Стивън Бруст
Влад Талтош
Убиец на свободна практика. Том 3

Орка

В памет на моя брат Лео Бруст,

1954–1994

Моите благодарности на Ема Бул, Памела Дийн и Уил Шетърли за помощта им в черновите, а също и на Тери Уайндлинг, Сюзан Алисън и Фред А. Леви Хаскел. Благодаря също на Тереза Нилсен Хайдън, която ми препоръча една книга, оказала се жизненоважна; на Дейвид Грийн за това, че сподели с мен някои теории; и както винаги — на Ейдриан Чарлз Морган.

И на моя фен, който всъщност ме посъветва да почна цялата тази работа: Благодаря ти, мамо.

Пролог

Скъпа Коути,

Извинявай, че толкова се забавих с отговора на писмото ти, но какво да се прави, като боговете на Съвпадението са ни създали толкова лоши кореспонденти. Много добре знам, че изтеклите няколко недели са дълго време за теб — толкова, колкото са няколко години за мен, а този срок наистина е дълъг, когато човек живее в несигурност — ще се извиня с това, че намерих писмото ти едва когато се върнах от пътуването си и веднага ще ти отговоря на въпроса: Да, видях се със съпруга ти, или с онзи, който беше твой съпруг, или както там си го наричаш сама. Да, видях се с Влад — и точно затова се забавих толкова, докато ти отговоря; тъкмо го бях навестила в отговор на молбата му да му помогна в една дребна работа.

Тревогата ти за него е разбираема, Коути; всъщност няма и да се опитвам да те залъгвам, че той вече не е застрашен от Организацията, с която двете с теб все още сме свързани по един или друг начин. Продължават да го търсят и се боя, че все някой ден ще се докопат до него, но поне засега е жив и мога дори да те уверя, че е добре.

Не бих си и помислила, че този отговор ще те удовлетвори.

Знам, че ще искаш да научиш подробностите, или поне тези от тях, които мога да ти разкрия. Е, добре, приемам, както заради приятелството между нас, така и защото и двете еднакво се безпокоим за онова мустакато типче с двете крилати влечуги на раменете. Ще се уговорим за време и място; ще дойда там и ще ти разкажа каквото мога — лично, защото някои неща се разбират по-добре очи в очи, отколкото с писмо пред очите. Но не, всичко няма да ти кажа, защото точно както има неща, които ти не би искала да му разкажа, има и неща, които той не би искал ти да научиш. Това, че пазя тези тайни и че ви доверявам само онези, които мога, е знак за обичта ми към двама ви, тъй че не се сърди!

Хайде, мила Коути, отговори ми веднага (помниш, че предпочитам да не поддържам психическа връзка), ще се уговорим да се съберем някъде насаме и ще ти разкажа достатъчно — надявам се — неща, за да се успокои умът ти. Очаквам с нетърпение да се видя с теб и с близките ти, а дотогава оставам

Твоя вярна приятелка,

Кийра

1.

Влад почти моментално разбра, че съм се маскирала, защото сама му го казах. Когато ми подвикна, изсумтях:

— Проклятие, Влад, аз съм маскирана.

Изгледа ме в типичния си стил — очите му шават насам-натам все едно, че изобщо не те забелязва — и рече:

— И аз.

Беше с кафяви кожени дрехи вместо сивото и черното на дома Джерег, които носеше при последната ни среща. Но пак си беше източняк, пак си имаше мустаци и на раменете му пак си клечаха двата джерега. Разбрах го — маскировката ми не е ужасно ефективна. Преглътнах намека и го попитах:

— Кое е това момче?

— Личното ми педалче — отвърна той най-равнодушно. — Савн, запознай се с Кийра Крадлата.

Момчето изобщо не реагира — като че ли не го чу, — което ми се стори малко шантаво.

— Шегуваш се, нали?

Влад се усмихна тъжно.

— Да, Кийра. Шегувам се.

Лойош, мъжкият джерег, пристъпи на място върху рамото му — сигурно ми се смееше. Протегнах му ръка; той прелетя няколкото стъпки между двама ни и се остави да го почеша под змийската брадичка. Женската, Роуца, ни гледаше съсредоточено, но не помръдна; сигурно ме беше забравила.

— И защо е маскировката? — попита той.

— Защо според теб?

— Не искаш да те видят с мен?

Свих рамене.

— Какво пък. Маскировките ни си приличат.

Намекваше, че бях облякла зелена блуза и бели панталони вместо същото сиво и черно, което той носеше преди. Прическата ми също беше друга — бях вчесала косата си напред, да скрие благородническата точка на челото така, че да приличам повече на селянка. Но той сигурно не забеляза това; като за убиец на свободна практика, понякога Влад може да е удивително ненаблюдателен. Все пак човек се маскира преди всичко вътрешно и навярно това може отчасти да обясни факта, че предрешването ми не го заблуди; към него винаги съм се отнасяла с доверие, дори преди да получа първия повод за това.

— Отдавна не сме се виждали, Влад. — Казах го, защото знаех, че за него, който можеше да очаква да живее не повече от шейсет-седемдесет години, изтеклото време наистина трябва да изглежда дълго.

— Да, отдавна. Колко странно, че досега просто не сме се сблъскали на улицата.

— Не си се променил.

— Останало е по-малко от мен. — Вдигна лявата си ръка да ми покаже, че кутрето липсва.

— Какво се е случило?

— Тежък багаж.

Примижах съчувствено.

— Да намерим някое местенце, където да поговорим?

Той се огледа. Намирахме се в Северен пристан, доста далече от Адриланка, но на същия океан, и кейовете, макар и по-стари, си бяха общо взето същите. Един неголям двумачтов търговски кораб разтоварваше на петдесетина разтега по-нататък, наблизо беше и рибарският пазар. Между тях, на самия океански бряг, бяхме съвсем видими за стотици хора, но близо до нас нямаше никой.

— Че какво му е лошото тук?

— Не ми вярваш — казах леко уязвена.

Забелязах как язвителният отговор едва се спря зад зъбите му. Историята ни с Влад беше доста дълга и нито една случка не можеше да му даде повод за подозрения. Изгледа ме накриво.

— Доколкото знам, организацията ужасно иска да ме убие. Ти все още работиш за тях. Извинявай, ако съм малко бъзлив.

— О, да — съгласих се. — Ужасно те искат, да.

Водата мляскаше и гъргореше около кея, запазил се още от края на Междуцарствието. Долавях заклинанията, предпазили дървото да не изгние. Въздухът беше наситен с миризмата на океан: сол и умряла риба. Често казано, никога не ми е харесвала.

— Кое все пак е това момче?

Попитах не толкова защото държах да разбера, колкото за да му дам време. Савн, както го нарече Влад, изглеждаше симпатичен младок текла, сигурно на не повече от деветдесет години. Все още излъчваше сила и енергия, които понамаляват някъде след второто столетие, и косата му беше също толкова тъмнокафява като очите. Подразних се, че можах да си го представя като любовник на Влад. Все още не беше реагирал нито на мен, нито на нищо наоколо.

— Почетен дълг — каза Влад с онзи присъщ му тон, когато се опитва да е ироничен. Дадох си сметка, че ми е липсвал. Изчаках да продължи. — Савн пострада, може да се каже, докато се опитваше да ми спаси живота.

— Пострадал? Как?

— А, обичайното — използва моргантско оръжие, за да убие един немрящ магьосник.

— Кога стана това?

— Миналата година. Има ли значение?

— Всъщност не.

— Радвам се, че хвана съобщението, и се радвам, че дойде.

— Ти си психически невидим, знаеш ли?

— Знам. Камъкът Феникс.

— Да.

— Как е Айбин?

Айбин сигурно беше последният човек, за когото Влад можеше да поиска да се осведоми „как е“. Знаеше го и аз също го знаех.

— Добре си е, доколкото знам. Не съм го виждала отдавна.

Той кимна. Погледахме известно време залива, но не помогна много. Най-сетне се обърнах към Влад.

— Е? Тук съм. Какво има?

Той се усмихна.

— Може пък да съм измислил начин да накарам организацията да прости и да забрави.

Засмях се.

— Скъпи Влад, дори да успееше да оплячкосаш съкровищницата на Дракон до последния глобус и да я струпаш в краката на съвета, пак нямаше да ти простят.

Усмивката му помръкна.

— Така е.

— Е, тогава?

Той сви рамене. Все още не беше готов да заговори. Нищо, мога да съм много търпелива.

— Знаеш ли — рекох, — не са много източниците, които се мотаят наоколо с два джерега на раменете. Съвсем сигурен ли си, че не си твърде подозрителен?

— Да. Никой професионалист не би опитал нищо на такова място, а ако някой аматьор реши да опита — да заповяда. А докато стигне да ушите на някой, който си знае работата и може да ми спретне нещо, вече ще ме няма.

— Но ще знаят кой си.

— Не мисля да се задържам тук повече от няколко дни.

Кимнах. Той попита колебливо:

— Някакви новини от къщи?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Моля?

— Питаш за Коути.

— Ами…

— Обещала съм да не казвам нищо, освен че е добре.

— О. — Не ми убягна как трескаво заработи умът му, но той не каза нищо повече. Ужасно ми се искаше да му кажа какво става, но обещанието си е обещание, дори на една крадла. Особено на крадла.

— Как се измъкваше дотук?

— Откакто се сдобих с момчето, стана по-трудно, но се справях, криво-ляво.

— Как?

— Общо взето, стоях настрана от населени места, а знаеш, че горите са пълни с разни разбойници.

— Един от тях ли си станал?

— Не. Ограбвам тях.

Изсмях се.

— Точно в твоя стил.

— Препитание. — Влад сви рамене.

— И това е точно в твоя стил.

Той запристъпва от крак на крак, все едно че го боляха. Това ме накара да си помисля за многото път, който трябваше да е навъртял през тези повече от три години, и го попитах:

— Искаш ли да седнем?

— Почти нищо не ти убягва. Не, нищо ми няма. Случайно да си чувала за някой си Фирис?

— Да. Умря преди две недели.

— Като оставим това настрана, какво друго знаеш за него?

— Имал е много пари.

— Да. Друго?

— Беше… какво, барон? От дома, мм, Криота?

— Орка.

— Е, това поне ти показва колко знам за него.

Влад не отговори, което означаваше, че се очаква аз да задам въпрос. Веднага ми хрумнаха няколко неща, които ми се искаше да науча, но се спрях на:

— Как е умрял?

— Не са намерили доказателства за убийство.

— Това още не… Чакай. Ти ли?

Влад поклати глава.

— С такива работи вече не се занимавам.

— Добре. — Влад винаги бе успявал да ме накара да му повярвам, макар да знаех какъв лъжец е. — Тогава какво е станало според теб?

Очите му непрекъснато шареха насам-натам, а и двата джерега не спираха да се озъртат.

— Не знам. А трябва да го разбера.

— Защо?

Само за миг на лицето му се изписа безпокойство и в главата ми премина едно „О, не!“, но бързо го отхвърлих — Влад можеше да се обезпокои от най-странни неща.

— Няма значение. Да ти кажа какво искам да направиш за мен.

— Цялата съм слух.

Едно от нещата, които харесвам у Влад, е, че разбира от подробности. Не само че ми описа най-подробно на какви аларми мога да се натъкна, но ми каза как ги е открил, за да мога сама да си направя проверките. Каза ми къде може да е поставено устройството и ми описа другите места, където можеше да е, в случай че греши. Изреди ми маршрута и графика на патрулите в района и ми обясни много точно какво не е успял да открие. Всичко това отне около час, а след този срок вече знаех, че работата ще е напълно във възможностите ми — не че повечето не са, ако са свързани с обир.

— Ще си има цена — казах.

— Естествено. — Постара се да скрие, че съм наранила чувствата му.

— Трябва да ми кажеш защо го искаш.

Той прехапа устни и ме изгледа. Запазих лицето си безизразно, защото не исках да научи много. Накрая той кимна отсечено и сделката беше сключена.

 

 

Два дни ми трябваха, докато проверя всичко, което ми беше казал Влад, два дни, които прекарах в работа в сравнително удобна стая в един хотел в центъра на Северен пристан. На третия ден се залових със същинската работа. Мястото, където трябваше да вляза с взлом, се намираше на около две мили източно от Северен пристан и отиването дотам щеше да е най-рискованата част от операцията — ако някой ме видеше и успееше да надникне под маскировката, както толкова лесно го бе направил Влад, това щеше да събуди любопитство, любопитството щеше да доведе до разследване, а то на свой ред щеше да доведе до други неща. Реших проблема, като се държах настрана от пътищата колкото се може повече — вървях през рехавите горички. Не се изгубих, но ми отне няколко часа, докато стигна до подножието на малкия хълм, на чието било се издигаше имението на Фирис.

Няколко часа обикалях на широки кръгове около него и го оглеждах бавно и съсредоточено. Едно от нещата, които Влад не ми беше дал, бяха вътрешни планове, но при сравнително новите постройки човек може почти съвсем точно да пресъздаде вътрешността, само като ги огледа отвън. По някаква причина архитектите след Междуцарствието не допускат да има стаи без прозорци, което значи, че размерите предопределят разположението. Можеш също така да различиш коридорите с прозорци, тъй като (отново ще кажа, че не знам защо) техните прозорци неизменно са по-малки от тези на стаите. Докато приключа с разходката, вече знаех до голяма степен как изглеждат нещата отвътре и можех да намеря най-подходящите места за един кабинет.

Последните два часа до стъмване наблюдавах за някакви признаци на дейност. Такива нямаше, точно както трябваше да се очаква — семейството на Фирис (жена и три деца) не живееше тук, любовницата му беше напуснала, персоналът несъмнено беше настанен във вътрешността на сградата, а защитата, която беше останала, беше магическа и автоматична. Извадих няколкото си устройства, с които откривам подобни неща, и се залових за работа.

Тъмнината се спусна и сенките потъмняха — сенки, по-резки, отколкото в Адриланка, предполагам заради западните ветрове, които изтъняват небесната пелена, така че Пещта грее по-ярко. В западната част на Империята всичко е по-ярко, както е в далечния Изток, а това на свой ред прави тъмнината да изглежда още по-тъмна.

Защитите не бяха лоши, но не толкова грижливо направени, колкото можеше да се очаква. Първата беше много обща и почти безполезна — трябва само да се престориш, че си вътрешен човек, и те пропуска да подпалиш къщата, ако искаш, без да вдигне никакъв шум. Заклинанието за разпознаване беше само малко по хитро, трябваше да го накарам да се огъне и да мине покрай мен; но липсваше заклинание, което да следи дали магията за разпознаване е отклонена, тъй че всъщност по-добре изобщо да не си бяха правили труда с нея. Имаше ги обичайните детектори за цялост, по вратите и прозорците, но те лесно се надвиват, като прехвърлиш онзи, през който искаш да минеш, на друга врата или прозорец. Те всъщност бяха снабдени със следачи дали няма да стане точно това, но следачите бяха поставени сякаш като случайно последно хрумване и без нищо, което да алармира хората по сигурността, че следачът е изключен — можех да го изключа просто като открия енергията, вложена в заклинанието, и да я впрегна така, че да работи за мен.

Обмислих какво може да означава това, че имението е защитено толкова слабо. Можеше да означава, че след като е изоставено и собственикът е умрял, никой не е сметнал за необходимо да се постави защита от високо ниво. Можеше също така да означава, че орка не са толкова умели в тези неща, колкото са джерег. Или можеше да означава, че някъде са поставени скрити капани, които все още не бях открила. Последната възможност си заслужаваше още един час проверка и я почнах.

Минах през толкова устройства, че можеха да заредят цял дюкян за магии, и открих заклинания за плодородие, които бяха поставени по земята още преди да се построи имението, заклинания, премахващи миризмата от нужниците, заклинания, предпазващи сградата да не потъне в земята, заклинания, пазещи зидовете да не рухнат, и заклинания, каращи червените дъбове, насадени покрай пътя, да растат точно така, а не иначе — но нищо повече, което да е свързано с охраната. Използвах дори едно синьо камъче, което си бях измъкнала от джоба на приятелката на Влад, Алийра, но единствената следа от древна магия беше далечното ехо от взрива, унищожил град Драгара в началото на Междуцарствието.

Останах доволна. Бавно се заизкачвах по хълма, с широко отворени очи за други, по-обикновени клопки, макар да не очаквах да намеря такива, и не намерих. Най-сетне стигнах до подножието на имението, което, май трябва да го спомена, представляваше живо доказателство за онази постмеждуцарствена естетика, според която един монолит трябва да изглежда привлекателен сам по себе си: грамадни каменни блокове, тук-там с безразборна декорация, обикновено животинска фигура от ковано желязо, забита в зида като случайно хрумване. Такива сгради са изключително лесни за обир с взлом, защото знаеш съвсем точно къде трябва да се намира едно нещо спрямо всичко останало и защото шаблонът в плана кара обитателите да си мислят, че е трудно човек да се прикрие, докато се катери по стена, което е тъпо — веднъж предизвиках трима приятели да се опитат да ме забележат, докато се изкачвам три етажа по гола стена, и то след като им казах по коя стена ще се изкатеря и кога. Не ме видяха. Толкова за трудностите с прикриването.

Отне ми около десет секунди, докато левитирам до равнището на прозореца; опрях ръце на перваза и прецених на око идиотското заклинание, за което вече споменах, че уж трябваше да пази да не се наруши целостта на прозореца. Всъщност не беше нищо сложно, но бях предпазлива и отделих известно време, за да отклоня алармата. Прозорецът между другото, като всички останали, беше с дебело стъкло, изкусно поставено в рамка от дърво и кожа, която на свой ред много умело беше вградена в прозореца. Глупав лукс, който трябваше да се замести с нещо след стотина години дори ако крехкото изделие междувременно не се счупеше.

Счупих го внимателно, като първо го покрих с голям лист хартия, намазана с изключително здраво лепило, след което бавно натиснах. Стъклото поддаде и парчетата останаха полепнали по хартията, вместо да паднат и да вдигнат шум. В рамката останаха няколко, много остри, тъй че внимавах, докато вляза в стаята, но го направих, без да се порежа; после окачих хартията в прозореца на мястото на стъклото, за да мога да си светна, без някой отвън да забележи светлината (ако случайно отвън се минеше някой).

Няколко секунди душих за магии из стаята, после запалих свещта, примижах от блясъка и бързо огледах. Колкото и пъти да си минавал през това, винаги почти очакваш да видиш някой да седи вътре и да те чака с всевъзможни убедителни аргументи подръка. Никога не ми се е случвало, не се случи и този път, но е едно от нещата, които винаги ти минават през ума.

Затворих очи и известно време останах съвсем неподвижна — вслушвах се дали някой не се движи наоколо и за всякакви изскърцвания, които може да са обичайни за тази сграда. След около минута отворих очи и огледах добре.

Кабинет, каза онази част от мозъка ми, която винаги бърза и иска да категоризира, преди всеки детайл да бъде възприет поотделно. Не обърнах внимание на мнението й и си отбелязах наум няколко неща.

Основната мебел в стаята бяха двата големи бюфета на отсрещната стена, и двата от някакво тъмно дърво, вероятно череша, с грижлива, но не особено изкусна изработка. Пред тях имаше малко бюро, срещу другия прозорец на стаята, със стол зад него. От стола, заеман, изглежда, доскоро от Фирис, можеше да се посегне към двата бюфета. Върху бюрото бяха подредени няколко книги, които вероятно си заслужаваха проучване, няколко листа хартия, попивателна и перо; други няколко пера лежаха грижливо подредени до първото, сякаш си чакаха реда. По бюрото, както и в цялата стая, нито цареше смайващ порядък, нито бяха съвсем разхвърляни, освен че прахта беше затрупала всичко, което си беше съвсем естествено, ако никой не бе влизал тук след смъртта му. А защо никой не трябваше да е влизал в кабинета след смъртта му? Не, въпросите ги оставяме за по-късно.

Проверих всички чекмеджета на бюрото и бюфетите и намерих по тях магически аларми. Не се оказаха ужасно сложни, а и аз много не бързах, затова отделих време да ги изключа (най-вероятно беше ненужно — със сигурност щяха да са включени пряко към Фирис, който вече не можеше да получи сигнала — но винаги си е добре човек да е сигурен). Огледах също така и за по-обикновени аларми — лесно се откриват по тънките жички, скрити около краката на мебелите или по стените — но такива нямаше. Сега, като го разказвам, ми хрумва, че се създава впечатлението, че Фирис не е взимал достатъчно предпазни мерки срещу кражба, и съм длъжна да коригирам това впечатление. Повечето му мерки вероятно бяха включвали пазачи, но изглежда, графикът на пазачите беше прекратен със смъртта му. А магическите аларми си бяха съвсем добри; просто аз съм по-добра.

Отне ми няколко минути, докато се уверя, че в бюрото няма тайни чекмеджета, и още десет — докато се уверя в същото за бюфетите. За останалата част от стаята отделих още един час, което е доста дълго сценично време, но не смятах, че рискът е много голям.

След като се уверих, че не съм пропуснала нищо, започнах да преглеждам документите му — търсех всичко, което можеше да прилича на онова, за което ме бе помолил Влад. Колкото повече се задържах, толкова по-трудно ми беше да се накарам да не бързам и да внимавам да не пропусна нещо, но след около четири часа бях напълно сигурна, че съм събрала информацията. Образува се едно хубаво пакетче, стегнах го и го вързах на гърба си. Все още разполагах с един час до разсъмване.

Подредих отново хартиите и книгите, които бях разбъркала, и се промъкнах по коридора до господарската спалня. Всичко беше съвсем тихо и дори можех да чуя — ако не е било въображението ми — похъркването на слугите в стаите им над мен. Леглото беше оправено, дрехите — изрядно подредени в гардероба и, за разлика от кабинета, всичко беше почистено от прах — явно някой беше заповядал на слугите да не стъпват в другата стая и те продължаваха усърдно да изпълняват заповедта. Отворих чекмеджетата и разрових и поразхвърлях вещите все едно, че някой крадец е търсил ценни неща. Дори открих една каса и отделих няколко минути да оставя следи, уж че съм се опитвала да я отворя, после се върнах в кабинета, измъкнах се през прозореца и слязох долу.

Прибрах се в града преди съмване. Намерих си хотела и се изкатерих до прозореца си на втория етаж, за да не минавам покрай дежурния на рецепцията. Пъхнах плячката си под възглавницата и поспах няколко часа.

 

 

Срещата ми с Влад беше в една от онези пристанищни гостилници, в които ти предлагат гъста тъмна бира и рибена яхния с люти подправки. Влад си позволи от второто; аз се въздържах. Беше много рано и не беше оживено — само една-две маси бяха заети. Никой от нас не привличаше особено внимание. Винаги съм се чудила как Влад (дори с джерег на рамото си — днес беше само един) успява да избегне подозренията към себе си, където и да отиде.

— Къде е момчето?

— С приятели.

— Имаш приятели? — казах, не чак безкрайно удивена.

Той ми се усмихна леко и отвърна:

— Роуца го пази.

Отвори пакетчето със счетоводни книги и листове, като се стараеше да не издава силно любопитство. Направих няколко смешни физиономии на Лойош, докато ги прелистваше. Накрая Влад вдигна глава и кимна.

— Точно това ми трябваше. Благодаря ти.

— Какво означават?

— Нямам представа.

— Тогава откъде знаеш, че…

— По заглавията на колонките.

— Разбирам — излъгах. — Е, в такъв случай…

— Какво търся ли?

— Да.

Влад ме погледна. Виждала съм го радостен, тъжен, уплашен, ядосан, уязвен. Но никога досега не го бях виждала да се чувства неловко. Накрая въздъхна.

— Добре.

И започна разказа си.

2.

На стената на една схлупена гостилничка малко извън Северен пристан някой беше написал с черни разкривени букви: „Когато водата е чиста, виждаш дъното; когато е мръсна, виждаш себе си“.

„Дълбока философия — подхвърлих на Лойош. — Сигурно е бардак“.

Не се засмя. Наречи ме суеверен, ако щеш, но реших да си намеря друго място. Кимнах на момчето да тръгне след мен. Не знам кога точно беше започнало да реагира на невербални намеци — не му бях обръщал чак толкова внимание. Но беше добър знак. От друга страна, това беше единственото подобрение, откакто тръгна с мен преди една година, а това беше лош знак.

Изчакай малко, Кийра. Спокойно. Знам как да разкажа една проклета от Вийра история, нали?

Тъй че продължих да се приближавам към Северен пристан. Защото Северен пристан е най-големият град на света — добре де, в Империята — в който няма никакъв университет. Не, нямам нищо против университетите, но сигурно знаеш как действат те — като магнити привличат най-добрите умове в района, както и най-богатите и претенциозните. Седалища са на велики учени и прочие. Значи, имах си проблем, за който ми трябваше някой велик, или може би не толкова велик учен, но да вляза в един университет, как да ти кажа, просто не ми допадаше идеята. Не мога да се оправя, а това значи, че не мога да се оправя, ако ме спипат. Примерно, какво става ако, да речем, ида в Свещоград и взема да поразпитам в университета „Лейди Бриндългейт“, и някой вземе, че се отнесе грубо с мен, и се наложи да го светна? Тогава какво? Размирисва се много, стига до ушите на неподходящи хора и трябва отново да бягам.

Но си помислих, ами ако намеря някое място с много хора, но без институция, която да засмуква талантите? Значи ще е място с много неуки вещери, мъдри старци и бабички. И точно това търсех — точно това търсех почти цяла година и не го намирах, докато не ми хрумна тази идея.

Ще стигна до проблема, спокойно. Вярвай ми.

Приближих се още малко до града, спрях в един хан и… виж, няма нужда да слушаш всичко това. В побоища не се забърквах, наострях уши за клюките, изпомпах няколко души, отидох в друг хан, пак същото, още веднъж-дваж така, и накрая се озовах пред малка синя къщичка сред горите. Синя, да — синя буцеста къща, щръкнала сред зелените гори около Северен пристан. Едно от най-гадните места за живеене, които съм виждал.

Първото, което се случи, беше, че някакво куче затича към нас. Тъкмо пристъпвах пред Савн и посягах за ножа, когато Лойош каза: „Върти си опашката, шефе“.

„Добре де. Видях“.

Беше някаква мешана порода, с малко от хрътка в него — гъвкавата фигура на лиорн с някаква дълга къдрава червеникава козина, която отдавна не беше чистена и разчесвана, дълъг нос и клепнали уши. Не стигаше до кръста ми и общо взето не изглеждаше застрашително.

Спря се пред мен и запристъпва на място. Вдигнах лявата си ръка, кучето го одобри и заподскача към Лойош, после към Роуца, накрая стъпи на четирите си крака, изджавка два пъти и зачака, като махаше с опашка. Роуца изсъска; Лойош отказа да го удостои с внимание.

Вратата се отвори и жената, която се появи на прага, извика:

— Бъди!

Кучето обърна глава към нея, завъртя се в кръг и затича, изправи се пред нея на задните си лапи и остана така за малко. Жената беше стара, с една стъпка и половина по-висока от мен. Имаше сива коса и физиономията й можеше да вгорчи и най-любимото ти ядене. Каза с удивително мелодичен глас:

— Ти си източняк.

— Да — отвърнах. — А твоята къща е боядисана в синьо.

Това го пропусна покрай ушите си.

— Момчето какво е?

— Причината да съм тук.

— Човек е.

— Виж ти, не бях забелязал.

Лойош се изкиска в главата ми, жената — не.

— Не бъди груб. Явно си дошъл за някаква помощ; трябва да бъдеш учтив.

Кучето клекна до нея и ни загледа, изплезило език.

Помъчих се да отгатна от кой дом е и реших, че най-вероятно е от Цалмот, ако се съдеше по фигурата и формата на носа — зеленият й шал, мръснобялата блуза и зелената пола бяха прекалено невзрачни, за да подсказват нещо.

„Какво ти пука?“, каза Лойош.

„Добър въпрос“.

— Добре. Ще се държа учтиво. Ти си… намираш ли за обиден израза „неука вещица“?

— Да — сопна ми се старицата.

— Какво предпочиташ?

— Заклинателка.

Беше заклинателка толкова, колкото аз съм цирков акробат.

— Добре. Чух, че си заклинателка и че си опитна в проблеми с ума.

— Понякога мога да помогна, да.

— Момчето има мозъчна треска.

Бабата изсумтя пренебрежително.

— Няма такова нещо.

Свих рамене.

Тя го огледа от глава до пети, но така и не пристъпи навън от прага, нито ни покани да се приближим. Очаквах да зададе още въпроси за състоянието му, но вместо това тя попита:

— Какво имаш да ми предложиш?

— Злато.

— Не ме интересува.

Това ме изненада.

— Не те интересуват парите?

— Имам си достатъчно да се оправя.

— Тогава какво искаш?

„Предложи й живота й, шефе“.

„Стегни се малко, Лойош“.

— Каквото искам, едва ли можеш да ми го дадеш — каза тя.

— Ще се изненадаш.

Изгледа ме, все едно ми взимаше мярка за ковчег, и рече:

— Не съм познавала много източняци в живота си.

Кучето се почеса по ухото, обиколи в кръг, клекна на същото място и пак се почеса.

— Ако питаш дали можеш да ми се довериш, не мога да ти дам добър отговор.

— Не е там въпросът.

— Ами къде е?

— Влез.

Влязох. Савн послушно влезе след мен, кучето — последно. Вътре се оказа по-лошо, отколкото отвън. Не искам да кажа, че беше мръсно, напротив — всичко беше спретнато, чисто и лъснато, едно прашно петънце нямаше, което си е доста труден номер в една дървена къщурка. Но беше пълно с лакирана дърворезба — пищна и безвкусна дърворезба. Светилници, столове, стелажи и бюфети, всичко беше от тъмно масивно дърво, всичко блестеше от лак и всичко бе ужасно претрупано с дърворезба, все едно че някой бе настоял да сложи още резба по мебелите само за да докаже, че може да стане. Още по-лошото бе, че дървото почти съвпадаше с цвета на кучето, което се завъртя два-три пъти из стаята, преди да се изпъне на пода пред вратата.

Огледах претрупаните полици, безвкусните канделабри и всичко останало.

— Твоя работа ли са?

— Не. Мъжът ми беше дърворезбар.

— Бивало си го е — отбелязах искрено.

Тя кимна.

— Тази къща означава много за мен. Не искам да я оставя.

Изчаках.

— Подканиха ме да го напусна — дадоха ми шест месеца.

Роуца помръдна нервно на дясното ми рамо. Лойош, на лявото, каза: „Това не го вярвай, шефе. Вдовица да я изритат от къщата? Хайде де“.

— Кой?

— Собственикът на земята.

— Кой е собственикът?

— Не знам.

— Защо иска да напуснеш?

— Не знам.

— Предложиха ли ти компенсация?

— А?

— Каза ли ти, че ще ти плати нещо?

— О. Да. — Изсумтя. — Пенсия някаква.

— Разбирам. Как така не знаеш на кого е земята?

— Собственост е на някаква, не знам, организация, или нещо такова.

Моментално си помислих: „Джерег“ и леко ми призля.

— Каква организация?

— Някакъв бизнес. Голям.

— Кой дом?

— Орка.

Отпуснах се.

— Кой ти каза, че трябва да се преместиш?

— Една млада жена. Не бях я виждала дотогава, работи за организацията. Мисля, че и тя беше орка.

— Как се казваше?

— Не знам.

— И не знаеш името на организацията, за която работи?

— Не.

— Откъде знаеш, че наистина работи за тях?

Старицата изсумтя.

— Беше много убедителна.

— Адвокат имаш ли си?

Отново изсумтя, което явно трябваше да мине за „не“.

— Може би трябва да започнем с намирането на някой добър.

— Не вярвам на адвокатите.

— Хм. Добре. Тъй или иначе, трябва да разберем кой държи наемните права над земята. Как го изплащаш, между другото?

— Мъжът ми е изплатил наема за следващите шейсет години.

— Но…

— Жената каза, че ще ми върнат парите.

— Има ли някаква наемна служба, или нещо такова?

— Не знам. Договорът е някъде на тавана, с другите ми документи; там трябва да е. — Присви очи. — Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

— Да.

— Седни.

Послушах я. Помогнах първо на Савн да се намести в един стол, после и аз си намерих един — грозен, но удобен. Кучето тупна два пъти с опашка по пода, после отпусна муцуна на предните си лапи.

— Кажи ми сега за момчето.

Кимнах и попитах:

— Срещала ли си се някога с немрящи?

Тя се ококори и кимна.

— А била ли си се някога с магьосник атира? Немрящ магьосник атира с моргантско оръжие?

Този път ме изгледа скептично.

— Ти да не би да си се бил?

— Момчето се би. Момчето уби един.

— Не го вярвам.

— Погледни го.

Обърна се и го погледна. Седеше си, вторачено в стената отсреща.

— И откога е така?

— Откакто се съвзе. Всъщност има малко подобрение — вече върви след мен, без да му казвам, и ако сложа пред него храна, я изяжда.

— А задържа ли се да…

— Да, стига да се сетя да го подканя от време на време.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Получи и цицина на главата по същото време. Може и това да е отчасти проблемът.

— Кога е станало?

— Преди година някъде.

— И си се скитал с него цяла година?

— Мда. Търсех някой, който би могъл да го изцери. Не намерих.

Премълчах колко трудно ми беше да търся някой, който може да помогне; спестих й подробностите за разочарованията, задънените улици, издирванията без ясна посока, как се мъчех да балансирам между нуждата си да му помогна и необходимостта да стоя настрана от всеки, който е достатъчно голяма клечка, за да представлява опасност — навсякъде, като в Северен пристан, да речем. Накратко, не й казах, че вече започвам да се отчайвам.

— Защо не си се обърнал към някой истински заклинател? — Долових в думите й лека горчивина.

— Защото бягам.

— От кого?

— Не е твоя работа.

— Какво си направил?

— Помогнах на момчето да убие един немрящ магьосник атира.

— Той защо го уби?

— За да ми спаси живота.

— Защо магьосникът се е опитвал да те убие?

— Много питаш.

Тя се намръщи и рече:

— Ще започнем с преглед на раната му.

 

 

Просна няколко одеяла на пода и там спахме. Веднъж преди съмване се събудих и видях, че кучето се е сгушило до Савн. „Дано да няма бълхи“, помислих си.

След няколко часа се събудих окончателно, станах и се залових за работа. Старата беше станала и държеше пред очите на Савн запалена свещ, било за да види дали реагира на светлина, или за да погледне в ума му, или по някаква друга причина. Роуца беше кацнала на полицата над камината и гледаше притеснено надолу. Беше заобичала момчето и мисля, че се чувстваше негова покровителка. Кучето лежеше наблизо, наблюдаваше процедурата и тупваше с опашка при всяко движение на старицата. Попитах:

— Къде са документите?

Тя се обърна към мен.

— Ако искаш първо кафе, сипи си.

— Имаш ли клава?

— Можеш да си направиш. Договорът и другите ми хартийки са в едни сандъци ей там горе. — Посочи квадратния капак на тавана над кухнята.

Приготвих клавата и напълних две чаши. После намерих стълба и лампа и се качих на тавана, който беше пълен — казвам пълен — с дървени сандъци, и всички бяха фрашкани с боклук, като повечето боклук бяха най-различни документи.

Награбих първия сандък, който ми попадна, смъкнах го долу и се зарових в него.

В кариерата си, Кийра, съм правил от време на време странни неща. В смисъл, веднъж стоях половин ден под купчина смет, защото се оказа единственото място, където можех да се скрия. Веднъж се хванах да продавам риба на пазара. Веднъж се наложи да се представя за ефрейтор от Имперската гвардия и трябваше да арестувам един, който се държеше безобразно на обществено място. Но се надявам никога повече да не ми се наложи да изкарам цяла неделя в ровене в личните документи и писма на стара дама, трупани сигурно от хиляда години, само за да открия името на собственика на земята й, така че да мога сладко да си побъбря с него, да го заплаша или да го засрамя, за да й позволи да остане на земята му, за да пожелае тя пък да… о, зарежи. Дълга ми се стори тази неделя и беше много шантаво да намираш късчета от любовни писма отпреди деветстотин години или надраскани рецепти как се лекува ниско кръвно, или как да разбереш дали накриво израснал нокът е резултат от проклятие.

Прекарвах по четиринайсет часа на ден, награбвах някой сандък, смъквах го долу, изсипвах го на пода, преглеждах хартийките една по една, подреждах ги грижливо, после връщах сандъка на тавана, за да го поставя при тези, които вече съм прегледал, и да награбя следващия. За своя изненада открих, че работата ми доставя удовлетворение и че ще съм едва ли не разочарован, когато намеря каквото търся и нещо остане неподредено.

Понякога идваха местни хора, с един или друг проблем, и в такива случаи ги оставях насаме и излизах да се поразходя навън, което помагаше да си проветря главата от цялата бумащина. Скоро опознах много добре околността, не че имаше кой знае какво за опознаване. Един ден, когато се върнах от дългата разходка, заварих старата да седи пред камината със смачкан лист в ръка. Попитах:

— Това ли е?

Тя хвърли листа в огъня.

— Не. — Не се обърна към мен.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Хайде всеки да си продължи неговата работа, а?

— Ако се окаже, че договорът за наема не е в тези сандъци… — почнах.

— Ще го намериш.

— Хе.

Но най-сетне го намерих, чак на петия ден, след като бях преровил две трети от сандъците: спретнато свитъче, вързано със зелена лентичка и изреждащо условията на наема, с рентата, платима на нещо, наречено „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

— Открих го — обявих.

Старата, която се оказа с някакво кейнфталийско име, звучащо все едно, че някой киха, каза:

— Добре.

— Утре сутринта ще ги посетя. Някакъв напредък при теб?

Тя ме изгледа ядосано и ми рече:

— Не ме пришпорвай.

— Само питам.

Тя кимна и продължи работата си, която се изразяваше в това да пробва рефлексите на Савн, като го почуква с пръчка по коляното и в същото време го гледа в очите.

Бъди ги изгледа замислено и реши, че в момента от негова страна не може да се направи нищо повече. Стана, отиде до купата си с вода, излочи я лакомо като куче и отвори вратата с муцуна.

„Ще убиваме ли утре някого, шефе?“

„Що? Отегчи ли се?“

„Нещо такова“.

„Упражнявай се в търпение“.

Двамата с Лойош излязохме на чист въздух. Той полетя наоколо да се поразкърши, а аз седнах на земята. Бъди дойде отнякъде, бутна ме с муцуна, отиде до вратата и задраска с лапа. Старата го пусна вътре. Лойош кацна на рамото ми.

„За Савн ли се тревожиш, шефе?“

„Донякъде. Но ако тук нищо не стане, ще пробваме нещо друго, и толкова“.

„Така е“.

Взе да ми става студено. Между дърветата близо до къщата се движеше някакво дребно животно. Малко се сепнах, щом осъзнах, че съм излязъл навън не само без сабята, но и без камата. Това леко ме притесни, затова се прибрах и поседях пред огъня. Скоро след това си легнах.

 

 

Стигал бях до Северен пристан преди няколко години, а в тези последни няколко дни се мотаех в околностите му, но на следващата сутрин всъщност го видях за първи път. Странно градче — прилича на умален модел на Адриланка, както е построен в центъра на тези три хълма, като Адриланка между планинските стръмнини, и двата — вдадени навътре в морето. Северен пристан си има своя физиономия обаче. Когато човек погледне триетажните ханове и пететажната сграда на Гилдията за търговия с дървен материал, както и улиците, които започват широки и прави и свършват тесни и криви, остава с впечатлението, че някой е искал да стане голям град, но така и не се е справил. Първият участък, в който попаднах, беше една от новите части, с много дървени къщи с дюкяни, но докато се приближавах към пристанището, сградите ставаха по-малки и по-стари, направени от камък. А и хората на Северен пристан също се държат — сигурен съм, че си го забелязала — все едно, че искат да те убедят в колко велик град живеят. Толкова обичат да дрънкат колко леко и безгрижно си живеят всички тука, че като ги слуша човек, много бързо се изнервя, казвам ти. Толкова много приказват как само в Северен пристан можеш да намериш червеноперка или тунец, че накрая ти се отщява да ги опиташ, само за да направиш напук на населението, ако ме разбираш.

Намирането на „Уестман“ се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, защото в градския архив нямаше никакъв адрес за компания „Уестман“. Съществуваха, просто не си бяха регистрирали адреса. На мен ми се стори странно, но не и на чиновника; предполагам, че се е сблъсквал с подобно нещо и преди. Собственикът обаче беше вписан, само че името му не беше Уестман. Беше някаква си „Борса Брюгън“. Има ли „Брюгън“ адрес? Няма. Собственикът вписан ли е? Да. „Гаранции и сигурност Северен пристан“. С какво се занимават „Гаранции и сигурност“? Представа нямам. Разбираш ли, чиновникът не умираше от желание да ми помогне — само ми посочи къде да погледна и ме остави да се оправям сам, при това похарчих три империала, докато го склоня. Тъй че се зарових в прашасалите стари бумаги — напоследък бях свикнал с тая работа.

„Гаранции и сигурност Северен пристан“ нямаха регистриран собственик. Нищо. Само едно празно поле, където „Декларация за вписване“ изискваше името на собственика и някаква нечетлива драсканица за подпис. Но — чудо на чудесата — този път имаше адрес — „Фирис Билдинг“, номер 31.

А-ха. Виждам, че очите ти светнаха. Мислиш си, намерихме я връзката с Фирис. Донякъде.

Фирис Билдинг го намерих без никакви трудности — чиновникът ми каза къде се намира, след като ме изгледа все едно, че съм пълен идиот, щом задавам такъв въпрос. Беше в края на хълма Шруд, тоест почти в края на града, и се оказа достатъчно висока сграда, за да има хубава гледка. Много хубава гледка, отгоре — сградата беше висока шест етажа, Кийра, и вонеше на много пари, ако можеше да се съди по лъскавия мрамор в основата и стъклените прозорци на последния етаж. Мисълта, че трябва да вляза в нея, ме изнервяше, ако можеш да ми повярваш — беше като първия път, когато отидох в Черен замък. Не толкова силно може би, но същото чувство, че си се озовал в седалището на нечия власт.

Лойош ми изшепна в ума: „Какъв ти е проблемът, шефе?“ Не можах да му отговоря, но въпросът ми прозвуча някак успокоително. Отпред имаше еднокрила дървена врата, без никакъв печат на нея, но над прага в каменния зид беше издялано „ФИРИС“, със символа на дома Орка.

Влязох. Нищо и никой не можеше да ми каже накъде да тръгна. Имаше отделни помещения, всяко с врата, на които се четяха нищо не говорещи табелки като „Кътър и Кътър“. Обиколихме целия етаж, разположен в квадрат, с открито стълбище в другия край. Казах: „Лойош“.

„Тръгвам, шефе“.

Изчаках до стълбището. Нагоре-надолу по стълбите минаха няколко добре облечени граждани, орка, криота и един лиорн, хвърляха ми по един бегъл поглед, решаваха, че мърляво облеченият източняк не заслужава вниманието им, и ме подминаваха. Една орка спря и попита имам ли нужда от нещо. Отговорих й, че нямам, и тя си продължи по пътя. Скоро Лойош се върна.

„Е?“

„Офисите на горния етаж са по-малки и стават все по-малки нагоре, до шестия, там не можах да вляза“.

„Врата?“

„Мда. Заключена“.

„А-ха“.

„Номер трийсет и едно е на петия етаж“.

„Добре. Да вървим“.

Изкачихме петте етажа и Лойош ме отведе до табелката с номер 31, окачена над завесата на входа. Над входа също така имаше табелка с черни букви, на която пишеше „Застраховки Браунбъри“. Влязох, без да почукам.

Зад бюрото седеше много блед лиорн, прелистваше дебела счетоводна книга и сравняваше съдържанието й с фишове от една кутийка. Вдигна глава и като ме видя, леко се ококори.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Може би — рекох. — Вие ли сте Браунбъри?

— Не, но работя за „Застраховки Браунбъри“. С какво мога да ви помогна?

Не ме удостои с повече информация, но продължаваше да ме гледа с учтиво любопитство. Всъщност погледът му пробягваше повече към Лойош.

— Всъщност търся „Гаранции и сигурност Северен пристан“ — казах аз.

— А. Е, мога да ви помогна.

— Чудесно.

Офисът беше малък, но с втори вход, покрит също със завеса, на отсрещната стена. Зад него несъмнено имаше друга стая с друго бюро, с друг лиорн, проверяващ друга счетоводна книга.

— Разбирам, че „Гаранции Северен пристан“ притежава „Борса Брюгън“ — казах предпазливо.

Лиорнът се намръщи.

— „Борса Брюгън“ ли? Боя се, че не съм чувал за тях. С какво се занимават?

— Собственици са на „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

Лиорнът поклати глава.

— Боя се, че и за тях не съм чувал.

Завесата се открехна, една глава надникна, после жената пристъпи в стаята и застана до бюрото. Сто процента орка; дадох й някъде към седемстотин. Никак не изглеждаше зле, стига да си падаш по драгарки. Беше със сини панталони, семпла бяла блуза, обшита със синьо, и силно стегната назад коса.

— „Уестман Холдинг“ ли търсите?

— Да.

— От вашите ли е, Лийн? — попита мъжът.

— Да. — И пак се обърна към мен. — С какво мога да ви помогна?

— Вие ли държите правата по наемния договор с една дама на име, ъъъ, Апчихукъ или нещо такова?

— Да. Тъкмо се канех да се видя с нея по въпроса. Вие сте нейният адвокат?

— Нещо такова.

— Моля, елате отзад и да седнем. Казвам се Лийн. А вие?

— Падрайк.

Влязох след нея в кабинетчето, където едва имаше място за мен, за нея, бюрото й и кантонерката с папки. Бюрото беше чисто, освен приборите за писане и две дебели книги в черна кожена подвързия, счетоводни тефтери сигурно. Седнах на едно дървено столче.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Лийн. Определено беше най-учтивата орка, която съм срещал.

— Бих искал да разбера защо клиентката ми трябва да напусне земята си.

Лийн кимна, сякаш беше очаквала въпроса.

— Указания от централната компания. Боя се, че не мога да ви кажа точно защо. Смятаме, че предложението, което й направихме, е съвсем разумно…

— Не това е проблемът.

Изглеждаше изненадана. Навярно не беше свикнала да я прекъсва източняк, навярно не беше свикнала да я прекъсва адвокат, навярно не беше свикнала с хора, които не се интересуват от пари.

— Какъв точно е проблемът? — попита с тон на човек, който се старае да бъде учтив пред явна провокация.

— Тя не иска да напусне земята си.

— Боя се, че се налага да го направи. Ние сме дъщерна фирма. Централата…

— Тогава мога ли да говоря с някой от централата?

Тя ме изгледа съсредоточено за миг и отвърна:

— Защо не.

Драсна име и адрес на късче хартия, духна да засъхне мастилото и ми го подаде.

— Благодаря.

— За мен беше удоволствие, сър Падрайк.

Кимнах на мъжа в офиса, който беше толкова залисан в счетоводната си книга, че не ме забеляза, спрях се в коридора, погледнах бележката и се изсмях. Гласеше: „Лейди Цепра, Цепра Холдинг, 20“. Без адрес на сграда, което значеше, че е в същия билдинг. Поклатих глава, тръгнах обратно надолу по стълбището и пуснах Лойош напред.

Върна се след минутка.

„Третият етаж“.

„Добре“.

Тъй че тръгнахме към третия етаж.

Схващаш ли вече идеята, Кийра? Браво на теб. Значи няма нужда да ти описвам останалата част от деня: беше общо взето същото. Никъде не срещах съпротива, всички бяха много учтиви и по някое време стигнах до отговора, един вид.

Когато се върнах при къщата, беше вече късно вечерта. Бъди ме поздрави, като завъртя и опашка и задник. Приятно ми стана, че съм липсвал на някого.

„Стига да не се замисляш много за причината“.

„Млъкни, Лойош“.

Влязох и видях, че Савн спи на купчината си одеяла. Старата седеше пред огъня и пиеше чай. Не се обърна. Лойош прелетя да поздрави Роуца, свита на кълбо до Савн. Попитах:

— Какво разбра за момчето?

— Още не знам достатъчно. Мога да ти кажа, че работата е по-дълбока от удара по главата, но ударът по главата е отключил всичко. Надявам се скоро да разбера повече.

— А с лекуването му?

— Първо трябва да разбера какво не е наред.

— Ясно.

— При тебе как е?

— А, добре съм, благодаря.

Обърна се и ме изгледа ядосано.

— Какво разбра?

Седнах до онова, което минаваше уж за кухненска маса, и въздъхнах.

— Ти си едно малко, много малко колелце в огромната гадна машина.

— Какво значи това?

— Умрял е един човек — Фирис.

— Това го чух. И какво?

— Притежавал е много компании. Когато умрял, се оказало, че повечето от тях нямат никакви сериозни активи освен офисно обзавеждане и такива неща.

— И за това чух нещо.

— Земята ти е собственост на компания с големи дългове и трябва да се продаде, преди съдът да я продаде на търг. Това, което трябва да направим, е сами да купим мястото. Каза, че имаш пари…

— Нямам — сопна се старата.

— Моля?

— Казах, че имам, но съм сбъркала.

— Не разбирам.

Тя се обърна отново към огъня и мълча няколко минути.

— Вложила бях всичките си пари в една банка. Преди два дни, докато ти беше навън, дойде куриер и ми съобщи, че…

— А-ха. Банката е поредната, нали? Фирис ли я притежаваше?

— Да.

— Значи всичко е затрито.

— Късмет ще имам, ако си върна по два глобуса за всеки империал.

— А-ха — повторих.

Седях и дълго мислих. Накрая рекох:

— Добре. Това усложнява нещата, но не чак толкова. Аз имам пари.

Тя отново ме погледна през рамо, с почти безизразното си сбръчкано лице. Казах й:

— Някъде има някой, който притежава тази земя, и някъде има някой, който отговаря за тази банка…

— Фирис. А той е мъртъв.

— Не. Има някой, който ръководи тези неща. Някой върти имението. И по-важното, има някой много богат кучи син, на когото трябва да се приложи подходящият натиск, за да вземе подходящия лист хартия и да напише на него подходящото нещо. Това не би трябвало да обърка нищо — има си предимства в това да си малко колелце в голямата машина.

— Как смяташ да го откриеш този митичен богаташ?

— Още не знам. Но първата стъпка е да проследим нишките на властта от горе надолу.

— Не мисля, че тази информация е публична.

— Аз също.

Затворих очи и се замислих за най-неприятната част от работата ми: ровичкане из планове, проследяване маршрута на охраната, измъкване на банална информация от хора, без да разберат, че го правя, и всичко това — само за да можем евентуално да се доберем до идея как да подходим към проблема. Поклатих самосъжалително глава.

— Е? — попита старата, след като беше изчакала достатъчно, за да се увери, че няма да кажа нищо повече. — Какво ще направиш? Ще откраднеш документите на Фирис?

— Приличам ли ти на крадец?

— Да.

— Благодаря.

Тя изсумтя.

— За съжаление не съм — добавих.

— И сега какво?

— Обаче познавам един.

Интерлюдия

— Да си загуби човек пръста…

— Е, заздравял е.

— Боли ме само като си го помисля. Как ли е станало?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Като че ли не беше склонен да говори за това. Нали го знаеш как се държи, когато не иска да говори за нещо?

— Да. Също като теб.

— В смисъл?

— Премълчаваш някои неща, нали?

— Не го правя съзнателно — не и дотук поне. По-нататък сигурно ще има неща, които бих предпочела да не обсъждаме. Но и да ти кажех всичко, което помня, така, както го помня, пак щяхме да сме дотук…

— Разбирам. Хмм.

— Какво има?

— Просто си помислих колко ще е доволен, ако разбере, че цял следобед си говорим за него.

— Няма да му кажа.

— Все едно.

— Да продължа ли?

— Чакай първо да си поръчаме още чай.

— Добре.

3.

След като свърши разказа си, го погледнах, стъписана от няколко неща, но не знаех какво да кажа или да попитам. Първо, бях забравила, че когато Влад започне да разказва някаква история, е най-добре да си напълниш една висока чаша с нещо и да се приготвиш да слушаш дълго. Помислих си за това, както и за всичко, което ми беше разказал, и накрая попитах:

— Кого е убило момчето?

— Един тип. Казваше се Лораан.

Овладях реакцията си, зяпнах Влад и зачаках.

— Знаеш кой беше, нали — каза той.

— Знам. Следя ти кариерата. Мислех, че отдавна е мъртъв и непресъживим.

Влад сви рамене.

— Обясни си го с Мороулан. Или по-скоро с Чернопрът.

Кимнах.

— И момчето ти спаси живота?

— Простият отговор е „да“. За по-сложния би ми отнело цяла неделя.

— Но си му длъжник.

— Да.

— Разбирам. Какво стана, докато ме чакаше?

— Научих за Фирис всичко, което е известно, и малко неща, които не са известни.

— Какво научи?

— Не много. Обичал е да се говори за него, обичал е да притежава разни неща, не е обичал да се знае какво крои. Счетоводителите ще имат доста работа, докато разберат какви са му дълговете и колко му е капиталът — предполагам, че наследниците му са доста изнервени.

— Без онези документи ще им е доста трудно.

— Мда. Но сигурно ще ги върна, след като приключа. Просто бързам повече от тях.

— Друго какво стана?

— В смисъл?

— С момчето.

— О. Нищо. Тя продължава да се опитва да разбере. Сигурно не е много лесно да разбереш какво става в нечия глава.

— Какво точно му прави?

— Гледа го по цял ден в очите.

— Да си усетил магия?

— Не.

Помислих малко и казах:

— Я ме заведи в тази къща. Искам да я видя. Искам да се запозная с тази жена, а и там можем да прегледаме информацията не по-зле, отколкото другаде.

— Ние?

— Да.

— Ами добре.

Тръгнахме за къщата пеш. Обичам да вървя; не го правя много често. Разстоянието беше около четири мили, навътре в горите, и къщичката наистина се оказа боядисана в толкова ярко синьо, че изпъкваше сред зеленината наоколо и ефектът наистина беше ужасен.

Щом се приближихме, от вратата на къщата изхвърча някакво червеникаво куче, застана пред нас и замаха с опашка, изплезило език. Подуши ме, отдръпна се, килна глава на една страна, излая два пъти, приближи се и ме подуши отново. След като се посъветва с кучешкия си усет, реши, че общо взето всичко ми е наред, и ни попита дали искаме да си поиграем. Отговорът ни се позабави, на кучето му омръзна да чака и изтича обратно до къщата. Вратата се отвори и домакинята, жена на почтена възраст, застана на прага.

— Това е приятелката ми Кийра — каза Влад. — Твоето име няма и да се опитвам да го произнасям.

Матроната ме погледна, кимна ми и каза:

— Хвдф’рджаанцъ.

— Хвдф’рджаанцъ — повторих.

— Кийра — каза тя. — Приличаш ми на джерег.

Усетих, че Влад нито погледна към мен, нито се ухили. Свих рамене. Старата дама каза:

— Наричай ме „Майко“. Всички тука ме наричат така.

— Добре, Майко.

Тя се обърна към Влад.

— Научи ли нещо?

— Все още не. — Той вдигна пакета, който му бях дала. — Тъкмо се каним да прегледаме тези неща.

— Е, влизайте.

Последвахме я, кучето влезе след нас. Вътре се оказа по-зле, отколкото ми го беше описал Влад. Савн седеше на едно столче пред огъня, зяпнал в една точка. Побиха ме тръпки. Гледката беше шантава. И тъжна.

— Боен шок — промълвих неволно.

— Какво? — попита старата.

Поклатих глава. Савн изглеждаше симпатичен младеж, като за текла — слабичък, може би малко изпит, но със здрави кости. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, галеше го по врата и го гледаше в лицето.

— Тук ли ще отседнеш? — обърна се тя към мен.

— Настанила съм се в града.

— Добре.

Влад отиде до масата, извади документите и започна да ги преглежда. Коленичих до момчето и погледнах в очите му. Видях в тях отражението си и нищо повече. Зениците му бяха малко разширени, но пък в стаята беше сумрачно, и бяха с еднаква големина. Изкусих се да направя малка магия, но се въздържах. Всъщност осъзнах, че в къщата не витае много магия — няколко прости заклинания против прах и насекоми, едно върху кучето, да го пази от паразити, и толкова.

Усетих, че жената ме наблюдава. Продължих да се взирам в очите на момчето, въпреки че не знаех какво точно искам да видя. Старата каза:

— Крадла си значи.

— Така казват.

— Мене два пъти са ме обирали. Първия път беше преди години. По време на междуцарствието. Много млада ми изглеждаш, едва ли го помниш Междуцарствието.

— Благодаря.

Тя се изсмя късо.

— Втория път беше по-наскоро. Не обичам да ме крадат.

— Никой не обича.

— Пребиха мъжа ми — за малко да го убият.

— Аз не бия хората, Майко.

— Само им влизаш в къщите.

Отклоних темата.

— Когато работиш с умствено болни, страх ли те е, че можеш да прихванеш болестта?

— Винаги. Точно затова трябва да внимавам. На никого няма да мога да помогна, ако си заплета мозъка, вместо да разплета този на болния.

— Звучи разумно. Разбирам, че си се занимавала много с това?

— Доста.

— Колко?

— Доста.

— Трябва да влезеш в ума му, нали?

— Да.

Погледнах я.

— Страх ли те е?

Тя извърна очи.

— И мене щеше да ме е страх. Да проникнеш в чужди домове не е толкова страшно, колкото да проникнеш в чужди умове. — И добавих: — Пък и е по-доходно.

Усетих, че Влад ме гледа, и също го погледнах. Беше чул разговора ни и сякаш се мъчеше да реши дали иска да се ядоса. След малко отново наведе очи над документите на масата.

Станах, отидох при кучето и се запознахме. Като че ли все още изпитваше леко подозрение към мен, но изглеждаше склонно да прояви снизхождение. След малко Хвдф’рджаанцъ стана и каза:

— Добре. Ще започна утре.

 

 

Когато отидох там рано на другия ден, Влад беше разпънал на масата голям лист — не знам откъде го беше намерил — и го беше нашарил с кръгчета, черти и стрелки. Застанах зад него, погледах малко и попитах:

— Къде е момчето?

— Излязоха да се разходят със старата. Взеха Роуца и кучето.

— А Лойош?

— Хвърчи тука навън. Мъчи се да си спомни дали знае как се ловува.

Личеше му по физиономията, че го е подхвърлил на Лойош и е останал доволен от себе си.

— Някакъв напредък?

Той сви рамене.

— Фирис не е обичал да казва много неща на хората си.

— Кажи ми какво си разбрал.

— „Фирис и компания“ е транспортна компания с около двеста служители. Това е всичко, доколкото мога да преценя. Повечето други неща, които е притежавал, изобщо не са свързани с транспортната компания, притежавал ги е чрез близки — жена му, сина му, дъщерите му, сестра му и няколко приятели. И повечето от тях са в дългове и всъщност никога не са били платежоспособни — всичко от самото начало е било една голяма измама, подлъгал е банки да му отпуснат кредити, използвал е заемите, за да направи така, че фирмите му да изглеждат големи, за да може да вземе нови заеми. Така е действал.

— И ти си го разбрал?

— Да.

— Та ти дори не си счетоводител.

— Не съм. Но не е нужно да го доказвам счетоводно. Разбрах го, защото открих на кои компании е дърпал конците, видях кои са били собствениците им и прочетох бележките му. Във всичко това няма нищо незаконно, но ти дава много ясна картинка, ако поискаш да я видиш.

— Колко голяма е играта?

— Не мога да кажа. Доста голяма, предполагам.

— Какво е правното положение?

— Не знам. Сигурен съм, че Империята ще се опита да разнищи аферата, но ще отнеме години.

— А междувременно?

— Не знам. Трябва да направя нещо, но не знам какво.

Савн и Хвдф’рджаанцъ се върнаха и седнаха до огъня. Жената взе в шепите си ръцете на момчето и започна да ги разтрива. Изражението й отказа и мен, и Влад да задаваме въпроси. Той гледаше мълчаливо. Усетих, че е напрегнат. Заговорих го отново.

— Трябва скоро да предприемеш нещо, нали?

Отвърна ми с полуусмивка.

— Би било добре. Но не мога да си позволя да се издъня в това. Първо трябва да знам какво правя. От което става още по-засукано. — После попита: — Ти защо ми помагаш, впрочем?

— Допускам, че правиш списък на всички фирми, за които си разбрал, и на собствениците им.

— Да. В Градския съвет физиономията ми сигурно им е омръзнала.

— Това може да ти създаде проблем след време.

— Може. Надявам се, че ще съм се разкарал отдавна и ще е все едно.

— Идеята не е лоша.

— Да.

— Не може да се избегне, предполагам. Мислиш ли, че ще е разумно да си изберем някой от играчите и да го понавестим?

— Естествено. Стига да знам какво да питам. Трябва да разбера кой всъщност владее земята и…

Двамата с Лойош реагирахме едновременно на внезапната магия, появила се в стаята, Влад — само миг след нас. И тримата се извърнахме към Хвдф’рджаанцъ, която държеше Савн за раменете и мърмореше нещо. Погледахме ги около минута, но нямаше какво да му се обсъжда. Окашлях се.

— Та какво казваше?

Влад отново се обърна към мен и ме изгледа тъпо.

— Не помня.

— Нещо, че трябвало да разбереш кой е истинският собственик на земята.

— А, да. Да. Всъщност искам да видя как ще изглежда цялата картина, когато Империята приключи с разследването си, примерно след двеста години. Но не мога да чакам толкова дълго.

— Бих могла да науча нещо.

— Какво?

— За дома Джерег.

Влад се намръщи.

— Дали джерег може да са замесени?

— Не знам дали сме замесени. Но щом Фирис се е занимавал с нещо незаконно и то е носело много пари, напълно е възможно джерег да са включени някъде по веригата.

— Звучи логично — каза Влад.

Лойош продължаваше да гледа съсредоточено жената и момчето. Влад се умълча за няколко мига. Зачудих се какво ли си казват двамата. Дали си говореха с думи, или това, което си предаваха, беше непреводимо? Никога не съм имала познайник, но пък аз не съм вещер. После Влад попита:

— Имаш ли връзки тук?

— Да.

— Добре. Тогава го направи. Аз ще се опитам да го сглобя всичко това.

— Студено — каза старата. — Колко студено. Студено.

Погледнахме я. Не трепереше изобщо, а и в къщата беше доста топло. Ръцете й все още бяха на раменете на Савн и тя продължаваше да се взира в очите му.

— Не мога да го махна — продължи тя. — Не мога. Да намеря студената точка. Не мога да го махна. — После замълча.

Погледнах Влад и вдигнах ръце.

— Е, аз да си тръгвам.

Кимна ми и отново се наведе над листовете. Тръгнах към вратата. Кучето плесна лениво с опашка и отново отпусна муцуна на предните си лапи.

До Северен пристан имаше две-три мили, но вече го бях поопознала и можех да си избера удобно място за телепорт, тъй че веднага се озовах на тясната уличка зад една заложна къща и стреснах с появата си две хлапета. Зяпнаха ме за миг сащисани, после продължиха с хлапащините си. Завих на ъгъла и влязох в тъмното дюкянче. Мъжът на средна възраст зад тезгяха ме погледна, но го спрях, преди да успее да отвори уста:

— Съжалявам, но ще те разочаровам, Дор.

— Какво, нищо ли нямаш за мен?

— Тц. Искам да се видя с човека горе.

— Само за минутка…

— Другия път.

Той сви рамене.

— Знаеш пътя.

Горкият Дор. Обикновено, когато ходя в дюкяна му, е защото имам нещо много „горещо“ и не мога да го разтоваря в Адриланка, а това означава, че ще получи нещо добро и на добра цена. Но не и днес. Минах покрай него в задната част на дюкяна, качих се по стълбите и влязох в една хубава спретната стаичка, където чакаха двама биячи. Единият, много мрачен тип с остра глава все едно, че са му я оформяли във фуния, седеше пред следващата врата. Другият — ръцете му висяха висяха като на чучело и изглеждаше точно толкова интелигентен, въпреки че външността може да лъже — беше подпрял гръб на стената. Не дадоха вид, че са ме познали. Попитах:

— Стони вътре ли е?

— Кой пита? — рече онзи с острата глава.

Усмихнах се ведро.

— Ами аз, кой.

Той се навъси.

— Кажи му, че е Кийра.

И двамата се опулиха. Винаги става така. Много е удовлетворяващо. Единият стана, отмести стола и надникна в другата стая. Каза нещо тихо, след което чух гласа на Стони:

— Тъй ли? Пусни я да влезе.

Биячът възрази нещо и Стони извика по-силно:

— Пусни я, казах.

Типът се обърна към мен и се отмести настрана. Пристъпих покрай него и приклекнах леко в реверанс — реверансът изглежда тъпо, когато си с панталони, но не можах да се сдържа. Отдръпна се от мен, сякаш го беше страх, че ще му свия кесията, докато минавам. Интересно, защо хора, които са готови да влязат в гибелна ситуация, без да им мигне окото, толкова често ги е страх от човек, който само краде разни неща? Дали е заради унижението? Или просто защото не знаят как го правя? Така и не мога да разбера. Много хора я имат тази реакция. Дощява ми се да им свия кесиите.

Кабинетът на Стони беше заблуждаващо малък. Казвам заблуждаващо, защото мястото му в организацията беше много по-високо, отколкото си мислеха повечето хора, включително и неговите. Той смяташе, че така е по-безопасно. Това го бях открила съвсем случайно и по предположения, когато ме бяха наели да задигна нещо от един от лакеите му и се натъкнах на системата му за сигурност. Самият Стони също се държеше много заблуждаващо. Изглеждаше като едър зъл тъп и брутален бияч, за каквито ни взимат всички от Лявата ръка. Всъщност не знам да е правил нещо, което да не е добре пресметнато — дори прословутите му избухвания като че ли винаги завършваха с изчезването на подходящите хора и нищо повече. С течение на годините се бях постарала да го разгадая и мнението ми в момента беше, че е в организацията не заради властта, нито заради удоволствието да прецаква Имперската гвардия, или за нещо друго — искаше само да натрупа много пари, да се подсигури много добре и смяташе след това да се оттегли. Знаех, че не мога да го докажа, но нямаше да се изненадам, ако някой ден просто си събереше багажа и изчезнеше, за да изкара остатъка от живота си в събиране на миди и охлюви на малкото си островче.

С годините постепенно му бях дала да разбере, че знам къде стои в организацията, а той постепенно беше престанал да се прави, че не е така, щом останехме насаме. Възможно беше да му харесва, че има някой, пред когото може да зареже играта за малко, но се съмнявам.

Всичко това мина за миг през ума ми, докато сядах на единствения свободен стол в стаята — тя едва побираше моя стол, неговия и бюрото. Той ме посрещна с:

— Трябва да е нещо голямо, щом си дошла тук.

Гласът му беше груб и дрезгав, отиваше на характера, който си беше избрал да играе. Допусках, че го докарва изкуствено, но не го бях чувала да говори другояче.

— И да, и не — отвърнах.

— Проблем ли има?

— В известен смисъл.

— И ти трябва помощ?

— Нещо такова.

Стони поклати глава.

— Точно това харесвам най-много у теб, Кийра. Как обясняваш всичко съвсем ясно.

— Моята част не е голяма и това, което ми трябва, не е голямо, но е част от нещо голямо. Не поисках да се срещнем някъде, защото те моля за услуга, а ти не получаваш нищо, тъй че не исках да те излагам на показ. Но услугата не е за мен, а за друг.

Той кимна.

— Е, така вече всичко става съвсем ясно.

— Какво знаеш за Фирис?

Въпросът леко го стъписа.

— Орката ли?

— Да.

— Мъртъв е.

— Да де.

— Дължал е много.

— Мда.

— Повечето му неща ще се разпродадат за дългове.

— Точно това харесвам най-много у теб, Стони. Как намотаваш информация, която никой друг не знае.

Пръстите му нервно забарабаниха по бюрото. Не откъсваше очи от мен.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Интереса на организацията в него и в бизнеса му.

— Твоя интерес какъв е?

— Казах ти. Услуга за един приятел.

— Мда.

— Голяма тайна ли е, Стони?

— Да. Голяма.

— Много високо ли стига?

— Да. И са забъркани много пари.

— И сега се опитваш да решиш колко да ми кажеш като услуга.

— Точно така.

Изчаках. Каквото и да кажех, нямаше да мога да му въздействам, освен ако сам не решеше да се открехне.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ето какво ще ти кажа. Много хора имаха книжа у тоя. Проклятие. Всички имаха. Някои големи банки ще се гътнат, а някои хора от организацията изведнъж ще си вземат отпуска. Не става въпрос за мен, но сме вътре.

— А ти?

— Не съм се забъркал пряко, тъй че може да се оправя.

— Ако ти трябва нещо…

— Да. Благодаря.

— Как е умрял?

Стони разпери ръце.

— Бил на една от проклетите си от Вийра яхти, подхлъзнал се и си ударил главата в перилото.

Изгледах го накриво. Той поклати глава.

— Никой не искаше да умре, Кийра. В смисъл, единственият начин да си върнем инвестициите беше, ако далаверата му спечели, а след като умря, няма начин изобщо да си ги върнем.

— Сигурен ли си?

— Кой може да е сигурен? Аз не исках да умре. Не знам някой да е искал да умре. Империята изпрати най-добрите си следователи и смятат, че е нещастен случай.

— Добре. Що за човек беше той?

— Мислиш, че съм го познавал?

— Заел си му пари, или поне си мислел да му заемеш. Познавал си го.

Усмихна се, след това ме погледна замислено — не вярвам някой да го е виждал с това изражение.

— Целият беше повърхност, разбираш ли ме?

— Не.

— Все едно че нарочно се държи така, както смята, че трябва да се държи. Изобщо не можеш да надникнеш вътре.

— Звучи ми познато.

Намекът мина покрай ушите му.

— Стараеше се да изглежда излъскан, професионален, пресметлив — да накара всички да повярват, че е идеалният буржоа. И да ги впечатли — винаги искаше да впечатли.

— С това колко е богат ли?

Стони кимна.

— Да, точно. И с връзките си, и с това колко е добър в бизнеса си. Мисля, че за него това — да впечатлява — беше по-важно от парите.

Кимнах окуражително. Стони се усмихна.

— Още ли искаш?

— Да.

— Трябва да знам защо.

— Малко е объркано.

— Объркано? — Изгледа ме така, както сигурно аз поглеждам Влад, когато реша, че той обяснява объркано.

— Заради този мой приятел.

— А-ха.

Засмях се.

— Добре, зарежи. Дължа една малка услуга — добавих неискрено. — Става дума за една стара жена. Ще я изгонят от земята й, защото всеки продава всичко, за да отложи фалита заради тази каша с Фирис.

— Стара жена? Ще й направят запор на земята? Майтапиш ли се?

— Не.

— Не го вярвам.

— Щях ли да измисля точно такова нещо?

Той поклати глава и се изкиска.

— Не, едва ли. И какво смяташ да направиш?

— Още не знам. Просто искам да разбера каквото мога, после ще помисля. — Във всеки случай, и да имаше Влад друг план, не ми го беше споменал. — Какво друго можеш да ми кажеш?

— Ами, беше на около хиляда и четиристотин. Никой не бил чувал за него преди Междуцарствието, а когато то свършило, се издигнал много бързо.

— Колко бързо?

— Към края на първи век вече бил много богат.

— Бързичко е.

— Аха. После загубил всичко, след някакви си четиридесет-петдесет години.

— Загубил всичко?

— Аха.

— И е опитал пак?

— Още два пъти. Като всеки път ударът е по-голям и сгромолясването — по-тежко.

— Същият проблем? Същите хартиени замъци?

— Да.

— Транспорт?

— Аха. И корабостроене. Винаги е започвал с това.

— Пък казват, че хората се учели.

— Критицизъм ли беше вложен в това, Кийра? — Изгледа ме малко по-твърдо.

— Не. Любопитство. Знам, че не си глупав. Повечето хора, от които е заемал, също не са. Как го е правил?

Стони се отпусна.

— Да можеше да го видиш как действа.

— В смисъл? Добър търговец?

— Не само това. Дори когато се издънеше, няма начин да го разбереш. Разбира се, когато се издъни някой богат, това не се отразява много на начина му на живот — пак си му остава имението, пак си ходи във всички клубове, има си частния кораб и големите каляски.

— Това е ясно.

— Тъй че започва далаверата с тези неща. Отидеш да поговориш с него и след няколко минути забравяш, че се е издънил. После секретарите му почват да тичат да им подпише това-онова или да го питат за тая или оная голяма сделка, главата ти се замайва и започваш да мислиш, че е на върха на света. — Стони поклати глава. — Не знам. Чудил съм се дали не е карал секретарите си нарочно да въртят тази игра, само за да изглежда, че бизнесът му върви добре; но вършеше работа. Накрая винаги си тръгваш убеден, че стои много високо и че е по-добре ти да яхнеш коня, преди да го е яхнал някой друг.

— И много от нас са яхнали коня.

— Много джереги ли? О, да.

— И сме нагазили дълбоко.

— Да.

— Това не е добре за проучването ми.

— Притесняваш се, че може да се спънеш в организацията? Това ли?

— Отчасти и това.

— Възможно е.

— Ясно.

— И ако се случи?

— Не знам.

Той поклати глава.

— Не бих искал да пострадаш, Кийра.

— Аз да не би да искам? Колко извън Северен пристан излиза това?

— Трудно е да се каже. Всичко е съсредоточено тук, но беше започнал да се разширява. Имаше кантори на други места, разбира се — с транспортния бизнес няма начин да не е така. Но колко далече е стигнало, не мога да кажа.

— Как вървяха нещата, преди да умре?

— В смисъл?

— Оставам с впечатлението, че се е клатило под краката му.

— Направо се тресеше. Говореше се, че е раздул много и че всичко ще рухне.

— Хм.

— Още ли се чудиш дали не го е светнал някой?

— Много голямо съвпадение изглежда.

— Знам. Но не мисля. Виж, един слух не съм чул. Империята си направи разледването. Те са адски добри в това.

Кимнах. Това поне беше вярно.

— Добре. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблеми. Ако ти трябва още нещо, обади се.

— Добре. — Станах.

— А, между другото.

— Да?

Той се отпусна на стола и се загледа в тавана.

— Случайно да си виждала онзи източняк, с когото се мотаеше преди време?

— Имаш предвид Влад Талтош? Типчето, дето прецака представителя на организацията в Империята? Онзи, дето всички искат да го пратят през Пропадите? Дето носи толкова злато на главата си, че косата му искри? Дето организацията го търси толкова отчаяно, че всеки, с когото го видят, най-вероятно ще изчезне за дълга сесия от въпроси и отговори с най-добрите специалисти по извличане на информация от организацията? Него ли имаш предвид?

— Мда.

— Тц.

— Така си и мислех. Е, до скоро, Кийра.

— До скоро, Стони.

4.

Първата ми стъпка беше да кажа на Влад какво съм научила. Но трябваше много да заобикалям, за да не ме проследят, тъй че ми отне цял ден, докато стигна до къщата. Когато взех последния завой, Влад ме чакаше на пътеката, на петдесетина крачки от къщичката. Това малко ме стъписа, защото не съм свикнала да ме виждат толкова бързо дори когато не се опитвам да се промъкна незабелязано, но се сетих, че сигурно ме е забелязал Лойош. Трябваше да запомня да внимавам много, ако ми се наложи някога да се промъкна крадешком покрай този източняк.

Беше само по панталони и ботуши. Горната част на тялото му беше обрасла с къдрави косми и беше силно изпотен, въпреки че не дишаше тежко.

— Хубава вечер — казах.

Той кимна.

— Какво правеше?

— Упражнявах се. — Посочи едно дърво на трийсетина крачки от нас. От дънера стърчаха няколко ножа. После пипна дръжката на сабята си. — Намушках и сянката си няколко пъти.

— Болеше ли?

— Само когато не улучех.

— А тя рани ли те?

— Не. Но за малко.

— Радвам се, че си поддържаш формата.

— Всъщност не съм го правил напоследък, но си помислих, че може би е време.

— Хм.

— Освен това трябваше да изляза навън.

— О?

— Вътре е гадно — каза Влад и посочи към къщата.

Повторих:

— О?

— Старата почна да прави каквото обеща.

— И?

Той поклати глава.

— Кажи ми.

— Всичко се е прецакало.

— Това новина ли е?

Влад ме погледна накриво.

— Извинявай — казах.

— Продължава да си мисли, че е убил сестра си или че трябва да я спаси, или нещо такова.

— Сестра си?

— Да. И тя беше забъркана. Чувства се виновен за нея.

— Друго какво?

— Ами, той е текла, а Лораан е господарят му, а щом си селянин, не правиш това, което направи той. Портата на смъртта, Кийра. Само като пипнеш моргантско оръжие…

— Да.

— Тъй че щом не е убил Лораан, значи е убил сестра си.

— Това не го разбрах.

— И на мене не ми е много ясно — каза Влад. — Но това виждаме. Или си мислим, че виждаме това. Не е много ясно и е повече предположение, но така изглежда в момента. А и това тряскане по главата…

— То какво е направило?

— Тя смята, че може да има частична загуба на паметта, която допринася за цялата работа.

— Все по-добре и по-добре.

— Да бе.

— И сега какво?

— Не знам. Старата смята, че трябва да намерим начин да общуваме с него, но не знае как.

— Той чува ли ни, когато говорим? Вижда ли ни?

— О, да. Но сме като някакви образи насън, тъй че това, което казваме, не е важно.

— А какво е важно? В смисъл, тя е го е сондирала, нали? Какво прави той там вътре, в главата си?

Влад сви рамене.

— Опитва се да опази сестра си от мен, или от Лораан, или нещо такова.

— Непрекъснат кошмар.

— Точно така.

— Гадно.

— Да.

— И нищо не можеш да направиш.

— Във всеки случай засега не мога да измисля нищо.

— Ако можеше да влезеш сам, в смисъл, в ума му…

— Разбира се. Щях да го направя. Моментално.

Кимнах.

— Ами тогава да взема да ти разкажа какво научих днес.

— Давай.

— Искаш ли да влезем?

— Не.

— Добре.

Той си навлече ризата, кимна ми и започнах. Беше добър слушател. Стоеше съвсем неподвижно, облегнат на едно дърво; само кимваше от време на време. Беше пестелив с въпросите; питаше само колкото да обясня нещо малко по-подробно, много рядко. Лойош се беше отпуснал на рамото му и като че ли също слушаше. Винаги е приятно да си имаш добра публика.

Когато свърших, Влад каза:

— Добре. Интересно беше. И изненадващо, също така.

— Че е намесена организацията?

— Не, не. Не това.

— А кое?

Той поклати глава и потъна в размисъл — все едно че му бях казала повече, отколкото си мислех, което бе напълно възможно. Затова му оставих прилична пауза и накрая попитах:

— Е, и какво?

Влад отново поклати глава. Изпитах леко раздразнение, че не казва нищо. Накрая изсумтя.

— Просто не звучи логично.

— Кое не е логично?

— Ти добре ли го познаваш този Стони?

— Доста добре.

— Би ли могъл да те излъже?

— Със сигурност.

— Значи може и това да е. Във всеки случай някой е излъгал, някъде по веригата.

— Какво имаш предвид?

— Нека да помисля първо, а? И да си направя някои свои проверки. Искам да проследя нещо. Ще ти кажа утре.

Свих рамене. Когато Влад изпадне в подобно настроение, няма смисъл да се опитваш да го убеждаваш.

— Хубаво. Ще се върна утре сутринта.

Той кимна и когато се обърнах, ме спря.

— Кийра?

— Да?

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

 

 

На другия ден спах до късно — нямаше причина да бързам. До къщата стигнах някъде към обед и заварих само кучето. Изниза се боязливо и положих известно усилие да се сприятеля с него. Успях, разбира се. Поговорих му малко. Повечето собственици на котки си говорят с тях, но всички собственици на кучета говорят на кучетата си. Не знам защо е така.

Някъде след около час кучето изведнъж скочи и хукна към вратата — Хвдф’рджаанцъ се връщаше със Савн.

— Добър ден, Майко — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против, че влязох. Направих клава.

Тя кимна, накара момчето да седне и затвори кепенците. Осъзнах, че винаги, когато влизах в къщата през деня, кепенците бяха затворени. Налях й клава и тя я изпи горчива. Попитах:

— Какво научи, Майко?

— Не толкова, колкото ми се ще. — Изчаках. — Мисля, че двата му най-големи проблема са ударът по главата и сестра му.

— Ударът не може ли да се изцери?

— Заздравяло е, външно. Но мозъкът му е пострадал.

— Не, имам предвид, раната вътре дали може да се изцери? Знам, че има заклинатели, които…

— Още не. Не и преди да се уверя, че ако го изцеря, няма да затворя проблема вътре.

— Мисля, че разбирам. А за сестрата какво?

— Чувства се виновен за нея. Гузен е, че се е оказала изложена на онова, което се е случило. — Кимна. — Това е истинският проблем. Според мен той по някакъв начин използва чувството си за вина към сестра си, за да се предпази от това. Създава си фантазии как я спасява, но през цялото време се бои да погледне това, от което я спасява. А после губи контрол над фантазиите си и те се превръщат в кошмар. Още по-лошото според мен е това, че е чиракувал на знахар, тъй че е още по-изтерзан от това, което е направил, отколкото щяха да са повечето селски момчета.

Кимнах. Докато ми говореше така, се беше променила някак — вече не беше старица в горска къщичка, пълна с грозна лакирана дърворезба; беше заклинателка и знахарка, опитна в лечението на човешкия ум. Вече ми изглеждаше съвсем разбираемо, че, както ми каза Влад, местните хора я навестяват от време на време да им реши проблемите.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. Твърде много неща не разбирам. Ако тръгна слепешката, ще го унищожа. И себе си също.

— Разбирам. — Отворих уста и бързо я затворих. После попитах: — Разходките за какво са?

— Мисля, че е свикнал да ходи. Става неспокоен, когато се заседи дълго.

— А затворените кепенци? Заради него ли са, или просто на теб така по ти харесва?

— Заради него. Твърде много е преживял, твърде много неща е видял, чул и изпитал наведнъж — искам да ги огранича.

— Да ги ограничиш? Но щом се е затворил в главата си, няма ли да помогне, ако му дадеш външни неща, на които да реагира?

— На пръв поглед изглежда точно така. Може дори да се окажеш права. Но в повечето случаи става обратното. Все едно, че се опитва да се спаси от натиск, а всичко, което възприема, само увеличава натиска. Ако бях по-сигурна, щях да създам около него поле, което напълно да го изолира от външния свят. Може пък да се наложи да направя точно това.

— Имала ли си такива случаи преди?

— Искаш да кажеш хора, които толкова са се затворили в себе си, че нямат досег с външния свят? Да, няколко. Някои бяха по-тежки от Савн.

— Успя ли да им помогнеш?

— На двама успях. С трима не можах. — Тонът й беше предпазливо равнодушен.

Единият начин да се възприеме казаното беше, че шансът да успее е по-малък. Другият — че този път е ред да успее. И двата не бяха особено продуктивни, затова казах:

— Как постъпи с тях?

— Стараех се да науча колкото може повече как са стигнали до това положение, изцерих физическия недъг, когато имаше такъв, а след това, когато решах, че са готови, ги повеждах да бродят насън.

— Аха.

— Знаеш ли нещо за броденето насън?

— Да. Какви сънища им даваше?

— Мъчех се да ги поведа през избора, който взимаха сами и който ги отвежда до място, от което не могат да се измъкнат, след което им предлагах друг избор.

— И в три случая не се е получило.

— Да. Поне в един не се получи, защото не знаех достатъчно, когато влязох.

— Изглежда опасно.

— Така си беше. За малко щях да си загубя ума, а със страдащия стана още по-зле. Загуби способността си да яде и пие, дори с помощ, и скоро след това умря.

Постарах се да запазя лицето си безизразно, но ми беше трудно. Каква ужасна смърт и колко тежко е да го знаеш, ако тъкмо ти си се опитвала да го изцериш.

— Какво го беше сполетяло?

— Беше пребит от крадци.

— Разбирам. — За малко щях да задам очевидния въпрос, но се отказах. — Сигурно не е леко да се живее с това.

— По-добре е за мен, отколкото за него.

— Не непременно — казах. Мислех си за Пропадите при Портата на смъртта.

— Може и да си права.

— Във всеки случай разбирам защо искаш да си предпазлива.

— Да.

Тя седна пред Савн, хвана го за раменете и го загледа в очите. След малко каза:

— Изглежда, че е добър младеж, някъде там, вътре. Сигурно би ти харесал.

— Сигурно. Повечето хора ми харесват.

— Дори и тези, които обираш ли?

— Особено тези, които обирам.

Вместо да се засмее, тя каза:

— Откъде си сигурна, че няма да те предам на Империята?

Това ме стресна, макар че не знам защо.

— Ще го направиш ли?

— Може би.

— Може би не трябваше да ми го казваш.

Тя поклати глава.

— Ти не си убиец.

— Откъде знаеш?

— Знам. Другият, източнякът, е убиец.

Свих рамене.

— Все едно, какво би могла да кажеш на Империята? Че съм крадла? Те го знаят. Чували са за мен. Че съм откраднала нещо? Ще попитат какво съм откраднала. Ще им кажеш, а през това време Влад ще го е скрил или може би ще го е върнал. И тогава какво? Очакваш ли, че ще са благодарни?

Старицата ме изгледа ядосано.

— Не се каня да ходя да им казвам.

Кимнах. След няколко минути тя каза:

— Не може да си познавала отдавна източняка — те не живеят дълго. Но се държиш с него като с приятел.

— Той е приятел.

— Защо?

— И той самият не го знае.

— Но…

— Всъщност питаш дали наистина може да направи това, което казва, че може.

— И дали ще го направи.

— Точно така. Мисля, че може; добър е в сглобяването на нещата. Във всеки случай знам, че ще се опита. Всъщност, доколкото познавам Влад…

— Да?

— Може да се опита толкова упорито, че да се убие.

Нямаше какво да ми отвърне, затова отново се зае със Савн. Мисълта за момчето не можеше да ми подобри настроението, а мисълта, че Влад може да се убие, само го влоши, затова реших да изляза да се поразходя. Бъди тръгна с мен, било защото харесваше компанията ми, или защото не ми вярваше и искаше да ме държи под око.

Добро куче, и в двата случая.

 

 

Когато се върнахме, вече се мръкваше. Влад седеше до кухненската маса, с превръзка на лявата ръка и без косми на горната устна. Не съм сигурна кое ме изненада повече. Мисля, че липсата на косми.

От превръзката се процеждаше малко кръв, но Влад не изглеждаше нито изтощен, нито особено притеснен. Бъди отиде до него, покани го да си поиграят, подуши раната му и го погледна обидено, щом Влад дръпна ръката си. Лойош гледаше цялата картинка с нещо, което можеше да мине за пренебрежение, ако изобщо знаех как мисли джерегът.

Влад видя, че го гледам, и каза:

— Не се безпокой. Ще зарасне.

— Доста работа си имал, изглежда.

— Да.

— Кога се върна?

— Преди малко. Няма и половин час.

— Научи ли нещо?

— Да.

Седнах срещу него. Савн седеше на пода. Старата седеше до него и ни гледаше.

— Да започнем от началото, а?

— Бих помолил първо за чаша вода.

Старата понечи да стане, но й махнах да си седи, излязох, отидох до кладенеца, напълних една кана, внесох я вътре, налях една чаша и я подадох на Влад. Той я изпи бавно и предпазливо.

— Още?

— Ако обичаш.

Налях му още една чаша. Изпи я наполовина, изтри уста с опакото на ръката си и ми кимна.

— Е?

Той сви рамене.

— Началото беше твоят разказ.

— По-точно?

— Не звучеше логично.

— Това вече го чух. Коя част не ти звучи логично?

Влад се намръщи.

— Кийра, включвала ли си се някога в разследване на нечия смърт — в опита да се разбере причината за смъртта?

— Не, не бих казала. А ти?

— Не съм, но съм бил свързан с няколко случая, ако се сещаш за какво намеквам.

— Знам за какво намекваш. И имам представа какво може да включва едно такова разследване. — Свих рамене. — Е, и?

— Колко време е нужно, за да се реши, че някой не е убит?

— Че не е убит?

— Да.

— Не знам. Да се огледа тялото…

— Отнема ден, най-много два, ако е бил убит.

— Да, но за да се докаже обратното…

— Точно така.

— Би трябвало да го изследват много внимателно, предполагам.

— Да. Много внимателно. И да огледат и всичко останало — например дали е от този тип хора, за които е вероятно да бъдат убити, дали има нещо подозрително около момента на смъртта му, или…

— Точно като обстоятелствата, обкръжаващи смъртта на Фирис.

— Да. Смъртта на Фирис би трябвало да задейства всичките им аларми. Ако ти беше главният следовател, нямаше ли да искаш да си изключително предпазлива, преди да си сложиш подписа под доклад, който твърди, че е умрял поради нещастен случай, който не може да се припише на човешки фактори или както там се изразяват?

— Накъде биеш?

— Твоят приятел джерегът ти е казал, че имперските следователи са определили причината за смъртта като нещастен случай.

— Е, и?

— А кога е умрял Фирис?

— Преди няколко недели.

Влад кимна.

— Точно така. Преди няколко недели. Кийра, те не са могли да го решат толкова бързо. Единственото нещо, което са могли да решат толкова бързо, е ако е било убийство.

— Разбирам. И какво е заключението ти?

— Че или твоят приятел Стони те е излъгал, или…

— Или някой е излъгал Стони.

— Да. А кои биха могли да излъжат Стони за такова нещо? И от тях, на кого би могъл да повярва той?

— На никого.

— Тц.

— Той по природа е подозрителен.

— Добре, но на кого все пак би повярвал?

Свих рамене.

— На Империята, предполагам.

— Позна.

— Но Империята не би могла да излъже.

Влад красноречиво вдигна вежди.

Поклатих глава.

— Не е възможно да намекваш, че имперските следователи…

— Мда.

— Не.

— Не го вярваш ли?

— Защо ще го правят? Как могат да се надяват, че ще се измъкнат? Колко от тях трябва да са подкупени и колко би струвало това? И помисли колко внимателно ще се огледат докладите им, помисли за риска, който биха поели. Би трябвало да знаят, че рано или късно ще ги хванат.

Влад кимна.

— Аргументите ти определено са сериозни, Кийра. Точно това ме притесни вчера, когато ми разказа за разговора си със Стони.

— Добре, но тогава…

— Кийра, какво ще кажеш да ти разправя на какво се натъкнах, а ти сама да си направиш заключенията?

— Добре, слушам те. Не. Чакай малко. — Налях си чаша вода, оставих каната до мен, седнах и изпружих крака. — Добре. Давай.

Влад отпи от чашата си, притвори за миг очи, отвори ги и заговори.

5.

Разбира се, първото, което трябваше да открия, беше кой е провел разследването. Опасявах се, че Империята е довела хора от столицата и тези хора вече са се върнали, което означаваше телепорт до любимата ни столица, а тази идея не ме привличаше особено, както можеш да си представиш.

Но — едно по едно. Можех да си намеря менестрел — имам уговорки с гилдията им, — но по такъв източник новините се пренасят двупосочно, тъй че опитах нещо друго.

Направих предпазливото допускане, че някои неща са универсални, затова пообиколих, докато намеря най-окаяната бръснарница в района. Бръснарниците са по-обичайни на изток и в източняшкия сектор на Адриланка — бръснарите подрязват мустаци, но правят и прически — но ги има и тук. Бас държа, че не си се сещала за това, Кийра: мустаците не са просто отличителен белег; те трябва да се поддържат. За щастие, разполагам с достатъчно остри ножове, за да не ми се налага да ходя в бръснарници за мустаците си, но повечето източняци нямат толкова остри ножове. Но дори и на изток, както ме уверява Ноиш-па, бръснарниците са си почти същите като тук.

Бръснарят, изглежда беше валиста, доста грозен при това, ме погледна, погледна Лойош, погледна сабята ми и отвори уста — сигурно за да обясни, че не обслужва източняци — но Лойош му изсъска, преди да успее да каже нещо. Докато бръснарят се мъчеше да измисли какво да отговори на Лойош, отидох до столовете, където чакаха клиентите. До тях имаше малка масичка и за около две секунди намерих това, което ми трябваше.

Вестничето си имаше заглавие, „Одумките на Рътър“, с големи, ръчно изписани букви отгоре и общо взето беше пълно с гадни злословия по адрес на разни градски управници, за които изобщо не бях чувал, и задаваше въпроси на Империята във връзка с данъчната й политика, като намекваше, че дори пирати можели да взимат уроци от нея. Публикуваше списък на внезапно затворили наскоро банки — предполагам, че сред тях е и онази, в които е влагала нашата домакиня — с намека, че сигурно са се надпреварвали коя най-бързо ще се очисти и ще изчезне, като в същото време питаше дали Империята, която е позволила на банките да затръшнат вратите си под носовете на хората, вложили в тях всичките си спестявания, наистина е толкова некомпетентна, че да не разбере какво става, или това вече може да се смята за официална имперска политика.

Също така, много интересно, имаше няколко иронични подмятания във връзка със смъртта на Фирис — с намека, че онези, които са влагали в неговите компании, са си получили каквото заслужават. Но не това търсех. Разбира се, изданието не съобщаваше истинското име на издателя, но това беше без значение.

— Какво искаш? — попита ме бръснарят.

— Искам да знам кой ти го доставя това.

Думите ми го объркаха, защото не приличах на човек от Имперската гвардия, а и освен това те не се интересуват особено от такива малотиражки. Но по принцип отпечатването на вестника беше незаконно и замесените в това обикновено не искат да се знае кои са, тъй че знаех, че ще се наложи да го убеждавам. Хвърлих му един империал и той взе да клати глава. Хвана го, отвори си устата, затвори я и понечи да ми го хвърли обратно. Забих два ножа в стената от двете страни на главата му. Добре, че се бях поупражнявал, иначе щях да му отрежа косата. Все едно, мисля, че го поуплаших, ако се съдеше по хленчовете, които издаде.

— Едно хлапе — вика. — Казва се Тип.

— Къде мога да го намеря?

— Не знам.

Извадих още един нож за мятане (последния ми всъщност) — и зачаках.

— Наблизо живее някъде — изхленчи бръснарят. — Поразпитай наоколо. Ще го намериш.

— Ако не го намеря, кога очакваш да ти донесе следващия брой?

— След две недели. Но точно кога — не знам. Никога не знам кога ще наминат.

— Добре.

Пристъпих към него и той се дръпна, но бях тръгнал само да си взема ножовете. Прибрах ги и излязох, завих надясно без определена цел и влязох в първата пресечка. И ги намерих — поредните седем-осем хлапета, от двата пола и от различни домове. На уличните хлапета като че ли не им пука много от чий дом си. Може и някаква поука да има в това, а може и да няма.

Приближих се към тях и зачаках. Изгледаха ме с голямо подозрение, с малко любопитство и без никакъв страх. Искам да кажа, бях източняк и все пак носех сабя, но те все пак бяха осем. После казах:

— Някой от вас познава ли Тип?

Едно момиче, трябва да беше някъде към седемдесет, приличаше на главатарката на бандата им и може би беше тиаса, ми отвърна:

— Може би.

Едно момче попита:

— Що го търсиш? Проблем ли има?

А друго:

— Копой ли си?

Трето поиска да му покажа сабята си.

— Да бе — рекох. — Копой съм. Ще го арестувам като заплаха за имперската сигурност, ще го тикна в дранголника и ще го изтезавам. Други въпроси?

Няколко се изхилиха.

— Кой си ти? — попита момичето.

Свих рамене и извадих един империал.

— Богаташ, който иска да си пръсне парите. А ти коя си?

Всички се обърнаха към момичето. Да, явно им беше водачката.

— Лаачи. Това нещо домашният любимец ли ти е?

„Я им обясни, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Казва се Лойош. Приятел ми е. Хвърчи насам-натам и ми търси разни неща.

— Какво търси?

— Например, ако дам този империал на някой, за да ми доведе Тип, ще хвърчи наоколо и ще гледа да не би тоя, на който съм го дал, да се опита да се скатае. Ако някой вземе този империал и ми каже къде мога да намеря Тип, Лойош ще изчака с него, докато не се уверя, че не ме е излъгал.

Едно от момчетата се обади:

— Ама той не може да ти каже къде е отишъл някой, нали?

Лаачи ми се ухили.

— Мислиш ли, че бихме направили такова нещо?

— Не.

— За какво да кажа на Тип да дойде?

Извадих още един империал.

— Това е за него.

— Сигурен ли си, че не е в беда?

— Не съм. Никога не съм го виждал. Откъде да знам, може да е обрал имперския трезор.

Усмихна ми се съвсем като възрастна и протегна ръка; дадох й едната монета.

— Почакай тук.

— Никъде няма да ходя.

Щом тръгна, Лойош хвръкна от рамото ми и полетя над нея, което предизвика ахканията на струпалите се хлапета.

След като момичето се скри зад ъгъла, настроението се промени — останалите изведнъж се оклюмаха, като че ли не знаеха какво да правят с мен. Лошо няма, защото и аз не знаех какво да правя с тях. Облегнах се на стената и се постарах да изглеждам самоуверен; те се скупчиха встрани, заговориха си тихичко и се правеха, че не ме забелязват.

След петнайсетина минути Лойош ми каза: „Тя намери някого, шефе. Сега говори с него“.

„И…?“

„А, идват насам“.

„Ура. Къде са сега?“

„Зад ъгъла“.

Казах високо:

— Лаачи и Тип скоро ще са тук.

Погледнаха ме, едно от момчетата каза: „Откъде зна…“ и млъкна. Усмихнах се загадъчно, забелязал израженията на уважение и страх. Горе-долу както ме гледаха биячите ми преди време. Замислих се толкова ниско ли съм паднал. Ако се оправех добре, сигурно можех да поема бандата от Лаачи. Влад Талтош — най-коравото хлапе в махалата. Бях и най-младият, при това.

След миг дойде Лаачи с някакъв младеж, като че ли на нейната възраст, който според мен трябваше да е орка — малко набит за драгар, с бледо лице, светлокафява коса и сини очи. Старите спомени как ме бяха пердашили орки като дете ме подразниха, но ги избутах настрана — какво щях да правя, да го бия ли?

Гледаше хитро и остана на разстояние. Преди да успее да каже нещо, му хвърлих империала. Монетата изчезна в джобовете му и той каза:

— Какво искаш?

— Ти ли си Тип?

— Е, и ако съм аз?

— Хайде да се поразходим и да си поговорим малко двамата, далече от любопитните уши на някои, които могат да изтълкуват намеренията ни превратно.

— А?

— Ела насам де. Искам да те питам нещо.

— Какво?

— Предпочитам да не го казвам тъй, че всички да ме чуят.

Някой прошепна нещо, друг се изсмя. Тип се навъси и каза:

— Добре.

Отдалечихме се на двайсетина крачки по уличката и му казах:

— Ще ти дам още един империал, ако ме заведеш при този, дето печата „Одумките на Рътър“.

Той драсна по улицата колкото му държат краката. Зави на ъгъла и се скри.

„Знаеш си работата, Лойош“.

„Да, шефе. Тръгвам“.

Обърнах се. Хлапетата ме гледаха — гледаха и Лойош, разбира се. Подвикнах:

— Благодаря за помощта. Може пак да се видим.

Продължих по уличката. Възможно беше, разбира се, Лаачи да му е казала за Лойош, но докато го преследвахме, Тип като че ли не поглеждаше нагоре.

Задържаше се по задните улички и накрая, след като се озърна предпазливо, влезе през една малка врата. Лойош се върна при мен и ме поведе по същия път и до вратата. Не беше заключена.

Приличаше на нещо като склад; бързият оглед показа, че складираното е главно топове хартия и барабани, покрити като че ли с мастило, ако се съдеше по миризмата, запълнила помещението.

„А-ха“, казах на Лойош.

„Късметлия“.

„Умник“, поправих го.

„Късметлия“.

„Млък“.

Чух гласове вдясно, където имаше тясно тъмно стълбище. Взех стъпалата надолу безшумно или предпазливо — обикновено това е едно и също. Но ти това го знаеш, Кийра. Щом стигнах долу, ги видях, осветени от малка лампа. Единият беше Тип, а другият — стар мъж, изглежда, цалмот, ако се съдеше по червеникавото лице и телосложението. Не можах да видя в какви цветове е облечен. Той изобщо не ме видя. Седеше зад бюро, отрупано с разни неща за бюро. Тип стоеше до него и говореше:

— Сигурен съм, че беше източняк. Източняка го познавам веднага, щом го видя.

Твърде добро беше като за представяне, за да не се възползвам. Казах:

— Можете да прецените сами.

И останах много доволен, когато и двамата подскочиха.

Отвърнах им с най-топлата си усмивка, а цалмотът зашари с ръка в едно чекмедже на бюрото си и извади някаква тънка метална пръчка, която, не се съмнявах, беше снабдена с нещо много гадно за убиване.

— Не прави глупости — посъветвах го.

И се вслушах в собствения си съвет: пуснах Маготрепача да падне в дланта ми.

Той насочи пръчката към мен и попита:

— Какво искаш?

— Не обвинявай момчето — казах му. — Много трудно губя, когато поискам да проследя някого.

— Какво искаш? — повтори старият. Речникът му явно беше доста оскъден.

— Всъщност не много — отвърнах. — При това няма да ти създаде никакви неудобства, а и ще си платя. Но ако не го махнеш това нещо, най-вероятно ще взема да се уплаша, а тогава най-вероятно ще пострадаш.

Той ме изгледа, после изгледа Маготрепача, който както и да го погледнеш, си прилича на една позлатена верига и нищо повече, и каза:

— Мисля да си го задържа подръка, ако нямаш нищо против.

— Имам.

Изгледа ме още веднъж. Накрая остави пръчката. Увих Маготрепача около китката си.

— Е, какво има?

— Може би да оставим момчето да се поразходи.

Старият кимна на Тип, който изглеждаше леко поизнервен. Отстъпих встрани, та да мине покрай мен. Той едва не затича към стълбите, спря се само да хване империала, който му хвърлих.

— И да не го пропилееш! — подвикнах му, след като профуча покрай мен.

До бюрото имаше още един стол, тъй че седнах на него, кръстосах крака и казах:

— Името ми е Падрайк.

Престани да се смееш, Кийра; съвсем прилично източняшко име и нито един драгар на света няма да ме погледне и да реши, че не ми отива. Та докъде бях стигнал? А, да. Казах:

— Името ми е Падрайк.

Цалмотът изсумтя:

— Аз съм Толар, но спокойно можеш да ме наричаш и Рътър; предполагам, че няма смисъл да го отричам.

Беше уплашен човек, който се мъчи да изглежда смел. Винаги съм изпитвал определена симпатия към този тип хора. Отблизо не изглеждаше толкова стар, колкото бях помислил отначало, но и не изглеждаше много здрав, а косата му беше пооредяла — на места се виждаше черепът, като при източняк, когато започне да оплешивява.

— Хванахте ме в неизгодно положение — каза Толар.

— Така е. Но няма нужда да се притесняваш. Искам само да разбера едно-две неща и избрах най-лесния начин, който ми хрумна.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че ще ти задам един-два въпроса, на които нямаш причина да не отговаряш, след което ще ти дам два империала за труда и ще си отида. И толкова.

— Тъй ли? — Погледна ме скептично. — Какви въпроси и защо питате мен?

— Защото онова вестниче е твое. Онези „одумки“. Това означава, че чуваш разни неща. Събираш клюки. Имаш си начини да научаваш разни неща.

Той като че ли малко се поотпусна.

— Е, да. Някои неща. Откъде да започна?

Свих рамене.

— О, не знам. Коя е последната хубава клюка след предишния брой?

— Местна ли?

— Или имперска.

— Императрицата я няма.

— Пак ли?

— Да. Според клюката изчезнала някъде с любовника си.

— Това е четвъртият път за три години, нали?

— Да.

— Но винаги се връща.

— Първия път беше за три дни, втория — за девет, третия — шест дни.

— Друго какво?

— Имперско ли?

— Да.

— Някой много високо в Империята е бръкнал във военното ковчеже по време на войната за остров Елди. Никой не знае кой и вероятно не става дума за много пари, но Императрицата е леко кипнала заради това.

— Мога да си представя.

— Още?

— Моля.

— По съм добър в местните работи.

— Нещо, което е хем местно, хем имперско?

— Ами, всичко това около Фирис.

— Какво знаеш за него?

— Всъщност не много. Има потвърждение, че смъртта му е от нещастен случай.

— О, нима?

— Така чувам.

— Аз пък чух, че Империята разследва смъртта му.

Толар изсумтя.

— Че кой не го знае това?

— Вярно. Кой води разследването?

Погледна ме и усетих как си каза наум: „А-ха!“ Също като мен.

— Имаш предвид имената им?

— Да.

— Представа нямам.

Погледнах го. Като че ли не лъжеше.

— Къде работят по това?

— В смисъл къде заседават ли?

— Точно.

— В Градския съвет.

— Къде в Градския съвет?

— На третия етаж.

— На целия етаж?

— Не, не. На третия етаж са настанени офицерите от гвардията Феникс. Има две стаи, заделени за старши служители. Тях използват.

— Кои стаи?

— Две стаи в източния край на сградата, от двете страни на коридора.

— И все още не са се върнали в Адриланка?

— Не са. Още работят здраво по това.

— Как работят здраво, щом вече знаят отговора?

— Не знам. Предполагам, че просто затягат хлабавите краища и си правят последни проверки. Но е само предположение.

— Което не би ти попречило да го отпечаташ като факт.

Той сви рамене.

— Чул ли си нещо за графика им?

— В смисъл?

— В смисъл, кога очакват да приключат?

— О. Не, не съм.

— Добре. — Извадих три империала и му ги връчих. — Видя ли? Не беше толкова лошо, нали?

Вече не изглеждаше притеснен. Попита:

— Защо искаш да знаеш всичко това?

Поклатих глава.

— Опасен въпрос.

— О?

— Ако го зададеш, бих могъл да ти отговоря. А ако ти отговоря, отговорът би могъл да се появи като клюка в хубавото ти вестниче. А ако това се случи, ще ми се наложи да те убия.

Погледна ме и отново приличаше на уплашен старец. Станах и излязох, без да поглеждам назад.

 

 

Казах ти, че вече започваше да им омръзва да ме виждат в Градския съвет, което беше поредният проблем, тъй че се постарах да се маскирам. Първият проблем беше мустакът ми, тъй че го разкарах. Доста време ми отне, между другото, защото дори след като си обръснеш мустака, трябва доста да постържеш, за да не личи, че изобщо го е имало. Следващият проблем беше ръстът ми. Намерих един ботушар, който ми продаде ботуши, като им прибави двайсетина сантиметра височина. Така си докарах някъде ръста на Алийра и се надявах, че е достатъчно добре. После трябваше да се упражня да ходя с тях и да правя дълги крачки. Опитвала ли си някога да вървиш с ботуши с двайсетина сантиметра подметки в повече? Недей. После се промъкнах в един театър, да си свия благородническа перука и малко пудра, за да скрия следите от мустаците, после си купих нови дрехи, включително панталони, достатъчно дълги, за да скрият ботушите, но не толкова, че да се спъвам в тях. Даже се поупражнявах да се поклащам леко. Не се смей, Кийра, не беше лесно — трябваше да пазя равновесие, да правя достатъчно дълги крачки, за да не изглеждам смешно с този си ръст и да се поклащам, в името на Вийра! Чувствах се като пълен идиот. От друга страна, не привличах насмешливи погледи, докато обикалях по улиците, тъй че реших, че може би номерът ми ще мине някак.

Скрих дрехите и оръжието си зад една обществена сграда на около половин миля от Градския съвет и се предреших като криота, за да могат хората да ме подбутват насам-натам. Човек може да научи много неща, когато се остави хората да го подбутват насам-натам, а винаги си е добре да знаеш, че и ти можеш да подбутнеш някого, ако поискаш.

Казах на Лойош да ме изчака отвън и на него никак не му хареса, но беше неизбежно. После влязох в Съвета все едно, че си знам работата, качих се на горния етаж, за да мина покрай милия лиорн, който толкова ми помагаше досега, намерих друго стълбище, завих надясно и погледнах към края на коридора. Няколко души седяха там на прости дървени столове — трима мъже и една жена, всичките орка, и някакъв окаян човечец, който като че ли беше текла.

Облегнах се на стената и изчаках малко, докато дясната врата се отвори и от нея излезе една орка, на средна възраст някъде. Докато тя ме подминаваше, един от чакащите влезе. Минах покрай тях и влязох през лявата врата.

Зад бюрото седеше млад Господар на дракони с много остър поглед. Вдигна глава и каза:

— Добър ден, милорд.

Колко време съм бил джерег, Кийра? Трудно е да се каже всъщност — зависи от кога започваш да го броиш и кога спираш. Но тъй или иначе доста време, толкова, че да се научиш да надушваш властта — така, че да разбереш, че гледаш офицер от Гвардията, още преди да си разбрал как точно си го разбрал. Все едно, нали влязох точно през тази врата, знаех го предварително.

Беше, както казах, Господар на дракони, при това от онези, които работят за гвардията Феникс, или за Империята; но беше облечен в най-обикновен черен панталон и риза, със съвсем малко сребро по кантовете; косата му беше подстригана много високо, лицето му беше леко мургаво, а носът — леко орлов; общо взето приличаше на Мороулан. Само че не съм виждал никога очите на Мороулан да изглеждат толкова хладни и пресметливи; никога не съм виждал някой да гледа така, освен един наемен убиец, казваше се Ищван, когото използвах един-два пъти, а после го убих. Трябваше ми само четвърт секунда, за да реша, че не ми се ще да скачам срещу тоя тип, освен ако не мога да го избегна. Казах:

— Милорд, вие проучвате смъртта на лорд Фирис, нали?

— Така е. Кой ви е повикал?

— Никой, милорд. — Постарах се да го кажа смирено.

— Никой?

— Сам дойдох, щом чух за това.

— За какво сте чули?

— За разследването.

— Как чухте?

Нямах представа какво да отговоря на това, така че свих безпомощно рамене.

Той почна да ме гледа много твърдо.

— Как се казвате? — Вече не бях „милорд“.

— Калдор.

— Къде живеете, Калдор?

— Коатаил номер шест, милорд.

— Това тук, в Северен пристан ли е?

— Да, милорд, в града е.

Той си записа нещо на един лист и изсумтя:

— Казвам се Лофтис. Изчакайте в коридора. Ще ви повикаме.

— Да, милорд.

Ударих му един много смирен поклон и излязох в коридора, доста изнервен. Добър актьор съм, и в маскировката си ме бива, но тоя тип ме изплаши. Бях действал по предположението, че имперските следователи са подкупени, а от него бях стигнал до извода, че трябва да са калпави следователи. Всъщност това беше глупаво — от собствените си взимания-давания с Гвардията съм разбрал, че това, че някой от тях е подкупен, още не означава, че не може да си върши работата. Да, ама не бях го помислил и сега се притесних. Лофтис не приличаше на човек, когото можех да избудалкам лесно, във всеки случай не и след като не бях вложил повечко работа в това.

Тъй че реших да подслушам, разбира се. Допуснах, че ще могат да засекат магия, но се съмнявах, че ще следят за вещерство, затова смъкнах камъка Феникс и го пъхнах в кесията си — с надеждата, разбира се, че джерег няма точно в този момент да се опитат да ме засекат психически със заклинание. Отпуснах глава на стената, затворих очи и се съсредоточих, за да прехвърля слуха си през стената. Доста усилия ми струваше, а и доста време, но след малко започнах да чувам гласове, а скоро след това започнах да различавам думи.

— Кой го е пратил според теб? — Не бях сигурен дали е Лофтис.

— Не бъди глупав. — Това вече беше Лофтис.

— Какво, да не искаш да кажеш, че е Свещника?

— Преди всичко, Домм, когато си с мен, ще се държиш почтително, когато говориш за Нейно величество.

— О, добре, извинявай, че стъпалата ми докосват пода.

— И второ, не казвам това. Искам да кажа, че няма как да разберем кой го е изпратил, а ако ще го правим това…

— Ще го правим.

— … трябва най-малкото да сме предпазливи. А да сме предпазливи означава да разберем.

— Може да ни е дал верния си адрес.

— Да бе. А може и да е кралят на остров Елди. Проследяваш го, Домм. И не му позволявай да те избудалка.

— Имаш ли нещо против да ми връчиш тази заповед писмено, лейтенант?

— А ти имаш ли нещо против да захапеш две педи стомана, лейтенант?

— Не ме действай, Лофтис.

— Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак и да го оставим той да реши каква да е следващата ни стъпка. Искаш ли да направим така? Как ще го приеме според теб?

— Мога да му кажа, че идеята е твоя.

— Ами добре. Направи го. Сигурен съм и че ще повярва, отгоре на това. Кълна се в циците на Вийра, това ще го докладвам при първия повод. Давай. Вече си пиша рапорта, Домм. А ти? Какво? Ще свиеш рамене и ще кажеш: „Да бе, какъв майтап!“ Сигурно. Хайде, давай.

— Лейтенант, сър, при цялото ми уважение, започвате да ми омръзвате.

— Упорит човек. Получихте си заповедите, лейтенант. Изпълнете ги.

— Добре де, добре. Знаеш колко обичам работа, свързана с ходене. И аз знам колко ти пука какво обичам. Ще изчакам да свърши срещата и ще го подхвана. Да взема ли подкрепление?

— Да. Вземи Тимър. Тя е добра с „опашките“ и не си е размърдала задника, откакто е дошла тук.

— Добре. Да кажа ли на Птичето за интервюто?

— Отиграй го без увъртания, виж какво има да каже и гледай камбаната да не спира да бие.

— А?

— Битката за базата Уотърфорд, Домм. Десети цикъл, ранното царуване на Дракона. Погранично сражение между няколко лиорна за правата над…

— О, това пък беше страшно полезно, Лофтис. Благодаря. Що не пропуснеш историята и заплетените си примери и просто не ми кажеш какво искаш да направи Птичето.

— Искам да кажа, че Птичето трябва да се опита да го накара да говори, а после да го изсмуче, докато нищо не остане за изсмукване.

— А ако не иска да го изсмучат?

— Това също ще ни подскаже нещо.

— Добре.

— Трябва да признаеш, че това е по-добро, отколкото да седим по цял ден и да се правим, че уж вършим нещо. Нещо поне се прави.

— Ясно. Нещо против да го преместя най-отпред на опашката, за да не трябва да го чакам цяла нощ?

— Не. Не бива да го правим подозрителен. Можеш да го сложиш пред теклата, ако искаш.

— Ясно. Слушай, Лофтис.

— Да?

— Чудил ли си се изобщо защо?

— Защо какво? Защо ни го съобщиха?

— Да.

— Голям майтап. Нищо друго не правя освен да се чудя през последните две недели.

— Мда.

Млъкнаха. Отдръпнах глава от стената, върнах камъка Феникс на шията си и не погледнах, когато непознатият излезе през вратата и прекоси коридора. След секунда се върна. Изгледах го като всички останали на опашката, но той изобщо не погледна към мен. Допуснах, че трябва да е Домм, и мнението ми за него леко се повиши — никак не е лесно да избегнеш да погледнеш за миг някой, когото след няколко минути трябва да проследиш. Останах с неприятното чувство, че си имам работа с професионалисти.

Седях си и се мъчех да реша дали да щипна веднага, при което нямаше да ми се наложи да се притеснявам как да се отърва от „опашката“ си, а и щях да им дам нещо, над което да си поблъскат главите, или да продължа и да ги оставя да ме разпитат, с надеждата, че така ще мога да измъкна някаква информация. Реших да рискувам, защото, след като вече имах по-добра представа какво става, както и за начина, по който смятаха да се оправят с мен, имах чувството, че мога да понауча нещо. Радвах се, че Домм бе настоял за обяснение на „биещата камбана“, защото щеше да е грешка да питам Лофтис лично.

Появи се още някой, влезе в стаята, от която бях излязъл преди малко, после излезе и седна до мен. Не говорехме. Само погледите ни се срещнаха по веднъж-дваж с останалите. Но докато седях и чаках така, около час и половина, и обмислях каква история да им поднеса, се изнервих.

Когато най-сетне извикаха „Калдор“, малко се забавих, докато загрея, че това е името, което им дадох. Казвам ти, Кийра, не съм създаден да будалкам хората. Но се затътрих в офиса, пак така, на дълги крачки и поклащайки се, и в същото време се тътрех, ако можеш да си го представиш. На другото бюро седеше много млад, компетентен на вид лиорн. Толкова много бюра видях напоследък, че моето започва да ми липсва. Не знам какво толкова има в едно бюро, че създава у човек усещането за власт — може би защото когато застанеш пред някой зад бюро, не знаеш какво се крие в него — съдържанието на едно бюро може понякога да се окаже по-ужасно от гнездо на йенди.

Столът, който ми посочи, беше поредният прост дървен стол — и в тях май има нещо, като си го помислиш. Каза ми:

— Аз съм барон Дейтийфнист. Вие сте Калдор?

Дейтийфнист? Птичето. Не се изсмях.

— Да, милорд.

— Коатаил номер три?

— Номер шест, милорд. — Хе. Тук поне го хванах.

— А, да. Извинете. И сте дошли тук сам?

— Да, милорд.

— Защо?

— Милорд?

— Какво ви доведе тук?

— Разследването, милорд. Имам информация.

— Имате информация за смъртта на Фирис?

— Да, милорд.

Изгледа ме продължително, но колкото до сплашването, изобщо не можеше да се сравни с Лофтис. Нямаше да му го кажа, разбира се; можеше да нарани чувствата му.

— И каква е тази ваша информация?

— Ами, милорд, след работа…

— Всъщност какво работите, Калдор?

— Поправям разни неща, милорд. В смисъл, кърпя дрехи, грънци залепвам, паници, само че някой ми сви инструментите, съобщих го на Гвардията, милорд, платна кърпя за моряците понякога, и…

— Да, разбирам. Продължете.

— Знам, че вие не сте господата, които ще ми върнете инструментите. Това е друг отдел.

— Да. Продължете.

— Да продължа?

— След работа…

— А, да. Ами, след работа, когато имам работа, обичам да прескачам в „Речни дарове“. Знаете ли къде е?

— Мога да проверя.

— О, съвсем наблизо е. Хващате по Келп и на завоя…

— Да, да. Продължете.

— Добре, милорд. Та се бях отбил там да ударя една халба ейл…

— Кога беше това?

— Миналия лазарник, милорд.

— Добре.

— Та, бях пийнал доста, а и рано започнах, тъй че докато се усетя, гледам стаята почна да се върти, нали знаете, както когато разбереш, че си ударил може би повечко, отколкото е трябвало?

— Да. Били сте пиян.

— Точно така, милорд. Пиян бях. После стаята се завъртя и сигурно съм заспал.

— Отнесли сте се.

— Да, милорд.

— Е?

— Да, милорд?

— Продължете.

— О. Да, милорд. Сигурно съм спал пет-шест часа, защото когато се събудих, да се облекча, нали разбирате, изобщо не бях толкова пиян и лежах на една от пейките в дъното, и кръчмата беше почти празна — само Трим, кръчмарят, чистеше в другия ъгъл и двама господа седяха на една маса до мен и си говореха тихичко някак, но можех да ги чуя, нали разбирате. А и беше доста тъмно, не се движех и не мисля, че забелязваха, че съм там.

— Аха. Продължете.

— Единият рече: „Мене ако питаш, нищо не са взели“. А другият вика: „Тъй ли? Виж, ще ти кажа нещо. Взели са много и другата неделя ще излезе на пазара“, а първият: „За колко ще върви?“, а другият вика: „За много. Трябва да е много. Щом някой ще ходи да свие от Фирис, особено след като е умрял, и няма да вземе нищо освен пачка документи, трябва да са важни“. И първият каза: „Може пък за това да са го убили?“ А вторият вика: „Убили? Не, просто е паднал на главата си“. И тогава, милорд, схванах за какво говорят, макар че все още бях леко замаян, и разбрах, че не искам да чуя повече, тъй че изстенах уж съм се събудил, а те ме видяха и спряха да говорят. Изтътрих се покрай тях, даже си затананиках, уж съм по-пиян, отколкото бях, излязох през задния вход, хукнах към къщи колкото ми държаха краката и чак на другия ден си оправих сметката с Трим. Но на излизане, точно в последния момент, погледнах за миг към двамата господа. Не можах да видя добре лицата им, но успях да видя цветовете на дрехите им, и двамата бяха джерег. Заклевам се. Е, това имам за вас, милорд.

— Това имате.

— Да, милорд.

Зяпна ме като гнила круша, която току-що е захапал, и дълго време седя и мисли.

— Защо дойдохте да ни го кажете сега, а не преди две недели?

— Ами, защото чух за наградата и си помислих за инструментите, дето ми ги откраднаха, и…

— Каква награда?

— Наградата за всеки, който даде някакво свидетелство как е умрял Фирис.

— Няма такава награда.

— Няма награда?

— Изобщо. Къде го чухте това?

— Ами, вчера, в „Речни дарове“. Една дама ми каза, че го чула…

— Излъгали са я, приятел. Както и теб.

— Милорд?

— Никаква награда няма за нищо. Просто се опитваме да разберем какво се е случило.

— О. — Постарах се да изглеждам разочарован.

— Как разбрахте, че трябва да дойдете тук, между другото?

— Как ли, милорд?

— Да.

— Ами, дамата, тя беше цалмот, тя ми каза.

— Разбирам. Коя беше тази дама?

— Ами, не знам, милорд. Не съм я виждал преди, но беше… — Примижах, все едно се мъча да си спомня. — А, беше към осемстотин някъде, доста висока, с къдрава коса, и беше, ви казах, цалмот.

— Аха. — Той кимна. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но наистина няма никаква награда.

Изглеждах много разочарован, но отвърнах:

— Е, нищо, милорд. Радвам се поне, че постъпих както е редно.

— Да, наистина. Знаем къде да ви потърсим, ако имаме още въпроси.

Станах и се поклоних.

— Да, милорд. Благодаря ви.

— И аз благодаря — каза той и така свърши срещата ни.

Излязох през вратата, без да видя никого, освен онези, които чакаха реда си, и бавно тръгнах към стълбището. Пътьом казах наум: „Лойош?“

„Тук съм, шефе“.

„Ще ме следят, така че поостани малко зад мен“.

„Добре. Кой ще те следи, шефе?“

„Не знам, но мисля, че е врагът“.

„О, вече си имаме враг?“

„Така мисля. Може би“.

„Хубаво е да си имаме враг, шефе. Къде ги водиш?“

„Добър въпрос. Ще ти кажа, като стигнем там“.

6.

Стоях на улицата точно пред Градския съвет, без да поглеждам назад, и се мъчех да остана в образа си, докато не реша накъде да тръгна и какво да предприема. Не ти пускат „опашка“ толкова често, особено когато знаеш какво става, и такава възможност не бива да се прахосва.

„Забелязах ги, шефе. Професионалисти“.

„Какво правят?“

„Чакат те да направиш нещо“.

„Добре. Нека почакат“.

Бях направил точно това, заради което бях дошъл, разбира се — не беше трудно да запълня липсващите късчета от разговора на Лофтис с Домм, а липсващите късчета казваха, че фалшифицират разследването и вмъкват резултатите, които са им казали да вмъкнат, и това се потвърждаваше от факта, че другият, Дейтийфнист, се интересуваше повече как съм могъл да ги намеря и защо съм поискал да го направя, отколкото от самата информация. Но сега какво? Потвърждението, че разследването е фалшифицирано, водеше до възможността (макар и съвсем не категорична) Фирис всъщност да е бил убит, но с нищо не ме приближаваше до това кой дърпа финансовите конци или кой ще се окаже той през следващите месеци и години.

Но повече от това, Кийра, бях притеснен точно като теб, когато го допуснах още първия път. Защо Империята ще прави такова нещо? Не бях чувал да е правено някога, а за да се прави, трябваше да е замесен някой на много висока позиция и необходимостта да е била голяма. Въпросът беше кой — кой в Империята и кой от света на Фирис? А никого не познавах нито от едната, нито от другата област.

Прехвърлих наум бележките, които си бях направил от документите, които ти сви от Фирис. Въз основа на това, което показваха, както и на казаното от приятеля ти Стони, бях готов да допусна, че децата на Фирис са общо взето в центъра на нещата — в смисъл, той със сигурност се е канил да остави на децата си да ръководят колкото може повече, разделено помежду им по негово решение, на кого какво и колко. Имаше жена, един син и две дъщери, както и още няколко роднини.

Жената, бях чул някъде, била преди това трета съпруга на военен, което можеше да означава лидерски качества, но според документите той изобщо не й се бе доверявал, и тя не беше имала нищо общо с бизнеса. За сина му имаше достатъчно клюки, за да се убедя, че всичко, което е пипвал, е ставало на кал; през годините Фирис му бе поверявал все по-малко и по-малко. Ако трябваше да градя някакви предположения за последната му воля, щях да кажа, че Фирис му е оставил една-две къщи, купчина пари и нищо повече.

С това оставаха двете дъщери: по-младата, баронеса Рийга, и по-старата, графиня Индра. От бележките, които си бях извадил, излизаше, че с времето Фирис им е възлагал все повече отговорност и ги е въвличал в бизнеса. Точно в този момент, Кийра, съжалих, че не разполагам със старата си организация, защото щях да кажа само две думи на Крейгар — той как я кара, между другото? — и след два дни щях да знам за тях всичко, което можеше да се научи. Мразя да върша черната работа сам, а и по-важното — просто не разполагах с нужното време.

Е, рекох си, щом ще я караме слепешката, най-добре да почваме. Обърнах се кръгом и отново влязох в Градския съвет. Не забелязах преследвачите да се пръскат на пътя ми; всъщност изобщо не ги видях.

Любезният лиорн не ме позна и беше много по-учтив с Калдор криотата, отколкото с Падрайк източняка — не искам и да мисля как щяха да се държат с Влад джерега. А, освен това не всички бяха лиорни, само за протокола — но на тези, които не бяха, като че ли им се искаше да бъдат. Това между другото.

След две минути стоях пред колекцията от карти на града и прилежащата му област и ми отне около половин час, докато установя, че в района не може да се намери нито баронство Рийга, нито графство Индра. Порових още малко и се уверих, че нито едно от двете не съществува реално — бяха титли, без свързани с тях имения и земи, което може да се очаква от орка, предполагам. После порових из градските регистри, което ми отне още малко време. Можеше да стане по-бързо, ако бях помолил за помощ, разбира се, но тогава сенките ми несъмнено щяха да разберат какво търся, а не съм сигурен, че щеше да е добра идея.

Индра — в смисъл лицето — живееше високо на хълма Красива гледка, с изглед към малко градче, наречено Арфиста, в покрайнините на Северен пристан. Пресметнах, че е само на един час пеш, а ми допадаше идеята на Домм и Тимър да им се поизприщят краката, освен това знаеш какво изпитвам към конете. Така че тръгнах. Денят беше хубав, откъм морето духаше лек ветрец. Докато си вървях, свърших една важна дреболия. Пооправих си костюма — нали знаеш, вдигнах яката, понаместих перуката, стегнах копчалъците, общо взето, придадох си малко по-достолепен вид, защото реших, че трябва да докарам определено социално ниво, преди да съм получил възможност Индра — или по-вероятно слугата, който щеше да ми отговори от нейно име на портата — изобщо да помисли дали да ми позволи да я видя.

Едно от нещата, които бях забравил на тръгване, беше, че след като бях останал маскиран, носех ботуши-кокили. Някъде по средата на пътя започнах да се наричам наум как ли не и Лойош, който се рееше някъде зад мен, за да държи под око сенките ми, почна да ми се смее. Бях малко притеснен, че не си нося сабята. И това, че знаех, че ме преследват двама души, ме изнервяше. С други думи, не бях в много добро настроение, когато стигнах хълма Красива гледка.

Домът на Индра всъщност изглеждаше съвсем семпло. Най-обикновена къща на върха на малка могила, но определено добре построена и реших, че трябва да е много удобна. Теренът наоколо беше добре поддържан, със спретната редица дървета, окосена трева и градински лехи, но не толкова фризирано и напудрено като Имперския дворец или мястото на Демона, ако си ходила там… О, разбира се, че си ходила. Извинявай.

Не знам. Докато се приближавах, си мислех, че може да съм се разглезил от Черен замък и Дзур планина, но бях очаквал нещо повече — предполагам, че „помпозно“ е подходящата дума. Но после си спомних твоето описание на дома на Фирис — там, където всъщност е живял, за разлика от местата, които е използвал, за да впечатлява хората — и той не е толкова впечатляващ, колкото би могло да се очаква, нали? Допуснах, че може да е фамилна черта. Интересно беше също, че не се виждаха никакви пазачи. В имението на Фирис беше имало много, но възможно ли бе само за едно поколение до такава степен да отпадне необходимостта от охрана? Мразя да се занимавам с неща, които не разбирам.

Дръпнах въженцето на камбанката на вратата и зачаках. След малко някой отвори и ме изгледа намръщено. Поклоних се, казах „името си“, Калдор, и попитах дали ще е възможно господарката му да ми отдели няколко минути за разговор.

Той ме зяпна, сякаш не беше сигурен дали е чул добре. После каза:

— Мога ли да ви попитам по каква работа търсите графинята?

— Боя се, че въпросът е от личен характер.

Изгледа ме подозрително. Постарах се да си дам вид, че си знам работата. Не беше толкова лесно като криота, колкото ако бях с обичайната си външност, нито пък той реагираше толкова добре, колкото ако приличах на себе си; не знам защо е така. Може би защото изненадата е по-голяма, когато видиш пред вратата си източняк. Може би щеше да е по-добре, ако се бях престорил на Господар на дракони, но пък тогава нямаше да науча толкова много от имперските следователи.

В края на краищата ме пусна обаче, и ми нареди да изчакам, докато провери дали графинята може да ме приеме. Направих това, което прави всеки в подобна ситуация — огледах се. Беше внушително, беше впечатляващо, и стълбището беше от бял мрамор, и се извиваше елегантно, допълвайки ослепителната белота на мраморните стени, накъсана от… ах, Кийра, скъпа, ако беше там, още щяха да ти текат лигите. Нямам нагласата на крадец, но честно ти казвам, бях изкусен. По стената имаше златни плакети, мраморни бюстове, кристални скулптури, пана, изработени от скапани проклети бисери, които могат да те накарат да се разплачеш. Цветно стъкло, с инкрустирани скъпоценни камъни. Къщата не говореше за богатство, а направо крещеше. Цялата помпозност, която бях търсил отвън, беше запазена за отвътре, и разруши всичките ми дребнави представи какъв простичък, семпъл и невзрачен стил на живот е избрала тази фамилия. Беше много странно, Кийра, и не преставах да се чудя що за ум е сътворил всичко това.

И тогава ми хрумна, че съществува прилика между външното и това, което е вътре — в това колко малко говори и едното, и другото. В смисъл, да, всички тези неща крещяха за много пари, но друго какво? Много неща можеш да кажеш за някой, като му видиш дома, нали? Е, не и за тези хора. Къщата наистина не говореше нищо, освен че Индра е богата. Дали беше защото е плиткоумна, или защото не иска никой да разбере нещо за нея?

Докато обмислях това, слугата се появи и каза:

— Графинята може да ви отдели няколко минути. Тя е в библиотеката. Моля, последвайте ме.

Последвах го.

Библиотеката. Мда.

Помниш ли онези капани, които Мороулан държи в библиотеката си? О, предполагам, да. Попадала ли си някога в тях? Не, оттеглям въпроса; извинявай. Но да, всичко в библиотеката приличаше на капаните на Мороулан — грамадни томове с отрупани със скъпоценни камъни корици, вързани с вериги на пиедестали. Добре, добре, да речем, че малко преувеличавам. Но точно така го почувствах в библиотеката — всичко изглеждаше добре, но не ти дава чувството, че искаш да седнеш и да четеш нещо. Библиотеката не беше за четене, беше за да се посрещат там хора, в атмосфера, която претендира за интелектуалност. Или поне така си помислих. Не знам. Може би защото не съм познавал достатъчно богати хора, за да си съставя мнение — възможно е да си имат свои правила или да се опитват да компенсират с пари онова, от което са лишени по рождение; не знам. Просто ти го описвам така, както го възприех.

Тя седеше зад една маса — не бюро този път — и четеше, или се преструваше, че чете книга. Вдигна глава, щом влязох, и ме посрещна с озадачена полуусмивка, след това стана да ме поздрави. Беше много слаба и с много къса, светла и права коса — „войнишка прическа“ всъщност, което странно се връзваше с щедро надиплената дълга синя рокля. Имаше вежди на орка — почти невидими, — широка уста и тънки устни, тесни раздалечени очи и волева брадичка.

В гласа й имаше малко от носовия говор на района, но не толкова силно като на домакинята ни или на повечето хора, с които сме се срещали тук; и беше доста мелодичен.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Калдор, милейди.

— Пожелали сте да разговаряте с мен?

— Да, милейди, ако благоволите да ми отделите няколко мига.

— Разбира се. Моля, седнете. Ето тук. По каква работа?

И тук, Кийра, си платих цената на измамата. Може би. Защото ми хрумна, че бих могъл просто да изплюя камъчето и да я попитам направо дали би се съгласила да ни позволи да изкупим тази земя, или поне да се застъпи за случая. Но ако откажеше и след това Домм я разпиташе, много лесно щяха да ме проследят, а това нямаше да е много здравословно. Така че казах:

— Моите съболезнования за смъртта на баща ви, милейди.

Тя повдигна вежда — жестът изглеждаше добре отработен — и отвърна:

— Благодаря.

— Тук ме доведе тъкмо смъртта на вашия баща.

Тя кимна.

— Имам причина да смятам, че Империята не проучва смъртта му толкова сериозно, колкото са длъжни.

— Това е абсурд.

— Не мисля така, милейди.

— Защо?

— Не мога да ви кажа точно.

— Не можете да ми кажете?

Поклатих глава.

— Ако желаете обаче, един мой приятел, който знае нещо по въпроса, би могъл да ви навести и може да ви каже повече — искаше само да разбера дали ви интересува.

— Интересува ме. Но не го вярвам.

— Но ще говорите ли с приятеля ми?

Тя ме изгледа много твърдо и отвърна:

— Добре. Кога мога да го очаквам?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Името му?

— Не е редно да ви го съобщавам, милейди. Но ще се представи като мой приятел.

Отново ме изгледа много продължително, след което кимна и каза:

— Добре.

Станах и се поклоних.

— Мисля, че ви отнех достатъчно време.

Тя също стана, вежливост, каквато не бях очаквал. Слугата ме придружи до изхода. Напуснах оттам, откъдето бях дошъл, и тръгнах обратно към града.

Какво бях постигнал? Не съм сигурен, но си бях оставил отворена вратичка да се върна под друга външност, дори като самия себе си, ако се окаже необходимо.

Докато вървях, обмислих положението. Все още беше рано, чакаше ме дълго вървене до баронеса Рийга, а стъпалата ме боляха.

 

 

Рийга живееше на един хълм — имам чувството, че богатите винаги живеят на хълмове, може би защото и аристократите го правят — наречен Зимен дъб, в северния край на Северен пристан, с изглед към долината на река Кейнфтали. Беше си доста път, затова веднага щом имението на Индра се скри от погледа ми, седнах, колкото да смъкна камъка Феникс и да си направя едно бързо заклинание, за да се почувстват стъпалата ми малко по-добре. Не можех да го проточа много, без преследвачите ми да разберат какви ги върша, но помогна. Върнах камъка Феникс на мястото му и продължих. Ако бяха като мен, когато преследвам някого, щяха веднага да забележат, че не могат да ме засекат нито психически, нито магически, и това щеше да ги озадачи, но трябваше късметът съвсем да ми е изневерил, за да улучат точно този момент с повторния си опит. Понякога си струва да рискуваш малко, за да облекчиш неудобствата.

Тази част от света е много шантава, Кийра. Забелязала ли си го? Пейзажа имам предвид. Може би защото сме толкова далече на север от екватора, или защото планините Кейнфтали почват само на няколкостотин мили оттук — макар че не разбирам как това може да има нещо общо с цялата работа. Но ми се струва странно, че като тръгнеш от източния край на Северен пристан на запад, или от хълмовете с изглед към пристанището право на север, ще видиш четири съвсем различни пейзажа. Имам предвид, покрай морския бряг виждаш същите гадни червеникави скали и същата пръст, дето те кара да мислиш, че нищо не може да порасте, каквото и да направиш. Но само малко на изток, и вече виждаш равнини, които напомнят за района около Черен замък и на запад от Дзур планина, с много вода, и ти се струва, че може да е хубава земеделска земя. А околността на Индра цялата е камениста, сурова и в същото време красива, също както е красив южният край на Сунтра — сурова, но въпреки това привлекателна. Тъй че поемаш на север покрай реката, натам, където живее Рийга, и е като големите гори на изток от Дзур планина, почти джунгла, само че е прорязано със сечища, защото тук живеят много хора, но никак не е трудно да си представиш, че ще се натъкнеш всеки момент на някой дзур или тиаса. Не е ли странно? Чудя се дали няма някаква магия в тая работа, или просто се е получило случайно.

Но извинявай, малко се отклоних от темата. Имението на Рийга се оказа скътано сред много дървета и храсталаци, и изглеждаше съвсем занемарено — наоколо имаше много други къщи, така че два-три пъти ми се наложи да питам за посоката, за да разбера коя е нейната. Беше хубава, Кийра. В смисъл, къщата. Беше по-малка, отколкото на Фирис или на Индра, макар все пак доста по-голяма от тази тук, но като че ли искаше да си е къща, вместо имение, което иска да е замък. Щом я погледнах, реших, че като похлопам, тя ще отвори лично вратата. И между другото, точно така стана.

Беше по-ниска и по-пълна от сестра си, а косата й бе по-дълга и доста къдрава, но лицето й беше почти същото. Погледна ме точно така, както би трябвало да те погледне някой, живеещ в такава къща, все едно че е малко любопитна защо някой ще желае да говори с нея — искам да кажа, не както би те погледнала дъщерята на някой толкова богат като Фирис. Зачудих се дали не съм сбъркал адреса и казах:

— Баронеса Рийга?

— Да. А вие сте?…

— Калдор. Може ли да поговоря с вас?

— По какъв въпрос? — попита тя. Все още се държеше учтиво и дружелюбно, но не ме покани да вляза.

— За баща ви.

— За баща ми?

— Вие сте дъщерята на лорд Фирис, нали?

— Ами, да.

— Е, в такъв случай това, което имам да кажа, ви засяга.

Тя ме погледна замислено и попита:

— За какво става въпрос?

Изглеждаше нелепо да обсъждаме това, застанали пред къщата й, но изборът беше неин, така че казах:

— Имам причина да вярвам, че Империята не проучва смъртта му толкова задълбочено, колкото са длъжни.

Очите й се присвиха, тя ме изгледа внимателно и изведнъж престанах да съм толкова сигурен, че съм се маскирал добре.

— О, имате причина значи?

— Да, милейди.

— И какво ви засяга вас това?

А-ха. В случай, че броиш, Кийра, това беше третото ми „а-ха“ за деня.

— Моля?

— Какво ви интересува вас?

— Ами, надявах се, че, нали знаете, ъъъ…

— Че ще получите възнаграждение?

— Ами…

Тя ми посочи пътя.

— Може да си тръгвате. Веднага.

Нищо друго не можах да измисля, освен да се поклоня и да си тръгна. Оказа се доста дълга разходка за толкова кратък разговор, но никоя разходка не е напразна, ако завърши с едно „а-ха“. Споделих тази мисъл с Лойош, който ми подхвърли, че може да ми осигури толкова „а-ха“-та, колкото си поискам. Не ми хрумна подходящ отговор, затова просто продължих към града.

 

 

Следващата ми спирка беше в „Речни дарове“, защото реших, че това ще придаде известна правдоподобност на разказа ми пред моите „сенки“, и защото имаше заден изход в случай, че реша да го използвам, а и защото бях скътал там дрехите и оръжията си. Посещението на сина и вдовицата щеше да почака, защото вечерта вече настъпваше, краката ме боляха адски и имах нужда от хубаво ядене и пиене, което беше другата причина да се отбия в „Речни дарове“.

Но всичко по реда си. Първо попитах Лойош какви ги вършат моите „сенки“. Каза: „Единият минава отзад, шефе“.

„Другият влиза ли?“

„Не“.

„Добре“.

Минах през кръчмата, отворих задната врата, преместих няколко празни кафеза, взех си вързопа с личните принадлежности, измъкнах сабята от купчината боклук и се шмугнах обратно в заведението, преди Тимър или Домм, или който и да е там, да е влязъл. Гостилничката не беше много пълна, но никой не ми обърна особено внимание.

Седнах на една маса и накарах домакина (който наистина се казва Трим, между другото) да ми донесе вино, паница рибена чорба и каквото там пернато пекат на шиша — миришеше много апетитно. Явно го мажеха с някаква смес от мед и лимон, от която пламъкът танцуваше много красиво по кожичката и караше стомаха ми да ръмжи като дзур.

Трим сервираше много бързо и храната му беше много добра; надявах се, че няма да разпитват горкия кучи син или че ако го направят, поне ще са любезни.

Хапнах, пийнах, поотдъхнах и се помъчих да измисля следващата си стъпка. Последното е най-трудната част, другите си идват много леко, стига да си се упражнявал достатъчно. Лойош също започваше да огладнява, което ме накара да се почувствам гузно, но трябваше да остане да наблюдава, затова яденето ми беше придружено от непрекъснатите му оплаквания. Не позволих това да ме отвлече от храната обаче.

После Лойош каза: „Шефе, влизат“.

„Хубаво“, отвърнах и опрях сабята си на стената зад мен, зад опорната греда, така че да е ако не скрита, то поне да не се набива много на очи. Постарах се едната кама да ми е подръка, след което отопих мазното от яденето с остатъците от хляба — хубав черен хляб с някакви семена в него.

Влязоха и двамата — мъж и жена — и се тропосаха точно пред мен; явно бяха получили указания от щаба. Вдигнах глава и ги погледнах с израз на пълна невинност, към която се постарах да добавя известна доза тревога.

— Лорд Калдор? — каза мъжът.

Кимнах.

— Можем ли да поговорим с вас?

Пак кимнах.

— Аз съм лейтенант Домм, това е Инсайн Тимър, от Гвардията на Нейно императорско величество.

Кимнах за трети път. Започвах да ставам много добър в това.

Седнаха, въпреки че не ги бях поканил. Сигурно решиха, че ако стоят, докато аз си седя, ще им е по-трудно да ме уплашат. Аз междувременно се опитвах да се правя на уплашен, който се опитва да се прави, че не е. Не мисля, че се справих много добре — много по-лесно е да се преструваш на опасен тип, когато те е шубе, отколкото да се правиш, че те е шубе, когато си опасен тип. Поне при мен е така.

„Трябва ли ти помощ, шефе?“

„Засега не, Лойош“.

— Бихме искали само да ви зададем няколко въпроса. Разбираме, че казвате на разни хора, че не водим задълбочено разследване по един определен случай. Бихме искали да знаем защо смятате така.

Залагах на Рийга срещу Индра, затова казах:

— Милорд, днес отидох в Градския съвет и казах какво зная. И ви беше все едно, тъй че реших, че това означава…

— Дрън-дрън — прекъсна ме Тимър. — Кажете истинската причина.

— Това е единствената…

Тя се обърна към Домм.

— Дай да го приберем и да го пообработим. Нямаме време за дрънканици.

— Търпение. Мисля, че ще пропее — каза Домм.

— Що да си правим труда? Можем да го обелим като лук.

Домм поклати глава.

— Не и ако не се наложи. Знаеш, че Големия не обича да унищожаваме мозъците на хората, освен ако няма друг избор.

— Кой ще му каже?

— Дай да опитаме първо по моя начин.

— Добре. Ти си шефът.

Той кимна и отново се обърна към мен. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да се правя на уплашен. Хората около нас вече се бяха поотдръпнали и Трим ни поглеждаше неспокойно откъм тезгяха. Домм се наведе над масата и лицето му почти опря в моето.

— Сега ни кажи кой си, какво знаеш, откъде го знаеш и какво целиш?

Дръпнах се назад в стола и се опулих — по-добро от това не мога да докарам, когато се опитвам да се правя на уплашен. Помъчих се да измисля дали има начин да се измъкна, без да им казвам нищо. Нищо не ми хрумна за момента. Домм каза:

— Да накарам ли Тимър да се заеме с теб? Не обичам стила й, но ако не ми дадеш избор, ще трябва да те оставя на нея.

Изведнъж ми хрумна, че ако вярваха, че съм професионалист, нямаше да ми пробутват тоя номер — бях в по-добра позиция, отколкото си мислех.

— Добре — рекох. — Ще ви кажа каквото знам.

Домм се отдръпна и зачака, но без да откъсва очи от мен. Обзалагам се, че е много добър в познаването кога го лъжат. Но пък и аз съм доста добър в лъженето. Казах:

— Дойде някакъв. Попита ме дали искам да изкарам малко пари — петдесет империала, вика. За да отида в една стая в Градския съвет, да кажа всички тези неща, после да обиколя едно-две места и да кажа други неща. Каза ми какво да кажа.

— Кой е? — попита Тимър.

— Не знам. Никога не го бях виждал.

— Къде го срещна?

— Тука… точно тука.

— Той как е решил да говори точно с теб? — попита Домм. Биваше го, типчето.

— Не знам.

— О, я стига. Пробвай нещо по-добро. Очакваш ли да повярваме, че просто ей така е влязъл, хванал е първия, който му е попаднал, и му е предложил?

Поклатих глава.

— Не знам.

— От кой дом е?

— Орка — отвърнах, без да му мисля. Двамата се спогледаха и останах с впечатлението, че съм улучил в десетката, макар че отговорът си беше съвсем очевиден.

— Как изглеждаше? — попита Тимър.

Почнах нещо да измислям, после реших, че Калдор изобщо не е толкова наблюдателен и е по-добре да побачкат за това, което ще получат.

— Не знам, беше просто, нали разбирате, просто човек.

— На каква възраст е, според теб?

— Не знам. Не беше много стар. Хиляда и двеста някъде.

— Висок? Нисък?

— Не знам.

— По-висок от теб?

— О, да. Всички са по-високи от мен.

Домм се изправи.

— По-висок от мен?

— Ъъ, да. Мисля, че да.

Седна отново.

— Едър, набит?

— Не, не. Хилав.

— Дълга коса? Къса? Права? Къдрава?

И тъй нататък. Най-после получиха доста точно описание на несъществуващия орка и им казах, че не съм забелязал, че съм толкова наблюдателен.

— Така — каза Домм и кимна бавно, след като млъкнах. Помълча малко, сякаш премисляше нещата, и каза: — Сега да чуем останалото.

— А? — Зяпнах и се направих на изненадан.

— Кой си ти и защо е дошъл точно при теб?

Тъй. Това беше най-трудната част. От тяхна гледна точка ме бяха стиснали здраво и беше въпрос само да усучат малко, за да изцедят всичко от мен. Тъй че трябваше да ги накарам да продължават да си го мислят, докато аз продължавам да се опитвам да изиграя своята игра. Това, разбира се, беше още по-трудно поради факта, че всъщност не знаех каква е моята игра — все още се опитвах да разбера, доколкото мога, какво всъщност става.

Пуснах една въздишка, оставих носа си да клюмне и покрих лицето си с ръце.

— Без тия — сопна се Домм. — Знаеш кои сме и знаеш какво можем да ти направим. Имаш само един шанс да си облекчиш положението, и той е като ни кажеш всичко, тук и сега.

Кимнах в шепите си и казах на масата:

— Добре.

— Почни с името си.

Вдигнах глава и се помъчих да докарам тънък гласец:

— Какво ще стане с мен?

— Ако ни кажеш истината — нищо. Можем да те отведем за още разпити и трябва да знаем къде можем да те намерим, но това ще е всичко — стига да ни кажеш истината и цялата истина.

Изгледах Тимър подозрително.

— Тя няма да ти направи нищо — каза Домм.

— Искам тя да го потвърди.

Тя се усмихна леко и каза:

— Заставам зад казаното от лейтенанта. Ако ни кажеш истината.

Лъжливи копелета, и двамата. Изгледах ги подозрително.

— А командирът ви? Той ще ги спази ли?

Домм почна да става нетърпелив, но Тимър отвърна:

— Ако му дадем отговорите, няма да се интересува как сме ги получили.

— Онзи ли е, с когото говорих? Как му беше името, Лофтис?

— Да. Ще ги спази.

Кимнах, уж че съм останал доволен. Усетих как се отпуснаха.

— Не трябваше да го правя това — казах с тон на човек, на който всеки момент ще му се изсипят червата. — Аз съм само един обикновен крадец, знаете ли? Искам да кажа, никога не съм наранявал човек. Познавам двама джереги, изкупуват каквото открадна, но… чакайте малко. Не ви трябва да знаете имената на джерегите, нали?

— Съмнявам се — каза Домм.

— Ама те ще ме убият.

— Едва ли ще се наложи — опита се да ме утеши Тимър. — А и ние можем да те защитим. — Нагла лъжкиня.

— Добре. Все едно, беше глупаво. Трябваше да си помисля добре. Но петдесет империала!

— Изкушаващо — каза Домм.

— Това е истината. Все едно, истинското ми име е Ваан. Нося името на чичо ми, който е построил… но това не ви интересува. Нали? — Млъкнах и поклатих тъжно глава. — Здраво съм загазил, нали?

— Да — каза Тимър.

— Но можеш да се измъкнеш — увери ме Домм.

— Това често ли го правите? В смисъл, да следите хората и да ги разпитвате?

Свиха рамене.

— Сигурно е много забавно.

Домм си позволи една полуусмивка.

— Та какво казваше?

— Ъъ, да. — Спомних си, че имах чаша с още малко вино в нея, тъй че отпих и изтрих лицето си с опакото на ръката. — Тукашните са ви казали за мене, нали? В смисъл, вие сте от Адриланка — всеки може да го хване по говора ви, — но сте проверили за мен при тукашните и те са ви казали за мен.

Двамата изсумтяха, което можеше да означава всичко, само дето Тимър за миг се издаде с физиономия, говореща, че по-скоро ще умрат, отколкото да си имат каквото и да било общо с тукашните. Това беше важно, макар че не беше голямото, което исках да открия. Но вече ги бях набутал в играта. Бяха ме прекършили и знаеха, че съм готов да им кажа всичко, което знам за каквото и да било, стига да се държат с мен както трябва, а да се държат с мен както трябва означаваше да ме оставят да говоря, само като ме сръгват от време на време, ако кривна много от руслото. Тъй че вече трябваше да остана почти в руслото и да ги оставя малко да се понесат след мен. Казах:

— Тукашните от Гвардията са ме прибирали веднъж-дваж, нали разбирате. Пускаха ме, защото така и не можеха да са сигурни, но знаят за мене. Веднъж ме набиха също така — мислеха, че знам нещо за една голяма работа, но аз нищо не знаех за нея. Никога нищо не знам за големите работи. Големите работи ме плашат. Тая ме уплаши и май съм бил прав, че ме беше шубе. — Отпих още от виното и ги погледнах крадешком. Вече се бяха отпуснали и не обръщаха особено внимание на приказките ми. С други думи — бях ги подредил.

Поклатих глава.

— Трябваше да послушам инстинктите си, нали? Точно оня ден разправях на едни приятели, че имам лошото чувство…

Домм, както изглеждаше отпуснат, изведнъж се стегна.

— Какви приятели? Какво си им казал?

После се усети и погледна Тимър, която го гледаше намръщено. И тук се получи четвъртото „а-ха“ за деня, което реших, че май е достатъчно, особено след като едно от нещата, които разбрах от него, беше, че те — или най-малкото Домм — нямат никакво намерение да ме оставят жив.

Пресегнах се назад, награбих сабята и пернах с плоското Домм по слепоочието, с намерението да го разкарам и веднага да се оправя с Тимър, но не ми стигна силата и за двете с тънкото ми оръжие. Тимър се оказа бърза. Наистина бърза. Беше скочила на крака, с извадено оръжие, още преди да съм се изправил, и трябваше да се усуча в ъгъла, и да парирам с двете ръце, иначе щеше да ме наниже. Впрочем, точно тогава извърши насилието над ръката ми, което ме възмути. Но преди да успее да прибере оръжието си, я порязах по ръката, после я пернах по главата и — заради едното или другото — мечът й падна на пода. Наведе се да си вземе оръжието, а аз посегнах и си взех вързопа с дрехите от съседния стол. Ботушите ми също бяха вътре.

Домм клатеше глава — бях го забавил поне. Тимър отново ми налетя, но избих меча й с вързопа, после ударих нея с вързопа, скочих през масата и пътьом халосах Домм по главата с дръжката на сабята. Докато прескачах масата, тя се килна и за секунда остана между мен и Тимър, което използвах, за да изхвърча през задната врата. Не можех да го направя толкова бързо, колкото щеше да ми хареса, заради онези проклети от Вийра ботуши, но успях, преди да са ме докопали.

Бях си планирал аварийния изход, но не бях предвидил, че ще ми тече кръв. Затичах към изхода на уличката и се шмугнах в следващата пресечка. Чух стъпки отзад и разбрах, че Тимър е по петите ми. Не бях ужасно навит да я убия — знаеш не по-зле от мен колко горещо става, когато убиеш гвардеец — но още по-малко бях склонен тя да убие мен, а нямаше начин да й се измъкна с бягане — не и с онези проклети ботуши. А ако се телепортирах, разбира се, щеше просто да проследи телепорта — безнадеждна работа.

Тъкмо премислях дали да остана на място и да се бия, когато късметът ми дойде. Завих на ъгъла и някой изчезна — някакъв тип тъкмо беше излязъл от един дюкян и се телепортира вкъщи с покупките. Ако не носех черния камък Феникс, който ме пази от контакт, щях да изломотя благодарствена молитва на Вийра. Но сега просто затичах към мястото, откъдето се беше телепортирал, притиснах ръката си до вързопа с дрехите, надявайки се, че няма да капне кръв, пробягах останалите двайсет стъпки и профучах през покрития със завеса вход на дюкяна.

Оказа се дюкян за дрехи, вътре имаше няколко купувача. Мъжът зад тезгяха — истински криота — каза:

— Мога ли с нещо да ви услужа, милорд?

— Да — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Имате ли нещо в червено?

— Тече ви кръв! — извика един от клиентите.

— Ами да. Такава е модата, знаете ли.

— Уважаеми сър… — почна продавачът.

— Момент. — Дръпнах завесата само на косъм, колкото да видя края на телепорта на Тимър. — Все едно. Мисля, че прави хубава шарка. Лек ден.

Върнах се в уличката, после в друга, като правех всичко, за да не оставя следи от кръв. С мъничко късмет разполагах с няколко минути, докато Тимър разбере, че е тръгнала не след тоя, който трябва, и, надявах се, Домм беше достатъчно далече, за да ми е проблем.

„Е, Лойош?“

„Засега си чист, шефе“.

„Добре. Задръж се още минутка и се върни при мен“.

Намерих едно кътче, което си бях набелязал преди, и за около минута и половина от кървящ криота се превърнах в кървящ източняк. Напъхах останките от криотската си маскировка в торбата, смъкнах камъка Феникс и телепортирах торбата на едно място, което ми беше познато много добре, до брега на Адриланка, където щеше да се озове до две тела, които нямаше да възразят за натрапничеството. Лойош кацна на рамото ми с няколко подбрани израза за това колко умен си е мислил, че съм в сравнение с глупака, на който съм се правел. Благодарих му, че споделя мнението си с мен.

Все едно, след като си бях свалил верижката, нямаше причина да не се телепортирам тук, тъй че изникнах на едно място, което си бях запомнил малко навътре в гората, и ето ме, Кийра, радвам се, че те виждам, както винаги, и казвал ли ти е някой някога, че изглеждаш чудесно, когато си се маскирала?

Интерлюдия

— Изобщо не съм чувала за този Стони, дето го спомена. Ако е някой на средно ниво в Северен пристан, какво те накара да помислиш, че може да знае нещо за Фирис?

— Това е едно от нещата, които не мога да ти кажа.

— О. И има много такива неща, нали?

— Предупредих те, че ще има, Коути.

— Да, знам. Не знам Влад да е прибягвал до маскировки преди.

— Нито пък аз. Сигурно си го е избрал, докато е скитал насам-натам.

— А старата жена? Тя как прие всичко това?

— Подозирам, че много я е притеснило, но изобщо не го издаде. Всъщност през цялото време се държеше все едно, че няма нищо общо с нея.

— Предполагам, че не мога да я виня. Би било нелепо.

— Да.

— Странно, описваш ми съкратено разказа на Влад за разговори с други, което е тройно отклонение от истинските разкази, а все едно го чувам как той говори.

— Липсва ти, нали?

— Ами…

— И ти му липсваш, Коути.

— Хайде да не започваме отново с това, може ли?

— Както желаеш.

— Много е сложно, Кийра. Трудно е. Не знам отговора. Да, липсва ми. Но не бихме могли да живеем заедно.

— Той се е променил, знаеш ли.

— Да ни събереш отново ли искаш, Кийра?

— Не знам. Мисля, че трябва поне да научи за…

— Хайде да не говорим за това.

— Добре. Може би трябва да продължа още по-съкратено.

— Не, правиш го много добре.

— Трябва да ти кажа обаче, че нямам много добра памет за разговори, така че много от нещата ги възстановявам и може би — съчинявам. Но схващаш същината.

— О, да. Сигурно си му казала няколко думи, когато се е върнал при къщата. Знам, че си му казала.

— О, да.

7.

Казах му. Много бавно:

— Е, поздравления, Влад.

Погледна ме и изчака крошето. Казах:

— Вече те гони не само джерег, но и Империята също така, а щом те свържат с документите, които откраднахме, домът Орка също ще те иска — както и мен, между другото. С което остават още само четиринайсет дома, и си готов. После можеш да почнеш с източняците и със сериолите. Браво.

— Талант — сви рамене той. — Не мога да си го припиша в заслуга.

Гледах го съсредоточено, докато премислях разказа му. Изглеждаше… не знам, „самодоволен“ не е най-точното, но може би нещо като „готов да се пръсне от смях, с лустро на доволен от себе си индивид“. Понякога забравям колко е лукав, колко е добър в импровизирането и умението му да преценява шансовете и да изиграва невероятни гамбити. Понякога си въобразява, че е по-добър в тези неща, отколкото всъщност е, и това най-вероятно ще го убие — особено сега, когато със златния и черния камък Феникс, които носи, е съвсем откъснат от онези, които биха пожелали и биха могли да му помогнат.

— Добре — казах аз. — Или Фирис е бил убит, или Империята се бои, че е бил убит, но и в двата случая Империята не иска това да се разчуе.

— Някой в Империята — поправи ме Влад.

— Не. Империята.

— Имаш предвид Императрицата…

— Не бих казала, че Императрицата знае, но все едно, това е без значение.

— Не те разбирам.

— Ако не е Императрицата, тогава е някоя почти толкова важна особа и става със съдействието на най-висшето ниво в управлението.

— Какво те кара да си толкова сигурна? Само допреди час дори не вярваше, че…

— Разказът ти беше много убедителен — казах. — И ми каза неща, които сигурно не си разбрал, че ми казваш. — Намръщих се. — Начинът, по който Лофтис е говорил на Домм, и начинът, по който Домм и Тимър са говорили помежду си, ми подсказва, че…

— Че Тимър не знае — или може би не е знаела доскоро — за това.

— Не това е важното, Влад. Те са действали по заповеди и подкрепата им идва не само от високо, тя е широка — повсеместна. На имперско ниво са намесени твърде много хора, за да има само едно лице, което дърпа конците от някой килер.

— Хм. Схванах мисълта ти. Но при толкова много замесени как може да остане в тайна?

— Има тайни и тайни, Влад. Ако след година-две до Императрицата стигнат клюки, че този и този е прецакал разследването около Фирис, едва ли ще може да направи кой знае какво, зависи кой е „този и този“.

— С други думи, може да тече, стига да не се счупи.

— Нещо такова. — Свих рамене. — Само теоретизирам, на основата на това, което знам за Двора, но предположението е съвсем добро. Знаеш ли — добавих, — много си затънал, Влад. На твое място бих си потърсила помощ.

Влад се изсмя сухо.

— Да потърся помощ? От кого? От Сетра Лавоуд? Тя си е имала работа с цялата Империя преди. Мислиш ли, че би го направила сега? Без да знае защо или какво е замесено? И какво точно биха могли да постигнат Ледоплам и Дзур планина срещу една гадна малка интрижка? Или може би имаш предвид Мороулан? Той би могъл да реши целия проблем, като покани нашата домакиня да се премести в Черен замък, но се съмнявам, че тя ще приеме, а той няма никакви връзки с дома Орка. Алийра с удоволствие ще се набута в това, Кийра, но дискретността не е най-силната й черта — тя просто ще избие всички, които действат мръсно, и накрая ще имаме същата каша, с една камара трупове отгоре, които само ще усложнят нещата. Ноуратар би могла да го разреши — стига да беше царството на Дракона. Но доколкото чух, Зерайка все още е на трона — поне формално.

Нямах кой знае колко добър отговор на това, поради което не отговорих. Той продължи:

— И не забравяй, всъщност изобщо не ме интересува какво прави Империята или на кого го прави, стига да мога да направя това, което обещах на Хчи… Пфчих… на старата, за да може тя да помогне на Савн. Интересува ли те?

Мъчен въпрос. Разбира се, че ме интересуваше, но…

— Не, виж. Ти си прав. Но може би ще се окаже, че трябва да се оправим с цялото нещо, за да решим малкия си проблем. Не знам.

— Аз също.

— Какво знаем тогава?

— Знаем, че Империята прикрива нещо — най-вероятно убийство. Знаем, че не всички следователи знаят за това, и знаем, че на всички, които знаят, никак не им харесва, но заповедите включват да бъде убит всеки, който знае какво става. Знаем, че възелът с това кой какво притежава от собствеността на Фирис е доста заплетен и че няма да можем лесно да разберем кой притежава тази синя къща и прилежащата й земя. И знаем, че нещо, някъде, е много сбъркано.

— Как сбъркано?

— Срокът — смешно е, а ето, че не се смея.

— Продължавай — подканих го, въпреки че започнах да осъзнавам, че го знаех — подсъзнателно съм разбирала, че има нещо странно в начина, по който вървят нещата.

— Защо е това бързане? Когато умре някой толкова богат като Фирис, би трябвало да се очаква да отнеме петдесет — сто години, докато се разбере кой какво притежава. Но те не само замазват това разследване, а го правят ужасно бързо. И не просто Империята — всички, които са свързани с него.

— Какво значи „всички“?

— Имам предвид — бавно продължи той, — че Фирис е бил мъртъв може би отпреди не повече от една неделя, когато са казали на домакинята ни да освободи мястото и са й дали само половин година срок. Ето, това изобщо не изглежда логично, освен ако не стават две неща: първо, земята по някаква причина е особено ценна; и второ — някой някъде е изпаднал в паника.

Кимнах. Да, точно това беше.

— Почти си прав. Съгласна съм за паниката, но не е задължително земята да е особено ценна.

— О? Тогава защо…

— Някой иска да я вземе, да я пробута на друг за колкото може и да се разкара, преди да се разбере, че земята изобщо не е негова, та да я продава.

— Аха. Това е логично. — Помисли за миг. — За съжаление, с нищо не помага — не сочи към никого и никого не изключва.

— Вярно.

— Което отново ни оставя с проблема да разберем, което на свой ред води до следващия въпрос: Сега какво?

На това поне можех да отговоря.

— Сега приключваме дотук и спим. Късно е и мозъкът ми се умори. Утре сутринта ще поговорим отново.

— Добре. Тук ли се срещаме?

— Да.

— Аз ще сготвя закуската.

— Аз ще донеса нещо за готвене.

— Удоволствие е да се работи с теб, Кийра.

 

 

Изкарах нощта, като се мъчех да осмисля всичко, което бях научила. Готова бях да заложа перлата на Джюйнан за половин ока чай, че Влад правеше същото. И щях да спечеля, ако се съдеше по изражението му на другата сутрин.

— Не сме спали много, а? — подхвърлих му мило.

Намръщи ми се и отиде отзад да направи клава. Сложих продуктите на тезгяха до него и казах:

— Гъши яйца, скаридки, цикория, цинт, оранжева и черна гъба, сладък и лют пипер. И питки. Направи закуската.

— Лук?

— Расте зад къщата.

— Чесън?

— В кошчето, на десет сантиметра от дясната ти ръка. Много сме наблюдателни, а?

— Можеш да го кажеш на Лойош.

Лойош, сгушен с Роуца до студената камина, се размърда и сигурно каза нещо на Влад. Хвдф’рджаанцъ се появи от задната врата, увила с кърпа мократа си коса.

— Направили сте клава?

— Да бе — отвърна й Влад. — Дано само да не е много силна.

— Стига с тия шеги.

Савн още лежеше, загърнат в одеяла и кожи, но се беше събудил и зяпаше в тавана. Забелязах, че Влад също го гледа. Старицата каза:

— Днеска ще бръкна.

Чух рязкото вдишване на Влад — или може би беше моето.

— Броденето в сънищата ли? — попитах.

— Не, само ще излекувам физическото увреждане. Не е голямо и го огледах внимателно — няма да го нарани и може да започне целебния процес.

Влад кимна, обърна се отново към кухненския тезгях и започна да приготвя закуската. Хвдф’рджаанцъ седна на пода до главата на Савн. Започнах да кълцам продуктите и да ги опитвам. Той не ми направи забележка, че му преча, което значеше или че е уникален в опита ми с готвачи, или че е разсеян, или се чувства неловко, защото никой не го е правил след раздялата му с Коути. Малко ми стана мъчно за него, но не чак толкова, че да не опитвам от това-онова. Пиперките бяха чудесни.

— Няма по-красив звук от цвърченето на ситно накълцан лучец върху сгорещено желязно тиганче, намазано с олио — каза Влад. — Номерът е да го запържиш точно до мярката, преди да почнеш да добавяш другите неща, и да не прекалиш, преди да си добавил яйцата — яйцата трябва да са последни, защото не им трябва много…

— За какво мислиш в момента, Влад?

Той сви рамене.

— За каквото и ти, разбира се — дали ще можем да решим проблема на нашата домакиня, без да се захванем всъщност с цялата Империя. И ако се захванем с Империята, как можем да спечелим? Трудничко ще е.

— Трудничко? — Поклатих глава. — И това ако не е свръхсамоувереност.

Той отново сви рамене.

— А, едва ли ще е проблем. Просто се набутвам между тия специални гвардейци, разбирам кой им е шефът, убивам го, заемам му поста, използвам го, за да се добера до Императрицата, убивам я, взимам Глобуса и управлявам лично Драгара, експлоатирам безскрупулно Империята, за да се обогатя лично и да накажа ония, които са ме обиждали през целия ми живот, докато се подготвям да завладея Изтока и да стана накрая владетел на целия свят. — Спря да бърка яйцата, погледна ме и кимна строго. — Бас държа, че момичетата, с които ще се запозная тогава, ще си ги бива. — Сложи капака на тигана. — Ще подредиш ли масата за четирима?

— Трима — каза домакинята ни, която продължаваше да седи до Савн, но вече го гледаше в очите и го държеше за раменете. — Той ще трябва да си почине.

Погледнах я, после — Савн, после — Влад, който гледаше мен. Отворих уста да заговоря и усетих магията. Влад явно също я беше усетил, или по-точно Лойош; във всеки случай и двамата извърнаха очи към жената, после се спогледаха. Влад се ококори за миг, после сви рамене.

— Гледай да не загориш яденето — казах.

— Няма — отвърна ми той и се обърна към тигана. Подредих масата. Усещането за магия заглъхна след около две минути, старата седна при нас и започнахме да се храним. Лойош и Роуца като че ли я притесняваха, както си кълвяха късчета от чинията на Влад, въпреки че трябваше вече да е свикнала. Но не каза нищо. Бъди клечеше до масата и очите му говореха доста красноречиво, но не получи нищо, горкото животно. Яденето беше вкусно и похапвахме мълчаливо, докато не забелязах, че Влад ме гледа. Попитах:

— Какво има?

— Все едно ли ти е?

— Комплименти ли си просиш?

— Не.

Свих рамене.

— Доста вкусно е.

— Радвам се.

Не познавам друг като Влад: умът му сякаш никога не изключва. Дори Мороулан си почива от време на време, но никога не съм виждала Влад да не мисли за нещо. Много ми се искаше точно в този момент да разбера за какво мисли, но нямаше как да го попитам учтиво.

Влад се предаде преди мен.

— Е, Майко?

— Какво?

Той се окашля.

— Как… в смисъл, Савн добре ли е?

— За увреждането ли питаш?

— Да.

— Изцерих го. Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. Всъщност аз не съм знахарка, а заклинателка. — Погледна ме, докато го казваше, сякаш очакваше, че ще почна да споря. — И с този проблем съм най-запозната.

— Значи мина добре, а? — Нуждата му да го успокоят беше умопомрачителна.

— Съвсем добре.

— Ами… хубаво.

— Сега какво? — попитах я.

— Сега ли? Ами, излекуването на физическото увреждане би трябвало да му помогне, тъй че сега ще следим поведението му — дали ще тръгне по-добре, или ще се влоши. Ако не тръгне на добре, отново ще се опитам да разбера какво има в главата му, преди да рискувам с броденето насън. Ако забележим промяна, ще трябва да разберем каква точно е и ще продължим оттам.

— О — каза Влад. Погледна към Савн, който спеше кротко, и се умълча.

Приключихме с яденето и двамата с Влад почистихме. Нарочно се бавех, не бързах да се връщам на въпроса как ще подходим към проблема. Влад също като че ли не бързаше, предполагам по същата причина. Налях вода, той я сложи да се стопли, после бавно почна да отделя остатъците за изгаряне и за храна на Бъди. Щом водата се стопли, започнах да мия чиниите. Влад избърса масата и почисти печката.

Щом свършихме с шетнята, попитах:

— Как ти е ръката?

— Добре.

— Дай да я погледна.

— Ти пък кога стана знахарка?

— Човек се учи на всичко по малко в моя занаят — както и в твоя.

— Да де.

Съблече си ризата. Пак му видях косматите гърди, но се постарах да не реагирам. Развих превръзката. Някои хора си гледат раните, други извръщат глава. Влад я погледна, но като че ли малко му призля. Бинтът най-отдолу се беше накървавил, но можеше да е и по-зле, а раната не беше забрала.

— Ако искаш да си свалиш камъка Феникс за малко, мога да я изцеря за…

— Не, благодаря.

— Може би си прав.

Промих раната и я превързах пак. Хвдф’рджаанцъ гледаше, но не ми предложи помощ — може би й прилошаваше от кръвта; или пък се смяташе за твърде голяма специалистка, за да се занимава с най-прости рани. Казах му:

— Е, ако си се отказал да завладяваш света и не искаш да търсиш помощ от никого, каква е следващата ни стъпка?

— Прегледах си отново бележките снощи, след като си замина — отвърна Влад.

— И?

— И нищо. Ако разполагахме с всички документи, както и с имперския архив, и може би някои записи от някои джереги, и ако можехме да ги съчетаем с това, което сме открили, и ако имахме стотина счетоводители, работещи целодневно, може би щяхме да намерим отговора — и може би щяхме да го намерим достатъчно рано, за да е от полза. Но не разполагаме, тъй че ще трябва да почнем от другия край.

— И кой е „другият край“?

— Разследването. Докопали сме се до нещо — единственото, което мога да измисля, е да продължим по тази нишка и да видим къде води.

Кимнах.

— Да. Опасявах се, че ще се стигне до това.

— Междувременно трябва да разбера колко пари ще ни струва да откупим земята.

Кимнах отново.

— Да. Сумата би трябвало да ни подскаже дали си прав, че в този имот има нещо ценно. Ако се стигне само до някаква парична сума, има начини да се оправим.

Хвдф’рджаанцъ ни гледаше.

— Точно това мислех и аз — каза Влад. — Ти с какво смяташ да се заемеш?

— Искам да разбера за кого точно работи Лофтис, какви са му заповедите, какво знае, какво предполага и какво се кани да направи по въпроса.

— Добре разсъждаваш. И как смяташ да го направиш?

— Не знам. Мислех просто да го попитам.

— Не виждам причини да не стане.

— Да.

— Тогава да действаме.

Стегнах превръзката, той си облече ризата, после препаса колана със сабята, потупа Бъди, каза му да пази къщата, взе си Лойош и излезе след дълбок поклон.

— Отвратителни са — каза Хвдф’рджаанцъ.

— Кои?

— Източняците.

— А, да. Ще му го кажа, Майко.

— О, недей — каза старата, изведнъж притеснена. — Ще му нараниш чувствата.

Взех си нещата и излязох. За разлика от Влад, нямах причини да не телепортирам, тъй че го направих. Появих се на едно познато място, където можех малко да си променя облеклото. Пред Градския съвет бях някъде към десетия час, когато нещата там вече се раздвижваха. Заех позиция на отсрещната страна на улицата и се направих на невидима.

Бях стояла там повече от час, когато се появи Влад и влезе, после още доста време не се случи нищо особено и започнах да си мисля, че съм изтървала Лофтис — че е влязъл рано, — когато го видях да се приближава от другия край на улицата. Според описанията на Влад трябваше да е Лофтис. Прекосих и минах покрай него. Погледнах го бегло, но и това бе достатъчно, за да се уверя, че Влад е прав — с тип като този човек не бива да се забърква току-така. Вървеше намръщен, явно му се въртеше нещо в ума. Не беше трудно да се досетя какво.

Намерих един хан, който даваше стаи за час, и наех една — хубаво е да намериш място, където няма да ти досаждат и няма да те питат за нищо, дори да не използваш стаята за каквото се очаква. Бяха сложили истинска врата, за да осигурят интимност на гостите, и това също ми хареса. Вместо етикетчето с цената изсипах върху леглото нещата на Лофтис и започнах да ги проучвам. Всъщност не се оказа достатъчно учтив да носи бележка, на която ясно да е изписано какво са го помолили да направи, причините за това, както и името на началника му, но трябва да се оправяме с това, с което разполагаме, а кесията на един имперски следовател може да разкрие доста неща.

Името му наистина се оказа Лофтис, Господар на дракони от рода на е’Дриен, също като Мороулан. И беше виконт на леса Кловенрокс, който се намираше в някаква далечна провинция на североизток, доколкото можех да разчитам на един стар спомен, който не беше мой. Имаше три имперски печата. Знаех, че трябва да има поне един, разчитала бях на това — но три печата означаваха, че всъщност е доста издигнат в съветите на могъщите и властните, които управляват Империята. А най-старият печат — който му даваше правото да извършва арести — беше отпреди двеста години, което означаваше, че е на имперска служба поне отпреди двеста и петдесет години, доста дълъг срок, за да остане човек само лейтенант — освен ако, разбира се, не служеше в един от онези клонове на Имперската гвардия, в които традиционните чинове са без значение, което обясняваше иронията, доловена от Влад, когато двамата с Домм се бяха наричали един друг по чин.

Знаех за съществуването на четири такива служби, повечето от които бяха общо взето независими. Е, имаше и пета, но тя не съществуваше вече от доста години, освен една личност — а който и да беше Лофтис, все пак не беше Сетра Лавоуд. Премислих четирите, за които знаех, и от мисълта, че е възможно да съществува някоя, за която не съм чувала, ми стана малко неловко.

Една от тях беше Корпусът за имперски надзор. Бяха подчинени на първия министър, когато има такъв, или на Министъра на домовете, когато няма първи министър. В момента Министърът на домовете беше от исола, казваше се Индъс, бях играла с нея на карти само толкова, че повече да не посегне към колодата. Беше коварна жена, но лоялна — можеше да направи нещо такова ако й заповядат и ако е в нейната област, но заповедта трябваше да дойде лично от Зерайка. Ако друг освен Императрицата се опиташе да използва Индъс… ами, всеки, който познаваше Индъс достатъчно, за да не пита коя е, нямаше и да си помисли да го направи. Така че или не беше Индъс, или заповедта не идваше от Императрицата, а бях убедена, че заповедта не идва от Императрицата.

Същото беше в сила и за „Мощите от третия етаж“, наречени така заради стаята, в която се говореше, че се срещат с Императрицата. Винаги бяха само двайсет-трийсет души и макар да бяха добри в работата си, за да я свършат, беше нужна изричната заповед на Зерайка. Освен това изглеждаше невероятно да са замесени в нещо толкова мащабно — стеснените и специфични задачи бяха повече в стила им.

Другите две единици, за чието съществуване знаех, бяха повече свързани с военщината. Едната от тях, тази, чието съществуване се признаваше публично, беше Шести отдел на щабните съветници на имперската армия. Повечето си работа вършеха на чужда територия, но определено можеше да бъдат използвани в империята, ако ситуацията го наложеше. Бяха големи, тромави, често пъти — объркани, понякога — гениални, и се подчиняваха на главнокомандващия. Главнокомандващият нямаше да позволи да ги използват по този начин, освен ако не го одобри Императрицата, но бяха достатъчно високо, за да е възможно някой високо в йерархията да бъде корумпиран. Но ако наистина беше Шести отдел, едва ли щяха да могат дълго да запазят нещата в тайна — най-малкото не и от тези, които знаят къде да надникнат.

И най-сетне оставаше Групата за специални задачи, която беше малка, много добре тренирана, лесно можеше да покрива грешките, направени от другите групи (и често се използваше точно за това), и всъщност беше съвършена за подобни задачи. Но те пък бяха подчинени на лорд Кааврен — той никога нямаше да позволи да ги използват по такъв начин без заповеди от Императрицата, а ако Императрицата му дадеше подобна заповед, щеше да го хване поредният бяс и за пореден път щеше да си подаде оставката.

Предъвквах всичко това, докато прибирах обратно съдържанието на кесията на Лофтис. После седнах на леглото (единствената мебел в стаята) и продължих да мисля. Имаше всички основания да не е нито една от тези групи, но изглеждаше невероятно да е замесен друг екип, за който да не съм чула — винаги съм в течение на това, което става из двореца, от двете страни на стените, както казват.

Опитах се да си спомня всичко, което ми бе разказал Влад за срещите си с групата, с всички нюанси в изразите. Разбира се, не е лесно, когато разговорът ти е препредаден. А и не разполагах с много време. Проверих часа по връзката с Глобуса. Не, изобщо не разполагах с време.

Отново прехвърлих наум цялата информация и поклатих глава. Ако можех да залагам на предположения, щях да кажа, че е Надзора, просто защото беше намесена Империята и домът на Орка, а най-вече защото при нормални обстоятелства тъкмо те щяха да проведат подобно разследване — като ги проверява групата „Трети етаж“ естествено. Но все пак изглеждаше нелогично. Можеше ли да са Шести отдел? Макар да изглеждаше много вероятно поради това, че щяха да решат, че могат да се измъкнат, те просто бяха твърде тромави, за да превключат толкова лесно от операции под прикритие към толкова груба задачка — бяха общо взето една пасмина чиновници с голям бюджет, няколко не особено кадърни крадци и куп хора, знаещи как да пилеят пари. Не, по-вероятно изглеждаше да са Надзора, само че беше трудно да го свържа с това, което знаех за лейди Индъс — ако такова искане паднеше в скута й, тя щеше да…

Е, за какво ми напомни това?

„Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак“.

Това беше заплаха. Заплаха да се каже на началника какво вършат — което означаваше, че макар да действаха по заповед, тази заповед не беше на началника им. И второ, че началникът им беше мъж, което елиминираше Индъс.

Татенцето-котарак.

Котка.

Тиаса.

Лорд Кааврен.

Както щеше да каже Влад: „А-ха“.

Пред стаята се чу тропот на ботуши и вратата изтрещя и рухна. Гледах пред себе си мъж и жена, и двамата — с извадени и насочени към мен мечове. Хвърлих кесията на мъжа и казах:

— Първо, Лофтис, кажи на Тимър да се върне в Градския съвет. Ти си този, с когото искам да поговоря. И второ, за тази врата ще платиш от собствения си джоб. Не мисля, че Татенцето-котарак ще го одобри, когато чуе за какво става дума — ако чуе за какво става дума.

Зяпнаха ме.

— Е? Какво чакаш? Разкарай си приятелката, ела тука и седни. А, Инсайн, пътьом, ако обичаш, вдигни здраво поле около тази стая — допускам, че си екипирана за това, нали? И се оправи с всеки, който може да дойде да види за какво беше този шум и чупене на врати. Кажи на домакина, че всичко е наред и че приятелят ти ще плати щетите. А той ще ги плати.

Тя погледна Лофтис и той й отвърна с малко крива усмивка, сякаш искаше да каже: „Каквото и да е това, няма начин да не свърши добре“, после кимна. Тимър ме изгледа бързо и усетих как се мъчи да ме запомни добре, след което си тръгна. Лофтис влезе и се облегна на стената, все така насочил меча си към мен. Казах му:

— Прибери го това нещо.

— Става. Щом ми обясниш какво пречи да те арестувам.

Завъртях очи.

— Мислиш, че съм крадла?

Той поклати глава.

— Знам, че си крадла — при това много добра, след като ме обра само с едно подминаване по улицата. Но не знам какво още си.

Свих рамене.

— Крадла съм, лейтенант. Крадла, която случайно знае името ти, чина ти, името и чина на колегата ти, и че работите за групата „Специални задачи“ на лорд Кааврен. И съм толкова глупава, че ти прибрах кесията, без да си направя труда с някое заклинание, което да ти попречи да проследиш Печатите, не я хвърлих в канавката, а си седнах тука да те чакам да дойдеш, за да ти върна кесията. Точно така, лейтенант. Крадла съм.

— Когато някой почне да ми размотава колко знае, винаги се чудя дали трябва да се впечатля толкова, че и аз да почна да му размотавам колко знам. Какво ще кажеш?

Не беше глупав.

— Ще кажа, че не си глупав. Но мечът ти още сочи към мен и това започва да ме дразни.

— Трябва да свикнеш. Коя си и какво искаш? Ако наистина си минала през всичко това само за да ме докараш тук, значи или си много глупава, или имаш някое обяснение, което…

— Помниш ли една афера преди три-четири години, дето започна с проучването от Шести отдел на дейността на един магьосник, работещ, хм, за едно чуждо кралство, и завърши с един дженоин на Дзур планина?

Зяпна ме, облиза устни и каза:

— Чувал съм за това.

— А помниш ли какво беше възложено на вас — на групата ви, — след като Шести отдел се издъни?

Изгледа ме много внимателно.

— Да.

— Е, същото трябва сега да направя аз, само че този път вие забърквате кашата.

Той помълча малко, после каза:

— Възможно е.

— Тогава да поговорим. Нямам оръжие…

Той се изсмя.

— Да бе. Колкото Темпинг нямаше резерви при Битката за Моста на орача.

Вдигнах вежди.

— Осми цикъл, двеста и петата година от Царстването на тиаса, Въстанието на точилото. Главнокомандващ беше…

— Наистина не съм въоръжена — прекъснах го. — Най-малкото не и с конвенционално оръжие.

Изгледа ме изненадано.

— Това, с което съм се въоръжила, е едно писъмце, оставено на много сигурно място и готово да стигне до Нейно величество в случай, че не се появя. Съдържанието му всъщност няма нищо общо с теб, предназначено е да разграничи някои влиятелни кръгове от тази афера и да излязат чисти, когато всичко изгърми. Това, което ще причини на кариерата ти, е всъщност страничен ефект, въпреки че ще те удари много силно, когато лорд Кааврен разбере с какво сте се занимавали. Ти го познаваш по-добре от мен, скъпи лейтенанте, какво ще направи той? И никаква полза няма да се опитвате да попречите писмото да стигне до Имперския дворец, както направиха хората ви в аферата Бердойн, защото писмото вече е в двореца. Мисля, че е по-добро от конвенционално оръжие при дадените обстоятелства, нали?

— Много добре си осведомена. — Направо видях по физиономията му как се чуди дали не блъфирам, но накрая реши, че не може да рискува. Усмихна се, кимна и прибра меча. — Е, да поговорим тогава. Слушам те.

— Добре. Да започнем с основните неща. Възложили са ви задача, която не харесвате…

Той изсумтя.

— „Не харесваме“ е меко казано.

— И все пак — продължих, — правите каквото ви е заповядано. Вие преди всичко сте войник, лейтенант.

Той сви рамене.

— Както казах, представлявам интересите на среди, много близки до, но не съвсем същите като тези, които са поискали да изпълните тази мисия. Бих предпочела усилията ни да се съчетаят до известна степен, защото работата ми, да го кажа простичко, е да почистя след вашите усилия да почистите. Държа ви с нещо, но знам, че не е достатъчно силно…

— Тук си права — усмихна се той.

— И по-точно с това, че бихте предпочели лорд Кааврен да не научи какво правите.

— Не си въобразявайте, че можете да прекалявате с това.

— Знам докъде мога да стигна.

— Може би. А как да ви наричам, между другото?

— Маргарет. Падам си по източняшки имена.

— Ха. Също като Нейно величество.

Реших, че го подхвърля, за да види доколко съм в течение на текущите клюки. Подсмихнах се леко да му покажа, че съм.

— Е, добре, Маргарет. За кого работиш?

— За кого работиш ти?

— Но ти знаеш, че… или поне изложи теория, която не съм оспорил.

— Не. Казах ти, че знам за коя организация работиш, не откъде идват заповедите да се намесите в разследването за Фирис.

— Значи знаеш откъде идват тези заповеди?

— Защо просто не ми го кажеш, Лофтис?

Той се усмихна.

— Ето, че открихме късче информация, която ти липсва.

— Може би. — Върнах му усмивката. — А може би просто се опитвам да разбера доколко смяташ да бъдеш откровен с мен.

— Сделка ли?

— Не. Ти ще излъжеш. Аз ще излъжа. Освен това всъщност бездруго го знам.

— О?

— Има само една възможност.

Той остана невъзмутим.

— Щом казваш.

Свих рамене.

— Е, добре. Какво искаш от мен?

— Както вече ти казах — съдействие.

— Какво съдействие? Бъди по-точна. Не искаш да разменим информация, защото и двамата ще излъжем, и защото, изглежда, не ти трябва информация, понеже знаеш всичко. Тогава какво искаш, по-точно?

— Сбърка по няколко пункта.

— О?

— Както ти казах, тук съм, та работата да не излезе извън контрол. Ще надуя свирката, ако се наложи, но лично аз — както и тези, които ми възложиха задачата — бих предпочела да не се стига дотам.

— За какво „чистене“ говориш, Маргарет?

— О, я стига, Лофтис. Сигурността ви е разбита из целия град. Не се ли появи наскоро някой изневиделица, разпита ви разпитвачите, размота ви сенките из целия район, изсмука още от тях и накрая за малко не ги уби в една гостилница? Това ли ви е представата за тайна операция?

Изгледа ме съсредоточено и се зачудих дали не прекалявам.

— Моите поздравления за източниците ти, Маргарет.

— Е?

— Добре, убеди ме. Какво искаш?

— Да започнем с основното. Искам първо да знам с какво имам работа.

— Ха. Има ли нещо, което да не знаеш?

Усмихнах се.

— Колко души са в екипа ви?

— Шестима. С още трима на разположение.

— Колко души знаят за какво става въпрос?

— Аз и Домм.

— И Тимър — добавих. — От снощи.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

Свих рамене.

— Може да не го знае точно, но знае, че става нещо нередно, и ако се позамисли малко, сигурно ще се сети за повечето. Не е глупава.

Той кимна.

— Добре. Какво друго искаш да знаеш?

— Какво всъщност е станало с Фирис?

Лофтис сви рамене.

— Убит е.

Поклатих глава.

— Това го знам. Но кой го е убил?

— Наемен убиец. Добър. Залагам сто към едно, че е бил джерег, и още сто към едно, че нямаше да го хванем, дори да се бяхме опитали.

— Мда. Добре. Кой го е поръчал?

— Не знам. Не това се опитвахме да разберем.

— Да де, но вероятно имате някоя идея.

— Идея? Да, по дяволите. Жена му го е мразела, синът му го е ненавиждал, едната дъщеря е искала да забогатее, другата — да бъде оставена на мира. Не е ли достатъчно за начало?

— Не.

Той ме погледна, после извърна глава.

— Добре, не са били те. Или най-малкото — не са били само те.

— Тогава?

— Домът Орка според мен. И домът Джерег. И някой някъде високо в Империята — например може би като този, който е наел теб? — Беше плъзнал дясната си ръка зад крака си, където несъмнено криеше нещо, а дори не го бях забелязала.

— Не — отвърнах. — Но предположението беше добро.

Той сви рамене.

— Какво друго искаш да знаеш?

Исках да разбера как преди всичко бяха подкупили или притиснали Лофтис да се заеме с това, но не беше подходящият момент да го питам.

— Засега стига. Ще държим връзка.

— Добре. За мен беше удоволствие да се запознаем, Маргарет.

— И за мен, лейтенант.

Станах и излязох от стаята. Гърбът ме засърбя, докато го подминавах, но той не направи никакво движение. На излизане от хана хвърлих на домакина два империала и се извиних за вратата. Повървях няколко пресечки да се уверя, че не ме следят, след което се телепортирах обратно и влязох в къщата.

Влад ме чакаше.

— Е?

Един от недостатъците на телепортите е, че понякога пристигаш твърде бързо — не ми беше останало време да си подредя мислите. Затова попитах:

— Има ли нещо за ядене?

— Не. Мога да сготвя нещо.

— Няма да е зле. Малко съм уморена.

— Сериозно?

— Ще стигна и до това.

Савн седеше пред камината, с изправен гръб и зяпнал в празното. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, Бъди беше в краката й и ме гледаше, не враждебно. Лойош клечеше на рамото на Влад. Чувствах се като току-що излязла от кървава битка и ми се стори някак удивително, че никой в къщата не споделя умората ми.

— Искаш ли да чуеш първо моите новини, или след твоите? — попита Влад.

— Дай да ти прегледаме ръката.

Той сви рамене и понечи да заговори, но явно усети, че в момента не съм готова да мисля за нищо, и мълчаливо свали ризата си. Махнах превръзката и огледах раната. Изглеждаше почти както преди четири часа.

Само четири часа!

Промих я и отидох до скрина да намеря нещо чисто, с което да я превържа пак.

— Добре е — казах.

— Така изглежда — отвърна Влад.

— Намушкали са те — каза Савн.

8.

Дори Бъди го зяпна. Савн, от своя страна, се беше вторачил в ръката на Влад — с напрегнат, смразяващ поглед. Беше станал и тялото му се бе вкочанило. Гласът му звучеше дрезгаво, като след дълги дни мълчание или като на младеж, навлизащ в пълнолетие — както предпочиташ.

— Намушкали са те — повтори Савн. — С нож.

— Да, Савн — отвърна Влад и усетих как се мъчи да запази гласа си спокоен. Дори един мускул по лицето му не трепна. Хвдф’рджаанцъ също не помръдваше. Както и аз, между другото.

— Студено ли беше, когато те прониза? Болеше ли? Колко дълбоко влезе?

Някакъв странен звук се изтръгна от гърлото на Влад. Въпросите на Савн се нижеха бавно, сякаш зад тях имаше много размисъл. Но тонът му издаваше някак безгрижно любопитство, което на свой ред бе в пълно несъответствие със стойката му. За мен беше много объркващо, а доколкото виждах, за Влад — още повече.

— Не всички ножове имат върхове — каза Савн. — С някои не можеш да промушиш, можеш само да порежеш. — Докато натъртваше на думата, направи бързо, режещо движение с дясната си ръка; и това също беше шантаво, защото по време на жеста останалата част от тялото му си остана вкочанена, а лицето — все така безизразно. Само движението на ръката и натъртването в гласа му.

— Само да порежеш — повтори той.

И замълча. Изчакахме вкочанени няколко минути, но момчето беше казало каквото имаше да каже.

— Савн? — тихо промълви Влад, но не получи отговор. Савн отново си седна на пода, но и това показваше нещо — никой не му беше казал да го направи. Влад пристъпи и коленичи пред него. — Савн? Ти… добре ли си?

Момчето просто си седеше, вторачено пред себе си, както допреди малко. Влад се обърна.

— Какво стана, Майко?

— Не знам. Но мисля, че е добър знак. Знам, че е добър знак. Не знам колко добър, но до нещо сме стигнали.

— Мислиш ли, че е от излекуването на раната?

— Може би. Или просто му е дошло времето. Или подходящият стимул. Или някакво съчетание. Последната година порязвал ли те е някой?

— Дори заплаха не е имало — отвърна Влад.

— Значи може да е от това.

— Какво да правим сега? Да се порежа пак? — Не бях много убедена, че се шегува.

— Не знам — отвърна тя. — Да поговорите за ножове може би.

През цялото време наблюдавах Савн и при думата „ножове“ лявото ъгълче на устните му трепна, Влад също го забеляза и каза:

— Савн, искаш ли да си говорим за ножове?

Изражението на момчето не се промени, но то заговори:

— Трябва да се грижиш ножовете ти да са добри. Добрият нож е скъп. Добрите остават по-дълго остри, също така. Понякога трябва да срежеш хората, за да ги изцериш, и трябва да използваш за това наистина добър и остър нож. С тъп нож можеш да нараниш човек повече, отколкото с остър.

— Страх ли те е от ножове? — попита Влад.

Савн като че ли не го чу.

— Винаги трябва да го почистваш, когато свършиш — да го измиеш и да го подсушиш. На всяка цена трябва да го подсушиш. Няма да ръждяса — добрите са направени така, че да не хващат ръжда. Но ако оставиш нещо по него, може да го разяде, а това го разваля. А добрите ножове са скъпи. Добрите ножове остават остри. Колкото повече се използват, по-остри стават, докато не станат толкова остри, че могат да те прережат на две, само като те погледнат.

— Ножовете не стават по-остри сами — каза Влад.

— И могат и да те промушат. Ако върхът е остър, може да те промуши целия, може всичко да промуши и да промуши небето и то да падне, и да се промуши през всичко на този свят.

И замълча отново. След няколко секунди Влад се обърна и промълви:

— Той не реагира на думите ми, Майко.

— Да. Но ти го предизвика. Това означава, че на някакво ниво реагира на теб.

Влад се обърна и пак загледа Савн. Опитах се да разчета изражението му, но после реших, че не ми се иска. Влад прошепна на Хвдф’рджаанцъ:

— Да опитам ли пак, или да го оставя да си почине?

Тя се намръщи.

— Остави го да почине. Ако започне самичък, ще тръгнем оттам.

— С какво? — попитах.

— Не знам. Вече има надежда, но не знам.

— Добре — каза Влад. — Ще направя клава.

Когато се върна, Савн вече спеше — може би проговарянето за първи път след цяла година мълчание го беше уморило. Отпивахме клава в другия край на стаята, до печката. Хвдф’рджаанцъ ни остави, седна до момчето и го загледа как спи. Влад вдиша дълбоко и каза:

— Е, давай да чуем.

— Какво да чуем?

Той се засмя.

— Онова, с което дойде преди час и беше толкова възбудена, че ти трябваше малко време, преди да можеш да говориш за него. Забрави ли?

— А, да. — Усмихнах се неволно. — Онова.

— Да. Давай да го чуем.

Кимнах и му разказах накратко, което ми отне около десет минути. Накрая той каза:

— Я сега цялото.

— Наистина ли ти трябва?

— Няма да знам, докато не го чуя.

Понечих да възразя, но съобразих, че ако той ми беше предал кратката версия на „набега“ си при следователите, нямаше да направя връзката с лорд Кааврен и разговорът ми с Лофтис щеше да протече съвсем другояче. Така че му описах повечето подробности, като от време на време отговарях на въпросите му. Като че ли особено се интересуваше кога точно е станало всичко и как точно съм успяла да измамя Лофтис — последното поиска да му го опиша няколко пъти, докато не се почувствах все едно, че съм подложена на разпит под Глобуса. Оправдах се със слаба памет за някои подробности, които не исках да му кажа, и накрая той отстъпи, но когато свърших, ме изгледа странно.

— Какво има?

— А? А, нищо, Кийра. Просто съм впечатлен. Не знаех, че го можеш това.

— Хитруването или помненето на подробностите?

— Всъщност и двете.

Свих рамене.

— А твоят ден как мина?

— Много по-кратко, много по-простичко, много по-лесно за разказване и може би по-загадъчно.

— О?

— С две думи: затворили са.

— Какво?

— Край. Няма ги. Кепенците са пуснати. Табелите ги няма.

— Кои?

— Всички: „Гаранции и сигурност“, „Борса Брюгън“, „Уестман“ — всички.

— Цялата сграда?

— Около три четвърти от сградата, доколкото разбрах — но всички компании от малката империя на Фирис вече не съществуват.

— Вийра! Какво си направил?

— Отидох в Градския съвет — нали помниш, че ме видя там?

— Да, но за какво?

— Ами, бизнес сградата все още беше отворена. Реших да разбера кой й е собственикът.

— Идеята не е лоша. И чия е собствеността?

— Някаква компания, „Дион и синове“.

— И?

— Разположени са в същата сграда и също са закрили бизнеса си.

— Виж ти.

— Да. Дотук с гениалните идеи.

— И сега какво, Влад?

— Не знам. Как могат да продадат земята, ако компанията, която претендира за собствеността, не съществува? Ако не могат, засега можем просто да забравим за цялата работа. Единственото, което всъщност се стремим да постигнем, е да се помъчим да задържим старата на земята й. Но се опасявам, че ако го направим, ще се появи някой и…

— Това ли било?

— Какво искаш да кажеш и защо се усмихваш?

— Просто имам чувството, че вече си се вързал на това нещо — трябва да разбереш какво става заради себе си.

Той се усмихна.

— Така ли мислиш? Какво пък, може и да си права, наистина съм любопитен, но ми покажи някакво доказателство, че домакинята ни ще може да си опази хубавата синя къщичка, и ще се разкарам толкова бързо, че само вятъра ще усетиш.

— Ха.

Той само сви рамене и попита:

— А ти?

— Аз ли?

— Да. Не си ли любопитна?

— О, небеса! Любопитна съм, разбира се. Нали главно заради това се хванах. Но поне съм готова да си го призная, докато ти…

— Е, добре, попитай ме утре пак и може да ти дам друг отговор. Междувременно…

— Да. Междувременно какво правим по-нататък?

— Ами, случайно да проявяваш интерес да почнем отгоре и да разберем кой в Империята стои зад всичко това?

— Не.

— Аз също. — Помисли малко. — Не знам дали съм стигнал донякъде с дъщерите, тъй че на това изобщо не можем да разчитаме, но сме пъхнали крак във вратата със скъпия ни приятел от Специалната група — благодарение на теб. И още един крак сме пъхнали във вратата с джерег — пак благодарение на теб. Тъй че какво ще кажеш да опитаме с още един крак — анатомически ще е интересно, ако не друго — и да триангулираме?

— Какво имаш предвид?

— Да открием банката, която е затворила.

Помислих и казах:

— Не е зле. Чоплим проблема от различни страни и гледаме какво ще се получи?

Влад разпери ръце.

— Само това мога да измисля.

— Логично е. Аз ли искаш да го направя?

— Мисля, че ти ще си по-добра с банкерите от мен. Аз ще се позадържа тука да видя дали мога да помогна на Савн.

Подхвърли го уж небрежно, но успях да доловя напрежението зад думите.

— Няма да е лошо. Става. Ще видя какво мога да разбера.

— След обяда — предложи той.

Този път обядът включваше питки, напълнени с някакъв червеникав сос, с големи късчета разни работи, пилешки мръвки с кожичката, но обезкостени. Савн седеше на масата с нас, хранеше се механично и отново като че ли се беше откъснал от всичко наоколо. Това правеше разговора малко тягостен. Изглеждаше странно, че Савн с лекота борави с ножа по време на яденето и изобщо не изглежда затруднен или прекомерно въодушевен от това, но пък пътищата на ума са странни, нали.

Подхвърлих на Влад, че ако джерег наистина искат да го спипат, е достатъчно само да проследят консумацията на чесън из Империята. Той ме помоли да не го разпространявам, защото щял по-скоро да се остави да го хванат, отколкото да престане да яде чесън.

После се заловихме за работа. Попитах:

— Майко, ти каза, че банката е затворила, нали?

Тя кимна.

— Коя банка?

Тя ме изгледа, после изгледа Влад, отвори уста, затвори я, накрая сви рамене и каза:

— „Банка за частни услуги Северен пристан“. Защо, ще я ограбите ли?

— Тя е закрита. Съмнявам се да има пари в нея — или каквито и да било ценности.

— Вероятно — каза Влад и се намръщи. — Освен ако…

— Освен ако какво?

— Спомних си нещо.

Изчаках.

— Онова клюкарско вестниче, „Одумките на Рътър“, пишеше нещо за банките.

— По-точно?

— Изтъкваше колко бързо се махали всички. — Обърна се към Хвдф’рджаанцъ. — Знаете ли нещо за това, Майко?

— Знам, че я затвориха много бързо. Приятелката ми Хенбрук — беше и нейната банка, а тя как ще се оправи, не знам — все едно, същия ден беше в града и каза, че я отворили както обикновено в един, а в два отпред имало фургони — от онези, големите фургони, с въоръжена стража и прочие — а в три вече била затворена и запечатана.

Влад кимна.

— Два часа. Трябвали са им два часа, за да разчистят.

Хвдф’рджаанцъ продължи:

— Имало поне сто души и дълга редица фургони, по цялата улица. И другите банки са се махнали по същия начин, по същото време, доколкото знам.

— В такъв случай едва ли са си свършили работата добре — каза Влад.

— Какво имаш предвид?

— Разчистването. Бързали са да се махнат, преди да ги хванат клиентите, и…

— Защо да не запечатат нещата вътре?

— Твърде много магия е щяла да закръжи наоколо. Хората са щели да побеснеят и все някой е щял да успее да нахълта вътре.

— Добре. Това върви. Но наистина ли смяташ, че е възможно да е останало нещо?

— О, съмнявам се да има пари, но все нещо може да е останало.

— Имаш предвид разни документи, писма?

Той кимна.

— Щом са тръгнали да се крият, няма ли да се постараят да разчистят всичко, което си заслужава да се види?

— Колко време ще им трябва да разчистят и последното листче хартия, Кийра? Могат ли да го направят за два часа?

— Сигурно не. Но важните…

— Може би. А може би — не. Не знам как действат банките, но би трябвало да изписват огромни количества бумаги и…

— И ти си готов да нагазиш в тези огромни количества бумаги само за да видиш дали няма да се намери нещо полезно?

— Точно в момента всяка нишка, до която можем да се доберем, струва много. Да, не бих имал нищо против да се поразровя из кошовете за боклук — или по-точно в хартиите, които не са стигнали до кошовете за боклук — и да видя дали няма да се намери нещо, което да ни поведе в интересна посока.

Помислих около минута.

— Прав си. Ще поогледам и ще събера каквото мога. Не би трябвало да е трудно. — Обърнах се към Хвдф’рджаанцъ. — Къде се намира банката?

— В града. Улица „Каменарска“, близо до улица „Грънчарско поле“. — Описа ми по-подробно посоките.

— Добре. Днеска ще огледам. След като толкова свикна да посещаваш Градския съвет, можеш ли да…

— Да разбера кой е собственикът? Разбира се.

— Но само името му и адресът.

— Ясно. Трябваше да сготвя малко зеленчуци с това.

— Нямаше да ми остане място за тях.

— Вярно. Не ядеш много, нали?

— Старая се да поддържам стройна, момичешка фигурка.

— Аха, това било значи.

Привършихме и тъй като на мен се падаше опасната работа, оставих на него да почисти. Не че имаше кой знае какво за чистене, след като Лойош, Роуца и Бъди бяха омели остатъците в чиниите.

— Е, добре. „По пътя си да тръгваме отново и нека вятърът изплаче повестта ни“.

— Вилсни?

— Клибур. — Тръгнах към вратата.

— Не разбирам как го правиш това, Кийра.

— Ти ли? Ти си тоя, който е пълен с цитати. Аз само те имитирам.

— Не, не това — телепортирането след ядене. Просто не разбирам как се справяш.

 

 

Справих се чудесно. Озовах се първо в дома си, в Адриланка, за да си взема някои инструменти, а после на същото място за телепорт, което бях използвала преди, едно от много малкото, които ми бяха добре познати в Северен пристан. След това тръгнах да търся банката. Оказа се лесно с упътванията, които ми бяха дали. Никога не бях влизала с взлом в банка, във всеки случай — не и посред бял ден. Фактът, че банката беше закрита, отнемаше малко от удоволствието.

И наистина беше закрита — на входа беше окачена голяма табела, гласяща: „Затворена окончателно“, заедно със символа с водата и затворената шепа за тези, които не могат да четат. Всички прозорци бяха заковани с големи дъски, а на вратите имаше решетки. Обиколих веднъж. Сградата изглеждаше привлекателна — два етажа с шест колони отпред, много изкусно изваяни. Нямаше задни улички — чист терен наоколо, превърнал се след затварянето й в импровизиран пазар. Откритият терен несъмнено трябваше да осигури добра гледка за охраната.

От друга страна, след като вече беше затворена, като че ли нямаше сериозна охрана — дежурни пазачи със сигурност нямаше, а и само най-основни и лесно преодолими алармени заклинания, доказващи, че вътре не са останали пари. Всеки в този момент можеше да проникне в банката и всеки щеше да го направи точно като мен — което показваше, че никой не е мислил, че вътре ще се намери нещо, заслужаващо интерес. Свих рамене. Скоро щях да разбера.

Едно от устройствата, които си бях взела от къщи, беше с форма на тръбичка, побираща се в дланта ми. Стиснах я и се облегнах на стената. Опрях тръбичката и след няколко секунди виждах съвсем ясно вътрешността на сградата, а след още няколко секунди виждах достатъчно добре, за да мога да се телепортирам, което и направих.

Вътре бяха поставили малко заклинанийце за засичане на магия, тъй че го изключих, преди да си направя светлина, и започнах да оглеждам.

Всъщност няма смисъл да описвам всичко подробно. Сградата беше голяма и беше пусто, с многобройни малки кабинети, две зали и мазе; прегледах навсякъде и ми отне около четири часа и половина. Накрая имах цял чувал, пълен с хартии. Добрата новина, или лошата новина, беше, че намерих цял огромен кош, пълен с хартиени отпадъци, които така и не бяха стигнали до пещта — добра новина, защото означаваше, че материал има в изобилие, лоша — защото ако имаше нещо важно, щеше отдавна да е унищожено. Но пък не аз щях да преглеждам всичко това.

Постарах се да ги подредя донякъде в случай, че Влад поиска да знае кое къде точно е намерено. Знаех, че повечето хартии най-вероятно ще се окажат безполезни, но Влад щеше да се зарови да огледа всичко, така че ги събрах всичките. Щом приключих, се телепортирах направо зад къщата. Бъди, който се оказа навън, се стресна и се разлая, но щом ме видя, се успокои.

— Ей — казах му. — Спокойно. Донесох стоката.

Влад се появи на вратата, сигурно заради лая на Бъди, и ми я задържа отворена.

— Е?

Вдигнах пълния с хартии чувал.

— Забавлявай се.

— Проблеми?

— Не. Как е момчето?

— Почна отново да говори за ножове, без никой да го подканва. Не мога да реша добре ли е това, или зле. Сигурно и двете. И спи ужасно много.

Седнах. Момчето беше заспало. Хвдф’рджаанцъ седеше до него и тихо му пееше нещо като приспивна песен. Влад взе хартиите. Като че ли се изненада от тежестта на чувала и подсвирна одобрително.

— Ти какво разбра? — попитах.

— Банкерът е бил — или е — лейди Вонит, от дома Орка естествено. Притежавала е банката изцяло, според документа в Съвета, ако може да се разчита на него. Освен това е „надзорник“ — каквото и да означава това — на други три банки, една от които е фалирала, а други две все още са ликвидни, но и двете са приложили „право на откупка“. Отново — каквото и да означава това. Живее недалече от Индра. — Даде ми адреса.

— Добре.

— Какво е „надзорник“?

— Общо взето означава, че отговаря за бизнеса, ръководи го, дори да не го притежава лично. Като предположение — получава много висок дял от печалбите или е частичен собственик, или най-вероятно е пълният собственик, но под друго име.

— Защо се прави това?

Усмихнах се.

— Защото ако другите й банкови клонове фалират, което току-що се е случило, може да върти останалите, без дълговете да се оценят срещу прихода на другите, нещо, което Империята би трябвало да направи.

— Това законно ли е?

— Стига да не я хванат.

— Разбирам. Какво е „право на откупка“?

— Означава, че банката има право да задържи парите ти.

— Сериозно?

— Закон, приет при дванадесетото управление на дома Текла. Предотвратява възможността всички да си изтеглят парите едновременно и по този начин банката да фалира. Има всевъзможни закони кога може да се приложи и какъв процент от вложенията им може да се изплаща, и на кого, и всъщност и аз самата не го разбирам. Но може да означава, че са изпаднали в затруднение или, по-вероятно, че при фалит на банки се боят от всеобща паника и взимат мерки, за да я предотвратят.

— Кои? Собствениците на банката или Империята?

— Собствениците искат разрешение за прилагането на закона, Империята го дава — или отказва.

— Разбирам. Това е интересно. Към кого в Империята се обръщат за това разрешение?

— Към кабинета на министъра на имперския трезор.

— Кой е министърът на трезора?

— Казва се Шортайл.

— Шортайл. Хм.

— Какво?

— Това име се появи някъде в бележките на Фирис. Нещо около него ми се стори странно, но не му обърнах много внимание и в момента не мога да си спомня какво беше. Мисля, че се бяха срещнали на вечеря или нещо такова.

— Не е изненадващо министърът на трезора да се срещне с крупен бизнесмен. Съвсем естествено.

— Да, но… Все едно, ще помисля. Домът?

— На Шортайл ли? Орка.

Влад кимна и се замисли дълбоко.

— Нещо друго има ли?

— А? Да. Ти се прибери. Тази нощ ще ти прегледам плячката, с което ще ми остане, ъъъ, по-малко от половин час сън. Утре се свързваш с банкерката, да видим какво можеш да научиш.

— Добре. Дали първо да не ти се обадя, да видим ти какво си открил?

— Хубаво. Но не бързай — трябва поне малко да подремна, преди да си дошла.

— Добре. Лек сън.

Той погледна натъпкания с прашни хартиени боклуци чувал и ме удостои с тънка усмивка. Лойош разкърши криле и ни изсъска, сякаш ни се смееше и на двамата.

 

 

Когато на сутринта се върнах, масата до печката беше затрупана с хартиите, които бях намерила, всички грижливо подредени на четири купчини и, доколкото помнех количеството, смалени до около три четвърти. Влад имаше замъгления поглед на човек, току-що станал от сън, а Савн спеше до камината, със сгушените до него Лойош, Роуца и Бъди. Бъди тупна веднъж с опашка, прозя се по кучешки, въздъхна и отпусна глава на лапите си. По пода имаше парчета въглени, ново доказателство за състоянието на Влад. Водата вреше и видях клавата до нея, а Влад се беше вторачил в тях, сякаш бе забравил за какво са. Попитах:

— Е, какво научи?

— Ъ?

— Направи клавата.

— Добре.

— Водата се сипва в онзи обърнат конус, дето е на…

— Знам как се прави клава.

— Хубаво.

Довърши операцията, без да разлее вода, което ме впечатли, после погледна намръщено пода и тръгна да търси метла.

— Разбирам, че ще мине доста време, докато получа отговор — обадих се аз.

— Какво? А, да. Чакай само да изпия една чаша от тая отрова.

— Отрова? Мислех, че обичаш клава.

— Без мед е — изръмжа той.

— Ей сега.

Докато клавата се свари, се върнах с бурканче мед и Влад каза:

— Ей за това някой ден можеш да позволиш да ме накълцат заради теб.

— Пак ли си чел Паарфи?

— Не мога да чета. След час… може и да се науча.

Сложи мед в двете големи чаши, изцеди клавата и наля малко повече, отколкото побират две големи чаши. Изруга.

— Спокойно. Аз ще почистя.

— Може и в жертва да ме принесат за теб, когато поискаш.

— Отбелязах си го.

След половин час общо взето се беше посъвзел и го подканих:

— Е, казвай сега какво научи?

— Научих — бавно заговори той, — че е нужен или добре трениран специалист, за да научи нещо от боклуци хартия, или много, много време за един аматьор, за да намери игла в купа сено.

— С други думи, не си научил нищо?

— О, не бих казал нищо.

Усмихваше се. Беше се докопал до нещо интересно. Кимнах и зачаках.

— Повечето бяха числа. Много числа. Не им обърнах много внимание, докато не се сетих, че може би означават пари; и тогава доста ме измориха. Но това все още не водеше до нищо. Не съм ги изхвърлил, защото не се знае дали няма да потрябват, но ги отделих настрана.

Продължих да чакам.

— Други боклуци съдържаха имена, понякога с кодирани бележки. На тях обърнах повече внимание. Сортирах ги на три групи. Първата купчина са главно цифри, но и с по някое име или кодирана дума, или нещо такова. Други съдържаха съобщения — например „Обяд, пръвник, Лястовича опашка, лейди Префт“ или „Промяна в съвместната ипотечна политика — среща в три часа“. Третата купчина…

Стана, отиде до масата и взе няколко къса хартия.

— Третият куп съдържа резултатите от прегледа на другите два — това са парчетиите, на които се спрях, след като отхвърлих много повече. Не е много, но може би има нещо.

Донесе ги и ми ги подаде.

— Е, Кийра. Да видим дали си толкова хитра като мен. Взимай едно по едно, поред, и се опитай да ги свържеш.

— Добре. Обичам игрите.

Бяха четири парчета, две от които явно откъснати от по-големи листове, другите — на съвсем обикновена хартия. Това най-отгоре, едно от откъснатите, беше изписано с много елегантен почерк и се четеше лесно. Гласеше: „5К за БТ, 5&10, 8:00, небесник, Рквнт“.

Казах:

— Ами, 5К, ако говорим за пари, трябва да е пет каймета: пет хиляди империала. Но това е от жаргона на джерег — не бих очаквала да го използва банкер.

— Точно това привлече погледа ми. Продължавай.

Свих рамене.

— Небесник е лесно, както и 8:00. Но не знам какво значи БТ, 5&10, и Рквнт.

— Започни с последното. Има една малка гостилница недалече от банката, на табелата й е нарисувана морска мида и се нарича „Раковината“. Домакинята ни ми каза за нея. Твърди, че не е място, където можеш да срещнеш банкер.

— Хм. Наистина започва да става интересно. Някакво плащане?

Влад кимна.

— Погледни отново часа.

Направих го.

— Така. Все едно дали е сутринта или вечерта, не е час, в който банките са отворени.

— Точно. Сега, какво ти говори 5&10?

— Банкноти от по 5 и 10 империала, или монети?

Той кимна.

— И аз така предполагам. По-тежко е за носене, но по-лесно се съхраняват.

— Значи наистина е плащане. А БТ е лицето, на което е заплатено — от банковите фондове. Някаква идея кой може да е?

— Опитай със следващата бележка.

Беше също като първата — същият почерк, същата сума, друг ден и час, само че мястото не се споменаваше, липсваше и „5&10“. Беше смачкана, все едно че някой я беше хвърлил към кошчето за боклук, но не го беше улучил.

— Е? В банката ли са го направили? — попитах.

— Може би. Или сме намерили по-ранна и по-късна и не е било необходимо да се споменава мястото и деноминациите, защото вече го е знаела, И още нещо: погледни как е попито мастилото на двете.

— Размазано е.

— Точно така. Били са само паметни бележки — допускам — на самата лейди Вонит. Ако са ги прехвърлили на официални копия, били са прибрани в папка — или по-скоро унищожени. Но тези ги е надраскала, докато е смятала или е говорила с някого, после явно ги е хвърлила в кошчето за непотребна хартия и не го е улучила.

— Да. А тази е съвсем отскорошна — може би от деня на затварянето.

— Точно така.

Кимнах.

— Почеркът ми е познат, между другото.

— Познат?

— Само в смисъл, че си спомням откъде са. Там имаше много хартии, повечето като тази, смачкани на топки и нападали по пода, и много от тях, само предполагам, са били паднали зад някое бюро или кантонерка и не си е струвало да ги прибират. И наистина беше най-големият кабинет, така че предполагам си прав чии са бележките.

Влад кимна.

— Така. След като стигнах дотук, отново прегледах всички бележки, за да потърся някакви упоменавания за БТ.

— И си намерил нещо?

— Да. Прочети следващата.

Разгледах я.

— Друг почерк. Вероятно мъжки. Пак ли там е намерена?

— Да.

— Значи е написана до нея, а не от нея. Хм. Не е толкова четливо, но мисля, че ще се оправя. „Има въпроси за разходите за БТ — мисля, че трябва да го затегнем, преди да лъсне в огледалото. Да използваме ли гаран. фонд?“ А подписа изобщо не мога да прочета — предполагам, че е драсване, което някой използва неофициално.

— Да. Подозирам, че си права. И какво ти говори тази бележка?

— Много любопитна фразичка: „преди да лъсне в огледалото“…

— Аха. И аз точно това си помислих. Защо не е казано „преди да се отрази“? И все едно, какво би могло да означава това? Имаш ли някакво предположение?

— А ти?

— Да. Но първо да чуем твоето.

— „Преди да лъсне в огледалото“. Хм.

— Предаваш ли се?

— Още не. Много те забавлява това. — Помислих малко, но нищо не ми хрумна. — Добре. Предавам се. Какво си видял ти, а аз го пропускам?

Влад се подсмихна криво.

— Следващата бележка.

— Ха. — Погледнах четвъртата и последната от тези, които бе отделил. Беше най-дългата и доколкото можех да преценя — с най-невинното съдържание. Гласеше: „Милейди — лорд Състър отново беше тук — сега иска да гарантира кредита си с дяла си от «Въглища Северен пристан». Казах му, че трябва да говори с Вас, но изглежда разумно. Ще започна изчисленията по това. Днес Ви търси някаква важна особа от Министерството на трезора. Не остави името си, но казва, че утре ще дойде пак. Възможно е да е имперски одит, но не мисля, че имаме повод за безпокойство. Говорих с Нътрия за оплакването, което получихме, и той обещава в бъдеще да е по-вежлив. Лейди Айси беше тук за клубното заседание. Остави рекламната брошура, приложена към настоящата бележка. Фирна още е болен; ще трябва да го заменим, ако това продължи — напомнете ми да го обсъдим“. Беше подписана със същата нечетлива драскулка като последната. Прочетох я три пъти, след което вдигнах очи към Влад.

— Е? — попита той. — Сега видя ли го?

— Много е тънко. Съвпада, но е много тънко.

— Не може да е толкова тънко. Иначе нямаше да го уловиш.

Свих рамене.

— Мислим сходно. Това не означава, че сме прави.

— Обяснява фразата с огледалото. Това, което виждаш в огледалото, си самият ти, и ако е търсил това, което е трябвало да търси… — Влад подчерта думите си със свиване на рамене.

— Не, това го признавам, но все пак…

— Мда. Ще се доизясни, след като поговоря с лейди банкерката.

Зяпнах отново писмото.

Виж ти. Виж ти.

9.

Влад беше споменал, че му липсвали хората за черната работа, но аз си имам свои начини да разбера каквото трябва да разбера. Нахълтването в къщата на Фирис, след като бях разполагала предварително с плана на сградата и с цялата информация, беше приятно и ми беше оставило свободата само да търся определени неща. Този път, след като дори нямаше да влизам с взлом, разполагах с още повече време, достатъчно дори за да се върна у дома и да поизуча историята на дома Орка — дотолкова, че да избегна възможните грешки, въпреки че винаги можеше да се натъкна на клопки, за които не знам нищо. Но ако си решил да разкриеш една голяма далавера, колкото повече информация имаш, толкова по-добре, тъй че се залових със събирането на информация. Както аз си знам.

Стоях в обраслия с рядка гора район на около двеста метра от входната врата на лейди Вонит и я оглеждах. В смисъл, оглеждах имението и къщата й, което ми подсказваше много повече, отколкото същия оглед на Влад на домовете на Индра и Рийга. Но аз пък имах предимството на възрастта и това, че много време бях прекарала в научаване на важни подробности за хора само като им огледам къщите (особено в опити да преценя какво има вътре по това, което виждам отвън), тъй че сравнението може би не е коректно.

Домът на Вонит беше много по-стар от къщата на Фирис и несъмнено беше построен като за орка. Леките извивки на покрива и фасадата бяха запазена марка за стила, който бяха харесвали в края на Петнадесети и началото на Шестнадесети цикъл, най-вероятно защото им напомняха за морето. По съвпадение Петнадесети и Шестнадесети цикъл бяха също така периоди, в които най-богатите орки изтъкваха високото си положение, като живееха толкова навътре в сушата, колкото изискваха задълженията им и позволяваше богатството им. Това също беше показателно, тъй като се намирахме на няколко левги от морския бряг и наблизо нямаше дори река.

От едната страна дворът на имението беше заграден с висока, обрасла с бръшлян стена. Изглеждаше достатъчно нова, за да я е вдигнала Вонит. Определено не беше предназначена за охрана и не беше толкова красива, че да е вдигната от естетически съображения, така че вероятно трябваше да скрива онова, което е от другата й страна, което след един бегъл поглед се оказа същият полегат, покрит с трева хълм, на който бе построена самата къща. Заключение: беше пожелала да маркира границата си. Второ заключение: повечето време прекарваше в стаята на втория етаж, чийто прозорец гледаше натам, с изящния мраморен паметник между къщата и стената като допълнително доказателство.

Паметникът беше на човек, вероятно неин предтеча, най-вероятно лицето, построило къщата, но изглеждаше достатъчно нов, за да го е вдигнала Вонит. Създаваше се впечатлението, че е увеличила семейното богатство, което трябваше да се отрази в пристройки и подобрения на къщата. И след като потърсих с очи следи от такива преустройства, ги видях веднага — леко от другата страна. Колкото и добре да се сливаха с първоначалната постройка, трябваше да са добавени — да, както и всички тавански прозорци, както и част от каменните изваяния от двете страни на вратите.

Изглежда, изпитваше маниакално влечение към каменни изделия — може би имаше нещо общо с това да си орка и да знаеш, че камъкът потъва, или пък можеше да се обясни с това да си богат и да искаш да направиш нещо, което да се запази дълго. Като предположение, второто изглеждаше по-вероятно.

Е, да, но банката й не беше се запазила задълго.

Зачудих се как ли го е приела. Дали беше от тези, които ще свият рамене и ще намерят оправдание за това, дори пред самите себе си? Дали фалитът щеше да я унищожи? Щеше ли да поскърби известно време и случилото се да я вдъхнови да започне отново? Фирис беше от тази порода — всеки път, щом схемите му се бяха разпадали, беше започвал всичко отново. Можех само да се възхитя на това.

Наяве се виждаха четирима пазачи и след няколко минути открих още четирима скрити — единият беше достатъчно близо, за да ме накара да се почувствам неловко, въпреки че не правех нищо незаконно. Продължих да гледам, забелязах стъклото на прозорците, също като в имението на Фирис, инкрустациите по каменните колони от двете страни на портата, пилоните за връзване на впряговете на гостите и лъскавото въженце на входния звънец. Да. Тя също беше суетна, макар че не можеше да се сравни с онова, което Влад ми беше описал за къщата на Индра.

Като стана дума за това, все още не бях видяла как изглежда интериорът. Все пак през цялото време забелязвах как подсъзнанието ми сглобява вътрешния план. Честно казано, много съм добра в това и може би точно от това произтича истинското удоволствие — от чистата радост, че каквото правиш, го правиш добре. Има и по-лоши причини да правиш разни неща; може би изобщо не съществуват по-добри.

В момента правех и още нещо, в което бях добра: гримирала се бях като орка. Не бях свикнала с тази външност, но бях достатъчно добра като орка, за да заблудя една орка. Поне така се надявах.

Отидох до входната врата и дръпнах връвта. Една добре построена къща можеш да я познаеш, когато дръпнеш връвта на звънеца и не чуеш дори смътно ехо отвън — означава, че или къщата е построена добре, или връвта е скъсана.

Връвта явно работеше. Мъжът, който отвори вратата, беше отвсякъде исола, при това добър екземпляр — стар, може би малко височък, добре гледан, с изящни жестове; явно му достави удоволствие, като ме видя, въпреки че представа нямаше какво търся тук.

— Добре сте дошли в дома на милейди сайд-капитан Вонит, графиня на Ликота и баронеса на Т’рей — високо каза той. — Аз съм Хъб. С какво мога да ви бъда полезен?

Отвърнах:

— Добро утро, Хъб. Аз съм Трети картмайстер Арийк, от Адриланка, и нося съобщение за сайд-капитана. Ако желаете, сър Хъб, ще изчакам отвън; моля, уведомете я, че ме изпраща нейният приятел от Министерството на трезора и че може би ще възникне малко затруднение с уреждането.

— Не е необходимо да чакате отвън, Трети картмайстер. Моля, последвайте ме.

Последвах го и ме остави в един салон, за да отиде да предаде съобщението.

Вонит беше наблегнала на повече простор в интериора. Дори тук, в преддверието, останах с впечатлението, че пространството е голямо. Подготвена бях за това, тъй като бях успяла да видя размерите и височината на таваните отвън, но е доста различно, когато видиш отвътре. За първи път ми хрумна, че има нещо странно в това една орка да пожелае да живее в голяма, просторна къща — при това къща, след като се огледах, без никакви намеци за корабен живот. Едното възможно обяснение беше, че след като са свикнали да живеят на кораби, това е последното нещо, което искат да им се напомня, когато са на сушата. Но подозирах, че истинското обяснение е в това, че както повечето джереги нямат нищо общо с престъпна дейност, така и повечето орки прекарват целия си живот на сушата, като вливат меркантилните си инстинкти в други начинания — в ръководенето на банки например.

Хъб се върна и обяви:

— Сайд-капитанът ви очаква в Западната стая.

На този етаж коридори нямаше — вътрешното пространство просто се преливаше от едно помещение в друго, което означаваше, че всички са големи и открити. От приемната, където бях изчакала, влязохме в трапезария с много дълга лакирана маса, а оттам се озовахме в просторна зала с ламперия от тъмно дърво и нотки от някакъв сладникав аромат — може би ароматизиращи свещички или нещо друго. Всички столове в това помещение бяха тапицирани и удобни на вид, подредени на групи по три-четири, сякаш за да разделят единственото помещение на няколко по-малки, без да са нужни стени. За крадене нямаше почти нищо, освен може би съдържанието на бюфета, а мразя да крада чупливи неща.

Поклоних се на жената пред мен.

— Сайд-капитан Вонит?

Тя кимна и ми посочи един стол. Седнах. Тя погледна Хъб, кимна му и той ми наля една чаша.

— Благодаря.

Двете отпихме. Беше от онова, което Влад нарича „бренди“, и беше доста добро. Тя отново кимна на Хъб и той се поклони и напусна. Дамата заговори:

— Не знаех, че имам приятел в Министерството на трезора. Всъщност, струва ми се, че не познавам никой, който да работи там.

Отпих бавно от брендито, колкото да спечеля малко време и да помисля. Беше ме поканила и ме беше почерпила, а сега се правеше, че не разбира за какво говоря. Значи добре, играеше игра, но трябваше ли да заиграя с нея, или беше по-добре да я убедя, че не е необходимо?

— Разбирам — отвърнах. — Но ако имахте…

— Да? Ако имах?

Добре. Понякога късметът помага.

— Сигурно щеше да ви е интересно да научите, че огънят се разгаря.

— Моля?

— Задават се въпроси…

— А отговорите излизат ли наяве?

— Не. — И добавих: — Засега.

Устните й се присвиха.

— Някои могат да изтълкуват това като заплаха.

— О, не. Не е заплаха. Но вие познавате лорд Шортайл.

— Нима? Какво ви кара да мислите така?

— Искам да кажа, знаете как действа той.

— Мислех, че знам — отвърна тя. — Но ето, вие сега ми казвате, че не ме заплашва, и в същото време…

Така, така. Чак до върха.

— Не ви заплашва. Имам предвид, че му се оказва натиск. Можете да се сетите откъде идва този натиск.

Тя се намръщи.

— Всъщност не мога. Фениксът палува някъде с любовника си, доколкото разбирам, така че не може да е тя, а няма друг с достатъчно високо положение, който да ни заплашва или да има желание да го прави.

Виж, това беше изключително интересно.

— Това, че Нейно величество не е в двореца, не означава, че не е в течение.

Това вече я притесни.

— Тя ли е? Да не би нещо да е изтекло?

— Да.

— Какво?

— Не знам. Аз съм само пратеник.

— Много ли е лошо?

— Не. Засега. Само слух. Но лорд Ш… в смисъл, определени среди решиха, че трябва да бъдете уведомена.

— Да, да. Какво трябва да направя според него?

— Познавате ли лорд Лофтис, който ръководи…

— Разбира се, че го познавам.

— Натискът стига до него.

— Той ли е изпуснал нещо?

— Не е кой знае какво, но е достатъчно, за да възникне опасност. Трябва да сте готова за действие.

— Така ли? Какво „действие“?

— Имам предвид, да бягате.

— О? Смятате ли, че може да се стигне до това?

— Надявам се, че не.

Тя кимна.

— Добре. Но защо… ъъъ… защо не ме потърсиха пряко? Защо трябваше да изпращат вас?

Хм. Хубав въпрос.

— Защо според вас?

За миг си помислих, че няма да й хрумне нищо, но очите й изведнъж се разшириха.

— Императрицата? Да прибегне до Глобуса? Не би могла! Та тя е Феникс!

Свих рамене.

— Все още не го е правила и може и да не го направи, но това би било очевидната й следваща стъпка, нали?

— Невъзможно. Шортайл го е хванала параноята.

— Може би. Вероятно.

— Със сигурност. Никой не го е правил от седмото царуване на дома Джерег и знаете какво стана тогава!

— Все пак лошо ли е човек да е малко по-предпазлив?

— Всъщност не. — Тя поклати глава. — Трябваше да сме по-предпазливи от самото начало — трябваше да си уговорим начини за връзка и сигнали. — „Е да, трябвало е“. — Но пък тогава никой не го предвиждаше — просто се случи, едното доведе до другото.

— Да. — Като че ли се канеше да зададе въпроси, затова си допих чашата и станах. — Много неща има да се свършат, но нищо не е невъзможно. — Възможно най-общата фраза, която успях да измисля, без да си навлека неприятности.

— Разбира се. Предайте му, че очаквам да ми се обади, но че ще съм готова за „действие“, както се изразихте.

— Много добре. Аз — или някой друг — ще държи връзка с вас. В бъдеще, който и да е той, ще казва, че е от Благотворителното общество на Адриланка.

— Благотворителното общество на Адриланка. Добре. Желая ви късмет.

— Да. И се пазете.

Осъзнах колко съм напрегната едва след като излязох. И дори тогава не можах да се отпусна съвсем, защото можеше да ме наблюдават. Не мислех, че съм се издала, но не можех и да съм сигурна — Вонит беше от тези, които можеха да си играят играта с мен, докато аз си въобразявам, че им играя своята.

Излязох на пътя и телепортирах до Крилото на орка в Имперския дворец в случай, че решат да проследят телепорта. Помислих дали да не посетя Министерството на трезора, докато съм там, но прецених, че има вероятност да ме познаят като джерега, ходил там по работа от време на време, така че изчаках десетина-петнайсет минути и телепортирах обратно до къщата.

Влад си говореше с Хвдф’рджаанцъ, сигурно за състоянието на Савн, а Савн спеше. Щом влязох, Влад се обърна.

— Е?

— Не знам. Мисля, че мина добре, но…

— Какво научи?

Бъди ме побутна леко с муцуна. Потупах го по врата и го избутах настрана. Лойош, кацнал на лявото рамо на Влад, поклати глава; сигурно се смееше.

— Стига чак до върха.

— Искаш да кажеш, че „Голямата клечка“ от Трезора е самият Шортайл?

— Не непременно, но Шортайл е замесен някъде по веригата.

Влад подсвирна.

— Е, давай подробностите.

Предадох му разговора, доколкото го бях запомнила, дума по дума, добавих и няколко бележки по архитектурата, след което той каза:

— Да, ясно. Шортайл е вътре. Подозирам, че Императрицата никак няма да се зарадва на това, и подозирам също, че ако някои хора разберат какво правим, ще си имаме сериозни неприятности.

— Прав си и за двете.

— Възможно ли е Шортайл да има толкова власт, че да включи групата „Специални задачи“?

— Няма начин — отвърнах. — Трябва да е някой друг.

— Добре. — Забелязах, че го прие. — А тиасата? Лорд Кааврен?

— За него знам. Не го вярвам. А и знаеш как Лофтис говори за него. Аз пък заплаших Лофтис, като му го казах.

— Императрицата?

— Още по-малко вероятно. Бих рискувала дори с „невъзможно“.

— Проклятие, кой тогава? Кой друг може да нареди на Специални задачи да извършат нещо такова?

— Никой.

— Хм. Много полезна констатация. — Той се намръщи. — Помня как веднъж бях в Дзур планина — стъпвала ли си някога там?

Свих рамене.

— Веднъж. Поговорихме със Сетра Лавоуд, магьосничката…

— Знам коя е.

— Така. Разказа ми за войната Дракон и Джерег.

— Да. Доколкото разбирам, е било доста гадно. Участвала ли си в нея?

— Разбира се — отвърнах. — На страната на драконите.

Той ми се усмихна учтиво.

— Силата е била на страната на драконите, но джерегите са имали едно предимство — през цялото време са се целили във върха. Докато Господарите на дракони избивали най-старателно всеки джерег, който им се мерне пред очите — все едно дали работи за организацията, или не — джерегите още по-старателно забърсвали всички военни водачи в дома Дракон. Било си е гадна малка война и накрая се наложило да се намеси самата Сетра Лавоуд. Знаеш ли за това?

— Продължавай.

— Единственото, което направила, било да обяви, че поема командването, и след това, както ми каза, не правела нищо — просто си седяла в Дзур планина и чакала джерегите да се опитат да я убият, като при всеки опит ги забърсвала, което всъщност било доста глупаво от страна дома Джерег. Никой не може да убие Магьосницата на Дзур планина, освен може би ако самият Марио не се появи отново. Но не това ми е мисълта. Тя също така ми спомена, че по време на Осмия цикъл е била главнокомандващ и разполагала с шестстотин бойци, които да пазят това хълмче срещу…

— Каква ти е мисълта, Влад?

— Че са заемали силната позиция — не им се е налагало да предприемат нищо. Ужилвали сме ги тук, удряли сме ги в засада там и сме научили много, но най-вече сме научили, че са много по-корави от нас и че са в добре укрепена позиция. Трябвало е само да се окопаят и не можем да ги пипнем. Ако кажем на Империята какво става, ще излязат на терена и ще минат сто години, докато всичко се оправи. Ако продължаваме да ги жилим, ще отнеме повече.

— Разбирам. Какво да направим тогава?

— Трябва да накараме Сетра Лавоуд да напусне Дзур планина — образно казано.

Кимнах замислено.

— Да. Разбирам накъде клониш. Как предлагаш да го направим?

— В момента те са уплашени. В смисъл, на Лофтис са му възложили да прикрие убийството на Фирис, а Вонит явно се кани да предприеме нещо, както и Шортайл. Тъй че предлагам да им дадем нещо, което да подгонят — например мен. После обръщаме гонитбата и ги заковаваме.

— Аха. И ако наистина те подгонят, как смяташ да останеш жив достатъчно дълго, за да обърнем гонитбата, както се изрази?

Той се почеса с пръст по горната устна, където лицевите му косми вече бяха наболи.

— Тази част още не съм я измислил.

— Ами гледай да я измислиш и ми кажи, когато си готов.

— Добре де, а твоята гениална идея каква е?

— Да се върнем към началото, Влад. Какво знаем за Фирис?

Влад сви рамене.

— Не много. Имаме нещо за начало, но…

— Точно така. Бих искала да науча повече.

— Кийра, това може да ни отнеме години. Вярно, разполагаме с няколко негови частни бележки. Но при толкова кухи фирми и несъществуващи кораби, и негарантирани заеми, и купища документи — с повечето от които не разполагаме — никога няма да можем да проследим какво всъщност става.

— Може би. Но помниш ли Стони?

— Твоя приятел джерег? Разбира се.

— Мисля си, че щом джерегите са замесени в това, някой някъде знае какво става.

— И кое те кара да мислиш така?

— Самият брой на джерегите, Влад. Толкова много от нас са замесени в подобен вид финансиране, че поне един от тях би трябвало да се е оказал достатъчно умен да не скочи в ямата, а първо да проучи нещата добре. Трябва само да разберем кой е той и да вземем вече събраната информация.

Той ме изглежда скептично.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? В смисъл, да намериш точния човек и да вземеш информацията, без да издадеш играта?

— Мога.

Влад сви рамене.

— Добре. Направи го тогава.

— Може да ми отнеме няколко дни.

— Няма лошо.

— А искам да направя и още нещо, но ще трябва да помислим дали идеята е добра.

— Не ми звучи много приятно.

— Умен си, Влад. Не съм сигурна дали трябва да го правим, но все пак…

— Да чуем, Кийра.

— Ти обичаш мед в клавата, нали?

— Аха. Това ли било?

— Бързо загряваш.

— Само защото съм ужилен. Да чуем какво ти се върти в ума.

Очертах му го в най-общи линии, като пропуснах някои подробности, които не му трябваха, а и нямаше да се зарадва, ако ги чуе. Изслуша ме много напрегнато и после каза:

— Да, наистина. А дори ръкавици нямаме, нито с какво да си покриеш лицето. Въпросът е колко е голям роякът и колко лоши ще станат, когато се разбръмчат.

— Да, това е въпросът. А можеш ли да измислиш по-добър начин да го разберем?

Той въздъхна и поклати глава.

— За съжаление, Кийра, не мога.

— Е, да се залавям ли?

Кимна късо, все едно че перспективата никак не му харесваше. Впрочем, на мен — също.

— Какво ще правиш, докато събирам сладкото?

По устните му пробяга странна усмивка.

— Все ще измисля нещо.

 

 

Трябваше само да се снишим, да продължаваме да научаваме разни неща и след време може би щяхме да започнем да добиваме представа какво става; после — само „може би“ — щяхме да можем да измислим какво да предприемем по въпроса. Така поне си мислех, докато излизах от къщичката и се връщах вкъщи, за да се подготвя да подразня по няколко различни начина няколко различни хора.

Следващите два дни не се оказаха много забавни — през повечето време си говорих с хора, които не харесвах и които също не ме харесваха, а и бездруго не можеха или не искаха да ми кажат нещо полезно. Но накрая все пак разполагах с малко твърда информация. Отбелязах си я грижливо и след като психическата връзка с Влад беше невъзможна заради камъните Феникс, които носеше, трябваше да я задържа до следващата ни среща: на другия или по-другия ден, зависи как щяха да минат нещата тази вечер. След като приключих със задаването на дразнещи въпроси на раздразнителни хора, следобеда на втория ден си взех инструментите, които щяха да ми трябват, и се подготвих да свърша онова, в което наистина съм добра.

Двамата с Влад често сме сравнявали занаятите си. Едно от общите неща в тях е необходимостта от подготовка, както и че е много опасно да опитваш да свършиш нещо припряно. Бедата сега бе в това, че събитията се развиваха бързо, и се опасявах, че ще тръгнат още по-бързо.

Е, да, не ми харесваше, но не можех да направя нищо. След като си взех каквото ми трябваше от къщи, прекарах останалата част от следобеда в обиколки из Адриланка — мъчех се да събера необходимата информация.

Съжалявах, че си нямам познайник, на когото да мърморя. Влад ми беше разказвал как на няколко пъти Лойош му е спасил живота или е предлагал решение на проблем, или му е осигурявал необходимата помощ, за да изпълни вещерско заклинание, но имам чувството, че най-важното, което Лойош прави за Влад, е, че има някой, на когото той да мърмори. Човек се чувства тъпо, когато мърмори на себе си, така че си траех.

Когато най-сетне събрах всичко, което ми трябваше, денят вече привършваше. Отне ми около четири часа да обмисля ситуацията, да изругая за всичко, което не знаех, и да стигна до някакво много несигурно начало, възможен ред на действия и вероятен изход, с може би няколко алтернативи за последното, за всички от които знаех, че вероятно ще се окажат безполезни, ако нещо се провали. За първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, си помислих колко унизително ще е да ме хванат, тъй като за първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, това изглеждаше съвсем реална възможност.

Отново изругах и се запътих към Имперския дворец, Крилото на орка.

Фразата „да проникнеш в Имперския дворец“ се използва от хората като израз на немислимото: „Да спориш за философия с атира? Все едно да проникнеш в Имперския дворец“, или: „Да заложим кръглите камъчета? Да бе. И после проникнем в Имперския дворец“. От този род. Удивителна фразичка, защото има смисъл само ако се отнася за ранното време на Империята, когато е съществувало само старото ядро, превърнало се впоследствие в Имперското крило; „проникването“ в Имперския дворец е толкова лесно за изпълнение, колкото и безсмислено като понятие: човек може просто да влезе през повечето врати. Въпросът е къде в Имперския дворец искаш да проникнеш?

И, разбира се, с каква цел?

Аз, във всеки случай, „проникнах в Имперския дворец“, като влязох най-спокойно в Крилото на орка. Бях облечена в хубаво дълго палто в сивото на джерег, с черна обшивка, с качулка, в случай че захладнее, и достатъчно обемисто, за да скрие инструментите ми. Кимнах на отегчения пазач орка и го подминах.

А сега — да видим. Един, два, три коридора наляво, нагоре по стълбите, по коридора със статуята. Дълъг път. Никаква проклета статуя на адмирал Крен нямаше; колко стара беше тази информация, впрочем? Добре, трябваше или да е този пасаж, или този, и… да, имаше следи от някогашната статуя. Добре. Сега още едно стълбище и още два завоя, и беше изтекло доста време, откакто бях видяла някого. По море орките са принудени да работят дълго и извънредно; на брега го компенсират, като не работят повече, отколкото са длъжни.

Трябваше да мина покрай още двама пазачи, преди да стигна до крайната си цел, и леко се притесних, когато не ги видях. Но зачаках в коридора пред входа на Министерството, докато най-сетне не чух, че минават — стъпките им бяха отмерени и спокойни и след малко заглъхнаха. След девет и половина минути чух нова двойка. След единайсет минути първият патрул се върна. Останах там още половин час, просто да се уверя в точността на графика, след което се задвижих.

Вратата за Министерството беше само с една обикновена ключалка, а алармата беше елементарна. След като минах през нея, трябваше да вляза в кабинета на Шортайл и повечето от седемте минути, които си бях отделила, прекарах в проверка за аларми; после отново се върнах, за да изчакам поредната обиколка на охраната. След това проверявах за аларми още пет минути, отне ми около минута, докато ги изключа, и може би двайсет секунди, за да отворя вратата, да я затворя и отново да я заключа. После отново включих алармите в случай, че стражите решат да ги проверят. Пъхнах един парцал под вратата, за да не види никой процеждащата се светлина, и се огледах.

В кабинета имаше врата. Хубавата малка табелка на нея гласеше: „Архиви“.

Ако Шортайл беше замесен в нещо сенчесто — всъщност дори и да не беше, — едва ли щеше да остави достъпа до финансовите архиви на Империята лесен, тъй че смятах да се заема с това предпазливо и бавно и да се уверя, че съм открила всичко, преди да се задействам.

 

 

Следващата ми стъпка беше да доловя присъствието на магия наоколо и да, имаше я в изобилие, навсякъде; нищо скрито нямаше в нея. Дали капанът беше двоен? В смисъл, дали внимателното й оглеждане щеше да включи аларма? Нали разбирате, онези тънки пипалца от заклинания, които висят в реалния свят като изоставени паяжини; човек познава усещането за допира на нишките им, ако е минавал през някое тъмно и сумрачно място — така усещах и аз тези аморфни жилчици в това толкова тъмно за външното, но изпълнено със светлина за вътрешното око място. Мога да мина покрай паяжините, без да ги накарам да се разпаднат, но ако се окажеше, че паяжината не е изоставена? Тогава паякът щеше да разбере, че съм тук; а ако някой наблюдаваше паяка, нямаше да мога да мина покрай него или покрай нишките му, без целият свят да разбере за мен.

Ах, паяче малко, хапеш, нали? И някой те наблюдава, нали? Добре, нека да наблюдава, паяче малко, а ти… намери ме, ако можеш, защото познавам паяжините по-добре от теб, и сега ще пусна моето паяче, което ще прилича на теб и ще действа като теб, и ще те глътне, а после ще си седи тлъстичко и доволно на твоето място, докато наблюдателят си наблюдава, без нищо да вижда.

Няколко минути ми отне да си поема дъх, преди да продължа. Човек се изтощава, когато използва магия, пропорционална на оставеното заклинание, а не на вложената сила; факт, който Влад според мен така и не може да разбере, защото все още го сравнява с вещерството — изкуство, което аз самата изобщо не мога да разбера.

След като се почувствах по-добре, използвах същото устройство като в банката, когато огледах стаята, преди да се телепортирам. Помещението беше малко, но пълно със стелажи, може би четиридесет или петдесет, всички несъмнено задръстени с най-новите финансови архиви на Империята — това, което търсех, най-вероятно щеше да се окаже вътре. Проверих много внимателно стаята, фиксирах я в ума си, приготвих се за телепорт и замръзнах.

Нещо не беше наред.

Отново опрях тръбичката до стената, стиснах здраво, отпуснах се и отново погледнах. Стаята беше съвсем тъмна и не исках да рискувам със светлина, след като не бях сигурна, че нямат нещо, с което да я засекат, затова използвах заклинание, въздействащо по-скоро на зрението ми, отколкото на стаята; сложно е, защото лесно може да ти убягнат неща, които са близо до други неща — в магическото зрение предметите обикновено се замъгляват и сливат, — но ми се стори, че до един от стелажите до стената има нещо странно.

Отново проверих и нямаше никаква следа от магия, освен онези алармени заклинания, които вече бях преодоляла, което означаваше, че ако е аларма, не е магическа. Разбира се, нямах повод да вярвам, че е аларма — беше просто нещо, което не е нито стелаж за папки, нито писалка или мастилница, нищо, чието предназначение можех да определя. Почти бях готова да вляза, но когато станеш на моята възраст, неизбежно развиваш някои инстинкти и се научаваш да разчиташ на тях, така че положих още малко усилия да го огледам.

Ако таванът беше висок колкото в тази стая, то стелажите с папките трябваше да са високи около осем метра, в който случай предметът на пода трябваше да е около два метра висок (мащабът може да се окаже проблем, когато гледаш по този начин) и наподобяваше повече от всичко друго на малък гонг, с нещо като кръгла плоча, прикрепена към тънка рамка с помощта на две жици, чак до малкото чукче пред него, закрепено за рамката. Не можех да видя ясно дебелината на отделните части и това, разбира се, никак не помагаше. Съмнявах се да е гонг, но не можех да преценя какво е нито какво търси там.

Ако беше магическо, бях приложила всичките си умения, а ако не беше магическо, тогава какво? Възможно ли беше някой да е направил аларма с помощта на вещерство? Предполагах, че не, но не можех да стигна до Влад и да го попитам, а да питам Коути не исках, защото щеше да почне да ме разпитва. Не, не мислех, че вещерството може да създаде нещо такова. Пък и много се съмнявах, че на Шортайл ще му хрумне да наема вещер.

Възможно беше да е нещо съвсем безвредно, да няма нищо общо с никакви аларми и да се разсмея, щом вляза и го видя. Само дето безпокойството не ме напускаше.

Добре, ако наистина беше аларма, трябваше да е свързано с устройство, което да сигнализира на някого, или с устройство, което да задейства капан или да вдигне шум и така нататък. А ако връзката не беше магическа, трябваше да е физическа. Добре, имаше ли някаква нишка, жичка, която да тръгва от него и да отива нанякъде?

Погледнах, съсредоточих се и…

Да, имаше.

Жица или нишка, която тръгваше от него нагоре към тавана и изчезваше над стаята.

Може би все пак беше аларма.

Щом е така, как действаше? Какво трябваше да засече и как щеше да реагира? Как можеше да изпрати магически импулс по нишката, след като около устройството нямаше никаква магия? И ако не трябваше да изпрати магически импулс, то тогава какво? Изведнъж си представих някой, който създава артефакт, не служещ за нищо, но никой опитен крадец не би нахлул, преди да разбере какво прави. Много ефективна спирачка, разбира се, но подозирах, че в този предмет все пак има нещо.

Добре, какво щеше да стане, ако се телепортирах в стаята? Нищо. Щях да се озова там, по-близо или по-далече от устройството, но то все едно нямаше да ме усети, тъй че…

Не бързай, Кийра.

Какво става, когато човек се телепортира в една стая?

Същото, което става, повече или по-малко, когато някой отвори вратата и влезе в стаята: въздухът наоколо се изтласква, съвсем малко, когато вратата се отвори, и повече, когато се материализираш след телепорт. А ако това подобно на гонг нещо бе тънко, то най-лекото раздвижване на въздуха щеше да е достатъчно, за да се удари в чукчето, и ако това беше метална жичка, щеше да пренесе звука или вибрацията през двореца до някое място, където тя щеше да се усили и някой някъде щеше да разбере, че сигурността на помещението е нарушена.

Щях да си подсвирна наум, стига да не бях станала твърде чувствителна към звуците. Устройството беше много хитроумно — точно такова, каквото би хрумнало на един орка — и бях само изненадана, че никой не го беше измислил досега, или някакъв негов вариант, за толкова време: просто, елегантно и почти невъзможно да се засече.

Почти невъзможно.

Работата е в това, че съм не просто добър крадец. Аз съм най-добрият крадец в Империята. Бръкнах с магически пръсти в стаята и опипах тънката метална плоча. Сега внимавай, Кийра. Не се главозамайвай с всички тези мисли колко си добра: добра си, защото си предпазлива, а си предпазлива, защото си търпелива. Бавничко, полека и…

Обездвижих го.

Въздъхнах, поех си дъх и се телепортирах в стаята. Нищо не падна, нищо не помръдна. Проверих още веднъж за магия, после си направих светлина и започнах да преглеждам финансовите архиви на Империята. Бяха най-новите и активни досиета: всичко останало беше съхранено по някакъв начин, известен само на магьосниците от дома Лиорн и на архивистите от дома Орка, но на мен ми трябваха тъкмо най-новите и активни архиви.

Допуснах, че организацията на папките по лавиците на стелажите и подреждането на самите стелажи, всички белязани с различни символи и съчетания от символи, е ясна за тези, които работят тук, и дори бях склонна да предположа, че някъде съществува ключ за цялото това нещо, който да обяснява как да се тълкува всичко останало, но за мен си беше пълна загадка. За щастие, не ми се налагаше да я отгатвам. Отворих първата папка, която ми попадна подръка, не видях нищо, което да ми говори нещо, затворих я и я върнах на мястото й. После отидох до друг стелаж и направих същото. После при другия и другия, докато не отворих поне по една папка във всеки и не прелистих може би около двеста колекции от бележки, ордери, разписки и други счетоводни тайнства.

След като свърших всичко това, се изнизах от стаята — забавих се само колкото да залича психическите следи, които можеше да съм оставила. Затворих вратата и много, много внимателно освободих заклинанието, което беше задържало малката въздушна аларма. Като последна стъпка си прибрах метафоричното паяче и го накарах да изплюе онова, което евфемистично беше изяло.

Огледах предното помещение и намерих бюрото на Шортайл — познах го по големината, разположението и името му, ясно изписано по плакети, папки и документи, разхвърляни отгоре. За разлика от архивите, тук имаше вероятност да науча нещо, стига Шортайл наистина да се окажеше виновната страна и стига да беше оставил някакви доказателства. Не вярвах, че шансът ми ще е голям, но нямаше да навреди, ако проуча малко.

Всички аларми, вградени в бюрото му, бяха магически и не чак толкова ефективни, което означаваше, че няма какво да крие — или във всеки случай не го криеше в бюрото си. Изключих алармите, отворих ключалките и прегледах съдържанието на чекмеджетата. Всъщност нямаше нищо, което да гласи например „Днес получих голям подкуп от Вонит, в замяна на който й разреших да си затвори банката и да избяга с колкото пари може да отмъкне“.

О, добре.

Най-дразнещото се оказа, че в бюрото му имаше два малки тайника, за чисто отваряне ми трябваше много време и усилия, като накрая и двата се оказаха съвсем празни — нямаше дори псиотпечатък на любовницата му. Приех го като лична обида.

Чак след като приключих с бюрото, си дадох сметка колко съм изтощена. Това е най-опасната част: когато си свършила всичко, уморена си и всичко е минало добре, става много лесно да свалиш гарда и да направиш някоя малка грешчица, която да доведе охраната на бегом или да те намерят впоследствие. Насилих се и много бавно и грижливо заличих всички следи от присъствието си, както психически, така и обикновени, след това уточних графика на охраната (доколкото можеше да се съди по стъпките, не бяха същата двойка), преди да отворя последната врата между себе си и изхода.

След като свърших и това, се погрижих да избегна местата, където можеше да срещна хора, и тръгнах по малко известни пътеки из двореца — обикалях още почти два часа, докато накрая изляза от Крилото на йенди (само заради удоволствието да дам на обитателите му повод за чудене), и се телепортирах направо вкъщи, където си сипах чаша от същото вино, с което ме беше почерпила Вонит, изпих го на една глътка, легнах си и спах няколко приятни часа, накъсвани само от няколко лоши сънища, в които паяци чукаха по гонгове.

Когато най-после се събудих — късно сутринта, — се погрижих за сутрешния си тоалет, закусих с топла орехова питка, царевичен пай и кафе в източняшки стил (за което Влад твърди, че било много горчиво) и се телепортирах в Северен пристан. Намерих една голяма и много оживена странноприемница близо до Градския съвет, влязох, седнах на една маса по средата на помещението и започнах да пия клава, с намерението да продължа, докато нещо не се случи или не откаже да се случи.

Какво правех всъщност ли? Правех се на мишена. С малко късмет щях да съм поразмърдала Шортайл или някой от кабинета му и изглеждаше много вероятно с малко усилие той да е разбрал, че посетителят е била Кийра Крадлата (въпреки че, разбира се, никой нямаше да може да го докаже), и очаквах, че ще мога да науча нещо от този, който се появи, и от действията му, щом се появи — щях да се изненадам, ако се наложеше да седя в странноприемницата повече от два дни.

Това бе част от плана, за която Влад не знаеше нищо, тъй като щеше да настоява да се включи. Храня много голяма увереност в способността си да се измъквам от всичко, в което съм се забъркала, но ако добавиш и един убиец с горещ нрав, чието оръжие често пъти се оказва по-бързо от ума му, като че ли щеше да е по-добре да си спестя малко тревоги в замяна на загубата на много полезна информация.

На Влад обаче нямаше да му хареса, ако научеше.

Някъде към обед клавата ми омръзна и превключих на „моряшкия ейл“, както го наричат в Северен пристан, или „бурното пиво“, както го наричат в Адриланка, всъщност много тъмно пиво с лек привкус на джинджифил. Беше тежко, така че можеше да мине за обяд. Чувствах се много открита на масата и се надявах, че няма да се наложи да чакам дълго. Допих халбата моряшки ейл и си поръчах нова, и се замислих дали да не си поръчам купа от онова, което надушвах от кухнята. Край отворения прозорец минаваха хора и често надничаха вътре, защото така прави човек, когато мине покрай гостилница, и непрекъснато се чудех кой ли от тях ме е забелязал. По едно време ми се стори, че видях Девийра, но и да беше тя, не ме позна, а и все едно, едва ли беше много вероятно. Отпих още от моряшкото пиво. Беше добро. Влязоха двама джереги, тръгнаха право към масата ми и седнаха. Бяха Фуниестата глава и Чучелото, двамата, които бях видяла в кабинета на Стони, когато го посетих. Това изобщо не го бях очаквала.

— Стони иска да те види — каза Фуниестата глава.

— Хубаво. Веднага ли?

— Ако обичаш.

Оставих си халбата недопита, за мой срам, и станах. Излязохме от гостилницата и двамата тръгнаха от двете ми страни. И двамата носеха мечове, а Фуниестата глава криеше и една кама под лявата си мишница, и несъмнено всеки от тях разполагаше с още неща, които изобщо нямаше да им помогнат в случай, че реша да не ги придружа, само че не го знаеха.

Фуниестата глава попита:

— Да телепортираме ли?

— Предпочитам пеша — отвърнах, защото не обичам да ме телепортират непознати.

— Цели две мили са.

— Денят е приятен.

— Добре.

Докато стигнем, не си казахме нищо повече. Минахме покрай Дор, който много упорито се стараеше да остане невидим, после Фуниестата глава почука на вратата на Стони и каза:

— Тук е, шефе.

Последва приглушен отговор, Фуниестата глава отвори вратата и ме покани с ръка да вляза. Направих го, като се спрях само колкото да му връча камата му.

— Това си го изтърва.

Той я зяпна, след което ме изгледа ядосано, на което отвърнах с усмивка, преди да затворя вратата.

Седнах.

— Какво има, Стони? Защо беше тази спешна призовка?

Стони явно не можеше да реши дали да се усмихне, или да се намръщи на краткия ни контакт с лакейчето му. Накрая предпочете да го пренебрегне.

— Загрижен съм заради теб.

— Загрижен си заради мен?

— Заради теб и за теб.

Изчаках.

— Мда. Ровиш в смъртта на Фирис и някои хора започват да се изнервят.

— Хора?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа имена, Кийра.

— Какво ми казваш тогава?

Той сви рамене.

— Казвам, че трябва да зарежеш това, каквото и да е, или много да внимаваш. Нищо повече.

— А ти самият?

— Аз не съм се забъркал. Само чух, че си задигнала някакви папки в някакъв кабинет на орка в двореца и че някои орка с връзки в организацията искат да те пратят да плуваш. Реших, че трябва да го знаеш.

— Не ме молиш да те прикрия?

Той поклати глава.

— Не. Както ти казах, тази игра не е моя. Просто си помислих, че трябва да го знаеш.

— Добре. Нещо друго?

— Не.

— Хубаво. До скоро.

— До скоро.

Станах и излязох. Никой не се опита да ме спре. Бях благодарна, че Стони не ме попита отново за Влад. Не обичам да лъжа приятели.

Бързо се отправих към „Ужасната синя къщичка“, за да съобщя на Влад какво съм научила. Когато стигнах, беше късен следобед. Бъди изхвърча от къщата и трябваше да се спра за малко, за да се запознаем отново и да посмаля подозренията му, преди да вляза.

Хвдф’рджаанцъ седеше на масата до Влад. Савн беше изправил гръб в стола срещу камината и щом влязох, се обърна и ме погледна, което ме стъписа. Казах:

— Здрасти, Савн.

Не ми отвърна нищо, обърна се и отново се вторачи в огъня.

— Добър вечер. — Посочих момчето. — Виждам, че има някакво подобрение.

— Някакво — съгласи се Влад.

Хвдф’рджаанцъ ми кимна за поздрав и попита дали искам чай, но не исках.

Останах доволна и даже малко изненадана, че по Влад не се забелязват пресни рани. Пиеше клава и ако се съдеше по будните му очи, подозирах, че е поне втората чаша. Лойош, от друга страна, спеше дълбоко до Роуца — нещо необичайно за джерег посред бял ден.

— Имам известна информация — казах.

— И аз — отвърна Влад.

— Аз ли да започна първо, или искаш ти?

— Първо да чуем теб.

Седнах до него. Хвдф’рджаанцъ стана и се премести до Савн — останах с впечатлението, че не иска да има нищо общо с това. Реших, че всъщност не мога да я виня.

— Направи ли го? — попита той.

— Дали съм разгневила пчелите ли? Да.

— Разкажи ми.

— Добре.

Този път му предложих кратката версия на действията си, особено с влизането с взлом, защото по-дългият вариант изискваше да му кажа неща, които предпочитах да не знае, след това му описах най-подробно останалото. Леко подминах частта как се направих на мишена, но забелязах, че стисна устни, и минах на разговора си със Стони, и преди да успее да ми зададе въпрос започнах с резултатите от проучванията ми през първите два дни.

— Намерих двама от тях, Влад. Трима всъщност, но един му е отказал заем просто защото не е харесвал миризмата на Фирис, тъй че това изобщо нямаше да ни помогне. Но другите двама наистина са направили проверката.

— А колко не са?

— Много. Бил е много добър в убеждаването.

Влад кимна.

— Добре. Тези, които са го проучили — какво са открили?

— Че е много добър в убеждаването.

Усмивката на Влад се появи и изчезна.

— Друго какво?

— Влад, той не е имал нищо. Имал е само купчина хартия, но всички негови предприятия, на стойност може би шейсет милиона империала…

Влад изглеждаше стъписан.

— Точно така — продължих. — Шейсет милиона империала. Шейсет милиона империала заеми, които са отивали за кабинети, за проучвания на пазара, за изкупуване на компании, които всъщност не е знаел как да ръководи, така че са влизали в дългове за десет-петнайсет години — и всичко това е било на основата на договор, при това договор, който така и не е бил изпълнен, за петима военни от Имперския флот.

— Домът орка, разбира се — каза Влад.

— Точно така. Имперският флот.

— Чудя се — промълви Влад.

— Да?

— Чудя се защо легитимни банки изобщо са му заемали пари. В смисъл, с джерегите мога да го разбера, но…

— Сигурен ли си, че са били легитимни? Знаем за Вонит, но знаем ли, че е имало други?

— Да — отвърна той. — Ще ти кажа за това.

— Добре. Аз обаче не знам отговора. Но изглежда логично. Обяснява защо заемите са били по банкови ставки, а не по тарифите на джерег.

— Нима?

— Да. Всички.

— Интересно. Може би заемите на джерег са минавали през банки. — Разпери ръце. — Или обратното. Казва ли ти някой?

Кимнах.

— Все едно. Значи джерег са дълбоко в цялата работа?

— Много от нас, Влад. Чак до съвета.

— Някой от твоите двама приятели опитал ли се е да разпространи наученото за нашия човек?

— Единият се е опитал да уведоми няколко свои приятели, но никой не го е послушал. Другият явно няма приятели или е решил, че така може да ликвидира много конкуренция. Бил е прав, между другото — някои много влиятелни хора ще пропаднат заради това.

Хвдф’рджаанцъ стана и излезе, предполагам, защото все пак ни чуваше. Бъди я погледна, тупна веднъж с опашка, но реши да остане и да слуша.

Влад премисли последната ми фраза и изсумтя:

— Това несъмнено връзва Фирис с джерег, но… как е уредил договора с Имперския флот, след като два пъти преди е доказал какво представлява?

— Браво. Това е същинският въпрос, нали? Защото това въвлича Империята. Отговорът е, че не знам. Уговорил е някого за нещо.

— Мда. — Влад помълча доста време, може би около минута. После каза: — И този някой е прецакал нещата и се е опитал да се покрие. И мисля, че… да, всичко съвпада, опасявам се.

— Кое съвпада?

— Ето какво мисля, че е станало… не, май е по-добре да ти разкажа първо аз какво направих през последните два дни и да се опитаме да свържем нещата.

— Давай.

10.

Чакай да помисля. Ти кога тръгна? Много неща станаха оттогава. Беше рано следобед, нали? Добре, ще ти го разкажа точно както се случи.

След като си тръгна, опитах отново да заговоря Савн и той пак подхвана онова за ножовете. Реших, че май няма да е здравословно да държа мисълта му фиксирана само върху това, и след няколко минути старата ми каза същото. Не можех да измисля какво друго да направя с него, а после осъзнах, че искам да го правя, за да избегна нещо, от което малко се боях. Чакай да ти обясня.

Продължавах да си мисля за онази банкерка и онова, което ти каза за връзките на джерег, и не можех да се отърва от мисълта, че щом джерег са били свързани с Фирис, а Фирис е свързан с Империята, то джерег са свързани с Империята. Ако това е вярно, то какво представляваше тази връзка, как действаше тя и прочие? Значи сайд-капитан Вонит — какво е „сайд-капитан“, между другото? — трябваше да е вързана с Фирис, защото беше скочила от кораба, тъй да се каже, седмица след смъртта на Фирис, а ти беше доказала, че е свързана с Империята, тъй че неволно се зачудих дали не е свързана и с джерег.

Бедата беше в това, че не можех да вляза с танцова стъпка в офиса на Стони и да го попитам за това, защото щеше да ме убие на място и защото щях да ядосам теб, при което ми оставаше да го разбера чрез самата Вонит или от Лофтис. От това, което ми каза, бях останал с впечатлението, че тя ще драсне нанякъде, ако я шашнем още повече, и може би щеше да е неуместно, с което ми оставаше Лофтис.

Лофтис.

Трябва да ти кажа, Кийра: никак не ме възбуждаше идеята да тръгна направо срещу него, а и не ме радваше особено мисълта да му слагам пак разни капанчета. Ти също се срещна с него и разбираш за какво говоря — мисля, че и двамата имахме късмет, когато се сблъскахме с него първия път.

Единственото, което можех да измисля, бе да го държа извън равновесие достатъчно дълго, за да науча каквото трябваше да науча, а след като щеше да е нащрек, не мислех, че имам голям шанс да му пробутам още някоя торба с лъжи. Да му кажа направо истината също нямаше да ме доведе доникъде. Тъй че оставаше или да му подавам по малко от истината — размяна на информация, с други думи — или да го цапардосам с достатъчно истина, че да го накарам да залитне, и да се надявам, че ще измъкна нещо, докато успее да влезе отново в равновесие, ако ми следиш метафората. Виж, кое точно от двете щях да направя, не знаех — щях просто да ида при него, да поговоря с него и да видя как ще тръгне.

Общо взето това беше планът ми — ако можеш да удостоиш няколко смътни намерения с тази дума. След като стигнах до това страхотно заключение, трябваше да сготвя, да почистя, да заговоря Савн за нещо друго вместо за ножове, което не предизвика никакъв отклик. За съжаление след всичко това все още оставаше време за среща с Лофтис, не можех да измисля повече поводи да я отлагам, а Лойош си правеше майтап с мен, така че се облякох като себе си — в смисъл като източняк, не като джерег — и тръгнах към града.

Хареса ми твоят метод с намиране на спокойно място за разговори, тъй че го приложих. След като намерих подходящо заведение, платих за две стаи, една срещу друга. Собственичката сигурно се учуди що за странна дейност се каня да развивам в тях, но не ме попита, а и не държах да й обяснявам. Намерих едно хлапе за куриер и му дадох бележка, да я предаде на Лофтис. В нея се казваше къде се намирам, включително номера на стаята, и се подписах с „Маргарет“ — нямаш нищо против, надявам се. После влязох в стаята срещу тази, която му бях дал, и си поприказвах с Лойош, който между другото беше останал да чака извън сградата — за момента не исках да въвеждам това малко усложнение, понеже Лофтис потенциално държеше връзка с джерег, а джерег търсеха източняк с два джерега, тъй че защо да рискуваме? Номерът с двете стаи се оказа ненужен, между другото. Идеята беше, че ако реши да се появи с още два ножа, щях да имам малкото предимство, че съм му зад гърба, но той нямаше такива планове.

Мина около час и половина, докато се появи, но го чух — стъпки и някой почука на вратата. Дръпнах бързо завесата, той се обърна и ме видя. Погледна ме отново, малко по-внимателно, и видях как започна да сглобява нещата — Калдор към източняка, източнякът към Маргарет, Маргарет към Империята и Империята към Калдор — и това, че се стъписа, определено ми достави удоволствие. Казах:

— Това място не ми харесва много за разговори. Да се поразходим. Вие водете.

После, въпреки собствените си думи, излязох в коридора пред него и поведох навън.

„Нещо?“

„Всичко е чисто, шефе“.

„Не се показвай. Не знам къде отиваме, тъй че…“

„Това съм го правил и преди, шефе. Честно“.

Щом излязохме на улицата, подканих Лофтис да ме заведе някъде и той тръгна в някаква посока, където трябваше да има по-малко движение. Не исках да му оставя много време за мислене, затова заговорих:

— Маргарет ви изпраща извиненията си, но я задържа необходимостта да огледа нещата откъм страната на джерег — предполагам, че знаете за това?

— Кой сте вие?

— Падрайк.

— И работите за Маргарет, така ли?

Свих рамене.

— Нещата се развиват по-бързо, отколкото допускахме, особено откъм страната на джерег.

— Какво е страната на джерег?

— Не ми се правете на глупак, нямаме време за това. Вонит е готова да духне, а Шортайл започва да става нервен.

— Започва?

— Добре де, започва да става още по-нервен. Кога можете да пуснете кепенците?

— Можем да приключим и утре, ако ви е все едно, че всички ще се сетят, че не сме провели истинско разследване. Сега, искам да знам…

— Не ме интересува какво искате да знаете. Тимър какво каза? Схванала ли е какво става?

Той кипна, но после отвърна:

— И да е схванала, си мълчи.

— Хм. Разумно от нейна страна.

— Как става така, че вие, един източняк, сте включен в сигурността на Империята?

— Може би — отвърнах с цинична усмивка — Нейно величество не изпитва същите чувства към източняците като вас. — Той се намръщи. Беше чул слуховете за любовника на Нейно величество, но може би не им беше повярвал. Макар че и аз не съм сигурен дали да им вярвам. Преди да е успял да измисли отговор, казах: — Знаете ли колко високо стига?

— Да.

Де да знаех и аз.

— Е, добре. Не го правете прекалено очевидно, но се поразбързайте. Свършете си работата бързо и се разкарайте.

Вдигна ми ръка да спрем и започна да се оглежда. Аз също, но не видях нищо особено. В района, през който вървяхме, нямаше почти никакво движение, нито нещо друго — имаше два затворени дюкяна, няколко къщи със заковани с дъски врати и тук-там сгради, които изглеждаха обитаеми.

— Какво е това?

— Нищо особено.

Отново огледах, но пак не забелязах нищо освен един запустял квартал, с каквито в Южна Адриланка е пълно.

— Къде се намираме?

— Исках само да видите това.

— Кое?

— Този район.

— Какво му е особеното?

— Погледнете.

Този път огледах малко по-внимателно и забелязах, че боята по повечето сгради и къщи е нова, къщите като че ли бяха построени за по едно семейство и все още бяха в добро състояние. Всъщност в доста добро състояние за малкото хора, които се мяркаха наоколо. Това ме озадачи и не го скрих. Той кимна.

— Когато дойдох в града, само преди няколко недели, тази сграда беше отворена, онази — също, и имаше хора, там, там и ето там.

— Къде са сега?

— Няма ги. Може да са на улицата, може да са се преместили в друг град или в горите, да се препитават с дивеч и да живеят в палатки. Не знам.

— Две седмици?

— Да.

— Фирис?

— Да. Затварянето на банки и на три корабостроителници…

— Три корабостроителници?

— Да. Беше заложил в шест или седем, и в три случая се оказа достатъчно, за да се закрият. Този район се разви преди триста години от „Соурнет и фамилия, корабни права“ и почти всички, които живееха наоколо, работеха за тях. Орка, криота, главно текла, дошли от скъпото си селце преди едно поколение. Сега „Соурнет“ ги няма и с тях — всички, които работеха тук.

— Не съм виждал досега квартал да умре толкова бързо.

— И аз.

Тръгнахме отново.

— Изненадахте ме и в друго отношение — казах аз. — Досега не бях убеден, че Фирис изобщо е замесен в нещо реално.

Той сви рамене.

— Аз също. Все още не ми е ясно нито как е бил замесен, нито защо, нито какъв е бил механизмът. Точно това трябваше да открием, ако наистина правехме това, което уж трябва да правим.

Кварталът изглеждаше почти като този, в който бяхме спрели. Започнах да се изнервям. Лойош, който оставаше назад, скрит от погледите ни, ми съобщи, че не се очаква нищо ужасно.

— Наистина ли смятате, че тиасата няма да разбере какво правите?

— Вероятно. Той няма да ни проверява — вярва ни. — В думите му имаше толкова горчивина, че можеше да съсипе сто галона ейл.

— Май не сте имали избор.

— Можех да си подам оставката.

— И какво? Какво щяхте да кажете на тиасата, като ви попита защо? А отгоре на всичко щяхте да знаете, че друг ще го направи и най-вероятно ще се издъни — честно казано, не вярвам много на вашия Домм.

— Нищо му няма на лейтенанта — бързо отвърна той. — У него има нещо от Уейтман, но това означава само, че ще загуби няколко пъти преди Съпротивата при Гористото езеро, в което няма нищо срамно. Уейтман получи имперска титла за това, което не е лошо за човек с подобна нагласа.

— Може би. И моля, не ми го обяснявайте. Работата е, че знаят как да затегнат гайките.

— Безспорно. И кого да накарат да го направи.

В случай, че ти е убягнало, Кийра, аз бях този, който излезе от равновесие; докато ме развеждаше из квартала, беше получил възможност да помисли и сега аз трябваше да се мъча да подредя нещата.

Явно бяхме преметнали Лофтис с версията си много повече, отколкото бях очаквал, и това ме озадачи. Но и нещо много повече — просто не можех да примиря всичко, което ми говореше, с представата си за човек, който би могъл да се замеси в подобна игра. Тук едно парче — голямо парче — изобщо не можеше да се намести в схемата и вече изобщо не бях сигурен как да продължа. Изпитах ужасно изкушение да го попитам направо за всичко, което трябваше да разбера — например кой все пак стои зад аферата и как точно са им оказали натиск. Но тип като Лофтис ще се досети за повече неща от въпросите, които му задаваш, отколкото ще научиш ти от отговорите, които ще ти даде, а ако се досетеше за твърде много, щеше изобщо да престане да отговаря на въпросите. Адски заплетена работа, която ме накара да съжаля за времето, когато трябваше просто да убия някого и да престана да се притеснявам.

Трябваше да отклоня вниманието, така че му казах:

— Озадачава ме нещо друго.

— Мен ме озадачават много неща.

— Някои от по-малките компании в малката империя на Фирис…

— Не е толкова малка, Падрайк.

— Мда. Някои от тях държат земя.

— Разбира се.

— И я продават.

Той кимна.

— Но са задлъжнели.

— Точно така.

— Значи не могат да продават земята.

— Накъде биете? Ако става въпрос за законността…

— Не, не. Имаме повече адвокати от фасетките на Глобуса. Опитвам се да разбера що за бизнес логика има в това и що за друга логика може да стои над бизнес логиката.

— Смятате ли, че имат някакъв избор?

— Може би.

Той поклати глава.

— Наистина не разбирам накъде биете. Доколкото мога да кажа, те просто са вдигнали ръце и се освобождават от каквото могат, съдилищата и адвокатите да му мислят след това. Не мисля, че тук има някакъв предварителен план.

Виж, това беше новост за мен.

— Не съм убеден.

— Много извратлив ум имате.

— Професионално качество.

— Някакво доказателство имате ли? Някакво основание да мислите така?

— Просто усет. Затова исках да разбера дали знаете нещо за това.

— Не.

— Добре.

Вече вървяхме в обратна посока. Той заговори:

— Е, добре, все пак какво искахте? Накарахте ме по някаква причина да се свържа с вас, но дотук само си приказваме за времето, с някакво предупреждение, което беше толкова общо, че нямаше смисъл да се обсъжда, и един въпрос, който спокойно можехте да зададете по куриер. Какво целите все пак?

Проклятие. Явно му бях дал твърде много време да мисли.

— Има някой, който знае твърде много за това, което правите, и не мога да го открия.

— Какво имате предвид?

— Че нещо е изтекло. И съм повече от сигурен, че е на върха, или поне много нависоко. Срещам съпротива и не мога да я премахна.

Той поклати глава.

— Аз не съм се натъквал на съпротива. Единственото подозрително действие, което съм видял досега, беше вашето и на приятелката ви Маргарет.

Отново проклятие. Никак не държах да мисли точно това.

— Вижте — казах му. — Ще трябва да ви се доверя.

— Ваша работа. Не съм ви затръшнал вратата, но и не съм ви подчинен.

Отново ми водеше.

— Сега искам аз да задам няколко въпроса.

И печелеше.

— Вашата приятелка Маргарет твърдеше, че ме държи с нещо.

— Писмата. Да. Истински са.

— Казах й, че няма да стигне много далече с тях, и е така. За кого точно работите и каква точно ви е работата?

— Аз знам каква е вашата работа, Лофтис. Но ако искате да свалим картите, хайде да чуем вие за кого работите. — След като го казах, отчаяно се помъчих да си спомня имената на разните групи, за които ми бе споменала, и да реша в коя е най-разумно да заявя, че участвам.

— Лейтенант съм в Имперската армия, корпуса на гвардия Феникс, Група за специални задачи.

— Адски добре знаете, че не това беше въпросът ми.

— Всички ли източняци сте психически невидими, или само вие? И за това ли са ви наели, или е само бонус?

— Помага.

— Какво точно целите?

— Казах ви.

— Казахте ми почти всичко, за което може да копнее сърцето ми, нали?

Поклатих глава.

— Вижте, Лофтис. Може да ми играете колкото си искате, но нямам намерение да се мотая с вас. Не и ако искам да свърша онова за което съм изпратен тук.

— Дали да не хапнем нещо? — подхвърли той.

Още едно-две проклятия. Въртеше собствените ми номера, при това беше по-добър от мен — всъщност беше логично.

— Разправяли са ми, че Ъндаунтра винаги е държала войските й да се бият гладни, докато Сетра Лавоуд винаги е искала нейните да влизат в бой с пълни стомаси.

— И аз съм го чувал. Но не е вярно. За Сетра поне.

— Склонен съм да го приема. Чувал съм също, че когато някой джерегски бос наема убиец, сделката обикновено се сключва на вечеря.

— Мога да го повярвам.

— А освен това знам, че на Изток съществува един любопитен обичай — последното ядене на осъдения на смърт да се превръща в голяма церемония. Дават му всичко, което си поиска, храната се приготвя и сервира много грижливо и след това го убиват. Не е ли странно?

— Сигурно. Но бих казал, че всъщност е доста хубав обичай.

Поклатих глава.

— Ако на мен ми предстоеше екзекуция, или нямаше да мога да ям, или щях да повърна храната на път към Боздугана на палача или бесилката, или Дръвника на пилигрима, или към каквото там ме водят.

— Разбирам намека. Но все едно, мисля, че бих хапнал.

— Е, аз също.

— Все трябва да има някое прилично място наоколо.

Влязохме в първата гостилница, която ни попадна, което не означаваше нищо за мен, тъй като водеше той. Отпред имаше някаква табела, толкова избеляла, че не се четеше нищо. Влизаше се по три стъпала надолу: гостилницата сигурно се беше намирала на уличното ниво преди няколкостотин години — във всеки случай изглеждаше доста стара.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Не ми харесва, шефе. Не виждам да се мотае някой навън, но тоя имаше много време да нагласи нещо, преди да стигнем дотук“.

„Вярно“.

„Ако искаш да драснеш, мога да го позадържа…“

„Не. Ще вляза“.

„Шефе…“

„Ти си отваряй очите“.

Таванът беше нисък, каменните стени — влажни, и вътре беше толкова тъмно, че чак дразнещо — подозирах, че освен дето потъваше, гостилницата не беше ремонтирана от много време. Имаше една голяма маса с две дълги пейки, с насядали по тях дребни търговци и занаятчии, и няколко малки маси, пръснати из помещението. Седнахме на една от тях. Гледах към дъното на гостилницата. Лофтис можеше да наблюдава предната врата, докато пред мен беше закритият със завеса заден вход, водещ сигурно към някаква стая за частни гости. Можех да повдигна въпрос за това — всъщност почти бях изкушен, тъй като Лойош не беше с мен — но все още хранех някаква смътна надежда да го убедя, че не го лъжем.

— Какво ще препоръчате? — попитах.

— Не знам. Никога не съм влизал тук.

След много чакане разбрахме, че никой няма да ни донесе нищо, така че отидохме до тезгяха и си поръчахме бутилка вино, самун хляб и две купи с рибена яхния, чаши, лъжици и дървен поднос, за да отнесем всичко. Аз платих, носенето оставих за него. Седнахме отново на масата, наляхме си и опитахме храната.

— Яхнията е много солена — подхвърли Лофтис.

— Хлябът е добър.

— По-добър от яхнията — съгласи се той.

— И от виното — добавих.

— Мислех да ви поканя.

— Имате ли по-добро вино от това?

— Малко. Макар че не е кой знае какво. Лошото е, че не можем да намерим приятелката ви.

— Просто не сте я търсили добре.

— Така ли?

— Знам някои чудесни източняшки вина.

— Направете ми списък. И докато го попълвате, можете да вмъкнете и адреса, на който мога да намеря скъпата ни Маргарет.

— Естествено. Но знаете ли, не изпитвам лоши чувства към вас. Едва ли сте търсили повече от половин час. Какво очаквате? Търсенето и виното искат време, за да отлежат.

— Виното поне — със сигурност. Но с търсенето може и да се поизбърза. Бих го приел като лична услуга.

— Какво ще кажете вместо това просто да платя следващата бутилка?

— Добра идея. Не изглеждате притеснен, Падрайк. Това истинското ви име ли е, между другото?

— Не помня да съм имал друго.

— Многото вино уврежда паметта. — Наля ми още. — Макар че би трябвало да сте притеснен. Защото когато казах, че може да се наложи да ви поканя…

Вдигнах ръка.

— Моля ви. Хайде да не разваляме изненадата. Както и храната, впрочем.

— Тази яхния дори не мога да я ям, знаете ли. Дали нямат нещо друго?

— И да имат, не бих рискувал. Взехме каквото ни препоръчаха. За какво според вас служи низшият персонал?

— Правилно. Та за кого казвате, че работите?

— Неназована имперска група, посветена на интересите на държавата.

— Чудесно. Даже ви повярвах. Само че ще поискам някаква форма на идентификация — или връзка с Имперския дворец, или Печат.

Налях му вино.

— Това може да се окаже проблематично.

— Да. Какво точно се опитвате да направите?

— Има една стара жена, чиято земя искат да отнемат. Опитваме се да разберем кой е собственикът на земята, за да можем да й я откупим, но компанията е закрита. Искат да я изпъдят, разбирате ли…

Той вдигна ръка.

— Не ми казвайте повече. Само името й ми кажете и смятайте, че въпросът е уреден.

Най-лошото беше, че вероятно можеше да го направи и сигурно щеше да го направи; но не можех да разчитам на това и определено не можех да му помогна да те издири, Кийра; особено след цялата работа, която току-що бях свършил само за да съсипя цялата работа, която ти беше свършила, за да се нагласи това. Така че отвърнах:

— Май не си спомням в момента. Сигурно е от виното.

— Сигурно.

„Шефе, пред входа има двама типове, които не са ми познати“.

„Пред входа? Какво правят?“

„Ако бях по-тъп, щях да кажа, че се канят да нахлуят вътре“.

„О!“

Лофтис избута храната си настрана.

— Отвратително. Какво да правя сега с вас?

Пуснах една кама в лявата си ръка под масата и проверих дали сабята ми е разхлабена в ножницата.

— Можете да ме боядисате в синьо и да ме размените за една гайда.

— Да, това е добър вариант. Но се боя, че колкото и да ми е приятно да хапна с вас, ще трябва да настоя да ме придружите до едно място, където ще ми е по-лесно да получа отговори на въпросите си.

— По дяволите — отвърнах. — Тъкмо се сетих. Племенничката ми се жени тази вечер и ще трябва да си облека нови дрехи, тъй че, боя се, днес няма да стане.

— О, сигурен съм, че племенничката ви ще прояви разбиране. Само кажете името й и къде мога да я намеря? — Усмихна се, после усмивката бързо се стопи и той ме изгледа много твърдо. — Всъщност търся отговор само на два въпроса, но наистина държа да чуя отговора. Разбирате ли?

Не мигнах. Той продължи:

— За кого работите и какво се опитвате да постигнете? Ако ми дадете тези отговори, може да уредим нещо. Ако не, ще трябва да ви притисна.

— Няма как да стане.

„Шефе, влизат!“

Станах и сабята ми беше наполовина извадена, когато през завесата срещу мен излязоха двама души. Бързо пристъпих встрани, за да не може Лофтис да ми посегне, и метнах камата към единия; щом се дръпна, се хвърлих към другия, избих меча му и го пронизах в гърлото. Озърнах се бързо към входа и видях другите двама — изглеждаха леко изненадани, че съм ги забелязал и се усмихвам; Лофтис вече също беше скочил на крака и беше извадил оръжието си, но гледаше двамата, влезли през вратата. Не можех да видя изражението му, нито имах време да гледам, защото оставаше другият, когото бях замерил с ножа. Но Лофтис ме погледна, съвсем безизразно при това, и каза: „Той не е счупил пръчката“, което ми говореше страшно много, но нямах време да искам обяснение.

Обърнах се отново към онзи, когото бях отвлякъл, и той успя да пробие покрай мен. Нищо лошо, и тримата можеха да духнат, все тая ми беше.

Само че той не духна.

Профуча покрай мен, заби меча си в черепа на Лофтис и продължи да тича към изхода. Другите двама побягнаха след него и докато се усетя, ги нямаше.

„Шефе?“

„Спокойно, Лойош. Не се тревожи. Не бяха за мен“.

„Сериозно?“

„Да. От друга страна, предполагам, че това е повод да продължиш да се тревожиш“.

Всички в помещението бяха зяпнали Лофтис. Възцари се пълна тишина. Господарят на драконите изтърва оръжието си и то издрънча ужасно на пода.

Той се обърна — много бавно — и ме погледна. Лицето му беше съвсем безизразно. Отвори уста и я затвори. Видях как се изпъват мускулите на шията му, беше му много трудно да задържи главата си изправена с прикрепената към нея тежест на меча.

Смъкна се на колене и падна по лице. Изглеждаше нелепо и жалко с меча, щръкнал от тила му.

11.

Изхвърчах бързо навън, преди някой да е помислил да ме спре.

„Да ги проследя ли, шефе? О, зарежи: току-що телепортираха. Искаш ли да ти покажа къде?“

„Нямам намерение да проследявам ничий телепорт, Лойош. Искам само да се измъкна. Отваряй си очите“.

„Да, шефе“.

Пресякох улицата и завих надясно на първия ъгъл, после пак надясно, след това — наляво и пак наляво, още веднъж надясно, после малко направо, спрях се и се огледах: бях се изгубил достатъчно, за да объркам всеки друг.

„Е?“

„Чисто е, шефе“.

„Добре, връщаме се у дома“.

„Ще хвърлям едно око“.

Тръгнахме обратно към къщичката, като и двамата често се озъртахме. Бъди като че ли се зарадва, че ме видя, Роуца като че ли се зарадва, че видя Лойош, старата като че ли от нищо не се зарадва, а на Савн като че ли му беше все тая. Седнах до масата, затворих очи и сякаш за първи път от година вдишах дълбоко.

Старата ме погледна и не ме попита нищо, поради което и нищо не й отговорих. Наистина съжалих, че те нямаше, Кийра, щото имах нужда да се изповядам пред някого и да ми се помогне да подредя всичко, което току-що ми се беше случило. Всичко изглеждаше логично — Лофтис се сеща, примъква ме да седнем някъде, където да ми даде шанс да изляза чисто, после кара хората си да ме задържат — до момента, в който го убиха.

Бяха убили него.

Беше ли изненадан от тези, които влязоха през входа? Или че изобщо се появиха? Или от това, което направиха?

„Той не е счупил пръчката“.

Страхотно! Само да можех да разбера какво означава това. Но нямаше кого да попитам. Ако го бях разбрал, със сигурност щеше да се окаже ключовата фраза, от която всичко става ясно и която показва точно какво трябва да предприема. По-вероятно водеше към детството и имаше нещо общо с това, че е пострадал — поне това мина през главата ми, когато реших, че за малко аз щях да пострадам или може би — да съм мъртъв.

Съжалих го. Беше честно копеле въпреки това, което правеше, и ми хрумна, че е добър в работата си, макар че единственото доказателство за това беше, че и на теб ти го беше внушил, Кийра, тъй че може би всъщност си беше глупак, който знае как да впечатли хора като нас.

Обаче съжалих, че последното му ядене не беше по-добро. После попитах:

— Как е момчето, Майко?

— Без промяна.

— Савн?

Сякаш не ме чу. Беше зяпнал камината все едно, че е единственото нещо на света. Добре, че поне там нямаше ножове. Обърнах се към старата.

— Някакви велики идеи?

Тя ме изгледа ядосано и се надигна, което й струваше доста усилие. Приближи се, седна до мен и заговори тихо:

— Май няма да го опитвам броденето насън. Поне засега. Реагира по някакъв начин и това е напредък. Искам да разбера докъде сме стигнали. Искам да видя дали можем да го накараме да заговори за нещо друго освен за ножове.

— Как ще го направиш?

— Приказвам му. Можеш и ти да опиташ.

— Просто да му говоря?

— Да.

— Въпреки че не реагира?

— Да.

— Добре.

Станах и отидох при него.

— Е, как си, момче? — Не реагира. — Надявам се, че физически поне си добре. — Чувствах се като идиот. Старата стана, излезе и изведе и Бъди. Продължих:

— Цяла година мина вече, Савн. Виж, надявам се, че разбираш колко съжалявам за всичко, което се случи. Изобщо не трябваше да се замесваш в това.

Той зяпаше камината и не помръдваше.

— Ти спаси живота ми. Два пъти. Веднъж когато бях ранен, после — отново. Това няма да го забравя. И всички онези неща, които ми каза. Бяха тежки за мен, но може би е за мое добро. — Засмях се. — Повечето неща, които са за доброто ти, обикновено болят, знаеш ли. Но пък, от друга страна, повечето неща, които болят, не са за доброто ти. Хубава гатанка, ако ти трябва гатанка. Я ми кажи, обичаш ли гатанки? Сега се мъча да реша една гатанка, Савн, и доста съм се озорил. Иска ми се да я обсъдя с теб. Ти си умно момче, знаеш ли.

— Защо убиха Лофтис? — продължих. — Бива си я тази гатанка, нали? Той работеше за някой в Империята, който се опитваше да скрие факта, че Фирис е бил убит, защото ако Фирис е бил убит, е трябвало да разберат кой го е убил, и вероятно изобщо нямаше да разберат това, но щяха да разберат кой е поискал да го убият, а това са били много хора, с много връзки с хората, които карат мотора на Империята да бръмчи. Тъй че може би някой не е искал информацията да остане скрита. Това мога да си го представя, Савн. Но не е причина да убият Лофтис — щеше да е много по-лесно и сигурно по-евтино, ако просто някой, да речем Главнокомандващият или лорд Кааврен, или дори Нейно величество, разбере какво става. Убиването на Лофтис беше просто безсмислено.

— Пък и това не би могло да помогне да се скрие какво е правил, защото сега ще трябва да разследват това, а то почти сигурно ще ги доведе до разкриването на всичко. — Въздъхнах. — Но ако това е било целта, избрали са най-трудния и най-опасния път, а хората не го правят, ако има безопасен и по-лесен начин да станат нещата — освен Господарите на дзур, може би, но пък за тях чак толкова потайно мислене не е никак присъщо. Просто не мога да го наместя, Савн. Ти какво мислиш?

Явно мислеше, че камината е прекрасна.

— Тук трябва да има някакво късче, което все още не виждам — късче информация, която ми убягва. Жалко, че не разполагам с повече източници, както по-рано. Щях само да щракна с пръсти и хората ми щяха да се разтичат и да ми съберат всичко, което трябва да знам. Сега единственото, което имам, е това, което мога да открия сам — с помощта на Лойош и Роуца, и няколко менестрела. Дали да не намеря някой менестрел, с когото да си поговоря, Савн? Ти беше с мен последния път, когато го направих, и тогава получих много полезна информация. Помниш ли я? Биваше си я, нали? Помня, помислих си, че ще хлътнеш здраво по нея, и не можех да те виня. Аз също, честно казано, но тя все пак е драгарка, а аз — източняк, тъй че не става. Освен това подозирам, че тя вече няма много добро мнение за мен след това, което ти причиних. Подозирам, че ме обвинява, и е права, между другото. Аз също се обвинявам.

Седях до него и зяпах камината. Вече захладняваше. Може би трябваше да напаля огън. В родния край на Савн по това време събираха лена. Сигурно им липсваше.

— Е, добре. Ще взема да намеря някой менестрел и ще видя какво се приказва за Фирис, за разследването и за банките. Може и да науча нещо. Колкото да не стоя без работа де.

Станах.

— Ще поговорим по-късно, нали нямаш нищо против?

Нищо против нямаше, тъй че тръгнах към вратата. Старата седеше на един плетен стол пред къщата, Бъди се беше свил на кълбо в краката й. Имах неприятното чувство, че е чула всичко, което казах. Зачудих се дали нарочно не ме беше накарала да му поговоря, само за да ме чуе, но бързо разкарах тази мисъл от главата си — ако в цялата тази каша имаше някой без задни помисли, то това беше тя. Само че тази афера бе достатъчна, за да го хване всеки параноята, тъй че се измъкнах от параноята си и се загърнах в наметалото още по-плътно. Интересно, защо човек забелязва какво е времето, когато е извън града? Не помня да съм обръщал много внимание на времето, докато живеех в Адриланка, макар че често обикалях навън.

Забелязал съм, че менестрелите са като обувалка — набутва ти се в ръцете всеки път, когато бръкнеш в килера за нещо друго, но когато ти потрябва — никаква я няма. След като избъхтих целия път до Северен пристан, обикалях поне три часа от един хан на друг и никъде не намерих някой, който да пее, за да си плати вечерята, или да разказва истории, за да си плати преспиването, или даже да седи в ъгъла с тръстикова флейта в скута.

Но усърдието понякога се възнаграждава. Седем пъти питах разни местни къде мога да намеря музика. Един не знаеше, трима не си направиха труда да ми отговорят, а двама се държаха толкова грубо, че трябваше да им нанеса леки телесни повреди като урок по вежливост. Седмата обаче се оказа една приятна жена, текла, с широки поли и удивително черни очи. Та тя ме упъти към едно заведение на около половин миля, с пера, изрисувани на табелата. Намерих го без проблем (което малко ме изненада, бях станал леко песимистичен около цялата авантюра). Влязох в малкия задимен хан и се запромъквах през навалицата текли и няколкото орки и криоти, обкръжени от антуража, който дребните благородници неизменно привличат по такива места, и в другия край един текла, на средна възраст, свиреше на очукана мандолина толкова тихо, колкото може да се свири с толкова рязък инструмент, и всъщност — доста добре.

В края на една от пейките в средата на гостилницата имаше свободно място и го заех. Лойош беше с мен, което сигурно бе причината да привлека няколко погледа, но може би беше просто защото не бяха свикнали да виждат източняци. Гласът на певеца беше висок и сигурно щеше да звучи неприятно, но той си подбираше песни, които му отиваха — предполагам, че това е важно за един менестрел, точно както за един убиец е важно да знае с кои поръчки да се заеме и кои да откаже. По едно време някой дойде и ми поднесе вино, изпих го набързо, защото не беше много добро, а след малко менестрелът престана да свири.

Остана на мястото си и започна да пие. След малко се приближих до него. Той ме погледна, погледна и Лойош и като че ли се попритесни, което си беше съвсем нормално. Казах бързо: „Аз съм Влад“ и внимателно го погледнах в очите — да видя дали това ще му подскаже нещо.

— Да?

Не, името явно не му говореше нищо, което беше добър знак. Щом един менестрел ми познае името, тоя номер го прекратявам моментално.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— За какво?

Показах му пръстена и бързо си го прибрах. Пръстенът между другото бе едно от последните неща, които си бях уредил, преди да напусна Адриланка; формата му е разпознавателен знак за Гилдията на менестрелите, тъй че щом му го показах, той каза: „Аха“ и „Да“.

— Ще изляза навън и ще чакам от другата страна на улицата. Срещаме се след двайсет минути. Става ли?

— Добре. Става. Колко?

— Десет империала. Може и повече, ако можеш да ми помогнеш.

— Става.

Кимнах, излязох навън и пообиколих малко, след което се върнах. Лойош прелетя наоколо да види дали някой не ми е нагласил нещо, макар че не го очаквах. Всичко се оказа чисто.

След двайсет минути менестрелът излезе от хана, пресече улицата и аз пристъпих към него.

— Да се поразходим — казах и му подадох десет монети. Бях го казал и на друг един, по-рано същия ден.

Закрачихме по тъмните тихи улици. Тази част на града е далече от пристанището, много е тясна и е много различна от всичко, което можеш да видиш в Адриланка, което всъщност ми допадаше. Попитах:

— Какво си чул за Фирис?

— Орката ли?

— Да.

— Ами, сигурно знаеш, че е мъртъв.

— Да. Как е умрял?

— Нещастен случай. На яхтата му.

— Сигурен ли си?

Повървяхме още малко и той каза:

— Чух разни слухове. Нали знаеш.

— Не, не знам. Кажи ми.

— Кой си ти?

— Приятел на Гилдията.

— Да не стане нещо? В смисъл, да не би да съм…

— В опасност? Не, стига да не ни видят заедно, но и да ни видят, едва ли.

— Едва ли?

— Точно затова не говорим вътре и затова стоим на тъмно. Та какво казваше?

— Има слухове, че е убит.

— От кого.

— От хора.

— Какви хора?

— Просто хора.

— Защо мислят така?

— Не знам. Но ще ти кажа нещо: всеки път, когато умре някой известен, който и да е той, хората приказват, че е убит.

— Мислиш, че е само това?

— Да. Греша ли?

— Не знам. Опитвам се да разбера. И затова ти плащам. Не подозираш някаква — хм — мръсна игра?

— Не. Едва ли.

— Добре. А тези закривания на банки?

— Това е Империята.

— Империята закрива банките?

— Не, но го позволяват.

— В смисъл?

— В смисъл, че не би трябвало да го правят — да оставят банките просто да се закриват, когато си поискат. Нали уж трябва да защитават хората.

— Защо не го направиха?

— Защото банкерите са им платили.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Откъде?

Не отговори и затова попитах:

— Ти колко загуби?

— Почти осемстотин империала.

— Ясно. Затова ли го знаеш?

Не ми отговори. Въздъхнах. Нищо полезно дотук.

— Нещо за джерег? — попитах.

— Какво?

— Замесени ли са?

— С банките ли? Не знам. Не съм мислил за това.

О, добре. Уж трябваше да проследя слуховете, а започвах да създавам нови. Искаше ми се направо да го попитам: „Можеш ли да ми кажеш нещо полезно?“, но едва ли щеше да има резултат.

— Какво можеш да ми кажеш за хората, дето ги гонят от земята им?

— Само каквото знаят всички. Става непрекъснато и никой не знае защо.

— В какъв смисъл никой не знае защо?

Той сви рамене.

— Ами, нелогично е, нали? Получаваш известие да напуснеш, отиваш да видиш дали можеш да си купиш мястото и собствениците ги няма, закрили са бизнеса.

— И това става често?

— Ами да. Навсякъде. Аз съм един от късметлиите: още живеем в земята на лорд Севана и той все още е добре, доколкото се знае. Но имам приятели и близки, които не знаят какво става, нито какво да направят, нито нищо.

Не знам защо бях решил, че случаят на старата е уникален, но явно грешах. Това определено беше интересно. Кой можеше да печели от това да принуди хората да напуснат земята си, за да може да бъде продадена, а после да не я продава? И защо ще ги принуждава да се махат, преди да е предложил на тях възможността да си я откупят? И как можеше смъртта на Фирис да е предизвикала това? И кой бе поискал смъртта на Лофтис, и защо? И…

Не. Чакай малко.

— Някой досега бил ли е принуден действително да напусне земята си?

— А? Не, засега — не. Никой не би могъл да напусне толкова бързо, дори да ни бяха принудили.

— Да. Прав си. — Но все пак…

— Нещо друго има ли? — попита менестрелът.

— А? Какво? О, не. Дръж. И изчезвай. — Връчих му още десет империала и той изчезна.

„Какво става, шефе?“

„Смътният намек за крайчеца на нишчицата, която би могла да ни отведе до началото на идея“.

„Добре, шефе. Както кажеш“.

„Все едно, мисля, че ми трябва някакво късче. Чакай малко да помисля“.

Беше достатъчно учтив да ми спести очевидните възражения, така че вървях и мислех. Никак не е лесно просто ей така да мислиш и да задържиш ума си съсредоточен върху темата, освен ако не разговаряш с някого или не си записваш, и това е една от причините да обичам да си говоря с Лойош, докато се мъча да сглобя нещата, но това, с което разполагах в момента, нямаше да може да се вмести в думи, защото не беше достатъчно точно — беше само някакво смътно, неоформено усещане, че, ами, не просто ми липсваше нещо, а че бях гледал на нещата под грешен ъгъл.

След малко казах: „Лойош, бедата е, че двамата с Кийра се забъркахме с това, като започнахме със странностите около тази работа с изкарването на земята на дъртата на пазара, след което се оказва, че собственикът трудно може да се проследи и накрая — невъзможно да се проследи. Само защото започнахме от това, не означава, че то е най-важното нещо от всичко, което става“.

„Знаехме го още отначало, шефе“.

„Вярно. Но едно е да го знаеш. Друго е да го осъзнаваш, докато работиш, и да го отчиташ всеки път, щом се добереш до нова информация…“

„Какво?“

„Имам предвид, че гледах на всичко това подведен от нещата, които знам. Трябва да го погледна направо. И имам теория“.

„Само това ни липсваше. Добре, а сега накъде?“

„Не знам“. И докато го казвах, Лойош повтори думите в ума ми. „Много си интересен, Лойош. Да не би да имаш някакви велики идеи?“

„Да. Да се махаме оттук“.

Огледах се, но не забелязах нищо особено.

„Не — каза той. — Просто градът. Този район. Не ми харесва, шефе. Те продължават да те търсят, а докато си в такъв град, е много лесно да те намерят. Не ми харесва“.

На мен също не ми харесваше, между другото. „Скоро ще се махнем. Само да го уредим това“.

„Не можеш да помогнеш на Савн с моргантско оръжие между плешките“.

„Вярно“.

„Ако знаех, че ще се задържим тук толкова дълго и че ще обикаляме и ще дразним кош…“

„Добре, добре. Разбрах“. Мислил бях за това, разбира се. Лойош беше прав: един град, дори толкова малък като Северен пристан, не беше добро място за криене, след като ме търсеше цялата организация. А и ако това, което току-що бях открил, беше вярно, значи общо взето бях изпълнил обещанието си към старата — щеше да може да си остане на земята и всичко беше наред.

„Къде предлагаш да отидем?“

„В Изтока“.

„Вече бяхме там, забрави ли?“

„Той е голям и има много места. Никой няма да ни намери“.

„Прав си“. Наистина нямаше причина да се задържам тук, стига да можех да съм сигурен, че това, което съм открил, е вярно, и сигурно щях да мога да го разбера.

Само че някой беше посякъл Лофтис пред очите ми, съществуваха и кварталите, чиито обитатели ги бяха напуснали, защото бяха останали без работа, и не разбирах защо става всичко това. Така че казах:

„Старата толкова добре се справя със Савн, че ще бъде срамота да го отведем толкова скоро“.

„Шефе…“

„Дай да изчакаме още няколко дни, а?“

„Ти си шефът“.

Чудех се ти какво си разбрала, Кийра; какво щяхме да научим за Фирис от джерегите? И впрочем колко дълбоко са се забъркали джерегите? И ако е забъркал джерегите, защо са му трябвали банките?

Трябвали ли са му изобщо банките?

Само за една банкерка знаехме със сигурност, че е свързана с Фирис, и това беше Вонит. Знаехме, че подкупва висши имперски служители, което почти я правеше джерег. Знаех ли дали законни банки са давали заеми на Фирис? Имахме ли изобщо някакво основание да подозираме, че е имало такива?

Как можех да го разбера? Да обикаляш тук-там, като се преструваш на друг, си има предимства, и по този начин бяхме събрали някаква информация, но винаги идва момент, когато трябва да си просто този, който си. Бяхме ли стигнали до него? И кой точно бях аз, впрочем?

Хм.

„Може да се получи, шефе“.

„Струва си да се опита“.

„Пък и да не се получи, на мен ще ми е забавно“.

„Мда. На теб — сигурно“.

„А на теб няма ли?“

В такъв късен час не беше никак лесно да се намери шивашки дюкян — всъщност всички отдавна бяха затворили. Но след като понахалствах и събудих шивача, се оказа много лесно да получа каквото искам, само като поставих пред него подходящата — доста прилична — сума. Резервите ми в брой напоследък леко се стопяваха, а не ме възбуждаше особено идеята да отида да си изтегля още от скътаното богатство — най-малкото щеше да ми се наложи да смъкна златния камък Феникс, за да телепортирам — но можех да го направя, ако се наложеше.

Успях обаче да направя поръчката и той обеща, че ще я получа рано сутринта. След това се поразходих още малко — обмислях плана и уточнявах подробностите в кротка беседа с Лойош.

По едно време усетих, че краката ми ме водят към къщата, и реших да ги оставя да си продължат по пътя, след като вече имах нещо в главата си за другия ден. Вървях и мислех, а Лойош летеше над мен или кацаше понякога на рамото ми, но непрекъснато наблюдаваше, за да ми остави свободата идеите да се превъртат в главата ми и да се превръщат в заключения. Помислих дали да не спра и да направя бързо заклинание, за да ме болят стъпалата по-малко, но за тази цел трябваше да сваля един от двата камъка Феникс, а Лойош ме удостои с мнението си по въпроса, тъй че докато стигна до къщата, заключих, че съм много уморен. Обясних го на Бъди, който излезе да ме поздрави. Той поклати опашка и джафна съчувствено. Добро куче.

Савн този път седеше до камината, не срещу нея. Старата седеше до него и му говореше тихо. Влязох и изчаках да видя дали момчето ще забележи появата ми, но все едно, че не съществувах, все едно че нищо не съществуваше за него, дори говорещата му старица.

Приближих се.

— Здравей, Савн.

Не ме погледна, но каза:

— Имаш ли нож?

— Знаеш ли името ми, Савн?

— Имаш нож, нали?

— Знаеш кой съм аз, нали, Савн?

— Аз… Изгубих ножа на Пенир. Оставих го…

— Няма нищо, Савн. Никой не се сърди за това. Знаеш ли кой съм?

— Беше хубав нож. Много остър.

— Хайде да поговорим за нещо друго, Савн.

— С него режех… режех разни неща.

— Савн, сестра ти е жива и здрава — каза старата.

Чу я толкова, колкото чу и мен, но ръцете му започнаха да се отпускат и свиват. Седяхме и чакахме, но той не каза нищо повече.

Погледнах старицата, тя сви рамене и стана. Придърпа ме в един ъгъл и ми заговори тихо.

— Започвам да разбирам какво става с него.

— Сестра му ли?

Старата кимна.

— Тя е ключът. Мисли си, че я е убил, или нещо такова. Не съм сигурна. Не е съвсем в съзнание. Не знае кога сънува и кога нещата, които изпитва, са истински.

— Мога да го върна и да му я покажа.

Тя поклати глава.

— Още е рано. Просто ще помисли, че е сън.

— Какво правим тогава?

— Каквото правехме досега. Продължаваме да му говорим, нищо, че иска да говори само за ножове и за рязане, и се опитваме да го накараме да заговори за други неща.

— Ще подейства ли?

Тя сви рамене.

— Ако съм права за това, което става в главата му, рано или късно — би трябвало. Не знам какво може да се очаква. Няма как да се разбере колко ще се възстанови, нито какъв ще стане. Но можем да го докараме до това да реагира на нас и след това, може би, да го научим да се грижи за себе си.

— Това би било добре.

— А моят проблем?

— За къщата ли питаш?

— Да.

— Не съм сигурен още. Мисля, че донякъде съм го решил. Ако теориите ми са верни, няма за какво да се тревожиш. Но трябва да те тревожи възможността теориите ми да са погрешни.

— И ако са погрешни?

— Не се тревожи.

12.

Станах рано и след порядъчна доза клава се отбих при шивача да си взема нещата, които бях поръчал. Шивачът явно беше мислил, което може да е нездравословно, но мисленето само го беше уплашило, което е естествена реакция на оцеляване. Успокоих го с няколко думи и още няколко монети, взех си нещата и го оставих умерено доволен. После се отбих при един ковач на оръжия и си подбрах няколко неща. Накрая намерих една гостилница, където сервираха закуска, влязох в нужника и сред миризми, които няма да си правя труда да описвам, отделих малко време да се облека и снаряжа — доста време ми отне да си спомня как да скрия ножовете по тялото си така, че да не си личат, което леко ме изненада. Покрих всичко, включително наметалото, с обичайното си, ненабиващо се на очи кафяво наметало, което беше ужасно горещо в клозета, но щеше да е само малко по-горещо за разходката до имението на Вонит.

Излязох от кръчмата малко по-обемист, отколкото влязох, и повлякох крак извън Северен пристан към нашата скъпа приятелка сайд-капитан Вонит — какво е „сайд-капитан“, между другото?

Няма нужда да ти описвам пътя си дотам — минавала си го лично. И моите поздравления, Кийра, за точното описание, благодарение на което имах чудесна представа какво да очаквам и кога да го очаквам. Значи след около половин миля си смъкнах допълнителното наметало и се появих пред някакви безименни птици и дребни животни като самия мене си, Влад Талтош, джерега, убиеца и приятеля на старите дами. Продължих, след като натиках кафявото наметало в един храст край пътя, а Лойош с неохота се съгласи да изчака отвън след няколко подмятания за кого щяло да е забавно. Често си мисля, че представата му за „забавно“ е различна от моята.

А може и да не е.

Охраната на Вонит ме засече, когато закрачих към входната врата. Двама, плътно от двете ми страни колкото си щеш. Не посегнаха към мечовете си, тъй че продължих да вървя. Единият рече:

— Милорд, може ли да ви бъдем полезни с нещо?

— Стига да искате. Можете да кажете на сайд-капитана, че един приятел е дошъл да се види с нея.

— Приятел ли, милорд?

— Точно така. Нямам ли вид на приятел? — Усмихнах им се, но те не реагираха. Стигнахме до вратата. — Ако желаете, можете да й кажете, че представлявам Благотворителното общество на Адриланка.

— Кое?

— Благотворителното общество на Адриланка.

— Ъ, един момент. — Помълча малко, мисля, че се свърза психически с някого, после погледна приятеля си и кимна. Приятелят не си беше отворил устата през цялото време, но стоеше на подходящо разстояние от мен, тъй че, предполагам, си знаеше работата. Все едно, двамата килнаха леко глави към мен и се върнаха на постовете си. Свих рамене, наместих за сетен път новичките си дрехи и дръпнах въженцето.

Хъб се появи, точно какъвто ми го беше описала, и ме поздрави така, че направо ми домъчня за Тилдра. Познаваш ли Тилдра? Все едно. Покани ме, отведе ме в същото помещение като теб и там беше Вонит, и изглеждаше точно така, както трябваше да изглежда.

Стана и леко ми кимна — предполагам още не знаеше колко учтива се очаква да е с мен, — и понечи да заговори. Седнах и подкарах направо:

— Дайте ми имената на всички банки, които е намесил Фирис. Вашите не ми трябват, тях ги знаем. Кои са другите?

Тя се намръщи.

— Защо ви трябва да ги знаете? И впрочем, кой сте вие?

— Истинското си име няма да ви кажа; би трябвало да го знаете. А да си измислям нямам енергия. Знаете за кого работя…

— Вие сте джерег!

— Да. И източняк. Да минем на същността. Трябва да знаем с кои банки се е забъркал Фирис и трябва да го знаем, преди да са се закрили.

— Но как може да не го знаете? Как може да… — Изглеждаше много объркана, но нямах интерес да й позволя да се сети; вчера вече бях направил тази грешка.

— Може и да го знаем — отвърнах и я оставих сама да сглоби картинката — погрешно, разбира се. Отвратително лесно е да оставиш хората сами да се излъжат, а те го правят много по-добре от теб. Но докато стигаше до извода, че всичко това е проверка, и решаваше как да реагира, не можеше да допусне възможността да не съм замесен с никого освен с една стара дребна магьосница и една прочута крадла.

— Не ги знам всички — каза накрая. — Знам най-големите, разбира се.

— Размерът няма значение. Имам предвид тези с достатъчно големи вложения, за да са в риск или поне да са сериозно пострадали.

— О! — Изглежда, че това по някакъв начин оправи нещата. Може би беше решила, че не я изпитваме, в края на краищата, а просто не знаем кои са нагазили дълбоко в играта на Фирис. Или си беше намерила някое друго обяснение, не знам. Но получих каквото целях. — Ами, Имперската банка, разбира се.

Де го чукаш, де се пука!

— Да. Продължете.

— И „Търмоули тръст“, и „Хавинджър“.

— Добре.

— Да включа ли трезорите на домовете?

Трезорите на домовете?

— Да.

— Ами, тези, за които знам, са дракон и джегала. И орка естествено.

— Естествено — повторих, като се постарах да не се опулвам прекалено. Трезорът на орка! Трезорът на дракон!

— Мисля, че само това бяха домовете, или поне тези с потенциално опасни вложения.

— Не и джерег?

— Не. Доколкото знам, вие… те са вътре само с дребни разходи. Мисля, че това е било уговорката, за да инвестират драконите.

— Би било логично — отвърнах. Освен това, какво значение има трезорът на джерег, ако всички джереги в Северен пристан и половината в Адриланка вече са влезли? Но пък можеше и да не са — все още не знаех какво ще откриеш в Адриланка, предположението ми се основаваше само на думите на приятеля ти Стони.

Тя продължи да говори и аз слушах, но подробностите не са важни. Изреди двайсет-трийсет банки, тръстове и едри заемодатели, които или фалират, или са застрашени от фалит и, както казах, най-отгоре в списъка — Имперската банка, представляваща Имперския трезор.

Какво става, ако Империята трябва да отстъпи имуществото си заради дългове, Кийра? На кого го отстъпва? В дома Орка сигурно има учени, които си седят и обсъждат такива неща и пишат дебели книги за това, но нищо такова не беше минавало досега през главата ми. Когато най-сетне тя приключи, казах:

— Добре. Точно това ни трябваше.

— Но вие вече го знаехте.

— Може би. Но това не е ваша грижа, нали?

— Всъщност да — отвърна тя и ме погледна може би с лека нотка на подозрение.

Подхвърлих, уж съвсем между другото:

— Вчера са убили Лофтис.

— Така чух — хладно отвърна тя. — Горкият. Властите знаят ли кой го е направил?

— Не.

Тя заоглежда ноктите си.

— Чух, че е обядвал с един източняк, когато е станало.

Беше го чула? Какво пък, това може би обясняваше защо бе готова да повярва, че съм такъв, за какъвто се представям. Още малко и щях да се разсмея.

— Възможно е.

— Прилича на професионална работа.

Погледнах я и алармените звънчета в главата ми заглъхнаха. Разбираше от професионално убийство точно толкова, колкото аз от професионално финансиране. Всъщност не беше професионална работа. Най-малкото не и в стила на джерег. Твърде много хора бяха замесени и твърде много беше оставено на случайността, включително цел, която бе получила възможност да извади оръжие, и свидетел, останал жив. Който и да беше убил Лофтис, не беше домът Джерег.

Кой беше тогава?

Помъчих се да си спомня достатъчно за убийците, за да предположа дома им, но не можах. Не бяха Господари на дзур и не бяха Господари на дракони. Орка? Може би. Вероятно.

Но преди всичко, защо се преструваше, че е работа на джерег? Дали не си мислеше, че аз се преструвам, че е работа на джерег, и просто го оставяше така, макар да знаеше много добре, че не е? Погледнах я и инстинктът ми каза „да“.

— Какво има? — попита тя. Гледах я, въпреки че не го осъзнавах, и това явно я изнервяше. Добре.

— Какво знаете?

— В смисъл?

— Знаете нещо.

— За кое?

— Вие кажете.

— Нищо не…

— Знам, че ние не сме убили Лофтис, и вие знаете, че не сме убили Лофтис. Уплашена сте и сте изнервена. Знаете нещо, което не би трябвало да знаете, и то ви плаши, и с пълно основание. Какво е то?

— Не разбирам за какво говорите.

— Нима?

Опита се да ме погледне навъсено. Върнах й го. Отново бях Влад, джерег убиец, макар и само за миг, а тя беше орка — богата и тлъста, поне метафорично. Бях станал убиец преди всичко за да убивам хора като нея. Затова я изгледах свъсил вежди и след малко тя се прекърши. Не си личеше външно, но виждах как съпротивата й рухва и тя разбираше, че го виждам.

— Е? Кой го уби? — попитах студено.

Тя поклати глава.

— Не бъдете глупава. Знаете кого представлявам. Който и да ви е уплашил, аз съм този, от когото би трябвало да ви е страх много повече. Е, кой от всички беше?

Подхвърлих фразата „кой от всички беше“, защото създава впечатлението, че знаеш за какво говориш, въпреки че не знаеш, и този път си струваше.

— Рийга.

— Добре. Моите поздравления — току-що си спасихте живота. Колко дълбоко сте забъркани с нея?

— Ха. Не аз съм се забъркала — тя ме забърка.

— Все едно е, нали? Ако тя затъне, вие сте след нея.

Тя кимна.

— Добре, сайд-капитан. Знаете, че напоследък всички сме станали малко боязливи с хвърлянето на пари в операция, за да не фалира — особено с тази фамилия. Но е възможно нещо да се уреди.

— Беше уредено — сопна се тя. — И ако просто ни бяхте оставили на мира…

— Имате предвид измамата със земята? Знам за това. Какво ви кара да мислите, че ще се получи?

— В смисъл?

— Не е никаква тайна, сайд-капитан.

— Кой го знае?

— Всички.

— Всички?

— Освен жертвите, може би.

— Какво пък, все едно е, нали? Докато прода… докато наемателите не го научат, няма значение кой го знае.

— Вярно. Но колко време ще мине според вас, докато разберат какво става? И тогава какво?

— Дотогава ще сме приключили.

— Наистина ли мислите, че можете да го изиграете толкова бързо?

— Можем да приключим до една неделя.

Престорих се, че мисля.

— Какво пък. Може и да стане.

— Ще стане. Империята няма да се намеси, а и да поискат, не знам кой закон могат да приложат. В момента имаме дванайсет хиляди наематели, които ще затънат в дългове за цял живот, за да откупят земя на стойност три пъти по-висока от реалната. Ако това не заслужава едно малко краткосрочно вложение на джерег…

— Джерег нямат много за инвестиране. Знаете защо не по-зле от мен.

Тя сви рамене.

— Но също така знам, че можете да влезете с фондовете, ако поискате.

— Да — съгласих се. — Можем.

„Шефе! Неприятност“.

— Един момент. — „Какво има, Лойош?“

„Някой току-що се телепортира. Мъж. С цветовете на джерег. С двама телохранители“.

„Мамка му!“

Станах.

— Ще се наложи да ме извините. Трябва да поговоря с шефовете си.

Хъб влезе и прошепна нещо на ухото на Вонит. Тя му кимна и ме погледна.

— Няма нужда. Мисля, че шефът ви вече е тук.

Понечих да тръгна натам, където трябваше да е задният изход. „Шефе, други двама току-що се появиха отзад“.

Погледнах я и разбрах, че е в психическа връзка — несъмнено с джерега, който и да беше той. Изгледа ме съсредоточено и каза:

— Кой сте вие?

— Хайде сега, няма нужда да се чувствате глупаво.

Задният изход беше затворен, предният — също. „Някой пази ли страничните прозорци, Лойош?“

„Двама“.

Проклятие.

— Кой сте вие?

— Казахте ли му, че тук е един от хората му? — попитах. — И споменахте ли му, че е източняк?

— Кой сте вие? — Бях в капана. Ако телепортирах, щяха просто да ме проследят, а и щеше да се наложи да сваля черния камък Феникс. Огледах се. Реших, че тук е не по-зле, отколкото някъде другаде. Въпросът беше дали да стоя на място, или да се опитам да пробия. Извадих сабята.

„Джереги ли са при страничния прозорец?“

„Не. Орки“.

Тъй че това бе най-добрият план. Стигнах до това заключение с около десет секунди закъснение обаче, когато трима от тях нахълтаха в стаята. Този в средата го познах по описанието ти — трябваше да е Стони.

— Влад Талтош. За мен е удоволствие да се запознаем.

— И за мен, мъртвецо.

Той се усмихна.

Двамата му „приятели“ се плъзнаха от двете ми страни.

— Не тук! — каза Вонит.

— Много мърлява работа, мъртвецо — подхвърлих.

— Знам — каза Стони. — Неелегантно. Но най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства.

Беше въоръжен добре — с къс тежък меч, — но нямаше вид на човек, който да е чак толкова добър с него, за разлика от другите двама, които явно си знаеха работата.

„Шефе?“

„Тук ми се отваря малко работа за около минутка, Лойош. Ако още някой реши да се включи във веселбата, кажи ми, а и ако се появи някакъв изход, също ми кажи“.

„Ясно, шефе“. Каза го с тон, намекващ, че си има свой план, а моят да върви в Пропадите, тъй че не се изненадах, когато стъклото изтрещя, за разлика от всички останали.

Направих две стъпки, всяка от които продължи около десет години, без да забравям и за миг, че съм с гръб към върховете на два меча, но на Стони му отне около двайсет години да престане да зяпа Лойош, тъй че го оправих много чисто, точно в сърцето. После се обърнах, извадих нож и го метнах към този, с когото Лойош не се занимаваше. За моя изненада наистина го удари с острието напред, заби се отляво под гърдите, което със сигурност му даде сериозен повод за размисъл, а на мен — време да се отдръпна от Стони, който все още беше на крака, поради което — опасен. Много грижливо приготвих другия нож.

„Нагоре!“

Лойош излетя право към тавана, хвърлих, и знаеш ли, този, с който имах време да се прицеля, го удари леко странично в корема и не му причини нещо кой знае какво, но лошо няма, защото Лойош го беше надраскал хубаво по лицето, а и го беше нахапал добре, тъй че вероятно щеше дълго да се занимава със себе си.

Обърнах се към Стони, който точно в този момент реши да рухне на пода.

„Добра работа, Лойош“.

„Да се махаме, шефе“.

Сайд-капитан Вонит ни зяпаше с отворена уста.

— Съжалявам за прозореца — казах.

И се запътихме към парадния вход, като минахме покрай Хъб, който като че ли искаше да ми каже нещо вежливо, но просто не можа. Лейди Тилдра щеше да може.

„Защо не телепортираме?“

„Защото ако Стони е имал капка ум в главата, е оставил някой, който знае какво става, и ще следят за мен с всичко, което имат подръка, просто за всеки случай. Ако си сваля камъка Феникс, ще оцелея само колкото да съжаля за това“.

„О“.

„Ти добре ли си, Лойош?“

„Напълно, шефе. Порязах се малко в стъклото, не не е много зле“.

„Тогава защо ми говориш така?“

„Ами, тече ми малко кръв“.

„Я ела тук“.

Огледах го и видях много гадния разрез, точно където лявото му крило се свързва с тялото, и друг отляво на шията му. И двата кървяха силно. Той се облиза и каза: „Не е толкова лошо, колкото изглежда“.

Сви си крилцата и го прибрах под наметалото си — надявах се, че ще издържи — след което излязох навън, с оръжието напред.

Пред мен имаше двама джереги, до тях стояха двама от личната охрана на Вонит, и всички изглеждаха готови да се бият. Стояха почти неподвижно — изчакваха аз да се задвижа. В доброто старо време щях да разполагам с шепа гадни неща за мятане и да им отворя доста работа, но сега имах само няколко ножа, половината от които вече бях загубил. Не ми изглеждаше никак добре, особено с Лойош, увиснал безпомощно под наметалото ми; морално бях убеден, че ако се стигне до истинско меле, някой от тях случайно ще посече познайника ми, а това никак нямаше да ми хареса.

Погледнах как са разположени всички, след което посочих, един по един, двамата орки с върха на сабята.

— Вие двамата. По петстотин златни на всеки, ако ми заковете тия двамата.

Ясно, че нямаше да се вържат, но джерегите нямаше как да го знаят. И двамата се отдръпнаха и погледнаха орките, достатъчно, за да намушкам единия в гърлото. Той падна и след секунда бях с лице към другия.

— Добре, все пак мисля, че е по-добре и тримата да се разкарате. Тази битка не е ваша, в края на краищата. А и никой няма да ви плати за това. Питайте сайд-капитана, ако не ми вярвате. Ще изчакам.

Боя се, че ги излъгах, Кийра. Пристъпих, скочих напред и порязах другия джерег по китката, по рамото и после — по лицето. Той отстъпи още назад, опита се да контрира, парирах, след това — рипост, и го пернах леко в гърдите. Отстъпи още назад и вдигна меча си да нападне. Пернах го много хубаво под лакътя и мечът падна на земята.

— Хайде, разкарай се — предложих. Той се обърна и побягна към пътя без повече приказки.

Спор няма, че в този момент орките можеха да ме насекат, но се надявах, че вече ще са леко смутени и че дори няма да са сигурни, че битката е тяхна. Освен това наистина очаквах всеки момент да видя материализирането на порядъчен брой джереги, тъй че нямах време за глезотии. Погледнах ги. Те свиха рамене и отпуснаха оръжията.

— До скоро — казах им и си тръгнах. Усещах тежестта на вкопчилия се в наметалото ми Лойош и усилващата се влага по хълбока ми.

До главния път беше много, много далече, Кийра, но не ми се случи нищо особено, докато го стигна. Тръгнах обратно към Северен пристан и се шмугнах сред дърветата веднага щом се появиха достатъчно дървета, сред които да се шмугна.

„Мисля, че май се оправихме, Лойош“.

След което повторих:

„Лойош?“

Спрях и ако в този момент се бяха появили всички наемни убийци в Империята, едва ли щях да забележа. Лойош се беше впил в хастара на наметалото ми и първото, което забелязах, беше, че гърдите му все още се издуват и свиват, и че от двете му рани все още тече кръв. Смъкнах наметалото и го проснах на земята, после леко разперих крилете му, за да мога да огледам раните. Като че ли не бяха много дълбоки, но тази до крилото му беше гадна. Дълго оглеждах за парченца стъкло, но не намерих, което беше добре.

Не знаех какво да направя, затова нарязах джерегското наметало на ивици и го превързах, колкото можах, като стегнах лявото му крило към тялото. После огледах другата рана и се намръщих. Навремето се шегувах, особено с Крейгар и Мелестав, как трябва да са готови да ми сложат турникет около гърлото, ако някой го среже, но този път самият аз се бях изправил пред нелепия проблем със слагането на превръзка около змийския врат на Лойош, и никак не беше смешно, казвам ти. Накрая просто използвах повечко плат и оставих превръзката доста хлабава, за да не прекъсна дишането му, притиснах длан в нея и я задържах така.

„Лойош?“

Никакъв отговор.

Вдигнах го и тръгнах между дърветата. Стараех се колкото мога да не изгубвам посоката, но никога не съм се оправял добре в гората.

Чувал съм, че някои животни заспиват дълбоко, за да се изцерят. Не знаех дали и джерегите го правят. Не е ли смешно? С Лойош бяхме заедно още откакто се беше излюпил и знаех за него почти всичко. Не се съмнявах, че Савн — старият Савн, преди да се отнесе — щеше да се побърка — щеше да ми каже много по въпроса. Рязко хлапе беше Савн. Надявах се да се оправи. Надявах се и Лойош да се оправи. Коути, милата Коути, жената, за която се бях венчал, сигурно нямаше да се оправи — в смисъл да оправим нещата помежду си. Колко от всичко това беше по моя вина?

Такива неща си мислех, Кийра, докато крачех към Северен пристан. Вървях толкова бързо, колкото можех с вързопчето с познайника ми пред мен и гъстите дървета наоколо. Добре, че беше все още ден, иначе щях да се убия. Лошо, че все още беше ден, защото джерегите щяха по-лесно да ме намерят. Къде бяха те сега? Бяха ли изпратили хора и дали претърсваха гората, или още не бяха научили, че съм се измъкнал? До този момент трябваше да са разбрали, че Стони е мъртъв, и най-малкото щяха да са пратили някой, който да проучи.

Нещо изплющя над мен и погледнах нагоре. Беше Роуца. Кацна на рамото ми и ме изгледа. Ясно. Разбирам от намеци.

Спрях, проснах наметалото и смъкнах превръзките от раните на Лойош. Роуца ме изчака търпеливо, изгледа ме строго и неодобрително и методично заоблизва раните. Не знам дали има нещо особено в дежергската слюнка, или използваше отровата си и в нея имаше нещо особено, но когато свърши с близането, раните бяха престанали да кървят. Посегнах да вдигна Лойош, но Роуца ми изсъска и спрях. Тя го надигна в ноктите си, плесна веднъж с крила и се понесе във въздуха, въпреки че като че ли й беше малко тежко.

— Добре. Както искаш.

Тя бавно закръжи над главата ми.

— Надявам се, че можеш да ме върнеш у дома — казах на глас. — И че искаш да го направиш, впрочем.

Не знам дали ме разбра, или го беше решила сама, но полетя и много се стараеше да не се губи от погледа ми, което не може да е било случайно. От време на време грижливо поставяше Лойош на някой клон, отдъхваше за малко и после литваше, сякаш за да огледа наоколо. Ако беше така, то Лойош явно я беше учил добре, защото не се натъкнахме на никого. Веднъж, след като беше оставила Лойош, дойде друг джерег и кацна до него. Роуца се върна, разпери криле, изсъска много настървено и другият джерег отлетя. Изръкоплясках й наум.

Най-сетне дърветата отстъпиха на поляна и щом излязох на нея, се почувствах съвсем оголен и незащитен, само че вече се стъмваше, тъй че малко се позабавихме, за да дадем време на тъмнината да се слегне и да се почувстваме по-удобно. На Роуца не й хареса, изсъска ми злобно, но после може би реши, че и тя трябва да си почине, тъй че положи Лойош на тревата, пооблиза го още малко, а когато светлината съвсем помръкна, тръгнахме отново.

Много време ни отне, но най-после намерихме пътя през гората, а после и грозната синя къща, и си бяхме у дома. Бъди излезе, погледна ни, излая и ни подкара вътре. Роуца влетя в къщата и грижливо сложи Лойош на масата. Едва когато забелязах колко приятно топло е вътре, си дадох сметка колко съм измръзнал.

Старата ни гледаше.

— Дълга история — казах й. — А и не мисля, че държиш да я чуеш. Но Лойош пострада и… чакай малко.

Роуца прелетя до Савн, който седеше до камината и зяпаше нищото, кацна на рамото му и му изсъска. Савн много бавно се обърна към нея. Двамата със старата се спогледахме, след което отново се обърнахме към тях.

Роуца отново изсъска и прелетя до масата. Очите на Савн я проследиха. Тя пак се върна на рамото му, изсъска и пак прелетя до Лойош.

Савн се надигна колебливо, пристъпи до масата и погледна Лойош.

— Трябва ми вода — каза той, без да се обръща към никого. — И малка игла, най-острата, която можете да намерите, и здрав конец, и чист плат.

Труди се над Лойош цялата нощ.

Интерлюдия

— Пак изглеждаш озадачена, Коути.

— Да. Разговорът ти с Лофтис.

— Какво по-точно?

— Как го убеди, че си свързана с Империята?

— Просто както ти казах. Подхвърлих му няколко подробности за неща, в които е била замесена неговата група.

— Но какви подробности? За какви техни дейности си знаела?

— За теб и Влад.

— Моля?

— В смисъл, искаше и това да научи. Много настойчиво ме разпита.

— И ти какво каза?

— Не държа да го обсъждам.

— О!

— Съжалявам.

— Разбирам. Как е Лойош?

— Искаш да продължа разказа си?

— Да.

— Лойош е добре, доколкото знам.

— Хубаво.

— Е, да продължа ли?

— Да, моля те.

— Добре.

13.

След като Влад свърши разказа си, дълго седях мълчаливо — смилах бавно и грижливо думите му, както човек би смилал седемнадесетте блюда от Върховния пир на Лиорн на Рождения ден на Кийрон — ден, който не празнувам по лични причини, но пира съм го опитвала. Не откъсвах очи от Лойош и Савн, които май бяха стигнали доста далече във взаимното си лечение. Въпреки че Лойош не показваше никакви признаци на нараняване, освен че не се движеше много, а Савн не показваше особени признаци на изцеряване, освен че се движеше малко.

— Е? — каза Влад, след като реши, че съм мълчала достатъчно дълго.

— Какво „е“?

— Успя ли да го сглобиш?

— О. Извинявай, мислех си за… — Посочих Савн. — За други неща.

Влад кимна.

— Искаш ли да се опиташ, или да ти го обясня?

— Някои неща поне са съвсем очевидни.

— Бизнесът със земята ли?

— Да. Това е само подтема към концерта: някои от тях трябва бързо да ударят много пари, затова изкупуват евтино компаниите на Фирис, тъй като фалират, после заплашват хора като милата Хвдф’рджаанцъ с изгонване, за да ги притеснят, после изчезват, тъй че те да не знаят какво да правят и да изпаднат в паника, а после, след ден-два, нашите герои ще се върнат с предложения да им продадат земята на безбожни цени, в брой.

Той кимна.

— Плюс хубави оферти за заеми с лихвени проценти в стил джерег към тях.

— Тъй че нашата домакиня всъщност не е застрашена, че ще изгуби къщата си, и ако внимава, сигурно няма да я завлекат много. Всъщност, ако й осигурим малко в брой, може дори да избегне лихвите.

— Мисля, че можем да го направим.

— Не се съмнявам, че двамата ще можем, Влад.

— А останалото? Можеш ли да го сглобиш?

— Може би. Ти знаеш ли всичко?

— Почти. Липсват ми още едно-две късчета. Но имам някои хипотези. И има малко фон, който сигурно ти можеш да обясниш.

— Какво липсва?

— Лофтис.

— В смисъл защо Рийга е поръчала да го убият?

— Да. Ако е била Рийга.

— Смяташ, че Вонит лъже?

— Не лъже. Но все още не знаем дали е било по избор на Рийга, или тя само го е уредила.

— Защо е трябвало тя да го урежда?

— Защото е била в положението да го направи. Имала е какво да спечели и е била във връзка с Лофтис.

— Това откъде го знаеш?

— От реакцията й, когато й казах, че Империята прикрива нещо.

— О, да. Бях забравила. Да. Тя може само да го е уредила. Но ако е така, за кого го е уредила? И защо?

— Уместни въпроси. Точно това все още ми убягва. — Влад поклати глава. — Да знаех само какво означава онова „той не е счупил пръчката“.

— Мисля, че знам.

— Сериозно?

— Идва чак от Петия и Шестия цикъл, до Седмия. Преди светещите камъни.

— Така ли?

— Някои елитни корпуси получавали магия. Нищо сложно, само по някое заклинание за ориентиране и по едно-две защитни оръжия, използвани от разстояние. Не са били особено ефективни, между другото.

— Продължавай.

— Бригадният магьосник влагал заклинанията в пръчка, за да може да ги освободи и последният идиот. Използвали са дърво, защото влагането им в камък отнема повече време и е по-трудно, макар че е по-надеждно. — Свих рамене. — Насочваш пръчката към някого и освобождаваш заклинанието, за което не е нужно кой знае какво умение, после се порязваш по дланта и онзи, към когото си насочил пръчката, получава още по-гадна рана. Можеш да убиеш с нея, и то от доста прилично разстояние, ако ръката ти не трепне и ако зрението ти е добро, и най-вече ако заклинанието е настроено добре. Според хрониките обикновено не е било.

— Но какво общо…

— Така. Работата е, че пръчките са били леко огладени, за да поемат заклинанието, но иначе са си били най-обикновени пръчки. Щом излезеш на бойното поле, можеш да се огледаш и да видиш някоя такава на земята, но няма как да разбереш дали е изразходена, или не — в смисъл, освен ако не си доста опитен, единственият начин да разбереш дали вече е използвана е като опиташ да „стреляш“ с нея. Можеш да си представяш колко объркващо е да вдигнеш някоя и да решиш, че е заредена, след като не е, или обратното.

— Разбирам.

— Тъй че станало обичайна практика пръчката да се чупи на две веднага след като се изразходи.

— И смяташ, че той говореше за това?

— „Да счупиш пръчката“ се превърнало в израз за оставяне на сигнал, особено на предупреждение.

— Колко след като е бил използван?

— Дълго.

— Значи…

— Той беше военен историк, Влад. Спомни си как непрекъснато се позоваваше на странни…

— Схванах.

Свих рамене.

— Може да е означавало и нещо друго, но…

— Добре. Всичко това е много интересно. — Влад затвори очи. Можех буквално да чуя как вълните на мислите му се разбиват в брега на фактите, докато пренареждаше и сглобяваше нещата по съвършено нов начин. Чаках и се чудех. — Хм. Да, Кийра, всичко е много интересно.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че се докопах до останалото. И до още нещо.

— Какво нещо?

— Добрах се до повече неща, отколкото исках. Но все едно, няма значение. Можеш ли да подредиш картинката?

— Може би. Добре, да видим с какво разполагаме. Имаме убийството на Фирис и някой, който отчаяно се мъчи да го прикрие. Имаме компании, в които той е замесен, падащи като текла при Стената на Гробницата на Барит. Имаме някой, или някои, в Империята, които отчаяно се мъчат да скрият, че Фирис е убит. Добре ли се справям дотук?

— Да. Продължавай.

— Добре. Имаме връзката на джерег с Фирис и имперската връзка с банките, и… чакай малко.

— Да?

— Фирис е дължал на джерег. Фирис е дължал на банките. Банките и джерег са зависели от Фирис. Империята е защитавала банките и банките са поддържали Империята. Дотук права ли съм?

— Да. Извод?

— Империята е действала с джерег.

— Точно така — каза Влад. — Поддържала е джерег, заемала е от джерег и вероятно е използвала джерег.

— Точно както казваше ти.

— Да, изглежда, всичко води натам. Но я да продължим още малко напред, Кийра. Какво би направила Империята, ако възникне опасност да се разчуе за влиянието на джерег в нея?

Свих рамене.

— Всичко, което може, за да го прикрие.

— Всичко?

Кимнах.

— Да. Или ако държиш да чуеш точно това — всичко, включително прикриването на убийството на Фирис, и дори — да, дори убиването на собствения им следовател, ако решат, че вече е неблагонадежден.

— Точно така. Тъкмо това е означавало „той не е счупил пръчката“. Притесняваше ме, че човек като Лофтис ще е толкова нехаен. Означаваше, че или сме сбъркали за него, или е имало нещо, което не сме знаели, а сега го открихме.

— Да. Подредили са го неговите хора.

Влад кимна.

— Не са му изпратили предупреждението, което е трябвало да получи в случай на опасност. Изглежда, са избрали мястото и е трябвало да има някакъв знак, че всичко е наред или че не е. И той е решил, че е безопасно, затова можаха да го заковат толкова лесно.

— Домм?

— И аз се сетих за него — каза Влад.

Кимнах.

— Домм е добро предположение. Рийга го е уредила, а Домм се е погрижил Лофтис да не може да се защити, и са използвали теб…

Замълчах и го погледнах.

— Какво? — каза Влад и добави: — О.

— Били са добре подготвени, а ние сме се оказали твърде удобни.

— Аз не издадох играта — каза Влад. — Не се изтървах. Те вече знаеха за мен, когато влязох, а това означава, че вече са знаели за теб.

Кимнах.

— И това обяснява още нещо, а именно — защо беше толкова лесно да се излъжат тези хора. Ние не сме излъгали никого, освен може би Вонит. Те са си играли с нас, оставили са ни да си въобразяваме, че ние си играем с тях.

— И Вонит не сме — каза Влад. — Беше ме нацелила още когато се появих.

— Стони?

— Да. Реших, че е просто лошо съвпадение, да се появи точно тогава. Но трябва да й е бил подръка, когато влязох, и тя е трябвало само да ме задържи, докато той се приготви за действие.

Кимнах.

— И какво излиза? Че сме двама идиоти?

Кимнах отново.

— Стони. Този кучи син!

— И сега какво?

— Сега ли, Влад? Какво ни остава ли? Решили сме проблема на Хвдф’рджаанцъ, което беше единствената ни цел, в края на краищата, разбрахме какво става и разбрахме също така, че сме били на мушката им от самото начало. Работата ни свърши.

Влад ме зяпна.

— Какво? И да ги оставим да се измъкнат?

Ухилих се.

— Ще го направя, ако и ти го направиш.

— За малко ме притесни. — Погледна ме намръщено. — Кога според теб са ни надушили?

— Рано. Помниш ли, че Стони ме попита дали съм те виждала?

— Да. Но го приех само за знак колко отчаяно ме търсят, а те знаят, че се познаваме.

— И аз си помислих същото. И точно тогава може би е било така. Но после са сглобили нещата. Имаше влизане с взлом в дома на Фирис, нали?

— Да.

— Добре. Ти не ми каза защо искаш да го направя. Ако ми беше казал, може би щях да оставя повече бъркотия или да направя нещо нетипично, но така си беше обичайната работа на Кийра и всеки, който познава работата ми, което със сигурност включва Стони… — Вдигнах ръка, когато той отвори уста да ме прекъсне. — Не, не те обвинявам. Нямаше причина да мислиш, че щях да се съглася да се забъркам, ако знаех какво искаш. Аз също. Просто ми стана интересно. Но си помисли. Какво става, след като прониквам в дома на Фирис и открадвам личните му документи?

— Започваш да разпитваш Стони за него.

— Точно така.

— И не знаехме, че Стони е замесен достатъчно, за да е чул всичко, което е станало, по отношение на Фирис, на банките, разследванията и така нататък.

— Да. Стони знае, че ровя в аферата със смъртта на Фирис, макар че може би не знае защо. Но знае, че Кийра Крадлата души около смъртта на един богат тип, предизвикал безброй неприятности.

— И какво прави?

— Започва да се пита кое е следващото логично място, където някой би погледнал, ако се интересува от смъртта на Фирис. И то е?

— Имперското следствие.

— Точно така. И предупреждава Лофтис и веселата му компания, че Кийра Крадлата може да се появи изневиделица, или може би някой, който работи за Кийра. И кой се появява там, точно по график, но за изненада на всички?

— Аз се появявам — каза Влад горчиво. — В страхотната си маскировка, която така жестоко ги заблуди.

— Да. Лофтис очаква хора, които ще се появят и ще задават въпроси, много внимателно гледа за някой маскиран и ето, че се появяваш ти. Не можем да знаем дали Лофтис и Стони са поддържали връзка — може би не са поддържали, пряко. Но така или иначе, Стони научава, че Лофтис е имал посещение от източняк, който се опитва да се маскира като криота. „Кажете ми за този източняк — вероятно казва той. — И какви въпроси ви зададе?“

Влад кимна.

— Да. И изведнъж двамата с теб се оказваме свързани — проучваме смъртта на Фирис.

— Точно така. В същото време джерег те търсят. По един или друг начин Рийга научава за това.

— Не по един или друг начин — поправи ме Влад. — Защото са отишли при нея, също както са отишли при Вонит и вероятно при Индра. В края на краищата те са ме следили. Мислех се за умен. Вонит толкова е затънала с джерег, че не е имала избор, а вероятно са й предложили добра сума, за да им помогне. Рийга обаче е имала други идеи.

— Прав си. Вероятно е станало точно така. И ако се бяхме върнали при Рийга, вместо при Вонит, най-вероятно щеше да се случи същото. Но първо Рийга или е решила сама, или са й казали да се отърве от Лофтис.

— Да. А на Лофтис му казват да се опита да ме изпомпа. Тъй че Лофтис се опитва да ме изпомпа, завежда ме на онова място, където уж е подготвен арестът ми, а после — думм, и край с Лофтис. И всичко — без знанието на джерег, защото иначе нямаше да ме оставят да се измъкна жив. Прав ли съм?

— Да според мен.

— Прецакали са ни здравата, Кийра.

— Така си е.

— Не ти харесва повече, отколкото на мен, нали?

— По-скоро по-малко, ако можеш да си го представиш.

— Добре, и какво правим по въпроса?

— В момента не знам какво да кажа. Но нещо несъмнено ще възникне. Трябва да го обсъдим.

— Добре.

Влад ме гледаше малко странно.

— Информацията от Вонит — казах. — Можем ли да разчитаме на нея, ако е знаела, че не си този, за когото се представяш?

— Мисля, че да. Тя си знаеше работата. Трябваше да ме задържи достатъчно дълго, за да дойдат и да ме убият. Защо да си прави труда да измисля лъжи, след като тоя, на когото ще каже истината, скоро ще го няма?

— Правилно.

— И сега какво?

— Лейтенант Домм?

— А? — каза Влад. И: — О, смяташ, че той е поискал Лофтис да бъде разкаран ли? Двамата никак не се обичаха, но все пак бяха в един и същи корпус.

— Дали?

— Какво?

— Спомни си разговора, който си подслушал…

— Не искаш да кажеш, че е бил нагласен, нали? Не вярвам…

— Аз също. Не, в този момент те не са знаели кой си и не са гледали за вещерство. Имам предвид след това.

— Разговорът ми с Домм в „Речни дарове“?

— Да. Тогава може би все още не са имали време да разберат кой си, тъй че може дори да си ги изиграл. Но може и да не си. Помисли за онзи разговор. Накарал си Домм да се изтърве и — как се казваше — Тимър, да разбере, че нещо не е наред.

— И?

— Мисля, че е допустимо. Но какво доказателство имаме, че Домм и Лофтис са от един и същи корпус?

— Тогава кой…

— Кой нормално би провел такова разследване?

— Мм… не помня. Онази група, дето се отчита на Индъс?

— Правилно. Групата за надзор. И е почти сигурно, че трябва да е включен някой от тази група, просто защото би било странно, ако няма техен човек.

— Но така намесваме и Индъс!

— И какво от това? Мен ако питаш, Влад, можем да допуснем намесата на всеки в Империята, с изключение може би на Нейно величество и лорд Кааврен.

— Не…

— Не мисля, че разбираш с какво си имаме работа, Влад.

— Смяташ, че е толкова голямо?

— Не. Имам предвид не толкова мащабите, колкото че е — не се сещам за думата — проникващо на всички нива. Ние с теб търсехме корумпирани длъжностни лица и ги задрасквахме от списъка си, щом решим, че не са податливи на корупция. Не в това е цялата работа.

— Продължавай — подкани ме той и се намръщи.

— Въобще не става дума за корупция. О, може би Шортайл или някой от персонала му си пълни джоба. Но това е дреболия. Това, което става тук, е, че всички, въвлечени в механизма на Империята, полагат заедно усилия да си свършат работата точно така, както се очаква.

— Я пак!

— Империята не е нищо друго освен една огромна, раздута, с вечно недостигаща администрация, крайно неефикасна система за поддържане на нещата.

— Благодаря за урока по държавно управление. Но…

— Изтърпи ме малко, моля ти се.

Влад въздъхна.

— Добре.

— Под „нещата“ имам предвид главно търговията.

— Мислех, че голямото „нещо“ е потушаването на въстания.

— Разбира се. Защото когато има въстание, търговията е затруднена. — Той се усмихна и поклатих глава. — Не, изобщо не се шегувам. Дали някое парче земя се управлява от барон Прахосник, или от граф Задръстеняк няма никакво значение за никого, освен може би за нашите двама хипотетични аристократи. Но ако дърветата от точно това парче земя не стигнат до корабостроителниците тук в Северен пристан, тогава един ден може да се окажем лишени точно от онази вар, която получаваме в Елди и която смесваме с нашата вар, за да направим хоросана, който крепи сградите ни да не се разпаднат.

— Напомня ми за онези двамата, дето не знаели каква е разликата между…

— Шшт. Изказвам се бомбастично, но съм права.

— Извинявай.

— И също така, между другото, ще се лишим от онзи чудесен камък Феникс от Грийнъри, за който мисля, че знаеш нещо. Това е един от най-простите примери. Искаш ли да чуеш как загубата на житната реколта от Северен пристан затваря всички каменовъглени мини в планините Кейнфтали? Не вярвам.

— Цялата работа — продължих — е в търговията. Ако не беше Империята, която я контролира, всеки щеше да си въвежда собствени правила и да ги променя както му хрумне, и да налага тарифи, които биха раздули цените отвъд допустимото, и всеки щеше да пострада. Ако искаш доказателство, погледни източняшката си родина, прецени как живеят там и си помисли защо.

— Продължителността на живота трябва да има нещо общо с това — каза той. — Както и склонността на Империята да завладява, когато не може да си измисли някакво по-добро занимание.

— По-скоро е свързано с търговията.

— Може би. — Влад сви рамене. — Сигурно. Но как се отнася всичко това към корупцията сред великите и чудесни водачи на нашата велика и чудесна…

— Точно това казвах, Влад. Въпросът не е в корупцията. По-лошо е. Некомпетентност. И още по-лошо — неизбежна некомпетентност.

— Изясни се, Кийра.

— Защо един банкер влиза в бизнеса?

— Мислех, че говорим за Империята?

— Точно за нея говорим.

— Добре. Един банкер влиза в бизнеса, защото е орка и защото не обича морето.

— Престани да се правиш на интересен.

— Какво искаш?

— Очевидни отговори на тъпи въпроси. Защо един банкер влиза в бизнеса?

— За да печели пари.

— Как печели пари?

— Краде ги.

— Влад!…

— Добре де. По същия начин, както ги печели един лихвар джерег, само че не печели толкова, защото лихвата му е по-ниска и трябва да плаща данъци — въпреки че си ги спестява отчасти с подкупи.

— Кажи ми го ясно, Влад. Как един банкер печели пари?

Той въздъхна.

— Дава заеми на хората и им взима лихва за услугата, така че му плащат повече, отколкото им е заел. В джерег лихвата е изчислена така, че…

— Добре. Още един лесен въпрос: какво ограничава печалбата на банкера?

— Парите, които заема, и лихвеният процент.

— А какво му пречи да вдигне лихвения процент?

— Всички други банкери.

— А какво им пречи да се съберат и да се разберат да вдигнат лихвите?

— Конкуренцията на джерег.

— Грешка.

— Нима? По дяволите! Толкова добре се справях. Защо да е грешка?

— Ще поставя въпроса по друг начин: какво им пречи да се съберат, включително джерег, и да фиксират лихвата високо?

— Мм… Хм. Империята?

— Браво. Империята налага ограничения по лихвите, защото Империята също трябва да взима заеми, а ако Империята получи лихви, които са много по-изгодни, отколкото за всеки друг, Великите домове ще възразят, а Империята трябва винаги да настройва домовете един срещу друг, защото всъщност Империята е просто сборът от всички Велики домове, и ако те се обединят срещу нея…

— Схванах. Край на Империята.

— Точно така.

— Добре. Значи Империята фиксира най-високия лихвен процент.

— Проценти. Съществуват няколко, свързани с… ами, с по-сложни неща. Това е работата на Шортайл.

— Схванах. Добре, продължавай. Значи всъщност максималната печалба, която може да получи един банкер, е определена със закон.

— Не.

— Ъъъ… добре де, защо не?

— Защото има друг начин да се вдигнат печалбите.

— Е, да де. Заемаш повече пари. Но не можеш да заемаш пари, ако хората нямат нужда от пари.

— Разбира се, че можеш. Трябва да предизвикаш нуждата.

— Имаш предвид измамата със земята?

— Не. Това е дреболия. Сигурна съм, че е направено с тази цел, но мащабите са малки и не могат да въвлекат Империята.

— Ясно. Продължавай. Как?

— Подкопаваме джерег.

Влад сви рамене.

— Това го правят непрекъснато. Но лихварите на джерег си остават в бизнеса.

— Защо?

— Защото не се притесняваме, че клиентът няма да си върне заема. Защото си имаме свои начини да се погрижим да ги върнат.

Беше ми интересно как Влад все още мисли за организацията на джерег като за „ние“, но се въздържах от коментар и казах:

— Точно така. И следователно?

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, улесняват получаването на заеми?

— Точно така.

— Добре, но ако заемите не се връщат?

— Влад, не говоря за дребни неща, например някой да иска да си купи къща. Говоря за големите финанси, например ако някой поиска да направи корабостроителна фирма.

Той се усмихна.

— Примера го избра съвсем случайно, нали? Е, добре. И какво става после? — И сам отговори на въпроса си. — Банките се сриват. Много тъп бизнес.

— Може би. Но ако нямаш друг избор?

— Какво имаш предвид?

— Ако имаш цял куп пари…

Той се усмихна. Бях забравила колко пари беше скътал.

— Ще го кажа по друг начин. Ако имаш цял куп пари, които искаш да вложиш в банка, коя банка ще избереш?

— Аз — не. Ще ги дам на лихвар от организацията.

— Съдействай ми, Влад.

— Е, добре. Не знам. Предполагам, онази, чиито лихви са най-добри.

— А ако няма разлика?

— Тогава на тази, която изглежда най-благонадеждна.

— Точно така. Какво прави една банка благонадеждна? Или по-точно, какво би те накарало да помислиш, че една банка е благонадеждна?

— Не знам. От колко време съществува може би. И репутацията й с колко пари разполага.

— Откъде знаеш с колко пари разполага?

— Империята издава списъци за такива неща, нали?

— Да. Пак работа на Шортайл.

— Искаш да кажеш, че той лъже?

— Не точно. Не ме изпреварвай. Какво определя с колко пари разполага банката, или по-точно, колко пари съобщава Империята, че има банката? Искам да кажа, мислиш ли, че влизат и ги броят?

— Ами да, донякъде. Не правят ли одити?

— Правят. И знаеш ли как действат одиторите?

— Не съвсем.

— Проверяват с колко злато твърдят, че разполагат, и го сравняват с това, което намират в хранилищата, след което — и тук е най-забавната част — проверяват документацията им и добавят количеството, което имат „на улицата“, да се изразим така. И колкото повече пари имат „на улицата“, толкова по-богати са. Или по-точно, по-богати изглеждат.

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че ако започнат да правят рискови заеми, изглежда, че са много добре, докато всъщност може да са…

— На ръба на срива. Да.

Влад замълча. Савн похъркваше кротко в ъгъла, Бъди се беше сгушил от едната му страна, Роуца — от другата, Лойош беше до нея. Отвън се чуваше от време на време рев на хищници, но нищо повече. Оставих Влад да премисли всичко, което му бях казала. Най-сетне той промълви:

— Империята…

— Да, Влад. Точно така. Империята.

— Не трябва ли да проверяват подобни неща?

— Правят каквото могат, разбира се. Но колко банки има и колко заеми са дали? Наистина ли смяташ, че на Шортайл му е по силите да инспектира всеки заем от всяка банка, за да се увери, че не е прекалено рисков? А дори и да е, случаят трябва да е съвсем драстичен, за да може да се намеси Империята.

— Но…

— Да, „но“. Но ако фалират няколко банки наведнъж, тогава какво става с търговията?

— Разпада се. А те не могат да го допуснат.

— Какво правят тогава?

— Ти ми кажи — отвърна Влад.

— Добре. Най-напред си теглят една здрава ругатня затова, че са допуснали да стане такава каша.

— Умно. После?

— После се опитват да прикрият истината за банките, доколкото е възможно.

— А-ха.

— Правилно. Ако се разчуе, че Фирис е бил убит, тогава ще трябва да разкрият защо, и тогава…

— Ясно — прекъсна ме Влад. — Тогава ще се разчуе, че много големи банки, като се почне с проклетата от Вийра банка на проклетата от Вийра Империя, са много богати на книга, а всъщност са на ръба на големия хързул към пълното забвение. И ако стане това…

— Паника, банкови сривове и…

— Търговията се сгромолясва през борда.

Кимнах.

— Точно това не схванах в началото. Въпросът не е в няколкото гадняри в Империята, които си пълнят джобовете. Въпросът е, че Империята прави това, което трябва да направи — да защити търговията.

Той поклати глава.

— И всичко това започва само защото някой е чукнал по главата един крупен мошеник.

— Крупен и изключително богат мошеник.

— Да. Само един въпрос обаче.

— Кажи, Влад?

— Защо?

— Кое защо?

— Ами, цялата тази каша не е добра за никого, нали?

— Вярно.

— Тогава, ако всичко това е предизвикано от смъртта на Фирис, защо е бил убит?

Зяпнах за миг в празното и промълвих:

— Знаеш ли, Влад. Това е един много, много хубав въпрос.

— Така си и мислех. И какъв е отговорът?

— Не знам.

— И още един въпрос: след като Стони е мъртъв, джерег продължават ли да ме гонят? В смисъл, още ли ми дишат във врата, или имам малко време, за да намеря отговора на първия въпрос?

Кимнах и казах:

— На този мисля, че мога да намеря отговора.

— Ще съм ти благодарен. А за другия?

— Ще видим. Ще се върна скоро.

— Ще те изчакам тук.

14.

Излязох от къщата и моментално се озовах в Северен пристан. Телепортът беше по-бърз от обичайното и веднага щом го изпълних, осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да действам бързо, и това желание се усилваше.

Затова съзнателно телепортирах на една миля по-назад и насила изминах разстоянието пеш, за да мога да се успокоя. Крачех небрежно — или поне се стараех да крача небрежно — по тесните криви улици — терасите на вторите етажи почти се допираха и покривите почти скриваха небето, — докато не стигнах познатото ми вече място. Този път заварих Дор вътре.

Щом влязох, той вдигна очи. Изглеждаше уплашен. Това ме натъжи. Последното, което исках, беше да вдъхвам страх.

— Какво има, Дор? — попитах.

Той свъси вежди и отвърна:

— Не знаеш ли?

— Не знам. Освен ако не е за смъртта на Стони. Но нямам нищо общо с това.

— Източнякът има.

— Може би.

— Никакво „може би“ няма тука. Успяхме да пресъживим Раафла и той ни разказа.

— Предполагам, че Стони не е бил особено разговорлив.

Той ме изгледа ядосано.

— Не е смешно. Харесваше ми.

„Харесваше ми“.

Минало време.

— Какво искаш да кажеш? Не е ли пресъживен?

— Знаеш адски добре…

— Дор, много малко знам „адски добре“. По-малко, отколкото си мислех. Какво искаш да ми кажеш?

— Не беше пресъживим.

— Не беше пресъживим? Какво е станало?

Той ме зяпна.

— Наистина ли не знаеш?

— Моля те, Дор, кажи ми. Какво е станало?

— Заклинанията, които убийците използват винаги. Това е станало.

Ако Влад изобщо беше използвал някога такива заклинания, определено не го знаех. А и не ми беше казал нищо за…

— По-добре ми кажи всичко, Дор.

— Защо?

— Защото съм любопитна и защото трябва да го знам.

— Ако си търсиш приятелчето — каза той горчиво, — вече отдавна е духнало нанякъде.

— Разкажи ми, моля ти се.

И той започна.

Разказът му толкова ме смая, че ми беше трудно да повярвам, тъй че след като го оставих, прибягнах до друга своя връзка в Северен пристан, за да проверя нещата. Подробностите не са важни, но версията си оставаше същата. Бях убедена и също така объркана, но поне бях отговорила на втория въпрос на Влад — дали джерег мислят, че все още е в града.

Колкото до първия въпрос на Влад, защо е бил убит Фирис, все още нямах обяснение, но веднага се върнах да кажа на Влад какво съм научила. След като пристигнах в синята къщичка и казах „здрасти“ на Бъди, заварих Влад седнал до камината и увлечен в еднопосочен разговор със Савн.

Влад ме погледна, примига и стана. Отидохме при кухненската маса и седнах. Влад ми донесе клава.

— Медът е на свършване. А не сме ужилени много лошо.

— Все още.

Той вдигна вежда. Въздъхнах.

— Е, Влад. Така е.

Той си наля клава, подслади я и каза:

— Не тук.

— Добре.

Излязохме навън. Лойош яздеше на рамото му и изглеждаше по-добре, но все още май не можеше да лети. Влад се облегна на едно дърво.

— Е, и?

— Първото е, че макар всички да знаят, че ти си светнал Стони, никой няма представа за обстоятелствата. Смятат, че по някакъв начин те е открил и е поискал лично да присъства на убийството, но ти си се оказал твърде бърз или твърде опасен, или твърде гаден за него. Което означава, предполагам, че следващия път ще са по-внимателни.

— Следващият път. — Влад се усмихна кисело. — Просто нямам търпение.

— Разбирам те.

— Сигурна ли си, че са ти казали истината? В смисъл, знаят, че сме приятели и…

— Влад, знаеш, че не съм отишла да попитам направо. Вярвай ми.

— Добре.

— Има и още. Всички са убедени, че си напуснал града.

— Тъй ли?

— Тъй. Това би направил всеки от тях.

— Значи за момента съм в безопасност.

— Да. Докато не направиш нещо глупаво.

— Ясно. Все едно, значи имам още пет минути. Много добре. Друго?

— Да. Има подозрения, че си имал нещо лично за уреждане със Стони, а никой не знае защо.

Той сви рамене.

— Тук бъркат. И какво? — Погледна ме. — Добре де, казвай. Защо мислят така?

— Защото как иначе може да се обясни, че точно в разгара на боя ще отделяш време да му хвърляш заклинания, които да го направят непресъживим?

— Какво?!

— Каквото чу.

— Е, това вече наистина е интересно.

— И аз си помислих така.

— Вярвам, че не си ги извела от заблуждението.

— Как бих могла?

— Правилно. Не че е важно. Те бездруго не ме обичат. А с хората му какво е станало?

— И четиримата са съвсем мъртви, както и тримата от личната охрана на Вонит, които, както се предполага, са се изпречили на пътя ти. Слугата й — също.

— И всички са непресъживими?

— Не всички. Но има още един интересен момент.

— Казвай.

— Стони е непресъживим, както и тримата орки, но джерегите не са, а други трима от охраната на Вонит изобщо не са пипнати.

— Те видели ли са какво стана?

— Не. Всичко е станало вътре. Някои от пазачите са били повикани вътре и тогава… — Млъкнах и свих рамене.

— Каква кървава баня! Джерегите не убиват така, Кийра, поне от праисторията насам. Само драконите убиват така — и дзурите, предполагам.

— Прав си. Драконите и дзурите. А също и орките, ако имат изгода от това.

— Вярно. Орките. Да.

— За какво мислиш?

— Да мисля? За нищо не мисля. Ядосан съм. Ще се оправя.

— Влад…

— Писна ми от орки напоследък, Кийра. Обикновено, като опозная хората, ми стават симпатични. Ще кажеш, че след като ги опознах тия, би трябвало поне малко да ги разбирам. Но не. Мразя ги, Кийра. Мразех ги като дете и ги мразя сега, и мисля, че винаги ще ги мразя.

Отворих уста да ги защитя, но се отказах.

— Значи няма да каниш Шортайл на вечеря. Все още трябва първо да… Какво има?

— Шортайл на вечеря. Ето това е странното… на вечеря.

— Какво?

— Онези бележки, които открадна от Фирис. Чакай малко.

Влезе в къщата и след малко се появи с Бъди и купчината бележки, които бях отмъкнала от дома на Фирис. Порови из тях и вдигна победоносно една.

— Пише: „Шортайл на вечеря“.

— Накъде биеш?

Влад размаха листовете пред лицето ми.

— Бия натам, Кийра, че това беше намерено във финансовите му бележки, не в личните.

— Сигурна съм, че е било бизнес среща, Влад. Какво ти говори?

— Всичко.

— Моля?

Влад поклати глава, замълча и за пореден път почти можех да видя как рови и подрежда в ума си. Все едно че гледаш как някой сглобява главоблъсканица, но без да виждаш самата нея. Беше малко дразнещо. Най сетне каза:

— Един въпрос.

— Да?

— Когато Стони ти каза, че не е хлътнал с Фирис, ти повярва ли му?

— Ами, тогава му повярвах, но…

— Достатъчно.

После се намръщи и Роуца излетя от къщата и кацна на рамото му.

— Скоро ще се видим, Кийра. — Обърна се рязко и започна да се отдалечава от къщата.

— Чакай малко…

— Нямам време.

— Сабята няма ли да си вземеш?

— Ще ме настигне по пътя.

— Къде отиваш?

— В града.

— Но…

— Ти наглеждай Савн — добави той през рамо и продължи към пътя за Северен пристан.

Изчаках, докато се скрие от погледа ми. Надявах се, че няма да направи нещо глупаво. Изведнъж осъзнах, че не бяхме говорили за решението ми да се оставя да стана мишена с надеждата, че така ще разкрия онзи, който стои зад цялата афера — още когато си мислехме, че някой стои зад нея. Това беше важно, защото макар и да можех да си измисля някакво оправдание, особено пред себе си, Влад като нищо щеше да реши, че трябва да направи нещо също толкова опасно, а ако го оставех да се самоубие, изобщо нямаше да мога да го обясня на Коути.

От друга страна, не можех да го обидя, като тръгна след него. Нищо не ми оставаше, освен да се безпокоя — и влязох вътре. Савн се беше събудил и ме гледаше.

— Здрасти — казах му. — Аз съм Кийра.

Той извърна поглед и затвори очи, сякаш се канеше отново да заспи.

— Хайде, Савн — казах импулсивно. — Да се поразходим.

Той послушно стана. Поведох го през прага и навън. Въздухът миришеше на сняг, който още не е дошъл, но идва, идва; и над всичко — миризмата на океана, по-смътна, отколкото в Адриланка, но доловима все пак.

Бъди се надигна и зашляпа след нас, няколко крачки по-назад. Стори ми се някак странно, че и Роуца я няма — бях започнала да я свързвам със Савн повече, отколкото с Влад. Все очаквах да я видя как каца на рамото му. Замислих се дали го очаква бъдещето на вещер. Странно колко покровителствено се държеше джерегът с момчето. Зачудих се дали зад това не се крие някаква история.

„Сега какво, Кийра?“ Бях накарала Савн да се раздвижи. Дали да не се опитам да го накарам да проговори? Никак не държах да говорим за ножове.

— Роуца, изглежда, се е привързала към теб. Непрекъснато те наблюдава. Чудя се защо?

Бъди ни настигна, после изведнъж се втурна напред да гони нещо между голите дървета. След малко се върна. Беше изтървал онова, което гонеше, но като че ли му беше все едно, след като се беше позабавлявал с гонитбата.

— Макар че може би е уместно да се чудиш защо някой наглежда друг. Влад още се чуди защо го наглеждам, знаеш ли. — Савн вървеше, без да обръща внимание нито на мен, нито на нищо, но поне не се спъваше в корените. — Макар че по този въпрос и аз не съм много наясно — добавих. Теренът леко се спускаше в малка падина и дърветата бяха малко по-редки. Много неща можеше да са оформили този релеф. Земята също имаше какво да разкаже. Но не всички разкази си заслужава да ги чуе човек.

— Чувство за вина, предполагам. Най-малкото, това трябва да е една от причините. — Отново започнахме да се изкачваме и пак навлязохме в по-гъста гора. Краката ни зашляпаха в малкия поток, около четири крачки широк и няколко сантиметра дълбок, спускащ се към падината. — Макар да се съмнявам, че Роуца има причина да се чувства виновна. Аз също не би трябвало да се чувствам виновна към Влад. Беше отдавна и, ами, всички правим каквото трябва да правим.

— Влад също е добър човек, знаеш ли. Въпреки много неща, включително собственото му мнение, той е добър човек. Може би малко самонадеян, нагъл и арогантен, но пък хора без тези слабости в характера си обикновено не заслужават интерес. — Чух собствения си кикот. — Но пък в случая може би говоря за себе си.

— Знаеш ли, Савн, много е странно, когато се обръщаш към човек, който не отговаря. Чувстваш се неудобно, но от друга страна, донякъде това те освобождава. Можеш да казваш какво ли не и да се преструваш, че е все едно, че всъщност никой не ги чува, но в същото време си ги изрекъл, а човек всъщност никога не знае какво точно мисли, освен ако не намери начин да изкара мислите си навън, като ги изрече, или по някакъв друг начин. Така че, приятелю Савн, макар на пръв поглед да говоря заради теб, за да ти помогна да превъзмогнеш онова, което те държи встрани от нас и от света, който е извън главата ти, всъщност би трябвало да ти благодаря. И ти благодаря.

Въздъхнах.

— Но стига със самоизвиненията. Двамата с Влад си имаме проблем и не знам как да го решим.

Бяхме обикаляли в голям кръг, защото не исках да се отдалечим много от къщата. Сега я зърнах за миг, синя и грозна между дърветата. Савн не погледна към нея, просто крачеше, едното стъпало пред другото, и внимаваше да не се спъне. Мисля, че се справяше чудесно. Ако животът представляваше само това — да крачиш, без да се спъваш — тутакси щях да го обявя за напълно изцерен.

Отново поведох надалече от къщата, но не толкова далече този път. Чудех се какво прави Влад. Бъди подскачаше насам-натам, изпълнен с енергия, колкото и да беше стар. Добро куче, сигурно добър спътник за жена като Хвдф’рджаанцъ, точно както Лойош беше добър спътник за един убиец. Или бивш убиец, или каквото там беше сега.

Плячка. Това беше сега. Подгонена плячка. Цел за организацията, за която беше работил и от която беше част, но според мен всъщност никога не беше принадлежал на нея. Вината не бе негова, все пак той не беше човешко същество и не притежаваше онова, което е в гените на всяко човешко същество и което го прави джерег.

Но независимо дали принадлежеше към джерег, или не, сега го преследваха и той сигурно вършеше нещо невероятно, което само щеше да ги улесни. Какво?

— Какво е намислил според теб, Савн? Съмнявам се, че отново ще потърси Вонит, след като едва му се размина последния път. Индра? Рийга? Просто не знам. И все едно, нищо не мога да направя, освен да чакам и да видя дали ще се появи. Не обичам да нося отговорност за хора, Савн. Присъстващите са изключение. Не обичам да ми се налага да разчитам на тях. Мисля, че тъкмо в това е разликата между мен и Влад: той винаги е харесвал хората и се е привързвал към тях, докато аз предпочитам да съм сама. И какво се получава? Той трябваше да се отдели и да преживее краткия си живот откъснат от всички, които обича. Ха. Няма смисъл да се оплаква човек от съдбата; тя никога не те слуша. Когато не ти остава нищо, освен да се безпокоиш, моментът е добър за безпокойство. Не си спомням кой го е казал. Може би аз.

Тръгнахме обратно към къщата и Бъди затича към вратата. Хвдф’рджаанцъ миеше някакви грудки, с които сигурно щеше да ни нахрани. Савн седна до камината, с лице към вратата, вместо да забие поглед в огнището. Бъди почеса нос в крака на Хвдф’рджаанцъ, погалиха го, той размаха опашка и клекна до Савн. Казах на момчето:

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

Кимнах, като се престорих, че реакцията на един въпрос е най-естественото нещо на света, но усетих, че сърцето ми се е разтуптяло. Нямаше спор, бяхме постигнали напредък. От друга страна, го заслужавахме, защото бяхме платили за него. Или по-точно, други бяха платили за него.

Фирис беше мъртъв.

Стони беше мъртъв.

Лофтис беше мъртъв.

Погледнах момчето. Беше затворило очи и си почиваше. Влад поне не беше мъртъв. Но все пак твърде много смърт имаше наоколо. Смъртта следва Влад като познайник и понякога съм се чудила дали той го забелязва и дали изобщо го интересува. Знаех какво е усещането и какво може да ти причини то, но не биваше да се случва на Кийра Крадлата, която никога никого не беше убивала и на която никак не й беше забавно, щом нещата тръгнат в такава посока, и която много мразеше да е безпомощна и да не може да направи нищо. Но това бе твърде много за Кийра Крадлата. Твърде много. И твърде, твърде много за Влад.

От друга страна, беше ясно, че се е досетил за нещо. Какво? И защо не ми го беше казал? Мразя, когато прави така. Ако успееше да се върне цял обаче, щях да мога да му кажа, че има напредък — че момчето е реагирало на един въпрос, който няма нищо общо с ножове, и че за него може би има надежда. Влад щеше да реши, че неприятностите, които си е създал, са си заслужавали. Колко странно — аз също мислех така.

Бъди вдигна глава, отиде до вратата и поклати два пъти небрежно опашка. Чух познатите стъпки и нещо в мен се отпусна. Миг след това изглеждах съвсем нормално. Влад влезе. Изглеждаше самодоволен.

— Какво стана?

— Свърши се — каза той.

— Какво, всичко?

Той хвърли бърз поглед към Савн и отвърна:

— Е, почти всичко. Поне това, което зависи от нас.

— Имам добра новина и на този фронт.

— Кажи ми веднага.

— Първо ти.

— Не, ти.

— Аз… Добре. — Казах му за Савн — че не иска да яде, и Влад остана точно толкова доволен, колкото бях и аз. Хвдф’рджаанцъ влезе, трябваше и на нея да го кажа, и на лицето й разцъфна усмивка.

След като изчаках, колкото можах, казах:

— Хайде, Влад. Твой ред е.

— Разбира се. Да излезем навън.

Хвдф’рджаанцъ изсумтя и Влад й намигна. Излязохме и той ми разказа как е минал денят му.

15.

Скрих се колкото можах, в смисъл — много добре — в един вход на улицата срещу Градския съвет — сигурно същото място, където си се крила и ти, Кийра — и изчаках да се стъмни. Не се чувствах кой знае колко безопасно. Лойош не можеше да лети, тъй че наблюдаваше Роуца и получавах информацията от нея чрез Лойош, доста опосредствано за вкуса ми, а и Роуца не е обучена за такава работа. Лойош се опита да ме успокои, но без особен успех.

По едно време Домм излезе от сградата. Стиснах зъби и го изгледах, докато отмине. Направи няколко крачки и се телепортира. Продължих да чакам. Хората тръгнаха да се прибират от работа. Дали я бях изтървал? Дали не беше излязла през някой заден вход, дали изобщо беше там, или се беше телепортирала отвътре? Такива въпроси неизбежно минават през главата ти, когато правиш това, което правех, и си нямаш партньор. Докато работех с джерегите, пращах за такива неща винаги по двама и гледах единият да е опитен магьосник. Аз съм опитен магьосник, но докато нося златния камък Феникс, това изобщо не върши работа, а ако го сваля, макар и за миг, излагам на риск повече от собствения си живот — джерегите са упорити, знам, защото и аз съм джерег, и съм упорит точно колкото тях, в най-студения ад на Вийра да вървят дано.

Тимър излезе, направи няколко крачки по улицата, спря, явно за да телепортира, и Роуца полетя надолу, почти в лицето й, след което сви настрана. Тя посегна за оръжието си, намръщи се и я погледна. После видя и мен — как крача към нея.

Роуца кацна на рамото ми. Тимър зачака, без да пуска дръжката на меча.

— Искам да поговорим — казах й.

— Нямаме за какво да говорим.

— О, не, милейди. Много неща имаме да си кажем. Ако се опитате да ме арестувате — знам, че си мислите за това — няма да получите нищо. Ако не, ще разберете кой уби колегата ви и защо.

Изглеждаше готова да се ядоса, затова добавих:

— Не съм аз. Нямах причина да го правя. Подозирам, че не знаете кой е. Аз знам. Дайте ми възможност и ще го докажа, а в замяна искам от вас нещо, за което съм сигурен, че няма да ви струва много да ми го дадете.

— Кой сте вие този път?

— Един, който е приключил с игрите, Инсайн. Не ви моля да ми вярвате. Само да ме изслушате. Можете ли да си го позволите, или не?

Отвърна ми с гримаса:

— Да влезем вътре тогава.

— О, не. Тук. Или навсякъде другаде, стига да е на открито. Пред хора.

— Добре.

Повървяхме около четвърт миля, минахме покрай две-три заведения и влязохме в едно. Беше предпазлива и го одобрих. Заведението започваше да се пълни, но си намерихме един ъгъл. Тя не си поръча нищо за пиене, не предложи и на мен. Извади една кама, остави я на масата и каза:

— Добре, да чуем. Всичко.

— Точно това е намерението ми.

Тя зачака. Лойош и Роуца клечаха на раменете ми като статуи и привличаха погледите на всички в ресторанта — освен нейния. Лошо няма.

— Залагам много само на един поглед, Инсайн — казах.

Тя не отговори.

— Корпусът за надзор и Групата за специални задачи. Обзалагам се, че вие сте към Групата, а лейтенант Домм е към Корпуса, и основавам това предположение само на начина, по който го погледнахте тогава, в „Речни дарове“. Бихте ли ми казали дали съм прав?

— Вие говорите. Аз слушам.

— Добре. — Започвах да си мисля, че не й харесвам. — Казвам се Влад Талтош. По-рано работех за джерег. Сега съм преследван от джерег. — Спрях, за да й дам възможност да реагира, ако реши.

— Продължете — каза тя.

— Има едно момче. Текла. Има мозъчна треска…

— Върнете се на темата.

— Ако искате да научите какво става, Инсайн, не ме прекъсвайте. Та значи момчето има мозъчна треска. Уредих лечението му. Жената, която го лекува, е жертва на една много дребна измама със земя, за която може би знаете или не знаете, но това ме въвлече в цялата история. И май имам нужда от малко вино.

Тя махна на собственика и той прати един слуга с бутилка вино и две чаши. Налях си, Тимър отказа. Отпих и гърлото ми се почувства по-добре.

— Измамата със земята не е толкова важна, но както казах, точно тази част от цялото ме въвлече. И всъщност дори не е измама — не съм сигурен, че е незаконна. Просто начин да се попритиснат някои хора и да се вдигне малко цената — с предизвикване на паника. В атмосфера на обща паника всеки започва да си мисли колко ще пострада и всеки става податлив на…

— Нататък, ако обичате.

— Знаете как става далаверата със земята, така ли?

— Дайте нататък.

„Мисля, че не й харесваш, шефе“.

„Първият ти извод какъв беше, Лойош?“

Посъбрах мислите си. Дано някой ден да мога да ги събера всичките.

— Да започнем с Фирис тогава — казах. — Предполагам, че сте чували за него.

— Не бъди саркастичен, източняко.

Ръката й посегна небрежно към камата. Кимнах.

— Лорд Фирис, херцог на не знам си какво. Измама на стойност шейсет милиона империала, оставена на една не особено скърбяща вдовица, син, който сигурно не е и забелязал липсата му, дъщеря, която възнамерява да продължи семейната традиция, и друга дъщеря, която… но ще стигнем и до нея. Цената на Фирис е била около шейсет милиона империала, както казах, и почти нищо от това не е реално, освен малкото, което е вложил в легално корабостроене и транспортни компании, всички от които вече са се обърнали с корема нагоре, както казват орките.

— Сега, Инсайн, ми позволете да поразсъждавам малко — продължих. — Повечето от това, с което разполагам, се базира на факти, но една част са предположения, базирани на останалото. Чувствайте се свободна да ме коригирате, ако кажа нещо, за което знаете, че не е така.

— Продължете.

— Добре. Фирис е затлъстявал все повече и повече и са се въвличали все повече и повече банки, и много от тях — много от най-големите — са нагазили толкова дълбоко, че когато отишъл при тях и казал, че му трябват още петдесет каймета — извинете, петдесет хиляди империала — иначе ще се срине, не са имали друг избор, освен да му ги дадат, защото ако се издъни с връщането на заемите си, банките също ще фалират, или поне ще пострадат сериозно. В това число Имперската банка, Съкровищницата на орка, Съкровищницата на дракон, както и някои много големи банки и един изключително силен джерег, за когото предполагам, че ви е все тая, а не бива.

— Стони?

— Не, колкото и да е странно. Доколкото знам, пряко той изобщо не е обвързан с Фирис. Но да, и той е вътре — най-вече защото не е вътре.

— Как така?

— Търпение. Ще стигнем и до това.

Тя кимна. Опитах се да отгатна по изражението й как го приема, но лицето й не издаваше нищо. Така да бъде.

— В един момент лорд Шортайл е разбрал какво става. Един от счетоводителите му го е открил пръв, но се е съгласил да не казва нищо за банката, за която е разбрал, че е застрашена. Направил го е, разбирате ли, по старата традиция на орка, в замяна на пълния джоб. — Помислих малко и продължих: — Може и няколко да са били, но знам само за един. И горкият кучи син не е имал представа за мащабите, иначе едва ли е щял да приеме. Доколкото знам, всичко е ставало през министерството на Шортайл, но това не е важно, защото в един момент Шортайл е разбрал.

— Как?

— Не знам, честно казано. Подозирам, че си има начини да разбере, когато някой негов счетоводител започва да харчи повече пари, отколкото би трябвало. Сигурно е било нещо такова.

Тимър кимна.

— Добре. Продължете.

Кимнах и аз.

— Така че Шортайл поговорил с този мистериозен счетоводител. В момента правя хипотези, не знам името на счетоводителя, но съм сигурен, че е важна фигура в персонала на Шортайл, защото Вонит винаги говореше за него като за „голямата клечка“. Предполагам, че разговорът е бил горе-долу следният: Шортайл му е теглил едно конско и го е уведомил, че е уволнен от министерството и вероятно го чака криминално обвинение. Счетоводителят отвърнал, че ако го уволнят, може да се разчуе защо е уволнен и банката ще фалира. Шортайл го попитал защо трябва да се интересува от фалита на една банка. Счетоводителят, който вече е имал смътна представа какво става, изтъкнал, че след като банката фалира, може да я последват и други, и че може би е по-добре Шортайл да проучи колко голям е проблемът, преди да предизвика скандал, който може да доведе до всеобща загуба на доверие. Шортайл бил принуден да се съгласи, че идеята е добра.

— Тъй че нашият човек от министерството на трезора започва да рови и открива Вонит, или може би някой като нея, и открива, че всяка банка, която тя върти, е застрашена от срив, защото всичко, което притежава — на хартия — е вързано с някой си Фирис. Поради което проверява Фирис, за да види кой още е вързан с него, и открива, че всички негови партньори са в същото положение и че нещата стават все по-лоши. — Помълчах. — Единствената причина да знам за Вонит е защото тя по случайност е собственик на банката, в която е спестявала старата жена, на която се опитвам да помогна. Вероятно има десетки банкери в същото положение като нея, а тя придоби важност само заради мен.

— Не ви разбрах.

— Все едно. Ще разберете.

— Продължете тогава. — Ръката й все още лежеше отпусната върху дръжката на камата, но тя вече изглеждаше заинтригувана.

Кимнах.

— Тъй че Шортайл посещава Фирис…

— Това знаете ли го със сигурност? Или все още са хипотези?

— Да. Почти всичко дотук са хипотези. Но се връзва с това, което се случи. Изтърпете ме и ще се постарая да вържа краищата.

— Добре. Продължете.

— Значи, той посещава Фирис, за да види какво може да се направи. Фирис е неподатлив. Опитва се да купи Шортайл, опитва се да го омае. Не успява да се измъкне, защото междувременно Шортайл вече знае историята му и разбира също така, или започва да разбира, колко голяма е аферата. И заплашва да го унищожи. Значи, това е блъф, Инсайн. Шортайл не може да унищожи Фирис, защото това би съборило твърде много други и би предизвикало хаос във финансите на Империята, а работата на Шортайл е да предотвратява точно това. Това, което Шортайл иска, е Фирис да му съдейства, за да успокои всичко с колкото е възможно по-малко щети, а заплахата е само за да се привлече вниманието на Фирис, за да могат да започнат да преговарят. Но заплахата подпалва пожара…

— Пак ли предположения? Звучи все едно, че сте подслушали разговора им.

— Само ме изтърпете. Може и да бъркам в подробностите, но знам, че Шортайл е посетил Фирис. Възможно е разговорът да не е протекъл точно така, но резултатите са същите, тъй че се опитвам да ви покажа как е могло да свърши така, както е свършило. И между другото, при това, което знам за Шортайл и Фирис, възможно е изобщо да не греша.

Тимър сви рамене.

— Продължете тогава.

Кимнах.

— Фирис се плаши, че ще загуби всичко, защото два пъти вече го е правил. Ако той, Фирис, ще помага на Шортайл, иска гаранции, че ще излезе богат и силен. Шортайл прави контраоферта, като казва, че Фирис ще излезе свободен, вместо да изкара останалата част от живота си в имперската пандела. Това не е достатъчно за нашия Фирис — той вече е на върха и не вижда причина да не остане там. Затова прави нещо глупаво: заплашва Шортайл. Казва му, че има връзки в джерег — каквито има — и че ще е по-добре Шортайл да го остави на мира. Но Шортайл също си има приятел в джерег; един на име Стони. Помните го, нали? Обещах, че ще се върна на него. Значи нашият скъп приятел Стони е изключително силен в джерег и, също толкова важно, той винаги, винаги, ама винаги е готов да помогне на Империята, защото джерегите не могат да действат без помощта на Империята.

Тимър отвори уста, но я изпреварих.

— Недейте. Знам за какво говоря. Когато бях джерег, редовно подкупвах гвардията Феникс, за да си затварят очите пред някои дребни нарушения на закона. Нищо голямо и нищо кърваво, разбирате ли, просто дребните неща, благодарение на които джерег си изкарват хляба и благодарение на които гвардията Феникс разполага с джобни. Тогава не ми хрумваше, че същото става в много по-големи мащаби чак до върха, докато не се забърках с официалната свръзка на джерег в Империята — това е основната причина да бягам в момента.

Не й хареса, но каза:

— Добре. Продължете.

— И така, една неделя по-късно…

— Неделя? Това точна дата ли е, или пак предположения?

— Твърда дата. Една неделя след вечерята на Шортайл с Фирис Фирис се качва на любимата си яхта за едно хубаво, отпускащо плаване, с няколко колеги в бизнеса — колко от хората на борда са били джереги, впрочем?

— Трима.

— Добре. Тъй че той отплава и късно през нощта се подхлъзва на палубата и…

— Да. Тази част я знам.

— Така. Добре, значи Фирис е мъртъв. Шортайл веднага предприема действия. Или всъщност сигурно е бил готов да предприеме действия още преди да се е случило. Говори с Индъс, обяснява й проблема и казва, че трябва да сведат щетите до минимум, иначе всичко се разпада, настъпва голям хаос и покрай другото, Шортайл си загубва работата, защото Императрицата е прероден Феникс и не взима главите на хората за некомпетентност.

— Тъй че някой — вероятно Индъс — казва на Домм, който работи за нея, че трябва да претупа следствието по смъртта на Фирис и да заключи, че е нещастен случай. Домм влиза в играта и една неделя по-късно обявява, че всичко е наред. Императрицата чува за това, както и Главнокомандващият, и вероятно Кааврен, и всички моментално надушват, че тук има нещо странно, защото няма как да се стигне до такова заключение за една неделя. И какво се прави, когато Империята надуши нещо миризливо? Изпраща Групата за специални задачи — вашата, нали? — Замълчах и я погледнах. — Точно на това залагам живота си, знаете ли. И го залагам заради онзи поглед, който хвърлихте на Домм. Не мисля, че сте от Надзора.

Тя кимна рязко.

— Добре — казах и въздъхнах облекчено. — Много добре.

— Продължете.

— Тъй че Кааврен казва на Лофтис да събере група и да разбере какво става. Шортайл, който винаги знае какво става в Империята, разбира това и вместо да изпадне в паника, прави нещо много хитро — казва на Индъс.

— Това знаете ли го? В смисъл, не е ли възможно първо да го е разбрала Индъс, тя да е казала на Шортайл и да е продължило оттам?

— Всъщност да. Просто се забавлявах, сглобявайки случката по свой начин. Но напълно е възможно да е станало обратното, и сигурно е така, защото министърът на домовете чува повече неща от министъра на трезора.

— Все едно. Продължете с разказа си.

— Добре. Както и да е станало, Индъс знае за проблема и знае колко неприятности ще възникнат, вече и за нея, ако се разчуе какво става. Напълно убеден съм, че групата ви е изпратена от Главнокомандващия или от самата Императрица, ако не и от двамата, защото ако е бил само Кааврен, Шортайл щеше да поръча убийството му.

Тези думи като че ли стъписаха Тимър и тя отвори уста, но бързо я затвори и ми кимна да продължа.

— Значи, Индъс, както знаем, е много убедителна. Все пак тя е исола. Тя намира Лофтис, когото познава по един или друг начин…

— Работеха заедно, когато групата ни беше повикана да открие изтичане на секретна информация, по време на войната за остров Елди.

— Добре. — Още потръпвам, когато някой ми спомене за войната за остров Елди, но това сега не е важно. — Тя го убеждава да помогне зад гърба на Кааврен, защото и двамата знаят, че Кааврен не би се забъркал в нещо такова, и двамата знаят, че колкото и да не им харесва, това е единственият начин да запазят финансовия покрив ча Империята да не рухне и да си спасят главите, образно казано. И така, двамата с Лофтис се появявате в Северен пристан. Само двамата, с още трима в резерва. Прав ли съм?

— Защо?

— Все едно. Лофтис ми каза, че сте трима и трима в резерва, и мисля, че ми каза полуистина, включвайки Домм и неговите хора, само за да ме изпита.

— Да. Бяхме двамата с него, с още няколко души на разположение в случай, че ни потрябват.

— Добре. Все едно, Домм вече е тук с Дейтийфнист и други трима, и са забъркали хубава каша. Вие с Лофтис знаете резултата и Домм също знае какво става, но никой друг. Вие с Лофтис вероятно сте направили много неща, които не ви се нравят, но това трябва да е било най-лошото — когато двамата с Лофтис си изпомпвахме информация един от друг, го измъкнах от него и мисля, че беше сериозен. Вашата работа е била да прикриете убийство и в същото време да прикриете факта, че тоя, чиято работа е била да го прикрие — Домм, — се е оплескал ужасно с това, че е действал прибързано. Означавало е да проследите всеки най-малък намек, че хората мислят, че следствието е фалшиво, като в същото време създавате впечатление, че водите следствие, и все пак да съберете достатъчно аргументи, с които да можете да убедите, наред с други личности, Императрицата, Главнокомандващия и собствения си шеф, че смъртта на Фирис си е най-обикновен нещастен случай. Прав ли съм?

— Продължете.

Отново отпих глътка да си навлажня гърлото.

— Точно по това време Лофтис научава, че в дома на Фирис е влизано с взлом и че документите му са отмъкнати. Сигурен съм, че е чул за това. Защо преди всичко Домм не е прибрал тези документи? И защо къщата не е била защитена по-добре срещу обир? Отговор: защото на Домм му е било все едно. Може би — отново разсъждавам — може би точно тогава Лофтис е разбрал, че има само един изход: трябвало е да хвърли Домм на дзура. В смисъл, трябвало е да създаде впечатлението, че Домм просто е некомпетентен — какъвто е, — и след това сам да поеме разследването, и да приключи, с много по-убедителна степен на достоверност, със същия резултат като Домм. Бедата е, че Домм може да е всичко друго, но не е глупак. Той също се е досетил за това.

Очите на Тимър се разшириха.

— Искате да кажете, че Домм…

— Изчакайте, Инсайн. Не съм тръгнал на никъде, нито пък Домм.

Тя присви очи.

— Добре. Смъртта на Фирис…

— Да?

— Как е била нагласена?

— Убийството е на джерег.

— Това го знам. Но как?

— Би трябвало да го знаете. Така, че да прилича на нещастен случай…

— Не, не това. Искам да кажа, как е могъл един убиец джерег да се приближи толкова до Фирис, на яхтата му, особено след като е знаел — а е трябвало да знае, — че се е заплел в опасни неща, с опасни хора?

— А! Радвам се, че зададохте този въпрос. Стони го е нагласил, със съдействието на Шортайл. Двамата са могли да получат помощ отвътре. Отново само предполагам, но всичко съвпада.

— Помощ отвътре?

— Ами да. Някой, на когото Фирис е вярвал или поне е бил готов да го пусне на яхтата, с приятел. Кой е бил на яхтата, Инсайн? Това вие трябва да знаете, а аз — не. Но мисля, че мога да предположа.

— Давайте. Предположете.

— Бих казал, че поне една от дъщерите му е била там, с интимен приятел. Всъщност смятам, че трябва да е била Рийга, ако съдя по реакцията й, когато й подхвърлих, че следствието не е било съвсем обективно.

Изчаках.

— Да — каза тя след малко. — Рийга. Знаем, че си е довела приятел, и мъжът, който е бил с нея… да, възможно е да е бил джерег. Все още можем да го открием…

— Три петака, че не можете.

Тя сви рамене.

— Добре. Но защо ще се забърква в това?

— Помните ли измамата със земята, за която споменах?

— Да.

— Това е било цената. Шортайл я е свързал с Вонит и някои други, а може би всички са се познавали. Сигурно са се познавали. Спретнали са я помежду си, с помощта на Шортайл, в замяна на живота на татенцето. По този начин както и да се развият нещата, всички са знаели, че ще им остане достатъчно богатство за това, което искат: Вонит да си запази хубавата къща, а Рийга да може да си живее охолно, без да прави нищо, което, изглежда, е целта в живота й. Разбира се, би могло да е жена му, синът му или другата му дъщеря. Доколкото мога да съдя, всички са си имали мотиви.

— Хубаво семейство.

— Мда.

— Добре. Продължете.

Кимнах.

— Тогава на сцената излизаме двамата с приятелката ми. Първо е обирът.

— Да. Лофтис не беше много, хм, доволен от това.

— Така. Да, но на Лофтис му се налага да работи с джерег, нали? Така че той го казва на Стони и тогава приятелката ми…

— Коя?

Поклатих глава.

— Това няма да ви кажа.

Тя понечи да възрази, но после сви рамене.

— Добре.

— Приятелката ми започва да задава на Стони въпроси, той предава информацията на Лофтис, после се появявам аз и Лофтис предава информацията на Стони, после аз развеждам двама ви с Домм из околностите и тъкмо когато краката ми щяха да се огънат, се забихме в „Речни дарове“ и Лофтис спипва вас или Домм…

— Мен.

— И нарежда да ме разпитате.

— Не. Да ви прибера.

— Но…

— Домм искаше пръв да ви разпита. Възразих, но той е с по-висок чин. — Лицето й леко се изкриви, докато го казваше.

— Разбирам. Бил е изнервен от намеренията на Лофтис и е искал да разбере аз къде се вмествам и дали мога да му бъда полезен.

— Да. Каква е вашата игра?

— Да се опитам да разбера какво става. Спомнете си — единственото, което всъщност знаех, беше, че нашата домакиня си има проблеми със земята; дори не знаех, че следствието по смъртта на Фирис е фалшиво.

— И сте се опитвали да разберете това?

— Да. И го направих, както от реакцията на Домм, така и от вашата, въпреки че погрешно изтълкувах погледа ви към него като знак, че не знаете какво става, а всъщност е било презрение за това, че е такъв идиот да се остави така да го изпомпам. Това бе последното, което разбрах, и то ме накара да се обърна към вас.

Тя кимна.

— После?

— После се връщаме при Рийга. Ако наистина тя е нагласила Фирис, а според думите ви явно е била тя, тогава всичко се намества още по-добре. Когато се появих на вратата й, тя изпадна в паника. Помисли си, че всичко ще се разкрие и че някой — именно Лофтис — наистина ще разследва смъртта на скъпото татенце и ще я хванат. Затова тя…

— Е уредила с Домм да убият Лофтис — каза Тимър, много бавно и отчетливо.

Кимнах.

— Аз така го разчитам.

— Тогава защо убихте Стони и всички останали?

Усмихнах се.

— Ами, работата е там, че не съм.

Тя се намръщи. Поклатих глава.

— Всъщност убих Стони, но не съм хвърлил заклинанията срещу пресъживяване. Първо, нямам причина да го правя и второ, когато правя такива неща, не използвам заклинания, защото не съм много бърз с тях. А и тогава изобщо нямах време.

— Но кой…

— Помислете добре. Домм е убил Лофтис. Стони и Лофтис се познават, а Стони е във връзка с важни личности в Империята.

— Домм знае ли това?

— Най-малкото би трябвало да е съвсем сигурен. Така че Домм ме използва, за да оправя Стони, като знаех, че рано или късно ще се оплета в къщата на Вонит, на Индра или на Рийга.

— Момент. Той е използвал вас, за да се справи със Стони?

— Да. Аз поне така го тълкувам. Вероятно си е мислил, че и аз ще бъда убит, което щеше да е чудесно за него, но за всеки случай е пратил хората си да се погрижат, че Стони няма да излезе жив.

— Вие забелязахте ли ги?

— Не. Но се измъкнах.

— Не разбирам.

— Не трябваше да мога да се измъкна. Моят познайник тука — махнах към Лойош — беше ранен и това ме забави. А по разни причини не мога да телепортирам. Джерег пък ужасно държат да ме спипат. Тъй че как можех да се дотътря оттам през горите и да се измъкна, без дори да ми се наложи да извадя оръжие? Отговор: защото Домм е нагласил преграда срещу телепортиране около къщата, за да задържи Стони и хората му, след което…

— Вие усетихте ли преградата?

— Не, но нямаше и да мога — по същата причина, поради която не мога да телепортирам. — Тя ме погледна въпросително. — Мм, имам едно устройство, което пречи да ме засичат с магия. Страничният ефект е, че пречи на мен да я засичам. Лойош обикновено ми казва, когато наоколо става магия, но както казах, тогава не беше във форма.

„Съжалявам за което, шефе“.

„Не се притеснявай, приятел“.

— Кога разбрахте всичко това?

— Съвсем наскоро, когато приятелката ми ме уведоми, че Стони е непресъживим и че в къщата е имало масово клане. Първата ми мисъл беше, че са го направили, за да обвинят мен, но не ми се стори логично. Джерег така и така ме гонят и честно казано разполагат с по-добри ресурси за такова нещо от Империята, тъй че какъв бе смисълът? Смисълът, разбира се, беше Домм.

— Да.

— А сега, Инсайн, можете ли да се сетите защо не само смъртта на Стони бе направена окончателна, но също и на тримата орки, които са в личната охрана на Вонит?

Тимър кимна.

— Трима от четиримата, които убиха Лофтис. — Намръщи се. — Добре, но четвъртият?

— Предполагам, че е умрял от раните, които му нанесох, и са го хвърлили в Пропадите при Портата на смъртта. И доколкото зависи от мен, вече знаете всичко.

Тя кимна замислено, после попита:

— Защо ми разказахте всичко това?

Свих рамене.

— Причините са много. Първо, Лофтис по-скоро ми допадаше. — Тя се намръщи, но не каза нищо. — Второ, защото много ме е яд, като гледам как такива типове газят през трупове и тъпчат живота на хората — Лофтис, Стони, всички онези, чийто живот се е объркал от затварянията на корабостроителници и банки. И трето, защото искам нещо в замяна.

Тя присви очи.

— Не се и съмнявам, джерег. Какво искаш?

— Няма свидетели, които могат да посочат Домм. Знаете го.

— Освен Вонит.

— Да. Освен Вонит и Рийга. Какво, ще тръгнете подир Вонит?

— Може би. Не знам дали мога да я пипна. Ще трябва да проверя с… — На лицето й се изписа отвращение. — С Шортайл и Индъс.

— А Рийга?

— Абсурд. Тя е недосегаема.

— Така си и мислех. Все едно. Хич не ме интересува. Всеки замесен в убийството на Фирис заслужава имперска титла, мен ако питат. Но виж, Вонит ме интересува.

— Както казах, не знам дали мога да я…

Вдигнах ръка да я прекъсна.

— Можете да й окажете малко натиск. Нищо повече не е нужно.

— За какво?

— Да изплюе едно малко късче земя северно от града. Много малко парче, само няколко акра, с отвратително грозна синя къща. Там живее една стара жена. Не мога да кажа името й, но ето го. — Подадох й свитъка и загледах с удоволствие как замърдаха устните й, докато се мъчи да измисли как да го каже.

Най-сетне го каза и попита:

— И това е всичко, което искате?

— Вие какво искате, Инсайн?

Тя ме изгледа ядосано.

— Искам… — Ядът изчезна, но тя продължи да ме гледа, ако ме разбираш.

— Какво искате? — повторих. — Какво би ви зарадвало точно сега?

— Аз…

— Да?

— Вие…

Извърнах поглед настрани и зачаках. След малко тя каза:

— Били сте в джерег, нали?

— Да.

— И какво точно правехте?

Отново се обърнах към нея.

— Знаете какво съм правил.

Тя бавно кимна и попита:

— Актът за отстъпване на земята на старата жена — това е всичко, което получавате от това?

— Да.

— Всичко?

— Всичко.

— А личните документи на Фирис?

Измъкнах ги от наметалото и ги сложих на масата. Тя ги погледна, прелисти ги, кимна и ги прибра в кесията си.

— Тук ли ще сте за известно време?

— Заведението никак не е лошо, според мен.

— Всъщност да.

Тя ме изгледа продължително, после взе камата си и я прибра в канията. Посегна към виното, наля си, вдигна чашата за наздравица и отпи. Протегна ръка към Лойош. Той се поколеба за миг, после скочи и кацна на китката й. Тя го огледа и се взря в очите му, без да покаже никакъв страх.

— Никога не съм била толкова близо до тях. Изглежда много интелигентен.

— Повече от мен, понякога. — „Празни приказки, Лойош. Забрави го“.

„Няма начин, шефе. Не можеш се измъкна вече“.

Тимър вдигна ръката си и Лойош отново скочи на рамото ми. Тя извади кърпа, избърса китката си, сгъна кърпата и я прибра. После поклати глава и каза:

— Имаш го, източняко.

16.

И тогава зачаках, Кийра. А докато чаках, започвах леко да се изнервям.

В смисъл, ти говориш джерегски — разбираш за какво си говорехме, или по-скоро за какво не си говорехме. И аз, разбира се, знаех, но не бях сигурен дали Тимър го знае. Мислех, че го знае, и се надявах, но не знаех, така че си седях там и се изнервях, въпреки подмятанията на Лойош, целящи така да ме подразнят, че да се отпусна.

Не, не ме карай да ти обяснявам това.

Вече се бях слял с общия фон на заведението и всъщност никой не ме гледаше, тъй че това поне не ме безпокоеше. Всъщност, Кийра, макар да се изнервях покрай Тимър, не бях обезпокоен за нищо; струваше ми се, че времето за безпокойство отдавна е отминало. Освен това трябваше да кроя планове, а времето за безпокойство е когато нямаш какво друго да правиш. Не съм сигурен кой го е казал това. Мисля, че си ти.

След един час тя се върна и седна. Лицето й беше съвсем безизразно.

— Е? — попитах.

— Поисках от местния съдия разрешение за задържане. Само временно, разбира се. Докато приключи следствието.

— За мен ли?

— Да, за вас. Разбира се — добави тя, — не знам истинското ви име, така че се наложи да впиша „име неизвестно“, но знам, че имате информация за смъртта на Фирис, а точно това разследваме.

— Разбирам. Кога влиза в сила?

— След около петнайсет минути.

— Петнайсет минути — повторих. — Добре.

— Дотогава — каза тя предпазливо — нямам законното право да ви спра да напуснете града, нито дори това заведение; но бих ви помолила, като лоялен гражданин, да помислите за дълга си към Империята и да останете тук, като знак, че желаете да ни съдействате.

— Тук?

— Да. Задържането ще се изпълни тук.

— Вие също ли ще останете тук, за да го изпълните?

— Боя се, че е невъзможно, Трябва да действам по информацията, която ми дадохте. Но, мм, някой ще дойде да го изпълни, щом стане готово.

— Значи след около двайсет минути.

— Или по-малко. — Загледа се в празното. — Някой ще дойде с него, направо от съдията.

— А съдията къде е?

— На четвърт миля. На изток.

Кимнах и казах.

— Добре.

Посегнах да пийна още вино, но се отказах. Виното понякога ти действа много бързо. Казах бавно:

— Боя се, че се налага да ви откажа. Ще бягам, така че ще трябва да пратите някого да ме настигне, за да го изпълни.

— Така и предполагах. За съжаление в този момент не мога да ви задържа.

— Вече ме преследват — изтъкнах.

— Но не от Империята.

— Да. Не от Империята.

— При някои престъпления Империята издирва беглеца по-упорито, отколкото при други. А има и престъпления, някои много сериозни престъпления, които така и остават неразкрити. Описанията се изгубват или са объркани.

— Разбирам.

Тя стана.

— Колко жалко, че не мога да остана и да ви задържа. Но какво да се прави. Дългът ме зове.

— С много ясен глас.

— Ще се видим пак — каза тя.

— Ами, да. Ако ме арестуват…

— Задържат.

— Задържат. Добре. Ако ме задържат, тогава несъмнено утре ще съм в Градския съвет и ще ме разпитват.

— А ако не ви задържат?

— Кой знае? — Свих рамене. — Знаете ли, това място всъщност ми харесва. Особено приятно е по това време на вечерта.

— Да. — Тя отвори уста да добави нещо, но я затвори и нещото си остана неказано. Изправи се и тръгна към изхода без повече церемонии.

Изчаках от благоприличие — около минута горе-долу, — после платих сметката, станах и излязох. Беше чудесен прохладен ден, зимата още не беше дошла. Улицата беше почти празна. Огледах внимателно и се посъветвахме с Лойош.

В район като този има поне сто места, където да се скриеш, но си избрах един вход точно до заведението — беше дълбок, тих и като че ли не се използваше много. Свих се до вратата и пуснах Роуца да полети.

Постоях там може би около двайсет минути. Няколко души минаха покрай мен, но никой не ме забеляза. Един престарял текла дори влезе в сградата, чийто вход бях заел, но и той не ме забеляза, когато се отдръпнах от пътя му. Ти ме научи как да правя това, Кийра: казвала си ми, че е въпрос повече на поведение, отколкото на нещо друго. Може би си права.

„Роуца казва, че идва, шефе“.

„От вярната посока или не?“

„От вярната. От изток“.

„Нищо по-добро не мога да искам“.

Пуснах камата да падне в дланта ми. Беше от новите. Отърках дръжката й в наметалото си, повече за късмет, отколкото за нещо друго, и заех позиция.

Домм мина точно покрай мен. В ръката му имаше свитък, несъмнено разрешението за задържане, назоваващ някакво безименно лице, което случайно се падах аз, като свидетел, който трябва да бъде разпитан в едно имперско разследване.

Сериозна работа.

Пристъпих след него и нищо не оставих на случайността, нито обелих дума. След това продължих и го подминах, с много небрежна походка, все едно че нищо не се е случило. Завих на ъгъла, после отново, и Роуца уведоми Лойош, а той уведоми мен, че никой не ме преследва.

Интерлюдия

— Изглеждаше ли притеснен от това?

— Че е убил Домм? Не мисля. Трябваше ли?

— Не знам. Мисля, че щях да съм по-доволна, ако се е притеснил, но…

— Променила си се, Коути.

— Той също.

— Не толкова, колкото ти.

— След това, което ми разказа, не съм много убедена.

— То като помислиш, и аз не съм, но…

— Да? Толкова много неща пропускаш. Виждам дупките в разказа ти.

— Казах ти…

— Знам, знам.

— Във всеки случай, това беше.

— И тук — още една дупка.

— Коути…

— Извинявай. Искаш да ми кажеш, че след това просто си станала и си тръгнала?

— Общо взето, да. Е, имаше един повод за възбуда, който не се оказа нищо особено, получихме някои уверения и после Влад взе Савн и замина по разни неизвестни места, а аз се върнах у дома и намерих писмото ти.

— Разкажи ми за този повод за възбуда, дето не се оказал нищо особено, и за уверенията.

— Защо? Какво има?

— Не знам, Кийра. Добре е, че чух това, но просто искам да разбера повече.

— Ще се опиташ ли?

— Не, ако не искаш.

— Не искам.

— Добре.

— Да си направим ли още чай?

— Мисля този път да е по-силен.

— Няма да е зле.

— И после да хапнем. Аз ще купя храна.

— Благодаря ти.

— Това поне мога да направя.

— Дали не долавям лека ирония, Коути?

— Не. Едва ли.

17.

— И после се върнах тук — довърши той.

— После какво?

— Както казах, разбрахме се да се срещна с нея утре вечерта на същото място и тя ще ми даде акта за това парче земя. И това е цялата история на последния ми триумф.

— Триумф — повторих аз. — Дали и утре ще е триумф, когато влезеш в онова заведение и се окажеш арестуван, ако имаш късмет, или обкръжен от джереги, ако нямаш?

— Тя обеща — самодоволно отвърна той.

— А какво те кара да мислиш, че можеш да й вярваш?

— Инстинктът.

Премълчах гадния отговор. Колкото и да се бяхме оплели двамата пред последните няколко дни, самата аз все още вярвах на инстинктите си, така че едва ли можех да го виня, че вярва на своя. Работата е, че аз не вярвах на неговия. После той каза:

— Добре де, може и това да е било издънка, но знаеш ли, Кийра, имах чувството, че е правилно. Лофтис й беше приятел, беше й старши и партньор. Не знам, може да го е мразила, но…

Поклатих глава.

— Сигурно си прав, само че…

— Какво има?

— Не знам. Някакво заклинание, с център някъде наблизо.

— Мамка му! — изруга Влад.

— Може би ще е най-добре да вземем Савн и Хвдф’рджаанцъ и да влезем в гората, докато още можем.

— Не го вярвам — каза той.

— Мисля, че е заклинание за засичане.

Той ме изгледа странно.

— Джерег?

— Може би.

— Къде можем да отидем?

Изругах тихо и не отговорих.

— Вземи старата и момчето и да ви няма — каза той. — Те искат само мен.

— Грешен отговор, Влад.

— Ха.

Влезе в къщата и след минута се върна с колана със сабята. Не носеше наметало и имаше няколко ножа, стегнати по тялото му.

— Тръгвай, Кийра.

— А, тая няма да стане.

Той посочи към къщата.

— А с тях какво правим? Не можеш ли да ги скатаеш някъде и след това да ги върнеш, ако изобщо има „след това“?

Можех всъщност. Но точно тогава се случи нещо друго.

— Някой току-що се телепортира в района — казах му. — На около четвърт миля оттук.

— Само един?

— Да.

Той поклати глава.

— Ако е Марио, няма смисъл да се опитвам да бягам, а ако не е, какво пък, няма друг, от когото чак толкова да ме е страх.

Кимнах. Изпитвах същото, макар да не споделях суеверния му страх от Марио. Влад извади оръжието си и зачака.

— Би ли ми заел един нож?

— Не искаш да използваш оръжието си?

— Не съм въоръжена.

— О, да. Забравих.

Подаде ми ножа. Пробвах тежестта, баланса и острието, после застанахме гръб до гръб и зачакахме. Лойош и Роуца клечаха на раменете му. Бъди излезе от къщата, подуши ни любопитно, после клекна до нас. Беше някак успокояващо, че е тук, въпреки че не знаех дали ще може да помогне с нещо.

Влад я видя първи и каза:

— Ето я и нея.

Обърнах се. Крачеше между дърветата към нас, с меч на кръста, но ръцете й бяха празни. Бъди стана и заръмжа. Хвърлих поглед към нея и видях, че е оголила зъби. Добре, добре.

Тя не обърна внимание на Бъди, нито на оръжията ни, само ни кимна за поздрав, спря на пет крачки от нас и погледна към къщата.

— Наистина е синя.

— Мислеше, че съм те излъгал ли? — попита Влад.

Тя сви рамене.

— Допусках го. Но за всичко останало ми каза истината, така че…

— Как ме намери?

— С помощта на твоя, ъъъ, познайник — това ли беше думата?

Влад изтърси една дума — едва ли държеше да я чуе Хвдф’рджаанцъ.

— Късче от кожата на Лойош на носната кърпа. После си отишла при някой магьосник и си намерила него, защото знаеше, че не можеш да намериш мен.

Тя кимна.

— Ще влезем ли вътре?

— Хайде да го уредим тук — каза Влад.

— Какво да уредим? — попита Тимър.

— Не си ли дошла, за да ме арестуваш?

— Не.

— Но…

— Исках да се срещна с останалите от тази малка трупа, която ни създаде толкова неприятности, и помислих, че може би ще искаш да чуеш как свърши всичко.

За миг никой не проговори. После Влад каза:

— О.

И прибра сабята си, после и ножа, който му върнах. Потупа Бъди, който го прие като намек, че всичко е наред, и се представи на Тимър. В този момент излезе старата.

— Коя сте вие? — сопна се тя. — И какво търсите тук?

— Инсайн Тимър — каза Влад, — това е жената, която наричаме „Майко“, защото името й звучи като кихавица и само Кийра може да го произнася. О, а това е Кийра — предполагам, че не сте се запознавали досега. А това е Бъди, който, според мен, всъщност е интелигентът в цялата банда — най-малкото досега не е правил никакви грешки.

Роуца изсъска и Влад се засмя.

— Добре де, един от двамата.

— За мен е удоволствие, милейди — каза Тимър. — Имам нещо за вас.

Чух как Влад вдиша рязко.

— Взела си го?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Казах ти, че ще го направя.

— Това му се вика бързо. Колко, само за три-четири часа?

— Да. Е, ще влезем ли?

— Разбира се. На всяка цена — каза Влад. — След вас, мадам.

Поехме към къщата, с Хвдф’рджаанцъ начело и Бъди в тила. Щом влязохме, Тимър огледа интериора и облиза устни, вероятно защото хапането им щеше да е съвсем явно. Представихме я на Савн, на когото, може би съвсем малко, като че ли му светнаха очите. А може би не.

— Мозъчна треска, казваш? — попита Тимър.

— Няма такова нещо, мозъчна треска — изсумтя Хвдф’рджаанцъ.

Влад сви рамене. Хвдф’рджаанцъ седна до Савн, ние двамата с Влад — до кухненската маса. Тимър отказа стол, предпочете да се облегне на стената. Бъди се сви до Савн и Хвдф’рджаанцъ и се опита да се намести между тях. Савн разсеяно го потупа по главата. Това, доколкото знаех, беше поредното „за първи път“. Хванах погледа на Влад и разбрах, че и той го е видял.

— Откъде да започна? — попита Тимър. — Всички ли знаят какво стана дотук?

— Кийра знае всичко от днешния ни разговор — отвърна Влад. — Старата не знае почти нищо за цялата афера.

— Защото не искам — сопна се тя. — И хич няма да ви благодаря, ако ми го кажете.

— Добре — каза Тимър. — Да отидем ли на друго място тогава?

— Не. Казвайте каквото искате и ще слушам, но хич не си правете труда да ми го обяснявате.

— Много добре. — Тимър се обърна към нас. — Всъщност няма много за разправяне. Домм беше намерен мъртъв преди няколко часа. С кама, забита в главата му.

— О? — каза Влад с онази придобита небрежност, с която толкова лошо се справя. — Някаква идея кой го е направил?

— Не се знае. Някой, който е бил във връзка с нашето разследване около смъртта на Фирис. Смятаме, че е бил криота.

— Разбирам — каза Влад. — Какви са другите новини?

— Говорих, хм, с някои особи в Империята и общо взето ми казаха да зарежа всичко. — Изглеждаше, сякаш е изяла кисела джанка вместо зряла праскова.

— Значи Вонит остава на свобода? — попита Влад.

— На свобода? Да. Свободна и чиста. И все още богата. И все още собственик, или управител, на три-четири банки. Не можем да я пипнем.

— А Рийга?

— Същото. — Сви рамене, все едно че Рийга не я интересува особено, което сигурно беше вярно — Рийга не беше замесена в убийството на Лофтис.

Влад поклати глава.

— Не както бих предпочел да свършат.

— Аз също — отвърна Тимър и разпери ръце. — Но изборът не е мой.

— И? В замяна на?

— Сътрудничество — каза Тимър. — Двете ще направят каквото могат, за да се сведат до минимум щетите за Империята. В края на краищата това е важното. — Долових в гласа й същата нотка на горчивина, която Влад ми беше описал в гласа на Лофтис, докато говорел как се наложило да предаде шефа си.

— Друго какво? — попита Влад.

Тя кимна, извади от кесията си навит пергамент и го подаде на Хвдф’рджаанцъ. Старата го взе колебливо, погледна я, после погледна документа. Ръцете й леко трепереха, докато развързваше лентичката и чупеше восъка, с който беше запечатан, и го разгръщаше. Зачете го бавно и внимателно, устните й помръдваха и видях сълза в окото й.

Влад се окашля гръмко, стана и каза:

— Някой да иска клава?

Никой не искаше и той си седна.

— Тимър? — обадих се аз.

— Да?

— Вонит и Рийга вече знаят или лесно могат да научат кой е…

— Не — прекъсна ме тя. — Не се безпокойте за това. Продължителното здраве на тази стара дама вече е моя грижа.

Хвдф’рджаанцъ вдигна очи.

— Моля? Моето здраве?

— Няма значение.

Старата ни изгледа един по един, изсумтя тихо и отново зачете акта за земята си.

— Добре — казах аз. — Вярвам ти.

— И аз — намеси се Влад. — Само че…

— Да?

— Направи ми една услуга. Не казвай на никого как си ме намерила. Не мисля, че джерег ще се сетят сами и след милион години, но…

— Добре. Не се безпокой. — Тя се изправи. — Е, мисля, че това е всичко.

— Да — каза Влад. — Желая ти късмет.

— И на вас.

Погледна ме, кимнахме си, после се обърна, излезе и всичко свърши.

— Всичко свърши — каза Влад.

— Не съвсем.

— О?

— Искаш ли да се поразходим?

Той се намръщи, после сви рамене и стана. Излязохме навън. Бъди тръгна след нас и Лойош беше на рамото на Влад, но други нямаше. Навлязохме в гората край къщата.

— Какво има, Кийра? — попита той.

— Откога го знаеш?

— Какво да знам?

— Не съм глупачка, Влад, и не мисля, че ти си глупак.

— Аз…

— Кажи ми откога го знаеш, Влад.

— Не смятах да говоря за това. Какво ме издаде?

— Това е мой въпрос.

Той се засмя.

— Да де. Но ти почни ти първа. Кога разбра, че съм го разбрал?

Свих рамене.

— Току-що. Само преди няколко минути. Понякога си много небрежен с живота си, Влад — особено когато си притеснен. Но виж, с живота на други хора никога не си бил небрежен. Дори когато беше в дома Джерег…

— С чий живот съм бил небрежен?

— С ничий. Там е цялата работа.

— Не те разбирам.

— Нима? Я помисли.

Той се замисли и видях как се върна в ума си към последния час. После кимна.

— Ясно.

— Да. Каза ми да отведа момчето и жената на безопасно място. Помоли ме да ги, ммм, скатая някъде. Къде би могла Кийра Крадлата да скатае някого на безопасно? Не ти хрумна да ме попиташ дали е вдигната телепортна преграда, просто допусна, че има, защото джерег, или Империята, идват да те хванат, а не можеш да разбереш дали е един, или повече с камъните Феникс, които носиш. Тъй че как би могла Кийра Крадлата да пробие телепортна преграда?

— Вярно. Бях уплашен…

— Естествено. За Савн и Хвдф’рджаанцъ. После дойде забележката ти за оръжието, което ме убеди окончателно.

— Да. Изпаднал съм в паника, предполагам.

— Сигурно. Е, сега е твоят ред. Как го разбра, кога го разбра и на кого си го казал?

— Не съм го казал на никого, Кийра.

— Би могъл да ме наричаш с истинското ми име.

— Е, добре. Сетра. Не съм го казал на никого. Би трябвало да го знаеш.

Кимнах.

— Да, мисля, че го знам. Кога го разбра?

Той сви рамене.

— Познавам те и под двете външности. В смисъл, познавам те добре. По-добре от всеки друг, поне така мисля.

— Никой друг. Само ти.

Той сведе глава, все едно му е оказана висока чест. Което си беше самата истина, разбира се.

— Откога го знаеш?

— От скоро. От вчера. Не, по-скоро от днес. Не знам.

— Какво съм направила вчера?

Той сви рамене.

— Просто натрупване на дребни неща.

— Какво? Любопитна съм, Влад. Знаеш ли, никога не мамя. В смисъл, когато съм Кийра, правя само каквото прави Кийра…

— Снощи почти наруши правилото.

— О? Забелязал си го?

— По-скоро се досетих. Във всеки случай… малко преди да разберем, че идва само едно лице, очаквах да видя Ледоплам в ръката ти.

Кимнах и казах:

— И за малко щеше да го видиш, особено след като вече знаех, че знаеш. Което ни връща на въпроса: как го разбра? Кои са тези дребни неща, които са се натрупали?

Той разпери ръце.

— Не знам дори дали мога да ги определя всичките, Кий… Сетра.

— Не, по-добре ме наричай Кийра. Така ще е по-лесно.

— Да ме объркаш ли се опитваш? Не отговаряй на това. Кийра. Да. Както казах, бяха куп дребни неща. За първи път заедно толкова дълго, а винаги съм се чудел защо изобщо ти пука за едно малко източняшко хлапе. Сега вече знам, разбира се.

— Разбира се.

— И все пак съм благодарен. Само дето…

— Да?

— Не знам. Все си мисля за разни неща. Например начинът, по който ме нае да намеря Алийра.

— Друг начин нямаше, Влад.

— Това го разбирам, но все пак. И каква беше цялата онази работа с кръвта на богинята? Не че съм разбрал коя е богинята.

— Това не мога да ти кажа, Влад. Тя каза, че е важно да получиш стъкленицата и че тя самата не знае защо.

— Неведоми са пътищата божии.

— Не бъди саркастичен.

— Защо не?

Свих рамене.

— Искам да знам кое ме издаде, Влад.

— Всъщност беше много просто. Виждаш ли, познавам теб и Сетра от дълго време, но никога не съм ви виждал по едно и също време и в една и съща…

— Престани. Говоря сериозно. Това е важно за мен. Искам да го знам.

Той кимна.

— Добре. Ами, първо, ти веднъж се ядоса, когато говореше как са ни изиграли, и начинът ти на говорене се промени. Всъщност това май се случи повече от един път. Спомням си, че когато ти описвах нещата, подсказващи намесата на Империята, ти, хм, заговори по друг начин.

— Начинът ми на говорене ме е издал, така ли?

Той кимна.

— Не много често, нито задълго, но беше едно от нещата, които ме накараха да се замисля.

— Проклятие. След две хиляди години човек си мисли, че… Все едно. Друго какво?

— Какво друго ли? Ами, това колко малко ядеше, може би, въпреки че само по себе си то не означава нищо. Но знам, че Сетра е немряща, преживява, мм, с други неща, така че не яде много. И по същата логика — как ти реагира кучето — между другото, как успя да заблудиш Лойош? Той обикновено може да познае немрящ с едно подушване.

— Явно не е толкова добър като Бъди. — Лойош изсъска и се изкикотих наум. Подозирах, че Влад никога няма да му позволи да го забрави. — Има си начини да се скрие фактът, че си немрящ. Трудно е, но…

— Но ти си Сетра Лавоуд. Да. Все го забравям.

— С какво друго се издадох?

— Чух те как измърмори за боен шок, когато за първи път видя Савн, и си помислих, че е странно Кийра да знае за бойния шок.

— Гръм и мълния! Каква идиотка съм.

— Не. Просто те познавам добре.

— Ясно. Продължавай.

— Ами, знаеше неща, за които не разбирах как Кийра може да ги знае.

— Например?

— Например какво означава „той не е счупил пръчката“, и нещо повече, какво изпитваш, когато държиш в ръката си пръчка със заклинание. И знаеше за Имперски печати и тайни имперски организации много повече, отколкото се полага за ролята ти на обикновена крадла. Или дори необикновена крадла.

— О. — Поклатих глава. — Ще излезе, че е цяло чудо, че все още никой друг не се е сетил. Сигурно това имаше предвид, когато каза, че си получил повече, отколкото си искал.

— Казал ли съм го? — Той сви рамене. — Но не забравяй: никой друг не ви познава и двете. А като джерег наистина те бива. Познавам те от дете и никога не съм подозирал, че си нещо друго освен това, което изглеждаш, че си. Но пък, както казах, никога досега не сме работили заедно. Ти, Кийра, никога не си действала заедно с друг, нали? И това е причината, нали?

Кимнах и казах:

— Продължавай.

— Добре. — Вече се беше разпалил. — Когато се срещна с Лофтис първия път, имаше нещо странно в начина, по който ми описа срещата.

— Странно ли? Какво?

— Все едно че пропусна нещо. Все едно че не искаше да ми кажеш всичко.

— Какво не съм ти казала?

— Онази част, в която го беше блъфирала. Каза ми, че си споменала някакви подробности за дейност, която си свършила за Групата за специални задачи, но не ми каза нищо за тази дейност. По-късно, когато подреждах нещата, ми хрумна, че може да е защото е щяло да спечели доверието му, но ако ми го кажеш, може да свържа Кийра с някой друг — например нещо, което Кийра не би могла да знае, но Сетра би могла. Прав ли съм? Или може би просто неща, които Кийра не би могла да знае. Не знам. Мисля, че това бе едно от нещата, които ме накараха да си помисля, че става нещо странно, въпреки че тогава не му обърнах много внимание. Но все пак в разказа ти имаше дупка и по-късно това се оказа логично.

Дженоините при Дзур планина. Кимнах, макар да се опитвах да не мисля много за самото преживяване. Беше едно от приятните и се бях радвала ужасно, че мога да помогна на Групата за специални задачи. И, разбира се, трябваше да пропусна всички други инциденти, за които Сетра можеше да знае като бивш Главнокомандващ, но Кийра — не. Проклятие!

— Добре — продължи той. — Какво друго те издаде ли? Трудно ми е да си го припомням по този начин, защото всъщност не съм се опитвал да го сглобявам; ставаше от само себе си. О, да, спомням си едно нещо. Ти — в смисъл, Сетра — веднъж ми каза, че си се родила в Северозапада.

— И какво от това?

— Ами много лесно произнасяш името на старата.

— Хвдф’рджаанцъ? Това е кейнфталийско име. Много хора могат да произнасят кейнфталийски имена.

— Сигурно. Но още повече са тези, които не могат. Забележи, че Тимър изобщо не се опита. — Отворих уста, но той вдигна ръка. — Добре, добре. Може би нищо не означава само по себе си, но е поредното късче, нали?

Изгледах го навъсено.

— И си твърде чувствителна към магия — непрекъснато ми напомняше за Алийра, как ги напипваш заклинанията. Всъщност не бях убеден, докато преди малко не засече телепорта и веднага разбра, че Тимър е сама.

— Това също беше тъпо — казах. Или може би изръмжах.

— Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Защо, Кийра? Или по-скоро: Сетра, защо Кийра?

— Искаш да кажеш защо това име ли? В старата форма на езика има женски окончания за…

— Не, не името. Макар че всъщност и това трябваше да ми подскаже нещо — стара, много стара форма за женски род на „Кийрон“. Но не. Имам предвид, защо тя изобщо съществува?

— А, защо съм я измислила ли? — Свих рамене. — Първоначално, за да съм във връзка с подземния свят — част от задълженията на рода Лавоуд беше да се следи какво замислят джерег и разни други. След това, ами, просто започна да ми харесва. Беше различно, беше предизвикателство, беше страшно, по време, когато едва ли нещо можеше да ме уплаши…

— Да — каза Влад и лицето му се кривна в усмивка. — Ужасно е никога нищо да не може да те уплаши, нали?

Върнах му усмивката.

— Както казах, никога не съм мамила, докато съм била Кийра. Никога не съм използвала нещо, за което Кийра не би могла да се сети сама, или умение, което не принадлежи на Кийра. Беше започнала да ми харесва.

— И никой друг не знае?

— Само ти.

Влад облиза устни.

— Ъъъ, Сетра…

— Не се безпокой за това.

— Добре.

— Все още си те обичам, знаеш го. — Усмихнах му се.

— Това поне ме радва.

— Кийра никога никого не е убивала, а аз отдавна реших, че запазването на тази тайна не заслужава един живот.

Той поклати глава.

— Сетра не цени живота толкова, колкото Кийра, според мен.

— Не познаваш Сетра толкова добре, колкото Кийра.

— Може би. Може би.

Той се умълча. След малко попитах, като се постарах да вложа в гласа си колкото се може повече безгрижие:

— А сега какво?

Влад посочи с пръст горната си устна.

— Имам предвид освен че ще ти пораснат мустаците.

Той сви рамене.

— Не знам. Мисля да върна Савн в дома му.

— С телепорт?

Влад поклати глава.

— Ще мине много време, докато се върнем там, и ако имаме късмет, докато се върнем, той ще е по-добре. Поне малко по-добре. Достатъчно добре, за да може отново да се види със семейството си.

— А как ще погледнат на теб?

Той се усмихна.

— Не мисля, че ще се задържам там. Макар че всъщност в района имаше една пътуваща певица, исола. Сигурно ще изтърпя да се видим отново.

Поклатих глава.

— Желая ти…

— Да. И аз. Почакай малко. — Влезе в къщата и след няколко минути се върна с пътната си торба и със Савн по петите му.

— Много бързо сбогуване — казах.

— Не мисля, че старата ме харесва. Но не й казвай, че го знам.

— Влад…

— И, виж, предай поздравите ми на, хм, някои хора, нали? И се обади на Ноиш-па, когато можеш.

— Ще предам.

— Е, това е всичко — каза той.

— Много се съмнявам.

Той се усмихна, кимна и тръгна към пътя. Савн вървеше до него. Двамата с Бъди ги гледахме. Потупах го и той като че ли нямаше нищо против.

Но нали Влад си е Влад и винаги трябва да каже последната дума! Обърна се малко преди да излезе на пътя и ми извика:

— Всички трябва да поработим над маскировката си, нали?

Скриха се, преди да мога да измисля добър отговор.

Епилог

Скъпа Коути,

На мен, както винаги, ми беше много приятно, че се видяхме, макар че ти може би не изпитваш същото. Ако е така, определено мога да те разбера. Може би си ядосана за това, което не ти казах, но все пак знаеш, че има неща, които трябваше да премълча, както заради Влад, така и заради себе си. Надявах се, че съм ти казала достатъчно, за да се успокоиш. От друга страна, може би те притеснява, че не поиска да кажа на Влад онези неща, които си решила да скриеш от него, и може би е редно да те притеснява — едва ли аз съм тази, която трябва да съди какви трябва да са тайните на друг човек.

Стори ми се загрижена за момчето. Не знам повече от това, което ти разказах, но не се безпокой. Такова сложно заболяване не може да се излекува наведнъж и изцяло. Имаше определен напредък и съм убедена, че след време то ще се изцери напълно. Колкото до това какво ще стане с Влад, виж, този въпрос е по-труден.

И все пак, както ти казах вчера, той е добре и излезе непокътнат от цялата каша. Не можеш да го достигнеш, както и аз не мога да го достигна, и това го приемаме, защото знаем също така, че и джерег не могат да го достигнат. Той, разбира се, винаги рискува, но все пак е много предпазлив и това е утеха за нас; а и Лойош бди над него и това също е утеха за нас; а вече вярвам, че може би има и друг, за когото не мога да говоря, който е намерил начин да бди над него. Не, не бива да ме питаш какво имам предвид, Коути, трябва само да ми вярваш. Нали точно това е доверието: ако нямахме никакви тайни от приятелите си и от тези, които обичаме, не би имало никаква нужда да ни вярват.

Почти нищо друго нямам да ти кажа, мила, освен че съжалявам, ако съм ти причинила безпокойство, и се надявам, че можеш да ме разбереш и че съм постъпила възможно най-добре в една толкова трудна ситуация.

Нека изтече малко време и ще се срещнем отново, и ако имаш още въпроси, можеш да ми ги зададеш, а ако поискаш да ми се поскараш, ще го изтърпя като добър войник. Междувременно знаеш, че винаги можеш да ме повикаш, ако си в беда, и ще повторя, че за мен бе истинска радост да се видя с теб и с Влад Ноуратар, който, изглежда, вече има хубавата външност на баща си и желязната воля на майка си.

Искрено твоя,

Кийра

Дракон

Тази книга бе написана

за моя скъп приятел Джери Съливан,

който спаси положението с обложката на албума

Благодаря на следните хора, които много ми помогнаха в този труд: Корвин Бруст, Джейл Катрин, Пол Кнапенбергер, Беки Ошайро и Джипси.

Благодаря също на Ема Бул, Рафаел Картър, Памела Дийн и Уил Шетърли за полезните предложения и за щедрата им помощ при черновите; на Фред А. Леви Хаскъл за последните поправки; на Лиз, Беки, Синди и Тесла за шоколада, първите реакции и т.н.; и на Патрик и Тереза, за много неща, но най-вече за „Ферибота остров Стейтън“.

Крайно време е да благодаря на Стив Бонд, Рийн Бруст, Джон Роби и Джон Стенли: вие си знаете защо.

И както винаги, моите благодарности на Ейдриан Морган, чиито отпечатъци от пръсти са на всяка страница на всяка книга, която съм написал за Драгара.

И специални благодарности на Стивън Джоунс от Уембли, Англия, който преди всичко ми подхвърли идеята.

1.
Паметта е като „тука има, тука нема“

Там бях.

Без майтап.

Толкова пъти и по толкова начини ни бяха накълцали, че едва ли можеше да се твърди, че имаме боен строй, а врагът непрекъснато получаваше подкрепления. Бях се скапал от умора като всички останали от командата и се ужасявах от мечовете, бръмчащи покрай ушите ми, и от разните магии, които правеха „ууушш“ над главата ми, или може би беше обратното; и беше пълно с мъртъвци, стенещи и гърчещи се по земята, и вкочанени и изцъклени ранени, а това със сигурност беше обратното, но ви го описвам така, както го помня, макар да знам, че паметта понякога ми върти номера.

Повече по въпроса — след малко.

Най-напред трябва да се извиня, че започвам от средата, но общо взето спомените ми започват точно оттам.

Значи, ето ме и мен, в разгара на пълномащабно сражение. В смисъл — там, където не би трябвало да бъде никой уважаващ себе си професионален убиец. Нещо повече — в разгара на пълномащабно сражение с ясното съзнание, че бях на губещата страна, поне в тази част на сражението. Стоях на Хълма на Дориан, със Стената на около двеста разтега зад мен и с Гробницата (която не е гробница, никога не е била гробница и изобщо не би трябвало да се нарича така) на около четвърт миля вляво от мен. Искаше ми се да телепортирам или най-малкото да побягна, но не можех, защото… ами просто не можех. Имах си сабя и носех по себе си толкова въоръжение, че с него можеше да се снаряжи половината рота на Кропър (моята част, ура, ура). Пред нас беше врагът, приближаваше се с всяка стъпка и този път изглеждаха решени да устоят. Бяха толкова много, че единственото, което можех да измисля, бе „като толкова го искат проклетия хълм, да си го вземат, да му се не види“, но знаех, че не съм прав, и приятелчетата ми по бака със сигурност щяха да оспорят този възглед; толкова зор бяхме хвърлили да го завземем, преди всичко. (И се бяхме провалили. Защо тогава държахме хълма? Не знам; тези неща не ги обясняват на простите пехотинци.)

После, сякаш всичко дотук не стигаше, чух как барабанът отпра отсечено „Време да си жив“, което означаваше да се строим за атака. Предположих, че капитанът е решил, че не сме достатъчно силни да се отбраняваме, или искаше да опъне петалите сред блясъка на славата. Не знам; според мен щом вече си заел по-висока позиция, защо трябва да я губиш с атака? Искаше ми се да го нарека идиот, но знаех, че не е.

Отпуснах хватката на сабята и поех полагащите се „три дълбоки дъха“, щом той застана пред нас. Озовах се плътно вдясно от Дън, резервния знаменосец, което постави средната ми продължителност на живота само маргинално над неговата, а неговата беше почти същата като на знаменоската, а нейната математически почти не се различаваше от нулата. Какво пък, двамата си я бяха искали тази работа. Ето, че си я получиха.

Този път капитанът не ни държа речи; предполагам, че беше казал всичко, което имаше за казване, през последните два дни. Просто подаде сигнала, който ни подкара напред.

Също както преди открих, че се движа, въпреки че не помня да съм взимал подобно решение; зачудих се, както още няколко пъти преди, дали в това няма скрита някаква дискретна магия, но не мисля. Помня, че наистина, ама наистина исках да духна, обаче не можех, тъй че, разбира се, направих единственото, което можех: започнах да се моля. Твърде късно беше за това, обаче и нищо не стана.

Или може да е станало; не съм сигурен.

О, да, щях да говоря за паметта. Може би паметта е откъдето започва. Не знам откъде започва; може би отчасти това е причината да го разказвам, с надеждата, че ще го подредя и ще придам някакъв смисъл на цялата работа. По-важната причина да го правя са златните кюлчета, разбира се. Та докъде бях стигнал? Точно така, до паметта.

Една сутрин се събудих със спомена за нещо, което бях забравил предишния ден. Водех еднопосочен разговор с една метална кутия, точно каквото правя сега, в замяна на порядъчна сума чисто злато и всевъзможни странни дрънкулки и бях останал с чувството, че съм си изпълнил моята част от сделката, но после, на заранта след като приключих, първата ми мисъл беше, че някой си играе със спомените ми. Втората ми мисъл беше, че ако това е вярно, ще посегна на някой и той ще пострада сериозно. Третата ми мисъл беше да преценя, ако някой наистина потиска спомените ми, кой би могъл да е този някой. Последното беше смразяващо и ме събуди напълно, което доведе до едно от онази дразнещи разсъждения на тема „Колко беше сън и колко — не?“ След няколко минути го бях подредил в главата си и станах.

Лойош, познайникът ми, тъкмо се размърдваше. Плесна лениво с прилеповите си криле, изсъска ми сънено и каза в ума ми: „Да вземем да хапнем нещо, а?“

Казах: „Помниш ли Пропадите при Портата на смъртта?“

„Не. Изкуфял съм. Естествено, че помня…“

„Близо до Пропадите, помниш ли, че имаше една голяма статуя?“

„Да бе, шефе. Където Мороулан извърши оня шантав ритуал. Защо питаш?“

„Нищо“. Така. Ритуалът. И това го бях забравил. Мразя да имам тревожни мисли преди закуска. Мразя да имам мисли преди закуска.

„Важно ли е, шефе?“

„Зарежи, Лойош“.

Това беше тогава и илюстрира колко сложно нещо е паметта: бях забравил нещо важно, което се беше случило едва преди няколко дни, а ето че сега, след повече от три години, си спомням как се събудих и си говорих с Лойош за него. Интересно, нали?

Но ето, че те оставих, странна, лъскава измишльотина такава, която уж трябва да има уши от двете си страни, объркана кой точно съм аз и за какво изобщо говоря. Добре. Ще те оставя объркана още малко, а ако не ми вярваш, че ще изясня всичко, можеш да идеш да се обесиш. На мен ми е платено.

Забърках набързо омлет, изядох го и се измих; мислех си дали да не питам някого за странната си загуба на памет. Наскоро се бях запознал с две лица, които можеше и да знаят нещо по въпроса, но не изпитвах желание да ги питам; предполагам, че е свързано с проява на слабост. Но ме притесняваше. Все още мислех за това, когато приключих с обличането на джерегските си цветове (сиво и черно в случай, че си водите бележки) и проверих дали разните ми оръжия са на мястото си. След което излязох на улицата, която почти можеше да се каже, че е моя.

Обикновено не обикалям с телохранител. Първо, трудно би било да се намери някой, който да може да ме предупреди за опасност по-добре от Лойош; второ, не съм чак толкова важен, че да представлявам заплаха за когото и да било; а освен това е и унизително. Знам, че за някои в организацията броят на телохранителите е символ на власт, но за мен те са само досада.

Но аз съм различен. Не съм роден в организацията. Дори не съм роден в дома Джерег. Всъщност дори не съм роден като гражданин. Аз съм човешко същество. А те не са. Тази разлика е достатъчна, за да обясни всички други.

Тъй че можете да огледате наоколо, като мен. Виждате теклите, които притичват наоколо като дребните гризачи, на които са наречени, вършат разни неща, за които си мислят, че са важни, избират си плодове на щандовете за плодове и плат от тъкачите, залагат при местния букмейкър, тичат да работят в нечия градина или в работилницата на тъкача и, пряко или косвено, хранят мен. Виждате криотите и джегала, с благороднически титли, но с живот на буржоа, продават платове или плодове, или купуват мозъчни опиати, или се опитват да се спазарят с местния търговец на крадени вещи и, пряко или косвено, хранят мен. И най-рядко от всички, виждате истинските благородници, как се перчат наоколо като исола напролет, хвърлят петаци на бедните, пращат слугите си да купят отбрани вина и още по-екзотични мозъчни опиати и, пряко или косвено, хранят мен.

Изненадващо е, че съм толкова слаб.

Никой от тях не ме погледна по-особено, докато обикалях да изсмуча от тях всичко, което можех. Харесва ми така.

Разходката от жилището ми до офиса беше кратка, но времето бе достатъчно, за да добия представа какво става из квартала; точно в този ден не ставаше нищо забележително — най-малкото нямаше и намек за събитията, които вече се бяха задвижили. В този ден, както си спомням, пристигнах рано. Джерег действат денонощно, но реалното действие е най-вече нощем, тъй че нещата започват сравнително късно; рядко виждам офиса си преди обяд. В този ден пристигнах преди секретаря си, окачих наметалото си на окачалката за наметала, подпрях сабята си на стената и седнах зад бюрото си да видя дали сутринта е пристигнала някаква кореспонденция.

Имаше една: къс скъп пергамент, поставен на средата на бюрото. На него със ситен елегантен почерк беше изписано: „В. Талтош, баронет“. Вдигнах го и огледах внимателно гърба, на който се виждаше печат с драконова глава.

Седнах отново и помислих, преди да го отворя. Може би бях малко уплашен какво ли ми съобщаваше. Не, почти със сигурност бях уплашен какво ли ми съобщаваше. Вдигнах го и счупих печата, преди да ме е подхванал Лойош.

„Баронет…

За мен би било неизмеримо удоволствие отново да се видя с Вас. Би могло да се окаже изгодно и за Ваша милост. Ако желаете помощ в транспортирането, бихте могли да се обърнете към барон Локран е’Терикс в дома Дракон. Заповядайте днес между обед и десетия час и ще се постарая да се срещна с вас веднага.

Оставам, почитаеми сър,

Сърдечно ваш

Мороулан е’Дриен

 

П.П. Изразихте предпочитанието си към по-формална покана в сравнение с последния приложен от нас метод, с който Ви помолихме за помощ. Надявам се, че ще одобрите настоящата. М.“

Оставих писмото на бюрото и се замислих за много неща.

Както винаги, когато си имам работа с Мороулан, не знаех как да го приема. Той нарича дома си „Черен замък“, което или е претенциозно до степен на глупост, или е съвсем уместен израз на силата му — изберете си сами. Беше необикновен — може би „уникален“ е по-подходящата дума — с това, че беше драгар и Господар на дракони отгоре на всичко, изучаващ източняшкото вещерство, което показваше или че не споделя отношението на събратята си по раса към човешките същества, или че се отнася към нас с такова презрение, че може ей така, без окото да му мигне, да научи тайните ни изкуства — изберете си сами. „Последният метод“, за който споменаваше, бе толкова оскърбителен, че двамата едва не се избихме, тъй че това упоменаване беше или гадна подигравка, или предложение за примирие — изберете си сами.

Изобщо не ми хрумна обаче да отклоня поканата му.

„Отиваме в Черен замък, Лойош“.

„Нямам търпение, шефе. Кога?“

Проверих по Глобуса през психическата си връзка. До обед оставаше по-малко от час.

„Веднага“.

Затегнах колана на сабята, без да изпитам ужасна самоувереност от тежестта й и ножницата, потупваща левия ми крак. Мелестав, секретарят ми, тъкмо пристигаше. Май се изненада, като ме видя. Казах му:

— Излизам по работа. Ако не ме видиш повече, обвинявай Мороулан от дома Дракон. До скоро.

Отново излязох на улицата — първите стъпки, с които, както щеше да се окаже, започнах това пътуване, повело ме към война и смърт. Наех кабриолет, за да посъкратя действителния брой стъпки. Не обърнах особено внимание на водача, но му дадох добър бакшиш. Това може и да е важно за нещо.

Домът на дракона се намира точно срещу Имперския дворец, леко на северозапад, и се отличава с високата четиридесет стъпки статуя на Кийрон Завоевателя, изпънал напред десницата си, стиснала огромен меч — върхът му сочи на изток. Всеки път, когато видя тази статуя, ръката ме заболява. Лицето на Кийрон изглежда съвсем безизразно, поне отдолу. До вратите (каква изненада!) има точно седемнадесет стъпала и вратите бяха широко отворени, когато пристигнах, с леко подбити ходила, точно към обед.

Когато влезеш в Дома на дракона, веднага се озоваваш в Голямата зала — огромно ехтящо пространство със стенописи, изобразяващи жестокост, тънки прозорци, непропускащи много светлина, мраморен под, единично, много широко стълбище, чучнато точно по средата на Залата и губещо се горе някъде в безкрая, и много висящи от почти невидимия таван малки лампички, които не вършат кой знае каква работа и сигурно се поддържат с левитация; и все пак има достатъчно светлина, за да се виждат ясно стенописите, което налага въпроса как я осветяват всъщност тая зала.

Не че ми пукаше.

Не се бях оказвал обкръжен от толкова много Господари на дракони, откакто ме задържаха след смъртта на предишния ми шеф, и сегашното не ми допадаше много повече от тогавашното. Стояха на групи и всички бяха въоръжени. Предполагам, че си говореха тихо, но залата ехтеше ужасно и имах чувството, че съм под душ от шум. Тук-там се виждаха окачени сиви ленти и знамена, което значеше, че някой е умрял. Постоях като пълен идиот много, много дълго — горе-долу около половин минута — с Лойош на рамото ми, след което забелязах двама пазачи, от двете страни на вратата — сиреч от двете ми страни — и забелязах също така, че и двамата ме гледат с определено недружелюбни физиономии. Това ме накара да се почувствам много по-добре, защото предпочитам да ме мразят, отколкото да ме пренебрегват.

Пристъпих към мъжа, защото ръстът на жената щеше да постави очите ми на височината на гърдите й, което ми се стори неуместно точно в този момент. Вложих в походката си малко небрежност, защото Господарите на дракони, като повечето диви животни, могат да надушват страха. Мъжът ме изгледа отгоре (очите ми бяха на височината на раменете му) и се постара да не поглежда към Лойош. Вероятно смяташе, че ще ми достави твърде много удоволствие, като видя как реагира на джерега на рамото ми, и беше прав. Казах:

— Търся барон Локран.

Господарят на дракони преглътна, стисна челюсти и рече:

— Вие кой сте?

Помислих дали да не превърна въпроса в тема за по-сложна дискусия, но не знаех какъв е протоколът, а не си падам по рисковете.

— Владимир Талтош от дома Джерег, по работа за лорд Мороулан е’Дриен. — Това трябваше да му затвори устата.

Така и стана.

— Горе по стълбите, право назад, последната врата вляво. Почукайте и влезте.

Маркирах поклон, като се въздържах от изкушението да го направя прекалено дълбок.

„От какво те е страх, шефе?“

„Лойош, ти си трай“.

Стъпалата се оказаха твърде високи и беше истинско предизвикателство да се катеря небрежно с погледите, както предполагах, на двамата дракони в гърба ми. Горе-долу се справях. Стъпките ми ехтяха, а стълбището продължаваше много дълго. Когато най-сетне стигнах горе, тръгнах назад по коридор, по-дълъг от сградата, приютяваща целия ми бизнес. Свършваше с голяма врата, която не ме интересуваше. Спрях се пред тази отляво, както ми бяха указали, почуках и влязох.

Локран се обърна. Явно беше зяпал през прозореца. Беше млад, със светли очи и с избелял белег над веждите — белегът явно имаше някаква сантиментална стойност за него, иначе отдавна щеше да го е заличил. Косата му беше тъмна, права и вчесана назад, почти по обичая в дома Джерег. Имаше пръстени по четирите пръста на всяка ръка и всички пръстени бяха със скъпоценни камъни. Стаята побираше четири обемисти стола и канапе, но не и бюро; над прозореца висеше сиво знаме. На отсрещната стена бяха подпрени три-четири черни кривака и тежък меч в черна ножница до тях. Щом влязох, очите му се присвиха за миг, после той каза:

— Влад Талтош?

Произнесе го правилно.

Поклоних се и казах:

— Локран?

Той кимна.

— Приближете се още малко.

Подчиних се.

Той махна небрежно към мен, все едно че забърсва насекомо, червата ми се усукаха и се озовах в двора на Черен замък, стъпил, доколкото можех да преценя, на голия въздух, който приличаше на твърда повърхност, дори на каменни плочи, но все едно че нищо не ме крепеше. Можеше да ме предупреди кучият му син.

Много мислене съм отделял на въпроса защо телепортите ми разстройват стомаха; защо като че ли въздействат така на всички източняци, но не и на драгари. Между телепортите често пъти съм решавал, че всичко е във въображението на източняка, но веднага след телепорт този отговор ми се е струвал незадоволителен. Обяснението, което изникна в ума ми, докато стоях пред замъка на Мороулан, обграден от стените му, кулите и стражите, е, че телепортите разстройват и драгарския стомах, но драгарите просто не искат да си го признаят; как може да не ти прилошее, когато вътрешностите ти заподскачат толкова силно, че буквално ги усещаш как пляскат вътре? Може ли да се обясни с естествения подбор? Не върви. Просто не мога да си представя, че природата е приела за нормално хората да отиват от едно място на друго, без да изминават промеждутъчния интервал.

Тези мисли, длъжен съм да обясня, са един от начините да си залисвам ума, докато оставя време на стомаха си да се успокои. Друг начин е да наблюдавам наблюдаващите ме от кулите стражи, макар че поне сега не изглеждаха особено изненадани. Добре де, това го очаквах. На една от кулите се вееше знаме, цялото сиво.

След малко рискувах да погледна надолу. Под мен имаше дървета, които приличаха на миниатюрни храстчета, а двата пътя и потокът бяха кафяви и синя линии съответно, срещаха се, кръстосваха се и продължаваха почти успоредно — образуваха нещо като шарка, която, ако се опитах, можех да се убедя, че е знак от някакво руническо писмо. Може би беше символ, който казваше на замъка: „Дръж се да не паднеш“. Тази мисъл ми подейства утешително.

Оправих наметалото си, прокарах пръсти през косата си и пристъпих към двете крила на портата на Черен замък. Щом приближих, те се разтвориха бавно, което може би трябваше да очаквам, защото се държаха по същия начин като последния път. Изругах под нос, но задържах усмивката на устните си и не обърках крачка — все пак ме наблюдаваха Господари на дракони.

Последния път не го бях забелязал, но една от причините появата на лейди Тилдра да изглежда толкова впечатляващо е, че когато вратите се отворят, виждаш само нея — входът е неосветен и освен нея все едно че влизаш в пустошта, каквато човек обикновено си представя, че е страната на мъртвите. (Страната на мъртвите обаче не е пустош — по-лошо е. Но все едно.)

— Милорд Талтош — заяви Тилдра. — Благодаря ви, че удостоихте дома ни. Господарят ви чака, Моля, влезте и се чувствайте добре дошъл.

Почувствах се добре дошъл, въпреки че по-циничната ми половина изшепна: „А бе, я…“

Прекрачих прага. Лейди Тилдра този път не предложи да ми вземе наметалото. Поведе ме през вестибюла с всичките му картини, нагоре по широкото виещо се стълбище и най-сетне — до библиотеката. Беше голяма и пълна с плюшени столове и дебели книги. Три от книгите, малко след входа, бяха масивни, отрупани със скъпоценни камъни изделия, вързани за пиедесталите си с вериги. Зачудих се, но реших да не питам. Щом влязох, Мороулан остави книгата, която държеше, стана и ме поздрави със сдържан поклон.

Отвори уста, може би за да подхвърли някоя иронична вежливост, като контрапункт на искрената такава на Тилдра, но преди да е успял, попитах:

— Кой е умрял?

Той си затвори устата, хвърли поглед на Лойош и кимна към стола до себе си. Седнах.

— Барит — каза Мороулан.

— О — казах аз.

Мороулан, изглежда, очакваше да добавя нещо, тъй че след кратката пауза рекох:

— Знаещ ли, предния път, когато го видях, не останах с впечатлението, че би могъл да…

— Не се шегувай с това, Влад.

— Добре де. Какво искаш да кажа? Не останах с впечатлението, че ти е бил приятел.

— Не беше.

— Е?

Лейди Тилдра се появи с освежително — бяло вино, което сигурно щеше да е прекалено сладко, ако не го поднесе с лед. Отначало отпих от учтивост, но открих, че ми харесва. Исолата се плъзна по пода и излезе. Нямаше маса, на която да оставя бокала, но столът беше с широки плоски облегалки. Удобно. Повторих:

— Е?

— На второ място — каза Мороулан, — той беше важна особа. А на първо място…

— Беше дракон — заключих. — Да, знам.

Мороулан кимна. Отпих пак от виното. Усещането за студено донякъде убива усещането за сладост. Бас слагам, че не сте мислили за това.

— Та какво се е случило с горкия кучи син?

Мороулан понечи да отговори, но спря и каза само:

— Не е важно.

— Добре. Във всеки случай за мен поне не е важно — съгласих се. Бях срещнал Барит, или по-точно сянката му, по Пътеките на мъртвите. Беше проявил моментална неприязън към Мороулан само защото той бе проявил лошия вкус да пътува с мен, което би трябвало да ви даде представа как се спогодихме двамата с Барит. Продължих: — Допускам, че не ме покани, за да изразя съболезнованията си.

— Прав си.

— Тогава?

Той извърна глава и ме изгледа въпросително.

— Какво беше онова, дето ми даде, Влад?

Засмях се.

— Това ли било? За това ли е цялата работа?

— Всъщност не. Просто съм любопитен.

— Ами остани си любопитен.

Всъщност го бях инжектирал с кръвта на една богиня по причини твърде сложни, за да ги обяснявам сега, а тогава изобщо не бях в състояние да обяснявам каквото и да било.

— Както желаеш. Та както казах вече, Барит умря. И докато влизах във владение на вещите му…

— Какво? Вече? Не вярвам вече да са го отвели до Портата на смъртта.

— И?

— Ами, струва ми се доста бързо за дълголетната ви порода.

— Има си причини.

— Просто пращиш от информация, нали?

— Ако започна да ти обяснявам неща, засягащи вътрешната политика на дома Дракон, само ще те отегча. А после ще трябва да те убия затова, че ги знаеш. Тъй че предпочитам да не ти създавам неприятности с такава информация.

— Добра идея.

Лойош помръдна на рамото ми, явно притеснен.

— Та както казах, докато влизах във владение на вещите му, се натъкнах на някои неща.

Замълча. Изчаках. След малко продължи:

— Оказа се, че е притежавал голяма колекция от моргантски оръжия. Голяма колекция. Стотици.

Едва се сдържах да не потръпна.

— Предполагам, че причината да ги има също не е моя работа.

— Точно така. А и бездруго не я знам.

— Добре. И какво за тези оръжия?

— Вчера отделих много време да ги проуча. Проявявам интерес към подобни изделия.

— Подхожда ти.

Той присви очи за миг, след което реши да се направи, че не ме е чул.

— Такива оръжия представляват власт. Някои ламтят за власт, други се чувстват заплашени от тези, които ламтят за власт.

— Ти от кои си?

— От първите.

— Знаех си го. Не очаквах да го признаеш обаче.

— Защо не?

Нямаше какво да отговоря на това.

— Продължавай. Кой е врагът?

— Далновиден си.

— Да де. Но личния ми лекар каза, че било лечимо.

„Иска да каже, че ти сече пипето, шефе“.

„Знам, Лойош“.

— Да — кимна Мороулан. — Убеден съм, че най-вероятно ще вляза в конфликт с някого заради притежанието на тези оръжия.

— Кой може да е той?

— Не знам. Има няколко възможности. Най-вероятната е… но все едно.

— Много полезно сведение.

— За това, което искам от теб, не е необходимо да го знаеш.

— Пусти късмет. Е, и какво искаш от мен?

— Искам да уредиш откраднатите оръжия да бъдат проследени.

— Някои от оръжията са откраднати?

— Все още не.

— Разбирам. Много ли си сигурен?

— Умерено.

— Защо?

— Това също не е важно. Ще ги пазя много грижливо, както и някои други. Този, който поиска да открадне едно или повече, ще трябва да наеме експертен крадец, а това означава джерег, а това означава…

— Че бих могъл да открия какво е станало. Разбирам.

„Шефе, това може да ти навлече големи неприятности“.

„Знам“.

Отпуснах се в стола и погледнах Мороулан. Той издържа погледа ми, без да мигне. След малко казах:

— Знаеш ли, Мороулан, в тези неща изобщо не ме бива. А и честно казано, дори да го открия, не вярвам, че ще мога да се насиля да ти го кажа. Работата си е джерегска, разбираш ли?

— Мисля, че да. — Намръщи се замислено. — От друга страна, ако разбирам добре как действате вие, в смисъл — джерег, този, който извърши обира, едва ли ще е нещо повече от инструмент, нает от някой друг, прав ли съм?

— Да — отвърнах, не особено доволен от посоката на разговора.

— Ами тогава, не би ли могъл да разбереш…

— Може би — признах.

— Какво ще струва?

— Пари. Много пари.

— Пари имам.

— Все пак трябва да помисля. Това би ме поставило в ситуация, за която не съм убеден, че ми харесва.

— Разбирам. Но все пак го обмисли. Мога да ти предложа…

— Не ми казвай. Предпочитам да не съм съблазнен. Ще ти кажа, като реша.

Събеседникът ми кимна и повече не настоя, което му донесе няколко червени точки.

— Има и друг въпрос.

Премълчах горчивата ирония и изчаках.

— Обстоятелствата около смъртта на Барит…

— Които не са моя работа.

— … наред с всичко останало ме накараха да осъзная колко уязвим е Черен замък.

— Моля?

— Обстоятелствата около…

— Това го чух. Просто не го разбрах. Как може един реещ се на половин миля над земята замък да бъде уязвим? Освен ако не падне, разбира се.

— Това едва ли е възможно.

— Радвам се да го чуя. Което ми напомня нещо. Защо тъпанчетата ми не пукат, когато се телепортирам тук горе?

Той ме погледна самодоволно, но не ми обясни.

— Очевидно в замъка може да проникне всеки, който може да телепортира и да се скрие от стражите.

— И не си взел никакви по-сериозни мерки?

— Мерки има, но не са достатъчни. Струва ми се, че би могъл да ми помогнеш, като ми кажеш с какво и къде да ги подобря.

Помислих малко и реших, че знам как точно да се справя с това.

— Да, това мога да го направя.

Помислих дали да не попитам за заплащането, но съобразих, че ще е по-изгодно да свърша работата си добре и да го оставя да прояви щедростта си.

Той се намръщи за миг и сякаш потъна в дълбок размисъл.

„Психическа връзка, шефе“.

„Знам, Лойош“.

„Ти си лъжец, шефе“.

„Е, добре“.

Някъде по това време в стаята влезе един Господар на дракони и се поклони на Мороулан. Беше нисък и доста набит за драгар, с къса светлокафява коса и светли очи; не ми направи впечатление на боец, но носеше меч, което говореше, че е на някаква служба.

Кой какво каза ли?

Мороулан:

— Фентор, това е баронет Владимир Талтош. Знам, че гориш от желание да работиш с източняци, но готов ли си да получаваш заповеди от един джерег?

Лойош: „Какво каза той?“

Аз:

— Кво?

Мороулан:

— Току-що наех лорд Талтош за консултант по сигурността. Това те поставя под негово подчинение, при определени обстоятелства.

Усетих как устата ми се отвори и затвори. Мороулан беше направил… какво? И кога точно го беше направил?

— Няма проблем, милорд — отвърна Фентор.

— Добре — каза Мороулан.

— Извинете — казах аз.

— Да?

— Ами, аз…

— Да?

— Все едно. За мен е удоволствие, Фентор.

— За мен също, милорд.

„Шефе, току-що те наеха“.

„Наеха? Да бе. По-скоро май ме мобилизираха“.

„Трябва да му кажеш никога да не използва властта си в служба на злото“.

„Непременно“.

Хрумна ми също така, че след като общо взето вече работех за него, ще ми е трудно да откажа да се опитам да се добера до информацията, която търсеше. Можех, разбира се, да извадя късмет и никой да не открадне някое от оръжията. Но нещо ме караше да се съмнявам.

Фентор се поклони сърдечно на двама ни и напусна. Попитах:

— Мороулан, какво премълчаваш?

— Много неща.

— В частност. Оставам с чувството, че общо взето не те тревожи много дали някой си ще свие някое си случайно моргантско оръжие.

— Можеш да се довериш на чувствата си — струва ми се, че са благонадеждни.

— Много благодаря.

Домакинът ми рязко се изправи и каза:

— Ела с мен, Влад. Ще те разведа из замъка и ще те запозная с някои хора.

— Нямам търпение.

Станах от стола и го последвах.

2.
Засечки

Знаете ли как мирише бойно поле? Ако да, имате съчувствието ми. Ако не, така и няма да го научите, защото нямам намерение да се спирам на това. Ще кажа само, че хората не миришат толкова хубаво отвътре.

Прекрачихме купчините пръст (не мога да си изкривя устата и да ги нарека „насип“), за чието вдигане бяхме похабили толкова време и пот, и тръгнахме със стабилни крачки напред; нито много бързо, нито прекалено бавно. Не, като си го помисля сега, беше си прекалено бързо. И едно бавно пълзене щеше да е прекалено бързо.

Наместих лентата на униформата си, единствения белег на чия страна съм, след като си бях загубил някъде хубавото си кепенце по време на последните две атаки. Около половината от ротата ми си бяха загубили хубавите кепенца, както и много от враговете. Но всички имаха ленти, показващи кой на чия страна е, като лентите на отборите по сандбол. Никога не съм играл сандбол. Виждал съм дракони да играят сандбол в Западния парк, редом с текли, макар и никога в една и съща игра, да не говорим за един и същи отбор. Обяснете си го както искате.

„Помислял ли си да излетиш нависоко във въздуха и да се разкараш от това?“, попитах за пети път познайника си.

„Помислял съм“, отговори ми той за четвърти път (първия път изобщо не ми отговори, тъй че се наложи да повторя въпроса; до този момент бяхме издържали само три атаки). И „Все пак, как се забъркахме в това?“ Вече бях престанал да броя колко пъти му задавах този въпрос: по-малко, отколкото го задавах на себе си.

Продължавахме напред.

Наистина, как се бяхме забъркали в това?

Наскоро попитах Сетра защо ни беше заповядала да задържим онази позиция, която от моя гледна точка не изглеждаше ужасно важна — освен за самия мен, разбира се, по лични причини, на които ще се спра по-късно. Тя ми обясни:

— По същата причина, заради която накарах фалангата копиеносци на Гътрин да атакува онази малка долчинка вляво от вас. Като задържахте онзи участък, вие застрашавахте цял фланг, а трябваше да задържа вражеските резерви. Докато застрашавахте онази позиция, врагът трябваше или да я подсилва, или да е готов да я подсили. По този начин можех да изчакам подходящия момент и да включа своите резерви, което и направих, когато…

— Добре, добре — прекъснах я. — Все едно.

Не бях поискал технически отговор. Искал бях да каже „Беше жизненоважна за цялата кампания“ или нещо такова. Искаше ми се да съм имал по-важна роля. Бяхме само една фигура на игралната дъска, точно толкова важна, колкото всички останали. Всички фигури искат да бъдат ако не играч, то поне фигурата, от която играчите са най-заинтересовани.

Това, че не съм играч, беше едно от нещата, които ме притесняваха. Предполагам, че съм бил само фигура, а не играч, когато трябваше да изпълня някоя заповед на началниците си в дома Джерег, но към този момент вече си имах своя територия и бях свикнал с това. Това бе част от проблема: в дома Джерег се падах ако не главнокомандващ, то поне полеви офицер с висок ранг. Докато тук бях, ами, много неща, предполагам, но и всичките да ги събереш в едно, нямаше да се получи много.

Но как все пак се бяхме набутали в тая каша? Не можеше да се обясни с кой знае какви принципи. В смисъл, човек съди за една война според това за кого е справедлива тя, стига да няма интерес от изхода й; ако си един от участниците, тогава трябва да си измислиш някакви морални принципи, които да те поставят на правата страна — това изобщо не е ново, всички го знаят. Но е толкова грубо и никой дори не прави усилие да го маскира. Става заради земя и заради власт, и кой накъде да разшири владенията си, без дори най-малката привидност за нещо друго.

А тези привидности може да се окажат важни, когато крачиш с маршова стъпка към редиците гадни, щръкнали срещу теб остри неща.

Барит умря и с това почна цялата работа. А Мороулан ме убеди да наглася капан, за да разбера кой евентуално ще открадне едно нещо, до което предпочитах изобщо да не припарвам. Крейгар, първият ми помощник в организацията, изглеждаше угрижен, когато му казах за това, но съм сигурен, че дори и той, който познаваше драконите повече, отколкото изобщо щях да ги познавам аз някога, нямаше представа как би могло да свърши всичко.

— Ами ако го открадне някой и ти разбереш кой е — каза ми той, — и се окаже някой, с когото изобщо не искаш да се забъркваш?

— Точно това е въпросът, разбира се. Но едва ли зад тая работа ще стои джерег.

— Не, Влад. Дракон ще е. Това е проблемът.

Е, той самият беше дракон и сигурно знаеше. Не, всъщност не беше дракон, беше джерег, но все пак трябваше да знае. Щото преди това е бил дракон, което означава… какво?

Изгледах го замислено. Познавах Крейгар по-добре от всички, които не познавам изобщо. Бяхме бачкали заедно като биячи, когато влязох в джерег, и оттогава не се разделяхме. Беше единственият драгар, когото не мразех, освен може би Кийра. Като си помисля, то и нея май не я разбирам.

Крейгар беше смел и боязлив, мекосърдечен и зъл, небрежен и усърден, дружелюбен и изключително безскрупулен; освен това притежаваше странната дарба или недостатък така да се слива с околната дървения, че човек може да гледа право в него, без да разбере, че е там.

Не можех да си спомня и една своя идея, върху която да не е излял ведро студена вода, нито някоя, в която да не ме е подкрепил до дръжката — понякога буквално.

— Какво има? — попита той.

— Размишлявах.

— Не можеш ли да го правиш насаме?

— О, да не би да има някой тук?

— Смешен си, Влад.

— Във всеки случай — подхванах разговора оттам, откъдето го бях изпуснал — в това има много пари.

Крейгар издаде звук, който няма и да се опитвам да описвам, и усетих, че Лойош едва се сдържа да не подхвърли поне няколко забележки. Изглежда, съм обкръжен от същества, които ме смятат за кръгъл идиот, което сигурно говори нещо дълбоко и съдържателно за мен.

— Та кого предлагаш да включим?

— Не знам. Може би трябва да отидем сами и да огледаме нещата.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

Той ме погледна учудено. Има неща, за които драгарите и хората никога няма да се разберат помежду си и оръжията за убиване на души явно са едно от тях. В смисъл, те ги мразят точно колкото нас, ако не и повече, но обикновено не показват смазващия ужас, който вдъхват тези оръжия у един човек. Не знам защо е така.

— Как ще идем дотам?

— Ще наема карета.

Барит беше живял в една квадратна сграда от сив камък в покрайнините на Адриланка, в хълмовете на запад. Сигурно я е наричал „замък“. Мога да нарека ризата си „стол“, ако поискам. Имаше три етажа, голяма предна врата, два слугински входа, няколко стъклени прозореца и много стръмен покрив. Направи ми впечатление, че имението му е много каменисто, почвата — прекалено песъчлива, за да става за нещо. Имаше следи от стопанска дейност, но не кой знае каква. Пред главния вход пазеха двама стражи с ливреите на дома Дракон. Щом двамата с Крейгар се приближихме, видях, че единият носи герб като на хората на Мороулан; знакът на другия не ми беше познат.

Прехвърлих наум разговора, който смятах да проведа с тях. Няма да ви го описвам, защото същинският разговор напълно обърка плановете ми.

— Баронет Талтош? — каза онзи, дето носеше герба на Мороулан.

Кимнах.

— Влезте, моля.

Повярвайте ми: разговорът, който си бях подготвил, щеше да е много по-забавен за разказване. Но все пак имаше компенсация. Пазачът каза:

— Чакайте… този кой е? — Едва сега беше забелязал Крейгар.

— Колегата ми — отвърнах, като едва сдържах кикота си.

— Добре.

Погледнах другия страж, който много усърдно се стараеше да запази лицето си безизразно. Зачудих се за кого ли работи.

Двамата с Крейгар ги подминахме и влязохме.

Рядко след прекрачването на един праг съм бил поразяван от такова силно усещане, че попадам в друг свят — в смисъл, беше все едно че между първата и втората стъпка бях напуснал Драгара и бях навлязъл в място толкова чуждо, колкото може би е източняшкото отечество на предците ми. Първата изненада беше, че след като преминеш през каменния вход на каменния дом, се озоваваш във фоайе, пълно със стъклени изделия — вази, канделабри, празни гарафи и още и още стъкло, изложено на дървени пиедестали или в бюфети. Стените бяха боядисани в някакъв цвят, който направо пищеше между бялото и жълтото там, където не може да оживее никакъв цвят, и всичко беше ярко и весело, в пълно противоречие с който и да било Господар на дракони, когото съм познавал или за когото съм чувал — и определено не съвпадаше с представата ми за Барит, когото бях срещнал по Пътеките на мъртвите.

Унесът ми бе прекъснат от Крейгар с:

— Ъ… шефе? Къде отиваме?

— Добър въпрос.

Повечето магьосници щяха да си вършат магьосническата си работа или в някое мазе, където е по-разумно да се поставят тежките предмети, които може да им трябват, или високо в някоя кула, за да не пометат цялата къща, ако нещо се скапе. В случая с Барит вероятно беше някоя случайна стая в случайно място, тъй като е по-удобно.

Лойош пристъпваше нервно на рамото ми. Излязохме от фоайето и влязохме в нещо като дневна, с още стъклени изделия и гарафи като предишните, само че пълни. На стената вляво от мен беше окачен голям маслен портрет на Барит, с внушителна и изпълнена с достойнство осанка. В другия край имаше малка врата, която трябваше да води към кухнята, и коридори, водещи наляво и надясно; единият сигурно трябваше да води до стълби към спалните, а другият — към другите стаи на същия етаж. Хванахме коридора вдясно и стигнахме до широко стълбище от лъскав бял мрамор. Върнахме се и пробвахме по другия коридор, който изглеждаше по-обещаващ.

„Ей, шефе“.

„Кажи, Лойош?“

„Нещо странно има тука. Усещам нещо. Все едно че…“

— Наблюдават ни, Влад — каза Крейгар.

— Не е изненадващо.

„Аз го забелязах пръв“.

„Млъкни“.

— Мисля да не му обръщаме внимание — рекох на Крейгар. — Странно щеше да е, ако никой не е оставил заклинания за наблюдение. Дали да не пробваме онази врата?

— Голямата, с железния обков и руната на нея, дето я пазят двама Господари на дракони с кръстосани копия? Защо мислиш, че трябва да е тя?

— Странен си, Крейгар. Млъкни.

— Кой си ти и по каква работа си тук? — каза единият от стражите. Беше жена. Стоеше като статуя и копието й не помръдна от позицията си пред вратата.

— Знаеш и двата отговора — отвърнах й. Устата й трепна в усмивка, с което ми хареса.

— Да, но трябва да попитам. А ти трябва да отговориш. Или можеш да напуснеш. Или мога да те убия.

— Баронет Талтош от дома Джерег, по работа от лорд Мороулан, а преди малко тъкмо ми хареса.

— Съкрушена съм. — Копието й се дръпна. Приятелят й също се размърда и пътят ни беше чист. — Длъжна съм да ви уведомя, че около цялата къща е поставена телепортна преграда и че в тази стая е усилена.

— Това ли е учтивият начин да ми кажеш да не крада нищо?

— Нямах намерение да съм учтива.

— Да вървим — казах.

— След теб — отвърна Крейгар.

Двамата стражи трепнаха и го погледнаха, все едно че изобщо не го бяха видели досега, което сигурно си беше така. После се престориха, че са го виждали през цялото време, защото иначе щеше да изглежда много унизително.

Друг изход от това май нямаше, тъй че дръпнах резето и отворих вратата.

Има една история, може и да е апокрифна, но на кой му пука, за Лишни, изобретателя на огнения таран. Изглежда, го е изобретил от отчаяние, след като жалката му флотилия от шест каботажни корабчета не е имало как да се измъкне от обсадата на осем вражески бригантини и два бойни кораба в нещо, което започнало като малка акция по време на една от войните с Елди. Според разказа, след като въоръжил корабчетата си с новото изобретение, той излязъл, потопил седем от десетте вражески съда и поразил другите три, след което в нов изблик на вдъхновение върнал екипажите си на брега, завзел Двореца и наложил безусловна капитулация, която моментално сложила край на войната. Когато излизал от двореца с подписаната капитулация в ръка, един от подчинените му уж го попитал как се чувства.

— Чудесно — отвърнал той.

Както казах, много се съмнявам, че се е случило точно така, но историята е добра. Припомням я, защото ако някой ме попита как се чувства човек, когато влиза в помещение, пълно с повече моргантски оръжия, отколкото си е представял, че могат да съществуват на света, ще му отговоря по същия начин:

— Ужасно.

„Шефе…“

„Знам, Лойош“.

Оръжията бяха струпани навсякъде. Все едно че влизах в стая, пълна с пепелянки. Усещах присъствието на двамата Господари на дракони зад гърба си и дори съзнанието, че издавам страха си пред тях, не можеше да ме тласне напред.

— Много е гадно, Влад.

— Я пораздуй, Крейгар.

— За какво ли са му трябвали?

— Аз пък се чудя защо сериолите изобщо са ги измислили.

— Не знаеш ли, Влад?

— Не. А ти?

— Естествено, Добре де, поне знам какво разправят.

— И какво разправят?

— Още преди да се появи Империята, ги изобретил някакъв сериолски ковач, за да стане войната нещо толкова ужасно, че никой повече да не почва война.

— Майтапиш се — изсумтях аз. — Вярваш ли, че може да са били толкова глупави?

— Подействало е обаче.

— А?

— На сериолите.

— О!

— Е, влизаме ли?

— Не мисля, че ще мога.

— Това е проблем.

— Да.

Постояхме още малко така като пълни идиоти.

— Дали пък да не си ходим? — попитах.

— Не, по дяволите.

— Добре.

Изтекоха още няколко часа. Добре, може да е било минута. Най-лошото беше, че Господарите на дракони бяха зад гърба ми. Да проявиш страх пред един джерег е лошо; да покажа страх пред дракон накърнява гордостта ми.

— Имам идея — каза Крейгар.

— Добре. Приемам я. Чудесна идея. Каквато и да е.

— Ще отнеме само две минути.

— Още по-добре. Да не мислиш, че бързам?

Челото на Крейгар се сбърчи. Силно подозирах, че е психически контакт.

— Така. Ей сега ще дойде.

— Кой?

— Един, който може да ни помогне. Запознах се с него, когато бях… все едно.

Можеше и да си довърши изречението. Крейгар не беше роден в джерег — бил Господар на дракони някога. А причините вече да не е такъв си бяха негова лична работа.

— Как се казва?

— Деймар. Господар на ястреби е.

— Хубаво. Как може да помогне?

— Психика.

— По-точно?

— Много е добър. Със силата на ума си може да прави неща, които са недостъпни за опитни магьосници със силата на Глобуса. Той… един момент.

Излезе от стаята и поговори тихо със стражите. Малко след като се върна, влезе някакъв мършав драгар с изпито лице — целият в черно и с някак сънено, разсеяно изражение, което никак не се връзваше с външността му, нито с представите ми за Господари на ястреби, които бях познавал дотогава.

— Здрасти, Крейгар — каза с тих глас новодошлият.

— Здравей, Деймар. Това е шефът ми, Влад.

Драгарът ми се поклони учтиво, което също го отличаваше от други екземпляри от неговия дом.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — отвърнах.

Той огледа стаята.

— Много впечатляващо. Не бях виждал толкова много наведнъж.

— Общо взето и аз си мислех същото.

— Можеш ли да ги поприглушиш? — попита Крейгар. — Влад е малко чувствителен към аурата им.

Онзи се обърна и ме изгледа с любопитство.

— Нима? Интересно. Защо ли?

Въздържах се да кажа: „Защото съм източняк, изпитващ суеверен ужас от тези проклети неща“. Вместо това само свих рамене.

— Имате ли нещо против да погледна какво толкова ви има, че…

— Имам.

— Добре — въздъхна той, леко обиден. После отново огледа помещението. — Добре. Не би трябвало да е трудно. — Само това, и изведнъж се почувствах по-добре. Не добре, забележете, но по-добре — все едно че пак си бяха там, все така жадни да смучат души, но много по-далече.

— Как го направи? — попитах.

Деймар се намръщи и присви устни.

— Ами, ако си представим аурата, излъчвана от всяко оръжие, като сферично поле от специфична унифи…

— Психика — подхвърли Крейгар.

Влязох в стаята все едно че нямаше нищо кой знае какво и започнах да оглеждам. Крейгар и Деймар останаха зад мен.

Оръжията бяха по-подредени, отколкото ми се беше сторило отначало — бяха струпани, а не разхвърляни безразборно и всички бяха прибрани в ножници и кании — постарах се да не мисля какво щях да изпитам, ако бяха голи. Не можех обаче да преценя в какво точно се изразяваше подреждането или сортирането.

— Най-мощните са в този край — небрежно подхвърли Деймар, — а най-слабите — ей там. Това на рамото ти е джерег, нали?

— Психика — рекох. — И остро око за детайлите.

— Моля? О, това беше ирония, нали?

— Извинявай. Малко съм нервен.

— О? Защо?

Погледнах Крейгар, който, така ми се стори поне, галантно се опитваше да прикрие усмивката си. Оставих въпроса да виси и се опитах да си придам вид уж че оглеждам оръжията, като в същото време се стараех изобщо да не ги гледам. Не е лесно и не се получи — те нахлуваха в ума ми напук на всички психически дарби на Деймар.

— Как се свързваш с него?

— Моля?

— С джерега. Трябва да имаш някаква психическа връзка с него. Как?

— Вещерство.

— Разбирам. То включва ли…

— Не държа да го обсъждам.

— Добре — отвърна Деймар, малко озадачен и като че ли отново малко засегнат. Не бях свикнал да си имам работа с толкова чувствителни драгари.

— Е? — обади се Крейгар. — Някакви идеи как да се оправим с това?

Отново го погледнах и той леко се изчерви — който и да беше този Деймар, не бях подготвен да обсъждам бизнеса си пред него и Крейгар трябваше да го знае.

— Какво се опитвате да направите? — попита Деймар.

— Трудно е да се обясни.

— О, добре… — Замълча, и тъй като все още гледах към Крейгар, забелязах как на лицето му за миг се изписа стъписване.

— Какво…

„Мозъчна сонда, шефе. Наистина много, много добра. И бърза. Тоя тип…“

Награбих първото оръжие, което се оказа до мен, една кама, и я извадих от канията. Прекосих бързо стаята и спрях на около четири стъпки от Деймар. Изгледах го, стиснал небрежно оръжието пред себе си. Вече не ме плашеше — все едно че нещо бе наложило пълен контрол над мен и това нещо беше нажежено до червено. Изсъсках:

— Виж какво. Благодаря за помощта ти, но ако още веднъж направиш мозъчна сонда на някой от хората ми, ще е последното, което си правил в този живот или в който и да е друг. Ясно ли е?

Изглеждаше леко изненадан, но ни най-малко уплашен.

— Извинявай. Няма да го правя повече.

Обърнах се, вдишах дълбоко и прибрах камата в канията. Никога не знам какво да кажа, след като съм заплашил някого. Сигурно трябва да си направя списък с реплики на корав тип.

— Имам предложение обаче.

Обърнах се и го изгледах отново, не съвсем сигурен, че съм чул добре.

„Шефе, или си губиш стила, или тоя образ наистина е тъп“.

— Ами — продължи Деймар, — след като бездруго вече знам…

Хвърлих на Крейгар поглед „Какво да го правя сега“, а той ми отвърна със свиване на рамене „Не питай мен“. Въздъхнах.

— Добре, Деймар. Давай да чуем.

— Ами, Мороулан смята, че някой ще се опита да открадне едно от тези оръжия, нали? А вие…

— Познаваш ли Мороулан?

— Естествено. Защо?

— Просто се чудех. Продължавай.

— А вие искате да го хванете.

— Да го хванем? Може би. Но и поне да открием поръчителя, ако има такъв.

— Мога да поставя психически следач, който ще ни позволи да открием всеки, който стъпи тук.

— Толкова ли е лесно?

— Никой не се пази срещу психика.

— А Кийра?

— Кой?

— Все едно. Ако нещо изчезне и не знаем как, значи го е взела Кийра.

— Тогава какво? — подхвърли Крейгар.

— Това е лесно. Вдигаме ръце и докладваме издънка, което вече трябваше да направя.

— Изглежда разумно.

— Е? — попита Деймар.

— Добре. Направи там каквото трябва.

— Вече е готово.

— Но…

„Вярвам му, шефе. Наистина стана нещо“.

Изгледах за пореден път Крейгар. В случай, че не съм успял да го предам ясно, никак не се чувствах комфортно от начина, по който се развиваха нещата, а Крейгар бе лесен и съвсем логичен обект на гнева ми. Той прие ролята си чинно.

Лойош каза: „Не се безпокой, шефе. Всичко ще се получи идеално. Наистина“.

Обърнах се към Деймар.

— Как действа тая шашма?

— Ако някое от тези оръжия бъде преместено от тази стая, ще получа псиотпечатък на преместилия го.

— И после какво?

— Каквото поискате. Мога да ви свържа с него или да получа местоположението…

— Можеш? Можеш това?

— Ами да — отвърна той малко изненадано. — Защо, нещо не е наред ли?

Не знам защо си помислих, че трябва да приключа с него. Пожелателно мислене, предполагам.

— Добре. Смятам, че можем да кажем, че сме направили всичко, което трябваше да направим тук. Да си вървим.

— Къде отиваме? — попита Деймар.

Понечих да му отговоря, но го премълчах, погледнах умолително Крейгар и се измъкнах. Това, което му бе казал Крейгар, изглежда, подейства. Най-малкото Деймар не ни изпрати чак до офиса.

В този ден дори това бях готов да нарека победа.

3.
За крадени мечове и заети книги

Бяхме съкратили повечето разстояние между нас, когато побягнаха. Бях си помислил (в смисъл, доколкото изобщо можех да мисля), че ще се спрат, ще заемат отбранителна позиция и ще изчакат да атакуваме, както бяхме постъпили ние при техния щурм, и може би точно така трябваше да направят. Имаха си копия и само ако ги стиснеха здраво и ги насочеха напред, щеше да е много гадно за нас. Но не го изиграха така — тръгнаха право срещу нас, сигурно с надеждата, че ще забавим, ще се обърнем и ще побегнем. Стратегически — лош ход, психологически — логичен. Или казано с други думи, само като ги видях как настъпват, щях да напълня гащите от страх, чувство, притъпено само от гадното удоволствие да знам какво е да атакуваш нагоре по хълм.

Но виждате ли, просто нямаше начин да спрем; барабаните тътнеха около нас и вече се движехме, и се бяхме превърнали в неумолима сила, настръхнала с насочените напред остриета, пореща все напред и напред, и в един момент престанах да изпитвам страх. Престанах да изпитвам каквото и да било. Просто крачех напред и го правех, защото не можех да правя нищо друго. Дори собствената ми цел, личните ми планове и намерения се изпариха от главата ми, а средството се превърна в цел: настъпвах, защото ротата ми настъпваше, и когато ги срещнехме, щяхме да ги унищожим, защото точно това ни беше работата. Изобщо не беше моя работа, но за момента, както казах вече, това не ми хрумна.

Беше толкова различно. Имам предвид не точно тази битка, а битката изобщо. Все още не бях свикнал. Изобщо, някой може ли да свикне с това? И ако да, как? Освен някой като Напър, а Напър е луд.

Знаех, че сражението няма да е като убийството и че дори няма да е като уличните свади, но едно е да го знаеш, а съвсем друго — да го изпиташ. Свикнал съм на хладнокръвие, но в битката е горещо. Свикнал съм с точността, но войната е хаос. Свикнал съм да се опитвам да убия, но този вид бой включва да се опитваш да останеш жив.

Звукът от стъпките, моите и на другарите ми, се сля с ритъма на барабана, след това го заглуши и се превърна в ритъм, който отекваше в главата ми с думичката „Защо? Защо? Защо? Защо?“, което беше прекалено философско за момента. Ние, закоравелите войници, виждате ли, сме настроени философски в лагера, но на бойното поле сме много практични. Това също го бях научил. В лагера трябва да си настроен философски или да си побъркан, или странен, или гаден, или каквото и да е, само за да не излезеш от кожата си, докато очакваш поредния шанс да станеш герой. Това е начин да ти минава времето. Има една прилика между драконите и джерегите, която не мога да отрека: умеем да чакаме.

Другата прилика е, че не обичаме да чакаме. Колкото до мен, ако нещо има да става, предпочитам да става бързо. При това положение сигурно ще кажете, че съм имал късмет в началото на цялата тази работа, когато се опитах да изпълня мисията на Мороулан: не ми се наложи да чакам. Деймар ни се обади още на другата сутрин, след като заложихме психическия капан.

Тъкмо се бях отпуснал в стола и се радвах на хубавата гледка с празното бюро. Когато на бюрото ми има нещо, това обикновено означава, че ме чака работа. Тъкмо се канех да извикам на секретаря си да ми донесе клава, когато Крейгар (не го забелязах кога влезе) каза:

— Някой е откраднал едно от оръжията, Влад.

— Мелестав! — извиках. — Моля те, донеси ми клава.

— Веднага, шефе — отвърна ми той от другата стая.

Крейгар почна пак:

— Влад…

— Чух те. Сега ще се престоря, че не съм. Ще пия клава. После можеш да ми го кажеш.

— Ако го искаш пряко, мога да кажа на Деймар да…

— Не.

— Чакай да видя дали разбирам. Правилно ли схващам, че не искаш Деймар да…

— Крейгар, млъкни и ме остави да си изпия клавата. После можеш да се опиташ да бъдеш забавен. Ако се опиташ да бъдеш забавен, преди да съм си изпил клавата, вероятно ще те убия и тогава ще съм тъжен.

— А. Добре. Не бих искал да те натъжавам.

Стиснах очи. Когато ги отворих, Крейгар го нямаше. Малко след това Мелестав влезе на пръсти, остави пред мен димяща чаша и се измъкна пак на пръсти.

„Е, днес сме се оклюмали нещо. А, шефе?“

„Нищо ми нямаше, когато дойдох“.

Изпих клавата много бавно. Има един съвършен начин да поставиш устните си на ръба на чашата така, че да отпиваш подходящото количество клава, без да се опариш. Всичко си идва с практиката. Замислих се за практиката и за досадниците и изпих клавата, след което повиках Крейгар.

— Добре. Давай да чуем.

— Деймар ми се обади тази сутрин, че психическата му аларма се задействала по някое време снощи. Каза, че не могла да го събуди, за което праща извиненията си…

— Извинения? Не мислех, че е способен на това.

— … и смята, че крадецът трябва да е доста добър.

— Ясно. Давай да идем да видим какво е взето.

— Той знае какво е взето: голям меч. Много голям, не кой знае колко могъщ. Прост месингов предпазител, увита с кожа дръжка, остър по единия ръб и отчасти по другия, с достатъчно дълъг връх за мушкане.

Помъчих се да си припомня оръжието, не можах, но Лойош се справи — намести картинката в ума ми. Видях го подпрян на една стена, редом до няколкото си братовчеда. Не го бях забелязал. Изглеждаше съвсем невзрачно и с някак много груба конструкция като за моргантско оръжие.

— Значи, само като предположение, Крейгар, бих казал, че е било проба, а не оръжието, което търсят. Ти какво мислиш?

— Възможно е. Или пък в него има нещо, за което не знаем. История, магии, нещо такова.

— Може и това да е. Някакви предложения какво да правим?

— Винаги можеш да наемеш Кийра да ти го открадне обратно.

— С което крадецът ще разбере, че знаем, и заради това сигурно ще получим съвсем безполезно оръжие. Някакви смислени предложения?

— Каквото и да направим, трябва да разберем кой го е свил. Допускам, че Деймар ще може да го открие.

— Добре. Погрижи се тогава.

— Аз?

— Да, ти. Назначавам те за нашия говорител пред Деймар.

— Безкрайно съм благодарен.

— Гордея се, че си познавам подчинените и им възлагам задачи според дарбите им.

— Не започвай пак, Влад.

Всъщност в репликата ми имаше частица истина — макар и само частица. След като контролирах района, едно от нещата, на които се учех, беше какво да възлагам на хората си и какво да върша сам. Всъщност малко по-късно се набутах в една ситуация, при която трябваше да… но все едно. Това е друга история.

Крейгар напусна. Зяпнах в празното. Лойош попита: „Притеснен ли си, шефе?“

„Притеснен съм, приятел“.

За съжаление нямаше какво да се прави този ден — оставаше ми да си седя умислен и тъжен. Исках да стана и да започна да крача напред-назад, да обиколя из офиса, пак да седна и изобщо да направя всички неща, които прави човек, когато е изнервен. Но е адски кофти да позволиш на подчинените си да си помислят, че е много лесно да ти разклатят почвата под краката, тъй че си седях зад бюрото, готвех си разни манджи наум, припомнях си стари любови и си бърборех с Лойош.

Времето за обяд ми дойде като облекчение. Прескочих до едно източняшко местенце, държеше го една жена, казваше се Церчи, и си поръчах печена патица с вишнев сос, гарнирана с керевиз и поднесена с пържена питка с чесън, която не беше толкова вкусна, колкото я правеше Ноиш-па, но яденето си го биваше. Опитах се да се помотая над яденето, което естествено ме накара да го изям по-бързо. След храната Церчи седна до мен. За десерт получих шербет и портокалов ликьор, както и удоволствието да изслушам оплакванията й колко скъпо трябвало да плати за леда. Радвах се, че седи до мен, защото не обичам да се храня сам. Върнах се в офиса. Крейгар вече ме чакаше.

Щом се върнах, забелязах наметалото му на окачалката и така разбрах, че е там. Седнах зад бюрото си и се постарах да не изглеждам все едно, че го очаквам.

Ако сте си създали впечатлението, че придавам на всичко това много повече важност, отколкото имаше наистина, ами, аз самият тогава си казах същото. Фактът, че се оказах прав, може би ме прави да изглеждам прозорлив. Не знам. Бъркал съм за много неща, но от онези случаи не се получават интересни истории.

— Е, Влад, получих го — каза Крейгар.

— Много време ти отне. — Срязах го само защото се подразних.

— Да. А ако просто бях влязъл и ти бях дал едно име? Какво щеше да кажеш?

Щях да му кажа да иде и да разбере повече за лицето, разбира се, и сигурно щях да добавя някоя саркастична забележка, че не го е направил вече. Понякога трябва да признаеш поражението си.

— Добре. Браво.

— Благодаря.

— Сядай и да чуем.

Точно в този момент Мелестав надникна през открехнатата врата и рече:

— Крейгар? Намерих я оная карта.

— Благодаря. Донеси я, моля те.

Всички в офиса сме много учтиви помежду си.

Премълчах въпросите, на които Крейгар сигурно щеше да отговори с голямо самодоволство, и зачаках. Избутах настрана перата, мастилницата и тежестите за хартия, докато Крейгар разгъваше картата, която почти го покри. Изглеждаше съвсем нова, с онази особена смесица от рязко очертани и замъглени райони, която показва, че е псиотпечатък; по-голямата й част обаче беше съвсем четлива и ясна, показваше, че е работа на опитен и грижлив майстор. Веднага познах района, защото Дзур планина беше отбелязана близо до лявата граница, а познах и река Смока, на две трети от дължината надясно, което означаваше, че зелените петна на дясната граница са подножията на Източните планини.

Крейгар ми посочи един район, малко над и вдясно от Дзур планина.

— Графство Форния. — Пръстът му очерта зона, продължаваща почти до края на картата.

— Не съм чувал за него.

— Все едно.

— Разправяй.

— Мелестав търси по-подробна карта, в случай че ни потрябва. Но оръжието е отишло точно там.

— И какво знаеш за Форния. Граф или графиня?

— Граф. Форния е’Ланя. Господар на дракони, разбира се. И съсед на Сетра Лавоуд.

— Интересно, услужват ли си със захар.

— А?

— Все едно. Източняшки обичай.

— Името „Форния“ идва от древния език на дома Дракон и означава „търпение“. Зад това сигурно има някаква история, но не я знам. Форния е стар — над две хилядарки. Много прочут магьосник. Бойна магия, главно. Държи екип от магове, които му помагат. Няма някакви особени открития, но се радват на добра репутация в дома.

Изсумтях. Крейгар продължи:

— Разширил е доста владението си преди Междуцарствието, правил го е и през последните стотина години. Поддържа постоянна армия от около шест хиляди, но взима наемници, когато се наложи, включително източняци. Той…

— Източняци ли? Не разбирам.

— Известен е с това, че наема бойци от Изтока за определени акции.

— Наемници източняци?

— Да.

— Не знаех… не бях чувал досега, че…

— Аз също.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

— Откъде в Изтока?

— Не е от твоята част. Още по на юг, доколкото разбрах. Малко пехотинци, но главно конници. Известен е с това, че поддържа силна конница и че я използва добре.

— Какво искаше да кажеш с „моята част“?

— Частта от Изтока, от която произхождаш.

— Ти откъде знаеш от коя част в Изтока е дошло семейството ми?

— Влад…

— Да?

— Нима си въобразяваш, че ще приема да работим заедно, без да поразбера нещо за тебе?

— Ъ… и какво друго си разбрал?

— Не държиш да го знаеш, нали?

— Хм. Добре. Продължавай.

„Много е странно, шефе“.

„Колко знае за мен Крейгар? Или работата с източняшките наемници?“

„Ами, и двете всъщност, но си мислех за наемниците“.

„Да, странно е“.

— Разбра ли защо е откраднал оръжието?

— Не, но имам хипотеза: по същата причина, поради която щеше да го направи всеки друг. Тези оръжия представляват сила. Ако искаш такива неща, значи искаш точно тях.

Това го преглътнах някак, без да мога да измисля подходящ отговор.

— Казваш, че непрекъснато разширявал владенията си. Какво би трябвало да каже Императрицата по въпроса?

— Той воюва с Господари на дракони; отношението на Императрицата е същото, както към джерегските войни: да ги оставим да се ръфат едни-други, стига да не се месят в имперските дела.

— Интересно сравнение. Чудно какво ли би си помислил Мороулан за това?

Крейгар се усмихна. Мисля, че като бивш Господар на дракони много му допадаха подобни забележки. Разбира се, това също го правеше добър източник на информация по военни въпроси.

— Добре — въздъхнах аз. — Сега да резюмираме. Значи, имаме проблем с дракони, които действат като дракони. Този Форния ламти за повече земя и власт, поради което открадва моргантско оръжие, а Мороулан ламти за същото, затова не иска да му го свият, и можем да кажем на Мороулан кой е типът, с което приключваме и повече работа тука нямаме. Прав ли съм? Ха. Е, какво друго не си ми казал?

— Главното. Драконите не крадат.

— Разбирам. Следователно?

— Едната възможност е той наистина, ама наистина да държи ужасно на него. Другата е, че иска да го разгневят.

— Моля?

Крейгар замълча и зяпна към тавана все едно, че се опитваше да формулира много сложна мисъл.

— Значи, той го открадва, Мороулан го обвинява, че го е откраднал, и той се разгневява.

— О! Той дракон ли е, или йенди?

— Не са чак толкова различни, Влад. — Отворих уста, но Крейгар бързо продължи: — Ще го дефинирам така. Йенди са такива непрекъснато, но един дракон по време на военна кампания е способен на коварство, когато се наложи.

— Добре, схванах.

— Тъй че в тая работа сигурно има нещо повече, отколкото знаем.

— Хубаво. Чудесно. И какво ни засяга нас?

— Не знам. Може би нищо, ако извадим късмет.

Въздъхнах.

— Добре. Ще докладвам какво съм открил.

— Какво е открил кой?

— Ще докладвам на Мороулан и ще видим той какво ще каже. Но няма да крада обратно проклетото нещо. — И попитах с плаха надежда: — Има ли тука нещо, което се нуждае от вниманието ми, преди да ида да се напъхам в пастта на дракона?

— Боя се, че не.

— Добре. Благодаря. Добра работа.

Човек не подбира ресурсите си, когато започне кампания, обясни ми Сетра, след като всичко това беше приключило. С други думи, целта е да използваш по най-добрия начин това, с което разполагаш, и да измислиш как да противопоставиш силните си страни на слабостите на противника. Използва за илюстрация някакъв сложен пример, който така и не схванах, включващ противопоставяне на конница срещу магьосничество и дълги бързи маршове срещу противник, окопал се в широк фронт. Идеята й беше, че първото, което правиш в началото на кампания, е да прецениш собствените си сили и слабости, както и противниковите, в светлината на своите цели.

Както казах, не можах да схвана аналогията, но сега, като си мисля за тези неща, когато мога, и ако поискам да видя всичко, което направих тогава, в светлината на военната терминология, може да се каже, че някъде към този момент започнах да претеглям собствените си сили все едно, че това бе някаква кампания, в която съм решил да вляза. Фактът е, че се ангажирах сериозно с това чак след един-два дни, но още докато си седях тогава в офиса, разсъждавах над казаното от Крейгар и се подготвях за поредното си гостуване в Черен замък, макар да не го осъзнавах в момента, все пак предприемах кампания, преценявах силите, на които можех да разчитам, и се подготвях за предстоящото.

Просто не мислех, че ще мога да си дам доклада на Мороулан и да се свърши, въпреки че не мога да ви кажа защо имах това усещане.

Но моята кампания нямаше цел, поне до този момент, което правеше подготовката ми малко засукана. И всичко беше несъзнателно, което го правеше още по-засукано. И фактът е, че все още мисля, че можех още тогава да се измъкна от цялата каша, ако Форния не беше… но не, това ще го оставим за подходящото му място.

Този път накарах един от моите магьосници да направи телепорта: Темек, който работеше при мен от самото начало. Беше компетентен като магьосник, макар че специалността му беше, да речем, в друга област. Свърши работата си съвсем прилично.

Щом се озовах в Черен замък, се постарах да си отбележа в ума няколко ориентира — повечето много долу, под мен — в случай че ми се наложи някой ден да телепортирам сам. Не постигнах кой знае какъв успех, но пък и идеята да извършвам сам телепорт никога не ме е привличала: не ме бива много в това. Потокът долу беше много тънък и ми беше трудно да различа подробностите, но определено имаше някакво мостче, наполовина скрито от дърветата от едната страна. Самите дървета, както и останалите наблизо, бяха с много странна форма, сигурно отгледани преди хилядолетия за строене на корабни съдове с по-особен модел. Но пък можеше и очите и височината да ми въртят номера.

След като се почувствах готов, пристъпих към портата на Черен замък; успях дори да отдам наперено чест на двамата стражи, които ме наблюдаваха от стената. Май не го забелязаха. Крилата отново се разтвориха тържествено и лейди Тилдра отново ме поздрави. Беше висока, гъвкава и успяваше да внуши красота, но без сексуалност — в смисъл, приятно ми беше да я гледам, но не изпитвах никаква страст. Това е необичайно за мен и се зачудих дали не е съзнателно търсен ефект.

— Лорд Мороулан ще се срещне с вас веднага в библиотеката — заяви тя. — Желаете ли нещо освежително?

— Ако обичате.

Тилдра ме придружи по дългото вито стълбище до библиотеката, остави ме за малко и се върна с чаша червено вино, в което имаше твърде много танин за вкуса ми и беше твърде топло, но все едно, беше добро. Бях влизал в тази библиотека по няколко повода; този път, докато чаках, погледнах някои от книгите. Повечето от тях изглеждаха, съвсем предсказуемо, свързани с история или с чародейство. Имаше и няколко книги за Изтока, които събудиха интереса ми, особено една, озаглавена „Обичаи и суеверия в Източните планини“, и още една, със заглавието „Войните за независимост в Планинските провинции“, и двете издадени в Изтока, и двете написани от някой си Фекете Сюзи, знаех, че е фенарийско име. Не знаех какво да мисля за Мороулан, след като притежаваше такива книги.

Лойош ме уведоми за пристигането му миг преди той да каже:

— Мога да ти ги заема, ако желаеш. — Така че не успя да ме изненада.

— Много бих искал.

— Трябва да те предупредя обаче, че разполагам с няколко тома, посветени на проклятия към хора, които не връщат книги.

— Може ли да заема и тях?

— Какво те води насам?

— Нося името, което търсиш.

— Толкова скоро?

— Щом ще наемаш източняци, трябва да свикнеш, че нещата ще стават бързо.

„Шефе, мислиш ли, че наистина има книги с проклятия за хора, които…“

„Изобщо не би ме изненадало, Лойош“.

— Е, добре — каза Мороулан. — Кой е?

Дадох му името и се вгледах във физиономията му. Все едно че гледах рафтовете му с книги.

— Много добре.

— И това ли е всичко?

— Не.

„Добре де, шефе, ти да не мислеше, че…“

„Млъкни“.

— Какво още?

— Оръжието трябва да се върне.

— Познавам няколко крадци. Ако искаш да ти го откраднат обратно, ще ти дам едно-две имена.

— Те няма да работят за мен. Освен това…

— Знам. Господарите на дракони не крадат. А и ти бездруго не искаш това.

Мороулан кимна, но мислите му сякаш се бяха отнесли някъде другаде.

— По-важното обаче е, че граф Форния трябва да получи урок.

— Урок? Надявам се, че не се каниш да ме молиш да го убия, защото…

Ноздрите на Мороулан настръхнаха, нещо много свирепо блесна в очите му и бързо угасна.

— Допускам, че се шегуваш. Моля те, в бъдеще не си прави такива шеги.

Свих рамене. Изобщо не се шегувах, но нямаше смисъл да му го казвам. Все едно, изпитах облекчение, че няма да ме моли да светна един Господар на дракони.

— Мисля, че трябва да поведа война срещу него.

Погледнах го и примигах.

— Ами, да, естествено. Много ясно. Как иначе. Какво друго да направи човек? Но мен това с какво ме засяга?

— Не те засяга. Пряко.

— Какво облекчение.

„Колко лошо, шефе. Надявах се на офицерски чин“.

„Лойош, млъкни“.

„Лейтенант Лойош… не звучи зле, не мислиш ли?“

„Лойош, млъкни“.

„Мирно, Първа джерегска пиконосци. Напред, ходом — марш!“

„Мамка му, Лойош, млъкни“.

„Слушам, полковник, сър. Тъй верно. Млъквам, сър“.

— Предполагам, че нямаш опит във военното разузнаване, нали?

— Уверявам те, в малкото рибарско селце, в което се родих, това беше единствената обсъждана тема в кръчмата.

— Естествено. Все едно, може да се окажеш полезен за нещо. Междувременно, благодаря за свършеното. Ще изпратя възнаграждението по куриер.

— Всяко възнаграждение е добре дошло. Но виж, тази работа с „може да се окажеш полезен“ нещо не ми харесва. Няма да ми кажеш какво си намислил, нали?

— Ако проблемът беше джерегски, ти щеше ли да ми кажеш?

— Разбира се. „Откритост и честност“ е кредото ми.

Устата му се кривна в усмивка.

— Само от любопитство, как стават тия неща? — попитах. — Ще му обявиш ли война, или какво?

— При подобно действие формалното обявяване на война не е задължително. Само ще му изпратя съобщение с настояване да върне меча и това ще постигне същото. Но първо трябва да се извършат приготовления.

— Например събиране на армия?

— Да. И планиране на кампания. Но най-важното — наемане на генерал.

— Наемане на генерал? — Този път наистина се изненадах. — Няма ли да водиш армията си лично?

— Ти би ли убил някого лично, ако можеш да наемеш Марио?

Всъщност вероятно щях да го направя, но…

— Разбирам. И кой е този военен гений, съпоставим със самия Марио? Чакай, не ми казвай. Сетра Лавоуд.

— Добро предположение.

— Винаги съм бил умен за възрастта си. — И добавих: — Чакай малко. Ти откъде знаеш за Марио?

Той пак ме погледна самодоволно. Трябва да престана да му давам поводи да ме гледа самодоволно. Попитах:

— Мислиш ли, че Сетра ще се съгласи?

— Знам, че ще се съгласи.

— Защото е приятелка?

— Да, но и по други причини.

— Хммм.

„Шефе, тука стават много неща, за които не знаем“.

„Така ли мислиш? Сериозно? Остава да ми кажеш, че един дзур в гората може да е опасен“.

„Виж, хайде да оставим убийствата за теб, а иронията за мен, става ли?“

Във всеки случай, така приключи беседата ми с Мороулан. Взех си заетите книги и тръгнах обратно по стълбището към изхода, където един магьосник се беше приготвил отново да ми разстрои стомаха. Спрях се на площадката по средата и този път разгледах картината внимателно. Виждаше се идеално долу от пода или от горе, но отблизо можех да различа тъканта на платното и мазките и макар да ми се наложи да изпъна врат, можах да огледам добре главата на ранения дракон. Макар и на картина, имаше нещо могъщо и интригуващо в начина, по който подобните на пипала израстъци по шията му като че ли се развяваха и потръпваха — в привидно безредие, но в същото време в тях сякаш имаше някаква целеустременост. А изражението му говореше за необходимост, но в същото време и за някаква радост. Раната на хълбока му, която бе най-близо до мен, беше предадена умело, за да събужда жалост, но не и отвращение, а дори и в облика на самия млад дракон се съдържаше някакъв намек, че макар да се нуждае от закрила, все пак е дракон и с него не можеш да си играеш.

Очите ми обаче не можеха да се откъснат от пипалата, все едно че бяха някаква загадка, която би могла да се реши и да разкрие… какво?

„Драконите са много по-сложни, отколкото изглеждат, нали, шефе?“

„Тъкмо си мислех същото“.

„Особено Мороулан“.

„Да“.

„Забеляза ли за какво не попита?“

„Да. Изобщо не попита за откраднатото оръжие“.

„Не си толкова тъп, колкото казват, шефе“.

„Спести си го, Лойош. Кажи ми какво може да означава това?“

„Че вече е знаел за обира. Което означава, че когато поставяхме оня капан, не сме правили това, което ни беше казано, че ще правим“.

„Да. Може би. Или означава нещо съвсем друго“.

„Какво друго?“

Отново огледах пипалата — оплетени в безразборни фигури, в които все пак сякаш имаше някакъв смисъл.

„Например, че е знаел точно на кое оръжие би могло да се посегне, което означава, че кражбата не е била просто проба, а е изпълнила целта си и че в това оръжие има нещо повече, отколкото си мислехме. Което би било логично, разбира се. Или идеята на Крейгар: няма значение какво е откраднато, идеята е Мороулан да се ядоса достатъчно, за да започне война, просто защото е искал война. Всъщност вероятно сме бъркали за всичко и несъмнено продължаваме да грешим. Стигнем ли до някакво заключение, трябва просто да приемем, че грешим, и да продължим оттам“.

Лойош помълча за миг, след което каза: „Художникът ми харесва“.

„На мен също. Хайде да си вървим у дома“.

Обърнах гръб на ранения дракон и излязох от Черен замък.

4.
Призив за война

Сетра Лавоуд веднъж ми предложи кратка история на бойната магия, но не си спомням всичко; в момента не беше важно, а и познанството ми с нея беше толкова отскорошно, че си мислех по-малко за това, което говори, отколкото за факта, че изобщо ми говори. Спомням си обаче разни откъслеци. С нейния разказ и с това, което по-късно научих от Мороулан и Алийра, мога да ви предложа груба картина. Историята е горе-долу такава:

Най-ранните практически заклинания били рекогносцировка и илюзия; и двете били много силни, но противодействието не било трудно. По-късно били изобретени средства за причиняване на масово унищожение и се полагали всевъзможни усилия за защитата на нечия армия. В един момент отбраната надминала нападението до такава степен, че всеки войник можел да се смята общо взето защитен от всякаква пряка магическа атака, стига да не носи прекалено много метал по себе си. Някъде по това време бронята била изхвърлена през борда, само дето някои използвали (и продължават да използват) дървена броня и дървените щитове все още са обичайни, а някои воини от дома Лиорн все още носят медни или бронзови подлакътници, за да докажат, че са безстрашни или глупави — състояния, които никога не съм могъл да различавам едно от друго.

Създадени били различни методи, позволяващи на пехотинеца да носи предварително приготвени нападателни заклинания в сражението, и те също ставали все по-силни и по-сложни, докато в някаква голяма битка, на чието име и дата не обърнах много внимание, някакъв магьосник не открил начин да накара всички „огнекамъни“ на противниците да гръмнат в ръцете им — което довело до цяла нова степен от заклинания и контразаклинания и направило простия пехотинец доста подозрителен към всичко, свързано с магията.

След това нападателните заклинания започнали отново да стават все по-големи, по-мощни и по-сложни и често включвали чародеи, действащи заедно, за да отпратят огромни, могъщи заклинания, предизвикващи хаос в цяла военна сила, и така, на свой ред, били разработени контрамерки, докато битката не станала по-скоро изпитание на уменията на магьосници, отколкото на войниците и генералите. Това стигнало до своя връх малко преди Междуцарствието, с един дракон на име Ейдрон, за когото колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

Междуцарствието изхвърлило всичко това и войната се върнала към обичайната и възпитана касапница, в която войниците се колят едни други като джентълмени, а след края на Междуцарствието науките за масово унищожение отново бавно и полека започнали да се развиват, с тази разлика, че тъй като магьосничеството вече е далеч по-мощно, е трудно да се намери войник, неспособен на някакъв вид магическа атака, и е почти невъзможно да се намери боец, неспособен да се защити срещу магия. Но концентрацията, нужна за хвърляне на заклинание или за защита срещу такова, е концентрация, която не може да се използва, за да избегнеш острото нещо, което някой ще размаха срещу теб. Всичко това означава, че общо взето магията не е много важна. Поне засега. Вижте пак как стоят нещата след двайсет, двеста или две хиляди години и сигурно ще намерите друг отговор.

Казано с други думи, в ранните дни на Империята, когато магията е била проста и слаба, тя имала нищожно въздействие в боя; сега, в по-късните дни на Империята, когато магията е мощна и сложна, тя има нищожно въздействие в боя.

Освен срещу източняци, разбира се, които са безпомощни срещу нея.

Във всеки случай така ми го обясни Сетра, преди да започна кратката си военна кариера. В самата битка думите й ми се сториха много по-важни и съвсем не толкова точни; врагът продължаваше да мята срещу нас гадни заклинания и понякога убиваха някого, а няколко пъти едва не убиха мен.

Много го мразя това.

Не ми беше нужна цялата лекция, за да разбера какво означава всичко това за обикновения пехотинец: означаваше, че от време на време по някой от другарите ти ще падне мъртъв, без никакъв видим знак какво го е сполетяло; че много по-често някой ще падне убит или ранен, след като е ударен от нещо, приличащо на смътна ръждивочервена светлина; и че дори когато си влязъл в ръкопашен бой, трябва да внимаваш да не би някой да е нацелил по теб нещо изключително нездравословно.

Добре поне, че докато враговете настъпваха срещу нас, не можеха да мятат копията си, а когато се сблъскахме, магиите се поразредиха. Първите няколко секунди след като двата фронта се срещнат са най-напрегнатият момент в битката; за боеца той е по-напрегнат, отколкото неизбежната критична точка, когато се решава изходът на боя. Първите няколко секунди са моментът, в който изобщо не трябва да мислиш; по-късно действието постепенно се забавя, или така изглежда поне, докато в един момент вече имаш време да те обземе страхът. Както казах, почти нищо не си спомням от оня първи сблъсък, но това, което най-добре помня, е звукът на десет хиляди стоманени меча, трещящи върху десет хиляди дървени щита, от време на време — издрънчаването на някой меч във върха на някое копие. Не, всъщност не бяха толкова много, просто така звучеше. Лойош сигурно е подхвърлил няколко остроумни забележки. Често пъти да можеш да забравиш нещо е истинска благодат.

Помня как забелязах Елбър, вдигнал се неизвестно как отново на крака, забравил за раните си, и как залитна напред, с усилие; и как зърнах с крайчеца на окото си Напър, в един от тези мигове, в които единствено се чувства щастлив, ирония, която не улових в момента, защото бях свикнал. Удивително е с какви неща може да свикне човек напук на всичко, но иронията, тази моя стара приятелка, просто не е приятна, освен от разстояние. В момента не можех да доловя ирония, макар че сега мога да разбера колко иронично е било, че въпреки цялата ми тревога и въпреки коментарите на Крейгар, и въпреки намеците на Мороулан, почти със сигурност съм могъл да приключа с целия бизнес, когато пристигна пратеникът със заплащането, в деня след доклада ми пред Мороулан.

Щях да мога, ако.

Появиха се при жилището ми скоро след като се върнах от офиса и след като говорих с Мороулан. Отворих вратата в отговор на властното почукване. Бяха трима — и тримата мъже, и тримата Господари на дракони, като двама от тях бяха въоръжени. Третият каза:

— Вие сте Влад Талтош.

Произнесе го все едно, че го чете, но не го е чувал, от което можах да си извадя заключения, които несъмнено бяха полезни за нещо.

— Общо взето — отвърнах. Лойош долетя и кацна на рамото ми. Бях разтревожен и дори леко уплашен. Не се притеснявам много при отваряне на вратата на жилището си, защото за джерег личният дом е светая светих, но знае ли човек какво мислят Господарите на дракони?

— Аз съм Ори. Милорд граф Форния ви моли и настоява да не се месите в неговите дела. Това е единственото предупреждение, което ще получите. Ясно ли е?

Отне ми няколко секунди, докато смеля това. Форния знаеше, че съм замесен. Добре. И ме предупреждаваше да не му се пречкам в краката. Какво си въобразяваше, че се каня да правя? И защо изобщо си правеше труда да ме заплашва?

Беше озадачаващо и дразнещо. Но дразнещото преобладаваше. Трима Господари на дракони — трима, в името на Вийра, и един от тях явно беше чародей, идват в дома ми и ми казват какво да правя? Дори джерег не го правят това. Дори гвардията Феникс не го прави това, когато издевателства над джерег. Ако някой джерег или представител на Империята поиска да ме заплаши, ще проявят благоприличието да ме потърсят на някое от работните ми места — примерно в офиса, или в ресторант, или на някоя задна уличка. Тая работа с нахлуването в дома ми ме ядоса, но реших да бъда дипломатичен и отвърнах:

— Ами ако аз помоля и настоя граф Форния да ми цуне рунтавия гъз?

Двамата Господари на дракони извадиха мечовете си по най-добрия възможен начин, предвид тясното пространство на фоайето ми, и в същия момент тръгнаха напред. Миг по-късно залитнаха назад: единият, защото в лицето му налетя джерег, другият — защото ножът, който метнах, се заби в рамото му.

Ори вдигна ръка, но знаех много добре какво означава, когато един Господар на дракони не носи меч. Още докато мятах ножа (от ботуша, един от само четирите ножа, които продължавам да нося по себе си, след като се разоръжа, когато се прибера у дома), пуснах Маготрепача, дълга две педи златна верига, да падне в лявата ми длан. Завъртях я да прихване онова, което се канеше да хвърли по мен.

Ори обаче се оказа доста бърз; част от заклинанието му проби, почувствах се замаян и с омекнали колене, а дясната половина на тялото ми се схвана. Оставих се да падна и се затъркалях надалече от вратата.

Ефектът на заклинанието беше краткотраен. Успях да се надигна и да извадя друг нож — този път стилет, не много подходящ за мятане — и отново завъртях Маготрепача. Ори хвърли още нещо по мен, веригата го пое цялото, а Лойош беше отворил доста работа на единия дракон, но другият, от чието рамо продължаваше да стърчи ножът ми, беше надигнал меча си с лявата ръка и връхлиташе към мен.

Сериозен повод за известно притеснение.

Нямаше как да парирам меча със стилета, тъй че направих единственото, което можех, тоест да му вляза ниско и да се надявам, че ще се провра под атаката му.

Усетих как ножът ми се заби, а в същия момент нещо ме удари в хълбока и после усетих пода залепнал в лицето ми. Направих няколко изчисления, докато си лежах така: Лойош можеше да се оправи с единия, а с малко късмет може би бях обездвижил другия в същия момент, в който той ме перна, но все още оставаше магьосникът. Опитах се да се превъртя и забелязах, че Маготрепач вече не е в ръката ми; тук наистина се притесних. Отново опитах да се превъртя и реших, че трябва да съм успял, защото гледах в тавана; не лошо за начало. Само че с тавана нещо не беше наред, не беше същият, сякаш. Опитах се да се надигна зачуден и тогава болката ме жегна. Някой каза:

— Лежи мирно, Влад.

Женски глас. Чий? Познавах го, но не можех да го наместя в ума си. Ха, ще лежа мирно! Опитах се отново да се надигна.

— Лежи мирно. Всичко е наред. Всичко било наред.

Какво…?

Лицето на Алийра е’Кийрон изплува над мен.

„Ти си в Черен замък, шефе“.

„Черен замък? Как съм дошъл тук?“

„Мороулан дойде и те прибра“.

„Той как…?“

„Аз му казах“.

„Как си могъл да…“

„Не бях сигурен, че ще мога“.

„Аз ще мога ли някога да довърша?!“

— Как се чувстваш? — попита Алийра.

— Ядосан — отговорих. — Много, много ядосан. Ужасно искам да убия някого. Искам да…

— Питам как се чувстваш физически?

Тоя въпрос беше по-труден, тъй че размислих.

— Добре. Хълбокът ми се е схванал малко. Какво стана?

— Някой те е порязал.

— Лошо ли?

— Доста дълбоко — отвърна тя замислено. — Няма повредени органи. Две ребра са пукнати.

— Ясно. Като махнем всичко това, чувствам се страхотно. Благодаря.

— Болка има ли?

— Доста.

— Ще стане още по-лошо.

— Хубаво.

— Искаш ли нещо за болката?

— Болката не ме притеснява — казах на Алийра.

Тя предпочете да не изглежда впечатлена.

За първи път се сблъсках с Алийра в лабораторията на един велик чародей, натикана в едно парче дърво, което беше затруднило възможността да се опознаем взаимно. По-късно, когато тя вече дишаше и говореше, и разни такива неща, бяхме много заети, за да си бъбрим кой знае колко. Бях подразбрал, че е свързана роднински с Мороулан — което не беше изненадващо, тъй като предполагам, че повечето дракони са свързани роднински помежду си по един или друг начин. Доколкото знаех тогава (по-късно научих повече, но това не влиза в разказа), беше съвсем типична за Господар на дракони, само че по-ниска. Явно притежаваше някакви знахарски способности.

— Кой беше? — попита тя.

— Дракон.

Алийра кимна.

— Това Мороулан ми го каза. Имах предвид нещо по-точно.

— Някой на работа при Форния. Имаше един магьосник, Ори; имената на двамата с мечовете не разбрах.

— Какво искаха?

— Искаха да не им се бъркам в работата.

Тя кимна, все едно беше съвсем логично искането им да включва да ме накълцат на кайма. Предполагам, че и за мен трябваше да изглежда логично. И може би наистина щеше да изглежда логично, ако не бяха дошли да го направят в дома ми. Може би на вас не ви изглежда логично и може би дори го смятате за нерационално, но бях в дома Джерег вече няколко години и при нас, ами, това просто не се прави.

— И ти? — попита тя.

— Да не им се бъркам в работата ли? Вече не.

Тя се засмя. Очите й бяха светлокафяви.

— Говориш като дракон.

— За тая приказка бих те предизвикал на дуел, но така само ще потвърдя мнението ти, тъй че съм пас.

— Разумно.

Задържах гнева си под капак, понеже така е по-добре. Защото така мога да го използвам. Беше много хладен гняв и знаех, че няма да ме остави доста време — поне достатъчно време, за да го спипам този Форния и да му го върна тъпкано.

Но не и сега. Сега трябваше да остана хладнокръвен и да се възстановя. Вдишах дълбоко и погледът ми се зарея. Таванът беше от някакво тъмно дърво; моят вкъщи беше покрит с някаква боя и много по-нисък — тренираното око открива тези детайли почти моментално. Имаше и други едва доловими неща, които ме бяха накарали да помисля, че мястото е сбъркано, когато се върнах в съзнание — например цялото ми жилище се вместваше в една стая и всяка мебел — три стола, бюро, маса и канапе — струваше повече, отколкото изкарвах от едно убийство. Попитах:

— Какво знаеш за онова оръжие, дето го е откраднал Форния?

— Защо?

— Защото това, изглежда, е причината за цялата тази малка неприятност: или оръжието, или фактът, че го е откраднал, или…

Тя изчака.

— Да? Или?

— Или е нещо съвсем друго и нямам никаква представа какво. Винаги се налага да включвам това като една от възможностите.

Тя ме погледна.

— Добре, ти, изглежда, си извън опасност. Имам по-добри начини да си прекарвам времето, отколкото да ме разпитва един джерег, тъй че трябва да ме извиниш.

— Прегръдки и целувки и на теб, скъпа.

Тя ме изгледа накриво, понесе се над пода и се омете. Надигнах се предпазливо и заоглеждах за дрехите си.

„На масичката откъм краката ти, шефе. Ще ти трябва нова риза, а по панталона има петна от кръв“.

„Добре. Какво ще кажеш да попазаруваме?“

„Ще ми купиш ли нещо?“

„Например?“

„Коча трева“.

„Коча трева? Кочата трева въздейства ли ти? Ти откога…“

„Сигурно не. Но не искам да я ям аз“.

„Тогава защо?“

„За стръв“.

„Много смешно, Лойош. Не, но може би ще ти купя палци“.

„Ха!“

Започвах да губя бройката на телепортите до и от Черен замък през последните два дни; но поръчах да ми направят един и после отидох в Южна Адриланка, източняшкия квартал, където смених някои неща по облеклото си и вечерях. Отбих се на гости при дядо ми, но беше излязъл. Върнах се в района си, намерих един дюкян с магически неща, който все още беше отворен, и понечих да си купя шишенце слаб пенкилер, но размислих и си купих силен. Избрах си и една омагьосана кама, понеже заклинанията по моите вече изтъняваха, а човек не знае кога може набързо да му потрябва заклинание. Типът зад тезгяха взе да ми обяснява как магиите по оръжието били толкова силни, че трима души, чиито имена не ми говореха нищо, изпаднали в благоговение, но го накарах да млъкне и я взех за половината от цената, която ми каза отначало.

После се върнах вкъщи, изпих пенкилера и почнах да разчиствам съсипията. Трупове нямаше, но бяха останали няколко петна кръв. Ненавиждам петната кръв в жилището си, особено ако част от кръвта е моя. Отново се ядосах. От петната се отървах, като ги покрих с една черга, после вдигнах някои мебели, за които не помнех да са били обръщани, и сигурно съм свършил още нещо, преди да ме удари пенкилерът, след което явно съм се добрал някак до леглото и съм заспал.

Един обикновен ден от живота.

 

 

Събудих се пребит и в ужасна нужда от клава. Ако някой ден забогатея, ще си наема слуга само за да ми носи клава сутрин. Успях да стана, сварих кафето и си спретнах порядъчно количество клава в каната, като сипах вътре краве мляко и останалото от меда. Отбелязах си наум, че трябва да си поръчам още лед, колкото и да е скъп. Всъщност трябваше да се науча да си го правя сам; казват, че заклинанията за охлаждане и затопляне били съвсем прости.

Вече се бях облякъл и събирах енергия да тръгна, когато някой почука на вратата. Два пъти в продължение на два дни щеше да подложи на сериозно изпитание законите на вероятността, тъй че не се притесних. Или най-малкото — казах си, че не съм притеснен, преди да извадя камата и да отворя вратата.

Посетителката носеше цветовете на дома Дракон. Можеше да ударя веднага, ако не бях забелязал, че е с емблемата на Мороулан на рамото, и ако не бях твърде схванат, за да се задействам бързо.

— Вие сте? — попита тя.

— Баронет Владимир Талтош, дом Джерег.

— Значи това е за вас. — И ми връчи голяма кесия, която подрънкваше. — Пипнете този пръстен, ако обичате.

Пипнах пръстена и след като се обърна, тръшнах вратата. Забравил бях, че Мороулан ми дължи пари. Преброих ги и останах доволен.

Помислих дали да не си позволя един кабриолет до офиса, но щяха да ме видят и някои хора щяха да се позачудят, а някои щяха да се досетят. Също така си помислих, дали да не глътна още пенкилери, но дори и малко щяха да ме замаят, а това просто не е добре в моя бизнес. Трябваше да бъда стоик, на какъвто се престорих пред Алийра предния ден.

Тоест мошеник.

Разстоянието до офиса го взех бавно, без да обръщам много внимание какво става наоколо. Когато си закъсал, повечето ти концентрация отива в това да го скриеш и не остава много за външния свят. Добрах се някак до офиса и Мелестав ме посрещна с:

— Добре ли си, шефе?

— Бомба. Нещо ново?

— Две молби за удължаване на кредит, покана за среща от някой си Кот, нищо друго.

Изсумтях.

— Някаква представа какво иска тоя Кот?

— Да те наеме.

— Благодари му и го отложи. Зает съм следващата неделя, че и по-следващата. Молбите ще прегледам по-късно.

— Ясно.

— И кажи на Крейгар, че искам да го видя.

Окачих наметалото си и се отпуснах в стола. После притворих очи и Крейгар каза:

— Добре ли си, шефе?

— Страхотно. Предвид обстоятелствата.

— Аха. Какви са обстоятелствата?

— Скочиха ми.

Отворих очи. Огледах из стаята за Крейгар, накрая го намерих седнал в стола пред мен. Гледаше ме напрегнато, подозираше, предполагам, че ще се забъркаме в някоя афера в джерег — примерно, че някой иска да се намърда в територията ми.

— Скочиха ми трима Господари на дракони.

— Гвардията Феникс?

— Не. Работата изобщо не беше свързана с организацията. Бяха Господари на дракони, вършещи работа като Господари на дракони, и работата им беше да ми скочат.

Той се отпусна и тревогата на лицето му се смени с изненада.

— Сериозно? Леле, леле! Виж, с това не всеки джерег може да се похвали. Къде стана?

— В проклетото ми от Вийра жилище.

— Хм. Би ли ми разказал по-подробно?

Разказах му.

— За един дракон е различно…

— Знам. Но не съм дракон.

— Аха. — Изгледа ме замислено. — И си решил да погнеш Форния?

— Да.

— А да ти е хрумнало случайно, че може да си бил нападнат точно за да го погнеш?

— Да. Хрумнало ми е. При това дори е възможно. Но смяташ ли, че е вероятно?

— Представа нямам. Но миналия път, когато говорихме, ти каза, че…

— Знам. Но едно е да си даваш сметка за сложни стратегии и лъжи, които се плетат около теб. Съвсем друго е да си позволиш да се притесниш от възможната измама толкова, че да се парализираш.

„Много дълбоко, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Крейгар сви рамене.

— Добре. Това ако го запишеш, мога да го използвам за епитафията ти.

— Междувременно какво да правим с Форния?

Крейгар ме погледна.

— То си е очевидно. Само че…

— Да. Мислех си за това.

— И?

— Ти какво мислиш?

— Трудничко ще е.

— Знам. Не мога да пречукам един Господар на дракони като някой последен кокошкар. Гадно ще е. Ще приказват. Но го искам.

— Мога да почна с някои проверки.

— Няма да е зле.

— Но трябва да си наясно, че Мороулан ще бъде, ъъъ, много недоволен.

— Не че ми пука особено, но защо?

— Хората ще помислят, че той го е поръчал.

— Това не е мой проблем.

— Сигурен ли си?

Помислих.

— Колко точно недоволен смяташ, че ще е Мороулан?

— Много — отвърна Крейгар. — От всичко, което знам, ще се погрижи да ти направи живота жалък или кратък. Вероятно ще ти се наложи да се биеш с него.

— Страхотно. Добре де, има ли нещо друго, което можем да направим на Форния, освен да го убием, което няма да вбеси Мороулан толкова, че да иска да ми скъса задника?

— Хм. Може би.

— Казвай.

— Ами, знам какво наистина би го скапало: загуба.

— Загуба? Например в битка?

— Да.

— Страхотно. Е, Мороулан бездруго се кани да го нападне. Винаги мога да се запиша във войската. Но някак не мога да си се представя в униформа, в маршова стъпка към бойното поле. — Това наистина го казах. Смешно, нали?

— Винаги има други начини — отвърна Крейгар.

— Така ли? Я кажи.

Той огледа десния си палец.

— Все още нямам нищо определено. Не знаем достатъчно. Но ако Мороулан наистина го нападне…

— Ще го направи. Смята да наеме Сетра Лавоуд за свой главен пълководец.

Крейгар ми хвърли поглед „страшно ме впечатли“ и рече:

— В такъв случай вероятно можеш да му направиш нещо гадно и да помогнеш на Мороулан. Възможностите са много. Една армия е нещо доста по-деликатно, отколкото си мислиш. Само му унищожи няколко важни за него запаси и ще предизвикаш достатъчно объркване, за да му създаде главоболия. Или се промъкваш и му запалваш една-две карти. Пускаш някой облечен като негов офицер и пращаш някоя рота в погрешна посока. Или…

— Мисля, че схванах идеята.

Той кимна.

— След като научим повече, можем да сме по-точни.

Поклатих глава.

— Мъча се да си се представя в ролята на — не знам — саботьор.

— И аз. И се мъча да не се разсмея.

— Много ти благодаря.

Той сви рамене.

— Значи, ти си бесният и искаш да му го върнеш. Вътре си с двата крака. Ако измислиш нещо по-добро, кажи ми го.

— Все пак мога да го убия.

— Е, да.

— А ти ако измислиш начин да излезем на кяр от това, кажи ми.

— О, това е лесно. Мороулан сигурно ще ти плати.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

— Е, това вече е нещо.

Той поклати глава.

— Казвал ли ти е някой досега, че отмъщението е лошо нещо?

— Не, Крейгар. Това съм го пропуснал в образованието си.

5.
Следобеден траур

Следващото, което помня, бяха прибежките насам-натам и как се мъчех да остана нащрек и да не се оставя да ме убият. Първият сблъсък беше привършил и наоколо беше пълно с убити и ранени, но битката се беше пораздробила. Вече не виждах Върт и Елбър, но успях да зърна Напър на двайсетина крачки вляво — размахваше меча си наляво-надясно, както си знаеше. Сигурен бях, че той поне се забавлява добре. Знамето ни продължаваше да се вее, но не познах жената, която го държеше. Дън беше или мъртъв, или ранен. Надявах се да е щастлив — беше получил каквото искаше.

Никакъв боен строй вече не съществуваше, само малки групи сражаващи се тук-там, и мнозина от нас, и от двете страни, или търсеха някой, с когото да се сбият, или се надяваха да не намерят. Предполагам, че точно в този момент бойният дух е от значение: ако ни беше останало повече от него, сигурно щях да се опитам по-настървено да убия някого. Някъде в този момент забелязах, че по сабята ми има кръв, и се зачудих откъде се е взела.

Бедата бе в това, че другарите ми се сражаваха един за друг. Отчасти — за да се опазят живи един-друг, и отчасти защото се познаваха един-друг, бяха се обучавали заедно и никой не искаше да е единственият, който ще се издъни. Бях прекарал достатъчно време с тях, за да знам, че се държат само благодарение на това; но аз самият не се бях обучавал с тях и не ги познавах, и дори до този момент не бях съвсем наясно защо още не съм се издънил. Все още не разбирах какво ме беше задържало да не побягна още първия път, когато врагът настъпи срещу набързо вдигнатите ни укрепления.

Беше се отворило малко пространство, колкото да може човек да си поеме дъх, и му се насладих — по дяволите, направо му се възхитих! Странно, нали? Сигурно все още бях толкова застрашен, колкото през цялото време, а помня колко се радвах, че съществуват отхапъци време, в които никой не се опитва да те убие. Дълги отхапъци време — цели секунди например.

И тогава Лойош каза: „Не забравяй защо сме тука, шефе“.

„Върви в Пропадите, Лойош“.

„Шефе…“

„Не, не. Прав си. Чака ме работа“.

„Но как…“

„О, знам как“. Пред мен имаше една могилка — съвсем леко възвишение, спускаш се по склона и после малко нагоре. „Трябва само да се кача ей на онова хълмче, да видя къде е командният им пункт, който ще се отбранява от най-добрите воини, които някога съм срещал, и от повече магическа мощ, отколкото може да намери човек извън Дзур планина. След което трябва да свърша това, за което дойдох. Никакъв проблем“.

„Това го знам. Исках да кажа как. Колко лошо, че не знаем някое трайно заклинание за невидимост“.

„Колко лошо, че не съм Крейгар“.

Някой залитна пред мен. Враг. Погледна ме и аз го погледнах. Беше си загубил някъде щита, но още държеше по-голямата част от копието си. Не смятах, че е тръгнал срещу мен, просто инерцията на битката го беше довела тук. Сигурно предпочиташе да побегне и аз най-вероятно предпочитах да направи точно това, но никой от двама ни не можеше да се довери на благоразумието на другия. Той размаха остатъка от копието си към мен. Влязох му, избих оръжието със силата на сабята си и го пернах по врата. Той се смъкна на земята, а аз продължих. Не знам дали го убих. Надявам се, че не.

Огледах се и се оказа, че съм толкова сам, колкото можеше да съм, предвид обстоятелствата.

Продължих полубежешком надолу по склона.

„Сега марш наскок, шефе“.

„О, я млъквай“.

Помислих си колко удобен е офисът ми. Помислих си колко приятно щеше да е, ако си седях там. Спомням си — сега, тогава не го помислих — как Крейгар ме остави сам в офиса, за да помисля над идеята да се хвана на работа в армията на Мороулан в ролята на нещо като шпионин или саботьор. Идеята изобщо не можеше да се намести в главата ми, но в този момент бях достатъчно ядосан, за да ми пука. Трябваше да прехвърля всичко това в ума си и да го подредя, затова изревах, че известно време не искам никой да ми досажда.

— Добре, шефе! — изрева ми Мелестав. — Ако някой поиска да влезе и да те убие, да му кажа да изчака, нали?

— Да! — изревах в отговор. — Освен ако не са дракони. Ако дойдат да ме убият дракони, пускай ги веднага.

Не отвърна нищо. Бях го затапил. Това трябваше да е добър знак.

Затворих очи и се замислих за Мороулан. Нарисувах си го наум — висок, мургав, със закривен като клюн нос, хлътнали очи много близо едно до друго, леко полегато чело и си представих гласа му, мек баритон, и как оформя думите с добре усвоена елегантност…

„Кой е?“

„Влад“.

„Да?“

„В лош момент ли те намирам?“

„Не толкова лош, колкото щеше да е преди десет минути. Което ми напомня: кръв на влечуго ли предпочитате, или на бозайник, когато искаш да завардиш помещение така, че да разбереш дали е влизал нарушител?“

„За такова нещо най-добра е собствената ти кръв, защото искаш да се върне в теб. Но ти трябва само една капка: символично е“.

„Благодаря. Какво желаеш от мен?“

„Искам да разбера дали мога да ти бъда полезен“.

„Вече беше“.

„Освен онова“.

„Какво точно имаш предвид?“

„Срещу Форния. Може ли армията ти да се възползва от някой, който да се вмъкне и измъкне от вражеския лагер, да предизвика бъркотия, такива неща…“

„Много лично го приемаш това, нали, Влад?“

„Да“.

„Сигурен ли си, че искаш да го направиш?“

„Е, не. Не напълно. Само го обмислям“.

„Разбирам. Трябва да поговорим“.

„И аз така мисля“.

„Днес следобед зает ли си? Например след няколко часа?“

„Мога да се освободя“.

„Тогава да се срещнем при… не се обиждай, Влад, но можеш ли да приемаш телепортна позиция?“

„Едва-едва. Стига да ми оставиш достатъчно време да я фиксирам“.

„Тогава ще ти я дам. Готов ли си?“

„Да. Давай“.

„Ето“.

Добре, това знам как се прави; дори го бях правил веднъж-дваж. Положих усилие да изключа малките спирачки, които винаги налагаме над мислите си. В ума ми се оформи рамка на картина — в главата си винаги разполагам с големи изящни златни рамки, — после си представих, че пространството вътре е черно. Задържах го и започнах да обикалям из него, докато се озовах умствено с лице навън, с лице към въображаемата посока на психическата си връзка с Мороулан. Постепенно черният фон започна да придобива цвят, който не бях вложил самият аз, започнаха да се оформят детайли и само след минута-две вече виждах някакво място: подножието на нещо като стръмна скалиста урва, с малкото поточе пред стръмнината и няколко вечнозелени дървета наблизо. От това, което ми показваше Мороулан, не можех да преценя колко висока е стръмнината и определено нямах особено желание да я пресмятам с мащаби: изглеждаше ужасно стръмна, сива и, ако ми позволите, злокобна. Земята беше камениста и кафява, с рехава посърнала трева тук-там; поточето, доколкото можех да преценя, не беше нищо повече от вада.

Съсредоточих се. Както бях казал на Мороулан, не бях чак толкова добър с фиксирането на места за телепорт, но поне се чувствах умерено сигурен, че няма да се отпратя сред океана или на четиридесет стъпки под земята. Казах: „Готово“.

„В седмия час следобед“.

„Защо точно там?“

„Ще има събитие, което сигурно ще искаш да видиш“.

Помислих си дали да не го поразпитам още, но реших, че е безсмислено, и казах: „Ще съм там“.

„За какво беше това според теб, шефе?“

„Предполагам, че ще го разбера“.

„Вярваш ли му?“

„Донякъде. Съмнявам се, че ще нареди да ме убият“.

„О, добре. Значи няма какво да се безпокоим тогава“.

Оправих няколко неща из офиса, после слязох в тъй наречената си „лаборатория“ и изпълних един много малък и лесен ритуал, за да се изцери хълбокът ми — просто няколко дребни указания на пострадалите части да се хванат на работа и да се излекуват. Знакът за успеха беше колко огладнях скоро след това, тъй че се отбих в „Градината“ и си поръчах голямо плато с яйчни спагети със сепия и праз лук, да помогнат на процеса. После се запътих към книжарницата на Търнингам, намерих си един исторически роман от Мънис, който не бях чел, купих си го, върнах се вкъщи и го оставих за друг път. Установих, че отново съм огладнял и че хълбокът ме сърби и се чувствам по-добре, и всичко това означаваше, че заклинанието ми наистина действа. Такива заклинания съм правил, не знам, може би десетки пъти, но винаги ме обхваща лека възбуда, почти изненада, когато видя доказателствата, че действат — все едно че съм надиграл природата.

Хапнах малко хляб и сирене и подремнах. Лойош ме събуди няколко минути преди седмия час.

Успях да телепортирам без особени трудности и пристигнах точно в уречения час. Мястото, на което Мороулан бе поискал да дойда, се намираше на четвърт миля от огромно гъмжило драгари, струпани точно пред стръмните скали, които се изпъваха нагоре, докато върхът не се изгубеше в ръждивото небе. Оказа се много по-голямо, отколкото предполагах. Гледах нагоре, докато вратът ме заболя, а когато погледът ми се върна на струпалото се множество, до което виждах да телепортират с обезпокояваща скорост новопристигащи, Лойош изписука уплашено и се скри под наметалото ми.

„Какво има?“

„Не ги ли видя, шефе?“

„Не. Гледах към…“

„Гигантски джереги, също като при Пропадите на Портата на смъртта“.

„Не може да сме чак толкова близо“.

„Кажи го на тях“.

Отново погледнах нагоре и да, имаше няколко крилати фигури, гмуркаха се от мътноръждивата вис, описваха кръгове и отново изчезваха.

„Много са изящни, Лойош. Защо не ги погледнеш?“

„А ти защо не се удавиш в нощно гърне, шефе?“

— Здравей, Влад.

Подскочих и се обърнах.

— Здрасти, Мороулан. Какъв е поводът?

— Церемония в чест на преминаването на Барит през Пропадите на Портата на смъртта.

— Какво? Близо ли сме до тях?

— Не. Но гробницата му ще е тук.

— Гробницата му? Не… как може да има гробница, щом тялото му ще замине през Пропадите?

— Всъщност не е точно гробница. Можеш да я наречеш кенотаф. Или паметник. Но тази планина е избрана за мястото, посветено на паметта му.

— Получава цяла планина?

— Заслужил си я е.

— Какво трябва да направя, за да си заслужа планина?

Мороулан предпочете да не отговаря. Каза:

— Трябва да се явя на церемонията. Би ли ме придружил?

— Това шега ли е? Като какъв?

— Като мой слуга. Имам право да си избера когото си искам в свитата си.

— Източняк? Джерег?

— Защо не.

— Наумил си нещо, нали?

— Разбира се.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш, в качеството ми на инструмента, който ще се използва?

— Предпочитам да те изненадам.

— Никак не обичам изненадите.

— Разбрах, че държиш да поискаш отплащане от нашия приятел Форния за онова, което ти направи.

— Да.

— Е, тогава ела с мен и го направи.

Въздъхнах.

— Добре, води, само че… Зарежи.

Мороулан тръгна. Щом приближихме, зърнах Алийра, застанала малко встрани от тълпата. Изпъкваше с ниския си ръст. Видя ни и ни махна. Забелязаха ни и неколцина други. Улових любопитните им погледи и останах с подозрението, че сме предмет на оживени коментари сред Господарите на дракони. Това предизвика у мен доста смесени чувства, но не само неприятни. Мороулан, който в края на краищата ме беше поканил, отвръщаше на погледите с полуусмивка.

— Обичаш да говорят за теб, нали?

Той се изкиска съвсем открито, но не отговори.

Спряхме при Алийра, тя ми кимна и погледна въпросително Мороулан.

— Той обмисля дали да подкрепи каузата ни.

— Срещу Форния? — Кимнах и тя каза: — Взимаш го малко лично, нали?

— Струва ми се, че скоро ще почна да взимам лично всеки, който ми каже, че взимам нещата лично.

— Няма да е зле. — После се обърна към Мороулан. — Но защо си го довел тук?

— Имам си причини, мила братовчедке. Малко търпение и ще разбереш.

Забелязах как Алийра се мъчи да реши дали да се обиди. Накрая само сви пренебрежително рамене и се обърна. Намирах се сред внушителна тълпа дракони, много от които ме поглеждаха с любопитство; повечето се озъртаха към Мороулан. Вниманието им като че ли наистина го забавляваше. Забелязах и една позната фигура: Ори. Гледаше ме.

— Влад! — каза рязко Мороулан.

— Какво?

— Тук не му е мястото.

За малко да го попитам: „За какво?“, преди да се усетя, че ръката ми е на дръжката на сабята. Отдръпнах я с голямо усилие. Ори стоеше до някакъв много стар Господар на дракони, облечен в най-простия войнишки стил: всичко черно, със сребърни копчета и пешове. Лицето му беше набръчкано като сушена слива, а присвитите му като цепки очи ме гледаха.

— Форния ли е? — попитах.

— Да.

Огледах го и отново се обърнах към Мороулан.

— Ето че се събрахте двамата.

— Е, и?

Свих рамене.

— Защо просто не го убиеш?

Той ме удостои с премерена усмивка.

— Причините са толкова много, че времето няма да ми стигне да ги изброя.

— Кажи три.

— Добре. Първа: намираме се на траурна церемония, където насилието е недопустимо. Втора: ако аз предизвикам насилие на тази церемония, всички ще вземат неговата страна и съотношението ще е около триста към едно в наша вреда. Трето: искам да видя какво ще стане, ако не го закачам.

Изсумтях. Вторият отговор ми се стори достатъчно убедителен. А това, което стана, бе, че Форния и Ори се приближиха към нас. Мороулан се поклони дълбоко, Форния му отвърна; предполагам, че разликата в поклоните се дължеше на съответните им възрасти. Форния ме изгледа и каза на Мороулан:

— Той какво търси тук?

— Взима ви мярката, лорд Форния. Изглежда, е развил силно чувство на неприязън към вас и му позволих да ме придружи, за да може да ви огледа добре. За по-късно. — И добави: — Току-що му обясних, че в момента някои неща са недопустими.

Изглежда, беше мой ред, затова пуснах на Форния една широка усмивка. Той се обърна и се изплю.

— В пустинната култура на моя народ плюенето пред някого е знак за лоялност — казах. — Трябва ли да приема, че сте мой васал?

„Това си го измисли, нали, шефе?“

„Ти как мислиш, Лойош?“

Ори подхвърли небрежно:

— Трябваше да те убия.

— Да — отвърнах веднага. — Трябваше. Твоя грешка. Втора няма да ти се позволи.

Той пристъпи към мен и ме изгледа отгоре.

— Заплашваш ли ме, източняко?

Ухилих му се.

— Да, но не като източняк, а като джерег. Това е съвсем друга работа, нали? — В този момент Лойош прояви театралната си дарба — показа се изпод наметалото и се качи на рамото ми.

Ори подскочи неволно, стъписан, после се навъси и рече:

— Ще ти изтръгна душата от тялото и ще я вържа за железен котел, за да мога да съзерцавам как ти гори задникът, когато си готвя яхния.

— Добра идея. Знам няколко страхотни рецепти, ако ти трябват. Например, ако добавиш малко копър, става…

— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан.

— Щом казваш. Но уверявам те, вие драгарите не можете да готвите.

— Влад…

— Освен някой лиорн понякога, те, изглежда, са…

— Влад!

Свих рамене и отново се ухилих широко на Форния и Ори.

— Не съм притеснен — каза Форния. — Вие едва ли ще подкрепите убийство, лорд Мороулан.

— Разбира се, че не — отвърна моят човек. — И ви уверявам, ваше благородие, че се старая да убедя служителя си да не върши безразсъдни неща.

— Вашите скрити заплахи са точно толкова празни и нелепи, колкото грубите закани на вашия източняк.

— Точно така — отвърна Мороулан с учтив поклон.

— Ако искате онова, което е мое — каза Форния, — можете да се опитате да ми го вземете.

— Ваше по правото на кражбата ли, милорд?

Форния се изсмя.

— Стоите ми тук с един джерег за дясна ръка, и ми говорите за кражба?

— А вие ми стоите тук с някакъв главорез, и ми говорите за джерег?

— Този разговор е безполезен — каза Форния и обърна гръб.

— Както и откраднатото от вас оръжие, доколкото разбирам.

Форния се усмихна през рамо на Мороулан и си тръгна. Ори вървеше по петите му.

— Точно за това дойдохме тук, скъпи ми Влад — каза Мороулан, след като вече не можеха да ни чуят.

— За да го заядем ли?

— Не. За да видя тази усмивка.

— О? И какво научи от нея?

— Че е получил това, което е искал.

— Моля?

— Мечът, който той взе, е точно това, което е искал, не проба, нито пропаднал опит да открадне нещо друго.

— Но какво представлява той тогава?

— Не знам.

— Мороулан, това беше един много голям и много слаб моргантски меч.

— Не. Много повече е било. Все още не знам какво е, но е много повече от това. Сега поне го знам със сигурност.

— Заради усмивката?

— Заради усмивката.

— Щом казваш, така да е. А аз, както разбирам, бях тук само като повод за малката размяна на шамари?

— Да, но и за да го накараме да се замисли. И може би да го притесним малко.

— Ако го притесниш много, може да реши, че наистина се каниш да поръчаш убийството му, и може да те пречука.

— Той не би наел убиец повече от мен.

— Но, Мороулан, ти вече си го наел.

— Знам какво говоря.

— Да. Но той знае ли?

— Тук приключихме, Влад. Аз трябва да остана за службата, но ти можеш да се върнеш, ако искаш. Или да останеш. Ти си решаваш.

— Какво ще стане?

— Алийра ще излезе и ще каже благословия, ще помоли Боговете да приемат душата на Барит, след това ще се разкажат делата му и онези, които го познаваха, ще изредят куп лъжи колко чудесен човек е бил, ще бъде принесен в жертва на божеството му покровител — Барлън, ако не се лъжа — бик, след това Алийра ще каже още една благословия и всички ще се разотидем. Сигурно ще отнеме десетина часа.

— Десет часа?

— Горе-долу.

— Защо точно Алийра?

— Нейно право е, и неин дълг.

— Защо?

— Уверявам те, Влад, не ти трябва да знаеш подробности за вътрешната политика на дома Дракон, а и за мен не би било оправдано да ти я описвам.

— Добре, добре. Май мога да пропусна церемониите.

— Хубаво. Ще ти се обадя.

— Ясно.

Отдалечих се, за да си направя тромавия и калпав телепорт, без да ме гледа цялата онази пасмина Господари на дракони.

„Смяташ ли, че говори истината, шефе?“

„Кой?“

„Мороулан“.

„За кое?“

„Защо те повика тук“.

„Мисля, че да. Защо питаш?“

„Мисля, че каза половината истина“.

„Добре. Коя е другата половина?“

„Искаше да се навиеш да му помогнеш срещу Форния“.

Това ме накара да се замисля.

„Може и да си прав“.

„Но се получи, нали?“

„Мда. Получи се“.

Най-сетне стигнахме до една по-голяма скала, зад която можех да се скрия и да си направя телепорта. Така и не видях траурната служба в памет на Барит. Надявам се, че е минала добре; допускам, че Алийра си е свършила добре работата. Всъщност, като си помисля, разбирам защо е било нейно право и дълг, но все едно — не ви трябва да знаете подробности за вътрешната политика на дома Дракон.

 

 

„Това, до което се свежда цялата работа, Лойош, е, че този тип просто не ми харесва“.

„Това сериозна причина ли е да…“

„Разбира се. И ако кажеш, че го взимам лично, ще те продам и ще си купя един присмехулник, и ще използвам опашката му за език на звънеца на вратата“.

„Хе!“

Влязох в жилището си, подминах леглото и отворих кепенците на прозореца с изглед към улицата. Беше късно вечерта и докато гледах минувачите долу, имах чувството, че заменям сигурността на това, което познавах, за един свят, в който съм невежа и безпомощен като новородено.

„Лойош, никой не бърка в главата ми, нали?“

„Боя се, че не, шефе. Ти си си“.

„Само проверявах“.

„Няма да е зле да погостуваш на дядо си, шефе“.

Изпитах малко яд, но го потиснах. „Прав си, приятел. Ще го направя, преди да предприема каквото и да било“.

„Знам, шефе. Вързал си се“.

„Не обичам да ме разиграват, това е всичко“.

„Но нямаш нищо против да те манипулират?“

„За Мороулан ли говориш?“

„Да“.

„Имам против. Но не той поръча да ме пречукат“.

Лойош си замълча и ме остави да си помисля. Загледах се в хората по улицата и си помислих дали да не изляза да пийна нещо, но се отказах. Опипах си хълбока. Наболяваше ме, но вече се оправяше. След ден-два нищо нямаше да е останало от боя, освен спомена ми.

„Ще му видя сметката на тоя тип, Лойош“.

„Знам, шефе“.

Затворих кепенците.

6.
Атака и контраатака

Съществуват, според Сетра Лавоуд — знам го от една кратка беседа, която трябваше да изслушам преди да тръгна на война — две основни философски школи за пълководството: водиш в челото или водиш отзад. Първото е по-добро за бойния дух, но може да има неприятни последици в случай, че офицерът бъде убит. Второто има много предимства по отношение на комуникацията и преценката на обстановката, но войниците не се бият толкова добре за водач, който е скрит някъде на безопасно. Сетра твърди, че всъщност зависи от обстоятелствата и че един добър пълководец трябва да е готов да води по единия или другия начин, зависи кое е по-уместно. В случая с нашите врагове, офицерите, командващи бригади — една бригада включва около три хиляди бойци според разузнавателните данни на Сетра, — водеха в челото. Размерът на една бригада е логичен, обясни ми тя, защото това общо взето е най-голямата възможна бройка, при която войниците могат да чуят какви команди им реве офицерът. Другите офицери бяха в тила, заедно с командира на магьосническия корпус и съответните адютанти. Бригадният, като компромис със съображенията за сигурност, обикновено биваше обкръжен от елитна група воини, обрекли се да го бранят в хода на битката. Офицерите с по-високи чинове също разполагаха с такава защита, но нямаха толкова нужда от нея — предполагам, че беше символ на власт, също както многото телохранители в дома Джерег.

Разполагането на магьосници в битката също варира според вкусовете и ситуацията, но най-често магьосниците са придадени към бригадата и се държат близо до бригадния. Така не само могат бързо да получават заповеди, но могат и да защитават офицера, ръководещ съответната част от сражението.

Схванахте ли?

Споменавам всичко това, защото ми мина през ума, докато вървях към онази могилка зад фронтовата линия, където се сражаваше ротата ми, за да намеря командния състав на противника.

С други думи, трябваше да се изкача срещу елитна сила ветерани и известен брой магьосници, за да постигна целта си.

Та какво търсех тук все пак? О, да, бях си изтървал нервите и се самонавих (никой друг не мога да виня) да предложа услугите си на Мороулан, а той се оказа достатъчно невъзпитан да приеме, това стана. А сега…

А сега нещата се движеха точно както исках, макар всичко сякаш да беше замръзнало на място. Получих си каквото исках. Не е ли страхотно?

Все пак, както вече казах, не обичам да чакам и особено когато съм взел някое твърдо или спорно решение, искам нещата да се движат, а обикновено когато искам нещата да се движат, всичко се забавя.

Тук няма нищо изненадващо: след като вече си решил да направиш нещо, ти трябва време да съставиш планове, да събереш материал и чак тогава да задвижиш плановете си, и заради всичко това събитията се разгръщат твърде бавно. Нещата стават твърде бързо, когато си принуден да се задействаш, преди да си взел решение. Наблюденията ми над Мороулан и Сетра ме научиха, че това е в сила във военните дела, а открай време знаех, че е в сила в собствения ми живот.

Или пък вселената просто е извратена — това е другото възможно обяснение.

Все едно, няколко дни прекарах в безполезни и безцелни разговори с Мороулан, който се съгласи, че бих могъл да се окажа полезен, но беше вбесяващо неясен в подробностите. Изглежда, разбираше, без да съм му го казал, че съм се навил да му помогна. Това на свой ред усилваше подозрението ми, че боят е бил нагласен от страна на Мороулан, за да ме привлече, и доста време запазих това подозрение, но няма да ви държа в напрежение: след време разбрах, че Мороулан няма нищо общо с него; нападението си беше точно това, което изглеждаше.

От време на време драконите правят и по нещо очевидно и пряко, нещо, което не е нищо повече от това, което изглежда. Смятам, че го правят, за да те изкарат от равновесие.

Срещнах се с Мороулан, Сетра, Алийра и някаква бледа драконка, която не познавах. Мороулан не ни запозна. Нищо не казах, защото не знаех какво да кажа, а и все още леко се притеснявах в присъствието на Сетра Лавоуд.

Тя разтвори карта, посочи едно петно и каза:

— Удряме тук, изчакваме за контраатака и се изтегляме ето оттук, към Източните планини.

Около масата последваха кимания. Бях там отпреди не повече от половин минута, а вече се бях объркал.

Тя продължи:

— Разбира се, ако няма контраатака, продължаваме оттук, удряме тук, тук и тук, докато контраатакуват, след което се изтегляме според плана. Ако ни позволи да продължим по целия път до ето тук, можем да му наложим обсада, но не мога да си представя, че ще го отиграе така.

— Каква ще бъде организацията ни? — попита Мороулан.

— Дивизиони. Три. Държа всеки да е самостоятелен, със своя пехота, конница, магьосници и инженерни части. Първи дивизион ще е моят и ще извърши атаката. Другите ще пазят фланговете и ще прикриват изтеглянето.

— Марш в колона значи? — каза Алийра.

— Пътищата, водещи към и от района са много. След като приближим планините, ще се съберем на бивак. Тук. — Посочи друго петно. — Снабдяването можем да го уредим от района по маршрута; ще трябва да го уговорим, ако сме на запад от река Плосък камък или на север от Костенурка. Кой отговаря за логистиката?

— Аз ще се заема лично — каза Мороулан.

Сетра кимна.

— Магията.

Бледата заговори. Косата й беше много черна, а гласът й — тих.

— Главният му магьосник се казва Ори…

— Ори! — изтърсих неволно.

— Какво има, Влад? — попита Мороулан.

— Нищо — отвърнах смутено. — Все едно.

Жената погледна към мен, или по-скоро през мен, след което продължи:

— Специалист е по разузнавателни магии; особено в подслушването на съвети. Тази среща съм я предпазила. Трябва винаги да го правим и да избягваме да обсъждаме плановете си без защита. В боя едва ли ще ми излезе с нещо, което не мога да контрирам, но ще хвърля непрекъснато заклинания към нас, за да отвори работа на маговете ни и да не могат да спретнат нещо по-голямо.

Сетра кимна.

— Нещо друго?

— Да — каза Алийра. — Той защо е тук? — Гледаше към мен.

Сетра се обърна към Мороулан.

— Защото аз го поисках.

Алийра отвори уста, но се отказа и си замълча.

Заседанието приключи. Алийра и драконката, която не познавах, напуснаха, Мороулан и Сетра обсъждаха тихичко разни подробности около снабдяването, от време на време навлизаха в теми на военната теория, за които ми пукаше точно толкова, колкото ги разбирах, а аз си седях и зяпах картата. Беше псиотпечатък, като онзи, дето ми го беше показал Мелестав, но беше по-подробен и дори по-ясен.

По едно време Мороулан забеляза, че още съм при тях.

— Какво има, Влад?

— Ъ? А, нищо. Просто гледам картата. Обичам да гледам карти.

— Браво. Никакви въпроси ли нямаш?

— О, имам много въпроси, но не знам дали ще искаш да ми отговориш.

— Например?

— Например защо планирате изтегляне?

Мороулан погледна Сетра изчаквателно и тя обясни:

— Предпочитам отбранителния бой пред офанзивния, когато е възможно, особено когато числеността е почти еднаква, както ще е сега. Всъщност противникът може да се окаже с числено превъзходство.

— Разбирам. Е, всъщност не разбирам. Какво се опитваме да направим?

Този път Сетра погледна изчаквателно към Мороулан.

— Трябва да обуздаем амбициите му. Това може да стане най-добре, като нанесем сериозно поражение на армията му. Сетра смята, че може да го направи най-добре, като го убеди да ни атакува. Имаме предимство в инженерния си корпус — в смисъл, могат да строят по-бързи и ефективни отбранителни съоръжения от него. Тъй че ще нахлуем в територията му и ще го приканим да атакува, след което ще го сразим.

— Добре. Мисля, че схващам. И после какво? Очакваш да върне меча, дето го открадна ли?

— Може би. След това може да се наложи да преговаряме.

— Какво му е толкова специалното на тоя меч?

— Фактът, че го е поискал.

— Но от всички оръжия в онази стая защо е взел точно това?

— Точно това искам да разбера. Вярвам, че рано или късно ще го разберем.

— Ясно. — Помълчах. — Нещо повече можеш ли да ми кажеш за Барит?

— Какво искаш да знаеш?

— За начало, какви са обстоятелствата около смъртта му?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа това.

— Страхотно.

— Ако задачата ти беше лесна — каза Мороулан, — нямаше да ти плащам толкова скъпо.

— Не ми играй игри, Мороулан.

— Не е игра — сопна се той и ме изгледа с присвити очи. Предполагам, че погледът трябваше да ме сплаши. Понечи да каже още нещо, но изглежда, реши, че ме е сплашил достатъчно и няма нужда.

За да сменим темата, рекох:

— Коя беше бледата жена?

— Некромантката — отвърна той. — Тя ще командва магьосниците ни.

— Некромантката. Чувал съм за нея. Ба си името. Какво, ще ни възкресява мъртвите ли?

— Ако се наложи — каза Мороулан. — Но това и аз го мога. Ако обстоятелствата го наложат, може да ни отвори портал, през който да отидем в едно място, където вечностите отминават за миг и където животът и смъртта нямат смисъл, и където пространството може да се измери само по изкривяването на душата. Много надежден изход, ако нещата се объркат.

Съжалих, че попитах.

— Можехме да я използваме в Пътеките на мъртвите — подхвърлих, но Мороулан не сметна за нужно да ми отговаря. Въздъхнах. — Жалко, че така и не разбирам за какво става въпрос.

— За война.

— Да. Но за какво?

— Отчасти, дали ще продължи да избутва граници.

— Твоите избутва ли ги?

— Още не. Но ще започне, ако реши, че може да му се размине.

— Разбирам. Друго?

Той се поколеба.

— Добре, ще ти кажа една част. От Барит се страхуваха като от могъщ чародей. Имаше голямо влияние в дома и в Империята. Умееше да получава това, което иска. Преди Междуцарствието беше Имперски маг няколкостотин години. Защитаваше се срещу най-различни атаки от различни източници със смайващ успех. Беше… беше много добър.

— Добре, дотук ти следя мисълта.

— Просто беше прекалено добър.

— Моля?

— Правеше неща, които не би трябвало да може. Сам се опълчваше срещу цели армии. Веднъж предизвика самия Империум и накара властта да отстъпи. Такива неща.

— Все едно че слушам за теб.

— Да.

— Е?

— Години наред съм се чудил как успяваше. Стигнах до заключението, че е получавал помощ.

— Що за помощ?

— Точно това е въпросът, нали? Или е било помощта на някое божество, или нещо друго.

— Например?

— Например да е притежавал нещо. Нещо могъщо. Може би предмет някакъв…

— Меч например?

— Например.

— Велико оръжие например?

— Това ми е предположението — каза Мороулан. — Ако се съди по откраднатото.

Кимнах.

— Поради което тръгваш на война, за да си го вземеш, защото го искаш и не искаш да го притежава Форния. — Помислих си, но не добавих: „И поначало заради всичко това му позволи да го открадне“.

— Да.

— А аз тръгвам на война, защото той ме подразни.

— Да.

— Всъщност е логично. Смяташ ли, че това, каквото и да е то, ще ти създаде някакви проблеми?

— Форния не е глупав. Аз пазех имуществото на Барит, а той открадна част от него. Трябва да е очаквал наказание. Той знае, че вероятно ще се изправи срещу Сетра Лавоуд, Алийра е’Кийрон, Некромантката и, ако ме извиниш, самия мен. Щеше да е глупак, ако не се тревожеше от това, което можем да му направим. Това означава, че смята, че е в състояние да ни се противопостави. Трябва да има някакво основание да мисли така.

— Схващам. Какво мислиш? Възможно ли е да е прав?

— Може би. Още ли си заинтересован?

— Знаеш ли поговорката на джерег за магьосниците и ножовете?

— Да. А ти знаеш ли поговорката на дракон за опита да удавиш водата?

— Не, и предпочитам да не я чувам. Може да се окаже твърде изтънчена за мен.

Мороулан се усмихна загадъчно и не каза нищо.

 

 

Върнах се у дома и въпреки схванатия си хълбок почнах да мятам ножове по едно парче дърво.

Никой не ме е учил как се мятат ножове. Убеден съм, че има по-добър начин да се научиш. Но когато преди няколко години реших, че е добре да се науча, направих следното: закрепих на стената едно парче дърво, купих си няколко еднакви ножа и застанах точно на девет крачки от мишената — горе-долу колкото беше дълга стаята ми тогава. И просто започнах да ги хвърлям колкото може по-силно. Още в началото мерникът ми се оказа доста добър — стената не пострада сериозно. Но трябва да съм ги хвърлял около четиристотин пъти, всеки път леко променяйки хватката си, преди първият да улучи с върха напред. След това хвърлях още няколкостотин пъти, докато събитието се повтори. И така нататък.

Представа нямам колко хиляди ножа съм хвърлил и по колко парчета дърво, преди да започна редовно да го нанизвам — точно от девет крачки. Лойош естествено редовно ми задаваше обнадеждаващия въпрос как точно смятам да убедя един противник да заеме подходящата позиция.

Колко време ми отне, докато се науча да улучвам цел от всякакво разумно разстояние ли? Този въпрос е лесен: все още не мога да го правя надеждно. Много по-трудно е, отколкото си мислите, да накараш проклетия нож да се забие с върха напред. А дори и да успееш, е трудно да заковеш противника толкова добре, че да го изключиш от играта; поради всичко това сигурно изглежда, че усилието е било напразно.

От друга страна, ако метнеш нож по някого, той ще се дръпне. Освен това може да извадиш късмет. Всичко, което може да ти даде малко предимство, когато животът ти е на ръба, си струва да вложиш малко труд в него, не мислите ли? И още една причина, също толкова важна, е удоволствието, което получава човек от усвояването на едно умение — от това да се научиш да правиш нещо, което не си могъл преди. Усещането е много приятно всеки път, когато си недоволен от живота. А като оставим всичко това настрана, има нещо разтоварващо в ритуала: вдишваш дълбоко, отпускаш рамене, съсредоточаваш се върху целта, мяташ.

Тъй че се прибрах у дома и замятах няколкото ножа по беззащитното парче дърво.

 

 

На следващия ден за първи път през тази неделя изкарах пълен работен ден в офиса си. Чувствах се малко непривично. Оправих се с няколко молби за заем, проверих разните си инвестиции, пратих едно от момчетата да поосвежи паметта на един разсеян длъжник и хапнах вкусно в една близка гостилница, наречена „Краката на гарвана“. След това си поговорих сърдечно с един от хората ми, който беше започнал леко да злоупотребява и можеше да стане неблагонадежден, помайтапих се с Крейгар и Мелестав и се хванах, че чета скандалното местно бюлетинче, в което нямаше никакви интересни новини. И през целия ден никой не се опита да ме убие. Нямаше дори някоя по-умерена заплаха. Наистина освежаващо.

Следващият ден беше Неделник^[1] и хълбокът ми почти се беше изцерил. Алийра явно си беше свършила работата добре. Казах го на Лойош и той ме посъветва да си я наема за домашна лечителка.

Дали ходя в офиса си в Неделник зависи колко работа ми е останала; в този ден не беше много, тъй че реших да си дам почивка и може би да си доставя удоволствие вечерта в ресторанта на Валабар. Прехвърлих наум списък от възможна компания за вечеря и се спрях на няколко опции. Идеята да изкарам деня в търсене на някое хубаво източняшко момиче, с което да споделя една вкусна вечеря, беше завладяваща. Реших, че с малко късмет мога дори да забравя за глупавата ситуация, в която се бях въвлякъл.

Точно в този момент Мороулан реши да се свърже с мен.

„Какво искаш от мен, мамка му?“ — казах учтиво веднага щом разбрах кой е нахлул в главата ми.

„Да не би да имам нещастието да съм прекъснал нещо?“

„Нищо не си прекъснал; затова съм толкова раздразнен. Какво искаш?“

„Стига да си на разположение, ще съм ти благодарен, ако ме придружиш в едно кратко пътуване“.

„Страхотно. Не се съмнявам, че е опасно“.

„Не е“.

„Шегуваш се“.

„Разочарован ли си?“

„Не, само изненадан“.

„Ако можем да се срещнем тук…“

„Можеш ли да ми оставиш два часа? Искам да си изям закуската и да я оставя да улегне, преди да телепортирам“.

„Добре“ — отвърна той и прекъсна контакта.

Направих си омлет с наденичка, лук, гъби териано и червени пиперки. Не бързах. Лойош почисти чинията ми, докато аз чистех тигана. След това си окачих сабята, скрих малките си изненади на подходящите им места въпреки уверенията на Мороулан и навлякох наметалото си — този път леко, защото ветрецът, духащ през кухненския прозорец, предвещаваше топъл ден. Мороулан най-вероятно щеше да ни заведе на студено място, но ако си бях взел тежкото наметало, най-вероятно щеше да ни заведе на топло място, а не изпитвах желание да пробвам психоконтакт, за да го питам какво да си облека.

Не ми се искаше да търся някой от магьосниците си, затова отидох в Дома на дракона, което се оказа грешка. Барон Локран го нямаше, тъй че се наложи да изгубя много време, докато намеря някой друг, който да може да ме телепортира до Черен замък. Най-лошото беше, че трябваше да потърся Мороулан, за да го питам. Но тъй или иначе се озовах там, без да си избълвам закуската.

Лейди Тилдра ме посрещна с топлата усмивка на лейди Тилдра и след учтивия поздрав не каза: „Лорд Мороулан ще се срещне с вас в библиотеката“, а: „Ако бъдете така добър да ме придружите, ще ви заведа там, където ви очаква лорд Мороулан“. Вариация. Нещо различно.

„Леле, шефе. Какво може да означава това?“

— С удоволствие — казах на лейди Тилдра.

Изкачихме се по парадното стълбище, както обикновено, но продължихме покрай библиотеката по дългия и много широк коридор. Свършваше с врата, която ни отведе към ново стълбище; беше право и широко и стигаше до крило, извиващо се елегантно, преди отново да се изпъне. Горе имаше друг коридор — не го бях виждал досега. Той също беше широк и леко извит. Тилдра отвори една врата и ми махна да вляза пред нея. Стъпих на тясно вито стълбище. Стъпалата бяха железни и водеха високо нагоре. Вратата зад мен се затвори. Погледнах през рамо. Тилдра не ме беше последвала.

„Може да е капан“, каза Лойош.

„Не е толкова смешно, колкото си мислиш“.

Стълбището се оказа толкова тясно, че трябваше едва ли не да се катеря странично и гърбът ми непрекъснато се търкаше в каменната стена. Металното перило беше студено в ръката ми. Стъпалата бяха много. Хрумна ми за миг, че се издигаме много високо, но после едва не се разсмях, като се сетих че бяхме започнали на цяла миля над земята, тъй че разликата във височината не беше кой знае каква.

Най-сетне стигнахме на върха и спряхме пред една дебела черна врата. Постоях около минута като пълен идиот и накрая почуках.

— Влез — каза Мороулан.

Отворих вратата и тя изскърца мелодраматично. Не бих се учудил, ако Мороулан нарочно е поръчал да сложат врата, която да скърца мелодраматично.

Намирах се в кръгло помещение — голямо почти колкото жилището ми. Осветлението се осигуряваше от два полузатворени фенера, които даваха по-малко светлина от онова, което осветяваше стълбите нагоре, което означаваше, че няма да мога да виждам много, докато очите ми не се приспособят. Изведнъж си спомних, че от двора бях видял една единствена кула над Черен замък. В нея трябваше да сме.

„Гениално, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

„Забеляза ли прозореца, шефе?“

„Друго не виждам“.

„Как става така, че зад прозореца е нощ, а докато се качвахме тук, беше ден?“

„И аз се чудех на същото“.

„Страшничко е“.

„Вярно“.

Очите ми започнаха да се приспособяват. Нямаше кой знае какво за гледане, само една ниска маса и два дървени скрина. Кръглите стени на кулата бяха покрити със завеси, тези на прозореца бяха дръпнати; следователно прозорците бяха няколко, около цялата кула. Поне шест. По-малко от седемнайсет, което звучеше утешително и в същото време — леко притеснително.

„Шефе, когато видяхме кулата отдолу, имаше ли прозорци?“

„Не“.

„И аз така мисля“.

Забелязах също, че Мороулан носи меч. След като нямаше навик да обикаля из къщата си въоръжен, трябваше да има някакво обяснение. Не изгарях от нетърпение да го получа. Особено защото „меч“ в случая означаваше Чернопрът, едно от седемнадесетте Велики оръжия. Присъствието му изобщо не помогна да се почувствам по-добре. Домакинът ми каза:

— Добре дошъл в Кулата, Влад.

— Благодаря.

— Малко са тези, на които се позволява да стъпват тук.

— Добре. Имаш ли нещо против да ми обясниш тоя прозорец?

— Не съм убеден, че имаш нужната подготовка, за да го разбереш.

— Вероятно си прав.

— Важното обаче е, че понякога мога да накарам прозорците да гледат натам, където пожелая, и че след това мога да отида на тези места. Може да се окаже полезно, когато поискам да отида на места, за които не притежавам достатъчно духовна сила, за да телепортирам, или на място, намиращо се извън границите на това, което наричаме „света“.

— Много полезно нещо, да си го има човек. Да знаеш случайно къде ги продават?

— И, разбира се, мога да отведа със себе си всеки, който пожелая.

— Ъ… не съм сигурен, че насоката на този разговор ми харесва.

— Опитвам се да реша проблема какво точно е взел от онази стая Форния и свързания с него проблем, защо не можах да забележа в него нищо особено.

— Това е добре, Мороулан. Една хубава умствена загадка ще те разсее от…

— Обърни внимание на прозореца, Влад.

— Трябва ли?

Но все пак го направих и вече не беше толкова черен, а някак си беше посивял. След като се вгледах по-внимателно, забелязах в сивото някакъв червеникав оттенък. А след това, близо до горния край, забелязах малко оранжев цвят, който много приличаше на небето. Сивото бе заприличало на платно и изведнъж, вместо да се взирам в нещо загадъчно и страшно, осъзнах, че виждам планина, с късче небе зад нея. Разбира се, никаква планина нямаше близо до Черен замък, което правеше нещата загадъчни и страшни, но човек не може да има всичко наведнъж.

— Къде, или какво е това?

— В момента виждаме Ястребовата планина, в Кейнфталийската верига.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Полагаше огромни усилия, много повече, отколкото бях забелязвал да полага досега.

Лявата му ръка се беше свила в юмрук. Той го обърна нагоре и го задържа пред себе си на височината на брадичката, с вдигнат настрани лакът. Дясната му ръка се движеше, очертаваше във въздуха всевъзможни фигури, пръстите се изпъваха, свиваха, извиваха, гърчеха се и общо взето сякаш живееха свой живот. Очите на Мороулан се бяха свили на цепки, той дишаше шумно и през стиснатите му зъби излизаше много тих свирещ звук.

През ума ми мина мисълта: „Земя, вода, огън и въздух“, докато сравнявах поведението на лявата ръка, на дясната ръка, на очите и устата му; но силно подозирам, че изобщо не е било толкова просто. Виждал съм магия и съм виждал вещерство, а това не приличаше нито на едното, нито на другото. Изобщо не бях сигурен, че държа да знам какво е.

Погледнах отново към прозореца и ми се стори, че се движи — или по-точно, сякаш ние се движехме. Изведнъж коленете ми омекнаха и това никак не ми хареса. Отново погледнах Мороулан — той продължаваше да се взира напрегнато през прозореца. Правеше с ръцете си безцелни жестове; на челото му бяха избили капчици пот.

Планината сякаш се втурна към нас и имах чувството, че падам. Отстъпих назад и се озърнах за нещо, за което да се хвана. После гледката изведнъж се забави и спря, и точно зад прозореца, толкова близо, че можех да се пресегна и да я пипна, се виждаше черна пътека, водеща към пещера, сякаш на не повече от четиридесет стъпки от нас.

Сърцето ми продължаваше да бие лудо. Обърнах се към Мороулан. Той вече изглеждаше съвсем отпуснат; само дишането му издаваше, че допреди миг е прилагал огромно усилие.

— Какво става? — успях да изхриптя.

— Сега ще зададем…

— Ние?

— … въпросите си на някой, който може да знае отговорите.

— Защо „ние“? Аз защо съм тука?

— За всеки случай.

— Мислех, че ми каза, че няма никаква опасност.

— Не очаквам да има.

Той прекрачи прозореца и точно както излизаш през обикновен прозорец на най-обикновена къща, стъпи на земята отвън, на каменистата пътека, на около четиридесет стъпки от входа на пещера. Погледнах пещерата подозрително. И в най-добри времена никога не съм си падал по пещери.

— Но — продължи Мороулан — никога не вреди да водиш със себе си още едно оръжие. Просто за всеки случай. Те може да са непредсказуеми.

— Кои са те?

— Сериолите — отвърна той. — Хайде.

— Страхотно — промърморих и прекрачих през прозореца.

Интерлюдия: Маневри

Някои от нещата, които се залавя да направи човек, като че ли никога не приключват; връщат се след години, за да ти напомнят, да ти зашлевят шамар, да те напердашат. Ето, че ви разказвам история, случила се преди години, опитвам се да си спомня какво изпитвах тогава и… добре, прощавайте за отклонението, но си е съвсем на място.

Тъкмо днес Сетра Младшата се върна от изгнание (Сетра Лавоуд я беше изгонила от света преди няколко недели като наказание заради… добре, все едно заради какво) и ме помоли да се срещнем. Нито аз я харесвам, нито тя ме харесва, така че не можех да си представя какво добро ще излезе от тая работа. А и нямаше да има причина да ходя, ако се бях разкарал от Господарите на дракони и техните работи, но след смъртта на Барит се бях обкръжил с тях, а сега обичам една жена, която се беше свързала с Ноуратар, която е Драконовата наследница на трона. Всичко това ми попречи да отклоня поканата.

Извинявам се за объркването, но така става, когато започнеш с миналото и настоящето изведнъж изниква и те захапва. А става точно така, когато дълго се мотаеш с Господари на дракони. Винаги съм мислил за драконите като за нещо просто и праволинейно — изпречи ли ти се нещо на пътя, вадиш меча, нападаш и сечеш, докато или с него се свърши, или с теб. Когато наблюдаваш как Сетра подготвя кампанията си, как урежда обозът да пристигне точно там, където ще потрябва, как предвижда вражеските ходове и подготвя възможните контрамаршове, как напътства разузнавателните си служби… добре де, войната е нещо много по-сложно, отколкото си бях мислил, тъй че предполагам описанието й също трябва да е сложно.

„Какво в името на ада би могла да иска от мен Сетра Младшата, освен живота ми, с който не съм готов да се разделя?“

„Не мога да кажа, шефе. Но знаеш, че скоро ще го разбереш, тъй че защо не си го признаеш?“

Нямаше какво да отговоря на това, тъй че се хванах за работа, свърших съответните приготовления, отговорих по съответните канали и накрая пристигнах в Черен замък, където беше отседнала. Срещнахме се в една от дневните на Мороулан. Тя е странна; чертите й ми напомнят малко за Сетра Лавоуд, но при нея всичко е пастелно, и освен това на Сетра Младшата й липсва онова ужасяващо усещане за вечност и за мощ; все пак тя си има свое излъчване — безскрупулност и жажда за власт, каквито можеш да очакваш от един джерег.

Стараеше се колкото е възможно да скрие явната си неприязън към мен, но небрежният разговор й беше непосилен.

— Мечът — почна тя грубо.

— Какъв меч?

— Знаеш адски добре… — Спря, преглътна и почна наново: — Мечът, който беше иззет при Стената на Гробницата на Барит.

Възхитих се от начина, по който го изрази. „Беше иззет“. Каквото и да искаше, не беше достатъчно, за да признае, че… о, зарежи.

— И какво?

— Той е у мен.

— Знам. Тогава не го разбрах, защото не те познавах. Но по-късно схванах коя си. Странно е, че го казваш едва сега…

— Ако обичате, лорд Талтош — каза тя, все едно че от обръщението й към мен по титла щяха да я заболят устата.

— Да?

Тя погледна Лойош, кацнал кротко на рамото ми, и извърна очи. Чух как Лойош се изкиска в ума ми.

Помислих си дали да не я заям още, просто защото този разговор бе така неприятен за нея, но се въздържах, най-вече защото бях любопитен.

— Добре. Какво общо трябва да има това с мен?

— Искам да действате като мой посредник пред лейди Алийра.

— Искаш да… чакай малко. — Не можех да реша кой въпрос да задам най-напред. Спрях се на: — Защо аз?

— Алийра не ме обича много.

— Е, колкото до това, и с мен е така. И?

— Преговорите трябва да се водят от трета страна.

— Тогава защо не Мороулан? Или Сетра?

— Колкото до Сетра Лавоуд, смятам, че тя все още ми е ядосана, тъй че не мога да я помоля за услуга. А отношенията на Алийра с Мороулан са такива, че тя автоматично ще реагира с враждебност на всичко, което той предложи.

Виж, това беше вярно. Но…

— Какво те кара да мислиш, че имам интерес да ти направя услуга?

Тя ме погледна изненадано.

— О, не ви моля за услуга.

— Защо не?

— Не, не. Смятам да ви платя.

Грижливо прикрих реакцията си.

— Разбирам. Е, и за какво ще са преговорите?

— За меча, разбира се.

— Моля?

— Искам да й предложа меча, който иззехме от Форния, в замяна на великия меч на Кийрон.

Това ме хвърли в оркестъра. Поседях зяпнал около минута, мъчейки се да отгатна какво означава всичко това, а после, колкото от любопитство, толкова и за да убия времето, казах:

— Доколкото знам, в меча, който „иззехме“ от Форния, няма нищо специално. Поне доколкото във всяко моргантско оръжие няма нищо специално. Защо смяташ, че ще прояви интерес?

— Знаеш не по-зле от мен, че в този меч се крие нещо много повече. Ако не знам какво точно е то, то е защото… ами, то е защото не съм отделила достатъчно време да го разбера.

„Може би защото не ставаш за тая работа?“, помислих си. Но не беше честно, разбира се. Няколко души, включително и Форния, се бяха оказали непригодни за тая работа. Но останах доволен, че след като го беше свила, тя също не бе могла да реши проблема. Допуснах, че е била твърде горда, за да помоли за помощ Сетра Лавоуд, но нямаше как да го разбера; може би и Магьосницата на Дзур планина беше извадила празна карта. Казах само:

— Какво смяташ да правиш с великия меч на Кийрон?

Забелязах как се мъчи да реши дали заслужавам отговор. Накрая изтърси:

— Да завладея Изтока. Това би било великолепен символ за водача на…

— Спести ми го.

Тя се окашля.

— Хм, да, разбира се. Но трябва да разбереш, ти си идеалният избор. Тя ти вярва и дори изпитва някаква странна привързаност към теб. И можеш да го поднесеш така, че да се увери във взаимната изгода. Не знам какви са цените за подобна услуга, но разполагам с достатъчно средства да… къде отиваш?

— Да пия малко морска вода. Ще остави в устата ми по-приятен вкус от този разговор. Извини ме.

Та за това искаше да ме види Сетра Младшата. Както разбирате, всичко е част от същата картина. Картина, която не държа да имам на стената си.

Което не ми пречи да продължа да я рисувам.

7.
Какъв беше въпросът?

Лойош каза: „Никой не те е забелязал засега“.

„Хубаво“.

Притичах до върха на хълма и огледах добре наоколо. Полето, на което се биеха другарите ми по бака, беше зад мен, а още по-назад беше Стената; далече вдясно от мен две конници си бяха устроили среща, а вляво отряд лоши се придвижваше на марш наскок. Сигурно бяха подкрепления, идващи да ударят моята част; все още не можех да разбера, а не ми се чакаше, за да разбера. Пред мен, на около двеста разтега, имаше друг, малко по-висок хълм и на него се бяха струпали войници, около двайсет-трийсет; стояха нащрек и, бях съвсем сигурен, бранеха магьосниците, в центъра на които сигурно щеше да е това, което търсех.

„Добре, Лойош. Ходом — марш“.

„Ти си тоя, дето прави ходом марш, шефе. Аз само ще си клеча тука на рамото ти“.

„Можеш и да прелетиш отгоре и да ми кажеш дали виждаш Ори в оная група“.

„Както кажеш, шефе“.

Изхвърча от рамото ми. Запътих се към хълма. Съжалявах, че нямам никакъв план. Но пък в края на краищата те бяха само някакви си двайсет-трийсет ветерани, какво толкова да му се притесняваш?

Бях покрил около сто и петдесет разтега, когато Лойош каза: „Забелязаха те, шефе“.

„Страхотно“.

Продължих напред, защото спирането щеше да е още по-лошо, въпреки че никак не ми беше весело. Бях, да го кажем без заобикалки, изпаднал в ужас. Мозъкът ми работеше трескаво, за да измисли какво да ми каже, какво да направя, че не само да остана жив, но и да свърша това, с което се бях захванал, но всяка стъпка ми струваше усилие все едно, че краката ми си имаха свои идеи и искаха да ме спрат, за да преосмисля цялата идея за движение напред.

Всъщност като си помисля, бях реагирал по същия начин, когато прекрачих през прозореца на Мороулан; не исках, но го направих. И двата пъти по някакъв начин бях тласнат от едно и също: от желанието да не изглеждам бъзливец пред един дракон. Защо трябва да ми пука ли? Още една мистерия.

Знаех, след като прекрачих през прозореца, че ако погледна през рамо, зад мен няма да има никакъв прозорец, но все пак погледнах. Да, нямаше прозорец; вместо него имаше три спиращи дъха планински върха, разположени все едно, че са издигнати само да изглеждат точно така, както изглеждаха. Два бяха увенчани със сняг, изпъваха се пред мен толкова далече, че не можех да различа детайли. Бяха обкръжени с някакво пурпурно сияние и едва след миг осъзнах, че ги гледам отгоре. Чак след това забелязах колко е студен въздухът и придърпах плътно тънкото наметало около себе си.

— Да тръгваме, Влад.

— Възхищавам се на природата — отвърнах, но се обърнах и закрачих след него по пътеката.

Когато влязохме в пещерата, наведох глава — предполагам по някакъв странен инстинкт, въпреки че беше достатъчно просторна, за да може Мороулан да влезе, без да се наведе, което и направи.

Светлината заглъхна бързо — само след десет крачки вече не виждах нищо. Спряхме и Мороулан направи малко заклинание, от което от дланта му засия, не толкова силно, че да го забележиш, но накъдето посочеше, ставаше достатъчно светло. Продължихме. Пещерата стана по-тясна и таванът — по-нисък.

— Пази си главата — посъветва ме той.

„Забелязваш ли нещо странно, шефе?“

„Не, Лойош, нищо по-различно от всеки път, когато прекрачвам през некромантски прозорец, за да изляза на върха на планина и да повървя в тъмна пещера, за да се срещна с някой от полулегендарна магическа раса. За какво говориш?“

„На какво ти мирише?“

„Аха. Добре, прав си. Дължа ти една рибешка глава“.

Миришеше ми на сяра. Не можех да кажа какво означава това, но се съмнявах, че миризмата е естествена за пещерата, най-малкото не и толкова силна. Погледнах Мороулан — крачеше стабилно и излъчваше светлина от ръката си. Нищо не можах да отгатна по изражението му.

На около петдесет крачки навътре пещерата изведнъж свърши с естествена на вид стена, която не можеше да е естествена. Мороулан застана пред нея, намръщи се и аз казах:

— Сега какво?

— Не съм наясно с обичая — отвърна той. — Дали трябва да изчакаме, или…

Чу се някакво трополене, последвано от глух тътен, и част от стената пред нас се отдръпна. Видяхме тясно каменно стълбище, водещо надолу.

— Според мен е редно да се изчака — измънках.

Той обаче тръгна по стълбището.

Стъпалата бяха само двайсет и ни отведоха до нов каменен вход, този път отворен. Продължихме по каменни плочи, стъпките ни рязко отекваха. Коридорът беше тесен и таванът нисък; голямо удоволствие ми направи да гледам как Мороулан върви с наведена глава. Миризмата на сяра стана още по-силна.

„Чудно какво има за вечеря?“, каза Лойош.

Коридорът свърши най-безцеремонно в почти кръгла кухина около четиридесет стъпки в диаметър. Стените бяха груби като в пещера, подът гладко излъскан, а таванът беше висок едва колкото Мороулан да може да стои прав. Не се виждаха никакви мебели. В другия край стоеше някаква ниска фигура и ни гледаше с израз, който можеше да мине за любопитство при някой човек или драгар. Приближихме се на около шест стъпки и спряхме. Съществото беше мършаво и грозно, облечено в нещо като сини и червени коприни, натрупани като пластове от шалове, и доколкото можех да видя, нямаше никаква коса.

Той — реших, че прилича по-скоро на „той“ — не ни удостои с никакви поклони, а заговори с приятен мелодичен глас. Натъртваше думите на най-произволни места и съгласните му звучаха някак отсечено, но иначе се разбираше лесно. Обърна се към Мороулан с думите:

— Поздрави, приятелю. Кои са приятелите ти?

„Чу ли го това, шефе? Приятелите?“

„Млъкни, Лойош“.

— Добър ден и на теб… — каза Мороулан и добави накрая някакъв звук, който можеше да е или последната кашлица на някой с белите дробове на Джюйнър, или името на сериола пред нас. — Името му — прощавай — името на източняка е Влад Талтош, а джерегът се нарича Лойош.

— Не споменаваш за четвъртия, защото вече сме се срещали; ала защо пропусна петия? Защото тя вече не е тук ли?

Мороулан се намръщи и ме погледна. Свих безпомощно рамене и казах:

— Доколкото разбирам, двамата вече сте се срещали?

— Веднъж — каза Мороулан. — Далече оттук, но той ми каза къде да го намеря.

Тук имаше някава история, но Мороулан не си падаше много по разказване на истории, а и моментът не беше подходящ да питам. Огледах сериола, единствения, когото бях виждал досега, и се постарах да не личи, че съм го зяпнал. Той не се оказа толкова учтив: гледаше ни с Лойош, все едно че в градината му току-що е изникнало ново растение и сега се чуди дали е цвете, или плевел.

Беше много светъл, почти албинос, а лицето му бе по-набръчкано и от това на дядо ми. Косата му беше рехава и бяла, а очите светли, воднистосини.

— Кой е петият? — попита Мороулан.

— Кой, наистина — каза сериолът и закима умислено, все едно че Мороулан бе казал нещо много мъдро.

Мороулан отново ме погледна, сякаш ме питаше дали имам представа за какво говори сериолът. Свъсих вежди.

— Не разбирате ли? — каза домакинът ни. — Колко смешно. Но да го оставим засега.

— Донесохме вино — каза Мороулан. За мен това беше новост. — Нещо против да пийнем? От Изтока е.

— С благодарност. Да седнем? — подкани ни сериолът.

Мороулан се разположи на пода — облегнат на стената и с изпружени крака, изглеждаше нелепо. Аз седнах до него, но не знам как изглеждах. Приятелят ни обиколи зад някаква стена, която не бях забелязал — сливаше се с дъното на пещерата — и се появи с три красиви дървени бокала. Мороулан извади не знам откъде бутилка вино и стъклоплат, счупи шийката с опитна ръка, просна кърпата на пода и наля. После измъкна сладки сухари, увити в плат, и ги пръсна на пода. Изядох един. Нищо му нямаше. Зачудих се дали при сериолите е обичайно гостите да носят напитките и мезето; отбелязах си наум да попитам по-късно Мороулан, но забравих.

Наблюдавах как яде и пие сериолът. Не мога да кажа със сигурност дали изобщо имаше зъби, но бях почти убеден, че ръцете му бяха без кости. Мислех, че изглежда изящно, Лойош смяташе, че изглежда тъпо. Каква е ползата от тези наблюдения е, разбира се, уместен, макар и по същество риторичен въпрос.

— Хубаво вино сте донесли — каза домакинът ни, след като ядохме и пихме няколко минути. — И хубави въпроси също?

— Да — отвърна Мороулан. — Носим въпроси, но първо този, който не донесохме, а го заварихме да ни чака, когато пристигнахме.

— Да. Не знаехте за кого питам. — При което ме погледна с леко килната глава и със странните си, леко присвити очи. — И вие също. Или издавам някакви тайни?

— Не, доколкото знам — отвърнах. — Освен това се доверявам напълно на лорд Мороулан, доколкото не се бърка в работата ми.

Сериолът издаде някакъв хриплив звук, при което цялото му лице се сбръчка. Реших, че се смее. И заговори на своя език — щракащи резки звуци, които приличаха на една-единствена дума, пълна със съгласни и с проблеми с храносмилането; лееха се съвсем естествено, сякаш точно така трябваше да говори. Мороулан се изкиска.

Погледнах го и попитах:

— И какво значеше всичко това?

— Трима могат да запазят една тайна, ако двамата са мъртви.

Вдигнах чашата си към сериола и той каза на Мороулан:

— Та да отговоря на въпроса ви. Сигурно не си давате сметка, но на хълбока ви, потомъко на Дракони, е… — Тук той изграчи, изкашля се и изщрака нещо на своя език.

— Което означава? — попитах аз.

Мороулан отговори:

— Магически жезъл за сътворяване на смърт във формата на черен меч.

— О. Това ли било?

— Почти — каза сериолът. — Аз обаче не бих го превел като „сътворяване на смърт“. — Замълча, сякаш искаше да формулира изречението си, преди да заплува в него. — По-точно би било „премахване на жизнената същност“. — Отново помълча. — Или може би „изпращане на жизнената същност в…“

— Добре — каза Мороулан.

— Нашият символ за живота, разбирате ли, е изразен във фразата…

— Моля ви — каза Мороулан.

Сериолът го погледна.

— Да?

— Какво — или кой — е петият?

— Петият изобщо не е тук. Но твоят приятел от Стария народ би трябвало да знае.

„Ти ли трябва да знаеш, шефе?“

„Старият народ?“

— Откъде да знам? — казах аз. — Старият народ?

Сериолът издаде ръмжащ звук, в който бяха скрити някакви думи. Мороулан ги изрови и каза:

— Не съм сигурен какво означава това. „Народ от невидимите светлини?“

— Малки невидими светлини.

— Аха — намесих се аз. — Е, щом не може да се видят, предполагам, че няма значение колко са големи. — И добавих: — Но вие говорите за Маготрепача, нали?

— Така ли го наричате? — Отново издаде оня звук, дето приличаше на смях.

— А вие как бихте го нарекли?

— Маготрепач — повтори той. — Името си е добро като всяко друго, засега.

— Искате да кажете, че държа Велико оръжие?

— Не, не държиш. Все още не.

— Все още — повторих. Пуснах Маготрепача, който държах навит около лявата си китка, да падне в ръката ми. Огледах го. Стори ми се малко по-къс от последния път, когато го бях погледнал, а брънките сякаш бяха станали по-малки. — Все още?

— Някой ден ще съществува оръжие… — Сериолът замълча и устните му замърдаха беззвучно. После продължи: — Някой ден ще съществува оръжие, което ще се нарича „Чистачът на божествени аспекти“.

Повторих името и свих рамене.

— Богоубиец — каза Мороулан.

— Ако така предпочитате.

— Какво общо има това с моята верига?

— Всичко — каза сериолът. — Или нищо.

— Знаете ли, уморявам се, когато ми говорят с гатанки.

Нашият домакин отново издаде звука, който трябваше да минава за смях. Увих Маготрепача около китката си.

— Добре — рекох. — Как да го намеря това оръжие?

„Ъ… Шефе? Защо го искаш?“

„Не съм сигурен, че го искам, но…“

— За да го намериш, първо трябва да намериш… — Пощрака още малко с устни, език и зъби.

Погледнах Мороулан.

— Артефакт във форма на меч, който търси верния път. — И погледна сериола да види дали ще одобри превода.

— Близо сте. Но не съм сигурен, че „верният път“ е най-точният израз. Бих предложил „обект на желание, когато пътят е верен“. Формата за „път“ добива абстрактен смисъл с крайното „цу“.

— Разбирам — каза Мороулан. — Благодаря.

Аз пък се зачудих дали Мороулан изобщо има представа за какво говори. Сигурно, след като говореше езика. Попитах:

— Още нещо бихте ли ни казали?

— Двата артефакта бяха, или ще бъдат, сътворени заедно…

— Моля да ме извините, но има ли някакво по-простичко обяснение на тая работа с „бяха или ще бъдат“?

— Не.

— Така си и мислех. Все едно. — Отказах се. Всеки път, когато някой започне да ми говори за странните неща, които може да прави времето, се сещам за Пътеките на мъртвите, а точно тогава никак не държах да мисля за тях.

— Някои от нашия народ — продължи той — са пожелали да се домогнат до божественост и са създали артефакти, които да намерят и унищожат онези, които седят на троновете на Съдниците. Едно от тези неща се оказало по-различно от онова, за което било сътворено; оказало се устройство за намиране на… ами, за намиране на онова, което притежателят му иска да намери, на основата на факта, че всичко в живота, включително стремежът на волята, е част от…

— Ако обичате — прекъсна го Мороулан. — Другото?

— Другото било взето от Боговете и бил направен опит да се унищожи.

— Мога да си представя — измърморих.

— Сега и двете са изгубени; когато бъде намерено едното, вероятно ще се появи и другото.

— А това, което имам аз…

— Това, което имате вие — каза той и ме изгледа с неразгадаемо лице, — е златна верига, която е полезна за прекъсването на потока енергии, излъчвани от… — Завърши изречението с поредната дума или фраза на своя език. Погледнах Мороулан за превод, но Господарят на дракони хапеше устната си намръщено и като че ли беше зает със собствените си мисли. И с пълно право — можех да се досетя защо. Казах:

— Добре, над това си струва да се замисли човек. Но мисля все пак, че лорд Мороулан ни доведе тук, за да ви попита нещо.

Мороулан примига и ме погледна.

— Пардон?

— Намеквах да попиташ приятеля ни за онова, което искаше да го попиташ.

— О. Вече го направих.

— Но… Добре.

„Лойош, засече ли някаква психическа връзка?“

„Не, шефе. Но може да съм я пропуснал. Тоя тип е странен“.

„Мислиш ли?“

Каквато и информация да беше търсил Мороулан, явно я беше намерил. Направи няколко учтиви жеста, които се постарах да повторя нескопосано, след което се поклони и поведе към изхода на пещерата. Докато вървяхме, казах:

— Забравих да попитам защо миришеше толкова на сяра.

Не ми отговори.

Щом излязохме навън, попитах:

— Е, сега как ще накараш прозореца да се появи пак?

И на това не пожела да ми отговори, но махна небрежо няколко пъти с ръка и ми хрумна, че изобщо нямаше нужда да кара прозореца да се появи пак; можеше просто да ни телепортира обратно в Черен замък. Бях готов да му намекна, че предпочитам другия начин на пътуване, но той не изглеждаше в подходящо настроение да ме слуша.

Червата ми се усукаха и планините изчезнаха, и отново се озовахме в стаята, от която бяхме тръгнали. Без никаква пауза Мороулан ми каза:

— Благодаря ти, Влад. Радвам се, че те взех с мен.

— Нещо против да седна за малко? — Не беше само заради ефекта от телепорта, по-скоро беше заради мисълта, че скоро отново ще трябва да телепортирам, като си тръгна.

— Ни най-малко.

Дръпна завесата над прозореца, през който бяхме прекрачили преди малко. Отново огледах стаята, само за да убия времето. Като за център на могъществото на могъщ магьосник, нямаше кой знае какво: масата, два скрина. И прозорците. Преброих девет. След това преброих осем. После пак преброих девет, а след това — осем. Когато стомахът ми се успокои, престанах да ги броя и останах прав.

— По-добре ли си?

Погледнах го дали не ми се присмива, но не забелязах признаци за това.

— Да, благодаря. Води.

Мороулан ни поведе обратно надолу по тясното стълбище и през лабиринта на Черен замък — лабиринт, който бях започнал да опознавам, благодарение на Фентор и на работата, която вършех по сигурността на Мороулан (за която знам, че не съм споменал много, но всъщност тя не влиза в тази история; много неща имаше да се вършат и ставаха някои интересни неща, но в момента не искам да отнемам време за това).

— Е? Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разбра? — подхванах.

— Разбира се, че не. Нещо против да пийнем?

— Не, благодаря. Чака ме телепорт, знаеш.

— А, да. Ясно. — Бръкна в наметалото си и извади малка кесия.

— О, не — спрях го аз. — Това беше гратис.

— Нима?

— Да. Научих достатъчно, за да изплати преживяното.

— Така ли? И как… — Реши обаче да не ме пита какво съм научил, защото знаеше много добре как ще отговоря.

„Пропускам ли нещо? — попита Лойош. — Какво си научил?“

„Нищо. Исках само да дам повод на Мороулан да се позамисли“.

„Дано да си е струвало, каквото и да искаше да ти плати“.

— Още ли си решен с курса на действие, за който спомена по-рано? — попита Мороулан.

— Моля?

— Попитах още ли…

— Да, все още искам да направя каквото мога, за да объркам програмата на нашия тип, ако смяташ, че ще помогне.

— Добре. Утре започваме да събираме силите. Вдругиден можеш, ако все още го желаеш, да се представиш в частта си, ротата на Кропър, по обяд. Сборът ще бъде на лъката под Черен замък, северно от каменната стена. Гледай за зелено знаме с черен рог на него.

Отворих и затворих уста няколко пъти.

— Толкова скоро?

— Ако ми предложиш сериозно основание да го отлагам, ще го обмисля.

— Ще помисля отново и ще се върна. Но не може ли просто да телепортирам някъде, където ще съм от полза, вместо да се включвам в рота?

— Какво те кара да мислиш, че врагът изобщо ще допусне телепорти в района? Или че аз ще допусна?

— Няма ли?

— Не.

— Разбирам. А прозорецът ти?

— Няма да съм тук, ще бъда с войската.

— О!

— Други въпроси?

— Ами… защо точно тази рота?

— Случайно да предпочиташ друга?

— Представа нямам, Мороулан. Просто се чудех какво им е специалното на тях…

— Те ще са в авангарда в първия стадий, което ги прави най-подходящи за твоята дейност, а с Кропър, капитана, се работи по-лесно, отколкото с повечето останали. Друго?

— Да. Как да се прибера? Не ми се телепортира сам.

— Къде отиваш?

— В офиса ми.

— Ще те заведа.

— Искаш да кажеш, че ще ме изпратиш?

— Мислех да те заведа. Бих искал да видя къде работиш.

— Хе. Това ще шашне екипа ми. Защо не.

— Тогава разтвори ума си и мисли за офиса си.

Накарах го да ни пренесе на улицата отвън, посочих му няколко забележителности наоколо, докато се съвземах, и забелязах, че привлича известно внимание: хората не виждат често дракони в компанията на източняци. От друга страна, никой не държеше да ни зяпа прекалено нахално — в моя квартал всеки предпочита да си гледа неговата работа.

Преведох го през разните входове и в апартамента, където се помещаваше офисът ми. Щом влязох, Мелестав вдигна глава и като видя кой стои зад мен, едва не падна от стола си.

— Мелестав, това е лорд Мороулан.

Мелестав не намери какво да каже, което ме развесели. Мороулан огледа наоколо.

— Ако не знаех с какво се занимаваш, щях да кажа, че офисът е на адвокат.

— Какво очакваше? Бутилки с отрова и рафтове с гароти?

— Не знам — отвърна Мороулан. — Може би точно затова исках да го видя.

— Тук работя — казах и го поведох към кабинета си. Крейгар, когото не бях забелязал, се отдръпна от пътя ни.

— Извинявай. Крейгар, лорд Мороулан.

— Срещали сме се — отвърна Крейгар.

— Извинявай, че не се поклоних — каза Мороулан.

Поканих го вътре и му предложих да седне на стола срещу мен. После казах:

— Е, ще ти трябва повечко време да ми се отплатиш. Какво пък, може да измисля нещо.

— Забелязвам несъответствие между това, което правиш, и средата, в която го правиш — отвърна той. — Интересно.

В този момент осъзнах, че бе поискал да дойде, защото държеше да научи повече за мен — в смисъл, изучаваше потенциалния си съюзник или възможния враг по същия начин, както щеше да проучва вражески позиции, или както аз щях да проучвам някой, с когото ще си имам работа. Беше логично, но ме накара да се почувствам много неловко.

— Преди няколко дни и аз реагирах така.

Той ме погледна намръщено за миг, след което продължи да оглежда кабинета.

„Питай го дали иска работа, шефе“.

„Може би друг път, Лойош“.

— Е, благодаря ти, Влад. Ще си тръгвам.

— Ще те изпратя.

После се върнах при бюрото си, седнах и казах:

— Та това е положението, Крейгар…

Той ме изчака да продължа, присвил очи и килнал глава на една страна, с напрегната и недоверчива физиономия. Накрая, след като не довърших мисълта си, каза:

— Той какво търсеше тук?

— Проверяваше ме. Но не за това исках да поговорим.

— О? Вродените ми драконски инстинкти ми подсказват, че или си направил нещо тъпо, или ще ме помолиш да направя нещо неприятно, или и двете.

— И двете, мисля.

Кимна, без изражението му да се промени.

— Бих искал да движиш нещата тук, докато ме няма. Ще е поне…

— Тъй, значи са и двете.

— … няколко дни, може би месец или повече.

Той се намръщи и се замисли. Накрая отвърна:

— Това не ми харесва особено. Знаеш, аз съм изпълнителският тип офицер, не ставам за командир. Така ми харесва.

— Знам.

Той помисли отново.

— Предложи ми много пари.

— Ще ти дам много пари.

— Добре.

— Хубаво.

— Ти какво ще правиш?

— Ще последвам идеята ти.

— Коя от многото?

— Саботажи и разни неприятности за една армия.

— Разбирам.

— Мороулан ме назначи в една рота.

— Мога да си представя.

— Нещо, което трябва да знам за войнишкия живот, преди да се явя?

Той се засмя.

— Не знам откъде да почна. Първо, очаквай, че няма да ти хареса.

— О, в това съм сигурен.

— Второ, ако се оставиш да те подмятат, искам да кажа другарите ти по бака, не командирите — никога няма да спре, или пък ще трябва да убиеш някого, което няма да е добре за никой.

— Схванах.

— Второ, ако другарите ти по бака само заподозрат, че ще ги издъниш по време на бой, ще ти съсипят живота.

— Един въпрос.

— Давай.

— Какво е „другар по бака“?

— Разбирам, че ще ти трябва много подготовка — отвърна замислено Крейгар.

 

 

Ако тръгнете по Пристанищния път, който лъкатуши общо взето на изток и леко на юг (следва удивително точно линията на кейовете), по някое време ще стигнете до едно място, където пътят излиза в пазарен район, от който по един от хълмовете се спуска Улицата на бекона. Да приемем, че вятърът духа от север или от запад, защото ако е от юг или изток, няма да стигнете толкова далече, и скоро ще видите редица ниски, тромави и грозни тухлени сгради, изпъната като клин точно срещу една от по-ниските стръмнини на Адриланка. Това са кланиците и са разположени така, че когато месото се насече, оваля в пипер и подправки, опуши, осоли и прибере в буретата, може да се спусне от стръмнината с рибарски мрежи, от които може да се натика в трюмовете на търговските кораби, които ще се опитат да го извозят до крайната цел, преди повечето от него да завони толкова, че да не може да се яде.

Подминете кланиците и се надявайте, че вятърът за щастие ще промени посоката си точно в този момент (нищо, ама нищо не мирише толкова лошо, колкото една кланица в горещ ден), и отново ще започнете да се изкачвате, и някъде там Улицата на бекона се прелива в булевард „Овнешка глава“, и ще забележите, че вонята намалява и се променя (боклукът не мирише толкова лошо, колкото една кланица), но не изчезва, и че сградите са повече дървени и плътно скупчени една до друга, и небоядисани, и вече сте в Южна Адриланка, и спокойно можете да ми кажете защо изобщо си направихте труда да дойдете тук. Аз бях там, защото в този квартал имах семейство.

Улиците тук ги познавах почти толкова добре, колкото в моя район, така че не обръщах много внимание, докато минавахме покрай хлебарниците, тъкачниците и железарниците, и вещиците и проститутките; следвах извивките на пътя и кимах от време на време на някой, който се осмели да срещне очите ми, защото не обичам да отстъпвам от навика си да изглеждам застрашително за други източници. Във всеки случай истинско облекчение е да виждаш хора, които са или плешиви, или дебели, или ниски, или мустакати, защото драгарите не могат да се оправят с тези неща — това, което на тях им се струва по-добро, на мен ми изглежда по-ограничено.

Минахме покрай един уличен менестрел, който пееше на един от по-редките източняшки езици, и пуснах няколко глобуса в калъфа на инструмента му.

„Шефе, той наистина ли пееше това, което чух?“

„Младеж казва на любимата за любовта си към нея“.

„Мое малко космато мъденце…“

„Въпрос на етнокултура, Лойош. Не би могъл да го разбереш“.

Излязохме на една улица, наречена „Пътят на странниците“, и на юг от нея имаше един квартал, наречен „Шестте ъгъла“, където нощем всичко се променяше; не знам да съществува друго такова място в Адриланка или в която и да е част от Империята. Но имаше един рибарски дюкян: нощем непродадената риба се изхвърляше и рибарницата се превръщаше в място, където можеш да си купиш домашен алкохол без акциз, особено бренди. До него имаше обущарница, до през нощта, когато обувките се прибират под пода и тя се превръща в необложен с данъци хазартен салон. Хлебарят пък се прибира, щом свърши денят, и нощем идва друг човек, отваря отзад, разгъва дюшеците и хлебарницата се превръща в най-мръсния бардак в града.

Предпочитах квартала денем, въпреки че нощем се чувствах повече като у дома си.

И тогава, точно след като подминахме Шестте ъгъла, стигнахме до един дюкян с вещерски неща на ъгъла на две безименни и неотбелязани улици, минах под завесата и звънчетата звъннаха. Веднага ме поздрави котаракът Амбрус — изскочи изпод чергилата, последван от дядо ми, който леко ги разтвори и пристъпи навън.

— Здравей, Владимир. Радвам се, че дойде. Да седнем на чашка чай.

Амбрус се сви пред мен, готов да скочи. Сплетох ръце, улових го и го пренесох през чергилата и в дюкяна или къщата — беше едно и също и дори за мен беше трудно да кажа кои вещи бяха за продан или заем на клиенти и кои — строго лични. Например човек би си помислил, че автопортретът е нещо лично, нали? Само че не. Лойош и Амбрус, които отдавна бяха установили отношенията си, се направиха, че не забелязват присъствието си.

Седнах в един сив тапициран стол, сложих котарака в скута си и взех тънката порцеланова чашка от ръката на дядо. Беше синя, а чаят беше червен. Изстисках резенчето лимон, разбърках лъжичката с мед и казах:

— Как си, Ноиш-па?

— Както винаги, Владимир.

С други думи, вече знаеше, че имам нещо наум и че не съм дошъл просто на гости. Работата е, че често се отбивам само на гости, тъй че как го беше разбрал? Но все едно. Отпих предпазливо от чая, защото знаех, че ще е много горещ. И така си беше. Освен това беше много добър и изобщо не беше горчив. Можех да го изпия и без мед. Трябваше първо да го опитам.

— Записах се в армията, Ноиш-па.

Той се ококори и се зарадвах, че съм успял да го изненадам.

— Записал си се в армията?

— Да. Един вид.

Той леко се отпусна в стола си, който бе досущ като този, на който седях. Изведнъж осъзнах, че мебелите ми у дома повече приличат на дядовите, за разлика от коравата дървения, сред която бях отраснал, докато мама и баща ми бяха живи.

— Разкажи ми.

— Наскоро ме нападнаха. Набиха ме и ме заплашиха. Поръча го човек, който нямаше причини да ме напада, освен да ме предупреди да не се занимавам с него. Щях да го оставя на мира, ако и той ме беше оставил на мира. Сега отивам да му го върна.

— Като се записваш в армията?

— В армия, която скоро ще го нападне. Ще се включа в разни специални служби…

— Смяташ ли, че това е добър повод да станеш войник?

— Разбира се, че не, Ноиш-па.

Отвърна ми с леката си полубеззъба усмивка.

— Но въпреки това го правиш.

— Да.

— Добре.

Познаваше ме и разбираше кога си струва да се опита да ме уговаря или разубеждава за нещо. Във всеки случай рядко се опитваше да промени намеренията ми, дори когато можеше и да успее. Лойош прелетя до него и се остави да го почешат по брадичката. Ноиш-па каза:

— Какво искаш да ме питаш тогава?

— Ти си бил някога в армията. Какво трябва да знам?

Той се намръщи.

— Владимир, онова бяха други обстоятелства. Аз бях призован в източняшка армия; не е същото като да се запишеш доброволец в армия на елфи.

— Знам.

— И бяхме набити здравата още в първата ни и единствена битка.

— И това го знам.

Той зарея поглед в далечината.

— Ще имате дълги походи: пази си краката. Стой настрана от офицерите — старай се да не те забелязват. Изпълнявай си дежурствата с мръсната работа, но не повече, отколкото ти се полага, макар че това едва ли трябва да ти го казвам. Спи, когато можеш, но и това май няма нужда да ти го казвам. Вярвай на командирите си, дори когато не заслужават доверие; все едно трябва да им вярваш, защото иначе е по-лошо.

Загрях последния намек и в известен смисъл за първи път си дадох сметка в какво съм се забъркал.

„Все още не е късно, шефе“.

„Късно е“.

Сетих се да пийна още от чая, преди да е изстинал.

— Гладен ли си, Владимир?

— Малко.

— Ела тогава.

Отидохме в кухнята отзад и аз седнах на едно трикрако столче в ъгъла, докато дядо се залови с единственото нещо, което така и не се бях научил да правя добре: мекици. Това е една източняшка питка, само че леко бухнала и изпържена в тиган, в много лек зехтин. Мисля, че номерът е да докараш зехтина до точната температура и да прецениш кога да обърнеш хлебчето, сиреч точно преди да покаже явни признаци, че трябва да се обърне; тестото си беше най-обикновено, освен ако Ноиш-па не криеше нещо, което не е в неговия стил. Все едно, никога не съм успявал да го направя като хората, за което отново съжалих, когато първото топче пльосна в зехтина и замириса чудесно.

Наблюдавах дядо, докато пържеше. Беше съсредоточен, също както когато прави заклинание. Сравнението между готвене и вещерство е толкова крайно, че не бих се захванал да го обяснявам — споменавам само, че просто ми хрумна.

Оставих първата мекица (приличаше по-скоро на голям бухнал квадрат светлокафяво тесто) малко да изстине. Взех скилидка чесън, прехапах я със зъби и намазах с нея хлебчето отгоре. Когато вече можех да го държа, без пръстите ми да се опарят много, отхапах от чесъна, оставих го да избухне в устата ми и добавих към него хапка от мекицата. Притворих очи да се насладя на преживяването, а когато ги отворих, Ноиш-па беше поставил до лакътя ми чаша червено вино. Хапвахме мълчаливо и се наслаждавах, докато не осъзнах, че това ще е едно от последните ми прилични яденета за доста време занапред. Зачудих се дали ще е възможно да телепортирам от лагера късно през нощта, да си хапвам нещо и да телепортирам обратно. Не, те със сигурност щяха да имат телепортни прегради, за да не може врагът да се появи, при това съвсем не по кулинарни причини.

„Наистина си загазил здраво, нали, шефе?“

Дори не му казах да млъкне. Прегърнах Ноиш-па и отново тръгнах през Южна Адриланка. Не беше минало много време и уличният музикант все още беше там, този път пееше нещо за „хлебарка в кожени гащи“. При по-добро настроение щях да се засмея, но все пак пуснах няколко монети в калъфа, само заради шанса това да ми донесе късмет.

 

 

Следващия ден исках да прекарам в приготовления за това, което ми предстоеше. Бедата бе, че не знаех как да го направя. Не бях сигурен дори какъв багаж да стегна, освен че се погрижих да си взема най-удобните ботуши и, разбира се, добра колекция оръжия. Подредих ги с едно тежко наметало, резервна риза, няколко клина и бръснарски принадлежности и ги зяпнах; мислех си, че са крайно нелепи. После ги натиках в една кожена чанта и тръгнах към офиса, защото не можех да измисля добро извинение да не го направя.

Нито Крейгар, нито Мелестав имаха да ми кажат нещо кой знае какво, от което заключих, че Крейгар най-малкото е намекнал на Мелестав какво съм си наумил. А и какво да кажат, в края на краищата? Мелестав само клатеше глава; Крейгар периодично се подхилваше. Изобщо не смятах, че е смешно.

Отмених две маловажни срещи, защото не се чувствах във форма да раздавам правосъдие. Не можех да реша дали се надявам да нямам нищо за вършене, за да мога да се върна у дома и да се самоядосвам, или искам да съм зает, докато умът ми е другаде. След като се помотах така около час и се дразнех от всичко, реших, че не ми пука и че останалата част от деня ще ми е почивен ден. Аз съм шефът все пак. Мога да си го позволя.

Крачех напред-назад из жилището си. Опитвах се да чета, но непрекъснато се разсейвах, затова отидох в един клуб, където имаше музика, но ми се стори дразнеща, затова отидох в друг клуб, където имаше фенарийско бренди, което помогна. Зачудих се колко ли пъти през вековете фенарийското бренди или алкохолният му еквивалент, тъй да се каже, е помагал на човек в деня преди да стане войник.

По дяволите, беше адски тъпо. Аз не ставах войник. Записвах се съвсем формално, за да мога да тръгна на поход с една армия и да направя гадни неща на врага; със сигурност нямаше да се забърквам в никакви битки. Изпих още едно бренди в чест на тази мисъл, прибрах се и си легнах, и малко по-късно заспах, а на другата сутрин станах късно и се записах във войската.

8.
Вече сме във войската

На петдесет разтега по-нататък имаше двайсетина Господари на дракони, а между тях, доколкото знаех и бях убеден, имаше магьосници, достатъчно опитни, за да са готови да служат на една армия. Значи, не ме разбирайте погрешно — добър съм в това, което върша. Но да крачиш напред през открито поле, пред очите на всички, и после изведнъж да духнеш не ми изглеждаше най-добрият начин да постигна целта си.

„Сега какво, шефе?“

„Странно, тъкмо си задавах същия въпрос“.

Изминах разстоянието някъде до средата; вече със сигурност бях обектът на вниманието им. Ако бях уредил атака от друга посока и приближаването ми беше просто отвличаща маневра, щеше да подейства идеално.

Какъв срам.

Откопчах колана на сабята, пуснах го на земята, вдигнах ръце и продължих напред.

„Някаква идея ли имаш, шефе?“

„Не“ — обясних му.

„Е, това ме успокои“.

После беше само единият крак пред другия, но с крайната цел пред очите. В това имаше някаква ужасяваща неизбежност, все едно че просто завършвах едно пътуване, започнато преди няколко недели с телепорт до лагера на армията на Мороулан. Всичко след това бе само продължение на пътуването. Може би изобщо не трябваше да го започвам. Със сигурност го бях почувствал така, когато се явих на поляната под Черен замък.

Телепорта го зарежете; да го описваш е точно толкова досадно, колкото и да го правиш, макар че от първото не ти прилошава толкова. Пристигнах близо до един дървен мост, който се оказа по-голям, отколкото изглеждаше от една миля височина (представяте си, нали). При това мостът беше странен, извит високо и с колове, стърчащи под най-странни ъгли, и доколкото можех да видя, нищо не ги крепеше заедно. От другата страна имаше двама стражи с дълги копия, а зад тях — безкрайни редици палатки, всички в бозав цвят, всички обърнати в една и съща посока и всички — съвсем еднакви от разстояние. Няколко знамена пърхаха на лекия вятър. Беше малко хладно.

Огледах за знамето, което ми беше описал Мороулан. Зачудих се какво щях да направя, ако не духаше вятър; колко объркване щеше да причини това? Е, разбира се, някой магьосник щеше да пусне вятър. Всъщност може би точно така беше станало. Сигурно можех да го разбера, ако направя…

„Е, шефе?“

„Просто отлагам“.

„Знам“.

Въздъхнах и тръгнах по моста. Изглеждаше съвсем стабилен и да, след като го преминах, стъпих в зона, защитена от телепорти. Стражите кръстосаха копията си пред мен. Единият понечи да заговори, но го изпреварих:

— Владимир Талтош, дом Джерег, за среща с капитан Кропър по заповед на лорд Мороулан.

Двамата отстъпиха встрани и единият ми посочи наляво. Кимнах, обърнах се и закрачих. Биваците бяха вдясно от мен. Поточето отляво гъргореше и ми се смееше. Адски пасторално беше от тази страна. Като погледнах надясно, не забелязах кой знае колко оживена дейност. Видях няколко души да седят пред палатките на саморъчно сковани столчета, но не бяха много и не ми обърнаха особено внимание. В другия край имаше много фургони и видях няколко души да разтоварват сандъци в големи, подобни на павилиони палатки. Тук-там се разнасяха смехове. Горяха лагерни огньове и долових миризмата на пушек и пресен хляб.

„Ето го, шефе. Зелено знаме, с черен рог“.

„Къде? О, видях го. Мислех си за рог на лиорн или нещо такова, не за инструмента“.

Минах стотината крачки до знамето и се огледах. Нямаше някакви специални униформи, но всички носеха кепета и всяко кепе беше украсено със зелена значка с рог на нея; носеха също така ленти през гърдите, със същия знак близо до рамото. Привлякох няколко любопитни погледа от събралите се, всички дракони, според мен. Един имаше сребърен ширит на лявото рамо. Седеше на празен дървен сандък до знамето. Погледна ме и каза:

— Искате ли нещо?

— Търся Кропър. Ъъъ… капитан Кропър.

— Кой го търси?

— Аз.

Той ме изгледа навъсено и си напомних, че може да се окажа в положение това лице да държи под контрол удобството ми и може би продължителността на живота ми. Свих наум рамене и казах:

— Баронет Владимир Талтош, дом Джерег, изпратен от лорд Мороулан е’Дриен, дома Дракон.

Той продължаваше да ме гледа — сигурно се мъчеше да реши какво отношение да покаже. После стана и каза:

— Ще му съобщя.

Отиде до една по-голяма палатка, влезе, след малко излезе и каза:

— Влез.

Не знаех дали трябва да отдам чест, затова се въздържах.

Капитан Кропър беше стар, сигурно към три хиляди години, но имаше бистър поглед, рунтави вежди и остра волева брадичка. Беше облечен в куртка с няколко сребърни ширита около дясното рамо. Седеше на кекав стол до кекава дървена маса и пишеше доклади или нещо такова. Щом влязох, вдигна глава и каза:

— Уведомиха ме, че трябва да бъдете зачислен в моята рота. Е, добре сте дошли. Полагането на клетва ще го пропуснем, защото не съм сигурен дали ще има значение, а и не съм наясно със статута ви в частта. С времето все ще го разбера. Засега Краун ще ви даде кепе, лента и спални принадлежности и ще ви заведе до палатката. И го разкарайте това нещо.

„Това нещо“, разбира се, беше Лойош. Изглежда, щяхме да си имаме неприятности още от самото начало. „Това нещо“ ми каза в ума: „Кажи му, че ако ми даде едно от тия сребърни ширитчета, ще забравя обидата“.

„Млъкни, нещо“.

— Той е необходим…

— Сър! — Изгледа ме с гняв. Постарах се да не завъртя очи с досада.

— Извинете, сър. Той е необходим за операциите, които трябва да изпълня.

Устата му замърда като на кон и той рече:

— Трябва ли да обикаля така на рамото ви?

„Мога да застана на главата ти, шефе, но сигурно ще ти омръзне“.

— Да, сър. Налага се.

Кропър отново ме изгледа гневно.

— Добре. Това е всичко. — И се върна към работата си.

Той също май не очакваше да му отдам чест. Никой не очакваше да отдавам чест. А толкова горях от желание да… колко тъпо всъщност, като си го помислиш.

Излязох от палатката и зяпнах в оня със сребърния ширит на рамото срещу мен.

— Ти трябва да си Краун, нали?

— Сержант Краун — сопна се той.

— Извинявай — отвърнах, като се постарах да не влагам ирония в гласа си. Имаше доста квадратна челюст за Господар на дракони и много гъсти рунтави вежди. Носеше късо кожено яке, покриващо ръцете му до лактите, ръце яки, възлести, мускулести и доста застрашителни. Реших, че ако изобщо ми се наложи да се бия с този тип, бих предпочел да е от разстояние. Зачудих се дали го бива в мятането на ножове.

— Ела с мен.

— Добре.

— Отговорът е: „Слушам, сержант“.

— Слушам, сержант.

Той изсумтя и се обърна. Тръгнах след него. Хрумна ми, че печеленето на популярност явно не е първата точка в програмата ми. Той ме поведе покрай редица малки еднакви палатки с триъгълни върхове и с входни платнища, всички обърнати в една и съща посока. Седящите пред тях ме зяпаха, повечето с любопитство, някои — не особено дружелюбно.

Сержантът спря пред една от тях и рече:

— Това е твоята. Вътре ще намериш походно легло, одеяла, манерка и прибори за храна.

— Слушам, сержант.

— Виждам, че имаш сабя. Ако решиш, че не ти е достатъчна, можеш да вземеш някой от нашите мечове.

— Слушам, сержант.

Той се обърна и ме остави. Пред палатката си почиваха, седнали на столчета от дърво и зебло, двама Господари на дракони. Изгледаха ме мълчаливо.

— Добро утро и на вас — казах им.

Всъщност не беше добро — имаше гаден вятър, който го правеше малко студено и миришеше на дъжд. Това го споменавам, защото единият дракон — жена — каза:

— Наистина е добро; поне ако го сравниш с преди два дни. Аз съм Върт е’Терикс.

— Влад Талтош.

— Джерег?

Въпросът прозвуча по-скоро като любопитство, отколкото враждебно, затова отвърнах:

— Да, такъв съм и да, такъв е, зависи за кого от двама ни питаш. — Погледнах към мъжа и вдигнах вежда. Той ми обърна гръб.

— Той е Напър — каза Върт. — От е’Дриен е. Не го взимай лично. Всяко отделение има нужда от такъв като него, за да направи бивака толкова неприятен, че да горим от нетърпение да влезем в бой.

Напър я изгледа гадно, но не каза нищо.

— Можеш да си скатаеш такъмите — каза Върт.

— Добре. Ъъъ, какво точно значи това?

— Пъхни ги под леглото.

— О! Това го мога.

Напър изсумтя, смисъла на което също не можах да разбера, а Върт каза:

— Не знам, но май скоро ще тръгнем.

Напър чак сега отвори уста:

— Какво те кара да мислиш така?

Върт посочи с брадичка към обозните палатки.

— Последните два фургона докараха пътни порциони. Освен това Сетра Лавоуд мрази да държи войската си на бивак. Ако не може да ги задвижи, обича да урежда квартирите.

— Все едно — изсумтя Напър.

Върт се усмихна и вдигна рамене.

В този момент дойде друга жена. Погледна първо Лойош, после мен и каза:

— Ти трябва да си Талтош. Аз съм Раша, ефрейтор на отделението ти.

Сведох глава.

— Ъъъ… как да се обръщам към теб?

— По име е достатъчно. И не си длъжен да отдаваш чест.

— Още никой не ме е накарал да отдам чест.

Тя се усмихна.

— Сигурно защото никой не знае как точно да се държи с теб.

От всички войници, на които се бях натъкнал досега, тя изглеждаше най-„войнишки“ — стоеше изправена и вдървена, което я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше, а косата й беше късо подстригана и вчесана назад над челото; очите й бяха черни и дръпнати. Освен това носеше меч — забелязах го само защото никой друг до този момент не беше с меч.

— Какво разправят, Раша? — попита Върт.

— Маневри този следобед, а утре може би ще тръгнем.

Върт кимна, без да поглежда Напър, с вид „казах ли ти аз“. Напър, от своя страна, изсумтя, което можеше да е в отговор на една от двете новини, или и на двете.

— Къде да тръгнем? — попитах.

Раша ме погледна косо и ми отвърна рязко:

— Ще разбереш, като стигнем там, Талтош.

— Извинявай.

— Скатай си такъмите.

— Слушам — отвърнах и влязох в палатката, като се наведох достатъчно, за да не съборя Лойош от рамото ми. Вътре беше малко по-хладно, отколкото отвън. Имаше четири походни легла и под трите — еднакви войнишки мешки; пъхнах чантата си под четвъртото.

„Трябваше да си вземеш мешка, шефе“.

„Сега се сети да ми го кажеш, нали?“

Излязох навън. Раша си беше отишла.

— Ефрейторът изглежда разбран човек — казах на Върт.

— Да. Но когато трябва, държи изкъсо. Служила е в морската пехота.

— Морска пехота?

— Бордови войник. Тия, дето минават през борда и се опитват да завземат вражеския кораб. Действала е в сражения с източняци по време на Междуцарствието.

— Не знаех, че по време на Междуцарствието е имало флот.

— Нямаше официално, но имаше разни битки около Северен пристан и Адриланка.

— Аха. Някаква идея къде мога да си взема мешка?

Тя поклати глава.

— Тук няма, а не ни разрешават да напускаме лагера без разрешение. Но предполагам, че като се върне, Елбър ще ти спретне нещо. Бива го за такива неща.

— Елбър ли?

— Другият, дето спи с нас.

— Аха. Той къде е сега?

— Дежурен е по кухня. Ще се върне след обяда.

— То пък един обяд — подхвърли Напър.

Върт добави:

— Можеш да го помолиш да ти направи и походен стол. Ще почнеш да цениш всяко удобство, което можеш да намериш.

— Изобщо не се съмнявам.

Седнах до тях на земята. Мда, един походен стол щеше да е добре.

Малко по-късно се чуха барабани, сърцето ми скочи в гърлото и за малко щях да скоча на крака и да извадя сабята; едва си спасих неудобството, като забелязах, че двамата не изглеждат много възбудени.

— Тази мелодийка — каза Върт — се казва „Да напасем конете“. Означава, че е време за обяд.

— Най-възбуждащото събитие за деня — изсумтя Напър.

— Съвсем вярно — каза Върт. — Заради опасността. Взимай си приборите и да ходим.

 

 

Обяда го сервираха на една дълга маса, покрай която минаваш с калаения си поднос, за да могат готвачите да ти сложат буца безвкусно сирене, толкова сухари, колкото можеш да изядеш… в моя случай беше една третина от един, и парче осолена кетна, която не бих поднесъл дори да е скрита в яхния, пълна с люти пиперки. После ти напълват калаената чаша, дето всеки момент ще се обърне, с някакво ужасно бяло вино и се връщаш в палатката си да ядеш, после отиваш до потока да си почистиш приборите и после, може би, надолу по потока до отходните места, за да изхвърлиш онова, което току-що си имал нещастието да изядеш. Нахраних Лойош с парче от кетната и той много го хареса, което само доказва правотата ми.

Един час след обяда дойдоха „маневрите“. Накараха ни да застанем в строй, по четирима в редица. Вляво от мен беше Напър, до него — един Господар на дракони, който се оказа Елбър. Беше много висок — близо осем стъпки — и тънък дори за Господар на дракони. Косата му беше вчесана назад като на Върт, а ръцете му бяха почти толкова възлести като на Краун. В този строй ни подкараха в марш на едно поле, където трябваше да правим разни неща, например да се обръщаме кръгом всички наведнъж, да крачим по четирима в редица, по осем и пак по четирима, да се пръскаме в различни посоки и да се връщаме, да се престрояваме от четирима във фронт до трийсет във фронт и по четирима в дълбочина, с подходящо разстояние между редиците, ходом напред, връщане, бърз марш, бегом, и всякакви други неща, които всички знаеха как да правят — без мен.

Това го правихме около пет часа, с по пет минути почивка на всеки час. По време на една от почивките се проснах на земята до мъжа, който беше зад мен през повечето маршировка.

— Не си ли свикнал с работата, източняко?

Погледнах го и не ми се стори от най-дружелюбните, тъй че казах:

— Не мога да твърдя, че много ми харесва.

— И на мен. — Беше по-скоро дребен, като плъх, и не ми направи впечатление с особена сила, въпреки че беше минал през гонката, без да остане без дъх като мен.

— Но си дошъл за борбата, нали?

— Аз ли? Не. Бил съм в няколко битки. Не мога да кажа, че ми харесаха.

— Тогава защо?

— Опит. Искам да направя кариера в гвардията Феникс. Или гвардията на Дракона, ако Цикълът бъде така добър да се завърти за мен. А ти тръгва по-добре, ако имаш няколко по-големи битки под търбуха.

— Разбирам.

— А ти?

— Лично е.

Той се засмя.

— Да де, чух. Клюката е, че се познаваш със Сетра Лавоуд.

— Срещал съм я — признах.

— Тя наистина ли е вампир?

— Ами, от моята кръв не е пила. Поне доколкото помня.

Той отново се засмя.

— Аз съм Тибс.

— Влад.

— Приятно ми е.

— И на мен.

Барабанът почна отново и пак подхванахме безсмислените маневри. В следващата почивка отново се намерих до Върт и Напър. Напър гледаше с отврат и не беше много склонен към разговор. Върт изглеждаше по-сговорчива, затова я попитах:

— Нещо против да те питам нещо?

— Давай.

— Защо всички са толкова… хм. Не знам как точно да се изразя. Имал съм си работа с дракони и съм свикнал, ъъъ, по-точно, не съм свикнал да се държат с мен толкова учтиво. Не се засягай.

Върт се усмихна.

— Струваше ни известно усилие.

— За какво е усилието тогава?

— Мога да говоря само за себе си.

— Е?

— Отиваме на война — каза тя след малко. — Ще се бием. Ти ще се биеш до мен. Предпочитам да нямаш повод да ги оставиш да ме убият.

— Хм. Не бях помислил за това.

Тя се усмихна мило.

— Сигурно и ти нямаш интерес да ми дадеш повод да ги оставя да те убият. Може би ще е добре да не го забравяш, джерег.

Напър ме изгледа отвисоко и се обърна.

И пак барабанът, и пак маршировка и бягане, а после, малко по-късно, почнахме да се упражняваме в хвърляне на копия. Изобщо не можех да постигна разстоянието на драконите, но бях адски точен. Това ми достави известно удоволствие.

После отново барабанът, този път сигнал за вечеря. Вечерята си беше също като обяда, само че кетната бе подменена с рядка супа. Седнах до Върт пред палатката и рекох:

— Храната ще стане ли по-добра?

— Не.

— Разбирам. Повечето от хората тук доброволци ли са?

— Всички, разбира се. Частите със задължителен набор са с текли.

— О? Ти защо се записа доброволно?

— Записах се в академията Терикс, а човек трябва да натрупа боен опит, преди да усвои теорията.

— Съвсем логично.

— А ти?

— Защо съм тук ли? Лично е.

— Аха.

След малко реших, че заслужава по-добър отговор.

— Тоя, срещу който съм тръгнал, ме ядоса.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Включил си се в армията, защото те е яд на тоя, срещу чиято армия воюваме?

— Да.

Тя ме зяпна.

— Знаеш ли, че сигурно нямаш да получиш шанса да… ммм, как го наричате в джерег?

— Обикновено го наричаме „убиване“ — излъгах. — Да, знам. Но може да съм полезен тук.

— Ти си луд.

— Благодаря.

— Но го казвам с най-добри чувства.

В този момент дойде и Елбър, на когото ме представиха. Държеше се съвсем дружелюбно и се съгласи да ми преправи чантата да е удобна за поход и да ми спретне един кекав стол.

— Аз мога ли да направя нещо за теб? — попитах го.

— Да. Кажи ми как да печеля на „Камъчетата Сянг“.

— Въртиш играта, не я играеш.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Играта е нагласена. Дългосрочно не можеш да я спечелиш, освен ако тоя, дето я върти, не е кръгъл идиот. Ако си наистина, ама наистина много добър в нея, и ако отстъпваш, ако не ти тръгне в първите няколко хвърляния, и удвояваш всеки път, когато имаш малко предимство с плоските камъчета, и ако много ти върви зарът, ще загубиш съвсем малко.

— Защо е така?

— Защото например в игра десет-петдесет плащаш дванайсет глобуса за камъчетата и ако загубиш, рискуваш петдесет глобуса, а ако спечелиш, получаваш само десет плюс петдесет, без да смятаме удвояването, което се изравнява при продължителна игра. Тъй че всеки път, когато играеш срещу някой добър колкото тебе, губиш два глобуса. Ако играеш срещу по-добър, е по-лошо, а ако играеш срещу някой, който не е толкова добър, факторът късмет винаги е по-голям от двата глобуса, които губиш. Обикновено с около четири медника по-висок.

— Изчислил си го толкова точно?

— Да.

Той поклати глава.

— Ами при лична игра, без някой да я върти?

— Това е друго. Тогава ако си по-добър, би трябвало да спечелиш.

— Ти как играеш тогава?

— Залагаш плоските си камъчета за високите точки и в края избиваш неговите високи точки с кръглите, а ако получи голямо предимство в първия рунд, си отстъпваш десетте и почваш отново.

— Аз обичам да избивам началните му точки с моите плоски. После може да извадя късмет с кръглите.

— Е, много хора играят така.

— И удвоявам, когато, нали знаеш — понякога просто имаш чувството, че ще направиш удар.

„Не се и съмнявам“. Казах:

— Не знам. Аз всъщност не играя много.

— Ами, действа като че ли.

Помислих си: „Знам точно как играеш, лапнишаран такъв“, но не го казах.

— И как се оправяш, като цяло?

— Горе-долу съм наравно, или малко отгоре.

За малко да го кажа заедно с него. Постоянните губещи винаги казват „Горе-долу съм наравно, или малко отгоре“. Но само кимнах и си замълчах.

— Може да пробвам по твоя начин — каза Елбър.

— Кажи ми дали се получава.

— Добре.

— Та защо си тук?

— Тук? В смисъл, на служба?

— Да.

Той помълча известно време, след което отвърна замислено:

— Винаги съм мечтал да се бия под командата на Сетра Лавоуд.

— Аха. Това мога да го уважа.

— Във всеки случай, по-добро е от алтернативата.

— О?

— Последната ми служба беше в наемническа армия. Бяхме наети да се бием срещу нея. Не държа да ми се случва пак.

— И аз не бих държал.

След малко запалиха огньове и насядахме около тях. Явно на всеки три палатки имаше по един огън. Върт обясни, че обикновено на огньовете си готвели храната, но тъй като цялата тази операция се сглобила много набързо, минали на общи кухни, за да спестят допълнителни ръце за разделянето на порционите. Предполагам, че в това имаше някаква военна логика. Някой от другите палатки каза, че било логично само ако няма да се остава задълго. Върт каза, че ще се тръгва скоро, и обясни мотивите си, което предложи тема за много оживен дебат и доведе до спомени за минали кампании, включващи дълго чакане в бивака.

„Е, Лойош, какво мислиш за войнишкия живот дотук?“

„Храната е добра“.

„Ха“.

„И е много“.

„Не забелязах“.

„Това е, защото никой не ти подхвърля остатъци“.

„Всички ли те хранят?“

„И още как, шефе. Според мен си мислят, че им нося късмет“.

„Радвай се, че не те познават“.

„Хе!“

Разговорът около мен продължи и от време на време задавах въпроси, например как различават различните сигнали на барабана, на което ми се отговори с търпението, което аз мога да проявя пред потенциален клиент, който иска да разбере лихвата по заема, за който моли. Барабанът между другото се наричаше „цокача“ и странният звук, който издаваше, беше заради стоманените топки, които дрънчаха в стоманената рамка, когато го удряха.

После продължиха да си приказват какво ще правят след кампанията. Ако наистина вземеха да направят това, което казваха, във всичките ми бардаци щеше да се отвори доста работа. После продължиха да разправят анекдоти, повечето от които бях чувал и нито един не си струва да го повтарям, макар че някои бяха главно войнишки и ми се сториха интересни — повечето бяха свързани с наранявания на по-специални места, начини за изсулване от боя или смущаващи неща, ставали с офицери (но никога със сержанти, интересно защо). Лойош реши, че някои от историите са смешни, но пък той и храната беше харесал.

После барабанът заби отново и Върт обясни, че е време за лягане. Не бях свикнал да спя по график, но осъзнах, че съм достатъчно уморен, та това да не е проблем въпреки непознатото ми легло и гадното бодливо вълнено одеяло. И не беше — навих си наметалото на руло за възглавница, легнах и заспах.

Барабанът ме събуди на другата сутрин, за началото на първия ми пълен ден като войник. Дадоха ни десет минути при потока да се приготвим и едва ми остана време да се обръсна. Забелязах, че няколко от бойните ми другари ме попоглеждат, и останах доволен.

При кухненската палатка бяха запалени огньове, тъй че отидох там и разбрах, че не само нямат клава, ами няма и сметана или мед за кафето, и го зарязах. Изядох насила един сухар, защото реших, че може да ми потрябва, върнах се и чух, че сутрешните маневри са отменени.

— Чудно защо — каза Елбър.

— Бъди благодарен — изсумтя Напър.

— Имам предположение — каза Върт. Гледаше към палатката на капитана. Беше много студено. Придърпах тежкото си наметало. Мислех си, че съм готов да сменя половината си територия в града за една хубава чаша клава.

Раша дойде и ни пожела „добро утро“.

— Какво казват? — попита Върт.

— Ще го разберете, щом го науча аз — отвърна тя и продължи нататък из лагера.

Огледах небето с надежда, че ще завали, но не разбрах нищо. Знаех, че Черен замък е някъде над нас, но не можех да го видя през ръждивата пелена, макар да знаех, че Мороулан може да гледа надолу и да ни вижда. Стори ми се някак сбъркано.

„Лойош, какво правя аз тук?“

„Ако знаех, шефе, със сигурност щях да ти го кажа“.

На четиридесет крачки от нас знамето на ротата на Кропър се вдигна над палатката на капитана и заплющя на утринния вятър.

Барабаните забиха отново, но вече си бяхме изяли закуската, а беше много рано за обяд. Върт стана и се усмихна.

— Знаеш ли как се смъква палатка?

Реших, че няма предвид да я съборя с ритник, затова отвърнах:

— Не.

— Е, време е да се научиш. Тръгваме.

9.
Кръшкане

Лойош продължаваше да ме разпитва какво ще правя и аз продължавах да му отвръщам, че не знам. „Все ще измисля нещо“ — казах му.

„Защо не съм много убеден?“

„Да се приближиш достатъчно е половината… Какво е онова там?“

„Пак от същата битка, шефе. Само че не е нашата част“.

„Погледни внимателно, Лойош“.

„О!“

Вдясно от мен, на малко повече от сто разтега, се виждаше голяма маса източняци — явно наемниците, за които ми бяха казали. Бяха достатъчно далече, за да не мога да разбера, че са хора, освен че различавах едва-едва по някоя брада тук-там, но и това беше достатъчно.

Настъпваха срещу конен отряд и успях да различа фигурата на Мороулан, яхнал черен кон и размахващ… да, трябваше да е Чернопрът. С всеки удар на меча умираше по някой — и умираше завинаги, защото когато ударят някой с това оръжие, няма никакво връщане, никакво прераждане, никакъв живот в отвъдното. Вярванията сред човешките същества за това, което става след телесната смърт, са различни, странни и понякога глупави; но на стотина крачки вдясно от мен Мороулан правеше въпроса съвсем теоретичен.

Въпреки всичко, което бях видял досега, точно от това ми призля.

Открих, че съм стигнал чак до групата магьосници с тяхната почетна гвардия на билото на хълма. Преди някой от тях да успее да си отвори устата, рекох:

— Не можем ли да я спрем тази тъпотия?

„Браво, шефе — каза Лойош. — Привлече им вниманието“.

„Това беше тайният ми план“.

Гледаха ме и аз ги гледах, и осъзнах с почти дълбоко чувство за важност, че съм спрял. Бях стигнал до целта си. Каквото и да станеше, щеше да стане тук и щеше да свърши, и ме изпълни внезапна, страхотна радост, че за добро или лошо съм свършил пътуването си. А преди всичко това означаваше, че походът ми в дъжда е приключил.

Беше започнало да вали малко преди обяд още на първия ден, когато тръгнахме с ротата на Кропър, а понякога започва да ти се струва, че никога не е преставало да вали. Бяхме вървели около четири часа и още след първия бях решил, че никак не ми харесва. Дъждът с нищо не променяше мнението ми. Да вървиш в поход в калта съвсем не е толкова забавно, колкото твърдят някои, особено със сгънатото легло, натъпканата с багаж мешка и няколко части от палатката на гърба ти. Носех тежкото си наметало, защото на тръгване беше студено, но още на първата почивка го смених с лекото, защото маршът се оказа много по-трудна работа, отколкото бях очаквал, и се сгорещих и изпотих още на първата миля. После, разбира се, почна дъждът, тъй че докато вървяхме, ми беше много горещо и много студено всеки път, когато спирахме заради някой затънал в калта фургон, било пред нас, за да запуши пътя ни, било зад нас, тъй че не ни разрешаваха да се отдалечим много.

Върт непрекъснато се оглеждаше, сякаш се мъчеше да отгатне къде отиваме и какво правим; от време на време споделяше много полезни наблюдения как инженерните щели да могат да поддържат пътищата проходими, стига в района да имало дървета. Напър така и не обелваше свястна дума, а лееше постоянен поток от ругатни с нечленоразделно пръхтене и съскане. Елбър изглеждаше ведър, което всъщност беше дразнещо. Лойош понякога отдъхваше на рамото ми, а понякога политаше над ротата, наслаждавайки се на неочакваната си популярност, и, за щастие, без да ме заяжда с остроумните си шеги. Полагах усилия да запазя мислите си за себе си — въпрос на гордост най-вече.

Някъде по това време навлязохме във вражеската територия. В началото не го разбрах, но се досетих по-късно, когато забелязах, че интендантът ни вече не плаща за продуктите, които взимахме от местните. Години след това разбрах, че Сетра беше отрязала цялата армия от снабдителните линии — ход, с който много се гордееше. Предполагам, че го е направила много успешно при това, защото храната така и не се промени.

Жалко.

Дъждът се усили. Странно, че в града почти не забелязвам промяната във времето — но там не е и толкова важно. Малка магийка, колкото да ме опази сух, и после съм си в офиса или там, закъдето съм тръгнал. Тук беше друго — повечето от нас притежаваха достатъчно магическа способност да пазят главите си сухи от дъжда, но нищо не можеше да се направи с пътя, а и такова заклинание можеш да го държиш само за известно време, преди умът ти да започне да се уморява, а тогава може да ти се изплъзне и енергията да остане без контрол. Би било унизително да си опържиш мозъка, защото едно проклето от Вийра заклинание-чадър е излязло от контрол.

Още по-лошо би било за един Господар на дракони обаче, защото той най-вероятно ще се яви в Пътеките на мъртвите и ще трябва да обяснява как си го е докарал.

Пътеките на мъртвите.

Тогава, докато вървях, си ги спомних; спомних си как си мислех, че така и няма да намеря изход, а после как спасих себе си и Алийра, и Мороулан, с помощта на малко домашно вещерство, за което така и не знаех, че мога да изпълня. А къде бяха Мороулан и Алийра сега? Сигурно на топличко и сухи в Черен замък, чакаха да се телепортират там, където щеше да свърши маршът ни, докато моите ботуши правеха „шляп, шльоп“ в калта.

Но изборът си беше мой и знаех, че ще се почувствам по-добре, когато най-после се срещнем с армията на Форния и им направя нещо гадно и съсипателно. Е, може би едно-две неща, след което щях да духна.

Мда…

„Шефе, май трябва да пуснеш заклинанието“.

Исках да му възразя, но няма смисъл да си имаш познайник, ако не го оставяш да си върши работата. Отвърнах му „добре, благодаря“ и станах мокър. Огледах колоната и останах доволен, като видях, че съм задържал моето много по-дълго от мнозина. Разбрах също така, че от този поход ще има известни жертви на мозъчно изпържване; зачудих се дали и това е едно от нещата, които Сетра отчита, когато планира кампаниите си: „Е, ще губим по един процент дневно от мозъчно изпържване, ако времето е лошо…“

„Прав си, Лойош. Умът ми изтръпва“.

„И той е подгизнал, шефе“.

„Не си толкова забавен, колкото си мислиш“.

Тогава спряхме — този път официална почивка, вместо изчакването на затънали в калта фургони. С облекчение смъкнах товара си, разгънах столчето, което ми беше направил Елбър, и седнах.

— Навлизаме в интересна местност — каза Върт.

Огледах се. Бяхме на съвсем плоска равнина, без нито едно хълмче или дърво, което да наруши монотонния терен.

— Нима?

— Е, теренът е удобен за сражение, но не това имах предвид. Искам да кажа, че се придвижваме към хълмист район, а това ми дава повод да се замисля дали Сетра се кани да ни вкара директно в сражението, или сме резерви, защото ако сме резерви, бих очаквала скоро да тръгнем на север.

— Ами… аз знам, че сме в авангарда.

— Тъй ли? Откъде?

— Мороулан ми каза. Точно затова съм зачислен в ротата ви.

Тя ме погледна, сякаш очакваше да продължа.

„Шефе!“

„Проклета смърт, Лойош. Мозъкът ми се е уморил, нали?“

— Все едно — казах на Върт. — Вече казах твърде много.

— Ясно.

— Не съм шпионин обаче.

— Не мислех, че си шпионин. И вече съобразих, че не си с нас само като войник.

— Права си.

— Но все пак сме авангардът, нали? В такъв случай мога да предположа, че нямаме повече от един-два дни поход. Три най-много, ако времето се задържи такова.

— И после битка?

— Не бих се изненадала. Ти ще останеш ли с нас за боя?

Погледнах я и разбрах какво си мисли — дали ще споделя опасността, или съм с тях само за разходката и ще изклинча веднага щом влязат в бой. Отговорът, разбира се, беше, че смятах да изклинча.

— С вас ще съм — отвърнах. Тя кимна.

Отново проклетият скапан „цокач“ — и станах, сгънах отново столчето и след малко тръгнахме. Дъждът се усили в последен напън, след което отслабна.

— Чародеите на Мороулан не могат ли да направят нещо с дъжда? — попитах.

— Май току-що направиха.

Изсумтях.

— Много време им отне.

— Започваш да говориш като Напър.

Напър й хвърли свиреп поглед.

— Започвам да го разбирам — казах.

Той с нищо не показа, че иска да го разбират.

— Мислех си, че роптаенето е универсалното право на войниците.

Тя се изсмя късо, макар да не смятах, че е смешно.

— Не и в елитен корпус.

— Ние елитен корпус ли сме?

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам?

— Случайно да виждаш текла? Да виждаш мобилизирани?

— Е, не знаех, че трябва да има текла и мобилизирани.

— Вече знаеш. Как се чувстваш като част от елитен корпус?

— Ще се пръсна от гордост.

— Това е духът.

Напър изсумтя. Вятърът се усили и се разтреперих, но скоро след това дъждът спря съвсем, успях да спретна едно подсушаващо заклинание и се почувствах по-добре.

Оставихме зад себе си още няколко мили, спряхме и похапнахме солена кетна, сирене и сухари. Изядох три. Вкусът им беше по-добър, след като цял ден не бях ял като хората.

„Ако продължи така, Лойош, вкусът ми ще се развали като твоя“.

„Ще плача с горчиви сълзи“.

„Влечугите не плачат“.

„Имаме си други естествени предимства“.

Напълних си джоба с още няколко сухара, да ги ям по пътя. Всъщност не бяха чак толкова лоши, стига да не ги сравняваш с нещо свястно.

Сивите облаци, струпали се под ръждивата небесна пелена, вече се бяха разнесли и в далечината се виждаха няколко хълма. Това означаваше, че вероятно се изкачваме, много полека. При тази мисъл краката ми се почувстваха уморени. Капитанът периодично обикаляше колоната ни на кон, изглежда, за да ни накара да се чувстваме още по-уморени. Не бях виждал много коне и гледката с капитана, яздещ покрай нас, докато се тътрехме напред, не ме накара да ги заобичам особено.

Щом започна да се стъмва, барабаните забиха, спряхме и загледах как другите трима разпъват палатката — опитваха се да ми покажат как точно се сглобяват частите. После напалихме огньовете, изядохме си вечерята, която подозрително приличаше на вчерашната, и насядахме около огъня. Раша се приближи и каза:

— Елбър и Влад, първа смяна пост през нощта.

— Слушам — отвърна Елбър.

— Влад?

— Да?

— Чу ли?

— Да.

— Отговаря се: „Слушам“.

— Извинявай.

Раша продължи нататък, а аз попитах:

— Колко трае постът?

— Два часа — отвърна ми Върт, — освен ако не решат, че сме в неизбежна. Тогава времето се удвоява и съставът се утроява.

— Неизбежна какво?

— Неизбежна опасност.

— Аха.

— Не мисля, че сме — каза Елбър.

Погледнах въпросително Върт и тя вдигна рамене.

— Съмнявам се.

Елбър стана и закопча колана с меча си. Станах и аз. Той ме поведе покрай редиците палатки до едно място, откъдето знамето ни едва се виждаше на гаснещата дневна светлина. Краун беше там — идваха двойки и той ги разпращаше. На нас каза:

— Северният край, четиридесет крачки навън. — И посочи. Елбър отдаде чест, обърна се и тръгна. Аз също отдадох чест, при което ме изгледаха озадачено, след което тръгнах след Елбър. Но бях доволен: най-сетне успях да отдам чест.

— Сега какво правим? — попитах. — Стоим на място като тъпаци или обикаляме като тъпаци?

Той се изхили.

— Стоим на място. Почти. Стига да си отваряме очите и да не се отдалечаваме много, би трябвало да е все едно.

Останахме там два часа и не се случи нищо особено, но си беше страшничко. Отначало се чуваше тихо жужене от лагера, но скоро заглъхна; стана много тихо и вече бях един от онези стражи, които толкова пъти съм се мъчил да реша как да заобиколя или да ги зашеметя, или да ги убия понякога. Всички тези случаи се заредиха в паметта ми с отмъстителен кикот. Не че бях притеснен, тъй като Лойош беше с мен, но положението не ми харесваше. Опитах се да подхвана разговор, но Елбър ми даде да разбера, че се очаква да напрягаме слуха си и че ако ни хванат да си говорим, щели да ни се случат „лоши работи“.

— Какво се смята за „лоша работа“ във войската?

— Да те пратят да чистиш клозетите.

— Схванах — отвърнах и повече дума не обелих до края на смяната. Смениха ни точно навреме двама войници, които не познавах и които, изглежда, не държаха нито на разговори, нито на чистене на клозети. Тръгнах с Елбър към палатката, която нямаше да мога да намеря сам, проснах се на леглото и миг след това заспах.

 

 

След трийсет часа получих нагледно показно какво точно означава „неизбежна“. Стъпалата ми се бяха подбили с още един ден, краката ми се бяха уморили с още един ден и духът ми се беше вкиснал с още един ден. Върт изглеждаше леко развеселена било от киселото ми настроение, било от яда ми; Елбър изглеждаше потънал в размисъл, а Напър, все така навъсен както винаги, изглеждаше единственият трезвомислещ от всички ни. Във всеки случай цялата ни палатка беше уведомена, че ще дадем четири часа пост посред нощ, при което Върт закима мъдро, Напър се навъси заканително, а Елбър философски сви рамене. После, след един час, Раша ме извика настрана и ме уведоми, че съм извинен и че в края на краищата не се очаква да давам пост, след което се обърна и си тръгна, преди да успея да я попитам защо. Изругах я под нос.

„Какво има, шефе? Толкова ти е харесало снощи, че искаш тази нощ двойна смяна?“

„Не, просто ме дразни намекът, че не съм толкова благонадежден като останалите“.

„Ставаме малко докачливи, а?“

„Млъквай“.

Някъде по това време в лагера нахлу смесена група непознати — някъде около стотина — на фургони, теглени от коне. Под „смесена“ имам предвид, че различих поне двама валиста, няколко текла и доста дракони. Погледнах въпросително Върт и тя ми обясни:

— Инженерни.

— Аха. И какво ще инженерстват?

— Отбранителни съоръжения. Насипи. Ровове. Явно ще поискат от нас да задържим тази позиция.

— Тази позиция? Къде сме, по дяволите?

— Като съмне, ще видиш Източните планини.

— О? Значи днес сме покрили добро разстояние.

— Така е.

Спомних си плановете на Сетра и съжалих, че изобщо ги знам, защото изведнъж добих впечатлението, че цялата ни рота е само някакъв жалон на игрална дъска, около който тя ще маневрира, без изобщо да се интересува за индивидите, които включва „жалонът“. За да се разсея, се загледах напрегнато на изток, но в сумрака не можах да видя никакви планини.

„Доста нависоко сме, шефе. Това поне мога да кажа със сигурност“.

„Как го разбра?“

„Забележимо по-трудно е да се лети“.

„Какво общо може да има трудното летене с височината, от която излиташ?“

„А, това е за вас, животните от по-висш клас, шефе. Ние, летящите, си я караме само на инстинкт“.

„Ти не си летящо. Ти си влечуго“.

„Не ми е ясно защо става така“.

„Може би ако имаше палци, щеше да ти е ясно“.

„Що не го зарежеш това с палците, шефе?“

Изведнъж ме обзе чувството, че трябва да направя нещо, че трябва да помисля за нещо, нещо… О! Да.

„Кой е?“

„Мороулан“.

„Какво искаш?“

„Няма ли да ми благодариш поне, Влад?“

„За какво?“

„Никога не е имало войник, който да не е благодарен, че са го освободили от нощна смяна“.

„Разбирам. Не, не мисля, че трябва да ти благодаря. Доколкото схващам, тази нощ е подходяща за действие?“

„Капитанът те чака. И аз ще съм там“.

„Тръгвам“. Изпитах облекчение, че не са ме освободили от стражата, защото не ми вярват, и след това се ядосах, че това изобщо ме интересува.

Тръгнах през лагера натам, където трябваше да е палатката на капитана.

„Оттук, шефе“.

„Благодаря“.

Вече беше доста тъмно, но я намерих с указанията на Лойош и по плющенето на знамето. След това започнах да обикалям като кретен, докато намеря входа. Най-лошото в цялата тъпотия беше, че непрекъснато се хващах, че правя неща, в които не съм добър, а това означаваше, че изглеждам глупаво, пред себе си, ако не пред някой друг, а това винаги съм го мразил.

— Влез — каза капитанът и в същото време чух гласа на Мороулан:

— Влез, моля те.

— Добре — отвърнах и пристъпих вътре. — Колко приятно, че всички сме тук.

— Сядай, Влад — подкани ме Мороулан.

Послушах го. Опитах се да разгадая физиономията на капитана, но нещо не схванах. Във всеки случай от мига, в който влязох в палатката, нещата се промениха и мисля, че го усетих: вече не бях един от войниците му — вече бях нещо друго, макар че не бях сигурен какво точно. Подозирам, че усещането бе по-приятно за мен, отколкото за него.

— Най-близкият им външен пост е на три мили североизточно от нас — почна без предисловия Мороулан. — Утре можем да очакваме атака.

— Което означава, че тази нощ трябва да свърша някои неща.

— Да.

— Какво точно искаш?

— Капитане? — каза Мороулан.

Капитанът се облещи, после изпръхтя, все едно че чак сега му светна.

— Да помисля. Все още планираме… ъъъ…

— Спокойно можете да говорите пред Влад.

Той пак изпръхтя.

— Все още планираме изтегляне на югоизток, нали?

— Да.

Капитанът помисли малко.

— Каква част от армията му е срещу нас?

— Около една трета. Знаем, че още една трета се придвижва за подкрепление и вероятно разполага с дивизион, с който ще се опита да ни заобиколи по фланга.

— А ако реши да не атакува? Може би ще изчака, докато пристигнат другите дивизиони. Функционално те са преден пост и губят голяма част от началното си предимство, ако предприемат атака.

— Може да не атакуват. Ако се въздържат, атакуваме ние.

Капитанът поклати глава.

— Ние сме авангард. Идеята да атакуваме не ми харесва.

— Няма да включим много сила. Само колкото да ги подтикнем да контраатакуват.

— Знам. Но ако не контраатакуват?

— Имаме достатъчно сила, за да завземем този преден пост. Ако не контраатакуват, ще го вземем и ще ги оставим да се опитат да си го върнат. Според Сетра това е също толкова добро.

— Тя е командващият.

— Да. Но тъй или иначе, Форния е много агресивен. Сетра смята, че утре ще ни подложи на изпитание.

— Добре. В такъв случай, ако приемем, че той замисля сутрешен щурм, всичко, което би могло да го забави дори за час или два, ще е от полза. Бих искал да дадем повече време на инженерните.

Мороулан кимна и се обърна към мен:

— Влад?

Свих рамене.

— Не ми е позната тая работа. Какво точно да направя?

— Има много възможности — каза Мороулан.

— Нещо против, ако разберат веднага, че е саботаж? — попита ме капитанът.

— При равна класация бих предпочел да не разберат, но не е приоритет.

— Добре. Какво ще кажеш, ако просто отидеш и им надупчиш буретата с вода? Ще им трябва кафе или поне вода за пиене, преди да тръгнат в атака. Това ще ги позадържи малко.

— Не е много елегантно — отвърнах. — Но бих могъл да го направя.

— Имам по-добра идея — каза Мороулан с весел блясък в очите. — Вярвам, че ще ти хареса, Влад.

— Бас държа.

 

 

Трийсет и два часа преди това бях на пост, за да не позволя някой да проникне в лагера ни незабелязан; сега бях от другата страна и се опитвах да направя точно това. Тази страна ми се струваше по-естествена и придобитата ми наскоро симпатия към противника не можеше да ме спре.

Лойош летеше високо и следеше точно къде сме, докато аз бавно се придвижвах, натам, където ми казаха, че е бивакът на противника. Краката ми не издаваха звук, сивото ми наметало се сливаше с нощта, а в лявата си ръка стисках малка пръчка, която щеше да ме предупреди много преди да пресека линията на някое засичащо заклинание.

„Нещо особено, Лойош?“. Попитах само защото тишината започваше да ме изнервя.

„Още не, шефе“.

„Може да са събрали багажа и да са си заминали“.

„Ще го повярвам, стига да искаш“.

И малко след това: „Открих ги, шефе. Трима са. Точно пред теб“.

„Значи тръгвам наляво“.

„Натам е чисто“.

Продължих напред не много бързо, като избягвах всякакви резки движения. Вече можех да различа тлеещата жарава на огнищата, което не само ми осигуряваше ориентир, но и от лагера щяха да ме забележат по-трудно. Спомних си, че предната нощ рядко бях поглеждал към лагера — цялото ми внимание беше съсредоточено навън. Все пак се постарах да не заставам между някой от огньовете и постовете, които бе забелязал Лойош.

Трябваше да имат и вътрешна постова линия и сигурно имаше, но не я видях, нито постовите ме видяха. След като се озовах в лагера, стана по-лесно — огньовете бяха изтлели почти всички и почти всички бяха заспали. Крачех най-самоуверено и малкото обикалящи пазачи все едно гледаха през мен.

„Знамето им виждаш ли?“

„Четиридесет крачки, насам“.

Тръгнах. От голямата палатка, към която ме насочи Лойош, струеше трепкащата светлина на лампи. Щом се приближих, чух тихи гласове — офицери явно, обсъждаха планове за утре, когато нашият „авангард“ щеше да бъде „изпитан“ от техния „преден пост“.

Точно пред палатката имаше пост, много неподходящо място. Все едно.

„Добре, Лойош. Действай“.

„Готово, шефе“.

Излетя от рамото ми, стрелна се към часовия и изфуча само на три стъпки от главата му. Той изруга и се дръпна. Лойош налетя отново. Часовият извади меча си и го заразмахва глупаво във въздуха. Измъкнах нож от колана си и намерих пилона на знамето.

Отне ми около секунда, докато срежа въжето. Знамето се смъкна безшумно. Още една секунда и го държах в ръцете си. Шмугнах се в тъмното зад близката палатка и казах: „Добре, Лойош. Взех го. Едно на нула“.

„Ей сега идвам, шефе“.

„Лойош…“

„О, я стига, шефе. Забавлявам се“.

„Лойош“.

„Добре, добре. Идвам“.

Някой вътре в палатката извика: „Каква е тази врява?“, но не се задържах да чуя отговора.

Другите се оказаха по-лесни — все до тъмни палатки, пред които нямаше постове. Беше въпрос само на предпазливост и както винаги — да не ме спипат. Отне ми не повече от час, след което още двайсетина минути, докато се върна до нашите линии.

Само за упражнение се промъкнах покрай нашите постове и се запътих към палатката на капитана. Там също имаше пост, но на него се представих. Той погледна вързопа в ръцете ми, но май не разбра какво е. Съобщи за мен и дръпна платнището. Капитанът и Мороулан седяха около капитанската маса и пиеха вино. Хвърлих вързопа на пода и казах:

— Ако ви е останало малко, не бих отказал.

— Мисля, че можем да ти заделим някоя чашка — каза Мороулан.

Капитанът погледна знамената и се засмя.

— Браво. Колко взе?

— Единайсет.

— Добре, добре. Пленили сме единайсет знамена, без да извадим меч. Чудя се дали историята е записала такъв рекорд?

— Много се съмнявам — каза Мороулан.

Отпих от виното. Виното има много приятен вкус, когато си избил шубето и когато отпускаш мускули, за които не си и помислял колко са напрегнати.

— Някакви проблеми? — попита Мороулан.

— Нищо, с което Лойош да не може да се справи.

„Чух и си го записах, шефе“.

„Млъкни“.

— Значи сме получили няколко часа отдих, докато направят нови знамена каза капитанът. — Все пак трябва да видя как вървят изкопните работи.

— А ти, Влад, трябва да си отдъхнеш — подхвърли Мороулан. — Утре излизаш на бой.

— Ха! Какво те кара да мислиш така?

Той сви рамене и не отговори. Нямаше какво да кажа, освен да си допия виното и да отида да спя.

Мисля, че малката схема на Мороулан свърши работа. Тъй или иначе, щурмът срещу позицията ни започна чак в деветия час на сутринта.

10.
Бягай! Бягай!

Огледах лицата пред себе си. Виждах най-вече воини, всички много едри и всички — хм — много опасни на вид. Повечето бяха Господари на дракони, но различих и няколко Господари на дзури. Не забелязах никаква симпатия към скромната ми особа. Зад тях бяха магьосниците и макар и да не можех да го видя, знаех, че Форния е някъде зад тях и наблюдава хода на битката — клането де — и взима решения така, че неговите сили да могат да свършат повечето работа в касапницата. Нали за това беше цялата война.

Някой излезе напред — Господар на дракони, когото не бях срещал никога — и каза:

— Аз съм Джург’н е’Тенит. За условията ли сте дошли?

Не изглеждаше убеден. Вероятно не мислеше, че Мороулан би изпратил източняк.

— Не точно — отвърнах.

— Значи за преговори?

Обмислях как да отговоря на това, когато друг си проби път между войниците — Ори.

— Този не е парламентьор. Наемен убиец е. Убийте го.

Е, това явно поставяше преговорите в друга плоскост. Моментът беше много подходящ да чуя барабана със сигнал за атака и ротата ми изведнъж да се появи да ме спаси. За съжаление ги бях оставил много назад и ако изобщо се чуеше барабан, сигурно щеше да е в подкрепа на тия пред мен; не че имаха нужда.

Всичко това ми напомня, че никога не ме е интересувало особено какъв звук издават барабаните, което ми предлага нова чудесна възможност да ви обясня някои неща. Не се притеснявайте, след малко ще се върна на битката.

Та докъде бях стигнал? А, до звука на барабана, или „цокача“.

Много го бях намразил още от първия път, когато зовът му ме беше събудил по-рано, отколкото ми се налагаше да ставам, откакто престанах да въртя ресторант. Заранта преди атаката дори ме беше събудил още по-рано. В този ден наблизо нямаше поток, затова дежурните бяха поставили пред палатките ведра с вода. Обръснах се насила. Бръсненето със студена вода между другото не е толкова забавно, колкото твърдят някои. Реших обаче, че това, че не се порязах, е добра поличба. Върт, която беше следващата зад мен на опашката пред ведрото, ми обясни, че една от разликите между елитен корпус и обикновените мобилизирани била в това, че на нас разчитат, че ще станем сами сутринта — в армия от мобилизирани ефрейторите минавали из палатките, изхвърляли всички навън и ги биели с пръчки, ако се моткат.

— А не ги ли убиват?

— Наборниците рядко посягат на ефрейтори. Виж, офицерите трябва да внимават.

Поисках да ми го обясни, но барабанът отново запердаши и с известен ужас осъзнах, че познавам особения ритъм на сигнала за закуска. Разбира се, част от известния ужас беше свързана със самата закуска.

Помъчих се да излея голото кафе в гърлото си насила, но едва преглътнах първата глътка и се отказах. Всички около мен гълтаха мътнокафявата течност все едно че е бренди. Свих рамене и изядох няколко сухара, после ги отмих с малко вода. Върнах се при палатката ни и чак тогава забелязах, че през нощта между нас и вражеския лагер се издигнала пръст — образуваше нещо като стена. Добре, вече знаех и земно укрепление какво е.

Един непознат мина пред палатката и хвърли на земята купчина къси копия. Елбър, който стоеше наблизо, се наведе и си взе три. Върт направи същото. С което останаха шест. Погледнах ги, после погледнах Върт и си взех три. Елбър попита:

— Знаеш ли как се използва това?

Помислих, че ме пита за копието, докато не видях, че ми подава брус. През ума ми минаха няколко солени шеги, но отвърнах „да“ и го взех. Подаде ми и едно шишенце с масло. Вече отвсякъде се чуваше стържещият звук от точенето на оръжия. Включих и своя глас в хора, но наточих само копията и сабята си; чувствах се малко неудобно да си показвам колекцията от гадни неща.

Проклетият барабан заби отново. Този сигнал не го бях чувал и се подразних, че го различавам като непознат. Попитах Елбър какво означава.

— Нарича се „Сълзите на ефрейтора“. Означава отдельонните ефрейтори да се явят при капитана. Получават последни указания за битката.

Сърцето ми прескочи един удар, но запазих безизразна физиономия.

„Лойош, отваряй си очите, докато се изпаря. За предпочитане преди да започне боят“.

„Разбрано, шефе“.

Продължих с точенето на копията.

— Колко далече го хвърляш това? — попита Върт.

— Около шейсет и пет — седемдесет крачки.

— Добре. Пропускаш първата команда „огън“. Ако изчакаш до втората, ще са горе-долу в обсега ти. Първият залп бездруго е само за объркване; последните две ги хвърляме бързо и можеш да се прицелиш.

— От толкова далече би трябвало да имаме време за повече хвърляния.

— Така изглежда, нали? Но на такъв терен ще се изненадаш колко бързо покриват разстоянието при атака. Зависи какъв вид войска имаме пред себе си, разбира се.

— Тези копия вършат ли някаква работа?

— Малко. Е, ще поочукаме няколко щита.

— Щитове? Те имат щитове? Ние защо нямаме щитове?

— Можеш ли да боравиш с щит?

— Ъъъ… не. Но те все пак ще имат.

— Вероятно. Както казах, всичко зависи срещу кого ще сме. Ако са конница, тогава няма да имат щитове, но ние ще имаме проблеми.

— Конница?

— Или може да е фаланга с тежки копия и тогава мятането на късите ще е пълна загуба на време, и ще трябва да контраатакуваме и да ги обкръжим по фланга. Врагът решава какво да хвърли срещу нас. Това е предимството на атаката.

— Та какво имаме вместо щитовете?

— Ние сме лека пехота. Имаме късите копия и възможността да маневрираме бързо.

— О, ясно.

„Шефе, какво ти пука? Нали няма да си тук“.

„Знам. Но не мога да престана да мисля как ще изглежда. Това не е място за уважаващ себе си убиец“.

„Знаеше го през цялото време“.

„Но не по този начин“.

Появиха се инженерните, разтовариха още пръст, започнаха да вдигат насипа и да го утъпкват. Чак сега забелязах, че копаят ров пред него, и попитах Върт:

— Какво правят, когато вали?

— Надяват се наоколо да има дървета.

— За какво?

— За па…

„Цокачът“ заби отново.

— Това вече съм го чувал — казах.

— Вдигай лагера.

— Знам.

Този път можах да помогна повече и скоро мешките ни и останалият товар бяха на местата си и след като столчетата ни бяха прибрани, насядахме или наклякахме по земята. От лагера нямаше и помен, освен пепелта от огнищата. Последва нов сигнал. Този път не го познах.

— Да тръгваме — каза Върт. — Оставяме багажа си тук и се подреждаме.

— Ясно.

Раша ни посочи позицията и се озовах между Върт и Напър. Напър вече не се мръщеше; очите му блестяха и видях как облиза устни, после ги захапа, първо горната, после долната, отново ги облиза и повтори.

— Добре ли си? — попитах.

— Ето това е — отвърна той. — Заради това е всичко.

— О!

— Ето ги. Идват — рече той и устните му се изпънаха в усмивка.

О, добре. Вече се канех да направя стъпка назад и да се скатая зад редиците, но забелязах, че Върт ме гледа. Забих копията в насипа отпред, извадих сабята и я преместих в лявата си ръка. Може би щяха да хвърлят нещо по нас, щях да се престоря, че съм ударен, да се изтъркалям назад и така да се измъкна. Не, не звучеше практично. Може би…

Върт ме потупа по рамото.

— Ще се справиш чудесно, източняко. Всеки — поне всеки, който не е пълен идиот — е малко нервен преди първата си битка. Притесняваш се, че няма да издържиш изпитанието. Нормално е. Но когато се разгорещиш, ще се справиш. Повярвай ми.

Тая фраза не я бях чувал, но все пак ми прозвуча банално. За колко ли войници подобни думи са били последното, което им е казвал някой? Адски успокоително.

Появиха се в редица пред нас, всички изведнъж. Много и много. Много повече от нас. Като че ли настъпваха с уверена крачка и прецених, че разстоянието е около двеста разтега. Далече.

— Тежка пехота — каза някой.

— Цели се ниско — подвикна друг.

Върт ме потупа по рамото. Подскочих, но тя беше достатъчно учтива да не обърне внимание на това. Каза само:

— Щитовете им няма да са достатъчно дълги, за да пазят краката им, и естествено ще ги вдигнат, когато хвърлим копията, тъй че…

— Схванах.

Предположих, че са поне пет хиляди, което надвишаваше нашата рота с повече от десет пъти. Разбира се, на линията имаше повече от нашата рота. Зачудих се колко ли сме всичко. Не толкова, колкото тях. Скоро вече бяха достатъчно близо, за да видя, че носят дълги копия.

— Мобилизирани — каза някой. — Ще се прекършат, ако ги ударим здраво.

Напър до мен скърцаше със зъби, сякаш едва се сдържаше да не хукне в атака. Елбър до него потупваше с копие по пръстта и си подсвиркваше.

„Шефе, какво чакаш?“

„Не мога да се обърна, докато тя ме гледа“.

„Защо не?“

„Защото… Не знам. Не мога“.

„Шефе…“

— Хвърляй! — извикаха отнякъде и всички освен мен замахнаха. Врагът се беше приближил много повече, примерно на сто крачки, и когато нашите копия полетяха, се понесе напред в бяг. Летящите копия ми заприличаха на огромен метален къс, хвърлен от всички като един, по враг, който…

— Хвърляй!

… който все едно че изобщо не ги забеляза, толкова беше ползата от тях, и аз хвърлих моето и моментално го изгубих от погледа си, и си спомних, че трябваше да се целя ниско, но идеята изобщо да се целя ми беше непосилна, надигнах второто, приготвих го за мятане и…

— Хвърляй!

… хвърлих и кой знае къде отиде, защото вече бяха ужасно близо, когато вдигнах третото…

— Готови за щурм!

… и го преместих в лявата си ръка, докато прехвърлях сабята в дясната, а те се изсипаха през рова, преминаха го и запълзяха по насипа, и всички ревяха, включително и моя милост, и се появи онзи гаден дървен щит в лицето ми, тъй че забих копието в него и го избутах като с лост, после разпрах нечие лице и продължих да напирам напред, но ми се изпречи онази проклета купчина пръст и замахнах отново, ударих нечий щит, после паднах на колене и посякох нечии крака, а после Върт ме теглеше назад и говореше:

— Влад! Влад! Свърши се! Не чу ли барабана?

Стоях така, задъхан, а после, тласнат може би от изтощението или от отвращението, и аз не знам от кое, паднах по очи, превъртях се на гръб, зяпнах небето и задишах. Странно, едва тогава чух писъците и призивите към разни богове отвсякъде. Някъде отблизо се чуваха и по-тихи стонове, но не обърнах глава да погледна. Имах представа какво ще видя, ако погледна: нападали тела, много от които все още живи, много — останали без една или друга част от цялото. Звукът казваше всичко.

— Да не си ранен?

— Не — чух собствения си глас и ми се дощя да се изсмея, защото въпросът си беше смешен. От всички неща, които можех да кажа, че съм — пребит, съсипан, унищожен — ми беше задала единствения въпрос, на който трябваше да отговоря с „не“.

Лицето на Напър изведнъж се появи над мен. Не можах да разгадая физиономията му, защото лицето беше обърнато наопаки. Целият беше оплискан с кръв — лицето и дрехите. Изглеждаше естествено. Каза ми:

— Ще се оправиш, източняко.

Ако можех да се движа, мисля, че щях да стана и да го убия.

Полежах така десетина минути, преди да дойде някакъв непознат и да коленичи до мен.

— Това яке трябва да го свалим.

— Моля?

— Трябва да свалим якето.

— Не е ли редно първо да се запознаем?

Усмивката му се появи и изчезна, сякаш беше чувал подобни шеги и преди, а някой зад мен ме хвана за раменете, надигна ме и започна да сваля коженото яке.

— Чакай малко — рекох.

— Предпочиташ да ти изтече цялата кръв ли?

— Но… — Погледнах надолу и видях прореза на якето. Кръвта, която течеше от него, си беше много. Проклятие. Бях ранен. Е, това поне ми даваше някакво оправдание за лежането по гръб и зяпането на небето.

Смешното беше, че все още не чувствах нищо. Но да, успял бях все пак да се порежа. Не погледнах по-внимателно, но беше на около пет сантима от същото място, където ме бяха порязали преди няколко дни. Дядо щеше да каже, че четвъртата ми позиция гард поддава. Дядо несъмнено щеше да е прав. Трябваше да…

— Якето? — попита лекарят.

— Давай.

Той го смъкна и на земята изпопадаха четири ножа, два шурикена и три стрелички. Изгледа ме странно.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Легни и се отпусни.

— Това го мога.

Изсипа нещо на хълбока ми. Беше студено, но болка все още нямаше. Усетих обаче няколко капки дъжд на лицето си, после още няколко. Първите две бяха приятни. След това намразих дъжда и исках само да се измъкна от калта.

Кал.

Богове, колко мразя калта. Дотогава не го бях забелязвал, но сега си мисля, че ще я мразя, докато не ме заровят в нея. Винаги бях смятал, че ботушите ми са удобни, докато калта не почна да се опитва упорито да ми ги смъкне от краката на всяка стъпка. Понякога успяваше дотолкова, че трябваше да излизам от колоната, да ги намествам и после да тичам да си догоня хората, а дори и без това имах чувството, че оставам без дъх само заради допълнителното усилие. Водата, процеждаща се в ботушите ми, също не беше кой знае колко приятна. А сега лежах в нея.

Започнах да треперя, което повече от знанието за раната ме накара да се почувствам слаб и уязвим. Лекарят направи някакви неща, не знам точно какви, може би магически, а може би не, след това лепна на хълбока ми бандаж и го уви с някакъв парцал, за да се задържи. И парцалът, и бандажът моментално подгизнаха; може би щяха да ме отнесат някъде на сухо, ако нямаше по-сериозно ранени или ако изобщо имаше такова място.

Дъждът премина в порой и го намразих още повече.

„Защо не ми каза, че съм ранен?“

„Страхувах се, че ако ти кажа, раната ще те заболи“.

„О! Много си умен за същество без палци“.

„Благодаря“.

— Това трябва да свърши работа — каза лекарят. — Пази си тази страна следващите няколко дни.

Лекарите винаги казват такива неща. Какво точно имаше предвид? Да избягвам да ме дупчат на същото място? Добър план. Става.

— Добре — казах му. — Благодаря.

Той изсумтя и тръгна нанякъде. Повече писъци не се чуваха, но още имаше стонове, които чувах през плясъка на дъжда върху дървените щитове, металните мечове и по каквото там още можеше да пляска. Тоя, който беше помогнал със смъкването на якето ми, сега ми помогна да се надигна, при което хълбокът ме заболя, но нищо, на мен от болка не ми пука много. Оказа се, че е Елбър.

— Някой друг ранен ли е? — попитах, което беше тъп въпрос, разбира се, но той разбра какво имам предвид.

— Напър е изгубил малко кожа на лявата си ръка, но нищо повече.

— Някой от магьосниците ни не може ли да спре тоя проклет от Вийра дъжд?

— Подозирам, че магьосниците ни са по-изтощени от всички други на бойното поле.

— Сигурно. Сега какво?

— Прибрахме ранените и копията си, което винаги е първото нещо. Сега, предполагам, ще се престроим и… — Проклетият от Вийра барабан заби отново. Започваше да ми омръзва. — Или може би ще се оттеглим на подготвена позиция.

— Това пък какво означава?

— Ако имаме късмет, означава, че началниците са предвидили всичко това от самото начало. Ако не — бягаме и гледаме да не се пръснем.

— Аха. Нямаше нужда да питам: предвидили са го.

— Откъде знаеш?

— Ами… нали съм източняк. Ние знаем разни неща.

Не изглеждаше убеден, но все пак ми помогна да си намеря мешката, да извадя тежкото наметало и да го навлека, а после я надяна на гърба ми. От това също ме заболя, но можех да я нося.

— Носи я на ранената страна — каза Елбър.

— Моля?

— Ако я носиш на здравата, раната ще се отвори.

Изглеждаше логично, тъй че го послушах, изкачих се по разкаляния насип, който се стапяше в дъжда, и се огледах. Едва успях да различа противника в ситната дъждовна пелена, строен в плътна неподвижна линия на няма и сто и петдесет крачки от нас.

Командата дойде малко след това, този път с прости думи: „Отстъпвай!“ Идеята ми се стори добра. Появи се Раша и ни строи в някакво подобие на редица, после Краун изрева нещо и всички се обърнаха кръгом, и аз с тях; тръгнахме в дълга редица, с капитана най-вдясно и с гръб към врага. Започнахме на бегом и спокойно мога да кажа, че всички в ротата бяха по-добри от мен, но все пак издържах. След малко по команда минахме в бърз марш, който задържахме много дълго, а после спряхме, обърнахме се и зачакахме.

Дъждът най-после спря, последван от вледеняващ вятър, който подгизналото ми наметало едва спираше. Реших, че щастието е в един хубав лагерен огън, което за пореден път доказваше, че щастието е само една по-малка мизерия след доскорошната голяма мизерия, ако това изобщо трябва да се доказва. Но огън нямаше, само стояхме и чакахме.

Нямах представа какво става, нито как нашата част се вмества във великия план на Сетра, нито, нека да съм честен, изобщо си помислих за това. Но е рядкост един прост пехотинец да получи шанса да задава въпроси на своя главнокомандващ над чаша червено вино, а имах тази привилегия, тъй че ще ви удостоя с това, което научих по-късно, когато бях достатъчно свободен, за да задоволя любопитството си.

По-голямата част от дивизиона, командван от Мороулан, бил през цялото време на половин ден път от нас и докато ние сме се изтегляли след първата атака, те настъпвали. Инженерните части се бяха изтрепали да подготвят отбранителна позиция точно заради това обстоятелство и надеждата на Сетра била (макар че според собственото й твърдение тя не го очаквала) целият им корпус да бъде въвлечен в бой срещу нашата и другите роти в авангарда, което щяло да ги задържи достатъчно дълго, за да може дивизионът на Мороулан да дойде и да ги разпръсне, да ги заклещи или да ги разбие. Разбира се, не се получи точно така, а вместо това ние се оттеглихме на „укрепената“ позиция и останахме там цял ден, убедени, че всеки момент ще ни атакуват, след което изведнъж вдигнахме лагера и отстъпихме съвсем в друга посока, която се оказа право на изток, вместо на югоизток, както била замислила първоначално Сетра. Така и не разбрах какво е довело до тази промяна; пък и не е моя работа, нали?

Стори ми се досадно, но за всички останали, изглежда, беше част от ежедневието. На следващия ден дъждът продължи да ни измъчва и повечето разговори бяха за некадърните магьосници, които не могат да се оправят с нещо толкова просто като контрола над климата, и предложения дали цялата работа не е дело на магьосниците на Форния. Всички разбирахме, че системата с климата над главите ни е доста сложно нещо, но въпреки това подмятанията не спираха. Ако бях магьосник, щеше да ми писне. Ако бях магьосник, сигурно щях да убия някого.

В края на поредния дневен преход — дъждът продължаваше да се излива и всички бяхме подгизнали до кости, а медицинските фургони вече бяха откарали ранените ни в тила, отдадохме последна почит на деветимата убити войници от ротата ни. Капитанът ни строи с лице срещу предполагаемия враг (не знам дали в този момент той беше на петстотин крачки, или на двайсет мили от нас) и застанахме мирно, с високо вдигнати факли от двете страни, за да можем да виждаме труповете. Те лежаха голи пред нас, с покрити рани и торсове, лъснали от дъжда и балсамиращите масла, които щяха да ги съхранят оттук до Портата на смъртта. Знаех, че са мъртви, защото от всички присъстващи само те не трепереха.

Капитанът заговори за гордостта на дома Дракон и обеща, че душите на всички мъртви ще бъдат пратени до Пътеките на мъртвите, където, беше убеден, щели да ги посрещнат с почести. Назова ги един по един, с чиновете (никой не беше по-висок от ефрейтор), и помоли боговете съдници да бъдат милостиви към тях, а накрая каза няколко думи на древната реч на дома Дракон.

Чувствах се съвсем не на място и продължавах да чакам вроденият ми цинизъм да ме спаси, но той нещо се ослушваше или беше задрямал. Лойош също си мълчеше. Нямаше много приказки, докато се разделяхме по отделения и се връщахме към палатките. Всъщност попитах тихо Върт как се правят тези неща и тя ми обясни, че телата ще ги откарат на фургони и с почетен ескорт до Пропадите при Портата на смъртта, и добави:

— А по нататък, кой знае.

Е, аз знаех. Най-малкото имах доста добра представа, но ми се стори нередно да й го казвам. Бях единственият в ротата с личен опит за това, което е отвъд Портата на смъртта; също така бях единственият в ротата, който нямаше право да го знае, и единственият, който, ако го убиеха в бой, нямаше да бъде изпратен там.

Вроденият ми цинизъм най-после се появи отново, но по това време вече трябваше да се ляга, за да мога да се събудя, отпочинал и бодър, за поредния ден в поход през дъжд и кал и ядене на гадна храна.

След още два такива дни дъждовете най-после решиха, че няма да спрем, затова спряха те и дори небесната пелена стана по-висока и изтъня. Пред нас вече се виждаха планини: Източните планини като цяло и връх Клин в частност — спомних си го от картата. Вече нямаше никакъв дъжд, тъй като бяхме стигнали сухите земи на запад от планините; по някакъв каприз на боговете или по прищявка на природата източните склонове на планините бяха тучни и гористи, докато западните щяха да са пустинни, ако не бяха планинските потоци, дерета и реки, които ги пресичаха.

След като дъждът беше спрял обаче беше много горещо, или поне много горещо за вървене. Бях скатал и двете си наметала, мешката ми тежеше милион фунта, плюс-минус два, и дори малкото униформено кепе ме дразнеше; първото, което направи всеки, когато спряхме, беше да го свали. От друга страна, най-после разбрах за какво служи: пазеше очите ни от прахта, докато вървим. Явно охлаждащите заклинания и дори заклинанията за вятър бяха твърде много за ротните ни магьосници и тези от нас, които разбираха малко от магия, каквито за щастие бяха повечето от нас, се редуваха с опити да докарат малко ветрец. Това престана още на втория ден от похода, понеже се примирихме.

Вече изяждах по шест сухара на ядене, което показва до какви дълбини може да пропадне животното, наречено „човек“. А все още нямахме никаква представа накъде вървим, нито защо. Е, аз имах някаква смътна идея, доколкото бях присъствал на военния съвет, но едно е да слушаш подробни стратегически планове, а съвсем друго цяла неделя да маршируваш в строй, без изобщо да ти е ясно какво те чака, освен най-общо, че вероятно някъде ще се бием. Спиранията бяха облекчение, но иронията бе, че вече нямахме причини да спираме. Вървяхме по хубав път, прокаран от някого някога по някаква причина през суров каменист терен, но дори каменистият терен щеше да е проходим, така че се тътрехме и се мъчехме да се доберем до следващия водоизточник, преди да заревем или да се задавим от прахта, вдигана от ония пред нас. Хълбокът ми обаче се оправяше.

Най-сетне, късно вечерта, стигнахме до Източна река. Бях решил, че ще спрем там, но командващият — Сетра Лавоуд, кой друг — не искаше и да чуе. Казаха ни, че трябвало веднага да прехвърлим реката. Огледах я на гаснещата светлина и за малко да се намръщя, но не исках да приличам на Напър.

Отсрещният бряг беше покрит със сиви, огладени от водата камъни, а откъм нашата страна брегът беше гладък и песъчлив — готов съм да чуя обяснения, ако имате такива. Връх Клин и приятелите му оттатък реката изглеждаха високи и непроходими. Непроходимостта не ме притесняваше, защото не мислех, че ще ги преминаваме, за разлика от реката, край която инженерните вече сглобяваха разни талпи и надуваха овчи мехури за понтон. Реката беше широка и бърза, но, както ни успокоиха, не повече от четири стъпки дълбока. „Не повече от четири стъпки дълбока“ не ми прозвуча добре. По ирония, същата вечер застудя, тъй че да газиш през вода, за което само допреди ден бях готов да заменя най-добрата си кама, не беше много препоръчително.

— Сега ще ни накарат да я изгазим ли? — попитах Върт и многозначително посочих импровизирания мост.

— Аз бих направила точно това — подразни ме тя. — Трябва да имаме сила на другия бряг, преди да почнем да прехвърляме фургоните, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Защо?

— Ами защото трябва да разберем дали врагът е наблизо. Толкова дни вече обикаляме покрай територията му, че няма да ни остави да се мотаем така.

Разгънах наум картата на района. О, ето значи къде бяхме. Да, логично беше. Щом преминехме реката, можехме да тръгнем надолу по течението, дълбоко в територията на Форния. Ако Сетра искаше да го принуди да ни нападне, точно това беше начинът.

Барабанът заби и този път много лесно познах сигнала да се строим и да се приготвим за марш. Направихме го с ръмжене — от всички в ротата като че ли само на Върт и Елбър им беше все едно. Да му се не види и късметът ми — да попадна в единственото отделение в ротата с двама дразнещо ухилени кашици. Подхвърлих нещо в този дух на Напър и той ми кимна навъсено.

Малко преди да нагазим, Раша дойде и каза:

— Талтош, ти си малко по-нисък от останалите, така че можеш да изчакаш за някой фургон, ако искаш.

— Нищо ми няма.

„Шефе, наистина не мога да те разбера“.

„Млъкни“.

Капитанът поведе — слезе от коня и го хвана за юздите. Тръгнахме след него, намокрихме се, простинахме, борихме се с течението, изкатерихме се през камънаците от другата страна и се отдалечихме на около сто крачки от брега. Най-сетне напалихме огньовете, вдигнахме си палатките на светлината им, донесоха храната и насядахме да се стоплим и изсушим, което се превежда с „щастие“, чийто превод съответно е „да не си съвсем зян“.

При съседния огън играеха на камъчетата Сянг и знаех, че Елбър ще е там: може би следваше съвета ми и печелеше, или пък играеше неговата си игра и губеше. Напър беше зачезнал някъде — според клюката беше заформил връзка с някаква женска в друга рота. До мене се беше настанил Тибс, който се мъчеше да ми пробута смешни анекдоти, за да види дали ще ме разсмее. Когато стигна до оня с редника без глава, дето мъкне при лекаря ефрейтора без крака, Лойош каза: „Е, хайде де, шефе. Това беше смешно“.

„Щом казваш“.

„Шефе, ако се задържиш много дълго в армията, чувството ти за хумор съвсем ще се изпари“.

После дойде някакъв младолик дракон. На светлината на мигащите пламъци приличаше на момче.

— Ей, Дън. Къде се загуби? — попита Тибс.

— Риба лових.

— Хвана ли нещо?

— Не.

— Казах ти.

— Длъжен бях да опитам.

— И опита, нали? Това е Влад. Влад, това е Дън.

— Виждал съм те.

„Добро е момчето, шефе. Хранил ме е“.

„Добре, Лойош. Значи няма да го убивам“.

Двамата с Дън си стиснахме ръцете и Тибс го попита:

— Защо си толкова намусен?

— Краун казва, че пак не мога да нося знамето в следващия бой.

— А ти защо толкова напираш да те убият?

Дън не отговори. Тибс поклати глава и подхвърли:

— Трябваше да си дзур.

— За тия думи бих те предизвикал на дуел — каза Дън. — Но не ми стигаш.

Тибс се изсмя късо.

После дойде Раша, пожела ни лека нощ и каза:

— Може би няма да е зле да си наточите оръжията тази вечер.

— Мислиш ли, че ще има бой утре? — попита Тибс.

— Нищо не е сигурно, но така изглежда.

Кимнахме и благодарихме за информацията. Отидох до палатката, взех бруса на Елбър, после се върнах при огъня и почнах да си точа сабята.

„Шефе, какво стана с целия план да се скатаем, като почне битката?“

„Млъкни, Лойош“.

Интерлюдия: Защита

Предната нощ прекарах с Коути, едно източняшко момиче, което се беше съгласило да се омъжи за мен. Има чудесна усмивка, умее да борави с кама и може да слуша. Лежахме в леглото ми, приятно изтощени, косата й бе разпиляна по гърдите ми, бях я прегърнал и й говорех за предложението на Сетра Младшата. Тя ме изслуша без да каже и дума, но накрая все пак каза:

— И?

— Какво „и“?

— И защо си очаквал нещо друго?

— Да де, всъщност не би трябвало.

— Още ли си ядосан?

— Не чак толкова. Както каза, трябваше да го очаквам.

— А предложението й?

— Какво? Можеш ли да си представиш, че ще го приема?

— Разбира се.

— Можеш?

— Имам доста голямо въображение.

— Наред с другите неща — да. Но…

— Но ако не беше толкова противна, какво щеше да си помислиш?

— Защо трябва да ме интересува?

— Алийра.

— Какво Алийра?

— Заради нея трябва да те интересува.

Надигнах се, ръката ми намери чашата сухо бяло вино, което бях запазил студено във ведрото с лед. Отпих и я подадох на Коути. Тя стисна рамото ми за „благодаря“ и казах:

— Мислиш ли, че й дължа нещо?

— Не й ли дължиш?

— Хм. Да де — мисля, че да.

— Тогава може би трябва дай кажеш за предложението, за да реши сама.

— Никак не ми харесва да правя услуги на Сетра Младшата.

— Знам. Не мога да те виня, но…

— Да. Но.

Виното ми дойде добре. От прозореца лъхна свеж вятър.

— Май ще завали — каза Коути.

— Утре ще поговоря с Алийра.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Много.

— Добре. Ох, вече ми се спи.

— Спането в такива случаи е силно препоръчително лекарство.

— Сериозно? Остава да ми кажеш, че яденето е добро лекарство срещу глад.

— Временно, но се справя със симптомите. Гладна ли си?

— Да, но повече ми се спи.

— Тогава утре закусваме. Едно по едно.

— Добра идея — промълви тя сънено и се сгуши в рамото ми.

— Интересно какво ще каже Алийра. Не мисля, че харесва Сетра Младшата повече от мен.

Коути не ми отговори. Или вече беше заспала, или заспиваше. Оставих чашата на масата и придърпах завивките. Наистина заваля. Помислих да затворя прозорците, но ме домързя, а и дъждът миришеше приятно.

Това бе вчера. Тази сутрин двамата с Коути намерихме Алийра в библиотеката на Черен замък. Ходенето там, след толкова мислене, след спомена за няколкото пъти, когато бях озовавал между стените на това странно място, ме възбуди. Гледах го, все едно че го виждах за първи път — както го бях гледал преди години, преди война, любов и пак война. Черен замък винаги ми беше изглеждал пищен, с величественото, виещо се нагоре мраморно стълбище и трите огромни канделабъра, осветяващи преддверието, и трите — великолепни произведения на изкуството, каквито човек можеше да очаква в Имперския дворец, изкуство едновременно страховито и красиво, каквито, предполагам, могат да бъдат драконите в най-добрата си форма.

В най-лошата си форма са брутални и грозни.

Алийра стана — държеше книга — и каза:

— Добре сте дошли.

Двамата с Коути се поклонихме.

— Как е Ноуратар? — попита Коути.

— Приспособява се. Започва да се примирява. Добра императрица ще се получи от нея.

Погледнах крадешком годеницата си, но дори темата да беше болезнена за нея, а бях сигурен, че е така, тя не го показа с нищо Понякога се чудех как домът Дракон преглъща това, че следващата им императрица е била джерег и убиец, но най-вероятно отдавна щях да съм умрял, докато цикълът се обърне, така че какво толкова да му мисля, а и това бе едно от нещата, за които ни беше трудно да говорим с Коути, тъй че не знаех какво точно изпитва.

— Имам предложение за теб — казах.

Алийра остави книгата — не успях да видя заглавието — и килна глава.

— Да? — Явно очакваше, че ще е нещо добро, ако можеше да се съди по тона й.

— Идва от Сетра Младшата.

Зелените й очи се присвиха и леко посивяха.

— Сетра Младшата?

— Да.

— Какво иска?

— Меча на Кийрон.

— Нима? Мечът на Кийрон Завоевателя? Иска да й го дам? Колко мило!

— Само предавам думите й.

— Аха. И какво предлага в замяна?

— Мисля, че можеш да се сетиш, Алийра.

Алийра ме изгледа и кимна замислено.

— Да, мисля, че мога. Защо не седнете?

Загледа ни мълчаливо с присвитите си сиви очи. Държеше чашата с вино, великолепно кристално изделие, така, че светлината на канделабъра да прави дъга през нея върху изящно резбованата маса.

— Вие какво мислите? — попита накрая.

— Радваме се, естествено — отвърнах. — Какво по-хубаво от това Сетра Младшата да изколи няколко хиляди източняци.

Тя кимна и каза:

— Тук има нещо повече обаче.

— Да. Има.

— Изненадана съм, че точно ти ми носиш това предложение.

— Нямаше да го направя, но Коути ме убеди.

Алийра я погледна въпросително и Коути сви рамене.

— Трябваше да го научиш.

Тя кимна отново.

— Мороулан твърди, че има идея какво е, но Сетра Младшата настоя да го задържи и той не намери… добре де, реши да не оспорва решението й.

— Ако го получиш — казах аз, — пак няма да настои. Освен ако не му го дадеш сама.

— Може би, каквото и да представлява — Велико оръжие, както си мислим, или нещо съвсем друго — да се е опитвал през цялото време да стигне до мен.

Спомних си за сериола и за случилото се на Стената, и за всичко останало, и казах:

— Ужасна мисъл.

Алийра ме изгледа намръщено, все едно че бях проговорил на чужд език, но продължи мисълта си, без да ми отговаря.

— Ако е така, отказът да го взема може да ми навлече още по-големи неприятности.

— От друга страна, доколкото си спомням, Кийрон Завоевателя се закани да те подгони, ако отстъпиш меча му на друг.

— Да. И това, разбира се, е още едно предимство.

11.
Закуска с шефа Владимир

В очите на войниците пред мен имаше известно съмнение, било защото не горяха от възторг, че трябва да убият един невъоръжен източняк, или, по-вероятно, защото Ори не беше упълномощен да им дава заповеди. Но каквато и да беше причината, се поколебаха. Не и самият Ори обаче. Той пристъпи напред и щом вдигна ръка, пуснах Маготрепача да падне в ръката ми — и нещо черно се понесе с гадно пращене към мен.

И тук паметта отново ми върти номера, защото знам колко бързо се движат такива неща, така че знам, че всъщност нямах време да направя хладното, безстрастно наблюдение, каквото помня, че направих, и със сигурност нямах време съзнателно да падна назад, да размахам Маготрепача пред себе си и да чуя пукота във въздуха, и да усетя особената миризма, придружаваща гръмотевиците, и в същото време да умувам какво да кажа, ако все още съм в състояние да кажа нещо, но си го спомням точно така и макар паметта ми да се опълчва на здравия разум, какво пък, все пак моя си е, така че имаше ги и пукота, и миризмата, претъркалянето и дори усещането за тежестта на Маготрепача в ръката ми, и усещането за земята под мен, даже за едно камъче, което се наби в рамото ми, когато паднах и се претърколих, и усетих, че лявата ми ръка е изтръпнала, а мозъкът ми правеше „цък-цък-цък“, докато си вадех изводи и взимах решения, и успях да запазя гласа си спокоен и разсъдлив, когато казах:

— Това е възмутително, Ори. Ако го направиш още веднъж, ще те унищожа. Дошъл съм тук да разговарям, не да убивам, но ако ме ядосаш, ще те изгоря на място, дори охранителите ти да ме накълцат на кайма в следващия миг. Хайде, престани и да поговорим.

Улових погледа му, задържах го и за миг дори не забелязвах двайсетината Господари на дракони, които можеше да са готови, или пък не, да скочат и да ме накълцат на кайма. Зачаках. Пред мен се простираха ниски зелени хълмове; зад мен се издигаше скалната стръмнина, наречена „Стената“, с грубия плосък паметник в чест на Барит, „гробницата“ му, отпред; а наоколо бяха Източните планини; всички сякаш бяха затаили дъх заедно с мен. Зачудих се дали ще загина тук. Щеше да е подходящо, ако бях имал някакво предчувствие, но мен не ме спохождат предчувствия, или поне не такива, на които може да се разчита. Във всеки случай не бях имал предчувствие, когато стигнах до Източните планини.

Още когато стигнахме до подножията им, на много мили от мястото, където се намирах в този момент, бях разбрал, че денят там настъпва изведнъж. Този път почти се зарадвах, че ме карат да ставам рано, защото иначе нямаше да мога да видя червеното и златистото, озаряващи зъберите на връх Клин преди разсъмване, с небесната пелена много високо и изтъняла, творение сякаш на самата планина, и сноповете лъчи, превърнали лагера в гигантско поле от гъби, и реката — като пурпурна лента.

Извинявайте; нали знаете, ние, старите кучета, сме философи, а всички философи са поети. Е, всъщност ние, старите кучета, обикновено сме пияници и курвари, но философията е добър начин да убиваш времето между едното и другото.

Поетично казано, същия ден ми бяха дали клозетен наряд. Раша ми обясни с извинителен тон, че нямало достатъчно „издънки“, които да вършат работата, тъй че хвърляли чоп и името ми излязло. Но съм можел първо да закуся. Приех го философски.

Няма да ви хабя времето с дълго описание на клозетния наряд, но мога да кажа, че не беше толкова лошо, колкото си мислех — главно копаене, а все едно, всички останали бяха включени в копаене на ровове под наставленията на инженерите, тъй че моята работа не беше повече от тази на всички останали, само малко по-неприятна. Предизвиках смеха на няколко от другарите си, като взех парче осолена кетна, хвърлих го в току-що изкопаната дупка и го зарових.

— Реших да прескоча междинния етап — казах им.

Но пък научих нещо изключително ценно, което се запечата в съзнанието ми много повече, отколкото по време на похода — тогава за първи път бях започнал да го подозирам: един Господар на дракони, клекнал над полеви клозет, не изглежда по-величествено от който и да било друг в същата поза. Това знание ми радва душата и до ден днешен.

Задържахме се на позиция край речния бряг три дни, три относително приятни дни всъщност. Беше горещо и нямаше какво толкова да правим, освен да си почиваме или да се къпем в реката, а най-хубавото беше, че никой не се опитваше да ни убие. Мислех си, че чакаме да ни атакуват, но по-късно разбрах, че всъщност сме изчаквали другите дивизиони да се придвижат на позиции за тризъба атака в самото ядро на владението на Форния. Форния, разбира се, беше зает с маршове и контрамаршове, за да се защити точно от това. Чухме слухове за сражения по фланговете и се оказаха верни, но бяха само дребни, маловажни малки сондажи на отбраната ни — в смисъл, маловажни освен за онзи, когото са убили или осакатили по време на акцията. Тъй като жертвите бяха все от други роти, нямахме погребални служби в тяхна чест.

Повечето време прекарвахме в седене и дърдорене — или в случая с Напър и мен, в оплаквания. Повечето разговори бяха на много ниско ниво: секс и поркане, с дрога и храна на втори план. Останалото беше на много високо ниво — средно положение нямаше. Философстването, както вече казах, е много уважавана дейност. В един момент казах на Върт:

— Проблемът с вас, драконите, е, че за вас убиването е нещо съвсем безлично.

Тя ме изгледа учудено.

— Това не го очаквах от един джерег.

— Защо?

— Мислех, че някои от колегите ти имат навика да поръчват убийства по бизнес причини.

— Да. Но не повече от едно наведнъж.

— Тази разлика много ли е важна за убития?

— Е, не е. Но е много важна за всички останали в квартала.

— Може би за дома Дракон мащабите са по-големи, защото целите са по-грандиозни.

— Моля?

— Ние не се бием за контрола върху разни бардаци, а за баронства. Макар и да не са по-добри, все пак са по-големи, тъй че е естествено и вложените сили да са по-големи.

— Мислиш ли, че това обяснява нещата?

— Поне е най-широко възприетата теория и аз й вярвам.

— Хм… „най-широко възприетата.“ Нима има теории за това?

— О, разбира се. Има теории за всеки аспект на войната.

— Разбирам. Полезни ли са?

— Някои — повече от другите. Но пък онези, които не са полезни, обикновено са забавни.

— Аха. Не мислех, че „забавното“ може да има нещо общо с войната.

— Наясно съм. Дори самата идея, че е възможно, сигурно те отвращава. — Замълчах си и след малко тя продължи: — Никога ли не си изпадал в смъртна опасност, а когато свърши, си казваш, че си преживял най-великолепния миг в живота си? Никога ли не си изпитвал удоволствието да съставяш подробни планове, удоволствие, което няма нищо общо с това колко добър или лош, или важен ще е резултатът? Не би ли могъл да си представиш удоволствието да се заловиш с някакъв сложен проблем и да гледаш как се наместват отделните части, как силите се събират и нещата започват да се получават точно така, както си ги искал?

Това, разбира се, ме накара да се замисля.

— Всъщност да.

— И?

— Но все пак…

Изведнъж ми хрумна, че разговорът й допада. После осъзнах, че същото важи и за мен. Важно ли беше това за нещо?

Оставих ума си да се зарее и погледа си да се заскита; тя чакаше търпеливо.

— Е, може да е само бройката. Но изглежда, че колкото повече жертви има, толкова по-важна би трябвало да е каузата. Не мислиш ли?

— „Би трябвало“ е опасен израз. Също и „по-важна“.

— Не мога да отрека онова, което каза за опасността. Да, разбира се, въпреки че се старая да не се излагам на опасност, знам какво имаш предвид: чувството, че…

— Че си напълно жив?

— Да, точно това. Но това е за мен, или може би и за онзи отсреща, ако и той е доброволец. Но какво да кажем за мобилизираните, за които ми спомена?

— Те са текла — отвърна тя.

— Вярно — отстъпих. — Добре, да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“ тогава…

Върт изведнъж се разсмя.

— От теб може да излезе добър тактик. За стратег не знам, но тактик — със сигурност.

— Май не държа да знам защо.

— Е, добре. Да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“. Това са морални оценки, нали?

— Незаконно ли е това в тази област?

— Ни най-малко. Но по традиция оценките са твърде важни, за да се поверят на редови пехотинци.

— Ах, традицията! Добре, ти вярваш ли в това?

— Разбира се, че не. Най-малкото на никого не може да се забрани да мисли защо и за какво се бием. А и не вреди, стига да не мислиш за това точно когато някой се опитва да те изкорми.

— Добре тогава. Да минем на детайлите. Форния е жаден за власт като… добре, жаден е за власт. — За малко щях да кажа „като всеки дракон“, но се овладях. — Същото е и с Мороулан. Владенията им са едно до друго и Мороулан иска да отнеме на Форния възможността да го заплашва, а Форния, разбира се, не иска да му завладеят земите, тъй че двамата си измислят повод за обида и няколко десетки хиляди души почваме да се трепем едни-други. Как се връзва това с „би трябвало“ и „по-важна“?

— Ти си тук по същата причина, нали? Форния те е обидил и затова си готов да убиеш няколко съвсем непознати.

— Аз съм сам. Не командвам армия, която да убива заради мен.

— Смяташ, че Мороулан трябваше да го предизвика на дуел?

— Не. Мисля, че трябваше да го убие.

— Как? С убийство по поръчка?

— Защо не? Всеки може да бъде убит по поръчка.

— Чувала съм — сухо отвърна тя. Очаквах да ми подхване песничката колко ужасно е да бъде убит по поръчка враг в сравнение с достойната битка, а аз се бях настроил за дълга тирада за смъртта на един срещу смъртта на стотици или хиляди, но тя не стигна дотам, а каза: — И ако успее, какво ще стане? Нима си въобразяваш, че Форния няма приятели, няма близки, които няма да искат да отмъстят?

— Ако никой не разбере…

— Така ли става обикновено, скъпи ми джерег? Когато някой в твоя дом бъде убит, не се ли знае обикновено кой се облагодетелства от смъртта?

Нямах добър отговор на това — беше права. В дома Джерег обикновено искаш да се разбере кой е поръчал да светнат типа; по този начин предупреждаваш следващия тип, който може да реши да извърши същото деяние, заради което е светната жертвата.

— Добре. Тук съм съгласен. В случаи като този поръчаното убийство може да е непрактично.

— Е, тогава?

Ухилих се.

— Винаги може да се преговаря.

— Разбира се. Стига да можеш да заплашиш с война, винаги можеш да преговаряш.

— Пошегувах се.

— Знам. Но аз говоря сериозно.

— От теб може да излезе добър рекетьор. Едва ли бих ти отстъпил от територията си, но бих те наел да ми събираш дълговете.

За миг тя като че ли се подразни, но после ми се усмихна и каза:

— Добре. Върна ми го.

— Кой е оня? — попитах и посочих с очи.

— Кой? А, това е Дортмонд. Не му знам рода. В ротата е почти от двеста години. Разбира от кампании.

— Но пък трябва да мъкне цялото това снаряжение.

— Достатъчно едър е. Убедена съм, че знае как да подкупи водачите на фургони да му возят част от излишъците.

Въпросният мъж беше през две палатки от нас. Наистина беше много едър, на средна възраст, с дълга коса и хубави черти за дракон. Беше придърпал кепето над очите си и седеше пред палатката си на нещо като стол от платно и дърво, с облегалка при това. Краката му бяха вдигнати върху столче със същата конструкция, а лакътя си беше отпуснал на маса, на която бе сложена бутилка вино; държеше бокал и пушеше голяма черна лула. Гледах го с любопитство. Войник от главата до петите. Цялата си излишна енергия бе посветил на това да изтръгне колкото може повече лукс от досадния лагерен живот.

— Да можеше да видиш палатката му отвътре — каза Върт.

— О, така ли?

— Двойно легло, с дюшек, възглавници и мрежа против насекоми. При това си е изрисувал мрежата — планински пейзаж с виещ вълк.

— Наистина е много багаж.

— Леглото обаче е страшно удобно.

— Ти откъде… Е, няма значение.

Върт не отговори на въпроса, който почти зададох, а загледа мълчаливо Дортмонд. Той сигурно очакваше цял живот да служи като войник, може би някой ден да стигне до чин ефрейтор. Създаваше впечатление на човек, напълно доволен от съдбата си. Върт, която изглежда, споделяше мислите ми, по някое време каза:

— Има и по-лош живот от войнишкия, знаеш ли.

— Явно. Но ти няма да си доволна от него.

— Аз ли? Разбира се. Ако ме убият в битка, то ще е на път към високите рангове.

— А Напър?

— Той ли? Знаеш ли, мисля, че е точно толкова доволен от живота си, колкото и Дортмонд.

— А за нея какво ще кажеш? — попитах и посочих с очи една слабичка дама, която тъкмо се беше спряла при Дортмонд. — Изглежда ми, хм, не знам. Миролюбива. Мила. Дружелюбна. Нещо такова.

— Нийра е’Ланя. Да, такава е. Най-милото момиче, което познавам. Тя е умиротворителят всеки път, когато двама в отделението почнат да си късат нервите.

— И сега ще ми кажеш, че в битка се превръща в свиреп воин, нали? Обзема я драконски гняв, запенва се и убива с голи ръце?

— Схвана.

— Наистина ли е такава?

— Наистина.

— Странни сте това драконите.

 

 

След вечерята, няма да ви я описвам, отново ме повикаха при капитана и той отново беше изнервен, и Мороулан отново беше там.

— Е, Влад — каза той. — Готов ли си да нанесеш още един удар в името на свободата?

— Това ли правим?

— Не, но звучи по-добре, отколкото да помогнеш на един богат и влиятелен аристократ да си запази богатството и влиянието.

— Да не би да си подслушвал разговорите ми?

— Не, защо?

— Все едно. Какво искаш да направя?

— Форния — каза Мороулан — обича да праща бойците си на бой с пълни кореми…

— Гледай го ти, кучия му син.

— Та ако това се окаже невъзможно, може да е изгодно за нас.

— Може би. Очакваш да атакуват ли?

— Изглежда вероятно. Довели са много части, а нашите тепърва пристигат. Колкото повече чакат, толкова по-силни ставаме. Бригадата на Мил би трябвало да пристигне утре сутринта, между осмия и деветия час; ако са тук преди да започне акцията, ще можем да направим хубава контраатака.

Въздържах се да му кажа какво мисля за „хубавите контраатаки“.

— Добре, ще им пообъркам закуската. Имаш ли нещо конкретно наум?

Имаше. Разсмях се, макар че за войниците от другата страна сигурно нямаше да е толкова смешно.

— Това няма ли само да ги ядоса?

— Да. Несъмнено офицерите им ще обвинят нас и ще им дръпнат хубаво конско. Но също така това ще ги обърка и ще забави атаката им. И, разбира се, няма да помогне много на бойния им дух, като разберат, че можем да си влизаме и излизаме от лагера им, когато си поискаме.

— Какво пък, нали затова се записах във войската. Те къде са?

— На половин миля надолу по реката.

— Точно до реката?

— Да. По същата причина като нас.

— Бихме могли да го използваме това, знаеш ли. Можем да им размътим водата или…

— Има си традиции, Влад. Това не го правим. Официално.

— Официално?

— В смисъл, нищо организирано. Но не съм чувал някоя част по-нагоре по течението от врага да се е въздържала да направи някоя и друга шегичка поне.

— Трябва да ми разкажеш за тия шегички.

— Друг път.

— Добре. Във всеки случай не би трябвало да е много трудно, щом са до реката. Колко са?

— Повече от нас. Но пък ние сме се окопали много добре. Защо питаш?

— Трябва да знам с какво се захващам, нали?

— О, да. — Пресметна нещо наум. — Повече от един фургон, вероятно повече от два, по-малко от шест.

— Аха. Точна наука, така ли?

— Плюс онова, което вече са разтоварили от фургоните, естествено.

— Естествено. Плюс него.

— Но едва ли ще са разтоварили много; няма да знаят кога точно ще тръгнат. Разбира се, твоята цел ще е тилът.

— Добре. — И аз си направих няколко сметки. Как можех да го направя? Трудно, без пълна информация. — По-лесно ще е, ако разполагам с малко помощ. Много по-лесно.

Капитанът проговори чак сега:

— Колко помощ?

— Двама би трябвало да са достатъчно. Просто още два чифта ръце, за да ускорим нещата.

— Не искам да губя ценни бойци.

— Радвам се да го чуя. Съмнявам се, че ще се загубят. Сигурен съм дори, че няма.

Той отвори уста да отговори, погледна към Мороулан, окашля се и рече:

— Може би някои от другарите ти по палатка, за да не се разчуе?

— Стават.

— Кой ви е ефрейторът?

— Раша.

— Добре, ще поговоря с нея.

— Хубаво. Ще тръгна някъде към полунощ.

Той кимна.

„Това сигурно ще е забавно, шефе“.

„Естествено, Лойош. Може да ми докара и повишение“.

Върнах се до палатката и измъкнах наметалото от мешката. Върт и Напър седяха до огъня и точеха оръжията си. Елбър беше вътре, дремеше. Отвори едното си око и рече:

— Няма ли да поспиш като разумен човек?

— Разумният човек нямаше да е тук.

Той се ухили и пак заспа. Излязох навън и седнах до другите двама.

— Хубава нощ — каза Върт.

Всъщност наистина беше хубава. Не го бях забелязал. Май не забелязвам времето, освен когато е лошо. Напър обаче уточни:

— Искаше да каже, че тази нощ няма патрул.

— А ти?

— Не. Сигурно утре обаче.

— Утре ще сме на друго място — каза Върт. — Или нагоре по течението, или надолу.

— Все пак ще има патрул, нали. И времето сигурно ще е по-лошо.

— Така си е — измърморих, защото бях съгласен с него. Опипах разните шашми дали са си по местата под наметалото, после проверих за часа и разбрах, че имам да чакам още няколко часа, тъй че се хванах да си наточа сабята.

Малко по-късно дойде Раша. Изгледа ме странно, отвори и затвори няколко пъти уста, все едно че имаше трудности с говора, и накрая каза:

— Елбър! Върт!

— Нали виждаш, че съм тук — измърмори Върт.

Елбър надникна от платнището.

— Кажи?

— Двамата сте назначени към Талтош за тази нощ.

Усетих, че ме гледат, и се загледах в покрива на палатката отсреща само да видя дали е прав.

— За какво? — попита Върт.

— Той ще ви обясни — отвърна кисело Раша и бързо си тръгна.

Двамата ме изгледаха въпросително. Напър — също. Покривът на палатката си беше съвсем прав. Свих рамене.

— Нищо особено. Помолиха ме да сготвя за утре.

Напър направи физиономия, а Върт изсумтя:

— Премълчаваш нещо.

— Уф. Да. Ще ви обясня по-късно.

— Колко по-късно? — попита Елбър. — Това ще обърка ли графика ми за спане?

— Приеми го като нощен патрул. Нещо подобно.

Тримата се спогледаха.

— Добре де — каза Върт, — кога все пак ще обясниш?

— Някъде към полунощ ще се поразходим. Ще подминем постовете ни. После ще ви обясня.

— Аха. Авантюра значи — каза Елбър. Не изглеждаше доволен.

— Не знам дали ме бива много в дебненето и промъкването — каза Върт.

— Не е нужно да си безшумна или невидима; трябва само да не те чуят, че се промъкваш, и да не те видят, че дебнеш.

— Моля?

— След като стигнем, ъъъ, където отиваме…

— И къде отиваме?

— … се криеш зад каквото ти попадне, но докато стигнеш до него, просто си вървиш. Не пълзиш и не се опитваш да стъпваш безшумно. Ако се наложи да се прави нещо такова, ще го правя аз. И ще тръгнете без мечове.

— Откъде ще извадим толкова късмет? — попита Върт.

Свих рамене.

— Извадихте достатъчно късмет, че спите с мен. Не само че слушате как хъркам, но сега ще тръгнете и ще ви убият с мен.

Напър се окашля и ме погледна с присвити очи.

— Разбира се, и ти можеш да дойдеш, ако искаш — казах.

Той кимна.

Веднага след полунощ тръгнахме бавно покрай реката. Някъде по средата между предните постове спрях и шепнешком им нахвърлих плана, после им махнах да тръгнат след мен, преди да са почнали да ми задават въпроси, на които не исках да отговарям и — по-важното — не исках да се замислят какво правят. Ако почнеха да мислят, нямаше да е добре за никого.

Лойош забеляза вражеските постове и ни преведе през тях. Не мисля, че някой от малката ми банда разбра какви точно ги върши Лойош — просто вървяха след мен. Така беше най-добре. След като минахме през охраната, те трябваше да се скрият, докато двамата с Лойош намерим кухненската палатка. Снабдителните фургони бяха до нея — трапезария, което беше и добре, и лошо за целите ми. Кухненската се оказа на трийсетина крачки от реката, което беше добре.

„Е? Добре ли ги пазят?“

„Четирима пазачи, шефе. Обикалят надясно около фургоните и палатката. Искаш ли да пробваме същия номер като последния път? Много забавно беше“.

„Не. Твърде рисковано е, ще се сетят. И не искам да обсъждам представата ти за «забавно»“.

„Тогава какво?“

„Изчакваме“.

„Умно, шефе. Мислиш ли, че ако имах палци, щях да мога да измислям такива гениални планове?“

„Млъкни, Лойош“.

Върнах се при скритите си съратници и на мигащата мъждива светлина на вражеските лагерни огньове им посочих, че трябва само да поседим малко. Не можех да видя физиономиите им. Толкова по-добре.

Не беше нито топло, нито приятно, но те бяха свикнали да изчакват преди акция, както и аз, впрочем. Чакахме малко повече от два часа, докато сменят стражата, с което си осигурихме няколко часа до следващата смяна. Бях изучил движението им. А и нямаше проверяващ. Лойош каза: „Ако беше твоя операция, шефе, щеше да събереш всички подробности, преди да почнеш работа“.

„Ако беше моя операция, Лойош, щях да наема някой друг“.

Дадох знак на временното си отделение да остане на място и се приближих още малко до стражите. Извадих от наметалото си стреличка, изчаках часовият да ме подмине и я метнах в гърба му. Той изруга.

— Какво има? — попита някой.

— Нещо ме ухапа.

— Осите спят нощем.

— Е, успокои ме.

— Казвах само, че…

— Май трябва да потърся лекар — нещо почна да ми се гади.

— Да нямаш алергия?

— Не, доколкото знам. Какво ли може да хапе тука?

Не получи отговор, защото жената, с която говореше, вече беше изстинала. Най-малкото изстинала, може и да беше умряла, защото един удар по темето с твърдата дръжка на кама може да убие, дори да не си го искал. Случайностите на войната и прочие. А после, след като мъжът се присви и рухна на земята, за всеки случай забих стреличка и на жената — отровата на стреличката сигурно нямаше да я убие, но нямаше и да я накара да се почувства по-добре. Във всеки случай и двамата нямаше да се събудят скоро. Надявах се, че не съм ги убил — мразя да убивам хора, за които не са ми платили. Ако това беше джерегска операция, нямаше да стане така. Джерегските операции са по-чисти.

Е, добре, не ви трябват подробности. Погрижих се и за другите двама стражи и никого от тях не убих със сигурност, макар че може би ударих единия много лошо…

Върнах се при останалите и им махнах да тръгнат след мен.

Останалата част от работата предполагаше решение: кое от двете е по-безопасно и по-лесно — да подходим към водата или откъм водата? Едното беше по-бързо, другото — по-безопасно. Заложих на по-бързото. Бях напълно сигурен, че ще мога да изчезна в нощта, ако ме видят, но за приятелите си се съмнявах. Накарах ги да се съберат и прошепнах:

— Ако се вдигне тревога, тръгваме право към реката, зарязваме всичко и плуваме по течението колкото може по-бързо, разбрано? И не забравяйте да си свалите ботушите.

Кимнаха. Не мисля, че останаха доволни от перспективата. Влязохме в трапезарията и си свършихме работата там, което отне само няколко минути. През това време накарах Лойош да подуши фургоните, за да ми каже кои представляват интерес.

„Три са, шефе“.

„Добре се представяш“.

Излязох от палатката пръв и огледах наоколо въпреки уверенията на познайника ми, че всичко е чисто, после поведох малката си банда към фургоните и им посочих тия, дето ни трябваха. Тук беше малко по-светло и успях да видя, че са учудени как съм разбрал. Реших да не им казвам.

Изляхме газ и върху тях. Сега вече трябваше да се бърза, защото никой няма да ти обърне внимание, ако те зърне за миг как обикаляш из лагера все едно, че си тукашен, но миризмата на газ е силна и светва алармите на всеки.

Отне ни само около минута, докато полеем фургоните добре, след което дадох знак за оттегляне към нашия си лагер. Върт ме изгледа въпросително, в смисъл „Как ще ги подпалим?“ Усмихнах й се и ги поведох.

Минахме през постовете без инцидент, след което Върт попита:

— Сега как ще ги запалиш оттук?

— О, де да знам. — Взех една пръчка, дръпнах от връзката си с Глобуса и я подпалих. — Ще измисля нещо. — След което я връчих на Лойош и той полетя в нощта.

Тримата зяпнаха смаяни. Мисля, че дотогава никой от тях не се беше досещал за интелигентността на Лойош. Само за по-весело ги преведох незабелязано през нашите постове.

След като се прибрахме, и тримата реагираха точно както трябваше да очаквам: смях на ръба на истерията, което беше малко плашещо в случая с Напър; а заедно с полуистерията — и едно необяснимо желание да продължаваме да мълчим, сякаш навикът за това се бе насадил за цял живот за няколкото напрегнати часа.

По едно време се укротиха и Елбър прошепна:

— Дано да ги обичат печени.

И всички отново избухнаха в кикот, запушили уста с шепи, за да не вдигат шум, от което, разбира се, ставаше още по-смешно. Усетих, че и аз се смея с тях, докато не ни предупредиха, че ако не престанем веднага, ще ни докладват. Напър, който чак се беше разревал от смях, се опита да прошепне нещо смешно точно по този въпрос, но не можа и се разсмя още по-силно.

Върт обаче въпреки цялата истерия не гореше от желание да ни докладват, затова ни махна да тръгнем с нея. Затича към реката, после свърна назад, в границите на лагера. Зачудих се какви са я прихванали, но въпросът скоро намери отговора си: трудно е да се хилиш истерично, когато си останал без дъх от бягане, и е трудно да бягаш, когато си останал без дъх от смях. След няколко минути спряхме да се смеем и Върт ни поведе обратно.

Наистина подейства. Аз поне заспах бързо, мисля, че останалите — също, и цялата случка приключи до закуската на другата сутрин, когато всички си взехме по един сухар и го загледахме.

— Да — рече Напър. — Днес са по-вкусни от вчера, не мислите ли?

Реших, че каквото и да се случи през следващите няколко часа, една шега от устата на Напър може да се смята за морална победа.

12.
Малко пердах и няколко цицини

Зяпането ни с Ори бе прекъснато от викове: викове на източняци, които ги колят. По-скоро писъци — при това писъци, неприличащи на обичайните ридания на ранените, защото в тях се долавяше ужас. Дори оттук можех да усетя присъствието на Чернопрът. На полето долу и вдясно от мен умираха източняци и моята страна печелеше; душите на моя вид изчезваха, поглъщаха ги, изпаряваха ги завинаги, унищожаваха ги; а моята страна печелеше сражението. Може да се каже, че изпитвах смесени чувства.

От друга страна, ако исках да се представя за парламентьор, това ме поставяше в по-силна позиция. Докато го обмислях, последва ново прекъсване, този път от страна на един тип, който си пробиваше с лакти път през почетната гвардия, за да се добере до Ори.

Точно в този момент всичко се ускори и се забави едновременно; в смисъл, че нещата започнаха да стават по-бързо, но като че ли разполагах с повече време да ги наблюдавам и да ги премислям, да претеглям възможности, да си отбелязвам опасности и да ме е страх.

— Я виж ти — казах. — Милорд Форния. Не очаквах да ви заваря тук.

Не изглеждаше по-благоразположен към мен от последния път, когато се срещнахме, което всъщност стана само на около четвърт миля от мястото, където стояхме в момента. Съвпадение, ако така ви харесва. На мен ужасно не ми харесваше. За миг си помислих дали да не го светна; причините да не го направя бяха безброй, в това число — че шансът да го убия беше минимален. Още по-малък беше шансът ми да се измъкна жив, и при това бях сигурен, че Мороулан нямаше да ми благодари. Но си го помислих все пак.

Ори си повтори репликата:

— Той е убиец. Убийте го.

— О, стига вече — отвърнах.

— Не — рече Форния. — Не е дошъл тук, за да ме убие. Колкото и да ме заплашва, Мороулан не би позволил такъв акт.

— Във война ли, милорд? По време на битка?

— От друга страна — продължи Форния, — не вярвам, че си парламентьор. Мороулан не би изпратил източняк за парламентьор, точно както не би изпратил джерег да ме убие. Тъй че какво все пак си точно?

Воините ме гледаха втренчено; зад тях несъмнено гъмжеше от магьосници. Обърнах се и посочих към битката, която се вихреше вдясно от мен. Съвсем ясно виждах Мороулан, а около него, макар и отдалече — камари трупове. Или тела, да речем — не беше нужно да съм там, за да разбера, че са мъртви. Обърнах се отново към Форния.

— Приближават се. Мороулан и бригадата му. И Чернопрът.

Той не изглеждаше особено притеснен. Продължих:

— Мороулан не ме е изпратил да преговарям, нито да ви убивам. Изобщо не ме е изпращал. Сам реших да дойда тук.

— Виж ти. И какво, смяташ, че можеш да ме убиеш ли? Тук? Сега?

Защо не беше притеснен? Ако Чернопрът заплашваше мен, щях да се притесня. Щях да съм повече от притеснен. Щях да изпадна в ужас.

— Не — отвърнах му. — Или може би да. Бих могъл, но нямам намерение да опитвам.

Погледът му се плъзна към касапницата долу — вече бе много по-близо. Не изглеждаше притеснен.

— Тогава какво?

— Искам да спра тази касапница.

Той се изсмя късо.

— Наистина си станал войник. Войниците искат да спрат касапницата, откакто съществува тази професия.

Това го повярвах. Във всеки случай точно това беше единственото ми желание, откакто за първи път влязох в бой. Не, по-скоро втория път. Първия път бях твърде объркан. Втория път, на заранта след като изгорихме вражеските сухари, е битката, за която имам най-ясен спомен, както и най-голямото чувство на отвращение, поне до този момент. Всичко сякаш ставаше много бавно, с един много спретнат низ от образи, които се врязваха в паметта ми.

По това време инженерните, вместо да копаят ровове и да вдигат насипи, ни връчиха лопатите и ни изкомандваха да го правим ние. Помня, че пръстта беше мека и се копаеше лесно, факт, който инженерните ни напомняха непрекъснато. Въздухът беше сух — толкова сух, че раздираше гърлото — но студен. С онзи студ, от който те щипе всяка цицина или мазол. Надявах се, че няма да се бием, но очаквах да се бием и се оказах прав.

Тъй че копаехме дълбокия ров и трупахме пръстта, докато не стигна до гърдите ни, а дали тайнствената ни дейност през нощта имаше нещо общо с факта, че можахме да я свършим, преди да ни нападнат, не знам, но бих искал да мисля така. Кара ме да се чувствам полезен.

„Цокачът“ подаде сигнал „Търкане на лакти“, който означаваше да се строим, и го направихме, под командата на Раша. Връчиха ни по три копия, които забихме в земята пред нас. Раша имаше далекоглед и първата й дума, след като огледа врага, който все още беше много далече, за да го види човек с просто око, беше:

— Конница. — После каза: — Предай за пиконосци. — И след малко: — Не. Остави. Престрояват се.

Тоя път Лойош не ми предложи да се скатая — вероятно не знаеше повече от мен защо предния път останах в строя, но беше решил, че няма полза, а аз бях също толкова решен да остана за този бой.

Раша продължи да оглежда редиците им, като от време на време махаше безцелно с лявата си ръка; предположих, че е някакво заклинание, с което искаше да контрира заклинанията, които врагът можеше да трупа срещу нас.

— Не е конница — каза Върт. — Късмет имаш — и този път няма да се биеш срещу своя вид.

— Това е добре — отвърнах, и то съвсем сериозно.

— И умно при това. Аз не бих пратила коне срещу ровове и насипи.

— А какво би пратила срещу нас?

— Е, във всеки случай не фаланга копиеносци — те не обичат рововете и мразят насипите. Бих казала конна пехота или тежка пехота, като последния път.

— Конна пехота?

— Препускат до рова кучите му синове, слизат и го минават. Могат да се приближат адски бързо, а конете ще ги пазят от копията, щом слязат. Защо питаш? След няколко минути ще разберем.

— Просто да убия времето.

— На мене да убивам ми дай — подхвърли Напър. Очите му блестяха и се беше озъбил. Поклатих глава.

— Май наистина ти харесва, а?

— Да. Както и на теб. Само че не искаш да си го признаеш.

— Конна пехота — обяви Раша.

— Позна — подхвърлих. — Е, и какво правим сега? Мислите ли, че капитанът ще извади нещо хитро от ръкава си?

— Нищо хитро не може да се направи тук, уви. Трябва само да задържим позицията. Сетра може да хвърли нещо по фланговете им, а може би — не. Зависи колко от силите й са включени и, хм, от много неща, които няма откъде да знаем.

Изсумтях.

Краун, в другия край на редицата, извика:

— Приготви се!

Извадих сабята си, прехвърлих я в лявата ръка и дръпнах едно от копията.

— Май наистина трябваше да си вземеш по-тежко оръжие — каза Елбър. Отново изсумтях. Върт подхвърли:

— Тоя път ще имаме късмет, ако ни остане време за две копия, преди да ни връхлетят.

— Да — съгласи се Елбър. Което значеше едно копие за мен.

— Цели се в конете! — извика Раша.

Смешно ми прозвуча: в какво друго можех да се целя? Фронтът им вече се виждаше съвсем ясно; изпъваше се по-дълъг от нашия, значи бяхме обкръжени от двете страни. Но това, естествено, не беше моя грижа. Тоя, дето командваше битката, трябваше да се погрижи да не ни обкръжат, а ако се издънеше, не беше моя грижа.

Моя грижа не беше, но ставаше въпрос за живота ми, нали така. Спомних си какво ми бе казал дядо — да вярвам на офицерите си дори ако не вдъхват доверие. Ръката ми изтръпна от стискането на копието и се постарах да я отпусна.

Не бях свикнал с това. Аналогичните ситуации в дома Джерег просто не бяха аналогични.

„Знаеш ли, Лойош, май не държа много да правя кариера в армията“.

Отговорът, който се канеше да ми избълва, се замъгли от нечия намеса в главата ми. Цяла минута ми отне, докато се сетя какво е, после разбрах, че е Крейгар, избрал точно този момент да се свърже с мен.

„Какво има, Крейгар?“

„Не че е толкова важно, Влад, но…“

„Зарежи го тогава, в името на Вийра. Малко съм зает в момента“.

„Ясно. Ще се свържа след малко“.

Погледнах отново напред. Срещу нас връхлитаха коне. Раша извика:

— Приготви копията!

Всички се приготвихме за мятане; аз се приготвих да изчакам, докато получа поне някакъв малък шанс да улуча нещо. Чудех се някак разсеяно дали този път ще мога да проследя траекторията на копието си, след като излети от ръката ми. Чудех се дали…

— Хвърляй! — извика Раша и небето отново потъмня.

Изчаках миг, после метнах копието, моментално забравих, че искам да видя къде ще стигне, и прехвърлих сабята в дясната си ръка.

Чуха се писъци, а някой зарева с цяло гърло:

— Магия! Пази се!

Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми и забелязах, че ужасно много коне се гърчат по земята. Отначало помислих, че някой е опънал жица, след това осъзнах, че са нападали от копията, и се зачудих защо сам не се сетих да опъна жица или някой друг поне да се беше сетил, а после някакъв тип изпълзя от рова точно под мен, тъй че забих сабята в шията му и го върнах долу.

Имаше викове и писъци, и трясък на мечове, но всичко се сля сякаш в безшумен шум и помня, че ме обзе илюзията, че съм в собствената си вселена, без никакви посоки освен напред; всичко от двете ми страни беше проблем на някой друг. Беше странно и също така странно беше с колко време разполагах да мисля, да наблюдавам, да съставям планове и да действам. Някой залитна, изваден от равновесие, сякаш нещо го бутна отзад, и помня, че успях да избера целта си, да я изчакам да ми влезе в обсег и да я поразя. После се появи някаква ръка и я посякох, а след това прихванах с Маготрепача някакво заклинание, не знам как го бях засякъл. После ми излязоха двама наведнъж и единия го пернах хубаво със сабята през краката, а другият замахна към мен. Измъкнах се странично, като задържах сабята под остър ъгъл — помня дори, че пресметнах ъгъла, за да не се счупи — и след като отклоних удара, намушках противника си в корема. Той залитна напред, тъй че пуснах една кама в ръката си от левия ръкав, забих я в гърлото му, докато падаше по гръб, и си прибрах Маготрепача от гърдите му, където беше паднал.

Обърсах чело и Маготрепача се повлече пред очите ми. Златните му брънки вече бяха малки — не се съмнявах, че това означава нещо. Зачаках следващия да се опита да се промуши покрай мен, но следващ нямаше — атаката беше приключила.

Стоях като дърво и се оглеждах за рани, докато Лойош не каза: „Отпусни, шефе. Нямаш и драскотина“.

„Добре“.

После потърсих с очи приятелите си по палатка. Върт беше паднала на колене, дишаше тежко, но не забелязах да й тече кръв. Напър се беше подпрял с една ръка на насипа, в другата държеше меча си и се беше вторачил в отстъпващите врагове. Останах с впечатлението, че му се ще да се върнат. Елбър седеше на земята ухилен, клатеше глава и беше стиснал лявата си ръка с дясната. Видя, че го гледам, и измърмори, но не сърдито, а по-скоро все едно, че обсъждаше времето.

— Кучи син! Изкълчи ми рамото.

— Следващия път — обади се задъхано Върт — гледай да ги посечеш, вместо да ги мяташ насам-натам. Така няма да бързат много да изпълзят отново.

— Ще го имам предвид — отвърна той.

Погледнах я въпросително, но не ми предложиха подробности. След малко пристигна хирургът. Отдалечих се, защото не обичам да гледам хирурзи, лекари и знахари, чиято работа е да развалят онова, в чието правене съм толкова добър.

Някъде по това време дойде и Раша и нареди на онези от нас, които нямахме нужда от грижите на хирурга, да приберем копията и да гледаме да са здрави, което е по-скоро затъпяващо, отколкото отпускащо след бой.

Изглежда, не бяхме най-закъсалите в сражението — на някои места касапницата се бе оказала много по-жестока, а горе кръжаха джереги — нормални на ръст. Понякога някой се спускаше много близо и го замерваха било с камък, било с копие.

„Лойош, защо толкова мразят джерегите, а тебе толкова те обичат?“

„Сигурно заради характера ми, шефе!“

„Мда. Това трябва да е“.

Докато се върна, труповете бяха струпани грижливо, тежко пострадалите ги нямаше, а за леко пострадалите общо взето се бяха погрижили. Напър беше надвил бойната си ярост и отново приличаше на себе си.

— Трябва да нападнем — каза той кисело.

— Добра идея — отвърна му Върт. — Превъзхождат ни само три към две.

— Все едно — измърмори Напър.

— И да изоставим защитата си? Само заради нея оцеляхме.

— Все едно.

— А може да хвърлят срещу нас и фаланга копиеносци.

— Хм. Това — да.

— Какво е фаланга копиеносци? — попитах.

— Част, предназначена специално да ликвидира части като нашата.

— О!

— Представи си здрава стена от много големи щитове, с редици стърчащи от тях копия, а тези зад тях, които дори не са изложени на опасност, бутат предните към теб.

— Ясно. Е, не съвсем, но не съм убеден, че искам да го видя на живо.

— Била съм се с такава фаланга. Не е голямо удоволствие. Сигурно нямаше да съм тук, ако не бяхме получили помощ.

— Каква помощ?

— Не обичат да ги удрят по фланга, когато се бият във фронт. Особено когато е тежка конница.

— Имаме ли тежка конница?

— Сигурно. Все пак бих я пропуснала тази битка.

— Добре. Няма да я поръчвам тогава.

— Благодаря. Което ми напомни нещо. Онази работа снощи…

— Какво по-точно?

— Ти да не си…

Усилието да се измъкна от поредния въпрос ми беше спестено от барабана, който отново ни нареди да се строим за отбрана.

— Пак идват — каза Раша.

— Мамка им!

Напър се надигна и тръгна към насипа, с блеснали очи.

— Пак конна пехота — каза Раша. — Приготви копията.

 

 

Няма нужда да ви разправям за втората атака, нито за третата. Мнозина умряха, ние оцеляхме. Върт я прободоха в левия крак, но не беше кой знае какво, аз получих цицина на челото, при което за малко щях да падна и сигурно щеше да е фатално, ако в този момент не бях налетял на противника си — беше жена. Перна ме добре, но с плоското на меча. Нещата се поразмътиха и не знам какво стана с нея, но после всичко свърши и докато чакахме четвъртата атака, получихме заповед за оттегляне. На Напър не му хареса, на мен — много.

Раша дойде и ми връчи ново кепе, тъй като старото си го бях изгубил в боя, а Върт, която куцукаше до мен, заяви, че превръзката на челото ми ми придавала вид на истински воин. Отвърнах с няколко не особено прилични израза.

„Лойош, само искам да знаеш, просто за да разполага познайникът ми с пълна информация, че кракът ме боли“.

„Според мен хитруваш, шефе. Всички останали трябва или да търпят, без да мърморят, или да ги знаят като мърморковци. А ти мърмориш така, че никой да не разбере“.

„Защото предвидливо дойдох с един, който с охота слуша мърморения“.

„Тази работа е нова за мен. Ще получа ли повишение?“

„Току-що ти удвоих заплатата“.

Същия ден тръгнахме късно и за моя радост спряхме рано, поставихме постове и се настанихме във вдигнатия набързо, но добре организиран лагер. Предполагам и че зад изкуството да се вдига организиран лагер стои цяла теория. Може би беше защото Краун бе толкова добър — не знам.

Назначиха ме втора смяна патрул, със съмнителното удоволствие да спя няма и четири часа, да пазя още четири и после да дремна още час и половина, преди да трябва да ставам. През нощта не ни атакуваха, което ме учуди. Всъщност зачудих се защо ние никога не атакуваме нощем. Зачудих се дали не е нещо като споразумение между драконите, както в джерег не могат да те убият в дома ти или пред семейството ти.

Оказа се, че не е така, а е въпрос на стратегия и на военно изкуство, от което и сега нищо не разбирам, а тогава — още по-малко. Виждате ли, не знам защо си бях създал представата, че доброто пълководство има много общо с ръководенето на бизнеса и че има голяма прилика между бойните тактики и например планирането на убийство. По-късно разбрах, че греша. О, в най-общи линии прилика има, разбира се, но не особено съдържателна. Докато си говорех със Сетра Лавоуд за Стената при Гробницата на Барит и свързаната с нея кампания, я попитах:

— Виж, ти имаш тази репутация, нали? В смисъл, на велик пълководец. Била си Главнокомандващ на Империята не знам си колко пъти и…

— И какво?

Трябваше да си подбирам думите. Трудно е да кажеш на най-могъщата магьосница и може би най-великия генерал в историята, че не си особено впечатлен от начина, по който си върши работата. Току-виж се засегнала. След като изломотих нещо несвързано, най-сетне казах:

— Не знам. Просто през цялото време, докато вървях насам-натам, изчаквах, промъквах се, биех се и отново тръгвах нанякъде, все очаквах, че ще направиш някаква гениална маневра, ще нанесеш някой съкрушителен удар или ще извъртиш някакъв трик, нещо такова.

— Ти колко трика използваш в работата си?

— Аз ли? Готов съм да използвам трикове всеки път, когато номерът може да мине.

— Аз също — каза Сетра.

— Но обикновено не го правиш?

— Триковете, хитрините, лъжливите атаки, нощните атаки, всички те вършат по-добра работа, ако са в малък мащаб. Една част, рота например, не повече. Ако включиш нещо по-голямо, рисковете от лоша комуникация и грешки стават по-големи. И винаги има по-голям риск за грешка при атака, отколкото при защита, дори в най-простите операции, тъй че ако добавиш и някоя хитрост, става още по-лошо. Това е една от причините да предпочитам отбраната, когато е възможно.

— Затова ли държахме позиции и след това се оттегляхме, след като сме победили?

— Онези малки сблъсъци, за които говориш…

— Малки сблъсъци?!

— Добре, Влад. Онези битки, които спечелихте, всъщност нямаше да ги спечелите, ако бяхте оставали. Форния нямаше да атакува, ако не беше съвсем сигурен, че рано или късно ще превземе позициите ви. Трябваше непрекъснато да го притегляме след себе си.

— Това минава за хитрост, така ли?

— Може би. Само дето той знаеше много добре какво правя, разбира се.

— Тогава защо игра твоята игра?

— Защото и той искаше същото. Искаше да се опита да подмине предните ни позиции, за да може да раздели силите ни, което щеше да ме постави в много неудобно положение. Беше като надбягване, ако сравнението ти харесва. Аз трябваше да го задържа достатъчно, за да могат всичките ни сили да се изнесат на позиции; той трябваше да пробие и да ни раздели, за да не можем да се съединим. След което, разбира се, идва голямото, решителното сражение. Колкото и да планираш, не можеш да си сигурен в нищо, преди армиите да се срещнат и да го решат. Дори позицията ти да изглежда идеална на хартия или да изглежда съвсем неудържима, не знаеш нищо, преди някой да подаде сигнал за атака и боят да почне и да свърши.

— Ясно. — Помъчих се да формулирам следващия въпрос, но се отказах, защото тя вече се бе досетила.

— Причината да успявам толкова е в това, че обръщам внимание на подробностите. Колкото по-малко подробности пропуснеш, толкова по-голям е шансът ти за успех.

— Добре, това наистина прилича на професионалното убийство. Или така поне съм чувал.

— Не се съмнявам. Това означава винаги да си оставяш отворени врати за отстъпление и за комуникации и винаги да си сигурен, че ще можеш да нахраниш и напоиш бойците си, къде ще се спрат на лагер и какъв терен ще преминават във всеки един момент, и да познаваш характера на офицерите си, кои са техните качества и слабости, и колко значение да придадеш на разузнавателните сведения, и докъде да стигнеш и къде да спреш в една конкретна победа, и как да спасиш колкото може повече при едно поражение, и прочие, и прочие. Подробностите — дребните неща, които водят до мир при твоите условия, а не при условията на врага.

— Водят до мир?

— Мирът е целта на всяка война. Не го ли знаеше?

— Ами…

— Стига, Влад. Докато има мир, не си победил. В смисъл, не си постигнал целите си. От друга страна, струва си да не забравя човек, че докато има мир, също така не си и загубил.

— Никога не съм гледал на войната по този начин.

— Не ти се е налагало.

— Всъщност да.

— Другата причина да успявам, според мен, е това, че съм много агресивна. И репутацията помага, разбира се. Мислят за мен като за велик пълководец, което кара врага да не смее да бъде агресивен, което ме прави велик пълководец. — Изсмя се късо. — Но обичайният ми подход е да дам на противника всички възможности да направи грешка, а после да го накажа. Най-голямата грешка може би е да не си достатъчно агресивен — тази грешка не я допускам никога.

— Агресивна в отбраната?

— Разбира се, Влад. В края на краищата винаги отбраняващият се е този, който започва войната.

— Моля? В такъв случай Форния е този, който започна войната с Мороулан, така ли?

— Естествено. Той беше отбраняващият се и точно затова беше нужно толкова голямо усилие да го принудим да атакува.

Поклатих глава.

— Не разбирам как така отбраняващият се започва войната.

— Не е толкова сложно. Нападащият не иска война. Той иска да завладее. Ако отбраняващият се просто му го позволи, няма да има война.

— Ъъъ… Сетра, струва ми се, че логиката ти нещо е объркана.

— Не е. Противоречи на интуицията, но не е.

Премислих всичко това, припомних си битките, отстъпленията и походите и въздъхнах.

— Убийството е по-лесна работа. Поне така съм чувал.

Тя се усмихна и не ми отговори.

Но както вече казах, това беше чак след месеци. А тогава просто си седях в лагера с всички останали, давах наряд в дневни и нощни патрули, извършвах преходи и мърморех. За този период от живота си мисля като за „дългия поход“, макар да ми е ясно, че изобщо не беше дълъг по ничии мерки, освен по собствените ми. Не знам точно накъде вървяхме — все още си мисля да намеря карта и да проследя маршрута, — но обикновено Източната река се падаше вляво от нас и винаги Източните планини бяха вдясно, и вървяхме все на север; а после, един ден, без никаква явна причина изведнъж обърнахме обратно на юг, почти по собствените си следи. Това като че ли на никой освен на мен не му се стори дразнещо, но аз се ядосах колкото за всички останали. Забележките ми по този повод се приемаха със свивания на рамене и учудени погледи, тъй че престанах да говоря за това.

Климатът общо взето си оставаше сух и студен. Със студа как да е, защото вървенето ме стопляше, но се уверих, че засухата не е чак толкова по-добра от дъжда, защото сега минавахме през район, който от много време не беше виждал дъжд, и щом излезехме на път, което ставаше почти винаги, бойците отпред вдигаха прах, която трябваше да гълтаме през целия ден. Толкова гъста прах, че крачиш напред, нахлупил кепето си до ушите, и се мъчиш да държиш устата си затворена, но не можеш, защото носът ти е запушен. Някои от приятелите ми си бяха покрили устата и носовете с кърпи; и аз го пробвах, но дишането беше още по-трудно и се отказах. От време на време някой спретваше лек ветрец, колкото да ни облекчи за минута-две, но не можехме да продължим цял ден без по-трайна работа с времето, което беше изрично забранено от капитана — щяло да попречи на „стратегическите цели на бригадата“.

Доколкото имаше възбуждащи моменти, идваха главно от набезите на врага, обикновено по кервана на обоза, който се тътреше на няколко мили назад. Научавахме за тях, защото изведнъж ни заповядваха да спрем, да заемем бойни позиции, после да изчакаме и отново да се строим в походна колона и да продължим.

След това един ден рязко завихме с гръб към реката и поехме към планините. Тогава чак започнах да изпитвам усещане за нещо спешно, или цел беше може би по-точната дума, но не знам от какво произлизаше. Изкачвахме се все по-високо и ставаше все по-студено, а Източните планини се извисяваха около нас все по-големи. Един определен връх като че ли беше крайната ни цел — много висок ръждивочервен връх, по който сякаш нямаше никаква растителност. Една вечер, преди да се стъмни съвсем, спряхме на няколко мили от него и видях колко е стръмен — като че ли се издигаше вертикално направо от земята и се губеше в небесната пелена.

Смешното беше, че го разпознах едва на другия ден, когато след двучасов преход стигнахме до подножието му и Лойош се сви под наметалото ми и изписука жално, а аз се огледах и казах:

— Проклет да съм!

— Тогава се пази да не те убият — подхвърли Върт. — Сега пък какво има?

— Знам къде сме.

— Браво. И къде сме?

— Онази скала там е Гробницата на Барит.

Тя кимна и се огледа: няколко разпръснати хълма, на югозапад плоска равнина, покрита с камъни и ниска трева, а зад нея — висок хълм. Изведнъж си представих воини на всички тези хълмове и други, връхлитащи през равнината.

— Много хубав терен за битка — каза Върт.

13.
Войнишка яхния

Само допреди няколко кратки минути приближаващата се битка беше ужасяваща. Сега вече беше и шумна. Изпитвах ужасно усещане за спешност, по-точно, че трябва веднага да направя нещо, но само си стоях, както и Форния. С което постигнах едно — дадох си време да помисля. Какво постигаше Форния, като не правеше нищо? Защо позволяваше на мен, врага, да си стоя пред него ей така?

И той ли отлагаше? Ако да, защо? Единственото, което можеше да иска, беше битката да се приближи към него, а това какво щеше да му донесе! Цял свят бях готов да дам, за да разбера какво се върти в ума му. Искаше ми се да…

Проверих бързо. Да, телепортна преграда наистина имаше. Но все пак може би…

Време. Трябваше ми време. Трябваше ми време, за да разбера защо на Форния му трябва време. Е, добре, може би беше готов да ми го даде.

— Какво ще направиш, като дойдат тук? — подхвърлих.

— Ще видиш.

— Очакваш ли, че ще стоя тук и ще чакам?

— Твоя работа.

„Крейгар!“

„Влад?“

„Крейгар, трябва ми Деймар. Веднага“.

„Деймар ли?“

„Веднага!“

„Ъъъ… как да…?“

„Давам ти координатите, предаваш ги на Деймар и го предупреждаваш, че има телепортна преграда“.

„Как може да мине през телепортна преграда?“

„Проклет да съм, ако знам. Но той каза, че…“

„Да, може и да успее. Разбирам, че е спешно“.

„Може и така да се каже, да“.

„Ще видя какво мога да направя“.

„Побързай“.

Да. Деймар. Той може би щеше да ми помогне. Не се радвах кой знае колко, че го виках — това, което бе направил при последната ни среща, не беше никак забавно. Стана преди… Какво?! Само преди две недели? Или по-малко? Невъзможно. През това време се бих в три сражения, обиколих в поход половината свят през дъжд, кал и прах и дойдох тук, точно на това място — при Стената при Гробницата на Барит.

Отначало нищо не показваше, че спирането ни тук е с нещо по-различно от другите ни временни спирания, освен очевидния факт, че бяхме спрели рано през деня. Но нямаше никаква припряност с вдигане на отбранителни съоръжения, нито някакъв признак, че трябва да задържим позицията срещу вражеска атака. По-късно разбрах, че е станало, защото според първоначалния план е трябвало да бъдем част от масирана атака срещу част от армията на Форния, но това се променило, след като Сетра в последната минута разбрала как Форния е развърнал силите си.

„Развърнал“. Военна дума. Научих я от Сетра. Трябва да я пробутам някой път на Крейгар, просто за да видя реакцията му.

Върт и Елбър ровеха дупка за огнището, а двамата с Напър вдигахме палатката.

— Няма дърва — каза Елбър.

— И какво? Ще мръзнем ли сега? — попитах.

Не ми обърнаха внимание. Върт каза:

— Фургоните трябва да дойдат до час-два.

Погледнах Напър.

— Въглища — обясни той.

Почувствах се тъпо и замълчах.

Минахме през ритуалите с вдигането на лагера, но непрекъснато поглеждах към върха, който се издигаше и се губеше в пепелявото небе. Понякога от висините се спускаха гигантски джереги и Лойош се свиваше под наметалото ми. Стената бе посветена на паметта на Барит и докато съществуваше, щеше да напомня за него, щом човек я види или дори само я спомене. Спомних си за срещата ни. Дали някой тепърва щеше да спомене Стената? Щеше ли да го интересува? Изглеждаше срамно, да не кажа иронично, че няма да знае, че на паметта му е посветен такъв грандиозен монумент.

От друга страна, не ми беше допаднал особено.

След три часа огънят вече гореше и водата в казана кипваше. Елбър забърка нещо, което нарече „войнишка яхния“ — включваше много натрошени във вряла вода сухари с всичко останало от порционите ни и щеше да е отвратително, ако не беше добавил малко босилек, меласа, гъби и люто орехче, което извади не знам откъде, и гозбата си беше съвсем добра: цял ден му пяхме възхвали.

Патрула си го отбихме рано вечерта, тъй че можехме да поспим добре, а патрулният наряд не показваше, че врагът е наблизо. На другия ден няколко души от ротата очертаха игрално поле, навиха въже около един кръгъл камък за топка и завъртяха една хубава игра, а ние стояхме наоколо, ревяхме окуражително и сипехме псувни. Раните бяха не толкова тежки като при бой, но достатъчно лоши, та Краун да ни се развика и ротният лекар да ни запсува. Аз обаче твърдо реших да не влизам в честен бой с Дортмонд. Все едно де, нямах намерение да влизам в честен бой с никого. Като се стъмни, хвърлихме и камъчетата Сянг, а един извади тръстикова флейта, цяла тайфа около него подхвана мръсни песни, а Елбър отново спретна „войнишка яхния“.

После намерих Раша, Върт, Дън и Елбър — стояха и гледаха хълмовете отвъд равното поле.

— Там ще е — говореше Раша. — Ще се развърнат между онези хълмове, Дориан и Смоукър, ще ги овладеят и ще ни задържат оттам.

— Ако се бием тук — уточни Елбър.

— Е, да — каза Раша. — Но сержантът с нищо не показва, че ще ходим някъде.

— Мисля, че ще е тук — каза Върт. — Само дето не разбирам защо ние не заехме позиции на хълмовете.

— Ти си експертът — каза Раша. — Какво мислиш?

— Мисля, че единственото, което може да задържи алчните ръчички на капитана от онези хълмове, са заповеди отгоре.

— Правилно.

— Чула ли си за това? — намеси се Дън. — Имаме ли изрични заповеди за тях?

— Само слух, но точно това чух.

— Но защо?

Раша погледна Върт и тя кимна и каза:

— За да ги предизвикаме за атака. По същата причина не вдигнахме насипи. Сетра иска да ни атакуват и го прави колкото може по-съблазняващо.

— А те ще се хванат ли? — попитах.

— Не е въпросът дали ще се хванат. Ще разберат как сме се разположили. Щом им предлагаме благоприятни условия за бой, ще го приемат.

— Но тогава условията няма да са благоприятни за нас.

— Не е толкова просто — каза Върт.

— Е, не се опитвай да ми обясняваш.

Отдалечих се. Денят бе твърде хубав, за да мисля за боеве. Покрай стръмнината духаше вятър и носеше хладен въздух, но все още не беше студено и беше сухо, и дори не беше ужасно прашно. Спрях се при Дортмонд, пак седнал в стола си, изпънал крака и запалил лулата. Той отвори едно око и избоботи:

— А, източнякът, който се бие като дракон. Вино?

— С удоволствие.

Той извади красиво резбован дървен бокал от платнената торба до краката си, вдигна бутилката и ми я подаде. Опитах. Не беше вино — беше бренди: още по-добре, мен ако питаха.

— За войнишкия живот — каза Дортмонд.

Не държах да пия точно за това, но да пия държах, тъй че вдигнах чашата, отпих и попитах:

— Как го намираш това?

— Интендантът е мой човек, а и на някои снабдители съм правил разни услуги. Винаги ще се намери малко свободно място в обоза.

Отпих пак. Лойош, който прехвърчаше наоколо и събираше трохи храна, дойде и кацна на рамото ми. Дортмонд го изгледа. Попитах го:

— И ти ли вярваш, че носи късмет?

— Ами да. Защо не? През цялата кампания имахме късмет, нали?

— Тъй ли?

— Добре де, не си ли жив?

— Не съм проверявал напоследък.

Той се въздържа от неизбежните остроумия и ми наля още бренди, като пак го нарече „вино“.

— Според мен в тая кампания общо взето ни върви. — Бръкна отново в торбата, извади самун хляб и голяма буца сирене, отчупи и от двете и ми подаде парчетата. Сиренето беше сиво и кораво, много солено и добро. Хлябът беше клисав, но не плесенясал и много, много по-вкусен от сухарите. Той отчупи още една бучка сирене, вдигна я и Лойош литна и я взе с нокът. Държеше я деликатно, докато се хранеше. Гледах го как яде: клъвне, сдъвче, преглътне, избърше си устата с крило. Беше доста по-цивилизован от мен.

— Късмет — каза Дортмонд.

„Прилошава ми, Лойош“.

„Сиренцето е добро, шефе“.

— Е, а ти какво ще правиш, като свърши кампанията? — попитах.

— Аз ли? — учуди се Дортмонд. — Ще ида да се бия в друга.

— Но защо, по дяволите?

— Защото ми харесва.

— Не търсиш ли повишение?

— Не. Добре си ми е така.

— А ако те халосат по главата в някоя от тези битки?

Той затвори очи и килна глава на една страна.

— Хитрееш, а?

— Просто съм любопитен.

Той сви рамене.

— Е, всеки ще умре някога.

— Това съм го чувал. Не ми се струва добра причина да си го търсиш.

— Още сирене?

Приех. След малко при нас дойде някаква жена, непозната. Дортмонд й даде сирене и бренди. Схванах намека и побързах да се разкарам. При палатката ни намерих Напър, който се навъси, сигурно само заради принципа, и рече:

— Няма ли да ходим пак на някоя от твоите експедиции?

— Що, хареса ли ти?

— Да.

— Не знам. Може би. Знаеш ли…

— Какво?

— Чудил ли си се някога за какво е всичко това?

— Кое, войната ли? Защо, ти знаеш ли?

— Да. Донякъде.

— Е, за какво е?

— Форния открадна нещо, на което Мороулан държи.

— Изглежда логично. Трябва да го откраднем обратно, нали?

— Съмнявам се, че ще е толкова просто.

— Сигурно си прав.

Помислих си нещо, но го премълчах, „Пък и това ще сложи край на войната, а на теб няма да ти хареса“. След което си помислих: „Да, това наистина ще сложи край на войната. Може би трябва да го направя“.

„Да бе, шефе. Проста работа“.

„Мда. Но може да се окаже възможно“.

„Как?“

„Ако ни дадат решително сражение, Форния ще е там, а ако Форния е там, значи и мечът ще е там“.

„Ми да. Просто отиваме и го взимаме“.

„Не знам, Лойош. Може пък…“

„Може пък най-после да си докараш смъртта, шефе“.

„Всеки ще умре някога“.

„Ха!“

„А и сигурно ще е по-безопасно, отколкото да стоя в центъра на битката“.

Затапих го — повече не се обади.

Събраха се Дън, Тибс, Върт, Елбър и Раша, насядахме и заслушах разказите им, повечето смешни и не много ласкателни за офицерите, за различни предишни кампании. Раша отново обяви наряда, изкарах го и си легнах.

Беше един от най-приятните дни в живота ми.

 

 

На заранта дойде един конен ескадрон и вдигна лагер наблизо; видяхме към нас да се придвижва и още пехота. Познах Алийра — яздеше пъстър кон покрай пешата колона. Зачудих се дали се сеща колко мразят крачещите до нея прахта, която вдига. Устроиха се западно от нас.

С пристигането им нещата бързо се промениха. Нищо драстично, но не можеше да се сбърка. Жестовете станаха по-отсечени, отдаването на чест — по-често, сякаш за да се покаже добра форма пред запасняците. Побратимяване между корпусите нямаше.

Късно следобед се пръсна мълвата, че е пристигнала Сетра Лавоуд — Елбър твърдеше, че я видял лично. Скоро след „вечерята“ до палатката ни дойде някакъв непознат младок, Господар на дракони, и каза да го последвам. Върт ме погледна с любопитство. Свих рамене, прибрах Лойош от поредната му уборка и тръгнахме.

Прекосихме лагера и нагазихме в бивака на мобилизираните. Опитах се да забележа някакви разлики между нашия и техния, но нямаше кой знае какво; освен че бяха повече от текла, отколкото от дракон, разбира се, и че бяха определено доста повече от нас. Но използваха същите походни столчета като нас, а късчетата от разговори, които улавях, като че ли бяха същите, а и израженията им не се различаваха много от тези в нашия лагер. Обяснете си го както искате.

В другия край имаше голяма палатка-павилион и точно натам ме упъти безименният ми придружител. Отметнах платнището и чух гласа на Сетра — покани ме да вляза. Влязох и ми посочиха стол между Мороулан и Алийра — между другото, не беше ужасно удобно място. Сетра и Некромантката седяха срещу мен. Явно бях прекъснал някакъв спор: Алийра се беше запенила и още малко от устата й щяха да захвърчат слюнки; Сетра беше свъсила чело, а Мороулан поглеждаше към братовчедка си все едно че е някаква неидентифицирана твар, случайно попаднала в супата му. Некромантката все едно, че я нямаше — зачудих се за какво ли си мисли и веднага реших, че предпочитам да не знам.

— Е, Влад — каза Мороулан, след като седнах и отпих глътка лошо вино. — Харесва ли ти войнишкият живот?

Свих рамене.

— На Лойош му харесва повече, отколкото на мен.

— Чух, че в ротата ти са го осиновили като талисман.

— И е станал неизлечимо самодоволен.

„Хайде сега, шефе. Не е честно“.

„Истината никога не е честна, Лойош“.

— Казаха ми, че си свършил много добра работа — подхвърли Сетра.

— Да бе. То пък една полза.

— Смятам, че има полза — каза Мороулан.

— Може би. Не знам. Не ми е много ясно как се вмества малката ни рота във всичко, което става.

— Ти спаси живота на много хора в ротата ви.

— Това добре, но никоя от тези битки не беше решаваща.

— Следващата ще е — подчерта Сетра.

Преглътнах го някак и попитах:

— Значи си готова?

— Надявам се. Но по-важното е, че Форния е готов. Той трябва да се спре и да ни окаже отпор някъде, а това място има символично значение. Не може да го подмине.

— Символично значение — повторих.

Сетра ми отвърна с полуусмивка.

— Хайде не започвай пак. Освен това е и с голяма стратегическа важност — от негова гледна точка, ние сме притиснати в планините и…

— От негова гледна точка?

— Имаме пътища за отстъпление, Влад. На север. Нека това да си остане моя грижа.

— Извинявай.

— Тъй или иначе, за него мястото е добро за спечелване на битката. Той ще се бие тук. Длъжен е. Оттук мога да навляза направо в ядрото на владението му. Освен това, ако успее да ни задържи за няколко дни, насам идва друг негов дивизион.

— Нима?

— Изпратил е третия си дивизион да заобиколи от другата страна на Ченгри, за да ме откъсне от снабдителната база.

— Не изглежда добре.

— Е, ако ни отцепи тук за три-четири дни, наистина няма да е добре. Ще започнете да гладувате. Но не мисля да се задържам толкова. Смятам да пробия през силите му, докато имам числено превъзходство. Той знае това. Ще се сражава тук.

— Вярвам ти. Какво точно се иска от мене?

— Искаме — каза Мороулан, — или по-точно аз искам точно това, което каза, че не би направил, още когато започна всичко. Искам да вземеш оня меч от Форния.

— Колко странно. Точно за това си мислех преди малко.

— Все пак не ми харесва — заяви Алийра, явно в продължение на спора, чието начало бях пропуснал. — Ако ще го правим това, защо не стигнем до края? Просто да наемем крадец и да се приключи.

— Първо, не познаваме крадци — каза Сетра.

— Влад може да ни свърже с някой.

— Второ — добави Мороулан, — така няма да се постигне онова, което целя. Не ми е нужен просто мечът. Моят си е съвсем добър. — И потупа дръжката на Чернопрът. — Искам да му бъде отнет.

— Искаш да го унизиш — каза Алийра.

— Наречи го поражение. При това — поражение на всички равнища. Военно, и с това, че ще загуби самия предмет, станал повод за войната.

— Ако го победиш — намесих се и аз, само колкото да се включа в дискусията — той няма ли да ти го отстъпи?

— Военното поражение не е въпрос на „всичко или нищо“ — обясни Сетра. — Убедена съм, че мога да нанеса решително поражение на армията му. Това не означава, че той ще остане безсилен, нито че ще е принуден да предаде всичките си сили. За да стане това, ще е нужна много по-мащабна кампания от тази, много по-скъпа във всяко отношение, по-рискована и с опасност от имперска намеса.

— Обсъждаме го вече от доста време — каза Мороулан. — И не можем да му позволим да притежава меча, тъй че трябва да му го отнемем. След като му го отнемем, трябва да му пуснем кръв, иначе ще се опита да си го върне. Така че трябва да му го вземем и в същото време да му разкървавим носа.

— И искаш да го взема аз.

— Ако желаеш.

— Защо не? Как предлагаш да го направя? Подозирам, че промъкването в палатката му нощем ще е по-сложно от другите пакости, дето ги направихме, а и честно казано, нямам нужното образование и тренировка за крадец.

— Да — каза Мороулан. — А и това бездруго няма да постигне желаното. Трябва да му го вземем по време на битката.

— Моля?! Защо?

— Защото не знам как бихме могли да го направим след битката. Той няма да се остави беззащитен; ще се оттегли, сигурно ще се прибере в дома си и тогава наистина ще трябва да наемем крадец, за да му го вземем.

— Идеята може би не е чак толкова лоша.

— Аз не наемам крадци.

— Не ми ли предложи току-що да открадна нещо?

— Да му го отнемеш по време на битка, да. Ние не одобряваме и убийствата, но прицелът в старши офицери по време на бой не само е допустим, но и препоръчителен.

— Разликата е твърде сложна за мен, Мороулан. Аз съм най-обикновен черноработник, джерег. Но какво ще кажеш за преди битката?

— Ако направиш това, няма да има битка, Влад. Той ще се отдръпне, ще се престрои и ще предприеме своя кампания, за да си го върне, може би след години.

Поклатих глава.

— И как си представяте, че ще тръгна за това нещо, докато се бием? Как изобщо ще го намеря, да оставим настрана въпроса как ще стигна до него?

Сетра се намеси.

— Първо, ще поставим ротата ти на такава позиция, че да си колкото може по-близо до командния му център.

Зачудих се как ли ще се почувства Върт, ако разбере как пълководецът й решава реда на битката. Реших да не й казвам.

— Все още не виждам как ще се измъкна от сражението, ще стигна чак до командния им пост, ще намеря Форния и ще му свия оръжието.

— И аз — каза Алийра. — Смятам, че цялата тази идея е идиотска.

— Колкото до „свиването“ на оръжието, както казах преди малко, прицелът в старши офицери е приета тактика — заяви Мороулан.

— Значи вече искаш да го убия?

— Ако се наложи.

Поклатих глава.

— Ако исках да го убия, Мороулан, вече щях да съм го направил. Преди дни. Не ми е ясно…

— Няма да си сам — прекъсна ме той.

— Тъй ли?

— Ако ти трябва помощ, мога да ти осигуря толкова подчинени, колкото пожелаеш.

— Това вече е друга работа.

„Шефе, да не си луд?“

„Някои смятат така, Лойош“.

„Включи ме в списъка. Не можеш да…“

„Може и да мога, Лойош“. На глас попитах:

— Колко време ми давате да го обмисля?

— Не знам — отвърна Сетра. — Форния продължава да трупа войски. Ние също, разбира се, и по-бързо. В момента забавянето работи в наша полза, така че очаквам скоро да започнат атаката.

— Какво значи „скоро“?

— Вероятно утре сутринта.

— Мда. Скоро е.

— Предай ми съобщението си чрез капитан Кропър — каза Мороулан. — Той да ми го предаде. Не ме търси психически — искам това да стане по надлежните канали.

— Защо, в името на всички богове?

— Защото така се прави.

— Добре. — Станах. — Приятен съвет.

— Трябва ли ти придружител? — попита Мороулан.

— Не, благодаря.

Излязох от палатката. Беше станало тъмно и студено. Трябваше да си взема наметало. Лойош ме поведе обратно и се зарадвах, като намерих огъня — почувствах се като у дома си.

— Е, видя ли я? — попита Върт.

— Сетра ли? Да.

— И?

— Утре най-вероятно ще има бой. Голям.

— Дадоха ли ти нова задача? — попита Напър.

— Не съм сигурен.

— Ами, ако ти трябва някой…

— Записах си. Благодаря.

— Битката е утре, а? — каза Върт.

— Така изглежда.

— Не сме вдигнали насипи.

— Да.

— Значи или сме острието на атаката, или сме стръв.

— Или и двете — отвърнах. — Подозирам, че и двете.

Върт поклати глава и попита:

— Е, и как изглежда тя?

— Не знам. Не съм срещал други вампири, за да мога да я сравня. Извинявай, искам да се поразходя малко.

— Не се отдалечавай — предупреди ме тя. — В бойна готовност сме, а след половин час е нарядът.

— Ще се върна дотогава.

Задържах се отсам външните постове и тръгнах да обикалям из лагера. Мъчех се да се съсредоточа върху решението, което трябваше да взема, но никога не ме е бивало много в мисленето за определени неща, тъй че не стигах доникъде и се въртях в кръг; мислите ми кръжаха около преживяното наскоро: боеве, маршове и седене край лагерни огньове. По тези неща също не стигнах до никакви заключения, а после половината час изтече и се върнах при палатката, откъдето взех Елбър, Напър и дебелото си наметало и отидохме на патрул, където ни беше забранено да говорим, и толкова по-добре.

Патрулът мина без инциденти, а моето време — без да стигна до никакви заключения. На другия ден ни събудиха ужасно рано дори за войската и ни наредиха да си преместим бивака на сто разтега към Стената и леко на север, на билото на един хълм. Върт отбеляза:

— Другата възможност, разбира се, е, че не е имало смисъл да вдигаме насипи за позиция, която не са очаквали да държим.

Изглеждаше доста обнадеждена, докато Елбър не подхвърли:

— Тогава защо не се окопаваме тук?

— Може пак да ни преместят. — И се вгледа на север, където явно кипеше оживена дейност, но не можехме да видим каква.

Върт посочи падината вляво и рече:

— Две фаланги копиеносци.

— Което значи?

— Значи, че не браним фланга. Което е добре, ако държиш на дълъг живот.

— Радвам се.

— От друга страна, ако атакуваме, може да ни пуснат срещу техния фланг.

След това закусихме, най-после. Сдъвках два сухара, полях ги с няколко глътки вода и тръгнах към знамето на ротата, където заварих капитана — наблюдаваше с далекоглед врага и си приказваше с Краун. Щом се приближих, ме погледна и каза:

— Да?

— Снощи Мороулан ми зададе един въпрос. Каза да ви предам отговора и вие да му го изпратите.

Изгледа ме намръщено. Явно не беше много доволен, че трябва да става вестоносец на един джерег.

— Е, добре. Какъв е отговорът?

— Предайте му, че съм казал „да“.

Той отвори уста, пак я затвори, кимна рязко и се обърна към Краун.

— Погрижи се лорд Мороулан да получи съобщението.

— Слушам, сър.

Краун отдаде чест и тръгна да търси вестоносец. Капитанът отново се загледа към противника. Отдадох чест — просто ми се дощя — и се върнах при моите хора.

14.
Удари и гафове

Все си мислех, че сигурно щях да мога да спретна нещо, ако бях по-умен. Каквото и да беше намислил Форния, трябваше да е резултат от логичен извод, но не можех да стигна до него. Разбира се, давах си сметка, че досещането може да се окаже безполезно; само да знаеш какво се кани да направи някой още не значи, че можеш да го спреш. Това беше подходът на Сетра — в тази битка тя действаше съвсем праволинейно, без никакви хитрости, и май се получаваше, ако можеше да се съди по натиска на войската на Мороулан, със самия него и Алийра между тях, срещу командния център на Форния.

От друга страна, източняшките му наемници, макар и да отстъпваха, не бяха разбити. Все още нищо не беше решено, освен че умрели имаше колкото си щеш и тепърва щяха да умрат още повече.

Вгледах се в лицето на Форния. Видях как се съсредоточи и след миг на ръба на хълма зад нас, на стотина разтега, се появи дълга редица конници.

Зяпнах ги, забравил временно за положението, в което се намирах. Колоната подкара надолу по хълма. Опитах се да преценя броя им, но не ме бива много в тези работи. Бяха обаче поне няколкостотин, може би хиляда, и щом приближиха, видях, че носят дълги копия.

Докато се приближаваха, се развръщаха в редица и неволно се възхитих как го правеха — престроиха се изрядно и прецизно, готови за атака срещу силите на Мороулан. Потърсих го с поглед и го видях, вече малко по-назад: говореше с някой и сочеше към тях.

— Гледай внимателно — каза Форния. — Вече става интересно.

Продължих да гледам и видях зад конницата безброй пехотинци — вече се спускаха по склона.

Казано по военному, Форния „вкарваше резервите си“. Казано по моему, нещата щяха да станат още по-гадни. Щях да направя нещо, стига да имаше какво да се направи. Признавам, хрумна ми да убия Форния, но личната му охрана не се разсейваше от битката — всички продължаваха да ме гледат бдително.

Решителният миг наближаваше — не най-добрият момент да съм нерешителен.

— Е, готов ли си да чуеш условията ми? — попита Форния.

— Не. Не съм упълномощен да ги приема.

— Значи не си най-подходящият парламентьор.

— Парламентьорът скоро ще пристигне, ако смъкнеш телепортната преграда…

Той се изсмя.

— Не разчитай на това, джерег.

— Не е номер.

— О, вярвам ти. Твърде грубо е, за да е номер. Но нямам намерение да се излагам на риск. Ако парламентьорът ви иска да дойде, да го направи по трудния начин.

Докато се мъчех да измисля отговор, се появи Деймар — или беше изтърбушил телепортната преграда, или я беше заобиколил. Не разбирам много нито от магия, нито от психика, за да ви кажа как точно стана. Но се появи — кръстосал крака и зареян във въздуха на две-три педи над земята.

— Е, добре — рекох на Форния. — По трудния тогава.

В един миг не бях сигурен дали няма да ни ударят и двамата, но всички бяха добре обучени и чакаха заповед. Каквато не последва.

Изведнъж почувствах присъствието на Деймар в ума си. Стъписващо и не особено приятно. Първо, не съм свикнал хора, които почти не познавам, да се свързват с мен психически. Второ, ами представете си, че лекичко ви хваща за рамото някой общо взето непознат, за когото знаете, че може да ви смаже с един шамар, ако поиска. Е, да, казах „лекичко“, но все пак е непознат и все пак би могъл да ви смаже. Както казах вече, не изгарях от желание да го изпитам.

„Какво искаш?“ — попита ме той с нещо като психичен шепот — явно внимаваше да не ми изгори мозъка.

„Оня там. Това е Форния“.

„Е, и?“

„Искам да ми кажеш какво е намислил“.

„Разбира се“ — отвърна ми той все едно, че го бях помолил да ми подаде подноса с мезето. Зачудих се колко ли е добър. В смисъл, умът му беше силен и явно го беше тренирал, но дали беше достатъчно добър, за да изтръгне нужната ми информация от ума на Форния? От друга страна, беше изтръгвал информация от ума на Крейгар…

Като си помислих за Крейгар, разбрах колко отдалечен съм бил от моя си свят. Беше избрал най-неподходящия момент да се свърже с мен, а след това така и не се обади, докато не се сетих за това след няколко дни, когато ни строиха пред Стената било за да нападаме, било да се отбраняваме. Изведнъж си помислих за това и се свързах с него.

„Крейгар, аз съм“.

„А, Влад. Как я караш? Как е армейският живот?“

„Би трябвало да знаеш“.

„Опитах се да те предупредя“.

„Общо взето го мразя, но пък все се опитват да ме убият, тъй че наистина го мразя“.

„Аз не го харесвах не заради това с убиването, а за всичко останало“.

„Имаш пълното ми съчувствие. Какво искаше?“

„Един тип иска да отвори нова игра на наша територия“.

„Тип ли? Кой е?“

„Не го познаваш. Джерег, дребна риба. Готов е да ни пуска обичайния дял и е готов сам да си осигури гарда, но не знам дали няма да станат много игрите в района“.

„Това беше преди. Какво направи?“

„Казах му да действа“.

„И?“

„Всичко е наред засега“.

„Хубаво. Нещо друго?“

„Не. Всичко е кротко“.

„Да можех и аз да кажа същото“.

„О?“

„Тук се заформя голяма битка“.

„Надявам се, че стоиш настрана от битките“.

„Не точно“.

„Какво? Биеш ли се? В строя?“

„Не мога винаги да се измъквам“.

„Направи нещо по-забележително и може да те повишат в ефрейтор“.

„Шегите ги остави за Лойош, Крейгар. Той е по-добър“.

„Ясно, Влад. Нещо друго?“

„Не. Ще поговорим по-късно“.

Загледах се отново към трупащите се вражески сили. Изведнъж ми хрумна, че ако Крейгар беше направил нещо забележително, никой нямаше да забележи. Това може би обясняваше някои неща, за които така и не съм го питал. Обяснение, не по-лошо от всяко друго.

Усетих, че Напър ме гледа. Май не винаги успявам да скрия, когато си говоря с някой психически.

„Ако не мърдаше устни, шефе…“

„Млъкни, Лойош“.

— Е? — каза Напър. — Получихме ли работа?

Поклатих глава и продължих да гледам трупащия се враг. Вече на повечето хълмове се вееха знамена, включително и на тези, които според Върт трябваше да завземем, стига да стигнем до тях.

Някой мина по редицата и раздаде сухари и сирене. Сдъвках няколко сухара, изядох сиренето и пих вода. Обърнах се към Напър да го питам защо толкова напира да го убият и тогава барабанът заби отново — пак непознат за мене сигнал. Разбрах обаче, че няма да ми хареса, защото Напър се ухили широко.

— Какво означава? — попитах.

— „Време да си жив“. Означава да се строим за атака.

— „Време да си жив“. Нечия представа за ирония ли е това?

Не ми отговори.

Раша дойде и ни строи както й харесва — лакът до лакът, едва имаше място да мръднеш. Осъзнах, че за първи път взимам участие в атака; досега всичко, което бях правил, бе да стоя на място и да преча на врага да ни надвие — ако се съдеше по успеха ни, не държах да бъда от другата страна. Напър беше вляво от мен, Елбър — вдясно.

Капитанът се появи пред редицата ни, яхнал черен кон, който изглеждаше много малък за него; стъпалата му не стигаха до земята, но имах чувството, че ако изпружи малко крака, ще стигнат. Ефектът беше леко комичен. Заговори ни с висок глас и се чуваше лесно, макар че не викаше чак.

— Ще атакуваме лека пехота, почти като нас — заяви той. — Нямат нито насипи, нито окопи, а броят им е значително по-малък от нашия. Както виждате обаче, ще атакуваме нагоре по хълма. Тръгваме в бърз марш, последните сто разтега — бегом. Взимаме хълма и го държим, докато не дойде подкрепление. — Никой не изтъкна факта, че предния ден можехме да си го вземем като на разходка и да си забием знамето.

Той продължи:

— Очаквам да поддържате строя, докато стигнем до фронта им. Ще имаме допълнителна подкрепа от магьосническия корпус, главно защита. Ако държим редиците стегнати и ударим бързо, не очаквам трудности. Това е всичко. Слушайте отдельонните си.

Подкара към другия край на редицата и извади меча си. Функционален меч — може би щеше да го използва. Не помнех да съм го виждал да влиза в бой досега. Но пък може би го бях пропуснал.

Краун застана по средата, малко пред нас. Той също си беше извадил меча. Пулсът ми се учести. Попитах Върт:

— Имат ли копия?

— Вероятно. Почти сигурно. — После ме изгледа. — Копията притесняват ли те?

— Изобщо не. Изгарям от нетърпение да хвана някое със зъби.

— Точно това ни трябва — боен дух.

Реших, че си прави майтап, но не можех да съм сигурен. Краун даде сигнал и знамето тръгна напред. Ние — след него.

— Войната — обясни ми веднъж Сетра Лавоуд — се състои от пропуснати възможности, редуващи се с измъквания на косъм, и обикновено свършва, когато някой някъде не успее да направи своевременна грешка.

Ако тази беседа с нея я бях провел преди Стената при Гробницата на Барит, може би щеше да ми помогне. Или — не знам — може би щеше да ми навреди. Във всеки случай нямаше да се изненадам толкова от това, което стана.

Крачехме право напред срещу неподвижното множество войници. Те стояха рамо до рамо някъде по средата на склона. Склонът между другото беше дълъг и полегат, измамно полегат. Изглеждаше възможно да го пробягаш чак до вражеската позиция, без изобщо да се задъхаш. Оказа се обаче, че случаят не е такъв. Вече дишах тежко, преди да преминем в бегом, Върт и Елбър също. Продължавахме да се приближаваме и продължавах да се чудя как се очаква от мен да се бия в това състояние. А в същото време хем бях настръхнал от ужас, хем горях от нетърпение да чуя сигнала за атака.

И тогава те хвърлиха копията си срещу нас.

Когато ги хвърляхме ние, ми се струваше, че сме пуснали срещу врага един-единствен огромен метален лист. Сега бях от другата страна и изглеждаше по същия начин. Тогава се бях чудил как въпреки всичко врагът продължава да настъпва. Все още се чудя. Сега, след като всичко свърши, все още се чудя.

Но настъпвах.

После Краун размаха меча си, знамето се понесе напред и чух гласа на Раша някъде отляво:

— Атака!

По-бързо не можех да продължа нагоре, но всички около мен можеха, тъй че — и аз с тях, и усилието ми попречи да забележа ефекта на копията върху нашите сили, ако изобщо имаше ефект. Последва втори бараж и този път забелязах: Върт залитна и падна, и си спомних, че ми се прииска да мога да спра и да й помогна. И до днес не знам защо не можех, но продължих да тичам напред. Последва страховит рев и осъзнах, че и моят глас се е включил в него.

После — още един бараж, който нанесе щети, ако се съдеше по писъците наоколо, после — четвърти, при който някой изпищя до ухото ми и Лойош изскимтя психически, след което се срещнахме с врага.

Шумът — единственото, което помня от онзи миг — бе тежък, задъхан, стържещ в черепа ми грохот, който скоро се превърна в нещо много повече от шум, надви болката в ушите ми. Обгръщаше цялото бойно поле като траурен саван и всичко, което ставаше наоколо, заглъхваше във врявата — човек не можеше да различи един звук от друг и кое ги предизвиква; всичко се беше сляло в оглушителен рев. И аз се мъчех да продължавам напред, през него, и не можех.

Вижте сега, мисля, че мога да се оправя с всеки майстор на меча, който ми посочите. Първо, много съм добър със сабята, но по-важното е, че не се бия както са свикнали драгарите: ние, източниците, си имаме свои стилове, с които мога да използвам като предимство факта, че съм по-дребен на ръст и по-бърз от тях. Включва най-вече да стоиш настрана от големите чудовищни мечове, които използват те, като не им предлагаш добра мишена, и никога не се докарвам до положението да им се противопоставям със сила.

Тъй. След като ви го казах това, предполагам, че вече сте наясно с проблема. Бях там не за да се бия срещу друг дуелист, с цел да го убия или да го разкарам от бойното поле: бях там, за да се опитам да премина от една точка до друга заедно с още няколкостотин като мен, и в нито един момент нямах възможност наистина да се сбия с някого. Снишавах се, притичвах напред-назад, от време на време мушках вяло в посока на някой от противниците, но нямаше как да се възползвам от бойните си предимства — а през това време всичките ми недостатъци се мултиплицираха.

Цяло чудо си беше, че не ме убиха в първите двайсет секунди след сблъсъка. Още в първия миг някой замахна с грамаден стар меч към главата ми и още не знам как се измъкнах. Със сигурност щеше да ме убие, ако беше повторил замаха си, но предполагам, че нещо го е отвлякло. Надигнах се (а не помня да съм падал или да съм залягал, или нещо такова) и отново се втурнах напред, и някой ми изръмжа как щял за ме изкорми. Не помня да съм се задъхвал през цялото това време, но помня, че си помислих, някак разсеяно: „Това беше вторият; третият сигурно ще ме убие“.

В този момент Лойош извика в ума ми: „Отляво, шефе!“, което постигна две неща. Първото и най-непосредственото беше, че ме накара да погледна наляво, където един ме беше взел на мушка и въртеше меча над главата си. Второто беше, че гледката по някакъв начин ме превърна от войник в това, което си бях. Или, с други думи, напомни ми, че освен сабята си имам и други оръжия — макар че и това не е точно, защото не че си го спомних, нито имах време да взимам решение, просто разбрах, че съм забил три шурикена в гърдите му, което го позабави, и докато той се мъчеше да реши колко тежко е пострадал, някой — мисля, че беше Елбър, но не съм сигурен — го посече през краката.

Отново погледнах пред себе си и когато привлякох вниманието на една жена, я замерих с нож. Не улучих, но предполагам, че я накарах да си потърси друго забавление.

Колко продължи атаката ни ли? Ами, по-късно видях в бойния дневник, че е записано четири минути. На мен ми се стори по-дълго и по-кратко. По-дълго, защото времето сякаш се точеше безкрайно: все си мислех, че поне нещо трябва да спре, но всичко си продължаваше все така. По-кратко, защото нямам спомен за повечето неща. Обикновено помня добре битките, защото умът ми не спира да работи, следи движенията, станали инстинктивни от тренировките, и си отбелязва поучителни примери за в бъдеще, но в тези боеве беше по-друго, а точно от този мога да опиша не повече от една минута, след което вече отстъпвахме към позицията си и Раша ни крещеше да запазим строя. Помня, че видях знамето ни и си казах: „Добре, не ги надвихме, но и те не ни разбиха“. Не знаех, че знаменосецът е паднал, както и заместникът му, но предполагам, че не е било толкова важно; важното беше, че отстъпвахме в ред и изглеждахме достатъчно заплашително, та командирът на ротата, която ни беше отблъснала, да се откаже от контраатака.

Което е свързано с казаното преди малко за грешките. Напълно съм убеден, че ако ни бяха атакували веднага, щяха да ни разбият. Това, че бяха по-нависоко, работеше в тяхна полза, а и все пак бяхме малко объркани, но може би защото привидно се оттегляхме в ред или защото бяхме убили някой офицер, или защото на командира им не му е стискало, не ни атакуваха.

Чак след като се изтеглихме до подножието на хълма и още стотина разтега в добавка, разбрах, че боят около нас продължава. Изглежда, сме били само част от голямото сражение, нещо, което е трябвало да зная, но изобщо не си го бях помислил, докато не забелязах, замръзнал на място и едва дишащ, облаците прах от няколкото хълма наоколо и знамената на двете воюващи страни, ужасно близко едни до други.

Не се загледах обаче, защото не можех да видя кой знае какво, а и не държах много да гледам. Чух няколко подхвърляния кой къде печелел, но всичките си противоречаха и заключих, че никой не знае нищо.

След малко Върт изникна до мен и чак тогава си спомних, че беше паднала.

— Браво, кръшкач — каза Елбър.

— Браво на тях — отвърна тя. — Ако не ме бяха свалили, щяхме да победим.

— Да бе. Ти сама щеше да им завземеш позицията.

— Адски си прав.

— Какво стана? — попитах.

— Копелетата не улучиха коляното ми, това стана. Рана в бедрото, съвсем чиста. Можех да продължа, но нещо ми се доспа.

— Като Напър — каза Елбър и чак тогава се сетих, че след боя не го бях видял, и го забелязах моментално, зад Елбър, изпружен на земята и потънал в здрав сън, доколкото можех да преценя.

Опитах се да реша какви чувства трябва да буди у мен тази гледка, но бързо се отказах и се проснах на земята до него.

— Това са то трагичните последици от битката — отбеляза Върт.

 

 

Лойош твърди, че съм поспал доста, и не мога да докажа, че греши. Все едно, „цокачът“ ме вдигна с „Търкане на лакти“, сигнала да се строим за отбрана. Огледах бойното поле, нали очите ми бяха малко отпочинали, и видях, че сцената се е променила: знамената ни се вееха на един хълм, който не беше наш преди. Някъде далече вдясно кипеше бой. Предположих, че атакуват фланга ни. (Не било това, както се оказа; било някаква много сложна отвличаща маневра, за да прикрие подготвяния „чувал“, който така и не се получил, но това го разбрах много по-късно.)

Лойош се беше смълчал странно след атаката и го попитах добре ли е.

„Мястото ни не е тук, шефе“.

„Знам. За какво намекваш?“

„Трябва да се чупим“.

„Не можем“.

„Защо?“

„Първо, съгласих се да свърша една работа“.

„Случайно да виждаш начин?“

„В момента — не, но…“

— Къде според теб може да е командният им център, Върт?

Тя посочи един хълм, на около четиристотин разтега южно от нас.

— Аз бих застанала там. Предлага добра гледка и, добре, не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е доста стръмен. Лесен е за защита, за оттегляне, както и за настъпление. Със сигурност бих поставила магьосниците си там, а вероятно — и командния пост. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Напър ме изгледа и попита:

— Получи ли нещо?

Поклатих глава и не отговорих.

Елбър седеше на земята, свил дългите си крака и клюмнал глава. По-нататък по редицата Тибс беше в същата поза. Върт, макар и да стоеше права, изглеждаше не по-малко оклюмана. Напър не беше намръщен — само се беше зазяпал напред.

— Добре ни напердашиха, а? — казах.

Върт кимна.

Напър ме погледна през рамо и подхвърли:

— Може пък и да ни нападнат. А дано.

Съгласих се с него, но не се почувствах обнадежден и си замълчах.

След малко Раша тръгна по редицата.

— Гости ли чакаме? — попита я Върт и тя кимна. — Много ли сме пострадали?

— Можеше да е и по-лошо.

— Колко?

— Четиринайсет убити или изчезнали, двайсет и шест ранени. Можеше да е и по-лошо — повтори Раша и продължи нататък.

— Да бе — измърмори Върт. — Можеше…

— Защо нямаме копия? — изведнъж попита Елбър и вдигна глава.

Върт му отвърна с думи, дето войниците ги използват в подобни случаи. Наистина ме впечатли.

За човек, който не е пипвал копие допреди две недели, определено се бях привързал към копията. Вече знаех как изглежда от другата страна и предполагам, че имаше нещо общо с това. По-неприятен беше въпросът, ако нещата са се издънили толкова, че и копия да нямаме, какво още може да се издъни?

Отговорът беше, че се е издънило нещо много голямо, но за щастие — във вражеския лагер: не ни атакуваха. Поредното доказателство за думите на Сетра може би. След време питах и за това, но Сетра не знаеше защо не ни атакуваха него ден. Колкото до мен, наблюдавах ги няколко часа, напрегнат и доста уплашен. Боевете около нас продължаваха, но беше ден на пропуснати възможности и маневри, или така ми обясниха поне, а това, което виждах, бяха дребни сблъсъци, но не и истински сражения, освен нашата атака срещу хълма.

Голям късмет.

След два часа ни раздадоха копията, а малко след това — пак сухари и сирене, и този път — по парче солена кетна за дъвчене. Вече изпитвахме надежда, че няма да ни атакуват, и опасения, че нас ще ни накарат пак да ги атакуваме. Но минахме пас. Късно следобеда Раша отново се появи и каза:

— Размърдаха се.

— Напускат хълма? — попита Върт.

— Вече можем да го вземем — каза Елбър.

— Предполагам, че ги сменят. Утре ще разберем срещу кого сме.

— Утре — въздъхна Елбър.

— Утре — повторих аз. — Обичам тая дума. Хубава дума. Утре.

— Но трябва да сме нащрек за нощна атака — каза Раша. — Усилени патрули и прочие.

Напър изпъшка.

— Какво има? — попита Върт и Напър погледна ядосано копията пред себе си.

— Пак трябва да вдигаме бивака.

— Животът е суров, какво да правиш — каза Елбър.

Надигнахме се уморено.

— Утре ще е гадно — каза Елбър.

— А дано — отвърна Напър. — Ще го вземем ли утре оня хълм, как се казваше?

— Хълмът на Дориан — каза Раша. — Да, мисля, че ще ни накарат.

И тръгна надолу. Двамата с Лойош си премълчахме циничните реплики.

Интерлюдия: Контраатака

В деня след срещата ни с Алийра изпратих съобщение до Сетра Младшата от името на лорд Мороулан.

— Ще остане доволна — казах на Коути.

— Няма никакви обещания — отвърна тя.

— Да. Но знаеш, че Алийра ще се съгласи. Рано или късно.

Коути кимна.

Това беше завчера. Вчера си разказах каквото имах за разказване и се върнах вкъщи да сготвя вечеря за Коути. Смятах да я нагостя с рибешка плакия с люти чушки, праз лук и бяло вино — никоя жена с вкус не може да устои на това. О, добре, май преувеличавам. Но е добро. Тъй че напазарувах (обичам да пазарувам за ядене и ако някога наистина забогатея, ще правя само това), върнах се вкъщи и почнах да приготвям стридите (добре, добре, знам, че стридите не са риба), а Лойош ме прекъсна с предупреждението, че някой чукал на вратата. Отворих уста да извикам: „Влез!“, но Лойош каза: „Не е Коути“.

Отворих вратата и се озовах пред Сетра Младшата. Зяпнах. Тя ме изгледа отвисоко. Преглътнах и рекох:

— Нещо против да влезеш и да седнеш? Боя се, че не отговаря на стандартите ти за домашен уют.

— Спокойно — отвърна тя и пристъпи вътре. — Не съм дошла да критикувам обзавеждането ти. — Спря, огледа се и каза: — Макар че трябва да призная, изненадана съм, че домът ти е подреден с толкова вкус.

С вкус? Имах мебели, на които може да се седи, и подове, които бяха чисти, и стени, които криво-ляво крепяха тавана. Плюс един рафт с разни дреболии със сантиментална стойност. Домът ми беше мястото, където спя; единствената стая, на която отделях повечко внимание, беше кухнята. Все едно. Сигурно беше очаквала да завари гнездо на кетна с олющени стени, петна от кръв и разхвърляни по пода ръждясали оръжия, не знам.

Но казах:

— Добре, защо си дошла?

— Не се ли сещаш?

— Не. Ако е за размяната, която искаш да уредиш с Алийра, по-скоро бих очаквал да ме повикаш.

— Щеше ли да дойдеш?

— Не.

— Така и предполагах. — Тя разкопча колана на меча и тутакси забелязах колко е голям. Сложи го грижливо на масата и седна. Скръцнах със зъби и отидох да донеса вино. — Може би трябва да повикаме Алийра и да се приключи.

— Всъщност имах си планове за тази вечер — отвърнах.

Направо видях как на устните й се оформи „Ще ги отмениш“, обаче се отказа и рече:

— Възможно ли е да се отменят?

— Може би. Стига да ме убедиш.

На вратата се почука.

„Лойош?“

„Да“.

— Плановете ми за тази вечер — обясних, отидох до вратата и пуснах Коути.

Погледът й обхвана сцената наведнъж. Видях, че забеляза меча в ножницата на масата, и обясних:

— Не беше мой план. Иска тази вечер нещата да се решат.

— Защо не? — отвърна Коути.

— Защо не, наистина? — каза Сетра Младшата.

Не можах да измисля отговор, но реших, че въпросът е риторичен.

— Добре. Тогава някой трябва да се свърже с Алийра. Кой иска да поеме високата чест?

— Защо не ти? — каза Сетра Младшата.

— Добре — отвърнах и настроих ума си за контакта.

Свързах се с Алийра по-бързо, отколкото очаквах. Явно бях започнал да я опознавам. Изпитах смесени чувства от това.

„Какво има?“ — отзова се тя без поздрави, предисловия, учтивости или нещо друго. Не го очаквах.

„Сетра Младшата е тука“.

„Тука? Къде тука?“

„В жилището ми“.

„Какво иска?“

„Да приключите с транзакцията“.

„Още не съм се съгласила на транзакция“.

Казах на глас:

— Още не се е съгласила на транзакцията.

— Тогава да дойде да го обсъдим — каза Сетра.

„Тогава предлага да дойдеш да го обсъдите“.

„А… добре. Можеш ли да ми дадеш образ?“

Вложих цялата си дарба. Дотолкова, че съм сигурен какво мисли за цялата ми дарба.

„Хубаво. Идвам веднага“.

— Е? — сопна се Сетра Младшата.

— Идва веднага.

Тя кимна.

Поседяхме няколко минути в неловко мълчание. Коути седеше до мен и ме държеше за ръката. Алийра почука на вратата и я пуснах.

Сетра Младшата стана. Двете се поклониха една на друга и се изгледаха с гняв.

— Знаете каква сделка предлагам — заяви Сетра.

Алийра отвърна:

— Не трябваше да приемате оръжието.

— Да го приемам? — И тогава си спомних последния епизод при Гробницата на Барит. Не се беше запазил в ума ми, защото още не я познавах. — Аз не съм го приемала, лейди Алийра. Аз го взех. Използвах го. Аз…

— Помня. Там бях.

— Бяхте, нали? — Сетра се обърна към мен. — И ти също, струва ми се.

— Мисля, че да.

Тя кимна.

— Но, лейди Алийра, убедена съм, че оръжието трябва да е ваше. Вашето мнение какво е?

— Моето мнение е, че искате меча на Кийрон Завоевателя. Моето мнение също така е, че не се пазаря.

— Тогава?

— Тогава, щом толкова го искаш, ела и си го вземи.

— Бих могла — каза Сетра Младшата и пипна дръжката на меча до себе си.

— Моля ви се, не в къщата ми — казах, но те не ме слушаха.

Силно се съсредоточих и много, ама много бързо се свързах с Мороулан.

„Какво има, Влад?“

„Една услуга“.

„О?“

„Грабвай си Чернопръта, вдигай си дебелия задник и веднага идвай тук. Веднага!“

Нито попита защо, нито какво става, нито нещо друго. Каквото и да ми разправяте за драконите, разбират кога е време за действие.

Същото, разбира се, може да се каже за Алийра и Сетра Младшата. Бяха извадили мечовете си и обикаляха една срещу друга из дневната.

„Дано не изпочупят много мебели“, рекох си.

15.
Драскотина на якето

Мигът след появата на Деймар беше поредният миг, в който си помислих, че ще ми помогнат да гушна букета. Но не беше. Една част от мозъчето ми, която обича да коментира това, което прави останалата част, ми намекна, че е започнало да ми писва да очаквам да ме накълцат на кайма на всеки няколко секунди, след което сама си отговори, като изтъкна, че това във всеки случай е по-добро, отколкото наистина да ме накълцат на кайма.

„Мислиш ли, че може да го направи, Лойош?“

„Вероятно. Но ще трябва да му дадеш достатъчно време, шефе“.

„Колко време ще му стигне според теб?“

„Представа нямам, шефе“.

— Това е Деймар, мой приятел — казах на Форния. — И само за да сме наясно: прав си. Не съм парламентьор. От друга страна, не съм изпратен, за да те убия, и нямам намерение да го правя. Надявам се само, че ще си също толкова сдържан спрямо мен.

Той се изсмя.

— Защо трябва да съм?

— От любопитство. Да разбереш какво търся тук.

— Не съм чак толкова любопитен. Други причини да не направя това, което предлага Ори?

— Защото не обичаш да убиваш пленници, а аз се предавам.

„Шефе!“

„Някаква друга идея?“

Форния кимна и каза:

— Така става. — Обърна се към охраната си. — Обискирайте го внимателно. Особено държа на златната верига в ръката му. Вържете го добре и го пратете в тила за разпи…

Някой му зашепна нещо. Той го изслуша внимателно, после лепна далекогледа до окото си и огледа бойното поле някъде над лявото ми рамо.

— Изчакайте — сопна се той на тримата си телохранители, които пристъпиха да изпълнят заповедта му, при което ми даде възможност да си кажа: „Е, а сега какво, умнико?“

Предположих, като съдех по посоката, в която гледаше, че съобщението, което току-що бе получил, има пряка връзка с Хълма на Дорион, на който преди малко бях оставил ротата си в сражение, за което бях сигурен, че не е по-забавно от вчера, когато след цял ден бой накрая се оказа, че са ме подредили добре.

Щом се събудихме предния ден заранта, разбрахме, че хълмът е изоставен. Празен. Очистен. Това осигури темата за разговор на закуска. Всички дърдореха и думичката „капан“ непрекъснато изпъкваше на фона на общото бръмчене.

„Какво мислиш, шефе?“

„Хълмът, който вчера цял ден се мъчехме да превземем, е празен, а те смятат, че може да е капан? Много подозрителни мозъци“.

„Имах предвид мислиш ли, че ще заповядат да го превземем все пак?“

„О!“

Огледах хълма на утринната светлина: зелен, безопасен, с няколко храста на върха, само висока трева и остри камънаци по склона. Единствената следа от вчерашните действия беше леко отъпканата трева. Хълмът просто си беше там. Ако беше човек, сигурно щеше да суче палци, да зяпа небето и да си подсвирква. „Най-вероятно“ — казах на Лойош.

Добре поне, че не ни накараха да чакаме. Раздадоха ни закуската и няколко минути след ядене ни строиха и капитанът, яхнал коня, излезе напред, обърна се към нас и каза:

— Заемаме хълма и веднага започваме да го подготвяме за отбрана. За тази цел инженерните ще дойдат с нас. Можем да очакваме, че ще се наложи да го отбраняваме веднага.

— Мамка му — измърмори Напър под нос.

Капитанът приключи със словото и Краун ни поведе нагоре. Този път се оказа по-лесно. Разходката дори не беше уморителна.

— Щом се качим горе, ще има бой.

— А дано — каза Напър.

— Искам да кажа, че сигурно са ни спретнали нещо. Магия или капанчета някакви. Нещо.

— Все едно. — Той сви рамене. Трудно беше да се спори с Напър, затова помълчахме известно време.

— Само ние сме — подхвърли Върт, щом приближихме върха.

— Моля?

— Само ние сме тук. Само ротата.

— И инженерните — каза Елбър.

— И инженерните.

— Няма да стигнем, а?

— Няма.

— Двоен капан? — обади се Елбър.

— Може би — съгласи се Върт. — Което значи, че сме стръв.

— Страхотно.

— Все едно — пак изсумтя Напър.

В известен смисъл беше дразнещо просто така да си крачим по склона, който предния ден ни костваше толкова мъки, но не казах нищо, защото знаех какво ще ми отвърне Напър, а ако го кажеше пак, щеше да се наложи да го убия.

Стигнахме билото и преди да сме успели да си поемем дъх, Краун извика:

— Пръсни се в кръг и се окопавай. Инженерите — отпред.

Връчиха ни лопати, дадоха ни указанията и почнахме да ровим ровове и да трупаме насипи, през което време ни раздадоха копията. Спряхме работата, щом се спусна мъглата. Гъста мъгла — загърна целия хълм. Падна много бързо. Залутахме се за оръжията, а Върт подхвърли:

— Дали е магическа, а? — Шега, между другото.

Гласът на Краун се извиси над всичко:

— Безопасна е за дишане!

С което отново ми изкара ума — не ми беше хрумвало, че може и да не е. Една камара мечове изсвистяха от една камара ножници.

— Къде ни е редицата?

— Тука, според мен — каза Върт.

Чух ругатня до себе си и познах гласа.

— Какво има, Напър?

— Паднах в скапания ров!

— Удари ли се?

— Не.

— Не мога да докарам вятър — рече някой. — Блокирали са го.

Пуснах Маготрепача в ръката си и затърсих нещо, на което да го използвам, не намерих нищо и го увих отново около китката си.

Точно в този момент осъзнах, че съм боец от елитна част, и се почувствах благодарен. Трябваше да са изплашени колкото мен — сама, изолирана рота, влязла в нещо, за което се знаеше, че е капан, а вече бяхме и заслепени; но и помен нямаше от страх у никого. Просто стискаха мечовете и чакаха.

Е, нямаше аз да съм първият, който ще изпадне в паника, я.

Самата тишина беше ужасяваща, докато не осъзнах, че макар никой да не казва и дума, всички се вслушват напрегнато. Беше си съвсем логично и трябваше да се сетя и сам, ако не си бях изкарал ума, Изругах се наум. Да съм уплашен не беше новост за мен, но да позволя да ми пречи на ефикасността — виж, това беше ново. И много лошо. Какво ли щеше да каже Лойош? Лойош…

„Лойош, можеш ли да…“

„Тръгвам, шефе“.

Излетя от рамото ми безшумно. Обикновено мога да чуя плясъка на крилете му, но той умее да лети и безшумно, когато се наложи. И аз съм така всъщност. Въздухът беше замрял и нямаше никакъв звук освен птичи крясък от време на време, високо над главата ми. Интересно, защо птичият крясък в планините звучи толкова ужасно? След малко Лойош докладва и казах:

— Ефрейтор!

— Тихо! — предупреди някой.

— Я си го наври — посъветвах го. — Ефрейтор!

— Какво има? — прошепна тя в ухото ми.

— Спокойно — казах с нормален тон. — От тази страна не могат да ни чуят.

— Как…

— Петдесетина са, от западната страна на хълма, изкачват се тихо. В момента са на шейсет-седемдесет крачки под рова. Повечето са в подножието на югоизточната страна, изчакват.

— Как…

— Лойош — обясних.

— Ясно.

Потупа ме по гърба и се отдалечи. Дори Лойош да не беше популярен до този момент, помислих си, вече беше герой. И щеше да стане непоносим.

След малко героят се върна на рамото ми.

„Браво“ — казах му.

„Благодаря, шефе. Просто се оказа, че не ти трябват палци, за да си герой“.

Нищо не можах да добавя към констатацията му, тъй че включих гласа си в общото мълчание и се зачудих дали Раша ще се възползва от информацията. Тъкмо бях решил, че няма, когато чух някъде зад себе си командата:

— Хвърляй!

Копията полетяха безшумно. Зловещо беше. После, съвсем смътно, чух от другата страна крясък, който бързо секна — поне едно копие беше улучило.

— Хвърляй! — Този път познах гласа на Краун.

Още някой изпищя — може и двама да бяха. Странно беше и страшно, да не можеш да видиш на пет стъпки пред себе си; едва различавах фигурите на Върт и Елбър от двете ми страни и се мъчех да отгатна какво става по звуците.

Така и не разбрах точно, но сигурно се досещате не по-зле от мен. В продължение на десет много, много дълги минути не се случи нищо повече — повечето ми дейност се изразяваше в това да си напомням да не стискам дръжката на сабята много силно, за да не ми изтръпне ръката. За разнообразие местех сабята в лявата си ръка, изтривах дясната в якето и отново я прехвърлях.

Най-сетне се появи вятър и за миг мъглата се издуха като дим, светна отново и се видя, че няма никакъв враг — бяха чак долу, в подножието на хълма, и ми стана много тъпо, че се бях изплашил толкова. Предполагам, че бяха отменили атаката, когато копията ни западаха върху тях, решили, че магьосниците ни са проникнали през мъглата. Все едно, Раша се появи и ни заповяда пак да почнем с рововете и насипите, работа, която продължи сигурно две минути, преди врагът да тръгне нагоре под строй.

— Почна се — отбеляза Върт, съвсем ненужно.

Елбър засвири с уста и изведнъж спря. Физиономията на Напър вече ми беше позната.

За протокола, никакво съчувствие не изпитах към врага, че щеше да изтърпи всичко онова, което ни се стовари на главите предния ден — просто бях доволен, че сме от другата страна. Метнахме копия пет пъти. Те полетяха и този път видях, че нанесоха някакви щети. Мисля, че докато стигне до нас, врагът вече изпитваше известни съмнения около цялата идея, тъй че щом Сетра пусна една рота — както разбрах по-късно, казваше се Тувинските волунтири — нагоре по склона да ги атакува в тила, се пръснаха. В тази битка така и не си оцапах сабята с кръв — целият бой мина гладко и леко и щеше да е идеално, ако беше решил нещо, но врагът само се пръсна надолу, сви покрай хората на Тувин и заслиза към своите. Видяхме, че оттам тръгва друга рота за подкрепление.

Ротата на Тувин я дръпнаха назад срещу въпросната маневра, вместо да я качат при нас за подкрепление, тъй че гледахме и чакахме. Ранените от копията ни изпълзяха набързо от бойното поле или ги плениха тувинците. Неколцина от тях естествено изобщо не можеха да се движат и си останаха по местата.

Оставиха ни около двайсет минути, преди отново да се емнат нагоре, вече всичките, с частите, което бяха пратили да задържат тувинците.

Пак хвърляхме копия, дойдоха и ги отблъснахме. Този път сабята ми се оцапа, няколко от изненадите ми също се нацапаха с кръв, а когато приключи и враговете почнаха да се тътрят надолу, все още бяхме непокътнати. Дишахме тежко, но с чувството, че можеше да е и по-лошо. Напър предположи, че следващия път ще е, а Върт не му възрази, само че не беше, поне от моя гледна точка, защото третата атака тоя ден дойде от югоизток, а аз гледах на югозапад, тъй че само си стоях, слушах ревовете, писъците и трясъците някъде на седемдесет крачки вляво и чаках да ме пратят там, ако се наложи, но скоро всичко свърши. Дадохме няколко жертви, но те — повече и после малко поотдъхнахме.

На билото имаше достатъчно място за бивак, тъй че го вдигнахме, като хвърляме по едно око към врага долу. Щом приключихме, рекох да пообиколя. Погледнах на север, където се виждаше лагерът на резервите ни, проснал се покрай потока до Стената. Между нас и Стената, на североизток, имаше по-малък хълм — Хълма на просяка, както научих — зает от две роти, чиито имена така и не научих. Държахме севера и оттам ни донесоха бурета с вода, сухари и солена кетна, и още копия. Най-хубавото в получаването на провизии е в това, че ти набиват в главата, че не си откъснат — там, откъдето можеха да дойдат провизии, можеше да дойде и войска, ако потрябва. Сериозно успокоение, след като не беше трудно да се почувстваш изолиран. Вдига бойния дух, както би се изразила Върт.

На запад беше потокът, един от малките притоци на Източна река. Тя продължаваше право на юг, за да се влее в морето Кааврен, на около триста мили от нас. На югозапад имаше два по-малки хълма, заети от врага, и оттам се гласяха да ни атакуват отново.

Преди това имаше боеве на запад, по полята между нашия хълм и заетите от врага, но вече всичко беше затихнало. Триста мили са доста далече, за да помиришеш морето, тъй че съм сигурен, че смътният мирис на сол беше по-скоро в ума ми, отколкото в носа, но от друга страна, вятърът духаше от юг. Не знам.

— Гледаш ги как се трупат, а? — попита Върт.

— Да. Тоя път май са повече.

— Идват ли ни подкрепления?

— Не знам.

Позяпахме още малко.

— Доста повече са тоя път — отбелязах.

— Е, ако бях вражеският командир и атаката ни се беше издънила три пъти, и исках да направя четвърта, не мисля, че щях да пратя по-малко хора. Но аз съм си аз все пак.

— Млъкни, Лойош.

— Моля?

— Нищо. Шегичка.

Елбър щръкна до нас.

— Пак отсам ще е. Напър се почувства пренебрегнат миналия път.

Врагът тръгна нагоре. „Цокачът“ ни обясни, че няма да е зле да се подредим за отбрана. Реших да не споря с пияници.

Полегатата част на склона я взеха бавно. Много бавно. Напрегнах очи, но гледката ми се замъгли и казах: „Лойош, защо ми се струва, че носят нещо странно?“

„Гледам, шефе. Някакви пръчки държат, ама не знам какво е точно. Ще ида да проверя“.

Но не му се наложи, защото очите на Върт се оказаха по-добри от моите.

— Какви са тия неща, Портата на смъртта да ме вземе дано?

— Точно това се чудех и аз.

— Знаеш ли, малко се изнервям, като видя враг да носи неща, които са ми непознати. Кара ме да… почакай. Познах ги. Раша!

Ефрейторката се приближи.

— Какво?

Върт й посочи надолу.

— Копиемети.

— Мамка му — отбеляза ефрейторката. И изрева: — Сержант!

След малко чух гласа на Краун:

— Барабанчик! Дай „Цуни земята!“

„Забавно звучи, шефе“ — каза Лойош в главата ми, когато барабанът удари сигнал, който не бях чувал досега.

Обърнах се да попитам Върт какво значи това, но тя и всички останали залягаха. Бързо си направих едно-две умозаключения и ги последвах. Щом барабанът спря, рекох:

— Копиемети. Не ми звучи добре.

— И ефектът няма да ти хареса.

— Какво искаш да ка…

— Залегни! — изрева Раша и над главите ни изфуча дъжд от копия. Няколко се забиха в земята около нас. Някой надолу по редицата засипа ругатни — много изобретателно, със спокоен, равен, небрежен тон, бих казал. Едно копие беше паднало на две стъпки от дясната ми ръка и стърчеше от земята. Беше много по-малко от ония, дето ги хвърляхме ние, отзад имаше пера, а в самия край дървото имаше щръбка.

— Взимаш една зелена гъвкава пръчка — обясни Върт. — Слагаш й жилка и с нея можеш да ги стреляш тия неща надалече. По-далече — даже да е отдолу, — отколкото ние можем да хвърлим копията отгоре.

— Един щит да си имах сега, нямаше да е зле — отбеляза Елбър.

— И какво? Ще си стоим така и ще търпим това? — попитах.

— Съмнявам се. Най-вероятно ще…

Прекъсна я „цокачът“.

— Това го познах — казах.

— „Време да си жив“ — въздъхна Върт. — Ще ги атакуваме.

— Страхотно.

— Да имаш по-добри идеи случайно? — Тя се надигна, но остана леко присвита.

Изчаках заповедта за атака. Ако се оставех да ме убият, не само че щеше да е досадно за мен, но Мороулан щеше да се ядоса, че съм рискувал живота си, вместо да си свърша работата. Присъствието ми тук просто не беше оправдано. Обърнах се към Елбър и видях, че ме гледа. Ухилих му се криво и отново обърнах очи към врага.

Краун излезе пред нас, на десетина стъпки надолу по склона, все едно че изобщо не му пукаше от падащите около него копия. Размаха меча си.

— Като тръгнете, изревете им с цяло гърло — посъветва ни той. И добави: — Атака!

Какво пък. По-добре, отколкото да лежиш и да чакаш да те надупчат.

Тъй че хукнах надолу със сабята в ръка… и после се намерих в палатката. Едно познато лице ме гледаше отгоре.

— Пратиха ни помощ — каза Върт. — Иначе не мисля, че щяхме да се оправим.

— Каква помощ?

— Конен взвод от едната страна, три роти тежка пехота от другата.

— Смляхме ли ги?

— Не. Но отървахме кожите.

— Всички ли са добре?

— Елбър го одраскаха по рамото, но никой не пострада колкото теб. А на Напър му дойде сърце на място.

— О?

— Мисля, че свали шестима от тях, сам.

— Може да му дадат медал.

— И двамата знаем какво ще каже за това, нали?

Изсумтях.

— Ти как си?

— Идеално.

— Добре са те упоили.

— Тъй ли? Сериозно? Чувствам се нормално.

— Едва ли щеше да го кажеш, ако можеше да видиш как ти се въртят очите.

След като го каза, усетих, че ги фокусирам малко трудно, и попитах:

— Нещо ми е мокро на гърба. Не ми тече кръв, нали?

— Не е кръв. Намазаха те заради изгарянията.

— Изгаряния? От какво?

Тук се намеси Лойош: „Шефе? Добре ли си? Беше опънал петалите“.

„Мисля, че съм добре. Какво стана?“

„Не помня. Май те удариха с нещо. Заклинание. Явно не съм го забелязал“.

„Ставаме двама. Явно“.

Казах на глас:

— Къде съм?

— В лагера.

— Забавихме ли им атаката?

— Какво?

— Акцията. Дето им изгорихме сухарите. Тя…

— Това беше преди няколко дни, Влад.

— О! Главата ми се е размътила нещо.

— Удари те заклинание, в гърба. Не помниш ли?

— Нищо не помня. Хм…

— Какво „хм“?

— Нищо не помня. Струва ми се, че…

— Струва ти се?

— Нямаше ли едно момиченце на бойното поле? Дете, нали разбираш?

— Не. Дете нямаше.

— Е, значи нищо не помня от битката.

— Може да е за добро.

Помъчих се да запълня паузата с нещо и след малко промълвих:

— Капанът им не подейства значи.

— Поне засега. А ако Сетра или бригадният, или който и да е там, е замислял контракапан, и той не подейства. Очакваме нощна атака обаче.

— Не ме буди за нея.

— Няма.

— Майтап беше.

— Не беше. Утре си аут. Заповед на лечителя. Между другото, освен това каза, че трябва цяла нощ да лежиш по корем. Можеш да спиш по корем, нали?

— Винаги си струва да усвоиш нещо ново.

— Колкото до боя, ще видим как ще си утре — каза тя.

— Стига да има утре.

— О, ще има. Все някъде. Сега ме извини. Другите искат да им кажа как си.

— Трогнат съм.

— Ако имаш нужда от помощ, може да…

Гласът й заглъхна. Какво се канеше да ми каже? Да повикам лекаря? Защо не довърши изречението? Защото лекарят нямаше да може да направи нищо повече от това, което вече беше направил? Колко ли бях загазил всъщност?

— Колко съм загазил всъщност?

— Ще оживееш.

— Радвам се да го чуя. Друго какво можеш да ми кажеш?

— Нищо.

— Добре. Е, благодаря ти, че дойде.

— Няма защо.

Остави ме сам.

„Какво стана, Лойош?“

„Не знам повече от тебе, шефе. Онова, което те удари, закачи и мен. Не помня“.

„Добре ли си?“

„Така мисля“.

„Не ми харесва, че са ме ударили в гърба обаче. В смисъл, да не би да съм обърнал гръб да бягам?“

„Може би. Но не ми се вярва — не си чак толкова умен. По-скоро си се завъртял в боя. Или…“

„Или какво?“

„Ами, възможно е да е било от нашите. Нали знаеш — ако са контраатакували, да ни измъкнат, и са използвали магии…“

„Аха“.

През следващите няколко месеца, между другото, започнах да си спомням все повече от случката. Накрая се оформи съвсем ясен спомен как ме удариха: спомен как всичките ми мускули се стегнаха толкова, че направо щяха да ми счупят и ръцете, и краката; как очите ми щяха да изхвръкнат от главата; странното усещане, че всички косми по тялото ми са настръхнали; и как гледам битката, докато бавно падам на земята. Но още нямам спомен за всичко, довело до това — времето между началото на атаката и момента, в който бях ударен, е напълно заличено.

Всичко това показва, че ако искаш да разказваш военни истории на внучетата, гледай да не те ударят с магия.

Ето на, искахте разказ и получихте полезен съвет, гратис.

Тогава обаче не помнех нищо и това също беше стряскащо. „Да можех да знам поне колко съм загазил, Лойош“.

„И каква полза, ако знаеше?“

„Така и така съм уплашен. Щеше да е хубаво да знам дали имам сериозна причина“.

„Ами, шефе, ако можем да съдим по останките от якето, гърбът ти доста е загазил“.

Замислих се и реших, че не държа да знам. След това сигурно съм заспал, но не спах добре. Сънувах какви ли не шантави неща.

16.
Разходка в парка

„Измъкнах го“ — каза Деймар в ума ми и в мълчанието на Форния, почетната му охрана й магьосниците му — всички се бяха вторачили в мен и чакаха да направя нещо. Тишината бе относителна, впрочем — битката се приближаваше към мен. Деймар наистина ли беше успял? Измъкнал бе информацията от ума на Форния просто ей така? Налагаше се да му повярвам.

„Давай тогава“.

Двама от почетната охрана пристъпиха да ме задържат.

— Чакай! — извика им Форния. Те спряха и го погледнаха, а той зяпна Деймар, после мен, после — пак Деймар. Явно беше усетил, че Деймар бърка в ума му, и явно го беше приел лично. Зачудих се дали това ще го накара да мине границата — дали щеше да заповяда да ни заколят на място. Аз щях да го направя, мамка му.

Бедата беше, че това изобщо нямаше да му помогне и щеше да му развали късмета — с идването ми тук, защото появата ми тук сигурно щеше да привлече Мороулан, разбира се; тъй че появата на източняка, макар и объркваща и притеснителна, се беше вместила добре в плана му да се срещне лице в лице с Мороулан в разгара на битката и да се сбие с него, за да може да… О, това беше цялата работа значи.

— Браво, Деймар — казах високо. А на Форния рекох: — И ти не знаеш какво е точно, нали? И си се сетил как можеш да го разбереш. Тая възможност не ми беше хрумвала.

Ори въртеше очи от мен към Форния и обратно, а магьосниците и охраната също, изглежда, не разбираха какво става, нито какво да правят по въпроса.

— Подозирам, че и да те убия, това пак ще го привлече — отвърна Форния. — Мисля да не те оставям жив.

Виж, това беше неприятно.

— Нали се предадох, забрави ли?

— Шпионите може да се екзекутират.

— Само че съм с униформа — отвърнах. По някакъв начин се сетих, че това е важно.

— Значи ще изглеждаш съвсем войнишки, когато те… — Млъкна и се загледа над рамото ми.

„Шефе, не поглеждай назад, но си имаме компания“.

„Кой?“

„Напър“.

„Какво?!“

Погледнах, въпреки предупреждението. И вярно — Напър крачеше небрежно нагоре към нас, явно дошъл да се включи в играта. Това променяше ли нещо? Ами, донякъде да — беше ме накарало да обърна гръб на Ори, което, предполагам, предизвика у мен паника, че неизбежно ще ми се случи случката от предния ден, така че се обърнах рязко и за малко да почна мелето. Не мога да повярвам, че с появата и на Напър точно в тоя момент Форния щеше да направи нещо друго, освен да им каже да ни избият веднага и тримата, ако не бяха изненаданите викове на почетната охрана — четата на Мороулан пробиваше, — което го накара да мисли за други неща вместо за досадния източняк и странните му приятели.

Така че нареди на хората си:

— Пазете ги добре, и тримата. Ако направят нещо подозрително, убийте ги.

След което се върна към военните си работи.

Това беше добре. Два пъти за два дни щеше да е прекалено, дори да го преживеех.

Първия път едва го преживях. Даже го сънувах. Повечето сънища едва си ги спомням, но този, който помня най-добре, беше как ме пратиха през Пропадите при Портата на смъртта и в Залите на Съда (които в съня изглеждаха много по-различни, отколкото в действителност) всички богове решиха, че молбата ми да ме допуснат е най-голямата шега на света, и в бъркотията на съня се опитах да обясня, че съм заслужил да ме допуснат като дракон, а те изпопадаха от смях. Като го разказваш, звучи смешно, но помня, че се събудих посред нощ — плувнал в пот, задъхан и разтреперан.

Станах от леглото, защото не можех да понеса да лежа повече. Излязох навън, в стихналия лагер. Планинският въздух беше студен, но парещият ми гръб се почувства по-добре.

„Накъде тръгна, шефе?“

„Не знам. Трябва да походя“.

„Палатката на лечителя е насам“.

„До гуша ми дойде от лечители“.

Промъкнах се между патрулите, почти по навик. „На прав път ли съм, Лойош?“

„Какво имаш предвид, шефе? Не си тръгнал към врага, но слизаш по склона“.

„Това имах предвид. В момента не съм във форма да се представям на врага“.

„Тогава къде отиваш? Да не си решил най-после да се разкараме оттук, като свестни хора?“

„Не знам“.

„Защото ако е така, забравил си няколко неща“.

Продължих надолу в тъмното. Напрягах очи да намеря пътека на блещуканията на далечните огньове. Лойош кацна на рамото ми.

„Ох!“

„Извинявай, шефе. Трябваше да си сложиш якето“.

Сигурно беше прав. Нито яке имах, нито наметало, нито ботуши, нито меч, Маготрепача беше останал до леглото ми, а единствените оръжия, които си носех, бяха два тънки като хартия ножа за мятане, скрити в шевовете на панталоните ми. Толкова гол не бях излизал навън, откакто я подкарах с джерегите, а в това има някаква възбуждаща тръпка на страх. Беше по-чист страх от онова, което изпитвах в бой, и болката от стъпването по камъни с боси крака също беше чиста, както и студът. Не си бях давал сметка колко нужда имах да се почувствам чист.

Промъкнах се покрай още един ред постове без усилие и известно време се забавлявах с илюзията, че съм самият вятър, че не изпитвам студ, че по-скоро аз съм студът и никой не може да види къде отивам, но ще усетят, че минавам покрай тях, като им настръхнат гърбовете. Гол бях, но невидим, безпомощен, но всемогъщ, и се бях изгубил в света, който почти изцяло бе мой. Беше лъжа, разбира се — по улиците на Адриланка си имах свят, но това тук беше пустош, пълна с войници; чувството беше друго, илюзорно, но съществуваше. Не издавах звук и ако някой погледнеше към мен, сигурен съм, че нямаше да види нищо повече от дъха ми в нощния въздух. Усещането ми за тези, които подминавах, идваше преди всичко от дъха им и знаех, че Лойош, също така смълчан и безшумен, е някъде горе над мен в нощта, във вятъра.

Самотен храст, изправен като страж, ми махва да ми каже със смях, че той поне ме вижда, и аз му махвам отговор, въпреки че ръката ми не мръдва; камъче между пръстите ми е бреме, което отхвърлям, и то се затъркулва надолу да потърси други основания за съществуването си; времето ми е пълно с празно пространство и пространството — с празно време, а краката ми не могат да се движат, затова летя, летя, летя през армиите на света, сред несекващия грохот на бойното поле в ума ми, където всичко се движи и нищо не се движи и Цикълът изниква отгоре, а на върха му е Драконът, озъбен, разсъдлив, коварен, закрилящ чедото си, и поглъща душите, тръгнали да избродят нощта и да потърсят от мен закрила, каквато не мога да им дам, и няма край нощта, която съм аз.

Колко дълго вървях и накъде — не знам. Нито знам колко далече бе стигнал умът ми в пътуването си, но някъде в нощта реалните мисли се върнаха, по-практични неща нахлуха в съзнанието ми и ме доведоха няколко стъпки по-близо до реалността.

Например, улових се, че мисля колко голяма е армията на Мороулан. Моята част — вече неволно си мислех така за нея — бе само една рота от десетките в една бригада от десетките бригади. Подминавах палатка след палатка, все еднакви, всички пълни с дракони, дзури и текли, които на другия ден щяха да тръгнат да посичат и колят дракони, дзури и текли от другата страна. Вървях през лагерите, както някой би го правил насън, встрани от всичко това, и ми хрумна, че властта, която имах като джерег, изобщо не може да се сравни с властта на един Господар на дракони, който по прищявка може да командва толкова хора да вършат толкова неща. Ако имах такава власт, как щях да я използвам? И какво щеше да направи тя от мен? Дали това обясняваше, че Мороулан е такъв, какъвто е? Разправяха, че в младостта си, по време на Междуцарствието, заповядвал да изколят цели села в жертва на Богинята демон, за да го дари тя с познанието на Древната магия. Ако тези истории бяха верни, разбирах ли вече защо? Дали след като имаше толкова сила, той я използваше само защото може? И ако аз имах такава възможност, същият ли щях да съм?

Стигнах до реката, тръгнах на север и продължих покрай нови и нови лагери, обози и постове, за които оставах невидим, Това бе моята сила и аз я използвах, предполагам, защото можех, и сигурно точно в това бе отговорът ми. Вдясно имаше няколко големи шатри, някои светеха отвътре. Може би Мороулан и Сетра в този момент заседаваха и предрешаваха съдбата на хилядите, събрани тук — защото можеха.

А Върт, а Напър, а Елбър? Всички те бяха доброволци, професионални войници, които се биеха… защо? Защото ако загинеха храбро, щяха да получат висок ранг по Пътеките на мъртвите? Или имаха шанс да се преродят в командир, който може да води други в същите битки, довели до тяхната смърт? Не, това не вървеше, но по-близо не можех да стигна.

Нито един от отговорите не ме задоволи.

Нагазих в реката, само няколко стъпки, и усетих хапливия студ на течението по краката си и пясъка между пръстите си. Постоях дълго така, сам сред хиляди, и чак тогава забелязах, че коленете ми треперят и главата ми е замаяна, и че в ръцете ми не е останала сила. Каквото и да бе причинила магията на ума ми, а явно беше доста, също така ме бе изтощила физически. Зачудих се дали изобщо ще мога да се бия на другия ден. Започнах да треперя неудържимо, но останах на място. Щеше да е много смешно, ако припаднех и се удавех в две стъпки дълбока вода.

„Ти имаш ли отговори, Лойош?“

„На какво, шефе?“

„Защо драконите са такива, каквито са“.

„Този е лесен, шефе: просто не могат другояче“.

Имаше нещо вярно в това, но не ме задоволи. Всъщност разликите в характерите на Мороулан и Алийра, на Върт и на Напър, да вземем за пример четиримата, бяха по-големи от приликите. Коя бе свързващата ги нишка? Отговорът бе очевиден: след като решат посоката на действие, мотивирана от алчност, гняв или най-високи морални подбуди, те нападаха с безскрупулност, способна да събуди завист — или отвращение — дори у един закоравял джерег. Опитах се да реша дали това непременно е лошо и не можах да стигна до заключение. За щастие, никой не ми искаше заключение.

Направих обаче други две заключения. Първото беше, че ако човек е принуден да служи на един Господар на дракони, е по-добре да служи на Господар на дракони, който по го бива в безскрупулността от друг Господар на дракони. Второто беше, че реката е адски студена и че е адски тъпо от моя страна да стоя в нея, след като едва имам сила изобщо да стоя прав.

— Приятна вечер ти желая, лорд Талтош.

Гласът идваше отникъде, но сигурно подсъзнателно бях разбрал, че има някой наблизо, защото не ме стъписа.

— Кой си ти?

Обърнах се. В първия момент не можах да я видя, но после тя пристъпи до водата, кимна ми и я познах. Отне ми малко време, докато си спомня къде съм я срещал, но после споменът се върна.

— Ти си Некромантката.

— Какво правиш?

Обмислих грижливо въпроса и отвърнах:

— Бродя насън, струва ми се.

Тя ме гледаше. Беше много, много тънка, като върбова клонка, и кожата й беше толкова бледа, че само дето не сияеше в мрака и на фона на черното й облекло.

— Не знаех, че източниците го правят.

— Аз също.

— Усещам, че си ранен.

Обърнах се да й покажа гърба си, после пак се обърнах с лице към нея.

— Разбирам.

— Моля?

— Разбирам защо бродиш насън.

— Аха. Но съм тук наистина, нали?

— В какъв смисъл?

Дори бродене насън да беше, чак толкова мистицизъм ми идваше много.

— В смисъл, че ако падна тука и умра, наистина ще съм умрял и тялото ми ще го намерят чак заранта.

— Не.

— Не?

— Не. Течението ще го отнесе надолу, поне до следващия завой. Виж, ако излезеш на брега…

Засмях се — сигурно по-високо, отколкото си заслужаваше.

— Това го направи нарочно, нали?

— Кое?

— Накара ме да се засмея. Върна ме.

— Е, да. Утре може да се наложи да се биеш.

— Не изпитвам голямо желание да се бия.

— Лошо са те ударили, нали? Я ела насам.

Пристъпих на брега, докато само глезените ми останаха във водата, а тя се пресегна и хвана лицето ми. Дланите й бяха много, много студени и се постарах да не мисля какво ме докосва. Вгледах се в очите й и ми се стори, че е някъде много, много далече и ми говори от друг свят. Останах с чувството, че говори с усилие; не мислеше с думи като мен, вероятно мислеше с… не, не исках да разсъждавам каква форма имат мислите й. Все едно, сигурно нямаше да мога да я разбера.

Тя затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Сега се върни в лагера и поспи, броднико в съня. Утре ще се почувстваш по-добре.

— Добре. И ще си мисля, че всичко това е било сън.

— Може би. Може и да е.

— Преживявали сме го.

— Върни се палатката си, източняко. Спи. Сънувай брадати жени.

— Моля? Не, не, все едно. Не ми обяснявай. Не искам да знам.

Вече отново си бях аз. Вятърът беше студен, особено по мокрите ми крака. И камъните режеха босите ми стъпала. И трябваше много внимателно да се прокрадвам през лостовите линии, много по-внимателно отвсякога.

„Е, доста чудата беше“.

„Коя, шефе?“

Спрях.

„Надявам се, че се шегуваш, Лойош“.

„Мм?“

„Току-що разговарях с Некромантката, Лойош. Съвсем истински разговор. На глас и прочие. Наистина ли не я видя?“

„Шефе, не съм я видял, не съм я чул и не съм те чул да говориш. Ти просто си влезе в реката, постоя малко там и излезе“.

„Страхотно. Просто страхотно. Набутвам се в армията, мешам се в сражения, които изобщо не са ми работа, шибват ме с магия в гърба, приемам невъзможна мисия, която трябва да се изпълни покрай всичко това, и накрая, за капак на всичко, трябва да изляза и да преживея едно шибано мистично преживявяне. Направо страхотно!“

„Каквото и да е било, шефе, мисля, че ти е помогнало. Отново говориш като себе си“.

„О, много ти благодаря, Лойош“.

Тръгнах обратно към лагера, към палатката и към леглото си, и помня, че легнах по корем, и чак тогава осъзнах, че слабостта, която ме беше обзела преди, беше ако не изчезнала съвсем, то — понамаляла. Помъчих се да си го обясня, но трябва да съм заспал, защото след това дойде утрото и станах под звуците на барабана, преди да съм се сетил, че може би не съм длъжен да ставам. Раша стоеше пред палатката, когато излязох навън гол до кръста.

— Добре ли си? — попита ме.

Напук на всичко, отговорих й без увъртания:

— Краката ми малко треперят и гърбът ме сърби, и мога да дремна още четирийсет-петдесет часа, но да, иначе съм добре.

— Смяташ ли, че можеш да влезеш в строя?

— Естествено.

— Добре. Дадохме жертви.

— Снощи атакуваха ли?

Тя ме изгледа.

— Малко преди съмване. Радвай се, че не те събудихме.

— Мисля, че и палатката да бяхте подпалили, пак нямаше да ме събудите.

— Днес, според мен.

— А?

— Мисля, че нещата ще се решат днес.

— О. Това е добре.

— Да. А и откъм нас няма да е толкова зле. Трябва само да държим този хълм. Освен ако началниците не решат нещо друго, разбира се.

— То и с държенето на хълма може да видим зор.

— Може. Иди хапни нещо.

— Слушам.

Върнах се вътре, вдигнах якето и го огледах. Вече нямаше гръб — само една голяма дупка, цяла стъпка в диаметър, с грозни опърлени краища. Пак взе да ми прилошава.

„Шефе…“

„Да? Впечатляващо, нали?“

„Сега какво ще облечеш?“

„Взел съм си резервно яке“.

„Умно“.

Облякох се и гърбът почна да ме сърби. Напълних гънките, ръкавите и яката с разни неща, после навлякох отгоре лекото си наметало и се уверих, че съм опакован добре. Изядох три сухара, изпих много вода, после се обръснах и почистих, колкото можах.

И тогава коленете ми се разтрепериха. Не изгарях от желание да отида на позиция. Ако си бях спомнил какво бях обещал на Мороулан, щях да изпадна в паника, но мозъкът ми още беше поразмътен и се сетих чак по-късно. Преживяното предната нощ започна да се връща на късове и продължаваше да ми се иска да мисля за него като за сън, но не можех да се убедя и направих грешката да попитам Лойош, който потвърди, че поне част от всичко е станало наистина.

Когато се върнах при палатката, заварих Раша да седи с Върт и Елбър. Седнах до тях, а скоро след това се появи и Краун.

— Добрутро, войници — поздрави той бодро. — Днес ги спукваме.

Раша кимна и каза:

— Какво мислиш за насипите от югоизточната страна? Много са се объркали снощи.

— Няма да навреди да ги вдигнем отново.

Дън се приближи и почна:

— Сержант, бих искал да…

— Не — отсече Краун. — Знамето го взима Мора. Ако тя падне, си ти. Тъй че се лепни до нея. И я пази жива, ако може. Ако се гътне, може да отговаряш пред Дортмонд.

— Слушам, сержант. Благодаря, сержант.

Дън се отдалечи, а аз поклатих глава.

— Просто не мога да го разбера.

Краун ме изгледа отвисоко.

— Не би и могъл, нали?

И си тръгна.

— Май току-що ме обидиха.

— Сигурно няма да спиш цяла нощ — каза Върт.

Някой надолу по редицата извика:

— Идат!

Надигнахме се, отидохме при останките от насипите и зачакахме атаката да започне.

Идваха, отблъсвахме ги, пак идваха и пак ги отблъсвахме. През цялото време Лойош остана на рамото ми, сигурно заради ефекта върху онези, които се изправяха срещу мен. Все го питах защо не вземе да се скрие някъде и все не получавах задоволителен отговор, само въпроси, на които не можех да дам задоволителен отговор. Краката ми все искаха да се огънат — остатъчният ефект от това, че ме бяха ударили предния ден, но общо взето не падах в неподходящ момент. Ако Некромантката наистина ми беше направила нещо, какво пък, явно действаше.

След втората атака Върт каза:

— Забеляза ли, че всеки път, когато атакуват, спират при насипите?

— Да.

— И че всеки път атакуват с повече войска?

— Пак си права. Тръгнало ти е, не спирай.

— Престрояват се за нова атака.

Раша дойде и попита:

— Елбър къде е?

И чак тогава забелязахме, че се е проснал по гръб, с две кървящи рани на гърдите и още една на десния крак.

— Лекар!

Лекарят дойде. Върт поклати глава.

— Ужасно ни накълцаха. Остана ли някой да запушим дупките?

— Не — каза Раша. — Дупки имаме навсякъде. Дванайсет процента жертви. А както изглежда, не можем да очакваме помощ от бригадния.

— О.

— Време е някой да измисли нещо умно — подхвърлих и в същия момент „цокачът“ подаде сигнал да се готвим за атака. — Нямах предвид чак толкова „умно“.

— Сега ще стане интересно — каза Върт.

— Интересно? Нямаме сили да отбраняваме и затова атакуваме? Не е много умно от военна гледна точка, нали?

— Прав си, не е.

— Е, добре. Видя ли, че и аз съм научил нещо.

— Ще ти е от полза, като се запишеш следващия път. — Върт се намръщи. — Но е правено вече. И не е чак толкова лоша идея. Веднъж при залива Киппер… — Изведнъж млъкна и посочи. — Ще ти разкажа по-късно.

Идваха нагоре по склона и в начина, по който идваха, имаше някаква ужасна решителност. Не ми хареса никак. Ние се готвехме да тръгнем надолу. Това ми хареса още по-малко. Добре поне, че имахме предимство с височината.

Тъй или иначе, щяхме да решим нещата сега.

„Е — каза Лойош. — И с теб. Тук и сега“.

„Да бе“.