички на рамото и бяха обръснати на едни и същи места.

Повечето хора ставаха нудисти в големите бази. Това бе естествена реакция след стегнатите скафандри, които носехме денонощно, докато бяхме сред скалите. Постави някой нормален поясар в среда на облечени с ризи и той ще се присмее на всички. Но само за свое удобство. Намери му добър довод и твоят поясар ще навлече риза и панталони както другите.

Но не и Оуен. Откакто получи онзи белег от метеор, не съм го виждал да носи риза. Не само под куполите на Церес, но и навсякъде, където можеше да се диша въздух. Държеше да показва белега си.

Обзе ме хладно тъжно настроение и си спомних Оуен Дженисън, седнал върху ръба на болничното легло, да ми разправя как сме се прибрали. Не помнех нищо от мига, в който онова парче скала преряза ръката ми.

Нормално е било кръвта ми да изтече за секунди и да умра. Ала Оуен не ми бе дал тази възможност. Раната била с разкъсани краища. Оуен гладко я отрязал до рамото с един замах на комуникационния лазер. После долепил върху плоската й повърхност плочка оптично стъкло и здраво я привързал под останалата ми мишница. Настанил ме под две атмосфери чист кислород, за да се компенсира загубата на кръв. Разправи ми как превключил двигателя на четири g, за да ме докара навреме. Истинско чудо е, че не сме се превърнали в облак звезден огън и слава.

 

 

— Ето как ми падна репутацията. Целият Пояс знае как съм пренастроил двигателя ни. Мнозина мислят, че щом съм толкова глупав да рискувам собствения си живот, сигурно ще изложа на опасност и техния.

— Тоест не е сигурно да се пътува с теб.

— Точно така. Започнаха да ми викат Дженисън 4g.

— Мислиш, че само ти си имаш проблеми ли? Още отсега мога да си представя какво ще бъде, когато стана от това легло. „Да не си направил някоя глупост, Джил?“ По дяволите, наистина беше глупост.

— Тогава послъжи малко.

— Добре. Не може ли да продадем кораба?

— Не. Гуен наследи от Кюбс една трета и не иска да я продава.

— Значи на практика сме банкрутирали.

— Но разполагаме с кораба. Трябва ни нов човек.

— Поправка. Ти имаш нужда от двама души за екипажа. Освен ако не искаш да летиш с еднорък. Не мога да си позволя да ми трансплантират нова.

Оуен не направи опит да ми предложи заем. Би било обидно, дори и да имаше парите.

— Че какво й е лошото на една протеза?

— Желязна ръка ли? Не, съжалявам. Гнуслив съм.

Оуен ме погледна странно и каза само:

— Е, ще почакаме малко. Може да размислиш.

Не ме притисна. Нито тогава, нито по-късно, когато след излизане от болницата си наех апартамент и се мъчех да свикна с липсващата ръка. Ако е мислел, че в крайна сметка ще се съглася на протеза, е бъркал.

Защо? Не мога да отговоря на този въпрос. Някои очевидно се чувстват по-различно. Милиони хора се разхождат наоколо с метални, пластмасови и силиконови органи. Наполовина хора, наполовина машини, как те самите разбират коя е истинската им личност?

По-скоро предпочитам да умра, отколкото да стана отчасти метален. Наречете го каприз. Приемете го дори за същия каприз, който ме кара да потръпвам, когато видя място като „Апартаменти Моника“. Едно човешко същество трябва да е изцяло човек. Да има навици и лични вещи, които са единствено негови, а не да прави опити да изглежда или да се държи като някой друг. Да не става полуробот.

Ето какъв бях аз, Джил Ръката, докато се учех да ям с лявата ръка.

Един ампутиран никога не губи напълно това, което му е принадлежало. Липсващите пръсти ме сърбяха. Движех се така, че да не ударя липсващия си лакът в някой остър ъгъл. Посягах към разни неща, а после проклинах, че ми се изплъзват.

Оуен се навърташе наоколо, въпреки че собствените му спестявания трябваше да са на изчерпване. Не бях предложил да продам своята третина от кораба и той не повдигна въпроса.

Имах приятелка. Вече съм забравил името й. Една вечер бях у тях и докато я чаках да се облече — щяхме да ходим на вечеря, — случайно забелязах върху масата пиличка. Взех я. За малко щях да опитам да си изпиля ноктите, но навреме се опомних. Раздразнено хвърлих пиличката обратно на масата… и не я уцелих.

Като идиот се опитах да я хвана с дясната си ръка.

И успях.

Никога не съм подозирал, че притежавам свръхспособности. Трябва да сте в подходящо състояние на ума, за да използвате пси-таланта си. Но кой е имал някога по-добра възможност от мен през онази нощ, когато цял участък от мозъка ми бе настроен за нервите и мускулите на дясната ми ръка, а нямах дясна ръка? Държах пиличката във въображаемата си ръка. Чувствах я, както усещах и че липсващите ми нокти бяха станали твърде дълги. Прокарах палеца си по грапавата стоманена повърхност. Телекинеза за повдигането, усет на еспер при докосването.

— Чудесно — заяви Оуен на следващия ден. — Това е всичко, от което имаме нужда. Един нов член на екипажа и ти с твоите свръхестествени способности. Поупражнявай се, виж до каква тежест можеш да развиеш повдигането, а аз ще ида да намеря някой будала.

— Трябва да е съгласен на една шеста от чистата печалба. Вдовицата на Кюбс ще си иска дяла.

— Не се безпокой. Ще се оправя.

— Не се безпокой! — Хвърлих по него парче от молив. Дори при слабата гравитация на Церес това бе най-многото, което можех да вдигна, поне тогава. — Нима си мислиш, че ТК и есперен усет могат да заместят една истинска ръка?

— Те са по-добри от нея. Ще видиш. Ще можеш да протегнеш ръка през скафандъра си, без да го разхерметизираш. Че кой поясар може такова нещо?

— Да-да!

— Какво, по дяволите, искаш, Джил? Някой да ти върне ръката ли? Няма да стане. Ти си я загуби честно и почтено, поради глупост. Сега сам трябва да избираш. Ще летиш ли с въображаема ръка или ще се върнеш на Земята?

— Не мога да се върна. Нямам пари за билет.

— Е?

— Добре, добре. Върви намери трети човек. Някой, на когото ще мога да направя впечатление с въображаемата си ръка.

 

 

Смучех замислено втори грог Луау. Сега вече всички сепарета бяха пълни и около бара се образуваше втори кордон от посетители. Гласовете се сливаха в непрекъснат хипнотичен рев. Беше времето на коктейлите.

 

 

… Той наистина се справи. Като се позова на въображаемата ми ръка, Оуен придума едно хлапе на име Хомър Чандрасехар да се присъедини към екипажа ни.

Освен това се оказа прав и за ръката ми.

Някои хора с подобни възприятия могат да достигат по-далече, дори до другата страна на земното кълбо. За нещастие моето слабо въображение ме ограничава до психична ръка. Но есперните върхове на пръстите ми са по-чувствителни и по-надеждни. Мога да вдигам по-големи тежести. Днес, в условия на земно притегляне, съм способен да нося пълна чаша.

Открих, че умея да се пресягам през стената на кабината и да опипвам прекъснатите кабели зад нея. Във вакуум мога да избърша праха от външната лицева страна на шлема си. По космодрумите правех фокуси.

Почти престанах да се чувствам инвалид. И всичко благодарение на Оуен. За шест месеца в рудниците изплатих болничните си сметки и спечелих за билет до Земята, като ми останаха доста пари.

— Ама че черен хумор на измамник! — избухна Оуен, когато му казах. — Защо избра точно Земята?

— Защото, ако успея да си възвърна гражданството в ОН, Земята ще ми възстанови ръката. Безплатно.

— О-о. Сигурно — рече той, изпълнен със съмнение.

Пояса също имаше банки за органи, но те винаги страдаха от недостиг. Поясарите не даваха нищо току-така. Правителството на Пояса също. Поддържаха цените на трансплантатите колкото се може по-високи. По този начин намаляваха търсенето, за да им стигнат запасите, а и данъците оставаха ниски.

В Пояса трябваше сам да си купя ръка. А нямах пари. На Земята имаше обществено осигуряване и запас от материали за трансплантиране.

Направих това, което Оуен бе обявил за невъзможно. Намерих кой да ми върне ръката.

Понякога се чудех дали Оуен не бе против моя избор. Той никога не каза нищо, но Хомър Чандрасехар ми говореше непрекъснато. Един поясар ще спечели пари за ръката си или ще се оправи и без нея. Но никога няма да приеме милостиня.

Затова ли Оуен не се бе опитал да ми се обади?

Поклатих глава. Не ми се вярваше.

Помещението продължи да се люлее и след като спрях да клатя глава. Засега ми стигаше. Довърших третия си грог и си поръчах вечеря.

Храната ми помогна да изтрезнея за следващия рунд. Сепнах се, когато осъзнах, че бях прехвърлил наум цялото си приятелство с Оуен Дженисън. Познавах го от три години, въпреки че те ми изглеждаха като половин живот. Което си беше истина. Половината от шестгодишния ми живот като поясар. Поръчах си грог с кафе и наблюдавах как човекът го сипваше: горещо, млечно кафе с канела и други подправки и силен ром, изливан като струя син огън. Това бе специалитет, сервиран лично от главния келнер — човек, заради което и го държаха тук. Втори етап на ритуалното напиване: пръсни половината си състояние, и то с щедра ръка.

Преди да докосна питието обаче реших да се обадя на Ордас.

— Да, г-н Хамилтън? Тъкмо щях да се прибирам за вечеря.

— Няма да ви задържам. Открихте ли нещо ново?

Ордас се вгледа по-отблизо в телефонния ми образ. Неодобрението му бе очевидно.

— Виждам, че сте пили. Може би ще е по-добре сега да си отидете у дома и да ми се обадите утре.

Бях шокиран.

— Нищо ли не знаете за обичаите на Пояса?

— Не ви разбирам.

Обясних му смисъла на ритуалното напиване.

— Вижте какво, Ордас, ако наистина знаете толкова малко за поясарския начин на мислене, най-добре ще е да си поговорим. И то скоро. Иначе е много вероятно да изпуснете нещо.

— Навярно сте прав. Можем да се срещнем утре по обед и да хапнем някъде.

— Добре. Какво научихте?

— Много неща, но никое от тях не ми помага особено. Вашият приятел е кацнал на Земята преди два месеца. Пристигнал е с „Огнен стълб“, който обслужва Пустинни поля в Австралия. Прическата му е отговаряла на земната мода. Оттам…

— Странно. Трябва да е чакал два месеца, за да му порасне косата.

— Дори аз се сетих за това. Знам, че поясарите обикновено си обръсват цялата глава с изключение на пет-сантиметров гребен от челото до тила.

— Да, ивично подстригване. Навярно е възникнало, когато някой е решил, че ще живее по-дълго, ако косата не му пада в очите по време на трудно кацане. Но Оуен е можел да си пусне дълга коса и докато е събирал руда с едноместен кораб. Там е нямало кой да го види.

— И все пак изглежда странно. Знаете ли, че г-н Дженисън е имал на Земята братовчед? Някой си Харви Пийл, управител на верига от супермаркети?

— Значи не съм бил най-близкият му роднина, дори на Земята.

— Г-н Дженисън не е правил опит да се свърже с него.

— Нещо друго?

— Говорих с човека, който е продал на г-н Дженисън друда и куплунга. Кенет Греъм притежава кабинет с операционна на улица „Гейли“ в Западен Лос Анджелес. Греъм твърди, че друдът е бил стандартен и че вашият приятел го е променил сам.

— Вярвате ли му?

— За момента, да. Разрешителните и регистрите му са напълно редовни. Друдът е бил променен с любителски поялник.

— А-ха.

— Доколкото това засяга полицията, случаят навярно ще бъде приключен, когато намерим инструментите, използвани от г-н Дженисън.

— Слушайте какво. Утре ще телеграфирам на Хомър Чандрасехар. Може той да разкрие някои неща — защо Оуен е кацнал без ивична прическа, защо изобщо е дошъл на Земята.

Ордас повдигна вежди в знак, че не се интересува особено. Благодари ми за усилията и затвори.

Грогът с кафе бе още горещ. Отпивах бавно, наслаждавайки се на сладко-киселия му вкус, като се опитвах да забравя мъртвия Оуен и да си го спомня като жив. Винаги е бил леко пълен, мислех си аз, но без някога да наддаде или пък да загуби килограм. Когато се налагаше, можеше да се стрелне като хрътка.

А сега бе ужасно слаб и мъртвешката му усмивка бе налята с неприлична радост.

Поръчах си още един грог с кафе. Келнерът-артист се постара да привлече вниманието ми, преди да запали загретия ром и после да го излее от цяла педя над чашата. Не можете да пиете това питие бавно. Плъзга се в гърлото лесно, пък и ако чакате твърде дълго, може да изстине. Ром и силно кафе. Две такива и щях да съм пиян и буден в продължение на часове.

 

 

Полунощ ме завари в бар „Марс“, където пиех уиски със сода. Дотогава бях обиколил доста барове. Ирландско кафе в „Берджин“, студени и димящи коктейли в „Лунен басейн“, уиски и дива музика в „Отвъд“. Не можех нито да се напия, нито да намеря подходящото настроение. Някаква бариера блокираше картината, която се опитвах да възпроизведа.

Споменът за мъртвия Оуен, ухилен в креслото, с пъхнат в мозъка му проводник.

Не познавах този Оуен. Никога не го бях срещал и не желаех да съм го срещал. От бара към нощния локал, после към ресторанта — бях бягал от този спомен в очакване алкохолът да пречупи бариерата между настоящето и миналото.

Така че седях на ъглова маса, заобиколена с тримерни панорамни изгледи от един странен Марс. Кристални кули и дълги, прави сини канали, шестокраки зверове и красиви, изумително стройни мъже и жени, които ме гледаха от страната на мечтите. Тъжна или смешна би се сторила тази картина на Оуен? Видял бе истинския Марс и той не му направи особено впечатление.

Бях достигнал онази фаза, при която времето престава да е непрекъснат поток и се появяват пропасти от секунди или минути между запомнените събития. Някъде през този период установих, че съм се загледал в една цигара. Трябваше току-що да съм я запалил, защото на дължина достигаше почти първоначалните си двеста милиметра. Навярно някой келнер ми я бе пъхнал в ръката. Във всеки случай тя беше там, между средния пръст и показалеца ми.

Наблюдавах въгленчето, когато ме обзе настроението. Бях спокоен, унасях се, изгубвах се във времето…

 

 

… При първото ни пътуване след катастрофата изкарахме два месеца сред скалите. Върнахме се на Церес с пълен товар злато с петдесетпроцентова чистота, гарантираща годността му за неръждаеми проводници и клеми. На свечеряване бяхме готови да празнуваме.

Разхождахме се из покрайнините на града, където отдясно намигваха и ни приканваха неонови светлини, отляво се издигаше стена от разтопена скала, а над главите ни — през купола — блестяха звездите.

Хомър Чандрасехар бе направо поразен. През тази нощ първото му пътуване навън достигна върха си със завръщането у дома, а завръщането у дома бе най-хубавата част.

— Навярно ще трябва да се разделим към полунощ — каза той.

Излишно бе да обяснява защо. Можеше да се приеме, че една компания от трима души се състои от трима пилоти на едноместни кораби, но по-вероятно бе да са един екипаж. Значи все още нямат разрешителни, което означава, че са твърде глупави или твърде неопитни. Ако искахме да си намерим дружки за нощта…

— Не си го обмислил — отвърна Оуен. Видях как Хомър се наежи, после хвърли бърз поглед към края на рамото ми и се засрамих. Нямах нужда спътниците ми да ме държат за ръката, а в това състояние само щях да ги забавя.

Преди да отворя уста за възражение, Оуен продължи:

— Размисли. Така имаме притегателна сила, от която ще е глупаво да се откажем. Джил, вземи цигара. Не, не с лявата ръка…

 

 

Бях пиян, славно пиян и се чувствах безсмъртен. Тънките марсианци сякаш се движеха в стените, стените приличаха на прозорци с картини от един Марс, какъвто никога не е имало. За пръв път тази вечер вдигнах чашата си за наздравица:

— За Оуен, от Джил Ръката. Благодаря.

Прехвърлих цигарата във въображаемата си ръка.

Сигурно вече сте си представили, че я държа с въображаемите си пръсти. Повечето хора имат същото впечатление, но то е погрешно. Стиснах я най-позорно в юмрука си. Огънчето не можеше да ме изгори, разбира се, но все пак имах чувството, че държа оловен слитък.

Бях подпрял въображаемия си лакът на масата и така изглеждаше по-лесно — което беше смешно, но помагаше. В интерес на истината очаквах въображаемата ми ръка да изчезне, след като ми трансплантираха нова. Но открих, че мога да се абстрахирам от новата си ръка и да хващам малки предмети в невидимата, да долавям фини усещания с върховете на невидимите си пръсти.

Спечелих си прозвището Джил Ръката през онази нощ в Церес. Всичко започна с летящата цигара. Оуен се оказа прав. Накрая не остана човек в бара, който да не наблюдава смаяно плаващата цигара, която пушеше едноръкият мъж. Единственото, което трябваше да направя, бе да открия с периферното си зрение най-хубавото момиче в заведението и после да уловя погледа му.

През онази нощ бяхме в центъра на най-голямото импровизирано веселие, което някога се бе развихряло в базата на Церес. Съвсем не беше планирано така. Използвах трика с цигарата на три пъти, така че всеки от нас да си определи среща с гадже. Третото момиче обаче имаше вече кавалер, който празнуваше нещо — бе продал някакъв патент на земна промишлена фирма. Хвърляше пари наоколо като конфети. Затова го оставихме. Правех фокуси, като пъхах есперни пръсти в затворена кутия, за да кажа какво има вътре, а когато свърших, всички маси бяха събрани заедно, като аз, Хомър, Оуен и три момичета се намирахме по средата. После запяхме стари песни, барманите също се включиха и изведнъж всичко мина за сметка на заведението.

Накрая около двайсетина от нас се озовахме в един палат на орбита, чийто собственик бе Говорителя на правителството на Пояса. Златокожите полицаи вече се бяха опитали да ни арестуват и Говорителя се бе държал наистина доста грубо, но после им се извини, като ги покани да се присъединят към нас…

Ето защо използвах ТК върху толкова много цигари.

От другата страна на бар „Марс“ едно момиче в рокля с прасковен цвят седеше и ме оглеждаше, подпряло брадичката си. Станах и се приближих до него.

 

 

Главата ми беше наред. Това бе първото нещо, което проверих след като се събудих. Очевидно се бях сетил да взема хапче срещу махмурлук.

Върху коляното ми бе метнат нечий крак. Усещането беше приятно, въпреки че натискът бе накарал прасеца ми да изтръпне. Под носа ми бе разпиляна ухаеща тъмна коса. Не се помръднах. Не исках да разбере, че съм буден.

Ужасно неудобно е да се събудите с някое момиче и да не можете да си спомните името му.

Е, да видим. Върху дръжката на вратата внимателно бе закачена рокля с цвят на праскова… Припомних си колко много бях обикалял предишната вечер. Момичето от бар „Марс“. Кукленото шоу. Каква ли не музика. Говорех за Оуен и тя ме отклони от темата, защото я потискаше. После…

Ха! Тафи. Фамилията я бях забравил.

— Добро утро — рекох.

— Добро утро — отвърна тя. — Не се опитвай да шаваш, закачени сме…

На трезвата сутрешна светлина Тафи изглеждаше красива. Дълга черна коса, кафяви очи, кремава незагоряла кожа. Да си красив толкова рано сутрин беше чудесен номер и аз й го казах, а тя се усмихна.

Долната част на крака ми бе изтръпнала, докато не започна да ме боде с подновеното си кръвообращение. Направих гримаса и зачаках да се успокои. Тафи се обличаше и поддържаше непрекъснат лек разговор.

— Тази трета ръка е странна. Спомням си как ме притискаше здраво с две ръце и ме милваше отзад по врата с третата. Много приятно. Напомня ми един разказ от Фриц Лейбър.

— „Скитникът“. Момичето-пантера.

— Ъхъ. Колко момичета си хванал с този трик с цигарата?

— Никое толкова хубаво, колкото теб.

— А на колко момичета си казвал това?

— Не мога да си спомня. По-рано винаги успявах. Може пък този път да е истина.

Разменихме си усмивки.

Минута по-късно забелязах, че бе сбърчила замислено вежди зад гърба ми.

— Нещо не е наред ли?

— Просто си мислех. Ти наистина беше готов да чупиш и палиш миналата нощ. Надявам се, че не пиеш толкова много през цялото време.

— Защо? Тревожиш ли се за мен?

Тя поруменя, после кимна.

— Трябваше да ти кажа. Мислех, че съм го направил снощи. Бях на ритуално напиване. Когато умре добър приятел е задължително да се натряскаш.

Тафи явно се успокои.

— Не исках да засягам…

— Нищо лично? Защо не? Права си. Във всеки случай аз харесвам… — майчинския тип, но не можех да го кажа. — Хората, които се безпокоят за мен.

Тафи докосна косата си с някакъв сложен гребен. Няколко движения накараха косата й мигновено да се прибере на място. Статично електричество?

— Напиването беше добро — рекох аз. — Оуен би се гордял с него. И това ще бъде цялото ми оплакване. Едно напиване и… — разтворих ръце — край.

— Не е лош начин да си отидеш от света — разсъждаваше Тафи. — Стимулирането с ток, имам предвид. Искам да кажа, ако трябва да напуснеш сцената…

— Стига вече! — Не знам как успях да се вбеся за толкова кратко време. Слаб като таласъм и ухилен в креслото за четене, трупът на Оуен внезапно оживя пред очите ми. Часове наред бях отблъсквал тази картина. — Да скочиш от някой мост е напълно достатъчно — изръмжах аз. — Да умираш в продължение на месец, докато токът прогаря мозъка ти, може да предизвика само чувство за гадене.

Тафи се учуди.

— Но твоят приятел го е направил, нали? А ти не ми го описа като страхливец.

— Глупости — чух се да казвам. — Не го е направил. Той е бил…

Просто така, бях сигурен. До прозрението трябва да съм стигнал, докато съм бил пиян или съм спал. Естествено, че не се бе самоубил. Това не беше Оуен. А и токоманията не се връзваше с него.

— Той е бил убит — заявих. — Уверен съм в това. Как не го проумях веднага! — И скочих към телефона.

— Добро утро, г-н Хамилтън. — Инспектор Ордас изглеждаше съвсем свеж и спретнат тази сутрин. Изведнъж осъзнах, че не съм се обръснал. — Виждам, че не сте забравили да вземете хапче против махмурлук.

— Правилно. Ордас, не ви ли е хрумвало, че Оуен може да е бил убит?

— Разбира се. Но едва ли е възможно.

— Мисля, че е възможно. Да предположим…

— Г-н Хамилтън.

— Да?

— Имаме уговорка за обяд. Защо не го обсъдим тогава? Да се срещнем в Щаба в дванайсет.

— Добре. И нещо, за което можете да се погрижите тази сутрин. Проверете дали Оуен е имал разрешително за нудизъм.

— Смятате ли, че би могъл да има?

— Да. На обяд ще ви обясня защо.

— Чудесно.

— Не затваряйте. Споменахте, че сте намерили човека, който е продал на Оуен друда и куплунга. Как му беше името?

— Кенет Греъм.

— Така си и мислех. — Затворих.

Тафи ме докосна по рамото.

— Наистина ли смяташ, че може да е бил… убит?

— Да. Цялата постановка е зависела от това той да не успее да…

— Не. Почакай. Не искам да знам нищо повече.

Обърнах се да я погледна. Тя действително не искаше. От самата тема за смъртта на един непознат й прилошаваше.

— Добре. Слушай, ще съм голям негодник изобщо да не ти предложа закуска, но трябва незабавно да се захвана с тази работа. Мога ли да ти поръчам такси?

Когато таксито пристигна, пуснах в прореза монета от десет марки и й помогнах да се качи. Успях да взема адреса й, преди да потегли.

 

 

Щабът на РАМО жужеше от обичайната утринна активност. Към мен отправяха поздрави и аз им отвръщах, без да спирам за разговор. В крайна сметка всичко важно щеше да стигне до мен.

Когато минавах покрай стаичката на Джули, погледнах вътре. Тя бе заета с напрегната работа, отпусната върху самонапасващата се кушетка, като си водеше бележки със затворени очи.

Кенет Греъм.

По-голямата част от бюрото ми беше заета от терминал, свързан с компютъра в подземието. Обучението как да работя с него ми бе отнело няколко месеца. Натраках поръчка за кафе и понички, а после набрах:

ИЗВЕЖДАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ. КЕНЕТ ГРЕЪМ.

ОГРАНИЧЕНО РАЗРЕШИТЕЛНО: ХИРУРГИЯ.

ОБЩО РАЗРЕШИТЕЛНО: ТЪРГОВИЯ С ОБОРУДВАНЕ ЗА ДИРЕКТНО ТОКОВО СТИМУЛИРАНЕ.

АДРЕС: ЗАПАДЕН ЛОС АНДЖЕЛЕС.

От процепа започнаха да се плъзгат листове и да се трупат на бюрото ми. Нямаше нужда да ги чета, за да разбера, че съм бил прав.

 

 

Новите технологии създават нови обичаи, нови закони, нови обноски, нови престъпления. Половината от дейността на полицията на Обединените нации, на тъй нареченото РАМО, бе да се занимава с престъпления, които не са и съществували до преди век. Черната борса с органи беше резултат от хилядолетния напредък на медицината, от живота на милиони хора, самопожертвувателно посветили се на идеала да излекуват болните. Прогресът бе превърнал тези идеали в реалност и, както обикновено, бе породил нови проблеми.

През 1900 г. Карл Ландщайнер класифицирал човешката кръв в четири групи, като за пръв път дал реални шансове на пациентите да оцелеят след кръвопреливане. Технологията на трансплантирането се бе развивала в продължение на целия двайсети век. Пълно кръвопреливане, суха кост, кожа, живи бъбреци, живи сърца — всички те можеха да се пренасят от едно тяло в друго. Само за тези сто години десетки хиляди живота бяха спасени от донори, завещали телата си на медицината.

Броят на донорите обаче беше ограничен и не всички умираха по начин, който позволяваше да се спаси нещо ценно от телата им.

Потопът дойде някъде преди по-малко от стотина години. Един здрав донор (такова животно, разбира се, нямаше) можеше да спаси десетина живота. Защо тогава някой осъден убиец да умира безцелно? Най-напред няколко щата, а после и повечето нации в света прокараха нови закони. Осъдените на смърт криминални престъпници трябваше да се екзекутират в болница, като хирурзите спасяваха каквото могат за органовите банки.

Милиардите по света искаха да живеят, а банките за органи бяха самият живот. Човек можеше да живее вечно, докато лекарите бяха в състояние да вкарват в него „резервни части“ по-бързо, отколкото се износваха неговите собствени. Но те можеха да го правят, само докато световните банки за органи бяха заредени.

Стотици неорганизирани движения за премахване на смъртното наказание замряха тихо и незабележимо. Всеки можеше да се разболее в някой момент.

А в банките за органи недостигът продължаваше. Все още умираха пациенти поради липса на органи, които да ги спасят. Световните законодатели отговориха на постоянния натиск от целия свят със съответни закони. Смъртно наказание се присъждаше за убийство от първа, втора и трета степен. За нападение със смъртоносно оръжие. И за още много престъпления: изнасилване, измама, злоупотреба, раждане на деца без разрешително, четири или повече случая на фалшива реклама. В продължение близо на век тази тенденция нарастваше, докато световните гласоподаватели се бореха за запазване на правото си да живеят вечно.

Но дори и така трансплантатите не стигаха. Жена с увреждане на бъбреците можеше да чака година за присаждането на един здрав бъбрек, който да подсигури остатъка от живота й. Трийсет и пет годишен пациент със сърдечно заболяване се принуждаваше да живее със здраво, но четирийсетгодишно сърце. Бял дроб, част от черен дроб, протези, които се износваха твърде бързо или тежаха твърде много или вършеха твърде малко работа… Нямаше достатъчно престъпници. Не бе изненадващо, че смъртната присъда беше спирачка. При риска да попаднат в стаята за донори на някоя болница хората престанаха да вършат престъпления.

За незабавна подмяна на развалената ви храносмилателна система, за младо и здраво сърце, за цял черен дроб, след като от пиене сте унищожили вашия… трябваше да отидете при някой органоборсаджия.

 

 

Работата на органоборсаджиите има три страни.

Едната е отвличането и убиването. Рискована е. Не можете да напълните банка за органи, като чакате доброволци. Екзекутирането на осъдени престъпници е монопол на държавата. Така че трябва да излезете и да си хванете донори: на плъзгащата се пътека в някой пренаселен град, на летището, на шосето край закъсала кола с пробил кондензатор… където и да е.

Продажбата е не по-малко опасна, защото дори отчаяно болният човек понякога проявява съзнание. Той си купува трансплантата, а после отива право при РАМО, за да излекува болестта и съвестта си, като предаде цялата банда. Затова продажбата е донякъде анонимна, но тъй като рядко купувачът идва втори път, това едва ли е от значение.

Третата страна е техническата, медицинската. Това навярно е най-безопасната част. Можете да разположите болницата си където поискате, колкото и да е голяма. Чакате донорите, които пристигат все още живи, после разпращате черни дробове, жлези, жива кожа на квадратен дециметър, всичките с прилежно описание върху етикета за възможна реакция на отхвърляне.

Не е толкова лесно, колкото звучи. Трябват ви доктори. И то добри.

Ето къде действаше Лорън. И държеше монопол.

Откъде ги намираше? Все още се опитваме да разберем. Този човек бе открил някакъв безотказен начин да набира, на практика масово, талантливи лекари, но без чест. Сам ли беше в действителност? Всичките ни източници твърдяха, че е така. И той държеше половината Западно крайбрежие в ръцете си. Лорън. Нито холографии, нито отпечатъци от пръстите или снимка на ретината, нито даже описание. Всичко, с което разполагахме, беше едно име и няколко възможни връзки.

Една от връзките бе Кенет Греъм.

 

 

Холографията беше добра. Навярно е била заснета във фотостудио. Кенет Греъм имаше продълговато лице на шотландец с хлътнали бузи и малка намусена уста. На холографията се опитваше едновременно да се усмихва и да изглежда важен. Но видът му говореше единствено, че се чувства неудобно. Косата му беше пясъчна на цвят и късо подстригана. Над бледосивите му очи бяха надвиснали светли, почти невидими вежди.

Закуската ми пристигна. Топнах в кафето една поничка, захапах я и открих, че съм по-гладен, отколкото си мислех.

Компютърът бе възпроизвел редица холографии. Прегледах ги набързо, докато с едната ръка ядях, а с другата натисках клавишите. Някои бяха мъгляви — заснети с шпионски лъчи през витрината на магазина му. Нито една от снимките не го уличаваше в нещо. На никоя Греъм не се усмихваше.

Продаваше електрическо щастие вече от дванайсет години.

Токоманът има определено предимство пред доставчика си. Електричеството е евтино. За някой друг наркотик доставчикът ви може да вдигне цената, но не и за електрическия ток. Виждате търговеца на екстаз веднъж, когато ви продава друда и извършва операцията, никога повече. Никой не идва случайно. При токоманията има честност. Клиентът винаги знае точно с какво се захваща и какво ще му донесе то — като удоволствие и като цена.

Все пак човек трябва да не изпитва съчувствие, за да може да си изкарва прехраната като Кенет Греъм. Иначе би връщал клиентите си. Никой не става токоман постепенно. Той решава всичко изведнъж и си плаща за операцията, без никога по-рано да е изпитвал удоволствието. Всеки от клиентите на Кенет Греъм стига до магазина му, след като е решил да се изключи от човешката раса.

Какъв ли поток от хора, обзети от безнадеждност и отчаяние, трябваше да е минал през магазина на Греъм! Възможно ли бе да не го преследват в сънищата му? Ако обаче Кенет Греъм спеше нощем добре, то…

Нямаше да е чудно, ако е станал и органоборсаджия.

Намираше се в изгодна за това позиция. Отчаянието е характерна черта на потенциалните токомани. Неизвестни, необичани, хора, които никой не познаваше, от които никой не се нуждаеше, които нямаше да липсват никому — постоянен поток от такива хора преминаваше през магазина на Кенет Греъм.

И така, неколцина можеше да не излязат оттам. Кой щеше да забележи?

Прелистих набързо документите да разбера кой бе натоварен с наблюдението на Греъм. Джексън Бера. Обадих му се по телефона.

— Разбира се — отвърна Бера, — вече от около три седмици е под шпионски лъч. Няма защо да прахосваме добре платени агенти на РАМО. Може да е чист. Навярно е бил обект на някакъв донос.

— Тогава защо не спрете да го наблюдавате?

Бера изглеждаше отвратен.

— Защото го наблюдаваме едва от три седмици. Колко донора, мислите, са му необходими годишно? Двама. Прочетете отчетите. Брутната печалба от един единствен донор е над един милион марки на Обединените нации. Греъм може да си позволи да е предпазлив с избора.

— Да-а.

— Но именно там не е бил достатъчно предпазлив. Най-малко двама от клиентите му са изчезнали през миналата година. Клиенти със семейства. Ето кое ни накара да се заемем с него.

— Така може да си го наблюдавате през следващите шест месеца без никаква гаранция. Той може просто да чака при него да влезе подходящ човек.

— Сигурно. За всеки клиент трябва да пише отчет и това му дава правото да задава лични въпроси. Ако човекът има роднини, Греъм го оставя да излезе. Повечето хора имат роднини, както знаете. Освен това — каза печално Бера — може да се окаже, че е чист. Понякога токоманите изчезват и самички.

— Защо не забелязах никакви холографии на Греъм от дома му? Не вярвам да наблюдавате само магазина му?

Джексън Бера се почеса по главата. Косата му, дълга като на туземец, приличаше на черно стоманено руно.

— Естествено, че наблюдаваме и дома му, но там не можем да използваме шпионски лъч. Апартаментът е вътрешен. Без прозорци. Разбирате ли нещо от шпионски лъчи?

— Не много. Знам, че са в употреба от доста време.

— Стари са като лазерите. Най-старият трик и в букварите го има — да се сложи огледало в стаята, която искате да подслушвате. После пускате лазерен лъч през прозореца, дори през тежки пердета, и го насочвате така, че да се отрази в огледалото. Когато го уловите, той е изкривен от трептенията на стъклото и ви дава отличен запис на всичко, което е казано в стаята. Но за получаване на образ е необходимо по-сложно устройство.

— Колко сложно?

— Можем да наблюдаваме с лазерен лъч всяко помещение с прозорец. Понякога го пускаме и през някои видове стени. Дайте ни оптически гладка повърхност и ще приложим технологията.

— Но ви е нужна външна стена.

— Да.

— Какво прави Греъм в момента?

— Само за секунда. — Бера изчезна от екрана. — Някой току-що влезе. Греъм говори с него. Искате ли образ?

— Разбира се. Оставете го включен. Ще го изключа оттук, когато свърша.

Образът на Бера потъмня. Миг по-късно пред погледа ми се появи лекарски кабинет. Ако го наблюдавах безпристрастно, щях да си помисля, че е кабинет за педикюр. Имаше удобен стол със смъкваща се облегалка и подложки за главата и краката, до него шкаф с инструменти, подредени върху чиста бяла покривка, а в ъгъла — бюро. Кенет Греъм разговаряше с грозновато, безлично момиче.

Слушах сякаш бащинските уверения на Греъм и бляскавото му описание на вълшебството на токоманията. Когато не можех да го понасям повече, намалих звука. Момичето се настани на стола и Греъм сложи нещо върху главата му.

Грозничкото лице на девойката изведнъж се разхубави.

Щастието е красиво само по себе си. Щастливият човек е красив сам по себе си. Внезапно цялото момиче се изпълни с радост и аз осъзнах, че не знаех всичко за търговията с друди. Очевидно Греъм разполагаше с индуктор, посредством който да подключи тока където си поиска, и то без проводници. Той можеше да покаже на клиента си как ще се чувства като токоман, преди да му е присадил проводниците.

А какъв мощен аргумент беше това!

Греъм изключи машината. Сякаш изключи и момичето. То постоя зашеметено, после посегна към чантичката си и припряно започна да рови из нея.

Не можех да гледам повече. Изключих образа.

Нямаше да се учудя, ако Греъм бе станал органоборсаджия. Трябваше да е лишен от абсолютно всякакво съчувствие, за да продава стоката си.

Дори тук, помислих си, той водеше с едни гърди.

Значи беше малко по-безчувствен от останалите милиарди нему подобни по света. Но не кой знае колко. Във всеки гласоподавател имаше частица органоборсаджия. Като гласуваха смъртна присъда за толкова много престъпления, законодателите само се огъваха под натиска на гласоподавателите. Масова бе липсата на уважение към живота, хората предпочитаха да не мислят за тъмната страна на трансплантационната технология. Виждаха хубавата й страна — по-дълъг живот за всеки. Един осъден престъпник, можеше да спаси десетина заслужаващи живот. Кой би се оплакал от това?

Ние от Пояса не разсъждавахме по този начин. В Пояса оцеляването само по себе си беше добродетел и животът бе ценност, разпръсната съвсем рехаво сред безжизнените скали, препускаща в едноместни кутийки из цялата тази убийствена пустош между световете.

Така че трябваше да дойда на Земята за трансплантацията си.

Искането ми бе удовлетворено два месеца, след като кацнах. Толкова бързо! По-късно разбрах, че в банките винаги имало излишък от определени органи. В днешно време малко хора губят ръцете си. Научих също, година след трансплантацията, че използвам ръка, иззета от заловен органоборсаджия.

Това бе шок. Бях се надявал, че ръката ми е дошла от извратен убиец, застрелял четиринайсет медицински сестри от някой покрив. Съвсем не. Случайна, безлична, безименна жертва бе имала лошия късмет да срещне вампир, от което бях спечелил аз.

Не върнах новата си ръка в знак на отвращение. Колкото и да ви е чудно, не я върнах. Но се присъединих към РАМО, някогашната Разширена Асоциация на Милиционерските Организации, а сега полиция на Обединените нации. Макар че бях откраднал ръката на мъртъв човек, щях да преследвам типове от рода на онези, които го бяха убили.

През последните няколко години благородният подтик на това решение бе удавен в канцеларска бумащина. Навярно ставах коравосърдечен като равнинарите — онези равнинари около мен, които всяка година гласуваха нови смъртни наказания. Укриване на приходи за облагане с данък. Използване на ръчно управление на летяща машина над град.

Беше ли Кенет Греъм толкова по-лош от тях?

Разбира се, че беше. Копелето бе пъхнало проводник в главата на Оуен Дженисън.

 

 

Двайсет минути чаках Джули да излезе. Можех да й изпратя бележка, но имаше достатъчно време до обяд и твърде малко, за да успея да свърша нещо… Исках да поговоря с нея.

— Здравей — рече тя. — Благодаря — като пое кафето. — Как мина ритуалното напиване? О, виждам. Ммм. Много хубаво. Почти поезия. — Разговорът с Джули си имаше начин да кара по най-прекия път.

Поезия, точно така. Спомних си как вдъхновението се бе появило като светкавица сред меко, ярко сияние. Примамката на Оуен с летящата цигара. Какъв по-добър начин да се почете паметта му от това да се използва неговият трик за хващане на момиче?

— Правилно — съгласи се Джули. — Но има нещо, което май си пропуснал. Как беше фамилията на Тафи?

— Не мога да си спомня. Тя я записа на…

— С какво се занимава?

— Откъде да знам?

— Каква религия изповядва? Привърженик ли е или противник? Къде е израснала?

— По дяволите…

— Само преди половин час ти доста самодоволно размишляваше колко обезличени сме били всички ние, равнинарите, с изключение на теб. Какво е Тафи, личност или походно легло? — Джули бе застанала с ръце на хълбоците и ме гледаше отдолу нагоре като дребничка учителка.

Колко души са въплътени в Джули? Някои от нас никога не са виждали този й вид на Пазителка. Тя е страховита, Пазителката. Ако се покажеше такава при някоя среща, мъжът, пред когото го стореше, би станал импотентен завинаги.

Но това никога нямаше да се случи. Когато се налагаше да смъмри някого, Джули го правеше посред бял ден. По този начин се дистанцираше от функциите си, което обаче не помагаше на другите да го приемат по-леко.

Както нямаше смисъл да се преструва, че не е нейна работа.

Бях дошъл да я помоля за закрила. А на нея й трябваше само да ме разлюби, дори съвсем мъничко да ме разлюби, за да стане съзнанието ми непроницаемо… поне по отношение на Джули. И как тогава щеше да разбере, че съм в беда? Как щеше да ми изпрати помощ, за да ме измъкне от каквото и да е там? Личният ми живот беше нейна работа — нейната единствена и безкрайно важна работа.

— Тафи ми харесва — възразих аз. — Не ме интересуваше коя е, когато се срещнахме. Просто я харесвам и мисля, че и тя ме харесва. Какво повече искаш от първа среща?

— Знаеш много добре. Можеш да си припомниш други срещи, при които двамата сте разговаряли цяла нощ върху кушетката, като всеки от вас се е радвал единствено да научи повече неща за другия. — Тя спомена три имена и аз се изчервих. Джули знаеше думи, с които можеше в миг да обърне мислите ви наопаки. — Тафи е личност, а не мимолетна афера, тя не е символ, нито само една приятна нощ. Ти как я преценяваш?

Съсредоточих мислите си, все така застанал прав насред коридора. Странно: бях се сблъсквал с Джули Пазителката и друг път, но никога не ми бе хрумвало просто да се измъкна от неприятното положение. По-късно щях да умувам над това. Сега стоях тук, изправен пред Пазителката/Съдийката/Учителката. И си мислех за Тафи…

— Тя е сладка — рекох. — Не е лишена от характер. Дори е придирчива. От нея не би станало добра медицинска сестра. Твърде много би искала да помогне и ще се разкъсва, когато няма да може. Бих казал, че е една от уязвимите.

— Продължавай.

— Искам да я видя пак, но не смея да говоря за работата си пред нея. На практика… ще е по-добре да не се срещаме, докато не приключа случая с Оуен. Лорън би се заинтересувал от нея. Или… възможно е тя да се заинтересува от мен и аз да пострадам… пропуснах ли нещо?

— Мисля, че да. Дължиш й едно телефонно обаждане. Ако няма да й определяш среща през следващите няколко дена, звънни и й го кажи.

— Можеш да провериш. — Обърнах се на пети, после още веднъж обратно. — Ама че шега на измамник! Почти забравих. Причината, поради която дойдох тук…

— Знам, искаш час за периодичен контрол. Да речем, че ще те проверявам всяка сутрин в девет и четирийсет и пет?

— Малко е рано. Обикновено попадам в смъртна опасност нощем.

— Нощем не работя. Всичко, което мога да ти предложа, е девет и четирийсет и пет. Съжалявам, Джил, но е така. Да те контролирам ли или не?

— Уговорихме се. Девет и четирийсет и пет.

— Добре. Обади ми се, когато намериш истинско доказателство, че Оуен е бил убит. Ще ти дам час за втора проверка. Тогава ще си в малко по-реална опасност.

— Добре.

— Обичам те. Ау, закъснявам.

Тя се шмугна пак в кабинета си, а аз отидох да се обадя на Тафи.

Тафи я нямаше у дома, разбира се, а не знаех нито къде работи, нито с какво се занимава. Автоматичният й секретар ми предложи да приеме съобщение. Оставих си името и казах, че пак ще се обадя.

После продължих да седя така и да се потя още пет минути.

До обяд имаше половин час. Пред мен бе телефонът ми. Не можех да измисля никакво сносно оправдание да не пратя вест на Хомър Чандрасехар.

Не желаех да говоря с него, нито сега, нито когато и да било. Последния път, когато го видях, той ме нахока здравата. Моята безплатна ръка ми бе струвала живота на поясар, както и уважението на Хомър. Не исках да говоря с него, дори в еднопосочно съобщение, а най-вече не желаех да го уведомявам за смъртта на Оуен.

Все някой трябваше да му каже. Навярно той би могъл да открие нещо.

А аз бях отлагал почти цял ден.

Потих се в продължение на пет минути, после все пак се обадих на междупланетната служба, продиктувах едно съобщение и го изпратих на Церес. По-точно продиктувах шест съобщения, преди да остана доволен. Не искам да говоря за това.

Звъннах отново на Тафи — можеше да се е прибрала за обяд. Не бях познал.

Затворих, като се питах дали Джули постъпваше справедливо. За какво друго се бяхме пазарили, Тафи и аз, освен за една приятна нощ? Която вече бяхме получили, а при добро стечение на обстоятелствата можеше да има и други.

За Джули обаче беше трудно да не е права. Щом е решила, че Тафи е от уязвимия тип, значи е получила информацията от моето съзнание.

Смесени чувства. Вие сте дете, а майка ви току-що е определила правилата. Но те са си правила, нещо, на което може да се разчита… и тя ви оказва внимание… грижи се за вас… докато за толкова много други навън никой не го е грижа.

 

 

— Естествено, че си помислих за убийство — каза Ордас. — Винаги допускам възможно убийство. Когато майка ми, лека й пръст, се помина след три години най-усърдни грижи от страна на сестра ми Мария Анхела, аз действително си помислих дали да не потърся следи от игли по главата й.

— И намерихте ли?

Лицето на Ордас замръзна. Той остави бирата си и понечи да стане.

— Успокойте се — побързах да кажа. — Не исках да ви обидя.

Той ме изгледа за миг, после седна, умилостивен само наполовина.

Избрахме си ресторант с маси отвън на пешеходното ниво. От другата страна на един плет (истински жив плет, зелен, растящ), минувачите се носеха нанякъде в постоянна еднопосочна върволица. Отвъд тях друга плъзгаща се пътека носеше подобен поток в обратната посока. Имах замайващото усещане, че всъщност се движехме ние.

Келнер-робот, приличен на шахматна пионка с формата на камбана, извади от тялото си димящи чинии, сложи ги точно пред нас и се отдалечи, носейки се върху въздушната си възглавница.

— Естествено, че си помислих за убийство. Повярвайте ми. Но това, г-н Хамилтън, е невъзможно.

— Мисля, че мога да ви представя доста добра хипотеза.

— Опитайте, разбира се. Дори ще ви помогна за началото. Най-напред трябва да допуснем, че търговецът на щастие Кенет Греъм не е продал друд и куплунг на Оуен Дженисън, а по-скоро Оуен Дженисън е бил насилствено подложен на операция. Регистрите на Греъм, включително писменото разрешително на хирург, са били фалшифицирани. Налага се да предположим всичко това, нали?

— Правилно. И преди да ми кажете, че името на Греъм е неопетнено, нека да ви съобщя, че не е вярно.

— О-о?

— Той е свързан с банда органоборсаджии. Информацията е поверителна. Наблюдаваме го и не искаме да бъде закачан.

— Това вече е новина. — Ордас потърка брадичката си. — Органоборсаджии. Добре. Какво общо би имал Оуен Дженисън с органоборсаджиите?

— Оуен беше поясар. А в Пояса винаги е имало страхотен недостиг на трансплантати.

— Да, те внасят огромни количества медицински материали от Земята. Не само замразени органи, но и лекарства и протези. Е, и?

— Оуен е прекарал през живота си доста товари под носа на златокожите. Хващан е няколко пъти, но все оставаше недосегаем за правителството. В досието му пише, че е преуспял контрабандист. Ако някой голям органоборсаджия поиска да разшири пазара си, ще потърси контакт с поясар, известен като преуспял контрабандист.

— Досега никога не сте споменавали, че г-н Дженисън е бил контрабандист.

— Че за какво? Всички поясари са контрабандисти, ако сметнат, че могат да си го позволят. За един поясар контрабандата не е нещо неморално. Органоборсаджията обаче няма откъде да го знае. Той би смятал Оуен за криминален престъпник.

— Мислите ли, че приятелят ви… — Ордас не посмя да довърши от учтивост.

— Не, Оуен не би станал органоборсаджия. Но не е изключено, просто не е изключено да се е опитал да предаде някой такъв. Възнаграждението за информация, водеща до залавянето и осъждането и т.н. са значителни. Ако някой е наел Оуен, много е възможно Оуен да се е опитал сам да проследи връзката. От друга страна, бандата, по чиито следи сме, покрива половината Западно крайбрежие на континента. Което никак не е малко. Бандата е на Лорън, за когото Греъм може би работи. Да допуснем, че пред Оуен се е открила възможност да се срещне със самия Лорън?

— И той се е съгласил?

— Така смятам. Мисля, че си е пуснал дълга коса, за да изглежда като земен жител — и да не буди подозрение у Лорън. Предполагам, че е събрал каквато информация е могъл, а после се е опитал да си спаси кожата. Но не е успял. Открихте ли дали е правил заявка за разрешително за нудизъм?

— Не. Но схванах мисълта ви — рече Ордас и се облегна назад, оставяйки недокосната храната в чинията пред себе си. — Тенът на г-н Дженисън беше еднакъв навсякъде, като се изключи характерният загар на лицето. Предполагам, че е практикувал нудизъм в Пояса.

— Да. Там нямаме нужда от разрешителни. Би го правил и тук, освен ако е криел нещо. Спомняте ли си онзи белег? Той никога не пропускаше възможност да го покаже.

— Нима действително си е помислил, че може да мине за… — Ордас се поколеба — …равнинар?

— С този тен на поясар? Не! Попрекалил е малко с прическата. Навярно е мислел, че Лорън ще го подцени. Но явно не е искал да се знае много кой е, иначе не би оставил най-ценните си лични вещи у дома.

— Значи е имал работа с органоборсаджии и те са го открили, преди да успее да ви се обади. Да, г-н Хамилтън, всичко изглежда добре обмислено. Обаче е невъзможно.

— Защо? Не се опитвам да докажа, че е убийство. Засега. Просто искам да ви убедя, че убийството е поне също толкова вероятно, колкото и самоубийството.

— Но не е, г-н Хамилтън.

Погледнах го въпросително.

— Да разгледаме подробностите около хипотетичното убийство. Несъмнено Оуен Дженисън е упоен и откаран в кабинета на Кенет Греъм. Там му е присаден куплунг за екстаз. Прикрепен е стандартен друд, който после е променен аматьорски с поялник. Вече забелязваме специалното внимание, което убиецът отделя на подробностите. Откриваме го отново във фалшифицираните документи на Кенет Греъм, които му разрешават да оперира. Те са безупречни. След това Оуен Дженисън е закаран в апартамента си. Избран е неговият, нали така? Не би имало особен смисъл да го откарват в друг. Кабелът на друда е скъсен, отново аматьорски. Връзват г-н Дженисън…

— Чудя се откъде ви хрумна пък това?

— Че защо да не го вържат? Вързан е и е оставен да се събуди. Навярно му е обяснено какво го чака. Това зависи от убиеца. После убиецът свързва г-н Дженисън към контакта на стената. В мозъка му се процежда ток и за пръв път в живота си Оуен Дженисън изпитва чисто удоволствие. Оставят го подключен, да речем, за три часа. След първите няколко минути трябва да е станал безнадежден токоман…

— Сигурно познавате повече токомани от мен.

— Дори аз не бих се предал веднага. Обикновеният токоман става токоман след няколко минути. Обаче обикновеният токоман е поискал да стане такъв, като знае как ще промени това живота му. Токоманията е симптом, присъщ на отчаянието. Приятелят ви е можел да се освободи след няколко минутно захранване с ток.

— Затова са го държали вързан три часа. После са срязали въжетата. — Почувствах, че ми се повдига. Грозните, тъй грозните картини на Ордас съвпадаха с моите до най-малки подробности.

— Не повече от три часа според нашата хипотеза. Не биха се осмелили да останат по-дълго от няколко часа. Срязват въжетата и оставят Оуен Дженисън да умре от глад. В продължение на един месец следите от упояването му ще са изчезнали, както и всякакви белези от въжета, цицини по главата, дупчици от игла и тем подобни. Старателно разчетен до подробности, добре обмислен план. Не сте ли съгласен?

Казах си, че Ордас не е жесток. Просто си вършеше работата. И все пак ми беше трудно да му отговоря обективно.

— Покрива се с представата ни за Лорън. Той винаги пипа много внимателно. Обича старателно разчетените, добре обмислени планове.

Ордас се наведе напред.

— Но не забелязвате ли? Старателно разчетеният план е съвсем погрешна стратегия. В него има един основен недостатък. Да предположим, че г-н Дженисън отскубне друда?

— Би ли могъл да го направи? Би ли поискал?

— Би ли могъл? Естествено. Просто дръпване с пръсти. Токът не смущава моторните функции. А дали би поискал? — Ордас отпи замислено от бирата си. — Знам доста неща за токоманията, г-н Хамилтън, ала нямам представа как се чувства човек. Обикновеният токоман си вади друда също толкова често, колкото и го пъха, но приятелят ви е получавал десет пъти по-силен ток. Може да е измъквал друда десетина пъти и всеки път да го е мушвал веднага обратно. И все пак се предполага, че поясарите са мъже със силна воля и силна индивидуалност. Кой знае дали приятелят ви не би успял, дори след като е бил обзет от токомания цяла седмица, да отскубне друда, да намотае кабела, да го пъхне в джоба си и да си тръгне невредим? Съществува и допълнителната опасност някой да налети на него — например техникът по поддръжка на автоматиката. Или някой да забележи, че не си е купувал храна от цял месец. При самоубийството има такива рискове. Самоубийците обикновено си оставят възможност да променят решението си. А убиецът? Не. Дори рискът да бе едно на хиляда, човекът, който е изготвил толкова подробен план, никога не би го поел.

Слънцето грееше топло върху раменете ни. Ордас внезапно си спомни за обяда и започна да яде.

Наблюдавах движението на света отвъд плета. Някои пешеходци стояха скупчени на групички, за да разговарят, други зяпаха витрините покрай плъзгащата се пътека или надничаха любопитно към нас. Имаше и такива, които се провираха през тълпата със сурови изражения на лицата, недоволни от петнайсетте километра в час на плъзгащата се пътека.

— Възможно е да са го наблюдавали и стаята да е била подслушвана.

— Претърсихме основно навсякъде — отвърна Ордас. — Ако имаше някакви устройства за наблюдение, щяхме да ги открием.

— Може да са били отстранени.

Ордас вдигна рамене.

Спомних си шпионските очи в „Апартаменти Моника“. Човек трябва да влезе лично в стаята, за да изнесе подслушващото устройство. Навярно би могъл да го унищожи и с подходящ сигнал, но сигурно щяха да останат следи.

А Оуен бе наел вътрешна стая. Далеч от шпионски очи.

— Има едно нещо, което изпуснахте — заявих аз след малко.

— И какво е то?

— Името ми в портфейла на Оуен, където е пишело, че съм най-близкият му роднина. Искал е да насочи вниманието ми върху случая, с който се занимавам. Бандата на Лорън.

— Възможно е.

— Няма друго обяснение.

Ордас остави вилицата си.

— Има друго обяснение, г-н Хамилтън. Но няма да го харесате.

— Сигурен съм.

— Нека да приемем и вашата хипотеза. С г-н Дженисън е установил контакт агент на Лорън, органоборсаджията, който е възнамерявал да продава трансплантационен материал на поясарите. И вашият приятел е приел. Обещанието за големи богатства се е оказало твърде примамливо. След около месец обаче е осъзнал какво ужасно нещо е извършил. Решил е да се самоубие. Отишъл е при някой търговец на удоволствия и са му присадили жичка в главата. После, преди да пъхне друда, е направил опит да изкупи престъплението си. Вписал ви е като свой най-близък роднина, така че да се досетите защо е умрял и навярно за да използвате това срещу Лорън. — Ордас ме изгледа през масата. — Виждам, че никога няма да приемете тази версия. Но не мога да ви помогна. Позовавам се единствено на веществените доказателства.

— Аз също. Само че познавах Оуен. Той никога не би работил за органоборсаджия, никога не би се самоубил, а и да го стореше, никога не би го направил по такъв начин.

Ордас не отговори.

— Ами някакви отпечатъци?

— В апартамента ли? Няма.

— Освен онези на Оуен?

— Дори неговите открихме само върху столовете и масите. Проклинам човека, който е изобретил робота-чистач. Всяка гладка повърхност в апартамента е била почистена точно четирийсет и четири пъти, докато е бил нает от г-н Дженисън. — Ордас се зае отново с яденето си.

— Тогава поразмислете върху следното. Приемете за момент, че съм прав. Приемете, че Оуен е бил по следите на Лорън и Лорън го е спипал. Оуен е знаел, че върши нещо опасно. Не е искал да ме насочи към Лорън, преди да е готов. Искал е сам да получи наградата. Но е можел да ми остави все пак нещо за всеки случай. Нещо в клетка от автоматичен гардероб на летище или космодрум. Веществено доказателство. И то не под неговото име, нито под моето, защото аз съм известно РАМО. Обаче…

— Под някое име, което знаете и двамата.

— Правилно. Като например това на Хомър Чандрасехар. Или… сетих се! Кюбс Форсайт. Оуен би го избрал. Кюбс е мъртъв.

— Ще огледаме. Но трябва да разберете, че това няма да докаже вашата хипотеза.

— Разбира се. Каквото и да намерите, Оуен може да го е оставил за успокоение на съвестта си. Ваша работа. Съобщете ми, ако откриете нещо — рекох аз, станах и си тръгнах.

 

 

Носех се върху плъзгащата пътека, без да ме е грижа къде ще ме отведе. Исках да се успокоя.

Можеше ли Ордас да е прав? Можеше ли?

Колкото повече разравях смъртта на Оуен, толкова по-ужасна ми изглеждаше тя.

Следователно Ордас не беше прав.

Оуен да работи за някой органоборсаджия? По-скоро би станал донор.

Оуен да получава наслада от контакт в стената? Той никога не гледаше дори тривизия!

Оуен да се самоубие? Не. Или ако го направеше, нямаше да е по този начин.

Но дори и да преглътнех някак си всичко това…

Оуен Дженисън да ми съобщава, че е работил с органоборсаджии? На мен, Джил Ръката Хамилтън? Да съобщава това на мен!

Пътеката продължаваше да се плъзга покрай ресторанти и търговски центрове, покрай църкви и банки. От автомобилното ниво, десет етажа по-долу, долиташе бръмченето на коли и скутери. Небето представляваше тесен и ярък резен синева между черните сенки на небостъргачите.

Да съобщава това на мен? Никога!

Но и вариантът със странно непоследователния убиец на Ордас не изглеждаше по-приемлив.

Замислих се върху нещо, което дори Ордас бе пропуснал. Защо му е трябвало на Лорън да очисти Оуен по толкова заплетен начин? Оуен е можел просто да изчезне в банките за органи и никога повече да не безпокои Лорън.

Магазините наоколо започнаха да оредяват, както и тълпите. Плъзгащата пътека се стесни и навлезе в жилищен квартал, и то не от най-добрите. Бях се оставил да ме отнесе твърде надалеч. Огледах се и се опитвах да определя къде се намирам.

Бях на четири преки от магазина на Греъм.

Моето подсъзнание ми бе изиграло мръсен номер. Исках да се срещна с Кенет Греъм лице в лице. Изкушението да го направя беше почти неудържимо, но се преборих с него и на следващия диск смених посоката.

На всяко пешеходно кръстовище има въртящ се диск, покрай който като допирателни минават четири плъзгащи се пътеки и чиято крайна ивица се движи със същата скорост като тях. От центъра на диска нагоре ви извежда ескалатор, който ви прехвърля над пътеките, за да достигнете неподвижните тротоари до самите сгради. От центъра на диска можех да хвана такси, но исках още да поразмисля и така обиколих половината крайна ивица.

Бих могъл да вляза в магазина на Греъм и да изляза невредим. Може би. Щях да изглеждам обезверен, отегчен и колеблив, щях да кажа на Греъм, че искам куплунг за екстаз, щях да се безпокоя на висок глас за това какво биха казали жена ми и приятелите ми и в последния момент щях да променя решението си. Щеше да е принуден да ме пусне, като знае, че биха ме потърсили. Може би.

Обаче Лорън трябваше да знае повече за РАМО, отколкото ние за него. Възможно ли бе да са показвали на Греъм моя холография в истинския ми вид? Само да влезеше някое известно РАМО в магазина му и Греъм щеше да изпадне в паника. Не си заслужаваше риска.

Какво, по дяволите, тогава можех да направя?

Непоследователният убиец на Ордас. Ако допуснехме, че Оуен е бил убит, не можехме да пренебрегнем останалите предположения. Старанието, изпипаните подробности… а после Оуен е оставен сам, така че да си издърпа друда и да се измъкне, или да бъде открит от някой настоятелен търговец, или крадец, или…

Не. Хипотетичният убиец на Ордас, както и моят, като ястреб би наблюдавал Оуен. В продължение на цял месец.

Това реши въпроса. Слязох на следващия диск и хванах такси.

Таксито ме остави върху покрива на „Апартаменти Моника“. Взех асансьор до фоайето.

Ако управителят е бил изненадан, че ме вижда, не го показа. Махна с ръка да ме покани в кабинета си. Кабинетът изглеждаше доста по-просторен от фоайето, навярно защото в него имаше неща, които да нарушат анонимно-модерния декор: картини на стената, лека диря от черна пепел в една купа, останала вероятно от цигарата на някой посетител, холография на Милър и съпругата му на открито, почти празно бюро.

Той ме изчака да седна, после се наведе нетърпеливо напред.

— Тук съм по работа на РАМО — рекох и му подадох личната си карта.

Той ми я върна, без да я провери.

— Предполагам, че по същата онази работа — каза без излишна сърдечност.

— Да. Убеден съм, че Оуен Дженисън трябва да е имал посетители, докато е бил тук.

Управителят се усмихна.

— Това е смеш… не е възможно.

— Напротив. Вашите холокамери заснемат посетители, но не реагират на наематели, нали?

— Естествено.

— Тогава Оуен Дженисън може да е бил посетен от който и да е наемател в сградата.

Управителят изглеждаше шокиран.

— Не, определено не. Наистина не разбирам защо продължавате да се занимавате с това, г-н Хамилтън. Ако някой беше открил г-н Дженисън в такова състояние, щеше да ни съобщи!

— Не смятам, че би го сторил. Всеки наемател в сградата ли е можел да го посети?

— Не. Не. Камерите щяха да снимат човек от друг етаж.

— Тогава значи някой от същия етаж?

Макар и с явно нежелание, управителят кимна.

— Да-а. Доколкото става въпрос за холокамерите, това е възможно. Но…

— В такъв случай искам да ми предоставите снимки на всички наематели, които са живели на осемнайсетия етаж през последните шест седмици. Изпратете ги в сградата на РАМО в Централен Лос Анджелес. Става ли?

— Разбира се. Ще ги имате след час.

— Добре. Хрумна ми нещо друго. Да предположим, че някой се качи на деветнайсетия етаж и слезе пеш до осемнайсетия. Ще бъде заснет на деветнайсетия, но не и на осемнайсетия, прав ли съм?

Управителят се усмихна снизходително.

— Г-н Хамилтън, в тази сграда няма стълбища.

— Само асансьори ли? Не е ли опасно?

— Съвсем не. За всеки от асансьорите има отделно независимо аварийно захранване. Такава е общоприетата практика. В крайна сметка кой би се хванал да изкачи осемдесет етажа, ако асансьорите спрат?

— Добре, хубаво. Само един последен въпрос. Възможно ли е да се излъже компютъра? Например някой да го накара да не направи дадена снимка?

— Аз… не съм експерт по това как се лъжат компютри, г-н Хамилтън. Защо не се обърнете направо към фирмата „Колфийлд Брейнс“?

— Добре. Какъв е моделът ви?

— Само за миг. — Стана и затършува из папките в едно от чекмеджетата на шкафа. — EQ 144.

— Добре.

Това бе всичко, което можех да свърша тук, знаех го… и все пак не ми се тръгваше. Трябваше да има нещо…

Накрая Милър се изкашля.

— Това ли е всичко, г-не?

— Да — отговорих. — Всъщност не. Мога ли да вляза в 1809?

— Ще проверя дали не сме я дали вече под наем.

— Полицията трябва да си е свършила работата там.

— Сигурно. — Той се върна до шкафа. — Не, все още е свободна. Ще ви заведа. Колко време мислите да останете там?

— Не знам. Не повече от половин час. Няма нужда да идвате.

— Чудесно. — Той ми подаде ключа и изчака да си тръгна.

Което и направих.

 

 

Когато слязох от асансьора, пред очите ми се мярна съвсем леко проблясване на синя светлина. Ако не знаех за холокамерите, щях да си помисля, че е игра на оптичния нерв, а не нещо от реалния свят. Навярно бяха те. Не е задължително да използвате лазерен лъч, за да направите холография, но той ви дава по-ясна картина.

Стаята на Оуен приличаше на кутия. Всичко беше прибрано. Нямаше нищо друго, освен голи стени. Никога не бях виждал толкова отчайваща гледка, ако се изключат астероидните скали, твърде бедни за добив на руда и твърде лошо разположени за база.

Таблото за управление бе точно до вратата. Запалих осветлението, после докоснах главния ключ. Появиха се линии, очертани в червено, зелено и синьо. Голям квадрат на едната стена за леглото, по-голямата част от друга стена за кухнята, различни фигури по пода. Сигурно не бихте желали някой ваш гост да стои върху масата, когато я разтваряте.

Бях дошъл тук, за да почувствам мястото; да надуша нещо, ако мога; да видя дали не съм изпуснал нещо. Преведено на човешки език: играех си. На игра посегнах през таблото за управление, за да опипам схемите. Платките бяха твърде малки и твърде сложни, за да ми кажат каквото и да било, но прокарах въображаемите си пръсти по протежение на няколко от жичките и открих, че водят право към точките си на контакт, без отклонения. Отвън нямаше сензори. Човек трябва да е в стаята, за да знае какво се отваря и какво се прибира.

И така в стая, за която се знае, че е заета, леглото е останало прибрано цели шест седмици. Само че не сте ли в стаята, няма как да го разберете.

Натиснах бутоните за разтваряне на кухненския кът и на стола за четене. Стената се плъзна два метра напред, а подът се надигна и прие желаната форма. Седнах на стола и кухненският кът ми препречи гледката към вратата.

Оуен не се е виждал от коридора.

Само някой да бе забелязал, че Оуен не си поръчва храна! Това сигурно е щяло да го спаси.

Сетих се за нещо друго и потърсих отвора на климатичната инсталация. Открих малката решетка на пода. Някои климатични инсталации се включват, когато въглеродният двуокис достигне половин процент. Тази бе настроена за температурно и ръчно управление.

При другия вид нашият внимателен убиец би могъл, като следи въздушния поток през климатичната инсталация, да разбере дали Оуен е все още жив и на мястото си. Но с такава настройка стая 1809 трябва да е изглеждала празна през последните шест седмици.

Пак се отпуснах в креслото.

Ако хипотетичният убиец е наблюдавал Оуен, служел си е само с устройство за подслушване. Нямаше друга възможност, освен ако не е живял на същия етаж през четирите или петте седмици, докато Оуен издъхне.

Добре, да разгледаме случая с устройство за подслушване. Ако е много дребно никой няма да го намери, освен роботът-чистач, който веднага ще го прати в пещта за смет. Трябва да е голямо, така че роботът да го пропусне. Излишно е безпокойството, че Оуен ще го открие! А когато стане ясно, че Оуен е мъртъв, включва се механизмът му за самоунищожение.

Изпепелите ли го, все някъде ще остане дупка от прогаряне. Ордас би я забелязал. Ами с азбестова подложка? Ще искате след самоунищожението да е останало само толкова, колкото роботът-чистач да отстрани.

И ако повярвате в това, ще повярвате във всичко. Твърде рисковано е. Никой не знае какво ще вземе за боклук един робот-чистач. Правят ги глупави, защото е по-евтино. Затова са програмирани да не закачат по-едри предмети.

Трябва да е имало някой на този етаж, който или сам да следи Оуен, или да прибере устройството, с което го е шпионирал. Бих се обзаложил срещу всичко, което притежавам, че наблюдателят е бил човек.

 

 

Бях дошъл тук, преди всичко за да дам храна на интуицията си. Но нищо не се получи. Оуен бе прекарал в креслото шест седмици, от които поне през последната е бил мъртъв. И въпреки това не можех да почувствам присъствието му. Креслото си беше просто кресло с две странични масички. Той не бе оставил в стаята нищо, в нея не витаеше дори неспокойният му дух.

Обаждането ме свари на половината път към Щаба.

— Бяхте прав — каза ми от гривната-телефон гласът на Ордас. — Намерихме клетка в автоматичния гардероб на космодрума в Долината на смъртта, регистрирана на името на Кюбс Форсайт. В момента съм се запътил към мястото. Ще дойдете ли с мен?

— Ще се срещнем там.

— Добре. И аз като вас изгарям от нетърпение да видя какво ни е оставил Оуен Дженисън.

Съмнявах се в това.

Космодрумът бе на повече от четиристотин километра, близо един час път със скоростта на такситата. Доста щях да се изръся. Въведох новия адрес на таблото и се обадих в Щаба. Агентът на РАМО разполага със значителна свобода и не е нужно да оправдава всяко свое действие. Не ставаше и дума да искам разрешение за пътуването. В най-лошия случай можеха да не включат цената на таксито в сметката за служебните ми разходи.

— А, освен това ще пристигнат снимки от „Апартаменти Моника“ — предупредих дежурния. — Нека компютърът ги сравни с известните органоборсаджии и с хората, свързани с Лорън.

Таксито плавно се издигна в небето и се насочи на изток. Гледах тривизия и пих кафе, докато не ми свършиха монетите за автомата.

Между ноември и май, когато климатът е идеален, Долината на смъртта е рай за туристите. Там са Дяволското игрище за голф с фантастичните си солни хребети и остри върхове, Забриски Пойнт със странните си скалисти околности, старите мини за боракс и всякакви видове чудновати редки растения, пригодили се към жегата и сухия като смърт климат. Да, в Долината на смъртта имаше много интересни места и някой ден щях да ги посетя. Досега единственото, което бях виждал, бе Космодрумът. Той също бе по свой начин внушителен.

Някога полето за кацане е било континентално море със значителни размери. Сега беше море от сол. Редуващи се сини и червени концентрични окръжности отбелязваха площадките за кацане на спускащите се от космоса кораби, а развитието през последния век на химическите, ядрените и термоядрените двигатели бе оставило след всеки старт кратери, оцветени като дъги с ивици от малко познати, често радиоактивни соли. Все пак, в по-голямата си част, полето бе запазило старата си бляскава белота. Солният терен е осеян с кораби с различни размери и разнообразни форми. Между тях коли и машини изпълняват танца по поддръжката и ако сте склонни да почакате, можете да наблюдавате кацането на някой кораб. Заслужава си чакането.

Сградата на космодрума, пастелнозелена кула, се издига в края на голямата солна равнина, насред широка площадка от флуоресциращ оранжев бетон. Досега върху нея не бе кацал кораб. Таксито ме остави пред входа и се присъедини към другите на паркинга. Стоях и вдишвах сухия, лек въздух.

Четири месеца в годината климатът на Долината на смъртта е идеален. Докато през останалите… веднъж през август в Залива на пещта е била отбелязана температура от 56,7 градуса на сянка.

Някакъв мъж зад едно гише ме осведоми, че Ордас е пристигнал преди мен. Намерих го заедно с друг служител сред лабиринта на автоматичния гардероб с клетки, големи колкото да поберат два или три куфара. В клетката, която Ордас бе отворил, имаше само едно леко, пластмасово куфарче.

— Може да е наел и други клетки — каза той.

— Едва ли. Поясарите пътуват с малко багаж. Опитахте ли се да го отворите?

— Още не. Ключалката е с шифър. Помислих си, че навярно…

— Може би. — Клекнах, за да го разгледам.

Странно — изобщо не бях изненадан. Сякаш през цялото време бях знаел, че куфарът на Оуен ще е тук. И защо не? Трябваше все пак да се е предпазил по някакъв начин. Чрез мен, тъй като вече бях замесен в органоборсаджийството от страната на Обединените нации. Като остави нещо в клетка на някой космодрум, защото Лорън не би могъл да открие клетката нито да я отвори, ако я намереше, и защото аз естествено бих свързал Оуен с космодрумите. Под името Кюбс, защото аз бих го потърсил, но не и Лорън.

Хубаво е да се разсъждава, след като работата вече е свършена.

Ключалката беше с пет цифри.

— Трябва да е помислил, че ще я отварям аз. Да видим…

Нагласих цифрите на 22417. 22 април 2117 г., денят, в който умря Кюбс, прикован внезапно към стената. Ключалката се отвори.

Ордас веднага посегна към кафявата папка. С по-бавно движение аз взех две стъклени шишенца. Едното — добре запечатано, за да не влезе земен въздух — бе пълно до половината с невероятно фин прах. Толкова фин, че се плъзгаше като олио в шишенцето. В другото имаше потъмняло зрънце никелово-желязна смес, едва забележима с просто око.

 

 

В куфарчето имаше и други неща, но най-ценното беше папката. В нея бе описана цялата история… или поне донякъде. Оуен сигурно е възнамерявал да я допълни.

Когато се върнал от последното си пътуване, в купа писма на Церес го чакало съобщение. Оуен трябва да се е смял на някои места в него. Лорън си бил направил труда да събере пълен списък на контрабандната дейност на Оуен през последните осем години. Нима е мислел, че може да си осигури мълчанието му, като го заплаши, че ще предаде досието му на златокожите?

Навярно досието е подвело Оуен. Във всеки случай той решил да се свърже с Лорън и да види какво ще стане. В друг, обикновен случай би ми пратил цялото съобщение и би ме оставил да го проследя. В крайна сметка аз бях специалистът. Но последното пътуване на Оуен било пълна трагедия.

Водородният му двигател се взривил някъде отвъд орбитата на Юпитер. Необяснимо защо. Системата за безопасност едва успяла да изхвърли извън обсега на експлозията капсулата, поддържаща живота му. На Церес го върнал спасителен кораб. Таксата почти го разорила. Имал нужда от пари. Лорън навярно е знаел и е залагал на това.

С възнаграждението за информация, която би помогнала за залавянето на Лорън, Оуен е можел да си купи нов кораб.

Кацнал в Пустинни поля, следвайки инструкциите на Лорън. Оттам хората на Лорън трябва доста да са го поразкарали: до Лондон, до Бомбай, до Амберг в Германия. Историята на Оуен, описана от самия него, свършваше в Амберг. Как бе стигнал до Калифорния? Не бе успял да разкаже.

Но междувременно беше научил доста. Имаше отделни подробни факти за организацията на Лорън. Там беше целият план на Лорън за изпращане на нелегални трансплантационни материали към Пояса, както и за намиране и обслужване на клиенти. По този въпрос Оуен бе дал предложения. Повечето от тях звучаха разумно, обаче на практика биха били неприложими. Типично за Оуен. Не намирах нищо, което да показваше, че е прекалил.

Но той, естествено, не го е знаел, когато го е сторил.

Имаше и холографии, двайсет и три на брой, все на хора от бандата на Лорън. На гърба на някои от снимките имаше бележки, на други — не. Оуен не бе успял да научи подробности за мястото им в организацията.

Прехвърлих ги два пъти, питайки се дали някой от тях не би могъл да е самият Лорън. Оуен така и не бе разбрал.

 

 

— Струва ми се, че бяхте прав — заяви Ордас. — Няма как да е събрал такава подробна информация случайно. Сигурно от самото начало се е готвел да предаде бандата на Лорън.

— Точно както ви казах. И затова е бил убит.

— Изглежда, наистина е бил убит. Какъв мотив за самоубийство би могъл да има? — Ордас се мъчеше, колкото може, да придаде гневно изражение на кръглото си спокойно лице. — Мисля, че не мога да повярвам и в нашия непоследователен убиец. Развалихте ми апетита, г-н Хамилтън.

Споменах му за идеята си относно другите наематели от етажа на Оуен. Той кимна.

— Възможно е. Възможно е. Сега това е работа на вашия отдел. С органоборсаджиите се занимава РАМО.

— Правилно. — Затворих куфарчето и го вдигнах. — Да видим какво ще направи компютърът с тези неща. Ще ви изпратя фотокопия на всичко.

— Ще ме информирате ли за останалите наематели?

— Разбира се.

 

 

Влязох в Щаба на РАМО, размахал ценното куфарче с чувството, че светът е мой. Оуен е бил убит. Умрял е с чест или поне — о, определено — с достойнство. Сега дори Ордас го знаеше.

Изведнъж Джексън Бера, с ръмжене и пъшкане, профуча като стрела край мен.

— Какво става? — викнах подире му. Навярно исках да се похваля. Разполагах в куфарчето си с двайсет и три лица, с двайсет и трима органоборсаджии.

Бера спря и рече:

— А ти къде беше?

— Работих. Честна дума. Какво е толкова спешно?

— Спомняш ли си онзи търговец на удоволствия, когото наблюдавахме?

— Греъм? Кенет Греъм?

— Именно. Мъртъв е. Провалихме се. — И Бера хукна нататък.

 

 

Вече беше в лабораторията, когато го настигнах.

Трупът на Кенет Греъм лежеше по гръб на операционната маса. Дългото му изпито лице изглеждаше бледо, отпуснато, безизразно и празно. Над и под главата му бяха закачени разни апарати.

— Върви ли? — запита Бера.

— Не особено — отвърна лекарят. — Но не по ваша вина. Достатъчно бързо сте му направили дълбоко замразяване. Просто токът е… — Той вдигна рамене.

Разтърсих Бера за рамото.

— Какво се е случило?

Бера все още се задъхваше от тичането.

— Трябва да е изтекла информация. Греъм се опита да избяга. Хванахме го на летището.

— Можехте да изчакате. Да вкарате някого в самолета с него. Да залеете самолета с TY-4.

— Помниш ли каква врява се вдигна последния път, когато използвахме TY-4 срещу цивилни граждани? Проклети репортери! — Бера потрепери. Не го обвинявах.

РАМО и органоборсаджиите играят странна игра. Органоборсаджиите трябва да доставят донорите си живи, затова винаги са въоръжени с инжекционни пистолети, изстрелващи сачми с упойка на кристалчета, които мигновено се стопяват в кръвта. Ние използваме същото оръжие почти по същата причина: трябва да запазим криминалния престъпник за съда и после за държавните болници. Така че агентът на РАМО никога не убиваше човек преднамерено.

Веднъж научих истината. Един дребен органоборсаджия на име Рафаел Хейн се опитваше да достигне алармения бутон в собствения си дом. Ако го бе докоснал, щях да попадна в истински ад, хората на Хейн щяха да ме упоят и щях да си възвръщам съзнанието на части в контейнерите на Хейн за съхраняване на органи. Ето защо го удуших.

Докладът за случилото се беше в компютъра, но само трима души знаеха за него. Единият бе непосредственият ми началник, Лукас Карнър. Другият беше Джули. Засега това бе единственият убит от мен човек.

А Греъм бе първият, убит от Бера.

— Хванахме го на летището — обясни Бера. — Носеше шапка. Съжалявам, че не й обърнах внимание, щяхме да действаме по-бързо. Започнахме да го приближаваме с инжекционни пистолети. Той се обърна и ни видя. Пъхна ръка под шапката си и падна.

— Самоуби ли се?

— Ъхъ.

— Как?

— Вижте главата му.

Доближих се до масата, като се стараех да не преча на лекаря. Той изпълняваше стандартната процедура, опитвайки се да извлече информация от мъртъв мозък чрез индукция. Но не успяваше особено.

Върху главата на Греъм имаше плоска продълговата кутийка. От черна пластмаса, около два пъти по-малка от тесте карти. Докоснах я и веднага разбрах, че е прикрепена към черепа на Греъм.

— Друд. Моделът не е стандартен. Твърде е голям.

— Ъхъ.

По нервите ми рукна течен хелий.

— В нея има захранване.

— Точно така.

— Често съм се питал какво ли си купуват тузарите. Друд без кабел. Боже, тъкмо това бих си пожелал за Коледа.

Бера потрепери целият.

— Не говорете така.

— Знаехте ли, че е токоман?

— Не. Не се осмелявахме да поставим подслушвателно устройство в дома му. Можеше да го открие. Разгледайте това нещо по-внимателно.

Формата му е неправилна, помислих си. Черната пластмасова кутийка е полустопена.

— От нагряване — предположих аз.

— Ъхъ. Включил е захранването на пълна мощност. Изпратил е пълния убийствен заряд право в центъра на удоволствието. И, о боже, това, което продължавам да се питам, Джил, е какво ли е почувствал? Какво е могъл наистина да почувства?

Потупах го по рамото, вместо да му дам смислен отговор. Още дълго имаше да се чуди. Както и аз.

Този човек бе поставил жичката в главата на Оуен. Смъртта му миг от ада ли е била или всички наслади на рая в едно? Миг от ада, надявах се аз, без да съм сигурен.

Но поне Кенет Греъм не се намираше някъде другаде по света, получил ново лице, нови ретини на очите и нови върхове на пръстите от нелегалните банки за органи на Лорън.

— Нищо — рече лекарят. — Изгарянията в мозъка му са много лоши. Просто нищо не се е запазило достатъчно добре, за да извлечем смислена информация от него.

— Продължавайте да опитвате — нареди Бера.

Тихо си тръгнах. Може би по-късно щях да поканя Бера на чашка. Изглежда той имаше нужда. Бера бе един от тези, които изпитваха съчувствие. Знаех, че почти е усетил онзи ужасен прилив на екстаз и разрушение, изпитани от Греъм, когато е напускал света.

 

 

Холографиите от „Апартаменти Моника“ бяха пристигнали преди час. Милър бе изпратил снимки от последните шест седмици не само на наемателите от осемнайсети етаж, но и на онези от седемнайсети и деветнайсети. Бях объркан от изобилието на възможности.

Поиграх си с идеята някой от деветнайсети етаж да се е спускал от балкона си на осемнайсетия… и това всеки ден в продължение на пет седмици. Но стая 1809 нямаше външна стена, за да има прозорец, камо ли балкон.

Беше ли му хрумнала и на Милър същата идея? Ама че безсмислица. Той дори не знаеше какъв бе проблемът. Поизхвърлил се беше с холографиите, само за да покаже колко е готов да помогне.

Никой наемател от въпросния период не приличаше на известен или заподозрян човек на Лорън.

Поблагодарих и отидох за кафе. Тогава си спомних за двайсет и тримата в куфарчето ми, които можеха да са хора на Лорън. Бях ги оставил на един програмист, защото не бях съвсем сигурен, че ще успея да ги въведа сам в компютъра. Трябваше вече да е свършил. Обадих се долу. Беше готов.

Убедих компютъра да ги сравни с холографиите от „Апартаменти Моника“.

Нищо. Не съвпадаха.

 

 

Прекарах следващите два часа в описване на случая Оуен Дженисън. Някой програмист щеше да го преведе за компютъра. Все още не бях толкова добър.

Оставаше ни непоследователният убиец на Ордас.

Както и плетеница от безизходни варианти. Смъртта на Оуен ни бе донесла куп нови снимки; снимки, които досега можеше и да са остарели. Органоборсаджиите си сменяха лицата като шапките. Привърших с описанието на случая, изпратих го долу на един програмист и се обадих на Джули. Вече нямаше да имам нужда от нейната закрила.

Джули си бе тръгнала.

Реших да се обадя на Тафи, но набрал половината цифри от номера й, спрях. Има моменти, когато не бива да се звъни по телефона. Чувствах нужда да се помръщя, да се скрия в пещера, в която да остана сам. Изражението ми навярно щеше да счупи екрана на телефона. Защо да го натрапвам на едно невинно момиче?

Запътих се и аз към къщи.

 

 

Когато излязох на улицата, вън вече беше тъмно. Минах по пешеходния мост над плъзгащите се пътеки и зачаках такси върху диска на пресечката. Не след дълго се спусна едно, с белия мигащ знак СВОБОДНО на корема. Качих се и пъхнах кредитната си карта.

Оуен бе събирал холографиите си от цяла Евразия. Повечето от тях, ако не и всичките, бяха на чуждестранни агенти на Лорън. Защо бях очаквал да ги открия в Лос Анджелес?

Таксито се издигна в бялото нощно небе. Светлините на града превръщаха облачната покривка в плосък бял купол. Мушнахме се в облаците и останахме там. Автопилотът на таксито не се интересуваше дали гледката ми харесва или не.

… Така че с какво разполагах сега? Или някой измежду десетките наематели беше човек на Лорън, или непоследователният, предпазлив убиец на Ордас бе оставил Оуен да умира самичък цели пет седмици.

… Възможно ли беше този непоследователен убиец да се държи толкова невероятно?

В крайна сметка той бе моят хипотетичен Лорън. А Лорън бе способен на убийство, най-голямото престъпление. Той убиваше наред, постоянно, с баснословни печалби. РАМО не можеше да го хване. Не беше ли време да е станал вече невнимателен?

Като Греъм. Колко ли дълго Греъм е подбирал донори измежду клиентите си, като се е спирал на няколко безлични самотници годишно? А после на два пъти за няколко месеца е избрал клиенти, които щяха да бъдат потърсени. По невнимание.

Повечето престъпници не са особено интелигентни. Лорън беше достатъчно умен, но наетите от него хора не би трябвало да са на по-високо от средното ниво. Лорън използваше глупаците — онези, които ставаха престъпници, защото нямаха достатъчно мозък да успеят в живота.

Ако човек като Лорън станеше невнимателен, то щеше да се случи именно по този начин. Несъзнателно щеше да оцени интелигентността на РАМО по тази на собствените си хора. Подмамен от изобретателния план за убийство, можеше да е пропуснал единствения му недостатък и да го е изпълнил. Имайки до себе си Греъм, който да го съветва, той е знаел за токоманията повече от нас — навярно достатъчно, за да повярва във влиянието й върху Оуен.

След това убийците на Оуен са го закарали в апартамента му и повече не са го погледнали. Лорън бе поел известен риск и бе спечелил.

Следващия път щеше да стане по-невнимателен и някой ден щяхме да го пипнем.

Но не днес.

Таксито се измъкна от потока на движението и кацна върху покрива на моя блок в Холивуд Хилс. Слязох и тръгнах към асансьорите.

Вратата на единия се отвори. Някой излезе от него.

Нещо ме предупреди, нещо в начина, по който се движеше. Обърнах се, като извадих бързо пистолета от кобура под мишницата си. Таксито щеше да послужи за добро прикритие — ако вече не се бе издигнало. От сенките бяха изскочили още фигури.

Мисля, че успях да поразя двама, преди нещо да ме ужили по бузата. „Милостиви“ куршуми, кристалчета упойка се разтапяха в кръвта ми. Зави ми се свят, покривът се завъртя и центробежната сила ме просна безчувствен върху настилката. Над мен се надвесиха сенки, които после се разтегнаха до безкрайност.

 

 

Събудих се внезапно от докосването на пръсти до черепа ми.

Стоях прав, увит като мумия в меки, добре стегнати превръзки. Нито един мускул по-надолу от врата си не можех да помръдна. В мига, в който установих това, вече беше късно. Мъжът зад мен свърши с откачането на електродите от главата ми и се появи в полезрението ми, извън обсега на въображаемата ми ръка.

В него имаше нещо птиче. Бе висок и строен, с леки кости, а триъгълното му лице завършваше с остра брадичка. Буйната му копринена руса коса се отдръпваше от слепоочията и образуваше шпиц на челото. Носеше безупречно скроен вълнен панталон на оранжеви и кафяви райета. Като се усмихна широко, той застана със скръстени ръце и наклонена на една страна глава в очакване да проговоря.

Познах го. Негова холография бях видял сред книжата на Оуен.

— Къде съм? — изпъшках аз в опит да се престоря на преуморен. — Колко е часът?

— Часът ли? Вече е сутрин — отговори похитителят ми. — Колкото до това, къде се намирате, ще ви оставя да се почудите още.

Нещо в маниерите му… Реших да опитам и рекох:

— Лорън?

Лорън се поклони съвсем леко.

— А вие сте Джилбърт Хамилтън от полицията на Обединените нации. Джил Ръката.

Защо не каза РАМОто, а Ръката? Пропуснах го край ушите си.

— Изглежда съм заспал.

— Подценявате възможностите на моята собствена ръка, както подценявате и интересите ми.

И наистина. Да хванете някое РАМО не е по-трудно, отколкото който и да е друг гражданин, ако го заварите неподготвен и сте готови да рискувате хората си. В този случай рискът не му бе струвал нищо. Ченгетата използват инжекционни пистолети по същата причина като органоборсаджиите. Онези, които бях прострелял, ако изобщо имаше засегнати в съвсем краткотрайната битка, трябва отдавна да се бяха събудили. Лорън сигурно ме беше увил в тези превръзки, а после ме е подложил на „руски сън“, докато се почувства готов да разговаря с мен.

„Руският сън“ бяха електродите. По един на всеки клепач и един на тила. През мозъка минава слаб ток, който ви приспива. За един час се наспивате колкото за цяла нощ. Ако не се изключат, можете да спите вечно.

Значи това беше Лорън.

Стоеше пред мен и подобно на птица ме наблюдаваше с наклонена на една страна глава. В едната от скръстените си ръце държеше инжекционен пистолет — доста небрежно, както забелязах.

Колко бе часът? Не смеех да попитам втори път, защото Лорън можеше да се досети. Но успеех ли да го баламосам до девет и четирийсет и пет, Джули би могла да изпрати помощ…

Но къде да я изпрати?

Измамник в истерия! Къде ли се намирах? Щом аз не знаех това, нямаше как да го научи и Джули!

А Лорън възнамеряваше да ме прати в банките за органи. Една доза упойка щеше да ме накара да изгубя съзнание, без да увреди никоя от крехките, безкрайно различни части, които образуваха Джил Хамилтън. После лекарите на Лорън щяха да ме разфасоват.

В държавните операционни зали изгарят със светкавица мозъка на престъпника, за да го погребат после в урна. Бог знае какво щеше да направи Лорън с моя мозък. Останалите ми части бяха млади и здрави. Дори ако се приспаднеха разноските на Лорън, струвах повече от един милион ОН марки живо тегло.

— Защо мен? — запитах. — Искали сте мен, а не просто някое РАМО. На какво дължа това внимание?

— Вие разследвате случая с Оуен Дженисън. Прекалено старателно.

— Недостатъчно старателно, по дяволите!

Лорън ме изгледа озадачен.

— Наистина ли не разбирате?

— Наистина.

— Намирам го за изключително интересно — заяви Лорън. — Изключително.

— Както и да е, защо съм все още жив?

— Бях любопитен, г-н Хамилтън. Мислех, че ще ми разкажете за вашата въображаема ръка.

Значи умишлено бе казал Ръката, а не РАМОто.

— Моята какво! — опитах се да го заблудя.

— Излишно е да играем на криеница, г-н Хамилтън. Ако реша, че губя, ще използвам ето това. — Той размаха инжекционния пистолет. — И никога вече няма да се събудите.

По дяволите! Знаеше. Единствените неща, които можех да движа, бяха ушите и въображаемата ми ръка, а Лорън знаеше за нея! Никога нямаше да успея да го подмамя в обсега й.

При положение, че знаеше всичко за нея.

Трябваше да го накарам да говори.

— Добре, ще ви кажа — съгласих се аз, — но ми е интересно как сте научили за нея. Имате агент в РАМО?

Лорън се подсмихна.

— Бих искал да бе така. Не. Преди няколко месеца, съвсем случайно, бяхме хванали един от хората ви. Когато разбрах какъв е, накарах го да си поговорим за работата му. Той успя да ми поразкаже нещичко за забележителната ви ръка. Надявам се да науча повече от вас.

— Как се казваше?

— Няма значение, г-н Хамил…

— Как се казваше?

— Нима очаквате да помня името на всеки донор?

Кой ли бе попаднал в органовите банки на Лорън?

Някой непознат, познат, приятел? Помни ли управителят на кланицата всяко заклано теле?

— Интересуват ме така наречените психически възможности — каза Лорън. — Сетих се за вас. После, тъкмо когато се канех да сключа договор с вашия поясарски приятел Дженисън, си спомних нещо необичайно за един човек от неговия екипаж. Те ви наричаха Джил Ръката, нали? Какво пророчество! По космодрумите пиенето ви е излизало безплатно, ако успеете да вдигнете чашата с въображаемата си ръка.

— Проклет да бъдете дано! Вие сте си помислили, че Оуен е подставено лице, така ли? Загинал е заради мен! Заради мен!

— С биене в гърдите няма да спечелите нищо, г-н Хамилтън. — Гласът на Лорън придоби стоманен оттенък. — Забавлявайте ме, г-н Хамилтън.

През цялото време бях опипвал наоколо, търсейки нещо, което би могло да ме измъкне от отвесния ми затвор. Къде такъв късмет. Бях загърнат като мумия в превръзки, твърде здрави, за да бъдат разкъсани. Единственото, което можех да доловя с въображаемата си ръка, бяха платнените повивки до самия ми врат и една подпорна метална пръчка по дължината на гърба ми, която да ме държи изправен. Под бинтовете бях гол.

— Ще ви продемонстрирам свръхестествените си способности — рекох на Лорън, — ако ми дадете една цигара. — Може би това щеше да го доведе достатъчно близо…

Той явно знаеше нещо за ръката ми. Знаеше обсега й. Постави една единствена цигара върху масичка на колела и я бутна към мен. Вдигнах цигарата, пъхнах я в устата си и с надежда зачаках да дойде да ми я запали.

— Грешката е моя — промърмори той, дръпна назад масичката и повтори цялата процедура със запалена цигара.

Никакъв късмет. Но поне щях да пуша. Хвърлих първата цигара колкото можех по-далече — на около половин метър. Трябваше да движа въображаемата си ръка бавно. Иначе това, което държах с нея, се изплъзваше от пръстите ми.

Лорън ме гледаше захласнат. Летяща, недокосваща се до нищо цигара, която се подчиняваше на волята ми! В очите му четях страхопочитание и ужас. Лошо. Навярно цигарата беше грешка.

Някои хора смятат пси-способностите за сродни с тези на вещиците, а хората с психични дарби — за слуги на Сатаната. Ако Лорън се страхуваше от мен, бях мъртъв.

— Интересно — отбеляза той. — Докъде може да стига?

Знаеше го.

— Докъдето и истинската ми ръка, разбира се.

— Но защо? Някои умеят да се протягат много по-надалеч. Защо не и вие?

Той седеше в другия край на стаята, поне на десетина метра от мен, разположен в удобно кресло. В едната си ръка държеше напитка, а в другата инжекционния пистолет. Изглеждаше блажено отпуснат. Почудих се дали изобщо щях да го видя някога да стане оттам, камо ли да дойде в обсега ми.

Помещението беше тясно и голо, с вид на мазе. Креслото на Лорън и едно малко преносимо барче бяха единствените мебели, освен ако нямаше други зад гърба ми. Такова мазе можеше да има навсякъде. Където и да е в Лос Анджелес или извън него. И ако наистина бе сутрин, сега можех да съм на което и да е място на Земята.

— Сигурно други могат да достигат по-далеч от мен — отговорих аз. — Те обаче нямат моята сила. Ръката е въображаема, разбира се, и въображението ми няма да я направи триметрова. Навярно някой би успял да ме убеди да си я представя, ако настоява достатъчно силно. Но може да разруши и това, в което вярвам. Тогава ще остана с две ръце като всеки друг. По-добре ми е… — Не довърших, тъй като Лорън все едно щеше да ми вземе всичките проклети ръце.

Допуших цигарата си до края и я хвърлих.

— Искате ли да пийнете?

— Разбира се, стига да имате малка чаша. Иначе няма да мога да я вдигна.

Той намери стъклена чашка и ми я изпрати върху масичката на колела. Едва ми стигнаха силите да я повдигна. Очите на Лорън не ме изпуснаха нито за миг, докато отпивах и я оставях обратно.

Старият номер с цигарата. Снощи го бях използвал, за да си хвана момиче. Сега ми помагаше да остана жив.

Наистина ли исках да напусна този свят с нещо, хванато здраво във въображаемите ми юмруци? Да забавлявам Лорън. Да поддържам интереса му, докато…

Къде се намирах? Къде?

И изведнъж разбрах.

— Ние сме в „Апартаменти Моника“ — рекох. — Няма начин да сме другаде.

— Знаех си, че в крайна сметка ще се досетите — усмихна се Лорън. — Но е твърде късно. Хванах ви навреме.

— Не бъдете толкова самодоволен. Успяхте поради моята глупост, а не заради вашия късмет. Трябваше да го надуша. Оуен никога не би дошъл тук по собствено желание. Вие сте му заповядали.

— Точно така. По това време вече знаех, че е предател.

— Затова сте го изпратили тук да умре. Кой го проверяваше всеки ден, за да види дали не се е освободил? Управителят Милър ли? Той сигурно работи за вас. Именно Милър е изтрил всички ваши холографии от компютъра.

— Да, той го проверяваше — отвърна Лорън. — Но не всеки ден. Имах човек, който наблюдаваше Оуен всяка секунда с помощта на преносима камера. Изнесохме я, след като умря.

— А после изчакахте още една седмица. Добре изпипано.

Странното беше, че загубих толкова много време. Атмосферата на това място… какви хора биха живели в „Апартаменти Моника“? Без лица, без самоличност, хора, които сигурно не биха липсвали на никого. Щяха да си стоят в апартаментите, докато Лорън проверява дали наистина нямат кой да ги потърси. Онези, които отговаряха на изискването, изчезваха заедно с документите и личните си вещи, а холографиите им се изтриваха от компютъра.

— Опитах се да продам органи на поясарите — каза Лорън — с помощта на вашия приятел Дженисън. Знам, че той ме е предал, Хамилтън. Искам да знам до каква степен?

— Достатъчно голяма. Получихме подробни планове за изграждането на диспансер към банка за органи в Пояса. Тъй или иначе нямаше да успеете, Лорън. Поясарите не мислят по този начин.

— Без снимки.

— Без. — Не исках да си смени лицето.

— Сигурен бях, че е оставил нещо — заяви Лорън. — Иначе щяхме да го използваме като донор. Много по-просто, а и много по-изгодно. Имах нужда от тези пари, Хамилтън. Знаете ли колко струва на организацията загубата на един донор?

— Около милион. Защо го направихте?

— Оставил бе нещо, до което нямаше как да се добера. Единственото, което можехме да сторим, беше да се опитаме да попречим на РАМО да го потърси.

— А-ха. — Едва тогава схванах. — Когато някой изчезне безследно, органоборсаджиите са първото нещо, за което ще си помисли всеки идиот.

— Естествено. Така че той не можеше просто да изчезне, нали? Полицията щеше да се обърне към РАМО, случаят щеше да отиде при вас и щяхте да започнете да търсите.

— Клетка на някой космодрум.

— Ъ?

— На името на Кюбс Форсайт.

— Знаех това име — рече Лорън през зъби. — Трябваше да го използвам. Знаете ли, след като му пуснахме тока, опитахме се да го принудим да говори, като му измъквахме друда от куплунга и го задържахме така. Но не се получи. Той не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху пъхането на друда отново в главата му. Търсихме навсякъде…

— Ще ви убия — казах, мислейки го съвсем сериозно.

Лорън поклати глава.

— Надали, г-н Хамилтън. Още една цигара?

— Да.

Изпрати ми я, запалена, върху масичката на колела. Вдигнах я, като я държах леко предизвикателно. Само ако можех да привлека вниманието му върху нея — като единствен начин да открие въображаемата ми ръка.

Защото ако задържеше поглед върху цигарата, а аз я пъхнех в устата си в критичния момент — щях да оставя ръката си свободна, без той да забележи.

Какъв критичен момент? Лорън продължаваше да си седи в креслото. С мъка удържах желанието си да го подмамя по-наблизо. Всеки опит в тази насока би го направил подозрителен.

Колко ли беше часът? И какво правеше Джули? Спомних си една нощ от преди две седмици. Спомних си вечеря на терасата на най-високия ресторант в Лос Анджелес, почти на километър и половина в небето. Под нас се простираше неонов килим, който докосваше хоризонта във всички посоки. Може би тя ще успее да долови това…

Трябваше да ме провери в девет и четирийсет и пет.

— Сигурно сте бил забележителен космонавт — поде Лорън. — Като си помисли човек, че единствено вие в Слънчевата система сте можел да настроите антена отвън на корпуса, без да напускате кабината.

— За антените трябват малко по-силни мускули, отколкото имам аз. — Значи знаеше, че мога да се пресягам през разни неща. Ако бе разбрал толкова… — Не биваше да се отказвам — признах на Лорън. — Сега, в момента, много бих искал да съм на някой кораб. Но тогава единственото, което желаех, беше да имам две здрави ръце.

— Жалко. Сега имате три. Не сте ли се замисляли, че да използвате пси-способностите си срещу хора е форма на измама?

— Какво?

— Помните ли Рафаел Хейн? — Гласът на Лорън стана неравен. Обзет бе от гняв и с мъка го подтискаше.

— Естествено. Дребен органоборсаджия от Австралия.

— Рафаел Хейн ми беше приятел. Знам, че по едно време е успял да ви завърже. Кажете ми, г-н Хамилтън, щом вашата въображаема ръка е толкова слаба, как сте се отвързал?

— Не съм. Не бих могъл. Хейн ми бе сложил белезници. Просто бръкнах в джоба му за ключа… с въображаемата ръка, разбира се.

— Използвали сте пси-способностите си срещу него. Без никакво право!

Магия. Всеки, който сам не притежава такива психически способности, ги чувства като магия, поне донякъде. Мъничко страх, мъничко завист. Лорън си мислеше, че може да се справи с РАМО — убил бе поне един от нас. Но да се изпращат магьосници срещу него беше твърде нечестно.

Ето защо ме бе оставил да се събудя. Лорън искаше да позлорадства. Колко хора бяха хващали магьосник?

— Не бъдете идиот — рекох. — Не съм искал да играя глупавата ви игра, нито тази на Хейн. По моите правила вие сте убиец на едро.

Лорън се изправи на крака (колко ли бе часът?) и внезапно разбрах, че времето ми е изтекло. Беше бесен. Дори копринената му руса коса се наежи.

Гледах в тънкото иглено дуло на инжекционния пистолет. Нищо не можех да направя. Обсегът на телекинезата ми бе същия като на пръстите ми. Почувствах всички неща, които никога нямаше да усетя: четвъртинката трастин в кръвта ми, за да предпази водата в клетките ми от замръзване, студената баня на полузамръзналия спирт, скалпелите и малките прецизни хирургически лазери. Най-вече тези скалпели.

И всичко, което знаех, щеше да умре, когато изхвърлеха мозъка ми. Знаех как изглежда Лорън. Знаех за „Апартаменти Моника“ и още много други неща от този род. Знаех къде да отида, за да видя Долината на смъртта в цялата й красота, и някой ден щях да го направя. Колко ли беше часът? Колко?

Лорън бе вдигнал инжекционния си пистолет и гледаше в мерника му на една изпъната ръка разстояние. Очевидно си мислеше, че се намира на тренировка по стрелба.

— Наистина е жалко — каза той и гласът му едва забележимо трепна. — Трябваше да си останете космонавт.

Какво чакаше?

— Не мога да се свия от уплаха, докато не ми отпуснете превръзките — троснах се аз и за да го подчертая, запокитих каквото бе останало от цигарата ми по него. Фасът се изплъзна от пръстите ми, протегнах се, хванах го и…

И го пъхнах в лявото си око.

По друго време бих поразмислил върху идеята си малко по-внимателно. Но пак щях да я осъществя. Лорън вече мислеше за мен като за своя собственост. Във вид на жива кожа, здрави бъбреци, няколко метра артерии и всякакви части в банките му за органи, аз представлявах имущество на стойност един милион ОН марки. А унищожавах окото си! Очите винаги са били слабото място на органоборсаджиите — всеки, който носи очила, би могъл да си купи нов чифт, а самите органоборсаджии постоянно искат да сменят ретината си.

Това, което не бях очаквал, бе болката. Някъде бях чел, че върху очната ябълка нямало сетивни нерви. Значи ме боляха клепачите. Ужасно!

Но трябваше да задържа фаса само за миг.

Лорън изруга и с всички сили се втурна към мен. Знаеше колко бе слаба въображаемата ми ръка. Какво можех да направя с нея? Не знаеше, изобщо не го проумя, въпреки че беше очевидно. Дотича до мен и помете цигарата с удар, който за малко не ми откъсна главата и който запрати вече угасналия фас в стената. Запъхтян, ръмжащ, изгубил ума и дума от гняв, той стоеше пред мен — в обсега ми.

Окото ми се затвори като малък измъчен юмрук.

Протегнах ръка покрай пистолета на Лорън, през гръдния му кош и напипах сърцето му. Стиснах.

Очите му силно се разшириха, устата му се отвори, ларинксът му конвулсивно се изду. Имаше време да стреля. Вместо това той задраска с полупарализирана ръка по гърдите си. На два пъти ноктите му продраха напразно издуващите се за въздух гърди. Помисли, че е получил сърдечен удар. После опулените му очи попаднаха върху лицето ми.

Моето лице. Бях едноок хищник, ръмжащ от желание да убива. Щях да му взема живота, дори ако трябваше да изтръгна сърцето му от гърдите! Как не бе го разбрал? Той разбра!

Стреля в пода и падна.

Изби ме пот и се разтреперах от нерви и отвращение. Белезите! Целият беше в белези, които почувствах, че влизат и навътре. Сърцето му бе трансплантат. А останалото в него — отдалеч бе изглеждал на трийсет, но от толкова близо вече не можех да определя. Някои органи бяха по-млади, други по-стари. Колко от Лорън беше Лорън? Кои части бе взел от други хора? И никой от тях не бе съвсем подходящ.

Трябва да е бил хронически болен, помислих си. Комисията по разпределението му е отказвала трансплантатите, от които се е нуждаел. Докато един ден не е намерил решението на всичките си проблеми…

Лорън не помръдваше. Не дишаше. Спомних си как сърцето му бе подскочило и се бе загърчило в ръката ми, а после внезапно се бе отпуснало.

Лежеше върху лявата си ръка, скривайки часовника. Бях съвсем сам в празна стая и все още не знаех колко бе часът.

Така и не разбрах. Минаха часове, преди Милър да се осмели най-после да наруши заниманията на шефа си. Пъхна кръглото си безизразно лице през открехнатата врата, видя проснатия в краката ми Лорън и се отдръпна с писък. След минута през процепа на вратата се показа инжекционен пистолет, последван от воднисто синьо око.

Усетих ужилване по бузата.

 

 

— Проверих те по-рано — каза Джули. Седнала бе неудобно в долния край на болничното легло. — Или по-скоро ти ме повика. Когато пристигнах на работа, теб те нямаше, почудих се защо и тряс. Много лошо ли беше?

— Доста — отвърнах.

— Никога не бях чувствала някого толкова уплашен.

— Е, не споменавай това пред никого. — Натиснах копчето, за да изправя леглото в седнало положение. — Трябва да си пазя репутацията.

Окото и кухината около него бяха превързани и безчувствени. Не изпитвах болка, но тази безчувственост ме дразнеше — напомняше ми, че двама мъртви бяха станали част от мен. Една ръка, едно око.

Ако Джули долавяше мислите ми, нищо чудно да е нервна. А тя беше нервна. Непрестанно се местеше и поклащаше на леглото.

— През цялото време се питах колко е часът. Колко беше?

— Около девет и десет. — Джули потрепери. — Помислих, че ще припадна, когато онзи… онзи безличен дребен мъж се прицели с инжекционния си пистолет иззад ъгъла. О, не! Недей, Джил. Всичко свърши.

Толкова близо? Толкова близо ли е било?

— Слушай — рекох, — върни се на работа. Оценявам отзивчивостта ти, но така няма да постигнем нищо добро. Ако запазим спомена тъй жив, и двамата ще изпаднем в състояние на постоянен ужас.

Тя кимна отсечено и стана.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря ти също, че ми спаси живота.

Джули се усмихна на прага.

— Благодаря за орхидеите.

Все още не ги бях поръчал. Повиках една сестра и я накарах да ми каже, че мога да си тръгна още днес, след вечеря, ако си ида право у дома в леглото. Донесе ми и телефон, по който поръчах орхидеите.

След това пак спуснах леглото назад и полежах така известно време. Хубаво е да си жив. Започнах да си припомням разни дадени обещания, обещания, които можеше никога да не изпълня. Навярно бе дошло време да се погрижа за това.

Обадих се долу в служба Наблюдение на Джексън Бера. След като го оставих да изтръгне от мен историята на героичната ми постъпка, го поканих на чашка горе при мен, в болничното отделение. Бутилката от него, но щях да му я платя. Той възрази, но го накарах да приеме.

Бях набрал половината номер на Тафи, когато, както и предишната вечер, промених решението си. Върху нощната масичка до леглото се намираше ръчния ми телефон. Без предаване на образ.

— Ало?

— Тафи? Джил е. Можеш ли да си вземеш един свободен уикенд?

— Разбира се. От петък ли да започва?

— Чудесно.

— Ела да ме вземеш в десет. Разбра ли нещо за приятеля си?

— Да. Бях прав. Убили са го органоборсаджии. Вече всичко свърши, хванахме виновника. — Не споменах нищо за окото. До петък щяха да ми махнат превръзките. — Колкото до уикенда, иска ли ти се да видиш Долината на смъртта?

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. Слушай…

— Но там е горещо! Сухо! Мъртво е като на луната. Нали спомена именно Долината на смъртта?

— През този месец не е горещо. Изслушай ме…

И тя ме изслуша. Слуша достатъчно дълго, за да се убеди.

— Знаеш ли какво си мислех? — рече тя накрая. — Ако ще се виждаме често, по-добре е да сключим… сделка. Няма да си говорим за работа. Съгласен ли си?

— Добра идея.

— Проблемът е, че работя в болница — каза Тафи. — Хирург съм. За мен органичният трансплантационен материал е просто средство за работа, средство, което използвам за изцеляване. Дълго време ми трябваше, докато започна да го приемам така. Не искам да знам откъде идват материалите и не искам да слушам нищо за органоборсаджии.

— Добре, споразумяхме се. Ще се видим в петък в десет.

Лекар, помислих си по-късно. Добре. Уикендът се очертаваше хубав. Хората, които изненадват, най-много заслужават да бъдат опознати.

Бера влезе с бутилка J&B.

— Аз черпя — заяви той. — Няма смисъл да спориш, защото тъй или иначе не можеш да стигнеш портфейла си.

И борбата започна.

Беззащитните мъртъвци

Мъртъвците лежаха един до друг под стъклото. Преди доста време, в един по-просторен свят, възрастните хора ги погребвали в земята, всеки в собствен ковчег с двойни стени. Сега, в приблизително хронологичен ред, лежаха по гръб и чертите им се виждаха ясно през трийсетте сантиметра течен азот, затворен между две дебели стъклени плочи.

На друго място в сградата „спящите“, както също ги наричаха, лежаха облечени в официални дрехи от десетина периода. В два дълги контейнера на друг етаж те бяха разкрасени с козметични средства за ниски температури, а по кожата им се виждаше маджун, който запълваше или покриваше по-големите рани. Странен обичай. Бе се запазил едва до средата на миналия век. Очевидно спящите се надяваха някой ден да се върнат към живота. Уврежданията се забелязваха от пръв поглед.

При тези тук те личаха отдалеч.

Всичките бяха от самия край на двайсети век. Изглеждаха ужасно. Някои очевидно бяха неспасяеми, претърпели злополуки хора и съгласно завещанията им ги бяха погребали в хладилни контейнери независимо от случилото се. На гърдите на всеки спящ бе закачена табелка с описание на уврежданията в мозъка и тялото му, но шрифтът беше толкова дребен и архаичен, че едва се разчиташе.

Разнебитени, проядени или изхабени от болести, те всички изразяваха търпеливо примирение. Косите им съвсем бавно се разлагаха. Бяха опадали и образуваха дебели сиви полумесеци около всяка глава.

— На времето ги наричаха трупчета, замразени мъртъвци. Или Homo snapiens, чупливите. Можете да си представите какво би станало, ако изпуснете някой от тях.

Г-н Рестарик не се усмихна. Отговаряше за тези хора и се отнасяше към задачата си сериозно. Очите му гледаха сякаш през мен, а дрехите му бяха изостанали с десет до петдесет години от модата. Изглежда постепенно самият той се губеше в миналото с тази работа.

— Тук имаме над шест хиляди. Мислите ли, че някога бихме ги върнали към живота?

Бях РАМО, можеше и да зная.

— А вие?

— Понякога и аз се чудя. — Той сведе поглед. — Не и Харисън Кон. Вижте го само как е разкъсан. Нея също — половината й лице е отнесено — тя едва ще вегетира, ако я съживите. По-късните не изглеждат толкова зле. Преди 1989 г. лекарите не са знаели как да замразяват хора, които не са били клинически мъртви.

— Не мога да разбера смисъла. Защо?

— Биха ги обвинили в убийство. А всъщност те са щели да запазват живота. — Вдигна рамене ядосано. — Понякога спирали сърцето на пациента и после отново го пускали, за да спазят законността.

Като че ли е имало някакъв смисъл. Не се осмелих да се изсмея гласно.

— Ами този? — посочих друг.

Беше слаб и висок, на около четирийсет и пет, със здрав вид, без видими следи от смъртта, била тя насилствена или друга. Дългото тясно лице все още изразяваше властност, въпреки че хлътналите му очи бяха почти затворени. Между леко разтворените устни се виждаха зъби, подравнени с шини както е било модно едно време.

Г-н Рестарик погледна табелката.

— Левитикъс Хейл, 1991 г. О, да. Хейл е страдал от параноя. Трябва да е бил първият, когото са замразили именно заради това. И правилно са постъпили. Ако го съживим сега, ще го излекуваме.

— Ако.

— Правено е.

— Естествено. Само че губим по един на всеки трима. Навярно Хейл би си опитал късмета. Но той е луд, разбира се. — Огледах редиците дълги, пълни с течен азот контейнери с двойни стени. Помещението бе огромно, в което всеки звук отекваше, а това беше само най-горният етаж. Гробницата на Вечността слизаше още десет етажа надолу, в скала, която би издържала всякакво земетресение. — Шест хиляди, казахте. Но Гробницата е била построена за десет хиляди, нали?

Той кимна.

— Около една трета е празна.

— Нямате много клиенти напоследък, нали?

— Шегувате се — засмя се той. — Днес никой не желае да го замразяват. Защото може да се събуди на парчета!

— Точно това се питах.

— Преди десетина години мислехме да изкопаем нови гробници. Всички тези луди деца, съвсем здрави, които се замразяваха, за да се събудят в един прекрасен нов свят. Трябваше да гледам как идват линейките и ги отнасят за резервни части! Откакто приеха Закона за замразяването, сме опразнили повече от една трета!

Тази работа с децата беше странна, наистина. Мода, религия или лудост, все пак тя бе продължила твърде дълго.

Замразените деца. Повечето от тях бяха типични случаи на аномия — младежи между петнайсет и двайсет години, които се чувстваха хванати в капана на един несъвършен свят. Историята ги бе научила (онези, които я познаваха и се вслушваха в урока й), че преди е било много по-лошо. Навярно са си помислили, че светът може да стане съвършен.

Някои заложили на това. Отначало не били много. Но след първите опити за съживяване на замразени — цяло поколение преди да се родя — започнали все повече да прибягват към това. Беше по-добре от самоубийство. Те бяха млади, богати, имаха по-добри шансове да бъдат съживени от който и да е замразен мъртвец с увреждания. Трудно се приспособяваха към обществото си. Защо да не рискуват?

Преди две години получиха отговор. Общото събрание и гласоподавателите по света приеха Закона за замразяването.

Сред замразените спящи имаше такива, на които им бе липсвала далновидност да оставят капиталите си под попечителство, други бяха избрали неподходящ попечител или бяха инвестирали в губещи акции. Ако сега се събудеха благодарение на медицината или на някакво чудо, щяха да търсят помощ като безработни, без пари и без следа от полезно образование, а в около половината от случаите очевидно и без способност да оцелеят в което и да е общество.

Замразени спящи ли бяха те или замразени мъртъвци? От правна гледна точка това винаги е било неопределено. Законът за замразяването го изясни донякъде като обяви всеки замразен спящ, който не би могъл да се самоиздържа, ако обществото реши да го събуди, за юридически мъртъв.

И една трета от замразените мъртъвци по света, милион и двеста хиляди на брой, преминаха в банките за органи.

— Вие ли отговаряхте за тях тогава?

Старецът кимна.

— Близо четирийсет години работя като дневен пазач в Гробницата. Наблюдавах как линейките отнесоха три хиляди души от моите хора. Мисля си за тях като за мои — опита се да обясни той.

— Изглежда законът не може да реши дали са живи или мъртви. Мислете за тях каквото искате.

— Хора, които са ми се доверили. Какво толкова са направили Замразените деца, че да ги убиват?

Помислих си: искали са да спят, докато другите се претрепват от работа, за да превърнат света в рай. Но това не е углавно престъпление.

— Нямаха си никой, който да ги защити. Никой, освен мен. — Пазачът сякаш потъна в миналото. След малко, с явно усилие, се върна към настоящето. — Е, няма значение. Какво мога да направя за полицията на Обединените нации, г-н Хамилтън?

— О, не съм дошъл като агент на РАМО. Тук съм, просто за да… да… — По дяволите, сам не знаех. Нещо в новините по тривизията ме бе подтикнало да дойда. — Канят се да предложат нов Законопроект за замразяването — казах аз.

— Какво?

— Втори Законопроект за замразяването. Държавните банки за органи сигурно пак са се изпразнили — рекох аз с горчивина.

Г-н Рестарик започна да трепери.

— Ох, не! Не! Не могат отново да постъпят така. Не могат.

Хванах ръката му, за да го успокоя или да го задържа на крака. Изглеждаше като пред припадък.

— Сигурно не могат. С първия Закон за замразяването се надяваха да спрат органоборсаджиите, но не успяха. Може би хората няма да гласуват този закон.

Тръгнах си при първата възможност.

 

 

Вторият Законопроект за замразяването се придвижваше бавно, но сигурно, без да среща особена съпротива. Долавях тук-там нещо по въпроса от тъпокуба. Смущаващо голям брой граждани пращаха до Съвета за сигурност петиции за конфискуване на това, което те описваха като „замразени трупове на хора, които са били душевноболни преди смъртта си. Части от тези трупове биха могли да се размразят за покриване на острата нужда от органи за заместване…“

Никога не споменаваха, че е възможно въпросните трупове да се възстановят някой ден цели и живи. Често се позоваваха на факта, че сега тези трупове не можеха да се подложат на надеждно възстановяване — нещо, което бяха готови да докажат с експерти. И разполагаха с хиляди експерти, чакащи реда си да дадат показания.

Изобщо не споменаваха за биохимическите лекарства срещу лудостта. Говореха, че на света не са му нужни нито душевноболни, нито гени — носители на лудостта.

Непрестанно изтъкваха необходимостта от органи за трансплантиране.

Почти се отказах да гледам предаванията на новините. Бях РАМО, член на полицията на Обединените нации, и от мен се очакваше да не се меся в политиката. Не беше моя работа.

Не беше моя работа, докато единайсет месеца по-късно не попаднах на едно познато име.

 

 

Тафи скришом наблюдаваше някого. Сериозният й вид не можеше да ме заблуди. Меките й кафяви очи тайно и закачливо стрелваха някой вляво от нас всеки път, щом вдигнеше лъжичката си с десерт.

Не се опитах да проследя погледа й от страх да не я издам. Честно казано и не ме интересуваше кой се храни на съседната маса в обществения ресторант. Вместо това запалих цигара, прехвърлих я във въображаемата си ръка, (като тежестта й подръпваше леко съзнанието ми), и се облегнах назад да се наслаждавам на обстановката.

„Високата скала“ е огромен град-пирамида, събран в една сграда в Северна Калифорния. „Мидгард“^[2] е на първото търговско ниво, навътре, близо до обслужващото ядро. Липсва му изглед навън, но ресторантът го компенсира със забележителния дизайн на околните стени.

Отвътре „Мидгард“ изглеждаше като сърцевина на огромно дърво, достатъчно голямо да се простира от Ада до Рая. На далечни разстояния върху различни клони на дървото се водеше непрестанна борба между воини с чудновато изкривени размери и форми. От време на време се появяваха огромни зверове: вълк нападаше луната, спяща змия се увиваше около самия ресторант, окото на любопитна кафява катерица внезапно закриваше цяла редица прозорци…

— Това не е ли Холдън Чеймбърс?

— Кой? — Името ми прозвуча някак познато.

— През четири маси и е сам.

Погледнах натам. Беше висок и кльощав и доста по-млад от преобладаващата клиентела на Мидгард. Дълга руса коса, безволева брадичка — наистина бе от типа мъже, които би трябвало да си пуснат брада. Сигурен бях, че никога по-рано не съм го виждал.

Тафи се намръщи.

— Чудя се защо е сам. Възможно ли е момичето да не е дошло на срещата?

Името най-после задейства паметта ми.

— Холдън Чеймбърс. Случай на отвличане. Преди години някой го бе отвлякъл заедно със сестра му. Върху случая работеше Бера.

Тафи остави лъжичката и ме погледна с любопитство.

— Не знаех, че РАМО се занимава и с отвличания.

— По принцип не ги поемаме. Отвличането е регионален проблем. Но Бера мислеше… — Млъкнах, защото изведнъж Чеймбърс се огледа и очите му се спряха върху мен. Изглеждаше изненадан и раздразнен.

Не си бях дал сметка колко грубо го зяпах. Смутено отместих поглед встрани.

— Бера мислеше, че може да е замесена банда органоборсаджии. По онова време, след като Законът за замразяването им измъкна пазарите от ръцете, някои от бандите бяха започнали да отвличат хора. Чеймбърс още ли гледа към мен? — Чувствах очите му върху тила си.

— Да.

— Питам се защо.

— Наистина ли? — Тафи явно знаеше нещо, това личеше от начина, по който се усмихваше. Остави ме да се напрягам още две секунди, после каза: — Правиш номера с цигарата.

— О, вярно. — Прехвърлих цигарата в ръката си от плът и кръв. Глупаво е да забравяте колко смайващо може да изглежда, когато във въздуха виси цигара, молив или чаша бърбън. Самият аз го използвах често, за да стъписам някого.

— Напоследък често го показват по тъпокуба — забеляза Тафи. — Той е осмият по големина наследник на трупчета в целия свят. Не знаеше ли?

— Наследник на трупчета ли?

— Не знаеш ли какво означава трупче! Когато отворили за пръв път хладилните гробници…

— Знам. Нямах представа, че отново са започнали да използват тази дума.

— Добре, това няма значение. Важното е, че ако приемат втория Законопроект за замразяването, около триста хиляди трупчета ще бъдат обявени официално за мъртви. Някои от тези замразени мъртъвци имат пари. Парите ще се наследят от най-близките им родственици.

— О-хо. И Чеймбърс има прадядо някъде в някоя гробница, така ли?

— Някъде в Мичигън. Името му беше странно, библейско.

— Да не е Левитикъс Хейл?

Очите й се ококориха.

— Това пък откъде успя да го научиш?

— Просто изстрел в тъмното. — Не знаех какво ме накара да спомена това име. Левитикъс Хейл, един мъртвец, който имаше забележително лице и забележително име.

Чудно бе обаче, че никога не бях мислил за парите като мотив за втория Законопроект за замразяването. Първият Закон за замразяването се отнасяше само за изпадналите в мизерия, за Замразените деца.

Това са хора, които сигурно няма да могат да се приспособят към никое време, когато и да бъдат съживени. Те не са могли да се приспособят към собственото си време. Повечето от тях даже не са били болни, не са имали и това извинение да се натрапват в едно мъгляво бъдеще. Често са си плащали взаимно влизането в Замразените гробници. Ако бъдат съживени, ще се окажат сиромаси, негодни за никаква работа, необразовани по който да е сегашен или бъдещ стандарт, вечно недоволни.

Млади, здрави, безполезни за себе си и за обществото. А банките за органи винаги са празни…

Аргументите в полза на втория Законопроект за замразяването не бяха много по-различни. Трупчетата, включени във втората група, имаха пари, но бяха умопобъркани. Днес съществуваха химически лекарства за повечето душевни заболявания. Споменът обаче, че са били ненормални, привичният им начин на мислене, обусловен от параноя или шизофрения, тези неща щяха да останат, щяха да изискват психотерапия. Дори и да ги излекуват, познанията и опитът им бяха остарели, понякога с по сто и четирийсет години.

А банките за органи винаги са празни… Естествено, можех да ги разбера. Гражданите искаха да живеят вечно. Един ден щяха да се докопат и до мен, Джил Хамилтън.

— И в двата случая губиш — рекох.

— Как така? — запита Тафи.

— Ако си беден, няма да те съживят, защото не можеш да се издържаш сам. Ако си богат, наследниците ти ламтят за парите. Трудно е да се защитиш, когато си мъртъв.

— Всички, които са ги обичали, също са мъртви. — Тя се вгледа твърде сериозно в кафената чашка. — Наистина не обърнах особено внимание, когато приеха Закона за замразяването. В болницата дори не знаем откъде идват резервните части: от криминални престъпници, от трупчета, от складове на заловени органоборсаджии. Всичко изглежда еднакво. Напоследък започнах да се замислям.

Веднъж Тафи довършила трансплантиране на бял дроб с ръце и стерилни стоманени инструменти, след като болничните машини отказали в решителен момент. Една гнуслива жена не би могла да го направи. Но напоследък самите трансплантати започнаха да я безпокоят. Откакто ме срещна. Бяхме странна двойка — хирург и РАМО, преследващ органоборсаджии.

Когато погледнах отново, Холдън Чеймбърс си бе отишъл. С Тафи си поделихме сметката, платихме и си тръгнахме.

 

 

Първото търговско ниво имаше нетипична организация и вън, и вътре. Излязохме на широк тротоар, покрай който имаше магазини и дървета, театри и открити кафенета под плоско бетонно небе, високо дванайсет метра и блестящо от светлина. В далечината, като тясна ивица под бетонното небе, се очертаваше вълнообразен хоризонт.

Тълпите бяха изчезнали, но в някои от уличните кафенета все още седяха граждани и наблюдаваха движението на света покрай тях. Вървяхме към черната лента на хоризонта, като се държахме за ръце, без да бързаме. Нищо не беше в състояние да накара Тафи да ускори крачка, когато минаваше покрай витрина на магазин. Единственото, което можех да направя, бе да спирам до нея с или без изписана на лицето търпелива усмивка. Бижутерия, дрехи, всичко, което блестеше зад стъклото…

Тя дръпна ръката ми, като рязко се обърна да погледне във витрина с мебели. Не знам какво видя. Мярнах бляскаво мигване на зелена светлина върху стъклото и избухване на зелено пламъче от една маса в съседното кафене.

Много странно. Сюрреалистично, помислих си. После сетивата ми светкавично заработиха, бързо блъснах Тафи в кръста и сам се хвърлих с претъркулване в противоположната посока. За кратко, съвсем наблизо заблестя зелена светлина. Спрях да се търкалям. В торбата на колана ми имаше оръжие с размерите на двуцевен „Дерингър“, два патрона със сгъстен въздух, които изстрелваха рояк сачми от упойващи кристалчета.

Неколцина озадачени граждани се бяха спрели да гледат какво правя.

Разкъсах торбата с две ръце. Всичко се разпиля, затъркаляха се монети, кредитни карти, личната ми карта на РАМО, цигари… — напипах оръжието. Отражението в прозореца беше от пречупване. Обикновено не можеше да се определи откъде идва лъчът на ловния лазер.

Покрай рамото ми проблясна зелена светлина. Уличната настилка шумно се напука и ме обсипа с парченца. Надвих подтика си да отскоча назад. В ретината ми се бе запазила картината — зелена нишка, тънка като острието на бръснач, която сочеше право към него.

Той се намираше на една от преките, приклекнал, и чакаше пистолета му да се зареди с нов импулс. Пратих към него облак „милостиви“ иглички. Той се плесна през лицето, обърна се да побегне и се свлече на земята. Останах, където бях, Тафи се бе свила върху тротоара, покрила главата си с ръце. Около нея нямаше кръв. Забелязах краката й да помръдват и разбрах, че не е мъртва. Все още не знаех дали е ранена.

Никой друг не се опита да стреля по нас.

Мъжът с пистолета полежа, където бе паднал, почти минута. После започна да се гърчи.

Когато стигнах до него, целият бе обзет от спазми. „Милостивите“ иглички не би трябвало да причиняват такова нещо. Извадих езика му, за да не се задуши, но не носех медикаменти, които биха могли да помогнат. Когато пристигна полицията на „Високата скала“, той вече беше мъртъв.

 

 

Инспектор Суан бе полицай като от плакат, обединяващ три раси и ужасно красив в оранжевата си униформа, която сякаш бе шита специално за него, толкова добре му стоеше. Беше отворил пистолета пред себе си и проверяваше електронните му вътрешности с чифт пинсети.

— Значи нямате никаква представа защо е стрелял по вас, така ли? — попита той.

— Точно така.

— Вие сте РАМО. Какво разследвате напоследък?

— Най-вече органоборсаджии. Проследяваме банди.

Масажирах врата и раменете на Тафи и се опитвах да я успокоя. Тя все още трепереше. Под ръцете ми мускулите й все още бяха сковани. Суан се намръщи.

— Твърде лесен отговор. Надали е член на някоя банда. Не и с този пистолет.

— Вярно е.

Прокарах палци по извивката на Тафините лопатки. Тя се пресегна и стисна ръката ми.

Пистолетът. Не бях очаквал Суан да направи подобно заключение. Ловният лазер не бе модифициран, сякаш беше взет направо от рафта.

Официално никой по света не произвежда оръжия, които да убиват хора. В рамките на Конвенциите дори армиите не ги използват, а полицията на Обединените нации си служи с „милостиви“ пистолети, с което се цели да се запазят невредими поразените криминални престъпници за пред съда… и по-късно за банките за органи. Убиващи оръжия се произвеждат единствено за лов на животни. И се очаква да се използват… е, от истински спортсмени.

Доста лесно е да се направи лазер с рентгенови лъчи, който да стреля непрекъснато. Той би съсипал всичко живо, независимо колко бързо бяга, нито зад какво се крие. Животното дори не би разбрало, че стрелят по него, докато лъчът не пререже тялото му — невидимо острие на меч, дълъг километър.

Но това е касапница. Жертвата би трябвало да има някакъв шанс — най-малкото трябва да знае, че е обстрелвана. Стандартният ловен лазер изстрелва импулс видима светлина и позволява повторно използване едва след секунда. Не е по-добър от пушка, с изключение на това, че не допуска отклонение, далекобойността му е почти безгранична, не му свършват патроните, не прави месото на кайма и няма откат. Затова е и спортсменско оръжие.

Спрямо мен спортсменството на ловния лазер се бе оказало тъкмо достатъчно. Притежателят му бе мъртъв. А аз не.

— Не че е чак толкова лесно да се модифицира ловен лазер — каза Суан. — Изискват се някои основни познания по електроника. Самият аз мога да го направя…

— Аз също. Защо не? И двамата сме преминали полицейско обучение.

— Въпросът е, че аз не познавам човек, който да не би могъл да намери майстор, който да модифицира ловния лазер, така че да стреля с по-чести импулси или дори с непрекъснат лъч. Приятелчето ви трябва да се е страхувало да замеси когото и да е другиго в тази работа. Трябва да ви е имал зъб по твърде лични причини. Сигурен ли сте, че не го познавате?

— Никога по-рано не съм го виждал. Поне не с това лице.

— И сега той е цензурирано мъртъв — рече Суан.

— Което на практика не доказва нищо. Някои хора са алергични към полицейските упойки.

— Използвали сте стандартно оръжие на РАМО, нали?

— Да. Дори не стрелях от двете цеви. Не бих могъл да го натъпча с толкова много иглички. Но има алергични реакции.

— Особено ако поемете нещо, което да ги предизвика. — Суан остави пистолета и се изправи. — Е, аз съм само един градски полицай и не разбирам много-много от работата на РАМО. Чувал съм обаче, че понякога органоборсаджиите взимат нещо, за да не заспиват като другите, когато някое РАМО ги порази с упойка.

— Да. Органоборсаджиите не обичат самите те да бъдат използвани за резервни части. Имам една хипотеза, инспекторе.

— Слушам ви.

— Той е бивш органоборсаджия. Мнозина от тях се оттеглиха, когато беше приет Законът за замразяването. Пазарите им изчезнаха, а някои от тях вече бяха натрупали богатства. Преустановяват дейността си и стават почтени граждани. Един почтен гражданин може да си окачи на стената ловен лазер, но само ако не е променен. Може и да го модифицира, ако му се наложи, само за един ден.

— Изведнъж въпросният почтен гражданин забелязва стар враг.

— Влизащ може би в някой ресторант. Така че той е имал време, колкото да отиде до дома си и да вземе пистолета, докато ние сме вечеряли.

— Звучи правдоподобно. Как да го проверим?

— Като анализирате спектъра на отхвърляне на мозъчната му тъкан и изпратите всичко, до което се доберете, в Щаба на РАМО. Ние ще свършим останалата работа. Един органоборсаджия може да си смени лицето и върховете на пръстите си, както пожелае, но не може да повиши поносимостта си към трансплантати. Възможно е да разполагаме с негово досие.

— Вие ще ми съобщите после резултата.

— Естествено.

Суан извършваше проверката по радиото от своя скутер, докато аз виках с пулсатора си такси. Таксито спря край тротоара. Помогнах на Тафи да се качи. Движенията й бяха бавни и конвулсивни. Не беше в шок, просто бе като замаяна.

— Хамилтън! — викна Суан от скутера си. Спрях, наполовина влязъл в таксито.

— Да?

— Местен е — прогърмя гласът му, силен като на оратор. — Мортимър Линкълн, деветдесет и четвърти етаж. Живее тук от… — Той отново направи справка по радиото. — От април 2123 г. Около шест месеца, след като бе приет Законът за замразяването.

— Благодаря.

Натраках адреса на таблото за управление. Таксито забръмча и се вдигна.

Наблюдавах как се отдалечаваше „Високата скала“, обляна в светлина пирамида, голяма почти колкото цяла планина. Градът, охраняван от инспектор Суан, представляваше всичко на всичко една сграда. Това сигурно улесняваше работата му, размишлявах аз. Обществото би трябвало да е малко по-организирано.

— Досега никой не бе стрелял по мен — проговори най-накрая Тафи след дълго мълчание.

— Всичко свърши вече. Във всеки случай мисля, че стреляше по мен.

— Предполагам. — Тя изведнъж започна да трепери. Взех я в прегръдките си и я притиснах. Продължи да говори в яката на ризата ми. — Не разбирах какво става. Онази зелена светлина… помислих си, че е красива. Не разбирах какво става, докато ти не ме блъсна на земята. После зелената светлина проблесна към теб, чух тротоара да казва пук и не знаех какво да направя. Исках…

— Добре се справи.

— Исках да помогна! Не знаех, можеше да си мъртъв, а аз бях безсилна да сторя каквото и да е. Ако ти нямаше пистолет… Винаги ли носиш пистолет?

— Винаги.

— Нямах представа.

Без да помръдне, тя сякаш се отдалечи малко от мен.

 

 

Едно време Разширената Асоциация на Милиционерските Организации в множество страни е била федерация на формированията за Гражданска отбрана. По-късно е станала полиция на Обединените нации. Но запазили името. Навярно им е харесало съкращението.

Когато на следващата сутрин отидох на работа, Джексън Бера вече беше разкрил тайната на мъртвеца.

— Няма никакво съмнение — заяви той. — Спектърът му на отхвърляне съвпада напълно. Антъни Тилър, известен органоборсаджия, предполагаем член на бандата на Анубис. За пръв път се е появил на сцената през 2120 г. По-рано навярно е имал друго име и лице. Изчезнал през април или май 2123 г.

— Съвпада. Не, проклятие, няма смисъл. Трябва да си е загубил ума. Имал е дом, бил е свободен, заобиколен от богатство и сигурност. Защо ще унищожава всичко това, за да убие човек, който никога нищо не му е сторил?

— Нали не очакваш наистина един органоборсаджии да се държи като нормален член на обществото?

— Предполагам, че не… — отвърнах на усмивката на Бера. — Хей, ти спомена бандата на Анубис, нали? На Анубис, а не на Лорън.

— Така пише в досието. Да проверя ли вероятностите?

— Моля те. — Бера програмира компютъра по-добре от мен. Продължих да говоря, докато той чукаше по клавиатурата върху бюрото ми. — Който е да е бил, да го заглушат дано, Анубис е контролирал нелегалните медицински заведения в голям район от Средния Запад. Лорън държеше част от Западното крайбрежие — по-малка област, но с по-голямо население. Разликата е, че аз убих Лорън собственоръчно, като изстисках живота от сърцето му с въображаемата си ръка, което е нещо много лично, както разбираш, Джексън. Никога обаче не съм докосвал Анубис или който и да е от бандата му, нито съм намалил по някакъв начин печалбите му, доколкото ми е известно.

— Докато аз съм! — рече Бера. — Може да си е помислил, че ти си аз. — Което беше смешно, защото Бера имаше тъмнокафява кожа и бе с една глава по-висок от мен, ако включите и косата му, която стърчеше на всички страни като взрив на черен барут. — Изпусна нещо. Анубис е бил интересна личност. Сменял е лица, уши, върхове на пръстите, когато му скимне. Почти сме сигурни, че е бил мъж, но дори и за пола му не бих се обзаложил. Променил е височината на тялото си поне веднъж. Цялостна трансплантация на краката.

— Лорън не би могъл да го направи. Той беше доста болнав. Навярно се е захванал с органоборсаджийство, защото е имал нужда от трансплантати.

— А за Анубис е било играчка. Той сигурно е имал праг на поносимост, висок колкото небето.

— Джексън, ти се гордееш с Анубис.

Бера бе потресен до дъното на душата си.

— По дяволите! Той е мръсен органоборсаджия и убиец! Ако го бях хванал, щях да съм горд, че… — Млъкна, защото екранът върху бюрото ми започна да извежда информация.

Според компютъра в подземията на сградата на РАМО нямаше никаква възможност Антъни Тилър да е бил член на бандата на Лорън, докато над деветдесет процента бе вероятността да е бил във връзка с Бога Чакал. Едно от доказателствата за това беше, че Анубис и всички останали се бяха изгубили от погледа около края на април 2123 г., когато Антъни Тилър/Мортимър Линкълн бе сменил лицето си и се бе преместил във „Високата скала“.

— Все пак може да е отмъщение — предположи Бера. — Лорън и Анубис са се познавали. Поне толкова знаем. Те са определили границите между районите си най-малко преди двайсет години, след като са се споразумели. Лорън пое територията на Анубис, когато той се оттегли. А ти уби Лорън.

— И Тилър Убиеца излиза от прикритието си, за да ме пречука, две години след разпадането на бандата? — присмях се аз.

— Възможно е и да не е отмъщение. Навярно Анубис иска да се върне в играта.

— А може и Тилър просто да е откачил. Симптоматично е след оттегляне. От близо две години не е убил никого, горкичкият. Само да бе избрал по-подходящо време.

— Защо?

— Тафи беше с мен. Още не е спряла да трепери.

— Това не си ми го казвал! Не е ранена, нали?

— Не, просто е изплашена.

Бера се успокои. Ръката му гладеше границата, където леката му като перце коса се стопяваше във въздуха с нервност, при каквато друг би драскал ожесточено по главата си.

— Не бих искал да ви видя да се разделяте.

— О, това не е… — нищо толкова сериозно, щях да му кажа, но той го знаеше по-добре. — Да. Не успяхме да поспим много през последната нощ. Не само заради факта, че са стреляли по нас, нали разбираш.

— Разбирам.

— Тафи е хирург. Приема трансплантатите като суровина. Средство. Без банка за органи тя ще е като осакатена. Не мисли за материала като за части на хора… или поне не го е правела, преди да ме срещне.

— Не съм чувал никой от двама ви да говори за това.

— По принцип не говорим и помежду си, но е така. Повечето трансплантати идват от осъдени криминални престъпници, заловени от герои като теб и мен. Някой път материалът е от почтени граждани, уловени от органоборсаджии, разпръснати из нелегални банки за органи и в крайна сметка заловени и конфискувани отново от споменатите герои. На Тафи не й казват кое откъде идва. Тя работи с части от хора. Не смятам, че би могла да живее с мен и да не мисли за това.

— Дори да те беше застрелял онзи бивш органоборсаджия, не би помогнало особено. По-добре ще е да внимаваме да не се случи отново.

— Джексън, той просто е бил хахо.

— Но е работил с Анубис.

— Никога не съм имал нищо общо с Анубис. — Което ми припомни друго. — Ти обаче си имал, нали? Спомняш ли си нещо за отвличането на Холдън Чеймбърс?

Бера ме погледна озадачено.

— Холдън и Шарлот Чеймбърс, да. Паметта ти е добра. Има голяма вероятност Анубис да е бил замесен.

— Разкажи ми за този случай.

— По онова време навсякъде по света имаше вълна от отвличания. Знаеш как работят органоборсаджиите. На официалните болници никога не им достигат трансплантати. Някои болни граждани са твърде нетърпеливи, за да си чакат реда. Бандите отвличат здрав гражданин, разфасоват го на резервни части, изхвърлят му мозъка и използват останалото за нелегални операции. Така бе, докато Законът за замразяването не им измъкна пазара от ръцете.

— Спомням си.

— Някои от бандите започнаха с отвличания за откупи. Защо не? Нали точно за такава работа бяха създадени. Ако семейството не успееше да плати откупа, жертвата винаги можеше да стане донор. Което увеличаваше вероятността хората да платят. Единственото необичайно нещо при отвличането на Чеймбърс беше, че Холдън и Шарлот Чеймбърс изчезнаха по едно и също време, около шест вечерта.

Бера не бе преставал да трака по клавиатурата. Сега погледна екрана и каза:

— Да приемем в седем, на 21 март 2123 г. Но те са били отдалечени на километри един от друг: Шарлот е била в някакъв ресторант с приятеля си, а Холдън — на вечерен курс в университета Уошбърн. А сега да се запитаме защо ли са й притрябвали и двамата на бандата, която ги е отвлякла?

— Някакви хипотези?

— Може да са смятали, че попечителите на Чеймбърс ще са по-склонни да платят, ако се отнася и за двамата. Вече никога няма да го разберем. Така и не хванахме никого от похитителите. Имахме късмет, че успяхме да върнем децата.

— Какво те кара да мислиш, че е бил Анубис?

— Стана в територията на Анубис. Отвличането на Чеймбърс беше последното от половин дузина в същия район. Операциите преминаха гладко, без шум, без затруднения, жертвите бяха върнати, след като бе платен откупът. — Той се извърна към мен. — Не, не се гордея с Анубис. Просто той се стараеше да не допуска грешки, а освен това бе свикнал да организира изчезването на хора.

— Аха.

— Накрая те самите изчезнаха, цялата банда, някъде по времето на последното им отвличане. Предполагаме, че са натрупали парички.

— Колко са получили?

— За децата на Чеймбърс ли? Сто хиляди.

— Можели са да получат десет пъти повече, ако ги бяха продали като трансплантати. Трябва да са били на голям зор.

— Знаеш как беше. Никой не купуваше. Но какво общо има всичко това с факта, че стреляха по теб?

— Налудничаво хрумване. Възможно ли е Анубис отново да се е заинтересувал от децата на Чеймбърс?

Бера ме изгледа недоумяващо.

— Едва ли. Че за какво? Изстискаха ги напълно още първия път. Сто хиляди ОН марки не са малка сума.

 

 

След като Бера си отиде, останах сам с моите съмнения.

Анубис беше изчезнал. Лорън незабавно бе поел района му. Къде ли се бяха дянали Анубис и останалите? В органовите банки на Лорън ли?

Но тук бе Тилър/Линкълн.

Не ми се нравеше мисълта, че всеки случаен бивш органоборсаджия би могъл да реши да ме убие в мига, в който ме зърне. Най-накрая реших да направя нещо. Запитах компютъра за информация относно отвличането на Чеймбърс.

Нещата, които Бера не ми бе казал, не бяха много. Интересно защо не бе споменал нищо за състоянието на Шарлот.

Когато агентите на РАМО открили децата на Чеймбърс, упоени, на паркинга върху покрива на един хотел, и двете били в добро физическо състояние. Холдън бил леко изплашен, вече поуспокоен, тъкмо започвал да се ядосва. Но Шарлот била изпаднала в кататония. От която все още не е излязла, според последната справка. Никога вече не могла да говори свързано за отвличането, нито за каквото и да е друго.

Нещо й е било направено. Нещо ужасно. Навярно Бера се бе помъчил да не мисли за това.

Иначе похитителите бяха играли почти честно. Откупът бил платен и жертвите били върнати, като останали упоени на онзи покрив по-малко от двайсет минути. По тях не личали следи от наранявания, нито от малтретиране… което отново показваше, че са били отвлечени от органоборсаджии. Органоборсаджиите не са садисти. Отнасят се с чувство на уважение към материала.

Забелязах, че откупът е бил платен от адвокат. Децата на Чеймбърс бяха сираци. Ако убиеха и двамата, попечителят, грижещ се за наследството, би останал без работа. От тази гледна точка наистина имаше смисъл да отвлекат и двамата… но не чак толкова голям.

А за повторното им отвличане не можеше да има мотив. Нямаха пари. Освен…

Удари ме направо като гръм. Вторият Законопроект за замразяването.

 

 

Номерът на Холдън Чеймбърс получих от компютъра в подземията. Вече го набирах, когато ми хрумна нещо друго. Вместо на Чеймбърс се обадих долу и изпратих група да открие дали случайно няма подслушвателни устройства в апартамента или телефона му. Групата не трябваше да ги пипа или да привлича вниманието на вероятните подслушвачи. Стандартна процедура.

Децата на Чеймбърс бяха изчезвали и по-рано. Ако нямахме късмет, биха могли да изчезнат отново. Понякога работата на РАМО бе като да се копае кладенец в движещи се пясъци. Ако копаете достатъчно упорито, можете да го поддържате, но веднага щом спрете…

Законът за замразяването от 2122 г. донесе големи успехи за РАМО. Някои от бандите просто се оттеглиха. Други се опитаха да продължат, но при продажбата налитаха на таен агент на РАМО. Трети се насочиха към други пазари, но такива нямаше, дори не и за Лорън, който се опита да разшири дейността си към астероидния пояс и откри, че и там не го искаха.

А някои банди се заловиха с отвличания, но неопитността им непрестанно ги проваляше. Името на жертвата посочваше съвсем точно единствения възможен пазар за похитителите. Доста често там ги чакаше РАМО.

Прочистихме ги. Органоборсаджийството трябва да се бе превърнало в загиваща професия още миналата година. Изчезналите чакали, в преследване на които бях прекарал дните си, не представляваха днес опасност за обществото.

Само че официалните трансплантати, осигурени от Закона за замразяването, бяха на свършване. И взе да става нещо странно. От закъсали превозни средства, от блокове с апартаменти за самотници, от навалици по плъзгащите се пътеки започнаха да изчезват хора.

Земята искаше да върне органоборсаджиите.

Не, не беше точно така. Да го кажем по друг начин: достатъчно граждани искаха да удължат живота си, независимо на каква цена…

Ако Анубис беше жив, сигурно би се замислил дали да не се заеме отново със стария си занаят.

Проблемът бе, че щеше да му е необходима подкрепа. Когато Анубис се бе оттеглил, Лорън беше взел под свой контрол медицинските му заведения. А в крайна сметка ние ги разкрихме и унищожихме. На Анубис щеше да му се наложи да започне отначало.

Ако приемеха втория Закон за замразяването, Левитикъс Хейл щеше да се превърне в резервни части. Колко ли щяха да наследят Шарлот и Холдън Чеймбърс?

Това го научих, като се обадих в местния информационен отдел на тривизионната мрежа. За сто трийсет и четири години първоначалните триста и двайсет хиляди долара на Левитикъс Хейл бяха станали седемдесет и пет милиона ОН марки.

 

 

Прекарах останалата част от сутринта в работа по всекидневните задачи. Наричат я „разтъпкване“, въпреки че се върши най-вече по телефона и върху клавиатурата. Терминът прави невероятно далечна асоциация. Разследвахме всеки член на всеки Граждански комитет против втория Законопроект за замразяването из целия свят. Идеята бе спусната от висшето началство Гарнър. Той си мислеше, че можем да попаднем на сдушили се органоборсаджии, които са пръснали пари за реклама, за да задържат появата на трупчетата на пазара. Резултатите от тази сутрин не изглеждаха обещаващи.

Отчасти се надявах да не излезе нищо. Да предположим, че тези комитети наистина се окажеха подкрепяни от органоборсаджии? Това би станало новина номер едно навсякъде по света. Тогава вторият Законопроект за замразяването щеше да се приеме ей така. Но все пак трябваше да се провери. Опозиция бе имало и срещу първия Законопроект за замразяването, и то когато бандите разполагаха с повече пари.

Пари. Изразходвахме голяма част от времето на компютъра в търсене на суми с необясним произход. Обикновеният криминален престъпник често си мисли, че след като е докопал парите, вече е свободен да живее от тях, сякаш играта е свършила.

По този начин не бихме успели да надушим Лорън или Анубис.

Къде бе изразходвал парите си Анубис? Навярно просто ги бе скрил някъде или може би Лорън го бе убил заради тях. А Тилър бе стрелял по мен, защото не му бе харесало лицето ми. Разтъпкването е като хазарта, въпрос на време и шанс.

Оказа се, че в близост до Холдън Чеймбърс няма устройства за подслушване. Обадих му се по обед.

На телефонния ми екран се появи червендалест белокос мъж с важен вид. Попита ме с кого бих желал да разговарям. Отговорих му и показах картата си на РАМО. Той кимна и превключи линията на изчакване.

Не след дълго се озовах срещу лицето на млад мъж с безволева брадичка, който ми се усмихна разсеяно и рече:

— Извинете, че ви задържах. Напоследък доста ме безпокоят по повод новините. Нулевия действа като… а… буфер.

През рамото му можех да видя маса и нещата върху нея — прожекционно устройство, дузина касети, камера с размерите на човешка длан, две писалки и куп хартия, всичко старателно подредено.

— Съжалявам, че прекъсвам учебните ви занимания — казах аз.

— Няма нищо. Трудно е човек да се върне към тях след края на годината. Може би си спомняте. Не съм ли ви виждал…? О-о! Летящата цигара.

— Точно така.

— Как го правите?

— Имам си въображаема ръка. — Която е чудесно средство за водене на разговор, ледоразбивач с невероятна мощност. По начина, по който ме бе зяпнало момчето, трябваше да съм чудо, говорещ морски змей. — Преди време загубих едната си ръка, докато събирах руда в Пояса. Парче от астероидна скала ми я отряза до самото рамо.

Той ме гледаше със страхопочитание.

— Присадиха ми нова, разбира се. Но цяла година бях само с една ръка. Е, разполагах с цяла част от мозъка си, развила се специално да управлява дясна ръка, а нямах такава. Доста лесно е да овладееш психокинеза, когато живееш в среда с по-слабо притегляне. — Направих пауза, но достатъчно кратка, за да не успее да измисли въпрос. — Снощи, на излизане от „Мидгард“, някой се опита да ме убие. Затова се обаждам.

Не очаквах да избухне в смях.

— Извинете — успя да каже той. — Звучи сякаш водите особено активен живот!

— Да. На времето не изглеждаше толкова смешно. Допускам, че не сте забелязали нищо необичайно снощи.

— Само обичайните крясъци и ръкомахания, а после някакъв мъж, пред чието лице плуваше цигара. — Той отрезня пред явно липсващото ми чувство за хумор. — Вижте, наистина съжалявам, но преди малко говорехте за метеор, който ви е отрязал ръката, а после за куршуми, които свистят край ушите ви.

— Да, разбирам реакцията ви.

— Излязох си преди вас. Цензурирано добре си го спомням. Какво се е случило?

— Някой стреля по нас с ловен лазер. Вероятно е бил просто смахнат. Но е бил и член на бандата, отвлякла… — Изглеждаше поразен. — Да, онези. Възможно е да няма никаква връзка, но се питахме дали не сте забелязали нещо. Някое познато лице.

Той поклати глава.

— Те си сменят лицата, нали?

— Обикновено. Как си тръгнахте?

— С такси. Живея в Бейкърсфийлд, на около двайсет минути от „Високата скала“. Къде е станало всичко това? Аз се качих на таксито от третото търговско ниво.

— Това ви изключва. Ние бяхме на първото.

— Не бих казал, че действително съжалявам. Той можеше да стреля и по мен.

Опитвах се да реша дали да му спомена, че бандата похитители може би отново се интересува от него. Дали да го изплаша напълно с още една далечна хипотеза или да го оставя непредупреден за възможен опит за отвличане. Струваше ми се доста устойчив, но кой можеше да знае.

Изчаквах.

— Г-н Чеймбърс, бихме искали да се опитате да разпознаете човека, който снощи стреля по мен. Той навярно си е сменил лицето…

— М-да. — Стана неспокоен. Много хора биха се почувствали така, ако ги накарат да погледнат в лицето мъртвец. — Предполагам обаче, че ви се налага да проверите. Ще се отбия утре следобед след часовете.

Тъй значи. Утре ще го видим що за стока е.

— Ами въображаемата ви ръка? — запита той. — Никога не съм чувал някой да говори така за пси-способностите си.

— Не беше за ефект — отговорих му аз. — Ръка е, поне като такава я възприемам. Ограничено ми е въображението. Мога да опипвам неща с върховете на пръстите си, но не и ако са по-надалеч от обсега на ръката ми. Най-тежкото, което мога да вдигна, е чаша бърбън. Повечето хора с пси-способности не могат и толкова.

— Но те достигат по-надалеч. Защо не се обърнете към хипнотик?

— И да загубя ръката си изцяло? Не, не бих искал да поема такъв риск.

Изгледа ме разочаровано.

— Какво можете да правите с въображаемата си ръка, което не можете да вършите с истинска?

— Мога да пипам горещи неща, без да се опаря.

— Я виж ти! — Не се бе сетил за това.

— И мога да преодолявам прегради. В Пояса можех да се пресегна през скафандъра си и да настроя някой фин уред в безвъздушното пространство наоколо. Мога да протегна ръка през телефонния екран и в двете посоки. Да бърникам из апаратурата му или… ей сега ще ви покажа.

Не винаги става. Сега обаче разполагах с добра картина. Чеймбърс се виждаше в естествена големина, в цветове и стерео, върху екран, голям около една трета от квадратния метър. Струваше ми се, че ще мога да се пресегна през екрана. Така и направих — мушнах през него въображаемата си ръка, вдигнах едната от писалките върху масата и я размахах като пръчка.

Той отскочи назад заедно със стола си. Падна и се превъртя. Мярнах лицето му, бледосиво от ужас, преди да се изтърколи извън полезрението ми. След няколко секунди екранът побеля. Трябва да бе натиснал бутона иззад екрана.

Ако го бях докоснал по лицето, щях да го разбера. Но единственото, което бях направил, бе да вдигна една писалка. Какво толкова, по дяволите?

Грешката беше моя, предполагам. Някои хора разглеждат пси-способностите като свръхестествени, зловещи, застрашаващи ги. Не би трябвало да ги показвам току-така. Но Холдън не приличаше на този тип хора. Нетактичен, малко нервен, но по-скоро възхитен, отколкото отблъснат от възможността да съществува невидима, нематериална ръка.

А после, ужасен!

Не се опитах да му се обадя отново. Подвоумих се дали да не го поставя под наблюдение, но реших да не го правя. Имаше опасност пазачът да бъде забелязан. Наредих обаче да вкарат в тялото му пулсатор.

Анубис можеше да отвлече Чеймбърс по всяко време. Нямаше нужда да чака Общото събрание да обяви Левитикъс Хейл за мъртъв.

Пулсаторната игла е полезно нещо. Щеше да се изстреля по Чеймбърс от засада. Навярно изобщо нямаше да усети убождането, дупчицата й щеше да е като от карфица, а оттогава нататък щяхме да знаем къде точно се намира той.

Помислих си, че ще е добре да се постави пулсатор и в Шарлот Чеймбърс, затова на слизане взех със себе си въздушен инжектор, голям колкото дланта ми. Заредих наново и изпразнената цев на ръчното си оръжие. Докосването на пистолета извика в съзнанието ми образа на живи зелени линии.

Накрая поръчах стандартен информационен пакет с приоритет В относно това какво е правил Чеймбърс през последните две години. Навярно щях да го получа след около ден.

 

 

В зимното лице на Канзас има големи тъмни отвори и във всеки от тях се е сгушил град. Куполите за контрол на времето в градските райони бяха изхвърлили навън хиляди тонове сняг, за да намалят теченията ниско над равнинната местност. В светлината на ранния залез покритият със сняг пейзаж бе оранжево-бял, нашарен от широките черни сенки на няколко сгради-градове. Всичко наоколо изглеждаше неестествено и абстрактно, докато се плъзгаше под свитите криле на самолета ни.

Още високо във въздуха рязко намалихме скоростта. Крилата се разпериха и скоро кацнахме в централната част на Топека.

Това, което правех, щеше да изглежда странно в сметките на разходите ми. Да бия целия този път заради едно момиче, което не бе казало нищо смислено от три години насам. Навярно щяха да откажат да ги изплатят… но в края на краищата тя бе не по-малко замесена в случая от брат си. Всеки, който планираше да получи откуп, като отвлече Холдън Чеймбърс, щеше да поиска и Шарлот.

Институтът Менингър беше красиво място. Освен централната дванайсететажна сграда от стъкло и декоративни тухли към него принадлежаха поне десет външни постройки от различни епохи и с различен дизайн от правоъгълни кутии до органични образувания със свободна форма, излети от пенопласт. Всички те бяха разпръснати доста нашироко, разделени от зелени ливади, дървета и рекички. Кътче за покой, кътче простор. По виещите се пътеки край мен минаваха двойки и по-големи групички — санитар и пациент или санитар и няколко не чак толкова неуравновесени пациенти. Санитарите се различаваха от пръв поглед.

— Когато пациентът се подобри достатъчно, за да е в състояние да излезе да се разходи на открито, нужни са му зеленина и пространство — ми каза д-р Хартмън. — Те са част от терапията. Излизането навън е голяма крачка.

— Имате ли много страдащи от агорафобия?

— Не, не това имах предвид. От значение е най-вече заключването. За всеки друг заключването представлява затвор, но за много пациенти то се е превърнало в сигурност. Някой друг да взима решения, да държи света настрана.

Д-р Хартмън беше рус, нисък и закръглен. Приятен, контактен, търпелив, сигурен в себе си. Тъкмо човек, на когото да поверите съдбата си, ако сте се уморили сами да се грижите за нея.

— Успявате ли да ги излекувате? — запитах аз.

— Естествено. В интерес на истината обикновено не взимаме пациенти, ако не сме убедени, че можем да ги излекуваме.

— Тогава статистиките ви трябва да са пълни с чудеса.

Той не се засегна.

— Чудеса правят пациентите. Когато разберат, че вярваме във възможността да бъдат излекувани, започват да се чувстват по същия начин. А някой безнадеждно луд… може да действа ужасно подтискащо. — За момент сякаш се сви под огромна тежест. После отново си възвърна жизнерадостта. — Той може да повлияе на останалите пациенти. За щастие в днешно време няма много безнадеждни случаи.

— Възможно ли е било да се излекува Шарлот Чеймбърс?

— Така смятахме. В крайна сметка бе получила само шок. В миналото не е имала психични отклонения. Физикохимичните характеристики на кръвта й бяха почти съвсем нормални. Опитахме всичко известно. Токови удари. Корекция на химичните й съставки. С психотерапията не стигнахме далече. Или е глуха, или слуша и не иска да говори. Понякога си мисля, че чува всичко, което й приказваме… но не отговаря.

Бяхме се изправили пред заключена врата с масивен вид. Д-р Хартмън прерови връзката с ключове и долепи един до ключалката.

— Наричаме го „бурното“ отделение, но е по-точно да кажем отделение за силно неуравновесени. Много бих искал да можехме да изтръгнем някаква по-бурна реакция от тях. Например от Шарлот. Те дори не поглеждат действителността… Ето че стигнахме.

Вратата се отваряше към коридора. Досадният ми професионализъм го отбеляза като факт — ако се опитате да се обесите на вратата, ще ви видят и от двата края на коридора. Пред очите на всички.

В тези горни стаи прозорците бяха заскрежени. Предполагам, че имаше сериозна причина да не се напомня на тези пациенти, че се намират на дванайсетия етаж. Стаята беше малка, но добре осветена и боядисана в ярки цветове. Вътре имаше легло, изцяло тапициран с мека материя стол и тривизорен екран, вграден в стената. Никъде в помещението нямаше остър ръб.

Шарлот седеше на стола, като гледаше право пред себе си, скръстила ръце в скута си. Косата й беше къса и не особено чиста. Жълтата й рокля беше от немачкаем плат. Изглеждаше примирена, помислих си, примирена с нещо безкрайно ужасно. Не ни забеляза, когато влязохме.

— Защо е още тук, след като не можете да я излекувате? — прошепнах аз.

— Най-напред помислихме, че е изпаднала в кататония — отговори с нормален глас д-р Хартмън. — От такова нещо бихме я излекували. Неведнъж са ми предлагали да я преместя. Още е тук, защото искам да разбера какво й е. Намира се в това състояние, откакто я докараха.

Все още не ни бе забелязала. Лекарят говореше, сякаш тя не можеше да ни чуе.

— РАМО има ли някаква представа какво може да са й сторили? Ако знаем, бихме могли да намерим някоя по-добра терапия.

Поклатих глава.

— Тъкмо това исках да ви питам. Какво са могли да й направят?

Той на свой ред поклати глава.

— Да опитаме по друг начин. Какво не са могли да й направят? Нямало е драскотини, счупени кости и други такива…

— Както и никакви вътрешни наранявания. Не й е извършвана хирургическа операция. Имаше следи от упойващи средства. Както разбрах, били са органоборсаджии, нали?

— Доста е вероятно. — Можеше да е хубава, мина ми през ума. Нямах предвид липсата на козметично разкрасяване, нито изтерзания й вид. Проблемът беше в празните й очи, които се губеха зад високи скули и не гледаха в нищо. — Възможно ли е да е сляпа?

— Не. Оптичните й нерви функционират нормално.

Напомняше ми токоман. Няма как да привлечете вниманието на един токоман, когато токът се процежда през тънка жичка на върха на главата му и влиза в центъра на удоволствието в мозъка. Но не, чистата егоцентрична наслада на токомана не можеше да се сравнява с егоцентричното нещастие на Шарлот.

— Кажете ми — рече д-р Хартмън — с какво някой органоборсаджия може толкова много да изплаши едно младо момиче?

— Не успяваме често да върнем хора от посещение при органоборсаджиите. Аз… честно казано, не мисля, че може да има каквато и да е горна граница. Може да са я развели из операционните зали. Да са я накарали да гледа, докато разфасоват някого на части.

Не ми харесваха плодовете на собственото ми въображение. Има неща, за които не трябва да мислите, защото целта ви е да пазите хората, да не допуснете изобщо да попаднат в ръцете на разни лоръновци и анубисовци. Но не можете да ги забравите, така че потискате мислите, и то ги потискате силно. Тези неща трябва да са били в главата ми от доста време.

— Разполагат с апаратура, с която да я разглобят на части и да я съберат отново, като я оставят в съзнание през цялото време. Не бихте открили обаче ни най-малката следа. Единствените следи, които не могат да се излекуват със съвременната медицина, са вътре в черепа. Могли са да й присадят временно каквото и да е. А те са били отегчени, докторе. Работата е вървяла бавно. Но…

— Стига. — Лицето му бе посивяло. Гласът му беше слаб и дрезгав.

— Но органоборсаджиите обикновено не са садисти. Нямат лошо отношение към материала. Не биха си правили такива шеги, освен ако не са имали нещо специално срещу нея.

— Боже мой, вие си правите груби шеги. Как можете да спите нощем, след като знаете всичко това?

— Не е ваша работа, докторе. Според вас възможно ли е да са я изплашили до такава степен?

— Не, ако е било еднократно. Ако го бяха направили веднъж, щяхме да я извадим от това състояние. Предполагам, че е била плашена много пъти. Колко време са я държали?

— Девет дни.

Хартмън придоби още по-измъчен вид. Очевидно от него не ставаше РАМО.

Бръкнах в кожената торба на кръста си да взема въздушния инжектор.

— Бих искал да разрешите да вкарам в тялото й пулсаторна игла. Няма да я заболи.

— Излишно е да шепнете, г-н Хамилтън…

— Шепнех ли? — Да, проклет да съм. Задържах гласа си тих, сякаш се страхувах да не я обезпокоя. Продължих с нормален глас: — Пулсаторът може да ни помогне да я открием, в случай че изчезне.

— Да изчезне ли? Че защо? Сам можете да видите…

— Това е най-лошото. Същата банда органоборсаджии, които са я отмъкнали първия път, може да се опита да я отвлече отново. Колко добра е вашата… охрана… — Не довърших, защото Шарлот Чеймбърс се бе обърнала и ме гледаше.

Ръката на Хартмън ме хвана здраво за рамото. Предупреждаваше ме. После рече спокойно, успокояващо:

— Не се безпокой, Шарлот. Аз съм д-р Хартмън. В добри ръце си. Ще се погрижим за теб.

Шарлот почти се бе надигнала от стола си, извита, за да се вгледа в лицето ми. Опитах се да не изглеждам ни най-малко застрашаващо. Но през това време се опитвах да отгатна какво си мисли. Защо очите й бяха пълни с надежда? Луда, отчаяна надежда. След като току-що бях споменал за ужасна заплаха.

Каквото и да търсеше, не го откри в лицето ми. Това, което приличаше на надежда, постепенно се стопи в очите й и тя се отпусна обратно на стола, като се вгледа пред себе си без никакъв интерес. Д-р Хартмън ми посочи вратата, изпълних съвета му и излязох.

След двайсетина минути той дойде при мен в чакалнята за посетители.

— Хамилтън, тя за пръв път проявява толкова съзнателна реакция. Какво ли може да я е породило?

Вдигнах рамене.

— Исках да попитам колко ви е добра охраната?

— Ще предупредя санитарите. Можем да не разрешаваме на посетители да я виждат, освен ако са придружени от агент на РАМО. Добре ли ще е така?

— Може би, но все пак искам да поставя в тялото й пулсатор. За всеки случай.

— Добре.

— Докторе, какво забелязахте в изражението й?

— Помислих, че е надежда. Обзалагам се, Хамилтън, че гласът ви бе причината. Може би й звучи като на някой, когото тя познава. Нека да го запишем и да видим дали няма да се намери някой психиатър, чийто глас да прилича на вашия.

 

 

Когато й инжектирах пулсатора, тя дори не трепна. По време на целия път до дома нейното лице преследваше съзнанието ми. Сякаш бе чакала две години в този стол, без да се движи, без да мисли, докато се появя аз. Докато най-накрая дойда.

Дясната ми страна е като лишена от тегло. Тя ме отклонява от пътя, докато отстъпвам, отстъпвам назад. Дясната ми ръка свършва до рамото. Там, където бе лявото ми око, сега има дупка. Нещо неясно изскача от мрака, поглежда ме с единственото си ляво око, протяга към мен дясната си ръка. Отстъпвам, отстъпвам, като се браня с въображаемата си ръка. То се приближава, докосвам го, пъхам ръка в него. Ужасно! Белезите! Плеврата на Лорън е кръпка до кръпка от трансплантати. Искам да изтегля ръката си. Но вместо това бръквам по-надълбоко, намирам заграбеното му сърце и стискам. Стискам.

Как мога да спя нощем, след като зная всичко това? Е, докторе, понякога и сънувам.

Тафи отвори очи и ме завари седнал в леглото с вперени в тъмната стена очи.

— Какво има? — рече тя.

— Лош сън.

— О! — почеса ме под ухото за успокояване.

— Събуди ли се?

— Напълно — въздъхна Тафи.

— Трупче. Откъде чу думата трупче? От тъпокуба ли? Или от познати?

— Не си спомням. Защо?

— Просто си мислех. Няма значение. Ще питам Люк Гарнър.

Станах и направих горещ шоколад, подправен с бърбън. Изпихме го и той ни приспа като цял рояк „милостиви“ иглички.

 

 

Лукас Гарнър беше човек, спечелил игра срещу съдбата. Медицинската технология се бе развивала успоредно с неговото остаряване, така че очакваната продължителност на живота му постоянно се бе разтягала пред него. Той все още не беше най-старият член на клуба „Стрълдбръг“^[3], но продължаваше да остарява ли остарява.

Гръбначните му нерви отдавна се бяха износили, като го бяха оставили в плен на подвижен стол върху въздушна възглавница. Лицето му висеше отпуснато около черепа, цялото на гънки. Ръцете му обаче бяха силни като на маймуна и мозъкът му все още работеше. Той беше шефът ми.

— Трупче — рече той. — Трупче. Правилно. Споменаваха го по тривизията. Не съм обърнал внимание, но ти си прав. Странно е, че пак са започнали да използват тази дума. Защо ли?

— Кой я използва? Репортерите ли? Не гледам много тъпокуба.

— Репортерите, да, и юристите… Как върви работата с Комитетите против втория Законопроект за замразяването?

В първия миг не успях да превключа.

— Без положителни резултати. Програмата все още се изпълнява, но резултатите от някои части на света идват бавно — Африка, Средния Изток… Изглежда всички са достопочтени граждани.

— Е, заслужава си да проверим. Разглеждаме също и обратния вариант. Ако органоборсаджии се опитват да блокират втория Законопроект за замразяването, могат да решат да сплашат или да убият някого, който го защитава. Разбираш ли ме?

— Надявам се.

— Така че трябва да знаем ние кого да защитаваме. Но само от професионална гледна точка. РАМО не бива да се меси в политиката.

Гарнър се протегна, за да напише с една ръка нещо върху клавиатурата на компютъра си. Обемистият летящ стол не влизаше под бюрото му. От процепа излязоха два листа и той ми ги подаде.

— Най-вече юристи — продължи Гарнър. — Доста социолози и хуманитарни професори. Религиозни водачи, прокарващи собственото си виждане за безсмъртието — религиозни фракции се срещат и в двата лагера. Това са хората, които публично защитават втория Законопроект за замразяването. Предполагам, че тъкмо те са започнали да използват нарицателното трупче.

— Благодаря.

— Хитро измислено. — Гарнър имаше чудесна усмивка за плашене на малки деца. Като се усмихнеше, почти заприличваше на статуя: старец на сто и осемдесет години, сякаш изваден от илюстрация на Ханес Бок към книга на Лъвкрафт. — Шегичка. Ако ги наречете замразени спящи, някой може да ви вземе на сериозно. И дори да се запита дали наистина са мъртви. Което е ключовият въпрос, нали? Трупчетата, за които ламтят, са онези, които са най-здрави, онези, които имат най-големи шансове да бъдат съживени отново. Тях някои искат да върнат в света на живите парче по парче. Според мен това е подло.

— И според мен. — Погледнах списъка. — Предполагам, че не сте предупредили никого от тях.

— Не, идиот такъв. Те биха отишли направо при някой журналист да му кажат, че всичките им опоненти са органоборсаджии.

Кимнах.

— Благодаря за помощта. Ако от това излезе нещо…

— Седни. Хвърли едно око на имената им. Виж дали няма да забележиш нещичко.

Повечето, разбира се, не ги знаех, дори онези от Америките. Между тях се срещаха известни адвокати, най-малко един върховен съдия, физикът Реймънд Синклер, редица информационни централи, както и…

— „Кларк и Неш“? Рекламната агенция?

— Цял куп рекламни агенции в доста страни. Повечето от тези хора вероятно са искрени и биха разговаряли с всеки, но все някой трябва да дава насока на репортажите им. Това го правят агенциите. Думата трупче сигурно е за рекламен ефект. Шумът около наследниците на трупчета — възможно е и там да имат пръст. Знаеш ли нещо за тези наследници?

— Не много.

— Тривизионната компания се зае да открие наследниците на най-богатите от група II — онези, попаднали в хладилните гробници по причини, които не намаляват стойността им като… материал. — Гарнър сякаш изплю думата. Тя бе от жаргона на органоборсаджиите. — Всички просяци, разбира се, преминаха в банките за органи с първия Закон за замразяването, така че група II притежава значителни богатства. Тривизията издири някои наследници, които изобщо нямаше да знаят какво ги очаква. Предполагам, че мнозина от тях ще подкрепят втория Законопроект за замразяването…

— Да.

— Репортажи са правени само за десетината най-богати. Но и това е силен аргумент, нали? Едно е, ако трупчетата са замразени спящи, докато ако са мъртъвци, ще означава, че някои хора ги лишават от полагаемото им се наследство.

Зададох очевидния въпрос:

— Кой плаща рекламната кампания?

— Е, тъкмо това се питахме. Агенциите не искаха да ни кажат. Поразровихме се малко по-надълбоко.

— И?

— И те не знаят. — Гарнър се усмихна като сатаната. — Били са наети от фирми, които не фигурират в никакви регистри. От редица фирми, чиито представители са се появявали само веднъж. И са плащали тлъсти сумички.

— Звучи сякаш… Не. Застанали са от погрешната страна.

— Правилно. Защо един органоборсаджия ще се стреми да прокара втория Законопроект за замразяването?

Замислих се над това.

— Какво ще кажете например за следното? Група стари, болнави, богати мъже и жени са измислили план, за да се подсигурят, че обществените запаси от резервни части няма да се изчерпят. Най-малкото е в рамките на закона, докато да си имат работа с някой органоборсаджия не е. А с достатъчно трупчета може да им излезе дори и по-евтино.

— И за това сме се сетили. Стартирали сме програма по този въпрос. Задавам тук-там бегли въпроси около клуба „Стрълдбръг“, просто защото съм негов член. Трябва да се действа внимателно. Може да е законно, но те не биха желали да се разчуе.

— Естествено.

— После, тази сутрин получих доклада ти. Анубис и децата на Чеймбърс, а? Няма ли да е по-добре, ако отидеш и малко по-нататък?

— Не ви разбирам.

В този миг Гарнър изглеждаше готов да се нахвърли отгоре ми.

— Няма ли да е чудесно, ако вторият Законопроект за замразяването се подкрепя от някаква федерация на органоборсаджии? И ако идеята им е да отвлекат всички най-богати наследници на трупчета точно преди да приемат закона. Повечето хора, които сега си заслужава да бъдат отвлечени, имат възможност да вземат предохранителни мерки. Охрана, алармени инсталации в дома, алармени гривни. Докато един наследник на трупче все още не може да си го позволи. — Гарнър се наведе напред в стола си, подпрян на ръце. — Ако можем да го докажем и да му дадем гласност, това не би ли направило втория Законопроект за замразяването на пух и прах?

 

 

Когато се върнах, на бюрото ми имаше бележка. Информационният пакет за Холдън Чеймбърс бе в паметта на компютъра и ме чакаше. Спомних си, че самият Холдън щеше да дойде тук същия следобед, освен ако номерът с ръката не го бе изплашил твърде много.

Извиках пакета на екрана и го прочетох, като се опитвах да определя доколко беше нормално това момче. Повечето от информацията идваше от медицинския център на колежа. Там също бяха загрижени за него.

Отвличането бе прекъснало заниманията му като първокурсник в Уошбърн. След това оценките му бяха спаднали рязко, после отново бяха достигнали ниво, колкото да премине. През септември бе сменил специалността си от архитектура на биохимия. Лесно се бе преориентирал. Оценките му бяха средни, а през последните две години дори по-добри.

Живееше сам в един от онези мънички апартаменти, в които всичките мебели бяха от запомняща пластмаса, която се разтягаше според нуждите. Технологията беше по-евтина от свободното място. Блоковете с такива апартаменти имат добро обществено обслужване — сауна, басейн, роботи-чистачи, зала за празненства, кухня със сервиране по стаите, гардероб под наем… Почудих се защо не си е взел съквартирантка. Така би спестил и пари. Половият му живот обаче винаги е бил някак си пасивен. В продължение на няколко месеца след отвличането сякаш се е крил в дупката си. Като че ли беше загубил цялата си вяра в човечеството.

Ако тогава не се е чувствал добре, напоследък изглежда се бе оправил. Дори половият му живот се бе подобрил. Тази информация идваше не от медицинския център на колежа, а от регистъра на обществената кухня (закуска за двама, сервиране късно през нощта) и от няколко неотдавна записани телефонни обаждания. Никое от тях не бе тайно, така че нямаше причина да се чувствам като шпионин. Шумът около наследниците на трупчета може да му е сторил добро, да е накарал сега момичетата да го преследват. Част от тях бяха прекарали нощта при него, но не изглеждаше да се среща с някоя по-редовно.

Бях се чудил как си позволява прислужник. Отговорът ме накара да се почувствам глупаво. Секретарят на име Нулевия се оказа компютърно творение, един вид отговарящ автомат.

Чеймбърс не беше чак без пукната пара. След като бил платен откупът, в сметката останали около двайсет хиляди марки. Голяма част от тях отишли за лечението на Шарлот. Попечителите даваха на Холдън достатъчно, за да си плаща обучението и да живее прилично. След като се дипломираше, щеше да поостане нещичко, но то щеше да е за Шарлот.

Изключих екрана и се замислих. Беше преживял шок. И се беше оправил. Някои се оправят, други — не. Радваше се на отлично здраве, което в значителна степен бе свързано с преодоляването на душевната травма. Ако ми беше приятел, бих избягвал определени теми в негово присъствие.

Той обаче бе отскочил назад, обзет от сляп ужас, когато от масата му се надигна писалка и се завъртя във въздуха. Доколко беше нормално това? Просто не знаех. Много бях свикнал с въображаемата си ръка.

Самият Холдън се появи към четири следобед.

 

 

Антъни Тилър лежеше по гръб в една хладилна камера. Това лице е било обхванато от страхотни гърчове през последните минути от живота му, но сега нямаше и следа от тях. Беше безизразно, като лицето на всеки мъртвец. Замразените спящи от Гробницата на Вечността изглеждаха по същия начин. Освен това на повечето от тях им личеше, че са в по-лошо състояние от него.

Холдън Чеймбърс го разгледа с интерес.

— Значи ето как изглежда един органоборсаджия.

— Един органоборсаджия може да изглежда както си поиска.

Репликата го накара да се намръщи. Наведе се ниско да огледа лицето на мъртвия. Обиколи хладилната камера, стиснал ръце зад гърба. Искаше да си придаде невъзмутим вид, но все още ме заобикаляше отдалеч. Не мисля, че мъртвият го притесняваше.

Каза същото, което бях казал и аз преди две нощи:

— Не. Не с това лице.

— Е, заслужаваше си да проверим. Да отидем в кабинета ми. По-удобно е.

— Добре — усмихна се той.

В коридорите взе да се бави. Заглеждаше се в отворените кабинети, усмихваше се на всеки, който вдигнеше глава, задаваше с тих глас в повечето случаи доста умни въпроси. Наслаждаваше се на възможността да бъде турист в Щаба на РАМО. Но когато се опитвах да приближа средата на коридора, той изоставаше, така че стигнахме дотам да се движим по двата му края. Накрая го запитах защо го прави.

Помислих, че няма да отговори.

— Заради онзи номер с писалката — отвърна обаче той.

— Какво заради него?

Той въздъхна като човек, който вече е загубил надежда някога да намери подходящите думи:

— Не обичам да ме докосват. Искам да кажа, че с момичета нямам никакви проблеми, но в общия случай не обичам да ме докосват.

— Аз не съм…

— Бихте могли обаче. И то без аз да знам. Не можах да го видя, може би нямаше и да го почувствам. Просто ми изкарахте цензурираните дяволи, като се пресегнахте така през телефонния екран! Не е прието един телефонен разговор да е толкова… толкова интимен. — Внезапно той млъкна и се загледа напред в коридора. — Това не е ли Лукас Гарнър?

— Да.

— Лукас Гарнър! — Обзет бе от страхопочитание и възхищение. — Той е шеф на всичко, нали? На колко години е вече?

— Над сто и осемдесет. — Помислих си дали да не ги запозная, но столът на Люк отлетя в друга посока.

Кабинетът ми беше достатъчно голям за мен — бюрото, два стола и редица кранчета на стената. Налях му чай, а за себе си кафе.

— Ходих да видя сестра ви — рекох аз.

— Шарлот ли? Как е тя?

— Съмнявам се, че се е променила от последния път, когато сте я видели. Не забелязва нищо около себе си… като се изключи един момент, в който се обърна и се вгледа в мен.

— Защо? Какво направихте? Какво казахте? — запита той.

Е, стигнахме до това.

— Споменах на нейния лекар, че същата банда, която я е отвличала вече веднъж, може да я потърси отново.

Странни неща ставаха около устата му. Изумление, страх, отказ да повярва.

— Какво, да го заглушат дано, ви накара да го кажете?

— Това е просто една възможност. Вие двамата сте наследници на трупче. Може би Тилър Убиеца ви е наблюдавал, когато е забелязал мен да ви гледам така. Не е могъл да го понесе.

— Не, не допускам, че… — Опитваше се да го приеме леко, но не му се удаде. — Сериозно ли мислите, че могат да искат да отвлекат мен… и нея… отново?

— Възможно е — повторих. — Ако Тилър е бил в ресторанта, може да ме е забелязал заради летящата ми цигара. Тя е по-отличителен белег от лицето ми. Не се безпокойте толкова. Поставили сме в тялото ви пулсатор, който можем да проследим, където и да ви отведат.

— В моето тяло ли? — Това явно не му се хареса особено (твърде интимно?), но не повдигна въпроса.

— Холдън, непрекъснато се питам какво може да са направили на сестра ви…

Той ме прекъсна хладно.

— Престанах да си задавам този въпрос преди много време.

— … което да не са направили на вас. Не само от любопитство. Ако лекарите знаеха какво й е сторено, ако знаеха какво се крие в паметта й…

— По дяволите! Да не мислите, че не искам да й помогна? Та тя ми е сестра!

— Добре, добре. — За какво в крайна сметка се правех на психиатър? Или по-скоро на детектив? Той не знаеше нищо. Намираше се в окото на урагана и сигурно му се повдигаше и му бе писнало от това. Би трябвало да го изпратя у дома.

Той заговори пръв. Едва го чувах.

— Знаете ли какво ми направиха на мен? Блокиране на нервите във врата. Някаква джунджурийка, прикрепена хирургически към тила ми. Не чувствах нищо от шията надолу и не можех да се движа. Поставиха ми това нещо, проснаха ме на едно легло и започнаха да ме режат. Девет дни. От време на време ми включваха нервите, за да пийна и хапна нещо и да отида до тоалетната.

— Някой казвал ли ви е, че ще ви разфасоват за материал, ако не получат откупа?

Той се замисли.

— Н-не. Можех добре да си го представя и сам. Никой не ми каза нищо през цялото време. Отнасяха се към мен, като че ли бях мъртъв. Изследваха ме в продължение на, о, струваше ми се дълги часове, като ме опипваха и мушкаха с ръце и инструменти, като ме обръщаха насам-натам, сякаш бях парче месо. Нищо не чувствах, но всичко виждах. Ако са го направили и с Шарлот… тя навярно си мисли, че е мъртва. — Гласът му укрепна. — Това съм го разказвал много пъти — на РАМО, на д-р Хартмън, на лекарския екип в Уошбърн. Нека да оставим тази тема, може ли?

— Разбира се. Съжалявам. Не сме научени да сме особено тактични в тази работа. Знаем само да задаваме въпроси. Всякакви въпроси.

И все пак, все пак онова изражение на лицето й.

Докато го изпращах, му зададох още един въпрос. Почти страничен.

— Какво мислите за втория Законопроект за замразяването?

— Все още нямам право на ОН глас.

— Не това питах.

Той ме изгледа войнствено настроен.

— Слушайте, става дума за много пари. Много пари. Биха стигнали за лечението на Шарлот до края на живота й. Биха ми помогнали и на мен. Но Хейл, Левитикъс Хейл… — Произнесе името точно и без каквато и да е следа от усмивка. — Той ми е роднина, нали? Мой пра-пра-пра-дядо. Могат да го съживят някой ден, възможно е. Какво да правя тогава? Ако имах право на глас, щеше да ми се наложи да решавам. Но все още нямам двайсет и пет, така че няма за какво да се безпокоя.

— Интервюта.

— Не давам никакви интервюта. Току-що получихте същия отговор, който би получил всеки друг. Записан е и Нулевия просто го пуска. Довиждане, г-н Хамилтън.

 

 

По време на затишието след първия Закон за замразяването редиците ни бяха оредели за сметка на други отдели на РАМО. След няколко седмици преместените хора един по един започнаха да се връщат. Имахме нужда от оперативни работници, които да инжектират пулсатори в телата на неподозиращите жертви и после да следят за сигурността им. Налагаше се дори да увеличим персонала, за да следим сигналите на пулсаторите долу върху екраните.

Изкушавахме се да кажем на всички наследници на трупчета какво става и да ги накараме да ни се обаждат периодически. Да кажем — на всеки петнайсет минути. Така нещата биха били много по-лесни. Това също би им повлияло при гласуването, би променило тона на интервютата, които даваха.

Но не искахме да подплашим жертвите, докато все още хипотетичната коалиция органоборсаджии се интересуваше от същите наследници на трупчета, които ние следяхме. Едно гласуване противно на очакванията можеше да доведе до страхотни последици, ако грешахме. А от нас се очакваше да не се интересуваме от политика.

Действахме без знанието на наследниците. Бяха две хиляди във всички краища на света, само в западните Съединени щати имаше почти триста души, за които се очакваше да наследят по петдесет хиляди ОН марки или повече. Границата си я бяхме поставили за удобство, понеже това бе най-многото, с което бихме могли да се справим.

Едно нещо ни спаси от затруднението с работната сила. Бяхме стигнали до ново затишие. Оплакванията за изчезнали хора навсякъде по света спаднаха почти до нула.

— Трябваше да се очаква — изкоментира Бера. — През последната година повечето клиенти сигурно са престанали да ходят при органоборсаджиите. Чакали са да видят дали ще се приеме втория Закон за замразяването. Сега всички банди са останали с пълни банки за органи и без клиенти. Ако са научили нещичко от миналия път, ще си свият парцалите и ще изчакат. Аз, разбира се, само предполагам…

Но изглеждаше доста вероятно. Във всеки случай разполагахме с хората, които ни бяха необходими.

Следяхме десетината най-богати наследници на трупчета по двайсет и четири часа в денонощието. Останалите проверявахме произволно от време на време. Пулсаторите можеха да ни кажат само къде се намираха, но не с кого бяха там и дали искаха да са там. Трябваше да продължим да ги проверяваме, за да видим дали някой не е изчезнал.

Седнахме и зачакахме резултатите.

 

 

Съветът за сигурност одобри втория Законопроект за замразяването на 3 февруари 2125 г. Предстоеше да се подложи на гласуване в целия свят до края на март. Броят на гласоподавателите беше около десет милиарда, от които може би шейсет процента щяха да си направят труда да подадат гласовете си по телефона.

Започнах отново да гледам тъпокуба.

Тривизията продължаваше да излъчва репортажи за наследниците на трупчета и редакционни материали в подкрепа на проектозакона. Защитниците използваха всяка възможност да посочат още колко много наследници на трупчета трябвало да се издирят. (Един от тях може да сте и ВИЕ!) Тафи и аз наблюдавахме парада в Ню Йорк в подкрепа на проектозакона: всякакви знамена и плакати (СПАСЕТЕ ЖИВИТЕ, А НЕ МЪРТВИТЕ… ОТ ТОВА ЗАВИСИ ВАШИЯТ ЖИВОТ… ТРУПЧЕТАТА ИЗСТУДЯВАТ БИРАТА), както и една цензурирано голяма тълпа от пеещи хора. Транспортните разходи трябва да са били ужасни.

Различните комитети, които се обявяваха срещу проектозакона, също действаха активно. В двете Америки те посочваха, че макар около четирийсет процента от замразените спящи да бяха в Америките, получените от тях резервни части щяха да се пръснат из целия свят. В Африка и Азия бяха открили, че най-много наследници на трупчета има в Америките. В Египет бе направена аналогия между пирамидите и хладилните гробници: и двете се опитваха да осигурят безсмъртие. Историята не бе приета особено добре.

Проучванията показваха, че в китайския сектор щяха да гласуват срещу проектозакона. Репортерите на тривизията говореха за почитане на прадедите и напомниха на публиката, че шестима бивши председатели се намираха в китайските гробници, без да се броят безчетните по-нисши сановници. Безсмъртието бе уважавана традиция в Китай.

Комитетите за противопоставяне напомниха на гласоподавателите по света, че някои от най-богатите замразени мъртъвци имаха наследници в Пояса. Трябваше ли ресурсите на Земята да се пръскат тъй безотговорно сред астероидните скали? Започнах да ненавиждам и двете страни. За щастие ОН бързо заглушиха тези гласове, като заплашиха с поставяне под запрещение. Земята твърде много се нуждаеше от ресурсите на Пояса.

Нашите собствени резултати също взеха да се получават.

Мортимър Линкълн, иначе Антъни Тилър, не е бил в Мидгард през нощта, когато се опита да ме убие. Вечерял е самичък в апартамента си, храната му е била изпратена от обществената кухня. Което означаваше, че той самият не е могъл да наблюдава Чеймбърс.

Не открихме признаци някой да се прокрадва зад Холдън Чеймбърс или зад когото и да е от останалите наследници на трупчета, известни или не на широката публика, с едно общо изключение. Репортерите. Медиите неуморно и непрестанно се интересуваха от наследниците на трупчета, като приоритетът им се определяше от парите, които щяха да наследят. Изправени бяхме пред една потискаща хипотеза: потенциалните похитители прекарваха цялото си време в гледане на тъпокуба, като оставяха репортерите да вършат проучвателната работа вместо тях. Но навярно връзката беше тясна.

Започнахме да разследваме информационните централи.

В средата на февруари докарах Холдън Чеймбърс да го изследваме дали в тялото му няма незаконен пулсатор. Сторих го от отчаяние. Органоборсаджиите не използват такива средства. Те се специализират в медицината. Нашият собствен пулсатор все още работеше и той бе единственият, който открихме. Чеймбърс демонстрира леден гняв. Бяхме прекъснали подготовката му за изпит от зимната сесия.

Успяхме да претърсим трима от десетината най-богати, докато бяха на медицински преглед. Нищо.

Проучванията ни относно информационните централи донесоха твърде малко. „Кларк и Неш“ пускаха огромен брой еднократни реклами по тривизията. Други рекламни агенции по подобен начин оказваха влияние върху други информационни централи и средства за масова информация. Ние обаче търсехме репортери, които да са изникнали отникъде, с фалшифицирано минало или просто без такова. Бивши органоборсаджии на нова работа. Не намерихме нито един.

 

 

Веднъж се обадих и в Менингър. Шарлот Чеймбърс все още беше в кататония.

— Успях да накарам Лаундс от Ню Йорк да работи с мен — каза ми Хартмън. — Гласът му е точно като вашия, а освен това самият той е добър специалист. Шарлот все още не е реагирала. Питаме се дали не е важен начинът, по който говорехте?

— Имате предвид моя акцент ли? Канзаски е, с примеси от западното крайбрежие и на поясар.

— Не, Лаундс е със същия. Имах предвид жаргона на органоборсаджиите.

— Да, използвам го. Лош навик.

— Може това да е. — Той се намуси. — Няма как обаче да опитаме с него. Има вероятност да я накара съвсем да се затвори в себе си.

— Тя тъй или иначе вече се е затворила. Аз бих рискувал.

— Не сте психиатър — рече той.

Затворих и потънах в мрачни размисли. Нищо, навсякъде удряхме на камък.

 

 

Чух шипящия звук, едва когато бе стигнал почти до мен. Вдигнах глава и видях как столът върху въздушна възглавница на Люк Гарнър ловко се плъзна през вратата. Шефът ме изгледа за миг, после запита:

— За какво си толкова начумерен?

— Заради пълното нищо, което получаваме вместо резултати.

— Аха. — Той спусна стола на пода. — Започва да изглежда, като че ли Тилър Убиеца не е изпълнявал никаква задача.

— И това разваля цялата работа, нали? Построих много неща, само заради два лъча зелена светлина. Бивш органоборсаджия се опитва да надупчи агент на РАМО и ние веднага хвърляме десетки хиляди човекочаса и седемдесет или осемдесет часа процесорно време на компютъра. Да бяха планирали да ни вържат по този начин, нямаше да го сторят по-добре.

— Знаеш ли, мисля, че би го приел като лична обида, ако Тилър е стрелял по теб, просто защото не те е харесал.

Не можах да не се засмея.

— Колко лично трябва да го приема?

— Така е по-добре. А сега ще престанеш ли да се измъчваш? Самата хипотеза предполагаше далечно планиране. Знаеш какво представлява разтъпкването. Заложихме доста човешки усилия, защото шансовете ни се струваха добри. Погледни колко много органоборсаджии щяха да са в играта, ако бе истина! Бихме имали възможност да ги пипнем всичките. Но ако нищо не излезе, защо трябва да се измъчваш?

— Заради втория Законопроект за замразяването — отвърнах аз, сякаш той не знаеше.

— Да бъде Волята на народа.

— Цензурирайте народа! Той убива онези мъртви хора!

Лицето на Гарнър се разтрепери по странен начин.

— Какво смешно има? — попитах аз.

Той остави смеха си да отекне. Прозвуча като пиленце, писукащо за помощ.

— Цензурирай. Заглуши. Едно време тези думи не бяха ругатни. Бяха просто евфемизми. Използваха се в книги или по телевизията, когато човек искаше да вмъкне дума, която не му позволяваха да употреби.

— Думите са смешни — вдигнах рамене. — Проклет е бил специален термин в теологията, ако човек го погледне от тази страна.

— Знам, но те звучат смешно. Започнеш ли да казваш „цензурирай“ и „заглуши“, това ти разваля мъжествения облик.

— Цензурирайте мъжествения ми облик. Какво ще правим с наследниците на трупчета? Ще оттеглим ли наблюдението?

— Не. Вече сме заложили твърде много. — Гарнър се загледа замислено в една от голите стени на кабинета ми. — Нямаше ли да е по-хубаво, ако можехме да убедим десет милиарда души да използват протези вместо трансплантати?

В дясната ми ръка и в лявото ми око се разгоря вина.

— Протезите не чувстват нищо — казах аз. — Можех да се съглася да заменя ръката си с протеза… — Проклет да съм, имах избор! — … но откъде да взема око? Люк, да предположим, че могат да ви присадят нови крака. Ще ги вземете ли?

— О, господи, иска ми се да не беше питал — рече той горчиво.

— Съжалявам. Оттеглям въпроса си.

Той се навъси. Не беше честно да се задава такъв въпрос. Все още го болеше, а не можеше да изплюе камъчето.

— Имате ли някаква особена причина да ме посетите? — попитах аз.

Люк се отърси.

— Да. Имах впечатлението, че приемаш всичко като личен неуспех. Отбих се да ти повдигна настроението.

Разсмяхме се и двамата.

— Слушай — поде той, — има по-лоши неща от проблема с банките за органи. Когато бях млад — на твоите години, детето ми — почти бе невъзможно да се осъди някой за углавно престъпление. Доживотните присъди не бяха за цял живот. Психологията и психиатрията, такива, каквито бяха, се занимаваха с лекуване на криминални престъпници, за да ги върнат към обществото. Върховният съд на Съединените щати за малко не обяви смъртната присъда за неконституционна.

— Звучи чудесно. И какво стана?

— Живеехме във впечатляващо царство на терора. Много хора бяха убивани. Междувременно трансплантационната технология все повече се подобряваше и усъвършенстваше. Накрая Върмонт превърна банките за органи в официален начин за екзекутиране. И тази идея се разпространи с невероятна, дяволска бързина.

— Да. — Спомних си лекциите по история.

— Сега даже нямаме затвори. В органовите банки винаги цари недостиг. Веднага щом ОН гласува смъртна присъда за някое престъпление, повечето хора престават да го извършват. Естествено.

— Затова сега получаваме смъртна присъда за раждане на деца без разрешение, за укриване на доходи от облагане или за минаване на твърде много кръстовища на червена светлина. Люк, видях какво става с хората, когато гласуват за все повече и повече смъртни присъди. Те губят уважението си към живота.

— Но и другото положение бе също толкова лошо, Джил. Не го забравяй.

— Само че получаваме смъртна присъда за това, че сме бедни.

— Законът за замразяването ли? Няма да го защитавам. Но той е наказание, задето си бедняк и мъртвец.

— Това углавно престъпление ли трябва да е?

— Не, но и така няма особен смисъл. Ако някой очаква да го съживят, трябва да е готов да си плати болничните такси. Да, виждам, изчакай за момент. Знам, че мнозина от групата на просяците са оставили под попечителство пари, които са били пометени от депресии или лоши инвестиции. Защо, по дяволите, мислиш, че банките взимат лихва върху заемите? На тях им се плаща за риска. Рискът, че заемът може да не бъде изплатен.

— Вие гласувахте ли за Закона за замразяването?

— Не. Разбира се, че не.

— Трябва да се готвя за борба. Благодаря ви, че се отбихте, Люк.

— Няма защо.

— Не преставам да си мисля, че десет милиарда гласоподаватели рано или късно ще си проправят път и до мен. Хайде, усмихнете се. Кой би искал вашия черен дроб?

Гарнър се изкикоти.

— Някой може да ме убие заради скелета ми. Не за да го сложи в себе си, а в музей.

Оставихме въпроса дотук.

 

 

Новините гръмнаха след няколко дни. Редица североамерикански болници отдавна бяха започнали да съживяват трупчета.

Как бяха запазили тайната беше загадка. Онези трупчета, които бяха оживели след операцията — двайсет и двама от трийсет и пет опита, бяха клинично живи от десетина месеца, а в съзнание от доста по-кратък период.

През цялата следваща седмица това бе единствената новина. Тафи и аз гледахме интервюта с мъртъвците, с лекарите, с членове на Съвета за сигурност.

Постъпката не беше незаконна. Като реклама срещу втория Законопроект за замразяването обаче се оказа грешка.

Всички съживени трупчета бяха душевноболни. Иначе защо да рискуват?

Някои от пациентите бяха умрели, защото лудостта им бе причинена от увреждане на мозъка. Останалите бяха… излекувани, но само в биохимичен смисъл. Всеки от тях е бил ненормален достатъчно дълго, за да решат лекарите му, че случаят е безнадежден. Сега тези хора бяха попаднали в чужда страна, докато собствените им домове бяха завинаги загубени в пелената на времето. Съживяването ги бе спасило от грозна, унизителна смърт в ръцете на мнозинството от човешката раса, съдба по вкуса на канибали и вампири. Болните от параноя съвсем не бяха изненадани. Останалите бяха сякаш поразени от параноя.

По тъпокуба ги даваха като група изплашени душевноболни пациенти.

Една нощ гледахме поредица от интервюта върху големия екран в стената на спалнята на Тафи. Не бяха водени добре. Твърде много ги питаха „Как намирате чудесата на настоящето?“, докато бедните глупаци още не бяха излезли напълно от черупките си, за да знаят или да ги е грижа. Някои от тях не вярваха в нищо, което им казваха или показваха. Други ги интересуваше единствено усвояването на космоса — предимно работа на поясарите, която гласоподавателите на Земята се стремяха да пренебрегват. По-голямата част от интервютата бяха на нивото на последното, в което репортерът обясняваше на една жена, че тъпокубът не е куб, а названието му само подсказва триизмерния ефект. Горката жена бе съвсем объркана, пък и не беше от най-схватливите.

Тафи седеше на леглото със скръстени крака и решеше дългата си черна коса, така че тя се спускаше върху раменете й на бляскави къдри.

— Тази е една от първите — каза Тафи критично. — Мозъкът й може да е изпитвал кислороден глад по време на замразяването.

— Така разсъждаваш ти. А всеки среден гражданин забелязва начина, по който се държи. Очевидно не е готова да се включи в обществото.

— Проклет да си, Джил, тя е жива. Не трябва ли това да е достатъчно чудо в очите на всеки?

— Вероятно. Но може би средният гражданин я е харесвал повече в предишния й вид.

Тафи ожесточено задърпа гребена от гняв.

— Те са живи.

— Чудя се дали са съживили Левитикъс Хейл.

— Левити…? О-о! Не и в Сейнт-Джон. — Тафи работеше там. Щеше да знае.

— Не съм го виждал по тъпокуба. Сигурно са го съживили — рекох аз. — С това патриархално лице ще направи голямо впечатление. Може дори да опита номера с месията. „Да, братя. Възкръснах от мъртвите, за да ви поведа…“ Още никой от другите не го е опитал.

— И по-добре. — Ръката й забави движенията си. — Много от тях са починали в процеса на размразяването и след него. От спукване на клетъчните стени.

Десетина минути по-късно станах и взех телефона.

— Важно ли е?

— Навярно не. — Обадих се в Гробницата на вечността в Ню Джърси. Знаех, че ще се чудя, докато наистина не се учудих.

Г-н Рестарик бе нощна смяна. Изглежда се радваше, че ме вижда. Би се зарадвал на всеки, който му се обади отново. Дрехите му бяха същата смесица от някогашни моди, но сега не ми се сториха толкова анахронични. Тъпокубът беше залят от трупчета с дрехи от тяхното си време.

Да, спомнял си за мен. Да, Левитикъс Хейл все още си бил на мястото. Болниците взели двама от поверениците му, като и двамата оцелели, съобщи ми гордо той. Администраторите искали да вземат и Хейл. Харесали вида му и рекламната му стойност, датираща като самия него от миналия век. Не успели обаче да получат разрешение от най-близкия му родственик.

Тафи ме гледаше как зяпам празния екран.

— Какъв е проблемът?

— Децата на Чеймбърс. Нали си спомняш. Холдън Чеймбърс, наследника на трупче? Излъгал ме е. Отказал да даде на болниците разрешение да съживят Левитикъс Хейл. Преди година.

— О! — Тя се замисли, след което реагира с типично за нея великодушие. — Доста пари за това просто да не подпишеш една хартийка.

Тъпокубът показваше някакъв стар филм, адаптация на шекспирова пиеса. Превключихме го на пейзаж и легнахме да спим.

 

 

Отстъпвам назад, отстъпвам. Приближава се призракът, съставен от части, използващ нечия ръка, нечие око, плеврата на Лорън с нечий бял дроб и нечий друг бял дроб, мога да почувствам всичко това вътре в него. Ужасно. Бъркам по-надълбоко. Нечие сърце подскача като рибка в ръката ми.

Тафи ме откри в кухнята, където правех горещ шоколад. За двама. Много добре знаех, че и тя не може да спи, когато не намирам мира.

— Защо не ми го разкажеш? — попита тя.

— Защото е страшно.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. — Тя дойде в прегръдките ми и потри бузата си в моята.

— За да излея отровата от себе си? — казах в ухото й. — И да я прелея в тебе.

— Добре.

Можех да го разбирам и тъй, и иначе.

Шоколадът беше готов. Освободих се от прегръдката й и го налях, като добавих няколко капки бърбън. Тя отпи замислено.

— Винаги ли е Лорън? — запита Тафи.

— Да. Проклет да е.

— И никога… този, когото преследваш сега?

— Анубис ли? Никога не съм се занимавал с него. Той бе задача на Бера. И във всеки случай се оттегли преди да завърши обучението ми. Отстъпи територията си на Лорън. Пазарът на материал беше толкова слаб, че Лорън трябваше да разшири двойно района си, само за да може да продължи. — Говорех твърде много. Отчаяно исках да приказвам с някого, да си възвърна усета за действителността.

— Как са го направили, ези-тура ли са хвърляли?

— За какво? О, не. Никога не е ставало въпрос кой ще се оттегли. Лорън беше болен човек. Именно затова трябва да се е захванал с тази работа. Необходим му е бил запас от трансплантати. И повече не е могъл да се измъкне, защото се е нуждаел от постоянни инжекции. Прагът на поносимост трябва да му е изиграл лоша шега. Анубис е нещо друго.

Пийваше си от шоколада. Не й трябваше да знае всичко това, но не можех да се спра.

— Анубис е сменял части от тялото си, както му хрумне. Никога няма да го хванем. Сигурно се е преобразил напълно, когато се е… оттеглил.

Тафи ме докосна по рамото.

— Нека да се върнем в леглото.

— Хубаво. — Но моят глас продължаваше да звучи в главата ми.

Единственият му проблем са били парите. Как да скрие такова огромно богатство? И новата самоличност. Появила се отникъде нова личност с куп подозрителни пари… и ако се е опитал да живее някъде другаде, чуждият акцент също. Тук обаче имаше малки възможности да се живее незабелязано, а той е бил известен… Отпих от шоколада, загледан в пейзажа, излъчван от тъпокуба. Какво е можел да направи, за да изглежда новата му самоличност убедителна?

Пейзажът представляваше нощ над планински връх, голи ръбести скали върху фона на рунтави облаци. Успокоителен.

Хрумна ми нещо, което е можел да направи.

Станах от леглото и се обадих на Бера.

Тафи ме наблюдаваше изумена.

— Три сутринта е — посочи тя часовника.

— Знам.

Лайла Бера беше сънена, гола и готова да убие някого. Мен.

— Джил, дано да е сериозно — рече тя.

— Сериозно е. Кажи на Джексън, че мога да намеря Анубис.

Бера изникна до нея и запита:

— Къде?

Прическата му като по чудо бе непокътната — пухкаво черно глухарче, готово да се пръсне. Очите му се затваряха, лицето му бе намръщено заради събуждането и беше гол като… като мен, ако там бе въпросът. Тази работа беше по-важна от добрите маниери.

Казах му къде бе Анубис.

И привлякох цялото му внимание. Говорех бързо, като описвах междинните стъпки.

— Дали звучи правдоподобно ли? Не знам. Сега е три сутринта. Не съм сигурен, че разсъждавам трезво.

Бера прекара ръце през косата си с ловко енергично движение, което изцяло разбърка естествения й вид.

— Защо не съм се сетил досега? Защо никой не се е сетил?

— Защото е прахосничество. Когато материалът от един осъден убиец може да спаси десетина живота, просто не ти хрумва, че…

— Така-така-така. Зарежи това. Какво ще правим?

— Ще предупредим Щаба. После ще се обадим на Холдън Чеймбърс. Бих могъл да проверя, просто докато си говорим. Иначе ще трябва да отидем при него.

— Да. — Бера се усмихна въпреки болката от прекъснатия сън. — Няма да му се понрави обаждане в три часа през нощта.

Белокосият мъж ми съобщи, че Холдън Чеймбърс не може да бъде обезпокояван. Вече протягаше ръка към (митичния) бутон за изключване, когато рекох:

— Акция на РАМО, въпрос на живот и смърт — като показах личната си карта на РАМО. Той кимна и ме свърза.

Доста убедително. Но някои от движенията ги бе изпълнявал по същия начин всеки път, когато се обаждах. Чеймбърс се появи, облечен в здравата измачкана пижама. Отстъпи на няколко крачки (от предпазливост срещу призрачни нашествия?) и притеснено седна в края на едно водно легло. Потърка очи и заяви:

— Цензурирай го, учил съм до след полунощ. Какво има?

— В опасност сте. В непосредствена опасност. Не се паникьосвайте, но и не си лягайте пак. Ние ще дойдем при вас.

— Шегувате се. — Той разгледа лицето ми върху телефонния екран. — Не се шегувате, нали? До-о-обре, ще се облека. Каква е тази опасност?

— Не мога да ви обяснявам сега. Не ходете никъде.

Отново се обадих на Бера. Срещнахме се във фоайето. Използвахме неговото такси. Ако в процепа за кредитна карта на кое да е такси се пъхне лична карта на РАМО, колата става полицейска.

— Не можа ли да определиш?

— Не, беше се отдалечил на твърде голямо разстояние. Трябваше да кажа нещо, така че го предупредих да не ходи никъде.

— Питам се дали идеята ти бе добра.

— Няма значение. Анубис разполага само с около петнайсет минути, за да предприеме нещо, а дори и след това бихме могли да го проследим.

 

 

Не отговори веднага на позвъняването ни. Навярно се изненада, че ни заварва пред вратата си. Обикновено не можете да влезете в асансьора от паркинга на покрива, докато някой наемател не ви пусне. Личната карта на РАМО обаче отключва повечето врати. Търпението на Бера се изчерпа.

— Мисля, че е офейкал. По-добре да се обадим…

Чеймбърс отвори вратата.

— Е добре, каква е цялата тази история? Как… — Видя пистолетите ни.

Бера силно блъсна вратата и се втурна надясно. Аз се втурнах наляво. Тези малки апартаменти не разполагат с много места за криене. Водното легло беше изчезнало, заменено от Г-образна кушетка и масичка за кафе. Зад кушетката нямаше нищо. Бях взел банята под прицел, когато Бера отвори вратата й с ритник.

Нямаше никой друг освен нас. Чеймбърс смени учуденото си изражение с усмивка и запляска с ръце. Аз се поклоних.

— Наистина трябва да е било много сериозно — каза той. — Каква беше тази опасност? Не можехте ли да почакате до сутринта?

— Да, но нямаше да мога да спя — отвърнах, като се приближих към него. — Ще ви дължа едно голямо и тлъсто извинение, ако това не се окаже вярно.

Той отстъпи назад.

— Стойте мирно. Ще трае само секунда. — Пак тръгнах към него. Сега вече Бера беше зад гърба му. Стигнал бе, без да бърза. Дългите му крака подвеждаха за скоростта му на движение.

Чеймбърс отново отстъпи, дръпна се назад, блъсна се в Бера и изпищя от изненада. Поколеба се, после се метна към банята.

Бера се пресегна, обви с една ръка кръста на Чеймбърс, а с другата притисна ръцете му към тялото. Чеймбърс се дърпаше като луд. Заобиколих ги отдалеч, движейки се странично, за да избегна ритащите крака на Чеймбърс и протегнах въображаемата си ръка към лицето му.

Той замръзна. После остро извика.

— Ето от какво се уплашихте — казах му аз. — Никога не сте знаели, че мога да бръкна през екрана на телефона и да направя това. — Бръкнах в главата му и опипах меките мускули, зърнестата кост и подобните на мехурчета кухини на синусите. Той тръсна глава, но ръката ми се премести с нея. Прокарах върховете на въображаемите си пръсти по гладката вътрешна повърхност на черепа му. Там беше. Хребетът на белег, който едва се надигаше над останалата кост, твърде мъничък, за да бъде открит с рентгенови лъчи. Описваше затворена крива от основата на черепа през слепоочията, за да пресече очните дупки.

— Той е — рекох.

— Свиня! — изрева Бера в ухото му.

Анубис се свлече в ръцете му.

— Не мога да открия къде е свързан с гръбначния мозък. Трябва да са трансплантирали и гръбначния мозък — цялата централна нервна система. — Намерих белези по гръбначните прешлени. — Точно това са направили, наистина.

Анубис се обади, като че ли нищо не беше станало, сякаш бе загубил игра на шах:

— Добре, разкрихте ме. Признавам. Нека да поседнем.

— Разбира се. — Бера го хвърли на кушетката. Той се настани, давайки си вид на изненадан от лошото поведение на Бера. За какво толкова се тръшкаше този човек?

Бера му отвори очите.

— Свиня такава. Да го унищожиш и да превърнеш бедното момче в носител. Никога не се бяхме замисляли за трансплантация на мозъка.

— Чудно е, че аз самият си помислих. Материалът от един донор е на стойност над един милион марки с хирургическите разноски. Защо ще му е на някого да използва целия донор за един трансплантат? Но след като веднъж помислих за това, всичко взе да си идва на мястото. Материалът тъй или иначе не ставаше за продан…

Странно — двамата говореха, сякаш се познаваха отдавна. Не са много хората, към които един органоборсаджия ще се държи като към хора, но РАМО са от тях. В известен смисъл и ние сме органоборсаджии.

Бера го държеше под прицела на звуков пистолет. Анубис не му обръщаше внимание.

— Единственият проблем бяха парите — заяви той.

— Тогава се сетихте за наследниците на трупчета — рекох аз.

— Да. Тръгнах да търся богати трупчета с млади и здрави наследници по права линия. Левитикъс Хейл изглеждаше подходящ. Беше първият, когото забелязах.

— Той е доста забележителен, нали? Здрав мъж на средна възраст, спящ сред всички останали, очукани от катастрофи. Само двама наследници, и двамата сираци, единият малко затворен в себе си, другият… Какво й направихте на Шарлот?

— На Шарлот Чеймбърс ли? Накарахме я да полудее. Налагаше се. Тя беше единствената, която би забелязала, ако Холдън Чеймбърс изведнъж станеше твърде различен.

— Какво й направихте!

— Превърнахме я в токоман.

— По дяволите. Все някой щеше да забележи куплунга в черепа й.

— Не, не, не. Използвахме един от онези шлемове, които можете да намерите в магазините за удоволствие. Стимулира с ток центъра на удоволствието чрез индукция, така че клиентът да може да го изпробва, преди търговецът наистина да му е забил кабел в главата. Държахме я девет дена с такъв шлем, и то на пълна мощност. Когато спряхме тока, тя вече не се интересуваше от нищо друго.

— Откъде знаехте как работи?

— О, изпробвахме го върху няколко души. Работеше добре. А на тях им беше все едно след разфасоването.

— Прекрасно извинение!

Отидох до телефона и се обадих в Щаба на РАМО.

— По този начин прекрасно си реших проблема с парите — продължи той. — Голяма част от тях хвърлих за рекламна кампания. А в парите на Левитикъс Хейл няма нищо подозрително. Когато приемат втория Законопроект за замразяването… Е, предполагам, че няма да успеят. Не и сега. Освен ако…

— Няма да успеят — отвърна Бера и за двама ни.

Съобщих на дежурния къде се намираме, като му казах и да спрат следенето на пулсаторите и да свикат оперативните работници, наблюдаващи наследниците на трупчета. После затворих.

— Цели шест месеца изучавах дисциплините от колежа на Чеймбърс. Не исках да съсипя кариерата му. Шест месеца! Ще ми кажете ли само едно? — попита Анубис, обзет от нескрито любопитство. — Къде сгреших? Какво ме издаде?

— Играхте чудесно — отговорих му аз уморено. — Нито за миг не излязохте извън ролята си. Трябваше да станете артист. Щеше да е и много по-безопасно. Ние не подозирахме нищо допреди… — погледнах часовника си. — Допреди четирийсет и пет минути.

— Цензуриран проклетник! Сигурно така бихте се изразили. Като ви видях да ме гледате така в „Мидгард“, си помислих, че е свършено. Онази летяща цигара. Вие бяхте хванали Лорън, а сега преследвахте мен.

Не успях да се въздържа. Гръмнах да се смея. Анубис седеше, слушаше ме и започваше да се изчервява.

 

 

Викаха нещо, нещо, което не можех да различа. Нещо с някакъв ритъм.

ТАтата ТАтатата — ТАтата ТАтатата…

На малкото балконче пред кабинета на Гарнър имаше място само за мен, Джексън Бера и летящия стол на самия Люк. Далече долу под нас, пред сградата на РАМО, минаваше в не много подреден строй парада. Разни групи бяха вдигнали огромни лозунги. НЕКА СИ СТОЯТ МЪРТВИ, настояваше един, а друг предлагаше с малки букви: защо не ги съживяваме част по част? ОТ УВАЖЕНИЕ КЪМ БАЩА ТИ, казваше трети с язвителна логика.

Демонстрантите бяха отделени от зрителите с въжета, оградени в колона по средата на булевард Уилшайр. Зрителите бяха дори по-нагъсто. Сякаш целият Лос Анджелес бе излязъл да гледа. И някои от тях носеха плакати. ТЕ СЪЩО ИСКАТ ДА ЖИВЕЯТ и ВИЕ НАСЛЕДНИК ЛИ СТЕ НА ХЛАДИЛНА ГРОБНИЦА?

— Какво викат? — запита Бера. — Не минаващите, а зрителите. Заглушават парада.

ТАтата ТАтатата — ТАтата ТАтатата долетя до нас на вълни заедно с въздушните течения.

— Бихме могли да го видим по-добре вътре, по тъпокуба — каза Гарнър, без да се помръдне.

Това, което ни задържаше, беше метафизична сила, знанието, че сме били там, че сме били свидетели.

Изведнъж Гарнър попита:

— Как е Шарлот Чеймбърс?

— Не знам. — Не исках да говоря за това.

— Не се ли обади в института Менингър тази сутрин?

— Имах предвид, че не знам как да го приемам. Направили са й операция като на токоман. Подават точно толкова ток, колкото да събудят интереса й. И така успяват. Искам да кажа, че тя разговаря с хора, но…

— Трябва да е по-добре, отколкото да е в кататония — забеляза Бера.

— Мислиш ли? Токоманът няма как да бъде изключен. Цял живот ще трябва да ходи с батерия под шапката. Когато се върне достатъчно в реалния свят, ще намери начин как да усили тока и всичко ще започне отначало.

— Възприемай я като пострадал човек.

Бера размърда рамене, сякаш наместваше невидим товар върху плещите си.

— Няма задоволително разрешение. Тя е била увредена, човече!

— И не е само това — добави Люк Гарнър. — Нужно ни е да разберем дали е възможно да бъде излекувана. С всеки изминат ден броят на токоманите расте. Един вид нов порок. Трябва да разберем как можем да го контролираме. Какво, да го заглушат дано, става долу?

Зрителите напираха върху въжетата. Изведнъж пробиха на десетина места и се сляха с участващите в парада. Последва зашеметяваща сцена на биеща се тълпа. Все още викаха и внезапно долових какво.

ОРганоБОРсаджииОРганоБОРсаджииОРганоБОРсаджии…

— Това е то! — провикна се Бера, приятно изненадан. — Твърде голяма реклама си направи Анубис. Доброто срещу злото!

Размирниците започнаха да се разпръсват по групички. Отгоре ги обстрелваха хеликоптери със звукови оръдия, които ги хвърляха във временно шоково състояние.

— Сега никога няма да прокарат втория Законопроект за замразяването.

Никога бе доста време за Люк Гарнър.

— Поне този път няма, във всеки случай — обади се той. — Явно ще трябва скоро да се позамислим. Много хора са подали молби за операции. Списъкът на чакащите е доста дълъг. Като не прокарат втория Законопроект за замразяването…

Осени ме.

— Ще започнат да ходят при органоборсаджиите. Можем да ги следим. С пулсатори.

— Точно това имах предвид.

РАМО

Вече от няколко месеца сградата на РАМО беше необичайно спокойна.

Наистина имахме нужда от почивка — поне отначало. Но през последните няколко сутрини тишината бе започнала да става напрегната. Махвахме си един на друг, всеки на път към кабинета си, но мислите ни бяха другаде. Някои от нас изглежда не можеха да си намерят място. Други бяха демонстративно заети.

Никой не желаеше да се включи в лова на майки.

През изминалата година бяхме успели сериозно да пресечем работата на органоборсаджиите в района на Западното крайбрежие. Отвсякъде ни потупваха по рамото, но резултатите можеха да се предвидят — щяха да ни насочат към други дейности. Рано или късно новинарите ще започнат да вдигат вой за по-строго съблюдаване на Законите за раждаемостта и всички незаети с нещо друго ще се спуснем да преследваме родители, нарушили закона…

Крайно време беше да се заема с нещо друго.

Тази сутрин вървях към кабинета си през обичайната напрегната тишина. Налях си кафе от кранчето на стената, занесох го до бюрото и набрах кода за съобщения на компютъра. През процепа се плъзна тънка папка. Обнадеждващ знак. Вдигнах я и с кафето в другата ръка я разтворих по средата.

Видях няколко цветни холографии. Гледах надолу през двоен прозорец към две маси в моргата.

Стомахът към мозъка: КЪР! Какво дяволски неподходящо време да се гледат хора с изпепелени лица! Обърни очи в друга посока и не се опитвай да преглътнеш това кафе. Защо не си смениш работата?

Имаха ужасяващ вид. Мъж и жена. Нещо бе обгорило лицата им до самия череп, че и по-нататък — костта и зъбите бяха овъглени, а мозъчната тъкан — опечена.

Преглътнах и продължих да гледам. И преди бях виждал трупове. Тези просто ме свариха в лош момент. Не е лазерно оръжие, помислих си… въпреки че не беше сигурно. Лазерите можеха да вършат хиляди работи и ги вършеха по хиляди начини. Във всеки случай не бе ръчен лазер. Тънкият като молив лъч на ръчния лазер щеше да нахапе плътта и да остави в нея бразди, А този вероятно е бил широк и постоянен.

Отворих на първия лист и го прочетох набързо.

Детайлите: Намерили ги на плъзгащата се пътека на Уилшайр в Западен Лос Анджелес около 4:30 сутринта. Хората не използват плъзгащите се пътеки толкова късно. Страх ги е от органоборсаджии. Телата са могли да пропътуват така два-три километра, преди някой да ги забележи.

Предварителна аутопсия: Мъртви са от три или четири дни. Няма следи от упойващи средства или отрови, нито белези от убождане. Изглежда изгарянето е било единствената причина за смъртта.

Значи трябва да е станало бързо — еднократен удар на мълния. Иначе биха се опитали да избягат и щеше да има изгаряния и на други места. Такива нямаше. Само лицата и следите от обгаряне около яките.

Имаше бележка от Бейтс, следователя по смъртни случаи. Ако се съдело по вида им, възможно било да са убити с някакво ново оръжие. Затова препращал досието при нас. Не бихме ли могли да намерим в архивите на РАМО нещо, което би излъчило импулс топлина или светлина с ширина трийсетина сантиметра?

Седнах и се загледах в холографиите.

Леко оръжие с лъч, широк трийсет сантиметра? Лазери с такива параметри се произвеждат, но като бойни оръжия, използвани от орбита. Те направо биха изпарили главите, не биха ги овъглили.

Имаше и други възможности. Смърт от изтезания, при които главите са били държани неподвижно, навярно пристегнати, под огъня на рекламна ракета. Или някакъв странен нещастен случай в производствени условия — мощен взрив, който е сварил и двамата да наблюдават нещо, надвесени над него. Или даже лазерен лъч, отразен от изпъкнало огледало.

Нещастният случай можеше да се изключи. Начинът, по който бяха изоставени телата, намирисваше силно на вина, на нещо, което е трябвало да се прикрие. Може би Бейтс беше прав. Ново, незаконно оръжие.

А аз можех да съм страшно зает с търсенето му, тъкмо когато започнеше ловът на майки. РАМО има три основни функции: преследване на органоборсаджии; контролиране на технологиите по света — нови разработки, които биха могли да се използват за създаване на нови оръжия или да повлияят на световната икономика или на равновесието на силите между нациите; контрол върху спазването на Законите за раждаемостта.

Хайде, нека да бъдем честни. От трите може би най-важната е да следим как се спазват Законите за раждаемостта.

Органоборсаджиите не усложняват проблема с пренаселеността.

Контролирането на технологиите наистина е необходимо, но изглежда е влязло в сила твърде късно. Наоколо има достатъчно термоядрени електроцентрали, термоядрени ракети, термоядрени крематориуми и термоядрени станции за дестилиране на морска вода, за да може някой луд или група луди да вдигне във въздуха Земята или коя да е избрана част от нея.

Ако в някой район обаче много хора започнат да раждат незаконни деца, от останалата част от света ще се надигне страшен вой. В някои страни хората може да побеснеят дотолкова, че да зарежат контрола върху раждаемостта. И тогава? Сега на Земята сме осемнайсет милиарда. Не бихме могли да се справим с повече.

Затова ловът на майки е необходим. Но мен ме отвращава. Противно ми е да преследвам бедни болни жени, които са имали толкова отчаяно желание да родят деца, че са преминали през ада да избягват шест месеца противозачатъчните си инжекции. Ще се измъкна от тази работа, ако мога.

Направих няколко естествени неща. Пратих бележка до Бейтс в следствения отдел. Изпратете ми всички по-нататъшни подробности от аутопсиите и ми съобщете дали труповете са идентифицирани. Снимка на ретината и спектър на мозъчните вълни очевидно не можеха да се използват, но не беше изключено да установят нещо по генните кодове и отпечатъците на пръстите.

Известно време прекарах в догадки къде и най-вече защо са били държани двете тела три или четири дни, преди да бъдат оставени по начин, който е можел да се използва от самото начало. Но това си беше проблем на детективите от полицейския участък в Лос Анджелес. Нас ни интересуваше оръжието. Така че започнах да пиша заявка за търсене от компютъра — да ми намери джаджа, която работи с лъч, отговарящ на дадено описание. По начина на проникване в кожата, костта и мозъчната тъкан навярно можеше да се определи честотният спектър на светлината като функция на продължителността на излъчването, но реших да си спестя този труд. Платих за мързела си по-късно, когато компютърът ми избълва цял куп листа, в които се изброяваха всякакви машинарии, използващи светлинни лъчи, и трябваше да ровя из него.

Бях въвел командите и си почивах с още кафе и цигара, когато се обади Ордас.

Инспектор Хулио Ордас беше строен, мургав мъж с права черна коса и меки черни очи. За първи път го видях на телефонния екран, когато ми съобщи за убийството на мой добър приятел. Оттогава бяха минали две години, но все пак изтръпнах, като го видях.

— Здравей, Хулио. По работа или просто така?

— По работа, Джил. Съжалявам.

— Твоя или моя?

— И двете. Става дума за убийство, но също и за едно устройство… Можеш ли да го видиш зад мен? — Ордас излезе от полезрението ми и невидим се протегна да извърти телефонната камера.

Гледах в нечия всекидневна. Върху зеления килим на домашната трева имаше широко кръгло обезцветено петно. В средата му лежаха някакъв апарат и тялото на мъж.

Майтапеше ли се Хулио с мен? Трупът беше стар, почти мумифициран. Апаратът — едър и със загадъчна форма — излъчваше бледа, тайнствена синя светлина.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — запита доста сериозно Ордас.

— Не. Явно е някакво устройство. — Извън всякакво съмнение опитно устройство, без хубава пластмасова кутия, без прибрания вид и чистата изработка на продуктите от конвейер. Твърде сложно за разглеждане през телефонна камера, реших аз. — Да, прилича на нещо, което би ни заинтересувало. Можеш ли да ни го изпратиш?

Ордас отново се появи на екрана. Леко се усмихваше.

— Страхувам се, че няма да мога. Навярно ще се наложи да пратиш някого тук да го огледа.

— Къде се намираш?

— В апартамента на Реймънд Синклер на последния етаж в сградата на Родуолд в Санта Моника.

— Ще дойда лично — рекох.

Изведнъж почувствах, че устата ми пресъхва.

— Кацни на покрива, ако обичаш. Задържаме асансьора за оглед.

— Разбира се. — Затворих.

Реймънд Синклер!

Никога не бях срещал Реймънд Синклер. Той беше нещо като отшелник. Но РАМО веднъж си бе имало работа с него във връзка с едно от изобретенията му — устройството Огне-Стоп. И всеки знаеше, че напоследък той работи върху двигател за междузвездни полети. Беше само слух, разбира се… но ако някой е убил мозъка, който е знаел тази тайна…

Тръгнах.

 

 

Сградата на Родуолд представляваше триъгълна призма на четирийсет етажа с триъгълни балкони, издигащи се в редица на всяка от страните й. Балконите свършваха на трийсет и осмия етаж.

Покривът беше градина. Покрай едната му страна цъфтяха розови храсти, покрай другата се издигаха брястове, обвити в бръшлян, а покрай третата — миниатюрна гора от дръвчета бонсай. Площадката за кацане и покритият паркинг се намираха в средата. Пред таксито ми се спусна полицейска машина. Кацна, после се скри под козирката на паркинга, за да ми направи място да кацна на свой ред.

Появи се полицай в оранжева униформа, за да ме наблюдава, като кацам. Не можах да различа какво носи, докато не излязох от таксито. Беше въдица, каквато използват в открито море, все още в калъфа си.

— Мога ли да видя някакъв идентификационен документ, моля? — рече той.

В ръката си държах личната си карта на РАМО. Той й направи проверка в компютъра на полицейската машина, върна ми я и каза:

— Инспекторът ви чака долу.

— За какво ви е въдицата?

Полицаят се усмихна неочаквано и почти загадъчно.

— Ще разберете.

Напуснахме уханната градина по няколко бетонни стъпала. Отведоха ни в полузапълнена с инструменти стаичка, в която имаше тежка врата с шпионка. Ордас ни отвори от другата страна. Здрависахме се набързо и той погледна към полицая.

— Откри ли нещо?

— На шест преки оттук има спортен магазин — отвърна полицаят. — Собственикът ми позволи да я взема на заем, след като се увери, че съм запомнил името на магазина му.

— Да, сигурно ще се вдигне шум по този въпрос. Ела, Джил… — Ордас ме хвана за ръка. — Трябва да разгледаш онзи апарат, преди да го изключим.

Тук не миришеше на градина, но имаше… дъх на нещо отдавна умряло, който климатичната инсталация не бе прочистила напълно. Ордас ме отведе във всекидневната.

Обстановката вътре напомняше декор, подготвен за някакъв номер.

Домашната трева покриваше пода във всекидневната на Синклер от стена до стена. В рамките на идеален четириметров кръг между дивана и камината килимът беше кафяв и мъртъв. Навсякъде другаде тревата беше избуяла.

Мумията на мъж, облечен в изцапан панталон и пуловер с висока яка, лежеше по гръб в центъра на кръга. Човек можеше да предположи, че е мъртъв от шест месеца. Носеше голям ръчен часовник с допълнителни циферблати върху лицевата страна и фина платинена верижка, увиснала сега върху китката от кости и потъмняла кожа. Горната част на черепа бе отворена с удар — навярно с класическия тъп инструмент, лежащ до него.

Ако камината беше декоративна — почти със сигурност бе такава, никой не гореше дърва, — инструментите към нея вероятно наистина бяха антики от деветнайсети или двайсети век. В сандъчето липсваше ръженът. Един ръжен лежеше в средата на кръга, върху мъртвата трева до разлагащата се мумия.

Светещото, доста сложно на вид устройство се намираше точно в центъра на „магическия“ кръг.

Пристъпих напред, но рязък мъжки глас ме спря:

— Не влизай в този кръг на килима. По-опасно е, отколкото изглежда.

Познавах човека, който извика — младши лейтенант Валпредо, висок мъж с малки тънки устни и дълго изпито италианско лице.

— И на мен ми се вижда опасно — казах аз.

— Действително е опасно. Самият аз посегнах натам — обясни ми Валпредо — веднага след като пристигнахме. Мислех си, че мога да щракна ключа. Цялата ми ръка изтръпна. Мигновено. Абсолютно никакво усещане. Издърпах я бързо, но цяла минута след това беше като мъртва. После взеха да ме бодат иглички, сякаш съм спал върху нея.

Полицаят, който ме доведе, почти бе завършил сглобяването на въдицата.

Ордас махна по посока на кръга.

— Е? Виждал ли си някога подобно нещо?

Поклатих глава, загледан във виолетовото сияние на странния апарат.

— Каквото и да представлява, съвсем ново е. Този път Синклер наистина е успял.

Към пластмасова рамка с ръчно направени скоби бяха закрепени в неправилна редица соленоиди. Няколко ожулени петна върху пластмасата показваха къде по-рано са били свързвани, а после отстранявани други предмети. Дъска за хляб бе омотана в множество жици. Имаше шест големи батерии, свързани успоредно, а на три места към странна, тежка скулптурна фигура, която едва по-късно открихме, че е от чисто сребро, бяха закачени кабели. Среброто беше потъмняло почти до черно, а по краищата му личаха стари следи от пила.

Близо до центъра на устройството, точно пред сребърната скулптура, в блокче светла пластмаса бяха вградени два концентрични соленоида. Те блестяха в синьо, преливащо към виолетово. Батериите — също. Слабо доловимо виолетово мъждукане се излъчваше от апарата, като бе по-интензивно от външните части.

Това светене ме безпокоеше най-много. Стори ми се твърде театрално. Приличаше на нещо, което специалист по ефектите би добавил към евтина среднощна пиеска, за да представи лабораторията на някой луд учен.

Заобиколих кръга и разгледах по-отблизо часовника на мъртвеца.

— Пазете си главата от полето! — предупреди остро Валпредо.

Кимнах. Приклекнах извън границата на мъртвата трева. Часовникът на мъртвеца работеше като полудял. Стрелката за минутите се завърташе около циферблата за около седем секунди. Изобщо не можех да различа стрелката за секундите. Дръпнах се от дъгата на мъртвата трева и се изправих. Какъв ти междузвезден двигател. Тази светеща в синьо ужасия наподобяваше повече повредена машина на времето.

Огледах едностепенния ключ, прикрепен към пластмасовата рамка до батериите. От лостчето му, което бе в хоризонтално положение, висеше найлонова корда. Изглежда някой извън обсега на полето бе дръпнал ключа на включено, използвайки кордата. Но би трябвало да виси от тавана, за да го дръпне в положение изключено по този начин.

— Разбирам защо не можахте да ни го препратите в Щаба на РАМО. Няма как дори да го докоснете. Пъхнеш ли си ръката или главата само за секунда, ще останат без приток на кръв поне за десетина минути.

— Точно така — каза Ордас.

— Струва ми се, че бихте могли да бръкнете с пръчка и да бутнете онзи ключ.

— Може би. Тъкмо това ще се опитаме. — Той махна на човека с въдицата. — В тази стая нямаше нищо достатъчно дълго, за да стигнем ключа. Трябваше да пратим…

— Почакайте малко. Има един проблем.

Той ме изгледа. Полицаят с въдицата също.

— Този ключ може да предизвиква самоунищожение. Синклер бе известен като потайно копеле. Или… полето да има значителна потенциална енергия. Току виж нещо гръмнало.

Ордас въздъхна.

— Трябва да рискуваме, Джил. Измерихме въртенето на ръчния му часовник. Един час за седем секунди. Отпечатъци от пръсти и обувки, следи от пране, телесни миризми, паднали мигли — всичко изчезва за часове от по седем секунди.

Той даде знак и като се приближи, полицаят започна да прави опити да закачи ключа с въдицата.

— Мисля, че вече никога няма да разберем кога точно е бил убит — заяви Ордас.

Върхът на въдицата описа няколко широки кръга, спря се под ключа и се допря до него. Притаих дъх. Въдицата се огъна. Ключът щракна нагоре и виолетовата светлина изведнъж изчезна. Валпредо протегна ръка към полето, предпазливо, като че ли въздухът би могъл да е нажежен. Нищо не се случи и той се отпусна.

Тогава Ордас започна да дава заповеди. Двама мъже с престилки очертаха с тебешир местата на мумията и ръжена. После прехвърлиха трупа върху носилка, пъхнаха ръжена в найлонов плик и го сложиха до мумията.

— Идентифицирахте ли го вече? — попитах аз.

— Мисля, че да — отговори Ордас. — Реймънд Синклер си имаше собствен автодоктор…

— Виж ти какво имал. Тези неща са скъпи.

— Така е. Реймънд Синклер бе богат човек. Притежаваше горните два етажа на тази сграда, както и покрива. Според записите на автодоктора му преди два месеца са му били присадени нови зародиши на зъби. — Ордас посочи към сухите устни със свита кожа на мумията, под които новите зъби тъкмо се бяха подали.

Правилно. Синклер беше.

Неговият мозък бе направил чудеса, а някой го бе сплескал с прът ковано желязо. Междузвездният двигател… онова сияещо заплетено устройство? Или той е бил още в главата му?

— Който и да го е извършил, ще трябва да го хванем — казах аз. — Непременно. Дори и така… — Дори и така. Чудеса повече нямаше да има.

— Възможно е вече да сме я хванали — обади се Хулио.

Погледнах го въпросително.

— В автодоктора лежи едно момиче. Предполагаме, че е племенницата на д-р Синклер, Джанис Синклер.

 

 

Автодокторът беше стандартен, подобен на онези в аптеките — нещо като гигантски ковчег с дебели трийсетина сантиметра стени и контролно табло над главата, покрито с циферблати и червени и зелени лампички. Девойката лежеше по гръб, лицето й бе спокойно, вдишванията — леки. Спяща красавица. Ръцете й бяха пъхнати до раменете в търбуха на автодоктора, скрити от дебели гумени ръкави.

Беше толкова красива, че дъхът ми секна. Мека кестенява коса обграждаше електродния шлем; малки и изваяни нос и уста, гладка бледосиня кожа, осеяна със сребристи нишки…

Тялото й бе покрито със специалните краски на моден вечерен тоалет. Без тях въздействието щеше да е доста по-слабо. Оттенъците на синьото леко се меняха, за да подчертаят формите на тялото и линията на скулите. Сребристите линии също се променяха, като на места се сгъстяваха, насочвайки окото в определена посока — към върховете на гърдите или през лекото възвишение на коремния мускул към красив кръгъл пъп.

Скъпо бе платила за това боядисване. Но и без него щеше да е красива.

Някои от показанията на контролното табло светеха в червено. Натиснах бутона за разпечатване на диагнозата и бях стъписан. Автодокторът е бил принуден да ампутира дясната й ръка. Гангрена.

Очакваше я страхотен шок, когато се събудеше.

— Хубаво — рекох. — Загубила си е ръката. Това не я прави убиец.

— А ако бе грозничка? — запита Ордас.

Засмях се.

— Поставяш под съмнение безпристрастната ми оценка? Някои хора са умирали и за по-малко! — Въпреки това реших, че можеше да е прав. Имахме сериозни основания да мислим, че на убиеца би му липсвала ръка.

— Какво мислиш, че се е случило тук, Джил?

— Хм… както и да го погледнеш, убиецът сигурно е искал да вземе със себе си ъ… машината на времето на Синклер. Тя е безценна, от една страна. От друга, изглежда се е опитал да я настрои, така че да има алиби. Което означава, че е знаел за нея, преди да дойде тук. — Премислях всичко това. — Да речем, че се е подсигурил да има свидетели къде е бил няколко часа преди да се появи тук. Убил е Синклер в рамките на… да го кръстим генератора. Включил го е. Решил е, че часовникът на Синклер ще му каже колко време е спечелил. После би могъл да върне часовника назад и да си тръгне с генератора. Нямаше начин полицията да успее да определи кога е бил убит.

— Да. Обаче не го е сторил.

— На ключа виси онази корда. Трябва да го е включил от външната страна на полето… навярно защото не е искал да седи с трупа цели шест часа. Ако се бе опитал да излезе извън полето след включването му, би си блъснал носа. Да се излезе от полето към нормалното време е като да се мине през стена. Така че го е изключил, отдалечил се е извън обсега и е използвал онази найлонова корда, за да го включи отново. Може би е допуснал същата грешка като Валпредо — помислил е, че ще успее да влезе обратно в полето и тогава да го изключи.

Ордас кимна доволно.

— Точно така. За него — или за нея — е било много важно да го направи. Иначе не би имал нито алиби, нито печалба. Ако е продължавал да се опитва да проникне в полето…

— Да, би могъл да изгуби ръката си заради гангрена. Щеше да е удобно за нас, нали? Лесно щяхме да го открием. Но виж какво, Хулио, на момичето би му се случило същото, ако се е опитало да помогне на Синклер. Може да не е бил толкова очевидно мъртъв, когато тя се е прибрала.

— Възможно е дори да е бил жив — отбеляза Ордас.

Вдигнах рамене.

— Според фактите тя се е прибрала в един и десет със собствената си кола, която е все още на покрива. Монтирани са камери, които да следят площадката за кацане и покрития паркинг. Системата за сигурност на д-р Синклер е била доста добра. Снощи е пристигнало единствено момичето. Никой не си е тръгнал.

— Имаш предвид от покрива.

— Тези апартаменти, Джил, могат да бъдат напуснати само по два начина. Единият е през покрива, а другият — с асансьор през фоайето. Когато пристигнахме, асансьорът стоеше на този етаж и беше изключен. От никъде другаде в сградата не може да се включи управлението му.

— Значи някой би могъл да дойде дотук с него и после да го изключи… или може Синклер да го е изключил, преди да го убият… Схващам идеята ти. Както и да е станало, убиецът трябва да е все още тук. — Замислих се върху това, но заключението не ми хареса. — Не, нещо не се връзва. Как може да е била толкова умна, че да си подготви подобно алиби, а после да се затвори с трупа?

Ордас вдигна рамене.

— Блокирала е асансьора, преди да убие чичо си. Не е искала да я обезпокоят. Навярно това звучи разумно. След като ръката й е пострадала, трябва доста да е бързала да стигне до автодоктора.

Една от червените светлинки стана зелена. Зарадвах се. Момичето не приличаше на убиец.

— Когато спи, никой не прилича на убиец — измърморих под нос.

— Така е. Но тя се намира там, където би трябвало да бъде убиецът. Колко жалко. — Последното го каза на испански.

Върнахме се във всекидневната. Обадих се в Щаба на РАМО и поисках да пратят камион.

Апаратът не бе докоснат. Докато чакахме, взех камера на заем от Валпредо и заснех обстановката такава, каквато си беше. Разположението на елементите един спрямо друг можеше да е от значение.

Лабораторните специалисти лазеха по кафявата трева като използваха аерозолен спрей, за да накарат отпечатъците от пръсти да побелеят, а дребните капчици кръв да светнат в яркожълто. Върху апарата откриха множество отпечатъци, но абсолютно никакви върху ръжена. В тревата имаше жълта локва — на мястото, където бе лежала главата на мумията, — а оттам дълга следа като от охлюв, свършваща в края на ръжена. Изглежда някой се бе опитал да го измъкне от полето след падането му на пода.

Апартаментите на Синклер бяха просторни и удобни и заемаха целия последен етаж. На предпоследния се намираше лабораторията, където Синклер е вършел чудесата си. Обиколих я, придружен от Валпредо. Не беше особено внушителна. Приличаше на скъпо оборудвана работилница на любител. Инструментите бяха годни за сглобяване на вече готови части, но не биха помогнали да се построи нещо по-сложно.

… с изключение на компютърния терминал. Напомняше утроба, в чийто център стоеше стол със спускаща се облегалка, около който описваше пълен кръг холовизионен екран и имаше струпани достатъчно контролни панели, така че с проклетата машинария да се извърши полет до Алфа Центавър.

Тайните трябваше да са в този компютър! Аз обаче не се опитах да го използвам. Щеше да се наложи да пратим програмист от РАМО, за да свали защитите срещу достъп, които Синклер сигурно бе заложил в компютъра.

Камионът пристигна. Качихме наследството на Синклер по стъпалата до покрива, без да го разглобяваме. Частите му бяха закачени здраво върху рамката, а стълбите бяха широки и не много стръмни.

Прибрах се, седнал отзад в камиона. Изучавах генератора. Онова едро парче сребро напомняше донякъде птица в полет — триъгълник, който се управлява от студент по топология и от който стърчат кабели там, където са ъглите. Почудих се дали то бе сърцето на апарата или просто нещо за заблуда. Наистина ли пътувах заедно с междузвезден двигател? Възможно бе Синклер сам да е пуснал такъв слух, за да прикрие нещо. Или… имаше закон, който му забраняваше да работи по два проекта едновременно.

Очаквах реакцията на Бера.

Джексън Бера ни пресрещна в коридорите на Щаба на РАМО, докато пренасяхме апарата. Последва ни. Беше невъзмутим. Вкарахме го в главната лаборатория и започнахме да го сравняваме с холографиите, които бях направил, да не би нещо да се е откачило. Бера се бе облегнал на стената до вратата и ни наблюдаваше. Очите му започнаха постепенно да губят интерес, докато накрая сякаш бе готов да заспи.

Бях се запознал с него преди три години, когато се завърнах от астероидите и се присъединих към РАМО. Тогава той бе на двайсет и вече от две години беше РАМО. Баща му и дядо му също са били агенти на РАМО. Голяма част от обучението си дължах на Бера. И докато се учех да преследвам хора, които преследваха други хора, наблюдавах как му се отразява работата.

Един агент на РАМО трябва да е съпричастен. Необходимо му е умение да сглобява картина от съзнанието на жертвата си. Но Бера бе твърде съпричастен. Спомням си реакцията му, когато Кенет Греъм се самоуби — с един единствен токов удар през куплунга в черепа, надолу по проводника към центъра на удоволствието в мозъка му. Бера трепери в продължение на седмици. И при случая с Анубис в началото на миналата година. Когато разбрахме какво е направил този престъпник, Бера за малко не го уби на място. Не бих го обвинил.

Миналата година на Бера му писна. Прехвърли се в техническия отдел. Сложи край на лова на органоборсаджии. Сега ръководеше лабораторията на РАМО.

Той трябваше да поиска да разбере какво бе това тъй странно устройство. Чаках го да запита… а Бера продължаваше да наблюдава с лека усмивка. Най-накрая прозрях. Той си мислеше, че е шега — скърпил съм нещо, за да го поставя в затруднено положение.

— Бера… — рекох.

Той ме погледна весело и каза:

— Хей, човече, какво е това?

— Задаваш най-неудобните въпроси.

— Така е, разбирам как се чувстваш, но какво представлява? Харесва ми, интересно е, но какво си ми донесъл?

Разказах му всичко, което знаех. Когато свърших, той заяви:

— Не прилича много на нов космически двигател.

— Охо, и ти си го чувал, нали? Не, не прилича. Освен… — От самото начало ме мъчеше един въпрос. — Може да е предназначено за ускоряване на термоядрената експлозия, което би довело до по-голям коефициент на полезно действие на термоядрения двигател.

— Надали. Той и сега е над деветдесет процента, а тази джунджурия изглежда тежка. — Бера протегна ръка и леко докосна огънатия сребърен триъгълник с дългите си тънки пръсти. — Хм. Е, ще има да си поблъскаме главите.

— Успех. Аз се връщам в апартамента на Синклер.

— Защо? Интересното е тук. — Доста често ме бе чувал да мечтая, да се включа в междузвездна колония. Трябваше да знае как се чувствах при мисълта за по-добър двигател за междузвездните гемии.

— Ето как стоят нещата — обясних аз. — Разполагаме с уреда, но не знаем нищичко за него. Може да го повредим. Ще се опитам да намеря някой, който да знае нещо за генератора на Синклер.

— И кой ще е той?

— Онзи, който се е опитал да го открадне. Убиецът на Синклер.

— Щом казваш. — Но изглежда се съмняваше. Познаваше ме много добре. После добави: — Разбрах, че скоро ще има лов на майки.

— Ъ?

— Просто слух. Вие, момчета, сте късметлии. Когато баща ми постъпил в РАМО, работата била най-вече да се преследват майки. На практика органоборсаджиите още не се били организирали, а Законите за раждаемостта били нови. Ако не ги налагали със сила, никой нямало да им се подчини.

— Естествено. И хората хвърляли камъни по баща ти. Бера, тези дни са вече минало.

— Могат да се върнат. Раждането на деца е инстинкт.

— Бера, не съм дошъл да работя в РАМО, за да преследвам родители, нарушили закона. — Махнах и си тръгнах, преди да успее да отговори. Можех да мина и без напомняне за задълженията ми от страна на Бера, който бе свършил с лова на мъже и майки. Бях огледал добре сградата на Родуолд, когато кацах на покрива й тази сутрин. Сега имах добър изглед към нея от таксито, превърнало се в полицейска машина. Този път търсех пътища, по които е можело да се избяга от нея.

На етажите на Синклер нямаше балкони, а прозорците бяха изравнени със стената на сградата. Някой крадец-катерач доста би се затруднил с тях. Нямаха вид на лесно отварящи се.

Опитах се да забележа камерите, за които бе споменал Ордас, докато таксито се спускаше към покрива. Не можах да ги открия. Навярно бяха закачени в брястовете.

Защо се безпокоях толкова? Не бях станал РАМО, за да преследвам майки, машинарии или обикновени убийци. Хванах се с тази работа, за да платя за ръката си. Новата ми ръка бе стигнала до един клон на Световната банка за органи, след като е била взета от скривалището на заловен органоборсаджия. Някой почтен гражданин беше умрял насилствено върху плъзгащата се пътека в някой град, а сега ръката му бе част от мен.

Присъединих се към РАМО, за да преследвам органоборсаджии.

РАМО не се занимава с убийствата като такива. Апаратът вече не бе в ръцете ми. Разследването на някакво убийство не би ми спестило лова на майки. Освен това не познавах момичето. Не знаех нищо за нея, с изключение на факта, че се намираше там, където би трябвало да бъде убиецът.

Само защото беше хубава ли?

Горката Джанис. Когато се събуди… В продължение на цял месец се бях събуждал със същия замайващ шок, с мисълта, че дясната ми ръка я няма.

Таксито кацна. Долу ме чакаше Валпредо.

Мъчех се да анализирам… Колите не бяха единствените неща, които летяха. Но ако някой се опиташе да лети с онези опасни турбовитлови летоциклети в град, където може да падне върху пешеходец, нямаше да се страхува, че ще го обвинят в убийство, след като вече бе в нарушение и при всички случаи биха го пратили в банките за органи. А всяко нещо, което летеше, би трябвало да остави следи навсякъде, освен върху самата площадка за кацане. Би смачкало някой розов храст или дръвче бонсай или би се ударило в някой бряст.

Таксито се издигна с лек полъх на въздуха.

Валпредо ми се усмихваше.

— Мислителят! Какво ти хрумна?

— Питах се дали убиецът не е могъл да кацне върху покрива на закрития паркинг?

Той се обърна да огледа мястото.

— В края на покрива има монтирани две камери. Ако апаратът е достатъчно лек, наистина може да се кацне там, без камерите да го забележат. Покривът обаче няма да издържи кола. Във всеки случай никой не го е направил.

— Откъде знаеш?

— Ще ти покажа. Между другото огледахме системата с камерите. Почти сигурни сме, че никой не ги е пипал.

— И снощи никой не се е спускал на покрива, освен момичето?

— Никой. Никой не е кацал до седем тази сутрин. Погледни тук. — Бяхме стигнали до бетонните стъпала, които водеха надолу към апартаментите на Синклер. Валпредо сочеше една бляскава точка върху наклонения таван, на нивото на гърдите. — Това е единственият път за надолу. Камерата би засякла всеки, който влезе или излезе. Може да не хване лицето му, но поне би показала, че някой е минал. Снима шейсет кадъра в минута.

Слязох долу. Отвори ми един полицай.

Ордас говореше по телефона. Екранът показваше млад мъж със загоряло лице, който не се и опитваше да скрие смайването си. Ордас ми махна, жест да мълча, и продължи разговора.

— Значи ще бъдете тук след петнайсет минути? Ще ни окажете голяма помощ. Кацнете, ако обичате, на покрива. Все още изследваме асансьора.

Затвори и се обърна към мен.

— Андрю Портър, любовникът на Джанис Синклер. Твърди, че вечерта били с Джанис на гости. Тя го оставила у дома му около един часа.

— След което се е върнала право тук, ако тя е тази в автодоктора.

— Мисля, че трябва да е тя. Г-н Портър спомена, че кожата й била покрита със синя боя. — Ордас се намръщи. — Той изигра всичко много убедително, ако се е мъчел да ме излъже. Мисля, че не очакваше никакви проблеми. Учуден бе, че отговаря непознат, беше поразен, когато научи за смъртта на д-р Синклер, и се ужаси, щом разбра, че Джанис е пострадала.

След като бяха отстранени мумията и генераторът, сцената на убийството се бе превърнала в празен кръг кафява трева, тук-там белязана с ивици жълт химикал и очертания с бял тебешир.

— Имахме малко късмет — рече Ордас. — Днес сме 4 юни 2124 г. Д-р Синклер носеше ръчен часовник с календар. Датата му беше 17 януари 2125 г. Изключихме апарата в десет без десет, както си спомням, и ако часовникът е отбелязвал по един час на всеки седем секунди, които протичат извън полето, полето трябва да се е включило, при допустима малка грешка, към един часа през нощта.

— Значи ако момичето не го е извършило, то за съвсем малко е изпуснало убиеца.

— Точно така.

— Ами асансьорът? Възможно ли е все пак да е бил използван?

— Не. Разглобихме го. Беше на този етаж, блокиран ръчно. Никой не може да си е тръгнал с асансьора…

— Защо замълча така?

Ордас вдигна притеснено рамене.

— Онзи странен апарат действително не ми дава мира, Джил. Хванах се, че си мисля дали не може да обръща посоката на времето? Тогава убиецът би могъл да си тръгне с асансьор, който се е качвал нагоре.

И двамата се засмяхме.

— Най-напред — казах аз, — не вярвам в такива работи. Второ, нямал е със себе си апарата, за да го направи. Освен ако е избягал преди убийството. По дяволите, ето че накара и мен да разсъждавам по този начин.

— Бих искал да науча нещо повече за апарата.

— Бера го разучава. Ще ти съобщя веднага, щом каже нещо. А аз бих искал да разбера защо убиецът не е могъл да си тръгне.

Той ме изгледа.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Не може ли някой да е отворил прозорец?

— Не. Тези апартаменти са на четирийсет години. Когато са ги строили, смогът все още е бил ужасен. Очевидно д-р Синклер е предпочитал да се осланя на климатичната си инсталация.

— Ами апартаментът на по-долния етаж? Той сигурно има друг асансьор…

— Да, разбира се. Той принадлежи на Хауърд Родуолд, собственика на сградата… на тази верига от сгради всъщност. В момента той е в Европа. Апартаментът му е даден под наем на приятели.

— И надолу няма никакви стълби?

— Не. Внимателно претърсихме всички апартаменти.

— Добре. Знаем, че убиецът е разполагал с найлонова корда, защото е оставил парче от нея върху ключа на генератора. Изключено ли е да се е спуснал от покрива до балкона на Родуолд?

— Десет метра? Да, допускам, че е възможно. — Очите на Ордас светнаха. — Трябва да проверим. Но пак остават въпросите как е минал покрай камерата и дали е можел да влезе вътре през балкона.

— Да.

— Чуй следното, Джил. Друг въпрос. Как е смятал да се измъкне? — Наблюдаваше реакцията ми, която трябва да е била задоволителна, защото въпросът беше дяволски добър. — Виждаш ли, ако Джанис Синклер е убила чичо си, тогава никой от тези въпроси не би имал смисъл. А ако търсим някой друг, трябва да приемем, че плановете му са се провалили. Наложило му се е да импровизира.

— Аха. Значи би могло в плана му да влиза използването на родуолдовия балкон. Което означава, че е знаел как да се промъкне край камерата…

— Разбира се, че е знаел. Генераторът.

Правилно. Ако е дошъл да открадне генератора… А е трябвало да го направи на всяка цена, защото ако го откриехме тук, алибито му ставаше на пух и прах. Така че му се е налагало да го остави включен, докато го мъкне нагоре по стълбите. Да приемем, че това му е отнело около минута, което е само една осма от секундата в нормално време. Шанс едно на осем камерата да снима, а тя би уловила единствено някаква замазана следа…

— Охо!

— Какво има?

— Трябва да е възнамерявал да открадне апарата. Може ли да го е свалил до балкона на Родуолд с въже?

— Надали — отговори Ордас. — Тежеше повече от двайсет и пет килограма. Можел е да го занесе горе. Рамката му е удобна за носене. Но да го спусне с въже…

— Ще трябва да търсим някой страшен атлет.

— Най-малкото няма да се наложи да го търсим далече, за да го намерим. Нали предполагаме, че твоят хипотетичен убиец е дошъл с асансьора?

— Да. — Никой, освен Джанис Синклер, не е пристигал снощи през покрива.

— Асансьорът е бил програмиран да пуска само определени хора и да отпраща всички останали. Списъкът е късичък. Д-р Синклер не е бил общителен човек.

— И вие ги проверявате? Къде се намират, алиби и прочее?

— Разбира се.

— Има още нещо, което бихте могли да проверите — започнах аз. Но влезе Андрю Портър и трябваше да го отложа за по-късно.

Портър влезе небрежно, облечен в доста износен полупрозрачен цял комбинезон, който сигурно бе навлякъл, докато е тичал за такси. Бицепсите му се свиваха на топки под свободната тъкан, а коремните му мускули напомняха плочките на грамадна костенурка. Мускули на сърфист. Слънцето бе изсветлило косата му почти до бяло и лицето му бе с тъмнокафяв загар почти като на Джексън Бера. Бихте си помислили, че тъмният тен може да скрие пребледняването, но не бе така.

— Къде е тя? — попита той. Не изчака отговор. Знаеше къде се намира автодокторът и отиде там. Тръгнахме по петите му.

Ордас не го притесняваше. Изчака Портър да огледа Джанис, да натисне бутона за разпечатване на диагнозата и да я прочете от край до край. Едва тогава лицето му доби по-спокоен вид и цветът му се възвърна. Той се обърна към Ордас:

— Какво се е случило?

— Г-н Портър, знаете ли нещо за последния проект на д-р Синклер?

— Онзи компресор на времето ли? Да. Беше го сложил във всекидневната, когато идвах тук снощи… точно насред този кръг мъртва трева. Има ли някаква връзка?

— Кога пристигнахте?

— Ами около шест часа. Пийнахме някоя и друга чашка и чичо Рей ни показа апарата си. Не ни разправи много подробности. Просто ни демонстрира какво може да върши. — Портър лъсна насреща ни бляскави бели зъби. — Той работеше. Тази играчка е способна да свива времето! В нея можеш да изживееш целия си живот за два месеца! Гледахме го как се движи в полето, сякаш се опитвахме да проследим светкавичните движения на колибри. Безнадеждно. Той драсна клечка кибрит…

— Кога излязохте?

— Към осем. Вечеряхме в „Ирландското кафе на Чилър“ и… Слушайте, какво е станало тук?

— Има някои неща, които първо ние трябва да научим, г-н Портър. Снощи през цялата вечер ли бяхте с Джанис? Имаше ли и други с вас?

— Естествено. Вечеряхме сами, но после отидохме на нещо като забава. На плажа в Санта Моника. Един мой приятел има къща там. Ще ви дам адреса му. Някои от нас се върнаха отново в „Чилър“ около полунощ. После Джанис ме откара у дома.

— Казахте, че сте любовникът на Джанис. Тя не живее ли с вас?

— Не. Аз съм постоянният й любовник, ако може така да се каже, но тя по никакъв начин не е обвързана с мен. — Изглеждаше смутен. — Живее тук с чичо Рей. Живееше. О, по дяволите. — Той погледна към автодоктора. — Вижте, машината показва, че всеки момент ще се събуди. Може ли да й извадя една рокля?

— Разбира се.

Последвахме Портър в спалнята на Джанис, откъдето той взе за нея халат с цвят на праскова. Момчето започваше да ми харесва. Имаше добър инстинкт. Боята за вечеря не бе подходяща за сутрин след убийство. И той избра дреха с дълги свободни ръкави. Липсващата й ръка нямаше да личи толкова много.

— Наричате го чичо Рей — подхвърли Ордас.

— Да. Джанис му вика така.

— А той не възразяваше ли? Общителен ли беше?

— Общителен ли? Е, не, но ние се харесвахме. И двамата обичахме главоблъсканиците, разбирате ли? Разменяхме си криминални загадки и картинни мозайки. Слушайте, може да ви прозвучи глупаво, но сигурни ли сте, че е мъртъв?

— За съжаление, да. Мъртъв е, при това убит. Очакваше ли някого, след като вие си тръгнахте?

— Да.

— Той ли ви каза?

— Не. Но носеше риза и панталон. Когато бяхме сами, обикновено ходеше гол.

— Аха.

— По-възрастните рядко го правят — рече Портър. — Но чичо Рей беше в добра форма. Поддържаше се.

— Имате ли представа кого може да е очаквал?

— Не. Едва ли е било жена, не е имал среща, искам да кажа. Навярно някой от неговия бранш.

Зад него Джанис изпъшка.

Портър в миг се озова над нея. Постави ръка върху рамото й и я накара отново да легне.

— Стой спокойно, любима. Ей сега ще те измъкнем.

Тя изчака той да откачи ръкавите и другите приспособления.

— Какво е станало? — запита Джанис.

— Още не са ми казали — отвърна Портър с нотка на раздразнение. — Внимавай, като сядаш. Претърпяла си нещастен случай.

— Какъв не…? Оу!

— Ще се оправи.

— Ръката ми.

Портър й помогна да излезе от автодоктора. Ръката й завършваше с розова плът на пет сантиметра под рамото. Джанис остави Портър да я загърне в халата. Опита се да стегне колана му, но се отказа, когато установи, че се опитва да го направи с една ръка.

— Аз също съм губил веднъж ръката си — обадих се аз.

Тя ме погледна. Портър също.

— Джил Хамилтън. От полицията на Обединените нации. Наистина няма за какво да се безпокоите. Виждате ли? — Вдигнах дясната си ръка, като разтворих и свих пръсти. — В банките за органи търсенето на ръце не е особено голямо в сравнение с това на бъбреци, например. Възможно е дори да не ви се наложи да чакате. Както бе при мен. Чувствам ръката си, сякаш е тази, с която съм се родил, и тя ми служи също толкова добре.

— Как я загубихте? — поинтересува се тя.

— Откъсна я един метеор — отговорих не без гордост. — Докато събирах руда от астероидите в Пояса. — Не й разказах обаче, че ние сами бяхме причинили рояка метеори, като бяхме поставили неправилно бомбата върху един астероид, който искахме да придвижим.

— Помните ли как вие загубихте ръката си? — обърна се към нея Ордас.

— Да — потрепери тя. — Можем ли да идем някъде, където да седна? Чувствам се малко слаба.

Отидохме във всекидневната. Джанис твърде тежко се стовари на дивана. Може да беше от шока или липсващата ръка нарушаваше равновесието й. Помнех това усещане.

— Чичо Рей е мъртъв, нали? — рече тя.

— Да.

— Върнах се у дома и го заварих така. Лежеше до онази негова машина на времето, а отзад главата му бе цялата в кръв. Помислих, че може да е още жив, но видях, че апаратът работи — излъчваше онази виолетова светлина. Опитах се да докопам ръжена. Исках да го използвам, за да изключа апарата, но не можех да го хвана. Ръката ми не само бе станала безчувствена, но и не искаше да се движи. Нали знаете как, като ви изтръпне кракът, не можете да размърдате пръстите му… Успях да стигна дръжката на проклетия ръжен, когато обаче се опитах да го издърпам, той просто ми се изплъзна.

— Продължихте ли да се опитвате?

— Известно време. После… се отдръпнах да помисля. Нямах намерение да си губя времето, докато чичо Рей може би умираше там. Ръката ми беше вкаменена, като мъртва… Предполагам, че е била мъртва, нали? — Тя потръпна. — Гниещо месо. Точно на това миришеше. Внезапно се почувствах толкова слаба и замаяна, сякаш аз самата умирах. Едва успях да се пъхна в автодоктора.

— Добре, че сте успели — казах аз.

Кръвта отново се бе дръпнала от лицето на Портър, когато осъзна колко рисковано е било всичко.

— Очакваше ли чичо ви гости снощи? — запита Ордас.

— Мисля, че да.

— Защо смятате така?

— Не знам. Той просто… се държеше по такъв начин.

— Казаха ни, че сте стигнали в „Ирландското кафе на Чилър“ около полунощ. Вярно ли е?

— Предполагам. Пийнахме, после закарах Дрю у дома и самата аз се прибрах.

— Направо ли?

— Да. — Побиха я тръпки. — Паркирах колата и слязох долу. Усетих, че нещо не е наред. Вратата беше отворена. После видях чичо Рей да лежи до онзи апарат! Добре, че не изтичах право при него. Беше ни предупредил да не влизаме в полето.

— О? Тогава трябва да сте знаели, че не бива да посягате към ръжена.

— Е, да. Можех да използвам машата — заяви тя, като че ли идеята току що я бе осенила. — Точно толкова е дълга. Не се сетих за нея. Нямаше време. Разбирате ли, той лежеше там и умираше или вече бе мъртъв!

— Да, разбирам. Променихте ли по някакъв начин нещо от обстановката на убийството?

Тя се засмя горчиво.

— Допускам, че съм преместила ръжена с около пет сантиметра. После, когато почувствах какво става с мен, просто се втурнах към автодоктора. Беше ужасно. Като че ли умирах.

— Мигновена гангрена — определи Портър.

— Не сте заключвали, например, асансьора? — попита Ордас.

По дяволите! Трябваше да се сетя за това.

— Не. Обикновено го заключваме за през нощта, но този път нямах време.

— Защо питате? — обади се Портър.

— Асансьорът беше заключен, когато дойдохме — обясни му Ордас.

Портър се замисли.

— Тогава убиецът е излязъл през покрива. Трябва да го имате на снимка.

Ордас тъжно се усмихна.

— Тъкмо там е проблемът. Никакви коли не са напускали покрива снощи. И е пристигнала само една. Вашата, г-це Синклер.

— Но — започна Портър и спря. Размисли пак. — Полицаите включили ли са асансьора наново, след като са дошли?

— Не. Убиецът не е могъл да си тръгне, откакто сме тук.

— О-о.

— Ето какво се е случило — разправи Ордас. — Към пет и трийсет сутринта наемателите от… — спря да си припомни. — От 36А се обадили на отговорника по поддръжката на сградата за някаква миризма като на гнило месо, която идвала откъм климатичната инсталация. Той известно време търсил източника, но след като достигнал веднъж покрива, било очевидно…

— С какво превозно средство е стигнал до покрива? — прекъсна го Портър.

— Г-н Стийвс твърди, че е взел такси от улицата. Няма друг начин да се достигне частната площадка за кацане на д-р Синклер, нали?

— Не. Но защо го е направил?

— Навярно и друг път от лабораторията на д-р Синклер са се носили странни миризми. Ще го питаме.

— Ако обичате.

— Г-н Стийвс проследил миризмата до отворената врата на доктора и ни се обадил. Чакаше ни на покрива.

— Ами таксито му? — Портър здраво се бе хванал за следата. — Може убиецът просто да е чакал идването на това такси и когато Стийвс е свършил с него, да го е използвал, за да отиде някъде другаде.

— Отлетяло е веднага, след като Стийвс е слязъл. Имал е пулсатор за такси, ако му притрябва друго. Камерите са го снимали през цялото време, докато е било на покрива. — Ордас замълча. — Разбирате ли проблема?

Очевидно Портър разбра. Той прекара ръце през сламено-русата си коса.

— Смятам, че трябва да отложим обсъждането, докато не научим нещо повече.

Имаше предвид Джанис. Тя изглеждаше озадачена, не бе схванала опасността. Ордас обаче веднага кимна и се изправи.

— Много добре. Няма причина г-ца Синклер да не продължи да живее тук. Може да ви обезпокоим отново — каза й той. — А засега нашите съболезнования.

Той излезе и аз го последвах. Неочаквано това стори и Андрю Портър. В края на стълбите той спря Ордас, като сложи голямата си ръка върху рамото на инспектора.

— Мислите, че го е направила Джанис, нали?

Ордас въздъхна.

— Имам ли избор? Длъжен съм да разгледам тази възможност.

— Тя няма никакъв мотив. Обичаше чичо Рей. Живяла е, с малки прекъсвания, с него през последните дванайсет години. Няма и най-малък повод да го убива.

— Някакво наследство?

Изражението му стана кисело.

— Добре, има наследство, тя ще получи някакви пари. Джанис обаче не би се интересувала от такова нещо!

— Да-а. И все пак имам ли избор? Всичко, което знаем засега, ни показва, че убиецът не би могъл да напусне местопрестъплението. Веднага претърсихме апартаментите. Тук бяха само Джанис Синклер и убитият й чичо.

Портър преглътна отговора си и се замисли. Сигурно се изкушаваше. Любител-детектив, през цялото време с една крачка пред полицията. Да, Уотсън, тези жандарми имат таланта да пропускат очевидното… Но можеше да загуби твърде много.

— А човекът по поддръжката? — попита Портър. — Стийвс.

Ордас вдигна вежди.

— Да, разбира се. Трябва да разпитаме г-н Стийвс.

— Как са му се обадили от… ъ-ъ… 36А? По телефон от спалнята или от джобен телефон? Може вече да е бил на покрива?

— Не си спомням да го е казал. Но имам снимки от кацането на таксито му.

— Разполагал е с пулсатор за викане на такси. Може просто да го е извикал да дойде.

— И още нещо — обадих се аз, а Портър ме погледна с надежда. — Какво ще кажете за асансьора, Портър? Той е с памет, нали? Не би качил никой, който не е в списъка му.

— Освен ако чичо Рей не позвъни долу. Във фоайето има домофон. Но по това време на нощта не би пуснал никого, ако не го е очаквал.

— Значи, ако Синклер е очаквал колега, той или тя трябва да са в паметта му. Ами на слизане? Асансьорът ще ви закара ли до фоайето, ако не сте в списъка?

— Мисля, че… да.

— Ще ви закара — рече Ордас. — Асансьорът проверява пристигащите, а не тръгващите си.

— Защо тогава убиецът не го е използвал? Не говоря специално за Стийвс. Имам предвид всеки, който и да е бил. Защо просто не е слязъл с асансьора? Каквото и да е направил, това трябва да е било по-лесно.

Спогледаха се, но не казаха нищо.

— Добре. — Обърнах се към Ордас. — Когато проверявате хората от списъка, вижте дали някой от тях няма да се окаже с ранена ръка. Убиецът може да е сторил същото като Джанис — да си е повредил ръката, опитвайки се да изключи генератора. Освен това бих искал да видя кои са в този списък.

— Добре — отвърна Ордас и тръгнахме към полицейската кола в закрития паркинг. Когато Портър вече не можеше да ни чуе, той добави: — Как попадна РАМО в тази история, г-н Хамилтън? Защо се интересувате от това убийство?

Казах му същото, което бях казал и на Бера — че убиецът на Синклер може да е единственият жив експерт по машината на времето. Ордас кимна. Онова, което в действителност бе искал да разбере, беше: можех ли да обоснова правото си да давам заповеди на полицейския участък в Лос Анджелес по въпросите на местен случай? А аз му бях отговорил: да.

 

 

Доста простата система за сигурност на асансьора на Синклер можеше да запамети отпечатъците на пръстите и структурата на лицевите кости (които се сканираха надълбоко с радар и по този начин се избягваха проблемите, пораждани от модни бради и маскарадни костюми) на около сто души. Повечето хора познават не повече от сто души, плюс-минус десетина. Но Синклер бе включил в списъка само дванайсет, като се броеше и самият той.

РЕЙМЪНД СИНКЛЕР

АНДРЮ ПОРТЪР

ДЖЕНИС СИНКЛЕР

ЕДУАРД СИНКЛЕР СТАРШИ

ЕДУАРД СИНКЛЕР III

ХАНС ДРУКЪР

ДЖОРДЖ СТИЙВС

ПОЛИН УРТИЕЛ

БЕРНАТ ПЕТЪРФИ

ЛОРЪНС МУХАМАД ХИКС

БЕРТА ХОЛ

МЮРИЕЛ САНДЪСКИ

Валпредо не бе стоял без работа. Беше използвал полицейската кола и телефонния й апарат за кабинет, докато бе пазил покрива.

— Знаем кои са някои от тях — каза той. — Едуард Синклер Трети например е внук на Едуард Старши и брат на Джанис. Той е в Пояса, на Церес, където се опитва да се наложи като промишлен дизайнер. Едуард Старши е братът на Реймънд. Живее в Канзас Сити. Ханс Друкър, Берта Хол и Мюриел Сандъски живеят в района на Голям Лос Анджелес, но не знаем каква е връзката им със Синклер. Полин Уртиел и Бернат Петърфи са някакви техници. Хикс е юристът по патентите на Синклер.

— Предполагам, че можем да разпитаме Едуард Трети по телефона. — Ордас се намръщи. Телефонните разговори до пояса не бяха евтини. — Останалите…

— Може ли да предложа нещо? — намесих се аз.

— Естествено.

— Нека придружа този, който ще ходи да разпитва Хикс, Петърфи и Уртиел. Те навярно познават Синклер по професионална линия и ако човек има до себе си РАМО, спокойно би задавал подробни въпроси.

— Аз мога да поема тези разпити — предложи се сам Валпредо.

— Много добре. — Но Ордас продължаваше да гледа мрачно. — Ако този списък беше изчерпателен, щях да съм спокоен. За съжаление трябва да включим и възможността посетителят на д-р Синклер просто да е използвал домофона и да е помолил да го пуснат в асансьора.

 

 

Бернат Петърфи не отговаряше по телефона.

С Полин Уртиел се свързахме по джобния й телефон. Рязък контраалтов глас, без картина. Бихме желали да поговорим с нея във връзка с разследването на едно убийство, дали ще си е вкъщи днес следобед? Не. Следобед щяла да чете лекции, но към шест ще се прибере.

Хикс се появи съвсем мокър и без усмивка. Толкова съжаляваме, че ви изваждаме изпод душа, г-н Хикс. Бихме желали да поговорим с вас във връзка с разследването на едно убийство…

— Разбира се, заповядайте. Кой е убитият?

Валпредо му съобщи.

— Синклер? Рей Синклер? Сигурни ли сте?

Сигурни бяхме.

— О, господи. Слушайте, той работеше върху нещо важно. Междузвезден двигател, евентуално. Ако има някаква възможност да се запази апаратурата…

Успокоих го и затворих. Щом юристът по патентите на Синклер мислеше, че е звезден двигател… може пък наистина да беше такъв.

— Не прозвуча като човек, който се е опитвал да го открадне — рече Валпредо.

— Не. А дори и да го бе взел, не би могъл да твърди, че е негов. Ако той е убиецът, не това е търсел.

Движехме се с висока скорост, типична за полицейска кола. Колата беше автоматична, разбира се, но във всеки момент можеше да се наложи да използваме за нещо ръчното управление. Валпредо се концентрираше върху обстановката навън и говореше, без да ме гледа.

— Знаеш ли, ти и инспекторът не търсите едно и също нещо.

— Знам. Аз търся хипотетичен убиец. Хулио търси хипотетичен посетител. Ще е трудно да се докаже, че не е имало такъв, но ако Портър и момичето казват истината, навярно Хулио ще успее да докаже, че посетителят не го е извършил.

— Което оставя възможността да е момичето — заключи той.

— На чия страна си?

— На ничия. Единственото, което правя, е да си задавам интересни въпроси. — Той ме изгледа косо. — Ти обаче си доста сигурен, че не е момичето.

— Да.

— Защо?

— Не знам. Навярно защото си мисля, че мозъкът не й стига за това. Убийството не е от простите.

— Тя е племенница на Синклер. Не може да е пълен идиот.

— Наследствеността не действа така. Може и да се заблуждавам. Навярно заради ръката й. Загубила е едната си ръка и има предостатъчна причина за тревоги. — Помолих да използвам телефона в колата, за да се поровя из архивите в компютъра на РАМО.

ПОЛИН УРТИЕЛ. Родена Пол Уртиел. Докторска дисертация по плазмена физика от Калифорнийския университет в Ирвин. Смяна на пола и официална смяна на името през 2111 г. Преди шест години е била една от кандидатките за Нобелова награда за изследване на потискащия ефект на заряда в дезинтегратора на Слейвър. Височина: 173 см. Тегло: 65 кг. Омъжена за Лорън Мухамад Хикс от 2117 г. Запазила си е (казано по-свободно) моминското име. Живеят отделно.

 

БЕРНАТ ПЕТЪРФИ. Докторска дисертация по субатомна физика и свързани с нея области, защитена в Масачузетския технологичен институт. Диабетик. Височина: 170 см. Тегло: 70 кг. През 2119 г. получил отказ на молба за разрешение според Законите за раждаемостта. Оженил се през 2118, разведен от 2122 г. Живее сам.

 

ЛОРЪНС МУХАМАД ХИКС. Диплом за завършено образование по физика. Член на адвокатската колегия. Височина: 183 см. Тегло: 90 кг. Изкуствена лява ръка. Вицепрезидент на КСТ (Комитет за спиране на трансплантациите).

— Интересно как човешката ръка непрестанно изниква в този случай — забеляза Валпредо.

— Да. — Включително въображаемата ръка на едно РАМО, чието място не беше тук. — Хикс е дипломиран физик. Навярно би могъл да накара хората да помислят, че генераторът е негов. Или поне така си е мислел.

— Не се опита да изпързаля нас.

— Да предположим, че снощи се е провалил. Не е задължително да иска генераторът да бъде загубен за човечеството, нали?

— Как е излязъл?

Не отговорих.

 

 

Хикс живееше в островърха кула, висока почти километър и половина. Едно време Иглата на Линдстетър трябва да е била най-високото здание, строено някога, преди да започнат да изграждат аркологиите. Кацнахме върху някаква площадка на една трета от височината й, а после се спуснахме по шахта десет етажа надолу.

Когато отвори вратата, беше облечен в яркожълти панталони и мрежеста фланела. Кожата му бе доста тъмна, а косата — пухкаво черно глухарче със сиви нишки. По телефона не бях отгатнал коя ръка каква е, а и сега не можех. Той ни покани, седна и зачака въпросите.

Къде е бил снощи? Има ли алиби? Значително би ни помогнало.

— Съжалявам, обаче нямам. Прекарах нощта в работа над едно доста заплетено дело. Надали биха ви интересували подробностите.

Отвърнах му, че ме интересуват.

— В действителност отнася се за Едуард Синклер… племенника на Рей. Той е емигрант в Пояса и е направил някакъв проект по промишлен дизайн, който би могъл да се пригоди за Земята. Шарнирно съединение за химически ракетен двигател. Проблемът не е в това да бъде особено различно от съществуващите модели, а да бъде по-добро. Патентът му в Пояса е наред, но законите на ОН са други. Не можете да си представите юридическата главоблъсканица.

— Има ли вероятност да загуби?

— Не, просто нещата могат да се усложнят, ако една фирма, наречена „Огнена буря“, реши да оспорва делото. Искам да съм готов за това. В краен случай дори мога да извикам момчето обратно на Земята. Но никак не ми се ще да го правя. Има болно сърце.

Обаждал ли се е Хикс на някого по телефона, например на някой компютър, докато се е подготвял през тази нощ?

Хикс мигновено светна.

— О, да. Непрестанно, през цялата нощ. Добре, ето че имам алиби.

Нямаше смисъл да му казвам, че такива обаждания могат да се направят отвсякъде.

— Имате ли представа къде е била съпругата ви през последната нощ? — запита Валпредо.

— Не, не живеем заедно. Тя е на триста етажа над главата ми. Бракът ни е отворен… може би твърде отворен — добави тъжно той.

Голяма е вероятността Реймънд Синклер снощи да е очаквал гост. Има ли Хикс някаква идея…?

— Той познаваше няколко жени — отговори Хикс. — Можете да попитате тях. Берта Хол е около осемдесетте, приблизително на възрастта на Рей. Не е особено умна — в сравнение с Рей — но като него гледа да се поддържа. Ходят на туристически походи, играят тенис, може би спят заедно, а може би — не. Мога да ви дам адреса й. После имаше някаква Мюриел. Беше хлътнал по нея преди няколко години. Сега трябва да е на трийсет. Не знам дали още се виждат.

Познаваше ли Синклер и други жени?

Хикс вдигна рамене.

Кого познаваше от професионалния си кръг?

— О, боже, този списък е безкраен. Чували ли сте нещо за начина, по който Рей работеше? — Не дочака отговор. — Най-често използваше компютърни постановки. Всеки опит в неговата област би струвал милиони, че и повече. Това, в което беше много добър, бе да създава компютърен аналог на необходимия му опит. Да вземем, о-о… Сигурен съм, че сте чували за молекулната верига на Синклер.

Да, дявол да го вземе. Използвахме я за теглене на буксир в Пояса — нищо друго не бе достатъчно леко и достатъчно здраво. Отделната й нишка беше почти невидима, но можеше да среже стомана.

— Не започваше да работи с действителна постановка, докато не бе окончателно готов с крайното решение. Каза ми, че цели четири години е правил молекулен дизайн с помощта на компютърни аналози. Най-трудната част били краищата на молекулата. Докато не се решал този проблем, молекулата щяла да се разпада по краищата от мига, в който завършело изграждането й. Когато най-накрая получил исканият резултат, наел промишлена химическа лаборатория да му го изработи.

— Та ето какво имам предвид — продължи Хикс. — Той наемаше други хора да вършат конкретната работа, след като вече знаеше какво му трябва. А хората, които наемаше, знаеха какво правят. Познаваше най-добрите физици, химици и теоретици на полето навсякъде по Земята и в Пояса.

Като Полин ли? Като Бенат Петърфи?

— Да, Полин веднъж свърши някаква работа за него. Не мисля, че би го направила втори път. Не й харесваше, че цялата заслуга си оставаше негова. Би предпочела да работи за себе си. Не я упреквам.

Можеше ли да се сети за някого, който би поискал да убие Реймънд Синклер?

— Бих казал, че това е ваша работа — рече Хикс, като вдигна рамене. — Рей не обичаше да дели заслугите за нещо с когото и да било. Навярно някой, с когото е работил, му е имал зъб. Или може някой да се е опитал да открадне последния му проект. Знаете ли, не бях много наясно какво се мъчеше да направи, но ако то проработеше, щеше да е с фантастична стойност, и то не само от гледна точка на парите.

Валпредо леко сумтеше, сякаш вече губеше търпение.

— Ще разрешите ли да ви задам един личен въпрос? — казах аз.

— Питайте.

— Ръката ви. Как сте я загубили?

— Роден съм без нея. Не заради нещо в гените, просто съм бил в лошо положение преди раждането. Появил съм се на бял свят с една ръка и с нещо като пуешки ядец, стърчащо от другото рамо. Когато бях вече достатъчно голям, за да могат да ми трансплантират ръка, знаех, че не я искам. Желаете ли да чуете стандартното слово?

— Не, благодаря, но се питам колко добра е изкуствената ви ръка. Аз самият нося трансплантат.

Хикс ме огледа внимателно за някакви признаци на морално разложение.

— Предполагам, че сте също така и един от онези хора, които продължават да гласуват смъртно наказание за все повече и повече обикновени прегрешения.

— Не, аз…

— В крайна сметка, ако банките за органи останат без криминални престъпници, ще изпаднете в затруднено положение. Може да ви се наложи да живеете с грешките си.

— Не, аз съм един от онези, които спряха втория закон за трупчетата и запазиха тази група от прехвърляне в банките за органи. А си вадя хляба с преследване на органоборсаджии. Нямам обаче изкуствена ръка и допускам, че причината за това е, че съм гнуслив.

— Гнус ви е, че ще бъдете отчасти механичен? Чувал съм тази версия — заяви Хикс. — Но бихте могли да се гнусите и в другия случай. Това, което е в мен, е изцяло мое, а не част от мъртвец. Признавам, че възприятията не са съвсем същите, но аз ги смятам за достатъчно добри. И… вижте.

Сложи ръка на рамото ми и стисна. Почувствах, че костите ми са на път да се счупят. Не извиках, но ми бе необходимо усилие.

— Не вложих цялата си сила — поясни той. — А и разполагам с нея през целия ден. Тази ръка не се уморява.

Той ме пусна.

Попитах го дали не възразява да изследвам ръцете му. Не възрази. Хикс обаче не знаеше нищо за въображаемата ми ръка.

Опипах сложните пластмасови елементи на изкуствената му ръка, костта и мускулната структура на другата. Интересуваше ме именно истинската.

Когато се върнахме в колата, Валпредо запита:

— Е?

— Нищо му няма на истинската ръка — отговорих аз. — Никакви белези.

Валпредо кимна.

Но полето на ускореното време не би засегнало пластмасата и батериите, помислих си аз. И ако е възнамерявал да спусне двайсет и петкилограмовия генератор два етажа по-долу с найлоново въже, изкуствената му ръка разполагаше с достатъчно сила.

 

 

Обадихме се на Петърфи от колата. Беше си в къщи. Дребен мъж, възмургав, с благо лице и права, бляскава черна коса, започнала да оплешивява над челото. Очите му мигаха и се свиваха, като че ли светлината бе твърде ярка, и имаше измачкания вид на човек, който е спал с дрехите си. Запитах се дали не сме нарушили следобедната му дрямка.

Да, би се радвал да помогне на полицията при разследването на убийство.

Общежитието на Петърфи беше като плочка от стъкло и бетон, кацнала върху лицето на една крайбрежна скала в Санта Моника. Апартаментът му гледаше към морето.

— Скъп е, но си заслужава заради гледката — каза той, като ни покани да седнем във всекидневната.

Завесите бяха спуснати срещу следобедното слънце. Петърфи се бе преоблякъл. Забелязах буцата в горната част на левия му ръкав, където капсулата с инсулин и автоматичното подхранващо устройство бяха прикрепени към костта на ръката.

— Е, какво мога да направя за вас? Не ви чух да споменавате кой е бил убит.

Валпредо му каза. Беше шокиран.

— О, боже! Рей Синклер. Само не знам как ще се отрази това върху… — Изведнъж млъкна.

— Моля ви, продължете — настоя Валпредо.

— Работехме заедно върху нещо. Нещо… наистина революционно.

Междузвезден двигател ли?

Беше изумен. Но се пребори със себе си и рече:

— Да. Смяташе се, че трябва да го държи в тайна.

Признахме, че сме виждали апарата в действие. Как можеше свиването на времето да служи за междузвезден двигател?

— Не е точно така — възрази Петърфи. Отново превъзмогна себе си. — През цялото време е имало неколцина оптимисти, които просто са мислили, че след като масата и инерцията винаги са били свързвани въз основа на човешкия опит, не е нужно тази връзка да е всеобщ закон. Това, което Рей и аз направихме, бе да създадем условия за ниска инерция. Разбирате ли…

— Безинерционен двигател!

Петърфи енергично закима.

— Да, по принцип. Здраво ли е устройството? Ако не…

Успокоих го по този въпрос.

— Добре. Тъкмо щях да кажа, че ако е била унищожена, бих могъл да я създам наново. Сам свърших повечето работа по построяването й. Рей предпочиташе да работи с мозъка, а не с ръцете си.

Посещавал ли е Петърфи снощи Синклер?

— Не. Вечерях в ресторант надолу по брега, после се върнах у дома и гледах холостената. За кой час ми е нужно алиби? — попита той на шега.

Валпредо му го уточни. Шеговитата усмивка се превърна в нервна гримаса. Не, излязъл от „Мейл Шърт“ малко след девет. Не можеше да докаже къде е бил след този час.

Имаше ли някаква представа кой би поискал да убие Реймънд Синклер?

Петърфи не желаеше да отправя директни обвинения, както разбрахме. Можеше да е някой, с когото бе работил в миналото, или някой, когото бе обидил. Рей смяташе по-голямата част от човечеството за глупаци. Или… бихме могли да разгледаме случая с разрешителното на брата на Рей.

— Разрешителното на Едуард Синклер ли? — обади се Валпредо. — Какво е станало?

— Наистина бих предпочел да научите историята от някой друг. Може би знаете, че на Едуард Синклер му бе отказано правото да има деца заради наследствено болно сърце. И внукът му го има. Поставя се въпросът дали наистина той е свършил работата, която му е донесла разрешителното.

— Но това трябва да е било преди четирийсет или петдесет години. Как може да доведе до убийство сега?

Петърфи обясни търпеливо.

— Едуард се сдоби с дете благодарение на специално разрешително за изключение в рамките на Законите за раждаемостта. А сега има двама внуци. Да допуснем, че тази история се преразгледа. Внуците му ще загубят правото да имат деца. Те ще са незаконни. Дори могат да загубят правото си на наследство.

Валпредо кимаше.

— Да. Ще проучим този въпрос, със сигурност.

— Самият вие неотдавна сте подали молба за такова разрешително. Предполагам вашият… ъ-ъ-ъ…

— Да, диабетът ми. По никакъв начин не пречи на живота ми. Знаете ли от колко време използваме инсулин срещу диабета? Почти от двеста години! Тогава какво значение има, че съм диабетик? Дори да се предаде на децата ми.

Гледаше ни в очакване на отговор. Но не получи.

— Законите за раждаемостта обаче ме лишиха от деца. Знаете ли, че загубих съпругата си, защото Съветът ми отказа разрешително? А го заслужавах. Трудът ми върху плазмените потоци в слънчевата протосфера… Е, няма да ви изнасям лекция по въпроса, нали? Но той може да се използва за предсказване на протонните бури в близост до всяка звезда от тип G. Всеки колониален свят дължи нещо на труда ми!

Преувеличава, помислих си. Протонните бури оказваха влияние предимно на минните операции в астероидите…

— Защо не отидохте в Пояса? — запитах аз. — Там биха ви почитали заради труда ви, а и няма Закони за раждаемостта.

— Разболявам се извън Земята. От биоритмите е, няма нищо общо с диабета. Половината човечество страда от нарушение на биоритмите.

Изпитах съжаление към този човек.

— Все още можете да получите разрешително. За работата си върху безинерционния двигател. Това не би ли върнало жена ви?

— Не… знам. Съмнявам се. Оттогава минаха две години. Във всеки случай не може да се каже какво ще реши Съветът. Миналия път мислех, че ще получа разрешително.

— Ще ми позволите ли да разгледам ръцете ви?

Той ме изгледа учудено.

— Какво?

— Бих желал да разгледам ръцете ви.

— Много любопитно искане. Защо?

— Има голяма вероятност снощи убиецът на Синклер да си е наранил ръката. А сега ще ви напомня, че действам от името на полицията на ОН. Ако сте бил засегнат от страничните ефекти на евентуален космически двигател, такъв, който би могъл да се използва от колонисти от Земята, значи укривате веществено доказателство за… — Млъкнах, защото Петърфи бе станал и си сваляше туниката.

Не му беше приятно, но стоя мирен за прегледа. Ръцете му изглеждаха нормално. Прокарах собствените си ръце по всяка от тях, свих ставите му, разтрих кокалчетата. Вътре в плътта плъзнах върховете на въображаемите си пръсти по дължината на костите. На седем сантиметра под раменната става костта бе станала на възел. Опипах мускулите и сухожилията…

— Дясната ви ръка е трансплантат — констатирах аз. — Трябва да е била оперирана преди около шест месеца.

— Може би не си давате сметка — наежи се той, — но хирургическата намеса за пришиване на собствената ми ръка би показала същите белези.

— Такъв ли е случаят?

Гневът го накара да говори по-точно.

— Да. Извършвах опит и стана експлозия. Ръката ми беше почти откъсната. Привързах й турникет и успях да стигна до автодоктора, преди да изгубя съзнание.

— Можете ли да го докажете?

— Съмнявам се. Никога и на никого не съм казвал за този инцидент, а автодокторът едва ли пази записите. Във всеки случай мисля, че за вас ще е още по-трудно да го докажете.

— Така е.

Петърфи си облече отново туниката.

— Свършихте ли вече? Много съжалявам за смъртта на Рей Синклер, но не виждам какво общо може да има тя с глупостта ми отпреди шест месеца.

И аз не виждах. Тръгнах си.

 

 

Отново в колата. Беше седемнайсет и двайсет — можехме да хапнем по пътя към дома на Полин Уртиел.

— Мисля, че бе трансплантат. А той не искаше да го признае. Трябва да е ходил при някой органоборсаджия.

— Защо ще го прави? Не е чак толкова трудно да се вземе ръка от обществените банки за органи.

Замислих се върху това.

— Прав си. Но ако е нормален трансплантат, ще има запис. Е, може да се е случило и така, както казва.

— Аха.

— Какво ще кажеш за следното? Извършвал е опит и той е бил незаконен. Нещо, което би могло да предизвика замърсяване в града или дори да има нещо общо с радиацията. Получил е радиационни изгаряния по ръката. Ако отидел в обществена банка за органи, са щели да го арестуват.

— И това се покрива с фактите. Можем ли да го докажем?

— Не знам. Иска ми се. Той би могъл да ни каже как да открием онзи, за когото е работил. Нека поразровим малко. Навярно ще успеем да открием върху какво е работил преди шест месеца.

 

 

Полин Уртиел отвори вратата в мига, в който позвънихме.

— Здравейте! Току-що си дойдох. Мога ли да ви предложа по едно питие?

Отказахме. Въведе ни в мъничко апартаментче с куп мебели, сгъващи се в тавана. Сега се виждаха канапе и масичка за кафе. Останалите неща съществуваха като очертания по тавана. От гледката през картинния прозорец секваше дъхът. Тя живееше близо до върха на Иглата на Линдстетър, на около триста етажа над съпруга си.

Беше висока и стройна, със структура на лицето, която би била женствена за мъж. За жена изглеждаше съвсем леко мъжка. Добре оформените гърди можеха да са от плът или пластмаса, но и в двата случая хирургически присадени.

Тя свърши със забъркването на голяма напитка и се присъедини към нас върху канапето. Започнаха въпросите.

Имаше ли някаква представа кой би могъл да иска смъртта на Реймънд Синклер?

— Надали. Как е починал?

— Някой е разбил черепа му с ръжен — отговори Валпредо.

Ако не споменеше генератора, и аз нямаше да го сторя.

— Колко старомодно. — Контраалтът й стана леден. — И то с неговия собствен ръжен, предполагам. От собственото му сандъче до камината. Този, когото търсите, е традиционалист. — Изгледа ни над рамките на очилата си. Очите й бяха огромни, клепачите украсени с полупостоянна татуировка на чифт веещи се флагчета на ОН. — Това не помага много, нали? Бихте могли да попитате някой, който е работил с него върху последния му, какъвто и да е бил, проект.

Звучеше като думите на Петърфи, помислих си аз. Но Валпредо рече:

— Задължително ли е да е имал сътрудник?

— Обикновено в началото работи сам. Но някъде по средата включва хора, за да решат каква ще е реалната опитна постановка и да я изградят. На практика никога не е правил нищо сам. Всичко бе само в паметта на компютъра. За да стане действителност, му трябваше някой друг. А той никога не признаваше заслугите на другите.

Тогава хипотетичният му сътрудник трябва да е разбрал колко малко се зачита работата му и… Но Уртиел поклати глава.

— Говоря за някой психично болен, не за човек, който наистина е бил измамен. Синклер никога не предлагаше дори и частица участие в това, което правеше. Винаги показваше дяволски ясно какво и защо става. Знаех какво върша, когато му построих прототипа на Огне-Стоп, и знаех какво правя, когато го напуснах. Всичко беше негово. Той използваше опита ми, не мозъка ми. Исках да създам нещо оригинално, нещо мое.

Имаше ли Полин някаква представа какъв е бил настоящия проект на Синклер?

— Съпругът ми може да знае. Лари Хикс, живее в същата сграда. Пуска загадъчни намеци, а когато поискам повече подробности, ми показва ей-тази усмивка… — Внезапно тя самата се усмихна. — Ще разбере, че се интересувам. Но няма да каже.

Време бе да взема думата или никога нямаше да успеем да зададем някои въпроси.

— Аз съм РАМО. Това, което ще ви кажа, е тайна — рекох аз.

И й разказах каквото знаехме за генератора на Синклер. Може би Валпредо ме гледаше с неодобрение, а може би — не.

— Знаем, че полето уврежда човешката ръка за няколко секунди. Това, което искаме да разберем — заявих аз, — е дали убиецът сега не се разхожда сред нас с полуразложена ръка… или крак, ако…

Тя се изправи и смъкна горната половина от дрехата си до кръста.

Приличаше много на истинска жена. Ако не знаех… че защо трябваше да има значение? Днес операциите по промяна на пола бяха цялостни и съвършени. Да върви по дяволите, бях на работа. Валпредо изглеждаше равнодушен и ме изчакваше.

Обходих нейните две ръце с очите си и с трите си ръце. Нямаше нищо. Нито драскотина.

— Краката ми също ли?

— Не, ако можете да стоите върху тях — отвърнах.

Следващият въпрос. Можеше ли изкуствена ръка да функционира в полето?

— Лари ли? Имате предвид Лари! Не сте с всичкия си.

— Приемете го като хипотетичен въпрос.

Тя вдигна рамене.

— Вашето предположение ще е също толкова добро, колкото и моето. Все още няма експерти по безинерционните полета.

— Имаше един. И той е мъртъв — напомних й аз.

— Всичко, което знам, съм научила от сериите за Грей Ленсман по холовизията като дете. — Изведнъж се усмихна отново. — Онази научнофантастична поредица…

— И вие ли? — засмя се Валпредо. — Често я гледах по време на час върху екрана на малък джобен телефон. Един ден учителят ме хвана.

— Сигурно. А после станахме прекалено големи за него. Твърде слабо. Онези безинерционни кораби… Убедена съм, че един безинерционен кораб не би се държал като тях. Навярно не може да се избегне ефектът на свиване на времето. — Отпи дълга глътка от питието си, остави го и каза: — И да, и не. Би могъл да бръкне, но… не схващате ли проблема? Нервните импулси, които задвижват моторите в ръката на Лари, ще постъпват в полето страшно бавно.

— Естествено.

— Но ако Лари стисне, да речем, нещо в ръката си и бръкне в полето с него, навярно юмрукът му ще остане затворен. Ще може да удари Рей с… Не, няма да може. Ръженът ще се движи не по-бързо от ледник. Рей просто ще се отдръпне.

Също така не би могъл и да измъкне ръжена от полето. Юмрукът му не би се свил, след като влезе в полето. Би могъл обаче да се опита и въпреки това да си отиде с невредима ръка, разсъждавах аз.

Знаеше ли Уртиел нещо за обстоятелствата около даването на разрешително на Едуард Синклер?

— О, това е стара история — отговори тя. — Чувала съм за нея, разбира се. Но какво общо може да има тя с убийството на Рей?

— Не знам — признах си. — Просто опипвам почвата.

— Е, навярно ще научите повече подробности от архивите на ОН. Едуард Синклер е работил върху математическия апарат на полетата, които загребват междузвезден водород за товарните компресороботи. Разрешителното му беше вързано в кърпа. Най-сигурният начин да се сдобие човек с него е да направи откритие в каквато и да е област, която има нещо общо с междузвездните колонии. Всеки път, когато помогнете на някой да напусне Земята, населението й спада с единица.

— Какво лошо има в това?

— Нищо, което някой би могъл да докаже. Не забравяйте, че тогава току-що бяха приети Законите за ограничаване на раждаемостта. Нямаше да могат да издържат истинска проверка. Едуард Синклер обаче е човек на чистата математика. Той работи с теория на числата, а не с практически приложения. Виждала съм уравненията на Едуард и те много приличат на нещо, което би измислил Рей. А Рей никога не се е нуждаел от разрешително. Никога не е желал деца.

— Затова мислите, че…

— Хич не ме интересува кой е усъвършенствал компресороботите. За да се измами така Съвета по раждаемостта се иска мозък. — Тя глътна остатъка от питието си и остави чашата. — Да се размножават умни хора никога не е грешка. Нито е предизвикателство към Съвета по раждаемостта. Хората, които злоупотребяват, са тези, които се крият, когато дойде време за инжекциите им, раждат си децата, а после вдигат олелия до небето, когато Съветът трябва да ги подложи на стерилизация. Като станат твърде много, изобщо няма да имаме Закони за раждаемостта. А това… — Нямаше нужда да се доизказва.

Знаеше ли Синклер, че Полин някога е била Пол? Тя ме зяпна учудено.

— Какво общо има това, да го заглушат дано, с цялата тази работа?

Питах се дали Синклер не е изнудвал Уртиел с тази информация. Не за пари, а заради заслугите за някое откритие, което са направили заедно.

— Просто опипвам почвата — отвърнах аз.

— Е… както и да е. Не ми е известно дали Рей е знаел или не. Никога не е повдигал въпроса, но и никога не ме е задявал като жена, а преди да ме наеме, трябва да ме е проучил. Освен това, да ви кажа, Лари не знае. Ще съм ви благодарна, ако не го изтървете пред него.

— Добре.

— Виждате ли, той има деца от първата си жена. Аз не го лишавам от деца… Навярно се омъжи за мен, защото можех донякъде… да разбирам по мъжки нещата. Може би. Но той не го знае и не искам да знае. Не съм сигурна дали би се разсмял или би ме убил.

 

 

Помолих Валпредо да ме остави в Щаба на РАМО.

Онзи странен апарат действително не ми дава мира, Джил…

И наистина не би трябвало, Хулио. Полицията на Лос Анджелес не е обучена да разследва убийства на фона на кошмарите на луди учени.

Приемах, че Джанис не бе подходящият тип. Не и за такова убийство.

Но Андрю Портър беше точно този тип, който би измислил идеалното убийство в случая с генератора на Синклер, просто като умствено упражнение. Възможно бе да я е направлявал, за да го извърши, дори можеше да е бил там и да е използвал асансьора, преди тя да го блокира. Това бе единственото нещо, което е забравил да й каже — да не изключва асансьора.

Или: представил й е картината на едно идеално убийство, чисто и просто като ребус, без изобщо да предполага, че тя ще го извърши — и то слабо.

Или: единият от двамата е убил чичото на Джанис в пристъп на възбуда. Рекъл им е нещо, неизвестно какво, което някой от тях не е могъл да понесе. Но апаратът е бил там, във всекидневната, а Ендрю е прегърнал Джанис с голямата си ръка и е казал: Почакай, не прави нищо засега, нека помислим…

Да приемем, че някоя от тези хипотези отговаря на случилото се в действителност — и прокурорът може да се побърка, за да я докаже. Ще изтъкне, че никой убиец не би могъл да напусне местопрестъплението без помощта на Джанис Синклер, и следователно… Какво обаче щеше да каже за онова светещо устройство, за онази машина на времето, построена от жертвата? Възможно ли бе тя да е извела убиеца от напълно затворената стая? Откъде можеше един съдия да знае на какво е способна?

Е, добре, възможно ли бе?

Бера можеше и да знае.

Апаратът работеше. Забелязах бледия виолетов блясък, щом влязох в лабораторията, както и някаква трептяща светлина… после устройството изключи и изведнъж до него застана Джексън Бера — усмихнат, мълчалив, чакащ. Не възнамерявах да развалям настроението му.

— Е? — рекох аз. — Наистина ли е междузвезден двигател?

— Да!

Топло чувство постепенно обзе цялото ми тяло.

— Добре — казах.

— Създава нискоинерционно поле — обясни Бера. — Телата в него губят голяма част от инерцията си… не масата си, а само съпротивлението си към движение. Отношението е около петстотин към едно. Преходът е остър като бръснач. Смятаме, че има нещо на квантово ниво.

— Аха. Полето не влияе директно на времето, така ли?

— Не, то… Не бива да го казвам. Кой, по дяволите, знае какво представлява времето в действителност? Полето оказва влияние на химическите и ядрените реакции, на освобождаването на всякакъв вид енергия… но не влияе на скоростта на светлината. Знаеш ли, доста е проблематично да се измери с надеждни инструменти скоростта на светлината при шестстотин километра в секунда.

Проклятие. Донякъде се бях надявал, че е двигател за свръхсветлинни скорости.

— Разбрахте ли от какво се предизвиква синьото лъчение? — попитах аз.

Бера се засмя.

— Наблюдавай.

Беше измайсторил телеуправление, с което да включва апарата. Натисна лостчето, после запали клечка кибрит и я хвърли към синьото сияние. Когато клечката пресече невидимата бариера, за по-малко от миг тя проблясна във виолетово и бяло. Мигнах. Приличаше на светкавица за снимане.

— О, разбира се — възкликнах. — Машинарията е гореща.

— Правилно. Синята светлина е просто инфрачервената радиация, която се измества към виолетово, когато навлиза в нормалното време.

Нямаше нужда Бера да ми го казва. Смутен, смених темата.

— Но ти каза, че е междузвезден двигател.

— Да. Има обаче недостатъци — отвърна Бера. — Все пак не можем да изградим поле около целия космически кораб. Екипажът ще си помисли, че е забавена скоростта на светлината, но какво от това? Пък и една гемия не може да се приближи толкова до светлинната скорост. Ще спестят малко време от пътуването, но ще трябва да го изживеят петстотин пъти по-бързо.

— Ами ако в полето се поставят само резервоарите с гориво?

Бера кимна.

— Вероятно така и ще направят. Ще оставят реактивния двигател и системата за поддържане на живота извън него. По този начин може да се носи ужасно голямо количество гориво… Е, това не е в нашата област. Някой друг ще проектира корабите — каза той с лека печал.

— Хрумвало ли ти е как може да се използва при обир на банка? Или при интониране?

— Ако някоя банда можеше да си позволи изграждането на такова устройство, нямаше да има нужда да обира банки. — Той се замисли. — Не бих искал да засекретявам според законите на ОН толкова голямо откритие. Но предполагам, че си прав. Всяко средно богато правителство би могло да си построи цели армии от такива устройства.

— И да съчетае по този начин Джеймс Бонд и Светкавицата.

— Искаш ли да го изпробваш? — Той почука по пластмасовата рамка.

— Разбира се — отговорих аз.

Сърцето към мозъка: ТУШ Какво правиш? Ще ни убиеш всичките! Знаех си, че изобщо не биваше да те оставяме да ръководиш нещата… Приближих се до генератора, изчаках Бера да излезе от обсега му и задействах ключа.

Всичко стана тъмночервено. Бера се превърна в статуя.

Е, бях в полето. Стрелката за секундите на стенния часовник престана да се движи. Направих две крачки напред и почуках по стената. Почуках, и още как, по дяволите — все едно, че чуках по цимент, втвърдяващ се при допир. Невидимата стена беше лепкава.

Пробвах да се облегна на нея за около минута. Това ми се удаде без проблем, докато не опитах да се отскубна. Тогава разбрах, че съм сторил голяма глупост. Бях попаднал в плен на прехода. Необходима ми бе още цяла минута, за да се освободя и да политна назад — бях набрал твърде голяма скорост навътре и тя се запази в полето изцяло. Поне в това бях извадил късмет. Ако бях постоял облегнат още малко, щях да загубя всякаква опора. Щях да потъвам все повече и повече в прехода, без да мога да викна на Бера, и да натрупвам все по-голяма скорост в посока навън от полето.

Изправих се и опитах нещо по-безопасно. Извадих писалката си и я пуснах да падне. Движението й надолу беше нормално — с ускорение десет метра в секунда в съответствие с времето в полето. Което ме наведе на една теория за това как убиецът е мислел да се измъкне.

Изключих апарата.

— Има нещо, което бих искал да изпробвам — обърнах се към Бера. — Можеш ли да окачиш апарата във въздуха, да речем с кабел за рамката?

— Какво си намислил?

— Искам да се опитам да застана върху дъното на полето.

Бера ме изгледа недоверчиво.

Нужни ни бяха двайсет минути, за да нагласим всичко. Бера не поемаше никакви рискове. Издигна генератора на около метър и половина. Тъй като изглеждаше, че центърът на полето е около сребърното парче със странна форма, това означаваше, че долният край на полето ще е на трийсетина сантиметра над пода. Вкарахме една преносима стълба в обсега му и след като застанах на върха й, включихме генератора.

Слязох от стълбата.

Спускането надолу през стената на полето бе като газене във все по-гъст карамел. Когато стъпих на дъното, едва стигах ключа.

Обувките ми бяха заклещени. Можех да извадя краката си от тях, но нямаше къде другаде да застана, освен в собствените си обувки. След минута се втвърдиха и стъпалата ми — можех да отскубна едното от тях, но само като натиснех другото още по-навътре в прехода. Затъвах все по-дълбоко и загубих всякакво усещане за края на ходилата си. Страшничко беше, макар да знаех, че нищо ужасно не може да ми се случи. Краката ми нямаше да умрат там навън — нямаше да имат време.

Преходът обаче бе стигнал вече до глезените ми и започнах да се чудя каква ли скорост набираха те там навън. Дръпнах ключа. Лампите заблестяха ярко и краката ми тежко се приземиха върху пода.

— Е? — запита Бера. — Научи ли нещо?

— Да. Не искам да правя действителен опит — бих могъл да разваля апарата.

— Какъв действителен опит…?

— Да я пусна от четирийсетия етаж с включено поле. Не се безпокой, няма да се опитвам да го сторя.

— Правилно. Няма и да можеш.

— Знаеш ли, ефектът на свиване на времето би могъл да се използва не само при космическите кораби. След като пристигнеш в някой колониален свят, би успял да отгледаш до зряла възраст добитък от замразени оплодени яйцеклетки само за няколко минути.

— Хм… Да. — Щастливата усмивка, проблясваща в бяло на фона на мрака, очите на Бера, загледани в безкрайността… Бера обичаше да доразвива идеите. — Да приемем, че едно такова устройство се монтира върху камион, да речем, на Джинкс. Ще можеш да изследваш крайбрежните области, без изобщо да се безпокоиш за нападение от страна на грабливците. Те никога не биха те стигнали. Можеш да се разхождаш из който и да е чужд свят и да наблюдаваш живота на екзотичната му фауна, без никой неин представител да избяга уплашен от камиона. Хищници по средата на скок, птици в полет, двойки по време на ухажване.

— Или по-големи групи.

— Мисля… че това е привичка единствено на хората. — Той ме погледна косо. — Не би шпионирал хора, нали? Или не би трябвало да питам?

— Онова отношение петстотин към едно. То постоянно ли е?

Бера се върна в реалния свят.

— Не знаем. Теорията ни не отговаря съвсем на машинарията, към която трябва да пасне. Ужасно ми се искаше да разполагахме с бележките на Синклер.

— Трябваше да изпратиш там програмист…

— Той вече си дойде — отвърна язвително Бера. — Клейтън Улф. Клей каза, че цялата памет на компютъра на Синклер е била изтрита, още преди да стигне там. Не знам дали да му вярвам или не. Синклер беше потайно копеле, нали?

— Да. Достатъчна е била една погрешна стъпка от страна на Клей, за да изтрие компютърът всичко. Но той разправя друго, така ли?

— Твърди, че паметта на компютъра била празна, мозък на новородено, готово да се учи. Джил, възможно ли е този, който е убил Синклер, да е изтрил всичко?

— Сигурно, защо не? Това, което не е могъл да направи, е останало. — Обясних му проблема донякъде. — Дори е по-лошо, защото е мислил да избяга с апарата, както Ордас продължава да вярва. Смятам, че планът му може да е бил да закара генератора на покрива и да скочи заедно с него. Нямало е обаче да се получи. Щял е да се движи петстотин пъти по-бързо и да загине.

— Това, че е загубил апарата, навярно е спасило живота му.

— Но как се е измъкнал?

Бера се присмя на отчаянието ми.

— Не може ли да е била племенницата му?

— Разбира се, тя е могла да убие чичо си заради парите. Но не виждам защо ще изтрива паметта на компютъра. Освен ако…

— Какво?

— Може би… Няма значение. — Пропускал ли е Бера някога този лов на хора? Все още не можех да го обсъждам, не знаех достатъчно. — Разкажи ми друго за апарата. Можеш ли да променяш отношението петстотин към едно?

Той вдигна рамене.

— Опитахме се да свържем още батерии. Смятахме, че така ще можем да увеличи силата на полето. Но не се оказахме прави — просто границите малко се поразшириха. А ако откачим дори една от батериите, полето се изключва напълно. Така че отношението изглежда е постоянно, в което сигурно са намесени неща на квантово ниво. Ще го разберем по-добре, когато построим новия апарат.

— Как така?

— Е, има много въпроси, на които е хубаво да се отговори — каза Бера. — Какво ще стане, когато се пресекат полетата на два генератора? Може би ще се допълнят, а може би — не. Онзи квантов ефект… А какво ще се получи, ако генераторите са точно един до друг и всеки от тях работи в ускореното от другия време? Скоростта на светлината ще може да се забави до няколко метра в секунда. Свиваш юмрук и ръката ти става по-къса!

— На това му се вика номер, наистина.

— Само че опасен. Най-добре ще е да го изпробваме на луната!

— Не виждам защо.

— Слушай, когато работи един апарат, инфрачервената светлина става виолетова. А ако два апарата взаимно си подсилват мощността, каква ли радиация ще излъчват? Всичко от рентгенови лъчи до частици антиматерия.

— Доста скъп начин за правене на бомба.

— Да, но бомба, която би могъл да използваш отново и отново.

Засмях се.

— Намерили сме ти експерт — рекох аз. — Може да минеш и без записите на Синклер. Бернат Петърфи казва, че е работил със Синклер. Може и да лъже — по-вероятно е да е работил за него по договор, — но най-малкото знае как действа апарата.

Бера изглежда се зарадва. Записа си адреса на Петърфи. Оставих го в лабораторията да играе с новата си играчка.

 

 

Досието от градската морга лежеше отворено на бюрото ми и ме чакаше от сутринта. Два трупа ме гледаха през очните си дупки в почернялата кост. Но не обвиняваха. Бяха търпеливи. Можеха да почакат.

Компютърът бе обработил заявката ми за търсене по образец. Въоръжих се с чаша кафе и започнах да разлиствам дебелия топ на разпечатката. Когато откриех какво бе обгорило двете човешки лица, щях почти да знам и кой го е направил. Ако намериш средството, откриваш и убиеца. А средството трябваше да е уникално или почти такова.

Лазери, лазери — повече от половината предположения на машината изглежда бяха за лазери. Невероятно бе по какъв начин лазерите сякаш се бяха размножили и мутирали навред из промишлеността на хората. Лазерен радар. Лазерна насочваща система за тунелна машина. Някои от предложените модели очевидно бяха неприложими… а един от тях бе твърде подходящ.

Стандартният ловен лазер стреля на импулси. Но може да се модифицира за доста по-дълъг импулс или дори за непрекъснато излъчване.

Нека вземем ловен лазер с дълъг импулс и сложим върху лещата му мрежа. Тя трябва да е достатъчно фина за оптически цели, от порядъка на ангстрьоми. Така при излизането си от мрежата лъчът ще се разпръсне. Вторият импулс ще изпари мрежата и няма да остави никакво веществено доказателство. Мрежата няма да е по-голяма от контактна леща — ако не вярвате на мерника си, можете да носите в джоба си не една, а няколко.

Снабденият с мрежа лазер ще е по-малко ефикасен, отколкото някой обикновен, както и пушката не е толкова ефикасна със заглушител. Мрежата обаче ще направи невъзможно разпознаването на оръжието, с което е извършено убийството.

Помислих си за това и ме побиха студени тръпки. Днес убийството е признат атрибут на политиката. Ако излезеше наяве… Но тъкмо там беше проблемът — изглежда някой вече бе помислил за това. Ако ли не, друг ще се сети. Винаги ще се намери кой.

Написах докладна до Лукас Гарнър. Не можех да си представя никой, който да е в състояние да реши по-добре такъв социологичен проблем.

Нищо друго в топчето на разпечатката не привлече погледа ми. По-късно щеше да се наложи да я прегледам по-подробно. Засега я бутнах настрана и проверих дали няма някакви съобщения.

Бейтс, следователят при смъртни случаи, ми бе изпратил друг доклад. Бяха свършили с аутопсиите на двата овъглени трупа. Нищо ново. Но Архивът бе идентифицирал отпечатъците на пръстите. На двама безследно изчезнали отпреди шест и осем месеца. А-ХА!

Познавах този начин на работа. Дори не погледнах имената. Просто прелистих нататък към разкодирането на гените.

Точно така. Отпечатъците на пръстите не отговаряха на гените. Върховете и на двайсетте пръста трябваше да са трансплантати. Трансплантат бе и скалпът на мъжа — неговата собствена коса е била руса.

Облегнах се назад на стола и се вгледах нежно в холографиите на обгорените черепи.

Проклети кучи синове. Органоборсаджии, и двамата. При наличието на всичкия този материал повечето органоборсаджии постоянно сменяха отпечатъците на пръстите си — и картините на ретината си. Ние обаче никога нямаше да заснемем тези изпепелени очи. Така че, независимо дали оръжието бе странно или не, тези двамата бяха работа за РАМО. Моя работа.

А все още не знаехме какво ги бе убило, нито кой. Едва ли можеше да е съперничеща банда. От една страна, при тях нямаше никаква конкуренция. Трябваше да има предостатъчно работа за всеки органоборсаджия, останал жив след чистката, извършена от РАМО миналата година. От друга страна, защо са били изоставени на плъзгаща се пътека в града? Някоя съперничеща банда би ги разфасовала за собствените си банки за органи. Не прахосвай, за да не искаш.

По силата на тази максима сега имах нещо, с което да се заема сериозно за работа, когато започнеше ловът на майки. Смъртта на Синклер не беше работа за РАМО, а полето му за свиване на времето не бе в областта ми. Докато при този случай бяха изпълнени и двете условия.

Запитах с какво точно са се занимавали двамата мъртъвци. Досието даваше приблизителна оценка на възрастите им — четирийсет на мъжа, четирийсет и три на жената, плюс-минус три години. Твърде стари бяха, за да са обикаляли градските улици за донори. За това се иска младост и мускули. Бих допуснал, че са лекари, които отглеждат трансплантатите и вършат операциите, или търговци, натоварени да съобщават тихичко на евентуалните клиенти, че би могло да им се направи операция, без да чакат две години, докато обществените банки за органи се снабдят с материала.

Следователно: опитали са се да продадат на някого нов бъбрек и са били убити заради непредпазливостта си. Но това би направило убиеца им герой.

Защо тогава да ги крие три дни, а после да ги изнася в края на нощта върху градска плъзгаща се пътека?

Защото са били убити със страшно ново оръжие ли?

Погледнах изгорените лица и се замислих: страшно, наистина. Каквото и да бе използвано, със сигурност трябва да беше оръжие за убиване. Както оптическата решетка върху лазерната леща със сигурност е метод за извършване на убийство.

Значи: тайнствен учен и побърканият му сътрудник, уплашени да не си навлекат гнева на селяните, са треперили върху телата в продължение на три дни, а после са се отървали от тях по този непохватен начин, защото са се паникьосали, когато са започнали да се размирисват. Може би.

Но един потенциален клиент не би имал нужда да използва чисто новото си ужасяващо оръжие. Просто е трябвало да извика полиция, след като си тръгнат. Щеше да изглежда по-добре, ако убиецът бе потенциален донор — тогава би се възползвал в борбата от всичко, което попадне в ръцете му.

Обърнах на снимките на целите тела. Изглеждаха в добро състояние. Не бяха особено отпуснати. Донор не се взима, като му се слагат белезници — използва се пистолет с иглички. Но все пак ви трябват мускули, за да вдигнете тялото и да го пренесете в колата си, и то трябва да го сторите възможно най-бързо. Хм…

Някой почука на вратата ми.

— Влез! — викнах аз.

Влезе Дрю Портър. Едрото му високо тяло запълни кабинета ми, и се движеше с гъвкава походка, която трябва да бе научил на борда.

— Г-н Хамилтън? Бих искал да поговоря с вас.

— Добре. За какво?

Сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Изглеждаше мрачно решителен.

— Вие сте РАМО — рече той. — На практика не разследвате убийството на чичо Рей. Така ли?

— Точно така. Нас ни интересува генераторът. Кафе?

— Да, благодаря. Но знаете всичко за убийството. Помислих си, че ще е добре да поговоря с вас, да изясня някои от собствените си хипотези.

— Слушам ви. — Налях две кафета.

— Ордас мисли, че Джанис го е извършила, нали?

— Възможно е. Не мога да чета мислите на Ордас. Изглежда обаче, че нещата се свеждат до две ясно очертани групи от възможни убийци. Джанис и всички останали. Ето ви кафето.

— Джанис не го е направила. — Той взе чашата от ръката ми, отпи малко, остави я на бюрото ми и я забрави.

— Джанис и X — заявих аз. — Но X няма как да си е тръгнал. На практика X не би могъл да си тръгне, дори да е взел апарата, заради който е дошъл. А все още не знаем защо просто не е използвал асансьора.

Той се намръщи, докато обмисляше това.

— Да приемем, че е имало как да си отиде — каза той. — Искал е да вземе апарата, трябва да го е искал, защото се е опитал да го използва, за да си стъкми алиби. Но дори да не е могъл да вземе апарата, пак би използвал алтернативния си начин за излизане.

— Защо?

— За да остави топката у Джанис, ако е разбрал, че се прибира. Ако не е разбрал, за да пробута на полицията загадката на затворената стая.

— Загадките на затворените стаи са хубави за развлечение, но никога не съм чувал да е срещана такава в действителност. В разказите те стават обикновено по случайност. — Махнах с ръка, за да спра възражението му. — Няма значение. Добре спорите. Какъв е обаче алтернативният му път за бягство?

Портър не отговори.

— Бихте ли се съгласили все пак да разгледате случая с Джанис Синклер?

— Тя е единствената, която би могла да го направи — отвърна горчиво той. — Но не е. Тя не би могла да убие никого, особено по този хладнокръвен, предварително обмислен начин с нагласено алиби и едно чудато устройство в центъра на нещата. Вижте, този апарат е твърде сложен за Джанис.

— Да, тя не е такъв тип. Но — без да искам да ви засегна — вие сте.

Това го накара да се усмихне.

— Аз ли? Е, може и да съм. Но защо ще го правя?

— Влюбен сте в нея. Мисля, че за нея бихте направили всичко. Освен това може да ви е поблазнила и мисълта да планирате едно идеално убийство. Както и заради парите.

— Имате странно виждане за идеалното убийство.

— Да речем, че съм бил тактичен.

Той се засмя.

— Добре. Да кажем, че подготвя убийството от любов към Джанис. По дяволите, ако тя можеше да изпитва такава омраза, аз не бих я обичал! Защо ще иска да убие чичо Рей?

Поколебах се дали да му го съобщя. Реших да.

— Знаете ли нещо за разрешителното на Едуард Синклер?

— Да, Джанис ми спомена нещо за… — Той не довърши.

— Какво точно ви разправи?

— Не е нужно да го казвам.

Това навярно бе разумно.

— Добре — рекох. — Нека да приемем само като хипотеза, че този, който е разработил математическия апарат за новите товарни компресороботи, е Реймънд Синклер, а на Едуард е била приписана заслугата за това, със съгласието на Реймънд. Вероятно самата идея е била на Реймънд. Как би приел това Едуард?

— Мисля, че би бил благодарен цял живот — отговори Портър. — Джанис казва, че е.

— Може би. Но хората са странни, нали? Да си благодарен цели петдесет години те изнервя. Чувството не е естествено.

— Много сте млад, за да сте толкова циничен — рече Портър със съжаление.

— Опитвам се да разглеждам случая като прокурор. Ако братята са се виждали твърде често, Едуард навярно е започнал да се чувства притеснен в присъствието на Реймънд. Трудно се е отпуснал пред него. Слуховете не са помогнали… о, да, има слухове. Казаха ми, че Едуард не би могъл да развие тези уравнения, защото нямал такива способности. Ако подобен слух стигне до Едуард, как ще реагира той? Може да започне дори да отбягва брат си. Тогава Рей може да припомни на брат си Едуард колко много му е задължен… и да дойде целувката на смъртта.

— Джанис казва, че не е така.

— Джанис може да е наследила омразата от баща си. Или да се е безпокоила какво може да се случи някой ден, ако Рей промени решението си. Това е можело да се случи по всяко време, ако отношенията между двамата възрастни Синклер се обтегнели прекалено. Така че в един момент тя му запушва устата…

Портър изръмжа през зъби.

— Само се опитвам да ви предупредя пред какви проблеми може да се изправите. И още нещо: убиецът вероятно е изтрил паметта в компютъра на Синклер.

— Нима? — Портър се замисли над това. — Да. Джанис би могла да го стори, в случай че там е имало записи, бележки по уравненията на Ед Синклер за полето на компресороботите. Но вижте, Х също би могъл да изтрие паметта. Кражбата на генератора не би му донесла нищо добро, ако не го изтрие от компютъра на чичо Рей.

— Наистина е така. Да се върнем ли обратно на случая, че е Х?

— С удоволствие. — Той се свлече на стола. Като забелязах как се изглади лицето му, бих добавил и с голямо облекчение.

— Нека не го наричаме Х — предложих аз. — Да го назовем У от убиец. — Вече имахме замесен един Хикс… чието фамилно име вероятно е било някога Х. — Приехме, че У е използвал ефекта на Синклер за свиване на времето за алиби.

— Чудесна идея — усмихна се Портър. — Елегантна, както би казал някой математик. Не забравяйте, че аз никога не съм виждал действителната сцена на убийството. Само контури с тебешир.

— Беше… зловещо. Като сюрреалистична картина. Доста кървава шега. У може нарочно да е подредил всичко по този начин, ако съзнанието му е достатъчно изкривено.

— Ако е толкова откачен, може би е избягал, като се е спуснал по шахтите за отвеждане на отпадъците.

— Полин Уртиел смята, че може да е психопат. Някой, който е работил със Синклер и който мисли, че не му е било отдадено заслуженото. — Като Петърфи, казах си, или като самата Полин.

— Харесва ми теорията за алибито.

— Тя ме човърка. Твърде много хора знаят за апарата. Как е очаквал да го измъкне? Лорънс Хикс знае за него. Петърфи познава апарата дотолкова, че може да го възпроизведе напълно. Или поне така казва. Вие и Джанис сте го виждали да работи.

— Тогава да речем, че е луд. Да приемем, че достатъчно е мразел чичо Рей, за да го убие и после да го нагласи като в импровизирана картина на Дали. Все пак е трябвало да излезе оттам. — Портър стискаше ръце. Мускулите му се издуваха и вълнуваха. — Цялата работа се върти около асансьора, нали? Ако асансьорът не беше блокиран, и то на етажа на чичо Рей, нямаше да има проблем.

— Така ли?

— Да. Да допуснем, че си е тръгнал с асансьора. После Джанис се прибира, автоматично извиква асансьора и го блокира. Прави го, без да мисли. Снощи е преживяла голям шок. И тази сутрин не си е спомнила.

— Но тази вечер може да си го припомни.

Портър ме изгледа с укор.

— Не бих…

— По-добре обмислете всичко много внимателно, преди да направите нещо. Ако Ордас сега я подозира шейсет процента, когато му се сервира това, ще стане сто процента сигурен.

Портър отново взе да свива мускулите си. После рече тихо:

— Все пак е възможно, нали?

— Разбира се. И би направило нещата много по-прости. Но ако Джанис го каже сега, ще прозвучи, все едно че лъже.

— Обаче е възможно.

— Съгласен съм. Естествено, че е възможно.

— Тогава кой е нашият убиец?

Нямаше причина да отхвърля разглеждането на въпроса. Никога не постъпвах така. Размислих, след което се разсмях:

— Не споменах ли, че това би направило нещата много по-прости? О, целият случай би станал широко отворен! Всеки би могъл да го извърши… всички, освен Стийвс. Не би имал причина да се върне тази сутрин.

Портър изглеждаше мрачен.

— Тъй или иначе Стийвс не би го сторил.

— Предположението беше ваше.

— О, от чисто механистична гледна точка той е единственият, който не е имало нужда да се измъква. Вие обаче… не познавате Стийвс. Той е едро и яко момче с бирено шкембе и без мозък. Симпатичен тип, разбирате ли, харесвам го, но ако някога убие някого, то ще е с бирена бутилка. Гордееше се с чичо Рей. Радваше се, че Рей Синклер е в неговата сграда.

— Добре, да забравим Стийвс. Има ли някой, в когото да се съмнявате най-вече? Като имате предвид, че сега всеки би могъл да влезе и да го извърши.

— Никой. Никой от списъка на асансьора, както и никой, който чичо Рей би пуснал горе.

— Е?

Той поклати глава.

— Ама че сте любител-детектив. Страх ви е да обвините някого.

Вдигна рамене, като се усмихна смутено.

— Какво ще кажете за Петърфи? Сега, след като Синклер е мъртъв, ще може да претендира, че са били равностойни партньори при разработването на… машината на времето. И той ужасно бързо се зае с това. В мига, в който Валпредо му съобщи, че Синклер е мъртъв, Петърфи се представи за негов партньор.

— Звучи типично.

— Възможно ли е да казва истината?

— Бих казал, че лъже. Това обаче не го прави убиец,

— Да. Ами Хикс? Ако не знаеше, че е замесен Петърфи, можеше да опита същото. Има ли нужда от пари?

— Едва ли. Той работи за чичо Рей от преди моето раждане.

— Навярно е преследвал Имунитета. Има свои деца, но не от сегашната си жена. Вероятно не знае, че тя не може да има деца.

— Полин обича децата. Виждал съм я с тях. — Портър ме изгледа озадачено. — Не мисля, че децата биха могли да са толкова силен мотив.

— Млад сте. А после идва ред на самата Полин. Синклер е знаел нещо за нея. Може да го е казал на Хикс, а Хикс да е избухнал и да го е убил.

Портър поклати глава.

— Разпенен от ярост? Не мога да си представя такова нещо, което би накарало Лари да го направи. Полин — да, но не и Лари.

Има обаче мъже, помислих си аз, които биха убили, ако разберат, че съпругата им е с променен пол.

— Който и да е убил Синклер, ако не е бил луд, значи е искал да вземе апарата. Един от начините е да го спусне с въже… — Не довърших. Да се спуснат към двайсет и пет килограма с найлоново въже два етажа надолу. Ръката от стомана и пластмаса на Хикс… или надутите сега като балони мускули върху ръцете на Портър. Прецених, че Портър е щял да се справи.

Или си е мислел, че ще се справи. Не му се бе наложило да го прави на практика. Телефонът ми иззвъня. Беше Ордас.

— Докъде стигнахте по въпроса с машината на времето? Казаха ми, че компютърът на д-р Синклер…

— … е с изтрита памет, да. Но не е страшно. Научихме доста неща за нея. Ако възникнат проблеми, Бернат Петърфи може да ни помогне. Той е участвал в създаването й. Къде си сега?

— В апартамента на д-р Синклер. Имаме още въпроси към Джанис Синклер.

Портър изтръпна.

— Добре — рекох, — веднага ще дойдем. Андрю Портър е при мен. — Затворих и се обърнах към Портър. — Джанис знае ли, че е заподозряна?

— Не. Моля ви, не й казвайте, освен ако не се наложи. Не съм сигурен, че ще може да го понесе.

 

 

Накарах таксито да ни остави на нивото на фоайето в сградата на Родуолд. Когато казах на Портър, че искам да се кача с асансьора, той само кимна.

Асансьорът до мансардния апартамент на Реймънд Синклер представляваше кутия с една седалка в нея. Би бил удобен за сам човек, уютен за двама добри приятели. За мен и Портър в него беше твърде тясно. Портър долепи колене и се опита да се свие. Изглежда бе свикнал да го прави.

Повечето асансьори бяха като този. Защо да се хаби пространство за асансьорна шахта, когато същото място може да се включи в апартамента?

Издигането беше бързо. Седалката се оказа необходима — почти двойно ускорение за набиране на скорост, а после известен период при два пъти по-малко от обичайното, докато асансьорът забавя ход. През цялото време проблясваха светещи числа. Цифри, но не и врати.

— Хей, Портър. Ако този асансьор заседне, има ли врата, през която да се измъкнем?

Той ме погледна учудено и каза, че не знае.

— Защо да се безпокоим? Ако се закачи в нещо при тази скорост, ще се разпадне като шепа накълцана маруля.

Обстановката беше достатъчно клаустрофобична, за да ме накара да се замисля. У не си бе тръгнал с асансьора. А защо? Защото качването го е ужасило ли? Мозъкът към паметта: провери медицинските картони на заподозрените от онзи списък. Виж дали някой от тях не страда от клаустрофобия. Жалко, че мозъкът на асансьора не водеше сметка за изкачванията и слизанията си. Бихме могли да разберем кой е използвал тази кутийка веднъж и повече никога не се е качил в нея.

В такъв случай трябваше да търсим У2.

В разсъжденията си разглеждах вече три групи. У1 е убил Синклер, а после се е опитал да използва нискоинерционното поле както за евентуална плячка, така и за алиби. У2 беше луд — изобщо не се е интересувал от генератора, освен като средство за изграждане на зловещата си инсценировка. У3 беше Джанис или Дрю Портър.

Когато вратата се отвори, Джанис стоеше насреща. Беше бледа, с отпуснати рамене. Но когато видя Портър, лицето й грейна в усмивка и тя дотича при него. Клатушкаше се, докато бягаше — губеше равновесие заради липсващата тежест на ръката си.

В тревата все още се виждаха широкият кафяв кръг и следите от бял тебешир и жълти химикали, които отбелязваха капките кръв. Белите очертания маркираха изчезналото тяло, генератора, ръжена.

Нещо почука по задната врата на съзнанието ми. Преместих поглед от тебеширените черти към отворения асансьор, обратно към тебешира… и една трета от ребуса си дойде на мястото.

Толкова беше просто. Търсехме У1… а аз имах много добра представа кой бе той.

Ордас ме питаше нещо.

— Как стана така, че г-н Портър е заедно с теб?

— Той дойде в кабинета ми. Говорехме за хипотетичния убиец… — леко понижих глас. — За убиец, различен от Джанис.

— Чудесно. Обсъдихте ли как трябва да се е измъкнал?

— Още не. Моля те обаче да се включиш в играта с мен. Приеми, че е имало начин.

Портър и Джанис се присъединиха към нас прегърнати.

— Добре. Допускаме, че е имало начин да се излезе. Той импровизирал ли го е? И защо не е използвал асансьора?

— Трябва да го е имал предвид, когато е пристигнал тук. Не е използвал асансьора, защото е възнамерявал да вземе апарата, а той не се е побрал.

Всички се вгледаха в тебеширените очертания на генератора. Толкова беше просто.

— Да! — рече Портър. — След което въпреки всичко го е използвал и ни е оставил пред загадката на затворената стая!

— Може би там му е била грешката — обади се мрачно Ордас. — Когато разберем начина, по който се е измъкнал, ще можем да определим и кой единствено е бил в състояние да го използва. Но ние, разбира се, дори не знаем дали съществува такъв начин.

Реших да променя темата.

— Идентифицирахте ли всички от списъка на асансьора?

Валпредо извади спиралния си бележник и го прелисти до имената на онези, на които е било разрешено да ползват асансьора на Синклер. Показа го на Портър.

— Виждали ли сте този списък?

Портър го разгледа.

— Не съм, но предполагам за какво е. Да видим… Ханс Друкър бе любовникът на Джанис, преди да се появя аз. Все още се виждаме с него. В действителност и той бе снощи на онази забава у Рандол.

— Спал е на килима у Рандол снощи — съобщи Валпредо. — Той и още четирима. Едно от най-добрите алибита.

— О, Ханс не би имал нищо общо с това! — възкликна Джанис.

Самата мисъл я ужаси. Портър продължаваше да изучава имената.

— Вече сте наясно за повечето хора от списъка. Берта Хол и Мюриел Сандъски бяха приятелки на чичо Рей. Берта ходи на туристически походи с него.

— Тях също ги разпитахме — обърна се към мен Валпредо. — Може да чуете записите, ако желаете.

— Не, просто ми кажете същественото. Аз вече знам кой е убиецът.

На това мое изказване Ордас повдигна вежди, а Джанис рече:

— А, хубаво! Кой е?

Отговорих на въпроса й с тайнствена усмивка. Никой не можеше да ме обвини, че лъжа.

— Мюриел Сандъски живее в Англия почти от година — обясни Валпредо. — Омъжена. Не е виждала Синклер от години. Висока и красива червенокоса дама.

— Едно време бе хлътнала по чичо Рей — каза Джанис. — Както и той по нея. Мисля, че при него продължи по-дълго.

— Берта Хол е нещо съвсем друго — продължи Валпредо. — На възрастта на Синклер е и е в добра форма. Жилава е. Казва, че когато Синклер излизал на финалната отсечка на проекта, зарязвал всичко: приятели, обществен живот, тренировки. После се обаждал на Берта и отивали на поход в планината, за да влезе във форма. Преди два дена й се е обадил и са се уговорили за следващия понеделник.

— Алиби? — запитах аз.

— Никакво.

— Ама че работа! — обади се Джанис възмутено. — Познавам Берта от ей-такава! Ако знаете кой е убил чичо Рей, защо просто не го кажете?

— Наистина знам кой може да е от този списък, ако се приемат известни предположения. Не знам обаче как се е измъкнал или как е мислил да го направи, нито дали можем да го докажем. Не мога да обвиня никого сега. За голямо съжаление не е загубил ръката си, докато се е протягал за онзи ръжен.

Портър изглеждаше разочарован. Както и Джанис.

— Не бихте искали да ви изправят в съда — рече деликатно Ордас. — А какво ще кажете по въпроса за апарата на Синклер?

— Безинерционен двигател или нещо подобно. Като се забавя инерцията, се ускорява времето. Бера вече е научил доста за него, но ще му трябва време, преди да може на практика…

— Какво искате да кажете? — попита Ордас, след като млъкнах.

— Синклер е бил завършил проклетия си апарат.

— Разбира се, че беше го завършил — отвърна Портър. — Иначе нямаше да ни го покаже.

— Или да се обади на Берта да ходят на екскурзия. Нито да разпространява слухове какво е направил. Да. Убиецът сигурно е знаел всичко, което е можело да се научи за този апарат. Измамиха те, Хулио. Генераторът е най-важен. А копелето си е повредило ръката и това можем да го докажем.

Натъпкахме се в таксито, което Ордас превърна в полицейска кола. Всичките — аз, Ордас, Валпредо и Портър. Валпредо му зададе стандартната скорост, за да не се безпокои като шофьор. Обърнахме седалките, така че да се гледаме.

— Нищо не гарантирам — казах аз, като драсках припряно в заетия от Валпредо бележник. — Не забравяйте обаче, че е имал дълго въже. Искал е да го използва. Ето как е мислел да избяга.

Нарисувах кутийка, за да представя генератора на Синклер, а до рамката му — фигура като клечка. Около тях — кръг за полето. Въжето беше вързано на панделка върху апарата, а единият му край излизаше извън полето.

— Виждате ли? Качва се по стълбите, като държи полето включено. Шансът камерата да го заснеме, докато се движи с такава скорост, е едно към осем. Закарва апарата до ръба на покрива, връзва го с въжето, после го хвърля колкото се може по-надалеч, бутва генератора през ръба и сам скача с него. Въжето пада с ускорение десет метра в секунда, плюс малко отгоре, тъй като апаратът и убиецът го дърпат надолу. Не много силно, защото са в нискоинерционно поле. Когато убиецът достига земята, се движи с около… четиристотин метра в секунда, делено на триста… да речем един метър в секунда инерционно време. Трябва бързо да издърпа апарата от пътя си, понеже въжето ще падне като бомба.

— Струва ми се, че би се получило — обади се Портър.

— Да. Отначало си помислих, че е можел просто да застане върху дъното на полето. След като си поиграх малко с апарата, се отказах от тази идея. Щял е да размаже и двата си крака. Могъл е обаче да виси върху рамката, тя е достатъчно здрава.

— Но той не е взел апарата — забеляза Валпредо.

— Ето къде ви измамиха. Какво става, когато се пресекат две полета?

Всички погледнаха в недоумение.

— Въпросът не е лесен. Все още никой не знае отговора. Но Синклер го е знаел. Очаква се да го е знаел, след като е бил свършил. Трябва да е имал два апарата. Убиецът е взел втория апарат.

— Аха — рече Ордас.

— Кой е У? — попита Портър.

Кацнахме върху гаража. Валпредо знаеше къде се намирахме, но не каза нищо. Слязохме от таксито и се запътихме към асансьорите.

— Съвсем просто е — заявих аз. — Очаквал е да използва апарата като алиби. Глупаво е, като си помисли човек колко много хора са знаели за съществуването му. Но ако не е знаел, че Синклер е започнал да го показва наляво-надясно — особено на вас с Джанис, кой остава да е той? Хикс е знаел единствено, че е някакъв вид междузвезден двигател.

Асансьорът беше необикновено широк. Натъпкахме се в него.

— Колкото до въпроса за ръката — подхвърли Валпредо. — Мисля, че си отговорих и на него.

— Подсказах ти достатъчно — отвърнах аз.

 

 

Петърфи се забави доста, докато отговори на позвъняването ни. Може да ни е разучавал през камерата на вратата, като се е питал какъв е този парад, идващ по коридора. Накрая се обади през решетката.

— Да? Какво има?

— Полиция. Отворете — отвърна Валпредо.

— Имате ли заповед?

Пристъпих напред и показах на камерата личната си карта.

— Аз съм РАМО. Нямам нужда от заповед. Отворете. Няма да ви загубим много време. — И в двата случая.

Отвори вратата. Сега изглеждаше по-добре от следобед, въпреки че бе облечен в простичък кафяв домашен халат.

— Само вие — рече той.

Пусна ме и се опита да затвори вратата пред останалите. Валпредо му попречи с ръка.

— Хей…

— Всичко е наред — казах аз.

Петърфи бе по-дребен от мен, а аз имах пистолет със стрелички. Валпредо вдигна рамене и му позволи да затвори вратата.

Грешката беше моя. Бях решил две трети от ребуса, а си мислех, че съм го свършил. Петърфи скръсти ръце и попита:

— Е? Какво ще търсите този път? Искате ли да изследвате краката ми?

— Не, нека да започнем с инжектора на инсулин под рамото ви.

— Разбира се — отвърна той, и дяволски ме изненада.

Почаках, докато си свали ризата — съвсем ненужно, но трябваше ли да го знае? — и прокарах въображаемите си пръсти по машинката за инсулин. Резервоарчето бе почти пълно.

— Трябваше да го предвидя — ядосах се аз. — Проклета работа. Получили сте дози инсулин за шест месеца от органоборсаджията.

Веждите му се повдигнаха.

— Органоборсаджия ли? — той се освободи от мен. — Обвинявате ли ме, г-н Хамилтън? Ще запиша това за адвоката си.

Сам се вкарвах в съда. По дяволите!

— Да, обвинявам ви. Убили сте Синклер. Никой друг не би се опитал да скрои този номер с алибито.

Изглеждаше учуден — и то наистина, помислих си.

— Защо?

— Ако някой друг се бе опитал да си създаде алиби с генератора на Синклер, Бернат Петърфи щеше да разкаже на полицията какво представлява той и как работи. Но вие сте били единственият, който го е знаел, до снощи, когато Синклер е взел да го показва и на други.

Имаше само едно нещо, с което можеше да отвърне на такава логика, и той го каза:

— Продължавам да записвам, г-н Хамилтън.

— Записвайте, проклет да бъдете дано! Има и други неща, които можем да проверим. Доставките ви на хранителни продукти. Сметката ви за вода.

Не трепна. Усмихваше се. Блъф ли бе? Подуших въздуха. Миризма на тялото за шест месеца, отделена за една нощ? От човек, който не се е къпал повече от четири или пет пъти за половин година? Климатичната му инсталация обаче беше много добра.

Сега завесите бяха вдигнати, за да се вижда нощта и океанът. Следобед бяха спуснати и той присвиваше очи. Но това не бе улика. Осветлението — сега светеше само една лампа и какво от това?

На една масичка до стената стоеше голям и мощен къмпингов прожектор. Дори не го бях забелязал следобед. Сега бях сигурен, че знаех какво е използвал за… но как да го докажа?

Хранителните продукти…

— Ако снощи не сте купили хранителни продукти за шест месеца, трябва да сте ги откраднали. Генераторът на Синклер е много удобен за кражби. Ще проверим местните супермаркети.

— И ще ми припишете кражбите ли? Как?

Беше твърде умен, за да задържи генератора. Като се замислих обаче — къде можеше да го е изоставил? Виновен беше. Не можеше да е покрил всичките си следи…

— Петърфи? Сетих се.

Той ми повярва. Разбрах го по начина, по който се сви. Навярно успя да го осъзнае преди мен.

— Действието на противозачатъчните ви инжекции трябва да е приключило шест месеца по-рано — казах аз. — Органоборсаджията не е могъл да ви ги сложи, нямал е никаква причина да държи на склад противозачатъчни. Вие сте мъртъв, Петърфи.

— Може и да съм. Проклет да сте, Хамилтън! Заради вас загубих разрешителното!

— Няма да ви осъдят веднага. Не можем да си позволим да изгубим онова, което е в главата ви. Знаете твърде много за генератора на Синклер.

— Нашият генератор! Заедно го построихме!

— Да.

— Изобщо няма да ме осъдите — рече той по-спокойно. — Ще можете ли да обясните на съда как убиецът е напуснал апартамента на Рей?

Извадих от джоба си скицата и му я подадох. Докато я разучаваше, го запитах:

— Как ви се понрави скокът от покрива? Нямало е как да знаете, че ще успеете.

Вдигна поглед. Изрече думите бавно, с нежелание. Предполагам, че му се е искало да го сподели с някого, а вече нямаше значение.

— Не му обърнах внимание след всичко станало. Ръката ми висеше като мъртъв заек и смърдеше. Необходими ми бяха три минути, за да стигна до земята. Мислех, че ще умра по пътя.

— Откъде изкопахте толкова бързо органоборсаджия?

Изглеждах глупак в очите му.

— Не се ли досещате? Преди три години. Бях се надявал, че диабетът може да се излекува с трансплантация. Когато държавните болници не можаха да ми помогнат, отидох при един органоборсаджия. Имах късмет, че той още работеше снощи.

Изведнъж клюмна. Сякаш целият му гняв го напусна.

— После прекарах шест месеца в полето и чаках белезите да зараснат. В мрак. Опитах се да взема с мен онзи голям прожектор. — Той се засмя горчиво. — Отказах се, когато забелязах, че стените започват да се топят.

Стената над малката масичка беше набръчкана. Трябваше да забележа това по-рано.

— Никакво къпане — продължи той. — Страхувах се да използвам толкова много вода. Никакво раздвижване. Но все пак трябваше да ям, нали? И всичко за нищо.

— Ще ни кажете ли как да открием органоборсаджията, който ви е направил трансплантацията?

— Денят на големия ви удар, нали, Хамилтън? Добре, защо пък не? Тъй или иначе нищо хубаво няма да ви донесе.

— Защо?

Вдигна очи и доста странно ме изгледа. После се извъртя и побягна. Завари ме неподготвен. Хукнах след него. Не знаех какво е намислил — апартаментът имаше само един изход, като се изключи балконът, но той не се бе запътил натам. Изглежда се опитваше да стигне до голата стена… пред която беше масичката с прожектора и с едно чекмедже. Забелязах чекмеджето и си помислих: пистолет! Спуснах се върху Петърфи и го хванах за китката, точно когато докосваше ключа върху стената над масичката.

Хвърлих цялата си тежест назад, отскубнах го оттам… и тогава се включи полето.

Държах една ръка до лакътя. Отвъд трептеше виолетова светлина — Петърфи безумно се мяташе в нискоинерционното поле. Продължих да го стискам, докато се опитвах да разбера какво става.

Вторият генератор бе тук някъде. В стената ли? Ключът изглежда бе вграден неотдавна, установих едва сега, след като го разгледах отблизо. Да предположим, че от другата страна имаше килер, а в него бе генераторът. Петърфи трябва да е пробил дупка в стената и да е монтирал ключа. Сигурно, какво друго е можел да прави през шестте месеца свободно време?

Нямаше смисъл да викам за помощ. Звукоизолацията на Петърфи беше свръхмодерна. А ако не го пуснех, след няколко минути той щеше да умре от жажда.

Кракът на Петърфи се насочи към брадичката ми. Залегнах и ръбът на подметката му за малко не ми откъсна ухото. Претърколих се напред навреме, за да хвана глезена му. Суматохата във виолетовото поле се засили и другият му крак бясно изскочи извън полето. Твърде много противоречащи си нервни импулси се подаваха на мускулите. Кракът се отпусна като нещо умиращо. Ако не го пуснех, щеше да се счупи на десетина места.

Той бутна масичката. Не я видях да пада, но изведнъж се оказа легнала на една страна. Горната й част, заедно с чекмеджето, трябва да са били извън полето. Прожекторът лежеше на сантиметри от махащата виолетова ръка.

Добре. Не можеше да стигне чекмеджето — ръката му нямаше да получава съгласувани сигнали, ако излезеше от полето. Можех да пусна глезена му. Щеше да изключи сам полето, когато ожаднееше достатъчно.

А ако не го пуснех, щеше да умре вътре в него.

Беше като да се бориш с една ръка с делфин. Продължавах все пак да го държа и търсех грешка в разсъжденията си. Свободният крак на Петърфи изглежда бе счупен поне на две места… Тъкмо щях да го пусна, когато някои факти най-после се свързаха в главата ми.

Лица с овъглени кости ми се хилеха подигравателно.

Мозъкът към ръката: ДРЪЖ! Не разбираш ли? Опитва се да докопа прожектора!

Продължих да държа.

Петърфи престана да се мята. Лежеше на една страна, а лицето и ръцете му светеха в синьо. Опитвах се да разбера дали не се преструва, когато синьото сияние на лицето му бавно се стопи.

 

 

Пуснах ги да влязат. Огледаха всичко. Валпредо отиде да търси прът, за да стигне ключа.

— Необходимо ли беше да го убиваш? — запита Ордас.

Посочих прожектора. Той не ме разбра.

— Бях прекалено сигурен в себе си — казах аз. — Не биваше да влизам сам. Той вече е убил двама души с този прожектор. Органоборсаджиите, които са му присадили новата ръка. Не е искал да проговорят, затова е изгорил лицата им, а после ги е захвърлил на една плъзгаща се пътека. Навярно ги е вързал към генератора и после е използвал кордата, за да дръпне ключа. При включено поле цялата машинария не би тежала повече от един-два килограма.

— С прожектор ли? — замисли се Ордас. — Разбира се. Той би излъчвал петстотин пъти по-силна светлина. Добре, че си се сетил навреме.

— Е, аз убивам повече време от теб в четене на разни научнофантастични щуротии.

— И хубаво, че го правиш — каза Ордас.

Допълнителна информация

$id = 6307

$source = Моята библиотека

Издание:

Лари Нивън. Смърт в екстаз: Три фантастично-криминални повести за Джил Ръката

Изд. Панорама, София, 1992