Съвременни английски поети

Аз ще се махна, ще тръгна сега, ще ида до Инисфрѝ,

колибата още чака ме там, стените от глина и плет,

и имам девет лехи със фасул, и кошер със мед от пчели,

и шум от пчели по поляната вред.

И ще намеря желания мир, тон стича се всеки миг,

идва с немлъкващите щурци и с утринната мъгла.

Там в блясъци е цялата нощ, обедът е червен светлик

и здрачът — пълен с птичи крила.

Аз ще се махна, ще тръгна сега, защото тук всеки ден

чувам езерната вода — плисък и тишина,

докато крача из града, по плочника студен —

плисък на моето сърце в самата сърцевина.

Да бих имал небесните одежди,

от злато, сребро и светлина,

сините и здрачните одежди,

от нощ, светлина и полусветлина,

бих ти ги разстлал пред нозете,

но аз, бедният, имам само мечти,

аз ти разстлах мечти пред нозете,

тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти.

Не мислех, че друго е нужно

да продължи младостта ни

освен фехтовка и гири,

тялото силно да стане.

Кой би предрекъл тогава,

че всяко сърце остарява?

Макар че знам множество думи

да правят жената честита,

защо сега не я гледам

с вълнение във очите?

Кой би предрекъл тогава,

че всяко сърце остарява?

Желание още не губя,

но друго сега ме тревожи —

сърцето, аз мислех, ще грее

дори на смъртното ми ложе…

Кой би предрекъл тогава,

че всяко сърце остарява?

— Никога няма да има младеж,

изпаднал в отчаяние

от тия къдри покрай ухото,

с меденото им сияние,

да те обича за тебе самата,

а не за златото на косата.

— Но аз ще купя боя и ще сменя

златното й очарование,

ще я направя черна или кафява,

и младежите в отчаяние

ще ме обичат за мене самата,

а не за златото на косата.

— Аз пък срещнах един стар мъдрец —

и във Светото писание

било писано — той ме увери, —

че само бог, скъпо създание,

ще те обича за тебе самата,

а не за златото на косата!

Извил се в пръстени все по-широки,

соколът не дочува соколаря.

Нещата рухват, не държи средата,

безвластието пуснато е само,

и приливът от тъмна кръв е пуснат,

и церемонията на невинността се дави.

На най-добрите липсва убеждение,

най-лошите със гъста страст са пълни.

Да, скоро откровение се чака,

да, Второто пришествие се чака!

Едва ли остарял е този израз,

когато ме смущава странен образ,

огромен образ на „Духа вселенски“,

там някъде във пясъчната пустош,

със лъвско тяло и глава човешка,

сив поглед, безпощаден като слънце,

той движи бавни хълбоци, до него

се мятат сенки на тревожни птици.

Отново пада мракът, но аз зная,

че каменният сън на двайсет века

в кошмар оттласна люлката люляна.

Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал

към Витлеем за свойто Рождество?

Глави, забравили младежки грехове,

глави плешиви, стари и почтени —

проучват, обясняват стихове,

които все младежи подлудени

са писали в отчаяна любов,

към красота невежа празен зов.

А те килима с чехли трият там,

в мастило кашлят, тътрят си краката

и пред познатото все викат: „Знам“

и всеки смята, друг което смята.

Какво ли биха рекли в своя прах,

ако и техният Катул бе като тях?

Четох някъде, че в императорския дворец във Византия имало дърво от злато с изкуствени птици, които пеели…

Това не е страна за старци. Млади

прегърнати. И птици. И дървета.

Те пеят и умират. Водопади

от сьомга и скумрия в три морета.

И всичко живо сипе със наслади

летата дълги, по земята шета,

сред звуци чувствени, сред нежен шум

не иска паметниците на вечен ум.

Човекът остарял е жалко нещо,

балтон в парцали. Със една утеха —

душата му да хвали най-горещо

парцалите по смъртната си дреха,

да пляска с длани, да възпява вещо

днес онова, що вчера й отнеха.

Затуй отплувах аз във тоя свят

за към Византион, светия град.

О, мъдреци, в огньовете свещени,

застанали като в мозайка златна,

елате в кръг, учете, вдъхновени,

душата ми на песен благодатна,

че тя със страст завързана за мене,

сама не знае свойта страст обратна.

Глътнете я, та да изчезне тя

в измисления трик на вечността.

Веднъж извън природата, аз няма

да търся образците й телесни,

а само там, в старинната измама,

в златарите със пръстите чудесии,

на императорите гордостта голяма,

от златен клон, която пее песни,

насред Византион, светия град,

за минало и ново в тоя свят.

С нечисти образи денят отстъпва рано

и императорското войнство спи пияно.

Отстъпва и нощта и ехото зачерква

след гонга във светата черква.

Едно кубе отрича със насмешка

човешкото вълнение

и всичко, що е само усложнение —

бесът и блатото в кръвта човешка.

Пред мен е образ, може би човек или пък сянка,

повече сянка от човек, образ — от сянка.

На ада макарата би могла полека

да развърти навитата пътека.

Една уста без дъх и влага само

уста тук вика вечно.

Поклон на нещото отвъдчовечно!

Наричам го смърт във живота и живот в смъртта му!

Дали е чудо, птица или пък изделие от злато —

повече чудо и от птица, и от злато.

Пред златен клон, де други звук не стига,

на ада със петлите кукурига

или раздразнено в луна, в луна излято,

крещи със златото си и презира всички

обикновени клони, птички

и всичко, що е усложнение и блато.

Във полунощ блести по императорския камък

не от дърва и съчки пален пламък,

пламък, роден от пламъци непроменени —

и идват призраци, от кръв родени.

Пред усложненията тук вратите се затварят.

Едно умиране, една агония във танца,

една агония във транса

на пламъци, които никога не парят.

Делфини яхнали, във кръв и блато,

призрак след призрак! Пръсват ги със злато!

Златарниците императорски ги пръсват!

Пороя усложнения разкъсват.

Танцуващ под и мрамори, където

зад свежи образи, сега родени

от образите вечни, стене,

с делфини късано, от гонг измъчвано, Морето!

Колко е отвратителен буржоата,

мъжкарят особено —

представителен, изискано-представителен —

не желаете ли да ви го подаря?

Не е ли красив? И здрав? Екземпляр чудесен!

Няма ли вид на чистичък, свеж англичанин?

Не е ли подобие божие? Изминава своите 30 мили на ден

подир пъдпъдъци и мъничка гумена топка?

Не би ли желал да си като него заможен?

Но чакай, почакай! Нека той се изправи пред чувства нови,

лице със лице със човека във нужда,

нека изпита мъничко затруднение,

нека животът го затрудни с нови изисквания

и тогава го виж как се размеква като сладкиш!

Виж го как се превръща на каша, на глупак и тиранин,

виж го само какъв е, когато лице със лице се изправи

с някакво умствено изпитание,

с някакво искане на живота.

Колко е отвратителен буржоата —

мъжкарят особено, —

като някоя гъба

загладен, приятен за гледане,

като гъба паразитна се храни — от гнилотата на миналото,

изсмуквайки сокове от мъртвите листи.

Овехтял е той вече, много дълго се застоя.

— Пипни го, ще видиш, че вътре е гнил,

като стара, червясала гъба, куха

под гладката кожица и правата стойка.

Изпълнен със чувства — кипящи, червиви и празни,

гаден и кален е буржоата,

отвратителен.

Има ги хиляди като него във влажната Англия.

Колко е жалко, че не могат да бъдат изритани

като гъби отровни, за да се смесят по-бързо

със влажната почва на Англия.

Тоскански кипариси,

какво е то?

Вглъбени в тъмна мисъл, към която

езикът е загубен.

Тоскански кипариси,

велика тайна съществува ли?

Не може ли със думи да се каже?

Неизразимата тайна

умряла със умрелия народ и със умрелия език,

но е запазена величествено мрачна във вас,

етруски кипариси.

На вашта вярност как се възхищавам,

тъмни кипариси!

Не е ли тайната това на дългокосите етрусци?

На дългоносите, с неуловимата усмивка,

безшумно стъпвали край кипарисите?

Сред гъвкавите и високи като пламък кипариси,

разлюшкали високата си тъмнина наоколо,

етруско-мрачни,

полюшват се на древната Етрурия мъжете:

само по сандали — причудливи и дълги —

се движат със неуловима полуусмихната безшумност,

със онова невъзмутимо хладнокръвие на Африка,

заети със дела забравени.

Какви ли пък дела?

Не, езиците са мъртви и думите са празни като шушулки празни,

окапали са звуковете им, изчезнали са сричките звънливи,

изпълнени със смисъл някога.

Все пак аз виждам ви, замислени и тъмни

тоскански кипариси,

над древна мисъл,

дребна, древна, неразрушима мисъл,

етруски кипариси;

мрачни, тънки, стройни, потрепващи

мъже на Етрурия,

които Рим наричаше зли.

Зли, тъмни кипариси,

зли, гъвкави, замислени, полюшващи се мрачни пламъци.

Паметници на един мъртъв, мъртъв народ,

скрит във вас!

Зли ли бяха ония дългоноси, безшумно стъпващи

мъже на Етрурия?

Или само са били неуловими и различни, мрачни

като кипариси, от вятър люшнати?

И те, и техните пороци са отдавна мъртви,

и туй, което е останало от тях,

е само сенчестата мономания

от гробници и кипариси.

Усмивката, неуловимата етруска усмивка все още се таи

във гробниците,

етруски кипариси.

Най-дълго се смее този, който последен се смее.

Не, Леонардо, ти изпорти само етруската усмивка чиста.

Какво ли не бих дал

да върна редкият и оприличен на орхидея,

наречен лих, етрусец?

А колкото до злото им се отнася,

то е само според думите на римляните,

и аз, бидейки изморен от добродетелта на римляните,

много не им вярвам.

О, знам, в праха, където сме погребали

замлъкналите народи заедно със гнусотиите им,

заровили сме също толкова много

от изящния чар на живота.

Там в дълбините и до днес дими тамянът

и още капе мирото,

кипариси сенчести,

такъв е ароматът на изчезналия живот!

Казват, че оцеляват най-годните.

Но аз призовавам духовете на изгубените,

на неоцелелите, изгубените в тъмнината

да върнат своя смисъл на живота,

който са отнесли те със себе си,

неприкосновено скрит в меките кипариси,

етруски кипариси.

Зло, какво е зло?

Има едно зло само, живота да отнемеш,

тъй както Рим отне живота на Етрурия,

тъй както днес механична Америка на Монтесума.

Доде сме живи, ние тук излъчваме живот.

А спрем ли да излъчваме, животът в нас заглъхва.

Това е тайнството на пола, бликащо от нас.

Безполовите не излъчват нищо.

Когато работим, излъчваме живот

и нов живот нахлува в нас, заменя стария.

Така вседневно тръпнем от живот.

Жената прави пудинг с плодове, мъжът сковава стол.

Ако се влее в пудинга живот, добър е пудингът,

добър е столът,

щастлива е жената с прилива на новия живот,

щастлив е и мъжът.

Дай и ще ти бъде дадено,

е вярно казано.

Но да дадеш живот, не е тъй лесно.

Това не значи да го даваш на глупци, да се оставяш

                живи мъртъвци да те разкъсат,

а да запалиш нов живот там, дето го е нямало,

макар и само в белотата на една

изпрана носна кърпичка.

В притихналия полумрак една жена ми пее

и споменът за прежните години в мене пак живее,

като дете съм седнал под пианото, на кордите под гърмовете,

на майка ми, усмихната запяла, обгърнал съм нозете.

И нещо властно, в песента укрито,

ме завладява и ридай сърцето във гърдите

по старите неделни вечери във къщи, със зимната премяна

и химните в уютната ни столова под съпровода на пиано.

Сега е тъй безсмислено певицата да взема с крясък

ведно със черното пиано апасионатото. Блясъка

на моите детски дни ме заслепява. Мъжеството ми пропада

на прилива във спомена. И плача аз като дете по свойта младост.

Той се унасяше и усещаше тишината,

която го притискаше като стена;

озарен от плаващи лъчи на кехлибарена светлина,

стремителна и трептяща на съня във крилата.

Тишина и сигурност — и неговият жизнен бряг,

целунат от тъмните вълни на смъртта.

До устата му някой държеше вода.

Той глътна послушно, изстена и потъна

в пурпурна тъмнина, и забрави

приспиващите удари на сърцето и раната.

И тиха зелена вода шумеше във някакъв вир,

по нейната светла алея той тръгна със своята лодка,

огласена от птици, с цветя отразени обшита

и с чудните багри на цветното лято.

Той потопи веслата, въздъхна и заспа.

С едно подухване на вятъра при него влезе нощта

и разлюляното перде събра в блещукаща извивка.

Но той беше сляп и не можеше да види звездите,

които горяха сред скитащи облаци;

странни петна от морави, алени и зелени цветове

трепкаха и потъваха в гаснещите му очи.

Той чуваше дъжда, който шумолеше в тишината,

събрал в едно благоухание и успокояваща музика;

топъл дъжд над клюмнали рози с ритмично почукване

мокреше дърветата. Не суровият дъжд, който помита

с гръмотевици всичко, а ръмящият дъжд,

който бавно и нежно отнася живота далече.

Той се раздвижи и се понадигна; но лютата болка

скочи като притаено животно, за да разкъса

с изострени нокти и зъби оживелите мечти.

Но нещо го още крепеше; и той лежеше

поуспокоен след треската огнена.

Смъртта се отдръпна и се втренчи във него.

Тогава светлината над леглото му се наведе.

Дайте му ваште очи, топлата кръв и жаждата за живот.

Говорете му. Събудете го. Все още може да го спасите.

Той е млад и мрази войната — защо трябва да умре,

когато алчни акули от неговата смърт ще спечелят?

Но смъртта отговори: „Аз го вече белязах!“ Така той умря.

Тишина изпълни лятната нощ.

Тишина и спокойствие. Спусна се воалът на съня.

А нейде далече, далече гърмяха оръдия глухо.

Пораснеш ли, спомни си за това:

оная пролет с дъжд и синева;

стоеше на прозореца голям;

престорил се на шут, размахвах аз

камшика си, минавайки оттам.

Не ще забравя туй до сетния си час.

Дете невръстно, в мартенския ден

стоеше горе — в своя детски свят.

Аз бях от твойта радост озарен,

но всичко туй е толкова назад.

Светът от залпове е оглушен.

За твоята невинност мисля в този ад.

Защо след смутните години чак

ще оцениш най-чистите си дни?

Очите на света са в сълзи пак,

тълпят се като облаци злини.

Детето си щом видиш в пролетта —

тогава като мен ще пееш и в скръбта.

Защо лежиш с крака несръчно свити,

с провиснала ръка, със сенки по лицето,

които светлината издълбава?

Така като те гледам — ме боли сърцето.

Затуй не се чуди, че грубо те разтърсвам:

сънливо стенеш ти, глава въртиш.

О, ти си твърде млад, за да умреш тъй рано

А за смъртта напомняш ми, когато спиш…

О Мрак чаровен, моя Етиопийо, дете

на прелестта на сянката, не ме оставяй

тук, дето в здрача приказно чудесен

на тъмни лъхове в разлистения пух не се дочува вече тиха песен.

Тъмно е руното ти, всеки лъх в леса

от плачещи листа е също тъмен.

Дърветата на Изтока са потни от роса,

набъбналите от лъчи листа са цели в капки

и тези капчици се стичат неусетно на тъмни лъхове по меката коса.

О Здрач чаровен… И Сиринга, и Дриопа,

и ласкавата нимфа, на дърво превърната,

са мъртви… Здрачът, тази Етиопия, придава

по-ярък блясък на разкошната им слава.

Кръв кехлибарена в порфирните им вени се надига,

тя тъмната душа на розата достига

и гладките стъбла на плачещи дървета

и в красотата твоя се надига.

Затуй ела, великолепие на сянката,

прекрасен облак мой, тъй чер от зноя

като ония тъмнолисти лъхове — ела при мене, облако безценен.

Върху сърцето ми се облегни. Сърцето ти замята

духа ми с прелестта на сянка, непозната

на ни едно дърво.

Дъждът вали ли, вали —

чер като нашите загуби и като мрака гъст,

сляп като хиляда деветстотин и четиридесетте гвоздея

на Христовия кръст.

Дъждът вали ли, вали

и отеква край нас като пулс на сърце, като громол на чук

в Долината на мъртвите, като глух светотатствен звук

на ботуши връз гробница.

Дъждът вали ли, вали

в Долината на кървите, дето дребни надежди покълват

и хорският мозък окаян

кърми своята алчност — гадина с чело на Каин.

Дъждът вали ли, вали

в нозете на изтерзания, разпнат на кръста Човек.

Исусе, когото с нов гвоздей денят приковава, смили се

над участта наша —

над Лазар и над Богаташа.

Под дъжда кръв от злато не се различава.

Дъждът вали ли, вали —

капе ли, капе кръвта от раните на изтерзания, до смърт

измъчен Човек.

Той носи в сърцето си страдно всички рани без лек —

раните на угасващия светлик, на последната слаба искрица

в боледуващите гърди, на бездънната тъмна тъмница

и на мечката, обградена от глутница яростни псета,

ослепена от сълзи лютиви, от бой на тояги,

и на заека, погнат през голите, пусти полета…

Дъждът вали ли, вали.

Тогава — о Боже, аз ще скоча в рая!… Кой ме свлича?

Виж, виж — кръвта Христова по небето —

тя се стича от чистото Чело, което

сами приковахме дълбоко в сърцето, умиращо в жажда

и стаило световния огън, смрачено в страдание тежко —

като златните лаври на Цезар.

И в миг еква гласът на Тогова, който като сърцето човешко

бе израсъл на зли зверове посред воя свиреп:

„Все пак аз те обичам, моя Кръв, моя зрак неповинен

пак проливам за теб!“

Да вървим тогава, ти и аз —

на небето се е проснал вечерният час

като пациент, упоен за операция.

Да вървим по тия пусти улици, свърталища,

мърморещи сиропиталища,

след безсънни нощи в еднонощните хотели-дупки,

в ресторантите, постлани със талаш и мидени черупки —

улици, които следват като уморено прение

с неопределено намерение,

за да те докарат до един неудържим въпрос.

О, недей ме пита кой е той!

Да вървим със теб на посещение.

В стаята, където жените влизат и излизат

и си говорят за Микеланджело.

Жълтата мъгла, която трие гръб в прозорците,

жълтите кълба от дим, които трият муцуни в прозорците,

ближат ъглите на вечерта,

бродят между локвите във водостоците…

Нека падне на гърба си саждата, която пада от комина,

полетява до терасата, надолу се извива

и като разбира, че е мека октомврийска вечер,

завъртява се край къщата и там заспива.

И наистина ще дойде време

жълтата мъгла да ни поеме

и да трие гръб в прозорците;

да, ще дойде, да, ще дойде време

да приготвиш ти лице, за да посрещаш всяко срещнато лице,

време да убиваш и създаваш,

време за каквито щеш дела и дни, и за ръце,

които вдигат и изтърсват във чинията ти своите въпроси,

време за стотици колебания, видения,

и решения, и отрицания накрая,

докато си изядем препечения хляб със чая.

В стаята, където жените влизат и излизат

и си говорят за Микеланджело.

Да, наистина ще дойде време

да се чудя: „Бих ли дръзнал аз“ и „бих ли дръзнал аз“.

Време да обърна гръб и да се отстраня завчас

със плешивото петно насред косата

(те ще кажат: „Гледай, поокапала му е косата!“),

сутрешното ми сако, яката, стегнала брадата,

връзката ми, скромна и богата, потвърдена само от една игла

(те ще кажат: „Гледай, поотслабнали са му ръцете и краката!“).

Бих ли дръзнал аз

да обезпокоя вселената дори и еднократно?

Да, в един-единствен миг ще има време

за решения и пререшения, които този миг ще пререди обратно.

Защото аз ги зная вече, знам ги всички,

предобедите, вечерите, часовете,

премерих си живота със чаени лъжички

и слушах как, затихнали, примират гласовете,

щом почне музиката в следващата стая.

И предварително как ще позная?

Да, аз ги знам очите вече, знам ги всички,

очите, които втренчено те гледат и те формулират,

и след като ме формулират и забодат с карфички,

и аз, забоден, се загърна върху гладките стени —

тогава как ще почна да изплювам

всички фасове на своите пътища и дни?

И предварително как ще позная?

Да, аз ги знам ръцете вече, знам ги всички,

ръцете, украсени с гривни, голи, бели

(но там под лампата се виждат косъмчета изрусели!).

Дали парфюмът, който роклята издава,

така ме отклонява?

Ръцете, легнали на масата или отметнали нагоре шала.

Как предварително ще мога да позная?

И как да почна?

Или да кажа, че по здрач съм се разхождал в тесни улички

и че съм гледал как се вдига пушек от лулите

на самотните мъже по риза, надникнали от прозорците в мрака?

Бих желал да съм яките клещи на рак,

които пробиват подовете на мълчаливи морета.

А тази привечер, тя тихо спи!

Помилвана от дълги пръсти, тя сънува,

спи уморена или се преструва,

простряна на килима тук до теб и мен.

Ще имам ли след чая, и сладкишите, и изстудените напитки,

ще имам ли аз силата да доведа мига до най-голямото му напрежение?

Макар че плаках, постих, бдях

и че видях да внасят на поднос (оплешивяла леко) моята глава,

не съм пророк и няма никакво значение това.

Аз зърнах своя най-върховен миг да тлее със последни сили

аз зърнах Вечния вратар да ми държи балтона и да ми се хили,

и казано накратко, ме е страх.

И ще си струва ли след всичко,

след чашите, след конфитюра и след чая,

сред порцелана и сред разговора ни накрая,

ще ли си струва да подема

и да захапя със усмивка тази тема,

да смачкам цялата вселена като топка

и да я търколя към някакъв неудържим въпрос,

да ти река: „Аз Лазар съм; от мъртвите възкръснах,

аз се завърнах да ти кажа всичко, за мен ти да научиш всичко!“

А ако тя, облегната, главата си поклати

и отвърне: „Не, съвсем не е това,

съвсем, съвсем не е това?“

И ще си струва ли накрая,

и ще си струва ли наистина

след залезите, дворовете, уличната влага,

след романите, и чайовете, и шумящите пол и —

и колко още?… И дали?…

Не, невъзможно е да се изкаже това, което има да се каже,

но някакъв магически фенер схемите на моите нерви

върху екрана ще покаже.

Дали, дали накрая ще си струва —

а ако тя, с отметнат шал и със облегната глава,

обърната срещу прозореца ми каже:

„О, съвсем, съвсем не е това,

съвсем не съм помисляла това?“

Не, аз не съм принц Хамлет, нито съм създаден за такъв!

Аз съм приятелят и придружвачът — онзи, който пръв

ще се обади, за да почне действието във една-две сцени,

който съветва принца, но стои почти нечут,

щастлив, че може да помогне, и почтителен,

дребнав, и политичен, и тактичен,

пълен с големи мъдрости, но малко уморителен,

понякога наистина почти комичен,

понякога почти и шут.

Аз остарявам… Мене ми минават дните…

Аз ще нося крачолите на панталоните си навити…

Върху тила си ли ще сресвам своя алаброс?

Ще ходя аз по плажа с бели панталони, бос,

ще чувам песните на морските сирени все със същия въпрос.

Не мисля, че ще пеят зарад мене.

И аз ги виждам как са яхнали вълните на морето

и решат белокосите вълни, които връща вятърът надире,

по бялата и черната вода, когато вятърът засвири.

Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,

сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,

додето ни събуди човешки глас — и ни удави.

I

Погребението на мъртвите

Април е най-жестокият месец, ражда

люляци от мъртвата земя, смесва

спомен и желание, движи

тъмни корени със пролетния дъжд.

Зимата ни държи топли, покрива

със забравящ сняг земята, подхранва

със сухи грудки малък живот.

Лятото ни изненада, дошло над Щарнбергерзее

с проливен дъжд, ние спряхме под колонадата

и продължихме в слънчева светлина към Хофгартен,

и пихме кафе, и приказвахме цял час.

„Бин гар кайне русин, щам’аус Литауен, ехт дойч.“^[1]

И когато бяхме деца и бяхме на гости у ерцхерцога,

моят братовчед ме отмъкна с една шейна,

аз бях уплашена, а той каза: „Мари,

Мари, дръж се здраво!…“ И ние се спуснахме.

Да, в планините човек се чувства свободен.

Аз чета много нощем и през зимата отивам на юг.

Какви корени се впиват, какви клони растат

от тая каменна смет? Сине човешки,

ти не можеш да кажеш, нито да отгатнеш, ти знаеш само

един куп счупени идоли, където слънцето те удря,

и мъртвото дърво не дава подслон, щурецът не дава утеха,

сухият камък не издава шум на вода. Има само

една сянка под тая червена скала

(ела на сянка под тая червена скала!)

и аз ще ти покажа нещо различно

и от твоята сянка, която сутрин те следва,

и от твоята сянка, която вечер те среща.

Аз ще ти покажа страха в една шепа прах.

        „Фриш вет дер винд

        дер хаймат цу.

        Майн ириш кинд,

        во вайлест ду?“^[2]

„Вие ми дадохте за пръв път зюмбюли, преди една година

те ме наричаха зюмбюленото момиче.“

— И все пак, когато се връщахме късно от зюмбюлената градина,

ръцете ти пълни с цветя, косата ти влажна, аз не можех

да говоря и очите ми гаснеха, и аз не бях

ни жив, ни умрял, и нищо не знаех.

Гледах в сърцето на светлината, в мълчанието.

„Оед’унд леер дас Меер.“^[3]

Мадам Созострис, прочутата гледачка,

имаше лоша настинка, но въпреки това

бе известна като най-мъдрата жена в Европа,

с една нечестива колода карти. Ето, каза тя,

тук е вашата карта, удавеният Моряк финикиец.

(Той има бисери вместо очи. Вижте!)

Ето тук Беладона, феята от скалите,

феята на ситуациите.

Ето Човека с трите жезъла, ето Колелото,

ето Едноокият търговец, а тая карта,

обърната с гръб, е нещо, което той носи на гръб,

но на мен не ми е разрешено да го видя. Не намирам

Обесения. Пазете се от смърт във вода.

Виждам тълпи от хора, които вървят във кръг.

Благодаря ви. Ако видите милата госпожа Еквитоун,

кажете й, че аз сама ще и донеса хороскопа.

През тия дни човек трябва да е много внимателен.

Недействителен град,

под кафявата мъгла на зимното утро

тълпата тече по Лондонския мост, те са толкова много,

не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.

Въздишки се изпускат, къси и редки,

и всеки е приковал очи пред краката си.

Текат нагоре и надолу по Кинг-Уилям стрийт,

към църквата „Сейнт-Мери Уулнот“, която крепи часовете

с един мъртъв звук в крайния удар на девет.

Тогава видях един познат, спрях го и извиках:

        „«Стетсън»,

нали с вас бяхме на корабите във Миле?

Оня труп, който зарихте лани във вашата градина,

взе ли да пуска стебло? Ще цъфне ли тая година?

Или внезапната слана го е смутила в леговището му?

О, пазете кучето да не се доближава дотам, понеже е

дружелюбно с хората

и може пак да го изрови с ноктите си!“

Ти… „Ипокрит лектьор! — мон самблабл, — мон фрер!“^[4]

I

Понеже аз не се надявам да се върна пак

понеже аз не се надявам

понеже аз не се надявам да се върна

да искам дарбата на тоя или силата на оня

аз повече не се стремя да се стремя към всичко това

(защо трябва остарелият орел да разперва криле?)

защо трябва да жаля

изчезналата мощ на делничното царство?

Понеже аз не се надявам да узная пак

несигурната слава на утвърждаващия час

понеже аз не мисля

понеже зная че не ще узная

единствената истинска преходна мощ

понеже аз не бих могъл да пия

там дето дърветата цъфтят и текат реките понеже няма нищо пак

понеже аз зная че времето е време винаги

и мястото е винаги и само място

и което е действително е действително само в едно време

и само в едно място

аз се радвам че нещата са както са

и отхвърлям благословеното лице

и отхвърлям тоя глас

понеже аз не се надявам да се върна пак

ще се радвам че мога да направя нещо

за което да се радвам

аз се моля на бога да има милост към нас

аз се моля на бога да забравя

всички ония неща които толкова обсъждам със себе си

толкова обяснявам

понеже аз не се надявам да се върна пак

нека тия думи отговарят

за онова което е извършено за да не бъде пак извършено

нека бъде снизходителна присъдата над нас!

Понеже тия крила не са вече крила за летене

а само ветрила за биене на въздуха

въздуха който сега е съвсем малък и сух

по-малък и по-сух от волята

научи ни да вземаме присърце и да не вземаме присърце

научи ни да седим тихи

молете се за нас грешните сега и в часа на нашата смърт

молете се за нас сега и в часа на нашата смърт

I

Орелът кръжи високо в небето,

ловецът го гони с кучетата си.

О, вечно обръщане на съзвездията,

о, вечно възвръщане на определени сезони,

о, пролет и есен, смърт и раждане!

Безкрайното въртене на мисли и действия,

безкрайното изнамиране, безкрайният експеримент

носят знание за движението, но не за спокойствието,

знание за говора, но не за мълчанието,

знание за словата, но не за Словото.

Цялото ни знание доближава незнанието,

цялото ни незнание доближава смъртта,

но близостта до смъртта не е близост до бога.

Къде е животът, който загубихме в живеене?

Къде е мъдростта, която загубихме във знания?

Къде е знанието, което загубихме във сведения?

Небесните кръговрати за двайсет века

ни отдалечиха от бога и доближиха до Праха…

Краудиноу (произнася се с две ударения — Кра̀уди-но̀у) е старото селско гробище, където са погребани прадедите на поета, все весели, смели и буйни шотландци.

Ех, да си в Краудиноу, когато

последен час удари,

да видиш мъртвите как лазят

по старите дувари!

Мъжаги едри и космати,

разрошили брадите,

на пръсти от калта се вдигат

и псуват, ядовити.

И зяпат господа с тайфата

от ангели небесни.

— Кой пусна тия веселяци,

на никой неизвестни?

Напразно дърпат ги жените

и шъткат им: мълчете!

— Брей, смел е господ да размърдва

на Краудиноу мъжете!

Ленин, влюбен в музиката, някой път не смееше да я слуша,

учеше ни да избягваме гласовете на всички сирени

и да следваме само пътя си. Безброй дребни отстъпки —

на тях ние често даваме имена разхубавени,

като например „култура“ — ни мамят към странични брегове,

когато трябва да стоим сред задуха на вярната пътека,

не за да блудстваме сами със безсмъртните си души,

а просто за да направим една честна услуга на човека.

Велики сили, посветени на най-мръсните цели,

жънат сега в Глазгоу богата победа —

задържан и отречен живот, безгранично страдание,

болест, престъпление, смърт — и изправена гледа

със скрити оръжия зад многолюдните булеварди,

готова при всяко мръдване да коли безпощадна

от гангстерската си засада полицейската класа,

следи стъпките на Глазгоу и страстно иска да го нападне!

А противящите се сили на Свободата са също скрити,

но фашизмът е покрил с тайни агенти земята —

в двореца, магазина, банката, училището на всеки страхливец,

и малцина сега служат в контра-службата на Свободата,

нито биха могли мнозина да служат, че почти всички хора

не чуват какво тя казва, запушени им са ушите

с восъка на предразсъдъка и заплатената пустота,

така че тя не намира към умовете им вратите!…

И което е най-коварно и затъпяващо от всичко:

враждебните на човека сили полека впръскаха мисълта,

че знанието е надбягало вече отделния мозък

и само дребните подробности са достъпни за света

на един човек; тъй обърнаха огромните завоевания

на човечеството против самия човешки дух,

докато чувството за всеобщо безсилие осъди

всеки един да стои в дупката си сляп и глух…

Това е лъжата на лъжите — най-тежкото предателство към Човека, —

не си хабете времето, за всеки местенце има!

Човешкият инстинкт, волята да се използва той бяха унищожени

и днес на един милион ще срещнете двама-трима

които да се сещат, че мисълта е действителност, мисълта едничка,

и трябва да погълне цялото вещество, че тяхна цел е

да господстват над всички факти, като познаят всичко…

Ние не играем, за да спазваме правилата на игрите!

Нашата цел е човешката цялост, духът, който се роди,

подобен на дете и раждащ се отново всеки ден,

без да отхвърля урока на миналото, а да го наследи!

Но така способен изцяло да поглъща и да се отдава, така безбрежен,

така включващ всичко, неограден, чувствителен и нежен,

с растеж несдържан и неизвратен!… О, Ленин!

Ти, Живот и Изобилие, ти, огън на Свободата,

огнеподобен в своята чистота и своя копнеж, потърсил небето —

и нека това прилагателно не се разбира само като метеорен ефект,

не само като рой летящи искри, а като горяща сърцевина на сърцето,

вътре в тебе, твоя огромна и блестяща здравина,

направила от тебе човека, който е жива душа на Човечеството!…

Дух на Ленин, засвети над тоя град сега!

Освети тоя град сега!

Испанио, аз нося скръбните ти пейзажи

и твойто поражение.

Тъй женски сълзи бликат от очите, без да

помътят чистотата си рождена.

Испанио! Интербригадо? Где си?

Понякога за ръкостискането мисля —

(додето не разтърси пак работникът планетата)

загуби огъня си то, от който пламваше дланта,

и китката бе като че разсечена

на малки зони топлина и студ,

и моята ръка усещаше

на братската десница порива,

очите ми преливаха от гордост,

любов изпълваше ръцете ми.

Сега са празни те. Но не за дълго.

        Не за дълго.

Куклите са по-румени от тези деца.

Не бяха стъклени тия детски очи, а живи, лъчисти,

с тъмни зеници, в чиито живачени погледи

светеше слънцето. Устните бледи сега

бяха топли, кървавоалени,

но кръвта бе затворена в тъканта на плътта,

а не беше съсирена в косите сплъстени.

Кръвта в тия плитчини сенчести

като ален цвят не тъмнееше

преди малко.

Мъртви са тия лица,

сивовосъчни като гнезда на оси.

От изпепелени въглени по-пепеляви са.

Те лежат във редици

като книжни фенери,

в една нощ неспокойна окъсани —

и угаснали на разсъмване.

По прясно падналия сняг един войник премина покрай мен,

лице неземно сиво, стъпки приглушени.

Сърцето ми в гърдите трепна:

във дух от преди четвърт век аз втренчих поглед удивен.

Извиках: „Стой!“ И долових познат привичен тон във своя глас.

Войникът ми се подчини, като ония, младите мъже

от миналите дни, в чиято армия

един от маршируващите бях и аз,

запътен в неизвестността. Войникът спря на мен гледец.

„Един от тези съм, които преди двадесет и пет години

поеха преди вас; от тия, дето се не върнаха, един съм;

от върналите се един съм, но мъртвец.

Ний бяхме там, където днес отивате в дъжда, в калта,

и тъй се бихме, както ще се биете и вие

със тъмнината, отчаянието, смъртта.

И ние дадохме това, което ще дадете вие: умението си и кръвта.

Не беше обновен светът. Напразна жертвата ни бе.

В полята зрееше надежда, по улиците — гняв.

А миналото се завърна. И ние върнахме се пак

при вечната вражда в поля и цехове, под старото, безрадостно небе.

Враждуваха богати с бедни. Победата ни беше без цена.

Властта бе пак на тези, които със властта злоупотребяват,

а младостта остана да мете

огнищата на прегорялата война.

Едно разбрахме: славата не е за тези мъртъвци

с протритите и скъсаните дрехи.

Но има и герои, увенчани

със пищни, лаврови венци.

Но тяхната победа празна е. Измамени са техните мечти.

А ти, мой брат и дух, ако ти можеш да отидеш

със ясното съзнание, че няма там награда, че жертвата ти безполезна е —

честта си ще опазиш ти.

Щом без илюзии се сражава — човек с достойнство влиза в бой,

разбрал, че не войната преобразила би света!“

Усмихнах му се, а в отговор войникът козирува.

На фона на плета зелен, покрит с дантелен сняг, стоеше той.

Насън от бой избягах по неравен,

дълбок тунел, от взривове изровен

в гранитите със сводове смрачени.

Там хора спяха сгърчени, смълчани

в смъртта си или в мисълта си хладна.

От мене сепнат, някой ме погледна

и ме позна; ръце простря и тъй

като че ли благослови ме той.

Мъртвешката усмивка щом видях,

разбрах, че сме във ада с този дух.

Печал браздеше неговия лик,

а тук не стигаше ни стон най-лек,

ни кръв човешка, ни гърмеж на топ.

„Не виждам — казах — тука скръб за теб.“

„Освен живота, който ме отмина.

Надеждата ти грееше и в мене,

надеждата ти бе и мой живот.

Аз търсех красотата в тоя свят,

която не в коси, очи се крие,

а с хукналото време си играе;

тъгува ли — по-пълно тя тъгува.

Мнозина, весел, веселих тогава.

А съжалението от войната,

пречистено в ужасните кланета,

днес трябва да умре. Едни ще радва,

а други не погромът. Ще напредва

безумието, ако го не спрат.

И пак ще крачат всички в боен ред,

макар да спират общия прогрес.

Бях тайнствен, смелостта бе мойта страст.

Постигнах всички мъдрости, но с тях

и с тоя свят отстъпващ, се простих —

и в цитадели без стени се лутах.

Щом много кръв задръсти колелата

на колесницата му, аз умея

с боди и истини да ги умия.

Бих се раздал, без да се колебая,

но не във преизподнята на боя.

Кръв по чела без рани червенее;

другарю мой, на смърт се бихме ние.

Познах те, че така се смръщи тука,

когато вчера ме прободе с щика.

От тебе аз се бранех неохотно.

Сега да спим…“

Какъв камбанен звън за ония, дето мрат като добитък по полетата бойни?

Единствено на топовете чудовищният гняв.

Единствено тракащата и заекващата картечница заупокойна

молитва набързо ще избръщолеви за тях!

Не познават те подигравката на погребалните песни. Камбани за тях не бият.

Никой не ги оплаква. Хорът единствено ги опява —

пискливият, налудничавият хор на шрапнелите виещи;

и тръбите, които в тъжни краища ги призовават.

Какви свещи ще им палнат при изпращането в земята?

Не свещи, от момчета държани, в чиито очи ще блести

светлият пламък на последното тъжно „прости“.

Техен покров ще бъде бледината на девойките по челата.

Цветя ще им бъдат нежността и мислите неизречени.

Траурно було ще спусне за тях мракът вечерен.

Глава с нахлупена каска на вещевата торба обори,

след толкова нощи безсънни минутка за отдих намерил,

сънят го блъсна в челото и го събори

и докато той спеше — на съня в безвремието щастливо, —

смъртта за сърнето го сграбчи. Потрепера

животът в него, който се откъсваше и си отиваше…

Отпуснаха се ръцете. Повдигнаха се още веднъж гърдите Нагоре.

Като мравешки керван кървава струйка запълзя живо

от онова място, гдето натрапеното олово бе рана отворило.

Все едно е дали е окрилян съня му дълбок

от крила или мисли, по високите звезди заковани,

подпрян с възглавниците на спокойствието, измайсторени от бог,

над тия облаци, дъждове и това небе натежало,

над тия от вятър направени ятагани;

или неговата глава — подгизнала и измършавяла —

се смесва все повече със пръстта натъжена,

и с посърналата трева се слива косата,

и с полетата заесенени…

Кой знае? Кой го е грижа? Кой носи надежда в душата?

Все едно е. Той спи. По-спокойно и по не му е студено,

отколкото е на нас, които трябва да се събудим и кажем:

        „Горчива ни е съдбата!“

Деца, ако имате смелост да си помислите

за величието, необикновеността, безкрайността

на този ценен и огромен свят,

във който, казвате, че вий живеете,

тогава вие мислите за следното:

за кубчета, чиито стени са пъстри,

червени и зелени, топлокафяви,

чиито стени са жълти мрежи, чиито стени

са бели и черни купчини от домино.

Един добре увит пакет в кафява хартия

връвта му да развържеш те примамва.

В пакета — малък остров,

на острова — дърво голямо,

а на дървото — люспест плод.

Махни му люспите и обели кората:

в сърцевината му ще видиш

пак кубчетата с изпъстрени стени,

червени и зелени, топлокафяви,

чиито стени са жълти мрежи, чиито стени

са бели и черни купчини от домино.

Един добре увит пакет в кафява хартия —

връвта му оставете неразвързана:

защото този, който се осмели да го разопакова,

ще се намери вътре изведнъж във него,

на острова, в плода,

около него кубчета ще има,

ще се намери ограден от пъстри кубчета

червени и зелени, топлокафяви,

от кубчета, чиито стени са жълти мрежи,

и бели и черни купчини от домино.

И все същият пакет, увит в кафява хартия,

на скута му неразопакован ще стои.

И ако тогава той се осмели да си помисли за

величието, необикновеността, безкрайността

на този ценен и огромен свят,

във който, казвате, че вий живеете —

тогава той пакета ще развърже.

В онази знойна нощ, когато скитах,

чух часовник да бие един часа.

Същинско слънце във висините

блестеше луната в нощните небеса.

Заклинаше тя нивите-привидения

да си мълчат на любовта за поражението,

чиято среща почваше с нощта.

Под моите стъпки болни са полята,

досадно кукумявката пищи

и славеят, прикрит във тъмнината,

отвръща й, любовно й шепти,

като че ли жена и мъж, които

насън за нещо спорят и се питат,

един до друг притиснали гърди.

Яви се твоят призрак с лунна маска

и моят призрак бе студен и бял.

Забравили надеждата за ласка,

която всеки страстно бе желал.

Въображението приковава

очите, лудостта ни наблюдава,

дошла да помрачи блена пламтял

и любовта да помрачи прекрасна,

да замъгли сияйната врата…

Витаеше над тях кралица властна,

двигател на съдбата им бе тя.

Приличаха на статуи от мрамор,

пред стълби мраморни и неми

или във зали с пищна красота.

Арктическо море земята топла беше

и всеки дъх — изострена кама.

Два айсберга бяхме посред лед безбрежен

и помежду ни — ясната луна.

Русалки плуваха над ледни бездни,

и любовта след вятъра изчезна,

като че никога не е била.

Тази проказа на смъртта, това изтънчено изобретение

за болка, огромна като звезда, загнила

от коварния вирус на дълъг застой.

Това замърсяване на най-дълбоките извори,

тази гной на смъртта, която мърси и петни слънцето

на деня по лицето, от шарка надупчено.

Това нещо, от човек сътворено, от човешкия ум и ръце!

И ти си човек, и ти си участник във него!

Спаси своето право рождено, додето е време!

Днес друго име има пъкълът — Хирошима!

По-тъмен от всичките кръгове на горящия мрак,

гдето Данте проправяше своя път обвинителен.

Можеш ли да убегнеш от пълната с призраци нощ, от очите

на невинни деца, със разкъсана до костите плът?

И ти си човек! Какво ще кажеш? Какво?

Слънцето — борец от дните

на съпротивата — пред полицая пръсна

куп златни позиви и скрито

разлепи други по стени и щори.

Събират се пред позивите хора.

И те живота пред смъртта избират,

това е изборът на хората обикновени.

Онези, гдето служат на смъртта, не спират,

високомерно тъпчат позивите по земята

и отминават този манифест на светлината.

Мирът е на живота днес живеца.

Мирът — това е изобилието земно.

Мирът е вдъхновението на твореца,

разресвани от вятъра пшеници,

в дървета утринни запели птици.

Мирът е на стоманата стопена съскането,

турбината, пулсираща във планината,

набъбнала от мляко гръд до пръсване,

във късна нощ на влюбени ръцете,

залети с песни и лъчи дървета.

Във речите за мир се чува ехо

от шумното ни всекидневие:

от парка, от дома, от цеха.

Мирът живот е! — глас могъщ се чува.

Животът трябва да се завоюва!

Сега пълногласите нарциси,

нашите златни вестители,

земята зоват да възкръсне,

към смелост приканват дните ни.

Порозовяват бадемите сега,

поруменява пролетта за първи път

и ветровете спират във града

за тайните й да си пошептят.

Изпробва птицата гласа си

в просторите на утринта,

из стихналите улички разглася

известие голямо тя.

Разказва за царицата, която иде,

и в свитата й царствена от юг

и лятото пристига през стени зелени,

за да го коронясат тук.

И ускоряват крачка минувачите,

и скача рибата в пенливия поток,

и газомерът също се надига,

и в пъпките напира сок.

И нашто щастие, и нашта волност

в колибката си мъничка мълчи,

а радостта ни млада и почувствана

ни озарява със лъчи.

Не беше друго радостта ни, а копнеж,

безсилна и безпаметна страст,

млад беглец, от когото

мъж създаваме в тоя час.

Вие, които обичате Англия и имате слух за нейната музика,

за бавното темпо на облаците й благословени,

за ясните арии на светлината, трептяща над хълмовете,

възвисени над кордите на лятото, запазило свойто спокойствие;

за непрекъснатите контрапункти на листите в игривия западен вятър,

за цветове и реки, шумящи в прекрасно алегро;

за медния глас на горските бури на годината във финала,

слушайте! Не чувате ли въвеждането на новата тема?

Вие, които излизате на мотоциклети и велосипеди

на разходка по артерийните пътища на април

или вие, тъжните, край езерата, дето се оглеждат нагънати склонове

и запалват огньове от листи, разбити са ваште надежди!

Велосипедисти, групови екскурзианти и излетници,

бегълци от проклетите градове и опустошените области,

вие знаете, че търсите един нов свят, един спасител да установи

отдавна загубено родство и да възвърне доволството на кръвта.

Вие, скучни добряци, щастливци на дребно, които обичате спокойствието,

които наблюдавате птиците и играете крокет със учениците,

вие, които черпите всичко наоколо, вас, дето не ви е зло сполетявало,

когато все пак минете кран пустите мелници и хамбари със зинали покриви,

гдето е прегоряло отчаянието — ще ви се свият сърцата;

Вие, които страдате, чувствувате свойта безжизненост,

ние можем една тайна да ви открием, лек да ви предложим,

отдайте се само на ангел-спасител, на странния нов изцерител.

Вие преди всичко, които сте дошли до предела,

вие, които сте жертви на един спрял механизъм,

който не можете повече да понасяте,

дали в меките си кресла се дразните от безсилието,

или набирате сили за действие

срещу глада, тираните и шпионите и таите искрата на гнева —

вие ще сте водачите, когато удари дванайсетия час,

владетели на силата и оксиженисти на новия свят!

Влезте в дома на сънищата, сестри и братя,

на прага оставили вашите дългове и живот.

Това е домът на героите — и тъмнината

е коженото палто, което можете да си позволите.

Риби в аквариум с електрическо отопление

душат без завист стъклените стени: зад тях

шпиони, чиновници, милосърдни сестри, убийци, принцове, победители, победени

се движат в една нереалност безмълвна.

Къпани в този общ извор, вие зяпате с вид безразличен

ония неща, които в часовете на бедност желаете,

като насън по екрана сребърен тичат

болнавите яростни сенки и бременните мечти на живота ви.

Ето: кметът открива сезона за ловене на миди;

сватба във висшето общество; новите есенни шапки са шик;

състезания на износени таратайки; обул е рибарски ботуши —

за да покаже, че всичко е в ред един — политик.

О, вижте само бойните самолети! Истерично крещят,

когато се гмурват като гмурци и пикират,

то защо се тревожите вие от тях,

във вашия сън утробно-дълбок какво тези сенки сребристи ще дирят?

Вижте огромните оръдия, които се извишават, опипват, издигат,

за да посеят в меката утроба на вашия свят смърт.

Огнена пъпка, пушечен цвят, изстреляно металическо семе —

нима не са екзотични? Все по-близо до вашия дом ще растат;

все по-близо и някоя вечер, излизайки като замаяни

от дома на сънищата в задушния въздух навън

при детските дрипи развени и бученето на падащи камъни —

вие ще разберете, че твърде дълъг е бил вашият сън.

Като оня човек аз пеех,

който пее на разлюшкана палуба,

да поддържа куража на хората, когато се дига вълната

тяхната светлина да залее.

Като петлето-ветропоказател унесено,

запокитвайки своя отговор в лицето на вятъра,

и нехае дали си хаби гласа, или това е

на пролетта рождената весела песен.

Като летеца през океана

вкопчан във висините, до последната капчица воля напира,

додето има още за какво да лети,

додето пред него лежи земя неовладяна.

Със спокойствие ме изпълваше песента,

там над облаците, вън от ринга:

защото се стапя от песен тъгата

и добива самоувереност гордостта.

И живеейки тук всеки ден

между две нарастващи сили — живея

като човек, който не може само с работа да се разведрява

и с неутралност да бъде спасен.

Такъв човек не остава жив на земята:

скоро прострелват невинната птица

и в кървавоалената зора угасват звездите най-лични,

когато са вкопчани в сражение два свята.

Напредъкът червен призовава

общата кръв и гордост набира,

и изковава в единно острие песента,

и в редиците на тъгата се устремява.

В тези наши зимни дни

железният език на смъртта е разговорлив,

той смразява от страх всяка жива твар

по огненосърцата земя.

Епохата, зелена някога, е погребана,

часовете на светлината са преброени;

нашто слънце кървавочервено през снега

влачи още свойто отстъпление плахо.

Пролетта през желязната врата на смъртта

милионите си кълнове ще провре;

притихналата, но неугасена любов

кошмарната обвивка ще отхвърли.

Очите, макар и не нашите, ще съзрат

сигнален пламък в небето,

дошлото отново слънце на власт

над един свят, обаче не същия.

Бог е твърдение

и ние, които твърдим това, сме избраници негови.

От голата хипотеза

на вятър и пластове, звезди и приливи виж

как изграждам неговата вселена,

работен модел на моите величествени идеи,

задача, решена на ум.

Миналата седмица аз измерих светлината, малкия пръст на господа;

останалото е въпрос на време.

Бог е електротехник

и тези, които му се кланят, трябва да му се кланят

в ампери и волтове.

Късче луна и слънце, твоят залез на фалшиви богове

хикс не е ни тук, нито там;

чиято светкавица драска по небето назъбени криптограми,

разгадаеми лесно от нас;

чиито движения отговарят на нашите формули, чийто храм

е един истински апарат.

Бог е статистик:

дай му всичките данни; разкажи му своите сънища.

Кое е твойто щастливо число?

Как реагираш на бомби? Съперник имаш ли?

Наистина ли обичаш жена си?

Измери се! Постави си душата на масата,

лампите волтови запали; наблюдавай

биенето на сърцето си, тайните агенти на кръвта.

Нека всяка клетка бъде разгледана.

Бог е лекар добър,

дава плодове за здраве, зърнени храни за калории.

Не се докосвай до онзи мръсен човек,

не пий от общата чаша, спи си сам във леглото.

Ти знаеш, че той не обича такива неща.

Млади хора, откажете се от ваште видения,

        те повреждат очите ви:

аз ще ви изправя лице със лице

с клиничната тройна —

Евгеника, Евпептика и Евтаназия.^[5]

Нищо тъй остро не напомня на човека за смъртта,

както една раздяла

в зимното утро, въздуха влажен като метал е,

който докосва лицето му в утринта:

обикновеното „сбогом“ към деца и приятели става

безнадеждното „със здраве“

на затворника и на срещите мястото, и любовта запламтяла

в гроб на самоубиец сред коприва превръща се тя.

Мрачен и студен, сякаш ера ледена наближава,

лежи светът ти

на твоите разходки по улици и поля. Сетивата ти — свити

от безизходния край на път изтъняващ

и нехаят дали заклети ловци пълзят

и спомените ти спят

като мамонти в древни пещери. Изстинал, мрачен е светът и

глас на предчувствие и утеха не го съгрява.

В такива моменти нещо винаги има,

когато твоето сърце развълнувано

бие, без да знай за какво, независимо дали се сбогува

със затвор или дом, със познат, с любима —

има нещо объркано, има нещо изкуствено

в бързо струпаната закуска

във чантите пред вратата, сякаш сърцето е отпътувало

преди тебе отдавна или остава тука завинаги.

Трудно е било в онова утро на древните израилтяни,

трудно е било да си отговорят:

затвор ли домът им е бил, или дом затворът.

Желанието, поело на път, среща завръщащото се тука желание.

Тази земя, дълбоко засегнала тяхната чест,

бе тяхна до днес

на мъката според древните актове. Нищо сигурно отвъд нямаха тия хора,

освен на свободата пустинята, техните пориви бежански да подхрани.

В този сляп час една природна повеля

сърцето разбира:

че човекът за дълго не бива да спира,

а все да храни на спокойствието в дните най-зрели

зърното на едно неудовлетворение.

Има някакво облекчение

за всеки човек във всяка раздяла и мъка във нея прозира —

и ще има дори до последната — от неговите тъмни раздели.

Понеже нощна пеперуда бях,

покрай пламтящи светове летях,

за да открия, че са от стъкло.

Чрез теб едничка

във мене светлината запламтя

и станах ветеран на любовта,

която,

освен костите на боеца, разтопява всичко.

Аз знам, че ако се промени

звездицата на моето небе,

че полета ми — полета на чапла бе,

самотност носи той на всички висини.

Времето го няма, времето е някъде другаде.

Има само две чаши и два стола сближени,

има двама души, чийто пулс бие в едно

(някой е спрял на земята движението):

времето го няма, времето е някъде другаде.

И те са ни тука, ни там,

музиката на ручея не спира,

между планински кафяви храсти тече,

макар че те в едно кафене се намират —

и те са ни тука, ни там.

Звънецът е замълчал.

Като безмълвно медено цвете

звънецът във въздуха е увиснал

и е тихо, тихо е в кафенето:

звънецът е замълчал.

Камили пресичат безкрайни пустини,

които край чашите и чиниите лежат;

тяхна е пустинята и те желаят

звездите и палмите да си поделят:

камили пресичат безкрайни пустини.

Времето го няма, времето е някъде другаде.

Не идва келнерът. За тях не тиктака

часовникът. Валсът от радиото

извира като вода от скала сякаш.

Времето го няма, времето е някъде другаде.

Нейните пръсти отърсват пепелта от цигарата,

разцъфтяла отново сред тропически лес:

дали са в криза пазарите — не мисли жената,

щом гори като тези имат те днес;

нейните пръсти отърсват пепелта от цигарата.

Бог или както и да се нарича Доброто —

хвала му, че може времето да заковава,

че това, което разбират сърцата,

и от обладалото ги спокойствие се потвърждава

Бог или както и да се нарича Доброто.

Времето го няма, а тя е тука

и не е вече това, което е бил животът.

Звънецът мълчи,

а цялата стая сияе, защото

времето го няма, а тя е тука.

Юни, цветущ и волен, препуска по тесните пътища,

решат калниците му девесила,

през синапени ниви препуска, под стените силно назъбени

на разцъфнали кестени.

Между буки — зелени и страстни — препуска,

през полета, обрасли със прещип и зановец.

Целият плам и порив на краткотрайните

радости на сезона

пак се завръщат. Виждам колко удобен е юни

за узряването на неизбежната буря

с индиговото небе и притихналите градини.

Само върхарите на дърветата не затихват.

Неочаквано завесите в моята стая се издуват навътре,

прошушват храстите, тежко птиците литват.

Цветовете бели в дърветата потъмняват, изчезват — и се спуска дъждът

като сценичен проспект.

Сега започва катарзисът, дъждът — пречистващ, проливен —

прекършва цветовете на нашите престарели фантазии

и остарели сантименталности, и капризи,

и обич към утрото.

Вечерният мрак на осем и половина, предвестникът на настъпваща нощ,

облаци като срината зидария и щедро благовещение

на светкавици. Мечът на необуздания архангел

блесва изваден от ножница.

Ако ти дойдеш сега, пренебрегнала

кристалния бастион на дъжда и бездънния ров на гръмотевиците,

ако ти дойдеш сега, аз ще бъда щастлив,

сега, ако само сега.

Седя в една от кръчмите

на Фифти-секънд Стрийт

уплашен и несигурен.

Подлото време прогонва

всички умни надежди.

Страхът и гневът на вълни

се плискат далече над светлите

и затъмнени земи,

заливат живота на всекиго.

Противната смрад на смъртта

мърси септемврийската вечер.

Прилежното знание може

да ни разкрие какво

беше това престъпление,

дето от Лутер до Линц

превърна културата в лудост,

какво зло имаго създаде

психопатичния бог.

Аз съм стоустото зная,

което се учи в училище:

ако си патил от злото,

зло направи за отплата.

Тукидид в свойто изгнание

узна какво назовават

в речите демокрация

и какво вършат тираните.

Кухите думи, отправени

към безразличния гроб,

в книгата си разнищи.

Прокудено просвещение,

болка, превърната в навик,

власт некадърна и мъка —

всичко това се повтаря.

Във равнодушния въздух,

в който небостъргачите

високомерно прославят

човека от колектива,

езиците се надвикват

с безсмислени оправдания.

Но кой ще може за дълго

да ликува в съня си?

От огледалото гледат

ликът на Империализма

и на световната кривда.

Лицата, сбрани край бара,

се вкопчват в днешния ден.

Лампите трябва да светят,

музиката — да свири.

Всички условности бързат

да разкрасят крепостта

с домашна мебелировка,

за да не видим къде сме —

изгубени сред леса,

сред призраците и мрака

като деца изплашени.

Най-празнословните глупости,

които крещят големците,

са мъдрост, сравнени с мечтите ни.

Туй, дето Нижински, лудият,

някога писа за Дягилев,

важи и за нас нормалните.

Грехът, загнезден в костите

на всяка жена или мъж,

копнее за невъзможното —

не за вселенска любов,

а за любов на човек.

От мрака консервативен

в етичния ни живот

прииждат пътници с карти,

със своя утринна клетва:

„Не ще изменя на жена си.

Ще работя по-съзнателно.“

Събуждат се комендантите

и продължават играта.

Кой ще ги пусне на воля?

Кой ще говори на глухите

и вместо немите, кой?

Аз имам само гласа си

срещу цял куп измами —

измамата уж романтична

в главите на чувствени парии,

измамата на Властта,

опряла покрив в небето.

Не съществува Държава.

Сам никой в света не живее.

Гладът налага своето.

Ако не ни се умира,

ний трябва да се обичаме.

В нощта съвсем беззащитен

нашият свят се спотайва,

но пръснати в тъмнината,

рой светлинки иронични

бляскат — така Справедливите

разменят своите послания.

Дано и аз, като тях

от Ерос и прах съставен

и обсаден като замък

от отрицание, лумна

с един утвърждаващ пламък.

Законът, казват градинарите, е слънцето,

законът е зрънцето,

на което служим пролетес и есенес,

утре, вчера, днес.

Законът е мъдростта на старите,

вашите дядовци, подпрели дуварите,

ви хокат, а вие езика си вадите:

законът са сетивата на младите.

Законът, казва попът и по попски мига

пред народа грешен, сбран за литургията,

законът са словата в мойта попска книга,

законът е амвонът и камбанарията.

Законът, казва съдията, свел очи, това е

(приказката му е ясна, разчленена),

законът е, както вече говорих надлъж,

законът е, както всеки трябва да знае,

законът е, да ви го кажа още веднъж,

законът си е законът.

А според учените с хрисим нрав,

законът не е нито крив, ни прав,

законът е поредица от престъпления,

наказвани с местни и временни мнения,

законът са дрехите, които народа

тук или там въвежда в мода,

законът е добр’утро и лека нощ.

Законът, казват едни, е съдбата лукава.

Законът, викат други, е нашта държава.

Законът, трети гъгнат,

вече го няма.

Законът си тръгна.

Гласът на тълпата гневна вседневно

гърми над земята гръмко и гневно:

Законът сме ние.

Законът съм аз, кротко лудият вие.

Ако ние, мила, знаем, че не знаем

за него повече от всяка жива

и всеки жив (за туй какво сме длъжни

да правим с тебе и какво не бива)

освен едно — че всички във живота

с охота или с неохота

се съгласяват, че законът Е

и че това го знаят всички те,

ако затуй, разбрал, че немислим е

законът в равенство със друго име,

не мога като всички други хора

„законът е“ спокойно да повторя,

все пак не трябва и да задушим

желанието си да разрешим

загадката и своето съмнение

да заменим с по-неутрално положение.

А впрочем ний на тази суета

ще сложим с тебе още днес черта,

ако заместим просто тъждеството

със някакво сравнение, каквото

със гордост ще открием вътре в нас.

Подобно любовта, бих казал аз.

Подобно любовта, защо е той, не знаем.

Подобно любовта ни кара да ридаем.

Подобно любовта не можем го прегази.

Подобно любовта не можем го опази.

Виж, страннико, тоя остров сега,

за твоя наслада разкрил трепкаща светлина,

неподвижно тук застани

в мълчание унесен,

в ушите ти да отзвъни

на морето разлюляната песен.

Тук, на края на малкото поле застани,

когато тебеширената стена потъва във пяна, но с ръбове остри

пресреща тя дръзкия и

стремителен прилив.

Прибоят влачи след себе си пясък и камъни

и бялата чайка за миг

на пенливия гребен поляга.

Като плаващи семена кораби в далнината

се разпръсват бързо по своите пътища

и цялата гледка

може наистина в паметта да навлезе

и се движи в спомените така, както сега тези облаци,

които минават над огледалния пристан

и цялото лято по водата се скитат.

На разговорите във гостната — довиждане сега.

И с умния професор ще се разделим с тъга,

довиждане на дипломата със привидна власт,

нещата днес се разрешават с бомба и със газ.

Пианото и разказите със сюжет познат

за великани и за феите от приказния свят,

картините, предметите, маслата с дъх ухан,

маслинения стрък — лежат на тъмния таван.

Отново думата си дяволът е нарушил

и с динамит стените на затвора е разбил,

избягал е от ада, дето неговият строг баща

въстаналите ангели захвърля в пропастта.

Ах, дяволът кръстосва като грип насам-натам,

стои до моста или пък до брода чака сам

и като чайка той лети над нашето чело,

укрива се във шкаф или под нашето легло.

Сърце, ако случайно той успее, аз си знам,

че ще те хвърли в дълбините на самия срам.

Любима, отвлече ли те от мен — ако реши —

и от красивата коса дори ще те лиши.

Милиони са пострадали от тоя зъл кошмар,

подобно гълъби, подали се на змийския му чар,

в леса безброй дървета вече нещо ги боли:

аз съм секирата, която ще ги повали.

Понеже в краен резултат аз съм един

така щастлив, така безгрижен и разглезен син,

не друг, а аз ще гоня дяволът през тоя век,

ще отърва земята от сегашния човек.

Сегашният човек, какъв порочен свят и мор,

какъв замрял Содом, какъв греховен и разплут Гомор:

за огъня не друг, а аз поемам отговорността —

човешките желания да смажа по света.

Покупки и продажби, алчност, алкохол, храна,

машините и мисълта с коварна вещина,

към тях като прибавим и приятните глупци,

подбуждат огорчените към слава и венци.

Ах, аз ще отмъстя и дяволът ще погреба,

ще си намажа слой от чер хайвер на моя хляб,

за дом най-светла катедрала ще си построя,

със прахосмукачка всяка стая ще снабдя.

С платинена кола ще ходя на парад в града,

ще бъде името ми като светеща звезда,

за мен камбани ще ехтят цял ден и цяла нощ,

съдбата като колело ще движа с пълна мощ.

Това ще стане, Питър, Пол, и, малък Джон,

и ти, Хорацио, с едничка топка за пинг-понг,

един ден ще зарежете закуска, детското бюро

да умъртвите дявола за зло или добро.

Всеобща заповед и гневен барабанен звук,

величие и власт ви заповядват да сте тук,

ще ви приеме гробът, който ви зове,

светът ще се спаси от всички смъртни грехове

Морето крие рибите във свойте дълбини,

небето като коледно дърво е в светлини,

вечерната звезда изстрелва своя смъртен вик:

„Макар и жив, човекът ще загине всеки миг.“

Затуй „довиждане“ на стаята с тапет червен,

„довиждане“ на топлото легло с чаршаф за мен,

„довиждане“ на птиците по цветната стена,

„довиждане“ на всичко тук, довиждане, жена.

Уморени от блясъка на градовете

и от борби за служби, дето да бездействат

заключени в окови леки, докато

Смъртта и сетния бедняк не увенчае с ореол.

Тогава тези улици на богаташите и любовта им лека

като платно износено ще избелеят. Смъртта ще тръгне през живота,

ухилена и бяла, по лицата хорски

и чиста, равна като снежен блясък.

Сега, когато вледеняващо се сипе мъката над нас

и пронизващата светлина на болката от всеки ъгъл уличен мъждука,

когато стълбовете на довчерашните покриви

във дрехите си се съсухриха, ний неминуемо от глад

като из кремък с удар ще изтръгнем огън.

Днес силата ни е на наште кости в силата,

тъй чисти и равни като снежен блясък.

Днес силата ни е в глада, в наложеното пи безделие

и в нашата любов един към друг.

Читателю на тези думи необикновени,

най-после стигнахме земята,

където равна като снежен блясък светлина зари лицата.

Ти сигурно се чудиш

как може сгради и пари, печалби и заводи да закрият

оная обич, осезаема и явна, на човека към човека.

Другари, нека тия, които идат подир нас —

оная младост хубава, която днес зачеваме —

не се учудват, че когато банките фалираха

и катедрали се рушеха, и явна ставаше на господарите ни лудостта,

как липсваше ни Пролетта като на тигъра напиращата сила

и на растенията, които пускат корени стремително към влагата.

И нека през тъканта раздрана на очите ни

те видят как учудена като снаряд луната ще избухне

и ще ни заслепи със блясъка на сняг, от слънцето запален.

Аз мисля постоянно за ония, които наистина велики бяха.

Които още от утробата си носеха историята на Духа —

през коридори светлина, където часовете са слънца —

безкрайни, пеещи. Красивият им порив бил:

докоснатите им огън устни

Духа да славят в песен.

Те пазели желанията свои,

нападали по тялото им като цветове

от клонките на Пролетта.

Най-важното желание било: да не забравяш никога

онуй желание, в кръвта вродено, дошло от изворите вечни,

пробило камъка на светове, предшестващи земята.

„Не се отричай никога във зрака прост на утрото

от удоволствието,

нито от неговото строго искане за обич вечер.

И не допускай никога движението в теб да задуши

със шум и пушек на Духа цъфтежа.“

Там, по високите плата, до слънцето и снеговете

виж как възпяват имената им: треви полюшнати

и лентите на облаците бели,

и шепота на вятър под небе смълчано.

Възпяват те ония, които за живота се сражаваха,

чиито сърца на огъня огнища бяха.

От слънцето родени, към слънцето летяха

и със честта си се подписаха на въздуха във страниците живи.

По-красив и по-нежен от пеперуда

със пърхащи пипала, които го водят по пътя огромен

през мрака, с угасени мотори въздушният кораб

се хлъзга над градските покрайнини. Високо се вее ръкава

на ветропоказателя. Плавно и леко снижава се самолетът,

без да мъти потока въздушен.

Унесени пътници, прелетели морета

и женствената земя, простряла ръце над километрите нежност,

отправят очите си — на гледки привикнали,

към мрака на градските покрайнини,

гдето индустрията показва своите разръфани периферии.

Отвъд примигващите светлини на мачтата

и от другата страна на пистата виждат предните постове

на труда: черни като костеливи пръсти комини,

силуети — ужасяващи и налудничави, приклекнали къщи

зад дървета притулени, като лица на жени,

от мъка разсипани. Няколко къщици

хленчат с мъждукаща светлина през пердетата.

Недоволство, подобно на куче,

зъзне вън под луната студена.

От другата страна на аеродрома играят момчета,

тъпчат мъртвата трева и техните викове — птичета диви,

кацат по близките покриви

и скоро изчезват във шумния град.

Когато се приземят, пътниците чуват жалкия звън,

пронизал този истеричен пейзаж.

До туй място с кулите въгленочерни

на фона на умиращото небе

извишава се църквата, затулила слънцето.

Далече, далече са от поривисти вълнения тия детски лица

чиято бледност рамкират коси разпилени.

Височко момиченце с натежала глава.

Книжно-бяло момченце със миши очи. Хилав, нещастен наследник

на изгърбени кости, които разправят урока на болест чепата.

На тъмната стая във дъното —

незабележимо мило дете. С копнеж във очите

да припка след катеричките във гора, подобна на стая, различна от тая.

Млечни стени, дарения, бюстът на Шекспир.

Безоблачна светла зора, цивилизован купол над градове.

Камбана — цъфтяща тиролска долина. Карта — отворена длан,

която раздава на света света му. И все пак за тези деца

не светът на тези прозорци светът е,

във който тяхното бъдеще се рисува с мъгла,

тясната улица е запечатана с оловно небе,

далеч-далеч от реки, брегове и съзвездия от думи.

Не е ли Шекспир зъл, а картата — лош пример

със кораби, слънце и обич, които примамват към кражба онези,

чийто живот се върти във претъпкани дупки потайно

от мъгливото утро до безкрайната нощ?

По техните купчини пепел раснат тия дечица,

през чиито кожи прозират кости; надянали очила

с телени рамки и пропукани стъкълца, като късчета от разбита бутилка.

Техният свят е мъгливият бедняшки квартал.

Тъй кварталите на бедняците, огромни колкото злата съдба,

ще зацапват картата на света.

Освен ако управници, учители, инспектори, посетители,

тази карта не стане техен прозорец, а тези прозорци —

затворили ги като във катакомба —

не се разтворят един ден нашироко

и не покажат на тия дечица пътя към полята зелени,

не ги помамят към златни лазурни крайбрежия и техните езичета

не хукнат през книгите; ако белите и зелените листи не им разтворят

тяхната история, чието слово е слънцето.

Оръдията изписват на парите крайния смисъл

с оловни букви по запролетените хълмове.

Но мъртвият момък под маслинените дървета

беше твърде глупавичък и твърде млад,

за да бъде забелязан от важния им поглед.

За целувки той беше по-удобна мишена.

Когато бе жив, фабричните сирени не го призоваваха.

Въртящите се врати на ресторантите не го канеха.

Вестниците за него не пишеха.

Светът се ограждаше от него с традиционна стена

от злато, държано дълбоко като във кладенец,

додето животът му, неуловим като борсови слухове, безцелно блуждаеше вън.

О, твърде лекомислено захвърли младежът своята шапка

в оня ден, когато вятърът разпиляваше цветовете.

Оръдия напъпиха по неразцъфващите стени,

гняв картечен косеше тревата чевръсто,

знамена и листи падаха от ръцете и клоните.

Изгни във копривата кепето вълнено.

Помислете за живота на момъка, който бе без цена,

изразена във служби, в хотелски регистри и хроники вестникарски.

Преценете! Един куршум на хиляда убива човек.

Попитайте себе си — оправдай ли е такъв разход

за смъртта на човека, тъй глупавичък и млад,

проснат под маслиновите дървета? О, свят! О, смърт!

Афишите по стените

и бюлетините, по улиците разпръснати,

са размити, разкъсани от дъжда,

думите им са сякаш от сълзи замъглени

и приличат на кожа,

която победният ураган

от телата им лющи.

Имената на героите във залата,

гдето стъпки гърмоляха, кънтяха бронзови гласове —

Фокс и Лорка — са вече история,

по стените задраскана с бяс,

тяхното злато в пръстта е захвърлено,

забранено е тяхното споменаване.

Всички значки и всички поздрави,

откъснати от реверите и ръцете —

са захвърлени заедно с хората, които ги носеха,

или в най-тайното леговище на мисълта са прикътани.

Залети са те на усмивката със водите,

която се дава като данък на победителя.

Всичко научено е насила забравено.

Младежта, която четеше, сега ослепя,

със старинна мъглявина са покрити очите й.

Унилият селянин с отпуснати рамене

след рева на магарето крета.

Всички помнят, че нищо не трябва да помнят.

        Но думите все пак напират навън

        през високата порта на черепа

        и просветват в някое ъгълче на несломения поглед.

        На стареца споменът към детето прескача

        като искра от дните на свободата —

        и детето я пази като скръбна играчка.

Нося като перо

твойта целувка на моята буза.

Вървя край реката,

която внушава, внушава

мръсотиите на улиците,

мръсните крака на заводите.

Носят се лебеди, лодки и тапи

по гъвкавите води.

Очите в течението се потапят

и стигат отсрещния бряг — зеленоопалов.

Външни шумове и видения в душата

опровергават слуха.

Светлина по вълните играе

между два лебеда плуващи —

както по твоята буза,

дето други сега я целуват.

Моят живот чака твоят

да го заговори.

Тялото ти е звезди, чиито милиони тук светят:

загубен съм на това небе посред клоните,

до гърдите ми слязло, в ноздрите ми, тука,

гдето наште ръце огромни като огнени потоци лежат.

Как би свършило туй? Моето изцеление изпълва нощта

и окачва знамената си в светове, дето не ще надзърна.

Наште движения обгръщат пространството, а когато ний се целуваме,

мигът се разраства — годините да обгърне.

Силата, която тегли през зеления фитил цвета,

изтегля моята зелена възраст;

която детонира корените на дърветата,

ме разпръсва на парчета.

И нямам думи, за да кажа на прегърбената роза,

че младостта ми се огъва под същата зиморничава треска.

Силата, която тегли водата през скалите,

тегли моята червена кръв,

която пресушава бъбривите потоци,

превръща моята на восък.

И нямам думи, за да изкрещя на своите вени,

че устните, които смучат от извора на планината, са същите.

Дланта, която разбълниква водата във езерото,

раздвижва пясъка на сипеите;

която слага въже на духащия вятър —

дърпа платното на савана ми.

И нямам думи, за да кажа на палача,

че въжето на бесилото е сплетено от мойта глина.

Устните на времето се впиват като пиявица във чучура;

капе и се сбира любовта,

но падащата кръв

ще излекува раните й.

И нямам думи, за да кажа на ветровете на сезоните,

че времето отмери небето около звездите.

И нямам думи, за да кажа на гробницата на любовника,

че и по моите завивки лази същото криво насекомо.

Особено когато на Октомври вятъра

със заскрежени пръсти косата ми започне да наказва,

уловен в рачешкото слънце, тръгвам по жарава

и пада сянката ми рачешка върху земята.

Покрай морето във шума на птиците се вслушвам

и чувам гарвана да кашля в зимни съчки,

сърцето ми потръпва, като заприказва,

словесната си кръв то лее и си прецежда думите.

И аз, заключен във затвор от думи, отбелязвам

по хоризонта, тръгнал в своя път подир дърветата,

пищните форми на жените и момчетата,

като звезди затрепкали в алеите на парка.

И нека ви направя малко буки пълногласни,

и малко гласове на дъбове, от коренищата

на сечищата две-три песни да изтананикам,

и нека ви държа няколко водни сказки.

Зад вазата със папратта часовникът се клати

и сочи знака на часа, невралното значение

излитва със излъчения диск и обявява утрото

на ветровете, скрити във ветропоказателя.

И нека ви направя малко знаци за ливада;

сигналната трева, която съобщава всичко,

избива през окото ми червясала със зими.

И нека ви разкажа малко за греха на гарвана.

Особено когато на октомври вятъра

(и нека есенни да бъдат моите чародейства

от паечно хоботче и от баири уелски грейнали)

наказва със юмрука на гулиите земята,

нека да ви направя малко безсърдечни думи.

Сърцето, почне ли да срича подир кръв изкуствена,

даже за идващата ярост да вещае — пусто е.

На птиците крайбрежни чуйте гласовете тъмни.

Комата, дето го разчупвам, някога бе ръж,

а виното върху дървото чуждо

се гмурна във плода си.

Човекът през деня и виното в нощта

ожънаха реколтите и радостта на чепките разпукаха.

Със този полъх някога на лятото кръвта

зачука във плътта, дето обличаше лозата,

ръжта във този хляб

някога се е радвала на вятъра.

Човек разчупи слънцето и смъкна вятъра върху земята.

Плътта, дето я чупите, кръвта, дето я пускате,

оставя пустота във вената,

ако ръжта и гроздето

са се родили в чувствените корени и сокове;

то вие мойто вино пиете, от моя хляб отхапвате.

Ръката, що подписа документа, срина град;

пет царствуващи пръста взеха данък за дъха,

преполовиха някаква държава и удвоиха глобуса на мъртвите;

петте царе издигнаха цар на смъртта.

Могъщата ръка води към уморено рамо,

със тебешир са стегнати пръстните стави;

паче перо бележи краят на убийството,

което сложи край на разговорите.

Ръката, що подписа договора, предизвика треска,

и скакалци дойдоха, и гладът порасна;

велика е ръката, която над човека

със един подпис само слага свойта власт.

Петте царе броят умрелите, но не лекуват

развредената рана, ни челото милват;

ръката милостта владее колкото небето;

ръцете сълзи не проливат.

И смъртта няма да има свое собствено царство.

Голите мъртъвци във едно ще се смесят

със премръзналия мъж в залязващия месец;

щом очистените им кости бъдат сбрани и отнесени,

звезди ще засветят в стъпалата и дланите им;

те ще полудяват, но ще остават разумни,

ще потъват в морето, но пак ще изплуват;

ще си отиват влюбените, но любовта ще остане;

и смъртта няма да има свое собствено царство.

И смъртта няма да има свое собствено царство.

Ще кротуват дълбоко под извивките на морето

и няма да умират с воя на ветровете;

щом жилите им се скапят, ще се разкривят те

на чекръка на мъките, но няма да рухнат;

вярата във ръцете им ще се превърне на прах,

еднорогите злини ще се сурнат през тях;

ще се спускат отвсякъде, но няма да се пречупят;

и смъртта няма да има свое собствено царство.

И смъртта няма да има свое собствено царство.

Чайките няма повече да крещят във ушите им,

няма шумно да бият в бреговете вълните;

дето цвят е цъфтял, цвят вече никога

няма да дигне глава на пороя под пръските;

въпреки че са луди и отдавна изстинали,

лицата им пулсират над тях в маргаритките;

разбивай се в слънцето, докато и то не се пръсне,

и смъртта няма да има свое собствено царство.

Беше моята тридесета година във пътя ми към небесата.

Пробудих се със шумовете от кейовете и горичката,

с плакненето на чаплата и на медузата,

с проповедта

на утрото към бреговете,

с молитвата на водата и крясъците на гарги и гларуси,

с чукането на потеглящи лодки в покритата с мрежи стена,

и излязох

навън

във спящия град, и поех.

Моят рожден ден започна със водни

птици и птици-дървета, възнасящи името ми на крилата си

над ферми и бели коне,

и аз се надигнах

в дъждоносната есен

и заскитах в пороя на своите дни.

Бе прилив и чаплата гмурна глава, щом потеглих по пътя

през междата,

и вратите

се затвориха, щом се пробуди града.

Избликна фонтан чучулиги в бухлатия

облак и крайпътните храсти бяха пълни със свиркането

на дроздове, а октомврийското слънце

бе лятно

по раменете на хълма.

Чудесно бе времето, и сладки певци най-внезапно

нахълтаха в утрото, докато бродех и слушах

как звънтящия с дъждове вятър

задуха студен

над гората далече във ниското.

Слаб дъжд заръмя над смалените кейове

и над морето — мократа черквица колкото охлюв

подаде рогца през мъглата, и замъкът

бе кафяв като бухал.

Но градините на пролетта

и на лятото бяха разцъфнали във високите приказки

оттатък междата и под облака със чучулигите.

Ето там можех да се дивя до насита

на своя рожден ден,

но времето се промени.

То се отвърна от полетата радостни

и от другия въздух; промененото синьо небе

изсипа отново едно лятно чудо

със ябълки,

круши и със гръцко грозде

и в тази промяна аз видях толкоз ясно забравените

утрини на детето, когато то ходеше с майка си

през параболите

слънчева светлина

и легендите със зелени параклиси,

и двукратно разказаните ливади на детството,

че сълзите му загоряха по моите бузи и сърцето му затуптя в моето.

Това бяха морето, реката, горите

където момчето

във заслушаното

лято на мъртвите тихо прошепна истината за своята радост

на дърветата и камъните и на рибите в прилива.

И мистерията

запя оживяла,

както бе скрита във водата, и пойните птици.

Ето там можех да се дивя до насита на своя

рожден ден, но времето се промени. И радостта

на мъртвото вече дете запя пламтяща

под слънцето.

Беше моята тридесета

година във пътя ми към небесата. Стоях във лятното пладне,

при все че града под мене лежеше покрит със листа октомврийска кръв.

О, дано на сърцето ми истината

пак да бъде изпята

на този висок хълм, годината щом превали.

Гърбавият в парка —

самотният стопанин,

дето стърчи между вода и дървета

от дигането на градинските резета,

които пускат вътре и дървета, и вода

до неделната навъсена предвечерна камбана,

дето яде хляба си от вестник,

дето пие водата си от черпака на веригата

(децата все го пълнят с пясък

от шадравана, в който пуснах свойта лодка),

той нощем спеше в куча котурка,

но никой на веригата не го превързваше.

Като птиците на парка рано идваше,

като водата сядаше.

„Стопанино!… Ехей! Стопанино!“ — подвикваха

малките кръшкачи от училище

и бягаха, когато ги дочуеше

извън обсега на гласа

край езерца и алпинеуми,

и се заливаха от смях, щом заразмаха вестника,

прегърбен цял под подигравките

през шумната зверилница на върбалаците,

заобикаляйки далече от пазача,

със шиша за окапали листа.

Додето на момчетата между върбите

караха тигри да скачат от очите им,

за да реват по камънаците във алпинеума,

докато горичката бе синя от моряци —

сам сред гувернантки и сред лебеди

старият бездомен пес

правеше цял ден — чак до камбаната —

една изящна женска фигура,

стройна като млада трепетлика,

стройна и висока — от кривите си кости, —

за да остане през нощта

подир резета и вериги

цяла нощ във ненаправения парк,

след като железните огради и трънаците,

след като тревата, птиците, дърветата и езерото,

и дивите момчета, невинни като ягоди,

щяха да последват гърбавия

до котурката му във тъмното.

Сега е време да си спомним зимните фестивали

на Стария свят, в разкошните широки зали,

окичени с чемшири; смешение на езици;

тупти разгорещена кръв в огромните палати,

с имелие украсени празнично.

Заглъхват гласовете и се изправя слепият певец,

облечен в дрехата на свойто робство, и тъжната му арфа

запява в болката си и успокоява лицата смутени.

О, това е едно дълго учение в неизвестност и самота,

додето научиш занаята нелесен

на слепия певец; с мъка в сърцето

да дърпаш майсторски струните

и да превръщаш своята болка във песен,

която гостите весели не би оскърбила.

О, това е славата на слепия певец,

възпяващ угасналата храброст и своя прокълнат живот:

как паднали десет мъже от храбрия меч

край брода непазен — във лютата сеч.

Тъй пее певецът стар, пипнешком дърпат ръцете

тъжната арфа; тъжно мечтае сърцето

за царството на героите, безславно убити.

Идва часът на твоята слава: далече от глъчката

създаваш ти своята песен,

че тези пияни герои не могат да не почитат

твоята сляпа, упорстваща гордост, твоята вътрешна зима.

Аз съм човекът, който търсеше мир, но се намери

зад бодливата тел.

Аз съм човекът, които търсеше думи, а намери

в ръката си стрела.

Аз съм строителят, който с високи стени обгради

една несигурна земя.

И ако съм болен или съм луд,

не ми се смейте, не ме затваряйте;

и ако тичам след ветровете,

не ме поваляйте без жал.

Макар че е лицето ми изпепелена книга

и град запустял.