Величка Настрадинова
Невероятната Марта

Подаръци и благодарности

Щастлив съм аз, че те обичам, но ти живееш е огледало.

Петър Анастасов

Младият, талантлив и вече твърде известен писател Матьо Матев влезе в клуба. Държането му трябваше да изразява нехайство и известна доза пренебрежение — и към благосклонните литературни критици, и към благоговеещите пред него дами. Огледа полупразния салон и тъкмо когато реши да се качи по стълбите, на терасата се появи видение.

Видението бе облечено в сивкава рокля, гарнирана с бели дантели.

„Красива ли е? — си зададе съвсем нелепия въпрос Матев. — Красива ли е? Не може да се определи. Като че е потънала в някакъв облак от ухания. По-скоро — около нея има… сияние…“

Матев се спря и я заразглежда като произведение на изкуството.

Тя стоеше неподвижно — досущ статуя, и само очите й преброждаха салона, изглежда, търсеше някого. Усмихна се и се отправи към масата, където се беше разположила доктор Нели Жлебинска — известен психиатър, снаха на още по-известния професор Жлебински. Двете жени се целунаха и веднага се разбъбриха, като че едва са дочакали мига на срещата.

Матев много добре разбираше, че ще бъде излишен, но въпреки това се насочи към доктор Жлебинска и се поклони с подкупваща приветливост:

— Ще ви преча ли?

Нели Жлебинска, почитателка на писанията му, възропта:

— Това на мен ли го казваш? Сядай — и се обърна към непознатата. — Представям ти автора на „Два ярда спокойствие“ — Матьо Матев — а към Матев: — Това е певицата Марта Матева.

Матев галантно пое ръката на Марта и се опита да, я целуне, но тя ловко я изтегли и вместо нея му поднесе лявата си ръка:

— Дясната ми ръка я целува кой как свари. Я вие вземете лявата.

Матев се зачуди като комплимент ли да приеме това, или като подигравка. За всеки случай поде разговор със закачлив тон:

— Марта Матева? Рядко пее на нашите сцени поради постоянни ангажименти из цял свят, а когато е в България, не желае да стои в столицата и пребивава в родния си град…

— Не пребивавам, а живея — спокойно поясни Марта. — Но продължавайте, продължавайте… Какво още говорят за мен?

— С особено удоволствие разиграва диригенти и журналисти. Много толерантна към колегите си. Обича старинна музика и детски хорове. Своенравна. Неомъжена.

— А, виж, последното е вярно — радостно установи Марта.

Матев зае позата на прокурор и запита безмилостно:

— И защо не сте омъжена?

На Марта тая игра й хареса:

— Не ме щат. Никой не е дошъл да ми поиска ръката.

— Никой? — още по-мрачно продължи разпита Матев и като получи повторно потвърждение, провъзгласи: — Тогава аз искам ръката ви. Предпочитам лявата. И моля, помислете за изгодата, която ви дава моето предложение — няма да сменяте фамилното си име. Пак ще си останете Матева.

Марта изобрази дълбок размисъл, а Нели Жлебинска се намеси:

— Тук има нещо подозрително. Вие да не сте роднини? Като медицинско лице съм длъжна да ви предупредя за неприятните последствия от браковете между родственици.

— Приемам всякакви последствия — храбро заяви Матев.

А все още мислещата Марта загрижено каза:

— Аз съм малко бавно развиваща се. Не може ли да ми поискате ръката след една година?

Дотогава ще съм измислила отговора.

— Ще чакам до края на дните си — скръбно обеща Матев и попита дамите какво ще пият, защото келнерът отдавна стърчеше неподвижно зад гърба му и с удоволствие следеше разговора.

След като сервитьорът се отдалечи, за да изпълни поръчката, Марта допълни с печален тон:

— Дотогава, надявам се, ще се установи и дали е редно да встъпя в брак — нали е нужно медицинско свидетелство, че си здрав? А аз не се чувствувам добре напоследък и Нели трябва да се погрижи за мен.

— Какво ти е? — с подозрение запита доктор Жлебинска.

— Сънувам черно-бели сънища. Много лош признак. Винаги съм сънувала цветно. Отдавна е известно, че на човек сънищата трябва да са или черно-бели, или цветни. Щом има смяна, телевизорът (и тя почука главата си) е повреден.

— Да, права си — потвърди доктор Жлебинска. — Нужно е да се лекуваш. Като за начало ти препоръчвам петнайсет грама алкохол преди обяд — тя посегна към чашата си и снизходително погледна кафето на Марта.

— Аз заради едни сънища алкохоличка няма да ставам — твърдо отвърна Марта. — Пийте, тровете се, пък аз ще се оплача на свекър ти и той ще ми даде едни хубави хапчета.

— Хапчета за цветни сънища още няма, но за всеки случай оплачи му се — я посъветва Нели. — Той много обича ти да му се оплакваш.

Матев се почувствува пренебрегнат. Намеси се, макар че съзнаваше нетактичността си.

— А какви сънища сънувате?

Марта просветна, около нея наистина се разнесе ухание.

— Сънувам най-вълшебните сънища на света. Никой не може да сънува като мен.

— А вие откъде знаете какво сънуват другите хора? — Това им личи! — радостно заяви Марта.

— Аз познавам кой какво сънува.

— Фантастично — престори се на изумен Матев. — И как го правите?

— Влизам в чуждите сънища и гледам. Например снощи вие сте сънували военен трибунал край страшни зелени водопади. Осъдили са някакъв капрал на смърт. А вие сте помогнали на този нещастник да избяга през непроходимите джунгли, задъхвали сте се от жегата и влагата, гонили са ви, ранили са ви, плавали сте по река с пробита пирога и тогава сте достигнали морски бряг, къща от червен камък всред палми, а от балкона една забулена жена ви е казала: „Никога не подценявай враговете си.“ Малко скучен сън. Като филм — холивудска продукция… Пък и нравоучителен. Съвсем… холивудска продукция — пренебрежително завърши Марта.

Матев, вече наистина изумен, я загледа със суеверен ужас.

Марта се усмихна тържествуващо като илюзионист след невиждан фокус, а доктор Жлебинска снизходително потупа вцепенената от напрежение ръка на Матев и поясни:

— Има такива хора. Поетесата Анна Ахматова също е била от тях. А с „тайнствените“ способности на Мартичка аз се занимавам вече от половин година и се надявам…

— А, не се надявай! — я прекъсна Марта, — Не ща вече да съм ти бяла мишка и опитно зайче. Ако държиш останем приятелки, дай да пием кафе и да си приказваме.

— Добре, добре — сговорчиво се съгласи доктор Жлебинска.

Личеше, че несъгласието на Марта никак не нарушава изследователските й планове.

Матев сякаш се съвземаше след припадък. С доста обезкуражен глас попита:

— А вие… на вас какви сънища ви се вестяват?…

Марта се зарадва на въпроса като дете, което ще се похвали с играчката си.

— Много са интересни. Някога са малко страшни, но друг път са весели… не ти е работа! Да се смееш насън, да се смееш… Снощи например гледах историята на котарака в чизми. Ама как е било наистина! Седяха Воденичарчето и Котаракът край реката, уловили риба, опекли я и вече я изяли.

Котаракът потърка с лапа мустаци и каза: „Благодаря, господарю, нахраних се. Сега е време да ти се отплатя.“ Воденичарчето зина, пък Котаракът се усмихна самодоволно и продължи: „Защо се чудиш, че ти говоря? Нали си виждал как говори гарванът на клисаря?“ „Е, да, ама гарван!“

— вика Воденичарчето. А Котаракът сумти: „Значи някаква си гарга има право да говори по човешки, а — ЕДИН почтен котак — не! Но ти май че се страхуваш от мен — уж чак сега забеляза Котаракът. — Изглежда, ме мислиш за ученик на сатаната. А аз съм по-благочестив от кой да е свещеник. Ако искаш, мога даже да целуна иконата, дето виси на шията ти.“ „Не, не! — размаха ръце Воденичарчето. — Ама че грях! Кой котак целува икони!“ „Не настоявам — завъртя опашка Котаракът. — — Просто исках да ти покажа… Но ние впрочем имаме доста по-сериозна работа.

Трябва да помислим за бъдещето. Освен закуската, която ти така великодушно подели с мен, какво още имаш в торбата?“ „Наследството — се усмихна накриво Воденичарчето и показа потъмняла жълтица. — Голямо наследство: един котак и една жълтица.“ „И на мен не ми е приятно да си припомням тая толкова несправедлива делба: воденицата и три жълтици — на големия брат; магарето и две жълтици — на средния; котарака и една жълтица — на малкия… Но няма значение. Мислиш ли, че с жълтицата можем да купим нещо съществено?“ — се заусуква Котаракът. „Какво например?“ „Чизми, кадифен костюм и шапка с пера. За мен.“ „Я не се занасяй! — се ядоса Воденичарчето. — Най-напред говориш, после искаш да се облечеш като кралски паж…“ „Накрая ти ще си много доволен от всичко това — каза Котаракът. — Да вървим!“

Воденичарчето се потътри неохотно, като се питаше откъде му е дошло това чудо на главата.

После Воденичарчето стана зет на краля. Това е известно на цял свят, защото грамотният господин Перо разпространи тая история. И светът си чете и хич не се сеща, че в дъното на тая ми ти работа има нещо тъмно…

…Една тъмна кула и две странни същества, облечени в тъмни дрехи — кралският Звездоброец и слугата му. „Никой ли не ни чува, Каспар?“ — зашепна кралският Звездоброец. „Запълних ушите им със звън на насекоми. Говори спокойно“ — отвърна тоя, който минаваше за слуга на Звездоброеца. „Никой ли не се съмнява в произхода и богатствата на нашия млад крал?“

„Отстраних всички мисли по тези въпроси.“ „А братята на Воденичарчето, тоест — на младия крал?“ „Пратих им вест, че е заминал в задморски страни. А той е обиден от несправедливата делба и няма да ги потърси.“ „Как се чувствува нашето малко чудо — Котаракът?“ „Мисля, че засега това добро животно е най-щастливото същество на земята, защото е запазило същността си, изпитва удоволствията си като котак, а съзнанието, което ние насадихме у него, му дава възможност да възприема света пълноценно. След нашето отпътуване той ще ни бъде отличен кореспондент. За да не буди съмнения, през няколко години ще сменя местожителството си и ще ни дава пълна информация. Така че нашата мисия на Земята е завършена. Струва ми се, можем вече да захвърлим човешкия си облик и да престанем да говорим. Толкова енергия се изразходва при това човешко общуване!“ Звездоброеца помълча и въздъхна съвсем по човешки: „Ти каза «енергия». А досега, зает с човешките проблеми, имал ли си случай да помислиш колко пехи енергия ще са ни необходими, за да се върнем на Схак?“ „Известно е — отвърна бързо този, който минаваше за слуга на Звездоброеца. — Сто и трийсет хиляди четиристотин и седем пехи.“ „А ние разполагаме едва със сто и трийсет хиляди триста и деветдесет пехи.“ „Не е възможно — каза слугата Каспар. — Там никой не греши в изчисленията.“ „Да, не греши. Но те не са искали ние да се върнем.“ „Не може да бъде. Мен ме чакат, а и тебе“ — се възмути Каспар. „Но Могъщия се страхува от нашите обединени сили. Решил е да се отърве от нас, като е изпуснал съзнателно в изчисленията енергията, необходима, за да сменим вида си с човешки. Като го попитаме след завръщането си как е станало това, той ще отговори, че не ни е задължавал да се превръщаме в хора. А как бихме ги опознали, ако им се явим в истинския си вид, прилични на техните зли духове?“ Каспар помълча, после предпазливо произнесе: „Но ти каза «като се върнем»!“ „Ще се върнем. И затова ми беше нужно цялото това представление с котаци и крале-воденичари. Нашето Воденичарче притежава невероятна жизнена енергия — за поне сто и петдесет години. Кой човек достига тази възраст? А и защо ще му е? Ние ще вземем от него липсващите ни петнайсет пехи.

Е, ще го лишим от половината му живот, но в замяна му дадохме кралство. Малко ли са шейсет години живот за един крал? Някои от поданиците му не достигат и трийсет“ — равнодушно обясни Звездоброеца. „Никаква власт не може да замести живота“ — възрази Каспар. „Но те дават живота си за власт.“ „Да се възползваме от тяхната наивност, е недостойно. Няма ли други начини?“ „Нужна ни е енергия от мислещо същество, следователно изключваме силните животни. Ако съществото не притежава поне трийсет пехи енергия, то ще умре. На света има един-единствен човек, нашият млад крал, който е зареден с цели петдесет и две пехи. Те са му даже излишни“ — спокойно установи Звездоброеца. „Не може ли да се вземе от много хора по малко?“ „Ще се разпилее толкова, колкото и ще съберем.“ „И все пак, казано на човешки език, това е кражба и полуубийство. А и по нашите закони е престъпление“ — с възмущение изрече Каспар. „Да, на това се е надявал Могъщия. Той знае, че ти никога не би станал престъпник. А не би позволил на мен да стана. И тъй прощавай, весела родино Схак! Ще доживеем вековете си на тая дрипава Земя.“ Тогава се дочу шумолене и Котаракът скочи от прозореца пред смаяния Звездоброец и слугата му. Свали шапка, направи поклон и рече: „Чух и разбрах. Много ви благодаря за подобрението, което сте ми направили. И се наемам да ви помогна.“ „Ти?“ — смутолеви Звездоброеца. Каспар се покри със странни сребристи петна. Това се случва на жителите на Схак, когато са силно изненадани. „Ах, как пропуснах! Напълних със звън човешките уши, забравих, че този също мисли! И че съм го пуснал да мисли сам!“ Междувременно Котаракът бе успял да изчезне. Двамата в кулата се заобиколиха с някакво нечовешко мълчание. Слушаха далечен разговор. Между краля и Котарака.

Постепенно около тях трепна сияние, надигна се, освети сводовете, сгъсти се, от гълъбово стана ярко лилаво… Каспар отиде към вратата и я отвори с поклон. Младият крал влезе, седна пред каменната маса и каза: „Котаракът ми разправи всичко. Е, добре, вземете част от силата ми, щом ще ви е от помощ!“ Звездоброеца потъмня: „Ако това стане, ние ще ви лишим от половината ви живот“ „Знам — каза смело кралят, — но старостта е печална и не ми трябва.“ „Така мислите сега, защото сте млад. Когато остареете, ще се чувствате ограбен и ще ни проклинате.“ Кралят се усмихна: „Едва ли“. „Нашата съвест не ни позволява да се възползваме от вашето лекомислие. Да извършим подобно нещо, ще е престъпление.“ „Че защо ще е престъпление? Вие няма да откраднете силата ми, аз ще ви я подаря. Най-накрая все трябва с нещо да ви се отблагодаря за престола и хубавата жена.“ Каспар и Звездоброеца се спогледаха. А кралят продължи: „Нима там, във вашата страна, няма обичай да се приемат подаръци?“ От обясненията на котака кралят бе успял да разбере само, че силата му е нужна на чуждоземните, за да си идат у тях. Къде е това „у тях“, и през ум не му минаваше. Тогава Каспар коленичи пред краля: „Да, кралю, там, у нас, никой не дава никому нищо даром. Там всички са много щастливи и неблагодарни. Вие тук живеете зле, но си и помагате. И затова, ако ти ме искаш, аз, кралю, ще остана тук и ще ти бъда верен поданик — после се възви към Звездоброеца. — Подарявам ти шейсет хиляди и двеста пехи. Можеш да заминеш веднага.“ Звездоброеца се взираше в Каспар: „Наистина ти не си способен на престъпление. Но аз мисля, че злото трябва да бъде унищожено даже и чрез зло. И затова ще се завърна на Схак на каквато и да е цена и ще се разплатя и заради теб.“ „Ако ви трябва злато, да ви дам“ — намеси се кралят. Той вземаше пехите за някакви монети. „Не! — Звездоброеца се поклони. — И ние понякога умеем да бъдем благодарни. — Обърна се към тъй наречения Каспар. — Ще взема само необходимото. Оставям на твое разположение шейсет хиляди пехи.“ Поклони се повторно до земята и бързо се отдалечи. Страхуваше се да не се зарази и той от човешко великодушие. А Каспар остана в двореца и се прочу като учен мъж и чудодеен лекар, който възкресява мъртъвци, изправя сакати и схванати и връща ума на луди. Кралят го засипа с титли и почести, но не се възползва от услугите му, защото не боледуваше никога и достигна здрав и бодър сто и шейсет години. Погребаха го с кралски почести. Каспар вървеше след катафалката и мислеше: „Жалко. Ако си беше останал воденичар, щеше да живее не по-малко от сто и седемдесет години.“

Марта огледа зашеметената компания и лукаво прошепна:

— А котаракът е още жив. Само дето не носи чизми. Един такъв жълт котарак, с прекалено дълги мустаци и твърде присмехулно изражение.

— Остава да кажеш, че това е твоят собствен котарак — сломена измърмори доктор Жлебинска.

— Не. Много ги обичам, но не мога да си завъдя. Нали все пътувам. А този, Жълтия, ме наблюдава от поне две години. Разхожда се и наблюдава. Ама и аз го наблюдавам.

Матев имаше вид на сомнамбул:

— Но това, което ни изприказвахте, е цял фантастичен разказ за деца!

— Напишете го. Подарявам ви го — великодушно протегна длан Марта. И безпомощно изрече: — Ами сега, като трябва да вървя, пък не ми се става? — помълча и се надигна. — Няма как.

Довиждане.

Матев я изпрати до вратата, погледа след нея, върна се и поръча двойни дози алкохол за Нели и за себе си.

— Взе ли ти ума? — с гордост попита Нели.

— Изумителна е! — съгласи се Матев. — Откъде се взе?

— Е, не е паднала от небето — утеши го Нели. — Единственото необичайно нещо при появяването й на света е, че майка й я родила чак когато навършила петдесет и пет години. Преди това не й се удавало…

— А баща й?

— Той бил почти на петдесет и шест, но в това няма нищо изумително. Марта е много приятен човек, а странностите й предизвикват у мен възхищение. Изследвам тайнствената й способност, възможно е да достигна до интересни заключения…

— Иначе… е съвсем нормална, нали? — изтърва се Матев.

Доктор Жлебинска се разсмя:

— Абсолютно. Но, ако се влюбиш в нея, рискуваш да ми станеш пациент.

— Съгласен съм — непоколебимо заяви Матев. — Говорят, че твоето лечебно заведение бележи невероятни успехи.

— Как няма да говорят, като съм снаха на професор Жлебински и жена на толкова важен мъж?

Не, не, дано никога нямаш нужда от моята висококвалифицирана лекарска помощ. А що се отнася до Мартичка, не вземай думите ми на сериозно. И какъв мъж си ти, ако ще се изплашиш от странностите на една очарователна жена?

— Не се плаша. Готов съм „да вляза в боя“, както е речено, и няма да отстъпя, макар че съм уверен — тя не само мен е очаровала.

— Е, да, и тя като Кармен може да каже: „Имам поклонници дузина, но те не са по моя вкус“ — хитро подхвърли Нели Жлебинска.

— Това „повече разпалва моя гняв“, както пее граф Ди Луна — отвърна в тон Матев и разговорът им се прехвърли върху оперната музика, която и Жлебинска, и Матев обичаха, и завърши с признанието на Матев, че никога не му се е случвало да види Марта на сцена.

Жлебинска обеща да му намери билет за премиерата на „Принцеса Турандот“ и … изпълни обещанието си.

Жестоката принцеса Турандот окончателно плени Матев и той, подобно на Калаф, реши да заложи главата си.

На следващия ден Марта получи букет с визитна картичка и покана за вечеря.

Матев очакваше, че изисканият му жест ще я трогне. Излъга се. Отговорът бе:

„Благодаря много. Не вечерям. Поканете ме на кафе следващия месец, в единайсет часа.“

Матев люто се закани.

На първи следващия месец вдигна телефона, за да уточни мястото, където ще се пие това кафе.

Отговориха му, че Марта Матева е в Австралия и ще се върне на трийсет и първи този месец в шест часа сутринта.

Естествено е след нощен полет човек да спи през деня. Но Матев реши да бъде свиреп и никакви съображения да не го спрат. Точно в десет и трийсет той повтори поканата си.

Сънената Марта отвърна:

— Помня, помня, до единайсет часа има цял половин час.

Матев се въоръжи с търпение. Не се и надяваше Марта да дойде.

Но точно в единайсет тя се появи весела и блестяща и захвана да му разказва някаква история, в която действуващите лица бяха духът Данхаш, джинът Канхаш, феята Бану, принц Ахмед и принцеса Бадрулбадур. После му изясни как стои въпросът с чудовищата Фафнер и Фазолт и с вълшебника Мерлин и си отиде, като го уведоми, че след два месеца ще го покани на концерт, където ще пее творби от съвременни автори.

Матев изтърпя и този срок, изтърпя и съвременните автори.

Следващата им среща се състоя след три седмици и премина много задушевно. Марта му отдели шест часа, държа се прилично и Матев реши, че е постигнал някакъв успех.

Но може би не трябваше да бъде толкова самоуверен.

Призори го събуди телефонен звън и сърдитият глас на Марта:

— Аз ти забранявам да ме сънуваш по този начин! Нахално е от твоя страна…

— Моля, почакай да си спомня какво сънувах — се опитваше да печели време Матев.

Марта не искаше и да чуе:

— Ако ще ме поставяш в компанията на разните твои дамички, хич не ме и сънувай!

В главата на Матев просветваше. Опита се да намери най-подкупващия тон:

— Но, мила моя Марта…

— Нито съм мила, нито съм твоя!

— Добре, не бъди мила, бъди само снизходителна. Най-после сънуването има неконтролируема специфика…

— Какво, какво? Такива думички мен мама не ме е учила. Или ми говори на български, или — да преминем на италиански, френски, испански, дори и на английски, ако щеш.

— За да намеря общ език с тебе, съм готов да изуча и хинди.

— Е, когато го изучиш, обади ми се — тропна слушалката Марта.

Матев се почуди какво да предприеме и направи най-разумното — стана, свари си кафе и в шест часа се обади на доктор Жлебинска:

— Ти си буден по това време! — изуми се тя.

— Да, благодарение на твоята очарователна Марта.

— По интонацията ти личи, поставяш „очарователна“ в кавички. Не си спал заради нея, това ли да разбирам?

— Засега не се мъчи да разбираш каквото и да е. Извини ме, че те безпокоя в такъв час, но зная, че започваш работа в седем, затова си позволих. И имам гореща молба — нека обядваме днес заедно.

Жлебинска през смях обеща, продължи да се смее и след като приключи разговора, каза на свекъра и на мъжа си:

— Надявам се, ще имам възможност да наблюдавам забавни ситуации.

— Мартичка и Матев? — въпросително вдигна вежди професор Жлебински. — Намирам, че е подходяща за него като интелект и темперамент.

А мъжът й се вгледа в Нели с цялата си сериозност:

— Твърде млада си, за да сплетничиш, скъпа.

На това Нели мислено отвърна:

„И ти не си чак дотам стар, за да си толкова разсъдлив, скъпи.“

Любезно му подаде чашка кафе и го успокои:

— Вярваш ли, че имам склонност към подобни занимания?

 

Но, изглежда, и най-разумните жени имат склонност към подобен род занимания. Да не говорим за мъжете!

Разговорите на обяда доста напомняха сплетни. Поведението на Марта бе основно разнищено, на странностите й бе дадено почти научно обяснение, но това, което втрещи Матев, бе въпросът на Нели:

— И в какъв срок ще се справиш с хинди?

— Какво? — заекна Матев.

— Не си въобразявай, че всичко ще мине за речено-казано. Ако ти не й проговориш на хинди, няма защо да й се обаждаш.

— А, не! Това не може да бъде! Жлебинска беше непреклонна:

— Не бих желала да те обезкуражавам, но тя държи на своите съвсем случайни обещания и изисква това и от другите.

Матев се взря, сякаш виждаше в далечината силуета на Марта, и със спотаена закана произнесе:

— В такъв случай на единайсети май тя трябва да отговори на моето женитбено предложение.

— Дотогава има почти осем месеца. Ще можеш да научиш хинди — го насърчи Нели.

— А тя отде знае хинди? — се заинтересува Матев.

— Тя? Хинди? Не е и чувала. Но се обзалагам, че ще го научи в най-кратък срок. Въобще тя е в състояние да отреже собственоръчно собствената си глава, за собствено назидание.

— Е, това вече е невероятно. Ти й приписваш някакви измислени качества. Такава жена не може да съществува.

— Но съществува — неумолимо напомни Нели. — И може би в момента изучава хинди.

— Ще видим — загадъчно каза Матев.

 

Не след дълго Матев потърси Марта по телефона, за да й съобщи, че разказът му за фантастичния котарак в чизми е поместен в едно детско списание. Искаше да й благодари за идеята и да я покани на среща, където да й подари един брой от въпросното списание.

Марта отговори:

— Ап не киа каха?

А на настойчивите му молби да не го побърква с тоя хинди, мрачно добави:

— Намасте, намаскар кхуда хавиз.

Матев бе включил магнетофон към телефона, за да записва гласа й. Това му помогна после да разгадае, че го е попитала първо, (с известна доза презрение):

— Какво казахте? — и след това (с неприкрита досада): — Довиждане, всичко хубаво.

Матев не се стърпя. Обезпокои доктор Жлебинска в клиниката.

— Тя е луда — каза вместо поздрав. — Тя учи хинди.

— Да не би да искаш да я приберем тутакси? — със спокойна насмешка отвърна Нели.

— Няма да сгрешиш, ако го сториш — изръмжа Матев.

— Може би няма да сгреша, ако прибера и тебе — констатира Нели. И си помисли, че не ще е лошо, ако се застъпи за него.

Но Марта с вид на сърдито дете прекъсна ходатайствата й:

— Той първо да мисли, пък после да говори! Аз да не съм му някоя от неговите госпожички, дето припадат от възвишените му фрази?

— А ти заради една изтървана дума си готова да отровиш живота на човека!

— Тук вече грешиш — я спря Марта. — Никой не го е заставял да се трови.

— Не се прави на недочула. Много добре знаеш, че се е влюбил в тебе и вместо да си гледа сериозно работата, ходи като слънчасал заради капризите ти. И разбери най-после: това не е кой да е! Това е писател с голям талант, който…

— Хич няма да му навреди на таланта, ако научи малко хинди — неотстъпчиво рече Марта и се заинтересува влияе ли далтонизмът върху психиката на човека.

Нели си каза наум: „Горкото момче“ и реши повече да не се меси в тези заплетени отношения, но не й беше съдено да стои настрана. След около месец Марта я посети и доста обезпокоена й съобщи, че Матев не е добре. Прекалявал с алкохола и сънувал тягостни сънища.

— Това на хинди ли ти го обясни? — усмихна се Нели.

— Че аз не говоря с него! — се засегна Марта. — Виждам го понякога от сцената. Напоследък имам много концертни изпълнения. Той седи в залата с печален вид, омотан от тези нещастни сънища.

— И как изглеждаха сънищата му? — уж невинно прояви професионалния си интерес Нели.

— Повечето са виолетови — лош знак. Вижда например мораво слънце, люляково-синкави дървета, които са го сграбчили като някакви невъобразими октоподи, заплели са го в уродливите си клони и смучат от него бели капки енергия; малки птичета червеношийки прелитат на ята, кълват слънцето, отнасят от него сребристи трохи, а то се гъне от болка, пък зад него по безкрайно пусто поле препуска огромен хибрид, между таралеж и хлебарка, вдига прахоляци с осем крака, трещи като моторетка и пее с пресипнало сопрано: „Бахут схукрий-й-я, бахут схукрийй-й-я“…

— Бахут схукрия? Какво значи?

— „Много благодаря“.

— Моите поздравления! — навъсено отбеляза Нели. — Ако това е била целта ти, постигнала си я — побъркала си човека с твоя хинди.

— Но аз никога не съм му желала злото — опита да се защити Марта. — Аз дори не мисля, че ще живея толкова дълго, та да имам време да отхранвам неприязън. Нито пък мога да поддържам омраза. Ами да! Не ти ли се е случвало? Мразиш, мразиш някого, пък ти омръзне да го мразиш и си викаш: „Абе, и това нищожество е творение на природата, а природата е толкова мъдра и велика, че не може да е създала чак такова нищожество, което да заслужава да го мразиш до гроб“, и други подобни глупости ми идват в главата и… върви ги гони… — съвсем се заплете в своите философствувания Марта.

Нели загрижено мълчеше. Марта я загледа безпомощно и унило съобщи: — Караш ме да се чувствувам виновна. Но какво да правя, като съм си такава една… Много добре разбирам, че всички хора не са еднакви, че повечето мозъци са направени за определена работа и ако някой ги кара да вършат нещо друго, те или отказват да действуват, или се разстройват. Често се питам също дали в определен момент правя най-доброто, което бих могла… или пилея броените си часове…

— Престани да се оправдаваш по тоя нелеп начин — каза строго Нели. — Фактът е един и е налице — Матев се е влюбил в тебе, а ти му влияеш зле.

— Не е — въздъхна Марта. — Ако ме обичаше, щеше да дойде вчера.

— Къде да дойде?

— Стоях цели трийсет и пет минути, а той не дойде.

— Къде не дойде?

— Там, където стоях.

— Да не би да е станала грешка — да сте уточнили друг час?

— Какъв час? — се изненада Марта.

— Кога ви беше срещата?

Марта се възмути съвсем не на шега:

— Каква среща? Нали ти казах, че от месеци не говоря с него! Аз просто си седях, пиех кафе и го виках с мисълта си. Няма случай да съм „повикала“ човек, който ме обича, и той да не е дошъл. Само той — не! Ясно ли е?

— Доколкото схващам, ти използваш мозъка си като предавателна станция — с разбиране подходи към въпроса Нели. — Излъчваш сигнали и си сигурна, че те ще бъдат приети. Но, както сама изтъкна, в мозъчната дейност има различия. Ти например отговаряла ли си на повика на чужда мисъл?

— Не, разбира се. Не мога и да излъчвам, и да приемам едновременно!

— Ами тогава защо не допуснеш, че и неговият мозък излъчва? Че той също те е викал, а е липсвал приемникът?

— Ако беше влюбен в мен, все щеше да се намери някоя пролука в предаванията му. Все щеше той да се ослуша какво става с мен — приключи разговора Марта и си поиска чаша хладка вода, че от много говорене гласът й почвал да дрезгавее.

 

Но, изглежда, Матев по своему се беше вслушвал в мислите на Марта, защото след седмица един мъжки глас с доста неприятно произношение каза на Марта по телефона:

Намасте. Батаийе…

— Кийа? — радостно викна Марта и продължи на български. — Видя ли, че не е толкова мъчно!

— Хаан — мрачно потвърди Матев и се опита да скърпи някаква фраза, но тая фраза предизвика почти петминутен смях у Марта.

Матев потуши желанието си да хлопне слушалката и зачака с достойнство.

След като се насмя, Марта много сърдечно призна:

— Трогателен си. Трябва да те видя. Искам да ти подаря един сън…

— Само един ли? — тъжно промърмори Матев.

— А ти колко искаш? — уж делово се осведоми тя.

— Искам всичките ти сънища — набра смелост Матев.

Марта отново се развесели:

— А какво ще получа аз срещу толкова много сънища?

На Матев му се щеше най-сантиментално да признае:

„За тези сънища ще ти дам душата си.“ Но съобрази, че ако бъде по-въздържан, никак няма да му навреди. Забави думите си, за да може, ако долови несъгласие у Марта, да промени края на въпроса си:

— Не може ли да обсъдим покупко-продажбата на по-подходящо място?

За негова изненада Марта веднага назова две „подходящи“ места — Зоологическата градина и криптата на храма „Александър Невски“.

Матев прецени кое от двете предложения е по-неудобно за Марта… и срещата им се състоя пред клетката на ягуара.

Великолепната жълта котка следеше с презрително присвити очи представителите на великия човешки род. Матев поздрави и след кратко мълчание притеснено посочи с поглед ягуара:

— Какво ли си мисли за нас?

Марта като че ли беше по-склонна да отдаде вниманието си на ягуара, отколкото на човека.

Съзерцаваше звяра захласнато. След малко отвърна:

— Той ли? Казва си: „Я гледай какво угощение се разхожда отвъд оградата!“

Матев потръпна, като си представи, че Марта би могла да послужи за следобедна закуска на хищника, и бързо я отведе. За негова чест трябва да се изтъкне, че не помисли за себе си.

Заведе Марта на място, където никакви ягуари, леопарди, лъвове, тигри, снежни пантери, степни барсове и тям подобни котки не биха могли да я досегнат и най-искрено й обясни, че я обича.

Марта беше много поласкана. Каза:

— Благодаря.

Покрай тях мина цветарка.

Матев купи за Марта всички цветя заедно с кошницата и получи още едно:

— Благодаря.

Марта сложи в малкото джобче на сакото му една бяла роза, целуна го кратко и замайващо и видимо доволна от себе си, въздъхна:

— Вече няма да сънуваш таралежи с осем крака, нито заскрежени огледала.

Матев стисна челюсти, за да не изрече в раздразнението си:

„По дяволите! Пак ли си надничала в сънищата ми?“ Марта ласкаво докосна върха на ухото му и се оправда:

— Сънят беше много красив. Градината се губеше в седефена мъгла, от заскрежени те клони вееше такава самота, че огледалото в стаята ти започна да се покрива със скреж и ти напразно се мъчеше да го сгрееш с дъха си или да прорежеш с нокти малка зирка…

— Какво е това зирка? — сякаш се сепна Матев.

— Зирка е дупчица, през която можеш да съзреш нещо само с една зеница. Ти трябва да ги знаеш тия хубави и тайни думи, нали си писател?

— Защо да са тайни думите? — сякаш в просъница попита Матев.

— Знаят ги малко хора, а още по-малко са тези, които ги употребяват. Искаш ли да те науча на такива странни и тайнствени думи и мелодии? Защото повечето магии са изплетени и изковани от думи, звуци, знаци… Една магия поражда друга. Магия от звуци, измислена от един северен вълшебник, извикала духа на самотата и студа, и той подтикнал един тъжен българин да събере магията от думи:

Когато идеш там, полека й кажи:

— Есенна мъгла градината скрежи

и той е сам…

Ти снощи чете стиховете на тоя самотен поет, засънува неговата заскрежена градина, днес написа началото на една много хубава повест… а първата халка на тая дълга верига от магии е изковал от своята музика един северен магьосник, живял през минал век…

Матев чувствуваше как Мартиният глас го унася, помисли си: „Навярно така се пораждат магиите“ и за да не го омаят безвъзвратно Мартините думи, запита съвсем не на място:

— Отде знаеш, че повестта е хубава, щом още не е написана?

— И таз добра! — се възмути Марта. — Повестта отдавна си дремеше в твоя мозък и чакаше най-малкия полъх да я разтърси, за да се пукне обвивката й, и тя да се търколи като узрял кестен.

— Може би знаеш и какъв ще бъде нейният край? — с прикрито недоверие каза Матев.

— Зная. Но ще си премълча, защото няма да ти е интересно, когато пишеш.

Матев подпря с длан челото си като човек, загубил всичките си надежди. После с усилие призна:

— Това е наказанието за моята самоувереност и за тая самонадеяна мисъл на Балзак, дето съм си я навил като синджирче и току я повтарям…

— „Не съзирам нито една жена, с която да пожелая да се преборя и да ме увлече в бездната“ — с монотонен глас произнесе цитата Марта.

— Това ми е наказанието — продължи Матев, вече престанал да се учудва на Мартините способности. — Може би съм си го заслужил. Съзрях жената, но тя е тук, за да усещам по-силно нейното отсъствие. Защото тя не е от този свят, защото… тя живее в заскрежено огледало…

— Ей — тихичко и предпазливо го прекъсна Марта, — ей, ти да не кажеш, че съм привидение.

— Наистина си привидение — с всичката си откровеност въздъхна Матев.

— Ами, тогава си отивам — каза Марта. — Нали на привиденията любимото им занимание е да се появяват и да изчезват. — И тя стана и се отдалечи с думите: — Отлитам аз, разтапям се в безкрайността… Ила-л-ликаа!

Матев, зашеметен, успя само да помисли: „Това, последното, май не беше казано на индийски.“

И пак минаха месеци. Матев чуваше във вечерните емисии за новите успехи на Марта и пишеше повестта си с особена увереност, въпреки че ежечасно мислите му отстъпваха пред някакви блянове. Той постоянно си представяше следващата среща с Марта. Често тези фантазии бяха толкова абсурдни, че той сам се усмихваше стипчиво и си казваше:

„Е, е, не прекалявай!“

Защото из въображаемите срещи се мяркаха мавритански градини, пагоди, пирамиди (и египетски, и индиански), антични амфитеатри, северни сияния, та дори и галеоните на Великата армада и Родоският колос.

А срещата им се случи на тиха уличка, опустяла от следобедната сънливост на първите пролетни жеги.

Матев като че не вярваше на очите си, а Марта се усмихна отдалеч и вдигна ръка за римски поздрав:

— Аве, цезар! Привиденията те приветствуват! — дори не забави крачките си и отмина досущ прилична на привидение.

Чак след като тя се скри зад ъгъла, Матев изведнъж се сети:

„Утре е единайсети май. Утре тя въпреки всичко ще трябва да говори с мен.“

 

На единадесети май слънцето не изгря.

Е, не се скри в тъмни пещери, както се говори в старите приказки, но бе засенено от тежки облаци, които святкаха, трещяха и лееха сива стена от дъжд. На Марта и през ум не й минаваше, че наближава обяд.

Тя се излежаваше блажено, радваше се на бурята и си тананикаше последователно две много различни по настроение песни, чиито думи бяха:

А он, мятежный ищет бури.

Как будто в бурях есть покой.

И:

Там, за краем непогоды

Есть блаженная страна,

Не темнеют небосводы

Не проходит тишина.

Това й доставяше удоволствие, тя, сред прозевки и изтягания, уверяваше възглавницата си, че има блажена страна, където не тъмнеят небосводите… и тъкмо размисляше да стане или да се сгуши още по удобно, телефонът иззвъня и Матев тържествено напомни, че днес е единайсети май.

— Сигурен ли си? — отвърна Марта и продължи да си пее наум.

След като разбра, че Матев не се шегува, тя се обезпокои:

— Ами, как ще изляза в тази влага? Отпреди половин час ме боли ухо. И ако си намокря краката…

— Ще дойда да те взема с колата — прекъсна превземките й Матев.

— В тоя потоп? Колата ти ще затъне…

— Ще доплавам върху надуваем дюшек — обеща Матев. — Приготви се!

И наистина пристигна след около час, натовари я в колата си и потегли.

След като излязоха от града, Марта се сети да попита:

— Къде отиваме?

— Във вилата — осведоми я Матев.

— Че защо?

— Отвличам те — неумолимо каза Матев.

Марта се разсмя:

— Я ме върни! Няма от кого да получиш откуп.

— Не те отвличам за откуп според съвременната гангстерска мода, а според добрите традиции на миналите векове — и поясни: — Така, както Борей похитил Орейтия, а пък Аид — Персефона. В нашия фолклор също могат да се намерят подобни примери. Омръзна ми да чакам благоволението ти.

Марта обърна шапчицата си с хастара навън, нахлупи я като старовремски юрист и провъзгласи:

— Вашето деяние, гражданино Матев, е противозаконно и вие ще бъдете осъден на доживотен затвор.

— Разбира се — съгласи се Матев, — но за да стане престъпното ми деяние известно на обществото, което ще го осъди, вие, гражданко Матева, ще трябва да излезете на свобода, а това едва ли ще успеете да сторите — и Матев без де намалява скоростта, се насочи към вратата на гаража, тя се вдигна току пред фаровете на колата и се спусна като гилотина след нея. Матев отвори колата, изнесе Марта, която скептично разглеждаше нещо зад рамото му, внесе я в хола на вилата и след като я закрепи върху модернистичния цветарник-люлка, постанови: — Ще стоиш тук, докато се съгласиш да станеш моя съпруга.

Марта хвана въжетата, които крепяха цветарника, опита да се залюлее и отговори:

— Тук не ми е никак зле.

И след миг щеше да бъде на пода между счупени керамики и цветя, ако Матев не беше я уловил с необикновена сръчност, страшно изплашен и развълнуван.

Марта, разчувствувана като никога, опря чело до лицето му и тъжно рече:

— Защо да не ти стана жена? Знаеш ли колко те обичам? Но ми е жал за тебе. Много ще има да си патиш с мен.

 

И бедният Матев започна да си пати още на втория ден след сватбата им.

Станала-нестанала от постелята, още незакусила, Марта седна на прозоречната рамка, загледа зад оградата на съседската градина и заговори:

— Ето го. Намери ме. Ела по-близо де! Матев се опита да разбере на кого приказва жена му, но освен зелени морави и бели стени не забеляза нищо друго.

— Там е — посочи Марта. — В клоните на бъзовото дърво. Преструва се, че дебне врабци.

Най-сетне Матев съгледа едър жълт котарак.

— Пак се присмива — констатира Марта. — И на какво отгоре? Седнал снощи да ми се хвали, че виждал, чувал и знаел повече неща от мен. Можел да проследи развитието на всички живи същества — и се обърна направо към котарака: — А ти разбираш ли от изкуство? Можеш ли да пееш като мен?

Смаяният Матев се стараеше да не добие недоумяващ вид.

Но Марта се сети, че той не схваща нищо, и се зае да му обяснява:

— Той — заканително поклати глава тя, като сочеше котарака — снощи дошъл насън да ми изтъква колко е по-велик от мен. Да, но аз съм такава, каквато съм по рождение, а него са го направили необикновен някакви чуждопланетници. „Да“ — съгласява се скитникът му със скитник, но и аз не съм била съвсем недокосната. Те, след като установили моите необикновени качества…

— Кои те? — се мъчеше да разбере Матев.

— Как кои? Онези, чуждопланетниците от Схак, от твоя фантастичен разказ за Котарака в чизми.

— Мартичка, чакай, моля ти се, да си натопя главата в студена вода!

— Няма защо да я топиш. От това повече ум няма да ти дойде. Ти само слушай внимателно, интелигентен човек си все пак.

— Благодаря — обидено смутолеви Матев и отиде все пак да си плисне няколко шепи вода.

Върна се, вгледа се в котарака /а той, изтегнат на клона, невъзмутимо примижаваше срещу семейство Матеви/ и каза на Марта: — Защо си развихряш въображението толкова рано сутрин? Слез на земята и вникни — това е котаракът на съседа, на пенсионирания аптекар Каспарян, добър, кротък и услужлив човек…

— Каспарян ли? — удиви се Марта. — А не ти ли говори нещо това име? — И тъй като Матев мълчеше, тя разочаровано му припомни: — Каспар, слугата на Звездоброеца, кой то остана на Земята. Ти откога го познаваш?

— Откакто се помня. Беше приятел на покойния ми баща и обичаше да играе шах с майка ми.

— А котарака? — продължаваше да разпитва Марта.

— Не знам — без да мисли, отговаряше Матев. — На Каспарян от време на време май му изчезват котараците… после той си купува други…

— И все оранжеви котараци взема, нали?

— Да. Какво от това? Обича оранжеви котараци, взема си…

— И им дава едно и също име — Балтасар! Щом чу името си, котаракът скочи на тревата, изправи се на два крака, а с предната си дясна лапа направи чудновато движение — като че сваляше въображаема шапка н поздравяваше с поклон по старинен маниер.

— Видя ли? — доволна вирна брадичка Марта, отговори на поклона и заприказва почтително с котарака. — Много ми е драго да се запозная по-отблизо с вас, месер Балтасар, и да ви благодаря за това, с което сте ме надарили…

— Мартичка, не ми разигравай рано-рано етюди с дресиран котак — отегчено каза Матев и я прегърна. — Ела да закусим, после, ако искаш, ще те заведа на гости у Каспарян…

Но изпод клоните на бъзовото дърво се показа приветливо лице, бившият аптекар застана до оградата и свали бялата си шапка с жест, твърде подобен на котешкия поздрав:

— Добро утро, моето момче, добро утро, млада госпожо. Чух, че говорите за мен. Ще бъде ли нетактично от моя страна, ако още сега ви поканя да закусим заедно?

И семейство Матеви седна да закусва с Каспарян и котарака.

Котаракът се държеше до немай-къде прилично поднасяше храната към устата си с лапичка, обръщаше учтиво към този, който приказва, и… само дето не вземаше участие в оживения разговор.

Марта и Каспарян се харесаха изведнъж, почнаха да се изясняват с някакви недомлъвки, а Матев се почувствува изолиран, протегна ръка и погали котарака. На свой ред котаракът вдигна лапа, съчувствено я сложи върху рамото му и красноречиво въздъхна.

Матев преодоля стъписването си и попита Каспарян:

— Как ги дресираш? Спомням си, когато бях малък, един от тях ми носеше изгубените играчки…

— С търпение и обич — се усмихна загадъчно Каспарян, а Марта съвсем съзаклятнически и хлапашки намигна на котака.

После стана дума, че Каспарян /заедно с котака/ скоро ще се изсели при роднини в Америка, защото бил вече стар и сам.

— Стар ли? — много весело повтори думите му Марта, когато те с Матев се прибраха у дома.

— И сам?

— Жена му почина, нямаха деца — поясни Матев.

— Никак не е стар. Само се преструва. Разполага с хиляди пехи! Обзалагам се, че малко след „заминаването“ му ще се чуе за неговата смърт, а след това, някъде из Индонезия или Аляска ще се появи млад юначага, на име Каспарян, с котарак, който се казва Балтасар. Събитията на Схак са взели добър обрат. Могъщия явно е обезсилен. Звездоброеца изпраща на Каспарян енергия, а той поддържа връзката със Земята, защото му доставя удоволствие да служи на Схак, но да живее тук и, доколкото може, да помага на човечеството…

— И какво още ще съчиниш на тая тема? — със снизходителна усмивка я прекъсна Матев.

— Аз му говоря безпределни истини… а той… Нищо, мисли си каквото ти се ще. Важното е, че аз съм под тяхна закрила.

— Да не си животно от изчезващ вид?

— Аз съм нещо още по-ценно — човек от изчезнал вид. Устройството на мозъка ми е необикновено, при това аз знам да използувам възможностите му и… само дето нямах „защита срещу глупаци“. Не мигай нарочно и предизвикателно. Известно ти е, че най-сложните електронни устройства имат система, която блокира действията им при некомпетентна намеса и така ги предпазва от повреждане. На това му викат „защита против глупаци“. А аз най-сложното устройство на света, което на всичко отгоре може и да пее, бях съвсем беззащитна! Каспар и Балтасар ме наблюдаваха /отдавна аз ги усещах/ и преди да ме оставят да действувам сама, ми дават най-големия подарък — неприкосновеност. На мен ми предстои да попадам в най-необичайни положения, а тази защита ме прави неуязвима. Ще видиш. Отсега ще има да се случват… разни случки с мен… Ох…

Увлечена в речта си, Марта стъпи в рохкавата пръст край цветята и докато Матев успее да я задържи, тя се облегна върху розов храст, мъжът и с мъка я освободи от бодлите, а тя вдигна силно издрасканата си ръка и невъзмутимо продължи, като бършеше кръвта с кърпичка:

— Неуязвимият човек е готов на всякакви подвизи, като Ахил, като Зигфрид…

— А геройство ли е да вършиш подвизи, след като знаеш, че си неуязвим? Лично аз не уважавам застрахованите герои от божествен произход и с оръжия, изковани от боговете.

Матев доведе жена си до домашната аптечка и се зае да я лекува, Налепи я с разни пластири, целуна подред пръстите й и се опита да я похвали:

— Но ти си истински герой. Търпиш болки безропотно… и едва ли си неуязвима, щом и цветята могат да те нараняват.

— На мен, Матьо, ми е дадена защита срещу глупаци, а не срещу рози. Нали не трябва да ти разяснявам, че глупаците са много по-опасни от розите, защото розите бранят своята цялост, а глупаците не се бранят, а нападат и са готови да унищожат всичко, което не се вмества в рамките на тяхната глупост.

Отвъд разтворената врата на преддверието се зачуха ръкопляскания:

— Браво, Мартичка, браво! Чудесна реч произнесе, само не разбрах за каква защита против глупаци става дума.

— Нели! — викна Марта и изтича да посрещне приятелката си.

Доктор Жлебинска поднесе поздравления и подаръци, а огромния букет от рози задържа, и нареди:

— Дайте ваза и вода, сама ще се погрижа за цветята, макар че са съвсем безопасни, оранжерийни.

После изслуша с любопитство Мартините предположения относно Каспарян и котарака и се надигна от креслото:

— Я, моля, разведи ме из градината и, ако може, покажи ми гоя котарак.

В това време влезе Матев с бутилка и чаши в ръка. Поднесе аперитив и помоли: — Хайде да оставим тези фантасмагории поне днес. Марта така настойчиво ми внушава измислиците си, че понякога се чувствувам като участник в експеримент, за чийто добър край никой не гарантира. Марта много сериозно, отвърна:

— Може би имаш право. Може би не Нели, а този Каспарян си прави с мен опити, срещнал ни е, накарал ме е да се влюбя в тебе…

— А, не, не! — запротестира Матев. — Това е непоносимо!

— Не можеш да ме понасяш още отсега? — нежно и съкрушено рече Марта.

Матев потърси с очи помощ от Нели Жлебинска, но тя се усмихна коварно:

— Ти пък защо не поискаш от бившия аптекар чудодейно средство, което дарява търпение?

Като в лош стар филм с призраци някой почука на рамката на отворената врата, появи се Каспарян. След като му представиха Нели, той с най-благодушна усмивка подзе:

— Без да ща, чух последните ви думи, мила госпожо доктор. И в отговор мога само да ви уверя, че моето добро момче Матьо няма нужда от еликсира на търпението, защото притежава нещо много по-силно — любов. Любовта дава и сила, и търпение, и… да изреждам ли всички добродетели, които носи любовта? — И я погледна по детски закачливо. — А дали на вас да не подаря прастарата рецепта на търпението, една от тайните рецепти, останали от великия Авицена? При вашата работа… може да ви послужи…

И Каспарян спокойно каза:

— Балтасаре, донеси я.

Няколко минути минаха в мълчание, различно за всички. Марта тържествуваше, Матев притеснено наливаше аперитив с лед, доктор Жлебинска разглеждаше стария аптекар, като се стараеше настойчивостта й да не изглежда обидна, а Каспарян безгрижно разклащаше течността в чашата си и се вслушваше в звъна на ледените късчета.

Чу се меко тупване. От прозореца зад гърба на Жлебинска скочи котаракът Балтасар, захапал пръчица от слонова кост.

Оказа се, че това е тънка тръбичка. От нея Каспарян извади много добре запазено късче хартия и го подаде на доктор Жлебинска.

Тя го зачете и вдигна глава:

— Но то е написано на непознат език.

— Ах, мила госпожо доктор — — отвърна Каспарян, — за търпението и за любовта няма непознати езици, ни писмена. Имайте търпение, имайте любов и всичко непознато ще бъде във ваша власт на вашите услуги.

— На вашите услуги! — повтори многозначително котаракът Балтасар и се поклони изискано пред доктор Жлебинска.

Тя онемя.

А Каспарян галено му се скара:

— Ах, Балтасар, ах, Балтасар! — и бащински прегърна Нели. — Не предполагах, че ще ви изплаша. Никога ли не ви се е случвало да срещнете вентрилог, тоест човек, който умее да говори със затворена уста? На младини бях избягал от моето почтено семейство, за да скитам с един пътуващ цирк. Оттам научих да правя доста чудеса — и той обгърна с ласкав поглед всички — и трябва да ви призная, мои мили хора, че повечето от чудесата са съвсем прости, стига човек да знае езика на чудесата.

— Езикът на чудесата! — с тайнствен глас напомни котаракът Балтасар, покачи се на Мартините колене и замърка като всеки добър, нормален котак.

Междупланетните войни на Марта Матева

Мъжът може да каже, че две и две не е четири, а пет или три и половина, а жената ще каже, че две и две е стеаринова свещ.

И. С. Тургенев

— Междупланетната война започва. Обикновено тръгва така…

— От къде на къде?

— Ами, в съзнанието ми възниква бе, Матьо!

— Като четеш по цяла нощ фантастични разкази…

— Не е от това. Както си сънувам и изведнъж някой казва: „Междупланетната война започва.“

Матьо взе бележника си, записа нещо и разсеяно произнесе:

— И какво?

— Кацна междупланетен кораб, ама имаше мъгла, та не се виждаше.

— Как разбра тогава, че е кораб и че почва война? У тебе, Мартичка, все има нещо недоизяснено.

Марта бавно изпи кафето си, намаза сладко върху кифличката и невъзмутимо обяви:

— У тебе пък всичко е неизяснено. И разказите ти са несмилаеми, й въобще научна фантастика не се прави като тебе.

— Последното ти изречение е неправилно. Я ме остави да закуся спокойно.

— Кой на кого не дава да закусва спокойно? И кой от кого иска идеи за космически разкази? Ще седна и ще си ги напиша сама!

— Няма да стане, Мартичка. Ти даже едно свястно писмо не можеш да скалъпиш. Мислите ти скачат като бълхи — извади от портфейла си писмо. — В Щутгарт, на площада седи някакъв цар във вид на паметник. На шапката му кацнал гълъб, само че жив. А може и да не е цар — не прочетох…

— Хич не ми е. Аз съм си певица. И всеки ме знае, че си върша добре работата. А на тебе къде ти е фантазията, та си се разписал фантастични разкази? Гледай си съвременната тематика.

Той изобрази страдание, като не пропусна да вдигне ръце към небето.

Тя си наля втора чаша кафе и продължи все така спокойно:

— Когато бях в Сидни, беше много интересно. Най-напред се появи луна. Започна да наближава, тоя път времето беше ясно и аз веднага видях, че не е луна, а космически кораб.

Той едва не се задави. Целуна я и провъзгласи:

— Марта! Без тебе животът ми щеше да е скучен като…

— …разказите ти…

Той отново впи страдалчески взор в небето и продължи:

— Помисли какво каза: „Когато бях в Сидней…най-напред се появи луна“…

— Е, какво? Така беше. После разбрах, че е космически кораб с твърде забавно устройство. И не ме спирай с твоите непоносими забележки, защото ще изгубя желание да ти разказвам. Корабът представляваше огромно светещо кълбо…

— Сфера.

— Не е никаква сфера. Абе, баш си беше кълбо!

Той реши да бъде ням като риба.

Тя изтича до детската стая и попита бавачката:

— Лельо Ано, що не дойдеш да пиеш кафе? То нали спи?

Бавачката остави плетката, настани се на масата, пи кафе и задряма, както й бе обичай.

— Интересното на това кълбо му беше, че хем беше прозрачно, хем светеше много ярко.

— Прозрачен източник на светлина!! — измърмори на себе си Матьо.

— Вътре се виждаха два цилиндъра. Един върху друг.

— Нали беше прозрачно!

— Сега ще ти обясня — тя взе молива и бележника му. Рисува и обяснява. — Това тук е цилиндър… но и това тук е цилиндър…

Матьо я загледа с весело снизхождение:

— „Но и това тук е цилиндър!“ „Тя е стара и дебела, но… грозна.“ Бубке, ще проговориш ли най-сетне на човешки език?

Бавачката се събуди и каза:

— А пък той днеска се беше разприказвал: „Буба лази, мам’пей.“

Матьо кимна многозначително: — Ще прилича на теб в словореда.

— Момчетата приличат на майките — се засмя безгрижно Марта. — И щом таз топка наближи земята…

— Нали беше кълбо? „Никаква сфера.“ Кълбо!

— То е топка, но не и сфера! Както искам, така ще си говоря! Кълбото изведнъж разпусна пипала. Бяха прави, съединени две по две, и се видя, че целият кораб се върти около себе си. Отначало не се забелязваше.

— Разбира се, трябва да се върти. За да се създава изкуствено земно притегляне… — важно отбеляза Матев.

— Хич не ме интересува какво се създава. И цилиндрите се въртяха в него — невъзмутимо продължи Марта.

— Те май приличат на тави тия цилиндри?

— Тави, само че грамадни и светят бронзовожълто. Тогава започна да ни обстрелва. От прозрачната повърхност захвърчаха светлинки като бенгалски огън. Аз се уплаших и ти казвам: „Бягай да бягаме, Матьо, че е напечена работата.“ Скрихме се под един огромен камион и хукнахме към концертната зала. А там ония си пееха хора на моряците от „Летящия холандец“. Аз влизам и им викам: „Какво правите вие, бе? Знаете ли каква междупланетна война има вънка?“ Пък те си пеят: „Йо-хо-хо-хоо, бурите зли…“

— Мартичка, аз тоя хор го знам. Ти беше започнала да разказваш как сънуваш твоите междупланетни войни — напомни Матев.

— Къде сънува? — се ококори бавачката.

Матьо се слиса от категоричността на въпроса, а жена му най-любезно отвърна:

— Ами, сънувам насън, лельо Ано.

Бавачката, кой знае защо, се усмихна, и блажено прозината, каза:

— Той пее насън. Снощи се опитваше да докара: „Кукили, кукили…“

— „Кукли неваляшки… …заешки опашки“ — най-невинно изпя Марта.

— Вслушай се какво пееш на детето! Ако и той проговори по тоя начин, аз ще си поръчам място в психиатрията или ще си взема шапката…

Тя отговори:

— Че какво му е на начина? Поръчай си. Коя шапка ще вземеш? Сивата не е изчеткана.

Той си спомни, че не е нужно да се дразни, и продължи:

— Ще я изчеткам. Като свърши междупланетната война.

— Я си я изчеткай сега. Тя, войната, кой знае до кога ще трае. Защото беше между всички планети. Аз гледах отдалеч, но много ясно виждах отблизо как някъде към кръста на Орион се биеха две много могъщи цивилизации. Две непоносимо големи светещи кълбета се блъскаха, раздалечаваха се, пак се сблъскваха… Между тях оставаше да сияе някаква трептяща, много силна светлина, като ленти на зигзаг. Краищата бяха нажежени до синьо. Представяш ли си? Синьо на зигзаг.

Той търпеливо кимна.

— А в средата играеше адска бяла светлина, хем трептеше на зигзаг, хем се свиваше и разпускаше.

Той пак записа нещо и доволно се усмихна:

— Това е добре. Марта, ами ти сънувай всяка нощ такива сънища…

Тя се поколеба:

— Абе да сънувам, ама ме е страх.

— Че какво толкова страшно ставаше там?

— Лошо беше, че целият космически разум се беше разбунтувал против материята. Искаше да я унищожи, та да си остане свободен и… да си прави каквото ще.

— Интересно, какво според теб може да прави разум без материя? Към материята включвам и енергията — иронично подхвърли Матев.

— Ами… сигурно ще е нещо разумно.

— Значи според теб разумът може много разумно да унищожи материята. И как ще съществува без нея? И къде ще се дене тая материя?

— Че аз ли ще му бера грижата на разума бе, Матьо?

— Хм, да. Едва ли разумът разчита ти да му береш грижата. И какво стана по-нататък?

— Освен това двете цивилизации, дето се биеха до кръста на Орион, изпускаха много красиво жълто сияние, някак напукано като тънък лед.

— Напукано сияние. Ти, Бубке, имаш въображение.

— Ами, аз сънувам бе, Матьо, не си играя. Ако е за работа, мога и още по-хубаво да сънувам. Ама лошото е, че повечето ги сънувам, когато съм из чужбините на турне. И знаеш ли какво си мисля? Ха засънувам нещо такова иха, като си ида от това място, там избухва тая, новата болест, дето няма лек, фиторея ли се казваше? Веднъж, в Палма де Майорка гледам, че короната, с която играя Турандот, отразява нещо си. Някаква искряща дъга, която се вие като камшик по небето от изток. Само че не беше истинска дъга, защото беше зелена и тук-таме посипана с оранжеви точици, като черен пипер.

— А, не, това не мога да го издържа! „Оранжеви точици като черен пипер!“ — възмути се Матев.

— Ако щеш. Тия пиперчета се разпукаха, от тях се зарониха сто милиарда бодливи вирусчета и захванаха да изтребват народа.

— Апокалипсисът ряпа да яде! И как преброи бодливите вирусчета?

— Че колко му е на артиста да преброи? Тия вирусчета обаче не бяха от оная, голямата война на разума, а от по-дребна някаква. Едни чуждопланетници искаха да ни унищожат, за да си направят от нашата Земя база за излитане отвъд Вселената. Най-напред ни наръсиха с вируси. Но докторите от втора поликлиника измислиха серум и спасиха човечеството.

— Е, това с докторите от втора поликлиника е най-фантастично — установи Матев.

— Не е. После стана ясно, че всички войни на света са подклаждани от същите тия междупланетници по вирусен път. Представи си — едни такива вирусчета, които действуват на психиката, настройват я войнствено. Това важи и за чумата, холерата…

— Излаза, че те ни обстрелват от хиляди години.

— За тях тоя „отрязък от време“, както се изразяваш ти, е нищо. Те искат да ни изтребят някак много чисто. По-скоро — да премахнат цивилизованите народи, за да не им пречат и да оказват съпротива, а диваците ще използват за белтъчен склад. Ще си ги гледат като в птицеферма и ще източват белтъка, който съдържат, за някакво особено супергориво, с което могат да минат границите на Вселената. От някаква актиния даже се страхуват. И още… от професор Жлебински, от съдружника му, сещаш ли се, оня, дето дойде да ме поздрави, когато пях Семирамида.

— Сътрудника му!

— …професор Мелий и… от мен!

— Ха сега! Марта Матева — страшилище от междупланетна величина! Бубке, тия сънища не са на добро. Я да те заведа на невролог.

— Че защо ще ме водиш? След репетицията ще ида у Жлебински, снаха му е безбрежно симпатична и хем също е невролог. Ще ходим с нея в модната къща и ще ме прегледа, щом настояваш.

— В модната къща?

— Защо пък не? Там и без това се събличат.

— За тая гледка бих платил. Марта, няма ли да излезеш най-после от инфантилната си възраст?

— Няма. А ти не се преструвай. На теб най-много ти харесва точно това мое качество. Имаш възможност да ме поучаваш, покровителствуваш и да се считаш по-умен. А и всички ме намират очарователна.

— И новият диригент? — уж незаинтересовано подхвърли Матев.

— Няма как.

— Тогава аз пък ще дойда с теб на репетиция.

— Бива. Ама ще ми купиш сладолед с бадеми. Не прави страдалчески гримаси, а ми подай чантата. Лельо Ано — и тя побутна дремещата бавачка, — ние тръгваме. Къде ми е гребенът? Ух, че съм се разскубала…

Бавачката се засмя самодоволно:

— А той знаеш ли как се е научил да ме скубе?

— Скуби го и ти! — отсече Марта. — Довиждане.

Над града трептяха изпарения от снощния дъжд. Тегнеше задуха, сгъстяваше…

— Не ти ли се струва, че това наоколо, е толкова притиснато и сгърчено, че чак пищи? — попита Марта.

 

— Време е! — казаха Ония. — Тя ни усеща и когато е будна!

И веднага у всички се спря мисълта:

— Да се унищожи незабавно!

Но някъде в центъра се образуваше отрицанието:

„Да се изследва мисленето й, да се узнае как тя може да ни улавя.“

— Трябва да се бърза. Тя по неведоми пътища схваща намеренията ни. Знае даже и начина, по който може да ни попречи…

Центърът упорствуваше:

„Тя е безсилна. Тя смята сънищата си за забавни и страшни гледки. Способността, която притежава, е непозната на другите хора. Те не й се доверяват.“

— Ако мислите й попаднат у професора, той ще ги употреби против нас. Застрашени сме. Нека я заразим с фиторея!

Центърът настоя:

„Да не се бърза. Да се намери най-приемливата и естествена смърт.“

В Ония засноваха идеи за убийство.

— Катастрофа!

— Сърдечен удар!

— Пропадане на сцената!

— Скъсване на електрически проводник!

— Топлинен удар!

Центърът претегли предложенията и обяви:

„Топлинен удар!“

Изведнъж Марта задиша тежко, потътри токчетата си и изстена:

— Матьо, непоносимо ми е горещо.

— И на мен. Потрай. След минута ще сме на хлад в операта.

— А, не, не мога, не мога — глезено заповтаря тя, свали обувките си, съвсем естествено влезе в басейна край градината и застана под водоскока.

Мъжът й се вкамени. Чак това не бе очаквал. Когато се съвзе простена:

— Моля ти се! Марта Матева си!

Някакьв скучаещ фотограф дотича, захвана да й снимки и да блъска мъжа й, който му пречеше:

— Но разберете, сензационно е! И какво лошо? Малко ексцентричност е отлична реклама. Прочутата Марта Матева! Нимфа!

А нимфата Марта Матева се усмихваше блажено под хладните струи.

— Сега, ако можеше да ми донесеш и обещания сладолед!

Ония преценяваха:

Държането й е необичайно. Тя не е нормална. Затова усеща. В човешката структура има нещо неузнаваемо.

Центърът решаваше друг въпрос:

„Да се отхвърли топлинният удар. Да се използува вариантът със сцената.“

Марта излезе развеселена от изкуственото езеро, приглади мократа си рокля, поправи влажната си коса, обу се и пое към операта. Мъжът й още спореше с фотографа.

Тя влезе в гримьорната, съблече се, простря дрехите си да съхнат и заоблича костюма на Леонора.

Гардеробиерката, която усърдно й помагаше, зашепна, като че ли съобщаваше кой знае какви тайни:

— Салонът е пълен с шефове. Чак от Съвета са дошли да приемат постановката. Режисьорът беше събрал всички артисти: „Ще играете по-старателно, отколкото на премиерата!“ А диригентът: „Ще пеете, като че сте в Ла Скала!“

— Хубаво — отговори Марта. — Те, шефовете, и без това нищо не разбират. Само че видях и критикарите. Тях пък защо ги пускат?

Светна надпис: „Леонора — на сцена.“

Тя вдигна шлейфа си и заслиза по-величествено от царица.

Завесата се разтвори.

Леонора започна да обяснява на приятелката си, че се е влюбила в Манрико, тоест, изпя арията Си. В салони прокънтяха ръкопляскания и „браво“. Шефовете бяха във възторг. Критиците закимаха многозначително.

Но „кралицата чакаше“ и Леонора се прибра.

Зад кулисите я посрещна най-злобният критик, решил да й даде урок.

— Топли привети, Матева!

— По-добре запазете ги за премиерата — му препоръча Марта.

— До утре може да изстинат.

— Тогава, яжте си ги сам!

— А! Свикнали сте да дробите попарата, а другите да я сърбат!

— Вас поне не съм канила — пленително му се усмихна Марта.

— Е да, но ме заставят да сърбам заради вас, без да се интересуват вкусно ли ми е.

— Щом аз не съм по вкуса ви, моля, облажете се с вашето протеже Пеева! Да ви е наздраве! Мен ми е лошо! — тя се хвана за мястото, дето предполагаше, че бие сърцето й, и повтори високо: — Лошо ми е!

Дотича лекарят, отнесоха я в гримьорната. Там Ескулаповият слуга, който я обожаваше, я прегледа най-обстойно и загрижено каза:

— Да се откара внимателно в къщи. Ще трябва да се отложи премиерата. — И за по-голяма важност й сложи инжекция. — Аз ще я наблюдавам неотклонно.

Ония бяха в тревога:

— Изведнъж отпаднаха два варианта — с нещастието на сцената и със сърдечния удар.

Центърът обяви:

„Катастрофа!“

 

Матев придържаше внимателно жена си на задната седалка. Лекарят шофираше и през минута питаше:

— Как сте?

— По-добре — отговаряше с отпаднал глас тя.

А мъжът й обясняваше:

— Още от сутринта не беше в ред. Сънува някакви странни сънища. На път към операта почувствува топли вълни и влезе в езерото край парка. Може би има нервна преумора…

— Имам, имам — зачурулика Марта. — Спрете тук. Заведете ме у Жлебински. Тъкмо сме пред тях. Искам и Нели да ме прегледа!

Лекарят послушно спря. И добре направи. Срещу него летяха два автобуса с изумели от страх шофьори. Междувременно Марта ловко изскочи от колата, като не пропусна да извлече и мъжа си.

Нещастният лекар бе откаран със сериозни наранявания в Института за бърза помощ.

Марта бе занесена в апартамента на Жлебински и оставена на грижите на семейния лекарски съвет.

Професорът лично се заинтересува от прелестната пациентка, а тя така мило разказваше приключенията си насън и наяве, като пропусна само разговора с критика.

Ония бяха в ужас:

— Бързо! Пожар! Късо съединение!

— Да се атакува с вируси на фиторея!

Центърът постанови:

„Вариантът с фитореята е неуместен в присъствието на професора. Ще му се даде възможност да изучи болестта. Да се подготви пожар чрез късо съединение.“

 

В тоя момент токът спря. Снахата на Жлебински бе изгорила бушоните. Бързаше да свари кафе за гостите и по невнимание бе включила кафеника в повреден контакт.

Марта се отказа от кафето и продължи да разказва:

— Те имат много забавен вид. Всичките — трийсетина на брой — са вплетени и даже като че ли слети накрая. Представяте ли си — нещо като огромна водна лилия, само че с прозрачно виолетови валчести листа, а всяко листо е надебелено на горния край, с това място мисли, сигурно там му е мозъкът, но има и още един общ централен мозък в долния край с пипаща вместо тичинки. И те, моля ви се, искат да ме убият, защото знаят, че ако кажа на вас, професоре, вие веднага ще ги прогоните чрез някакви актинии, ще унищожите всички вируси, с които ни обстрелват, и оная, новата болест, фитореята, дето не може да се цери, ще изчезне.

Професорът едва не подскочи:

— Еврика! Мартичка, целувам ви ръцете! — и излетя от стаята.

Сграби видеофона:

— Еврика, Мелий! Еврика! Лъчите на нашия „Актинос“ биха могли да се използуват не само за спояване и възобновяване на дейността на разкъсани тъкани, но и като противотифусно средство. Помниш ли резултатите от изследванията на нашите пациенти? След лечението никой от тях не боледува! Не боледуват от нищо, Мелий! Лъчите на „Актинос“ вероятно укрепват съпротивителните сили или изтребват самите вируси и бактерии. Включете „Актинос“ с пълна мощност! Изпробвайте го веднага върху всички вирусни проби, с които разполагаме! Облъчете и болните от фиторея в Новиград!

 

Чуждопланетниците, както ги наричаше Марта, трескаво разсъждаваха:

— Ние сме твърде бавни. Ние сме невидими за човеците, но въпреки това те ни усетиха.

— Разумно ли е да воюваме, след като сме открити изнамерено противооръжие срещу нас?

— Трябваше да се попречи на професорите!

— Нашите средства за воюване не винаги са ефикасни.

Централният мозък обобщи:

„Пожарът и късото съединение се отменят. Да се остави на мира певицата. Оръжието на професорите влезе в действие. Нерентабилно е да воюваме при тия условия.“

Ония се разтревожиха:

— Тогава трябва да напуснем тая планета:

— Професорите все още не знаят кои сме. Не знаят и истинската причина на болестта.

— Жалко, че не можем да ги унищожим. Така добре са облъчени от техния „Актинос“, че вероятно не се поддават не само на болести, но и на телесни повреди.

— Техният „Актинос“ вече покрива с лъчите си полуострова. Няколко апарата ще защитят с лъчите си цялата Земя.

— По-пригодна планета от тая няма наоколо.

— Има. Не е толкова далеч. И белтъчните й ресурси са по-големи.

— Няма защо да се рискува. Въпросната планета е на 72 хелима оттук. И белтъкът там няма да окаже съпротива.

— Несъпротивлението ще компенсира загубата от разстоянието.

Центърът реши:

„Войната с планетата Земя е неуместна. Оттегляме се.“

 

А професор Жлебински бе успял да пристигне при „съдружника“ си, както бе се изразила Марта, бе успял и да проследи въздействието на „Актинос“ не само върху вирусните проби, но и върху болни от вирусни заболявания и от фиторея. Той даде инструкции на асистентите, лаборантите и помощния персонал, съобщи на Главния съвет и докато чакаше журналистите за пресконференция и посръбваше мляко с какао, се впусна в разсъждения, които бяха и своего рода репетиция за пред журналистите:

— Понякога в сънищата си човек улавя неща, които е невъзможно да схване в будно състояние. Логиката на сънищата е необичайна, но все пак е логика. Сънищата на тая великолепна певица Марта Матева ме доведоха до мисълта да се използват лъчите на „Актинос“ като средство срещу фитореята и другите вирусни заболявания. В нейните съновидения странностите се преплитат в такъв порядък, има толкова особени заключения относно хода на събитията…

Професор Мелий се обади в тон:

— Да, да… Марта Матева притежава детски чар. Напомня ми Маргарита. Нали познаваше моята първа любов Маргарита?

— А! Твоята Маргарита! Каква жена! По-скоро — какво дете! Само децата виждат света с чисти очи. Може би детската непосредственост на Марта, изострената й чувствителност на музикант, нейната екстравагантност на примадона, съчетани с изтънчена интелигентност…

Снахата на Жлебински, която им приготвяше втора порция мляко с какао, се усмихна мълчаливо: „Ах, тая опърничава хитруша Мартичка! В състояние е да замае даже тия всезнаещи старчоци.“

 

Семейство Матеви най-накрая се прибра в къщи. Матьо и бавачката започнаха да слагат вечерята, а Марта се зае да приспива сина си. Запя:

Хапвало маче

погачи,

лапало коте

бишкоти…

Бавачката се заслуша с умиление. А Матьо се възмути:

— Пак пее на детето разни недомислици! Марта се показа от стаята:

— Да, ама като пея недомислици, детето заспива. Я му изпей ти един пасаж от твой разказ, та да видиш рев и половина.

— Бубке, не се заяждай! Дай да те целуна! Днес ти ми подсказа прекрасна идея. Заглавието е: „Напукано сияние.“ Кантонер, който гледа сиянието на далечния град през напуканото стъкло…

— Де го чукаш, де се пука! — прозя се Марта. — Хайде, от мен да мине, напиши го, аз ще вървя да спя.

— И пак ли си запланувала междупланетни войни във вид на сънища? — се усмихна Матев.

— Аз да не съм ти автомат за сънуване на разни чуждопланетници? Ще взема тая нощ и напук на тебе ще сънувам, че диригентът ми поръчва две кофи сладолед, че Манрико наистина ми се обяснява в любов, че съм провъзгласена за най-разумната жена на света и че ти най-после си се сетил да ми купиш чехълчета с помпончета — глезено замърмори Марта.

— Моля ти се, откажи се поне от варианта с „най-разумната жена на света“ — я помоли Матев.

— Брей! Кой подсказа днес на професора ново откритие? Чу ли го как викаше „Еврика“? Я си представи, че наистина някакви чуждопланетници са ни замеряли с вируси, а аз — хоп — казах на професора и… край! Ха да ги видя ония с какво ще ни ръсят сега!

— А, не! След такова поражение те сигурно са се измели към някоя друга слънчева система и ти си пълен победител. Чудя се защо още не са ти поднесли лавров венец и не са ти вдигнали паметник — и той наблегна многозначително — до езерото с фонтана!

Тя пропусна край ушите си намека и обидено отвърна:

— Защото на истинските победители никой не им обръща внимание, ако не са поне генерали. А тия, като мен, дето си нямат медали и чинове… си сто-я-я-ят незнайни… най-обикновени примадони…

Срам за троянци прославени и пълногръди дарданки…

Щом като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка,

никой от нищо лишен не остана на пира им равен,

свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

юноши с вино напълниха кратери чак до венеца,

чаши наляха и редом раздаваха щедро на всички.

Целия ден непрестанно те молеха бога със песен…

ОМИР, „ИЛИАДА“

Молеха бога!

Защо им трябваше да ме молят? И въобще от къде на къде „бог“?

Разбирам, на това стъпало на развитие всяко мислещо същество има нужда от светъл пример. Ето защо жителите на тая планета са го сътворили във въображението си и са ги нарекли „бог“. Това е добре. Спомага за усъвършенствуването им.

Но на мен ми е малко неудобно постоянно да служа за пример.

Когато долетяхме тук и хората на часа ни обявиха за богове, ние опитахме да ги разубедим, но от това произлезе само нова бъркотия — хората веднага измислиха, че старият бог Кронос е свален и властта на Олимп е завзета от нови богове.

Ние отначало приемахме всичко на смях. Даже си устроихме нещо като карнавал, където всеки играеше ролята, съчинена му от човеците.

След това май се увлякохме и … измисленото стана истина.

И така ние нямахме възможност да се върнем на Елисея, заселихме се на Земята и влязохме в общение с жителите й.

Най-близките ни съседи са елините. С тях бяхме в най-тесен допир. А щом децата от смесените бракове между „богове“ и хора ни нарекоха майки и бащи … ние съвсем се размекнахме.

Угаждахме на всевъзможните им желания. Понякога това свършваше катастрофално. Както в случая с моя родственик Хелиос, който изпълни молбата на Фаетон — сина си от смъртна жена. Даде му да управлява ракетата, с която следеше състоянието на планетата. Момчето я разби. Унищожи и себе си, и едно от малкото летателни средства, които ни бяха останали.

И други глупави молби изпълнихме за зло. Но най-голямата ни глупост бе, че се намесихме в Троянската война.

Ние, боговете, се разединихме и се принизихме дотам, че се бихме заедно с простосмъртните.

Аз бях на страната на троянците. Намирах, че са жертва на завоевателна война. Богоравният певец Омир възпя много от подвизите ми. Например чудесна е сцената, в която аз тръгвам пред Хектор срещу ахейците „с облак покрил раменете си, носещ опасна егида, бурна, искряща и цяла космата, която всява всред смъртните бягство“…

Тогава ахейците намериха убежище чак до своите кораби гладки.

И още колко пъти обръщах щастието на боя в полза троянците…

Те ми се отплащаха. Колеха в моя чест тлъсти юници изгаряха бутове, двойно обвити в тлъстина, а останалото го опичаха и изяждаха, като обилно го поливаха с вино.

Какво вино имаше Троя! И троянци се подкрепяха, подкрепяха с вино…

Но ето меднохитонните ахейци се отчаяха, отказаха да воюват и отплаваха с техните кораби черни.

Даже в знак на мир оставиха пред Троя дървен кон, а привидният изменник измежду ахейците Синон съобщи на троянците, че конят е дар за Атина Палада. Влезе ли той в Троя, няма от какво да се боят конеборците троянци — градът завинаги ще бъде запазен от врагове.

Троянците повярваха и вкараха данайския дар в града.

През нощта от коня наизлязоха скритите в него герои, начело с Одисеи, отвориха портите на града и… настъпи последният ден на великата Троя.

И аз, огорчен и печален, изоставих моите любимци и се въззех на Олимп.

Викаха ме в скръбта си троянците, молеха: ме с ридания, питаха защо Феб-Аполон ги е изоставил…Не им отвърнах. Безполезно е да водиш разговор с хора, които сами поканиха Гибелта в своя град. Защото не от скудоумие и самоувереност пострадаха троянци, а от виното, що се изля в чест на победата.

И тая нощ в града нямаше ни един трезвен троянец.

Напразни бяха опитите ми да будя спящи от преливане войски.

И излезе, че аз, страшният и неукротимият, бях по-беден не от високотронния Зевс, не от всесилната му щерка — мъдрата Атина, нито от земетръсеца Посейдон, а от пияния веселяк Дионисий — бога на лозите и виното.

И преживях велик срам, затова се потрудих да не узнаят потомците истината за падането на Троя. Вдъхнових сляп човек да възпее подвизите на героите, та никой да не го вини в изопачаване на очевидното.

И векове привържениците на Илион хулят хитроумния цар Одисей, без да се сетят, че коварство прояви не той, а Дионисий.

А аз и досега се чувствувам унизен. И когато на пир боговете ме помолят да взема звънка лира и да изпея хвалебна песен, аз навеждам глава и вместо:

„А боговете седяха на златния под при Кронида

и си говореха. Хеба нектар им поднасяше сръчно.

Весело те си подаваха златните чаши взаимно,

гледайки често надолу свещения град на троянци…“

запявам:

„Срам за троянци прославени

и пълногръди дарданки“…

Не, не мога да скърша език и да споменавам своя позор, още повече в присъствието на Дионисий.

А няма как да го извикам на двубой и да го надвия — винаги е пиян. Смехотворно е дори да се помисли за единоборство с него. Ще стана смешен чак в очите на хората. Те и без това обичат Дионисий много повече от мене, макар че аз съм ги научил на всички изкуства, а той — само на пиянство.

И кажете, о, неподкупни свидетели, къде е справедливостта, щом и между нас, боговете, я няма?

 

— Е, и… това ли е всичко? — каза Марта Матева.

— А ти какво искаш да бъде? — малко раздразнено отвърна мъжът й.

— Ами… нещо… по-така…

— Напиши ти нещо „по-така“ — се ядоса мъжът й. — И защо ли съм седнал да ти чета? Какво ли разбираш от литература и фантастика?

— Пардон! — вежливо се разсмя Марта. — Кое тук е литература и кое — фантастика… може ли да обясниш на бедната певица Марта Матева? Вместо да си гледа съвременните романи… разписал се квазифантастични истории. Да не би това да вдигне реномето ти на писател? Напротив. Всички ще видят, че ти липсва елементарна фантазия и ще си рекат: „Тоя Матев… жена му най-талантливата певица… пък той… пише… антиалкохолни съчинения. Поне сам да беше враг на виното, а то… чак Троянската война намеси, та да убеди човечеството във вредата от пиянството.“

— Новелата не е завършена. По-нататък ще проследя всички пороци на вековете, видени през очите на някой бог.

— И ще обявиш на целокупното общество, че империята на инките е пропаднала поради тютюнопушене, арабският халифат — заради опиума, Рим — заради разврата, а нашата цивилизация… заради… неверието си.

— Какво имаш предвид?

— Не вярват. Ни в бог, ни в дявол, ни в летящи чинии. Откъде ще им вземеш бог, та да говори като очевидец?

— То си е моя работа. А сега ме интересува друго — какво е отношението ти към летящите чинии?

— Положително. Нека си летят. Не ми пречат никак.

— Защо мислиш, че ги има?

Марта се усмихна с печално снизхождение и отвърна:

— Любезни мой, дали аз мисля, че ги има, или мисля, че ги няма, за тях едва ли е от значение. Това е. Или съществуват, или не. Не съм аз тая, която ще каже.

— Ти, която сънуваш най-фантастичните, най-най-най… невъзможни сънища!

— Именно. Летящите чинии са много беден къшей за мен. Свикнала съм с пищни блюда. Че аз съвсем скоро сънувах как никнат космическите градове. Най-напред в почвата се синтезират арките, които носят постройките. Те се извисяват, запълват се, а всички стени са такива, че по тях растат цветя и виещи се растения. Моят гид ми напомни: обърнете внимание на отоплението. Оказа се, че за ТЕЦ се използва горещото ядро на планетата. Вкарват се сонди, водата се сгрява и отоплява градовете…

— Не е нова като идея…

— Като не е ново, хайде осъществи го де!

— Кой? Аз?

— Ами аз ли? Да не искаш да зарежа пеенето и да хукна да отоплявам Земята? А ти най-спокойно би могъл да оставиш писането и да сториш нещо полезно за хората. Може и да не е точно общопланетно отопление. Говоря по принцип, въобще… за всички безделници…

— Значи аз съм безделник.

— Като че ли така излезе.

— И трябва сега да доказвам обратното, за да спечеля уважението ти.

— Що ли ти трябва? — въздъхна Марта. — то е мъчна и дълга работа…

Матев бе нервиран не на шега. Той стана от масата. Оправи връзката си, закопча сакото и произнесе тържествено:

— Винаги са ме привличали трудностите. Надявам се, не си забравила, че прекратих кариерата си на учен, за да се заловя с трудното писателско поприще. Но щом ти намираш, че писател е равносилно на безделник, аз ще продължа изследванията си и ще докажа на някои примадони… на какво съм способен.

Думата „примадони“ Матев произнесе така, че „публиката“ остана с впечатление, че не се отнася само за Марта.

— Ами докажи — миролюбиво се съгласи Марта, — само че преди това ме откарай до Новиград. Довечера трябва да пея на фестивала.

— Сега пък ново двайсет и пет! Защо не ми съобщи два часа преди концерта?

— „За изненада“ — Марта изпя фразата на мадам Бътерфлай. И продължи най-безгрижно. — Преди да се оженим нали ми каза, че цял живот ще бъдеш роб на моите желания.

Матев изпухтя, едва успя да измърмори:

— Ако не се лъжа, това беше преди пет години. А времената се менят.

— Как не! — отсече Марта. — Времената са си едни и същи. Само хората се менят. Нищо. Ще го преживеем някак. Щом ти не искаш, ще помоля новия диригент да ме заведе. В никакъв случай няма да ми откаже.

— Ти си непоносима! Винаги си била непоносима и ще си останеш непоносима!

— Че кой те кара да ме понасяш?

Матев примижа от недоумение.

— Не ме понасяй! — заяви Марта. — Само ме отведи до Новиград.

После си взе чантата, нареди на бавачката какво да прави, нагъделичка сина си и обеща да му донесе козленце с копитца, меченце с лапички и някакво загадъчно същество, на име Ушо-кожушо.

Матев наблюдаваше сцената унило. Каза само:

— Жалко. Колко мило и умно момченце. Би могло да излезе нещо от него, ако не беше син на Марта Матева.

— Напук на тебе пък ще излезе!

Марта не уточни какво, как, кое ще излезе и заслиза към гаража.

Матев тръгна след нея кисел н ядовит и за да вбеси жена си, взе да я увещава да се запише в курсовете за любители-шофьори. Но Марта въобще не му обърна внимание. Още преди да потеглят беше включила телевизора в колата и гледаше как към космоса плавно полита някакво светещо тяло.

Начумери се н смени канала.

Улучи ски-състезания и викна:

— Слалом! Любимата ми дисциплина.

Матев я загледа право в очите и изрече бавно.

— Мартичка! Изслушай ме! Там — и той посочи телевизора, — на шести канал предават моята пиеса „Цвете от космоса“.

— Тъкмо! Ще ми я разкажеш, докато пътуваме. А състезанията няма кой да ми ги разкаже.

Матев сложи ръка на рамото й и продължи с покъртителен тон:

— Марта! Защо ти никога не се интересуваш от мен, от моите тревоги, от работата ми? Може би не ме обичаш?

— Глупости! — сряза го Марта. — Обичам те, та пушек се вдига. Само че аз още преди да се оженим ти обясних, че съм си такава. Ти тогава каза, че няма значение, пък сега се оплакваш…

— Марта! Поне малко внимание… — продължи с патетичен глас Матев.

— Не ми е интересно бе, Матьо! — детски се заглези Марта.

Тогава Матев се обиди:

— Не ти е интересно творчеството на твоя мъж. Интересни ти са само твоите чуждопланетници! Тях сънуваш всяка нощ, не мен!

— Притрябвало ми е да те сънувам! Нали си до мен? А знаеш ли? Аз си завъдих други чуждопланетници. Онези, старите, бяха зли и искаха, да ни изтребят. После се отказаха и се запиляха някъде. Сега има едни понички, много приятни и доброжелателни! Искат да се срещнат с нас…

— Точно с тебе или с човечеството?

— С мене, разбира се, какво общо имам аз с това побъркано човечество?

Колата на Матеви влезе в тунел…

В следния миг Матев осъзна, че на това място не е имало и на може да има тунел. Но докато мине това през ума му, пред тях се разтвори някакъв шлюз и колата се намери в голям кръгъл салон със сводест таван.

Марта каза само:

— Видя ли?

После се заоглежда с любопитство и отвори вратата на колата.

Матьо инстинктивно се опита да я задържи, но Марта протегна крак, опипа пода и като се увери, че е твърд, излезе и поздрави:

— Добър ден!

Мъжът й се хвърли пред нея като да я защити, само че нямаше от кого и от какво.

Край стените на залата стояха няколко… чуждопланетници. Стояха си съвсем мирно.

— Хуманоиди! — прошепна Матев.

— Никакви хуманоиди! Абе, баш са си хора, само че съвсем други — важно заяви Марта.

В тоя момент един от чуждопланетниците се раздвижи и Матеви започнаха да „чуват“ мислите му. Не всичко им беше понятно, но все пак разбраха, че чуждата цивилизация поздравява хората и се радва на техния възход. Хората били разумни, хората били щедри и обаятелни, но нещо пречело да се установи контакт с тях.

— Че какво толкова ви пречи? — не се стърпя Марта.

Чуждопланетниците се вцепениха, после нещо като усмивка смекчи неподвижните им лица.

Марта разбра, че за първи път човек им задава въпрос. Дотогава всички хора, с които хуманоидите се срещаха, само бяха отговаряли.

— И справедливо ли е винаги само ние да отговаряме? На човечеството му е дошло до гуша от отговорности — не преставаше Марта.

— Внимавай какво вършиш! — опита се да я спре ужасеният Матев. — Те са всемогъщи, разполагат с невероятна техника, безумие е да ги дразниш.

— Че какво като са всемогъщи бе, Матьо! — се дръпна Марта. — Аз пък съм човек! Нека се отнасят с мен любезно, по човешки… А те ме държат права!

Последното изречение разтревожи домакините, които дотогава следяха думите й с твърде особени изражения.

Те се опитаха да обяснят, че на тях не им са нужни уреди… подобни на столове, и затова…

Марта не ги доизслуша. Кимна с разбиране, сви колене и се разположи на пода.

След кратко смайване, домакините последваха примера й. На самотно стърчащия Матев не остана нищо друго, освен да се присъедини към това мило общество, насядало като диво племе край огъня.

Междувременно Матеви започнаха да възприемат… отговора на хуманоидите на първия въпрос на Марта — какво толкова им пречи да влязат във връзка с хората.

Оказа се, че хуманоидите отдавна кръжат над Земята и… търсят чиста, свободна и разумна „територия“. Търсят хора, които да ги посрещнат умно, откровено, с чиста съвест, но… Всички човешки мозъци са заети, ЗАЕТИ. Заети от грижи, сметки, войни, сделки, работа, образование, страх, срам, неверни представи, болки, съмнения, страсти и пороци, ПОРОЦИ. Човечеството пие, човечеството пуши, човечеството взема опиати, измъчва себеподобните си… човечеството няма свободна територия в мозъка си, за да приеме освен своята, поне, една чужда цивилизация…

Матев все по-ниско навеждаше глава, сякаш сам приемаше укорите, отправени към човечеството, и с пророчески глас мълвеше:

— Срам! „Срам за троянци прославени и пълногръди дарданки!“ Срам и за човешките гении! Дойдоха пришълци от световете и ни намериха спящи и пияни.

Марта го погледна учудено:

— Какво баеш, Матьо? И какво толкова сме се провинили? Такива сме си. Ако не им харесваме, да си подадат оставката!

Тогава по лицата на чуждопланетниците заиграха почти истински, човешки усмивки и Матеви разбраха, че в отговор на откровеното държане им се разрешава велика привилегия: да зададат един въпрос. Но, тоя въпрос ще бъде отговорено точно и ясно, а отговора Матеви трябва да представят като творение на собствените си умове.

Матев се изпоти от вълнение — не е леко да си човекът, който би могъл да разреши поне един от съдбовните въпроси на човечеството.

Нещастният мозък на Матев щеше да избухне от напрежение: Кое е по-важно? Кое е най-важно?…

И тогава се чу веселият смях на Марта:

— А можете ли да ми кажете как ще изглежда животинче с име Ушо-кожушо?

Матев припадна.

След секунда му върнаха съзнанието, успокоиха го и се опитаха да му внушат, че всеки човешки въпрос е важен и че не е от голямо значение ще спечели ли той, Матев, вечната благодарност на човечеството, като се изяви като голям учен. И го убедиха, че е по-добре да насажда чрез книгите си добродетели и търпимост между хората, отколкото да скърби, че не е решил един голям въпрос.

Накрая на Марта бе връчено нещо като скулптурно изображение (прилично по-скоро на детска играчка), което би трябвало да е животинчето с име Ушо-кожушо. (По-късно това „животинче“ стана знак на Световния детски съюз.)

Марта прегърна тоя Ушо-кожушо и…

Колата на Матеви излезе от някакъв тунел.

У Матев остана смътното съмнение, че тоя тунел не е тунел и не стои на мястото си. Отби от пътя, спря… и видя в ръцете на жена си Ушо-кожушо.

Отърси глава, легна с лице към земята и престоя така близо час. После стана и попита:

— Мислиш ли, че е нужно да ходим в Новиград?

— Е, как? Нали трябва да пея? И освен това да купя козленце с копитца и меченце с лапички.

Матев допря чело до нейното и тъжно произнесе:

— Мартичка, ти си непоправима! Винаги си била непоправима! И дай боже да си останеш такава!

Бялата бездна

Този меч, който ми даде свети

Михаил, той не бе направен от

омраза, от обич бе направен този

меч.

Пол Клодел, „Жана д’Арк“

— Тия май не са съвсем в ред — каза Марта Матева, като остави телефонната слушалка. — Канят ме да пея някъде си… в някакъв град, дето още го нямало на картите.

— Е, нищо — разсеяно отвърна мъжът й, — ще го нанесат някой ден.

— Все пак ти чул ли си за такъв град: Ла Кас, Ла Тас, Ла Пас, Ла Хас… или нещо подобно?

— Град Ла Пас има, оттам нататък можеш да изреждаш всички букви на азбуката.

— Тия, дето се обадиха, се казвали Близнаците и се били разбрали с международната импресарска дирекция да отложи турнето ми из Африка. Че ако може да се отлага, защо аз да не заведа малката нанякъде? От три дни кашля.

— Никъде няма да водиш малката! — се сопна Матев. — Тя кашля от твоите „воденета“. Не може едно шестгодишно дете да издържа на твоята програма и на твоите приумици.

— Можа-а-а! — обади се малката Матева. — Можа! Нека да ида с мама!

— Това вече е непоносимо! — любезно и раздразнено каза Матев. Опитваше се да влезе в ролята си на глава на семейството. — Благодарение на твоето възпитание нашето добро и талантливо момче въобще не може да работи над себе си. Сега и малката тласкаш по тоя път. Ти като че ли си поставяш за цел да провалиш децата си.

— Хубаво де — без ни най-малко смущение отвърна Марта. — Ето сега, докато ние с малката се поразходим, ти вземи, че си употреби благотворното влияние и възпитай Борис.

— А! Да го възпитам междувременно! И в какъв срок да свърша тая работа? — хапливо подзе Матев.

Марта както винаги съвсем не обърна внимание на интонацията му.

— Мисля, че ще имаш почти цял месец. Най-напред ще заминем с Мария в Норвегия на фестивала. Тъкмо ще има кой да стои между публиката и да ми съобщава какви са отзивите за мен.

— А някак си не ти ли идва наум, че за тая цел дете то трябва да знае норвежки?

— Че колко му е да го научи? То ми е паметливо детенце — с гордост произнесе Марта Матева и залепи на вратлето на щерка си възторжена целувка.

Матев с последни сили поддържаше ироничния си тон:

— А не си ли се осведомила, че според последните изследвания прекалената информация е вредна?

— Норвежкият език не е информация! Никой език не може да бъде „информация“! С излишна информация са пълни учебниците на горките дечица. Можеш ли да ми кажеш защо му е нужно на Борис да знае разни венчелистчета на разни цветенца? Или пък тая геометрия! Какво е геометрията? „Наука за измерване на земята“. Това е геометрията! А Земята е вече измерена! Какво ще й мерят повече? Или се налага да й начертаят Бермудския триъгълник.

Матев, съвсем съкрушен, си наля вино, изпи го наведнъж и с въздишка отвърна:

— Все пак внимавай с Бермудския триъгълник. След Норвегия ще ти се наложи да минеш през него.

— А ти внимавай с алкохола! Като се върна, да не намеря тук някакъв окаян пияница!

— А, не! — махна успокоително Матев. — Щом в твое присъствие още не съм се пропил, изключено е. Изглежда, нямам и склонност към спирта.

— Че да не би пък аз да имам склонности към твоя мизерен Бермудски триъгълник или към каквито и да са там геометрични фигури. И да не ми е за първи път да се мотая из разни триъгълници, квадрати, ромбоиди и паралелепипеди?

Матев заплашително сграби бутилката:

— Марта, ако продължаваш да демонстрираш геометрическото си невежество, ще се пропия още сега!

— Ха! Геометрическото ми невежество! — презрително нацупи уста Марта. — Че аз да не съм Йоан Геометър!

Матев пи направо от бутилката и поясни:

— Все пак, Мартичка, трябва да знаеш, че Йоан Геометър е византийски хронист, а не геометър.

— Ако той самият не е бил геометър, то значи някой от рода му е бил геометър и следователно този Йоан Геометър тъй или иначе е наследствено обременен.

След това компетентно изказване Матев се изправи и отчаяно, произнесе три пъти:

— Заминавай! Заминавай! Заминавай! Иначе не отговарям за последствията!

— Разбира се, както винаги за последствията отговарям аз! — гордо и обидено сложи край на разговора Марта и тръгна да събира багажа на дъщеря си, а и своя.

Повикаха такси.

Матев не пожела да ги изпрати до аерогарата, само много тъжно се сбогува с дъщеря си, целува я дълго и като никога я нарече „мъничкото ми, жълтичкото патенце на татко“…

Това, кой знае защо, ядоса Марта:

— Моля ти се, не се разкисвай! Тръгнали сме за Норвегия и още не знам за къде си, а не… за оня свят.

Вместо да отвърне нещо в тон, Матев с примирение и нежност целуна Марта така, като че ли наистина я изпращаше „не знам къде си“ и дори „на оня свят“.

В това Марта не видя нищо добро. Напротив, като че ли някакво студено зрънце пропълзя през гърлото й й заседна малко под гърдите.

Но, вярна на себе си, Марта отпъди лошото чувство, хвана сина си за косата, млясна го по носа и зад лявото ухо и заповяда на шофьора:

— Карай, момче!

Момчето ги закара до аерогарата, самолетът — до Норвегия, Марта отново доведе до екстаз публика, събрана от цял свят, и нямаше нужда малката Матева да знае норвежки, за да разбере, че всички тези хора са готови да носят майка й на ръце поне до утре сутринта.

Малката Матева ужасно се гордееше с майка си. На вечерите след спектаклите не можеше да се храни спокойно — постоянно следеше да не би някой да погледне майка й без възторжен блясък в очите.

И затова много се засегна от отношението на някаква млада жена, която разглеждаше Марта равнодушно и твърде изпитателно, заслонена от листата на огромен филодендрон.

Малката Матева единствена от присъствуващите обърна внимание на тая самотна красавица, избрала за себе си най-закътаната маса.

Момиченцето се обиди заради майка си и намери обяснение като за себе си:

„Сигурно се мисли за по-хубава от мама. Гъска!“

Красавицата се усмихна, без да погледне към детето. Усмихна се някак тъжно, с превъзходство, като че ли знаеше нещо, което никой друг не знае.

На следващата сутрин сред пътниците в самолета, който вече летеше над океана, малката Матева забеляза същата красавица. Беше в салона, където прожектираха детски филми. Е, може би й се е случило да лети заедно с Матеви, но защо й трябваше да стои в тоя салон, дето имаше само двама представители на уважаемите възрастни жители на планетата: Марта Матева… и точно тази дама.

На всичко отгоре с нея нямаше никакво дете. Тя си седеше сама най-отзад, смучеше със сламка нещо от висока чаша и не вземаше участие в избора на филми, където Марта. Матева беше в стихията си. Благодарение на нея децата, всички до едно, бяха доволни, гледаха, смееха се, задаваха й въпроси, от отговорите на Марта им ставаше още по-весело и те ядяха закуските си, замерваха се с топчета от станиол и идваха поред да се погалят в ръцете на тая най-прекрасна леличка.

В антрактите Марта устройваше за всеобщо задоволство разни весели игри… и така… незабелязано летяха… и часовете… и самолетът… и когато стюардесата съобщи с безгрижен глас:

— А сега, дами и господа, моля, затегнете коланите… позволяваме си тая шега, защото летим над прословутия Бермудски триъгълник. Разбира се, нищо тревожно няма в това, но нали и журналистите трябва да живеят — нужни са им сензации… — и игривият глас на стюардесата започна да забавлява пътниците с данни за сигурността на полетите и за измислиците на разни журналисти.

Марта се прозя. Децата — също. Марта каза:

— Тук нали няма дами и господа? Нали всички сме си наши?

И децата от различните страни и националности потвърдиха:

— Да, Марта, всички сме си наши.

— Тогава да си продължим забавленията. И те ги продължиха с още по-голям ентусиазъм. Единствено дамата с високата чаша и сламката погледна някак над главите на всички… но, ако се отегчаваше… кой би могъл да я задържи тук?

Внезапно веселият глас на стюардесата се пречупи. Заплашителна тишина заля самолета и всред нея, като в пуста пещера, прозвуча шепот на мъж, поразен от безнадеждност:

— Бялата водна бездна!

Децата застинаха и преди да писнат, впериха отчая ни очи в Марта.

Тя сякаш искаше да защити всички тези, скупчени около нея малки същества. Чувствуваше, че става нещо неотвратимо, с което е безсилна да се справи. Спомни си последното съобщение на изчезналия преди време японски самолет: „Уредите не се подчиняват. Под нас е бялата водна бездна.“ Гласът й пресекна от вълнение, но тя намери кураж да каже:

— Е, кротко де! Елате всички до мен. Няма да си разваляме играта заради прищявките на възрастните.

Но блед ужас вече беше обзел децата. Самолетът се наклони и през илюминатора, над главите над децата, Марта видя как към тях се надига страховита бяла пяна, кипналият океан се силеше да погълне облаците над него.

После всичко стана бяло, бяло, корпусът на гигантския самолет изскърца, но никакъв удар, никакво разтърсване дори не последва. Самолетът пропадаше в бялата пяна като игла, изпусната всред дантели.

Марта прегърна колкото може повече треперещи деца и запя с цялата си мощ:

Ласто-ласто-ластовичке,

с бяла шийка

кат’ Марийка,

със забрадка

като Радка,

научи ме да летя

като тебе по света…

После стана синкавосиво, някакво сънно безразличие заля ужасените пътници, а странната дама от дъното на салона дойде при Марта, напълно спокойна, и предложи:

— Оставете децата. Трябвате ни само вие.

— Как така ще ги оставя? — й викна Марта. — Те са ми деца!

Дамата направи отстъпка:

— Добре. Вземете дъщеря си.

— Къде да я взема? — още по-ядосано отвърна Марта.

— Там, където е нужно да бъдете!

Изведнъж Марта реши, че е под достойнството й да се гневи от наглостта на тая особа и с предизвикателно равнодушие отбеляза:

— Аз ще бъда тук, при децата, и ако ще става нещо с нас, да става!

Дамата се усмихна снизходително:

— Вие искате да въвлечете всички тези деца в едно опасно дело, което сте длъжна да извършите сама?

— Хайде сега! — забрави за решението си Марта. — Никакви опасни дела не възнамерявам да предприемам.

— Не възнамерявате, но ще се наложи! — безмилостно заяви дамата и попита повторно: — Сама или с дъщеря си?

— Аз съм с мама! — вкопчи се в Марта малката Мария… и около тях притъмня.

 

В далечината трепна смътна студена светлина, след миг дамата, Марта и дъщеря й бяха погълнати от някакви изпарения, които полепнаха като скреж по тях и ги облякоха в ефирни сребристи дрехи. Светлината се засили, от нея се отделиха две гъвкави фигури, които меняха очертанията си, и се чу:

— Вие тук ли сте?

— Какво значи тук? — високомерно попита Марта.

Екна смях:

— Тя наистина отговаря на описанията.

— По-подходяща от нея няма да се намери и в бъдещето.

Марта надяна на лицето си израза, с който играеше жестоката принцеса Турандот:

— Струва ми се, аз попитах нещо? — И още по-плътно притисна детето до себе си.

Дамата направи някакъв знак. Двете фигури очерта ха полукръг и всички действуващи лица се намериха седнали на удобен диван, пред маса с неравна повърхност, където като за изложба бяха подредени невиждани плодове.

— Нищо няма да вземаш! — прошепна Марта на щерка си.

Останалите отново се засмяха, а дамата поде:

— Искате да знаете кои сме? Ние сме тези, които ще създадете.

— А! Бъдещите изчадия на Земята — с невероятна бързина схвана Марта. И продължи, като се наслаждаваше на недоумение на околните. — Разхождате се сигурно из разните времена, открили сте си хубаво развлечение, а че мен ме чакат в Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас или…кой знае къде… това не ви засяга. И ми плашите детенцето. И цял самолет хора изпоплашихте до припадък.

Знаете ли какво ви се полага за това?

— Съд пред времето — тъжно отвърна единият събеседник, — но разберете ни, нямаме друг избор.

— И защо точно аз? — с негодувание произнесе Марта.

— Защото вие имате най-прекрасния глас на всички столетия.

— Я гледай — промърмори Марта. — А аз си мислех, че Ла Малибран е била по-добра от мен.

— Не се възгордявайте—покровителствено я посъветва другият от присъствуващите. — Ла Малибран е велика певица, но нейният глас е плътен и тъмен. Такъв глас не може да мине за „небесен“.

— Излиза, че имам „небесен“ глас с разбиране кимна Марта. — И за какво ще ви послужи той?

Дамата захвана да говори с подкупваща загриженост:

— Знаете от историята Стогодишната война, нали?

— Е, не съм чак до там невежа — засегна се Марта.

— Знаете, че в Домреми е живяла една девойка, която чувала небесни гласове…

Марта съвсем се обиди:

— Е, знам де! Но какво общо имам аз с това?

Двамата присъстващи се изправиха и произнесоха тържествено:

— Единият от гласовете е вашият!

Марта ги погледна неприязнено и завъртя палец до челото си:

— Вие… от коя лудница сте?

Двамата снизходително се направиха, че нищо не са разбрали:

— Вие и Катерина трябва да изпеете на девойката от Домреми ето тази партитура — и връчиха на Марта тънко снопче прозрачни листове.

Дамата се представи:

— Аз съм „света Катерина“. А „света Маргарита“ трябваше да търсим чак във вашия век.

— Аха — пак се размърмори Марта, — предлага ми се ролята на света Маргарита в някаква мистерия за Жана д’Арк. Ако е до изпяване, защо да не я изпея, но така ли се постъпва с най-добрата певица на всички времена? И защо ще ми плашите горкото детенце?

Единият събеседник подаде на малката Матева жълто-зелен плод, приличен на огромен цвят от акация, и замоли Марта:

— Не ни корете. И не пречете на детето да вкуси плодовете на бъдещето.

— Тя нищо няма да вкусва без мое разрешение, а аз ще се оплача от вас в световната асоциация за закрила на децата. Ако ви трябвам аз, защо ще пати заедно с мен и невинното дете?

Дамата внезапно предложи:

— Не би ли могло детето да послужи за „ангелски глас“? Много убедително ще прозвучи. То дори може да се мерне всред светлата мъгла… Ето моето творческо решение се обогатява — и тя се, обърна към детето: — Ще изпееш ли няколко песнички? Аз ще те науча… „И аз ще те науча — се закани наум малката Матева. — Ще видим ти какво ще ми казваш, пък аз какво ще пея“ — и гласно отвърна: — Да, уважаема госпожо, ще ми бъде приятно.

Марта с почуда се вгледа в дъщеря си:

— Ти откога стана толкова възпитана?

Малката Матева хрисимо отвърна:

— Аз съм си все такава, маменце.

„От това дете ще излезе нещо“ — с гордост помисли Марта, реши да стане и тя кротка като щерка си и примирено каза:

— Ние сме на ваше разположение. Само ми разрешете един въпрос. Ако не изпеем това, което желаете, какво ще се случи?

Представителите на бъдещите хора понечиха да от говорят всички изведнъж, но след секунда учтиво позволиха на дамата да започне:

— Ще се наруши една причинно-следствена верига.

— Нищо не схващам — я прекъсна Марта с хладен глас.

— Няма да се появи човек, който е необходим на бъдещето — поясни единият от Бъдещите.

— Нима има хора, които не са необходими на бъдещето? — с ирония отбеляза Марта.

Другият присъствуващ с подчертана сериозност за хвана най-подробно да изрежда:

— Ако Стогодишната война не свърши в точно опре делено време, един войник няма да се завърне в дома си, няма да му се роди дъщеря, тя няма да роди син и… от това ще последва… че най-великият учен на нашето време, откривателят на новите закони на Вселената, няма да се появи и двеста години човечеството ще чака следващия гениален ум. А през това време то може и да загине, притиснато от новите условия.

— А! Пак се налага да спасявам човечеството! — с разбиране кимна Марта. — Хайде тогава да не се бавим.

Всичко наоколо като че се стопи. „Катерина“, Марта и малката Мария заплуваха в зеленикав мрак, който се сгъстяваше, сивееше, тъмнееше и накрая внезапно изчезна и се откри поляна пред изоставен параклис.

Слънцето току-що се беше скрило, от възвишението се спускаше стадо, край него вървеше замислена девойка с пастирска тояга в ръка.

„Катерина“ отвори вратата на параклиса, въведе Марта и Мария и даде знак да започнат.

— А тук добра ли е акустиката? — се заинтересува Марта.

„Катерина“ избухна в несдържан смях.

— Внимавайте — строго я предупреди Марта. — В тоя век смях като вашия са го вземали за сатанински. Хайде, все ми е едно каква е акустиката. Щом сме дошли да вършим работа, нека почнем.

И те запяха.

— Жана, Жана…

Момичето приближи, коленичи благоговейно пред прага на параклиса и с мистичен трепет заслуша какво му заповядваха „света Катерина“ и „света Маргарита“. А малката Матева сновеше из черквицата като същинско ангелче и от време на време добавяше по едно „Амен“.

След като „небесните гласове“ секнаха, девойката се изправи бледа и закрачи бързо, за да догони стадото си.

Марта дълго гледа след нея, след това с омраза прошепна на „Катерина“:

— И вие искате с моя помощ да изпратите това свято същество на кладата?

Необходимо е — тъжно отвърна „Катерина“.

— Тогава свършете си го сама това сатанинско дело! — Марта усети, че е почнала да говори като съвременница на Жана д’Арк.

— Разберете — уморено замоли „Катерина“, — ние не нарушаваме хода на събитията. Ние само ги ускоряваме с няколко нищожни часа. Жана д’Арк и без нашето вмешателство щеше да поведе войските на Франция. Тя е готова да действа. Липсва й подтик точно в този ден. Иначе тя ще се забави, докато събере сили да вземе своето решение. Не ние пращаме Жана на кладата, а историческата необходимост. Ние само ще сгъстим събитията с няколко дни и ще й вдъхнем нужната увереност.

— Ту ми приказвате за часове, ту за дни и… как да ви вярвам?

— Защо да не ми вярвате? — се учуди извънмерно „Катерина“. — Нали заявихте, че знаете историята на Стогодишната война? Знаете, че всичко вече се е случило, а случилото се е невъзвратимо. Да ви обяснявам ли сега какво е „случило се“ и разликата…

— Е, е! — спря я Марта. — Хайде не ми обяснявайте чак толкова! Кажете къде ще спим и с какво да си нахраня детенцето.

„Катерина“ отбеляза с удоволствие:

— Разбрана жена сте вие. — И зашета из параклиса.

Някакъв пюпитър за поддържане на дебели книги се превърна в масичка, черковните тронове — в почти удобни столове, а двата калаени канделабра бяха разтеглени и бе им придадена форма на блюда. Блюдата се отрупаха с плодовете на бъдещето, а от потира за причастие преливаше питие с непознат вкус, което особено хареса на Марта, и тя се заинтересува как се приготовлява, но дамата отвърна, че трябва да спят.

Малката Матева бе настанена в люлка, измайсторена от светлееща топла материя. „Катерина“ и „Маргарита“ заеха двете противоположни ниши до олтара, за постилки и завивки им послужи същата светла материя, която дамата вадеше от някакви кутийки, прилични на пудриери.

Когато се събудиха на сутринта…

Но сутрин ли беше?

Слънцето потъваше на запад, от възвишението слизаше Жана със стадото си, а Малката беше изчезнала някъде и на тревожния вик на майка си отвърна:

— Намери ме де! — След това се показа от олтара в не толкова блестящ вид, какъвто трябва да има едно ангелче.

Поотупаха я от праха и посрещнаха пастирката с не бесните си гласове.

Внушаваха й, че тя е избраната, че на часа трябва да остави своите овчици, за да спаси Франция, Девойката, тихо отвърна:

— Но аз нямам ни доспехи, ни оръжие.

На това място „ангелчето“ трябваше да излее: „Оръжие ще ти бъде божието слово.“

Но малката Матева излезе напред, хвана ръката на пастирката и провъзгласи:

— Аз ще ти дам. — И я поведе към олтара.

А там лежеше меч.

Девойката коленичи и пое меча, озарена от вяра. „Катерина“, за да поправи непредвидения ход в либретото, допълни:

— Свети Михаил ти праща тоя меч. Воювай смело!

Малката Матева, осъзнала своята важност и това, че няма как да я накажат, продължи да своеволничи:

— Само гледай да не порежеш някой добър човек.

„Катерина“ ядосана, че няма как да укроти момиченцето, се задоволи с пояснението:

— За светата правда ти се дава този меч.

А малката Мария с особено удоволствие противопостави на тържествения тон на дамата своето детско виждане на въпроса:

— Ти и да мразиш някого, виж да не го убиеш не справедливо.

Тук Марта наруши своето необичайно дълго мълчание:

— Девойко, избрана от съдбата не за да служиш на омразата, а на свободата и любовта към угнетените, ти си крехка и слаба, но силите на твоята любов и твоята вяра ще вдигнат Франция. И затова не се бави. Колкото по-скоро потеглиш в бой, толкова по-рано ще затихнат стоновете на твоята страдаща родина.

Жана се изправи и вдигнала меча на рамо като пастирска тояга, тръгна към своята славна и страшна участ.

Марта докопа ушенцето на дъщеря си, внимателно го подържа и запита:

— А ти отде извади тоя меч и защо се месиш без покана?

Дъщеря й отвърна с възмущение:

— Най-напред спите, спите, човек се чуди какво да прави, тършува из черквата и си намира разни неща. После приказвате, приказвате и пращате хубавото момиче само да си търси оръжие, пък оръжието лежи в олтара.

Дамата уморено кимна:

— Да. Зная. Но не ми дойде наум такова решение на въпроса. Рицарят, съградил параклиса, е оставил меча си в олтара, преди да стане отшелник. Не мислех, че един предмет ще окаже по-голямо въздействие от грижливо подготвените думи.

— Човек предполага, господ разполага — съвсем в стила на епохата се произнесе Марта. — А сега?

— Нашата мисия е свършена. Оттук нататък ще я покровителствува „свети Доминик“.

— И тя напразно ще вика от кладата „Света Катерина, света Маргарита“ — скръбно напомни Марта. — И ще се чувства изоставена и от своя крал, и от небето.

— Тя и по-късно ще чува записи на нашите гласове. Повече не можем да направим нищо. — И дамата метна върху Марта и Мария някакво покривало, като че съшито от оскубани кокоши кожи.

След миг, както се стори на Марта, покривалото за почна да се разширява и да се превръща в зала, изпълнена с мирис на ванилия и риган.

Подът бе покрит с вдлъбнатини и издатини, които заместваха много сполучливо мебелите.

Малката Матева си намери едно гнезденце и се заигра с две кой знае откъде изскочили котета. Около Марта надойдоха десетина души, поздравиха я с добре изпълнената задача и любезно й предложиха да изяснят нейното положение.

— Няма какво толкова да ми изяснявате — заяви уморената Марта. — Кажете само как го правите и защо точно в Бермудския триъгълник?

Присъствуващите се усмихнаха и отговориха, че е невъзможно тя да знае как го правят, а що се отнася до втория въпрос, нужни са предварителни знания, до които хората от нейния век не са достигнали…

— Голяма работа — скрито се прозя Марта. — Аз без репетиции пея „Войната със саламандрите“ и „Милост мира“, та вие ще ме стреснете с вашите „предварителни знания“!

Бъдещите решиха да проявят снизходителност и един от тях захвана:

— Времето е като водата — някъде има бързеи, другаде — водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във великата река на Времето. На нашата скромна планета, точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят; над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас…

— Че при тези експерименти загиват хора от наше то време, не ви засяга! — сърдито каза Марта.

— Те не загиват — почти обидено възразиха Бъдещите. — Те предпочитат да останат при нас.

— Хайде де! — подозрително изрече Марта.

— И вие може би ще пожелаете да останете, но няма да ви бъде разрешено, защото сте много нужна за своето време и…

— Вие какво постоянно твърдите, че има ненужни хора! — съвсем раздразнена го пресече Марта. — И какви са тези игри с човешките съдби? Вие светотатствувате! Пращате ме да се докосна до един от най-великите мигове в историята, до един от най-светлите образи в човешката памет… И по какъв начин! Това, което вие вършите, е пошло! Не вие сте тези, които ще съветвате Орлеанската дева кога да извърши своя подвиг. И ще ме вкарвате в нечиста роля! Без да ме питате! Откъде взехте тая безцеремонност?…

Един от присъствуващите не съвсем любезно отвърна:

— Вие ни създадохте такива. Ние сме вашите потомци. Защо се възмущавате от плодовете на собствените си усилия?

Марта преглътна останалата част от обвинителната си реч.

Поднесоха й освежително питие. Сякаш от небето долетя такава музика, че Марта опиянена забрави всичко на света. Искаше й се безкрай да слуша. Изпитваше непознато блаженство, от което човек не би желал да се откъсне до смъртния си лае.

Когато звуците секнаха, един от Бъдещите кротко попита Марта:

— Е, сега ще упрекнете ли тези, които искат да останат при нас? Тук те се чувствуват богоравни.

— Може да са богоравни, но не са хора — каза Марта. — Наркомани. Заради някакво съмнително блаженство в бъдещето са изоставили истинския си живот. И дали са помислили за близките си, които страдат по тях?

— Вие също се опихте от блаженството на бъдещето — й отговориха предизвикателно.

— Но аз го отхвърлям това блаженство. А сигурно има и други като мен, защото вие връщате някои от жертвите си, макар и без памет.

Бъдещите загрижено потвърдиха и заедно с това изразиха увереност, че тя ще разбере опасенията им и няма да ги принуждава да вземат нежелани мерки.

— Ние — обясниха те — наистина изтриваме от съзнанието на хората техните срещи с нас. Така ще по стъпим и с дъщеря ви. Но вашият мозък е уникално творение на природата, строежът на вашите мисли изключва външни вмешателства.

— А другите умове можете да настройвате според желанията си! И си позволявате да въздействувате върху събитията, върху човешката история! С какво право?

Един от Бъдещите гневно отвърна:

— Вашите съвременници си позволиха да унищожат цели видове от животинския и растителния свят, да замърсят земята, водата и въздуха, да ни оставят в наследство една опустошена и заразена планета. С какво право? Ние се разпореждаме с човешки отношения, вие — с природата. А при дадена възможност вие самата съвсем не се замислихте за въздействието на думите си и вместо обозначените в либретото, своеволно изпяхте някаква тирада за любовта и омразата.

— Не е своеволно! — кипна Марта. — Щом точно това ми е дошло наум в точно този момент, значи е било необходимо. Убедена съм, че към истински великите дела подтиква любовта, а не омразата. Никоя омраза не може да издържи изпитанията, през които е способна да премине любовта. Жана не е горяла от омраза към нашествениците, а от любов към своите страдащи събратя.

— Как разбрахте това? — обади се глас някъде зад Марта.

— Внушено ми е навярно от мой съвременник, кого то е тревожила съдбата на Жана д’Арк, който се е опитал да вникне в постъпките й. Съгласна съм с него и това, което изпях, е по-добро от вашите указания. Аз се гордея, че моите съвременници все още поставят любовта като сила над омразата.

— Вие признавате правото на вашите съвременници да тълкуват действията на исторически личности, а се дразните от нашето тълкуване, макар че то е по-достоверно.

— А вие пък отде знаете? — отново се нервира Марта. — Според вашата логика това, което идва по-късно, е по-съвършено. Не е така. Величието на духа не зависи от епохата, нито от условията. Ще вземете ли да ме убеждавате, че хуните са били по-симпатични от елините?

— Ние нямаме време да убеждаваме когото и да било. В следващите секунди ще върнем самолета в своето време. И пак ви предупреждаваме, че е забранено да разказвате на своите съвременници за нас — строго напомни властен глас.

Марта се озърна да разпознае сред многото хора, които неусетно бяха я заобиколили, човека, посмял да говори с нея по този начин, но като не успя да го открие, отговори с лениво пренебрежение:

— Че какво толкова ще стане, ако разкажа поне на мъжа си? Той съчинява фантастични разкази, занимава се човекът.

— О, в такъв случай може да ви бъде разрешено — се намеси „Катерина“. — Захласвам се по фантастични разкази от старо време. Много ме забавляват.

— Идеята на този разказ може да достигне до знанието на Атлантическата група и тези учени ще дадат задоволително обяснение на тайните на Бермудския триъгълник още в своя век.

— И какво от това? — невъзмутимо заяви Марта. — Ще ви попречи ли това да безчинствувате из времето и да посаждате разни неподходящи личности в неподходящи епохи? Аз започвам да се замислям — не сте ли вие причина за толкова неблагополучия в историята? Не вършите ли вие глупости, каквито впрочем вършим и ние… заради някакви бръмбари наръсихме цялата планета с отрови…

 

Края на изречението Марта произнесе в салона на самолета, а скупчените край нея деца плахо се обадиха:

— Какви бръмбари, Марта?

Самолетът летеше над разпенения океан, а на екрана все още се въртеше някакъв рисуван филм за мравката Фердо.

— Ами, ей такива — посочи екрана Марта и се за слуша в гласа на стюардесата, който съобщаваше, че поради малка повреда в контролните уреди самолетът е изгубил за известно време връзка с континента, но сега тя е възстановена, място за тревоги няма, а на четвърта програма уважаемите пътници могат да слушат сведения за времето, тъй като след петдесет минути самолетът ще кацне на летище „Близнаците“, понеже летищата по крайбрежието не приемат поради преминаването на урагана „Марта“.

— Най-после да кръстят един ураган и на мое име! — важно обяви Марта и предложи на децата да изядат по още един сандвич, че не се знае къде е това загубено летище и има ли там нещо подходящо за хапване.

„И какво е това име «Близнаците»? Я ги гледай! Тези, които най-най-напред ми се обадиха, как се казваха? Близнаците. Да не би да съм жертва на мистификация? Викат ме Близнаците в някакъв град, дето го няма на картата, Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас… ли беше…“

Сградите на летище „Близнаците“ бяха изумителни — ексцентрични хрумвания на архитекти, осъществени с невероятен размах и фантазия.

Марта още се дивеше и говореше на щерка си: „Гледай, маменце, такива чудесии няма да намериш дори в писанията на баща ти“, когато към нея се приближиха двама изискани господа:

— Добре дошли, госпожо Матева, очакваме ви с нетърпение, интересът към вас е небивал. Освен това за вас е определена честта да откриете новопостроената опера…

— С кого имам удоволствието да беседвам? — успя да ги прекъсне Марта.

Посрещачите се закланяха и сконфузено се представиха. Били директорът и артистичният секретар на импресарско бюро „Лашас“ град Близнаците.

„Ох — помисли си Марта, — човек, като навикне на необичайното, взема и грешките си за приключения. Ами разбира се. Импресарската дирекция се казваше «Лашас», а «Близнаците»… май че някога са изпращали някакъв космически кораб «Джемини», тоест «Близнаците», и града са нарекли така. Интересен град, много по мой вкус град — се заплесваше Марта, докато пътуваше към хотела. — Ще дойда аз някой ден да си поживея тук, стига да ме оставят малко на мира с тези пътувания.“

Писателят Матев се беше престарал в подготовката за посрещането на жена си и дъщеря си.

На масата се кипреше фазан по китайски, плодове от Африка, бульон от опашка на кенгуру, дванадесет вида сладкиши и почти същият брой бутилки.

Но Марта, успяла вече да нацелува всички подред и да се пребори със сина си, за да го види достатъчно ли е заякнал под бащините грижи, не обърна внимание на трапезата и докато всички се хранеха с удоволствие, тя пиеше някакъв кисел азиатски чай и разказваше на мъжа си за преживяното от тях.

— Остави това за по-късно — я посъветва Матев. — Децата не могат да се хранят спокойно заради твоите измислици.

— Ха! Измислици! Никой не вярва на най-чистата истина! А ти вместо да ми благодариш, че ти поднасям такъв великолепен сюжет…

— Може и да е великолепен, но не е за мен — с безразличие каза Матев. — Тия истории с пътешествия във времето никога не са ми били по сърце. Освен това сега ме занимава една блестяща идея — създаването на шахмата.

— И няма да напишеш разказ за Бермудския три ъгълник? — отчаяно възропта Марта.

— Защо не, защо не — разсеяно отвърна Матев. — Може да се вмъкне нещо… Квадратите на шахмата символизират плоскости по земната повърхност. Изведнъж, по нечия нечовешка воля, един от квадратите бива разсечен на два триъгълника — черен и бял. Играта се нарушава, белият триъгълник, който винаги има предимство, се превръща в бяла бездна… — Матев млъкна, загледан в тъжното лице на жена си. — Но какво ти стана?

Марта въздъхна и каза като че ли на себе си:

— И на него са повлияли. Това е отвратително. Как смеят да се месят? Били по-млади от нас, следователно — те са правите! И съвсем не подлежат на вразумяване. Изтъкнах им, че величието на духа не зависи от епохата, нито — от условията, а те… ни чули, ни разбрали… Не знам как ще се живее… с това идващо поколение…

— Но, мамо — възрази синът й, — нали когато те дойдат, нас вече няма да ни има? Ние няма да живеем с тях.

— Я го гледай ти! — се сепна Марта. — Значи мислиш, че ние така бързо-бързо ще измрем и ще им освободим терена, та да се развихрят както щат? Ама че възпитание ти е дал баща ти, докато ме нямаше!

Матев се погрижи да въдвори ред и да възвърне приятното настроение на вечерта:

— Не се безпокой, мила, ние ще им създадем толкова пречки, че когато „те“ се появят на бял свят, ще трябва да прахосат много сили и знания, преди да почнат да се разпореждат със Земята и с Времето според своите желания. Не се тревожи, яж си печеното, докато не е изстинало.

— Ами то, какво друго ми остава? — се съгласи Марта. — Щом собственият ми съпруг не иска чрез писанията си да подтикне учените да се замислят над тайните на Бермудския триъгълник, ясно е Бъдещите ще трябва да се заемат с тая работа. И нека, пада им се. Само ние ли ще си блъскаме главите с разни тайни?

Романс за Леонардо

Има в крепостта „Де Луна“

стар, отколешен затворник.

Умориха се стените

да го пазят толкоз време.

 

Романс за Бернардо дел Карпио

За хората няма нищо невъзможно.

 

Хораций

Дон Леонардо взе шпагата си и пое по измамните пътища на нощта.

Звезден звън заливаше Андалусия. Небесните светилници изгаряха от зноя и падаха от разтопеното небе.

Дон Леонардо развя плащ, слугите го последваха по-черни от сянката му.

Дон Леонардо влачи сенките си край крепостните зидове, край Мавърската кула. А там напечените камъни и през нощта излъчват дъх на карамфил, смола и мента, защото привечер край тях премина със свитата си доня Бланка и факлоносците оттук започнаха да палят факлите си…

 

— Матьо, ти да не си преминал от фантастични към исторически романи? — без любопитство попита Марта Матева.

— Не ти ли се слуша? — с неудоволствие прекъсна четенето Матев.

— А, не. Една любяща съпруга какво ли не може да изтърпи? Дай да видим докъде ще стигнеш.

Матев остави листовете и загледа жена си изпитателно:

— Няма ли да демонстрираш невероятната си проницателност и да ми съобщиш още сега какъв ще бъде развоят на събитията и краят на разказа?

— Днес мозъкът ми не работи — се оплака Марта. — Но… ако си захванал роман за онзи загадъчен рицар Алонсо де Охеда, когото, не знам защо, искат да изкарат от български произход…

— Защо „искат да изкарат“? Ами ако наистина е бил българинът Драган от Охрид, както твърдят някои историци?

— Мисля, че България има достатъчно велики люде, с които да се гордее. Мисля, че България няма защо да държи толкова на тоя Драган, щом той сам се е представял за испанец.

— Е, е, моля ти се! — възпротиви се Матев.

Марта не благоволи дори да го погледне. Тя не прекъсна размишленията си:

— Защо те занимава Алонсо де Охеда, ведно с дон Леонардо и звездният звън на шпагата му? Искаш да внесеш национален акцент в съчинението си? Я, моля ти се, откажи се. Омръзна ми из всички значителни събития, изобразени в исторически романи, да се мотае и по някой българин за колорит. Твърдо съм убедена, че ако български писател реши да изографиса Хамураби или Рамзес II, непременно измежду съветниците им ще се открои някой безумно доблестен българин.

— Много лошо мнение имаш ти за нас, писателите — мрачно измърмори Матев.

— Че поправете ми го! — предизвикателно заяви Марта. — Гледам ви — хиляда, две хиляди души писатели станахте, пък колко книги сте написали? Всеки по един „Тарас Булба“ да беше измайсторил, знаеш ли каква литература щеше да е тая, българската?

Изражението на Матев бе такова, че Марта го съжали и продължи:

— Леонардо… Той, разбира се, е влюбен в доня Бланка. Тя също го обича, но е толкова високопоставена, че не може да си позволи да мисли за него. Въпреки това мисли. Я слушай, тя да не е вдовица на някой гранд?

— Не. Сестра. От втори брак на баща му. И брат й я изпратил в манастир, за да не му се меси в наследствата. Да, но го убили. Тогава сестрата излязла от манастира, нали някой трябва да наследи високата титла и името на рода. А тоя род е толкова важен, че предава името си и по женска линия.

— Чудесно. Предвиждам, че ще забъркаш нещо като супа от киселец, канела, хрян и алабаш.

Матев присви устни с отвращение. Но той беше храбър човек. Бе чувал и по-отчайващи реплики. Оттегли се в кабинета си и се закани наум. Марта викна след него:

— Матьо, искаш ли да ти донеса от Испания нещо много необичайно, нещо такова, че и насън да не можеш да го измислиш?

— Искам — изръмжа Матьо и запуши ушите си с восъчни тапи, защото много добре знаеше: след минути в къщата ще вилнее тайфун — Марта ще стяга багажа си, ще целува децата, ще напътствува прислужницата и ще разпитва по телефона всичките си приятелки какво да им донесе от Испания.

 

След няколко часа тайфунът се насочи към Пиренейския полуостров.

Децата заспаха.

Часовникът строго посочи полунощ, а иззад сянката на огромния аспарагус излезе дребен мъж с дръзко лице и неприятно втренчени очи, облечен в рицарски доспехи. Той застана пред Матев и изрече с достойнство:

— Не се отказвайте от мен, сеньор Матео. Дали съм бил българин или испанец — все едно е. Нали спомогнах за откриването на Новия свят? Нали живях по-славно от кралете и от църковните князе, защото животът се мери не с дните, а с деянията. Добри или зли, аз извърших много дела, сеньор Матео.

— Да, зная — примирено каза Матев. — Искам да ви направя съперник на дон Леонардо. Мисля, че доня Бланка заслужава да има и вас между обожателите си.

— В заблуда сте, сеньор Матео. Вие, живите, смесвате миналото. Тринадесет изживени от вас години са дълъг срок, а тринадесет години от отминал век — нищо.

Тогава знайте: доня Бланка лежеше от тринадесет години в гробницата, когато аз видях портрета й. Един италианец беше я изписал всред кринове. Аз помолих най-благочестивия художник да огради главата й с ореол и тя се превърна в „Мадоната всред криковете“. Наистина аз се влюбих в тоя образ… до времето, когато срещнах вашата съпруга доня Марта.

Матев изпусна чашата си, зеленикавият испански ликьор заля листовете по писалището му и плъзна към магнетофона.

„Добре съм се напил, щом почнах да измислям разни нелепости“ — помисли Матев, а гостът продължи без ни най-малко притеснение:

— С какво ви смутих, сеньор? Аз говоря най-почтено и почтително за чувствата си.

„При препиване, доколкото знам, хората почват да виждат мишки или хлебарки. Какъв е тоя нов модел халюцинация?“ — бистреше мозъка си Матев.

— Не съм халюцинация — обидено заяви рицарят. — Проверете — магнетофонът записва нашия разговор.

— А какво сте тогава? — със сетни сили попита Матев.

— Останка — тъжно каза рицарят. — Живея с последния си образ, а вече трябва да приема друг. Време е да се намеся в някои събития, а тоя ми вид е неподходящ за днешния век. Надявам се на вас. Помислете как трябва да изглеждам като съвременен човек.

Гласът на рицаря прозвуча заповеднически. Матев се примири с положението и отвърна:

— Аз съм един напълно съвременен човек: Ако искате, приличайте на мен.

Рицарят бавно поклати глава:

— Вие не ми харесвате достатъчно. Освен това ние, потомците на Лемурия, не можем да имам вашия ръст.

— Извинете, нещо ми се вие свят — подпря главата си Матеев, вдъхна! дълбоко въздух, разтърка вратните си жили и чак тогава намери смелост да продължи: — Споменахте за някаква Лемурия…

— „Някаква“? — иронично вдигна вежди рицарят, който бе почнал да се променя. Изчезнаха доспехите му, старинната прическа, надменният израз. Сега във фотьойла пред Матев седеше мъж в моден синкавобял костюм, малко нещо отегчен и с вид на човек, комуто предстоя труден разговор. Господинът поиска чашка ликьор, помириса я само и започна: — Свидетелствата за нас се пазят в най-дълбока тайна. Не повече от трима души на планетата могат да ни срещнат. На вас се падна рядка чест. А за да не ми задавате постоянно въпроси, ще ви изложа историята отначало. Ако междувременно самочувствието ви на представител на днешната цивилизация се накърни, моля, уведомете ме. Вие, днешните, сте самоуверени и мислите, че светът започва от вас, искам да кажа, от времето, което ви е известно. А света го започнахме ние, лемурийците, преди два цикъла.

Понеже Матев триеше клепачи и цялото му същество излъчваше недоумение, гостът поясни:

— Един цикъл трае около дванадесет хиляди години.

Искате да кажете, че вие съществувате оттогава? — се сепна Матев.

— В понятието „съществуване“ вие влагате друг смисъл. Когато вашият континент се превърна от материя в енергия, не всички от нас успяха да запазят своята цялост…

„Дали да взема хапче за сън или един студен душ?“ — силно отпаднал, се двоумеше Матев.

— Никога не пийте подсладени питиета — посъветва го гостът. — Не сте жена! И не мислете за себе си. Неучтиво е.

— А какво да мисля? — съвсем слисан се обади Матев. Усетил бе, че някаква чужда воля си играе с него.

Гостът възседна облегалката на креслото, потупа я, като че е шия на кон, и предложи:

— Първо ще ви помогна да допишете разказа си, след това ще последвам доня Марта…

— Моля да не се занимавате с жена ми! — изведнъж се разсъни Матев. — А също така нямам нужда от помощ. Каквото съм замислил, ще го напиша сам…

— Хайде, хайде — снизходително го погледна гостът. — Пишете, докато не е отминало времето, което ви е донесло тези мисли. Пропуснатото не може да се хване втори път. Пишете: „Дон Леонардо измъкна от ножницата кастилската си кама, пъхна острието в разтрога между зидовете и с много внимание и нежност измъкна обвита в тънък плат бележка. Поиска да запалят свещ, отдалечи се от хората си, с трескави пръсти оглади хартията и се взря в думите: «След полунощ, в черквата край манастира на Белите сестри.»“

Черквата на Белите сестри тънеше в мрак. Дон Леонардо мина откъм входа за семейните параклиси. Посрещна го мъж с расо и качулка и го въведе в тъмната черква. В един от параклисите трепкаше кандило. Доня Бланка отвори решетъчната портичка, бавно протегна ръцете си към Леонардо. Той коленичи, притисна към тях челото и устните си… и в тоя миг доня Бланка изохка и падна върху рамото му. Леонардо с мъка успя да я задържи и докато се опитваше да се изправи, се чуха викове:

— Убийство!

— Оскверниха божия храм!

— Смърт за убиеца!

Десетина мъже със запалени факли прогониха мрака и наобиколиха поразения Леонардо. На светлината той видя кинжал, забит в гърдите на доня Бланка, и чу думите, които тя успя да произнесе:

— Бяга, любими, предали са ме!

Объркан, той още не осъзнаваше какво бе се случило. Чак след като стражата го отведе в тъмницата, в дългите самотни размисли разбра, че е жертва на коварно подготвено престъпление. Убиецът на доня Бланка се беше приближил безшумно зад гърба му, беше нанесъл удара си над наведената му глава и беше се развикал заедно с другите подсторени лица.

Дон Леонардо бе обвинен, че, воден от низка страст, е примамил доня Бланка на среднощна среща, а когато тя е отхвърлила с негодуване нечестивите му речи и дела, той е пронизал сърцето й.

В килията, премазан от горещия сумрак, от нетърпима скръб и тежко обвинение, дон Леонардо молеше мадоната да прекрати страданията му. Тъмничарят идваше при него призори, за да му подаде вода и хляб и да му напомни, че непрестанно трябва да се моли.

Дон Леонардо поиска да му дадат светото писание, за да може да проясни мислите си.

Дадоха му семейното евангелие и това бе голяма милост. Явно, някой се застъпваше пред строгия съд или нечия съвест се отвращаваше от подготвяното несправедливо наказание.

Тринадесет дълги години прехвърли дон Леонардо над страниците на стария и новия завет, докато усети, че времето в тъмницата се изнизва безследно, дните дотолкова си приличат, че се смесват в един… и за да задържи сенките на своите окаяни дни, той се реши да оскверни белите полета на светата книга с тъжните си заключения, а после захвана да измисля нов свят. И стана чудо: в най-бездънните нощи той ясно почувства присъствието на неизвестния свят. Виждаше безбрежни равнини, където се гонеха ветрове и стада бизони, тъмнолики хора, облечени в ярки облекла, с корони от пера на вълшебни птици, каменни градове в подножията на белоглави планини, салове, натоварени плодове и цветя, злато, злато, много злато… и свобода…

Тогава аз разбрах, че времето е дошло. Щом някой почва да предусеща съществуването на Великото Непознато, значи тое близо до познанието; дон Леонардо трябваше да излезе от тъмницата, за да го срещне и заведе хората към него. Аз имислих как да му помогна…

— А! Дотогава не ви беше дошло наум да му помогнете! — заядливо вметна Матев.

— Ние помагаме, когато човечеството има нужда от нас.

— Излиза, че човечеството е имало голяма нужда от тоя съчинен от мене дон Леонардо.

— Как „съчинен“? — възрази нощният гост. — Аз ви внуших образа му, а сега почти ви издиктувах неговата тъжна история.

Матев бе разбрал, че е безполезно да спори със своя неканен събеседник. Само отбеляза:

— Мислите ли, че вашият разказ ще ми послужи?

— А защо не? Представете си задухата в Мавърската кула, смазващия мрак, тишината, прокъсана от мише цвъртене и от някаква далечна песен, толкова далечна, че звънът на китарата не се чува и само един блеснал от пламтяща страст глас зове любимата си, увещава я в името на небето и морето, на ветровете и червеникавата пръст, която ще ни погълне, преди да успеем да се долюбим…

— Това е добре, но моля, проследете по-нататъшната съдба на дон Леонардо и обяснете какво ви свързва с нея.

— О, ако бих могъл да ви опиша какво изпита дон Леонардо, когато му донесоха портрета на доня Бланка!

— Портрета ли? Защо ще му носят портрет в тъмницата?

— А вие какво обяснение бихте дали? — учтиво наведе ухо към Матев нощният гост.

Матев се помъчи да измисли нещо в духа на онова време:

— Една „благочестива“ душа се грижи да увеличи страданията на Леонардо и изпраща портрета, за да може тоя лик непрестанно да му напомня какво е загубил и мъката му да не заглъхва.

— Съвсем вярно! — бившият рицар слезе от „седлото“ си — облегалката на креслото, — вдигна ръка и над нея проблясна нещо подобно на призрачен меч, изкован от лъчи. — Сеньор Матео, вие имате сили да чувствувате истината и аз ще ви дам правото да бъдете неин воин.

Матев скочи от стола си и се отдръпна към вратата:

— Опомнете се, сеньор, вие вече не сте рицар и не ви подобава да ми давате толкова задължаващи права — и тъй като гостът пристъпваше към него, още по-упорито продължи защитата си. — Моля, помислете, защо ми е на мен Истината? И как ще воювам за нея, като на мен професията ми е такава — да съчинявам, да измислям несъществуващи неща, тоест да лъжа преднамерено и колкото се може по-добре.

Светлият меч се стопи в пестника на нощния гост. Той разочаровано погледна през рамо Матев, после — себе си в огледалото, вдигна упорито глава, закрачи из стаята и след като измина близо половин километър според Матев, седна прилично, като възпитан съвременен мъж, и заговори:

— Но дойде денят, в който най-после се смилиха над Леонардо и решиха да прекратят страданията му. Той бе осъден и след едноседмично покаяние тръгна към съдбата си. В нощта преди екзекуцията го посети нисичък монах, за да приеме неговата изповед. Заедно с изповедта монахът получи и евангелието, и портрета на доня Бланка. Скри го в кожена торба, по-късно помоли най-благочестивия художник да нарисува ореол…

— И доня Бланка се превърна в „Мадоната сред криновете“…

— Моля, не ме прекъсвайте. И тъй дон Леонардо тръгна към съдбата си. Народът се тълпеше по пътя на осъдения, но не шумеше. Навсякъде бе плъзнала тъмната мълва, че е невинен и че херцозите… не, името им няма да изрека… са разчистили още една пречка… Над тълпата се носеха само полугласни молитви за душата на Леонардо и тропотът от стъпките на стражата. Когато шествието наближи площада, отекнаха барабани и камбана удари на смърт. Знатните господа и дами, насядали по балконите на двореца и върху нарочно издигнатите подиуми, престанаха да си разменят галантни фрази, загледаха красивия мъж с прошарени без време коси и се зачудиха, че твърде малко се е променил за тринайсет години въпреки лишенията. И зачакаха да видят красиво ли ще умре. Но тъкмо когато тръбачите вдигнаха фанфари и възвестиха началото на церемонията, а палачът се готвеше да коленичи, за да приеме опрощение от жертвата си, една забулена девойка в бели дрехи притича през площада, улови ръката на дон Леонардо и викна с нечувано красив глас:

— Свети отци, знатни сеньори, доблестни воини и честни граждани! Според силата на нашия древен закон аз вземам тази мъж за съпруг пред бога и така му дарувам живот.

Народът ревна, знатните се изправиха, архиепископът заслони с ръкавица очите си, за да разгледа по-добре дръзката жена, която бе се позовала на обичай, забравен от триста години.

Един дребничък монах се наведе и му прошепна:

— Не гневете простолюдието, Ваше високопреосвещество. Дарете тоя живот и заточете Леонардо заедно с дамата му някъде накрай света.

Архиепископът се посъветва шепнешком с херцога, изрече думи за помилване и повика Леонардо и жената в бяло:

— Преди да заповядам да ви венчаят, длъжен съм да видя коя сте вие, сеньора, и да чуя името ви.

Жената отметна воала и небесният й глас отекна над смълчания площад:

— Аз съм доня Марта, дъщеря на дон Пабло и внучка на дон Матео от Боголонта.

— Какво приказвате! — скочи Матев.

— А не е ли точно така? Прадедите на вашата уважаема съпруга не произлизат ли от селището Боголонта, близо до град Ловеч?

— Но какво общо има Марта с този дон Леонардо и с някаква си Боголонта?

— Просто… не беше нужно доня Марта да се представя с лъжливо име. Нейният благороден произход е вън от всякакво съмнение…

— Нека си е благородна колкото си ще, но защо я месите в тая неправдоподобност?

— За да спаси дон Леонардо естествено.

— Аз ще полудея, може и да ви удуша, после… нека става каквото ще!

— Нито ще полудеете, нито ще ме удушите и всичко вече е станало. Аз само ви осведомявам.

Тая наглост сякаш вледени Матев.

Нощният гост вдигна рамене с неясно извинение:

— Нищо лошо не се е случило с вашата съпруга. И нима не е похвално да спасиш един невинно осъден? След венчавката, извършена набързо, доня Марта и дон Леонардо потеглиха към „края на света“, а някъде по пътя невястата изчезна. Отвлече я един дребен на ръст рицар, никой не успя да улови следите му и той я заведе… в странноприемница „Хилан“, апартамент номер шест. Ето тук е телефонният номер. Може да й се обадите, ако желаете, — и той подаде на Матев луксозна хотелска картичка.

Матев набра номера съвсем машинално и се изненада, когато Мартиният глас каза:

— И ти ли си буден? Абе, аз си бях легнала, дори позаспах за малко, но се разсънувах и се събудих, та да си запомня съня. Като си дойда, ще ти го разправя. Много приключенски сън излезе. Сега… ще хапна една праскова и пак ще спя. Репетицията ми е утре в десет. След представлението ще ти се обадя. Хайде, лека нощ.

— Тя, разбира се, е сънувала това, което вие ми говорехте — се обърна Матев към тъй наречения дон Алонсо де Охеда.

— Само малка част — там, където се вмъква в действието. Но това е много съществен момент. Още щом видях доня Марта в ролята на света Маргарита, се спрях на нея.

— Извинете, аз положих много усилия да ви възприема като нещо реално. А вие говорите за абсурдни фантазии, които жена ми довлече от Бермудския триъгълник.

— Само не ме бъркайте с онези непоправими нахалници от бъдещето, сеньор Матео. Аз идвам от миналото, имам необозрим опит, действувам винаги в полза на човечеството, а онези, от бъдещето, често провалят добрите ми планове, предизвикват бедствия чрез необмислените си постъпки и добре поне, че имат определена зона на влияние, иначе ще объркат генерално хода на събитията и ще прекроят историята според прищевките си. Аз и моите събратя, синовете и дъщерите на Лемурия, вземаме същества от бъдещето само в краен случай, използуваме ги точно на мястото, където е станало събитието, и не им вредим…

— Не им вредите! Оженихте жена ми за някакъв си отдавна умрял дон Леонардо!

— Бракът им е недействителен. Делят ги векове — успокои го нощният гост. — Освен това вие сте атеист. Е, ако бяхте верующ католик, бихте могли да протестирате по понятни съображения.

— И ще бъдат ли взети под внимание протестите ми? — стана язвителен Матев.

— За съжаление — не. Особената същност на вашата съпруга й позволява да попада в най-необичайни ситуации, а това не е случайно и не трябва да остане неизползувано. Мога само да ви уверя, че целостта й няма да бъде нарушена. Вие сте щастлив човек, сеньор Матео, притежавате жена, за която толкова възвишени души мечтаят. Как мислите? Лесно ли му беше на бедния Леонардо да се прости и с тоя блян — доня Марта? И няма ли да се заинтересувате как преживя той обруления си живот?

— Навярно е имало защо да живее, щом се е налагало Марта да го спасява — каза уморено Матев.

Нощният гост доби тържествен вид, дори като че ли се поизчерви от гордост:

— Да, сеньор Матео. След като загуби и доня Марта, Леонардо стана моряк. Искаше да се махне по-далеч от проклетата земя, по която никнеха тръните на неговото злощастие. И го помами зелената игра на водата и бягащият хоризонт. А нощем, всред писъка на вятъра, който се провира между въжетата, дочуваше непознати гласове на мургави хора в пъстри облекла, с корони от пера… привиждаха му се обгърнати в сребърна мъгла брегове… Понякога той разказваше на по-трезвите моряци за своите миражи. Говореше красиво и уверено. И мъжете, които обичат да се замислят, се вслушваха в думите му. Веднъж един от тези негови другари доведе в кръчмата на Брабантеца самия Кристофоро Колон, когото някои наричаха Колумб…

— А, не! Ако почнете да твърдите, че без намесата на моята Марта и Христофор Колумб нямаше да тръгне към Новия свят…

Нощният гост видимо посърна:

— Какви невежи хора разполагат днес с планетата! Те не само на знаят откъде идат и къде отиват, не помнят прародителите си… но дори не искат да разучат истинския ход на събитията и от цялата верига виждат само скъпоценните камъни, най-едрите халки или пък запояванията, направени от майстора. Веригата, която върви през времето, е неравна и брънките й са от злато и от мед, от най-редки и здрави метали, а някъде е скърпена и с ръждива тел. Случва се голямата стоманена халка да се крепи на тъничък волфрамов косъм. Но него вие не забелязвате. Вие казвате: „Велик е този мъж.“ А как е станал велик? Никой не помни, че ученият се е заловил с науката си само за да докаже на своя изкуфял даскал, че бедните деца са по-способни от богаташките синове. А онзи военачалник, който размести граници и народи? Ако не беше срещнал сляпа просякиня, която му предсказа славно бъдеще, стига той да захвърли заровете? (А просякинята, както повечето слепи хора, имаше, изострен слух и беше чула как тракат заровете в джоба на жакета му и от добро сърце бе пожелала да го отклони от хазарта.) Какво страшно множество са малките неща, които крепят или събарят великите…

— Не се ли увличате? — предпазливо го прекъсна Матев.

Гостът погледна палеца на лявата си ръка и каза:

— О, имам още малко време. Ще ви възнаградя за търпението. Ще ви доразкажа края. В кръчмата на Брабантеца двамата мъже говориха до късно. През следващите дни продължиха разговорите си и… много щеше да продължи тая размяна на думи, ако не се беше намесил дръзкият рицар на Мадоната, дон Алонсо де Охеда. Роден през 1470 година в…

— Е, знам, знам! В Куенка. Не — в Охрид! В Куенка! Така пише в енциклопедията. Само че на мен ми беше нужен тоя образ — български болярин, прогонен от турците, отчаяно смел, защото отчаянието е родило смелостта му… Хора, на които може да се вярва, свидетелствуват, че винаги е носил икона в кожена торба. Това не е прието при католиците…

— Не съм и помислил да ставам католик — пренебрежително съобщи бившият дон Алонсо де Охеда. — Ние, лемурийците, сме чужди на всякакви суеверия. Ние само помагаме внимателно. Елегантно! Ненатрапчиво! Не като онези от бъдещето.

Матев глътна наведнъж алкохола от чашата си и обяви:

— Все сте едни… и от миналото, и от бъдещето…все гледате да експлоатирате моята бедна Мартичка!

— Но важно е как го правим — възрази лемуриецът. — Едно е да отвлечеш самолет, друго — да материализираш съня на една прекрасна и чувствителна дама.

— Излиза, че сте крадци на сънища!

— На внушени от нас сънища! — натърти лемуриецът. — И пак от нас — материализирани и проектирани в други времена.

— А къде ви е ненатрапчивостта, когато дори и в сънищата се месите, в най-съкровената дейност на човешкия ум? — възропта Матев.

— Сънищата и без това съществуват в материалния свят, само че вашата цивилизация още не се е научила да използува огромните запаси от натрупани сънища. Е, ние поразчистваме най-уродливите и опасните, но…защо да не се възползуваме от нещо, което способствува за развитието на човечеството?

Матев изпи още една чаша и се усети отмалял и безпомощен.

— Любезни господине, аз исках да напиша един мирен и трогателен разказ. Вие ми объркахте плановете и вместо това…

— Дадох нови насоки на вашето мислене — заяви лемуриецът. — Ще трябва дори да ми благодарите.

— За цялата тая „супа от алабаш и киселец с канела“, както каза жена ми? А може ли да ми посочите логическите връзки? Защо му е на Колумб тоя Леонардо, след като и вие възнамерявате да се появите като Алонсо де Охеда?

— Защото хората трябва сами да сътворяват своята история! Ние, лемурийците, само внимаваме да не се случи нещо непоправимо във важен за човечеството момент и да се скъси вашият цикъл или цивилизацията ви да преустанови своя възход. И се явих аз, под името на дон Алонсо де Охеда. Истинският дон Алонсо бе загинал при корабокрушение. Той беше добър мореплавател, но му липсваше ожесточение. Това рядко качество взех от болярина Драган от Охрид, посечен в бой с турците. И двамата мъже ми бяха по мярка и аз имах удоволствието да действувам от тяхно име и с тяхното право. И тъй като сеньор Кристофоро Колон бе един решителен, но и разсъдлив човек, той се нуждаеше от подтика на моята дързост, от моята опитност, а също така от чистите стремежи, от приказните видения на дон Леонардо…

— И най-вече — от своята гениална предвидливост — реши да напомни Матев.

— Защо ми натрапвате всеизвестни истини? — се възмути гостът и като че ли се обиди. — На мен вече не ми е интересно да стоя при вас. Благодаря ви, че ми придадохте по-съвременен вид, но аз не ще се възползувам от това, а пак — вие. Леко ви утро! И запомнете тая нощ. Може да се окаже от съществена важност за човечеството, защото то пак стои пред Великото Неизвестно. — И лемуриецът се пъхна под килима.

Матев със страх наблюдаваше как очертанията на тялото под тъканта изтъняваха, докато килимът легна на пода. Матев предпазливо го повдигна. Настилката под него още пазеше синкавата му сянка, която бързо изчезна.

Матев си рече:

— Аз май наистина се напих — и легна да спи.

Събудиха го предпазливо чак на обяд.

Той се нахрани разсеяно и пак легна да спи.

Децата недоволно се изнизаха да играят. Баща им беше обещал да ги води на цирк, а вместо това…

Е, вместо на следобедно представление, той ги заведе на вечерно, като пресече протестите на прислужницата и остави след това децата да играят до късна нощ.

Матев като че се боеше да стои сам и буден.

Но вечерта бе спокойна. Телевизорът забавляваше добре стопанина си, а известно е, че пред включен телевизор чудеса не се извършват.

На другия ден след обяд Марта долетя. Нацелува всички подред, разхвърли куфарите, извади подаръците, покани приятелките си да ги получат и чак след вечеря се сети за търпеливия си съпруг. Разказа му за успехите си, за сутрешната разходка из старата Мавърска крепост и с тайнствен глас попита:

— А ще познаеш ли какво донесох за тебе?

Матев си позволи да бъде ревнив и саркастичен:

— Покана за дуел. От някой нов обожател.

Марта се престори на засегната:

— Аз живей толкова благопристойно! Аз му нося толкова благочестив подарък! И каква благодарност получавам?

С обиден вид измъкна от голямата си тоалетна чанта пакет, обвит в потъмнял брокат, и го подаде на мъжа си.

Матев разгърна старинната обвивка и откри обковано със сребро евангелие. Докато той криеше чрез мълчание почудата си, Марта с превъзходство каза:

— Такъв подарък не всеки може да получи: ръкопис от петнайсети век с приписки по полетата. Даде ми го настоятелят на катедралата, където след представлението отидох, за да пея посред нощ на най-важните хора на света.

— Какво значи „най-важните“? — със съмнение за пита Матев. — Има най-различни важни хора.

— И аз съм важна. И ти си важен — успокои го Марта. — Но това са хората, които се бяха събрали да решават бъдещето на планетата, а може би и на Слънчевата система. И след заседанията те не пожелаха да ознаменуват евоето съгласие с някакъв ординерен прием или банкет, а със среднощен концерт в катедралата, където аз пях „Алилуя“ от Моцарт, две арии от Хендел, две — от Перголези и въобще… деветдесет минути програма със забрана да се аплодира. Можеш ли да си представиш какво напрежение!

— Е, да, да — с прикрита досада изрече Матев. — Най-много са ти липсвали ръкоплясканиците.

— Не ми липсваха! — гордо възрази Марта. — Стаеният дъх на тези хора струва повече от всякакви аплодисменти. Великата тишина, която предшествува великите решения и великите дела, не може да се мери с възторзи и овации. А уважението си към мен тези хора изразиха чрез необикновения дар. В края на това евангелие след странните записки стои изречение, което преведоха пред всички присъствуващи. То е: „Колко е величав човекът, който се стреми да бъде човек наистина и със своите несъвършени сетива, и със своите ограничени сили проправя път на стремежите си към Великото Неизвестно!“

— И ти ли? — отчаяно каза Матев. — И от твоята уста ли ще слушам за Великото Непознато?

— А нима предчувствието за Великото Неизвестно не е най-възвишеното усещане? — с някакъв особен трепет отвърна Марта. — Ето хората най-после постигнаха съгласие. Не е ли това признак, че ги зове и обединява Великото Неизвестно?

— Хората? Да. Но интересно е как ще се произнесат по въпроса лемурийците — измърмори Матев и се удиви, че Марта не се зае да го разпитва какви са тези лемурийци (а той беше готов да й говори за изчезналия континент Лемурия и за своето среднощно видение), нито дори го изчака да довърши. Тя спокойно заяви:

— Земята ражда хора. Дали са азиатци, американци, африканци или лемурийци, е без значение. Дали живеят днес, или са живели преди хиляди години, или ще живеят след петстотин столетия — също. Винаги пред земните жители стои Великото Неизвестно и те ще вървят след него до свършека на света… който впрочем може и да не свърши. Да, да! Науката постоянно греши и поправя грешките си. А светът е съвършен и безпогрешен.

Съвършенството е безкрайно и не може да свърши. Схвана ли? Не. Че що ли ти трябва?

— Трябва ми — мрачно каза Матев. — Трябва ми да разбера ако не твоята теза за съвършенството, поне някои неясноти в тая объркана история.

Марта даде вид, че е крайно учудена:

— Какво ти е неясно пък на тебе? Дошъл отвъд времето някакъв лемуриец, обяснил ти каква роля е изиграл при откриването на Новия свят, дори как и защо е станало това, а ти пак си недоволен.

— Той остави много въпроси без отговор.

— Например?

— Защо са убили доня Бланка, защо са осъдили дон Леонардо…

— Попитай мен — със загадъчна усмивка предложи Марта.

— Ти пък откъде ще знаеш?

— Аз? Аз цели два дни бях съпруга на дон Леонардо.

Матев хвана главата си и сигурно щеше да я блъсне в стената, ако маниерите на тоя век не бяха изхвърлили от употреба това драстично средство за освестяване.

— Не се ядосвай, не съм ти изневерила — невъзмутимо продължи Марта. — Ние два дни и една нощ не престанно пътувахме в затворена карета и над нас неотлъчно бдеше един дребничък монах със спусната качулка, четеше си молитви и от време на време ни караше да повтаряме с него „либера ме домине“. Само когато позадремваше за малко, Леонардо улавяше ръцете ми и ми говореше за своето нещастие и за безсмъртната си любов към доня Бланка. Не беше много учтиво от него ва страна.

— Е, да, как ще понесеш ти някой да говори, че е влюбен не в тебе, а в някоя си…

— Не е някоя си. Била е много достойна девойка от високо потекло. Далечна родственица на не знам кои херцози. Тези благородници според древен документ имали права над владенията на доня Бланка, или по-скоро щели да ги придобият, ако родът на Бланка останел без наследници. По тази причина братът на Бланка бил убит на дуел, а тя — в черквата. Вината за смъртта й е трябвало да падне върху Леонардо, за да няма и сянка от съмнение, че херцозите…

— Добре, добре. А как завърши пътуването ви?

— Спряхме да сменим конете край някаква странноприемница. Дон Леонардо поиска чаша вино, монахът влезе да се помоли в отсрещната черква, а аз реших да се разходя, нищо, че вече се смрачаваше. По пътя се зададе конник и както си препускаше, ме грабна и ме отнесе, макар че сума народ скочи на конете да го гони. Минахме някакъв мост, влязохме в градина, конникът ме свали от коня, коленопреклонно ме помоли да му простя, пожела ми лека нощ и си отиде. А аз се огледах и разбрах, че съм в парка пред хотела. Прибрах се и си легнах.

— Междувременно не успя ли тоя конник да ти обясни…

— Нищо не успя, защото аз през цялото време му дърпах ухото и повтарях: „Пусни ме веднага, аз трябва да спя, утре имам представление и среднощен концерт.“

— Повтаряше? И му дърпаше ухото? — се разсмя Матев. — Какво ли не бих дал, за да видя тая картинка!

— Не можеш да я видиш. Аз я сънувах и много добре съзнавах, че е сън и трябва да се събудя, за да заспя наново и наистина.

— По-заплетена история от тая още не си ми поднасяла.

— Не се кахърй, ще ти поднеса.

— Преди това ще ми кажеш ли нещо повече за лемуриеца, защото според неговите думи той сам е бил конникът, който те е отвлякъл. На всичко отгоре ми съобщи почтено и почтително, че бил влюбен в тебе.

— Омръзнаха ми твоите ревности. Какво ме засяга мен кой и защо бил влюбен. — Марта се замисли и добави: — Макар че може би заслужаваше да го поразгледам тоя конник. Той твърде приличаше на настоятеля на катедралата, който ми поднесе евангелието, дето ти го подарих. И имаше някаква неразбория около това евангелие. Май че бяха приготвили друго, после се изненадаха от добавката към приписката — от думите за Великото Неизвестно, но нямаше как да си вземат подаръка обратно. А този настоятел беше светско лице.

Как така? И въобще настоятел ли беше? Или някой от онези, важните, които диктуват съдбините на планетата?

— Това е по-вероятно. Мила моя Мартичка, чакат ни невъобразими промени, щом не само хората от бъдещето, ами и лемурийците от миналото са се втурнали да се месят в решенията ни.

— Ти да не мислиш, че само на нас са оказвали подобна чест? Как ти се струва: Помпей имал по-добрите легиони, а Цезар го победил, Еразъм Ротердамски…

— Добре, добре, спести си примерите, може да ти потрябват.

— Ти пък си спести иронията. И тя може да ти потрябва.

Матев сякаш се заслуша в някакъв далечен шум. Помълча и установи:

— Ние май се караме.

— Така ли? — на свой ред се вслуша Марта. И добродушно рече: — Не си струва. И то точно сега, когато най-после светът видя мир и съгласие.

— Дано да е завинаги или поне за дълго — с глас на благославящ свещеник добави Матев.

— Дано. Но ако си въобразяваш, че аз ще започна да се съгласявам с тебе, за да не нарушавам световното спокойствие…

— Не, не, чак толкова силно въображение нямам — призна Матев. — Аз съм скромен човек. Стига ми, че понякога си мила с мен…

— Господи! Какъв човек! Аз целия си живот, цялата си кариера, всичките си чувства съм подчинила на неговите прищевки, а той ще ми говори, че понякога съм била мила към него!

При това Марта направи нещо абсолютно несъвместимо с доброто й възпитание — изхвърли любимата си чашка за кафе през прозореца.

Слисаният Матев, без да мисли, изговори:

— И защо я разби?

— Чашката била разбита! Ти ми разбиваш душата…

Матев не й позволи да довърши. Прегърна я и затисна с длан устата й:

— Нека не си разбиваме взаимно душите с недомислени думи. Има нежни и добри. И аз съм напълно съгласен с Калдерон, че който не обожава недостатъците на тази, която обича, той не може да твърди, че наистина е влюбен.

Марта отмести ръката му:

— Я го гледай тоя Калдерон! Хубав човек. Къде му са произведенията да ги изуча основно?

— Изучи ги, мила ми Мартичке, ще имаш полза. Точно тоя Калдерон е писал: „Трябва да умееш да владееш себе си, за да умееш да владееш света.“

— О-о-о, колко поучително! — отдръпна се Марта и се запъти към библиотеката. — Мисля, че веднага трябва да започна да се поучавам.

— Ще четеш сега?

— А защо да отлагам?

— Ами аз?

— Ти можеш да допишеш историята на твоя Леонардо, в самота да вникнеш по-осезателно в образа и в страданията му, да си представиш крепостта „Де Луна“, уморените стени, и ако можеш, да си отговориш на въпроса: от къде на къде някакви си жители на несъществуващ кочпшент и някакви си несъществуващи засега бъдещи хора ще трябва да се месят в нашите работи? Я ги изхвърли и от разказа, и от представите си, да ги видя как ще смогнат да влияят на нашата свободна воля и да ни насочват, като че ли сме малолетни или малоумни. Изхвърли ги, ти казвам, и ще видиш — Светът с нищо няма да пострада, защото, какво си представяме ние — че Светът ще се съобразява с нас? Той само търпи, търпи и чака. И ако ние не се съобразим с него, той ще си отгледа други, по-достойни създания. Тоя толкова прекрасен Свят заслужава да има чада, които му подхождат по съвършенство.

Песничка от славянски автор

Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная.

Георги Константинов

Там всичко расте насила.

П. Р. Славейков

— „Жезълът на Арон от Левиевия дом бе покарал, напъпил, цъфнал и родил зрели миндали“ — прочете писателят Матев. — Това било от библията.

— Гледай ти! — зачуди се Марта Матева. — Излиза, че в библейско време са си правели жезлите от бадемово дърво.

— Извинявай, какво разбираш под „библейско време“? — попита писателят Матев, по съвместителство — съпруг на Марта. (Тя твърдеше, че първата му длъжност е да бъде съпруг на най-великата певица — Марта Матева, а оттам нататък — нека си бъде каквото ще.) Всичко това, разбира се, говореше, за да го ядосва, иначе той щял да затлъстее телесно и залинее духовно.

— Нищо не разбирам от времена. И постоянно ми объркват понятията. А пък ти, ако си съчинил нещо и си се приготвил да ми го четеш, карай по-бързо, че няма време. Днес Нели ще я правят доцентка и аз трябва да видя как стават тия работи.

— Аз — също.

— Защо тогава ме занимаваш с разни цъфтящи жезли?

— Не ме занимава жезълът, а причината, която го е накарала да цъфне.

— Много просто. В библейските времена владиците в истинския смисъл са били „пастири на стадото си“ и са носили като жезъл проста овчарска тояга, а пък тя, ако е била току-що откършена, защо да не цъфне, като постои на влажно място?

— Ти намери влажно място из пустините, дето са се подвизавали тези владици. Освен това случаят не е единичен. Знаеш, че има опера „Танхойзер“ от Вагнер…

— Ами! Така ли? — уж силно се изненада Марта. — И какво пише там?

— Пише да не ме ядосваш. И още, че един истински папски жезъл от по-късни, рицарски времена също цъфнал.

— Следователно доста цъфтящи жезли се срещат по света.

— Срещат се! Срещат се! Кой ги е срещал? И ти все пак имаш ли намерение да се приготвиш? Точността, доколкото съм чувал, е вид учтивост.

— Хайде, от мен да мине, ще бъдем учтиви.

Бяха учтиви.

Марта дори се представи в ролята на скромна, благоговееща пред науката жена и на вечерята, дадена по случая, започна да задава въпроси, за които са нужни дълги и обстойни отговори. И тъкмо професорите се прехласнаха и бяха готови да я обявят за десетото чудо — учена певица, на нея й омръзна да се преструва и тя запита най-видния психиатър дали не е по-разумно вместо да се лекуват някои видове лудости, те да бъдат поощрявани и засилвани, та да се види докъде могат да стигнат и „точката им на кипене“ дали няма да доведе до качествен скок в човешкото мислене.

Матев, разгневен от поведението на жена си, излезе да пуши на терасата. Доцент Нели Жлебинска с мъка сдържаше усмивката си.

Един от присъствуващите се нае да скалъпи някаква научнопопулярна лекция, а Марта окуражена го въвлече в невероятен спор относно енергията, заложена във всяко живо същество, за нейния начин на употреба от притежателя й, за страничната намеса върху човешките мисли и преживявания…

— Нима тези хора с болна психика сами са пожелали да действуват и мислят по този необичаен начин? — питаше Марта. — Някога са вярвали, че боговете наказват или награждават с безумие дадени индивиди. Забележете: или награждават! Има религии, според които лудите са пророци, защото аллах или Аполон говорят чрез тях. Според други религии пък лудите са обсебени от бесове — пак излиза наяве вярата в страничната, свръхестествена намеса. А като отхвърлим наличието на богове и техните разновидности…

— Господи! Как се изразява тази жена! — възропта един от колегите на Нели Жлебинска.

— Говоря, че отхвърляме наличието на богове, а тук учени атеисти ги призовават! — се възмути Марта. Направи го толкова убедително, че никой не се усъмни в искреността й, а тя се замисли как да лавира по-нататък, та да доведе шегата до добър край.

Свекърът на Нели Жлебинска, всеизвестният професор Жлебински, се забавляваше от Мартините словосъчетания и реши да й помогне:

— Може би трябва да заменим боговете с персонажи, долетели от космоса, както е модно напоследък.

— Мислите ли? — с недоверие го погледна Марта. — Струва ми се, тази мода отшумя.

— Тогава?

— Аз от половин час говоря за особените начини, по които се проявява енергията, заложена във всяко живо същество…

Тук Марта с удоволствие забеляза, че мъжът й твърде бързо е приключил с пушенето и се вслушва в разговора, като при това се старае да изглежда отегчен и погълнат в свои мисли.

„Охо-хо! Ще ми платиш ти на мене!“ — се закани наум Марта и продължи гласно:

— Искам да изтъкна, че не всяка енергия се изразходва по предназначение и може би вашите болни са като оная омагьосана гора, която расте край манастира „Свети Георги“. Никой ли не е ходил там? Интересни хора! Могат да гледат какво ли не по телевизията, а да отидат да видят едно живо чудо, не им идва наум! Нищо. Аз ще ви я обясня тая гора. Там някога имало истински платани. Да, ама някакъв добър човек взел, че сякъл, сякъл, изсякъл ги. Само че корените не се примирили със смъртта и пуснали издънки. След години всяка издънка се превърнала в огромно дърво и всички тези стволове са се вплели, притиснали са дънерите на старите платани, повдигнали са камъни, извили са се подобно на кълбо змии и такива — уродливи и невероятно красиви — стоят като символи на вечния живот.

— А може би… като нагледно доказателство за вредата от чужда намеса? — подхвърли професор Жлебински, хвана я под ръка и заяви: — Аз трябва да обсъдя насаме с моята мила Марта някои въпроси — и я поведе към масичката в края на залата.

Матев, раздразнен от вечните приумици на жена си, се изправи пред Жлебински:

— Извинете, професоре, но аз съм ревнив и искам да зная какво възнамерявате да говорите със съпругата ми.

— Ще обсъдим темата за жезлите, които цъфтят и процъфтяват по милост божия — отвърна вместо професора Марта.

— Тогава няма да ви напомням с присъствието си, че времето лети, ще си ида у дома и търпеливо ще изчакам отново да получа благоволението ти.

— Той започна да говори мрачно и тържествено — уж загрижено възкликна Марта и погледна с молба професора: — Нека го пуснем да си върви. Обещайте му, че ще се погрижите за мен.

— Нима той се съмнява в това! — надигна глас професор Жлебински и на Матев не му остана нищо друго, освен да си тръгне.

 

Марта се прибра призори весела, облегна се на рамото на мъжа си и поверително съобщи:

— Аз съм една палавница и хич не слушкам.

— Вся ли раздор между тях?

— Не-е! Но ги принудих да си пораздвижат наляво и надясно праволнейните мозъци.

— И?

— Един млад доцент се натъкна на тема за научна разработка, а може и за… не знам как им казват…

— Да, вдъхновила си един мъж или… с други думи — повлияла си му да насочи енергията си към определена от тебе цел.

— Това не е ли добро?

— Ще зависи от резултатите. А ако искаш още сега да се възгордееш, ще ти прочета разказ. Току-що го написах, подтикнат или насочен, или въодушевен от твоите измислици.

— Най-обичам да слушам разкази преди изгрев слънце — каза Марта, изтегна се на кушетката и ритна обувките си.

Матев й донесе чаша изстинало кафе и започна:

„Бурята ме настигна на голо поле, омота ме в прах и изля върху мене и коня гърмящи водопади.

Стремях се към конюшните като към спасителен остров. А там заварих неразбория. Нямаше ток, прозорци бяха счупени и конярите, и конете — изнервени.

Съборих кофа с дъждовна вода… и се включих в общата бъркотия. И тъкмо тогава Лупус намери да ми се радва и да слага мокри лапи по раменете ми. Блъснах го с коляно, без да го погледна, той се сви обиден и като че каза в ухото ми:

«Това пък защо?»

Нямах време да мисля или да се чудя.

Постарах се да въведа ред и потеглих към къщи.

И там ме чакаха счупени стъкла и липса на ток.

Запалих свещ, намерих алкохол, седнах и запуших.

И тогава пак някой произнесе:

«Няма смисъл.»

Засмях се геройски и си помислих за дамата от втория етаж. За нея адвокатът от партера говори с възхищение:

— Много изискана жена. Само дето нощем ходи по перваза и от време на време чува гласове.

Дамата всъщност не ходи по перваза. А ако е до гласове — ето и аз ги чувам.

«Само че тя си въобразява» — ми възразиха.

— От дете съм мечтал за подобно нещо — си казах печално. — Като малък вярвах в Дядо Мраз, а по-късно — в представители на чужди цивилизации.

«Аз не съм представител. Аз съм още… малко същество. Говоря ти така, за да ме разбереш по човешки. А представителите са много… представителни.»

— Аха. Значи си мъничко същество. И къде си се скрило?

«Защо да се крия? Аз си стоя тук, на едно парче материя близо до твоя свят.»

— На астероид?

«Може и така да е. Стоя и възприемам.»

— А защо не дойдеш на Земята? Моля, заповядай.

«Спазвам космическия закон за ненамеса в чуждите цивилизации. Вие имате твърде особени схващания по този въпрос. Все търсите да влезете във връзка, все говорите за неизследвани летящи обекти… И мислите… по човешки. Представяте си, че и другите цивилизации са обикнали металите като вас и се загръщат в метални черупки, за да летят, че съществата от Вселената ви приличат и дори че слизат да ви изследват. Защо ще слизат, щом могат да ви изследват и отдалече? И защо ще се преместват в пространството по толкова примитивен начин?… Не искам да ви обиждам, но във вашата цивилизация има голямо разминаване между мисъл, действие и възможност за действие. А освен това вие се съпротивявате. Всичко вършите с голямо усилие, защото искате да вървите срещу естественото развитие във времето.»

— Това… как да го разбирам? «Ще се постарая да ти го обясня по човешки. Например вие някога сте живели в каменни пещери. После сте ги напуснали, но оттогава все се мъчите да се заселите в нещо подобно на пещерите. И вземате камък, натрошавате го или го стривате, размесвате го с вода… и си правите пещери. Но ги градите не в пусти и тихи места, а там, където владеят зеленината, влагата и вятърът. Вятърът, слънцето и влагата постоянно разяждат вашите пещери, а зеленината ги поглъща. И вие все строите и строите… с много усилия и за кратко време. А ако вървяхте според природата, а не срещу нея…»

— Например?

«Сега ще ти покажа как може да си сътрудничите с природата. Измислих тоя начин докато ви възприемах. Гледай!»

Намерих се всред висока гора. Изведнъж дърветата захванаха да се огъват. Между най раздалечените поникнаха млади фиданки, израснаха, образува се просторна и много приятна зала. Стволовете, плътно приближени, служеха за стени, клоните, здраво сплетени — за покрив. Местата, оставени за прозорци, се запълниха с бързо растящи кристали. Те засияха в разни цветове. Мъх застла залата, полази по «стените», после оформи мебели, ниши, подставки, преградни стени…

След като успях да се съвзема, помислих:

«Пещерата на горския цар! Само че кой ще се наеме да живее в нея?»

Отговори ми се:

«Грозна ли е? Неудобна?»

— Не, не! Просто… е… фантастична. Мисля, че хората няма да я възприемат.

«Ако всички живеят в такива сгради, ще бъдат много доволни. А има и други начини да се сътвори жилище. Ето.»

Бях под синкава прозрачна вода. Пред мен растеше град. Правеха го корали. Пясък се разстилаше по улиците, после сякаш се втечни и замръзна твърд и блестящ. А коралите зидаха стълби, зали, колони…

«Тук трябва да се помогне малко — чух. — Океанските води ще бъдат повдигнати с тридесетина метра, докато бъде завършен градът. Но това не е противоестествено. Щом в някои участъци на океана водите са с двадесет и пет метра по-ниски, защо другаде да не станат временно по-високи?»

Аз не намерих какво да отговоря.

«Може би това, което виждаш, е твърде необичайно за твоя мисловен апарат? За почивка ще ти покажа нещо по-обикновено — жилище за студени места. Подобни са строили някога обитателите на тези области. Водата се размесва с лед и сняг, оставя се да се вледени отново, а тези водорасли, които обичат студа, се вплитат за красота и здравина. По-късно, когато се отопли помещението, водораслите се разрастват, обвиват стените и пода, натрупват се на местата за лежане и сън, на местата за почивка и храна… И… да не би някой да е измислил по-удобни мебели?»

— Господи — въздъхнах, — дали не ме е споходила някаква лудост от нов вид?

«Нищо подобно — ми отвърнаха. — Мисловният ти апарат е много добър и е в отлично състояние. Може спокойно да възприеме вида на постройки за топли страни.»

Милиони термити работеха трескаво. Градът, който вдигаха, би предизвикал шок и у най-напредничаво мислещите архитекти…

Зашеметен затворих очи. Исках да си отдъхна от тези неописуеми гледки. И тогава разбрах, че не с очите си виждах.

А гласът каза сговорчиво:

«Е, добре. Стига ти. Ще те оставя да починеш и да размислиш.»

Но съзнанието ми работеше с необяснима яснота. Спомням си, че през ума ми мина:

«По какъв начин може да бъде постигнато всичко това? Енергията, която…»

«Енергията! — ме прекъснаха. — Колко умствена енергия изразходвате вие, за да добиете… енергия! А тя е около вас навсякъде. Слънцето ви облива с енергия, Земята се тресе, стене от енергия, водите клокочат от енергия, изригват вулкани, бушуват бури, урагани… и всичката тая енергия си отива неоползотворена. А вие разлагате атоми. Не смятам, че е разумно.»

— И ние знаем това — възразих. — Но ще ми обясниш ли с какви способи може да се обуздае и да се впрегне в служба на човека тая енергия? И как да заставим корали, термити, дървета, бури и вулкани да бъдат в наша услуга?

«Егоистично човешко мислене — се обади гласът като че ли с разочарование. — Дори и ти не можеш да се отървеш от човешкия всепоглъщащ егоизъм. „Да заставим“, „в наша услуга“… Няма защо да ги заставяте. Те сами ще ви помогнат, ако… и вие им помогнете, ако ги „стимулирате“, както се изразяват вашите учени. А и енергиите може да… приобщите, вместо да ги „обуздавате“. Вие сте чада на тая природа. Тя би ви дала всичко доброволно, ако не я принуждавахте, ако не изтръгвахте от нея насила…»

— И как според тебе може да стане това?

«Ако дойдеш при мен, ще ти обясня. Аз не бива да слизам на тая планета, но ти не си се съгласявал със закона за ненамеса в други цивилизации и можеш да пристигнеш при мен.»

— Къде?

«Тук, някъде из Вселената. Уверявам те, няма да се каеш, ако се срещнем, макар че твоите сетива не могат да ме възприемат. Аз общувам с тебе само по мисловен път и затова ще запиша в мисловния ти апарат това, което искаш да знаеш, а и много още. После, ако ти пожелаеш, ще се върнеш в твоя свят и ще предадеш знанието на хората, а ако предпочетеш да останеш с мен, ще ти се удаде възможността да възприемеш величието на Вселената. Ти си сам. За тебе не мисли никой. Харесваш ми. Хареса ми още когато беше известен естественик, прославен учен, но щом те принудиха да работиш върху проблем, който според тебе е във вреда на човечеството, ти си взе шапката и отиде да упражняваш своята стара и ненужна професия.»

— Да си ветеринарен лекар, е много почтена професия! — се засегнах аз.

«Не е. Животните нямат нужда от лекари. Животните сами знаят как да се лекуват и биха го правили, ако вие не им пречите постоянно. Но защо се огорчаваш? Ще дойдеш ли при мен?»

— Да — казах след кратко колебание. — Кога? И къде?

«Утре. На това място, дето днес бурята отнесе шапката ти. До къпиновите храсти.»

— До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.

«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използувам енергията й, за да те взема. А енергията на къпините ще…»

— Енергията на къпините? — недоумявах.

«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо, дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела преди да започне.»

Когато се събудих на сутринта, всичко ми се струваше сън.

Слънцето грееше предизвикателно. Чисто, празнично небе се изтягаше от край до край.

Отидох на работа. Следите от вчерашната буря бяха заличени, но безпокойството у конете като че не беше преминало.

Лупус ме посрещна радостен, забравил снощната грубост. Сложи лапи на раменете ми, после ме загледа в очите и изскимтя. Потупах го, поиграх с него, но той все проскимтяваше тихичко и аз реших да то взема на разходка.

Възседнах кротка кобила и без да размислям, се отправих тъкмо към мястото, където вчера вятърът бе отнесъл шапката ми.

А в ушите ми постоянно звучеше една приятна песничка от някакъв славянски автор.

Тия славяни имат забавни хрумвания:

«… Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная.»

Хм. Лекомислено и очарователно.

Ето и къпините, а шапката ми не се вижда никаква. Кой знае де ли се търкаля… и това ли беше мястото, откъдето хвръкна?

«Тук — обади се гласът. — Тук е, но ела по-късно. Върни коня и кучето. Коне и кучета не са ни нужни. Ела сам. След заник.»

Стоях и се мъчех да мисля. Дали не полудявам? Странна лудост. Тя, изглежда, е обхванала и животните. Кобилата трепери цяла, а Лупус е залегнал, козината му се е изправила и в очите му се чете ужас.

Постоях доста време, опитах да успокоя и себе си, и животните, после в душата ми отново изникна безгрижната песничка: «Аз след своята шапка ще хукна…»

Върнах се бавно. Оставих коня и кучето, затворих се в кабинета си и реших да напиша всичко, което се случи.

Вече свършвам. До заник има още време.

Обзело ме е някакво весело упорство. Ще тръгна.

Ще тръгна сам към мястото, дето изчезна шапката ми…

Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная…

…И ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНА, НЕ ЗНАЯ…“

— Ела веднага тук! — заповяда Марта. Целуна бледния от умора Матев и се притисна до него: — Ти все се каниш да си вземеш шапката… Нали само ме заплашваш? И няма да хукнеш точно сега?

Разнеженият Матев пренесе Марта в спалнята и докато й помагаше да се съблече, опита да узнае как е била обсъдена темата „цъфтящ владишки или папски жезъл“.

— Замислял ли си се колко привидно мъртви неща крият в себе си живот? — захвана Марта. Взе от близката масичка свитък ноти и ги вдигна, като че пред нея имаше безброй хора, жадни да ги видят. — Тази мъртва хартия пази живата мисъл на Волфганг Амадеус — и лицето й засия. — Колко щастлив човек съм аз, Матьо! Мога да се наслаждавам на най-висшите творения, които е излъчил човешкият дух. Милиони хора бродят по тая земя слепи и глухи за красотата и съвършенството… избиват се, правят си зло един другиму, рушат, опустошават… Там, след като ти си отиде, някой каза, че пак са унищожили индианско племе… унищожили го… Защо? За няколко педи земя? Или — просто от ненавист? Какво унищожават? „Непълноценен“ клон от човечеството? Не. Погребват гордостта на една раса, която отхвърля игото на нашата цивилизация… Защото има своя. Някога ми попадна запис на речта, с която вождът Бесния кон се обърнал към своите „бледолики братя“. Той казал приблизително това: „Вие искате да скубя косите на моята майка, Земята, вие искате хората ми да влязат в дълбоките подземия, за да вадят костите на моята майка, Земята, вие искате моите-млади мъже да работят. А как тогава те ще имат време, за да се научат да мислят?“ Никой не вникнал в думите на вожда. „Бледоликите братя“ заставили жените да жънат „косите на Земята“, а мъжете да слязат в мините, за да изравят „костите“ й. Младите мъже не се научили да мислят… И те изгивали. Изгивали… но гордостта им останала жива. И те няма да ни признаят за „братя“, нито — за равни на тях, дори докрай да ги изтребим. И гордостта им ще живее, както свободната им воля. И някой ден привидно мъртвата воля ще се разлисти, ще цъфне и ще даде зрели плодове…

Матев удивен слушаше и като забеляза у Марта странно безпокойство, опита да я спре:

— Да, Мартичка, човешкият възход бележи много периоди на разцвет подир мъртвило. В преносен смисъл може да се говори доста, но мен ме занимаваха легендите за цъфналите жезли. Какво е накарало хората да ги измислят? Защо „цъфтят“ именно жезлите, а не — копралите или овчарските криваци?

— Не забелязваш най-главното: жезлите цъфтят „по милост божия“ или защото бог прощава на грешника това, което хората не искат да му простят. Изтъква се някакво правосъдие, което стои над човешкото и което е по-милостиво от него. Какво е жезълът? Символ на власт. Тези предания упрекват хората, имащи власт, в немилосърдие и ги призовават да се вгледат в постъпките си. Жезълът — символът на властта — разцъфва, когато го споходи опрощение от по-висши сили. Но чие е висшето могъщество? Не е ли то заложено и в човека? И какво е това деление на външни и вътрешни сили? Във всяко живо същество, независимо дали то е земно или не, напира силата на природата. Нашите ограничени представи ни карат да делим живота на земен и извънземен, а той е… само… живот. И тъй като се изразявам недобре, защото ми се спи, а пък и ти ме слушаш невнимателно… ще ти покажа силата на взаимните влияния и на енергията, заложена във всяко живо същество. Подай ми шала, а аз през това време ще си намеря чехлите.

И след всичките дълбокомислия, който изрече, Марта се развика по хлапашки:

— Чехълчета, чехълчета, вестете се, явете се, ще ви купя звънчета, ще ви лъсна с маргарин!

Матев безропотно донесе и шала, и непослушните чехли, а те бяха нахокани и заплашени, че ще им се очукат токчетата.

Марта слезе в градината, съненият Матев си каза, че една разходка няма да му се отрази зле и я последва без въпроси.

Марта спря пред изсъхналия бряст до оградата, посочи го и поиска потвърждение:

— Нали той е вече мъртъв?

— Да. Брястовете заболяха от неизлечима болест.

Жив бряст няма вече по Земята, макар че толкова усилия бяха употребени, за да оцелее този вид.

— А аз пък ей сега ще ти покажа, че не всичко е било сторено и че ако едно живо същество поиска да употреби енергията си, за да подтикне нещо мъртво към живот, то ще успее.

Марта прегърна бряста, опря чело до кората му и сякаш се сля с печалното безлистно дърво.

Матев знаеше, че е безполезно да бъдат прекъсвани Мартините занимания, повика на помощ всичкото си търпение, седна на тревата и зачака.

По някое време го сепна капка, паднала върху ръката му. Той погледна ясното небе и в този миг нова капка падна върху устните му, той несъзнателно я близна и усети стипчив вкус. Надигна се, разтърси глава, за да се разсъни, вгледа се внимателно и видя, че отчупеният клон на бряста сълзи. Това съвсем не го възрадва, нито го зачуди. Матев не беше лековерен човек. Чак след като намери стълба и лупа, след като пипна съживената плът на дървото, се смъкна пред Марта, която все още не се откъсваше от бряста, и й каза:

— Отсега нататък с какво още можеш да ме смаеш? Марта погали дървото, обиколи го и чак тогава проговори:

— Всъщност не беше толкова мъчно. Ето аз влязох в съгласие с природата и… мъртвото дърво ще се разлисти. Но как ще се справя с другите си грижи?

— Какво още те тревожи?

— Лудите и тяхната изкривена енергия. Омагьосаната гора на тяхното съзнание, пълна с дива сила…

На Матев не се харесаха Мартините тревоги. Предложи:

— Нека влезем в къщи, да не се простудиш. Там ще продължим обсъждането.

И той я настани на топло, дълго избира бутилка, донесе две чаши, напълни ги и каза:

— Хайде, ощастливи ме, изпий една глътка с мен. Пък може и да се поразсеят твоите тежки проблеми.

— Алкохолът само спиртосва проблемите, за да ги запази по-дълго време, никога не се е случило да ги премахне. Е, хайде, от любов към тебе ще си жертвувам мозъчните клетки.

Марта пи и стана още по-тъжна:

— Ето, намериха се у мен сили, за да възкреся едно умиращо дърво, но мога ли да тръгна от бряст на бряст, или пък да премахна тая най-висша лудост, която подтиква хората да се унищожават, после да ги накарам да се вслушват в предвечния глас на природата, а не да го заглушават с вой на сирени, клаксони, мотори… И най-трудното — отде да взема толкова милосърдие, че да принудя студените жезли да разцъфтят?

— Защо искаш всичко да свършиш сама? Защо не ти се вярва, че по света има и други хора, разтревожени от същите проблеми, а и от много по-важни?

— Ти пък какво предлагаш? Да хвърля грижите си върху чужди плещи, да чакам и когато целият свят цъфне, да стоя и да му се наслаждавам? Няма да го бъде! — решително оповести Марта. — Тоя свят ми е бащиния и аз ще си го стопанисвам, доколкото ми стигат силите, и ако на някого това не му се нрави, нека хукне подир шапката си и ако ще — да се връща, ако не… шапките не са се свършили, но и да се свършат из магазините, все някой от тия, изисканите, дето нощем ходят по первазите, ще си изтърве шапката и ще се обзаведем с такава, защото отдавна е казано: „Ако имаш глава, все ще си намериш и шапка за нея.“

Благонравните

Никога няма да намериш жена без готов

отговор, освен ако се окаже без език.

Уилям Шекспир

Когато човек иска да убие тигър, той нарича това спорт;

когато тигърът иска да убие човек, наричаме това кръвожадност.

Джордж Б. Шоу

Марта Матева седеше и слушаше видеозаписа на монооперата „Ключ за Касандра“.

Тя сама изпълняваше тая опера от край до край.

Би трябвало да се предположи, че една близо петдесетгодишна дама, световноизвестна певица, ще слуша сериозно, съсредоточено и тайно ще си казва: „Това тук е направено превъзходно!“

Но стилът на Марта изключваше подобни действия. Тя пиеше кафе, вдигаше шум с лъжичката и досаждаше на мъжа си:

— Това според теб обой ли е или циганска зурна?… И чул ли си някога чисти корни, та и сега!

Матев не издържа. Стана и превключи телевизора.

— Щом се дразниш!

Марта бе готова да подеме кавга по тоя случай, но екранът до такава степен я изуми, че успя само да прошепне:

— Те ти, булка, Спасов ден! — и викна: — Ще го опухам! Ще ида и собственоръчно ще го опухам! Матьо, поръчай веднага билети за „Монте Алба“!

Матьо изумен загледа жена си. Тя посочи екрана зад гърба му. Той се обърна и видя… собствения си син. Двадесетгодишен красавец в екип на пилот от състезанията „Форум“.

Колата му — „Синият звяр“ — много подхождаше на стремителната му стойка.

Говорителят съобщаваше:

— И така, Борис Матев, новата изненада и новата надежда на „Форум“, ще стартира с номер единадесет, пръв измежду асовете…

Марта беше възмутена:

— Аз да не съм го пращала да става ас! Матьо, намеси се, моля ти се! Най-накрая баща си! Не мога да понеса тоя удар!

Матьо, за разлика от Марта, изглеждаше развеселен:

— Той е едно чудесно момче! Да не си помислила да му пречиш!

— Ще му преча, ще му преча, ще му преча! — заяви Марта. — Пратила съм го да става режисьор, а не шофьор!

— Когато ти съобщи, че ще членува в техния студентски клуб по автомобилизъм, ти не възрази…

— Не възразих. Но аз не съм му разрешавала да стави ас!

— Ти трябва да се примириш с факта, че синът ти вече е пораснал!

— Аз съм една нещастна майка! Моите деца не ме слушат! Къде е Мария?

— На покрива.

Поръчай билетите! Аз ще се разправя и с нея! Най-накрая една майка не може да понася всичко!

И Марта Матева се качи на покрива, където тринадесетгодишната й дъщеря разпростираше някакви антени и много сръчно запояваше разни пластинки.

— Остави веднага тия телове и клечки! Повече няма да позволявам своеволия в моя дом!

Момичето се усмихна на войнствения тон на майка си и се хвърли на шията и:

— Ти си ми най-хубавата майка! Ти няма да ми развалиш играта!

— Никакви игри повече в моя дом! Достатъчно ме разиграва брат ти.

Вместо да изрази учудване, момичето се разскача:

— Значи е успял!

— Успял! Аз ще го наредя! И той ще занимава света сьс себе си!

— Мамо, не бъди ревнива! — заумилква се момичето. — Не може само ти да занимаваш света със себе си!

— Аз не занимавам света. Той се занимава с мен!

Да. Правилно. Светът се занимаваше с Марта Матева и нямаше как да не се занимава, защото на следващия ден вечерните вестници публикуваха огромна цветна фотография, която доста хора изрязаха.

На фотографията разгневената Марта Матева водеше за ухото шампиона Борис Матев, а той се опитваше да целуне свободната й ръка.

Поместени бяха и изявления.

Марта Матева:

— Той има късмет, че закъснях и пристигнах след състезанието. Пет пари не давам за тия растения (сочи лавровия венец на гърдите на сина си), нито за разни лъскави гърнета (сочи златната купа „Форум“). Той или ще ме слуша, или ще има да си пати! Пратила съм го да става режисьор, а не — шофьор!

Борис Матев:

— Марта Матева е най-великолепната жена на света. Бих я обожавал даже и ако не ми беше майка. В нейна чест ще се откажа от спортната си кариера и ще се занимавам с професионалното си усъвършенствуване. Центърът „Атлас“ прие предложението ми да правя филм за Сиера Роха.

Марта Матева:

— Разбира се. Време е да се хванеш с нещо сериозно. Моите поздравления, сине, желая ти успех!

Мария Матева, или както я наричаха „малката Матева“ смачка вестника, после го оправи и хукна да търси баща си.

Той най-спокойно сътворяваше поредния си роман. Изуми се, когато чу:

— Татко! Мама е полудяла! Праща Борис на Сиера Роха!

Но преди Мария да успее да разясни на баща си за що се тревожи, Марта Матева благоволи да се завърне от „Монте Алба“.

— Толкова скоро? — се изненада мъжът й.

— А ти какво искаш? Да стоя в хотела, обсадена от два батальона журналисти и четири армии почитатели на сина ги, за да ми задават потресаващия въпрос: „Защо забранявате на сина си да се състезава?“

— И ти им отговаряше: „Защото не обичам счупени синове“ — с примирение допълни Матев.

— Не обичам. Някой да има нещо против?

— Тогава защо го пращаш при бегсите? — скочи срещу майка си малката Матева.

— Какви бегси?

— Той каза, че отива да снима филм в Сиера Роха, значи филм за бегсите, а ти му желаеш успех. Знаеш ли поне кои са бегсите?

— Разбира се. Някакво измряло тракийско племе.

— Измрелите траки са ги наричали „беси“, а тия са „бегси“!

— Е, и какво от това? — невъзмутимо изрече Марта.

— Господи! Какви непросветени родители имам! — се провикна малката Матева. — И никой от вас не е чукал за бегсите?

— Е, е… — измърмори Матев. — Не бяха ли там някъде… из Тихия океан?

— Не са „там някъде“, а на остров Сиера Роха.

— И какво като са там? — безгрижно попита Марта.

— Какво! Стоят си! И очакват поредната жертва!

— Каква жертва? — се надигна Матев.

— Ей такава! Досега никой не се е връщал от тоя остров в нормален вид.

— Ти пък откъде знаеш? — каза Марта.

— Какво по-точно знаеш? — настоя Матев.

— Знам!

— Няма нищо публикувано за бегсите — възрази Матев.

— За това можете да бъдете благодарни на вашата скъпоценна преса, която така старателно ви охранява от паника.

— Уточни се! — заповяда Матев.

— Пресата избягва всякакви сведения за бегсите, за да не се всява смут, но аз и без нейната помощ се добрах до истината.

— Я не фантазирай! — сряза я Матев.

А Марта се заинтересува:

— Как си се добрала? До какво си се добрала?

— Чрез ония там „телове и клечки“ на покрива разбрах истината за бегсите. И мога с точност да съобщя техния брой (двадесет и четири екземпляра, които скоро ще станат четиридесет и осем) и техния произход (експеримента на онзи, смахнатия доктор Беля)…

— Доктор Беля е авторитетен учен! — напомни строго Матев.

— Авторитетен е, но се занимава с всичко, което не му е работа! Защо му трябваше да люпи бронзовото яйце?

— Момиченце, да не си започнало да съчиняваш и ти фантастични разкази като баща си? — се усмихна дяволито Марта.

— Мамо, моля ти се, представи си, че в тоя дом се е намерил някой, който говори сериозно. Ако обещаеш да ме слушаш, ще изложа фактите последователно.

Марта загледа Матев с укор:

— Виждаш ли как говори дъщеря ти? С „факти“ и „последователно“! Нейсе. Ще я изслушаме великодушно. Карай, детенце!

Малката Матева преглътна обидата и започна:

— На 12 май миналата година доктор Беля откри по време на експедиция странно бронзово яйце. И има неблагоразумието да го прибере на хладно. Тогава забеляза нещо невероятно: яйцето растеше! Постави го при по-ниска температура. Яйцето се уголеми значително по-бързо. Всяко понижаване на температурата караше яйцето да расте! Докторът събра шестте най-сведущи учени на планетата. Никой нищо не можа да каже. Решиха да пазят всичко в тайна. Но за мен няма тайни…

— Марта! — разтревожи се Матев. — Да не си натровила детето с оная ужасна сладоледена торта?

— Как не! Остави я да се изкаже. Виж колко интересни работи говори — нетърпеливо издума Марта.

Матев се разгневи:

— Говори глупости! Бълнува! Как си представяш яйце, което расте?

— Много просто. Най-напред е мъничко, после се уголемява, уголемява и става голямо — с възхитителна усмивка поясни Марта.

— Аз ще се изселя от тая къща! — се разяри Матев.

Марта го погледна невинно:

— Само обещаваш, пък не изпълняваш! — И прегърна щерка си. — Казвай, маменце!

На малката Матева в тоя момент страшно й се искаше да бъде възрастна дама с име и научни звания. Въздъхна с примирение и допълни:

— В края на краищата, от яйцето се излюпи нещо живо, невиждано. Нещо подобно на двуутробно австралийско мече, само че и двуглаво.

— Е, е, не стига, че било двуутробно, ами сега — и двуглаво! — се възмути Марта.

Малката Матева подмина без отговор възклицанието:

— Това още е нищо. Защото „мечето“ не само че се раздвои и по този начин се получиха две същества, но тия двуутробни същества извадиха от „джобовете“ си по още едно яйце и яйцата, поставени при ниска температура, започнаха да растат…

— Я чакай, чакай! — прекъсна я Матев и подозрително попита: — Ти отде знаеш?

— От „клечките“ и „теловете“, казах. Направих си подслушвателна телеуредба.

— Момиченце, известно ли ти е, че подобни уредби са забранени със закон? — се разсмя съвсем не на място Марта.

— Да. Но законът е за пълноправни граждани. А аз съм малолетна.

Матев реши да смекчи тона си:

— Детенце, как успя да построиш подобна уредба?

— Конструктивните планове взех от библиотеката на дядо. Преди петдесет години те не са били тайна. А елементите, от които се състоят, всеки може да си купи от който и да е магазин.

Матев се умълча, потресен от безцеремонността на дъщеря си. Марта най-безгрижно й наля вишнев сок:

— Пийни, маменце, и говори. Много е интересно.

Малката Матева послушно изпи сока и продължи:

— От яйцата изскочиха нови „мечета“ и… въобще съществата взеха да се размножават. Заселиха ги на Сиера Роха. Доставиха компютри за връзка с животните и те проговориха с удивителна интелигентност. После за около два месеца научиха всички световни езици и наречия и захванаха да се „подмазват“. Това обаче не беше забелязано от учените, защото около тях и без това има твърде много подмазвачи. Учените се влюбиха в „мечетата“, нарекоха ги „бегси“, тоест „благонравни“. Думата взеха от някакъв речник за мъртви езици. И за почнаха да им угаждат. Бегсите искат ниски температури — готово. Искат информация за човека — готово. А за себе си говорят, че нищо не знаят и не помнят. Тогава доктор Беля се усъмни и ги подложи на масов хипнотичен сеанс. И се получи една адска история…

— Да не би тия „мечета“, вместо благонравни, да са порочни? — се усмихна снизходително Марта.

— По-зле! — заяви дъщеря й. — Те са бъдещи убийци Ще ме изслушате ли, без да ме прекъсвате? Оказа се, че бегсите са членове на чужда цивилизация. Представители на тая цивилизация са долетели тук в дълбока древност. Без излишно вмешателство са се запознали с човечеството, с жизнените условия и климата на планетата. После предвидили, че след не знам колко хиляди години на Земята ще има нов ледников период. Това им се видяло много изгодно. Те живеят при ниски температури. Предвидили още, че по това време човечеството ще изчерпи познатите му енергийни запаси, а новите енергии ще бъдат още в период на изследване. Тогава решили да да обсебят Земята за своите потомци. Посадили това бронзово яйце на едно нищожно островче някъде отвъд Тропика на Козирога, закътали го в ниска, но дълбока пещера и си отишли спокойни, че щом температурата на Земята се понижи, от тая дупка ще изпълзят първите представители на великата им цивилизация, ще се възползуват от безпомощността на човечеството и ще завладеят Земята. Но за зла участ, при експедиция, студентите на доктор Беля се наврели в пещерата да изследват някакви плесени и открили яйцето… Докторът го съхранил при ниска температура и… ма им помните какво ви говорих отначало?…

Матев обезпокоен гледаше ту жена си, ту дъщеря си и чакаше какво разрешение на въпроса ще му поднесат дамите, защото този разговор според него беше една не много мила шега и макар той да беше свикнал на подобно отношение (което донякъде подриваше авторитета му на глава на семейството) все пак надяваше се на благоприятен изход.

Само че, уви, уви, кризата се задълбочи, защото Марта на часа взе телефона и поиска да говори със сина си. Отвърнаха й, че Борис Матев с присъщата си устремност преди четиридесет минути се е отправил със специален самолет към Сиера Роха. Малката Матева се разплака:

— Аз съм виновна! Аз му разправих за тия проклети бегси!

Матев започна да я тупа по раменете, като че ли се е задавила и да я утешава:

— Чакай, детенце, спри, моля ти се! Може да си въобразяваш…

Но малката Матева не само не спря, но си позволи да викне на баща си:

— Щом не ми вярвате, поговорете с вашия приятел Белята!

Марта запази удивително спокойствие. Набра номера на доктора и попита с глас на отегчена русалка:

— Докторе, ще приемете ли да вечеряте с една стара и разтревожена жена?

Докторът замълча за секунда. Не защото не позна кой го безпокои. Заради Марта Матева той би отишъл да вечеря и в кратера на Етна. Не, не затова. Той просто пресмяташе за колко часа ще прелети Индийския океан. Но какво е Индийският океан за един безнадеждно влюбен мъж? И така… доктор Беля със закъснение от четиринадесет минути се появи на вечеря у Марта Матева.

Матев, забравил старата си вражда към този отчаян почитател на жена му, го посрещна като спасител.

Марта, блестяща и ухаеща, млада и привлекателна както винаги, му позволи да й целуне ръка, а малката Матева с изумление забеляза, че докторът е един много приятен на глед, силен, стеснителен и изморен мъж. Малката Матева дори си спомни някаква реплика от пиеса за Клеопатра, чийто смисъл беше, че разлика от тридесет години между мъж и жена, които се обичат, е незначителна. Лошото беше, че на доктора и през ум не би му минала подобна мисъл, още по-малко — в присъствието на Марта Матева.

И тьй благодарение на несекващия чар на Марта от доктора бяха изтръгнати тайни, тоест бе получено потвърждение на думите на малката Матева.

Това силно влоши настроението на вечерящите. Да, да. Доктор Беля не успя да скрие, че с хората, които влизат в контакт с бегсите, стават особени промени.

Какво промени ли?

Най-напред — отклонения от нормалната човешка психика. При някои индивиди започва да се наблюдава прогресираща меланхолия, която ги тласка към самоубийство, у други — странна омраза към целия човешки род.

— Ето как действуват вашите отвратителни мечоци — не се стърпя малката Матева.

Преди докторът да успее да продума, Марта Матева го помоли:

— Само не питайте по какъв начин тая млада персона е научила за бегсите. И ми помогнете да прибера 11 си от тоя проклет остров.

— На острова могат да пребивават само лица, снабдени с разрешение на Съвета за опазване на Земята. Синьт ви се е възползувал от протекциите на центъра „Атлас“. Не, не, на вас няма да ви разрешат…

— Че кой ли пък ги пита? — почти се обиди Марта. — Те какво мислят? Че ще си оставя момчето на някакви крокодилоподобни изродчета? Къде е това жалко учреждение, което разрешава?

Доктор Беля разбра окончателно, че си е взел беля на главата, и даде адреса.

Учреждението квартируваше на друг материк, но това не бе никаква пречка за Марта. Тя посред нощ вдигна разни дежурни и в четири часа призори полетя да спасява сина си.

Изуменият Матев не смогна да подреди едно правилно изречение и каза:

— Ами как, Мартичка, ти сега?…

А малката Матева се разплака:

— Ще ми се прахосат и хубавата майчица, и хубавият брат заради тия бегси…

Баща й се зае да я успокоява:

— Няма, детенце, няма. Те, и двамата, са толкова ненормални, че бетсите едва ли ще им навредят.

По какъв начин Марта Матева успя да разстрои работата на цял Съвет за опазване на Земята, е неинтересно или по-скоро — в постъпките й нямаше нищо, което да се различава от обичайния й метод на действие.

С разрешителното в ръка, след няколко часа тя се стовари като кълбовидна мълния от ясното небе над острова Сиера Роха. А там около двадесетина бегси бяха наобиколили сина й, водеха благонравни разговори с него и срамежливо се кипреха пред камерата.

— Охо! — каза вместо поздрав Марта. — Какво приятно общество! — извади от пътната си чанта сладкиши и провъзгласи: — Почти сама ги опекох.

Последният, когото тя почерпи, бе началникът на острова резерват. Той притича да разбере какво се твори на поверената му територия.

Марта му втикна сладкиш в едната ръка, стисна сърдечно другата и го поведе към помещенията за хора, като междувременно му предаде поздрави, разпита го не се ли чувствува изоставен от човечеството на тоя пуст бряг и не му ли е омръзнало да поддържа изкуствено ниски температури на почвата и въздуха сред този топъл земен рай.

Началникът се мъчеше да изглежда строг, но Марта извади от бездънната си чанта саксийка, голяма колкото чашка за ликьор. В нея бе посаден почти микроскопичен кактус от толкова рядък вид, че началникът, страстен почитател на флората, ахна, а след като разбра, че това е подарък за него, окончателно бе покорен от Марта.

Тая Марта винаги е съумявала да използува човешките слабости, а за този, който знае да прави това, няма нищо невъзможно.

И тя захвана да залива острова с очарованието си. Бегсите предано следваха Марта в разходките й, слушаха я с одобрително вдигнати муцунки как пее привечер, дори и те се опитваха да пеят. Звуците, които издаваха, напомняха повече на жужене на рояк пчели, но все пак имаше нещо приятно в тях. Марта твърдеше, че бегсите ежечасно усъвършенствуват гласовете си и не след дълго от тях ще излезе нещо. Какво „нещо“, Марта не уточни. Пък и никой не я попита. Учените и помощният персонал, захласнати от безбройните приумици на Марта, се бяха отдали на някакво безразсъдно безгрижие. Единствен Борис Матев, незасегнат от общото състояние, бодър и работоспособен, правеше първия си документален филм (с дейното участие на Марта), но някакво съмнение писукаше в съзнанието му:

„Защо дойде тук майка ти? За да учи бегсите на пеене?“

Скоро въпросите се изпариха от главата на Борис. Изчезнали бяха две мечета. Съвсем незабелязано. Необяснимо.

Островът бе ограден чрез предпазно лъчение. Изключено бе някой да го напусне, без да заработят сигналните системи.

Останалите бегси кротко мълчаха или отговаряха според обичая си, не нищо, нищо, нищо не знаят.

Долетя комисия за разследване на случая.

В нейна чест изчезнаха четири мечета.

Пристигна специално обучен патрул. Той само успя да установи, че са се изгубили още осем мечета.

Съветът за опазване на Земята се разтревожи и изпрати специални представители.

По случай тяхното пристигане бе устроен нов атракцион: всички бегси пропаднаха, без да оставят и най-малката следа.

Комисиите се бяха събрали на съвместно заседание, когато в залата нахлу като пролетен вятър Марта и запита с отпаднал глас:

— А сега, след като ги няма бегсите, може ли да се изключи охладителната инсталация? Ще си разболея гласа на този студ.

Желанието й бе изпълнено.

Само след час Марта се отправи към брега в плажна рокля и с бутилка мараскин в ръка. Щеше да утешава сипа си, който не успя да завърши първия си филм и затова сега се разсейваше, като снимаше разни миди и рани.

— Стават ли за ядене? — попита Марта.

Борис се сепна.

— Тук е доста топло — констатира Марта, а Борис си помисли:

„Но защо тя говори баналности?“

— Днес за обяд ще има само телешко с грах — ськруши го съвсем Марта.

„Господи! — разтревожи се Борис. — Да не би сестра ми да е говорила истината? Да не би бегсите да влияят на човешката психика? И при майка ми да се е получил обратният резултат — най-ексцентричната дама на планетата да се е превърнала в обикновена женица, която мисли само за готвенето и времето?“

Марта безгрижно подритваше камъчета, размахваше бутилката мараскин и продължаваше с най-безличен тон:

— Готвачите получили световъртеж, прегорили манджите, от мъка се напили с мараскин… искаш ли и ние да си пийнем?

Ние пък защо трябва да се напиваме? — подозрително изгледа майка си Борис.

— И ние — от мъка. Мечоците ги няма, филмът остана недовършен, светът няма да узнае за нашите подвизи…

— Какви подвизи? — трепна Борис, приспаното неотдавна съмнение прерасна в подозрение и заграчи тревожно: „Тя както винаги е скроила нещо нечувано и сега пак се преструва на невинна. Тя дори не се преструва. Тя счита, че е извършила похвално деяние.“

В това време Марта отвори бутилката, отпи и се нацупи:

— Мараскин, та мараскин! Глупости. По-добре аз да си пия ментов чай. А ти, ако искаш, трови се с тая течност.

— Не ти ли е жал за мен? — предпазливо поде Борис. — И не е ли престъпление майките да дават алкохол на синовете си?

— Хайде да не говорим толкова откровено за престъпления — предложи Марта. — Впрочем какво точно е „престъпление“?

Борис усети студен повей в гласа на Марта. Посоката на разговора обещаваше стръмнини, пропасти, вулкани и земетръси. Той постла ризата си на пясъка, покани майка си да седне и отвърна, като я гледаше в упор:

— Например престъпление е да унищожиш живот.

— Чий? — поиска уточняване Марта.

Борис усети, че нагазват в безбрежните блата на човешките представи за ЗАКОНА.

Марта не мислеше да го затруднява:

— Ако индус убие крава — това е престъпление, ако член на племето керте убие човек — това е подвиг…

— И тъй — въздъхна Борис. — Ако учен, който е дал клетва да закриля живота на планетата, унищожи един непознат вид — бегсите, — той е престъпник, но ако Марта Матева стори това…

— Ти какво? Да не ти се ще да ме изкараш престъпница? Аз никакви клетви не съм давала. И щом искаш да знаеш, престъпление щеше да бъде, ако бях оставила разни видове да ми унищожават децата.

— Никой не ти е унищожавал децата! — скочи Бо рис.

— Ако не точно моите, пострадали са деца на други майки. Да не искаш спокойно да гледам тези безчинстват? Та твоите благонравни приятелчета искаха да попилеят и мен! А мен знаеш ли колко милиона години ме е създавала Земята?

— Ами тях? — със схванат от вълнение глас протеина Борис. — Тях някоя планета може да ги е създавала триста пъти по-дълго време. Те бяха с по-висше мислене от нашето, по-добре устроени, по-чувствителни и добри, те бяха благонравни!

— Ами да! От тяхната благонравност хората си губеха ума, а човечеството и без това не страда от излишък на ум!

— И въпреки това ти нямаш никакво, абсолютно никакво право да ги унищожаваш! Майко, какво направи ти нещастните бегси? — извика Борис.

— Я по-тихо! — му се солна Марта. — Да не мислиш, че съм канибалка и съм ги изяла благонравните мечоци?

— А къде са те?

— Ела да видиш — се усмихна съзаклятнически Марта и го поведе към жилищата за хора, без да обръща внимание на смайването му. Въведе го в своя апартамент, захвана да се оплаква, че тая климатична инсталация явно е сътворена за мечки, а не за певци, и ще й разсипе гласните струни.

Борис едва не изкрещя от нетърпение.

— Но къде са бегсите?

— Чакай малко де! Откъде се навъди това припряно младо поколение, ум не ми стига… — и затършува из гардероба.

Борис отчаян седна на пода с кръстосани нозе и опита да се успокои чрез самовнушение. В това време Марта весело възкликна:

— А, ето го! Дръж! — и подхвърли към Борис малко бронзово яйчице.

Борис го улови и чак след време успя да зададе въпроса:

— Ами ако не бях го хванал?

— Нечупливо е — небрежно го осведоми Марта. — Опитай, ще видиш.

— Ти си искала да го строшиш?

— А, не. Бегсите ме осведомяха. Освен това не гори, не…

— Как — бегсите? — не можеше да разбере Борис.

— Я си сложи ризата, уважаеми сине, вземи яйцето и ела при ония заседатели. Няма да обяснявам на всеки поотделно!

Появяването на Марта, Борис и яйцето в заседателната зала предизвика всеобщо смущение.

Марта се разсмя от сърце:

— Вие какво? Да не видяхте главата на Медуза Горгона, та се вкаменихте? На си ви яйцето. Търсихте бегсите — ето ги. Всички са вътре, до един.

И като се намести до председателя, с делови тон Марта обясни, че при бегсите процесът на размножаване може да действува и с отрицателен знак и както бегсите са могли да се размножат чрез деление и вадене на бронзови яйца от торбичките си, така са успели и да се приберат в това яйце. Е, ако на някого му се прииска да ги излюпи наново, може да ги постави при ниски темпераури и размножаването ще се повтори, но тогава тя лично съвсем няма да се меси в тая работа, нека бегсите изринат човечеството от Земята, щом на това човечество толкова му е умът.

Учените я гледаха омаломощени и съсипани. И тридесет пъти и зададоха въпроса: „Но как постигнахте това?“, преди Марта да свърши с усукванията си и да признае, че вместо да хитрува пред мечетата и да се преструва, че нищо не знае за тях, ги е събрала и помолила да й обяснят защо искат гибелта на човечеството. Бегсите изпаднали в смут и заявили, че нищо подобно не желаят.

— А защо тогава се размножавате като някакви си амеби, чехълчета или зелени еуглени? — вещо запитала Марта.

Тогава бегсите благонравно навели глави в рекли, че вече няма да правят така.

(Да, да, точно тъй било. Какво има за чудене?)

И за да демонстрират добрите си намерения, почнали да се смаляват, да се залепват едно за друго, да се скриват в яйца, които се прибират в торбичките и… тъй се стигнало до едно-единствено яйце.

Поразените учени предаваха яйцето от ръка в ръка, докато доктор Беля не им напомни, че от топлината яйцето се смалява и че преди да продължат заседанието, то трябва да бъде поставено на подходяща температура, за да се запази животът в него.

— Нищо му няма — ги „успокои“ Марта. — Аз колко време си го държа в гардероба.

— Какво?!! — недоумяващ и обезоръжен от невинния й вид възкликна доктор Беля.

— Може би искате да узнаете защо направих всичко това? — предизвикателно каза Марта. — Е, аз пък няма да ви давам обяснение. Да не съм длъжна? Оправяйте се сами. Но, повтарям, друг път няма да се хвана да убеждавам тия благонравници да се скрият. То, всяка благонравност си има граници.

— Но вие може би сте им навредили. Може би сте унищожили тези разумни същества, космически пратеници — заяви председателят.

— Хайде де! — присви устни Марта. — Вие да сте видели някой благонравен да загине? — и добави: — Най-много… да загине от благонравност. А това яйце, ако питате мен, по-добре да не стои на Земята. Знае ли се какви времена идат? Хем човеци, хем бегси, няма ли да й стане много на тая Земя и няма ли да се разклати от човещина и благонравност? На тая горкичка планета й стигат едни изчадия. Я, хайде, другите вие ги запилейте на Хермиона или на Палант. Доколкото съм осведомена, там температурите са подходящи за благонравни същества.

Заседаващите не скриха учудването си от осведомеността на Марта, а тя, свикнала да й се чуди светът, направи умопомрачителното си изказване:

— Уважаеми хора, аз ненавиждам дилетантщината, особено държа на висотата в професионализма и поради това се съмнявам във високия разум на някои професионалисти и следя според силите си доколко те го проявяват, за да мога по най-дилетантски начин да поправя грешките им — и си излезе, като остави учените да блъскат високия си разум в загадката: „Тая Марта Матева не е ли една от загадките на планетата? И не е ли време някои известни професионалисти да се занимаят със странните й вмешателства? Професор Жлебински твърди, че тя му дава идеи за епохални открития, Институтът за проучване на необяснени явления изтъква ролята й за разгадаване на тайните на Бермудкия триъгълник, дори самият доктор Беля изпитва небяснима нужда да говори с нея поне веднъж месечно непрестанно да слуша записи с нейния глас — това стимулирало творческото му мислене.“

А Борис Матев, за чието присъствие учените бяха забравили, разсъждаваше:

„Според мен доктор Беля е влюбен в майка ми. Какво ли нещастие е човек да обича жена като нея? Добре поне, че тая опасност е ограничена. На света едва ли има други екземпляри от тоя вид“ — реши, че е непочтително да преценява майка си по такъв начин и незабелязано напусна залата.

Майка му пак беше на брега. Събираше камъчета и черупки от миди, дезинфекцираше ги с мараскин и пълнеше калъфа на Борисовия фотоапарат — последно чудо на техниката. Самият апарат лежеше върху левия й сандал, а десният му пазеше сянка.

Борис поклати глава, приклекна до майка си и взе да й помага. Когато работата беше привършена, той се опита да подхване:

— Майко, понякога ми се струва, че съм по-възрастен от теб и трябва да те закрилям и напътствувам.

— Това е чудесно. Напътствувай ме.

— Тогава остави, моля ти се, обичайния си маниер…

— А-а-а, няма! Ти искаш аз да говоря с тебе сериозно. Ти искаш аз да облека мислите си в униформи и да ги строя в редици? А как тогава те ще пърхат около света? Как ще менят лицата си и цветовете си? Тези мисли са мои и аз ще се разпореждам с тях както ми е угодно, напук на тебе и на баща ти. Борисе, ами той какво ли прави? И Малката! Веднага си тръгваме!

Матев и Малката правеха желе от ягоди.

— Любимото ми желе! — каза Марта и се зае да го унищожава.

— А какво стана с бегсите? — плахо опита да се осведоми Матев.

— Бегси ли? Какви бегси? Няма никакви бегси — отвърна Марта.

— Но, мамо! — намеси се малката Матева. — Къде са те сега?

— Тя ги прибра — мрачно съобщи Борис. Марта изрази такава изненада:

— Хайде пък и ти! Тая къща е пълна с фантазьори. Аз съм една нещастна майка. От днес нататък забранявам! От днес нататък в тоя дом има право да фантазира само писателят Матьо Матев, при условие, че това няма да е без мярка.

— Ох! — страдалчески въздъхна Матев. — Може ли човек да знае какво е мярка, щом живее с такова чудо като тебе?

— А, „чудо“! Ето ти благодарност! — изведнъж Марта стана язвителна: — Разбира се, когато трябва да се извърши нещо необичайно трудно, всички се надяват на чудо. Когато се налага Франция да бъде спасена, появява се Жана д’Арк. Но след като опасността отмине, „чудото“ го горят на клада, а може да има и по-жалък край — да му се присмиват и да го унижават. Когато те изгорят на клада, поне е възможно някой ден да те обявят за национална героиня. Но ако извършиш чудо ей тъй, ако не парадираш с него и не изтъкваш, че това ти е струвало много усилия… какво чудо е то? И тогава с теб могат да се подиграват. Е, хайде, смейте се на „невероятната“ Марта Матева! Мръдне си тя малкото пръстче… и чудото става. На нея й е лесно! Много лесно и весело е да измисляш странни детайли за фантастичните писания на мъжа си, да щадиш самочувствието му, да го предизвикваш и насърчаваш по ненатрапчив начин, да отглеждаш деца, да ги пазиш от беди, да ги спасяваш от най-безизходни положения и на всичко отгоре да пееш и да забавляваш света. Весела роля, няма що! — и Марта, възмутена от коравосьрдечието на целия свят, стана и се запъти към стаята си.

Но преди да направи две крачки, се намери на метър и половина разстояние от пода.

Борис я вдигна на ръце и решително изрече:

— Майко, ако ти на часа не станеш такава, каквато си, аз веднага ще скоча в „Синия звяр“ и ще стартирам купата „Фрейя“.

— Пусни ме! Не ме ли виждащ, че съм сериозна?

— Извинявай, но кой може да те понася, когато си такова състояние? — се намеси Матев.

— Аз я понасям! Аз си я обичам винаги! Пусни ми хубавата майчица! — Малката Матева се нахвърли върху брат си и стъпи на креслото, за да й е по-удобно да го гъделичка и щипе, а едновременно с това да целува майка си.

Креслото се размести. Момичето залитна, Матев се втурна да я лови и след секунди цялото семейство се търкаляше по пода и всички загрижено оглеждаха да не би Марта да се е ударила, после я молеха за прошка, накрая донесоха нова купичка с желе от ягоди и я поднесоха в знак на помирение.

— Какво ли не прави човек заради децата си? — безнадеждно въздъхна Марта. — Готов е да воюва с най-тъмните сили на природата, готов е дори да премахне такива мили създания като бегсите.

— Значи ти все пак си ги унищожила — изпитателно загледа майка си малката Матева.

— А, не — с яд произнесе Марта. — Заради едно толкова злонравно човечество аз няма да навредя на благонравните същества. Те си стоят в яйцето и чакат. Ако човечеството някой ден стане по-великодушно от тях — нека съществува. Но ако не заслужава честта да обсебва тая толкова красива планета, Земята, поне ще остане наследство на благонравните. Пада му се на това злонравно човечество да има още една заплаха — благонравните! — и тя погледна отчаяно: — Все пак, аз ягодовото желе без лъжичка ли ще го ям?

Заклинание

Из высоких ворот,

Из заохтенских болот,

Путем нехоженым,

Лугом некошеным,

Под пасхальны звон,

Незванны,

Несуженый,

Приди ко мне ужинать.

Анна Ахматова

Там хрустальние есть города.

М. Ю. Лермонтов

Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или по-скоро даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се е оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер из гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета и тя снизходително ги съветваше:

— Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.

Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.

Марта на часа забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна:

— Какво се е случило?

Матьо притегли жена си, притисна глава до гърдите й, задържа дъха си и не след дълго отвърна с привидно ироничен глас:

— Вживявам се. Като Флобер. Но както виждаш, не се получава.

— И какво толкова ужасно успя да напишеш в тая киша?

— Тук ли да ти го чета? — заядливо я погледна Матев, но Марта вече беше се наместила до него.

Не му остана нищо друго, освен да я загърне с широкия си според модата плащ и да започне:

„Някога имаше един човек с необикновена глава. Тя струваше много, толкова много, че никой не би се решил да я оцени. И човекът си живееше неоценен. Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя и не й обръщаха внимание. Човекът беше скромен, на никого не казваше, че главата му има огромна цена. Само той си знаеше и това му стигаше.

Впрочем, ако ще говорим истината, трябва да споменем, че и учителите му забелязваха необикновената глава, учудваха се:

— Боже мой, каква глава! — и толкова. Нямаха време да се занимават специално с него, защото имаха много ученици, а човекът не беше богат и не можеше да им плаща. Минаваше без чуждите грижи. Въртеше всичко сам. Съвсем сам.

Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото «перпетуум мобиле», над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи. Изнамери я, но никой не повярва. Професорите му се засмяха:

— Това е невъзможно. Това е утопия. Перпетуум мобиле не може да се създаде.

И даже не погледнаха чертежите му.

Отчаян, човекът ги изгори. Но той не можеше да стои бездеен. Започна да пише стихове. Не бива да се забравя, че той беше млад и току-що беше се влюбил в едно красиво момиче. За съжаление главата на момичето струваше повече от една не особено зряла диня. Момичето беше манекен в модна къща, разхождаше се в най-новите и хубави дрехи, позираше на фотографите и когато журналистите я канеха да каже нещо, за да го напишат във вестниците, тя обикновено разправяше, че професията й е трудна и че трябвало да се мисли много как да бъде демонстриран всеки модел. Изобщо тя смяташе това за мислене. Всеки мисли толкова, колкото може. За един мисленето е леко, а за друг — тежко. Момичето мислеше, че е кой знае каква работа да представиш някаква измислена и ушита от други хора рокля, а човекът казваше скромно:

— Написах поема.

Момичето не разбираше нищо от поеми и смяташе, че щом той скромно говори за стиховете си, то сигурно стиховете са лоши. Все пак тя ги събираше при писмата на другите си обожатели. Но… нищо повече. Момичето манекен нямаше време за разни хора, които пишат кой знае какви поеми.

Човекът изпитваше голяма мъка, но беше толкова стеснителен, че се боеше да я покаже пред хората и се смееше весело даже тогава, когато сърцето го болеше от скръб.

А момичето и всички други казваха:

— Ах, колко е безчувствен!

Те не подозираха, че чувствата му са хиляди пъти по-ярки и силни от техните, защото бяха свикнали да вадят на показ всяко свое чувство и да забавляват или тормозят околните с него.

Човекът мълчаливо носеше огромния товар на отхвърлената любов и никой не го чу да възроптае.

Но, когато човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея. Тогава той реши да вдигне бунт против скръбта. Човекът не познаваше бездействието. Той хвърли всичките си сили, знания и способности, за да отърве човечеството от скръбта. Събираше измъчените хора и им говореше, че на света трябва да има само радост.

Но съществуваха и такива, на които думите за радостта не се харесаха. Те искаха на света да цари скръб, защото тъжните хора се управляват по-лесно. Те не желаеха да има даже радостен час, затова изпратиха слугите си да заловят човека. Но човекът беше неуловим. От главата му бликаха планове и идеи, които объркваха преследвачите.

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. Наградата беше голяма, толкова голяма, че кратуните на подлеците и предателите се замаяха и те веднага се втурнаха по дирите му.

Но човекът беше неуловим. Пазеха го и го криеха. Тъжните хора знаеха колко струва радостта и не продаваха нейния вестител.

А наградата беше много голяма. Страшно голяма всеки подлец. И нищожно малка сума за главата на Човека, защото неговата глава нямаше цена.

Предадоха го. Вързаха го и му взеха главата. Главата, която струваше повече от цялото земно кълбо, защото в звездното пространство има много планети като Земята, но глава като тая на Човека не беше създадена. Наброиха на продажника петстотин хиляди жълтици и той си отиде доволен, а безценната глава заровиха в земята, за да не би някой да се сети за нея и каже:

— Това беше необикновено ценна глава.

Минаха години.

Момичето, в което беше влюбен човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не й пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче беше свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше откъде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери поемите, които някога бе написал човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:

— Вие ли написахте тези шедьоври?

Тя се поколеба, но после скромно каза:

— Аз.

И започна да получава огромни хонорари за чуждите стихове. И се окичи с чужда слава. Но у нея беше останала половин капчица съвест и затова тя намисли да сложи паметник над гроба на човека. Отиде на гроба, но хората, на които човекът беше говорил за радостта, я бяха изпреварили. Те бяха поставили надгробна плоча, на която пишеше:

«Тук заровиха радостта, тук почива умът, тук скриха светлината на Вселената.»“

Матев млъкна и продължи с яд да чупи съчките на все по-малки парчета.

— Странен начин на вживяване имаш констатира Марта.

— Кажи поне хареса ли ти това произведение? Марта поклащаше глава ту наляво, ту надясно, като че се чудеше дали да хареса писанието на мъжа си, или да го отрече.

Матев отчаяно надигна глас:

— Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!

— Че как не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? — с готовност отвърна Марта.

Матев грабна листовете и се изправи възмутен от отговора й. Но Марта го принуди да седне и взе листовете. Погледна първия и смръщи вежди:

— Какво е това посвещение?

— Посвещение.

— „В памет на Александър С.“? Ти си луд. Александър не може да умре.

— Как тъй да не може? — Матев бе объркан от увереността, с която Марта произнесе думите си.

А тя продължи още по-убедително:

— Телеграфните агенции не се позовават на източници, които внушават доверие. Александър е голям учен изследовател и голям революционер. Един учен може лесно изчезне. Един революционер, който е отишъл да се бие за свободата на чужда страна — също. Но учен изследовател и революционер на име Александър С. не може да изчезне. На всичко отгоре той е красив почти като Алесандро Скарлати…

— Излиза, че красивите хора не умират.

— Може и да умират — се заинати Марта, — но не и ако са красиви като Алесандро Скарлати, нито пък — ако са хора като Александър С.

Матев сметна, че е безпредметно да спори с жена си по толкова тъжен повод.

Александър С., учен бактериолог и революционер, бе отишъл да помогне на една новооснована държава, за да се справи тя с пораженията, които и бяха нанесени посредством отдавна забранено бактериологично оръжие. Враговете на страната бяха намерили незабележим начин за употребата му. Едновременно с това те боравеха с най-съвременни оръжия от всякакъв друг вид и нарушаваха сключените споразумения. Безкрайните джунгли, всред които бе разположена републиката, улесняваха действията им. Някъде из тези джунгли бе загинал Александър С., командоси бяха занесли главата му в най-близкото селище, бяха я показвали и бяха я хвърлили в блатата — това съобщаваха телеграфните агенции.

Александър С. бе добър приятел на писателя Матев, но проявяваше странно упорство — не искаше да се запознае с Марта. Той посещаваше концертите й, тя го бе виждала, дори твърдеше, че някога, много отдавна, бе говорила с него при необичайни обстоятелства, но Матев като че не й вярваше — около Марта и без това всичко беше необикновено.

Матев бе дълбоко наскърбен заради приятеля си, но не можеше да се съгласи, че жена му знае повече от телеграфните агенции.

А тя придърпа плаща му, обви се хубаво от глава до пети и предложи:

— Я ти си върви, пък аз ще гледам да помогна на Александър.

— Ако се простудиш… — заканително поде Матев.

— …Ти ще ми свариш чай — завърши Марта. — Иди си, моля те, и не ми пречи.

Матев се отдалечи, прогонен от нетърпението й. В края на алеята се обърна да я види. Тя бе вдигнала глава, като че се ослушваше.

Стъмни се, заваля отново и той се канеше да тръгне да я прибира, когато отдалече ое чу гласът й. Един много странен напев, протяжен като вик, прорязан с неразбираеми думи, размътваше тишината и караше нощните птици да му отвръщат с тревожни крясъци. Непонятната песен завърши в такава тишина, сякаш цялата гора изтръпна и замря.

Матев стоеше на верандата замаян и имаше усещането, че го водят по незнайни пътища, пълни с мъгла, движещи се сенки и мирис на горяло дърво.

От гората излезе Марта. Завита в тъмния плащ приличаше на богиня от подземния свят. Изкачи стъпалата на верандата и каза:

— На Александър и през ум не му минава, че е мъртъв.

— Престани с детинските си истории, Марта. Време е да…

— Време е да се подкрепя. Чака ме дълго бдение.

Преди да настъпи нощта, трябва да го изведа от блатата — и поясни: — Там, при Александър, сега започва денят.

Матев реши да не й противоречи. Бе видял странното й изражение, бе чул и забързаното й дишане, толкова необичайно за нея — певицата, която можеше на един дъх да изпее цяло изречение от меса на Бах. Той я настани, подаде й любимия й хладен чай и опита да възвърне благоразумието й:

— Мартичка, много ми е тежко да говоря, но моля, разбери ме: с представленията и необоснованите си вярвания ти не можеш да ме разсееш и да отдалечиш мислите ми от смъртта на Александър.

— Аз? — Марта се усмихна високомерно. — Аз, дето мога да накарам хиляди хора да забравят кои са и в кое царство живеят? Подценяваш ме, мили ми Матьо. На моята воля са подвластни твърде много неща. Отдавна владея силата на изкуството. А какво е изкуството — налагане на нечия велика воля. Пея и всички зачитат могъщата воля на Хендел, на Вагнер, на Адамовска или на Моцарт… Към тези внушения аз добавям своето. И зная аз неведомите заклинания, които сочат пътя към човешката душа.

— Увлече се Мартичка, започна да говориш в мерена реч.

— И мерената реч е заклинание. Стига да се добере до висините на магията и да стане поезия. Има едно стихотворение от Анна Ахматова, „Заклинание“. Непреводимо е. Защото наистина е заклинание. Там витае дори зримият образ на тая магьосница. Тя е красива и застрашителна. Излязла Ъ по пълнолуние на некосените ливади край незнайни блата. Призовава този, който не е наречен за нея и знае, че той ще излезе от високите врати и по пътища, където никой не ходи, ще дойде, за да вечеря с нея…

Матев се раздвижи неспокойно:

— Мартичка, на тебе не ти е добре. Искаш ли да те занеса в леглото?

— Има хора, на които им е още по-зле — отмести ръцете му тя. — И защо му е на твоя Александър да върши непозволени неща?

— Непозволено ли е да се биеш за свободата! А тогава какво е позволено?

— Не ме разбра — уморено затвори очи Марта. — Цял свят знае, че той е отишъл не само за да спасява народа от бактериите. Биографията му е достатъчно известна, за да бъде заблуждавано общественото мнение. Александър се сражава, това е ясно. А непозволеното вече е извършил — нарушил е „табу“-то на едно от нецивилизованите племена. Оттам иде недоразумението. Главният вещер на племето е направил от восък главата му, за да стовари върху нея проклятията си. Командосите за щастие са намерили това изваяние, разнасяли са го и са го хвърлили в блатата. Но в същите тези блата блуждае Александър и биоенергията, която отделя цялото диво племе, за да му пречи и да го погуби, така се е сгъстила около него, че той не може да намери брод и да стигне до езерата, до населените места.

— Доколкото разбирам, ти възнамеряваш от хиляди километри чрез волята си да се противопоставиш на концентрираната биоенергия на цяло племе, да сломиш нейната враждебност и да изведеш Александър, когото ти считаш за жив. Мартичка, слушал съм и по-фантастични неща от твоята уста, разбирам огорчението ти и това, че не искаш да повярваш в смъртта му, но все пак мисля, че имаш треска, трябва да вземеш лекарства и да спиш.

Марта се надигна бавно, като воин, облечен в ризница и броня, непреклонна и вдъхваща опасения.

— Ако тая нощ аз не го изведа, никой повече няма да го види. Не ме плашат разстоянията, нито враждебната биоенергия, ако е така, както предполагам.

Матев зачака да чуе предположенията й, но тя измъкна от гардероба два шала и някаква кадифена мантия с качулка, обви се, взе старинен светилник, донесен от Цейлон, запали го и се запъти към гората, като пазеше с ръка пламъка. Матев гледаше прозрачната й пред светлината длан, а тя му приличаше на огнено цвете, израсло всред тъмнината.

Той знаеше, че е безполезно да увещава жена си да прекрати тези причудливи занимания. Реши да будува с нея и ако тя съвсем прекали, насила да я прибере. Приготви топло питие от вино, мед и карамфил, погледна терморегулатора, вдигна телефона, за да разбере как се чувствуват синът му и дъщеря му в града.

Борис започна да се оплаква, че сестра му не го слушала, тя пък заяви, че брат й вече не я обичал и не искал да я заведе не знам къде си… Матев пусна в ход целия си родителски авторитет, въдвори спокойствие, но след като остави слушалката, се почувствува така уморен, че полегна, а после и заспа на дивана.

И видя насън как всред изпаренията на клокочещи блата една ръка, изваяна от светлина, води сянката на изнемощял човек. Той залита, с неистови усилия измъква нозете си от лепкавата тиня, която дебне да го погълне, той пълзи, залавя се за клони, трепери от изтощение… но върви, защото светлината го вика. На развиделяване Матев скочи й веднага се втурна да търси Марта — нямаше я ни във вилата, ни из гората. Той обиколи околностите, вика, свири и запъхтян се върна във вилата, за да вземе ловната си пушка и да стреля. Тая пушка Матев държеше напук на Марта, която ненавиждаше ловците. Никога не бе ходил но лов, само от време на време сам си устройваше състезание и стреляше по панички. Жена му намираше и това развлечение за варварско и Матев бе уверен, че щом чуе изстрели, тя ще долети, за да му поднесе възмущенията си.

Но щом прекрачи входа на хола, чу бодър глас:

„…от приятелското посещение, което се тълкува като знак на добра воля.

Известният учен Александър Сулимски бе открит от патрулен катер на брега на езерото Оло. Съобщенията за смъртта му са били злонамерено разпространявани от някои агенции, с цел да се създаде дезорганизация в република Солера. Ученият е под грижите на компетентен медицински персонал.

Продължителната суша, която опустошава провинциите на …“

Матев изключи приемника. Другите новини не го интересуваха. Още повече след като забеляза любимата си съпруга. Сгушена в едно кресло, тя спеше или се преструваше, че спи. Той се надвеси над нея:

— Марта!

— Е, убеди ли се? — отговори тя и с мъка отвори очите си.

— Марта, аз винаги съм знаел, че си необикновена жена …

— Но не всякога си вярвал в това — уморено каза тя. — Сега можеш да ме заведеш да спя и гледай да не се напиеш от радост преди закуска.

Това напомняне охлади възторга на Матев и го засегна — той никога не бе се напивал, а Марта постоянно го упрекваше в някаква въображаема склонност към алкохола. След като я изпрати да спи, той доста унило поиска да го свържат с Александър С., като не се надяваше, че това ще стане. Но още преди да приключи със закуската си, приятелят му се обади от другия край на света.

— Ще ме посрещнеш ли? Тази нощ. Трябва незабавно да напусна страната. Самолетът е готов. Медицински персонал? Защо? Два освежаващи пластира, добра вечеря, чаша вино с треви и… чакай ме… С мен ще летят и журналистите Донервалд и Войкович. И тях ли? Няма ли да станем много народ в тихото ти жилище? Разбира се, разбира се, довиждане.

На вечеря във вилата на Матеви пристигнаха знаменитият Александър С. и журналистите, които го бяха последвали като хрътки, надушили дивеч.

Александър се настани точно под портрета на Мартиния любим композитор — Алесандро Скарлати — и Матев с удивление забеляза невероятната прилика между двамата, която иначе оставаше скрита, засенчена от перуката на божествения маестро.

Марта не се показа. Заяви, че уважава желанието на учения да не се познава с нея.

Матев съжаляваше, че заради вироглавството си, тя е лишена от възможността да чуе толкова интересни неща. Александър разказваше за неизвестни фосфоресциращи в тъмнината храсти, за пеещи нощни пеперуди, за блата, които бълват разноцветна пяна, за вулкани-джуджета с размери на японски вази… за един свят, строго пазен от вековната джунгла, недостъпен за белите хора, където има град, несътворен от човешка ръка, пуст, блестящ, с постройки от стъкловидно вещество, което се огъва под човешка длан, с площади, настлани с жълтеникави кости на допотопни чудовища и конусовидни кули, които потрепват от вятъра, но никаква стомана, диамант или лазерен лъч не може да се вреже в повърхността им, а тя прилича на обрасла в мъх дървесна кора… Градът е защитен от невидима преграда, тя изпуска искри, трудно преодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат като мътна вълна напуснатия град; дори при нисък полет погледът не може да проникне в това омагьосано място. Но най-странното явление, което установил изследователят, било, че никакви микроорганизми не се срещат отвъд искрящата преграда. Там всичко сякаш било стерилизирано и покрито с прозрачен похлупак, за да се съхрани с хилядолетия. Когато излязъл от града, Александър разбрал, че се е излекувал от възпалението на очите си, от кашлицата и кожните обриви, причинени от бактериологичното оръжие, с което той се справил не безнаказано.

Той искал да заведе в скрития град и хората, които го придружавали, но в лагера намерил само обезглавени трупове. Оттогава почувствувал, че се заплита в някаква тайнствена паяжина, която го влече към гибелта му. Отивал не натам, където иска, виждал тъмна стена, преградила изхода на тунела, изсечен всред растителността, почвата пропадала под нозете му… и изведнъж като че някой почнал да го вика и да го води, да го подкрепя и ободрява. Усещал сблъсъка на двете сили, които се борили заради него, бил замаян от изпаренията и на блатата и му се привиждала прекрасна жена, облечена в зелени дрехи…

— С бял шал, с качулка на главата и със светилник в лявата ръка — с въздишка допълни Матев.

Александър побледня и след мълчание отговори:

— Да, ти знаеш коя е жената. Можеш да ме ненавиждаш, но това ще ми попречи ли да я обичам?

Матев го погледна съчувствено:

— В какво си виновен? Ти си тук и си жив благодарение на нея. Марта може да влияе на хора, които я обичат. В състояние е да ги изведе от всякаква опасност…

Двамата журналисти гледаха с недоумение ту Матев, ту Александър. Донервалд дори пипна ушите си, като че за да провери на мястото си ли са и добре ли чуват.

— И друг път ми се е случвало — с измъчена усмивка призна Александър. — Тя дойде при мен, когато бях на Елерските плата. Накарала пилота на хеликоптера да спрат край нашия лагер. Намери ме и ми съобщи нещо, което отначало не повярвах. Седмици вече аз се движех из тая пустош и търсех да открия туземците, застрашени от болест, която щеше да ги изтреби. Мой дълг беше да ги предпазя. Но не намерих никъде следи от човешки крак. Тогава Марта долетя и много обстойно ме осведоми, че не трябва да търся стъпките им, защото те се боят от мен и при редките си излизания от подземията, където се крият по време на опасност, използуват прастария, само техен начин на придвижване — „ходят“, опрени на пръстите на ръцете си. Аз казах: „Това не е възможно!“ А тя ме увери, че някакъв отдавна починал виртуоз твърдял, че всеки пианист с добра постановка и нормално тегло би трябвало да си прави подобни упражнения, те не били чак толкова трудни. И ме заведе до брега на едно поточе. Във влажната почва ясно личаха вдлъбнатини, оставени от човешки пръсти. Аз все още не бях убеден — може някой от моите хора да се е опрял, като се е навеждал да пие вода. А тя заповяда да се скрия и запя. Гласът й ме унесе, аз не разбрах изпод земята ли излязоха хората, които търсех. Те насядаха в кръг около нея, залюляха се като цветя под вятъра, устните им сякаш пиеха песента на Марта, а после — и думите й, които не разбираха (но тя твърдеше, че е „говорила“ с тях), й доверчиво ми позволиха да им дам ваксина и да отрежа снопчета от косите им за изследване. Показаха ми и тоя невероятен вървеж… Всеки акробат може да ходи на ръце, но на пръсти, без усилие… гледката е смайваща. А Марта разкъса малахитовото си колие, раздаде им камъчетата, почерпи ги с ментолови бонбони и отлетя, без да ми обясни, без да се сбогува…

— Защо са нужни обяснения? — каза Матев. — Усетила те е, свършила е работа и си е отишла.

— Надявам се, че говорите сериозно — нерешително се намеси Донервалд.

А безцеремонният Войкович чумоса по славянски маниер присъствуващите:

— Айде бе, братя! Стига сте се прехласвали! Такава жена няма. Вие си я измисляте.

От горния край на стълбището, което водеше към терасата, се разнесе Мартиният смях:

— Мене ли? Я да го видя тоя, който ще ме измисли!

Самоувереният Войкович остана с полуотворена уста. Той присви очи, за да види по-добре „това творение от оня свят“, както по-късно благоволи да се изрази.

Марта слезе и безмълвно протегна ръка към Александър. И тъй като той в смущението си не я пое, тя се настани в креслото до него, без да покаже с нищо, че е засегната. А той приседна на пода, прегърна коленете й и след като мълчанието наоколо стана прекалено напрегнато, се възви към Матев:

— Нека не ти се зловиди. Това е начинът, по който елините, та дори и боговете им, са изразявали почитание и преклонение.

Марта се настани на пода до него:

— Хайде тогава взаимно да си изразяваме почитанията.

— Аз с нито не мога да ви засвидетелствувам моята благодарност. Вие ме спасихте — уверяваше я Александър.

Тя го накара да стане.

— Спаси ви хармонията, която носите в себе си и около себе си. Вие сте цялостен, преследвате целите си упорито и уверено. За мен е удоволствие да помагам на хора като вас… — и изведнъж тържественият й тон пропадна: — А не… на разни патици в кълчища.

Този обрат въодушеви Войкович:

— Леле, госпожо! Чувал бях, че сте чудо, па не вярвах. Цял живот ще ви споменавам, само ми кажете, наистина ли ги правите тия работи?

Марта се разсмя като дете, после отвърна съвсем сериозно:

— Ако не ми вярвате, какво значение има истина ли е, или не?

— А на всичко отгоре — и умна! — съкрушен констатира Войкович и се обърна към Матев: — Сърдиш се, брате, не се сърдиш, и аз ще взема да се влюбя в нея.

— Влюбвай се! — великодушно разреши Матев. — Свикнал съм. Важното е, че тя мене обича.

— А за мен ще е важно, че ха съм закъсал някъде, ха госпожа Марта се е притекла да ми помага.

— Не се и надявайте — каза тя. — Вие много си се харесвате — сам на себе си. Гледате все на вас да ви е добре. А аз помагам на тези, които мислят и за другите. Едно време индианците са величаели вождовете си с титлата „Мъж, който мисли за хората“, тоест човек, който се грижи и носи отговорност. Да не си въобразявате, че ще хукна да спасявам оня безделник, дето точно сега бие своя крокодил с ракета за тенис?

— Какъв крокодил? Кой безделник? — се заинтересува Донервалд.

— Но вие защо не пиете и не ядете? — отвърна Марта. — Гладен сте и сте жаден — и побутна към него чашата и чинията.

— Не съм — неуверено отговори той.

— Не сте? — снизходително се усмихна Марта. — Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб? Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не с много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, та сте се втренчили вие, четирима разумни мъже та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля.

Четиримата се спогледаха като току-що пробудени.

— Мартичка, какъв човек си ти! — започна Матев.

— Как ще съм човек, като съм примадона бе, Матьо!

— Пак си решила да ме ядосваш!

— Затова си ми мъж, за да те ядосвам — невъзмутимо заяви тя и тръгна към вратата.

Войкович поиска да защити Матев, Александър замоли Марта да не ги напуска, Донервалд опита да възстанови добрия тон на разговора и понеже всички говореха едновременно, Марта запуши уши и свали ръцете си чак след като се възцари тишина. Всред тая тишина тя седна до рояла, изпя една ария от Алесандро Скарлати, като преди това обяви, че изпълнението си посвещава на Александър С., така както нейният съпруг му е посветил последната си творба.

След като тя свърши, неуморимият Войкович се заинтересува каква е тази творба.

Матев бе принуден да прочете произведението си.

Когато той млъкна, Марта настойчиво го изгледа и помоли:

— А сега бъди така добър и добави нещо от мен. Ще се постарая да го измисля в твой стил.

И като се разхождаше пред смаяните си гости, издиктува на мъжа си следното:

„Остарялото момиче манекен се замисли, доколкото можеше, и реши, че вероятно под плочата заедно с Човека са погребани и някои от неизвестните му писания. (Той някога имаше оловно ковчеже, в което криеше ръкописите си.) Тя нареди да вдигнат плочата.

Лъхна хлад и мирис на плесен. После някой въздъхна и от гробния сумрак се надигна Човекът. Даже не замижа от светлото.

Взе огледалото, което се изтърколи от чантата на припадналата дама, огледа се, намести добре главата си, затвори оловното ковчеже, където нещо припламваше и съскаше, и разкърши рамене. После с ковчежето под мишница Човекът напусна гроба, като не пропусна да прочете надписа на плочата: «Тук заровиха радостта. Тук почива умът. Тук скриха светлината на Вселената.»

Усмихна се.

Погледна примрелите от страх гробари и си каза:

— Горките! Дали им е идвало наум, че радостта не може да бъде заровена, умът не може да почива, а светлината на Вселената никой не може да скрие?“

— Госпожо, да не би вие да пишете и произведенията на вашия съпруг? — лукаво попита Войкович.

— Само това ми оставаше! — се възмути Марта. — След като на тоя свят съществува музиката, най-висшето изкуство. И след като гении са се добрали до такова съвършенство.

И тя отново отвори рояла и запя:

„Припомни си моите думи,

Евридика, Евридика…“

— Но защо тя пее това? — недоумяваше Войкович.

— Може би… защото тя самата подобно на Орфей ме изведе от подземното царство на мъртвите — каза Александър.

— И как ли е подкупила неумолимите богове? — с печал и като че ли с ревност изрече Донервалд.

— Навярно им е запяла — отвърна Александър.

Матев въздъхна невесело:

— Не само им пя. Извърши заклинание чрез силата на изкуството си. И ето те тебе „незванны, несужденый“, ето те, дойде у нас на вечеря.

Момиче от сняг

Направиха си бабата и дядото момиче от сняг и казаха:

— Колко е хубава нашата Снежанка!

И оттогава снежното момиче оживя.

Руска приказка

И я забыл — твой голос нежны,

Твои небесные черты …

А. С. Пушкин

Аз ще ви науча всички подред! — се закани Марта Матева. — Няма да позволя издевателства над моята крехка личност! Аз певица ли съм или изповедник? Всеки идва и се жалва. Възлюбеният рицар на щерка ми си навяхнал глезена и не можел да я заведе на танци, а син ми все не успява да срещне подходящата принцеса, за да се влюби в нея. Матьо, моля ти се, въведи ред най-после, защо си глава на семейство? Тук ми отнемат времето с празни разговори. Крадат ми минутите, коими е отброила съдбата, за да ги използувам за нещо по-добро…

— И за какво смяташ да си използуваш минутите? — прояви интерес писателят Матев.

— За нещо по-добро.

— Например?

— Че защо да не се влюбя аз самата? Не си криви физиономията! Аз може да съм стар човек, но съм млада жена и…

— Никой не твърди обратното — опита се да я спре Матев. — В кого смяташ да се влюбиш? Не приемай въпроса ми като проява на ревност.

— В Римски-Корсаков — тържествено обяви Марта.

Семейство Матеви бе свикнало и на по-драстични изказвания, дори ги предизвикваше, за да се наслаждава на Мартините „невероятности“, както се изразяваше синьт й Борис. Той в никакъв случай не би допуснал тая интересна тема да заглъхне:

— Майко, а защо не в Берлиоз или Доницети, а точно в Римски-Корсаков?

— Той не само че е гениален, ами е бил и добър човек, и симпатичен, и морски офицер.

— Това, последното, ли е най-голямото му преимущество? — попита Матев.

— Така излиза — каза Марта. — Нали риторите са поставяли най-силния си аргумент накрая? Само че не е така. И престанете да ме подвеждате с разни въпроси. Аз желая в тая къща да има ред и спокойствие. За тая цел ти, Матьо, ще заведеш Мария на танци…

— Аз? На танци? — възпротиви се Матев.

— Ти, ти! И бъди благодарен, защото ти се пада по-леката задача.

— А коя е по-тежката?

— Моята. Ние с Борис ще трябва да присъствуваме на откриването на Световното изложение.

— И там ли ще пееш? — не скри разочарованието си Борис.

— Слава богу, не. Но без мен как ще го открият? И няма да бъде безинтересно. Моята любезна приятелка Нели, тоест професор Жлебинска, ще демонстрира най-новото си постижение, а уважаемият й съпруг ми е обещал изненада.

— Каква ли изненада може да измисли един толкова важен и сериозен мъж? — с недоверие и дори с известна доза презрение измърмори Борис.

— Който иде, ще види — загадъчно съобщи Марта. — А тези лекомислени особи нека вървят да танцуват.

„Лекомислените“ тръгнаха към залата за танци, а Марта и Борис се появиха сред официалните лица при откриването на Световното изложение.

Борис започна да скучае още при произнасянето на речите, а Марта не си направи труда да слуша и прикрита от листата на висящите растения, с които бе декориран входът, пред който ставаше откриването, проведе кратък поверителен разговор с важния съпруг на професор Жлебинска. След като официалните гости бяха поканени да влязат, за да разглеждат, тя намери за уместно да помоли сина си да й улови една от веселите хвърчащи играчки, които ято хеликоптери ръсеха над площада. Борис се постара да й улови не пате или ластовичка, а крилат гущер; това го позабави за голямо нейно задоволство.

Марта, хванала с една ръка гущера и чантата си, с другата — сина си, заглеждаше се в таваните и като че се стараеше да изостане от групата на официалните лица и да се „изгуби“. Както винаги тя сполучи в намеренията си. Двамата представители на семейство Матеви се озоваха в някакъв дълъг коридор, който неочаквано, свърши пред арката, под която щяха да минават всички посетители на изложението — арка, наподобяваща по-скоро огромен тунел, налепен с хиляди разноцветни светулки.

След като видя пет-шест от павилионите, Марта заяви, че се е уморила, настани се в едно приятно кафене и изпрати Борис да гледа по-нататък сам. Но го помоли да не се бави повече от осемдесет минути, защото си имала идеи за осъществяване.

Но се наложи Марта да осъществява идеите си друг път: Борис се върна чак след сто петдесет и две минути и дори не благоволи да се извини, а отдалеч започна:

— Майко, ако знаеш каква гледка изпусна!

— Виждала съм всякакви гледки — невъзмутимо каза Марта.

— Чак такова представление — едва ли. Можеш ли да си представиш…

— Да си представя представление? Я, моля ти се, успокой се и дай да си ходим, че някой тук може да ме вземе за восъчен манекен…

— Няма да те вземе. Освен това ти си майка и си длъжна да ме изслушваш понякога.

— Хайде сега пък — и да те слушам! Аз ако взема да изслушвам всички млади нахалници! Нейсе. За теб като за роднина ще направя изключение. Казвай къде беше.

— На конкурса за красавици.

— Е, и не намери ли между тях „мома спроти тебе“?

— Не.

— Много си важен бе, сине! Не ти харесват първите хубавици на света! И внимавай какво ще ми отговориш, защото почвам да се ядосвам.

— Първите хубавици бяха жалки…

— Какво?

— Бяха жалки… в сравнение с едно неземно същество…

— Какво, какво? — смени възмущението си със заинтересованост Марта.

— Едно приказно създание. Представяш ли си, майко? Конкурсът приключи, избраниците стоят на почетната стълбичка… награди, цветя, камери, прожектори, луди аплодисменти… и изведнъж по пътеката към сцената тръгна такова момиче, такова момиче… такава девойка и насън не може да се види… Тя се качи на сцената и залата замлъкна… Тя поднесе на трите красавици по една роза, излезе през страничната врата и изведнъж поне двадесет души се втурнаха след нея… Само че никой не успял да я намери. Съвсем като в приказка…

— И какви бяха тези, които са хукнали да я гонят?

— Струва ми се… най-вече фоторепортери и журналисти. Те бяха най-близо до вратата.

— То пък какво ли може да се очаква от едни журналисти. Конкурсът се провеждаше в представителната зала, нали? И, разбира се, никой още не познава потайностите на тая зала. Само един добър помощник-режисьор може да се справи с тях. И аз. Известни са ми всички световни сцени и нищо зад кулисите не може да ме затрудни. Да вървим. Ще ти я намеря аз твоята фея — и Марта поведе сина си, като му обясняваше междувременно, че един режисьор, какъвто той се готви да става, е задължен да знае всички потайности на модерните театрални сцени.

Но Марта не се впусна в претърсване на сценични и задсценични пространства, подземия, ходове и тям подобни, а спря пред витрината на дежурния и го помоли да раздвижи екраните на електронните устройства и да я уведоми къде се е дянало момиче…

— Опиши я как изглежда — се обърна тя към Борис. Неговият глас прозвуча подобно на ехо от друг свят:

— Косите й са черни като абанос, лицето й е по-бяло от сняг, устните й — по-червени от кръвта…

— Чакай, чакай! — го прекъсна Марта. — Ти да не решил да разказваш приказката за Снежанка? Освен това този тип хубост днес не е моден.

— За истинската красота няма мода! Всред загорелите от слънцето красавици тя беше като бял корал между кафяви водорасли.

Марта дотолкова се възмути от сравнението, че успя само да повтори:

— Кафяви водорасли! Пак добре, че не каза като бучка захар върху печени яйца!

Междувременно дежурният бе започнал да действува и след малко озадачен съобщи:

— Момиче с такава външност въобще не е влизало в залата.

— Вие грешите — възрази Борис.

— Изключено! При тая мода на розови и червени къдрици, тя щеше да бъде забелязана дори само поради цвета на косата и кожата.

— Но тя беше тук!

Дежурният ги покани в стаята си, настани ги удобно пусна видеозапис на конкурса за красавици.

А там никъде, никъде не се мяркаше дори подобно създание. Наистина по едно време се получи някаква дълга, неловка пауза. Публиката замълча, победителките гледаха по странен начин към пътеката и… нищо повече. После група фоторепортери наскачаха и излязоха, но скоро се върнаха…

— Ти си имал халюцинация. — заключи Марта. — И не само ти. Може би — всички в залата. Някой илюзионист си е направил шега.

— Не, илюзионисти не са присъствали — каза дежурният. — Нито в залата, нито дори из цялата площ на изложението и наоколо.

— Че вие пък от къде знаете?

Дежурният обясни, че арката, през която се влиза, всъщност е най-сложният апарат на света. Предназначението му се е държало в тайна, но сега всеки минаващ посетител може да узнае, каквото пожелае за себе си. Електронните устройства преглеждат всеки човек поотделно, вписват цялостната картина на неговия организъм, откриват евентуални заболявания, измерват виталния му капацитет и на излизане той получава картон, който го осведомява например, че трябва да се погрижи за шестия си зъб в дясно…какво ли остава пък до уточняването на професията или странични занимания, които се вземат направо от документите или от излъчванията на мозъка.

— Значи наоколо няма нито подобно момиче, нито илюзионисти. — заключи Марта. — Но за сметка на това някъде наблизо е професор Жлебинска.

Професор Жлебинска призна, че изненадата, която подготвяла за Борис и Марта, не се ограничавала с улесненията, които се предлагали на обикновените посетители. Нейният съпруг нарочно помолил Марта да преведе сина си през арката преди да нахлуе народът. Това било, за да могат устройствата да отчетат не само физическите му, но и психическите данни, и като ги съпоставят после с други показатели, той да бъде осведомен кои представителки на нежния пол биха били подходящи за вниманието му.

— Омръзна мида се говори, че син ти не може да си хареса момиче. — каза накрая Нели Жлебинска и загледа Борис предизвикателно.

Той беше възмутен:

— И какво? Ще ме сватосвате чрез електронни устройства? Не, ви двете или си правите лоши шеги с мен, или … — и замълча, защото вероятно помисли нещо обидно за майка си и Нели. После продължи настръхнал: — След като толкова желаете да ме ощастливите, намерете ми момичето, което поднесе цветя на победителките от конкурса.

Професор Жлебинска не успя да скрие изненадата и тревогата си. После каза:

— Такова момиче не е влизало през входовете на изложението.

— Нито през изхода? — иронично подметна Борис.

— Да не е паднала от небето? — се засмя Марта. — Като другата Снежанка — тази от руската приказка — завалял сняг, направили момиче от сняг, а то оживяло…

— На този въпрос не мога да отговоря — сдържано рече Нели.

— Нито мъжа ти?

— Е, ако той пожелае…

— А ти да не мислиш, че като е толкова главен и важен, аз ще се церемоня с него? — отвърна Марта и веднага поиска среща.

И важният мъж Жлибинскш бе принуден доста неохотно и с уговорки да признае, че появяването на момичето в залата е един експеримент — първа демонстрация на „Мира“ — названието произлиза от думата „миракъл“ — чудо — и Жлебински почна да разяснява:

— Това е вид обемен телевизионен образ, много плътен и непредизвикан от подобен модел в студиото. Програмата му е заложена само като естетическо виждане на художника Девон и е осъществена по извънредно сложен начин. Съжалявам, Борисе, ти си бил поразен не от живо същество, а от един… мираж, от един идеал…

— А цветята, които тя даде? — попита Борис. Виждаше се, че не вярва на важния мъж Жлебински.

— Цветята тя не „даде“, а прибави към букетите в ръцете на победителките. Те имаха чувството, че приемат още една роза, която всъщност веднага се изгуби между другите.

— Аз чух гласа й. Той беше божествен като… като гласа на майка ми.

— Е, да — засмя се Жлебински. — За модел послужи гласът на великата певица Марта Матева.

— А, значи аз съм пропуснала да се насладя на твоята изненада? — викна Марта, а той безпомощно вдигна рамене:

— Щом предпочиташ да седиш под зелените дървета и да пиеш сок от плодове на кактус…

— Пиеше ми се, пих. А това чудо ще видя друг път.

— Скоро няма да има друг път. Демонстрацията е единствена. И докато не се уточнят някои важни подробности, втора няма да последва.

— Колко време ще се уточнявате?

— Може би година, може би пет, шест…

— Та тъй — предизвикателно подзе Марта, — извадихте на бял свят този призрак, колкото да замаете главата на бедното ми момче…

— Майко, моята глава не се е замаяла от призраци. Аз съм убеден, че това момиче съществува.

— Не, драги ми Борисе, не! — неотстьпчиво натърти Жлебински.

— Съществува! — процеди през свити устни зачервеният от гняв и вълнение Борис и най-невъзпитано напусна кабинета.

— Този млад човек може и да е прав — дълбокомислено каза Марта. — Аз съм готова да се потрудя заради него, след като се подкрепя. Ще ми предложиш ли нещо освежително?

След секунди Марта и Жлебински изпробваха най-новите освежителни коктейли, а секретарите на важния мъж обясняваха, че шефът е извънредно зает.

Когато Марта се прибра в къщи, лекомислената част от семейството вече обсъждаше преживяванията на Борис.

Малката Марта горещо убеждаваше брат си, че неговата Снежанка сигурно я има някъде и той трябва да тръгне да я търси.

Писателят Матев унило разгръщаше дебела книга и видът му ставаше все по-неприветлив.

Марта заяви, че отчаянието никога не я е спохождало, ако пък случайно изпадне в такова състояние, то ще намери изход. Междувременно тя набираше дълга поредица от цифри и ругаеше Световното изложение — заради него нямало свободни канали за междуконтинен-тални връзки. Най-после лицето и просветна и тя почти изпя:

— Добър вечер, докторе и професоре. Или там, при тебе, е ден? О, правиш сутрешните си упражнения? Тогава навярно ще си в състояние с отпочинал мозък да разрешиш моите проблеми. Е, по-добре е да се видим. Кога ще дойдеш? — и с тържествен тон съобщи на присъстващите: — Утре с нас ще вечеря професор доктор Беля. Радвате ли се?

— Радваме се, само че не виждам защо ще разкарваш човека от другия край на света? — промърмори Матев.

— Той винаги е на другия край на света. Сега експедицията му изследвала някакво топло течение в океана.

— В кой океан — запита Борис.

— Световния.

— Ти, майко, си непоправима!

— И не държа да ме поправят. А теб какво толкова те интересува къде работи доктор Беля? Или може би мечтаеш да те вземе със себе си?

— Ако беше възможно! Какви филми ще станат! Но той не позволява да му се месят разни кинаджии… като мен.

— Може и да позволи. Ще идеш ли?

— Батко, иди, моля ти се! Този човек, Белята, тършува из целия свят. Той ще ти открие твоята Снежанка…

— Не подстрекавай брат си към безнадеждни начинания — строго рече Матев и подаде на сина си дебелата книга: — Ето тук можеш да прочетеш някои теоретични постановки, отнасящи се до този миракъл „Мира“.

Борис учтиво благодари, затвори книгата и я постави в библиотеката.

Когато доктор Беля след вечерята отведе Борис със себе си, Марта въздъхна:

— Момчето все пак трябваше да получи утешителна печалба. Нека се разсее из океаните и да забрави този изобретен от великата наука фантом.

 

Но, изглежда, океаните не успяха да разсеят Борис. Той се обаждаше често, говореше, че е особено доволен и от работата си, и от доктор Беля, ще се върне с материали, които ще направят силно впечатление… само дето бодрият му глас звучеше някак пресилено.

Марта се преструваше, че не забелязва, изразяваше учудване защо документалистиката толкова привлича сина й след като вече е дал доказателства за възможностите си в игралния филм и хората са ги оценили високо.

Борис отвръщаше, че има намерение да направи документално-игрален филм по някаква си негова рецепта и на Марта не й оставаше нищо друго, освен да си даде благословията, от която синът й съвсем не се нуждаеше.

 

Една нощ Марта бе обезпокоена от самия доктор Беля. Той поиска да разговаря със семейство Матеви и пристигна да вечеря с тях.

На тази вечеря малката Матева не бе поканена, за най-голямо нейно неудоволствие, а възраженията й не бяха зачетени. Тя напомни, че вече е на шестнадесет години и е достатъчно възрастна, но Марта въобще не я изслуша и заповяда:

— Детенце, върви да спиш! И ако си решила тайно и коварно да използуваш подслушвателни уредби, ще ти отскубна всичките уши.

Мария Матева се оттегли в покоите си, без да успее да види обожавания от нея доктор Беля.

 

А той дойде и още от входа започна да върши белите си. Наистина много чудно беше как под ръцете му се разпадат здрави, солидни брави, кресла, триножници.

В смущението се доктор Беля сътвори повече от полагаемото му се количество бели, но домакините се преструваха, че въобще на забелязват това. Само безпокойството им растеше — беше им известно, че колкото повече бели прави доктор Беля, толкова по-сериозни са затрудненията му.

А той каза, че състоянието на Борис го тревожи. Младият мъж привидно върши работата си с майсторство и старание, смее се, когато е необходимо, участвува в развлеченията, но уредите, които невидимо контролират състоянието на членовете на експедицията, показват рязък спад на жизнените му функции. Данните говорят за почти болестно състояние, а никакви болести у него не са открити.

— Значи е здрав — се зарадва Марта. — А всичко останало е от неговите фантазии.

— Понякога фантазиите са по-вредни и от болести. — тъжно отбеляза доктор Беля.

— Моля, не й говори така! — се намеси Матев. — Сега тя ще започне да се самообвинява, че е завела Борис на това проклето изложение и ще започне да върши невероятни неща, за да спаси сина си.

— А ти какво искаш? Да си оставя детето в лапите на меланхолията? Да ми се погуби хубавият син? — И тя се обърна към доктор Беля с тъжна усмивка: — Докторе, ти си най-всемогъщият човек на света. И ти ли нищо не можеш да направиш за него?

Доктор Беля счупи с невероятна сръчност чашата и чинията пред себе си, опита да заличи последствията, едва след като това му бе забранено и порядъкът възстановен, отвърна с ирония, отправена към самия себе си.

— Да, всемогъщ съм. Но ако ви е нужен най-всемогъщият човек на света, трябва да се отнесете към друг адрес. Макар че в случая адрес няма — и той като че захвана да разказва приказка. — Някъде из света живее госпожица V. Почитателите й приемат това V за Виктория — победа — или за Величие. Но тя самата с насмешка се представя като госпожица Вещицата…

— Ама тя… жива ли е? — несмело попита Матев.

— И още как!

— Слуховете за нея заглъхнаха много отдавна.

— Е да, от доста време тя е госпожа V — жена е на големия цигулар Вергил Винех.

— Най-великият цигулар Вергил Винех! — строго отбеляза Марта. — И не само цигулар! Винех е гениалният композитор на нашия век. А че има жена… не ми е известно.

— Те двамата водят доста необичаен живот. Той си изнася концертите, тя работи някъде из нейните тайни лаборатории, пръснати по цял свят. И изведнъж на някой от концертите на Винех се появява неизвестна дама и го отвежда. Двамата изчезват безследно. После той се връща в обществото и носи нови композиции… устройват му концерти, на някои от тези концерти пристига интересна дама…

— Че тя все още ли е интересна дама? — с недоверие вметна Матев.

Доктор Беля се разсмя:

— Какво й струва? Не зная дали сте запознати поне отчасти с нейната дейност… Тя някога „произвеждаше“ гении. От някакъв умиращ каторжник бе пресътворила сър Исак Нютон, от момче, което кара велорикша — великия математик Лу-цзян… беше се заобиколила с „възкресени“ гении и злите езици говореха, че те работят в нейните лаборатории, защото тя никога не е имала асистенти, помощници, дори най-обикновени прислужници. Около тези случаи се вдигаше неистов вой, трудно беше да се разбере кой е проникнал в нейните владения и е узнал тайните й. Няколко пъти бяха възбуждани дела срещу нея, обвиняваха я, че използува живи хора за експериментите си. Тя, представете си, не отричаше, но се отнасяше с насмешка към обвиненията. После… умираше. Погребваха я, а тя… никога не пропускала да отиде на собственото си погребение. Тя е в състояние от полумъртъв каналджия да пресъздаде… великия художник Девон… а нейните собствени „преображения“ вероятно й струват толкова труд, колкото поставянето на един сценичен грим.

— И винаги ли я виждат с ново лице? — се заинтересува Марта.

— Не. Няма смисъл. Тя има особени, много чисти черти. За жена с такова лице е достатъчно да смени цвета на косата и прическата, за да изглежда по друг начин. Мисля, че в киното такива типове ги наричат универсални и от тях правят най-главозамайващите красавици. А нея опитните хора я различават по изящния, леко гърбав нос и презрителната полуусмивка, която се появява понякога върху устните й. Всъщност сега никой не я преследва. Делата срещу нея, се прекратяваха след всяка нейна мнима смърт. Работи под закрилата на центъра „Атлас“, а какво работи, само тя си знае. И, както казах, никога не е позволявала някой да й се меси…Тя единствена може да се справи със затрудненията на Борис…

— Искаш да кажеш, че ще му я направи тази негова Снежанка!

— Стига да смогнем да открием госпожа Вещицата… тя иначе е много любезна и благосклонна.

— Никой ли не знае къде може да бъде?

— Говори се, че и самият Винех не знае.

— Той може и да се преструва — каза Марта. — Вергил ми е добър познат. Пяла съм му в две оратории. А този център „Атлас“ аз веднъж вече го разгромих…

— Да, да — съгласи се доктор Беля, — но какво е „Атлас“ за нея? Едно прикритие. Тя стои много над този център и всъщност е най-пълновластният владетел на света, защото според някои добре осведомени източници почти всички велики люде на днешния ден са минали през нейните лаборатории. Дори и собственият й съпруг…

— А, не! Това не може да е вярно. Вергил Винех е дете чудо. Концертира от осемгодишната си възраст и…

— Но откога пише музика? Трябва да е бил поне на тридесет и пет… И защо преди да срещне госпожица V, никога не се е опитвал да композира?

— Да. Интересно! — се замисли Марта и постанови. — Значи трябва да се намери госпожа Вещицата. А преди това можем да вечеряме.

Но само след няколко минути телефонен звън сепна вечерящите и един приятен женски глас попита:

— Защо се безпокоите по толкова дребни поводи, госпожо Матева? Вашият мозък е създаден за по-сложни задачи.

— А! Вие четете мисли от разстояние? — отвърна Марта, без да се колебае нито миг.

— Вие не само мислехте, вие гласно оповестявахте мислите си. Освен това аз много отдавна се занимавам с вашия великолепен мозък, който е в състояние да произвежда дори мисли, необлечени в думи. Във вашия череп действува уникален апарат, и най-важното, действува с отличен капацитет и без моята намеса. Ще ви бъде ли приятно да присъствувате на концерта, който Вергил Винех ще изнесе на десети ноември в Енна?

Марта бе готова да наговори любезности, но се задоволи да каже:

— Благодаря за поканата. Довиждане — и след като затвори телефона, поясни: — Няма нужда да си приказваме чрез уреди, след като тя чува мислите ми.

— Как тъй си убедена, че това беше тя? — недоумяваше Матев.

— И аз не съм лишена от известни способности — с преднамерена комична важност отвърна Марта и победоносно оповести: — На десети ноември ще се срещнем в Енна.

— Дотогава има почти пет месеца — напомни доктор Беля и Матеви разбраха, че състоянието на сина им е по-лошо, отколкото го бе представил докторът.

След като изпратиха доктора, Марта свика семеен съвет.

Малката започна със саркастични забележки:

— А-а, когато е до приятна вечеря, аз не съм поканена, щом стане дума за сериозни разговори, могат да ме вдигат от леглото.

— Ако собственият ти брат не те интересува…

— Не ме интересува — предизвикателно заяви Мария и се прибра.

— Лошо сърдито момиченце! — викна след нея Марта, а Матев навъсено рече на жена си:

— Тя пак ще измисли нещо за чудене и за маене… — Щом може, нека мисли! Най-после нека в тоя дом да има и такъв човек — мислител.

— Тая длъжност не е за нея.

— О, ти копнееш да я запазиш за себе си?

Матев разбра, че среднощен семеен разговор няма да се получи, целуна Марта, взе една неотворена бутилка и се отправи към кабинета си.

На Марта й се искаше да му изнесе още една антиалкохолна проповед, но бе принудена да се задоволи с бележката:

— Не всякога истината е във виното.

— В момента не ми трябва истината, а малко спокойствие.

— Вземи от хладилника и си нарежи…

— Какво?!

— Е-е-е! Не говоря за твоето скъпоценно спокойствие, а за пушено месо. Един порядъчен човек не бива да пие без мезе.

Матев се подпря на вратата и едва издума с изнемощял глас:

— На мое място всеки порядъчен човек щеше да се самоубие. От години тук се прави всичко възможно, за да бъда аз обезличен, влуден и премахнат от лицето на Земята. В живота ми нахлуват най-безочливо някакви пришълци от други светове, от миналото и бъдещето, разни невъзможни доктори и професори, а сега — дори и вещици…

— Никакви вещици нямат намерение да нахлуват в живота ти — се зачу глас от стаята на малката Матева и тя самата, по ясносиня пижамка на звездички, жирафчета и охлювчета, се показа в салона и продължи уверено, — ти не си достатъчно интересен за вещиците. Виж… син ти може да привлече вниманието им.

— Какво искаш да кажеш? — се сепна Матев.

А Марта едновременно с него изговори:

— Тя пак е подслушвала! Това невъзможно дете няма капчица възпитание!

— Какво да правя, като никой не иска да ме възпита? Само забраняват: не прави това, не прави онова! А какво да правя, никой не казва…

— Ще си учиш уроците! — заповяда Матев.

— Научих ги. И следващите, и още по-следващите… И пет езика, и океанография, и старовизантийски невмен нотопис, и…

— И устройството на забранени от закона подслушвателни уредби! — с възмущение допълни Марта.

— Първо, законите са за пълнолетните. Второ, всичко това аз съм усвоила без помощта на учители. И никой не иска да ме похвали. Тук само ме ругаят. Аз не мога да понасям повече. Ще замина при Борис.

— Какво щеше да кажеш за Борис? — я прекъсна Матев.

Малката Матева се постара да придобие независим и загадъчен вид и прошепна:

— Тя е при него.

— Коя?

— Вещицата, разбира се. На бърза ръка се озова, както е речено, до дясното му рамо. Поговори с Борис, шашна го и си отпраши…

— Забранявам ти да употребяваш такива думи! „Шашна го“, „отпраши“! Кой те е учил?…

— Моля те, остави въпроса кой е учил Малката… — настоя Матев.

— Въпросът съвсем не е маловажен…

— Но все пак аз искам да чуя какво е станало!…

— Ти искаш да се възползуваш от противозаконните методи за действие на дъщеря си…

— Да, да, да! Дори ако аз трябва да отговарям пред закона!

— Когато са изобретявали подслушвателните уредби, никой закон не ги е забранявал — хитро вметна Малката и поиска да въдвори мир сред разстроеното семейство. — Моля, слушайте. Сега ще ви кажа за Борис — и се разсмя. — Ама каква вещица е тая дама! А Белята още не се е върнал там и се притеснява…

— И ние се притесняваме — загледа я умолително Матев, прегърна я и сложи брадичката си върху жирафчето, което се кипреше най-близо до шията й.

— Не подтискай Пешо! — каза Малката и започна да тормози баща си. Изреди му имената на всички жирафчета и охлювчета, които квартируваха по пижамата и поднесе му чай, за да се съвземе и едва тогава стигна до въпроса. — Тя дойде от морето… и каза на Борис… че защо не го попитате него какво му е казала, ами ме принуждавате да сплетнича? — и Малката залепи звучна целувка на носа на баща си и коленичи пред майка си. — Благослови съня ми, маменце, иначе ще ми се привидят бузуняци, въргозуняци, флифиферули и контикорентикерацери.

Марта я хвана за ухото, помъкна я към спалнята й, хлопна вратата след нея и въздъхна:

— Уф, изхвърлих я! — после грабна телефона и запита Борис: — Спиш ли, сине?

Гласът му беше далечен и като че ли потънал в мечтание:

— Не, майко. Тук вече е утро. Но тая нощ не беше за сън.

— Случило ли се е нещо? — предпазливо поде тя.

— Да… Невероятното… От морето излезе Ходещата по вълните. Аз стоях на палубата, мислех си как ли е изглеждала тя…, макар че Грин я е описал с такова приказно великолепие… представях си я… и тя се появи. Косите й са като морска пяна, посребрена от луната…

— Борисе, ти да не си станал поет? — тревожно се обади Марта.

— Не, майко. Тя дойде и каза, че Фрейзи Грант — Ходещата по вълните — била много по-хубава от нея. А тя била само… вещица. Представяш ли си, майко? Тя била прословутата госпожица V. Искала да види по-отблизо моите блянове, защото се готвела да ти обещае нещо. Каза ми, че човек трябва да защищава мечтите си, че светът е много по-красив, отколкото ние го виждаме, че билката на забравата се нарича непентес, от нея боговете правят нектар и го пият, за да отхвърлят грижите си, че… Не, не помня… всичко се обърка в главата ми…, привиждат ми се небивалици…, над вълните сияят гигантски седефени ветрила, а по тях пробягват оранжеви сенки на жерави, в морските глъбини някой свири на челеста и…, ако не ми беше толкова добре, щях да помисля, че съм полудял…

— И какво, какво става с теб?

— С мен? Добре съм… Макар че тя си отиде отдавна. Не, не се безпокой за мен. Добре съм.

 

— Да, добре е — потвърди доктор Беля само след няколко дни. — Учудващо добре е. Работи, не се уморява и е в отлично настроение. Навярно госпожица Вещицата незабелязано го е „парфюмирала“. Искам да кажа, дала му е да вдъхне малко от газовете, чрез които тя превръща продавача на лотарийни билети във финансов гений или маникюристката — в изобретателка на гъвкавото студено стъкло, което скоро ще стане универсалният материал за покриви…

— Искаш да кажеш, че тя е направила някакви „подобрения“ на Борис? — с възмущение възкликна Марта.

— Ти не би желала…

— Разбира се. Момчето ми си е добро и без това.

— Да, да. Може би не се изразих точно. Исках да кажа, че го е отървала от илюзиите му…

— А какво е човек без илюзии? Аз ще си поговоря с нея по този въпрос. Ние ще се срещнем в Енна!

— Звучи ми като: „Ще се срещнем при Филипи“ — с едва забележима ирония каза доктор Беля:

— Това май го беше провъзгласил някакъв пълководец? Както и да е. Страх ме е само от нещо друго — да не би Борис сега пък да се е влюбил в нея, както всички, които имат честта да я видят.

— Не всички, Марта, не всички! — печално напомни доктор Беля и на Марта внезапно й дожаля за него. Сети се, че той толкова дълго, предано и безнадеждно я обича. Въздъхна, за да изглежда опечалена поне в собствените си очи, реши да бъде мила с него и го покани на дългоочаквания концерт в Енна.

Но среща в Енна не се състоя. Самият Вергил Винех уведоми Марта, че има малка промяна, на уречената дата той ще свири в катедралата на Месина.

— Още по-добре! — оповести Марта. — Тъкмо-ще минем по новия мост над Месинския проток. Много ми е любопитно как са измайсторили няколкокилометров мост върху един пилон, в земетръсна зона.

Мостът бе измайсторен както трябва. А катедралата си стоеше от няколкостотин години в земетръсната зона, без да пострада ни най-малко. От високите й сводове лъхаше хлад и мрак и, колкото и да разглеждаше, Марта не можа да различи между слушателите „интересна дама с презрителна полуусмивка“.

Когато отиде в свещеническата ризница, която Винех бе използувал като стая за чакащи артисти, и го завари сам, тя едва скри огорчението си зад поздравленията и възхищенията. Остави почитателите да затрупват цигуларя с комплименти и се взря в някакъв девиз, изписан на стената. Не знаеше черковния „развален“ латински, нито староиталиански език и напразно се мъчеше да отгатне дали „силата дава мир“, или „мирът е силата господня“, или пък „отказването от силата носи мир“. Тогава усети някаква възвишена радост, зачуди се какво се с случило и видя жена, като че сътворена от слонова кост, сребро и смарагди. Марта помисли „Най-после да ми се мерне нещо, което си струва да го гледаш!“

Жената се усмихна — като че пролетен вятър подухна наоколо — и каза:

— На тоя свят има толкова вечни неща, достойни за възхищение, а вие се дивите на преходното.

„Ще се дивя на каквото си искам!“ — си каза Марта, сети се, че не може да скрие мислите си от Вещицата и допълни:

— Нали вие твърдите, че и най-грозната мисъл е нещо по-висше от материята, която я е породила? Е, наслаждавайте се на мислите, които произвежда материята Марта Матева.

— Аз отдавна им се наслаждавам. Вашето двупластово и трипластово мислене дори ми дава надежди относно разумното бъдеще на човечеството. И много ще се радвам, ако на света се появи поне още един човек с вашия начин на мислене. Децата ви са чудесни…, но… защо не опитате да си родите още едно? Може би то ще наследи…

— Какво? — произнесе гласно Марта. — На моите години?!

— Нямам навика да изчислявам времето в години, но ако те толкова ви тревожат, обърнете се към примерите на древността. В някои от свещените книги се споменава за Сара, която родила първия си син на деветдесет години. А малко преди това до такава степен очаровала египетския фараон, че той…

— А, не, не! Не ми трябват очаровани фараони, нито деца с трипластово мислене. Впрочем деветдесетата ми година ще дойде почти след половин век, та ако трябва да последвам примера на Сара… дотогава може да си променя мнението по въпроса.

Госпожа Вещицата се разсмя, а Марта си рече наум: „Ето откъде са взели модела за оная приказка с момичето, дето като се смее, от устата му се ронят трендафили, ако заплаче…“

— Аз не плача — прекъсна я Вещицата. — Благодаря за хубавите мисли, отправени към мен, но… не е ли време да се присъединим към останалите? — И тя поведе Марта нанякъде.

Вървяха през поредица от безкрайни зали с изрисувани стени. Стенописите ставаха все по-интересни и необикновенни. Библейските сцени бяха последвани от пейзажи в романтичен стил, от изображения на несъществуващи животни, очи на насекоми, уголемени до неимоверност микроорганизми… А в последната зала сияеха мозайки. Като вълшебно огледало те сякаш отразяваха света: избухваха с огнени отблясъци вулкани, пенести зелени води се надигаха, просветваха далечни мъглявини, комети разсичаха с позлатени мечове черния мрак на Вселената, червеното петно на Юпитер гореше, трескаво пулсираха звезди, огромна котешка лапа бавно впиваше нокти в ствола на дърво и раздираше кората му, страшна пчела кръжеше над гроздово зърно, по-голямо от локомотив…

Марта беше забравила вече с кого е, къде отива… захласната следеше промените и на въпроса: „Харесва ли ви?“ успя да отвърне, само:

— Живот!

И без да откъсва очи, помоли:

— Нека да си стоя тук.

— Ще видите и други неща.

— Добре — въздъхна като при събуждане Марта и сама си поясни. „Това не ти е катедралата. Само не разбирам как е уредено.“

— По възможно най-добрия начин — отговори Вещицата и я въведе… в селски двор с висока ограда, покрит с трева и глухарчета. Пътечка водеше към къща, обрасла с орлов нокът и бръшлян. Пред къщата, край маса от дялано дърво седяха доктор Беля, Вергил Винех, семейство Матеви и двойка питомни гепарди.

— Моля, извинете ни. Ние ще се забавим малко — каза Вещицата и покани Марта в къщата.

Там, в пруста, лежеше черен бик. Върху гърба му блажено се изтягаха две котки, а около рогата му като кралски венец блестеше сребърна змия.

— Маце, писе! — обади се Марта и на часа едната котка скочи на нейното рамо и доверително въздъхна в ухото й:

— Ах!

— Тя ви се възхищава — поясни Вещицата. — Но не и вярвайте много. Клио обича да ласкае, за разлика от Балт. Когато се върнем, ще видите как ще ви погледне той.

„А! Значи, като се върна, ще бъда нещо толкова различно, че и този хайдук ще го забележи! С други думи — ще ме префасонират! Ами ако не ща?“

Вещицата се усмихна, това успокои Марта и тя продължи разсъжденията си по друг начин:

„Какво ли пък съм се загрижила. Щом тая жена ми внушава доверие… а аз вече й се доверих… и явно съм в нейна власт… Залите, през които ме преведе, не могат да се намират в съседство с катедралата на Месина…, освен това вече е ден, а на мен ми се стори, че разходката продължи не повече от час… на всичко отгоре тая «къщичка» не се намира в Сицилия, готова съм да се хвана на бас…“

— И ще спечелите — намеси се Вещицата. — Надявам се, не се сърдите, че разнообразих по този начин пътуването ви?

— А другите, те как?

— Всеки бе забавлявай според наклонностите си. Дъщеря ви разгледа един резерват за диви животни край Амазония, синът ви беседва с театроведа Беревски, а мъжът ви се запозна обстойно с историята на конквистите.

— И какво? Цялото ни семейство ли смятате да префасонирате?

— Моля ви! Аз отдавна се отказах от младежките си увлечения. Вече не произвеждам гении от отпадъчни материали. Нерентабилно и противоприродно е. Все едно да заставиш дюлята да порасне колкото евкалипт и да ражда праскови. Кому е нужно? Прекалено уважавам природата, за да й противореча. А и във всеки човек има по нещо, на което само той е способен, което той и само той умее да върши. Не бива да се погубва разнообразието. Сега си позволявам само да помогна на някои хора да използуват пълния капацитет на своя мозък. Но спрямо вас и това е излишно. Не мисля да се меся в работата на вашия ум. Интересува ме поддържането на тялото ви.

— Че какво му е на тялото ми? — се сепна Марта.

— Има известни признаци на износване. А човек трябва да цени и пази тялото, което природата му е дала. Още старият Пу Сун-лин пише: „Не е ли човешкото тяло онова, с което е най-трудно да се сдобием? Как тогава онези, които притежават такова тяло, често го изоставят?“

— За съжаление по-често се случва тялото „да изостави човека“ и да се разруши въпреки нашата воля да живеем.

— Друг мислител от миналите векове твърди: „Човек не би се покорил и на смъртта, ако да нямаше слаба воля.“ Но смъртта е нещо редно и неотменно, на нея можем да се покорим, след като сме живели. Живели! Живели не по принуда, а чрез пълното си присъствие в този велик и вечен живот.

— И затова вие възнамерявате да „подновите“ тялото ми? — думите на Марта прозвучаха и като заключение, и като въпрос.

— То е сторено! — нехайно каза Вещицата и Марта осъзна, че те отдавна не са в пруста на селската къща, че ги обграждат стени, покрити с излинели от времето гоблени. Металните нишки, втъкнати в тях, ту проблясваха, ту като че се покриваха с плесен, а тази плесен ухаеше на диви ягоди, тамян и акация.

Една от стените се огъна, разтвори се и откри огледало. До огледалото, в кристален съд бе захлупен паяк.

— Наказан е на четири часа принудително безделие — поясни Вещицата и уж се учуди. — Но защо гледате него, а не себе си?

— Знам ли го огледалото как отразява? — каза Марта. — Ако му вярвам, ще излезе, че съм по-млада от сина си.

— Това смущава ли ви?

— Мене? Хич дори. Но ако онова там съм аз, много ще е забавно що ще рече обществото.

— Да видим — предложи Вещицата и изведе Марта пред къщата, дето останалите вече привършваха десерта.

Първа скочи малката Матева:

— Маменце! Ти ли си?

Доктор Беля смете сребърните фруктиери и засипа с фурми и лешници Винех, който с усмивка гледаше жена си. Борис несъзнателно се облегна на гепарда, застанал до него, животното понесе това с царствено спокойствие, а Матев, съкрушен едва издума:

— Ами, сега как… така, Мартичка? И без това са ми омръзнали безбройните ти поклонници…

— И на мен — успокои го Марта. — Но не всичките…

В ръката на Вещицата се появи чаша, пълна с гъста синя течност. Тя я подаде на Матев и му се усмихна окуражително:

— Младостта не е най-ценното качество, което мъжът трябва да притежава. По-важна е силата.

Матев глътна на един дъх синята течност и тъй като вкусът й му напомни на печен лук, с неудоволствие измърмори:

— Е, все някой трябва да изпие горчивата чаша.

— „Различна е нашата участ“ — с едва забележима насмешка издекламира Вещицата и продължи, като се обърна към Борис. — На някого се пада незаслужена награда, а другиму…

Никой не успя да дослуша кому какво се пада, защото Борис така притисна гепарда, че звярът изръмжа застрашително.

До един от стълбовете на къщата бе застанало небесно създание с коси, черни като абанос, с белоснежно лице…

Настъпи тишина, в която се чуваше само тихият смях на Вещицата.

Марта не загуби присъствие на духа. Попита:

— Истинска ли е?

— Напълно.

— Нали вече не се занимавате с преобразяване и не произвеждате гении от отпадъчни материали?

— За добрите приятели мога да се потрудя.

— Тогава защо не ми направите и на мен един Римски-Корсаков? От дете го обожавам. И човечеството ще е доволно… И… заради него няма да зарежа Матьо, обещавам.

Вещицата седна върху гърба на раздразнения гепард, погали го и тъжно отвърна:

— Докато все още има хора, които умират от глад, от любов, за свободата или за напредъка на човечеството и никой не им помага, редно ли е да изпълнявам прищевки?

Марта стана тиха и строга като средновековна отшелница.

— Извинете ме за глезенето и глупавите капризи. Сама знаете, че не мисля това, което говоря.

— Затова и не желая да променям вашия ум. Неговата странна дейност е полезна, за разлика от привидно логичната целесъобразност на нечии високоценени мозъци. За жалост човечеството не се е отказало от своя навик да почита това, което му е понятно, и да се стъписва пред дързостта на непривичното. Но нека не губим надежда — и Вещицата поведе Борис към момичето, излязло от приказката за Снежанка, сложи нейната ръка в неговата и каза: — В края на парка има беседка. Клио ще ви заведе там.

И учената котка Клио ги поведе. А от къщата излезе още по-ученият котарак Балт, измери с поглед обществото, спря до Марта и изрази възторга си по доста сдържан начин — захапа някакво камъче, поднесе й го и погали с муцунка коляното й.

— И той започна да ви ласкае — обясни Вещицата. — Забележете, избрал е за вас розов ахат — камъка на Венера, богинята на любовта и красотата.

Марта прегърна котарака и се засмя:

— Че защо не? Ние сме стари приятели, нали, Балтасар? — и попита: — А къде се крие истинският му господар?

— Да се крие! — упрек трепна в гласа на Вещицата. — Та от вас какво може да се скрие? Ихтиологьт Каспариди просто е зает. От две години работи в Антарктида, а тъй като там условията са неподходящи за любимия му котарак, той ме помоли да се грижа за Балтасар.

Марта се усмихна лукаво:

— А не се ли случва и Балтасар да се грижи за вас?

— Аз никога не съм била безпомощна. Не ми е била нужна защита против глупаци, защото те бяха материалът, от който произвеждах моите гении. Но едно добро сътрудничество с Балтасар и господаря му никому не би навредило.

— И как си сътрудничите? — не успя да сдържи любопитството си Марта.

— Има неща, които са лесни за тях и трудни за мен. И обратно. Например това момиче от сняг, измислено от художника Девон, на което ние дадохме плът…

— За да угодите на Борис… — вметна Марта. Вещицата внезапно стана строга:

— А вие какво мислите? Че тя е някаква кукла, подарена на вашия син? Почакайте. Той някога се влюби в мечтата си, аз се трогнах от силата на любовта му и реших да й дам живот. Но ако той не се постарае да завоюва сам и да задържи при себе си момичето от сняг…

— Дали ще съумее? — се разтревожи Марта.

— Това вече е негов проблем — отговори Вещицата и се обърна към доктор Беля. — Ще ми помогнете ли да освободя един затворник? Става дума за вашия любим паяк Лаврентий, който бе дошъл да се осведоми по какъв начин аз ще се справя със затрудненията на семейство Матеви.

Доктор Беля почервеня, настъпи, без да иска, кроткия гепард, звярът се надигна, внимателно постави лапи на раменете му и го принуди да престане да действува.

Вещицата помоли гепардите да се отдалечат и подаде ръка на доктор Беля:

— Нека сключим договор за съвместни благотворни действия. Защото, ако хората с добри намерения започнат да се подозират помежду си, как ще се справят с онези, които държат да доказват превъзходството си? Надявам се, и вие сте убеден, че главните заплахи към човечеството не идват отвън, а са загнездени в умовете онези, изпълнените с чувство за превъзходство…

— Мисля, че вие доста поработихте в тая насока — се окопити доктор Беля.

— И вие! — радостно произнесе Вещицата.

— А аз! Аз, дето все ви спасявам от най-различни чудесии, дори и извънземни… И изтърпявам всякакви несгоди… — се размърмори обидено Марта. — И никой не ме пита приятно ли ми е…

— Приятно ви е! — уверено отвърна Вещицата. — Приятно ви е да се грижите за това неразумно човечество, доволна сте и когато му помагате, и когато го възвисявате чрез вашето изкуство. И затова ще ви бъде дадено да изпълнявате доброволните си задължения с успех и с лекота…

— Като че ли досега съм се трепала и морила безуспешно!

Вергил Винех, който само бе мълчал, размести столовете, приближи се до Марта и целуна ръцете й:

— Защо си се наела да разменяш думи с хора на науката, мила Марта? И най-прекрасните им мисли са защитени от твърди звуци. Моля те, направи най-достойното за тоя миг, изпей една светла кантилена с божествен глас и с човешко благородство.

И Марта запя стара, прастара мелодия, а думите й бяха: „Dona nobis pasem“ („Дай ни мир“).

Любомир Пеевски
Невероятна във времето, земна в пространството

Читателю, завиждам ти, че вече завърши пътешествието си по страниците на тази книга, и се радвам, че мога да си поговоря с теб сега, когато „Невероятната Марта“ и Величка Настрадинова са те направили и по-добър, и по-великодушен…

Всяка нова книга е една покана за пътешествие; всяка прочетена книга е завладяване на нов свят; всяка хубава книга е спечелен приятел за цял живот.

„Отначало неизбежно идват: мисълта, фантазията, приказката; след тях шествуват научните пресмятания и вече най-накрая изпълнението увенчава мисълта“ — пише бащата на съветската космонавтика Константин Циолковски.

„Мисълта, фантазията, приказката“ — това са териториите, в които изгражда своите светове и Величка Настрадинова. Прекрасни, светли, мъдри светове, от които струи доброта, в които тъгата отстъпва пред увлекателните притчи за силата на човешката хуманност, където звучат приглушените акорди на една поема за безсмъртието на човешките мечти; проблясват примамливите пламъчета на едно бъдеще, пълно с приключения, неочаквани срещи и непредвидими възможности…

Разумно ли е всичко това?! Не са ли вълшебната приказка, измисленият фантастичен свят разцъфнала мечта, нелогично пътешествие във времето, нещо, което противоречи на здравия разум, нещо, което ни разконцентрира по оня древен път на човешката цивилизация към бъдещето… Може би!

Но защо тогава, читателю, един от най-големите гении в историята на човешкия дух, откривателят на теорията на относителността Алберт Айнщайн твърди, че: „здравият разум е онова, което сме научили до 16-годишна възраст“. Тоест, оня период в живота на човека, в който измислиците имат също право на живот, както и действителните неща, в които героите от приказките са най-добрите ни приятели, и фантазията властва в детските ни сънища и посажда ония семена, които по-късно предопределят цялото ни съществувание.

Величка Настрадинова е автор на десет книги, между които приказните й книги „Дядо Пип“ и „Сърдитият дядо Пиперко“, историческите й романи „Елтимир Тертер“ и „Аз съм царят“ и, разбира се, книгите й с фантастика „Госпожица Вещицата“ и „Белите на доктор Беля“.

Тя се носи на крехката лодка на своето въображение ту срещу реката на времето — назад в историята, ту напред към примамливите прекрасни брегове на бъдещето, и винаги се връща с вълнуващи дарове, които щедро раздава чрез своите книги…

Познавам творчеството на Величка Настрадинова и смея да твърдя, че в новата си книга „Невероятната Марта“ тя е и много по-пластична, и много по-прибрана, и много по-мъдра…

В „Невероятната Марта“ има какво ли не: и проблема за контакта, разположен върху територията на известната приказка на Шарл Перо „Котаракът с чизми“, в разказа „Подаръци и благодарности“, и идеята за коригиране и направляване на човешката история чрез намеса от бъдещето в „Бялата бездна“ и перспективата за евентуална среща на човечеството с представители на враждебна цивилизация в „Благонравните“, и възможността за материализиране на мечтите в „Момиче от сняг“. И всичко това, обагрено от мекия лиричен хумор, от заразяващата жизненост и доброта на оперната певица Марта Матева, надарена със странната способност да участвува в чужди сънища, да излиза невредима от какви ли не ситуации, да раздава своята енергия на хора и дървета, облагородявайки ги със своята чистота и хуманност… Марта Матева играе своите роли на сцената на времето и пространството, появявайки се ту като „Света Маргарита“ пред Жана д’Арк в разказа „Бялата бездна“, ту като „Доня Марта“ в средновековна Испания в разказа „Романс за Леонардо“, влюбена и неповторима, непредвидима като мисъл и поведение, жадна за чудеса и пътешествия към Великото Неизвестно.

Величка Настрадинова притежава дарбата да пише увлекателно, да насища своите разкази с интересни философски идеи, да изгражда пред нас умни, запомнящи се герои… Те са способни да съживят едно умряло дръвче в „Песничка от славянски автор“ или да ни напомнят още веднъж, че „към великите дела подтиква любовта, а не омразата“ („Бялата бездна“), че само доброто ражда добро…

„Невероятната Марта“ е една умна, майсторски написана книга с много находки, убедителни и въздействуващи, с много странни светове и идеи; една книга, която още веднъж доказва творческите възможности на своята авторка. А може би ти, читателю, не споделяш моето мнение за тази книга. Може би! Готов съм да спорим по този въпрос. Затова ти предлагам да я прочетеш отново… И едва след това можеш да бъдеш сигурен в себе си.

Но аз съм почти убеден, че с „Невероятната Марта“ Величка Настрадинова отново ни е хвърлила ръкавицата, честно, талантливо, умно и на нас не ни остава нищо друго, освен да се помъчим да я разберем…

Допълнителна информация

$id = 60

$source = Моята библиотека

Издание:

Величка Настрадинова. Невероятната Марта

Научнофантастични разкази. Първо издание

 

Издателство „Отечество“, София, 1989

Рецензенти: Елка Константинова, Любомир Пеевски

Редактор: Елена Коларова

Художник: Красимира Димчевска

Библиотечно оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Цветелина Нецова

 

Код 11/95373/6257–53–89. Българска. Изд. №1721

Дадена за печат м. XI.1988 г. Подписана за печат м. I.1989 г.

Излязла от печат м. III.1989 г. Формат 32/70/100. Тираж 60117

Изд. коли 9,07. Печатни коли 14. УИК 9,82. Цена 1,54 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117, София