Александър Беляев
Избрани произведения
Том 1

МОРСКИЯТ ДЯВОЛ

Настъпи една от душните януарски нощи на аржентинското лято. Черното небе беше обсипано със звезди. Спуснала котва, „Медуза“ спокойно се полюляваше. Нищо, нито плясък на вълни, нито скърцане на корабни въжета, не нарушаваше нощната тишина. Океанът сякаш беше заспал дълбоко. Върху палубата на шхуната бяха налягали полуголи ловците на бисери. Изтощени от работата и палещото слънце, те се въртяха, въздишаха и простенваха, унесени в тежка дрямка. Ръцете и краката им нервно потрепваха. Може би виждаха насън своите врагове — акулите. През тези горещи безветрени дни хората така се изморяваха, че след привършването на лова не можеха дори да изкачат на палубата лодките. Но това не беше и нужно: нищо не предвещаваше промяна на времето. И лодките оставаха през нощта върху водата, привързани за котвената верига. Рейте бяха неизравнени, такелажът — зле затегнат, и неприбраният кливер лекичко потреперваше от слабия полъх на ветреца. Цялото пространство на палубата между бака и юта беше изпълнено с купища бисерни миди, парчета от коралов варовик, въжета, с които ловците се спущат на дъното, платнени торби, където те слагат намерените миди, и празни бурета. До бизанмачтата имаше голяма бъчва с вода за пиене и железен черпак, завързан с верижка. На палубата край бъчвата се виждаше тъмно петно от разлята вода. От време на време ту един, ту друг ловец ставаше и олюлявайки се в полусън, се помъкваше към бъчвата, като настъпваше спящите по ръцете и краката. Без да отваря очи, той изпиваше черпак вода и се строполяваше, където свари, сякаш не бе пил вода, а чист спирт. Жаждата измъчваше ловците: сутрин преди работа е опасно да се яде — налягането, което човек изпитва във водата, е твърде силно, — затова работеха, по цял ден на гладен стомах, докато във водата не притъмнееше, и можеха да ядат чак преди да си легнат, а пък ги хранеха със сланина.

Тази нощ на вахта стоеше индианецът Балтазар. Той бе най-близкият помощник на капитан Педро Зурита, собственик на шхуната „Медуза“.

На младини Балтазар беше прочут ловец на бисери: той можеше да остане под водата деветдесет и дори сто секунди — два пъти повече от обикновеното.

— Защо? Защото по наше време умееха да ни учат и почваха да ни подготвят още от малки — разказваше Балтазар на младите ловци на бисери. — Бях още хлапе на десетина години, когато баща ми ме даде да се уча на тендера при Хозе. Той имаше дванадесет момчета ученици. Учеше ни така. Ще хвърли във водата бял камък или мидена черупка и ще заповяда: „Гмурни се и го извади!“ И всеки път хвърляше все по-надълбоко. Не успееш ли да извадиш хвърленото, ще те нашиба с лин^[1] или с камшик и ще те хвърли във водата като пале: „Гмурни се пак!“ Така ни научи да се гмуркаме. След това почна да ни приучва да стоим по-дълго под водата. Някой стар, опитен ловец ще се спусне на дъното и ще завърже за котвата кошничка или мрежа. А ние после се гмуркаме и я отвързваме под водата. Докато не я отвържеш — хич не се и показвай навън. Подадеш ли се — чака те камшикът или линът. Биеха ни безмилостно. Малцина издържаха. Но аз станах пръв ловец на миди в този край. Печелех добре.

Когато остаря, Балтазар остави опасния занаят на ловец на бисери. Левият му крак беше осакатен от зъбите на акула, а хълбокът — раздран от котвена верига. Той имаше в Буенос Айрес малко магазинче, дето продаваше бисери, корали, мидени черупки и някои морски рядкости. Но на брега му беше скучно, затова често отиваше на лов за бисери. Хората от професията го ценяха. Никой по-добре от Балтазар не познаваше залива Ла Плата, бреговете му и местата, където се въдят бисерните миди. Ловците го уважаваха. Той умееше да угоди на всички — и на ловците, и на корабопритежателите.

Балтазар учеше младите ловци на всички тънкости на занаята: как да задържат дишането си, как да отблъскват нападенията на акулите, а когато биваше в добро настроение — и как да скрият от господаря си някой по-рядък бисер.

Господарите, собственици на шхуни, познаваха Балтазар и го зачитаха, задето можеше само с един поглед да прецени безпогрешно бисерите и да подбере веднага за тях най-хубавите.

Ето защо собствениците на шхуни го взимаха на драго сърце като помощник и съветник.

Сега Балтазар седеше на едно буре и бавно пушеше дебела пура. Светлината от прикрепения към мачтата фенер падаше върху лицето му. То беше продълговато, без изпъкнали скули, с правилен нос и големи, хубави очи — лицето на арауканец^[2]. Клепачите на Балтазар се отпущаха тежко и бавно се повдигаха. Той дремеше. Но ако очите му спяха, ушите му бяха нащрек. Те бодърствуваха и предупреждаваха за опасността дори по време на дълбок сън. Но сега Балтазар чуваше само въздишките и неясните промърморвания на спящите. Откъм брега долиташе миризма на гниещи бисерни миди — оставяха ги да загният, за да се вадят по-лесно бисерите: черупката на жива мида трудно се разтваря. На несвикнал човек тази миризма би се сторила отвратителна, но Балтазар я вдишваше дори с известно удоволствие. На него, скитника, ловеца на бисери, тази миризма напомняше радостите на волния живот и вълнуващите опасности на морето.

След изваждането на бисерите пренасяха най-едрите миди на „Медуза“. Зурита беше пресметлив човек: той продаваше черупките на една фабрика, където правеха от тях седефени копчета и копчета за ръкавели.

Балтазар вече спеше. Скоро отпуснатите му пръсти изтърваха пурата. Главата му клюмна на гърдите.

Но в този миг до съзнанието му достигна някакъв звук, който долиташе далеч от океана. Звукът се повтори по-близко. Балтазар отвори очи. Стори му се, че някой свири с рог, а после сякаш бодър, младежки глас извика: „А!“, и след малко повтори о една октава по-високо: „А-а!…“

Мелодичният тръбен звук не приличаше на рязкото изсвирване на параходна сирена, а веселият възглас съвсем не напомняше вик за помощ на давещ се човек. Това беше нещо ново, непознато. Балтазар стана; стори му се, че изведнаж се е захладило. Той се приближи до борда и внимателно огледа гладката океанска шир. Нямаше никого. Тишина. Балтазар бутна с крак легналия на палубата индианец и когато той се привдигна, тихо му рече:

— Вика. Навярно това е той!

— Не чувам — също така тихо отговори индианецът гурон^[3], като се вслушваше, застанал на колене. И изведнаж тишината отново бе нарушена от тръбния звук и вик: „А-а!…“

Щом чу този звук, гуронът се сви, сякаш го удариха с камшик.

— Да, това навярно е той! — промълви човекът и зъбите му загракаха от страх.

Събудиха се и другите ловци. Те допълзяха до осветеното от фенера място, като че ли търсеха защита от тъмнината в слабите лъчи на жълтеникавата светлина. Седяха, тясно притиснати един до друг, и напрегнато се ослушваха. Тръбният звук и викът се чуха още веднъж в далечината и след това всичко затихна.

— Това е той…

— „Морският дявол“ — шепнеха ловците.

— Не бива да стоим повече тук!

— Това е по-страшно от акула!

— Извикайте господаря!

Чу се шляпане на боси крака. Стопанинът на шхуната Педро Зурита излезе на палубата, като се прозяваше и почесваше косматите си гърди. Беше без риза, само по платнени панталони, на широкия му кожен пояс висеше кобур. Зурита се приближи до хората. Фенерът освети сънливото му, бронзово от слънцето лице, гъстите къдрави коси, които висяха на кичури по челото му, черните вежди, буйните, завити нагоре мустаци и малката му, прошарена вече брадичка.

— Какво има?

Грубоватият му и спокоен глас, уверените му движения успокоиха индианците. Те заприказваха един през друг. Балтазар вдигна ръка, за да млъкнат, и рече:

— Чухме гласа му. На „морския дявол“!

— Така ви се е сторило! — отвърна Педро сънливо и главата му клюмна надолу.

— Не, не ни се е сторило! Всички чухме неговото „а-а!…“ и тръбния звук! — извикаха ловците.

Балтазар ги накара да млъкнат със същото движение на ръката си и продължи:

— Не, аз чух. Така може да тръби само „дяволът“. Никой друг в морето не вика и не тръби така. Трябва да се махнем бързо оттук.

— Приказки! — все така вяло отговори Педро Зурита. Не му се искаше да прибира на шхуната още недоизгнилите зловонни миди от брега и да вдига котва.

Но не успя да убеди индианците. Те се вълнуваха, махаха с ръце, викаха и заплашваха, че ако Зурита не вдигне котва, още на другия ден ще слязат на брега и ще тръгнат пеш за Буенос Айрес.

— Дявол да го вземе този „морски дявол“, а и вас заедно с него! Добре! На разсъмване ще вдигнем котва! — и капитанът се отправи към каютата си, като продължаваше да мърмори.

Беше се разсънил вече. Запали лампата, запуши пура и започна да се разхожда напред-назад из тясната каюта. Мислеше за странното същество, което от известно време се беше появило в тези води и плашеше ловците на бисери и крайбрежните жители.

Никой не бе виждал това чудовище, но то вече няколко пъти бе напомняло за себе си. За него съчиняваха какви ли не измислици. Моряците ги разказваха шепнешком, като се озъртаха страхливо, сякаш се бояха да не ги подслушва чудовището.

На някои чудовището правеше пакости, на други пък — най-неочаквано помагаше.

„Това е морският бог“ — казваха старите. — „Нощем излиза от глъбините на океана веднъж на хиляда години, за да възстанови правдата на земята“.

Католическите свещеници уверяваха суеверните испанци, че това е „морски дявол“. Почнал е да се явява на хората, защото са забравили светата католическа църква.

Всички тези слухове, предавани от уста на уста, бяха стигнали до Буенос Айрес. Няколко седмици вече „морският дявол“ бе любимата тема на хроникьорите и фейлетонистите от булевардните вестници. Ако при неизвестни обстоятелства потъваха шхуни и риболовни кораби, повреждаха се рибарски мрежи или изчезваше уловената риба, обвиняваха за това „морския дявол“. Други обаче разказваха, че „дяволът“ подхвърлял понякога в рибарските лодки едра риба, а веднъж дори спасил едного от удавяне.

Един, който се бе давил, уверяваше поне, че когато вече потъвал във водата, някой го подхванал отдолу за гърба и придържайки го така, доплувал до брега, но изчезнал веднага в крайбрежните вълни, щом спасеният стъпил на пясъка.

Най-чудното обаче беше това, че никой не бе виждал самия „дявол“. Никой не можеше да опише как изглежда това тайнствено същество. Намериха се, разбира се, очевидци — те снабдяваха „дявола“ с рогата глава, козя брада, лъвски лапи и рибешка опашка или го представяха като огромна рогата жаба с човешки нозе.

Правителствените чиновници в Буенос Айрес отначало не обръщаха внимание на тези разкази и вестникарски дописки, смятайки ги за празни измислици. Но тревогата — най-вече сред рибарите — се усилваше все повече. Много от тях не се решаваха да излизат в морето. Риболовът намаля и населението взе да чувствува недостиг от риба. Тогава местните власти решиха да разследват тази история. Няколко катера и моторни лодки от полицейската брегова охрана бяха разпратени по крайбрежието със заповед „да завържат неизвестното лице, което сее смут и паника сред крайбрежното население“.

Две седмици полицията обикаляше из Лаплатския залив и в крайбрежните води, задържаха няколко индианци като злостни разпространители на лъжливи слухове, всяващи тревога, но „дяволът“ беше неуловим.

Полицейският началник публикува официално съобщение, че не съществува никакъв „дявол“, че всичко това са само измислици на невежи хора, които вече са задържани и ще понесат съответното наказание, и убеждаваше рибарите да не вярват на слухове, а да се заловят за риболова.

За известно време това помогна. Шегите на „дявола“ обаче не престанаха. Една нощ рибари, които се намираха доста далеч от брега, били разбудени от блеенето на козле, което по някакво чудо се било появило на техния баркас. Изтеглените мрежи на други рибари пък се оказали нарязани.

Зарадвани от новото появяване на „дявола“, журналистите сега очакваха обясненията на учените.

Учените не ги караха да чакат дълго.

Те смятаха, че в океана не може да съществува неизвестно на науката морско чудовище, което да извършва постъпки, на каквито е способен само човек. „Друго щеше да бъде — пишеха учените, — ако това същество се беше появило в малко изследваните глъбини на океана.“ Но учените все пак не можеха да допуснат, че такова същество може да постъпва така разумно. Както и полицейският началник, те смятаха, че това са само дяволии на някакъв пакостник.

Не всички учени обаче мислеха така.

Някои от тях се позоваваха на знаменития немски естественик Конрад Хеснер^[4], който бе описал морската девица, морския дявол, морския монах и морския епископ.

„В края на краищата много от това, за което са писали древните и средновековните учени, се оправдава, въпреки че новата наука не признава тези стари учения. Божието творчество е неизчерпаемо и на нас, учените, повече, отколкото на всички други, ни подобава да бъдем скромни и предпазливи в заключенията си“ — пишеха някои стари учени.

Впрочем трудно беше да се нарекат „учени“ тези скромни и предпазливи хора. Те вярваха в чудесата повече, отколкото в науката, и лекциите им приличаха на проповеди.

И най-после, за да бъде разрешен спорът, изпратиха научна експедиция. Членовете на експедицията нямаха щастието да срещнат „дявола“. В замяна на това пък те научиха много нови неща около подвизите на „неизвестното лице“ (старите учени настояваха думата „лице“ да бъде заменена с думата „същество“.

В публикувания във вестниците доклад членовете на експедицията пишеха:

1. На някоя места на морския пясък забелязахме следи от тесни стъпала на човешки крака. Следите идваха от морето и водеха обратно към морето. Такива следи обаче може да остави човек, който се е приближил до брега с лодка.

2. Прегледаните от нас мрежи имат разкъсвания, които могат да бъдат направени с остър, режещ предмет. Възможно е мрежите да са се закачили за остри, подводни скали или за железни отломки на потънал морски съд и да са се скъсали.

3. Според разкази на очевидци един изхвърлен от бурята на значително разстояние от водата делфин е бил довлечен през нощта от някого отново до водата, при което върху пясъка са останали следи от стъпки и като че ли от дълги нокти. Вероятно някой състрадателен рибар е довлякъл делфина до морето. Известно е, че делфините, когато преследват рибата, помагат на рибарите с това, че я гонят към плитките места. Рибарите пък често спасяват делфините от беда. Следите от нокти биха могли да бъдат оставени от човешки пръсти. Въображението е предало на тези следи вид на животински нокти.

4. Козлето би могло да бъде докарано с лодка и подхвърлено от някой шегобиец.

Учените намериха и други, не по-малко естествени причини, за да обяснят произхода на оставените от „дявола“ следи. Те дойдоха до заключението, че нито едно морско чудовище не може да извърши толкова сложни действия.

И все пак тези обяснения не задоволиха всички. Дори измежду най-сериозните учени се намериха такива, на които тези обяснения изглеждаха съмнителни. Можеше ли дори и най-ловкият и упорит шегобиец да извърши всички тези неща и да не попадне толкова дълго пред очите на хората? Но главното, което учените премълчаха в доклада си, беше това, че „дяволът“, както беше установено, извършваше своите подвизи в течение на кратко време на различни места, разположени далеч едно от друго. Или „дяволът“ умееше да плува с нечувана скорост, или той имаше някакви особени приспособления за това, или най-после „дяволът“ не беше сам, а имаше няколко „дявола“. Но тогава всички тези шеги ставаха още по-страннни и заплашителни.

Педро Зурита си припомни цялата тази загадъчна история, докато крачеше из каютата.

Той не забеляза как се разсъмна и през илюминатора се промъкна розов лъч. Педро угаси лампата и почна да се мие. Той заливаше главата си с топла вода, когато чу тревожни викове, долитащи от палубата. Без да се доизмие, бързо се изкачи по трапа^[5].

Голите ловци с платнени превръзки през бедрата, бяха застанали край борда, размахваха ръце и един през друг крещяха. Педро погледна надолу и видя, че оставените през нощта във водата лодки са отвързани. Нощният бриз ги бе отнесъл доста навътре в открития океан. Сега утринният бриз ги носеше бавно към брега. Веслата на лодките, разхвърляни по водата, плаваха из залива.

Зурита заповяда на ловците да съберат лодките. Никой обаче не се решаваше да напусне палубата. Зурита повтори заповедта.

— Върви ти в лапите на „дявола“! — обади се някой.

Зурита сложи ръка върху кобура. Тълпата ловци се отдръпна и се струпа край мачтата. Те гледаха враждебно Зурита. Стълкновението изглеждаше неминуемо. Но в този момент се намеси Балтазар.

— Арауканецът не се страхува от никого — рече той, — акулата не ме дояде, ще преседнат и на дявола старите ми кости. — И като дигна ръце над главата си, той се хвърли от борда и заплува към най-близката лодка.

Сега ловците отново се приближиха до борда и наблюдаваха със страх Балтазар. Въпреки старостта и болния си крак той плуваше отлично. С няколко замаха индианецът доплува до лодката, улови плаващото весло и се качи в нея.

— Въжето е отрязано с нож — извика той — и добре е отрязано! Ножът е бил остър като бръснач!

Когато видяха, че на Балтазар не се случи нищо лошо, няколко ловци последваха примера му.

НА ГЪРБА НА ДЕЛФИНА

Слънцето току-що бе изгряло,но вече препичаше безмилостно. Сребристосиньото небе бе безоблачно, океанът — неподвижен. „Медуза“ вече се намираше на двадесет километра южно от Буенос Айрес. По съвета на Балтазар хвърлиха котва в малък залив край скалистия бряг, който се издигаше на две тераси.

Лодките се пръснаха из залива. На всяка лодка по правило имаше по двама ловци: единият се гмуркаше, другият го изтегляше После се разменяха.

Една от лодките се беше приближила твърде много до брега, Ловецът обхвана с крака голямото парче коралов варовик, завързано за края на едно въже, и бързо се спусна на дъното.

Водата беше много топла и прозрачна — всеки камък на дъното се виждаше ясно. Наблизо до брега от дъното се издигаха корали — неподвижно застиналите храсти на подводните градини. Дребни рибки със златисти и сребристи отблясъци сновяха между храстите.

Ловецът се спусна на дъното, наведе се и почна бързо да събира миди и да ги слага в торбичката, която висеше на хълбока му, привързана с ремъче около кръста. Неговият другар по работа, индианец гурон, държеше в ръце края на въжето и се взираше във водата, наведен през борда на лодката.

Изведнъж той видя, че ловецът скочи на крака толкова бързо, колкото му беше възможно, замахна с ръце, улови се за въжето и го дръпна така силно, че едва не събори гурона във водата. Лодката се разлюля. Индианецът гурон бързешком издърпа другаря си и му помогна да се качи в лодката. Ловецът дишаше тежко с широко отворена уста, очите му бяха разширени от ужас.

Тъмното му бронзово лице беше посивяло — толкова бе побледнял.

— Акула ли?

Но ловецът се строполи на дъното на лодката, без да може да отговори. Какво би могло да го изплаши толкова на дъното на морето? Гуронът се наведе и се взря във водата. Да, там ставаше нещо нередно. Малките рибки, като птици, забелязали ястреб, бързаха да се скрият в гъстите храсталаци на подводната гора.

И внезапно индианецът гурон видя, че иззад издадения напред край на една подводна скала се показа нещо, прилично на пурпурен дим. Димът постепенно се разнасяше на всички страни, като оцветяваше водата в розово. В този момент той видя нещо тъмно. Беше тялото на акула. То бавно се обърна и изчезна зад издатината на скалата. Пурпурният подводен дим можеше да бъде само кръв, пролята на дъното на океана. Какво ли се бе случило там?

Гуронът погледна другаря си, но той лежеше неподвижно на гръб, дишаше тежко с широко отворена уста и гледаше с безизразни очи към небето.

Индианецът грабна веслата и побърза да закара внезапно заболелия си другар на борда на „Медуза“.

Най-сетне ловецът дойде на себе си, но сякаш си беше глътнал езика — издаваше само някакви неясни звуци, клатеше глава и пухтеше с издадени напред устни.

Ловците, които се намираха на шхуната, го наобиколиха и с нетърпение чакаха обясненията му.

— Говори! — извика най-после един млад индианец, като разтърси ловеца. — Говори, ако не искаш страхливата ти душа да отлети от тялото!

Ловецът завъртя глава и глухо продума:

— Видях… „морския дявол“.

— Него ли?

— Хайде, говори де, говори! — нетърпеливо викаха ловците.

— Гледам — акула. Акулата плува право насреща ми. Свършено е с мене! Голяма, черна, зинала уста, сега ще ме захапе… Гледам — плува и…

— Друга акула ли?

— „Дяволът“!

— Но какъв е той? Има ли глава?

— Глава ли? Да, май че има. Очите му — колкото чаши…

— Щом има очи, трябва да има и глава — уверено заяви младият индианец. — Очите все са прикрепени за нещо. Ами лапи има ли?

— Лапите му са като на жаба. Пръстите му дълги, зелени, с нокти и плавателни ципи. Целият блести като риба с люспите си. Заплува към акулата, блесна с лапата си и хоп! Кръв от корема на акулата…

— А какви са краката му? — попита един от ловците.

— Краката му ли? — опитваше се да си спомни ловецът. — Крака въобще няма. Има голяма опашка. А на края на опашката — две змии.

— Ти от кого повече се уплаши — от акулата или от чудовището?

— От чудовището — без колебание отвърна той — От чудовището, макар че то ми спаси живота. Това беше той…

— Да, това е бил той.

— „Морският дявол“ — рече индианецът.

— „Морският бог“, който се притичва на помощ на сиромасите — поправи го един стар индианец.

Новината веднага се разнесе по лодките, които плаваха из залива. Ловците се насочиха бързо към шхуната и вдигнаха лодките на борда.

Всички наобиколиха спасения от „морския дявол“ ловец — той заповтаря разказа си, като добавяше все нови и нови подробности. Спомни си, че от ноздрите на чудовището излизал червен пламък, а зъбите му били остри и дълги, на големина колкото човешки пръст. Ушите му се мърдали, отстрани имал плавници, а отзад — опашка като лопата.

Педро Зурита, гол до пояс, по къси бели панталони, с чехли на бос крак и с висока широкопола сламена шапка на глава, се разхождаше по палубата, като тътреше чехлите си, и се вслушваше в разговорите. Колкото повече се увличаше разказвачът, толкова повече Педро се убеждаваше, че всичко това е измислица на ловеца, изплашен от приближаването на акулата.

„Възможно е всъщност и всичко да не е измислено. Някой е разпрал корема на акулата, щом водата в залива е порозовяла. Индианецът лъже, но във всичко това все има нещо истина. Странна история, дявол да го вземе!“

Тук размишленията на Зурита бяха прекъснати изведнъж от звука на рог, който се раздаде зад скалата.

Този звук порази екипажа на „Медуза“ като гръм от ясно небе. Разговорите изведнъж секнаха, лицата побледняха. Със суеверен ужас ловците впериха очи в скалата, откъдето се зачу тръбният звук.

Недалеч от скалата стадо делфини играеше по повърхността на океана. Един делфин се отдели от стадото, изсвири шумно сякаш в отговор на призивния тръбен сигнал, заплува бързо към брега и се скри зад скалите. Изтекоха още няколко мига на напрегнато очакване. Изведнъж ловците видяха, че делфинът се показва иззад скалата. На гърба му, яхнало го като кон, седеше странно същество — „дяволът“, за когото преди малко разказваше ловецът.

Чудовището имаше човешко тяло, а на лицето му се виждаха огромни, прилични на старинни джобни часовници очила, блеснали на слънчевата светлина като автомобилни фарове. По кожата му преливаха нежносини сребристи отблясъци, а ръцете му приличаха на жабешки — тъмнозелени, с дълги пръсти и плавателна ципа между тях. Краката му под коленете се намираха във водата. Завършваха ли те с опашки, или бяха обикновени човешки крака — не можа да се разбере. Странното същество държеше в ръка дълга спираловидна раковина.

То протръби още веднъж с тази раковина, изсмя се с весел човешки смях и извика на чист испански език: „По-бърже, Лидинг^[6], напред!“, потупа с жабешката си ръка лъскавия гръб на делфина и го пришпори с крака. И делфинът, като добър кон, увеличи скоростта си. Ловците неволно възкликнаха.

Необикновеният ездач се обърна. Щом видя хората, той се плъзна с бързината на гущер от гърба на делфина и се скри зад тялото му. Мярна се само зелена ръка, която тупна животното по гърба. Послушният делфин се потопи във водата заедно с чудовището.

Странната двойка направи полукръг във водата и изчезна зад подводната скала…

Цялата тази необикновена езда зае не повече от минута, но зрителите дълго не можаха да се опомнят от изумление.

Ловците се развикаха, разбягаха се по палубата, като се хващаха за главата. Индианците паднаха на колене и заклинаха бога на морето да ги пощади. Един млад мексиканец от страх се покатери на гротмачтата и се разкрещя оттам. Негрите се спуснаха в трюма и се свряха в един ъгъл.

За лов вече не можеше и да се мисли. Педро и Балтазар с голяма мъка въдвориха ред. „Медуза“ вдигна котва и се насочи на север.

НЕСПОЛУКАТА НА ЗУРИТА

Капитанът на „Медуза“ се спусна в каютата си, за да обмисли станалото.

— Просто да полудее човек! — каза си Зурита, като изля на главата си кана с топла вода. — Морското чудовище говори на най-чисто кастилско наречие! Какво е това? Дяволска работа ли? Безумие ли? Но как може цялата команда едновременно да обезумее? Дори един и същи сън не може да се присъни на двама души едновременно. А ние всички видяхме „морския дявол“. За това спор няма. Значи, той все пак съществува, колкото и невероятно да е. — Зурита отново обля главата си и надникна през илюминатора, за да се освежи.

— Както и да е — продължаваше той малко поуспокоен, — но това чудовищно същество е надарено с човешки разум и може да извършва разумни постъпки. То, изглежда, се чувствува еднакво добре и във водата, и на повърхността. И може да говори испански. Значи възможно е да се влезе в разговор с него. Ами какво би било, ако… Какво би било, ако човек рече да хване чудовището, да го опитоми и да го застави да лови бисери! Тази способна да живее във водата жаба сама може да замени цяла дружина ловци. И колко изгодно би било това! Тъй или иначе, полага се на всеки ловец да се дава четвъртината от неговия лов. А тази жаба няма да струва нищо. Ами че така за съвсем кратко време могат да се спечелят стотици хиляди, милиони пезети!

Зурита потъна в мечти. Досега той се надяваше да забогатее, като търси бисерни миди там, дето никой не ловува. Персийският залив, западният бряг на Цейлон, Червеното море, австралийските води — всички тези богати с бисерни миди места се намират далеч и хората отдавна търсят там бисери. Да иде в Мексиканския или Калифорнийския залив, към островите Тома и Маргарита? Да отплува към бреговете на Венецуела, където се добиват най-хубавите американски бисери, Зурита не можеше. Неговата шхуна беше прекалено стара за това, пък и ловците му бяха недостатъчно — с една дума, работата трябваше да се разгърне на широка нога. А Зурита нямаше достатъчно пари. Затова си и стоеше край бреговете на Аржентина. Но сега! Сега той би могъл да забогатее за една година, само да успее да залови „морския дявол“.

Ще стане най-богатият човек в Аржентина, дори може би и в Америка. Парите ще му отворят път към властта. Името Педро Зурита ще бъде в устата на всички. Но трябва да бъде много предпазлив. И преди всичко — да запази това в тайна.

Зурита се изкачи на палубата, събра целия екипаж, включително и готвача, и рече:

— Знаете ли какво стана с онези, които разпространяваха слуховете за „морския дявол“!? Полицията ги арестува и те седят в затвора. Длъжен съм да ви предупредя, че същото ще се случи и с всеки от вас, който се изпусне да каже, дори и дума за това, че е видял „морския дявол“. Ще ви тикнат в затвора и там ще си изгниете. Ясно ли ви е? Затова ако ви е мил животът, никому ни дума за „дявола“!

„Всъщност никой няма и да им повярва: всичко това твърде много прилича на приказка“ — помисли си Зурита и като извика в каютата си Балтазар, посвети единствено него в своя план.

Балтазар изслуша внимателно господаря си, помълча малко и каза:

— Да, така е, „Морският дявол“ струва колкото стотици ловци. Добре е да имаш на служба „дявола“. Но как да се улови?

— С мрежа — отговори Зурита.

— Той ще разреже мрежата, както разпра корема на акулата

— Можем да поръчаме метална мрежа.

— А кой ще иде да го лови? Само да споменеш думата „дявол“ пред нашите ловци, и коленете им се разтреперват от страх. И за торба злато няма да се съгласят.

— А ти, Балтазар?

Индианецът сви рамене:

— Аз още никога не съм ходил на лов за „морски дяволи“. Да го издебне човек навярно няма да е лесно, а да го убие, в случай че е от плът и кръв, не е трудно. Но на вас ви трябва жив „дявол“.

— Ти не се ли страхуваш от него, Балтазар? Какво мислиш за „морския дявол“?

— Какво мога да мисля за ягуара, който лети над морето, или за акулата, която се катери по дърветата? Непознатият звяр е винаги по-страшен. Но аз обичам да ходя на лов за страшни зверове.

— Ще те възнаградя богато! — Зурита стисна ръката на Балтазар и доразви пред него своя план. — Колкото по-малко хора участвуват в тази работа, толкова по-добре. Ти поговори с всички арауканци. Те са храбри и съобразителни. Избери пет-шест души, не повече. Ако нашите не се съгласят, намери другаде. „Дяволът“ се придържа към бреговете. Преди всичко трябва да се проследи къде е леговището му. Тогава лесно ще го хванем с мрежата.

Зурита и Балтазар бързо се заловиха за работа. По поръчка на Зурита беше изработена телена мрежа, която напомняше голяма бъчва с отворено дъно. Отвътре Зурита обтегна тънки конопени мрежи, за да се заплете в тях „дяволът“ като в паяжина. Уредиха си сметките с ловците и ги освободиха. От екипажа на „Медуза“ Балтазар успя да придума само двама индианци от племето араукан да участвуват в улавянето на „дявола“. Други трима успя да привлече в Буенос Айрес.

Решиха да започнат проследяването на „дявола“ в същия залив, където екипажът на „Медуза“ го беше видял за първи път. За да не събудят подозрение у „дявола“, шхуната хвърли котва на няколко километра от малкия залив. От време на време Зурита и спътниците му се занимаваха с риболов, като че ли именно това беше целта на плаването им. В същото време трима от тях поред зорко следяха какво става във водите на залива, скрити зад камъните на брега.

Втора седмица вече изтичаше, а „дяволът“ не се мяркаше никакъв.

Балтазар бе завързал познанство с крайбрежните жители, фермери индианци, продаваше им евтино риба и като разговаряше с тях за различни неща, незабелязано отваряше дума за „морския дявол“. От тези разговори старият индианец разбра, че правилно са избрали мястото на лова. Мнозина от индианците, които живееха близо до залива, бяха чували звука от рог и бяха виждали стъпки по пясъка. Те уверяваха, че петата на „дявола“ е човешка, но пръстите му са доста удължени. Понякога индианците бяха забелязвали на пясъка отпечатък от гръб — той бе лежал на брега.

„Дяволът“ не причиняваше зло на крайбрежните жители и те бяха престанали да обръщат внимание на следите, които той оставяше от време на време, за да напомни за себе си. Но самия „дявол“ никой не беше виждал.

„Медуза“ престоя в залива две седмици, като привидно се занимаваше с риболов. Две недели Зурита, Балтазар и наетите индианци не сваляха очи от повърхността на океана, но „морският дявол“ не се появяваше. Зурита почна да се безспокои. Той беше нетърпелив и освен това — скъперник. Всеки ден му струваше пари, а този „дявол“ ги принуждаваше да чакат. Педро почна вече да се съмнява. Ако „дяволът“ е свръхестествено същество, няма да могат да го хванат с никакви мрежи. Пък е и опасно да си имаш работа с такъв дявол — Зурита беше суеверен. Дали да не покани за всеки случай на „Медуза“ свещеник с кръст и светите дарове? Нови разходи! А може би „морският дявол“ съвсем не е дявол, а някакъв шегобиец, добър плувец, който се е нагласил като дявол, за да плаши хората? А делфинът? Но той, като всяко друго животно, може да се опитоми и дресира. Дали да не зареже цялата тая работа?

Зурита обеща награда на този, който пръв забележи „дявола“, и реши да почака още няколко дни.

За голяма негова радост в началото на третата седмица „дяволът“ най-сетне започна да се появява.

След дневния лов Балтазар бе оставил край брега пълната си с риба лодка. Рано на следващата сутрин трябваше да дойдат купувачи за рибата. Балтазар отиде до една ферма да навести познат индианец, а когато се върна на брега, намери лодката си празна. Балтазар веднага реши, че това е работа на „дявола“.

„Възможно ли е да е изял толкова риба?“ — учуди се Балтазар.

През същата тази нощ един от дежурните индианци беше чул звук от тръба южно от залива. След още два дни рано сутринта младият арауканец съобщи, че най-после е успял да проследи „дявола“. Той доплувал с делфина. Но този път „дяволът“ не го бил яхнал, а плувал редом с делфина, като се държал с ръка за „юздата“ му — широк кожен нашийник. В залива „дяволът“ снел нашийника от делфина, потупал животното и се скрил в дъното на залива, в подножието на една отвесна скала. Делфинът изплувал на повърхността и изчезнал.

Зурита изслуша арауканеца, поблагодари му, обеща да го награди и рече:

— Днес през деня „дяволът“ едва ли ще изплува от убежището си. Тогава ще трябва да огледаме дъното на залива. Кой ще се заеме с това?

Никой обаче не искаше да слиза на дъното на океана и да рискува да се срещне лице с лице с тайнственото чудовище.

Балтазар пристъпи напред.

— Аз! — каза кратко той. Балтазар беше верен на думата си.

„Медуза“ все още стоеше на котва. Всички освен дежурните слязоха на брега и се отправиха към отвесната скала над залива. Балтазар се завърза с едно въже, за да могат да го изтеглят, ако бъде ранен, взе нож, стисна между краката си камък и се спусна на дъното.

Арауканците очакваха с нетърпение връщането му, взирайки се в петното, което се мяркаше в синкавата мъгла на засенчения от скалите залив.

Изминаха четиридесет, петдесет секунди, минута… Балтазар не се връщаше. Най-после той дръпна въжето и го изтеглиха на повърхността. След като си поотдъхна. Балтазар каза:

— Тесен проход води в една подземна пещера. Там е тъмно като в корема на акула. „Морският дявол“ може да се крие само в тази пещера. Стената наоколо е гладка.

— Отлично! — извика Зурита. — Щом е тъмно — толкова по-добре! Ние ще хвърлим мрежите си и рибката ще се улови.

Малко след залез слънце с помощта на здрави въжета индианците спуснаха телената мрежа във водата пред входа на пещерата. Краищата на въжетата закрепиха на брега. Балтазар бе завързал за въжетата звънчета, които трябваше да звъннат и при най-лекото докосване до мрежата.

Зурита, Балтазар и петимата арауканци се настаниха на брега и зачакаха мълчаливо. На шхуната не беше останал никой.

Стъмваше се бързо. Луната изгря и нейните лъчи се отразяваха върху повърхността на океана. Беше тихо. Необикновено вълнение обхвана всички. Може би ей сега щяха да видят тайнственото същество, което всяваше ужас сред рибарите и ловците на бисери.

Нощните часове се нижеха бавно. Хората задрямаха.

Изведнъж звънчетата звъннаха. Всички скочиха, спуснаха се към въжетата и почнаха да изтеглят мрежата. Тя беше тежка. Въжетата потрепваха. Някой се мяташе в мрежата.

Най-после мрежата се показа на повърхността на океана, а в нея, под бледата светлина на луната, се гърчеше тялото на получовек-полуживотно. Огромни очи и сребристи люспи блестяха на лунната светлина. „Дяволът“ правеше невероятни усилия да освободи ръката си, омотана в мрежата. И успя. Той извади ножа, който висеше на тънко ремъче на бедрото му и почна да реже мрежата.

— Да имаш да вземаш, не можеш я разряза! — тихо прошепна Балтазар, увлечен от зрелището.

За негова изненада обаче ножът се справи с телената преграда. С ловки движения „дяволът“ разширяваше все повече отвора, докато ловците бързаха колкото се може по-скоро да измъкнат мрежата на брега.

— По-силно! Хо-оп! — викаше вече Балтазар.

Но точно в този момент, когато изглеждаше, че плячката е вече в ръцете им, „дяволът“ се измъкна през пробитата от него дупка, падна във водата и като вдигна цял фонтан от блестящи пръски, изчезна в глъбините.

Ловците отчаяно отпуснаха мрежата.

— Хубаво ножче! Телта реже! — с възхищение каза Балтазар. — Подводните ковачи са по-добри от нашите!

Навел глава, Зурита гледаше във водата с такова изражение, сякаш там бе потънало цялото му богатство.

После вдигна глава, дръпна буйния си мустак и тропна с крак.

— Не, въпреки всичко не! — извика той — По-добре да пукнеш в подводната си пещера, отколкото аз да се откажа от тебе. Няма да пожаля пари, ще изпиша водолази, ще покрия целия залив с мрежи и капани, но ти няма да ми избягаш от ръцете!

Той беше смел, настойчив и упорит. Ненапразно в жилите на Педро Зурита течеше кръвта на испанските завоеватели. Пък и имаше за какво да се бори!

Оказа се, че „морският дявол“ не е свръхестествено, всемогъщо същество. Той явно бе направен от плът и кръв, както казваше Балтазар. Значи, човек можеше да го улови, да го върже на верижка и да го застави да вади от дъното на океана богатства за Зурита. Балтазар ще го намери; ако ще би самият бог на морето Нептун със своя тризъбец да застане в защита на „морския дявол“!

ДОКТОР САЛВАТОР

Зурита започна да привежда в изпълнение заплахата си. Той издигна по дъното на залива много телени заграждения, опъна във всички посоки мрежи, постави капани. Но негови жертви засега бяха само рибите — „морският дявол“ сякаш бе потънал в земята. Той не се показа повече и с нищо не напомняше за себе си. Напразно опитоменият делфин се появяваше всеки ден в залива, гмуркаше се и подсвиркваше, сякаш канеше своя тайнствен приятел да се разходят. Приятелят му не се показваше и делфинът изведнаж подсвирна сърдито за последен път и отплува в открито море. Времето се развали. Източният вятър разлюля гладката шир на океана. Водите на залива се размътиха от пясъка, който се вдигаше от дъното. Разпенените гребени на вълните скриваха дъното. Никой не можеше да види какво става под водата.

Часове наред Зурита можеше да стои на брега и да гледа веригите от огромни вълни. Те прииждаха една след друга, сгромолясваха се като шумни водопади, а долните слоеве вода със съскане заливаха мокрия пясък, търкаляха камъчета и черупки и допълзяваха до краката на Зурита.

— Не, така не може — казваше Зурита. — Трябва да се измисли нещо друго. „Дяволът“ живее на дъното на морето и не желае да напусне убежището си. Значи, за да го хванем, трябва ние да отидем при него — да се спуснем на дъното. Това е ясно!

И като се обърна към Балтазар, който майстореше нов, сложен капан, Зурита рече:

— Тръгвай веднага за Буенос Айрес и донеси оттам два водолазни костюма с кислородни резервоари. Обикновеният водолазен костюм с маркуч за сгъстения въздух няма да върши работа. „Дяволът“ може да пререже маркуча. Освен това ще ни се наложи може би да направим едно малко подводно пътешествие. Не забравяй да вземеш и електрически фенери.

— Искате да отидете на гости у „дявола“ ли? — попита Балтазар.

— Разбира се, но с тебе, старче!

Балтазар кимна с глава и се отправи на път. Той донесе не само водолазни костюми и фенери, но и два дълги, особено изкривени бронзови ножа.

— Сега вече не могат да правят такива — рече той. — Това са старинни араукански ножове, с които моите прадеди някога разпаряли коремите на белите — на вашите прадеди, с извинение!

Тази историческа справка не се хареса на Зурита, но ножовете той одобри.

— Ти си много предвидлив, Балтазар!

На следния ден призори, въпреки силното вълнение, Зурита и Балтазар навлякоха водолазните костюми и се спуснаха на морското дъно. Те оправиха трудно опънатите пред входа на подводната пещера мрежи и се промъкнаха в тесния проход. Заобикаляше ги пълен мрак. Водолазите стъпиха на крака, извадиха ножовете си и запалиха фенерите. Изплашените от светлината дребни рибки се пръснаха, а после доплуваха до фенера и се завъртяха в синкавия му лъч като рой насекоми.

Зурита ги пропъди с ръка: блясъкът на люспите им го заслепяваше. Пещерата беше доста голяма: висока не по-малко от четири метра и широка пет-шест метра. Водолазите огледаха ъглите. Пещерата беше празна и необитаема. Само ята от дребни рибки, изглежда, търсеха тук закрила от морското вълнение и хищниците.

Зурита и Балтазар се придвижиха напред, като стъпваха предпазливо. Пещерата постепенно се стесняваше. Изведнаж Зурита се спря изумен. Лъчът на фенерчето освети дебела желязна решетка, която преграждаше пътя им. Зурита не вярваше на очите си. Той хвана с ръка железните пръчки и почна да ги дърпа, опитвайки се да отвори желязната преграда. Но решетката не се поддаваше. Зурита я освети с фенерчето и се убеди, че тя е здраво зазидана в гладките стени на пещерата и има панти и вътрешна ключалка. Това беше нова загадка.

„Морският дявол“ трябва да бе не само разумно, но и изключително надарено същество. Той е съумял да опитоми делфина, позната му е обработката на металите. Най-после можал е да направи на дъното на морето здрава желязна преграда, която охранява жилището му. Но това е невероятно! Та той не е могъл да кове желязото под водата! Значи той не живее във водата или най-малко излиза за продължително време на сушата.

Слепите очи на Зурита тупаха силно, сякаш във водолазния му шлем нямаше достатъчно кислород, макар че бе прекарал във водата само няколко минути. Зурита даде знак на Балтазар и те излязоха от подводната пещера — нямаше какво повече да правят тук — и се издигнаха на повърхността. Арауканците, които ги очакваха с нетърпение, се зарадваха много, когато видяха водолазите здрави и читави.

Зурита свали шлема си, отдъхна малко и попита:

— Какво ще кажеш, Балтазар?

Арауканецът разпери широко ръце.

— Ще кажа, че дълго трябва да висим тук. „Дяволът“ вероятно се храни с риба, а риба там има достатъчно. С глад няма да го принудим да излезе от пещерата. Ще се наложи да взривим решетката — това е единственият изход.

— А не мислиш ли, Балтазар, че пещерата може да има два изхода: единият откъм залива, а другият — откъм сушата?

— Балтазар не е помислял за това.

— Тогава трябва да помислиш. Как не се сетихме досега да огледаме околността? — рече Зурита.

И те се заеха да проучат брега.

Близо до брега Зурита попадна на висока стена от бял камък, която ограждаше огромен участък земя — не по-малко от десет хектара. Зурита обиколи стената. По цялото й протежение намери само една порта, направена от дебели железни плочи. В тази порта имаше малка желязна вратичка със закрита отвътре шпионка.

„Истински затвор или крепост“ — помисли Зурита. — „Странно! Фермерите не строят такива дебели и високи стени. По стената няма ни отвор, ни пролука, през които човек би могъл да надникне вътре.“

Местността наоколо беше дива и безлюдна: голи сиви скали, обрасли тук-таме с бодливи храсти и кактуси. Долу — заливът.

Няколко дни Зурита броди покрай стената, като наблюдаваше продължително желязната врата. Но вратата не се отваряше, никой не влизаше и не излизаше през нея, никакъв звук не долиташе отвътре.

Една вечер Зурита се върна на палубата на „Медуза“, извика Балтазар и го попита:

— Ти знаеш ли кой живее в крепостта над залива?

— Зная, питах вече за това индианците, които работят на фермите. Там живее Салватор.

— А какъв е той, този Салватор?

— Бог — отговори Балтазар.

Зурита повдигна изненадано гъстите си черни вежди.

— Ти се шегуваш, Балтазар, нали?

Индианецът едва забележимо се усмихна.

— Казвам това, което съм чул. Много индианци наричат Салватор божество, спасител.

— Че от какво ги спасява?

— От смъртта. Казват, че той е всесилен. Салватор може да прави чудеса. Той държи в ръцете си живота и смъртта. На сакатите прави нови крака, живи крака, на слепите дава зорки като на орел очи и дори възкресява мъртвите.

— Проклятие! — измърмори Зурита, като подръпваше отдолу нагоре буйните си мустаци. — В залива — „морски дявол“, над залива — „бог“. Не мислиш ли, Балтазар, че „дяволът“ и „богът“ могат да си помагат взаимно?

— Мисля, че би трябвало да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро, докато още не сме се побъркали от всичките тези чудеса.

— Ти самият виждал ли си някого от излекуваните от Салватор?

— Да, виждал съм. Показаха ми един човек със счупен крак. След като прекарал известно време при Салватор, човекът взел да тича като мустанг. Видях и един възкресен от Салватор индианец. Цялото село разправя, че когато го носели при Салватор, индианецът бил студен труп — с разцепен череп и открит мозък. А излязъл от дома на Салватор жив и весел. Оженил се след смъртта си. Взел добра девойка. Виждал съм и деца на индианци…

— Значи Салватор приема външни хора?

— Само индианци. И те идват при него откъде ли не: от Огнена Земя и Амазонка, от пустинята Атакама и Асунсьон.

Като получи тези сведения от Балтазар, Зурита реши да замине за Буенос Айрес. Там той узна, че Салватор лекува индианците и се ползува сред тях със славата на чудотворец. Зурита се обърна към лекари и научи, че Салватор е талантлив и дори гениален хирург, но е много странен, като мнозина знаменити хора. Името на Салватор било широко известно в научните кръгове на Стария и Новия свят. В Америка той се прославил със своите смели хирургически операции. Когато положението на болните се смятало за безнадеждно и лекарите се отказвали да правят операция, викали Салватор. Той никога не отказвал. Неговата смелост и находчивост били безгранични. През време на империалистическата война той бил на френския фронт, където се занимавал предимно с черепни операции. Хиляди хора дължели на него спасението си. След сключването на мира заминал за родината си — Аржентина. Лекарската практика и сполучливите спекулации със земя донесли на Салватор огромно състояние. Той купил голям участък земя недалеч от Буенос Айрес, оградил го с огромна стена — една от неговите странности — и след като се заселил там, прекратил всякаква практика. Занимавал се само с научна работа в своята лаборатория. Сега лекувал и приемал само индианци, които го наричали „слязъл на земята бог“.

Зурита успя да научи още една подробност от живота на Салватор. Там, където сега се намират обширните владения на Салватор, преди войната се издигала малка къща с градина, също така обградена с каменна стена. През цялото време, докато Салватор се намирал на фронта, един негър и няколко огромни кучета охранявали този дом. Жива душа не пропускали в двора тези неподкупни пазачи.

В последно време Салватор се обкръжил с още по-голяма тайнственост. Не приемал у дома си дори своите бивши другари от университета.

Когато научи всичко това, Зурита реши:

— Щом Салватор е лекар, той няма право да откаже да прегледа болен. Защо да не се разболея? Ще проникна в дома на Салватор като болен, а после ще видим!

Зурита се отправи към желязната порта, която охраняваше владенията на Салватор, и почна да чука. Той чука дълго и упорито, но никой не му отваряше. Вбесен, Зурита грабна един голям камък и взе да удря с него по вратата, като вдигна шум, който би могъл да събуди и мъртвите.

Далеч зад стената залаяха кучета и шпионката на вратичката най-после се пооткрехна.

— Какво има? — попита някой на развален испански език.

— Болен, отворете по-скоро — отговори Зурита.

— Болните не чукат така — спокойно възрази същият глас и в шпионката надникна нечие око. — Докторът не приема.

— Той няма право да откаже своята помощ на болен човек — горещеше се Зурита.

Шпионката се затвори, чуха се отдалечаващи се крачки. Само кучетата продължаваха отчаяно да лаят.

След като изразходва целия си запас от ругатни, Зурита се върна на шхуната.

Да се оплаче от Салватор в Буенос Айрес? Но това няма да даде никакъв резултат. Зурита трепереше от гняв. Буйните му черни мустаци бяха застрашени от сериозна опасност, тъй като той постоянно ги дърпаше от вълнение и те се отпускаха надолу като стрелката на барометър, сочещ ниско налягане.

Малко по малко той се успокои и почна да обмисля какво да предприеме по-нататък.

Докато размишляваше, загорелите му от слънцето пръсти все по-често дърпаха нагоре разрешените му мустаци. Барометърът се покачваше.

В края на краищата Зурита се изкачи на палубата и неочаквано за всички даде заповед да вдигат котва.

„Медуза“ се отправи към Буенос Айрес.

— Добре — рече Балтазар. — Колко време изгубихме напразно! Да върви по дяволите този „дявол“ заедно с „бога“!

БОЛНАТА ВНУЧКА

Слънцето печеше безмилостно. По прашния път, покрай тучните житни, царевични и овесени ниви вървеше стар, изтощен индианец. Дрехите му бяха скъсани. Той носеше на ръце болно дете, покрито от лъчите на слънцето с вехто одеялце. Очите на детето бяха полузатворени. На шията му се виждаше огромен оток. От време на време, когато старецът се спъваше, детето дрезгаво простенваше и подвиваше клепачи. Старецът се спираше и духаше загрижено в лицето на детето, за да го освежи.

— Дано само го занеса живо! — прошепна той и забърза. Когато се приближи до желязната порта, индианецът премести детето върху лявата си ръка и с дясната удари четири пъти по портата.

Шпионката на малката вратичка се пооткрехна, в отверстието се мярна нечие око, резетата заскриптяха и вратичката се отвори.

Индианецът плахо прекрачи прага. Пред него стоеше стар негър със съвсем побелели, къдрави коси, облечен в бяла престилка.

— При доктора, детето е болно — рече индианецът.

Негърът мълком кимна с глава, заключи вратата и със знак покани стареца да го последва.

Индианецът се огледа. Намираше се в малък двор, застлан с широки каменни плочи. От едната страна дворът беше заграден с висока външна стена, а от другата — с една по-ниска стена, която преграждаше двора от вътрешната част на имението. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено храстче — истински тъмничен двор. В ъгъла, до вратата на втората стена, се издигаше бяла къща с големи широки прозорци. На земята край къщата се бяха разположили индианци — мъже и жени. Мнозина бяха с деца. Почти всички деца изглеждаха съвсем здрави. Едни от тях играеха с мидички на „чифт-тек“, други мълчаливо се боричкаха — негърът с побелелите коси строго следеше децата да не вдигат шум.

Старият индианец покорно се отпусна на земята в сянката на къщата и почна да духа в неподвижното, посиняло лице на детето. Близо до индианеца седеше стара индианка с подут крак. Тя погледна детето, легнало върху коленете на индианеца, и попита:

— Щерка ли ти е?

— Внучка — отговори старецът.

Жената поклати глава и рече:

— Блатният дух се е вселил във внучката ти. Той е по-силен от злите духове. Той ще прогони блатния дух и внучката ти ще оздравее.

Индианецът утвърдително кимна.

Негърът с бялата престилка обиколи болните, погледна детето на стария индианец и посочи вратата на къщата.

Индианецът влезе в голяма стая, постлана с каменни плочи. Сред стаята беше поставена тясна дълга маса, покрита с бяла покривка. Отвори се втора врата с матови стъкла и в стаята влезе доктор Салватор в бяла престилка — висок, широкоплещест, мургав. Освен черните му вежди и ресници на главата на Салватор нямаше нито един косъм. По всяка вероятност той я бръснеше постоянно, тъй като кожата на главата му беше загоряла от слънцето също така силно, както и на лицето му. Доста големият гърбав нос, малко издадената напред остра брадичка и плътно стиснатите му устни придаваха на лицето му жестоко и дори хищно изражение. Кафявите му очи гледаха студено. Под този поглед индианецът се почувствува смутен. Старецът се поклони ниско и поднесе към доктора детето. С бързо, уверено и в същото време предпазливо движение Салватор пое болното момиченце от ръцете на индианеца, разгъна дрипите, с които беше увито, и ги захвърли в ъгъла на стаята, като улучи точно поставеното там сандъче. Индианецът закрета към сандъчето, за да си вземе дрипите, но Салватор строго го спря:

— Остави, не пипай!

След това сложи момиченцето на масата и се наведе над него. Беше застанал с профил към индианеца. И изведнаж на стареца се стори, че това не е доктор, а кондор, надвесен над малка птичка. Салватор почна да опипва с пръсти отока по шията на детето. Пръстите му също поразиха индианеца. Това бяха дълги, необикновено гъвкави пръсти. Те можеха сякаш да се превиват в ставите не само надолу, но и встрани, и дори нагоре. Далеч не страхливият индианец се мъчеше да не се поддаде на страха, който му вдъхваше този тайнствен човек.

— Прекрасно! Великолепно! — мълвеше Салватор, като че ли се любуваше на отока, опипвайки го с пръсти.

Когато завърши прегледа, Салватор обърна лице към индианеца и каза:

— Сега е новолуние. Ела след един месец, в следващото новолуние, и ще получиш момиченцето си оздравяло.

Той отнесе момиченцето зад стъклената врата, където се намираха банята, операционната и болничните стаи.

А негърът вече въвеждаше в приемната нова пациентка — старицата с болния крак.

Индианецът се поклони ниско пред стъклената врата, която се затвори след Салватор, и излезе.

Точно след двадесет и осем дни същата стъклена врата се отвори. На прага стоеше момиченцето в нова рокличка, здраво и румено. То плахо погледна дядо си. Индианецът се спусна към него, грабна го на ръце, разцелува го и огледа шията му. От отока не беше останало и следа. Само малък, едва забележим червеникав белег напомняше за операцията.

Момиченцето отблъскваше дядо си с ръце и дори извика, когато той го целуна и убоде с отдавна небръснатата си брада. Трябваше да го остави на пода. След момиченцето влезе Салватор. Сега докторът дори се усмихна, поразроши косите на момиченцето и каза:

— Е, прибери си момиченцето. Донесе го точно навреме. Още няколко часа — и дори и аз нямаше да бъда в състояние да му върна живота.

Лицето на стария индианец се сбръчка, устните му се разтрепераха, от очите му рукнаха сълзи. Той отново вдигна на ръце момиченцето, притисна го към гърдите си, падна на колене пред Салватор и с пресекващ от сълзи глас рече:

— Вие спасихте живота на внучката ми. Какво друго може да ви предложи за награда един беден индианец освен живота си?

— За какво ми е твоят живот? — учуди се Салватор.

— Аз съм стар, но съм още силен — продължи индианецът, без да става от пода. — Ще занеса внучката си на майка й — моята дъщеря — и ще се върна при вас. Искам да ви подаря целия остатък от живота си за доброто, което ми направихте. Ще ви служа вярно като куче. Моля ви, не ми отказвайте тази милост!

Салватор се замисли.

Той приемаше трудно и много предпазливо нови прислужници, въпреки че работата за тях би се намерила. И дори немалко работа — Джим не се справяше с градината. Този индианец изглеждаше подходящ човек, макар че докторът би предпочел негър.

— Ти ми подаряваш живота си и молиш да приема подаръка ти. Добре. Нека бъде така, както ти искаш. Кога можеш да дойдеш?

— Няма да се е изпълнила още първата четвърт от луната, когато аз ще бъда вече тук — каза индианецът и целуна края на Салваторовата престилка.

— Как се казваш?

— Аз ли?… Кристо — Христофор.

— Върви, Кристо. Ще те чакам.

— Хайде, внучке! — обърна се Кристо към момиченцето и отново го взе на ръце.

Девойчето заплака. Кристо побърза да излезе.

ЧУДНАТА ГРАДИНА

Когато след една седмица Кристо се появи, доктор Салватор го погледна изпитателно в очите и рече:

— Слушай внимателно, Кристо. Вземам те на служба. Ще получаваш квартира, храна и добра заплата…

Кристо замаха с ръце.

— На мене не ми трябва нищо, само да работя при вас.

— Мълчи и слушай — продължи Салватор. — Ще имаш всичко. Но ще изисквам от тебе едно: трябва да мълчиш за онова, което ще видиш тук.

— По-скоро ще си отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, отколкото да кажа макар и една дума.

— Внимавай да не ти се случи такова нещастие — предупреди го Салватор. И като извика негъра с бялата престилка, докторът му заповяда: — Заведи го в градината и го предай на Джим.

Негърът се поклони мълчаливо, изведе индианеца от бялата къща, преведе го през познатия вече на Кристо двор и почука на желязната вратичка на втората стена. Отвътре се чу кучешки лай, вратичката изскърца и бавно се отвори. Негърът бутна Кристо да влезе в градината, извика с гърлен глас нещо на един друг негър, който стоеше зад вратичката, и си отиде.

Кристо изплашено се притисна до стената. С лай, подобен на рев, срещу него тичаха непознати, жълточервеникави животни с тъмни петна. Ако Кристо се срещнеше с тях в пампасите, веднага би ги взел за ягуари. Но животните, които се спуснаха срещу него, лаеха като кучета. На Кристо му беше безразлично сега какви животни са го нападнали. Той се хвърли към близкото дърво и почна да се катери по клоните му с изненадваща бързина. Негърът изсъска на кучетата като разярена кобра. Това изведнъж ги успокои. Те престанаха да лаят, легнаха на земята и сложиха глави върху протегнатите си напред лапи, поглеждайки изкриво негъра.

Негърът отново изсъска, но този път обърнат към седналия на дървото Кристо, и взе да му маха с ръце — подканваше го да слезе.

— Какво съскаш като змия? — рече Кристо, без да напуска убежището си. — Да не си си глътнал езика?

Негърът само измуча сърдито. „Сигурно е ням — помисли Кристо и си спомни предупреждението на Салватор. Нима Салватор реже езиците на слугите, които издават неговите тайни? Може би и езикът на този негър е отрязан…“ И внезапно такъв страх обзе Кристо, че той едва не падна от дървото. Дощя му се на всяка цена да избяга оттук, и то колкото е възможно по-скоро. Той пресметна наум колко далеч от стената е дървото, на което се беше качил. Не, няма да успее да прескочи… Но негърът се приближи до дървото, хвана индианеца за крака и нетърпеливо го затегли надолу. Трябваше да се подчини. Кристо скочи от дървото, усмихна се, колкото можа по-любезно, протегна ръка и приятелски попита:

— Джим?

Негърът кимна.

Кристо стисна здраво ръката му. „Щом си се озовал в ада, трябва да си добре с дяволите“ — помисли той и продължи на глас:

— Ти ням ли си?

Негърът не отговори.

— Нямаш ли език?

„Как ли да погледна в устата му?“ — помисли Кристо. Но Джим явно нямаше намерение да встъпва дори в мимически разговор. Той хвана Кристо за ръката, заведе го при жълто-червеникавите животни и им изсъска нещо. Животните станаха, приближиха се до Кристо, подушиха го отвсякъде и спокойно се отдалечиха. На Кристо му олекна малко на сърцето. Джим махна с ръка и поведе Кристо из градината.

След нерадостния двор, застлан с каменни плочи, градината поразяваше с изобилието си от зеленина и цветя. Тя се простираше на изток, като се снишаваше постепенно по посока на морския бряг. Посипани с натрошени червеникави черупки пътеки я кръстосваха в разни страни. Край пътечките растяха кактуси с най-странни форми, синкавозелени сочни агави^[7], метлички с множество жълтозелени цветчета. Цели горички от прасковени и маслинени дръвчета защищаваха със сянката си гъстата трева, изпъстрена с ярки цветя. Всред зеленината на тревата блестяха басейни, облицовани по краищата с бял камък. Високи фонтани освежаваха въздуха.

Градината ехтеше от разногласни крясъци, пеене и чуруликане на птици, от рев, писък и вой на животни. Никога още Кристо не бе виждал толкова чудновати животни. В тази градина живееха необикновени зверове.

Ето, пътечката пресече шестокрак гущер с блестяща медно-зелена люспеста броня. От едно дърво висеше змия с две глави. Кристо ужасен отскочи настрана от влечугото, което насочваше към него двете си глави със съскащи червени уста. Негърът отговори на змията с още по-силно съскане. Тя разлюля във въздуха главите си, после се смъкна от дървото и се скри в тръстиковите гъсталаци. Още една дълга змия се отдалечи пълзешком от пътечката, като се опираше на двете си лапи. Зад една телена мрежа грухтеше прасенце. То бе вперило в Кристо единственото си голямо око, разположено в средата на челото му.

Два бели плъха, сраснали един за друг, тичаха по розовата пътечка като някакво двуглаво и осмокрако чудовище. От време на време това единодвойно същество почваше да се бори само със себе си: десният плъх теглеше надясно, левият — наляво, като и двата пищяха сърдито. Побеждаваше обаче винаги десният. Край пътечката пасяха сраснали „сиамски близнаци“ — две тънкорунни овце. Те не се караха като плъховете. Помежду им, изглежда, отдавна вече се бе установило пълно единство на волите и желанията. Едно уродливо животно порази особено Кристо: голямо, съвсем голо розово куче. А на гърба му, сякаш израснала от тялото на кучето, се виждаше малка маймунка — нейните гърди, ръце, глава. Кучето се приближи до Кристо и махна с опашка. Маймунката въртеше глава, размахваше ръце, потупваше с длани гърба на кучето, с което образуваше едно цяло, и крещеше, загледана в Кристо. Индианецът пъхна ръка в джоба си, извади бучка захар и я подаде на маймунката. Но някой бързо отклони ръката му. Зад гърба на Кристо се чу съскане. Индианецът се обърна — беше Джим. Старият негър обясни на Кристо, с жестове и мимика, че маймунката не бива да се храни. И в същия момент едно врабче с глава на малък папагал подхвръкна, измъкна бучката захар от пръстите на Кристо и изчезна в храстите. По-нататък, на ливадата, измуча кон с кравешка глава.

Две лами префучаха през поляната, размахвайки конските си опашки. От тревата, от гъстите храсталаци, от клоните на дърветата гледаха към Кристо необикновени влечуги, животни и птици: кучета с котешки глави, гъски с глави на петли, рогати глигани, щрауси канду с орлови клюнове, овни с тяло на пума…

На Кристо му се струваше, че сънува. Той търкаше очи, мокреше главата си със студена вода от фонтаните, но нищо не помагаше. В басейните видя змии с рибешки глави и хриле, риби с жабешки крака, огромни жаби с дълго като на гущер тяло.

И отново изпита желание да избяга оттук.

Но ето че Джим изведе Кристо на една широка площадка, посипана с пясък. В средата на площадката, заобиколена с палми, се издигаше вила от бял мрамор, построена в мавритански стил. През стълбата на палмите се мяркаха арки и колони. Медни фонтани с форма на делфини изхвърляха струи вода в прозрачни басейни, в които плуваха игриви златни рибки. Най-големият фонтан пред главния вход изобразяваше юноша, възседнал един делфин, подобен на митичния Тритон^[8], захапал спираловиден рог.

Зад вилата се намираха няколко жилищни и служебни постройки, а по-нататък следваха гъсталаци от бодливи кактуси, които стигнаха до една бяла стена.

„Пак стена!“ — помисли си Кристо.

Джим въведе индианеца в малка прохладна стая. Той му обясни с жестове, че тя ще бъде негова, и се отдалечи като остави Кристо сам.

ТРЕТАТА СТЕНА

Постепенно Кристо свикна с този необикновен свят, който го заобикаляше. Всички животни, птици и влечуги, които пълнеха градината, бяха добре опитомени. С някои от тях Кристо завърза дори дружба. Кучетата с кожа на ягуар, които така го бяха изплашили първия ден, вървяха по петите му, ближеха ръцете му и се галеха. Ламите ядяха хляб от ръцете му. Папагалите кацаха на рамото му.

За градината и животните се грижеха дванадесет негри, също така мълчаливи или неми като Джим. Кристо никога не бе ги чул да говорят дори помежду си. Всеки от тях вършеше работата си мълчаливо. Джим беше нещо като техен началник. Той надзираваше негрите и разпределяше задълженията им. А Кристо, за негова собствена изненада, беше назначен за помощник на Джим. Работата на Кристо не беше чак толкова много, хранеха го добре. Той не можеше да се оплаче от живота си. Само едно нещо го безпокоеше — това зловещо мълчание на негрите. Той бе уверен, че Салватор е отрязал езиците на всички. И когато от време на време Салватор видеше при себе си Кристо, индианецът всеки път си мислеше: „Ще ми отреже езика“.

Но скоро той престана да се страхува толкова за езика си.

Веднъж Кристо видя Джим, заспал под сянката на маслинените дървета. Негърът лежеше по гръб, с разтворена уста. Кристо се възползува от това, надникна предпазливо в устата на спящия и се убеди, че езикът на стария негър е на мястото си. Тогава индианецът се поуспокои.

Салватор разпределяше строго своя ден. От седем до девет часа сутринта докторът приемаше болни индианци, от девет до единадесет оперираше, а после се прибираше във вилата си и се занимаваше там в лабораторията. Той оперираше животни и след това дълго ги изучаваше. След като привършваше наблюденията си, Салватор изпращаше тези животни в градината. Когато понякога чистеше в къщи, Кристо проникваше и в лабораторията. Всичко, което бе видял там, го поразяваше. В стъклени буркани, пълни с някакви разтвори, пулсираха различни органи. Отрязани ръце и крака продължаваха да живеят. И когато тези живи, отделени от тялото части почваха да боледуват, Салватор ги лекуваше и възстановяваше угасващия им живот. Всичко това ужасяваше Кристо. Той предпочиташе да се намира сред живите уроди в градината.

Въпреки доверието, което Салватор оказваше на индианеца, Кристо не смееше да проникне зад третата стена. А това извънредно много го интересуваше. Веднъж по пладне, когато всички почиваха, Кристо притича до високата стена. Зад нея той чу детски гласове — различни индиански думи. Понякога обаче към детските гласове се присъединяваха други, още по-тънки и пискливи гласове, които сякаш се препираха с децата и говореха на някакво непознато наречие.

Един ден, когато срещна Кристо в градината, Салватор се приближи до него и като го гледаше, както обикновено, право в очите, каза:

— Вече цял месец работиш при мен, Кристо, и аз съм доволен от теб. В долната градина се разболя един от прислужниците ми. Ти ще го заместиш. Там ще видиш много нови неща. Но не забравяй нашата уговорка: дръж здраво езика си зад зъбите, ако не искаш да го изгубиш.

— Аз вече почти се отучих да говоря всред вашите неми слуги, докторе — отвърна Кристо.

— Толкова по-добре. Мълчанието е злато. Ако мълчиш, ще получиш много златни пезети. Надявам се, че след две седмици ще вдигна на крака болния си слуга. Между другото, ти познаваш ли добре Андите?

— Аз съм се родил в планините.

— Чудесно! Трябва да попълня менажерията си с нови животни и птици. Ще те взема със себе си. А сега си върви. Джим ще те заведе в долната градина.

С много неща вече бе свикнал Кристо. Но онова, което видя в долната градина, надмина всичките му очаквания.

На обширна, сгряна от слънцето ливада играеха голи деца и маймуни. Това бяха деца от различни племена. Между тях имаше и съвсем малки — на не повече от три години, а най-големите бяха около дванадесет годинки. Децата бяха пациенти на Салватор. Много от тях бяха прекарали тежки операции и дължаха живота си на Салватор. Оздравяващите деца играеха, тичаха из градината, а после, когато възстановяваха силите си, родителите си ги прибираха в къщи.

Освен деца тук имаше и маймуни, двуопашати маймуни, Маймуни без снопче козина по тялото си. Най-поразителното беше това, че всички маймуни — коя по-добре, коя по-зле — умееха да говорят. Те се препираха с децата, караха се, пищяха пронизително. Но все пак маймуните се спогаждаха с децата и се караха с тях не повече, отколкото и децата помежду си.

Понякога Кристо не можеше да разбере това маймуни ли са, или са хора. Когато се запозна с градината, Кристо забеляза, че тя беше по-малка от горната градина и се спуща към залива още по-стръмно, опирайки до една отвесна като стена скала. Морето по всяка вероятност се намираше недалеч от тази стена. Отвъд стената долиташе шумът от разбиващите се в брега морски вълни.

След няколко дни Кристо огледа тази скала и се убеди, че тя е изкуствена. В гъстите глициниеви храсталаци той откри сива желязна врата, боядисана в цвета на скалата и напълно сливаща се с нея.

Кристо се ослуша. Иззад скалата не се чуваше никакъв звук освен плясъка на вълните. За къде водеше тази тясна врата? Към брега на морето ли?

Изведнъж долетя тревожен детски вик. Децата гледаха към небето. Кристо повдигна глава и видя малък червен детски балон, който се носеше бавно над градината. Вятърът го отнасяше към морето.

Този обикновен детски балон, прелетял над градината, развълнува силно Кристо. Той стана неспокоен. И щом се върна оздравелият вече слуга, Кристо отиде при Салватор и му каза:

— Докторе! Скоро ще заминем за Андите може би за дълго. Позволете ми да отида да се видя с дъщеря си и с внучката си.

Салватор не обичаше слугите му да напущат имението и предпочиташе те да нямат семейство. Кристо мълчаливо чакаше, вперил поглед в Салватор.

Салватор изгледа студено индианеца и му напомни:

— Не забравяй споразумението ни. Дръж си езика! Върни се най-късно след три дни. Почакай!

Салватор влезе в другата стая и изнесе оттам кожена кесия, в която подрънкваха златни пезети.

— Това е за внучката ти. И за твоето мълчание.

НАПАДЕНИЕТО

— Ако той не дойде и днес, ще се откажа от твоята помощ, Балтазар, и ще намеря по-ловки и по-надеждни хора — каза Зурита, като подръпваше нервно буйните си мустаци.

Сега Зурита беше облечен в бял градски костюм и носеше панамена шапка. Той се беше срещнал с Балтазар в околностите на Буенос Айрес, там, където свършват обработените ниви и започват пампасите.

Облечен в бяла блуза и сини раирани панталони, Балтазар седеше мълчаливо край пътя и от време на време смутено поскубваше изгорената от слънцето трева. Той почваше да се разкайва, загдето бе изпратил своя брат Кристо да шпионира Салватор.

Кристо беше десет години по-стар от Балтазар. Въпреки възрастта си той беше още силен и пъргав човек. Бе хитър като котка от пампасите. И все пак не беше надежден човек. Опитвал бе да се занимава със селското стопанство — видя му се скучно. След това отвори малка кръчма на пристанището, но се пристрасти към виното и скоро се разори. През последните години Кристо се занимаваше с най-тъмни сделки, като пущаше в ход своята необикновена хитрост, а понякога и вероломство. Такъв човек беше подходящ за шпионин, но не можеше да му се вярва. Ако имаше полза, той можеше да предаде и родния си брат. Балтазар знаеше това и се безпокоеше не по-малко от Зурита.

— Уверен ли си, че Кристо е видял балона, който ти пусна?

Балтазар сви рамене неопределено. Искаше му се час по-скоро да захвърли всичко това, да се прибере в къщи, да намокри гърлото си със студена вода и вино и да си легне рано-рано.

Последните лъчи на залязващото слънце осветиха кълбетата прах, които се вдигаха зад могилата. В същото време се чу остро, проточено изсвирване.

Балтазар трепна.

— Това е той!

— Ех, най-после!

Кристо идваше към тях с бодра походка. Той не приличаше вече на изтощен стар индианец. Като свирна закачливо още веднъж, Кристо се приближи и се ръкува с Балтазар и Зурита.

— Е, какво, запозна ли се с „морския дявол“? — попита го Зурита.

— Още не, но той е там. Салватор крие „дявола“ зад четири стени. Най-важното е направено: аз служа на Салватор и той ми вярва. Номерът с болната внучка мина много добре. — Кристо се засмя, като присви лукавите си очи. — Когато оздравя, тя за малко не развали цялата работа. Аз я прегръщам и целувам, както се полага на любещ дядо, а тя, глупачката, се дърпа и едва не заплака. — Кристо отново се засмя.

— Откъде намери тази своя внучка?

— Пари не се намират, но момиченца — колкото щеш — отвърна Кристо. — Майката на детето е доволна. Аз получих от нея пет книжни пезети, а тя — оздравяла щерка.

За това, че беше получил от Салватор доста тежка кесия със златни пезети, Кристо не спомена. Разбира се, той не помисляше да даде парите на майката на момиченцето.

— Чудеса стават при Салватор. Истинска менажерия. — И Кристо почна да разказва за онова, което беше видял.

— Това е много интересно — рече Зурита, като палеше пура, — но ти не си видял най-главното — „дявола“. Какво мислиш да правиш по-нататък, Кристо?

— По-нататък ли? Ще предприема малка разходка из Андите — И Кристо разказа, че Салватор се готви да отиде на лов за животни.

— Отлично! — извика Зурита. — Имението на Салватор се намира далеч от населени места. В негово отсъствие ще нападнем владенията му и ще отвлечем „морския дявол“.

Кристо поклати отрицателно глава.

— Ягуарите ще ви разкъсат главите и вие няма да можете да намерите „дявола“. Пък и с глава няма да го намерите, щом аз не го намерих!

— Тогава ето какво — рече Зурита, като помисли малко, — ще устроим засада, когато Салватор тръгне на лов; ще го хванем в плен и ще поискаме откуп — „морския дявол“.

Кристо с умело движение дръпна от страничния джоб на Зурита стърчащата там пура.

— Благодаря. Засада — това е по-добре. Но Салватор ще ви измами: ще обещае откуп но няма да го даде. Тези испанци… — Кристо се закашля.

— А какво предлагаш ти тогава? — вече с раздразнение попита Зурита.

— Търпение, Зурита. Салватор има доверие в мен, но само до четвъртата стена. Трябва докторът да ми се доверява както на самия себе си, и тогава ще ми покаже „дявола“.

— Е, и какво?

— Е, и това. Салватор ще бъде нападнат от бандити — и Кристо тикна пръст в гърдите на Зурита, — а аз — удари се той по гърдите, — честният арауканец, ще му спася живота. Тогава за Кристо няма да има тайна в дома на Салватор. („И кесията ми ще се напълни със златни пезети“ — завърши той мислено.)

— Виж ти, това не е лошо!

И те се наговориха по кой път Кристо да поведе Салватор.

— В навечерието на деня, в който ще тръгнем, ще хвърля през оградата един червен камък. Бъдете готови.

Независимо от това, че планът на нападението беше обмислен твърде старателно, едно непредвидено обстоятелство за малко не развали работата.

Зурита, Балтазар и още десет главорези, събрани от пристанището, облечени в дрехи на гаучо и добре въоръжени, чакаха на коне своята жертва далеч от имението.

Беше тъмна нощ. Ездачите се ослушваха в очакване да доловят тропота на конски копита.

Но Кристо не знаеше, че Салватор тръгва на лов не така, както се е тръгвало преди години. Бандитите неочаквано чуха бързо приближаващ се шум на мотор. Зад височината блеснаха ослепително светлините на фарове. Огромен червен автомобил прелетя край ездачите, преди те да съобразят какво става.

Зурита ругаеше отчаяно. Това развесели Балтазар.

— Не се тревожете, Бедро — рече индианецът. — През деня е горещо, те пътуват нощем. Салватор има две слънца на колата си. А през деня ще почиват. Можем да го настигнем там, където спрат да почиват. — И като пришпори коня си, Балтазар препусна след автомобила. След него тръгнаха и останалите.

Два часа по-късно конниците неочаквано забелязаха далече напред огън.

— Това са те. Нещо им се е случило. Стойте тук, аз ще се промъкна до тях пълзешком и ще разбера какво става. Вие ме почакайте.

И Балтазар скочи от коня си и запълзя като смок.

След един час той се върна.

— Колата им не върви. Развалила се е. Поправят я. Кристо стои на пост. Трябва да побързаме.

Останалото се свърши много бързо. Бандитите налетяха. Салватор не успя и да се опомни, когато им завързаха ръцете и краката — на него, на Кристо и на тримата негри.

Един от наемните бандити, главатар на шайката — Зурита предпочиташе да стои в сянка, — поиска от Салватор доста голяма сума като откуп.

— Ще платя, освободете ме — отговори Салватор.

— Това е само за теб. Но също толкова ще трябва да платиш и за спътниците си — съобрази бандитът.

— Такава сума не мога да дам веднага — отговори Салватор, като помисли малко.

— Тогава смърт за него! — извикаха бандитите.

— Ако не приемеш нашите условия, на разсъмване ще те убием — каза бандитът.

Салватор вдигна рамене и отвърна:

— Такава сума нямам на ръка.

Спокойствието на Салватор порази дори бандита. Като захвърлиха зад автомобила вързаните, бандитите почнаха да тършуват и намериха запасите от спирт за колекциите. Те изпиха спирта и се натъркаляха пияни по земята.

Малко преди разсъмване някой предпазливо допълзя до Салватор.

— Аз съм — тихо прошепна Кристо. — Успях да си развържа ремъците. Издебнах бандита с пушката и го убих. Останалите са пияни. Шофьорът е поправил колата. Трябва да побързаме.

Всички насядаха бързо в автомобила, негърът шофьор запали мотора, колата трепна и се понесе по пътя. Отзад се чуха викове и безредна стрелба. Салватор стисна здраво ръката на Кристо. Чак след заминаването на Салватор Зурита научи от бандитите, че Салватор се е съгласил да даде откуп. „Нямаше ли да бъде по-просто — мислеше си Зурита — да получа откупа, вместо да се опитвам да отвлека «морския дявол», за когото още не се знае какво представлява?“ Но случаят беше пропуснат, оставаше им да чакат вести от Кристо.

Кристо се надяваше, че Салватор ще дойде при него и ще каже: „Кристо, ти ми спаси живота. Сега за теб няма тайни в моите владения. Ела, ще ти покажа «морския дявол».“

Но Салватор нямаше такова намерение. Той награди щедро Кристо, задето го беше спасил, и потъна в своите научни занимания.

Без да губи време, Кристо се зае да изследва четвъртата стена и нейната врата. Тя дълго не се предаваше, но в края на краищата Кристо успя да открие нейния секрет. Когато опипваше веднъж вратата, той натисна случайно една малка издатина. Изведнъж вратата се отмести и се отвори. Тя се оказа тежка и дебела като врата на огнеупорна каса. Кристо бързо се вмъкна през отвора на вратата, която веднага се затръшна след него. Това малко го обезпокои. Той почна да оглежда вратата, да натиска издатините, но вратата не се отваряше.

— Сам се хванах в капана — измърмори Кристо.

Но нямаше какво да се прави. Оставаше му да разгледа това последно, непознато владение на Салватор.

Кристо навлезе в гъсто залесената градина. Тя цялата представляваше една малка котловина, заобиколена от всички страни с висока стена от изкуствени скали. Тук се чуваше не само плясъка на крайбрежните вълни, но и шумоленето на камъчетата по пясъчните плитчини.

В градината имаше дървета и храсти, които растат обикновено във влажна почва. Сред големите сенчести дървета, които предпазваха добре от лъчите на слънцето, шуртяха многобройни поточета. Десетки фонтани разпръсваха ситни водни капки и овлажняваха въздуха. Беше влажно, както по ниските брегове на Мисисипи. В средата на градината се издигаше малка каменна къща с плосък покрив. Целите й стени бяха покрити с бръшлян. Зелените щори на прозорците бяха спуснати. Къщата изглеждаше необитаема.

Кристо стигна до края на градината. До стената, която отделяше имението от залива, се намираше огромен, гъсто заобиколен с дървета квадратен басейн, с площ не по-малка от петстотин квадратни метра и дълбочина около пет метра.

При приближаването на Кристо от гъсталака изскочи някакво изплашено същество и се хвърли в басейна, като вдигна облаци водни пръски. Кристо се спря развълнуван. Той е! „Морският дявол“! Най-после Кристо ще го види.

Индианецът се приближи към басейна и впери очи в прозрачната вода. На дъното на басейна върху белите каменни плочи беше клекнала голяма маймуна. Тя гледаше изпод водата към Кристо със страх и любопитство. Кристо не можеше да се опомни от изумление: маймуната дишаше под водата. Гърдите й ту се издигаха, ту се снишаваха.

Когато дойде на себе си от изненадата, Кристо неволно се засмя; „морският дявол“, който всяваше ужас сред рибарите, се оказа една земноводна маймуна. „Какво ли няма по този свят“ — помисли си старият индианец.

Кристо беше доволен: най-после успя да разбере всичко. Но сега пък се чувствуваше разочарован. Маймуната съвсем не напомняше онова чудовище, за което разправяха очевидците. Какво ли не правят страхът и въображението?

Трябваше обаче да помисли за връщането. Кристо тръгна обратно към вратичката, покачи се на едно високо дърво край оградата и с риск да си счупи краката, скочи от високата стена.

Едва бе успял да се изправи на крака, когато чу гласа на Салватор:

— Кристо, къде си?

Кристо грабна оставеното на пътечката гребло и почна да събира сухите листа.

— Тук съм.

— Ела насам, Кристо — каза Салватор, като се приближи до замаскираната в скалата желязна врата. — Гледай, тази врата се отваря ей така. — И Салватор натисна известната вече на Кристо издатина върху грапавата повърхност на вратата.

„Докторът закъсня, аз видях вече «дявола»“ — помисли си Кристо.

Салватор и Кристо влязоха в градината. Салватор отмина обвитата в бръшлян къщичка и се отправи към басейна. Маймуната още седеше във водата и от дишането й нагоре летяха мехурчета.

Кристо учудено извика, сякаш я виждаше за пръв път. Но скоро след това той трябваше да се изненада истински.

Салватор не обърна никакво внимание на маймуната. Той само махна с ръка срещу нея, сякаш тя му пречеше. Маймуната веднага изплува на повърхността, изскочи от басейна, изтръска се и се покатери на едно дърво. Салватор се наведе, опипа тревата и натисна силно една малка зелена плочка. Чу се глух шум. На дъното по краищата на басейна зейнаха отвори. След няколко минути басейнът беше празен. Отворите се затвориха шумно. Някъде отстрани се отдели желязна стълбичка, която водеше към дъното на басейна.

— Да вървим, Кристо!

Те слязоха в басейна. Салватор стъпи върху една плоча и изведнаж се появи нов отвор — в средата на басейна, широк един квадратен метър. Железни стъпала водеха някъде под земята.

Кристо последва Салватор в подземието. Вървяха доста дълго. Отгоре през отвора проникваше бледа светлина. Но тя скоро изчезна. Обкръжи ги пълен мрак. Крачките им отекваха глухо в подземния коридор.

— Внимавай къде стъпваш, Кристо, вече стигаме!

Салватор спря и почна да опипва с ръка стената. Щракна електрически ключ и ярка светлина заля всичко наоколо. Намираха се в сталактитова пещера, пред една бронзова врата с лъвски глави, които държеха халки между зъбите си. Салватор дръпна една от халките. Тежката врата се отвори плавно и те влязоха в тъмна зала. Отново щракна електрически ключ. Актово кълбо освети огромна пещера, едната страна на която беше стъклена. Доктора превключи светлината, пещерата потъна в мрак, а силни прожектори осветиха пространството отвъд стъклената стена. Това беше огромен аквариум — по-скоро стъклен дом на дъното на морето. Отдолу се издигаха водорасли и коралови храсти, а всред тях плуваха игриви рибки. И изведнаж Кристо видя, че от гъсталаците излиза човекоподобно същество с големи изпъкнали очи и жабешки лапи. Тялото на неизвестното същество беше покрито с блестящи сребристосинкави люспи. С бързи и умели движения това същество доплува до стъклената камера и шумно затвори след себе си вратата. Водата от камерата бързо се изтичаше. Неизвестното същество отвори вратата и влезе в пещерата.

— Свали очилата и плавниците си — каза Салватор.

Неизвестното същество послушно свали очилата и плавниците си и Кристо видя пред себе си строен и красив младеж.

— Запознайте се: Ихтиандър — човекът-риба или по-право амфибия, тъй нареченият „морски дявол“ — представи Салватор младежа.

Младежът се усмихна приветливо, подаде ръка на индианеца и каза на испански:

— Здравейте!

Кристо мълком стисна подадената му ръка. Той беше така поразен, че не можеше да отрони нито дума.

— Негърът, слугата на Ихтиандър, се разболя — продължи Салватор. — Ще оставя тебе при Ихтиандър за няколко дни. Ако се справиш с новите си задължения, ще те направя негов постоянен прислужник.

Кристо безмълвно кимна.

ДЕНЯТ НА ИХТИАНДЪР

Още е нощ, но скоро ще се разсъмне.

Въздухът е топъл и влажен, напоен със сладкия мирис на магнолии, туберози и резеда. Нито един лист не трепва. Тишина. Ихтиандър върви по посипаната с пясък пътечка на градината. На пояса му ритмично се полюляват ножът, очилата, плавниците „жабешките лапи“. Само под краката му изхрущява черупчестият пясък. Пътечката едва се вижда. Затулили са я тъмните, безформени петна на храстите и дърветата. От басейни те се издигат изпарения. Понякога Ихтиандър докосва някое, клонче. Росата обсипва косите и пламналата му буза.

Пътечката рязко извива надясно и води надолу. Въздухът става все по-свеж и по-влажен. Ихтиандър чувствува под краката си каменните плочи, забавя крачки и спира. Снема големите си очила с дебели стъкла, плавниците. Издишва въздуха от дробовете си и скача в басейна. Водата го обгръща с приятна свежест, пронизва с хлад хрилете му. Цепнатините на хрилете почват ритмично да се движат — човекът се е превърнал в риба.

Няколко силни замахвания с ръце — и Ихтиандър е на дъното на басейна. Младежът плува уверено в непрогледния мрак. Протяга ръка, напипва желязната скоба в каменната стена. До нея е втора, трета скоба… Така той стига до тунела, пълен догоре с вода. Тръгва по дъното, като преодолява студеното насрещно течение. Отблъсква се с крак по дъното, изплува нагоре — и сякаш се потопява във вана с топла вода. Нагрятата от слънцето вода от басейните в градината тече над тунела към открито море. Сега Ихтиандър може да плува по течението. Той кръстосва ръце на гърдите си, ляга по гръб и плува с главата напред.

Краят на тунела е близо. Там долу, до самия изход към океана, от пролуките на скалата под силно налягане се издига нагоре горещ извор. В струите му шумят камъчета и черупки от дъното.

Ихтиандър ляга по гърди и се взира пред себе си. Тъмно е. Той протяга ръка напред. Водата става малко но-хладна. Дланите му докосват желязна решетка, чиито пръчки са покрити с мека и плъзгава морска растителност и с грапави черупчици на миди и охлюви. Младежът се улавя за решетката, намира сложната ключалка и я отваря. Тежката кръгла решетчеста врата, която загражда изхода на тунела, бавно се открехва. Ихтиандър се промъкна в образувалата се пролука. Вратата на решетката шумно се затваря. Човекът-амфибия се отправя към океана, като загребва вода с ръцете и краката си. Във водата е все още тъмно. Само тук-таме в черната бездна се мяркат синкавите искри на ноктилуката^[9] и мътночервени медузи. Скоро обаче ще съмне и светещите-животни едно след друго гасят своите фенерчета.

Ихтиандър усеща в хрилете си хиляди леки убождания — почва да диша по-трудно. Това показва, че е отминал скалистия полуостров. Отвъд полуострова морската вода винаги е замърсена с алуминиев окис, пясък и отпадъци от различни вещества. Водата е обезсолена — наблизо в океана се влива река.

„Чудно как речните риби могат да живеят в мътната сладка вода“ — мисли си Ихтиандър. — „Сигурно техните хриле не са така чувствителни към песъчинките и тинестите частици.“

Ихтиандър се издига малко по-нагоре, обръщайки се рязко надясно, на юг, после се спуща в глъбините. Тук водата е по-чиста. Озовал се е в студеното подводно течение, което следва бреговата линия от юг на север, до устието на река Парана, която отклонява студеното течение на изток. Това течение минава на голяма дълбочина, но горната му граница се намира на петнадесет-двадесет метра от повърхността. Сега Ихтиандър може да се остави пак на течението — то ще го отнесе навътре в открития океан.

Може и да се подремне. Опасност няма: още е тъмно и морските хищници спят. Толкова приятно е да си дремнеш преди изгрев слънце! Кожата усеща промяната на температурата на водата, подводните течения.

Ето, ухото долавя глух грохот, след него втори, трети. Трополят котвени вериги: в залива, на няколко километра от Ихтиандър, вдигат котва рибарски шхуни. Скоро ще съмне. А ето и някакъв далечен-далечен ритмичен тътнеж. Това са витлото и моторите на „Харъкс“ — големия английски презокеански параход, който извършва рейса между Буенос Айрес и Ливърпул. „Харъкс“ е още на около четиридесет километра. А как се чува! Звукът преминава през морската вода със скорост хиляда и петстотин метра в секунда. Колко е красив „Харъкс“ нощем — истински плуващ град, залят от светлини! Но за да го видиш през нощта, трябва още от вечерта да отплуваш далеч в открито море. В Буенос Айрес „Харъкс“ пристига при изгрев слънце, вече със загасени светлини. Не не бива повече да дреме: витлата, кормилото и моторите на „Харъкс“, трептенията на неговия корпус, светлините на илюминаторите и прожекторите му ще разбудят обитателите на океана. Делфините навярно първи са чули приближаването на „Харъкс“ и с гмуркането си са предизвикали преди няколко минути лекото вълнение, което накара Ихтиандър да застане нащрек. И сигурно вече са се понесли срещу парахода.

От различни страни се носи тракането на корабни мотори — пристанището и заливът се събуждат. Ихтиандър отваря очи, разтърсва глава, сякаш за да прогони съвсем дрямката, замахва с ръце, ритва с крака и излиза на повърхността.

Той предпазливо подава глава от водата и се оглежда. Наблизо няма нито лодки, нито шхуни. Ихтиандър се показва до пояс и се задържа така, като движи бавно крака. Ниско над водата летят корморани и чайки, докосват понякога с гърди или с края на крилото си огледалната й повърхност и оставят по нея бавно изчезващи кръгове. Крясъците на белите чайки приличат на детски плач. Свистейки с огромните си криле, които предизвикват вятър, над главата на Ихтиандър прелетява грамаден, снежно бял албатрос-буревестник. Крилата му са черни, клюнът — червен, с жълто накрая, а краката му — оранжеви. Той се отправя към залива. Ихтиандър го изпраща с много завистлив поглед. Разперени, траурните крила на птицата са не по-малко от четири метра. Ех, да имаше и той такива криле!

На запад нощта потъва зад далечните планини. Изтокът вече аленее. Гладката повърхност на океана едва забележимо се накъдря, появяват се малки, златисти струйки. Издигайки се нагоре, белите чайки порозовяват. По бледата водна шир залъкатушват пъстри, сребристи и сини пътечки: това са първите пориви на вятъра. Сините пътечки стават все повече. Вятърът се засилва. На пясъчния бряг се появяват перестите, жълтобели езичета на прибоя. Водата край брега става зелена.

Приближава се цяла флотилия рибарски лодки и шхуни. Баща му беше заповядал да не се появява пред очите на хората. Ихтиандър се гмурка дълбоко във водата и намира студеното течение. То го отнася още по-далеч от брега, на изток, всред открития океан. Обкръжава го синьовиолетовият мрак на морските глъбини. Плуват риби, те изглеждат светлозелени, с тъмни петна и резки. Червени, оранжеви, лимоненожълти и кафяви риби непрекъснато сноват като рояци пъстри пеперуди.

Отгоре се чува бучене, водата тъмнее. Ниско над нея прелита военен водосамолет. Веднъж такъв един водосамолет бе кацнал върху водата. Ихтиандър незабелязано се улови за желязната подпора на лодките му и… за малко не заплати с живота си. Водосамолетът неочаквано се издигна над водата. Ихтиандър скочи от десет метра височина.

Младежът повдига глава. Светлината на слънцето почти се вижда над него. Наближава пладне. Водната повърхност вече не прилича на огледало, в което се отразяват крайбрежните камъни, едрите риби, самият Ихтиандър. Сега огледалото се е изкривило, огънало и се движи непрекъснато.

Ихтиандър изплува на повърхността. Вълните го люлеят. Той поглежда навън. Издига се на гребена на една вълна, спуска се, отново се издига. Охо, какво става около него! Крайбрежните вълни вече шумят, реват и търкалят камъни. Близо до брега водата е станала жълтозелена. Духа остър югозападен вятър. Вълните нарастват. По гребените им се мяркат бели зайчета. Водни пръски обливат непрекъснато Ихтиандър. Това му е приятно.

„Защо ли — мислеше си той, — когато плуваш срещу вълните, те изглеждат тъмносини, а когато се обърнеш назад — струват ти се бледи?“

От върховете на вълните отскачат ята риби — хвърчащи дългоперки. Те ту се издигат, ту се спущат, избягвайки гребените и ладийките между тях, прелитат стотина метра, падат във водата и след минута-две отново изскачат от нея. Бели чайки се мятат насам-натам и плачат. Порят въздуха с широките си криле най-бързите птици — фрегатите. Огромен, закривен клюн, остри нокти, тъмнокафяви пера със зеленикав металически блясък, оранжева гуша. Това е самецът. А недалеч от него лети друг фрегат — по-светъл, с бели гърди; това е самката. Тя пада като камък във водата и след секунда в кривия и клюн пърха сребристосиня рибка. Летят буревестници-албатроси. Ще има буря. Срещу буреносния облак вероятно вече се носи прекрасната смела птица паламедея. Тя винаги посреща бурята с песен. Тогава рибарските шхуни и кокетните яхти се отправят бързо към брега, за да се скрият от бурята. Настъпва зеленикав здрач, но през водните пластове още може да се различи къде се намира слънцето — голямо светло петно. Това е достатъчно, за да определи посоката. Трябва да достигне брега, преди облакът да покрие слънцето, иначе — сбогом закуска! А отдавна вече е гладен. В тъмнината не би могъл да намери ни брега, ни подводните скали. Ихтиандър усилено работи с ръце и крака — плува така, както плуват жабите.

От време на време той ляга по гръб и проверява курса си по едва забележимата светлинка в гъстия синьозелен полумрак. Понякога се взира внимателно напред — не се ли вижда брегът. По хрилете и кожата си усеща как се променя водата: близо до брега тя не е така плътна, а е по-солена и в нея има повече кислород — приятна и лека вода. Той опитва водата на вкус с език. Така старият, опитен моряк, преди още да е видял земята, разбира, че тя приближава по признаци, известни само на него.

Постепенно става по-светло. Отдясно и отляво стърчат отдавна познатите му очертания на подводните скали. Между тях има малко плато, а зад тях — каменна стена. Ихтиандър нарича това място подводен залив. Тук е тихо дори по време на най-силна буря.

Колко много риби са се събрали в подводния залив! Гъмжат като в котле с вряща рибена чорба. Едни са дребни, тъмни, с жълта напречна ивица по средата на тялото и с жълта опашка, други — с полегати тъмни линии, червени, светлосини, тъмносини. Те ту изчезват изведнъж, ту също така неочаквано се появяват на същото място. Изплуваш горе, огледаш се наоколо — гъмжи от риби, а долу вече са изчезнали, сякаш са потънали вдън земята.

Ихтиандър дълго не можеше да разбере защо става така, докато веднъж не хвана с ръце една рибка. Нейното телце беше голямо колкото длан, но съвсем плоско. Затова отгоре рибите се забелязваха трудно.

Ето я и закуската. На равната площадка край отвесната скала има много стриди. Ихтиандър се приближава, ляга на площадката край самите миди и почва да яде. Изважда стридите от черупките им и ги слага в устата си. Той е свикнал да яде под водата: като сложи хапката в уста, умело изхвърля водата през полустиснатите си устни. Той поглъща всъщност малко морска вода заедно с храната си, но е свикнал с нея.

Около Ихтиандър се полюляват водорасли — изпъстрените с дупчици зелени листа на агава, перестите зелени листа на мексиканската каулерйа, нежнорозовите нитофили. Но сега всички те изглеждат тъмносини: светлината във водата е дрезгава — гръмотевиците и бурята продължават. От време на време се чува глух тътнеж. Ихтиандър поглежда нагоре.

Защо притъмня така внезапно? Над самата глава на Ихтиандър се появява тъмно петно. Какво ли е това? Закуската е привършена. Може да хвърли поглед на повърхността. Ихтиандър предпазливо се издига към тъмното петно над главата си, като се плъзга покрай отвесната скала. Оказа се, че върху водата е кацнал огромен албатрос. Оранжевите крака на птицата са съвсем близо до Ихтиандър. Той протяга ръце нагоре и хваща албатроса за краката. Изплашената птица разперва мощните си криле и се издига нагоре, като измъква от водата Ихтиандър. Но във въздуха тялото на Ихтиандър изведнъж натежава и албатросът пада тежко заедно с него върху вълната, като покрива младежа със своята пухкава, мека гръд. Ихтиандър не чака буревестникът да го клъвне с червената си човка по главата, гмурка се във водата и след няколко секунди изплува на друго място. Албатросът отлита на изток и се скрива зад водните грамади на бушуващия ураган.

Ихтиандър лежи по гръб. Бурята е вече отминала. Гръмотевиците се чуват далеч някъде на изток. Но вали като из ведро. Ихтиандър замижава от удоволствие. После отваря очи, надига се, наполовина потопен във водата, и се оглежда. Младежът е на гребена на една висока вълна. Всичко наоколо — небето, океанът, вятърът, облаците, дъждът, вълните — се е смесило в едно мокро, въртящо се кълбо, което бучи, шуми, реве, тътне. Бяла пяна кипи по гребените на вълните и яростно се вие по двете им страни. Водните грамади се издигат стремително нагоре и се сгромолясват като лавини, надигат се талази, плющи поройният дъжд, бясно вие вятърът.

Онова, което плаши сухоземния жител, радва Ихтиандър. Разбира се, той трябва да бъде предпазлив, иначе върху него ще се сгромоляса водната грамада. Но той умее да се справя с вълните не по-зле от риба. Трябва само да ги познаваш: една вълна те носи ту нагоре, ту надолу, а друга, току-виж, те преметне презглава. Той знаеше и онова, което става под вълните, знаеше как стихват те, когато спре вятърът. Отначало изчезват дребните вълни, после големите, но ритмичното мъртво вълнение остава още дълго. Той обичаше да се премята презглава в крайбрежните вълни, но разбираше, че това е опасно. Веднъж една вълна бе преобърнала неочаквано Ихтиандър, той удари силно главата си в дъното и загуби съзнание. Обикновен човек би се удавил, но Ихтиандър се окопити във водата.

Дъждът бе престанал. Той отмина с бурята някъде на изток. Вятърът промени посоката си. От тропическия север лъхна топлина. От облаците се показаха късчета синьо небе. Промъкнаха се слънчевите лъчи и се стрелнаха по вълните. На югоизток, на тъмното, още мрачно небе, се показа двойна дъга. Океанът стана неузнаваем. Сега той не е тъмнокуршумен, а син, с ярко-зелени петна в местата, където падат слънчевите лъчи.

Слънце! Само небето и океанът, брегът и далечните планини се промениха. Какъв прекрасен, лек и влажен е въздухът след гръмотевици и буря! Ихтиандър ту поема с дробовете си чистия, здрав, морски въздух, ту започва бързо да диша с хриле. Единствен той между хората знае колко леко се диша, след като вятърът, бурята, вълните и дъждът размесят небето с океана, въздуха с водата и наситят обилно водата с кислород. Тогава се оживяват всички риби, всички морски обитатели. След бурята и гръмотевиците от морските джунгли, от тесните процепи на скалите, от гъсталаците чудновати корали и морски гъби изплуват дребни рибки, след тях се появяват скритите в глъбините едри риби и, най-после, когато всичко утихне, излизат нежните, слаби медузи, прозрачните, почти безтегловни рачета, сифонофорите, гребенките, венерините пояси.

Един слънчев лъч падна върху вълната. Водата наоколо изведнъж стана зелена, заблестяха дребните водни мехурчета, засъска пяна… Недалеч от Ихтиандър играят приятелите му — делфините, и поглеждат към него с весели, лукави и любопитни очи. Лъскавите им тъмни гърбове се мяркат сред вълните. Делфините се плискат, подсвиркват, гонят се едни друг. Ихтиандър се смее, ловко плува и се гмурка заедно с тях. Струва му се, че и океанът, и делфините, и небето, и слънцето са създадени само за него.

Ихтиандър повдига глава и с присвити очи гледа към слънцето. То клони на запад. Скоро ще се стъмни. Днес не му се иска да се връща в къщи рано. Ще се люлее ей така, докато не потъмнее синьото небе и по него не се покажат звездите.

Скоро обаче бездействието му омръзва. Близо до него минават дребни морски животни. Той може да ги спаси. Ихтиандър се надига и оглежда далечния бряг. Там — на плиткото, до пясъчната ивица. Там най-вече е необходима неговата помощ. Там вилнеят крайбрежните морски вълни.

След всяка буря този бесен прибой изхвърля на брега купища водорасли и морски обитатели — медузи, криви морски раци, морски звезди, а от време на време и по някой непредпазлив делфин. Медузите загиват много бързо, някои от рибките успяват да стигнат до водата, но повечето от тях умират на пясъка. Раците почти винаги се връщат в океана. Понякога те сами излизат на брега, полакомени от изхвърлените на пясъка жертви на бурята.

Ихтиандър обичаше да спасява тези обречени на загиване морски животни. С часове бродеше той след бурята по брега и спасяваше тези, които още можеха да бъдат спасени. Радваше се, когато видеше как хвърлената от него във водата риба почва да плува, маха весело с опашката си.

Радваше се всеки път, когато полумъртвите риби, които плуваха във водата на една страна или по корем, най-после се съживяваха. Когато прибираше от брега някоя голяма риба и я носеше към водата, рибата трепереше в ръцете му, а Ихтиандър се смееше и я убеждаваше да не се мята, а да потърпи още малко. Разбира се, той би изял тази същата риба с удоволствие, ако я хванеше гладен в океана. Но то беше неизбежно зло. Затова пък тук на брега Ихтиандър беше покровител приятел, спасител на морските обитатели.

Обикновено Ихтиандър се връщаше на брега по същия начин по който отплуваше — като използуваше подводните морски течения. Но днес не му се искаше да остава за дълго под водата — толкова красиви бяха сега океанът и небето. Младежът се гмуркаше, плуваше известно време под водата и отново се появяваше на повърхността, подобно на морските птици, които ловят риба.

Последните лъчи на слънцето угаснаха. На запад все още догаря жълта ивица. Мрачни вълни като тъмносиви сенки се гонят една друга. След прохладния въздух във водата е така топло! Наоколо е тъмно, но не е страшно. Никой не напада никого в този час. Дневните хищници вече спят, а нощните още не са излезли на лов.

Ето и това, което му трябва: северното течение, което се намира съвсем близо до повърхността на океана. Неуспокоеното мъртво вълнение леко разлюлява тази подводна река нагоре-надолу, но тя продължава бавно да тече от горещия север към студения юг. А много по-надолу върви обратното, студеното течение — от юг на север. Ихтиандър често използува тези течения, когато плува продължително покрай брега.

Днес той беше се отдалечил доста на север. Сега това топло течение ще го заведе до тунела. Само дано не задреме и да не го отмине, както му се беше случило веднъж. Ихтиандър ту слага ръце на главата си, ту ги протяга встрани, разтваря бавно и отново свива краката си — прави гимнастика. Течението го носи на юг. Топлата вода и бавните движения на ръцете и краката му действуват успокоително.

Ихтиандър гледа нагоре — пред него свод, целият осеян с дребни като прашинки звезди. Това са ноктилуките, които са запалили своите фенерчета и се издигат на повърхността на океана. Тук-таме в мрака се мяркат синкави и възрозови светещи мъглявини — плътни струпвания на най-дребни светещи животинки. Бавно плуват кълба, излъчващи мека зеленикава светлина. Съвсем близо до Ихтиандър свети медуза — тя прилича на лампа, покрита с оригинален абажур от дантели и дълги ресни. При всяко движение на медузата ресните й леко се полюшват като от слаб ветрец. По плитчините вече са светнали морските звезди. В дълбочините бързо сноват огньовете на едрите нощни хищници. Те се гонят, въртят се, загасват и отново пламват.

Пак плитчина. Чудноватите стъбла и клончета на коралите са осветени отвътре със светлосин, розов, зелен и бял пламък. Някои корали горят с бледа, блещукаща светлина, а други — като нажежен до бяло метал.

От сушата нощем се виждат по небето само малки, далечни звезди, понякога — и луна. А тук има хиляди звезди, хиляди луни, хиляди разноцветни слънца, пламтящи с мека, нежна светлина. Нощта в океана е много по-красива от нощта на сушата.

И за да ги сравни, Ихтиандър се издига над водата.

Въздухът се е затоплил. Над главата му е тъмносиният свод на небето, осеян със звезди. Над хоризонта виси сребристият диск на луната. От нея по целия океан се е проточила сребърна пътечка. Откъм пристанището долита ниският, плътен и продължителен глас на параходна сирена. Гигантът „Харъкс“ се готви за обратен път. Но колко е късно! Скоро ще се съмне. Ихтиандър е отсъствувал почти цяло денонощие.

Баща му навярно ще се сърди.

Ихтиандър се насочва към тунела,пъха ръка между пръчките, отваря желязната решетка и плува в тунела всред пълен мрак. На връщане той трябва да плува долу — в студеното течение, което върви от морето към градинските басейни.

Лек тласък по рамото го събужда. Той е в басейна. Издига се бързо към повърхността. Започва да диша с белите си дробове, поемайки въздуха, напоен с познатия му мирис на цветя.

След няколко минути Ихтиандър вече спи дълбоко в леглото си, както му заповядваше неговият баща.

ДЕВОЙКАТА И МУРГАВИЯТ

Веднъж Ихтиандър плуваше в океана след силна буря. Когато излезе на повърхността, той забеляза върху вълните недалеч от себе си някакъв предмет, приличен на къс бяло корабно платно, което бурята е откъснала от някоя рибарска шхуна. Когато доплува по-близо, той с изненада видя, че това е човек — жена, млада девойка. Тя бе завързана за една дъска. Нима тази красива девойка е мъртва? Ихтиандър бе така развълнуван от находката си, че за първи път изпита враждебно чувство към океана.

Може би девойката е само в безсъзнание? Той оправи безпомощно клюмналата й глава, хвана се за дъската и заплува към брега.

Ихтиандър плуваше бързо, напрягайки всичките си сили, и само от време на време се спираше за малко, за да оправи главата на девойката, която се смъкваше от дъската. Той й шепнеше като на риба, озовала се в беда:

— Потърпи малко!

Искаше девойката да отвори очи, но се и страхуваше от това. Искаше да я види жива, но се боеше, че тя ще се изплаши от него. Дали да свали очилата и плавниците си? Но това ще му отнеме време, пък и без плавници ще плува по-трудно. И той отново напрягаше сили, като тласкаше дъската с девойката към брега.

Ето и ивицата, където се разбиват вълните. Тук трябва да бъде предпазлив. Вълните сами го понасят към брега. От време на време Ихтиандър спуска крак и опипва дъното. Най-после той стъпва на плиткото, изнася девойката на брега, отвързва я от дъската, пренася я в сянката на една дюна, обраснала с храсти, и почва да я свестява — да й прави изкуствено дишане.

Стори му се, че клепачите й трепнаха, миглите й се помръднаха. Ихтиандър сложи ухо на гърдите на девойката и чу слабите удари на сърцето и. Тя е жива… Искаше му се да крещи от радост.

Девойката полуотваря очи, поглежда Ихтиандър и по лицето й се изписва ужас. После отново затваря очи. Ихтиандър е огорчен и радостен едновременно. Все пак той спаси девойката. Сега трябва да си отиде, за да не я плаши. Но може ли да я остави сама, такава безпомощна? Докато размишляваше, Ихтиандър долови нечии тежки бързи стъпки. Нямаше време за колебания. Младежът се хвърли във вълните, гмурна се, заплува под водата към каменната верига, изплува на повърхността и като се криеше между крайбрежните скали, почна да наблюдава брега.

Иззад една дюна се появи мургав човек с мустаци и къса, остра брадичка, с широкопола шапка на глава. Той тихо възкликна на испански:

— Ето я, слава богу! — почти дотича до нея, после неочаквано рязко зави към океана и се потопи в разбиващите се вълни. Цял измокрен, той се затича към девойката, почна да й прави изкуствено дишане (защо му е то сега?) и се наведе над лицето й… Целуна я. Почна да говори нещо бързо и развълнувано. Ихтиандър долавяше само отделни думи:

— Аз ви предупреждавах… Беше безумие… Добре, че се сетих да ви привържа за дъската…

Девойката отваря очи, повдига глава. На лицето й се появява израз на страх, който се сменя с изненада, гняв, недоволство. Човекът с брадичката продължава да говори нещо разпалено и помага на девойката да стане. Но тя е още слаба и той отново я слага на пясъка. Едва след половин час можаха да тръгнат. Минаха недалеч от камъните, зад които се криеше Ихтиандър.

Девойката се обърна към човека със сомбрерото и намръщено каза:

— Значи вие ми спасихте живота, така ли? Благодаря ви. Бог да ви възнагради!

— Не бог, а само вие можете да ме възнаградите — отговори мургавият.

Девойката сякаш не чу думите му. Тя помълча малко и рече:

— Странно. А ми се стори, че до мен стоеше някакво чудовище.

— Разбира се, че ви се е привидяло — отговори спътникът й. — А може би е бил дяволът, който ви е помислил за мъртва и е искал да завладее душата ви. Прочетете си една молитва и се облегнете на мен. Никакъв дявол няма да посмее да ви докосне, когато сте с мен.

И те отминаха — прекрасната девойка и този лош, мургав човек, който уверяваше девойката, че той я е спасил. Но Ихтиандър не можеше да го изобличи в лъжа. Нека постъпват, както си искат — той направи това, което бе по силите му.

Девойката и спътникът й се скриха зад дюните, а Ихтиандър все още гледаше след тях. После обърна глава към океана. Какъв огромен и пустинен е той!…

Крайбрежните вълни бяха изхвърлили на пясъка една синя риба със сребърно коремче. Ихтиандър се огледа — нямаше никого. Той изтича от своето скривалище, грабна рибата и я хвърли в морето. Рибата заплува, но Ихтиандър, кой знае защо, се натъжи. Той вървеше по пустия бряг, събираше риби и морски звезди и ги носеше във водата. Работата постепенно го увлече. Неговото постоянно добро настроение се възвърна. Така той се занимава чак до смрачаване, като се потапяше във водата само когато крайбрежният вятър обгаряше и изсушаваше хрилете му.

СЛУГАТА НА ИХТИАНДЪР

Салватор беше решил да отиде в планините без Кристо, който се грижеше добре за Ихтиандър. Това много зарадва индианеца: в отсъствие на Салватор той можеше да се среща по-лесно с Балтазар.

Кристо беше успял вече да му съобщи, че е открил „морския дявол“. Оставаше само да обмислят как да стане отвличането на Ихтиандър.

Кристо живееше сега в малката бяла къща, обвита в бръшлян и се виждаше често с Ихтиандър. Те се сприятелиха бързо. Лишен от обществото на хора, Ихтиандър се привърза към стария индианец, който му разказваше за живота на сушата. Ихтиандър знаеше за живота в морето много повече, отколкото най-известните учени, и посвещаваше Кристо в тайните на подводния свят.

Ихтиандър доста добре познаваше географията, известни му бяха океаните, моретата, най-важните реки; имаше отделни познания по астрономия, мореплаване, физика, ботаника и зоология. Но за хората знаеше малко. Нещо за расите, населяващи земята, за историята на народите имаше смътна представа, а за политическите и икономическите отношения между хората знаеше не повече от петгодишно дете.

През деня, когато настъпваше горещината, Ихтиандър се спускаше в подземната пещера и отплуваше нанякъде. В бялата къщичка се явяваше, когато горещината намаляваше, и оставаше там до сутринта. Но ако валеше дъжд или в морето имаше буря, той прекарваше целия ден в къщичката. Във влажно време той се чувствуваше добре на сушата.

Къщичката беше малка, само с четири стаи. Едната от стаите, близо до кухнята, обитаваше Кристо. До нея се намираше трапезарията, по-нататък — голяма библиотека. Ихтиандър знаеше испански и английски. И най-сетне, последната, най-голямата стая, беше спалнята на Ихтиандър. Всред стаята имаше басейн. До едната стена беше поставен креват. От време на време Ихтиандър спеше на кревата, но предпочиташе басейна. Но когато заминаваше, Салватор заповяда на Кристо да следи Ихтиандър да спи на обикновено легло поне три пъти в седмицата. Вечер Кристо отиваше при Ихтиандър и мърмореше като стара бавачка, ако младежът не се съгласяваше да си легне в кревата.

— Но на мене ми е много по-приятно и по-удобно да спя във водата — протестираше Ихтиандър.

— Докторът заръча да спиш на кревата — трябва да слушаш баща си.

Ихтиандър наричаше Салватор свой баща, но Кристо се съмняваше в тяхното родство. Кожата на лицето и ръцете на Ихтиандър беше доста светла, но тя беше може би избледняла от продължителното му престояване под водата. Правилният овал на лицето на Ихтиандър, правият нос, тънките устни и големите му светли очи напомняха лицето на индианец от племето араукана, към което принадлежеше и самият Кристо.

Кристо изпитваше голямо желание да види какъв цвят има кожата на тялото на Ихтиандър, покрито плътно от люспестия му костюм, направен от някаква неизвестна материя.

— Няма ли да си съблечеш дрехата за през нощта? — обърна се той веднъж към младежа.

— Че защо? Люспестата ми дреха не ми пречи, тя е много удобна. Не задържа дишането на хрилете и кожата, а същевременно ми е сигурна защита: нито зъбите на акула, нито остър нож могат да пробият тази броня — отговори Ихтиандър, като си лягаше в кревата.

— А защо си слагаш очила и плавници? — попита Кристо, разглеждайки странните ръкавици, сложени до леглото.

Те бяха направени от зеленикава гума, пръстите — удължени чрез тънки, коленчати тръстикови стебла, пъхнати в каучука и снабдени с плавателни ципи. Пръстите на плавниците за краката бяха удължени още повече.

— Плавниците ми помагат да плувам бързо. А очилата предпазват очите ми, когато бурята повдига пясък от дъното. Аз не ги слагам винаги. Но с очилата виждам по-добре под водата. Без очила там всичко ми е като в мъгла. — И като се усмихна, Ихтиандър продължи: — Когато бях малък, баща ми разрешаваше да поиграя понякога с децата, които живееха в съседната градина. Много се зачудих, когато видях веднъж, че те плуват в басейна без плавници. „Нима може да се плува без плавници?“ попитах ги аз. А те не разбраха за какво говоря, понеже не бях плувал пред тях.

— Ти и сега ли излизаш в залива? — заинтересува се Кристо.

— Разбира се. Само че минавам през страничния подводен тунел. Някакви лоши хора за малко не ме уловиха с мрежа и сега съм много внимателен.

— Хм… Значи има и друг подводен тунел, който води към залива?

— Дори няколко. Колко е жалко, че не можеш да плуваш с мене под водата! Щях да ти покажа чудни неща. Защо хората не могат да живеят под водата? Щяхме да се повозим с тебе на моя морски кон.

— На морския ти кон ли? Това пък какво е?

— Един делфин. Аз съм го опитомил. Горкият! Веднъж бурята го беше изхвърлила на брега и той си бе наранил силно плавника. Аз го замъкнах до водата. Това беше трудна работа: на суша делфините са много по-тежки, отколкото във водата. Изобщо при вас тук всичко е по-тежко. Дори собственото ти тяло. Във водата се живее по-леко. И така, замъкнах аз делфина, но той не можеше да плува — значи не можеше и да се храни. Почнах да му давам риба — дълго, цял месец. През това време той не само свикна, но се и привърза към мен. Станахме приятели. Другите делфини също ме познават. Колко весело е да играеш в морето с делфините! Вълни, водни капки, слънце, вятър, шум! На дъното е също хубаво. Сякаш плуваш в гъст син въздух. Тишина. Не усещаш тялото си. То става свободно, леко, покорно, на всяко твое движение… Аз имам много приятели в морето. Храня малките рибки, както вие — птиците, и те навсякъде ме следват на цели ята.

— А врагове нямаш ли?

— Имам и врагове: акулите, октоподите. Но не се страхувам от тях. Имам нож.

— Ами ако те издебнат незабелязано?

Ихтиандър се учуди на този въпрос.

— Та нали аз ги чувам още отдалеч?

— Чуваш ги под водата ли? — учуди се на свой ред Кристо. — Дори и тогава, когато се приближават към тебе тихо?

— Ами да. Какво чудно има тук? Чувам ги и с ушите си, и с цялото си тяло. Че те раздвижват водата — и трептенията вървят преди тях. Щом почувствувам тези трептения, аз се оглеждам.

— Дори и когато спиш ли?

— Разбира се.

— Но рибите…

— Рибите загиват не от внезапното нападение, а защото не могат да се защищават от по-силния си неприятел. А аз — аз съм по-силен от всички тях. И морските хищници знаят това. Те не се осмеляват да се приближават до мене.

„Зурита е прав: заради такъв морски юнак си струва да се потрудиш — помисли си Кристо. — Но не е лесно да го уловиш във водата. Чувам с цялото си тяло! Май че само с капан може да се хване. Трябва да предупредя Зурита.“

— Колко е красив подводният свят! — не преставаше да се възхищава Ихтиандър. — Не, никога няма да сменя морето с вашата душна и прашна земя.

— Че защо нашата земя? Ти също си син на земята — рече Кристо. — Коя е била майка ти?

— Не зная — неуверено каза Ихтиандър. — Баща ми казва, че тя е умряла, когато съм се родил.

— Но тя е била, разбира се, жена, човек, а не риба.

— Може би — съгласи се Ихтиандър.

Кристо се разсмя.

— Я ми кажи сега, защо си правеше шеги и причиняваше неприятности на рибарите, режеше им мрежите, изхвърляше рибата от лодките им?

— Защото те ловяха повече риба, отколкото можеха да изядат.

— Но те ловяха риба за продан.

Ихтиандър не разбра.

— За да могат и другите хора да ядат — поясни индианецът.

— Та хората толкова ли са много? — изненада се Ихтиандър. — Не им ли стигат сухоземните птици и животни? Защо идват в океана?

— Така изведнаж не мога да ти обясня това — рече Кристо, като се прозяваше. — Време е за сън. Внимавай, не се пъхай във ваната си, защото баща ти ще бъде недоволен. — И Кристо се отдалечи.

Рано на другата сутрин Кристо не завари вече Ихтиандър. Каменният под беше мокър.

— Пак е спал във ваната — мърмореше индианецът. — А после сигурно е отплувал в морето.

На закуска Ихтиандър се яви с голямо закъснение.

Той беше разстроен от нещо. Почопли с вилицата бифтека си и рече:

— Пак пържено месо.

— Пак — строго отговори Кристо. — Така поръча докторът. А ти пак си се наял в морето със сурова риба, нали? Така съвсем ще отвикнеш от готвена храна. И си спал във ваната. Не искаш да спиш на кревата — хрилете ти ще отвикнат от въздуха и после ще се оплакваш, че те пробожда понякога в гърдите. И закъсня за закуска. Като си дойде докторът, ще му се оплача от тебе. Ти никак не ме слушаш.

— Не му казвай, Кристо. Не искам да го огорчавам. — Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнъж погледна индианеца с големите си печални в момента очи и рече: — Кристо, аз видях една девойка. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно — дори на дъното на океана…

— А защо тогава приказваше против нашата земя? — отвърна Кристо.

— Плувах на делфина покрай брега и недалеч от Буенос Айрес я видях на брега. Очите й са сини, а косите златисти. — И Ихтиандър добави: — Тя обаче ме видя, изплаши се и избяга. Защо сложих очилата и плавниците си? — После мълча известно време и заговори съвсем тихо: — Веднъж спасих някаква девойка, която се давеше в океана. Тогава не забелязах как изглежда. Ами ако е същата? Струва ми се, че и нейните коси бяха златисти. Да, да… Спомням си… — Младежът се замисли, приближи до огледалото и за първи път в живота си се огледа в него.

— И какво направи после?

— Чаках я, но тя не се върна. Кристо, нима тя никога вече не ще дойде на брега?

„Май че е добре това, дето му харесва тази девойка“ — мислеше Кристо. Колкото и да хвалеше града, досега той не можа да придума Ихтиандър да посети Буенос Айрес, където Зурита лесно би могъл да отвлече младежа.

— Девойката може и да не дойде на брега, но аз ще ти помогна да я намериш. Ще облечеш градски костюм и ще отидем заедно в града.

— И ще я видя ли? — възкликна Ихтиандър.

— Там има много девойки. Може би ще видиш и тази, която седяла на брега.

— Да вървим още сега!

— Сега е вече късно. Не е лесно да стигнем до града пешком.

— Аз ще преплувам с делфина, а ти ще тръгнеш по брега.

— Колко си бърз — отговори Кристо. — Ще тръгнем заедно утре на разсъмване. Ти ще изплуваш в залива, а аз ще те чакам с костюма на брега. Пък и костюм ще трябва да се намери. („През нощта ще успея да се срещна с брат си“ — помисли си Кристо.) И така, утре на разсъмване.

В ГРАДА

Ихтиандър изплува от залива и излезе на брега. Кристо го чакаше вече с бял костюм в ръце. Ихтиандър погледна костюма така, сякаш му бяха донесли змийска кожа, въздъхна и почна да се облича. Индианецът му помогна да си завърже връзката и като огледа Ихтиандър, остана доволен от вида му.

— Да вървим — весело каза Кристо.

Индианецът искаше да порази Ихтиандър и го поведе по главните улици на града — авеню д’Алвар, Вертис, показа му площад Виктория с катедралата и кметството в мавритански стил, площада Фуерто и площада Двадесет и пети май^[10] с обелиска на свободата, заобиколен с прекрасни дървета, както и двореца на президента.

Но Кристо се излъга. Шумът, движението на големия град, задухата, навалицата съвсем замаяха Ихтиандър. Той се опитваше да намери в тълпата от хора девойката, хващаше често Кристо за ръката и шепнеше:

— Тя е!… — но веднага виждаше, че се е излъгал. — Не, това е друга…

Настъпи пладне. Горещината стана непоносима. Кристо предложи да се отбият да хапнат в едни малък ресторант, който се помещаваше в приземен етаж. Тук беше прохладно, но шумно и задушно. Мръсни, зле облечени хора пушеха зловонни пури. Ихтиандър се задъхваше от дима, а освен това хората спореха високо, като размахваха смачкани вестници и крещяха непознати за него думи. Ихтиандър изпи голямо количество студена вода, но не се докосна до яденето и натъжено каза:

— По-лесно е да се намери позната рибка в океана, отколкото човек в този водовъртеж от хора. Вашите градове са отвратителни. Тук е задушно и мирише на лошо. Гърдите започнаха да ме болят. Искам да се върнем в къщи, Кристо.

— Добре — съгласи се Кристо. — Ще се отбием само при един мой приятел и после ще си тръгнем.

— Не искам да ходя при хора.

— На път ни е. Няма да се бавя.

Кристо плати сметката и излезе с Ихтиандър на улицата. Младежът дишаше тежко и вървеше с наведена глава след Кристо покрай белите здания, край градините с кактуси, с маслинени и прасковени дървета. Индианецът го водеше при своя брат Балтазар, който живееше на Новото пристанище. Край морето Ихтиандър жадно взе да вдишва влажния въздух. Искаше му се да смъкне дрехите си и да се хвърли в морето.

— Сега ще стигнем — рече Кристо, като поглеждаше плахо спътника си.

Преминаха железопътните линии.

— Пристигнахме. Тук е — каза Кристо и двамата се спуснаха в едно полутъмно магазинче.

Когато очите на Ихтиандър свикнаха с полумрака, той се озърна смаян около себе си. Магазинчето напомняше кътче от морското дъно. Лавиците и дори част от пода бяха отрупани с черупки от морски миди — дребни, едри, спираловидни, двуразделни. От тавана висяха нанизи от корали, морски звезди, препарирани морски риби, изсушени раци, чудновати морски обитатели. На тезгяха, под едно стъкло, бяха поставени кутии с бисери. В една кутия имаше розови бисери „ангелска кожа“, както ги наричаха ловците на бисери. Ихтиандър се успокои малко сред тези познати предмети.

— Почини си, тук е прохладно и тихо — каза Кристо, като предложи на младежа овехтял плетен стол.

— Балтазар! Гутиере! — извика индианецът.

— Ти ли си, Кристо? — отвърна глас от другата стая. — Ела тук!

Кристо се наведе, за да мине през ниската вратичка, която водеше към другата стая.

Това беше лабораторията на Балтазар. Тук той възстановяваше загубения от влагата цвят на бисерите с помощта на слаб разтвор от киселина. Кристо затвори плътно вратата след себе си. Слаба светлина падаше през малкото прозорче до тавана и осветяваше шишенцата и стъклените ванички върху изтритата, потъмняла маса.

— Здравей, братко! Къде е Гутиере?

— Отиде у съседката за ютия. Само за дантелки и корделки мисли. Ей сега ще се върне — отговори Балтазар.

— А Зурита?

— Изчезна някъде, проклетникът. Вчера малко се поскарахме с него.

— Все заради Гутиере ли?

— Зурита се чуди как да й угоди. А тя си знае своето: — Не искам и не искам! Какво да я правиш! Капризна и упорита. Много си въобразява. Не разбира, че всяка индианска девойка, дори и най-голямата хубавица да е, ще смята за щастие да се омъжи за такъв човек. Собствена шхуна си има, цяла дружина ловци на бисери — мърмореше Балтазар, като изплакваше бисерите в разтвора. — Сигурно Зурита от мъка пак се налива с вино.

— Ами сега какво да правим?

— А ти доведе ли го?

— Седи ей там.

Балтазар се приближи до вратата и любопитно погледна през ключалката.

— Не го виждам.

— Седнал е на стола до тезгяха.

— Не го виждам. Там е Гутиере.

Балтазар бързо отвори вратата и влезе заедно с Кристо в магазинчето. Ихтиандър беше изчезнал. В тъмния ъгъл стоеше девойка — осиновената дъщеря на Балтазар, Гутиере. Девойката беше прочута с красотата си далеч зад пределите на Новото пристанище. Но тя беше свенлива и своенравна. „Не!“ беше думата, която тя най-често изговаряше с напевен, но твърд глас. Педро Зурита харесваше Гутиере. Той искаше да се ожени за нея. И старият Балтазар нямаше нищо против да се сроди със собственика на шхуната и да влезе в съдружие с него. Но на всички предложения на Зурита девойката упорито отговаряше: „Не!“.

Когато баща й и Кристо влязоха в стаята, девойката стоеше с наведена глава.

— Здравей, Гутиере — каза Кристо.

— Къде е младежът? — попита Балтазар.

— Аз не крия младежи — отговори тя усмихната. — Когато влязох, той ме погледна така странно, сякаш се изплаши, скочи от мястото си, улови се изведнъж за гърдите и избяга. Докато се усетя, той беше вече на вратата.

„Значи тя е била“ — помисли си Кристо.

ОТНОВО В МОРЕТО

Ихтиандър тичаше задъхан по протежение на морския бряг. Щом се измъкна от този страшен град, той рязко сви от пътя и се отправи към морето. Там се скри между крайбрежните камъни, огледа се, съблече се бързо, скри дрехите в камъните, изтича към морето и се хвърли във водата.

Въпреки умората си той никога не бе плувал толкова бързо. Рибите бягаха изплашени от него. Чак когато се отдалечи на няколко мили от града, Ихтиандър изплува по-близо до повърхността и взе да се придържа към брега. Тук вече се чувствуваше като у дома си. Всеки подводен камък, всяка вдлъбнатина по морското дъно му бяха познати. Ето тук, проснати на пясъчното дъно, живеят домоседите писии, по-нататък растат червени коралови храсти, които крият между клонките си дребни рибки-червеноперки. В тази потънала рибарска лодка са се настанили две семейства октоподи; те неотдавна се сдобиха с малки. Под сивите камъни се въдят раци. Ихтиандър обичаше с часове да наблюдава живота им. Познаваше техните малки радости при сполучлив лов и техните скърби при загуба на щипка или нападение на октопод. А близо до крайбрежните скали имаше много стриди.

Най-после, като стигна близо до залива, Ихтиандър подаде глава над водата. Той видя само делфини, които си играеха всред вълните, и извика силно и проточено. Един голям делфин подсвирна весело в отговор и бързо заплува към своя приятел, като ту се гмуркаше, ту отново показваше над гребените на вълните своя лъскав черен гръб.

— По-бързо, Лидинг, по-бързо! — извика Ихтиандър и се отправи срещу него. Младежът се вкопча за делфина. — Да се отдалечим по-скоро оттук, напред!

И подчинявайки се на ръката на младежа, делфинът бързо заплува към открито море, срещу вятъра и вълните. Той пенеше вълните, разсичаше ги с гърди и летеше, но тази скорост се струваше на Ихтиандър все още недостатъчна.

— Хайде, Лидинг, по-бързо, по-бързо!

Ихтиандър съвсем изтощи делфина, но това препускане по вълните не го успокои. Той се плъзна изведнаж от лъскавия гръб и се отпусна в морето, като остави своя приятел в недоумение. Делфинът почака малко, подсвирна, гмурна се във водата, изплува отново, подсвирна недоволно още веднъж, обърна се с рязък удар на опашката си и заплува към брега, като от време на време се обръщаше назад. Неговият приятел не се показваше на повърхността и Лидинг се присъедини към стадото си, посрещнат радостно от младите делфини. Ихтиандър се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в мрачните глъбини на океана. Искаше да остане сам, да се съвземе от новите впечатления, да обмисли всичко, което беше научил и видял. Той влезе навътре в океана, без да се замисля за опасностите. Искаше да разбере защо е такъв — чужд и на морето, и на сушата.

Ихтиандър се спускаше надолу все по-бавно. Водата ставаше по-плътна и вече го натискаше, той дишаше все по-трудно. Тук цареше гъст сивозелен мрак. Морските обитатели бяха по-малко и много от тях той не познаваше — никога още не беше слизал толкова на дълбоко. И за първи път Ихтиандър изпита страх пред този мълчалив, мрачен свят. Той бързо се издигна на повърхността и заплува към брега. Слънцето залязваше и пронизваше водата с червени лъчи. Тук тези лъчи се смесваха със синевата на вълните, преливаха в нежни розово-виолетови и зеленикавосини тонове. Ихтиандър беше без очила и затова отдолу виждаше морската повърхност така, както я виждат рибите: изпод водата повърхността не изглежда плоска, а във вид на конус, сякаш Ихтиандър се намираше на дъното на огромна фуния. Краищата на този конус бяха сякаш заобиколени с червена, жълта, зелена, синя и виолетова ивица. Вън от конуса се разстилаше блестящата водна повърхност, в която се отразяваха като в огледало подводните предмети: скалите, водораслите и рибите.

Ихтиандър се обърна по гърди, заплува към брега и седна между подводните скали, недалеч от крайбрежната плитчина. Рибарите бяха слезли от лодките си във водата и я теглеха към брега. Един беше спуснал краката си до коленете във водата. Ихтиандър виждаше над водата безкрак рибар, а във водата — само неговите крака, които отново се отразяваха в огледалната водна повърхност. Друг рибар се беше потопил във водата до раменете. И във водата се показа странно, безглаво, но четирикрако същество, сякаш на двама еднакви хора бяха отсекли главите и поставили раменете на единия човек върху раменете на другия. Когато хората наближиха брега, Ихтиандър ги видя така, както ги виждат рибите: сякаш отразени в сфера. Виждаше ги от главата до краката още преди те да се приближат до брега. Ето защо той винаги успяваше да изчезне, преди хората да могат да го забележат.

Тези странни туловища с четири ръце без глави и глави без туловища се сториха сега на Ихтиандър неприятни. Хора… Те вдигат толкова много шум, пушат ужасни пури, миришат на лошо! Не, с делфините му е по-добре — те са чисти и весели. Ихтиандър се усмихна и си спомни как веднъж пи делфиново мляко.

Далеч на юг има малък залив. Острите подводни скали и пясъчната ивица пречат на корабите от морето да имат достъп до него. Брегът им е скалист и стръмен. Този залив не се посещава нито от рибари, нито от ловци на бисери. Плиткото му дъно е покрито с гъст килим от водорасли. В топлата вода има много риба. Години наред в този залив идваше един женски делфин и раждаше тук, в топлата вода, делфинчетата си — две, четири, понякога и шест. Младите делфини забавляваха много Ихтиандър и той по цели часове ги наблюдаваше, спотаен неподвижно в гъстите водорасли. Делфинчетата ту се премятаха смешно на повърхността, ту сучеха мляко от майка си, блъскайки се едно друго с муцуни. Ихтиандър почна предпазливо да ги опитомява: ловеше рибки и гощаваше с тях делфинчетата. Малко по малко младите делфини и майка им свикнаха с Ихтиандър. Той вече играеше с малките, ловеше ги, подхвърляше ги, закачаше ги. Изглежда, че това им харесваше — те не се отделяха от младежа и се спущаха вкупом към него всеки път, когато той се покажеше в залива с подаръци за тях — вкусни рибки или още по-вкусни малки нежни октоподи.

Веднъж, когато познатият му женски делфин беше родил делфинчета и те бяха още сукалчета — не ядяха нищо, а се хранеха само с майчиното си мляко, — Ихтиандър си помисли: защо пък и той самият да не опита вкуса на делфиновото мляко. И незабелязано се промъкна под женския делфин, обгърна го с ръце и почна да суче мляко. Делфинът не очакваше такова нападение и в ужас се втурна навън от залива. Ихтиандър веднага пусна изплашеното животно. Млякото имаше силно подчертан вкус на риба. Изплашеният делфин, освободен от неочакваното сукалче, изчезна някъде във водната бездна, малките му се объркаха и взеха да се мятат като обезумели наоколо. Дълго време се мъчи Ихтиандър да събере глупавите малки делфинчета, докато най-сетне не се появи майка им и не ги отведе в съседното заливче. Чак след много дни Ихтиандър успя да си възвърне тяхното доверие и приятелство.

Кристо се разтревожи не на шега. Ихтиандър не се появи три денонощия. Най-после се върна изморен, побледнял, но доволен.

— Къде се губи? — попита строго индианецът, зарадван от появяването му.

— Бях на дъното — отвърна Ихтиандър.

— А защо си толкова бледен?

— Аз… аз едва не загинах — излъга Ихтиандър за първи път в живота си и разказа на Кристо една история, която се беше случила с него много по-рано.

В океанските дълбини се издига скалисто плато, а в средата му се намира овална вдлъбнатина — истинско подводно, планинско езеро. Ихтиандър плуваше над това подводно езеро. Порази го необикновеният светлосив цвят на дъното му. Той слезе по-надолу и когато се вгледа, остана поразен: под него се намираше истинско гробище на различни морски животни — от дребни рибки до акули и делфини. Имаше скорошни жертви. Но около тях не гъмжеха както обикновено дребни хищници — раци и риби. Всичко беше мъртво и неподвижно. Само тук-таме от дъното към повърхността се издигаха мехурчета от някакъв газ. Ихтиандър плуваше над края на вдлъбнатината. Той се спусна още по-ниско и внезапно почувствува остра болка в хрилете, задух и виене на свят. Почти в безсъзнание, той почна безпомощно да пада и най-после слезе до края на котловината. Слепите му очи тупаха силно, сърцето му биеше до пръсване и червена мъгла забулваше очите му. И нямаше от кого да очаква помощ. Внезапно той забеляза, че близо до него се спущаше акула, която се гърчеше в конвулсии. Навярно тя го бе преследвала, докато сама не се бе озовала в отровните мъртви води на подводното езеро. Коремът и слабините й се издигаха и спадаха, устата й беше отворена, белите й остри зъби — оголени. Акулата издъхваше. Ихтиандър изтръпна от ужас. Стиснал челюсти и мъчейки се да не пропуща вода през хрилете си, Ихтиандър изпълзя на четири крака на брега на езерото, после се изправи и тръгна. Зави му се свят и той отново падна. След това се отблъсна с крака от сивите камъни, замахна с ръце и се намери вече на десет метра от езерото.

След като завърши разказа си, Ихтиандър добави онова, което някога беше научил от Салватор.

— В тази котловина вероятно са се натрупали някакви вредни газове — може би сероводород или въглероден двуокис — каза Ихтиандър. — Разбираш ли, на повърхността на океана тези газове се окисляват и не ги усещаш, но в самата котловина където се образуват, те са силно концентрирани. Е, а сега дай да закуся, гладен съм.

Ихтиандър хапна набързо, сложи очилата и плавниците си и тръгна към вратата.

— Ти само за тях ли си дойде? — попита Кристо, като сочеше очилата. — Защо не ми кажеш какво ти е?

В характера на Ихтиандър се бе появила нова черта: той бе станал прикрит.

— Не питай, Кристо, аз и сам не зная какво ми е. — И младежът бързо излезе от стаята.

ЕДНО МАЛКО ОТМЪЩЕНИЕ

Когато видя неочаквано синеоката девойка в магазинчето на продавача на бисери Балтазар, Ихтиандър толкова се смути, че избяга навън и се втурна към морето. Сега отново му се искаше да се запознае с девойката, но не знаеше как да направи това. Най-лесното беше да потърси помощта на Кристо и да отиде заедно с него. Но младежът нямаше желание да се срещне с нея в присъствието на Кристо. Всеки ден Ихтиандър плуваше до онова място на брега на морето, където беше видял за първи път девойката. Скрит зад крайбрежните скали, той седеше там от сутрин до вечер с надеждата, че ще я види. Когато стигаше до брега, той сваляше очилата и плавниците си и се преобличаше в белия костюм, за да не изплаши девойката. Често прекарваше на брега по цяло денонощие, като нощем се връщаше в морето, хранеше се с риба и стриди и заспиваше тревожно, а рано на другата сутрин, още преди изгрев слънце, беше отново на своя наблюдателен пост.

Една вечер той се реши да отиде до магазинчето на продавача на бисери. Вратата беше отворена, но край тезгяха седеше старият индианец — девойката я нямаше. Ихтиандър се върна на брега. Девойката се беше изправила на скалистия бряг, облечена в лека бяла рокля, със сламена шапка на глава.

Ихтиандър се спря нерешително. Тя очакваше някого. Разхождаше се насам-натам, поглеждаше от време на време към пътя. Не забелязваше Ихтиандър, който се беше спрял зад издатината на една скала.

Но ето че девойката взе да маха с ръка на някого. Ихтиандър погледна натам и забеляза един млад, висок и широкоплещест човек, който идваше бързо по пътя. Ихтиандър не беше виждал още никога такива светли коси и очи, каквито имаше този непознат. Великанът се приближи до девойката, подаде й широката си ръка и ласкаво каза:

— Здравей, Гутиере!

— Здравей, Олсен! — отговори тя. Непознатият стисна силно малката ръка на Гутиере. Ихтиандър ги погледна недружелюбно. Стана му тъжно и той едва не заплака.

— Донесе ли я? — попита великанът, като гледаше бисерната огърлица на Гутиере. Тя кимна с глава.

— Баща ти няма ли да разбере?

— Не — отвърна девойката. — Това са мои собствени бисери и аз мога да разполагам с тях, както си искам.

Гутиере и Олсен разговаряха тихо и се приближиха до самия край на скалистия бряг. После Гутиере разкопча бисерната си огърлица, хвана краищата й с ръце, издигна я нагоре и почна да й се любува.

— Виж как красиво блестят бисерите под лъчите на залеза. Вземи я, Олсен…

Олсен вече беше протегнал ръка, когато изведнъж огърлицата се изплъзна от ръцете на Гутиере и падна в морето.

— Какво направих! — извика девойката.

Огорчени, Олсен и Гутиере продължаваха да стоят край морето.

— Дали не може да се извади? — рече Олсен.

— Тук е много дълбоко — отвърна Гутиере и добави: — Какво нещастие, Олсен!

Ихтиандър видя колко се наскърби девойката. Той веднага забрави, че тя искаше да подари бисерите на светлоокия великан. Не можа да остане равнодушен към скръбта на девойката: той излезе иззад скалата и решително се приближи към Гутиере.

Олсен смръщи вежди, а Гутиере с любопитство и изненада погледна Ихтиандър — тя позна в него младежа, който беше избягал така внезапно от магазинчето.

— Струва ми се, че вие изпуснахте в морето една бисерна огърлица? — попита Ихтиандър. — Ако искате, аз ще я извадя.

— Дори и баща ми, най-добрият ловец на бисери, не би могъл да я извади оттук — възрази девойката.

— Аз ще се опитам — скромно отговори Ихтиандър. И за голямо учудване на Гутиере и на нейния спътник младежът се хвърли от високия бряг в морето, без да се съблече дори, и изчезна във вълните.

Олсен не знаеше какво да мисли.

— Кой е той? Откъде попадна тук?

Измина минута, втора, а младежът не се появяваше.

— Загинал е — тревожно каза Гутиере, загледана във вълните.

Ихтиандър не искаше девойката да разбере, че може да стои дълго под водата. Увлечен от търсенето, той не пресметна времето и остана под водата малко повече, отколкото можеше да издържи един ловец на бисери. Когато изплува на повърхността, той каза усмихнато:

— Малко търпение! На дъното има много камъни и е трудно да се търси. Но аз ще я намеря! — И той отново се гмурна.

Гутиере беше присъствувала неведнаж на лов на бисери. Тя се учуди, че след като бе стоял почти две минути под водата, младежът дишаше равномерно и не изглеждаше изморен.

След две минути главата на Ихтиандър отново се появи на повърхността. Лицето му сияеше от радост. Той вдигна ръка над водата и показа огърлицата.

— Беше се закачила за ръба на една скала — каза Ихтиандър със съвсем спокоен глас, без да се задъхва, сякаш беше излязъл от съседната стая. — Ако огърлицата бе попаднала в някоя пукнатина, щеше да се наложи да я търся по-дълго.

Той бързо се изкатери по скалите, приближи до Гутиере и й подаде огърлицата. От дрехите му се стичаха потоци вода, но той не обръщаше никакво внимание на това.

— Вземете!

— Благодаря ви — каза Гутиере, като гледаше младежа с още по-голямо любопитство.

Настъпи мълчание. И тримата не знаеха какво да правят по-нататък. Гутиере не се решаваше да предаде огърлицата на Олсен пред Ихтиандър.

— Струва ми се, вие искахте да дадете бисерите на него — каза Ихтиандър, като сочеше Олсен.

Олсен се изчерви, а смутената Гутиере каза

— Да, да — и подаде огърлицата на Олсен, който мълчаливо я пое и сложи в джоба си.

Ихтиандър беше доволен. Това бе едно малко отмъщение от негова страна. Великанът получи като подарък изгубените бисери от ръцете на Гутиере, но всъщност му ги даде той — Ихтиандър.

И след като се поклони на девойката, Ихтиандър бързо закрачи по пътя. Радостта от този му успех обаче не продължи дълго. Вълнуваха го нови мисли и въпроси. Той не познаваше добре хората. Кой е този русокос великан? Защо Гутиере му подарява своята огърлица? За какво говореха те до скалата?

Тази нощ Ихтиандър отново летеше с делфина по вълните и плашеше в мрака рибарите със своите викове.

Целия следващ ден Ихтиандър прекара под водата. С очила, но без плавници, той пълзеше по пясъчното дъно, за да търси бисерни миди. Вечерта се върна при Кристо, който го посрещна със сърдито мърморене. На сутринта, облечен вече, младежът отиде край скалата, където се бяха срещнали Гутиере и Олсен. Надвечер, при залез слънце, както и предишния път, първа дойде Гутиере.

Ихтиандър излезе от скривалището си и се приближи към девойката. Щом го видя, Гутиере му кимна с глава като на познат и усмихнато го попита:

— Вие следите ли ме?

— Да — отговори просто Ихтиандър, — откакто ви видях за първи път… — и продължи смутено: — Вие подарихте огърлицата си на този… Олсен. Но вие се любувахте на бисерите, преди да му ги дадете. Обичате ли бисерите?

— Да.

— Тогава вземете ей това… от мене. — И той й подаде един бисер.

Гутиере добре знаеше цената на бисерите. Бисерът, който лежеше върху дланта на Ихтиандър, надминаваше всичко, което тя беше видяла и знаеше за бисерите от разказите на баща си. Огромният чисто бял бисер с прекрасна форма тежеше не по-малко от двеста карата и струваше навярно около милион златни пезети. Смаяна, Гутиере гледаше ту необикновения бисер, ту красивия юноша, който беше застанал пред нея. Силен, гъвкав, здрав, но малко свенлив, облечен в измачкан бял костюм, той не приличаше на богатите младежи от Буенос Айрес. И предлагаше на нея — девойката, която почти не познаваше — такъв подарък.

— Но вземете го — вече по-настойчиво повтори Ихтиандър.

— Не — отговори Гутиере, като поклати глава. — Не мога да приема от вас такъв ценен подарък.

— Това съвсем не е ценен подарък — пламенно възрази Ихтиандър. — На дъното на океана има хиляди такива бисери.

Гутиере се усмихна. Ихтиандър се смути, изчерви се и след кратко мълчание добави:

— Хайде, моля ви.

— Не.

Ихтиандър посърна: беше се обидил.

— Ако не искате да го вземете за себе си — настояваше той, — вземете го тогава за този… Олсен. Той няма да откаже.

Гутиере се засегна.

— Той не ги взема за себе си — сурово отговори тя. — Вие не знаете нищо.

— Значи не искате?

— Не.

Тогава Ихтиандър захвърли бисера далеч в морето, кимна мълчаливо, обърна се и тръгна към пътя.

Тази постъпка смая Гутиере. Тя продължаваше да стои неподвижно. Да хвърли в морето милионно състояние като обикновено камъче! Стана й съвестно. Защо огорчи този странен младеж?

— Почакайте, къде отивате?

Но Ихтиандър продължаваше да върви с ниско наведена глава. Гутиере го настигна, хвана го за ръцете и го погледна в лицето. По страните на младежа течаха сълзи. Той не беше плакал никога и сега недоумяваше защо предметите стават замъглени и неясни, сякаш плуваше без очила под водата.

— Простете ми, аз ви огорчих — каза девойката, като му стисна ръцете.

НЕТЪРПЕНИЕТО НА ЗУРИТА

След това събитие Ихтиандър доплуваше всяка вечер до брега, недалеч от града, взимаше скрития сред камъните костюм, обличаше се и се появяваше до скалата, където идваше Гутиере. Те се разхождаха по брега и беседваха оживено. Кой беше новият приятел на девойката? Тя не можеше да отговори на това. Той беше разсъдлив, остроумен, знаеше много неща, неизвестни на Гутиере, а в същото време не разбираше такива прости неща, които знаеше всяко градско хлапе. Как можеше да се обясни това? Ихтиандър не обичаше да говори за себе си. Не му се искаше да разкрива истината. Девойката разбра само, че е син на лекар — човек, по всяка вероятност твърде състоятелен. Той бе възпитал сина си далеч от града и от хората и му бе дал много своеобразно и едностранно образование.

Понякога те се заседяваха дълго на брега. В краката им плискаха крайбрежните вълни… Блещукаха звезди. Разговорът секваше, Ихтиандър беше щастлив.

— Време е да си ходим — казваше девойката.

Ихтиандър ставаше неохотно, изпращаше я до предградието, после бързо се връщаше на брега, хвърляше дрехите си и поемаше с плуване към къщи. Сутрин, след закуска, той вземаше със себе си голям бял хляб и се отправяше към залива. Сядаше на пясъчното дъно и почваше да храни рибките. Те се приближаваха към него, заобикаляха го на рояци, плъзгаха се между ръцете му и лакомо грабеха размекнатия хляб направо от пръстите му. Понякога между тези рояци се вмъкваха едри риби и подгонваха дребните. Ихтиандър ставаше и прогонваше с ръце хищниците, докато малките рибки се криеха зад гърба му.

Младежът почна да събира бисери и да ги слага в една подводна пещера. Работеше с удоволствие и скоро събра цяла купчина отбрани бисери. Ихтиандър се превръщаше, без сам да съзнава това, в най-богатия човек в Аржентина, а може би и в цяла Южна Америка. Ако поиска, може да стане и най-богатият човек в света. Но той не мислеше за богатство.

Така спокойно си течаха дните. Ихтиандър съжаляваше, че Гутиере живее в прашния, душен и шумен град. Ако можеше и тя да живее под водата, далеч от шума и хората! Колко хубаво щеше да бъде тогава! Той би й показал нов, непознат свят, прекрасните цветя на подводните поляни. Но Гутиере не може да живее под водата. А той не може да живее на сушата. И без това той прекарва твърде много време на въздух. И то не остава безнаказано: все по-често и по-силно започват да го болят гърдите, когато седи с девойката на брега на морето. Но дори и когато болката става нетърпима, той не си отива, преди девойката сама да си тръгне. И още едно нещо безпокои Ихтиандър: за какво приказваше Гутиере със светлокосия великан? Ихтиандър все се канеше да я попита, но го беше страх да не я обиди.

Една вечер девойката каза на Ихтиандър, че на другия ден няма да дойде.

— Защо? — попита той недоволно.

— Заета съм.

— С какво?

— Човек не бива да бъде толкова любопитен — отговори девойката усмихнато. — Не ме изпращайте — добави тя и си отиде.

Ихтиандър влезе в морето. Той прекара цялата нощ, легнал на покритите с мъх камъни. Беше тъжен. На разсъмване заплува към къщи.

Недалеч от залива той видя, че рибари стрелят от лодките си по делфини. Един голям делфин, ранен от куршум, подскочи високо над водата и тежко се отпусна в нея.

— Лидинг! — ужасен прошепна Ихтиандър.

Един от рибарите вече беше скочил в морето и чакаше кога раненото животно ще изплува на повърхността. Но делфинът се показа почти на сто метра далеч от ловеца и като си пое тежко въздух, отново се гмурна под водата.

Рибарят заплува бързо към делфина. Ихтиандър се притече на помощ на приятеля си. Ето, делфинът изплува още веднъж и в същото време рибарят го хвана за перката и повлече беззащитното животно към лодката си.

Ихтиандър настигна под водата рибаря и го стисна със зъби за крака. Рибарят помисли, че го е захапала акула и почна отчаяно да рита. Защищавайки се, рибарят наслуки удари врага си с ножа, който държеше в другата си ръка. Ударът засегна Ихтиандър в шията, незащитена от люспи.

Ихтиандър отпусна крака на рибаря и той бързо заплува към лодката. Делфинът и Ихтиандър, и двамата ранени, се насочиха към залива. Младежът заповяда на Лидинг да го следва и се гмурна в една подводна пещера. Водата достигаше тук само до половината на пещерата. През процепите проникваше въздух. Тук делфинът можеше да си отдъхне в безопасност. Ихтиандър прегледа раната му. Тя не беше опасна. Куршумът беше влязъл под кожата и заседнала тлъстината. Ихтиандър успя да го извади с пръсти. Делфинът търпеливо понесе това.

— Ще зарасне — рече Ихтиандър и нежно потупа по гърба приятеля си.

Сега трябваше да помисли и за себе си. Ихтиандър бързо преплува подводния тунел, излезе в градината и влезе в бялата къщичка.

Кристо се изплаши, когато видя своя питомец ранен.

— Какво ти е?

— Раниха ме рибари, когато защищавах един делфин — рече Ихтиандър.

Кристо не му повярва.

— Да не си бил пак в града без мене? — попита той подозрително, като превързваше раната му. Ихтиандър мълчеше.

— Повдигни люспестата си кожа — рече Кристо и откри малко рамото на Ихтиандър.

На рамото му индианецът забеляза червеникав белег. Този белег стресна Кристо.

— С весло ли те удариха? — попита той, като опипваше рамото.

Но подутина нямаше. Изглежда, че това беше белег от рождение.

— Не — отговори Ихтиандър.

Младежът отиде да си почине в своята стая, а старият индианец подпря глава на ръцете си и се замисли. Той дълго седя така, после стана и излезе от стаята.

Кристо бързо се отправи към града, влезе задъхан в магазинчето на брат си, изгледа подозрително Гутиере, която седеше край тезгяха, и попита:

— Баща ти в къщи ли е?

— Там е — отговори девойката, като посочи с глава вратата на другата стая.

Кристо влезе в лабораторията и затвори след себе си вратата. Той завари брат си да промива бисери в колбите. Балтазар пак беше ядосан.

— Да полудее човек с вас! — почна да мърмори той. — Зурита се сърди защо не си довел досега „морския дявол“, Гутиере изчезва някъде по цели дни. Тя не иска и да чуе за Зурита. Повтаря все едно и също: не, та не. А Зурита казва: „Омръзна ми да чакам. Ще взема да я отведа насила. Ще поплаче, ще поплаче и ще й мине!“ От него всичко може да се очаква.

Кристо изслуша оплакванията на брат си и каза:

— Слушай, не можах да доведа „морския дявол“, защото и той като Гутиере излиза често сам от къщи за цял ден. А не иска да дойде в града с мене. Съвсем престана да ме слуша. Докторът има да ми се кара, че съм се грижил лошо за Ихтиандър…

— Значи трябва по-скоро да го хванем или отвлечем, а ти ще напуснеш Салватор, преди да се е върнал, и…

— Почакай, Балтазар. Не ме прекъсвай, братко. С Ихтиандър не бива да бързаме.

— Защо да не бързаме?

Кристо въздъхна, сякаш не се решаваше да изкаже съображенията си.

— Знаеш ли… — почна той.

В същия миг в магазинчето влезе някой и те чуха високия глас на Зурита.

— Ето го на! — измърмори Балтазар, като пусна бисера във ваната. — Пак той!

А Зурита отвори шумно вратата и влезе в лабораторията.

— И двете братчета са тук. Още ли ще ме заблуждавате вие мене? — попита той, като стрелкаше с поглед ту единия, ту другия.

Кристо стана, усмихна се любезно и рече:

— Правя всичко, каквото мога. Търпение! „Морският дявол“ не е проста рибка. Него не можеш извади изведнаж от вира! Един път успях да го доведа тук — вас ви нямаше. „Дяволът“ разгледа града, той не му хареса и сега вече не иска да идва.

— Като не иска, да не идва. На мене ми омръзна да чакам. Тази седмица съм решил да свърша две неща наведнаж. Салватор не се ли е върнал още?

— Очакват го тези дни.

— Значи трябва да се бърза. Чакайте гости. Аз подбрах надеждни хора. Ти, Кристо, ще ни отвориш вратата, а с останалото аз сам ще се оправя. Ще кажа на Балтазар, когато всичко бъде готово. — И като се обърна към Балтазар, добави: — А с тебе ще поговоря още утре. Но помни едно, че това ще бъде наистина последен разговор.

Братята мълком се поклониха. Когато Зурита се обърна с гръб към тях, любезните усмивки изчезнаха от лицата на индианците. Балтазар тихо изруга. Кристо сякаш обмисляше нещо.

В магазинчето Зурита говореше тихо на Гутиере.

— Не! — чуха братята отговора на Гутиере. Балтазар съкрушено поклати глава.

— Кристо — извика Зурита. — Върви след мен, днес ти ще ми бъдеш нужен.

НЕПРИЯТНА СРЕЩА

Ихтиандър се чувствуваше твърде зле. Раната на шията го болеше. Имаше температура… Трудно дишаше на сушата.

На сутринта, въпреки лошото си състояние, той отиде на брега при скалата, за да се срещне с Гутиере. Тя дойде по пладне.

Беше непоносима горещина. От нажежения въздух и от ситния бял прах Ихтиандър почна да се задъхва. Той искаше да останат на морския бряг, но Гутиере бързаше — трябваше да се върне в града.

— Татко излиза по работа и аз трябва да оставам в магазинчето.

— Тогава ще ви изпратя — рече младежът и те тръгнаха по стръмния прашен път, който водеше към града.

Насреща им, навел ниско глава, вървеше Олсен. Той беше загрижен за нещо и мина покрай тях, без да забележи Гутиере. Но девойката го извика.

— Трябва да му кажа само две думи — рече Гутиере, обръщайки се към Ихтиандър, и като се върна назад, приближи до Олсен. Те почнаха тихо и бързо да си говорят. Изглежда, че девойката го убеждаваше в нещо.

Ихтиандър вървеше на няколко крачки зад тях.

— Добре, тази вечер, след полунощ — чу той гласа на Олсен. Великанът стисна ръката на девойката, кимна с глава и бързо продължи пътя си.

Когато Гутиере се върна при Ихтиандър, цялото му лице беше пламнало. Искаше му се да поговори най-после с Гутиере за Олсен, но не намираше думи.

— Аз не мога — почна той задъхан, — трябва да разбера… Олсен… вие криете от мене някаква тайна. Трябва да се срещнете с него тази нощ. Обичате ли го?

Гутиере хвана Ихтиандър за ръката, погледна го нежно и усмихнато попита:

— Вярвате ли ми?

— Вярвам ви… Знаете, че ви обичам — сега Ихтиандър разбираше тази дума, — но аз… но на мене ми е така тежко!

Това беше истина. Ихтиандър страдаше от неизвестността, но в момента чувствуваше освен това и остра, пронизваща болка в гърдите. Дишаше тежко. Руменината изчезна от бузите му и сега лицето му беше бледо.

— Вие не сте добре — разтревожено каза девойката. — Успокойте се, моля ви се! Мило мое момче!… Аз не исках да ви казвам всичко, но за да ви успокоя, ще ви го разкажа. Слушайте!

Край тях прелетя някакъв конник, но щом видя Гутиере, рязко обърна коня си и се приближи до младите. Ихтиандър погледна мургавия, не млад вече мъж с завити нагоре буйни мустаци и малка, остра брадичка.

Някъде някога Ихтиандър беше виждал вече този човек. Дали не в града? Не.

…Да, там, на брега на морето.

Конникът потупа няколко пъти с камшик ботуша си, огледа подозрително и враждебно Ихтиандър и подаде ръка на Гутиере. Когато хвана ръката й, той неочаквано повдигна девойката към седлото, целуна й ръка и се разсмя.

— Хванах ли ви! — Той пусна ръката на намръщилата се Гутиере и продължи насмешливо и в същото време с раздразнение: — Къде се е чуло и видяло годеница да се разхожда с млади хора в навечерието на сватбата си?

Гутиере се ядоса, но той не й даде време да отговори:

— Баща ви отдавна ви чака. Аз ще дойда в магазинчето след един час.

Ихтиандър вече не чуваше последните му думи. Той изведнъж усети, че му притъмнява пред очите, някаква топка заседна в гърлото му, дишането му спря. Той не можеше да стои повече на въздух.

— Значи вие… все пак ме измамихте — продума той с посинели устни.

Искаше му се да говори — да изкаже цялата си мъка или да узнае всичко, но болката в гърдите му ставаше непоносима, той почти губеше съзнание.

Изведнаж Ихтиандър се обърна, затича се към стръмната скала на брега и се хвърли в морето.

Гутиере извика и се олюля. После се спусна към Педро Зурита.

— По-скоро!… Спасете го!

Но Зурита не се помръдна.

— Нямам обичай да преча на хората да се давят, щом те желаят това — рече той.

Гутиере изтича към брега, за да се хвърли във водата. Зурита пришпори коня си, настигна девойката, хвана я за раменете, сложи я на седлото пред себе си и препусна по пътя.

— Нямам обичай да преча на другите, ако другите не ми пречат. Ето, така е по-добре. Хайде, опомнете се, Гутиере!

Но Гутиере не отговаряше. Тя беше в безсъзнание. Чак пред магазинчето на баща си тя се свести.

— Кой беше този млад човек? — попита Педро.

Гутиере погледна Зурита с нескриван гняв и рече:

— Оставете ме!

Зурита се намръщи. „Глупости — помисли си той. — Героят на нейния роман се хвърли в морето. Толкова по-добре!“ И като се обърна към магазинчето, Зурита извика:

— Татко! Балтазар! Е-хей!…

Балтазар изтича навън.

— Прибери си дъщерята. И ми благодари. Аз я спасих — тя едва не се хвърли в морето след един младеж с приятна външност. Ето че за втори път вече спасявам живота й, а тя продължава да ме избягва. Е, скоро ще се сложи край на цялото това упорство. — Той високо се изсмя. — Ще се върна след един час. Не забравяйте уговореното!

С унизителни поклони Балтазар пое от ръцете на Педро дъщеря си. Зурита пришпори коня и замина.

Бащата и дъщерята влязоха в магазинчето. Гутиере безсилно се отпусна на един стол и закри с ръце лицето си. Балтазар притвори вратата и като ходеше напред-назад из магазинчето, почна развълнувано и убедително да й говори нещо. Но никой не го слушаше. Все едно, че говореше на изсушените раци и морските таралежи, които лежаха по полиците.

„Хвърли се в морето — мислеше си девойката, като си припомняше лицето на Ихтиандър. — Нещастникът! Най-напред Олсен, а после тази неприятна среща със Зурита. Как посмя той да ме нарече своя годеница! Сега всичко е загубено!…“

Гутиере плачеше. Беше й мъчно за Ихтиандър. Скромен, срамежлив, нима можеше да го сравни човек със суетните и надменни младежи от Буенос Айрес?

„Какво да правя сега? — мислеше тя. — Да се хвърля в морето като Ихтиандър ли? Да се самоубия?“ А Балтазар продължаваше да говори:

— Разбираш ли, Гутиере? Та това е пълно разорение. Всичко, което виждаш в магазинчето ни, принадлежи на Зурита. Моя стока няма дори и една десета част! Бисерите получаваме от Зурита за продажба на консигнация. Но ако ти му откажеш още веднъж, той ще си вземе всичката стока и повече няма да има работа с мене! Та това е разорение! Пълно разорение! Хайде, бъди умно момиче, съжали своя стар баща…

— Доизкажи се: „…и се омъжи за него“. Не! — рязко отговори Гутиере.

— По дяволите! — изкрещя вбесен Балтазар. — Щом е така, тогава… тогава… не аз, а самият Зурита ще се справи с тебе! — И старият индианец влезе в лабораторията си, като затръшна шумно вратата.

БОЙ С ОКТОПОДИ

Щом се хвърли в морето, Ихтиандър забрави за известно време всички свои тежки земни преживявания. След зноя и задухата на сушата прохладната вода го успокои и освежи. Бодежите в гърдите му изчезнаха. Задиша дълбоко и равномерно. Необходима му беше пълна почивка и той се стараеше да не мисли за онова, което се бе случило на земята.

Ихтиандър искаше да прави нещо, да се движи. С какво ли би могъл да се захване? Обичаше да скача в тъмните нощи от някоя висока скала във водата така, че веднага да достига дъното. Но сега беше обяд и по морето се мяркаха черните дъна на рибарските лодки.

„Ето какво ще направя. Ще трябва да подредя пещерата“ — помисли си Ихтиандър.

В отвесната скала на залива се намираше пещера с голяма сводеста арка, откъдето се откриваше прекрасна панорама към подводната равнина, която се спускаше полегато към морските глъбини. Ихтиандър отдавна бе харесал тази пещера. Но преди да се настани в нея, трябваше да изсели оттам предишните й обитатели — многочислените семейства на октоподите.

Ихтиандър си сложи очилата, въоръжи се с дългия си, малко изкривен остър нож и смело заплува към пещерата. Влизането в пещерата беше малко страшно и Ихтиандър реши да застави враговете си да излязат навън. Край една потънала лодка той беше забелязал отдавна дълга риболовна вила. Младежът я взе в ръка, застана пред входа на пещерата и започна да движи тризъбеца напред и назад. Недоволни от нападението на този непознат враг, октоподите се размърдаха. По краищата на арката се появиха дълги, змиевидни пипала. Те предпазливо се приближаваха към тризъбеца. Ихтиандър го отдръпваше още преди пипалата да успеят да го уловят. Тази игра продължи няколко минути. Ето вече десетки пипала, прилични на косите на медузата Горгона, шареха по краищата на арката. Най-после един стар огромен октопод изгуби търпение и реши да накаже дръзкия пришълец. Октоподът излезе от пещерата, като мърдаше заплашително пипалата си. После бавно заплува към неприятеля, като изменяше цвета си, за да уплаши Ихтиандър. Ихтиандър отплува настрани, хвърли тризъбеца и се приготви за бой. Той знаеше колко е трудно за човека с неговите две ръце да се бори с враг, който има осем дълги крака-пипала.

Преди да отрежеш единия крак на октопода, другите седем ще хванат ръката ти и ще я стегнат. И младежът се стремеше да насочи удара на ножа си право в тялото на октопода. Ихтиандър остави чудовището да се доближи до него толкова, че краищата на пипалата му да го достигат, а тогава неочаквано се хвърли напред, към средата на извиващите се пипала, към главата на октопода.

Тази изненадваща хватка винаги намираше октопода неподготвен. Минаха не по-малко от четири секунди, докато животното успее да прибере краищата на пипалата си и да обвие с тях врага си. Но това време бе достатъчно за Ихтиандър, за да разсече с бърз, безпогрешен удар тялото на октопода, да засегне сърцето му и да пререже двигателните му нерви. И огромните пипала, които вече го обхващаха, изведнаж се разхлабваха и безжизнено се отпущаха надолу.

— Единият е готов!

Ихтиандър отново грабна тризъбеца. Този път срещу него изплуваха два октопода едновременно. Единият идваше право срещу Ихтиандър, а другият се опитваше да заобиколи и да го нападне изотзад. Ставаше опасно. Ихтиандър смело се спусна срещу октопода, който беше срещу него, но преди да успее да го убие, вторият октопод обви отзад шията му. Младежът бързо прониза крака на октопода и го преряза до самата си шия. После се обърна с лице към октопода и отсече пипалата му. Осакатеният октопод се залюля бавно и се спусна на дъното. А Ихтиандър вече се разправяше с октопода, който беше пред него.

— Три — продължаваше да брои Ихтиандър. Наложи се обаче да прекрати за известно време сражението. От пещерата изплува цял отред октоподи, но пролятата кръв размъти водата. В тази червенокафява мъгла предимството можеше да бъде на страната на октоподите, които умееха да откриват врага си пипнешком. А Ихтиандър не ги виждаше. Той се отдалечи малко от мястото на сражението и там, където водата беше чиста, уби още един октопод, който беше изплувал от кървавия облак.

Битката продължи с прекъсвания няколко часа. Когато най-сетне последният октопод беше убит и водата се избистри, Ихтиандър видя, че на дъното лежат мъртвите тела на октоподите и отсечените им пипала, които помръдваха слабо. Ихтиандър влезе в пещерата. Там имаше още няколко октоподчета — на големина колкото юмрук и с пипала, не по-дебели от един пръст. Ихтиандър мислеше да ги убие, но му дожаля за тях. „Да се опитам да ги дресирам. Няма да е зле, ако имам такива пазачи!“

Като очисти пещерата от големите октоподи Ихтиандър реши да мебелира подводното си жилище. Той домъкна от къщи една маса с железни крачета и мраморен плот и две китайски вази. Масата намести в средата на пещерата, постави върху нея вазите, а в тях насипа пръст и посади морски цветя. Размивана от водата, пръстта известно време се виеше над вазите, като дим, но после водата се избистри. Само цветята, клатени от слабото вълнение, се полюляваха леко, сякаш ги духаше ветрец.

До едната стена на пещерата имаше издатина, прилична на естествена каменна скамейка. Новият стопанин на пещерата с удоволствие се изтегна на тази скамейка. Макар че тя беше каменна, тялото му почти не я усещаше във водата.

Тази подводна стая с китайски вази на масата беше фантастична. Множество любопитни риби дойдоха да видят необикновеното жилище. Те сновяха между крачетата на масата, приближаваха се към цветята във вазите, сякаш ги миришеха, мушкаха се под главата на Ихтиандър. Едно мраморно попче надникна в пещерата, махна уплашено с опашка и отплува. По белия пясък изпълзя огромен рак, вдигна щипката си и я отпусна, сякаш да поздрави стопанина, и се настани под масата.

Подводната стая забавляваше Ихтиандър. „С какво ли още да украся дома си? — помисли той. — Ще посадя пред входа най-красивите подводни растения, ще посипя пода с бисери, а край стените ще наредя мидени черупки. Какво ли би казала Гутиере, ако видеше подводната ми стая?… Но тя ме лъже. А може и да не ме лъже. Защото не успя да ми разкаже за Олсен.“ Ихтиандър се натъжи. Щом престана да работи, той отново се почувствува самотен, различен от другите хора. „Защо никой друг човек не може да живее под водата? Само аз мога. Дано по-скоро се върне баща ми. Ще го попитам.“

Изпитваше желание да покаже новото си подводно жилище поне на едно живо същество. „Лидинг“ — спомни си Ихтиандър за делфина. Младежът взе една спираловидна черупка, изплува на повърхността и затръби. Скоро се чу познатото подсвирване — делфинът никога не се отдалечаваше от залива.

Когато животното доплува, Ихтиандър ласкаво го прегърна и му каза:

— Ела с мене. Лидинг, ще ти покажа новата си стая… Ти никога не си виждал маса и китайски вази.

И Ихтиандър се гмурна във водата, като заповяда на делфина да го последва.

Лидинг обаче се оказа извънредно неспокоен гост. Едър и тромав, той предизвика такова вълнение в пещерата, че вазите по масата се разлюляха. Отгоре на това той успя да блъсне муцуната си в крачето на масата и да я преобърне. Вазите изпопадаха и ако това се беше случило на сушата, щяха да се счупят. Но тук всичко мина благополучно, ако не се смята уплахата на рака, който с неочаквана бързина и някак странишком побягна към скалата.

„Какъв си несръчен!“ — помисли Ихтиандър за приятеля си, като поставяше масата в дъното на пещерата и вдигаше вазите. После младежът прегърна делфина и продължи да разговаря с него:

— Остани тук с мен, Лидинг!

Но делфинът скоро започна да клати глава и да проявява безпокойство. Той не можеше да остава продължително под водата. Необходим му беше въздух. Затова замахна с плавниците си, измъкна се от пещерата и се издигна на повърхността.

„Дори Лидинг не може да живее с мене под водата“ — печално помисли Ихтиандър, когато остана сам. — „Само рибите могат. Но те пък са глупави и страхливи…“

И той се отпусна на каменното си легло. Слънцето залезе. В пещерата стана тъмно. Лекото движение на водата приспиваше Ихтиандър. Изморен от вълненията през деня и от работата, младежът се унесе в полусън.

НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ

Олсен седеше на един голям баркас и гледаше през борда водата. Слънцето току-що се бе издигнало над хоризонта и с полегатите си лъчи осветяваше до самото дъно прозрачната вода на малкия залив. Няколко индианци пълзяха по бялото пясъчно дъно. От време на време те излизаха на повърхността, за да си поемат дъх, и отново се потопяваха във водата. Олсен зорко наблюдаваше ловците. Въпреки ранния час бе вече горещо. „Защо и аз да не се освежа и да не се гмурна веднъж-дваж?“ — помисли си той, съблече се бързо и се хвърли във водата. Никога досега Олсен не се беше гмуркал на дъното, не това му хареса и той се убеди, че може да остава под водата по-дълго от привикналите индианци. Олсен се присъедини към ловците и бързо се увлече от новото за него занимание.

Когато се гмурна за трети път, Олсен забеляза, че двамата индианци, които бяха коленичили на дъното, скочиха и изплуваха на повърхността с такава бързина, сякаш ги преследваше акула или риба трион. Олсен се обърна назад.

Към него бързо плуваше едно странно същество, получовек, полужаба, със сребриста, люспеста кожа, огромни изпъкнали очи и жабешки лапи. То отхвърляше лапите си по жабешки и се движеше напред със силни тласъци. Преди коленичилият Олсен да успее да се изправи, чудовището вече беше до него и хвана ръката му с жабешката си лапа. Изплашеният Олсен все пак успя да забележи, че това същество имаше красиво човешко лице, което загрозяваха само изпъкналите му блестящи очи. Странното същество беше забравило, че се намира под водата, и почна да говори нещо. Олсен не можеше да чуе думите му. Той виждаше само как то мърда устните си.

Неизвестното същество държеше здраво с двете си лапи ръката на Олсен. Със силно движение на краката Олсен се отблъсна от дъното и бързо заплува към повърхността, като действуваше със свободната си ръка. Чудовището се повлече след него, без да го изпуска. Когато излезе на повърхността, Олсен се хвана за борда на баркаса, преметна крак, качи се на баркаса и отблъсна от себе си този получовек с жабешки лапи така, че той шумно плесна във водата. Намиращите се на баркаса индианци скочиха във водата и с голяма бързина заплуваха към брега.

Но Ихтиандър отново се приближи до баркаса и се обърна към Олсен на испански език:

— Слушайте, Олсен, аз трябва да поговоря с вас за Гутиере.

Това обръщение смая Олсен не по-малко от срещата под водата. Олсен беше смел човек, със здрави нерви. Щом тайнственото същество знае името му и познава Гутиере, значи то е човек, а не чудовище.

— Слушам ви — отговори Олсен.

Ихтиандър се качи на баркаса и седна на носа с подвити под себе си крака и кръстосани на гърдите лапи. „Очила!“ — помисли Олсен, като разглеждаше внимателно блестящите изпъкнали очи на неизвестното същество.

— Моето име е Ихтиандър. Веднъж аз ви извадих една огърлица от дъното на морето.

— Но тогава вие имахте човешки очи и ръце.

Ихтиандър се усмихна и разтърси жабешките си лапи.

— Свалят се — кратко отговори той.

— Така си и мислех.

Индианците с любопитство наблюдаваха иззад скалите този странен разговор, въпреки че не можеха да чуят думите.

— Обичате ли Гутиере? — попита Ихтиандър след кратко мълчание.

— Да, аз обичам Гутиере — отговори просто Олсен. Ихтиандър въздъхна тежко.

— И тя ли ви обича?

— И тя ме обича.

— Ами че тя обича мене.

— Това е нейна работа — вдигна рамене Олсен.

— Как така нейна работа? Та нали е ваша годеница?

Лицето на Олсен изрази удивление, но той отговори с предишното си спокойствие:

— Не, тя не ми е годеница!

— Лъжете!-избухна Ихтиандър. — Аз лично чух как мургавият човек на коня каза, че тя е годеница.

— Моя ли?

Ихтиандър се смути. Не, мургавият човек не беше казал, че Гутиере е годеница на Олсен. Но възможно ли е младата девойка да бъде годеница на този мургав човек, толкова стар и неприятен? Нима се случват такива неща? Мургавият е навярно неин роднина… Ихтиандър реши да поведе разпита по друг път.

— А вие какво правехте тук? Търсехте бисери ли?

— Право да си кажа, не ми се харесват тези ваши разпитвания — намръщено отговори Олсен. — И ако не знаех някои неща за вас от Гутиере, щях да ви изхвърля от баркаса и с това бих сложил край на разговора ни. Не се хващайте за ножа си. Аз мога да ви разбия главата с веслото, преди да успеете да станете. Но не намирам за нужно да крия от вас, че наистина търсех тук бисери.

— Големия бисер, който аз хвърлих в морето ли? Гутиере ли ви каза това?

Олсен кимна с глава. Ихтиандър тържествуваше.

— Ето, виждате ли? Аз й казвах, че вие няма да се откажете от този бисер. Предлагах й да вземе бисера и да ви го даде. Тя не се съгласи, а сега вие сам го търсите.

— Да, защото сега той не принадлежи на вас, а на океана. И ако го намеря, аз няма да бъда задължен никому.

— Толкова ли обичате бисерите?

— Аз не съм жена, за да обичам играчки — възрази Олсен.

— Но бисерите могат… как се казва това? Да! Да се продадат — спомни си Ихтиандър не особено ясната за него дума — и да получите много пари.

Олсен отново кимна с глава утвърдително.

— Значи вие обичате парите?

— Всъщност какво искате вие от мене? — вече с раздразнение попита Олсен.

— Искам да разбера защо Гутиере ви подарява бисери. Защото вие сте искали да се ожените за нея, нали?

— Не, аз нямах намерение да се женя за Гутиере — каза Олсен. — Пък и да съм имал, сега е вече късно да се мисли за това. Гутиере стана жена на друг.

Ихтиандър побледня и хвана Олсен за ръката.

— Нима на онзи, мургавия?

— Да, тя се омъжи за Педро Зурита.

— Но нали тя… Струва ми се, че тя ме обичаше — тихо каза Ихтиандър.

Олсен го изгледа със съчувствие, запали спокойно късичката си лула и рече:

— Да, мисля, че ви обичаше. Но нали вие пред очите й сте се хвърлили в морето и сте се удавили — поне така вярваше тя.

Ихтиандър изненадано погледна Олсен. Младежът никога не беше казвал на Гутиере, че може да живее под водата. Не му беше минавало и през ум, че девойката е могла да приеме като самоубийство неговото скачане от скалата.

— Снощи аз видях Гутиере — продължи Олсен. — Вашата гибел я е наскърбила дълбоко. „Аз съм виновна за смъртта на Ихтиандър“ — ето какво ми каза тя.

— Но защо толкова скоро се е омъжила за друг? Та нали тя… та нали аз й спасих живота. Да, да! Отдавна имам впечатлението, че Гутиере прилича на девойката, която се давеше веднъж в океана. Аз я изнесох на брега и се скрих между камъните. А после дойде този мургавият — веднага го познах — и взе да я уверява, че той я бил спасил.

— Гутиере ми е разказвала за това — рече Олсен. — Тя и до днес не знае кой е нейният спасител — Зурита или странното същество, което се мярнало пред нея, когато тя почнала да се свестява. Защо не й казахте, че вие сте я спасили?

— Неудобно е човек да говори сам за себе си. При това аз не бях напълно уверен, че съм спасил именно Гутиере, докато не видях Зурита. Но как е могла тя да се съгласи? — разпитваше Ихтиандър.

— Как е станало това — бавно продума Олсен, — и аз самият не разбирам.

— Разкажете ми, каквото знаете — помоли го Ихтиандър.

— Аз работя във фабриката за копчета, приемам черупки от бисерни миди. Там именно се запознах с Гутиере. Тя донасяше черупки — баща й я изпращаше, когато биваше зает. Запознахме се и се сприятелихме. Срещахме се понякога на пристанището, разхождахме се край морския бряг. Тя ми разказваше за своята мъка: за нея искал да се ожени един богат испанец.

— Този същият ли? Зурита?

— Да, Зурита. Бащата на Гутиере, индианецът Балтазар, имал голямо желание да се осъществи този брак и всякак се мъчел да склони дъщеря си да не отказва на такъв завиден кандидат.

— Че с какво е толкова завиден? Стар, отвратителен, мирише на лошо — не се сдържа Ихтиандър.

— За Балтазар Зурита е прекрасен зет. Още повече, че Балтазар дължал на Зурита голяма сума. Зурита можел да разори Балтазар, ако Гутиере откажела да се омъжи за него. Представете си какъв живот водеше девойката. От една страна — досадното ухажване на този кандидат, а от друга — вечните упреци, караници и заплахи на бащата…

— А защо Гутиере не е изгонила Зурита? Защо вие, такъв едър и силен, не набихте Зурита?

Олсен учудено се усмихна: „Ихтиандър не е глупав, а задава такива въпроси. Къде е живял и къде е възпитаван той?“

— Това не е толкова просто, както ви се струва на вас — отвърна Олсен. — В защита на Зурита и на Балтазар щяха да застанат законът, полицията, съдът. — Ихтиандър все още не разбираше. — С една дума, това не биваше да се прави.

— Добре, но защо тогава тя не е избягала?

— Да се избяга, беше по-лесно. И тя реши да избяга от баща си, а аз обещах да й помогна. Самият аз отдавна се готвех да напусна Буенос Айрес и да замина за Северна Америка и предложих на Гутиере да дойде с мен.

— Искате да се жените за нея, нали? — попита Ихтиандър.

— Я гледай какъв бил той! — усмихна се отново Олсен. — Нали ви казах, че бяхме приятели с нея. Какво би могло да стане по-късно — не зная…

— А защо не заминахте?

— Защото нямахме пари за път.

— Нима пътуването с „Хоръкс“ струва толкова скъпо?

— С „Хоръкс“! С „Хоръкс“ засега могат да пътуват само милионери. Какво приказвате, Ихтиандър, да не сте паднали от луната?

Ихтиандър се смути, изчерви се и реши да не задава вече въпроси, защото те разкриваха на Олсен, че той не знае и най-простите неща.

— Ние нямахме достатъчно пари дори за товарнопътнически кораб. А пък и след пристигането там също щяха да ни трябват средства. Работа не се намира току-така на пътя.

Ихтиандър пак изпита желание да попита нещо Олсен, но се сдържа.

— И тогава Гутиере реши да продаде бисерната си огърлица.

— Ех, ако знаех! — възкликна Ихтиандър, като си спомни за своите подводни съкровища.

— За какво?

— Не, аз така… Продължавайте, Олсен!

— Всичко беше вече готово за бягството.

— Ами аз… Как е възможно? Извинете… Значи тя имаше намерение да остави и мене?

— Всичко това започна, когато вие още не бяхте познати. А после, доколкото ми е известно, тя искаше да ви предупреди. Може би щеше да ви предложи да пътувате заедно с нея. В края на краищата тя можеше да ви пише по пътя, ако не й се отдадеше случай да поговори с вас за бягството си.

— Но защо все с вас, а не с мене? С вас се е съветвала, с вас се е готвела да бяга!

— Ние с нея се познаваме повече от година, а вие…

— Говорете, говорете, не обръщайте внимание на думите ми.

— И така. Всичко беше готово — продължи Олсен. — Но ето че тогава Зурита срещнал случайно Гутиере заедно с вас, а вие сте се хвърлили във водата пред очите на Гутиере. Рано сутринта, преди да отида в завода, аз се отбих при Гутиере. Често правех това и преди. Балтазар се отнасяше като че ли благосклонно към мен. Може би се страхуваше малко от юмруците ми, а може би гледаше на мен като на втори кандидат за женитба, в случай че на Зурита омръзнеше упорството на Гутиере. Най-малкото не ни пречеше и само молеше да не се мяркаме заедно пред очите на Зурита. Разбира се, старият индианец не подозираше нашите планове. Тогава аз исках да съобщя на Гутиере, че съм купил билети за парахода и че тя трябва да бъде готова към десет часа вечерта. Посрещна ме Балтазар — беше развълнуван. — „Гутиере не е в къщи. И тя… въобще няма да се върне в къщи“ — ми каза той. — „Преди половин час пред нас спря Зурита в нов, великолепен автомобил. Какво ще кажете, а!“ — възкликна Балтазар. — „Автомобилът е рядкост на нашата улица, особено ако той спира точно пред къщата ти. Аз и Гутиере изтичахме навън. Зурита беше скочил вече на земята и стоеше пред отворената вратичка на автомобила. Испанецът предложи на Гутиере да я закара до пазара и да я върне. Той знаеше, че по това време тя ходи на пазар. Гутиере погледна прекрасната кола. Сам разбирате каква съблазън е това за една млада девойка. Но Гутиере е хитра и недоверчива. Тя вежливо му отказа. Виждали ли сте такава упорита девойка?“ — ядосано извика Балтазар, но веднага се разсмя. Зурита не загубил самообладание. „Виждам, че се стеснявате“ — казал той, — „затова позволете ми, аз ще ви помогна.“ Грабнал я, натикал я в колата, Гутиере успяла само да извика: „Татко!“ и двамата изчезнали безследно. „Мисля, че няма да се върнат вече. Зурита е закарал Гутиере в дома си“ — завърши своя разказ Балтазар и беше ясно, че той е извънредно доволен от станалото. „Пред вашите очи са отвлекли дъщеря ви и вие така спокойно и дори радостно разказвате за това!“ — възмутено казах аз на Балтазар. „Че за какво да се тревожа?“ — учуди се Балтазар. — „Да беше друг човек, тогава разбирам, но Зурита познавам отдавна. Щом той, скъперникът, не е пожалил пари за автомобил, значи Гутиере много му харесва. Отвлече я, но ще се ожени за нея. А това да й е за урок — да не се инати. Богатите хора не се намират току-така на пътя. Няма за какво да плаче. Зурита има хасиенда — «Долорес», недалеч от град Парана. Там живее майка му. Сигурно там е завел и моята Гутиере.“

— А вие не набихте ли Балтазар? — попита Ихтиандър.

— Ако ви слуша човек, аз не трябва да правя нищо друго, освен да се бия. Но да си призная, най-напред и аз самият исках да набия Балтазар. След това обаче реших, че само ще разваля работата. Предполагах, че не всичко още е загубено… Няма да ви разправям подробности. Както казах вече, аз успях да се срещна с Гутиере.

— В хасиендата „Долорес“ ли?

— Да.

— И не убихте този негодник Зурита и не освободихте Гутиере?

— Значи, не само да бия, ами и да убивам… Кой би могъл да помисли, че сте толкова кръвожаден?

— Аз не съм кръвожаден — със сълзи на очи извика Ихтиандър. — Но това е наистина възмутително!

Олсен съжали младежа.

— Имате право, Ихтиандър — рече той. — Зурита и Балтазар са недостойни хора, те заслужават гнева и презрението ни. Струва си да ги набие човек. Но животът е много по-сложен, отколкото вие, изглежда, си го представяте. Гутиере сама се отказа да избяга от Зурита.

— Сама? — не повярва Ихтиандър.

— Да, сама.

— Но защо?

— Първо, тя е убедена, че вие сте се самоубили — удавили сте се заради нея. Вашата смърт я измъчва. Тя горкичката, изглежда, ви е обичала много. „Сега моят живот е свършен, Олсен — каза ми тя. — Вече нищо не ми трябва. Безразлична съм към всичко. Аз не съзнавах какво правя, когато извиканият от Зурита свещеник ни венча. «Нищо не става против волята божия» — ми каза свещеникът, когато слагаше венчалния пръстен на ръката ми. А онова, което бог е съединил, човек не бива да разделя. Аз ще бъда нещастна със Зурита, но се страхувам да не предизвикам божия гняв и затова няма да го напусна!“

— Но нали всичко това са глупости! Какъв бог? Баща ми казва, че бог — това са приказки за малки деца! — развълнувано извика Ихтиандър. — Нима вие не успяхте да я убедите?

— За съжаление Гутиере вярва на тези приказки. Мисионерите са успели да направят от нея страстна католичка. Аз отдавна се опитвах да я разубедя, но неуспешно. Тя дори заплашваше да сложи край на нашето приятелство, ако продължавам да говоря с нея за църквата и бога. Трябваше да се изчака. А в хасиендата нямах време да я убеждавам дълго. Успях да разменя с нея само няколко думи. Да, ето какво още ми разказа. Когато се венчал с нея, Зурита със смях възкликнал: „Е, едната работа е свършена! Хванахме птичката и я сложихме в кафеза, сега остава да хванем рибката!“ Той обяснил на Гутиере, а тя — на мене, за каква рибка става дума. Зурита заминава за Буенос Айрес, за да залови „морския дявол“ и тогава Гутиере ще стане милионерка. Не става ли дума за вас? Вие можете да стоите във водата без никаква вреда за себе си, плашите ловците на бисери…

Предпазливостта задържаше Ихтиандър да открие своята тайна. Той и без това не би могъл да я обясни. И затова, без да отговаря на въпроса, младежът попита на свой ред:

— А за какво му е на Зурита „морският дявол“?

— Педро иска да накара „дявола“ да лови бисери. И ако вие сте морският „дявол“, пазете се…

— Благодаря за предупреждението — каза младежът.

Ихтиандър не подозираше, че неговите номера са широко известни по крайбрежието и че за него бе писано много по вестниците и списанията.

— Не мога повече — внезапно каза той, — аз трябва да я видя. Искам да се срещна с нея, макар и за последен път. Град Парана ли? Да, зная. Пътят за там е нагоре по течението на река Парана. Но как да стигна от града до хасиендата „Долорес“?

Олсен му обясни.

Ихтиандър стисна силно ръката му.

— Простете ми. Аз ви смятах за враг, но неочаквано намерих приятел. Тръгвам да търся Гутиере.

— Веднага ли? — попита усмихнато Олсен.

— Да, без да губя нито минута — отвърна Ихтиандър, скочи във водата и заплува към брега.

Олсен само поклати глава.

НА ПЪТ

Ихтиандър бързо се приготви за път. Той извади скритите на брега дрехи и обувки и ги завърза на гърба си с ремъка, на който висеше ножът му. Сложи очилата и плавниците си и тръгна.

В залива Рио де ла Плата имаше много океански параходи и кораби, шхуни и баркаси. Помежду им сновяха малки крайбрежни катери. Техните дъна, гледани изпод водата, приличаха на водни бръмбари, които се движеха по повърхността на всички страни. Котвените вериги и въжета се издигаха от дъното като тънки стебла на подводна гора. Дъното на залива беше осеяно с различни отпадъци, железни парчета, купища изсипани каменни въглища и изхвърлена сгурия, парчета стари маркучи и платна, бидони, тухли, счупени бутилки, консервни кутии, а по-близо до брега — и с трупове на кучета и котки.

Тънък пласт нефт покриваше повърхността на водата. Слънцето още не бе залязло, но тук владееше сивозеленикав здрач. Река Парана носеше тиня и пясък, които размътваха водата на залива.

Ихтиандър можеше да се заблуди сред този лабиринт от морски съдове, но за компас му служеше лекото течение, образувано от вливащата се в залива река. „Колко само са мръсни хората“ — мислеше той, като разглеждаше с погнуса дъното, което напомняше бунище. Младежът плуваше по средата на залива, по-надълбоко от киловата част на корабите. В замърсените води на залива той дишаше трудно, както човек в задимена стая. На няколко места по дъното Ихтиандър видя трупове на хора и скелети на животни. Черепът на един труп беше разсечен, а на шията му се виждаше въже с привързан на него камък. Тук беше погребано нечие престъпление.

Ихтиандър бързаше да изплува по-скоро от тези мръсни места. Колкото по-нагоре се издигаше обаче, толкова по-силно чувствуваше насрещното течение. Беше му трудно да плува. В океана има течения, но там те му помагаха — младежът ги познаваше добре. Той ги използуваше, както моряк — попътния вятър. Тук имаше само насрещно течение. Ихтиандър беше опитен плувец, но се дразнеше, че се придвижва напред толкова бавно. Изведнъж нещо прелетя съвсем близо до него и за малко не го засегна. Някакъв кораб беше хвърлил котва. „Май че тук не е безопасно да се плува“ — помисли Ихтиандър и се озърна. Видя, че го настига един голям параход.

Ихтиандър се спусна по-надълбоко и когато дъното на кораба минаваше над него, той се хвана за кила. Полипи бяха облепили желязото и той можеше да се улови за тази грапава повърхност. Не беше много удобно да се лежи под водата в такова положение, но в замяна на това сега се намираше под прикритие и плуваше бързо, влачен от парахода.

Делтата се свърши и параходът навлезе в река Парана. Водите на реката носеха със себе си огромно количество тиня. Ихтиандър дишаше трудно в тази сладка вода. Ръцете му изтръпнаха, но той не искаше да се раздели с парахода. „Жалко, че не можах да тръгна на това пътешествие с Лидинг!“ — спомни си младежът за делфина. Но в реката биха могли да убият делфина. Лидинг нямаше да може да плува под водата през целия път, а Ихтиандър не би посмял да се покаже на повърхността на реката, където имаше твърде голямо движение.

Ръцете на Ихтиандър отмаляваха все повече и повече. Освен това той изгладня много, тъй като през целия ден не беше хапвал нищо. Трябваше да спре. Той се отдели от кила на парахода и се спусна на дъното. Мракът се сгъстяваше. Ихтиандър огледа тинестото дъно. Там не намери нито плоски писии, нито стриди. Край него сновяха сладководни риби, но той не познаваше навиците им и те му се струваха по-хитри от морските риби. Трудно беше да се хванат. Чак когато настъпи нощта и рибите заспаха, Ихтиандър успя да хване една голяма щука. Месото й беше твърдо и имаше дъх на тиня, но изгладнелият младеж я ядеше с апетит, като налапваше цели парчета заедно с костите.

Трябваше да си почине. В тази река той можеше поне спокойно да се наспи, без да се страхува от акули или октоподи. Трябваше само да се погрижи течението да не го отнесе надолу по време на съня му. Ихтиандър намери на дъното няколко камъка, нареди ги в редица и легна, като обгърна с ръка един от тях.

Но младежът спа много малко. Скоро усети, че се приближава някакъв параход. Ихтиандър отвори очи и видя сигналните светлини. Параходът идваше отдолу. Младежът скочи бързо и се приготви да се улови за него. Но това беше моторна лодка със съвсем гладко дъно. Ихтиандър направи няколко опита да се залови за дъното и едва не попадна под витлото.

Няколко парахода още минаха надолу по течението, докато най-после Ихтиандър успя да се хване за един пътнически параход, който отиваше нагоре по реката. Така Ихтиандър стигна до град Парана. Първата част от пътешествието му завърши. Оставаше обаче най-трудната — сухоземната.

Рано сутринта Ихтиандър се отдалечи от шумното пристанище на града, спря в една безлюдна местност, огледа се внимателно и излезе на брега. Свали очилата и плавниците си, закопа ги в пясъка край брега, изсуши на слънцето костюма си и се облече. В измачканите дрехи той приличаше на скитник. Но младежът малко мислеше за това.

Ихтиандър тръгна по десния бряг, както му беше обяснил Олсен, и почна да разпитва срещнатите рибари знаят ли къде се намира хасиендата „Долорес“ на Педро Зурита. Рибарите го оглеждаха подозрително и поклащаха глава отрицателно.

Часове минаваха един след друг, горещината се засилваше все повече, а търсенията му не довеждаха до нищо. На сушата Ихтиандър не умееше да се ориентира в непознати места. Горещината го изморяваше, виеше му се свят и той не можеше да разсъждава добре.

За да се освежи, Ихтиандър на няколко пъти се съблича и се потопява във водата.

Беше около четири часа след обяд, когато най-после щастието му се усмихна — той срещна един стар селянин, който приличаше на ратай. Старецът изслуша Ихтиандър, кимна и рече:

— Върви все натам, все по този път, покрай нивите. Ще стигнеш до едно голямо езеро, ще минеш моста, ще се изкачиш на малко възвишение и там ще намериш мустакатата дона Долорес.

— Защо да е мустаката? Та нали „Долорес“ е хасиенда?

— Да, хасиенда е. Но старата стопанка се казва също Долорес и е майка на Педро Зурита. Дебела мустаката старица. Хич и не мисли да се наемаш на работа при нея. Жив ще те одере. Истинска вещица. Казват, че Зурита си е довел млада жена. Бял ден няма да види тя от свекърва си — нареждаше словоохотливият селянин.

„Това е за Гутиере“ — помисли Ихтиандър.

— А далече ли е? — попита той.

— Привечер ще стигнеш — отговори старецът, като погледна слънцето.

Ихтиандър поблагодари на стареца и закрачи бързо по пътя край пшеничните и царевични ниви. От бързия ход той почна да се изморява. Пътят се точеше като безкрайна бяла лента. Пшеничните ниви се сменяха с пасища от висока гъста трева, където пасяха стада овце.

Ихтиандър изнемогваше, острите болки в гърдите му се засилваха. Измъчваше го жажда. Наоколо — ни капка вода. „Дано стигна по-бързо до езерото!“ — мислеше си младежът. Страните и очите му хлътнаха, дишаше тежко. Усещаше глад. Но с какво можеше да обядва тук? Далеч на ливадата пасеше стадо овни под охраната на овчар с кучета. През една каменна ограда бяха надвиснали клоните на праскови и портокали, а по тях имаше зрели плодове. Тук не е като в океана — всичко е чуждо, всичко е поделено, всичко е оградено и се охранява. Само волните птици единствено не принадлежат на никого, летят и кряскат край пътя. Но тях е трудно да хванеш. Пък и позволено ли е да се ловят тези птици? Може би и те принадлежат на някого. Тук лесно можеш да умреш от глад и жажда всред езера, градини и стада.

Срещу Ихтиандър вървеше, сложил ръце зад гърба си, един дебел човек в бял кител с лъскави копчета, бяла фуражка и кобур на пояса.

— Кажете ми, далеч ли е оттук хасиендата „Долорес“? — попита Ихтиандър.

Дебелият човек подозрително огледа Ихтиандър.

— А защо питаш? Откъде идваш?

— От Буенос Айрес…

Човекът в китела изведнаж застана нащрек.

— Подай си ръцете — каза дебелият човек. Това учуди Ихтиандър, но понеже не допускаше нищо лошо, протегна ръце. Дебелият извади от джоба си „гривни“ (белезници) и бързо ги щракна на ръцете на Ихтиандър.

— Ето че те пипнахме! — измърмори човекът с лъскавите копчета и като блъсна Ихтиандър в гърдите, извика: — Върви! Аз ще те придружа до „Долорес“.

— Защо оковахте ръцете ми? — в недоумение попита Ихтиандър и с вдигнати ръце почна да разглежда „гривните“.

— Без приказки! — подвикна му строго дебелият. — Хайде, тръгвай!

Ихтиандър наведе глава и бавно тръгна по пътя. Добре поне, че не го накараха да се върне назад. Той не разбираше какво се беше случило с него. Не знаеше, че миналата нощ в съседната ферма бе извършено убийство и грабеж и полицията търсеше сега престъпниците. Не се досещаше и за това, че имаше подозрителен вид в своя измачкан костюм. Неговият неопределен отговор за целта на пътуването му окончателно реши съдбата му. Полицаят арестува Ихтиандър и сега го водеше в най-близкото селище, за да го изпрати в Парана, в затвора.

Ихтиандър разбра само едно: той е лишен от свобода и пътуването му за нещастие се забавя. Реши на всяка цена да си възвърне свободата още при първия удобен случай.

Дебелият полицай, доволен от сполуката си, запуши дълга пура. Той крачеше отзад и облъхваше Ихтиандър с кълба тютюнев дим. Младежът се задъхваше.

— Не може ли да не пускате дим, трудно дишам — каза той, обръщайки се към този, който го конвоираше.

— Какво-о? Моля, не пушете, а? Ха-ха-ха! — полицаят избухна в смях и цялото му лице се набръчка. — Я гледай ти колко сме нежни! — И като пусна право в лицето на младежа няколко гъсти кълба дим, извика: — Тръгвай!

Младежът се подчини.

Най-после Ихтиандър видя езерото с прехвърления през него тесен мост и неволно ускори крачки.

— Не бързай за твоята Долорес! — извика дебелият полицай.

Стъпиха на моста. Когато стигнаха до средата, Ихтиандър изведнаж се наведе през перилата и се хвърли във водата.

Полицаят съвсем не очакваше такава постъпка от човек с оковани ръце. Но и Ихтиандър пък не очакваше от дебелия онова, което той направи в следващия миг. Полицаят се хвърли във водата след Ихтиандър — страхуваше се, че престъпникът може да се удави. Искаше да го заведе жив: арестуваният може да му причини много неприятности, ако го намерят удавен, окован в белезници. Полицаят толкова бързо последва Ихтиандър, че успя да го хване за косата и не го пускаше. Тогава Ихтиандър с риск да се лиши от косата си, повлече полицая към дъното. Скоро младежът почувствува, че ръката на полицая се разтваря и отпуска косата му. Ихтиандър отплува няколко метра встрани и се подаде навън, за да види излязъл ли е отгоре и полицаят. Шишкото пляскаше с ръце и крака на повърхността и като видя главата на Ихтиандър, се развика:

— Ще се удавиш, негоднико! Плувай към мене!

„Това е една идея!“ — мина през главата на Ихтиандър и той внезапно почна да вика:

— Помощ! Потъвам… — и полетя към дъното.

Изпод водата той наблюдаваше как полицаят се гмурка и го търси. Най-после, изглежда, дебелият изгуби всякаква надежда и изплува на брега. „Сега ще си отиде“ — помисли Ихтиандър. Но полицаят не си отиваше. Той бе решил да остане при трупа, докато пристигнат следствените власти. Това, че удавеният лежеше на дъното на езерото, не променяше нещата.

В това време по моста минаваше един селянин, който яздеше на муле, натоварено с чували. Полицаят заповяда на селянина да разтовари чувалите и да занесе в най-близкия полицейски участък една бележка. Положението на Ихтиандър се влошаваше. Освен това в езерото имаше пиявици. Те се впиваха в Ихтиандър и той едва сварваше да ги отмахне от тялото си. Но трябваше да прави това предпазливо, за да не раздвижва застоялата вода и да не привлече по този начин вниманието на полицая.

Селянинът се върна след половин час, посочи с ръка към пътя, натовари чувалите си на мулето и бързо се отдалечи. След пет-шест минути към брега се приближиха трима полицаи.

Двама от тях носеха на глави една лека лодка, а третият — канджа и весло. Пуснаха лодката във водата и почнаха да търсят удавения. Ихтиандър не се страхуваше, че ще бъде намерен. За него това беше почти игра — той само преминаваше от едно място на друго. Цялото дъно на водоема край моста беше грижливо претърсено с канджата, но трупът не бе намерен.

Полицаят, който беше арестувал Ихтиандър, разтваряше в недоумение ръце. Това дори забавляваше Ихтиандър. Но скоро той се почувствува зле. Полицаите бяха повдигнали с канджата си от дъното на езерото цели облаци от тиня. Водата се размъти. Сега Ихтиандър не можеше да различи нищо по-далеч от една протегната ръка, а това беше вече опасно. Но най-главното — беше му трудно да диша с хриле в бедната на кислород вода. А отгоре на това — тези облаци от тиня.

Ихтиандър се задъхваше и чувствуваше в хрилете си все по-силно парене. Повече не можеше да търпи. От устата му се изтръгна неволен стон, няколко мехурчета отлетяха нагоре. Какво да прави? Да излезе от езерото — друг изход нямаше. Трябваше да излезе, каквото и да го заплашваше след това. Разбира се, веднага ще го хванат, може и да го пребият от бой и ще го пратят в затвора. Но все едно. Олюлявайки се, Ихтиандър тръгна бавно към плиткото и главата му се показа над водата.

— А-а-а-а! — като луд извика полицаят и скочи през борда на лодката, за да доплува по-бързо до брега.

— Исусе Христе! Олеле! — изкрещя и другият, като се просна на дъното на лодката.

Двамата полицаи, останали на брега, шепнеха молитви. Бледни, те трепереха от страх и се мъчеха да се скрият един зад друг.

Ихтиандър не очакваше това и не разбра най-напред причината на уплахата им. После се сети, че испанците са много религиозни и суеверни. Вероятно полицаите си бяха въобразили, че виждат пред себе си призрак. Ихтиандър реши да ги изплаши още повече: той се озъби, облещи очи, почна да вие със страшен глас, като се насочваше бавно към брега. После излезе на пътя, все така умишлено бавно, и се отдалечи с отмерени стъпки.

Нито един от полицаите не се помръдна и не задържа Ихтиандър. Суеверният ужас, страхът от привидения им попречиха да изпълнят своя служебен дълг.

ТОВА Е „МОРСКИЯТ ДЯВОЛ“!

Майката на Педро Зурита — Долорес — беше дебела, отпусната старица със закривен нос и издадена напред брадичка. Нейните гъсти мустаци й придаваха странен и непривлекателен вид. Това рядко за жените украшение й беше спечелило в околността прозвището мустакатата Долорес.

Когато синът й пристигна при нея с младата си жена, бабата безцеремонно огледа Гутиере. Долорес търсеше преди всичко у хората недостатъци. Красотата на Гутиере я порази, въпреки че старицата с нищо не издаде това. Но такава си беше мустакатата Долорес: след като се оттегли в кухнята и се размисли, тя реши, че красотата на Гутиере е недостатък. Когато остана насаме със сина си, старицата неодобрително поклати глава и рече:

— Хубава е! Дори прекалено хубава! — После въздъхна и добави: — Ще си имаш неприятности с такава красавица… Да. По-добре щеше да бъде, ако се беше оженил за испанка. — И като помисли малко, продължи: — Пък и горда е. А ръцете й — меки, нежни, работа от нея не чакай!

— Ще я пречупим — отговори Педро и се задълбочи в домакинските си сметки.

Долорес се прозя и за да не пречи на сина си, излезе в градината да подиша вечерната прохлада. Тя обичаше да си помечтава, когато има луна. Мимозите изпълваха градината с приятен аромат. Белите лилии блестяха на лунната светлина. Листата на лаврите и фикусите леко се полюляваха. Долорес седна на една скамейка сред миртите и се предаде на мечти: как ще откупи и съседния участък земя, ще развъди тънкорунни овце, ще построи нови хамбари.

— Ох, да ви вземат дяволите! — ядосано извика старата жена, като се плесна по бузата. — Тези москити не оставят човека на мира.

Незабелязано облаци покриха небето и цялата градина потъна в полумрак. На хоризонта се очерта по-рязко светлосиня ивица — отражение от светлините на град Парана. И изведнаж над ниската каменна ограда Долорес забеляза една човешка глава. Някой вдигна ръце, оковани в белезници, и прескочи предпазливо стената.

Бабата се изплаши. „В градината се е вмъкнал каторжник“ — реши тя. Искаше да извика, но не можа, опита се да стане и да избяга, но краката и се подкосиха. Седнала на скамейката, тя следеше неизвестния.

А човекът с белезниците предпазливо се промъкваше между храстите, приближаваше се към дома, надничаше през прозорците. И неочаквано — или така й се стори — каторжникът тихичко извика.

— Гутиере!

„Виж я ти, хубавицата! Гледай с какви хора се познавала! Току-виж, че тази красавица вземе да убие сина ми, да ограби хасиендата и да избяга с каторжника“ — мислеше си Долорес.

Чувство на дълбока омраза и горчиво злорадство обзе изведнъж старата жена. Това й придаде сили. Тя скочи и тичешком влезе в къщи.

— По-бързо — прошепна Долорес на сина си. — В градината се е вмъкнал каторжник. Викаше Гутиере.

Педро изскочи навън с такава бързина, сякаш в къщи беше избухнал пожар, грабна лопатата, която лежеше на пътечката, и се затича около къщата. До стената стоеше непознат младеж, облечен в мръсен, измачкан костюм, с оковани ръце, и надничаше през прозореца.

— Дявол да те вземе! — измърмори Зурита и стовари лопатата върху главата на младежа.

Той падна на земята, без да издаде звук.

— Готово!… — тихо каза Зурита.

— Готово! — потвърди последвалата го Долорес с такъв тон, сякаш нейният син беше смачкал отровен скорпион. Зурита въпросително погледна майка си.

— Къде да го денем?

— В езерото — посочи натам бабата. — То е дълбоко.

— Ще изплува.

— Ще му вържем камък. Аз ей сега…

Долорес изтича в къщи и припряно почна да търси чувал, в който можеше да се пъхне трупът на убития. Но същата сутрин тя беше напълнила всички чували с жито и ги беше изпратила на мелницата. Тогава взе една калъфка за възглавница и дълга връв.

— Няма чувал — каза тя на сина си. — Ето, сложи камъни в калъфката и я вържи с връвта за белезниците…

Зурита кимна, метна на гръб трупа и го помъкна към дъното на градината, където имаше малко езеро.

— Гледай да не се изцапаш с кръв — шепнешком каза Долорес, която креташе след сина си с калъфката и връвта.

— Ще я измиеш — отговори Педро, обаче провеси по-ниско главата на младежа, така че кръвта да се стича по земята.

Край езерото Зурита бързо напълни калъфката с камъни, върза я за ръцете на младежа и хвърли тялото във водата.

— Сега трябва да се преоблека. — Педро погледна към небето. — Готви се да вали. Дъждът ще измие до сутринта следите от кръв по земята.

— Ами… водата няма ли да порозовее от кръвта? — попита мустакатата Долорес.

— Няма, езерото се изтича… О, дявол да го вземе! — с дрезгав глас извика той, като се отправяше към къщи и се закани с юмрук към един от прозорците.

— Виж я ти нея, хубавицата! — мърмореше бабата, мъкнейки се след сина си.

На Гутиере бяха дали стая в партера. Тази нощ тя ме можа да заспи. Беше задушно, москитите я безпокояха. Тъжни мисли нахлуваха в главата й. Тя не можеше да забрави Ихтиандър, неговата смърт. Мъжа си не обичаше, свекървата предизвикваше у нея отвращение. И с тази мустаката баба Гутиере трябваше да живее занапред…

През нощта на девойката й се стори, че чува гласа на Ихтиандър. Той я зовеше по име. Някакъв шум и приглушени гласове долитаха от градината. Гутиере разбра, че вече няма да може да заспи тази нощ. И излезе в градината.

Слънцето още не беше изгряло. Градината тънеше в предутринен здрач. Облаците се бяха разпръснали. По тревата и дърветата блестеше изобилна роса. Облечена в лека домашна дреха, Гутиере вървеше боса по тревата. Изведнъж тя се спря и внимателно почна да се взира в земята. Пясъкът по пътечката срещу нейния прозорец беше накапан с кръв. Наблизо се търкаляше една окървавена лопата. През нощта тук е станало някакво престъпление. Иначе откъде могат да се появят тези кървави следи?

Гутиере неволно тръгна по следите и те я заведоха до езерото. „Дали последните следи на престъплението не са скрити тук?“ — помисли си тя, като се взираше страхливо в зеленикавата повърхност на езерото.

Изпод тази зеленикава вода я гледаше лицето на Ихтиандър. Кожата на едното му слепоочие беше разкъсана. Лицето му изразяваше страдание и същевременно радост.

Гутиере гледаше втренчено лицето на потъналия Ихтиандър. Нима се е побъркала?

Тя понечи да избяга. Но не можеше да се помръдне, не можеше да откъсне очи от него.

А лицето на Ихтиандър бавно се издигаше нагоре. То вече се показа над повърхността и леко раздвижи тихите води. Ихтиандър протегна окованите си ръце към Гутиере и с бледа усмивка продума, обръщайки се към нея за първи път на „ти“

— Гутиере! Скъпа моя! Гутиере, най-после аз… — но той не успя да се доизкаже.

Гутиере се хвана за главата и ужасена извика:

— Махни се! Изчезни, нещастен призрак! Та нали аз зная, че ти си мъртъв? Защо ми се явяваш?

— Не, не, Гутиере, аз не съм мъртъв — бързо отговори призракът, — аз не се удавих. Прости ми… аз скрих от тебе… Не зная защо направих това… Не си отивай, изслушай ме. Аз съм жив, ето, допри се до ръцете ми…

И той протягаше към нея окованите си ръце. Гутиере продължаваше да го гледа.

— Не се страхувай, ами че аз съм жив… Аз мога да живея под водата. Не съм като всички други хора. Единствен аз мога да живея под водата. Не се удавих, когато се хвърлих в морето. Направих го, защото ми беше много трудно да дишам на сушата.

Ихтиандър се олюля и продължи да говори все така забързано и несвързано:

— Аз те търсих, Гутиере. Тази нощ твоят мъж ме удари по главата, когато се бях приближил до прозореца ти, и после ме хвърли в езерото. Във водата се свестих. Успях да откача торбата с камъни, но това — Ихтиандър посочи белезниците на ръцете си — не можах да снема…

Гутиере почна да вярва, че пред нея се намира не призрак, а жив човек.

— Но защо са оковани ръцете ви? — попита тя.

— После ще ти разкажа всичко… Да бягаме, Гутиере. Ще се скрием при моя баща, там няма да ни намери никой… И ще живеем заедно… Хайде, вземи ръцете ми, Гутиере… Олсен каза, че мене ме наричали „морския дявол“, но аз съм човек. Защо тогава се страхуваш от мене?

Ихтиандър излезе от езерото, целият покрит с тиня. Той се отпусна изнемощял на тревата.

Гутиере се наведе над него и най-сетне го хвана за ръката.

— Горкото ми момче! — каза тя.

— Каква приятна среща! — прозвуча ненадейно подигравателен глас.

Те се обърнаха и видяха Зурита, застанал недалеч от тях. Зурита, също както и Гутиере, не можа да заспи тази нощ. Той излезе в градината при вика на Гутиере и беше чул целия разговор. Когато разбра, че пред него е „морският дявол“, когото беше преследвал толкова дълго и безрезултатно, Педро се зарадва много и веднага реши да закара Ихтиандър на борда на „Медуза“. Но като поразмисли повече, реши да постъпи другояче.

— Вие, Ихтиандър, няма да успеете да отведете Гутиере при доктор Салватор, защото тя е моя жена. Едва ли и самият вие ще се върнете при баща си. Полицията ви търси.

— Но аз не съм виновен за нищо!

— Без вина полицията не награждава хората с такива белезници. И щом сте попаднали вече в ръцете ми, мой дълг е да ви предам на полицията.

— Нима ще направите това? — с негодувание попита Гутиере мъжа си.

— Длъжен съм да го направя — отговори Педро, като вдигна рамене.

— Много ще му прилича — намеси се ненадейно в разговора появилата се Долорес, — ако вземе да пусне каторжника да върви, където си ще! И то за какво? За това ли, че този разбойник надзърта по чуждите прозорци и се готви да отвлича чуждите жени?

Гутиере се приближи до мъжа си, улови го за ръцете и ласкаво му каза:

— Пуснете го. Моля ви. Аз в нищо не съм се провинила пред вас…

Долорес се изплаши, че нейният син може да отстъпи на жена си, размаха ръце и се развика:

— Не я слушай, Педро!

— Пред молбата на една жена аз съм безсилен — галантно каза Зурита. — Съгласен съм.

— Ожени се и ето те вече под чехъла на жена си — мърмореше бабичката.

— Не бързай, майко. Ние ще изпилим вашите окови, млади човече, ще ви облечем в по-приличен костюм и ще ви заведем на „Медуза“. В Рио де ла Плата вие ще можете да скочите от борда и да си заплувате, накъдето намерите за добре. Но аз ще ви пусна само при едно условие: трябва да забравите Гутиере. А тебе, Гутиере, ще взема със себе си. Така ще бъде по-безопасно.

— Вие сте по-добър, отколкото ви мислех — искрено каза Гутиере.

Зурита самодоволно засука мустак и се поклони пред жена си. Долорес познаваше добре сина си — тя бързо се досети, че той замисля някаква хитрост. Но за да поддържа играта му, престори се на ядосана и измърмори:

— Омагьосала го е! Стой сега под чехъла й!

ПЪЛЕН НАПРЕД

— Утре Салватор пристига. Треската ми попречи, а ние трябва да поговорим с тебе за много неща — рече Кристо, обръщайки се към Балтазар. Те бяха седнали в магазинчето на Балтазар. — Слушай, братко, слушай внимателно и не ме прекъсвай, за да не забравя какво трябва да ти кажа.

Кристо помълча малко, съсредоточи мислите си и продължи:

— Ние направихме много нещо за Зурита. Той е по-богат от нас двамата, но иска по богатство да надмине и себе си. Иска да хване „морския дявол“.

Балтазар направи някакво движение.

— Мълчи, братко, мълчи, иначе ще забравя какво щях да кажа. Зурита иска „морският дявол“ да му стане роб. А ти знаеш ли какво нещо е „морският дявол“? Това е съкровище. Това е неизчерпаемо богатство. „Морският дявол“ може да събира бисерни миди на морското дъно — безброй прекрасни бисери. Но „морският дявол“ може да вади от морското дъно не само бисери. На дъното има много потънали кораби и несметни богатства. Той може да ги изважда за нас. Аз казвам за нас, а не за Зурита. Знаеш ли ти, братко, че Ихтиандър обича Гутиере?

Балтазар се опита да каже нещо, но Кристо не го остави да продума.

— Мълчи и слушай. Не мога да говоря, когато ме прекъсват. Да, Ихтиандър обича Гутиере. От мене нищо не може да се скрие. Когато разбрах това, аз си рекох: „Добре. Нека Ихтиандър обикне още по-силно Гутиере. Той ще бъде по-добър съпруг и зет, отколкото този Зурита.“ И Гутиере обича Ихтиандър. Аз ги следих, без да преча на Ихтиандър. Нека се срещат.

Балтазар въздъхна, но не прекъсна брат си.

— И това, братко, още не е всичко. Слушай по-нататък. Искам да ти напомня нещо, което се случи преди много години. Аз придружавах твоята жена — оттогава има вече двадесет години, — когато тя се връщаше от домашните си. Помниш ли, беше ходила в планината за погребението на майка си. По пътя жена ти умря при раждане. Умря и детето. Тогава аз не ти казах всичко, не исках да те наскърбявам. Сега ще ти кажа. Жена ти умря по пътя, но детето беше още живо, макар и много слабичко. Това се случи в едно индианско селище. Една стара жена ми каза, че недалеч от тях живее велик чудотворец, богът Салватор…

Балтазар удвои вниманието си.

— И тя ме посъветва да занеса детето на Салватор, за да го спаси от смъртта. Аз послушах добрия съвет и занесох детето. „Спасете го!“ — казах аз. Салватор пое момченцето, поклати глава и рече: „Трудно е да се спаси.“ И го отнесе. Чаках до вечерта. Вечерта излезе един негър и ми каза: „Детето умря.“ Тогава си отидох. И така — продължи Кристо, — Салватор каза чрез негъра си, че детето е умряло. Аз бях забелязал у новороденото дете — твоя син — един червен белег. Помня добре каква форма имаше този белег. — Кристо направи малка пауза и продължи: — Немного отдавна някой беше наранил по шията Ихтиандър. Когато го превързвах, разтворих малко яката на люспестата му дреха и видях червен белег със същата форма, какъвто имаше твоят син.

Балтазар погледна Кристо с широко отворени очи и развълнуван попита:

— Ти да не мислиш, че Ихтиандър е моят син?

— Мълчи, братко, мълчи и слушай. Да, така мисля. Мисля, че Салватор не ми е казал истината. Твоят син не е умрял и Салватор е направил от него „морски дявол“.

— о-о! — избухна Балтазар. — Как е посмял! Ще го убия със собствените си ръце.

— Мълчи! Салватор е по-силен от теб. И после възможно е да се лъжа. Изминали са двадесет години. Белег от рождение може да има на шията си и друг човек. Може Ихтиандър да е твой син, а може и да не е. Трябва да бъдем предпазливи. Ти ще отидеш при Салватор и ще кажеш, че Ихтиандър е твоят син. Аз ще ти бъда свидетел. Ще поискаш от него да ти върне сина. Ако не го даде, ще го заплашиш, че ще се обърнеш към съда, загдето осакатява децата. Ще го дострашее. Ако обаче и това не помогне, ще го дадеш под съд. Ако и в съда не успеем да докажем, че Ихтиандър е твой син, то той ще се ожени за Гутиере; Гутиере не ти е родна дъщеря, а осиновена. Тогава ти скърбеше за жена си и детето си и аз ти намерих това сираче Гутиере…

Балтазар скочи от стола си. Той крачеше сега от единия до другия край на магазинчето, като разбутваше раците и черупките.

— Сине мой! Сине мой! Ах, какво нещастие!

— Но защо да е нещастие? — учуди се Кристо.

— Аз не те прекъсвах и те слушах внимателно, сега и ти ме изслушай. Докато ти беше болен от треска, Гутиере се омъжи за Педро Зурита.

Тази новина порази Кристо.

— А Ихтиандър… моят нещастен син… — Балтазар наведе глава. — Ихтиандър е в ръцете на Зурита.

— Не може да бъде! — възрази Кристо.

— Да, да. Ихтиандър е на борда на „Медуза“. Тази сутрин Зурита идва при мене. Той ни се присмиваше, подиграваше ни и ни ругаеше. Казваше, че сме го измамили. Помисли си — той сам, без наша помощ, е заловил Ихтиандър! Сега Зурита няма да ни плати нищо. Но аз самият и без това няма да взема пари от него. Та може ли човек да продаде собствения си син?

Балтазар беше в отчаяние. Кристо с неодобрение гледаше брат си. Сега трябваше да се действува решително. Балтазар обаче можеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне. Самият Кристо не вярваше чак толкова много в родството на Ихтиандър с Балтазар. Наистина Кристо беше видял у новороденото червеникавия белег. Но нима това е неопровержимо доказателство? Когато видя белега на врата на Ихтиандър, Кристо реши да се възползува от тази прилика, за да спечели нещо. Но можеше ли да предполага, че Балтазар ще се отнесе така към неговия разказ? Затова пък чутите от Балтазар новини изплашиха Кристо.

— Сега не е време за сълзи. Трябва да се действува. Салватор пристига утре сутринта. Бъди мъж! Чакай ме при изгрев слънце на вълнолома. Трябва да спасим Ихтиандър. Но внимавай, не казвай на Салватор, че ти си баща на Ихтиандър. Накъде се отправи Зурита?

— Не ми каза, но мисля, че на север. Зурита отдавна се готвеше да иде към бреговете на Панама.

Кристо кимна.

— Запомни добре: утре сутринта, преди изгрев слънце, ти трябва да бъдеш на брега. Стой там и не си отивай дори ако трябва да чакаш до вечерта.

Кристо бързо си тръгна. През цялата нощ той мисли за предстоящата си среща със Салватор. Трябваше да се оправдае пред доктора.

Салватор пристигна на разсъмване. Кристо поздрави доктора и като си придаде израз на отчаяние и преданост, каза:

— Случи се нещастие… Аз много пъти предупреждавах Ихтиандър да не плува в залива…

— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Салватор.

— Похитиха го и го отвлякоха с една шхуна… Аз…

Салватор стисна силно рамото на Кристо и втренчено го погледна в очите. Това трая само един миг, но Кристо неволно промени лице под изпитателния му поглед. Салватор се намръщи, измърмори нещо и като отпусна рамото на Кристо, бързо каза:

— После ще ми разкажеш всичко подробно.

Салватор извика негъра, каза му няколко думи на непонятен за Кристо език и като се обърна към индианеца, му заповяда:

— Тръгвай след мене!

Без да си почине, без да се преоблече след пътуването, Салватор излезе от къщи и бързо закрачи към градината. Кристо едва успяваше да върви след него. До третата стена ги настигнаха двамата негри.

— Аз пазих Ихтиандър като вярно куче — каза Кристо, задъхан от бързия ход. — Не се отделях от него…

Но Салватор не го слушаше. Докторът стоеше вече край басейна и нетърпеливо тупаше с крак, докато водата се източваше в отворите.

— След мене! — заповяда отново Салватор и почна да се спуска по подземната стълба.

Кристо и двамата негри вървяха след него в пълен мрак. Салватор прескачаше по няколко стъпала изведнъж, като човек, който познава добре подземния лабиринт.

Когато слязоха на долната площадка, Салватор не щракна ключа както първия път, а затърси с ръка в мрака, отвори една врата в дясната стена и тръгна по тъмния коридор. Тук нямаше стъпала и Салватор вървеше още по-бързо. „Ами ако хлътна изведнъж в някой капан или потъна в кладенец?“ — мярна се в главата на Кристо, докато се мъчеше да не изостава от Салватор. Те вървяха дълго и най-после Кристо почувствува, че подът стръмно се спуска надолу. От време на време му се струваше, че чува слаб плясък на вода. Най-после пътешествието им завърши. Салватор, който беше избързал напред, се спря и щракна ключа. Кристо видя, че се намира в голяма и дълга, заляна от вода пещера с овален свод. В далечината този свод постепенно се снижаваше към водата. На повърхността й, до самия край на каменния под, на който те бяха застанали, Кристо видя една малка подводница. Салватор, Кристо и двамата негри влязоха вътре. Салватор запали лампата в каютата, един от негрите затръшна горния люк, а другият вече работеше край мотора. Кристо усети, че подводницата трепна, обърна се бавно, потопи се във водата и също така бавно тръгна напред. Изминаха не повече от две минути и тя изплува на повърхността. Салватор и Кристо излязоха на мостика. Кристо никога не бе се качвал на подводница. Но подводницата, която се плъзгаше сега по повърхността на океана, можеше да смае дори и един корабостроител. Тя имаше необичайна конструкция и моторът й безспорно притежаваше огромна мощност. Още преди да бъде пусната в пълен ход, тя вече се носеше бързо напред.

— В каква посока тръгнаха похитителите на Ихтиандър?

— Покрай брега, на север — отговори Кристо. — Бих се осмелил да ви предложа да вземем с нас и моя брат. Аз го предупредих и той ни чака на брега.

— Защо?

— Ихтиандър е отвлечен от ловеца на бисери Зурита.

— Ти откъде знаеш това? — подозрително попита Салватор.

— Аз описах на брат си шхуната, която отвлече Ихтиандър в залива, и брат ми позна в нея „Медуза“ на Педро Зурита. Зурита навярно е откраднал Ихтиандър, за да му лови бисери. А моят брат Балтазар познава добре местата за тоя лов. Той ще ни бъде полезен.

Салватор помисли малко.

— Добре. Ще вземем и брат ти!

Балтазар чакаше Кристо на вълнолома. Подводницата се насочи към брега. Балтазар гледаше намръщено отдалеч Салватор, който беше осакатил сина му. Обаче вежливо му се поклони и с плуване стигна до подводницата.

— Пълен напред! — заповяда Салватор. Той се беше изправил на капитанския мостик и зорко оглеждаше гладката океанска шир.

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛЕННИК

Зурита изпили белезниците, които сковаваха ръцете на Ихтиандър, даде му нов костюм и му разреши да си прибере скритите в пясъка плавници и очила. Но още щом младежът стъпи на палубата на „Медуза“, индианците по заповед на Зурита го хванаха и го хвърлиха в трюма. В Буенос Айрес Зурита направи кратък престой, за да се снабди с провизии. Там той се срещна с Балтазар, похвали му се със своя успех и отплува по протежение на брега, по посока на Рио де Жанейро. Той имаше намерение да заобиколи източния бряг на Южна Америка и да започне лов на бисери в Карибско море.

Испанецът настани Гутиере в капитанската каюта. Зурита я уверяваше, че е пуснал на свобода Ихтиандър още в залива Рио де ла Плата. Но лъжата му скоро беше разкрита. Вечерта Гутиере чу викове и степания, които долитаха откъм трюма. Тя позна гласа на Ихтиандър. В това време Зурита беше на горната палуба. Гутиере се опита да излезе от каютата, но вратата се оказа заключена. Тя почна да вика и да удря по нея с юмруци, но никой не й обърна внимание.

Щом чу виковете на Ихтиандър, Зурита ядно изруга, слезе от капитанския мостик и се спусна в трюма заедно с един моряк индианец. В трюма беше тъмно и извънредно душно.

— Какво си се разкрещял така? — грубо попита Зурита.

— Аз… аз се задушавам — чу той гласа на Ихтиандър. — Не мога да живея без вода. Тук е толкова задушно. Пуснете ме в морето. Иначе няма да преживея нощта…

Зурита затръшна вратичката на трюма и излезе на палубата. „Да не би пък наистина да се задуши“ — загрижено помисли Зурита. Смъртта на Ихтиандър съвсем не беше изгодна за него. По заповед на Зурита в трюма внесоха бъчва и моряците я напълниха с вода.

— Ето ти вана — рече Зурита, като се обърна към Ихтиандър. — Плувай! А утре сутринта ще те пусна в морето.

Ихтиандър бързо се потопи в бъчвата. Застаналите на входа моряци индианци с недоумение гледаха това къпане. Те още не знаеха, че затворникът на „Медуза“ е „морският дявол“.

— Вървете на палубата! — кресна им Зурита. В бъчвата беше невъзможно да се плува, нито пък можеше да се изправи човек. Ихтиандър трябваше да се свие, за да се потопи цял. В тази бъчва бяха държали някога солено говеждо месо. Водата бързо се напои с неговата миризма и Ихтиандър се чувствуваше в нея само малко по-добре, отколкото в задухата на трюма.

Над морето духна хладен югоизточен вятър, който отнасяше шхуната все по-далеч на север. Зурита стоя дълго на капитанското мостче и се върна в каютата чак на разсъмване. Той предполагаше, че жена му отдавна е заспала. Но тя седеше на стола до тясната масичка, подпряла глава на ръцете си. Когато той влезе, Гутиере стана и при слабата светлина на догарящата лампа, закачена на тавана, Зурита видя нейното побледняло и мрачно лице.

— Вие ме излъгахте — глухо каза тя.

Зурита се смути от гневния поглед на жена си и за да прикрие това, прие непринуден вид, засука мустаците си и шеговито отвърна:

— Ихтиандър предпочете да остане на „Медуза“, за да бъде по-близо до вас.

— Лъжете! Вие сте подъл, отвратителен човек! Аз ви ненавиждам! — Гутиере ненадейно грабна големия нож, който висеше на стената, и замахна с него към Зурита.

— Охо!… — продума Зурита. Той хвана бързо ръката на Гутиере и я стисна толкова силно, че Гутиере изпусна ножа. Зурита изрита с крак ножа от каютата, пусна ръката на жена си и рече:

— Ето, така е по-добре! Вие сте много развълнувана. Пийнете си малко вода.

И той излезе от каютата, завъртя ключа и се изкачи на горната палуба.

На изток небето вече порозовяваше, а леките облаци, озарени от скритото зад хоризонта слънце, приличаха на огнени езици. Утринният вятър, солен и свеж, надуваше платната. Над морето летяха чайки и дебнеха рибите, които играеха на повърхността.

След малко слънцето изгря. Зурита все още се разхождаше по палубата, сложил ръце зад гърба си.

— Нищо, все ще се справя някак — каза той, като мислеше за Гутиере. После испанецът се обърна към моряците и високо даде команда да свият платната. „Медуза“ пусна котва и леко се залюля над вълните.

— Донесете ми веригата и доведете човека от трюма — заповяда Зурита. Той искаше да изпита Ихтиандър като ловец, на бисери, колкото се може по-скоро.

„При това момчето ще се освежи в морето“ — помисли си той. Появи се Ихтиандър, охраняван от двама индианци. Той изглеждаше много измъчен. Ихтиандър се огледа. Беше близо до бизанмачтата. Само няколко крачки го отделяха от борда. Изведнъж той се хвърли напред, дотича до борда и се наведе, за да скочи. Но в този момент тежкият юмрук на Зурита се стовари върху главата му. Младежът се просна на палубата в безсъзнание.

— Не бива да се прибързва — поучително каза Зурита. Чу се дрънкане на желязо, един моряк подаде на Зурита дълга тънка верига, завършваща с железен обръч.

Зурита опаса с този обръч изпадналия в безсъзнание младеж, заключи пояса с катинар, после се обърна към моряците и рече:

— Заливайте го сега с вода!

Младежът скоро дойде на себе си и с недоумение погледна веригата, към която беше прикован.

— По този начин няма да ми избягаш — поясни Зурита. — Аз ще те пусна в морето. Ти ще ми търсиш бисерни миди. Колкото повече бисери намираш, толкова по-дълго ще те оставям в морето. Ако откажеш да ми събираш бисерни миди, ще те затворя в трюма и ще седиш в бъчвата. Разбра ли? Съгласен ли си?

Ихтиандър кимна.

Той беше готов да извади на Зурита всички съкровища на света, само да може по-скоро да се потопи в бистрата морска вода.

Зурита, вързаният с веригата Ихтиандър и моряците се приближиха до борда на шхуната. Каютата на Гутиере се намираше от другата страна на кораба: Зурита не искаше тя да види Ихтиандър с верига.

Спуснаха вързания Ихтиандър в морето. Ех, ако можеше да скъса тази верига! Но тя беше много здрава. Ихтиандър се покори на своята участ. Той почна да събира бисерни миди и да ги слага в закопчаната на пояса му голяма торба. Железният обръч го притискаше и затрудняваше дишането му. И все пак Ихтиандър се чувствуваше почти щастлив след задушния трюм и вонещата бъчва.

От борда на кораба моряците наблюдаваха с изумление невижданото зрелище. Минутите минаваха една след друга, а човекът, спуснат на морското дъно, не мислеше да излиза. Откачало на повърхността се издигаха мехурчетата въздух, но скоро изчезнаха.

— Акула да ме глътне, ако в гърдите му е останал въздух! Изглежда, че той се чувствува като риба във вода — с учудване говореше един стар ловец, като се взираше във водата.

На морското дъно се виждаше ясно как младежът пълзи на колене.

— Това сигурно е „морският дявол“ — тихо продума морякът.

— Който и да е той, капитан Зурита се е сдобил с нещо много ценно — отговори щурманът. — Един такъв ловец може да замени десетина.

Слънцето наближаваше към своя зенит, когато Ихтиандър дръпна веригата, за да го изтеглят. Торбата му беше пълна с бисерни миди. Трябваше да я изпразни, за да продължи лова си. Моряците бързо изтеглиха на палубата необикновения ловец. Всички искаха по-скоро да разберат какъв беше уловът.

Обикновено оставяха бисерните миди да постоят няколко дни, за да изгният мекотелите — тогава бисерите се изваждат по-лесно, — но сега нетърпението на моряците и на самия Зурита беше голямо. И всички веднага се заловиха да разтварят мидите с ножовете си.

Когато привършиха работата си, моряците оживено заговориха един през друг. На палубата цареше необикновена възбуда. Може би Ихтиандър бе имал щастието да намери хубаво място. Но неговият пръв улов надмина всички очаквания. Между извадените бисери имаше около двадесетина много тежки, с прекрасна форма и с извънредно нежни цветове. Този улов бе донесъл вече на Зурита цяло състояние. За един едър бисер можеше да се купи нова, прекрасна шхуна. Зурита бе вече на път да забогатее. Мечтите му се сбъдваха.

Зурита видя как моряците алчно гледат бисерите. Това не му хареса. Той побърза да пресипе бисерите в сламената си шапка и рече:

— Време е за закуска. А ти, Ихтиандър, си добър ловец. Имам една свободна каюта. Ще те настаня там. В нея няма да ти бъде задушно. И ще поръчам за тебе голям цинков резервоар. Може би той няма и да ти потрябва, защото ще плуваш всеки ден в морето. Наистина — вързан, но какво да се прави? Иначе ще се гмурнеш при своите раци и няма да се върнеш.

Ихтиандър не желаеше да разговаря със Зурита. Но щом бе пленник на този алчен човек, трябваше да помисли за сносно жилище.

— Резервоарът е по-добър от вонещата бъчва — каза той на Зурита. — За да не се задъхвам обаче, ще трябва често да сменяте водата.

— Колко често? — попита Зурита.

— На всеки половин час — отговори Ихтиандър. — Още по-добре е да има през цялото време текуща вода.

— Е, но ти, както виждам, веднага се възгордя! Похвалиха те и почваш вече да искаш много и да капризничиш.

— Това не са капризи — обиди се младежът. — Аз имам. Разберете, ако сложите една голяма риба във ведро, тя скоро ще умре. Рибата диша с кислорода, който се намира във водата, а аз… ами че аз съм една много голяма риба — с усмивка добави Ихтиандър.

— Колкото до кислорода — не съм осведомен, но че рибите умират, щом не им се сменя водата, това зная добре. Май че си прав. Но ако ангажирам хора, които да напомпват през цялото време вода в резервоара ти, това ще ми излезе много скъпо — по-скъпо, отколкото струват твоите бисери. По този начин ти ще ме разориш!

Ихтиандър не знаеше цената на бисерите, не знаеше и това, че ловците и моряците работят на Зурита срещу нищожно възнаграждение. Младежът повярва на думите на Зурита и извика:

— Щом нямате сметка да ме държите, оставете ме да си отида в морето! — И Ихтиандър погледна към океана.

— Ех, че си и ти! — изсмя се високо Зурита.

— Моля ви! Аз доброволно ще ви нося бисери. Отдавна вече имам събрана ей такава купчина. — И Ихтиандър показа с ръка по палубата до коленете си. — Кръгли, гладки, един от друг по-хубави и всеки бисер едър колкото бобено зърно… Ще ви ги дам всичките, само ме пуснете.

Дъхът на Зурита секна.

— Приказки! — възрази той, като се мъчеше да говори спокойно.

— Аз никога още не съм лъгал — обиди се Ихтиандър.

— А къде се намира това твое съкровище? — попита Зурита, без да скрива вече вълнението си.

— В една подводна пещера. Никой освен мен и Лидинг не знае къде е тя.

— Лидинг ли? Кой е той?

— Моят делфин.

— Ах, така ли? — „Действително нещо фантастично“ — помисли си Зурита. — „Ако младежът казва истината, а предполагам, че не лъже, то това надминава всички мои мечти. Ще стана несметно богат. Ротшилдовци и Рокфелеровци ще бъдат сиромаси в сравнение с мен. А струва ми се, че на него може да се вярва. Дали да го освободя под честна дума?“

Но Зурита беше делови човек. Не беше привикнал да вярва на ничия дума. Той почна да обмисля как по-сигурно да се добере до съкровището на Ихтиандър. „Ако Гутиере се съгласи и помоли и Ихтиандър, той няма да й откаже и ще донесе съкровището.“

— Може и да те пусна — каза Зурита, — но за известно време ще трябва да останеш при мене. Да. Имам причини за това. Мисля, че и ти няма да съжаляваш, че ще останеш. Засега, макар и против волята си, ти си мой гост и аз искам да направя така, че да ти бъде удобно тук. Може би вместо в резервоар, който ще бъде много скъп, по-добре ще е да те настаним в една голяма желязна клетка. Тя ще те пази от акулите и с нея ще те спускаме във водата.

— Да, но за мене е необходимо да бъда и на въздух.

— Добре тогава, понякога ще те изваждаме. Това ще ни излезе по-евтино, отколкото да пълним с помпи резервоар. С една дума, ще уредим всичко и ти ще бъдеш доволен.

Зурита беше в прекрасно настроение. И — нещо нечувано — той заповяда да дадат на моряците по чаша ракия към закуската.

Заведоха отново Ихтиандър в трюма — резервоарът още не беше готов. Развълнуван, Зурита отвори вратата на капитанската каюта и спирайки се на прага, показа на Гутиере пълната си с бисери шапка.

— Аз помня обещанията си — започна той усмихнат, — жената обича бисерите, обича подаръците. За да намерим много бисери, трябва да имаме добър ловец. Ето защо плених Ихтиандър. Погледни — това е улов само от една сутрин.

Гутиере бегло погледна бисерите. Тя с мъка сподави едно неволно възклицание — толкова беше изненадана. Зурита обаче забеляза това и се засмя самодоволно.

— Ти ще бъдеш най-богатата жена в Аржентина, а може би и в цяла Америка. Ще имаш всичко. Ще ти построя дворец, на който и кралете ще завидят. А сега, като залог за бъдещето, приеми от мен половината от тези бисери.

— Не! Не ми трябва нито един от тези бисери, спечелени чрез престъпление — рязко отговори Гутиере. — И, моля ви, оставете ме на мира!

Зурита беше смутен и разядосан. Той не очакваше такъв прием.

— Само две думи още. Вие не искате ли — за повече важност той премина на „вие“, — да освободя Ихтиандър?

Гутиере недоверчиво погледна Зурита, сякаш се опитваше да разбере каква нова хитрост е измислил.

— И после какво? — студено попита тя.

— Съдбата на Ихтиандър е във ваши ръце. Достатъчно е да пожелаете той да донесе на „Медуза“ бисерите, които пази някъде под водата, и аз ще го пусна да върви, където си ще.

— Запомнете добре какво ще ви кажа. Не вярвам нито на една ваша дума. Вие ще получите бисерите и пак ще оковете във верига Ихтиандър. Това е също така вярно, както е вярно онова, че аз съм жена на най-лъжливия и вероломен човек. Запомнете го хубавичко и не се опитвайте никога да ме забърквате във вашите тъмни дела. И още веднъж ви казвам — оставете ме на мира!

Повече нямаше какво да се говори и Зурита излезе. В своята каюта той пресипа бисерите в малка торбичка, сложи я грижливо в един сандък, заключи го и излезе на палубата. Скарването с жена му не го огорчаваше много. Той се виждаше богат, заобиколен с почести.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. Мислите за бъдещото му богатство го вълнуваха приятно. Винаги бдителен, той не забеляза този път, че моряците тихичко се наговаряха нещо, събрани на групи. Да напуснат шхуната „Медуза“.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. По даден от щурмана знак няколко моряци изведнаж се нахвърлиха върху Педро. Те не бяха въоръжени, но в замяна на това пък бяха много. Оказа се обаче, че не е така лесно да се справят с Педро. Двама моряци се вкопчиха отзад в гърба му. Зурита се измъкна от купчината, направи тичешком няколко крачки и с всичка сила се стовари назад, върху перилата на борда. Моряците със стон изпуснаха своята жертва и паднаха на палубата. Зурита се изправи и почна да отбива с юмруци нападението на новите си врагове. Той никога не се разделяше с револвера си, но атаката беше толкова неочаквана, че не успя да извади оръжието от кобура. Зурита бавно отстъпваше към фокмачтата и изведнаж ловко, като маймуна, се закатери по вантите. Един моряк го хвана за крака, но Зурита го ритна със свободния си крак в главата и зашеметеният моряк падна на палубата. Испанецът успя да се изкачи до марса и седна там, като ругаеше отвратително. Тук той се почувствува в относителна безопасност. Извади револвера си и извика:

— Ще пръсна главата на първия, който се осмели да се качи при мене!

Моряците шумяха долу и обсъждаха какво да предприемат по-нататък.

— В капитанската каюта има пушка! — крещеше щурманът, като се мъчеше да надвика другите. — Елате да разбием вратата!

Няколко моряци се отправиха към люка. „Изгубен съм“ — помисли Зурита, — „ще ме застрелят!“ Той погледна към морето, сякаш търсеше от него неочаквана помощ. И не вярвайки на очите си, Зурита видя, че една подводница пори гладката повърхност на океана и с необичайна бързина се приближава към „Медуза“.

„Само да не се потопи под водата!“ — помисли си Зурита. — „На мостика има хора. Възможно ли е да не ме забележат и да ни отминат?“

— Помощ! По-скоро! Ще ме убият! — извика Зурита с всичка сила.

Изглежда, че от подводницата го забелязаха. Без да забавя ход, тя продължаваше да се носи право към „Медуза“.

От люка на шхуната се подадоха първите въоръжени моряци. Те изтичаха на палубата и се спряха нерешително. Към „Медуза“ се приближаваше въоръжена подводница, по всяка вероятност — военна. Не биваше да убиват Зурита пред очите на тези неканени свидетели.

Зурита тържествуваше. Но тържеството му не бе за дълго. На мостика на подводницата стояха Балтазар и Кристо, а до тях — висок човек с голям гърбав нос и орлови очи. Той извика високо от палубата на подводницата:

— Педро Зурита! Предайте незабавно отвлечения от вас Ихтиандър! Давам ви пет минути или ще изпратя на дъното вашата шхуна!

„Предатели!“ — помисли Зурита, като хвърли пълен с ненавист поглед към Кристо и Балтазар. — „Но по-добре е да изгубя Ихтиандър, отколкото собствената си глава.“

— Ей сега ще го доведа — рече Зурита и заслиза по вантите. Моряците вече бяха разбрали, че трябва да бягат. Те бързо спущаха лодки, хвърляха се във водата и плуваха към брега. Всеки от тях се грижеше само за себе си.

Зурита изтича по трапа в каютата си, извади бързо торбичката с бисерите, мушна я в пазвата си, грабна няколко ремъка и една кърпа. В следващата минута той отвори вратата на каютата, където се намираше Гутиере, вдигна я на ръце и я изнесе на палубата.

— Ихтиандър не се чувствува добре. Ще го намерите в каютата — рече Зурита, без да изпуща Гутиере. После изтича към борда, сложи я в една лодка, спусна лодката в морето и скочи в нея. Сега подводницата не можеше да преследва лодката, беше твърде плитко. Но Гутиере бе видяла вече Балтазар върху палубата на подводницата.

— Татко, спаси Ихтиандър! Той се намира…

Но тя не можа да се доизкаже. Зурита й запуши устата с кърпата и сега бързаше да й завърже ръцете с ремъка.

— Пуснете жената! — викна Салватор, като видя постъпката му.

— Тази жена е моя съпруга и никой няма право да се бърка в работите ми! — извика в отговор Зурита, като действуваше усилено с греблата.

— Никой няма право да се отнася така с една жена — възмутено извика Салватор. — Спрете или ще стрелям.

Но Зурита продължаваше да гребе.

Салватор стреля с револвера си. Куршумът се удари в борда на лодката. Зурита вдигна Гутиере вред себе си, за да се защити с тялото й, и извика:

— Продължавайте!

Гутиере се мяташе в ръцете му.

— Страшен негодник! — промълви Салватор, като отпусна оръжието.

Балтазар се хвърли от мостика на подводницата и се опита да настигне с плуване лодката. Но Зурита вече беше до брега. Той загреба усилено и скоро една вълна изхвърли лодката на песъчливия бряг. Педро грабна Гутиере и изчезна зад крайбрежните скали.

Като видя, че не може да стигне Зурита, Балтазар заплува към шхуната и по котвената верига се покатери на палубата. Той слезе по трапа и почна да търси Ихтиандър. Обиколи целия кораб, включително и трюма. На шхуната не беше останал никой.

— Ихтиандър го няма на шхуната! — извика Балтазар на Салватор.

— Но той е жив и трябва да е някъде тук! Гутиере каза: „Ихтиандър се намира…“ Ако този разбойник не й беше запушил устата, ние щяхме да знаем къде да го търсим — каза Кристо.

Оглеждайки морската повърхност, Кристо забеляза, че от водата стърчат върховете на мачти. Навярно тук неотдавна е потънал кораб. Дали Ихтиандър не се намира на този потънал кораб?

— Може би Зурита е изпратил Ихтиандър да търси ценности в потъналия кораб? — каза Кристо.

Балтазар вдигна веригата с обръч на края, която лежеше на палубата.

— Изглежда, че Зурита е спущал Ихтиандър вързан с тази верига. Без верига той би избягал. Не, той не може да се намира на потъналия кораб.

— Да — замислено продума Салватор. — Ние победихме Зурита, но не намерихме Ихтиандър.

ПОТЪНАЛИЯТ КОРАБ

Преследвачите на Зурита не знаеха за станалите тази сутрин събития на „Медуза“.

Цяла нощ моряците се наговаряха, а на разсъмване взеха решение: при първия удобен случай да нападнат Зурита, да го убият и да завладеят Ихтиандър и шхуната.

Рано сутринта Зурита стоеше на капитанския мостик. Вятърът беше утихнал и „Медуза“ бавно се придвижваше напред с не повече от три възли в час. Зурита се взираше в някаква точка в океана. С бинокъла си той различи радиомачтите на потънал кораб.

След малко Зурита забеляза един спасителен пояс, който плаваше на повърхността. Той нареди да спуснат лодка и да уловят пояса. Когато извадиха пояса, Зурита прочете на него „Мафалду“.

„Мафалду“ потънал? — изненада се Зурита. Той знаеше този голям американски пощенско-пътнически параход. На такъв параход сигурно има немалко ценни неща. „Какво би било, ако Ихтиандър ги извади от потъналия параход? Едва ли… Ако пък спуснем Ихтиандър без вериги, той няма да се върне…“

Зурита се замисли. В душата му се бореха алчността и страхът да не загуби Ихтиандър.

„Медуза“ бавно се приближаваше към стърчащите над водата мачти. Моряците се струпаха в края на борда. Вятърът утихна съвсем. „Медуза“ спря.

— Едно време аз служех на „Мафалду“ — рече един от моряците. — Голям, хубав параход. Цял град. А пасажерите му — все богати американци.

„«Мафалду» е потънал, навярно без да успее да съобщи по радиото за своята гибел — разсъждаваше Зурита. — Може би радиостанцията му е била повредена. В противен случай от всички околни пристанища щяха да надойдат светкавично бързоходни катери, скутери, яхти, а на тях — представители на властта, кореспонденти, фотографи, кинооператори, журналисти, водолази! Не бива да се бавим. Ще трябва да пуснем Ихтиандър без верига. Друг изход няма. Но как да го заставим да се върне обратно? И ако рискуваме, не е ли по-добре да го изпратим за откупа — съкровището от бисери? Но дали това съкровище е наистина толкова скъпо? Не преувеличава ли Ихтиандър?“

Разбира се, най-добре би било Зурита да се сдобие и със съкровището, и с богатствата, погребани на „Мафалду“. Бисерното съкровище няма да му избяга, него никой няма да намери без Ихтиандър, стига самият Ихтиандър да остане в ръцете му. А след няколко дни или може би и след няколко часа богатствата на „Мафалду“ ще станат вече недостъпни.

„И така — най-напред «Мафалду»“ — реши Зурита. Той заповяда да хвърлят котва. После слезе в каютата си, написа някаква бележка и с това листче влезе в каютата на Ихтиандър.

— Можеш ли да четеш, Ихтиандър? Гутиере ти изпрати една бележка.

Ихтиандър бързо пое бележката и прочете:

„Ихтиандър! Изпълни молбата ми. Близо до «Медуза» се намира един потънал параход. Спусни се в морето и донеси от кораба всичко ценно, което намериш там. Зурита ще те пусне без верига, но ти трябва да се върнеш на ту на «Медуза». Направи това заради мене, Ихтиандър, и скоро ще получиш свобода. Гутиере.“

Ихтиандър никога не беше получавал писма от Гутиере и не познаваше почерка й. Той се зарадва много, когато получи бележката, но веднага се замисли. Ами ако това е някаква хитрост на Зурита?

— Защо Гутиере не ме помоли сама? — попита Ихтиандър, като посочи бележката.

— Тя не се чувствува добре — отговори Зурита, — но ти ще я видиш, щом се върнеш.

— Защо й е на Гутиере всичко това? — все още недоверчиво попита Ихтиандър.

— Ако беше истински човек, ти нямаше да задаващ такива въпроси. Коя жена не иска да се облича красиво и да носи скъпи украшения? Но за това са нужни пари. А в потъналия кораб лежат много пари. Сега те не принадлежат на никого — защо да не ги вземеш за Гутиере? Най-важното е да се намерят златните монети. Там трябва да има пощенски кожени торби. Освен това пътниците сигурно имат златни вещи, пръстени…

— Вие да не мислите, че аз ще почна да претърсвам труповете? — с негодувание попита Ихтиандър. — И изобщо аз не ви вярвам. Гутиере не е алчна, тя не може да ме изпраща за такова нещо…

— По дяволите! — извика Зурита. Той разбираше, че неговият план ще пропадне, ако не успее веднага да убеди Ихтиандър.

Зурита успя да се овладее, разсмя се добродушно и каза:

— Виждам, че човек не може да те излъже. Налага се да бъда откровен с тебе. И така, слушай: Не Гутиере иска да има златото от „Мафалду“, а аз. Това ще повярваш ли?

Ихтиандър неволно се усмихна.

— Напълно.

— Отлично! Ето че започваш да ми вярваш — значи ще се споразумеем. Да, аз искам това злато. И ако на „Мафалду“ то е толкова, колкото струва твоето бисерно съкровище, ще те пусна в океана веднага щом ми го донесеш. Но ето къде е нещастието: нито ти вярваш напълно на мене, нито аз на тебе. Страхувам се, че ако те пусна във водата без верига, ти ще се гмурнеш и…

— Ако дам дума, че ще се върна, ще я сдържа.

— Не съм имал още случай да се убедя в това. Ти не ме обичаш и аз няма да се изненадам, ако не сдържиш думата си. Но ти обичаш Гутиере и ще изпълниш онова, което тя поиска от теб. Така ли е? Ето защо аз се уговорих с нея. Тя, разбира се, иска да те освободя. Затова написа бележката и ми я даде в желанието си да облекчи твоя път към свободата. Сега ясно ли ти е всичко?

Всичко, което казваше Зурита, изглеждаше на Ихтиандър убедително и правдоподобно. Но той не забеляза, че Зурита му обеща да го пусне на свобода само тогава, когато види, че златото на „Мафалду“ е толкова, колкото струва неговото бисерно съкровище…

„Защото, за да ги сравним — разсъждаваше Зурита наум, — Ихтиандър ще трябва да донесе бисерите си; аз ще поискам от него това. А тогава в мои ръце ще се окажат и златото на «Мафалду», и бисерното съкровище на самия Ихтиандър.“

Но Ихтиандър не можеше да знае мислите на Зурита. Откровеността на Зурита го убеди и Ихтиандър помисли малко и се съгласи. Зурита въздъхна с облекчение. „Няма да ме измами“ — помисли си той.

— Да вървим по-скоро!

Ихтиандър бързо се качи на палубата и се хвърли в морето. Моряците видяха, че Ихтиандър скача в морето без верига. Те веднага разбраха, че той отива за потъналите богатства на „Мафалду“. Нима Зурита ще завладее сам всичките богатства? Не биваше повече да чакат и затова те се нахвърлиха върху него.

В същото време, когато екипажът преследваше Зурита, Ихтиандър разглеждаше потъналия параход. През огромния люк на горната палуба младежът се спусна долу, над трапа, който напомняше стълба на богата къща, и попадна в един обширен коридор. Тук беше почти тъмно. Само през разтворените врати проникваше слаба светлина.

Ихтиандър мина през една от тези отворени врати и се озова в някакъв салон. Големи, кръгли илюминатори осветяваха бледо огромната зала, която можеше да събере неколкостотин души. Ихтиандър приседна на разкошния полилей и се огледа наоколо. Пред очите му се откри странно зрелище.

Дървени столове и малки масички бяха изплували нагоре и се поклащаха близо до тавана. На малка естрада се намираше роял с вдигнат капак. Меки килими застилаха пода. Лакираната облицовка на стените от червено дърво тук-там се беше изкорубила. Край една от стените бяха наредени палми.

Ихтиандър се отблъсна от полилея и заплува към палмите.

Изведнъж се спря смаян. Срещу него плуваше някакъв човек, който повтаряше собствените му движения. „Огледало“ — досети се Ихтиандър. Това огромно огледало заемаше цялата стена и отразяваше мътно във водата вътрешната уредба на салона.

Тук беше излишно да се търсят ценности. Ихтиандър изплува в коридора, спусна се една палуба по-ниско и влезе в също такова огромно като салона помещение — очевидно ресторант. По тезгяха и полиците на бюфета и на пода до тях се търкаляха бутилки с вино, буркани с консерви, кутии. От налягането на водата много запушалки бяха вкарани вътре в бутилките, а тенекиените кутии бяха смачкани. Масите си стояха сервирани, но част от съдовете и сребърните прибори се търкаляха по пода.

Ихтиандър почна да се промъква из каютите.

Той посети няколко от тях, обзаведени по последна дума на американския комфорт, но не видя нито един труп. Само в една от каютите на третата палуба съгледа подпухнал труп, който се полюляваше до тавана. „Сигурно повечето са се спасили с лодки“ — помисли Ихтиандър.

Като се спусна обаче още по-надолу, до палубата, където пътуваха пасажерите от трета класа, младежът видя ужасна картина: в тези каюти бяха останали мъже, жени и деца. Тук имаше трупове на бели, на китайци, негри и индианци.

Екипажът на парахода се беше стремил преди всичко да спаси богатите пътници от първа класа, а всички други бе изоставил на произвола на съдбата. В някои каюти Ихтиандър не можа да проникне; вратите бяха плътно задръстени с трупове. Обхванати от паника, хората са се блъскали един друг, струпвали са се пред изходите, като са си пречили взаимно, и по такъв начин са отрязали последния си път за спасение.

В дългия коридор бавно се полюляваха хора. Водата бе проникнала през отворените илюминатори и разклащаше подпухналите тела на удавниците. На Ихтиандър му стана страшно и той побърза да се отдалечи от това подводно гробище.

„Нима Гутиере не знае къде ме изпраща?“ — размишляваше Ихтиандър. Нима тя може да накара него, Ихтиандър, да обръща джобовете на удавниците и да отваря куфарите им? Не, тя не би могла да направи това! Ясно е, че той отново се е хванал на въдицата на Зурита. „Ще изплувам на повърхността — реши Ихтиандър — и ще настоя Гутиере да излезе сама на палубата и да потвърди молбата си.“

Младежът се носеше плавно като риба по безкрайните проходи от палуба към палуба и скоро се изкачи на повърхността. Той бързо се приближи до „Медуза“.

— Зурита! — извика той — Гутиере!

Но никой не му отговори. Безмълвната „Медуза“ леко се полюляваше над вълните.

„Къде ли са изчезнали? — помисли младежът. — Какво ли друго замисля Зурита?“ Ихтиандър предпазливо доплува до шхуната и се изкачи на палубата.

— Гутиере! — извика той още веднъж.

— Тука сме! — чу младежът гласа на Зурита, който едва долиташе от брега.

Ихтиандър се огледа и видя Зурита, който предпазливо надничаше от крайбрежните храсти.

— Гутиере се разболя! Ела тук, Ихтиандър! — викаше Зурита.

Гутиере е болна! Той ей сега ще я види. Ихтиандър скочи във водата и заплува бързо към брега. Младежът се беше вече показал на повърхността, когато чу приглушения глас на Гутиере:

— Зурита лъже! Бягай, Ихтиандър!

Младежът бързо се обърна и заплува под водата. Когато се отдалечи достатъчно от брега, той се показа на повърхността и погледна към брега. Видя, че там се мярна нещо бяло. Може би Гутиере приветствува неговото избавление? Дали ще я види някога?…

Ихтиандър бързо заплува към открито море. В далечината се виждаше някакъв малък плавателен съд. Заобиколен с пяна, той се насочваше на юг, порейки водата с острия си нос.

„По-далеч от хората“ — помисли Ихтиандър, гмурна се дълбоко и изчезна под водата.

НОВОПОЯВИЛИЯТ СЕ БАЩА

След несполучливото пътешествие с подводницата Балтазар изпадна в крайно мрачно настроение. Не откриха Ихтиандър, а Зурита изчезна някъде заедно с Гутиере.

— Проклети бели хора! — мърмореше старецът, седнал самотен в магазинчето си. — Прогониха ни от нашата земя и ни превърнаха в свои роби. Осакатяват децата ни и отвличат дъщерите ни. Искат да ни изтребят до един!

— Здравей, братко! — чу Балтазар гласа на Кристо. — Нося ти новина! Голяма новина! Ихтиандър си дойде.

— Какво?! — скочи веднага Балтазар. — Разправяй по-скоро!

— Ще ти разправя, само не ме прекъсвай, защото ще забравя какво исках да кажа. Ихтиандър си дойде. Тогава съм бил прав — той наистина бил на потъналия кораб. Когато сме се отдалечили, Ихтиандър изплувал и се отправил към къщи.

— Но къде е той? У Салватор ли?

— Да, у Салватор.

— Ще отида при него, при Салватор, и ще поискам да ми върне сина…

— Няма да ти го даде! — възрази Кристо. — Салватор забранява на Ихтиандър да плува в океана. Понякога аз скришом му позволявам…

— Ще ми го даде! Ако не ми го даде, ще убия Салватор. Да вървим веднага.

Кристо изплашено замаха с ръце.

— Почакай поне до утре. Едва измолих от Салватор разрешение да навестя „внучката“ си. Салватор е много подозрителен. Гледа те в очите, сякаш с нож те реже. Моля ти се, почакай до утре.

— Добре. Ще дойда утре при Салватор. А сега ще отида нататък, към залива. Може би поне отдалеч ще видя в морето сина си.

Балтазар прекара цялата нощ на една скала край залива, втренчил поглед във вълните. Морето беше бурно. Яростните пориви на студения южен вятър свличаха пяната от гребените на вълните и я разхвърляха по крайбрежните скали. На брега гърмеше прибоят. Луната плуваше всред бързо летящите по небето облаци и ту осветяваше вълните, ту пак се скриваше. Колкото и да се мъчеше, Балтазар не можеше да види нищо в разпенения океан. Вече се разсъмна, а той все още седеше неподвижно на крайбрежната скала. От тъмен, океанът посивя, но си остана все така пустинен и безлюден.

И изведнаж Балтазар трепна. Неговите зорки очи забелязаха някакъв предмет, който се люлееше на вълните. Човек? Може би удавник! Не, той лежи спокойно по гръб, сложил ръце на тила си. Нима е той?

Балтазар не се излъга. Това беше Ихтиандър.

Старецът стана, притисна ръце към гърдите си и извика:

— Ихтиандър! Сине мой! — После вдигна ръце и се хвърли в морето.

Скочил от скалата, той се гмурна дълбоко. А когато изплува на повърхността, нямаше вече никого. Борейки се отчаяно с вълните, Балтазар се гмурна още веднъж, но една огромна вълна го грабна, преобърна го, изхвърли го на брега и се отдръпна с глух ропот.

Целият мокър, Балтазар се изправи, огледа вълните и тежко въздъхна. „Да не би така да ми се е сторило?“

Когато вятърът и слънцето изсушиха дрехите на стареца, той тръгна към стената, която пазеше владенията на Салватор, и почука на желязната врата.

— Кой е там? — попита негърът, като надникна през полуотворената

шпионка.

— При доктора, по важна работа.

— Докторът не приема никого — отговори негърът и прозорчето се затвори.

Балтазар продължи да чука, да вика, но никой не му отвори вратата. Отвътре долиташе само застрашителният лай на кучетата.

— Ще те науча аз тебе, проклети испанецо!… — закани се Балтазар и се отправи към града.

Недалеч от зданието на съда се намираше пулкерията „Палма“ — ниско, старинно бяло здание с дебели каменни стени. Пред входа му имаше малка тераса, покрита с раирана тента, където бяха наредени масички и кактуси в сини емайлирани вази. Терасата се оживяваше само вечер. През деня посетителите предпочитаха да седят в прохладните нисички стаи. Пулкерията беше нещо като отделение на съда. През време на съдебните заседания тук идваха ищци, ответници, свидетели и обвиняеми, незадържани още под стража.

Тук, сръбвайки си от време на време вино или пулке, те предпочитаха да прекарат отегчителните часове, докато не дойдеше техният ред. Едно пъргаво хлапе, което постоянно сновеше между сградата на съда и „Палма“, съобщаваше какво става в съда. Това беше удобно. Тук се тълпяха и подозрителни прошенописци по делата, и лъжесвидетели, които открито предлагаха услугите си.

Балтазар беше идвал много пъти в „Палма“ във връзка с работата си в магазинчето. Той знаеше, че тук може да срещне човека, който му е необходим в момента, че може да напише заявление. Ето защо Балтазар тръгна към „Палма“.

Той бързо премина през терасата, влезе в хладния хол, вдъхна с удоволствие прохладата, изтри потта от челото си и попита завъртялото се край него хлапе:

— Лара тук ли е?

— Дон Флорес де Лара е тук и седи на своето място — живо отговори момчето.

Този, когото нарекоха с гръмкото име дон Флорес де Лара, беше някога дребен съдебен чиновник — изгонен за подкуп. Сега той имаше много клиенти: всички, които водеха съмнителни дела, охотно се обръщаха към този велик магистрат. Обръщал се беше към него и Балтазар.

Лара седеше пред една масичка край готически прозорец с широка подпрозоречна дъска. На масичката пред прошенописеца имаше канче с вино и дебела, протрита от дълга употреба адвокатска чанта. Винаги готовата му за работа автоматична писалка бе закачена на джобчето на изтъркания му масленозелен костюм.

Лара беше дебел, плешив, със зачервени бузи и нос, голобрад и горд. Повяващият от прозореца ветрец повдигаше силно оределите му посивели коси. Дори председателят на съда не можеше да приема клиентите си с по-голямо величие.

Щом видя Балтазар, Лара небрежно му кимна с глава, посочи със замах плетеното кресло срещу себе си и рече:

— Моля, седнете. Какво ви води при мене? Не искате ли вино? Пулке?

Обикновено поръчваше той, а плащаше клиентът. Балтазар сякаш не го чу.

— Голямо нещо, важно нещо, Лара.

— Дон Флорес де Лара — поправи го прошенописецът, като отпи от канчето.

Но Балтазар не обърна внимание на поправката.

— В какво се състои вашата работа?

— Ти знаеш, Лара…

— Дон Флорес де…

— Остави тези фокуси за новаците! — сърдито подвикна Балтазар. — Работата е сериозна.

— Тогава казвай по-скоро — вече с друг тон отговори Лара.

— Ти знаеш ли „морския дявол“?

— Не съм имал честта да се запозная лично, но много съм слушал за него — отново по навик отговори важно Лара.

— Тогава чуй! Този, когото наричат „морския дявол“, е моят син Ихтиандър.

— Не може да бъде… — извика Лара. — Ти, Балтазар, здравата си пийнал!

Индианецът удари с юмрук по масата.

— От вчера не съм сложил капка в устата си освен няколко глътки морска вода.

— Значи положението е още по-лошо…

— Да съм полудял ли? Не, с ума съм си! Мълчи и слушай.

И Балтазар разказа на Лара цялата история. Лара слушаше индианеца, без да пророни дума. Посивелите му вежди се издигаха все по-нагоре. Най-после той не издържа, забрави цялото си олимпийско величие, удари с тлъстата си длан по масата и извика:

— Хиляди дяволи!

Дотича момче в бяла престилка и с мръсна салфетка.

— Какво ще заповядате?

— Две бутилки сотерне^[11] с лед! — И като се обърна към Балтазар, Лара каза:

— Великолепно! Прекрасна работица! Нима ти сам си я измислил? Макар че, откровено казано, най-слабото място тук е твоето бащинство.

— Ти съмняваш ли се? — Балтазар дори пламна от гняв.

— Хайде, хайде, не се сърди, старче! Ами че аз говоря само като юрист, преценявайки тежестта на съдебните доказателства; те са слабички. Но и това може да се поправи. Да. И да се спечелят много пари.

— Аз искам сина си, а не пари! — възрази Балтазар.

— Парите трябват на всички и особено на тези, чието семейство се увеличава, като при тебе — поучително каза Лара и присвивайки лукаво очи, продължи: — Най-ценното и най-надеждното в цялата работа около Салватор е това, че ние сме успели да узнаем с какви опити и операции се занимава той. Можем така да го притиснем, че от този златен чувал — Салватор — пезетите ще се посипят като презрели портокали в силна буря.

Балтазар допря леко устни до чашата с вино, наляно от Лара, и каза:

— Аз искам да ми върне сина. Ти трябва да ми напишеш заявление, за да дадем под съд Салватор.

— Нищо подобно! В никакъв случай! — почти изплашено възрази Лара. — Да почнем с това, значи да развалим цялата работа. С това трябва само да завършим.

— А какво ще ме посъветваш?

— Първо — Лара подви дебелия си пръст, — ние ще изпратим на Салватор едно писмо, написано с най-изискани фрази. Ще му съобщим, че ни са известни всички негови незаконни операции и опити. И ако той иска да не се придава гласност на тази работа, трябва да ни плати една кръгличка сума. Сто хиляди. Да, сто хиляди — това е най-малкото. — Лара въпросително погледна Балтазар.

Балтазар намръщено мълчеше.

— Второ — продължи Лара. — Когато получим посочената сума, а ние ще я получим, изпращаме на професор Салватор второ писмо, с още по-изискан стил. Ще му съобщим, че се е намерил истинският баща на Ихтиандър и че притежаваме безспорни доказателства за това. Ще му пишем, че бащата иска да си получи сина и няма да се спре пред съдебен иск, при който ще се разкрие как Салватор е осакатил Ихтиандър. Ако Салватор желае да предотврати съдебното дело и да остави при себе си детето, той е длъжен да заплати на посочените от нас лица в определено място и време един милион долара.

Но Балтазар не слушаше. Той грабна една бутилка и понечи да я хвърли върху главата на прошенописеца. Лара никога още не бе виждал Балтазар толкова разгневен.

— Не се сърди. Чакай, аз се пошегувах. Остави бутилката, ти казвам! — извика Лара, като криеше с ръка лъскавия си череп.

— Ти!… Ти!… — крещеше вбесеният Балтазар. — Ти ми предлагаш да продам родния си син, да се откажа от Ихтиандър! Ти нямаш ли сърце? Ти не си човек, а скорпион, тарантул, ти не познаваш бащинските чувства!

— Пет! Пет! Пет! — развика се Лара, ядосан на свой ред. — Пет бащински чувства! Петима сина имам! Пет дяволчета от всички големини! Пет уста! Зная, разбирам, чувствувам! Няма да ти избяга и твоят. Въоръжи се само с търпение и ме изслушай докрай.

Балтазар се успокои. Той остави бутилката на масата, наведе глава и погледна Лара.

— Добре, говори!

— А така! Салватор ще ни плати един милион. Това ще бъде зестра за твоя Ихтиандър. Е, и на мене все нещичко ще ми се падне. За труда и авторското право за идеята — някакви си стотина хиляди. Ще се разберем с тебе. Салватор ще плати един милион. Главата си залагам! А щом плати…

— Ще го дадем под съд.

— Още мъничко търпение. Ще направим предложение на издателите и редакторите на най-големия вестникарски концерн да ни се плати, е, да речем, около двадесет-тридесет хиляди — ще ни послужат за дребни разходи — срещу нашето съобщение за едно извънредно сензационно престъпление. Може би ще получим нещо и от безотчетните суми на тайната полиция. Ами че от такава работа полицейските агенти могат да направят кариера. Когато измъкнем всичко, което може да се получи от случая със Салватор, тогава върви, ако искаш, в съда, позовавай се на родителските си чувства и дано ти помогне Темида да докажеш своите права и да получиш в бащинските си обятия своя мил син.

Лара изпи на един дъх виното, тропна силно с чашата по масата и победоносно изгледа Балтазар.

— Какво ще кажеш, а?

— Аз не ям, не спя по цели нощи. А ти предлагаш да протакаме безкрайно работата — почна Балтазар.

— Но в името на какво правя това?… — прекъсна го разпалено Лара. — В името на какво? В името на милиони! Милиони! Нима не можеш да разбереш? Нали си живял досега двадесет години без Ихтиандър?

— Живял съм. А сега… С една дума, пиши заявление до съда.

— Той действително е пощурял! — извика Лара. — Опомни се, ела на себе си, вразуми се, Балтазар! Разбери! Милиони! Пари! Злато! Можеш да купиш всичко на света. Най-хубавия тютюн, автомобил, двадесет шхуни, ей тази пулкерия например…

— Пиши заявление до съда или ще се обърна към другиго — решително заяви Балтазар.

Лара разбра, че е безполезно повече да възразява. Той поклати глава, въздъхна, извади от протритата си адвокатска чанта хартия и измъкна от страничния си джоб автоматичната писалка.

След няколко минути съдебната тъжба против Салватор, присвоил незаконно и осакатил сина на Балтазар, беше написана.

— За последен път ти казвам: опомни се! — рече Лара.

— Дай — каза индианецът и протегна ръка за тъжбата.

— Подай я на главния прокурор. Знаеш, нали? — посъветва клиента си Лара и измърмори под носа си: „Да се спънеш на стълбата дано и да си счупиш крака!“

На излизане от прокурора Балтазар се сблъска по голямата бяла стълба със Зурита.

— Ти какво правиш тук? — попита Зурита и подозрително погледна индианеца. — Да не си се оплаквал от мене?

— От всички ви трябва да се оплачем — отговори Балтазар, като имаше предвид испанците, — но няма на кого. Къде криеш дъщеря ми?

— Как смееш да се обръщаш към мене на „ти“! — избухна Зурита. — Ако не беше баща на жена ми, бих те пребил с бастуна си.

Зурита грубо отстрани Балтазар от пътя си, изкачи се по стълбата и изчезна в една голяма дъбова врата.

ЮРИДИЧЕСКИ КАЗУС

Прокурорът на Буенос Айрес бе посетен от рядък гост — настоятеля на местната катедрала епископ Хуан де Гарсиласех. Прокурорът — дебел, нисък, пъргав човек с плувнали в тлъстина очички, с ниско остригана коса и боядисани мустаци — стана от креслото си, за да поздрави епископа. Домакинът грижливо настани скъпия гост в тежкото кожено кресло до своето бюро.

Епископът и прокурорът никак не си приличаха. Лицето на прокурора беше месесто и червено, с дебели устни и широк, крушовиден нос. Пръстите на ръцете му напомняха къси дебели пънчета, а копчетата върху кръглия му корем всяка минута заплашваха да се откъснат, безсилни да удържат люлеещата се маса от тлъстаци. Лицето на епископа поразяваше със своята слабост и бледност. Сухият, гърбав нос, острата брадичка и тънките, почти сини устни му придаваха типичния облик на йезуит. Епископът никога не гледаше събеседника си в очите, но въпреки това го наблюдаваше зорко. Влиянието му беше огромно и той с удоволствие се откъсваше от духовните си занимания, за да ръководи някоя сложна политическа игра. Като се ръкува с домакина, епископът не закъсня да премине към целта на своето посещение.

— Бих искал да зная докъде е стигнало следствието около професор Салватор? — тихо попита епископът.

— А, и вие ли, ваше преосвещенство, се интересувате от това дело! — любезно възкликна прокурорът. — Да, това е изключителен процес! — После взе една дебела папка, запрелиства я и продължи: — По донесение на Педро Зурита ние направихме обиск в дома на професор Салватор. Думите на Зурита, че Салватор е извършвал необикновени операции върху животни се потвърдиха напълно. В градините на Салватор намерихме истинска фабрика за животни-изроди. Това е нещо изумително? Салватор например…

— За резултатите от обиска аз зная от вестниците — меко го прекъсна епископът. — Какви мерки взехте по отношение на самия Салватор? Той арестуван ли е?

— Да, арестуван е. Освен това ние доведохме в града, в качеството на веществено доказателство и на свидетел на обвинението, един младеж на име Ихтиандър — тъй наречен „морски дявол“. Кой би помислил, че знаменитият „морски дявол“, който ни занимаваше толкова дълго, ще се окаже един от изродите на Салваторовата менажерия? Сега експерти, професори от университета, се занимават с проучването на всички тези изроди. Ние не можехме, разбира се, да пренесем в града цялата менажерия, всички тези веществени доказателства. Но доведохме Ихтиандър и го сложихме в сутерена на съда. Той ни причинява немалко грижи. Представете си, наложили се да му построим един голям резервоар, тъй като той не може да живее без вода. И действително Ихтиандър се чувствуваше много зле. Очевидно Салватор е извършил някакви необикновени изменения в неговия организъм, които са превърнали младежа в човек-амфибия. Нашите учени изясняват този въпрос.

— Аз се интересувам повече от съдбата на Салватор — все така тихо проговори епископът. — По кой член от закона ще бъде привлечен към отговорност? И какво е вашето мнение: ще бъде ли осъден?

— Случаят Салватор е рядък юридически казус — отговори прокурорът. — Да си призная, аз още не съм решил как да квалифицирам това престъпление. Най-лесното, разбира се, би било да се обвини Салватор в извършването на незаконни вивисекции и в осакатяване на този младеж…

Епископът се намръщи:

— Вие смятате, че във всички тези действия на Салватор няма елементи на престъпление?

— Престъпление има или ще има, но какво? — продължи прокурорът. — До мене е подадено още едно заявление — от някакъв индианец Балтазар. Той твърди, че Ихтиандър е негов син. Доказателствата са доста слаби, но ние може би ще съумеем да използуваме този индианец като свидетел на обвинението, ако експертите установят, че Ихтиандър е действително негов син.

— Значи в най-добрия случай Салватор ще бъде обвинен само в нарушение на професионалните си задължения и ще го съдят единствено за това, че е направил операция на детето без разрешението на неговия родител?

— И може би за нанасяне на телесна повреда. Това е вече по-сериозно. Но в това дело има още едно усложняващо обстоятелство. Експертите — наистина това още не е окончателното им заключение — намират, че един нормален човек не би могъл дори и да помисли да осакатява така животните и да извърши такава необикновена операция. Салватор може да бъде признат от вещите лица за невменяем, като душевно болен.

Епископът седеше мълчаливо, стиснал тънките си устни и вперил поглед в ъгъла на масата. После той проговори съвсем тихо:

— Не очаквах това от вас.

— Кое, ваше преосвещенство? — попита озадачен прокурорът.

— Дори вие, блюстителят на правосъдието, сякаш оправдавате действията на Салватор и намирате, че операциите му не са лишени от целесъобразност.

— Но какво лошо има в това?

— И сте затруднен да определите какво престъпление е извършено. Съдът на църквата — небесният съд — гледа на деянията на Салватор другояче. Позволете ми да ви се притека на помощ и да ви дам съвет.

— Моля — смутено каза прокурорът.

Епископът заговори тихо, като постепенно повишаваше глас, сякаш беше проповедник или обвинител:

— Вие казвате, че постъпките на Салватор не са лишени от целесъобразност? Смятате, че животните и човекът, осакатени от него, са придобили дори някои преимущества, които не са имали дотогава? Какво значи това? Нима творецът е създал хората несъвършени? Нима е необходима някаква намеса на професор Салватор, за да се придаде завършен вид на човешкото тяло?

Прокурорът седеше неподвижен, с наведени очи. Пред лицето на църквата той се оказа в положението на обвиняем. Това беше съвсем неочаквано за него.

— Нима сте забравили какво е казано в свещеното писание, в книгите на Битието, глава първа, стих двадесет и шести: „И рече бог: ще сътворим човека по наш образ и подобие“ — и по-нататък — стих двадесет и седми: „И сътвори бог човека по свой образ и подобие“. И Салватор дръзва да изопачи този образ и подобие, а вие — дори вие! — намирате това за целесъобразно!

— Простете ми, свети отче… — можа само да продума прокурорът.

— Не е ли намерил бог своето творение за прекрасно — вдъхновено продължаваше епископът, — завършено? Вие помните добре всички параграфи на човешките закони, но забравяте параграфите на божиите закони. Спомнете си тогава тридесет и първи стих от същата първа глава на Битието: „И видя бог всичко, което беше създал, и всичко беше хубаво.“ А вашият Салватор смята, че трябва нещо да поправя, да преправя, да осакатява, че хората трябва да бъдат земноводни същества — и вие също намирате всичко това за остроумно и целесъобразно? Нима това не е богохулство? Не е светотатство? Не е кощунство? Или гражданските закони вече не наказват у нас религиозните престъпления? Какво ще стане, ако всички почнат да повтарят след вас: „Да, човек е зле сътворен от бога. Трябва да дадем човека на доктор Салватор, за да го преработи!“ Нима това не е чудовищно посегателство срещу религията?… Бог е намирал за хубаво всичко, което е създал — всички свои творения. А Салватор започва да мести главите на животните, да променя кожата им, да създава наистина нечестиви чудовища, сякаш за да се подиграе над създателя. И вие се затруднявате да намерите в деянията на Салватор елемент на престъпление?

Епископът спря. Той остана доволен от впечатлението, което неговата реч направи на прокурора, замълча за малко и отново заговори тихо, повишавайки постепенно глас:

— Аз казах, че мене повече ме интересува съдбата на Салватор. Но нима мога да се отнеса равнодушно към съдбата на Ихтиандър? Ами че това същество няма дори християнско име, защото Ихтиандър на гръцки не значи нищо друго освен човек-риба. Макар Ихтиандър сам да не е виновен, макар че той е само жертва, то все пак е богу противно, кощунствено създание. Със самото си съществуване той може да смущава мислите, да предизвиква грешни размишления, да изкушава бедните духом, да разколебава слабоверните. Ихтиандър не трябва да съществува! Най-добре ще бъде, ако бог го прибере при себе си, ако този нещастен младеж умре от несъвършенството на своята осакатена природа. — Епископът многозначително погледна прокурора. — Във всеки случай той трябва да бъде обвинен, задържан, лишен от свобода. Та нали и той беше извършил някакви престъпления: ограбваше рибата на рибарите, повреждаше им мрежите и в края на краищата така ги беше изплашил, че нали си спомняте, рибарите захвърлиха риболова и градът остана без риба. Безбожникът Салватор и отвратителното творение на неговите ръце — Ихтиандър — са дръзко предизвикателство към църквата, бога, небето! И църквата няма да прекрати борбата, докато те не бъдат унищожени.

Епископът продължаваше своята обвинителна реч. Прокурорът седеше пред него съкрушен, с наведена глава, без да се опитва да прекъсне този поток от заплашителни думи. Когато най-сетне епископът млъкна, прокурорът стана, приближи се до него и рече с глух глас:

— Като християнин аз ще изповядам своя грях пред вас, за да ми го опростите. А като длъжностно лице ви изказвам благодарност за помощта, която ми оказахте. Сега ми стана ясно престъплението на Салватор. Той ще бъде обвинен и ще понесе наказанието си. Ихтиандър също няма да избегне меча на правосъдието.

ГЕНИАЛНИЯТ БЕЗУМЕЦ

Съдебният процес не сломи доктор Салватор. В затвора той си оставаше спокоен, държеше се самоуверено, със следователите и вещите лица говореше с високомерна снизходителност — като възрастен с деца.

Неговата натура не понасяше бездействието. Той пишеше много и направи няколко блестящи операции в затворническата болница. В числото на пациентите му от затвора беше и жената на тъмничния надзирател. Злокачествен тумор заплашваше живота й. Салватор я спаси в същия момент, когато извиканите на консулт лекари отказаха да й помогнат, заявявайки, че медицината е безсилна в този случай.

Настъпи денят, в който трябваше да се разгледа делото.

Огромната съдебна зала не можеше да побере всички, които искаха да присъствуват на заседанието. Публиката се тълпеше в коридорите, изпълваше площада пред зданието на съда, надничаше през отворените прозорци. Мнозина любопитни се бяха покатерили по дърветата, които растяха пред зданието.

Салватор спокойно зае мястото си на подсъдимата скамейка. Той се държеше с такова достойнство, че хората, които не го познаваха, можеха да го помислят за съдия, а не за обвиняем. Салватор се отказа от защитник. Стотици жадни очи бяха вперени в него. Но малцина можеха да издържат втренчения поглед на Салватор.

Ихтиандър възбуждаше не по-малък интерес, но той не беше в залата.

Напоследък Ихтиандър се чувствуваше зле и почти цялото си време прекарваше във водния резервоар, криейки се от досадните погледи на любопитните. В процеса срещу Салватор Ихтиандър беше само свидетел на обвинението, по-скоро едно от веществените доказателства, както се изразяваше прокурорът.

Делото по обвинението в престъпна дейност на самия Ихтиандър трябваше да се разгледа отделно, след процеса на Салватор. Прокурорът бе принуден да постъпи така, защото епископът бързаше с делото на Салватор, а събирането на улики против Ихтиандър изискваше време.

Агенти на прокурора енергично, но внимателно вербуваха в пулкерията „Палма“ свидетели за бъдещия процес, в който Ихтиандър трябваше да бъде обвиняем. Епископът обаче не преставаше да намеква на прокурора, че най-добрият изход би бил бог да прибере нещастния Ихтиандър. Такава смърт щеше да бъде най-доброто доказателство, че ръката на човека е способна само да повреди създаденото от бога.

Тримата учени-експерти, професори от университета, бяха приготвили своя доклад. Съдебната аудитория се превърна в слух.

— По искане на съда — започна речта си немладият вече професор Шейн, главен съдебен експерт — ние прегледахме животните и младежа Ихтиандър, върху които професор Салватор е извършил операции в своите лаборатории. Обследвахме малките му, но прекрасно обзаведени лаборатории и операционни. Професор Салватор е използувал при своите операции не само последните усъвършенствувания на хирургическата техника, като електрически ножове, обеззаразяващи ултравиолетови лъчи и други подобни, но и такива инструменти, които са още неизвестни на хирурзите. По всяка вероятност те са били изработени по негови указания. Аз няма да говоря надълго за опитите на професор Салватор върху животните. Тези опити се свеждат до извънредно дръзки по замисъл и блестящи по изпълнение операции: присаждане на тъкани и цели органи, срастване на две животни, превръщане на двойнодишащи в еднодишащи и, обратно, превръщане на мъжки животни в женски, нови методи на подмладяване. В градините на Салватор намерихме деца и юноши на възраст от няколко месеца до четиринадесет години принадлежащи към различни индиански племена.

— В какво състояние намерихте децата? — попита прокурорът.

— Всички деца са здрави и жизнерадостни. Те лудуват из градината и играят на разни игри. На много от тях Салватор е спасил живота. Индианците са му вярвали и са му довеждали деца от най-отдалечени места — от Аляска до Огнена земя: ескимоси, ягани, ацахн, таулипанги, санапани, ботокуди, пано, арауканци.

В залата някой шумно въздъхна.

— Всички племена са носили децата си на Салватор.

Прокурорът започна да се безпокои. След разговора си с епископа, когато неговите мисли получиха нова насока, той не можеше да слуша спокойно тези похвали по адрес на Салватор и затова попита експерта:

— Нима мислите, че операциите на Салватор са били полезни и целесъобразни?

Председателят на съда обаче, белокос старец със сурово лице, се изплаши, че експертът може да отговори утвърдително, и побърза да се намеси:

— Съдът не се интересува от личното мнение на експерта по научни въпроси. Моля, продължавайте. Какво показа прегледът на младежа Ихтиандър от племето араукана?

— Неговото тяло беше покрито с изкуствена люспеста кожа — продължи експертът — от някакво неизвестно, еластично, но извънредно здраво вещество. Анализът на това вещество още не е завършен. Във водата Ихтиандър се е ползувал понякога от очила с особени стъкла от тежък флинтглас, чийто показател на пречупване на светлината е равен почти на две. Това му е давало възможност да вижда добре под водата. Когато снехме люспестата кожа на Ихтиандър, открихме под двете му плешки кръгли отверстия с диаметър десет сантиметра, закрити с по пет тънки пластинки, подобни на хрилете на акула.

В залата се чу сподавен вик на изненада.

— Да — продължи ученият, — това изглежда невероятно, но Ихтиандър притежава бели дробове на човек и едновременно с това хриле на акула. Ето защо той може да живее и на земята, и под водата.

— Човек-амфибия значи? — иронично попита прокурорът.

— Да, нещо като човек-амфибия, тоест двойнодишащо земноводно.

— Но откъде у Ихтиандър са се взели хриле на акула? — попита председателят.

Експертът разтвори широко ръце и отговори:

— Това е загадка, която може би ще пожелае да ни разясни самият професор Салватор. Нашето мнение беше такова: според биологичния закон на Хекел всяко живо същество при развитието си повтаря всички онези стадии, през които е минал даденият вид живо същество в течение на вековния му живот на земята. Може с увереност да се каже, че човекът е произлязъл от прадеди, които някога са дишали с хриле.

Прокурорът се надигна от стола си, но председателят го спря с жест.

— На двадесетия ден от развитието на човешкия зародиш се забелязват четири лежащи една зад друга хрилни гънчици. По-късно обаче хрилният апарат се видоизменя: първата хрилна дъга се превръща в слухов канал — със слухови костици и евстахиева тръба; долната част на хрилната дъга се развива в долна челюст; втората дъга става израстъци и тяло на подезичната кост; третата дъга — щитовиден хрущял на гръкляна. Ние не смятаме, че професор Салватор е успял да задържи развитието на Ихтиандър в неговия зародишен стадий. Науката наистина познава случаи, когато дори у съвсем възрастен човек остава незараснало хрилно отверстие на шията, под челюстта. Това са така наречените шийни фистули. Но с такива остатъци от хриле, разбира се, не е възможно да се живее под водата. При ненормално развитие на зародиша трябва да се получи едно от двете: или дихателни, или хриле ако са продължили да се развиват хрилете, но за сметка на развитието на слуховите органи и други анатомически изменения, което би превърнало Ихтиандър в чудовище с недоразвита глава на полуриба-получовек, или пък би победило нормалното развитие на човека, но за сметка на унищожаването на хрилете. Ихтиандър обаче е нормално развит младеж с добър слух, с напълно развита долна челюст и с нормални бели дробове, като освен това има и напълно сформирани хриле. Как именно функционират хрилете и белите дробове, в какво взаимоотношение се намират те, преминава ли водата през устата и дробовете в хрилете, или пък прониква в хрилете през малкото отверстие, което открихме върху тялото на Ихтиандър малко по-горе от кръглото хрилно отверстие — ние не знаем. Бихме могли да отговорим на тези въпроси, ако направим аутопсия. Това, повтарям, е загадка, чийто отговор трябва да ни даде самият професор Салватор. Професорът трябва да ни разясни и как са се появили кучетата, прилични на ягуари, странните необикновени животни и земноводните маймуни — тези двойници на Ихтиандър.

— Какво е вашето общо заключение? — попита председателят.

Професор Шейн, който сам се ползуваше с голяма известност като учен и хирург, отговори откровено:

— Признавам, че нищо не разбирам от всичко това. Мога да кажа със сигурност обаче, че онова, което е правил професор Салватор, е по силите само на един гений. Салватор вероятно е решил, че в изкуството си на хирург е достигнал такова съвършенство, което му позволява да разглобява, сглобява и приспособява тялото на животното и човека по свое желание. И макар че той в действителност е осъществявал блестящо всичко това, все пак неговата смелост и широта на замислите граничат с… безумие.

Салватор се усмихна презрително.

Той не знаеше, че експертите бяха решили да облекчат участта му и да поставят въпроса за неговата невменяемост, за да имат възможност да заменят затворническия му режим с болничен.

— Аз не твърдя, че той е безумен — продължи експертът, като забеляза усмивката на Салватор, — но във всеки случай според нас обвиняемият трябва да бъде настанен в санаториум за душевно болни и да бъде подложен на продължително наблюдение от страна на лекари и психиатри.

— Въпросът за невменяемостта на подсъдимия не е повдиган в съда. Съдът ще обсъди това ново обстоятелство — каза председателят. — Професор Салватор, желаете ли да дадете разяснение по някои въпроси на експертите и прокурора?

— Да — отговори Салватор. — Ще дам обяснения. Но нека това бъде счетено едновременно и като моя последна дума.

ДУМАТА НА ПОДСЪДИМИЯ

Салватор стана спокойно и огледа залата на съда, сякаш търсеше някого. Между зрителите той забеляза Балтазар, Кристо и Зурита. На първия ред седеше епископът. Салватор задържа малко погледа си върху него. На лицето му се мярна едва забележима усмивка. След това отново почна да търси някого с очи, като оглеждаше внимателно цялата зала.

— Аз не намирам в залата потърпевшия — каза най-после Салватор.

— Потърпевшият съм аз — извика ненадейно Балтазар, като скочи от мястото си.

Кристо дръпна брат си за ръкава и го накара да седне.

— За какъв потърпевш говорите? — попита председателят на съда. — Ако имате предвид осакатените от вас животни, то съдът не счете за нужно да ги показва тук. Но Ихтиандър, човекът-амфибия, се намира в зданието на съда.

— Аз имам предвид господа-бога — спокойно и сериозно отвърна Салватор.

Като чу отговора му, председателят в недоумение се отпусна върху облегалото на креслото си: „Наистина ли Салватор е луд? Или е решил да се прави на луд, за да избегне затвора?“

— Какво искате да кажете? — попита председателят.

— Мисля, че това трябва да е ясно на съда — отговори Салватор. — Кой е главният и единствен потърпевш в това дело? Разбира се, само господ-бог. По мнението на съда аз подронвам с дейността си авторитета му, като се намесвам в неговата област. Той бил доволен от творенията си, но изведнаж идва някакъв си доктор и казва: „Това е направено лошо. Това трябва да се поправи!“ И започва да прекроява божието творение, както си ще.

— Това е богохулство! Настоявам думите на обвиняемия да се впишат в протокола — извика прокурорът с вид на човек, оскърбен в най-светите си чувства.

Салватор повдигна рамене.

— Предавам само същността на обвинителния акт. Нима цялото обвинение не се свежда до това? Четох материалите по делото. Отначало ме обвиняваха само в това, че уж съм правил вивисекции и съм причинявал телесна повреда. Сега ме обвиняват в още едно престъпление — в светотатство. Откъде подухна този вятър? Дали не откъм катедралата?

И професор Салватор погледна епископа.

— Вие сами сте завели процес, в който невидимо присъствуват от страна на обвинението — господ-бог в качеството му на потърпевш, а на подсъдимата скамейка — аз и Чарлз Дарвин в качеството на обвиняеми. Може би ще огорча още веднъж с думите си някои присъствуващи в залата, но аз продължавам да твърдя, че организмът на животните и дори на човека не е съвършен и изисква подобряване. Надявам се, че настоятелят на катедралната църква, епископ Хуан де Гарсиласо, който се намира в залата, ще потвърди това.

Тези думи предизвикаха учудване у всички присъствуващи.

— В хиляда деветстотин и петнадесета година, малко преди заминаването ми за фронта — продължи Салватор, — аз трябваше да внеса една малка поправка в организма на уважаемия епископ — да отрежа апендикса му, този излишен и вреден израстък на сляпото черво. Помня, че когато лежеше върху операционната маса, моят духовен пациент нямаше никакви възражения против промяната, която направих върху образа и подобието божие, отрязвайки със своя нож частица от епископското му тяло. Нима не беше така? — попита Салватор и втренчи очи в епископа.

Хуан де Гарсиласо седеше неподвижен. Само бледните му страни едва-едва порозовяха, а тънките му пръсти леко затрепериха.

— А нима нямаше и друг случай по онова време, когато аз още се занимавах с частна практика и правех операции за подмладяване? Не се ли беше обърнал към мене с молба да го подмладя почтеният прокурор сеньор Аугусто де…

При тези думи прокурорът се опита да протестира, но смехът на публиката заглуши гласа му.

— Моля ви да не се отклонявате — строго каза председателят.

— Щеше да бъде по-уместно, ако тази молба се отправеше към самия съд — отговори Салватор. — Не аз, а съдът постави така въпроса. Нима тук никой не се изплаши от мисълта, че всички присъствуващи в залата са вчерашни маймуни или дори риби, получили възможност да говорят и чуват, тъй като техните хрилни дъги са се превърнали в органи на слуха и говора? Е, ако не маймуни и риби, то техни потомци. — И обръщайки се към прокурора, който проявяваше признаци на нетърпение, Салватор каза: — Успокойте се! Нямам намерение да споря тук с никого, нито пък да чета лекции по теория на еволюцията. — После направи малка пауза и продължи: — Нещастието не идва от това, че човек е произлязъл от животното, а от това, че той не е престанал да бъде животно… Грубо, зло, неразумно. Моят учен колега напразно ви изплаши. Той би могъл да не говори за развитието на зародиша. Аз не съм прибягвал нито към въздействие върху зародиша, нито към кръстосване на животните. Аз съм хирург. Моето единствено оръдие е бил ножът. И като хирург, случвало ми се е да помагам на хората, да ги лекувам. Оперирайки болните, аз трябваше често да присаждам тъкани, органи, жлези. За да усъвършенствувам този метод, аз се заех да правя опити с присаждане на тъкани у животни. Наблюдавах оперираните животни в лабораторията си продължително и се мъчех да изясня, да проуча какво става с органите, пренесени на ново, понякога дори съвсем необичайно място. Когато завършвах наблюденията си, премествах животното в градината. Така се създаде моята градина-музей. Бях особено увлечен в проблема за размяната и присаждането на тъкани между съвсем различни животни: например между риба и млекопитаещи и обратно. И тук успях да постигна онова, което учените смятат въобще за невъзможно. Какво необикновено има тук? Онова, което аз съм направил днес, утре ще правят всички хирурзи. Професор Шейн навярно знае за последните операции на немския хирург Зауербрух. Той е успял да замени едно болно бедро с пищял.

— А Ихтиандър? — попита експертът.

— Да, Ихтиандър е моята гордост. При операцията на Ихтиандър трудността се състоеше не само в техниката. Трябваше да изменя цялата вътрешна дейност на човешкия организъм. Шест маймуни загинаха при предварителните опити, преди да успея да постигна своята цел и да мога да оперирам детето, без да се боя за живота му.

— Но в какво се състоеше тази операция? — попита председателят.

— Присадих на детето хриле от млада акула и детето получи възможност да живее и на земята, и под водата.

Всред публиката се зачуха викове на изненада. Кореспондентите на вестници, които присъствуваха в залата, се втурнаха към телефоните и побързаха да съобщят на редакциите си тази новина.

— По-късно можах да постигна още по-голям успех. Моето последно дело — земноводната маймуна, която видяхте — може да живее без вреда за здравето си неопределено дълго както на суша, така и във вода. А Ихтиандър може да прекара без вода не повече от три-четири денонощия. Дългото му оставане на суша, без наличието на вода, е опасно за него: белите му дробове се преуморяват, а хрилете му засъхват и Ихтиандър почва да чувствува остри болки в гърдите. За съжаление по време на моето отсъствие Ихтиандър е нарушил определения му от мен режим. Той е оставал на въздух твърде дълго, преуморил е белите си дробове и се е разболял сериозно. Нарушено е равновесието в организма му и той трябва да прекарва по-голямата част от времето си във водата. От човек-амфибия той се превръща в човек-риба.

— Позволете ми да задам на подсъдимия един въпрос — каза прокурорът, като се обърна към председателя. — Как е достигнал Салватор до мисълта да създаде човек-амфибия и какви цели е преследвал с това?

— Мисълта е все една и съща — човекът е несъвършен. Получил в процеса на еволюционното си развитие големи преимущества в сравнение със своите животински прадеди, човекът същевременно е изгубил много от онова, което е притежавал в по-ниските стадии на развитието си. Така например животът във водата би дал на човека огромни преимущества. Защо да не му се върне тази възможност? От историята за развитието на животните знаем, че всички сухоземни животни и птици са произлезли от водните — излезли са от океана. Знаем, че някои сухоземни животни отново са се върнали във водата. Делфинът е бил риба, излязъл на сушата, станал млекопитаещо животно, но после отново се върнал във водата, въпреки че си останал, както и китът, млекопитаещо. И китът, и делфинът дишат с бели дробове. Можеше да се помогне на делфина да стане двойно-дишаща амфибия. Ихтиандър ме молеше да направя това: тогава неговият приятел, делфинът Лидинг, би могъл да остава дълго време с него под водата. Аз се готвех да направя такава операция на делфин — първата риба всред хората и първият човек всред рибите, Ихтиандър, не можеше да не се чувствува самотен. Но ако и други хора след него проникнеха в океана. животът там би станал съвършено друг. Тогава хората лесно биха победили мощната стихия — водата. Знаете ли вие каква стихия е това, каква мощ? Знаете ли, че океанската площ се равнява на триста шестдесет и един милиона и петдесет хиляди квадратни километра? Пространството на водната пустиня представлява повече от седем десети от земната повърхнина. Но тази пустиня с нейните неизчерпаеми запаси от храна и индустриални суровини би могла да побере милиони, милиарди хора. Над триста шестдесет и един милиона квадратни километра — това е само площта, повърхността. А хората биха могли да се разположат на няколко подводни етажа. В океана биха се поместили милиарди хора, без да се притесняват и блъскат!

Ами неговата мощност? Знаете ли, че водите на океана поглъщат топлинна слънчева енергия, равна на седемдесет и девет милиарда конски сили? Ако не беше охлаждането му от въздуха и другите загуби на топлина, океанът отдавна да е кипнал. Практически това е един неизчерпаем запас от енергия. И как се използува той от живеещото на сушата човечество? Почти никак. А мощта на морските течения? Само Гълфстрийм заедно с Флоридското течение движат деветстотин и един милиарда тона вода в час. Около три хиляди пъти повече, отколкото носи една голяма река. И това е само едно от морските течения! Как се използуват те от живеещото на сушата човечество? Почти никак.

А силата на вълните и приливите? Знаете ли, че ударите, които нанасят вълните, се равняват по сила на тридесет и осем хиляди килограма — тридесет и осем тона на квадратен метър повърхнина; че височината на вълните достига четиридесет и три метра, а при това вълната може да повдигне до милион килограма — например късове скали, — а приливите достигат височина повече от шестнадесет метра, тоест височината на четириетажно здание. Как човечеството използува тези сили? Почти никак. На сушата живите същества не могат да се издигнат високо над повърхността на земята и не проникват дълбоко във вътрешността й. В океана има живот навсякъде — от екватора до полюсите, от повърхността — почти до десет километра дълбочина.

А как използуваме неизчерпаемите богатства на океаните? Ловим риба — бих казал, прибираме улов само от най-горния слой на океана, като оставяме съвсем неизползувани неговите глъбини. Събираме сюнгери, корали, бисери, водорасли — и нищо повече. Ние извършваме под водата някои и други работи: поставяме опори за мостове и язовирни стени, издигаме потънали кораби — но само толкова! Пък и това правим с много труд, с голям риск и нерядко — с човешки жертви. Нещастният сухоземен жител, който още във втората минута вече загива под водата! Какво може да върши той тук? Друго би било, ако човек можеше да живее и да работи под водата и без скафандър, без кислородни апарати. Колко съкровища би открил! Ето например Ихтиандър. Той ми е казвал… Но аз се страхувам да дразня демона на човешката алчност. Ихтиандър ми е донасял от дъното образци от редки метали и минерали. О, не се вълнувайте, той ми е носил съвсем малки образци; но техните залежи в океана могат да бъдат огромни!

А потъналите съкровища?

Спомнете си например океанския параход „Лузитания“. През пролетта на 1916 година той беше потопен от немците край бреговете на Ирландия. Освен скъпоценностите на хиляда и петстотин загинали пасажери на „Лузитания“ се намираха златни монети на стойност сто и петдесет милиона долара, както и златни слитъци на стойност петдесет милиона долара. (В залата се чуха възклицания.) Освен това на „Лузитания“ се съхраняваха две ковчежета с брилянти, които трябваше да бъдат отнесени в Амстердам. Между брилянтите беше и един от най-красивите в света — „Халиф“, — който струваше много милиони. Разбира се, дори човек като Ихтиандър не би могъл да се спусне на голяма дълбочина — за тази цел би трябвало да се създаде човек (негодуващо възклицание от страна на прокурора), който да може да издържа на високо налягане, както дълбоководните риби. Впрочем аз и в това не намирам нищо невъзможно. Но не може всичко наведнаж.

— Изглежда, че вие си приписвате качества на всемогъщо божество? — забеляза прокурорът.

Салватор не обърна внимание на тази забележка и продължи:

— Ако човек би могъл да живее и във водата, овладяването на океана, овладяването на неговите дълбочини би тръгнало с гигантски крачки напред. Морето би престанало да бъде за нас страшна стихия, изискваща човешки жертви. Нямаше да ни се случва тогава да оплакваме удавници.

Всички присъствуващи в залата сякаш виждаха завоювания от човечеството подводен свят. Какви изгоди обещаваше покоряването на океана! Дори председателят на съда не можа да се сдържи и попита:

— Но защо тогава не публикувахте резултатите от своите опити?

— Не бързах да попадна на подсъдимата скамейка — отговори с усмивка Салватор — и освен това се страхувах, че моето откритие ще донесе повече вреда, отколкото полза, в условията на нашия обществен строй. Около Ихтиандър вече бе започнала борба. Кой ме оклевети, за да ми отмъсти? Ето този Зурита, който ми беше откраднал Ихтиандър. А току-виж, генерали и адмирали биха взели от него Ихтиандър, за да накарат човека-амфибия да потопява военни кораби. Не, аз не можех да направя общо достояние нито Ихтиандър, нито „ихтиандрите“ в една страна, където съперничеството и алчността превръщат най-големите открития в зло и увеличават размера на човешките страдания. Аз мислех за…

Салватор замълча, след това продължи с рязко променен тон:

— Впрочем няма да говоря за това. Иначе ще ме сметнат за луд — и Салватор усмихнато погледна експерта. — Не, аз се отказвам от честта да бъда луд, макар и гениален. Не съм луд, нито съм маниак. Нима не осъществих това, което исках? Вие видяхте всички мои дела със собствените си очи. Ако намирате действията ми за престъпни, съдете ме с всичката строгост на закона. Аз не моля за снизхождение.

В ЗАТВОРА

Вещите лица, които освидетелствуваха Ихтиандър, трябваше да обърнат внимание не само върху физическите качества на на младежа, но и върху състоянието на умствените му способности.

— Коя година сме сега? Кой месец? Коя дата? Кой ден на на седмицата? — питаха те.

Ихтиандър обаче отговаряше:

— Не зная.

Беше му трудно да отговори на най-обикновените въпроси. Не можеше обаче да се нарече ненормален. Той не знаеше много неща поради особените условия, в които живееше и се възпитаваше. Оставаше си едно голямо дете. И експертите дойдоха до заключението: „Ихтиандър е недееспособен“. Това го освобождаваше от съдебна отговорност. Съдът прекрати делото по обвинението на Ихтиандър и го постави под запрещение. Двама души изразиха желание да бъдат настойници на Ихтиандър: Зурита и Балтазар.

Салватор имаше право, когато твърдеше, че Зурита го беше оклеветил, за да си отмъсти. Но Зурита си отмъщаваше на Салватор не само защото беше загубил Ихтиандър. Той преследваше и друга цел: искаше отново да завладее Ихтиандър и се стремеше да стане негов настойник. Зурита не пожали десетки ценни бисери и подкупи членовете на съда и опекунския съвет. Сега той беше близо до своята цел. Позовавайки се на своето бащинство, Балтазар настояваше да възложат на него правата на настойник. Обаче не му вървеше. Въпреки всички старания на Лара експертите заявиха, че не могат да установят дали Ихтиандър е роденият преди двадесет години син на Балтазар само въз основа на показанията на един-единствен свидетел — Кристо. При това Кристо беше брат на Балтазар и по тази причина не вдъхваше пълно доверие на експертите.

Лара не знаеше, че в това дело бяха замесени прокурорът и епископът. Като потърпевш и като баща, на когото бяха откраднали и осакатили сина, Балтазар беше нужен на съда по време на процеса. Но съдът и църквата нямаха сметка да признаят бащинството на Балтазар и да му дадат Ихтиандър: те искаха да се избавят окончателно от Ихтиандър.

Кристо, които се беше преселил при брат си, почна да се безпокои за него. Балтазар седеше по цели часове ту дълбоко замислен, без да се сети за ядене и сън, ту изведнаж изпадаше в страшна възбуда, тичаше из магазина и викаше: „Сине мой, сине мой!“ В такива минути той почваше да ругае испанците с най-оскърбителните думи, които му идваха наум от всички езици, които знаеше.

Веднъж, след един такъв припадък, Балтазар неочаквано заяви на Кристо:

— Ето какво, братко, отивам в затвора. Ще дам най-хубавите си бисери на пазачите, за да ми позволят да видя Ихтиандър. Ще поговоря с него. Той сам ще ме признае за свой баща. Синът не може да не познае баща си. В него трябва да заговори моята кръв.

Как ли не се опитва Кристо да разубеди брат си — нищо не помогна. Балтазар беше непоколебим.

Той се отправи към затвора. Там почна да убеждава пазачите, да плаче, да се търкаля в краката им и да ги моли и след като посипа с бисери пътя от вратите до вътрешното помещение на затвора, стигна най-после до килията на Ихтиандър.

В тази малка килия, осветявана недостатъчно от тясното решетесто прозорче, беше задушно и миришеше неприятно; тъмничарите рядко сменяха водата в резервоара и не си правеха труда да прибират гниещата по пода риба, с която хранеха необикновения затворник. Железният резервоар беше поставен до стената срещу прозореца.

Балтазар се приближи до резервоара и погледна тъмната водна повърхност, която скриваше под себе си Ихтиандър.

— Ихтиандър! — тихо извика Балтазар. — Ихтиандър!… — още веднъж повтори той.

Повърхността на водата леко се раздвижи, но младежът не се подаваше навън.

Балтазар почака още малко, после протегна разтрепераната си ръка и я потопи в топлата вода. Ръката му напипа рамо. От резервоара изведнаж се показа мократа глава на Ихтиандър. Той се надигна до рамене във водата и попита:

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

Балтазар коленичи, протегна ръце и бързо заприказва:

— Ихтиандър! При теб е дошъл баща ти. Твоят истински баща. Салватор не ти е баща, той е лош човек. Той те е осакатил… Ихтиандър! Ихтиандър! Хайде, погледни ме добре? Нима не можеш да познаеш баща си?

Водата бавно се стичаше от гъстите коси на младежа по бледното му лице и капеше от брадичката. Тъжен и малко изненадан, той се вгледа в стария индианец.

— Аз не ви познавам — отговори младежът.

— Ихтиандър! — извика Балтазар. — Погледни ме по-добре! — и старият индианец улови внезапно главата на младежа, привлече я към себе си и почна да я покрива с целувки, като проливаше горещи сълзи.

Защищавайки се от тази неочаквана ласка, Ихтиандър се замята в резервоара и водата по краищата му се разплиска по каменния под.

Нечия ръка улови здраво Балтазар за яката, вдигна го във въздуха и го захвърли в ъгъла. Балтазар се строполи на пода, като удари силно главата си в каменната стена.

Когато отвори очи, старецът видя, че над него се е надвесил Зурита. Стиснал в здрав юмрук дясната си ръка, Зурита държеше в лявата някаква хартийка и тържествуващо я размахваше.

— Виждаш ли? Заповед за назначаването ми за настойник на Ихтиандър. Ти ще трябва да си потърсиш богато синче другаде. А този младеж аз утре сутринта ще взема със себе си. Разбра ли?

Легнал на земята, Балтазар замърмори глухо и заплашително. В следващия миг обаче той скочи на крака и с див вик се хвърли срещу врага си, като го повали на пода. Индианецът грабна от ръката на Зурита хартийката, пъхна я в устата си и продължи да нанася удари на испанеца. Завърза се ожесточена борба.

Тъмничарят, който стоеше до вратата с ключове в ръка, се сметна задължен да запази строг неутралитет. Той беше получил добър подкуп и от двамата борещи се и не искаше да им пречи. Само когато Зурита започна да души стареца, надзирателят се разтревожи:

— Да не го удушите!

Освирепелият Зурита обаче не обърна внимание на предупреждението му и Балтазар щеше да си изпати, ако в килията не се бе появило ново лице.

— Прекрасно! Господин настойникът се тренира в упражняване на своите права! — чу се гласът на Салватор. — Но вие какво гледате? Или не знаете задълженията си? — подвикна Салватор на надзирателя така, сякаш беше началник на затвора.

Викът на Салватор подействува. Тъмничният надзирател се спусна да разтървава биещите се. Чули шума, дотичаха и другите пазачи и скоро Зурита и Балтазар бяха отмъкнати на различни страни. Зурита можеше да се смята за победител в борбата. Но победеният Салватор беше все пак по-силен от своите неприятели. Дори тук, в килията, в положението си на арестант, Салватор не преставаше да командува събитията и хората.

— Изведете от килията тези побойници — нареди Салватор на пазачите. — Трябва да остана насаме с Ихтиандър.

И пазачите се подчиниха. Въпреки протестите и ругатните им, Балтазар и Зурита бяха изведени. Вратата на килията шумно се затвори. Когато отдалечаващите се гласове замлъкнаха в коридора, Салватор се приближи до басейна и каза на Ихтиандър, който се беше показал над водата:

— Стани, Ихтиандър. Излез в средата на килията, трябва да те прегледам.

Младежът го послуша.

— Ето така — предложи Салватор, — по-близо до светлината. Дишай. По-дълбоко. Още. Не дишай. Така…

Салватор почукваше Ихтиандър по гърдите и се вслушваше в прекъслечното дишане на младежа.

— Задъхваш ли се?

— Да, татко — отговори Ихтиандър.

— Ти сам си виновен за това — каза Салватор, — не биваше да оставаш толкова дълго на въздух.

Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнаж погледна Салватор право в очите и го попита:

— Татко, а защо да не бива? Защо на всички други е позволено, а на мене не?

На Салватор му беше много по-трудно да издържи този пълен със скрит упрек поглед, отколкото да отговаря в съда. Но той издържа.

— Защото ти притежаваш това, което не притежава нито един човек: способността да живееш под водата… Ако бяха те оставили да избираш, Ихтиандър: да бъдеш като всички и да живееш на сушата или да живееш само под водата, какво би избрал?

— Не зная — отговори младежът, след като помисли малко. На него му бяха еднакво мили и подводният свят, и сушата, и Гутиере. Но Гутиере вече бе изгубена за него…

— Сега бих предпочел океана — рече младежът.

— Ти предварително си направил своя избор, Ихтиандър, като със своето непослушание си нарушил равновесието в тялото си. Сега ще можеш да живееш само под водата.

— Но не в тази ужасна, мръсна вода, татко. Аз ще умра тук. Искам в простора на океана.

Салватор сподави въздишката си.

— Ще направя всичко, за да те освободя по-скоро от затвора, Ихтиандър. Бъди мъж! — Салватор потупа ободрително младежа по рамото и отиде в своята килия.

Там професорът седна на едно столче край тясната масичка и дълбоко се замисли. Както всеки хирург той също познаваше неуспеха. Немалко хора бяха загинали под ножа му по негова вина, преди да постигне сегашното си съвършенство. Салватор обаче никога не се замисляше над тези жертви. Загинали са десетки, спасени са хиляди. Тази аритметика го задоволяваше напълно.

За съдбата на Ихтиандър обаче той се смяташе отговорен. Ихтиандър беше неговата гордост. Той обичаше младежа като свой шедьовър! Освен това беше се привързал към Ихтиандър и го бе обикнал като син. И сега болестта на Ихтиандър и неговата по-нататъшна участ тревожеха, вълнуваха Салватор.

На вратата на килията се почука.

— Влезте — каза Салватор.

— Няма ли да ви обезпокоя, господин професоре? — тихо попита надзирателят.

— Съвсем не — отговори Салватор, като ставаше. — Как се чувствуват жена ви и детето ви?

— Благодаря, прекрасно. Изпратих ги при тъща си, далеч оттук — в Андите.

— Да, планинският климат ще бъде полезен за тях — каза Салватор.

Надзирателят не си отиваше. Поглеждайки плахо към вратата, той се приближи до Салватор и му каза тихо:

— Професоре! Цял живот ще ви бъда задължен, загдето спасихте жена ми. Обичам я като…

— Не ми благодарете, това е мой дълг.

— Трябва да ви се отплатя — отговори надзирателят. — Но не е само това. Аз съм необразован човек. Чета обаче вестници и зная какво представлява професор Салватор. Не бива да се допусне такъв човек да стои в затвора заедно със скитници и разбойници.

— Моите учени приятели — усмихнато каза Салватор, — струва ми се, успяха да издействуват да бъда настанен в санаториум като ненормален.

— Затворническият санаториум все пак си е затвор — възрази надзирателят, — дори нещо по-лошо: вместо разбойници там ще ви заобикалят луди. Салватор всред луди! Не, не, това не бива да стане!

Надзирателят понижи гласа си до шепот и продължи:

— Обмислил съм всичко. Аз не случайно изпратих семейството си в планината. Ще уредя бягството ви и сам ще избягам. Нуждата ме доведе дотук, но аз ненавиждам тази работа. Мене няма да ме намерят, а вие… вие ще напуснете тази проклета страна, където се разпореждат попове и търговци. И ето какво още исках да ви кажа — продължи той след известно колебание. — Издавам служебна тайна, държавна тайна…

— Можете да не я издадете — прекъсна го Салватор.

— Да, но… аз самият не мога… преди всичко не мога да изпълня получената ужасна заповед. Съвестта ще ме гризе цял живот. А ако издам тази тайна, съвестта няма да ме гризе. Вие направихте толкова много за мен, а те… Аз не съм задължен с нищо на началството си, което освен това ме тласка към престъпление.

— Нима? — кратко попита Салватор.

— Да, разбрах, че няма да дадат Ихтиандър нито на Балтазар, нито на настойника му Зурита, въпреки че Зурита вече има документ. Независимо от щедрите му подкупи Зурита няма да го получи, защото… са решили да убият Ихтиандър.

Салватор леко потрепна.

— Така ли? Продължавайте!

— Да, да убият Ихтиандър. Началството настояваше за това епископът, макар че той нито веднъж не произнесе думите „да се убие“. Дадоха ми отрова, струва ми се, цианкалий. Тази нощ трябва да разтворя отровата във водата на Ихтиандровия резервоар. Тъмничният лекар е подкупен. Той ще установи, че Ихтиандър е починал вследствие направената от вас операция, която го е превърнала в амфибия. Ако не изпълня заповедта, ще постъпят с мен много жестоко. А пък аз имам семейство… После ще убият и мен и никой няма да узнае за това. Аз съм напълно в техни ръце. В миналото извърших едно престъпление… съвсем малко, почти случайно. Тъй или иначе, решил съм да бягам и съм подготвил вече всичко за бягството си. Но не мога и не искам да убивам Ихтиандър. Да спася и двама ви в такъв кратък срок е трудно, почти невъзможно. Но да спася само вас, мога. Обмислил съм всичко. Мъчно ми е за Ихтиандър, но вашият живот е по-необходим. С изкуството си вие ще създадете друг Ихтиандър, но никой на света не може да създаде друг такъв Салватор.

Салватор се приближи до надзирателя, стисна му ръката и каза:

— Благодаря ви, но не мога да приема от вас подобна жертва. Могат да ви хванат и да ви съдят.

— Не е никаква жертва. Обмислил съм всичко.

— Почакайте. Не мога да приема за себе си тази жертва. Но ако спасите Ихтиандър, вие ще направите за мен нещо повече, отколкото ако освободите мен. Аз съм здрав, силен, ще намеря навсякъде приятели, които ще ми помогнат да се измъкна на свобода. А Ихтиандър трябва да се освободи веднага.

— Приемам това като ваша заповед — каза надзирателят.

Когато той излезе, Салватор се усмихна и продума:

— Така е по-добре. Нека ябълката на раздора не се падне никому.

Докторът се разходи из килията, пошепна тихичко: „Горкото момче“, приближи се до масата, написа нещо, а после отиде до вратата и почука.

— Извикайте при мене надзирателя.

Когато той се яви, Салватор му каза:

— Имам още една молба. Ще можете ли да ми уредите среща с Ихтиандър — една последна среща!

— Нищо по-лесно от това. Няма никого от началниците и целият затвор е на наше разположение.

— Отлично. Да, и още една молба.

— Напълно съм на вашите услуги.

— Освобождавайки Ихтиандър, правите за мене извънредно много.

— Но вие, професоре, ми направихте такава добрина…

— Да допуснем, че сме квит — прекъсна го Салватор. — Но аз искам и мога да помогна на вашето семейство. Вземете тази бележка. На нея има само един адрес с буквата — „С“ — Салватор. Идете на този адрес. Той е най-верен човек. Ако се наложи да се скриете за известно време, ако се нуждаете от пари…

— Но…

— Никакво „но“! Заведете ме по-скоро при Ихтиандър.

Ихтиандър се изненада, когато в килията му влезе Салватор. Младежът никога досега не го беше виждал толкова тъжен!

— Ихтиандър, сине мой — каза Салватор. — Ще се наложи да се разделим с тебе по-бързо, отколкото мислех, и при това за дълго може би. Твоята съдба ме безпокоеше. Заобиколен си от хиляди опасности… Ако останеш тук, можеш да загинеш, а в най-добрия случай ще се окажеш в плен на Зурита или на друг такъв хищник.

— Ами ти, татко?

— Съдът, разбира се, ще ме осъди и ще ме прати в затвора, където ще трябва да остана вероятно една-две години, а може и повече. През това време, докато аз съм в затвора, ти трябва да бъдеш на безопасно място и колкото е възможно по-далеч оттук. Такова място има, но то е много далеч — от другата страна на Южна Америка, западно от нея, във Великия океан, на един от островите Туамоту или както още ги наричат Ниските острови. Няма да бъде лесно да стигнеш дотам, но опасностите по пътя не могат и да се сравняват с онези, които ще те дебнат тук, у нас, в залива Ла Плата. По-лесно ще ти бъде да стигнеш и да намериш тези острови, отколкото да избегнеш тук мрежите и клопките на коварния враг.

Какъв маршрут да ти начертая? Ти можеш да тръгнеш нататък, на запад, като заобиколиш Южна Америка от север или от юг. И двата пътя имат свои преимущества и свои недостатъци. Северният път е малко по-дълъг. Освен това, ако избереш този път, ще трябва да преминеш от Атлантическия в Тихия океан през Панамския канал, а това е опасно: могат да те хванат, особено на шлюзовете, или пък при най-малкото невнимание от твоя страна може да те смачка някой кораб. Каналът не е много широк и не е дълбок: най-голямата му ширина е деветдесет и един метра, а дълбочината му — дванадесет и половина метра. Най-новите дълбокогазещи океански параходи стигат почти до дъното му със своя кил. Затова пък през цялото време би плувал в топли води. Освен това на запад от Панамския канал водят три големи океански пътя: двата — към Нова Зеландия, а третият — към островите Фиджи и по-нататък. Ако избереш средния път и плуваш след параходите, а може би и прилепен за тях, ти ще стигнеш почти до нужното място. Във всеки случай и двата пътя за Нова Зеландия обхващат зоната на архипелага Туамоту. Ще трябва само да отидеш малко по на север. Пътят откъм юг е по-кратък, но в замяна на това ще плуваш в студените южни води, на границите на плаващите ледове, особено ако заобиколиш нос Хорн на Огнена земя — най-южната точка на Южна Америка.А Магелановият пролив е извънредно бурен. За тебе, разбира се, той не е така опасен, както за корабите и параходите, но все пак си е опасен. За ветроходните кораби той беше истинско гробище. На изток проливът е широк, на запад — тесен и осеян със скали и малки островчета. Яростни западни ветрове гонят водите му на изток — значи срещу тебе. В тези водовъртежи можеш да загинеш под водата дори и ти.

Ето защо най-добре е според мен да удължиш пътя си и да заобиколиш нос Хорн, вместо да плуваш през Магелановия пролив. Водата на океана изстива постепенно и аз се надявам, че малко по малко ти ще свикнеш с нея и няма да се простудиш. За храна няма какво да се грижиш — тя винаги ще ти е под ръка, както и водата. Ти си свикнал още от малък да пиеш морска вода без никаква вреда за здравето ти. Ще ти бъде малко по-трудно да намериш пътя от нос Хорн към островите Туамоту, отколкото от Панамския канал. На север от нос Хорн няма широки океански пътища с голямо параходно движение. Аз ще ти посоча точно географската дължина и ширина — ще ги определиш с помощта на специални инструменти, направени за теб по мои указания. Но тези инструменти ще ти тежат малко и ще ти пречат да се движиш свободно.

— Ще взема със себе си Лидинг. Той ще ми носи товара. Та нима мога да се разделя с Лидинг? Той сигурно и без това се е разтъжил за мене.

— Не се знае кой за кого се е разтъжил повече — усмихна се отново Салватор. — И така, Лидинг. Отлично. До островите Туамоту ти ще стигнеш. Остава да намериш един уединен коралов остров. А ще го познаеш ето по какво: на него се издига една мачта, на чийто връх във вид на ветропоказател има голяма риба. Не е мъчно да се запомни. Може би ще изгубиш месец, два или три, докато търсиш този остров, но това не е беда: водата там е топла, а стриди има достатъчно.

Салватор беше научил Ихтиандър да го изслушва търпеливо, без да го прекъсва, но когато професорът стигна до това място в своите обяснения, Ихтиандър не можа да се сдържи:

— И какво ще намеря на острова с ветропоказател риба?

— Приятели, верни приятели, тяхната грижа и нежност — отговори Салватор. — Там живее един мой стар приятел, учен — Арман Вилбуа, французин, прочут океанограф. Аз се запознах и сприятелих с него, когато бях в Европа преди много години. Арман Вилбуа е извънредно интересен човек, но сега нямам време да ти разкажа за него. Надявам се, че ти сам ще се запознаеш с него и с историята, която го е завела на този усамотен коралов остров в Тихия океан. Той обаче не е самотен. Заедно с него живеят съпругата му, мила и добра жена, синът му и дъщеря му — тя е родена вече на острова и вероятно сега е на около седемнадесет години, а синът му е приблизително двадесет и пет годишен. Те знаят за тебе от писмата ми и аз съм уверен, че ще те приемат в семейството си като свой човек… — Салватор се поспря малко. — Разбира се, че ти сега ще трябва да прекарваш повечето от времето си във водата. Но за приятелски срещи и разговори ще можеш да излизаш за по няколко часа дневно на брега. Възможно е здравето ти да се поправи и тогава ще останеш на въздух пак толкова продължително, колкото и във водата.

В лицето на Армаи Вилбуа ще намериш втори баща. А ти ще бъдеш негов незаменим помощник в научните му работи по океанография. Ти знаеш за океана и неговите обитатели толкова, колкото десетина професори — усмихна се Салватор. — Тези чудаци експертите те разпитваха по време на следствието по шаблон — кой ден сме днес, кой месец, кое число и ти не можа да им отговориш само за това, защото тези неща не представляват никакъв интерес за тебе. Ако бяха те попитали например за подводните течения, за температурите на водата, за солеността на морската вода в залива Ла Плата и неговите околности, от твоите отговори можеше да се състави цял научен том. А колко повече ще можеш да научиш — и после да съобщиш знанията си на хората, — ако твоите подводни екскурзии бъдат ръководени от такъв опитен и голям учен като Арман Вилбуа. Уверен съм, че вие двамата ще създадете такъв труд по океанография, който ще открие нова епоха в развитието на тази наука, ще прогърми по света. И твоето име ще стои редом с името на Арман Вилбуа — аз го познавам, той сам ще настои за това. Ти ще служиш на науката и следователно на цялото човечество.

Ако пък останеш тук, ще те накарат да служиш на низките интереси на неуки и користолюбиви хора. Уверен съм, че в чистите, прозрачни води на атола и в семейството на Арман Вилбуа ти ще намериш тихо пристанище и ще бъдеш щастлив. Още един съвет. Щом се озовеш в океана — а това може да стане дори още тази нощ, — плувай незабавно към къщи, през подводния тунел (у нас сега е само верният Джим), вземи навигационните инструменти, ножа и прочие, намери Лидинг и тръгвай на път още преди слънцето да се издигне над океана.

— Сбогом, Ихтиандър! Не, довиждане!

И за пръв път в живота си Салватор прегърна и целуна силно Ихтиандър. После се усмихна, потупа младежа по рамото и каза:

— Такъв юнак няма да пропадне! — И излезе бързо от килията.

БЯГСТВОТО

Олсен току-що се бе върнал от фабриката за копчета и бе седнал да обядва. Някой почука на вратата.

— Кой е? — извика Олсен, недоволен, че го безпокоят. Вратата се отвори и в стаята влезе Гутиере.

— Гутиере! Ти? Откъде? — извика смаяният и зарадван Олсен и скочи от стола си.

— Здравей, Олсен — каза Гутиере. — Не прекъсвай обеда си!

Тя се подпря на вратата и внезапно заяви:

— Не мога да живея повече с мъжа си и с неговата майка. Зурита… той си позволи да ме удари. Избягах от него. Завинаги, Олсен.

Тази новина накара Олсен да прекъсне обяда си.

— Виж ти изненада! — извика той. — Сядай! Едва се държиш на краката си. Но как така? Нали казваше: „Онова, което бог е съединил, човек не може да раздели!“ Да не ти напомням за това ли? Толкова по-добре. Радвам се. При баща си ли се върна?

— Баща ми не знае нищо. Зурита би ме намерил при него и би ме върнал в дома си. Отидох при една приятелка.

— И… какво ще правиш по-нататък?

— Ще постъпя на работа в завода. Дойдох да те помоля, Олсен, да ми намериш работа в завода… все едно каква.

Олсен загрижено поклати глава:

— В момента е много трудно. Въпреки това, разбира се, ще се опитам. — После помисли малко и попита: — А как ще се отнесе към това твоят мъж?

— Не искам и да го зная.

— Но затова пък той ще поиска да узнае къде е жена му — с усмивка каза Олсен. — Не забравяй, че живееш в Аржентина. Зурита ще те намери и тогава… Ти сама знаеш, че той няма да те остави на мира. Законът и общественото мнение са на негова страна.

Гутиере се позамисли, после каза решително:

— Е, добре тогава. В такъв случай ще замина за Канада, за Аляска…

— За Гренландия, за Северния полюс! — и вече по-сериозно Олсен добави: — Ще обмислим заедно всичко това. За теб е опасно да оставаш тук. Самият аз отдавна се каня да се измъкна. И защо ли дойдох в Латинска Америка? Тук все още попският дух е твърде силен. Жалко, че не можахме на времето да избягаме. Но Зурита успя да те отвлече и нашите билети, и парите ни пропаднаха. Сега вероятно и ти като мене нямаш пари за параходен билет до Европа. Но няма и защо да ходим направо в Европа. Ако ние — аз казвам „ние“, защото няма да те оставя сама, докато не се озовеш на безопасно място, — ако ние стигнем поне до съседния Парагвай или още по-добре до Бразилия, Зурита там по-трудно ще те намери и ние ще имаме време да се подготвим за прехвърляне в Съединените щати или пък в Европа… Знаеш ли, че доктор Салватор е в затвора заедно с Ихтиандър?

— Ихтиандър ли! Намери ли се? Защо е в затвора? Мога ли да го видя? — обсипа Гутиере с въпроси приятеля си.

— Да, Ихтиандър е в затвора и може пак да стане роб на Зурита. Имаше един скалъпен процес, едно скалъпено обвинение срещу Салватор и Ихтиандър.

— Това е ужасно! И невъзможно ли е да бъде спасен?

— През цялото време се опитвах да направя това, но напразно. Неочакван наш съюзник се оказа обаче самият надзирател в затвора. Тази нощ трябва да освободим Ихтиандър. Току-що получих две кратки бележки: едната от Салватор, другата от надзирателя на затвора.

— Искам да видя Ихтиандър! — каза Гутиере. — Мога ли да дойда с тебе?

Олсен се замисли.

— Смятам, че не — отговори той. — И за теб е по-добре да не виждаш Ихтиандър.

— Но защо?

— Защото Ихтиандър е болен. Като човек — болен, но като риба — здрав.

— Не разбирам.

— Ихтиандър не може повече да диша въздух. Какво ще стане, ако те види отново? За него това ще бъде извънредно тежко, а може би — и за тебе. Ихтиандър ще иска да се среща с теб, а животът на сушата ще го погуби окончателно.

Гутиере наведе глава.

— Да, струва ми се, че си прав… — каза тя, като размисли.

— Между него и всички останали хора се изправи непреодолима преграда — океанът. Ихтиандър е обречен. От днес нататък водата става негова родна и единствена стихия.

— Но как ще живее той там? Сам в безбрежния океан — единствен човек сред рибите и морските чудовища?

— Той беше щастлив в своя подводен свят, докато…

Гутиере се изчерви.

— Сега, разбира се, той няма да бъде толкова щастлив колкото по-рано…

— Стига, Олсен! — натъжено каза Гутиере.

— Времето лекува всичко. Възможно е дори да си възвърне изгубеното душевно равновесие. Така ще си и живее — сред рибите и морските чудовища. И ако някоя акула не го изяде преждевременно, ще доживее до дълбока старост, до бели коси… А смъртта? Смъртта навсякъде е еднаква.

Вечерният здрач се сгъстяваше и в стаята бе съвсем притъмняло.

— Време е обаче да тръгвам вече — каза Олсен и стана. Изправи се и Гутиере.

— Но аз мога поне отдалеч да го видя, нали? — попита тя.

— Разбира се, ако не издадеш присъствието си.

— Добре, обещавам ти.

Беше вече съвсем тъмно, когато Олсен, облечен като водоносач, влезе с една кола в двора на затвора откъм Коронел Диас. Пазачът му подвикна:

— Къде отиваш?

— Карам вода за „морския дявол“ — отговори Олсен, както го беше научил тъмничният надзирател.

Всички пазачи знаеха, че в затвора се намира необикновен арестант — „морският дявол“, който седи в резервоар, пълен с морска вода, тъй като не понася сладката. От време на време докарваха с кола голяма бъчва с морска вода и сменяха съдържанието на резервоара.

Олсен се приближи към зданието на затвора, зави зад ъгъла, където се намираше кухнята и вратата на затвора, през която влизаха служителите. Надзирателят вече бе приготвил всичко. Пазачите, които обикновено стояха на входа и в коридора, бяха отстранени под различни претексти. Придружен от надзирателя, Ихтиандър свободно излезе от затвора.

— Хайде, скачай по-бързо в бъчвата! — каза надзирателят.

Ихтиандър не ги накара да чакат.

— Карай!

Олсен тръсна поводите, излезе от двора на затвора и спокойно подкара коня по авеню д’Алвар, покрай гарата Ритеро и сточната гара. На известно разстояние зад него се мяркаше сянката на една жена.

Беше вече тъмна нощ, когато Олсен излезе вън от града. Пътят минаваше покрай морето. Вятърът се усилваше. Към брега прииждаха вълни и се разбиваха с грохот от камъните.

Олсен се озърна. По пътя не се виждаше никой. Само в далечината светеха фаровете на автомобил, който приближаваше бързо към тях. „Нека отмине“. Клаксонът изсвири, обля ги ослепителна светлина и автомобилът изчезна по посока на града.

— Време е! — Олсен се обърна и направи знак на Гутиере да се скрие зад камъните. После почука по бъчвата и извика: — Пристигнахме! Излизай!

От бъчвата се показа глава. Ихтиандър се огледа на всички страни, излезе бързо от бъчвата и скочи на земята.

— Благодаря, Олсен! — каза младежът и стисна силно с мократа си ръка десницата на великана.

Ихтиандър дишаше често като в астматичен пристъп.

— Няма за какво. Сбогом! Бъди внимателен! Не се приближавай много до брега. Пази се от хора, за да не те хванат пак.

Дори Олсен не знаеше какви напътствия беше получил Ихтиандър от Салватор.

— Да, да — задъхано отговори Ихтиандър. — Ще отплувам далеч-далеч, към тихите коралови острови, където не идва нито един кораб. Благодаря, Олсен! — и младежът се затича към морето.

Когато стигна до самите вълни, той се обърна изведнаж и извика:

— Олсен, Олсен! Ако някога видите Гутиере, предайте й моя поздрав и й кажете, че аз никога няма да я забравя!

Младежът се хвърли в морето и извика:

— Сбогом, Гутиере! — и изчезна във водата.

— Сбогом, Ихтиандър!… — тихо отвърна Гутиере, застанала зад камъните.

Вятърът се усилваше все повече и човек трудно се задържаше на краката си. Морето бушуваше, пясъкът съскаше, камъните се търкаляха с грохот. Една ръка стисна ръката на Гутиере.

— Да вървим, Гутиере! — ласкаво, но настойчиво каза Олсен.

Той изведе Гутиере на пътя. Гутиере погледна още веднъж към морето и опряна на ръката на Олсен, тръгна към града.

* * *

Салватор излежа наказанието си, върна се в къщи и се залови отново с научната си работа. Той се готви за някакво далечно пътешествие.

Кристо продължава да работи при него.

Зурита си купи нова шхуна и лови бисери в Калифорнийския залив. И макар че не е най-богатият човек в Америка, той все пак не може да се оплаче от съдбата си. Краищата на мустаците му, като стрелката на барометър, показват високо налягане.

Гутиере се разведе с мъжа си и се омъжи за Олсен. Те се преселиха в Ню Йорк и работят в една консервна фабрика.

По крайбрежието около залива Ла Плата никой вече не си спомня за „морския дявол“. Само понякога, през душните летни нощи, когато чуят в тишината неизвестен звук, старите рибари казват на младежите:

— Ето така тръбеше „морският дявол“ — и почват да разказват легенди за него.

Един-единствен човек в Буенос Айрес не забравя Ихтиандър. Всички хлапета в града познават стария, полупобъркан, беден индианец:

— Ето го, идва бащата на „морския дявол“.

Но индианецът не обръща внимание на децата. Всеки път, когато срещне испанец, старецът извръща глава, плюе след него и измърморва някакво проклятие.

Полицията обаче не закача стария Балтазар. Неговата лудост е тиха, той не прави зло никому.

Само когато в морето излезе буря, старият индианец изведнъж се разтревожва. Той бърза тогава към брега на океана и с риск да бъде повлечен от вълните, се изправя на крайбрежните скали и вика, вика ден и нощ, докато не утихне бурята:

— Ихтиандър! Ихтиандър! Сине мой!

Но морето пази своята тайна.

Човекът, който не спи

СТРАННИЯТ СЪСЕД

— Дейзи… Не мога да понеса загубата й! Дейзи е най-добрият ми приятел… Толкова съм самотна.

Гражданката Шмеман изтри зачервените си късогледи очи и дългия си нос с дантелена кърпичка.

— Уверявам ви — продължи тя, — че това е дело на професор Вагнер. Аз самата съм го виждала неведнъж как води с връв кучета в квартирата си… Какво ли прави с тях? Божичко! Страшно ми е да си помисля! Моята Дейзи може би не е вече жива… Моля ви, вземете мерки!… Ако не направите това, сама ще отида в милицията!… Дейзи, нещастното ми дребосъче!…

И мадам Шмеман заплака отново… Мършавите й стари бузи се покриха с червени петна, долната й устна увисна.

Председателят на жилищния съвет Жуков се обърна рязко на стола и щракна с пръсти. Губеше търпение.

— Успокойте се, гражданко! Уверявам ви, че ще вземем мерки. А сега ще ни извините… Много сме заети…

Шмеман въздъхна дълбоко, поздрави и излезе.

Жуков въздъхна с облекчение и се обърна към секретаря на съвета Кротов.

— Уф!… Измъчи ни! Има ги, знаеш, едни досадни женички.

— Да… — замислено отвърна Кротов. — Опърничава бабичка! А случая трябва да го разследваме. Четвърто куче изчезва само от нашия двор. И съседите се оплакват. Какъв е тоя мор по кучетата? Няма да се учудя, ако излезе истина, че ги краде професор Вагнер. Но за какъв дявол са му тия кучета? Яка на кожуха ли си прави? Странен човек! Подозрителен човек!

— Професор!

— Какво като е професор? Може би прави фалшиви пари.

— От кучета ли?

— Ти не се смей. Случвало се е. Кучетата са отделна работа. Забележи — в стаята му свети по цяла нощ. Сянката му се появява често на пердето. Кръстосва из стаята… Нощна птица!

— Да, особен човек. Преди няколко дни се връщам с трамвая, гледам — срещу мене седи професор Вагнер. Във всяка ръка държи по една книга и ги чете едновременно. Надникнах. Едната руска, цялата с някакви цифри, а другата — немска. И какво мислиш: двете му очи сноват поотделно по редовете — с едното око чете едната книга, с другото — другата. Кондукторката отива при него. „Вземете си билет!“ — казва. Той вдига към нея едното око, а другото гледа в книгата. Тя само изохка. И всички пътници се вторачиха в него. Гледат го с отворени уста от учудване, а той все едно няма нищо…

— Да не се е смахнал?

— Всичко е възможно…

Изскърца вратата.

В стаята влезе Фима, старата икономка на професор Вагнер.

— Живо-здраво! Господарят изпраща наема си.

— Имаше господари, но им видяха сметката! — каза Жуков.

— Тъй де, хазяина ми Вагнер.

— Ето кого ще питаме!…

— Фима, я ни кажи твоят „господар“ какво прави с тия кучета?

Фима махна безнадеждно с ръка.

— Много кучета ли е събрал? Истината кажи!

— Колко ги е насъбрал, не мога да ви кажа — не ме пуска във втората стая, където ги държи. Но има. Чувам ги да лаят. Една нощ погледнах през ключалката. И какво да видя? Едно куче седи, вързано с къса каишка. Тъй че да не може да легне. Вижда се, че му се спи до смърт. Просто клима с глава. А той седи до него и ей така ласкаво го гъделичка по гушата — не му дава да заспи. И сам не спи. Той не спи никога!

— Как така не спи? Човек не може да не спи.

— Как, не знам, но изобщо не ляга. Дори кревата си изхвърли отдавна. „И да чувам — казва — не ща за него! Креватът — казва — е нужен само на болните.“

Жуков и Кротов се спогледаха с недоумение.

— Съвсем се е смахнал!

— Сигурно се е смахнал — веднага се съгласи Фима. — Ама пусти навик — петнайсет години живея при него, иначе отдавна да съм си отишла… Беше човек като всички останали, а от една година вече съвсем не прилича на себе си. Направо е вампирясал.

— И от какво му стана това?

— Зная ли? Може да е от у̀роки… Ужким първо гимнастика се захвана да играе. Влезеш в стаята му, а той сякаш танцува: с десния крак прилича на полка, а с левия — на валс. И с ръцете си тактува различно. После стана кривоглед. Седи пред огледалото и си криви очите Веднъж го поглеждам, а на него едното му око право в тавана, а другото в пода. Тъй се слисах, че изтървах всички съдове на пода.

— Кучето на баба Шмеман знаеш ли го? Дейзи му казват.

— Едно бяло, рошаво такова? Как да не го знам!

— Та значи твоят хазяин дали не го е отмъкнал и него?

— Да съм го видяла — не съм, но няма да се учудя. Ох, разбъбрих се тук, а ютията ми ще изстине… Ето ви парите!…

— Защо са толкова малко?

— Господарят казва, хазяинът ми де, че е записан в ЦИКАПУ и има право на допълнителна жилищна площ.

— Каква е тая ЦИКАПУ? — попита Кротов.

— ЦЕКУБУ^[12]! — досети се Жуков. — Нека да представи удостоверение, а дотогава ще си плаща както по-рано. Така му кажи.

— Хубаво! — И като изтри носа си с края на престилката, червенобузата Фима изскочи от стаята.

— Ще трябва да съобщим в милицията. Тоя луд може да запали кооперацията или да пречука някого.

НА „КУЧЕШКОТО ДЕЛО“

Делото по обвинението на професор Вагнер в кражба на кучета напълни залата с публика. Срещналите се познати се питаха:

— И вие ли сте за „кучешкото дело“?… С призовка ли сте?

— Не, от любопитство!… Професор — и изведнъж, крадец на кучета!… Какво ги прави, яде ли ги?…

— А аз съм с призовка. Свидетел. Нали и моят Тузик изчезна! Добро куче. Смятам да предявя граждански иск…

— Станете, моля!…

Съдиите влязоха в залата.

— Разглежда се делото по обвинение на гражданина Иван Степанович Вагнер в кражба…

Професор Вагнер се приближи до масата. На вид човек можеше да му даде не повече от четиридесет години.

В кестенявата му коса, в широката му руса брада и надвиснали мустаци се забелязваха само няколко сребристи косъма. Свежият цвят на лицето му, румените бузи и блестящи очи бяха белег за сила и здраве.

„И за тоя човек казват, че изобщо не спи!“ — помисли си съдията, като гледаше с недоумение обвиняемия. Беше очаквал да види изтощено старче. И вече с жив интерес съдията зададе формалните въпроси.

— Как се казвате?

— Иван Степанович Вагнер.

— На колко години сте?

— Петдесет и три.

В публиката започнаха да се споглеждат смаяно.

— Занимание?

— Професор в Московския университет.

— Членувате ли в профсъюз?

— Да. В профсъюза на работниците от просветата.

— В партията членувате ли?

— Безпартиен съм. Неосъждан.

— Гражданин ли сте на СССР?

— Да.

— Женен ли сте?

— Вдовец.

— Признавате ли се за виновен?

Професор Вагнер сви неопределено рамене.

— Не, не се признавам.

— Но сте си присвоявали кучета?

— Позволете ми да дам обяснение след разпита на свидетелите.

— Добре. Запишете — обърна се съдията към секретаря: — „Обвиняемият не се призна за виновен“. Извикайте свидетеля, участъковия милиционер Ситников! Какво можете да докладвате по делото?

— В нашето районно постъпиха заявления за изчезнали кучета, подадени от гражданите на улица „Бъчварска“. На гражданина Полянов изчезнал много скъп сетер, на Юшкевич — мопс, а на Дерюгини — дори персийската котка. Кучетата са изчезнали безследно. Техни трупове не са намирани. Явно някой ги краде.

— Вие търсихте ли ги?

— Изчезването на куче не е голямо събитие. Да си призная, не сме имали време да разследваме всеки случай. Но когато постъпиха жалбите на гражданката Шмеман срещу гражданина Вагнер и заявлението на жилищния съвет, ние направихме справки. Почти всички пострадали ни насочваха към професор Вагнер. Във всеки случай той е доста особен. Казват, че нощем не спи. Или работи в къщи, или скита из улиците. Техният портиер няколко пъти е виждал как Вагнер се връща нощем в къщи с куче, впримчено с връв. В стаята му лаят и скимтят кучета. Имаше сериозни улики.

Затова в последствие на постъпилите заявления решихме да направим обиск и изземване на документи от професор Вагнер. Обиска извърших аз в присъствието на председателя на жилищния съвет, портиера и гражданката Шмеман.

В първата стая на обвиняемия не намерихме нищо осъдително с изключение на различни инструменти и машини с неизвестно предназначение. Във втората стая намерихме шест кучета от различна порода, пол и възраст. Всички бяха привързани към стената с къси ремъчета. На някои главите им висяха, като че ли беряха душа или бяха много уморени. А на масата лежеше рошаво бяло кученце, в чиято глава беше пробита дупчица — тъй, че му се виждаше мозъкът. Гражданката Шмеман позна в трупа кученцето си, извика и припадна.

В съдебната зала се чуха сдържаните ридания на Шмеман.

— Дейзи, Дейзи!… — плачешком прошепна тя.

— Конфискуваните от мене документи са представени на съда — завърши милиционерът.

— Разпишете се. Свидетелят Жуков!

Председателят на жилищния съвет Жуков потвърди показанията на милиционера.

— Да направим обиск — добави той — ни накара и обстоятелството, че професор Вагнер е много странен съсед. Съкооператорите го смятат за побъркан, дори се страхуват да пускат децата си на двора. За избягване на паника и дезорганизация сред населението бих помолил професор Вагнер да бъде подложен на психиатрична експертиза.

— Може би е опасен — кой знае защо, се смути Жуков — и ще трябва да бъде изселен.

Професор Вагнер се усмихна.

— С какво е опасен? — попита съдията.

— Ами щом е ненормален! И съседите му се оплакват — в стаята му нещо ту съска, ту бръмчи, ту изведнъж гърми… Ами ако взриви сградата?… И кучетата вият по цяла нощ… С една дума, неудобен съсед.

— Гражданката Шмеман!

— Господин съдия! — започна тя с треперещ глас, като бършеше очите си с кърпичка, но веднага се поправи; — Гражданино съдия!… Той е убиец! — Тя показа Вагнер с пръста си с две венчални халки. — Аз съм вдовица… Никого си нямам… Той уби най-добрия ми приятел… Моята Дейзи!… — И Шмеман се разплака отново.

— Предявявате ли граждански иск?

— Какъв иск? За какво?

— За кучето… Нали молите за това в заявлението си…

— Нищо не може да запълни загубата ми!… — трагично произнесе тя. — Не знам какво е написано там…

Останалите свидетели не допълниха нищо ново. Портиерът разказа подробно как са изчезвали кучетата от техния двор, как е изчезнала и „хубавелката“ Дейзи, как е виждал Вагнер да води кучетата в къщи…

Един от свидетелите беше „разпознал“ кучето си сред жертвите на професор Вагнер. Кучето било живо, но изглеждало крайно уморено и като го завели в къщи, спал непробудно три денонощия.

— Сред документите на професор Вагнер — каза съдията след разпита на свидетелите — при обиска са взети дневници с различни записки, очевидно за извършваните от него опити с животните. Ще прочета някои от тях.

— Ето — започна съдията — записки на професор Вагнер от опитите му:

— „Опитно животно Диана, сетер, самка, тегло двадесет и два килограма. Съсирване на кръвта по време на бодърствуване — две цяло и осемдесет и девет стотни. Съсирване на кръвта по време на изтощение от безсъние — едно цяло и четиридесет и шест стотни.“

Има и няколко такива таблици:

„Криоскопична точка^[13]: нормално състояние — петдесет и девет стотни от градуса, при състояние на непреодолима нужда от сън — петдесет и осем стотни от градуса.

Плътност: нормално състояние — едно цяло и шестдесет и четири хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — едно цяло и петдесет и седем хилядни.

Съсирване: нормално състояние — две цяло седемстотин и единадесет хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — две цяло.“

Обвиняеми професор Вагнер! Смятам, че свидетелските показания и прочетените документи напълно доказват вината ви. Защо не се признавате за виновен? Обяснете ни…

— Граждани съдии! Не отричам факта за похищаването на кучета, но за виновен не се признавам и ето защо. Всяка кражба предполага користна цел. Аз нямах такава цел. Вие самият прочетохте документи, от които съдът можа да се убеди, че съм имал единствено научни цели. Правя опити, които имат огромно значение за цялото човечество. Ползата, която те трябва да донесат, е несъизмерима с нищожната вреда, причинена от мене.

— Какви са тези опити?

След известно колебание професор Вагнер каза:

— Работя над проблема за умората и съня. Да победя умората и да унищожа нуждата от сън — ето каква задача си поставих.

— И сте я решили успешно? Вярно ли е, че изобщо не лягате да спите?

— Да, вярно е. Вече не спя и мога да работя, без да почувствувам умора, двадесет и четири часа в денонощието.

Публиката се оживи. Дочу се шепот и възклицания на учудване.

— Защо не сте публикували вашите постижения?

— Продължавам да усъвършенствувам моите методи.

— Но няма ли да ни обясните защо сте сметнали за нужно да прибегнете към такива странни и незаконни начини за снабдяване с кучета за опитите ви? Ако те са толкова ценни, правителството би ви осигурило всичко необходимо за работа!

Професор Вагнер се посмути.

— Тези опити са прекалено смели. Може да изглеждат дори фантастични. Вярвах в крайния успех, но по пътя ме чакаха неизбежни несполуки. Те биха могли да погубят и делото, и репутацията ми, преди да постигна положителни резултати. Затова реших да правя опитите в моя кабинет, на мой риск и отговорност. Но имах прекалено малко лични средства, за да купувам кучета за опитите. А да се откажа от тях, когато задачата беше вече решена наполовина, не можех. И се принудих…

— Да крадете кучета? — завърши с усмивка съдията.

Професор Вагнер се изправи и отвърна с тон на дълбоко убеждение в правотата си:

— Кучешкият живот трае някакви си двадесетина години. Стойността на кучето е няколко, най-много няколко десетки рубли. Като умъртвих няколко кучета, аз смятам да утроя продължителността на човешкия живот, заедно с това ще утроя и ценността на човешката производителност. Ако заслужавам наказание за това, осъдете ме! Нямам какво повече да кажа.

Съдът излезе да се съвещава. Публиката забръмча като разтревожен кошер. По всички ъгли се събраха групички от спорещи за предстоящата присъда. Чуваха се отделни викове:

— Кражбата си е кражба!

— Но опитите му могат да облагодетелствуват човечеството!…

— Никак да не спим?… — приказваше някакъв ухилен шишко. — Покорно благодарим! Позволете ни да се откажем от това благодеяние! Още Тургенев е казал, че нашият живот е сън и най-хубавото в него отново е сънят!…

— Може и да лъже!

— Кой? Тургенев ли?

— А не, Вагнер, като казва, че съвсем не спял. Може ли човек да не спи изобщо!…

— Съдът влиза!…

Присъдата беше изслушана с напрегнато внимание.

Като призна, че кражбата е доказана, съдът осъди професор Вагнер на един месец лишаване от свобода без строга изолация. „Тъй като обвиняемият не е имал користни цели и досега не е бил осъждан, наказанието да се приложи условно в едногодишен изпитателен срок…“

— Следващото дело е по иска на жилищния съвет…

Публиката тръгна да излиза от залата, обсъждайки присъдата, която явно задоволяваше мнозинството: Вагнер е наказан, фактически остава на свобода.

Само неколцина бяха недоволни.

— Значи човек може безнаказано да краде и убива? — с демонстративно висок глас питаше Шмеман и търсеше подкрепа с очи.

— Щом няма корист, няма и кражба! Вагнер трябва да обжалва! — казваха други.

Професор Вагнер вървеше под кръстосаните погледи в коридора на съда, без да обръща внимание на никого. Тревожеше го един въпрос: „Ами сега откъде ще намеря нужните за опити кучета?“

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ СПИ

Съдебният процес имаше неочаквани последици за професор Вагнер: направи го известен може би по-рано, отколкото искаше той самият. На съдебното заседание беше попаднал случайно кореспондент от малък московски вестник. След няколко дни в отдела за съдебна хроника се появи бележка с любопитното заглавие „Човекът, който не спи“. В бележката се описваше съдебният процес на доктор Вагнер и се съобщаваше, че професорът е „победил съня“: изобщо не спи и може да работи без умора двадесет и четири часа в денонощието.

Като резултат от бележката след няколко дни икономката на Вагнер му съобщи, че е дошъл кореспондент на „Известия“. Вагнер се намръщи недоволно: беше свикнал да държи работите си в тайна. Но след кратък размисъл професорът реши да използува посещението на представителя на печата — щом вече не може да лови нощно време кучета, остава му да поиска правителствена помощ. Май вече не беше възможно да продължава тайно опитите си, пък и нямаше голяма нужда от това — постигнатото досега беше достатъчно за публично изявление. Кореспондентът беше приет.

Докато се промъкваше между струпаните машини и апарати, коресподентът Горев забеляза професор Вагнер и се спря смаян. Вагнер беше застанал до високо писалище. От носа му излизаха две гумени тръбички, които минаваха през една дупка в прозоречната рамка. Тези тръбички сякаш органично свързваха професора с околните машини, сякаш той самият се беше превърнал наполовина в машина. И още нещо слиса Горев — с лявото си око Вагнер прегледаше някаква книга и правеше извадки от нея също с лявата ръка, а дясното си око устреми към посетителя и му подаде дясната си ръка.

— Седнете, моля! — любезно каза Вагнер, работата си с лявата ръка.

Като всеки опитен кореспондент Горев беше врял и кипял човек, но сега така се смая, че забрави за обикновени журналистически похвати и мълчаливо, с пълно недоумение гледаше ту шарещото по книгата и по ръкописа ляво око на професора, ту тръбичките в носа му.

Професорът забеляза състоянието на посетителя и усмихна.

— Тръбичките ли ви учудват? — любезно започна той. — Но това е съвсем просто: прекалено скъпя времето си, за да ходя на разходка. А чистият въздух е нужен, за да има човек здраво тяло и ясна мисъл. И ето че направих малко приспособление: изведох навън, под покрива, две тръбички, които се поставят в носа със специален накрайник. При вдишването на въздух се отваря един клапан, при издишването от въздушното налягане този клапан се затваря, а се отваря друг, който отвежда въздуха, минал през белите дробове. Това малко приспособление ми позволява да дишам постоянно чист въздух и погледнете какъв свеж цвят има лицето ми! Дребно изобретение, но от него може да има голяма полза. Представете си болните, които не бива да бъдат изнасяни от стаята. Пък и съвременната вентилация още много трябва да се усъвършенствува. А с помощта на тоя прибор всички болни могат да дишат чист въздух. Предвиждам и нещо повече; щом още старите римляни са можели да докарват вода от стотици километри, като създали монументалните си акведукт, защо пък ние да не създадем „аеродукти“? Би могло да се докарва по тръби например планински или морски въздух. В края на краищата това би било по-евтино, отколкото заради въздуха болните да се изпращат на стотици и хиляди километри. Централните тръби със специални компресори ще подават въздух в градовете ни и там той ще се разпределя. Планински, морски, степен или боров — ще бъде достъпен за всички…

Професор Вагнер говореше бързо, без да престава да пише с лявата си ръка. С дясно си око продължаваше да гледа посетителя.

Най-сетне Горев си възвърна дар словото.

— Кажете как го правите това?… — И той посочи разногледащите очи на професора и лявата му ръка.

— Да пиша с лявата ръка, да управлявам всяко око по отделно и същевременно да разговарям с вас ли? Работата е там, че моите две мозъчни полукълба действуват напълно самостоятелно с почти независимо едно от друго.

Но аз съм длъжен да ви поясня, така да се каже, отправната си точка. Както знаете, официално съм професор по биология. Също така добре знаете, надявам се, и това, че днешните научни дисциплини необикновено бързо се разпадат на самостоятелни части. Пред очите ни расте биологичната химия. Всеки нов научен клон, като например атомната теория, бързо израства в самостоятелна научна дисциплина. Трябват години, за да бъде овладяна всяка от тези отделни научни области.

А междувременно, за да напредва, човек трябва да познава и сродните науки — биология и физиология, химия и електротехника, дори геология и астрономия — всички те се преплитат, взаимно си влияят. Нужен е някакъв всеобхватен ум, който да поеме този обем от знания. А човешкият живот е толкова кратък! Аз прехвърлих петдесетте. Още десетина-двайсет години и край. Пред мене стоят колосални задачи, които искам да изпълня. Значи първото, което трябва да направя в името на целта, е по един или друг начин да удължа живота си. Отначало си помислих за опитите по подмладяване. Постигнатото досега ми помогна — изглеждам по-млад за годините си. Може би по-нататък ще се върна към тези опити. Но засега се спрях на онова, което ми е повече познато поради работата ми над мозъка.

Първата идея, която ми дойде, беше да си създам способността всяко мозъчно полукълбо да работи поотделно. За съжаление не мога да се спра подробно на целия си труд по тоя въпрос — ще ни отнеме прекалено много време. Ще ви кажа само, че тук главна роля играе тренировката. Може би ви се е случвало да видите ритмичната гимнастика на Далкроз^[14]? Децата бързо овладяват способността да правят асиметрични движения: с лявата ръка могат да отмерват два такта, с дясната — три, при това в различно темпо, като едновременно правят различни движения и с краката. Нещо подобно вършех и аз, между другото за пълно недоумение на моята икономка.

По-трудно излезе овладяването на очния апарат. Всяко човешко око има самостоятелна система за управляване, но поради това, че виждаме по-добре, когато фокусираме двете очи в една точка, ние сме си изработили навика да съгласуваме движението на очите. Наследствеността на тия навици усложняваше борбата за „автономност“ в движението на очите. Но такава независимост в движението на всяко око е напълно възможна. За пример може да служи хамелеонът. Захванах се с упражнения. Резултата го виждате. Да се науча да пиша и работя с лявата ръка не беше трудно. Оставаше ми да премина към последното: да се науча да извършвам едновременно две умствени работи, например да пиша с двете си ръце едновременно две научни изследвания на различни теми. Това ми отне няколко години. Постигнах своето. По такъв начин удвоих мозъчната си продукция.

Но и това ми се струваше малко. Осем часа сън! Една трета от човешкия живот губим в това безпомощно, полумъртво състояние. Ето кое ме възмущаваше. Човечеството трябва да се освободи от сънната повинност. Какви необикновени перспективи, какви възможности!… Колко велики произведения биха ни дали още великите мислители, ако им подарим всичките нощи за творчество. Колко недовършени велики произведения биха били завършени. Какъв тласък би получил прогресът! Работникът, завършил смяна до струга, би прекарал нощта с книга или зает с обществена работа. Нямаше да останат неграмотни у нас. Нещо повече, всички биха получили възможността да се превърнат в напълно образовани люде. С какви гигантски крачки би тръгнал прогресът! Ето за какво си мислех…

Професор Вагнер се въодушеви. Дясното му око гореше от ентусиазъм. Очевидно вълнението се предаде и на другата половина от мозъка му: лявото му око също заблестя и лявата ръка започна да пише по-енергично.

Но Вагнер забеляза това и лявото му око сякаш угасна, задълбочи се в работата, лявата ръка заработи методично, докато в същото време дясното око продължаваше да гори въодушевено и дясната ръка описваше широки кръгообразни движения.

— И сега това е възможно! — каза професорът. — Сънят съвсем не е нормално явление, а болест поради отравяне с хипнотоксини: особени отрови, отделяни при работата на мозъка. Отровен от тях, човек заспива, тоест разболява се.

Когато човек спи, мозъкът му не изработва нови токсини; през това време организмът му унищожава токсините, натрупали се през работния ден. По такъв начин, като поспи, човек оздравява, но, уви! — за да се разболее отново привечер и отново да легне в леглото. Нима това не е ужасно?

Ако искате да знаете, сънят е заразителен. Правих такъв опит: лишавах куче от сън.

Когато организмът му беше отровен от хипнотоксините, аз ги извличах и ги инжектирах на добре отспало си и току-що събудило се куче. То заспиваше веднага.

Цялата задача се състоеше в намирането на „противоотрова“ — антихипнотоксини. Успях да реша тази задача по-широко, отколкото предполагах — откритият от мене антихипнотоксин убива не само токсините на съня, но и други. Следователно той заздравява целия организъм. Срещнах немалко препятствия, но ги преодолях. Победих съня. Изхвърлих кревата — тоя символ на болницата. Вече не спя и работя почти кръгло денонощие. Приемам антихипнотоксина заедно с храната. За хранене губя един-два часа в денонощието.

Всичко беше толкова необичайно, че Горев продължаваше да седи мълчаливо и да слуша внимателно професора.

— Но как се чувствувахте на първо време? — най-сетне попита той.

— Да, наложи ми се доста да се боря с навика да спя. Не ми се спеше ни най-малко. Но този безкраен, непрекъснат работен ден — ту със слънце навън, ту с тъмната завеса на нощта — ми се отразяваше някак си странно. Но все пак скоро свикнах с това. Затова пък колко хубаво се работи в нощната тишина! Няма да скрия една егоистична мисъл: страхувам се, че когато всички хора започнат да живеят без сън, едва ли ще бъде толкова тихо нощем.

— А не ви ли се струва, че перспективата за живот без сън може да не се понрави на всички?

— Дори съм сигурен в това — и професорът се усмихна — Веднъж, една зима в затънтено селце, предложих на един селски момък, който ми се чудеше задето не спя, да опита на себе си моето средство. Той се съгласи. Сутринта го питам как се чувствува. „Дявол да го вземе! — казва момъкът. — Едва не пукнах от скука! Цялото село спи. Само кучетата лаят. Ходих, ходих — страшна скука! Качих се на печката — не ми се спи и толкоз. Рекох си — тая нощ няма да има край!“

Освободете хората от привичния им труд — продължаваше професорът — пак ще им стане скучно. Но всичко това е само на долните степени на културата. Самата тя бързо ще се издигне до рационално използуване на „безсънните нощи“.

— Още един въпрос. Казвате, че не спите почти през всичките двадесет и четири часа. Но как не се изморявате?

— Много просто. И умората е болезнено явление. Работещият мозък отделя хипнотоксини, работещите мускули отделят кенотоксини — отровите, които предизвикват чувството на умора. Аз въвеждам противоотрова — ретардин — и умората изчезва. Моят ретардин прекъсва развитието на болестта, наричана умора, както прекъсват сега възвратния тиф, като въвеждат в организма диоксидиаминоарсенобензолдихлорхидрат — произнесе на един дъх Вагнер.

Горев се сепна от тази дълга чудновата дума. Той помоли професора да я повтори на срички и я записа в бележника си. „Такива думи придават на статията научна тежест“ — помисли си той.

— И сега направете равносметка — каза професор Вагнер. — Като работя с двете полукълба на мозъка, удвоявам продукцията си. Като работя двадесет и четири часа вместо осем, утроявам работното време. Значи, работя за шестима, при това без всякаква вреда за здравето си. Следователно за тридесет години работен живот човек е в състояние да изпълни програма за сто и осемдесет години. Или с други думи, за всяко половин столетие човечеството ще изминава по пътя на прогреса разстояние за три века наведнъж.

— Как мислите, струва ли си за това да жертвуваш пет-шест кучета?… — завърши с усмивка професорът.

„ДИКТАТОРЪТ“

Просторната гостна на банкера Голдзак, купил си неотдавна баронска титла, беше обзаведена с тежко, парвенюшко великолепие. По стените, покрити с резбована дъбова ламперия, се мъдреха еленови рога и гербовете на новоизлюпения барон. В ъгъла беше поставен рицар с доспехи и с меч от XIII век — съмнителният „прародител“ на барона. Стъклата на прозорците с тесни решетки изобразяваха същия баронски герб — върху жълт щит свита в лакътя ръка в доспех, която стиска меч с желязната си ръкавица. Над ръката — пет тъмносини звезди.

В средата на стаята около голяма кръгла маса от черен дъб на дъбови кресла с високи облегалки с резба заседаваха членовете на централния комитет на германската политическа организация „Диктатор“. В креслото с още по-висок гръб, отгоре с резбования германски държавен орел, седеше председателят на събранието — старият генерал, един от „героите“ на империалистическата война, приятел из кайзера. Грубото лице на генерала, сякаш изсечено с брадва от парче дърво, плътно стиснатите му устни под засуканите нагоре мустаци, говореха за силна воля. Изпод надвисналите побелели вежди поглеждаха изпитателно рядко примигващи очи. На униформената му куртка беше закаючен само „железен кръст“.

От дясната страна на председателя беше стопанинът на дома — барон Голдзак с черен фрак, напълно плешина глава, избръснат, с монокъл. По-нататък, наредени строго според ранга си, седяха членовете на комитета. Генерал с тясно чело, дълбоко хлътнали очи и изпъкнала брадичка. Нещо жестоко, зверско имаше в тая глава. Още един генерал… Чиновници от министерствата, депутати… Едрите фабриканти и банкери затваряха кръга.

Младолик човек с фрак, с външност и маниери на дипломат — секретарят на комитета — изнасяше доклад. На масата лежеше брой на „Известия“ със статията на Горев „Победата на професор Вагнер над съня и умората“. До него — превод на статията на немски.

— Още не сме проверили докрай достоверността на изнесените данни в статията, но според нашите сведения те, изглежда, отговарят на действителността.

Няма нужда да говоря за значението на това научно откритие. Ако то бъде използувано от Съветска Русия, съотношението на силите между нея и другите държави по света съществено ще се промени. За някакви си пет години мощта на болшевизма ще се увеличи неимоверно.

За щастие едновременната работа с двете мозъчни полукълба изисква време и тренировка и затова не е много достъпна за масите. Но самата победа над съня и умората вече утроява физическите и интелектуалните сили на нашите противници, а едновременно с това и материалните им ресурси. Научните им сили и квалифицираните им кадри ще работят тройно и дори шесторно повече. Ще се увеличи продукцията на индустрията. След няколко години ще имат нови, добре подготвени специалисти във всички области на техниката. С една дума, мощта им ще расте неспирно. Когато целият свят спи, те ще работят. Ще работят, когато сме принудени да си почиваме след трудовия ден…

— Е, промишлеността не може да се разрасне толкова бързо — каза фабрикантът. — Да предположим, че всичките им фабрики и заводи ще заработят двадесет и четири часа в денонощието. Но по-нататък?… Едва ли ще им бъде лесно да намерят кредити за построяване на нови фабрики и заводи. Нали вие, бароне, няма да им предоставите такива кредити? — обърна се той с усмивка към Голдзак.

Баронът му отвърна със същата усмивка и издуха колелце дим.

— Но има друга опасност — чу се хрипкавият глас на генерала. — Говоря за военната мощ на Червената армия. Какво ще стане, ако само осем от шестнадесетте „добавъчни“ часове в денонощието бъдат използувани от тях за военна подготовка на работниците и селяните? Това е равностойно на създаването на многомилионна армия. Освен това по време на война те ще имат бойци, които нямат нужда от почивка. Няма да им се налага да сменят войниците в окопите. Винаги ще бъдат будни, бдителни, свежи, докато при нас две трети от войниците временно ще излизат от строя за сън и почивка. Летците им, незнаещи умора, ще могат да правят далечни полети… Командният им състав, щабовете ще могат да ръководят операциите, без нито за минута да изпускат поради сън или почивка нишките на управлението… Възможно е да използуват средството на професор Вагнер и за конете. Обозите им, кавалерията няма да знаят какво е умора. Всичко това е крайно сериозно!…

Речта на стария генерал направи голямо впечатление на събранието, особено на военните. Генералите се мръщеха, нервно барабаняха с пръсти, по-здраво смучеха пурите…

— Но най-опасно — отново се изправи секретарят — е политическото значение на факта. Още днес болшевизмът разтърсва света, държи в постоянно нервно напрежение правителствата на държавите по всички континенти. Средството на Вагнер утроява, а може би дори ушесторява броя на болшевиките. Тук между нас можем да бъдем откровени. Ние не знаем как да се справим с един вожд на Комунистическия интернационал. Какво ще бъде, ако тоя вожд получи възможността да работи шест пъти повече? Пред нас ще се изправят шестима такива вождове, шест пъти по-голям Коминтерн, милиони руски болшевики, незнаещи умора, пропагандиращи и разлагащи масите ден и нощ, ден и нощ, двадесет и четири часа в денонощието!

Тия доводи имаха потресаващ ефект. Ръцете на събрали се трепереха.

— Това е ужасно!…

— Кошмар! — чуха се развълнувани гласове.

Настъпи мъчително мълчание. Сякаш в кабинета изведнъж нахлуха страшни призраци и го изпълниха с вледеняващия дъх на смъртта.

Най-сетне председателят на събранието тръсна глава и удари с косматия си юмрук по масата.

— Това не бива да се допуска! — хрипкаво извика той. — На всяка цена трябва да отстраним надвисналата опасност. Преди още изобретението на професор Вагнер да стане достояние на болшевиките, ние трябва да овладеем неговия секрет!

И подбуждано от страх и омраза, събранието пристъпи към обсъждане на въпроса какво трябва да се стори.

Единствено барон Голдзак не вземаше участие в обсъжданията. Въображението вече му рисуваше грандиозни планове. Той си мислеше каква изгода може да извлече от откритието на професор Вагнер, ако то попадне в ръцете му.

„ЛЮБИТЕЛЯТ“ НА НАУКИТЕ

След съдебния процес ритмичността на заниманията на професор Вагнер беше нарушена. При него идваха кореспонденти на вестници и списания, професори, студенти или просто любопитни, желаещи да опитат „прахчето против сън“. Професор Вагнер вече свикна с тия посещения и затова не се учуди, когато зад вратата някой с немски акцент помоли за разрешение да влезе.

Когато вратата се отвори, професорът видя млад човек със закръглено розово лице и къса чуплива руса коса. Големите „модни“ костенуркови очила някак си не отиваха на младежкото лице. Безупречен костюм придаваше европейски вид на непознатия.

— Позволете ми да се представя, уважаеми господин професоре!… Херман Таубе, член на Берлинското дружество на любителите на естествознанието. Идвам при вас от името на това дружество… Вашето откритие ни заинтересува безкрайно. И дружеството се обръща към вас с най-покорната молба: не бихте ли прочели пред нас няколко лекции за работата си?

— За съжаление нямам време.

— О, това няма да отнеме много време! — засуети се младежът. Женственият му глас се издигна до най-високите ноти, очите му гледаха умолително през костенурковите рамки на очилата. Той дори наведе встрани глава и сплете ръце. — Ако можехте да се съгласите!… Ако можехте да се съгласите? За нас това ще бъде такъв празник! Аз самият не съм учен, но страстно обичам науката. Баща ми е богат… много богат… Ако пожелаете, бихте намерил у нас всичко необходимо за работата си… Бихме обзавели за вас прекрасна лаборатория… бихме ви предоставили десетки, стотици кучета!…

Вагнер се усмихна.

— Много сте любезен, но за съжаление трябва да отклоня предложението ви. Нямам намерение да напускам Русия.

— Колко жалко!… О, колко жалко! Струваше ми се, че да се работи тук… че да се работи там… Но вие няма да откажете да ни прочетете няколко лекции! Това ще ви отнеме само няколко дни. Ще тръгнем по въздух с пътническия аероплан на новата компания за въздушни съобщения „Уншедлихкайт унд Беквемхайт“ — „Безопасност и удобство“. Напълно оправдава името си… Успешно конкурира „Дерулуфт“… Аз поемам всички грижи по визи и паспорти. За разходите и хонорара няма да говорим… Естествено всичко е за наша сметка…

— За такова нещо не бих отделил повече от три-четири часа. Извънредно много скъпя времето си. Не забравяйте, че моята производителност е шесторна. Ако загубя само две денонощия, за мене те ще бъдат равни на дванадесет. Не, не мога да приема предложението ви!

— Аз съм крайно огорчен. Още повече ще бъде огорчен ръководителят на нашата лаборатория професор Брауде. Той работи в същата област като вас. Но методът му е малко по-различен…

Професор Вагнер се оживи.

— Така ли? В какво се състои методът му?

— Той се опитва… — Таубе се посмути. Лицето му изрази напрежение на мисълта, като че ли се опитваше да си спомни нещо. — Работи над метод, който ще даде възможност на самия организъм да изработва токсини против хип… хип…

Но Вагнер вече отгатна мисълта му.

— Точно сега и аз самият работя над това! Нашите вестници попреувеличиха успехите ми в това направление…

— Аз не от вестниците! — изпусна се Таубе. Ядоса се на себе си, чак почервеня. — Вече няколко години професор Брауде работи в тази област. Толкова искаше да се запознае с вас и да сподели опита си!… Много жалко, че сега ще трябва да го огорча…

— Това променя нещата! Мисля, че загубата на време ще бъде възнаградена… Професор Брауде?… Нещо не съм чувал за него.

— Млад и извънредно скромен… не обича рекламата… Но е страшно гениален!…

— Съгласен съм!

Таубе се хвърли към професора и започна да стиска ръцете му.

— Хиляди благодарности! А за заминаването ще се грижа сам. Няма да загубите нито минута от скъпоценното си време!

И след многократни поклони той се скри зад вратата.

„Странен младеж. С кучета искаше да ме подкупи!“ — помисли си професор Вагнер.

„УНШЕДЛИХКАЙТ УНД БЕКВЕМХАЙТ“

Рано сутринта пощенско-пътническият аероплан излетя от летището и започна да набира бързо височина. В уютната кабина на меки кожени кресла се бяха настанили професор Вагнер, Херман Таубе, дипломатическият куриер на френското посолство в Москва и служещ от съветското търговско представителство в Берлин.

Ако не беше намаленото от специален заглушител бръмчене на мотора и плавното полюляване, човек би си казал че седи в купето на влак. През огледалните прозорци долу се виждаше панорамата на Москва с лъкатушната лента на реката. Показа се малкият като играчка Кремъл с блестящите си куполи. А отпред вече се стелеше безкрайният килим от поля и гори, разчертан от жълтеникавите линии на пътищата и синкавите завои на реките. Тук-там вървяха по пътищата и шаваха като мравки в полето хора и животни.

Но професор Вагнер не се любува дълго на тази панорама от височината на птичи полет. Както скъперникът трепери над всяка копейка, така и Вагнер ценеше всяка минута време. Извади книги, нагласи на коленете си сгъваем планшет и започна да работи. Докато четеше книгата, в същото време непрекъснато записваше нещо в една тетрадка със стенографични знаци.

Забелязал въпросителния поглед на Таубе, той обясни:

— Пиша само стенографски. По моя собствена система. Където може, съкращавам и опростявам. Създадох своя система по мнемоника — прекрасна помощничка, на която за съжаление не обръщат голямо внимание. С помощта на мнемониката съм в състояние да запазя в паметта си необикновено голямо количество цифри, формули, имена. Още повече че благодарение на чистотата на моя мозък, от който са отстранени токсините, той работи с неотслабваща яснота и сила. Всичко това увеличава още повече производителността на труда ми. Без да преувеличавам, работя за десетима.

И Вагнер замълча, потънал в работа.

Таубе наблюдаваше през прозореца живата картина на страната, така неразбираема за него — едновременно бедна и могъща, мирна в разгърнатата картина на селския труд и страшна с оная сила, която организира милиони десници…

В далечината се показа някаква река. На високите крайбрежни хълмове се беше разпрострял град. На десния бряг той беше стегнат от старинни зъбери на кремъл с високи кули. Над целия град се извисяваше огромен петоглав храм.

— Днепър!… Смоленск!… Първата ни спирка!…

Аеропланът прелетя над гората и плавно кацна на летището.

Закусиха и продължиха пътя си. Облаци покриха небето. Поривист насрещен вятър клатеше самолета като кораб върху големи океански вълни. Бързината на полета намаля. Все пак стигнаха благополучно до Ковно. Това беше последната спирка преди Кьонигсберг. Макар че времето се влошаваше все повече, аеропланът продължи пътя си. Вятърът се превърна в буря. Аеропланът се мяташе встрани, стръмно се издигаше по насрещните въздушни вълни. Понякога, сякаш изгубил крилете си, апаратът стремително пропадаше надолу.

— Ама че работа — каза френският дипломатически куриер, вкопчил се нервно в креслото, — такова люлеене още не ми се беше случвало!

Позеленялото му лице показваше, че го наляга пристъп на морската болест.

В търсене на благоприятно въздушно течение пилотът ту набираше височина, като се врязваше в облачния слой, ту се спускаше над самата земя. Но вятърът навсякъде бушуваше еднакво, сякаш решил да откъсне крилете на апарата. Свистенето на стоманените въжета се чуваше дори през грохота на мотора. Заваля. Сивата дъждовна завеса пречеше на ориентировката.

— Нищо, ще стигнем! — извика в ухото на пребледнелия Таубе служещият в съветското търговско представителство. — Трябва да сме някъде около Инстербург…

Зашеметеният и развълнуван Таубе нищо не разбра.

Професор Вагнер се ядосваше на бурята, която прекъсна заниманията му. Книгите се изплъзваха от ръцете му, моливът изписваше неразбираеми криволици. Най-сетне той се отказа да работи и с обиден вид седна по-дълбоко в креслото.

Дъждът спря така неочаквано, както беше започнал. Утихна и вятърът. Слоят космати облаци остана назад. Аеропланът полетя плавно. Всички въздъхнаха с облекчение. Но в същия миг моторът започна да прекъсва и изведнъж спря.

Пилотът започна бързо да спуска апарата с планиране, като търсеше внимателно удобно място за кацане. Самолетът силно трепна, побягна напред по ожънатото поле, като друсаше пътниците и спря.

Пилотът и механикът огледаха мотора.

— Налага се да изчакате не по-малко от час — каза механикът.

Пътниците излязоха от кабината да поразтъпчат изтръпналите си нозе.

Аеропланът беше спрял в окрайнината на борова гора. Между правите като мачти червеникави стволове прозираше езеро, блеснало със синкавото си сребро.

— Каква живописна местност! — каза Таубе на професор Вагнер. — Можем да си направим чудесна разходка. Между другото, като срещнем някой от местните жители, ще научим къде се намираме. Имате ли нещо против?

Професор Вагнер кимна с глава и те навлязоха в гората.

Мина един час. Моторът беше поправен, а Вагнер и Таубе все още ги нямаше. Викаха ги, търсиха ги в гората, но те бяха изчезнали безследно. Изминаха още четиридесет минути. Французинът започна да настоява да отлетят.

— Нося бърза дипломатическа поща за министерството и ако не пристигнем в Кьонигсберг преди отлитането на аероплана за Париж, ще закъснея с много часове… Това е недопустимо!…

Служещият в съветското търговско представителство възразяваше. Решиха да отложат полета с още половин час и продължиха търсенето, но без успех.

— В края на краищата не можем да спим тук! — казваше французинът. — Те не са деца. Ще стигнат и с железницата! Аз плащам за бързината и вие сте длъжни да ме закарате навреме!

Пилотът вдигна рамене и седна на мястото си. Останалите го последваха. Моторът забуча. Аеропланът се вдигна във въздуха.

В ПЛЕН

Професор Вагнер изчезна безследно.

Когато в Москва научиха за това, Народният комисариат по външните работи изпрати нота до германското правителство по повод на странното изчезване.

От германското Министерство на външните работи беше получена ответна нота, в която се изказваше съжаление за печалния случай. „Ние вземаме всички мерки за издирване, но за съжаление досега те не дават резултати. Смятаме за нужно да обърнем вниманието ви върху това, че заедно с професор Вагнер е изчезнал и германският поданик Херман Таубе. Смятаме, че този факт сваля от германското правителство всякакви подозрения относно това, че в случая може да става дума за враждебен акт към професор Вагнер като гражданин на Съюза на съветските социалистки републики. Приемете уверение за нашето искрено уважение…“

Разбира се, тоя отговор не можеше да задоволи Народния комисариат по външните работи, но тъй като не беше възможно да се разкрият фактите около изчезването на професор Вагнер, трябваше да се изчака тайната така или иначе да бъде разкрита.

А с професор Вагнер се случи следното.

Когато влязоха в гората, Таубе му предложи да огледат развалините на замъка край горското езеро. Без да подозира нищо, професорът последва Таубе. Там вече ги чакаше засадя. Трима маскирани мъже се нахвърлиха върху професора и му вързаха устата и очите. Таубе изтръгна от ръцете на професора чантата с документи, които тръгналият на разходка Вагнер взе със себе си. Силни ръце го вкараха в чакащия ги автомобил и тръгнаха на път. След не повече от час автомобилът спря; въведоха Вагнер в някаква къща.

Професорът беше вбесен.

— Какво значи всичко това? — попита той, когато свалиха превръзката от очите му и се огледа за Таубе. Но него го нямаше. Нямаше ги и тримата, които го бяха похитили. Пред него стоеше изящен млад човек с военна стойка, облечен цивилно. Той се усмихваше най-любезно.

— Скъпи професоре, ако не сте уморен, то вероятно сте прегладнял. Има време да си поговорим. Моля ви да се чувствувате като у дома си. Не ми отказвайте да опитате моята вечеря. Креват не ви сложиха, нали вие не спите?

И той показа с ръка добре сервирана маса с бутилки скъпо вино.

— Благодаря ви! Не съм гладен — отвърна Вагнер, макар че беше много гладен. — Бих ви помолил да ми обясните какво става!

— Много жалко! — отговори със същата любезна усмивка младият човек. — А ние ви приготвихме вашите любими ястия. Няма да ви преча. За съжаление не мога да ви пожелая лека нощ — вие нямате нужда от това.

И той излезе с неизменната си усмивка на лице.

Професор Вагнер се огледа. Стаята във всеки случай не приличаше на бандитско свърталище. Всичко в нея беше изящно, удобно и уютно. Плъзнал поглед по масата, той видя аспержа, която димеше, грах и салата.

Вагнер преглътна слюнката си, обърна гръб на масата и седна намръщен в креслото. Като капак на всичко му отнеха чантата и не можеше да работи. От време на време Вагнер ставаше, приближаваше се до вратата — тя беше заключена. Вдигна щората на прозореца и видя гъста желязна решетка. Бягството беше невъзможно.

— Каква нелепост! — изръмжа той и мрачно се отпусна пак в креслото. Така изкара до сутринта.

Рано след разсъмване се появиха тримата с маските, мълчаливо му завързаха очите и устата, изведоха го и го настаниха в меко кресло. Заработи аеропланен мотор. Професорът почувствува как апаратът се отдели от земята. Полетът продължи не по-малко от три часа.

Когато му развързаха отново очите, той видя пред себе си същия млад човек.

— Добре дошли, скъпи професоре! Честито ново жилище! Тъй като ще трябва да прекарваме времето си заедно, позволете ми да се представя: Хенрих Брауде.

— Професор?

— Не съвсем — усмихна се Брауде.

— Но вашите опити над умората?… Таубе ми спомена…

— А, така ли?… Не, това сигурно е друг Брауде. Позволете ми да ви въведа, тъй да се рече, във владенията ви… Това е вашият кабинет — той описа кръг с ръката си, като показа просторна стая с голямо писалище, дъбова мебел и библиотека с книги. На прозорците с матирани стъкла имаше решетки. — Тук ще намерите всичко, писано от учените по изследванията на съня и умората.

Въпреки необичайното положение, Вагнер не можа да се сдържи и се приближи до библиотеката.

— Прайър… Ерер… Бушар… Клапаред — четеше той по кориците на книгите. — Всичко това е старо… Лежандър, Пиерон^[15]… На тях съм им задължен за някои неща…

— Разбира се, вие отидохте по-далече от тях! А сега, скъпи професоре, ще бъдете ли така любезен да заповядате в лабораторията!…

И те влязоха в съседната стая.

СЪДБАТА НА ПРОФЕСОР ВАГНЕР СЕ РЕШАВА

Докато Брауде с изискана любезност „въвеждаше“ професор Вагнер във „владенията“ му, комитетът „Диктатор“ решаваше съдбата на пленника. Мнозинството членове на комитета бяха склонни да приемат, че Вагнер трябва да бъде „премахнат“.

— В чантата на професор Вагнер безусловно ще намерим тайната на изобретението му. Блестящо осъществихме похищението, но остава опасността истината рано или късно да бъде открита, ако не бъде унищожена главната улика срещу нас.

Тая „улика“ беше самият професор Вагнер. „Да бъде убит Вагнер“ — тези думи естествено не бяха произнесени на събранието, претендиращо за средище на културата. Но всички се разбираха един друг. Против „унищожаването на уликите“ се изказа само барон Голдзак.

— Пълната тайна изключва възможността Вагнер да бъде открит. Заключените брави и сигурната охрана правят бягството невъзможно. Защо трябва да прибягваме към крайни мерки? Такъв ум, такава изключителна дарба може да ни бъде от голяма полза. Трябва само да успеем по един или друг начин да го накараме да работи за нас.

Голдзак недоизказа мисълта си — той се надяваше да използува изобретенията на професор Вагнер за търговска експлоатация.

Но мнозинството гласове беше против него.

Все пак изказването на секретаря промени нещата.

— Имам предложение — каза той, — за известно време да оставим въпроса открит. Работата е там, че Вагнер е водил всичките си записки по напълно неизвестен стенографски метод, вероятно изобретен от него самия. Привлякох за дешифровка най-добрите специалисти от Министерството на външните работи и… от други учреждения. Засега те успяха да определят, че това, изглежда, е система за съкращаване до един знак на цели думи. Но все ще не успяват да ги дешифрират. Да изчакаме резултатите, иначе рискуваме да останем пред неразкритата тайна на неговото изобретение.

Решението беше отложено за след няколко дни.

Специалистите по дешифровка успяха да намерят ключ за стенографията на Вагнер. И когато го намериха, бяха изумени от гениалната простота на системата му.

Но членовете на комисията изпитаха и едно разочарование: когато успяха да разчетат и преведат записките на Вагнер, излезе, че те съдържат ценни научни материали от най-различни области на знанието. В стегнатите фрази, почти есенция на мисълта, в късите формули имаше такова богато съдържание, че то можеше да стигне за много печатни томове. Някои места останаха неразбираеми дори за специалистите. Всичко това подкрепяше предположението на Голдзак, че работата на Вагнер е изключително ценна. Но в записките му нямаше нито ред за това, което интересуваше най-много от всичко комитета: средството за борба със съня и умората.

Така или иначе трябваше да изтръгнат тайната от професор Вагнер. Това беше поръчано на Брауде. За запазването на пълна тайна той беше единственото лице, което се виждаше с Вагнер.

— Скъпи професоре! — обърна се Брауде към Вагнер. — Вие искахте да знаете поради какви причини се озовахте тук. Сега мога да удовлетворя разбираемото ви желание. Само крайна необходимост ни накара да прибегнем до…

— Бандитски методи! — не се сдържа Вагнер.

Брауде се усмихна, като че ли беше чул мила шега, и продължи, без да се смути ни най-малко:

— Моите приятели представят мощна организация, която стои на стража на европейската култура. Уви! Над тази култура надвисна огромна опасност, чието име е болшевизъм. Вие сте далече от политиката и може би сам не си давате сметка какво мощно оръжие би било вашето изобретение в ръцете на тези врагове на културата. Ето какво ни накара в името на цивилизацията, за благото на цялото човечество да посегнем на личната ви свобода. Като човек на науката вие също трябва да цените нашата стара европейска култура. Подарете и вашия ценен дар! Повярвайте, той ще бъде използуван по най-добрия начин.

Професорът се облегна назад в креслото и се вслуша, вперил двете си очи в събеседника, което се случваше рядко.

— Да, аз съм далече от политиката — отвърна Вагнер. — Но дълбоко грешите, ако ме смятате за враг на съветската власт. Впрочем грешката ви е разбираема — към вас болшевизмът се обръща само откъм разрушителната си страна. Аз преживях вече този етап и — няма да скрия — съпътствуващите го настроения; през последните години можах да наблюдавам и другата страна на същия „страшен“ болшевизъм — съзидателната. Вие не я виждате или не искате да я видите. Мене ме смайва и неволно увлича грандиозният размах на творческа енергия, широките планове, кипящата работа… Никога досега толкова научни експедиции не са кръстосвали нашир и длъж великата страна в търсене на природните богатства, където и да се намират те: покрити от дебелите полярни ледове, от горещите пустинни пясъци или в мълчаливите недра на земята. Никога досега не е имало при нас такова влечение към техниката и механизацията на труда. Никога смелата творческа мисъл не е срещала такова внимание и подкрепа…

После, какво е нужно на учения? Преди всичко условия за спокойна работа. Моята страна изживя вече бурята на революцията и спазмите на контрареволюцията. Пред нас е само мирното строителство. А вие?… Нали точно страхът ви пред надвисналите сътресения ви накара да ме доведете тук по такъв… неделикатен начин? Не, господин Брауде, аз искам да живея и работя в Русия. На нея принадлежат и трудовете ми. Няма да ви открия тайната!

Отговорът на Вагнер беше доложен на комитета.

— Та той самият е болшевик! — възкликна генералът с тясното чело.

— Няма какво да се церемоним с него! — чуха се гласове.

Тоя път и Голдзак реши, че не е изгодно да се изправя срещу общото настроение.

Не беше приета никаква резолюция, но всичко беше ясно и без думи: беше произнесена смъртната присъда над професор Вагнер.

И Брауде трябваше да я изпълни.

Той влезе доста развълнуван в кабинета на професора, като усещаше тежестта на браунинга в десния си джоб. Но тъй като се владееше добре, той както обикновено поздрави любезно професора и седна в креслото срещу него, пъхнал ръце в джобовете.

— Е-е, драги професоре, още ли не сте променили решението си? — попита той Вагнер, като пипаше в джоба си дръжката на револвера. — Предупреждавам ви, че вашият отказ ще предизвика най-тежки за вас последици.

— Не, господин Брауде, не съм и няма да го променя!

Брауде опипом сложи пръст на спусъка, все още без да вади револвера от джоба.

— Но аз имам една молба, господин Брауде!

„Има време — рече си Брауде, — нека да чуем що за молба е това“ — и задържа в джоба ръката си с револвера.

— На вашите услуги, скъпи професоре.

Професорът изглеждаше леко смутен. Брауде смаяно забеляза, че Вагнер изглежда много уморен, постоянно румените му бузи бяха побледнели.

— Работата е там — рече професорът, като се запъваше, — че маскираните ви приятели при обиска не забелязаха една малка кутийка с хапчета в джоба на жилетката ми. Тоест може и да са я забелязали, но вероятно не са й обърнали внимание, защото тя има безобидното етикетче „Purgent“. Обичайното лекарство за хора, водещи застоял начин на живот. В тая кутийка беше запасът ми от хапчетата против сън и умора. Уви, кутийката е празна! Вчера глътнах последното хапче. Ако днес не продължа да ги вземам, ще бъда принуден да заспя. За мене това би било ужасно… И умората… Ще ви бъда… много благодарен… — професорът говореше все по-бавно — ако ми доставите някои химикали по мое указание и по възможност… по-бър…

Главата на професора се отметна назад, клепачите му се притвориха и той заспа дълбоко.

— Това облекчава задачата ми! — каза на глас Брауде, спокойно извади револвера и го насочи към гърдите на професора.

Но не стреля: някаква мисъл го спря. И като пъхна бързо револвера в джоба, той изскочи от стаята.

АКЦИОНЕРНОТО ДРУЖЕСТВО „ЕНЕРГИЯ“

— Професор Вагнер спи! Той е в ръцете ни! — бързо проговори Брауде, нахълтал при секретаря на комитета.

— Говорете по-ясно, Брауде, какво става?

— Работата е там, че Вагнер е свършил запаса си от противосънни таблетки и има нужда и има нужда от химически материали, с други думи — има нужда от нас! Можем да му осигурим всичко необходимо, но при условие, че ни открие тайната. Сигурен съм, че сега ще направи всякакви отстъпки! Аз се осмелих да отложа изпълнението на смъртната присъда.

— Прав сте! Няколко дни не променят нещата. Опитайте се да се споразумеете с него, когато се събуди.

Но споразумението с професор Вагнер излезе трудна работа. Все пак Брауде не губеше надежда. Той залагаше на психологията и започваше да се пазари в тежките за Вагнер минути — когато го налягаха сънят и умората. Професорът страдаше.

— Колко непроизводително загубено време! За мене сънят е равен на смърт, а смъртта е страшна само с това, че е вече сън, който ще прекъсне работите ми. Колко недовършени неща! Колко планове ще загинат!…

На третото денонощие спогодбата беше постигната: „приятелите“ на Брауде ще доставят всички необходими материали, а професор Вагнер ще произвежда в лабораторията необикновения си препарат. При приготвянето му няма да присъствува никой.

От предпазливост Брауде постави условието едно от приготвените хапчета Вагнер да гълта пръв. Комитетът „Диктатор“ предполагаше, че щом станат известни съставните елементи на препарата и самият препарат в готов вид, за германските химици няма да представлява особена трудност да отгатнат останалото.

Но професор Вагнер явно усложняваше задачата им. Той състави предълъг списък на различни химически вещества. Явно беше, че много от тях не влизат в състава на неговия антитоксин.

Когато беше получен готовият препарат, химиците откриха полипептиди и аминокиселини. Бяха намерени вещества, съдържащи групата C:NH; но в препарата се намираше очевидно и някакъв неразложим остатък. Във всеки случай опитите на учените не постигаха целта си.

Засега това не предизвикваше практически неудобства. Приемани един път на ден заедно с храната, хапчетата на Вагнер съдържаха в себе си освен обикновените свързващи вещества не повече от 0,05 грама чист препарат. Няколко килограма можеха да задоволят нуждите на цялото население.

Лабораторията на Вагнер се справяше напълно успешно с това производство.

Отначало професор Вагнер се примири с участта си. Когато производството се регулира, за него потекоха дни и нощи на обичаен труд. Приготвянето на хапчетата не му отнемаше повече от четири часа на денонощие. Приготвил „урока“ си, той потъваше в научните си изследвания, без да се грижи повече за съдбата на „продукцията“.

А в това време експлоатацията на неговия препарат оказа огромно влияние върху целия живот в Германия.

Веднага щом беше организирано производството на хапчета, на сцената излезе барон Голдзак. Той създаде акционерно дружество „Енергия“, което продаваше чудодейния препарат за премахване на съня и умората. Акциите, пуснати в огромно количество, бяха в ръцете на членовете.

Разгърната рекламна кампания обяви на света появата на новия препарат.

„Няма вече сън! Няма вече умора! Удължете живота си!“ — провъзгласяваха с големи букви плакатите и вестникарските обяви.

В отговор на тия реклами в съветските вестници се появиха редица статии за професор Вагнер, вече открил тайната на борбата със съня и тайнствено изчезнал на германска територия.

Но германските вестници, издържани от „Енергия“ се възмущаваха от тия „инсинуации“ и доказваха, че „Енергия“ е купила препарата от немския професор Фишер, решил задачата преди Вагнер. Такъв професор наистина имаше, но колегите му, които знаеха колко е бездарен, само вдигаха рамене. Неочаквано откритата „гениалност“ на Фишер и затрупалото го богатство веднага след това караха мнозина германски учени да се усъмнят в така обявената истина. Но те мълчаха.

Акционерното дружество „Енергия“ имаше търговски и политически цели.

Препаратът на Вагнер се превърна в истинска златна мина. Парите се лееха като река, голяма част от тях комитетът „Диктатор“ изразходваше за подкупи на политически противници, на печата, избирателите, социалдемократическите вождове на пролетариата, министрите. Колосални средства отиваха и за пропаганда. Благодарение на всичко това не след дълго комитетът „Диктатор“ се превърна във фактическия управител на страната.

Първият купувач на препарата беше финансовата аристокрация: капиталисти, рентиери, лица със свободни професии. От тях само лицата със свободни професии извличаха най-голяма изгода за себе си и за обществото от употребата на препарата — купеното „добавъчно“ време носеше добър доход. Професорите издаваха утроено количество печатни трудове, юристите утроиха практиката си, хирурзите успяваха да правят невъобразимо количество операции.

Колкото до рентиерите и особено „златната младеж“, то при тях „добавъчното време“ се ценеше като добавъчен брой наслаждения. Нощните развлечения пищно разцъфтяха. Кабаретата, ресторантите, театрите никнеха като гъби. По цели нощи тези места за удоволствия от доста груб характер привличаха със светлините си посетители, вече незнаещи какво е сън и почивка. Разбира се, този начин на живот се отразяваше върху здравето. Виното се лееше като река. Хазартът и развратът от всякакъв вид разнебитваха нервната система на капиталистическата „смяна“. Не след дълго хапчетата влязоха във всеобща употреба. Цялото градско население забрави за съня, без да смятаме бедняците и безработните, които нямаха пари да си купят чудодейните хапчета.

Препаратът „Енергия“ повлия в най-голяма степен и на финансите на страната. Търговските заведения и банките бяха отворени двадесет и четири часа в денонощието. Бързо се увеличаваше паричният оборот.

Но най-силно въздействие изобретението на професор Вагнер оказа върху индустриалния живот на страната. Собствениците на фабриките и заводите бързо оцениха всички изгоди от препарата. Преди всичко те успяха отведнъж да съкратят две трети от управленския апарат на учрежденията си. След това се захванаха с работниците. Всички големи финансови тузове членуваха в организацията „Диктатор“, която им отпускаше препарат по себестойността му. Сред работниците беше направен „естествен отбор“. „Неблагонадеждните“ бяха уволнени, „благонадеждните“ получаваха двойни надници и работеха без прекъсване две смени. Хапчета получаваха „безплатно“.

Свободни от работа оставаха осем часа.

„Нека работниците да свикнат с харченето на парите. Ако започнат да работят по двадесет и четири часа, ще могат да натрупат спестявания, а това не е желателно. По-добре де бъде, ако «излишните» им пари се върнат при нас чрез вашите кръчми.“

Безработицата растеше. Безработните поведоха борба, но тя се потъпкваше безпощадно.

Всичко това ставаше зад гърба на професор Вагнер, погнат от научните си работи и занимания.

От време на време той питаше Брауде:

— Е, какви резултати дава моят препарат?

— Прекрасни, скъпи професоре! Осем часа за работа, осем часа за наука и изкуство и осем часа за движение на чист въздух. Индустрията расте, науките процъфтяват, младежта пращи от здраве!

Доверчивият професор беше във възторг. Но дълбоко в съзнанието му бръмчеше като неприятна нотка някаква неоформена още мисъл. Тя го спохождаше все по-често и го мъчеше с неопределеността си. Но той я сподави.

— И това е постигнато с работата само на едното мозъчно полукълбо! Трябва да научим младежта да работи с двете полукълба поотделно. Това ще удвои силите й!

Брауде се запъна.

— Вашият метод изисква голяма тренировка. Бихте загубили много време за личен инструктаж… Но ако можехте да напишете книга за това…

В далечината зад прозореца се чу шум, викове на тълпа, няколко изстрела и стонове…

Вагнер се приближи до прозореца, но матовите стъкла не позволяваха да се види какво става навън.

— Какво е това? — попита той.

— Вероятно празничен карнавал!

— Тия викове не ми напомнят за шума на празнична тълпа — замислено рече Вагнер и отново дочу неприятната нотка някъде вътре в себе си.

Въпреки цялото си увлечение от работата, той се чувствуваше пленник. Не знаеше какво става ей там — зад прозореца. Не знаеше какво става в родината му. Русия!… Нали за нея тъгува през цялото време! Така не може да продължава повече! Трябва да си върне свободата! Но преди всичко трябва да разбере какво става там, отвън!…

КАКВО СТАВА ОТВЪН

— Господин Брауде, за новите опити ми трябват редица части и прибори. Ето чертежите. Бъдете така добър бързо да направите поръчки по тях и да ми доставите материалите.

— Мога ли да попитам що за опити ще бъдат, скъпи професоре?

— Превръщането на светлинната вълна в звукова. Знаете, че за много музиканти всяка гама или тон изглеждат оцветени в определена багра. Например до мажор е в бяло, ла минор е в синьо, ре мажор е в розово… Искам да определя съотношението между звуковите и светлинните вълни.

Вагнер даде голяма поръчка. Сред разнообразните и често нямащи нищо общо части и материали имаше всичко нужно за конструирането на радиоприемник.

Когато поръчката беше получена, Вагнер се зае с работа. Задачата му се облекчаваше от това, че Брауде излезе пълен невежа в радиотехниката. Но от опасения, че Брауде може да крие знанията си, Вагнер маскира много хитро работата и опитите си. В това му помагаше умението да върши две неща едновременно.

Доста тромавият „апарат“ беше готов. Това беше комбинация от добре прикрит радиоприемник и „цветозвуков трансформатор“. От апарата излизаха две телефонни слушалки: едната — от скрития радиоприемник с рамкова антена, втората — от „цветозвуковия“ блок на апарата. Вагнер взе телефонната слушалка от радиоприемника. Брауде с любезна усмивка, но решително протегна ръка към втората слушалка.

— Ще ми позволите ли да се поинтересувам?

— Моля!

Дясното око и ръка на професора бяха на услугите на Брауде, а с левите той работеше с радиоприемника. Дясната ръка премести едно лостче и на екрана се появи розово петно. В същото време Вагнер регулира херметично затворената индукционна бобина и тя забръмча в слушалката на Брауде с променлив тон.

— Чувате ли? Ре мажор!

Но се получи усложнение: Брауде притежаваше абсолютен слух.

— Това не е ре мажор! Уверявам ви, че това е до мажор! — каза той.

— Аз не съм музикант… Но това само доказва, че субективните аналогии между звук и цвят са погрешни! — не се смути професорът.

Същевременно с лявата си ръка той настройваше радиоприемника. Сред забавляващите Европа фокстроти и почукването на радиотелеграфа изведнъж той улови руска реч:

„Само тоя пример е достатъчен да видим, другари, как най-ценните постижения на науката се извращават на капиталистическа почва. Това, което би могло да донесе огромна полза на трудещите се, да издигне културата им, се превръща в оръдие за експлоатация на пролетариата… Изобретението на руския професор Вагнер, толкова странно изчезнал на гер…“

— Това е крайно интересно! — високо каза Брауде. — Поразително! Аз съм страшно заинтригуван! Тук трябва да докараме роял… Представете си картини, превърнати в звуци… Може би ще чуем нови симфонии… Или Шумановия „Карнавал“ в цветове.

„… средство против сън — продължаваше радиото — предизвика страшна безработица… Бедата на работниците не може да се опише…“

„А Брауде ме уверяваше…“ — помисли си Вагнер и без да може да се сдържи, възкликна:

— Каква измама!…

— Измама ли! За какво? — учудено попита Брауде.

— Да оцвети ре мажор в розово! — ядосано отвърна Вагнер.

— Но нали това е субективно!…

СЪННОТО ЦАРСТВО

Първата цел беше постигната. Професор Вагнер знаеше какво става навън. Оставаше самият той да проникне там — отвъд прозореца, на свобода. Планът му беше готов.

Той се усмихваше под мустак и се вглеждаше зорко в лицето на Брауде.

Неговият тъмничар се протегна уморено и се прозя.

— Какво значи това, професоре, защо ми се приспа?

— Представете си, и на мене също — каза Вагнер и се прозя насила. — Страх ме е, че вчера са ни изпратили не съвсем доброкачествени химикали.

— Странно… По всичко изглежда, че заспивам… Във всеки случай трябва… а-а-а… да предупредя…

Той се опита да се надигне, но в същия миг се тръшна в креслото и захърка.

— Готово! — каза професор Вагнер с широка усмивка. — Сега тая зараза ще залее цялата страна! По-рано от едно денонощие няма да се събудят. Колко просто излезе! Трябваше само да променя състава на препарата. Вместо антитоксин глътнаха обикновено безвредно магнезиево прахче. Действието на вчерашното хапче против сън вече престана и сега спят най-естествен мъртвешки сън. Целият Берлин, цялата Германия потъна в сънното царство! Свобода! Свобода! — извика Вагнер, без да се страхува, че ще събуди спящия Брауде.

Но радостта на Вагнер беше преждевременна. Дебелата дъбова врата на кабинета се затваряше отвън. Трябваше да я разбие. Той обиколи цялата лаборатория в търсене на подходящо сечиво. Но вътре имаше само уреди и стъклени съдове за химически опити… Оставаше тежката дъбова мебел. Той се залови с нея — използува я като таран. Мебелите се трошаха, парчетата се превръщаха в трески, а вратата не мърдаше.

Брауде продължаваше да спи — сега не биха го събудили и пушечни изстрели.

Никога досега Вагнер не беше работил с такова физическо напрежение. На няколко пъти му се наложи да гълта ретардин — препарата против умора, — за да възстанови силите си. Вече отминаха няколко часа упорита работа. Най-сетне едната половина на двойната врата поддаде. Професорът въздъхна с облекчение и се промъкна в образувалата се пролука.

Тук той можа да се убеди колко добре са го пазели — съседната стая беше пълна с пазачи. Всички спяха дълбоко, насядали в креслата или легнали на пода. Въздухът се тресеше от хъркането им. Точно пред себе си професорът видя гладка стоманена врата — като в хранилище на банка.

Професорът отпусна в отчаяние ръце. И дума не можеше да става да разбие такава вратата. Тя можеше да бъде само взривена.

„А защо наистина да не я взривя?“ — изведнъж си рече Вагнер. Той се втурна в лабораторията и започна да прехвърля стъклениците. Едновременно мереше, разтриваше на прах, смесваше, като работеше бързо с двете си ръце. Не беше минал и половин час, когато професорът взе в ръцете си фишек, пълен с взривно вещество с голяма сила. Направил малък отвор в стената до вратата, той пъхна вътре фишека и прекара фитил от него до далечния ъгъл на лабораторията.

„Или ще загина, или ще изляза на свобода!“

Хвърлил поглед към спящите, той се замисли. Извади часовника си, неодобрително поклати глава.

„В края на краищата няколко минути не променят нищо. Няма нужда от напразни жертви!…“ — И той извлече спящите служители в лабораторията.

Свършил с тях, Вагнер погледна още веднъж часовника си, въздъхна и запали фитила. Съскащото огънче побягна към вратата. Професор Вагнер неволно се притисна към стената… Минаха няколко безкрайно дълги секунди на напрегнато очакване.

Оглушителен гръм разтърси цялата сграда. Взривната вълна удари Вагнер. Той загуби съзнание.

Дошъл на себе си, Вагнер се опипа.

„Изглежда съм цял! — И веднага погледна часовника си. — Ама че работа! Цели двадесет минути съм лежал в безсъзнание… Вие ми се свят… Нищо… Ще мине!“ — И се огледа.

Стаята беше пълна със задушлив дим. Всички прозорци на лабораторията бяха изтръгнати с рамките. Стъклените съдове бяха разбити. Един от пазачите беше ранен и глухо стенеше насън. Брауде беше отхвърлен към вратата на лабораторията, но явно късметът му беше проработил. Той мърмореше нещо и в опит да се събуди надигаше глава, но тя тежко падаше обратно.

Вагнер прекрачи тялото му и влезе в кабинета. Тук цареше пълна разруха. Половината таван беше паднал. На стърчащите греди висяха някакви парцали, по които трепкаха огнени езичета. Всички мебели бяха изпотрошени. Писалището беше паднало на едната си страна, разцепено от срутилите се тухли. Подът беше разкривен и разбит. Вагнер се промъкна между натрупаните отломки и надникна в следващата стая.

Но вместо стената със стоманената врата той видя през димната завеса малка градина, оградена с висока каменна стена. Оттатък стената се извисяваше сивата грамада на постройка със счупени стъкла, пред която се виждаше изкривеният стълб на уличен фенер.

— Я гледай, не предполагах, че се намирам насред града! — си каза Вагнер и се приближи до дупката в пода.

Слепоочията му биеха, още му се виеше силно свят, лютивият дим пареше на очите му, но Вагнер, като се хващаше за издадените места на съборената стена, започна да се спуска в градината.

Всички дървета бяха пречупени, шумата им — обгорена.

„Стената!… Последната преграда… Как да я преодолея?“ — Вагнер се огледа. Градинска беседка. Край прага лежи спящият старец градинар… А, ето и онова, което му трябва — стълбата!

Вагнер бързо я опря до стената.

Погледнал от височината на каменната стена към развалините на своя затвор, той прехвърли стълбата, бързо слезе на улицата и се озова в спящия град.

Цареше мъртва тишина. Нищо не нарушаваше сънния покой. Улицата имаше необикновен вид. Цялата беше затрупана с купчини от телата на спящите хора. Тъй като му се налагаше постоянно да прекрачва телата им, Вагнер излезе по средата на улицата, за да върви по-бързо. Тук имаше автомобили със спящи във тях люде.

Вагнер вървеше към кръстовището.

Ей там на тротоара лежи пълна дама, положила глава на крака на пощаджията. Шапката беше паднала от главата й, а чадърът й се търкаляше встрани. Ето и автомобила за миене на улицата със спящия си шофьор. Водата още се лее от цистерната и мокри налягалите по улицата. Някои се свиват от студ, бавно се обръщат, но продължават да спят. Търкалят се цилиндри, шапки, пакети, бохчи, мукавени кутии… На някои лица е застинал израз на ужас. Изглежда, организмът на едни по-дълго от другите се е борил със съня: хората падали и заспивали пред очите им, на тях им се струвало, че градът и те самите са обхванати от епидемията на някаква страшна, непозната болест. И са заспивали с ужасната мисъл, че може би никога вече няма да се събудят. А други обратно — сънят ги е съборил почти светкавично. Лицата им бяха спокойни.

Колкото по-близо е кръстовището, толкова по-нагъсто лежаха телата по тротоарите.

Ето го и него.

Вагнер се спря и прочете на ъгъла на една сграда на улицата: „Königstrasse“.

„Ето значи къде съм бил! Почти в центъра на Берлин!“

На самото кръстовище лежеше дебел щуцман (полицай), прострял крака върху трамвайните релси. Дори и насън не изпускаше палката си. На две крачки от него имаше трамвай, очевидно спрян от ватмана в мига, преди да го обори сънят.

По-нататък се виждаха два сблъскали се трамвая. Единият вагон беше разбит наполовина. Част от пътниците бяха изпопадали на паважа. Сред тях имаше убити и ранени. Окървавените трупове се бяха смесили с телата на спящите, останали живи. До момиченце със счупена ръка лежеше спокойно спяща жена, очевидно майката…

Какво ли ще бъде пробуждането им?… Няколко автомобила също бяха повредени. Един се беше блъснал в стълб и лежеше върху страната си, друг се беше качил на тротоара и беше сгазил краката на млад човек с бял костюм. Младежът стенеше глухо и кривеше лице от болка, но продължаваше да спи. „Обаче потъването на града в неочакван сън не е минало без жертви! — помисли си професор Вагнер. — Много жалко, но това не можех да го избегна.“

От отворен прозорец и врата на многоетажна сграда излизаше черен дим. Явно там е избухнал пожар. Вагнер въздъхна и неволно се намръщи. Да спасява? Но какво може да направи сам? Пък и няма време. Той отмина сградата и закрачи бързо по Кралската улица към Курфюрсткия мост край познатите сгради на Музея по хигиена и Музея за национални костюми. Ето го и кметството от тъмночервен пясъчник с цокъл от сив гранит, с висока кула и статуите на курфюрста Фридрих Първи и император Вилхелм в нишите от двете страни на входа.

Професор Вагнер си спомни, че в подземния етаж на сградата се намира един от най-големите ресторанти на Берлин. От сутринта Вагнер не беше ял нищо. Слезе в ресторанта. Въпреки ранния час тук вече имаше посетители. Заедно с келнерите те спяха по масите и върху пода в локви бира, течаща от отворения кран на една бъчвичка. Вагнер закуси набързо със сандвичи от бюфета и излезе на улицата.

При Курфюрсткия мост той беше учуден от появата на неколцина неспящи люде. Те бяха лошо облечени и с крясъците си рязко нарушаваха тишината на спящия град. Това бяха дрипльовци от предградието на Берлин безработни или скитници. Те не бяха получавали казионната противосънна „дажба“, нямаха и пари да си купят от чудодейните хапчета. А дори и да имаха, едва ли щяха да си купят — сънят е приятел на онеправданите… И затова, наспали се през нощта, сега бяха дошли тук, привлечени от новината за сънния град.

През грамадните витрини на кафенетата и магазините се виждаше как тези пришълци от покрайнините и подземията дояждаха остатъците от храна, като избутваха спящите от масите, как чупеха гърлата на бутилките и пиеха вино. В магазините за готово облекло те хвърляха дрипите си, обличаха модни костюми, които никак не отиваха на подпухналите им, небръснати или изтощени от нуждата лица, мятаха на гръб вързопи, набързо закопчаваха копчетата и се втурваха към други магазини, като прескачаха спящите тела.

Там ги привличаха други съблазни. Тогава хвърляха вързопите с дрехи и почваха да грабят бонбони, банички, консерви, за да ги захвърлят и тях заради златото и скъпоценните камъни от бижутерските магазини.

Те блаженствуваха. Царуваха. Никой не ги спираше. Зърнали разпрострелите се тела на спящите шуцмани — вечните им врагове, те не можеха да се лишат от удоволствието да се позабавляват: на главите на спящите шуцмани надяваха дамски капюшони, връзваха за краката им бездомни кучета, пъхаха в ръцете им празни бутилки.

Ето го Курфюрсткия мост с две спящи момичета до бронзовата статуя на курфюрста.

Целият мост бе задръстен от телата на спящите.

Вагнер едва се добра до Дворцовия площад.

Тук неспящите дрипльовци се срещаха на тълпи. Край дворцовия фонтан Вагнер видя нещо като митинг на голтаците. Той се заинтересува и се запромъква между спящите по земята към фонтана на Нептун, застанал на скалата сред четири символични фигури: на Рейн, Елба, Одер и Висла. Фонтанът е подарък от град Берлин на император Вилхелм Втори. И, разбира се, „богът на морето“ е самият той, кайзерът… „Бъдещето на Германия е на вода!…“

„Уви, превратна е човешката съдба! — мислеше си Вагнер, докато прескачаше нечие тяло. — Какво остана от могъществото на «бога на морето»?… Революцията му отне короната и паметникът на Вилхелм Втори вече няма да стои — тридесет и трети поред — в алеята на победите «Тиргартен»…“

Някакъв работник се беше качил на едно хълмче и говореше на тълпата:

— Другари! Спрете се! Какво правите? Ще се събудят нашите врагове — собствениците на банки, фабрики, заводи, ще се събуди полицията, ще ви отнемат всичко и ще ви хвърлят в затворите. Обезоръженият враг лежи пред нас! Той е в ръцете ни! Трябва да вървим в арсенала, да завладеем оръжието!… Трябва да заловим членовете на правителството, генералите, полицията… Трябва да действуваме незабавно — и властта ще премине в ръцете ни!

Чуха се отделни одобрителни възгласи.

Но когато започнаха да обсъждат плана на действие, видя се, че завземането на властта не е толкова лесно. Преди всичко никой не знаеше колко ще продължи този странен сън. Мнозинството неспящи бяха лумпен пролетарии, гладни голтаци, изведнъж видели в ръцете си несметните богатства на града. Трудно беше да се откъсне тая тълпа от съблазните на грабежа, за няколко часа да се организира и накара да изпълнява определен план.

— Позволете ми да се намеся във вашия разговор! — каза професор Вагнер. — Вие се интересувате кога ще се събуди градът. Мога да ви дам достатъчно точни сведения. Хората ще спят не по-малко от осем-десет часа. Сънят ги събори около девет сутринта. Сега е един и четиридесет минути. Трябва да очакваме, че събуждането ще стане между пет и седем вечерта. Имате на разположение около четири часа.

Четири часа! За това време трябва да се намерят камиони, да се освободят затворите, да се пренесат там спящите врагове. Дали Моабит ще побере всички? Да предположим, че в Берлин ще се намери място за арестуваните, но навярно всички шофьори също спят. Къде да се търсят други, много ли ще се намерят?…

— Слушай, Карл, дали да не се обърнем за помощ към нашите московски другари? Кой знае, може би градът ще проспи няколко денонощия?

— Градът скоро ще се събуди! — пак се намеси професор Вагнер.

— Вие откъде знаете?

— От първоизточника: аз самият предизвиках този сън. Те — Вагнер показа с ръка спящите — не са отровени. Само не получиха обикновените противосънни хапчета, които приготвях аз, и сега спят естествен сън, доколкото сънят изобщо е естествен. А нормалният сън продължава около осем часа. Сметката е проста. За помощ от Москва в такъв кратък срок не може и да се мисли. Да не говорим за някои дипломатически затруднения, които могат да се получат или най-малкото да се наложи да бъдат обсъдени в Москва. Но самият полет до Москва много ме интересува. Не мога да остана тук. „Приспах“ града, само за да избягам от плена на една от вашите военни реакционни организации. И бих бил много благодарен, ако ми помогнете за това.

Работникът Карл се замисли, сетне тупна по рамото другаря си, показа Вагнер с очи и възкликна:

— Да вървим с него, Адолф! Щом помощта от Москва ще закъснее, поне да се измъкнем оттук. Друг такъв случай не ще дочакаш! Нямам никакво желание да седя тук и да ги чакам да се събудят. Ти можеш да караш автомобил. Вози ни към летището!

И те се приближиха бързо към новичък автомобил.

— Хайде, другарю, отстъпи ни мястото си! — каза Карл и измъкна спящия шофьор иззад волана.

— И това прасе няма място тук! — залови се той за пътника. — Никога досега не му се е случвало да спи на земята. Нека да опита нашите пухени дюшеци!

— Чакайте! — извика Вагнер. — Та това е Таубе!

— Кой Таубе?

— О, сега нямам време да ви разказвам! Знаете ли какво? Да го вземем с нас, моля ви!

— А какво ще го правим?

— Ще ви кажа по пътя.

И автомобилът потегли към летището. Докато подкрепяше олюляващата се глава на Таубе, Вагнер се подсмихваше наум и си представяше физиономията на немеца, когато му благодари в московския си кабинет за приятната разходка до Германия.

В хангара имаше няколко пътнически самолета. Един от тях беше изведен и приготвен за полет. Пилотът, механикът и пътниците спяха на местата си. Вагнер наля разтворен във вода препарат против сън в устата на пилота и на механика — те бързо се събудиха и се огледаха с недоумение.

— Веднага палете мотора и тръгвайте на път! — каза повелително Карл.

— Накъде? — попита пилотът.

— Към Москва!

Пилотът поклати отрицателно глава.

— Нашата линия е до Кьонигсберг. И аз имах други пътници. Къде са билетите ви?

— Ето ги! — каза Карл и извади от джоба си стар револвер.

— Това е насилие! Ще викам за помощ!

— Викай! Повикай ей онези! — И Карл показа пътниците, спящи на земята до тях. — Или тези другите!…

Пилотът и механикът оглеждаха смаяно спящите хора.

— Добре!… — рече механикът и вдигна рамене.

Качиха се бързо. Апаратът забръмча…

И отново долу се разстла широкият пъстър килим с опънатите нишки на железопътните линии, със синята дантела на лъкатушните реки и пъстрите петна на градовете.

Половин час мина в мълчание. Изведнъж, погледнал през прозореца, Карл скочи и се развика. Шумът на мотора заглушаваше гласа му, но когато Карл показа часовника си и слънцето, Вагнер разбра: полегатият слънчев лъч осветяваше кабината отляво. В този час, ако летяха право на изток, слънцето трябваше да бъде отдясно.

Карл се промъкна до пилота и раздруса рамото му, като показваше слънцето. От своя страна пилотът му сочеше картата и се опитваше да се оправдае — летял по познатия път за Кьонигсберг, а оттам щял да следва маршрута Ковно-Смоленск-Москва. Не можел да лети направо на изток. Пътят му бил непознат. Местата за кацане били неизвестни…

Карл не прие никакви обяснения. Извади револвера, размаха го заплашително под носа на пилота и прекара с дулото му по картата права линия на изток.

Пилотът сви презрително рамене и предложи с жест на Карл да заеме мястото му. Тук, на височина петстотин метра, поел в ръцете си управлението на апарата, пилотът не се страхуваше много от заплахите на Карл.

Но Карл извика в ухото му:

— Няма да ви убия сега, а в мига, когато аеропланът докосне земята!

Пилотът настръхна, прехапа устни и изви волана. Апаратът се наклони на едната си страна, направи остър завой и пое на североизток.

Когато прелитаха над Бромберг, пътниците забелязаха движение по улиците му.

— Събуждат се!…

Карл погледна Вагнер и поклати многозначително глава. Професорът поиска да обясни, че Бромберг се събужда по-рано от сън, защото там по-рано са гълтали хапчетата. Берлин, изглежда, още спи, макар че и той ще се събуди скоро. Но шумът на мотора му пречеше да говори и Вагнер само показа с ръка спящия Таубе.

И отново мълчание. От време на време им се струваше, че аеропланът стои на едно място, а земята бавно пълзи. Карл задряма…

Но Вагнер зорко гледаше напред. Изведнъж Карл се събуди от лакът в хълбока. Възбуденият Адолф му сочеше нещо през прозореца.

Карл се взря в далечината, но не можеше да разбере за какво става дума. Вагнер му подаде намерения в кабината бинокъл и му посочи бялата къщица в окрайнината на гората. Карл насочи бинокъла и изведнъж шумно пое въздух.

Край граничния стълб се развяваше червено знаме.

— Спасени сме! — викна той и размаха бинокъла пред прозорчето.

Амба

ВЕЧЕРЯ С ПОКАНИ

Помня веднъж, когато бях малък, възникнаха сериозни разногласия между мене и приятеля ми Коля Бибикин, които едва не прекъснаха двегодишното ни приятелство. Той ме убеждаваше да избягаме в Америка, за да се бием с индианците, а аз не щях да чуя за нищо друго освен за „Абесиния“.

— Първо не е „Абесиния“, а „Абисиния“ — поправи ме Коля.

— Второ, пише се и „Абесиния“, и „Абисиния“. Но смятам, че е по-правилно да се пише и произнася „Абесиния“, защото думата произлиза от тамошното старинно име на страната — Хабеш — възразих аз с ерудицията на истински учен. Бях прочел една тънка книжка за далечната страна и бях очарован от нея.

— Но защо си избрал точно Абисиния? — не мирясваше Коля.

— Затова Абесиния — отвърнах, — защото първо има амба. Знаеш ли какво е амба?

Той кимна.

— Татко казваше, че амба е, когато в тотото или лотарията излязат наведнъж две печалби.

Аз се разсмях презрително и обясних:

— Амба е високопланинско плато в Абесиния с такива отвесни склонове, че жителите се катерят на своите си амби по стълби, а добитъка качват с въжета. Виждаш ли колко е интересно. Избираш си хубава амба, недостъпна за човека, покатерваш се на нея и си живееш като на въздушен остров. Или можеш да заемеш две амби, да прехвърлиш висящ мост над дълбокия каньон и да ходиш на гости. Вятърът ще духа в клисурата, а мостът ще се клати ей така — насам-натам, насам-натам.

— Ами индианците! — попита Коля, който явно започваше да се предава, но му беше трудно да се раздели с индианците.

— И в Абесиния има диви племена и страшно свирепи разбойници. Ще се биеш с тях.

— Да, но трябва да си помисля.

— Не, не можеш да си представиш колко е хубаво там — продължих аз, като се вдъхновявах все повече и повече. — Абесиния е като Швейцария. Дори по-хубава. Абесиния е петдесет пъти по-голяма от Швейцария и много пъти по-красива. Абесиния е красив остров над море от пясъци и блата. Абесиния е покривът на Африка. Това е чудесен парк. Навсякъде пасища със сенчести горички. Дори не един парк, а стотици с различна растителност. Долу — захарна тръстика, бамбук, памук, тропически плодове, един етаж по-горе — кафе, още по-нагоре — поля с нашенско жито. Обичаш ли да пиеш кафе? А знаеш ли защо го наричат „кафе“? Кафа е абесинска провинция, където растат прекрасните кафеени храсти. Оттам иде при нас най-хубавото кафе. Там живеят хипопотами, хиени, леопарди, лъвове. Има толкова много птици, че не знаеш в коя по-напред да стреляш. А парите им колко са интересни! Продълговати половинметрови блокчета каменна сол. Това им е рублата. Ако блокчето е пукнато или нащърбено, или не звънти, такава рубла не приемат. А когато хората се срещат на пътя, черпят се един друг, като си отчупват парченце сол — както при нас с тютюн. Всеки си изяжда късчето, благодари и си отива. Но не съм ти казал най-важното. Там двамата с тебе щяхме да бъдем военни. Честна дума. Там деветгодишните момчета ги вземат на военна служба, правят ги помощник-войници. Момчето носи пред войника пушката му, чисти я, грижи се за коня или мулето му и изминава пеша много-много километри.

Коля беше победен. Замисли се, тръсна глава и рече:

— Да, трябва да се помисли за това…

Коля Бибикин скоро напусна нашия град заедно с родителите си, а аз все пак постигнах мечтата си, макар и с двадесетгодишно закъснение. Да си кажа право, по онова време и аз самият бързо забравих за Абесиния, защото се увлякох по ските. И си спомних за нея едва когато ми предложиха като на научен сътрудник на Академията на науките и „надежден“ млад учен метеоролог да взема участие в една от експедициите, отиващи в различни точки на земното кълбо за метеорологични наблюдения.

До съвсем неотдавна метеоролозите се ползуваха с репутацията на отявлени лъжци. „Предсказанията им трябва да се разбират наопаки“ — иронично казваха ограничените хора. Отчасти те бяха прави — метеоролозите грешаха редовно. Въпреки синоптичните им карти и взаимното информиране по телеграфа, в последния момент все се вземаха отнякъде непредвидени циклони и объркваха всички прогнози. И едва сравнително неотдавна учените метеоролози решиха да отидат в самите огнища, където се „пече“ времето.

— Къде си избирате? — попитаха ме. — В родината на циклоните, в Исландия или в Абисиния? За тия два пункта научните сътрудници още не са набрани.

„Абисиния. Коля Бибикин. Амба…“ — изведнъж премина през главата ми и аз отвърнах без колебание:

— В Абисиния, разбира се.

… Когато слязох на плоския песъчлив коралов бряг на Червено море и видях на хоризонта синята стена със сребристи зъбери на планините, стори ми се, че съм се подмладил с двадесет години и извиках за голямо учудване на спътниците си:

— Амба!

Навлязохме в тясната страна, притисната между скалната верига и морския бряг, покрита с хълмове, напоявана от многобройни ручеи. Хълмовете бяха покрити с вечнозелени тамаринди.

В тая страна много неща излязоха различни от онова, което си представях в детството си. И все пак действителността надмина дори детските ми мечти. В страната се намери нещо по-интересно от амбите. Впрочем сега обръщах внимание на онова, което не ме интересуваше, когато бях малък — температурата, ветровете, климата. А в това отношение Абисиния е безкрайно интересна. В оня край на страната, където се намира „столицата село“^[16] и живее босоногият „негус-негущи“ (царят на царете), е вечна пролет. През най-студения месец — юли — там е по-топло, отколкото през май в Москва, а най-топлият месец е по-прохладен от московския юли. На височините на Тигре нощем замръзваш от студ, а в източна посока долу се простира пустинята Афар, едно от най-горещите места на земното кълбо.

Но най-много ме интересуваха периодичните дъждове, без които египетската култура не би била възможна. Старите египетски учени жреци не са и помисляли да посочат истинската причина за приижданията на Нил, оплодотворяващи целия речен басейн, те са се задоволявали само да използуват добре тези прииждания, като създали учудваща мрежа от канали, бентове и шлюзове, регулиращи водните запаси. Жреците не са знаели защо в началото на прииждането Нил има мръснозелен цвят, а сетне водите му придобиват червен оттенък. Това са го правели боговете. Сега ние ги знаем тези богове. Влажните ветрове на Индийския океан се охлаждат над студените височини на Абисиния и падат като поройни тропически дъждове. Точно тези дъждове размиват дълбоките каньони и превръщат планинското плато в група разпръснати амби. Сетне потоците се устремяват в клисурите, помитат там гниещите отпадъци, червеи, животински тор, хумус и носят тази зеленикава тиня в Сини Нил и в притока на Нил Атбар. След като проливният дъжд прочисти тая гнилоч, като пробие бентовете на камъша, задържал в гъсталаците си водата и тинята, дъждовете започват да размиват червеникавите планински скали и водата на Нил става червена като кръв. Горко му на оня пътник, когото проливните дъждове заварят в някоя клисура или на дъното на долината.

И тъй аз бях в Абисиния, седях на планинското плато Тигре, пушех лула до походната палатка и се наслаждавах на воля на панорамата от амби. Приличащите на кактуси млечки горяха като свещници в лъчите на залязващото слънце; до палатката имаше група кедри, приличащи на върби. От съседното село долитаха песни, не много приятни за европейското ухо. Изглежда, там имаше някакъв празник. Дали затова не се забави моят водач и носач абисинецът Фьодор? Той отиде до селото да ми намери нещо годно за ядене, за да вечерям.

— Само дано не се е напил с гала^[17] — казах си аз и усетих пристъпите на глада.

В тоя миг чухме приближаващо се пеене.

Това беше Фьодор, явно на градус. Пристигна с празни ръце. Поклатих укорно глава и като смесвах италиански и английски думи, го упрекнах, задето не е донесъл нищо и пак се е напил с гала. Фьодор започна да се кръсти и да ме убеждава, че само го е опитал. А не е донесъл нищо, защото старецът (най-възрастният, старейшината) на селото ни кани на вечеря.

— Ще падне голямо ядене! — рече Фьодор и дори примлясна с устни. Неговата шама (наметало) се разтвори и оголи здравите му гърди. Фьодор не носеше ризи, целият му тоалет се състоеше от къси гащета и шама. Само в студено време както много планинци и той си слагаше кожено наметало. Дългото му овално лице с шоколадов цвят, тесният нос, къдравата коса и рядката брадичка сякаш сияеха от радост. Извор на това сияние беше мисълта „голямо ядене“. Но аз имах опит от тия тържествени обеди и вечери и отклоних поканата.

— Иди кажи на стареца, че двамата с другаря ми сме болни и не можем да дойдем, и ни донеси питки.

Фьодор започна да ни уговаря да приемем поканата. Уверяваше ни, че отказът може да разгневи старейшината на рода, което ще ни навреди, но аз не отстъпвах. Тогава Фьодор ми намигна многозначително и каза:

— Е, тогава ще ти кажа такова нещо, че ти няма да се откажеш. На вечерята ще има гости. Бели. Един рус и един немец.

Не повярвах на Фьодор. Измислил го е, за да се съглася да отидем на пиршеството: естествено в такъв случай като мой слуга и Фьодор ще дойде и ще получи своя пай. Да срещнеш италианец или англичанин в Абисиния — в това няма нищо чудно. Колониите им граничат с Абисиния, като отрязват владенията на негуса-негущи от морето. Можеш да срещнеш и германец. Но „рус“? Откъде ще се вземе „рус“ в Абисиния? А Фьодор продължаваше да се кръсти и кълне, че ще дойде този „рус“, който е пристигнал заедно с един германец от Адис Абеба и се е настанил в съседното село.

Любопитството ми беше събудено. Ако Фьодор е прав, би било глупаво да не възползувам случая да се видя с мой съотечественик. При това гладът се обаждаше все по-настойчиво. Цял ден не бях слагал нищо в уста, а извървях може би тридесет километра по планинските пътеки.

— Добре, да вървим. Но мисли му, Фьодоре, ако си ме измамил…

На полянката сред островърхите, покрити със слама колиби се беше разположило цялото селско общество. Тъй като слънцето бе залязло вече, младежта беше напалила големи огньове, ярко осветяващи картината на пиршеството на височина две хиляди метра. В центъра на големия кръг седеше старец със сбръчкано лице, но съвсем черна коса — абисинците почти не побеляват. От лявата му страна имаше свободно място, а отдясно седяха двамина европейци — единият от тях красив мъж с кестенява брада и надвиснали мустаци, а другият — блед и рижав млад човек.

Старецът — глава на рода и старейшина на селото — ме покани да седна на мястото до него. Поклоних се и го заех. Много ми се щеше да седна до европееца с кестенявата брада и толкова румено лице, че човек да му завиди, и да си поговоря с него. Но помежду ни седеше нашият гостоприемен домакин, а той, както и всички абисинци, беше доста бъбрив. Наричаха го Иван, или както се представяше сам, „Иан“. Яденето още не беше „доведено“ до масата и засега домакинът ни забавляваше с разговори, като се обръщаше главно към съседа си отдясно. Очевидно Иан искаше да блесне пред нас с образоваността си. Той ни уверяваше, че знае прекрасно какво става по света. В него съществува Абисиния, а още Европия и Туркия. Европия е хубаво, но не много — там няма негус-негущи. Впрочем неотдавна той беше научил, че има и Гърция — „най-голямата държава на света“…

В това време „поднесоха“ първото ястие. Двамина млади, доста красиви абисинци доведоха една крава, като я държаха за ритата. Вързаха й краката. Един стар абисинец взе ножа, убоде я по шията и капна няколко капки кръв на земята. Сетне повалиха кравата. Младият абисинец, въоръжен с остър крив нож, резна кожата на живата крава, обърна я наопаки и започна да реже от филето тесни ивици потръпващо месо. Кравата зарева като сирена на потъващ параход. Явно този рев галеше слуха и възбуждаше апетита на Иан, на когото му потекоха лигите. Жените подхващаха трептящите късове месо, разрязваха ги на малки парчета, посипваха ги с пипер и сол, завиваха ги в питките и ги поднасяха към устата на пируващите. Европеецът с кестенявата брада благодари, но отклони предложения му залък. Той обясни, че на нас, европейците, законът не ни позволява да ядем сурово месо и затова ще ядем печено агънце.

Изведнъж той се обърна към мене на руски:

— Ако не греша, вие сте мой земляк. Не яжте и вие от суровото месо, от него всички етиопци страдат от тении и глисти. И ако всеки месец не се пречистваха, като ядат цветовете и плодовете на тукашното глистогонно растение куссо, то мнозина от тях биха загинали от паразитите.

Аз последвах на драго сърце съвета му и помолих за парче печено агнешко. Моят земляк дъвчеше печеното агнешко и мляскаше толкова силно, колкото умеят да мляскат само възпитаните абисинци. Да си призная, не знаех, че мляскането било признак на добро възпитание.

Когато всички се наситиха, подадоха местното опияняваше питие федзе. Иан нареди да му налеят малко федзе на дланта и го изпи, за да покаже, че напитката не е отровена, след което виното беше предложено и на гостите.

Нещастното „ястие“ продължаваше да реве. Този рев събуди тишината на околните поля и клисури. Започнаха да пристигат гости и от съседните села. Предсмъртният рев на кравата ги събираше като призивен гонг. Гостите бяха посрещнал радушно и взеха участие в изяждането на живата крава. Скоро целият хълбок на кравата беше оголен. Тя риташе конвулсивно с крака, но на това не обръщаха ни най-малко внимание не само мъжете, но и жените. А у децата кравешкият рев и гърчове предизвикваха възторг.

Иан бързо се напи. Ту подхващаше ритуалните песнопения, чийто мотив напомняше воя на гладни вълци, ту се подсмиваше тихичко на нещо.

Най-сетне тягостният пир завърши. „Рус“ се изправи и ми кимна. Последвах примера му. Той благодари на домакина и помоли за привилегията да вземе със себе си главата на кравата. Иан се съгласи с удоволствие. Той заповяда на единия от младите мъже да отреже главата, но „рус“ взе ножа от ръцете му и сам се зае с операцията, като я извърши с необикновена бързина и ловкост, заслужила всеобщо одобрение. Нещастната крава престана да мучи, краката и се опънаха Стори ми се, че землякът направи това от състрадание, за да прекрати мъките на животното.

— Да се запознаем — рече той и ми подаде на прощаване ръка. — Професор Вагнер. Най-учтиво ви каня в моята колиба. Ей там, виждате ли я? — И той показа две големи палатки в края на селото, слабо осветени от догарящите огньове.

Благодарих му за поканата и се разделихме.

СМЪРТТА НА РИНГ

На другия ден след като свърших работата си, тръгнах да навестя професор Вагнер.

— Мога ли да вляза? — попитах, като се спрях пред палатката.

— Кой е? Какво искате? — обади се някой на немски. Вратата на палатката се открехна, в образувалия се отвор видях лицето на рижия млад човек.

— А, вие ли сте? Влезте, моля — рече той. — Седнете. В момента професор Вагнер е зает, но след малко ще се освободи.

И приказливият германец подхвана разговор с мене.

Името му е Решер. Хенрих Решер. Асистент е на известния ботаник професор Турнер. А Турнер е стар приятел на професор Вагнер. Двамата — Турнер и Вагнер — пристигнали заедно в Африка. Вагнер тръгнал към басейна на Конго да изучава езика на маймуните, Турнер заедно с Алберт Ринг и водача тръгнал на експедиция в областта Тигре.

— Турнер и професор Вагнер се разделиха в Адис Абеба, като се разбраха да се съберат отново там — продължаваше Решер. — В Адис Абеба беше основната база на професор Турнер. Аз също работех там. Турнер ми изпращаше колекции от растения, аз правех хербарии, изследвания с микроскоп. Вагнер и Турнер обещаха да се върнат преди започването на летните дъждове, които, както знаете, тук валят през юли и август.

Вагнер пристигна навреме — в края на юни. Появи се с голям багаж и цяла менажерия. Чувате ли как крещят маймуните? Професор Вагнер каза, че в горите на Конго срещнал експедицията на някакъв английски лорд, който скоро след това умрял. На Вагнер му се наложило да поеме грижата за имуществото на починалия — и решил да изпрати багажа и маймуните на роднините му.

В края на юни вече започва да превалява. Ако Турнер не е искал да рискува и да бъде настигнат от тропическите проливни дъждове в планините, той е трябвало да побърза. Очаквахме го всеки ден. Не се появяваше и Ринг — посредникът между мене и Турнер, който от време на време ми носеше колекциите. Отмина юли. Дъждовете се изливаха като из ведро. Дори нашите отлични палатки не издържаха и пропускаха вода. Все пак в тях беше по-добре, отколкото в жилищата на туземците. Тревогата за съдбата на професор Турнер, Алберт Ринг и водача се увеличаваше. Нима са загинали?

Веднъж — това беше вече в началото на август — на развиделяване през шума на пороя дочух някакъв стон или вой зад брезента на палатката. Знаете, че улиците на абисинските градове са пълни с кучета. А нощем и чакалите и хиените често се промъкват в града. Нали заедно с кучетата те са единствените чистачи и санитари на тия мръсни полуградове-полусела. Приглушеният стон се повтори. Облякох се бързо и излязох от палатката. Пред входа й видях човешко тяло. Това беше Алберт Ринг, но в какъв вид! Калната му изпокъсана дреха едва се държеше на него. Цялото му лице беше в синини, а на главата му се виждаше дълбока рана. Вмъкнах Ринг в палатката. Вагнер никога не спи и затова веднага чу, че в моето отделение става нещо. Видял ранения, Вагнер започна да го свестява. Но нещастният Ринг като че ли вече издъхваше. Силите му бяха стигнали само да се добере до нашата палатка. Вагнер му инжектира камфор, за да подкрепи сърдечната дейност — нищо не помогна.

„Чакай малко, ей сега ще ми проговориш!“ — рече Вагнер, пъхна се под завесата в другото отделение и се върна бързо със спринцовката. Той инжектира на Ринг някаква течност и нашият мъртвец отвори очи. „Къде е Турнер? — извика Вагнер. — Жив ли е?“ „Жив е — едва чуто отвърна Ринг. — Помощ… Той…“

И отново изгуби съзнание, и дори Вагнер не можеше вече нищо да направи.

„Загубил е прекалено много кръв — каза Вагнер. — Да предположим, че му прелеем кръв — ще вземем от една от маймуните. Но черепът му е пробит и мозъкът му е повреден. Повече нищо май няма да измъкнем от него. Ех, защо не беше поживял още поне пет минути! Така и не можах да разбера къде е приятелят ми Турнер“. „Ще го погребем ли?“ — попитах аз. „Разбира се — отвърна Вагнер, — само че преди това ще го аутопсирам. Може би това ще ни даде някакви сведения. Помогнете ми да пренеса трупа в лабораторията ми.“

Трупът беше толкова лек, че и един от нас би могъл лесно да го пренесе, но би било неприлично да го мъкнем като заклано животно. Пренесохме трупа и го сложихме на масата за аутопсии. Отдалечих се, а професорът започна работа. Вероятно родителите на Ринг не биха позволили аутопсирането на трупа — те са толкова религиозни! Но нали бяха далече, а Вагнер… не би ме послушал и пак би направил това, което е решил.

Тоя ден го видях едва вечерта, когато излезе да вземе някакъв буркан от нашия склад, намиращ се в съседната палатка. „Научихте ли нещо?“ — попитах. „Научих, че раната в черепа на Ринг има неравни краища, в косата му намерих парченца тиня, а цялото му тяло е покрито със синини и кръвоизливи. По всяка вероятност Ринг е бил настигнат от потоците на проливния дъжд в някой каньон и е бил завлечен от водата. Тялото му се е удряло в камъните и отвесните скали. По някакъв начин е успял да се измъкне от потока и да се добере до нас. Учудващо силен организъм. Трябвало е да извърви много километри с такава рана на главата.“ „А професор Турнер?“ „За него знам толкова, колкото и вие. Но Ринг успя да ни каже, че Турнер е жив и, изглежда, чака помощ от нас. Трябва веднага да потеглим към Тигре да го търсим.“ „Това е безсмислено — възразих аз. — Тигре е огромна област в старата Абисиния с хиляди амби и хиляди каньони. Къде ще го търсим?“

— Кажете ми, не бях ли прав? — попита ме Решер — Вашият професор Вагнер — продължи той — има малко груби обноски. Рязко ми отговори, че щом не съм искал, можел съм да остана в Адис Абеба. Аз, разбира се, отвърнах, че тръгвам с него. И същия ден, по-точно същата вечер погребахме Ринг и тръгнахме на път. Багажа и всички маймуни на покойния лорд оставихме в Адис Абеба, а ние потеглихме без багаж. Впрочем това е условно казано. Професор Вагнер не може да диша без лабораторията си. Взе със себе си доста голяма палатка — вие я видяхте. А аз взех тази за мене.

— И вашето търсене увенча ли се с успех?

— Не, разбира се — отвърна Решер като че ли с известно злорадство.

Стори ми се, че той не се отнася много дружелюбно към Вагнер.

— В къщи ме чака годеница — призна си Решер, — а тук ми се налага да бродя безцелно из планините. Горкият Ринг! И той си имаше годеница.

ГОВОРЕЩИЯТ МОЗЪК

В това време брезентът, който покриваше вратата, се поотмести и на прага се показа професор Вагнер.

— Здравейте — любезно ме поздрави той. — Защо седите тук? Елате при мене. — И като ме прегърна, ме поведе към палатката си. Решер не ни последва.

Огледах с любопитство походната палатка лаборатория на Вагнер. Беше пълна с апарати и прибори, показващи, че той работи в най-различни области на науката. Радиоапаратурата стоеше до стъклените и фаянсовите съдове за химикали, микроскопите — до спектроскопите и електроскопите. Предназначението на много апарати не ми беше познато.

— Седнете — каза Вагнер. Самият той се настани на походния стол до малка масичка, пъхната между две големи, отрупани с прибори маси, и започна да пише. Едновременно с това ме поглеждаше с едното око и разговаряше с мене. За мое учудване излезе, че той е чувал много повече за моята особа, отколкото аз за него. Изброи научните ми трудове и дори направи няколко забележки, които ме поразиха с точността и задълбочеността си, още повече че специалността на Вагнер беше биология, а не метеорология.

— Кажете, не бихте ли ми помогнали за едно нещо? Струва ми се, че с вас бихме могли по-добре да мелим брашно.

„Отколкото с кого?“ — понечих да попитам, но се сдържах.

— Наистина — продължаваше Вагнер — Хенрих Решер е много симпатичен младеж. Не е бог знае колко талантлив, но ще стане добър систематик. От онези е, които събират в науката трупат суровия материал за бъдещите гении, които с една идея ще осветят изведнъж хиляди неразбираеми дотогава неща, ще съединят ведно частите, ще създадат всеобща система. Решер е общият работник в науката. Но не е там въпросът. Кесаревото кесарю. Той е продукт на средата си. Прилежен син на прилежни родители с всичките им предразсъдъци. В неделните утрини тихо пее псалми, следобед пие кафе, приготвено по рецептата на почтената му родителка, сетне пуши традиционната пура.

Да не мислите, че не забелязах как ме поглеждаше накриво, задето аутопсирах трупа на Ринг. — Вагнер изведнъж се разсмя. — Той само да знаеше какво направих! Не само отворих черепа на Ринг, но извадих мозъка му и реших да го анатомирам. Никога не пропускам такава възможност. Като извадих мозъка на Ринг, бинтовах главата му и двамата с Решер погребахме безмозъчния труп. Решер прочете няколко молитви на гроба и си тръгна надуто. А аз се заех с мозъка на Ринг.

В Адис Абеба няма да се намери лед, за да се запази в него мозъкът. Бих могъл да го спиртосам, но за опитите ми трябваше напълно пресен мозък. И тогава реших: защо пък да не поддържам мозъка в живо състояние, като го подхранвам с изобретения от мене физиологичен разтвор, който заменя напълно кръвта? По такъв начин можех да запазя мозъка жив за неопределено време. Имах намерение да прережа тънките пластове отгоре и да ги подложа на различни изследвания, включително с микроскоп. Най-трудното беше да измисля такава „черепна кутия“ за мозъка, която би го запазила идеално от инфекция. Ще видите, че успях много сполучливо да реша задачата. Поставих мозъка в специален съд и започнах да го подхранвам. Повредената му част дезинфекцирах внимателно и започнах да го лекувам. Ако се съди по заздравяването на мозъчната тъкан, мозъкът продължаваше да живее, както например живее в изкуствени условия пръстът, отрязан от тялото.

Докато работех над мозъка, нито за минута не забравях съдбата на моя приятел професор Турнер. И тръгнах да го търся жив или мъртъв, като взех и мозъка на Ринг заедно с походната си лаборатория. Надявах се, че ще попаднем на следите на Турнер. Той пътешествуваше в доста населени местности. Трябвало е да купува храна в селата по пътя си и по такъв начин можех да науча нещо за него от тамошните жители. Заедно с Решер напреднахме бързо и след няколко дни вече бяхме на височините на Тигре.

Една вечер реших да направя първия разрез на мозъка на Ринг. Но щом се приближих до него със скалпел в ръка, нещо ме накара да се спра. Та нали ако мозъкът е жив, той може да изпитва и болка? Не е ли прекалено жестока моята операция? Не обричам ли мозъка на Ринг на съдбата на нещастната крава, която пируващите туземци бавно режат парче по парче, както вие сам видяхте снощи? Започнах да се колебая. В края на краищата научният интерес навярно би надделял над чувството на жалост. Най-сетне в ръцете ми не бе жив човек, а само парче „месо“. Хуманистите са против вивисекцията. Но нима десетина „измъчени“ от учените зайци не спасяват хиляди човешки живота? Ами нашите месни ястия? Какво има да говорим тук! С една дума, отново се надвесих със скалпела над мозъка и отново се спрях. Някаква още неоформена се мисъл ме накара да застана нащрек и да я почакам да се издигне от тъмните бездни над подсъзнанието до повърхността на съзнанието. И ето каква мисъл се появи в главата ми след николко секунди: „Ако мозъкът на Ринг продължава да живее, сигурно е способен не само да чувствува болка. Мисълта е една от функциите на мозъка. Ами ако мозъкът на Ринг продължава да мисли? Върху какво ли разсъждава? Не мога ли да се опитам да разбера, да вляза във връзка с мозъка? Нали Ринг тъй и не можа да ни каже къде е Турнер и какво става с него. Дали ще успея да изтръгна тая тайна от мозъка на Ринг? Ако опитът ми успее, с един куршум ще убия два заека — ще реша интересна научна задача и може би ще спася приятеля си.“

— Амба ли? — подсказах с усмивка аз.

Вагнер се замисли за секунда, усмихна се и отвърна:

— Да, амба, но не абисинската, а от тотото. Две печалби наведнъж. В научно отношение опитът обещаваше много и аз с жар се залових за работа. Имах да преодолявам големи трудности. Трябваше да намеря начин да вляза във връзка с мозъка, който естествено не можеше да вижда и чува, а само да усеща. Това прочее беше не по-лесно, отколкото да разговаряш с марсианец или селенит, без да знаеш езика им. И друго ще ви кажа под секрет — Ринг, дори когато беше „в пълна форма“, не блестеше с дълбок ум. Веднъж Турнер ми разказа как Ринг бил пленен от канибалите, но се върнал жив-живеничък, докато двамата му спътници били изядени. „Това е — шеговито ми обясни Турнер — защото канибалите видели какъв глупак е Ринг и се отказали да го ядат, за да не се заразят от глупостта му. Нали людоедството не е възникнало от глад, а от вярата, че щом излапаш врага си, ще станеш смел като него.“

Така — продължаваше Вагнер — ми се наложи да работя над много труден материал. Но трудностите никога не ме спират. В изследванията се ръководех от следните разсъждения. При работата на мозъка протичат сложни електрохимически процеси, съпровождани от излъчването на къси електровълни. Още преди две години конструирах прибор, с чиято помощ регистрирах електровълните, излъчвани от мислещ мозък. Дори изобретих и апарат, записваш автоматично кривата на тези колебания. Но как да я преведа на човешки език? Тук се сблъсках с изключителни трудности. Убедих се, че една и съща мисъл графично може да изглежда по различен начин — според настроението на човека. Очевидно трябваше да се науча да чета не цели мисли и дори не отделни думи — налагаше се да тръгна по друг път — да се уговоря с мозъка за буквите, да създам специална азбука, ако, разбира се, всяка буква, за която мозъкът си помисли, ще предизвика излъчването на своя, неприличаща на другите електровълна, отразена с видима черта на моя прибор. Общо взето, бях в положението на затворник в единична килия, който, без да знае затворническата азбука, е решил да се свърже със съседа си чрез почукване.

Но за това още беше рано. Първо трябваше да разбера дали мозъкът на Ринг излъчва някакви електровълни, с други думи, дали работи „умствено“, или животът му се състои само във физическо съществуване на клетките. Теоретично мозъкът би трябвало да мисли. Измайсторих много чувствителен приемник и го съединих с мозъка. Работата е там, че мозъкът излъчва много слаба електровълна. И за да не отслабне още повече, като се разсее в пространството, реших по възможност да събера цялата излъчвана електоренергия. За тая цел сложих мозъка на Ринг във фина метална мрежа, свързана чрез проводник с моя приемник. Сандъкът с мозъка беше изолиран от земята. Електровълните, уловени от приемника, трябваше да се предават на прецизен пишещ прибор. Тънка игла ги записваше на движеща се лента, покрита със специален лак. Избрах кинолентата просто като подходящ материал за запис.

О, ако ме беше видял Решер! Би изкрещял от възмущение пред такова кощунство.

Вагнер замълча, а аз го гледах с нетърпение, без да смея да прекъсна с въпрос мислите му.

— Да — продължи той — приемникът улови излъчването на електровълни; иглата изрисува неведоми писмена върху лентата, също като сеизмограф, отбелязващ колебанията ла земната кора. Мозъкът на Ринг мислеше. Но за какво, за мене си оставаше тайна, заключена със седем ключа. Всичко, отбелязвано на лентата, влизаше завинаги в мозъка ми. На лявата му, по-добрата половина възложих разшифровката на тайнствените знаци.

„Когато е пристъпвал към разчитането на египетските йероглифи, Шамполион не е знаел повече от мене и все пак е успял. Защо и аз да не разшифровам йероглифите на мозъка на Ринг?“ — мислех си аз. Но те дълго време не се предаваха. Преди още да мога да ги чета, аз все пак бях открил, че някои знаци се повтарят. Най-често се повтаряше тоя знак:

Какво означава това, още не знаех. Но повторението на едни и същи знаци вече ми даваше известни опорни пунктове за по-нататъшна работа. Разглеждах зигзагообразните линии върху лентата и се чудех какво ли означават. Нито едно впечатление от външния свят не стигаше до мозъка на Ринг. Той беше потънал във вечна тъмнина и тишина — също като глухоням и сляп човек. Но можеше да живее със спомените си. Може би ей тоя зигзаг е спомен на мозъка за любимото момиче… Да речем, че успея да разшифровам тия йероглифи. Пред мене ще се отвори вътрешният свят на мозъка — последното пристанище на „душата“. Това е много интересно в научно отношение. Но аз преследвах сега не само научна, но и практическа цел — трябваше да попитам мозъка на Ринг къде е Турнер и какво става с него. Значи първо трябваше да постигна мозъкът на Ринг да се научи да ме разбира, но как? Реших, че най-простият път е граничното дразнене на мозъка. Отворих „черепната му кутия“ и започнах да натискам с пръст в стерилизирано гумено чорапче по повърхността на мозъка — отначало кратко, сетне по-продължително. Това трябваше да съответствува на точка и тире, тоест на буквата „а“ от телеграфната азбука на Морз. Ринг можеше и да не знае цялата азбука на Морз. Но за „точка-тире“ сигурно беше чувал. Направих тая манипулация на няколко пъти с паузи, сетне у имах на следващата буква от немската азбука. За първи урок: беше достатъчно, ако мозъкът можеше да запомни четири букви: a, b, c, d.

В същото време наблюдавах лентата. През този своеобразен урок върху лентата се появиха някакви нови линии и щрихи с много по-голяма амплитуда на колебанията от нормалната. Реших, че сигналите ми поне са стигнали до мозъка на Ринг. Може би се е поуплашил от натиска, а може и да му причинявам болка. Така или иначе мозъкът реагира. Сега ми оставаше само да повтарям уроците, докато мозъкът осъзнае, че тези сигнали не са случайни. Само да можеше да разбере, какво се иска от него! За съжаление необикновеният ми ученик излезе доста несхватлив. Турнер беше прав. Искаше ми се да постигна едно — на моя сигнал „точка-тире“ мозъкът да отговори с електровълна — знак върху лентата, който да съответствува на това сетивно впечатление. По-нататък, като си представя една или друга буква или възпроизвежда съответното усещане при сигнализираната от мене буква, мозъкът би получавал възможността по свое желание да ми дава знак за буква подир буква и по такъв начин да влезе в разговор с мене.

Няма да изброявам всички етапи на тая трудна и къртовска работа. Само ще кажа, че упоритостта и изобретателността ми бяха подложени на огромно изпитание. Но с търпение и труд всичко се постига. В края на краищата мозъкът на Ринг проговори. След няколко дни Ринг започна да повтаря след мене буквите, тоест щом си помислеше за тях, излъчваше определена електровълна, която се отбелязваше на лентата с отделен знак. Започнах да „диктувам“ разбъркано; буквите и мозъкът ги възпроизвеждаше вярно. Целта ми беше постигната. Но дали мозъкът разбира значението на натиска, дали го свързва с буквените значения? Продиктувах думата „Ринг“ в очакване мозъкът да я повтори буква по буква. Но за мое учудване на лентата се изписа: „Аз“. Явно Ринг ми отговори: „Да, Ринг — това съм аз“. Отговорът така ме зарадва, че в тоя миг бях готов да допусна, че канибалите са се измамили, като са се отказали от мозъка на Ринг. Той излезе по-съобразителен, отколкото предполагах. Нататък нещата тръгнаха по-леко. Още няколко опита и щях да мога да пристъпя към разговор. Вече не завиждах на лаврите на Шамполион, макар че никой не знаеше за моя успех. Едновременно ми се искаше да разбера къде се намира Турнер и какво си мисли и чувствува мозъкът на Ринг. Но интересите на живата човешка личност трябваше да стоят на първо място. Попитах мозъка за Турнер. Иглата върху лентата се раздвижи. Мозъкът ми изпрати телеграма: „Турнер е жив. В долината бяхме настигнати от проливен тропически дъжд.“ „Къде?“ — телеграфирах на мозъка, като натисках с пръст точки и тирета.

Мозъкът доста точно ми посочи маршрута и по тези указания стигнахме дотук, на тоя бивак. „Вървете на север към Адуа, седем километра преди Адуа завийте на изток…“ — такова беше главното направление. Но оттук нататък… Уви, ако Ринг беше читав, сигурно щеше да ни заведе на мястото. Но едва ли би могъл да ни обясни как да намерим Турнер — така, както не можа да ни обясни сега. Висока амба. Отвесни скатове. Дълбока клисура… Хиляди амби и клисури приличаха на това описание. Направих невъзможното — накарах мозъка на Ринг да говори седмица след фактическата му смърт — и въпреки това не можах да получа нужните ми сведения. Цели часове се мъчих с мозъка. Изглежда, той се умори, защото известно време не отговаряше на въпросите ми, а сетне сам ме попита нещо, което ме смути: „Ами аз къде съм и какво става с мене? Защо е тъмно?…“

Какво можех да му отговоря? Частицата от тялото на Ринг явно продължаваше да смята, че той е цял и невредим. Да кажа на останките на Ринг, че той фактически отдавна е умрял, а е оцелял само мозъкът му, не смеех. Не е изключено такъв отговор да порази съзнанието на Ринг, мозъкът му просто да не побере такава мисъл ида полудее. Реших да изхитрувам — да отговоря на въпроса с въпрос. „А вие какво чувствате?“ — попитах като лекар мозъка. И мозъкът започна да ми „говори“ за впечатленията си. Не вижда, не чува. Липсват му и обонянието и слухът. Усеща промяната на температурата. От време на време му е студено на главата. (Знаете, че в Абисиния нощите стават доста студени, разликата в дневните и нощните температури стига до трийсет и повече градуса. Макар че предпазих мозъка от външните влияния на температурата чрез изкуствения „череп“, все пак мозъкът чувствуваше температурните колебания.) Мозъкът чувствуваше и когато го натиснем по „темето“. Така ми и каза: „Някой ме натиска по темето.“ „Боли ли ви?“ — попитах аз. „Малко. Като че ли ми отмаляват краката.“

Можете ли да си представите колко интересно е това. Нали точно в горните дялове на мозъчната кора са нерви, които управляват движенията и съобщават за усещания в долната част на тялото чак до пръстите на краката. По такъв начин получих възможността да проверя всички мозъчни участъци от гледна точка на локализирането на едни или други усещания.

Вагнер свали една книга от лавицата, отвори я и ми го каза една рисунка.

— Виждате ли как са изобразени тук нервните центрове. Натисках различни гънки и бразди и питах мозъка какво чувствува. „Виждам смътна светлина“ — отговори ми той, когато натиснах зрителния център. „Чувам шум“ — отвърна на дразненето на слуховия нерв. Нали знаете, че на различните дразнители всеки нерв отговаря само с една реакция: зрителният нерв предава на мозъка усещане за светлина, независимо с какво възбуждате нерва — със светлина, натиск, електрически ток. Така действуват и останалите нерви. Не е чудно, че моят натиск предизвикваше в мозъка представа ту за светлина, ту за шум — в зависимост от това какъв център засягах. Пред мене се откриваше огромно поле за наблюдения.

Но за какво си мислеше мозъкът през цялото това време? Ето какво исках да науча. Попитах мозъка и за мое удоволствие той ми отговори с доста голямо желание. „Ринг“ помни всичко, което му се е случило (през цялото време мозъкът на Ринг/ беше убеден, че Ринг е жив и здрав). Разказа ми как тримата — Турнер, Ринг и водачът, са навлезли в Тигре, как решили да се спуснат в дълбок каньон, където били изненадани от неочакван проливен дъжд. Бушуващите потоци вода ги понесли по каньона. На няколко пъти на острите завои се блъскали силно в скалите, докато най-сетне били изхвърлени в голямо езеро, образувало се сред широка долина. Тръстиката, растяща на дъното, задържала носените от потока клонаци, треволяк, дори цели дървета, и образувала огромен бент. Пътниците потънали в тоя потоп. Трябвало да се измъкнат на всяка цена от него преди водата да пробие бента и да се понесе нататък с още по-голяма ярост. Невъзможно било да се доберат до брега. Водата кипяла и се пенела; клони и вършини се оплитали в краката им. А водата непрекъснато прииждала и вече преливала над бента. Тогава Турнер извикал на другарите си, че единственото спасение е да се прехвърлят през бента и да се спуснат надолу, след което да се спасят на някое високо място, преди водата да залее пространството под бента. Така и направили. С големи мъки се покатерили на бента и се хвърлили надолу от десетметрова височина. Паднали върху остри камъни. Водачът им си строшил главата и бил отнесен от течението. Турнер си счупил крака и едва-едва изпълзял на брега, само Ринг останал невредим. Двамата успели да се домъкнат до бедно селце, разположено на широка тераса на амбата. Турнер легнал болен, а Ринг се отправил към Адис Абеба за помощ. Благополучно изминал целия път и когато бил само на десет километра от града, някакви разбойници разбили главата му с камък. След като дошъл в съзнание, Ринг все пак успял да намери сили да стигне до Решер. Там отново паднал и загубил съзнание. Като дошъл на себе си, видял Решер и мене, казал няколко думи и пак потънал в мрак.

„А после какво?“ — попитах с интерес. „После — отвърна мозъкът — пак се свестих. Но нищо не виждах и не чувах. Струваше ми се, че са ме хвърлили в тъмен карцер с вързани ръце и крака. Нищо друго не ми оставаше, освен да си спомням целия живот. Така в спомени минаваше времето…“

Няколко пъти молих мозъка на Ринг да ми опише точно пътя до каньона, където ги заварил проливният дъжд, но Ринг продължаваше да ми обяснява толкова несвързано, че загубих надежда да намеря приятеля си. „Ако можех да виждам, щях да ви заведа на мястото“ — казваше ми мозъкът. Да, ако можеше да вижда и чува, нещата биха се оправили. Дали няма да мога да реша тази задача? При натискане на очния нерв мозъкът може да възприема само неопределено усещане за светлина — както ние виждаме червени петна и кръгове, когато натиснем очната ябълка през затворен клепач. Но това не е зрение. Как да снабдя мозъка с истинско зрение?

Един план ме занимаваше в продължение на няколко часа. Мислех си дали няма да мога да присадя мозъка на Ринг на мястото на мозъка на някое животно. Сложността на операцията не ме смущаваше. Вярвах, че ще успея да зашия всички нерви, кръвоносни съдове и прочее, стига само да намеря подходящо по размер вместилище за мозъка на Ринг. Това беше трудното. Прехвърлих в паметта си обема и теглото на мозъка на различни животни, като ги сравнявах с мозъка на Ринг. Той тежеше хиляда и четиристотин грама. Мозъкът на слона тежи пет хиляди грама. Уви, черепът на слона с прекалено голям съд за човешкия мозък. Мозъкът на кита тежи две хиляди и петдесет грама. Това е по-близо до желаното. Но нямах подръка кит. Пък и какво щеше да прави китът сред амбите на Абисиния. А всички останали животни имат прекалено малък мозък в сравнение с човешкия: конят и лъвът — по шестстотин грама, кравата и горилата — по четиристотин и петдесет, другите маймуни — още по-малко, тигърът — всичко на всичко двеста и деветдесет, овцата — сто и тридесет, кучето сто и пет грама. Би било много забавно да си имаш слон или кон с мозъка на Ринг. Тогава той сигурно би намерил пътя за долината. За съжаление малко вероятно е това да бъде изпълнено. Задачата е много интересна и може би все някога ще направя такава операция. „Но сега — мислех си аз — трябва да стигна до целта по възможно най-краткия път.“ И ето какво измислих…

Вагнер стана, отиде до завесата, отделяща ъгъла на палатката, отметна краищата й и рече:

— Ще заповядате ли в това отделение на лабораторията ми?

В ъгъла светлината проникваше само през плътния брезент на палатката и затова тук цареше полумрак. Видях поставения върху сандъка мозък, обвит в някаква прозрачна жълтеникава ципа и покрит отгоре със стъклен похлупак. Върху втори сандък лежеше голям съд, пълен с някаква течност, а на дъното му имаше две големи очи. От очните ябълки излизаха някакви нишки.

— Не ги ли познахте? — усмихна се Вагнер. — Това са очите на вчерашната крава. Няма нищо сложно! Вземам края на този нерв и го пришивам към очния нерв в мозъка на Ринг. Когато нервите на кравата и на Ринг се сраснат, мозъкът на Ринг отново ще види светлината през окото на кравата.

— Защо окото? — попитах аз. — Нима ще дадете на мозъка на Ринг само едно око?

— Да, и ето защо. Нашето зрение е устроено по-сложно, отколкото изглежда, си представяте вие. Очният нерв не само предава зрителната представа на мозъка. Тоя нерв засяга цяла редица други нерви, например онези, които управляват очните мускули и движението на гласните струни. При това положение настройката на зрение чрез две очи е много трудна задача. Нали мозъкът на Ринг няма да може да движи окото в различни посоки и да фокусира двете си очи. Достатъчно е той да овладее тоя орган, да фокусира окото. Разбира се, това ще бъде несъвършено зрение. Ще ми се наложи да държа окото и да го насочвам като фенерче към околните места, а мозъкът ще познава околността и ще ме упътва по също така несъвършения начин с азбуката на Морз. Всичко това изисква много грижи и Решер само ще ни пречи. Дори може и да направи някоя беля Помислете си само, той е човек, вярващ в безсмъртието на душата — и изведнъж душата на приятеля му в такъв затвор! Реших как да постъпя с Решер. Ще му кажа, че съм сметнал по-нататъшното търсене на Турнер за безполезно и затова му предлагам да се върне в родината си или да върви, където пожелае. Сигурен съм, че Решер с удоволствие ще ме напусне и ще замине. Тогава ръцете ми ще бъдат развързани, стига само вие да се съгласите да ми помогнете.

Съгласих се с готовност.

— Е, това е отлично — каза Вагнер. — Надявам се, че до сутринта мозъкът на Ринг ще прогледне. Изобретих средство за по-бързо срастване на тъканите. Дотогава Решер сигурно ще си обере крушите и ние с вас ще се отправим да търсим моя приятел. Моля ви да бъдете готов да тръгнем на поход рано сутринта.

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ВОДАЧ

На разсъмване вече бях в палатката на Вагнер. Той ме посрещна с обикновената си приветлива и малко лукава усмивка.

— Всичко върви като по ноти — рече той, като се здрависахме. — Господин Решер изрази подобаващото за случая искрено съжаление, повъздиша, поумува, бързо се утеши и веднага започна да си събира багажа. В полунощ вече го нямаше тук. А и аз не си губих времето напразно, елате да видите.

Мозъкът ме гледаше „изпод вежди“ с голямо кравешко око. Беше насочено право към мене — чак ми стана малко страшно.

— Другото око го пазя за всеки случай. Сложил съм го в специална течност и няма да се повреди.

— А това гледа ли? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна Вагнер. Започна бързо да почуква по мозъка (стъкленият похлупак беше свален), сетне погледна лентата.

— Ето вижте — каза ми Вагнер, — попитах мозъка кой е пред него и той доста точно описа външността ви. Вече можем да тръгваме.

Решихме да тръгнем без всякакъв багаж, дори без водачи и носачи. Иначе какво биха си казали, като видят кравешкото око, което ръководи експедицията! Поради евентуална среща с туземци Вагнер умело замаскира сандъка с мозъка, като остави само малък отвор за окото. Лентата с изписваните телеграми на мозъка беше изведена навън и по нея проверявахме дали вървим правилно. Ринг не ни беше заблудил — имаше доста добра зрителна памет. И ако не беше в състояние да опише пътя с думи, то сега ни беше твърде добър водач. Явно и на самия него гледката на познати места му доставяше удоволствие. Водеше ни с голямо желание.

„Направо… Наляво… Още… Надолу…“

С доста мъки се спуснахме в дълбок каньон. Летните порои бяха отминали вече. На дъното на каньона нямаше вода. Но се носеше непоносима воня от разлагащите се трупове на животни и от гниещи растения. Това зловоние не позволяваше на планинските жители да слизат тук.

„Бентът беше на това място“ — сигнализира мозъкът. От високия десет метра бент не беше останало нищо, освен разни боклуци, застлали сухото дъно. Излязохме на широка поляна. Тук сякаш се събираха десетки планински потоци и реки, излизащи от бреговете си само в дъждовния период, когато размиват планините.

Преди да стигнем до селото, ни се наложи да преодолеем горски участък с такава буйна растителност, че се принудихме да направим неколкокилометрова обиколка. Понякога дори слоновете чупят бивните си в тия дебри.

Най-сетне открихме професор Турнер в бедно абисинско селце, в една колиба, която не го пазеше нито от вятър, нито от дъжд. За щастие времето беше топло и Турнер не страдаше от влага и студ. Чувствуваше се добре, но все още ходеше с мъка. Турнер много се учуди и зарадва на появата на Вагнер.

— Ами Решер и Ринг къде са?

Слава богу, „Ринг“ не можеше да чуе нищо и Вагнер без предразсъдъци разказа на Турнер за нашия необикновен водач. Турнер поклати глава, замисли се, сетне се разсмя.

— Само вие, Вагнер, сте способен на такива лудории! — рече той и потупа приятеля си по рамото. — Къде е той? Покажете ми го.

И когато Вагнер откри кравешкото око, поглеждащо от сандъка, Турнер се поклони, а Вагнер телеграфира на мозъка неговия поздрав.

„Какво става с мене“ — попита мозъкът на Ринг Турнер, но и Турнер не можеше да му обясни каква е странната му болест.

Та това е историята. В Европа се върнахме заедно — професор Турнер, Вагнер и аз. Извинете, забравих да спомена и още един спътник. Мозъкът на Ринг също пътуваше с нас. В Берлин се разделихме с Турнер. На сбогуване той обеща да не казва никому за мозъка на Ринг.

Струва ми се, че този мозък и досега живее в московската лаборатория на професор Вагнер. Във всеки случай ето какво ми писа Вагнер в последното си писмо, което получих преди повече от месец:

„Мозъкът на Ринг ви поздравява. Здрав е и вече знае, че от Ринг е останал само мозъкът му. Тази новина не го порази толкова силно, колкото очаквах. «По-добре така, отколкото никак» — ми отговори той. Направих много изключително ценни наблюдения. Между другото клетките на мозъка започнаха да се увеличават. Сега мозъкът на Ринг тежи не по-малко от мозък на кит. Но той не стана по-умен от това…“

 

 

Вагнер написа върху разказа:

„Не само тъкан, но и цели органи, извадени от човешкото тяло, могат да живеят и дори да растат. Учените (Броун-Секар, Карел, Кравков, Брюхоненко и Чечулин и др.) са съживявали пръсти, уши, сърца и дори глава на куче. При условие че ги хранят с кръв или с разтвор, близък по химическия си състав до кръвта — така наранения физиологичен разтвор, тъканите и органите могат да живеят много дълго — тъканите дори по няколко години. Затова и съживяването на мозъка е напълно допустимо. Но се съмнявам, че с такъв съживен мозък би могло да се влезе във връзка. При работата си мозъкът и нервите наистина излъчват електромагнитни вълни. Това е доказано безспорно от академиците Бехтерев, Павлов и Лазарев. Но ние все още не сме се научили да «четем» тези вълни. Ето какво пише по същия повод академик Лазарев в една своя книга: «Засега можем само да твърдим, че вълните съществуват, но не можем да изясним точно ролята им.» Бих бил много радостен, ако можех да съживя мозъка на Ринг и да разговарям с него, но за съжаление тази възможност не е нещо повече от едно научно предположение.

Вагнер.“

Хойти-Тойти

НЕОБИКНОВЕНИЯТ АРТИСТ

Грамадният берлински цирк „Буш“ беше препълнен със зрители. По широките балкони безшумно като прилепи сновяха келнери с подноси бира. Те сменяха халбите с вдигнали капаци (знак за незадоволена жажда) направо на пода и бързаха към другите жадни, които им даваха знак. Възпълни мамички с доста порасли дъщери отваряха увити с пергаментна хартия пакети, вадеха сандвичи и поглъщаха кървавочервена наденица и кренвирши с вид на дълбока съсредоточеност, без да откъсват очи от арената.

За чест на зрителите обаче трябва да кажем, че не някой самоизтезаващ се факир или гълтач на жаби беше привлякъл в цирка такова огромно множество. Всички очакваха с нетърпение края на първата част и почивката, след която трябваше да се появи Хойти-Тойти. За него разказваха чудеса. Пишеха статии. От него се интересуваха учените. Той беше загадка, любимец и магнит. Откакто се появи, на касата на цирка всеки ден поставяха табелка: „Всички билети са продадени“. И успя да привлече тук такава публика, която никога по-рано не надникваше в цирка. Наистина галерията и амфитеатърът се изпълваха от обикновените посетители чиновници и работници със семействата си, търговци и търговски служещи. Но в ложите и на първите редове седяха стари, белокоси, много сериозни и дори намръщени люде с леко старомодни палта и мушами. Сред зрителите от първите редове имаше и по-млади хора, но също така сериозни и мълчаливи. Те не дъвчеха сандвичи, не пиеха бира. Необщителни като каста на брамини, те седяха неподвижно и чакаха втората част от програмата, когато ще излезе Хойти-Тойти, заради когото бяха дошли.

През почивката всички говореха само за предстоящото излизане на Хойти-Тойти. Учените мъже от първите редове се оживиха. Най-сетне настъпи отдавна очакваният миг. Прозвучаха фанфари, строиха се в редица манежните работници с ливреи в червено и златно, завесата на входа се разтвори широко и под аплодисментите на публиката излезе той — Хойти-Тойти. Това беше огромен слон. На главата му беше нахлупена малка, обшита със злато шапка с шнурове и пискюли. Хойти-Тойти обиколи арената, съпроводен от водача — малко човече с фрак, — като се покланяше надясно и наляво. Сетне отиде в средата на арената и се спря.

— Африкански е — рече побелелият професор на ухото на колегата си.

— Индийските слонове ми харесват повече. Телата им имат по-закръглени форми. Правят впечатление, ако мога да кажа така, на по-културни животни. Африканските слонове имат по-груби и остри форми. Когато такъв слон протяга хобот, заприличва на някаква хищна птица.

Малкото човече с фрака, застанало до слона, се изкашля и заговори:

— Уважаеми госпожи и господа! Имам честта да ви представя знаменития слон Хойти-Тойти. Дължината на туловището му е четири и половина метра, височината — три и половина метра. От върха на хобота до края на опашката — девет метра…

Хойти-Тойти неочаквано вдигна хобот и помахна с него пред човека с фрака.

— Прощавайте, грешка — каза водачът. — Хоботът е дълъг два метра, а опашката — около метър и половина. Значи дължината от върха на хобота до края на опашката е седем метра и деветдесет. Всеки ден слонът изяжда триста шестдесет и пет кила зеленина и изпива шестнадесет кофи вода.

— Слонът смята по-добре от човека! — чу се глас.

— Забелязахте ли как слонът поправи водача си, когато тоя сбърка дължината му? — попита професорът по зоология колегата си.

— Случайност — отвърна другият.

— Хойти-Тойти — продължаваше водачът — е най-гениалният от слоновете, живели изобщо на земята, и вероятно най-гениалният от всички животни. Разбира немски… Нали разбираш, Хойти? — обърна се той към слона.

Слонът важно кимна с глава. Публиката заръкопляска.

— Фокуси! — рече професор Шмит.

— Вие гледайте какво ще стане по-нататък — възрази Щолц.

— Хойти-Тойти може да смята и да различава числата…

— Стига обяснения! Покажете! — извика някой от галерията.

— За да бъдат избягнати всякакви недоразумения — продължи невъзмутимо човекът с фрака, — ще помоля няколко свидетели да слязат тук, на арената, за да могат да удостоверят, че няма никакви фокуси.

Шмит и Щолц се спогледаха и слязоха на арената.

И Хойти-Тойти започна да показва изумителните си дарби. Пред него нареждаха големи квадрати от картон с нарисувани на тях числа и той събираше, умножаваше и делеше, като вадеше от купчината картони числата, съответствуващи на резултата на изчисленията му. От еднозначни преминаха на двузначни числа, сетне и към тризначни; слонът решаваше безпогрешно задачите.

— Е, какво ще кажете? — попита Щолц.

— А я да видим — не се предаваше Шмит — как познава цифрите. — И извадил джобния си часовник Шмит го вдигна нагоре и попита слона: — Били ни казал, Хойти-Тойти, колко е часът?

С неочаквано движение на хобота слонът измъкна часовника от ръката на Шмит, поднесе го към очите си сетне го върна на объркания собственик и състави отговора си от парчета картон:

„10,25“…

Шмит погледна часовника си и смутено вдигна рамене — слонът отговори напълно точно.

Следващият номер беше четенето. Водачът нареди пред слона големи картини, на които бяха нарисувани различни животни. На други парчета картон беше написано „лъв“, „маймуна“, „слон“. Показваха картината на слона, а той показваше с хобота си картона, на който беше написано съответното име. И не сгреши нито веднъж. Шмит се опита да промени условията на опита — показваше думите на слона, като го караше да посочи съответната картина. Слонът изпълни безпогрешно и това.

Най-сетне пред него беше наредена азбуката. Като подбира буквите, той трябваше да съставя думи и да отговаря на въпроси.

— Как се казваш? — попита го професор Щолц.

„Сега Хойти-Тойти“ — отговори слонът.

— Какво значи „сега“? — попита на свой ред Шмит. — Значи по-рано си имал друго име, така ли? Как са те казвали по-рано?

— „Сапиенс“^[18] — отговори слонът.

— По-точно може би Хомо сапиенс? — разсмя се Щолц.

„Може би“ — тайнствено отвърна слонът.

След това той състави ново изречение:

„За днес достатъчно.“

Като се поклони на всички страни, Хойти-Тойти напусна арената, въпреки протестите на водача.

В почивката учените се събраха в пушалнята, разделиха се на групи и започнаха оживен разговор.

В отдалечения ъгъл Шмит спореше с Щолц.

— Помните ли, уважаеми колега — говореше той, — каква сензация направи навремето конят на име Ханс? Вадеше квадратни корени, правеше други сложни изчисления и съобщаваше отговора с почукване на копитото си. А както се изясни после, цялата работа била в това, че стопанинът му го е дресирал да почуква с копито при таен сигнал, а иначе разбирал от смятане колкото може да разбира един кон.

— Това е само предположение — възразяваше Щолц.

— Ами опитите на Торндайк и Йоркс? Всички те се основаваха на създаването на естествени асоциации у животните. Нареждат се няколко сандъчета, като само в едно от тях има храна. Това сандъче може да бъде например второто отдясно. Ако животното го улучи, то хранилката се отваря автоматично и то получава храна. Така у животните трябва да се създаде примерната асоциация: „Второто сандъче отдясно — храна.“ Сетне редът на сандъчетата се променя.

— Вярвам, че джобният ви часовник няма хранилка, нали? — иронично попита Щолц. — Тогава как ще обясните факта?

— Но слонът така и не разбра нищо от моя часовник. Само поднесе до очите си лъскавото кръгче. А когато започна да подбира картоните с числата, то явно е получавал незабележимите за нас указания на водача. Всичко това са фокуси, като започнем от „поправката“ на Хойти-Тойти, когато водачът сбърка в пресмятането на дължината на слона. Условни рефлекси и нищо повече!

— Директорът на цирка ми позволи да остана с колегите след завършването на представлението и да направя наколко опита с Хойти-Тойти — каза Щолц. — Вярвам, няма да откажете да участвате в тях?

— Разбира се — отвърна Шмит.

НЕ ПОНЕСЪЛ ОСКЪРБЛЕНИЕТО

Когато циркът се опразни и всички огромни лампи с изключение на една над арената бяха загасени, изведоха отново Хойти-Тойти. Шмит поиска водачът да не присъствува на опитите. Малкото човече, вече свалило фрака и облякло пуловер, вдигна рамене.

— Не се обиждайте, моля — каза Шмит. — Извинете, но не знам името ви…

— Юнг, Фридрих Юнг на услугите ви…

— Не се обиждайте, господин Юнг. Искаме така да организираме опита, че да не остане никакво съмнение.

— Моля ви — рече водачът. — Извикайте ме, когато трябва да отведа слона. — И тръгна към изхода.

Учените започнаха опитите. Слонът беше внимателен, послушен, безпогрешно отговаряше на въпросите и решаваше задачите. Това, което правеше, беше изумително. Никаква дресировка и никакви фокуси не можеха да обяснят отговорите му. Налагаше се да допуснат, че слонът наистина е надарен с необикновен ум — с почти човешко съзнание. Шмит, вече наполовина победен, спореше само от инат.

На слона явно му омръзна безкрайният спор. Изведнъж той ловко протегна хобота си, измъкна часовника на Шмит от джоба на жилетката му и му го показа. Стрелките сочеха дванадесет. Сетне Хойти-Тойти върна часовника, вдигна Шмит за яката и го понесе през арената към изхода. Професорът се разкрещя яростно. Колегите му се разсмяха. От входа към конюшните изскочи Юнг и започна да се кара на слона. Но Хойти-Тойти не му обръщаше никакво внимание. Приключил с изгонения в коридора Шмит, слонът многозначително погледна останалите учени на арената.

— Веднага си тръгваме — каза Щолц на слона, сякаш се обръщаше към човек. — Моля ви, не се вълнувайте.

И Щолц, сподирен от останалите професори, смутено напусна арената.

— Добре направи, Хойти, че им даде пътя — каза Юнг. — Имаме още сума ти работа. Йохан! Фридрих! Вилхелм! Къде сте?

На арената излязоха неколцина работници и започнаха да чистят и подреждат: подравняваха пясъка с гребла, метяха проходите, прибираха прътовете, стълбите, обръчите. А слонът помагаше на Юнг за декорите. Но очевидно много не му се работеше. Беше ядосан от нещо или може би уморен от втория сеанс в необичайно време. Пръхтеше, въртеше глава и блъскаше шумно декорите. Дръпна един декор с такава сила, че той се счупи.

— По-кротко, дяволе! — развика се Юнг. — Защо не искаш да работиш? Възгордя ли се? Можеш да пишеш и смяташ, значи не щем да се занимаваме с физически труд, така ли? Не може, братко! Това не ти е благотворително заведение. В цирка работят всички. Я погледни Енрико Фери. Първокласен ездач със световна известност, но когато не е номерът му, излиза на арената да представя „парад але“ и се нарежда до конярите. И оправя арената с греблото…

Това беше истина. И слонът го знаеше. Но на Хойти-Тойти не му беше до Енрико Фери. Слонът изпръхтя и тръгна през арената към изхода.

— Къде отиваш? — изведнъж се ядоса Юнг. — Стой! Чуваш ли какво ти казвам?

И грабнал метлата, изтича при слона и го перна с дръжката по бута. Никога досега Юнг не беше бил слона. Наистина и слонът никога по-рано не беше проявявал такова непослушание. Хойти изведнъж изрева така, че дребният Юнг приклекна и се хвана през корема, сякаш тоя рев преобърна вътрешностите му. Слонът се обърна назад, улови Юнг като кутре, подхвърли го няколко пъти нагоре, като го хващаше във въздуха, сетне го остави на земята, взе метлата с хобот, тръгна по арената и написа върху пясъка:

„Да не си посмял да ме биеш! Аз не съм животно, а човек!“

После слонът захвърли метлата и тръгна към изхода. Мина край конете, които бяха в боксовете си приближи се до вратата, прислони огромното си туловище до нея и натисна с рамо. Вратата изтрещя, не издържа страшния напор и се разлетя на парчета. Слонът излезе на свобода.

* * *

На директора на цирка Людвиг Щром му се наложи да прекара много тревожна нощ. Вече беше задрямал, когато един лакей почука внимателно на вратата на спалнята му и доложи, че е дошъл Юнг по неотложна работа. Служещите и работещите в цирка бяха школувани добре и директорът знаеше, че трябва да се случи нещо извънредно, за да се осмелят да го безпокоят в такова неподходящо време. С халат и обувки на бос крак той влезе в малката гостна.

— Какво се е случило, Юнг? — попита директорът.

— Голямо нещастие, господин Щром!… Слонът Хойти-Тойти полудя!… — Юнг се пулеше и размахваше безпомощно ръце.

— А вие самият… добре ли сте, Юнг? — попита Щром.

— Не ми ли вярвате? — обиди се Юнг. — Не съм пиян и съм напълно с ума си. Щом не ми вярвате, можете да попитате и Йохан, и Фридрих, и Вилхелм. Те видяха всичко. Слонът измъкна метлата от ръцете ми и написа върху пясъка на арената: „Аз не съм животно, а човек.“ Сетне ме подхвърли шестнадесет пъти към купола на цирка, отиде в конюшната, разби вратата и избяга.

— Какво? Избяга ли? Хойти-Тойти ли избяга? Странен човек сте вие, защо не ми го казахте веднага? Моментално трябва да вземем мерки да го заловим и върнем, иначе ще направи поразии.

Щром вече виждаше полицейските квитанции за плащане на глоба, дългите фермерски списъци за стъпкани посеви и съдебни призовки по повод сумите за загубите, причинени от слона.

— Днес кой е дежурен в цирка? Съобщихте ли на полицията? Какви мерки взехте за залавянето на слона?

— Дежурен съм аз и направих всичко възможно — отвърна Юнг. — На полицията не съм съобщавал, тя ще разбере сама. Побягнах подир слона и умолявах Хойти-Тойти да се върне, наричах го барон, граф и дори генералисимус. „Върнете се, ваша светлост — виках. — Върнете се, ваша светлост! Извинете ме, че не ви познах веднага — в цирка беше тъмно и ви помислих за слон.“ Хойти-Тойти ме погледна презрително, изпръхтя с хобот и продължи нататък. Йохан и Вилхелм го гонят с мотоциклети. Слонът излезе на „Унтер ден Линден“, пресече целия „Тиргартен“ по „Шарлотенбургоршосе“ и се упъти към лесничейството „Грюнвалд“. Сега се къпе в Хафел.

Телефонът иззвъня. Щром отиде при апарата.

— Ало!… Аз съм, да… Вече знам, благодаря ви… Ще направим всичко възможно… Пожарникари ли? Съмнявам се… По-добре да не дразним слона.

— От полицията звъняха — каза Щром, като затвори телефона — Предлагат ни да изпратят пожарникари, за да докарат обратно слона с помощта на водните струи. Но с Хойти-Тойти трябва да се внимава много.

— Лудият не бива да се дразни — отбеляза Юнг.

— Все пак, Юнг, вас слонът ви познава по-добре от всеки друг. Постарайте се да се завъртите около него и да го примамите с добро в цирка.

— Ще се опитам, разбира се… Как да го нарека, Хинденбург^[19] ли?…

Юнг си излезе, а Щром така и не легна до сутринта, зает с изслушване на телефонни съобщения и даване на нареждания. Слонът дълго се къпа при Пауновия остров, сетне нападна една зеленчукова градина, изяде всичкото зеле и моркови, закуси с ябълки от съседните овошки и се отправи към лесничейството на „Фриденсдорф“.

Всички донесения подчертаваха, че слонът не закача хора, не причинява излишни разрушения, с една дума, държи се съвсем благонравно. Докато върви, внимателно обикаля градинките, за да не тъпче тревата, избира само шосето или междуселските пътища. И само гладът го принуждава да похапне плодове и зеленчуци из градините. Но и там се държи много внимателно — не тъпче напразно лехите, зелето яде възпитано — леха след леха, не чупи овошките.

В шест часа сутринта се върна Юнг — уморен, прашен, с потно, мръсно лице и мокри дрехи.

— Какво става, Юнг?

— Все същото. Хойти-Тойти не се поддава на никакви уговорки. Нарекох го „господин президент“, а той се ядоса и ме хвърли в езерото. Явно манията за величие при слоновете протича в малко по-различни форми, отколкото при хората. После започнах да го убеждавам с разумни доводи: „Вие да не би да си мислите — казвам му аз, но без да употребявам титли, — че се намирате в Африка? Това не ви е Африка, а петдесет и два градуса и половина северна ширина. Сега е август, добре, навсякъде е пълно с всякакви плодове и зеленчуци. Ами като дойдат студовете какво ще правите? Да не би да гризете кора като козите? Не забравяйте, че в нашата Европа са живели прадедите ви — мамонтите, но са измрели от студ. Тъй че я най-добре да си вървим в къщи, в нашия цирк, за да си стоите на топло, сит и облечен, а?“ Хойти-Тойти изслуша внимателно речта ми, помисли и ме обля с вода от хобота си. Две вани за пет минути! Не мога повече! Ще бъде чудно, ако не изстина.

ВОЙНАТА Е ОБЯВЕНА

Всички опити за морално въздействие върху слона останаха напразни и Щром беше принуден да се съгласи с вземането на решителни мерки. В лесничейството беше изпратен отряд пожарникари с пръскачки. Ръководени от полицията, пожарникарите се приближиха на десет метра от слона, строиха се в полукръг и насочиха към огромното животно силни струи вода. Но слонът се зарадва на душа. Обръщаше се ту от едната, ту от другата си страна и пръхтеше шумно. Тогава десетина пожарникарски тръби съединиха струите си и насочиха тоя мощен поток към главата на слона, право в очите му. Това не му се понрави. Той изрева и толкова решително тръгна към пожарникарите, че атакуващите трепнаха, хвърлиха маркучите и се разбягаха. За един миг маркучите бяха изпокъсани, а машините — съборени.

От този момент сметките, които трябваше да плаща Щром, започнаха бързо да растат. Слонът се ядоса. Между него и хората беше обявена война й той правеше всичко възможно да им покаже, че тази война ще им струва скъпо. Бутна в езерото няколко пожарникарски автомобила, направи на трески къщурката на горския пазач, улови един полицай и го запокити на върха на едно дърво. И ако по-рано внимаваше да не прави бели, сега беше необуздан във вредителствата си. Но и в разрушителната си дейност проявяваше същия необикновен ум, затова можеше да причини много по-големи пакости от някой обикновен, макар и побеснял слон.

Щом получи съобщение за събитията във фриденсдорфското лесничейство, шефът на полицията заповяда: да се мобилизират големи полицейски отряди, да се въоръжат с пушки, след което да обкръжат лесничейството и да убият слона. Щром беше отчаян — друг такъв слон няма да се намери. Дълбоко в душата си директорът вече се беше примирил, че ще му се наложи да плати за лудориите на слона: Хойти-Тойти ще върне всичко с лихвите, само и само да се вразуми. Щром молеше шефа на полицията да отложи изпълнението на заповедта — все още се надяваше да се справи някак с опърничавия слон.

— Мога да ви дам десет часа — отвърна шефът на полицията. — След час цялото лесничейство ще бъде обкръжено. Ако се наложи, в помощ на полицията ще извикам и войска.

Щром свика извънредно съвещание, в което участвуваха едва ли не всички артисти и служещи в цирка, присъствуваше и директорът на зоологическата градина с помощниците си. Пет часа след съвещанието лесничейството беше покрито със замаскирани ями и капани. Всеки обикновен слон би се хванал в хитро поставените примки. Но Хойти си беше Хойти. Заобикаляше заградените места, късаше маскировката на ямите, не настъпваше дъските, свързани с окачено на въже тежко гюлле. Ако падне върху главата на слона такова гюлле, би могло да го зашемети и събори.

Срокът изтичаше, подсилените отряди все повече стягаха пръстена на блокадата. Полицаите с пушките се приближаваха към езерото, край което се намираше слонът. Между стволовете на дърветата вече се виждаше грамадното туловище на Хойти. Той поемаше вода с хобот, вирваше го и изригваше цял фонтан, който се разпадаше във въздуха и се сипеше като дъжд върху широкия му гръб…

— Готови! — изкомандува тихо офицерът. Сетне извика: — Огън!

Гръмна залп. Горският гъсталак отвърна с многократно ехо. Слонът наведе глава встрани и, облян в кръв, се втурна право към хората. Полицаите стреляха, а той, без да обръща внимание на куршумите, продължаваше да препуска. Полицаите бяха добри стрелци, но не познаваха анатомията на слона и куршумите им не засягаха жизненоважните му центрове — мозъка и сърцето. От болка и страх слонът изрева диво и опъна напред хобот, сетне бързо го прибра — хоботът е много важен орган, без него животното ще загине; затова слоновете го използуват като отбранително или нападателно оръжие само в краен случай. Хойти наведе глава и огромните му бивни, дълги по два и половина метра и тежки по петдесет килограма всеки, се насочиха като страшни тарани към враговете. Гледката беше ужасна. Но дисциплината все още задържаше хората — продължаваха да стоят на местата си и да стрелят непрекъснато.

Слонът разкъса веригата, измъкна се от блокадата и се скри.

Подире му беше организирана потеря, но съвсем не беше лесно да го уловят или дори настигнат. Полицейските отряди бяха принудени да се придвижват по пътищата, а слонът вървеше направо, вече без да подбира пътища — през градини, бостани, поля, гори.

ВАГНЕР СПАСЯВА ПОЛОЖЕНИЕТО

Щром кръстосваше из кабинета и повтаряше отчаян:

— Разорен съм! Разорен съм!… Ще трябва да хвърля цяло състояние, за да покрия загубите, причинени от слона, а самият Хойти-Тойти рано или късно ще бъде застрелян. Каква загуба! Каква невъзвратима загуба!

— Телеграма! — обяви влезлият слуга и подаде с поднос един лист на Щром.

„Разбира се! — помисли си директорът. — Сигурно е съобщение, че слонът е убит… Телеграма от СССР ли? Странно! Кои ли може да я праща?…“

„Берлин цирка Буш до директора Щром.

Току-що прочетох телеграма вестник бягство слон точка Веднага молете полиция отмени заповед убийство слона точка Нека ваш служител предаде на слона следното двоеточие кавички Сапиенс Вагнер лети Берлин върнете се цирк Буш точка Ако не се подчини запетая можете застреляте точка Професор Вагнер.“

Щром препрочете телеграмата.

„Нищо не разбирам! Явно професор Вагнер познава слона, щом споменава предишното му име Сапиенс в телеграмата. Но защо Вагнер се надява, че слонът ще се върне, щом научи за пристигането му в Берлин?… Както и да е, тази телеграма ни дава малък шанс за спасяването на слона.“

Директорът започна да действува. С доста мъка успя да придума шефа на полицията да „спре военните действия“. При слона веднага беше изпратен Юнг с аероплан.

Юнг размаха бяла кърпа като истински парламентьор, приближи се до слона и заяви:

— Дълбокоуважаеми Сапиенс! Професор Вагнер ви поздравява. Той пристига в Берлин и иска да ви види. Мястото на срещата е цирк „Буш“. Заявявам ви, че нито един човек няма да ви докосне, ако се върнете обратно.

Слонът изслуша внимателно Юнг, помисли си, сетне го подхвана с хобота, покачи го на гърба си и с равномерна стъпка се отправи обратно на север, към Берлин. По такъв начин Юнг получи ролята на заложник и пазач — никой не би посмял да стреля в слона, след като на шията му е седнал човек.

Слонът вървеше пеша, а професор Вагнер с асистента си Денисов летеше с аероплан, затова пристигна преди Хойти-Тойти и веднага отиде при Щром.

Директорът беше уведомен вече с телеграма, че само при споменаването на името Вагнер, Хойти-Тойти отново станал кротък и послушен и се връща в Берлин.

— Кажете, моля, при какви обстоятелства се сдобихте със слона и знаете ли историята му? — попита Вагнер директора.

— Купих го от някой си мистър Никс, търговец на кокосово масло и орехи. Мистър Никс живее в Централна Африка, на река Конго, близо до град Матада. Според думите му слонът сам отишъл при него един ден, когато децата му играели в градината, и започнал да прави всякакви фокуси — изправял се на задните крака и танцувал, жонглирал с тояжки, заставал на предни крака, като се подпирал с бивни в земята и при това толкова смешно махал с опашка, че децата на Никс се търкаляли по ливадата от смях. Те нарекли слона Хойти-Тойти, може би знаете, че на английски това значи „игрив пъргав“, а понякога като междуметие — „и таз добра“. Слонът свикнал с прякора си и ние му го оставихме, след като го получихме. Ето всички документи за покупката. Всичко е напълно легално и сделката едва ли ще може да се оспори.

— Нямам намерение да ви оспорвам сделката — каза Вагнер — Слонът има ли някакви особени белези?

— Да, на главата си има големи белези от рани. Мистър Никс предполагаше, че ги е получил, когато са го ловили. Диваците ловят слонове по много варварски начини. Тъй като тия шевове разваляха донякъде вида му и можеха да предизвикат неприятно чувство у публиката, то ние му слагахме на главата специална шапка, украсена с коприна и пискюли.

— Така. Няма никакво съмнение, че това е той.

— Кой той? — попита Щром.

— Слонът Сапиенс. Моят изчезнал слон. Улових го, когато бях на научна експедиция в Белгийско Конго, и го дресирах. Но една нощ избяга в гората и повече не се върна. Всичките ни усилия да го намерим бяха напразни.

— Значи все пак предявявате претенции за слона? — попита директорът.

— Аз не, но самият слон може да предяви някои претенции. Там е работата, че го дресирах по нови методи, които дават наистина изумителни резултати. Вие сам сте могли да се убедите какво необикновено развитие на умствените способности на слона успях да постигна. Бих казал, че Сапиенс, или Хойти-Тойти, както се казва той сега, притежава до голяма степен човешко съзнание, ако мога така да се изразя. Когато четях във вестниците за изумителните способности на слона от вашия цирк, още тогава реших, че само моят Сапиенс е способен на такива неща: да чете, смята и дори да пише — нали аз го научих на всичко това! Докато Хойти-Тойти мирно забавляваше берлинчани, не смятах за нужно да се намесвам. Но слонът се разбунтува. Значи е бил недоволен от нещо. Реших да му дойда на помощ. Сега той трябва да реши съдбата си сам. Има право. Не забравяйте, че ако не се бях появил навреме, слонът отдавна вече да беше мъртъв — щяхме да го загубим и двамата. Насила не ще го накарате да остане при вас — надявам се, че се убедихте в това. Но не мислете, че искам да ви го отнема на всяка цена. Ще поговоря с него. Може би ако промените режима му, ако отстраните онова което го е дразнило, ще реши да остане при вас.

— „Ще поговоря със слона“! Къде се е чуло и видяло такова нещо! — разпери ръце Щром.

— Друг слон като Хойти-Тойти няма. Впрочем, скоро ли ще пристигне в Берлин?

— Тая вечер. Изглежда, много бърза за срещата си с вас; както ми телеграфираха, върви със скорост двадесет километра в час.

Същата вечер след завършването на цирковото представление се състоя среща между Хойти-Тойти и професор Вагнер. Щром и Вагнер с асистента си Денисов стояха на арената, когато през вратата на артистите влезе Хойти-Тойти все още с Юнг на врата си. Зърнал Вагнер, слонът хукна към него, протегна хобота си като ръка и Вагнер стисна „ръката“ му. Сетне слонът свали Юнг от гърба си и покачи на негово място Вагнер. Професорът вдигна огромното ухо на слона и прошепна нещо в него. Слонът кимна с глава и започна бързо-бързо да помахва с края на хобота си пред лицето на Вагнер, който следеше внимателно тези движения.

На Щром не му се понрави тази тайнственост.

— И така, какво реши слонът? — попита нетърпеливо той.

— Слонът пожела да вземе малко отпуска, за да може да ми разкаже някои интересни за мене неща. След отпуската е съгласен да се върне в цирка, при условие че господин Юнг се извини пред него за грубостта си и обещае никога вече да не прибягва към физически мерки на въздействие. Слонът не усеща ударите, но по принцип не желае да понася никакви оскърбления.

— Аз ли… съм бил слона?… — попита Юнг, като направи учудена физиономия.

— С дръжката на метлата — каза Вагнер. — Не отричайте, Юнг, слонът не лъже. Трябва да се държите така вежливо със слона, сякаш той е…

— … самият президент на републиката?

— … сякаш той е човек, и не какъв да е, а човек с развито чувство за собствено достойнство.

— Като някой лорд ли? — язвително попита Юнг.

— Достатъчно! — извика Щром. — Вие, Юнг, сте виновен за всичко и ще си понесете наказанието. Кога смята… господин Хойти-Тойти да излезе в отпуска и къде?

— Ще тръгнем с него на пешеходна разходка — отвърна Вагнер. — Ще бъде много приятно. С асистента ми Денисов ще седнем на широкия гръб на слона и той ще ни откара на юг. Слонът изрази желание да попасе на швейцарските ливади.

Денисов беше само двадесет и три годишен, но въпреки младостта си вече беше направил няколко открития в областта на биологията. „От вас ще стане учен“ — каза Вагнер и го покани да работи в неговата лаборатория. Младежът се зарадва неописуемо. Професорът също беше доволен от помощника си и навсякъде го водеше със себе си.

— „Денисов“ или „Аким Иванович“ е прекалено дълго — каза Вагнер в първия ден на съвместната им работа. — Ако всеки път се обръщам към вас с „Аким Иванович“, за една година ще загубя за това четиридесет и осем минути. А за четиридесет и осем минути може да се направи много. Затова изобщо ще избягвам да се обръщам към вас по име. А ако трябва да ви извикам, ще казвам „Ден!“ — кратко и ясно. А вие можете да ме наричате Ваг. — Вагнер умееше да уплътнява времето си.

На сутринта всичко беше готово. Вагнер и Денисов се настаниха свободно на широкия гръб на Хойти-Тойти. От вещите си взеха само необходимото.

Щром ги изпрати въпреки ранния час.

— А с какво ще се храни слонът? — попита директорът.

— В градовете и селата ще даваме представления — рече Вагнер — и зрителите ще хранят слона. Сапиенс ще изхрани не само себе си, но и нас. Довиждане.

Слонът вървеше бавно по улиците. Но когато отминаха последните градски къщи и пред пътешествениците се опъна лентата на шосето, слонът ускори крачка, без да го канят. Изминаваше не по-малко от дванадесет километра в час.

— Ден, сега ще ви се наложи да си имате работа със слон. И за да го разберете по-добре, трябва да се запознаете с доста необикновеното му минало. Вземете тази тетрадка. Това е пътен дневник. Написан е от вашия предшественик Песков, с когото бях на пътешествие в Конго. С Песков се случи една трагикомична история, която ще ви разкажа някога. А сега четете.

Вагнер се премести по-близо до главата на слона, закрепи пред себе си малка масичка и започна да пише едновременно в две тетрадки — с дясната и лявата си ръка. Вагнер никога не правеше по-малко от две неща едновременно.

— И така, разказвайте! — рече той, като се обръщаше явно към слона. Слонът протегна хобота си почти до ухото на Вагнер и започна бързо да свисти с кратки прекъсвания:

— Ф-фф-ффф-ф-фф-ффф…

„Също като азбуката на Морз“ — помисли си Денисов, докато отваряше дебелата тетрадка с мушамена подвързия.

С лявата си ръка Вагнер записваше онова, което му диктуваше слонът, а с дясната пишеше научен труд. Слонът продължаваше да върви равномерно и плавното полюляване почти не пречеше на писането. Денисов отвори дневника на Песков и бързо потъна в четенето.

Ето съдържанието на този дневник.

„РИНГ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧОВЕК…“

„27 март. Струва ми се, че съм попаднал в кабинета на Фауст. Лабораторията на професор Вагнер е невероятна. Какво ли няма тук! Физика, химия, биология, електроника, микробиология, анатомия, физиология… Като че ли няма област на знанието, от която да не се интересува Вагнер, или Ваг, както моли той да го наричам. Микроскопи, електроскопи, електроскопи… всевъзможни «скопи», които позволяват да се види недостъпното за едно невъоръжено око. Сетне започват подобни «въоръжения» за ухото: ушни «микроскопи», с чиято помощ Вагнер чува хиляди нови звуци — «и шепота на морските гадини, и дрямката на старата лоза». Стъкло, мед, алуминий, каучук, фаянс, ебонит, платина, злато, стомана — в най-различни форми и съчетания. Реторти, колби, стъклени серпантини, епруветки, лампи, бобини, спирали, шнурове, електрически ключове, прекъсвачи, бутони… Всичко това не отразява ли сложността на мозъка на самия Вагнер? А съседната стая е истински паноптикум: там Вагнер размножава тъкани от човешко тяло, подхранва жив пръст, отрязан от човек, заешко ухо, кучешко сърце, овнешка глава и… човешки мозък. Жив, мислещ мозък! На мене ми е възложено да се грижа за него. Професорът разговаря с него, като натиска с пръст по повърхността му. А мозъкът се подхранва със специален физиологичен разтвор, за чието качество съм длъжен да следя. От известно време Вагнер промени състава на разтвора, започна да «храни усилено мозъка» и — невероятно! — мозъкът започна много бързо да расте. Не бих казал, че този мозък, голям колкото едра диня, е красиво зрелище.

29 март. Ваг усилено се съвещава за нещо с мозъка.

30 март. Тая вечер Ваг ми каза:

— Това е мозъкът на младия германски учен Ринг. Човекът загина в Абисиния, но мозъкът му, както виждате, продължава да живее и мисли. Напоследък обаче изпадна в меланхолия. Окото, което му приспособих, не го задоволява. Иска не само да гледа, но и да чува, не само да лежи неподвижно, но и да се движи. За съжаление изказа желанието си малко късно. Да го беше казал по-рано, току-виж бях успял да го удовлетворя. Бих потърсил подходящ по размери труп в моргата, за да присадя мозъка на Ринг в главата му. Ако такъв човек е умрял от мозъчна болест, при присаждането на новия, здрав мозък, бих успял да съживя мъртвеца. И мозъкът на Ринг би получил ново тяло и пълноценен живот. Но работата е там, че правих опит за разрастване на тъканите и сега, както виждате, мозъкът на Ринг се увеличи толкова, че не ще влезе в нито един човешки череп. Ринг не може да бъде човек.

— Какво искате да кажете с това? Че Ринг може да стане нещо друго освен човек ли?

— Именно. Може да стане например слон. Вярно, мозъкът му още не е стигнал до големината на слонския мозък, но и това е въпрос на време. Трябва само да се погрижим мозъка на Ринг да получи желаната форма. Скоро ще ми изпратят слонски череп; ще сложа мозъка в него и ще продължа да подхранвам тъканите му, докато те запълнят цялата мозъчна кухина.

— Да не би да искате да направите от Ринг слон?

— А защо не? Вече говорих с Ринг. Желанието му да вижда, чува, да се движи и да диша е толкова голямо, че той би се съгласил да се превърне дори в свиня или куче. А слонът е благородно животно, силно и дълговечно. И той, тоест мозъкът на Ринг, може да преживее още сто-двеста години. Нима това е лоша перспектива? Ринг даде вече съгласието си…“

 

Денисов прекъсна четенето на дневника и попита Вагнер:

— Кажете, нима слонът, на който пътуваме…

— Да, да, има човешки мозък — отвърна Вагнер, без да прекъсва писането. — Четете по-нататък и не ми пречете.

Денисов млъкна, но не продължи веднага да чете. Мисълта, че слонът, върху който седят, има човешки мозък, му се струваше чудовищна. Той гледаше животното с чувство на мъчително любопитство и почти суеверен ужас.

 

„31 март. Днес пристигна слонският череп. Професорът го разряза надлъжно през челото.

— Това е — каза той, — за да поместим мозъка и за да можем по-удобно да го извадим, когато ще трябва да го преместим от тоя череп в друг.

Огледах вътрешността на черепа и бях учуден от сравнително малкото пространство, отделено за мозъка. Отвън слонът изглежда много «по-умен».

— От всички сухоземни животни — продължаваше Вагнер — слонът има най-развити челни дялове. Виждате ли? Цялата горна част на черепа се състои от въздушни камери, които неспециалистът обикновено смята за вместилище на мозъка. А сравнително неголемият мозък е скрит ей тук, надълбоко; това е примерно в областта на ухото. Затова изстрелите, насочени в предната част на главата, обикновено не стигат до целта — куршумите пробиват няколко костени прегради, но не засягат мозъка.

С Ваг пробихме няколко отвора в черепа, за да прекараме през тях тръбичките, които ще снабдяват мозъка с хранителен разтвор, сетне внимателно сложихме мозъка на Ринг в една от половините на черепа. Мозъкът все още беше по-малък от предназначеното му вместилище.

— Нищо, по пътя ще го изпълни — рече Вагнер и намести втората половина от черепа.

Да си призная, не ми се вярва опитът на Ваг да успее, макар и да знам за многото му необикновени изобретения. Но тук работата е извънредно сложна. Трябва да се преодолеят огромни препятствия. Преди всичко трябва да се мери жив слон. Да го изпишем от Африка или Индия би било прекалено скъпо. При това по една или друга причина той може да излезе неподходящ. Затова Ваг реши да вземе със себе си мозъка на Ринг в Африка, в Конго, където е бил вече, там да улови слон и да направи операцията по присаждането на мозъка. Да направи присаждане! Лесно е да се каже! Това не е като да преместиш ръкавицата си от единия джоб в другия. Трябва да се намерят и съединят всички нервни окончания, всички вени и артерии. Въпреки сходството между анатомията на човека и животното, все пак разликите са огромни. Как ли ще успее Ваг да спои ведно тези две системи? При това цялата сложна операция трябва да бъде направена на жив слон…“

МАЙМУНСКИЯТ ФУТБОЛ

„27 юни. Налага ми се да пиша наведнъж за много дни. Пътешествието беше богато не само с удоволствия. Още на парахода и особено после, в лодката, започнаха да ни досаждат москитите. Наистина, когато пътувахме по средата на реката, все още широка като езеро, те бяха по-малко. Но достатъчно беше да се приближим към брега и веднага ни обкръжаваше цял облак москити. Когато се къпехме, навсякъде по нас се лепяха черни мухи и смучеха кръв. А когато слязохме на брега и продължихме пеша, започнаха да ни преследват нови врагове: дребни мравки и пясъчни бълхи. Всяка вечер ни се налагаше да оглеждаме краката си и да се чистим от тия бълхи. Змиите, стоножките, пчелите и осите също ни създаваха много грижи.

Не беше лесно и придвижването ни през горските гъсталаци. А на откритите места ходехме едва ли не по-трудно — тревата е много гъста, с дебели стъбла, високи до четири метра. Вървиш между две зелени стени — наоколо нищо не се вижда. Страшно! Острите листа дращят лицето и ръцете. Настъпиш някое стъбло — спъва те, увива се около краката ти. По листата се е насъбрала от дъждовете вода — излива се отгоре ти като из ведро. Принуждавахме се да вървим в индийска нишка по тесните пътеки, прокарани в горите и степите. Това бяха единствените пътища по тия места. Експедицията ни беше от двайсет души, осемнайсет от тях — носачи и водачи от негърското племе фани.

Най-сетне сме пред целта. Разположихме лагера на брега на езерото Тумба. Нашите водачи си почиват. Отдали са се на риболов. Налага ни се да ги откъснем с големи мъки от това занимание, за да ни помогнат да се настаним на ново място. Имаме две големи палатки. Мястото за лагера е избрано добре — върху сух хълм. Тревата не е висока. Наоколо се вижда надалеч. Мозъкът на Ринг понесе благополучно пътешествието, чувствува се удовлетворително. С нетърпение очаква завръщането си в света на звуците, багрите, мирисите и другите усещания. Ваг го успокоява, че му е останало малко да чака. Професорът е зает с някакви тайнствени приготовления.

29 юни. В лагера цари паника: съвсем наблизо фаните намериха пресни лъвски следи. Отворих сандъка с пушките и раздадох на онези, които заявиха, че могат да стрелят, и днес следобед организирах пробна стрелба. Това е нещо ужасно! Те опират приклада на пушката в корема или коляното си, премятат се от отката и пускат куршумите с отклонение сто и осемдесет градуса от целта. Затова пък удоволствието им надминава всякакви граници. Вдигат неописуема врява. Като нищо ще съберат при нас гладните зверове от целия басейн на Конго.

30 юни. Снощи лъвът е идвал съвсем близо до лагера. Има веществени доказателства — разкъсал е дива свиня и я е изял почти без остатък. Черепът на свинята е строшен като орех, а ребрата й са начупени на малки парчета. Не бих искал да попадна в тая костотрошачка!

Фаните са наплашени. Щом се свечери, скупчват се при нашите палатки, палят огньове и поддържат огъня цяла нощ. Разбрах какво е това страх на първобитен човек от ужасния звяр. Когато реве лъвът — а няколко пъти вече чух рева му, — усещам как страхът на далечните предци се събужда в кръвта ми и сърцето ми замира в гърдите. Дори не ми се бяга, ще ми се да се свия като топка на земята или да се зария в нея като къртица, а Ваг сякаш не чува никакъв лъвски рев. Продължава да майстори нещо в палатката си. Тая сутрин след закуската излезе при мене и ми каза:

— Рано утре отивам в гората. Фаните казваха, че до езерото води стара слонска пътека. Слоновете са ходили на водопой близо до нашия лагер. Но те си сменят често пасищата. «Просеката», направена от тях в гората, е започнала да зараства. Значи са се преместили някъде по-далече. Трябва да ги намерим.

— Но нали знаете, че един лъв ни идва на гости? Не рискувайте да тръгвате сам и без пушка — предупредих Ваг.

— Не ме е страх от никакви зверове — отвърна ми той — знам една вълшебна дума. — И гъстите му мустаци се разшаваха от скрита усмивка.

— Нима ще влезете в гората без пушка?

Ваг кимна утвърдително.

2 юли. Любопитни неща се случиха през тия дни. Снощи лъвът рева пак и от страх ме присви стомахът, кръвта ми се смръзна. На разсъмване се миех до палатката си, когато от съседната излезе Ваг. Беше с бархетен костюм, корков шлем и здрави обувки с дебели подметки. Костюмът е походен, но не носи нито раница, нито пушка. Поздравих Ваг с добро утро. Той ми кимна и като пристъпваше внимателно, както ми се стори, тръгна напред. Крачката му постепенно ставаше все по-уверена, докато най-сетне той тръгна с обикновената си равномерна и бърза походка. Така вървя до склона на нашия хълм. Когато пътеката започна да става стръмна, Ваг вдигна ръце и… тук се случи нещо необикновено, което накара мене и фаните да извикаме от учудване.

Тялото на Ваг започна отначало бавно, а след това все по-бързо да се върти във въздуха — като че ли правеше салто с изпънато тяло върху трапец; за миг то приемаше хоризонтално положение, сетне главата му отиваше долу, а краката — горе; като описваха кръгове, главата и краката му продължаваха да сменят местата си. Накрая въртенето на тялото му се засили толкова много, че краката и главата му се сляха в едно неясно колело, а средата на туловището изпъкна като тъмно петно. Така продължаваше, докато Ваг стигна подножието на хълма. Като се търкулна още няколко метра по равното, той се изправи и се упъти към гората с нормалната си крачка.

Не можах да разбера нищо, а фаните — още по-малко. Те не само се учудиха, но се и уплашиха — за тях видяното беше свръхестествено, разбира се. А за мене това търкаляне беше още една от загадките, които Ваг честичко ми поставяше.

Но загадките са си загадки, а лъвът си е лъв. Страх ме е, че Ваг се надценява. Знам, че кучето може да се изплаши със «свръхестествено» явление: вържете един кокал с тънък канап или косъм и го хвърлете на кучето. И щом то понечи да захапе кокала, дръпнете го. Кокалът изведнъж ще тръгне по пода, сякаш бяга от кучето. То ще се изплаши от това необикновено явление, ще подвие опашка и ще избяга от «оживелия» кокал. Но дали лъвът ще подвие опашка и ще избяга от преобръщащия се във въздуха Ваг? Съмнявам се. Не мога да оставя Ваг без охрана.

И като взех пушки, съпроводен от четиримата най-храбри и съобразителни фани, тръгнах подир Ваг. Той вървеше напред, без да ни забелязва, по доста широката горска просека, прокарана от слоновете. Хилядите животни, отиващи на водопой, я бяха утъпкали. Само на някои места преграждаха пътя ни паднали дънери или вършини. Пред всяко такова препятствие Ваг се спираше, някак странно повдигаше крак — много по-високо, отколкото беше нужно, и правеше широка крачка. Някой път след това тялото му, без да се прегъва, се накланяше напред, сетне се изправяше до отвесно положение и той продължаваше пътя си. Ние го следвахме на известно разстояние. Отпред блесна ярка светлина. Пътят се разширяваше и излизаше на горска поляна.

Ваг излезе от сянката я тръгна по осветената от слънцето поляна, когато чух някакво странно мърморене или ръмжене, което можеше да принадлежи само на голям ядосан или разтревожен звяр. Но то не приличаше на лъвски рев. Фаните споменаха шепнешком животното, но аз не знаех тукашните наименования. От лицата и движенията на спътниците ми разбрах, че се страхуват от звяра, издаващ ръмженето, не по-малко, отколкото от лъва. Но не изоставаха от мене, а аз, усетил бедата, се разбързах. Когато излязох на поляната видях любопитна картина.

Вдясно от мене, на десетина метра от гората, седеше на земята малко горилче, високо колкото десетгодишно момче. Близо до него — сивкаворижава горила самка и огромен самец. Ваг вървеше доста бързо по равната поляна и явно преди да забележи седналите в тревата животни, се озова между малкото и родителите му. Видял човека, самецът издаде същия сърдит хрипкав звук, който бях чул още в гората. И Ваг забеляза зверовете — гледаше към мъжката горила, но продължаваше да върви с обикновената си крачка. Пред вида на човека малкото горилче изведнъж изпищя и бързо-бързо се покатери на близкото дърво.

Мъжкарят издаде втори предупредителен звук. Горилите избягват човека, но ако нуждата ги накара да влязат в бой, проявяват безстрашие и необикновена свирепост. Забелязал, че човекът не се връща и очевидно уплашен за рожбата си, самецът изведнъж се изправи на крака и зае войнствена поза. Не знам има ли по-страшен звяр от това уродливо подобие на човека. Мъжкарят беше с огромен за една маймуна ръст — като средно висок човек, — но гръдният му кош ми се видя едва ли не двойно по-широк. Туловището му — непропорционално голямо. Дългите му ръце — дебели като греди. Китките и стъпалата — несъразмерно големи. Под силно изпъкналите надочни дъги — свирепи очи, а в зиналата паст се белеят огромни зъби.

Звярът толкова силно започна да блъска с косматите си юмручища по бъчвообразния си гръден кош, че вътре започна да кънти като в празна каца с вместимост четиридесет ведра. Сетне заръмжа и като се опираше на земята с дясната си ръка, побягна право към Ваг.

Да си призная, бях толкова развълнуван, че не можах да сваля пушката от рамо. А горилата прекоси за няколко секунди пространството, отделящо я от Ваг и… тук пак се случи нещо необичайно.

Звярът с цялата си сила се блъсна в някаква преграда, изрева и падна на земята. Ваг не падна, а се преметна във въздуха като на трапец — с вдигнати ръце и опънато тяло. Неуспехът разяри още повече мъжкаря. Той се изправи и още веднъж се опита да се хвърли върху Ваг. Но тоя път прелетя над главата му и отново се тръшна на земята. Самецът побесня. Зарева, заръмжа, разпени се и започна да се нахвърля върху Ваг, като се опитваше да го обхване с чудовищно дългите си ръце. Но между горилата и Ваг имаше някаква невидима, но сигурна преграда. По движението на ръцете на горилата разбрах, че това ще да е кълбо. Невидимо, прозрачно като стъкло, недаващо никакви отблясъци и здраво като стомана. Ето какво било поредното хрумване на Ваг!

Щом се убедих в пълната му безопасност, загледах с интерес необикновената игра. Моите фани подскачаха от възхита и дори захвърлиха пушките. А играта ставаше все по-оживена. Изглежда, и женската горила с не по-малко любопитство от нас наблюдаваше освирепелия си съпруг. Изведнъж и тя нададе войнствен крясък и се втурна да му помогне. Играта придоби нов характер. Горилите яростно се хвърляха върху невидимото кълбо и то започна да подскача от едно място на друго, също като футболна топка. Не е весело да си вътре в такава топка, когато разгорещените футболисти са горили! Опънатото като струна тяло на Ваг все по-често се превърташе като колело, докато се подмяташе насам-натам. Сега разбрах защо тялото му е опънато, а ръцете — вдигнати нагоре: опира се в стените на кълбото, за да не се пребие. Изглежда, стените са необикновено здрави. Когато горилите нападаха кълбото от две страни едновременно и го «изритваха» нагоре, то подскачаше на три метра височина и не се разбиваше при падането си на земята. Но Ваг явно започна да се уморява. Човек не може да издържи дълго време така опънат с напрегнати мускули. И ето че Ваг изведнъж приклекна и падна на дъното на кълбото.

Работата ставаше сериозна. Вече не можехме да бъдем само зрители. Викнах на фаните, накарах ги да вдигнат пушките от земята и тръгнахме към кълбото. Но забраних на туземците да стрелят без моя заповед, защото ме беше страх да не би случайно да улучат Ваг — не знаех дали невидимото кълбо ще устои на куршумите. Освен това то не можеше да бъде плътно — Ваг би се задушил — сигурно има отвори, през които куршумите могат да проникнат.

Приближихме с шум и викове, за да привлечем вниманието, и успяхме. Мъжкарят пръв обърна глава към нас и изрева заплашително. Видял, че това не ни прави впечатление, тръгна срещу нас. Щом се отдалечи от кълбото, стрелях. Куршумът улучи горилата в гърдите — разбрах по кървавата струя, която заля синкаворижавата козина. Животното врясна, хвана се за гърдите, но не падна, а хукна още по-бързо срещу мене. Стрелях още веднъж и го улучих в рамото. В тоя миг горилата беше вече пред мене и изведнъж сграбчи с лапа дулото на пушката. Като я изтръгна с необикновена сила, прегъна цевта и строши приклада. Това не го задоволи, защото впи зъби в пушката и започна да я гризе като кокал. Сетне неочаквано се олюля, строполи се, крайниците му се сгърчиха конвулсивно, без да изпускат оръжието. Самката побърза да се скрие.

— Пострадахте ли много? — чух сякаш отдалече гласа на Ваг. Дали започнах да чувам лошо, защото ме посбъхти горилата?

Вдигнах очи и видях застаналия над мене Ваг. Сега, когато беше до мене, забелязах около тялото му нещо като неясна обвивка. Вгледах се още по-внимателно и се убедих, че не виждам обвивката, която беше напълно прозрачна, а следи от лапите на горилите и кал, полепнала тук-там по повърхността на кълбото.

Ваг, изглежда, забеляза, че гледам петната по невидимата му сфера. Усмихна се и каза:

— Ако почвата е влажна или разкаляна, по повърхността на кълбото остават следи и то става видимо. Но нито пясъкът, нито сухите листа се лепят по него. Ако дойдохте вече на себе си, ставайте да си вървим. По пътя ще ви разкажа за новото си изобретение.

Станах и огледах Ваг. И той беше пострадал малко — по лицето му се виждаха синини.

— Нищо, ще ми мине — рече той. — Това ми е за урок. Излиза, че в дебрите на африканските лесове не може да се ходи без пушка, дори ако се намираш в ей такова непристъпно кълбо. Кой би си помислил, че ще се озова във футболна топка!

— И на вас ли ви хрумна това сравнение?

— Разбира се. И така, слушайте. Не ви ли се е случвало да прочетете, че в Америка е изобретен особен метал, прозрачен като стъкло, или стъкло, здраво като метал? Казват, че от тоя материал е построен аероплан. Удобството му е напълно разбираемо: той е почти невидим за врага. Казвам почти, летецът трябва да бъде видим, както се виждам и аз през моето кълбо. Та значи отдавна си мислех как да си построя такава крепост, която да не ми пречи да виждам всичко, да наблюдавам животните, и същевременно да ме защитава, ако зверовете ме видят и нападнат. Направих няколко опита и постигнах целта си. Това кълбо е направено от каучук. О, хората все още използуват далече не всички качества на този необикновено полезен материал! Успях да направя каучука прозрачен като стъкло и здрав като стомана. Въпреки днешното ми не съвсем приятно приключение, което би могло да завърши още по-неприятно, ако не ми бяхте помогнали навреме, смятам, че изобретението ми е много сполучливо и целесъобразно. Ами горилите? Кой би помислил, че ще ги срещна тук? Наистина това е доста затънтено местенце, но обикновено горилите живеят в още по-диви и непроходими дебри.

— А как се движите?

— Много лесно. Нима не виждате? Настъпвам с крак вътрешната стена на кълбото и с тежестта на тялото си го карам да се търкаля напред. На повърхността на кълбото има отвори, за да мога да дишам. Кълбото е съставено от две половини; влизам в него и се затварям, като стягам специалните ремъци, направени от прозрачен каучук. Всъщност известно неудобство е, че кълбото се задържа трудно на наклоните, започва да се търкаля бързо и на човек му се налага да прави физкултурни упражнения. Но защо пък не?“

НЕВИДИМИТЕ ПРИМКИ

„20 юли. Отново прекъсване в моя дневник.

Слоновете явно се бяха отдалечили много. Наложи ни се да напуснем лагера и да вървим няколко дни по слонската пътека, докато най-сетне срещнахме по-пресни следи от стадото. А след още два дни нашите фани откриха мястото на слоновия водопой. Фаните са опитни ловци на слонове и знаят много начини за лов. Но Ваг предпочете своите оригинални методи. Нареди да занесат на слонската пътека един сандък и започна да вади от него нещо невидимо. Фаните се взираха със суеверен ужас в ръцете на човека, които правеха движения, сякаш вадеха и местеха нещо, макар това «нещо» да беше невидимо като въздуха. Те сигурно смятаха Вагнер за велик магьосник.

Ваг не ми беше казал нищо още, но аз се досетих — ловните приспособления от сандъка са направени от същия невидим материал, както и кълбото.

— Елате да го разгледате — рече ми Вагнер, видял, че умирам от любопитство.

Приближих се, посегнах във въздуха и изведнъж напипах въже, дебело не по-малко от сантиметър.

— Каучук?

— Да, една от безбройните разновидности на каучука. Тоя път го направих гъвкав като въже. Но стоманената здравина и невидимостта остават същите, като на материала за кълбото. От тези невидими въжета ще направим примки и ще ги заложим по стъпките на слона. Животното ще се оплете и ще попадне в ръцете ни.

Не мога да кажа, че това беше лесна работа — полагането на земята на невидимите въжета и връзването на примките. Самите ние неведнъж се спъвахме във «вървите» и падахме. Но привечер всичко беше готово и оставаше само да дойдат слоновете.

Беше прекрасна тропическа нощ. Джунглата се изпълни с тайнствени звуци и въздишки. Ту някой сякаш изплакваше — дали някое малко зверче не се разделяше с живота си; ту проехтяваше дивашки смях, от който фаните настръхваха като от мразовит полъх.

Слоновете се приближиха неусетно. Огромният водач вървеше малко пред стадото, протягаше дългия си хобот и непрекъснато помахваше с него. Той поемаше хилядите нощни мириси, класифицираше ги и отбелязваше ония, които таяха някаква опасност в себе си. Няколко метра пред нашите невидими заграждения слонът изведнъж се закова на място и протегна хобота си право напред — така, както никога досега не бях виждал. Усилено душеше нещо. Може би беше усетил миризмата на нашите тела, макар че по съвета на фаните малко преди залез слънце се бяхме изкъпали в езерото и изпрали бельото си — на екватора човек се поти всеки ден.

— Лоша работа — прошепна Ваг. — Слонът надуши присъствието ни; и смятам, че е уловил миризмата не на телата ни, а на каучука. Не помислих за това…

Слонът явно се чудеше какво да прави. Явно се беше сблъскал с нова за него миризма. С какво ли го заплашва тя? Слонът пристъпи нерешително напред, може би за да се запознае по-отблизо с източника на странната миризма. Направи няколко крачки и стъпи в първата примка. Разтърси предния си крак, но невидимото препятствие не го пускаше. Слонът все по-силно опъваше «връвта». Забелязахме как се пристяга кожата му малко над стъпалото. Гигантът така се дръпна назад с цялото си туловище, че задницата му почти докосна земята. Кожата — чудовищно дебелата слонска кожа — не издържа: натискът на «въжето» я сряза и по крака му потече гъста тъмна кръв.

А «връвта» на Ваг издържаше на необикновения напън.

Ние вече предчувствувахме победата. Но тук се случи нещо непредвидено. Дебелото дърво, за което беше вързано «въжето», рухна като подсечено с брадва. От изненада слонът падна назад, бързо се изправи, обърна се и изчезна с тревожно тръбене.

— Провалихме се! — каза Вагнер. — Сега слоновете няма да се приближат до мястото, където ще заложим невидимата, но различима по миризмата си клопка. Или ще ми се наложи да използвам химическо дезодориране. Химическо… Хм… миризмата… тъй… — Вагнер се замисли дълбоко. — А защо пък не? — продължи той. — Знаете ли каква мисъл мина през главата ми: дали за залавянето на слон не биха могли да се приложат химически средства, например газова атака. Ние не трябва да убиваме слона — това не е трудно да се направи, — а да го упоим. Ще се въоръжим с противогазови маски, ще донесем балон с газ и ще го изпразним по ей тая горска пътека. Околната зеленина е много гъста — като истински зелен тунел; газът ще се задържи достатъчно дълго… А има и още по-просто средство!…

Вагнер изведнъж се засмя. Някаква мисъл му се стори много забавна.

— Сега само трябва да открием къде ще тръгнат слоновете на водопой. Тук едва ли ще се върнат…“

ВОДКА ЗА СЛОНОВЕ

„21 юли. Фаните откриха новото място за водопой. Това е малко горско езеро. Когато слоновете се напиха и потънаха в гъсталака, Ваг, аз и туземците се хванахме за работа. Разсъблякохме се, влязохме във водата и започнахме да набиваме по дъното гъста редица колове, като отделихме по тоя начин малка част от езерото. Сетне плътно намазахме с глина подводната стена. Стана нещо като ограда. Бентът загради част от езерото точно на мястото, където слоновете идваха на водопой.

— Отлично — каза Ваг. — Сега ни остава само да «отровим» водата. За това нося много добро средство, напълно безвредно, но действуващо по-силно от алкохола.

Ваг прекара няколко часа в лабораторията си и най-сетне изнесе оттам кофа с «водка за слонове», както я описа. Водката беше излята във водата. Покатерихме се на едно дърво и се приготвихме за наблюдение.

— А слоновете ще пият ли вашата водка? — попитах аз.

— Надявам се тя да им се стори достатъчно вкусна. Нали и мечките пият водка. Дори понякога се превръщат в истински алкохолици. Ш-ш-шт!… Някой иде…

Погледнах към «арената», тя беше просторна.

Ще направя малко отстъпление. Искам да кажа, че пейзажното и архитектурното разнообразие на тропическата гора винаги ме е поразявало. Някъде вървиш през «триетажна» гора: долу — храсталаци и дървета най-много с човешки бой. Над тази гора се издига втора, чиято височина е горе-долу като на нашите северни гори. А над нея се извисява трета, съставена от огромни дървета. Между първите и вторите редици корони има пространства, запълнени само с нишките и въжета на разни пълзящи растения. Такава тройна гора представлява необикновено красиво зрелище. Високо над главата ти — зелени пещери, водопади от зеленина, спускащи се от стъпало на стъпало, зелени планини, устремени в небето. И всичко това е нашарено от перата на птиците и ярките цветове на орхидеята.

После сякаш изведнъж се озоваваш в истински величествен готически храм с гора от исполински колони, издигащи се от покритата с мъх земя до едва различимия купол. Още няколко крачки — и нова промяна — попаднал си в усойни непроходими дебри. Отстрани, отпред, отзад, отгоре — отвсякъде листак. До шия си потънал в треви, мъхове зелена шума и цветя. Сякаш в зелен водовъртеж. Краката ти се оплитат в мек треволяк, спъват се в паднали стъбла. И когато капнеш от умора и ти се струва че си затънал безнадеждно във въртопа от плътна зеленина, разтваряш храсталака с ръце и се спираш поразен: намираш се в огромна пещера със зелен таван. Той е подпрян от «стълб» с невероятна дебелина. На земята — нито стрък трева — играй на крокет, ако искаш. Със сянката си дървото великан е погубило цялата растителност наоколо, не пропуска нито един слънчев лъч. Клоните му са се спуснали до земята и са враснали в нея. Отдолу царят мрак и прохлада. Неведнъж ни се случваше да си почиваме под сянката на такива гиганти — баобаби, каучукови дървета^[20], индийски смокини.

Също такова огромно дърво ни приюти сред клоните си. Растеше съвсем близо до водата — така животните, вървящи по слонската пътека, трябваше да пресекат «арената», преди да стигнат до брега. На тази «арена» явно се беше разигравала не една горска драма. На много места се виждаха оглозгани кости от антилопи, биволи и глигани. Недалече започваха степите; затова тук идваха често на водопой и животните на саваната.

На «арената» излезе един глиган. Подире му се появи женска с осем малки глиганчета. Цялото семейство се отправи към водата. След минута се появиха още пет самки, принадлежащи, изглежда, към същото семейство. Глиганът се приближи до водата и започна да пие. Но веднага вирна зурлата, изпръхтя неодобрително и се премести на ново място. Опита — не му хареса. Разтърси глава.

— Не пие — прошепнах на Вагнер.

— Не я усети — също така тихо ми отвърна той.

Вагнер излезе прав. Скоро глиганът престана да тръска глава и започна да пие. Но женската се вълнуваше и както ми се стори, предупреждаваше глиганчетата да не пият. Ала след малко и на нея започна да й харесва. Глиганът, женските и малките пиха много дълго — повече от обикновено. Първи се напиха глиганчетата — изведнъж започнаха да пищят, да се закачат едно друго, да тичат по «арената». След малките се опияниха шестте самки. Започнаха да се завалят, да скимтят и да правят несвойствени им неща — ритаха, изправяха се на задни крака, търкаляха се по земята и дори се премятаха презглава. Сетне се изтръшкаха по земята и заспаха заедно с прасенцата. Щом се докара на градус, най-буен стана глиганът. Загрухтя свирепо, нахвърли се върху огромното дърво в средата на «арената» и заби в кората му острите си глигански бивни с такава сила, че после едва успя да ги извади.

Ние така се зазяпахме по лудориите на пияния глиган, че не забелязахме кога са дошли слоновете. Един след друг те се появяваха с отмерена крачка от зелената просека. А в това време площадката около дървото наистина приличаше на циркова арена. Но нито един цирк не беше виждал такова множество четириноги артисти. Да си призная, поуплаших се от многобройните слонски туловища. Слоновете ми се сториха като огромни плъхове. Бяха повече от двайсет.

Но какво прави тоя пияница глиганът! Вместо да спасява кожата си докато е време, той изведнъж изгрухтя заплашително и като стрела се втурна срещу слоновете. Големият слон, който водеше стадото, явно не очакваше такова нападение. Той наведе глава и погледна с любопитство нападателя. А глиганът, стигнал до слона, заби дългата си глига в крака му. Слонът бързо сви хобот, наведе още по-ниско глава, подхвана глигана с бивните си и го отхвърли толкова далече, че животното се бухна във водата.

Глиганът загрухтя, зарита с крака, излезе на брега, пийна набързо още няколко глътки, сякаш за храброст, и отново се понесе срещу слона. Но тоя път слонът беше нащрек; очакваше глигана с насочени към него бивни. Глиганът се нахвърли срещу бивните и направо се разпра. Слонът се отърси от издъхващото животно и го настъпи с крак. От глигана останаха само главата и опашката. Всичко друго — туловище, крака — стана на каша.

Със същата спокойна, отмерена походка, като че нищо не се е случило, слонът водач прекоси «арената», внимателно заобиколи налягалите по земята спящи женски и малки глигани, слезе при водата и потопи хобот в нея. Зачакахме с любопитство да видим какво ще стане.

Слонът започна да пие, сетне вдигна хобота и започна да шари по водата, явно за да сравни вкуса й от различни места. Мина няколко крачки встрани и потопи хобот във водата извън нашата преграда. Там нямаше опияняваща напитка.

— Надхитри ни! — прошепнах аз. Но в същия миг едва не извиках от учудване. Слонът се върна на старото място и започна да пие от «слонската водка». Изглежда, му се понрави. До водача се наредиха и други слонове. Но нашият бент не беше достатъчно голям, и затова част от стадото пи обикновена вода.

Струваше ми се, че този водопой няма да има край. Видях как хълбоците на слона се издуха чудовищно. Пиеше, пиеше ненаситно. След половин час равнището на водата в нашето вирче спадна наполовина; след час водачът и другарите му изсмукаха всичката течност до дъно. Слоновете започнаха да се полюляват, преди още да свършат с пиенето. Един от тях изведнъж се строполи във водата и вдигна истинско вълнение. Сетне затръби, изправи се и пак се завали на хълбок. След това положи хобот на брега и така захърка, че листата затрептяха, а птиците уплашено започнаха да прелитат по върхарите на дърветата.

Огромният водач се отдалечи от езерото със силно пръхтене. Спря се. Хоботът му увисна като парцал. Ушите му ту се вдигаха, ту се провесваха безжизнено. Слонът бавно и равномерно се полюляваше — напред, назад. Около него падаха като сразени от куршум другите слонове. А онези, които не бяха пили «водка», гледаха с учудване необяснимия мор. Трезвите слонове тръбяха тревожно, обикаляха около пияните, дори се опитваха да ги вдигнат. Една голяма слоница се приближи до водача и неспокойно опипа с хобот главата му. Слонът отвърна на жеста на съчувствие и ласка със слабо помахване на опашката, без да спре да се полюлява. Сетне изведнъж вдигна глава, изхърка и падна на земята. Трезвите слонове объркано се тълпяха около него, без да смеят да си тръгнат без водача.

— Много лошо, ако трезвите останат тук — каза Ваг вече на висок глас. — Какво да ги правим, да ги избием ли? Хайде да почакаме да видим какво ще стане по-нататък.

Трезвите слонове се събраха на съвещание. Издаваха странни звуци, непрекъснато движеха хоботи. Съвещанието продължи доста дълго. Започна да се зазорява, когато слоновете си избраха нов предводител и бавно, един подир друг, напуснаха «арената», на която лежаха «труповете» на другарите им.“

РИНГ СТАНА СЛОН

„Дойде време да слизаме от дървото. С известно вълнение погледнах «арената», която ми заприлича сега бойно поле. Огромните слонове се бяха размесили с глиганите. Колко ли ще трае това пиянство? Ами ако слоновете се събудят преди да сме свършили с операцията по присаждането на мозъка? А слоновете, сякаш за да ме уплашат повече, от време на време помахваха с хоботи и простенваха насън.

Но Ваг не обръщаше никакво внимание на всичко това. Бързо слезе от дървото и започна работа. Докато фаните избиваха спящите глигани, ние с Ваг започнахме операцията. Всичко бяхме приготвили предварително. Ваг си беше поръчал хирургически инструменти, които биха могли да преодолеят здравината на слоновата кост. Той отиде при водача, извади от сандъчето си стерилен нож, направи няколко разреза на главата на слона, защипа кожата и започна да разрязва черепа. На няколко пъти слонът помахваше с хобот. Това ме караше да подскачам, но Ваг ме успокояваше:

— Не се тревожете. Гарантирам за действието на моята наркоза. Слонът няма да се събуди преди три часа, а за това време се надявам да извадя мозъка му. След това ще бъде безопасен за нас.

И продължи да разрязва методично черепа. Инструментите излязоха добри и не след дълго Ваг повдигна част от теменната кост.

— Ако ви се случи да отидете на лов за слон — рече той, — не забравяйте, че можете да го убиете само ако улучите ей това местенце. — И Ваг ми очерта пространството между окото и ухото, не по-голямо от длан. — Вече предупредих мозъка на Ринг да пази това място.

Ваг чевръсто изпразни главата на слона от мозъчното вещество. Но тук стана нещо неочаквано. Лишеният от мозък слон изведнъж се размърда, надигна се, сетне за наше учудване стана и тръгна. Но явно нищо не виждаше, макар че очите му бяха отворени. Не заобиколи един от лежащите слонове, спъна се и падна. Хоботът и краката му започнаха да треперят конвулсивно. «Нима умира?» — помислих си аз със съжаление за това, че трудът ни отиде нахалост.

Ваг почака слонът да престане да се движи, сетне продължи операцията.

— Сега слонът е мъртъв — рече той, — както се полага на едно животно с изваден мозък. Но ние ще го възкресим. Не е толкова мъчно. Донесете ми по-бързо мозъка на Ринг. Само да не го инфектираме!…

Щом си измих грижливо ръцете, извадих уголемилия се мозък на Ринг от донесения слонски череп и го предадох на Ваг.

— И тъй… — рече той, като спусна мозъка в черепа на слона.

— Става ли? — попитах аз.

— Още мъничко трябва да порасне. Но това няма значение. Би било по-зле, ако беше станал по-голям и не можеше да се побере в черепната кутия. Сега остава най-главното — да се съединят нервните окончания. Всеки нерв, който ще свързвам, е контакт между мозъка на Ринг и тялото на слона. Сега вие си починете. Седнете и гледайте, без да ми пречите.

И Ваг започна да работи с небивала бързина и внимание. Наистина беше артист в работата си, пръстите му приличаха на пръстите на пианист виртуоз, който изпълнява трудна пиеса. Лицето на Ваг беше съсредоточено, двете му очи бяха вперени в една точка, което с него се случваше само при изключително напрежение. Очевидно в този момент двете половини на мозъка му изпълняваха една и съща работа, като се контролираха помежду си. Най-сетне Ваг затвори мозъка с теменния капак, скрепи го с метални скобки, сетне го покри с кожата и я заши.

— Отлично. Сега, ако оздравее благополучно, ще му останат само белезите. Но се надявам, че Ринг няма да ми се сърди за тях.

«Ринг няма да ми се сърди!» Да, слонът вече стана Ринг или по-точно Ринг стана слон. Аз отидох при слона, в чиято глава имаше човешки мозък, и надникнах с любопитство в отворените му очи. Те ми се сториха също така безжизнени както преди.

— Защо е това? — попитах. — Нали мозъкът на Ринг трябва да е в пълно съзнание, а пък очите… му (не можах да произнеса нито «на слона», нито «на Ринг») са изцъклени.

— Много просто — отвърна Ваг. — Нервите, идващи от мозъка, са съединени, но още не са се сраснали. Предупредих Ринг да не се опитва да прави каквито и да било движения, преди нервите да се сраснат напълно. Взех мерки това да стане колкото може по-бързо.

Слънцето вече слизаше на запад. Фаните седяха на брега, печаха глиганско месо на напалените огньове и с удоволствие се гощаваха. Някои предпочитаха да го ядат сурово. Изведнъж един от пияните слонове затръби високо. Резкият призивен звук събуди останалите. Те започнаха да се вдигат на крака. Ваг, аз и фаните побързахме да се скрием в храстите. Слоновете, като се полюляваха все още, отидоха при оперирания водач, дълго го опипваха и душеха с хоботи, като говореха нещо на техния си език. Представям си как се е чувствувал Ринг, ако, разбира се, можеше вече да вижда и чува. Най-сетне слоновете си отидоха. Ние се приближихме пак до нашия пациент.

— Мълчете и не ми отговаряйте нищо — каза Ваг на слона, сякаш той можеше да говори. — Мога само да ви позволя да примигнете с клепач, ако имате вече сили да го направите. И тъй, ако ме разбирате какво ви говоря, мигнете два пъти.

Слонът примигна.

— Много добре! — каза Вагнер. — Днес ще трябва да полежите неподвижно, а утре може би ще ви позволя да се изправите. За да не ви безпокоят слоновете и другите животни, ще преградим слонската пътека, а нощес ще напалим огньове.

24 юли. Днес слонът се изправи за първи път.

— Поздравявам ви! — рече Ваг. — Как да ви наричаме сега? Нали не бива да разгласяваме тайната. Занапред ще ви наричам Сапиенс. Съгласен ли сте?

Слонът кимна.

— Ще се разбираме с мимика — продължи Ваг, — чрез азбуката на Морз. Можете да помахвате с крайчето на хобота: — нагоре — точка, водоравно — тире. А ако ви е по-удобно, ще ми сигнализирате със звуци. Я да видим с хобота.

Слонът започна да размахва хобота, но доста странно — във всички посоки като изкълчен крайник.

— Това е, защото не сте свикнал още. Нали никога не сте имал хобот, Ринг. А можете ли да ходите?

Слонът започна да ходи, като задните крака, изглежда, го слушаха повече от предните.

— Да, ще трябва да се учите да живеете като слон — каза Ваг. — Във вашия мозък липсват много неща от мозъка на слона. Да движите крака, хобот, уши, ще се научите доста бързо. Но мозъкът на слона пази природните инстинкти — квинтесенцията от опита на стотици хиляди поколения. Истинският слон знае от какво да се пази, как да се защитава от различни врагове, къде да намери храна и вода. Вие не знаете нищо от това. Ще ви се наложи да се учите от личен опит. А този опит е струвал живота на множество слонове. Но вие не се смущавайте и не се плашете, Сапиенс. Нали ще бъдете с нас. Щом се съвземете напълно, ще отидем в Европа. Ако искате, можете да живеете в родината си — в Германия, а можете и да дойдете с мене в СССР. Там ще живеете в зоологическа градина. Но как се чувствувате сега?

Изглежда, на Сапиенс-Ринг му беше по-лесно да сигнализира със сумтене, отколкото с движение на хобота. Започна да издава къси и дълги звуци. Ваг слушаше (по онова време още не знаех азбуката на Морз) и ми превеждаше.

— Като че ли виждам малко по-лошо. Наистина от моята височина виждам по-далече, но полезрението ми е доста ограничено. Затова пък слухът и обонянието ми са необикновено остри и тънки. Никога не съм си представял, че в света има толкова много звуци и миризми. Усещам хиляди нови необикновени мириси и техните оттенъци, чувам неизброимо количество звуци, за които няма думи в човешкия език. Съсък, шум, трясък, писък, цвъртене, вой, стон, лай, вик, трясък, тътен, тропот, пукот, шляпане, плющене… може би още десетина думи и човешкият речник, предаващ света на звуковете, се изчерпва. Но ето — бръмбарите и червеите дълбаят кората на дървото. Как да преразкажа тоя многогласен, ясно чуван от мене концерт? Ами шумовете!

— Вие напредвате, Сапиенс — рече Ваг.

— Ами мирисите! — продължаваше да описва новите си усещания Ринг. — Те ме объркват напълно и дори приблизително не мога да ви кажа какво усещам. Може би само едно — че всяко дърво, всеки предмет си има своя специфична миризма. — Слонът спусна хобот до земята, помириса я и продължи: — Ето, мирише на земя. И на трева, която е лежала тук, може би изпусната от някое тревоядно животно, идвало на водопой. Освен това мирише на глиган, бивол, на мед, не знам отде. Ето! Ей там се търкаля парче медна жица, което сте хвърлили навярно вие, Вагнер.

— Как е възможно това? — попитах. — Нали степента на усещанията се обуславя не само от чувствителността на възприемащите периферни органи, но и от съответното развитие на мозъка?

— Да — каза Вагнер. — Когато мозъкът на Ринг се приспособи, ще усеща не по-зле от истински слон. Сега усещанията му сигурно са много пъти по-слаби. Но чувствителният слухов и обонятелен апарат на слона вече дава на Ринг огромно предимство пред нас. — И той каза на слона: — Вярвам, Сапиенс, че няма да ви притесним много, ако се върнем в нашия лагер на хълма, покачени на вашия гръб?

Сапиенс се съгласи милостиво, като кимна с глава. Натоварихме на слонския гръб част от багажа. Мене и Ваг той вдигна с хобот — фаните вървяха пеша — и потеглихме.

— Мисля — каза Ваг, — че след две седмици Сапиенс ще бъде напълно здрав и ще може да ни закара в Бома, а оттам по море — към къщи.

Когато разположихме лагера на хълма, Ваг рече на Сапиенс:

— Тук има храна в изобилие. Но ще ви моля да не се отдалечавате много от лагера, особено нощем. Могат да ви заплашат различни опасности, с които истинските слонове биха се справили много леко.

Слонът кимна и се захвана да чупи вейки от съседните дървета.

Изведнъж той изскимтя странно, дръпна хобота и хукна към Вагнер.

— Какво стана? — попита Ваг. Слонът протегна хобот почти до лицето му.

— Ах! Ах! — проточи с упрек Ваг. — Елате да видите — обърна се към мене той, като ми показа пръстовидния израстък на хобота. — Чувствителността на този «пръст» надминава чувствителността на пръстите на слепите. А нашия Сапиенс се изхитри да набоде «пръста» си на трън.

Ваг внимателно извади тръна от хобота.

— Внимавайте — каза той наставнически на слона. — Слонът с наранен хобот е инвалид. Вие няма да можете дори да пиете вода, всеки път ще трябва да влизате в реката или езерото и да пиете с уста, вместо да всмуквате вода в хобота, както правят слоновете, и после да я изливате в устата си. Тук има много бодливи растения. Идете по-нататък. Научете се да различавате видовете.

Слонът въздъхна, разклати хобот и тръгна към гората.

27 юли. Всичко е благополучно. Слонът яде невероятно много. Отначало подбираше храната и гледаше да пъха в уста само трева, листа и най-тънките вейки. Но тъй като това не му стигаше, бързо-бързо като истински слон започна да троши и пъха в устата си клони, дебели почти колкото човешка ръка.

Дърветата около нашия лагер придобиха жалък вид — като че ли е паднал метеорит или е минал облак всеядни скакалци. По храсталаците и долните клони на големите дървета не е останал нито лист. Клонаците са изпочупени и оголени. Кората е одрана. По земята — боклуци, тор, клонки, дънери на повалени дървета. Сапиенс се извинява постоянно за унищоженията, но… «положението го налага», както каза сам на Ваг с помощта на звуковите си сигнали.

1 август. Тая сутрин Сапиенс не се появи. Отначало Вагнер не се разтревожи.

— Не е игла — ще се намери. Какво може да му се случи? Нито един звяр няма да се реши да го нападне. Сигурно се е отдалечил през нощта.

Но минаваше час подир час, а Сапиенс не се връщаше. Най-накрая решихме да тръгнем да го търсим. Фаните са великолепни следотърсачи, бързо откриха следата му. Поехме по нея. Един старец, като гледаше следите, бързо четеше на глас писмената, оставени от слона.

— Ей тук слонът е пасал трева, сетне е подхванал младите храсти. После е продължил нататък. А ей тук май че е подскочил — трябва да се е уплашил от нещо. Ето какво го е уплашило — следа от леопард. Скок. Слонът бяга. Всичко събаря по пътя си. А леопардът? И той бяга… ама от слона. В обратна посока.

Следите на слона ни отведоха далече от лагера. Ей там е притичал през мочурливата поляна. Следите са се напълнили с вода. Слонът затъвал, но продължавал да тича, като измъквал с усилие краката си от блатото. Ето я и реката. Това е Конго. Слонът се е хвърлил във водата. Трябва да е преплувал на отсрещния бряг.

Нашите водачи тръгнаха да търсят село, намериха лодка и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Но там не намерихме слонски следи. Дали е загинал? Слоновете могат да плуват. Но дали можеше да плува Ринг? Успял ли е да овладее изкуството да плува по слонски? Фанито изказаха предположение, че слонът се е спуснал надолу по реката. Пропътувахме и ние няколко километра по течението. Следи няма и няма. Ваг е потиснат. Целият ни труд отиде напразно. И какво ли е станало със слона? Ако е жив, как ли ще я кара със зверовете в гората?…

8 август. Прекарахме цяла седмица в търсене на слона. Няма го! Изчезна безследно. Нищо друго не ни оставаше, освен да се разплатим с фаните и да си тръгнем за в къщи.“

ЧЕТИРИНОГИ И ДВУНОГИ ВРАГОВЕ

— Прочетох дневника — рече Денисов.

— Ето го продължението му — отвърна Вагнер и потупа слона по шията. — Докато четяхте дневника, Сапиенс или Хойти-Тойти, или Ринг, ми разказа увлекателната история на приключенията си. Вече не се надявах да го видя сред живите, но излезе, че той сам е успял да намери пътя до Европа. Вие трябва да разшифровате и препишете моите стенограми на онова, което ми разказа слонът.

Денисов пое от Вагнер тетрадката, изписана с чертички и запетаи, започна да чете, а след това и да записва историята на слона, разказана от самия него. Ето как Сапиенс е започнал разказа си пред Вагнер:

„Едва ли ще мога да ви предам всичко, което изпитах от времето, когато се превърнах в слон. Дори не бях и сънувал, че аз, асистентът на професор Турнер, изведнъж ще се превърна в слон и ще живея в дебрите на африканските лесове. Ще се опитам да изложа последователно целия ход на събитията.

Бях се отдалечил малко от лагера и мирно си пощипвах трева на една поляна. Изтръгвах снопове сочна трева, изтърсвах пръстта от корените и се хранех. Като свърших тревата, влязох пак в гората, за да намеря друга поляна. Беше доста светла лунна нощ. Наоколо летяха светещи бръмбари, прилепи и някакви непознати за мен нощни птици, приличащи на сови. Бавно се придвижвах напред. Вървях леко, без да чувствувам тежестта на тялото ми. Опитвах се да вдигам колкото може по-малко шум. Като душех с хобота, усещах, че вдясно и вляво от мене има някакви зверове, но какви — не знаех. Струваше ми се, че няма от кого да се страхувам. Нали съм най-силното животно. Самият лъв трябва да ми стори път. А в същото време подскачах от всеки шум и звук, от стрелнала се мишка, от някакво зверче, подобно на лисичка. Когато срещнах един малък глиган, му сторих път. Може би още не бях осъзнал силата си. Едно ме успокояваше: знаех, че наблизо има хора, приятелите ми, които могат да ми се притекат на помощ.

Така, като стъпвах внимателно, излязох на малка поляна и вече протегнах хобот към тревата, когато изведнъж почувствувах миризмата на някакъв хищник, а ушите ми уловиха шумолене в тръстиката. Вдигнах хобот, грижливо го подвих за безопасност и започнах да се оглеждам. И изведнъж забелязах леопард, притаен зад тръстиките край ручея, който ме гледаше с алчни гладни очи. Цялото му тяло се напрегна за скок. Още миг — и щеше да се хвърли на шията ми. Не знам, може би още не бях свикнал, че съм слон, и разсъждавах прекалено по човешки, но не бях в състояние да преодолея безумния страх. Разтреперах се цял и хукнах да бягам.

Дърветата трещяха и падаха под моя устрем. Много хищници се изпоплашиха от бясното ми препускане. Те изскачаха от храсталаците и треволяка и драсваха в различни посоки, с което ме подплашваха още повече. Имах чувството, че всички зверове от басейна на Конго тичат подире ми. И бягах — не знам колко време и накъде, докато най-сетне ме спря едно препятствие — реката. Аз не мога да плувам — не можех, когато бях човек. Но леопардът ме настигаше вече — така си мислех — и се хвърлих във водата, като започнах да работя с крака, все едно че продължавах да тичам. И проплувах. Водата ме поохлади и поуспокои. Имах чувството, че цялата гора е пълна с гладни хищници, които ще ме нападнат, веднага щом изляза на брега. И продължавах да плувам час подир час.

Слънцето вече изгря, а аз продължавах да плувам. По реката започнаха да се срещат лодки с хора. От хората не се страхувах, докато от една лодка не проехтя изстрел. Дори не предположих, че стрелят по мене. Продължих да плувам. Чух втори изстрел и изведнъж сякаш пчела ме ужили по врата. Обърнах глава и видях, че в лодката, управлявана от туземци, има бял човек, на вид англичанин. Точно той беше стрелял в мене. Уви! Хората излязоха не по-малко опасни за мене, отколкото зверовете.

Какво ми оставаше да правя? Зинах да извикам на англичанина, да го помоля да не стреля, но можах да издам само някакъв писклив звук. Ако англичанинът улучи където трябва, ще загина… Вие ми бяхте посочили слабото място на черепа ми — между окото и ухото, където се на мира мозъкът. Спомних си съвета ви, така обърнах глава, че куршумите да не улучат това място и с всички сили заплувах към брега. Когато излязох от водата, представлявах отлична мишена, но главата ми беше обърната към гората. А англичанинът, изглежда, знаеше достатъчно правилата за лов на слонове, та сметна за безсмислено да стреля в задната ми част. Нито веднъж не стреля повече, може би чакаше да се обърна с главата към него. Но аз, забравил за зверовете, се втурнах в гъсталака.

Гората ставаше все по-гъста. Лиани преграждаха пътя ми. Скоро се оплетох в такава мрежа, че дори аз нямах сили да разкъсам лианите и бях принуден да спра. Бях уморен до смърт и затова се повалих на хълбок, без да ме е грижа благоразумно ли е това, или не в моето слонско положение.

Сънувах страшен сън: аз, доцентът от университета и асистентът на професор Турнер, се намирам в Берлин, в малката си стаичка на «Унтер ден Линден». Лятна нощ. В отворения прозорец свети самотна звезда. Долита мирис на цъфнали липи, а на масичката благоухае червен карамфил в синя венецианска кристална чашка. И сред тия приятни мириси нахълтва като неканен гостенин някаква много тръпчива сладникава миризма, напомняща миризмата на френското грозде. Но аз знам, че това е миризма на хищник… Готвя се за утрешната лекция. Отпускам глава върху книгите и заспивам, като продължава да ми мирише на липа, карамфил и на хищника. И започвам да сънувам странен сън, като че съм се превърнал в слон и се намирам в тропическата гора… Миризмата на звяра се засилва. Тревожи ме. Събуждам се. Но това вече не е сън. Наистина съм се превърнал в слон, както Луций^[21] в магаре, чрез вълшебната сила на съвременната наука.

Миризмата е на двукрак звяр. Мирише на потен африкански туземец. Към тая миризма се присъединява и миризмата на бял. Сигурно е същият, който стреля по мене от лодката. Проследил ме е. Може би вече стои зад храста и насочва дулото на пушката в опасното местенце между окото и ухото…

Бързо скачам. Мирише ми отдясно. Значи трябва да бягам наляво. Сетне — кой ли ме е научил на това? — постъпвам като слоновете, които искат да объркат преследвачите си. След шумно отстъпление слонът изведнъж притихва. Преследвачът не чува нито звук и си мисли, че слонът се е спрял на едно място. Но слонът продължава да бяга и толкова внимателно стъпва и отмества вейките, че дори и котарак не би се промъкнал по-тихо.

Пробягах не по-малко от два километра, докато най-сетне се осмелих да се обърна, за да подуша въздуха. Още миришеше на хора, но бяха далече, мисля, че на не по-малко от километър. Отново побягнах.

Настана тропическа нощ, задушна, знойна, тъмна като самата слепота. С тъмнината се върна и страхът. Обкръжи ме от всички страни и беше толкова безизходен, колкото и тъмнината. Накъде да бягам? Какво да правя? Да стоя на място, ми се стори по-страшно, отколкото да се движа. И аз тръгнах с неуморна равномерна крачка. Скоро под краката ми зажвака вода. Още няколко крачки и излязох на брега на… какво? Река? Езеро? Реших да поплувам. Поне във водата няма да ме е страх, че ще ме нападнат лъвове и леопарди. Започнах да плувам, и за мое учудване много бързо напипах дъно с краката си и излязох на някаква плитчина. Продължих напред.

По пътя ми — някакви ручеи, рекички, блатца. От тревата ми съскат невидими зверчета, боязливо отскачат огромни жаби. Бродих цялата нощ и на разсъмване бях принуден да призная, че вече напълно съм се загубил.

Минаха няколко дни и загубих страха си от много неща, които преди това ме плашеха. Смешно! В първите дни на новото ми съществуване ме беше страх да не нараня кожата си с тръни. Може би ме беше наплашила историята с набодения пръстовиден израстък на хобота. Но бързо се убедих, че и най-острите и твърди шипове не ми причиняват и най-малката вреда — дебелата кожа ме защитаваше като броня. Беше ме страх и да не настъпя случайно отровна змия. И когато това се случи за първи път и змията се уви около крака ми, като се мъчеше да ме ухапе, огромното ми слонско сърце изстина от страх. Но веднага разбрах, че змията е безсилна да ми напакости. Оттогава дори ми правеше удоволствие да мачкам с крака срещнатите на пътя змии, ако те своевременно не изчезваха.

Впрочем останаха някои неща, които събуждаха страха ми. Нощем се плашех от евентуално нападение на големи хищници — лъв, леопард. Бях по-силен от тях и не по-зле въоръжен, но нямах личен опит в борбата, нямах и инстинктите, които биха ми подсказали какво да правя. А денем се страхувах от ловците, особено от белите. О, тези бели люде! Те са най-опасните зверове. Не ме плашеха техните капани, примки и клопки. Трудно можеха да ме вкарат в оградено място, като ме плашат с огньове или кречетала. Единствената заплаха идеше от опасността да падна в замаскирана яма и аз оглеждах внимателно пътя пред себе си.

Миризмата на село усещах от няколко километра и гледах да заобикалям отдалече всякакво човешко жилище. Дори туземните племена различавах по миризмата. Едни от тях бяха по-опасни за мене, други — по-малко, а трети — съвсем безопасни.

Веднъж, като подуших с хобот, усетих нова миризма, дори ми беше трудно да определя дали на звяр или на човек. По-скоро на човек. Стана ми любопитно. Нали изучавах гората и трябваше да познавам всичко, което би могло да ме заплаши с нещо. Тръгнах по миризмата като по компас, като напредвах много предпазливо. Беше нощем, часът, когато туземците спят най-дълбоко. Прокрадвах се колкото може по-тихо и в същото време оглеждах внимателно пътя пред себе си. Миризмата се засилваше все повече.

На развиделяване излязох на края на гората, скрих се зад гъстите растения и погледнах към поляната. Бледната месечина висеше над гората и обливаше с пепелявосива светлина някакви ниски островърхи колиби. Такава колиба може да приюти само седнал човек със среден ръст. Беше тихо. Дори кучетата не лаеха. Приближих се откъм подветрената страна. Недоумявах: кой ли може да живее в такива мънички колиби, сякаш направени от играещи си деца?

Изведнъж забелязах, че от една дупка в земята изпълзя някакво човекоподобно същество. Изправи се на крака, свирна. На сигнала му се отзова друго същество, което скочи от клоните на едно дърво. Още две излязоха от колибите. Всички се събраха при голямата колиба, висока метър и половина, и започнаха да се съвещават за нещо. Щом първите слънчеви лъчи осветиха небето и можах да разгледам джуджетата — както нарекох странните същества, — аз се убедих, че съм попаднал в селище на пигмеи, най-малките люде от съществуващите на земното кълбо. Те имаха светлокафява кожа и почти червени коси. Телата им бяха много стройни и пропорционални. Но боят им не превишаваше осемдесет-деветдесет сантиметра. Някои от тези «деца» имаха гъсти и къдрави бради. Пигмеите разговаряха бързо с пискливи гласове.

Зрелището беше много интересно, но ме хвана страх. По-добре да бях срещнал великани, отколкото тия опасни за мене джуджета. Въпреки нищожния си ръст, пигмеите са най-страшните врагове на слоновете. Знаех това, преди още да стана слон. Те са отлични стрелци с лък и копиехвъргачи. Употребяват отровни стрели, само едно бодване от които е достатъчно, за да умъртви цял слон. Умеят да се промъкват безшумно изотзад и да подхвърлят примка на задните крака на слона, или да пресекат с остър нож ахилесовата му жила. Около селата си разхвърлят отровни шипове и тояжки…

Внезапно се обърнах назад и се втурнах да бягам с все сила, както оня път, когато бягах от леопарда. Зад мене чух вик, после звуците на хайка. Ако имаше равен път пред мене, щях да се откъсна от тях. Но трябваше да бягам през непроходима гора, постоянно да заобикалям непреодолими препятствия. А преследвачите ми — ловки като маймуни, подвижни като гущери и неуморими като хрътки, — тичаха толкова бързо, като че нямаше препятствия за тях. Хайката ме настигаше. Хвърлиха няколко копия подире ми. За щастие гъстата зеленина ме защитаваше. Задъхвах се, бях готов да падна от изтощение. А дребните човечета, без да падат, без да се спъват, без да изостават нито крачка, тичаха по стъпките ми.

Горчивият опит ме убеди, че не е леко да бъдеш слон, че целият живот дори на такова едро и силно животно като слонът е непрекъсната, непреставаща дори за минута борба за съществуване. Изглеждаше ми невероятно, че слоновете стигат до сто и повече години. Наистина при такива вълнения би трябвало да измират по-рано от хората. Впрочем истинските слонове може би не се вълнуваха така, както се вълнувах аз. Моят човешки мозък беше прекалено нервен, лесно възбудим. Уверявам ви, че в тия минути гибелта ми изглеждаше за предпочитане пред живот, в който смъртта постоянно ти диша във врата и те настъпва по петите. Дали да спра? Да подложа гръд на отровните копия и стрели на двуногите мъчители?… Вече бях готов да го направя. Но в последния момент настроението ми се промени: неочаквано надуших силна миризма на слонско стадо. Дали няма да намеря спасение сред слоновете?

Затънтеният лес постепенно редееше, докато най-сетне премина в савана, обрасла на места с големи дървета, които ми позволяваха да се прикривам от стрелите на преследвачите си.

Бягах на зигзаги. Тук пигмеите не се чувствуваха така добре, както в гората. Макар че аз прокарвах широк път подире си, все пак жилавите стъбла на степните растения и треви им пречеха да тичат. Слоновата миризма се усилваше все повече, макар че още не виждах нищо.

По пътя срещах огромни ями — тук слоновете са се търкаляли като кокошки, ровещи в пясъка. Тук-там виждах и тор. Ето и първите дървета. Вече забелязвам няколко слона, търкалящи се по земята. Други са застанали край дърветата, хванали са с хоботите по цял клон и си веят с него като с ветрило, помахват и с опашки. Ушите им са вдигнати също като чадъри. Трети мирно се къпят в реката. Тичах срещу вятъра и слоновете не ме бяха надушили. Тревогата беше обявена едва когато последните слонове дочуха моя тропот. Каква суматоха настана тогава! Животните започнаха да тичат по брега и да тръбят отчаяно. Вместо да защитава тила, водачът побягна пръв, бухна се във водата и преплува на отсрещния бряг. Чедолюбивите майки закриляха децата си, които по бой почти не се различаваха от възрастните. Самките се принудиха да прикриват тила. Дали моята поява наплаши така слоновете, или в лудешкото ми бягство усетиха друга опасност, не тая, от която бягах самият аз?

В движение се хвърлих във водата и преплувах реката преди много от женските с малките им, а след това се постарах да увелича преднината си, тъй че между мене и преследвачите да се изпречат туловищата на слоновете. Това, разбира се, беше егоистично от моя страна, но видях, че и други слонове, с изключение на майките, постъпиха по същия начин. Чух, когато пигмеите стигнаха до реката. Пискливите им гласове се сливаха с тръбните звуци на слоновете. Там се разразяваше някаква трагедия, но ме беше страх да се обръщам и продължих да бягам по откритата равнина. Така и не разбрах как е завършил боят край реката между джуджетата човеци и великаните животни.

Бягахме неспирно, много часове. Тъй като бях уморен отпреди това, едва смогвах да следвам стадото, но за нищо на света не исках да изостана. Стига само слоновете да ме приемат в компанията си, сред тях ще бъда в сравнителна безопасност, защото те познават по-добре от мене местността и враговете си.“

В СЛОНСКОТО СТАДО

„Най-сетне слонът, който тичаше най-отпред, се спря, а след него и останалите. Обърнахме глави назад. Никой не ни преследваше. Само два млади слона, придружавани от майките си, ни настигаха!

На мене като че ли никой не обърна внимание. Но когато пристигнаха последните изостанали и стадото се поуспокои, слоновете започнаха да идват при мене, да ме душат с хобот, да ме оглеждат и обикалят. С тихо мърморене ме питаха за нещо, но аз не можех да им отговоря. Дори не знаех какво значи това мърморене — неодобрение или удоволствие.

Най-много се опасявах от водача. Знаех, че «аз» съм бил водач на стадо преди операцията на Вагнер. Ами ако съм попаднал в същото стадо и новият водач започне да отстоява властта си? Да си призная, доста се поразтревожих, когато водачът, голям, силен слон, дойде при мене и уж случайно ме бодна в хълбока с големия си зъб. Аз отстъпих. Той ме бодна още веднъж, сякаш ме призоваваше на бой. Но аз не приех и само отстъпвах встрани. Тогава слонът подви хобот, пъхна го в устата си и го задържа леко с устни. По-късно разбрах, че по такъв начин слоновете изразяват смущение и учудване. Явно водачът беше озадачен от покорството ми и не знаеше как да постъпи. Но по онова време не знаех езика на слоновете и реших, че по тоя начин ме поздравява, аз също пъхнах хобота в уста. Слонът изпищя и се отдалечи.

Сега разбирам всеки звук, издаван от слон. Тихото сумтене, а също и писъкът означават удоволствие. Страхът се изразява със силен рев, внезапна уплаха — с кратък рязък звук. Именно с такъв звук стадото посрещна появата ми. Изпаднали в ярост, ранени или загрижени, слоновете издават дълбоки гърлени звуци. Един от слоновете, останал на отвъдния бряг, така ревеше при нападението на пигмеите. Може би беше смъртно ранен с отровни стрели. А при нападение над врага слоновете надават силен крясък. Споменавам само основните «думи» от слоновия език, изразяващи основните им чувства. Но тези «думи» имат множество оттенъци.

Първоначално се страхувах много слоновете да не се досетят, че не съм «истински», и да не ме изхвърлят от стадото. Те може би чувствуваха, че с мене нещо не е наред, но излязоха достатъчно миролюбиви. Отнасяха се към мене като към местния луд, който е сбъркан в главата, но не причинява никому вреда.

Животът ми потече доста еднообразно. Винаги се движехме е индийска нишка. От десет-единадесет сутринта до три часа следобед си почивахме, сетне пак започвахме паша. Нощем пак дремехме по няколко часа. Някои лягаха, а един пазеше.

Не можех да се примиря с мисълта, че целия си живот ще прекарам в слонското стадо. Тъгувах за хората. Нека да съм външно слон, но да живея с хора спокойно, без тревоги. На драго сърце бих отишъл при белите, ако не се страхувах, че ще ме убият заради бивните. Да си призная, дори се опитвах да строша големите зъби, за да се обезценя в очите на хората, но нищо не излезе от това. Бивните бяха като от желязо или пък аз не знаех как да ги счупя. Така бродих със слоновете повече от месец.

Веднъж пасяхме на открито място сред необгледната савана. На стража стоях аз. Нощта беше звездна и безлунна. В стадото беше сравнително тихо. Отидох малко встрани, за да се вслушам и за да помириша по-добре нощните миризми. Но миришеше само на разнообразните треви и на безопасни за нас дребни влечуги и зверчета. И изведнъж далече-далече, почти на хоризонта просветна пламъче. Угасна, после пак пламна и се разгоря.

Минаха няколко минути и вляво от огънчето пламна второ, сетне на известно разстояние трето, четвърто. Не, това не са ловци, разположили се за нощувка. Огньовете се разпалваха на еднакво разстояние един от друг, сякаш в саваната бяха прокарали улици със запалени фенери. Същевременно и от другата ми страна забелязах да пламват огньове. Оказахме се между две огнени линии. Не след дълго в единия край на този път между двете линии огньове ще завъртят кречеталата, ще се разкрещят хайкаджиите, а в другия край ще ни чакат ями или огради — според целта на ловците: да ни хванат живи или мъртви. В ямите ще си изпотрошим краката и ще ставаме само за клане, а зад оградите ни чака робският живот. Слоновете се страхуват от огъня. Изобщо те са плашливи животни. Когато се събудят от шум, втурват се в посоката, където е тихо и няма огън — а там ги чака мълчаливо капан или смърт.

От цялото стадо само аз разбирам положението. Но това дава ли ми някакво предимство? Какво да правя? Да тръгна към огньовете? Там ще ме посрещнат въоръжени люде. Може би ще успея да пробия блокадата. Този риск е за предпочитане пред сигурната смърт или робството. Но тогава ще ми се наложи да се разделя със стадото и да заживея като слон отшелник. Рано или късно все ще загина от куршум, отровна стрела или зъби на хищник…

Струваше ми се, че се колебая още, а всъщност вече бях направил избор, защото, без да забележа, се отдалечавах встрани, та разбуденото стадо в бягството си да не ме повлече с огромната си маса към нещастието.

Ето, вече крещят хайкаджиите, бият барабаните, трещят, свиркат, стрелят. Аз се обаждам с дълбок тръбен призив. Слоновете се събуждат и уплашено тъпчат на място, като реват с всички сили. Ечи такъв мощен рев, че земята трепери. Слоновете се оглеждат, виждат огньовете, които като че ли се приближават (пренасят ги все по-близо), престават да тръбят и се устремяват в едната посока, но оттам долита шумът на приближаващите се хайкаджии. Стадото завива и побягва в противоположната страна… към гибелта си. Наистина тя не е съвсем наблизо. Ловът ще продължи няколко дни. Пространството между огньовете ще се стеснява все повече, хайкаджиите все повече ще се приближават до слоновете, ще ги гонят нататък, докато най-сетне животните попаднат в заградените места или в ямите.

Но аз не тръгвам със слоновете. Оставам сам. Животинският ужас, обхванал цялото стадо, се предава на слонските ми нерви, а от тях — на моя човешки мозък. Страхът помрачава съзнанието ми. Готов съм да хукна подир стадото. Призовавам на помощ цялото си мъжество, цялата си воля. Няма да се дам! Моят човешки мозък ще победи страха на слона, ще победи цялата тая планина от месо, кръв и кости, която ме повлича към гибелта.

И аз също като шофьор обръщам кормилото на «автомобила» и го насочвам право към реката. Плясък, каскади от пръски, тишина… Водата охлади кипналата ми слонска кръв. Разсъдъкът победи. Сега държа здраво с «ръцете» на разума моите слонски крака. Те тъпчат кротко тинестото дъно.

Реших да направя един номер, непознат на обикновените слонове: да изчакам във водата, потопен в нея като хипопотам. Ще се опитам да дишам само с крайчето на хобота. Опитвам се да го направя. Водата залива неприятно ушите и очите ми. От време на време подавам глава над водата и се ослушвам. Хайкаджиите ме наближават. Пак се потапям във водата. И хайкаджиите минаха покрай мене, без да ме забележат.

Стигат ми толкова неспирни вълнения и страхове. Да става каквото ще, но няма да отида при хората ловци. Ще сляза надолу по течението на Конго и ще намеря някоя от многото фактории между Стенли Пул и Бом. Ще вляза във факторията или във фермата, ще се опитам да покажа на мирните люде, че не съм див слон, а дресиран, и те няма да ме прогонят или убият.“

НА СЛУЖБА ПРИ БРАКОНИЕРИТЕ

„Тоя план се оказа по-труден за изпълнение, отколкото очаквах. Много бързо открих главното русло на Конго и тръгнах надолу по течението. Денем се промъквах край брега, нощем плувах в реката. Пътешествието ми преминаваше благополучно. В този участък реката е плавателна и дивите зверове не смеят да се приближават до бреговете През цялото ми пътешествие надолу по реката, а то продължи около месец — само веднъж чух отдалечен лъвски рев и имах един твърде неприятен сблъсък, в буквалния и преносния смисъл на думата, с хипопотам. Беше една нощ. Той седеше в реката, потопен до самите ноздри. Не го забелязах и както си плувах, изведнъж налетях на тромавото животно като на айсберг. Хипопотамът се потопи още по дълбоко във водата и ужасно неприятно започна да ме блъска с тъпата си муцуна в корема. Побързах да се дръпна встрани. Хипопотамът изплува, сърдито изпръхтя и ме подгони. Но аз успях да му избягам.

Доплувах благополучно до Лукунга, където видях голяма фактория, според знамето белгийска. На разсъмване излязох от гората и се отправих към къщата, като кимах с глава. Но тази хитрост не ми помогна. Два огромни дога се нахвърлиха върху мене с неистов лай. От къщата излезе човек с бял костюм, видя ме и на бегом се върна обратно. Неколцина негри пресякоха двора с викове и също се скриха в къщата. Сетне… сетне чух два пушечни изстрела. Не дочаках третия, принудих се да се върна към гората и да си отида.

Другата нощ вървях в рядка, унила гора. Такива има доста в Централна Африка. Тъмна зеленина, под краката блатиста почва, черни стволове на дърветата. Неотдавна беше валял силен дъжд, за екватора нощта беше доста прохладна и ветровита. Въпреки дебелата ми кожа, аз, както и другите слонове, не мога да понасям влага. В дъжделиво и влажно време не стоя на едно място, а се движа, за да се стопля.

Няколко часа вече вървях с равномерна крачка, когато изведнъж видях пред себе си светлината на запален огън. Местността беше доста пуста. Тук нямаше дори села на чернокожи. Кой ли е напалил тоя огън? Тръгнах по-бързо. Гората свърши, започваше савана с ниска трева. На около половин километър от гората се виждаше стара парцалива палатка. До нея гореше огънят, а край него седяха двамина, май че европейци. Единият от тях бъркаше нещо в канче, окачено над огъня. Третият, явно туземец, полугол красавец, стоеше като бронзово изваяние близо до огъня.

Приближавах се бавно към хората, без да ги изпускам от очи. Щом ме видяха, отпуснах се на колене, както правят дресираните слонове, когато подлагат гръб, за да ги товарят. Дребният човек с корковия шлем изведнъж грабна пушка с явното намерение да стреля. Но в същия миг туземецът извика ма развален английски:

— Не бива! Това хубав слон, домашен слон! — И хукна срещу мене.

— Дръпни се! Иначе ще ти продупча кожата! Ей ти, как те казват? — изкрещя белият, като се премерваше.

— Мпепо — отвърна туземецът, но не се дръпна, а дотича още по-наблизо, сякаш да ме защити с тялото си от изстрела.

— Виждаш ли, бана^[22], питомен! — повтаряше той и ме галеше по хобота.

— Дръпни се, маймуно! — крещеше човекът с пушката. — Стрелям! Едно, две…

— Чакай, Бакала — намеси се вторият бял — висок и мършав човек. — Мпепо е прав. Събрахме достатъчно бивни, а да ги закараме дори до Матада, няма да бъде нито лесно, нито евтино. Този слон явно е опитомен. Чий е и защо се шляе нощем, не ни интересува. Защото може да ни бъде много полезен. Слонът вдига един тон, макар че с такъв товар далече няма да стигне. Значи около половин тон. С една дума, може да ни замени трийсет-четирийсет носачи, разбираш ли? И няма да ни струва пукнат грош. А когато няма вече да ни трябва, ще го убием и ще прибавим прекрасните му бивни към нашата колекция. Ясно ли е?

Този, когото нарекоха Бакала, слушаше нетърпеливо и на няколко пъти понечваше да натисне спусъка. Но когато събеседникът му пресметна колко ще им струва наемането на носачи, които могат да бъдат заменени от слона, се съгласи с този довод и свали оръжието.

— Ей, ти! Как те казват? — обърна се той към туземеца.

— М… пепо — отвърна черният. По-късно разбрах, че Бакала всеки път се обръщаше към туземеца с неизменното «Ей, ти, как те казват», на което туземецът неизменно отговаряше с малко препъване на буквата «М», като че ли изговаряше с мъка собственото си име. «М… пепо».

— Ела тук и доведи слона.

На драго сърце се подчиних на знака на Мпепо, който ме покани да се приближа до огъня.

— Как да го наречем? А? Труънт^[23] е най-подходящото му име, какво ще кажеш, Кокс?

Погледнах Кокс. Целият беше един такъв сиво-синкав. Най ме порази носът му, като че току-що топнат в лилава боя. На сиво-синкавото му тяло беше нахлузена сиво-синкава риза, разкопчана на гърдите и със засукани над лактите ръкави. Кокс говореше със сипкав и както ми се стори, също сиво-синкав глас, като фъфлеше и не можеше да произнася «р». Глухият му глас сякаш беше избелял като ризата му.

— Че какво — съгласи се той, — нека да бъде Труънт.

Дрипите до огъня се размърдаха и изотдолу прозвуча нечий слаб, но нисък бас:

— Какво става?

— Ти още ли си жив? А ние вече те мислехме за умрял — спокойно рече Бакала, обърнат към купчината дрипи.

Парцалите се размърдаха още по-силно и сред тях изведнъж се появи голяма ръка. Ръката отмести парцалите. Надигна се и седна едър, добре сложен човек, като се подпираше на ръцете си и се олюляваше. Беше много блед, с разрошена рижа брада. Виждаше се, че белият човек — лицето му беше бяло като сняг — е болен. Мътните му очи погледнаха към мене. Болният се усмихна и рече:

— Към тримата скитници се присъедини четвърти. Бяла кожа — черна душа. Черна кожа — бяла душа. Един честен, и то бакуба! — болният безсилно се строполи по гръб.

— Бълнува — рече Бакала.

— Само че бълнуването му звучи обидно — откликна Кокс. — Някакви гатанки ни поставя. Ти разбра ли го? Нали нашият Мпепо е от племето бакуба. Можеш да се увериш в това, като му погледнеш зъбите — според обичая на бакуба са избити горните му резци. Значи честният е само той, а ние сме мошеници.

— Включително и Браун. Неговата кожа е по-бяла от нашите; значи душата му е по-черна, щом е такава работата. Браун, и ти ли си от мошениците?

Но Браун не отговори.

— Пак изгуби съзнание.

— По-добре. И ще бъде още по-добре, ако изобщо не се събуди. Сега от него има малко полза, само ни връзва ръцете.

— Ще оздравее и ще струва колкото нас двамата.

— И това няма да бъде голямо удоволствие. Нима не разбираш, че той е излишен?…

Браун се обади насън и разговорът стихна.

— Ей ти, как те казват?

— М… пепо.

— Привържи краката на слона към това дърво, за да не избяга.

— Няма, слонът няма да избяга — отвърна Мпепо и ме потупа по крака.

На сутринта разгледах по-добре новите ми стопани. Най ми се понрави Мпепо. Винаги беше весел, усмихваше се, като показваше белите си зъби, макар и пострадали от отсъствието на горните резци. Мпепо явно обичаше слоновете и много се грижеше за мене. Промиваше ми ушите и очите, краката и кожните гънки. Носеше ми разни вкуснотии — горски плодове, които търсеше специално за мене.

Браун още боледуваше и не можех да си съставя горе-долу пълно мнение за него. Но лицето му и откровеността му, когато говореше със спътниците си, ми харесваха. За разлика от него Бакала и Кокс никак не ми бяха по душа. Особено странно и неприятно впечатление правеше Бакала. Носеше мръсен изпокъсан костюм от най-скъп плат с модна кройка. Такъв костюм би могъл да носи някой много богат турист. Все ми се струваше, че Бакала се е сдобил с костюма и палатката по престъпен начин. Може би е убил някой богат английски пътешественик и го е ограбил. И великолепната пушка може да е принадлежала на тоя англичанин. На широкия си пояс Бакала носеше голям револвер и нож с вдъхващи страх размери. Трябва да беше или испанец, или португалец, човек без родина, семейство и определено занятие.

Сиво-синкавият Кокс беше англичанин, влязъл в конфликт със законите на страната си. И тримата бяха бракониери — убиваха слонове заради слоновата кост, без да се съобразяват с никакви закони и граници.

Мпепо им беше водач и инструктор. Въпреки младостта си беше голям познавач на слоновете и лова на слонове. Наистина начините му на ловуване бяха груби, варварски. Но той не знаеше други. Използуваше начините, научени от дедите му. На самите бракониери им беше абсолютно все едно по какъв начин избиват слоновете. Ограждаха ги с пръстен от огньове, избиваха ги полузадушени от дим, обгорени, ловяха ги в ями с остри колове на дъното, разстрелваха ги, прерязваха жилите на задните им крака, зашеметяваха ги с греда, падаща отгоре, и после ги доубиваха. Мпепо им беше много полезен.“

ТРУЪНТ ЛУДУВА

„Веднъж, когато Браун започна да оздравява, но още беше прекалено слаб, за да вземе участие в лова, Кокс и Бакала тръгнаха, настанени на моя гръб, да приберат на няколко десетки километра оттук бивните на убития вчера слон. И тъй като никой не ги чуваше, а аз бях само товарно животно, те си разговаряха откровено помежду си.

— На оная шоколадова маймуна — как там я казваха, — ще трябва според уговорката да отделим една пета от улова — рече Бакала.

— Ще си облажи душата — отвърна Кокс.

— А останалото ще трябва да разделим на три части — на тебе, на мене и на Браун. Ако смятаме, че килограм слонова кост ще ни даде от седемдесет и пет до сто марки…

— В никакъв случай няма да дадат толкова. Ти не разбираш нищо от тая работа. Има така наречената мека, или мъртва кост и твърда, или жива. Първата само се нарича мека, иначе е много плътна, бяла и нежна. От нея правят билярдни топки, клавиши, гребени. Такава кост се цени много. Но тукашните слонове я нямат. За мека кост трябва да се отиде в Източна Африка. Но там по-скоро твоите твърди кости ще ги направят на меки, отколкото да ти позволят да убиеш поне един слон. А костта на тукашните слонове е твърда, жива, прозрачна. От нея могат да се правят само някакви си дръжки за бастунчета и чадъри, и евтини гребенчета.

— И какво излиза? — попита мрачно Бакала. — Че работим на вятъра, така ли?

— Защо на вятъра? Все ще падне по нещичко. И ако ловуваме четирима, а разделим плячката само двама, никак даже няма да бъде лошо…

— Нека слоновете да ме сплескат като мекица, ако не си мислех за същото.

— Не трябва да се мисли, а да се действува. Ако не днес, утре Браун ще стане на крака и тогава не ще се справим с него. Як е като бик тоя рижав дявол. А Мпепо е ловък като маймуна. Трябва да ги убием едновременно. Най-добре нощес. И за по-сигурно да ги напием. Имаме още малко спирт. За тях ще стигне.

— Кога?

— Пристигнахме…

Един слон лежеше в огромна яма върху хълбока си. Нещастникът беше разпрал корема си на острия кол още преди три дни, но беше жив и досега. Бакала го застреля, слезе в ямата заедно с Кокс и започна да изсича бивните. Работиха почти цял ден. Слънцето вече отиваше на залез. Привързаха бивните с едно въже за гърба ми и потеглихме обратно.

Палатката вече се виждаше, когато Кокс се обади, сякаш да продължи прекъснатия разговор:

— Няма какво да отлагаме. Тази нощ.

Но ги чакаше разочарование. За свое учудване не завариха Браун в лагера. Мпепо обясни, че «бана» се е почувствувал толкова добре, че е тръгнал на лов, и може би няма да се върне до сутринта. Бакала тихо изруга. Убийството трябваше да се отложи.

Браун се върна едва призори, когато Кокс и Бакала спяха. Той отиде при Мпепо и го бутна по рамото. Туземецът, застанал на пост, весело се усмихна, като блесна със зъбите си. Браун му махна с ръка, поведе го към слона и му нареди да го възседне. Мпепо ми направи знак, аз коленичих, качиха се на гърба ми и ги понесох към окрайнината на гората.

— Искам да ги изненадам. Мислят ме за болен, а аз съм напълно здрав. Тая нощ успях да убия слон — голям слон с великолепни бивни. Ще ми помогнеш да ги изрежем. Ама че ще се смаят Бакала и Кокс!

Сред кафеените храсти на брега на реката видях осветения от лъчите на изгряващото слънце огромен раздут труп на слон, легнал на хълбок.

Свършили с бивните, тръгнахме назад — към нашата гибел. Браун и Мпепо бяха обречени на по-скорошна смърт, а аз трябваше да споделя участта им малко по-късно. Впрочем винаги бих могъл да избягам от хората. Но не го правех, защото не ме заплашваше непосредствена опасност и исках, ако успея, да спася от смърт Браун и Мпепо. Най-много ми беше жал за Мпепо — тоя юноша с тяло на Аполон. Но как да ги предупредя? Уви, нямах възможността да им разкажа за надвисналата опасност… А какво ли ще стане, ако откажа да ги отнеса в лагера?

Изведнъж свих остро от пътя и се отправих натам, където течеше река Конго. Мислех си, че на реката те могат да срещнат хора, и Браун ще успее да се върне в културните страни. Но той не можа да си обясни упорството ми и започна много болезнено да ме мушка във врата с остра желязна пръчка. Острието пробиваше кожата ми. А моята кожа е много чувствителна и лесно гноясва. Помнех колко дълго не зарастваше раничката, причинена от куршума на англичанина, който стреля по мене от лодката. Слушах как Мпепо молеше Браун да не ме боде по шията, но Браун се вбеси от непослушанието ми и ме мушкаше все по-силно и по-дълбоко.

Мпепо се опитваше да ме придума с най-ласкавите слона на своя език. Не разбирах думите, но интонациите на гласа са еднакво понятни на всички хора и животни. Мпепо се наведе и ме целуна по шията. Горкият Мпепо! Само да знаеше за какво ме моли!…

— Ще го убия и точка! — каза Браун. — Щом не иска да ни носи, Труънт не ни трябва вече за нищо друго, освен да изрежем бивните му. Разхайтен слон! Истински скитник. Напуснал е едни стопани, сега иска да избяга и от нас. Но няма да успее. Ей сега ще забия един куршум между окото и ухото му.

Разтреперах се, като чух тия думи. Седнал на гърба ми, ловецът на слонове Браун сигурно ще улучи… Да загина ли сам, или да ги заведа на сигурна смърт? Чувах как Мпепо моли Браун да ме пощади. Но англичанинът беше непреклонен. Вече сваляше пушката от рамото си.

В последния момент неочаквано завих към лагера. Браун се разсмя.

— Този слон като че ли разбира човешката реч и знае какво исках да направя — рече той.

Изминах покорно няколко крачки, след което изведнъж сграбчих с хобота Браун, смъкнах го от гърба си, пуснах го на земята и бързо побягнах в гората заедно с Мпепо. Браун се развика, започна да ругае. Не се удари силно, но след болестта беше още слаб и не можа да се изправи веднага не крака. Използувах това и дотичах до гората. «Ако не мога да спася двамата — мислех си, — то поне да спася Мпепо.» Но и туземецът не искаше да напусне лагера. Ненапразно от няколко месеца ходеше на лов за слонове, рискуваше живота си. Вече трябваше да получи възнаграждението си. Трябваше да задържа Мпепо с хобот; не се досетих да го направя, като не допусках, че ще скочи от височината на гърба ми. Но ловкият като маймуна юноша направи друго: когато минавах край гората, се хвана за клоните на едно дърво и се покачи на него. Не можех да го стигна и стоях до дървото, докато не подуших миризмата на промъкващия се зад мене Браун. И тогава, без да го чакам да започне да стреля, побягнах в горския гъсталак.

Те си отидоха. Но не исках да изоставя тези хора на съдбата им. Изчаках малко и тръгнах. Минах по друг път и пристигнах в лагера преди тях. Кокс и Бакала много се учудиха, когато ме видяха без пътници, но с хубави бивни на гърба.

— Нима слоновете или дивите зверове са ни помогнали да се отървем от Браун и Мпепо? — рече Кокс, като развързваше връвта.

Но радостта им беше преждевременна. Не след дълго псуващият Браун и Мпепо се появиха. Щом ме зърна, Браун изригна нов поток от проклятия и ругатни. Разказа на другарите си какъв номер съм им скроил, като ги убеждаваше да ми теглят куршума. Но пресметливият Кокс беше против и отново изложи доводите си. Кокс и Бакала уверяваха, че се радват много на оздравяването и връщането на Браун, при това с чифт чудесни бивни.“

ЧЕТИРИ ТРУПА И СЛОНОВА КОСТ

„Легнаха да спят рано. Тая нощ Мпепо не дежуреше и заспа като къпан. Дълбоко заспа и умореният Браун. Кокс беше на пост, а Бакала се въртеше под одеялото явно буден. На няколко пъти надигаше глава и поглеждаше въпросително Кокс, но тоя клатеше отрицателно глава: «Рано е».

Нащърбената луна надникна над гората и освети поляната с мътна светлина. Някъде в гората малко зверче, попаднало в зъбите на хищник, проплака като бебе. Браун не се събуди — значи спи дълбоко. Кокс кимна утвърдително с глава. И Бакала, който следеше всеки негов жест, стана веднага, като се пипна отзад — явно вадеше револвера от задния си джоб. Реших, че е време да се намеся. Погодих им номера, който индийските слонове обикновено използуват, за да уплашат врага: плътно притискат края на хобота си към земята и започват да тръбят. Получава се странен, заплашителен звук — нещо средно между трясък, хъркане и бълбукаме. Такъв звук може да събуди и мъртвец. А Браун не беше мъртъв.

— Кой дявол тук свири на тромбон? — рече той, като вдигна глава и опули сънените си очи. Бакала приклекна.

— Ти какво, хоро ли играеш? — попита го Браун.

— Аз… проклетият слон ме събуди! Марш оттук!

Но аз не се отдалечих и след известно време, когато Браун заспа отново, повторих моя фокус. Кокс вече се приближаваше до Браун с револвер в ръката, когато затръбих колкото имам сила. Браун подскочи, изтича при мене и болезнено ме цапна със саблен удар по края на хобота. Подвих бързо хобота си и се отдалечих.

— Ще те убия, проклето животно! — извика той. — Това не е слон, а дявол знае какво. Мпепо! Веднага да го натириш в блатото!… Ти защо си извадил тоя револвер? — изведнъж попита Браун, като огледа подозрително Кокс.

— Канех се да му гръмна веднъж-дваж, та да се пръждоса по-далече.

Браун пак се тръшна на земята и започна да задрямва. Аз се отдалечих на няколко крачки, без да изпускам лагера от очи.

— Проклет слон! — дочух съскането на Кокс, който ме заплашваше с юмрук.

— Надушил е някой звяр — обади се Мпепо. Юношата искаше да ме оправдае, без да подозира колко е близо до истината. Да, изревах, защото надуших зверове — безмилостни двуноги зверове.

Вече призори Кокс кимна на Бакала. Двамата изтичаха бързо — Кокс при спящия Браун, Бакала — при Мпепо, и стреляха едновременно. Мпепо извика жално и пронизващо — като зверчето, което изплака в началото на нощта, изправи се, потрепера, падна и бързо-бързо започна да рита с крака, а Браун не издаде нито звук. Всичко стана толкова бързо, че не успях да предупредя нещастниците…

Но Браун беше още жив. Изведнъж се изправи, облегна се на лакътя на дясната си ръка и стреля в Кокс, който се беше навел над него. Кокс падна като подкосен. Като се прикриваше зад трупа му, Браун откри стрелба по Бакала. Бакала се развика:

— А-а! Рижав лъжец! — Стреля веднъж и хукна да бяга. Но след няколко крачки Бакала изведнъж се завъртя на място, както се случва, когато човек бъде улучен от куршум в главата, и падна на земята. Браун въздъхна тежко и се отпусна назад. Над поляната се понесе остра миризма на кръв. Всичко замлъкна. Само Браун хъркаше. Приближих се до него и го погледнах в лицето. Очите му бяха вече мътни. Но той направи още едно конвулсивно движение и гръмна за последен път. Куршумът леко одраска кожата до коляното на предния ми десен крак.“

СПОЛУЧЛИВ ХОД

„Най-сетне — това беше в Матада — късметът ми излезе. Вечер. Слънцето се спускаше зад върховете на планините, отделящи басейна на Конго от океана. Вървях през гората близо до Конго, потънал в тъжни мисли. Вече започвах да съжалявам, че не побягнах със стадото към ограденото място. Сега нямаше да ходя като изгнаник — или земните ми страдания щяха да свършат, или щях да се превърна в честен слон работник. Вдясно от мене, през гъсталака на крайбрежната гора, рубините на реката горяха в лъчите на залязващото слънце. Вляво растяха исполински каучукови дървета с нарези по кората. Ако съдех по тях, наблизо трябваше да има хора.

Извървях още няколко стотици метра и излязох в края на една нива, засадена с маниока, просо, банани, ананаси, захарна тръстика и тютюн. Като стъпвах внимателно, минах по междата, разделяща захарната тръстика от тютюна. Междата ме изведе на голяма поляна с къща в средата. Около къщата не се виждаше никой, а на поляната близо до мене две осем-деветгодишни деца — момче и момиче, играеха на обръч.

Излязох на поляната, без да ме видят и изведнъж, изправен на задни крака, колкото можех по-смешно изпищях и затанцувах. Децата ме видяха и се вцепениха от учудване. А аз, доволен, че не се разплакаха и не избягаха още първата минута, правех такива забавни фокуси, каквито един дресиран слон в цирка сигурно не е и сънувал. Първо момчето изпадна във възторг и започна да се кикоти. Момичето заръкопляска. Аз танцувах, търкалях се, изправях се ту на предни, ту на задни крака, правех курбети.

Децата ставаха все по-смели и идваха все по-близо. Най-сетне предпазливо протегнах хобот и предложих на момчето да седне на него и да се полюлее. След известно колебание момчето се реши, настани се на края на извития хобот и започна да се люлее. След него се полюля и момичето. Да си призная, толкова се зарадвах на играта с тези весели малки бели хора, толкова се увлякох, че не забелязах кога се е приближил до нас висок слаб мъж с жълтеникаво лице и хлътнали очи, показващи, че неотдавна е изкарал пристъп на тропическа треска. Той ни наблюдаваше с неописуемо удивление, сякаш беше онемял. Най-накрая го видяха и децата.

— Татко! — извика момчето на английски. — Виж какъв Хойти-Тойти си имаме!

— Хойти-Тойти ли? — повтори глухо бащата. Той стоеше с отпуснати ръце и направо не знаеше какво да прави. А аз започнах да му се кланям най-любезно и дори… паднах на колене пред него. Англичанинът се усмихна и ме потупа по хобота.

«Победа! Победа!» — ликувах аз…“

* * *

С това повествованието на слона завършва. Всъщност с това можем да завършим и историята му, защото по-нататъшната съдба на Хойти-Тойти не е кой знае колко интересна. Слонът, Вагнер и Денисов си направиха хубава разходка из Швейцария. За учудване на туристите слонът се разхождаше из околностите на Веве, където преди време е обичал да ходи Ринг. Понякога слонът се къпеше в Женевското езеро. За съжаление тая година се застуди рано и на нашите туристи им се наложи да се върнат в Берлин със специален товарен вагон.

Хойти-Тойти продължава да работи в цирк „Буш“, като печели честно триста шестдесет и пет килограмовата си дажба и кара да се чудят не само берлинчани, но и много чужденци, нарочно пристигнали в Берлин, за да видят „гениалния слон“. Учените все още спорят за причините на гениалността му. Едни казват — „фокуси“, втори — „условни рефлекси“, трети — „масова хипноза“.

За слона се грижи крайно внимателният и вежлив Юнг. Дълбоко в душата си Юнг малко нещо се страхува от Хойти-Тойти и подозира, че тук все пак има пръст дяволът. Съдете сами: слонът всеки ден чете вестник, а веднъж измъкна от джоба на Юнг кутийката с две тестета карти за пасианс — и какво си мислите? — когато Юнг отиде случайно при слона, завари го да си реди пасианс върху дъното на голяма бъчва. Юнг не разказа никому за тоя случай — не искаше да му излезе име на лъжец.

* * *

Написано по материалите на Аким Иванович Денисов. И. С. Вагнер, след като прочете този ръкопис, резолира:

„Всичко това се случи. Моля този материал да не се превежда на немски. Тайната на Ринг трябва да бъде запазена поне за околните.“