Марк Твен – Избрани творби в два тома

Чичовата ферма

Чичо ми, Джон А. Куорълс, се занимаваше също и със земеделие и фермата му се намираше на четири мили от Флорида. Той имаше осем деца и петнадесет-двадесет негри, но и въобще си беше късметлия, особено що се отнася до характера. В живота си не съм срещал по-добър човек от него. От четвъртата година след преселването ни в Ханъбъл, докато станах единадесет-дванадесетгодишен, аз и му гостувах всяка година по два-три месеца. Никога не съм използувал съзнателно него или жена му в някоя от книгите си, но веднъж-дваж неговата ферма се оказа много удобна за литературни цели. В „Хък Фин“ и „Том Сойер детектив“ я преместих в Арканзас. На шестстотин мили от мястото й, но това не представляваше особена трудност; фермата не беше много голяма — горе-долу петстотин акра, — но и два пъти по-голяма да беше, пак бих я преместил. Що се отнася до етичната страна на въпроса, тя никак не ме смущаваше. Бях готов да преместя и цял щат, ако изискванията на литературата наложеха това.

Райско място беше тая ферма на чичо Джон, особено за едно момче. Къщата беше дървена, с просторен пруст, който я свързваше с кухнята. Лете масата се слагаше в средата на този сенчест и прохладен пруст и изобилието от лакомства… ох, иде ми да се разрева, като се сетя за тях. Пържени пилета и печено свинско; диви и питомни патици, гъски и пуйки; съвсем прясно еленово месо; катерички, зайци, фазани, яребици, диви кокошки; питки с квас, топли питки от елда, топли тиганици, топъл пшеничен хляб, топли кифли, топъл царевичник; варени царевици, боб като масло, бакла, домати, грах, картофи, сладки картофи; мътеница, прясно мляко, квасено мляко; дини, какви ли не пъпеши — току-що откъснати от бостана; пита с ябълки, пита с праскови, пита с тиква, кнедли с ябълки… Вече не мога да си спомня всичко. Но най-голямата чудесия беше начинът, по който се приготовляваха тези неща — особено някои от тях. Да речем, царевичникът, топлите квасени питки, пшеничният хляб и пържените пилета. В северните щати никога не умеят да приготвят тези неща както трябва — доколкото мога да съдя, никой там не е в състояние да научи това изкуство. В Севера си мислят, че знаят как се прави царевичник, но това е огромна заблуда. На света може би няма по-вкусен хляб от южняшкия царевичник и по-лош хляб от неговото жалко подобие, което правят на север; северняците рядко се опитват да пържат пилета и слава богу, че е така; това изкуство не може да бъде усвоено северно от линията Мейсън-Диксън^[2], нито пък някъде в Европа. Това не са приказки, чути от тоя, от оня — говоря от личен опит. В Европа си мислят, че навикът да се поднася хлябът още горещ е американски, но това е прекалено широко понятие; така поднасят хляба в Юга, но същото не може да се каже за Севера. В Севера и в Европа смятат, че топлият хляб е вреден за здравето. Това според мен е още една глупава заблуда, подобна на ширещата се в Европа заблуда, че не е здравословно да се пие ледена вода. В Европа не се нуждаят от ледена вода и не я пият; обаче, независимо от това тяхното определение за тази вода е по-уместно от нашето, защото дава много по-точна представа. В Европа казват „леденостудена“ вода. А от нашето определение човек добива представа за вода, получена от разтопен лед — една безвкусна течност, каквато всъщност ние не познаваме.

Жалко, че светът трябва да се отказва от толкова много хубави неща само защото били нездравословни. Аз лично се съмнявам, че създателят може да ни е дал някое подкрепително, което, използувано с мярка, да е нездравословно. Изключение правят само микробите. И все пак има хора, които упорито се лишават от редица неща — били те за ядене, пиене или пушене, — спечелили си по един или друг начин съмнително име. В името на здравето тези хора се отказват от какво ли не. И им остава едно голо здраве. Необяснима работа! Все едно да дадеш цялото си състояние за някоя крава, която вече не пуска мляко.

Къщата се намираше сред много голям двор, ограден от трите страни с колове с напречни пръти, а отзад — с висок стобор; до стобора беше сушилнята, а отвъд него — овощната градина; зад овощната градина пък бяха помещенията за негрите и тютюнищата. В предния двор се влизаше по стълба от греди, чиито стъпала ставаха все по-ниски нагоре. Не помня някъде да имаше врата. В един ъгъл на двора растяха десетина високи хикори и десетина ореха; когато узряваха плодовете им, събирахме цяло богатство.

По-надолу от къщата, до оградата, имаше малка дървена хижа; оттам нататък гористият склон се спускаше косо покрай хамбарите, оборите, сушилнята за тютюн и слизаше до една кристално бистра рекичка, която пееше в чакълестото си корито, криволичеше и се мяташе ту насам, ту натам под дебелата сянка на надвисналия над нея листак — божествено място за джапане, а и за плуване, защото имаше и вирове, забранени за нас, поради което често ги посещавахме.

В малката дървена хижа живееше прикована на легло беловласа робиня, която навестявахме всеки ден и на която гледахме със страхопочитание, понеже вярвахме, че е над хиляда години и е разговаряла лично с Мойсей. По-младите негри не се съмняваха нито за миг в тези данни и ни ги съобщаваха най-добросъвестно. А ние допълняхме, както ни хрумне, подробностите; и тъй вярвахме, че старицата е загубила здравето си по време на дългото пътешествие из пустинята след напускането на Египет и после никога не е могла да се възстанови. На темето си тя имаше едно оплешивяло кръгче и ние често пъти се прокрадвахме до хижата и се взирахме в него скришом, в благоговейно мълчание, смятайки, че то се е появило от уплаха, когато тя е видяла удавения фараон. Наричахме я леля Хана, както е прието на юг, макар че тя не ни беше леля. Беше суеверна, както всички негри; и подобно на тях, дълбоко религиозна. Тя вярваше в молитвите и прибягваше до тях при всички обикновени случаи, но не и тогава, когато беше нужен непосредствен и сигурен резултат. Появяха ли се наоколо вещици, тя навързваше на кичурчета — с бели конци — останките от сплъстените си коси и това веднага отнемаше силата на вещиците.

Ние, децата, обичахме всички негри във фермата, а с онези от тях, които бяха наши връстници, ни свързваше всъщност тясно приятелство. Казвам „всъщност“, за да намаля силата на израза. Защото хем бяхме близки приятели, хем не бяхме; цветът на кожата и общественото положение издигаха между нас незабележима преграда, която и те, и ние чувствувахме и която правеше невъзможно пълното сближение между нас. Имахме един верен и предан приятел, съюзник и съветник — чичо Даниъл, роб на средна възраст, най-умния от всички негри, човек безкрайно топлосърдечен и отзивчив, една чиста и открита душа, непознаваща лукавството. Ето вече толкова години той ми служи така вярно. Не съм го виждал повече от половин век и въпреки това немалка част от това време съм прекарвал в неговата приятна компания, карал съм го да се подвизава в книгите ми под собственото му име или пък като Джим, разкарвал съм го къде ли не — в Ханъбъл, със сал по Мисисипи и дори в балон над Сахара — и той неизменно търпеше всичко с вроденото му спокойствие, благост и вярност. Именно на фермата аз обикнах силно тази раса и можах да оценя някои от най-хубавите й качества. Обичта ми и уважението ми към нея издържаха проверката на времето и ето вече повече от шестдесет години стоят ненакърнени. Днес черноликият извиква у мен същите чувства, каквито извикваше и тогава.

В момчешките си години аз не изпитвах отвращение към робството. И през ум не ми минаваше, че то е нещо нередно. Не бях чул някой да порицава това явление: местните вестници не пишеха нищо против него; а черквата ни учеше, че бог го приема, че то е нещо свещено и че онзи, който се съмнява в това, трябва само да разгърне Библията, за да успокои съвестта си — и после за доказателство ни четяха на глас библейски текстове; ако самите роби се отвращаваха от робството, то те бяха благоразумни и си мълчаха. В Ханъбъл рядко можеше да се види грубо отнасяне с някой роб; а на фермата на чичо ми — никога.

Обаче една случка от детските години, свързана с този въпрос, ми е направила, изглежда, много силно впечатление — иначе не би се запазила в паметта ми така ясно, така живо, така отчетливо въпреки изминалите години. При нас работеше едно негърче роб, което бяхме наели от едного в Ханъбъл. То беше от източния край на Мериланд, но го бяха откъснали от родителите му и другарчетата му и прекарвайки го през половината континент, го бяха продали. То беше весела душа, невинна и блага, но по-шумно създание не бях виждал. По цял ден пееше, свиркаше, викаше, крещеше, смееше се — нещо непоносимо, просто да полудееш. Еден ден излязох от кожата си, отърчах побеснял при майка ми и като отворих една уста: „Санди вече цял час пее, казвам й, не е млъкнал нито за секунда, това не може да се търпи повече, накарай го най-после да си затвори устата.“ В очите й се появиха сълзи, устата й се разтрепериха и тя отвърна горе-долу така:

„Горкото, когато пее, това показва, че забравя някои неща, и тогава съм спокойна; но когато мълчи, все ме е страх, че си спомня, и тогава така ме боли. То никога вече няма да види майка си; щом може да пее, не бива да му пречим, а трябва да се радваме. Ако беше по-голям, щеше да ме разбереш; и тогава шумът, който вдига това дете, останало без близки, щеше да ти доставя удоволствие.“

Това бе обикновено слово, съставено от прости думи, но то остави у мен дълбоки следи и оттогава шумът на Санди никога вече не ме смущаваше. Майка ми никога не употребяваше големи думи, но имаше естествен дар да въздействува с простите. Тя доживя близо деветдесет години и до последния си миг умееше да си служи със словото, особено когато я възмутеше някаква низост или несправедливост. Тя също се оказа много пригодна за моите книги, където играе ролята на Том Сойеровата леля Поли. Накарах я да говори на диалект и се помъчих да внеса и някакви други подобрения в нея, но нищо не можах да измисля. Веднъж прибягнах и до Санди — пак в „Том Сойер“. Накарах го да вароса оградата, но нищо не излезе. Вече не помня какво име съм му дал в книгата.

И до ден-днешен фермата е пред очите ми. Виждам всички нейни принадлежности, всички подробности: общата стая с кревата на колелца в единия ъгъл и чекръка в другия — чекръка, чийто стон, ту по-висок, ту по-нисък, беше най-тъжният звук за мен, който ме караше да страдам за дома, потискаше ме и извикваше във въображението ми духове бродници; голямото огнище, пълно в зимните вечери с пламтящи хикорови пънове, които изпускаха с цвъртене сладък лепкав сок, но ние не го оставяхме да изтече в огъня, а го обирахме и облизвахме; ленивата котка, проснала се на каменните плочи пред огнището; сънливите кучета, които примигваха, сгушени до подпорите на огнището; леля ми, която все плетеше нещо край огъня; срещу нея чичо ми с димящата лула от царевичен кочан; олизгания, гол дъбов под, в който леко се отразяваха игривите езици на пламъците, прогорен тук-там, където бяха отхвръкнали въгленчета, за да изтлеят в бавна смърт; половин дузина деца, които лудуваха в полутъмния край на стаята; няколко дървени стола, от които един-два люлеещи се; люлката, излязла вече от употреба, но чакаща търпеливо; сюрията дечурлига по ризки и нощници, които в студените ранни утрини се гушеха и мотаеха около огнището, защото нямаха никакво желание да оставят това топличко кътче и да минат през студения пруст в кухнята, за да се умият на умивалника. Покрай предната ограда минаваше селският път — лете любимо свърталище на змиите, които обичаха да се ровят в прахта и да се приличат на слънце; видехме ли гърмящи змии или змии-пуф, убивахме ги; случеха ли се чернушки или бегачи, или някоя от прочутите пръстенлии, бягахме най-безсрамно; а когато се натъкнехме на домашни змии или жълтурки, отнасяхме ги в къщи и ги пускахме в кошницата за плетиво на леля Патси, за да я изненадаме. Тя страдаше от предубеждения против змиите и щом вземеше кошницата и те започнеха да изпълзяват от нея, загубваше и ума, и дума. Така и не можа да свикне с тях, въпреки че много пъти й давахме възможност за това. Леля Патси се отнасяше студено и към прилепите и не можеше да ги понася; но според мен няма по-мило хвъркало от прилепа. Майка ми, нали беше сестра на леля Патси, страдаше от същите неизлечими предубеждения. А прилепът е такова едно мекичко и копринено животинче; не зная друго, което да е по-приятно на пипане или да е по-благодарно, когато го милваш, стига да знаеш как. Познавам много добре тези твърдокрили^[3], понеже нашата голяма пещера — на три мили под Ханъбъл, беше претъпкана с тях и аз често носех прилепи у дома, за да изненадам приятно майка ми. А да я изненадам, не беше никак трудно, защото в делнични дни се предполагаше, че съм бил на училище и няма откъде да взема прилепи. Мама не беше мнителна и винаги вярваше на хората; и когато й кажех: „В джоба на палтото ми има нещо за теб“, тя веднага бръкваше в него. Но после бързо изваждаше ръка; и то сама, без да я карам. Най-интересното е, че тя никога не можа да свикне с моите прилепи. Колкото повече се натъкваше на тях, толкова повече не можеше да промени отношението си.

Доколкото зная, майка ми никога не беше влизала в тази пещера; но всички други влизаха. Много екскурзианти идваха чак отнякъде си, за да я видят. Дълга цели мили, тя представляваше безкраен лабиринт от тесни и дълбоки процепи и проходи. Никак не беше трудно да се изгубиш в нея; всеки можеше да се изгуби — дори прилепите. Веднъж и самият аз се загубих в нея заедно с една дама и когато последната ни свещ вече догаряше, зърнахме в далечината да криволичат факлите на спасителната команда.

Веднъж Джо, индианецът, се загуби в пещерата и щеше да умре от глад, ако бяха се свършили прилепите. Но това бе невъзможно; имаше ги с милиарди. После той ми разказа всичко от игла до конец. В книгата, озаглавена „Том Сойер“, аз го оставих да умре от глад в пещерата, но това се налагаше в интерес на изкуството; в действителност такова нещо не се е случвало. „Генерал“ Гейнс, който беше най-големият пияница в града, преди да го измести Джими Фин, се губи цяла седмица в тая пещера, докато накрая успял да покаже носната си кърпа от една дупка на възвишението до Севъртън — на няколко мили от входа на пещерата — и някой забелязал кърпата и го измъкнал. В разказаното от него нямаше нищо особено, ако не се смята носната кърпа. Познавах го от години, но никога не го бях виждал с носна кърпа. В края на краищата може би е показал носа си през дупката. Той също би привлякъл внимание.

Пещерата навяваше ужас, защото в нея имаше един труп — трупа на младо, четиринадесетгодишно момиче. Той се намираше в стъклен цилиндър, пъхнат в друг от мед, който пък висеше на релса, затъкната в един тесен проход. Тялото беше спиртосано и се говореше, че разни скитници и нехранимайковци имали навик да теглят момичето за косите и да гледат мъртвото му лице. Момичето беше дъщеря на един изключително способен и широко известен хирург от Сейнт Луис. Той падаше чудак и често пъти вършеше странни неща. Именно той беше оставил горкото момиче в това забравено от бога място.

Доктор Макдауъл — великият доктор Макдауъл от Сейнт Луис — беше не само хирург, но и лекар; и понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но дошло време пак да прибегнат до него. Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Доктор Макдауъл влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната; на главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишница — голям хляб; и както си стоял и гледал съсредоточено, чупел къшеи от хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи; край леглото се били събрали домашните — кой прав, кой коленичил — и тихичко хлипали. Най-неочаквано докторът започнал да взема шишетата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал: „Какво сте се разциврили, идиоти! Нищо й няма на тая преструвала. Я си покажи езика!“

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си и взели да ругаят доктора, задето се държал така непристойно пред един смъртник; ала той ги прекъснал по най-грубиянски начин: „Гъгниви тъпаци! Вие ли ще ме учите мене? Казвам ви, че нищо й няма — болна е само от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцунени номера, тя…“

Тук умиращата станала от леглото и в очите й засвяткал войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа — истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел. Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила. Такъв беше покойният доктор Макдауъл, чието име бе толкова известно и толкова тачено по долината на Мисисипи десет години преди Гражданската война.

Отвъд пътя, на който се, приличаха змиите, растеше гъста млада гора, прорязана от пътека, дълга четвърт миля; пътеката, която почти не виждаше слънце, изведнъж излизаше на голямо равно поле, пълно с диви ягоди и грейнали като звезди диви карамфили и оградено от всички страни с гора. Дивите ягоди бяха много ароматични и сладки. Когато дойдеше време да зреят, ние обикновено идвахме тук по хлад, рано сутрин, додето капчиците роса все още блестяха по тревата и горите ехтяха от първите песни на птичките.

В гористия склон отляво бяха люлките. Направени от кората на млади хикорови дървета, те ставаха опасни, когато изсъхнеха. Все намираха да се скъсат, когато си на четиридесет стъпки във въздуха, затова всяка година трябваше да се оправят толкова много счупени кости. Аз самият имах късмет в това отношение, но нито един от братовчедите ми не мина без падане; А те бяха осмина и между тях имаше общо четиринадесет счупени по едно или друго време ръце. Но оправянето им не струваше почти нищо, понеже на доктора се плащаше годишно — двадесет и пет долара за цялото семейство. Спомням си двама от флоридските доктори — Чоунинг и Мередит. Срещу двадесет и пет долара на година те не само се грижеха за цялото семейство, но и сами доставяха нужните лекарства. И то в немалко количество. Само много едър човек би могъл да изгълта цяла доза. Основното лекарство беше рициново масло. Една доза представляваше половин черпак от това масло с половин черпак новоорлеанска меласа, която да го прокара и да подобри вкуса му, което, разбира се, не ставаше. После идваше каломелът, после ревенът и после джалапът^[4]. Освен това се прибягваше до пускане на кръв и налагане с хардал. Това беше ужасна медицина и все пак смъртността не беше висока. Каломелът почти неизбежно причиняваше силно отделяне на слюнка и съсипваше няколко зъба на болния. А зъболекари нямаше. Разядеше ли се някой зъб и изобщо появеше ли се зъбобол, докторът знаеше само едно — хващаше клещите и вадеше. Ако челюстта останеше здрава, вината не беше негова.

При по-обикновени болежки не се викаше доктор; с болния се заемаше бабата в семейството. Всяка баба беше доктор, събираше си билки в горите и знаеше как да прави от тях церове, от които биха се обърнали червата и на я куче. Освен това имахме и друг доктор — Индианеца, един мрачен дивак, останка от своето племе, който познаваше издълбоко загадките на природата и тайните свойства на билките; повечето горяни вярваха в неговите способности и можеха да ви разкажат какви чудотворни лекове прави. На остров Мавриций, там нейде в безкрая на Индийския океан, има един човек, който напомня за някогашния наш Индианец. Той е негър и не се е учил за доктор, но може да лекува една болест, пред която докторите са безсилни. Разболее ли се някой от тази болест, само него викат. Тази неизвестна и смъртоносна болест е детска и негърът я лекува с някакъв цяр от билки, който сам приготовлява по рецепта, оставена му от баща му и дядо му. Той никому не казва тайната на приготовлението на този цяр и хората се страхуват, че ще я отнесе в гроба си; и тогава на Мавриций ще настъпи ужас. Всичко това ми бе разказано на острова през 1896 година.

По онова време имахме и доктор Вяра — това беше жена. Нейната специалност беше зъбоболът. Тя бе жена на един фермер и живееше на пет мили от Ханъбъл. Доктор Вяра покриваше с ръка устата на пациента и казваше: „Вярвай!“ И изцерението настъпваше незабавно. Госпожа Ътъпбек, още я помня. Два пъти съм ходил при нея, яхнал коня зад майка ми, и с очите си съм видял как лекува. Пациентът беше майка ми.

След време доктор Мередит се пресели в Ханъбъл и стана наш домашен лекар. Той на няколко пъти е спасявал живота ми. Въпреки това беше свестен човек и не мислеше никому зло. Но както и да е.

Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво, изнежено, капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж й подметнах:

— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.

— Да, непрекъснато.

— Страхуваше се, че няма да ме бъде ли?

След известно мълчание — очевидно за да премисли — тя отвърна:

— Не, страхувах се, че ще те бъде.

Това прилича малко на плагиатство, но сигурно не беше.

Селското училище беше на три мили от чичовата ми ферма. То се намираше на една полянка сред гората и побираше около двадесет и пет момчета и момичета. Ние ходехме на училище лете, почти редовно — по един-два пъти в седмицата; тръгвахме сутрин по хлад по горските пътеки и се връщахме надвечер. Всички ученици си носеха обед в кошници — царевичник, мътеница и други благини — и го изяждаха по пладне под сянката на дърветата. За този период от моето учение си спомням с най-голямо удоволствие. За първи път пристъпих прага на това училище на седем години. Едно ячко петнадесетгодишно момиче с обичайната шапка за слънце и басмена рокля ме запита дали „употребявам тютюн“ — искаше да каже, дали дъвча тютюн. Отвърнах отрицателно, с което си навлякох нейното презрение. Тя събра всички деца и се провикна:

— Вижте едно седемгодишно момче, което не знае да дъвче тютюн!

От погледите и подмятанията, с които бяха посрещнати тези думи, аз разбрах, че съм едно много ниско паднало същество. Засрамих се жестоко от себе си и реших да се поправя. Но нищо не излезе — само ми призля: оказа се, че не мога да се науча да дъвча тютюн. Виж, да пуша се научих много лесно, но това не трогна никого и аз си останах в очите на всички едно безлично нищожество. Как само жадувах да спечеля уважението им, но не можах. Децата са безмилостни към недостатъците на другарчетата си.

Както вече казах, докато станах дванадесет-тринадесетгодишен, всяка година прекарвах известно време на фермата. Спомените ми за онези години са пълни с очарование, както бе пълен с очарование и животът там. Мога да възкресявам в паметта си тържествения здрач и тайнственост на гъстите гори, земните мириси, нежните ухания на дивите цветя, блясъка на умития от дъжда листак, ромона на капките, когато вятърът разклатеше дърветата, далечното чукане на кълвачите и приглушеното барабанене на горските фазани в самотата на леса, подплашените животинки, които се стрелкаха по тревата — да, мога да възкресявам всичко това и то става толкова реално, колкото е било, и извиква не по-малко блаженство. Спомням си прерията с нейното усамотение и покой и огромния ястреб, увиснал неподвижно в небето с широко разперени криле, и небесната синева, която прозира между крайните пера на тези криле. Виждам горите в тяхната есенна премяна, виолетовите дъбове, окъпаните в злато хикори, грейналите в алени пламъци кленове и смрадлики и чувам как шумоли опадалата шума, когато се ровим в нея. Виждам сините гроздове на дивите лозници, увиснали между листата на дърветата, и помня вкуса и аромата им. Зная как изглеждат къпините и колко са вкусни, познавам също лешниците, персимоните; още усещам дъжда от обикновени и хикорови орехи, които тупат по главата ми, когато в хладното утро се боричкаме за тях заедно с прасетата, и те валят, валят от поривите на вятъра. Зная колко красиви са петната от къпини, зная и петната от зелените орехови шлюпки, които нехаят ни от сапун, ни от вода, въпреки че толкова сапун и вода отиваха за тях. Познавам вкуса на кленовия сок и зная кога се събира той, как се нареждат коритата и улеите, по които изтича, как се вари, как после се краде от приготвената захар и колко по-сладка е крадената захар — каквото и да говорят дребнавите. Зная как изглежда огромната диня, която припича на слънце кръглото си туловище между тиквените врежове, и зная колко примамлива е тя, когато се изстудява в корито вода под кревата; зная как изглежда на масата в заветния просторен пруст между къщата и кухнята, как децата се събират за нейното заколение и от устата им текат слюнки; зная как пращи тя, когато ножът се забие в нея, и виждам как цепнатината бяга преди острието към долния край; виждам как се отделят двете половини и разкриват богатото червено месо и черните семки, как се отделя сърцето — разкош, определен само за избраници; зная как изглежда момчешката муцуна зад огромния резен и какво изпитва самото момче; защото съм преживял всичко това. Познавам вкуса на динята, получена по нормален път, познавам и вкуса на динята, с която си се сдобил посредством едно изкуство. И двете са много сладки, но който е врял и кипял в тези неща, най-добре знае коя е по-сладка. Зная как изглеждат още зелените ябълки, праскови и круши на дървото и зная колко „приятно“ е да ги усетиш в стомаха си. Зная и как изглеждат узрелите, струпани на купове под дърветата, зная колко са хубави и колко ярки са цветовете им. Зная как изглежда замръзналата ябълка зиме в кацата в зимника, зная колко трудно е да я отхапеш, как тръпнат зъбите ти от студеното и колко сладка е въпреки всичко. Зная навика на възрастните да дават наранените ябълки на децата, а някога знаех и как да ги надхитрявам в това. Зная какво е и ябълката, която в зимната вечер се пече и цвърчи в огнището, зная какво блаженство е да я изядеш още топла, поръсена с малко захар и залята с каймак. Познавам тънкото изкуство и тайнство да чупиш орехите върху желязото за гладене по такъв начин, че ядките да излизат цели, и зная как покрай орехите, ябълките и ябълковия сок сладките стари приказки и стари шеги на старите изглеждат съвсем нови и интересни и вечерта минава толкова неусетно, че се чудиш кога се е изнизало това време. Зная какво нещо беше кухнята на чичо Даниъл в ония незабравими детски вечери и виждам дечурлигата, бели и черни, скупчени край огнището, виждам как пламъците играят по лицата им, а сенките трепкат по стените чак до мрачните ъгли в дъното и чувам чичо Даниъл да разказва безсмъртните приказки, които след години чичо Рем Харис^[5] събра в книгите си и обая света с тях; и досега усещам радостта, от която тръпнех, когато наближеше време за страшната приказка „Златната ръка“, и чувството на съжаление наред с тази радост, защото вечерта завършваше винаги с тази приказка и нищо повече не ни отделяше от нежеланото легло.

Спомням си голата дървена стълба в къщата на чичо ми, завоя наляво след площадката, гредите и наклонения покрив над леглото ми, квадратите лунна светлина на пода и белия, студен, снежен мир навън, гледан през голия прозорец. Помня как виеше вятърът и пукаше къщата при буря и колко приятно бе да се вслушваш в тия звуци, завит на топличко под одеялата; и как ситният сняг проникваше под прозореца, натрупваше се на преспички по пода и сутрин в стаята лъхаше такъв студ, че ти се убиваше всяко желание да станеш — ако изобщо си имал такова желание. Помня колко тъмна беше тази стая при безлуние и как крещеше призрачната тишина, когато случайно се събудиш нощем, и как забравените грехове напираха от скритите кътчета на съзнанието и искаха да говорят; и колко неподходящо бе това време за подобни намерения; и колко страшно звучаха кукумякането на кукумявката и вълчият вой, чиито тъжни звуци разнасяше нощният вятър.

Помня бясното плющене на дъжда по покрива в летните нощи и колко приятно бе да лежиш заслушан в него и да се наслаждаваш на белия блясък на светкавицата и на величествения грохот и трясък на гръмотевицата. Стаята беше много удобна — до прозореца минаваше гръмоотвод, великолепно, макар и несигурно средство за изкачване и спущане в летните нощи, когато имаше да се вършат тайни дела.

Помня как излизахме нощем с негрите на лов за борсуци и сариги, късните преходи в черния мрак на горите и възбудата, която обземаше всеки, когато далечният лай на някое хитро куче известеше, че жертвата е притисната; след това бясното тичане и препъване през трънаци, храсти и коренища, докато стигнем до мястото; после паленето на огъня, повалянето на дървото, на което се е покатерило животното, лудешката радост на кучета и негри и чудноватата картина, която представляваше всичко това, помня какво дълбоко задоволство изпитваха всички, освен борсука.

Помня и сезона на гълъбите, когато те долетяваха с милиони и отрупваха дърветата, чиито клони се кършеха от тежестта им. Избивахме ги с тояги; пушки не бяха нужни и не се използуваха. Помня как ходехме на лов за катерички, диви кокошки, диви пуйки и други такива; как излизахме сутрин още по тъмно и тръгвахме на път, колко студено и мрачно беше и колко често съм съжалявал, че съм тръгнал. Само едно изсвирване на тръбата привличаше два пъти повече кучета, отколкото бяха необходими, и в своята радост те препускаха и се боричкаха като бесни, събаряха по-малките деца и вдигаха вой до бога. Дадеше ли им се знак, те изчезваха в гората, а ние тръгвахме смълчани по тях в угнетяващия мрак. Но след малко първата зора се сипваше над света, птичките зачуруликаха, слънцето се издигаше и разливаше навред светлина и успокоение и всичко беше свежо, росно и дъхаво, и животът пак ставаше весел. След тричасово скитане, отмалели от здрава умора, претоварени с дивеч, изгладнели, ние се връщахме точно навреме за закуска.

Нашият род

Баща ми, Джон Маршъл Клемънс, беше от Вирджиния, а майка ми, Джейн Ламптън — от Кентъки. Зад Клемънсовия род се точи дълга, губеща се в безкрая върволица от деди, която стига чак до Ноево време. Съгласно традицията, част от тях са били пирати и търговци на роби по времето на Елисавета. Но в това няма нищо лошо, защото такива са били Дрейк^[6], Хокинс^[7] и много други. Някога това са били високо уважавани професии, практикувани дори от монарси. На младини аз също имах желание да стана пират. Ако се вгледа в най-съкровените кътчета на душата си, читателят ще види… впрочем няма значение какво ще види. Аз не съм седнал да пиша неговата автобиография, а моята. По-късно, съгласно преданието, един от споменатата върволица станал посланик в Испания по времето на Джеймс I или Чарлс I, оженил се там и оставил в рода си струйка испанска кръв да ни сгорещява. И пак според преданието същият този, именуван Джефри Клемънт, спомогнал да бъде осъден на смърт Чарлс I.

Досега не съм проучвал задълбочено тези предания, било защото ме е мързяло, било защото съм бил твърде зает с лакировката на отсамния край на върволицата, за да го направя по-представителен; ала други от нашия род твърдят, че са правили такова проучване и то е дало положителни резултати. Ето защо винаги съм приемал на вяра, че посредством моя прадед съм помогнал на Чарлс да се избави от неприятностите си. В това ме убеждават и моите инстинкти. Когато имаш някакъв много силен, упорит и неизкореним инстинкт, можеш да бъдеш сигурен, че той не води началото си от теб, а е унаследен — унаследен много отдавна и усъвършенствуван и затвърден от вкостеняващото влияние на времето. Ето аз винаги и неизменно съм таил злоба към Чарлс и съм напълно убеден, че това чувство се е вляло в мен по жилите на дедите ми от сърцето на оня, който е съдил Чарлс, защото не е в характера ми да тая злоба към хората по някакви лични съображения. От друга страна, не храня лоши чувства към Джефри, както би могло да се очаква. Това показва, че моите деди от времето, на Джеймс II също не са имали лошо отношение към Джефри; не зная защо е така и никога не съм могъл да разбера; но фактът си е факт. Освен това винаги съм изпитвал най-приятелски чувства към сатаната. Естествено това също е унаследено; то трябва да е в кръвта ми, не би могло да води началото си от мен.

И тъй благодарение на инстинкта, а също на твърденията на онези от нашия род, които казват, че са проучвали историята му, аз винаги съм се считал задължен да вярвам, че Джефри Клемънт, мъчителят на Чарлс, е мой роднина, и да се отнасям към него благосклонно — по-точно да се гордея с него. Това не ми се отрази добре, защото ме направи тщеславен, което не е хубаво. Родството ми с Джефри стана причина да гледам отвисоко на хора, които съдбата не е ощастливила с такива прадеди, и неведнъж ме е карало да унижавам такива хора и да им казвам обидни неща, и то в присъствие на други.

Подобно нещо ми се случи в Берлин преди няколко години. Тогава наш пълномощен министър при императорския двор беше Уилям Уолтър Фелпс. Една вечер той ме покани на прием, за да ме запознае с граф С…, министър. Фелпс беше благородник от голям и славен род. Естествено дощя ми се да му покажа, че и аз не съм кой да е; но не ми се искаше да взема да измъквам дедите си за ушите направо от гробовете, а и не можех да намеря сгоден случай да ги изкарам на сцената уж съвсем случайно. Струва ми се, че и Фелпс се натъкваше на същите затруднения. Навремени той изглеждаше разсеян — точно както изглежда човек, който иска да извади някого от прадедите си просто съвсем случайно, а не се сеща как да направи това достатъчно убедително. Най-после, след вечерята, той пристъпи към действие. Заведе ни в гостната и започна да ни показва картините в нея, докато накрая се спря пред една нескопосана стара гравюра. На нея бе изобразен държавният съд, който е осъдил Чарлс I. Виждаха се куп съдии с пуритански широкополи шапки, а под тях трима гологлави секретари, седнали пред една маса.

Господин Фелпс сложи показалец върху единия от тримата и каза с тържествуващо безразличие:

— Този е от моя род.

Аз сложих пръст върху един от съдиите и отвърнах с унищожително равнодушие:

— А този от моя. Но това е нищо. Какви ги имаме още в нашия род!

Това не беше почтено от моя страна. След това винаги съм съжалявал за тази си постъпка. Аз просто го унищожих. Чудя се как ли се е почувствувал. Във всеки случай нашето приятелство остана ненакърнено, което показва, че той беше прекрасен, високо издигнат човек, независимо от скромния си произход. А и за мен говори добре това, че не се повлиях от този произход. Аз не промених с нищо отношението си към него и винаги се държах с него като с равен.

Сред вирджинските Клемънсовци има един Джери и един Шерард. Джери Клемънс се славеше като отличен стрелец с пистолет и веднъж това му даде възможност да вразуми едни тъпанджии, които не разбираха ни от уговорки, ни от блага дума. По онова време той бе тръгнал на предизборна агитационна обиколка из щата. Събраните пред трибуната тъпанджии бяха наети от опозицията, за да думкат, докато Джери произнася речта си. Преди да започне, той измъкна револвера си, сложи го пред себе си и каза с мек, кадифен глас:

— Нямам желание да стрелям по когото и да било и ще гледам да мина и без това, но имам по един куршум за всеки тъпан, тъй че ако искате да не останете без тъпани, отдалечете се от тях.

По време на войната^[8] Шерард Клемънс беше републиканец — представител на Западна Вирджиния в Конгреса, а след това се пресели в Сейнт Луис, където живееха, а и досега живеят нашите роднини Джеймс Клемънс, и стана отявлен бунтар. Това стана след войната. По времето, когато той беше републиканец, аз бях бунтар; но когато той стана бунтар, аз минах (временно) към републиканците.

Клемънсови винаги са правили всичко възможно, за да поддържат политическото равновесие, каквито и несгоди да им е причинявало това. Не знаех каква е съдбата на Шерард Клемънс, но веднъж трябваше да представя сенатора Холи пред масово републиканско събрание в Ню Ингланд, след което получих гневно писмо от Шерард от Сейнт Луис. Той ми пишеше, че републиканците от Севера — не, „гадовете от Севера“ са унищожили старата южняшка аристокрация с огън и меч и че на мен, аристократ по кръв, не ми подобава да се мъкна подир тия свини. Нима забрави, че си един Ламптън? — пишеше Шерард.

Това беше намек за произхода ми по майчина линия. По баща майка ми беше Ламбтън — Ламбтън, но с „п“, понеже навремето някои от рода не са разбирали много от правопис и фамилното име е пострадало от това. Тя се е омъжила за баща ми в Лексингтън в 1823 година, когато е била на двадесет години, а той — на двадесет и четири. Не може да се каже, че някой от двамата е страдал от излишества. Доколкото ми е известно, нейната зестра се е състояла от двама-трима негри и нищо повече. Те се заселили в далечното селище Джеймстаун, забутано в планинските пущинаци на Източен Тенеси. Там им се родили първите деца, но тъй като аз съм по-късна реколта, не помня нищо. Аз съм бил отложен — отложен за Мисури. Тогава Мисури е бил нов, още неизвестен щат и се е нуждаел от атракции.

Мисля, че най-големият ми брат Брайън, сестрите ми Памела и Маргарет и брат ми Бенджамин са родени в Джеймстаун. Възможно е да е имало и други, но не мога да говоря със сигурност. За такова малко селище заселването на родителите ми там е било голяма придобивка. Хората хранели надежди, че те ще останат и селището ще се превърне в голям град. Предполагали, че ще останат и ще настъпи истински разцвет. Но не след дълго родителите ми си отишли, цените отново паднали и минали много години, преди Джеймстаун да получи нов тласък. Аз съм писал за Джеймстаун в романа си „Позлатеният век“, но това са чути неща, аз лично не съм ходил там.

Баща ми остави чудесен имот в околностите на Джеймстаун — 75 000 акра^[9]. Той умря в 1874 г., а го беше купил двадесет години преди това. Данъците бяха нищожни (пет долара годишно за целия имот) и баща ми си ги плащаше редовно и държеше документите си в пълен порядък. Той все казваше, че не очаква преди смъртта му о цената на земята да се покачи много, но един ден имотът ще представлява хубав източник на доходи за децата. В този имот имаше въглища, мед, желязо, гори и баща ми казваше, че с течение на времето през него ще мине железница и тогава имотът ще стане истински имот. Освен това в него растеше диво грозде от някакъв многообещаващ сорт. Баща ми беше изпратил няколко пръчки на Николас Лонгуърт в Синсинати, за да му каже мнението си, и Лонгуърт отвърна, че от това грозде може да излезе не по-лошо вино, отколкото от неговата Катоба. Освен всички тези богатства в това землище имаше и петрол, но баща ми не знаеше това, пък и да знаеше, в онези дни то не би му направило впечатление. Петрола го откриха едва към 1895 година. Де да имах сега няколко акра от тази земя — тогава не бих писал автобиографии, за да си изкарам хляба. Умирайки, баща ми ни завеща: „Дръжте се за земята и чакайте; гледайте някой да не ви подлъже и да ви я вземе.“ Любимият братовчед на майка ми Джеймс Ламптън, който фигурира в „Позлатеният век“ под името полковник Селърс, винаги казваше за този имот, и то с каква разпаленост: „В него има милиони! Милиони!“ Вярно, той за всяко нещо говореше така и винаги се оказваше, че греши, но този път беше прав; а това показва, че човек, който вечно стреля с пророческа пушка, никога не бива да се отчайва. Ако не се обезсърчава и продължава да стреля във всяка попаднала му цел, все един ден ще улучи.

Мнозина смятат полковник Селърс за художествена измислица, фикция, каприз на фантазията и ми правят голяма чест, като го наричат мое „творение“; но те грешат. Аз просто съм го описал такъв, какъвто си беше; трудно би било да преувеличиш нещо в него. Епизодите, които изглеждат най-невероятни и в книгата, и в пиесата, не са моя измислица, а са действителни случки от неговия живот, на които аз лично съм бил свидетел. Публиката си умираше от смях, като гледаше Джон Реймънд^[10] в сцената с ряпата, но колкото и невероятна да е тази случка, тя е точно възпроизведена до най-абсурдните подробности. Това се случи в Ламптъновата къща и аз лично бях там. По-точно казано, именно аз бях гостът, който ядеше ряпата. В тази трогателна сцена един голям актьор би накарал и най-коравосърдечния зрител да се просълзи и същевременно да припадне от смях. Но Реймънд беше добър само в чисто комичните роли. В това отношение той беше чуден, превъзходен — с една дума, велик. Но във всичко останало той бе пигмей на пигмеите. Истинският полковник Селърс, такъв, какъвто го познавах в лицето на Джеймс Ламптън, беше трогателна, красива душа, мъжествен, открит и честен човек с голямо, наивно и всеотдайно сърце, човек, роден за обич; и той наистина бе обичан от всички свои приятели, а домашните му го боготворяха. Да, това е точната дума. За домашните си той беше едва ли не бог. Никой не е видял на сцената истинския полковник Селърс. Видели са само половината от него. Реймънд не бе в състояние да представи другата половина; тя беше извън неговите възможности. Тази половина се състоеше от качества, на които Реймънд бе съвсем чужд. Защото Реймънд не беше нито мъжествен, нито открит, нито честен — той бе празен, себичен, вулгарен, прост и глупав, а там, където би трябвало да бъде сърцето му, зееше празнина. Само един човек би могъл да пресъздаде изцяло полковник Селърс и този човек беше Франк Майо^[11].

Нашият свят е пълен с изненади. И на тях се натъкваш тъкмо тогава, когато най-малко ги очакваш. Когато реших да вкарам Селърс в книгата, Чарлс Дъдли Уорнър, който ми беше съавтор, предложи да променим кръщелното му име. Преди десетина години в едно от глухите кътчета на Запада той се бе натъкнал на човек на име Ескол Селърс и смяташе, че името Ескол ще прилегне много добре на нашия полковник, тъй като беше рядко, необичайно и т.н. Тази идея ми допадна, но аз изразих съмнения, че въпросният човек може да се изтърси отнякъде и да протестира. Обаче Уорнър каза, че това е изключено, че човекът сигурно вече е умрял, пък и да не е умрял, трябвало да използуваме името; това било най-подходящото име и без него било невъзможно да минем. И тъй, променихме името. Познатият на Уорнър беше собственик на скромна, небогата ферма. Но една седмица след излизането на книгата в Хартфорд се яви един господин с висше образование, изискани маниери, облечен като граф и доста свирепо настроен — по очите му се познаваше, че се готви да ни даде под съд за клевета; излезе, че и той се казвал Ескол Селърс. Той никога не бе чувал за другия Селърс и живееше на хиляди мили от него. Намеренията на този обиден аристократ бяха съвсем ясни и делови: той искаше издателството да изтегли всички бройки, пуснати на пазара, и да промени името в набора — в противен случай щял да предяви иск за 10 000 долара. Издателството му обеща да изпълни неговото искане и му се извини хиляди пъти, а ние възстановихме в набора старото име — полковник Мълбъри Селърс. Очевидно всичко е възможно на този свят. Възможно е дори да съществуват двама души без никакви роднински връзки помежду си, които да носят това невъзможно име Ескол Селърс.

Джеймс Ламптън цял живот плуваше в розовата мъгла на най-красиви мечти и накрая умря, без да види осъществена нито една от тях. За последен път го видях през 1884 година — двадесет и шест години след като бях изял у тях купата сурови репи, прокарвайки ги с ведро вода. Той беше вече остарял и побелял, но ме посрещна с някогашната живост и непринуденост. По дух си беше все същият: същото весело пламъче в очите, същото пълно с надежди сърце, същата убедителност в говора, същото въображение, способно на чудеса; и преди да се бях обърнал още, той вече лъскаше своята Аладинова лампа и пред мен заблестяха скритите съкровища на света. Тогава си казах: „Не, нищо не съм преувеличил в него, описал съм го такъв, какъвто си беше; той и сега си е същият. Кейбъл^[12] ще го познае веднага.“ Помолих го да ме извини за минутка и се завтекох към съседната стая, при Кейбъл. Тогава двамата с Кейбъл обикаляхме Щатите да изнасяме сказки.

— Ще оставя вратата отворена, за да можеш да чуваш — казах аз на Кейбъл. — В другата стая има един интересен човек.

После се върнах и попитах Ламптън с какво се занимава сега. Той взе да ми разказва за предприятийцето, което започнал в Ню Мексико заедно със сина си:

— То е дребна, нищо и никаква работа — колкото да си имам занимавка през свободното време и да не оставям капитала ми да се залежи, и най-важното — момчето да свикне да работи, да, да свикне да работи. Колелото на щастието е изменчиво. Може би един ден той ще трябва да си изкарва с труд хляба — какво ли не става на този свят! Но както казах вече, това е дребна, нищо и никаква работа.

Предприятийцето наистина беше дребна работа, ако се съди по началните му думи. Но в неговите ловки ръце то започна да расте, да процъфтява, да се разширява, надхвърляйки границите на всяко въображение. След половин час той завърши; завърши с още няколко думи, произнесени с очарователно небрежен тон:

— Да, съвсем дребна работа за днешно време, не си струва дори да се говори за нея, но все пак занимателна. Помага да минава времето. Момчето си мисли големи работи за това предприятийце — нали е младо, въображението му работи: още му липсва онзи опит, който обуздава фантазиите и те кара да разсъждаваш трезво. Според мен можем да изкараме един-два милиона, най-много три, но не повече. Все пак за младок, който току-що започва кариерата си, това не е чак толкова лошо. Не ми се ще изведнъж да натрупа цяло състояние — има време за това. На тази възраст такова състояние може само да му замотае главата и да му навреди в много други отношения.

После той избърбори, че си е забравил портфейла в гостната в къщи, че е закъснял и банките вече са затворени и…

Тук аз го прекъснах и го помолих да почете с присъствието си нашата сказка и да доведе всички свои приятели, които биха пожелали да ни окажат тази чест. Той се съгласи и ми благодари с вид на височайша особа, която благоволява да изпълни молбата на простосмъртни. А аз го бях прекъснал, защото разбрах, че се готви да ми поиска билети, които да плати на другия ден; и много добре я знаех, че щеше да си плати дълга, дори ако се наложеше да заложи дрехите си за това. След като поговорихме още малко, той ми стисна топло и сърдечно ръка и се сбогува.

Кейбъл подаде глава от вратата и възкликна:

— Това беше полковник Селърс!

Имотът в Тенеси

Баща ми беше купил наведнъж огромното землище от 100 000 акра. То му е излязло някъде към четиристотин долара. В онези дни това е било много пара, особено да я платиш наведнъж — така поне са смятали хората, живеещи сред скалите и боровите гори на планините Къмбърланд в областта Фентрес, Източен Тенеси. Когато баща ми платил тази огромна сума, той застанал на прага на съдилището в Джеймстаун, хвърлил поглед към обширните си владения и казал:

— Каквото и да се случи с мен, моите наследници са осигурени; аз няма да доживея деня, когато тези акри ще се превърнат в сребро и злато, но децата ми ще го доживеят.

Така, изхождайки от най-добри намерения и чувства, той бе стоварил върху плещите ни тежкото проклятие на едно богатство, което тепърва трябваше да очакваме. И баща ми си отиде от тоя свят твърдо убеден, че ни е сторил добро. Това беше печална грешка, но за щастие той не я разбра.

По-нататък той казал:

— Тази земя е пълна с желязна руда и други минерали; хиляди акри от нея са покрити с гори от жълт бор, какъвто няма в цяла Америка, и този дървен материал може да се спуска по река Объдс, после по Къмбърланд в Охайо, от Охайо в Мисисипи, а оттам по течението — всякъде, където се нуждаят от него. А колко катран, смола и терпентин може да се добие от тези борови гори! А това е и естествен винарски район — никъде в Америка дори опитомените лозя не дават такова грозде, каквото дават тук дивите лози. Тук има пасища, има земи за отглеждане и на царевица, и на пшеница, и на картофи, тук има какви ли не гори — с две думи, на това огромно землище и в недрата му има всичко, което прави земята ценна. Съединените щати имат четиринадесет милиона жители; през последните четиридесет години населението се увеличи с единадесет милиона, а отсега нататък ще се увеличава още по-бързо; моите деца ще доживеят деня, когато вълната от емигранти ще залее и областта Фентрес в Тенеси и тогава, със сто хиляди акра превъзходна земя в ръцете си, те ще станат приказно богати.

Всичко, което е казал баща ми за възможностите на тази земя, е напълно вярно; той дори би могъл да добави, без да сбърка, че в тази земя има неизчерпаеми залежи от каменни въглища, но много вероятно е той да не е имал представа за този продукт, тъй като по онова време простодушните жители на Тенеси не са имали навика да копаят топливото, си от земята. Баща ми би могъл да добави към изключителните качества на този имот и това, че той е само на сто мили от Ноксвнл и че точно там един ден непременно ще мине железница — от Синсинати на юг. Но той не е бил виждал железница, а твърде възможно е и да не е бил чувал за такова нещо. Може да ви се стори чудно, но дори през 1860 година досами Джеймстаун се намираха хора, които не бяха чували за железница и не можеха да повярват, че на тоя свят има параходи. В областта Фентрес не гласуват за Джаксън, там гласуват за Вашингтон.

Когато била извършена тази грандиозна покупка, най-големият ми брат е бил на четири-пет години, а най-голямата ми сестра — още пеленаче. Ние, останалите — а ние образувахме по-голямата част от нашето семейство, сме дошли на тоя свят по-късно, раждайки се сегиз-тогиз в течение на следващите десет години. Четири години след покупката настъпил големият финансов крах през 1834 година и докато бушувала тази буря, баща ми се разорил. Уважаван и заблазяван като най-богатия гражданин в областта Фентрес — защото освен огромния имот той по общо мнение имал не по-малко от три хиляди и петстотин долара суха пара, в едни хубав ден се оказало, че той е загубил над три четвърти от тази сума. Той беше честолюбив, мълчалив и строг към себе си човек и, разбира се, не пожелал да остане повече в местата, свързани с миналото му величие, и да бъде предмет на хорското съжаление. Ето защо той събрал домочадието и поел дългия, изнурителен път през безлюдната пустош към тогавашния „Див Запад“, докато най-после забил кол в селцето Флорида, щат Мисури. В продължение на няколко години той „държал дюкян“ там, но нямал сполука — ако не се смята това, че тогава съм се родил аз. Не след дълго той се преселил в Ханъбъл, където му провървяло донякъде: получил почетната длъжност мирови съдия и вече бил избран за съдия по гражданските дела, когато дошла съдбоносната призовка. В първите години след преселването си в Ханъбъл той отново бил успял да стане доста състоятелен човек за онова време, но ето че нещастието го сполетяло още веднъж. За да направи приятелска услуга на Айра Стаут, той му станал поръчител, но Айра веднага побързал да се възползува от новия закон за неплатежоспособните длъжници — постъпка, която му осигури лек и спокоен живот чак до гроба, но която разори баща ми така, че той умря като последен бедняк, и осъди наследниците му да водят дълга, отчаяна борба за хляба. Обаче дори на смъртния си одър баща ми се оживяваше и ободряваше, щом си спомнеше за нашия имот в Тенеси. Казваше, че скоро този имот ще направи всички ни богати и щастливи. И си умря с тази вяра.

А ние веднага обърнахме ожидащи погледи към Тенеси. Дето и да скитахме, каквито сполуки и несполуки да срещахме, те бяха неизменно устремени натам, през континенти и морета, със старата надежда и с вяра, която ту пламваше, ту тлееше, но никога не угасваше.

След смъртта на баща ми ние променихме начина си на живот, но с надежда, че това е временно разрешение и че ще се устроим веднъж завинаги след продажбата на имота. Брат ми взе на заем петстотин долара и купи един ненадежден седмичен вестник, смятайки, както и всички ние, че няма смисъл да се залавя за нещо сериозно, докато не продадем земята. Отначало наехме голяма къща, разчитайки на един купувач, но се оказа, че той иска само част от имота (след като се посъветвахме, решихме или да го продадем целия, или да не го продаваме), и се видяхме принудени да наемем по-евтино жилище.

Както вече отбелязах, баща ми беше владял имота в Тенеси цели двадесет години и той си стоеше цял-целеничък. След неговата смърт през 1847 година управлението на имота поехме ние. И така го управлявахме, че след четиридесет години от него бяха останали само 10 000 акра, а ние нямахме нищичко, което да ни напомня, че сме продали останалото. Около 1887 година, а може би и по-рано, отидоха и тези акри. Брат ми успя да ги размени срещу една къща с място в градчето Кори край петролодобивните райони на Пенсилвания. Към 1894 година той продаде къщата и мястото за 250 долара. Така имотът в Тенеси се изпари окончателно.

Аз поне не си спомням да сме взели от бащиния ни имот друга суха пара, освен тези 250 долара. Впрочем не, забравям една подробност. Този имот ми даде поле за Селърс и за една книга. Моят дял от книгата излезе 15–20 хиляди долара, а за пиесата получих около 75–80 хиляди следователно пада се горе-долу по долар на акър. Интересно, аз не съм се бил родил, когато баща ми е вложил парите си в тази земя, тъй че едва ли е възнамерявал да облагодетелствува мен за сметка на другите; и въпреки това аз бих единственият член от нашето семейство, който получи някаква печалба от имота. Ще имам случай пак да говоря за този имот по-нататък, защото тъй или иначе той оказваше влияние върху нашия живот в течение на повече от едно поколение. Когато над главите ни се струпваха облаци, той се възправяше, протягаше обнадеждаваща Селърсовн ръка и ни ободряваше: „Не бойте се, разчитайте на мен, чакайте.“ Така той подхранва нашите надежди цели четиридесет години, докато най-сетне се прости с нас. Той приспиваше нашите жизнени сили и правеше от нас фантазьори — празни мечтатели и ленивци. Ние все си казвахме: догодина ще бъдем богати, няма смисъл да работим. Добре е да започнеш живота си беден; добре е и да го започнеш богат — това са нормални неща; но да го започнеш беден, очаквайки всеки момент да станеш богат! О, който не го е изпитал на гърба си, не може да си представи какво проклятие е това.

Джейн Ламптън Клемънс

Когато майка ми умря през октомври 1890 година, тя вече навършваше осемдесет и осем години. Не са малко. И каква твърдост в борбата за живот в една жена, която на четиридесет години беше толкова слаба и крехка, че я смятаха за безнадеждно болна и й предричаха скорошна смърт. Познавах я много добре през първите двадесет и пет години от моя живот, но след това я виждах рядко, тъй като живеехме много далеч един от друг. Нямам намерение да пиша за нея, а просто да поговоря за нея; не да описвам нейния живот, а да дам отделни картини от него; да представя, ако може така да се каже, моментални снимки от нейния характер, а не да проследявам целия й жизнен път. Впрочем в този път нямаше нищо необикновено, но тя беше прекрасен, изключителен и много обичен човек.

Къде изчезват безбройните човешки фотографии, които нашата памет би трябвало да е запечатала? От цял милион фотографии на този пръв и най-добър приятел, които мисловният ми фотоапарат е заснел, само една е останала ясна и непокътната. Тя датира от преди четиридесет и седем години. Мама беше тогава четиридесетгодишна, а аз осем. Тя ме държи за ръка и двамата сме коленичили пред леглото на брат ми, две години по-голям от мене, който лежи мъртъв; тя хлипа и по страните й се стичат неудържимо сълзи. Това нямо свидетелство за скръб ще да е било нещо ново за мен, защото ми направи много силно впечатление — впечатление, което и досега не се е заличило и прави тази картина все тъй силна и жива в моята памет.

Тя имаше нежно, дребно тяло, но голямо сърце — толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората, които познавах, се състоеше в следното, и то е забележително: другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от целия свят, от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя да се е интересувала само наполовина от нещо или от някого, да се е ограничавала в интереса си към някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора. Болният, който напрегнато и неизменно се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скучна минута, е опасен противник за болестта и никак не е лесно да бъде победен. Убеден съм, че именно тази черта в характера на моята майка й помогна да доживее близо деветдесет години.

Нейният интерес към хората и животните беше топъл, много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича — дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че тя, благочестивата презвитерианка, може да бъде подведена да каже добра дума дори за самия сатана. И такъв опит бе направен. Започнаха да ругаят сатаната, заговорниците се надпреварваха да го уязвяват, да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва на заговора падна в клопката. Тя се съгласи, че обвиненията са основателни, че сатаната действително е затънал в грехове и пороци, както казваха заговорниците; но кой би се заел да твърди, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници — нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в черквите на целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой в тези осемнадесет века е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?

Тази приятелка на сатаната беше блага душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, и толкова благородно и простичко изразено, че неведнъж съм бил свидетел как то е било възнаграждавано с най-чудесния аплодисмент — неволните сълзи. Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план излизаше мъжеството. Един ден видях на улицата един разбеснял се корсиканец, страшилище за целия град, който пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше, че ще я разнищи с него. Майка ми отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Корсиканецът взе да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх; тя само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и заспалото човешко достойнство на този мъж; накрая той й се извини, даде й въжето и се закле с най-богохулната клетва, че не е виждал по-храбра жена от нея; после си тръгна по пътя, без да каже дума повече, и я остави на мира. След тази случка майка ми и корсиканецът станаха приятели, защото в нея той беше намерил нещо отдавна търсено — човек, който да не се бои от него.

Веднъж на улицата в Сейнт Луис тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик: тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на неволно провинилия се кон, че коларят съзна вината си и дори даде обещание, което, разбира се, не би могъл да удържи, защото беше човек с друга нагласа, обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня.

Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея; очевидно тя умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и нерядко извикваше у противника възхищение и уважение. Всички безсловесни имаха приятел в нейно лице. По някакъв неуловим признак всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше — то биваше приемано у дома с разтворени обятия, като блудния син. По едно време, в 1845 година, в къщата имахме деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с нещо, нямаше никакви особени качества — единственото им качество беше, че всички бяха нещастни, но това качество ли е? За всички нас, включително за майка ми, те бяха тежест, но нали бяха несретници — това бе достатъчно, за да стоят у дома. Все пак по-добре с тях, отколкото без тях; децата трябваше да имат някакви животинки, но не се разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Майка ми не даваше и да се издума за затворено животно — тя не би допуснала да бъде лишен от свобода дори плъх.

В малкото градче Ханъбъл, където съм живял като хлапак, всички бяха бедни, но не съзнаваха това; и всеки се чувствуваше удобно и го съзнаваше. Обществото се делеше на степени: хора от добри семейства, хора от по-прости семейства и хора от съвсем прости семейства. Всички се познаваха, държаха се любезно един с друг и никой не виреше осезателно нос; въпреки това класовите граници бяха рязко очертани и общественият живот на всяка класа се ограничаваше само в нейните рамки. Това беше една малка демокрация, където вярваха в свободата, равенството и в Четвърти юли^[13] — при това вярваха съвсем искрено. И все пак аристократическият оттенък си личеше. Той съществуваше и никой не виждаше нищо лошо в това и не се замисляше, че неговото съществуване говори за известна непоследователност.

Според мен това състояние на нещата се дължеше на обстоятелството, че населението на градчето беше дошло от робовладелските щати и бе запазило робския институт в новата си родина. Майка ми със своята широта и либерални възгледи не ставаше за аристократка, въпреки че по възпитание беше такава. Може би малцина знаеха това, защото то е по-скоро въпрос на инстинкт, отколкото на принципи. Външните прояви на аристократизъм у нея бяха случайни, неумишлени и много редки. Но аз знаех слабото й място. Знаех, че дълбоко в себе си тя се гордее с това, че Ламптънови, сега графове Дърам, са владели именията на рода цели деветстотин години, че те са били стопани на феодалния замък Ламптън и са заемали високо положение още по времето, когато Вилхелм Завоевател е преплувал морето, за да покори англичаните. Предпазливо, с много уговорки, защото човек трябваше да внимава, когато стъпва на тази свещена почва, аз спорех и я увещавах, че никаква заслуга не е това да държиш деветстотин години един имот, особено с помощта на субституцията^[14], че това може да направи всеки независимо дали има ум или не; че тя може да се гордее само със субституцията и с нищо повече; че нейният произход просто е свързан със субституцията, а то е все едно да се гордееш, че произхождаш от някаква ипотека. Виж, казвах й, моите деди са друго нещо, те стоят по-високо, защото между тях има един, някой си Клемънс, който е свършил нещо — нещо, което нему прави, чест, а мен ме радва: той е бил член на съда, който е осъдил Чарлс I и го е предал на палача.

Давах си вид, че се шегувам, но всъщност не се шегувах. Действително изпитвах уважение към този мой прародител и с течение на годините това уважение растеше, а не намаляваше. Той е направил каквото е могъл, за да съкрати списъка на коронованите безделници по онова време. Независимо от всичко мога да кажа, че майка ми никога не е продумвала за своите знатни деди в присъствието на чужди хора — тя имаше достатъчно здрав разум на американка, за да стори такова нещо. Но другите от нейния род бяха по-различни. Между тях беше „полковник Селърс“, доста близък роднина на майка ми; докато беше жив този чудак на чудаците, първото нещо, което всеки непознат чуваше от устата му, беше някакво подмятане за „родоначалника на нашия род“, казано уж небрежно, но толкова неумело, че от гледище на сценичното изкуство стоеше под всякаква критика. Едно такова подмятане, разбира се, предизвикваше въпроси и тъкмо това беше целта. Тук следваше цялата трагична история за това как преди сто и петдесет години един от наследниците на Ламптънови дошъл в Америка, отвратен от тази глупащина — наследствената аристокрация, как се оженил и се отделил от света в глухите гори, как се заел с отглеждането на бъдещите американски претенденти, докато в родната му Англия го смятали за умрял, и всички титли и имоти минали в наследство на по-малкия брат, узурпатор, който лично носи отговорността за съществуването на всички зли узурпатори в наши дни, които упорито не искат да отстъпят мястото си. Полковникът винаги говореше с почтителността на придворен за сегашния претендент — негов втори братовчед, — наричайки го съвсем и сериозно „граф“.

„Графът“ не беше лишен от способности и би могъл да постигне нещо в живота, ако не беше този нещастен случай с произхода му. Той беше роден в Кентъки и беше свестен човек, но нямаше пари, а и не му оставаше време да спечели, защото цялото си време губеше в опити да измъкне от мен и от другите роднини средства, за да прокара през Камарата на лордовете правото си на претендент. Той имаше всички документи, всички доказателства и беше сигурен, че ще спечели. И тъй целият му живот премина в мечти, в бедност, понякога в истинска мизерия, докато накрая умря в болница, далеч от родината си, и бе погребан от чужди хора, които не знаеха, че е граф, защото той по нищо не приличаше на граф. Този нещастник се подписваше в писмата си „Дърам“ и неведнъж ме упрекваше в тях, задето съм гласувал за републиканците: това било неаристократично и следователно неламптъновско. А след това пък идваше писмо от някакъв върл демократ от Вирджиния, мой роднина по бащина линия, който ме ругаеше жестоко за същото, но по други съображения: републиканската партия била аристократична и не подхождало на един потомък на цареубийци да поддържа връзки с тези скотове. Понякога почти ми се искаше да нямам никакви прадеди — толкова неприятности ми създаваха те.

Както вече казах, ние живеехме в робовладелска област; до деня на премахването на робството майка ми бе живяла в ежедневен досег с него в течение на шестдесет години. Но колкото и добросърдечна и състрадателна да беше, тя, струва ми се, не съзнаваше, че робството е нагла, чудовищна, с нищо непростима узурпация на човешките права; тя нито веднъж не беше чула да разобличават това явление от църковния амвон — напротив, хиляди пъти го бяха защищавали и доказвали, че то е свещено; в ушите й се бяха набили библейските текстове, оправдаващи робството, а ако имаше пасажи, които го отричат, пасторите никога не бяха ги споменавали; на нея й беше известно само, че всички мъдреци, праведници и светци са били единодушни в мнението, че робството е справедливо, законно, свещено и се ползува с особеното благоволение на бога, а самият роб трябва да благодари ден и нощ за това свое положение. Очевидно средата и възпитанието могат да извършват чудеса. В повечето случаи нашите роби бяха убедени привърженици на робството и бяха доволни от положението си. Очевидно същото става и с много от по-издигнатите в умствено отношение роби на монархията; те признават и почитат своите господари — монарха и благородниците, и не виждат нищо унизително в това, че са роби — роби във всичко, освен в названието, — и то по-малко достойни за уважение от нашите негри, защото няма съмнение, че да си роб по своя воля е по-лошо, отколкото да си роб по принуда.

Впрочем в робството в Ханъбъл и областта нямаше нищо, което би могло да подтикне към дейност заспалите инстинкти на хуманността. Това беше благодушно домашно робство, а не бруталното робство на плантациите. Жестокостите бяха много рядко явление и не се ползуваха с никакво одобрение. Нашите хора не обичаха да разделят негърско семейство и да продават членовете му на различни господари — това ставаше много рядко, само когато трябваше да се дели имот. Не помня в нашето градче да са се продавали някога роби на търг: подозирам обаче, че това не се случваше, защото продажбата на търг беше съвсем обикновено зрелище, а не нещо необичайно, което би направило впечатление. Живо си спомням как веднъж видях десетина чернокожи мъже и жени да лежат оковани във вериги на улицата в очакване да бъдат изпратени на пазара за роби в Южните щати. В живота си не бях виждал по-тъжни лица от техните. Сигурно много рядко се е случвало да се видят оковани роби, иначе тази картина не би ми направила такова силно и неизличимо впечатление.

Всички в града ненавиждаха роботърговеца. На него гледаха като на дявол в човешки образ, който купува беззащитни хора и ги продава в ада — защото у нас и бели, и черни смятаха южните плантации за ад; по-меко определение за тях не можеше да се намери. Ако заплахата, че ще продадеш някой непоправим роб „надолу по реката“ не му подействуваше, нищо повече не можеше да помогне — той биваше считан за безнадежден случай. Но спомням си, че когато веднъж един бял уби един негър за някаква дреболия, всички останаха безучастни към съдбата на негъра, но проявиха значително съчувствие към неговия собственик, когото един никаквец бе лишил от ценна собственост и не можеше да му я заплати.

Прието е да се смята, че робството неизбежно прави жестокосърдечни тези, които са заобиколени от роби. Но според мен то не оказва такова въздействие — ако говорим най-общо. Мисля, че то само притъпява у всички чувството за хуманност към роба. В нашето градче нямаше жестокосърдечни хора — искам да кажа, нямаше повече, отколкото биха могли да се намерят във всяко друго подобно градче, в която и да било страна; а доколкото зная от опит, жестокосърдечните хора са рядко явление навсякъде.

Детски години

Аз тръгнах на училище на четири години и половина. По онова време в Мисури нямаше държавни училища, но имаше две частни — двадесет и пет цента на седмица, а за събирането им да си бере грижата учителят. Госпожа Хор учеше малките в една дървена къщичка в южния край на Главната улица, а господин Сам Крос се занимаваше с по-големите в дъсченото училище на хълма. Мен ме изпратиха да се уча при госпожа Хор и аз си спомням ясно моя първи ден в онази дървена къщурка, въпреки че оттогава са изминали шестдесет и пет години — най-малкото, спомням си една случка от този първи ден. Извърших някакво нарушение и учителката ме предупреди това да не се повтаря, като добави, че ако се повтори, наказанието ще бъде налагане с пръчка. Но след малко пак извърших нарушение и госпожа Хор ме прати да намеря една жилава пръчка и да й я донеса. Зарадвах се, че тя възложи именно на мен тази задача, защото бях убеден, че по-добре от всеки друг мога да преценя каква пръчка е най-подходяща за случая.

В калта навън намерих една букова бъчварска оделка около три пръста широка, изтънена в единия край. Наоколо се валяха много пресни оделки, но аз взех тази, при все че беше изгнила. Занесох я на госпожа Хор, подадох й я и застанах пред нея като божа кравица — явно за да спечеля благоволението и симпатиите й, но не успях. Учителката изгледа с неодобрителен поглед първо мен, после оделката; след това произнесе натъртено цялото ми име Самюъл Лангхорн Клемънс (сякаш за първи път го чувах нанизано по този начин), и каза, че трябва да се засрамя от себе си. Впоследствие разбрах, че произнесе ли учителката цялото ти име, чакат те неприятности. Тя каза, че ще се опита да намери друго момче, което повече да разбира от пръчки; и досега ми става мъчно, като си спомня как лицата на мнозина светнаха, озарени от надеждата, че на тях ще бъде възложена тази задача. Изборът падна на Джим Дънлап и когато той се върна, трябваше да призная пред себе си, че той разбира от пръчки.

Госпожа Хор, жена на средна възраст, беше от Ню Ингланд и имаше характерните за тази част от Америка обноски и принципи; тя неизменно започваше училищния ден с молитва и някоя глава от Новия завет, която след това разясняваше с по няколко думи. В едно от тези разяснения тя се спря на словата „Искай и ще ти се даде“ и каза, че който искрено се моли за нещо и силно желае да го има, може да бъде сигурен, че молитвата му ще бъде чута.

Изглежда, дотогава това не ми е било известно, защото останах поразен от нейното тълкование и страшно се зарадвах на възможностите, които то разкриваше. Реших да проверя на практика казаното. Впрочем аз вярвах напълно на госпожа Хор и нито за миг не се съмнявах в резултата. Помолих се за кейк. Маргарет Кунеман, която беше дъщеря на пекар, носеше всяка сутрин в училище голямо парче кейк; тя винаги го криеше, но когато свърших молитвата и се огледах, какво да видя — кейкът стоеше, кажи-речи, пред мен, а Маргарет се беше обърнала на другата страна. Никога в живота си не съм се радвал повече, когато молитвата ми е била чута. Аз ставах вярващ. До този миг безбройните ми желания все бяха оставали неизпълнени, но сега бях открил разковничето и смятах да ги задоволя до едно.

Ала тази мечта, както повечето други мечти в живота, си остана напразна. През следващите два-три дни се молих така, както сигурно никой в града не се е молил, много искрено и много горещо, но нищо не излизаше. Открих, че и най-горещата молитва не беше в състояние да ми донесе отново парче кейк, и стигнах до извода, че ако човек държи на кейка си и не сваля очи от него, няма защо да го тревожат молитвите на някого си.

Нещо в поведението и настроението ми ще да е обезпокоило майка ми, защото един ден тя ме повика настрана и взе да ме разпитва доста загрижено. Отначало аз се дърпах и не исках да й кажа каква промяна е станала с мен, защото това щеше да наскърби нейното добро сърце, но накрая признах със сълзи на очи, че вече не съм християнин. Съкрушена, тя ме попита защо.

— Защото разбрах, че съм бил християнин само заради облагите — обясних аз, — и сега тази мисъл ми е непоносима, това е толкова недостойно.

Тя ме притисна до гърдите си и взе да ме успокоява.

Мама си имаше доста главоболия с мен, но мисля, че те й доставяха някакво удоволствие. С брат ми Хенри, две години по-малък от мен, тя нямаше никакви неприятности, но мога да кажа, че ненарушимото еднообразие на неговата добродетелност, безукоризненост и послушание щеше да бъде истинско бреме за нея, ако аз не я развличах с постъпки в съвсем друга насока. Аз бях тонизиращо средство за нея, бях нейна драгоценност. Досега не съм си давал сметка за това, но сега разбирам, че е така. Не помня Хенри да се е държал някога злобно с мен или с когото и да било друг, но често пъти неговата добросъвестност ми струваше скъпа. Той считаше за свой дълг да ме обади, когато трябваше да бъда обаден за нещо и аз избягвах да се изповядам сам, и неотклонно изпълняваше този си дълг. В „Том Сойер“ съм го представил като Сид. И все пак Сид не се покрива с Хенри. Хенри беше много по-свястно и по-добро момче от Сид.

Именно Хенри обърна веднъж внимание на мама, че конците, с които беше зашила двата края на яката ми, за да не се къпя в реката, са променили цвета си. Ако той не се беше обадил, мама може би нямаше да забележи разликата; но тя явно остана жегната, когато разбра, че тази очебийна улика е убягнала от острото й око. Тази малка подробност добави нова подробност към наказанието ми. Но това е човешко. Хората обикновено са склонни да отмъщават другиму за собствените си грешки, стига да намерят удобен повод… но както и да е. Аз пък си го изкарах на Хенри. Винаги има възмездие за тези, с които са се отнесли несправедливо. Аз често си го изкарвах на Хенри — понякога дори предварително, за грехове, които още не бях извършил. Това се случваше, когато се явяваше такава съблазнителна възможност, че аз не можех да устоя и се налагаше да действувам в аванс. Никак не беше нужно да копирам тази идея от мама и предполагам, че не съм й подражавал. Най-вероятно е, че по самостоятелен път съм стигнал до същата идея. Но трябва да кажа, че при известни обстоятелства мама прибягваше до подобни методи.

Ако случаят със счупената захарница е описан в „Том Сойер“ — вече не помня описал ли съм го или не, — мога да го приведа като пример за казаното по-горе. Хенри никога не крадеше от захарта. Той си взимаше открито от захарницата. Мама знаеше, че той не би взел захар, когато тя е улисана в нещо и не го вижда, но в мен винаги се съмняваше. Впрочем „съмняваше се“ не е точната дума.

Тя просто знаеше, че аз си крада. Един ден в нейно отсъствие Хенри си взе захар от драгоценната старинна английска захарница, предавана от поколение на поколение в маминия род, и успя да счупи захарницата. Аз се зарадвах безкрайно, защото за първи път ми се удаваше възможност да го обадя за нещо. Казах му какви намерения имам, но той никак не се разтревожи. Когато мама се върна и видя пръснатата на парчета захарница, не можа дума да каже в първия миг. Аз също мълчах, разчитайки, че мълчанието ще засили ефекта. Само чаках да попита: „Кой направи това?“, и аз да й поднеса изненадата. Но сметките ми излязоха криви. След като постоя така мълчалива, тя нищо не попита, но така ме чукна с напръстника си по главата, че ме побиха тръпки чак до петите. Тогава аз ревнах, че съм невинен, като се надявах, че ще я накарам жестоко да съжалява, задето е ударила мен, а не този, когото трябва. Очаквах, че тя ще вземе да се вайка и да се кае. Обясних й, че не аз съм направил тази пакост, а Хенри. Но това никак не я трогна. Тя каза най-спокойно:

— Нищо, това няма значение. Ти си го заслужаваш — за някоя магария, която ще направиш в бъдеще.

Отвън къщата имаше стълбище, което водеше отзад до втория етаж. Един ден изпратиха Хенри да свърши някаква работа и той взе със себе си тенекиената кофа. Знаех, че ще трябва да мине по това стълбище, затова се качих догоре, заключих вратата от вътрешната страна и слязох в градината, която беше скоро разорана и пълна с твърди буци черна пръст. Насъбрах един куп от тях и зачаках в засада. Изчаках го да се изкачи до горната площадка, откъдето вече нямаше къде да бяга, и тогава започнах да го обстрелвам с буците. Той се вардеше, доколкото можеше, с кофата, но не много успешно, защото аз бях отличен мерач. Ударите на буците по дървената стена привлякоха вниманието на мама и тя излезе да види какво става. Обясних й, че се мъча да забавлявам Хенри. Двамата тутакси ме погнаха, но аз умеех да се прехвърлям през високия стобор и им избягах. Когато след час-два се осмелих да се върна, наоколо нямаше никой и аз реших, че работата вече е забравена. Но се излъгах. Хенри се беше скрил и ме дебнеше. С необикновено точен за него прицел той запрати срещу мене камък, от който на главата ми се вдигна цицина, голяма колкото Матерхорн. Веднага отърчах с нея при мама, очаквайки съчувствие, но тя не се трогна особено. Изглежда, смяташе, че по-често ми се случват такива патила, в края на краищата може и да се поправя. За нея това беше просто една възпитателна мярка. Сега го разбирам, но някога гледах по-другояче на този въпрос.

Не беше хубаво, че дадох на котарака от лекарството; след време разбрах и това. Сега не бих повторил този експеримент. Но в онези томсойеровски дни за мен беше истинско удоволствие да наблюдавам представлението, което котаракът Питър разигра под въздействието на това лекарство; и ако приемем, че делата са толкова красноречиви, колкото и думите, трябва да кажа, че на котарака му беше не по-малко интересно, отколкото на мен. Отвратително лекарство беше това, дето го правеше Пери Дейвис. Негърът на господин Пейви, който беше умно, но и доста любопитно същество, пожела веднъж да го опита и аз му дадох. Той отсъди, че лекарството е направено от адски огън.

То беше по времето на холерата през 1849 година. Хората по течението на Мисисипи се бяха парализирали от страх. Онези, които бяха в състояние да бягат, бягаха. Но и при бягството мнозина умираха от страх. На всяка жертва на холерата се падаха три на страха. Тези, които нямаше къде да бягат, се наливаха с лекарства против холера. Майка ми избра като предпазно средство за мен лекарството на Пери Дейвис. За себе си тя не се безпокоеше и избягваше да взима от това лекарство. Но мен ме накара да обещая, че ще взимам от него всеки ден по една чаена лъжичка. Отначало имах намерение да спазя обещанието си, но тогава още не бях опитал лекарството. Мама не проверяваше шишето на Хенри — тя вярваше на Хенри. Обаче върху етикета на моето шише всеки, ден бележеше с молив докъде е стигнало лекарството и после проверяваше дали съм отлял съответната лъжичка. Подът у дома не беше постлан. По него имаше цепнатини и аз отливах от лекарството в тях, което даде много положителни резултати — под къщата не се появи холера.

Един ден, тъкмо когато се бях отдал на това занимание, котаракът се приближи до мен и взе да се умилква и да върти опашка — искаше да му дам от лекарството. Аз му дадох и той пощръкля: обърна всичко наопаки в стаята и накрая излетя през отворения прозорец, като събори всички саксии; точно в този миг влезе мама, погледна, стъписана над очилата, и възкликна:

— Какво, за бога, става с той Питър?

Не помня точно какво обяснение дадох, но ако съм писал нещо по този въпрос в „Том Сойер“, то може и да не отговаря на истината.

Когато стигах до такива крайности, за които импровизираните наказания бяха неподходящи, мама изчакваше до неделя и тогава ме караше да ходя на вечерна служба в черквата — наказание, понякога поносимо, но, общо взето, неприятно, което аз избягвах, за да не нарушавам душевното си равновесие. Докато не направеше необходимата проверка, тя никога не ми вярваше, че съм присъствувал на службата. Обикновено ме караше да й разказвам кой текст от Библията са чели. Това беше проста работа и не представляваше никаква трудност за мен. Никак не беше необходимо да ходя в черквата, за да знам текста. Аз просто сам си избирах един текст. Този номер минаваше, докато един ден се оказа, че текстът, който аз й разказах, не съвпадаше с текста, разказан й от едно съседско дете, което беше присъствувало на службата. Впоследствие мама прибягна до други методи, но вече не помня какви бяха.

По онова време мъжете и момчетата носеха зиме дълги черни пелерини, подплатени с ярко шотландско каре. Една вечер, когато тръгнах на черква, за да изкупя някакво престъпление, извършено през седмицата, скрих пелерината си до черковната врата и отидох да си играя с другите момчета, докато свърши службата. После се прибрах в къщи, но в тъмното бях сложил пелерината си наопаки. След като влязох в стаята и хвърлих пелерината, започна обичайният разпит. Отговарях много добре на всички въпроси, докато стана дума за температурата в черквата. Мама подметна:

— В тая мразовита нощ в черквата едва ли е било много топло.

Аз не забелязах клопката и имах глупостта да кажа, че през цялото време съм стоял с пелерината. Тогава мама ме попита дали не съм я свалял след черквата, по пътя към къщи. Аз и този път не разбрах накъде бие и отвърнах, че не съм я свалял. Тогава мама каза:

— Значи така си ходил — с червения кариран хастар отгоре? Не се ли намери някой да ти каже, че си сложил наопаки пелерината?

Разбира се, щеше да бъде трудно и неизгодно за мен да продължавам този диалог, затова аз се отказах от него и си понесох последиците.

Това се случи през 1849 година. Том Наш, синът на началника на пощенската станция, беше мой връстник. Мисисипи бе замръзнала от край до край и една нощ двамата с него тръгнахме да се пързаляме с кънки — по всяка вероятност без позволение. Не виждам какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено — какво удоволствие е да се пързаляш посред нощ, ако са те пуснали с готовност? Към полунощ, когато бяхме изминали повече от половин миля по посока към отсрещния бряг, чухме зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот и веднага се досетихме какво означаваше това — реката чупеше ледените си окови. Тръгнахме обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показваше между облаците и можехме да виждаме къде е лед и къде вода, летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чакахме, намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгвахме, а стигнехме ли до гола вода, отново спирахме и чакахме отчаяни някой голям плаващ леден блок да ни послужи за мост. Цял час ни отне обратният път — път, който изминахме със свити от страх сърца. Най-после наближихме съвсем брега. Спряхме се отново. Пред нас отново беше вода и трябваше да чакаме някой леден блок. Навред около нас плуваха маси лед, удряха се една в друга, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше, а не намаляваше. Вече нямахме търпение да стъпим час по-скоро на здрава земя, затова избързахме и започнахме да подскачаме от блок на блок. Но Том не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня, но брегът бе толкова близо, че след един-два маха Том стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и аз, цял и невредим. Ние бяхме толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за Том. Той легна на легло, че като се заредиха едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана скарлатина, от която оглуша напълно. Естествено, след година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено — човек невинаги можеше да го разбере какво се мъчи да каже. Освен това, понеже не можеше да се чува, не можеше и да контролира гласа си. Понякога уж ти говореше тихо, доверително, а можеше да го чуеш чак в Илинойс.

Преди четири години ме поканиха от университета в Мисури, за да ми дадат почетен докторат по право. Използувах случая да прекарам една седмица в Ханъбъл — сега голям град, който в детските ми години беше почти село. Бяха изминали цели петдесет и пет години от нашето приключение с Том. На тръгване от Ханъбъл, преди да се кача на влака, на гарата имаше голяма навалица. Изведнъж забелязах Том Наш да си проправя път към мен. Познах го веднага и на свой ред тръгнах към него. Той беше остарял и побелял, но в чертите му все още се бе запазило нещо от някогашното петнадесетгодишно момче. Той се приближи до мен, сви шепи на фуния върху ухото ми, кимна на околните и каза доверително — с глас като ерихонска тръба:

— Все същите идиоти сме си, Сам.

В ролята на мечка

В 1849 година — тогава бях четиринадесетгодишен — все още живеехме в Ханъбъл, на брега на Мисисипи, в новата дървена къща, построена от баща ми преди пет години. Впрочем част от нас живееха в новата половина на къщата, а останалите — в старата, плътно прилепнала с гръб към новата. Есента сестра ми си покани една вечер гости — всички млади хора от града на възраст за женене. Аз бях твърде малък за това общество, а и твърде срамежлив — поне срамежлив в присъствието на млади госпожици, затова не ме поканиха; по-точно поканиха ме, но не за цялата вечер, а само за десет минути. Предстоеше ми да играя ролята на мечка в една малка пиеса приказка. За целта трябваше да облека плътно прилягащ кафяв костюм от някаква космата материя, подходяща за мечка. Към десет и половина ми казаха да отида в стаята си, да се преоблека като мечка и след половин час да бъда готов. Започнах да се преобличам, но се разколебах, защото ми се щеше да се поупражня малко, а тази стая беше много тясна. Промъкнах се в голямата празна къща на ъгъла на Главната улица, без да подозирам, че десетина души от младите също бяха дошли тук, за да облекат костюмите си. Бях взел със себе си малкото негърче Санди и двамата с него избрахме една широка, съвсем празна стая на втория етаж. При влизането ние разговаряхме и това бе дало възможност на две полуоблечени госпожици да се скрият зад един параван, без да ги забележим. Роклите и другите им неща висяха на закачалката зад вратата, но аз не ги забелязах; вратата затвори Санди, но и той бе така погълнат от предстоящото представление, че бе изключено да им обърне внимание.

Параванът беше стар, продупчен на много места, но понеже не знаех, че зад него се крият момичетата, тази подробност никак не ме тревожеше. Ако бях знаял, никога не бих започнал да се разсъбличам в потока от безмилостна лунна светлина, който нахлуваше през голите прозорци; а щях да умра от срам. Несмущаван от нищо, аз се съблякох гол-голеничък и започнах репетицията. Амбициран до смърт, бях решил да постигна невероятен успех, да се прочуя като изпълнител на мечата роля, за да ме ангажират и друг път за нея; ето защо се залових за работа с увлечение, което обещаваше много. Подскачах на четири крака от единия до другия край на стаята, а Санди ми ръкопляскаше възторжено; ходех на задните крака, ръмжах, сумтях, скърцах със зъби, изправях се на глава, премятах се, играех тромав танец, отпуснал предните си лапи, и душех насам-натам с въображаемата си меча зурла — с една дума, правех всичко, които една мечка би могла да направи, и още сума неща, на които никоя мечка не е способна — поне никоя уважаваща себе си мечка; и, разбира се, нито за миг не подозирах, че имам друга публика, освен Санди. Накрая се изправих на глава и замрях в тази поза, за да си отдъхна мъничко. За минута настъпи пълна тишина, после Санди попита оживено:

— Мистър Сам, вие виждали някога сушена херинга?

— Не. Какво е това?

— Една риба.

— Е, какво? Има ли нещо особено в нея?

— Охо, има, сър. Ядеш нея с всички вътрешности.

Иззад паравана се разнесе сподавен женски кикот. Всичките ми сили мигом ме напуснаха и аз рухнах като подкопана кула и съборих паравана, погребвайки под него двете момичета. В уплахата си те изпискаха пронизително веднъж-дваж, а може би и повече, но аз нямах време да броя писъците им. Грабнах дрехите си и хукнах към тъмното преддверие на долния етаж, сподирен от Санди. Облякох се за няколко секунди и избягах през черния вход. Накарах Санди да се закълне, че ще мълчи като гроб, и двамата се скрихме и никакви не се показахме, докато гостите не се разотидоха. Всичките ми амбиции се изпариха. След това приключение мен ме беше срам да се изправя пред тази компания, защото в нея имаше две артистки, които знаеха моята тайна и щяха да ми се присмиват скритом. Търсиха ме къде ли не, но не успяха да ме намерят и се наложи ролята на мечката да играе един млад господин с обикновен цивилен костюм. Къщата бе утихнала и всички спяха, когато най-после се осмелих да се върна. Сърцето ми тежеше като камък и аз преживявах с мъка своя позор. На възглавницата си намерих забодено листче с няколко реда, които никак не подобриха настроението ми, а само ме накараха да пламна от срам. На листчето, написани с грижливо подправен почерк, се четяха следните подигравателни думи:

Не зная как би играл в меча кожа, но гол до кожа игра много добре — просто великолепно!

Хората смятат, че момчетата са груби, безчувствени зверчета, но невинаги е така. Всеки хлапак си има едно-две чувствителни места и ако ги знаеш къде са, достатъчно е само да ги докоснеш, за да го изгориш като с огън. Случилото се ме измъчваше жестоко. Мислех си, че на сутринта цялото градче вече ще знае за този позор, но се излъгах. Случката си остана тайна, известна само на двете момичета, Санди и мен. Това ме поуспокои, но съвсем не напълно — главната беда си оставаше: аз знаех, че два чифта очи ме гледат с насмешка, а то бе все едно, че бяха хиляди, защото очите на всяко момиче ми се струваха именно тези, от които толкова се страхувах. Седмици наред не смеех да погледна в лицето нито една млада госпожица; щом някоя ми се усмихнеше и ме поздравеше, аз свеждах смутено поглед; казвах си: „Това е една от двете“, и бързах да се отдалеча. Разбира се, сигурно съм срещал милион пъти въпросните две момичета, но или те с нищо не се издаваха, или аз не бях достатъчно проницателен да ги разбера. Когато след четири години напуснах Ханъбъл, тайната все още си беше тайна; така и не разбрах кои бяха тези две момичета, а и вече не се надявах да разбера.

Едно от най-милите и хубави момичета в градчето по време на моето нещастие беше Мери Уилсън — ще я нарека така, при все че това не беше истинското й име. Двадесетгодишна, тя беше много изящна и сладка, очарователна и добра. Аз благоговеех пред нея, струваше ми се, че тя е създадена от онази глина, от която се създават ангелите, и естествено е недостижима за такова скверно и обикновено момче като мен. И през ум не ми минаваше, че може да е тя. Но…

Действието се пренася в Калкута — четиридесет и седем години по-късно. Беше 1896 година. Бях пристигнал в Калкута да изнасям сказки. При влизането ми в хотела от вратата изскочи видение, облечено в сиянието на индийското слънце — същата Мери Уилсън от моето отдавна минало детство. Но преди да успея да се съвзема от приятното изумление, тя изчезна. Помислих си, че може би съм видял призрак, но не — тя беше от плът и кръв. Оказа се, че това е внучката на другата Мери. А другата Мери, вече вдовица, беше горе в стаята си, където ме покани след малко. Тя беше в напреднала възраст, с прошарени коси, но младееше и все още беше много хубава. Седнахме и се разговорихме. Жадните ни души се потопиха в живителното вино на миналото, трогателното минало, прекрасното минало, скъпото нам минало, по което тъгувахме; споменавахме имена, които устата ни не бяха произнасяли цели петдесет години, и тези имена звучаха като музика; с благоговейни ръце откривахме нашите покойници, приятелите ни от младини, и говорехме най-мили думи за тях; претърсвахме прашните покои на нашата памет и измъквахме оттам случка подир случка, преживелица след преживелица, лудория след лудория и се смеехме добродушно, смеехме се до сълзи; и накрая Мери каза — най-неочаквано, без никаква подготовка:

— Кажи ми, какво е особеното на сушената херинга?

В този миг, озарен от старите спомени, въпросът ми се стори много странен. При това зададен без никаква връзка. Останах малко изненадан. И все пак в дълбините на моята памет нещо се размърда. Замислих се. Сушени херинги? Сушени херинги? Какво е особеното на суше… Погледнах я. Лицето й беше сериозно, но в очите й играеше някаква смътна искрица, която… Изведнъж ми просветна и от далечините на побелялото от старост минало до слуха ми долетя познат глас: „Ядеш нея с всички вътрешности.“

— Най-после! Открих все пак една от двете. А коя беше другата?

Но тя приключи дотук. Не пожела да ми каже нищо повече.

Обаче животът на едно момче не е само комедия, в него се промъкват и много трагични неща. Пияният скитник, който изгоря в затвора, тежеше после на съвестта ми цели сто нощи и ги изпълваше с кошмари — кошмари, в които виждах като наяве цялата трагедия: умоляващото му лице, притиснато до решетките на прозореца на фона на червените адски пламъци, лице, което сякаш ми казваше: „Ако не ми беше дал кибрита, това нямаше да се случи; ти си виновен за моята смърт!“ А аз съвсем не бях виновен, защото не му желаех злото и с най-добри намерения му дадох кибрита; но това беше без значение, аз имах дресирана по презвитериански съвест и тя не признаваше друг дълг, освен да гони и преследва своя раб при всеки повод и случай и особено когато нямаше никакво основание за това. Скитникът, виновният, се измъчва десет минути, а аз, невинният, се измъчвах три месеца.

Пладнешкото убийство на тоя нещастник Смар на Главната улица ми донесе нови кошмари; в тях винаги се повтаряше гротескната заключителна картина: голямата семейна Библия, която някой грижовен идиот бе сложил разтворена на гърдите на стария богохулник, се повдига и спуща в такт с тежкото му дишане и увеличава с оловната си тежест предсмъртните му мъки. Странно сме устроени ние хората. В цялата тази тълпа, която зяпаше съчувствено убития, нямаше нито един с достатъчно здрав разум, за да разбере, че в случая една наковалня би била по-подходяща от Библията, по-малко уязвима от саркастична критика и би свършила по-скоро своето жестоко дело. В моите кошмари аз по цели нощи се задушавах от липса на въздух под убийствената тежест на тази чудовищна книга.

Само за две години в градчето се разиграха още две-три трагедии и аз имах нещастието да бъда техен свидетел. Имаше един роб, когото убиха с буца сгурия за нищо и никакво; видях го как умира. После младият емигрант от Калифорния, намушкан с ловджийски нож от пияния си приятел; видях как животът изтече във вид на червена струя от гърдите му. И случаят с двамата необуздани млади братя и техния безобиден стар чичо: единият от братята беше затиснал стареца с колене на гърдите му, а другият се мъчеше да го убие с револвер, който непрекъснато правеше засечка. И, разбира се, аз пак се случих наблизо.

После случаят с друг млад емигрант от Калифорния, който пиян-залян беше решил да ограби „уелската къща“ в една тъмна и страховита нощ. В тази къща, кацнала на склона Холидей, живееха само една бедна, но почтена вдовица и нейната непорочна дъщеря. Нападателят разбуди цялото градче с неистовите си крясъци, с грубиянските ругатни и мръсотии. Аз се вдигнах с един приятел — мисля, Джон Бриг — да видя и чуя какво става. Фигурата на мъжа едва се забелязваше; двете жени бяха на тераската, скрити в тъмната сянка на нейния покрив, но ние чувахме гласа на по-старата. Тя беше заредила една старовремска пушка и предупреждаваше негодника, че ще брои до десет и ако дотогава той не се махне, това ще му струва животът. Тя започна да брои бавно, а той взе да се смее. На „шест“ смехът му секна; после в дълбоката тишина остана да звучи само нейният глас, който отмерваше твърдо: „Седем… осем… девет (дълга пауза и ние притаихме, дъх)… десет!“ В мрака изригна червен пламък и човекът се строполи с надупчени на решето гърди. В същия миг рукна порой и затряскаха гръмотевици, а спотайващите се досега граждани плъпнаха по склона, напомняйки в заревото на мълниите нашествие на мравки. Те видяха останалото; на мен дотук ми стигаше. Аз тръгнах към къщи; знаех, че отново ще видя всичко това насън, и не се излъгах.

Моето възпитание и подготовка ми даваха възможност да вникна в тези трагедии по-дълбоко, отколкото би могъл да вникне един невежа. Аз знаех какво е тяхното предназначение. Мъчех се да скрия това от себе си, но някъде дълбоко, в най-съкровените кътчета на тревожната си душа, аз знаех — и разбирах, че зная. Всичко това бе измислено от провидението, за да ме подмами към един по-добър живот. Сега това звучи крайно наивно и фантазьорски, но тогава не виждах в него нищо странно; то напълно съвпадаше с неведомите и мъдри пътища на провидението, тъй както аз ги разбирах. Никак нямаше да се изненадам, нито дори да се възгордея прекомерно, ако провидението би изтребило цялото градче, за да спаси такова съкровище като мен. При моето възпитание това щеше да ми се стори напълно справедливо дело, заслужаващо си загубите. А защо провидението трябваше да проявява такива грижи към това свое съкровище, никога не се бях замислял, пък и в това простовато градче никому и през ум не му минаваше да ми обясни. Преди всичко никой не беше в състояние да ми обясни.

Което си е право, право — аз пишех всички тези трагедии на моя сметка, отбелязвах всеки следващ случай и всеки път си казвах с въздишка: „Още един загинал заради мен; това трябва да ме накара да се покая; божието търпение не е неизчерпаемо.“ Но дълбоко в себе си вярвах, че е неизчерпаемо. По-право, вярвах денем, но не и нощем. След залез-слънце вярата ми изчезваше и студен лепкав страх сграбчваше сърцето ми. Тогава именно се разкайвах. Това бяха страшни нощи, нощи на отчаяние, нощи, наситени със смъртоносна мъка. Във всяка трагедия аз виждах ново предупреждение и се каех; каех се и се молех, молех се като страхливец, молех се като куче; и се молех не за нещастниците, загинали заради мен, а за себе си. Сега това ми се струва чист егоизъм.

Моето разкаяние винаги биваше сериозно и най-искрено; и след всяка трагедия аз се разкайвах нощи наред. Но обикновено разкаянията ми не издържаха на дневна светлина. Те избледняваха, разсейваха се и се топяха под радостното сияние на слънцето. Те бяха създания на страха и тъмнината и не можеха да живеят извън собствените си селения. Денят ми носеше бодрост и покой, а през нощта аз пак се каех. Съмнявам се дали в момчешките си години съм се опитал или пожелал някога да вървя по правия път денем. Сега, на стари години, и през ум не би ми минало да дам някому такъв съвет. Но и на тези години, както и на младини, нощта ми носи редица дълбоки угризения. Сега разбирам, че още от люлката съм бил като всички останали хора — не съвсем нормален нощем. Когато умря Джо Индианеца… Но това не е важно. Някъде вече съм описвал каква адска буря от разкаяния трябваше да преживея тогава. Мисля, че цели няколко месеца съм бил чист като току-що навалял сняг. След мръкване.

Джим Улф

В Ханъбъл, когато бях към петнадесетгодишен, станах за кратко време член на „Кадетите на въздържанието“ — организация, която в течение на година, а може би и повече заливаше целите Съединени щати. Важното отчасти беше да дадеш обещание, че ще се въздържаш от употреба на тютюн; казвам „отчасти“, защото имаше и нещо друго — червеният мериносов пояс, който всъщност беше най-важното. Момчетата влизаха в организацията, за да получат правото да носят този пояс, а обещанието оставаше съвсем на заден план. В сравнение с червения пояс то до такава степен губеше значение, че никой не се сещаше за него. Организацията беше слаба и непостоянна, защото нямаше достатъчно празници, които да я поддържат. Ние имахме възможност да излизаме на манифестация и да се перчим с червените пояси само на Празника на цветята заедно с неделните училища и на Четвърти юли — с неделните училища, пожарната команда и милицията. Но мигар може да просъществува една добродетелна младежка организация, която само два пъти в годината ти дава възможност да си покажеш червения пояс? Ако бях обикновен член, не бих издържал и до първата манифестация, но аз бях Негова светлост първият секретар и Кралски часовой и се ползувах с привилегията да измислям паролите и да нося пискюл на пояса си. При това положение успях да остана верен на организацията, докато постигнах славата на участник в две манифестации — на Празника на цветята и на Четвърти юли. Веднага след това побързах да я напусна и да се откажа от всичките си титли.

Не бях пушил цели три месеца и не мога да ви опиша колко ми се пушеше — умирах за тютюн. Бях пропушил още на девет години — първите две години пушех тайно, а след това — което ще рече след смъртта на баща ми — открито. Още не бях изминал и тридесет крачки от клуба на „Кадетите“ и вече вдъхвах тютюнев дим, чувствувайки се безкрайно щастлив. Вече не си спомням каква марка беше пурата. Сигурно не е била от най-качествените, иначе този, който я беше пушил преди мен, не би я хвърлил толкова голяма. Но тогава ми се стори, че по-хубава пура не бях пушил в живота си. Този, който я беше хвърлил, навярно щеше да стигне до същото заключение, ако не беше помирисвал тютюн цели три месеца. Изпуших угарката без никакъв срам. Сега сигурно бих се засрамил, защото вече съм по-благовъзпитан. Но пак бих я изпушил. Твърдя това, защото познавам достатъчно добре и себе си, и човешката природа изобщо.

В онези дни местните пури бяха толкова евтини, че всеки можеше да си купи. Господин Гарт имаше голяма тютюнева фабрика и малък дюкян — „Тютюн на дребно“. Едни от неговите пури бяха според кесията и на най-бедните. Той имаше от тях на склад кой знае от колко години и макар на вид да бяха хубави, отвътре се бяха толкова скапали, че счупиш ли някоя, тя се разпадаше на прах и изчезваше като дим или пара. Тези пури много се търсеха, понеже бяха изключително евтини. Господин Гарт имаше и други видове евтини и долнокачествени пури, но тези държаха първенство, което се вижда и от названието им — наричаха ги „непоносимите“. Ние обикновено менявахме стари вестници срещу тях.

В градчето имаше и друга тютюнопродавница, която също предлагаше изгодни условия за безпарични момчета. Държеше я един самотен, потиснат гърбушко, който винаги ни даваше пури, щом му занесяхме кофа вода от градската помпа — независимо дали водата му трябваше, или не. Един ден го сварихме да спи на стола — той имаше такъв навик — и търпеливо зачакахме да се събуди, което и пък беше наш навик. Но този път трябваше да го чакаме толкова дълго, че накрая търпението ни се изчерпа и ние се опитахме да го разбудим. Ала той бе умрял. До ден-днешен си спомням колко потресени останахме.

От възмъжаването ми до средна възраст аз имах обичай да се изтезавам, отказвайки се сегиз-тогиз от някои пороци. Но нито веднъж не се е случвало да съжалявам за тези свои отклонения, защото независимо колко дълго съм се лишавал от нещо, удоволствието, което съм изпитвал при връщането към порока, винаги е било награда, изкупваща всички мъки.

В онези далечни дни при нас дойде Джим Улф. Той беше от Шелбивил, затънтено селище на тридесет-четиридесет мили от нашето градче, и донесе със себе си цялата своя вродена кротост, благост и простота. Около седемнадесетгодишен, слабичък, той беше сериозен, честен, доверчив и благороден младеж, същество, достойно за обич и привързаност. И невероятно срамежливо. Той живя с нас доста дълго, но не можа да преодолее този свой недостатък; никога не можеше да се отпусне в присъствието на жена, па била тя и моята добра и кротка майка, а да разговаря с момиче, беше направо изключено.

На такива хора все им се случват най-неприятните истории. Една зимна вечер сестра ми покани гости да правят бонбони от топена захар. Аз бях още твърде малък за тяхната компания, а Джим — прекалено свит. Мен ме изпратиха да си легна рано-рано, а Джим ме последва по собствено желание. Неговата стая беше в новата половина на къщата и прозорецът й гледаше към покрива на пристройката. На този покрив имаше цяла педя сняг с ледена корица отгоре, гладка като стъкло. Над билото на покрива се подаваше нисък комин — обичайно убежище на сантименталните котки в лунни нощи, а тази нощ беше лунна. Под стряхата имаше плетеница от сухи лозници, които пълзяха по скеле и образуваха закътан навес. Мина не мина час, под навеса се събраха веселите младежи и девойки и оставиха чиниите си с разтопена вряла захар да се изстудяват на замръзналата земя. Чуваха се игриви шеги и закачки и смях, смях — на вълни, на вълни.

В това време два стари котарака със съмнителна репутация се качиха на комина и поведоха ожесточен спор за нещо; горе-долу по същото време аз се отказах от всякакви опити да заспя и отидох да видя какво прави Джим. Той беше буден и се гневеше на котките заради непоносимото им мяучене. Попитах го на шега защо не се качи на покрива да ги прогони. Това го жегна и без много да му мисли, той отвърна, че ще се качи като нищо.

Тези думи бяха необмислени и той сигурно съжали за тях, преди още да бе ги изрекъл. Но вече беше късно — казаното си беше казано. Познавах го много добре и знаех, че по-скоро ще си счупи главата, отколкото да се отметне, особено ако го подразня още малко.

— Ще се качиш, то се знае! Кой казва, че няма да се качиш?

Той се ядоса и викна:

— Съмняваш ли се?

— Кой, аз ли? Ами! Не съм и помислил да се съмнявам. Ти винаги вършиш удивителни подвизи — особено на думи.

Сега той излезе извън себе си. Грабна вълнените си чорапи, започна да вдига прозореца и каза с разтреперан от яд глас:

— Мислиш, че ме страх, нали? Мисли каквото си щеш. Не ме интересува какво мислиш. Аз ей сега ще ти покажа.

Прозорецът съвсем го вбеси — не можеше да се задържи вдигнат.

— Не се ядосвай, аз ще го държа — казах аз.

Наистина бях готов да направя всичко, за да му помогна. Бях още хлапак и радостно предвкусвах това, което щеше да стане. Той се измъкна внимателно, задържа се за перваза, докато стъпи здраво на краката си, после се впусна в опасния път по заледеното било, лазейки на четири крака. Като си спомням за това, аз и сега изпитвам същото удоволствие, каквото и тогава, а то беше преди цели петдесет години. Под напора на ледения вятър късата му риза плющеше по слабите му бедра; в яркото сияние на луната кристалният покрив блестеше като полиран мрамор; нищо неподозиращите котараци стояха наежени на комина, дебнеха се един друг, размахваха опашки и изливаха в жално мяучене злобата си. Бавно и предпазливо Джим продължаваше да пълзи, ризата му плющеше, а под лозниците шумните и весели луди-млади, които нищо не виждаха, нарушаваха със смеха си цялата тържественост на тази минута. Всеки път, когато Джим се подхлъзнеше, в мен трепваше надежда, но той все успяваше да се задържи и тя угасваше. Най-после той стигна близо до комина. Спря се, изправи се внимателно, прецени разстоянието и посегна светкавично към по-близкия котарак, но го изпусна. И, разбира се, загуби равновесие. Той падна на гръб и полетя с краката напред, проби с трясък плетеницата от сухи лозници и се насади право на четиринадесетте чинийки с вряла захар, насред компанията, при това полугол — той, този младеж, който дори облечен не смееше да погледне момиче в очите. Вдигна се суматоха и буря от писъци и викове и Джим полетя нагоре по стълбата, осейвайки пътя си с парчета от счупените чинии.

С това този инцидент приключи. Но аз още не бях приключил с него, макар тогава да не подозирах това. Осемнадесет-двадесет години по-късно пристигнах в Ню Йорк от Калифорния. Бях претърпял неуспех във всички свои начинания и бях хлътнал в литературата, без да съм имал подобни намерения преди това. Беше в началото на 1867 година. Предложиха ми голяма сума, за да напиша нещо за „Сънди Мъркюри“, и аз се отзовах с разказа „Джим Улф и котараците“. Прибрах му и парите — двадесет и пет долара. Очевидно бяха ми платили повече, отколкото трябва, но аз нищо не казах, защото тогава не бях такъв педант, какъвто съм сега.

Подир година-две разказът „Джим Улф и котараците“ се появи в един вестник в Тенеси, но с нова премяна — що се отнася до правописа; бяха го маскирали с южен диалект. Новият автор на разказа беше широко известен и много популярен на Запад и, струва ми се, съвсем заслужено.

Някои от работите му бяха едни от най-забавните и смешните, които съм чел, и освен това перото му се отличаваше с непринуденост и лекота. Името на този автор вече се заличило в паметта ми.

Изминаха няколко години и този разказ отново изплува на повърхността — изплува в първоначалния си вид, подписан с моето име. И не след дълго първо един вестник, после втори, трети започнаха да ме нападат за това, че съм бил „откраднал“ разказа от онзи автор от Тенеси.

Атакуваха ме жестоко, но аз не им обърнах внимание. Това си беше в реда на нещата. Освен това дълго преди този случай бях разбрал, че е неразумно да отвръщаш на клевети и по такъв начин да ги раздухваш — освен ако имаш някакъв интерес да те клеветят. Клеветата рядко може да устои на мълчанието.

Чичо Рем все още е жив и трябва да е станал вече на хиляда години. Сигурен съм в това, защото миналия месец^[15] видях да се продава един нов негов портрет и на този портрет чертите му имат определен геологически характер — просто виждаш как той си мисли за мастодонтите и плезиозаврите, с които обичаше да си играе, когато беше млад.

Не съм го виждал вече четвърт век. Последния път той ни беше на гости в Хартфорд и Сузи и Клара (те знаеха книгата му наизуст, защото аз всяка вечер им четях приказки от нея) го гледаха с неописуемо благоговение и щяха да го изпият с големите си очи; аз им бях доверил насаме, че това е истинският Чичо Ремъс, но се е дегизирал, за да може да влиза в хорските къщи от предния вход, и това им направи страшно впечатление.

Той беше най-стеснителният човек, когото съм познавал някога. В присъствието на хора седеше мълчалив и сякаш се измъчваше, докато не си тръгнеха. Въпреки това той беше прекрасен човек — в очите му се четеше кротостта и благостта на безсмъртния Рем, а на лицето му грееха добродетелите и искреността на неговия характер.

Джим Улф беше може би толкова стеснителен, колкото и Харис. Това изглежда почти невъзможно и все пак, като хвърлям поглед назад, преди петдесет и шест години, и преценявам Джим Улф, стигам до убеждението, че съм прав. Тогава Джим беше на седемнадесет години и въпреки това бе четири пъти по-стеснителен от мен, четиринадесетгодишния. Макар че се хранеше и спеше у нас, езикът му винаги се връзваше в присъствието на сестра ми и когато дори благата ми майка се обърнеше към него, той се стъписваше и отговаряше само с едносрични думи. За нищо на света не влизаше в стая, в която имаше момиче; никой не можеше да го убеди да стори това.

Веднъж тъкмо когато се беше усамотил в малката ни гостна, там влязоха две мастити стари моми и се настаниха по такъв начин, че той нямаше как да избяга, без да се допре до тях. Джим по-скоро би се допрял до някой от чудовищните плезиозаври на Харис. След малко влязох и аз и останах очарован от създаденото положение; седнах в един ъгъл да наблюдавам мъките на Джим и да злорадствувам. След минутка дойде и майка ми, седна при гостенките и поведе разговор с тях. Джим седеше като истукан на стола си и цели петнадесет минути ни шавна, ни мръдна — генерал Грант или някоя бронзова статуя не биха могли да стоят по-неподвижно. Става дума за тялото и крайниците. С лицето работата беше по-друга. По едва забележими признаци по това лице аз разбрах, че нещо става — нещо не съвсем обикновено. Сегиз-тогиз някой мускул трепваше, пробягваше някой спазъм, но в следващия миг всичко това изчезваше. Постепенно тези трепвалия зачестиха, но всички останали части на тялото си оставаха все тъй вдървени и не издаваха с нищо какво става с Джим. А бях убеден, че нещо ставаше с него. По едно време на очите му се появиха две сълзи и се отърколиха по трепкащите бузи, но Джим продължи да стои неподвижен и ги остави да си текат; после видях как дясната му ръка се протегна крадешком по бедрото, стигна до над коляното и изведнъж сграбчи с все сила панталона.

Беше оса. Цял рояк оси пъплеха по краката му и при всяко трепване го жилеха жестоко — така в течение на четвърт час те лазеха по краката му рой след рой и отмъщаваха за всяко трепване, което той си позволяваше в своите мъки. Когато това удоволствие стана почти непоносимо, той се сети да ги смачква с пръсти и по такъв начин да ги вади от строя. В повечето случаи успяваше, но това му струваше много скъпо, защото не виждаше осите и някои хващаше откъм жилото; тогава умиращата оса му оставяше жилото си за спомен.

Ако двете моми бяха останали целия ден и ако всички оси по Мисури се бяха струпали по краката на Джим, никой нямаше да разбере това, освен той, осите и аз. Той все щеше да си седи тъй, докато гостенките си отидеха. Когато те си излязоха, той се качи горе и се разсъблече. Краката му представляваха една картинка, да не ви разправям! Целите бяха осеяни сякаш с копчета, всяко с по една-единствена червена дупка в средата. Болките сигурно са били нетърпими — впрочем не, щели са да бъдат нетърпими, но терзанието от присъствието на двете гостенки е било толкова непоносимо, че в сравнение с него жилата на осите са били едва ли не удоволствие.

Джим не умееше да се радва на осите. Спомням си един случай, който само идва да подкрепи това мое убеждение; въпросният случай предхождаше гореописаното премеждие. В онези още детски години аз не си давах сметка, че погаждането на номера е не само нещо, лишено обикновено от остроумие, но и много долно и непочтено средство за забавление. В онези дни това и през ум не ми минаваше и аз непрекъснато погаждах какви ли не номера, без да се замисля нито веднъж върху етичната страна на въпроса. През последните три четвърти от моя живот аз безкрайно съм презирал и ненавиждал този род шегаджии; презирал съм ги тъй, както презирам престъпниците, и когато сега изказвам своето мнение за тях, мисълта, че и аз някога съм бил такъв, само засилва, а не смекчава презрението ми.

Един ден прозорецът на Джимовата стая беше почернял от оси. Леглото на Джим беше под прозореца и той винаги спеше откъм вътрешната му страна, сиреч към прозореца. Изведнъж ме осени много забавна идея: отметнах завивката и с цената на едно-две ужилвания пръснах осите от прозореца и събрах няколко стотици на чаршафа — в половината откъм прозореца; после оправих отново завивките и осите останаха пленени под тях. След това направих дълбока дипла по средата на леглото, за да не им дам възможност да минат към предната му половина. Вечерта предложих на Джим да спим заедно и той се съгласи на драго сърце. Аз легнах пръв, за да проверя какво е положението в моята половина. Нямаше нищо страшно. Нито една оса не бе преминала границата. Щом Джим се приготви за лягане, аз духнах свещта и го оставих да се качи на леглото в тъмното. Той взе да ми приказва нещо, но аз не можех да му отговоря, защото, очаквайки какво ще последва, се задушавах от смях и макар да запушвах устата си с чаршафа, имаше опасност да се изкикотя всеки миг. Джим се изтегна удобно и продължи да говори; но след малко думите му започнаха да звучат неравномерно, накъсано; между тях се появяваха паузи и всяка пауза се съпровождаше от рязко потръпване на тялото. Разбрах, че осите вършеха своята работа. Би трябвало от учтивост поне да го попитам какво му е, но не можех, защото отпушех ли си устата, щях да се разсмея. След малко той престана да говори — с други думи, остави подхванатата тема и каза:

— В леглото има нещо.

Това ми беше добре известно, но аз си замълчах.

— Те са стотици — обади се пак той.

После каза, че трябва да види какво е това. Пусна ръка надолу и започна да опипва. Осите се възпротивиха на това нахалство и взеха да го жилят, където им падне. Тогава той каза, че е уловил нещо, и ме помоли да запаля свещта. Изпълних молбата му и когато той се измъкна от леглото, видях, че нощницата му беше почерняла от полуразмазани оси, които се държаха за нея по на един крак. В шепите си Джим стискаше десетина пленника, които го жилеха ожесточено, но той беше издръжливо момче и не ги пускаше. На светлината на свещта той видя какво е „нещото“ и каза:

— Оси!

Това беше последната му дума тази вечер. Той не каза нищо повече. Мълчаливо откри своята половина на леглото и започна да изхвърля осите на пода и да ги размазва със събувалката — упорито и с отмъстително задоволство, а през това време леглото се тресеше от моя беззвучен смях — смях, от който не изпитвах никакво удоволствие, защото мълчанието на Джим ме плашеше.

Най-сетне изтреблението свърши, Джим духна свещта, легна отново и както ми се стори, се унесе в сън — всъщност той лежеше така неподвижно, както никой не би могъл да лежи при дадените обстоятелства.

Аз се мъчех да не заспя и гледах да не клатя леглото със смеха си, за да не предизвикам подозрения, но колкото и да ме беше страх, не можех да стоя вечно буден и накрая заспах. Обаче след малко се събудих по необходимост. Джим беше коленичил на гърдите ми и ме биеше по лицето с юмруци. Болеше ме, но този бой отприщи всички бентове на смеха; не можех да се сдържам повече и се смях, смях, докато в мен не останаха сили, а през това време Джим размаза окончателно лицето ми.

Никога след това той не отвори дума за този случай, а и аз имах благоразумието да си мълча, защото Джим бе с една трета по-дълъг от мен, макар и не по-широкоплещест.

Аз често му погаждах номера и всички те бяха жестоки и напълно лишени от остроумие. Всеки тъпак би могъл да ги измисли. Когато човек на зряла възраст върши подобно престъпление, това според мен е доказателство, че му е мръднала чивията, но не иска да си го признае.

Хипнотизаторът

Пристигането на хипнотизатора беше вълнуващо събитие за нашето градче. Мисля, че това стана в 1850 година. За годината не съм много сигурен, но месецът беше май; помня тази подробност, въпреки че оттогава са изминали петдесет години. Няколко свързани помежду си случки през този месец поддържат все още пресен спомен за него: случки незначителни, случки, които не си заслужава да се балсамират и въпреки това паметта ми ги е съхранявала грижливо и е изхвърляла много по-значителни неща, за да им отвори място и да ги настани по-удобно. Работата е там, че в човешката памет, както и в човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може да прави преценка за стойностите и съотношенията. Но нека оставим настрана споменатите незначителни случки — моята тема сега е хипнотизаторът.

Той разгласи широко своето представление, обещавайки чудеса. Вход, както обикновено — 25 цента, а за деца и негри наполовина. Градчето само беше чувало за хипнотизаторското изкуство, но още не бе имало пряк досег с него. На премиерата нямаше много хора, ала на следния ден присъствувалите разказваха такива чудесии, че всички пламнаха от любопитство и в течение на две седмици фокусникът събра сума пара. Тогава аз бях на четиринадесет-петнадесет години — възраст, на която всяко момче е готово да преживее всичко, да изтърпи всякакви мъки, освен смърт на клада, само и само да изпъкне и да се покаже пред публика. И тъй, когато видях „обектите“ да изпълняват на подиума глупави и изтъркани номера, които караха публиката да се залива от смях, да вика и да им се възхищава, в мен пламна неудържимо желание и аз да стана „обект“.

Три вечери поред седях на подиума в редицата на кандидатите, стисках в ръка магическата чинийка, взирах се в нея и се мъчех да изпадна в унес, но напразно; оставах си все такъв ококорен и накрая се оттеглих сразен, както и повечето кандидати. Не стига това, ами трябваше да седя и да се изяждам от завист към Хикс, нашия надничар; трябваше да седя и да го гледам как подрипва и бяга, когато хипнотизаторът Симънс му извика: „Пази се! Змия!“, да слушам възклицанието му „Боже, колко е красив!“ в отговор на внушението, че вижда един вълшебен залез, да… И така нататък — изобщо щурава работа. Не можех нито да се смея, нито да ръкопляскам; и се пуках от яд, като гледах как другите се смееха и ръкопляскаха, как Хикс ставаше герой в очите на всички, как се тълпяха около него след представлението и искаха да им разказва нови и нови подробности за чудесата, които е видял в своите видения, как демонстрираха по всички възможни начини, че се гордеят с познанството си с него. С Хикс, представете си! Не, това не можеше да се търпи; аз умирах от злоба.

Четвъртата вечер изкушението пак бе пред мен и аз не можах да устоя. След като се взирах известно време в чинийката, престорих се, че се унасям и заклюмах глава. Фокусникът веднага дойде при мен и взе да прокарва ръце по главата ми, по ръцете, по тялото и по краката, като от време на време щракаше с пръсти във въздуха, за да се освободи от излишното електричество; после, хванал чинийката в ръка, той започна да ме привлича с нея, повтаряйки, че не мога да откъсна поглед от нея, колкото и да се мъча; накрая аз станах бавно и тръгнах поприведен след чинийката, както бях видял да правят другите. После минах и през останалите етапи: по команда на хипнотизатора бягах от змии, гасих пожар с ведро вода, крещях, възбуден от конни състезания, прегръщах и целувах въображаеми момичета, ловях риба и хванах сомове, които не можех да вдигна и тъй нататък — изобщо все познати чудеса. Но аз ги изпълнявах по непознат досега начин. Отначало действувах много предпазливо, защото се боях да не би хипнотизаторът да разбере, че мошеннича, и да ме изгони най-позорно от подиума; но щом разбрах, че няма такава опасност, поставих си за задача да направя тъй, че Хикс да не бъде използуван повече като „обект“ и да заема неговото място.

Оказа се, че това не е никак трудно. Хикс се отличаваше с вродена честност, а аз бях свободен от това бреме — така поне казваха някои. Хикс виждаше, каквото виждаше, и после го съобщаваше, а аз виждах много повече, отколкото можеше да се види, и прибавях към него най-фантастични подробности. Хикс нямаше въображение; аз имах два пъти повече от необходимото. Той беше роден спокоен, а аз винаги търсех емоции. Никакво видение не можеше да го хвърли в истински възторг, а освен това той беше вързан и в езика; аз, видех ли някакво видение, изчерпвах целия речник и обезумявах от вълнение.

Само след половин час Хикс вече принадлежеше на миналото, беше мъртъв герой, свален идол и аз съзнавах това, радвах се и си казвах: „Чрез измама към успех!“. Хикс никога не би могъл да бъде хипнотизиран дотам, че да целуне въображаемо — а още по-малко истинско — момиче пред публика, но мен ме биваше за тия работи. Там, където Хикс се бе провалил, аз си поставях за цел да успея, каквито и физически или морални усилия да ми струваше това. На няколко пъти той показа сериозни недостатъци, на които аз обърнах специално внимание. Така например, ако хипнотизаторът го попиташе: „Какво виждаш?“, и го оставеше сам да си представи и опише въображаемата картина, Хикс онемяваше и ослепяваше — не беше в състояние нито да види, нито да каже нещо; докато в случая с мен фокусникът много скоро разбра, че когато са нужни видения, които да смаят публиката и да й допаднат, аз си ги съчинявам по-добре без неговата помощ.

Имаше и нещо друго: Хикс не се поддаваше на телепатия — все едно, че беше дърво. Когато Симънс заставаше зад него, забиваше поглед в тила му и се мъчеше да му внуши нещо, Хикс стоеше с безизразно лице, без да проумява нищо. Ако беше малко по-наблюдателен, можеше да разбере по напрегнатите лица на зрителите, че зад него се прави нещо и той трябва да реагира. Понеже си служех с хитрости, аз се ужасявах от този опит, защото знаех, че хипнотизаторът ще иска да ми внуши да направя нещо и тъй като не можех да зная какво именно, щях да се изложа и проваля. Но когато дойде моят ред, реших да използувам и тази възможност. По напрегнатите, изпълнени с очакване лица на публиката съобразих, че Симънс стои зад мен и се опитва да ми внуши нещо. Напрегнах цялото си въображение, за да си представя какво може да е това нещо, но не успях. Обзе ме срам и се почувствувах страшно нещастен. Помислих си, че часът на моето падение е настъпил и само след миг ще сляза от подиума опозорен. Срам ме е да си го призная, но следващата ми мисъл беше не да сляза смирено от подиума и разкаян за грешката си, да спечеля съчувствието на милостивите, а да си отида, предизвиквайки някаква невероятна сензация.

На масата, между „реквизита“, използуван за тези представления, имаше един ръждясал и празен стар револвер. Преди две-три седмици на училищното тържество по случай Празника на цветята аз се бях скарал с едно едро момче, което беше побойникът на училището, и не може да се каже, че излязох с достойнство от тази кавга. Това момче седеше сега в средата на салона, до централната пътека. Аз запристъпях като котка към масата с мрачно, навъсено лице, каквото бе описано в един роман, грабнах изведнъж пистолета, размахах го, изкрещях името на побойника, скочих от подиума и се спуснах към него, но той е успя да избяга навън, преди стъписаните хора да се намесят, за да го спасят. Избухна буря от аплодисменти, след което хипнотизаторът, обръщайки се към публиката, каза с най-внушителен глас:

— За да разберете колко изключителен беше този номер и какъв чудесен обект имаме в лицето на този младеж, трябва да ви уверя, че без да изрека нито дума, която да го наведе на някаква мисъл, той изпълни до най-малки подробности това, което аз му внушавах мислено. Само с едно напрежение на волята аз можех всеки миг да спра неговия порив за мъст, тъй че нямаше никаква опасност за момчето, което избяга.

Така аз се спасих от опозоряване. Върнах се на подиума като герой и толкова щастлив, както не съм бил никога в живота си. Колкото до самия номер с внушението, вече нямах никакви опасения. Разбрах, че ако не се досетя какво се мъчи да ми внуши фокусникът, мога да правя каквото ми хрумне, и то пак ще свърши работа. И излязох прав: номерът с внушението стана един от най-любимите на публиката. Усетех ли, че от мен се иска да направя нещо, ставах и правех нещо — каквото ми скимне — и тъй като хипнотизаторът не беше глупав човек, той винаги го одобряваше. Когато хората ме питаха: „Но как разбираш какво иска да ти внуши?“, аз отговарях: „Няма нищо по-лесно от това“, и те неизменно цъкаха и се възхищаваха: „Да ме убиеш, не мога да го направя.“

Хикс не го биваше и в друго отношение. Когато фокусникът прокараше ръце по него и кажеше: „Сега цялото му тяло е безчувствено — елате и проверете, дами и господа“, дамите и господата с най-голяма готовност се съгласяваха да проверят и забиваха карфици в тялото на Хикс, но когато карфиците влизаха по-дълбоко, Хикс неизбежно трепваше и горкият хипнотизатор трябваше да обяснява, че Хикс „не е изпаднал достатъчно под влияние“. А аз никога не трепвах, при все че страдах и плачех вътрешно. Какви ли не мъки е готово да изтърпи едно славолюбиво момче, само и само да си запази „репутацията“! Същото се отнася и за славолюбивия мъж: зная по себе си, но съм забелязвал това и у стотици други. Когато тези „проверки“ ставаха необикновено жестоки, хипнотизаторът би трябвало да вземе някакви предпазни мерки и аз често се надявах, че ще вземе, но той не предприемаше нищо. Може би успявах да заблудя и него, както заблуждавах и останалите, но не ми се вярва, дори ми се струва невъзможно. Това бяха мили, добри хора, но простотията и лековерието им нямаха граници. Забият някоя карфица в ръката ми, па натискат, натискат, докато я вкарат, кажи-речи, до половина, а после се зверят, че само с едно напрягане на волята фокусникът може да превърне ръката ми едва ли не в желязо и да я направи безчувствена към всякаква болка. Пък тя съвсем не беше безчувствена; болеше ме, та умирах от болка.

След тази четвърта вечер, тази вечер на гордост, тази триумфална вечер, аз станах единственият „обект“. Симънс не канеше вече други на подиума. До изтичането на двете седмици играех сам всяка вечер. През това време десетина мъдри стари глави, интелектуалният елит на градчето, се държаха като непримирими неверници. Аз бях жестоко засегнат от това — сякаш се бях заловил за най-почтената работа. И нищо чудно. Понякога човек се чувствува най-обиден тъкмо тогава, когато най-много заслужава обида. Цялата първа седмица тези премъдри господа продължаваха да клатят глави и да казват, че тук няма никакво чудо, а всичко е просто предварително нагласена работа; не стига това, ами те се гордееха с неверието си, размахваха го наляво и надясно, искайки да покажат, че стоят много по-високо от невежите и лековерните. Особено старият доктор Пийк, който бе тартор на непримиримите и много опасен противник, защото той имаше научна титла, беше високо образован, вече беловлас, уважаван и се обличаше богато и благороднически, според модата на едно по-старо време. Той беше едър човек, с царствена осанка и не само изглеждаше умен, а наистина беше умен. Доктор Пийк имаше голямо влияние и мнението му по всеки въпрос се зачиташе много повече от мнението на когото и да било в градчето. Когато най-после покорих и него, аз вече бях убеден, че нямам равен на себе си в своята област; сега, след повече от петдесет години, мога да призная с няколко изсъхнали стари сълзи, че не само не се срамувах, а преливах от радост.

През 1847 година живеехме в една голяма бяла къща на ъгъла на Хил стрийт и Главната улица — къща, която все си стои там, но вече не е толкова голяма, макар да не е бутнат един пирон от нея; видях я преди година^[16] и тогава забелязах, че се е смалила. Баща ми умря през месец март на споменатата година, но семейството ни се изнесе от тази къща едва след няколко месеца. Освен нас в нея живееше и семейството на доктор Грант. Един ден доктор Грант и доктор Рейбърн решиха да уредят на улицата един спорен въпрос с бастуни шпаги, след което доктор Грант бе докаран у дома си доста надупчен. Старият доктор Пийк запуши пробоите му и идваше всеки ден да го наглежда.

Доктор Грант, както и доктор Пийк, беше от Вирджиния и един ден, когато Грант можеше вече да става на крака, да сяда в гостната и да разговаря, се поведе разговор за това, какво е било едно време във Вирджиния. Аз се случих там, но събралите се вероятно не ме и забелязваха, тъй като още бях, кажи-речи, дете. Двамина от тях — доктор Пийк и госпожа Крауфорд, майката на госпожа Грант — се намирали сред зрителите, когато театърът в Ричмънд се запалил преди тридесет и шест години, и те разправяха за страхотиите в онази паметна, трагична нощ. Те бяха видели всичко с очите си и през техните очи го видях и аз, и то с безпощадна яснота: виждах гъстия чер дим да се кълби и издига към небето, виждах как сред него избухват и го озаряват огнени езици, чувах отчаяните писъци, зървах през дима изкривените от ужас лица по прозорците, виждах как хората скачат от тях и намират смъртта си или се осакатяват така, че смъртта би била за предпочитане. Тази картина е все още пред очите ми и никога не ще избледнее.

След известно време разговорът се пренесе върху колониалната къща на семейството на доктор Пийк с нейните величествени колони, с просторния и двор и т.н.; малко по малко аз си съставих доста точна представа за тази къща. Беше ми много интересно, защото никога не бях слушал за такива палати от устата на хора, които са ги виждали със собствените си очи. Една случайно спомената подробност ми направи поразително впечатление. На стената до голямата входна врата имало кръгла дупка, голяма колкото чиния — по време на войната за освобождение от англичаните едно английско гюлле попаднало там. Умът ми се взе; това правеше историята осезаема, а за мен тя винаги е била нещо нереално.

Така. Три-четири години по-късно, както вече отбелязах, аз бях на върха на славата си, единствен „обект“ в представленията на хипнотизатора. Беше в началото на втората седмица. Половината представление бе вече минало; и в този миг влезе величественият доктор Пийк с жабо, с бели ръкавели и своя бастун с позлатена дръжка. Един почтителен гражданин освободи мястото до Грантови и покани бележития доктор да седне. Това ставаше, докато аз се мъчех да измисля някакво ново и оригинално видение в отговор на подканата на фокусника „Съсредоточи се. Гледай, гледай внимателно. Ето там — виждаш ли нещо? Съсредоточи се, съсредоточи се! Хайде опиши сега какво виждаш!“

С влизането си в салона доктор Пийк, без ни най-малко да подозира това, ми беше напомнил за чутия преди три години разговор. По такъв начин аз вече имах тема, а той бе станал мой съдружник, съучастник в моите мошеничества. И тъй аз започнах да описвам видението — още смътно, неясно (това беше част от играта, не е хубаво още в началото да видиш изведнъж всичко съвсем ясно, за да не събудиш подозрения, че си предварително подготвен). Видението се очертаваше постепенно, добиваше размах, сила, въздействие. Описвах пожара в Ричмъндския театър. Отначало доктор Пийк седеше невъзмутим, на изразителното му лице се четеше само леко пренебрежение; но когато позна в описваната картина ричмъндския пожар, изражението му се промени и очите му заблестяха. Щом забелязах това, аз дадох пълна пара и нагостих публиката с такива пламъци и ужаси, които лесно не се забравят. Когато свърших, хората не можеха да си поемат дъх — бяха окаменели. Доктор Пийк беше станал и дишаше тежко. Той каза с гръмкия си глас:

— Моите съмнения рухнаха. С никаква измама не може да се постигне такова чудо. Съвършено невъзможно е той да знае тези подробности — просто изключено — и въпреки това той описа всичко така точно, като да е бил очевидец — без никаква грешка. Бог ми е свидетел, че говоря истината!

Оставих колониалната къща за последната вечер, когато окончателно и завинаги спечелих доктор Пийк с историята за гюллето. Той стана и обясни на целия салон, че няма откъде да зная тази подробност, която отличава тази къща от всички останали къщи във Вирджиния, и следователно не може да има никакво съмнение, че във видението си аз съм видял именно нея.

Интересно. Когато фокусникът си замина, в цялото градче имаше само един човек, който не вярваше на хипнотизма, и този човек бях аз. Всички други повярваха, а аз си останах непримирим и неубедим неверник до ден-днешен — вече петдесет години оттогава. Работата е там, че след това нямах никакво желание да изучавам хипнотизма. Просто не можех. Изпитвах отвращение към него. Може би защото той винаги ми напомняше за един период от живота ми, който от честолюбие исках да забравя; освен това бях убеден или поне така мислех, че никога няма да се натъкна на „доказателство“, което да не е прозрачно и евтино и зад което да не се крие някое шарлатанство от рода на моите.

Истината е, че не след дълго — има-няма след един месец — моите победи ми омръзнаха. Слава, която почива на лъжа, скоро се превръща в най-досадно бреме. Не ще и дума, известно време аз се радвах, като виждах как моите бляскави постижения вървят от уста на уста, как всички се зверят и възклицават, но си спомням съвсем определено, че скоро настъпи момент, когато тази тема започна да ми става досадна и омразна, и аз изпитвах отвратително неудобство, щом я засегнеха. Не се съмнявам, че човек, който е извършил голямо, наистина велико дело, чиято слава се носи по света, изпитва съвсем същото; зная, че през първите три-четири седмици той усеща приятен гъдел, когато чува да се говори за това дело, но много скоро започва да изпитва ужас само при споменаването му и се проклина, че изобщо му е дошло наум да извърши такова дело. Помня как генерал Шърман^[17] беснееше и ругаеше, щом чуеше „Походът през Джорджия“, а този марш се свиреше и пееше навсякъде, където се появеше генералът. И все пак, струва ми се, че аз се измъчвах малко повече от един истински герой, защото героят поне може да се успокоява с мисълта, че неговата слава е чиста и безкористна в основата си, а аз нямах това успокоение — моята слава бе непочтена и нищо не можеше да я промени.

Колко лесно е да накараш хората да повярват на една лъжа и колко трудно е да ги разубедиш след това! Тридесет и пет години след тези грозни мои подвизи отидох на гости на старата си майка, която не бях виждал от десет години; движен от един благороден и доблестен порив — така поне си мислех, — аз реших да се пресрамя и да призная някогашната си грешка. Това решение ми струваше големи усилия; ужасявах се при мисълта за мъката, която щеше да помрачи лицето на майка ми, за срама, който щях да видя в очите й; но след дълъг и мъчителен размисъл стигнах до извода, че това изкупление е необходимо, събрах кураж и си признах всичко.

За голяма моя изненада не последва никаква покъртителна сцена, никаква драма; тя не се развълнува ни най-малко — просто не ми повярва и ми го каза направо! Останах не само разочарован, но се и ядосах, че моята искреност, която ми струваше толкова усилия, биде отхвърлена по такъв спокоен начин, когато аз очаквах да спечеля от нея. Взех да я убеждавам и да повтарям разгорещено твърдението си, че всичко, което съм правил в онези отдавна забравени вечери, е било лъжа и измама; и когато тя поклати глава и каза невъзмутимо, че тя знае най-добре истината, аз вдигнах ръка и се заклех, добавяйки победоносно:

— Е, какво ще кажеш сега?

Това не й направи никакво впечатление и не можа да я разубеди нито на йота. Чашата на търпението ми вече преливаше, а на всичко отгоре майка ми сложи сол в раната, като пренебрегна моята тържествена клетва и взе да ми привежда аргументи, за да ми докаже, че съм се заблуждавал и не съм знаел какво говоря. Аргументи! Да доказваш с аргументи, че знаеш много по-добре какво е в душата на един човек, отколкото самия него! Аз и без това се отнасях с известно пренебрежение към аргументите и я не може да се каже, че след този случай уважението ми към тях порасна. Тя отказваше да повярва, че аз съм си съчинявал виденията; каза, че говоря глупости, че тогава съм бил още дете и не може да съм имал такова въображение. После приведе за пример ричмъндския пожар и колониалната къща и каза, че е невъзможно да съм измислил тези неща. Аз веднага се хванах за това и й обясних, че има право — че не съм ги измислил, а съм ги научил от доктор Пийк. Но дори и този изстрел не успя да я срази. Тя отвърна, че думите на доктор Пийк били много по-красноречиви от моите — нали той беше казал ясно и просто, че е невъзможно да съм чул отнякъде за тези неща. Боже, боже, какво смешно и невероятно положение: един покаял се измамник, обвинен в честност и осъден на помилване благодарение на показанията на измамените!

Обзет от срам и безсилен гняв, съзнах, че съм претърпял поражение по всички линии. Оставаше ми само една карта, и то страшна. Реших да я пусна в ход и да видя какво ще стане. Беше много долно да разрушавам крепостта, която майка ми бе бранила толкова храбро, но претърпелият поражение не знае милост. И аз изиграх този последен и най-силен коз. Става дума за боцкането с карфиците. Казах тържествено:

— Давам ти честната си дума, че всяка забодена в мен карфица ми причиняваше жестока болка.

А мама само отвърна:

— Оттогава има цели тридесет и пет години. Вярвам ти, сега ти мислиш, че те е боляло, но нали аз присъствувах там и зная много добре. Ти дори не трепваше.

— О, боже мой! — възкликнах аз. — Ей сега ще ти докажа, че говоря истината. Ето ми ръката; забий една карфица в нея, забий я цялата, да видиш, че няма да трепна.

Но тя само поклати побелялата си глава и каза простичко и напълно убедено:

— Сега си голям мъж и можеш да изтърпиш болката, но тогава беше още дете и това не би ти се удало.

И тъй лъжата, която бях сътворил като младеж, си остана за мама неопровержима истина до сетния и час. Карлайл^[18] казваше: „Лъжата дълго не трае.“ Това говори само, че той не е знаел как да лъже. Ако бях направил пожизнена застраховка на тая своя лъжа, досега да съм се разорил само от вноските.

Негърската комедия

Къде ли е сега Били Райс^[19]? Той беше моя радост, както и останалите звезди от негърската комедийна трупа — Били Бърч, Дейвид Уомболд, Бакъс и цялата весела сюрия техни събратя, които преди четиридесет години, а и по-късно, правеха живота ми истинско удоволствие. Бърч, Уомболд и Бакъс отдавна се поминаха и заедно с тях си отиде, за да не се върне никога вече, негърската комедия — истинската негърска комедия, безподобната негърска комедия, комедията, която според мен няма равни на себе си нито в миналото, нито в настоящето. Сега ние имаме операта; и аз съм гледал с голямо удоволствие първото действие на всички Вагнерови опери, но те ми действуват така силно, че едно действие ми е предостатъчно. Гледам ли две действия, излизам си от театъра изтощен физически, а когато съм имал смелостта да изслушам цяла опера, това е било за мен равносилно на самоубийство. И ако сега мога да върна негърската комедия в някогашния й чист и съвършен вид, не би ми минало и през ум да ходя на опера. Струва ми се, че за издигнатия ум и чувствителната душа шарманката и негърската комедия са един образец и един връх, до чиито висоти никога не може да се издигнат другите форми на музикалното изкуство.

И досега помня първата негърска комедия, която съм гледал. Това трябва да беше в началото на четиридесетте години. По това време негърската комедия беше новост. В Ханъбъл още не бяхме чували за нея и тя ни връхлетя като един радостен и зашеметяващ сюрприз.

Трупата остана в града една седмица и даваше представления всяка вечер. Благочестивите граждани не ги посещаваха, затова пък всички останали се стичаха на тълпи и бяха във възторг. В онези дни благочестивите въобще не ходеха на представления.

Актьорите излизаха на сцената с черни като катран лица и ръце и крещящо ярки костюми — пародия на дрехите, носени тогава по плантациите от негрите роби; впрочем пародираха се не дрипите на бедните роби, това би било невъзможно; защото никаква пародия не можеше да добави нещо към нещастния сбиротък от дрипи и кръпки, които носеха тези роби; пародираше се шаренията и кройката на техните дрехи. По онова време се носеха високи изправени яки и актьорът излизаше с яка, която скриваше, кажи-речи, цялата му глава, а краищата й стърчаха толкова напред, че той почти не можеше да вижда нищо нито наляво, нито надясно. Сюртукът му обикновено биваше от шарено платно за завеси и отзад висеше чак до петите, а копчетата бяха големи колкото кутия за вакса. Актьорът носеше мръсни, груби и тежки обуща, няколко номера по-големи от необходимото. Този костюм имаше много разновидности, все тъй карикатурни, и на мнозина те се струваха страшно смешни.

Актьорът говореше на най-груб негърски диалект, използувайки го умело и с лекота, и това наистина беше смешно — много забавно и смешно. Обаче един актьор от трупата не се обличаше гротескно и не говореше на негърски диалект. Той излизаше с безупречен вечерен костюм, какъвто носят белите от висшето общество, и говореше с високопарен, изискан, чак неестествено правилен език, който простоватата нашенска публика вземаше за езика, употребяван от висшето столично общество. Тя се възхищаваше искрено от този език и завиждаше на актьора, който изричаше едни такива думи, без да се замисли нито за минута, с такава свобода, лекота и артистичност. Изпълнителите се нареждаха в редица — на единия край Чукалото^[20], на другия Банджото, а в средата гореописаният изискан джентълмен. Този джентълмен беше главното лице в трупата. Неговият спретнат и елегантен костюм, прекалено изисканите му маниери и език, ненамацаното му с грим лице го отделяха рязко от цялата трупа и особено от Чукалото и Банджото. Последните двама бяха истинските комици на трупата и използуваха до последна степен комичния ефект, който можеше да се извлече от грима и гротескното облекло. Устните им бяха дотолкова удебелени и удължени с яркочервена боя, че приличаха на два резена от зряла диня.

Основната схема на програмата на негърската комедия си оставаше години наред неизменна. Завеса на сцената нямаше; докато публиката чакаше началото, погледът й нямаше на какво да се спре, освен на редицата празни столове отвъд рампата; след малко музикантите се появяваха един след друг на сцената и публиката ги аплодираше горещо; после те заемаха местата си, всеки със своя инструмент в ръка; тогава аристократът в средата откриваше представлението с приветствие от този род:

— Надявам се, джентълмени, че имам удоволствието да ви видя както винаги в добро здраве и че всичко е било благополучно при вас, откакто имахме щастието да ви видим последния път.

Чукалото му отговаряше от свое име и разказваше някакъв случай, който идеше да покаже колко много му е вървяло напоследък, но изведнъж Банджото го прекъсваше, изразявайки съмнение в казаното; тогава между двамата започваше забавен спор, като единият твърдеше едно, а другият го оспорваше; кавгата се разгаряше, гласовете се извисяваха все по-високи и по-сърдити, двамата скачаха и се спущаха един срещу друг, като размахваха юмруци и инструменти и заплашваха, че ще се лее кръв, а в това време изисканият джентълмен ги молеше да не нарушават спокойствието и да се държат прилично — но, разбира се, напразно. Понякога тази кавга продължаваше пет минути: наврели носове един в друг, двамата крещяха страшни закани, а публиката се заливаше от смях при вида на тази весела и много сполучлива пародия на обичайната и позната на всички кавга между негри. Накрая я двамата ожесточени врагове започнаха малко по малко да й се отдалечават един от друг, като всеки се заканваше грозно на другия: само да има късмет да му се изпречи още веднъж на пътя, ще види какво ще го сполети. После те сядаха на столовете си, но продължаваха да ръмжат, мятайки си злобни погледи през редицата столове, а в това време публиката успяваше да се съвземе и успокои от неистовия смях.

Тогава аристократът подхвърляше някаква забележка, чиято „тайна“ цел беше да напомни на единия от музикантите в края някаква смешна случка от живота му и да го накара да я разкаже. Обикновено това беше някакъв изтъркан, брадат виц, стар колкото самата Америка. Един от тези вицове, който хвърляше във възторг тогавашната публика, докато актьорите съвсем не го износиха, се отнасяше за премеждията на Чукалото по време на една морска буря. Бурята траяла толкова дълго, че накрая пътниците изчерпали всички провизии. На това място аристократът задаваше нетърпеливо въпроса как не са умрели от глад.

Чукалото отговаряше:

— Хранехме се с яйца.

— С яйца ли? Че откъде ги вземахте?

— Как откъде? Нали се бяхме насадили на пачи яйца.

Първите пет години този каламбур караше публиката да се смее до припадък, но след това ушите на гражданите на Съединените щати хванаха мазоли от него и той вече се посрещаше с укор и възмутено мълчание, подобно на други вицове от този калибър, изпаднали в немилост от дълга употреба.

В пътуващите трупи имаше хубави гласове и докато съществуваше негърската комедия, аз слушах с удоволствие както хоровите, тъй и соловите изпълнения. В началото техните песни бяха грубовато комични — например „Момите от Бъфало“, „Надпреварване в Кемптаун“, „Старикът Дан Тъкър“ и т.н., но малко по-късно се появиха сантиментални романси като „Тъжната Джуниата“, „Сладката Елън Бейн“, „Нели Блай“, „Живот сред вълните“! „На левия борд“ и други.

Негърската комедия се роди в началото на четиридесетте години и се радваше на огромен успех близо тридесет и пет години, но после се изроди във вариететно представление и цялата й програма, с изключение на един-два случайни негърски номера, стана чисто вариететна. Истинската негърска комедия е мъртва вече тридесет години. Тя беше нещо великолепно, караше те да се смееш до насита и на мен ми е мъчно, че вече не съществува.

Както споменах, при първото идване на негърска комедийна трупа в Ханъбъл на представленията ходеха само не особено благочестивите граждани. Подир десет-дванадесет години негърската комедия беше вече толкова обикновено нещо в Америка, колкото и празникът Четвърти юли, но майка ми все още не бе гледала нито едно представление. По това време тя вече наближаваше шестдесетте и един ден пристигна в Сейнт Луис с една чудесна мила жена, нейна връстница — леля Бетси Смит, стара жителка на Ханъбъл. Всъщност леля Бетси не беше леля на никого, тя беше леля на целия Ханъбъл поради добрата си, благородна, изпълнена с обич душа и подкупващата си естественост.

Както и майка ми, леля Бетси никога не бе гледала негърска комедия. Въпреки годините си, които никак не им личаха, те двете бяха много жизнени: обичаха развлеченията, интересуваха се от всяко ново нещо, обичаха да вземат участие във всичко, което не се смяташе за грях и не противоречеше на техните благочестиви норми. Те ставаха още в зори, за да погледат как циркът влиза в града, и им беше мъчно, че принципите им не позволяваха да влязат веднага след това под купола му; те винаги вземаха участие в манифестациите по случай Четвърти юли или празника на неделното училище, ходеха на сказки, конференции, молитвени събрания — с една дума, участвуваха във всяко начинание, което не беше в разрез с християнската религия — и никога не пропущаха погребение.

В Сейнт Луис те просто жадуваха за нови впечатления и се обърнаха към мен за помощ. Щеше им се да видят нещо весело и напълно пристойно. Казах им, че не мога да измисля нищо подходящо за тях, освен едно събрание в голямата зала на Търговската библиотека, на което ще говорят четиринадесет мисионери в Африка, току-що завърнали се от Черния континент, и което ще бъде придружено с музикални илюстрации на туземна музика. Казах им, че ако наистина искат да чуят нещо поучително и възвисяващо душата, бих им препоръчал това събрание, ако пък им се ще нещо по-лековато, ще трябва да помисля за друго. Но те останаха във възторг от идеята за това събрание и не даваха дума да се издума за друго. Аз не им казах цялата истина, и то съзнателно, но това не беше чак толкова страшно: не си струва да се насилваш да казваш истината на хора, които и без това приемат за чиста монета всичко, каквото им кажеш — било то истина или лъжа.

Моите „мисионери“ бяха всъщност актьорите от комедийната трупа на Кристи — една от най-известните и най-добрите трупи по онова време. Отидохме рано и взехме билети на първия ред. Скоро всички места в огромната зала се запълниха — имаше хиляда и шестстотин души. Когато комедиантите се изнизаха на сцената с гротескните си костюми, двете възрастни жени онемяха от изненада. Обясних им, че всички мисионери в Африка се обличат по този начин.

Леля Бетси каза с упрек:

— Но те са негри.

Аз отвърнах:

— Това няма значение; в известен смисъл те са американци, понеже са на работа в Американската мисионерска организация.

Тогава двете изразиха съмнение дали е благоприлично да гледат подобно зрелище, независимо къде работят тези негри, но аз им казах, че е достатъчно само да се огледат, за да видят, че в залата се е събрал цветът на обществото на Сейнт Луис и че тези хора не биха дошли тук, ако на сцената се представяше нещо не съвсем благопристойно.

Това ги успокои и от този момент нататък те без никакъв свян проявяваха радостта си, че са дошли тук. Новосъздаденото положение ги караше да сияят от щастие; нужен им бе само някакъв предлог, да успокоят съвестта си, и сега съвестта им беше толкова спокойна, все едно че и не съществуваше. Те просто изпиваха с очи комедиантите, наредени в полукръг пред тях. Аристократът започна своето словоизлияние. Скоро той стигна до стария виц, за който разказах преди малко. Всички в залата, освен моите дебютантки го бяха чували стотици пъти; всичките хиляда и шестстотин души го посрещнаха с ледено, възмутено мълчание и в тази потискаща атмосфера горкият Банджо гледаше да претупа колкото е възможно по-бързо вица. Но за моите почтени дебютантки този виц беше нещо съвсем ново и когато Банджо стигна до края и каза: „Нали се бяхме насадили на пачи яйца“, двете прихнаха от смях и така неудържимо се разкикотиха, че изненаданите зрители станаха като един и се заоглеждаха да видят кои са тези, дето досега не са чували този стар виц. А двете жени продължаваха да се заливат от смях, кикотейки се така заразително, че след тях се разсмяха всичките хиляда и шестстотин души и стените на залата затрепериха от този смях.

Тази вечер майка ми и леля Бетси донесоха бляскав успех на трупата на Кристи, защото всеки виц бе за тях толкова нов, колкото бе стар за всички останали. Те посрещаха всеки виц с такъв взрив от смях, че заразяваха цялата публика. Зрителите излязоха от салона прималели от смях, изпълнени с благодарност към двете наивни жени, които бяха доставили на душата им, втръснала от тези вицове, такова рядко и неоценимо удоволствие.

Аз нямам чувство за хумор

Неотдавна^[21] получих писмо от Англия, от един джентълмен, който дълбоко вярва във френологията и изказва учудването си, че аз не се интересувам от френология и никога не съм писал за нея. Отговорих му със следното писмо:

Уважаеми сър,

Аз никога не съм се занимавал задълбочено с френология и затова нямам нито необходимите познания, нито право да пиша за нея. Преди тридесет и три — тридесет и четири години, когато бях в Лондон, реших да се запозная що-годе с френологията и направих малък опит. Явих се при Фаулър под чуждо име и той изследва издатините и вдлъбнатините на черепа ми и ми връчи една характеристика, която, след като се върнах в хотела си, прочетох с голям интерес и удоволствие — това беше портрет на някакъв самозванец, който искаше да мине за Марк Твен, но който абсолютно по нищо не приличаше на мен. Изчаках три месеца и отново отидох при Фаулър, предавайки му визитната си картичка, на която бяха написани както името ми, тъй и псевдонимът ми. И отново си тръгнах с подробна характеристика. В нея бяха определени доста точно някои черти от характера ми, но затова пък тя нямаше нищо общо с предишната характеристика. Този опит породи у мен предубеждение към френологията, от което не мога да се отърся и досега. Разбирам много добре, че това предубеждение трябва да се отнася по-скоро към Фаулър, нежели към френологията; но аз все пак съм човек, а предубеждението е слабост човешка.

Преди четиридесет-петдесет години Фаулър и Уелс заемаха челното място във френологическата индустрия в Америка и техните имена бяха известни на всички. Техните издания с огромен тираж се четяха и обсъждаха в цялата страна както от поклонниците на френологията, тъй и от всякакви любознателни хора. В Ханъбъл често идваше пътуващ френолог, когото жителите неизменно посрещаха с голям интерес и радост. Той събираше народа, изнасяше една безплатна сказка за чудесата на френологията, а после срещу двадесет и пет цента на глава опипваше черепите на желаещите и според издутините определяше характера им. Хората, струва ми се, почти винаги оставаха доволни от този превод, ако мога така да се изразя; всъщност „превод“ е напълно уместна дума, защото това, което той им съобщаваше, бяха очевидни, съвсем прости неща, преведени на някакъв сложен, пълен с термини език, като в процеса на превода смисълът се губеше напълно. Френолозите бяха открили най-различни издутини по човешкия череп и бяха дали на всяка някакво непонятно, чуждо название. Нашият френолог чак се захласваше от удоволствие, когато произнасяше тези сложни думи; те се лееха от устата му като безкраен поток и тази демонстрация на ученост извикваше завист и възхищение у всички. Малко по малко хората запомниха тези необичайни термини, свикнаха с тях и сами започнаха да ги подмятат в своите разговори, изпитвайки такова дълбоко задоволство, че надали биха могли да им се наслаждават повече, дори да знаеха значението им.

Много се съмнявам дали този пътуващ експерт е определил правилно характера поне на един жител на Ханъбъл, но няма да сбъркам, ако кажа, че този хитрец правеше винаги такава характеристика на клиентите си, че те неизбежно намираха нещо общо между себе си и Джордж Вашингтон. Макар оттогава да са изтекли много години, аз си спомням, че френологът нито веднъж не попадна на някоя глава, която не би могла да издържи едно сравнение с Джордж Вашингтон. Такава поголовна близост до съвършенството би трябвало да събуди подозрения, но доколкото си спомням, никой не хранеше подозрения. Народът се възхищаваше от френологията, вярваше й безусловно и никъде не се чуваше глас на съмнение.

Аз бях възпитан в тази атмосфера на вяра и почит към френологията и, струва ми се, все още бях под въздействието на някогашните спомени, когато се натъкнах в Лондон на рекламния афиш на Фаулър. Зарадвах се, че срещнах отново неговото име и че ми се удаваше случай да проверя неговото изкуство. Наистина обстоятелството, че се явих при него под измислено име, показва, че някогашната ми детска вяра във френологията не бе се запазила непокътната; по всичко личи, че с течение на годините тя бе накърнена. Сварих Фаулър улисан в работа сред внушителните символи на неговия занаят. Поставки, масички, полици — всичко бе наблъскано с мраморнобели плешиви черепи, покрити от край до край с издутини, а всяка издутина — обозначена с някакво внушително наименование, написано с черни букви.

Фаулър ме прие равнодушно, заопипва главата ми сякаш без желание и взе да изрежда с монотонен отегчен глас някои черти от характера ми. Той каза, че се отличавам с изумителна решителност, със свръхестествена смелост, стигаща до безразсъдство, желязна воля и безгранична дързост. Останах смаян и същевременно поласкан от тези думи — не бях подозирал в себе си такива качества. Но след това той мина към другата половина на черепа ми и откри там издутина, която назова „издутина на предпазливостта“. Тя се оказа толкова висока и внушителна, че в сравнение с нея издутината на храбростта, която вече бях готов да смятам достатъчно голяма, за да я използувам като закачалка за шапката си, приличаше на някакво жалко възвишенийце; практически издутината на храбростта губеше всякакво значение при наличието на този Матерхорн, който той нарече Предпазливост. Фаулър обясни, че ако този Матерхорн липсваше в моя характер, аз съм щял да бъда един от най-смелите хора в света — може би дори най-смелият, — но моята предпазливост до такава степен превъзхождала смелостта ми, че я свеждала до нула и ме правела невероятно плах. Той направи още редица открития по черепа ми, но в края на краищата аз излязох „невредим“ от тях, защото стотиците изключителни, бляскави качества се унищожаваха напълно от срещуположните недостатъци. На всичко отгоре той откри на черепа ми и една вдлъбнатина, и то там, където у всеки нормален човек би трябвало да се очаква изпъкналост. Тази вдлъбнатина според него беше единствена и необичайна, чист недостатък, който не се компенсирал от никаква противостояща издутина. Аз просто подскочих, когато той ми каза, че тази вдлъбнатина означавала пълна липса на чувство за хумор! Едва сега безразличието му изчезна. Той видимо се оживи. Открил своята Америка, той стана едва ли не красноречив. Обясни, че понякога е попадал на случаи, когато издутината на хумора се оказвала толкова незабележима, че едва я откривал, но през цялата си дългогодишна практика за първи път попадал на човек, който вместо въпросната издутина има вдлъбнатина.

Почувствувах се обиден и унижен, хвана ме яд, но с нищо не издадох тези чувства; дълбоко в душата си смятах, че тази диагноза е погрешна, макар да не можех да твърдя това със сигурност. За да се уверя, реших да изчакам известно време, докато той забрави физиономията ми и особеностите на черепа ми, и тогава да дойда втори път при него и да видя дали действително познава или това са само догадки. След три месеца се явих отново в кабинета му — този път под истинското си име. Тогава той направи ново, поразително откритие: вдлъбнатината беше изчезнала и на нейно място се възвишаваше един Монт Еверест, висок 31 000 фута — най-голямата издутина на хумора, която той бе срещал в дългогодишната си практика! Отидох си с дълбоко предубеждение към френологията, въпреки че, както писах на английския джентълмен^[22], по-правилно би било това предубеждение да се отнася само до Фаулър, а не до френологията изобщо.

Преди единадесет години на парахода, с който пътувах към Европа, Уилям Т. Стед^[23] направи снимка на дясната ми длан и когато пристигнахме в Лондон, изпрати копия от нея на дванадесет хироманти с молба да разгадаят характера на „този човек“, чието име той не съобщаваше. След като получи характеристиките, Стед публикува шест-седем от тях в своето списание. В тези характерни етики нямаше нищо необикновено; от тях ми стана ясно, че аз не се различавам почти с нищо от останалите хора, поне с нищо съществено, с изключение на една-единствена подробност. Ако не ме лъже паметта, никъде в тези характеристики не се споменаваше думата „хумор“, изключение правеше само една, в която хиромантът казваше, че лицето е напълно лишено от чувство за хумор.

Преди две години полковник Харви^[24] взе отпечатъци от двете ми длани и ги разпрати на шестима хироманти специалисти в Ню Йорк; той също не посочваше името ми. Историята се повтори. Думата „хумор“ се споменаваше само в една от шестте характеристики, и то в категорична забележка, че лицето е напълно лишено от чувство за хумор. И тъй аз имам характеристиката, дадена от Фаулър, шестте или седем характеристики, публикувани от Стед, и шестте, получени от Харви. Всички те свидетелствуват, че нямам чувство за хумор, свидетелствуват толкова недвусмислено, изчерпателно, убедително и неопровержимо, че аз сам започвам да вярвам, че това е така.

Кой беше Хък Фин — училищни другари

Вече тридесет години получавам средно по дузина писма годишно от хора, които ми пишат, че лично те или бащите им ме помнят като дете или младеж. И тези писма винаги ми носят разочарование. Всеки път се оказва, че аз не познавам нито тези хора, нито бащите им. Имената, на които те се позовават, са ми неизвестни; спомените, които споделят с мен, не ми говорят нищо. Но тази сутрин най-после бях зарадван с едно писмо, в което се споменават имена, познати ми от времето на моето детство. Подателят е приложил изрязана вестникарска бележка — една от онези бележки, които през последните^[25] четири-пет седмици се появиха във всички вестници — и се интересува да знае дали брат му, капитан Тонкри, наистина е послужил за прототип на Хъкълбери Фин.

ХЪКЪЛБЕРИ ФИН ПОЧИНАЛ

Прототипът на знаменития герой на Марк Твен доживя спокойно своя живот в Айдахо.

(По телеграфа, в. „Таймс“)

Уолс (щат. Айдахо), 2 февруари (от нашия кореспондент).

Капитан А. О. Тонкри, известен като Хъкълбери Фин и послужил, както се смята от всички за прототип на знаменития герой на Марк Твен, бе намерен тази сутрин мъртъв в стаята си в Мъри. Смъртта е настъпила вследствие сърдечен удар.

Капитан Тонкри, роден в Ханъбъл (щат Мисури), беше шестдесет и пет годишен. На младини той е плавал често с параходи по Мисисипи и Мисури, където се е срещал със Самюъл Клемънс, смята се, че Марк Твен е описал именно него в „Хъкълбери Фин“. Заселил се в Мъри в 1884 г., той води там до сетния си час спокоен уединен живот.

Отговорих, че Хъкълбери Фин е Том Бланкъншип. Понеже авторът на писмото очевидно познаваше добре Ханъбъл от четиридесетте години, той лесно щеше да си спомни Том Бланкъншип. Бащата на Том беше по едно време Градския пияница — строго определен, макар и неофициален пост в онези дни. По тази линия той бе приемник на генерал… (забравил съм вече името на генерала) и известно време единствен той заемаше този пост, без никой да може да му го оспори. Впоследствие обаче Джими Фин доби необходимата квалификация и стана сериозен негов съперник, тъй че по едно време имахме двама градски пияници едновременно и това създаваше на градчето горе-долу такива главоболия, каквито е имал католическият свят през четиринадесети век, когато на папския престол са седели двама папи.

В „Хъкълбери Фин“ аз съм нарисувал съвършено точен портрет на Том Бланкъншип. Той беше неграмотен, мръсен, гладен, но имаше златно сърце. Не допускаше никакво ограничаване на свободата си и беше единствената истински независима личност в цялата област; у него това я извикваше една постоянна, спокойна радост, а у нас — завист. Той страшно ни допадаше и ние обичахме да дружим с него. И тъй като родителите ни забраняваха тази дружба, ние я ценяхме триж повече и просто умирахме за него. Преди четири години научих, че той е станал мирови съдия в едно затънтено селище в Монтана, където всички го уважавали като добър гражданин.

Докато заемаше поста Градски пияница, Джими Фин не се надуваше, не странеше от простосмъртните и не беше много-много придирчив; той се проявяваше като истински демократ и спеше с прасетата в запуснатата табахана. По едно време баща ми направи опит да го превъзпита и да го вкара в правия път, ала не успя. Не че баща ми беше професионален възпитател, но понякога, макар и много рядко, го прихващаше да превъзпитава другите. Веднъж реши да се заеме с Джо Индианеца. И пак се провали. А ние, момчетиите, се радвахме на този провал. Защото, пиян, Индианеца Джо беше невероятно интересен, просто дар божи за нас, а трезвен представляваше жалка гледка. Ние следяхме опитите на баща ми с голяма тревога, но за наша радост всичко завърши благополучно. Джо Индианеца започна да се напива още по-често от преди и стана непоносимо интересен.

Струва ми се, че в „Том Сойер“ уморих Джо от гладна смърт в пещерата. Но може би това е било само за да спазя изискванията на романтичната литература. Сега вече не помня дали истинският Индианеца Джо умря в пещерата или извън нея, но много добре помня, че научих за неговата смърт в крайно неподходящ момент — в една лятна вечер, когато лягах да спя, а навън святкаха и тряскаха гръмотевици и се изливаше такъв порой, че улиците се превърнаха в реки, а аз се каех за греховете си и се кълнях, че ще стана добро момче. Съвсем живо си спомням тези страховити гърмежи, белия ослепителен блясък на мълниите и зловещото плющене на дъжда по прозорците. По това време бях вече достатъчно просветен и знаех много добре какво означаваше целият този невъобразим хаос — сатаната бе дошъл да прибере душата на Индианеца Джо. Ни най-малко не се съмнявах в това. Тъкмо под такъв съпровод човек като Индианеца Джо трябваше да замине за преизподнята и аз щях да остана крайно изненадан и озадачен, ако сатаната се бе явил с по-малко шум. При всяка светкавица треперех и се свивах в смъртен ужас, а в промеждутъците от черен мрак оплаквах своята неизбежна гибел и молех да ми се даде поне още веднъж възможност да се поправя — молех настойчиво, с чувство и искреност, които иначе са съвсем чужди на моята природа.

На сутринта обаче разбрах, че тревогата ми е била измамна и реших да си живея както преди и да чакам следващия сигнал.

А сега ще цитирам един кратък пасаж от писмото, което получих от господин Тонкри:

Сигурно ще Ви е трудно да се сетите кой съм аз. Затова ще Ви обясня. Като дете живеех в Ханъбъл (щат Мисури) и заедно с Вас учехме в училището на господин Доусън; в същото училище ходеха Сам и Уил Боуън, Анди Фюка и още много деца, чиито имена съм забравил. Тогава аз бях най-ниският в училището, та ми викаха Алек Тонкри Малчото.

Не помня Алек Тонкри, но другите, които той споменава в писмото, познавам не по-зле от нашите градски пияници. Помня много ясно училището на Доусън. Но ако реша да го опиша, мога да си спестя известен труд, като препиша от „Том Сойер“ редовете, посветени на това училище. Помня ленивите, мамещи звуци на лятото, които долитаха през отворените прозорци от нашия момчешки рай — Кардифските възвишения, и сливайки се с мърморенето на зубрещите полугласно ученици, правеха това мърморене още по-досадно. Помня Анди Фюка, най-големия от нас — вече двадесет и пет годишен мъж. Помня и най-малката ни съученичка — Нани Аусли, седемгодишно момиченце. Помня деветнайсет-двайсетгодишния Джордж Роубардс, единствения, който учеше латински. Макар и по-смътно, спомням си и останалите от двадесет и петте момчета и момичета. А господин Доусън помня много добре. Помня и сина му, Тиодор, който беше рядко добро момче. Какво говоря — това беше невероятно добро, неестествено добро, обидно добро, омразно добро момче с очи на настъпена жаба и ако ми паднеше случай, аз бях готов да го удавя. В това училище всички бяхме, кажи-речи, равни и доколкото си спомням, в душите ни нямаше място за завист един към друг; завиждахме само на един — Арч Фюка, брат на гореспоменатия Анди. Лете всички ходехме боси, разбира се. Арч Фюка беше мой връстник — десет-единадесетгодишен. Зиме го търпяхме някак, защото обувките скриваха от погледите ни неговата невероятна дарба и ни помагаха да я забравим. Но през лятото Арч ни отравяше живота. Всички ние му завиждахме страшно, защото той можеше да прави такова нещо: свиваше одве големия пръст на крака си и после със замах го изхвърляше напред, при което пръстът изпукваше така, че се чуваше на трийсет крачки. Никой друг от училището не можеше да направи този номер дори приблизително. Що се отнася до физически качества, Арч нямаше съперници, освен Тиодор Еди, който умееше да си мърда ушите като кон. Но той не му беше съперник в пълния смисъл на думата, защото ушите му не пукаха, когато ги мърдаше, тъй че всички преимущества бяха на страната на Арч.

Това са спомени от преди шейсет и повече години. Припомням си имената на някои от тези мои съученици и понякога пред очите ми изплуват за миг дори лицата им — колкото да ги различа, а после пак изчезват. Така ми се мярка образът на Джордж Роубардс, изучаващият латински — слаб, бледен, съсредоточен, изцяло погълнат от книгата пред себе си. Черните му прави коси се спускат като завеси от двете страни на лицето му чак до брадата. Ето с рязко движение на главата той отмята едната от завесите назад — уж да не му пречи, но ние знаем, че той прави това само за да се изфука. В онези дни смятахме за голямо качество да имаш такава мека и послушна коса, която може да се отмята назад с един замах на главата. Всички завиждахме на Джордж Роубардс, защото нямахме такива коси, че да можем да правим този номер; изключение правеха може би само русите перчеми на Уил Боуън я и Джон Роубардс. Моята коса, както и косата на брат ми Хенри, представляваше непроходима къдрава четина. Какво ли не опитвахме, за да изправим тези къдри и да ги накараме да отлитат покорно назад. Напразно. Колко пъти сме мокрили косите си и после ги решим, решим с гребен и четка, докато се изправят и залепнат за главите ни, което ни изпълваше с радостни надежди. Но речахме ли да отметнем глава, те отново се навиваха на къдри и ние пак изпадахме в отчаяние.

Джордж беше прекрасен младеж във всяко отношение. Той и Мери Мос се обичаха още от деца и си бяха дали клетва да останат до гроб верни един на друг. Но ето че в градчето ни се засели господин Лейкнън и изведнъж стана виден и уважаван гражданин. Той пристигна ведно със славата си на добър юрист. Беше интелигентен и културен мъж, сериозен почти до крайност и с голямо достойнство. Според тогавашните разбирания минаваше за стар ерген, но тепърва му предстоеше бъдеще. Всички гледаха на него с известно страхопочитание, а като партия за женитба той беше идеал за неомъжените. И тази цветуща красавица Мери Мос привлече вниманието му. Той започна да я ухажва и получи съгласието й. Всички разправяха, че тя се е съгласила само за да угоди на родителите си, а не защото го обича. Двамата се ожениха. Сега пак хората взеха да говорят, че той лично се е заел с по-нататъшното й образование и смятал да й даде такива знания, които да отговарят на неговите и да я направят достойна спътница в живота му. Всичко това може би беше вярно. А може би и не беше. Но във всички случаи беше интересно. А за градче като нашето повече не се искаше. Не след дълго Джордж замина за някакъв далечен край и умря там — „от разбито сърце“, както казваха всички.

Колко отдавна беше тази малка трагедия! Сега спомена за нея пазят само неколцина с побелели глави. Лейкнън също почина, и то отдавна, но Мери още е жива и все тъй красива, въпреки че вече има внуци.

Джон Роубардс беше по-малкият брат на Джордж — нежно момченце с копринени златисти завески, които обрамчваха лицето му и се спускаха чак под раменете му и можеха да се отмятат назад по един възхитителен начин. На дванадесет години, когато започна златната треска в 1849 година, той тръгна с баща си през големите равнини към Калифорния; и досега помня как тяхната кавалкада пое на запад. Всички се бяхме събрали да ги изпратим и умирахме от завист. Все още виждам огромния кон и неговия малък горд ездач с развети назад коси. И пак всички се бяхме събрали да гледаме, умирайки от завист, когато подир две години той се върна, окъпан в ореола на ослепителна слава — защото беше извършил пътешествие. Никой от нас не бе стигнал по-далеч от четиридесет мили от нашето градче, а Джон беше прекосил целия континент. Той беше живял на златните мини — тази вълшебна страна на нашите мечти. Освен това беше извършил и още по-удивителен подвиг — беше плавал с кораби по истинския океан, по три истински океана. Да, беше плавал на юг по Тихия океан, беше обиколил нос Хорн посред айсберги, виелици и зимни бури, а после, подгонен от пасатите, се бе понесъл на север, прекосявайки кипящите екваториални води. Загорялото му лице беше доказателство за богатите му преживелици. Всеки от нас бе готов да продаде душата си на дявола, само и само да бъде на мястото на Джон.

Видях го преди четири години, когато бях на обиколка из Мисури. Той беше вече стар — макар и не колкото мен — и бремето на живота тежеше на плещите му. Каза ми, че дванадесетгодишната му внучка четяла моите книги и много искала да се запознае с мен. Тъжно беше това запознаване, защото тя бе затворница в стаята си, с единия крак вече в гроба. И Джон знаеше много добре това. Дванадесетгодишна — на тази възраст дядо й се отправи някога на това голямо пътешествие. В нея сякаш виждах него като момче. Той сякаш бе възкръснал от онова далечно минало и стоеше пред мен в златната си младост. Момиченцето имаше болно сърце и след няколко дни краткият й жизнен път завърши.

Друг мой съученик беше Джон Гарт. А Хелън Кърчвал бе едно от най-красивите момичета в училище. Когато пораснаха, двамата се ожениха. Той стана преуспяващ банкер и виден и уважаван гражданин. Преди няколко години Джон почина — богат и тачен. „Той почина“ — колко често се налага да казвам това, когато говоря за моите съученици. Неговата вдовица все още е жива и има внуци. В ония босоноги години тя беше моя съученичка. Когато ходих в Мисури, видях и гроба на Джон. Бащата на Кърчвал имаше навремето един чирак и една негърка робиня — много свестни хора. Но аз не храня добри чувства нито към чирака, който беше чудесно момче, нито към тази не по-малко чудесна робиня, защото те ми спасиха живота. Един ден подскачах върху един пън, който мислех, че е здраво закрепен за сала, но се оказа, че не е, и цопнах в Мечата река. Два пъти потъвах почти до дъното и когато изплувах нагоре, за да се потопя за трети и последен път, пръстите ми се подадоха над водата и въпросната робиня ме хвана и измъкна. След една седмица пак щях да се удавя, но този път, точно когато не трябваше, отнякъде се появи чиракът, хвърли се във водата, спусна се на дъното, извади ме, изпразни ме от водата и така отново бях спасен. След това съм се давил още седем пъти, преди да се науча да плувам — веднъж в Мечата река и шест пъти в Мисисипи. Не познавам другите хора, които ме спасяваха, смятайки, че са по-умни от провидението, но им имам зъб. Когато разказвах за тези премеждия на свещеник Бъртън от Хартфорд, той не ми повярва. Но още на другата година се подхлъзна на леда и си счупи глезена.

Мой съученик беше и Джон Мередит, необикновено добричко и кротко момче. Когато избухна Гражданската война, той стана нещо като водач на партизански отряд от южняци и доколкото разбрах, извършвал безмилостни кръвопролитни нападения над семейства на северняци в областта Мънро — неговите жертви били все приятели и познати на баща му. Човек почти не може да повярва, че това кротко някога дете е вършило подобни неща; и все пак това не е невъзможно, защото и Робеспиер е бил кротък като малък. Джон вече отдавна лежи в гроба.

Съученици ми бяха и Уил Боуън и брат му Сам, две години по-малък от него. Преди Гражданската война и двамата станаха лоцмани — в Сейнт Луис и Нови Орлеан. И двамата отдавна са мъртви. Когато Сам беше още много млад, случи му се нещо крайно необикновено. Влюби се в едно шестнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря на много богат пивовар германец. Сам искаше да се ожени за нея, но и двамата се страхуваха, че нейният папа няма да се съгласи и ще им затръшне вратата. Старият не гледаше с лошо око на техните отношения, но те не знаеха това. И двамата луди-млади заживяха тайно. Не след дълго старият почина. Когато отвориха завещанието му, стана ясно, че той е оставил цялото си богатство на госпожа Самюъл А. Боуън. Тогава двамата нещастници направиха втора грешка. Те отидоха във френското предградие, Каронделе и накараха мировия съдия да ги ожени със задна дата. Старият пивовар имаше доста племеннички, племенници, братовчеди и други ценности от тоя род, които откриха и доказаха фалшификацията и получиха наследството. Тогава Сам трябваше да се грижи за младата си жена и да си изкарва хляба с лоцманска работа. След няколко години, когато Сам с още един лоцман изтеглял един кораб от Нови Орлеан, на борда избухнала жълта треска и натръшкала малкото пътници и екипажа. Двамата лоцмани също легнали болни и нямало кой да ги замести на кормилото. Корабът акостирал на остров 82, за да чака там помощ. След няколко дни двамата лоцмани умрели. Те и досега лежат заровени там, освен ако реката не е отмила гробовете им и отнесла костите им.

Спомням си Мери Милър. Тя не беше първата ми любима, но, струва ми се, беше първата, която ми разби сърцето. Когато се влюбих в нея, тя беше осемнадесетгодишна, а аз девет и тя така ме наруга, че аз разбрах колко студен може да бъде този свят. Дотогава не бях изпитвал такъв студ. Струва ми се, че бях толкова нещастен, колкото би могъл да бъде голям човек при подобни обстоятелства. Но мъката ми не трая дълго. Доколкото си спомням, скоро след това прехвърлих чувствата си към Артимисия Бригс, която беше една година по-голяма от Мери Милър. Когато обаче й разкрих чувствата си, тя не ме наруга. Не ми се и присмя. Държа се много мило и внимателно. Но също беше неотстъпчива и каза, че няма намерение да се занимава с дечурлига.

В училището имаше и едно момиче на име Мери Лейси. Но тя не беше от нашия клас, защото бе доста по-голяма. Мери се отличаваше с необуздания си нрав, със своята независимост и решителност. С нея никой не можеше да излезе наглава и я смятаха за непоправима. Но не бяха прави. След женитбата си тя веднага се укроти и стана жена за пример — най-уважаваната жена в градчето. Преди четири години все още беше жива, а от женитбата й бяха изминали петдесет години.

Друг от съучениците ми беше Джими Макданиъл. С него бяхме почти връстници. Баща му държеше сладкарничка и Джими беше момчето, на което завиждахме най-много след Том Бланкъншип, защото предполагахме, че непрекъснато яде бонбони, макар никога да не го бяхме виждали да яде. Той се правеше, че не обича бонбони, че и те не му правят никакво впечатление, понеже не са нещо забранено — в сладкарницата имаше колкото си ще и винаги би могъл да си вземе. И все пак имаше известни улики, че той се отнася с презрение към бонбоните само за да се перчи пред нас — той имаше най-развалените зъби в града. Джими беше първото живо същество, на което съм разказвал хумористична история. Доколкото си спомням, това бе историята за Джими Улф и котките; разказах му я още на сутринта след самата случка. Зъбите му щяха да се изронят от смях. Никога — нито преди, нито след това — не съм се чувствувал толкова горд и щастлив. Видях го преди четири години, когато минах из онзи край. Той работеше в една работилница за пури. Носеше престилка, която стигаше до коленете му, и имаше брада почти до пъпа, но въпреки това веднага го познах. Беше женен вече четиридесет и пет години. Имаше много деца, внуци и правнуци, изобщо голяма челяд — казваха, че били хиляди — и все пак не беше трудно да разпозная в този жизнерадостен дребен старец момчето, на което някога бях разказвал историята за Джими Улф.

Малко след като отказа на мен, Артимисия Бригс се омъжи. Омъжи се за Ричмънд, каменоделеца зидар, който беше мой учител в методисткото неделно училище и притежаваше една особеност, заради която страшно му завиждах: при работа с чука той, изглежда, често си чукаше палеца, нокътят му се беше деформирал и закривил като човка на папагал. Сега не бих сметнал това за особено привлекателно украшение, но навремето този нокът страшно ми харесваше, защото беше единственият по рода си в града. Ричмънд беше много добър, разбран и търпелив учител — любимец на децата. В методисткото училище имаше малки продълговати сини картончета: на всяко от тях бе напечатан някакъв стих от Стария завет и който ученик можеше да каже наизуст два стиха, получаваше едно синьо картонче. За пет стиха даваха три картончета, а срещу тях от библиотеката можеше да се вземе книга за една седмица. В течение на две-три години господин Ричмънд се грижеше за духовното ми развитие и никога не беше прекалено строг към мен. Всяка неделя аз казвах все едни и същи пет стиха. И той винаги оставаше доволен от това постижение. Сякаш не забелязваше, че месеци наред всяка неделя аз рецитирах все същите пет глупости и неизменно ми даваше трите картончета, с които веднага отивах да си взема книга. Книгите в библиотеката бяха ужасно скучни, защото в нито една не се подвизаваше някое лошо момче. Във всички книги се подвизаваха все добри момчета и добри момичета, които дотягаха до смърт, но все пак по-добре с тях, отколкото без тях, мислех си аз, и се радвах на тяхната компания, която не одобрявах.

Преди двадесет години господин Ричмънд стана собственик на Том Сойеровата пещера на възвишенията на три мили от града и я превърна в туристически обект. В 1849 година, когато златотърсачите започнаха да минават през Ханъбъл, мнозина от мъжете в градчето се заразиха от златната треска, а покрай тях и всички дечурлига. В празнични дни лете ние вземахме за временно ползуване лодки, чиито собственици отсъствуваха, и се спущахме на три мили надолу по реката до падината (в Мисури така казват на долина), където отбелязвахме нашите периметри и уж копаехме злато; в началото промивахме по половин долар на ден, след това два-три пъти повече, а впоследствие, когато въображението ни се нагоди към този вид дейност, извличахме цели съкровища. Глупави и недалновидни хлапета! Всичко това беше само игра и ние нищо не подозирахме. Та цялата пещера и всички съседни възвишения криеха в себе си злато, но ние не знаехме това. За нас всичко бе само пръст. Ние оставихме неразкрито това богатство, израснахме в бедност и тръгнахме по света, борейки се за парче хляб, само защото не притежавахме дарбата на пророци. За нас тази местност не представляваше друго, освен пръст и камънаци. А трябваше само тя да се разкопае, да се приложи техника, за да донесе злато. С една реч, цялата местност представляваше циментова мина и сега оттам вадят най-хубавия портландски цимент — десет хиляди торби на ден. Построена е циментова фабрика за два милиона долара.

Преди няколко месеца^[26] получих телеграма от този край, с която ми съобщаваха, че пещерата на Том Сойер е смляна вече на цимент и ме молеха да направя някакви изявления по този повод. Но аз нямаше какво да кажа. Съжалявах, че като деца не открихме тази циментова мина, но не си струваше да говоря за това след толкова години, пък и щеше да бъде мъчително да разравям стари спомени. Том Сойеровата пещера е дълга цели седем мили, сиреч толкова е дълъг хребетът, под който се намира тя и който се простира на седем мили по брега на Мисисипи чак до град Севъртън.

Известно време нашето училище посещаваше и Рюъл Грйдли. Той беше доста по-голям от нас, може би двадесет и две-двадесет и три годишен. При започването на войната с Мексико той отиде доброволец. Градчето ни събра една рота пехотинци и господин Хикман, един висок, изправен, хубав, атлетически сложен двадесет и пет годишен мъж, стана неин капитан; на кръста му висеше сабя, а на панталоните си имаше жълти лампази. Когато войниците от ротата маршируваха насам-натам из улиците на града с красивите си униформи — а това те правеха по няколко пъти на ден, — всички момчета се събирахме да ги гледаме. Все още виждам тази маршируваща рота и като че ли отново усещам онова неудържимо желание да се присъединя към нея. Но войската нямаше нужда от дванайсет-тринайсетгодишни хлапетии, а преди да се отвори друга война, желанието ми да убивам хора, с които не се познавам, се беше вече изпарило.

Видях този чудесен Хикман вече остарял. Той ми се стори едва ли не най-старият човек на света — поразителен и тъжен контраст е оня наперен млад капитан, когото бях гледал да обучава войниците си за предстоящите кървави битки. Сега Хикман е мъртъв — все старата история. Както казваше Сузи^[27]: „За какво е този живот?“

Рюъл Гридли замина на война и не чухме нищо за него цели петнайсет-шестнайсет години. Един ден, когато на улицата в Карсън имах някаква разправия с един от моите издатели — по-добре сложен от мен, чух зад гърба си глас: „Нареди го както трябва, Сам! Аз съм с теб.“ Беше Рюъл Гридли. Той ми обясни, че ме е познал не по лицето, а по говора.

Горе-долу по същото време Гридли отиде на мините на река Рийз и не след дълго загуби там един облог във връзка с изборите. Според условията на облога той трябваше да купи чувал брашно, да го пренесе през целия град начело с музика и да го предаде на спечелилия облога.

Разбира се, всички миньори се бяха събрали да гледат това зрелище. Печелившият обяви наддаване за чувала брашно, като средствата трябваше да отидат в полза на Американския санитарен фонд. Човекът, който спечели наддаването и взе чувала, отново обяви наддаване. Възбуждението растеше все повече и повече. Чувалът няколко пъти бе залаган все в полза на санитарния фонд.

Вестта за това наддаване стигна до град Вирджиния по телеграфа. Тя предизвика голямо оживление и Рюъл Гридли бе поканен по телеграфа да дойде с чувала и да обяви наддаване във Вирджиния. Той дойде. Посрещнаха го с файтон и с духова музика. Но преди да стигне вечерта във Вирджиния, чувалът бе продаван няколко пъти в Голд Хил, а във Вирджиния историята се повтори. За санитарния фонд бяха събрани вече тридесет хиляди долара. После Гридли понесе чувала из Калифорния и организира наддавания в редица градове. Прибра големи суми от Сакраменто и Сан Франциско. След това се отправи към източното крайбрежие и уреди наддавалия в Ню Йорк и други големи градове, подир което замина за Сейнт Луис, където имаше голям панаир, и след като устрои и там наддаване, накрая направи от брашното малки хлебчета и ги продаде по долар парчето. С една дума, чувалът брашно, който струваше десетина долара, донесе на санитарния фонд повече от двеста хиляди долара. Рюъл Гридли почина много отдавна — тази история пак се повтаря.

В нашето училище се срещнах за първи път с евреи. Трябваше да мине известно време, за да преодолея страхопочитанието си пред тях. В моите представи евреите бяха обвити с влажния, паяжинест ореол на древността. Те ме връщаха в Египет и аз мислено се движех сред фараоните и всички останали знаменитости на онази потънала в забвение епоха. И двете еврейчета се казваха Леви.

Ние им бяхме измислили общо име, което беше единственото хубаво остроумие, родило се някога в нашия окръг. Наричахме ги Бездесни.

Спомням си имената и на други момчета от училището. Ървинг Айърс… впрочем да не се занимаваме с него, и той е мъртъв. Имаше един Джордж Бътлър, седемгодишно момче, което съм запомнил със синия му кожен колан с месингова тока. Всички го мразехме и му завиждахме за този колан. Той беше племенник на генерал Бен Бътлър и се би мъжествено при Бол Блъф и в няколко други битки на Гражданската война. И той почина преди много, много години.

Уил Боуън (отдавна мъртъв), Ед Стийвънс. (отдавна мъртъв) и Джон Бригс бяха едни от най-близките ми приятели. Джон още е жив.

В 1845 година, когато бях на десет години, в градчето избухна епидемия от шарка и взе обезпокоителни размери особено сред малките му граждани. Почти не минаваше ден без погребение и майките бяха обезумели от страх. Мама също много се тревожеше. Тя се безпокоеше за Памела, за Хенри и за мен и непрекъснато вземаше предпазни мерки да не влизаме в контакт със заразени. Като се размислех, струваше ми се, че не беше права да взима тези мерки. Според мен аз можех да измисля нещо по-умно, ако ме оставеше да действувам на своя глава. Сега вече не помня дали се страхувах от шарката, или не, но съвсем ясно си спомням, че ми беше омръзнало това напрежение непрекъснато да очакваш смъртта. Толкова ми беше омръзнало и толкова ми се искаше въпросът да се разреши веднъж завинаги независимо по какъв начин, че нямах мира ни денем, ни нощем, нямах никаква радост. Затова реших да сложа край на напрежението и да ликвидирам въпроса.

Уил Боуън лежеше тежко болен от шарка и на мен ми скимна да отида у тях и да се заразя. Влязох в къщата през главния вход, запромъквах се през коридорите и стаите, внимавайки да не ме види някой, и най-после стигнах до спалнята на Уил, която се намираше в задната част на къщата на втория етаж, и се вмъкнах благополучно в нея. Но с това моята победа се изчерпа. Само след миг майка му ме хвана, изхвърли ме от къщата, наруга ме здравата и ме отпрати. Тя толкова се бе уплашила, че едва можеше да говори, а лицето й бе побеляло като платно. Реших следващия път да бъда по-внимателен. Промъкнах се до полянката зад къщата и започнах да гледам през пролуките на оградата, докато се уверя, че положението е благоприятно. После се вмъкнах през задния двор, качих се по задната стълба до стаята и се намърдах в леглото при Уил, без никой да ме забележи. Не зная колко време съм лежал така. Помня само, че като компания Уил не представляваше никакъв интерес за мен, защото беше толкова болен, че дори не забеляза присъствието ми. По едно време чух, че майка му идва и се завих презглава, но тази хитрост не мина. Беше посред лято и завивката бе само някакъв чаршаф, тъй че всеки можеше да забележи, че под него има двама души. Не след дълго остана само един. Госпожа Боуън ме измъкна от леглото, хвана ме за яката и без да ме пусне нито за миг, ме заведе чак до къщи име предаде на майка ми ведно с мнението си за мен.

Резултатът от всичко това бе една хубава шарка, която ме доведе до прага на смъртта. Доведе ме до такова състояние, че аз не проявявах никакъв интерес към нищо това бе едно спокойно й приятно състояние на непрекъснат унес. Никога в живота си не съм изпитвал наслада, както насладата от приближаващата тогава смърт. Аз наистина умирах. Това беше повече от ясно и семейството се събра около леглото ми, за да ме изпрати на оня свят. Аз ги виждах всичките, погледът ми не бе замъглен. Всички плачеха, но какво ме засягаше това. Този плач ми направи съвсем слабо впечатление, и то само защото аз бях центърът на това развълнувано внимание, което ме радваше и гъделичкаше самолюбието ми.

Когато доктор Кънингам реши, че нищо повече не може да се направи за мен, взе, че ми сложи торбички с топла пепел — на гърдите, на китките, на глезените. И ето че за негова изненада и за голямо мое съжаление той ме измъкна от гроба и отново ме изправи на крака.

Орайън Клемънс

Брат ми, Орайън Клемънс, беше изключително своеобразна личност. Седемдесет години вече живея на този свят, но още не съм срещал човек като него.

Орайън се бе родил в Джеймстаун, щата Тенеси, в 1825 година. Той беше първородният в семейството. Между него и мен идваше сестра ми Маргарет, починала на девет години в 1839 година в онова селце Флорида, където съм се родил аз; след нея беше Памела, майка на Самюъл Е. Мофет, която цял живот боледуваше и почина миналата година близо до Ню Йорк на седемдесет и пет годишна възраст. Имахме и един брат Бенджамин, който почина в 1842 на десет години.

Детството на Орайън бе преминало в Джеймстаун, това селце с дървени къщи, сред ридовете на Източен Тенеси, населени рядко с примитивни хорица, които бяха толкова невежи и толкова малко знаеха за външния свят, колкото и дивите животни, обитатели на околните гори. Орайън е бил десетгодишен, когато нашите са се преселили във Флорида, а после в Ханъбъл. На петнадесет-шестнадесет годишна възраст го изпратиха в Сейнт Луис, където изучи печатарския занаят. Една от най-характерните му черти бе способността му да се пали. Всяка сутрин той се събуждаше запален от някаква нова идея; тя просто го изгаряше целия ден, за да угасне вечерта, а на другата сутрин, още необлякъл се, той гореше от друга. Така всяка година от своя живот той сменяше по триста шестдесет и пет нови идеи, докато едно ранно утро почина с перо в ръка, тъкмо когато набелязваше новия пожар за деня и се готвеше да се наслаждава на пламъците и дима, докато вечерта не ги потуши. Тогава беше на седемдесет и две години. Но аз забравих друга негова черта, не по-малко рязко изразена. Това бяха пристъпите на дълбока мрачност, унилост и отчаяние; те го обземаха всеки божи ден покрай увлеченията му. По такъв начин от сутрин до полунощ денят за него бе разделен… впрочем не, не разделен, а прошарен ту с ясно слънце, ту с черни облаци. Всеки ден той беше най-радостният и обнадежден човек на света и всеки ден беше най-големият нещастник.

Докато учеше печатарския занаят в Сейнт Луис, Орайън се сближи с Едуард Бейтс, който по-късно влезе в първия кабинет на Линкълн. Бейтс, изтъкнат адвокат, беше прекрасен човек, много прям и честен. Той изслушваше търпеливо всеки нов проект на Орайън, обсъждаше го с него и го потушаваше с разумни доводи и желязна логика — това в началото. Но след няколко седмици той разбра, че тези усилия са ненужни, че може да отминава без внимание проектите на Орайън и вечерта те сами ще угаснат.

По едно време Орайън реши, че трябва да стане адвокат. Господин Бейтс го насърчи и брат ми се зае да изучава право цяла седмица, след което, разбира се, го заряза и се залови с нещо друго. После реши да стане оратор. Господин Бейтс започна да му дава уроци. Учителят крачеше из стаята и четеше на глас от някаква английска книга, а после незабавно превеждаше прочетеното на френски. Неговата препоръка бе Орайън да прави същото упражнение. Макар Орайън да не знаеше френски, той се запали и се упражнява така два-три дни, но после се отказа.

В Сейнт Луис той сменяше ту едно, ту друго вероизповедание и преподаваше в неделни училища, променяйки училището с всяка смяна на вероизповеданието. Той беше не по-малко непостоянен в политическите си симпатии: днес виг, след седмица демократ, а след още една нещо друго — в зависимост от това каква новост се е появила на политическия пазар. Искам да добавя, че през целия си дългогодишен живот той непрекъснато променяше убежденията си и се наслаждаваше на тези смени на пейзажа. Но ще добавя още, че никой не се съмняваше в неговата искреност, в неговата честност; а когато ставаше дума за делови и парични отношения, никой не поставяше под въпрос неговата коректност. Независимо от вечните му капризи и лутания той имаше високи принципи, винаги високи и съвършено непоклатими. Той беше най-странното съчетание, най-странната смес, която може да се вмести в един човек. Хора с такава нагласа обикновено действуват импулсивно, без много да му мислят; такъв беше и Орайън. Всичко, което вършеше го вършеше с вътрешна убеденост, с въодушевление и безкрайна гордост, но преди да изминат и двайсет и четири часа, той си посипваше главата с пепел заради стореното, било то добро, лошо или посредствено. Песимистите се раждат такива, не се създават. Оптимистите се раждат такива, не се създават. Но аз комай не съм срещал друг човек, освен него, у когото да са заложени съвършено равни части песимизъм и оптимизъм. Ако не смятаме неговите основни принципи, той беше менлив като вода. С една-единствена дума човек можеше да го хвърли в бездната на отчаянието, а с друга — да го накара да полети в небесата. Една неодобрителна дума можеше да го съкруши, а една одобрителна — да го направи щастлив като ангел. И в тези чудеса не бива да се търси дори следа от някакъв смисъл или някаква логика; всяка дума можеше да предизвика едното или другото.

Орайън имаше и друга забележителна особеност, която бе първоизточникът на чертите, за които току-що говорих. Имам предвид неговата неутолима жажда да бъде харесван. У него имаше такъв едва ли не момичешки стремеж да бъде харесван от всеки и всички, че обикновено той бе готов само в един миг да забрави мненията си, схващанията си, убежденията си само за да получи одобрението на някого, който не е бил съгласен с него. Нека не се забравя, че говорейки всичко това, винаги изключвам неговите основни принципи. От тях той никога не се отказваше, за да угоди някому. Роден и възпитан сред роби и робовладелци, той бе аболиционист от детството до самата си смърт. И винаги правдив, винаги искрен, винаги честен и почтен. Но в по-дребните неща, в по-незначителните неща, като религия, политика и други подобни, у него нямаше поне едно мнение, което би могло да издържи неодобрението дори на една котка.

Той вечно мечтаеше; беше се родил мечтател и от време на време тази склонност му носеше неприятности. Веднъж, когато вече беше около двадесет и четири годишен и работеше като печатар, той бе осенен от романтичната мисъл да дойде в Ханъбъл, без да ни предупреди, за да поднесе един приятен сюрприз на семейството. Ако ни беше предупредил, ние щяхме да му пишем, че сме сменили квартирата, че в старата къща живее онзи грубоват и гръмогласен моряк доктор Мередит, нашият домашен лекар, и че в стаята на Орайън живеят двете стари моми, сестрите на доктор Мередит. Орайън пристигнал в Ханъбъл с параход посред нощ и с присъщото му въодушевление се отправил към къщата, тръпнейки при мисълта как ще ни изненада. Той винаги предвкусваше нещата отнапред; такава беше нагласата му. Никога не можеше да изчака самото събитие, а го изграждаше в представите си и му се наслаждаваше предварително; но понякога събитието се оказваше не толкова радостно, колкото той бе очаквал, и той съжаляваше, че не го е запазил само във въображението си, отказвайки се от действителността.

Когато стигнал до старата ни къща, той се приближил до задния вход, изул обувките си, качил се тихичко по стълбата и влязъл в стаята на двете стари моми, без да го чуе никой. После се съблякъл в тъмното, намъкнал се в леглото и усетил, че в него има някой. Това го поизненадало, но не много — помислил, че е брат ми Бен. Беше зима, леглото било топличко, а предполагаемият Бен го правел още по-топло. И тъй Орайън се унесъл в сън, доволен от постижението си и изпълнен с радостни представи за това, което ще се случи на сутринта. Обаче съдбата пожелала да се случи нещо друго, преди да се съмне. Старата мома, която той притеснил в леглото, започнала да се върти, да се протяга, а после полуразсънена изразила гласно недоволството си, че я притесняват. При звука на нейния глас Орайън се парализирал. Останал като вцепенен и не можел да си поеме дори дъх; а старата мома започнала да опипва наоколо, напипала току-що пуснатите бакенбарди на Орайън и изпискала: „Божке, мъж!“ В този миг Орайън се отърсил от вцепенението, скочил от леглото и взел да търси дрехите си в тъмното. Но и двете моми се разпищели, тъй че Орайън не успял да събере всичките си дрехи. Хукнал с това, което вече бил докопал. Стигнал до горния край на стълбата и тъкмо когато започнал да се спуща, отново се вцепенил, защото видял долу да се вие слабото жълто пламъче на свещ и Орайън разбрал, че зад нея стои стопанинът на дома. Доктор Мередит бил, кажи-речи, гол, но затова пък добре въоръжен за случая — в ръката си държал касапски нож. Орайън изкрещял нещо и това спасило живота му, защото докторът му познал гласа. После с онзи дълбок моряшки бас, от който толкова съм се възхищавал като дете, доктор Мередит обяснил на Орайън промяната, казал му къде сме се преместили и в заключение му дал съвет да се осведомява предварително, преди да предприема подобни авантюри — съвет напълно излишен, защото Орайън едва ли би имал нужда от него до края на живота си.

Баща ми почина в 1847 година и както обикновено се случва, това нещастие дойде тъкмо в момента, когато щастието бе започнало да ни се усмихва и ние се надявахме отново да заживеем прилично след няколко години жестока мизерия и лишения, до които ни доведе нечестната постъпка на Айра Стаут, комуто баща ми бе заел няколко хиляди долара — цяло състояние в онзи дни. Баща ми току-що бе избран за секретар на гражданския съд в окръга. Доходите, които носеше тази длъжност, щяха да бъдат предостатъчни за нашето непретенциозно семейство, но трябва да добавя, че баща ми се ползуваше с такова високо уважение и авторитет в окръга, че както смятаха всички, положително щеше да се задържи на този пост цял живот. В края на февруари той тръгна към центъра на окръга Палмайра, за да положи клетва. На връщане бе изминал дванадесетте мили на кон, сред виелица от дъжд и сняг и се прибра у дома полузамръзнал. Заболя от плеврит и на 24 март почина.

Така всички наши надежди за по-добър живот се превърнаха в прах и ние отново се озовахме в лапите на немотията. Така стават обикновено тези неща. Семейство Клемънс отново нямаше пукната пара.

Орайън се върна в Ханъбъл едва три-четири години след смъртта на баща ми. През това време той работеше като печатар в Сейнт Луис и печелеше пари. С тези пари издържаше майка ми и брат ми Хенри — две години по-малък от мен. Сестра ми Памела помагаше в издръжката, като даваше уроци по пиано. Така свързвахме някак двата края, но много трудно. Аз не обременявах семейството, защото веднага след смъртта на баща ми ме оставиха от училище и ме дадоха да се уча за печатар при господин Еймънт, редактор и собственик на ханъбълския вестник „Куриър“, който ми даваше обичайното за печатарски чирак възнаграждение — храна и дрехи без никакви пари. На годината се полагаха два ката дрехи, но единият никога не стигаше до чираците, а другият не се купуваше, понеже господин Еймънт имаше достатъчно стари дрехи. Той беше два пъти по-висок от мен, тъй че в ризите, които ми даваше, се чувствувах като в циркова палатка, а панталоните трябваше да запретвам до ушите си, за да са ми таман.

Господин Еймънт имаше още двама чираци. Единият от тях, Уейлс Макормик, беше седемнадесетгодишен великан. Дрехите на Еймънт му прилягаха като на калъп и той обикновено се задушаваше в тях, особено лете. Той беше възхитително същество — безразсъден, жизнерадостен, общителен, без никакви задръжки. В началото тримата чираци се хранехме в кухнята заедно със старата готвачка робиня и красивата й, умна и възпитана дъщеря мулатка. За свое собствено удоволствие — защото той никога не си даваше труд да създава удоволствие на другите — Уейлс постоянно, упорито, шумно и предизвикателно задиряше мулатката; от тия задиряния на нея чак й се приплакваше, а майката се тревожеше до смърт за дъщеря си. Тя често го молеше: „Маса Уейлс, не можете ли да се държите по-прилично?“ Поощрен от такава молба, Уейлс още по-усилено и подчертано задиряше момичето. Ние с Ралф умирахме от смях. Честно казано, майката се тревожеше само привидно. Тя знаеше много добре, че по неписаните закони на робовладелското общество Уейлс имаше право да задиря момичето колкото си иска. Обаче самата мулатка се тревожеше не на шега. Тя беше изтънчена натура и приемаше съвсем сериозно нахалните задиряния на Уейлс.

В кухнята ни хранеха много еднообразно и най-вече оскъдно. Ето защо ние си бяхме намерили начин да се снабдяваме сами, за да не умрем от глад: всяка вечер се промъквахме в мазето през един таен вход, който бяхме открили, задигахме картофи, чесън и други неща и ги занасяхме в печатницата в града, където спяхме само на едно одеяло върху пода, готвехме ги на печката и си устройвахме малки празненства. Уейлс умееше да готви необикновено вкусно картофи по някакъв само нему известен начин. Оттогава само веднъж съм ял картофи, сготвени по такъв начин. Това бе в края на 1891 година, когато германският император Вилхелм Втори покани моя милост на официална вечеря в тесен кръг. Когато на трапезата се появиха въпросните картофи, останах толкова изненадан, че забравих всякаква етикеция и извърших непростим грях — при вида на картофите нададох радостно възклицание и заговорих императора, който седеше до мен, без да изчакам той пръв да поведе разговор. Мисля, че той съвсем искрено се опита да си даде вид, че не е шокиран и разгневен, макар да беше; не по-малко шокирани бяха останалите пет-шест благородия, присъствуващи на вечерята. Те се вкамениха и езиците им се вързаха. Зловещото мълчание, което трая не повече от половин минута, щеше да продължава и до ден-днешен, ако лично императорът не бе го нарушил — никой друг не би дръзнал да стори това. Това стана към шест и половина вечерта, но ледът изчезна едва към полунощ, когато най-сетне бе стопен — или по-право размит — от щедрите потоци бира.

Както вече споменах, господин Еймънт държеше строго на икономиите. Когато на нас, чираците, биде разрешено да минем от сутерена на първия етаж и да се храним на една маса със семейството на Еймънт (при тях се хранеше и единственият словослагател, Пат Макмърей), строгите икономии продължиха. Госпожа Еймънт беше, тъй да се каже, младоженка. Тя бе достигнала до това високо звание едва напоследък, чакайки го търпеливо много и много години, и беше съпруга на място — поне според представите на Еймънт, — защото не ни поверяваше захарницата, а сама слагаше захар в кафето ни. По-точно казано, правеше някакви хватки със захарницата, но не подслаждаше кафето. На пръв поглед тя като че ли слагаше във всяка чаша по една пълна лъжичка захар, но според Уейлс това бе чиста измама. Той обясняваше, че най-напред тя потапя лъжичката в кафето, за да я намокри, след това бърка в захарницата с обърната надолу лъжичка, по която захарта полепва и се създава впечатление, че е препълнена с връх, а всъщност по нея има само тънък слой захар. Тогава това ми се струваше съвсем правдоподобно, но сега мисля, че този фокус би бил твърде труден за изпълнение и всичко е било само измишльотина на Уейлс.

Вече казах, че Уейлс беше безразсъден и не съм ви излъгал. Това беше безразсъдството на вечно кипящата, неукротима жизнерадост на младостта. Този неудържим младеж не би се спрял пред нищо, за да си достави, макар и само петминутно удоволствие. Човек никога не можеше да предугади какъв номер ще измисли. Едно от най-бляскавите му качества беше неговата безгранична, възхитителна липса на уважение, към когото и каквото и да било. За него като че ли нямаше нищо сериозно, нищо свято в тоя живот.

Веднъж в градчето ни пристигна от Кентъки широко известният тогава основател на една нова и модна секта — „камбълистите“. Появата му предизвика необичайна възбуда. Фермери със семействата си се вдигаха отнякъде си и започваха да се стичат в градчето — пешком или с каруци, — за да видят прочутия Алегзандър Камбъл и да чуят някоя негова проповед. Когато той изнасяше проповедите си в черква, мнозина оставаха излъгани в надеждите си, защото нито една от нашите черкви не можеше да побере дори половината от желаещите да го чуят. Ето защо за удобство на публиката той започна да изнася проповедите си на открито, на площада, и тогава аз за първи път си дадох сметка какво огромно население има нашата планета и каква гледка би представлявало, ако се събере на едно място.

Една от проповедите, която Камбъл изнесе, беше специално подготвена за случая. Всички камбълисти бяха изразили желание да я имат напечатана, за да могат да си я препрочитат и да я научат наизуст. За целта те бяха събрали шестнадесет долара — голяма сума тогава — и срещу тази огромна сума господин Еймънт се уговори с нашата печатница да му отпечати проповедта в петстотин бройки и да я подвърже с жълти корици. Отпечатана, проповедта щеше да представлява брошура от шестнадесет страници, размер една дванайсета от листа, а за нашата печатница това беше цяло събитие. Според нашите представи, това вече беше цяла книга и ние смятахме, че сме удостоени с честта да бъдем печатари на книги. Освен това никога преди в печатницата не бе постъпвала накуп такава сума — шестнадесет долара! Абонаментът на вестника и обявите в него не се плащаха с пари, а в натура — захар, кафе, хикорови или дъбови дърва, ряпа, тикви, чесън, дини — и само в съвсем редки случаи някой можеше да плати с пари, но тогава ние смятахме, че този човек нещо е мръднал.

Ние набрахме въпросната голяма книга — по осем страници на форма — и с помощта на наръчника по печатарство успяхме да подредим страниците и да ги вържем в съответния ред, макар че за непосветения това не беше никакъв ред. Първите осем страници вързахме и отпечатахме в четвъртък. После набрахме останалите осем страници, вързахме и тях и изкарахме шпалта. Уейлс започна да чете шпалтата и изпадна в ужас — беше допуснал грешка. Беше събота, сиреч най-неподходящото време да се изправя грешка; наближаваше пладне, а в събота следобед бяхме свободни и бързахме да отидем на риба. А Уейлс намери точно тогава да открие грешката. Той беше пропуснал две думи в една съвсем плътна страница, а още две-три страници нататък нямаше никакъв нов ред. Какво да правим? Да набираме отново всичките тези страници, за да вмъкнем двете липсващи думи? Очевидно нямаше друг изход. Но това щеше да ни отнеме цял час. А после шпалтата трябваше да се изпрати на великия Камбъл и да чакаме да я прочете и върне; ако той намереше грешки, трябваше да ги поправяме. По всичко личеше, че половината от свободния ни следобед ще отиде.

Тогава на Уейлс му хрумна бляскава мисъл. На реда, в който бяха пропуснати двете думи, се срещаше името на Исус Христос. Уейлс го съкрати по френски образец — И. Х., и по този начин се отвори място за пропуснатите думи, въпреки че тържествената фраза загуби 99 процента от своята тържественост. Изпратихме шпалтата на автора и зачакахме. Но нямахме намерение да чакаме дълго. При създадените обстоятелства ние се готвехме да се ометем и да отидем на риба, преди шпалтата да се е върнала, но не се оказахме достатъчно бързи. След малко великият Алегзандър Камбъл се появи на другия край на дългото помещение, и то с такова изражение на лицето, че всичко наоколо потъмня. С широки крачки той пристъпи към нас и изрече няколко кратки, но строги и напълно уместни фрази. Четейки своята нотация на Уейлс, той каза: „Докато си жив, никога вече не съкращавай името на Спасителя! Винаги го отпечатвай цяло.“ Той повтори това наставление няколко пъти, за да му придаде по-голяма тежест, и си отиде.

В онези дни богохулниците от нашия край по свой начин придаваха тежест на името на Спасителя, когато го употребяваха в ругатни, и сега непоправимият Уейлс се сети за това нещо. Той видя една възможност да си направи такова удоволствие, пред което дори риболовът и къпането бледнееха. И тъй той драговолно се зае с дългата, уморителна и досадна работа да пренабере тези три страници, за да поправи грешката си, и между другото да внесе подобрения и в наставлението на великия проповедник. Така това обидно „И. Х.“ се превърна в „Исус Д. Христос“. Уейлс си знаеше, че това ще му донесе големи главоболия и не се излъга. Но нима той можеше да устои? Не, той трябваше да се подчини на своя темперамент. Не помня вече какво наказание му наложиха, но каквото и да беше, то никак не го смути. Той вече си беше направил своето.

През първата година от чиракуването си в „Куриър“ извърших една постъпка, за която вече петдесет и пет години се мъча да се покая. Беше летен следобед — тъкмо време за разходка по реката и за момчешки лудории, но аз бях затворник. Другарите ми бяха излезли да си прекарат седмичната почивка, а аз седях самотен и тъжен. Този ден се бях провинил с нещо и това ми беше наказанието. Губех почивката си и трябваше да прекарам следобеда в самота. Освен мен в печатницата на третия етаж нямаше никого. Имах само една утеха и докато тя не се свърши, я използувах максимално. Това бе половината от една огромна, току-що откъсната, сочна червена диня. Дълбаейки с ножа, успях да я вместя цялата в стомаха си и така се натъпках, че сокът едва не взе да тече от ушите ми. Остана само кората, издълбаната кора. Тя беше толкова голяма, че можеше да послужи за бебешка люлка. Никак не ми се щеше да я хабя напразно, но и не можех да измисля как да я използувам по такъв начин, че да си доставя някакво удоволствие. Седях на отворения прозорец, който гледаше към главната улица. Изведнъж ми хрумна да пусна кората върху нечия глава. В мен се породиха известни съмнения дали това е много разумно — изпитвах угризения, защото по такъв начин по-голямата част от удоволствието щеше да се падне на мен, а на другия — по-малката. Но все пак реших да опитам.

Задебнах от прозореца подходящ обект — някой по-сигурен, но той не се появяваше. Всяка нова кандидатка или кандидат ми се струваше недостатъчно сигурен и аз трябваше да чакам. Но най-после се зададе подходящ човек — брат ми Хенри. Той беше най-доброто момче в целия окръг. Никога не беше напакостил някому, никога не беше обидил някого. Просто отчайващо добро момче. Той преливаше от доброта, но този път тя нямаше да го спаси. Дебнех го напрегнато как се приближава. Той вървеше бавно, унесен в приятни летни мечти, и очевидно не се съмняваше, че провидението се грижи за него. Ако знаеше къде се намирам, не би разчитал толкова на този свой защитник. Колкото повече се приближаваше, толкова повече фигурата му се смаляваше. Когато вече е почти под мен, той се превърна, кажи-речи, в точка — отгоре се виждаше само краят на носа му и ту единият, ту другият крак. Тогава аз се примерих, прецених разстоянието и пуснах кората с вътрешната страна надолу. Точността на прицела ми се оказа повече от възхитителна. Когато моят „снаряд“ излетя, на Хенри му оставаха още шест крачки и беше страшно приятно да се наблюдава как тези две тела постепенно се приближаваха едно към друго. Ако не бях изчислил точно и той трябваше да направи още седем или пет крачки, снарядът не би попаднал в целта. Но изчислението ми се оказа съвсем точно и кората го хлопна по темето и го заби до шията в земята, а самата тя се пръсна като фонтан по всички посоки. Дощя ми се да се спусна на улицата и да му изкажа съболезнованията си, но това беше опасно — той веднага щеше да ме заподозре. Аз и без това се опасявах, че той ще заподозре именно мен. Минаха два-три дни, в които аз бях нащрек, но той не обели нито дума за своето приключение и аз реших, че съм вън от всяко подозрение и че опасността е минала. Но се излъгах. Той само чакаше удобен случай. И когато този случай му се представи, Хенри ме прасна с един камък по главата, от което ми се вдигна такава цицина, че се наложи за известно време да нося две шапки. Обадих го на майка ми за това престъпление — аз все гледах да предизвикам гнева й против него, но никога не успявах. Този път, мислех си, работата е сигурна — нека само мама види тая страшна цицина. Показах й я, но тя рече, че нищо ми няма. Дори не си направи труд да ме разпита. Очевидно беше предварително убедена, че съм заслужил цицината и че този урок ще ми бъде от полза.

Към края на 1849 или началото на 1850 година Орайън заряза печатницата в Сейнт Луис, прибра се в Ханъбъл и купи един седмичен вестник — „Джърнъл“, заедно с печатницата и всички права за петстотин долара в брой.

Той взе парите на заем срещу десет процента лихва от един стар фермер на име Джонсън, който живееше на пет мили от градчето. После намали абонамента на вестника от два долара на един, намали горе-долу по същия начин и таксите за обявления и така създаде нещо съвсем сигурно, а именно: че този вестник никога нямаше да му донесе дори цент печалба.

Той ме взе от „Куриър“ и ме настани при себе си. Плащаше ми по три долара и половина на седмица, което бе необикновено висока заплата, но Орайън винаги беше щедър и великодушен към всички, освен към себе си. В дадения случай това не му костваше нищо, защото, докато работех при него, той не успя да ми плати пукната пара. В края на първата година той се усети, че трябва да прави все пак някакви икономии. Наемът за печатницата беше евтин, но не достатъчно евтин. Орайън не беше в състояние да плаща какъвто и да било наем, затова той премести цялата печатница в къщата, където живеехме, тъй че в нея вече нямаше къде да се обърнеш. Брат ми поддържа живота на този вестник цели четири години, но аз и досега не мога да си обясня как постигна това. Към края на всяка година му се налагаше да прави какво ли не, за да събере петдесетте долара лихви, които дължеше на господин Джонсън, и тези петдесет долара бяха единствените пари, които той вземаше и плащаше, докато бе собственик на вестника. Изключение правеха само парите за мастило и хартия. Този вестник се оказа жив провал. Друго и не можеше да се очаква.

В края на краищата Орайън го продаде на господин Джонсън и замина за Мъскатин, щат Айова, където стана съдружник в седмичен вестник. С такова богатство не можеше да се мисли за женитба, но за Орайън това нямаше значение. Там той се запозна с едно мило, хубаво момиче от Куинси, щат Илинойс, на няколко мили от Кеокук, и двамата се сгодиха. Той вечно се влюбваше, но по една или друга случайност досега не бе стигал чак до годеж. А този годеж не му донесе друго, освен неприятности, защото непосредствено след това Орайън взе, че се влюби в едно момиче от Кеокук — поне си въобразяваше, че е влюбен, но аз мисля, че тя проявяваше повече находчивост и въображение. Преди да се усети, той вече се бе сгодил и я за нея. И загази здравата. Не знаеше за коя да се ожени — дали за тази от Кеокук или за другата от Куинси, или пък и за двете, че да не обиди нито едната, нито другата.

Но момичето от Кеокук разреши въпроса вместо него. Тя беше властна натура и го накара да пише на момичето от, Куинси, че годежът се отменя и да й се извини. После Орайън се ожени за тази от Кеокук и двамата започнаха борба за живот — трудна борба, която не вещаеше нищо добро.

В Мъскатин бе направо невъзможно да си намерят препитание, затова младоженците се преселиха в Кеокук, та да са по-близо до роднините на жената. Там Орайън купи — разбира се, на кредит — малка печатничка за визитни картички, афиши и тям подобни. Първата му работа бе да намали цените, тъй че доходите му не стигнаха дори да плаща на чираците си. Работата продължи в този дух.

Аз не се преместих с Орайън в Мъскатин. Непосредствено преди заминаването му (мисля, че това беше в 1853 година) една нощ си обрах крушите и заминах, за Сейнт Луис. Там работих известно време в словослагателското отделение на „Ивнинг Нюз“, а после се впуснах в пътешествия, за да видя широкия свят. Широкият свят — това беше Ню Йорк, където тъкмо се бе открило неголямо международно изложение. То се помещаваше там, където по-късно построиха водоснабдителната кула и където сега се издига великолепна обществена библиотека, т.е. на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и втора улица. В Ню Йорк пристигнах с два-три долара звонк в джоба си и една десетдоларова банкнота, скрита в хастара на палтото. Хванах работа срещу мизерна надница в печатницата на Джон А. Грей и Грийн на Клиф стрийт и си намерих квартира в не по-малко мизерно работническо общежитие на Дюейн стрийт. Фирмата ми плащаше с обезценени пари и седмичната надница едва ми стигаше за храна и квартира. След това заминах за Филаделфия, където работих няколко месеца като помощник словослагател във вестниците „Инкуайърър“ и „Пъблик леджър“. Накрая заминах за Вашингтон да видя и тамошните забележителности и в 1854 година се върнах в долината на Мисисипи, докъдето пътувах три дни и две нощи, седейки, като че ли бях глътнал бастун във вагона за пушачи. Когато стигнахме в Сейнт Луис, бях изтощен до смърт. Качих се на един параход за Мъскатин и веднага легнах да спя, без дори да си съблека дрехите. Спах непробудно тридесет и шест часа.

В малката печатница на Орайън в Кеокук работих две години, без да получа пукната пара, тъй като Орайън бе неплатежоспособен както винаги. Затова пък много добре си прекарвах времето с Дик Хайъм. Какво плащаше Орайън на Дик, не зная, но по всяка вероятност Дик е получавал само голи обещания.

Една зимна утрин на 1856 или 1857 година — мисля, че беше 1856 — вървях по главната улица на Кеокук. Времето беше мразовито и по улицата не се виждаше жив човек. Вятърът навяваше сух сняг по земята, вдигаше, го на вихрушки и правеше какви ли не фигури от него, но на човек му ставаше студено само като ги гледа. Подгонена от този вятър, край мен подхвръкна някаква хартийка и се запря в стената на една къща. Нещо в нея привлече вниманието ми и аз я прибрах. Беше петдесетдоларова банкнота! За първи път в живота си виждах такова чудо, толкова пари накуп. Дадох обявление във вестниците и през следващите дни изживях мъки за хиляда долара, треперейки от страх да не би изгубилият парите да прочете обявлението и да ми отнеме богатството. Изминаха четири дни, без никой да се обади; тогава реших, че не мога да търпя повече тези мъки, бях убеден, че ако чакам още четири дни, ще се случи нещо лошо. Нужно бе да взема някакви предпазни мерки за тези пари. Ето защо купих си билет за Синсинати и заминах за там. В Синсинати работих няколко месеца в печатницата на Рейтсън и компания.

Живеещите в общежитието бяха съвсем обикновени хора от двата пола на най-различна възраст. Това бяха суетни, волни, бъбриви, жизнерадостни люде, дори добродушни, честни и дружелюбни; но всички те с едно-единствено изключение бяха скучни до смърт. Въпросното изключение беше един шотландец на име Макфарлин. Той беше четиридесетгодишен, което ще рече два пъти по-възрастен от мен, но макар да се различавахме и в много други отношения, ние веднага се сприятелихме. Аз неизменно прекарвах вечерите край огъня в неговата стая и слушах унесен безкрайните му приказки, съпроводени от приглушения тъжен вой на зимния вятър. Към десет часа той обикновено слагаше да си препече пушена херинга, тъй както я печеше един предишен мой приятел от Филаделфия — англичанинът Съмнър. Херингата означаваше, че той ще си ляга и бе сигнал за мен да си вървя.

Висок шест фута и доста слаб, Макфарлин беше сериозен и искрен човек. Той нямаше чувство за хумор и въобще не възприемаше хумора. Особената му усмивка бе израз само на неговата доброта, но аз не помня някога да съм го чул да се смее. Той не дружеше с никого от общежитието, освен с мен, при все че се държеше любезно и учтиво с всички. Имаше двайсет-трийсет дебели книги — по философия, по история, по точните науки — и начело на тази редица стояха Библията и един тълковен речник. След като изяждаше херингата, той винаги четеше в леглото по два-три часа.

Колкото и да обичаше да говори, той рядко разказваше за себе си. Ако му се зададеше някакъв въпрос, засягащ личния му живот, той не се обиждаше, но и питащият не получаваше никакъв отговор; в такива случаи Макфарлин отклоняваше въпроса, като започваше да разказва спокойно за нещо съвсем друго. Веднъж ми каза, че почти не е ходил на училище и всичко, каквото знае, го е получил чрез самообразование. Мисля, че това беше единственото му биографично откровение. Ерген ли беше той, вдовец или сламен вдовец — това си оставаше негова тайна. Обличаше се евтино, но всякога чисто и спретнато. Нашето общежитие беше от евтините; той излизаше сутрин в шест и се връщаше вечер към шест; имаше загрубели ръце, от което заключавах, че е някакъв техник, който работи по десет часа дневно за съвсем скромна надница. Обаче не успях да разбера това с положителност. Обикновено някои думички, изрази и метафори, свързани с професията, се промъкват в говора на човек и по тях можеш да разбереш с какво се занимава той. Не зная дали Макфарлин някога бе изтървал такава думичка, но аз поне не бях забелязал, въпреки че го дебнех половин година да се изпусне с нещо. Това бе чисто любопитство от моя страна, защото всъщност никак не ме интересуваше какво работи той, а просто исках да открия професията му по чисто детективски начин и се ядосвах, че не успявах. В моите очи Макфарлин беше забележителен човек, щом успяваше да избегне всякакъв разговор на професионална тема.

Той се отличаваше и с една друга, достойна за внимание черта: знаеше наизуст целия речник — от първата до последната страница. Той се гордееше открито с това свое постижение и казваше, че е невъзможно да намеря такава дума, чийто правопис и значение той да не знае. Загубих цели седмици да търся такава дума, за да го поставя натясно, но всичките ми усилия се оказаха напразни и накрая аз се предадох; той се почувствува толкова горд и толкова се зарадва, че съжалих, дето не съм се отказал от опитите си по-рано.

Макфарлин очевидно познаваше Библията не по-зле от речника. Не беше трудно да се разбере, че смяташе себе си за философ и мислител. Той винаги навеждаше разговора на сериозни и важни теми и трябва да кажа, че разговаряше на такива теми с душа и сърце и нямаше и следа от разсъдъчност и словоизлияния само заради удоволствието да слуша сам себе си.

Разбира се, неговите мисли и разсъждения говореха за един не докрай образован и съвсем недисциплиниран ум, но въпреки това понякога той стигаше, до поразителни заключения. Така например в началото на 1856 година, сиреч четиринайсет-петнайсет години преди Дарвин да удиви света е „Произхода на човека“, Макфарлин разви пред мен същата идея в нашето общежитие в Синсинати.

В общи линии идеята беше съвсем същата, но с една малка разлика. Макфарлин смяташе, че животинският свят се е развивал на земята в течение на векове от микроскопични зародиши или може би дори само от един микроскопичен зародиш, хвърлен върху нашата планета от нейния създател още в зората на времето, и че това развитие е вървяло по възходяща линия към пределно съвършенство до момента, в който се е появил човекът; тогава тази възходяща линия е била нарушена и всичко се обърнало е главата надолу.

Макфарлин казваше, че в животинското царство единствен човекът има лошо сърце; че човекът е единственото животно, което е в състояние да изпитва злоба, завист, ненавист, чувство за мъст, омраза и егоизъм; единственото животно, което обича пиянството; почти единственото животно, което може да се търпи нечистоплътно и да живее в мръсно жилище; единственото животно, в което е развит долният инстинкт, наречен патриотизъм; единственото животно, което ограбва, преследва, потиска и избива себеподобните си: единственото животно, което похищава и поробва представителите на всяко чуждо племе.

Той твърдеше, че разумът на човека е един грозен придатък и поставя човека много по-ниско от всички други животни; че няма човек, който да не използува ежедневно разума си, за да облагодетелствува себе си за сметка на другите. Най-божественото от божествените създания използува превъзходството на своя интелект, за да свежда домашните си до положение на роби, а тези роби на свой ред потискат други, чийто интелект е по-нисък от техния.

Смъртта на Хенри

Бях чел книгата на лейтенант Хърндън, в която той описва своите изследвания на Амазонка, и ми направи силно впечатление писаното за коката. Реших да тръгна към горното течение на Амазонка, да събера кока, да започна търговия с нея и да натрупам състояние. Завладян изцяло от тази мисъл, заминах за Нови Орлеан с парахода „Пол Джоунс“. Единият от лоцманите на парахода беше Хорас Бигсби. Малко по малко се сближих с него и скоро започнах да го сменям на кормилото през деня. Когато пристигнах в Нови Орлеан, заех се да проверя има ли кораби, които да заминават за устието на Амазонка, и открих, че такива кораби нямаше и може би нямаше да има още цял век. Не ми беше дошло наум да проверя тези подробности още преди да тръгна от Синсинати и ето в какво положение се намерих: не можех да стигна до Амазонка, нямах приятели в Нови Орлеан, а парите ми вече се свършваха. Отидох при Хорас Бигсби и го помолих да ме направи лоцман. Той се съгласи да ме научи на този занаят за петстотин долара — сто в аванс. Отплавахме нагоре към Сейнт Луис, където взех пари в заем от зет ми, и сделката беше уредена. С този мой зет се бях сдобил преди няколко години. Това бе Уилям А. Мофет, търговец от Вирджиния — прекрасен човек във всяко отношение. Той беше мъж на сестра ми Памела. След година и половина станах пълноправен лоцман и работих на параходите, докато плаването по Мисисипи замря поради Гражданската война.

В 1858 година работих като лоцман на бързия и широко известен параход „Пенсилвания“, който плаваше между Нови Орлеан и Сейнт Луис. Моят учител Бигсби ме беше отстъпил временно на един от лоцманите на „Пенсилвания“, господин Браун, и аз вече година и половина бях негов помощник. Но в началото на май 1858 година се случи една трагедия, която сложи край на живота на този прочут бързоходен параход. Описал съм всичко това в една от книгите си — „Животът по Мисисипи“. Но ми се струва, че в нея не съм разказал за моя забележителен сън. Изключено е да съм описал този сън, защото не исках майка ми да научи за него, а тя беше жива при излизането на книгата.

Бях намерил работа на брат ми Хенри на борда на „Пенсилвания“. От тази работа не се печелеше, но затова пък тя беше перспективна. Той работеше като „черен“ сметководител. Черните сметководители не получаваха заплата, но впоследствие биваха повишавани. Един черен сметководител ставаше след това трети сметководител, втори сметководител и накрая първи, което ще рече ковчежник. Хенри работеше като черен сметководител вече трети месец, когато сънувах споменатия сън. Бяхме хвърлили котва в пристанището на Сейнт Луис. Лоцманите и кормчиите нямаха никаква работа по време на тридневния престой, който правехме в Сейнт Луис и Нови Орлеан, но черният сметководител работеше от ранни зори, та чак до късна вечер на светлината на борината. Докато бяхме на котва, ние с Хенри, съвсем безпарични, спяхме у зет ни Мофет, а се хранехме на парахода. Впрочем аз спях у зет ни, но не и Хенри. Той само прекарваше вечерите у тях — от девет до единадесет, а после се прибираше на парахода, за да е готов да стане рано и започне работа.

Вечерта, когато ми се присъни тоя сън, Хенри си тръгна в единадесет, като се ръкува със семейството на сбогуване, както бе обичайно. Трябва да кажа, че ръкуването в такива случаи не беше обичай само в семейството на сестра ми, но и в цялата област — обичай на жителите на Мисури. През целия си живот не съм виждал някой от нашия род да се целуне с друг. Имаше само едно изключение: когато баща ми лежеше на смъртния одър в дома ни в Ханъбъл, той прегърна с една ръка сестра ми, притегли я към себе си, целуна я и каза: „Оставете ме да умра.“ Помня много добре това, както помня и хриповете на смъртта, които последваха тези сетни негови думи.

Сбогуването винаги ставаше в дневната на сестра ми на втория етаж и Хенри излезе оттам и се спусна по стълбата без повече сантименталности. Но майка ми го изпроводи до стълбището и оттам му каза още веднъж довиждане. Мисля, че нещо в държането на Хенри я накара да направи това и тя остана на площадката, докато той не слезе долу. Но когато стигна до вратата, Хенри се поколеба, после се върна и още веднъж се сбогува с мама.

На сутринта се събудих, след като бях сънувал един сън, толкова ясен, толкова приличен на действителност, че се обърках и не можех да реша истина ли е било това или сън. Бях видял Хенри мъртъв. Той лежеше в метален ковчег. Беше облечен с един мой костюм, а гърдите му бяха покрити с огромен букет от бели рози и една червена в средата. Ковчегът бе сложен върху два стола. Облякох се и тръгнах към вратата с намерение да вляза в другата стая при ковчега, но се разколебах. Не можех да си представя какво ще кажа на майка ми. Реших да изчакам малко, за да се подготвя за това изпитание.

Къщата се намираше на Локъст стрийт, малко над Тринадесета улица, и аз вече наближавах Четиринадесета, когато изведнъж ми просветна и разбрах, че всичко това не е истина, че е било само сън и нищо повече. Дори сега усещам онзи прилив на радост и благодарност, който ме изпълни в момента, и онази сянка от неизчезнало още съмнение, онова подозрение, че може би всичко е било все пак истина. Завтекох се към къщата на зет ми, изкачих стълбището, вземайки по две-три стъпала наведнъж, втурнах се в дневната и… въздъхнах с облекчение — там нямаше никакъв ковчег.

Направихме обикновения спокоен рейс до Нови Орлеан — впрочем не съвсем спокоен, защото по пътя аз се сбих с лоцмана Браун, който настоя да ме оставят на брега в Нови Орлеан. В Нови Орлеан аз винаги имах работа: пазех товарите от седем вечер до седем сутрин, за което получавах три долара. Тази роля на пазач изпълнявах по три нощи на всеки тридесет и пет дни. Хенри винаги идваше да ми прави компания към девет, когато привършваше собствената си работа, и ние обикаляхме стоките и бъбрехме до полунощ. Този път аз нямаше да плавам, затова вечерта преди заминаването на кораба реших да дам на Хенри някои съвети. „В случай на някакво нещастие — казах му — не губи самообладание — остави това на пасажерите, те са по паниката. А ти веднага тичай на палубата зад кормилото, където откъм левия борд се намира спасителната лодка, и чакай заповедите на помощник-капитана. Така ще можеш да помогнеш. Когато спуснат лодката във водата, гледай да настаниш в нея жените и децата, а ти няма защо да се качваш. Сега е лято, реката е широка само миля и лесно можеш да стигнеш брега с плуване.“

Два-три дни след този разговор парните котли на парахода се пръснаха на ранина при остров Шип, под Мемфис. Последвалите събития съм ги описал в „Животът по Мисисипи“. Както съм разказал в тази книга, един ден по-късно отплавах с друг параход и на всяко пристанище по пътя научавахме нови и нови вести за катастрофата, тъй че още преди пристигането ни в Мемфис знаехме вече всички подробности.

Намерих Хенри проснат върху един сламеник на пода в огромно помещение, където лежаха още тридесет-четиридесет обгорени и ранени хора. Някакъв нетактичен човек побърза да ми обясни, че Хенри е вдъхнал пара, че тялото му е много зле обгорено и няма да живее дълго. Казаха ми също, че лекарите и милосърдните сестри се грижат преди всичко за тези, които има надежда да бъдат спасени. Нямаше достатъчно лекари и сестри, затова Хенри и такива безнадеждни случаи като него получаваха помощ само между другото — когато лекарите и сестрите успяваха да се откъснат за малко от останалите ранени. Но доктор Пейтън, един чудесен, високо уважаван лекар с прекрасна душа, се отнесе с голямо разбиране към мен, взе енергични мерки за Хенри и след една седмица брат ми беше вече вън от всяка опасност. Доктор Пейтън нямаше навик да прави предсказания, които може да не се сбъднат, но една вечер към единадесет часа ми каза, че я Хенри ще бъде спасен. После добави: „Към полунощ тези нещастници в помещението ще започнат да хленчат, да бълнуват, да стенат, да викат и няма да е добре, ако този шум смути съня на Хенри. Ето защо помоли дежурните лекари да му дадат една осма гран морфин — но само в случай, че Хенри прояви признаци на неспокойство.“

Останалите подробности нямат значение. Но дежурните лекари бяха млади хора, току-що завършили медицина, и направиха грешка: нямаше с какво да премерят една осма гран морфин, та гребнаха наслуки на върха на едно ножче, но това количество се оказа голямо и фаталните последици скоро проличаха. Мисля, че Хенри почина още същата нощ на разсъмване, но не съм съвсем сигурен. Откараха го в моргата, а аз отидох у един познат и заспах като труп от умора.

Провалът на Орайън в изборите

Междувременно Орайън се въртеше в своята печатница в Кеокук, където живееше с жена си при нейните родители — уж на пансионски начала, но не вярвам да е могъл да плати нещо за този пансион. Понеже той не вземаше почти никакви пари за поръчките в печатницата, хората престанаха да дават поръчки. Той не можа да разбере, че щом се работи без печалба, качеството на работата се влошава и клиентите се виждат принудени да търсят друг, който да им изпълнява по-добре поръчките, и са готови да плащат за това по-скъпо. Орайън имаше много свободно време и отново се залови с правото. Той дори си закачи фирмичка, с която предлагаше услугите си като адвокат. Но не можа да вземе нито едно дело и никой не го потърси дори за съвет, въпреки че беше готов да работи и без хонорар и сам да купува хартията и гербовите марки. Заемеше ли се с нещо, той винаги бе ларж. Не след дълго той се пресели в едно селце на име Алегро Зандрия, на две-три мили надолу по реката, и окачи там фирмичката. Но пак никой не се хвана на въдицата. И Орайън загази здравата. Но по това време аз започнах да получавам по двеста и петдесет долара на месец като лоцман и поех издръжката му. Издържах го до 1861 година, когато неговият стар приятел Едуард Бейтс, вече министър в кабинета на Линкълн, го назначи на поста секретар на новата територия Невада и ние с Орайън потеглихме към тези краища с пощенска кола — пътя плащах аз, а той никак не беше евтин, та помъкнах със себе си всичките си спестени пари, към осемстотин долара в сребърни монети, заради които си проклех живота — толкова много тежаха. Носехме и друга подобна тежест — пълен тълковен речник. Той тежеше около хиляда паунда и щеше да ни разори, понеже компанията вземаше такса за всяка унция допълнителен багаж. С парите, които платихме за превоза на тоя речник, би могло да се издържа сума време цяло семейство; а на всичко отгоре речникът беше лош, в него нямаше нови думи, а само стари, които са се употребявали още по времето, когато Уебстър^[28] е бил дете.

Управлението на новата територия Невада представляваше интересна зверилница. Губернаторът Най беше стар, закален в битките политик от Ню Йорк — политик, а не държавник. Този як старец със снежнобяла коса имаше подкупващо мило лице и грейнали кафяви очи, които изразяваха красноречиво всяко чувство, всяка страст, всяко настроение. Очите му говореха по-добре от езика, а това никак не е малко, защото той умееше да говори забележително — както в личен разговор, тъй и на трибуната. Най беше проницателен човек. Той умееше да вижда под повърхността, да прониква до същината на нещата, без човек ни най-малко да подозира това.

Когато възрастни хора обичат да си погаждат номера, това говори нещо определено за тях. Това са хора, живели в неизвестност и непознаващи света и когато възмъжеят напълно, те продължават да таят в душите си стари идеали и норми на поведение, от които биха се отказали, ако с възмъжаването би им се удала възможност да видят света и да разширят кръгозора си. В новата територия имаше много „веселяци“ от този род. Не ми е много приятно да съобщавам това, защото тези хора ми бяха все пак симпатични, но фактът си е факт. Де да можех да са разкажа нещо по-малко обидно за тях! Ако имах основание да ги нарека обирници или джебчии, това все пак би било комплимент. Бих предпочел да кажа такова нещо, но не мога — то няма да отговаря на истината. Тези хора просто умираха да погаждат номера и аз няма да се опитвам да скрия това. Иначе те бяха съвсем свестни люде честни, благонадеждни, симпатични. Но с голям успех си погаждаха номера един на друг, което будеше одобрение, възхищение и дори завист сред техните съграждани. Естествено, те горяха от желание да изпробват своето изкуство върху някоя по-едра риба, а каква по-едра от губернатора? Но тук винаги ставаха засечки. Те правиха няколко опита, ала губернаторът отбиваше тези опити, усмихвайки се мило, като че нищо не се е случило. Накрая тарторите на шегаджиите от градовете Карсън и Вирджиния влязоха в сговор, за да могат с обединени усилия да постигнат победа, че иначе изпадаха в доста жалко положение. Хората се присмиваха не на набелязаната жертва, а на самите тях. И тъй събраха се десетина от тия юнаци и поканиха губернатора на едно рядко за онова време угощение — мариновани миди и шампанско. Такива деликатеси бяха нещо съвсем необикновено за този край и хората ги виждаха по-често във въображението си, отколкото наяве.

Губернаторът ме взе със себе си и по пътя каза пренебрежително:

— Жалка история. Така никого не могат излъга. Намислили са да ме напият така, че да отида под масата, и според техните представи това ще бъде ужасно смешно. Но малко ме познават. Не за първи път пия шампанско и трябва да ти кажа, че много ми понася.

Крайният резултат от номера се видя едва към два часа през нощта. По това време губернаторът беше още съвсем бодър, занимателен, весел, доволен и трезвен, макар да беше изпил толкова, че щом се разсмееше, от очите му потичаха не сълзи, а шампанско. В същия този час последният от шегаджиите отиде при своите приятели под масата, пиян като свиня. Тогава губернаторът се обърна към мен:

— Останахме сухи, Сам. Да идем да пийнем нещо, па после ще си лягаме.

Административната си зверилница губернаторът беше подбрал измежду най-смирените свои избиратели — безобидни хорица, които му бяха помагали в предизборната кампания в Ню Йорк и на които сега се отплащаше с доста високи заплати, и то в книжни долари, които… нямаха почти никаква стойност. Тези хора едва успяваха да свързват двата края. Орайън получаваше хиляда и осемстотин долара годишно, с които не би могъл да изхрани дори своя тълковен речник. Но една ирландка, дошла в Невада със свитата на губернатора, даваше на зверилницата квартира и храна срещу десет долара седмично. Ние с Орайън също квартирувахме и се хранехме при нея. Така при този евтин живот среброто, което бях донесъл със себе си, стигна за дълго.

В началото започнах да обикалям тоя край, за да търся сребро, но в края на 1862 или началото на 1863 година след завръщането ми от Аврора станах репортер във вирджинския „Ентърпрайз“. Не след дълго от редакцията ме изпратиха в град Карсън, за да отразявам сесията на законодателното събрание. Пишех по един репортаж седмично; той излизаше в неделя, а в понеделник работата на сесията биваше възпрепятствувана поради недоволството и оплакванията на депутатите. Те вземаха думата и отбиваха ожесточено критиките на кореспондента, отрупвайки го — за по-голяма краткост в изказванията — с какви ли не „комплименти“. За да им спестя време, прибягнах до известния зов на лоцманите по Мисисипи — „марк твен^[29]!“ (два фадома, или дванадесет стъпки) и започнах да се подписвам с него.

Много скоро Орайън успя да спечели благоразположението на депутатите, които, макар да нямаха вяра никому, решиха, че в него могат да имат пълно доверие. По честност той държеше палмата на първенството в този край, но това не му носеше никакви материални облаги, защото не умееше нито да увещава, нито да сплашва депутатите. С мен работата стоеше другояче. Аз всеки ден се явявах на сесията, за да разпределя справедливо, по равно похвалите и упреците и да ги лепна после на половин страница в „Ентърпрайз“. С други думи, бях влиятелна личност. Аз накарах събранието да приеме закон, който задължаваше всички корпорации в Невада да регистрират своя устав дума по дума в специална книга, чието водене бе поверено на секретаря на новата територия — сиреч брат ми. Трябва да се каже, че всички устави бяха съставени абсолютно по един и същи начин. За регистрирането на Орайън се полагаха по четиридесет цента на всеки сто думи, по пет долара за издаденото удостоверение за регистрация и тъй нататък. Всеки имаше разрешение за строеж на път с право да взема пътен данък. От пътища и помен нямаше, но, тъй или иначе, всяко разрешение трябваше да се регистрира, а за регистрацията — да се плати. Всяко лице представляваше само по себе си минна корпорация и трябваше да се регистрира и да плати. С една дума, ние благоденствувахме. Това регистриране ни носеше средно по хиляда долара на месец, и то в злато.

Губернаторът най-често отсъствуваше от Невада. Той обичаше да прескача от време на време до Сан Франциско, за да си отдъхва от цивилизацията на новата територия. Никой не роптаеше против това, защото той беше всеобщ любимец. На младини той бе работил като пощенски кочияш в Ню Йорк или някъде в Ню Ингланд и бе добил навика да помни имена и физиономии и да предразполага към себе си пасажерите. Тези качества му служеха отлично в политическото поприще и той ги поддържаше ревностно. Още през първата година като губернатор той бе успял да се ръкува с всички жители на Невада и вече познаваше всеки от пръв поглед и можеше да го назове по име. Всичките двадесет хиляди невадци му бяха лични приятели и той можеше да прави каквото си ще, без да се страхува, че те ще погледнат неодобрително на някоя негова постъпка. Когато отсъствуваше от Невада — а той обикновено отсъствуваше, — Орайън поемаше неговите функции като „изпълняващ длъжността губернатор“ — титла, която много лесно се превърна просто в „губернатора“. Съпругата на губернатора Клемънс умираше да я наричат губернаторша. Едва ли има човек на света, който да се е радвал повече на това звание. Тя така открито се прехласваше от своята роля на първа дама в обществото, че това обезоръжаваше както критикарите, тъй и завистниците. Като губернаторша и първа дама, на нея й беше нужна подходяща къща — къща, която да отговаря на високото й обществено положение — и тя без труд успя да склони Орайън да построи такава къща. Орайън въобще лесно се съгласяваше на всичко. За дванадесет хиляди долара той построи и обзаведе къща, която нямаше равна на себе си в столицата — най-модерната и най-скъпата къща.

Когато четиригодишният мандат на губернатора Най-вече изтичаше, разкри се загадката защо той се бе съгласил да напусне великия щат Ню Йорк и да се пресели в тази необитаема, обрасла с джоджен пустош. Това беше нужно, за да може да стане сенатор в Конгреса на Съединените щати. Сега оставаше само новата територия Невада да се превърне в щат. И той успя да направи това без особени усилия. Нито тази пясъчна пустиня, нито нейното рядко население бяха годни да понесат тежкото бреме на едно щатско управление, но въпреки това населението държеше на тази промяна и губернаторът спечели играта.

Изглеждаше, че и Орайън печели в тази игра, защото поради своята честност той бе не по-малко обичан от губернатора, чиято популярност се дължеше на други причини. Но в решителния момент най-неочаквано се прояви вроденото своенравие на Орайън и това го доведе до катастрофа.

С изключение на два поста в новия щат Невада — сенатор на щата (губернатора Най) и щатски секретар (Орайън Клемънс) — за всички останали длъжности в управлението имаше по няколко кандидати. Нямаше никакво съмнение, че Най ще пипне сенаторското място, а Орайън — секретарското, тъй като липсваха други кандидати. Но точно в деня, когато конгресът на Републиканската партия трябваше да определи нейните кандидати, Орайън изпадна в един от своите пристъпи на добродетелност. Той отказа да се яви на конгреса. Как ли не го убеждаваха, но напусто. Той заяви, че присъствието му на конгреса щяло да окаже влияние, а това било нечестно и непочтено и кандидатурата му не бивало да бъде опетнена по такъв начин. Това становище бе напълно достатъчно за провала му, но за да бъде съвсем сигурен този провал, същия ден Орайън биде обзет от още един пристъп на добродетелност. Години наред той имаше навика да сменя като ризите си не само своето вероизповедание, но и отношението си към въздържателските идеи. Днес той ще е пълен въздържател и най-горещ защитник на тези идеи, утре ще мине в противния лагер, после… и тъй нататък. В деня на издигането на кандидатурите той, както по-голямата част от народа, имаше добро отношение към уискито, но най-неочаквано реши да мине на позициите на най-безкомпромисните въздържатели. Как ли не го молиха и увещаваха приятелите му. Не, не можаха да го убедят да пристъпи прага на кръчмата.

На другия ден вестникът публикува списъка на издигнатите кандидати. Името на Орайън не фигурираше в този списък. Той не бе получил нито един глас.

С поемането на управлението от новите власти в щата богатите приходи на Орайън секнаха. Той остана без работа. Трябваше да се направи нещо. Той окачи адвокатската фирмичка, но не можа да събере клиентела. Чудна работа! Просто необяснимо! Дори аз не мога да дам някакво определено обяснение, а трябва да гадая: предполагам, че той бе готов да проучва всяко дело откъм двете му страни толкова старателно и толкова съвестно, че когато завършеше пледоарията си в съда, нито той, нито съдебните заседатели биха могли да кажат коя страна защищава. Клиентите вероятно откриваха тази негова особеност още докато му излагаха случая си, и се оттегляха своевременно, за да го спасят от провал.

Как помогнах на Хигби да си намери работа

Тази сутрин^[30] получих писмо от моя стар другар от сребротърсаческите години Калвин Х. Хигби, от когото нямаше ни вест, ни кост цели четиридесет и четири години. Хигби се подвизава в една глава от книгата ми „В несгоди“, където описвам как с него открихме една богата жила в мината „Волният Запад“ в Аврора — или Есмералда, както тогава наричахме този край — и как, вместо да поработим десет дни на нашия периметър, както изискваха миньорските неписани закони, за да утвърдим правото си на собственост върху този изключително богат залеж, Хигби хукна да гони вятъра — да търси някакво загадъчно находище на цимент, а аз отидох до река Уокър, на десет мили от залежа, за да лекувам капитан Джон Най от остър пристъп на ревматизъм или шипове, или нещо от този род; и когато се върнахме в Есмералда, беше вече късно — нашето съкровище току-що бе преминало в ръцете на нови пришълци.

Сега ще цитирам писмото и понеже когато то види бял свят, ние с Хигби отдавна ще сме вече в гроба, ще си позволя да го възпроизведа с всичките му правописни и стилни особености, тъй като те са неразделна част от облика на Хигби. Той е честна, открита душа и неговият правопис и стил са така простодушни и непресторени, какъвто е и самият той. Хигби не се извинява за грешките в писмото и такова извинение не е нужно. Тези грешки показват ясно, че той няма образование и показват още по-ясно, че дори не се опитва да се покаже образован.

Грийнвил, окръг Плюмас, Калифорния.

15 март 1906

ДО САМЮ. Л. КЛЕМЪНС

ГР. НЮ ЙОРК, ЩАТ НЮУ ЙОРК

Оважаеми Сър

Два три пъти вече ме гонят да напиша спомини за мойто другаруване с вас в Невада в началото на шейсте години и аз реших да направя това и няколко години вече зъписвам разни случки дето ми идат наум. Но се съмнявам, че не помня точно кога вие престигнахте в Аврора и не помня кога слет ващо престигане в Невада за първи път утидохте прес Сиера в Калифорния и не помня кога точно утидохте да се грижите за болния там при река Уокър и ние загубихме Нашия пиреметър, не мислете, моля, че искам да ви открада час от славата, ас искам само да напомня някои случки дето сте ги пропуснали във вашите стати раскази и книги, които съм чел. Каквото напиша ще ви го пратя да го пригледате и ако нещо не е вред да го махнете и турите друго каквото решите. Преди няколко години мойта къща изгоря и изгоряха и сичките ми книжа, та затуй искам да ми спомните тия работи, последните две-три години ас боледувам не мога да печеля и вобще е много трудно и право да си кажа искам да опитам да напиша нещо най-вече зарат парата — и ще ви бъда много благодарен да ми кажете ващо искрено мнение за написаното и вашия съвет става ли то за весник. Испращам ви и копие от писмото на „Хералд“ което получих, когато ги питах искат ли моята статя. Чакам за одговор щом имате свободно време.

Оставам с оважение:

Х. К. Хигби

(Копие).

Ню Йорк, 6 март 1906

К. Х. ХИГБИ

ГРИЙНВИЛ, КАЛИФОРНИЯ

Ув. Сър

Много ще се радваме да получиме ваще спомини за другаруването ви с Марк Твен и ако те се укажат толкос интересни, а аз съм сигорен, че ще са интересни, весника ще ви плати много добре за тях, разбира се не мога да ви кажа точната сума, преди да съм имал възможнос да ви вида, ако ни ги испратите и ни разрешите да ги съгласуваме с господин Клемънс с одоволствие ще ви съобщим незабавно нащо решение и размер на хонурара. Ако вие имате предвит някаква опредилена сума моля да ми собщите.

С най-дълбоко оважение:

Дж. Р. Майнър редактор на неделното издание на „Ню Йорк Хералд“.

Веднага отговорих на Хигби и го помолих да ми разреши аз да водя неговите литературни дела. Лопатата той владее по-добре от мен, но когато става дума да се одере един издател, аз стоя къде-къде по-високо от Хигби.

Както личи от приложеното копие, Хигби беше поправял правописа на редактора от „Хералд“, доближавайки го до собствения си правопис. Той бе извършил това великолепно, със замах, без да се смущава. Според мен писмото беше спечелило от тези поправки. Трябва да кажа, че вече шестдесет години и дори повече аз се отвращавам от безупречния правопис, и то само защото като малък единственото нещо, което можех да върша както трябва, бе да пиша грамотно. Това не беше кой знае какво качество и аз отрано свикнах да се отнасям равнодушно към него. Може би защото способността да пишеш безпогрешно е дар божи, а не майсторлък. В майсторлъка има някакво достойнство, защото не се добива лесно, а с много труд. Когато нещо ви е дадено свише, заслугата принадлежи на небесния отец и той може би е доволен и се гордее с нея, но вие се чувствувате празен.

Хигби беше първият човек, който се възползува от моята гениална и безпогрешна система за намиране на работа. През изминалите оттогава четиридесет и четири години неведнъж съм изпробвал тази система. Доколкото си спомням, тя издържа всички проверки и аз страшно се гордея с това мое откритие и с факта, че изграждайки теорията си върху определени особености на човешката природа, се оказах изключително голям психолог.

Двамата с Хигби живеехме тогава в една колиба в подножието на планината. Вътре нямаше къде да се обърнеш и ние двамата плюс печката едва се побирахме в нея. А и не може да се каже, че беше много топла — в промеждутъка от осем сутрин до осем вечер живакът в термометъра извършваше дълго и уморително пътешествие. Заедно с Боб Хауланд и Хорейшоу Филипс ние разработвахме една сребърна жила до един хълм на половин миля от колибата. Вземайки си храна за обед, всяка сутрин отивахме на нашия периметър и по цял ден копаехме и ровехме ту обнадеждени, ту отчаяни, ту отново обнадеждени и бавно, но сигурно довършвахме последните си пари. И един хубав ден останахме без пукната пара — между другото още не бяхме извадили никакво сребро — и ни стана ясно, че ще трябва да си изкарваме прехраната по някакъв друг начин.

Аз си намерих работа на близката кварцова кариера, където трябваше да прехвърлям пясък с лопата с дълга дръжка. Как ненавиждам тоя род лопати! Така и не можах да свикна да греба с нея. В повечето случаи пясъкът изобщо не попадаше в решетото, а се изсипваше по главата ми и оттам — в гърба ми. Не помня да съм работил по-отвратителна работа в живота си, но за нея ми даваха десет долара на седмица и отделно храна. А храната не беше каква да е — освен бекон, фасул, кафе, хляб и меласа всеки ден ни поднасяха и компот от сушени ябълки, сякаш и делниците бяха недели. Но на този царски живот, на това чревоугодничество и разкош дойде краят, и то по две причини, всяка от които бе достатъчна сама по себе си. Аз бях стигнал вече до извода, че тази работа не е по силите ми; а компанията бе стигнала до извода, че няма сметка да ми плаща, за да изсипвам пясъка в гърба си. И тъй компанията ме уволни тъкмо в момента, когато сам се готвех да напусна.

Ако Хигби се беше хванал на тая работа, всичко щеше да върви както трябва, и двете страни щяха да са доволни; защото Хигби беше не мъж, а мъжище — един мускулест гигант. Той щеше да върти тая лопата като бог и да работи по дванадесет часа на ден, без дори да се запъхти. Но през това време Хигби стоеше без работа и беше се по-оклюмал. Един ден той каза отчаяно:

— Ех, да мога да хвана работа в „Пионер“.

— Какво искаш да работиш в „Пионер“? — попитах аз.

— Как какво? Физическа работа. Надницата е пет долара.

— Ако само за това става дума, аз ще ти уредя въпроса.

Хигби остана поразен.

— Искаш да кажеш, че познаваш отговорника и можеш да ме вредиш на работа? — възкликна той. — И досега си траеш?

— Не — отвърнах аз, — не познавам отговорника.

— Кого тогава познаваш? Как мислиш да ме вредиш на работа?

— Много просто. Трябва само да изпълняваш точно каквото ти кажа и още днес ще постъпиш на работа.

— Ще изпълнявам всичко, каквото и да е то — каза нетърпеливо Хигби.

— Добре. Сега иди в „Пионер“ и кажи, че търсиш тежка работа; кажи, че ти е омръзнало да лентяйствуваш, че изобщо не си свикнал да стоиш без работа и просто не те свърта; кажи, че искаш да работиш само заради удоволствието от труда и не желаеш да ти плащат нищо.

— Нищо ли? — ахна Хигби.

— Да, нищо.

— Съвсем без пари?

— Съвсем.

— Дори без храната?

— Без храната. Ще работиш безплатно. Накарай ги да разберат добре, че искаш да работиш напълно безплатно. Като те види каква си хала, отговорникът ще разбере какъв късмет му се е паднал. И ще ти даде работа.

— Да, доходна работа, няма що — възропта Хигби.

— Уж обеща да изпълняваш всичко, каквото ти кажа, а вече негодуваш. Ти винаги си държал на думата си, Хигби. Хайде заминавай и почвай работа.

— Отивам — съгласи се той.

Аз много се тревожех какво ще излезе от всичко това, но не издавах тревогата си. Давах си вид, че съм напълно убеден в успеха на моя план, но в действителност се тревожех много. И все пак вярвах, че познавам достатъчно добре човешката природа: та кой ще се откаже от работник с такива невероятни мишци, готов при това да работи безплатно? Минаваше час след час, а Хигби не се връщаше. Надеждата ми в успеха растеше. Започна да ме изпълва увереност. Надвечер Хигби се прибра и аз с радост научих, че съм предвидил всичко съвсем точно и плановете ми са се увенчали с успех.

В началото отговорникът се объркал и не знаел как да погледне на предложението на Хигби, но скоро се съвзел и казал, че ще се радва да вземе Хигби на работа и да му достави удоволствието, което търси.

— Колко време ще продължава това? — попита Хигби накрая.

— Няма да мърдаш оттам — казах аз. — Ще работиш яко, все едно че ти плащат редовна надница. И никакво оплакване; да не си им споменал за надница или дори за храна! Така ще продължава ден, два, три, четири, пет, шест — в зависимост от характера на отговорника. Някои я отговорници се предават след два-три дни. Ще се намерят и такива, които да издържат една седмица. Но много трудно ще се намери такъв, който да издържи цели две седмици, без да го загризе съвестта, и да не ти предложи заплата. Но да речем, че в случая имаме работа с такъв, „двуседмичен“, отговорник. Дори така да е, пак няма да чакаш пълни две седмици. Защото навсякъде ще се разчуе, че, най-добрият работник толкова обича труда, та е готов да върши с радост всякаква работа, без да му плащат. И тогава на теб ще започнат да гледат като на някакво чудо. Работниците от другите мини и кариери ще заприиждат да видят с очите си това чудо. Ти можеш да изкараш сума пари, ако сложиш входна такса, но не ти препоръчвам. Дръж високо своето знаме. Когато другите отговорници видят каква грамада си, ще разберат, че струваш за двама, и ще ти предложат да работиш при тях за половин надница. Ти няма да приемаш, а първо ще съобщиш на своя отговорник за тези предложения. Дай му възможност да прояви благородство и да ти предложи поне колкото тях. Не стори ли това, приемаш кое да е от останалите предложения. Помни ми думата, Хигби, най-малко след три седмици ти ще бъдеш отговорник и ще получаваш най-високата надница в тоя край.

Всичко излезе точно тъй, както го предвиждах, и аз заживях безгрижно и въпреки че нямах работа, не ми идваше наум да изпробвам върху себе си своето гениално откритие. Щом Хигби работеше, нямаше нужда аз да работя. Една заплата стигаше за нашето малко семейство. Месеци след това аз живеех господарски, четях книги и вестници и всеки ден лапах компот от сушени ябълки, сякаш делниците бяха недели. Какво повече му трябва на човек от това? Хигби беше широк човек — как нито веднъж не се оплака, как нито веднъж не ми загатна да си потърся работа по моя способ!

Това трябва да беше в 1862 година. Разделих се с Хигби в края на същата година — или не, май че беше в началото на следващата — и заминах за град Вирджиния. Редакцията на „Териториъл ентърпрайз“ ме беше поканила да замествам Уилям Райт, единствения щатен репортер на вестника, който излизаше в тримесечна отпуска, за да види семейството си в Айрва. Впрочем всичко това съм го описал в книгата си „В несгоди“.

Оттогава — вече четиридесет и четири години — не съм виждал Хигби.

Дуели

В онези далечни години дуелите изведнъж станаха мода в Невада и към 1864 всеки гореше от нетърпение да си опита силите в този нов спорт, защото невъзможно бе човек да уважава истински себе си, ако не е убил или осакатил някого на дуел или сам той не е бил убит или осакатен.

По това време аз работех вече втора година като редактор на градската хроника във вестника на господин Джо Гудман — „Ентърпрайз“, излизащ в град Вирджиния. Бях амбициозен в много отношения, ала новата мода не можа да ме съблазни. Нямах никакво желание да се бия на дуел. И съвсем не възнамерявах да хвърля ръкавицата някому. Разбирах, че не заслужавам уважение, но пък мисълта, че животът ми не е застрашен от нищо, ми носеше известно успокоение. Аз се срамувах от себе си, колегите от редакцията също се срамуваха от мен, но тъй или иначе понасях това положение. Отдавна бях свикнал да се срамувам от себе си — за това винаги имаше повод, — тъй че сегашното положение не беше нещо ново за мен. И аз лесно се помирих с него.

Във вестника работеше Плънкет. Във вестника работеше и Р. М. Дагет. И единият, и другият се бяха мъчили неведнъж да излязат на дуел с някого, но досега това не им се бе удало и те трябваше да чакат. Гудман беше единственият човек от редакцията, който бе направил нещо за престижа на нашия вестник. Наш конкурент беше вестник „Юниън“. Известно време той се списваше под редакцията на Том Фич, когото наричаха „Златоустия от Уисконсин“ — той беше роден в този щат. Фич упражняваше ораторското си изкуство по уводните колони на своя вестник, но господин Гудман го извика на дуел и с един куршум угаси тази му страст. Спомням си каква радост беше в редакцията, когато Фич прие хвърлената ръкавица. Вечерта седяхме до късно и се съсипахме да славословим Джо Гудман. Той беше само двадесет и четири годишен; на него му липсваше онази мъдрост, която притежава човек на двадесет и девет години, но той беше толкова доволен, че е именно такъв, колкото аз, че не съм.

Гудман си избра за секундант майор Грейвс (името на майора не беше точно така, но нещо подобно — забравил съм го вече). Грейвс се зае да посвети Джо в изкуството на дуела. Той беше служил при Уокър^[31] — „сивоокия избраник на съдбата“, и бе участвувал във всичките му разбойнически нападения в Централна Америка. Само този факт дава достатъчно добра представа за майора. Да се каже, че човек е служил като майор при Уокър и е излязъл от всички битки удостоен с похвали от Уокър — това означава, че този човек е не просто храбрец, а храбрец в пълния смисъл на думата. Всички служили при Уокър бяха такива.

Познавах отблизо семейство Гилис. Бащата заедно с един от синовете си участвува в целия поход на Уокър. Те се биха в паметното сражение при Пласа и удържаха докрай, както и всички хора на Уокър, въпреки решителното превъзходство на противника. Синът падна убит до баща си. Един куршум улучи бащата в окото. Старият — още тогава той беше вече стар — носеше очила и куршумът заедно с парче стъкло бе влязъл в черепа му и заседнал там. Той имаше и други синове — Стийв, Джордж и Джим, съвсем млади, още деца, които също искаха да участвуват в похода на Уокър, защото бяха наследили безстрашния дух на баща си. Но Уокър не рачи да ги вземе; каза, че това е сериозна работа, в която няма място за дечурлига.

Майорът беше величествен старец с великолепна, пълна с достойнство, внушителна военна осанка и по природа и възпитание бе внимателен, учтив, приветлив, обаятелен; той имаше едно качество, което съм срещал само у още един човек — Боб Хауланд, едно необяснимо качество, което се криеше в погледа; и когато този поглед се насочеше предупредително към отделен човек или дори към цял взвод, това бе напълно достатъчно. Човек с такъв поглед няма защо да носи оръжие; той може да излезе срещу въоръжен главорез, да го укроти и вземе в плен, без дори да продума. Веднъж видях как Боб Хауланд направи подобно нещо, а той беше слабичко, добродушно, кротко, мило човече — едно джезве кокали — с благи сини очи, които с един поглед можеха да ти спечелят сърцето или да го смразят — в зависимост от случая.

Майорът накара Джо да застане прав и на петнадесет крачки от него постави Стийв Гилис; после накара Джо да се обърне с дясното рамо към Стийв, да зареди револвера — цяло чудовище — и да го държи с дулото надолу, прилепен до крака; след това обясни, че именно това е правилното положение и че възприетият начин във Вирджиния (тоест да се вдига оръжието високо във въздуха и после да се спуска бавно с прицел към противника) е съвършено неправилен. При команда „едно!“ вдигате бавно револвера, мерейки се в желаното място. След малко следва: „Две, три — огън — стоп!“ При думата „стоп“ вече може да стреляте, но не по-рано. След тази дума обаче се позволява да изчакате колкото искате. Освен това, когато започнете да стреляте, имате право да тръгнете напред и да стреляте ходом колкото ви душа иска — ако това изобщо ви пълни душата. В това време противникът, ако е инструктиран правилно и знае правата си, също настъпва към вас и стреля, тъй че като нищо може да стане по-голямо или по-малко нещастие.

Когато Джо вдигна револвера, дулото му, естествено, бе насочено към гърдите на Стийв, но майорът възрази:

— Не, това е неправилно. Можете да рискувате своя живот, но не и живота на противника. Ако останете жив след дуела, цял живот ще ви преследват кошмарни спомени и няма да имате мира. Мерете се в крака на противника, само не в коляното или над коляното, защото това са опасни места; мерете се под коляното. Осакатете го, но гледайте да остане нещо от него, че да му се радва майка му.

Благодарение на тези наистина мъдри и превъзходни съвети Джо успя да улучи противника си под коляното, от което той окуця за цял живот. А самият Джо загуби само кичур коса, но тогава това не беше чак такова голямо нещастие, каквото би било сега. Защото когато го видях преди година в Ню Йорк, цялата му растителност бе отишла по дяволите, освен едни ресни околовръст, над които се издигаше като купол голото му теме.

Една година след този дуел дойде и моят ред, въпреки че аз съвсем не се стремях към това. Гудман отиде да прекара седмичната си почивка в Сан Франциско и ме остави да го замествам като главен редактор. До този момент аз си мислех, че това е лесна работа: какво друго върши главният, освен дето пише по една уводна на ден? Но скоро трябваше да се откажа от това предубеждение. Още първия ден загазих, защото не можех да измисля никаква тема за уводната. После ми дойде наум, че сме 22 април 1864 година — следователно на другия ден е тристагодишнината от рождението на Шекспир. А каква по-хубава тема от това? Грабнах енциклопедията, разгърнах я и разбрах що за личност е бил Шекспир и какво е направил, след което заех тези сведения и ги поднесох на публиката; а едва ли можеше да се намери публика, която толкова да се нуждае от сведения за Шекспир. Делото на Шекспир не беше достатъчно за една нормално дълга уводна статия, затова аз я допълних с дела, които съвсем не бяха негови — и в много отношения тези добавки бяха много по-съществени, по-интересни и забавни дори от най-добрите негови постижения.

Но на другия ден пак загазих. Нямаше повече шекспировци. Нито в историята на миналото, нито в перспективите на бъдещето можеше да се намери нещо подходящо за уводна статия и за нашенските читатели. Оставаше само една тема. И тази тема беше господин Леърд, собственик на вестник „Юниън“. Неговият главен редактор също бе заминал за Сан Франциско и Леърд опитваше силите си в редакторското поприще. Аз подкачих господин Леърд с няколко любезности, каквито обикновено се разменяха между местните журналисти, и на другия ден той ми отговори с най-ожесточени нападки. Ние зачакахме господин Леърд да ми хвърли ръкавицата, защото според всички правила — според етикета на дуела, преразгледан, допълнен и усъвършенствуван от нашите дуеланти — ако обидиш някого, съвсем не е достатъчно той да ти отвърне в същия обиден тон; етикетът изискваше той да те извика на дуел. И тъй ние зачакахме поканата и чакахме цял ден. Но тя не идваше. Денят вече преваляше, изтичаха последните часове, а покана все още нямаше и сътрудниците се отчаяха. Те паднаха духом, а аз се радвах и с всеки изминал час се чувствувах все по-добре и по-добре. Те не можеха да разберат това мое състояние, но аз го разбирах. Моят характер ми даваше възможност да се радвам, когато другите се отчайват.

Накрая видяхме, че няма друг изход, освен да зарежем етикета и сами да изпратим покана на господин Леърд. Щом стигнахме до това решение, момчетата се развеселиха, затова пък аз започнах да губя настроение. Но в такива случаи човек зависи изцяло от приятелите си и не му остава друго, освен да се подчинява на това, което те сметнат за най-правилно. Поканата написа от мое име Дагет, защото той имаше необходимия език, убедителния език, който на мен ми липсваше. Дагет заля господин Леърд с поток зловонни епитети, пълни с жлъч и злоба, които трябваше да подействуват убедително. Стийв Гилис, моят секундант, занесе поканата и се върна да чака отговора. Но отговор нямаше. Момчетата побесняха, но аз запазвах спокойствие. Стийв занесе втора, още по-остра покана и пак зачакахме. И пак не дойде отговор. Настроението ми съвсем се възвърна. Дори започнах да проявявам интерес към поканите. Преди никога не бях се интересувал от подобни неща, но сега ми се струваше, че мога да си създам голямо име, без това да ми коства нещо, и с всяка неприета покана аз се радвах все повече и повече; към полунощ започнах да си мисля, че няма нищо по-примамливо на тоя свят от възможността да се биеш на дуел. И аз настойчиво карах Дагет да пише покана след покана. Но май се престарах: накрая Леърд прие. Трябваше да се досетя, че ще стане така — Леърд не беше човек, на когото можеш да разчиташ.

Моите хора изпаднаха в неописуем възторг. Те ми помогнаха да си напиша завещанието — още една неприятност, като че ли не ми стигаха другите. После ме изпратиха до дома. Цяла нощ не мигнах — не исках да спя. Толкова неща трябваше да обмисля, а ми оставаха по-малко от четири часа — трагедията бе обявена за пет часа, а един час — от четири до пет — трябваше да се упражнявам в стрелба и да запомня с кой край на револвера следва да се меря в противника. В четири се отправихме към една тясна клисура на около миля от града и по пътя взехме за временно ползуване една врата от плевник, която щеше да ми служи за мишена — взехме я от някакъв човек, заминал на гости в Калифорния. Закрепихме права тази врата и в средата й опряхме летва от стобор. Летвата трябваше да представлява господин Леърд, въпреки че той беше много по-дълъг и тънък от нея. Най-добре би било в него да стреля едновременно цял взвод, но дори тогава куршумите пак биха се отплесвали от него — по-неподходяща материя за дуел човек не би могъл да си представи. Започнах с летвата. Не можах да я улуча. Тогава опитах във вратата. И нея не можах да улуча. Опасност имаше само за тези, които не бяха успели да се отдръпнат по-далеч от мишената. Отчаях се съвсем. След малко чухме изстрели в съседния дол. Веднага разбрах каква е работата: шайката на Леърд го обучаваше в стрелба. Сигурно и те бяха чули моите изстрели и щяха да дойдат да видят какъв рекорд съм поставил — и да проверят какви са изгледите им за успех. Уви, аз не можех да се похваля с никакъв рекорд; и си дадох сметка, че ако Леърд дойде насам и види вратата, на която нямаше дори и драскотина, той ще бъде обзет от такова желание да се бие, каквото изпитвах аз в полунощ, преди да беше приета моята нещастна покана.

Но ето че в този миг някаква птичка, не по-голяма от врабче, кацна на един храст на тридесетина крачки от нас. Стийв измъкна револвера си и й отнесе главата. Това беше стрелец, а не като мен. Завтекохме се към храста да вземем птичката и точно в този момент иззад хребета се зададе Леърд с неговите хора. Когато секундантът му видя обезглавеното птиче, побеля като платно и явно се развълнува.

— Кой свърши тая работа? — попита той.

Преди да съм си отворил устата, Стийв каза съвсем спокойно, сякаш нищо особено не бе се случило:

— Клемънс.

— Изумително! — възкликна секундантът. — От какво разстояние я удари?

— Не много голямо — трийсетина крачки — отвърна Стийв.

— Удивителна точност! — продума пак секундантът. — И често ли има такива попадения?

— От пет изстрела четири — отвърна вяло Стийв. Мошеникът му с мошеник, лъжеше на поразия, но аз не обелих дума.

— Та това е изумително постижение! — възхити се пак секундантът на Леърд. — Пък аз мислех, че той не може да умери и черква.

Останах изненадан от неговата проницателност, но си замълчах. Те побързаха да си тръгнат. Секундантът поведе господин Леърд, чиито крака не го държаха много здраво, и Леърд скоро ми изпрати собственоръчно написана бележка, че не е съгласен да се бие с мен на дуел при каквито и да било условия.

И тъй животът ми бе спасен — спасен само по една случайност. Не зная какво е мнението на птичката за тази намеса на провидението, но аз се чувствувах преспокоен и предоволен. Впоследствие разбрахме, че Леърд е улучвал целта четири пъти от шест изстрела. Ако дуелът се беше състоял, той така щеше да ми надупчи кожата, че всичките ми принципи щяха да изтекат.

Към обед целият град знаеше вече, че аз съм изпратил покана за дуел, а Стийв Гилис я е връчил. По новия закон за това ни се полагаха по две години в дранголника. Губернаторът Норт не ни изпрати съобщение, но един от най-близките му хора ни съобщи някои неща. Той каза, че няма да е зле да напуснем щата с първия дилижанс. Дилижансът заминавал в четири часа на другата сутрин. През това време властите щели да ни търсят, но не много старателно: обаче ако ни откриели в щата след заминаването на дилижанса, щели сме да станем първите жертви на новия закон. Губернаторът горял от желание да принесе някого в жертва на този закон и непременно щял да ни наложи най-голямото наказание — две години затвор. Нямало да ни прости за нищо на света.

По всичко личеше, че нашето присъствие в Невада не бе желателно повече. Целия този ден си седяхме у дома, вземайки всички предпазни мерки. Само веднъж Стийв прескочи до хотела да се види с един друг мой клиент — господин Кътлър. Защото Леърд не беше единственият, когото се постарах да поправя, докато заемах редакторското място. Аз бях взел мярка и на неколцина други и им бях вдъхнал нов живот с моите разгорещени критики и порицания; тъй че когато оставих редакторското перо, имах да вземам два дуела и четири боя с камшик. Към последните не проявявахме особен интерес, те нямаше да ни донесат слава, затова не държахме много на тях. Но честта налагаше да обърнем внимание на втория дуел. Господин Кътлър беше дошъл от град Карсън и от хотела беше пратил по човек покана за дуел. Стийв отиде при него да го успокои. Стийв тежеше само деветдесет и пет паунда, но целият щат знаеше, че с юмруците си той може да се справи с всеки, независимо колко тежи и каква тренировка има. Стийв беше от рода Гилис, а когато един Гилис речеше да отиде при някого с някакво предложение, това означаваше, че работата е сериозна. Още щом разбрал, че Стийв е мой секундант, Кътлър се укротил: станал спокоен, разумен и го изслушал внимателно. Стийв му дал петнадесет минути да напусне хотела и половин час да напусне града — иначе, казал, не отговарям за последиците. Така и този дуел завърши успешно, защото господин Кътлър на бърза ръка си обра крушите и замина за Карсън, разкаян и напълно преобразен. Оттогава не ми се е случвало да се разправям с дуели. И ги отричам напълно. Смятам, че дуелите са неразумна работа, и разбирам колко опасни са за живота. Ако сега някой реши да ме извика на дуел, ще го хвана кротко за ръчица, ще го заведа в някое тихо, глухо местенце и ще го убия. Но въпреки всичко аз винаги проявявам жив интерес към чуждите дуели. Човек обикновено се интересува от геройски подвизи, каквито самият той понякога е извършвал.

Брет Харт

След като напуснах Невада, станах репортер в санфранциския вестник „Морнинг кол“. Нещо повече — аз бях репортерът на вестника. Друг нямаше. За един човек работата беше достатъчна, дори предостатъчна, но за двама щеше да бъде малко — така поне смяташе господин Барис, а той бе собственик на вестника и следователно можеше да прецени това по-добре от всеки друг.

Към девет сутрин трябваше да отивам в полицейския участък, където в течение на един час описвах накратко в бележника си кавгите от предната вечер. Кавги ставаха обикновено между ирландци или между китайци, а понякога, за разнообразие, между ирландци и китайци. Всеки ден свидетелите повтаряха едни и същи показания, затова ежедневната процедура беше убийствено еднообразна и отегчителна. Само един човек, струва ми се, намираше нещо интересно в тази процедура — преводачът на съда. Той беше англичанин, който владееше свободно петдесет и шест китайски диалекта. Всеки десет минути той трябваше да минава от един диалект на друг и това упражнение му действуваше така съживително, че той никога не се одремваше — за разлика от репортерите. От участъка се отправяхме към по-горните съдебни инстанции, за да разберем какви присъди са били произнесени предния ден. Всичко това спадаше към редовните новини. За репортерите съдилищата бяха непресъхващ извор на информация. През останалата част от деня ние кръстосвахме града от единия до другия край и събирахме какъвто ни падне материал, за да запълним колоната си — и ако нямаше пожари, сами ги предизвиквахме.

Вечер обикаляхме шестте театъра един след друг: седем вечери в седмицата, триста шестдесет и пет в годината. Във всеки театър се задържахме не повече от пет минути — колкото да хвърлим един бегъл поглед на пиесата или операта, а после правехме „преглед“, както се казва, на тези пиеси и опери и всяка вечер от началото до края на годината изтезавахме мозъците си, мъчейки се да кажем за представленията нещо такова, което да не е било казано поне двеста пъти. Оттогава изминаха четиридесет години, но и до ден-днешен аз не мога да мина покрай театър, без да ме „среже нещо под лъжичката“, както казваше Чичо Ремъс, а какво става в самия театър, почти нямам представа, защото много рядко влизам вътре и дори да изпитам такова желание, никак не ми е трудно да го преодолея.

След като тичах от девет сутрин до единадесет вечер, за да събера материал, аз вземах перото и размазвах по хартията в думи и изречения събраната кал, като гледах да заеме колкото е възможно по-голяма квадратура. Това беше робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност. Това беше същинска каторжна работа за един лентяй, а аз бях лентяй по рождение. Сега не съм по-мързелив, отколкото бях преди четиридесет години, но то е, защото още преди четиридесет години бях достигнал крайния предел на мързела. Човек не е в състояние да надхвърли възможностите си.

Най-после се случи едно интересно събитие. Една неделя видях как няколко хулигани гонеха и замеряха с камъни някакъв китаец, натоварен до ушите с бельото на своите клиенти християни, а полицаят просто наблюдаваше тази гледка и се забавляваше с нея. Пръста си не помръдна дори. Описах това произшествие с много страст и свещен гняв. Обикновено не четях сутрин във вестника това, което съм писал предната вечер, защото то винаги ми се струваше измъчено и мъртво. Но в тази дописка бях вложил много душа. Тя беше написана с жар и аз дори смятах, че има и литературни качества, затова на сутринта започнах трескаво да я търся във вестника. Но я нямаше. Тя не излезе нито на втория, нито на третия ден. Тогава отидох в печатницата и я намерих между отхвърлените материали. Поисках обяснение. Метранпажът ми каза, че господин Барне я прочел на коректура и наредил да се свали. И господин Барне дори изложи съображенията си — пред мен ли, пред метранпажа ли, не помня вече, но от комерческо гледище те бяха напълно основателни. Според него „Морнинг кол“, подобно на тогавашния „Ню Йорк сън“, бил вестник на перачките, което ще рече, вестник на бедните — единственият евтин вестник. Той съществувал благодарение на бедните и или трябвало да се съобразява с техните предразсъдъци, или да загине. Ирландците бяха бедняци. Те били главната опора на „Морнинг кол“ и без тях вестникът нямало да просъществува и месец, а те ненавиждаха китайците. Моята остра бележка щяла да разгневи целия ирландски кошер и да нанесе сериозни щети на вестника. Ето защо „Морнинг кол“ не можел да си позволи да публикува статии, осъждащи хулиганските нападения над китайци.

В онези години аз се ръководех от възвишени мисли. Сега вече съм надживял тези неща, но тогава бях неблагоразумен. Онзи ден „Ню Йорк сън“ помести дописка от лондонския си кореспондент, която ми помогна да разбера колко струвам. Кореспондентът изрежда някои явления у нас, в Америка, през последната година като например пълното разложение на големите ни застрахователни компании, в които най-видните представители на деловия свят са превърнали кражбата в своя законна професия; разкритите безсрамни злоупотреби, огромни злоупотреби с такива големи общини като филаделфийската, сейнтлуиската и други; разкритите напоследък милионни злоупотреби в железниците и други по-малки мошеничества, извършвани от единия до другия край на Съединените щати; и накрая изнесената от Ъптон Синклер най-престъпна, най-невероятна, най-убийствена афера — мошеничествата на Месния тръст^[32], чието разкриване принуди президента да поиска от противящия се Конгрес да гласува закон, който да избави Америка и Европа от милостта на лекарите и гробарите.

По думите на този кореспондент Европа започва да се и съмнява дали в Съединените щати може да се намери поне един честен мъж. До преди една година бях убеден, че освен мен по цялата американска земя няма такъв човек. Но впоследствие и това изключение отпадна и сега мога да кажа твърдо, че в Америка няма нито един честен и мъж. Аз държах първенството години наред. Обаче през януари и аз се сгромолясах на дъното ведно с Рокфелер, Карнеги, Гулдовци, Вандърбилтовци^[33] и други професионални мошеници — за да не платя данъците си, дадох лъжлива клетва, подобно на най-безскрупулните от тази шайка. Така Америка претърпя огромна загуба, защото аз бях незаменим. Ще са нужни най-малко петдесет години, докато се намери мой приемник. Според мен цялото население на Съединените щати — с изключение само на жените — е разкапано до мозъка на костите, когато се касае за долари. Не забравяйте, че говоря тези неща като покойник. Иначе бих сметнал за нетактично жив човек да дава гласност на подобни мисли.

Както вече казах, преди четиридесет години се ръководех от по-възвишени цели и разбрах в какво позорно положение съм изпаднал — да бъда роб на вестник като „Морнинг кол“. Ако бях още по-възвишен, щях да зарежа това топло местенце, да напусна и да гладувам — както всеки друг герой. Ала нямах никакъв жизнен опит. Подобно на мнозина, аз мечтаех да бъда герой, но нямах никаква практика в тази насока и дори не знаех откъде да започна. А никак не ми се щеше да започвам с глад. Един-два пъти в живота си почти бях стигал да такова положение и не може да се каже, че ми беше много приятно да си спомням за това. Знаех, че ако напусна, трудно ще намеря друга работа. Да, знаех го много добре. Затова преглътнах обидата и останах в „Морнинг кол“. Но ако по-рано проявявах твърде малко интерес към своето „производство“, сега вече не проявявах никакъв. Продължих да работя, обаче без всякакво желание, и резултатите не закъсняха да се проявят. Започнах да гледам съвсем през пръсти на работата си. Както вече споменах, работата беше много за един човек. А сега я вършех така, че съвсем очевидно бяха нужни двама, дори трима души. Даже Барне, забеляза това и ми каза да си намеря помощник за половин надница.

Долу в счетоводството работеше един дългуч — добродушно, услужливо, ограничено момче, което получаваше много малко, почти нищо, и то без храна и квартира. Един нахакан хлапак, пак от счетоводството, който не цепеше басма никому, все се подиграваше на дългуча и му беше измислил прякор — много сполучлив и подходящ прякор, но не мога да ви обясня защо, понеже не означаваше нищо. Той му викаше Смиги Макглюръл. Предложих на Смиги да ми стане помощник и той прие с радост и благодарност. И се хвърли в работата с десеторно по-голяма енергия от мен — доколкото в мен беше останала някаква енергия. Той не блестеше с ум, но за един репортер в „Морнинг кол“ не бяха нужни умствени способности и момчето се справяше чудесно със задълженията си. Постепенно започнах да му прехвърлям все повече и повече от моята работа. Беше ме налегнал такъв мързел, че след един месец Смиги вършеше вече цялата работа. И стана напълно ясно, че той може да поеме цялата работа и дори повече, от което следваше, че аз съм ненужен.

Именно в този критичен момент се случи интересното събитие, за което споменах преди малко: господин Барне ме уволни. Това е първият и последен път в живота ми, когато съм бил уволняван, и макар да съм вече в гроба, още ме боли, като се сетя. Той не ме изхвърли грубо. Това не беше в характера му. Господин Барне беше едър хубав мъж, добролик, учтив и безупречен в облеклото. Той не би могъл да каже някому груба, обидна дума. Той ме повика деликатно настрани и ме посъветва да напусна. Все едно че баща съветваше сина си за негово добро. И аз го послушах.

Останах на улицата. Но аз бях получил презвитерианско възпитание и знаех, че „Морнинг кол“ ще го сполети беда. Познавах пътищата на провидението и бях сигурен, че тази несправедливост няма да остане ненаказана. Не можех да предвидя кога ще дойде възмездието и каква форма ще приеме, но бях твърдо убеден, че рано или късно то ще дойде. Не можех да кажа веднага върху Барне ли ще се стовари то или върху неговия вестник. Но виновният беше Барне, а аз знаех, че винаги бива наказван невинният — следователно не можеше да има съмнение, че един ден за престъплението на Барне ще пострада вестникът.

Така и стана! На една от първите снимки, които получих неотдавна^[34], сред развалините на града стърчеше като паметника на Вашингтон сградата на „Морнинг кол“; впрочем от самата сграда нямаше нищо, стърчеше само нейният железен скелет! И тогава именно си казах: „Незнайни са пътищата на провидението!“ Знаех си аз, че ще стане така. Знаех го цели четиридесет години! През всичкото това време нито веднъж не загубих доверие в провидението. Възмездието се забави повече, отколкото очаквах, но затова пък се оказа крайно внушително и задоволително. Някому може да се стори странно, че провидението трябваше да съсипе цял един град с четиристотин хиляди жители, за да разчисти четиридесетгодишни сметки между един нищо и никакъв репортер и един вестник, но аз не виждам нищо чудно в това, защото цял живот съм бил възпитаван в презвитериански дух и зная как стават тези неща. Зная, че в библейски времена, когато някой извършел грях, почти неминуемо бивало изтребвано цялото му племе ведно с добитъка и всичко живо. Зная, че провидението не му мисли много, стига да му падне в ръцете някой от близките на виновния. Спомням си, че в „Магналия“^[35] се разказваше за някакъв човек, който изругал на връщане от вечерна молитва и само след девет месеца бил наказан от небето. Страшна болест поразила жена му й седемте му деца и те взели да мрат едно след друго, докато накрая той останал съвсем сам. Разбирам, че целта е била да се накаже този човек и ако той имаше поне малко мозък, щеше да разбере, че тази цел е постигната, макар и за сметка на невинни хора.

В онези далечни дни счетоводството на „Морнинг кол“ се намираше на първия етаж, а над него беше канцеларията на управителя на Монетния двор на Съединените щати, в която се разполагаше Брет Харт^[36] — тогава личен секретар на управителя. Редакцията на вестника и единственият репортер се помещаваха на третия етаж, а словослагателското — на четвъртия и последен. След като Смиги Макглюръл ми стана помощник — но не и преди това! — аз прекарвах голяма част от времето си в канцеларията при Брет Харт. Той пишеше много за „Калифорниън“ — сътрудничеше с „кратки романи“ и очерци, а мисля, че работеше и като редактор. И аз сътрудничех на „Калифорниън“, а също Чарлс Х. Уеб, Прентис Мълфорд, младият адвокат Хейстингс, който даваше надежди да стане един ден добър писател. Чарлс Уорън Стодард също бе един от сътрудниците. А Аброуз Биърс, който и досега пише сносни разкази за списания, работеше тогава в един санфранциски вестник — мисля, „Голдън еъра“. Ние прекарвахме приятни часове заедно, много весели и приятни. Но това беше, след като Смиги Макглюръл започна да ми помага; преди нямах никакво свободно време. Смиги се оказа много изгоден за мен — в течение на един месец. После се превърна в бедствие.

Господин Суейн, управителят на Монетния двор, беше този, който откри Брет Харт. Дошъл в Калифорния през петдесетте години, Брет Харт, двадесет и три-четири годишен младеж, бе попаднал в златотърсаческия лагер Анру, получил това необикновено име съвсем случайно още в първите дни от своето съществуване, когато особено се е нуждаел от име. Тамошната хлебарница имала фирма на платно, която още не била окачена, а току-що изписана, била оставена да съхне по такъв начин, че думата „ФУРНА“ прозирала наопаки, но без Ф-то. Един новодошъл я прочел обратно — АНРУ, и решил, че това е името на лагера. Златотърсачите останали доволни и възприели името.

Харт преподавал в тамошното училище няколко месеца. Освен това редактирал една дрипа, която изпълнявала ролята на седмичен вестник. Известно време прекарал и в златотърсаческия лагер Магарешка клисура, където подир няколко години и аз се мотах три месеца. Именно в Анру и в Магарешка клисура Харт бе добил навика да наблюдава внимателно и да запечатва на хартия с фотографическа точност горските пейзажи на Калифорния и нейните по-характерни особености: дилижанса, кочияша и пътниците, облеклото и нравите на златотърсачите, комарджиите и техните жени; и пак по тия места той беше научил без много труд и наблюдения всичко, което не знаеше за работата в златните мини, и бе добил умението да го поднася на читателя като познавач. Пак там той беше научил своеобразния жаргон на златотърсача, с който плени Европа и Америка — жаргон, на който не говореше нито един човек в света, преди Брет Харт да го измисли. Този жаргон умря заедно с Брет Харт, но това не е кой знае каква загуба.

След време той се пресели в Сан Франциско. Той беше словослагател по професия и успя да получи работа в редакцията на „Голдън еъра“, където му плащаха десет долара седмично. Харт получаваше заплата за набора, но той си разнообразяваше труда и се развличаше, като пишеше за вестника, без някой да го е канил. Главният редактор и собственик на вестника Джо Лорънс нито веднъж не бе видял ръкопис на Харт, защото ръкописи нямаше. Харт съчиняваше своите произведения пред самата наборна каса и веднага ги набираше. „Голдън еъра“ имаше претенциите на литературен вестник и се гордееше с това, но литературата му беше съвсем слаба и безцветна и се родееше с истинската литература само по някои външни белези, но иначе нямаше нищо общо с нея. Господин Суейн, управителят на Монетния двор, забеляза един ден нов звук в оркестъра на вестника — нова жизнерадостна нота, която се открояваше рязко на фона на този анемичен и нестроен оркестър и звучеше като истинска музика. Той попита Джо Лорънс кой е този изпълнител и Лорънс му каза. Господин Суейн реши, че е просто срамота Харт да си пилее силите на такова място и за такава нищожна заплата, затова го взе при себе си, направи го свой секретар, даде му хубава заплата и като го освободи почти от всякакви други задължения, остави го да следва наклонностите си и да развива своя талант. Харт това и чакаше и развитието му започна.

Брет Харт беше един от най-приятните хора, които познавах. Той беше в същото време един от най-неприятните хора, които познавах. Позьор, фалшив и неискрен, той демонстрираше тези свои качества дори чрез облеклото си. Определено може да се каже, че беше хубав, макар лицето му да бе надупчено от едра шарка. Когато средствата му позволяваха това — а дори и когато не му позволяваха, — той все гледаше да изпреварва малко модата. Винаги правеше впечатление, че е облечен по-модно дори от най-големите контета. Не можеше да се отрече, че има добър вкус. Макар облеклото му да биеше на очи, то никога не биваше просташко или крещящо. В него винаги имаше някаква изящна, ефектна подробност, която отличаваше Харт от всички други ултрамодерни франтове. Най-често това беше връзката — винаги едноцветна, в някакъв наситен цвят. Веднъж тя ще е ясночервена, като лумнал пламък под лицето му, други път — тъмнолилава, топла и жива, сякаш на гърдите му бе кацнала някоя от ония пищни изумителни бразилски пеперуди. Тънката суетност на Харт се проявяваше дори в стойката и вървежа му. В стойката му имаше грация и лекота, а походката му беше една такава ситна-ситна, но му подхождаше напълно — нормална походка не би отивала нито на характера му, нито на облеклото му.

В него нямаше нито една искрена жилка. Мисля, че той не бе способен на каквото и да било чувство, защото нямаше с какво да чувствува. Според мен сърцето му изпълняваше само ролята на помпа и нищо повече. Готов съм дори да се закълна, че то не му служеше за нищо друго. Аз бях близък с него по времето, когато работеше като секретар на втория етаж, а аз чезнех и загивах като репортер на третия и гибелната фигура на Смиги Макглюръл се мяркаше застрашително наоколо. Бях близък с него и по-късно, когато след пет години, в 1870, той се прехвърли на изток, за да поеме редакторството на новото чикагско списание „Лейксайд мънтли“ и прекоси цялата страна, предизвиквайки такъв масов интерес към себе си и такова вълнение, та човек би рекъл, че това е вицекралят на Индия или че след седемдесет и пет годишно отсъствие отново се е появила дългоочакваната Халеева комета.

Бях много близък с него и през следващите години, докато той не замина отвъд океана, за да стане консул — отначало в Крефелт в Германия, а после в Глазгоу. Харт не се върна повече в Америка. Умря в Лондон след двадесет и шест годишно отсъствие от родината, където бе оставил жена си и дъщерите си.

Това бе същият този Брет Харт, чиито трогателни писания — подражание на Дикенсовите — бяха манна небесна за селяните от двете полукълба и ги караха да проливат пороища от сълзи. Веднъж самият той ми каза с цинична усмивка, че вече е овладял изкуството да изпомпва сълзите на чувствителността. Като че ли тези сълзи бяха петрол и той е имал щастието да намери богато находище.

Веднъж, когато бе отседнал за две седмици у нас в Хартфорд, той ми довери, че дължи славата си само на една случайност — случайност, за която известно време съжалявал. Обясни ми, че написал „Китаецът езичник“ просто за развлечение и след това го хвърлил в кошчето за отпадъци; но не щеш ли, от „Овърланд мънтли“ му поискали материал, за да запълнят новия си брой и да го дадат за печат. Той нямал нищо готово, затова извадил „Китаецът“ от кошчето и им го пратил. Както ще си спомни всеки, тези стихове предизвикаха взрив от възхищение, който отекна и в най-отдалечените кътчета на християнския свят, а името на Харт, незабележително и никому неизвестно само до преди една седмица, изведнъж стана толкова известно, сякаш бе изписано на небето с букви от астрономическа величина. Харт гледаше на тази слава като на нещастие, защото по същото време той вече работеше над творби като „Щастието на ревящия лагер“ — една по-голяма литература, с която се надяваше да се издигне в очите на света.

„Китаецът езичник“ осуети осъществяването на тази негова мечта, но не за дълго. След известно време „Щастието на ревящия лагер“, „Другарят на Тенеси“ и други сполучливи подражания на Дикенс донесоха на Харт нова, по-добра слава. През този период той никак не се срамуваше, когато го хвалеха, че много сполучливо подражава на Дикенс — напротив, гордееше се с това. Чувал съм го с ушите си да се хвали, че е най-добрият епигон на Дикенс в Америка, а това признание иде да докаже, че по онова време в Америка имаше много хора, които с голямо усърдие и съвсем неприкрито подражаваха на Дикенс. Хартовият голям роман „Гейбриъл Конрой“ до такава степен напомня Дикенс, като че ли е писан от самия него.

Жалко, че човек не може да си отиде от тоя живот, докато е още млад. Когато преди тридесет и шест години Брет Харт се отправи към източното крайбрежие, обвеян от новата си слава и приковал вниманието на цял свят върху себе си, той вече бе изживял онази част от живота си, която заслужаваше да се изживее. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна за уважение. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна и за неговото самоуважение. Оттам нататък му предстоеше жалко съществуване: бедност, дългове, унижения, срам, позор, огорчения — и една световна слава, която сигурно често е възненавиждал, тъй като на нейния фон така рязко изпъкваха бедността му и жалкият му характер, че никакво изкуство не бе в състояние да ги скрие.

Имаше някога един щастлив Брет Харт, един доволен Брет Харт, един амбициозен Брет Харт, един Брет Харт, пълен с надежди, един жизнерадостен, весел, засмян Брет Харт, един Брет Харт, за когото кипящият живот бе едно безмерно удоволствие. Този Брет Харт умря в Сан Франциско. И не той, а неговият труп прекоси тържествено континента; и не той, а неговият труп отказа в Чикаго да отиде на един банкет в негова чест, защото в етикета бе допуснат пропуск — не му бяха изпратили карета: и не той, а неговият труп продължи пътуването на изток, свързано с плановете на списание „Лейксайд мънтли“, и претърпя жалък провал; и не той, а неговият труп пое ангажимент в течение на една година да дава плодовете на своя интелект на списание „Атлантик мънтли“ срещу десет хиляди долара — главозамайваща сума за онова време — и не даде почти нищо на списанието, а само взе и изхарчи предварително парите. След това този жив труп започна мрачно, мъчително съществуване: заеми от мъже, издръжка от жени и така до гроба.

Когато Брет Харт, още съвсем младок, пристигнал на Тихоокеанското крайбрежие и обикалял този край да си търси препитание, случило му се интересно приключение.

В онези години той ми разказваше някои от своите преживелици. Както вече споменах, той е бил учител в златотърсаческия лагер Анру и по същото време притурял по нещо към заплатата си, като редактирал едно местно вестниче, което било собственост на двама словослагатели.

В редакторските му задължения влизало и четенето на коректурите. Веднъж му дали да коригира страница с един от онези старомодни некролози, които за съжаление бяха толкова широко разпространени в Съединените щати в онези дни, когато ние все още бяхме мекосърдечен и сантиментален народ. Некрологът бил на половин колона, написан по всички правила, което ще рече, пълен със суперлативи, с който авторът превъзнасял до небесата покойната госпожа Томпсън; по такъв начин се получавало разкрасено, високопарно и крайно преувеличено славословие, завършващо с думите, неизбежни за всички шаблонни некролози: „Ние я загубихме, за да намери тя вечно блаженство.“

В коректурата Брет Харт се натъкнал на такова изречение: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост.“ Разбира се, това било печатна грешка и думата трябвало да бъде „действеност“. Но Брет Харт не помислил за логиката на грешката; той знаел едно: че словослятателят е сбъркал и грешката трябва да се поправи чрез сверка с оригинала. Затова постъпил тъй, както обикновено постъпват коректорите в такива случаи: поставил с перото необходимия знак, който означава, че трябва да се погледне ръкописът. Това става много просто и не отнема повече, от секунда: подчертал думата „девственост“, а в полето изнесъл в скоби въпросителна. На коректорски език това означава: „В думата, изглежда, има грешка; свери с ръкописа и поправи каквото трябва!“ Но има и друго коректорско правило, за което той не се сетил. То гласи, че когато е необходимо да се наблегне на някоя дума, тя трябва да се подчертае и тогава словослагателят е длъжен да я набере в курсив.

Когато Харт разгърнал сутринта вестника и погледнал некролога, призляло му. Той яхнал едно муле, което скитало безстопанствено, и го подкарал в тръс извън града, защото знаел много добре, че вдовецът скоро ще го навести, и то с пистолет в ръка. Злополучното изречение в некролога било излязло в следния вид: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост (?)“, което му придавало съвсем ужасен и неуместно ироничен смисъл.

За друго приключение на Харт ми напомниха по някаква много далечна асоциация няколко реда в едно писмо, което получих напоследък от Том Фич, когото Джо Гудман осакати на дуел; Том Фич е все още жив, но се пресели в Аризона. След като години наред бе обикалял широкия свят, Фич се беше върнал към първата си любов: пясъците, джоджена и дивите зайци. Всичко това ведно със стария начин на живот му беше подействувало възродително и бе му върнало загубената младост. Дружелюбните хора го тупали по рамото и го наричали… е, не е важно как го наричали, тези думи може да подразнят слуха ви, но за него те били комплимент. Той знаел техния дълбок смисъл, разбирал каква обич се крие в тях и те му звучали като музика и го изпълвали с благодарност.

Когато „Щастието на ревящия лагер“ се появи на бял свят, Брет Харт изведнъж се прочу. Името му и похвалите вървяха от уста на уста. Един ден му се случило да отиде до Сакраменто. Но като слязъл на брега, забравил да си осигури веднага билет за връщане. Когато надвечер се върнал на пристанището, разбрал, че е направил катастрофална грешка: цяло Сакраменто се било вдигнало да върви в Сан Франциско; била се проточила огромна опашка — от каютата на корабния ковчежник по подвижната стълба, по пристана, та чак до края на улицата.

Харт имал само една надежда: тъй като в театрите, оперите, катерите и параходите винаги се запазват по десетина места за отбрани хора, той решил, че името му може да му помогне да получи едно от тези запазени места, ако успее да подаде скришом картичката си на ковчежника. Той се промъкнал покрай опашката и накрая се озовал до някакъв огромен златотърсач със свиреп вид, очевидно планинец, с пистолет на кръста, с широкопола шапка, която засенчвала брадатото му пиратско лице, и с дрехи, опръскани от горе до долу с кал. Опашката се придвижвала едва-едва покрай касата и приближавайки се до ковчежника, всеки чувал злокобното: „Нямаме никакви места!“ Тъкмо когато ковчежникът казвал това на свирепия великан златотърсач, Харт му пъхнал в ръцете визитната си картичка. Ковчежникът веднага му подал ключ и възкликнал:

— О, господин Брет Харт! Много се радвам да ви видя, сър! Разположете се сам в цялата каюта, сър.

Останалият без място златотърсач хвърлил такъв мрачен поглед на Харт, че всичко наоколо притъмняло, а ключът с дървената топка затракал в разтрепераната ръка на писателя. Харт побягнал да се скрие от погледа на златотърсача и подирил убежище зад спасителните лодки на една от палубите. Но въпреки всички предпазни мерки случило се това, което очаквал: след малко златотърсачът се появил на палубата и почнал да занича във всеки ъгъл; когато се приближавал много до неговото скривалище, Харт променял мястото си и се скривал другаде. Тази криеница продължавала половин час, докато накрая Харт направил грешка: той надникнал внимателно иззад една от лодките, за да види какво е положението, и се озовал лице с лице срещу златотърсача. Това било ужасно, дори трагично, но за бягство не можело и да се мисли и Брет Харт стоял неподвижен и чакал своята гибел.

Най-после златотърсачът попитал със суров глас:

— Вие ли сте Брет Харт?

С отмалял глас Харт признал, че е същият.

— Вие ли написахте „Щастието на ревящия лагер“?

Харт признал и това.

— Истина ли?

— Да (шепнешком).

Тогава златотърсачът изревал радостно:

— Ах ти, кучи сине! Дай една мъжка ръка! — И така стиснал ръката му с мечите си лапи, че едва не я смазал. Том Фич познава много добре този вид приветствие, а също искрената обич и възхищение, скрити в него, които го очистват от всичко земно и го правят божествено.

На младини аз обичах Брет Харт, обичаха го и другите, но с течение на времето охладнях към него, както охладняха и другите. Той не можеше да поддържа дълго едно приятелство. Беше лош човек, определено лош; в него нямаше ни чувство, ни съвест. За разлика от него жена му беше много добра — добра съпруга, добра майка, добър приятел; а той замина за Европа като консул и заряза и нея, и невръстните си деца и не се върна двадесет и шест години, сиреч до самата си смърт.

Непрекъснато правеше дългове и беше непоправим в това отношение; вземаше, от когото му падне и ако някога е върнал някому дълга, това събитие поне не е отбелязано в историята. Винаги беше готов да даде разписка, но с това се изчерпваше всичко. Ние отплавахме за Европа на 10 април 1878 година, а предната вечер имаше банкет в чест на Бейард Тейлър, който бе назначен за наш пълномощен министър в Германия и заминаваше със същия параход. На този банкет се запознах с един джентълмен — много приятен човек, с когото веднага си допаднахме и поведохме приятелски разговор. Той отвори дума за Брет Харт и скоро се разбра, че и той е разочарован от него.

Някога този човек толкова се възхищавал от произведенията на Брет Харт, че искал непременно да се запознае с него. Запознали се и заемите започнали. Човекът, доста богат, му давал с удоволствие заеми. Харт винаги му подписвал разписка, и то по своя инициатива, защото онзи не му искал такова нещо. Тогава Харт живял на източното крайбрежие около осем години и заемите продължавали почти през цялото това време. Така се натрупал дълг от около три хиляди долара. Моят събеседник ми довери, че разписките на Харт го измъчвали истински, защото предполагал, че измъчват и самия Брет Харт. И един ден му хрумнала щастлива мисъл: завил всички разписки в пакет и ги изпратил като коледен подарък на Харт на 24 декември 1877 година; към тях приложил писмо, в което молел Брет Харт да го извини за тази волност, продиктувана от най-топли и искрени приятелски чувства. Още на другия ден Харт му върнал по пощата разписките и му изпратил писмо, изпълнено с възмущение и чувство на оскърбено достойнство, с което писмо най-категорично, официално и безусловно скъсал всякакви връзки със своя приятел. Но в писмото не се споменавало и дума за връщане на дълга.

Когато завърши своето триумфално шествие през континента в 1870 година, Брет Харт се установи в Нюпорт, щата Роуд Айланд, този развъдник, тази, нека се изразя така, племенна ферма за аристокрация, аристокрация, разбира се, от американски тип; това тържище, където се стичаха английските благородници, за да разменят наследствени титли срещу американски булки и суха пара.

Само за една година Брет Харт похарчи десетте си хиляди долара, а малко след това напусна Нюпорт, задлъжнял на месаря, на хлебаря и на кого ли не, и се засели с жената и децата в Ню Йорк. Ще добавя между другото, че докато живееше в Нюпорт и Кохасет, той постоянно ходеше на приеми у своите светски познати и беше единственият гост, когото канеха без жена му. В нашия език има не един и два остри израза, но едва ли ще се намери достатъчно остър израз, който да охарактеризира както трябва мъж с такова поведение.

Два-три месеца след преселването си в Ню Йорк Брет Харт пристигна за малко в Хартфорд и се настани у нас. Оплака ми се, че нямал нито пари, нито някакви изгледи за бъдещето; имал да дава на месаря и на хлебаря двеста и петдесет долара и те вече не му давали на кредит; освен това не бил платил наема си за няколко месеца и хазаинът заплашвал, че ще изхвърли семейството му на улицата. Дошъл при мен да му дам на заем двеста и петдесет долара. Казах му, че по този начин ще се оправи само с месаря и хлебаря, а хазаинът пак ще го гони, и му предложих петстотин долара, които той прие. Оттук нататък, докато стоя у дома, той непрекъснато правеше саркастични забележки за къщата ни, за мебелите ни и изобщо за нашата домашна уредба.

Хауълс казваше вчера^[37], че Харт бил един от най-приятните и най-остроумните хора, които познавал. Той добави, че в него имало някакъв чар, който те кара да забравяш за известно време и неговата низост, и неговата нечестност и дори да му ги простиш. Колкото до остроумието на Харт, Хауълс е прав, но той сигурно никога не се е замислял какъв е характерът на това остроумие: то беше едностранчиво и лишено от широта; то се изразяваше само в насмешки и злъчни подмятания. Когато нямаше на какво да се присмива, Харт не блестеше с нищо и не беше по-забавен от нас, простосмъртните.

Веднъж той написа пиеса, чийто герой беше един очарователен китаец — пиеса, която непременно би имала успех, ако я беше написал някой друг; но Харт си бе спечелил омразата на нюйоркските театрални критици със своите непрекъснати и нагли обвинения против тях — че никога не давали благоприятен отзив за нова пиеса, освен ако не им се плати за това предварително. Критиците отдавна го дебнеха и щом неговата пиеса биде поставена на сцената, те се нахвърлиха злорадо върху нея и взеха да я ругаят и осмиват безмилостно. Пиесата се провали и Харт обвиняваше критиците за този провал. След известно време той ми предложи да напишем заедно пиеса, като всеки от нас се заеме с една част от действуващите лица. Той пристигна в Хартфорд и остана у нас две седмици. Харт беше човек, който за нищо на света не се залавяше за работа, преди да е изхарчил всичките си средства и преди нуждата да е почукала на прага му. Едва тогава той сядаше и заработваше тъй, както не съм виждал друг да работи — докато положението му се облекчеше някак.

Нека се отклоня малко. Веднъж той дойде у дома навръх Коледа — да ни погостува ден-два и да завърши един разказ за „Ню Йорк сън“, озаглавен, ако не ме лъже паметта, „Благодарен цъфтеж“. Той щеше да получи за този разказ сто и петдесет долара при всички случаи, но господин Дана му беше обещал да му даде двеста и петдесет, ако успее да го завърши за коледния брой. Харт беше написал вече половината от разказа, но му оставаше толкова малко време, че се бе принудил да дойде у нас, за да не му пречат досадните посещения на кредиторите.

Той пристигна надвечер. Каза, че нямал никакво време и веднага след вечеря трябвало да се залови за работа; после се впусна най-спокойно в приказки и докато вечеряхме, не млъкна, а след вечеря продължи разговора край камината в библиотеката. Така до десет часа, когато жена ми си легна, а на мен донесоха горчив пунш и втори за Харт. Той продължаваше да говори. Обикновено аз пия вечер един пунш и се залъгвам с него до единадесет; но Харт си наливаше непрекъснато и обръщаше чаша след чаша. Стана един. Аз се извиних и пожелах на Харт лека нощ. Той попита може ли да получи в стаята си бутилка уиски. Позвънихме на Джордж и той донесе исканата бутилка. Мислех, че Харт е погълнал достатъчно алкохол, за да загуби всякаква способност за работа. Но се лъжех. На всичко отгоре нямаше никакви признаци, че уискито му е замаяло главата.

Той се прибра в стаята си и въоръжен с бутилката, се разположи удобно до огъня и работи цяла нощ. Към шест часа сутринта Харт позвъни на Джордж: бутилката му беше празна, та поиска нова. До девет часа успя да пресуши и тази бутилка, а после дойде на закуска съвсем трезвен, бодър и свеж — все едно че не бе сложил капка в устата си. Разказът беше завършен — завършен в срока, който му осигуряваше сто долара повече. Чудех се какво ли може да е излязло от разказ, дописан при такива обстоятелства; и след един час любопитството ми биде задоволено.

В десет часа у дома в библиотеката се събра клубът на девойките, „Клуб на съботните утриннички“ — така се наричаше. Трябваше да им изнеса някаква беседа, но вместо това аз помолих Харт да им прочете разказа си. Харт зачете, но веднага стана ясно, че и той е като повечето хора — не можеше да чете както трябва. Ето защо взех разказа от ръцете му и зачетох сам. Втората половина на разказа бе написана при неблагоприятните условия, за които вече стана дума. Доколкото зная, за този разказ не е писано нищичко в печата, той си остана съвсем неизвестен, но аз съм убеден, че той е едно от най-хубавите произведения на Харт.

Но да се върна на другото гостуване на Харт у дома. На другата сутрин се затворихме с него в билярдната и се заехме с пиесата. Аз определих имената на моите действуващи лица и ги описах външно; Харт стори същото със своите. После се зае с постройката на пиесата — действие след действие, сцена след сцена. Работеше бързо, решително, без никакви колебания; това, което той направи за час-два, на мен би отнело няколко седмици тежък, уморителен труд — да не говорим, че след прочитането нямаше да ми хареса. Но написаното от Харт беше хубаво и щеше да влезе в работа; и аз гледах на него като на някакво чудо.

Сега трябваше да се даде път на пиесата. Харт пишеше толкова бързо диалога, че за мен не оставаше ред; само когато някое от моите действуващи лица трябваше да каже нещо, Харт ми обясняваше каква реплика е нужна и аз намирах подходящия израз, който той записваше незабавно. В течение на две седмици ние работихме така по три-четири часа на ден и написахме хубава комедия, отговаряща на всички сценични изисквания. Написаното от Брет Харт в тази пиеса беше по-хубаво от моята част, но това не смути ни най-малко критиците: когато комедията бе поставена, те се разсипаха да хвалят моята част, раздавайки комплименти с подозрителна щедрост, а за Брет Харт оставиха цялата злоба, която бяха набрали в себе си.

Пиесата се провали.

През двете седмици, които Харт прекара тогава у нас, той непрекъснато се стараеше да бъде особено занимателен в разговорите на закуска, на обед, на вечеря и в билярдната, където работехме, и се съсипваше да подхвърля язвителни забележки за всяко нещо в моя дом. Заради жена ми търпях всичко това до последния ден, когато чашата преля. В билярдната той подметна издалеч и в доста неясна форма нещо иронично по адрес на жена ми. Разбира се, побърза да отрече, че именно тя е прицелната му точка, и ако аз бях в по-добро настроение, можеше и да приема обясненията му, но аз умирах да му надумам всичко, каквото си мисля за него. И ето какво му казах:

— Харт, жена ти е най-милото и най-свястното същество и няма да преувелича, ако кажа, че тя във всяко отношение е равна на моята жена; а ти не си никакъв съпруг, ти често говориш за нея с ирония, да не кажа със злоба, както говориш и за всички други жени. Но никой не ти е дал право да говориш по същия начин за госпожа Клемънс! Не ти прилича да злобееш по неин адрес! Ти нищо не плащаш у нас за легло, но си позволяваш да говориш с ирония за всяко нещо — а би трябвало да бъдеш по-въздържан и да не забравяш, че от десет години нямаш собствено легло. Правиш иронични забележки за мебелировката в спалнята, за сервизите за ядене, за слугите, за каретата, за шейната, за ливреята на кочияша — с една дума, за всеки предмет в тази къща и за половината от хората в нея. И за всяко нещо говориш с презрение, обзет от желание на всяка цена да бъдеш остроумен. Не те ли е срам! Погледни по-напред на какъв хал си, пък тогава критикувай другите! Дарба ли ти липсва или известност, че да не можеш да поддържаш семейството си по един по-достоен начин и да се чувствуваш независим? Но ти си по рождение скитник и пройдоха; ти си лентяй и безделник, ходиш в дрипи, нямаш нищо здраво на себе си, освен тая червена връзка, която още не си платил; девет десети от доходите ти представляват заеми и това всъщност са крадени пари, защото никога не си правил сметка да ги връщаш; използуваш сестра си, отрудена вдовица, като спиш и се храниш безплатно в нейния пансион; но напоследък не смееш да се мернеш там, защото кредиторите те дебнат. Къде живееш? Никой не знае. Дори семейството ти не знае. Но аз зная. Криеш се из горите и мочурищата на Джърси, живееш като скитник — и си го признаваш, без да ти мигне окото. Подиграваш се с всичко в тази къща, а е добре да бъдеш по-внимателен и да не забравяш, че всичко тук е добито с честен труд и е купувано с пари.

Тогава Харт ми дължеше хиляда и петстотин долара; впоследствие докара дълга си до три хиляди. Предлагаше ми разписки, но аз не разполагах с музей, та не ги приемах.

Харт се отнасяше към всякакви договори и ангажименти с невероятно безразличие. Той можеше да бъде весел и радостен, когато го застрашаваше прекратяване на някой договор, и дори можеше да се шегува по този повод; ако едно такова положение го тревожеше, то поне това не личеше отстрани. Той сключи договор за написването на романа „Гейбриъл Конрой“ с моя издател Хартфорд Блис. Романът трябваше да се пусне по абонаментна система. Още със сключването на договора започнаха мъките на Блис. Скъпоценното време течеше, а Блис получаваше само голи обещания, но не и ръкопис — поне докато Харт имаше пари или успяваше да намери на заем. Той не похващаше перото, докато гладът не го стиснеше за гушата; тогава сядаше, работеше два-три дни като бесен и измъкваше от Блис аванс срещу написаното.

Горе-долу веднъж месечно Харт загазваше здравата; тогава надраскваше достатъчно страници, за да се отърве временно от дълговете, носеше ги на Блис и искаше аванс. Тези посегателства срещу бъдещите печалби не бяха чак толкова страшни, но Блис изпадаше в ужас от тях; някакви си стотина долара, които още не са изработени, приемаха в неговите очи астрономически размери. Блис я се тревожеше не на шега. В началото той беше решил, че един договор за голям роман от Брет Харт е истинска находка и без много да му мисли, бе разтръбил своя успех из цялата страна. Такава разгласа би могла да бъде дори изгодна за Блис, ако той имаше работа с човек, свикнал да държи на думата си; но случаят съвсем не беше такъв, затова ефектът от тази широка гласност пропадна още когато книгата не бе написана и наполовина. А замре ли веднъж интересът към такова нещо, иди го възкресявай после.

Накрая Блис разбра, че „Гейбриъл Конрой“ ще му изяде главата. Харт вече привършваше романа, но като абонаментно издание той нямаше никаква стойност. Досега Блис беше авансирал Харт с триста долара — мисля, че цифрата е точна — и не го хващаше сън: все мислеше как да си върне тия пари. Накрая той продаде правото за издаване на „Гейбриъл Конрой“ на едно списание за същата нищожна сума и това беше добра сделка, защото правото за издаване не струваше и толкова.

Мисля, че чувството за срам беше органически чуждо на Харт. Веднъж той ми разказа един на пръв поглед незначителен случай, за който се беше сетил съвсем между другото: по времето, когато като младеж живеел в Калифорния; когато животът за него тепърва започвал и трябвало да си търси препитание, той имал една държанка, два пъти по-стара от него — впрочем обратното, той бил държанката. Двайсет-трийсет години по-късно, като консул в Англия, го издържаха разни жени; това е влязло в историята заедно с имената на тези жени; той живееше у тях и умря в къщата на една от тях.

Спомням си един случай от времето, когато имах вземане-даване с Брет Харт, който случай ми напомня за друг. Благодарение на моя дълбокомислен и грижовен брат Орайън един ден се разорих от спекулациите с ценни книжа на „Хейл и Норкрос“ и останах само с триста долара, а нямаше къде да подслоня глава. Тогава отидох в Магарешка клисура и живях известно време в бараката на мои приятели златотърсачи. Това бяха славни момчета, чудесни другари, честни и уважавани хора; даваха им на кредит бекон и боб и слава богу, че им даваха, защото начинът, по който търсеха злато, беше една съвсем безнадеждна работа: те разработваха „джобове“, а доколкото ми е известно, този начин не се използува никъде на нашата планета, освен в Магарешка клисура и околностите й.

„Джоб“ ще рече струпване на златоносен пясък на съвсем ограничено място по планинския склон; златоносният пясък е на плитко; дъждовете отмиват златни частици надолу по склона и те се разполагат ветрилообразно — колкото по-надолу, толкова по-нашироко. Златотърсачът промива корито пясък, намира някое и друго зрънце злато, прави крачка вляво или вдясно, отново промива, отново намира едно-две зрънца и така, докато стигне до левия и десния край на ветрилото, което разбира съвсем сигурно по това, че при промивката не остава вече ни зрънце злато. Оттук нататък работата е по-лесна; той прави промивки все по-нагоре и по-нагоре по склона, като се придържа о стесняващите се граници на ветрилото и накрая стига до „джоба“. В „джоба“ може да има само някакви си сто-двеста долара, които той изгребва с няколко замаха на лопатата, но в него може да се крие и цяло състояние. А златотърсачът гони именно такова богатство и ще го гони цял живот, без да губи надежда нито за миг.

Моите приятели търсеха вече четиринадесет години това съкровище, и то всеки божи ден; и въпреки че още не бяха го намерили, съвсем не се отчайваха; бяха твърдо убедени, че един ден все пак ще го открият. През трите месеца, докато живях при тях, пак не намерихме нищо, но мамени от богатството, ние го търсехме с увлечение и времето летеше неусетно. Малко след моето заминаване там се завъртял някакъв мексиканец и на един склон, където и през ум не ни беше минало да търсим, открил „джоб“, от който извадил сто двадесет и пет хиляди долара. Ето какво значи късмет! И ето как се отнася несправедливата и коварна природа към честния и упорит труд!

Носехме доста опърпани дрехи, но това нямаше значение; все пак вървяхме в крак с модата, понеже останалото население на се обличаше по-добре от нас. От няколко месеца моите приятели нямаха нито цент, но и не им трябваше — все още им даваха на кредит бекон, кафе, брашно, боб и меласа. Ако може да се говори за някаква разлика в облеклото, Джим Гилис беше най-одърпан от трима ни; и ако изобщо човек можеше да определи чии дрехи са най-стари, щеше да разбере, че това са дрипите на Джим; ала Джим беше такъв красив и строен момък, че каквото и да сложеше, му стоеше като царска одежда. Един ден, както си седяхме в старата, гола, готова да рухне кръчма, в нея се изтърсиха двама скитници музиканти; единият свиреше на банджо, а другият играеше тромаво като мечка и пееше някакви комични песни, от които можеше да ти се доплаче. След като си изпълниха номера, те пуснаха шапката и събраха от десетина безпарични златотърсачи тридесет цента. Когато шапката стигна до Джим, той се обърна към мен с вид на милионер и каза: „Дай ми един долар.“

Дадох му две монети по петдесет цента. Но вместо да ги пусне, скромно в шапката, той ги хвърли в нея от разстояние, както прави в старите романи негово благородие графът — не подава на бедния милостинята, а му я подмята или я хвърля в нозете му и тя винаги е „кесия злато“. В романите околните неизбежно остават зашеметени. Великодушието на Джим напомняше великодушието в тези романи; двете монети му се струваха кесия злато; подобно на графа, той правеше този жест само за да се покаже, но сравнението свършва тук. В случая с графа околните знаят, че за него не е нищо да се лиши от кесия злато и в тяхното възхищение се крие по-скоро завист към човека, който може така красиво и небрежно да подхвърля кесии със злато. Златотърсачите също се възхищаваха от щедростта на Джим, но те знаеха, че тази щедрост надхвърля възможностите му и това правеше по-друго тяхното възхищение. Джим струваше колкото сто Бретхартовци, защото беше човек, истински човек. Съдейки по тази малка проява на суетност, човек можеше да го сравни с Брет Харт, но с това се изчерпваше и цялата прилика между тях.

Сега минавам на случая с Брет Харт. Когато пиесата ни беше готова и трябваше да бъде предадена на режисьора Парслоу, аз пристигнах по друга работа в Ню Йорк и отседнах, както обикновено, в хотел „Сейнт Джеймс“. Харт нищо не беше свършил: пиесата би трябвало да бъде предадена на Парслоу още преди два дни, но Харт не бе се погрижил за това. Към седем вечерта той влезе във фоайето на хотела, облечен в стар сив костюм, който беше толкова износен, че крачолите му долу се бяха разнищили и седяха на конци, на конци; обущата му, не по-малко съсипани, бяха прогизнали от кишата и калта; на главата си носеше килната малко настрани оръфана мека шапка, поне с два номера по-малка от необходимото; не липсваше и ясночервената връзка, с която имаше по-весел и самодоволен вид от обикновено и още повече биеше на очи. В едната ръка държеше пиесата. До театъра на Парслоу нямаше и три минути път. Мислех си, че ще каже: „Да прескочим да занесем пиесата на Парслоу.“

Но се излъгах. Той пристъпи към гишето, подаде свитъка на администратора и каза с тон на граф:

— За господин Парслоу. Да му се изпрати в театъра.

Администраторът го погледна под вежди и каза с вид на човек, решил да го постави в шах:

— На момчето трябва да се платят десет цента.

— Повикайте го — каза Харт.

Администраторът позвъни. Момчето дотича, взе свитъка и зачака какво ще му наредят. По лицето на администратора се изписа нещо като злорадо любопитство. Харт се обърна към мен и рече:

— Дай ми един долар.

Дадох му. Той подаде долара на момчето и каза:

— Тичай!

— Чакай да ви върна рестото — обади се администраторът.

Харт махна като същински граф и отвърна:

— Няма нужда. Нека остане нещичко и за момчето.

Едуард Евърит Хейл написа едно произведение, което предизвика голяма сензация в онези страшни дни пред Гражданската война, когато Северът и Югът се бяха наежили един срещу друг, готови всеки миг да се хванат за гушите. Това произведение се наричаше „Човекът без родина“. Меко казано, Харт беше такъв човек — човек без родина; впрочем не, „човек“ не е точната дума — той беше безгръбначно без родина. Той уважаваше родината си толкова, колкото мидата уважава черупката си; дори не и толкова — трябва да се извиня на мидата. Възвишените чувства бяха чужди на Харт, той знаеше за тях само от книгите. А в собствените си книги той само имитираше такива чувства; разбира се, често пъти имитацията се оказваше дотолкова сполучлива, че можеше да подведе хора, които не познаваха Харт, както би могъл да ги подведе и актьор, симулиращ на сцената силни чувства, които той не преживява, а само възпроизвежда изкуствено, следвайки някои старателно заучени правила.

На 7 ноември 1876 година — да, мисля, че беше седми — той се изтърси у нас в Хартфорд и остана и на другия ден — деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги; несъмнено, единственият спокоен и невъзмутим избирател в Съединените щати; иначе всичко живо — както е обичайно в нашата страна — беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше оня огромен политически пожар, който скоро завърши с едно от най-наглите мошеничества на Републиканската партия; под носа на американския народ откраднаха президентското кресло от демократа Тилдън, който бе избран, и го дадоха на републиканеца Хейз, който претърпя поражение в изборите.

Аз бях привърженик на Хейз, и то страстен привърженик, в което няма нищо чудно, защото тогава бях още съвсем млад. Впоследствие се убедих, че политическите тежнения на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси сред възрастните, а не сред младежта. Аз бях толкова възбуден и разпален, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадан, когато Харт ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, с други думи, деня на изборите; все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в Ню Йорк, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от Ню Йорк, за да не гласува и същевременно да има благовидно оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува. Посредством влиятелни приятели успял да получи обещание и от Тилдън, и от Хейз, че ще бъде назначен за консул; това се изчерпвал и интересът му към изборите — как ще завършат, му било безразлично, понеже консулското място му било вече осигурено. Той каза, че в никакъв случай не бивало да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разберял това, можел да го използува като повод да не си спази обещанието. Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ консул? Консулската длъжност не е политическа; нормалното би било от един консул да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите политически симпатии нямат нищо общо с въпроса — поне не би трябвало да имат при една здрава политическа система. Но както и да е, по-важното е, че човекът, когото народът бе отхвърлил, зае президентското кресло, а човекът без родина получи мечтаното консулско място.

Харт беше безчувствен, защото нямаше с какво да чувствува. Актьорът Джон Макъло беше високонравствен човек, благороден и обичан, чиято честност не подлежи на съмнение. Той беше голям поклонник на произведенията на Харт, а в онези дни в Сан Франциско хранеше и най-добри чувства към самия него; с течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен само Харт. Но независимо от всичко, по времето, когато Харт беше вече консул, Макъло все още го обичаше; обаче скоро след това се случи нещо, което унищожи и последните останки от неговите приятелски чувства. Джон Макъло лично ми разказа как е станало това.

Един ден в квартирата му в Ню Йорк дошъл млад човек и казал, че е син на Брет Харт, че току-що пристига от Англия и носи препоръчително писмо от баща си — и подал писмото на Макъло. Макъло го посрещнал сърдечно и казал:

— Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младият Харт благодарил от сърце и добавил:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Харт било в джоба на Макъло, но той не го показал на младежа. Ето в общи черти и самото писмо:

Синът ми е побъркан на тема театър и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя в Америка, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в театъра, но е некадърник и от него нищо няма да излезе: не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.

Джон Макъло помогна на момчето, издигна го като актьор и стана втори, истински баща за него.

Казах вече неведнъж, че Харт нямаше ни сърце, ни съвест, казах също, че беше долен и нечестен. Може би съм забравил да кажа само, че беше и вероломен, но ако съм пропуснал, казвам го сега.

Всеки човек прави понякога гафове, ще се изтърве я в думите си, я в постъпките си; аз не съм изключение от това правило, и на мен ми се е случвало да правя гафове. Една вечер — това беше преди десетина години — се отбих в клуба на актьорите и заварих там пет-шестима младежи, които, уединени в едно ъгълче, си пиеха пунша и разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Брет Харт и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути — говори така, както говори човек само когато темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен, неудържим възторг; той хвалеше госпожа Харт, хвалеше дъщерите й. Разказа как живеели в едно градче, в щата Ню Джърси, с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудели, как госпожа Харт давала уроци по музика, а дъщерите й се занимавали с разни изкуства — рисували, бродирали и тъй нататък. Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава.

Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство — Брет Харт. Каза, че щастието на семейството се помрачавало само от едно — отсъствието на Брет Харт; каза, че е трогателно да се види колко го обичат и уважават и колко го жалят, че е принуден да живее далеч от родината. Каза, че не по-малко трогателна е и мъката на самия Харт, който копнеел за родината; и как той им пращал писма с всеки параход, и как мечтаел да се върне у дома през отпуската, но не можел поради малката заплата; и как въпреки всичко той във всяко писмо изразявал надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия; и каква тъжна гледка представлявало разочарованото семейство, когато параходите пристигали без бащата; и как неговата самопожертвователност била връх на благородството, защото, като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си; и как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук аз „издържах на качването“, както казват покерджиите, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

— По дяволите! Това са глупости. Брет Харт заряза семейството си — това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата; може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение — че той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Брет Харт е най-презряното, най-бездушното и най-празното същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягваха по лицата около мен, усетих, макар и съвсем смътно, че нещо става. Причината беше в мен, обаче аз не знаех това.

Но когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е Стийл, който е сгоден за една от дъщерите на Брет Харт.

Убеден съм, че характерът на човека е закон, железен закон, на който той трябва да се подчинява, независимо дали това харесва някому, или не; според мен съвсем очевидно е, че характерът е закон, даден ни свише, и че той стои на първо място и е по-важен от всички човешки закони. Дълбоко съм убеден, че всички съществуващи човешки закони имат една-единствена цел: да противостоят на божия закон, да го принизят, осмеят и потъпчат. Ние не виним паяка, че подло, от засада напада мухата и й отнема живота; не наричаме този акт убийство; ние признаваме, че паякът не сам е измислил своя характер, своята природа и следователно не е отговорен за постъпки, продиктувани му от закона на неговата природа. Ние признаваме дори нещо много по-съществено: че никакво изкуство, никаква изобретателност не са в състояние да променят паяка и да го накарат да престане да убива. Ние не виним тигъра, че се подчинява на жестокия закон на своята природа, който е вложен в него и на който тигърът е длъжен да се подчинява. Ние не виним осата за нейната кръвожадност, когато тя парализира паяка с жилото си, а после го натъпква в някоя дупка в земята, където нейната челяд всеки ден изтезава безпомощната твар и ръфа малко по малко от нейното тяло, обричайки я на бавна и мъчителна смърт; ние признаваме, че осата спазва строго и неотклонно божия закон, като се подчинява на своята природа, която сам бог е заложил в нея. Ние не виним лисицата, сойката и редица други твари, които живеят от кражба; признаваме, че те се подчиняват на закона, който се проявява в техния характер, даден им от самия бог. Ние не казваме на овена и на козела: „Не прелюбодействувай“, защото знаем, че блудството е дълбоко вкоренено в техния характер, с други думи, в тяхната природа, че бог им е казал: „Прелюбодействувай!“

Ако продължим нататък и изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта; а после ще видим, че всички тези черти, с всичките им отсенки са раздадени и на човешкия род; че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и отсенки от всички тях. В характера на нисшите животни, както ги наричаме ние, са заложени обикновено една, две, най-много три черти, ала човекът е сложно животно и в неговия характер влизат много повече черти, понякога всичките. Знаем, че заекът се отличава със своята плахост и страхливост, че са му чужди храбростта, дързостта, хищността; затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата плахост и страхливост; и ако той има някакви други черти или качества — освен може би невероятната му плодовитост, — те никога не ни идват наум. Когато говорим за мухата и бълхата, ние си спомняме, че ни рицар с доспехи, ни тигъра страшен не можем с тях да сравним, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека; ако тези твари имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях. Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго; заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост и нищо друго; стане ли реч за кучета, мислим за тяхната вярност и нищо друго; спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост — черта, която никоя друга твар, включително и човекът, не притежава; само ако сме глупци и невежи, бихме се сетили за коварството — черта, присъща по-скоро на някои породи кучета, нежели на котката. У всяко семейство от тези животни, които ние най-нахално наричаме „нисши“, може да се намерят една или две характерни черти; и във всички случаи тези една-две черти отличават дадено семейство от останалите; освен това във всички случаи тези една-две черти се срещат у всяко животно от даденото семейство и са толкова изявени, че завинаги и неизменно определят характера на този клон от животинското царство. Във всички тези случаи ние признаваме, че различните характери са божи закон, божа повеля и всичко, което се прави в изпълнение на този закон, не подлежи на порицание.

Човекът е произлязъл от тези животни; от тях той е наследил всяка черта, която притежава; от тях той е наследил многобройните им черти в съвкупност и с всяка от тях — и своя дял от божия закон. Но той се различава много от животните по следното: той не притежава нито една черта, която в равна степен да е присъща на всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи; когато казваме, че заекът е безкрайно страхлив, това се отнася за всички зайци; когато казваме, че паякът е безкрайно кръвожаден, това се отнася за всички паяци; когато казваме, че агнето е безкрайно кротко и наивно, това се отнася за всички агнета; когато казваме, че козелът е безкрайно похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само по една негова черта, но човек и никога не може да се охарактеризира по този начин. Не всички хора са страхливи като заека; не всички са дръзки като мухата; не всички са кротки и наивни като агнето; не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката; не всички са надути като пауна; не всички са красиви като златната рибка; не всички са игриви като маймуната; не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение; всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек — къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отсенки, било като положителни или отрицателни качества. В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по благородните черти, хвалим го и приписваме нему заслугата, че притежава тези черти. Това е просто смешно. Защото не той е измислил чертите на своя характер, не той ги е заложил в себе си; той си ги има по рождение, те са му дадени, те са закон, който бог му е наложил, и той не може да се изплъзне от този закон, колкото и да се мъчи… Странно и смешно: ние оправдаваме всички недостатъци на тварите, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че тези твари само се подчиняват на закона на своята природа, на божия закон и следователно не са виновни в нищо; после се обръщаме на сто и осемдесет градуса и след като ни е съвсем ясно, че сме наследили всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те не са ни оставили в наследство своята безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони. Струва ми се, че този довод е съвършено неоснователен, че той е не само смешен, а направо глупав.

Назадничавото ми възпитание и силата на навика ме караха да бълвам срещу Харт обвинение след обвинение, укор след укор; и всичко, което казвах, го мислех искрено. Но сега, когато ядът ми е стихнал, не го осъждам за нищо. Законът на неговата природа беше по-силен от установените от човека норми и той трябваше да му се подчинява. Убеден съм, че човешкият род не е подходяща мишена за резки думи и остра критика и че единственото чувство, с което трябва да се отнасяме към човека, е състраданието; защото не той е измислил себе си и никой не го е питал, когато са се изготвяли недомислените и слаби проекти за неговия характер.

Джим Гилис

От Албърт Пейн научих, че Джим Гилис е починал преди две седмици. Починал в Калифорния на седемдесет и седем години след продължително боледуване. Господин Пейн и господин Гудман отишли да го видят, но Джим бил толкова зле, че не можел да види никого. Краят на Стийв Гилис също е близо и той го очаква спокоен и весел. Живее в горите на Магарешката клисура заедно с другите двама братя, с които бях толкова близък преди повече от четиридесет години — Джордж и Били. Стийв, Джордж и Били имат цял куп внуци, но Джим си остана ерген до края.

Струва ми се, че Джим беше много по-забележителен човек, отколкото подозираха приятелите му и роднините му. Той имаше ярко, силно развито въображение, годно да импровизира, да импровизира смело и с лекота, без никаква предварителна подготовка; дума след дума, без да го е грижа за развитието на сюжета, Джим можеше да реди някаква история, да се радва на всяка своя нова приумица и да не се интересува дали разказът му ще има бляскав, ефектен край, или изобщо няма да завърши. Джим беше роден хуморист, и то много добър. Като си спомням какъв самобитен разказвач беше, все си мисля, че от него щеше да излезе първокласен майстор на перото, ако някой го беше открил и го беше напътствувал няколко години. Рядко се случва геният да открие сам себе си; още по-рядко се случва да го открият приятелите му; мога дори да кажа съвсем определено: второто е направо невъзможно — поне когато става дума за литературен талант; приятелите са толкова близо до него, че за тях той не е на фокус, те не могат да уловят мащабите му, не могат да разберат, че има значителна разлика между него и тях. Те не могат да го видят в перспектива, а само в перспектива може да се види разликата между него и останалите от техния ограничен кръг.

Въпреки размерите си черквата „Свети Петър“ не може да направи впечатление на човек, който винаги я гледа отблизо и никога не е излизал от Рим; само чужденецът, който се приближава през равнината и вижда Рим като смътно, разлято петно, може да оцени величието на огромната катедрала, която се извишава самотна и неповторима над града. Хиляди таланти живеят и умират в неизвестност, неоткрити нито от самите себе си, нито от друг. Ако не беше Гражданската война, Линкълн, Грант, Шърман и Шеридан щяха да останат неоткрити и никога нямаше да се прославят. Аз вече съм засегнал този въпрос в една малка книжка, която написах преди много години, но все още не е издадена — „Пътуването на капитан Стормфийлд в рая“. Когато Стормфийлд попада в рая, той гори от нетърпение да зърне несравнимите и ненадминати военни гении като Цезар, Александър, Наполеон, но един от старите небесни жители му казва, че там тези военни гении не се ценят много високо, че те са само нищожни ефрейтори в сравнение с един колос на военното дело, някакъв обущар, живял и умрял в неизвестност в едно селце на Ню Ингланд, който през целия си земен живот не е видял нито една битка. На земята той е останал неоткрит, но раят веднага видял в него военния гений и го обсипал с почести, които биха му отдали на земята, ако там знаеха, че е най-великият военен гений, който планетата е раждала някога.

Прекарах три месеца в дървената хижа на Джим Гилис и неговия „партньор“ Дик Стокър в Магарешката клисура — този възхитителен, спокоен, безметежен и приказен горски рай, за който вече говорих. Понякога Джим се вдъхновяваше и тогава заставаше гърбом към огъня с кръстосани отзад ръце и подхващаше някаква измислена импровизирана история — някаква вълшебна приказка или невероятен любовен роман, чийто герой обикновено се оказваше Дик Стокър. Джим винаги твърдеше най-невъзмутимо, че това, което разказва, не е измислица, а чиста истина. Добродушният, прошарен вече Дик Стокър пушеше спокойно лулата си и слушаше невъзмутим тези фантастични измишльотини, без да продума.

В една от моите книги — ако се не лъжа, в „Хъкълбери Фин“ — съм използувал една от тези импровизации на Джим, която той бе нарекъл „Трагедията на парещия срам“. Наложи се да я смекча значително, за да стане за печат, от което тя загуби много. А тъй, както Джим я разказваше, измисляйки в самия ход на разказа какви ли не неща, тази измишльотина беше един от най-смешните разкази, които съм слушал някога. Колко блед и невзрачен стои този разказ в книгата! А колко оригинален и ярък беше той в своя напечатан вид! Друга импровизация на Джим съм използувал в книгата „Пеша из Европа“. Това е разказ за едни наивни и невежи провинциалисти, които се мъчат да напълнят цяла къща с жълъди. Един обаятелен, възхитителен разказ, пълен с щастливи находки. Джим стоеше пред огъня и развиваше нишката с изключителна лекота, измисляйки какви ли не подробности, и както винаги настояваше, че всичко това са факти, неукрасени факти, чиста и неопровержима истина. В друга книга^[38] съм използувал разказа на Джим за котарака на Джим Бейкър — прочутия Том Куорц. Джим Бейкър беше, разбира се, Дик Стокър, а колкото до Том Куорц, той никога не е съществувал; този котарак беше плод само на въображението на Джим.

Понякога необузданото въображение на Джим му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде индианка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове, прилични на едри сливи. Дик Стокър беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат; но без да мисли, тъй просто на шега, той каза, че никога не е виждал такива плодове. Това беше достатъчно за Джим. Той започна да хвали разгорещено тези дяволски плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше. Каза, че е ял най-малко хиляда пъти от този плод; че трябвало само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус нямало равно на себе си в цяла Америка. Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори; но когато Дик го прекъсна и го попита защо не си купи от тези плодове, щом са толкова вкусни, Джим онемя за секунда-две. Бяха го хванали натясно, но той никога нямаше да се предаде; не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави; той си даде вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той ли да отстъпи от думата си? Никога. Убеден съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно, че е много доволен от покупката и ако ние с Дик не искаме да опитаме това божествено нещо, то си е наша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните в живота ми. Джим взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия дяволски плодове; щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше тази воня. Постепенно плодовете се размекнаха и развариха и Джим започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше уж от удоволствие, после се питаше дали не е нужно да се добави малко захар, хвърляше още една шепа и продължаваше да вари; захарта вървеше шепа след шепа, а Джим вече два часа опитваше този „компот“. Ние с Дик умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той — все едно че нищо не е станало.

Накрая Джим заяви, че „компотът“ вече е станал, станал е идеален. Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия; после ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този кислоч. Какъв ти кислоч? Това беше направо киселина, ужасна киселина, нечувана киселина, в която нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да й придаде и положително щеше да й придаде, ако този плод беше отгледан, където и да е другаде, а не в ада. На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Джим, този безстрашен мъченик, гълташе, гълташе, гълташе и хвалеше, хвалеше, хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време щяхме да умрем от смях. После следващите два дни Джим нито хапна, нито пийна нещо; зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста: дори при поемането на въздух той потреперваше; но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост, но Джим, подобно на останалите Гилис, беше самата твърдост.

Веднъж в годината той идваше в Сан Франциско, захвърляше грубите миньорски дрехи, купуваше какъв да е костюм за петнадесет долара и кривнал шапка, се понасяше по Монтгомъри стрийт като някой цар. Насмешливите погледи, които му хвърляха минаващите край него контета, не го смущаваха ни най-малко; той като че ли не ги забелязваше. При едно негово идване ние с Джо Гудман и още двама-трима приятели го заведохме в най-модерната билярдна. Това беше сборище на най-богатите франтове на Сан Франциско. Часът беше десет вечерта и двадесетте билярдни маси бяха заети. Ние взехме да шарим из залата, за да дадем възможност на Джим да види тази забележителност на Сан Франциско и да й се наслади.

Сегиз-тогиз някое наконтено мъжкарче пускаше иронична забележка по адрес на Джим и облеклото му. Ние чувахме тези подмятания, но се надявахме, че Джим, безкрайно доволен от себе си, няма да разбере, че се отнасят за него. Но скоро Джим се сети и реши да хване на местопрестъплението някой от тези малки хора. И не след дълго успя. Един едър, елегантно облечен млад джентълмен подметна нещо. Джим пристъпи към него и вдигнал гордо глава, произнесе натъртено:

— Това се отнасяше за мен. Извинете се или ще се бием!

Пет-шест от играчите чуха тези думи, обърнаха се, подпряха се на щеките си и зачакаха с интерес да видят какво ще стане. Жертвата на Джим се засмя подигравателно и отвърна:

— Така ли? Ами ако откажа да се извиня?

— Тогава ще изядете такъв пердах, че ще се научите да се държите прилично.

— Я виж ти? Сигурен ли сте?

Все тъй сериозен и невъзмутим, Джим каза:

— Аз ви предизвиквам на бой. Вие сте длъжен да се отзовете.

— Такава ли била работата? Бъдете любезен да определите час.

— Още сега.

— Много сте били бърз! А къде?

— Тук.

— Очарователно. С какво оръжие?

— Сачмалийка двуцевка. Разстояние тринадесет крачки.

Беше крайно време да се намеси някой. Гудман отведе настрани младия глупчо и му каза:

— Вие не знаете с кого имате работа и се излагате на голяма опасност. Може би мислите, че той се шегува, но той съвсем не се шегува, не е от тези. Говори съвсем сериозно. Ако се откажете от дуела, той ще ви убие на място; трябва да приемете неговите условия, и то незабавно, защото няма време за губене; или се съгласете на дуел, или се извинете. Разбира се, вие ще се извините — по две причини: вие го обидихте, без той да ви е направил нещо — това е едната причина; другата е, че вие положително не бихте искали да убиете невинен човек, нито пък сам да бъдете убит. Ще се извините и ще го оставите той да диктува извинението, а вие ще повтаряте след него; то ще бъде много по-силно и по-недвусмислено от всяко извинение, което вие бихте произнесли, дори да се ръководите от най-добри намерения.

Човекът се извини, като повтаряше дословно всяка дума след Джим (в това време тълпата наоколо слушаше внимателно) и извинението беше точно такова, каквото Гудман го беше предрекъл.

Скокливата жаба

Ще се върна малко назад: моята литературна кариера започна в началото на, 1867 година. Пристигнах от Сан Франциско в Ню Йорк през януари същата година и не след дълго Чарлс Х. Уеб, когото познавах от Сан Франциско като репортер в „Булътин“, а после като издател на „Калифорниън“, ми предложи да издам един том разкази. Още не бях толкова известен, че да издавам сборник, но толкова се запалих от това предложение, че дадох съгласието си, но при едно условие: да се намери някой по-енергичен човек от мен, който да ми спести труда по събирането на разказите. Аз се ужасявах при мисълта, че трябва сам да свърши това, защото още от появата ми на този свят усещах празнина на мястото, където би трябвало да се намира моето трудолюбие. Уеб каза, че аз се радвам все пак на някаква известност по Атлантическото крайбрежие, ала аз знаех много добре, че тази известност не беше кой знае колко широка. Доколкото я имах, тя се дължеше на разказа „Скокливата жаба“. Когато Артъмъс Уърд минаваше през Калифорния през 1865 или 66 година да изнася публични сказки и се спря в Сан Франциско, аз му разказах историята със скокливата жаба, той ме помоли да я напиша и да я изпратя на неговия издател Карлтън в Ню Йорк, за да попълни един сборник, който Артъмъс бе подготвил за печат и който бе твърде малък за определената му вече цена.

Карлтън получил разказа навреме, но не го харесал много и решил, че не си струва да се правят разноски за напечатването му. Но не го хвърлил в коша, а го подарил на Хенри Клал и Клал го използувал, за да помогне на погребението на своя вестник „Сатърди прес“, който вече берял душа.

„Скокливата жаба“ излезе в последния брой на вестника и веднага бе препечатан от почти всички американски и английски вестници. Разказът доби широка известност и по времето, за което говоря, все още се ползуваше с известност, но на мен ми беше напълно ясно, че се прочу самата жаба, а не аз. Аз бях все още неизвестен. Уеб се зае лично да състави сборника с моите разкази. След като свърши работа, той ми предаде сборника и аз се понесох с него към Карлтън. Приближих се към един от продавачите и той се наведе над тезгяха и ме попита живо с какво може да ми услужи, но когато разбра, че съм дошъл да продам, а не да купя книга, той охладня с няколко десетки градуса и наоколо повея такъв студ, че зъбите ми затракаха и щяха да изпопадат. Попитах смирено може ли да поговоря с господин Карлтън, на което ми отвърнаха студено, че той е в кабинета си. Последваха много затруднения и препятствия, но след малко успях да преодолея всички бариери и влязох в светая светих. О, да, сега си спомням как ми се удаде това! Уеб ми беше уредил предварително срещата с Карлтън, иначе никога нямаше да преодолея бариерите. Карлтън стана и каза рязко, едва ли не нападателно:

— Е, с какво мога да ви услужа?

Напомних му, че съм изпратен да преговарям с него за издаването на книгата ми. Той започна да се надува и се надува, надува, надува, докато достигна размерите на божество от втора или трета величина. После бликнаха фонтаните на неговото красноречие и две-три минути водната завеса го скриваше от погледа ми. Това бяха думи, думи и само думи, които се лееха на такъв поток, че затъмниха дневната светлина. Накрая той направи внушителен жест с дясната ръка, с който обхвана цялата стая, и каза:

— Погледнете тези полици. Всички те са пълни с книги, които чакат да бъдат издадени. Мислите ли, че ми трябват още книги? Извинете, но не ми трябват. Всичко най-хубаво.

С Карлтън се срещнах отново едва след двадесет и една години. Тогава почивах със семейството си в Швайцерхоф, Швейцария. Един ден той дойде при мен, подаде ми приятелски ръка и каза без каквито и да било предисловия:

— Аз съм, разбира се, невзрачна личност, но все пак имам поне една заслуга, с която ще се наредя между безсмъртните: навремето отказах да издам една ваша книга и така заех без никаква конкуренция едно първо място — най-голямото магаре на деветнадесети век.

По-красиво извинение едва ли можеше да се измисли и аз му казах това; казах му още, че отдавна съм дебнал да му отмъстя, но това отмъщение сега е по-сладко от всяко друго, че през изминалите двадесет и една години всяка година съм отнемал живота му по няколко пъти, и то всеки път по нов, все по-жесток и зверски начин, но сега съм се укротил и успокоил, сега съм доволен, дори ликувам, и занапред ще го смятам за истински и верен приятел и никога вече няма да го убивам.

Съобщих за несполуката си на Уеб и той каза смело, че дори всички Карлтъновци на света да се съберат, не могат да попречат на издаването на тази книга и че той се наема да я издаде срещу десет процента от моята печалба. Така и направи. Излезе едно много хубаво томче в синьо и златно. Мисля, че го беше озаглавил „Знаменитата скоклива жаба от Калаверас и други разкази“ — цена 1 долар и 25 цента. Той поръча клишетата, отпечатването и подвързването в една печатница и пусна книгата на пазара чрез „Америкън нюс къмпани“.

През юни аз тръгнах на пътешествие с парахода „Квакер сити“. Когато през ноември се върнах във Вашингтон, намерих писмо от Елиша Блис от „Америкън пъблишинг къмпани“ в Хартфорд, с което той ми предлагаше пет процента от печалбата за една книга, в която да опиша преживелиците си по време на пътешествието. Като вариант на петте процента Блис предлагаше десет хиляди долара в брой при предаването на ръкописа. Посъветвах се с А. Д. Ричардсън и той каза: „Вземи петте процента.“ Послушах го и сключих договор с Блис.

Нямах никаква пара и тръгнах из Вашингтон да търся някакво препитание, докато пиша книгата. Съвсем случайно срещнах Уилям Суинтън, брат на историка Суинтън, и заедно с него измислихме как да изкарваме насъщния. Ние станахме създатели и основатели на един почин, който сега е съвсем обикновено явление във вестникарската работа: създадохме първия вестникарски синдикат на нашата планета. Той не беше голям, но както е известно, винаги се започва от малко. В списъка на нашите клиенти фигурираха дванадесет периодични издания; това бяха все седмичници, които едва кретаха, пръснати из най-затънтените краища на страната. За тези вестничета беше голяма гордост да имат собствен кореспондент във Вашингтон, а ние се радвахме много, че те изпитваха такова чувство. Всеки от тези вестници получаваше от нас по две кореспонденции на седмица й плащаше по долар на парче; всеки от нас пишеше по една кореспонденция седмично и изпращаше дванадесет екземпляра от нея на нашите благодетели; така двамата изкарвахме двадесет и четири долара на седмица — напълно достатъчно за нашите скромни нужди.

Суинтън беше един от най-милите и очарователни хора, които съм срещал, а ние си живеехме прекрасно, безкрайно доволни от това съжителство. И по природа, и по възпитание Суинтън беше фин човек, и по природа, и по възпитание той беше джентълмен; високо образован, той беше красива душа, чиста и в помисли, и в думи. Той беше шотландец, при това презвитерианец — презвитерианец от старата школа, който изповядваше своята религия искрено и честно и намираше душевен покой в нея. Той нямаше никакви пороци — освен ако може да се нарече порок неговата голяма и безкористна обич към шотландското уиски. Аз не смятах това за порок, понеже Суинтън беше шотландец, а за шотландеца скочът, шотландското уиски, е същото, каквото е млякото за другите хора. В неговия случай това беше по-скоро добродетел, й то съвсем не евтина. С двадесет и четири долара на седмица ние щяхме да станем богаташи, ако не беше бутилката, която гълташе непрекъснато. Щом само някой от паричните ни преводи се забавеше, ние изпадахме в безизходица.

Спомням си един случай, когато пак бяхме закъсали; трябваха ни три долара, и то най-късно до вечерта. Не зная как стана тъй, че изведнъж ни дотрябваха толкова пари накуп; зная само, че непременно трябваше да ги имаме. Суинтън предложи да излезем и да потърсим — аз на една страна, той на друга. Той никак не се съмняваше, че ще успеем да намерим тази сума — надеждите му подхранваше неговата религия. Но аз не споделях тази увереност; нямах никаква представа откъде ще можем да намерим три долара и така му и казах. Имам чувството, че на него му стана срамно за мен, за моята колеблива вяра.

Но той ми каза само да не се тревожа, да не се безпокоя; съвсем просто, твърдо и убедително той рече: „Бог ще ни помогне.“ Разбрах колко сигурно разчита той на божията помощ и ми се щеше да му кажа, че ако имаше моя опит… Но да не се впущаме в подробности. Преди още да довършим разговора, неговата силна вяра подействува и на мен и аз излязох от къщи почти убеден, че бог ще ни помогне.

Обикалях улиците цял час и се мъчех да измисля откъде да взема тези три долара, но нищо не можах да измисля. Накрая хлътнах във фоайето на новопостроения хотел „Абит хаус“ и седнах на едно кресло. След малко във фоайето влезе някакво куче. То се спря, вдигна поглед към мен и в тоя поглед аз прочетох въпроса: „Ти си добър човек, нали?“ Отвърнах му също с поглед утвърдително. То завъртя благодарно опашка, приближи се към мен, опря муцуна на коляното ми и ме погледна с неизразима обич. Беше великолепно същество, изящно като кръшна девойка, цялото кадифе и коприна. Аз погалих гладката му кафява глава, помилвах клепналите му уши и ето че веднага се влюбихме един в друг. Миг след това във фоайето влезе тържествено героят на деня — бригадният генерал Майлс, облечен с богата златно-синя униформа. Всички погледи се обърнаха към него. Той забеляза кучето, спря се и в очите му припламна искрица: очевидно сърцето го теглеше към такива изящни животни; после пристъпи напред, погали кучето и рече:

— Великолепно куче, истински красавец. Продавате ли го?

Останах поразен. Какво чудо — предсказанието на Суинтън се сбъдваше! Отвърнах:

— Да.

— Колко искате за него? — попита генералът.

— Три долара.

Очевидно изненадан, генералът възкликна:

— Три долара? Само три долара? Но това е изключително куче; та то струва най-малко петдесет долара. Ако беше мое, не бих го дал и за сто. Боя се, че вие не знаете и истинската му цена. Премислете, моля ви, не искам да останете излъган.

Ако знаеше истинското положение на нещата, той щеше да разбере, че аз нямаше да остана излъган, както и не бих желал той да остане излъган.

— Само три долара. Толкова струва.

— Добре, щом настоявате — каза генералът, подаде ми парите, взе кучето и изчезна нагоре по стълбите.

След десетина минути във фоайето влезе човек на средна възраст с благодушно лице и започна да се оглежда, да наднича под масите и под креслата. Попитах го:

— Да не би да търсите едно куче?

Загриженото му лице изведнъж просветна и той отговори:

— Да. Видяхте ли го някъде?

— Да — казах аз. — То беше тука преди минутка, но тръгна след един джентълмен. Ако искате, мога да го потърся.

Рядко съм виждал изражение, изпълнено с такава благодарност. А когато заговори, за да ме помоли да потърся кучето, в гласа му звучеше не по-малка благодарност. Казах му, че ще го потърся с удоволствие, но тъй като това все пак ще ми отнеме известно време, надявам се да ме възнагради за труда. Той веднага се съгласи, и то с най-голямо удоволствие — няколко пъти повтори „с най-голямо удоволствие“ — и попита колко искам.

— Три долара — отвърнах аз.

Той остана изненадан и възкликна:

— Боже мой, та това е нищо. Готов съм да ви дам и десет.

— Не, само три — отвърнах аз и тръгнах към стълбата без повече приказки, защото Суинтън беше помолил бог именно за такава сума и аз смятах, че ще извърша светотатство, ако поискам дори един цент повече.

Минавайки покрай администратора, попитах го кой номер има стаята на генерала и когато я намерих и влязох’, заварих генерала да гали предоволен кучето си.

— Съжалявам, но ще трябва да си взема кучето — казах аз.

Генералът остана много изненадан и рече:

— Да си го вземете ли? Как тъй, че то е вече мое! Вие ми го продадохте и получихте толкова, колкото поискахте.

— Това е вярно, но все пак ще трябва да го взема, защото стопанинът си го иска.

— Какъв стопанин?

— Стопанинът на кучето. То не е мое.

Генералът остана още по-изумен и за миг очевидно загуби дар слово; после каза:

— Да не би да искате да кажете, че сте ми продали чуждо куче, и то след като сте знаели, че е чуждо?

— Да, знаех, че е чуждо.

— Тогава както продавате?

— Що за въпрос? Продадох го, защото вие настоявахте да ви го продам. Вие предложихте да го купите — можете ли да отречете това? Аз не съм ви го натрапил, не съм и мислил дори да го продавам, но понеже настоявахте, реших да ви направя тази услуга…

— Услуга ли? — прекъсна ме той, преди да съм се доизказал. — За първи път виждам такава необикновена услуга! Ама работа! Да ми продадете куче, което не е ваше…

Тук пък аз го прекъснах:

— Вие привеждате такива доводи, че спорът става безсмислен. Нали сам казахте, че това куче струва сигурно сто долара. Пък аз ви поисках само три. Какво непочтено има тук? Вие предлагахте повече, спомняте си, нали? Аз ви поисках само три. Можете ли да отречете това?

— Боже мой, но това няма нищо общо със същността на въпроса. Работата е там, че кучето не е ваше. Нима не ме разбирате? Вие, изглежда, смятате, че няма нищо нередно в това, да продадете нещо чуждо, щом го продавате евтино. В такъв случай…

— Моля ви да прекратим този спор — казах аз. — Каквото и да говорим, не можете да отречете, че цената, която ви определих — съобразявайки се, че кучето не е мое, — беше напълно разумна и почтена. Да спорим повече, значи да си хабим напразно думите. Аз трябва да взема кучето, защото човекът си го иска. Не разбирате ли, че нямам друг изход. Поставете се на мое място. Представете си, че сте продали чуждо куче. Представете си, че…

— Я стига, че ще ме подлудите с вашата идиотска логика! Вземете кучето и ме оставете на мира.

Върнах му трите долара и заведох кучето на стопанина му, от когото получих три долара за положения труд. Отидох си с чиста съвест, защото бях изкарал тези пари честно и почтено; трите долара, които бях получил за кучето, щяха да ме парят, защото не ми се полагаха по право, но трите, които получих за това, че върнах кучето на законния му стопанин, си бяха чисто мои, защото ги бях изкарал с честен труд. Ако не бях аз, човекът може би никога нямаше да си намери кучето.

Моите нравствени принципи си остават непоклатими до ден-днешен. Винаги съм бил честен; и зная, че не мога да бъда друг. Никога не съм могъл да използувам пари, добити по съмнителен път.

Това е то цялата история. И част от нея е вярна.

„Америкън Пъблишинг къмпани“

Съгласно договора, трябваше да предам ръкописа на „Наивници в чужбина“ през юли 1868 година. Написах книгата в Сан Франциско и я предадох в срок. Блис приготви много илюстрации за нея и с това прекрати работата. Срокът за издаването й мина и отмина, но никой не ми даваше каквито и да било обяснения. Времето продължаваше да тече и пак никакви обяснения. Аз тръгнах на четения из страната и около тридесет пъти дневно трябваше да отговарям на въпроса: „Кога ще излезе книгата ви?“

Омръзна ми да измислям все нови отговори на този въпрос, а накрая ми втръсна ужасно и самият въпрос. Във всеки, който ми го задаваше, аз виждах свой смъртен враг и дори не се мъчех да скрия това.

Щом се освободих от четенията, побързах да отида в Хартфорд, за да разбера какво става. Блис ми обясни, че вината не била негова; той държал книгата да излезе, ала директорите на компанията, някакви стари сухари, имали опасения. Те я били прегледали и почти единодушно изказали мнение, че в нея има пасажи от хумористично естество. Блис ми обясни, че тяхната фирма никога не била издавала книга, която да вдъхва такива опасения, че директорите се страхували да не би едно такова отклонение от линията на издателството да накърни сериозно репутацията му, че той бил с вързани ръце и крака и не можел да изпълни подписания договор.

Един от директорите, господин Дрейк — или по-скоро останките от това, което някога е било господин Дрейк, — ме покани на разходка с неговата карета и аз приех. Той представляваше трагична стара развалина и държането му, и приказката му бяха не по-малко трагични. Предстоеше му деликатна задача и той събира доста време кураж, преди да пристъпи към въпроса. Накрая събра достатъчно и ми обясни в какво затруднено и отчаяно положение се намирала фирмата, което вече ми беше казал и Блис. После без повече заобикалки остави и себе си, и фирмата на моето благоволение: примоли се да си изтегля ръкописа и да освободя издателството от договора. Отвърнах, че не съм съгласен, и с това разговорът и разходката с каретата приключиха.

След това предупредих Биле да се залавя за работа, че иначе ще си имат неприятности с мен. Той разбра, че не се шегувам, и пусна книгата за набор, а аз се заех да изчета шпалтите. Но работата пак се запъна — и пак никакви обяснения. Към края на юли (мисля 1869) чашата на търпението ми преля и аз телеграфирах на Блис, че ако книгата не се пусне в продажба до двадесет и четири часа, ще го съдя да ми плати щетите.

С това всички спънки изчезнаха. Десетина екземпляра бидоха подвързани и изложени за продажба в посочения от мен срок. После пласьорите плъзнаха и започнаха да валят поръчки. За девет месеца книгата покри всички дългове на издателството, увеличи оборотния му капитал от двадесет и пет на двеста хиляди долара и му остави седемдесет хиляди чиста печалба. Това научих от Блис и ако то беше истина, значи, че от шестдесет и пет години насам Блис за първи път казваше истината. Той беше роден в 1804.

Но да се върна към Уеб. Когато през ноември 1867 се върнах от пътешествието с „Куейкър сити“, Уеб ми каза, че „Скокливата жаба“ е била приета много благосклонно от и печата и продажбата й според него върви съвсем добре, но до този момент той не успял да получи никакъв отчет от „Америкън нюс къмпани“. Той добави, че тази книга го разорила, защото я беше печатал на собствени разноски, а сега не можел да си върне парите от компанията, която само увъртала и изобщо постъпвала нечестно.

Аз искрено съжалих Уеб, съжалих го, че беше изгубил пари, само и само да ми направи услуга, а до известна степен съжалявах и за това, че той не беше в състояние да ми плати обещания процент.

Сключих договор за „Наивници в чужбина“ с „Америкън пъблишинг къмпани“. Но след два-три месеца ми дойде наум, че сигурно нарушавам договора: в него имаше един пункт, съгласно който в течение на една година нямах право да печатам мои книги в други издателства. Разбира се, този пункт не можеше да се отнася за книги, издадени преди сключването на договора. Това знаеше всеки. Но аз не го знаех, защото обикновено не знаех неща, които трябваше да се знаят, а и нямах навика да питам други, че да ме осведомят.

С моето невежество реших, че нарушавам договора с Блис и че като честен човек съм длъжен да изтегля „Скокливата жаба“ от пазара и да прекратя по-нататъшното й печатане. Поставих въпроса пред Уеб. Той прие моето искане при следните условия: да му отстъпя полагащия ми се процент от печалбата; да му отстъпя безвъзмездно всички подвързани и неподвързани екземпляри от „Скокливата жаба“, които в момента се намират в издателството; да му дам на ръка осемстотин долара; освен това разбиването на матриците ще стане под негово наблюдение, за което той ще получи такава сума, каквато букволеярите биха платили за същото количество стари матрици. Използуваните матрици вървяха по девет цента паунда, а матриците за „Скокливата жаба“ бяха около четиридесет паунда. От всичко това може да се заключи, че Уеб не беше лишен от търговски способности.

После Уеб изчезна за дълго от полето на моето зрение. Но междувременно се срещнах по една случайност с директора на „Америкън нюс къмпани“ и го попитах как са се уредили недоразуменията между Уеб и издателството. Той отвърна, че не знаел нищо за някакви недоразумения. Тогава му обясних, че Уеб не е успял нито веднъж да получи пари от издателството. Той пък ми обясни, че моето обяснение не отговаря на истината. Каза, че компанията изпращала редовно и в определените срокове отчети на Уеб, придружени със съответния чек. Той ме покани в кабинета си и от сметководните книги аз се убедих, че казва истината. Още от самото начало Уеб беше получавал редовно своя и моя дял и беше прибирал парите в джоба си.

По времето, когато ние с Уеб си „уредихме“ сметките, той ми е дължал шестстотин долара. Подвързаните и неподвързаните екземпляри от „Скокливата жаба“, които му оставих в наследство, впоследствие са били продадени и парите са отишли пак в неговия джоб. В тази сума влизат още шестстотин долара, които ми се полагаха като процент по договора.

С една дума, аз бях вече писател, при това писател, не съвсем неизвестен, писател, който беше издал вече една книга и не беше забогатял от това. Бях писател, чиято първа книга му струваше хиляда и двеста долара от неполучени проценти, осемстотин долара грешни пари и три долара и шестдесет цента за разбитите матрици, продадени на старо. От този момент реших, че никога вече няма да възложа на Уеб издаването на моя книга — освен ако мога да взема достатъчно пари на заем, за да си позволя този лукс.

След излизането на „Наивници в чужбина“ аз добих, макар и не изведнъж, по-голяма известност и Уеб се възползува от случая да уведоми публиката отначало, че той ме е открил, а после — че ме е и създал. Почти единодушно беше мнението, че аз представлявам ценен капитал за американския народ и американската литература и че народът и литературата дължат дълбока признателност на… Уеб за този капитал.

С течение на времето Уеб и неговите големи заслуги бяха забравени. Тогава на сцената излязоха Блис и „Америкън пъблишинг къмпани“ и установиха недвусмислено, че те са ме открили, а после — че те са ме създали — следователно и на тях се полагаше признателност. По-късно се намериха и други претенденти за тази висока заслуга. Те изникваха ту в Калифорния, ту в Невада, ту някъде другаде и аз започнах да вярвам, че съм откриван и създаван толкова много пъти, колкото никое друго творение божие.

Уеб смяташе себе си за литератор. И може би щеше да успее да внуши това суеверие на целия свят, ако не бе го разсеял сам с публикуването на своите произведения. Те веднага го издадоха. Белетристиката му беше умилителна — просто съвсем ученическа, а поезията — не много по-добра, но въпреки всичко той продължаваше да предъвква своите баналности до преди две години, когато умря от умствена преумора. Той беше празно същество, по природа и възпитание мошеник. Като лъжец имаше известни успехи, но не можа да се отличи много, защото беше съвременник на Елиша Блис, а когато трябваше да се лъже, Блис можеше да затъмни и заличи напълно цял континент Уебовци.

Публични четения

Беседи започнах да изнасям в 1866 година — в Калифорния и Невада; в 1867 изнесох една беседа в Ню Йорк и няколко по долината на Мисисипи; в 1868 обиколих целия Запад, а през следващите два-три сезона прибавих и Изтока към своя маршрут.

„Системата на лекториите“ беше тогава в пълен разцвет и бюрото на Джеймс Редпат на Скул стрийт в Бостън изпращаше лектори в Канада и Северните щати. Редпат даваше лектори за поредици от шест до осем лекции и вземаше средно по сто долара за всяка лекция. Неговата комисиона беше десет процента, като всяка лекция се повтаряше около сто и десет пъти на сезон. В списъка си той имаше достатъчно имена, които привличаха публика: Хенри Уърд Бийчър, Ана Дикинсън, Джон Б. Гоф, Хорис Грийли, Уендъл Филипс, Петролиъм В. Насби, Джон Билингс, арктическият изследовател Хейз, английският астроном Винсънт, ирландският оратор Парсънс, Агасис и други. В списъка си той имаше и двадесет-тридесет души не толкова изтъкнати, не толкова прочути, които работеха на хонорар от двадесет и пет до петдесет долара. Техните имена отдавна са потънали в забрава. За да излизат те на подиума, беше нужна някаква хитрост. И Редпат беше измислил тази хитрост. Всички лектории се стремяха към големите имена, търсеха ги жадно, упорито. Редпат задоволяваше тези искания при едно условие: за всяко име, което привличаше публика, той им даваше и по няколко такива, от които публиката бягаше. Тази система даде възможност лекториите да просъществуват няколко години, но в края на краищата ги погуби и унищожи лекционното дело.

Бийчър, Гоф, Насби и Ана Дикинсън бяха единствените лектори, които си знаеха цената и държаха на нея. В по-малките градове техният хонорар беше двеста-двеста и петдесет долара, а в големите — четиристотин. Лекторията винаги печелеше от тях (ако времето се случеше благоприятно), но обикновено губеше спечеленото благодарение на другите, от които публиката бягаше.

Между последните имаше две жени — Олив Логън и Кейт Фийлд, но първите два сезона те имаха успех. Те взимаха по сто долара и пълнеха салоните поне две години. Но след това публиката започна да ги избягва и престанаха да ги наемат за лекции. Кейт Фийлд бе добила широка, потресаваща известност с кореспонденциите си от Бостън за четенията на Дикенс в началото на неговата триумфална обиколка из Америка, които тя изпращаше по телеграфа за вестник „Трибюн“. Кореспонденциите й бяха лудо хвалебствени, почти идолопоклоннически, и с тях тя попадна много точно в общия тон, защото цялата страна посрещаше Дикенс с бесен ентусиазъм. Освен това телеграфическото предаване на кореспонденции беше новост, изумително чудо, което не излизаше от устата на хората. Кейт Фийлд веднага стана знаменитост. И скоро започна да изнася беседи; но след две-три години нейната тема — Дикенс — загуби своята свежест и стана безинтересна. Още известно време народът се стичаше само да види Кейт Фийлд заради името й; но беседите й бяха слаби и звучаха изкуствено; и когато публиката удовлетвори своето любопитство и й се нагледа, Кейт се видя принудена да напусне лекторския подиум.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Тя просто трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина на Сандвичевите острови, оплаквана от приятелите си и забравена от света. Известността на Олив Логън се дължеше на… само посветените знаеха на какво. Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви писания във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант — нямаше дори подобие на талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава. Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й — незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

Говори се, че Олив Логън е наела вила в Нахант, където смята да прекара лятото.

Олив Логън се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Олив Логън ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Олив Логън присъствува в събота на концерта в зала „Уолок“ и се изказа одобрително за новата симфония.

Олив Логън вече се оправя от тежката болест и ако състоянието й продължи да се подобрява, от утре лекарите ще престанат да издават бюлетин.

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Олив Логън стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от онова време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха дълбокомъдро нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъствуващи:

— Коя е все пак тази Олив Логън?

Присъствуващите е изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъствуващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво. Не съм се интересувал, но предполагам, че всички го знаят.

Просто за да се забавлявам, самият аз често задавах такива въпроси на хора, които непрекъснато мелеха за тази знаменитост, за нейните прояви и изказвания. И те откриваха с изненада, че са приемали нейната слава на честна дума и че нямат представа коя е тази Олив Логън и какво е направила — ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Олив Логън успя да стъпи на лекторския подиум и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само едно име и гардероб от скъпи тоалети и при все че нито едното, нито другото имаше някаква трайна стойност, известно време те й носеха хонорар от сто долара на вечер. Но още преди двадесет и пет години хората вече я бяха забравили напълно.

Ралф Килър беше много приятен спътник при моите набези в Бостън и ние често водехме дълги разговори и пушехме в стаята си, след като комитетът ни изпращаше до хотела. А без комитета никога не минаваше; неговите членове, които носеха копринени лентички на реверите, ни посрещаха на гарата и ни откарваха до салона; на сцената те се нареждаха на столове зад мен, подобно на актьорите от негърската комедия; отначало беше прието председателят на комитета да ме представя на публиката, но той вършеше това с такива пошли хвалебствия, че на мен ми ставаше срамно и аз започвах беседата с голяма мъка. Това беше глупав обичай. Съвсем нямаше нужда от представяне, още повече че това обикновено вършеше някое глупаво магаре, подготвило предварително своята реч, която гъмжеше от тъпи комплименти и нещастни напъни за остроумие. Ето защо след първия сезон аз започнах да се представям сам, като, разбира се, пародирах изтъркания начин за представяне. Тази промяна не се понрави на председателите на комитета. За всеки от тях беше неизразимо удоволствие да се изправи пред многобройната публика от негови съграждани и да произнесе засукана я реч; нима можеше да се очаква, че те ще се помирят с отнемането на това удоволствие?

Моето встъпително слово имаше успех в началото, но после загуби ефекта си. То трябваше да бъде изготвено много старателно и обмислено и да се произнася много сериозно, за да подведе публиката и тя да помисли, че говори председателят на комитета, а не лекторът; освен това потокът от преувеличени комплименти трябваше да й дойде до гуша; после, към края на встъпителното слово, аз съвсем между другото споменавах, че лекторът съм аз и тогава ставаше ясно, че говоря за самия себе си. Ефектът от този трик не беше никак лош. Но както казах, тази карта имаше успех само известно време: вестниците отпечатаха встъпителното ми слово и аз не можех да го използувам повече, защото публиката го знаеше предварително и сдържаше чувствата си.

След това опитах едно встъпително слово, заимствувано от моите обиколки из Калифорния. За първи път то беше произнесено напълно сериозно от един недодялан златотърсач в селището Рижо куче. Колкото и да се опъваше той, публиката го принуди да се качи на подиума и да ме представи. Златотърсачът постоя замислен няколко секунди, после каза:

— Аз не знам нищо за този човек. Тоест… знам само две неща: едното е, че той никога не е лежал в затвора, а второто (след кратка пауза, почти тъжно), че не мога да си обясня защо не е лежал.

Този начин на представяне имаше ефект известно време, но после попадна в печата и цялата му сочност отиде по дяволите. Оттогава престанах да се представям на публиката.

Понякога ми се случваха малки приключения, но все такива, които се забравяха лесно. Веднъж пристигнах късно в едно градче и не намерих на гарата нито посрещачите от комитета, нито шейна. Тръгнах наслуки по улиците, огрени от луната, срещнах на едно място цяла тълпа, която отиваше някъде, реших, че отива на лекцията (предположението ми се оказа правилно), и се присъединих към нея. На входа се опитах да се промъкна по-бързо вътре, но контролата ме спря:

— Вашето билетче, моля!

Наведох се към него и прошепнах:

— Не се безпокойте, аз съм лекторът.

Онзи примижа многозначително с едно око и каза толкова високо, че го чуха всички:

— Тия не ми минават вече. Досега трима лектори се вмъкнаха в салона. Четвъртият ще трябва да си плати.

Ща не ща, платих си — това беше най-лесният изход от неудобното положение.

Всеки сезон трябваше да излизаме с нова беседа, която се подлагаше най-напред на проверка пред публика от две и хиляди и петстотин души в старата бостънска концертна зала; тази проверка определяше търговската стойност на беседите. Но лекционните обиколки започваха всъщност не от Бостън, а от околните градове. Ние излизахме в Бостън едва след като репетирахме около един месец в тези градове и внасяхме всички необходими поправки и изменения.

При тази система цялата лекторска гвардия се събираше в Бостън в началото на октомври и прекарваше няколко седмици в безделие и приятни срещи. Ние живеехме в хотела на Йънг, но по цял ден киснехме в бюрото на Редпат, пушехме и бъбрехме, а надвечер се пръсвахме из околните градове, които ни даваха да разберем какво е хубаво и какво куца в новите ни лекции. Провинциалната публика е взискателна. Анекдот, който тя ще посрещне със сдържан смях, предизвикваше истинска буря в големия град. Един среден успех в провинцията означаваше триумф в многолюдния град. И тъй, когато в края на краищата излизахме на голямата сцена в концертната зала, оценката вече ни беше в джоба.

Но понякога лектори, които бяха „нови в занаята“, не знаеха колко голямо значение имат „пробите на сурово“ и се явяваха в концертната зала с непроверена продукция. Имаше един такъв случай, който не на шега разтревожи някои от нас още щом видяхме афиша. Де Кордова, хуморист — той именно ни накара да се разтревожим. Мисля, че истинското му име беше друго, но съм го забравил. Той печаташе по списанията мрачно хумористични разказчета, които се посрещаха благосклонно и му бяха създали доста широка известност. Но ето че изведнъж започна да бракониерствува в нашия запазен периметър и ни свари съвсем неподготвени. Неколцина от нас просто се поболяха — толкова се поболяха, че се отказаха да изнасят беседи. Ние отложихме ангажиментите в по-отдалечените краища и останахме в града. Ние — Насби, Билингс и аз — заехме предни места на един от балконите и зачакахме. Залата беше пълна. Когато Де Кордова излезе на сцената, публиката го посрещна, както ни се стори, прекалено радушно и почти неприлично шумно. Мисля, че у нас нямаше злоба, нито дори завист, но все пак ни стана неприятно. Когато разбрах, че той се готви да чете хумористичен разказ, именно да чете, аз се поуспокоих, но все още имах известни опасения. За него, както за Дикенс, беше нагласен висок, подобен на бесилка портал, украсен с драперии, а той стоеше малко зад него, осветен отгоре от скритите лампи. Цялата тази бутафория изглеждаше доста стилна и дори внушителна. Публиката беше толкова сигурна, че той ще я разсмее, че прие на вяра първите десетина изречения и се разсмя от сърце — така се разсмя, че на нас ни беше трудно да понесем това, и ние обесихме носове. Все пак аз не губех надежда, че той ще се провали, понеже виждах, че не може да чете.

Скоро смехът започна да утихва и да се съсредоточава само на отделни места, после изгуби своята непосредственост, след това се появиха паузи, които взеха да стават все по-дълги и по-дълги. Накрая се възцари почти пълна тишина, нарушавана само от този безжизнен, необигран глас, който мърмореше монотонно. Залата утихна и цели десет минути седеше мъртва и безчувствена. От гърдите ни се изтръгна дълбока въздишка; тя би трябвало да бъде въздишка на съжаление за нашия провалил се събрат, но не — ние бяхме подлеци и егоисти, какъвто е целият човешки род, и тази въздишка бе израз на нашата радост от провала на този събрат, който не беше ни сторил нищо.

Сега той вече не четеше, а се измъчваше; току бършеше лице с носната си кърпа, а гласът му и цялото му държане молеха смирено за съчувствие, за помощ, за милост и всичко това представляваше една трагедия. Ала публиката седеше студена и безчувствена и го гледаше само с някакво любопитство, чудейки се как ще свърши всичко това.

Високо на стената имаше голям часовник. След малко цялата зала откъсна поглед от четеца и се вторачи в циферблата. Ние знаехме от горчив опит какво означава това; ние знаехме какво предстои, но очевидно четецът нямаше представа от това. Часът наближаваше девет, половината от публиката следеше стрелките, а четецът продължаваше да се мъчи. В девет без пет хиляда и двестате души станаха като един и се разляха като вълна по пътеките към изходите! Четецът сякаш се парализира: няколко минути той стоя със зинала уста, гледайки с ужас това масово бягство, после се обърна умърлушен и нас пусна сцената с несигурната, колеблива походка на сомнамбул.

Виновни бяха уредниците. Те би трябвало да го предупредят, че последните коли за предградията тръгват в девет и че половината зала ще стане и ще си тръгне по това време, та който ще да говори на сцената. Доколкото си спомням, Де Кордова никога вече не излезе на публично четене.

Много добре помня Петролиъм Възувиъс Насби (Лок). При започване на Гражданската война той работеше в редакцията на толедския „Блейд“ — стар, преуспяващ и много популярен седмичник. Той пусна едно от „Писмата на Насби^[39]“ и с това удари на златна жила. А Насби веднага се прочу. Избрал този нов път, той нанасяше всяка седмица възхитителни удари на медноглавите^[40] и демократите и писмата му се препечатваха навред, от Атлантическия до Тихия океан, и се четяха с неудържим смях от всички — впрочем, с изключение на най-тъпите и закостенели демократи и медноглави. По внезапност славата на Насби приличаше на взрив, а по обхват — на атмосферата. Скоро му предложиха да поеме командуването на рота; той се съгласи и вече се готвеше да замине на фронта, но губернаторът на щата излезе по-умен от политическите господари на немския поет Кьорнер и унгарския Петьофи, отказа да подпише назначението на Насби и му заповяда да си остане у дома. Той беше казал, че на бойното поле Насби ще бъде само един войник с една сабя, а у дома с перото си ще представлява цяла армия, при това с артилерия! Насби се подчини и продължи да пише парливите си писма.

Видях го за първи път в Хартфорд. Мисля, че това беше три-четири години след войната. Операта беше претъпкана с хора, дошли да чуят неговата беседа „Проклет да е Ханаан^[41]“. Той беше излизал с тази беседа — само с нея и с никоя друга — цели две или три години, беше я повтарял неколкостотин пъти и въпреки това сега не можеше да каже едно изречение — освен първото, без да поглежда в ръкописа. Появата му на сцената бе посрещната с взрив от аплодисменти, но той не се спря да се поклони или да отговори, по какъвто и да е начин на приветствието, а продължи право към катедрата, разтвори папката си върху нея и се вкамени в едно положение, което не промени час и половина, колкото траеше беседата: приведен над катедрата, подпрял се здраво на лявата ръка — същински кол, сложил дясната на гърба си. Само тя се протягаше на всеки две-три минути напред, обръщаше лист и пак отиваше отзад на гърба — също като машина, отмерено, бързо, точно. Човек би могъл дори да си въобрази, че чува тракането й. Едър и як, Насби се обличаше как да е, провинциално и приличаше на някой недодялан фермер.

Изгарях от любопитство да го чуя как ще започне. Той не ме остави да чакам дълго. Щом се подпря на лявата ръка-патерица, отметна дясната на гърба и се приведе над ръкописа, той повдигна леко глава, стрелна с поглед публиката и с гръмовития си мечешки глас изрева следното:

— Всички ние сме произлезли от нашите деди!

И продължи да реве така до края, като отминаваше безцеремонно непрекъснатите аплодисменти и смях и сякаш изобщо не ги забелязваше. Беседата му представляваше безпогрешни залпове, които биеха в робовладелството и неговите апологети от Севера, и нейният успех се дължеше на съдържанието, а не на начина, по който четеше; в четенето му нямаше никакво изкуство — освен ако могат да се нарекат изкуство голямата и заразителна искреност и поривистост. Щом свърши беседата си, той обърна гръб на залата и излезе от сцената, сякаш нестихващите аплодисменти не се отнасяха до него.

Той имаше телосложение на бик, а сила и издръжливост — на борец шампион. По онова време експресите не вървяха начесто. Той беше пропуснал връзката на една гара и за да не закъснее за беседата в Хартфорд, беше пътувал цяла нощ и цял ден във вагон за добитък — а беше посред зима. От вагона бе дошъл направо в залата, без да вечеря; и въпреки всичко гласът му гърмеше мощно от катедрата, а самият той не проявяваше никакви признаци на сънливост и умора. След беседата седнахме с него да вечеряме и бъбрихме до полунощ, но първи клюмнах аз, а не той. Той ми каза, че през първия си сезон е чел беседата „Проклет да е Ханаан“ по двадесет и пет пъти месечно, девет месеца поред. Струва ми се, че никой друг лектор не е достигал този рекорд.

Той ми каза още, че след като изнесъл беседата двеста двадесет и пет пъти, един от резултатите бил, че можел да казва първото изречение, без да поглежда в ръкописа, и понякога, в пристъп на безумна смелост, наистина правел това. И още един резултат: след продължителна обиколка той се прибрал у дома; вечерта седнал до камината и се замислил нещо, но не щеш ли, в този миг часовникът ударил осем и прекъснал размисъла му. И понеже навикът си е навик, преди да се съобрази къде се намира, Насби прогърмял: „Всички ние сме произлезли от нашите деди!“

Женитбата

В началото на февруари 1870 година се ожених за Оливия Д. Лангдън и се преселих в Бъфало, щата Ню Йорк. Утре^[42] се навършват тридесет и шест години от женитбата ни. Жена ми се помина преди осем месеца във Флоренция, Италия, след като боледува тежко двадесет и два месеца.

За пръв път я видях във вид на миниатюра от слонова кост в каютата на брат й Чарли на парахода „Куейкър сити“ в залива на Смирна през лятото на 1867 година. Тогава тя караше двадесет и втората година. А за първи път я видях в плът и кръв в Ню Йорк през декември след споменатото лято. Тя беше слабичка, красива, с нещо момичешко в нея, или по-точно, беше хем момиче, хем жена. И си остана такава до последния ден от живота си. Зад сериозната й и деликатна външност горяха неугасимите огньове на съчувствието, енергията, предаността, въодушевлението и безграничната й всеотдайност. Телом тя си остана слаба цял живот и живееше благодарение на духа си, който се отличаваше с несъкрушима надежда и смелост.

Тя беше заболяла на шестнадесет години, когато паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички големи лекари в Елмайра, но те се оказали безсилни. В онези дни и в Стария, и в Новия свят много се говореше за доктор Нютън, когото и там, и у нас смятаха за шарлатанин. Той ходеше от град на град с много шум и фанфари, като някоя коронована особа, като цирк. Навсякъде неговото пристигане се оповестяваше няколко седмици отнапред чрез огромни цветни афиши, които разлепваха по стените наред със страхотно големия му портрет.

Един ден Андрю Лангдън, роднина на жена ми, отишъл у тях и казал: „Вие кого ли не викахте; опитайте сега и този шарлатанин. Той се е установил в центъра на града, в «Ратбън хаус», и лекува богатите по военновременни цени, а бедните — даром. Аз лично видях как повъртя ръце над главата на Джейк Браун, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, другите може да са били подставени с рекламна цел, но с Джейк няма лъжа. Повикайте Нютън.“

Нютън дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. На тавана над него висяла макара. Тя стояла неизползувана от дълго време. Били я поставили там с надеждата, че с нейна помощ ще могат от време на време да изправят болната в седнало положение, за да поотпочива. Но нищо не излязло, защото при всеки опит да я вдигнат на нея й призлявало и я обземала страшна слабост. Нютън разтворил прозорците — отдавна затворени и скрити зад тъмни завеси — и произнесъл кратка, но гореща молитва; после прегърнал момичето през рамо и рекъл: „А сега, дете мое, да поседнем.“

Близките се уплашили и понечили да го спрат, но той не им обърнал внимание и приповдигнал болната. Тя поседяла няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост. След това Нютън казал: „А сега, дете мое, да се поразходим.“ Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Нютън казал: „Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.“

Той взел за визитата хиляда и петстотин долара, но свършил работа за сто хиляди. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине неколкостотин крачки без почивка; а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

В Дъблин, Лондон и други градове с Нютън често ставаха скандали. И в Европа, и в Америка неведнъж го оскандализирваха, но семействата Лангдън и Клемънс му останаха благодарни завинаги. Той казваше, че може би от неговото тяло се излъчват някакви особени токове, които лекуват болния.

Истината, честността, искреността — това бяха вродени в нея качества. Нейната преценка за хората и нещата беше сигурна и точна. Интуицията й почти никога не я лъжеше. И когато даваше преценка за характера или постъпките на приятели или непознати, винаги проявяваше благородство, благородството никога не й изневеряваше. Сравнявал съм я със стотици хора и си оставам убеден, че тя имаше най-съвършения характер, който съм срещал някога. Тук мога да добавя, че тя беше и най-обаятелната и същевременно пълна с достойнство личност. Характерът й беше такъв, че не само предразполагаше човека към нея, а просто го караше да я боготвори. Нямаше случай някой от прислугата й да е напуснал по своя воля. И понеже тя умееше да прецени с един поглед човека, почти не се бе налагало тя да накара някого да напусне.

Беше винаги весела и винаги умееше да предаде тази веселост на околните. През деветте години, които прекарахме в бедност и дългове, все намираше начин да ме извади от отчаянието и да ми покаже някой светъл лъч сред черните облаци. През всичкото това време не съм я чул да се оплаче — както не съм чул и децата да се оплакват. Защото тя ги беше възпитала така и те черпеха твърдост от нея. Обичта, с която тя се отнасяше към близките хора, приемаше формата на боготворене и със същата форма й отвръщаха роднините, приятелите, прислугата.

От нашия брак се получи доста необикновено съчетание, доста необикновено цяло, тъй да го кажем — нейният характер и моят. Тя изливаше безкрайната си обич и привързаност в целувки, милувки и един речник от гальовни думи, чието богатство винаги ме е поразявало. Пък аз бях по рождение сдържан — както в нежните думи, тъй и в милувките — и нейните нежности ме заливаха тъй, както лете вълните заливат Гибралтар. Както вече споменах някъде, в нашия род нямаха навик да се целуват. В нашето градче също нямаха този навик. Целувките и милувките свършваха в деня на сватбата — ведно с невъзможното изпълнение на пиано в този ден.

Тя имаше чистосърдечния смях на момиче. Рядко се разсмиваше, но когато това се случеше, смехът й звучеше като вдъхновяваща музика. Последния път я чух да се смее, когато вече лежеше болна повече от година, и аз написах нещо по този повод — нещо, чието място не е тук.

Утре се навършват тридесет и шест години от сватбата ни. Бракосъчетанието стана в къщата на баща й в Елмайра, щата Ню Йорк, и на другия ден заминахме със специален влак за Бъфало с цялата фамилия Лангдън и Бийчърови и Туитчълови, които бяха на сватбата. Щяхме да живеем в Бъфало, където ми предстоеше да стана един от редакторите и собствениците на тамошния вестник „Експрес“. Аз изобщо не познавах Бъфало, но бях писал на един приятел да се погрижи за квартира за младото ми семейство. Бях му обяснил да намери някое що-годе прилично общежитие, което да отговаря на ниската ми заплата като редактор. Пристигнахме на гарата в Бъфало към девет часа, посрещачите ни настаниха в няколко шейни и взехме да обикаляме Америка — така поне ми се я стори, защото едва ли остана кътче и улица в града, през които да не сме минали, и аз ругаех на поразия приятеля си и какво ли не му надумах, задето бе намерил общежитие очевидно без определено местонахождение. Оказа се, че са ми скроили заговор и жена ми е знаела за него, а аз нищо не знаех. Баща й, Дървис Лангдън, ни беше купил и обзавел нова къща на модната улица Делауер авеню, беше настанил вече там готвачка, прислужнички и един млад серт кочияш — Патрик Макалиър, ирландец, и сега ние обикаляхме целия град, за да може през това време част от заговорниците да отидат с друга шейна до къщата и да се погрижат за едно-друго — да се запалят навсякъде светлините, да се приготви топла вечеря за тайфата. Когато най-сетне пристигнахме и влязохме вътре, аз кипнах при вида на тази приказна обстановка и без много да му мисля, наругах здравата моя приятел, че е такъв глупак да ни наеме къща, която съвсем няма да ми е по кесията. Тогава господин Лангдън измъкна отнякъде една красива кутия, отвори я и извади от нея нотариалния акт за къщата. Така комедията завърши много приятно и ние седнахме да вечеряме.

Компанията се разотиде към полунощ и ни остави сами в новите ни покои. След това готвачката Елин дойде при нас да й поръчаме какво да пазарува на заранта — а ние с жена ми дори не знаехме на тегло ли се мери телешкото или на дължина. Признахме си невежеството и Елин много се смя — като истинска ирландка. После дойде кочияшът Патрик Макалиър да му дадем нареждания какво ще прави на другия ден и тогава всъщност го видяхме за първи път.

Сега всичко изглежда много просто, бързо и лесно, но това е заблуда. Всъщност работата съвсем не протече така гладко и безпрепятствено. Подготовката продължи твърде дълго. Три-четири предложения за женитба бяха посрещнати с отказ. Аз кръстосвах страната да изнасям беседи, но все пак успявах да се отбивам сегиз-тогиз в Елмайра и да подновявам обсадата. Веднъж въртях, суках, но успях да изкопча от Чарли Лангдън покана да им гостувам една седмица. Седмицата беше повече от приятна, но уви, свърши. Чудех се какво да направя, че да ме оставят да им погостувам още няколко дни. Всичките хитрини, които ми идваха наум, ми се струваха твърде прозрачни. Те не можеха да измамят дори мен, а щом човек не може да измами сам себе си, надали ще може да измами другите. Но накрая щастието ми се усмихна, и то най-неочаквано. Това беше една случайност — толкова честа в миналите векове и толкова рядка в наши дни, една случайност, в която имаше пръст провидението.

Вече се стягах да заминавам за Ню Йорк. Пред пътната врата стоеше колата с моя куфар, а на седалката, хванал поводите в ръка, седеше кочияшът Барни. Беше към осем-девет часа вечерта — вече тъмно. Аз се сбогувах със семейството, излязло на верандата, а после се качихме с Чарли на колата. Седнахме на седалката в задната част на колата, която беше направена импровизирано специално за нас, без да е закована за ритлите; за мое щастие ние не знаехме това. Чарли пушеше. Барни плесна коня с камшика. Конят потегли толкова рязко, че ние с Чарли се прекатурихме и изхвръкнахме от колата. В тъмнината горящата угарка на неговата пура описа червена дъга, която все още е пред очите ми. Това беше единственото различимо нещо в тази мрачна трагедия. Аз паднах право на темето си, останах за миг в това положение, а после се строполих безчувствен на земята. Припадъкът бе много добре изпълнен, като се има предвид, че не го бях репетирал. Улицата беше с калдъръм, но в момента го поправяха. И главата ми бе попаднала точно в една ямичка между четири камъка. Тя бе засипана с чист, пресен пясък, който изигра ролята на възглавница. Главата ми дори не се бе докоснала до околните камъни. Нямах и драскотина. А и самият удар не беше силен. Изобщо нищо ми нямаше.

Чарли се беше ожулил доста, но загрижен за мен, почти не забеляза това. Цялото семейство се завтече към мен, а най-отпред — Тиодор Крейн с бутилка коняк в ръка. Той ми изля в устата такова количество, че можеше да се задавя и закашлям, но не успя да ме свести — аз имах грижата да не успее. Вайканията и съжалителните възклицания галеха приятно слуха ми. Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Нищо не го помрачаваше, освен мисълта, че нямам поне драскотина и съм здрав и читав. Страхувах се, че рано или късно това ще се разбере и тогава ще трябва да си замина. Бях се отпуснал като пън и само с общи усилия Барни, господин Лангдън, Тиодор и Чарли успяха да ме замъкнат в къщата. И ето че ме оставиха в гостната. Победа! Сега можех да им натрапя спокойно присъствието си — ако не за неопределено, то поне за известно време — и тук несъмнено имаше пръст провидението.

Положиха ме в едно кресло и повикаха домашния лекар. Горкият старец, жал ми стана, че го безпокояха по това време, но работата си е работа, а аз не можех да се възпротивя, понеже бях в безсъзнание. Госпожа Крейн, тази добра душа (тя беше у дома преди три дни, побеляла, но все така хубава и отзивчива), донесе шише с някаква огнена течност, предназначена да намали болките при контузия. Но аз си знаех, че моята контузия няма да се поддаде на такава провокация. Тя изля от тази течност на главата ми и взе да я размазва и разтрива, а струйка от адската смес потече по гърба ми и където минаваше, имах чувството, че става горски пожар. Но тези мъки бяха изкупени. Когато забеляза, че тя се умори да ме разтрива, мъжът й, Тиодор, предложи да я смени Ливи. Това беше добре дошло за мен. Иначе аз трябваше да се свестя след малко. Но под грижите на Ливи — ако тя продължаваше да ме разтрива — можех да си остана в несвяст и до ден-днешен. Колко приятни бяха тези разтривки! Толкова приятни, толкова успокоителни, толкова замайващи, че облекчиха дори огъня от тази дяволска течност, дошла да смени универсалното лекарство на Пери Дейвис.

След това дойде старият доктор и пое работата като специалист — сиреч, зае се да изследва главата ми и да търси по нея рани, подутини и цицини, след което обяви, че такива няма. Каза, че трябва само да си легна и да забравя това произшествие и на сутринта ще бъда здрав. Но не позна. Сутринта аз съвсем не бях здрав. Това не влизаше в моите сметки и нямах никакво намерение да оздравявам. Но казах, че ми е нужно само спокойствие и не е необходимо да викат повече доктора.

Благодарение на това произшествие гостуването ми продължи още цели три дни и това помогна да постигна целта си. През тези три дни успях да се придвижа още няколко крачки към нея. При следващото гостуване работата се уреди и ние се сгодихме условно; условието беше да получим съгласието на родителите.

При един разговор с господин Лангдън той ми обърна внимание върху едно обстоятелство, което и самият аз бях забелязал: че съм никому неизвестна личност, че никой от близките им, освен Чарли не ме познава, а той е твърде млад, за да може правилно да прецени даден човек; че аз съм от другия край на Америка и само хора от този край биха могли да ме препоръчат — ако има за какво. С една дума, той поиска препоръки за мен. Аз му посочих хора, които да му ги дадат, и той рече, че сега ще прекратим за известно време работата, докато той пише на тези хора и получи отговор от тях, а дотогава аз ще трябва да чакам.

Отговорите дойдоха. Повикаха ме в Елмайра и направихме още едно съвещание с бъдещия ми тъст. Аз го бях насочил към шестима видни граждани на Сан Франциско, между които и двама свещеници, а той по свое усмотрение беше писал на един банков счетоводител в Сан Франциско, бил някога директор на неделното училище в Елмайра. Не може да се каже, че отговорите бяха насърчителни. Всички тези хора се оказаха откровени до крайност. Те не само се изказваха неодобрително за мен, но проявяваха прекалено и съвсем ненужно усърдие. Единият от свещениците (Стебинс) и бившият директор на неделното училище (жалко, че съм му забравил името) завършваха мрачната характеристика за мен с предсказанието, че един ден ще умра като последен пияница. Това беше едно от обикновените неопределени пророчества. Не се казваше кога ще се сбъдне, та човек поне да знае колко да чака. Аз и досега го чакам да се сбъдне, но няма никакви изгледи за това.

Когато свършихме с четенето на писмата, настъпи продължително мълчание: ние седяхме сериозни и дълбоко покрусени. Аз просто не знаех какво да кажа. Господин Лангдън, изглежда, също. Накрая той вдигна хубавата си глава, устреми към мен ясния си прям поглед и каза:

— Откъде ги измислихте тези хора? Нямате ли поне един приятел на тоя свят.

— Очевидно нямам — отвърнах аз. Тогава той рече:

— Отсега аз съм ви приятел. Вземете дъщеря ми. Аз ви познавам по-добре, отколкото тези хора.

Така неочаквано и щастливо се реши моята съдба. По-късно, когато ме чу с какво чувство на възхищение говоря за Джо Гудман, той ме попита къде живее този Гудман. Казах му, че на Тихоокеанското крайбрежие.

— Изглежда, че сте големи приятели с него, а? — попита той.

— Много големи — потвърдих аз. — По-добър приятел никога не съм имал.

— Тогава къде ви беше умът? Защо не ме насочихте към него?

— Защото и той щеше да изтърси цял куп лъжи, само че в обратен смисъл. Онези ми лепнаха всички възможни пороци, а Гудман щеше да ме разкраси с всички възможни добродетели. А на вас, разбира се, ви трябваше безпристрастно мнение. Аз знаех, че от Гудман такова няма да получите. Надявах се да го получите от хората, които ви посочих, и може би те са обективни. Но да си призная, не очаквах все пак, че ще се изкажат така зле за мен.

Сгодихме се на 4 февруари 1869 година. Венчалният пръстен беше от злато и чист, без камъни. От вътрешната му страна бе гравирана горната дата. След една година аз го свалих от пръста й и го дадох на златар да гравира още една дата: 2 февруари 1870 година — деня на нашата сватба. Оттогава тя никога вече не го свали от пръста си.

В Италия, когато смъртта беше върнала на нейното мило лице загубената й младост и тя лежеше в ковчега красива и очарователна, досущ такава, каквато изглеждаше като момиче и булка, понечиха да свалят този пръстен от пръста й, за да остане за спомен на децата. Но аз не разреших това кощунство. Погребахме я с него.

Скоро след годежа ни започнаха да излизат шпалтите на първата ми книга „Наивници в чужбина“, и тя ги изчиташе заедно с мен. Дори ги редактираше. От тези дни до последните месеци от своя живот — повече от три десетилетия, тя беше мой верен, умен и неуморим редактор.

Сузи пише моята биография

На тринадесет години Сузи, слабичко момиченце с кестеняви плитки, които преливаха в златисто около врата, беше може би най-заетата пчелица в семейния кошер — учене, лечебна гимнастика, различни игри и занимания, но въпреки това по свой почин, подбудена от обич, си беше намерила още едно занимание: да пише моята биография. Тя вършеше това вечер в стаята си и криеше написаното. След известно време майка й откри нейните записки и ми ги показа. А после призна „престъплението“ си пред Сузи и й обясни колко се гордея с нея. Спомням си това време с дълбока радост. И друг път ми бяха правили комплименти, но никога не се бях трогвал така, никога те не са ми били толкова скъпи. Сега мога да кажа, че от всички комплименти, от всички похвали и почести, с които съм бил удостояван, най-високо ценя стореното от Сузи. Препрочитам тези редове сега, след толкова години, и те отново ме вълнуват като най-висока награда и ми носят същата радостна изненада, каквато ми носеха тогава, но сега тя е примесена с тъга, защото прилежната и припряна ръка, написала тези редове, никога няма да докосне моята — и аз разбирам как се чувствува скромният, неочакващ почести човек при вида на кралския указ, с който му се дава благородническа титла.

Прелиствайки един от бележниците си, който не бях докосвал години наред, се натъкнах на една моя бележка за тази биография. Съвсем ясно е, че в онези далечни дни аз, било на закуска, било на обяд, съм позирал за тази биография. Какво говоря, направо си спомням, че позирах и дори, че Сузи беше забелязала това. Помня как една сутрин на закуска подхвърлих някакво остроумие с доста самодоволен вид и как след това Сузи беше казала тайно на майка си, че папа прави това заради биографията.

В писаното от Сузи не мога да променя нито ред, нито дума, само ще предам тук-таме откъси, в които е отразена особената простота на едно чисто сърце, на прекрасното детско сърце. Всичко, което извира от това сърце, се отличава с очарование и изящество и при все че може би е в разрез с всички общоприети закони на литературата, то си остава литература и заслужава признание.

Правописът понякога е отчайващ, но такъв си беше правописът на Сузи и аз няма да го променям. Нейните грешки са ми скъпи и не искам да кощунствам с тях. За мен те са чисто злато. Да ги поправя, би означавало не да облагородя това злато, а да го разваля. Така ще изчезне цялата им волност и гъвкавост и те ще станат сухи и трафаретни. Дори най-невероятните правописни грешки не ме смущават. Защото така пишеше Сузи и след толкова положен от нея труд нищо друго не може да бъде по-добро.

Езиците й се удаваха лесно, историята също, музиката също; изобщо учеше всичко бързо, лесно и задълбочено, освен правописа. След време научи дори и него. Но даже да не го беше научила, това едва ли би ме огорчило, защото, макар самият аз да имах изряден правопис, никога не съм уважавал особено тази способност. Когато бях ученик, в училището даваха две награди: едната за добър правопис, а другата за вежливи обноски. Тези награди представляваха тънки, гладки сребърни медальончета, големи колкото монета от един долар. На едната беше гравирано в курсив „Правопис“, а на другата — „Вежливост“. Който спечелеше някой от тези „медали“, го носеше на връвчица на шията си и цялото училище му завиждаше. Всеки беше готов да му отрежат ръката, за да поноси такъв медальон поне една седмица, но това щастие се падаше само на двама — на Джон Робардс и на мен. Джон Робардс беше неизменно, неповторимо вежлив; бих казал дори дяволски вежлив; злокобно вежлив, отвратително вежлив. Именно такова чувство предизвикваше тази негова черта. И, разбира се, той винаги носеше медала за вежливост. А аз винаги носех другия медал. Впрочем „винаги“ е малко силно казано. Няколко пъти ние се лишавахме от медалите си. Омръзваше ни да ги носим. Имахме нужда от разнообразие и понякога си ги разменяхме. Джон Робардс се радваше да има поне някакъв външен знак, че пише правилно, въпреки че правописът му беше отвратителен. Аз също се радвах поне по знака да ме мислят за вежлив. Но, разбира се, тази промяна никога не траеше дълго: някой от съучениците ни забелязваше трампата и като всеки нормален ученик, веднага ни я обаждаше на учителя. Той естествено незабавно ни отнемаше медалите, но ние винаги си ги връщахме още преди да е изтекла седмицата. Ако се случеше да ни ги вземат, да речем, в понеделник, в петък следобед, когато учителят правеше равносметка за изминалата седмица, вежливостта на Джон се оказваше пак на първо място. Освен това този ден неизменно приключваше със състезание по правопис. Изпаднал в немилост, аз отговарях последен от моята група, но винаги успявах да съсека и двете групи и накрая окачвах медала на шията си. Вярно, че веднъж към края на една от тези битки не можех да кажа как се пише една дума: пропуснах първото „р“ във „февруари“, но това беше в името на любовта. По това време така се бях увлякъл по едно от момичетата, че заради него можех да пропусна и цялата азбука.

Както казах преди малко, никога не съм се отнасял с особено уважение към способността да се пише безпогрешно. В това отношение не съм се променил и до ден-днешен. Преди появата на учебниците по правопис с техните застинали норми в различния правопис на хората се разкриваха черти от техния характер, можеше да се забележат дори различни отсенки на мисълта, а сега? Струва ми се, че тези учебници са съмнително благо.

Сузи започна биографията в 1885 година, когато аз бях навършил четиридесет и девет години, а тя — тринадесет. Биографията започва така:

Ние сме много щастливо семейство. То се състои от папа, мама, Джийн, Клара и мен. Аз ще пиша за папа и никак няма да ми е трудно да говоря за него, защото той е забележителен характер.

Мнозина са описвали външността на папа, но съвсем неправилно. Той има хубава прошарена коса, не много гъста и не много дълга, а точно каквато трябва; римски нос, който прави лицето му още по-красиво; добри сини очи и мустачки. Той има чудесно оформена глава и профил. Той има и много хубава фигура — с една дума, той е човек с изключително красива външност. Всички негови черти са съвършени, само не и зъбите. Лицето му е много светло и той не носи брада. Той е много добър човек и много смешен. Има избухлив характер, но всички в семейството сме такива. Той е най-прекрасният човек — друг такъв не съм виждала и сигурно няма и да видя — и е страшно разсеян. Умее да разказва много интересно. Ние с Клара по-рано сядахме на страничните облегалки на креслото от двете му страни и той ни разправяше разни неща за картините на стената.

И досега помня как им разказвах за картините. И никак не беше лесно да угодиш на тези хлапета — те бяха взискателна публика.

На едната стена от библиотеката в къщата ни в Хартфорд библиотечните полици стигаха до самата камина — по-точно, полиците започваха от двете страни на камината. На тях и на самата камина стояха различни украшения. В единия край имаше маслена картина на котешка глава; на другия край — глава на красиво младо момиче, Емилийн, в естествена големина — импресионистичен акварел. А между тези две картини стояха разните джунджурийки, за които споменах, и едно маслено платно на Елиу Ведер „Младата Медуза“. Децата често ме караха да им разкажа някоя приказка — съвсем импровизирана, без да се замислям нито за миг — и в тези приказки да фигурират всичките джунджурийки и трите картини. Винаги бях длъжен да започвам с котката и да свършвам с Емилийн. Никога не ми даваха, поне за разнообразие, да започна в обратния ред. Освен това не се разрешаваше да вмъквам някое от украшенията не на място, сиреч не в реда, по който бяха строени на полиците.

Тези украшения нямаха мира нито миг, нямаше за тях ден за почивка, нямаше неделя. В живота си нямаха неделя, в целия си живот нямаха покой. Всъщност тяхното не беше живот, а една безкрайна, еднообразна поредица от злодейства и кръвопролития. И с течение на времето тези украшения и картини започнаха да проявяват признаци на умора. Защото бяха минали през такива бурни и страшни приключения.

Децата ми създаваха големи затруднения като разказвач още отначало. Когато ми донасяха някоя картина от списание и искаха да съчиня по нея приказка, те закриваха с ръце останалата част от страницата, за да не ми дадат възможност да открадна някоя идея оттам. От мен винаги се искаха съвсем нови и оригинални приказки. Понякога те просто назоваваха едно, две или десет действуващи лица и ме караха на тази тъничка основа да градя сюжет, в който героите да заживеят пълнокръвен живот, завладяващ със страхотиите си. А случеше ли се да научат името на някое непознато животно или нещо друго, можех да не се съмнявам, че ще искат да ги вмъкна в следващата приказка. Веднъж Клара ме накара да измисля приказка за водопроводчика и „богонстриктора“. Тя не знаеше какво е боа-констриктор, докато змията не зае своето място в разказа, и тогава остана напълно доволна от нея.

Любимата игра на папа е билярдът и когато е уморен и иска да си почине, той стои по цяла нощ и играе билярд — изглежда, че така му почива главата. Той пуши много, почти непрекъснато. Той има типичен писателски ум, защото понякога не може да разбере най-простите неща. Сигналният ни звънец против крадци се поврежда често и се наложи папа да изключи от него махагоновата гостна, защото звънецът има навика да звъни дори когато прозорецът на гостната е затворен. Но после той помисли, че звънецът може би се е оправил, и реши да провери; ето защо той го включи и после отиде да отвори прозореца на гостната; звънецът зазвъня — нали ако е редовен, трябва да зазвъни. Но папа се качи възмутен горе и каза на мама: „Ливи, сигналът в гостната не е в ред. Ей сега отворих прозореца да проверя.“ „Какви ги говориш! — отвърна мама. — Щом си отворил прозореца, ясно е, че звънецът ще звъни.“ „Аз точно за това го отворих и слязох долу да проверя дали ще звъни.“

Мама се опита да му обясни, че ако иска да провери дали сигналът е в ред, трябва да види дали понякога не звъни при затворен прозорец, а не да отваря прозореца, но напразно, папа не можа да разбере това и много се ядоса на мама, че иска да го убеди в невъзможни неща.

Това се казва честен и откровен биограф, не се мъчи да ме лакира. Аз и досега си оставам така тъп по отношение на всякакви главоблъсканици и заплетени работи, какъвто бях и в онези далечни дни, когато Сузи забеляза тази моя особеност. Сложните неща ме угнетяват, после започват да ме дразнят и накрая раздразнението преминава в гняв. Аз не мога спокойно да изчета дори един най-прост и обикновен договор — просто побеснявам при вида на тези „участвуващи страни“, „договарящи страни“, „трети страни“ и т.н. Арчкрофт^[43] идва при мен всеки ден и прави жалки опити да ме накара да разбера по какви пунктове водим делото против Хенри Бътърс и Харолд Уийлър и останалите от шайката на Плазмън, но всеки ден вдига ръце от мен. Става ми мъчно, като го гледам как след всеки опит отправя към мен настойчив, умолителен поглед и казва: „Разбрахте това, нали го разбрахте?“ И аз винаги трябва да отговарям: „Нищо не съм разбрал, Арчкрофт. Мъча се да го разбера, но не мога.“

В дните, за които пише Сузи, ми се случи да се сблъскам веднъж с една досадно заплетена работа. Моят пълномощник Ф. Дж. Уитмор ме докара един ден от града с двуколката си. Влязохме през вратата на големия двор и се отправихме към конюшнята. Пътят в двора беше тесен, колкото за една кола, и приличаше на лъжица, чиято дръжка вървеше от вратата до голяма кръгла леха цветя пред конюшнята. Тук пътят се раздвояваше и правеше ухо около лехата, което ми напомняше долната част на лъжицата. Аз седях отдясно в двуколката. Когато наближихме ухото, аз, който, повтарям, седях отдясно (от същата страна се намираше и къщата), забелязах, че той възвръща наляво и се готви да обиколи лехата от лявата страна.

— Не натам, Уитмор — казах му аз, — завий надясно. Искам да сляза откъм входа на къщата.

— Входът е така, че във всички случаи ще слезеш откъм него — отвърна той.

Казах му, че е идиот, но той държеше на своето и тогава аз предложих:

— Да опитаме и ще видиш, че не си прав.

Той опита и ме докара пред входа на същата страна, от която казваше. Аз не можах да си обясня това, а не мога да си го обясня и сега. Казах му:

— Уитмор, това стана съвсем случайно. Не можеш да го повториш.

Той рече, че може, излязохме чак на улицата, завихме, върнахме се и пак стана същото. Това ме изуми, зашемети, но не ме убеди. Не вярвах, че той ще може още и веднъж да извърши това чудо, но той го извърши. И каза, че може да прави тоя фокус цял ден все със същия резултат. Но моето търпение се изчерпа и аз му казах да си върви в къщи и да подаде молба за лудницата — аз ще му плащам разноските. Не исках да го видя цяла седмица. Качих се горе побеснял и заразправях на Ливи какво се е случило, като очаквах да намеря разбиране и да я накарам да намрази Уитмор; но докато й разказвах, тя само се смееше — все по-звънко, защото нейната глава беше като Сузината. Загадките и главоблъсканиците не бяха страшилище за нея. Двете със Сузи имаха аналитичен ум. А моят, както се мъчех да покажа, беше другояче устроен. Колко пъти съм разказвал след това този случай с напразната надежда, че все ще намеря някого, който да вземе моята страна, но не можах да намеря такъв. Аз дори не мога да обясня спокойно всички обстоятелства — все се запъвам, мисля как беше лъжицата, дръжката й, долната част, двуколката, конят, от коя страна седях и щом стигна дотук и трябва да обърна коня вляво, всичко отива по дяволите. Просто не мога да си представя как може да съм пак от дясната страна, когато спрем пред вратата. Сузи беше права: много неща ми остават необясними.

Тази сигнална система против крадци, за която говори Сузи, си живееше весело, безгрижно и напълно безотговорно. Тя вечно се повреждаше на едно или друго място, а възможности за това колкото щеш, защото всички врати и прозорци на къщата — от мазето до горния етаж — бяха свързани с нея. Във всеки случай, когато биваше повредена, тя успяваше да ни разтревожи само за малко: ние веднага откривахме, че тя се подиграва с нас и звъни сърцераздирателно просто за собствено удоволствие. После я изключвахме и викахме електротехник от Ню Йорк, защото в Хартфорд не се намираха електротехници по онова време. След поправката отново я включвахме и отново се изпълвахме с доверие в нея. Тя беше свършила работа само един-единствен път. Иначе цялото й съществуване, което ми струваше доста скъпо, беше капризно и безцелно. Този единствен път тя изпълни дълга си както трябва — сериозно, съсредоточено, безупречно. В една черна и ветровита мартенска нощ се разнесе нейният оглушителен звън и аз тутакси скочих от леглото, разбирайки, че този път няма шега. Вратата на банята се намираше откъм моето легло. Влязох там, погледнах индикатора, изключих вратата, която той показваше, и звънецът спря. После пак си легнах. Жена ми подхвана:

— Какво беше това?

— Вратата на мазето.

— Мислиш ли, че е крадец?

— Да, разбира се. Ти да не мислиш, че е директорът на неделното училище?

— Не, не мисля. Какво ли може да търси?

— Според мен, скъпоценности, но той не познава къщата и си въобразява, че ще ги намери в мазето. Неприятно ми е да разочаровам един крадец, с когото дори не се познавам и който нищо не ми е направил, но кой му е крив, като не му идва наум да попита — щях да му кажа, че долу не държим друго, освен въглища и зимнина. Пък кой го знае, може би познава къщата и търси именно въглища и зимнина. Дори съм склонен да мисля, че е дошъл за зимнина.

— Ще слезеш ли да видиш?

— Няма смисъл. С нищо не мога да му помогна. Нека търси сам, аз не зная къде стоят нещата.

— Но представи си, че се качи на първия етаж.

— Какво от това? Ще го разберем веднага. Отвори ли вратата, звънецът ще зазвъни.

Точно в този миг се разнесе ужасният звън.

— Ето го, че влезе — обадих се аз. — Нали ти казах? Зная си ги аз крадците. Те са методични хора.

Погледнах в банята да проверя дали съм прав и се оказа, че съм прав. Изключих вратата на трапезарията, звънецът млъкна и аз пак си легнах.

— Какво търси сега според теб? — попита жена ми.

— Мисля, че си е отбрал необходимата зимнина и сега му трябват гривни за салфетки и разни дреболии за жената и децата. Крадците винаги имат семейства и много се грижат за тях; за себе си вземат само най-необходимото, а останалото за семейството — във вид на сувенири. Така те не забравят и нас, защото същите тези сувенири им напомнят й за нас. Ние никога няма да ги видим вече, но споменът за оказаното внимание остава навеки в душите ни.

— Ще слезеш ли да видиш какво иска?

— Не. Не ме интересува и сега, както и одеве. Това, крадците, са опитни хора — те най-добре знаят какво търсят. Аз едва ли ще му помогна. Но предполагам, че търси порцелан, украшения и разни такива. Ако познава къщата, не може да не знае, че на първия етаж друго няма да намери.

Тук тя попита с развълнуван глас:

— Ами ако се качи горе?

— Какво от това? Той ще ни предупреди.

— Но какво ще правим ние тогава?

— Ще излезем през прозореца.

— За какво ни е тогава тази сигнална система? — попита тя малко нервно.

— Нима досега не се увери колко е полезна? И нали ти обясних в какъв смисъл може да ни бъде полезна, ако той реши да се качи тук?

С това въпросът се приключи. Звънецът не се обади повече.

След малко аз казах:

— Сигурно е останал разочарован. Отишъл си е със зимнината и украшенията, но мисля, че не е доволен.

После заспахме. На сутринта скочих в осем без четвърт и се разбързах, защото трябваше да хвана влака за Ню Йорк в 8.29. Във всички стаи на долния етаж газта гореше с пълна сила. Новото ми палто го нямаше; изчезнали бяха и чадърът ми, и новите ми, още необувани лачени обувки. Големият прозорец към градинката зад къщата стоеше широко отворен. Прехвърлих се през него и проследих пътя на крадеца надолу по хълма между дърветата, което не беше никак трудно, защото целият този път беше осеян с никеловите гривни и салфетки, моя чадър и други предмети, които му се бяха сторили ненужни. Върнах се победоносно в къщи и доказах на жена ми, че съм бил прав — че крадецът е останал разочарован. Аз подозирах това още от самото начало, съдейки между другото и от факта, че той не се качи на втория етаж да се види с живи хора.

Папа има много особена походка и тя много ни харесва, защото му отива, но много хора не я харесват: той все крачи напред-назад из стаята, когато мисли, а и на обед между всяко ядене.

В онези дни дойде да ни погостува една далечна наша роднина. Тя щеше да остане у нас една седмица, но въпреки че я посрещнахме много любезно, още на другия ден се вдигна и си замина. Колкото и да си блъскахме главите, не можахме да разберем причината. Едва много по-късно работата се изясни. Причината се оказа моят навик да крача из стаята, докато се поднесе второто или третото ядене. А жената решила, че не мога да търпя присъствието й.

Интимното обръщение на жена ми към мене беше „младежо“. В него имаше някаква насмешка, но същевременно и много обич. Аз наистина имах някои черти в характера и поведението, присъщи на хора значително по-млади от мен.

Папа много обича животни, особено котки, и ние имахме по-рано едно мило сиво котенце, което той наричаше Мързелан (папа винаги носи сиво, за да му отива на косата и очите). Той слагаше Мързелан на рамото си — това беше чудна, чудна гледка! — и сивото коте заспиваше сгушило се в яката на сивото палто и косата. Папа даваше ужасно смешни имена на нашите котки, например: Хайта, Мълния, Пъструшко, Фройлайн, Мързелан, Бъфало Бил, Мехур, Кливланд, Каша или Чума и Глад.

Когато децата бяха още съвсем малки, имахме една черна котка на име Сатана, а едно от нейните котета се наричаше Грях. Децата трудно се оправяха с местоименията. Един ден Клара дойде при мен и черните й очички мятаха мълнии от яд. „Папа — казва, — трябва да накажем Сатана. Завряла се е в парника и не мърда оттам, а нейните котенца плачат долу.“

Папа има доста остър език, но аз си мисля, че не е бил толкова остър, когато се е оженил за мама. Една негова позната обича да прекъсва другите, когато говорят, и папа каза веднъж на мама да каже на мъжа на тази жена: „Добре, че жена я е нямало, когато бог е казал: «Да бъде светлина».“

Както отбелязах преди малко, Сузи е честен летописец. Тя не прикрива недостатъците, а ги изважда на показ наред с най-хубавите качества. Аз наистина бях казал това, което Сузи цитира, и до ден-днешен съм почти сигурен, че ако тази дама би се случила някъде наблизо, когато създателят е рекъл: „Да бъде светлина“, тя щеше да го прекъсне и щяхме да си останем без светлина за вечни времена.

Онзи ден папа каза: „Аз съм мъгуъмп^[44], а един мъгуъмп е чист до дъно на душата си.“ (Папа знае, че му пиша биографията и казва това нарочно, та да го запиша.) Той мрази да ходи на черква и аз не можех да разбера защо, но сега разбирам: онзи ден той каза, че не можел да търпи да слуша друг, освен себе си, а когато той говорел, можел да се слуша с часове, без да му омръзне, което, разбира се, беше казано на шега, но аз съм сигурна, че в тази шега има нещо вярно.

Забележката на Сузи за моя остър език непрекъснато ме човърка, затова ще се върна на нея. През първите десет години от брачния ми живот аз много внимавах в приказките си и гледах да си държа езика зад зъбите, когато бивах в къщи, а случеше ли се да ми накипи повече, излизах и отивах някъде по-далеч да си излея каквото ми е на душата. На уважението и доброто мнение на жена ми държах повече, отколкото на уважението и доброто мнение на цялото останало човечество. Косите ми се изправяха при мисълта, че един ден жена ми може да разбере, че аз съм лицемер, зареден с непристойни думи. През първите десет години следях всяка своя дума и не се съмнявах, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувствувах никак по-зле, отколкото ако бях чист и невинен.

Но в края на краищата се издадох — и то съвсем случайно. Една заран влязох в банята да се бръсна и кой знае как съм оставил вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Аз винаги вземах тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за мен и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бях останал незащитен, но дори не подозирах това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и минах само с полугласни ругатни и мърморене — без много шум, без викове. После си облякох ризата. Моделът на моите ризи е моя измишльотина. Те се закопчават отзад — когато има копчета. Този път липсваше копче. Аз веднага кипнах и съответно повиших тон, но не само повиших тон, а и изразите ми станаха по-пиперливи. Но не се смущавах, защото вратата на банята беше дебела и предполагах, че съм я затворил добре. Отворих прозореца и изхвърлих ризата. Тя падна долу на пясъка — може би, за да й се възхищават хората, които по това време отиваха на църква; между пътеката, по която минаваха богомолците, и храстите имаше само някакви си 50 крачки. Продължавайки да ръмжа и да ругая, облякох друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещнах със съответните изрази тази нова изненада и изхвърлих ризата през прозореца. Бях толкова ядосан, толкова побеснял, че не погледнах третата риза, а направо я намъкнах. Но и този път липсваше копче и ризата последва другарките си през прозореца. Тогава се изпъчих, събрах всичките си неизползувани резерви и започнах да изригвам ругатни. Точно по средата на това изригване погледът ми падна върху открехнатата врата и аз изстинах.

Нужно ми беше много време да довърша тоалета си. Аз се разтакавах и се мъчех през това време да измисля какво е най-добре да сторя при създалите се обстоятелства. Щеше ми се да вярвам, че жена ми спи, но знаех, че не спи. През прозореца не можех да избягам. Той беше тесен, ставаше само за ризи. Накрая реших да вляза тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило. Изминах успешно половината от пътя. Не смеех да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играех ролята си, скоро се изпари. Насочих се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена ми. Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега ми се стори благословено спасение. Леглото беше същото, в което лежа сега и диктувам тези спомени ден след ден. Да, същото, със същата фино изработена черна венецианска табла — най-удобното легло, което съм виждал, достатъчно широко да побере цяло семейство, с дърворезба от ангели на задната и предната табла, които носеха покой на спящите и приятни сънища. Трябваше да се спра по средата на стаята. Нямах сили да продължа нататък. Бях сигурен, че ме стрелкаха строги очи, че дори дърворязаните ангели ме оглеждаха с неодобрителен поглед. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Идва ти да се обърнеш — просто не може да не се обърнеш. И аз се обърнах. Леглото се намираше на същото място, където е сега, само че с високата табла от другата страна. Ако беше поставено както му е редът, тогава високата задна табла щеше да ме закрива. Но предната не беше достатъчна за тази цел и аз бях съвсем изложен, нямах никаква защита. Обърнах се. Това, което видях, не се е заличило от паметта ми до ден-днешен.

На белите възглавници лежеше главата с черни коси — онова младо и хубаво лице; а в благородните очи имаше нещо, което никога преди не бях забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Свих се. Под този укорителен поглед мислех, че съвсем ще изчезна. Стоях мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя ми се стори безкрайно, безкрайно дълга. След това устните на жена ми се разтвориха и произнесоха последната ругатня, която бях казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено — изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не бях чувал нещо толкова неуместно, толкова нехармонично, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържах да не се разсмея — нали бях виновен и трябваше да изкупя вината си. Мъчех се да не избухна в смях и успях — до момента, в който тя каза:

— Ето как звучи!

Тогава избухнах; въздухът се изпълни с шрапнели от мен, дори можеше да се чуе как свистят. Казах:

— О, Ливи, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.

Тогава и тя се разсмя. Двамата продължихме да се смеем като луди, докато прималяхме от смях. Бяхме се помирили.

Седнахме с децата да закусваме — Клара, шестгодишна, и Сузи осем — и майка им ми направи предпазлива забележка за невъздържания език; предпазлива, защото не искаше децата да подозрат нещо — предпазлива забележка против ругатните. Но децата я чуха и викнаха в един глас:

— Но, мама, не знаеш ли? Папа често ги говори такива.

Останах като гръмнат. А си бях мислил, че никой не знае тайната ми и не само не я знае, но дори не я подозира.

— Откъде знаете, диваненца такива?

— Как да не знаем, ние често подслушваме от балкона, когато ти разговаряш с Джордж в хола.

Една от последните книги на папа е „Принцът и просякът“ и това несъмнено е най-хубавата му книга; някои хора искат той да се придържа към стария си стил и затова някои господа му писаха: „Аз много обичам «Хъкълбери Фин» и се радвам, че се връщате към стария си стил.“ Това ме радва, това ме радва много, защото ме смощава (Сузи е била смутена от тази дума и се е колебала; най-напред я е написала с „у“, но после го е зачеркнала и поправила на „о“), че толкова малко хора познават папа, искам да кажа, толкова малко го познават истински, те мислят, че Марк Твен е само хуморист, който си прави шега от всичко; „с грива от ръждивокафява коса, която страшно се нуждае от гребен, с римски нос, малки остри мустачки, тъжно, угрижено лице“ и т.н. Така хората си представят папа, а аз исках да напиша книга, в която да проличи неговият благ характер, и „Принцът и просякът“ е донякъде такава книга. Тя е пълна с възхитителни мисли и о, какъв език! Великолепна. Мисля, че една от най-вълнуващите сцени в нея е, когато просякът язди на кон с благородниците и вижда майка си. И после какво става! Как тя се втурва към него, като го вижда, че я спира с ръка и как грубо я изблъскват кралските офицери, и как съвестта на малкия просяк започва да го гризе, когато си спомня срамните думи, отронили се от устата му: „Не те познавам, жено“, и как цялото му величие отива по дяволите и гордостта му се стапя. Това е великолепно красива и вълнуваща сцена и папа я е описал толкова великолепно. Никога не съм виждал човек толкова богат на чувства, колкото папа. „Принцът и просякът“ е пълна с вълнуващи места, но невинаги в тях има хумор. В коронацията — в тази вълнуваща коронация, точно след като малкият крал си възвръща короната, папа е вмъкнал това за кралския печат, дето просякът казва, че използувал печата да си чупи с него орехи. О, толкова е смешно и хубаво. Папа рядко пише дори ред, без да има нещо смешно в него, и аз мисля, че той винаги така ще пише.

Децата помагаха на майка си да редактира моите книги в ръкопис. Тя сядаше на верандата и четеше на глас с молив в ръка, а децата я гледаха с широко отворени очи и с известно подозрение, защото бяха убедени, че когато стигне до някой много интересен пасаж, ще го зачеркне. Техните подозрения бяха напълно оправдани. Пасажите, които най-много им харесваха, винаги се оказваха доста силни и се нуждаеха от видоизменение и пречистваше, което винаги се извършва от майката. За собствено удоволствие и за да се наслаждавам на протестите на децата, аз често подвеждах редактора си. Много пъти вмъквах умишлено неща, по-остри и грубовати, на които децата се радваха, а после наблюдавах как безмилостният молив върши своето фатално дело. Често пъти заедно с децата молех за пощада, спорех и се преструвах, че върша всичко това искрено. Децата се хващаха, но се хващаше и майка им. Ставахме трима срещу един — доста несправедливо. Но всичко това беше толкова приятно, че аз не можех да устоявам на съблазънта. Понякога ние излизахме победители и тогава тържествувахме. След това аз сам зачерквах пасажа, без никой да ме види. Той си беше изпълнил предназначението. Беше доставил удоволствие на трима ни и като го махах от книгата, го сполетяваше съдбата, която по начало му бях отредил.

Ние с Клара сме сигурни, че папа е изиграл на баба оня номер, дето е описан в „Приключенията на Том Сойер“: „Дай ми тази пръчка.“ Пръчката полетя във въздуха, опасността беше предстояща. „Погледни зад себе си, лельо.“ Старата жена се завъртя да спаси полите си. Момчето мигом побягна, прекатери се през високия стобор и изчезна зад него.

Сузи и Клара бяха съвсем прави. По-нататък Сузи казва:

Ние знаем, че папа „го е връзвал“ от училище. А колко често се е преструвал, че умира, за да не отиде на училище!

Тези откровения ме смущават, но те са справедливи. Ако за всички хора съм толкова прозрачен, колкото съм за Сузи, значи, че съм положил много напразни усилия в живота си.

Баба не е можела да накара папа да отиде на училище, затова го е пратила на работа в една печатница. Той отишъл и постепенно се изучил достатъчно, за да може да настигне тези, които са били по-ученолюбиви като малки.

За отбелязване е, че Сузи не се самозабравя, когато ме хвали, а е спокойна и обективна като истински биограф. За отбелязване е още, и това й прави чест, че като биограф тя разпределя справедливо комплиментите и критиките.

Разходка с преподобния

Светът губи много от законите за благоприличието; печели много, това е вярно, но и губи много. По този повод си спомням един случай. Веднъж тръгнахме за Бостън с един пастор и същевременно мой приятел. В девет вечерта, след като бяхме вървели дванайсет часа и изминали близо трийсет мили, аз бях вече умрял от умора, премръзнал и едва се мъкнех; петите ми се бяха протрили, сухожилията ми сякаш се бяха скъсили и всяка крачка бе истинска агония. Но преподобният си беше бодър както винаги; и радостен, и весел до такава степен, че почти не можех да го понасям. По пътя имаше малки ферми, но щом извиквахме или почуквахме, обитателите им се изпокриваха, защото в онези дни пътищата бяха пълни с крадци и убийци.

Към десет вечерта, след още една мъчителна за мен миля, стигнахме до едно село, да го наречем Дъфийлд, все едно. Скоро намерихме кръчмата и аз се строполих на един стол зад голямата, нажежена печка, доволен, щастлив до мозъка на костите си, и се молех само за едно — да не ме закачат за нищо. Но Преподобния не го свърташе на едно място. Той кипеше от енергия. Устата му не се беше уморила да мели дванадесет часа и той ходеше насам-натам, разговаряше.

Помещението не беше много голямо — топличко, уютно, в единия ъгъл с небоядисан тезгях, три небоядисани чамови полици зад него, а на тях десет-дванадесет бутилки със спиртни напитки и мухи; никакъв килим, никаква черга, никакви украшения, освен една литография на стената — доколкото можеше да се разбере на пръв поглед, конни състезания по време на градушка; но впоследствие се оказа, че градушката са петна от мухи. Когато влязохме, в кръчмата имаше двама души. Номер 1, старият селски нехранимайко, седнал срещу мен от другата страна на печката, който храчеше върху нея всеки път, щом забележеше някое нажежено до червено място; номер 2 беше млад як момък, облегнал се заедно със стола на предната стена на тезгяха. Беше отпуснал брада на гърдите си; на главата си носеше кожен калпак от миеща се мечка, чиято естествена опашка падаше зад лявото му ухо. Беше обгърнал стола с крака, а панталоните му бяха запретнати над ботушите. От време на време и той плюеше върху печката, без да помръдне, и винаги я умерваше, въпреки че седеше на пет стъпки от нея.

Двамата не помръдваха от местата си и откакто влязохме, не бяха продумали нито дума, освен дето изръмжаха учтиво нещо в отговор на нашия поздрав. Преподобният шареше из кръчмата и току ме задяваше с разни въпроси. Но тъй като аз не намирах за нужно да нарушавам блаженството си, за да му отговарям, най-после се принуди да си потърси друг събеседник. Той беше много наблюдателен и по някакви неведоми пътища бе надушил я вече, че единият от тях — макар и двамата да приличаха на глухонеми — можеше да бъде изваден от летаргията си, ако се подхване разговор за коне. Става дума за онзи при тезгяха, когото Преподобният беше определил като коняр и се оказа, че е прав.

Ръководейки се от това предположение, Преподобния каза:

— Хубави коне отглеждате вие по тоя край, а?

Младият веднага вдигна глава и добродушното му лице се оживи, просветна. Той върна стола в нормално положение, стъпи на пода, отметна опашката на калпака си, подпря огромните си ръчища на колене, устреми към Преподобния грейнал поглед и се отпуши:

— Оглеждаме я, и още какви! Екстра коне! Не, повече от екстра!

Несъмнено това беше най-добродушният момък на света и нямаше никакво намерение да се заяжда със своя събеседник. Но в процепите на това изречение той успя да вмъкне толкова много нотки от своя безцеремонен и грубоват език. Произнесените думи още не бяха отговор на зададения въпрос — не, това беше само увертюрата. Последва реч, петминутна реч, изпълнена с възторг и какви ли не данни за коне. Тя се лееше леко и свободно, като лава от някакъв бездънен кратер и цялата пламтеше с неудържимите червени пламъци на сквернословието. Но това бе неговият роден език. Момъкът и не подозираше, че нарушава нормите на приличието.

След тази реч се възцари тежко мълчание. Преподобният беше окаменял — аз първи път езикът отказваше да му се подчини. Аз примирах от удоволствие — такова нещо не се беше случвало. Блаженството, което изпитвах преди малко, беше нищо в сравнение с новото блаженство. Забравих протритите пети. За такъв случай бях готов да дам да ми смъкнат не само кожата на петите, а цялата. Умирах от смях, но само вътрешно, защото иначе щеше да бъде неприлично. Седях като истукан и само се и наслаждавах. Преподобният ме погледна, като че искаше да каже: „Не изоставяй приятеля си в беда, помогни ми да се измъкна от това положение.“ Но аз седях все тъй неподвижен — не можех да му помогна, защото се бях разкапал от удоволствие. А конярят се отприщи още веднъж и от всяка негова пора рукнаха още веднъж всякакви непристойни думи; и те звучаха така естествено, така невинно, така мило, че да ги наречеш греховни, би значило да го поласкаеш.

Преподобният съвсем се обърка и реши да му зададе друг въпрос, да го попита нещо по-обикновено, по-банално, че да го отклони от конската му страст. И той го попита за пътищата и разстоянията до Бостън с надежда, че тази постна тема е неподходяща за груб език. Грешка! Конярят се впусна в нея с гръм и трясък, летеше напред, връщаше се назад, напред, назад, през бури и мълнии той трещеше със същия нецензурен речник, с който говореше и за конете.

Но и този път Преподобния не се предаде, отклони коняря от пътищата и го насочи към родитбата. Отново провал. Онзи нагази в житата с утроени сили и се понесе из тях със същия грохот и същото благоухание, както преди. Изпаднал в пълно отчаяние, Преподобния подири спасение в стария нехранимайко до печката и го отпуши с някаква съвсем празна, безцветна и безопасна забележка за набитите ми нозе и плачевното ми състояние. В отговор нехранимайкото — добро и състрадателно същество — изригна като Везувий поток от съчувствени сквернословия и богохулства, подчертавайки целебните качества на газта. Той се обърна към коняря да потвърди чудодейните свойства на този цяр при натъртване и ожулване; конярят се отзова с познатото вече благоуханно въодушевление. И цели пет минути Преподобния седя онемял, а в това време тези два канала го заливаха с потоци нечистотия.

Накрая му проблесна спасителна мисъл. Той отиде до тезгяха, извади някакво писмо от джоба си, хвърли му бегъл поглед, върна го в плика, сложи го на тезгяха и разсеяно надраска нещо отгоре; после се отдалечи, преструвайки се греховно, че го е забравил. Искрица надежда проблесна в измъчения му поглед, когато забеляза, че примамката подействува. Той видя как конярят тръгна бавно към тезгяха, как взе плика и се вторачи в него.

Минута мълчание и после конярят възкликна радостно изненадан:

— Как!? Значи ти си поп! (Взрив от ругатни и нецензурни думи — взрив с невиждана мощ и продължителност.) Че защо не кажеш бе, човек? Как да те позная какъв си?

И веднага се разтича любезен и прелюбезен, измъкна готвача от леглото, после прислужницата и всички се занадпреварваха да ни услужат. После този възхитителен и възхитен оратор сложи Преподобния на почтено място и се зае да му обяснява как вървят църковните работи в Дъфийлд; разказваше леко, красноречиво, изпълнен с най-чисти намерения, но разказът му се отклоняваше с четвърт градус от определения курс и беше пълен с ругатни, които като факли осветяваха задимената преизподня на сквернословието, разкъсвана на всяка крачка от ракетните отблясъци на най-невероятни, непредаваеми думи. Това беше великолепен актьор. Всичките му досегашни успехи бяха само светулки и светещи червеи в сравнение с този заключителен и ненадминат фойерверк!

Когато се прибрахме в стаята си, Преподобния каза с едва скрита радост:

— Само едно ме успокоява, Марк: тази история не можеш да я напечаташ.

Той беше прав, разбира се, как ще я напечатам? Но тя беше невероятно смешна. И то тъкмо защото тези двама души бяха толкова чисти и нямаха лоши помисли. Иначе това нямаше да бъде смешно, а противно. На сутринта неудържимият коняр се втурна в стаята, където закусвахме, и припадайки от смях, разказа на сериозната и почтена ханджийка и малката й дъщеря как намерил гъските замръзнали в езерото. Езикът му беше толкова ужасен, колкото и предната вечер. Жената и детето проявиха голям интерес към съдбата на гъските, но езикът на коняря не им направи впечатление — те бяха свикнали и не виждаха нищо лошо в него.

Още веднъж Орайън

Но да се върна към Орайън. Един ден — това беше още през шестдесетте години, когато живеех в Сан Франциско — господин Кант, човек смел, който винаги трупаше много пари посредством находчиви спекулации и отново ги губеше след шест месеца поради спекулативни находчивости, ми даде един съвет. Той ми каза да купя известен брой акции от „Хейл и Норкос“. Аз купих петдесет дяла по 300 долара единият. Купих ги на номиналната им стойност и изчерпах всичките си средства. Писах на Орайън, като му предложих половината от акциите и го помолих да ми изпрати необходимите пари за тях. Чаках дълго. Той ми писа, че ще се погрижи да изпрати парите. Акциите се покачваха много бързо, моето нетърпение също растеше. Акциите достигнаха 1000 долара един дял. После се покачиха на 2000, след това на 3000, а после два пъти по толкова. Парите все не идваха, но аз не се тревожех. След известно време обаче на борсата настъпи обрат и акциите започнаха да спадат с главоломна скорост. Писах незабавно на Орайън. Той отговори, че бил изпратил парите много отдавна — изпратил ги в хотел „Оксидентал“. Проверих в хотела. Казаха ми, че там не са получени пари. Но да не се разпростирам повече: акциите падаха, докато достигнаха цена много по-ниска от тази, на която ги бях купил, и аз си платих за хитрината.

Когато вече беше твърде късно, открих какво е станало с парите на Орайън. В такива случаи всеки нормален човек би изпратил чек, а той беше изпратил злато. Администраторът на хотела прибрал златото в сейфа и вече не се и сетил за него и през цялото време то седяло в сейфа, наслаждавайки се навярно на своето вероломно дело. Всеки друг на мястото на Орайън сигурно щеше да се сети да ми пише, че парите не са изпратени с чек, а като пощенска пратка, но такова нещо никога не можеше да мине през ума на Орайън.

След известно време господин Кант ми даде нова възможност да забогатея. Той се съгласи да купи имота ми в Тенеси за 200 хиляди долара, като част от сумата даде в брой, а останалата — още на няколко пъти. Възнамеряваше да засели там чужденци от лозарски и винарски центрове в Европа и да превърне имота в голям винарски център. Той знаеше какво е мнението на господин Лонгуърд за лозята, които вирееха в Тенеси, и смяташе, че ще има успех. Изпратих разните му там договори на Орайън да ги подпише, тъй като той беше един от тримата наследници. Но документите бяха получени в крайно неподходящ момент — бих казал в двойно неподходящ момент. Орайън отново бе обзет от манията да става въздържател и ми отговори, че в никакъв случай не е съгласен да се поразява имотът, като се засеят на него лозя. Освен това той ми пишеше, че съвсем не можел да бъде сигурен дали господин Камп ще се отнесе честно и почтено с тези хора от Европа. И без да си даде труд да разбере по-нататък какво е положението, той се отказа от сделката и тя пропадна, за да не се осъществи никога вече. Имотът, чиято цена неочаквано бе достигнала 200 хиляди долара, не по-малко неочаквано падна на предишната си цена — сиреч обезцени се съвсем и останаха да се плащат само данъци. Аз бях платил данъците за няколко години, но оттогава престанах да се интересувам от този имот и почти го бях забравил до вчера.

До вчера предполагах, че Орайън е разпродал и последния акър, а и самият Орайън имаше същото впечатление. Но вчера пристигна един господин от Тенеси и донесе скица, от която се виждаше, че ние все още притежаваме 1000 акра от стоте хиляди, които баща ми остави, когато почина в 1847 година. Господинът от Тенеси, който дойде при нас с един уважаван и заможен нюйоркски гражданин, ни направи предложение. Предложи ни господинът да се заеме с продажбата на това, което е останало от имота; господинът от Ню Йорк щеше да плати всички разходи и да води всички дела, ако това се наложеше, за което щеше да получи една трета от парите от продажбата на имота; втората трета щеше да получи господинът от Тенеси, а третата — Сам Мофет, сестра му и аз, които бяхме наследници.

Този път се надявах, че ще се отървем завинаги от този имот и никога вече няма да се занимаваме с него. Баща ми се беше нагърбил с него по недоразумение, беше го прехвърлил на наш гръб пак по недоразумение и аз исках да се отърва от всички тези недоразумения и от остатъка от имота, колкото е възможно по-скоро. През януари 1867 година заминах за източното крайбрежие. Орайън остана в град Карсън още една година.

След това продаде къщата си, която струваше 12 000 долара, за 3 500 долара в брой. След това той и жена му си купиха билет от първа класа за Ню Йорк. В Ню Йорк отседнаха в един от скъпите хотели; разглеждаха града един ден, два, три, четири, което им излезе доста скъпо; после заминаха за Кеокук без пукнат грош — точно така, както бяха пристигнали някога там. Около 1871 или 1872 те отново дойдоха в Ню Йорк. Все трябваше да идат някъде. Орайън се мъчеше да изкарва прехраната си с адвокатство още откакто се бе върнал от Тихоатлантическото крайбрежие, но досега бе успял да вземе само две дела; и ги беше гледал безплатно. Не се знае как са завършили тези дела, защото страните си бяха уредили въпроса в съда без помощта на брат ми.

Аз бях купил на майка ми къща в Кеокук. Всеки месец й давах определена сума, а същото вършеше и Орайън. Те живееха заедно в тази къща. Орайън можеше да хване каквато си ще работа, при това на добра надница, в словослагателското отделение на „Гейт сити“ (един ежедневник). Но нали жена му беше някога губернаторша, не му разрешаваше такова падение. Според нея беше по-добре да живеят от подаяния.

Но както казах, те се заселиха на изток и Орайън получи работа като коректор в нюйоркския „Йвнинг пост“, където му плащаха десет долара на седмица. Двамата наеха една стаичка, в която готвеха, спяха и живееха с тези пари. След време Орайън пристигна в Хартфорд и искаше да му намеря място като репортер в някой вестник. Ето че ми се удаваше възможност да изпробвам своята система за намиране на работа. Накарах го да отиде в хартфордския „Ивнинг пост“, без каквито и да било препоръки, и да им каже, че е готов да върши и най-черната работа безплатно, да обясни, че пари не са му нужни, а просто иска да работи, не може без работа. След шест седмици той беше вече в редакционната колегия на вестника и взимаше напълно заслужено по двадесет долара на седмица. Не след дълго от друг вестник му предложиха по-добра заплата и аз го накарах да отиде при своите шефове от „Ивнинг пост“ и да им каже, че е получил такова предложение. Те му повишиха заплатата и той остана във вестника. Това беше най-добрата работа, която той бе намирал в живота си. При това лека. Орайън беше добре във всяко отношение. Но скоро го сполетя нещастие. Нямаше как да не го сполети.

Аз вече бях научил, че в Рутланд, щата Върмонт, щеше да започне издаването на един нов републикански вестник. Компанията и заможните политици, които започваха издаването му, предложиха на Орайън да стане главен редактор при 3000 долара годишна заплата. Той беше готов да приеме. Жена му също — дори два пъти по-готова. Как ли не го молих и увещавах да откаже. Но не.

— Ти си непостоянен като вода — казвах му. — Хората ще го разберат веднага. Ще видят, че си несериозен човек, че ще трябва да се отнасят с тебе като с безгръбначно. Едва ли ще те търпят повече от шест месеца. А след това ще те уволнят, но не тъй както се уволнява един джентълмен: ще те изритат като парцал.

Така и стана. След това Орайън и жена му се преселиха отново в това спокойно и безобидно градче Кеокук. Орайън ми писа оттам, че вече няма да се заема с адвокатството, че се нуждае от чист въздух заради здравето си и някаква работа на открито; че тъстът му имал парче земя край реката на около една миля от Кеокук и на мястото имало някаква къщичка; той мислел да купи това място и да направи пилешка ферма, която да снабдява Кеокук с пилешко и яйца, а може би дори и с масло, въпреки че аз не знам дали пилетата дават масло. Орайън пишеше, че може да вземе мястото за 3000 долара и ме молеше да му пратя пари. Той се зае с отглеждането на пилета и след един месец ми изпрати подробен отчет, от който се виждаше, че има възможност да продава пилетата в Кеокук по долар и четвърт чифта. Но от отчета се виждаше също, че на него чифтът му излизаше долар и шестдесет цента. Това, изглежда, не смущаваше Орайън и аз го оставих да прави каквото знае. Междувременно му изпращах всеки месец по сто долара, които той казваше, че ще ми върне някога. Сега, за да илюстрирам търговските възможности и способности на Орайън — а той истински се гордееше, че има такива способности, — трябва да кажа, че в началото на всеки месец след получаването на стоте долара той ми изпращаше разписка за сумата и отделяше от изпратените пари, за да ми даде лихва. Лихвата беше 6% годишно и той я изпращаше на всяко тримесечие. Разбира се, аз не пазех разписките, защото те нямаха никакво значение.

Както отбелязах, той редовно изпращаше подробен отчет за месечните си печалби и загуби от пилетата — по-скоро за загубите — и този отчет съдържаше всички разходни пера: зърно за пилетата, шапка за жена му, обувки за него и т.н.; дори разноските за билета за влака и ежеседмичната помощ от десет цента, давана на мисионерите, които се мъчеха да покръстят китайците по един неприятен за тях начин. Но когато веднъж с всичките тези неща ми изпрати и отчет за 25 долара, предплатени за запазено място в черквата, аз не се въздържах. Писах му да си измисли някаква друга религия, за която не ще е нужно да плаща.

Доколкото си спомням, експериментът с пилетата трая една година, най-много две. Този експеримент ми струваше шест хиляди долара. Имам впечатление, че Орайън просто не можеше да продаде фермата и затова тъстът му я откупи, правейки по такъв начин жертва.

Орайън се върна към адвокатството и работи тази професия в течение на четвърт век, но доколкото ми е известно, той беше адвокат само по име, а клиенти нямаше.

Майка ми умря през лятото на 1890 година. Тя беше спестила малко пари, които остави на мен, защото това всъщност бяха мои пари. Аз ги дадох на Орайън, той благодари и каза, че съм го издържал вече достатъчно дълго и ще ме освободи от това бреме, като един ден ще ми върне част от парите, а може би и всичките. В съответствие с това решение той пак взе пари от мен, за да направи голяма пристройка към къщата с намерение да я дава под наем и да забогатее. Мисля, че не е нужно да се разпростирам върху това ново негово начинание. И то се провали. Жена му правеше всичко възможно начинанието да успее и щом тя не можа да постигне нищо, значи, че никой не би могъл да постигне. Тя беше добра жена и много харесвана. Суетността й не познаваше граници, но затова пък тя бе много практична и щеше да разработи общежитието, ако обстоятелствата не се бяха сложили против нея.

Орайън градеше и други планове с оглед да ми върне парите, но тъй като те винаги изискваха капитал, аз гледах да стоя настрана от тях. Тези планове естествено не се осъществяваха. По едно време той реши да издава вестник. Това ме ужаси и аз го разубедих, стигайки почти до грубост. След това той измисли някаква дърворезачка, направи я сам и наистина започна да реже дърва с нея. Това беше гениална машина и работеше безотказно; тя щеше да му донесе известно богатство, ако най-неочаквано съдбата не се беше намесила още веднъж. Орайън поиска да патентова изобретението си и тогава разбра, че подобна машина е патентована отдавна и е влязла в употреба преди сума време.

Но ето че щатът Ню Йорк предложи награда от петдесет хиляди долара за онзи, който разработи някакъв параход, който да се използува по плавателния канал Ери. Орайън работи две-три години върху това нещо, разработи някаква система и богатството беше вече почти в ръцете му, когато някой забеляза някакъв недостатък в системата му. Измисленият от Орайън параход не можеше да се използува зиме; а лете имаше опасност водните колела на парахода да разплискат водата така, че да отнесе целия щат Ню Йорк.

Едва ли може да се изброят всички проекти, които разработваше Орайън, за да може да спечели пари и да ми върне дълга. Тези проекти не секнаха цели тридесет години, но винаги се проваляха. През тези тридесет години Орайън, чиято честност беше всеизвестна, успяваше да намира работа на места, където трябваше да се пазят чужди пари, но където заплата не се получаваше. Той беше касиер на благотворителни организации; грижеше се за парите и имота на вдовици и сираци; при него никога не се загуби нито цент, но и той не спечели нито цент. При всяка смяна на религията му новата църква, към която минаваше, го приемаше с радост; веднага го правеха касиер и той веднага оправяше финансовите работи на църквата. Той имаше и една друга способност, която удивяваше всички — да сменя политическите си убеждения.

Веднъж се беше случила следната любопитна история, за която той сам ми писа.

Една сутрин, когато бил републиканец, го поканили да произнесе реч на масово републиканско събрание вечерта и той приел. До обед дори подготвил речта си. Но следобед станал демократ и се заел да пише на транспаранти лозунги, които демократите щели да носят същата вечер на едно факелно шествие. Целия следобед той писал тези лозунги и загубил толкова време, че вечерта настъпила преди той да успее да промени политическата си принадлежност. И тъй Орайън произнесъл на открито голяма реч в полза на републиканците, а в това време за радост на всички покрай трибуната минавало факелното шествие на демократите с написаните от него лозунги.

Той беше особняк, но въпреки неговата ексцентричност всички го обичаха. И не само го обичаха, но го и уважаваха, защото в душата си беше златен човек.

Имаше ли възможност да изпадне в смешно положение, той не я пропускаше. Когато работеше в хартфордския „Ивнинг пост“, той и жена му живееха в едно общежитие, пълно със симпатични мъже и жени, неразполагащи с големи средства. Общежитието имаше една-единствена баня за всички и една неделя, когато спели или почивали, Орайън решил да се изкъпе и привел в изпълнение този план. Но забравил да заключи вратата. Лете той имаше навик да пълни ваната до половината със студена вода, да коленичи в нея и да потопи главата си във водата, в което положение оставаше по няколко секунди. В банята влязла случайно една от прислужничките и като го видяла, побягнала и се разпискала: „Господин Клемънс се удави.“

Всички наизскачали от стаите си, жена му също. Тя се разревала и попитала момичето през сълзи:

— Как разбрахте, че е господин Клемънс?

— Не съм разбрала — отвърнало момичето.

Това ми напомня за Били Най — този истински хуморист, тази нежна, добра душа. Той почина. Мир на праха му. Той беше най-плешивият човек, който съм познавал някога. Черепът му лъщеше като билярдна топка или като черковно кубе, огряно от слънцето. Почти нямаше косъм на главата си. Веднъж някой изразил гласно учудването си, че Били е толкова плешив.

— Това е нищо — казал Били. — Да видите брат ми.

Един ден той беше паднал от ферибота и когато изплувал на повърхността на водата, някакъв женски глас се извисил над уплашените възклицания:

— Безсрамен тип! Тук има дами! Потопете се и излезте от другата страна.

Преди около 25 години предложих на Орайън да напише автобиографията си. Посъветвах го да разкаже цялата истина в нея, да се въздържа да се показва само в благоприятна светлина и откровено да регистрира всички по-особени случки в живота си, включително и тези, от които се срамува. Казах му, че никой не е правил досега такова нещо и ако той напише по този начин автобиографията си, това ще бъде едно от най-ценните литературни произведения. Обясних му, че по такъв начин аз всъщност му предлагам работа, с която сам не мога да се заема, но се надявам, че той ще успее в нея. Сега разбивам, че съм се мъчел да го накарам да направи нещо невъзможно. Аз диктувам моята автобиография вече три месеца^[45] — всеки ден. Припомням си хиляди случки от живота ми, от които би трябвало да се срамувам, но не съм сложил нито една от тях на хартия. И предполагам, че този капитал ще си остане цял и непокътнат, когато завърша автобиографията си — ако изобщо някога я завърша. Сигурен съм, че ако запиша тези случаи, при прочитането на ръкописа ще ги зачеркна.

Орайън написа автобиографията си и ми я изпрати. Но как се разочаровах! И колко се ядосах! В нея той непрекъснато се представяше за герой — точно тъй, както аз бих направил и както правя сега — и непрекъснато забравяше епизодите, които го представят в неблагоприятна светлина. Аз зная няколко случки в неговия живот, в които няма нищо героично, но когато ги чета в автобиографията му, виждам, че те съвсем са се видоизменили. Обърнали са се просто с главата надолу, обърнали са се в неща, с които той се гордее.

Когато живеех във Виена в 1898, от Кеокук пристигна и телеграма, която ме уведомяваше за смъртта на Орайън. Той беше седемдесет и две годишен. Една студена декемврийска утрин влязъл в кухнята, запалил огъня, седнал на масата да пише нещо и така умрял — с перо в ръката, спряло точно по средата на една незавършена дума. Това показва, че той много бързо и безболезнено се е освободил от плена на един дълъг, пълен с трудности и лишения трагичен живот.

Автор и издатели

През 1872 година написах нова книга — „В несгоди“. Вече бях издал „Наивници в чужбина“ при хонорар 5%, което правеше около двадесет и два цента на екземпляр. По това време вече получавах предложения от няколко богати издателства. Едни ми предлагаха петнадесет процента, други — да взема цялата печалба, а на тях им стигала рекламата, че са издали моя книга. Повиках Блис да дойде в Елмайра. Ако тогава разбирах от издателска дейност, колкото разбирам сега, щях да поискам от Блис седемдесет и пет или осемдесет процента и това щеше да бъде напълно справедливо. Но аз нищо не разбирах от търговия, а и не си давах труд да науча нещо. Казах на Блис, че нямам намерение да се отказвам от неговото издателство и не желая да поставям никакви допълнителни условия. Обясних му, че половината от печалбата ми е предостатъчна, и той отговори радостно: „Именно, именно.“

Той се прибра в хотела си, изготви договора и следобед го донесе. Имаше нещо неясно в него. Не се казваше „половината от печалбата“, а „седем и половина процента“. Казах му, че тук нещо не ми е ясно, и го помолих да ми обясни положението. Нали се бяхме разбрали друго. Той отвърна, че това е вярно, но направил договора на процент, за да опрости нещата — седем и половина процента представлявали точно половината от печалбата и дори повече, ако се продадат над сто хиляди екземпляра, и при това положение издателството щяло да вземе само много малко повече от мен.

Аз изпитвах известни съмнения, известни подозрения и го накарах да се закълне, че това, което казва, е вярно. Той незабавно вдигна ръка и се закле.

Трябваше да минат девет-десет години, за да разбера, че това е било лъжлива клетва и че седем и половина процента не представляват дори една четвърт от печалбата. Но през това време бях издал вече няколко книги в издателството на Блис при седем и половина процента и десет процента и естествено бях излъган в печалбата от всички тези книги.

В 1879 година се върнах от Европа с готова за издаване книга — „Пеша из Европа“. Повиках Блис и той дойде да обсъдим въпроса за издаването на книгата. Казах му, че не съм доволен от тези седем и половина процента и не вярвам, че те представляват половината от печалбата; че този път в договора ще трябва да впише „половината от печалбата“ и да няма разни там проценти. Дори заплаших, че ако не се съгласи, ще дам книгата на друго издателство. Той каза, че няма защо да не се съгласи, тъй като това е напълно справедливо, и ако директорите се противопоставят на това условие, той ще напусне издателството и ще издаде книгата на свои разноски — хубави приказки, но аз знаех, че той е един от господарите на това издателство и че то ще трябва да приеме всеки договор, подписан от него. Този договор лежи тук на билярдната маса и на него може да се види подписът на Блис. Той се беше разправял с директорите си много пъти след излизането на „Наивници в чужбина“ и неведнъж ми беше казвал, че е принуждавал директорите да подписват договори, които те не желаели да подписват, като ги заплашвал, че ако не се съгласят, той ще напусне издателството.

Не мога да си представя как един голям човек може да бъде толкова прост и наивен, колкото бях аз в онези дни. Би трябвало да се досетя веднага, че човек, който говори така, или е глупак, или смята другия за глупак. Излиза, че аз съм бил глупакът. Най-прости и елементарни неща просто не можеха да проникнат в моя мозък.

Напомних му, че компанията едва ли ще има някакви възражения против един договор, който е подписан от него. Тогава той пусна една от своите беззъби усмивки и ми обърна внимание върху една подробност, която не бях забелязал: в договора фигурираше името на Елиша Блис, частно лице, а „Америкън пъблишинг къмпани“ не се споменаваше никъде.

По-късно той ми каза, че занесъл договора на директорите им и им казал, че ще даде книгата на издателството срещу една четвърт от печалбата от книгата и увеличение на неговата заплата и заплатата на сина му Франк; ако не приемели тези условия, той щял да напусне издателството и да издаде книгата на свои разноски. Тогава директорите се съгласили и подписали договора. Само фактът, че Блис сам ми разказваше тези неща, е неопровержимо доказателство, че те не са верни. Шест седмици преди излизането на книгата Блис за първи път в живота си каза истината — просто за да опита какъв вкус има, но това му струваше толкова големи усилия, че той пукна.

Три месеца след излизането на книгата имаше годишно събрание на акционерите от издателството, на което присъствувах и аз, тъй като участвувах в печалбите от книгата. Събранието се състоя в къщата на един мой съсед, Нютън Кейз, директор на издателската компания още от основаването й. Прочетоха отчета на издателството за неговата дейност и той се оказа истинско откровение за мен. Седемдесет и четири хиляди екземпляра от моята книга бяха вече продадени и моята половина, моята част от печалбата възлизаше на тридесет и две хиляди долара. А през 1872 година Блис ме беше убеждавал, че седем и половина процента, което прави малко повече от двадесет цента на екземпляр, правело половината от печалбата, докато всъщност в онези дни то едва ли е представлявало шест процента от печалбата. Времената сега бяха по-трудни, но въпреки това бяха нужни петдесет цента на екземпляр, за да представлява това половината.

Както и да е, Блис е мъртъв и вече е късно да си уреждам сметките с него. Той е мъртъв от двадесет и пет години. Озлобението ми против него вече е избледняло, дори напълно изчезнало. Сега изпитвам само съжаление към него.

Когато разбрах от баланса на какъв обир ме е подложила „Америкън пъблиш къмпани“, вдигнах се и прочетох едно конско евангелие на Нютън Кейз и останалите заговорници — с други думи, останалите директори.

Сега беше дошъл удобният момент да си разчистя сметките с издателството, но аз, разбира се, не забелязах този момент. Винаги пропусках удобните случаи — забелязвах ги твърде късно. Сега вече знаех всички мошеничества на компанията и би трябвало да продължа да работя с нея. Би трябвало да наложа някакъв данък на печалбите им в моя полза и този данък да се удържа, докато се изравни разликата между условието на процент и половин печалба и парите се върнат от джоба на компанията в моя джоб. Но, разбира се, аз не бях в състояние да се сетя за такова разумно нещо. Единственото, което си мислех, е, че трябва да се отдръпна от тази мръсна атмосфера, за да не петни повече името ми. Исках да престана да издавам книгите си в това издателство и да се обърна към друго. Един ден отидох при Нютън Кейз и му предложих компанията да ликвидира всички договори с мен, да ми даде всички екземпляри от книгите ми, с които разполага, и то безплатно, като компенсация за ограбеното от „В несгоди“, „Позлатеният век“, „Том Сойер“, „Стари и нови записки“.

Господин Кейз възрази, че съм държал остър език, но аз му отвърнах, че не мога да постъпя другояче и ми е напълно достатъчно, че той и останалите разбойници са знаели какви мошеничества е вършил Блис спрямо мен — знаели са и са ги приемали мълчаливо. Той възрази, задето съм нарекъл директорите разбойници. Казах му, че ако не искат да ги наричат така, трябва да престанат да обират писателите. Очаквах, че господин Кейз ще опровергае обвинението, че са знаели за мошеничествата, но той нищо не каза. Това ме убеди напълно, че обвинението ми е основателно, затова аз го повторих и му надумах още сума неща. Казах му: „Вие сте вложил седемдесет и пет хиляди долара във вашия семинар по богословие и получавате безброй похвали за това, а моето участие в него никъде не се споменава. Обаче аз имам дял в него, защото всеки долар, вложен в него, е излязъл от моя джоб.“ Той не ми благодари за тези комплименти. Беше груб и неучтив човек.

Накрая се помъчих да откупя договорите си, но той каза, че това е невъзможно — директорите нямало да се съгласят, защото девет десети от печалбите на компанията идвали от моите книги и ако те се откажат от тях, нямало за какво да работят. По-късно съдията… забравих как му беше името — който също беше директор в компанията, — ми каза, че директорският съвет действително е знаел за всички мошеничества на Блис, и то в момента, когато той ги е вършел.

Както казах вече, при това положение би трябвало да продължа да работя с това издателство, като преди това си оправим сметките. Но аз не постъпих така. Реших да се махна от тази зловонна атмосфера и предадох следващата си книга на Джеймс Р. Озгуд от Бостън. Тази книга беше „Някогашните дни по Мисисипи^[46]“. Озгуд трябваше да издаде книгата на мои разноски, да я пусне на пазара по абонаментна система и да си удържи известен процент за своята работа.

Озгуд беше един от най-милите и приятни хора, които може да се срещнат на земята, но не разбираше нищо от издателска дейност чрез абонаменти и забърка страшна каша. Той обичаше компаниите, играеше ден и нощ билярд и изобщо добре си прекарваше времето. Междувременно неговите чиновници вършеха работата и ми се струва, че нито той, нито аз имахме някаква представа какво точно вършат. Подготовката на книгата за печат трая много дълго; проточи се и самото издаване и когато вече всичко бе готово, направих сметка, че съм платил петдесет и шест хиляди долара за цялата работа. Блис би могъл да построи цяла библиотека с тези пари. Едва след една година си възвърнах вложените средства, а след това почти нямаше постъпления. И тъй, моят първи опит да се занимавам с търговско-издателска дейност се провали.

Озгуд направи нов опит. Той издаде „Принцът и просякът“. Изданието беше много хубаво, но моята печалба възлезе само на седемнадесет хиляди долара.

След това Озгуд реши, че сигурно ще има успех, ако издаде някоя книга не по абонаментна система, а по обикновения начин. В това отношение сигурно имаше по-голям опит. Дадох му „Откраднатият бял слон“, което беше сборник от предимно нескопосни разкази. Предлагах му да се обзаложим, че за шест месеца няма да продаде и десет хиляди бройки и той прие. Басът беше на пет долара. Той ги спечели, но не много убедително. Мисля, че това беше всъщност първият опит на Озгуд, а не третият. Мисля си, че трябваше да продължа да работя с Озгуд след неуспеха с „Принцът и просякът“, защото Озгуд ми беше симпатичен. Но нямаше как, работата не вървеше и трябваше да потърся друг.

Междувременно ми се случи едно приключение. Един стар и много близък мой приятел ми се тръсна с някакъв патент на стойност петнадесет хиляди долара. Всъщност този патент не струваше нищо и приятелят ми вече втора година напразно влагаше пари в изобретението, но аз не знаех тези подробности, защото той забрави да ми ги каже. Той рече само, че ако аз купя патента, той пък ще се заеме с производството и продажбата. И аз го купих. Всеки месец от джоба ми започнаха да излизат по петстотин долара. Този гарван излиташе от ковчега всеки тридесет дни, но не носеше нищо, а и гълъба никакъв го нямаше да каже какво става. Мина известно време, после още половината и още толкова и аз избавих моя приятел от тежкия труд и предадох патента на Чарлс Л. Уебстър, женен за моя племенница, който изглеждаше много способен и енергичен младеж. Срещу заплата от хиляда и петстотин долара на година той продължи да пуска гарвана със същия резултат.

Накрая, след като бях потрошил по този патент четиридесет и две хиляди долара, аз го продадох на един човек, когото ненавиждах отдавна и исках да погубя семейството му. После взех да се оглеждам за други приключения. Оказа се, че същият приятел работи върху нов патент. За осем месеца похарчих за него десет хиляди долара. После се опитах да го пробутам на човека, чието семейство преследвах. Той изказа много благодарности, но междувременно беше поумнял и се отнасяше с подозрение към благодетелите си. Не пожела да купи патента и така той пропадна.

По това време при мен дойде друг стар приятел с някакво невероятно изобретение. Това беше някаква машина или котел, или нещо подобно; тя даваше деветдесет и девет процента от количеството пара, което се съдържа в един паунд въглища. Отидох при господин Ричардс от оръжейната фабрика „Колт“ и му разказах за тази машина. Той беше специалист и знаеше абсолютно всичко във връзка с въглищата и парата. Машината му се стори съмнителна и аз го попитах защо. Той ми обясни: защото количеството пара в един паунд въглища било известно до най-малката дроб и моят изобретател очевидно се лъжел със своите деветдесет и девет процента. Той ми показа една дебела книга с цифри, цифри — толкова цифри, че станах пиян и ми се зави свят. Ричардс ми доказа, че машината на моя човек няма да изпълни и деветдесет процента от работата, която се полага да изпълни. Отидох си малко обезсърчен, но си помислих, че в книгата може би има грешка, затова наех изобретателя да построи машината, като му дадох заплата тридесет и пет долара на седмица — всички разходи за моя сметка. Построяването на машината му отне много седмици. Всеки няколко дена той идваше при мен да ми докладва как върви работата и аз скоро забелязах по дъха и походката му, че той харчи тридесет и шест долара на седмица за уиски, само не можах да си обясня откъде вземаше единия долар.

Най-сетне, след като бях хвърлил пет хиляди долара в това начинание, машината беше готова — само дето не работеше. Вярно, тя икономисваше един процент пара на паунд въглища, но това беше нищо. То можеше да се постигне и с чайник. Предложих машината на човека, чието семейство ненавиждах, но безуспешно. Тогава я пратих по дяволите и взех да търся нещо по-ново. Но вече толкова се бях увлякъл по парата, че купих акции от една компания в Хартфорд, която се готвеше да извърши революция в техниката с някакъв нов вид парна тяга. Тази парна тяга изтегли от джоба ми за шестнадесет месеца тридесет и две хиляди долара, а после цялото предприятие стана на пух и прах и аз отново се озовах сам на тоя свят и не знаех с какво да се заловя.

Но скоро се сетих. Изобретих албум за снимки — и макар да е нескромно аз да казвам това, такъв рационален албум нямаше никъде по света. Патентовах го и го предадох на онзи мой стар и добър приятел, който пръв събуди интереса ми към патентите. Той изкара сума пари от него. Но след време, точно когато предстоеше и аз вече да вземам дял от печалбата, неговата фирма фалира. Аз не предполагах, че фирмата му е застрашена от фалит — той не ми беше казал нищо по този въпрос. Един ден ме помоли да заема на фирмата пет хиляди долара и обеща седем процента лихва. Като гаранция предложи разписка от фирмата. Аз поисках да посочи поръчител. Той се изненада много и каза, че ако поръчители се намирали лесно, нямало да дойде при мен за пари, тогава можел да вземе от всекиго. Това обяснение ми се видя задоволително и аз му дадох петте хиляди долара. Фирмата фалира само след три дни, а подир две-три години аз си получих обратно две хиляди от петте.

Тези пет хиляди долара имат цяла история. В началото на 1872 година Джо Гудман ми писа от Калифорния, че нашият общ приятел, сенаторът Джон П. Джонс, се готви да открие в Хартфорд застрахователна компания, която да конкурира застрахователната компания „Пътешественик“, и че Джонс иска да му даде акции за дванадесет хиляди долара, като му обещава, че няма да загуби тези пари. Джо ми предлагаше да се възползувам от тази възможност и пишеше, че ако се реша, Джонс ще има грижата парите ми да не пропаднат. Аз взех акциите и станах един от директорите. Зетят на Джонс, Лестър, беше от дълго време в „Пътешественик“. Сега той се прехвърли в нашата компания и започнахме работа. Компанията имаше петима директори. В течение на година и половина трима от нас присъствуваха на всеки дирекционен съвет.

След тази година и половина компанията фалира и аз бях вътре с двадесет и три хиляди долара. Джонс живееше в Ню Йорк, където беше купил хотел „Сейнт Джеймс“, и аз изпратих Лестър при него да вземе моите двадесет и три хиляди. Но когато се върна, Лестър ми предаде, че Джонс бил вложил пари в много предприятия, бил много притеснен и щял да ми бъде благодарен, ако мога да почакам. Аз не подозирах, че Лестър си ги съчинява, но беше така. Той не бе казал на Джонс нищо за парите. Но това, което ми предаде, ми се видя правдоподобно, защото знаех, че Джонс беше построил редица фабрики за изкуствен лед из целите южни щати — такова нещо не бе виждано отсам Великата китайска стена. Знаех, че тези фабрики му бяха излезли към един милион долара, че южняците не бяха особено възхитени от изкуствения лед, не го искаха и не го купуваха — значи Великата китайска стена носеше само загуби.

Знаех също, че хотел „Сейнт Джеймс“ вече не носеше печалби, понеже Джонс — човек щедър, направен деветдесет и девет процента от великодушие, какъвто си е и досега — беше натъпкал хотела от мазето до покрива с бедни роднини, събрани от четирите краища на света — водопроводчици, зидари, неуспели пастори и всякакви други, които нищо не разбираха от хотелиерство. Беше ми известно също, че в хотела нямаше място за външна клиентела, понеже всички бяха заети от множество други бедни роднини, събрани от Джонс от четирите краища на света, които чакаха той да им намери доходна работа. Знаех, освен това, че Джонс беше купил доста голямо парче от щата Калифорния с обширни места за строеж на градове и железопътни линии, с много красив и удобен залив, разположен пред бъдещото пристанище, и че Джонс беше задлъжнял, за да купи всичко това. Ето защо се съгласих да почакам известно време.

Минаваха месеци и от време на време Лестър прескачаше — без да го карам — до Джонс да види какво става с парите. Тези посещения не даваха резултат. Работата е там, че на Лестър му беше неудобно от Джонс и не се решаваше да го безпокои за мои работи, когато онзи си имаше достатъчно свои. Лестър предпочиташе да ме лъже, че се е виждал с Джонс и е говорил за парите, а истината е, че той никога нищо не бе му споменавал по този въпрос. След две-три години господин Слий от каменовъглената фирма в Елмайра предложи да поговори с Джонс и аз се съгласих. С присъщата му тактичност и дипломатичност той подхванал разговора, но още не казал и две думи, Джонс вдигнал очи и попитал: „Какво? Да не би да искате да кажете, че Клемънс не си е получил парите?“ После извадил чек за двадесет и три хиляди долара и казал, че тези пари отдавна би трябвало да бъдат платени и щели да бъдат платени, ако той знаел положението ми.

Това беше през пролетта на 1877 година. С този чек в джоба аз пак бях готов да търся начини за бързо забогатяване. Подведен от това, което разказвам за моите авантюри, читателят сигурно ще помисли, че веднага съм се хвърлил да търся подходяща възможност… Нищо подобно. Бях се парил вече и не исках да чуя за спекулации. Един ден генерал Холи ме покани в редакцията на вестник „Курант“. Отидох с чека в джоба. Там заварих някакъв млад човек, който каза, че преди е бил репортер в град Провидънс, но сега работел друга работа. Постъпил при Греъм Бел като агент по разпространяването на едно ново изобретение, наречено телефон. Той вярваше, че това изобретение ще има голямо бъдеще, и ми предложи да купя известно количество акции. Аз отказах. Обясних му, че не желая повече да се занимавам с опасни спекулации. Тогава той ми предложи акциите с намаление. Казах му, че и без пари да ми ги дава, не ги ща. Но той беше нахален и започна да настоява да купя поне за петстотин долара. Каза, че за петстотин долара ще ми даде колкото искам акции, дори предложи да загреба колкото мога с ръце и да ги мерим на шапка — за петстотин долара съм можел да взема пълна шапка. Но аз се бях парил и устоях на тези съблазни, устоях много лесно и си върнах чека цял-целеничък, а на другия ден дадох от него пет хиляди на заем, без разписка, на онзи приятел, който фалира след три дни.

В края на същата година (или може би в началото на 1878) аз си сложих телефон у дома, който беше свързан с редакцията на „Курант“. Това беше първата телефонна връзка в града и първият частен телефон в света.

На мен младият човек не успя да продаде нито една акция, но затова пък продаде няколко пачки на един стар продавач от манифактурен магазин в Хартфорд за пет хиляди долара. Това бяха всичките пари на стареца. Беше ги събирал цял живот. Интересно колко неблагоразумни могат да бъдат хората и на какви рискове са готови, когато искат да забогатеят бързо. Стана ми мъчно за стареца, когато научих, че е купил акции. Дори си помислих, че може би щях да го спася, ако бе ми се удал случай да му разкажа своя горчив опит.

Отплавахме за Европа на 10 април 1878 година. Нямаше ни четиринадесет месеца и когато се върнахме, едва ли не първото, което видяхме, беше въпросният продавач — в разкошна каляска с лакеи в ливреи на стъпалата: неговите телефонни акции му изсипваха долари с такава бързина, че той трябваше да ги изгребва с лопата. Интересно как хора неопитни и неуки често пъти успяват там, където опитните и образованите се провалят.

Аз ставам издател

Както споменах вече, аз си изписах моя роднина Уебстър от градчето Дюнкърк (щат Ню Йорк), за да води работите ми около първия патент със заплата хиляда и петстотин долара на година. Това предприятие ми донесе четиридесет и две хиляди долара загуба и аз реших, че сега е най-подходящият момент да го закрия. Мислех да стана свой собствен издател, като със самата работа се заеме Уебстър. Той беше на мнение, че трябва да получава две хиляди и петстотин долара годишно, докато свикне с новата работа. Помолих го да ми даде един-два дена, за да обмисля въпроса от всички страни. За мен неговата идея беше истинска новост. Аз си спомних, че печатарските чираци не получаваха никаква заплата. Поразпитах тук-там и разбрах, че така стои работата и със зидари, мазачи, тенекеджии и прочие. Разбрах, че дори адвокатите и лекарите не получават пари, докато още учат занаята. Спомних си, че на Мисисипи лоцманският ученик не само не получаваше заплата, ами трябваше да плаща на лоцмана, и то немалко пари. Самият аз съм правил това. На Бигсби трябваше да дам сто долара и взех на заем, за да му ги платя. От едного, който се готви за проповедник, научих, че дори Ной не е получавал заплата първите шест месеца — отчасти поради времето и отчасти поради това, че тепърва е учил навигацията.

Всички тези мои размишления и справки ме доведоха до убеждението, че в лицето на Уебстър аз съм се сдобил с нещо съвсем ново в историята. Освен това реших, че един младеж от дълбоката провинция, който е дошъл в Ню Йорк да започне живота си с празни ръце, който още не е проявил никакви способности и не се знае дали ще ги прояви, но въпреки това, без да му мигне окото, се готви да учи занаят на чужд гръб и иска това благоволение повече, отколкото президентът на Съединените щати е могъл да спести някога от заплатата си, която му дават за ръководенето на най-трудната страна в света след Ирландия — че такъв младеж непременно трябва да го взема на работа, и то веднага — иначе може да го изпусна. Мислех си, че ако успея да отклоня поне част от неговия огромен интерес към себе си и да го насоча към работата, от това само ще спечеля.

Произведох Уебстър в чин фирма — фирма, която се наричаше „Уебстър и компания — издателство“ — и го настаних в две скромни канцеларски помещения на втория етаж, някъде близо до Юниън скуеър, но не помня точно къде. За помощници му дадох едно момиче и един мъж среден размер — около осемстотин долара. На първо време той имаше още един помощник. Това беше човек, който дълго време се бе занимавал с издаване на книги по абонаментна система, познаваше изтънко тая работа и можеше да предаде познанията си на Уебстър — което и правеше, — а за обучението плащах аз. Това беше в началото на 1884 година. Дадох на Уебстър достатъчно солиден капитал, а заедно с него и ръкописа на „Хъкълбери Фин“. Уебстър ставаше мой главен агент. Неговата работа бе да разпраща агенти по цялата страна. По това време той разполагаше с шестнадесет такива агенти. А всеки от тях имаше събирачи, които събираха абонамента. Уебстър трябваше да се грижи лично за абонаментите в Ню Йорк.

Но преди да се организира цялата тази мрежа, предвидливият Уебстър ми предложи да изготвим договор, да го подпишем и подпечатим и тогава да пристъпим към работа. Това предложение ми се видя разумно, въпреки че самият аз никога не бих се сетил за такова нещо — и може би тъкмо затова беше разумно. За изготвянето на договора Уебстър си взе адвокат. Аз вече започвах да се възхищавам неимоверно от Уебстър и в порив на великодушие, без дори да се замисля, му предложих извън заплатата една десета от приходите. Той веднага отхвърли предложението ми с обикновените в такива случаи благодарности. Това още повече го издигна в очите ми. Разбирах много добре, че му предлагах участие, което щеше да му донесе през идните девет месеца най-малко два пъти повече пари, отколкото заплатата, но той не знаеше това. Спокойно и разсъдливо той отхвърляше всичките ми пророчества за голямата търговска изгода от „Хъкълбери Фин“. И това беше още едно доказателство, че в лицето на Уебстър бях намерил безценно съкровище, човек, който не губи здравия разум, човек предпазлив, човек, който не поема рискове, когато навлиза в непознат терен. Освен ако това може да стане за чужда сметка.

Договорът бе изготвен, както казах, от един млад адвокат от Дюнкърк, градче, което бе произвело и единия, и другия и още не можеше да се съвземе от това напрежение. Уитфорд имаше право да се подписва: „представител на фирмата «Алегзандър и Грийн»“. Алегзандър и Грийн имаха голямо и доходно предприятие и недостатъчно съвест, за да му причинят загуби — това пролича ясно миналия месец, когато земетресението разтърси от дъно трите големи застрахователни компании. Те държаха двадесет и пет адвокати и Уитфорд беше един от тях. Това беше добродушен, любезен и безкрайно невеж човек, в когото имаше толкова глупост, че с нея можеше да се опаше четири пъти земното кълбо и да остане за фльонга.

Този първи договор бе съвсем редовен. Нямаше никакъв пропуск в него. Той обвързваше мен с всички задължения, всички разходи и с цялата отговорност — както и трябваше да бъде.

Уебстър и неговият юрист бяха едно щастливо съчетание. Въпросите, от които те нямаха понятие, бяха толкова много, че аз се ужасявах и вцепенявах: не бих се ужасил толкова, ако видех Млечният път да се разпада на части и да се разхвърчава по целия небесен свод. Мъжество, морално или физическо, им липсваше напълно. Уебстър не смееше да направи и крачка, преди да е получил уверението на юрист, че за тази крачка няма да влезе в затвора. Съветите с юриста бяха толкова чести, че той почти стана щатен сътрудник наравно с момичето и специалиста по книгоиздаването по абонаментна система. Но понеже нито той, нито Уебстър имаха опит в боравенето с пари, услугите на юриста не излизаха толкова скъпи, колкото той може би си мислеше.

В началото на есента заминах с Джордж У. Кейбъл на четиримесечна обиколка по източното и западното крайбрежие да чета свои произведения — последните ми публични четения в Америка, както смятах тогава, защото реших никога вече да не обирам публиката от подиума, освен ако не ме принудят парични затруднения. Единадесет години по-късно пак се явиха споменатите затруднения и аз отново започнах своите четения по цял свят.

Оттогава изминаха още десет години, през което време съм изнасял четения само с благотворителна цел, безплатно. На 19-и миналия месец аз се сбогувах официално с публиката от подиума — нещо, което никога не бях правил — на едно четене за Робърт Фултън, приходите, от което постъпиха във фонд за издигане паметник на Фултън.

Струва ми се, че доста се отдалечих от Уебстър и адвоката му, но това няма значение. Това е един от случаите, когато разстоянието прави изгледа по-хубав. Уебстър има успех с „Хъкълбери Фин“ и след една година ми връчи чек за петдесет и четири хиляди и петстотин долара, в които влизаше и даденият му от мен капитал от петнадесет хиляди долара.

Ето че още веднъж се раждах отново. Мисля, че съм се раждал по-често от всеки друг, с изключение на Кришна. Уебстър се блазнеше от мисълта, че аз съм негово откритие, но не кудкудякаше толкова над яйцето си, колкото Уеб и Блис преди него.

Позволете ми да приключа по-скоро с тази неприятна история. Едно нещо тровеше ден и нощ живота на Уебстър: това, че макар той, Чарлс Л. Уебстър, да беше голям издател, най-големият издател, а моето име да не фигурираше дори сред членовете на фирмата, общественото мнение упорито смяташе мен за истински глава на издателството, а Уебстър — за моя сянка. Всеки, който искаше да издаде някаква книга, се обръщаше към мен, а не към Уебстър. Аз приех за издаване няколко великолепни книги, но Уебстър ги отхвърли една след друга — нали той беше господарят. Обаче случеше ли се някой да предложи книга на него, той оставаше толкова очарован от този комплимент, че приемаше книгата, без дори да я погледне.

Джо Джеферсън^[47] ми писа, че е завършил биографията си и иска аз да я издам. Разбира се, аз бях готов да приема с радост това предложение. Препратих писмото на Уебстър и го помолих да се заеме с книгата. Уебстър не я отхвърли. Той просто се направи на разсеян. А в същото време прие и издаде две-три книги за войната, които не донесоха никаква печалба. Той прие и още една книга, сключи договор с агентите за нея, определили й цената (три и половина долара с платнена подвързия), и освен това се задължи да я издаде в определен срок — след два или три месеца. Един ден аз пристигнах в Ню Йорк, отидох в канцеларията и поисках да видя тази книга. Попитах Уебстър колко хиляди думи съдържа книгата. Той каза, че не знае. Тогава го помолих да изчисли думите поне приблизително. Той направи това. Казах му: „Този обем не отговаря дори на една пета от определената цена. Ще трябва да я допълваш с тухли. Налага се да отворим тухларна фабрика, и то незабавно, защото е много по-евтино сами да си произведем тухлите, отколкото да ги купуваме на пазара.“

Това го вбеси. Той винаги беше в състояние да побеснее от такава невинна забележка. Рядко съм виждал толкова чувствително същество — особено като се има предвид материалът, от който бе направено.

В момента той се беше ангажирал с няколко книги — книги без никаква стойност, които бе приел само защото ги бяха предложили на него, а не на мен — и аз разбрах, че той не си е направил труда да изчисли обема поне на една от тях. Беше ги приел за издаване, без да ги погледне. Уебстър беше добър агент, но не разбираше нищо от издателска работа и което е по-лошото — не беше способен да я научи. След известно време разбрах, че се е съгласил да възкреси „Животът на Христа“ от Хенри Уърд Бийчър. Подхвърлих му, че би трябвало да опита да възкреси Лазар, защото това нещо е правено вече веднъж и се знае, че е по-лесно осъществимо. Той пак се вбеси. Да, той беше най-чувствителното същество между себеподобните си. На всичко отгоре беше дал аванс на господин Бийчър от пет хиляди долара — Бийчър тогава се намираше в тежко финансово положение. А господин Бийчър се бе задължил да преработи книгата — или по-точно да я завърши. Ако не се лъжа, Уебстър тъкмо беше издал единия от двата предполагаеми тома, когато избухна прословутият скандал, който сложи край на тази история. Мисля, че вторият том изобщо не беше написан и господин Бийчър се задължаваше да го пише тепърва. Ако не изпълнеше задължението си в определения срок, трябваше да върне взетия аванс. Той не изпълни обещаното и в края на краищата върна парите.

Уебстър протака сума време издаването на моята книга „Един янки в двора на крал Артур“, а когато най-после я издаде, това стана така тихомълком, че трябваше да минат две-три години, докато хората разберат, че е излязла такава книга. По същия начин той протака и сборника „Хумористична библиотека“, съставен от Хауълс и мен, и накрая го издаде толкова тайно, че се съмнявам дали някой в Америка изобщо е разбрал, че съществува такава книга.

Уилям М. Лафен ми каза, че господин Уолтърс от Балтимор подготвя забележителна книга — най-подробно описание на неговата великолепна колекция от произведения на изкуството; че за илюстрирането й той смята да ангажира най-добрите парижки художници; че той лично ще следи подготовката на книгата, за да стане тя по негов вкус, че смята да похарчи за нея четвърт милион долара; че иска да й се постави висока цена, която да отговаря на такова изящно издание, и че не желае никакъв хонорар. Единствената работа на издателя ще бъде да разпространи книгата и да си прибере печалбата.

В заключение Лафен ми каза:

— Тъй че, Марк, можеш да натрупаш състояние от тази книга, без да си създаваш грижи, без рискове и разходи.

Казах му, че веднага ще изпратя Уебстър в Балтимор. И се опитах да го изпратя, ала не успях. Уебстър изобщо не пожела да обсъжда този въпрос. Ако господин Уолтърс искаше да издаде нещо незначително, трябваше само да се обърне към Уебстър. Уебстър щеше да си строши врата, но щеше да отиде до Балтимор. Но господин Уолтърс се беше обърнал не, към когото трябва. Честолюбието на Уебстър бе засегнато и той не желаеше да хвърли поне един поглед на книгата. Уебстър се отличаваше с невероятно честолюбие, но други дарби нямаше.

Уебстър страдаше от мъчителна мигрена. И облекчаваше болките си с едно ново немско лекарство — фенацетин. Лекарите му забраняваха да го употребява безразборно, но той намираше начин да си го доставя в големи количества: при нашите свободни институции всеки е свободен да се трови колкото си иска, стига да плати необходимата цена за това. Уебстър вземаше фенацетина все по-често и все повече увеличаваше дозите. Лекарството му действуваше притъпяващо и той ходеше като насън. В канцеларията започна да се явява много рядко, а когато се явеше, използуваше властта си само за да навреди на работата. В това състояние той не можеше да отговаря за постъпките си.

Трябваше да се вземат някакви мерки. Уитфорд обясни, че можем да се избавим от този опасен елемент само като откупим неговия дял. Но какво да откупим? Уебстър веднага прибираше всички пари, които му се полагаха. Той отдавна беше разпилял моя дял от печалбата от книгата на генерал Грант — сто хиляди долара. Предприятието вървеше към последно издихание. То вече не струваше долар и половина. И колко трябваше да платя аз за една десета част в него? След дълги преговори и много писма се изясни, че Уебстър е готов да се задоволи с дванадесет хиляди долара и да се оттегли. Изпратих му чека.

Работата на Уебстър пое един човек на име Фредерик Дж. Хол, изписан също от Дюнкърк. Всички наши таланти са излезли от конезавода в Дюнкърк. Горкият Хол се стараеше дори повече, отколкото трябва, но не го биваше за тази работа. Той се бори известно време с героичния оптимизъм на младостта, но на пътя му се изпречи препятствие, което рано или късно щеше да го унищожи. Ето как стоеше работата:

Преди няколко години поетът Стедман бе подготвил сборник, озаглавен „Библиотека на американската литература“, в деветдесет тома. Някакъв издател от Синсинати се бе опитал да издаде сборника. Но сборникът беше изгълтал издателя заедно със семейството му. Ако Стедман ми беше предложил сборника си, щях да му кажа: „Ако тази книга трябва да се продава по абонаментна система, при хонорар над четири процента, тя няма да ни донесе нищо. Дори ще ни разори, какъвто и да е хонорарът, защото за такова издание е нужен капитал от неколкостотин хиляди долара, а ние нямаме и сто хиляди.“

Но Стедман беше представил сборника не на мен, а на Уебстър. И Уебстър, разбира се, бе останал доволен и поласкан. Той приел книгата, като се задължил да плати хонорар от осем процента и по този начин осигурил бавното самоубийство на „Чарлс Л. Уебстър и компания“. Две-три години се борихме някак, задъхвайки се под тежестта на това убийствено бреме. След напускането на Уебстър горкият Хол продължи борбата и започна да тегли заеми от банка, в която Уитфорд беше един от директорите — теглеше срещу полици, подписани от мен. От време на време ми изпращаха тези полици в Италия да ги преподписвам и аз слагах подписа си, без да ги погледна. Накрая открих, че заемите от банката растат без мое знание и съгласие. Започнах да се тревожа. Писах на господин Хол, че искам подробен отчет за състоянието на работите. Със следващата поща получих отчета, от който се виждаше, че активът на издателството надвишава пасива с деветдесет и две хиляди долара. Това ме успокои. Но нямаше никакво основание да се успокоявам, защото отчетът би трябвало да се разбира обратно. Скоро горкият Хол ми писа, че са ни нужни още пари, и то незабавно — иначе издателството ще фалира.

Заминах за Ню Йорк. Изсипах в касата на издателството двадесет и четири хиляди долара, които бях спечелил с перото си. Замислих се откъде може да вземем още. Нямаше откъде. Това ставаше точно в разгара на страшната криза от 1893 година. Отидох до Хартфорд да търся пари на заем — не успях да намеря нито цент. Реших да ипотекирам къщата с мебелите и мястото срещу някакъв, макар и малък заем. Навремето всичко това ми струваше сто шестдесет и седем хиляди долара и аз смятах, че то е добър залог за един малък заем. Но Хенри Робинсън ми каза:

— Клемънс, давам ви честната си дума, че за този имот няма да получите и три хиляди долара заем.

Чудесно. При това положение разбрах, че не мога да получа пукната пара дори за цяла кошница държавни ценни книжа.

Фирмата „Уебстър и компания“ фалира и ми остана длъжна с шестдесет хиляди долара, взети от мен на заем. Освен това тя остана длъжна на госпожа Клемънс с шестдесет и пет хиляди долара, взети на заем. Остана длъжна още на деветдесет и шест кредитори, на всеки от които дължеше средно по хиляда долара. Кризата беше лишила госпожа Клемънс от приходите й. Тя бе лишила и мен от доходите ми от книгите. Имахме всичко на всичко деветстотин долара в банката. И никакви пари да се разплатим с кредиторите на фирмата. Хенри Робинсън ме посъветва:

— Предайте на кредиторите всичко, което принадлежи на фирмата, и им кажете, че повече от това не можете да им дадете за покриване на дълговете. Те ще се съгласят. Ще видите, че ще се съгласят. Те знаят, че не вие лично сте отговорен за тези дългове, че отговорността лежи върху фирмата като фирма.

Този изход от положението не ми хареса много и аз реших да се посъветвам с жена ми. Но тя не щеше и да чуе за такова нещо. „Тази къща е моя — каза тя, — нека кредиторите я вземат. Твоите книги са твоя собственост — нека вземат и тях. Гледай да намалиш дълговете по всички възможни начини, а после се залови за работа, за да спечелиш и се разплатиш окончателно. И не се страхувай. Ще им платим и ще им платим по сто цента за долар.“

Това предсказание се сбъдна. По това време с работата се зае господин Роджърс и обясни на кредиторите как стоят работите. Той им каза, че нямат право да вземат къщата на госпожа Клемънс, защото тя е привилегирован кредитор и ще си потърси от „Уебстър и компания“ дадените на заем шестдесет и пет хиляди долара. Той им каза, че нямат право на моите книги, понеже те не са имущество на фирмата, но че имат право на всичко, което принадлежи на фирмата; че аз се отказвам от шестдесетте хиляди долара, които издателството ми дължи, и ще се помъча да спечеля достатъчно, за да изплатя всички останали дългове на „Уебстър и компания“ по сто цента за долар — но това не бива да се приема като обещание.

Когато книгата се умори

Никога не се е случвало през последните тридесет и пет години в моя литературен док да няма два или повече полузавършени кораби, изоставени да се пекат на слънце, обикновено са три-четири; сега са пет. Това изглежда непрактично, но не ставаше безцелно, а преднамерено. Докато някоя книга се пише сама, аз съм верен и любопитен преписвач и прилежанието ми не отслабва, но щом книгата се опита да прехвърли на моята глава да подрежда положенията, да измисля приключенията и да ръководи разговорите в нея, аз я изоставям и прогонвам от съзнанието си. След това преглеждам незавършените си притежания, за да видя дали между тях няма някое, което да се е заинтересувало отново от себе си след двегодишно спокойно безделие и да е готово да ме вземе пак за преписвач.

Съвсем случайно открих, че книгата почти сигурно се уморява към средата и отказва да продължи работата си, докато силите и любопитството й не се освежат с почивка, а изчерпаните запаси от суровини не се подсилят с промеждутък от време. Това неоценимо откритие направих, когато бях към средата на „Том Сойер“. Към четиристотната страница от ръкописа повестта внезапно и решително спря и отказа да направи крачка напред. Ден след ден продължаваше да не мръдва. Аз бях разочарован, огорчен и безкрайно изненадан, защото знаех много добре, че повестта не е завършена, а не можех да разбера защо не съм в състояние да я продължа. Причината беше много проста — резервоарът ми бе пресъхнал, беше изчерпан. Повестта не можеше да продължава без материали; не можеше да се направи от нищо. След като ръкописът полежа в едно чекмедже две години, един ден го извадих и прочетох последната глава, която бях написал. Тогава именно направих великото откритие, че щом резервоарът пресъхне, трябва само да го оставите на спокойствие и с време той ще се напълни отново, докато вие спите… както и докато работите върху други неща и никак не подозирате извършването на тази подсъзнателна и полезна мозъчна дейност. Сега вече имаше достатъчно материал, книгата тръгна и се довърши сама без никакви неприятности.

Оттогава всякога, когато пишех книга, аз я прибирах без страх, щом резервоарът й пресъхваше, защото знаех, че през следващите две-три години той ще се напълни отново без никаква помощ от моя страна и тогава работата по довършването й ще бъде лека и приятна. „Принцът и просякът“ прекъсна работата по средата, защото резервоарът бе пресъхнал и аз не го пипнах пак цели две години. Двегодишно прекъсване поради суша сполетя и „Един янки в двора на крал Артур“. Подобен промеждутък е настъпвал и при други мои книги. Две такива прекъсвания имаше при повестта ми „Какво беше?“. Всъщност второто от тях продължи значително повече от другите, защото ето вече четири години, откакто се натрапи. Аз съм сигурен, че резервоарът вече се е напълнил и бих могъл да се заема с тази книга и да напиша втората половина без прекъсване или загубване на интерес към нея, но няма да го направя. Перото ми е станало досадно. От рождение съм ленив, а диктуването ме разглези. Убеден съм, че няма вече да взема перо в ръка; затова тази книга ще остане недовършена… за съжаление, защото замисълът й е всъщност нов и накрай би бил прекрасна изненада за читателя.

Имам и друга незавършена книга, която вероятно бих озаглавил „Убежище на изоставените“. Тя е полузавършена и така ще си остане. И още една, озаглавена „Приключенията на един микроб в продължение на три хиляди години — От един микроб“. И тя е полузавършена и ще си остане така. Има и друга — „Тайнственият чужденец“. Повече от половината написана. Много бих желал да я завърша и истински страдам, че няма да го направя. Тези няколко резервоара са вече напълнени и книгите ще поемат весело пътя си и ще се завършат сами, ако взема перото, но ми е дотегнало да го държа.

Има и друга полузавършена повест. Допреди четири години написах от нея тридесет и осем хиляди думи, после я унищожих, защото се страхувах, че може някой ден да я довърша. Разказваше я Хък Фин, а герои бяха, разбира се, Том Сойер и Джим. Но сметнах, че тази тройка достатъчно се е трудила на тоя свят и има право на вечен покой.

През 93-та година унищожих в Руан ръкописи за 15 000 долара, а в Париж в началото на 94-та година — за 10 000 долара — оценени като материал за списания. Страхувах се да държа такъв куп ръкописи подръка, за да не се изкуся да ги продам; защото бях дълбоко убеден, че не са на равнище. Обикновено не съм се изкушавал и не съм мислил да обнародвам съмнителни материали — но по онова време бях страшно задлъжнял и изкушението да подобря положението си беше толкова силно, че за да се отърва от него, изгорих ръкописа. Жена ми не само не възропта, но дори ме насърчи да го направя, защото тя се грижеше за доброто ми име повече, отколкото за всичко друго.

Пак около това време тя ми помогна да се отърва от друго изкушение. То беше предложение за 16 000 долара годишно в продължение на пет години, срещу което щяха да използуват името ми като редактор на едно хумористично списание. Мога само да я похваля за помощта й да устоя на това изкушение, защото дължа това само на нея. Всъщност изкушение в случая нямаше, но тя би ми оказала помощ и ако имаше. Мога да си представя много безумни и чудновати неща, когато въображението ми е в добро състояние, но никак не мога да си представя нещо така безумно и чудновато като това, да приема редактирането на хумористично списание. Бих го сметнал (за себе си) най-тъжното възможно занимание. Ако бих приел, би трябвало да стана и уредник на погребения, за да облекча до известна степен нерадостната служба на хумористичен редактор. С удоволствие и голям интерес бих редактирал сериозно списание, но никога не съм обичал хумора дотолкова, та да се смятам способен да го редактирам или оценявам.

Някои книги просто отказват да бъдат написани. Стоят на своето година след година и не искат да бъдат убедени. Не защото книгата не съществува или не заслужава да бъде написана, а просто защото подходящата форма за повестта не се появява сама. За всяка повест има само една подходяща форма и ако не сполучите да я намерите, повестта няма да се разкаже. Може да опитате цяла дузина погрешни форми, но при всеки случай твърде скоро ще откриете, че не сте намерили подходящата — така че такава повест всякога ще спира и ще отказва да върви по-нататък. В повестта за „Жана д’Арк“ шест пъти започвах погрешно и всеки път, като покажех резултата на мисис Клемънс, тя отговаряше с все същата убийствена критика — с мълчание. Не казваше нито дума, но мълчанието й говореше гръмогласно. Когато намерих накрая подходящата форма, веднага разбрах, че тъкмо тя е правилна и знаех вече какво ще каже жена ми. И тя то каза без съмнение или колебание.

В продължение на дванадесет години направих шест опита да разкажа една проста малка историйка, като знаех, че тя ще се разкаже сама, ако намеря правилно начало. Записах шест провала; след това разказах един ден в Лондон съдържанието й на Робърт Макклур и му предложих да го напечата в списанието си, като обещае награда на този, който разкаже най-хубаво случката. Бях много въодушевен и говорих за нея половин час; накрая той ми каза: „Вие сам я разказахте. Остава само да я напишете така, както я разказахте.“

Признах, че това е вярно. След четири часа разказът беше готов и напълно ме задоволи. Така ми бяха потребни дванадесет години и четири часа, за да напиша едно разказче, което нарекох „Печатът на смъртта“.

Правилното начало е, разбира се, съществено. Установявал съм го много пъти, та не мога да се съмнявам в това. Преди двадесет и пет-тридесет години започнах разказ, който трябваше да се върти около чудесата на телепатията. Един човек трябваше да измисли средство за свързване на две съзнания, на хиляди мили разстояние едно от друго и да им даде възможност да разговарят свободно по въздуха без помощта на жица. Четири пъти започвах погрешно и нищо не излизаше. Три пъти открих грешката си, след като бях написал стотина страници. Четвъртия път я открих, когато бях написал четиристотин страници — тогава се отказах и изгорих всичко написано.

Хумористи

Западният пират, за когото Дъника^[48] бе чувал да се говори, наистина бе издал книгата си и защитникът на моите авторски права ми изпрати един екземпляр от нея — един дебел, груб, противен том, не с името ми, от което да личи, че съм извършител на това дело, а с голям мой портрет в ярки багри на гърба на книгата, поставен там очевидно, за да посочи, че аз съм автор на престъплението. Тази книга е в известно отношение твърде интересна рядкост. Тя разкрива изненадващия факт, че в обхвата на тези четиридесет години, през които аз минавах пред обществото за професионален хуморист, съм имал за колеги още седемдесет и осем американски хумористи. Всеки от тези седемдесет и осем души се е издигнал в мое време, станал е известен и популярен и постепенно е залязъл. Известен брой от тези имена са били навремето си така познати, както са днес имената на Джордж Ейд и Дули — а сега са така напълно забравени, че навярно погледът на нито един петнадесетгодишен юноша в страната няма да светне, когато се спомене някое от тия седемдесет и осем имена.

Тази книга е гробище; докато я разглеждам, аз си припомням за посещението ми в Ханъбълските гробища, в Мисури, преди четири години^[49], гдето почти всеки паметник напомняше едно забравено име, познато и приятно за слуха ми, когато живеех там като момче преди петдесет години. В този том на покойници намирам Насби, Артимъс, Уърд, Якоб Щраус, Дарби, Бърдит, Ели Пъркинс, „Денбъри нюс мен“, Офриъс С. Кер, Смит О’Брайън, Джош Билингс и още двадесетина, а може би и четиридесетина други, чиито писания и изказвания се повтаряха някога от всички, а сега никой не ги чува или споменава. Седемдесет и осем души изглежда невероятна жетва от добре известни хумористи, изникнали през четиридесетгодишен период, а при това книгата не е отбелязала всички — съвсем не. Не се споменава Айк Партингтън, така любим и известен някога; не се споменава Дьостикс, нито групата на Пфаф, нито многобройните краткотрайни подражатели на Артимъс Уърд, нито тримата твърде известни южни хумористи, чиито имена не мога да си спомня, нито цяла дузина други мимолетни звезди, блестели някога, но отдавна вече залезли.

Защо са били забравени? Защото са били само хумористи. „Само“ хуморист не може да оцелее. Хуморът е аромат, украса. Той е често пъти особено изкуство на словото или изказването, какъвто е случаят с Уърд, Билингс и Насби, както и с „Отклонилият се доброволец“, щом мине модата им, минава и славата. Има хора, които твърдят, че романът трябва да бъде само художествена творба, без проповеди и поучения. Това може да е вярно за романа, но не е вярно за хумора. Хуморът не бива явно да проповядва, нито явно да поучава, но трябва да върши и двете, ако иска да живее вечно. Под вечно разбирам тридесет години. Колкото и да проповядва, не е вероятно да надживее този срок. Самите неща, които проповядва, новости по времето, когато ги проповядва, след тридесет години може не да бъдат вече новости, а съвсем банални факти. И поради това проповедта няма да интересува никого.

Аз всякога съм проповядвал. Това е причината, че траях тридесет години. Ако хуморът идваше по собствен почин, без да го търся, аз му давах място в проповедта си, но не я пишех заради хумора. Бих я написал по същия начин и ако никакъв хумор не бе потърсил място в нея. Казвам откровено тези празни работи, защото съм мъртвец, който говори от гроба. И аз дори бих имал скромността да не ги кажа приживе. Мисля, че човек никога не се проявява истински, искрено, цялостно и почтено, преди да умре, дори дълги години след като е умрял. Хората трябва най-напред да умрат, тогава много по-рано ще стават искрени.

Мисля, че професията на литературния, музикалния и театралния критик е най-долна от всички професии и няма никаква действителна стойност — положително никаква морална стойност. Когато Чарлс Дъдли Уорнър и аз се готвехме да издадем „Позлатеният век“, редакторът на „Дейли график“ ме убеди да му дам предварително препис от ръкописа, като ми даде честна дума, че няма да отпечата никакво съобщение за него, преди да излезе съобщението в „Атлантик Мънтли“. Но това влечуго напечата рецензия за книгата само след три дни. Всъщност не можех да се оплача, защото той ми бе дал като гаранция само честната си дума. Трябваше да поискам нещо по-съществено. Мисля, че бележката му се занимаваше не толкова с достойнствата или недостатъците на книгата, колкото с моето морално отношение към публиката. Обвиняваха книгата, че съм използувал името си, за да измамя публиката — защото повече от половината книга била написана от мистър Хорнър, а пък аз съм дал името си, за да й осигуря издаване и разпространяване — каквото нямало да се постигне без моето име, — и тази моя постъпка била тежка измама към публиката. „График“ не беше авторитет по никакви въпроси. Той имаше само това качество, че беше първият и единствен илюстрован всекидневник по това време; но нямаше свой облик, беше бедно и евтино издание, мнението му за някоя книга или каквато и да е художествена творба беше без значение. Всички знаеха това и все пак всички американски критици повториха един след друг критиката на „График“, като променяха само изразите и ме оставиха с това обвинение за непочтеност. Дори големият чикагски „Трибюн“, най-значителният вестник в Средния запад, не можа да измисли нещо по-ново, а възприе гледището на скромния „Дейли график“ с обвинението в непочтеност и така нататък. Но Бог е наредил да имаме критици, мисионери, депутати, хумористи и трябва да търпим това бреме.

Разказах всичко това за следното: първият критик, който имаше повод да опише външността ми, затрупа описанието с глупави и непростими грешки, чийто сбор доведе до заключението, че аз съм явно и отвратително грозен. Това описание се ширеше из страната заедно с вестниците и непрекъснато се използуваше и повтаряше в продължение на четвърт век. Струва ми се странно, че в страната не можа да се намери, както изглежда, нито един критик, който да ме погледне, да вземе перото си и да опровергае тази лъжа. Тя води началото си от Тихоокеанското крайбрежие през 1864 година, когато ме оприличиха на Петролиъм В. Насби, който държеше там сказки. Цели двадесет и пет години след това никой критик, когато даваше портрета ми, не пропускаше да си помогне, като ме оприличи с Насби. Познавах добре Насби, той беше добър човек, но в живота си съм изпитвал достатъчно злоба само към трима души, за да ги обвиня в прилика с Насби. Всичко това дълбоко ме огорчава. Огорчава ме и до днес; а за семейството ми — дори и за Сузи — беше всякога мъчително, че критиците продължават години наред да правят тази досадна грешка, за която нямаха никакво основание. Дори когато някой критик желаеше да бъде особено приятелски и любезно настроен към мене, не смееше да отиде по-далеко от облеклото ми. Не дръзваше да мине отвъд тази граница. Като свършеше с дрехите ми, смяташе, че е казал всички любезни, приятни и похвални неща, които би могъл да спомене. И веднага се връщаше към Насби.

Вчера намерих следната изрезка в джобчето на един мой стар бележник. Тя е отпреди тридесет и девет години и както хартията, така и мастилото са пожълтели от огорчението, което изпитах в оня далечен ден, когато я изрязах, за да я запазя, да размишлявам за и да страдам от нея. Ще я препиша тук; ето я:

Един кореспондент на филаделфийския в. „Прес“, като пише за прием на Скуйлър Колфакс, казва за нашия вашингтонски кореспондент:

Присъствуваше и Марк Твен, изтънченият хуморист; същински лъв, какъвто заслужава да бъде. Марк е ерген, с безукорен вкус, а снежнобялото му палто подсказва непрекъснати кавги с вашингтонските перачки; но геройството на Марк е завинаги установено, защото такава бяла и гладка дреха не е виждана досега. Светлолилавите му ръкавици биха могли да бъдат откраднати от някой турски харем, толкова деликатни са размерите им; но по-вероятно… каквото друго и да кажем, ще бъде по-вероятно. По фигура и черти той прилича донейде на безсмъртния Насби, само че докато Петролиъм е съвсем брюнет, Твен е със златистокехлибарен цвят, нежен, блонд^[50].

Дилетанти в литературата

При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.

Току-що завърших прочитането на тазсутрешните две предложени творби и съм малко смутен. Ако бяха изпратени от чужди хора, нямаше да си дам труда да ги чета, а щях да ги върна по обичая си непрочетени, с оправданието, че нямам редакторска подготовка и следователно не съм компетентен да давам преценка за други творби, освен за моите собствени. Но таз утринната жътва идваше от приятели, а това променя нещата. Прочетох ги и резултатът е все същият: те не са никаква литература. Съдържат месо, но това месо е недоварено. Месото е налице и ако попадне в ръцете на вещ готвач, ще се получи наистина много задоволително ястие. Един от двата образеца, дошли тази сутрин, действително се приближава твърде много до литературата, но любителската ръка личи неизбежно често и разваля всичко. Намерението на автора е, ако издам благоприятна присъда, да предложи ръкописа си на някое списание.

Това наивно безстрашие просто изтръгва възхищение. Такава възвишена и безразсъдна смелост се проявява, струва ми се, само в една област — в литературата. Приблизително такова нещо виждаме във време на война, но между двете смелости има твърде голямо разстояние. Необученият обикновен войник често се излага без ни каква надежда и е готов да посрещне весело всякакви опасности — дотук теглим чертата. И най-самоувереният необучен войник не се предлага за бригаден генерал, а тъкмо това върши писателят любител. Той пише глупости с неопитното си перо и ги предлага едни след други на всички списания — предлага ги за места, запазени за литературни генерали, спечелили званието и мястото си с години и дори десетилетия тежко и честно обучение в нисшите чинове на службата.

Уверен съм, че такова оскърбление се нанася само на нашата професия. Човек, който не се е учил да прави обуща, не иска от майстора на някой магазин да го вземе за обущар — и най-простият кандидат за литератор не би бил толкова глупав да направи подобно нещо. Той ще разбере колко е смешно; ще разбере колко е нахално, ще признае като най-обикновена истина, че професионалното обучение е необходимо, за да може някой да стане калайджия, зидар, каменоделец, печатар, ветеринарен лекар, касапин, спирач, машинист, акушерка — за каквото и да е друго занятие, с което човек печели хляб и слава. Но когато се стигне до литературата, цялата му мъдрост го напуска изведнъж и той мисли, че се е озовал вече пред професия, която не изисква никакво обучение, никакъв опит, никаква подготовка — нищо друго, освен съзнание за дарба и лъвска смелост.

Ние не съзнаваме колко странно и чудно е това, докато не потърсим някой нагледен пример, който ще ни го изтъкне. Трябва да си представим един сроден случай — например кандидат за отличие и пари чрез операта. Кандидатът подава до управлението молба за длъжността втори тенор. Управлението го приема, уговаря условията и го записва във ведомостта. Разберете, че примерът е измислен. Не твърдя, че се е случвал. Да продължим.

След първото действие директорът повиква втория тенор на обяснение, за да научи някои неща. И пита:

— Учили ли сте някога музика?

— Да… малко, сам, от време на време, за развлечение.

— Никога не сте имали значи редовна прилежна подготовка за оперен артист при учители по това изкуство?

— Не.

— Какво ви накара тогава да мислите, че можете да бъдете втори тенор в „Лоенгрин“?

— Мислех, че ще мога. Исках да опитам. Струваше ми се, че имам глас.

— Да, глас имате и след пет години прилежна подготовка при компетентни учители е възможно и да успеете; но уверявам ви, че засега не сте още годен за втори тенор. Имате глас; имате външност; имате благородна детинска самоувереност; имате поразителна, дори свръхчовешка смелост. Всичко това е съществено и е от полза за вас, но и в тази голяма професия има и други съществени неща, които още ви липсват. Ако не можете да отделите необходимото време и труд, за да ги усвоите, оставете операта и опитайте нещо друго, което не изисква подготовка и опитност. А сега си идете и си потърсете работа в някоя лекарска приемна.

Смъртта на Сузи

Сузи почина в хартфордския ни дом на 18 август 1896 година. При нея, когато настъпил краят, са били Жан, Кети Лири, Джон и Елин (градинарят и жена му). Клара, майка й и аз пристигнахме в Англия след околосветско пътешествие на 31 юли и наехме къща в Гилдфорд. Една седмица по-късно, когато Сузи, Кети и Жан трябваше да пристигнат от Америка, вместо тях дойде писмо.

То обясняваше, че Сузи е малко болна — нищо особено. Но ние се разтревожихме и започнахме да пращаме каблограми за повече новини. Беше петък. До вечерта никакъв отговор — а параход заминаваше от Саутхамптън на другия ден по обяд. Клара и майка й започнаха да събират багажа, за да са готови, ако известията бъдат лоши. Най-после пристигна каблограма, която гласеше: „Очаквайте каблограма сутринта.“ Това не беше задоволително… не беше успокоително. Аз изпратих нова каблограма, като исках отговорът да бъде изпратен в Саутхамптън, защото бяхме вече към края на деня. През нощта чаках в пощата, докато затвориха към полунощ, с надеждата, че все още може да се получи добра вест; но не се получи нищо. В къщи седяхме в мълчание до един часа сутринта, за да чакаме… да чакаме, без да знаем какво. След това взехме най-ранния утринен влак и когато стигнахме в Саутхамптън, известието бе дошло. То гласеше, че оздравяването ще продължи дълго, но е сигурно. Това беше голямо успокоение за мене, но не и за жена ми. Тя се страхуваше. И се качи веднага с Клара на парахода, за да отплават за Америка и да се грижат за Сузи. Аз останах да потърся друга, по-голяма къща в Гилдфорд.

Това стана на 15 август 1896 година. След три дни, когато жена ми и Клара са били почти на половината път сред океана, аз стоях в трапезарията ни, без да мисля за нищо определено, когато ми подадоха каблограма. Тя гласеше:

Сузи почина спокойно днес.

Една от тайните на нашата природа е, че човек може съвършено неподготвен да получи такъв мълниеносен удар като този и да остане жив. За нея има само едно логично обяснение. Разумът се зашеметява от удара и опипом налучква значението на думите. Способността да схване цялото им значение му е милосърдно отнета. Съзнанието усеща смътно една огромна загуба — и това е всичко. На съзнанието и паметта ще бъдат потребни месеци, може би години, да съберат подробностите и така да научат и схванат пълния размер на тази загуба. Един човешки дом е опожарен. Димящите развалини представляват само един разрушен дом, който е бил скъп поради дългогодишно използуване и приятни спомени. Постепенно, с отминаването на дните и седмиците, започва да ни липсва едно нещо, после друго, трето. И когато се заемем да ги търсим, откриваме, че те са били в този дом. Всяко от тях е винаги най-същественото, единственото в своя жанр. То не може да се замени. Било е в този дом. Безвъзвратно е загубено. Ние не съзнаваме, че то е било съществено и когато сме го имали; откриваме това едва сега, когато неговата липса ни е стреснала и ни спъва. Години ще минат, докато броят на загубените съществени неща се установи, и едва тогава ние узнаваме пълния размер на своето нещастие.

Осемнадесети август ми донесе ужасната вест. Майката и сестрата бяха някъде насред Атлантика, без да знаят това, което се е случило, втурнали се към невероятното нещастие. Всичко, което можеше да ги предпази от пълната сила на удара, е било направено от роднините и добрите приятели. Те отишли на пристанището и посрещнали парахода през нощта, но се обадили едва сутринта, и то само на Клара. Когато се върнала в кабинета, тя не проговорила; и нямало нужда. Майка й я погледнала и казала: „Сузи е умряла.“ В десет и половина през оная нощ Клара и майка й завършиха своето околосветско пътешествие и потеглиха за Елмайра със същия влак и в същия вагон, който ни беше отвел на запад преди една година, един месец и една седмица. И Сузи беше пак там — но не за да ги посрещне при сиянието на лампите, както ни бе махала ръка за сбогом преди тринадесет месеца, а положена бледа и прекрасна в ковчега в своя роден дом.

Последните тринадесет дни от живота си Сузи бе прекарала в собствената ни къща в Хартфорд, гдето бе израснала — най-милото място за нея в този свят. Край нея са били верните й отдавнашни приятели — пасторът й, мистър Туичъл, който я познаваше още когато тя беше в люлка и бе дошъл отдалеко, за да бъде при нея; вуйчо й и леля й, мистър и мисис Тиодор Крейн; кочияшът Патрик, Кети, постъпила на работа у нас, когато Сузи беше осемгодишна, Джон и Елин, живели дълги години с нас. Там е бил и Жан.

В часа, когато жена ми и Клара отплаваха за Америка, Сузи не е била в опасност. Три часа по-късно положението й внезапно се влошило. Настъпил менингит и веднага се разбрало, че болестта е смъртоносна. Това станало в събота, 15 август.

„Тази вечер тя пое за последен път храна“ (в писмото на Жан до мене). На другата сутрин мозъчното възпаление се усилило. Тя походила малко из стаята от болка и безпаметство, но силите скоро я напуснали и трябвало да легне отново. Преди това намерила окачен в гардероба един пеньоар на майка си. Помислила, че това е майка й, вече умряла, почнала да го целува и се разплакала. Към обяд ослепяла (една от проявите на болестта) и се оплакала на вуйчо си.

От писмото на Жан споменавам само това изречение, което не се нуждае от обяснения:

Към един часа следобед Сузи проговори за последен път.

При това последно проговаряне тя казала само една дума, която посочва за какво е страдала. Протегнала ръце да потърси Кети, погалила я по лицето и казала „мама“.

Колко милосърдно е било, че в този безнадежден последен час на крушение и гибел, когато мракът на смъртта се е сгъстявал около нея, й е била дарена прекрасната илюзия… че последното видение в забуленото огледало на нейното съзнание е бил образът на майка й, а последното вълнение в живота й е било радост и успокоение от скъпото въображаемо присъствие.

Към два часа се настанила като за сън и не мръднала вече. Изпаднала в безсъзнание, в което останала два дни и пет часа, до седем часа и седем минути във вторник сутринта, когато починала. Беше на двадесет и четири години и пет месеца.

На 23-ти майка й и сестра й я изпратили до вечното й жилище… нея, нашето чудо и божество.

Ние, англосаксонците?

За добро или за зло ние продължаваме да поучаваме Европа. Изпълняваме длъжността на учители вече повече от един век и четвърт. Никой не ни е избирал за нея, просто си я присвоихме. Англосаксонци сме. На миналогодишния банкет на организацията, която се нарича „Клуб на всички краища от света“, председателят, висш запасен офицер от редовната армия, заяви високо и въодушевено: „Ние сме англосаксонци, а когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема.“

Това изказване бе посрещнато с оглушителни ръкопляскания. Присъствуваха може би седемдесет и пет цивилни и двадесет и пет сухопътни и флотски офицери. На тези хора бяха потребни почти две минути, за да изразят бурното си възхищение от това велико чувство; а междувременно вдъхновеният пророк, който го бе изстрелял — от черния дроб, стомаха, червата, хранопровода или гдето го бе таил — стоеше сияещ, лъчезарен, усмихнат, излъчващ щастие от всяка своя пора; и тия лъчи бяха толкова силни и видими, че той бе заприличал на онзи някогашен образ в алманаха, които разпръсква по всички направления знаците на зодиака и е така погълнат от щастието си, така разкиснат от щастие, та само се усмихва, напълно забравил, че е тежко разкъсан навсякъде и се нуждае от незабавно зашиване.

Великото изказване на този воин, изтълкувано със значението, което влагаше в него, на обикновен английски език значи: „Англичаните и американците са крадци, разбойници, пирати и ние се гордеем, че сме част от това съчетание.“

Нито един от всички присъствуващи англичани и американци не притежаваше необходимото благоприличие да стане и да каже, че се срамува, загдето е англосаксонец, срамува се и че е човек, щом човечеството трябва да търпи присъствието на англосаксонското петно. Аз не можех да изпълня тази задача. Не можех да си позволя да загубя самообладание и да изложа самодоволно и себе си, и по-високото си чувство за нравственост, като покажа, че мога да запозная тази недоразвита по благоприличие класа с основните задължения на този култ, защото тя нямаше да бъде в състояние да ги възприеме; нямаше да ги разбере.

Странно беше да се гледа този по момчешки откровен, искрен и радостен изблик на възторг от зловонната забележка на воина пророк. Тя приличаше подозрително на откровение, на тайно, съкровено национално чувство, неочаквано изказано и изложено пред всички по някаква злополучна случайност, защото ставаше пред едно представително събрание. Присъствуваха главните пружини на машината, която ръководи и вдъхва живот на националната култура — юристи, банкери, търговци, фабриканти, журналисти, политици, военни, моряци, всички бяха тук. Нещо като съединени щати, събрани на банкет, с правото да говорят авторитетно от името на нацията и да открият пред обществото интимния й морал.

Първоначалното посрещане на това странно чувство не беше непредпазлива изява, за която ще се разкаят, след като размислят; това пролича от факта, че щом през останалото време някой оратор откриеше, че става безинтересен и скучен, трябваше само да вмъкне великия англосаксонски морал в глуповатите си изказвания, за да предизвика отново буря от задоволство. В края на краищата това беше само изложба на човешкия род. А човешкият род е имал всякога отликата да държи в запас два вида нравственост — тайна, която е действителната, и явна, която е изкуствената.

Наш публичен девиз е „вярваме в Бога“ и когато видим тези прекрасни думи на нашите търговски долари (които струват шестдесет цента), те сякаш винаги трептят и шептят от набожно вълнение. Това е нашият публичен девиз. Оказа се, че тайният ни девиз е „когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема“. Нашата публична нравственост е изложена трогателно в този внушителен, а в същото време благороден и добродушен девиз, който показва, че ние сме народ от безброй любезни и любещи братя, свързани ведно — „E pluribus unum“. Нашата тайна нравственост намира просветление в свещената фраза: „Хайде, пристъпвай живо!“

Ние внесохме нашия империализъм от монархическа Европа, както и нашите странни понятия за патриотизъм — ако, разбира се, имаме някакъв патриотичен принцип, който би могъл точно и ясно да се определи. Така че съвсем справедливо е, без съмнение, да просвещаваме Европа в замяна, на тези и други подобни видове просвета, които сме получили от този източник.

Преди малко повече от век ние дадохме на Европа първите понятия за свобода и с това до голяма степен и твърде щастливо спомогнахме за Френската революция, затова претендираме за дял в благотворните й резултати. Много поуки дадохме на Европа оттогава насам. Ако не бяхме ние, Европа нямаше никога може би да знае какво е интервюир; ако не бяхме ние, някои европейски държави никога може би не биха изпитали благото на прекалените данъци; ако не бяхме ние, европейският хранителен тръст можеше никога да не научи изкуството да трови хората за пари; ако не бяхме ние, нейните осигурителни дружества може би никога не биха открили най-добрия начин да експлоатират вдовицата и сирака за печалба; ако не бяхме ние, дълго отлаганото възобновяване на жълтата преса в Европа щеше да се отлага може би от още няколко поколения. Упорито, непрекъснато, настойчиво ние американизираме Европа и с време ще завършим тая работа!

Научни звания

Преди три седмици от Англия пристигна каблограма, с която ме канеха да отида на 26 идния месец в Оксфорд, за да получа някакво научно звание. Приех, разбира се, без и да губя време. През последните две години съвсем решително заявявах, че моите пътувания са окончателно свършени и нищо не ще ме застави да преплавам отново океана; и все пак не се изненадах от готовността, с която захвърлих това решение, когато пристигна ласкателната покана. Бих отклонил покана да отида да получа един градски парцел в Лондон и бих го направил без никакво затруднение, но едно университетско звание е съвсем различно нещо; то е награда, за която по всяко време бих отишъл далеко. При всяко ново звание аз изпитвам детинската радост на индианец от всеки нов скалп и също като него не си давам труд да скрия радостта си.

Помня как веднъж, когато бях момче, намерих на пътя една очукана стара монета и разбрах, че за мене стойността й е много по-голяма, защото не я бях спечелил. Помня как десет години по-късно в Кеокук намерих на улицата петдесетдоларова банкнота; и нейната стойност също бе увеличена в съзнанието ми от мисълта, че не съм я спечелил. Припомням си как в Сан Франциско, след нови осем години, когато от три месеца бях без работа и без пари, намерих десетцентова монета на кръстопътя, гдето улица „Търговска“ пресича улица „Монтгомъри“ и почувствувах, че това десетаче ме зарадва повече, защото не беше спечелено, отколкото биха ме зарадвали сто десетачета, спечелени с труд. През живота си съм спечелил стотици хиляди долари, но тъй като ги печелех с труд, те имаха за мене само номиналната стойност, затова смътно си спомням, дори в някои случаи и съвсем не помня подробностите и датите по спечелването им. А колко вечно и ярко живи са в паметта ми трите спечелени с труд находки, които споменах!

И тъй като за мене университетските звания са неспечелени с труд находки, те ми донасят радостта, свързана с печалба от тоя род; досега находките в пари и звания са еднакви по брой — по три; две от Йейлския и една от Мисурския университет. Изпитах безкрайно голямо удоволствие, когато Йейлският университет, ме провъзгласи за магистър на изкуствата, защото не разбирах нищо от изкуство; нова тръпка от удоволствие изпитах, когато Йейлският университет ми даде титлата доктор по литература, защото не бях подготвен да лекувам никаква друга литература, освен моята собствена, пък дори и нея не можех да поддържам в добро здраве без помощта на съпругата ми. Зарадвах се и когато университетът в Мисури ми даде титлата доктор по правото — нова чиста печалба, тъй като от закони разбирам само колкото да мога да ги заобикалям, без да ме заловят. Сега в Оксфорд ще ме провъзгласят за доктор по литература — съвсем чиста печалба, защото невежеството ми по литература би ме превърнало в мултимилионер, ако можех да го осребря.

Оксфорд изцерява сега една отдавнашна моя рана, която от много, много години ми създава голяма мъка по веднъж в годината. В душата си аз много добре зная, че за цяло поколение съм бил един от най-широко почитаните литератори в Америка; и пак в душата си съзнавам, че през цялото време съм стоял начело на своята гилдия, без някой да ми оспорва това място; затова всяка година ми е било мъчно да виждам, че нашите университети раздават по двеста и петдесет почетни звания на хора с незначително и краткотрайно значение — хора с местна, мимолетна известност, които след десет години потъват в мрак и забрава, — но никога не предложиха някакво звание на мене! През изминалите тридесет и пет — четиридесет години видях нашите университети да раздават девет-десет хиляди почетни звания, при което всеки път ме отминаваха. От всички тези хиляди надали и петдесет са известни извън Америка, а няма и стотина, който да са все още прочути в нея. Това пренебрежение би могло да убие и по-як човек от мене, но не ме уби; само съкрати живота и похаби организма ми; обаче сега ще си възстанови силите. От тези удостоени и забравени хиляди само десетина са били удостоени в Оксфорд, а пък аз много добре зная — както знае и Америка, и останалият християнски свят, че едно награждаване в Оксфорд е по-високо отличие от всякакви отличия, давани от кой да е друг университет от двете страни на океана, и струва толкова, колкото двадесет и пет други чуждестранни или домашни награди.

И така, като се очистих от насъбраната в продължение на тридесет и пет години жлъч и наранена гордост, изоставям въпроса, заглаждам перушината си и започвам да говоря за нещо друго.

Мария Корели

Запознах се с Мария Корели на една вечеря в Германия преди петнадесет години и веднага изпитах към нея антипатия, която с всяко последователно блюдо се засилваше и затвърдяваше, така че когато се разделихме, първоначалната обикновена антипатия бе прераснала в твърде силна омраза. Когато пристигнах в Англия, в хотел „Браун“ ме чакаше писмо от нея. Беше топло, мило, красноречиво, убедително; от неговия чар петнадесетгодишната омраза се стопи и изчезна. Стори ми се, че тя е почивала на погрешна основа; помислих, че сигурно съм сбъркал в мнението си за тази жена, и почувствувах дори известно угризение. Отговорих веднага на писмото й — бих могъл да кажа на любовното й писмо — с едно любовно писмо. Тя живее в Шекспировия Стратфорд. Веднага ми писа отново, като ме увещаваше с най-подмамващи изрази да се отбия за обяд у нея на път за Лондон на 29-ти. Това изглеждаше лесно; отклонението не беше голямо, както предполагах, затова отговорих незабавно, че приемам.

И сега — не за пръв, нито за хиляден път — потъпках едно мое отдавнашно, мъдро и строго правило, именно: „Да предполагаш, е добре, но да се убедиш, е още по-добре.“ Предположението беше свършено, писмото изпратено; време беше да се убедя. Ашкрофт^[51] прегледа разписанията и откри, че аз ще напусна Оксфорд на 29-ти в единадесет часа, ще замина от Стратфорд към средата на следобеда и ще пристигна в Лондон едва към шест и половина. Което значеше, че ще бъда в седем и половина часа, така да се каже, във въздуха, без никаква почивка, а после ме очакваше реч пред кмета на Лондон! Това естествено ме ужаси; на банкета в кметството щяха да ме откарат навярно с погребална колесница.

Тогава ние с Ашкрофт се заехме с една безнадеждна задача — да убедим една безсъвестна глупачка да се откаже милостиво от този план за саморекламиране, на който толкова държеше. Но тя не отстъпи; всеки, който я познава, щеше да ни каже, че няма да отстъпи. И пристигна в Оксфорд на 28-ми, за да не изпусне жертвата си. Молих я да ме освободи, молих я настойчиво, коленопреклонно; позовавах се на побелялата си глава, на своите седемдесет и две години, на вероятността, че цял един ден във влаковете, които ще спират на всеки триста ярда, за да почиват по десет минути, ще ме съсипе и закара в болница. Напразно. Ей богу, все едно че се молех на самия Шейлок! Тя заяви, че не може да ме освободи от поетото задължение; това било съвсем невъзможно. И добави: „Погледнете малко въпроса и от моя страна. Поканих лейди Луси, две други дами и трима господа; да отменя сега обяда, значи да им създам голяма неприятност; те сигурно са отклонили други покани, за да приемат моята; аз самата отмених три други обществени задължения по този случай.“

„Кое е по-голяма беда — казах аз — да се създаде неприятност на половин дузина ваши гости или на триста души, поканени от кмета на Лондон? А щом вече сте отменили три покани и с това сте създали неприятност за три групи поканени и домакини, изглежда, че за вас е лесно да отменяте, и бихте могли, струва ми се, да добавите към списъка още една отмяна от съчувствие към един страдащ приятел.“

Това не оказа никакво въздействие; тя беше твърда като гвоздей. Смятам, че в никой затвор няма престъпник с толкова неотстъпчиво, неподатливо на смекчаване и затрогване, толкова сурово и непоправимо твърдо сърце като това на Мария Корели. Мисля, че ако го ударите с желязо, би пуснало искри.

Тя е към петдесет години, но косата й не е посивяла; дебела и безформена, с едро животинско лице, тя се облича като шестнадесетгодишна девойка и непохватно, безуспешно и трогателно подражава на невинната нежност и очарование на тази най-мила и прекрасна възраст; така че външността се съгласува с вътрешността и в резултат от това — според мене — външно и вътрешно тя е днес най-обидната преструвана, която излага и прави за смях човешкия род. С готовност бих говорил повече за нея, но е безполезно да се опитвам; всички прилагателни тази сутрин ми се струват толкова бедни, слаби и меки.

И така, стигнахме в Стратфорд с влак, като променихме веднъж-дваж вагона, не знаехме, че човек може да спести време и труд, като тръгне пеш. Тя ни посрещна на Стратфордската гара с каретата си и смяташе да ни заведе в Шекспировата черква, но аз не се съгласих; тя настоя, обаче аз казах, че днешната програма е вече достатъчно щедро отрупана с умора и не се нуждае от нова добавка. Тогава тя каза, че в черквата се е събрало множество, което очаква да ме поздрави и ще остане твърде разочаровано; но аз бях изпълнен до гуша с ненавист и детинско желание да бъда колкото е възможно по-неприятен, затова не отстъпих, главно защото добре познавах вече Мария и предвиждах, че ако отида в черквата, ще попадна в клопка да държа реч; зъбите ми вече се бяха разхлабили от непрекъснато говорене и самата мисъл за ново дрънкане беше мъчителна за мене; освен това Мария, която не пропуска никога случай да си направи реклама, ще съобщи случката във вестниците, а тъй като аз не пропусках никаква възможност да й създам неприятност, естествено използувах и тази.

Каза ни, че купува къщата, гдето е живял някога основателят на Харвардския колеж, за да я подари на Америка — още една реклама. Искаше да спрем в тази сграда, за да ме покаже и там, като заяви, че ме очаквали. Отговорих й, че не искам да видя тая проклета къща. Не казах точно тези думи, но мисълта ми беше тази и Мария я разбра; разбраха и се възмутиха дори конете и, защото видях как потрепериха. Тя започна да ме убеждава, каза, че ще останем само един момент, но аз вече знаех какви са нейните моменти, щом трябва да се направи реклама, и не се съгласих. Когато минавахме покрай къщата, видях, че вътре и отвън, по тротоара, е пълно с хора — а това означаваше, че Мария бе подготвила случай за нова реч. Обаче ние отминахме, като се покланяхме в отговор на приветствията и най-после стигнахме до дома й, много привлекателен и удобен английски дом.

Казах, че съм извънредно уморен и бих искал да отида незабавно да полегна в спалнята, за да си почина поне петнадесет минути. Тя се разбъбри с нежно съчувствие и каза, че желанието ми ще бъде веднага изпълнено; но ловко ме въведе в салона, за да ме представи на гостите. Като свърши с това, помолих за позволение да се оттегля, обаче тя поиска да ми покаже градината си, като каза, че това щяло да отнеме само един момент. Разгледахме градината, която аз хвалех и проклинах едновременно — хвалех я с уста и я проклинах в сърцето си. След това ми заяви, че имала още една градина, и ме помъкна към нея. Едва не паднах от умора, но хвалех и проклинах, както и по-рано, с надежда, че всичко вече се е свършило и ще ме оставят да умра спокойно; обаче тя ме подмами към една желязна врата и ме въведе през нея в някакъв празен двор, гдето бяха строени петнадесет ученици от военното училище заедно с преподавателя си — подготовка за нова реклама.

Помоли ме да кажа малко слова и ме предупреди, че момчетата го очаквали. Съчиних набързо нещо, ръкувах се с учителя, поговорих няколко минути с него, след това — е, след това вече се върнахме в къщи. Починах си четвърт час, после слязох за обяда. Към края на обяда тази безмилостна жена стана с чаша шампанско в ръка и започна да държи реч! За мене, разбира се. Пак реклама, както виждате — да се обнародва във вестниците. Когато тя завърши, аз казах: „Много ви благодаря“, и замълчах. Тази моя постъпка беше задължителна, следователно неизбежна; ако бих държал реч, учтивостта и обичаят изискваха да изкажа благодарности и похвали, а в материала, който се луташе из организма ми, нямаше нито парцал от тоя вид.

В Лондон пристигнах в шест и половина вечерта при пороен дъжд и след половин час бях в леглото — уморен до мозъка на костите; но денят във всеки случай бе вече приключил и това ме успокояваше. Най-противният ден в моите седемдесет и две години.

Представих се като човек, способен да поддържа и излага в известен случай едно унизително и брутално грозно настроение, но като се изложих по този начин, изпълних своя дълг към себе си и към моите читатели; въпреки това обаче твърдя и поддържам, че във всяко друго общество извън обществото на Мария Корели настроението ми — е най-кроткото, донесено на нашата планета от моите прадеди — ангелите.

Същата вечер, при банкета от лондонския кмет, държах някаква скърпена реч.

Панихида за Олдрич

Миналия понеделник^[52] Албърт Бигълоу Пейн ме заведе лично в Бостън, а на другия ден в Портсмут, Ню Хампшър, за да присъствувам на откриването на музея в памет на Томас Бейли Олдрич.

Като основно съдържание ще представя тук няколко прости статистически данни. Покойният Томас Бейли Олдрич е роден в къщата на дядо си в градчето Портсмут, Ню Хампшър, преди седемдесет и две или седемдесет и три години. Вдовицата му купила напоследък къщата и събрала там разни вещи, принадлежали някога на детето Том Олдрич, на ученика Том Олдрич и на остарелия поет Том Олдрич, за да я превърне в музей на Олдрич — за увековечаване на славата му. Учредила дружество за уреждане музей на Олдрич, според законите на щата Ню Хампшър, и предала музея на това дружество, което действува от името на град Портсмут, окончателен наследник на това добро дело, като вмъкнала в дружеството кмета на Портсмут и други видни личности, за да му служат за реклама и да го ръководят. Странна, разкъсвана от тщеславие, противна жена! Не вярвам, че бих се заставил да я обикна, освен на сал сред морето, без никакви изгледи да видя нещо друго.

Оправдание за създаването на музей на Олдрич, гдето почитатели ще идват на поклонение, може и да съществува, но за мене то е съмнително. Олдрич не беше никога особено известен; книгите му не достигнаха никога широко разпространение; прозата му беше разлята, неуверена и неизискана от гледище на стил, славата му като белетрист не е голяма; славата му като автор на поезия е също твърде ограничена; въпреки това човек може да се гордее с нея. Тя се дължи не на цялото му творчество като поет, а на пет-шест стихотворения, ненадминати в нашия език със своята изтънчена нежност, красота и завършеност. Тези бисери са известни, ценени и обичани от един на десет хиляди читатели, способен да прецени истинската им стойност.

Такива пръснати тук-там хора биха посещавали благоговейно музея, ако той се намираше на по-удобно място. Всеки месец сигурно би идвал по един човек, ако музеят беше в Бостън или Ню Йорк, но той не е там, а в Портсмут, Ню Хемпшър, на час и три четвърти от Бостън по линията Бостън-Мейн, гдето са още в движение вагони, използувани при най-ранната й експлоатация преди петдесет години; гдето все още вода за пиене се разнася с чайници и тенекиени канчета, гдето се използуват битуминозни въглища, а изхвърляните от тях сажди проникват в достопочтените стари вагони през всички прозорци, пукнатини и пролуки. Един музей със спомени за Джордж Вашингтон не би предизвикал особен интерес, ако се намираше в този изостанал град и почитателите му би трябвало да пътуват дотам с влака Бостън-Мейн.

Когато трябваше да се осмее някакво безразсъдство, някаква глупост, вятърничава претенция, дива безсмислица, блестящият, язвителен, насмешлив, безпощаден Олдрич беше майстор в това. Безкрайно жалко е, че не можеше да присъствува на това паметно тържество в операта в Портсмут, за да го осмее. Никой не би могъл да го порицае и очерни, така жестоко да го подиграе й разкритикува, както би го сторил той. Пропускам обаче една важна подробност: той можеше да направи всичко това и би го направил с въодушевление, ако ставаше дума за глупаво чествуване на някой друг, но не би му минало през ум да постъпи така, ако тържеството е в негова чест, защото той имаше почти същото високо мнение за себе си и за своите дарби, каквото имаше покойният Едмънд Кларънс Стидман, който мислеше, че слънцето изгрява, само за да се възхити от неговата поезия, и дотолкова не му се искало вечер да залезе и да се раздели от нея, че всеки ден отлагало, отлагало и губело много минути, преди да залезе, поради което и никога не можело да напусне земята в определено време. Стидман беше добър човек; и Олдрич беше добър човек; но тщеславни?… Двамата заедно бяха толкова тщеславни, колкото съм аз самият, щом казвам всичко, каквото може да се каже по този въпрос, без да смятам, че съм прекалил.

За предупреждение на читателя трябва да призная, че съм може би пристрастен. Може би не съм в състояние да видя нищо похвално в това, което госпожа Олдрич бе направила. Аз почувствувах антипатия към нея още когато я видях за пръв път — преди тридесет и девет години — и тази антипатия си остана и до днес. Тя е от онези прекалено любвеобилни същества, които ви разстройват стомаха с излиянията си. Никога не можете да им вярвате; всякога ги смятате за измислици, за фантазии с някаква скрита егоистична подбуда. Олдрич беше много приятен, но не го виждахме често, защото не можехме да го видим сам.

Ако би било необходимо още нещо, за да засили, кристализира, затвърди или по какъвто и да е друг начин да увековечи антипатията ми към тази дама, липсата бе запълнена преди три години, по времето, когато трябваше да прекарам шест дни в Бостън и не можах да измисля никакъв приемлив предлог, за да отклоня едно посещение в семейство Олдрич в „Понкапог“ — къща и имение на няколко мили вън от града, които те измъкнаха от горкия стар мистър Пийрс преди смъртта му. По времето, когато той бе на път да умре, мисис Олдрич бе много добре нагласила гнездото на Олдрич в завещанието му. Той им бе дал вече голяма къща в Бостън, на Маунт Върнън стрийт, и им бе построил малка къщица край морския бряг; задоволил бе, освен това, със значителни разходи за кесията си, и охотата на мисис Олдрич за всякакви вехтории; свикнал бе също така доста отдавна тя да купува почти всичко, каквото намери за потребно, като дава нареждане на търговеца да изпрати сметката на него; свикнал бе още да задоволява вкуса на двамата Олдрич към пътешествията и ги бе изпратил на свои разноски да направят скъпо и великолепно околосветско пътуване. Веднъж в Европа, когато бях фалирал и с мъка свързвах двата края, госпожа Олдрич реши да позабавлява мисис Клемънс и мене, като използува за целта многостранните прояви на своята суетност в присъствието на Олдрич и бедния мистър Пийрс, които — както изглежда — ги одобряваха. Тя възнамерявала да уреди едно пътуване до Япония за мистър Пийрс, Олдрич и себе си, но била принудена да го отложи за известно време, защото не могла да си осигури нищо по-добро от първокласни кабини. Беше изпълнена с изтънчено презрение към този вид кабини и ни разказа как дала на параходното управление да разбере, че трябва да приготвят по-големи удобства, ако желаят и занапред да пътува с техни параходи. Изчакала, докато били в състояние да й продадат един от апартаментите по 750 долара, на най-горната палуба — апартамент само с две легла, като не ни обясни какво ще прави с мистър Пийрс. Ще го настани в трета класа, предполагам. После ни извади половин дузина разкошни рокли, всяка от по неколкостотин долара, и ни разправи как дала на Уърт, прочутия парижки дамски шивач, някои свои указания за тия рокли. Изтъкнала му, че й отнема много време с проби и суетене около тях, добавила, че никога не го пита за цената на роклите, не се интересува колко ще й вземе, но не желае да й губи времето с несериозното си отношение към пробите и заявила съвсем ясно, че търпението й е изчерпано и той няма да я види между постоянните си клиентки.

Помислете само! Проклятие! Цял живот е била бедна, а ето че тръгна на кокили!

Почина Джоил Чандлър Харис; чичо Ремъс, радост на децата и възрастните, няма вече да разговаря с нас. Тежка загуба.

Ще се опитам да се върна към случката, която увеличи, закръгли и завърши предубеждението ми срещу мисис Олдрич — дребно нещо, станало преди три години в „Понкапог“, за което вече намекнах. Бях отишъл в Бостън да прекарам една седмица у приятел. Не исках да отида в „Понкапог“, но не можах да измисля никакво вярно или невярно извинение, затова приех настойчивата покана и отидох. Знаех какво ще стане: ще се разговаря само за „обществото“, което значи за богатите хора — точно както в Англия: когато човек е между хора с титли, разговорът е почти изключително за хора с титли — какво са правили, когато събеседниците са ги видели последния път или са чули да се говори за тях; знаех, че ще има ярка и самодоволна изложба на всякакви скъпи дреболии, получени по благоволението на покойния мистър Пийрс; знаех, че от време на време ще може да зърна някогашния очарователен и мил Том Олдрич, а мадам ще показва и от време на време, и всякога своята някогашна и вековечна егоцентрична, самолюбива, самодоволна, сладкодумна, интересна и непоносимо предвзета особа.

Знаех, че всичко това ще се случи, и то, разбира се, стана точно така. Те имаха автомобил; по това време автомобилът беше нещо ново, вдъхващо страхопочитание, достъпно само за хора, които можеха да си позволят да притежават такова нещо, и хора, които не можеха. Автомобилът беше евтин, но ефектен, с чудесна външност; имаха парна яхта, която не можеха да ми покажат, но това нямаше значение, защото ми я бяха показали вече през юли в Бар Харбър; беше евтино дребосъче, с удобства за трима души, но за парите, които струваше, беше прекалено важно и просто изказваше на глас претенциите си; трябваше, разбира се, да имат яхта — тя е знак и реклама за финансово издигане; синът играеше сиромашки поло и аз бях отведен до игрището, за да го видя как заедно с още пет-шест души играе тази аристократическа игра; „Понкапог“ трябваше непременно да си позволи игрище за поло, защото и то е символ на реклама за финансово затлъстяване; мъжете бяха с костюми за поло по последна мода, но тъй като всеки имаше само по две кончета, играта беше кратка — кратка и очарователно незряла и неумела; неумела и опасна за всички, освен за топката; никой не я улучваше и бедният Олдрич даваше непрестанно опечалени обяснения за покъртителните несполуки, от които се състоеше зрелището.

Не съм дошъл още до случката, до която от толкова време искам да стигна, но мисля, че вече идвам до нея. Показаха ми цялото старо стопанство и аз си платих входа колкото можех по-добре с безсрамно неискрени похвали, когато ме подпитваха. Имаше все пак две подробности, които налагаха искрени похвали, и аз ги поднесох лесно без подпитване. Една от тези подробности беше всекидневната стая, задоволително приятна, красива, с проявен добър вкус в багрите и наредбата, във всяко отношение привлекателна и удобна; втората подробност беше единствената и усамотена стая за гости, просторна, изискано обзаведена и мебелирана, с красиво голямо легло. Дадоха ми тази стая, от която бях действително доволен, и го заявих; но следобед пристигна ненадейно една двадесетгодишна девойка и аз бях преместен от стаята, за да я дадат на нея; мене ме преместиха в една отдалечена стая, толкова тясна, къса и изобщо малка, че човек не можеше да се завърти в нея; тук имаше маса, стол, малка газена лампа, леген и кана, цилиндрична ламаринена печка и никаква друга мебел. Това беше най-скромната, най-тясна, най-малка и най-бедна килия, в която бях попаднал, след като излязох от затвора. Беше през октомври, нощите бяха доста студени; малката печка се палеше с борови съчки, каквито побираше по една шепа, сграбчваше ги със страшен рев, зачервяваше се от долу до горе за три минути, а след десет се изпразваше, охладняваше и изстиваше отново; през яростната триминутна пламенност в килията ставаше толкова горещо, че човек просто не можеше да стои, а след половин час настъпваше отново студ. Газената лампичка изпълваше килията с приятна слаба светлина, докато гореше, и със силна, дразнеща миризма, когато не гореше.

Причината да бъда преместен в този нехигиеничен и неприятен килер скоро се разбра. Младият Олдрич беше тридесет и седем годишен момък; девойката беше дъщеря на бивш губернатор на щата, следователно от „висшето“ общество. Мадам й готвеше капан и използуваше цялата изобретателност на своите заговорнически, планиращи и сватовнически способности, за да я пипне за сина си. Беше съвсем откровена по този въпрос и напълно сигурна, че ще успее в намеренията си. Но не успя: девойката се изплъзна.

Изплюх най-после тази мъчителна случка. Тя ме ядосва всякога, когато се сетя за нея. Това, че когато пристигнах, тази жена се хвърли непоканена да ме целува по двете бузи, а след това ме захвърли в килера, на моите седемдесет и две години, за да остави разкошно и просторно място за една обикновена губернаторска дъщеря, ми се струва непростима обида.

А сега да се върнем отново към паметното чествуване.

Не се осведомих колко ще трябва да пътуваме. Оказа се, че е доста много, защото предполагах, че трябва да отидем до Ню Йорк и оттам да вземем парахода до Бостън, което би било един тежък ден, като се има предвид времето. И дълъг — твърде дълъг ден — дванадесет часа, откакто станеш от леглото у дома си, и влезеш в бостънския хотел. Но случайно открихме, че можем да сменим вагона в Саут Норуок, и да спестим четири часа; така стигнахме в Бостън в четири часа следобед, след прашно, досадно и доста уморително пътуване. За Портсмут щяхме да заминем на другия ден, 30 юни. На поканените бяха изпратени по пощата напечатани карти със сведения за превоза. От тези сведения се разбираше, че експресът за Портсмут в девет часа ще има два вагона, запазени за гостите.

За всеки друг, освен за мене, за всеки разумен, за всеки непредубеден човек предвиждането на специални вагони от богатите живи Олдрич би изглеждало толкова естествено, толкова уместно учтиво — всъщност една съвсем необходима и неизбежна учтивост, — че съобщението не би предизвикало никакви коментари, а би било посрещнато без вълнение, като нещо съвсем редно; но щом съществува предубеждение, то всякога помрачава нашите мисли, чувства и мнения. Аз бях изпълнен с предубеждение, затова този специален влак ми беше противен. Казах си, че е неуместен; че на други хора, на обикновени представители на човешкия род, може да подобава тази проста учтивост да предложат при подобен случай един специален влак, но на мисис Олдрич не подобаваше такова нещо; на мисис Олдрич не подобаваше да пилее пари за учтивост към гостите, колкото богата и благотворително настроена да е.

Бях раздразнен, разочарован, оскърбен от факта, че тя надхвърля ръста си под възвисяващото влияние на едно високо семейно събитие; в злобата си желаех да намеря начин да отнема значението му, затова си казах, че тази голяма, постоянна, натрапчива, драскаща, неуморна рекламаджийка върши тази безвкусица само за да я разгласи чрез вестниците и да я използува за реклама. Това обяснение изглеждаше приемливо, но беше така дълбоко пристрастно, та не ме успокои. Не можех да се примиря с мисълта да си я представя, че изменя на себе си и на своите традиции, за да бъде гостоприемна за своя сметка — но тя все пак ме бе победила, трябваше да го призная и да понеса спокойно наказанието. Въпреки това в омразата си казах, че не ще й позволя да се прослави чрез мене с цената на два долара и четиридесет цента, затова накарах Пейн да купи билети до Портсмут за отиване и връщане. Това хрумване ми достави удоволствие; всъщност човек може да извлече много по-голямо действително удоволствие от една злобна постъпка, когато му е по сърце, отколкото от тридесет по-благородни дела.

Но Пейн и аз отидохме в един от двата специални вагона, за да поприказваме с пътниците в тях, които бяха все писатели и писателки — едни приятели, други познати. Щастие беше, че влязохме там, прекарахме весело. Бях седнал на такова място, че можех да се надвиквам с всички мъже и жени от северния край на вагона, когато кондукторът влезе строг и важен, според навика на тази порода, и започна да събира билетите! За някои от гостите около мене знаех, че са бедни и видях — без удоволствие — как гърлата им се свиха от изненада, а лицата им изразиха трогателна мъка. Те извадиха от джобовете или чантичките си разкошно гравираните покани заедно с картичката, посочваща специалния влак, представиха тези акредитивни писма на безстрастния кондуктор и му обясниха, че са поканени на посмъртно чествуване, затова не трябва да плащат. Без да се усмихне, дяволският кондуктор отвърна със своя студен и беззвучен бостънско-мейнски железничарски лай, че няма заповед да пуска никого безплатно и ще им създаде затруднението да заплатят пътуването.

Това произшествие възстанови пред мене госпожа Олдрич непокътната, точно такава, каквато си е била всякога, незагубила нито лъх от благоуханието си. Ето я, богата, извлякла цялата слава, неразделно свързана с внушителната, величествена постъпка на поръчване специален влак, а заедно с това и ценната реклама, произтичаща от този факт, за да се оттегли след това и да остави шестдесетте глави на семейства да платят сметката вместо нея. Почувствувах, че съм си възвърнал загубеното съкровище — истинската мисис Олдрич, че тя беше „цялата тук“, както биха се изразили тарикатите.

Тази тъжна случка има още една жалка подробност; хората, несвикнали да пътуват в луксозните Пулманови вагони и научени да пътуват в обикновените плебейски купета, имат навика да залепват билета си на гърба на предната седалка, точно срещу себе си, гдето кондукторът може да го види, когато минава; във влаковете из Ню Ингланд кондукторът минава през няколко минути, поглежда изложените билети, продупчва ги и продължава така през целия ден, докато най-после билетът престане да е билет и стане само на дупки; но през това време пътникът е спокоен, спестил си е труда да вади всеки две-три минути билета от джоба си.

Затова и тези гости на специалния влак, смятайки напълно естествено, че техните гравирани покани са предназначени да служат за платен билет, ги бяха залепили на гърба на предната седалка срещу себе си, та кондукторът да може да ги направи на решето с перфоратора си, без да закача собствениците им; но когато му показаха тези карти със самоуверено, самодоволно и малко смръщено изражение, а неговото лице им отвърна с явно непочтителна, макар и мълчалива насмешливост, тези хора се почувствуваха така видимо засрамени и унизени, та мисля, че и самата мисис Олдрич би ги съжалила. Аз бях достатъчно благороден да ги съжаля, дотолкова ги съжалих, че бих предпочел да не бях видял всичко това. Поканените бяха шестдесет души, десетина-петнадесет от Ню Йорк, останалите от Бостън или околностите му, и цялата сметка по пътуването можеше да се заплати със сто и петдесет долара, но богатата скъперница беше така безмилостна, че остави пожертвователното общество от бедни литератори да плати сметката от собствените си джобове. Когато я виждах едно време как увисва на врата на горкия щастлив стар мистър Пийрс, как го милва, ласкае, целува по двете бузи и го нарича „миличък“… Но да оставим това. Често се разболявам от морска болест на сушата и почти всяка дреболия може да предизвика повдигане.

На една малка гара се качи губернаторът на Масачусетс със своя щаб — всички в скромна униформа, с две изключения: тези изключения бяха същински райски птици по разкош. Едно от двете беше младият Олдрич, останалият жив син и наследник. Приятно, скромно, привлекателно момче, но от скромността му няма полза; той е собственост на майка си, както беше по-рано баща му, и ще трябва да стане щабен офицер или какъвто манекен тя предпочете, стига да се прави реклама чрез него.

От време на време някое от закланите агнета в този влак запитваше друго агне кой е отговорник на влака; но нито едно агне не можеше да отговори на този въпрос; специалният влак беше очевидно без отговорник; на Бостънската гара нямаше никакъв човек да упъти гостите къде да влязат или кои са специалните вагони; никои във влака не се грижеше момчето с канчетата да минава от време на време в ужасната жега на този горещ ден; в Портсмут никой не се погрижи за гостите, освен за губернатора, придружаващите го лица и още десетина други. Автомобилът на мадам, разкошна и скъпа кола, беше дошъл да отведе губернатора — доколкото чух, безплатно.

В операта около три четвърти от гостите, дошли със специалния влак, бяха настанени между обикновената публика, а губернаторът, щабът му и неколцина повече или по-малко известни писатели бяха въведени да чакат в зелената стая, докато залата се напълни и всичко бъде готово за почване на тържеството. Тук беше и кметът на Портсмут, едро, енергично, яко животно, истински идеален кмет за сегашния жалък век. Най-после се явихме на сцената, приемайки полагаемото ни се шумно посрещане. Хауълс и аз вървяхме след кмета и неговия щаб, а останалото литературно простолюдие вървеше подир нас. Седнахме в една редица, от единия до другия край на сцената, Хауълс до мене, по средата, на малко върбово канапе.

Хауълс погледна редицата и промълви: „Каква едновремешна, приятна гледка! Ако бяхме в черно, с островърхи дълги яки, издигнати косо нагоре чак до веждите ни, като железопътни стрелки, щеше да е съвсем точно; а пък ако Олдрич беше тук, щеше да изрече старата уводна формула за вечна памет и да каже жизнерадостно: «Как си тази вечер, брат Боунс? Как се чувствуваш, брат Теймборин? Как изглеждат ония призраци тая нощ?»“

След малко кметът пристъпи напред и произнесе гръмогласно едно енергично и самоуверено слово, в което каза много прекрасни и заслужено похвални неща за Олдрич, описа спокойния, мечтателен, далечен Портсмут от юношеството на Олдрич преди шестдесет години и го сравни с днешния кипящ живот в Портсмут. Той не употреби тази дума; тя би била неподходяща; само я загатна. Днешният Портсмут не кипи; той е спокоен, напълно спокоен и заспал. Говори за събраните спомени от Олдрич, за подреждането на част от тях в родния му дом, за прибирането на друга част в сграда от огнеупорни материали в двора, за предаването на цялото щедро дарение в ръцете на Дружеството за уреждане музей на Олдрич, което има и привилегията да го пази за поколенията, за сметка на града.

Губернаторът Гилд произнесе непринудено една прекрасна, въодушевена реч, напълно подходяща за случая и безпогрешно заучена наизуст. Нямаше никакви мънкания, препъвания, колебания. Човек, който е длъжен по всяко време и навсякъде да държи реч по всякакви въпроси, е задължен към себе си и към слушателите да си напише речта и да я научи наизуст, ако му остане време. Аз съм бил всякога верен към това задължение — заради себе си, не за слушателите. Една добре запомнена реч може с похват и изкуство напълно да заблуди слушателя и да го накара почтително да се удивлява на дарбата, която позволява някому да се изправи неподготвен и да говори безукорно изразени щастливи мисли така свободно, спокойно и самоуверено, както по-надарени хора говорят безцветни баналности. Този път не поучавам, просто говоря сериозно. Двете добре заучени речи — на кмета и на губернатора, бяха добро начало; бяха уместни, интересни, въодушевени, сполучливи.

След това започна погребалната част. Опечален след опечален пропълзяваше напред и започваше тихо, вяло, плахо да чете поемата, която е написал за случая; четеше я обикновено доверително, защото гласът на истинския поет, дори на третостепенен поет, нарядко стига до средата на залата. Много скоро се зарадвах, че бях дошъл в черен костюм; в къщи ме нагласиха в тоя вид, като ме предупредиха, че в случая не става дума за празненство, а за посмъртно тържество, затова трябва да се облека като за скръб, не за тоя, дето духа. Този черен костюм беше отвратително дебел, тесен, задушавах се, запарвах се и се потях в него на печалната естрада, обаче той подхождаше безукорно на поезията; подхождаше безукорно на хленчещото изпълнение; подхождаше все така безукорно на отегчените, зачервени лица на публиката; и аз бях доволен, че облеклото ми съответствуваше на общото страдание.

Поет след поет ставаше, допълзяваше до пулта, изваждаше ръкописа и започваше да се вайка; и това продължаваше, продължаваше, продължаваше, докато цялата тържественост на случая стана безсмислена и смешна.

Никога и по никакъв повод не бях слушал досега да се четат толкова ръкописи. Няма да отрека, че някои бяха хубави, и дори ще се съглася, че нямаше нито един лош; но никой, освен първокласните поети не знае да чете, затова опитите му са страдание за всички, освен за самия с него.

Дори полковник Хигинсън, колкото и да е невъобразимо стар и от поколения наред кален да се явява на сцена, застана свит като скоба от годините си и изписука речта си от ръкописа с някакъв призрачен, скърцащ гласец, който е гърмял някога като камбанен звън за тревога, когато той се е втурвал в атака с полка си и го е водел към кръвопролитни победи. Речта на Хауълс беше кратка, той я бе научил наизуст и я каза добре; но поемата си чете. Изпълни я изискано и хубаво, прибави я към купчината ръкописи и се върна да седне до мене, доволен, че се е отървал, с изражение на оправдан подсъдим. Тогава аз зарязах моите подготвени и донейде научени тържествени слова и завърших представлението с дванадесет минути необуздани, несдържани, скверни глупости.

Посмъртното чествуване завърши. Беше ужасно; беше адско; едва поносимо; продължи два знойни часа, но не бих го пропуснал дори ако би ми струвало двойно по-голяма жега, изтощение, пътуване от Бостън за Мейн и погълнати сажди.

Монархията

Преди тридесет и пет години в писмо, адресирано привидно до жена ми, а всъщност до господин Хауълс, аз се забавлявах сам, а гледах да развлека и него, като предсказвах идването на монархията и се мъчех да си представя как ли ще изглежда нашата страна, ако републиката бъде заменена с монархия. Сега това писмо отново привлича вниманието ми: не поради съдържанието си, защото в него няма никакви сериозни мисли, а понеже освежава паметта ми и ми припомня съдържанието на друго писмо, писано преди него, в което се разглежда съвсем сериозно въпросът за идването на монархията.

Аз не мислех, че монархията ще възникне през моя живот, през живота на децата ми или в какъвто и да било срок, който човек би могъл да предскаже, макар и съвсем приблизително. Монархията можеше да настъпи скоро, можеше и да закъснее; тя би могла да дойде след век, а и да закъснее с два или дори три века. Но в крайна сметка тя щеше да дойде.

Съществуваха ли някакви особени, специални причини за това? Да. Две причини и едно условие:

1. Природата на човека е такава, че той се нуждае от нещо определено — нещо, което да обича, да тачи, пред което да благоговее и на което да се подчинява — например бог или крал.

2. Малките републики обикновено са се задържали по-дълго време благодарение на своята бедност и незначителност, но големите — не.

3. Условието: огромната власт и богатство, които пораждат корупция в деловия и политическия живот и подтикват към опасни амбиции любимците на общественото мнение.

И тъй мисълта ми е, че републиките не са вечни — с течение на времето те загиват и в повечето случаи не възкръсват, докато свалената монархия не след дълго отново възсяда престола. Или да изразим тази мисъл с други, по-разбрани думи: историята се повтаря; това, което е било закон в историята, ще си остане закон. В конкретния случай това е така не защото хората съзнателно замислят унищожаването на републиката, а защото обстоятелствата, които те създават, без дори сами да подозират, след време ги принуждават да я унищожат — за тяхно собствено съжаление и ужас. Мисълта ми е, че рано или късно ще се създадат най-неусетно такива обстоятелства, че някой амбициозен идол на нацията ще получи възможност да свали републиката и да си изгради трон върху нейните развалини и тогава историята ще бъде готова да го подкрепи.

Но всичко това беше преди тридесет и пет години. Сега изглежда странно, че ми се е присънвала бъдещата монархия, без ни най-малко да подозирам, че монархията вече е съществувала, а републиката е била отминала. И все пак случаят е именно такъв. Републиката съществуваше само номинално, а в действителност беше отмряла.

От петдесет години насам нашата страна е конституционна монархия, на чийто трон седи Републиканската партия. Няколкото кратки прекъсвания по време на мандата на господин Кливланд нямат значение — те бяха случайни и временни и не можеха да застрашат сериозно владичеството на републиканците. Ние имаме не просто монархия, а наследствена монархия на една-единствена династия. Тронът преминава от наследник на наследник така редовно, така сигурно и неизбежно, както малко тронове в Европа. Нашата монархия е по-могъща, по-деспотична и по-самовластна от която и да било монархия в Европа; заповедите на Белия дом не са ограничени нито от закона, нито от традицията, нито от Конституцията. Руският цар не може да погазва Думата така, както нашата монархия погазва конгреса. Тя има възможност да съсредоточава в свои ръце националната власт и да я засилва непрекъснато за сметка на законните права на отделните щати — и изявленията на държавния секретар показват, че нейната цел е именно такава. Тя има възможност да подбира такива съдии във Върховния съд, които гледат благосклонно на нейните амбиции, и тя заплаши, че ще направи това — пак чрез гласа на държавния секретар. С най-разнообразни и хитри похвати тя така укрепи позициите си и се загнезди така здраво на трона, че според мен, ще остане на него завинаги. Чрез система от извънредни данъци монархията създаде редица гигантски корпорации в интерес на неколцина богаташи и с тънки и ловки доводи успя да убеди многочислените и признателни бедняци, че тези данъци са въведени в техен интерес. Следващият ход на Монархията беше да се обяви за враг на своята рожба — монопола, и да дава вид, че иска да я погуби. Но тя е много внимателна и благоразумна и никога не продумва, че трябва да се атакуват жизнените устои на монополите — данъците.

Дълбокомислено тя отлага тази атака за „след изборите“. Съвсем ясно е, че това означава след хиляда години, ала народът не разбира това. Нашата монархия никога не отстъпва назад; тя върви само напред, само към своята крайна и вече осигурена цел: абсолютната власт!

Не съм очаквал да доживея времето, когато тази нейна цел ще се осъществи, но един неин ход — последният и най-изумителният ход напред — ми вдъхва надежда в това отношение. Става дума за следното: преди нашата монархия поне формално избираше своята Сянка чрез гласа на народа; сега обаче тази Сянка при слизането от трона сама определи своя приемник.

Мисля, че с това се смъква, кажи-речи, последната дрипа, която все още покриваше топящата се восъчна фигура на нашата република. Същото стана и при някогашната Римска република.

Майстор на рекламата

Преди три дни вестник „Уърлд“ произнесе безапелационна присъда над господин Рузвелт, задето е купил с пари президентския си пост. Всъщност още от самия ден на изборите се подозираше, че той е извършил това невероятно престъпление, но досега нямаше налице никакви доказателства. Преди време кандидатът на опозицията, съдията Паркър, отправи обвинения на вежлив парламентарен език, но господин Рузвелт ги отрече яростно и така прибави лъжата към своето и без това тежко бреме от лоши постъпки. Впрочем за него тази прибавка не е кой знае какво — той е свикнал с нея и дори проявява известен талант в тази насока, въпреки че ненавижда лъжата в устата на другите и просто не може да я понася. През последните три години при различни случаи той открито обвини в лъжа десетина от най-порядъчните хора в страната и всеки път даваше вид, че е искрено възмутен.

Господин Рузвелт е най-поразителното събитие в историята на Америка — ако не смятаме откриването й от Колумб. Сега вече е известно с всички подробности как е било купено президентското кресло чрез подкупване на гласоподаватели. Известни са дори имената на онези, които са дали сумите, а също и размерът на всяка сума. Тези хора са ръководители на големи корпорации, а трима от тях са монополисти от „Стандарт ойл“. Сега вече е известно, че една седмица преди изборите, когато предизборната кампания приключи и всички законни начини да се отпускат средства за нея са били изчерпвани, господин Рузвелт се изплашил и повикал господин Хариман във Вашингтон, за да вземе мерки за победата на Републиканската партия в щата Ню Йорк. Срещата се състояла и господин Хариман бил подканен да събере за това благородно дело 200 000 долара. Той събрал 260 000 и цялата тази сума била изразходвана за изборите през последната седмица на кампанията — несъмнено за купуването на гласове, защото времето за използуването й по някакъв друг начин било вече минало. Сега съдията Паркър заявява в печата:

Очевидно в последните часове на кампанията тези пари биха могли да се използуват само по един начин: да се увеличи вече събраният фонд, предназначен да осигури гласовете на големия контингент колебаещи се избиратели, създаден с цената на дългогодишни усилия, да се корумпират избирателите посредством пари, предлагани от хора, склонни да купят подкрепата на други, които са готови да им я продадат.

Двеста хиляди долара от събраните пари са били изразходвани в Ню Йорк и както изнася господин Хариман, петдесет хиляди колебаещи се избиратели са се отметнали от първоначалните си намерения и са дали своите гласове за господин Рузвелт, като по този начин разликата в негова полза е достигнала сто хиляди гласа.

Години наред богатите корпорации отпускат огромни суми, за да укрепват властта на Републиканската партия при условие, че в замяна на това тя ще осигури подкрепата и закрилата на техните монополи. Съгласно това споразумение години наред тази закрила им се осигурява честно и почтено, но този път бе извършено предателство. Господин Рузвелт усети, че един удар срещу големите корпорации може да го направи популярен и не се поколеба да наруши споразумението и да нанесе този удар. Господин Хариман и сие го купиха и му платиха за удара, но какво значи това за човек, който винаги е готов да си продаде честта за толкова, колкото му предложат на пазара — а дори само за една широка реклама.

Сега господин Рузвелт се възхищава от постъпката на един федерален съдия от Чикаго, който се изхитри да глоби компанията „Стандарт ойл“ с 29 240 000 долара. Президентът е във възторг, защото това е голяма и ефектна реклама за него. В случай на апелация една по-висока съдебна инстанция едва ли ще потвърди решението, но какво го е грижа президента за това — той вече си е направил рекламата.

Президентът изпрати държавния секретар Тафт на предизборна обиколка по света — още една реклама. Той изпраща военноморския флот на САЩ в Сан Франциско през Магелановия пролив — пак, за да се покаже, пак с рекламна цел, — макар да му е добре известно, че ако по време на това авантюристично пътешествие корабите се повредят, няма къде да ги поправят, защото в Тихия океан липсват докове; обаче тази екскурзия ще вдигне голям шум, а господин Рузвелт това и чака.

Той направи всичко възможно, за да разстрои американската индустрия и сега всички нейни отрасли са в състояние на полуразруха и с ужас очакват следващата негова стъпка — още един удар и с тях може би е свършено. Господин Рузвелт положително ще се погрижи за този удар, стига той да му осигури достатъчно широка реклама. Земетресението в Сан Франциско, което срина града и причини толкова шум в света, не беше нищо — само локално явление; то се ограничи само в една тясна ивица от Тихоокеанското крайбрежие и в сравнение с пищните представления на господин Рузвелт беше нещо като бедна постановка в провинциален театър. Защото истинското земетресение е господин Рузвелт, и то най-колосалното в историята; когато той се разтресе, цялата страна — от Атлантическия до Тихия океан и от Канада до Мексиканския залив — се гърчи и нито едно селце дори не остава незасегнато от тези гърчове.

За някакви си шест месеца той обезцени всички видове собственост в Съединените щати — къде с десет, къде с двадесет, къде с петдесет процента. Преди шест месеца страната като цяло се оценяваше на 114 милиарда долара, а сега тя не струва и 90 милиарда. Общественото доверие изчезна, възможно е това да стане и с обществения кредит. Господин Рузвелт е най-страхотното бедствие, сполетяло страната ни след Гражданската война, но огромната част от населението на страната го обича, лудее по него и дори го боготвори. Такава е простата истина. Тя звучи като клевета против умствените способности на човешкия род, но не е клевета, защото е недопустимо да се клеветят умствените способности на човечеството.

Но да се спрем на дребните неща: президентът се кани да започне друга рекламна обиколка; след две-три седмици той ще разглежда река Мисисипи — този стар, нещастен, изоставен воден път, по който в зенита на неговия разцвет преди близо петдесет години аз се подвизавах като лоцман. Президентът ще тръгне от Кайро с параход по течението на реката и ще вдига аларма по целия път. Той е готов да вземе участие и в най-налудничавия заговор за ограбване на държавната хазна, стига да може да използува ограбеното, за да си направи реклама. Този път президентът отива там като маша на тази стара и ненаситна шайка от Дружеството за подобряване на Мисисипи, която вече тридесет години пие кръвта на хазната, за да прави фантастични опити за подобряване състоянието на тази негодна за нищо река. Разбира се, това е само претекстът, а всъщност тази кръв се прелива на Републиканската партия по време на избори. Тези опити не можаха да подобрят състоянието на реката по простата причина, че никому не е по силите да направи това. Мисисипи винаги си е била своенравна и никакви технически средства не могат да я укротят; тя винаги е разкъсвала жалките кошничарски изделия на инженерите, разливала е огромните си водни маси, накъдето й скимне, и ще продължава да своенравничи. Обиколката на президента просто ще помогне за разхищаването на нова сума от държавния бюджет и ще му донесе успех — успех и реклама.

Естественик и природен факир

Президентът Рузвелт се заяде с преподобния доктор Лонг, който е естественик и има леко и забавно перо. Господин Лонг не е тежка категория като Джон Бъроуз и никога не е намеквал — както понякога прави Бъроуз, — че знае повече за някое животно, отколкото самото животно. Книгите на господин Лонг се радват на голяма популярност особено сред младежта. Той разказва интересно и увлекателно за дивите горски създания и това не са неща чути-казани, а плод на лични наблюдения. Той описва привичките на животните въз основа на собствени, а не на чужди наблюдения. Престъпление ли е, че той тълкува по-особено поведението на животните и им приписва по-високи умствени способности, отколкото те притежават в действителност? Според мен не е, но президентът на Съединените щати е на противното мнение. Аз мисля, че тук и дума не може да става за престъпление. Двадесет и шест процента от нашите вестници и деветдесет и осем процента от осемдесетмилионното население на нашата страна смятат, че президентът притежава високи умствени способности. Нима можем да окачествим това като престъпление? Решително не. Според мен това е чисто и просто глупост, но глупостта не е престъпление. Онзи ден, когато бе интервюиран от представител на „Аутлук“, президентът остави на мира световните въпроси за тридесетата минути и предприе унищожителна офанзива против нещастния и кротък доктор Лонг, като вдигна такава тупурдия, каквато нашата планета не е чувала от времето, когато двете враждебни флоти в Японско море се дънеха с по две хиляди снаряда в минута.

В какво всъщност е виновен господин Лонг? Той просто разказва как попаднал на един елен, чиято гръд била смъртоносно разкъсана от вълк; или как видял горска птица, която оправяла счупения си крак сам-самичка, при това успешно, по някакъв специален, измислен от самата нея начин. Без съмнение това са необикновени случаи, но какво от това? Защо, като са необикновени, трябва да ги смятаме за невъзможни? Дивите животни често правят изумителни неща. Вгледайте се в постъпките на самия президент. Та не изхвърли ли той от правителството предания Боун, а после вароса и обезмириса зловонния Лумис? Та не издаде ли той незаконния указ 78^[53]? Та не прокара ли той толкова много тунели под конституцията, че транспортната мрежа на Ню Йорк може само да им съперничи, но не и да ги надмине? Та не е ли претендирал той мълчаливо десетки пъти, че е единственият човек в Америка, който знае да казва истината, пренебрегвайки напълно мен и други интелектуалци? Та не мята ли той от висините на нашия Олимп непрекъснати мълнии по въпроси на футбола, бейзбола, мамините синчета и всякакви други глупости, та ни накара да живеем в постоянен страх, че ако някой ден възникне някакъв сериозен проблем, нашите гръмотевици няма да привлекат вниманието на света, нито ще упражняват някакво благотворно влияние върху самите нас? И така нататък, и така нататък — списъкът на недопустимите за един президент постъпки, на постъпки, които досега поне се считаха за невъзможни, напълно невъзможни, безкрайно невъзможни за един президент на Съединените щати, е прекалено дълъг, за да го изложим целия.

Щом един президент може да върши такива необичайни неща, защо да не позволи на малката безобидна птица да си върши изумителната хирургическа операция и да не я обвинява за това? На пръв поглед тази операция е невъзможна, но не е по-невъзможна от указ 78. И едното, и другото не е за вярване. Всички знаем обаче, че указ 78 съществува, следователно имаме право да вярваме и в операцията, извършена от птицата.

Указ 78 ни кара да вярваме по-лесно всичко, което може да се припише на една птица. Мисля си, че ако поставиш някого пред избора да рискува репутацията си с тази птича история или с авторството на указ 78, той едва ли ще се затрудни кое да избере. Уверен съм, че един разумен човек ще предпочете да му се припишат всички лъжи, разказвани някога за животинския свят, нежели да се разчуе, че той е авторът на указ 78.

Може би наистина е изумително, че една птица може да оперира сама счупения си крак; но нима не е дваж по-изумително, по-необикновено и по-невероятно, че един самодържец на осемдесет милиона души слезе от приоблачния връх, за да разнищи невинния естественик, увлечен в безобидната си страст да създава развлечение на децата? Нима не е по-необикновено един президент на Съединените щати да отправя нападки против един гражданин, без да има каквато и да било квалификация, за да може да го критикува; и същият този президент след грубите нападки да обръща гръб и да отказва да изслуша обясненията на противната страна под предлог, че било несъвместимо с неговия пост да се занимава с такава личност?

Президентът претърпя тежко поражение в тази схватка и аз смятам, че постъпи разумно, като се оттегли. Друг почтен изход нямаше и според мен най-добре бе за него да приеме и признае мълчаливо поражението. Всъщност както и да постъпеше, за него няма опасност, защото вестниците при всички случаи ще го възхваляват, ще му се възхищават, а нацията ще го аплодира. Отдавна не е имало такова сляпо и безразсъдно боготворене на държавен глава, каквото се наблюдава днес в нашата страна. И ако господин Рузвелт вземе да умре, за него ще жалеят така, както не е жалено за никой друг владетел, освен за Нерон.

Мисля, че не е редно един император, крал или президент да слезе, образно казано, долу на ринга и да принизи достойнството на своя пост, като се бърка в работите на обикновените граждани. Смятам, че не е редно дори обикновен гражданин да излезе пред публиката и да вдига шум до бога, да критикува и обижда друг гражданин, от чиято професия не разбира нищо. Освен това, струва ми се, че естествената история не е твърде подходящо поле за спорове, понеже не е точна наука. Знаем, че тя се гради върху грижливите или безгрижни наблюдения на хора, изучаващи животинския свят. А кой човек може да бъде толкова точен в наблюденията си, че да играе с успех ролята на последен и неопровержим авторитет? Нито дори Аристотел, нито Плиний, нито сър Джон Мандевил, нито Йоан, а още по-малко Рузвелт.

Специалистите трябва винаги да са готови да приемат фактите един от друг, като сегиз-тогиз може да си намигват крадешком, но да остават напълно спокойни и да не се нагрубяват. Онзи, който не приема фактите на свой колега, вреди на специалността и излага на опасност своите собствени данни, защото няма данни, които да са абсолютни и неопровержими. Единственият разумен и сигурен път за всички естественици е да се поддържат помежду си и да приемат и утвърждават всяко откритие — или дори подобие на откритие — на своите колеги.

Господин Рузвелт е крайно нетактичен. Щом той приема за чиста монета историята за гарваните, които хранели пророк Илия, тогава не е ли глупаво от негова страна да поставя под съмнение хирургическите способности на птицата, за която говори господин Лонг? Аз приемам легендата за гарваните и се възхищавам от нея. Познавам гарвана, и то добре; зная, че той никак не е склонен да дели храната си — колкото и долнокачествена и престояла да е тя — с пророци, президенти или с когото и да било. И разбирам, че би било неправилно и неразумно от моя страна да оспорвам гостолюбивия жест на гарваните, а в същото време да пробутвам известни на мен чудеса от естествената история, и то от същия калибър.

Зная една пуйка, която се мъчи няколко седмици да измъти едно порцеланово яйце; после я замести пуякът, който клеча над яйцето цели две лета и накрая го измъти. От яйцето се пръкна играчка — чаен сервиз от четиринадесет парчета, всичките идеални, без никакъв дефект, с изключение на чайника, на който липсваше чучурката поради недостиг на материал. Зная, че това е вярно, зная го със сигурност и постъпвам като господин Рузвелт или господин Бъроуз, или Йоан и Аристотел, с една дума, като всеки естественик: твърдя нещо и го отстоявам единствено с моето „така е“, без да предлагам каквито и да било други доказателства. Лично аз зная, че се е случило такова необикновено нещо: зная пуйката, аз й сложих яйцето и аз прибрах измътения сервиз. Такова нещо потвърждава по безспорен начин състоятелността на твърдението на господин Лонг за птицата, защото то е най-малко два пъти по-необикновено от това, което е направила горската птица, и въпреки това е вярно. Ако трябва да говоря откровено, мисля, че е явна глупост от страна на президента или Джон Бъроуз, или който и да било друг да продават на краставичари краставици. Но тези неща все пак са толкова неизяснени — аз гледам по този начин и на някои мои открития, — че елементарното благоразумие изисква поне да не режем клона, на който седим.

Истинският лик на господин Рузвелт

Един коментар в броя на „Колиърс уикли“ от 11 юли съдържа само седем-осем неголеми изречения — един малък пасаж. Интересно как е възможно на толкова малко място да се сместят толкова много глупости. Това е някакъв изблик на сервилно и налудничаво възхищение от президента Рузвелт с претенции да отразява чувствата на народа, по-точно, на огромната част от народа — привържениците на Републиканската партия. Би трябвало да ми е тъжно, че огромна част от народа храни такива чувства, но не ми е тъжно. Според мен мнението на голямата част от който и да е народ за неговия президент, крал или император, за политиката или религията е без значение и не си струва да се преценява, разисква и проучва. В него няма да намерите капка мисъл, то цялото е изтъкано от чувства и е взето от втора ръка, без участието на мисловните способности на неговите изразители.

От друга страна, бих се натъжил дълбоко, ако трябва да повярвам, че голям брой нормални, мислещи, интелигентни републиканци се възхищават и в себе си от господин Рузвелт и не го презират. Пред хората всички разумни и интелигентни републиканци обожават господин Рузвелт и не биха дръзнали да не го обожават, когато имат пред себе си значителна аудитория. Това е съвсем естествено, защото всички разумни и интелигентни хора прикриват грижливо, внимателно и усърдно своите вътрешни, истински убеждения за света и вместо тях пускат за обществена консумация фиктивните си схващания.

Коментарът, за който става реч, е написан от Норман Хапгуд. Той е способен млад човек, начетен и образован и толкова честен и почтен, колкото малцина от кръга на моите познати, към които впрочем принадлежи и той. Но да вярвам ли, че този гнил коментар е дошъл направо от сърцето му и отразява истинските му чувства към опозорилия се президент, който е на път да си отиде? Не, не съм в състояние да повярвам такова нещо! Ако можех някак си да поговоря насаме с президента, мисля, че ще бъде много трудно да ми изреди поне пет-шест по-значителни добрини, които е направил на страната, след като преди четири години престана да бъде истински президент и се превърна в цар. Коментарът на Хапгуд започва така:

Господин Рузвелт се оттегля от длъжност, спечелил си място в сърцата на всички свои съотечественици. Ловкостта и искреността, с които той отказа да се кандидатира отново и осигури президентския пост за човек, който ще следва неговата политика, засилват още повече чувствата на доверие и привързаност, които човечеството храни към него.

Само по себе си второто изречение е не по-малко ловко от ловкостта на президента, от която толкова се възхищава авторът. То е странна смес от една честна (може би) мисъл и една явно недостойна. Сместа е приготвена толкова умело, че отвлича вниманието от недостойната мисъл и създава впечатление, че една-две съществени думи се отнасят еднакво към двете части, а всъщност употребата на тези думи няма никакво оправдание. Това лукаво изречение трябва да се разкъса на две и всяка част да се сдъвче поотделно: „Ловкостта и искреността, с които той отказа да се кандидатира отново…“

Тази половина от изречението е вярна. Или не, това е силно казано, по-добре: не е напълно вярна. Ако изхвърлим „ловкостта“ и сложим „неохотата“, тогава изречението ще бъде вярно. Господин Рузвелт наистина избягна да се кандидатира отново, след като в продължение на две години се мъчеше да се измъкне някак от бомбастичните си обещания, че ще се откаже от големия пост веднъж завинаги. Журналистите го преследваха като рояк пчели и го тормозиха цели две години, докато накрая успяха да измъкнат от него окончателния му отказ от този пост. Така че ще махнем „ловкостта“ от тази половина на изречението и на нейно място ще сложим „неохотата“, която е по-близо до истината с около 400 000 мили. „Ловкостта“ обаче ще ни бъде нужна, и то много, във втората половина на изречението: „Ловкостта… с която той осигури президентския пост за човек, който ще следва неговата политика…“

Да, той много ловко осигури президентския пост на господин Тафт. Но ловкост не изчерпва целия въпрос; тук думата се нуждае от помощта на още няколко думи, за да стигнем до цялата истина. Самата дума ловкост изисква тези пояснителни думи. Само ловкост звучи като комплимент, а на него не му се полагат комплименти. Ловкостта на президента в случая с господин Тафт беше нечестна, долна ловкост — същият вид ловкост, до която прибягна, когато през главата на петдесет бригадни генерали на действителна служба, истински воини, той издигна този конски доктор Ленард Уд — негов лакей — и го направи генерал-майор с помощта на фамозния „интервал“ — трик, който беше чиста лъжа и измама, а освен това и престъпление против Сената. Постъпката на президента не се отличаваше много по почтеност от това да изнасилиш някоя сляпа, малоумна жена — сляпа и крайно отблъскваща малоумна, хленчеща малоумна. Сенатът беше горе-долу нещо такова — сляпа малоумна, която може да изнасилиш — и президентът „постигна своите нечисти цели“, както обичаха да се изразяват в такива случаи вестниците от западното крайбрежие преди петдесет години.

Ако разгледаме останалата част от коментара на господин Хапгуд в светлината на фактите, които ни дава мандатът на президента, не може да не се разсмеем.

Без да се влияе от потока от комплименти и увещания, който се лее всеки ден върху него, той се отказа от властта — удържа думата си и даде блестящ пример с това. Едва бе издигната кандидатурата на господин Тафт, и президентът даде друг благороден пример, като се притече с готовност на помощ на Хенри Спрекълс и неговите приятели от Сан Франциско в момент, когато общественото мнение беше настроено против тях. Не минаха и няколко дни и с похвалите си към Кливланд господин Рузвелт отново изтръгна чисти звуци от струните, които говорят за честност и справедливост. Той беше добър полицейски комисар, добър губернатор, добър президент и добър човек. Дано води такъв активен живот още двадесет години. Междувременно той вече има блестящи заслуги пред нацията, която му благодари за тях.

Господин Рузвелт да се е отказал от властта? Няма таткова нещо; той просто я предаде на своя роб, господин Тафт, който всеки ден припка при него като послушно кученце, за да му се разреши едно или друго. Тафт носи на господаря си дори своите речи, за да бъдат редактирани, и те звучат с гласа на господаря, а не с гласа на роба. И с какво, моля, президентът е дал блестящ пример? Блестящ пример ли е президентът на Съединените щати да държи на думата си? Нима да държиш на думата си е толкова необикновено нещо, особено когато лицето, извършило този подвиг, е първият гражданин на една цивилизована нация? Би било комплимент за някой крадец да се каже, че е удържал думата си и по този начин е дал блестящ пример на останалите крадци, но за един президент едва ли може да се измисли по-идиотски комплимент от този.

Все пак Хапгуд има известно основание да счита тези думи за комплимент, при това — в случая с господин Рузвелт — за достоен комплимент, защото нашият президент никога не се е отличавал с робска привързаност към думата си. Известно е, че думите на човека трябва да се покриват с делата му. Погледнете господин Рузвелт! Той винаги се пени за душевната чистота и добродетелите, за честността и справедливостта и очевидно се смята за най-големия радетел за тези добродетели. А в неговия живот почти не могат да се посочат примери, които да покажат, че той знае поне значението на тези думи. Характерът и поведението на господин Рузвелт претърпяха много промени, откакто той изгря на политическия небосклон и се прочу, но тези промени не говорят в негова полза.

Преди години той беше привърженик и горещ защитник на реформи в административните служби и в тази си роля събра искрените овации на публиката, на която й беше дошло до гуша от системата за печелене на политически привърженици чрез високи служби и други привилегии. Това беше, преди той да стане президент. Но не мина много време и този величав враг на смесването на службата с политиката изпрати триста държавни чиновници от столицата да защищават неговите интереси на конгреса на Републиканската партия в Чикаго и да помогнат при избирането на неговата сянка. Господин Рузвелт с охота говори за своята политика, но мълча дискретно за своите принципи. Ако той има някакви принципи, те така миришат на политика, че не можеш да ги различиш от тази пазарна стока. При това те носят характерните белези на тази стока: непостоянство, свойство да избледняват и да изчезват в даден момент.

По въпроса за честността и справедливостта той очевидно няма определена представа. Говори шумно за честност и справедливост, но винаги е готов да ги пожертвува, ако това е изгодно, и то без всякакви угризения. Той се възхищава от героя на евтиния роман и винаги се е старал да му подражава, но никога не е успявал да бъде „момче на място“, както се казва на говорим език; винаги е бил готов да играе красиви и импозантни роли, но и винаги е бил готов да се откаже от тях, когато дадена роля се харесва само на половината от публиката.

Преди шест-седем години му се представи възможност да прояви евтино геройство и той използва с готовност случая да направи сензация и да накара цяла Америка да му ръкопляска — да ръкопляска на неговата решителност, смелост и дързост. Той покани на обед в Белия дом един негър и негърът взе, че отиде. Това беше Букър Уошингтън, човек, който струва колкото сто рузвелтовци и на когото господин Рузвелт не е достоен да завърже връзките на обувките. Негър на трапезата в Белия дом! Бурята, която се вдигна в страната от единия до другия й край, сигурно е възрадвала неимоверно циркаджийската душа на този каубой-заместител, защото всичките осемдесет милиона участвуваха в този невъобразим шум, но когато причинителят на бурята разбра, че не всичко в нея е възхвала, че половината е негодувание — негодуванието на Юга, радостта му се изпари и той помръкна.

Говоря, като че ли съм го наблюдавал лично в момента. Не съм, но зная, че е така. Сигурен съм, че е бил много нещастен. Съдя по следното: Йейлският университет беше отприщил река от почетни звания и президентът бе дошъл да се потопи в нея; аз бях там със същата цел ведно с още шестдесет души, които, облечени в тоги, чакаха „покръстването“. Президентът ме попита как смятам, дали е направил добре, като е поканил Букър Уошингтън на обяд в Белия дом. По тона му разбрах, че се тормози и измъчва, че съжалява за този цирк и му се ще да чуе утешителна или одобрителна дума. Рекох му, че всеки гражданин има право да кани на обед, когото си иска, но че правото на един президент в това отношение е ограничено до известна степен; че ако задълженията на президента изискват такова нещо, може, но ако не го изискват, по-добре е да не го прави, защото една такава постъпка представлява обида за много хора и страната не печели нищо, като се обиждат тези хора.

Но не му казах всичко, каквото мислех — така сме устроени ние хората: крием в себе си част от това, което мислим, и казваме само онова, което е подходящо за обща консумация. В себе си аз си мислех, че едно от задълженията на президента е да се въздържа да дразни нацията и да не прави шумна реклама, но не му го казах. Същевременно бях убеден, че той няма да забрави лесно тази своя грешка, че ще дебне случай да я поправи и да спечели отново благоволението на Юга. След време този случай му се представи, той се хвана за него като удавник за сламка и веднага си спечели необикновена популярност в Юга, на каквато се радва и папа Александър VI в ада. Става дума за случилото се в Браунсвил. Някакъв невъобразим идиот от военното министерство — положително не Тафт, просто не може да бъде Тафт, защото той винаги се намираше извън страната и обикаляше света да прави пропаганда на Рузвелт за сметка на народа — та някакъв идиот заповядал на 25-и пехотен полк да се настани в Браунсвил, до мексиканската граница. Хората от Браунсвил научили за това и понеже полкът се състоеше от негри, помолили военното министерство да не го изпраща там, тъй като при вида на войниците негри тексасците може да кипнат и да станат големи неприятности.

Идиотът от военното министерство — кой го знае кой е бил — не обърнал внимание на молбата. Войниците негри се настанили в казармите и не след дълго наслоената омраза между бели и черни се проявила и нощем започнали да се чуват големи пукотевици — браунсвилци твърдели, че стреляли негрите.

За да успокои населението на Браунсвил, правителството предприе няколко странни и нескопосни мерки: изпрати комисия офицери от редовната армия да разследват случая; те така го разследваха, че взеха само показания против негърските войници и спряха дотук. Защото нямаха интерес да вземат показания в полза на негрите. Въз основа на доклада на капитан Макдоналд, човек известен с честността си, правителството взе долни и непочтени мерки. Господин Рузвелт гореше от желание да осъди някои от войниците, за да си възвърне симпатиите на южняците, но тъй като докладът на капитана не даваше основание за такова нещо, президентът взе, че обвини целия полк — ей тъй, без доказателства, без обяснения — и го уволни от армията.

Колко ли време ще ми отнеме да изреждам всички постъпки и изявления на президента, които са в пълен разрез с оценката на Норман Хапгуд, изразена в последното изречение на коментара му? Сигурно не съвсем малко. Няма да ми стигне целият ден. Затова ще оставя допълването на списъка за друг път.

Сенаторът Кларк в Монтана

Завчера ми се обади по телефона един много близък приятел — нека го наречем Джоунс — и каза, че ще мине да ме вземе в седем и половина, за да отидем на една вечеря в клуба „Юниън лийг“. Той побърза да добави, че щом пожелая, ще ме откара обратно, знаеше, че от тази година и до края на живота си аз отклонявах всички покани, които налагат да се стои до късно, особено пък ако трябва да се държат и речи. Но Джоунс ми беше много близък приятел и аз без неудоволствие се съгласих да наруша правилото си и да приема поканата. Впрочем сбърках — стана ми неприятно, и то много неприятно. Защото когато Джоунс ми обясняваше, че вечерята е в тесен кръг, между поканените той спомена и сенатора Кларк от Монтана. Аз съм човек порядъчен, с определени морални принципи и не съм навикнал да общувам с животни от породата на господин Кларк.

Съжалявам, че съм суетен — по-скоро съжалявам, че трябва да призная, че съм суетен, — но трябва да си го кажа. Не мога да не се похваля, че дадох много голямо доказателство за приятелските си чувства към Джоунс, щом се съгласих да седна на една маса със сенатора Кларк от Монтана. Въпросът не е само в това, че той е член на Сената на Съединените щати — с други думи, човек със съмнителна репутация, — защото има сенатори, които до известна степен уважавам и не бих отказал да отида на вечеря с тях, щом е такава волята божия. Неотдавна изпратихме един сенатор на каторжна работа, но аз разбирам много добре, че между тези, които досега са избягнали това повишение, ще се намерят и невинни — не искам да кажа съвсем без престъпления, защото такива сенатори в Съединените щати няма, — но поне невинни в някои видове престъпления. Всички те грабят държавната хазна, като гласуват безчестни пенсионни закони, за да не си развалят приятелството с Великата армия на републиката, със синовете на воините от Великата армия, с техните внуци и правнуци. А гласуването на тези закони е явно престъпление и нарушение на сенаторската клетва.

Аз съм готов да пренебрегна донякъде моралните съображения и да се срещна с умерено престъпни сенатори — дори с Плат или Чонси Депю — но Кларк от Монтана е нещо съвсем друго. Казват, че той купувал законодатели и съдии, както хората си купуват храна и облекло. Благодарение на него корупцията е станала нещо съвсем обикновено в Монтана, той така я е захаросал, че тя дори не издава неприятна миризма. Всички знаят неговата история. Едва ли в страната може да се намери толкова гнил човек като него; той е позор за американската нация и всички, които са го избрали за сенатор, знаят много добре, че неговото място е в каторгата — с окови и желязна топка на краката. Мисля, че от времето на Туийд насам в нашата република не се е раждала по-гнусна твар. Отидох на вечерята, която се даваше в едно от по-малките помещения на клуба, където обичайните цигулки и пиано пречат на разговора и не те оставят спокоен нито за миг. Докато се хранехме, двамата ми съседи на масата ми обясниха по какъв повод е това събиране, което всъщност беше в чест на господин Кларк. За предстоящата изложба в клуба той дал на „Юниън лийг“ — който е най-влиятелният и може би най-богатият клуб в Америка — картини на стойност един милион долара. Беше ми ясно, че моят събеседник гледа на този акт едва ли не като на свръхчовешка щедрост. Другият ми събеседник ми довери шепнешком, захласвайки се от възхищение, че ако се съберат всички суми, които господин Кларк е давал на клуба, включително разноските по пренасянето на тези картини, ще се получат най-малко сто хиляди долара. Той очакваше, че аз ще закрещя от възхищение й възторг, но това не стана, понеже пет минути преди това той бе успял да ми съобщи благоговейно, че годишният доход на Кларк възлиза на тридесет милиона долара.

Хората нямат чувство за съотношение. За човек с тридесет милиона доход сто хиляди са капка в морето и съвсем не е нужно да припадаме от възторг и да се захласваме пред такова подаяние. Ако аз дам за нещо десет хиляди долара (една девета от миналогодишния ми доход), ще ми се отрази много повече на материалното положение; една такава постъпка ще заслужава много повече възхищение, учудване, изумление и благодарност, отколкото ако този тип от Монтана даде двадесет и пет милиона долара, защото на него пак ще му останат по сто хиляди на седмица за дребни разходи.

Това ми напомня за единствения благотворителен жест на Джей Гулд. Когато в Мемфис, щата Тенеси, избухна епидемия от жълта треска, този безсрамен развратител на американските делови нрави, който плуваше в неизчислими милиони, се бръкна, та даде пет хиляди долара за пострадалите от епидемията. Нима това е пожертвувателност? Толкова пари той печелеше за един час, и то часа за молитва (той беше много набожен), но в Америка се надигна такава буря от възхищение, която не отмина ни печата, ни амвона, ни частните разговори, и всеки чужденец би могъл да се убеди, че когато един американски милионер даде пет хиляди долара за болните или умиращи бедняци — вместо да подкупи с тях някой окръжен съдия, — това се смята за най-благородното и най-богоугодното дело в историята на Америка.

В подходящия момент председателят на Комитета за изящни изкуства при клуба стана и започна с онзи изтъркан увод, който никого не можеше да измами; че за случая няма да се произнасят речи, а само ще се води приятелски, непринуден разговор. После продължи в същия дух и се оказа, че произнася реч — реч, която можеше да накара всеки нормален човек да се засрами за човешкия род. Ако в този миг при нас беше попаднал някой чужденец, сигурно щеше да си помисли, че се намира на литургия, изпълнявана в присъствието на самия господ бог. Той щеше да реши, че господин Кларк е най-благородният човек, който е раждала републиката, и най-великодушният, и най-самопожертвувателният, и най-безкрайно щедрият благодетел, какъвто светът още не е виждал. А на този оратор, също обожател и притежател на пари, изглежда, и през ум не му минаваше, че господин Кларк просто бе пуснал в шапката на клуба едно петаче.

Когато той завърши отегчителната си проповед, стана председателят на клуба и продължи литургията, буквално бълваше хвалебствия за онзи мошеник, ако човек има що-годе трезва преценка за нещата, биха му прозвучали като най-остър сарказъм, но говорещият съвсем не си даваше сметка за това. И двамата оратори бяха аплодирани бурно, но ето че вторият каза нещо, което според мен трябваше да бъде прието от присъствуващите със студено или дори с ледено мълчание; той каза, че разходите по организирането на изложбата от картини на сенатора са надхвърлили приходите от входа; после той млъкна — ораторите винаги правят тъй, когато искат да постигнат много голям ефект — и след това съобщи на присъствуващите, че сенаторът се бръкнал в този съдбоносен момент и дал хиляда и петстотин долара, за да се плати половината от застраховката на картините, и така касата на клуба била спасена. Да пукна, ако присъствуващите на литургията не избухнала в овации при това поразително съобщение! Да пукна, ако този мошеник не се беше ухилил до ушите, доволен и щастлив, както може да бъде само още веднъж — в деня, когато сатаната ще го пусне в неделя от котела, за да си почине и поеме дъх в хладилника.

И преди още да бях пукнал, председателят на клуба закри своята сергия от скучни до смърт пошлости, представи Кларк и си седна на мястото. Кларк стана под бесния тътен на пианото и стърженето на цигулките — свиреха „Звездно знаме“ или не, може би „Боже, краля ни пази“, след което събралите се изпяха с пълно гърло „Той е такъв славен момък“. Последва чудо невидяно. Винаги съм смятал, че никое живо същество не е в състояние да произнесе реч за собствените си добродетели, но, изглежда, не съм слагал в сметката влечугите. Сенаторът дрънка, дрънка, дрънка цял половин час и в това дрънкане нямаше нищо друго, освен познатите вече хвалебствия на предишните оратори за неговата щедрост; но той не се задоволи само да повтори дословно всички тези глупости, ами добави нов куп към тях, при което хвалеше себе си така разпалено, с такова чувство, че всички предишни комплименти бледнееха пред неговите. Четиридесет години съм наблюдавал по банкети човешката глупост и суетност, но не ми се беше случвало нито веднъж да наблюдавам нещо поне малко от малко подобно на това просташко самодоволство, на тези нахални и долни автославословия.

Цял живот ще остана благодарен на Джоунс, че ме доведе на това свещенодействие. Аз си мислех, че по банкетите съм успял да видя вече всички зверове от породата на речодържателите и да се запозная с всички разновидности на хората, населяващи нашата страна; но съм се лъгал. Тук видях за първи път как хората могат да слязат на дъното и да коленичат благоговейно пред доларите и техните собственици. Разбира се, аз научавах за тези неща от вестниците, но никога не бях виждал със собствените си очи някой да падне ничком пред долара и да произнася молитви.

Покупко-продажба на граждански добродетели

Човешкият род винаги е бил много интересен и ние знаем от историята, че той ще си остане такъв. Неизменно. Той винаги е еднакъв, никога не се променя. Обстоятелствата понякога се сменят — за добро или лошо, — но характерът на човешкия род е постоянен, неизменен. В течение на вековете човечеството е създало няколко велики и могъщи цивилизации и е било свидетел на възникването на най-неочаквани обстоятелства, които са давали смъртоносни плодове, но хората са ги приемали за благодат и са ги посрещали с радост. А после тези величави цивилизации са рухвали и загивали.

Няма никакъв смисъл да се мъчим да пречим на историята да се повтаря, защото характерът на човека е такъв, че той винаги ще осуетява подобни повторения. Всеки път, когато човекът прави голяма крачка напред в областта на материалното състояние и прогреса, той си мисли, че наистина е отбелязал напредък, а всъщност не се е придвижил напред нито на йота; отишли са напред само условията за живот, а той си е останал на предишното място. Той знае повече неща от своите прадеди, но неговият интелект далеч не е по-висок от техния и никога няма да бъде. Той е станал по-богат от дедите си, но характерът му съвсем не се е подобрил в сравнение с техния. Богатството и културата не са вечни, те изчезват, както са изчезнали Рим, Гърция, Египет и Вавилон, а след това настъпва морална и духовна нощ с тежък, продължителен сън и много бавно пробуждане. От време на време на пръв поглед стават все пак някакви промени в характера на човека, но това не са истински промени, да не говорим, че са бързопреходни. Човекът дори не може да си намери религия и да я запази за дълго — обстоятелствата винаги се оказват по-силни от него и от делата му. Условията и обстоятелствата непрестанно се менят и го принуждават да променя вярванията си, да ги нагоди към новата обстановка.

В течение на двадесет и пет-тридесет години аз съм изгубил много — дори прекалено много — време в догадки какъв ще бъде процесът, който ще превърне нашата република в монархия и кога ще стане това събитие. Всеки човек е господар, но същевременно и слуга, васал. Винаги има някой, който гледа на него почтително, възхищава му се и му завижда; и винаги има някой, на когото самият той гледа почтително, възхищава му се и му завижда. Такава е природата на човека, такъв е неговият характер — и той си остава нерушим и неизменен; затова републиката и демокрацията са непригодни за него; те не задоволяват изискванията на неговата природа; неговите стремежи винаги ще пораждат такива условия и обстоятелства, които в края на краищата да създават някой крал и аристокрация, та да им се възхищава и да ги боготвори. При демократичен режим той ще полага усилия — при това съвсем честни — да не допусне короната на власт, но обстоятелствата са по-силни от него и в края на краищата той ще бъде принуден да им се подчини.

Републиките са живели дълго, ала монархията е вечна. Още в училище научаваме, че огромното материално благосъстояние води до условия, които развращават народа и го лишават от мъжество. И веднага след това гражданските свободи се изнасят на пазара, продават се, купуват се, разпиляват се, захвърлят се и ликуващата тълпа понася на раменете и щитовете си своя кумир и го поставя завинаги на трона. Винаги са ни учили — впрочем преди ни учеха — да не забравяме примера с Рим. Учителят ни разказваше за суровите добродетели на Рим, за неговата неподкупност, привързаност към свободата и всеотдайния му патриотизъм — това, когато Рим е бил млад и беден; после учителят ни разказваше как в по-късни дни народът е посрещал с ликуване небивалия материален разцвет и разширяващото се влияние на републиката, без да подозира, че това не са благодатни дарове, не са щастливи придобивки, а болест, смъртоносна болест.

Учителят ни напомняше, че гражданските свободи на Рим не са били продадени на търг за един ден, че те са купувани бавно, постепенно, крадешком, малко по малко; отначало срещу тях са давали малко жито и масло на най-бедните и окаяните, после жито и масло на по-малко бедните избиратели, а след това раздавали жито и масло на всеки, който е готов да продаде своя избирателен глас — с една дума, ставало е същото, което става в съвременната ни история. Отначало — справедливо и със съвсем честни намерения — ние раздавахме пенсии на тези, които са ги заслужили — инвалидите от Гражданската война. И с това честните намерения свършиха. Ние внесохме много и най-изненадващи добавки в пенсионния списък, водейки се от съображения, които позорят военния мундир и законодателните органи, гласували за тях, защото единственото съображение за разширяването на списъците беше да се купят избирателни гласове. Историята се повтаря: жито и масло и обещания да се съдействува с всички сили за окончателното сваляне на републиката и заместването й с монархия. Монархията ще победи и без това, но този процес е особено интересен в този смисъл, че в невероятна степен приближава до нас деня на нейната победа. Налице са двете условия от времето на Рим: баснословно богатство с неизбежната корупция и морално разложение, които то носи, и раздаване на жито и масло, т.е. пенсии, или, с други думи, подкупване на избирателите, което лишава от честолюбие хиляди хора, неустояли на съблазънта, и ги превръща в просяци, протягащи ръка без всякакъв срам.

Интересно — физическата храброст е толкова обикновено явление в света, а моралната — толкова рядко. Преди година-две един ветеран от Гражданската война ме попита не ми ли се ще някога да изляза с реч пред годишния конгрес на Великата армия на републиката. Видях се принуден да му призная, че нямам моралната смелост за такова нещо, защото ще трябва да упрекна старите воини, че не се вдигат на протест против правителството, което купува с пенсии избирателски гласове и по този начин превръща остатъка от техния доблестен живот в едно позорно петно. Може би щях да се опитам да кажа такива думи, но нямаше да ми стигне смелост и щях да се проваля. Щях да приличам на морален страхливец, който се мъчи да порицае цяла тълпа от същата порода — хора, покорни като него.

Да, няма защо да крия — аз съм морален страхливец, както и всички останали; и въпреки това не мога да се начудя как е възможно между стотици хиляди храбреци, които хиляди пъти са гледали в очите смъртта, без да трепнат, да не се намери поне един достатъчно смел, който да стане и да заклейми открито и Конгреса, който го е довел до положение на блюдолизец, и неговите незаконородени закони. Всеки се смее на глупавите допълнения в списъците на правоимеещите пенсия; всеки се смее на най-глупавия, най-безсрамния, най-прозрачния от всички тези закони, най-незаконния от тях — безсмъртния указ 78. Всеки се смее, но тихомълком, всеки се подиграва, но тихомълком, всеки се възмущава, но тихомълком, всеки се срамува да погледне в очите един истински войник, но никой не се решава да изрази открито тези чувства. И това е напълно естествено и неизбежно, защото човек изобщо не обича да казва неприятните неща. Такъв му е характерът, такава му е природата; така е било винаги. Човешката природа не се поддава на промяна. Докато човек съществува, тя никога няма да се промени — нито на йота.

Учението на Джей Гулд

Джей Гулд е най-голямата катастрофа, която някога е сполетявала страната ни. Хората са обичали да имат пари и преди, но той ги научи да се прекланят пред парите и да ги боготворят. И някога са уважавали заможните, но това уважение е било примесено с уважение към човека и начина, по който е печелел парите си. Джей Гулд обаче научи цялата нация да гледа на парите и на човека с пари като на бог, независимо по какъв начин са спечелени парите. В моето детство в областта, където живеех, никой не боготвореше нито парите, нито хората, които имаха пари. А между заможните нямаше нито един, който да бе добил парите си по съмнителен начин.

Евангелието, което Джей Гулд ни остави в наследство, върши огромна работа днес. Неговото послание е: „Печели! Печели бързо! Печели много! Печели изключително много! Печели, както можеш — по честен или нечестен начин.“

Това евангелие изглежда едва ли не универсално. Неговите велики апостоли днес са такива като Макърди Макол, Хайдс, Алегзандър и останалите от тази разбойническа шайка. Президентът Макол, както бе съобщено онзи ден, е на смъртно легло. Останалите, според съобщенията на пресата, също са много зле през последните два-три месеца. Някои си въобразяват, че причината за ударите, които получиха, е в това, че съжаляват и се срамуват от разбойничествата си, предприети срещу два-три милиона собственици на акции и техните семейства, вдовици и сираци — но в известни случаи човек с изненада открива, че в тези хора няма и помен от разбунтувала се съвест; те са болни просто защото техните престъпления бяха разкрити.

Както виждам от сутрешния вестник, вчера Джон А. Макол съвсем забравил, че е на смъртен одър, седнал изправен в леглото и разработил своите морални норми в полза на нацията. Той знае много добре, че всичко, което един изключително богат човек има да каже — независимо дали е здрав, или вече умира, — ще бъде разпространено от вестниците от единия до другия край на континента и ще се чете жадно от всеки грамотен. И тъй Макол седнал и дал някои наставления на своя син — уж на своя син, а в действителност на нацията. По всичко личи, че той е напълно искрен — аз поне мисля така. Струва ми се, че чувството за морал у него е атрофирано. Той явно се смята за светец. А доколкото мога да съдя, за такъв го смятат и всички в Съединените щати. Боготворят го заради богатството му и особено заради съмнителния начин, по който го е натрупал в течение на 20 години. И ми се струва, че той толкова е свикнал с това боготворене, до такава степен се заблуждава, че наистина се смята за възвишен и благороден човек, за образец, чийто пример трябва да следват грядущите поколения. Той подсмърча като кукумявка и очевидно е абсолютно доволен от себе си — сякаш върху името му няма нито петънце, сякаш в живота си не е извършил нито едно престъпление. Чуйте, ето една от неговите малки проповеди:

16 февруари 1906 година

РАБОТА, РАБОТА И САМО РАБОТА, КАЗВА МАКОЛ

Разговор със сина, в който той обяснява кога е изпушил последната си пура.

Специална кореспонденция за „Ню Йорк таймс“.

Лейкуд, 15 февруари — Джон А. Макол се почувствува днес много добре и излезе на разходка със сина си Джон К. Макол, на когото разказа някои епизоди от своята кариера.

— Джон — рече той на сина си, — в живота си съм извършил много неща, за които съжалявам, но не съм извършил нищо, от което да се срамувам. Моят съвет за младите хора, които се стремят към успех, е да възприемат света такъв, какъвто е, и да се трудят, трудят, трудят!

Г-н Макол смята, че движещата сила на човечеството е силата на волята и за да илюстрира тази своя мисъл, той каза:

— Преди известно време, Джон, ние с майка ти бяхме седнали и разговаряхме. Аз пуших пура. Обичах да пуша пури и ми беше много приятно да седна и да изпуша някоя на спокойствие. Майка ти ми се скара. „Джон — каза тя, — защо не оставиш тези пури?“ „Ей сега ще ги оставя.“ „Джон — добави тя, — надявам се, че никога вече няма да пушиш.“ Пурата, която хвърлих, беше последната ми пура. Реших да ги откажа веднъж завинаги. Това стана точно преди 35 години.

Г-н Макол разказа на сина си редица случки от своя живот на бизнесмен и изглеждаше в много по-добро разположение от обикновено. Това му състояние се дължи отчасти на обстоятелството, че той получава стотици поздравителни телеграми по повод вчерашното му изявление за приятелските му отношения с Андрю Хамилтън.

— Татко получи цял кош телеграми от свои приятели от северната, южната, източната и западната част на страната, с които те го поздравяват за тези изявления — заяви тази вечер младият г-н Макол. — В редица телеграми народът му пожелава добро здраве и скорошно оздравяване. Това го кара да се чувствува особено щастлив.

В 3 часа нощес положението на г-н Макол се е влошило, но след малко той се е оправил, тъй че не е станало нужда да се вика лекар.

Храната му сега се състои главно от мляко и бульони. Той не яде твърди храни и отслабва бързо.

Докторите Вандерпол и Чарлс Линдли имаха консулт в 17 часа тази вечер и малко по-късно съобщиха на г-жа Макол и на г-жа Даруин Кингсли, дъщеря на г-жа Макол, че положението му е добро и не съществува никаква непосредствена опасност.

Джон К. Макол направи тази вечер следното изявление:

— Г-н Макол прекара много приятен ден и се чувствува малко по-добре.

Това прилича малко на бюлетин, който се издава всекидневно, когато някой крал или друга изключително важна особа е прекарала деня приятно и се чувствува малко по-добре — факт, който интересува и успокоява целия човешки род, но защо, един бог знае.

Синовете и дъщерите на Джей Гулд се движат сега в най-доброто общество — така поне се смята, в аристократичното общество на Ню Йорк. Една от дъщерите му се омъжи преди 12 години за някакъв френски благородник, един глупав грубиян, картоиграч и джентълмен; тя се съгласи да изплати дълговете му, които възлизаха горе-долу на един милион долара. Това съгласие обаче се отнасяше само за съществуващите дългове, а не за бъдещите. Бъдещите са вече настоящи, и то невероятно големи. Сега тя иска развод и цял свят й съчувствува и е на нейна страна.

Приложение на учението

Американският морал в политиката и в деловата дейност дава не само храна за смях, но сам по себе си е истински банкет. Човекът е странно и крайно интересно изобретение. На Кромуел и на няколко хиляди войници и проповедници са били нужни 10 години, за да издигнат английския морал до едно достойно за уважение равнище, но Чарлс II е успял само за две-три години да унищожи тоя морал. Нашите морални норми бяха много високи преди едно поколение и те бяха издигнати на тази висота с честния труд на няколко поколения; но Джей Гулд съвсем сам успя да подкопае изграждането само за пет-шест години; а за 30 години шайката негови наследници — такива като сенатора Кларк — можаха да унищожат окончателно всичко изградено, и то по такъв начин, че няма вече поправяне.

Преди времето на Джей Гулд имаше една много красива мисъл, чудна мисъл, която всеки повтаряше — повтаряше я с радост ден и нощ и тръпнеше от удоволствие: „Печатът е паладиумът на нашите свободи.“ Това беше сериозна мисъл и искрена, но тя отдавна умря и бе предадена на забрава. Сега никой не смее да я изрече, освен като сарказъм.

Напоследък г-н Гугенхайм беше избран за сенатор. За тази цел той подкупи законодателите в Колорадо — нещо съвсем обикновено, когато трябва да се избират сенатори. Говори се, че г-н Гугенхайм е подкупил законодателите със собствени средства. От неговите публични изявления става ясно, че общото политическо загниване до такава степен е проникнало в него, че той дори не разбира, че носи някаква, макар и малка вина, да не говорим за углавно престъпление. В много случаи паладиумът на нашите свободи изказва само похвали за него и се мъчи да го оправдае. „Денвър пост“, който минава за принципен вестник и уж отразява точно общественото мнение в Колорадо, пише:

Вярно е, че г-н Гугенхайм е пръснал голяма сума пари за избирането си, но той само следва един пример, даден вече от други щати. Всъщност няма нищо лошо в неговата постъпка. От г-н Гугенхайм ще излезе най-добрия сенатор, който Колорадо е имал някога. Неговото избиране ще даде на Колорадо това, от което щатът се нуждае — капиталисти и граждани с високи качества. Г-н Гугенхайм ще внесе в Колорадо подобренията, които Том Патерсън не можа да внесе. Той е тъкмо човек за този пост. Не е нужно да се мъчим да преобразяваме света. В течение на 2000 години хората са се мъчили да направят това и не са успели. Г-н Гугенхайм е избран от народа и трябва да принадлежи на народа — няма значение, че за целта е похарчил един милион долара. Алтернативата в изборите беше Том Патерсън или Саймън Гугенхайм и народът избра Гугенхайм. „Денвър пост“ се прекланя пред волята на народа.

Купувайки „честта“ да бъде сенатор, г-н Гугенхайм не е подкупил всички законодатели, а е прибягнал до обикновената икономия, като е дал пари само на толкова хора, колкото са били необходими, за да бъде избран. Някои от тези хора, на които той не е дал пари, се възпротивиха; те внесоха предложение да се разгледа въпросът по какъв начин е бил избран Гугенхайм, но подкупеното мнозинство не само гласува против предложението, но и не го включи в аналите на законодателното тяло. На пръв поглед човек би рекъл, че това е израз на някаква чувствителност, но едва ли. Човешката природа е такава, че дори и най-безсъвестните крадци не обичат да бъдат изправяни на позорния стълб.

Малка приказка

Онази вечер един от гостите, които присъствуваха на литургията, давана от клуба „Юниън лийг“ в чест на сенатора Кларк, ми разказа следната приказка:

Свещеникът Елиът Б. от град Х. бил ревностен и много запален букинист; тъй като жена му била богата, той имал възможност да се занимава свободно с тази своя страст. Преди няколко години той пътувал през рядко населена земеделска област и спрял в една ферма, за да си почине или нахрани. Фермата била бедна, но фермерът, жена му и двете им деца посрещнали с радост странника. След малко вниманието на свещеника било привлечено от голяма книга, с която децата си играели и я използувани като стол. Очевидно това била библията на семейството. На г-н Елиът Х. му станало неприятно, че Светото писание се подмята по такъв начин; освен това видът на книгата, която изглеждала доста стара, събудил неговата букинистка страст и той я взел и започнал да я разглежда. Като някакво земетресение от главата до петите го разтърсила радост — книгата представлявала сборник пиеси на Шекспир, първо издание и много добре запазено.

След като успял да се успокои, той запитал фермера откъде има тази книга. Фермерът отвърнал, че неговата рода в Ню Ингланд я имала поколения наред и когато той се отправил към западната част на страната, за да свие ново гнездо, взел книгата със себе си просто защото била книга; лесно ли е току-тъй да изхвърлиш книга?

Г-н Елиът Х. го попитал дали е съгласен да му я продаде. Фермерът се съгласил, в смисъл, че пожелал да получи срещу нея някакви други книги — по-интересни от тази.

Елиът Х. казал, че ще вземе книгата и…

В този миг някой се намеси в разговора и ние не можахме да го възобновим. Прибрах се у дома, като все си мислех за незавършената приказка, и продължих да мисля дори в леглото. Положението беше много интересно и аз съжалявах, че прекъснаха разказа на събеседника ми; след малко, тъй като още не бях заспал, реших да довърша сам приказката. Знаех, че това няма да е трудно, защото подобни разкази се движат обикновено по определена линия и развръзката им е една и съща.

Ще се върна за миг малко назад, защото забравих една подробност.

Свещеникът бил разтресен от радост не само веднъж, а два пъти, защото в книгата видял автографа на самия Шекспир — невероятна находка; известно е, че на нашата планета има само още две такива! Наред с името на Шекспир стояло още едно име — Уърд. Несъмнено това име би могло да помогне да се проследи нейната автентичност.

Както казах, няма да е трудно да се довърши тази приказка. Ето че я измислих:

Мой вариант

Когато се прибрал у дома, свещеникът проучил състоянието на пазара на редки книги й видял, че съвършено запазените екземпляри от първото издание на Шекспир са се покачили с 5% в сравнение с есента на миналата година; следователно екземплярът на фермера струвал 7300 долара; освен това свещеникът разбрал, че основната цена за автентичен автограф на Шекспир се е покачил от 55 000 на 60 000. Той отправил горещи благодарствени молитви за намереното съкровище, което бог просто тикнал в ръцете му, и решил да го прибави към своята сбирка, която по този начин ще се прочуе по цял свят; ето защо той изпратил на фермера чек за 67 300 долара, а фермерът останал безкрайно изненадан и благодарен — просто нямал думи да изрази благодарността си.

Останах доста доволен от моя вариант, дори се гордеех с него; изгарях от нетърпение да разбера другия вариант, за да видя дали не съм изпаднал в някакви противоречия. Потърсих моя събеседник и той ми разказа края:

Заключение на първия вариант

Невероятната находка се оказала истинска и струвала хиляди и хиляди долара на пазара; а стойността на автографа изобщо не можела да се изчисли в долари; някои американски мултимилионери били готови да дадат за книгата три четвърти от годишния си доход. Благородният свещеник не забравил бедния фермер и му изпратил една енциклопедия и 800 долара.

Велики боже! Останах безкрайно разочарован и си го казах направо. Започна спор с участието на няколко души. Аз настоявах, че свещеникът не е бил щедър към фермера, а се е възползувал от невежеството му, за да го обере; останалите твърдяха, че познанията на свещеника са скъпо струваща придобивка, спечелена с учение и прилежание и че той има право на всички изгоди, които му носи сделката — че никак не е необходимо да дава тези ценни знания на човек, който се интересува само от картофи, царевица, прасета, вместо да се отдаде на учение както свещеника, за да получи същите познания.

Не можаха да ме убедят и аз настоявах, че свещеникът е постъпил непочтено спрямо фермера и че последният е и трябвало да получи половината от стойността на книгата и на автографа. Ако с мен се беше случило същото, аз щях да дам на човека половината. Не съм съвсем сигурен в това, но поне така мислех. В себе си бях убеден, че първият ми порив, ако бях на мястото на свещеника, щеше да ме накара да дам на фермера цялата сума; когато този първи порив отминеше, щях да намаля дела на фермера с 10%; когато и вторият порив поизстинеше, щях да намаля още малко дела на фермера. И ако би имало достатъчно време да охладнея, може би накрая щях да свърша с това, че да продам на фермера енциклопедията. Защото такива са нравите на човешкия род, а аз съм човешкият род, събран и натъпкан в един костюм, но с пълно право да представлявам цялото това многообразие във всичките му отсенки.

Казват, имало изключения. Много добре зная това. Аз не съм от тези изключения, а представлявам само обобщен израз на човечеството. Изключение беше Хамънд Тръмбъл от Хартфорд. Той беше голям учен и прекрасен човек. Ако имаше търговски нюх, с тези невероятни знания можеше да забогатее. Но не забогатя; никога не можа да изкара дори едно пени с тези свои знания, използувайки невежеството на другите. Той винаги беше готов да помогне на нещастния притежател на някаква рядкост, да му обясни нещата; и го правеше с радост и съвсем безплатно. Спомням си един такъв случай: двадесетина години след войната една жена от Юга му писала, че сред боклуците и джунджуриите, оставени от войниците, които разрушили бащиния й дом, намерила екземпляр от индианската библия на Елиът; казали й, че книгата струвала 100 долара; казали й още, че г-н Тръмбъл най-добре ще може да прецени колко струва и да й даде някакъв съвет; жената обяснявала също, че е бедна и че 100 долара представляват голяма сума за нея.

Тръмбъл й отговорил, че ако екземплярът е добре запазен, Британският музей ще го вземе за 1000 долара. Той писал на жената да му изпрати книгата, което тя и сторила. Оказало се, че екземплярът е напълно запазен и Тръмбъл направо й изпратил парите.

Спомням си и друг случай: бедната сестра или някаква друга роднина на Одъбон притежавала екземпляр, много добре запазен, на Одъбоновото велико произведение и искала да го продаде, защото наистина била много бедна.

Между букинистите томът вървял по определена цена — 1000 долара, — но тя не знаела това. Жената предложила книгата на някакъв професор, който знаел цената й, но дал на жената 100 долара; и не само че измамил нещастната жена, но бил толкова глупав и толкова безсърдечен, да се хвали с това.

Кандидат за губернатор

Преди няколко месеца бях предложен за независим кандидат за губернатор на големия щат Ню Йорк срещу г. Стюарт Л. Удфорд и г. Джон Т. Хофман. Чувствувах някак си, че имам голямо предимство над тези господа, а именно — добрата ми репутация. Лесно можеше да се види от вестниците, че ако някога им е било познато какво значи да се радват на добро име, това време бе отлетяло. Ясно беше, че през последните няколко години те бяха се запознали с какви ли не срамни престъпления. Но в самия момент, когато тържествувах поради моето предимство и тайничко му се радвах, едно неприятно чувство като някакъв кален подмолен поток подрони щастието ми. Това беше обстоятелството, че трябваше да чуя, че и аз съм станал предмет на приказки като тези хора. Това ме тревожеше все повече и повече. Най-после писах по този въпрос на своята баба. Отговорът й беше бърз и рязък. Тя заявяваше:

През целия си живот ти не си направил нито едно-единствено нещо, от което да се срамуваш — нито едно. Погледни вестниците — погледни ги и нека ти стане ясно какъв вид хора са господата Удфорд и Хофман, и тогава виж дали ще си готов да се принизиш до тяхното равнище и да предприемеш предизборна обиколка наред с тях.

Тъкмо това беше и моята мисъл! Тази нощ не спах нито миг. Но най-после не можех да отстъпя. Бях се обвързал напълно и трябваше да продължа борбата. Когато на закуска преглеждах равнодушно вестниците, попаднах на следния пасаж и искрено мога да кажа, че никога по-рано не се бях така слисвал:

ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛСТВО. Може би сега, след като г. Марк Твен се е изправил пред народа като кандидат за губернатор, той ще благоволи да обясни как е станало, та е бил изобличен от тридесет и четирима свидетели в даване на лъжливи показания във Вакавак, Кошиншина през 1883 година, като целта на това лъжесвидетелство е, за да ограби бедна вдовица туземка и нейното безпомощно семейство и да си присвои малката платанова градинка, единствената опора и подкрепа в техния изпълнен с лишения и отчаяние живот. Заради себе си, както и заради великия народ, чийто глас той иска да спечели, г. Твен е длъжен да разясни този въпрос. Да видим дали ще го направи!

Мислех си, че ще се пръсна от смайване! Такова жестоко, безсърдечно обвинение. Никога не бях виждал Кошиншина! Никога не бях чувал за Вакавак! Не можех да различа платанова градина от кенгуру! Не знаех какво да правя. Бях стъписан и безпомощен. Оставих деня да отмине, без да направя абсолютно нищо. На следната сутрин същият вестник беше поместил следния текст — нищо повече:

ЗНАМЕНАТЕЛНО. Трябва да се отбележи, че г. Твен многозначително мълчи по въпроса за лъжесвидетелството в Кошиншина.

(Забележка: До края на предизборната кампания този вестник не ме наричаше иначе, освен „Позорния лъжесвидетел Твен“.)

След това в. „Газет“ излезе със следния пасаж:

ИСКАМЕ ДА ЗНАЕМ. Дали новият кандидат за губернатор ще благоволи да обясни на някои от своите съграждани (от които се иска да гласуват за него!) дребните обстоятелства около това, как неговите другари по палатка в Монтана губели от време на време някои дребни ценности, докато най-после, понеже тези неща неизменно са били намирани у г. Твен или в неговия „куфар“ (вестникът, в който е завивал багажа си), те се видели принудени да му направят приятелско предупреждение за негово собствено добро, като го намазали с катран, овъргаляли го в перушина и го развели за общо посмешище из града, а след това го посъветвали да остави едно постоянно празно пространство на мястото, което обикновено заемал в лагера. Ще направи ли той това?

Би ли могло нещо да бъде по-умишлено злобно от това? Защото никога през живота си не съм бил в Монтана.

(След това този вестник обикновено ме окачествяваше като „Твен, монтанския крадец“.)

Започнах да взимам вестниците със страх — също както някой би повдигнал одеяло, под което подозира, че би могло да има гърмяща змия. Ето на какво се спря погледът ми един ден:

ХВАНАТА ЛЪЖА. Според дадените под клетва показания на г. Майкъл О’Фланагън, от Файв Пойнтс, и г. Кит Върнс и г. Джон Алън, от Уолтър стрийт, установява се, че мръсното твърдение на г. Марк Твен, че оплакваният покойник, дядо на нашия благороден знаменосец Джон Т. Хофман, бил обесен за разбойничество, е мръсна и безпричинна лъжа, нямаща всъщност и сянка от основание. Обезсърчително е за добродетелните хора, за постигане на политически успех, да виждат да се прибягва към такива срамни средства като оскърбяване на мъртвите в техните гробове и опозоряване на честните им имена с клевета. Като си помислим каква горест ще причини тази гнусна лъжа на невинните роднини и приятели на покойния, ние сме едва ли не принудени да подбудим обиденото и оскърбено общество да пристъпи към съкратена съдебна процедура и законно отмъщение срещу клеветника. Но не! Нека го оставим да се терзае под ударите на съвестта си (макар че ако гневът надвие над обществото и в своята сляпа ярост то причини на клеветника някаква телесна повреда, съвсем очевидно е, че никакви съдебни заседатели не биха могли да осъдят и никой съд не би могъл да накаже извършителите на подобно действие).

Въздействието на остроумното заключително изречение беше такова, че тази нощ аз трябваше да скоча от леглото си и да се измъкна от задната врата, когато „оскърбеното и обидено общество“ нахлу през предния вход и влизайки вътре, чупеше по пътя си мебели и прозорци в своя справедлив гняв, а когато си отиде, отмъкна със себе си вещите, които можеше да носи. И все пак с ръка върху библията аз мога да заявя, че никога не съм клеветил дядото на губернатора Хофман. Нещо повече: до този ден аз никога дори не бях чувал за него, нито пък бях споменавал името му.

(Ще заявя мимоходом, че горецитираният вестник след това винаги ме споменаваше като „Твен, похитителя на мъртъвци“.)

Следващата вестникарска статия, която привлече вниманието ми, беше долната:

ЧУДЕСЕН КАНДИДАТ. Г. Марк Твен, който снощи трябваше да произнесе такава съкрушителна реч на масовото събрание на независимите, изобщо не се появи! В една телеграма от неговия лекар се заявяваше, че бил блъснат и съборен от подплашени коне, че кракът му бил счупен на две места, че бил на легло и страдал от адски болки и т.н., и т.н., и други такива врели-некипели. Независимите се постараха най-усърдно да преглътнат тази жалка лъжа, като дадоха вид, че не знаят истинската причина за отсъствието на жалкото същество, което са посочили за свой знаменосец. Снощи една личност е била забелязана да влиза в хотела на г. Твен, клатушкайки се като пияна свиня.

Наложителен дълг на независимите е да докажат, че това оскотяло същество не е бил самият Марк Твен. Поставихме ги най-после натясно! Този случай не търпи отбягване от отговорността. Гласът на народа пита гръмко: „Кой е бил този човек?“

Невероятно, просто невероятно беше в първия миг, че моето име действително беше свързано с това опозоряващо подозрение. Три дълги години бяха изминали, след като за последен път бях вкусил бира, вино и изобщо каквито и да било спиртни напитки.

Какво въздействие оказваха върху ми времената, може да се съди от обстоятелството, че дори не трепнах, когато в следния брой на вестника видях, че ми беше даден прякорът „г. Делириум Тременс Твен“ — въпреки че знаех с какво досадно постоянство вестникът ще продължава да ме нарича така до самия край.

По това време анонимните писма бяха започнали да стават важна част от моята всекидневна поща. Следният образец беше обичаен:

Какво ще кажеш за старата жена, която ти изрита от жилището си, когато тя бе дошла да иска милостиня?

Пол Прай

И този:

Има неща, които си направил и които никой не знае, освен мен. Не е зле да пуснеш няколко долара на изпращача на настоящето, защото иначе ще получиш съобщение чрез вестниците.

Ханди Анди

Писмата бяха горе-долу от този вид. Ако читателят желае, бих могъл да продължа да ги цитирам, докато се пресити.

Наскоро след това главният републикански вестник ме „обвини“ във вземане на подкуп в голям мащаб, а официозът на Демократическата партия „разкри“ един тежък случай на извършен от мен шантаж.

(По този начин придобих две нови имена: „Твен, Корумпирания негодник“ и „Отвратителния мошеник Твен“.)

По това време така гръмко се искаше от мене да дам „отговор“ на всички отправени срещу мен обвинения, че водачите на партията ми и редакторите на нейните вестници заявиха, че за мене би било равнозначно на политически провал, ако продължавам да мълча. Като че ли за да се направи техния призив още по-настоятелен, в един от вестниците на следния ден се появи долното съобщение:

ВИЖТЕ ЧОВЕКА! Независимият кандидат продължава да мълчи. Защото не смее да говори. За всяко отправено срещу него обвинение има изобилни доказателства, а тези обвинения се потвърждават многократно от собственото му красноречиво мълчание, докато най-после днес той е навеки осъден. Независими, погледнете вашия кандидат! Погледнете ПОЗОРНИЯ ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛ! КРАДЕЦА ОТ МОНТАНА! ПОХИТИТЕЛЯ НА МЪРТЪВЦИ! Хвърлете поглед на вашето въплъщение на ДЕЛИРИУМ ТРЕМЕНС! Вашия КОРУМПИРАН НЕГОДНИК! Вашия ОТВРАТИТЕЛЕН МОШЕНИК! Погледнете го — вгледайте се добре в него и тогава кажете дали можете да дадете вашите честни гласове за едно същество, което си е спечелило тази позорна редица наименования чрез своите гнусни престъпления и не дръзва да си отвори устата, за да отрече, което и да било от тях!

Нямаше никакъв възможен начин да се измъкна от тази каша и така, дълбоко унизен, аз се задоволих да изготвям отговора си на куп неоснователни обвинения и зловредни и злобни лъжи. Не успях обаче да свърша тази задача, защото още на следната сутрин един вестник се появи с нов ужас, с нова клевета, като сериозно ме обвини, че съм изгорил една лудница с всичките болни в нея, понеже пречела на изгледа от къщата ми. Това ме хвърли в известна паника. След това дойде обвинението, че съм отровил вуйчо си, за да си присвоя имота му, като настоятелно се искаше да бъде разровен гробът. Това ме доведе до границите на лудостта. А на всичко отгоре бях обвинен, че когато съм бил управител на яслите за подхвърлени деца, аз съм назначавал там беззъби и некадърни роднини, които да приготовляват храната. Започнах да се колебая — да се колебая. И най-после, като необходима и подходяща кулминационна точка на безсрамното преследване, на което ме беше подложила политическата злост, девет едва пристъпващи деца, от всякакъв цвят и в различна степен на парцаливост, бяха подучени да се впуснат на трибуната на едно публично събрание, да се заловят за краката ми и да ме нарекат „татко“!

Капитулирах. Свих знамената си и се предадох. Не бях в състояние да изпълня изискванията на предизборната кампания за губернатор на щата Ню Йорк и затова оттеглих кандидатурата си, като в своето огорчение се подписах така:

Искрено ваш едно време почтен човек, но сега Марк Твен, П. Л., М. К., П. М., Д. Т., К. Н., О. М.

Знаменитата скоклива жаба

По искане на един мой приятел, който ми писа от Изтока, посетих добродушния и бъбрив старец Саймън Уилър и както ми беше заръчано, попитах за приятеля на моя приятел, Лионидъс У. Смайли. Тук прилагам резултатите на моето запитване. Тайничко се съмнявам, че Лионидъс У. Смайли е измислена личност; че приятелят ми никога не е познавал такъв човек, а само е предвиждал, че ако запитам стария Уилър за него, това ще го подсети за неговия безчестен Джим Смайли. Тогава той ще се впусне в приказки и ще ме отегчи до смърт с някакъв досаден спомен за него — колкото дълъг и скучен, толкова и безинтересен за мен. Ако целта му е била такава, той действително успя.

Заварих Саймън Уилър да дреме, удобно разположил се край печката в кръчмата на западналото миньорско селце Ейнджълс, и забелязах, че беше пълен, плешив човек, а от спокойната му физиономия лъхаше подкупващо добродушие и простота. Той се събуди и ме поздрави. Казах му, че мой приятел ми е поръчал да запитам за един негов любим другар от момчешките му години, на име Лионидъс У. Смайли, преподобния Лионидъс У. Смайли, млад проповедник на словото божие, за когото бил чул, че едно време пребивавал в Ейнджълс Камп. Добавих, че ако г-н Уилър би могъл да ми разкаже нещо за този преподобен Лионидъс У. Смайли, ще му бъда много задължен.

Саймън Уилър ме заведе в един ъгъл, препречи ми пътя със своя стол, след това ме накара да седна и ми издърдори скучната история, която следва подир този пасаж. Той нито веднъж не се усмихна, нито веднъж не се намръщи; не промени за миг мекия и плавен глас, с който започна първото изречение, не показа ни следа от възторг. Но в целия му безкраен разказ се промъкваше нотка на трогателна убедителност и искреност, които явно ми показаха, че не само е далеч от мисълта в разказа му да има нещо нелепо или смешно, но и че го счита за действително важен и се възхищава от двамата си герои като от хора, изключително гениални в хитростта си. Видът на човек, невъзмутимо разправящ такава чудновата измислица, без нито веднъж да се усмихне, беше съвсем неправдоподобен за мен. Както казах по-горе, аз го помолих да ми разправи каквото знае за преп. Лионидъс У. Смайли, и той ми отговори следното.

Преподобният Лионидъс У. См, преподобният Ли… да, имаше тук едно време един човек на име Джим Смайли, през зимата на 49 г. или може би през пролетта на 1850… не помня точно кога. Все пак мисля, че беше едното или другото, защото си спомням, че когато той дойде в лагера, големият улей не беше завършен. Във всеки случай, той беше най-голям чудак, който се обзалагаше за всичко, каквото му попаднеше, ако можеше да намери някой да се обзаложи за противното; а ако не можеше, взимаше другата страна. Каквито условия и да предлагаше другият, той се съгласяваше — от всичко беше доволен, стига само да имаше за какво да се обзаложи. Но все пак беше късметлия, необикновено голям късметлия; почти винаги печелеше. Винаги беше готов да се хване на бас — каквото и да се споменеше, този приятел предлагаше да се обзаложи, и то, както вече ви казах, на която страна искате. Ако имаше конни надбягвания, на края им той или забогатяваше, или пропадаше; ако се сбиеха кучета, веднага се обзалагаше, ако се сбиеха котки, веднага се обзалагаше; ако имаше бой между петли, пак се обзалагаше кой ще спечели. Дори нещо повече, ако видеше две птички, кацнали на оградата, той се хващаше на бас коя ще хвръкне първа, а ако в лагера имаше молитвено събрание, редовно отиваше, за да се обзалага в полза на пастора Уокър, когото считаше за най-изкусен проповедник по тези места. Пък и така си беше, защото пастора действително го биваше. Дори и буболечка да видеше, тръгнала нанякъде, той се обзалагаше за колко време ще стигне до мястото, за което се е запътила; ако се хванехте на бас, беше готов да проследи буболечката и до Мексико, само за да разбере закъде е тръгнала и колко време ще пътува. Много от тукашните момчета са виждали този Смайли и могат да ви разкажат за него. Чуден човечец — за него беше без значение, — обзалагаше се за каквото и да е. Веднъж съпругата на пастора Уокър лежа дълго болна и изглеждаше, като че няма да могат да я спасят. Една сутрин пасторът дойде и Смайли стана и го запита как е болната. Той отвърна, че благодарение на безкрайната милост божия сега е значително по-добре — и както вървят нещата, с помощта на провидението ще се поправи още повече. А Смайли, без да помисли, рече:

— Залагам два долара и половина, че няма да я бъде.

Този Смайли имаше кобила — момчетата я наричаха костенурка, но знаете, само на смях, защото, разбира се, тя беше по-бърза — и той печелеше доста пари с нея, макар че беше толкова бавна и винаги имаше астма или някакво разстройство, или туберкулоза, или друго нещо. Обикновено й даваха двеста-триста ярда аванс, а след това я задминаваха. Но в края на надбягването я обхващаше възбуда и безразсъдност, тя се разскачваше; и се разкрачваше; мяташе краката си ту във въздуха, ту настрана между препятствията и като вдигаше повече прах и по-голяма олелия със своето кашляне, кихане и пръхтене, винаги догонваше другите, пристигайки на финиша само с една глава пред останалите коне, едва колкото да отбележите това.

Той имаше и един малък булдог; като го гледаш, ще си помислиш, че не струва нито цент и че го бива само да седи и да гледа смръщено, дебнейки да открадне нещо. Но щом за него се залагаха пари, кучето ставаше съвсем друго. Долната му челюст се издаваше като предна палуба на параход, зъбите му се откриваха и засвяткаха като пещ. Някое куче можеше да се нахвърли срещу него, да го дразни, да го хапе, да го преметне през рамо два или три пъти, но Андрю Джаксън — така се наричаше кучето, — Андрю Джаксън никога не се издаваше, че не е доволен или че е очаквал нещо друго. Облозите от другата страна непрекъснато се удвояваха и удвояваха, докато не заложеха всичките пари; и тогава той изведнъж хващаше другото куче за ставата на задния крак и там си замръзваше — не го ръфаше, знаете, а просто се вкопчваше и го държеше здраво, ако трябваше дори и цяла година, докато от другата страна се откажеха от облога. Смайли винаги побеждаваше с това кученце, докато веднъж го изправи срещу едно куче без задни крака, понеже му били отрязани от циркуляр. Когато работата беше вече отишла далеч и всички пари бяха заложени, и Андрю Джаксън се опита да захапе любимото си място, той в същия миг видя, че бяха го надхитрили и че, тъй да се каже, другото куче го беше поставило натясно. Изглеждаше изненадан, а след това придоби някак си обезсърчен вид; и повече не се опита да спечели битката, за което здравата го натупаха. Така погледна Смайли, сякаш искаше да каже, че сърцето му е сломено и че грешката, дето е сложил насреща му куче без задни крака, за които да се вкопчи — на което главно е разчитал в борбата, бе негова — а след това се отдалечи няколко крачки, накуцвайки, легна и умря. Той беше добро куче, този Андрю Джаксън, и ако беше останал жив, щеше много да се прослави, защото имаше заложби и гениалност — сигурен съм, защото той нямаше други възможности, за които си струва да се приказва, а много естествено е, че никое куче не би могло да се бие като него при такива обстоятелства, ако няма дарба. Винаги ми става мъчно, като се сетя за последната му схватка и за нейния край.

И тъй, по едно време този Смайли имаше териери, млади петли, котараци и безброй всякакви животни и нищо не можехме да му изкарате насреща за обзалагане, без да му намери еша. Веднъж хвана жаба и си я занесе в къщи, като заяви, че възнамерявал да я обучи; така че в продължение на три месеца не прави нищо друго, а само стоя в задния си двор, като учеше жабата да скача и, да му се не види, той наистина я научи. Като я побутваше лекичко отзад, в същия миг жабата се премяташе във въздуха като топка — обръщаше се презглава веднъж, а може би и два пъти, ако се засилеше добре — и тупваше на земята на краката си леко като котка. Така я беше научил да лови мухи и с такова постоянство поддържаше практиката й, че жабата хващаше всяка муха, която забележеше. Смайли заявяваше, че една жаба се нуждае само от обучение и тогава може да направи почти всичко — и аз му вярвам. Та аз съм го виждал да слага Даниъл Уебстър тук на пода — Даниъл Уебстър се наричаше жабата — и да й извиква:

— Мухи, Даниъл, мухи! — И преди да мигнете, жабата скачаше нагоре, улавяше една муха от тезгяха тук, тупваше на земята като буца кал и започваше да чеше главата си със задния крак с такова безразличие, като че ли и представа нямаше, че е направила нещо повече от онова, което би могла да направи всяка друга жаба. Не можехте да видите по-скромна и по-естествена жаба, макар че беше толкова надарена. А пък що се отнася до обикновено право скачане на равно място, тази жаба можеше да отиде с един скок по-далеч от което и да било животно от нейния род. Разбирате, нали, скачането на равно беше нейната специалност; и щом се стигнеше до него, Смайли залагаше на нея до последната си пара. Смайли страшно се гордееше със своята жаба и с пълно право, защото хора, които бяха пътували и бяха ходили навсякъде, казваха, че тази жаба превъзхожда всички жаби, които са виждали.

Държеше животното в малка кутийка с решетка, като имаше обичай да го носи от време на време в града, за да се обзалага. Веднъж един човек — той беше пришелец в лагера — го срещна с кутията и му каза:

— Какво ли пък може да е това, което носиш в кутията?

Смайли отвърна някак си безразлично:

— Може да е папагал или канарче, обаче не е, а е само жаба.

Тогава човекът я взе, разгледа я внимателно, обърна я насам-натам и каза:

— Хм, да, жаба е. Е, и за какво я бива?

— Да ти кажа ли — рече му Смайли непринудено и нехайно, — бива я за едно нещо. Според мене тя може да надвие на скачане всяка друга жаба в окръга Калаверас…

Човекът взе отново кутията, хвърли още един дълъг, щателен поглед и я върна на Смайли, като му каза предизвикателно:

— Не виждам у тази жаба нищо, с което да превъзхожда, която и да е друга жаба.

— Може да не виждаш — каза Смайли. — Може би разбираш от жаби, може би и нищо не разбираш; може да имаш опит и може, така да се каже, да не си само любител. Както и да е, аз имам мое мнение и се ловя на бас за четиридесет долара, че тази жаба може да надскочи, която и да било друга жаба в окръга Калаверас.

Човекът се позамисли един миг, а след това каза някак си тъжно:

— Ех, аз съм чужденец тук и нямам никаква жаба; но ако имах, щях да се обзаложа с тебе.

Тогава Смайли рече:

— Няма значение, няма значение, само подръж малко кутията, а аз ще отида да ти донеса жаба.

И така човекът взе кутията, сложи своите четиридесет долара до тези на Смайли и седна да чака.

Седя там дълго време, като размишляваше и размишляваше, а сетне извади жабата, отвори й устата и с лъжичка я напълни със ситни сачми — напълни я почти до гушата — и я остави на пода. Смайли пък отиде край блатото и след като шляпа дълго из калта, най-после хвана една жаба, занесе я на човека и каза:

— Ето ти, ако си готов, сложи я до Даниъл, с предните й крака на една линия с тези на Даниъл, а аз ще дам знак за скачане. — И тогава рече: — Едно, две, три — хоп! — И двамата с човека побутнаха жабите отзад и новата жаба скочи живо, а Даниъл се понадигна, сви си раменете така — като французин, но нямаше никаква полза — не можа и да се помръдне. Стоеше закован на пода, неподвижен като черква, и толкова беше в състояние да мръдне, колкото и ако го бяха закотвили. Смайли беше много изненадан, а и отвратен, но, разбира се, нямаше представа как стои работата.

Човекът взе парите и си тръгна; а на излизане от вратата посочи с палец през рамото си — ей тъй — към Даниъл и отново каза много натъртено:

— Аз не виждам у тази жаба нищо, с което да превъзхожда, която и да било друга жаба.

А Смайли стоеше умислен, чешеше се по главата, гледаше продължително към Даниъл и най-после каза:

— Просто се чудя защо, дявол да го вземе, тази жаба така ме изигра; да не би нещо да не е добре, изглежда ми някак си надебеляла. — И той хвана Даниъл за врата, вдигна го и рече: — Да пукна, ако тази жаба не тежи две кила! — И я обърна с главата надолу, а тя избълва две шепи сачми. Тогава разбра каква е работата и побесня от яд; остави жабата на земята, хукна подир човека, но не я успя да го настигне. И…

(Тук Саймън Уилър чу да го викат от предния двор и стана да види за какви го търсят.) На излизане се обърна към мене и каза:

— Стойте си там, чужденецо, и не се безпокойте — няма да се бавя.

Но, с ваше позволение, аз не сметнах, че едно продължение на разказа за предприемчивия негодяй Джим Смайли има вероятност да ми даде много сведения относно преподобния Лионидъс У. Смайли и затова си тръгнах.

На вратата срещнах общителния Уилър да се връща. Той ме улови за палтото и подхвана:

— Тая година Смайли имаше една жълта, едноока крава, без опашка, само с едно късо парче като банан и…

Аз обаче нямах нито време, нито настроение, та не дочаках да чуя за пострадалата крава и се сбогувах.

Легендата на „Капитолийската Венера“

Глава I
Сцената представлява ателието на един скулптор в Рим

— О, Джордж, така те обичам!

— Миличката ми Мери, знам това — но защо баща ти е така непреклонен?

— Джордж, той е добър човек, но за него изкуството е лудост — той разбира само от бакалски стоки. Смята, че ще ме оставиш да гладувам.

— По дяволите мъдростта му — тя мирише на вдъхновение. Защо не съм някакъв безмилостен бакалин, който умее да печели пари, вместо надарен от божествата скулптор, който няма какво да яде?

— Не се отчайвай, скъпи Джордж — всичките му предразсъдъци ще изчезнат веднага щом спечелиш петдесет хиляди до…

— Петдесет хиляди дяволи! Детенце, аз съм закъснял с наема си!

Глава II
Сцената представлява жилище в Рим

— Уважаеми господине, безсмислено е да се приказва. Нямам нищо против вас, но не мога да позволя на дъщеря си да се ожени за една смес от любов, изкуство и глад — предполагам, че не можете да й предложите нищо друго.

— Господине, аз съм беден, признавам ви. Но нима славата не е нищо? Почитаемият Белами Фудъл от Арканзас казва, че новата ми статуя, представляваща Америка, е много сполучлива скулптура и предрича с доволство, че я един ден името ми ще стане знаменито.

— Глупости! Какво разбира това арканзаско магаре от тези работи? Славата е нищо. Онова, което има значение, е пазарната цена на вашето мраморно плашило. На вас ви трябваха шест месеца, за да го издялате, а не можете да си го продадете и за сто долара. Не, господине! Покажете ми петдесет хиляди долара и тогава ще имате дъщеря ми — в противен случай тя ще се омъжи за младия Симпър. Имате точно шест месеца, в които да съберете парите. Довиждане, господине.

— Уви! Клетникът аз!

Глава III
Сцената представлява ателието

— О, Джон, приятелю от детинство, аз съм най-нещастният човек.

— Ти си простак!

— Не ми е останало да обичам нищо, освен клетата ми статуя… Виж, дори и на нейния студен мраморен лик не личи съчувствие към мен — така красива и така безсърдечна!

— Ти си глупак.

— О, Джон!

— О, глупости! Не каза ли, че имаш шест месеца, през които да събереш парите?

— Не се подигравай на мъките ми, Джон! Дори и шест века да имах, каква би била ползата? Как би могло това да помогне на един беден нещастник без име, без приятели?

— Идиот! Страхливец! Бебе! Цели шест месеца, през които да събереш парите… а и пет ще са достатъчни!

— Да не си луд!

— Шест месеца — това е предостатъчно. Остави тази работа на мене. Аз ще намеря парите.

— Какво искаш да кажеш, Джон? Как, за бога, ще можеш да намериш такава огромна сума за мене?

— Ще ми позволиш ли аз да свърша тази работа, без да ми се бъркаш? Ще оставиш ли всичко в моите ръце? Ще се закълнеш ли, че ще приемеш без възражение всичко, което направя? Ще ми обещаеш ли, че няма да се противопоставиш на действията ми?

— Смаян съм, зашеметен съм, но ще се закълна.

Джон взе чук и умишлено разби носа на „Америка“! Замахна още веднъж и два от пръстите й паднаха на пода… още веднъж и парче от едното ухо полетя на земята… още веднъж и пръстите на десния крак бяха обезобразени и раздробени… още един и левият крак, от коляното надолу, се разпиля на парчета! Джон си сложи шапката и излезе.

В продължение на тридесет секунди втренчено и безмълвно Джордж гледа кошмарното зрелище — гротескната обезобразена статуя — смъкна се на пода и се загърчи.

След малко Джон се завърна с един файтон, качи на него сломения скулптор и статуята със счупения крак и потегли, като леко и спокойно подсвиркваше. Остави скулптора в квартирата му и замина със статуята надолу по Виа Квириналис.

Глава IV
Сцената представлява ателието

— Шест месеца изтичат днес в два часа! О, ужас! Животът ми е съсипан. Бих желал да съм мъртъв. Снощи не съм вечерял. Днес не съм закусвал. Не смея да вляза в ресторант. А дали съм гладен?… Само не споменавайте тази дума! Обущарят ми ме преследва до смърт с настоявания да му платя дълга си… същото прави и шивачът… а хазаинът ходи подире ми като призрак. Нещастен съм. Не съм виждал Джон от онзи страшен ден. Тя ми се усмихва нежно, когато се срещнем по широките улици, но онзи човек с каменното сърце — баща й — веднага й заповядва да гледа на другата страна. А кой ли чука сега на вратата? Кой ли е дошъл да ме преследва? Сигурно онзи бездушен злодей обущарят. Влез!

— Дано щастието ви осени, Ваша светлост… небето да бъде благосклонно към вас! Донесох ви новите обувки, Ваше високоблагородие… о, няма защо да говорите за плащане, аз не бързам, ни най-малко. Ще бъда горд, ако Ваше сиятелство продължи да ми прави чест, като се ползува от услугите ми… довиждане!

— Сам ми донесе обувките! Не иска да му ги платя! Излиза си с поклон, достоен за някой владетел! Желае да продължа да се ползувам от услугите му! Да не е дошъл краят на света? Просто не мога да… Влез!

— Извинете, синьор, донесох новия ви костюм за…

— Влез!

— Хиляди извинения за безпокойството, Ваше високоблагородие! Приготвил съм за вас хубавия апартамент долу… тази мизерна дупка никак не подхожда на…

— Влез!!!

— Идвам да ви съобщя, че кредитът ви в нашата банка, който за жалост от известно време насам беше прекъснат, е напълно и най-задоволително възстановен и ще бъдем особено щастливи, ако теглите от нас такива.

— Влез!!!!

— Благородни момко, тя е твоя! Ще дойде веднага! Вземи я… ожени се за нея… обичай я… бъди щастлив… Бог да благослови и двама ви! Хип, хип, у…

— Влез!!!!!

— О, Джордж, любими, спасени сме!

— О, Мери, скъпа, наистина сме спасени… но кълна ти се, че не знам защо и как!

Глава V
Сцената представлява римско кафене

Един от групата американски господа чете и превежда от седмичното издание на „Ил Слангвангер ди Рома“ следното:

УДИВИТЕЛНА НАХОДКА! Преди около шест месеца синьор Джон Смит, американец, който от няколко години живее в Рим, купил за нищожна сума малко парче земя в Кампаня, точно зад гробницата на семейството Сципио, от собственика, разорен роднина на княгиня Боргезе. След това г-н Смит отишъл при министъра на Обществените архиви и прехвърлил мястото на един беден американски скулптор, при което обяснил, че прави това като заплащане и обезщетение за парична вреда, отдавна случайно нанесена на някакво имущество на синьор Арнолд. След това заявил, че ще го обезщети допълнително, като извърши известни подобрения в земята на синьор А. на свои собствени разноски. Преди четири седмици, докато правел някакви необходими разкопки в имота, синьор Смит открил най-забележителната древна статуя, която някога е била прибавяна към разкошните произведения на изкуството на Рим. Това е изящна фигура на жена и макар да е много зацапана от пръстта и от плесента на вековете, никой не би могъл да гледа без вълнение пленителната й красота. Носът, левият крак от коляното надолу, едното ухо, както и пръстите на дясното стъпало и два пръста на едната ръка липсват, но иначе благородната фигура е запазена забележително добре. Правителството веднага се обявило за собственик на статуята и назначило комисия, съставена от художествени критици, антиквари и висши духовници, които да определят стойността й и да преценят какво възнаграждение трябва да се заплати на собственика на земята, където тя е била намерена. До снощи цялата тази работа бе държана в дълбока тайна. Междувременно комисията заседавала при закрити врати и обсъждала въпроса. Снощи членовете й решили единодушно, че статуята представлявала Венера и че е произведение на някакъв неизвестен, обаче изключително надарен скулптор от третия век преди Христа. Считат я за най-съвършеното произведение на изкуството, което светът познава.

В полунощ се събрали на последно заседание и решили, че намерената Венера струва огромната сума десет милиона франка! Съобразно с римските закони и обичаи правителството е наполовина собственик на всички произведения на изкуството, намерени в Кампаня, и за държавата не остава друго, освен да заплати на г-н Арнолд пет милиона франка и да стане пълна собственица на прекрасната статуя. Тази сутрин Венера ще бъде отнесена в Капитолия, където ще остане завинаги, а на обед комисията ще се яви при синьор Арнолд и ще му представи заповедта на Негово светейшество папата, с която той нарежда на държавното съкровище да се заплати на скулптора царската сума от пет милиона златни франка.

Хор от гласове: — Късмет! Късмет и нищо повече!

Друг глас: — Господа, предлагам незабавно да образуваме американско акционерно дружество за закупуване на земи и изравяне на статуи тук със съответните необходими връзки в Уол стрийт, които да спекулират на борсата с ценните книжа.

Всички: — Съгласни.

Глава VI
Сцената представлява Капитолия в Рим

— Скъпа Мери, това е най-прочутата статуя в света. Това е прославената „Капитолийска Венера“, за която толкова много си чувала. Ето я с малките й вреди, „възстановени“ (с други думи, закърпени) от най-изтъкнатите римски скулптори — и самото обстоятелство, че са извършили скромните поправки на една такава благородна творба, ще ги направи прочути, докато свят светува. Колко чудно ми изглежда това място! В деня, когато за последен път стоях тук, преди десет щастливи години, аз не бях богат — бога ми, нямах нито стотинка. И все пак на мене до голяма степен се дължи обстоятелството, че Рим се сдоби с това най-величествено произведение на древното изкуство, което светът притежава.

— Обожаваната, прочута „Капитолийска Венера“… и на каква сума е оценена! Десет милиона франка!

— Да, сега я оцениха толкова!

— О, Джорджи, и колко божествено красива е тя!

— Да, но сега не представлява нищо в сравнение с онова, което беше, преди онзи благословен Джон Смит да й счупи крака и разбие носа. Изобретателният Смит!… Даровитият Смит… благородният Смит! Той, причината на цялото ни блаженство! Чуй! Знаеш ли какво означава това хъркане? Мери, това хлапе е пипнало магарешка кашлица. Няма ли най-после да се научиш да се грижиш за децата!

Край

„Капитолийската Венера“ все още се намира в Капитолия в Рим и все още е най-очарователното и най-бележито произведение на древното изкуство, с което светът може да се похвали. Но ако някога имате щастието да застанете пред нея и да изпаднете в обичайния възторг, нека тази истинска и тайна история на нейния произход да не пресуши блаженството ви… а когато прочетете за някакъв гигантски вкаменен човек, изкопан близо до Сиракюс, в щата Ню Йорк, или някъде другаде, мълчете си и ако хитрецът, който го е заровил там, предложи да ви го продаде за огромна сума, не го купувайте. Изпратете го при папата!

Забележка: Горната статия е написана по времето, когато знаменитата измама с „Вкаменения човек“ представляваше сензацията на деня в Съединените щати.

Откраднатият бял слон

1

Един човек, с когото се запознах случайно във влака, ми разказа следната любопитна история. Той беше прехвърлил седемдесетте и напълно благото му и приятно лице, както и искреното му и прямо държане, слагаха безпогрешния печат на истината върху всяко изречение, което се отронваше от устните му. Ето разказа му:

— Вие знаете каква почит отдават хората в Сиам на кралския бял слон. Знаете, че за кралете той е нещо свещено, че само крале могат да го притежават и че до известна степен той е по-висше създание дори от кралете, тъй като е предмет не само на почит, но и на обожание. Много добре. Преди пет години, когато между Великобритания и Сиам възникнаха търкания по въпроса за границата, скоро стана ясно, че Сиам не е имал право. Тогава бяха дадени всички необходими обезщетения и британският представител заяви, че е доволен и че миналото трябва да се забрави. Това донесе голямо облекчение на краля на Сиам и отчасти в знак на признателност, но отчасти може би и за да заличи и най-малката следа от неприятното чувство, което Англия би могла да изпитва към него, той пожела да изпрати на кралицата подарък — единствения сигурен начин, който според ориенталските схващания може да умилостиви един неприятел. Този подарък трябваше да бъде не само кралски, но и превъзхождащ кралските. Следователно, какъв друг дар би могъл да отговаря на това условие, ако не един бял слон? Моето положение в Гражданската служба за Индия беше такова, че бях счетен за особено достоен да ми бъде оказана честта да предам подаръка на Нейно величество. Приготвиха кораб за мене, за слугите ми и за прислугата на слона и след време пристигнах в пристанището на Ню Йорк, като оставих поверения ми кралски подарък в едно превъзходно жилище в Джърси сити. Необходимо беше да поостанем там известно време, за да може животното да подобри здравето си, преди да продължим пътуването. В продължение на две седмици всичко вървеше добре, но след това започнаха бедите ми. Откраднаха белия слон! Повикаха ме по телефона среднощ и ми съобщиха за това страшно нещастие. Няколко минути бях извън себе си от ужас и тревога: чувствувах се безпомощен. След това се поуспокоих и се окопитих. Скоро реших какъв път да поема, защото за умния човек действително имаше само един-единствен път. Макар и да беше късно, отидох бързо в Ню Йорк и взех един полицай, който ме заведе в детективската служба. За щастие, пристигнах навреме, при все че началникът на службата, прочутият инспектор Блънт; тъкмо се готвеше да си отива в къщи. Той беше човек със среден ръст, набит, а когато се задълбочеше в мислите си, имаше навика да сбръчква вежди и да почуква замислено челото си с пръст, което веднага създаваше у вас впечатлението, че се намирате в присъствието на необикновен човек. Самият му вид ми вдъхна вяра и ме обнадежди. Изложих му задачата. Тя ни най-малко не го разтревожи; не оказа по-видимо въздействие върху ледено спокойното му лице, отколкото ако му бях казал, че някой е откраднал кучето ми. Той ми посочи стол и спокойно каза:

— Позволете ми да помисля един миг, моля.

Като каза това, Блънт седна до писалищната си маса и облегна глава на ръката си. На другия край на стаята работеха неколцина чиновници; скърцането на перата им беше едничкият шум, който чувах през следващите шест или седем минути. Междувременно инспекторът седеше потънал в мисли. Най-после вдигна глава и в твърдите линии на лицето му имаше нещо, което ми показа, че мозъкът му е свършил работата си и планът му е готов. Той каза с нисък и внушителен глас:

— Това не е обикновен случай. Всяка крачка трябва да бъде предприемана предпазливо; всяка крачка трябва да бъде сигурна, преди да се пристъпи към следващата. И ще трябва всичко да се пази в тайна — в пълна и дълбока тайна. Не говорете на никого по този въпрос, дори и на репортьорите. С тях ще се занимая аз; ще се погрижа да узнаят само онова, което ще може да послужи на моите цели, ако го узнаят.

Той позвъни; появи се един младеж.

— Аларик, кажи на репортьорите засега да останат.

Момъкът се оттегли.

— А сега да се заловим за работа — но систематично. В моята област не може да се постигне нищо без строг и точен метод.

Той взе писалка и хартия.

— Кажете ми сега името на слона.

— Хасан Бен Али Бен Селим Абдала Мохамед Моазе Аламал Джемсетджеджибой Дюлип Султан Ебу Будпур.

— Много добре. Прякор?

— Джъмбо.

— Много добре. Месторождение?

— Столицата на Сиам.

— Родителите живи ли са?

— Не, умрели.

— Имали ли са друг наследник, освен този?

— Не, той е бил единствено дете.

— Много добре. По този въпрос достатъчно. А сега моля да опишете слона, без да пропуснете ни една подробност, колкото и незначителна да е — искам да кажа, незначителна от ваша гледна точка. За хора от моята професия няма незначителни подробности; такива не съществуват.

Аз описвах, той пишеше. Когато свърших, той каза:

— Сега слушайте. Ако съм допуснал някакви грешки, поправете ме.

Той прочете следното:

Височина 19 фута; дължина, от върха на челото до основата на опашката, 26 фута; обща дължина, включително хобота и опашката, 48 фута; дължина на зъбите 9 1/2 фута; ушите съответствуват на тези размери; отпечатъците от стъпките му приличат на отпечатък от обърнат в снега варел; цвят на слона — сиво-бял; на всяко ухо има дупка, колкото чиния, за да пъхат скъпоценни накити, а също така слонът има обичай забележително често да пръска вода върху зрителите и да тормози с хобота си не само лицата, които му са познати, но дори и съвсем чужди хора; леко куца с десния заден крак, а на лявата си подмишница има белег от стар цирей. При открадването на гърба му е имало беседка с места за петнадесет души, както и покривало от златотъкан плат, голямо колкото обикновен килим.

Всичко беше безпогрешно. Инспекторът натисна звънеца, подаде описанието на Аларик и каза:

— Веднага да се отпечатат петдесет хиляди екземпляра от този текст и да се разпратят по всички детективски бюра и заложни къщи на континента.

Аларик се оттегли.

— Тъй, дотука добре. Сега ми трябва снимка на откраднатото имущество.

Дадох му снимка. Той я разгледа критично и каза:

— По липса на друга и тази трябва да свърши работата; обаче хоботът му е извит нагоре и пъхнат в устата. Жалко, снимката може да заблуди хората, защото, разбира се, слонът обикновено не държи хобота си в това положение.

Той натисна звънеца.

— Аларик, утре сутринта първата ти работа ще бъде да извадиш петдесет хиляди копия от тази снимка и да ги разпратиш заедно с описанието.

Аларик си излезе, за да изпълни заповедите му. Инспекторът заяви:

— Ще бъде необходимо да се предложи и награда, разбира се. Колко голяма смятате да е тя?

— Каква сума бихте предложили вие?

— На първо време бих казал… хм, двадесет и пет хиляди долара. Работата е заплетена и трудна; има хиляди начини, по които крадецът може да ни избяга и хиляди възможности да се укрие. Тези крадци имат приятели и близки навсякъде…

— Боже мой, знаете ли ги кои са?

Нито хитрото лице на инспектора, приучено да прикрива мислите и чувствата му, ми издаде нищо, нито пък тихичко изречените думи:

— Това няма значение. Може да знам, а може и да не знам. Общо взето, доста верни догадки можем да си направим за човека, когото дирим, по начина, по който върши кражбите, както и по техния размер. Бъдете уверен, че в случая нямаме работа с джебчия, нито с обикновен крадец. Тази вещ не е била „задигната“ от новак. Но, както ви казах, като се има предвид колко много ще трябва да се пътува и усърдието, с което крадците ще прикриват своите следи по пътя си, може би двадесет и пет хиляди долара е твърде малка сума, но смятам, че като начално предложение е добра.

Така че като първоначална награда се спряхме на посочената сума. Сетне този човек, от чието внимание не убягваше нищо, което по някакъв начин би могло да послужи за улика, каза:

— Има случаи в детективската практика, които показват, че престъпници са били залавяни благодарение на специалната охота, която са проявили към някои храни. Кажете, какво яде този слон и колко?

— Хм, колкото се касае до въпроса какво яде — той е готов да яде каквото и да било. Може да изяде човек, може да изяде библия — може да изяде всичко, като започнеш с човек и свършиш с библия.

— Добре, това е много добре, обаче е твърде общо. Необходими са подробности — подробностите са единствените ценни неща в нашия занаят. Много добре — да се спрем на хората. На едно ядене — или ако предпочитате, за един ден — колко хора би изял, ако са пресни?

— За него не би имало никакво значение дали са пресни или не; само на едно ядене би изял пет обикновени човека.

— Много добре, пет души; ще отбележим това. Какви националности предпочита?

— Не държи на националността. Предпочита познати, но няма нищо против да яде и чужди хора.

— Много добре. Сега да видим за библиите. Колко библии би изял на едно ядене?

— Би изял цяло издание.

— Не е достатъчно определено. Искате да кажете обикновено издание, осмина или семейно илюстровано?

— Смятам, че за него илюстрациите нямат никакво значение; мисълта ми е, че не би ценил илюстрациите повече от печатните букви.

— Не, не разбирате какво точно искам да кажа. Думата ми е за обема. Библията в обикновен формат осмина тежи около два фунта и половина, докато големият формат четвъртина с илюстрации тежи десет или дванадесет. Колко библии издание „Доре“ би изял на едно ядене?

— Ако познавахте този слон, нямаше да питате. Би взел, и каквото му дадат.

— Добре, сметнете го тогава в долари и центове. Трябва по някакъв начин да уточним този въпрос. Един екземпляр от изданието „Доре“ струва сто долара, подвързан с руска кожа с подгънати краища.

— Ще му трябват библии за около петдесет хиляди долара — да речем, един тираж от около петстотин екземпляра.

— Ха така, това е по-точно. Ще си го отбележа. Много добре, той обича хора и библии; дотук — добре. Какво друго би ял? Искам подробности.

— Би се отказал от библиите, за да яде тухли, би оставил тухлите, за да яде шишета, би оставил шишетата, за да яде дрехи; би оставил дрехите, за да яде котки; би оставил котките, за да яде стриди; би оставил стридите, за да яде шунка; би оставил шунката, за да яде захар; би оставил захарта, за да яде баница; би оставил баницата, за да яде картофи; би оставил картофите, за да яде трици; би оставил триците, за да яде сено; би оставил сеното, за да яде овес; би оставил овеса, за да яде ориз, защото е отраснал главно с ориз. Няма нищо, което да не би ял, освен европейско масло, а би ял и него, ако можеше да го опита.

— Много добре. Общото количество на едно ядене — да кажем, около…

— Е, от четвърт до половин тон.

— И пие…

— Всичко, което е течно. Мляко, вода, уиски, меласа, рициново масло, камфин, карболова киселина — няма смисъл да се впускаме в подробности; пишете каквато течност ви дойде на ума. Би пил всичко, което е течно, освен европейско кафе.

— Много добре. А какво количество?

— Сложете от пет до петнадесет варела — жаждата му се мени; охотата му за други неща — не.

— Това са необикновени способности. Те би трябвало да ни дадат доста улики, чрез които да го намерим.

Той натисна звънеца.

— Аларик, извикай капитан Бърнс.

Появи се Бърнс. Инспекторът Блънт му разказа цялата работа с всички подробности. След това каза с ясния, решителен глас на човек, който вече е съставил плановете си и е свикнал да командува:

— Капитан Бърнс и детективите Джоунс, Дейвис, Холси, Бейтс и Хакет да проследят слона.

— Слушам, сър.

— Командировайте детективите Мозес, Дакин, Мърфи, Роджърс, Тъпър, Хигинс и Бартоломю да проследят крадците.

— Слушам, сър.

— Поставете силна охрана — охрана от тридесет отбрани човека и смяна от още тридесет души — на мястото, откъдето е бил откраднат слонът, които да пазят там най-зорко денем и нощем и да не позволяват никому да се приближава — освен на репортьорите — без писмено разрешение от мене.

— Слушам, сър.

— Поставете цивилни детективи във всички железопътни параходни и фериботни станции, както и по всички пътища, излизащи от Джърси сити, със заповед да претърсват всички подозрителни личности.

— Слушам, сър.

— Снабдете всички тези хора със снимката и съответното описание на слона и им дайте нареждане да претърсват всички влакове и отпътуващи фериботи и други плавателни съдове.

— Слушам, сър.

— Ако слонът се намери, да бъде заловен и това да ми се съобщи телеграфически.

— Слушам, сър.

— Веднага да бъда уведомен, щом се открият някакви улики — отпечатъци от стъпките на животното или нещо друго от този род.

— Слушам, сър.

— Да се издаде заповед до пристанищната полиция да охранява бдително крайбрежията.

— Слушам, сър.

— Изпратете цивилни детективи по всички железни пътища, на север до Канада, на запад до Охайо, на юг до Вашингтон.

— Слушам, сър.

— Поставете във всички телеграфни станции специалисти, които да подслушват всички съобщения; и нека изискват всички шифровани съобщения да им бъдат разшифровани.

— Слушам, сър.

— Всичко това да бъде направено при най-голяма тайна — запомнете, при най-дълбока тайна.

— Слушам, сър.

— Докладвайте ми точно в обичайното време.

— Слушам, сър.

— Вървете!

— Слушам, сър.

Той си излезе.

Инспекторът Блънт остана за миг мълчалив и замислен, докато пламъкът в очите му загасна и изчезна. След това се обърна към мене и каза със спокоен глас:

— Не обичам да се хваля, нямам такъв навик; обаче… ще намерим слона.

Стиснах сърдечно ръката му и му благодарих; и действително почувствувах благодарност. Колкото повече гледах този човек, толкова повече го харесвах и толкова повече се възхищавах и удивлявах на тайнствените чудесии на професията му. След това се разделихме за през нощта и когато се прибрах, на сърцето ми беше много по-леко, отколкото при отиването в канцеларията му.

2

На следната сутрин всичко беше във вестниците с най-големи подробности. Имаше дори прибавки, които се състояха в „теорията“ на детектив Този, детектив Онзи и детектив Трети, относно начина, по който е била извършена кражбата, кои са разбойниците и къде са избягали с плячката си. Имаше единадесет такива теории и те обхващаха всички възможности. Само този факт показва какви независими мислители са детективите. Нямаше две теории, които да съвпадат, нито дори много да си приличат, освен в една забележителна подробност, а в нея между всичките единадесет теории имаше пълно единодушие. Тази подробност беше, че макар задната стена на жилището ми да беше изкъртена и единствената врата да беше останала заключена, слонът не е бил измъкнат през отвора, а през някакъв друг (неоткрит) изход. Всички бяха съгласни, че разбойниците са пробили този отвор, само за да заблудят детективите. Това никога не би ми дошло наум, нито може би на който и да било неспециалист, но то не беше измамило нито за миг детективите. Така туй, което предполагах да е единственото лишено от тайнственост нещо, всъщност беше тъкмо онова, в което най-много се бях заблудил. Всичките единадесет теории даваха имената на предполагаемите разбойници, но никои две теории не споменаваха едни и същи имена; общият брой на заподозрените беше тридесет и седем души. Всички съобщения в различните вестници завършваха с най-важното мнение — това на главния инспектор Блънт. Ето част от това изявление:

Главният инспектор знае кои са двамата главни извършители, а именно Готиния Дъфи и Червения Макфадън. Десет дни преди обира той вече знаел, че такова нещо ще се предприеме, и тайно наредил тези двама известни злодеи да бъдат проследени. За нещастие обаче през въпросната нощ дирята им била загубена и преди отново да бъде намерена, птичката — т.е. слонът — отлетяла.

Дъфи и Макфадън са най-смелите мошеници в разбойническата професия. Главният инспектор има основание да смята, че именно те са откраднали печката от помещението на детективската служба през една студена нощ миналата зима, като последица, на което, още преди да съмне, главният инспектор и всички детективи били вече под грижите на лекарите, някои с измръзнали крака, други с измръзнали пръсти, уши и други органи.

Когато прочетох първата половина от горното, аз се смаях повече от всякога на удивителната прозорливост на този особен човек. Той виждаше ясно не само настоящето, дори и бъдещето не можеше да се скрие от погледа му. Скоро се озовах в неговата канцелария и заявих, че можех само да съжалявам, дето не беше наредил тези двама души да бъдат арестувани и тъй да се предотвратят неприятностите и загубите. Отговорът му беше прост и не подлежеше на никакво възражение:

— Нашата задача е не да предотвратяваме престъпленията, а да ги наказваме. Не можем да наказваме за дадено престъпление, преди то да е извършено.

Забелязах му, че скритостта, с която бяхме започнали да действуваме, е накърнена от вестниците; не само всичките ни факти, но и всичките ни планове и цели са разкрити; посочени са дори имената на всички заподозрени лица. Безсъмнено те сега ще се маскират или ще се укрият.

— Нека го направят. Ще видят, че когато съм готов, ръката ми ще се стовари върху тях, в скривалищата им, така безпогрешна, както ръката на съдбата. А що се отнася до вестниците, ние трябва да бъдем в добри отношения с тях. Слава, репутация, постоянно изтъкване пред обществото — всичко това е насъщният хляб на детектива. Той трябва да разгласява своите факти, иначе ще се предположи, че не притежава такива; трябва да оповестява теорията си, защото нищо не е тъй чудно и поразяващо като теорията на един детектив, и нищо не събужда толкова удивлението и уважението на хората. Ние трябва да излагаме плановете си, защото вестниците настояват да ги имат и ние не можем да ги лишим от тях, без да ги обидим. Трябва постоянно да показваме на обществото какво правим, иначе то ще си помисли, че не вършим нищо. Много по-приятно е във вестника да се каже: „Остроумната и необикновена теория на инспектор Блънт следната“, отколкото да бъде написана по мой адрес някаква грубост или още по-зле, нещо саркастично.

— Разбирам голямото значение на това, което казвате. Но ми направи впечатление, че в част от забележките ви, публикувани тази сутрин във вестниците, вие отказвате да разкриете мнението си по един по-маловажен въпрос.

— Да, ние винаги правим това; това оказва добър ефект. Освен това аз изобщо не си бях съставил мнение по този въпрос.

Оставих на инспектора значителна сума пари за посрещане на необходимите за момента разходи и зачаках новини. Сега всеки миг очаквахме да започнат да пристигат телеграмите. Междувременно прочетох вестниците и разпратеното описание и забелязах, че нашата награда от двадесет и пет хиляди долара изглеждаше като че ли се предлагаше само на детективи. Заявих, че според мене тя би трябвало да бъде предложена на всеки, който залови слона. Инспекторът каза:

— Тъкмо детективите ще намерят слона, следователно наградата ще отиде там, където трябва. Ако някой друг открие животното, това ще стане, само ако той наблюдава детективите и се възползува от откраднати от тях улики и указания, а това в края на краищата ще даде право на детективите да получат наградата. Първото предназначение на една награда е да послужи за подтик на хората, които отдават времето и развитата си чрез обучение ловкост на този вид работа, а не да носи облаги на случайни граждани, които ненадейно могат да заловят престъпника, без да са заслужили тази печалба със своите качества и усилия.

Наистина, това разсъждение беше правилно. Ето че телеграфният апарат в ъгъла започна да чука и в резултат се появи следното съобщение:

Флауър Стейшън, Н. Й. 7.30 ч. сутринта.

Открих ключ. Намерих редица дълбоки следи в един чифлик наблизо. Проследих ги две мили на изток безрезултатно; смятам слонът отишъл западна посока. Ще го проследя сега в това направление.

Детектив Дарли

— Дарли е един от най-добрите хора в службата — заяви инспекторът. — Не след дълго отново ще ни се обади.

Дойде телеграма №2:

Баркърс, Н. Й. 7.40 ч. сутринта.

Току-що пристигнах. През нощта тук разбита фабрика за стъкларски стоки. Откраднати осемстотин бутилки. Единствената вода в голямо количество наблизо на разстояние пет мили. Тръгвам за там. Слонът сигурно е жаден. Бутилките бяха празни.

Детектив Бейкър

— И тази е многообещаваща — каза инспекторът. — Не ви ли изтъкнах, че апетитът на животното няма да бъде лошо указание?

Телеграма №3:

Тейлървил, Л. А. 8.15 ч. сутринта.

През нощта тук изчезнала купа сено. Навярно изядена. Открих указанието и тръгвам.

Детектив Хъбард

— В какво движение се намира! — забеляза инспекторът. — Знаех си, че задачата ни е трудна, но все пак ще го заловим.

Флауър Стейшън, Н. Й. 9 ч. сутринта.

Вървях по следите три мили западна посока. Големи, дълбоки и силно врязани. Току-що срещнах земеделец, който казва, че не са следи от слон. Заявява, че са дупки, от които изровил фиданки, когато земята била замръзнала миналата зима. Дайте заповеди как да действувам.

Детектив Дарли

— Аха! Съучастник на крадците! Работата се заплита — каза инспекторът.

Той продиктува следната телеграма до Дарли:

Арестувайте човека и го заставете да каже кои са другарите му. Продължавайте да вървите по следите, ако е необходимо до Тихия океан.

Главен инспектор Блънт

Следващата телеграма:

Кони Пойнт, Па. 8.45 ч. сутринта.

През нощта в тукашната газова централа извършен обир; задигнати неплатени сметки за газ за три месеца. Има улики и тръгвам.

Детектив Мърфи

— Божичко — възкликна инспекторът, — та и сметки за газ ли яде?!

— От невежество — да; но те не могат да поддържат живота; трябва и нещо друго.

След това дойде следващата вълнуваща телеграма:

Айрънвил, Н.Й. 9.30 ч. сутринта.

Току-що пристигнах. Селото е в ужас. Слонът минал през тук в пет часа тази сутрин. Едни казват, че тръгнал на изток, други на запад, някои на север, други — на юг, обаче всички заявяват, че не могли да забележат точно накъде. Убил един кон; взех късче от него за улика. Убил го с хобота си; от начина, по който е нанесен ударът, считам, че е левак. От положението, в което лежи конят, заключавам, че слонът е пътувал в северна посока по протежението на железопътната линия за Бъркли. Има преднина от четири и половина часа; обаче веднага тръгвам по следите му.

Детектив Хос

Нададох радостно възклицание. Инспекторът беше неразгадаем като идол. Той спокойно натисна звънеца.

— Аларик, изпрати тук капитан Бърнс.

Влезе Бърнс.

— Колко души са готови веднага да получат заповеди?

— Двадесет и шест, сър.

— Веднага ги изпратете в северна посока. Да насочат търсенията си по пътя за Бъркли, северно от Айрънвил.

— Слушам, сър.

— Да се движат съвсем тайно. Веднага щом някой от другите се освободи, да бъде на разположение за заповеди.

— Слушам, сър.

— Вървете си!

— Слушам, сър.

Ето че дойде друга телеграма:

Сейдж Корнърс, Н. Й. 10.30

Току-що пристигнах. Слонът минал оттук в 8.15. Всички избягали от града, освен един полицай. Както изглежда, слонът не нападнал полицая, а един електрически стълб. Помел и двамата. Взех парче от полицая като улика.

Детектив Стъм

— Значи слонът е поел западна посока — каза инспекторът. — Няма обаче да избяга, тъй като хората ми са разпръснати по цялата област.

В следната телеграма се съобщаваше:

Глъвърс, 11.15

Току-що пристигнах. Селото напуснато от всички, освен от болните и старите. Слонът минал преди три четвърти час. Тъкмо се провеждало масово събрание против въздържанието; той проврял хобота си през един прозорец и облял събранието с вода от цистерната. Някои нагълтали вода и починали; неколцина се удавили. Детективите Крос и О’Шонеси минали през града, обаче тръгнали на юг, затова пропуснали слона. Цялата околна област на протежение от много мили в ужас — хората бягат от домовете си. Където и да се обърнат, срещат слона и мнозина са убити.

Детектив Брант

Това опустошение така ме опечали, че просто бях готов да зароня сълзи. Но инспекторът само каза:

— Виждате ли, вече се приближаваме до него. Той чувствува присъствието ни; отново е тръгнал в източна посока.

Но чакаха ни още тревожни новини. По телеграфа се получи следното съобщение:

Хоганспорт, 12.19

Току-що пристигнах. Слонът минал оттук преди половин час, като причинил най-голяма уплаха и вълнение. Слонът лудял из улиците; минавали двама водопроводчици и той убил единия, а другият избягал. Съжалението общо.

О’Флеърти, детектив

— Сега той е точно сред хората ми — заяви инспекторът. — Нищо не може да го спаси.

Последваха телеграми от детективите, които бяха разпръснати из Ню Джърси и Пенсилвания и които следваха улики, състоящи се от опустошени хамбари, фабрики и библиотеки на неделни училища. Всички бяха изпълнени и с големи надежди — надежди, достигащи дори до увереност. Инспекторът каза:

— Бих желал да мога да се свържа с тях и да им заповядам да се отправят на север, но това е невъзможно. Детективите отиват в телеграфните станции, само за да изпратят докладите си; след това веднага тръгват нанякъде и човек не знае къде може да ги пипне.

После дойде следващото съобщение:

Бриджпорт, Кт. 12.15

Барнъм предлага четири хиляди долара годишно за изключителното право да си служи със слона като с пътуващо рекламно средство отсега, докато го намерят детективите. Иска да залепи на него циркови афиши. Моли за незабавен отговор.

Детектив Богс

— Това е съвсем абсурдно! — възкликнах аз.

— Разбира се, че е — забеляза инспекторът. — Очевидно г-н Барнъм, който се мисли за много ловък, не ме познава, обаче аз го познавам.

Тогава той продиктува следния отговор на телеграмата:

Предложението на г-н Барнъм отхвърлено. Поискайте седем хиляди долара — нито цент по-малко.

Главен инспектор Блънт

— Ето. Не ще трябва да чакаме дълго за отговор, г-н Барнъм не е у дома си; той е в пощенската станция — такъв му е обичаят, когато има да върши някаква сделка. След три…

Дадено — П. Т., Барнъм

С това съобщение го прекъсна тракащият телеграфически апарат. Преди да мога да направя някаква забележка във връзка с тази необикновена случка, следващата телеграма насочи мислите ми в друго, твърде тъжно направление:

Боливия, Н. Й. 12.50

Слонът пристанал тук от юг и минал през града към гората в 11.50, като по пътя си разгонил погребално шествие и намалил скърбящите с двама души. Гражданите изстреляли срещу него няколко дребни оръдейни снаряди, а сетне избягали. Детективът Бърк и аз пристигнахме десет минути по-късно от север, обаче погрешно взехме няколко изкопа за отпечатъци от стъпки, поради което изгубихме доста време. После запълзяхме по ръце и колена, за да не изпуснем дирята от погледа си, като по този начин го проследихме до храсталака. Бърк беше по-напред. За нещастие животното се беше спряло да почине; и тъй като Бърк вървеше с наведена надолу глава, съсредоточил вниманието си на следите, той се блъсна в задните крака на слона, преди да разбере, че го е стигнал. Бърк веднага скочи на крака, хвана опашката и възкликна радостно: „Имам право на, на…“, но не можа да продължи, защото един-единствен удар от огромния хобот усмърти на място смелия човечец. Аз побягнах назад, а слонът се обърна и ме проследи до края на гората със страхотна бързина и ако за щастие остатъкът от погребалното шествие не беше се появил отново и не беше отвлякъл вниманието му, неизбежно щях да бъда изгубен. Току-що се научих, че от това погребение вече не е останал никой, обаче случилото се не представлява голяма загуба, тъй като има достатъчно материал за друго погребение. Междувременно слонът отново изчезна.

Детектив Мълруни

Ние получавахме съобщения само от усърдните и самоуверени детективи, разпръснати из Ню Джърси, Пенсилвания, Делауер и Вирджиния, и те всички напредваха по пресни и насърчаващи дири; но малко след 2 часа подиробед пристигна следната телеграма:

Аксър Сентър, 2.15

Слонът е бил тук, целият облепен с циркови афиши, и разгонил хората от събранието на една секта, и повалил, и наранил мнозина, които тъкмо щели да започнат по-добър живот. Гражданите го затворили и сложили пазачи. Когато детективът Браун и аз пристигнахме след известно време, влязохме в ограденото място и се заехме да идентифицираме слона посредством снимката и описанието.

Всички белези отговаряха напълно на посочените, освен един, който не можехме да видим — белегът от цирей под мишницата.

За да се увери, Браун пропълзя отдолу да погледне и мозъкът му веднага беше изтърбушен, а именно, главата му беше смазана и унищожена, но от останките нищо не се намери. Всички избягаха; избяга и слонът, като нанасяше удари наляво и надясно с голям ефект. Успя да избяга, обаче остави големи кървави следи от нанесени от топовни снаряди рани. Намирането му положително. Хукна в южна посока през една гъста гора.

Детектив Брент

Това беше последната телеграма. На свечеряване падна такава гъста мъгла, че не можеха да се различат предмети дори на три фута разстояние. Това трая цяла нощ. Фериботите и дори омнибусите бяха принудени да спрат да се движат.

3

На следната утрин вестниците бяха така изпълнени с детективски теории, както и по-рано; те предаваха в подробности всичките ни трагични сведения, а и много други, които бяха получили телеграфически от кореспондентите си. Колона подир колона, до една трета от дължината, бяха заети с историята за слона и сърцето ме заболяваше, като четях гръмките заглавия. Общият им тон беше следният:

БЕЛИЯТ СЛОН ЛУДЕЕ! ПРОДЪЛЖАВА СМЪРТОНОСНИЯ СИ ПОХОД! ЦЕЛИ СЕЛА НАПУСНАТИ ОТ ПОРАЗЕНИТЕ ИМ ОТ УПЛАХА ОБИТАТЕЛИ! ПРЕД НЕГО ВЪРВИ УЖАСЪТ, ЗАД НЕГО СЛЕДВА СМЪРТ И ОПУСТОШЕНИЕ! А СЛЕД ТЯХ ДЕТЕКТИВИТЕ. РАЗРУШЕНИ ХАМБАРИ, ОПУСТОШЕНИ ФАБРИКИ, ПОГЪЛНАТА РЕКОЛТА, ОБЩЕСТВЕНИ СЪБРАНИЯ РАЗГОНЕНИ, КАТО ВСИЧКО Е ПРИДРУЖЕНО ОТ НЕПОДДАВАЩА СЕ НА ОПИСАНИЕ КЪРВАВА БАНЯ! ТЕОРИИТЕ НА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ОТ НАЙ-ИЗТЪКНАТИТЕ ДЕТЕКТИВИ! ТЕОРИЯТА НА ГЛАВНИЯ ИНСПЕКТОР БЛЪНТ!

— Ето — възкликна главният инспектор Блънт, като почти издаде възбудата си, — това е великолепно! Това е най-голямото неочаквано щастие, което някоя детективска организация някога е имала. Славата и ще стигне до краищата на земята и ще трае, докато свят светува, а заедно с нея и моята слава.

Аз обаче не изпитвах никаква радост. Чувствувах като че ли аз бях извършил всички тези страшни престъпления и че слонът е само мой безотговорен агент. А как се беше увеличил списъкът на бедите! На едно място той беше „попречил на едни избори и бе убил петима души, незаконно гласували повече от един път“. Беше последвал това свое действие с унищожаването на двама клетници, на име О’Донахю и Макфланиган, които „едва предишния ден намерили убежище в дома на потиснатите от всички земи и тъкмо за първи път упражнявали благородното право на американски граждани да гласуват, когато били повалени от безмилостната ръка на Бича на Сиам“. На друго място намерил „един луд сензационен проповедник, който приготовлявал героичните си нападки за следния сезон срещу танца, театъра и други неща, които не могат да му отвърнат със същото, и го премазал“. В друго място пък слонът „убил търговски пътник, продаващ гръмоотводи“. И така списъкът се увеличаваше, като ставаше все по-кървав, причиняващ все по-голяма и по-голяма мъка. Шестдесет души бяха убити и двеста и четиридесет ранени. Всички съобщения отдаваха справедлива дан на преданата дейност на детективите и всички завършваха със забележката, че „триста хиляди граждани и четирима детективи видели страшното създание, като двамина от последните били убити“.

Страхувах се да чуя как телеграфическият апарат наново ще започне да трака. Малко по малко съобщенията взеха да пристигат, но аз бях щастливо разочарован от съдържанието им. Скоро стана очевидно, че всяка следа от слона беше загубена. Мъглата му беше дала възможност да си намери добро скривалище, без някой да го забележи. Телеграми от удивително далечни места съобщаваха, че някаква неясна огромна маса била забелязана този и този час през мъглата и „безсъмнено това е бил слонът“. Тази неясна огромна маса била забелязана в Ню Хейвън, в Ню Джърси, в Пенсилвания, навътре в Ню Йорк, в Бруклин и дори в самия град Ню Йорк! Но във всички случаи огромната неясна маса бързо изчезвала, без да остави следи. Всеки от големия брой детективи, разпръснати из тази огромна област, ежечасно изпращаше доклада си, като всеки един от тях имаше улики и проследяваше нещо, усърдно гонейки преследваната цел.

Но денят измина без друг резултат. Следващият ден също. Следващият съвсем също.

Вестникарските съобщения започнаха да стават еднообразни, като излаганите от тях факти не се свеждаха към нищо, а теориите им бяха почти лишени от елементи, които изненадват, правят удоволствие и смайват.

По съвета на главния инспектор удвоих наградата.

Последваха още четири скучни дни. След това на клетите, усърдно трудещи се детективи беше нанесен тежък удар — журналистите отказаха да поместват във вестниците теориите им и хладно заявиха: „Дайте ни почивка.“

Две седмици след изчезването на слона по съвет на инспектора, увеличих наградата на седемдесет и пет хиляди долара. Това беше голяма сума, обаче чувствувах, че по-скоро бих пожертвувал цялото си лично имущество, отколкото да изгубя престижа си пред моето правителство. Сега, когато детективите се намираха в неблагоприятно положение, вестниците се обърнаха против тях и започнаха да ги обсипват с най-бодливи сарказми. Това даде идея на артистите, които се обличаха като детективи и представяха на сцената как търсят слона по най-необикновен начин. Карикатуристите рисуваха как детективите претърсват страната с увеличителни стъкла, докато слонът зад тях краде ябълки от джобовете им. И те рисуваха по най-смешен начин детективската значка — вие безсъмнено сте виждали златния й отпечатък на гърба на детективските романи — представляваща широко разтворено око с девиза: „Ние никога не спим“. Когато някои детективи отиваха в кръчма и си заръчваха питие, кръчмарят, който искаше да мине за духовит, изравяше един вече отживял израз и казваше: „Бихте ли желали уред за отваряне на очи?“ Цялата атмосфера беше наситена със сарказъм.

Имаше обаче един човек, който приемаше цялата тази работа спокойно, без вълнение, без да се чувствува засегнат от нещо. Това беше онзи човек със сърце от дъбово дърво, главният инспектор. Смелите му очи ни за миг не трепнаха, спокойната му увереност ни най-малко не се разклати. Той винаги казваше:

— Нека си дрънкат; най-добре се смее онзи, който се смее последен.

Възхищението ми от този човек се превърна в нещо като обожание. Непрестанно бях край него. Канцеларията му ми беше станала неприятна, а сега всеки ден ми ставаше все по-неприятна и по-неприятна. И все пак, ако той можеше да понася цялата тази работа, и аз възнамерявах да правя същото; поне дотогава, докато ми беше възможно. Затова редовно отивах при него и стоях там — едничкият външен човек, който, изглежда, беше способен на такова нещо. Всички се чудеха как можех да правя това; и често ми се струваше, че трябва да дезертирам, но в такива моменти поглеждах това спокойно и безчувствено на вид лице и устоявах.

Около три седмици след изчезването на слона, една сутрин тъкмо щях да кажа, че ще трябва да свия знамената и да се оттегля, когато големият детектив възпря тази моя мисъл, като предложи един по-великолепен и по-ловък ход.

Това беше да се спогодим с разбойниците. Богатата изобретателност на този човек надминаваше всичко, което бях виждал, а трябва да кажа, че съм имал допир с най-острите умове в света. Той заяви, че е уверен, че би могъл да постигне споразумение за сто хиляди долара и да вземе слона. Изказах увереност, че бих могъл да събера тази сума; но какво щеше да стане с нещастните детективи, които бяха работили така предано? Той каза:

— При спогодбите те винаги получават половината.

Това премахна единственото ми възражение.

И така, инспекторът написа две бележки със следното съдържание:

Уважаема госпожо, вашият съпруг може да спечели голяма сума пари (и да бъде напълно защитен от закона), като незабавно се срещне с мене.

Главен инспектор Блънт

Той изпрати едната от тези бележки с доверения си пратеник до предполагаемата съпруга на Готиния Дъфи, а другата до предполагаемата съпруга на Червения Макфадън.

След около един час пристигнаха следните обидни отговори:

Стар глупак такъв: Готения Макдъфи е умрйъл ут две гудини.

Бриджет Махони

Главен Глупчо — Червения Макфадън е убесин и в рая от 18 месиц. Всяко магаре, освен един детектив знай тува.

Мери О’Хулиган

— Отдавна подозирах тези обстоятелства — каза инспекторът. — Тези показания доказват непогрешимостта на инстинкта ми.

В момента, когато дадено средство се оказваше негодно, той беше готов да предложи друго. Веднага изпрати на сутрешните вестници едно обявление и аз си задържах копие от него:

А. — хвблв. 242 Н. Тйнд — фз 328 ВМЛГ. Озпо. — 2 м! огв. Шшт.

Той каза, че ако крадецът е жив, това ще го доведе на обикновеното място за срещи. След това обясни, че на обикновеното място за срещи се извършват всички сделки между детективите и престъпниците. Тази среща щеше да стане в дванадесет часа на следната нощ.

Дотогава не можехме да направим нищо и без да губя повече време, аз излязох от канцеларията, истински благодарен за тази облага.

В единадесет часа на следната нощ донесох сто хиляди долара в банкноти и ги предадох в ръцете на главния инспектор, а скоро подир това той си взе сбогом, като в очите му прозираше старата дръзка самоувереност. Провлече се един час непоносимо нетърпение. И тогава чух очакваните му стъпки и станах задъхан, втурвайки се да го посрещна. Какво тържество пламтеше в очите му! Той заяви:

— Спогодихме се! Утре присмехулниците ще пеят друга песен! Последвайте ме!

Той взе запалена свещ и влезе долу в обширния сводест зимник, където винаги спяха шестдесет детективи и късо дето двадесетина от тях сега играеха на карти, за да убият времето.

Вървях по петите му. Той отиде бързо до мрачния отдалечен край на помещението и тъкмо когато вече отмалявах от пристъпи на задушаване и бях близо до припадък, той се спъна и се строполи върху прострените краища на някакъв огромен предмет и аз го чух да възкликва, както падаше.

— Нашата благородна професия е реабилитирана. Ето вашия слон!

Отнесоха ме горе в канцеларията и ме свестиха с карболова киселина. Всичките детективи от службата нахълтаха в стаята и последва такова победно ликуване, каквото никога по-рано не бях виждал. Повикаха репортьорите, отвориха бутилки шампанско, пиха наздравици, а ръкостисканията и поздравленията бяха продължителни и възторжени. Естествено, главният инспектор беше герой на деня, а щастието му беше толкова пълно и така търпеливо, достойно и смело спечелено, че и аз бях щастлив, като го гледах, при все че стоях там — бездомен просяк, след като безценното поверено на мен животно бе мъртво, изгубил положението като служител на отечеството си поради това, че както винаги ще изглежда, не бях оправдал оказаното ми голямо доверие, като бях проявил съдбоносно нехайство. Множество изразителни погледи свидетелствуваха за дълбокото възхищение, изпитвано към шефа си, и мнозина от детективите мълвяха: „Погледнете го — просто цар в професията си, — дайте му само улика, друго нищо не му трябва и не ще има нищо скрито, което да не би могъл да намери.“ Разпределянето на петдесетте хиляди долара бе посрещнато с голямо удоволствие. Когато това свърши, докато слагаше своя дял в джоба си, главният инспектор произнесе малка реч, в която каза:

— Радвайте се, момчета, защото сте заслужили; и нещо повече от това — вие спечелихте безсмъртна слава за детективската професия.

Пристигна телеграма, която гласеше:

Мънроу, Мич. 10 ч. след пладне.

От повече от три седмици за първи път попаднах на телеграфна станция. Проследих на кон следите от стъпки, през гори, хиляди мили оттук, и всеки ден те стават по-ясни, по-големи и по-пресни. Не се тревожете — още една седмица и ще заловя слона. Това е съвсем сигурно.

Детектив Дарли

Главният инспектор заповяда да се извика три пъти ура за „Дарли, един от най-блестящите умове на детективската служба“, а след това нареди да му бъде телеграфирано да се завърне и да получи своя дял от наградата.

Така свърши тази удивителна случка — открадването на слона. На следния ден вестниците отново станаха приятни, като поместиха похвали, с едно заслужаващо презрение изключение. Този вестник заявяваше:

Велик човек е детективът! Той може да е бавен в намирането на такова дребно нещо като оставен не на мястото си слон — той може да го търси цял ден и да спи по цяла нощ с неговия разлагащ се труп в продължение на три седмици, обаче най-после ще го намери… ако се добере до човека, който го е поставил не на място и той му покаже къде е.

Загубих завинаги клетия Хасан. Топовните снаряди го бяха наранили смъртоносно. Той се беше промъкнал до това неприятелско място в мъглата; и там, заобиколен от неприятелите си и в постоянна опасност от залавяне, се беше изтощил от глад и страдания, докато смъртта му донесе мир.

Спогодбата ми струваше сто хиляди долара; разходите ми около дейността на детективите възлизаха на още четиридесет и две хиляди долара. Никога вече не поисках държавна служба от моето правителство. Сега съм разорен и скитам по света — но възхищението ми към човека, за когото вярвам, че е най-великият детектив, родил се на този свят, си остава незамъглено и до ден-днешен и ще остане такова завинаги.

Човекът, който поквари Хадлибърг

1

Това се случи преди много години. Хадлибърг бе най-честният и почтен град в цялата околност. Той беше поддържал тази своя репутация неопетнена през цели три поколения и се гордееше с нея повече, отколкото с което и да било друго свое благо. Така се гордееше с нея и така горещо желаеше да си я осигури и за следните векове, че започваше да преподава на бебетата принципите на почтеността още от люлката и от този момент нататък създаваше от подобни поучения основата на тяхната култура през всичките години, посветени на тяхното възпитание и обучение. Също така през периода, когато се оформя характерът на младото поколение, то биваше предпазвано от всякакви изкушения, така че неговата честност да има всяка възможност да се затвърди и укрепи и да проникне до мозъка на костите му. Съседните градове завиждаха на това достойно превъзходство и уж се подиграваха на Хадлибърг, че се гордее с почтеността си, като наричаха това суетност; обаче въпреки това бяха принудени да признаят, че Хадлибърг беше действително непокварим град; и с малко настояване биха също признали, че само обстоятелството, че произхожда от Хадлибърг, представляваше за един млад човек достатъчна препоръка, когато той напуснеше родния си град, за да си търси някаква отговорна служба.

Но най-после, с течение на времето, Хадлибърг има нещастието да обиди един случайно минаващ странник — вероятно, без да съзнава това, и положително, без да го е грижа, защото Хадлибърг беше достатъчен сам за себе си и пет пари не даваше за някакви си странници, нито пък за техните мнения. Все пак добре щеше да бъде, ако в случая бе направил изключение, понеже този човек бе злопаметен и отмъстителен. През всичките си странствувания в продължение на цяла година той не забрави и тази обида и посвети всичките си свободни минути на усилието да измисли задоволително отмъщение. Той съставяше най-различни планове, те всичките бяха добри, но никой не беше достатъчно унищожителен. Дори най-несполучливият от тях щеше да засегне голям брой хора, обаче това, което желаеше, беше план, който да обхване целия град и да не остави незасегнат ни един човек. Най-после му хрумна една щастлива мисъл и когато тя му мина през ума, цялото му лице пламна от злорадство. Веднага започна да си съставя план, като си казваше: „Тъкмо това трябва да направя — да покваря града.“

Шест месеца по-късно той замина за Хадлибърг и към десет часа вечерта пристигна с двуколка пред къщата на стария касиер на банката. Свали от кабриолета някакъв чувал, нарами го и като се олюляваше под тежестта му, премина през двора и почука на вратата. Един женски глас отговори: „Влез!“ Той влезе, остави чувала зад печката в гостната и се обърна любезно към старата жена, която седеше до лампата и четеше вестник „Мисионерски глас“:

— Моля, недейте става, госпожо, не бих искал да ви безпокоя. Така… сега той е добре скрит, човек не би се и сетил, че е там. Мога ли да видя за малко съпруга ви, госпожо?

Но жената каза, че той бил в Брикстън и вероятно нямало да се завърне до сутринта.

— Много добре, госпожо, това няма значение. Просто исках да оставя под негови грижи чувала, за да го предаде на законния му собственик, когато той бъде намерен. Аз съм чужденец; той не ме познава; само минавам през града тази вечер, за да свърша една работа, която отдавна съм си наумил. Моята задача сега е свършена и си отивам доволен и малко горд, а вие никога вече не ще ме видите. Към чувала има прикачено писмо, което ще обясни всичко. Лека нощ, госпожо.

Старата жена се беше изплашила от тайнствения едър странник и се зарадва, когато той си отиде. Но любопитството й се беше събудило и тя отиде право при чувала и взе писмото. То започваше със следните думи:

Да бъде публикувано или съответният човек да бъде издирен по частен път — и двата начина ще свършат работа. Този чувал съдържа златни монети, които тежат сто и шестдесет фунта, четири унции…

— Боже милостиви, и при това вратата не е заключена! — Г-жа Ричардс се втурна разтреперана към вратата и я заключи, а после спусна пердетата и застана изплашена и разтревожена, като се чудеше дали можеше да се направи нещо повече за собствената безопасност и за тази на парите. Ослуша се известно време за крадци, но след това любопитството я завладя и тя се върна при лампата и прочете писмото докрай:

Аз съм чужденец и понастоящем се връщам в родината си, където ще остана за постоянно. Благодарен съм на Америка за това, което получих под нейна закрила през дългия ми престой под нейното знаме; а на един от гражданите й — жител на Хадлибърг — аз съм особено признателен за голямата добрина, която ми направи преди една-две години. Всъщност това бяха две големи добрини. Нека да обясня. Аз бях комарджия. Казвам бях. Бях разорен комарджия. Пристигнах в това градче нощем, гладен и без цент. Поисках помощ — в тъмнината; срамувах се да прося на светло. Поискал съм милостиня точно от когото трябваше. Той ми даде двадесет долара, тоест даде ми живот, според както ми се стори тогава. Той ми даде цяло състояние; защото с тези пари аз забогатях на игралната маса. И най-сетне една забележка, която направи пред мене, е останала в паметта ми и до ден-днешен и най-после ме победи; а когато ме победи, тя спаси остатъка от нравствеността ми; аз вече няма да играя на комар. Нямам представа кой беше този човек, но бих желал той да бъде намерен и да вземе тези пари, пък ако иска да ги раздаде, да ги хвърли или да ги задържи за себе си. Това е просто начинът, по който изразявам благодарността си към него. Ако можех да остана, щях да го намеря сам; но това няма значение, той ще бъде намерен. Хадлибърг е честен град, непокварим град, и знам, че мога да му се доверя без страх. Човекът може да бъде открит чрез забележката, която направи пред мене; убеден съм, че той ще си я спомни.

Ето и плана ми: ако предпочитате, можете сам да издирите човека. Разкрийте съдържанието на настоящото писмо на всеки, за когото има вероятност да е въпросното лице. Ако той отговори: „Аз съм човекът; забележката, която направих, беше тази и тази“, проверете думите му по следния начин: отворете чувала и в него ще намерите запечатан плик, който съдържа текста на забележката. Ако думите, казани от кандидата, съответствуват на текста в плика, дайте му парите и не го питайте нищо повече, понеже сигурно той е човекът.

Но ако предпочитате да предприемете публично търсене, публикувайте настоящото писмо в местния вестник със следните допълнителни указания:

Нека след тридесет дни от днес кандидатът да се яви в кметството в 8 часа вечерта (петък) и предаде текста на своята забележка в запечатан плик на преподобния г-н Бърджес (ако той бъде така любезен да се нагърби с тази роля); и тогава нека г-н Бърджес на самото място счупи печатите на чувала, да го отвори и след като провери дали писаното е вярно; да предаде парите заедно с искрената ми благодарност на така установения мой благодетел.

Г-жа Ричардс седна леко разтреперана от възбуда и скоро потъна в горе-долу следните мисли: „Какво странно нещо!… И какво щастие за добрия човек, който е направил добро и го хвърлил в морето!… Колко хубаво щеше да бъде, ако моят мъж бе сторил това нещо — защото ние сме така бедни, тъй стари и бедни!…“ А сетне продължи с въздишка: „Но това не е бил моят Едуард; не, не той е дал двадесет долара на чужденеца. Жалко наистина, сега виждам…“ После тя си помисли, като потръпна: „Но това са пари на комарджия! Възнаграждението на греха: ние не бихме могли да ги приемем; ние не бихме могли да се докоснем до тях. Не искам да стоя близо до тях; струва ми се, че ще ме осквернят.“ И тя се премести по-далече, на друг стол. „Бих искала Едуард да се върне и да ги занесе в банката; всеки миг може да дойде някой крадец; страшно е да седя тук съвсем сама с тях.“

В единадесет часа г-н Ричардс пристигна и докато жена му казваше: „Толкова съм доволна, че си дойде!“, той заяви:

— Тъй съм изморен — съвсем съм съсипан от умора; ужасно е да си беден и да правиш тези тежки пътувания на моята възраст. Непрестанно да работиш, да работиш, да работиш за една заплата — да бъдеш роб на друг човек, който седи у дома по чехли, в богатство и удобства.

— Така ми е мъчно за тебе, Едуард, нали знаеш. Но успокой се, имаме си прехрана, радваме се на добро име…

— Да, Мери, всъщност само това има значение. Не обръщай внимание на приказките ми — просто моментно раздразнение, което не значи нищо. Целуни ме… ето, всичко мина и вече не се оплаквам. Какво си взела? Какво има в този чувал?

Тогава жената му разкри голямата тайна. Тя го зашемети за миг, после той рече:

— Парите тежат сто и шестдесет фунта, така ли? Знаеш ли, Мери, та това са че-ти-ри-десет хи-ля-ди долара — помисли си само, — цяло състояние! В градчето ни няма и десет души, които да притежават толкова пари. Дай ми писмото.

Той го прочете набързо и каза:

— Какво интересно приключение! Че то е цял роман; също като невъзможните неща, за които човек чете в книгите, но никога не вижда в живота. — Сега той беше възбуден, дори весел. Потупа старата си съпруга по бузата и каза шеговито: — Та ние сме богати, Мери, богати. Трябва само да заровим парите и да изгорим писмата. Ако комарджията някога дойде да ни запита какво сме направили, просто ще го погледнем студено и ще кажем: „За какви глупости разправяте? Никога не сме виждали нито вас, нито вашия чувал злато.“ И тогава той ще придобие глупав вид и…

— И междувременно, докато ти си правиш шеги, парите са все още тука, а вече настъпва времето на крадците.

— Вярно. Много добре, но какво да правим? Сами ли да потърсим човека? Не, не така: това би развалило романтиката. По-добре е да предприемем публично търсене. Помисли си само какъв шум ще се вдигне! И всички други градове ще ни завиждат; защото никой странник не би поверил подобно нещо на някой друг град, освен на Хадлибърг, и те го знаят. Това е голям коз за нас. Трябва веднага да отида в редакцията; за да не стане късно.

— Чакай… чакай… не ме оставяй тук сама с парите, Едуард!

Но той беше излязъл. Обаче само за малко. Недалеч от дома си срещна собственика — издател на вестника — и му даде документа, като каза:

— Ето една интересна работа за тебе, Кокс, помести я.

— Може да е вече късно, г-н Ричардс, но ще видя.

Когато се завърна в къщи, той и жена му седнаха да разискват тази вълшебна мистерия; те не бяха в състояние да заспят. Първият въпрос беше: кой можеше да бъде този техен съгражданин, който е дал на чужденец двадесетте долара? Този въпрос изглеждаше прост; и двамата отговориха с един глас:

— Баркли Гудсън.

— Да — каза Ричардс, — само той би могъл да направи такова нещо, то напълно му подхожда и освен него няма друг такъв човек в града.

— Всеки ще признае това, Едуард — искам да кажа, ще си го признае вътре в себе си. От шест месеца насам градът отново е придобил истинския си вид — честен, ограничен, фарисейски и скъпернически.

— Да, той винаги го наричаше така, до деня на смъртта си и го казваше на всеослушание.

— И затова го мразеха.

— О, разбира се, но той не даваше пет пари. Струва ми се, че беше най-мразеният човек измежду нас, с изключение на преподобния Бърджес.

— Е, Бърджес си го заслужава… той не ще види никога вече богомолци в черквата си. Колкото и да е долен нашият град, той може да даде правилна преценка за него. Едуард, не ти ли изглежда странно, че чужденецът е избрал Бърджес да предаде парите?

— Хм, да, вярно. Тоест… тоест…

— Защо толкова много „тоест“? Ти би ли го избрал?

— Мери, може би чужденецът го познава по-добре, отколкото градът.

— Това няма много да му помогне!

Съпругът изглеждаше озадачен и не знаеше какво да отговори; жената не сваляше поглед от него и чакаше. Най-после Ричардс каза с колебливостта на човек, готвещ се да направи декларация, която вероятно ще бъде посрещната със съмнение:

— Мери, Бърджес не е лош човек.

Жената действително се изненада.

— Глупости! — възкликна тя.

— Той не е лош човек. Знам това. Непопулярността му се дължи на едно-единствено нещо — онова, което вдигна толкова много шум.

— Ами, това „единствено нещо“! Като че ли пък това „единствено нещо“ не беше достатъчно само по себе си.

— Разбира се, че беше достатъчно. Само че той не беше виновен за него.

— Какви ми ги говориш? Не бил виновен! Всички знаят, че действително той беше виновен.

— Мери, давам ти честна дума: той беше напълно невинен.

— Не мога да го повярвам и не го вярвам. Откъде знаеш?

— Трябва да ти се изповядам. Срамувам се, но ще ти се изповядам. Аз бях единственият човек, който знаеше, че той беше невинен. Можех да го спася и… и… нали знаеш как беше развълнуван градът — нямах смелостта да го сторя. Щях да настроя всички против себе си. Почувствувах се подъл, много подъл, но не смеех. Липсваше ми мъжеството да се изправя срещу всичко това.

Мери изглеждаше разтревожена и известно време мълчеше. После каза със заекване:

— Аз… аз не мисля, че щеше да бъде добре ти да… да… Човек не трябва… хм… общественото мнение… Човек трябва да бъде толкова внимателен… толкова… — Беше тръгнала по кален път и затъна; но след малко отново тръгна: — Много жалко, но… Та ние не бихме могли да си позволим такова нещо. Едуард, наистина не можехме. О, аз за нищо на света не бих се съгласила да направиш подобно нещо!

— То щеше да ни накара да загубим доброто разположение на толкова много хора, Мери; и освен това… освен това…

— Безпокоя се единствено за онова, което той мисли за нас, Едуард.

— Той ли? Той не подозира, че съм могъл да го спася.

— О — възкликна облекчено жената, — много се радвам! Щом той не знае, че си могъл да го спасиш, той… той… е, това много облекчава работата. Но, разбира се, на мене трябваше да ми е ясно, че той не знае, защото винаги се мъчи да бъде много любезен с нас, колкото малко и да го насърчаваме. Хората неведнъж са ме упреквали за това. И Уилсънови, и Уилкоксови, и Харкнесови — всички се забавляват по най-долен начин, като казват: „Вашият приятел Бърджес“, защото знаят, че това ме дразни. Бих желала да не проявява такова постоянство в любезността си спрямо нас. Просто не виждам защо прави това.

— Ще ти обясня. Ще ти изповядам още нещо; когато работата беше още нова и прясна и всички решиха той да бъде вързан и прекаран за гавра през целия град, угризенията на съвестта ми бяха толкова силни, че не можах да изтрая. Отидох тайно при него, казах му какво се готви и той се измъкна от града, като се завърна чак когато опасността бе преминала.

— Едуард! Ако градът беше разбрал това…

— Недей! Все още изтръпвам от страх, като си помисля. Разкаях се още в момента, когато го направих; и дори се боях да ти го кажа, за да не би лицето ти да ме издаде пред някого. Тогава не спах цялата нощ от тревога. Но след няколко дни видях, че никой не ме подозираше и след това изпитах доволство, че го бях направил. И все още съм доволен, Мери, много доволен.

— И аз съм много доволна сега, защото иначе щеше да бъде много жестоко за него. Да, доволна съм, защото, знаеш, ти действително беше длъжен да постъпиш така спрямо него. Но, Едуард, представи си, че някой ден работата се узнае!

— Няма да се узнае.

— Защо?

— Защото всички мислят, че Гудсън го е направил.

— Разбира се, че така ще мислят!

— Положително. А той, разбира се, пет пари не даваше какво мислят хората. Те накараха клетия стар Солсбъри да отиде и да го обвини в това и той отишъл и му вдигнал гюрултия. Гудсън го изгледал отвисоко, като че ли искал да намери някое място по него, което презира най-много, и му отговорил: „Значи, ти си анкетната комисия, а?“ Солсбъри отвърнал, че наистина бил нещо подобно. „Хм, дали трябва да им отговоря подробно или смяташ, че един общ отговор ще им е достатъчен?“ „Ако искат подробности, аз ще дойда пак, господин Гудсън. Най-напред ще им предам общия отговор.“ Гудсън рекъл: „Добре тогава, кажи им да се махат по дяволите — струва ми се, че това е достатъчно, общо казано. И ще ти дам един съвет, Солсбъри: когато дойдеш за подробностите, вземи със себе си и една кошница, за да има с какво да занесеш останките си в къщи.“

— Точно според характера на Гудсън. Той имаше само една слабост: мислеше, че може да дава по-добри съвети, от когото и да било друг.

— Така се уреди работата и ние бяхме спасени, Мери. Въпросът бе изоставен.

— Да те знае господ, не се и съмнявам в това.

Тогава двамата съпрузи пак започнаха с най-голям интерес да разискват върху мистерията с чувала злато. Скоро разговорът започна да страда от прекъсвания, замълчавания, причинени от дълбоки размишления. Прекъсванията ставаха все по-чести и по-чести. Най-после Ричардс потъна напълно в мислите си. Той стоя така дълго, като гледаше с празен поглед в пода и малко по малко започна да подчертава мислите си с кратки нервни движения на ръцете, които сякаш показваха раздразнение. Междувременно жена му също беше потънала в натежало от размисъл мълчание и движенията й започнаха да показват безпокойство и притеснение. Най-сетне Ричардс скочи на крака и започна да се движи безцелно насам-нататък из стаята, като прекарваше пръсти през косата си, подобно на сомнамбул, който сънува лош сън. И ето, той като че ли достигна до някакво разрешение, защото, без да каже ни дума, сложи шапката си и напусна къщата. Жена му продължи да размишлява с изопнато лице, сякаш не беше забелязала, че е сама. От време на време тя промърморваше: „Не ни въвеждай в из… Но… но… ние сме толкова бедни, толкова бедни!… Не ни въвеждай в… Ах, кой ще пострада от това?… И никой никога няма да узнае… Не ни въвеждай…“ Гласът й замря в нечленоразделно мърморене. След малко тя вдигна поглед и промълви полуизплашено, полурадостно:

— Излязъл е! Но може би е вече късно, твърде късно!… А може би да не е, може би има още време. — Тя стана и постоя замислена, като стискаше и отпускаше нервно ръцете си. Леко потрепване мина през тялото й и тя промълви със сухо гърло: — Боже, прости ми… Ужасно е да се мислят такива неща, но… Господи, как сме сътворени, колко чудно сме сътворени!

Тя намали светлината на лампата, промъкна се крадешком и коленичи до чувала, като опипа грапавите му страни с ръцете си, милвайки го с любов; и в бедните й стари очи пламна алчен блясък. На няколко пъти тя губеше паметта си, като идваше на себе си, само за да промълви:

— Ако само бяхме почакали! Ох, ако бяхме почакали съвсем малко и ако не бяхме бързали толкова!

Междувременно Кокс се върна у дома си от редакцията и разказа на жена си цялата странна история. Те я обсъдиха разпалено и дойдоха до заключение, че покойният Гудсън е бил единственият човек в града, който би помогнал на един страдащ странник с такава щедра сума — двадесет долара. След това настъпи мълчание и двамата се замислиха. Малко по малко ги обхвана нервност и безпокойство. Най-после жената каза като че ли на себе си:

— Никой не знае тази тайна, освен семейство Ричардс… и ние… никой.

Съпругът се откъсна от мислите си с леко сепване и погледна вперено и умърлушено жена си, чието лице беше силно пребледняло; след това стана колебливо, хвърли крадешком поглед към шапката си, сетне към съпругата си — сякаш и отправяше безмълвен въпрос. Г-жа Кокс преглътна веднъж-дваж с ръка на гърлото, а после, вместо да продума, кимна с глава. В следния миг тя беше сама и си мърмореше нещо на себе си.

Ричардс и Кокс бързаха през пустите улици от противоположни посоки. Срещнаха се запъхтени в подножието на стълбата за печатницата; в нощната светлина всеки прочете мислите на другия по лицето му. Кокс прошепна:

— Никой не знае за това, освен нас, нали?

Изреченият шепнешком отговор бе:

— Абсолютно никой, честна дума, абсолютно никой!

— Ако не е твърде късно, да…

Двамата мъже тръгнаха нагоре по стълбата; в този момент ги настигна едно момче и Кокс го запита:

— Ти ли си, Джони?

— Да, господине.

— Няма нужда да изпращаш ранната поща… нито изобщо каквато и да било поща; почакай, докато ти кажа.

— Тя вече отиде, господине.

— Отиде? — В гласа му прозвуча неизразимо разочарование.

— Да, господине. Разписанието за Брикстън и за всички градове отвъд него от днес е променено и трябваше да предам пощата двадесет минути по-рано от обикновено. Трябваше да побързам; ако бях закъснял с две минути…

Двамата мъже се обърнаха и си тръгнаха бавно, без да чакат да чуят останалото. В продължение на десет минути нито един от тях не заговори; след това Кокс каза ядосано:

— Не мога да си представя какво те прихвана да бързаш толкова.

Другият отговори смирено:

— Виждам, че сбърках, но знаеш, просто не ми дойде на ума, преди да бе станало късно. Но следващия път…

— По дяволите следващия път! Такова нещо няма да се случи и след хиляда години.

Тогава двамата приятели се разделиха, без да си кажат лека нощ, и се затътриха към къщи с походката на смъртно наранени хора. В домовете им техните съпруги скочиха и запитаха нетърпеливо: „Е, какво?“ После видяха отговора в очите им и се отпуснаха сломено, без да чакат да им бъде отговорено с думи. И в двете къщи последва разгорещено разискване — нещо ново и за двете семейства. И други път бяха имали разисквания, но не разгорещени, нито пък буйни. Тази вечер разискванията бяха сякаш заимствувани едно от друго. Г-жа Ричардс каза:

— Само ако беше почакал, Едуард… само ако беше поспрял да си помислиш; но не, непременно трябваше да хукнеш право към печатницата и да го разгласиш на целия свят.

— В писмото се казваше да го публикувам.

— Това няма значение, казваше се също да предприемеш търсенето по частен път, ако искаш. Е, така ли беше или не?

— Хм, да… да, така беше; но когато си помислих какъв шум щеше да се вдигне и какъв комплимент е за Хадлибърг, че един странник е проявил такова доверие в него…

— О, да, знам всичко това; но ако се беше позамислил, щеше да видиш, че не ще можеш да намериш истински човек, защото той е в гроба, и не е оставил след себе си нито дете, нито коте, нито какъвто и да било роднина; и че щом като парите отиват в ръцете на хора, които страшно се нуждаят от тях и това не би навредило на никого, и… и…

Тя избухна в плач. Съпругът й се помъчи да измисли нещо утешително и след малко изрече следните думи:

— Но все пак, Мери, това трябва да е за добро… трябва да бъде; ние знаем това. И трябва да помним, че така е предопределено…

— Предопределено! Да, всичко е предопределено, когато човек трябва да намери изход, след като се е проявил като глупак. И все пак, предопределено е било парите да дойдат при нас по този особен начин, но ти трябваше да решиш, че е твой дълг да попречиш на плановете на провидението. Кой ти даде това право? Това е грешно, да, грешно е — чисто и просто богохулно хрумване, което никак не подхожда на един скромен и смирен последовател на.

— Но, Мери, ти знаеш как през целия си живот сме били приучвани, подобно на целия град, докато това не ни е станало втора природа, нито за миг да не се замисляме, когато трябва да постъпим честно.

— О, знам, знам — непрекъснато обучение, обучение и обучение в честност — честност, закриляна още от люлката срещу всяко възможно изкушение, така че тази честност става изкуствена, неустойчива, когато изкушението дойде, както видяхме това тази вечер. Бог ми е свидетел, досега не съм изпитвала ни сянка от съмнение спрямо моята непоклатима и ненарушима честност… а сега, още първото голямо и истинско изкушение, аз… Едуард, уверена съм, че честността на този град е прогнила като моята; прогнила като твоята. Това е един долен град, един груб, скъпернически град и не притежава абсолютно никаква добродетел, освен тази прословута честност, с която така се слави и с която толкова се надува; и аз съм твърдо уверена, че ако някога дойде ден тази честност да бъде подложена на някое голямо изкушение, прочутата му репутация ще се събори като картонена кула. Ето на, направих признанието си и се чувствувам по-добре; аз съм лицемерка и съм била такава през целия си живот, без да го съзнавам. Никой вече да не ме нарича честна — няма да позволя това.

— Аз… знаеш, Мери, и аз се чувствувам като тебе; напълно. И това ми изглежда така странно, така странно. Никога не бих могъл да го повярвам… никога.

Последва дълго мълчание; и двамата бяха потънали в мисли. Най-после съпругата вдигна глава и рече:

— Знам какво мислиш, Едуард.

Ричардс придоби буйния израз на човек, хванат на местопрестъплението.

— Срамувам се да го призная, Мери, но…

— Няма значение, Едуард, самата аз мислех по същия въпрос.

— Надявам се. Изкажи се.

— Ти мислеше дали човек не би могъл да се сети каква е била забележката, която Гудсън е направил на чужденеца.

— Напълно вярно. Чувствувам се виновен и засрамен. А ти?

— На мене това вече ми мина. Нека стъкмим тук едно легло; трябва да бдим, докато банката се отвори утре сутринта и приеме чувала в хранилището си… Ох, божичко, божичко, ако само не бяхме направили тази грешка!

Стъкмиха леглото и Мери каза:

— Ами онази забележка — каква ли може да е била? Наистина се чудя какво ли ще да е казал? Но стига, хайде да си лягаме.

— И да спим?

— Не, да мислим.

— Да, да мислим.

По това време семейство Кокс също бяха свършили както караницата, така и сдобряването си и си лягаха — за да мислят, да мислят, да се въртят в леглото и да си бият главата каква може да е била забележката, която Гудсън е направил пред самотния странник; тази златна забележка; забележката, която струва четиридесет хиляди долара, в брой.

Причината, поради която тази вечер телеграфната станция стоя отворена по-късно от обикновено, беше следната: администраторът на вестника на Кокс беше същевременно представител на осведомителната агенция „Асошиейтед Прес“. Би могло да се каже, че той беше неин почетен представител, защото едва ли и четири пъти годишно можеше да изпрати по тридесет думи, които да бъдат приети. Но този път работата стоеше иначе. Телеграмата му, с която съобщаваше за научената новина, получи бърз отговор:

Пратете пълни подробности — хиляда и двеста думи.

Колосална поръчка! Администраторът я изпълни и се почувствува най-гордият човек в щата. Докато стана време за закуска, на следната сутрин името на Хадлибърг, непокваримия град, бе в устата на всекиго в Америка, от Монреал до Мексиканския залив, от ледниците на Аляска до портокаловите горички на Флорида; и милиони, и милиони хора разискваха случката с чужденеца и неговия чувал с пари, като се чудеха дали ще се намери човекът, който му бе помогнал, и се надяваха за още новини по този въпрос — новини, които трябваше да пристигнат веднага.

2

Градчето Хадлибърг се пробуди световноизвестно, учудено, щастливо, суетно. По-суетно, отколкото човек можеше да си представи. Неговите деветнадесет изтъкнати граждани и техните съпруги се ръкуваха едни с други, грейнали, усмихнати, като си честитяха и заявяваха, че тази случка прибавяла нова дума в речника — Хадлибърг, синоним на непокварим, — дума, предопределена да остане завинаги в речниците! А по-маловажните и незначителни граждани и техните съпруги се държаха точно по същия начин. Всички тичаха до банката, за да видят чувала със златото; а още преди пладне ядосани и завистливи тълпи започнаха да прииждат от Брикстън и от всички съседни градове; следобед и на другия ден започнаха да пристигат репортьори от цялата страна, за да видят с очите си чувала и със собствените си уши да чуят историята, да я напишат отново цялата, да нарисуват замайващи скици на чувала и къщата на Ричардс, и банката, и презвитерианската черква, и баптистката черква, и градския площад, и кметството, където щеше да бъде направена проверката и където щяха да бъдат предадени парите. Направиха също така ужасни портрети на семейство Ричардс, на банкера Пинкъртън, на Кокс, на администратора, на преподобния Бърджес, на началника на пощата — а дори и на Джак Холидей, безобидния лентяй, добродушен, несериозен, непочтителен рибар, ловец, приятел на момчетата и на бездомните кучета, една своего рода забележителност на града. Дребничкият, подъл, подсмъркващ, мазен Пинкъртън показваше чувала на всички новодошли и потриваше самодоволно гладките си длани, като говореше надълго и нашироко за старата репутация на града за честност и за това чудесно нейно потвърждение, изразявайки своята вяра и надежда, че примерът на града ще се разпространи надлъж и нашир из целия американски свят и ще бъде от епохално значение за нравственото възраждане. И така нататък, и така нататък.

До края на седмицата духовете отново се поуспокоиха; бурното опиянение от гордост и радост бе стихнало и се бе превърнало в нежна, приятна, безмълвна наслада — един вид дълбоко, безименно, неизразимо доволство. По всички лица се четеше кротко, свято щастие.

След това настъпи промяна. Това стана постепенно: толкова постепенно, че началото й едва се забеляза; може би изобщо не се забеляза, освен от Джак Холидей, който винаги всичко забелязваше и винаги се подиграваше на всичко, каквото и да бе то. Той започна да подхвърля насмешливи забележки за това, че хората не изглеждали толкова щастливи, колкото били преди един-два дни; а след това захвана да поддържа, че новото чувство, обхванало градските жители, се задълбочава в тъга; след това пък, че преминава в болезненост; а най-после, че всички са станали толкова унили, замислени и разсеяни, че би могъл да открадне един цент от дъното на джоба и на най-стиснатия човек в града, без това да наруши замислеността му.

В този стадий — или около този стадий — главата на всяко от изтъкнатите деветнадесет семейства започна да казва по време на лягане, обикновено с въздишка:

— Ах, каква ли е могла да бъде забележката, която е направил Гудсън?

И веднага — с потрепване — се чуваше следният отговор от съответната съпруга:

— О, недей! Какви ужасни неща ти идват на ума? Изхвърли ги за бога от главата си!

Но същият въпрос се изтръгна от гърдите на мъжете и следващата вечер… и получаваше същия отговор. Само че по-слаб.

А на третата вечер мъжете отново си задаваха този въпрос — загрижено и унесено. Този път — и на следващата вечер — съпругите понервничиха малко и се опитаха да кажат нещо. Но не проговориха.

Обаче на по-следващата вечер те вече се окопитиха и отговориха с копнеж:

— О, ако само бихме могли да отгатнем!

Забележките на Холидей всеки ден ставаха все по-неприятни и язвителни. Той усърдно обикаляше насам-нататък, като се подиграваше на града индивидуално и общо. Обаче единствено неговият смях се чуваше сега в градеца: той звучеше като някаква куха и тъжна празнота. Никъде не се виждаше дори и усмивка. Холидей разнасяше една кутия за пури на триножник, като даваше вид, че това е фотографски апарат, спираше всички минувачи, насочваше към тях апарата и казваше:

— Готово!… А сега се усмихнете, моля — но дори и тази чудесна шега не успяваше да предизвика някакво смекчаване на тъжните им лица.

Така изминаха три седмици — оставаше още само една. Беше събота вечер, след вечеря. Вместо предишното съботно оживяване, шум, пазаруване и забавления, улиците бяха пусти и безлюдни. Ричардс и неговата стара съпруга седяха отделно един от друг в малката си гостна, нещастни и замислени. Сега това беше станал техен вечерен обичай: предишният дългогодишен навик да се чете, да се плете, да се води приятен разговор, да се ходи на гости у съседи или да се приемат гости беше преустановен, изчезнал и забравен от векове… от преди две или три седмици. Сега никой не разговаряше, никой не четеше, никой не ходеше на гости — хората от целия градец си седяха в къщи, като въздишаха, тревожеха се и мълчаха. Всички се мъчеха да отгатнат забележката.

Пощаджията остави едно писмо. Ричардс погледна безразлично надписа и пощенския печат — и двата непознати, — а после хвърли писмото на масата и се върна към неосъществимите си мечти, към безнадеждността, теготата и нещастието си. Два или три часа по-късно жена му се надигна уморено и тръгна да си ляга, без да му пожелае лека нощ — нещо, което сега им бе станало навик, — но се спря до писмото, погледа го малко без всякакъв интерес, а сетне го отвори и започна да го чете. Ричардс, който седеше на опряния до стената стол с брада между коленете, чу нещо да пада. Беше жена му. Той скочи и се спусна при нея, но тя извика:

— Остави ме на мира, ужасно съм щастлива. Прочети писмото… прочети го!

Той го прочете. Погълна го и главата му се завъртя. Писмото беше изпратено от далечен щат и гласеше:

Вие не ме познавате, но това няма значение: трябва да ви кажа нещо. Току-що пристигах от Мексико и научих за онази случка. Разбира се, вие не знаете кой е направил забележката, но аз знам и съм единственият жив човек, който знае това. Човекът беше Гудсън. Преди много години го познавах добре. Минавах през градчето ви през същата онази нощ и му бях на гости до пристигането на среднощния влак. Дочух как той направи тази забележка на чужденеца в тъмното — това стана на Хейл Али. Поприказвахме си с него по този въпрос, докато вървяхме към тях и докато седяхме и пушехме в дома му. При разговора той спомена имената на мнозина от вашите съграждани, като за повечето се изказа по доста неласкав начин, обаче за двама или трима се изказа благоприятно; между последните бяхте и вие. Казвам „благоприятно“ — нищо по-силно. Спомням си, че ми каза, че не обичал нито един човек в града — нито един; но, струва ми се, каза, че вие — почти съм сигурен, че се отнасяше до вас — веднъж сте му направили някаква много голяма услуга, вероятно без да съзнавате пълната й стойност. Каза също, че ако притежавал богатство, би желал, когато умре, да го остави на вас, а на останалите граждани по една клетва. Така че ако сте му направили онази услуга, вие сте неговият законен наследник и имате право на чувала със злато. Зная, че мога да разчитам на вашата честност и почтеност, защото у един гражданин на Хадлибърг тези добродетели са негова непоклатима наследственост, поради това ще ви съобщя забележката, напълно спокоен, че ако не сте въпросният човек, вие ще потърсите и намерите този човек и ще се погрижите дългът на благодарност на клетия Гудсън за сторената услуга да бъде заплатен. Ето забележката: „Вие съвсем не сте лош човек; идете си и се поправете.“

Хауард Л. Стивънсън

— О, Едуард, парите са наши и аз съм така благодарна, о, така благодарна… целуни ме, миличък, от цял век не сме се целували… а така много се нуждаехме — искам да кажа, от парите… а сега ти можеш да се отървеш от Пинкъртън и от неговата банка и вече няма никому да робуваш; струва ми се, че просто бих могла да хвръкна от радост.

Съпрузите прекараха изпълнен с щастие половин час във взаимни ласки на дивана; старите дни се бяха върнали — дни, започнали с тяхното ухажване и продължили без прекъсване, докато странникът донесе проклетите пари. След малко съпругата каза:

— О, Едуард, какъв късмет, че тъкмо ти си направил тази голяма услуга на клетия Гудсън! Аз никога не съм го харесвала, но сега го обичам. И колко благородно и великодушно от твоя страна никога да не споменеш и да не се хвалиш с това. — И тогава с оттенък на укор добави: — Но ти трябваше да кажеш на мене, Едуард, ти трябваше да кажеш това на твоята съпруга.

— Да, хм, хм… Знаеш, Мери.

— Престани да мънкаш и да извърташ и ми кажи как стои работата, Едуард. Винаги съм те обичала, а сега се гордея с тебе. Всички вярват, че в този град е имало само един добър и великодушен човек, а сега се установява, че ти… Едуард, защо не ми разкажеш всичко?

— Да… хм… хм… Знаеш, Мери, не мога!

— Не можеш? Защо не можеш?

— Виждаш ли, той… хм… той ме накара да обещая да не казвам.

Жената го изгледа и каза много бавно:

— Накара… те… да обещаеш? Едуард, защо ми казваш това?

— Мери, мислиш ли, че бих излъгал?

За миг тя бе разтревожена и мълчалива, а сетне сложи ръка в неговата и каза:

— Не… не. Ние и без това много се отклонихме от правия път… бог да ни прости това! През целия си живот ти не си изрекъл нито една лъжа. Но сега… сега, след като здравата почва под нас изглежда, че се рони, ние… ние… — Гласът й се изгуби за миг и след това тя каза съкрушено: — „Не ни въвеждай в изкушение…“ Мисля, че ти наистина си дал това обещание, Едуард. Нека бъде така. Да не зачекваме този въпрос. Всичко това вече е минало; нека отново бъдем щастливи; сега не е време за черни облаци.

Едуард трябваше да положи големи усилия да възприеме съвета й, тъй като блъскаше ума си, мъчейки се да си спомни каква услуга бе направил на Гудсън.

Двамата съпрузи лежаха будни по-голямата част от нощта, Мери щастлива и заета с мислите си, а Едуард също зает с мислите си, но не така щастлив. Мери си правеше планове какво ще направи с парите. Едуард се стараеше да си припомни въпросната услуга. Отначало съвестта му го измъчваше заради лъжата, която беше казал на Мери, ако изобщо това беше лъжа. След дълги размишления той си каза: „Да предположим, че наистина беше лъжа? Тогава какво? Толкова ли е важно? Нима делата ни не са често пъти лъжи? Защо тогава човек да не може да изрече една лъжа? Ето и Мери — какво направи тя? Докато той бързаше да изпълни честно поръчението, какво направи тя? Вайкаше се, че не бяха унищожили писмата и задържали парите! Кражбата по-хубаво нещо ли е от лъжата?“

По тази точка той вече не се тревожеше — лъжата остана на заден план и на нейно място дойде успокоение. Изпъкна следващият въпрос: беше ли той направил тази услуга? Е, добре, налице бяха показанията на самия Гудсън, според както бяха предадени в писмото на Стивънсън; не би ли могло да има по-сигурни показания по този въпрос — те представляваха дори доказателство, че я беше направил. Разбира се. Така че и този въпрос беше разрешен… Не, не напълно. Той си припомни с потреперване, че този непознат г-н Стивънсън не беше съвсем сигурен дали човекът, който направил услугата, е бил Ричардс или някой друг и о, боже, той бе поставил това като въпрос на чест! Сам той трябва да реши къде трябва да отидат тези пари… а г-н Стивънсън не се съмняваше, че ако Ричардс не беше въпросният човек, той най-почтено ще потърси и намери съответното лице. О, ужасно беше да поставиш човек в такова положение. Ах, защо Стивънсън не бе изоставил това съмнение? Защо му е трябвало да го вмъква?

Друго съображение: как се е случило така, че името на Ричардс е останало в ума на Стивънсън, а не това на някой друг? Ето ти един добър довод. Да, доводът изглеждаше много добър. Той започна да изглежда все по-добър и по-добър, докато най-после се превърна в положително доказателство. И тогава Ричардс веднага престана да се занимава с този въпрос, тъй като инстинктът му подсказваше, че след като едно доказателство веднъж бъде установено, най-добре ще е да бъде оставено на мира.

Той вече се чувствуваше доста спокоен, обаче все още имаше една подробност, която продължаваше да се натрапва на съзнанието му: разбира се, той беше направил тази услуга това бе вече решено; но каква беше тази услуга? Той трябва да си я спомни — няма да заспи, докато не си я спомни; тогава ще се успокои напълно. И той мисли и мисли. Дойдоха му наум цяла дузина неща — възможни услуги, дори вероятни услуги, но никоя от тях не изглеждаше достатъчна, никоя не беше толкова голяма, че да заслужава наградата — парите, които Гудсън бе пожелал да завещае. А освен това, той изобщо не можеше да си спомни да бе направил такива услуги. Е, тогава… е, тогава… каква трябва да е тази услуга, която може да направи един човек толкова необикновено благодарен? О, да — спасяването на душата! Това трябва да е. Да, сега той си припомни как веднъж си бе поставил задачата да превъзпита Гудсън и бе работил в тази насока около — той се готвеше да каже три месеца, но като поразмисли повечко, това време се намали на един месец, после на една седмица, после на един ден, а после на нито един. Да, сега той си спомни, и то с неприятна за него яснота, че Гудсън му бе казал да се маха по дяволите и да си гледа работата — той не копнеел да последва Хадлибърг в рая!

Така това разрешение пропадна — той не бе спасил душата на Гудсън. Ричардс се обезсърчи. След малко му хрумна друга мисъл: беше ли спасил имуществото на Гудсън? Не, за такова нещо не можеше да се говори — той нямаше никакво имущество. Животът му? Това е! Разбира се. Та той можеше да се сети по-рано. Този път положително беше попаднал на прав път. Сега въображението му усилено работеше.

От този момент нататък, в продължение на два изтощителни часа, той бе усърдно зает да спасява живота на Гудсън. Спасяваше го по какви ли не опасни и трудни начини. При всеки отделен случай той го спасяваше успешно до известен момент; тогава, точно когато започваше да се убеждава, че това действително се бе случило, възникваше някаква обезпокоителна подробност, която правеше цялата работа невъзможна. Например по въпроса за удавянето. При този случай беше преплувал и довлякъл Гудсън в безсъзнание на брега пред очите на насъбралия се народ, който го поздравяваше. Но когато всичко беше вече завършено и бе започнал да си го припомня, изскочиха цял рояк обезсилващи обстоятелства: градът би знаел за този случай, Мери също щеше да знае, а в собствената му памет той щеше да блести като пламък, вместо да бъде някаква незабелязана услуга, която бе направил, „вероятно без да съзнава пълната й стойност“. Тук той си спомни, че изобщо не можеше да плува.

Аха… ето едно обстоятелство, което бе пренебрегнал още от началото: касаеше се за услуга, която бе направил, „вероятно без да съзнава пълната й стойност“. Ами че да, това би трябвало да е много лесно за отгатване — много по-лесно, отколкото всички други предположения. И малко по малко, ето ти, че той го откри. Преди много, много години Гудсън щеше насмалко да се ожени за едно много мило и хубавичко момиче, на име Нанси Хюет, обаче по един или друг начин сватбата бе осуетена; момичето умря, Гудсън си остана ерген и малко по малко се озлоби и се превърна в заклет човекомразец. Наскоро след смъртта на момичето градецът откри — или си помисли, че е открил, — че в кръвта на момичето е имало капка негърска кръв. Ричардс дълго въртя в ума си тази подробност, докато накрая му се стори да си спомня някои неща във връзка с тях — които трябва да се бяха объркали в паметта му поради дълго занемаряване. Струваше му се смътно да си спомня как сам той беше се научил за негърската кръв; как именно той бе разказал това на градчето; как градчето беше казало на Гудсън откъде е научило за това; как по този начин той бе попречил на Гудсън да се ожени за момиче със смесена кръв; как беше му направил тази голяма услуга, „без да съзнава пълната й стойност“, всъщност без да съзнава, че изобщо прави услуга. Но Гудсън е разбрал стойността й и как едва се е спасил от позора, поради което отишъл в гроба, благодарен на своя благодетел, с желанието да е бил богат, та да му остави имота си. Сега всичко беше ясно и просто и колкото повече мислеше за случая, толкова по-ясно и по-положително ставаше то; и най-после, когато се сгуши да спи доволен и щастлив, той си спомняше цялата работа така добре, сякаш беше се случила вчера. Дори нещо повече, той смътно си припомни как веднъж Гудсън му бе изразил благодарността си. Междувременно Мери бе изразходвала шест хиляди долара за нова къща за себе си и за нови чехли за своя пастор и след това бе се унесла в спокоен сън.

Същата тази събота вечер раздавачът бе донесъл по едно писмо на всеки един от най-видните граждани — всичко деветнадесет писма. Нямаше два еднакви плика и всичките бяха надписани с различни почерци, обаче писмата в тях бяха досущ еднакви във всички подробности, освен в една. Те всички бяха точни копия от полученото от Ричардс писмо — почерка и всичко — и всички бяха подписани от Стивънсън, но вместо името на Ричардс стоеше името на съответния получател.

През цялата нощ осемнадесет видни граждани се занимаваха с онова, което по същото време правеше и техният побратим Ричардс те влагаха цялата си енергия в старанието да си спомнят каква е била забележителната услуга, която несъзнателно бяха направили на Баркли Гудсън. За някои от тях работата не беше лесна; обаче все пак те успяха.

И докато разрешаваха тази задача, която беше трудна, съпругите им прекараха нощта в изразходване на парите, което беше лесно. През тази нощ деветнадесет съпруги изхарчиха средно по седем хиляди долара и всяка от четиридесетте хиляди в чувала, което правеше общо сто тридесет и три хиляди.

Следният ден донесе на Джак Холидей изненада. Той забеляза, че по лицата на деветнадесетте видни граждани и на техните съпруги отново се четеше старото спокойно и свято щастие. Той не можа да го разбере, нито успя да измисли някакви забележки, които биха могли да го нарушат или обезпокоят. Така че сега бе негов ред да бъде недоволен от живота. При по-внимателно преценяване всичките му лични догадки за причините на щастието пропадаха при всеки отделен случай. Когато срещна мисис Уилкокс и забеляза изражението на спокоен екстаз по лицето й, той си рече: „Котката й трябва да се е окотила“, след което отиде и попита готвачката: но това не беше вярно; готвачката доловила, че господарката й е щастлива, обаче не знаела причината. Когато Холидей откри точно същия израз на екстаз по лицето на Квакера Билсън (градски прякор), той беше сигурен, че някой съсед на Билсън си е счупил крака, обаче разследването показа, че такова нещо не се беше случило. Потиснатият екстаз, който се четеше по физиономията на Грегъри Иейтс, можеше да означава само едно нещо сигурно тъща му се беше поминала, — обаче и това предположение се оказа погрешно. „Ами Пинкъртън — Пинкъртън навярно бе прибрал десет цента, които е смятал за загубени.“ И тъй нататък, и тъй нататък. В някои случаи догадките трябваше да останат под съмнение, в други те се оказаха явни грешки. Накрая Холидей си каза: „Както и да е, работата се свежда до това, че деветнадесет от семействата на Хадлибърг витаят временно в рая. Не знам как е станало това; зная само, че днес провидението е в отпуска.“

Един архитект строител от съседния щат неотдавна бе дръзнал да започне работа в това необещаващо градче и табелата му беше окачена от една седмица. Досега не бе влязъл ни един клиент; той беше обезсърчен и съжаляваше, че е дошъл в града. Но участта му изведнъж се промени. Най-напред една, а след това и друга от съпругите на видните граждани му каза поверително:

— Елате у дома след една седмица в понеделник… но засега не казвайте нищо по този въпрос. Смятаме да строим.

Този ден той получи единадесет покани. Същата вечер писа на дъщеря си и развали годежа й с нейния студент. Заяви, че тя би могла да се омъжи за много по-добра партия.

Банкерът Пинкъртън и двама или трима други заможни граждани възнамеряваха да си построят вили, обаче чакаха. Този вид хора не броят пилетата си, преди да са се излюпили.

Семейство Уилсън измисли нещо ново и грандиозно маскараден бал. Не заявиха това категорично, обаче казаха поверително на всичките си познати, че обмислят този въпрос и смятат, че ще устроят бала „и ако направим това, вие ще бъдете поканени, разбира се“. Хората бяха изненадани и си казваха едни на други:

— Та те са луди, тези бедни Уилсънови, те не могат да си позволят такова нещо.

Няколко измежду деветнадесетте съпруги казаха на съпрузите си:

— Това е добра идея: ще си мълчим, докато мине техният евтин прием, и тогава ние ще дадем такъв бал, пред който техният ще бледнее.

Дните се нижеха един подир друг и плановете за бъдещите разточителства ставаха все по-смели и по-смели, по-фантастични, по-глупави и по-безогледни. Започваше да изглежда, като че ли всеки член на деветнадесетте семейства не само щеше да изразходва всичките четиридесет хиляди долара преди деня на получаването им, но всъщност щеше и да задлъжнее до това време. Някои лекомислени хора не се ограничаваха само със съставяне на планове за харчене, те наистина харчеха — на кредит. Купуваха земя, чифлици, акции, хубави дрехи, коне и различни други неща, правеха ипотеки, плащаха капаро и се задължаваха да внесат остатъка… след десет дни. Но след това настъпи изтрезняване и Холидей забеляза, че по много лица започна да се появява страшна загриженост. Той отново се озадачи и не знаеше как да я тълкува. „Котетата на Уилкокс не са умрели, понеже изобщо не са се раждали; никой не си е счупил крака; тъщите не са намалели; нищо не се е случило — мистерията е неразрешима.“

Имаше и още един озадачен — преподобният мистър Бърджес. Дни наред, където и да отидеше, хората като че ли го следяха или дебнеха; и ако се намереше на някое уединено място, някой от деветнадесетте непременно се явяваше пред него, тикваше тайно в ръката му плик, прошепваше: „Да се отвори в салона на кметството в петък вечер“ и изчезваше като виновен. Той очакваше, че може би ще има един претендент за чувала — при все че и това беше съмнително, тъй като Гудсън беше мъртъв, — но и през ум не му беше минало, че всички тези хора биха могли да бъдат претенденти. Когато многоочакваният петък най-после дойде, той откри, че има деветнадесет плика.

3

Общинският салон никога не бе изглеждал по-прекрасен. Зад издигнатата на единия край площадка имаше крещяща драпировка от знамена: по стените бяха окачени редуващи се гирлянди от флагчета; балконите също бяха окичени със знамена, подпорните колони бяха цели обвити в знамена. Всичко това беше направено, за да създаде внушителна гледка за гостите, защото те щяха да бъдат многобройни и мнозина от тях щяха да бъдат свързани с пресата. Залата беше пълна. 412-те постоянни места бяха заети; също и допълнителните 68 стола, наблъскани в пътеките между редовете; имаше хора и по стъпалата на издигнатата площадка; на някои видни чужденци бяха дадени места на площадката; край наредените като подкова маси отпред и отстрани на площадката седеше цяла армия дошли отвсякъде специални кореспонденти. В залата се беше събрало най-добре облеченото общество, което градът някога бе излъчвал. Виждаха се някои доста скъпи тоалети, а няколко от дамите, които ги носеха, имаха вид на хора, несвикнали с този вид дрехи. Най-малкото, градът смяташе, че имат такъв вид, обаче това впечатление можеше да се отдаде на това, че градът знаеше, че тези дами никога по-рано не бяха носили подобно облекло.

Чувалът със златото бе сложен на малка масичка пред площадката, където цялата публика можеше да го вижда. По-голяма част от присъствуващите бяха вперили в него поглед с пламенен интерес — жаден интерес, изпълнен с копнеж, трогателен интерес, малцинството от деветнадесет двойки го гледаха нежно, любовно, собственишки, а мъжката половина на това малцинство току си повтаряше наум прочувствените къси импровизирани речи на благодарност за аплодисментите и поздравленията на присъствуващите, които щяха скоро да произнесат. От време на време някои от тези мъже изваждаха от джоба на жилетката си лист хартия и тайничко го поглеждаха за опресняване на паметта.

Разбира се, в залата се носеше бръмченето от разговори — в такива случаи винаги има подобно бръмчене; но най-после, когато преподобният мистър Бърджес стана и сложи ръка върху чувала, в залата настъпи такава тишина, че той можеше да чуе как го глождят микробите. Той разказа любопитната история на чувала, след което заговори с топли думи за старата и заслужена репутация на Хадлибърг, за безукорната честност и за справедливата гордост, която градът изпитва поради тази своя репутация. Той заяви, че тази репутация представлява неоценимо съкровище; че благодарение на провидението цената на това съкровище безмерно се е увеличила, защото неотдавнашната случка бе разнесла тази слава надлъж и на шир, и по този начин бе привлякла погледите на целия американски свят към това градче и както той се надява и вярва, бе направила името му завинаги синоним на търговска непоквареност. (Ръкопляскания.)

„А кой ще бъде пазачът на това благородно съкровище? Обществото като цяло? Не! Отговорността е лична, не обществена. От този ден нататък всеки един от вас поотделно е негов върховен пазител и лично отговорен да не му бъде нанесена никаква вреда. Вие всички — всеки един от вас — приемате ли тази голяма отговорност?“ (Бурно одобрение.) „Тогава всичко е наред. Предайте я на децата си и на децата на вашите деца. Днес вашата чистота стои над всякакви укори, погрижете се тя да си остане такава. Днес няма ни един човек между вас, който може да бъде изкушен да се докосне и до един цент, който не е негов — погрижете се и занапред да се кичите с тази добродетел.“ („Ще го направим! Ще го направим!“) „Не е тук мястото да правим сравнение между нас и другите селища, някои от които не ни гледат с добро око. Те си имат своите обичаи, ние си имаме нашите; нека бъдем доволни.“ (Ръкопляскания.) „Аз свърших. Под ръката ми, приятели мои, се намира красноречивото признание на един странник за онова, което сме; отсега нататък чрез него светът винаги ще знае какво сме ние. Ние не знаем кой е той, но от ваше име аз изразявам признателността ви и ви моля да вдигнете глас за одобрение.“

Цялата зала стана на крака като един човек и в продължение на една дълга минута стените се тресяха от гръмките викове на благодарност. След това всички насядаха и мистър Бърджес извади от джоба си един плик. Залата притаи дъх, докато пасторът разряза плика и извади от него лист хартия. Той зачете съдържанието му бавно и внушително, докато публиката слушаше като в транс текста на този вълшебен документ, всяка от чиито думи струваше кюлче злато:

Забележката, която направих пред нещастния странник, беше следната: „Вие ни най-малко не сте лош човек: вървете си и се поправете.“

След това той продължи:

— Само след миг ще узнаем дали цитираната тук забележка съответствува на онази, която е скрита в чувала; ако се окаже, че съответствува — в което не се съмнявам, този чувал злато ще принадлежи на един наш съгражданин, който отсега нататък ще стои пред нацията като символ на извънредна добродетел, направила града ни прочут в цялата страна — г-н Билсън!

Цялата зала се беше приготвила да избухне в подходяща буря от аплодисменти, но вместо да направи това, тя остана като парализирана; в продължение на една-две минути цареше гробна тишина, а след това вълна от недоволство и мърморене заля салона — с приблизително следното съдържание: „Билсън. Ами от къде на къде! Двадесет долара на един непознат или на когото и да било не друг, ами Билсън! На другиго да ги разправя тези!“ В този момент публиката изпадна в нов пристъп на удивление, защото откри, че докато на едната страна на залата се беше изправил дяконът Билсън със смирено наведена глава, на другата същото бе направил адвокатът Уилсън. Настъпи тишина, изпълнена с почуда.

Всички бяха озадачени, а деветнадесетте съпружески двойки бяха изненадани и възмутени.

Билсън и Уилсън се обърнаха и впериха поглед един в друг. Билсън запита хапливо:

— Вие защо ставате, мистър Уилсън?

— Защото имам право да стана. Може би ще бъдете така добър да обясните на публиката защо вие ставате.

— С голямо удоволствие. Защото написах това писмо.

— Това е дръзка лъжа! Написах го лично аз.

Сега беше ред на Бърджес да се вцепени. Той стоеше и гледаше с празен поглед ту единия, ту другия и просто не знаеше какво да прави. Събранието бе занемяло. Пръв заговори адвокатът Уилсън, като каза:

— Умолявам председателствуващия да прочете името на онзи, който е подписал писмото.

Това накара председателствуващия да дойде на себе си и той прочете на глас:

Джон Уортън Билсън.

— Ето! — извика Билсън. — Какво ще кажете сега за свое оправдание? И как ще се извините пред мене и пред това обидено събрание за измамата, която се опитахте да разиграете тук?

— Не дължа никакво извинение, господине; а що се отнася до останалото, публично ви отправям обвинение, че сте откраднали от мистър Бърджес писмото ми и на негово място сте сложили препис от него, подписано със собственото ви име. Няма друг начин, по който бихте могли да се доберете до забележката; от всички живи хора единствен аз притежавах тайната на текста й.

Ако това продължеше, имаше вероятност да избухне скандал; всички с тревога забелязаха, че стенографите пишат като луди; мнозина викаха:

— Председателствуващия! Председателствуващия! Въдворете ред! Въдворете ред!

Бърджес потропа с чукчето си и каза:

— Да не забравяме благоприличието. Очевидно станала е някаква грешка, но нищо повече. Ако мистър Уилсън ми е дал този плик, а сега си спомням, че наистина ми го даде, — той все още е у мене.

Той извади от джоба си едно писмо, отвори го, погледна го, придоби учуден и обезпокоен вид и няколко минути остана безмълвен. След това объркано и механично махна с ръка, веднъж-дваж направи усилие да каже нещо, но унило се отказа. Няколко гласове извикаха:

— Прочетете го! Прочетете го! Какво пише?

И той зачете замаяно, като сомнамбул:

Забележката, която направих пред злощастния странник, беше следната: „Вие не сте лош човек.“

(Изпълнена с учудване, публиката го гледаше вперено.)

„Вървете си и се поправете.“

(Гласове: Чудна работа! Какво може да значи това?)

— Това писмо — заяви председателствуващият е подписано от Търлоу Дж. Уилсън.

— Ето! — извика Уилсън. — Смятам това да урежда въпроса! Знаех си много добре, че бележката ми е била открадната.

— Открадната! — отвърна Билсън. — Ще ви дам да разберете, че нито вие, нито който и да било от вашата пасмина не трябва да дръзва да…

Председателствуващия:

— Тишина, господа, тишина! Моля и двамата да си заемете местата.

Поклащайки глави и ядосано мърморейки, те се подчиниха. Публиката беше дълбоко озадачена; никой не знаеше какво да прави при това необикновено произшествие. След малко стана Томпсън. Томпсън беше шапкар. Той би желал да е измежду деветнадесетте, обаче това не беше за него: запасът му от шапки не беше достатъчен да му осигури подобно положение. Той заяви:

— Г-н председателю, позволете ми да попитам: възможно ли е и двамата тези господа да имат право? Искам да ми отговорите дали е възможно така да се е случило, че и двамата да са казали на странника едни и същи думи? Струва ми се, че…

Стана кожарят и го прекъсна. Той беше огорчен човек; считаше се за достоен да бъде от групата на деветнадесетте, обаче не можеше да получи признание. Това го караше да се държи и да приказва по неприятен начин. Той каза:

— Не е там въпросът! Такова нещо би могло да се случи — два пъти в сто години, — но не и другото. Нито единият, нито другият не е дал двадесетте долара!

(Слаби ръкопляскания.)

Билсън:

— Аз ги дадох!

Уилсън:

— Аз ги дадох!

След това всеки от тях обвини другия в кражба.

Председателствуващия:

— Тишина! Седнете, моля — и двамата. И двете писма не са излизали и за миг от ръцете ми.

Глас:

— Чудесно… този въпрос е разрешен!

Кожарят:

— Г-н председателю, едно нещо сега е ясно: един от тези хора е подслушвал под кревата на другия и е крал семейни тайни. Ако не е против правилника на обществените събрания да се направи такова изказване, аз бих заявил, че и двамата са способни на това нещо. (Председателствуващия: — Тишина! Тишина!) Оттеглям забележката си, господин председателю, и ще се огранича само да кажа, че ако един от тях е подслушвал как другият е разкрил пред жена си текста на забележката, сега ще го заловим.

Един глас:

— Как?

Кожарят:

— Лесно. Двамата цитираха забележката не напълно по един и същи начин. Щяхте да го откриете, ако между двете прочитания нямаше значителен промеждутък време и разгорещена караница.

Един глас:

— Кажете разликата.

Кожарят:

— Думите „ни най-малко“ се намират в писмото на Билсън, но не и в другото.

Много гласове:

— Така е… той е прав!

Кожарят:

— И тъй, ако председателят отвори писмото, което е в чувала, и го прочете, ние ще знаем кой от тези двамата фалшификатори… (Председателят: — Тишина!)… кой от тези двама авантюристи… (Председателят: — Тишина! Тишина!)… кой от тези двама господа… (смях и ръкопляскания)… има правото да носи медал за това, че е първият безчестен бърборко, отрасъл в този град, град, който той опозори и където отсега нататък ще му е неудобно да живее! (Шумни аплодисменти.)

Много гласове:

— Отворете го!… Отворете чувала!

Г-н Бърджес разряза чувала, пъхна вътре ръка и извади един плик. В него имаше две сгънати писма. Той рече:

— Едното е надписано: „Да не се чете, докато всички писмени съобщения, адресирани до председателя ако изобщо има такива, не бъдат прочетени.“ Другото е обозначено с думите: „Бележка за проверка.“ Позволете ми. Ето и съдържанието му:

Не изисквам първата половина на забележката, която ми бе направена от моя благодетел, да бъде цитирана дословно, тъй като тя не беше нещо забележително и може да бъде забравена; обаче заключителните й петнадесетина думи правят голямо впечатление и мисля, че могат лесно да се запомнят; ако тези думи не бъдат точно възпроизведени, молителят да бъде считан за измамник. Благодетелят ми започна, като заяви, че рядко давал съвет на когото и да било, но когато давал съвети, те винаги се отличавали с голяма стойност. Тогава той каза следните думи и те никога не се заличаха от паметта ми: „Ти ни най-малко не си лош човек…“

Петдесет гласа:

— Въпросът е разрешен — парите принадлежат на Уилсън! Уилсън! Уилсън да произнесе реч! Реч!

Хората наскачаха и се струпаха около Уилсън, стискаха му ръка и пламенно го поздравяваха, а междувременно председателят удряше с чукчето си и крещеше:

— Тишина, господа! Тишина! Тишина! Оставете ме да прочета писмото докрай. Моля.

Когато тишината бе възстановена, той продължи да чете, както следва:

„Върви си и се поправи, защото иначе запомни добре думите ми ще умреш някой ден заради греховете си и ще отидеш в ада или в Хадлибърг — гледай да бъде в ада.“

Последва гробна тишина. Най-напред по лицата на гражданите премина мрачен облак; след малко обаче този облак започна да се вдига и на негово място се опита да се появи насмешливо изражение; опита се тъй усърдно, че можа да бъде потиснато само е голямо и болезнено усилие; репортьорите, гостите от Брикстън и другите външни лица наведоха глави и закриха лица с ръце, като успяха да се удържат с крайна мъка и благодарение на героично проявена учтивост. В този най-неподходящ момент всред тишината избухна гръмкият смях на един-единствен човек — смехът на Джак Холидей.

— Ако и това не е чудесно!

Тогава цялата зала избухна в неудържим смях — чужденци и всички. Дори и сериозността на мистър Бърджес не можа да издържи и тогава цялата публика се почувствува официално освободена от всякаква въздържаност, като се възползува от тази си привилегия до възможно най-крайния предел. Това бе продължителен, бурен смях от все сърце, обаче най-сетне настъпи затишие, което трая достатъчно дълго, за да може преподобният Бърджес да се овладее, а хората отчасти да избършат очи; след това избухна отново; и пак отново; най-после Бърджес успя да произнесе следните сериозни слова:

— Безполезно, е да се опитваме да прикрием факта изправени сме пред извънредно важен въпрос. Той засяга честта на града ви, уронва доброто име на този град. Разликата от една-единствена дума между забележките, предложени от мистър Уилсън и от мистър Билсън, беше само по себе си сериозно нещо, тъй като тя показа, че единият или другият от тези господа е извършил кражба…

Двамата мъже седяха отпуснати, бездушни, смазани: но при тези думи и двамата се наелектризираха и понечиха да станат на крака…

— Седнете! — каза председателят остро и те се подчиниха. Както вече казах, това е сериозно нещо. То наистина е такова — но само за единия от тях. Въпросът обаче стана още по-сериозен; защото сега честта и на двамата е в страшна опасност. Да отида ли по-далеч и да кажа, че тя се намира в неминуема опасност? И двамата са пропуснали да споменат решаващите петнадесет думи. — Той замълча. През следващите няколко минути мистър Бърджес остави царящата в залата тишина да окаже и задълбочи внушителното си въздействие и тогава добави: — Изглежда, че има само един начин, по който това би могло да стане. Аз питам тези господа имало ли е заговор-споразумение?

Из залата се понесе ниско мърморене; неговият смисъл беше: „Пипни ги и двамата.“

Билсън не беше свикнал да изпада в критични положения, той седеше безпомощен, като припаднал. Уилсън обаче беше адвокат. С мъка той се изправи на крака, бледен и разтревожен, и каза:

— Ще помоля публиката да има търпение да ме изслуша, докато обясня тази толкова неприятна работа. Съжалявам, че ще кажа онова, което сега ще ви разкрия, тъй като то ще нанесе непоправима вреда на г-н Билсън, когото до този момент винаги съм почитал и уважавал и в чиято неуязвимост спрямо изкушенията винаги съм вярвал напълно, както сте вярвали и вие. Но за да запазя собствената си чест, аз трябва да говоря — и то откровено. С чувство на срам признавам — и сега прося да ми простите, — че казах на разорения странник всички онези думи, които се съдържат в дадения от него текст, включително и унизителните петнадесет. (Сензация.) Когато съобщението бе публикувано, аз си спомних и твърдо реших да предявя претенции за чувала злато, тъй като имах пълно право и основание за това. Сега бих искал да обсъдите и прецените добре следното обстоятелство: признателността на странника към мене през онази вечер нямаше граници; самият той каза, че не може да намери достатъчно силни думи, с които да я изрази, и че ако някога му се удаде възможност, той ще ми се отплати хилядократно. Е добре, питам ви сега: можех ли да очаквам… можех ли да повярвам… можех ли дори да си представя, че при наличността на онези чувства, които прояви тогава, той ще се окаже такова неблагодарно създание, че да добави в забележката си онези напълно излишни петнадесет думи? Да ми устрои капан? Да ме изложи като клеветник, хулещ родния си град пред собствените си съграждани, събрани в една обществена зала? Това беше немислимо, невъзможно. Написаната от него бележка щеше да съдържа само любезната начална фраза на забележката ми. В това не се съмнявах ни най-малко. На мое място вие бихте си помислили същото. Не бихте могли да очаквате долно предателство от човек, към когото сте се проявили като приятел и когото с нищо не сте обидили. И тъй с пълно доверие, със съвършена вяра, аз написах на лист хартия началните думи, които завършиха така: „Върви си и се поправи“ и се подписах. Когато се готвех да сложа листа в плик бях повикан във вътрешната си канцелария и без да мисля, оставих писмото отворено на писалището си. — Той спря, обърна бавно глава към Билсън, почака малко, а сетне добави: Искам да забележите следното: когато се върнах след малко, мистър Билсън си излизаше през външната врата. (Сензация!)

В миг Билсън се беше изправил на крака и крещеше:

— Това е лъжа! Срамна лъжа!

Председателят:

— Седнете, господине! Думата има мистър Уилсън.

Приятелите на Билсън го дръпнаха да седне на стола и го накараха да мълчи, а Уилсън продължи:

— Това са голите факти. Бележката ми лежеше на друго място на масата от онова, където я бях оставил. Забелязах това, но не му отдадох значение, като смятах, че течението я е духнало там. Че мистър Билсън би могъл да прочете един частен документ, е нещо, което не можеше и през ум да ми мине; той е почтен човек и подобно нещо от него не би могло да се очаква. Ако ми позволите, ще кажа, че добавените в неговото писмо думи „ни най-малко“ сега могат да се обяснят; това може да се отдаде на пропуск на паметта. Аз бях едничкият човек в света, който можеше да изнесе тук всяка подробност на направената забележка искам да кажа с почтени средства. Това е, което исках да кажа.

Една убедителна реч повече от всичко друго на света може да смути работата на умствения апарат, да опровергае убежденията и да даде нова насока на чувствата на публика, несвикнала на триковете и измамите на ораторското изкуство. Уилсън си седна победоносно. Присъствуващите го потопиха във вълни от одобрителни аплодисменти; приятелите му се струпаха край него, стискаха му ръка и го поздравяваха, а Билсън бе заглушен и не му се позволи да каже ни дума. Председателят удряше и удряше с чукчето си и продължаваше да крещи:

— Да продължим, господа, да продължим!

Най-сетне до известна степен бе въдворена тишина и шапкарят каза:

— Но, господин председателю, какво има да се продължава, освен да се връчат парите?

Гласове:

— Тъкмо така! Тъкмо така! Уилсън да излезе напред!

Шапкарят:

— Предлагам да се извика три пъти „ура“ за мистър Уилсън, символ на особената добродетел, която…

Виковете „ура“ избухнаха, преди да свърши изречението си; и сред виковете, а също и сред шума от чукането на чукчето, няколко въодушевени граждани качиха Уилсън на рамената на едър негов приятел и се готвеха да го занесат триумфално до площадката. Но тогава гласът на председателя се издига над шума и бъркотията:

— Тишина! По местата си! Забравяте, че трябва да се прочете още един документ.

Когато тишината бе възстановена, той взе документа и се приготви да го прочете, обаче го остави настрана и каза:

— Забравих, това трябва да се прочете само след като се прочетат всички получени от мене писмени съобщения.

Той извади от джоба си един плик, отвори го, погледна удивено съдържанието му, погледна го още веднъж и продължи да го гледа втренчено.

Двадесет или тридесет гласа извикаха:

— Какво е това? Прочетете го! Прочетете го! И той го прочете бавно и с учудване:

Забележката, която направих пред странника… (Гласове: „Я виж ти, ами това какво е?“…) беше следната: „Ти ни най-малко не си лош човек.“ (Гласове: „Милостиви боже!“) Върви си и се поправи. (Един глас: „И това ако не е смайващо!“) Подписано от банкера Пинкъртън.

Сега в залата се разрази такава буря от смях, че можеше да разплаче здравомислещите. Онези, които се бяха отпуснали, се смяха, докато им потекоха сълзи, репортьорите, в припадъци от смях, драскаха такива неразгадаеми стенографски знаци, които никога не биха могли да бъдат разчетени, а едно спящо куче се сепна, скочи изплашено до смърт и започна бясно да лае на царящия наоколо шум. Сред общата врява се чуваха отделни гласове:

— Ние забогатяваме с два символа на непокваримост, без да се брои Билсън! Три! Трябва да включим и него няма да са прекалено много! Добре — избран е Билсън! Уви, клетият Уилсън жертва на двама крадци!

Един мощен глас:

— Тишина! Председателят е измъкнал още нещо от джоба си.

Гласове:

— Ура! Нещо ново ли е? Прочетете го! Четете! Четете!

Председателят (чете):

Забележката, която направих и т.н. „Вие ни най-малко не сте лош човек. Вървете си“ и т.н., подписал Грегъри Йейтс.

Ураган от гласове:

— Четири символа! Ура за Йейтс! Бръкни се пак!

Буря от веселба бе обзела залата и всички бяха готови да се възползуват от максималните възможности да се посмеят. Неколцина от групата на деветнадесетте, бледи и отчаяни, станаха и започнаха да си пробиват път към пътеките между столовете, обаче двадесетина гласа извикаха:

— Вратите, вратите… затворете вратите; нито един неподкупник не ще напусне залата! Сядайте всички!

Заповедта бе послушана.

— Бръкни се пак! Чети! Чети!

Председателят се бръкна пак и още веднъж от устата му започнаха да се ронят познатите думи:

Ти ни най-малко не си лош човек…

— Името! Името! Как му е името?

— Л. Инголдсби Сарджънт.

— Петима избрани. Трупайте се, символи! Продължавайте, продължавайте!

Вие ни най-малко не сте лош…

— Името! Името!

— Николас Уитуърт.

— Ура! Ура! Днес е ден на символите.

Някой започна да пее една позната мелодия с тези думи, изпускайки „днес е“ и цялата публика възторжено се присъедини; и тогава, точно навреме, някой добави още един ред:

Да не забравяте в тозчас…

Целият салон го изпя гръмогласно. Веднага бе добавен трети:

Далеч са покваримите от Хадлибърг…

Залата изпя и него. Когато последната нотка замря, гласът на Джак Холидей се чу високо и ясно да изпява последния ред:

Но символите тука са, при нас!

И това бе изпято с растящо въодушевление. Тогава развеселената публика започна отначало и изпя четирите реда два пъти с голям патос и възторг, като свърши със съкрушителни овации за „непокваримия Хадлибърг и всички негови символи, които тази вечер ще бъдат удостоени да получат това призвание“.

Тогава виковете към председателя започнаха отново от всички краища на залата:

— Продължавайте! Продължавайте! Четете! Четете още! Прочетете всички писма, които имате!

— Точно така — продължавайте! Спечелваме си вечна слава!

Дванадесетина души станаха на крака и започнаха да протестират. Те заявиха, че този фарс бил дело на някакъв непоправим шегаджия и представлявал обида за цялото гражданство. Без съмнение, всички тези подписи били фалшифицирани…

— Седнете си! Седнете си! Млъкнете! С това признавате, че и вие сте между тях. Ще чуем и вашите имена.

— Г-н председателю, колко такива писма имате?

Председателят ги преброи.

— Дванадесет заедно с вече прочетените.

Избухна буря от подигравателни аплодисменти.

— Може би те всички съдържат тайната. Предлагам да ги отворите всички и да прочетете всеки подпис, който стои под този текст, като прочетете също и първите шест думи на съответното писмо.

— Подкрепям предложението!

То бе подложено на гласуване и прието с овации.

Тогава клетият стар Ричардс стана, жена му също се изправи и застана до него. Главата й беше сведена надолу, за да не види никой, че плаче. Съпругът и подаде ръка и като я крепеше по този начин, започна да говори с разтреперан глас:

— Приятели мои, вие ни познавате нас двамата… Мери и мене… вече цял живот и мисля, че сте ни обичали и уважавали…

Председателят го прекъсна:

— Позволете ми. Това е съвършено вярно — туй, което казвате, мистър Ричардс. Градът ви познава; той наистина ви почита и ви уважава; нещо повече — той ви обича…

Прозвуча гласът на Джак Холидей:

— Това е самата истина! Ако председателят е прав, нека събранието го подкрепи и си каже думата. Станете! Хайде хип-хип-ура! — всички заедно.

Присъствуващите се изправиха като един човек, обърнаха се възторжено към старата съпружеска двойка, изпълниха въздуха със снежен ураган от веещи се кърпички и от все сърце извикаха „ура“.

Тогава председателят продължи:

— Онова, което щях да кажа, е следното: ние познаваме доброто ви сърце, мистър Ричардс, но сега не е момент да проявяваме милост към престъпниците. (Викове: „Вярно! Вярно!“) Чета по лицето ви вашето благородно намерение, но не мога да ви позволя да се застъпвате за тези хора…

— Но аз щях да…

— Моля, мистър Ричардс, седнете си. Ние трябва да прегледаме останалите писма — това е една обикновена справедливост към хората, които вече са се изложили. Веднага щом това бъде сторено, за което ви давам честната си дума, вие ще бъдете изслушан.

Много гласове:

— Вярно! Председателят е прав — сега не може да се допусне никакво прекъсване! Продължавайте… имената! Имената!… Според условията на гласуваното предложение!

Двамата стари съпрузи си седнаха неохотно и съпругът прошепна на жена си:

— Толкова мъчително е да се чака. Срамът ще бъде още по-голям, когато разберат, че ние щяхме да се застъпим само за себе си.

Веднага след това веселието наново избухна с прочитането на имената.

Вие съвсем не сте лош човек… Подпис, Робърт Дж. Титмарш.

Ти съвсем не си лош човек… Подпис, Елифалет Уийкс.

Ти съвсем не си лош човек… Подпис, Оскар Б. Уайдлър.

В този момент присъствуващите бяха озарени от мисълта да поемат сами произнасянето на първите шест думи, вместо това да се върши от председателя. Той не им беше неблагодарен за тази работа. От този момент нататък той само показваше едно по едно писмата и чакаше. Публиката произнасяше напевно шестте думи, всички в един глас, отмерено и музикално, с плътен тембър (с дръзко наподобяване на добре познат черковен химн): „Ти с-ъ-в-с-е-м не си л-о-ш човек.“ Тогава председателят казваше: „Подпис, Арчибалд Уилкокс.“ И тъй нататък, и тъй нататък, едно име подир друго и всички се забавляваха все по-чудесно и по-чудесно, освен нещастните деветнадесет. От време на време, когато се споменеше някое особено известно име, събранието караше председателят да почака, докато се изпее целият текст на писмото от началото до заключителните думи: „И ще отидеш в ада или в Хадлибърг… гледай да бъде в а-д-а!“ И при тези по-особени случаи те прибавяха едно величествено, мъчително, обаче внушително: „А-а-а-м-и-и-н!“

Списъкът намаляваше, намаляваше, намаляваше и клетият стар Ричардс броеше имената, като потрепваше, когато се произнасяше някое име, което приличаше на неговото, и чакаше с мъчителна напрегнатост настъпването на момента, когато щеше да има унизителното право да стане заедно с Мери и да довърши речта си, която той възнамеряваше да има следното съдържание: „защото досега ние не сме направили нищо лошо и сме следвали безукорно скромния си житейски път. Ние сме много бедни и стари, нямаме си ни дете, ни коте, което да ни помогне; изкушението беше жестоко и ние му се поддадохме. Когато станах преди малко, целта ми беше да призная всичко и да помоля името ми да не се чете на това обществено място, защото ни се струваше, че не бихме могли да го понесем, но ми бе попречено да направя това. Така изискваше справедливостта; редно беше и ние да страдаме заедно с останалите. Това беше много тежко за нас. За първи път чуваме името си да се отронва от нечии уста опетнено. Бъдете милостиви заради хубавите стари дни; направете нашия срам дотолкова поносим, доколкото вашето милосърдие би могло да го направи.“

Когато във въображението си беше стигнал дотук, Мери го побутна, разбрала, че умът му е другаде. Събранието произнасяше напевно: „Ти с-ъ-в-с-е-м“ и т.н.

— Бъди готов — прошепна му Мери. — Сега идва твоето име; прочел е осемнадесет.

Песента свърши.

— Следващото! Следващото! Следващото! — прозвучаха залпове крясъци от цялата зала.

Бърджес мушна ръка в джоба си. Двамата стари съпрузи, разтреперани, понечиха да станат. Бърджес порови за миг, а сетне каза:

— Виждам, че съм прочел всичките.

Омаломощени от радост и изненада, двамата съпрузи се отпуснаха на местата си и Мери прошепна:

— Ох, слава богу, спасени сме!… Загубил е нашето писмо… не бих заменила това и със сто такива чувала!

Събранието подхвана наново импровизирания си рефрен и го изпя три пъти с все по-голям възторг, като се изправи на крака, когато за трети път стигна до заключителния стих: „Но символите тука са, при нас!“ — и завърши с викове „ура“ за „непорочността на Хадлибърг и нашите безсмъртни осемнадесет нейни представители“.

Тогава сарачът Уингейт стана и предложи да извикат три пъти „ура“ за най-честния човек в града, единствения от изтъкнатите граждани, който не се е опитал да открадне парите — Едуард Ричардс.

Трикратното „ура“ беше извикано с голяма и трогателна сърдечност; тогава някой предложи Ричардс да бъде избран за единствен пазител и символ на станалата сега свещена традиция на Хадлибърг, с власт и право да се изправи и погледне в лицето целия саркастичен свят.

Предложението бе прието с акламации; след това отново изпяха рефрена и го завършиха с думите:

Един остана символ тук, при нас!

Последва мълчание, а след това един глас се обади:

— Добре, но кой ще вземе чувала?

Кожарят (с язвителен сарказъм):

— Много просто. Парите ще се разделят между осемнадесетте непокварими. Всеки от тях е дал на страдащия странник по двадесет долара… и онази забележка — за да мине цялата процесия на благодетелите, са били необходими двадесет и две минути. Непознатият е получил общо триста и шестдесет долара. Единственото нещо, което те искат, е просто да им се върне заема плюс лихвата — общо четиридесет хиляди долара.

Много гласове (подигравателно):

— Точно така! Бързо! Бързо! Бъдете милостиви към бедните — не ги карайте да чакат!

Председателят:

— Тишина! Сега ще ви прочета и другото писмо на непознатия. В него се заявява:

Ако не се яви никакъв претендент (хор от възклицания), желая да отворите чувала и да разпределите парите между най-видните хора на вашия град, на които те да бъдат поверени (Викове: — „Ох! Ох! Ох!“) и употребени така, както те сметнат, че ще е най-добре за разпространението и опознаването благородната репутация на вашето общество за непокварима честност (нови викове) — репутация, към която техните имена и усилия ще прибавят нов и още по-силен блясък.

(Възторжен изблик на саркастични аплодисменти.)

— Това, изглежда, е всичко. Не — има и постскриптум:

П. П. — ГРАЖДАНИ НА ХАДЛИБЪРГ. Не съществува никаква забележка, никой не е направил такава. (Голяма сензация.) Не е имало никакъв изпаднал странник, нито някаква помощ от двадесет долара, нито пък каквато и да било благословия и комплимент — всичко това е измислица. (Общ шум и възклицания на учудване и удоволствие.) Позволете ми да ви разкажа историята си — тя не е дълга. Веднъж минах през града ви и получих горчива и незаслужена обида. Всеки друг човек би се задоволил да убие един-двама от вас и да сметне, че си е оправил сметките, обаче за мене това би било дребнаво и недостатъчно отмъщение; защото мъртвите не страдат. Освен това не можех да ви убия всички — пък и такъв, какъвто съм, даже и това не би ме задоволило. Исках да уязвя всеки мъж и жена в града ви, но не телата, нито имота им, а тяхната суета — там, където глупавите и слаби хора са най-уязвими. И така, аз се преоблякох, върнах се в града и ви изучавах. Вие ми бяхте лесна плячка. Имахте стара и ненакърнима репутация за честност и естествено, гордеехте се с нея — тя беше богатство на богатствата ви, зеница на окото ви. Веднага щом открих, че внимавахте и бдяхте да не се поддадете нито вие, нито децата ви на изкушение, аз разбрах как трябваше да действувам. О, прости същества, най-слабото от всички слаби неща е добродетел, която не е била изпитана в огъня. Изготвих плана си и съставих списък от имена. Намерението ми беше да покваря непокваримия Хадлибърг. Идеята ми беше да направя лъжци и крадци около петдесет неопетнени мъже и жени, които никога през живота си не бяха казвали лъжа, нито бяха открадвали дори стотинка. Боях се от Гудсън. Той не беше нито роден, нито отрасъл в Хадлибърг. Страхувах се, че ако приложа своя план, като ви изпратя писмото си, вие щяхте да си кажете: „Гудсън е единственият между нас, който би дал двадесет долара на някакъв клетник“ — и тогава може би нямаше да се хванете на въдицата ми. Обаче господ прибра Гудсън; тогава разбрах, че планът ми е в безопасност и сложих и заредих капана си. Може би не ще хвана всички онези, на които изпратих служещото за уловка писмо, но ако познавам добре природата на Хадлибърг, ще уловя повечето от тях. (Гласове: — „Право — той пипна всички до един.“) Аз вярвам, че те предпочитат да откраднат даже пари, които явно са били спечелени на комар, отколкото да пропуснат случая — тези клети, изкусени и неправилно възпитани хорица. Надявам се, че веднъж завинаги ще смажа суетността ви и ще създам на Хадлибърг нова слава — слава, която ще трае и ще се разпространи навред. Ако съм успял, развържете чувала и свикайте Комитета за разпространяване и запазване на репутацията на Хадлибърг.

Циклон от гласове:

— Отворете го! Отворете го! Осемнадесетте да излязат напред. Да излезе Комитетът за разпространяване на традицията! Непокваримите напред!

Председателят разтвори чувала и гребна шепа лъскави, големи, жълти монети, подрънка ги, след това ги разгледа…

— Приятели, това са само позлатени оловни търкалца! — възкликна той.

Това съобщение беше посрещнато с оглушителен изблик на удоволствие и когато шумът стихна, кожарят извика:

— Поради явно старшинство в тази работа мистър Уилсън става председател на Комитета за разпространяване на традицията. Предлагам той да излезе напред и да приеме парите от името на колегите си.

Стотина гласове:

— Уилсън! Уилсън! Уилсън! Реч! Реч!

Уилсън (с разтреперан от яд глас):

— Ако ми позволите, и без да се извинявам за думите си, по дяволите парите!

Един глас:

— И това ми било баптист!

Друг глас:

— Останаха седемнадесет символа! Станете, господа, и приемете парите!

Последва мълчание — никакъв отговор.

Сарачът:

— Г-н председателю, останал ни е един-единствен почтен човек от старата аристокрация; той има нужда от пари и ги заслужава. Предлагам да назначите Джак Холидей да произведе търг за продажбата на чувала и на позлатените двадесетдоларови монети, като получените пари предадете на човека, който ги заслужава — на човека, който Хадлибърг се чувствува щастлив да почита — Едуард Ричардс.

Тези думи бяха посрещнати с голям възторг и кучето наново залая. Сарачът започна наддаването с един долар, което се последва от оживено наддаване от страна на представителите на Брикстън и Барнъм. Присъствуващите приветствуваха шумно всяко ново покачване на цената, с всеки миг възбудата се увеличаваше все повече и повече, наддавачите се разпалиха и ставаха все по-смели и по-решителни, като наддаванията скочиха от един долар на пет, после на десет, на двадесет, на петдесет, на сто, после…

В началото на наддаването Ричардс прошепна отчаяно на жена си:

— О, Мери, можем ли да позволим такова нещо? Това… това… това, знаеш, е награда за почтеност, свидетелство за нравствена чистота и… и… можем ли да позволим подобно нещо? Не ще ли е по-добре да стана и да… О, Мери, какво трябва да направим? Какво смяташ, че трябва да… (Гласът на Холидей: — Предложиха ми петнадесет!… Петнадесет долара за чувала!… Двадесет!… О, благодаря!… Тридесет — отново благодаря! Тридесет! Тридесет! Тридесет!… Четиридесет ли чувам? Да, четиридесет. Давайте още, господа, давайте още!… Петдесет! Благодаря, благородни римлянино! Петдесет, петдесет, петдесет!… Седемдесет!… Деветдесет!… Прекрасно!… Сто!… Трупайте, трупайте още!… Сто и двадесет!… и четиридесет!… Точно навреме!… Сто и петдесет!… Двеста! Превъзходно! Чувам ли дв… благодаря! Двеста и петдесет!…)

— Това е ново изкушение, Едуард… цяла треперя… но, знаеш, ние избягнахме едно изкушение и това би трябвало да ни предупреди да… (Шест ли чух?… Благодаря… шестстотин и петдесет, шестстотин и… Седемстотин!) И все пак, Едуард, когато си помислиш… никой не подо… (Осемстотин долара!… Ура!… Направете ги деветстотин… Мистър Парсънс, чух ли ви да казвате… Благодаря… Деветстотин… Нима този благороден чувал със самородно олово ще отиде само за деветстотин долара? Заедно с позлатяването и всичко… Хайде!… Каза ли някой хиляда?… Искрени благодарности!… Спомена ли някой хиляда и сто? Един чувал, който ще стане най-известният в Съе…) О, Едуард (започва да хълца), ние сме така бедни!… Но… но… все пак направи онова, което смяташ за най-добро… направи, което смяташ за най-добро.

Едуард пропадна, тоест седеше безмълвен; седеше със съвест, която не беше доволна, но която беше надвита от обстоятелствата.

Междувременно един непознат, който приличаше на любител-детектив, преоблечен като невъзможен английски граф, наблюдаваше онова, което ставаше тази вечер, с явен интерес и с изписано по лицето задоволство; той скрито си коментираше и монологът му сега имаше горе-долу следното съдържание: „Никой от осемнадесетте не наддава; това не е задоволително; трябва да променя тази работа — изискват го драматическите начала; те трябва да купят чувала, който се опитаха да откраднат; да, и трябва да заплатят висока цена — някои от тях са богати. Има и друго, щом съм сбъркал нещо по отношение на характера на Хадлибърг, човекът, в когото съм се излъгал, заслужава голяма награда и някой трябва да я заплати. Този беден стар Ричардс опроверга преценката ми; той е честен човек — не разбивам това, но го признавам. Да, той ме надигра, и то както трябва, и затова с право му се полага награда. И то голяма награда, стига да успея да я измъкна. Той ме разочарова, но да оставим това настрани.“

Човекът наблюдаваше търга. Когато сумата стигна хиляда долара, наддаването намаля; предлаганите цени бързо спадаха. Той зачака, като продължаваше да наблюдава. Един от състезателите излезе от строя; след това още един и още един. Тогава той наддаде един-два пъти. Когато покачванията спаднаха по на десет долара, той добави пет; някой покачи неговите с три; той почака за миг, после изведнъж покачи сумата с петдесет долара и взе чувала — за 1282 долара. Залата се разтресе от викове… след това стихна; защото той бе станал и вдигнал ръка. Тогава започна да говори:

— Желая да кажа една дума и да поискам една услуга. Аз съм колекционер на рядкости и имам връзки с лица от целия свят, които се интересуват от нумизматика. Бих могъл да спечеля от тази моя покупка и при сегашното положение; но има начин, по който — ако получа одобрението ви — ще мога да направя тъй, че всяка от тези оловни двадесетдоларови монети да получи стойността си в злато, а може би и повече. Дайте ми това одобрение и аз ще дам част от печалбата си на вашия мистър Ричардс, чиято непоколебима честност вие признахте тази вечер така справедливо и така сърдечно; този негов дял ще бъде десет хиляди долара и утре аз ще му връча парите. (Големи аплодисменти от публиката. Обаче думите „непоколебима честност“ накараха двамата Ричардс да поруменеят мило, това обаче мина за скромност и не им навреди.) Ако приемете предложението ми с квалифицирано мнозинство — необходими ми са две трети от гласовете ви, — ще считам, че съм получил съгласието на града, а това е всичко, което искам. Стойността на рядкостите винаги се повишава чрез всяко нещо, което събужда любопитство и което ги прави забележителни. Ако сега получа позволението ви да изсека върху тези монети имената на осемнадесетте господа, които…

Девет десети от присъствуващите в миг се изправиха на крака заедно с кучето — и предложението бе прието сред буря от одобрителни аплодисменти и смях.

После седнаха на местата си, а всички символи, освен „д-р“ Клей Харкнес се изправиха и започнаха буйно да протестират срещу предложеното оскърбление и заплашиха да…

— Бих ви помолил да не ме заплашвате — заяви спокойно непознатият. — Знам своите законни права и нямам обичай да се плаша от врява. (Аплодисменти.)

Човекът си седна. „Д-р“ Харкнес видя в това изгоден случай. Той и Пинкъртън бяха двамата най-богати хора на града. Харкнес беше собственик на патент за един вид мента, т.е. едно народно лекарство. Беше се кандидатирал за народен представител в едната листа, а Пинкъртън в другата. И двамата имаха почти еднакви шансове за успех, борбата беше разгорещена и всеки ден се ожесточаваше все повече и повече. И двамата бяха много алчни за пари; и двамата си бяха купили по едно голямо парче земя, и то с определена цел; предстоеше да се строи нова железопътна линия и всеки от тях искаше да бъде избран, за да окаже необходимото влияние трасето да бъде прокарано там, където ще му е изгодно; един-единствен глас можеше да реши избора, а заедно с него и въпроса за две или три състояния. И двамата бяха заложили много на тези избори, а Харкнес беше смел спекулант. Той седеше близо до непознатия. Той се наведе към него, докато един или друг от символите забавляваше публиката с протести и молби, и запита шепнешком:

— Каква цена искате за чувала?

— Четиридесет хиляди долара.

— Ще ви дам двадесет.

— Не.

— Двадесет и пет.

— Не.

— Да кажем тридесет.

— Цената е четиридесет хиляди долара; нито цент по-малко.

— Добре, ще я дам. Ще дойда в хотела ви утре сутринта в десет часа. Не искам работата да се узнае; ще се видим насаме.

— Много добре. — Тогава чужденецът стана и каза на събранието: — Според мене вече е доста късно. Речите на тези господа не са без достойнства, не са безинтересни, не са лишени от изисканост; но все пак, ако ме извините, аз ще се сбогувам. Благодаря ви за голямата любезност, която ми оказахте, като приехте молбата ми. Ще помоля председателя да ми запази чувала до утре и да предаде тези три банкноти от по петстотин долара на мистър Ричардс. — Банкнотите бяха предадени на председателя. — В девет часа ще дойда за чувала, а в единадесет ще предам остатъка до десет хиляди долара лично на г-н Ричардс у дома му. Лека нощ. — И той се измъкна, като остави присъствуващите да вдигнат ужасен шум, състоящ се от смесица на викове „ура“, новата песен, кучешки лай и рефрена:

Ти с-ъ-в-с-е-е-е-м не си л-о-о-ш чове-е-ек!

Когато се прибраха у дома си, двамата съпрузи Ричардс трябваше да издържат на поздравления и комплименти до полунощ. Тогава бяха оставени сами на себе си. И двамата изглеждаха малко тъжни и седяха мълчаливи и замислени. Най-после Мери въздъхна и каза:

— Мислиш ли, че сме виновни, Едуард — много виновни? — И очите й се насочиха към трите големи банкноти на масата, където дошлите да ги поздравят хора жадно ги бяха гледали и пипали със страхопочитание.

Едуард не отговори веднага; той въздъхна и каза колебливо:

— Ние… ние не можехме да постъпим иначе, Мери. Така… знаеш, така е било предопределено.

Мери вдигна очи и го погледна втренчено, но той не отговори на погледа й. Тогава тя каза:

— Мислех, че поздравленията и похвалите винаги са приятно нещо. Но сега… ми изглежда… Едуард, какво ще кажеш?

— Е?

— Ще останеш ли в банката?

— Н-не.

— Ще си подадеш оставката?

— Утре сутринта — писмено.

— Това, изглежда, ще е най-добре.

Ричардс наклони глава, захлупи лице с ръцете си и промърмори:

— По-рано не се страхувах дори когато цели океани от чужди пари преминаваха през ръцете ми, но… Мери, толкова съм изморен, толкова изморен…

— Трябва да си лягаме.

В девет часа сутринта непознатият дойде за чувала и го занесе в хотела с файтон. В десет часа Харкнес води с него разговор насаме. Странникът поиска и получи от него пет чека, адресирани до една столична банка, надписани за „приносителя“, като четири от тях бяха за по 1 500 долара, а останалият за 34 000 долара. Той сложи един от първите в портфейла си, а останалите, възлизащи на сума 38 500 долара, сложи в плик и прибави към тях една бележка, която написа, след като си отиде Харкнес. В единадесет часа чужденецът отиде в дома на семейство Ричардс и почука. Мисис Ричардс надзърна и чужденецът изчезна, без да каже ни дума. Тя се върна почервеняла и с малко колебливи стъпки, като каза задъхано:

— Положителна съм, че го познах! Снощи ми се стори, че сякаш някъде съм го виждала и по-рано.

— Той ли е човекът, който донесе чувала тука?

— Почти съм сигурна.

— Тогава той ще е несъществуващият Стивънсън, който излъга всички видни жители на този град с фалшивата си тайна. Сега, ако той е изпратил чекове вместо пари, значи, че и ние сме вътре, след като смятахме, че сме се отървали. Бях започнал горе-долу да се успокоявам след нощната си почивка, обаче видът на този плик ме поболява. Той не е достатъчно дебел; пачка от осем хиляди и петстотин долара, дори и в най-едри банкноти, е по-дебела.

— Едуард, какво имаш против чековете?

— Чекове, подписани от Стивънсън! Решил съм да взема осемте хиляди и петстотин долара, ако бъдат в банкноти, защото изглежда, че така е било предопределено, Мери, но аз никога не съм бил много смел и нямам кураж да осребря чек, подписан с това носещо беда име. То сигурно е някакъв капан. Този човек се опита да ме улови; по един или друг начин успяхме да се отървем; сега той опитва нови начини. Ако са чекове…

— О, Едуард, колко жалко! — Тя му показа чековете и заплака.

— Хвърли ги в огъня! Бързо! Не трябва да се оставим да бъдем изкушени. Това е уловка, за да може светът да се смее и на нас заедно с другите и… дай ги на мене, ако ти не можеш! — Той дръпна чековете и се помъчи да ги държи стиснати, докато отиде до печката; но той беше човешко същество, беше касиер и спря за миг, за да провери подписа. Тогава едва ли не припадна.

— Подухай ми, Мери, подухай ми! Все едно, че са злато.

— О, Едуард, колко прекрасно! Защо?

— Подписани са от Харкнес. Каква може да е тази мистерия, Мери?

— Едуард, мислиш ли, че…

— Погледни… — погледни — тук! Петнадесет… петнадесет… петнадесет… тридесет и четири. Тридесет и осем хиляди и петстотин! Мери, чувалът не струва и дванадесет долара, а Харкнес… както изглежда… е заплатил за него, колкото е поискал непознатият.

— И всичко това за нас ли е, как мислиш — вместо десетте хиляди?

— Ами че така изглежда. Пък и чековете са надписани „на приносителя“.

— Това добре ли е, Едуард? Какво означава то?

— Струва ми се, то подсказва да бъдат осребрени в някоя далечна банка. Може би Харкнес не иска работата да се разчуе. Какво е това — писмо ли?

— Да. Беше при чековете.

Беше написано с почерка на „Стивънсън“, обаче нямаше подпис. Писмото гласеше:

Аз съм разочарован. Вашата честност стои над изкушението. Имах друго мнение за нея, обаче с това свое мнение съм ви обидил и най-искрено ви моля за извинение. Почитам ви — и това също ви заявявам най-искрено. Този град не е достоен да целуне крайчеца на дрехата ви. Уважаеми господине, аз се хванах на бас сам със себе си, че във вашето самодоволно общество има деветнадесет покварими хора. Изгубих баса. Вземете всичките пари, вие имате право на тях.

Ричардс дълбоко въздъхна и каза:

— Като че ли с огън е писано — толкова ме пари. Мери, отново съм нещастен.

— И аз също. Ох, божичко, бих желала…

— Като си помислиш, Мери… той вярва в мене.

— О, Едуард, недей, не мога да го понеса.

— Ако тези хубави думи бяха заслужени, Мери — а бог ми е свидетел, едно време вярвах, че ги заслужавам, — мисля, че бих дал за тях четиридесетте хиляди долара. И бих скрил това писмо; то струва повече от злато и скъпоценности; бих го запазил завинаги. Но сега… ние не може да живеем под сянката на неговото обвиняващо присъствие.

Той го хвърли в огъня. Пристигна раздавач и предаде един плик. Ричардс извади от него бележка и я прочете; тя беше от Бърджес.

В един труден момент вие ме спасихте. Снощи пък аз спасих вас. То беше за сметка на една лъжа, обаче направих тази жертва драговолно и от дълбочината на признателното си сърце. Никой в този град не знае така добре, както знам аз, колко смел, добър и благороден човек сте вие. В дъното на душата си вие не можете да ме уважавате, тъй като ви е известна работата, в която бях обвинен и осъден по всеобщо желание. Обаче бих ви помолил поне да повярвате, че съм благороден човек; това ще ми помогне да нося товара си.

Бърджес

— Още веднъж спасен. И то при такива условия! — Той хвърли писмото в огъня. — Аз… аз бих желал да съм мъртъв, Мери, бих желал да съм вън от всичко това.

— О, какви горчиви, горчиви дни, Едуард. Всички тези прояви, тъкмо поради самото си великодушие, удрят като с нож, така дълбоко… и идват така бързо една подир друга!

Три дни преди изборите всеки от двете хиляди гласоподаватели получиха неочаквано по един ценен спомен — по една от всеизвестните фалшиви монети. На едната страна на монетата бяха изсечени думите: „ЗАБЕЛЕЖКАТА, КОЯТО НАПРАВИХ НА СТРАННИКА, БЕШЕ…“ А околовръст на другата страна се четеше: „ВЪРВИ СИ И СЕ ПОПРАВИ. (ПОДПИС) ПИНКЪРТЪН“. По този начин всичката останала смет от прословутата шега беше изсипана върху една-единствена глава и то с пагубно въздействие. Това съживи неотдавнашния голям смях и го стовари върху Пинкъртън; по този начин избирането на Харкнес се оказа съвсем лесна работа.

Двадесет и четири часа след като съпрузите Ричардсън получиха чековете, тяхната съвест взе да се успокоява; старата съпружеска двойка започна да се приучва да се примирява с греха, който двамата бяха извършили. Но сега им предстоеше да научат, че един грях може да донесе нови и реални ужаси, когато има възможност той да бъде открит. Това му придава нов, най-значителен и важен облик. Сутрешната проповед в черква следваше обикновения образец; в нея се казваха все същите стари неща по все същия стар начин. Те бяха ги чували хиляди пъти и бяха ги намирали безобидни, почти безсмислени, при които човек лесно можеше да си поспи; сега обаче работата беше друга: проповедта изглеждаше претоварена от обвинения; тя сякаш беше насочена специално и право към хора, които скриваха някакви смъртни грехове. След черква, веднага щом това беше възможно, те се измъкнаха от насъбралата се да ги поздрави тълпа и забързаха към къщи, смразени до кости, без сами да знаят от какво, обхванати от смътни, неясни, неопределени страхове. И случайно те зърнаха мистър Бърджес, когато завиваше зад един ъгъл. Той не обърна никакво внимание на кимването им! Не беше го забелязал; но те не знаеха това. Какво можеше да означава поведението му? Би могло да означава… би могло да означава… о, цяла дузина страшни неща. Възможно ли беше да е знаел, че Ричардс е могъл да го спаси от позора в онези минали времена и че мълчаливо е чакал случая да си оправи сметките с него? В къщи, обхванати от отчаяние, те започнаха да си въобразяват, че слугинята им може да е била в съседната стая, когато Ричардс разкри пред жена си тайната, че е знаел за невинността на Бърджес. След това Ричардс започна да си въобразява, че тогава чул там шумолене на дреха; най-после вече беше сигурен, че го беше чул. Решиха да повикат по някакъв повод Сара и да наблюдават лицето й; ако ги е издала пред мистър Бърджес, това щеше да проличи по държането й. Те й зададоха някакви въпроси — толкова случайни, несвързани и безцелни на вид въпроси, щото момичето се убеди, че внезапно дошлото богатство е повредило ума на двамата стари хора; острият и зорък поглед, който й бяха отправили, я изплаши и това довърши работата. Тя се изчерви, обърка се, започна да нервничи, а за двамата стари хора това бяха явни признаци на виновност — виновност в нещо голямо и страшно: безсъмнено тя ги беше подслушвала и издала. Когато отново останаха сами, те започнаха да съчетават множество несвързани неща и от тази комбинация получиха страхотни резултати. Когато работите изглеждаха най-зле, Ричардс внезапно въздъхна и жена му запита:

— О, какво има? Какво има?

— Бележката… бележката на Бърджес! Езикът й беше саркастичен, сега разбирам това. Той процитира: „В дъното на душата си вие не можете да ме уважавате, тъй като ви е известна работата, за която ме обвиняват.“ Господ да ми е на помощ, сега всичко е съвсем ясно! Той знае, че аз знам! Виждаш ли как ловко се е изразил. Това е било капан, а аз като същински глупак се улових в него. И, Мери?…

— О, ужасно е… знам какво ще кажеш… той не ти е върнал писмото с текста на дадената уж за проверка забележка.

— Да, той я е запазил, за да ни унищожи. Мери, той вече ни е изложил пред някои хора. Знам това… знам го много добре. Прочетох го по лицата на цяла дузина хора след черква. О, да, той не отговори на поздрава ни… знаеше си той много добре какво прави!

През нощта повикаха лекаря. Сутринта се разнесе новината, че двамата стари съпрузи са доста сериозно болни — поразени от изтощителното вълнение поради неочакваното им щастие, поздравленията и стоенето до късно, заяви докторът. Градът беше искрено разтревожен; защото сега тези стари хора бяха останали горе-долу едничкото нещо, с което той можеше да се гордее.

Подир два дни съобщенията станаха по-тревожни. Двамата стари съпрузи не били на себе си и вършели странни неща. Според показанията на болногледачките Ричардс показал чекове за 8 500 долара ли? Не, на удивителната стойност от 38 500 долара! Какво би могло да бъде обяснението на това огромно щастие?

На следния ден болногледачките съобщиха още новини, и то чудни. Били решили да скрият чековете, за да не ги сполети някаква беда; но когато ги потърсили, те били изчезнали изпод възглавницата на болния — напълно изчезнали. Болният казал:

— Оставете възглавниците на мира. Какво искате?

— Сметнахме, че ще е най-добре чековете да…

— Никога вече не ще ги видите — те са унищожени. Бяха дошли от сатаната. Видях върху тях печата на ада и разбрах, че са ми били изпратени, за да ме предадат на греха. — След това започнал да бълнува странни и ужасни неща, които не могли да се разберат ясно и които докторът ги посъветвал да не разправят.

Ричардс се оказа прав; чековете вече не излязоха на бял свят. Някоя от болногледачките трябва да е приказвала в съня си, защото след два дни забранените бълнувания станаха известни на целия град и те представляваха голяма изненада. Както изглеждаше и самият Ричардс бил претендент за чувала, но Бърджес бил скрил това, а после злонамерено го издал.

Хвърлиха това обвинение върху Бърджес, но той категорично го отхвърли и заяви, че не бива да се придава значение на бъбренето на един болен старец, който не е с ума си. Все пак подозрението си остана и породи много приказки.

След ден-два се съобщи, несвързаните признания на мисис Ричардс започнали да стават досущ като тези на съпруга й. Подозрението се превърна в убеждение и гордостта на града от чистотата на единствения от непосрамените му изтъкнати граждани започна да намалява и гасне.

Изминаха още шест дни и пристигнаха нови съобщения. Двамата стари съпрузи били на умиране. Умът на Ричардс се проясни в последния му час и той изпрати да повикат Бърджес. Бърджес каза:

— Всички да излязат от стаята. Мисля, че той желае да ми каже нещо поверително.

— Не! — каза Ричардс. — Искам свидетели. Искам всички да чуете изповедта ми, за да умра като човек, а не като куче. Аз бях чист — изкуствено — подобно на останалите; и като тях пропаднах, когато дойде изкушението. Сложих подписа си под една лъжа и предявих претенции за проклетия чувал. Мистър Бърджес си спомни, че му бях направил веднъж услуга, и за благодарност (без да знае истинското положение) той скри писмото ми и ме спаси. Вие знаете в какво беше обвинен Бърджес преди много години. Единствено моите показания можеха да го оправдаят, но аз се показах страхливец и го оставих да понесе позора…

— Не… не… г-н Ричардс, вие…

— Моята слугиня му издала тайната ми…

— Никой нищо не ми е издавал…

— … и тогава той направи нещо естествено и оправдано, разкая се за добрината, която ми бе сторил, като ме беше прикрил и ме изложи… както си заслужавах…

— Нищо подобно!… Заклевам се…

— От цялото си сърце му прощавам.

Прочувствените протести на Бърджес бяха отправени към глухи уши; умиращият си отиде, без да разбере, че още веднъж бе сторил зло на клетия Бърджес. Старата съпруга се помина същата нощ.

И последният от свещените деветнадесет бе паднал жертва на дяволския чувал; градът бе оголен и от последния парцал на древната си слава. Траурът му не беше параден, обаче беше дълбок.

Чрез законодателен акт — благодарение на молби и петиции — на Хадлибърг бе позволено да промени името си (няма значение как — аз няма да го издам) и да премахне една дума от своя девиз, който дълги поколения наред беше красил официалния печат на града.

Той е отново честен град и онзи, който иска да го завари задрямал над славата си, ще трябва да стане много рано.

Неофициалната история на един безуспешен военен поход

Слушали сте разказите на твърде много хора, които са направили нещо през войната; не е ли редно и справедливо да послушате за миг разказа на човек, който се залови да прави нещо, обаче нищо не свърши? Хиляди влязоха във войната, само вкусиха малко от нея и завинаги се отказаха. Тези хора, поради самия си брой, заслужават уважение и следователно имат право на някакъв глас — не висок, а скромен, не за хвалба, а за оправдание. Не трябва да им се отрежда много място сред по-добрите хора — хората, които са направили нещо. С това съм съгласен; но поне трябва да им се позволи да кажат защо не са направили нищо и да обяснят по какъв начин не са направили нищо. Едно такова обяснение положително ще има известна стойност.

В Западните щати умовете на хората бяха обхванати от голяма обърканост през първите месеци на голямата разправия — имаше много неустановеност, увличане ту на една страна, ту на друга, ту пак на първата. Беше ни много трудно да се ориентираме. Във връзка с това си спомням следния случай: бях кормчия по Мисисипи, когато се пръсна новината, че на 20 декември 1860 г. щатът Южна Каролина се отцепил от Съюза. Помощник-кормчията беше от Ню Йорк. Той държеше здраво за Съюза, също както и аз. Но той нямаше никакво търпение да ме изслуша; в неговите очи лоялността ми беше опетнена, понеже баща ми притежавал роби. За да смекча това тежко обстоятелство, аз заявих, че съм чувал от баща си да казва, няколко години преди да умре, че робството е голяма несправедливост и че би освободил единствения негър, когото притежаваше тогава, ако можеше да сметне, че е право да се откаже от едничкото имущество на семейството, когато е така притеснен материално. Помощникът ми твърдеше, че само намерението не струва нищо — всеки може да претендира, че е имал благороден порив; и продължаваше да порицава предаността ми към Съюза и да черни дедите ми. Един месец по-късно отцепническият дух по долното течение на Мисисипи значително се беше засилил и аз станах бунтовник; такъв стана и той. Бяхме заедно в Ню Орлиънс на 26 януари, когато щатът Луизиана се отцепи от Съюза. Той даде напълно своя дял от бунтовнически крясъци, обаче остро се противопостави, когато и аз поисках да сторя същото. Заяви, че съм имал лошо потекло — че баща ми искал да пуска роби на свобода.

Следващото лято той беше кормчия на федералната канонерка и отново крещеше в полза на Съюза, а аз бях се записал в армията на Конфедерацията. Притежавах полица за пари, които му бях дал на заем. Той беше един от най-честните хора, които някога съм познавал, обаче сега без колебание отказа да плати полицата, защото съм бил бунтовник и син на човек, който притежавал роби.

През същото лято — 1861 г. — първата вълна на войната се плисна най-напред по бреговете на Мисури. В нашия град нахлуха войските на Съюза. Те завзеха Сейнт Луис, Джеферсън Баръкс и някои други пунктове. Губернаторът Клейб Джаксън издаде прокламация за набиране на петдесетхилядна гражданска милиция, за да се отблъсне нашественикът.

Гостувах в малкия град, където бях прекарал детинството си — Ханъбъл, в окръга Мариан. Няколко души се събрахме тайно нощем на скрито място и образувахме военен отряд. Някой си Том Лайман, младеж с висок дух, но без военен опит, произведохме капитан; мене направиха младши лейтенант. Старши лейтенант нямахме; не си спомням защо — това беше много отдавна. Бяхме всичко петнадесет души. По съвета на един наивник от организацията ни ние се нарекохме Бойците от Мариан. Не си спомням някой да бе намерил някакъв недостатък на това наименование. Аз не намерих такъв; смятах, че звучи много добре. Младежът, предложил това име, беше хубава мостра от материала, от който бяхме направени. Той беше млад, невежа, добродушен, с добри пориви, банален, романтичен и с голяма слабост към рицарските романи и към тъжните любовни песни. Имаше някакви трогателни, макар и повърхностни аристократически инстинкти и презираше името си Dunlap; презираше го отчасти, защото в тази област то беше почти така обикновено, както името Смит, но главно защото му звучеше плебейско. Поради това той се помъчи да го облагороди, като го пишеше по следния начин: d’Unlap. Това задоволяваше окото, но не и ухото му, защото хората произнасяха новото име по стария начин — като слагаха ударението в началото. Тогава той направи най-смелото нещо, което човек може да си въобрази — нещо, което може да те накара да изтръпнеш, когато си спомниш как светът ненавижда подправки и преструвки. Той започна да пише името си d’Un Lap. И търпеливо понесе нападките и калта, които дълго хвърляха върху произведението на изкуството му, обаче най-после бе възнаграден, защото доживя да види името си прието и ударението слагано там, където той искаше, и то от хора, които го бяха познавали цял живот и които от четиридесет години познаваха цяло множество Дънлоповци така добре, както познаваха слънцето и дъжда. Който има смелостта да чака, положително най-после ще удържи победа. Той каза, че след като направил справка в някои древни френски хроники, открил, че първоначално това име се пишело d’Un Lap; и заяви, че ако бъде преведено на английски, ще стане Питърсън. Според него Lap значело на латински или старогръцки камък или скала, като френското pierre, което ще рече Peter; d’ значело от или на; Un значело един и така, d’Un Lap значело от камък или от Peter; тоест, човек, който е син на камък или на Peter, значи Peterson. Хората от отряда ни не бяха учени и това обяснение ги обърка, затова го наричаха Питърсън Дънлап. Той се оказа полезен за отряда по свой начин; даваше имена на местата, където лагерувахме, и обикновено намисляше названия, които „прилепваха“, както се изразяваха момчетата.

Той беше една мостра от нас. Друга беше Ед Стивънс, син на градския бижутер — добре сложен, хубав, грациозен, изящен, умен и образован, обаче на всичко гледаше шегаджийски. За него в живота нямаше нищо сериозно. Що се отнасяше до него, този наш военен поход беше просто забавление. Трябва да кажа, че горе-долу половината от нас гледаха на похода по същия начин; не съзнателно може би, но подсъзнателно. Ние не мислехме; не бяхме способни на такова нещо. Що се отнася до мене, за кратко бях обладан от някаква лекомислена радост, че известно време няма да ставам посред нощ и в четири часа сутринта; радвах се на разнообразието, на новите гледки, новите занимания, новия интерес. В мислите си стигах само дотам; не се впусках в подробности; така е обикновено с хората на двадесет и четири години.

Друга мостра беше ковашкият чирак Смит. Това едро магаре имаше известна смелост, макар и по природа да беше бавен и тромав, но с меко сърце; в даден момент можеше да събори на земята цял кон заради някаква негова простъпка, а в друг момент се разтъжаваше за дома и се разплакваше. Но имаше едно нещо, което не можеше да се каже за някои от нас; той продължи да участвува във войната и най-после бе убит в боя.

Джоу Бауърс, друга мостра, беше грамаден, добродушен, лененорус нескопосник; ленив, сантиментален, с голяма слабост към безобидни хвалби, мърморко по природа; опитен, усърден, амбициозен, често се впускаше в доста живописни лъжи, обаче без особен успех, тъй като нямаше образование, понеже е бил оставен да израсне ей тъй, на воля. Този живот му се струваше твърде сериозен и рядко го задоволяваше. Но общо взето той беше добър младеж и всички момчета го обичаха. Бяхме го направили ординарец с чин подофицер; Стивънс стана ефрейтор.

Тези мостри са достатъчни и са подбрани безпристрастно. И тъй, това стадо добитък тръгна на война. Какво можехте да очаквате от тях? Те направиха толкова, колкото можеха; и наистина, какво беше справедливо да се очаква от тях? Нищо, бих казал аз. И тъкмо това е, което те направиха.

Чакахме да настъпи тъмна нощ, защото трябваше да бъдем предпазливи и да действуваме потайно. И тогава, към полунощ, тръгнахме крадешком по двамина от различни посоки към местността Грифит, отвъд града; оттам ние тръгнахме заедно пеша. Ханибал е разположен в крайния югоизточен ъгъл на окръг Мариан, по течението на Мисисипи; целта ни беше градчето Ню Лондон, отстоящо на десет мили, в окръг Ралс.

Първият час бе изпълнен с веселие, безгрижни глупости и смях. Но това не можеше да бъде поддържано постоянно. Непрестанното влачене из пътя започна да заприличва на работа; удоволствието някак си се беше изпарило; тишината на гората и мрачната нощ започнаха да влияят потискащо на духа на момчетата, не след дълго разговорите замряха и всеки потъна в собствените си мисли. През втората половина на втория час никой не пророни ни дума.

Наближихме една дървена селска къща, където според сведенията, имало охрана от пет войници на Съюза. Лайман даде знак да спрем и там, в дълбокия мрак на надвисналите клони, започна да шепне своя план за нападение върху къщата, което направи мрака още по-потискащ от преди. Моментът беше критичен; ние съзнахме със смразяваща внезапност, че тук нямаше шега — изправили се бяхме лице с лице срещу самата война. Държането ни съответствуваше на случая. В отговора ни нямаше ни колебание, ни нерешителност; ние заявихме, че ако Лайман иска да се занимава с тези войници, той е свободен да го направи; но ако смята, че ще го последваме, ще трябва дълго да чака.

Лайман настояваше, умоляваше, опита се да ни накара да се засрамим, но всичко се оказа безрезултатно. Пътят ни беше ясен и ние бяхме взели решението си: ще минем във фланг — ще заобиколим къщата отдалеч. Тъкмо това и сторихме.

Навлязохме в гората и се натъкнахме на големи трудности, като се спъвахме в корените, оплитахме се във виещите се растения и се изподраскахме от шипките. Най-после стигнахме открито място в безопасна област и седнахме, задъхани и сгорещени, да се разхладим и да се погрижим за драскотините и натъртените места по телата ни. Лайман беше ядосан, но всички останали бяхме весели; бяхме заобиколили къщата, бяхме извършили първото си бойно придвижване и то се увенча с успех; нямаше за какво да се тревожим — напротив, чувствувахме се чудесно. Шегите и смехът започнаха отново; военният поход пак се превърна в празнично забавление.

След това изминаха нови два часа досадно тътрене, пълно мълчание и потиснатост; и тогава, малко преди да пукне зората, се довлякохме до Ню Лондон изпоцапани, с пришки по петите, изтощени от малкия ни поход и всички, освен Стивънс, кисели и раздразнени, като вътре в себе си проклинахме войната. Натрупахме на пирамиди охлузените си стари ловни пушки в хамбара на полковник Ралс и влязохме вътре вкупом да закусим с този ветеран от мексиканската война. След това той ни заведе в далечна ливада и там, под сянката на едно дърво, ни държа старовремска реч, изпълнена с барут и слава, пълна с това изобилие на прилагателни, объркани метафори и високопарно ораторствуване, които в онези далечни времена и в онези далечни области минаваха за красноречие; после ни закле над библията да бъдем верни на щата Мисури и да прогоним всички нашественици от земята му, откъдето и да са дошли и под каквото и знаме да маршируват. Това доста ни обърка и ние просто не можахме да разберем на чия служба точно бяхме постъпили; обаче полковник Ралс, опитният политик и жонгльор на фразата, не изпитваше подобно съмнение; за него беше съвсем ясно, че ни беше посветил на делото на Южната конфедерация. Той завърши церемонията, като ми опаса сабята, която съседът му, полковник Браун, бил носил при Буена Виста и Молино дел Рей, като придружи това действие с нов внушителен словесен ураган.

След това се строихме в боен ред и преминахме с маршируване четири мили до една сенчеста и приятна горичка на края на обширните, изпълнени с цветя тревисти пространства. Това беше прелестна област за война — за нашия вид война.

Навлязохме около половин миля в гората и се укрепихме между няколко ниски, скалисти и залесени хълмове и ромолящо бистро поточе пред нас. Веднага половината от отряда ни се хвърли да плува, а другата половина се зае да лови риба. Мулето с френското име даде някакво романтично название на тази позиция, обаче то беше твърде дълго, така че момчетата го съкратиха и опростиха на лагера „Ралс“.

Настанихме се в бивш лагер за изработване на захар от кленов сок, чиито полуизгнили корита още стояха опрени до дърветата. Дълъг хамбар служеше за спално помещение на отряда. Вляво от нас, на половин миля, се намираха фермата и къщата на Мейсън. Той също беше поддръжник на общата кауза. Скоро след пладне фермерите започнаха да пристигат от различни посоки с мулета и коне за нуждите на отряда ни, като ни ги предоставиха да ги използуваме, докато трае войната, която по тяхна преценка щеше да трае около три месеца. Животните бяха с най-различен ръст, цвят и порода. В по-голямата си част бяха млади и игриви и никой от командата ни не беше в състояние да се задържи дълго върху тях, защото ние бяхме гражданчета и не разбирахме нищо от езда. Животното, което се падна на мен, беше много дребно муле, но все пак толкова бързо и енергично, че можеше да ме хвърля без затруднение и вършеше това винаги, когато го възсядах. След това започваше да реве — протягаше напред врат, опъваше назад уши и така разтваряше челюстите си, че можехте да видите чак вътрешностите му. Беше неприятно животно във всяко отношение. Когато го хващах за юздите и се опитвах да го отведа вън от лагера, то сядаше, опираше се здраво о земята и никой не можеше да го помръдне. Все пак аз не бях напълно лишен от военна ловкост и скоро намерих начин да се справям с тази негова игра; виждал съм много заседнали кораби и знаех за тази работа по някой и друг цяр, който дори едно заседнало муле щеше да се види принудено да уважи. Край хамбара имаше кладенец; така че аз замених юздите с петдесетметрово въже и го издърпвах в лагера с макарата.

Ще спомена тук, че след неколкодневни упражнения ние действително се научихме да яздим, но никога не се приучихме да яздим добре. Не можехме да свикнем да обичаме животните си; те не бяха подбрани, а повечето от тях притежаваха едни или други дразнещи особености. Конят на Стивънс например имаше обичай да го закара, без той да забележи, под големите израстъци, които се образуват по стълбата на дъбовете, и да го хвърли от седлото; по този начин Стивънс получи няколко сериозни наранявания. Конят на сержанта Бауърс беше много едър и висок, с тънки, дълги крака и приличаше на железопътен мост. Неговият ръст му даваше възможност да стига с главата си навсякъде, където искаше, около себе си, така че винаги хапеше краката на Бауърс. При поход, на слънце, Бауърс доста си поспиваше; и веднага щом разбереше, че той е заспал, конят се извръщаше и го ухапваше по крака. Краката му бяха станали синьо-черни от ухапванията. Това беше единственото нещо, което можеше да го накара да псува, но в това отношение животното винаги успяваше; всякога, когато конят го ухапеше, той псуваше и, разбира се, Стивънс, който се смееше на всичко, се разсмиваше и на това и дори така се тресеше, че изгубваше равновесие и падаше от коня си; тогава Бауърс, раздразнен вече от причинената от ухапването на коня болка, отвръщаше на смеха му с ругатни и избухваше кавга. Така че конят непрестанно беше източник на бели и неприятности в отряда.

А сега да се върна там, където спрях разказа — нашия пръв следобед в захарната работилница. Коритата за захарта се оказаха много удобни за хранене на конете и ние имахме достатъчно царевица, с която да ги напълним. Заповядах на сержанта Бауърс да нахрани мулето ми, но той каза, че ако си въобразявам, че е тръгнал на война, за да става бавачка на някакво муле, не след дълго ще открия грешката си. Реших, че това е неподчинение, обаче бях толкова несигурен по отношение на военните работи, че оставих това да се размине и заповядах на Смит, ковашкия чирак, да нахрани мулето. Но той само ми отправи широка, хладна, саркастична усмивка — също както би ви се озъбил някой седемгодишен на вид кон, когато вдигнете устната му и видите, че е на четиринадесет години, а след това ми обърна гръб. Тогава отидох при капитана и запитах дали не е редно, подходящо и според военните изисквания да си имам ординарец. Той отговори утвърдително, но тъй като в отряда имало само един ординарец, правилно било Бауърс да бъде на негови заповеди. Бауърс заяви, че няма да бъде на ничия служба; и ако някой мисли, че би могъл да го накара, нека се опита. Така че, разбира се, въпросът трябваше да се изостави; друг изход нямаше.

След това никой не пожела да готви; счетоха го за понижение и затуй останахме без обяд. Останалата част на прекрасния следобед прекарахме в леност, като някои дремеха под дърветата, други пушеха лули от царевични и кочани и разговаряха за възлюбените си и за войната, а някои играеха различни игри. Когато стана време за вечеря, всички бяха прегладнели и за да се справят с тази трудност, заловиха се на работа на равна нога, събраха дърва, накладоха огньове и сготвиха яденето. След това за известно време всичко вървя гладко, но после избухна спор между сержанта и ефрейтора, като всеки поддържане, че е по-старши от другия. Никой не знаеше кой чин е по-висок, така че Лайман трябваше да разреши въпроса, като направи и двата чина равни. Командирът на един невежествен отряд като нашия има много тревоги и безпокойства, които навярно никак не се срещат в редовната войска. Все пак обаче кое с песни, кое с приказки край лагерния огън след малко атмосферата отново се разведри и след известно време заравнихме царевицата в единия край на хамбара и всички налягахме отгоре, като завързахме един кон за вратата, така че той да се разцвили, ако някой се опита да влезе^[54].

Всеки предобед правехме упражнения по езда; а следобед яздехме насам-натам по отделения по на няколко мили, обикаляхме девойките по чифлиците, забавлявахме се по младежки, похапвахме си добре на обяд или вечеря, а сетне се завръщахме в лагера, щастливи и доволни.

Известно време животът си течеше в прелестна леност, беше превъзходен живот, без нищо, което да го помрачава. Но един ден дойдоха няколко фермери и донесоха тревожни новини. Те казаха, че се мълвяло, че врагът напредвал срещу нас от прерията Хайд. Като последица на това ни обхвана общо безпокойство и настана голямо раздвижване. Това беше грубо разбуждане от приятния ни унес. Слухът беше само слух — в него нямаше нищо определено; и така, в бъркотията ние не знаехме накъде да отстъпваме. Лайман беше на мнение, че при тези несигурни обстоятелства не трябва в никакъв случай да отстъпваме; той обаче видя, че ако се опита да поддържа това становище, няма да му бъде много добре, защото отрядът не беше настроен да търпи неподчинение. Затова отстъпи и свика военен съвет, който трябваше да се състои от самия него и от другите трима офицери; обаче редниците вдигнаха такъв шум, загдето ги пренебрегват, че трябваше да ги оставим, защото те вече присъствуваха, пък и вземаха най-голямо участие в разискванията. Въпросът беше накъде да отстъпваме; но всички бяха така възбудени, че, изглежда, никой нямаше какво да предложи. Никой, освен Лайман. Той обясни с няколко спокойни думи, че доколкото неприятелят напредва от прерията Хайд, нашият път е прост: едничкото нещо, което трябваше да направим, беше да не отстъпваме към него; всяка друга посока би отговаряла отлично на нуждите ни. В миг всички видяха колко вярно беше това и колко мъдро; така че Лайман получи много поздравления. Взе се решение да се изтеглим в чифлика на Мейсън.

До това време се беше съмнало и понеже не можехме да знаем кога би могъл да пристигне неприятелят, нямаше да е разумно да вземаме със себе си конете и друг багаж, затова взехме само пушките и мунициите и веднага тръгнахме. Пътят беше много неравен, хълмист и скалист, след малко нощта стана много тъмна и започна да вали. Пътуването ни много се затрудни и ние напредвахме с мъка и се спъвахме в тъмнината. Скоро някой се подхлъзна и падна, а после следващият се спъна в него и падна, същото се случи и с останалите един подир друг; и тогава пристигна Бауърс с бурето барут в ръце, докато цялата команда беше объркана накуп — ръце, крака и всичко — на калния склон; разбира се, той падна заедно с бурето и това повлече целия отряд вкупом надолу по склона. Намерихме се един върху друг на дъното на потока; всеки, който беше отдолу, скубеше косите, дращеше и хапеше онези, които бяха над него; а драсканите и хапаните дращеха и хапеха на свой ред другите и всички заявяваха, че ще умрат, но няма вече да ходят на война, ако изобщо този път се измъкнат от потока — че нея приятелят може да отиде по дяволите, а заедно с него и страната, и тям подобни приказки, които беше жалко да се слушат и да се изричат с такива задавени, ниски гласове и в такова мрачно, тъмно и толкова мокро място, докато неприятелят може би щеше да дойде всеки миг. Бурето с барута се загуби, пушките също; така ръмженето и оплакванията продължиха, докато бригадата обикаляше на четири крака по лепкавия склон и джапаше в потока, търсейки изгубените вещи. По този начин прахосахме много време, а после чухме някакъв звук, затаихме дъх и се вслушахме, като ни се стори, че това беше приближаващият се враг, обаче може да е било и крава, защото пръхтеше като крава. Ние обаче не изчакахме и като изоставихме няколко пушки, запътихме се към чифлика на Мейсън с най-голямата бързина, с която можехме да се тътрим в тъмнината. Не след дълго се залутахме сред каменливите долчета и изгубихме твърде много време да търсим наново пътя, така че когато най-после стигнахме до портата на Мейсън, часът беше минал девет. И тогава, преди да можем да отворим уста и да изречем паролата, няколко кучета се втурнаха с голяма врява и шум през оградата и всяко от тях захапа по един войник за дъното на панталоните и започна да се дърпа заднишком с него. Не можехме, да стреляме срещу кучетата без опасност за хората, в които се бяха вкопчили; така трябваше да гледаме безпомощни онова, което беше може би най-унизителното зрелище през цялата гражданска война. Имаше предостатъчно светлина, тъй като Мейсънови бяха наизлезли по терасата със свещи в ръце. Старият стопанин и синът му дойдоха и откачиха кучетата без особена трудност — всички, освен кучето на Бауърс; не можеха да отворят челюстите на това куче, не му знаеха механизма на отварянето. То беше тип булдог и сякаш имаше някаква секретна брава на устата си, обаче най-после го отклещиха с вряла вода, като съответния дял от нея получи и Бауърс, за което надлежно поблагодари. Питърсън Дънлап изкара после чудесно име за тази схватка и за нощния поход, който я предшествуваше, но и двете отдавна са се изличили от паметта ми.

Влязохме в къщата и хората там започнаха да ни задават цял куп въпроси, от които скоро се разбра, че не знаехме нищо по въпроса от кого или от какво бягаме; тогава старият чифликчия прояви голяма прямота, като каза, че сме чудновата порода войници и заяви, че на нас може да се разчита войната да свърши скоро, тъй като никое правителство не ще може да понесе разходите за подметки на войниците, които трябва да ни гонят. „Бойците от Мариан! Хубаво име, няма що да се каже!“ — рече той и поиска да узнае защо не сме имали часовой на мястото, където пътят навлиза в прерията, и защо не сме изпратили разузнавачи, които да разберат къде е неприятелят и да ни донесат сведения за неговата мощ и прочее, преди да изпаднем в паника и да напуснем една укрепена позиция само поради някакъв смътен слух — и тъй нататък, и тъй нататък, докато ни накара да се почувствуваме по-жалки, отколкото когато ни дърпаха кучетата, и не много желани гости. Тъй ние си легнахме засрамени и с понижен дух, освен Стивънс. Той скоро започна да измисля специална дреха за Бауърс, която да може автоматически да показва на признателните белезите от получените в боя рани или да ги скрива от завистливите, според случая. Бауърс обаче не беше в настроение за подобно нещо, така че се стигна до сбиване и когато то приключи, Стивънс имаше да мисли за няколко собствени бойни рани.

След това поспахме малко. Но след всичко, което бяхме преживели, писано ни било тази нощ да се проявим с нова дейност, защото към два часа след полунощ откъм пътя се чу предупредителен вик, придружен от хор на всичките кучета, в миг всички бяхме на крак и се разтичахме да разберем за какво е тревогата. Тя беше дадена от един конник, който съобщи, че взвод войници на Съюза приближавал от Ханибал със заповед да залови и обеси всички шайки като нашата, които намери, и каза, че нямаме време за губене. Този път самият Мейсън също изпадна в паника. Изкара ни от къщата с най-голяма бързина и изпрати с нас един от негрите си да ни покаже къде да скрием себе си и издайническите си пушки из долчинките на около половин миля от чифлика. Валеше силно.

Поехме по пътечката, после по някакво каменливо пасбище, предлагащо добри възможности за спъване, поради което повечето от времето се въргаляхме в калта и всеки път, когато някой от нас падаше, той започваше да ругае войната и хората, които я бяха започнали, и всички свързани с нея, като най-голям дял от ругатните отреждаше за себе си, загдето е бил толкова глупав, та да се залавя с война. Най-после стигнахме гористото начало на една долчинка и там се сгушихме под дърветата, от които изобилно струеше вода, и изпратихме негъра обратно в чифлика. Гледката беше жалка и сърцераздирателна. Изглеждаше, като че ли ще бъдем удавени от дъжда, оглушени от виещия вятър и тряскащите гръмотевици и ослепени от светкавиците. Нощта беше действително бурна. Наквасването от дъжда бе наистина голяма неволя, но още по-голямо отчаяние ни причиняваше мисълта, че бесилката може да сложи край на живота ни, преди да остареем с още един ден. Досега не ни беше хрумвало, че една от възможностите, предлагани от войната, е и подобна срамна смърт. Тази мисъл лишаваше похода ни от цялата му романтичност и превръщаше мечтите ни за слава в отвратителен кошмар. Никой от нас не се и съмняваше, че е била дадена такава варварска заповед.

Дългата нощ най-после се изниза и тогава негърът дойде и ни съобщи, че тревогата явно е била лъжлива и че закуската скоро ще бъде готова. Това веднага ни развесели и светът ни се видя хубав, а животът многообещаващ и изпълнен с надежди, защото тогава бяхме млади. Колко отдавна беше това! Преди двадесет и четири години.

Нечистокръвното отроче на филологията нарече нощното ни убежище „Лагер на опустошение“ и никой не се възпротиви. Семейството Мейсън ни даде истинска мисурийска закуска с типичното за Мисури изобилие, а ние се нуждаехме от такова нещо: топли кифлички, топъл пшеничен хляб, украсен отгоре с плетеница като решетка, топли царевични питки, пържени пилета, бекон, кафе, яйца, мляко, мътеница и т.н. С положителност може да се заяви, че никъде другаде в света не поднасят такава закуска както в нашите Южни щати.

В чифлика на Мейсън прекарахме няколко дни; и след всички изминати години споменът за скуката, тишината и безжизнеността на тази задрямала селска къща все още гнети духа ми и аз се чувствувам като в присъствие на смърт или траур. Нямаше какво да се върши, нямаше за какво да се мисли; нямаше никакъв интерес към живота. Мъжете от домакинството бяха по цял ден из полето, а жените бяха заети и никакви не се виждаха; не се чуваше никакъв друг шум, освен печалното виене на чекръка, непрестанно стенание, което се носеше от някаква далечна стая — най-самотния звук на света, звук, наситен и просмукан от носталгия и чувство за празнота на живота. Всяка вечер семейството си лягаше на мръкване и тъй като не ни поканиха да въведем някакви нови обичаи, естествено ние съблюдавахме техните. Тези нощи се протакаха по сто години за младежи, свикнали да бъдат на крак до дванадесет часа. Всяка вечер лежахме будни и нещастни до този час и се чувствувахме стари и грохнали, докато чакахме изтичането на тихите вечности между ударите на часовника. Това не беше място за градски момчета. Така че посрещнахме новината, че врагът наново бил по следите ни с чувство, много приличащо на радост. Старият ни войнствен дух отново се събуди и ние скочихме да заемем местата на бойната линия и тръгнахме обратно за лагера „Ралс“.

Капитан Лайман си бе взел бележка от думите на Мейсън и сега даде заповед лагерът ни да бъде охраняван от постове срещу случайна изненада. Заповядано ми бе да поставя караул при раздвояването на пътя в прерията Хайд. Спусна се тъмна и заплашителна нощ. Казах на ефрейтор Бауърс да отиде на това място и да остане там до полунощ и тъкмо, както и очаквах, той каза, че нямало да отиде. Опитах се да накарам други да отидат, обаче всички отказваха. Някои се извиниха с времето, обаче останалите бяха достатъчно откровени да си признаят, че не биха отишли при каквото и да било време. Тези неща сега звучат странно и изглеждат невъзможни, но по онова време в тях нямаше нищо изненадващо. Тъкмо обратното, те изглеждаха напълно естествени. Имаше десетки малки лагери, разпръснати из Мисури, където ставаше същото нещо. Тези отряди бяха съставени от младежи, родени и възпитани в непреклонна независимост, които не знаеха какво значи да получават заповеди от някой никаквец, когото са познавали отблизо през целия си живот в селото или на чифлика. Твърде вероятно е същото нещо да е ставало из целия Юг. Джеймс Редпат призна правотата на това предположение и даде следния пример, за да го подкрепи. При един къс престой в Източен Тенеси той се намирал един ден в палатката на гражданин-полковник и разговарял с него, когато на вратата се появил едър редник и без козируване или други някакви заобикалки казал на полковника:

— Слушай, Джим, отивам си в къщи за няколко дни.

— Защо?

— Ами че има вече цял век, откакто не съм бил там и ми се иска да видя как вървят работите.

— Колко време ще отсъствуваш?

— Около две седмици.

— Добре, само гледай да не стане по-дълго, пък ако можеш, върни се по-скоро.

Това било всичко и гражданинът-офицер продължил разговора там, където го прекъснал редникът. Това е било през първите месеци на войната, разбира се. Лагерите в нашата част на Мисури бяха под командуването на бригадния генерал Томас Харис. Той беше наш съгражданин, чудесен човек, когото всички обичаха, обаче всички го познавахме отблизо като единствения и с твърде скромна заплата телеграфист в пощата ни, който обикновено имаше да изпраща една телеграма седмично, а когато работата кипеше — средно две телеграми. Следователно, когато веднъж той се появи сред нас и ни извика някаква военна команда, гръмко и по военному, никой не се учуди на отговора, който получи от насъбраните войници:

— Хайде де, Том Харис, я се остави от тоя мерак.

Това беше напълно естествено. Човек може с право да си представи, че бяхме безнадежден материал за война. В невежеството си така и изглеждахме; но между нас имаше някои, които по-нататък научиха този мрачен занаят; научиха се да изпълняват заповеди като машини; станаха ценни войници; сражаваха се през цялата война и я завършиха с чудесна бойна атестация. Един от същите младежи, които отказаха да отидат на пост през онази нощи ме нарекоха магаре за това, че съм помислил, че ще се изложат на опасност по такъв безразсъден начин, се отличи с безстрашието си, още преди да измине и една година.

Но онази нощ аз действително успях да осигуря охрана — не с авторитета си, а с дипломация. Накарах да отиде Бауърс, като се съгласих за дадения момент да си сменим чиновете и да отида на пост заедно с него като негов подчинен. Прекарахме там няколко мрачни часове в черната като в рог нощ и в дъжда, без нещо да смекчи унинието, освен монотонното мърморене на Бауърс против войната и времето; после започнахме да клюмаме и след това видяхме, че е кажи-речи невъзможно да се държим на седлата; тогава се отказахме от тази досадна работа и се завърнахме в лагера, без да дочакаме да ни сменят. Влязохме, яздейки, в лагера, без някой да ни попречи или да се възпротиви, а и врагът би могъл да стори същото, понеже нямаше часовои. Всички спяха; в полунощ нямаше кой да изпрати друг пост, така че минахме без такъв. Доколкото си спомням, никога вече не се опитахме да поставяме охрана през нощта, но обикновено имахме такава през деня.

В този лагер целият отряд спеше върху царевицата в големия хамбар; и преди да съмне, се вдигаше обща врява, тъй като помещението беше пълно с плъхове, които припкаха по лицата и телата на момчетата, като безпокояха и дразнеха всички ни; от време на време те ухапваха някого по пръстите на краката и собственикът на този пръст надигаше глас и почваше да ругае и да хвърля в тъмното царевични кочани. Кочаните бяха тежки наполовина колкото тухли и като удареха, болеше. Удареният отговаряше със същото и след пет минути всеки се вкопчваше в смъртоносна хватка със съседа си. В този хамбар се проля твърде много кръв, но докато аз участвувах във войната, това бе единствената проляна кръв. Не, това не е напълно вярно. Изключение правеше една-единствена, случка. Сега ще разкажа и нея.

Суматохата беше често явление за нас. През няколко дни плъзваха слухове, че врагът наближавал. При тези случаи ние винаги се оттегляхме към някакъв друг наш лагер и никога не оставахме там, където бяхме. Обаче винаги се оказваше, че слуховете били лъжливи; така че най-после дори ние започнахме да гледаме на тях с безразличие. Една нощ в хамбара ни бе изпратен негър с познатото вече предупреждение: неприятелят се навъртал из околността. Всички заявихме: „Нека се навърта.“ Решихме да не мърдаме и да не си нарушаваме спокойствието. Това беше чудесно войнствено решение и без съмнение ние всички почувствувахме как то накара кръвта ни да закипи в жилите — за един момент. Точно тогава прекарвахме много славно, с какви ли не шеги и ученическа веселост; обаче веселието ни се поохлади и след малко бързо чезнещият пламък на принудените шеги и принуденият смях напълно замряха и отрядът се смълча. Смълча се и започна да нервничи. И не след дълго той беше вече неспокоен, загрижен и изплашен. Бяхме казали, че ще останем и бяхме длъжни да изпълним решението си. Лесно можехме да бъдем убедени да тръгнем, но нямаше никой достатъчно смел да го предложи. Скоро в тъмнината започна едно почти безшумно движение, продиктувано от всеобщ, но неизказан подтик. Когато това движение престана, всеки знаеше, че не е единственият, който е припълзял до предната стена и долепил око до една цепнатина между гредите. Не, всички бяхме там; всички чувствувахме като че ли сърцата ни са спрели в гърлата и се взирахме към захарните корита, откъдето минаваше горската пътека. Беше тъмно и навред цареше дълбока горска тишина. Мъждивата луна светеше, колкото да можем да различим общите очертания на предметите. След малко до ушите ни стигна някакъв глух звук и скоро разпознахме тропота на копитата на един или няколко коне. Веднага след това на горската пътека се появи някаква фигура; тя се открояваше така слабо на общия фон, че би могла да е направена от дим. Това беше конник и ми се стори, че след него имаше и други. Хванах една пушка в тъмнината и я проврях през една цепнатина между гредите, като едва съзнавах какво върша — толкова бях изумял от страх. Някой извика: „Огън!“ — и аз дръпнах спусъка. Като че ли видях сто проблясъци и чух сто гърмежа; тогава видях човека да пада от седлото. Най-напред почувствувах изненада и доволство; първият ми порив беше поривът на любителя-спортист — да отида и да прибера жертвата си. Някой каза едва чуто: „Добре… пипнахме го!… Да видим останалите.“ Обаче останалите не дойдоха. Чакахме, слухтяхме, но никой не идваше. Нямаше звук, не потрепваше нито лист; владееше пълна тишина; свръхестествена тишина, която ставаше още по-свръхестествена поради влажните землисти изпарения, които се издигаха и пълнеха въздуха в тази късна нощ. Тогава, обзети от любопитство, изпълзяхме крадешком навън и доближихме човека. Когато стигнахме до него, лунната светлина ни го разкри ясно. Лежеше по гръб с разперени ръце; устата му беше отворена, гърдите му се повдигаха на дълги прекъсвания, а бялата му риза отпред беше цялата изпръскана с кръв. Прониза ме мисълта, че съм убиец; че съм убил човек — човек, който не ми е направил никакво зло. Това беше най-студеното усещане, което някога е прониквало в мозъка на костите ми. В миг коленичих до него, като безпомощно гледах челото му; и в този момент бях готов да дам всичко — дори и собствения си живот, — за да го направя онова, което той беше преди пет минути. Виждаше се, че й всичките други момчета изпитват същото чувство. Те се бяха надвесили над него, изпълнени с пропито от жал любопитство, и се мъчеха да направят всичко възможно, за да му помогнат, като гласно изразяваха съжалението си. Бяха съвсем забравили за неприятеля; мислеха само за тази нещастна съставна негова единица. По едно време въображението ми ме убеди, че помътените очи на умиращия ми хвърлиха укоризнен поглед и ми се стори, че бих предпочел да ме беше пронизал с нож. Той мълвеше като насън за жена си и детето си; и в нов пристъп на отчаяние аз си помислих: „Това, което сторих, не сполетява само него; то засяга също и тях, а те, както и той, никога не са ми направили нищо лошо.“

След малко непознатият умря. Той беше убит във войната; убит в почетна и законна война; убит в бой, както бихте казали; и все пак той бе така искрено оплакан от противната страна, сякаш беше техен брат. Момчетата стояха около него половин час, оплакваха го и си припомниха подробностите по трагедията, като се чудеха кой може да бъде той и дали е бил шпионин, като казваха, че ако такова нещо се случи отново, няма да стрелят, преди врагът да ги нападне пръв. Скоро се разбра, че моят изстрел не бил единственият; дадени били и други пет, а това разпределяше вината и ми донесе голямо успокоение, като до известна степен облекчи и намали стоварилото се на рамената ми бреме. Дадени били шест изстрела едновременно, но в този момент аз не бях напълно с ума си и разпаленото ми въображение бе преувеличило собствения ми изстрел в залп.

Човекът не беше в униформа, нито бе въоръжен. Беше съвсем непознат в този край; това бе всичко, което открихме за него. Мисълта за него започна да ме преследва всяка нощ; не можех да се отърва от нея. Отнемането на един невинен живот ми се струваше такова безсмислено нещо, че не можех да пропъдя от себе си мисълта за смъртта му. За мене тази случка беше олицетворение на войната въобще; чрез нея виждах, че цялата война е нещо точно такова — убиване на непознати, против които не чувствувате никаква лична омраза; непознати, на които при други обстоятелства бихте помогнали, ако ги видите в беда, и които биха ви помогнали, ако имахте нужда. Военният поход за мене загуби привлекателността си. Струваше ми се, че не съм подготвен за тази ужасна работа; че войната е създадена за мъже, а аз — за бавачка. Реших да се оттегля от това призвание на привидна военщина, докато все още у мене съществуваше остатък от самоуважение. Тези мрачни мисли ми се натрапваха мимо всякакви разумни доводи; защото в дъното на душата си не вярвах, че съм убил този човек. Законът за вероятностите ме обявяваше невинен за смъртта му, защото през време на краткия си опит в стрелба никога не бях улучил нещо, в което се бях прицелвал, а знаех, че в този случай бях положил всички усилия да уцеля. Но тази мисъл не ми носеше никаква утеха. Разумните разсъждения не могат да направят нищо при едно болно въображение.

Останалата част от бойния ми опит беше подобна на онова, което вече описах. Продължихме еднообразното си отстъпване от един лагер в друг, като подяждахме храната на чифликчиите и семействата им. Те би трябвало да ни застрелят; обаче тъкмо обратното, те се показаха така гостоприемни и любезни към нас, сякаш го заслужавахме. В един от тези лагери се събрахме с Аб Граймс, кормчия от горното течение на Мисисипи, който впоследствие много се прочу като неустрашим разузнавач на въстаниците и чиято кариера блести с най-отчаяни приключения. Видът и държането на другарите му даваха да се разбере, че не се бяха заловили за войната като за игра, и по-късно делата им потвърдиха това впечатление. Те бяха чудесни ездачи и добри стрелци, обаче любимото им оръжие беше ласото. Всички имаха по едно ласо, закачено на лъка на седлото, и всякога когато поискаха, можеха да смъкнат с него човек от седлото в пълен галоп от съответното разстояние.

Ръководителят на другия лагер беше свиреп и прост шестдесетгодишен ковач, снабдил своите двадесет войници с огромни ятагани, собствено производство, които трябваше да се размахват с две ръце. Страхотна гледка представляваха упражненията на този старателен отряд в смъртоносна сеч и мушкане под погледа на безмилостния стар фанатик.

Последният лагер, на който попаднахме, се намираше в една падинка, близо до родното ми село Флорида, в окръга Мънро. Един ден там ни предупредиха, че някакъв съюзнически полковник се спуснал срещу нас със следващ по петите му цял полк. Това вече изглеждаше съвсем сериозно. Нашите момчета се отделиха на съвещание и след това отидохме при другите отряди и им заявихме, че войната се е оказала разочарование за нас и сме решили да разпуснем дружината. Самите те се готвеха да отстъпят към едно или друго място — чакахме само генерал Том Харис, който трябваше да пристигне всеки момент; поради това те се опитаха да ни убедят да постоим още малко, обаче повечето от нас не се съгласиха, като заявиха, че не сме свикнали да отстъпваме и че помощта на Том Харис ни най-малко не ни е необходима; можехме чудесно да минем и без него — пък и щяхме да спестим време. И така, половината от петнадесетте души, които съставляваха отряда, включително и аз, веднага се качихме на конете и потеглихме; другите се поддадоха на увещанията и останаха — останаха до края на войната.

Един час по-късно срещнахме на пътя генерал Том Харис, придружен от двама-трима души — навярно щаба му, но не можехме да кажем това със сигурност, тъй като никой от тях не беше в униформа; униформите още не бяха станали модерни при нас. Харис ни заповяда да се върнем; обаче ние му казахме, че един полковник от Съюза се запътил срещу ни с цял полк и, изглежда, че ще става нещо сериозно, поради което сме решили да се приберем по домовете си. Той се поядоса малко, но без полза; вече бяхме взели решението си. Бяхме изпълнили своя дял; бяхме убили един човек, бяхме, тъй да се каже, унищожили една армия; нека сега пък той да убие останалите и с това да сложи край на войната. Не бях виждал този енергичен млад генерал до преди миналата година; тогава той беше вече с бяла коса и бакенбарди.

По-късно разбрах, че онзи полковник от Съюза, чието идване ме изплаши толкова, че ме накара да изоставя войната и да навредя с това на каузата на Южните щати, бил генерал Грант. Само няколко часа и щях да го видя тогава, когато беше тъй неизвестен, както бях и самият аз; тогава, когато всеки би могъл да каже: „Грант?… Юлисис С. Грант? Не помня да съм чувал някога това име.“ Струва ти се трудно да си дадеш сметка, че е имало време, когато човек можеше да направи подобна забележка; обаче все пак това беше факт, а аз се намирах на няколко мили от това място и случай, макар че се движех в обратна посока.

Разумните хора няма да захвърлят с пренебрежение този мой военен документ като такъв без стойност. Той има своето значение: той е вярна картина на онова, което е ставало в много и много лагери на гражданската милиция през първите месеци на въстанието, когато зелените още новобранци нямаха дисциплина, нито укрепяващото и насърчаващо влияние на опитни ръководители; когато всичко им изглеждаше ново и странно, изпълнено с преувеличени ужаси, и преди безценният опит на истинското сблъскване с неприятеля на бойното поле да ги бе превърнало от зайци във войници.

Ако тази страна на картината на ония ранни дни не е била досега включена в историята, тогава историята е била непълна в това отношение, защото тази част е имала и има право на място в нея. Из първите военни лагери на този край са били пръснати повече герои на Бул Рън, отколкото такива, които се проявиха при самия Бул Рън^[55]. И все пак те скоро изучиха занаята си и помогнаха в провеждането на по-сетнешни велики битки. Самият аз можех да стана войник, ако бях почакал. Една част от военния занаят научих; аз узнах за отстъпването повече от човека, който е измислил отстъплението.

Чудноватата случка

Ето какво ми разказа майорът, доколкото мога да си го спомня:

През зимата на 1862–63 г. бях комендант на форт Тръмбъл, в Ню Лондон, Кънектикът. Може би животът ни там не беше така деен, както животът „на фронта“; но все пак, по свой начин, и той беше достатъчно деен — мозъците ни не се спичаха поради липса на нещо, което да ги раздвижи. Преди всичко по онова време из целия Север атмосферата бе натежала от тайнствени слухове — слухове за бунтовнически шпиони, които шетали навред, като се готвели да вдигнат във въздуха северните ни укрепления, да изгорят хотелите, да изпратят заразено облекло в градовете ни и други такива работи. Спомняте си това. Всичко това помагаше да ни държи будни и разпръсваше традиционното еднообразие на гарнизонния живот. Освен това в нашето укрепление се набираха новобранци, което ще рече, че нямахме време да дремем, да пускаме в ход въображението си и да лентяйствуваме. Така например въпреки всичката ни бдителност, половината от придошлите в един ден новобранци се изплъзваха от ръцете ни и се измъкваха още същата нощ. Възнаграждението на новобранците беше толкова голямо, че всеки новобранец можеше да заплати на караула триста-четиристотин долара, за да го пусне да избяга и все пак да му останат достатъчно пари, които да съставляват цяло богатство за един беден човек. Да, както казах и по-рано, животът ни съвсем не беше замрял.

И тъй, един ден седях сам в помещението си и пишех нещо, когато при мене влезе едно бледо и парцаливо момче на около четиринадесет или петнадесет години, поклони се учтиво и каза:

— Тук приемат новобранци, нали?

— Да.

— Ще ме вземете ли на служба, сър?

— Боже мой, не! Ти си твърде малък, мое момче, и твърде дребен.

По лицето му се изписа разочарование, което бързо се задълбочи в отчаяние. То се обърна бавно, като че ли имаше намерение да си върви, но се поколеба, погледна ме отново и каза с глас, който проникна право в сърцето ми:

— Нямам си дом и съм без никакъв приятел в света. О, само да можехте да ме вземете на служба!

Но, разбира се, за това и въпрос не можеше да става и аз му го казах колкото е възможно по-любезно. После го поканих да седне до печката и да се стопли и добавих:

— След малко ще ти дадем да си похапнеш. Гладен ли си?

То не отговори: нямаше нужда да прави това; благодарността, която се четеше в големите му ласкави очи, беше по-красноречива от всякакви думи. Седна край печката, а аз продължих да пиша. От време на време го поглеждах крадешком. Забелязах, че дрехите и обувките му, макар изцапани и износени, бяха с добра кройка и от добър материал. Това обстоятелство беше указателно. Прибавих към него и факта, че гласът му беше плътен и музикален; очите дълбоки и тъжни, а обноските и държането — благородни; очевидно горкото момче се намираше в беда. Това ме заинтригува!

Малко по малко обаче се увлякох в работата си и забравих момчето. Не знам колко трая това; но най-после вдигнах случайно глава. Момчето седеше с гръб към мене, обаче главата му беше обърната по такъв начин, че можех да виждам едната от бузите му — и по тази буза течеше беззвучен поток от сълзи.

„Боже мой! — казах си аз. — Забравих, че клетото хлапе е гладно.“ След това изкупих суровостта си, като му казах: Ела, момчето ми; ще обядваш с мене; днес съм самичък.

То отново ми отправи благодарствен поглед и лицето му светна от щастие. На трапезата остана право с ръка на гърба на стола си, докато седнах аз, тогава седна и то. Взех ножа и вилицата и… просто ги задържах така и останах безмълвен, защото момчето беше свело глава и мълчаливо се молеше. Хиляди свети спомени за дома и детинството ми ме обзеха и с въздишка си помислих колко съм се отдалечил от религията, от утехата, успокоението и подкрепата, които тя дава на наранените души.

Докато се хранехме, забелязах, че младият Уиклоу — пълното му име беше Робърт Уиклоу — знаеше как да си служи със салфетката; и… с една дума, забелязах, че е момче с добро възпитание; няма защо да се впускам в подробности. Отличаваше се също така с простичка откровеност, която спечели симпатиите ми. Разговаряхме главно за него и не ми беше трудно да изтръгна от него историята му. Когато ми каза, че бил роден и израсъл в Луизиана, той решително спечели сърцето ми, тъй като бях прекарал там известно време. Познавах цялата „крайбрежна“ област на Мисисипи и я обичах, пък и не бях я напуснал толкова отдавна, че интересът ми към нея да почне да бледнее. Самите имена, които се отронваха от устните му, ми звучаха приятно — така приятно, че насочвах разговора тъй, че той да ги произнесе. Батън Руж, Плакмайн, Доналдсънвил, Сиксти майл Пойнт, Бонет Кар, Сток Ландинг, Каролтън, Стиймшип Ландинг, Стиймбоут Ландинг, Нови Орлеан, Чупитулъс стрийт, Еспланадата, Рю де Бон Анфан, хотел „Св. Чарлс“, Тиволи Съркъл, Шел Роуд, езерото Пончартрейн; особено удоволствие ми доставяше да чуя отново имената на „Р. Е. Лий“, „Начез“, „Еклипс“, „Генерал Куитман“, „Дънкън Ф. Кенър“ и други добре познати параходи. Тези имена така живо възпроизвеждаха в паметта ми вида на нещата, за които се отнасяха, че едва ли не почувствувах, че съм отново там. Ето накратко историята на малкия Уиклоу:

Когато избухнала войната, той живеел с болната си леля и с баща си близо до Батън Руж, голяма и богата плантация, която семейството им притежавало от петдесет години. Бащата бил човек на Съюза. Бил преследван по всички възможни начини, обаче здраво държал на принципите си. Най-после, една нощ, някакви маскирани хора изгорили имението и семейството трябвало да избяга, за да си спаси живота. Преследвали ги от едно място на друго и те понесли всичко, което може да донесе немотията, гладът и отчаянието. Болната леля най-после намерила успокоение: мизерията и суровият живот я убили; тя умряла на открито, като някаква скитница, под дъжд и трещящи над главата й гръмотевици. Не след дълго бащата бил заловен от въоръжена банда; и докато синът молил и просел милост, жертвата била обесена пред очите му. (В този миг в очите на момчето злокобно проблесна светлина и то каза с държането на човек, който говори сам на себе си: „Ако не ме вземат войник, няма значение… ще намеря начин… ще намеря начин.“) Веднага щом оповестили, че бащата бил мъртъв, казали на сина, че ако в срок от двадесет и четири часа не напусне областта, зле ще си изпати. През нощта се промъкнал до брега на реката и се скрил близо до кея на една плантация. След известно време там спрял корабът „Дънкън Ф. Кенър“ и той доплувал до него и се скрил във вързаната за кърмата лодка. Преди да съмне, корабът спрял на Сток Ландинг и той се измъкнал на брега. Извървял пеша трите мили между този пункт и къщата на един свой вуйчо на Гуд Чилдрън стрийт в Нови Орлеан, и временно на бедите му бил сложен край. Но и вуйчо му бил човек на Съюза и не след дълго решил, че ще е по-добре да напусне Южните щати. Така той и малкият Уиклоу се измъкнали от областта с един платноход и своевременно стигнали Ню Йорк. Отседнали в „Астор Хаус“. Известно време малкият Уиклоу прекарал много добре, като се разхождал по Бродуей и наблюдавал непознатите гледки, които му предлагал Северът; обаче накрая настъпила промяна, при това не към по-добро. Отначало вуйчото бил весел, обаче сега започнал да придобива тревожен и отчаян вид; освен това станал раздразнителен и мрачен; споменавал, че парите се свършват, че няма начин да се сдобие с други, че „не стига за един, а камо ли за двама“. Тогава една сутрин се оказало, че го няма — не се явил на закуска. Момчето запитало в канцеларията, където му съобщили, че вуйчото платил сметката предишната вечер и заминал за Бостън, както предполагал чиновникът, обаче не бил сигурен.

Момчето било само и без приятели. Не знаело какво да прави, но решило, че ще е най-добре да се опита да намери следите на вуйчо си. Отишло на кея и там разбрало, че нищожната сума, която имало в джоба, нямало да бъде достатъчна, за да отиде в Бостън, обаче ще му стигне до Ню Лондон; тогава то си взело билет за това пристанище, като предоставило на провидението да му осигури начин и средства да пропътува останалата част на пътя. И ето сега скитало из улиците на Ню Лондон три дни и три нощи, като тук-там му давали по милост някой и друг залък или му позволявали да дремне. Най-после обаче се отчаяло; и смелостта, и надеждата го напуснали. Ако може да постъпи на военна служба, благодарността му ще е голяма, но ако не е възможно да го приемат като войник, не би ли могло да стане барабанчик? О, то така много би се старало да угоди и би било тъй признателно!

Да, това е историята на малкия Уиклоу, както той ми я разправи, като се изключат подробностите. Аз казах:

— Мое момче, сега се намираш сред приятели — няма защо повече да се тревожиш. — Как блеснаха очите му! Повиках сержант Джон Рейбърн (той беше от Хартфорд; все още живее в Хартфорд; може би го познавате) и рекох: — Рейбърн, настани това момче при музикантите. Ще го запиша като барабанчик и искам да се грижиш за него и да следиш да се отнасят добре с него.

Разбира се, връзката между коменданта на поста и барабанчика сега се прекъсна; обаче мисълта за клетото самотно хлапе все пак ми тежеше. Не го изпусках от очи, като се надявах да го видя със светнало лице, отново бодро и весело; но не, дните минаваха, без да се забележи някаква промяна. То не дружеше с никого; винаги биваше разсеяно, винаги замислено; лицето му беше винаги тъжно. Една сутрин Рейбърн поиска позволение да поговори с мене насаме и каза:

— Надявам се, че не нарушавам наредбите, като ви говоря по този въпрос, обаче истината е, че сред музикантите цари такава тревога, че някой все трябва да заговори.

— Защо, какво има?

— Ами онова момче Уиклоу, сър. Нямате представа как са се настроили против него музикантите.

— Е добре, продължавай, продължавай. Какво прави той?

— Моли се, сър.

— Моли се!

— Да, сър; момчето не оставя музикантите на мира с тези свои молитви. Сутрин щом стане и започва; на обед също; а вечер — ех, вечер се моли просто като обезумяло! Да спят ли? Божичко, те просто не могат да мигнат; както се казва, то взима думата и като пусне в действие машината за молитви, не можеш да го спреш за нищо на света. Започва с капелмайстора и се моли за него; после главния тръбач, и се моли за него; след това идва ред на главния барабанчик; и тъй нататък, изрежда целия оркестър, като им дава представление и проявява такъв интерес към тази работа, та просто бихте си помислили, че то смята, че още малко му остава да живее на този свят и че на небето няма да е щастливо без духов оркестър, и затова иска само да си избере музикантите, за да може да разчита на тях да свирят националните химни така, както ще подобава на съответното място. Е добре, сър, хвърлянето на ботуши по него не оказва никакво въздействие; там е тъмно; пък и освен това то не постъпва честно, защото коленичи зад тъпана; така че за него няма никакво значение, ако ще и дъжд от ботуши да вали отгоре му — пет пари не дава човекът, — просто продължава да си чурулика, сякаш му аплодират. Те му крещят: „Затвори си устата, бе!“, „Остави ни да си отдъхнем!“, „Застреляйте го!“, „Ох, я иди малко да се поразходиш!“ и други подобни неща. Но има ли резултат? Това ни най-малко не го трогва. Пет пари не дава.

След малко Рейбърн продължи:

— Пък е и такова едно добро глупаче; става сутрин и домъква обратно цялата камара ботуши, разпределя ги и слага всеки чифт на мястото му. А тези ботуши вече толкова често са бивали хвърляни по него, че познава всеки ботуш в оркестъра — може да ги разпредели със затворени очи.

Подир нова пауза, която се стърпях да не наруша, той продължи:

— Но най-лошото от всичко е, че когато свърши да се моли — когато изобщо реши да свърши, — то започва да пее. Вие знаете, нали, какъв меден глас има, като заговори; знаете как с този свой глас е в състояние да накара и желязно куче да се раздвижи и да му близне ръката. Повярвайте ми, сър, това е нищо в сравнение с пеенето му! Звукът на флейтата е груб пред пеенето на това момче. Ох, така нежно и сладко извива глас там в тъмното, че просто ви кара да мислите, че сте в рая.

— Какво „грубо“ има в това?

— Е, та там е работата, сър. Чуйте го само какво пее:

Тъй, както аз съм — сломен и нещастен, и сляп.

Чуйте го само веднъж да пее това и да видим дали няма цял да се стопите и дали очите ви няма да овлажнеят! Няма значение какво пее, цял ви завладява и мелодията отива право в сърцето ви — и това става всеки път. Чуйте го само да пее:

Дете на греха и скръбта, уплашен, злочест,

не чакай да мине нощта, отдай се ти днес.

За любов не милей,

която те грей…

И тъй нататък. Кара те да се чувствуваш като най-злия, най-неблагодарен звяр, който се е родил на тази земя. Пък когато запее онези ми ти песни за дом, за майка, за детинство, за стари спомени и за отдавна отлетели неща, за стари приятели, умрели и заровени, пред погледа ти се изправя всичко, което някога си обичал и изгубил в живота си… Когато го слушаш как пее, сър, става ти така приятно, така божествено, но, ох божичко, божичко, просто сърцето ти се къса! Музикантите… ех, те всички плачат… всеки от тези мошеници се разревава, а и не се старае да го прикрие. И знаете, същата шайка, която е замеряла момчето с ботуши, скача изведнъж от леглата си и се втурва в тъмното да го прегръща! Да, точно това правият и се лигавят над него, и го наричат с галени имена, и го молят да им прости. И ако в такъв един момент един полк войници се заканят да свалят дори само косъм от главата на това кутре, те ще се хвърлят срещу тях, като и да са цяла армия!

Нова пауза.

— Това ли е всичко? — запитах аз.

— Да, сър.

— Хубаво де, от какво се оплакват? Какво искат да се направи?

— Да се направи? Боже мой, сър, искат да му забраните да пее.

— Що за идея! Ти каза, че песните му били божествени.

— Там е работата, я! Прекалено божествени. Един простосмъртен не може да ги изтърпи. Цял те разбърква; просто те обръща наопаки: изстисква всичките ти чувства; кара те да се чувствуваш лош и грешен, достоен само за пъкъла. Така те кара непрестанно да се покайваш, че всичко губи своя вкус и нищо не може да те утеши в живота. Пък и плаченето, знаете, всяка сутрин хората ги е срам да се погледнат един друг в лицето.

— Да, това е особен случай и оплакването е съвсем необикновено. Значи наистина искат пеенето да бъде спряно, така ли?

— Да, сър, точно така. Не желаят да предявяват много големи искания; много биха искали и молитвите да спрат или поне да се поокастрят; обаче главното нещо е пеенето. Ако им се удовлетвори молбата за песните, смятат, че ще могат да понесат молитвите, колкото и да е жестоко да бъдат изтезавани по такъв начин.

Казах на сержанта, че ще помисля по въпроса. Вечерта се промъкнах в помещението на музикантите и заслушах. Сержантът не беше преувеличил. Чух умолителния глас да отправя молитви в тъмнината; чух проклятията на раздразнените войници; чух градушката от ботуши да свисти през въздуха, както и тропотът и тупането около тъпана. Тази работа ме трогна, но и ме развесели. Подир малко, след внушително мълчание, започна пеенето. Боже, колко трогателно беше то, колко очарователно! Нищо в света не можеше да бъде толкова сладко, толкова нежно, толкова мило, свято, затрогващо. Прекъснах бързо посещението си; бях започнал да изпитвам чувства, които никак не са подходящи за коменданта на една крепост.

На следния ден издадох заповеди, запретяващи моленето и пеенето. Последваха три или четири дни тъй изпълнени с възбуда и ядове във връзка с увеличаването възнаграждението на новобранците, че нито веднъж не се и сетих за малкия си барабанчик. Една сутрин обаче дойде сержант Рейбърн и заяви:

— Това ново момче се държи много особено, сър.

— Как?

— Знаете, сър, цялото време пише.

— Пише? Какво пише — писма?

— Не знам, сър; но винаги когато не е заето служебно, току си пъха носа насам-натам из крепостта и все самичко — да пукна, ако има някое ъгълче или дупка, в които да не е надникнало, — и току го видиш, че извадило молив и хартия и записва нещо.

Това ме накара да изпитам най-неприятно чувство. Исках да погледна с насмешка на тази работа, обаче сега не беше момент да се гледа с насмешка на всичко, което би могло да породи и най-малко съмнение. По онова време навсякъде около нас, из Северните щати, ставаха неща, които ни предупреждаваха да бъдем винаги нащрек и постоянно да бдим. Припомних си указателното обстоятелство, че това момче беше от Южните щати — от крайния юг, от Луизиана, — а при съществуващите обстоятелства тази мисъл не беше успокояваща. Въпреки това сърцето ми се сви от заповедите, които дадох на Рейбърн. Почувствувах се като баща, който заговорничи да навреди на собственото си дете и да го изложи на срам. Казах на Рейбърн да си мълчи, да чака сгоден момент и да ми донесе някои от бележките на момчето, когато успее да ги вземе, без то да го открие. Поръчах му да не прави нищо, което би дало възможност на момчето да разбере, че го следят. Заповядах също да му се дава обичайната свобода, обаче, когато отиде в града, винаги да бъде следено отдалеч.

През следващите два дни Рейбърн ми докладва на няколко пъти. Никакъв успех. Момчето продължавало да пише, обаче винаги мушвало безгрижно хартията в джоба си, когато Рейбърн се появявал наблизо. Било отишло на два пъти в една стара изоставена конюшня в града, оставало там една-две минути и отново излизало. Човек не можеше да махне с ръка на тези неща — от тях лъхаше нещо недобро. Длъжен бях да си призная, че започвах да се тревожа. Отидох в частното си жилище и изпратих да повикат първия ми помощник — разумен и със здрави преценки офицер, син на генерал Джеймс Уотсън Уеб. Той се изненада и обезпокои. Разговаряхме дълго по въпроса и дойдохме до заключението, че си струва да предприемем таен обиск. Реших да се заема с тази работа сам.

Поръчах да ме събудят в два часа сутринта и скоро след това се озовах в помещението на музикантите и запълзях по корем по пода между хъркащите войници. Стигнах най-после до леглото на моя спящ бездомен скитник, без да безпокоя, когото и да било, взех дрехите и сандъчето му и пропълзях отново крадешком назад. Когато стигнах в квартирата си, намерих там Уеб, който с нетърпение чакаше да узнае резултата. Веднага започнахме претърсването. Дрехите ни разочароваха. В джобовете намерихме чиста хартия и молив: нищо друго, освен джобно ножче и други такива дреболии и безполезни неща, които момчетата обичат да си събират. Заловихме се с надежда за сандъчето. Там нямаше нищо, освен — какъв укор за нас! — една малка библия със следния надпис: „Чужденецо, бъди милостив към момчето ми заради неговата майка.“

Погледнах Уеб — той сведе очи; той ме погледна — и аз сведох своите. И двамата мълчахме. Сложих с благоговение книгата обратно на мястото й. Уеб стана и си отиде, без да каже ни дума. След малко събрах сили, за да довърша неприятната си задача, и занесох плячката си на мястото й, като пълзях по корем, както и по-рано. Тази поза изглеждаше твърде подходяща за работата, която вършех. Най-искрено се зарадвах, когато всичко свърши.

Към пладне на следния ден, както обикновено, дойде Рейбърн, за да ми докладва. Аз го прекъснах. Казах му:

— Хайде да оставим тези глупости. Вдигаме много шум около едно бедно кутре, което може да навреди толкова, колкото един сборник черковни химни.

Сержантът придоби изненадан вид и каза:

— Слушам, сър, но знаете, това бяха вашите собствени заповеди, пък и аз имам някои от бележките му.

— И до какво се свеждат те? Как се добра до тях?

— Надникнах през ключалката и го видях да пише. И когато сметнах, че беше горе-долу свършило, поизкашлях се и го видях да смачква написаното, да го хвърля в огъня й да се озърта, за да види дали някой не влиза. Тогава си седна пак удобно и безгрижно, като че ли нищо не е било. След това влязох и го поздравих най-любезно, подир което го изпратих да свърши някаква работа. То съвсем не изглеждаше неспокойно и веднага излезе. В огнището горяха въглища и огънят беше запален наскоро; парчето хартия бе паднало зад една бучка въглища й не се виждаше. Аз обаче го извадих. Ето го, както виждате, почти не е обгорено.

Хвърлих поглед на написаното и прочетох едно-две изречения. Тогава освободих сержанта и му казах да изпрати при мене Уеб. Ето пълния текст на написаното:

Форт Тръмбъл, осми.

Г-н Полковник,

Сбъркал съм по отношение на калибъра на трите оръдия, с които бях приключил списъка. Те са осемнадесетфунтови; цялото останало въоръжение е каквото го описах. Гарнизонът си остава съшият, както вече ви докладвах, само че двете леки пехотни бригади, които трябваше да бъдат изпратени на фронта, засега ще останат тук — в момента не мога да открия за какъв период от време, обаче скоро ще разбера и това. Ние смятаме, че като се има предвид всичко, по-добре ще е работата да се отложи до…

Тук писмото бе прекъснато — когато Рейбърн се изкашлял и принудил автора му да спре. Цялата ми обич към момчето, цялото ми уважение към него и жалостта, които изпитвах поради бедственото му положение, в миг посърнаха, попарени от разкриването на тази хладнокръвна подлост.

Но да оставим това настрана. Предстоеше ми работа, при това работа, която изискваше задълбочено, незабавно внимание. Уеб и аз обсъдихме въпроса от всички възможни страни.

Уеб забеляза:

— Колко жалко, че е било прекъснато! Нещо ще бъде отложено — но за кога? И какво е това нещо? Може би е щяло да го съобщи в писмото, това благочестиво малко влечуго!

— Да — казах аз, — тук изпуснахме нещо важно. И кои са тези „ние“, за които се споменава в писмото? Дали се отнася до конспиратори в укреплението или вън от него?

Това „ние“ навяваше неприятни размишления. Не си струваше обаче да гадаем и затова се заехме с нещо по-практично. На първо място решихме да удвоим охраната и да наложим възможно най-голяма бдителност. След това си помислихме да повикаме Уиклоу и да го накараме да ни разкрие всичко: после обаче решихме, че не ще постъпим мъдро, ако го направим, преди да сме опитали други методи. Трябваше да се сдобием с повече от писмата му и затова насочихме плановете си в тази насока. Хрумна ни една идея: Уиклоу никога не отиваше в пощата, така че може би поща му беше изоставената конюшня. Изпратихме за доверения ми писар — млад германец на име Стърн, който беше един вид детектив по природа, — разказахме му всичко за случая и му заповядахме да се заеме с него. След около един час ни се доложи, че Уиклоу отново пише нещо. Скоро подир това получихме съобщението, че поискал отпуска, за да отиде в града. Задържаха го за малко, като междувременно Стърн излезе бързо и отиде да се скрие в конюшнята. Не след дълго той видял Уиклоу как влязъл, огледал се, после скрил нещо под някакъв куп боклук в единия ъгъл и си излязъл, без да бърза. Стърн грабнал скритото — беше писмо — и ни го донесе. Нямаше адрес, нито подпис. В него се повтаряше онова, което вече бяхме прочели, като по-нататък се казваше:

Смятаме, че ще е най-добре да отложим работата докато двете роти заминат. Искам да кажа, че това е мнението на четиримата вътрешни; не съм влязъл във връзка с другите — боя се да не привлека внимание. Казвам „четирима“, защото двама загубихме; едва бяха успели да се запишат и да влязат, когато бяха изпратени на фронта. Ще е абсолютно необходимо да имаме други двама на тяхно място. Изпратените двама бяха братята от Търти майл Пойнт. Имам да ви разкрия нещо извънредно важно, обаче не мога да се доверя на този начин на съобщение; ще опитам другия.

— Малкият му мошеник! — възкликна Уеб. — Кой би могъл да предположи, че е шпионин? Но това няма значение; да сглобим всичките данни, такива каквито ги имаме, и да видим как стои работата до днес. Първо, при нас се намира един шпионин бунтовник, когото познаваме; второ, между нас има и други трима, които не познаваме; и трето, тези шпиони са се промъкнали тук по прост и лесен начин, като са се записали войници в армията на Съюза — и очевидно двамина са се излъгали в сметките си и са били изпратени на фронта; четвърто, „навън“ се намират помощници шпиони, чийто брой е неизвестен; пето, има нещо много важно, което Уиклоу се бои да съобщи по „настоящия“ метод и ще опита „другия“. Така стои работата в сегашния момент. Да дръпнем ли Уиклоу за яката и да го накараме да направи признания? Или да заловим лицето, което взима писмата от конюшнята и него да накараме да разкрие всичко? Или пък да си мълчим и да открием повече?

Решихме да предприемем последния начин на действие. Преценихме, че сега не е необходимо да взимаме бързи мерки, тъй като беше ясно, че конспираторите вероятно ще почакат, докато заминат двете пехотни роти. Дадохме на Стърн доста широки пълномощия и му казахме да положи всички усилия да открие „другия начин на съобщаване“ на Уиклоу. Възнамерявахме да играем смело и за тази цел решихме да действуваме така, че колкото е възможно по-дълго време да не събудим подозрението на шпионите. И тъй, заповядахме на Стърн да се завърне незабавно в конюшнята и ако види теренът свободен, да скрие писмото на Уиклоу там, където е било по-рано, за да могат да го вземат конспираторите.

Нощта се спусна, без да се случи някакво друго събитие. Беше студено, тъмно, имаше поледица и духаше мразовит вятър; но все пак през нощта аз на няколко пъти станах от топлото легло и лично отидох да проверя дали всичко е наред и дали всеки часовой стои на поста си. Винаги ги намирах напълно будни и нащрек; очевидно, бяха се понесли слухове за тайнствени опасности и удвояването на охраната представляваше нещо като потвърждение на тези слухове. Веднъж, към сутринта, се сблъсках с Уеб, който си проправяше път срещу студения вятър, и научих, че и той също на няколко пъти проверявал дали всичко е в ред.

Събитията на следния ден поускориха нещата. Уиклоу написа ново писмо; Стърн го преварил в конюшнята и видял, че го скрива; взел го веднага, щом Уиклоу се махнал. След това се измъкнал и проследил от разстояние малкия шпионин с един цивилен агент по собствените му пети, тъй като преценихме, че ще е разумно да си осигурим помощта на закона в случай на нужда. Уиклоу отишъл на гарата и почакал до пристигането на влака от Ню Йорк, а след това заоглеждал лицата на слизащите тълпи пътници. След малко един господин със зелени очила и бастун се приближил, накуцвайки, спрял се край Уиклоу и започнал да се оглежда в очакване. В миг Уиклоу се стрелнал напред, мушнал плика в ръката му, а сетне се измъкнал и се скрил в тълпата. В следния момент Стърн грабнал писмото и като минал бързо край детектива, казал: „Проследи стария господин, не го изпущай от очи.“ Тогава Стърн напуснал бързо гарата заедно с тълпата и си тръгнал направо към форта.

Заключихме се в една стая и дадохме нареждане на часовоя отвън да не пуска никого да ни прекъсва.

Най-напред отворихме писмото, заловено в конюшнята. Ето какво гласеше то:

СВЕЩЕН СЪЮЗ. Намерих в обичайното оръдие заповеди от Господаря, оставени там снощи, обезсилващи нарежданията, изпращани досега от подведомствения щаб. Оставих в оръдието обикновения знак за това, че заповедите са стигнали предназначението си…

Уеб прекъсна:

— Не се ли намира момчето под постоянно наблюдение сега?

Отговорих утвърдително; казах, че се намира под най-строг надзор още от момента, когато бе заловено първото му писмо…

— Тогава как е могло да сложи нещо в някое оръдие или да извади нещо оттам, без да го заловят?

— Да — казах аз, — тази работа съвсем не ми харесва.

— И на мене не ми харесва — заяви Уеб. — Това просто означава, че между самите часовои има конспиратори. Без тяхното съучастничество по един или друг начин това нещо не би могло да бъде направено.

Изпратих да повикат Рейбърн и му заповядах да прегледа батареите и да види дали ще намери нещо. След това продължихме да четем писмото:

Новите заповеди са категорични и налагат утре в три часа сутринта ММММ да бъде ФФФФФ. Двеста души ще пристигнат на малки групи с влак и по други начини от различни направления и ще бъдат на уреченото място в посоченото време. Днес ще раздам съответния знак. Очевидно успехът е сигурен, при все че нещо трябва да е било подразбрано, тъй като охраната е удвоена и нощес началниците на няколко пъти провериха караулите. У. У. пристига днес от юг и ще получи поверителни заповеди — по другия начин. Вие и шестимата трябва да бъдете в 166 точно в два часа сутринта. Ще намерите там Б. Б., който ще ви даде подробни нареждания. Паролата е същата както последния път, само че последната сричка става първа, а първата последна. Помнете ХХХХ. Не забравяйте. Бъдете смели; преди да изгрее слънцето, ще сте герои; славата ви ще бъде вечна; ще прибавите безсмъртна страница към историята. Амин.

— Гръм и мълнии! — възкликна Уеб. — Както аз виждам нещата, започва да става много горещо!

Заявих, че безсъмнено работата започва да става много сериозна. Казах:

— Съвсем ясно е, че се предприема нещо отчаяно. Определено е да бъде извършено тази вечер — и това също е ясно. Точното естество на начинанието — искам да кажа начинът на извършването му — е забулено под тези тайнствени групи от М и Ф, обаче, както аз преценявам, крайната цел е ненадейно превземане на форта. Сега трябва да действуваме бързо и енергично. Смятам, че не ще спечелим нищо, ако продължаваме да водим подмолната си политика спрямо Уиклоу. Трябва да разберем, при това колкото е възможно по-скоро, къде се намира „166“, така че да нападнем там бандата в два часа сутринта; и безсъмнено, най-бързият начин да се доберем до това е, като изтръгнем сведенията от момчето. Обаче най-първо, и преди още да сме предприели някакво важно действие, трябва да изложа работата пред Министерството на войната и да поискам пълномощия.

Изготвено беше шифровано съобщение, което да се изпрати телеграфически; прочетох го, одобрих го и го изпратих.

След това довършихме разискването на подложеното на обсъждане писмо и отворихме онова, което бе дръпнато от ръцете на куция господин. То не съдържаше нищо друго, освен два листа съвсем празна хартия! Това беше истински студен душ за горещото ни нетърпение. За миг се почувствувахме така празни, както и намерените листове хартия, и два пъти по-глупави. Но това беше само за миг; защото, разбира се, веднага след това ни хрумна мисълта за „симпатично мастило“. Доближихме хартията до огъня, като я държахме така и чакахме да се появят съответните букви под въздействието на горещината; обаче не се появи нищо, освен някакви неясни черти, от които не можахме да разберем нищо. Тогава повикахме лекаря и му заповядахме да приложи всички познати нему опити, докато получи резултат, и да ми докладва съдържанието на писмото в момента, когато го открие. Тази проверка беше една наистина проклета пречка и много естествено, ние много се раздразнихме от забавянето, защото със сигурност очаквахме това писмо да ни разкрие някои от най-важните тайни на заговора.

Появи се сержант Рейбърн и извади от джоба си парче намотан канап, дълъг около един фут, на който бяха завързани три възли, и ни го показа.

— Извадих го от едно оръдие край реката — заяви той. — Извадих запушалките от всички оръдия и направих най-щателен преглед; този канап беше едничкото нещо, което намерих в оръдията.

Значи това парченце канап беше „знакът“ на Уиклоу, с който той даваше да се разбере, че заповедите на „Господаря“ са били изпълнени. Заповядах веднага да бъде сложен под арест, и то в отделно помещение всеки часовой, който е бил на пост близо до това оръдие през изтеклите двадесет и четири часа, и да не им се позволява да се свързват с никого без мое знание и позволение.

Пристигна телеграма от министъра на войната, която гласеше:

Прекратете действието на закона за неприкосновеността на личността. Обявете военно положение в града.

Предприемете необходимите арести. Действувайте енергично и бързо. Осведомявайте редовно министерството.

Сега бяхме готови да се заловим за работа. Изпратих да арестуват тихомълком стария господин и да го доведат във форта; наредих да бъде поставен под стража и запретих да му говорят, както и той да разговаря с когото и да било. Отначало той беше склонен да фучи и реве, обаче скоро се отказа от това.

След това ни съобщиха, че видели Уиклоу да дава нещо на двама от новопостъпилите новобранци; и че веднага щом той обърнал гръб, те били уловени и затворени. У всеки от тях бе намерено по едно малко парче хартия със следните написани с молив думи и знаци:

ТРЕТИЯТ ПОЛЕТ НА ОРЕЛА

помни хххх

166

Съобразно с нарежданията, изпратих шифрована телеграма до министерството, като съобщих за направения напредък и описах горната бележка. Сега вече, изглежда, позицията ни беше достатъчно силна, за да си позволим да хвърлим маската по отношение на Уиклоу; ето защо изпратих да го повикат. Също така поисках и получих написаното със симпатично мастило писмо, като лекарят го бе придружил със забележката, че досега то не се било поддало на никой от опитите му, но че имало и други опити, които би могъл да приложи спрямо него, когато бъде готов за подобно нещо.

При мене влезе Уиклоу. На вид беше малко изморен и загрижен, обаче се държеше спокойно и естествено, и ако подозираше нещо, това не пролича нито по лицето, нито по държането му. Оставих го да постои миг или два, след което казах любезно:

— Мое момче, защо отиваш така често в онази стара конюшня?

Той отговори искрено и без стеснение:

— Просто не знам защо, сър. Няма никаква специална причина, освен тази, че обичам да съм самичък и там се забавлявам.

— Забавляваш се там, така ли?

— Да, сър — рече той така невинно и простичко, както и по-рано.

— Това ли е единственото нещо, което правиш там?

— Да, сър — рече той и вдигна поглед; в големите му ласкави очи се четеше детинско учудване.

— Сигурен ли си?

— Да, сър, сигурен съм.

След малко мълчание аз казах:

— Уиклоу, защо пишеш толкова много?

— Аз? Аз не пиша много, сър.

— Не пишеш ли?

— Не, сър. А ако става въпрос за драскане, аз действително си драскам за забавление.

— И какво правиш с драсканиците си?

— Нищо, сър, захвърлям ги.

— Никога ли не ги изпращаш никому?

— Не, сър.

Аз бутнах внезапно пред него писмото до „Полковника“. Той се сепна леко, обаче веднага придоби спокоен вид. Бузите му леко поруменяха.

— Тогава как е станало така, че си изпратил този лист с драскулки?

— Не съм имал ни… никакви лоши намерения, сър.

— Никакви лоши намерения! Ти издаваш въоръжението и състоянието на форта и това не са никакви лоши намерения, така ли?

Той сведе глава и не отговори нищо.

— Хайде, кажи всичко и престани да лъжеш. За кого беше предназначено това писмо?

Сега той прояви признаци на тревога, но бързо се съвзе и отговори с дълбоко разчувствуван глас:

— Ще ви кажа истината, сър — цялата истина. Това писмо изобщо не е било предназначено за никого. Написах го, само за да се забавлявам. Сега виждам колко погрешно и глупаво съм постъпил, обаче, честна дума, сър, това е единствената ми простъпка.

— А, доволен съм да чуя това. Опасно е да се пишат такива писма. Надявам се да си сигурен, че това е единственото, което си написал, нали?

— Да, сър, напълно съм сигурен.

Нахалството му беше смайващо. Той изрече тази лъжа с възможно най-искрения израз, който човек може да си представи. Почаках малко да поуспокоя надигащия се в гърдите ми гняв и казах:

— Уиклоу, порови малко из паметта си и виж дали няма да можеш да ми помогнеш във връзка с едно-две дребни неща, за които искам да те разпитам.

— Ще положа всички усилия, сър.

— Тогава, преди всичко… кой е „Господарят“?

Това го накара да ни хвърли изплашен поглед; но само толкова. В миг отново стана спокоен и отговорен без вълнения:

— Не знам, сър.

— Не знаеш?

— Не знам.

— Сигурен ли си, че не знаеш?

Той се помъчи да продължи да ме гледа в очите, обаче напрежението беше твърде голямо; брадата му се сниши към гърдите и той замълча; той стоеше така, като въртеше някакво копче, достоен да събуди съжаление, въпреки подлите си постъпки. След малко наруших мълчанието с въпроса:

— Кои са членовете на „Свещения съюз“?

Тялото му видимо се разтрепери и той направи едно безцелно движение с ръце, което за мене изразяваше молбата на едно отчаяно същество за съчувствие. Обаче не издаде никакъв звук. Продължи да стои с лице, наведено към земята. Като седяхме така, вперили поглед в него, чакайки го да говори, видяхме едри сълзи да се търкалят по бузите му. Но той остана безмълвен. След малко рекох:

— Ти трябва да ми отговориш, момчето ми, и да кажеш истината. Кои са членовете на „Свещения съюз“?

Уиклоу продължаваше мълчаливо да плаче. След малко аз казах малко остричко:

— Отговори на въпроса!

Той се помъчи да овладее гласа си и тогава, като ми отправи умоляващ поглед, изрече с мъка следните думи между хълцанията си:

— О, сър, смилете се! Не мога да отговоря, защото не знам.

— Какво!

— Наистина, сър, казвам ви самата истина. Никога до този момент не съм чувал за „Свещения съюз“. Честна дума, сър, така е.

— Боже мой! Погледни твоето второ писмо: ето, виждаш ли думите „Свещен съюз“? Какво ще кажеш сега?

Той впери поглед в лицето ми с обидения израз на човек, към когото са се отнесли с голяма несправедливост, а после каза разчувствувано:

— Това е някаква жестока шега, сър; и как са могли да я направят с мене, който съм се старал с всички сили да вървя по правия път и никога никому не съм навредил? Някой е подправил почерка ми; не съм написал нито един от тези редове; никога не съм виждал това писмо!

— Ах ти, отвратителен лъжец! Ето, какво ще кажеш за това? — и аз дръпнах писмото със симпатичното мастило от джоба си и го бутнах пред очите му.

Лицето му стана съвсем бяло — бяло като на мъртвец. Той се олюля и опря ръка на стената да се задържи. След миг запита с толкова слаб глас, че думите му едва се чуваха:

— Прочетохте… ли го?

Лицата ни трябва да бяха разкрили истината, преди устните ми да можеха да проронят лъжливото „да“, защото ясно видях смелостта отново да се появява в очите на момчето. Чаках го да каже нещо, обаче то продължаваше да мълчи. Така че най-после аз рекох:

— Добре, а какво ще кажеш за онова, което разкриваш в това писмо?

То отвърна със съвършено спокойствие:

— Нищо, освен това, че то е напълно безвредно и не може никому да причини зло.

Бях поставен, тъй да се каже, натясно, тъй като не можех да докажа неверността на твърдението му. Не знаех как точно да продължа да действувам. Една мисъл ми дойде на помощ и аз казах:

— Положителен си, че не знаеш нищо за „Господаря“ и за „Свещения съюз“ и че не си писал писмото, за което твърдиш, че е подправено, така ли?

— Да, сър — положителен съм.

Извадих бавно намотания канап, на който бяха завързани три възли, и го вдигнах нагоре, без да говоря. Той впери безразлично очи в него, а после ме погледна въпросително. Търпението ми беше поставено на голямо изпитание. Аз обаче сдържах гнева си и казах с обикновения си глас:

— Уиклоу, виждаш ли това?

— Да, сър.

— Какво е то?

— Изглежда да е парче канап.

— Изглежда? То действително е парче канап. Познаваш ли го?

— Не, сър — отвърна той толкова спокойно, колкото биха могли да се изрекат тези думи.

Хладнокръвието му беше просто удивително! Замълчах няколко секунди, за да може мълчанието да засили внушителността на онова, което се готвех да кажа; тогава станах и сложих ръка на рамото му и заявих сериозно:

— Клето момче, това не ще ти помогне ни най-малко. Този знак за „Господаря“, този канап, намерен в едно от оръдията по крайбрежието…

— Намерен в оръдието! О, не, не, не! Не казвайте в оръдието, а в една пукнатина на запушалката! Той трябва да е бил в пукнатината! — И той падна на колене, стисна ръце и вдигна лице, което имаше такъв пепеляв цвят и по което бе изписан такъв голям ужас, че беше жално да го гледаш.

— Не, той беше в оръдието.

— О, нещо е било объркано! Боже мой, загубен съм! — И той скочи и затича насам-натам, изплъзвайки се от ръцете, прострени да го заловят, като по всякакъв начин се мъчеше да избяга от помещението. Но, разбира се, бягството беше невъзможно. Тогава той отново падна на колене, като плачеше с всички сили, и прегърна коленете ми. Останал така, прилепен до мене, той умоляваше: — О, имайте милост към мене! Не ме издавайте; те не ще пощадят живота ми! Защитете ме. Ще призная всичко!

Трябваше да мине известно време, докато успеем да го успокоим, да поразсеем уплахата му и да го накараме да се държи що-годе разумно. Тогава започнах да го разпитвам, а той отговаряше смирено, със сведени надолу очи, като от време на време бършеше непрестанно течащите си сълзи.

— Значи в душата си ти си бунтовник, така ли?

— Да, сър.

— И шпионин?

— Да, сър.

— И си действувал под точно определени заповеди отвън?

— Да, сър.

— С готовност?

— Да, сър.

— С радост може би?

— Да, сър; няма смисъл да отричам. Южните щати са моята родина; сърцето ми е южняшко и цяло е отдадено на тяхното дело.

— Значи онова, което ми разказа за извършените спрямо вас неправди и за преследванията, на които било подложено семейството ти, беше измислено за случая, така ли?

— Те… те ми наредиха да го кажа, сър.

— И ти си готов да предадеш и унищожиш онези, които се смилиха над тебе и ти дадоха подслон! Съзнаваш ли колко низко си паднал ти, клето, заблудено същество?

Той отговори само с хълцания.

— Добре, да оставим това настрана. Да се заловим за работа. Кой е „Полковникът“ и къде е той?

Момчето започна силно да плаче и се помъчи да отклони въпроса. Заяви, че ще бъде убито, ако каже. Заплаших го, че ще го поставя в тъмната килия и ще го заключа, ако не отговори. Същевременно обещах, че ще го запазя от всяка беда, ако направи откровени признания. В отговор на всичко това то сключи устни и прояви упоритост, която не можах да разклатя. Най-после го поведох към тъмната килия, обаче един-единствен поглед към нея сломи съпротивата му. То избухна в плач, започна да се моли и заяви, че ще разкрие всичко.

И така, върнах го обратно и то каза името на „Полковника“, като го описа подробно. Каза, че ще може да бъде намерен в главния хотел на града, облечен цивилно. Трябваше отново да го заплаша, за да ми опише „Господаря“ и да ми съобщи името му. Заяви, че се намира в Ню Йорк на Бонд стрийт №15, познат като Р. Ф. Гейлорд.

Описах го и съобщих телеграфически името му на началника на столичната полиция и поисках Гейлорд да бъде арестуван и задържан, докато изпратя да го доведат.

— А сега — казах аз, — изглежда, че неколцина от конспираторите се намират „навън“, навярно в Ню Лондон. Дай ми имената и ги опиши.

Той назова и описа трима мъже и две жени — всички на квартира в главния хотел. Дадох тихомълком съответните заповеди и те бяха арестувани заедно с „Полковника“ и затворени във форта.

Стори ми се, че Уиклоу се готвеше да ме отклони с една лъжа, обаче аз показах тайнствените листчета хартия, намерени у двама от тях, и това му подействува благотворно. Заявих, че сме заловили двама от хората и той трябва да посочи третия. Това страшно го изплаши и той извика:

— Моля ви се, не ме принуждавайте; той веднага ще ме убие!

Казах му, че всичко това са глупости; ще наредя да има до него човек, който да го брани, пък и освен това войниците ще бъдат събрани без оръжие. Заповядах да се повикат всички новопристигнали новобранци, след което разтрепераният малък негодник обходи редиците, мъчейки се да изглежда колкото се може по-безучастен. Най-после той изрече една-единствена дума на един от войниците и преди да бе изминал и пет крачки, човекът бе арестуван.

Веднага щом Уиклоу се намери отново между нас, аз наредих да доведат тримата души. Накарах единия от тях да излезе крачка напред и казах:

— Слушай какво, Уиклоу, ще кажеш каквото те питам, без никакво отклоняване от истината. Кой е този човек и какво знаеш за него?

Тъй като вече не можеше да се измъкне, той изостави всякаква мисъл за последиците, прикова очи в лицето на арестувания и започна да говори без никакво колебание в следния смисъл:

— Истинското му име е Джордж Бристоу и е от Нови Орлеан; преди две години беше втори помощник-капитан на крайбрежния параход „Капитол“; нехранимайко от класа и два пъти е бил затварян за убийство — веднъж заради убийство на един моряк на име Хайд с лоста на рудана, а другия път убил палубен моряк, загдето отказал да хвърля лота, понеже то не било негова работа. Той е шпионин и е изпратен тук от „Полковника“ да действува в това си качество. Беше трети помощник-капитан на кораба „Сейнт Николас“, когато той бе разрушен от взрив близо до Мемфис в 1858 г. и едва не го линчуваха затова, че ограбил умрелите и ранените, докато ги откарвали на брега в празна лодка за пренасяне на дърва.

И тъй нататък, и тъй нататък — разказа цялата биография на човека. Когато свърши, аз запитах арестувания:

— Какво ще кажеш за всичко това?

— Прощавайте за изразите, които ще употребя във ваше присъствие, сър, но това е най-мръсната лъжа, която е била изречена някога.

Пратих го обратно в ареста и повиках подред и другите. Същият резултат. Момчето описа подробно историята на всеки един, без нито веднъж да прояви колебание относно някой факт или дума; обаче едничкото нещо, което можех да изтръгна от тези мошеници, беше възмутеното им твърдение, че всичко това са лъжи. Те не признаваха нищо. Отново ги върнах в ареста и докарах един по един останалите затворници. Уиклоу разкри всичко за тях: от кои градове на Южните щати идват, както и всички подробности по връзката им със заговора.

Обаче всички отхвърлиха неговите показания и нито един не призна нищо. Мъжете изпадаха в ярост, жените плачеха. Според онова, което твърдяха самите те, всички били невинни хора от Западните щати и обичали Съюза повече от всичко на света. Изпълнен с отвращение, аз поставих бандата под ключ и още веднъж се залових да изповядвам Уиклоу.

— Къде е №166 и кой е Б. Б?

Тук обаче той реши да сложи граница. Нито увещанията, нито заплахите бяха в състояние да му повлияят. Времето летеше — необходимо бе да се вземат сериозни мерки. Затова го завързах за палците тъй, че да увисне над самия под. Увеличаващата се болка изтръгна от него викове, които едва можех да понасям. Обаче удържах положението и скоро той изкрещя:

— О, моля ви се, развържете ме и всичко ще кажа!

— Не, ще кажеш, преди да те развържа.

Сега всеки миг за него беше агония, така че той изригна всичко.

— №166, хотел „Игъл“ — и той назова една мръсна кръчма долу на брега, свърталище на обикновени работници, докери и хора със съмнителна репутация.

Развързах го и поисках да узная целта на заговора.

— Да се превземе тази вечер фортът — заяви той упорито, като хълцаше.

— Знам ли вече всички ръководители на заговора?

— Не. Известни ви са всички, освен онези, които ще се срещнат в №166.

— Какво означават думите „Помни ХХХХ“?

Никакъв отговор.

— Каква е паролата на №166?

Никакъв отговор.

— Какво значат тези групи от букви — ФФФФФ и ММММ? Отговаряй! Иначе отново ще увиснеш.

— Никога не ще кажа! Предпочитам да умра. Сега правете каквото искате.

— Мисли какво говориш, Уиклоу. Това ли е последната ти дума?

Той отговори спокойно, без никакво потрепване на гласа:

— Да, това е последната ми дума. Както е сигурно, че обичам онеправданата си страна и мразя всичко, върху което грее това северно слънце, така положително е и това, че по-скоро ще умра, отколкото да разкрия тези неща.

Отново го завързах за палците. Когато болката го обзе с всичката си сила, клетникът нададе крясъци, чийто звук късаше сърцето, обаче не можахме да изтръгнем от него нищо друго. На всеки въпрос той даваше с викове все същия отговор:

— Мога да умра и съм готов да умра, обаче никога не ще кажа.

И тъй, трябваше да се откажем. Убедени бяхме, че действително би предпочел по-скоро да умре, отколкото да направи признание. Тогава го свалихме и затворихме под най-строга охрана.

В продължение на няколко часа след това бяхме заети с изпращане на телеграми до Министерството на войната, както и с приготовленията за обиск на №166.

Тази тъмна и мразовита нощ беше пълна със събития. Бяха се разнесли слухове и целият гарнизон беше нащрек. Охраната беше утроена и никой не можеше да излезе или да влезе, без да бъде спрян, с насочена към главата му пушка. Обаче Уеб и аз бяхме по-малко загрижени, отколкото преди, понеже заговорът бездруго беше до голяма степен разстроен, след като по-голямата част от ръководителите му бяха в нашите ръце.

Реших да отида по-рано в №166, да заловя и обезвредя Б. Б. и да бъда на мястото, когато пристигнат останалите. Към един и четвърт след полунощ се измъкнах от крепостта с около половин дузина яки и смели войници от редовната армия на Съединените щати подире ми — и с момчето Уиклоу, с вързани на гърба ръце. Казах му, че отиваме в №166 и че ако разбера, че отново ни лъже и заблуждава, ще трябва да ни посочи истинското място или да си тегли последиците.

Доближихме крадешком ханчето и предприехме разузнаване. В малката кръчма гореше светлина, а останалата част от сградата беше тъмна. Опитах предната врата; тя се поддаде на натиска ми и ние тихичко влязохме, като затворихме вратата зад себе си. Тогава събухме обущата си и аз поведох групата към кръчмата. Там се намираше собственикът германец, заспал на стола си. Събудих го полека и му казах да си свали обувките и да тръгне пред нас, като същевременно го предупредих да не издава ни звук. Той послуша без никакво възражение, обаче очевидно беше много изплашен. Заповядах му да ни заведе в №166. Изкачихме се по стълбите безшумно като котки; и тогава, пристигнали в по-отдалечения край на един дълъг коридор, дойдохме до една врата, през прозорчето, над която можахме да различим мъждукането на мътна светлина вътре. Ханджията опипа в тъмното и ми прошепна, че това е №166. Опитах вратата — беше заключена отвътре. Дадох шепнешком заповед на един от най-едрите ми войници; опряхме широките си рамене до вратата и с един тласък я откачихме от пантите. Мярна ми се някаква фигура в леглото — видях главата й да се стрелка към свещта; светлината угасна и ние се намерихме в пълен мрак. С един голям скок аз се озовах на леглото и приковах с коленете си намиращия се на него човек. Пленникът ми отчаяно се бореше, обаче аз стиснах гърлото му с лявата си ръка и това помогна твърде много на коленете ми да го задържа. Тогава измъкнах веднага револвера си, вдигнах спусъка и предупредително допрях студеното дуло до бузата му.

— А сега някой да запали клечка кибрит! — казах аз. — Пипнал съм го.

Нареждането ми бе изпълнено. Клечката кибрит пламна. Погледнах пленника си, и боже мой, оказа се, че туй беше млада жена!

Пуснах я и слязох от леглото, като се почувствувах доста неловко. Всеки гледаше вперено и тъпо съседа си. Изненадата бе така голяма и внезапна, че всички бяхме като стъписани. Младата жена започна да плаче и закри лице с чаршафа. Ханджията каза смирено:

— Дъщеря ми, правила е нещо нередно, nicht wahr^[56]?

— Дъщеря ви? Тя дъщеря ли ви е?

— О, да, дъщеря ми е. Току-що пристигна от Синсинати, малко болна.

Дявол да го вземе, това момче отново е излъгало. Това не е истинският №166; това не е Б. Б. А сега, Уиклоу, ще ни разкриеш истинския №166, защото иначе… я, гледай! Къде е това момче?

Изчезна, изчезна като дим! И при това не можахме и следата му да открием. Ето ти трудно положение. Проклех глупостта си, задето не бях го вързал за един от войниците, обаче сега беше вече излишно да се тревожа за това. Какво трябваше да направя при сегашните обстоятелства? Това беше въпросът. Най-после възможно е девойката действително да е Б. Б. Не вярвах да е така, обаче не си струваше да приемам за доказателство нещо, което само ми се струва, че е вярно или невярно. Затова най-после настаних хората си в една празна стая срещу №166 и им казах да залавят всеки, който се приближи до стаята на момичето, и да задържат със себе си ханджията, и то под строг надзор, до по-нататъшна заповед. Тогава бързо се върнах във форта, за да проверя дали там все още всичко беше в ред.

Да, всичко беше в ред. Така си и остана. Стоях буден цяла нощ, за да съм сигурен, че ще продължи да е така. Нищо не се случи. Бях неизказано доволен, когато видях отново зората и можах да телеграфирам на министерството, че звездното знаме на Съюза продължава да се вее над форт Тръмбъл.

Огромна тежест се вдигна от гърдите ми. Разбира се, не отслабих бдителността, нито пък усилията; работата беше твърде сериозна за такова нещо. Наредих да ми доведат един по един арестантите, като ги измъчвах с часове, стараейки се да изтръгна от тях признания, обаче опитите ми се провалиха. Те само скърцаха със зъби и си скубеха косите, без да разкрият нищо.

Към обед пристигнаха сведения за избягалото момче. В шест часа сутринта било забелязано да върви по пътя на запад, на около осем мили от форта. Веднага изпратих по дирите му един кавалерийски лейтенант и един редник. Те го забелязали на около двадесет мили. Било се прехвърлило през някаква ограда и изморено се тътрело през разкаляна нива към голяма старовремска къща в покрайнините на едно село. Те минали през малка горичка, заобиколили и се приближили към къщата от противоположната страна, след това скочили от конете и бързо влезли в кухнята. Там нямало никой. Промъкнали се в съседната стая, която също била празна; вратата, водеща към предната стая, била отворена. Тъкмо щели да влязат, когато чули нисък глас; някой се молел. Те се спрели благоговейно, а лейтенантът надникнал и видял двама старци, мъж и жена, коленичили в един ъгъл на всекидневната. Старецът произнасял молитвата и точно когато завършвал, момчето Уиклоу отворило предната врата и влязло. И двамата старци се спуснали към него и го задушили с прегръдки, викайки:

— Момчето ни! Миличкото ни! Хвала на бога. Изгубеният се намери! Мъртвият отново се върна при нас!

Е, сър, каква мислите била работата? Това дяволче било родено и отгледано в този дом и през целия си живот никога не се отдалечавало и на пет мили от него до онзи момент, две седмици преди това, когато се промъкна в стаята ми и ме метна с жалостивата си история. Това е самата истина. Старецът бил баща му — начетен стар джентълмен, оттеглил се от служба свещеник; а старата жена била майка му.

Нека сега обясня с една-две думи поведението на това момче и постъпките му. Излезе, че то ненаситно поглъщало евтини романчета и сензационни разкази — ето защо тъмните мистерии и евтиният героизъм били точно по вкуса му. Също така чело във вестниците как бунтовнически шпиони се промъкват крадешком сред нас, какви грозни цели си поставят и как понякога успяват в начинанията си, докато най-после въображението му съвсем се разпалило на тази тема. В продължение на няколко месеца негов постоянен другар бил един млад янки, много сладкодумен и с живо въображение, който една-две години служил като помощник-ковчежник на някои кораби, които се движели между Нови Орлеан и пристанища на двеста или триста мили нагоре по течението на Мисисипи, така че му било лесно да борави с имената и подробностите, свързани с този край. Преди войната и аз бях прекарал два или три месеца в тази част на страната и тя ми беше позната тъкмо толкова, че да мога да бъда подведен от момчето, докато човек, роден в Луизиана, навярно щеше да го хване в лъжа още в първите петнадесет минути. Знаете ли защо беше казало, че би предпочело да умре, отколкото да разкрие някои от заговорническите тайни? Просто защото не е могло да ги разкрие! Те не означавали нищо; били рожби на въображението му, то не разсъждавало върху тях нито предварително, нито впоследствие и затова, запитано неочаквано за тях, не могло да измисли някакво обяснение. Така например не можа да ни каже какво се крие в написаното със „симпатично мастило“ писмо поради простата причина, че в него не е имало нищо скрито; то било само чиста хартия. Не било сложило нищо в никакво оръдие и изобщо нямало такова намерение, защото всичките му писма били предназначени за измислени лица, а когато скривало някое писмо в конюшнята, винаги прибирало оставеното на предишния ден; канапът с възлите не му е бил познат — то го видяло за първи път, когато му го показах аз, но щом му разкрих къде е бил намерен, то веднага се хванало за тази идея по своя си романтичен начин и това наистина произведе голям ефект. Измислило също и г-н „Гейлорд“; точно тогава не е имало и никаква къща на Бонд стрийт №15 — тя била разрушена три месеца преди това. Измислило също и „Полковника“, измислило и гръмките истории на онези нещастници, които бях заловил и бях изправил на очна ставка с него; измислило Б. Б. Може дори да се каже, че измислило №166, тъй като, преди да отидем в хотел „Игъл“, то даже не знаело, че там има стая с такъв номер. Винаги било готово да измисли каквото и да било и когато и да било, ако е необходимо. Когато му поисках да посочи „външни“ шпиони, то веднага ми описваше непознати хора, които бе видяло в хотела и чиито имена случайно бе дочуло. Ах, през тези няколко вълнуващи дни това момче бе живяло в чудесен, тайнствен, романтичен свят и смятам, че за него той е бил истински и че му се е радвало от цялото си сърце.

Но на нас то създаде много тревоги и какви ли не унижения. Разбирате, нали, поради него бяхме арестували и задържали във форта петнадесет-двадесет души с часовои пред вратите. Голяма част от арестантите ни бяха военни и пред тях нямаше защо да се извинявам; обаче останалите бяха първокласни граждани от цялата страна и никакви извинения не бяха в състояние да ги удовлетворят. Те просто се гневяха, пенеха се и създаваха безброй тревоги! Пък и двете дами — едната беше съпруга на член на Конгреса от Охайо, а другата бе сестра на епископ от Западните щати — с какъв сарказъм и с какви подигравки ни обсипаха и какви ядни сълзи проляха! Това са неща, които можеха да ме накарат да ги помня дълго — и действително дълго ще ги помня. Онзи стар, куц господин с тъмните очила беше ректор на колеж от Филаделфия, дошъл за погребението на свой племенник. Разбира се, никога преди това не бе виждал малкия Уиклоу. Знаете, той не само пропусна погребението и бе затворен като бунтовник шпионин, но освен това, изправил се там в стаята ми, Уиклоу дръзко ми го описа като фалшификатор, търговец на роби, крадец на коне и мошеник от най-известното гнездо на нехранимайковци в Галвестън; а това бе нещо, с което клетият стар господин просто не можа, изглежда, да се помири.

Ами Министерството на войната! Но, боже, боже, нека спуснем завесата върху тази част на представлението!

Забележка. Показах ръкописа си на майора и той каза: „Непознаването на военните въпроси ви е подвело да направите някои малки грешки. Все пак те са живописни — да не им обръщаме внимание; военните ще се усмихнат, като ги видят, останалите няма да ги забележат. Главните факти на разказа са правилно дадени и сте ги изложили почти точно така, както се случиха. М. Т.“

Разказите за великодушни постъпки

През целия си живот, още от детинство, съм имал навика да чета известен вид разкази поради поуката и удоволствието, извличани от тях. Постоянно ги държах под ръка и винаги когато ме обхващаха лоши чувства спрямо себеподобните, прибягвах към тях и те прогонваха тези чувства; винаги когато ме обземаше самолюбие, алчност или подлост, аз се отнасях до тях и те ме научаваха какво да направя, за да спечеля отново самоуважението си. Много пъти желаех тези очарователни разкази да не свършат с щастливата си развръзка, а да разкриват докрай приятната история на няколкото благодетели и облагодетелствувани. Това желание така настоятелно се надигна в гърдите ми, че най-после реших да го задоволя, като сам издиря продължението на тези истории. Залових се с тази работа и след голям труд и уморителни проучвания изпълних задачата си. Ще ви предложа резултата, като ви разкажа подред тези истории, както и тяхното продължение, до което се добрах чрез проучванията си.

Признателният пудел

Веднъж един благороден лекар (който чел разказите за великодушни постъпки) намерил безстопанствен пудел със счупен крак и прибрал клетото животно у дома си. След като наместил счупените кости и превързал ранения крак, той пуснал на свобода малкия скитник, без да мисли повече за него. Но колко голяма била изненадата му, когато отворил една сутрин вратата си, няколко дни след случката, и видял признателният пудел да чака там търпеливо, а до него друго безстопанствено куче с крак, счупен при някаква злополука. Добросърдечният лекар веднага облекчил страданието на нещастното животно и не забравил да се възхити от неразгадаемата добрина и милост на господа, който бил готов да си послужи с такова смирено оръдие като клет безстопанствен пудел, за да поучи и т.н., и т.н.

Продължение

На следното утро благородният лекар намерил двете кучета, сияещи от признателност, да го чакат на вратата, а с тях имало други две кучета — също сакати. Той бързо изцерил болните и четирите кучета си отишли, като оставили благородния лекар, изпълнен повече от всякога с благоговейна почуда. Денят изминал, дошло утрото. И там, при вратата, сега стояли четирите изцерени кучета, а заедно с тях други четири, нуждаещи се от изцерение. Този ден също изминал и настъпило ново утро; този път шестнадесет кучета, осем от тях наскоро осакатени, заемали тротоара, а хората обикаляли отстрани. Към обед всичките счупени крака били наместени, обаче благоговейната почуда в гърдите на лекаря започнала неволно да се смесва с нечестиво чувство. Слънцето отново се вдигнало и огряло тридесет и две кучета, шестнадесет от тях със счупени крака, които заемали целия тротоар и половината от уличното платно; наблюдаващите тази сцена хора заемали останалото свободно място. Воят на ранените, веселото квичене на изцерените животни и забележките на стоящите наоколо граждани звучали като мощна и вдъхновяваща възхвала, обаче движението по тази улица било възпрепятствувано. Добрият лекар наел един-двама фелдшери, които да му помагат, и свършил благородната си работа, преди да мръкне, като най-напред се отказал от членството си в черквата — предпазна мярка, която му позволи да се изразява с онази свобода, която се налагала от случая.

Обаче някои неща имат своите граници. Когато отново се зазорило и добрият лекар видял огромното множество умоляващи кучета, той казал: „Трябва да призная, че разказите за великодушни постъпки са ме подвели и измамили; те разкриват само хубавата част на историята и спират там. Дайте ми пушката; тази работа е вече отишла достатъчно далеч.“

И той излязъл с оръжието си, като по една случайност настъпил опашката на първия си пациент — пудела, който веднага го ухапал по крака. Великото и благородно дело, с което се бил нагърбил този пудел, събудило у него такъв мощен и все по-засилващ се възторг, че най-после слабата му глава се замаяла и той побеснял. Подир един месец, когато благородният лекар лежал в предсмъртна агония от бяс, той повикал при себе си своите ридаещи приятели и заявил:

— Пазете се от книгите. Те разкриват само половината от историята. Когато някой нещастен клетник ви поиска помощ и вие започнете да се съмнявате в изхода на благородството си, възползувайте се от предимството на съмнението и убийте молителя.

И като казал това, той извърнал лице към стената и издъхнал.

Благородният автор

Беден млад начинаещ в литературното поприще напразно се опитвал да намери някой да приеме ръкописите му. Най-после, когато ужасите на глада надвиснали вече над него, той разказал тъжната си история на един прочут автор, умолявайки го да му даде съвет и помощ. Този великодушен човек незабавно оставил настрана собствената си работа и се заловил да прегледа един от отхвърлените ръкописи. След като привършил благородната си задача, той стиснал сърдечно ръката на младия човек и му казал: „Виждам в това известни достойнства; елате при мене пак в понеделник.“ В уреченото време, с мила усмивка, но без да каже нещо, прочутият автор разтворил едно още неизсъхнало от печатницата списание. Какво било учудването на младия човек, когато открил на печатната страница собственото си произведение. „Как бих могъл — възкликнал той, като паднал на колене и избухнал в сълзи — да изразя благодарността си за тази благородна постъпка!“ Прочутият автор бил известният Снодграс; клетият млад начинаещ, спасен по този начин от неизвестността и глада, бил също така прославеният впоследствие Снагсби. Нека тази приятна случка ни поучи да дадем милостиво ухо на всички начинаещи, които се нуждаят от помощ.

Продължение

Следващата седмица Снагсби отново се явил с пет отхвърлени ръкописа. Прочутият автор малко се учудил, тъй като от книгите ставало ясно, че младият труженик в литературното поприще се нуждае да бъде подкрепен само веднъж. Въпреки това той щателно прочел произведенията, като изхвърлил някои излишни неща и изтръгнал с корените няколко десетки неподходящи прилагателни, след което успял да прокара две от произведенията.

Изминала около една седмица и признателният Снагсби пристигнал с нов товар. Когато за пръв път успял да помогне на бедния млад литературен труженик, прочутият автор усетил в гърдите му да лумва пламък на задоволство и се сравнил с великодушните герои на разказите; обаче сега започнал да заподозира, че е попаднал на нещо ново в областта на благородните постъпки. Възторгът му се поохладил. Все пак в никакъв случай не искал да отблъсне този борещ се за признание млад автор, вкопчил се в него с такава мила искреност и доверие.

И тъй, в края на краищата прочутият автор видял, че бедният млад начинаещ писател легнал като постоянен товар на раменете му. Всичките му плахи усилия да се освободи от тази тежест се провалили. Той трябвало всекидневно да дава съвети и насърчения; трябвало да продължава да осигурява в списанията място за произведенията му и да преработва ръкописите, за да ги направи годни за четене. Когато най-после младият кандидат-писател навлязъл успешно в областта на литературата, той изведнъж се прославил, като описал частния живот на прочутия автор с такъв язвителен хумор и с такава изчерпателност в досадните подробности, че книгата се разпродала в огромен тираж, а прочутият автор бил сломен от обидата. При последното си издихание той казал: „Уви, книгите ме измамиха; те не разкриват цялата история. Пазете се от борещия се за признание млад автор, приятели. Нека никой не дръзне самонадеяно да спаси онзи, когото бог счита достоен да гладува, защото себе си ще провали сам.“

Признателният съпруг

Веднъж една дама минавала заедно с момченцето си с файтон по главната улица на голям град. Конете се подплашили и хукнали в луд бяг, като хвърлили файтонджията от капрата му, а пътниците просто се вцепенили от ужас. Но един смел момък, който карал каруца с бакалски стоки, се хвърлил пред устремилите се в бяг животни и успял да ги спре с риск на живота си. Благодарната дама записала номера му и като пристигнала у дома си, разказала за тази геройска постъпка на своя съпруг (който беше чел разказите за великодушни постъпки). Той изслушал трогателната история с плувнали в сълзи очи и след като възнесъл благодарност заедно със своите спасени възлюбени към онзи, който не позволява дори едно врабче да падне на земята без негово знание, изпратил да повикат смелия младеж. Сложил в ръката му чек за петстотин долара и казал: „Вземи това като награда за благородната си постъпка, Уилям Фъргюсън, и ако някога се нуждаеш от приятел, спомни си, че Томсън Макспадън има признателно сърце.“ Нека разберем от тази история, че едно благородно дело винаги носи добро на извършилия го, колкото смирен и да е той.

Продължение

Следната седмица Уилям Фъргюсън отишъл при г-н Макспадън и го помолил да упражни влиянието си, за да получи по-добра служба, тъй като смятал, че е способен да върши нещо по-голямо, отколкото да кара бакалска кола. Г-н Макспадън успял да го нареди като помощник писар с добра заплата.

След това майката на Уилям Фъргюсън се разболяла и Уилям… И тъй, накратко казано, г-н Макспадън се съгласил да я прибере у дома си. Не след дълго тя се затъжила за по-малките си деца, така че Мери и Джулия също били доведени в къщата, както и малкият Джими, тяхното братче. Джими имал джобно ножче и един ден влязъл сам в гостната и за по-малко от три четвърти час намалил цената на мебелите от десет хиляди долара на мъчноопределима сума. Един или два дни по-късно той паднал по стълбата и си счупил врата; тогава седемнадесет души, роднини на семейството, дошли в къщата, за да присъствуват на погребението му. Това им помогнало да се опознаят и от този миг нататък кухнята била постоянно заета от тях, а семейство Макспадън било заето да им търси най-различни служби и да изнамира нови, когато напускали старите. Старата жена много пиела и много псувала, обаче признателното семейство Макспадън знаело, че е техен дълг да я превъзпитат, като имали предвид какво бе направил за тях нейният син, поради което достойно продължили да изпълняват благородната си задача. Уилям отивал често у тях, получавал все по-малки суми пари и постоянно искал да му се търси по-добра и по-доходна работа — каквато признателният г-н Макспадън горе-долу веднага му намирал. След известно колебание Макспадън се съгласил също да изпрати Уилям в колеж, но когато през първата ваканция нашият герой поискал да бъде изпратен в Европа по здравословни причини, изтормозеният Макспадън се надигнал срещу тиранина и се разбунтувал. Той чисто и просто отхвърлил молбата му. Майката на Уилям Фъргюсън така се стъписала от това, че изтървала ракиената бутилка, а изригващата й псувни уста отказала да изпълни длъжностите си. Когато дошла на себе си, тя промълвила полузадъхано:

— Това ли е признателността ви? Ако не беше синът ми, къде щяха да бъдат сега вашите жена и дете?

Уилям казал:

— Това ли е признателността ви? Кажете ми, спасих ли аз живота на жена ви или не?

Седем роднини нахлули от кухнята и всеки един от тях казал:

— Това е, значи, неговата благодарност!

Сестрите на Уилям втренчили очи и казали смаяно:

— Това е, значи, голямата му бла… — обаче били прекъснати от майката, която избухнала в сълзи и възкликнала:

— Като си помисля само, че малкият ми светец Джими пожертвува живота си в служба на такава гадина!

Тогава г-н Макспадън придоби нужната за случая смелост и гневно викна:

— Вън от къщата ми, просяшко племе! Подвел съм се от книгите, но никога вече не ще се оставя да бъда подведен — един път ми стига. — И като се обърнал към Уилям, изкрещял: — Да, ти наистина спаси живота на жена ми, но следващият, който направи това, ще умре на място!

Тъй като не съм свещеник, излагам текста, върху който съм изградил проповедта си накрая, а не в началото. Ето го, изваден от произведението „Възпоминания за президента Линкълн“ от г-н Ноа Брук, напечатан в месечното списание „Скрибнър“:

Актьорът Дж. Х. Хакет много се беше харесал на президента Линкълн в ролята на Фалстаф. С обичайното си желание да засвидетелствува на другите своето внимание и уважение, г-н Линкълн изпрати на актьора любезно малко писъмце, изразяващо удоволствието, което му доставила неговата игра. В отговор г-н Хакет му изпрати някаква книга; може би е била негово собствено произведение. Също така той написа няколко писма на президента. Късно една вечер, когато тази случка вече се беше заличила в паметта ми, отидох в Белия дом в отговор на една покана. Като минавах към кабинета на президента, забелязах с учудване, че Хакет седи в преддверието, сякаш в очакване да бъде приет. Президентът ме запита дали вън има някой. Когато му отговорих утвърдително, той каза полутъжно:

— О, не мога да го приема, не мога да го приема; надявах се, че вече си е отишъл. — След това добави: — Това просто показва какви трудности възникват, когато човек има приятели и добри познати на това място. Знаете, че харесах Хакет като актьор и му писах да му кажа това. Той ми изпрати онази книга и аз си помислих, че работата ще свърши дотам. Смятам, че той заема достойно място в професията си и е добре поставен; но само защото разменихме приятелски писма — нещо, което могат да направят, които и да било двама души, — сега той иска нещо. И знаете ли какво иска? — Аз не можах да отгадая и г-н Линкълн добави: — Да, той иска да стане консул в Лондон. Ох, боже!

В заключение ще кажа, че случаят с Уилям Фъргюсън беше истински и известен лично на мен, макар че съм изменил някои подробности, за да не може Уилям да познае себе си в него.

Всички читатели на настоящия ми разказ — в изблик на благородство и великодушие — в някои моменти от живота си са играли ролята на герои на някоя великодушна постъпка. Бих искал да знам колцина от тях имат желанието да говорят за случая и обичат да им се напомня за последиците от тази постъпка.

Посещението на капитан Стормфийлд в рая

1

И тъй, когато бях мъртъв вече от тридесет години, започнах малко да се тревожа. Имайте предвид, че през всичкото това време стремглаво фучах през пространството като комета. Като комета ли? Нищо подобно, Питърс, аз ги надминавах всичките! Разбира се, нито една от тях не вървеше постоянно по пътя ми, тъй като те пътуват в продълговат кръг — нещо като примката на ласо, докато аз се бях насочил към онзи свят право като стрела. Обаче от време на време срещах на пътя си по някоя от тях и тя ме придружаваше час-два, та си устройвахме нещо като състезание. Но обикновено то биваше, тъй да се каже, едностранно, защото аз се носех край тях така, сякаш те стояха на едно място. Обикновената комета не изминава повече от около 200 000 мили в минута. Разбира се, когато срещах някоя от друг вид — като тази на Енке или като Халеевата например, — кометата само блясваше и изчезваше, разбираш ли? Това просто не можеше да се нарече състезание. Беше все едно, като че ли кометата е товарен влак, а аз телеграфическо съобщение. Но след като минах отвъд границите на нашата астрономическа система, от време на време срещах по някоя комета — ама ти казвам, нещо знаменито. Ние тук нямаме такива комети — нашите просто не могат да се мерят с тях. Една нощ си летях напред с хубава скорост, с опънати платна, пък и вятърът беше благоприятен за мене. Пресметнах, че навярно се движа с около един милион мили в минута — може да е било повече, но в никакъв случай по-малко, — когато съзрях една необичайно голяма комета, горе-долу три румба^[57] от носа към десния борд. По светлините на кърмата й прецених, че върви на североизток или север-североизток. И тъй, тя беше така близо до моя курс, че никак не ми се искаше да изпускам случая; и затова се отклоних с един румб, задържах кормилото и взех да я гоня. Ех, да ме бяхте чули как свистях и да бяхте видели електрическите искри, които изскачаха от мене! За около минута й половина цял бях обкръжен от електрически ореол, който така осветяваше цялото пространство, сякаш беше бял ден. Когато видях най-напред кометата в далечината, тя светеше със синя светлина, като някакъв мъждив факел, обаче колкото повече се приближавах към нея, толкова по-голяма и по-голяма ставаше. Настигнах я тъй бързо, че когато бях изминал около 150 000 000 мили, бях вече тъй близо, че ме погълна фосфоресциращото сияние на следата й, та поради блясъка не можех нищо да виждам. Няма смисъл да се сблъсквам с нея, рекох си аз, отклоних се настрана и се стрелнах напред. Малко по малко се изравних с опашката й. Знаеш ли на какво приличаше това? Все едно че някаква мушица се доближаваше до американския континент. Продължих бавно да излизам напред. Като плувах по крайбрежието й, на едно протежение от малко повече от сто и петдесет милиона мили, можах да преценя по формата й, че не съм стигнал още дори до средата й. Да ти кажа право, Питърс, ние тук долу нищо не знаем за кометите. Ако искаш да видиш комети, трябва да излезеш вън от нашата Слънчева система — където наистина има място за тях, разбираш, нали? Приятелю, виждал съм там комети, които не могат да се вместят дори в орбитите на най-големите ни комети, без опашките им да висят навън.

Й тъй, излетях още сто и петдесет милиона мили и дойдох на една линия с рамото й, ако мога така да се изразя. Мога да ти кажа, че се чувствувах отлично; но точно тогава забелязах дежурният офицер да се доближава до борда и да насочва далекогледа си към мене. И веднага го чух да казва с напевен глас:

— Ей там долу! Поразмърдай се, поразмърдай се! Хвърлете сто милиарда тона сяра!

— Слушам, сър!

— Свири за дежурната смяна! Всички на горната палуба!

— Слушам, сър!

— Изпрати двеста хиляди милиона души горе да поставят двата горни реда платна!

— Слушам, сър!

— Опънете щаговите платна. Опънете и последния парцал! Всичките платна от край до край!

— Слушам, сър!

След секунда започнах да разбирам, че съм разтревожил доста опасен съперник. В по-малко от десет секунди тази комета се превърна в огненочервен облак пламтящи платна. Това беше една огромна купчина, догдето стига погледът, просто като че ли се беше раздула и запълнила цялото безвъздушно пространство. А пък серният пушек от пещите! Казвам ти, никой не може да опише как се виеше на кълба и как се разстилаше по небесата и никой не може и наполовина да опише как миришеше. Нито пък някой е в състояние да ти даде и най-малка представа как този огромен плавателен съд започна да се носи напред. Ами шумът? Хиляди боцмански свирки, които пищят в един глас, а екипаж, многоброен като населението на сто хиляди свята като нашия, всички псуващи едновременно. Е — да ти кажа, никога не бях чувал подобно нещо.

Носехме се напред, с гръм и трясък един край друг, и двамата развиващи възможно най-голяма скорост, тъй като никога не бях попадал на комета, която да може да ме надмине, така че бездруго трябваше да победя тази или да счупя нещо. Смятах, че съм си спечелил известно име в безвъздушното пространство и възнамерявах да си го запазя. Забелязах, че сега не напредвам така бързо както по-рано, но все пак напредвах. На борда на кометата цареше силно възбуждение. Повече от сто милиарда пасажери надойдоха отдолу, втурнаха се към борда и започнаха да се обзалагат кой ще спечели състезанието. Разбира се, това наклони кометата на една страна и намали бързината й. Ех, как се ядоса помощник-капитанът! Нахвърли се срещу множеството с рупора в ръка и извика напевно:

— Към средата на кораба! Към средата на кораба, вие^[58]… Иначе ще ви пръсна мозъците, идиоти такива!

И тъй, аз напредвах малко по малко, докато най-после просто се допрях до носа на пламтящата величествена огнена топка. По това време бяха събудили капитана и той стоеше там, в озарената от червена светлина носова част, до помощник-капитана, по риза и чехли, със сплъстила се коса, с провиснали презрамки. И колко разядосани изглеждаха тези двама мъже! Просто не можех да се въздържа да не сложа палец на носа си, докато се носех край тях, и да не се провикна:

— Та-та! Та-та! Няма ли да поръчате да кажа нещо на близките ви?

Това беше грешка, Питърс. Да, наистина, често съм съжалявал за това — то беше грешка. Знаеш, капитанът се беше отказал от състезанието, но тази забележка му дойде много — не можа да я понесе. Обърна се към помощник-капитана и рече:

— Имаме ли си достатъчно сяра за пътуването?

— Да, сър.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър — повече от достатъчно.

— Колко носим за Сатаната?

— Един милион и осемстотин хиляди милиарда квинтрилиона казарки.

— Много добре, нека тогава поверените му хора мръзнат, докато пристигне следващата комета. Облекчете товара на кораба! По-живо, момчета, по-живо! Хвърлете целия товар през борда!

Гледай ме право в очите, Питърс, и не се вълнувай. Открих, че един казарк има точно обема на сто шестдесет и девет свята като нашия. И те изхвърлиха целия този товар през борда. При падането си той изгаси значителен брой звезди, сякаш бяха свещи и някой ги духна изведнъж. А що се отнася до състезанието, това му беше краят. В момента, когато се облекчи от товара си, кометата се стрелна край мене така бързо, сякаш аз стоях на котва. Капитанът, изправен на кърмата на кораба, до задните висилки за лодки, сложи палец до носа си и извика напевно:

— Та-та! Та-та! Може би вие ще изпратите някое съобщение за приятелите си във Вечните тропици!

Тогава вдигна падналите си презрамки и тръгна напред, а след три четвърти час корабът му отново представляваше някакъв блед факел в далечината. Да, казвам ти, Питърс, онази моя забележка беше грешка. Едва ли някога ще престана да съжалявам за тази работа. Ако бях държал устата си затворена, щях да победя най-голямата комета във Вселената.

Но аз се поотклоних от разказа си; ще се върна на стария курс. Сега разбираш каква скорост развивах. И тъй, както вече казах, като се носех така по този път в продължение на тридесет години, аз започнах да ставам неспокоен. О, пътуването беше приятно и можех да науча толкова много неща, но знаеш, беше някак си самотно. Освен това исках да стигна някъде. Не бях отплувал с намерение да пътувам вечно. Отначало дългото пътуване ми се понрави, защото смятах, че ще се намеря на доста топло място, като стигна, та по-добре щеше да е да се позабавя, обаче най-после започнах да чувствувам, че е за предпочитане да отида… е, където и да било, стига само да се свърши тази несигурност.

И тъй, една нощ — впрочем то все си беше нощ, освен когато минавах край някоя звезда, която обливаше цялата вселена със своя огън и жар, — разбира се, тогава беше достатъчно светло — обаче след минута-две трябваше да я оставя зад себе си и отново да се впусна в тъмнината, която траеше по цяла седмица. Звездите не са толкова близо една до друга, колкото изглеждат. Къде бях стигнал? Ах, да; една вечер се носех напред, когато забелязах пред себе си огромна дълга редица мигащи светлини на хоризонта. Като се приближавах, те започнаха да растат и да се уголемяват и да заприличват на огромни пещи. Рекох си:

— Брей, пристигнал съм най-после… и то на лошото място, точно както си очаквах!

Тогава припаднах. Не знам колко време съм стоял в безсъзнание, но трябва да е било доста дълго, защото когато се свестих, тъмнината беше изчезнала и на нейно място се виждаше най-прелестната слънчева светлина и ухаеше най-сладостният въздух. А пред мене се разстилаше такъв прелестен свят — такава грейнала, красива, омайваща местност. Това, което бях взел за пещи, бяха порти, високи цели мили, направени от искрящи скъпоценни камъни, изсечени в стена от чисто злато — такава грамадна, че не можеше да й се види нито върхът, нито краят в двете посоки. Аз летях право към една от тези порти — така бързо, както гори запалена къща. Сега забелязах, че небесата са почернели от милиони хора, хвърчащи към тези порти. Какъв рев вдигаха те, като свистяха с бързото си движение през въздуха. По земята хората бяха също толкова много — като някакъв огромен мравуняк, — трябва да бяха милиарди.

Кацнах. Доближих се до една порта с цял рояк хора и когато дойде моят ред, главният чиновник каза делово:

— Хайде, побързайте! Откъде сте?

— Сан Франциско — рекох аз.

— Сан Фран… какво? — рече той.

— Сан Франциско.

Той се почеса по главата и погледна озадачено, а след това запита:

— Планета ли е това? Представи си, моля ти се, Питърс!

— Планета ли? — рекох аз. — Това е град. И освен това той е един от най-големите, най-хубавите и…

— Стига, стига! — каза той. — Нямаме време за разговор. Тук не се занимаваме с градове. Откъде сте изобщо казано?

— О — рекох аз, — моля за извинение. Пишете ме от Калифорния.

И този път пак го сложих натясно! Той се позамисли за миг, а после каза остро и раздразнено:

— Не ми е позната никаква такава планета; да не би да е съзвездие?

— Ох, божичко! — рекох аз. — Съзвездие ли казвате? Не, то е щат.

— Човече, тук ние не се занимаваме с щати. Ще ми кажете ли откъде сте изобщо — съвсем в общи линии ви казвам, не разбирате ли?

— Аха, сега ви разбрах — отговорих аз. — От Америка съм, от Американските съединени щати.

Питърс, знаеш ли, че пак го сложих натясно? Мида да стана, ако не го сложих. Лицето му бе празно, като мишена след стрелба на новобранци. Той се обърна към един от помощниците си и каза:

— Къде е Америка? Какво е Америка?

Помощникът му веднага отговори:

— Няма никакво такова небесно тяло.

— Небесно тяло ли? — казах аз. — Та за какво говорите, млади човече? То не е небесно тяло; то е държава, континент. Открил я е Колумб; надявам се, че поне за него сте чули. Америка… та, господине, Америка…

— Тишина! — заповяда главния чиновник. — Отговорете веднъж завинаги, откъде сте?

— Е добре — рекох аз, — не знам какво повече да ви кажа, освен чисто и просто да заявя, че съм от света.

— Аха — рече той, като светна, — това вече е нещо! Кой свят?

Да ти кажа право, Питърс, този път той ме сложи натясно. Погледнах го учуден, а той ме гледа раздразнен. Пък като избухна:

— Хайде, хайде, кой свят?

— Е, кой свят — единственият, разбира се.

— Единственият! — рече той. — Хм, има милиарди светове!… Следващият!

Това означаваше, че трябва да се отдръпна встрани. Сторих това и един небесносин човек със седем глави и само един крак зае, куцукайки, мястото ми. Тръгнах да се разхождам. И чак тогава забелязах, че всичките милиарди хора, които бях видял досега да се тълпят към тези порти, са точно като това същество. Опитах се да срещна някой познат, но тъкмо тогава всички, които видях, ми бяха чужди. Обсъдих цялата тази работа и най-после се върнах доста смирен и така да се каже, като блъснат по главата.

— Е? — запита главният чиновник.

— Е, господине — казах кротичко аз, — изглежда, че не мога да разбера точно от кой свят съм. Но може би това ще ви подсети — светът, който бе спасен от Спасителя.

Като чу това име, той сведе глава. И тогава каза меко:

— Световете, които той е спасил, са на брой колкото райските порти — никой не може да ги преброи… В коя астрономическа система е вашият свят? Може би това ще ни помогне.

— Онази, в която са Слънцето… и Луната… и Марс… — при всяко име той поклащаше отрицателно глава, знаеш, не беше ги дори чувал — и Нептун… и Ураний… и Юпитер…

— Чакайте — каза той, — чакайте малко! Юпитер…

— Юпитер… Струва ми се, че преди около осемстотин или деветстотин години имахме един човек оттам… Само че хората от тази система много рядко влизат през тая порта. — Изведнъж той ме загледа право в очите така, че просто ми се стори, че ще ме прониже. След това ме запита твърде многозначително:

— Направо тук ли дойдохте от вашата система?

— Да, господите — рекох аз, но като изрекох тази дума, мъничко се поизчервих.

Той ме погледна много строго и каза:

— Не е вярно; и тук съвсем не е място за хитруване. Вие сте се отклонили от пътя си. Как стана това?

Като се изчервих отново, аз казах:

— Прощавайте, взимам си обратно думите и ще ви призная всичко. Един ден се посъстезавах малко с една комета — съвсем мъничко… съвсем мъ…

— Така… така — рече той и гласът му съвсем не беше приятен.

Аз продължих и казах:

— Но аз се отклоних съвсем мъничко и отново се върнах на определения си курс, веднага щом свърши състезанието.

— Няма значение… цялата беля се дължи на това отклонение. То ви е довело до порта, която е на милиарди левги от онази, пред която е трябвало да спрете. Ако бяхте отишли до определената за вас порта, там веднага щяха да разберат от кой свят сте и нямаше да има никакво такова бавене. Но ще гледаме да ви оправим. — Той се обърна към един от помощниците си и рече: — В коя система е Юпитер?

— Не си спомням, сър, обаче струва ми се, че има подобна планета в една от новите малки системи, в един от най-слабо населените кътове на Вселената. Ще проверя.

Той се качи в един балон и се вдигна с него нагоре пред карта, голяма колкото Род Айланд. Продължи да се качва нагоре, докато се изгуби от погледа, след време се върна, похапна и пак се изкачи. Накратко казано, продължи да прави това ден-два и най-после слезе и каза, че както изглежда, бил намерил търсената слънчева система, но твърде възможно е това всъщност да е наплюто от мухи. Затова взе микроскоп и пак се качи нагоре. Оказа се, че не било това, от което се страхуваше. Наистина бил попаднал на нашата система. Накара ме да опиша нашата планета и разстоянието й от Слънцето и тогава рече на началника си:

— Сега разбирам за коя планета говори той, сър. Отбелязана е на картата. Нарича се Брадавицата.

Аз си рекох на себе си: „Млади момко, няма да е много добре за тебе да отидеш там долу и да я наречеш Брадавица.“

И тъй, пуснаха ме да вляза и ми заявиха, че завинаги ще съм в безопасност и че вече не ще имам никакви тревоги.

След това ме оставиха и продължиха работата си, сякаш моят случай беше напълно оправен и разрешен. Това много ме учуди, но ме досрамя да заговоря и да им напомня за себе си. Знаеш, много ми беше неприятно да сторя това. Наистина щеше да бъде жалко да ги безпокоя, като виждах колко бяха заети. На два пъти реших да махна с ръка и да оставя всичко така, както си беше, и на два пъти понечих да тръгна, но веднага си представях на какво ще приличам, ако вляза между блажените в настоящия си вид, и това ме накара да остана там и да не мърдам. Хората започнаха да ми хвърлят по някой и друг поглед чиновниците, знаеш — и да се чудят защо не тръгвам. Не можех да понасям дълго това — чувствувах се съвсем неудобно. Най-после събрах смелост и направих знак на главния чиновник. Той рече:

— Какво! Още ли сте тук? Какво има?

Сниших глас и му казах съвсем поверително, като свих на тръба ръка и я доближих до ухото му:

— Прощавайте, не ми се сърдете, че ви напомням — нямам намерение да се меся в работата ви, — но не сте ли забравили нещо?

Той се замисли за една секунда и каза:

— Нещо да съм забравил ли?… Доколкото знам, нищо не съм забравил.

— Помислете — рекох аз.

Той помисли, а сетне ми отговори:

— Не, не виждам да съм забравил нещо. Какво имате предвид?

— Погледнете ме — рекох аз. — Поразгледайте ме.

Той стори това.

— Е? — рече той.

— Е — рекох аз, — нищо ли не забелязвате? Ако тръгна между избраните в този си вид, няма ли да привлека твърде много внимание? Няма ли да бия много на очи?

— Не виждам нищо особено — каза той. — Какво ви липсва?

— Какво ми липсва ли? Ами че липсват ми арфата, венецът, ореолът, сборникът ми с черковни химни и маслиновото клонче — липсва ми всичко онова, което е необходимо човек да има в тези места, приятелю.

Дали беше озадачен? Да ти кажа право, Питърс, той беше най-озадаченият човек, който някога съм виждал. Най-после каза:

— Изглежда, че вие изобщо сте рядко явление, както и да ви погледне човек. Никога в живота си не съм чувал за тези неща.

Погледнах го съвсем удивен и рекох:

— Надявам се, че няма да се обидите от думите ми, тъй като нямам никакво намерение да ви засягам, но за човек, който е бил толкова дълго в божието царство, колкото, предполагам, сте били вие, вие, изглежда, твърде слабо познавате обичаите му.

— Обичаите му! — възкликна той. — Небесното царство е голямо, приятелю. Големите империи имат много и различни обичаи. Както безсъмнено знаете от онова, което сте наблюдавали в малък мащаб на Брадавицата, това се отнася дори и до малките царства. Как можете да си въобразявате, че някога бих могъл да науча различните обичаи на безбройните божии царства? Дори само като си помисля, главата ме заболява. Познавам обичаите, господствуващи в местата, населени от народите, на които е определено да влизат през моята порта — и имайте предвид, че тези познания са достатъчни за човек, който от тридесет и седем милиона години денем и нощем се е посветил на тях. Но да искате да изуча обичаите на цялата огромна небесна шир? Драги човече, това е наистина безумно! Не се съмнявам, че това чудновато облекло, за което ми говорите, е обичайно за онази част на рая, към която се числите вие, но в тази му част няма да направите впечатление, ако то ви липсва.

Щом работата била такава, успокоих се, казах му довиждане и тръгнах. Цял ден вървях към по-отдалечения край на огромния хол на канцеларията, като се надявах да навляза в рая всеки миг, обаче погрешно си бях направил сметката. Този хол беше построен съразмерно с общия небесен мащаб, така че естествено не можеше да бъде малък. Най-после тъй се изморих, че не можех да вървя повече. Седнах да си почина и започнах да спирам най-чудновати непознати хора и да ги питам за сведения. Нищо обаче не можах да науча; те не разбираха езика ми, а и аз не разбирах техния. Почувствувах се страшно самотен. Бях така обезсърчен и изпитвах такава носталгия, че сто пъти пожелах да не бях умрял. Разбира се, върнах се. Към пладне на следния ден най-после пак се озовах при гишето. Рекох на главния чиновник:

— Започвам да разбирам, че човек трябва да бъде в собствения си рай, за да се чувствува щастлив.

— Напълно правилно — каза той. — Да не би да сте си въобразявали, че един и същи рай би подхождал за всеки вид хора?

Е, така смятах, но сега виждам колко глупаво е било. Кой път трябва да поема, за да отида в моя си район?

Чиновникът повика помощника си, който беше разследвал картата, и той ми даде общи насоки. Поблагодарих му и тръгнах, той обаче рече:

— Чакайте малко, то е на милиони левги оттук. Излезте вън и застанете на онова червено вълшебно килимче; затворете очи, затаете дъх и пожелайте да се намерите там.

— Много съм ви задължен — рекох аз. — Защо не ме изпратихте по този начин там, още когато пристигнах?

— Тук имаме да мислим за много неща; ваше задължение беше да помислите за тази работа и да поискате килимчето. Довиждане; едва ли ще ви видим в тази област, преди да изминат хиляда века.

— В такъв случай оревоар — рекох аз. Скокнах на килимчето, затаих дъх, затворих очи и пожелах да се намеря пред гишето на моята си секция от рая. Още на следния миг един познат глас изрече напевно и делово:

— Една арфа и сборник черковни песни, чифт крила и ореол, големина №13, за капитан Илай Стормфийлд от Сан Франциско! Дайте му карантинно свидетелство и го пуснете да влезе.

Отворих очи. И наистина това беше индианецът Пай Ют, когото познавах от окръга Тулери; чудесен човечец — спомням си погребението му; спомням си как изгориха тялото му и как другите индианци посипваха лицата си с праха му и ревяха като диви котки. Той страшно се зарадва, като ме видя, а бъди уверен, че и аз също много се зарадвах и почувствувах, че най-после се намирам тъкмо в онзи рай, в който би трябвало да бъда.

Докъдето погледът стига, се виждаха рояци чиновници, които тичаха, и се суетяха наоколо, като помагаха на хиляди янки, мексиканци, англичани, араби и най-различни други хора да облекат новите си одеяния; а когато ми дадоха моя костюм и си сложих ореола, и хвърлих поглед в огледалото, бих могъл да прескоча цяла къща от радост, толкова бях щастлив. „Това е наистина чудесно!“ — рекох си аз.

— Сега съм вече както трябва — казвам им. — Покажете ми един облак.

За петнадесет минути вече бях изминал една миля от пътя си към купчините облаци, а заедно с мене имаше около един милион хора. Повечето от нас се опитваха да летят, но някои се осакатиха и никой не можа да литне както трябва. Затова засега решихме да вървим, докато се понаучим да хвърчим.

Започнахме да срещаме рояци хора, които се връщаха. Някои имаха само арфа и нищо друго; някои пък имаха само сборници с черковни песни и нищо друго; някои съвсем нищо нямаха; всички изглеждаха смирени и като че ли се чувствуваха неудобно. Един млад човек не носеше нищо, освен ореола си, а и него държеше в ръка: изведнъж той ми го протегна и рече:

— Ще го подържите ли за миг?

И тогава изчезна в тълпата. Продължих да вървя. Една жена ме помоли да подържа палмовото й клонче и след това и тя изчезна; и тъй нататък, и тъй нататък, докато съвсем ме натовариха. След това се приближи един усмихнат стар господин и ме помоли да подържа неговите неща. Избърсах потта си и отвърнах доста остричко.

— Прощавайте, приятелю, но ще трябва да ме извините, аз съвсем не съм закачалка за дрехи.

По това време започнах да срещам купища такъв багаж, нахвърлян по пътя. Тихичко се освободих от добавъчния си товар, слагайки го на купчините. Огледах се наоколо и да ти кажа, цялото множество, което вървеше подире ми, беше натоварено, както до преди малко бях натоварен и аз. Знаеш, онези, които се връщаха, ги бяха помолили да им подържат за минутка нещата. Те също се разтовариха и продължихме да вървим.

Когато се озовах кацнал на един облак заедно с един милион други хора, аз се почувствувах така добре, както никога в живота си. Рекох си: „Ех, сега това наистина е според обещанията; досега понякога са ме обхващали съмнения, но вече положително се намирам в рая.“ Поразмахах веднъж-дваж маслиненото си клонче за късмет, изпънах струните на арфата си и взех няколко акорда. Просто не можеш си представи, Питърс, какъв шум вдигахме. Величествено беше да се слуша и човек цял потръпваше, обаче едновременно се чуваха твърде много мелодии и знаеш, това пречеше на общата хармония. Пък имаше и цял куп индиански племена, които, от своя страна, надаваха такива бойни викове, че, тъй да се каже, лишаваха цялата музика от красота. След време престанах да свиря и реших да си почина. До мене седеше един симпатичен тих стар господин и забелязах, че той не участвуваше в свиренето. Подканих го да се опита, но той каза, че по природа бил срамежлив и се стеснявал да свири пред толкова хора. Като мина малко време, старият господин каза, че някак си музиката никога не му правела удоволствие. Всъщност и аз започнах да чувствувам същото, но не казах нищо. Тогава и двамата доста си помълчахме, но, разбира се, то не личеше на това място. След около шестнадесет-седемнадесет часа, през което време попях и посвирих — все една и съща мелодия, тъй като не знаех друга, — аз сложих настрана арфата си и започнах да си вея с маслиненото клонче. След това и двамата започнахме често да въздишаме. Най-после той рече:

— Не знаете ли друга мелодия, освен онази, която повтаряхте цял ден?

— Нито една-едничка — отвърнах аз.

— Не мислите ли, че бихте могли да научите друга? — запита той.

— Никога — рекох аз, — опитвал съм се, но не мога.

— Много еднообразно ще е да повтаряте само една мелодия толкова дълго — през цялата вечност, знаете.

— Не ми сломявайте сърцето — рекох аз; — и без това духът ми е вече достатъчно понижен.

След ново дълго мълчание той рече:

— Доволен ли сте, че сте тук?

Рекох му:

— Стари човече, искрено казано, това тук не отговаря напълно на онази представа за блаженството, която имах, когато ходех на черква.

Той предложи:

— Какво ще кажете, ако речем „файро“ и приключим за днес?

— Дадено — съгласих се аз. — Никога през живота си не съм изпитвал такова силно желание да ми свърши смяната.

И така, тръгнахме. Милиони идваха през всичкото време към купчината облаци, щастливи и пеещи осанна; милиони напускаха облаците цялото време съвсем смълчани, казвам ти. Причакахме новодошлите и скоро аз ги накарах да подържат за минутка нещата ми, след което отново се почувствувах свободен и безкрайно щастлив. Точно тогава срещнах стария Сам Бартлет, който беше отдавна умрял, и се спрях да поприказвам с него. Рекох му:

— Я ми кажи, това все тъй ли ще продължава завинаги? Няма ли да има и нещо друго за разнообразие?

Той рече:

— Веднага ще те осветля по този въпрос. Хората разбират преносния език на библията и алегориите буквално и първото нещо, което поискват, когато стигнат тук, е ореол, арфа и тъй нататък. Тук не ти отказват нищо, стига то да е безвредно и разумно, и да го поискаш както подобава. Така че веднага те снабдяват с тези неща. Хората ги взимат, тръгват и започват да свирят и пеят и това трае горе-долу един ден. След това вече не можеш ги видя да пеят в хора. Няма нужда друг да им казва, че този вид неща не могат да те накарат да се почувствуваш в рая — най-малкото в такъв рай, в който би могъл да останеш една седмица, без да полудееш. Тази купчина облаци е поставена там, където шумът не може да обезпокои старите райски обитатели, така че никому не ще навреди, ако се позволи на новодошлите да дойдат тук и веднага да се изцерят от представата си за райския живот.

И не забравяй едно нещо — раят е прелестно кътче, където се живее така блажено, както би могъл само да мечтаеш, но в него хората са така заети с работа, както никъде другаде. Тук няма празни хора, освен на първия ден, когато пристигнат. Да пееш химни и да размахваш маслинени клончета през цялата вечност е хубаво нещо, когато го чуеш от амвона, но то е най-отегчителният начин, по който можеш да прахосаш ценно време. Ако хората правеха това нещо, раят щеше да е изпълнен с тананикащи безумци, не го ли разбираш? Вечната почивка също звучи утешително от амвона. Ех, опитай я само веднъж и ще видиш как ще ти дотежи. Знаеш, Стормфийлд, човек като тебе, свикнал да работи усърдно цял живот, ще полудее за шест месеца в един рай, където няма да има какво да върши. Раят е последното място, където ще намериш почивка — можеш без страх да залагаш на това!

Рекох му:

— Сам, толкова съм доволен да го чуя, колкото смятах, че ще съжалявам. Сега вече се радвам, че дойдох.

Той рече:

— Капитане, не си ли доста изморен физически?

Рекох му:

— Просто нямам думи, с които да ти опиша колко съм изморен! Изморен съм като куче.

— Така, точно така. Заслужил си хубава почивка и ще я получиш. Заслужил си и добре да се нахраниш и наистина обедът ще ти се услади. И тук е също както на земята — за да се насладиш на нещо, трябва да си го заслужиш, честно и почтено. Не можеш най-напред да се радваш на нещо, а след това да го заслужиш. Но разликата тук е следната: можеш сам да избереш заниманието си и всички небесни сили ще бъдат впрегнати да ти помагат да успееш, ако полагаш всички старания. Ако на земята някой е бил обущар, а е имал душа на поет, тук не ще е необходимо да прави обувки.

— Добре, всичко това е разумно и правилно — рекох аз. — Достатъчно работа, и то такава, която ти е по сърце; няма вече болки, няма вече страдания…

— Охо, почакай; и тук си има достатъчно болки… само че не убиват. И тук има достатъчно страдания, само че не траят дълго. Разбираш ли, щастието не е нещо, което да съществува само по себе си — то е само противоположност на нещо неприятно. В това се състои работата. Няма нищо, което да представлява щастие само по себе си — то е такова само когато се яви в противоположност на нещо друго. Така че щом посвикнеш с новото и остротата на противоположността се притъпи, това вече не е щастие — усещаш нужда от нещо ново. Да, в рая има достатъчно болки и страдания — и следователно много противоположности, така че щастието е безкрайно.

Рекох му:

— Това е най-смисленият рай, за който съм чувал досега, Сам, макар и да е тъй различен от онзи, който ме бяха учили да си представям, колкото живата принцеса е различна от восъчния си образ.

През първите месеци обикалях насам-натам из божието царство, като се сприятелявах с различни хора и разглеждах местността, и най-после се установих на едно място, което ми хареса, да си почина, преди пак да започна нещо ново. Продължавах да си създавам познанства и да събирам сведения. Водих дълги разговори с един стар плешив ангел на име Санди Мак Уилямс. Той беше някъде от Ню Джърси. Доста се движех с него. През топлите следобеди имахме обичай да се излежаваме под сянката на една скала, на ливада, високо над мочурищата над градината му, в която отглеждаше червени боровинки, и там разговаряхме за най-различни неща, като си пушехме лулите. Един ден му рекох:

— На каква възраст си горе-долу, Сайди?

— Седемдесет и две.

— Така и предполагах. Откога си в рая?

— По Коледа ще станат двадесет и седем години.

— Колко годишен беше, когато дойде тук?

— Седемдесет и две, разбира се.

— Не може да бъде.

— Защо да не може да бъде?

— Защото ако тогава си бил на седемдесет и две години, сега естествено трябва да си на деветдесет и девет.

— Не, не съм, стоя си на същата възраст, на която бях, когато дойдох.

— Щом е така — рекох аз, — трябва да те попитам нещо по този въпрос. Когато бях долу, винаги си мислех, че на небето всички ще бъдем млади, весели, подвижни.

— Че можеш да бъдеш млад, ако искаш. Стига да пожелаеш.

— Добре де, защо тогава ти не пожелаеш това?

— Пожелах го. Всички го пожелават. Положително някой ден и ти ще го опиташ; обаче промяната скоро ще ти омръзне.

— Защо?

— Ще ти кажа. Ти винаги си бил моряк; опитвал ли си някога друг занаят?

— Да, веднъж опитах да стана бакалин горе на мините, но не можах да издържа; беше много скучно — никакво движение, никаква буря, никакъв живот; все едно че бях едновременно наполовина жив и наполовина мъртъв. Исках да бъда или едното, или другото. Не след дълго затворих дюкяна и тръгнах по море.

— Така си е. Бакалите обичат техния си живот, но ти не си могъл да го харесаш. Не си бил свикнал с него, знаещ. Ето ти, и аз не бях свикнал да бъда млад и това просто не можеше да ме привлече. Бях силен и хубав, имах къдрава коса — да, и крила също! — шарени крила като на пеперуда. Ходех по излети, по танци и по веселби с другите младежи и се опитвах да живея така и да говоря глупости на девойките, но нищо не излезе; просто не можах да свикна — дори нещо повече, ужасно ми беше скучно. Онова, което желаех, беше рано да ставам и рано да лягам, и да имам нещо да върша. А когато свършех работата си, исках да си седя спокойно, да пуша и да размишлявам, а не да подскачам нагоре-надолу със сюрията лекомислени младоци. Не можеш да си представиш какво трябваше да понасям, докато бях млад.

— Колко време беше млад?

— Само две седмици. Това ми беше съвсем достатъчно. Божичко, самотен се чувствувах! Виждаш ли, аз имах всичките познания и опита на седемдесет и две годишен човек; най-дълбокомислените въпроси, които тези младежи можеха да разискват, за мен бяха като „а, б“. А пък като ги чувах как спорят — ох, боже! Щеше да бъде смешно, ако не беше така жално. Тъй жадувах за живота и трезвите приказки, на които бях свикнал, че се опитах да дружа с възрастните, но на тях това не им се понрави. Считаха ме за високомерен млад перко и ми обърнаха гръб. Две седмици ми бяха предостатъчни. Доволен бях да си имам пак плешивата глава, лулата и пак да се върна към сънливите си размишления под сянката на някоя скала или дърво.

— Добре — рекох аз, нима искаш да кажеш, че вечно ще продължаваш да стоиш на седемдесет и две години?

— Не знам и не съм мислил по този въпрос. Но онова, в което съм съвсем сигурен, е, че никога вече няма да искам да стана пак на двадесет и пет години. Сега знам сума неща повече, отколкото преди двадесет и седем години, и ученето ми доставя голямо удоволствие през всичкото време, но не ми се струва, че остарявам. Искам да кажа, тялото ми не остарява — умът ми става по-стар, по-силен и по-зрял, пък и по-дълбок.

Аз рекох:

— Ако тук дойде някой човек на деветдесет години, не пожелава ли да се подмлади?

— Разбира се, че пожелава. Връща се на четиринадесет години; кара така два-три часа и се чувствува като глупак; отива на двадесет, но не се чувствува много по-добре; опитва на тридесет, четиридесет, петдесет, осемдесет и най-после деветдесет — вижда, че се чувствува най-добре и най-удобно на годините, на които си е бил. Или пък ако на земята умът му е започнал да отслабва на осемдесет години, той спира тук на същите години. Придържа се до онази възраст, на която умът му е бил в разцвета си за последен път, защото именно по онова време се е чувствувал най-добре и е имал най-установени и здрави навици.

— А ако човек е на двадесет и пет години, все на толкова ли си остава и изглежда?

— Ако е глупак, да. Но ако е умен, амбициозен и работлив, познанията и опитността, с които се сдобива, променят неговия начин на живот, мислите и предразположенията му и го карат да изпитва най-голямо удоволствие, когато е в обществото на по-възрастни хора. Той оставя тялото си да приеме онзи вид, подобаващ на годините, които му са необходими, за да се чувствува най-удобно сред тези хора; оставя тялото си да изглежда съобразно с прибавените си години и след време външно става плешив и набръчкан, а вътрешно — мъдър и дълбок.

— И с бебетата ли става същото?

— Съвсем същото. Боже, какви магарета бяхме на Земята по отношение на тези неща! Заявявахме, че на небето ще бъдем винаги млади. Не казвахме колко млади — може би не сме мислили за това, — искам да кажа, най-малкото не сме си представяли нещата по един и същ начин. Когато съм бил седемгодишно момче, навярно съм си мислил, че на небето всички ще бъдем дванадесетгодишни; когато съм бил на дванадесет години, сигурно съм си мислил, че в рая всички ще бъдем на осемнадесет или двадесет години. Когато навърших четиридесет, бях започнал да се връщам назад и си спомням, че се надявах на небето всички да бъдем на около тридесет години. Нито един мъж, нито едно момче не считат собствената си възраст за най-добрата — винаги предпочитат да са няколко години по-възрастни или по-млади. След това приемат тази идеална възраст като възраст, на която изобщо се намират хората на небето, и искат всички да си стоят все на същите години — да не мърдат от тях и смятат, че това ще хареса на небесните жители! Представи си само, хората на небето да стоят все на една и съща възраст! Помисли си какво би представлявал раят, ако се състоеше само от седемгодишни хлапета, които търкалят обръчи или играят на топчета!… Или от непохватни, свенливи, сантиментални, неузрели младежи на деветнадесет години!… Или от енергични тридесетгодишни хора със здрави умове, преливащи от амбиции, обаче приковани като с верига към тази възраст и нейните недостатъци, също като безпомощни роби на някаква галера! Представи си колко много Земята би превъзхождала небето със своето разнообразие от типове, лица, възрасти, с ободряващото приятно сблъскване на безброй интереси, противопоставящи се едни на други при такова многолико общество.

— Слушай! — рекох му аз, — знаеш ли какво правиш?

— Добре де, какво правя?

— Ти правиш рая доста приятно място в едно отношение, обаче вършиш пакости в друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, вземи например една млада майка, която е изгубила детето си, и…

— Шшт! — рече той. — Погледни!

Минаваше една жена. На средна възраст и с посивяла коса. Вървеше бавно, със сведена глава, а крилата й висяха безсилно отпуснати надолу; изглеждаше много изморена и плачеше, горкичката! Мина край нас така, с клюмнала глава, със стичащи се по лицето й сълзи, и не ни видя. Тогава Санди каза с нисък и топъл глас, изпълнен с жалост:

— Тя търси детето си! Не, предполагам, че го е намерила. Боже мой, колко се е изменила! Но аз я познах веднага, макар да са изминали двадесет и седем години, откакто съм я виждал. Тогава тя беше млада майка, на двадесет и две или двадесет и четири години, някъде нататък. Беше така прекрасна, мила и цъфтяща — о, също като цвете! Цялото си сърце и душа беше отдала на детето, на малкото си двегодишно момиченце. Но то умря и тя просто обезумя от мъка, да, обезумя! Единствената й утеха беше, че някой ден отново ще види детето си на небето — „и никога вече не ще се разделим“, казваше тя, като непрестанно си повтаряше тези думи: „и никога, вече не ще се разделим“. Тези думи я правеха щастлива; да, наистина; създаваха й радост; и когато преди двадесет и седем години аз умирах, тя ми поръча преди всичко да намеря детето й и да му кажа, че и тя ще дойде — „скоро, скоро, много скоро“, — това беше най-съкровеното й желание и надежда.

— Колко жално е това, Санди.

Известно време той не каза нищо, като седеше замислен, с поглед, забит в земята. След това каза някак си печално:

— И сега тя наистина е дошла!

— После? Продължавай.

— Стормфийлд, може тя да не е намерила детето си, обаче аз мисля, че го е намерила. Така ми изглежда. Виждал съм такива случаи и по-рано. Ето какво, тя си го представяла точно такова, каквото е било, когато го е люшкала в ръцете си — нежно, мъничко същество. Но тук то не е искало да си остане дете. Не, предпочело е да порасне и така е станало. И през тези двадесет и седем години то е събрало всичките дълбоки научни познания, които могло да събере, и през всичкото време продължава да учи и да учи, да възприема и да възприема все повече и повече неща и пет пари не дава за нищо друго, освен учение; само учи и разисква важни проблеми с хора като него.

— Е?

— Стормфийлд, не разбираш ли? Майка й познава само боровинките — как да ги отглежда, да ги бере и да ги продава и нито бъкел повече! Тя и дъщеря й сега не могат да се разбират по-добре, отколкото една костенурка и райска птица. Клетата, очаквала е да намери бебе, което да люлее; аз смятам, че се е разочаровала.

— Санди, какво ще правят тези две жени — завинаги ли ще стоят нещастни в рая?

— Не, малко по малко ще се сближат и ще се приспособят една към друга. Но не тази година, не и следващата. След време.

2

Имах доста неприятности с крилата си. На другия ден след като помогнах с пеенето си на хора, аз се опитах веднъж-дваж да летя, но нямах късмет. Първия път прелетях тридесет ярда и тогава се сблъсках с един ирландец и го свалих на земята — впрочем свалих и двама ни. След това пък се сблъсках с един епископ и, разбира се, съборих го. Разменихме си остри думи и аз се почувствувах много неловко, загдето бях блъснал такъв важен старец като него под погледа на милиони непознати, които вътрешно се усмихваха.

Разбрах, че не умея да управлявам крилата и затова просто не знаех къде ще се озова, когато политна. През останалата част от деня ходих пеша и оставих крилата си да висят. Рано на следното утро отидох на едно безлюдно място да се поупражнявам. Изкачих се на доста висока скала, хубаво се засилих и се понесох надолу, като се насочих към един храсталак, на разстояние от около триста ярда; изглежда обаче, не се бях съобразил с вятъра, който беше два румба зад траверза ми. Стана ми ясно, че отивам доста към подветрената страна на храста, затова бавно обърнах дясното си крило и се засилих с лявото, но то не ме послуша; стана ми ясно, че ще се нанижа, затова спрях и двете крила и кацнах. Върнах се на скалата и се опитах още веднъж. Сега се насочих два-три румба вдясно от храста — да, даже повече, — достатъчно, за да вървя дори срещу насрещен вятър. И полетях добре, само че много бавно. Стана ми ясно, съвсем ясно, че при насрещен вятър крилата само пречат. Стана ми ясно, че човек може да лети чудесно с попътен вятър, но не може да се движи срещу него. Разбрах, че ако искам да се поразходя до някое по-отдалечено от дома място и вятърът е насрещен, може би ще трябва да чакам с дни, докато измени посоката си. Разбрах също, че при буря крилата не могат да вършат никаква работа; ако човек се опита да лети по вятъра, нищо няма да излезе, разбира се, тъй като няма начин да намалиш платната като на кораб, нали знаеш, а трябва да ги прибереш съвсем — просто да прилепиш крилата до тялото си. Разбира се, в такъв случай ще паднеш.

Би могъл да си пробиеш път с главата срещу вятъра — това е най-доброто, което можеш да направиш, обаче ще видиш, че е много трудно. Опиташ ли нещо друго, положително ще паднеш.

Трябва да бяха изминали около две седмици подир тази случка, когато един ден оставих бележка на стария Санди Мак Уилямс — беше вторник — и го поканих на следния ден да дойде да хапне манна и пъдпъдъци с мене. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше лукаво да намигне и да каже:

— Е, капитане, какво си направил с крилата си?

Веднага разбрах, че има някаква подигравка, скрита в този въпрос, но не се издадох. Само рекох:

— Пратих ги на пране.

— Да — каза някак си сухо той, — забелязал съм, че в повечето случаи крилата отиват на пране по това време. Новодошлите ангели много държат на чистотата. Кога ще си ги получиш обратно?

— Вдругиден — рекох аз.

Той ми намигна и се усмихна.

Тогава рекох:

— Санди, я се изкажи. Хайде… между приятели не трябва да има тайни. Забелязвам, че ти никога не носиш крила, мнозина други също. Проявил съм се като глупак, така ли?

— Горе-долу такава е работата. Но това не е голяма беда. Всички го правим отначало. То е напълно естествено.

— Знаеш, на Земята си вадим такива глупави заключения за нещата тук горе. На картинките винаги виждахме ангелите с крила и в това нямаше нищо лошо; но ние стигнахме до заключението, че този е начинът, по който те се движат, и тъкмо то е погрешно. Крилата не са нищо друго, освен униформа, това е всичко. Когато, така да се каже, ангелите изпълняват служебните си задължения, те винаги ги носят. Никога не можеш да видиш ангел, тръгнал да занесе някакво съобщение, без крила, също както не можеш да видиш офицер да председателствува военен съд без униформа или пощаджия, когато разнася писма, или дежурен полицай в цивилни дрехи. Но крилата не са предназначени, за да летиш с тях! Те са само за показ, не за всекидневна употреба. Старите опитни ангели са като офицерите от редовната армия — когато са свободни от наряд, носят цивилно облекло. Новопроизведените ангели са като членовете на гражданската милиция — никога не свалят униформата си, — винаги пърхат с крилата си насам-натам и току се спъват, събарят с тях хората и все си въобразяват, че привличат погледите и че околните им се възхищават. И когато видиш някой от тях да се носи с едното крило вдигнато нагоре, а другото сведено надолу, бъди сигурен, че той си казва: „Ех, да ме види сега отнякъде Мери-Ан от Арканзас! Сигурно ще се разкае, че ме е отблъснала.“ Не, не, крилата са само за показ, само за показ — това е всичко.

— Изглежда, че си прав, Санди — рекох аз.

— Ами че погледни себе си — каза той. — Ти просто не си създаден за крила — никой човек не е. Знаеш колко много години са ти били нужни, за да дойдеш тук от Земята, и въпреки това си летял насам по-бързо от снаряд. Представи си, че трябваше да прелетиш цялото това разстояние с крилата си — нямаше ли вечността да се свърши, преди да си стигнал тук? Положително. Е добре, ангелите трябва да отиват на Земята всеки ден — милиони ангели, — за да се явяват като видения на умиращи деца и на добрите хора, нали това е главната им длъжност. Разбира се, там те се явяват с крилата си, защото изпълняват официална длъжност и защото умиращите няма да ги познаят, че са ангели, ако са без крила, но да не би да мислиш, че хвърчат с тях? Разумът ти подсказва, че не правят това. Крилата ще се изхабят, преди да минат и половината път; дори и основните пера ще изчезнат; рамките на крилата ще останат голи като пръчки на хвърчило, преди да е залепена хартията. Разстоянията на небето са милиарди пъти по-големи; ангелите трябва да преброждат цялото небе всеки ден; могат ли да правят това само с крилата си? Разбира се, че не; те носят крилата си само за форма, обаче преминават в миг всяко разстояние чрез пожелаване. Вълшебното килимче от приказките „Хиляда и една нощ“ е разумна измислица — обаче нашата измислица долу на Земята, че ангелите прелетяват тези огромни разстояния с тромавите си криле, е била глупава.

Младите ни светци от двата пола носят крила през всичкото време — огненочервени, сини, зелени, златни, пъстроцветни, прилични на дъгата, на ивици, на кръгове — и никой няма нищо против тях. Напълно им подхождат. Такива крила са красиви и карат младите хора да изпъкват измежду другите. Те са най-забележителната и прелестна част от облеклото им — ореолът не може дори да се мери с крилата.

— Ех, аз съм скрил моите в гардероба и ще ги извадя оттам, когато има кал.

— Да — или прием.

— Това пък какво е?

— Би могъл да видиш и тази вечер, ако искаш. Ще бъде приет официално един кръчмар от Джърси Сити.

— Я ми разкажи тая работа.

— Този кръчмар се отказал от грешния си живот на едно черковно събрание в Ню Йорк и си тръгнал за в къщи с ферибота, обаче станало сблъскване и се удавил. Той е от онзи вид хора, които мислят, че цялото небе полудява от радост, когато някой особено грешен човек като него бъде спасен; въобразяват си, че целият рай ще пее осанна, за да приветствува; мислят си, че в този ден в царството на блажените не говорят за нищо друго, освен за техния случай. Кръчмарят си мисли, че години наред в небето не е имало такова въодушевление, каквото ще причини неговото идване тук. Забелязвал съм, че всички умрели кръчмари имат тази особеност. Той не само очаква всички да го посрещнат, когато пристигне, но се и надява да бъде приветствуват с факелна процесия.

— В такъв случай предполагам, че ще се разочарова.

— Не, няма. Тук не се позволява никой да остане разочарован. Каквото и да иска човек, когато дойде тук — стига то да е разумно и да не е богохулствено, — може да го получи. Тук има няколко милиона или милиарда младежи, които не желаят никакво по-добро забавление от това, да надуват гърди, да се събират на факелни процесии и да вдигат олелия около някой кръчмар. Това толкова гъделичка кръчмаря, че той не може да поеме дъх, дава прекрасна възможност на младежите да се повеселят, никому не вреди, не струва пукната пара и поддържа репутацията на рая като на място, което прави всички дошли там хора щастливи и доволни.

— Много добре. Ще отида да ги видя как ще посрещнат кръчмаря.

— Добрите нрави тук изискват да отидеш в парадно облекло. Ще трябва да си сложиш крилата и другите неща.

— Кои?

— Ореолът, арфата, маслиновото клонче и тъй нататък.

— Хм — рекох аз, — изглежда, че трябва да се почувствувам засрамен, обаче истината е, че ги разпилях в деня, когато се отказах да пея в хора. Нямам абсолютно нищо друго, освен тази роба и крилата.

— Не се тревожи. Ще видиш, че са ти ги прибрали и запазили. Помоли да ти ги донесат.

— Ще направя това, Санди. Но какво ми разправяше за небогохулните неща, които хората очаквали да получат, но за които щели да останат разочаровани?

— О, има сума такива неща, които хората очакват, но не получават. Така например в Бруклин има един проповедник на име Талмидж, който сам си готви голямо разочарование. От време на време заявява в проповедите си, че първото нещо, което ще направи, когато отиде на небето, ще бъде да прегърне Авраам, Исак и Яков, да ги целуне и да заридае над тях. Долу на Земята има милиони хора, които очакват същото нещо. Тук пристигат всеки ден не по-малко от шестдесет хиляди души, които искат, веднага да изтичат право при Авраам, Исак и Яков, да ги прегърнат и да заридаят над тях. Имай предвид, че шестдесет хиляди души дневно е доста тежко нещо за тези стари хора. Ако рекат да позволят това, те ще трябва години наред да не вършат нищо друго, а само да стоят прави и да се оставят да бъдат прегръщани и оплаквани тридесет и два часа от всеки двадесет и четири. Непрекъснато ще бъдат изморени и мокри като кучета. И какво ще представлява раят за тях? Място, от което човек трябва час по-скоро да се отърве, ти сам го разбираш. Те са любезни и мили стари евреи, но и те не обичат да целуват възторжените светила на Бруклин повече, отколкото ти. Помни ми думите — нежностите на г-н Т. ще бъдат от хвърлени с благодарност. Има граници на привилегиите на избраните, дори и на небето. Ха, та ако Адам се показваше на всеки новодошъл, който пожелае да го посети, да го зяпа и да му иска автограф, той не ще има време за нищо друго. Талмидж е заявил, че ще отдаде вниманието си на Адам, както и на А., И. и Я. Но по този въпрос ще трябва да промени мнението си.

— Наистина ли мислиш, че Талмидж ще дойде тук?

— Ами че да, разбира се. Но не се тревожи; той ще се движи с хора от неговата черга, а те са достатъчно много. Това е най-привлекателната особеност на рая — тук има най-различни хора, — което нямаше да е така, ако слушаме какво разправят проповедниците. Тук всеки може да намери онзи вид хора, които предпочита, и просто оставя другите на мира, пък и те го оставят на мира. Когато господ построява рай, той го прави както трябва и на либерална основа.

Санди изпрати да му донесат нещата и аз изпратих за своите и към девет часа вечерта започнахме да се обличаме. Санди рече:

— Тази вечер ти чудесно ще се забавляваш, Сторми. Много е вероятно да се появят и някои от патриарсите.

— Ей, наистина ли?

— Твърде е възможно. Разбира се, те обикновено се държат настрани. Много рядко се показват пред обикновената публика. Появяват се само когато някой е възприел добродетелния живот в последния момент, преди да умре. Те и тогава не биха го правили, обаче земните традиции налагат в такъв случай винаги да се устройва голяма церемония.

— Всички ли се появяват, Санди?

— Кой? Всички патриарси? О, не — едва ли повече от двама-трима. Ще трябва да прекараш тук петдесет хиляди години, а може би и повече, докато зърнеш всичките патриарси и пророци. Откакто съм тук, Йов се е появил само веднъж, а веднъж Хам и Еремия, и двамата едновременно. Но най-чудесното нещо, което се е случило по мое време, беше горе-долу преди една година. Тогава посрещахме Чарлс Пийс — онзи, когото наричаха „Убиеца от Банъркрос“ — англичанин. Тогава на почетната трибуна имаше четирима пророци и двама патриарси — такова нещо не е имало, откакто тук пристигна капитан Кид; беше дошъл Авел — за първи път от хиляда и двеста години насам. Разнесе се слух, че щял да дойде и Адам; разбира се, Авел беше достатъчен сам по себе си, за да привлече цяла тълпа, но едва ли някой може да надмине в това отношение Адам. Слухът беше лъжлив, но нали се разнесе, както вече ти казах, и едва ли скоро ще видя пак нещо подобно. Разбира се, приемът беше в английския район, който се намира на осемстотин и единадесет милиона мили от района на Ню Джърси. Отидох там заедно с голям брой от съседите ми и мога да ти кажа, че гледката заслужава да я видиш. Цели тълпи хора надойдоха от всички райони. Видях там ескимоси, татари, негри, китайци — хора отвсякъде. Подобна смесица можеш да видиш в Големия хор на първия ден, когато пристигнеш тук, обаче едва ли подобно нещо може да ти се случи втори път. Имаше милиарди хора; когато пееха песни или осанна, шумът беше удивителен; но дори и когато езиците им мълчаха, пърхането на крилете беше почти достатъчно, за да ти се пръсне главата, тъй като небето беше така преизпълнено, че сякаш валяха ангели. При все че Адам го нямаше, пак беше знаменито, тъй като на почетната трибуна имаше трима архангели, а имай предвид, че дори и един рядко идва.

— Как изглеждаха те, Санди?

— Имаха блестящи лица, блестящи одежди и чудесни крила, обагрени като дъгата. Бяха осемнадесет фута на ръст и носеха саби, държаха главите си благородно вдигнати нагоре и изглеждаха като военни.

— Имаха ли ореоли?

— Не, поне ореолите им нямаха вид на обръч. Архангелите и патриарсите от по-горната класа носят нещо по-хубаво. То представлява кръг от чисто злато и когато го гледаш, очите ти просто се заслепяват. На Земята често пъти си виждал патриарх с такова нещо на картина — спомняш си, нали? Също като че ли главата му е поставена на медна чиния. Това съвсем не ти дава правилна представа — истинското нещо е много по-блестящо и красиво.

— Ти разговаря ли с тези архангели и патриарси, Санди?

— Кой, аз? Та ти какво си мислиш, Сторми? Аз не съм достоен да разговарям с хора като тях.

— Ами Талмидж достоен ли е?

— Разбира се, не. Ти имаш същите объркани представи за тези неща, каквито имат и хората долу на Земята. Едно време ги имах и аз, обаче вече ги преодолях. Там долу говорят за небесния цар — и това си е право, — обаче след това говорят вече тъй, сякаш небесното царство е република, където всички са равни помежду си и имат право да обвият ръце около врата на всеки, когото срещнат на пътя си, и да се държат свойски с избраните, от най-високопоставения надолу. Колко объркано и нелепо е всичко това! Как изобщо можеш да имаш република при управлението на цар? Как изобщо можеш да имаш република, когато начело на управлението стои абсолютен владетел, който властвува вечно и няма ни парламент, ни съвет, които да се бъркат в работите му; за никого не се гласува, никой не се избира, никой в цялата вселена няма глас в управлението, никого не канят да вземе участие в това управление и на никого не е позволено да участвува в него — чудесна република, а?

— Хм, да — вярно, че е малко по-различно от представата, която имах, обаче все пак си мислех, че бих могъл да пообиколя и да се запозная с първенците — не непременно да се поставя на равна нога с тях, а просто да се ръкувам и да прекарам с тях няколко минути.

— Би ли могъл всеки никаквец да посети Министерския съвет на Русия и да стори това? Може ли например да посети княз Горчаков?

— Предполагам, че не, Санди.

— Е добре, раят е нещо като царска Русия, само че в това отношение тук са още по-строги. Тук няма и сянка от републиканско управление. Всеки си има своя ранг. Съществуват вицекрале, принцове, губернатори, вицегубернатори, помощник-вицегубернатори и стотици видове благородници в низходящ ред, като започнеш с архангели с ранга на велики князе, докато стигнеш стъпало по стъпало равнището на обикновените хора, които нямат никакви титли. Знаеш ли какво значи на Земята „принц по кръв“?

— Не.

— Е добре, един принц по кръв не се числи съвсем към кралското семейство, но не е и обикновен член на аристокрацията на страната. Той стои по-ниско от едното и по-високо от другото. Такова е горе-долу положението на тукашните патриарси и пророци. Тук има хора от най-благородна класа — хора, на които ние не сме достойни да лъснем сандалите, но и те, от своя страна, не са достойни да лъснат сандалите на патриарсите и на пророците. Това ти дава известна представа за техния ранг, нали? Започваш да разбираш колко високо стоят те тук, нали? Само да зърнеш за две минути някой от тях, е събитие, достойно да го запомниш и да говориш за него в продължение на хиляда години. Да, капитане, помисли си само: ако Авраам стъпи тук до тази врата, веднага около отпечатъка на стъпката му ще бъде издигната ограда и отгоре ще се сложи покрив, и ще се стичат хора от целия рай в продължение на стотици години, за да го видят. Авраам е една от личностите, които г-н Талмидж от Бруклин иска да прегърне и целуне и върху които да пророни сълзи, когато дойде тук. Ще трябва да си насъбере доста сълзи човечецът, иначе всичките му сълзи ще пресъхнат, преди да му се удаде възможност да направи каквото е намислил.

— Санди — рекох аз, — въобразявах си, че аз също ще бъда равен с всички тук, но да оставим това настрани. То, няма особено голямо значение, пък и без това съм си достатъчно щастлив.

— Капитане, така си по-щастлив, отколкото ако беше иначе. Тези стари патриарси и пророци са цели векове по-напред от тебе; за две минути те научават повече неща, отколкото ти можеш да научиш за една година. Опитвал ли си някога да разискваш с някой управител на погребално бюро за ветровете, за теченията и за отклоненията на компаса?

— Разбирам мисълта ти, Санди. Такъв човек не би могъл да ме заинтересува. Ще бъде съвсем невежа в това отношение — той ще ме отегчи, а и аз ще го отегча.

— Тъкмо това е. Когато говориш на патриарсите, ти ще ги отегчиш, а когато те говорят на теб, няма да им разбереш от приказката. Подир малко ще кажеш: „Довиждане, Ваше преосвещенство, ще дойда пак“ — обаче няма да го направиш. Когато беше на кораба, повиквал ли си някога палубния чистач на вечеря в твоята кабина?

— Да, Санди, и сега те разбирам. Не бих представлявал никакъв интерес за такива важни хора като патриарсите и пророците, пък и сам аз бих се държал като овца и бих мълчал като пън в тяхното общество и с най-голямо удоволствие бих се измъкнал от него. Санди, кой сан е по-висок, на патриарха ли или на пророка?

— О, пророците стоят по-високо от патриарсите. Дори и най-младият пророк е много по-влиятелен от най-стария патриарх. Да, миличък, самият Адам трябва да върви след Шекспир.

— Шекспир пророк ли е бил?

— Разбира се, също както Омир и мнозина други. Обаче Шекспир и останалите трябва да вървят зад един обикновен шивач от Тенеси на име Билингс, и зад един конски доктор на име Сака от Афганистан. Еремия, Билингс и Буда вървят заедно, един до друг, непосредствено подир цяла тълпа хора от планети, намиращи се вън от нашата астрономическа система; след това идват една-две дузини от Юпитер и от другите светове; след това идват Езекил, Мохамед, Заратустра и един точилар на ножове от древен Египет. После се редуват много други, а след тях, някъде на опашката, идват Шекспир, Омир и един обущар, на име Маре, от някакво затънтено френско село.

— Наистина ли са прибрали тук Мохамед и всички други езичници?

— Да, те всички са имали какво да кажат на света и затова всички са получили наградата си. Човек, който не получи наградата си на Земята, няма защо да се безпокои — положително ще я получи тук.

— Но защо са така пренебрегнали Шекспир и са го сложили по-назад от всички тези обущари, конски доктори и точилари на ножове — цял куп хора, за които никой никога не е чувал?

— Тъкмо това е небесната справедливост — на Земята те не са били наградени съобразно със заслугите си, но тук са получили полагащото им се признание. Шивачът Билингс от Тенеси писал стихове, с които произведенията на Шекспир и Омир не са могли дори да се сравняват. Обаче никой не е искал да ги печата, никой не ги е чел, освен съседите му, невежи хорица, които са се подигравали с тях. Винаги когато селото си устройвало пиянска забава и танци, хората го довличали и го короновали със зелени листа, като му се кланяли на присмех; а една вечер, когато той бил болен и умирал от глад, те пак го короновали, прекарали го за посмешище из цялото село и всички вървели след него, като удряли по тенджери и крещели. Преди да съмне, той умрял. Изобщо не очаквал, че ще отиде в рая, а още по-малко, че около него ще се вдигне такъв шум, така че предполагам, доста се е изненадал, когато изневиделица бе посрещнат с прием.

— Ти беше ли там, Санди?

— Мили боже, не!

— Защо? Не знаеше ли, че се устройва такова нещо?

— Как да не съм знаел. Та това беше главното нещо, за което се говореше в небесното царства — не в продължение на един ден, както за тоя кръчмар, а в продължение на двадесет години, преди човекът да умре.

— Че какво ти е попречило да отидеш?

— Какви ми ги приказваш и ти! Такъв обикновен човечец като мене да отиде да се бърка при приемането на един пророк? Такава невзрачна личност като мене да се мъчи да се тика напред и да участвува в приема, устроен за тъй ужасно високопоставен човек като Едуард Дж. Билингс? Ха, та ако бях сторил това, аз щях да си навлека подигравките на всички хора от милиарди мили наоколо. Вечно щеше да се говори за това нещо.

— Че кой е отишъл тогава?

— Твърде малко от онези, които ти и аз някога ще имаме възможност да видим, капитане. Мога да ти кажа, че нито един обикновен човек не е имал някога късмета да види прием, устроен на пророк. Там са били всички от благородното съсловие, всички патриарси и пророци — всички до един — и всички архангели, всички принцове, губернатори и вицекрале — и нито един обикновен човечец — нито един. А имай предвид, че не ти говоря само за велможите от нашия собствен свят, а за принцовете, патриарсите и тъй нататък от всички светове, които светят на нашето небе, и от милиарди други, числящи се към множество системи вън от онази, в която се намира нашето Слънце. Имаше някои пророци и патриарси, на които по ранг, по известност и тъй нататък нашите не могат и на малкия им пръст вода да полеят. Някои бяха от Юпитер и от други светове на нашата система, обаче най-знаменитите бяха трима поети, Саа, Бо и Сууф, от големи планети в три различни и много отдалечени системи. Тези три имена са добре известни във всяко кътче на небето, от единия му край до другия — така добре познати като осемдесетте върховни архангели, — докато нашите Мойсей, Адам и останалите не са познати вън от малкото кътче на рая, определено за нашия свят, освен на няколко, много учени хора, разпръснати тук и там — и те винаги пишат погрешно имената им и бъркат делата на единия с постиженията на друг, като почти винаги определят, че са от нашата слънчева система и считат това за достатъчно, без да се занимават с такива подробности като например името на света, от който са дошли. Също както ако един учен индус иска да покаже колко много знае, когато каже, че Лонгфелоу живял в Съединените щати — като че ли той живее навред из Щатите и сякаш страната е толкова малка, че човек не може да хвърли камък, без да го удари. Между нас казано, много ме дразни високомерното държане на хората от онези огромни светове извън нашата система спрямо нашия малък свят и дори система спрямо Слънчевата ни система. Разбира се ние смятаме Юпитер за много голям, защото, сравнен с него, нашият свят с голям като картоф; обаче има светове, в сравнение, с които Юпитер е по-малък дори от ленено семе — като например планетата Губра, която не можеш да натикаш даже в орбитата на Халеевата комета, без да й скъсаш нитовете. Туристи от Губра (искам да кажа хора, които са живели и умрели там — туземци) идват от време на време тука и запитват за нашия свят и когато узнаят, че е толкова малък, че една светкавица може да го обиколи целия за една осма от секундата, наляга ги такъв смях, че трябва да се подпрат да не паднат. След това си слагат монокъл на окото и започват да ни разглеждат, сякаш сме някакъв особен вид буболечки или нещо подобно. Един от тях поиска да узнае колко е дълъг нашият ден и когато му казах, че общо взето той продължава дванадесет часа, той ме попита дали хората от моя свят считат, че си заслужава да стават и да се измиват за такъв кратък срок. Такива са си хората от Губра — не пропускат случая да изтъкнат високомерно, че техният ден е дълъг колкото триста двадесет и две наши години. Този млад сноб току-що бе навършил пълнолетие — беше на около шест или седем хиляди техни дни, — кажи го, два милиона наши години — и се държеше с онази хлапашка важност, която е характерна за хората на неговите години — онази повратна точка от живота, когато човек вече не е момче, но още не може да се каже, че е станал мъж. Ако се бяхме видели другаде, а не на небето, щях добре да го наредя. И тъй, както и да е, за Билингс беше устроен най-големият прием от хиляди векове насам и мисля, че ще се отрази добре. Името му ще се разчуе доста далеч и ще стане причина да се заговори за нашата система, а може би и за нашия свят, и ще ни издигне в очите на райското население. Знаеш ли — Шекспир вървеше заднишком пред този шивач от Тенеси и пръскаше пред нозете му цветя, а Омир стоеше зад стола му и му прислужваше на банкета. Разбира се, това не можеше да направи голямо впечатление на този прием между всички онези знаменити чужденци от другите системи, тъй като те не са чували нито за Шекспир, нито за Омир, обаче щеше да има огромно значение долу на Земята, ако хората там можеха да узнаят за тази работа. Бих желал да имаше нещо вярно в спиритизма, та да можехме да им разкажем за този прием. Онова село в Тенеси щеше да издигне паметник на Билингс, а автографът му щеше да струва повече от автографа на Сатаната. Та да ти кажа по-нататък, на приема прекарали чудесно, един дребен благородник от Хобокън ми разказа всичко — сър Ричард Дъфър, баронет.

— Я, Санди, благородник от Хобокън? Това пък какво е?

— Много лесно за разбиране. Дъфър имал колбасарница и през целия си живот не спестил нито цент, защото имал обичай да дава тихомълком на бедните месото, което му оставало. Не на скитници и просяци, не — на другия вид бедни, — на хора, които предпочитат да гладуват, вместо да просят — честни и почтени хора, останали без работа. Дик имал навика да наблюдава мъже, жени и деца, които изглеждали гладни, и да ги проследява у дома им. Разпитвал за тях съседите, а след това ги нахранвал и им намирал работа. Тъй като никой никога не го виждал да дава някому нещо, той се ползувал с име на скъперник, така си и умрял и всички казали, че е много хубаво, гдето светът се е отървал от него; обаче в момента, когато пристигнал тук, го направили баронет и първите думи, които саламджията Дик от Хобокън чул, когато влязъл в рая, били: „Добре дошъл, сър Ричард Дъфър!“ Това много го учудило, защото смятал, че има основание да вярва, че му е предопределено да отиде на доста по-горещичко място.

Изведнъж цялата местност просто се разтърси от тътена на хиляда и един гърмежа, които се разнесоха в един и същи момент, и Санди рече:

— Ето, това е за кръчмаря.

Аз скочих и казах:

— Тогава нека тръгваме, Санди: да не пропуснем нещо от церемонията, знаеш.

— Стой си на мястото — рече той; това е само телеграма за него и нищо друго.

— Как?

— Този гърмеж означава само, че са го забелязали от наблюдателния пункт. Тръгнал е от Санди Хук^[59]. Сега комисиите ще слязат долу да го посрещнат и да го придружат дотук. Ще има церемонии и бавене; има още доста време, докато дойдат. Дотам има няколко милиарда си мили.

— Защо ли и аз не бях кръчмар и пропаднал човек — рекох аз, като си припомних как самотно пристигнах и как нямаше никакви комисии и никакво посрещане.

— В гласа ти звучи известно съжаление — рече Санди — и това е напълно естествено, но миналото си е минало; получил си онова, което си заслужил, и сега е твърде късно да поправяме нещата.

— Да оставим това настрана, Санди, няма значение. Но нима и тук имате Санди Хук, така ли?

— Тук си имаме всичко, също както долу на Земята, всички щати и територии на Съюза, всички кралства на Земята и островите в моретата са разположени тук точно както са и на земното кълбо — имат същата форма, както и долу и сравнени едни с други, имат същата относителна големина, само че всеки щат и всяко царство и остров са милиарди пъти по-големи, отколкото долу. Ето още един залп.

— А това за какво е?

— Друг наблюдателен пост отговаря на залповете на първия. Всеки от тях дава хиляда сто и един гърмежа наведнъж — това е обичайният поздрав за разкаялия се в единадесетия час грешник; сто за всеки час и един допълнителен за пола на новодошлия; ако беше жена, щяхме да разберем това от обстоятелството, че нямаше да дадат допълнителния гърмеж.

— Как разбираме, че са хиляда сто и един гърмежа, Санди, когато всички оръдия изгърмяват едновременно?… И все пак разбираме това.

— В известни отношения интелектът ни тук е по-изострен и този е един от случаите. Числата, размерите и разстоянията тук са толкова големи, че трябва да бъдем така устроени, щото да можем да ги чувствуваме, понеже старите ни начини да броим, да измерваме и да изчисляваме не ще ни дадат никаква представа за тях, само ще ни объркат и ще ни докарат главоболие.

След като поговорихме за тези неща, аз рекох:

— Санди, прави ми впечатление, че много рядко забелязвам бели ангели; на всеки бял ангел срещам сто милиона медночервени — хора, които не могат да говорят английски. Какво значи това?

— Това е така във всеки щат или територия на американската част на рая, където и да отидеш. Пътувал съм непрекъснато по цяла седмица и съм изминавал милиони и милиони мили сред цели рояци ангели, без да зърна и един бял между тях и без да чуя една разбираема дума. Виждаш ли, около един милиард години или повече в Америка са живели индианци, ацтеки и други такива хора, преди там да е стъпил кракът на бял човек. Първите триста години след откритието на Колумб в цяла Америка не са могли да се съберат толкова бели хора, колкото за една свястна аудитория за сказки — думата ми е за цяла Америка, британските владения и всичко. В началото на нашия век там е имало само шест или седем милиона, да речем седем; в 1825 г. те са били дванадесет или четиринадесет милиона; а в 1850 г. са били, да речем, двадесет и три милиона; в 1875 г. — четиридесет милиона. Смъртността у нас винаги е възлизала на двадесет на хиляда годишно. Е добре, през първата година на века са умрели сто и четиридесет хиляди души; през двадесет и петата са станали двеста и осемдесет хиляди; през петдесетата — петстотин хиляди; а през седемдесет и петата — около един милион. Хайде да направя сметка по на едро и да предположа, че от началото досега в Америка са умрели петдесет милиона белокожи — нека да са шестдесет, ако искаш; нека да са сто милиона — няколко милиона долу или горе нямат значение. Е добре, сега сам виждаш, че когато разпръснеш една такава малка група хора по тези стотици милиарди мили американска територия тук горе на небето, то е все едно да разпилееш кутийка хапчета върху цялата Сахара и да вярваш, че ще ги намериш. Не може да очакваш ние да представляваме някаква значителна група на небето и действително не представляваме — това си е голата истина и ще трябва да се примирим с нея. Когато учени хора от други планети и системи правят обиколка из божието царство и минат оттук, като се върнат в тяхната част от рая и напишат пътепис, те отделят за Америка пет реда. И какво казват за нас? Изтъкват, че тази пуста местност е населена с разпръснати тук-там няколко стотици хиляди милиарда червени ангели, а между тях се виждат от време на време по един-двама болни с особен цвят на кожата. Виждаш, нали, те мислят, че ние, белите, и малцината негри сме индианци, избелели или почернели поради някакъв вид проказа или нещо подобно — и то като отплата за някакъв особен тежък грях, имай предвид. Горчив хап е това за нас, приятелю — дори и за най-скромния, да не говорим за другите, които си въобразяват, че ще бъдат посрещнати като отдавна изгубена държавна облигация и че на всичко отгоре ще им бъде позволено да прегърнат Авраам. Не съм те питал за подробностите, капитане, но смятам, то се разбира само по себе си — ако изобщо мога да съдя от опита си, — че едва ли се е вдигнал много шум, когато ти пристигна тук, така беше, нали?

— Да не говорим за това, Санди — рекох аз, като се поизчервих, — не бих желал за нищо на света някой от близките ми да бе видял това. Промени темата, Санди, промени темата.

— Е, в калифорнийския сектор на блажените ли смяташ да се установиш?

— Не знам. Не възнамерявах да предприема нищо определено в тази насока, преди да дойде семейството. Смятах междувременно просто да пообиколя тихичко тук-там и после да взема решение. Освен това имам доста познати измежду умрелите и възнамерявам да ги открия къде са, да поразменим някоя и друга приказка за общи приятели, за едно време, за едно-друго и да ги поразпитам как се чувствуват тук досега. Предполагам обаче, че жена ми ще пожелае да се установим в района на Калифорния, защото повечето от близките й ще са там, а тя обича да бъде между хора, които познава.

— Не й позволявай. Нали виждаш какъв е районът на Джърси по отношение на белокожите; е добре, районът на Калифорния е хиляди пъти по-лош. Изпълнен е с тъпоумни червеникави ангели — и най-близкият ти белокож съсед ще е навярно на един милион мили. Онова, което на небето най-много ни липсва, е общество — общество на хора от твоята среда, от твоя цвят и език. Поради тази причина един-два пъти ми е идвало да се заселя в европейския сектор на рая.

— Е добре, защо не го направи?

— О, по различни причини. Преди всичко, макар там и да виждаш достатъчно бели, едва ли можеш да ги разбереш, та и между тях си така жаден за разговор, както и тук. Обичам да погледам един руснак или германец, или италианец, обичам да погледам дори и французин, ако изобщо имам късмет да го заваря зает с нещо, което да не е нескромно, обаче гледането не насища глада — онова, от което се нуждаеш, е разговор.

— Е добре, Санди, ами нали има и Англия — английския участък на рая.

— Да, но и там не е много по-добре, отколкото в тази част на небесното царство. Ако срещнеш англичанин, който е живял през последните триста години, добре си; но в момента, когато навлезеш в епохата на кралица Елизабет, езикът започва да става неразбираем и колкото по-назад отиваш, толкова по-неразбираем става. Веднъж поприказвах малко с някой си Лангланд и с един мъж на име Чосър — едновремешни поети, — обаче нищо не излезе, тъй като нито аз можах да ги разбера напълно, нито те можаха да ми разберат всичко. Получавал съм от тях писма след това, но техният английски език е така изкълчен, че просто нищо не мога да разбера. Англичаните, които са живели преди времето на тези хора, са, направо казано, чужденци, нищо повече и нищо по-малко. Те говорят на датски, на немски, на френско-нормандски, а понякога на една смесица от тези три езика; а в епохата преди тях говорят латински, древнобритански, ирландски и галски. А пък в още по-старите времена виждаш милиарди и милиарди диваци, които ти бъбрят на някакво наречие, което дори самият Сатана не може да разбере. Истина е, че срещу всеки човек от английската част на рая, с когото можеш да се разбереш, ще срещнеш цяло множество други, които ти говорят по напълно неразбираем начин. Работата е там, че в течение на милиарди години всяка страна е била завладявана от толкова различни видове хора с различни езици, че на небето неминуемо се стига до тази бъркотия.

— Санди — рекох му, — срещал ли си много от великите хора, за които ни говори историята?

— Да, доста. Виждал сам крале и най-различни знаменитости.

— Царете тук същия ли ранг имат, който са имали долу на Земята?

— Не, тук горе човек не може да донесе със себе си и своя ранг. Божественото право е нещо, с което се залъгват долу на Земята, но тук не минава. Веднага щом се озоват в царството на блажените, кралете си стават обикновени хора. Познавах много добре Чарлс Втори — един от най-популярните комични артисти в английския район, — проявява се отлично. Разбира се, има по-добри — хора, за които на Земята никой не е чувал, — обаче Чарлс е успял да си създаде много добро име и го считат за човек, който бързо се издига. Ричард Лъвското сърце печели победи на арената и към него са започнали да проявяват голяма благосклонност. Хенри Осми играе трагични роли и сцените, в които убива хора, са много реалистични. Хенри Шести държи будка за религиозна книжнина.

— Ами виждал ли си някога Наполеон, Санди?

— Често, понякога в корсиканския район, понякога във френския. Винаги гледа да намери някое място, където всеки да го види, и се разхожда със смръщено лице, със скръстени ръце и с военния си бинокъл под мишница. Видът му е така величествен, мрачен и особен, какъвто го налага репутацията му, и много го тревожи това, че тук не се ползува с онази слава на военен, каквато е очаквал.

— Така ли, кого смятат за по-голям?

— О, много хора, за които ние никога не сме чували в миналото — от типа на обущаря, на конския доктор и на точиларя, знаеш — селяци бог знае отгде, които през целия си живот не са пипнали сабя и не са изстреляли и един куршум, обаче военщината е била в кръвта им, само че никога не са имали възможност да я проявят. Тук обаче те заемат мястото, което им подобава, а Цезар и Наполеон, и Александър трябва да седят на задните места. Най-големият военен гений, който нашият свят е създал, е бил тухлар отнейде си отвъд Бостън — умрял през революцията, на име Абсалом Джонс. Където и да отиде, около него се тълпят хора да го видят. Виждаш ли, всички знаят, че ако бе имал възможност, той щял да даде на света такъв пример на пълководство, че дейността на всички други пълководци да изглежда като детска игра и чирашка работа. Никога обаче не е имал възможност да се прояви; опитвал се безброй пъти да стане войник, обаче и двата палеца на ръцете му липсвали и бил останал без един-два предни зъба, та наборната комисия го отхвърляла. Но както ти казвам, сега на всички е известно какъв е могъл да стане и затова милиони се трупат да го зърнат, щом чуят, че ще отиде някъде. Цезар и Ханибал, и Александър, и Наполеон — всички са в неговия щаб, пък и много други велики генерали; но на тях хората не обръщат никакво внимание, когато той е наблизо. Бум! Ето още един салют. Кръчмарят вече е напуснал карантината.

Санди и аз се облякохме. След това полежахме и в миг се озовахме на мястото на посрещането. Стояхме на брега на океана на пространството, отправили поглед към неясната далечина, обаче нищо не можехме да видим. Близо до нас се намираше голямата почетна трибуна — редица върху редица мъгляви тронове, издигащи се до зенита. От двете страни се ширеха редиците на местата за обикновената публика. Те заемаха пространство от много левги — края им не можеш да видиш. Местата бяха празни и имаха тъжен вид; бяха пусти като театрален салон, преди да са дошли зрителите, с изгасено осветление. Санди рече:

— Ще седнем тук да почакаме. Скоро ще видиш хей там на хоризонта началото на шествието.

— Тук е доста безлюдно, Санди; струва ми се, че нещо трябва да се е объркало. Не виждам никого, освен тебе и мене — посрещането на кръчмаря няма да е много внушително.

— Не се тревожи, всичко е наред. Ще се чуе още един гърмеж и тогава ще видиш.

След малко забелязахме някакво припламване на светлина далеч на хоризонта.

— Началото на факелното шествие — рече Санди.

Светлината се разрастваше и ставаше по-ярка и по-силна. Скоро блясъкът й стана като фар на локомотив; тя продължаваше да свети все по-ярко и по-ярко, докато заприлича на показващо се иззад морския хоризонт слънце — големите червени лъчи се издигаха високо в небето.

— Гледай голямата трибуна и безкрайните мили места, бързо! — рече Санди. — И чакай гърмежите.

Точно тогава те избухнаха: „Бум, бум, бум!“ — като милион гръмотевици, слети ведно, и накараха да се разлюлеят целите небеса. Изведнъж навред наоколо блесна страшна светлина и тъкмо в този момент всяко от милионите места се запълни и доколкото ти око стигаше, и в двете посоки, се виждаха наблъскани човек до човек. Цялото пространство беше величествено осветено! Просто дъхът ти да спре. Санди рече:

— Така действуваме ние тук. Не прахосваме излишно време; никой не се промъква, след като завесата се е вдигнала. Пожелаването е по-бързо от пътуването. Пре четвърт секунда всички тези хора са били на милиони мили разстояние оттук. Когато са чули последния сигнал трябвало е само да пожелаят и ето че са тука.

Разнесе се песента на огромния хор:

Копнеем да те чуем,

да видим теб лице с лице.

Мелодията беше величествена, обаче нехористи подпяваха и я разваляха, също както го правят богомолците в черквите на Земята.

Началото на шествието се зададе и гледката беше чудесна. Минаваха гъсти и стегнати редици по петстотин хиляди ангели, всеки от тях носеше факел и пееше — тътенът на пърхащите криле причиняваше главоболие. Погледът можеше да проследи колоната на шествието назад и как извиваше нагоре в небето, подобно на блестяща виеща се змия, и се губеше като някаква бледа ивица в далечината. Редиците ангели минаваха и минаваха една подир друга и това продължи много, а най-после, ето, появи се и кръчмарят; тогава всички станаха и вярвай ми, приветствените им възгласи разтърсиха небесата! Той се усмихваше на всички страни, ореолът му се беше килнал над едното ухо и изглеждаше като най-доволния, светия, когото някога съм виждал. Докато той се изкачваше по стъпалата на голямата трибуна, хорът запя:

В стенания небесна шир

очаква твоя глас.

На почетното място върху широк ограден подиум в центъра на голямата трибуна бяха разположени четири величествени шатри, а около тях имаше блестяща почетна стража. През цялото това време шатрите бяха затворени. Когато кръчмарят се качваше нагоре, като се кланяше и усмихваше на всички, и най-после стигна до подиума, тези шатри внезапно се разтвориха и ние видяхме четири величествени златни трона, целите обсипани със скъпоценни камъни; на двата средни седяха белобради старци, а на другите — двама най-пищно облечени и накичени гиганти с плътни ореоли и прекрасни брони. Цялото многомилионно множество падна на колене, с вперени напред очи, с доволен израз на лицата, и започна радостно да шушука. Чувах ги да си шепнат:

— Двама архангели!… Това е великолепно. Кои ли може да са другите?

Архангелите се поклониха на кръчмаря сухо и отривисто — по военному; двамата старци станаха; единият от тях изрече: „Мойсей и Исав те приветствуват с добре дошъл!“ След това и четиримата изчезнаха и троновете останаха празни.

Кръчмарят придоби малко разочарован вид, защото предполагам, че е възнамерявал да прегърне тези старци; но това множество беше най-доволното и най-гордото, което някога сте виждали — защото бяха видели Мойсей и Исав. Всички се питаха един друг: „Видяхте ли ги? Аз ги видях. Исав беше обърнат в профил към мене, обаче Мойсей видях право в лицето така ясно, както в този момент виждам тебе!“

Шествието пое кръчмаря и отново потегли с него, а множеството се разпръсна. Когато си отивахме към дома, Санди заяви, че всичко минало много успешно и че кръчмарят ще има правото вечно да се гордее. Каза също, че и ние сме имали късмет; че може да присъствуваме на приеми още четиридесет хиляди години, без обаче да имаме възможност да видим двама такива велики моголи като Мойсей и Исав. Разбрахме след това, че без малко сме щели да видим още патриарх, както и един истински пророк, обаче в последния момент те съобщили, че не ще могат да присъствуват. Санди каза, че на мястото, където бяха стояли Мойсей и Исав, щели да издигнат паметник с датата и подробностите за случая, като ще се опише цялата работа, и в продължение на хиляди години ще идват пътници да го зяпат, да се катерят по него и да издраскват на него своите имена.

Тайнствено посещение

Когато неотдавна се установих в свой дом, най-напред ми оказа внимание един джентълмен, който заяви, че е оценител, свързан с Бюрото за вътрешни приходи. Казах му, че за пръв път чувам за неговия вид дейност, но че все пак много се радвам да го видя, и го поканих да седне. Той седна. Нямах нищо специално, което да му кажа, но все пак чувствувах, че хора, които са се издигнали до положението да имат свой дом, трябва да умеят да водят разговор и трябва да се държат с хората дружелюбно и приятно. И тъй, като нямах какво друго да кажа, аз го запитах дали смята да отвори дюкян в нашия квартал.

Той отговори утвърдително. (Не исках да се покажа невежа, обаче наистина се бях надявал, че ще спомене какви стоки възнамерява да продава.)

Дръзнах да го запитам:

— Как върви търговията?

А той ми отговори:

— Криво-ляво.

Тогава заявих, че ще наминем към дюкяна му и ако стоката му ни хареса, ще му станем клиенти.

Той изказа мнението, че ще харесаме заведението му достатъчно, за да се установим на него; изтъкна, че не си спомнял някой да се е отнесъл до него, а след това да го е изоставил и да е потърсил други от същата професия.

Това звучеше доста самодоволно, но като се изключи естественият израз на мошеничество, който се чете по лицата на всички ни, този човек имаше доста честен вид.

Не знам как точно стана, но малко по малко ние, тъй да се каже, се отпуснахме и се разбрахме — в разговорно отношение — и тогава всичко тръгна като по часовник.

Говорихме и говорихме, и говорихме — поне аз говорих; и се смяхме, и се смяхме, и се смяхме — поне той се смя.

Но през цялото време аз не отслабих бдителността си, използувах, както казват инженерите, „пълния капацитет“ на природната си ловкост. Бях твърдо решил да разбера какво е занятието му, въпреки неясните му отговори, и бях също така твърдо решил да изтръгна от него отговора, без той да се досети какво целя. Възнамерявах да го уловя хитро в капана. Ще му разкажа всичко за собствената си работа и при този подвеждащ изблик на доверие той естествено така ще се разпали, че ще се забрави и ще ми разкаже всичко за собственото си занятие, преди да разбере накъде съм го насочил. „Момчето ми — казах в себе си аз, — ти нямаш понятие каква стара лисица стои насреща ти.“ Рекох му:

— Не можете да отгадаете колко пари спечелих от сказките си тази зима и миналата пролет.

— Не, да пукна, ако мога. Чакайте… чакайте да си помисля. Може би около две хиляди долара? Но не, положително не. Знам, че не е възможно да сте спечелили толкова. Да кажем, хиляда и седемстотин долара?

— Ха-ха! Знаех си, че няма да отгатнете. Сумата, която получих за сказките си миналата пролет и тази зима, възлезе на четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет долара. Какво ще кажете на това?

— Я виж ти, удивително… просто удивително. Ще си го отбележа. А казвате, че дори и това не е всичко, така ли?

— Всичко ли? Да ви се не знае, ами доходът ми от вестник „Дейли Уорхуп“ за четири месеца — около… около… хм, какво ще кажете, ако той възлиза на около осем хиляди долара например?

— Брей! Защо ли и аз не мога да плувам в такъв океан от долари. Осем хиляди! Ще си го отбележа. Гледай ти, човече! И на всичко това отгоре, както разбирам, имали сте и други доходи, така ли?

— Ха-ха-ха! Та вие, така да се каже, се намирате още в предградията. Ами книгата ми „Наивници в чужбина“ — цена 3,5 до 5 долара, според подвързията. Слушайте какво. Погледнете ме в очите. През последните четири и половина месеца, да не говорим за продадените преди това екземпляри, а просто за тези през последните четири и половина месеца, ние сме продали деветдесет и пет хиляди екземпляра от тази книга. Деветдесет и пет хиляди! Помислете си само. Да кажем, средно четири долара на екземпляр. Това, момчето, ми, прави приблизително четиристотин хиляди долара. Аз получавам половината.

— Велики боже! И това ще си отбележа. Четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет… осем… двеста. Общо, да кажем, я гледай ти, я, цялата обща сума възлиза на около двеста и тринадесет или двеста и четиринадесет хиляди долара! Нима е възможно?

— Дали е възможно! Ако има някаква грешка, то е, че сумата може да е и по-голяма. Ако аз зная да смятам, то доходът ми за тази година трябва да е двеста и четиринадесет хиляди долара наличност.

Тогава господинът стана да си върви. Изведнъж ми мина неприятната мисъл, че може би бях си разкрил картите за нищо, като освен това изразяващите удивление възклицания на непознатия ме бяха изкусили значително да попреувелича цифрите. Но не; в последния момент господинът ми подаде голям плик и каза, че тъй съдържал рекламите му и че в него ще намеря всичко, което се отнася до работата му; също така, че ще бъде щастлив да му стана клиент — нещо повече, че ще бъде горд да има за клиент човек с такъв огромен доход и че по-рано смятал, че в града има няколко богаташи, но когато дошли да вършат сделки с него, открил, че те имали едва колкото да се издържат; и че всъщност толкова отдавна, отдавна не бил се срещал лице с лице с богат човек, с когото да разговаря и когото да докосне с ръка, че просто не може да се въздържи да не ме прегърне — дори би го сметнал за голямо благоволение, му позволя да ме прегърне.

Това ми достави такова удоволствие, че не се и помъчих да се възпротивя, позволих на този простодушен непознат да обвие ръце около шията ми и да пророни няколко успокоителни сълзи надолу по врата ми. След това той си отиде.

Веднага щом си излезе, аз отворих плика с рекламите му. Проучвах ги внимателно в продължение на четири минути. След това повиках готвачката и казах:

— Подръж ме, докато припадам! Нека Мери да обръща палачинките. — След време, когато дойдох на себе си, изпратих да повикат от кръчмата на ъгъла един артист и го наех за седмица да стои нощем и да псува непознатия, а от време на време да ми помага денем, когато стигна до някое трудно място.

Ах, какъв негодник бил той! Неговата „реклама“ не беше нищо друго, освен проклет данъчен формуляр, съдържащ редица нахални въпроси за частните ми работи, заемащи приблизително четири страници, напечатани с дребен шрифт — въпроси, които мога да отбележа, че бяха съставени по такъв ловък начин, щото и най-старият човек в света не би могъл да разбере какво целят повечето от тях, — въпроси, които при това бяха така редактирани, че караха човека да декларира действителния си доход в четворен размер, за да се предпази от обвинение в даване на лъжливи сведения. Потърсих някой начин за измъкване, но такъв не се виждаше никъде. Въпрос №1 покриваше така добре моя случай, също както един чадър би могъл да покрие мравуняк:

„Какви са били доходите ви през изтеклата година от занятие, търговия, професия, упражнявани, където и да било?“

И този въпрос беше подкрепен с тринадесет други също така подробни, най-скромният, от които искаше да съобщя дали съм извършвал някакъв грабеж или обир на пътници и дали не съм се сдобил с имущество чрез палеж или друг някакъв таен начин, който да не съм упоменал в отговора на въпрос №1.

Явно беше, че този непознат ми бе дал възможност да се покажа истинска гъска. Всичко беше много, много ясно; така че аз отидох и наех още един артист. Въздействувал върху суетността ми, непознатият ме бе изнудил да декларирам доход от двеста и четиринадесет хиляди долара. По закон хиляда долара от това количество са необлагаеми — единственото облекчение, което можех да съзра, но то беше само капка в морето. Като се пресметне законният петпроцентов данък, излизаше, че трябваше да заплатя на държавата сумата десет хиляди шестстотин и петдесет долара подоходен данък!

(Тук мога да отбележа, че не сторих това.)

Познавам един много богат човек, чиято къща прилича на дворец, чиято трапеза е царска, чиито разходи са огромни, и все пак, както често пъти съм подразбирал от данъчните формуляри, той е човек без доход. В отчаянието си отидох при него за съвет. Той взе ужасните сметки за получените от мен суми, сложи си очилата, взе писалката си и готово! Аз станах бедняк! Това бе едно наистина ловко преобразование. Той го направи просто чрез изкусно боравене със сметката „приспадане“. Вписа моите „щатски, федерални и общински данъци“; вписа загубите ми поради „корабокрушение, пожар и т.н.“, „загуби от продажба на недвижимо имущество и пр.“, „загуби от продажба на добитък“, отбеляза изразходваното за „наем на жилище“, за „поправки, подобрения, лихви“, за „обложена в миналото с данък заплата като офицер от армията и флотата на Съединените щати“, както и други някои неща. Така той „приспадна“ удивително големи суми по всяко едно от тези пера. И когато свърши, той ми подаде документа и аз видях с един поглед, че цялата ми печалба през годината възлиза на хиляда двеста и петдесет долара и четиридесет цента.

— Хиляда долара — каза ми той — са необлагаеми с данък по закон. Сега остава само да отидеш да се закълнеш в истинността на този документ и да заплатиш данък за двеста и петдесет долара.

(Докато той произнасяше тази реч, малкият му син Уили задигна от джоба на жилетката му една двудоларова банкнота и изчезна с нея и аз се басирам за каквото и да било, че ако моят непознат посети утре това момче, то ще фалшифицира доходите си.)

— Ами вие — рекох аз, — вие винаги ли „приспадате“ по този начин от собствените си приходи?

— Е да, естествено! Ако не съществуваха тези единадесет клаузи в рубриката „приспадане“, всяка година щях да осиромашавам, за да поддържам това омразно, подло, грабителско и тиранично управление.

Този господин е измежду най-добрите от солидните ни граждани — хора с нравствена тежест, със здрав търговски морал, с безупречна социална съвест, и затова аз се преклоних пред примера му. Отидох в данъчното управление и под обвинителния поглед на скорошния ми посетител се заклех едно след друго в истинността на редица лъжи, фалшификации и измами, докато душата ми се обви в дебел пласт от лъжесвидетелствуване, а самоуважението ми изчезна завинаги.

Но какво от това? То не е нещо повече от онова, което правят хиляди от най-богатите, най-гордите, най-уважаваните, най-почитаните и най-ухажваните хора в Америка. Така че не ме е грижа. Не се срамувам. Сега-засега просто ще говоря малко и ще отбягвам огнеупорни ръкавици, за да не придобия безвъзвратно някои лоши навици.

Дневникът на Ева

Превод от оригинала

Събота.

Вече съм почти на един цял ден. Пристигнах вчера. Така поне ми изглежда. И наистина трябва да е така, защото, ако е имало завчерашен ден, аз не съм била тука през него, иначе щях да си го спомня. Възможно е, разбира се, действително да е имало завчера и да не съм го забелязала. Много добре; отсега нататък ще бдя зорко и ако се случи такова нещо — да има завчерашен ден, — ще си го отбележа. Ще бъде най-добре да започна както трябва и да не оставям записките ми да се бъркат, защото някакъв инстинкт ми подсказва, че един ден тези подробности ще са важни за историка. Чувствувам, че съм нещо като опит, да, чувствувам се точно като някакъв опит; би било невъзможно човек да се чувствува повече като опит, отколкото се чувствувам сега аз, така че започвам да се убеждавам, че тъкмо това е, което съм — един опит; само опит и нищо повече.

Тогава ако съм опит, дали представлявам целия опит? Не, струва ми се, че не; смятам, че останалото ще бъде част от него. Аз съм главната му част, обаче мисля, че и останалата му част ще има дял в цялата работа. Дали положението ми е сигурно, или ще трябва да бдя и да се погрижа да бъде така? Може би последното. Някакъв инстинкт ми казва, че цената на превъзходството се плаща с постоянна бдителност. (Мисля, че за такъв млад човек като мене това е хубав израз.)

Днес всичко изглежда по-хубаво, отколкото вчера. В бързината на привършването вчера планините бяха оставени в безредие, а в някои от равнините имаше натрупан толкова боклук и парчетии, че гледките бяха много опечаляващи. Благородните и красиви произведения на изкуството не трябва да бъдат творени набързо; а този величествен нов свят действително е най-благородно и прекрасно произведение. И наистина удивително близко до съвършенството въпреки краткото време, в което бе сътворен. Има твърде много звезди на някои места и недостатъчно на други, но без съмнение това скоро ще може да се поправи. Снощи Луната се откачи, търкулна се и падна от свода — много голяма загуба; сърцето ми се къса, като си помисля. По красота и съвършенство няма нищо измежду украшенията и орнаментите, което да може да се сравни с нея. Трябвало е да бъде закрепена по-здраво. Дано да можем само отново да си я намерим!…

Но, разбира се, не се знае къде е отишла. И освен това, който и да я е взел, ще я скрие; знам това, защото и аз бих го направила. Вярвам, че бих могла да бъда честна във всяко друго отношение, обаче вече започвам да съзнавам, че същината и основата на природата ми е любовта към красивото, страст към красивото и че не би могло да ми се повери луна, която принадлежи другиму, ако този човек не знае, че тя е у мене. Бих могла да върна една луна, ако съм я намерила денем, защото ме е страх, че някой може да ме е видял; но ако я намеря на тъмно, положителна съм, че ще намеря някакво извинение да не кажа нищо за това. Защото аз наистина много обичам луните, те са толкова хубави и романтични. Бих желала да имаме пет или шест; никога нямаше да си лягам; никога няма да ми омръзне да лежа на покрития с мъх бряг и да ги гледам.

И звездите са хубави. Да можех да си взема няколко, за да си ги сложа в косата! Но предполагам, че никога не ще мога да сторя това. Ще се учудите, ако разберете колко са далеч, защото изглеждат близо. Когато снощи се появиха за първи път, опитах се да сваля няколко с прът, но не можах да ги достигна, което ме учуди; след това се опитах да хвърлям буци пръст, докато съвсем се изморих, но не улучих нито една. Това е, защото съм левачка и не мога да хвърлям добре. Дори и когато мерих една, която не исках, не можах да уцеля другата, при все че няколко пъти улучвах доста близо до целта, защото видях черното петно на буцата четиридесет или петдесет пъти да попада сред златните купчинки звезди и за малко да ги ударя, и ако бях издържала още малко, може би щях да улуча някоя.

Така че си поплаках малко, което, предполагам, беше и естествено за човек на моята възраст и след като си починах, взех кошница и се отправих към самия край на кръга, където звездите бяха близо до земята и където можех да ги уловя с ръка, което щеше да бъде по-добре, и разбира се, тъй като щях да мога да ги събирам лекичко, без да ги счупя. Обаче то се оказа по-далече, отколкото си мислех, и най-после трябваше да се откажа. Бях толкова изморена, че едва си влачех краката; пък и те се бяха изранили и много ме боляха.

Не можех да се върна в къщи; бях се отдалечила твърде много и беше започнало да застудява; обаче намерих няколко тигри и се сгуших между тях. Там се почувствувах прелестно и ми беше така удобно, а и дъхът им беше сладостен и приятен, защото се хранят с ягоди. Никога по-рано не бях виждала тигър, обаче веднага го познах по ивиците на кожата. Ако можех да имам една от тези кожи, щеше да ми послужи за прекрасна дреха.

Днес започвам да придобивам по-правилна представа за разстоянията. Така страстно желая да грабна всяко хубаво нещо, че лекомислено посягам към него понякога, когато то биваше твърде далеч, а понякога и когато се намира само на шест инча от мене, но изглежда на един фут и уви, между него и мене има тръни! Извлякох една поука; също така съставих си аксиома съвсем сама — моята най-първа аксиома: „Който веднъж се одраска, бяга от тръни.“ Мисля, че за човек на моята възраст тя е много сполучлива.

Вчера следобед следвах от разстояние другия опит, та да се опитам да разбера за какво може да служи той. Не можах обаче нищо да схвана. Мисля, че това е мъж. Никога не съм виждала мъж, но той ми заприлича на такъв и съм положителна, че наистина трябва да е мъж. Съзнавам, че изпитвам по-силно любопитство спрямо него, отколкото спрямо което и да било от другите влечуги — ако изобщо той е влечуго. Предполагам, че е така, защото има разчорлена коса и сини очи и прилича на влечуго. Няма бедра; изтънява се нагоре като морков; когато стои прав, изтяга се нагоре като някакъв кран за вдигане на тежести; така че мисля, че е влечуго, макар че може да е и архитектурна творба.

Отначало се боях от него и хуквах да тичам, веднага щом той се обърнеше, защото си мислех, че ще ме преследва; обаче малко по малко разбрах, че просто се опитва да избяга, та след това вече не се боях и го следих в продължение на няколко часа, от около двадесет ярда зад него, което го направи неспокоен и злощастен. Най-после видях, че вече много се беше разтревожил и се покачи на едно дърво. Почаках доста дълго, най-сетне се отказах и се прибрах у дома.

Днес се случи същото. Отново го принудих да се качи на дървото.

Неделя.

Още е там горе. Очевидно почива. Но това е само уловка: неделя не е ден за почивка; за това е определена съботата. Както ми изглежда, това е същество, което се интересува от почивка повече, отколкото от всичко друго. Би ми омръзнало да почивам толкова много. Омръзва ми само да седя и да наблюдавам дървото. Наистина се чудя за какво ли може да служи това същество; никога не го виждам да прави каквото и да било.

Снощи върнаха Луната и аз бях така щастлива! Смятам, че постъпиха много честно. Тя отново се търкулна и падна, но аз не се разтревожих; няма защо да се тревожиш, когато имаш такива съседи те ще я върнат пак. Жалко, че не мога да направя нещо в знак на благодарност. Бих желала да им изпратя няколко звезди, тъй като ние имаме повече, отколкото ни са необходими. Искам да кажа „аз“, не „ние“, понеже виждам, че онова влечуго не се интересува от такива неща.

То има долни вкусове и не е любезно. Когато отидох там снощи по здрач, то се беше промъкнало долу и се мъчеше да улови малките шарени рибки, които си играят във вирчето, и аз трябваше да го замерям с буци пръст, за да го принудя отново да се качи на дървото и да ги остави на мира. Чудно, дали това е целта на съществуването му. Няма ли сърце? Не изпитва ли състрадание към тези дребни създания? Възможно ли е да е било предопределено и сътворено за такова жестоко занимание? Видът му е именно такъв. Една от буците го удари зад ухото и то проговори нещо. Изпитвам трепет, тъй като за първи път чувам нечий говор, освен собствения си. Не разбрах думите, но ми прозвучаха изразително.

Когато разбрах, че то може да говори, почувствувах, че интересът ми към него отново се събуди, тъй като много обичам да говоря. Аз говоря и говоря цял ден, а също и в съня си, и съм много интересна, но ако имах друг, на когото да говоря, щях да съм двойно по-интересна, никога не бих спряла, ако се иска това от мене.

Ако това влечуго е мъж, значи не е „то“, така ли? Ако го наричам „то“, няма да бъде граматически правилно, нали? Мисля, че би трябвало да бъде „той“. Така ми се струва. В такъв случай граматическият разбор ще се направи по следния начин: именителен падеж — „той“; дателен — „нему“; притежателен — „негов“. И тъй, считам го за мъж и ще го наричам „той“, докато се окаже, че е нещо друго. Това ще е по-удобно от всички други несигурности.

Следващата неделя.

През цялата седмица го преследвах и се мъчех да се запозная. Аз бях тази, която трябваше да говори, тъй като той се държеше свенливо, обаче нямах нищо против. Той изглеждаше доволен да съм край него и аз твърде много употребявах дружелюбното „ние“, защото изглежда, че го ласкаеше да включвам и него.

Сряда.

Сега вече се разбираме наистина много добре и се опознаваме все повече и повече. Той вече не се старае да ме отбягва — добър признак, който показва, че му е приятно да бъда около него. Това ме радва и аз се приучавам да му бъда полезна по всички възможни начини, за да засиля добрите му чувства към мене. През последните един-два дни го освободих напълно от труда да се дават имена на нещата и това много го облекчи, тъй като той не притежава дарба в тази насока и очевидно ми е много благодарен. Душата да си изкара, пак не може да измисли ни едно смислено наименование, обаче аз не му позволявам да разбере, че долавям този му недостатък. Когато се появи някакво ново създание, аз го назовавам, преди той да е имал време да се изложи с неловко мълчание. По този начин много пъти го спасявах от неудобно положение. Аз нямам недостатък като неговия. В момента, когато зърна някое животно, познавам какво е. Не ми е необходимо да мисля дори и миг; правилното име веднага ми хрумва сякаш по вдъхновение, каквото без съмнение имам, тъй като съм положителна, че половин минута преди това, наименованието съвсем не е било в главата ми. Изглежда, че познавам само по формата и по държането на всяко същество що за животно е то.

Когато се появи първобитната птица додо, той си помисли, че е дива котка, познах това по очите му. Обаче аз го спасих. И внимавах да го направя по такъв начин, че да не засегна гордостта му. Просто най-естествено изразих радостното си учудване, без дори да давам вид, че го осведомявам за нещо, и казах: „Я виж, положително това е додо!“ После обясних, без да покажа, че обяснявам как съм познала, че е додо, и макар да ми се стори той малко да се дразни, че аз познах създанието, докато той не беше го познал, все пак беше съвсем ясно, че той се възхити от мене. Това ми достави голямо удоволствие и преди да заспя, няколко пъти се сетих за тази работа с твърде приятно чувство. Как едно съвсем малко нещо може да ни направи щастливи, когато чувствуваме, че сме го заслужили!

Четвъртък.

Първата ми мъка. Вчера той ме отбягваше и, изглежда, не искаше да му говоря. Не можах да го повярвам и смятах, че има някаква грешка, тъй като много обичах да съм с него, да го чувам да говори и затова не разбирах как е възможно да не е любезен към мене, когато не съм сторила нищо лошо? Най-после обаче се разбра, че наистина е така; тогава се отдалечих от него и седнах самотна на мястото, където го бях видяла за първи път сутринта, когато бяхме създадени и когато не знаех какво е той, и го гледах равнодушно. Сега обаче мястото беше тъжно, най-малката дреболия ми говореше за него и сърцето ме болеше. Причината не ми беше много ясна, защото това беше ново чувство за мене. Не бях го изпитвала по-рано и цялата работа бе загадка, която не можех да разреша.

Но когато се спусна нощта, аз не можех да понасям самотата и отидох в новия заслон, който той построи, за да го запитам какво лошо съм направила и как мога да поправя грешката си и наново да спечеля благоволението му; но той ме изпъди на дъжда и това беше първата ми скръб.

Неделя.

Сега отново е хубаво и аз съм щастлива. Преживях обаче тежки дни и когато мога, гледам да не мисля за тях.

Опитах се да му дам от ябълките, обаче не мога да се науча да хвърлям в права посока. Не успях, но мисля, че доброто намерение му достави удоволствие. Ябълките са забранени и той ми каза, че ще ми се случи нещо лошо; но ако ми се случи лошо нещо поради това, че съм му доставила удоволствие, защо ще ме е грижа?

Понеделник.

Тази сутрин му казах как се наричам, като се надявах, че това ще го заинтересува. Той обаче остана равнодушен. Чудно. Ако той ми кажеше своето име, щеше да ми е драго. Мисля, че за ушите ми то щеше да е по-приятно от всеки друг звук.

Той говори много малко. Може би защото не е остроумен, а е чувствителен на тази тема и желае да скрие този свой недостатък. Жалко, ако гледа така на това, тъй като остроумието не представлява нищо; ценните неща се крият в сърцето. Бих желала да мога да го накарам да разбере, че любещото сърце е цяло богатство, истинско богатство, и че без него разумът не струва нищо.

При все че говори толкова малко, речникът му е значителен. Тази сутрин той употреби една удивително подходяща дума. Очевидно сам разбра, че думата е много сполучлива, защото след това я вмъкна още два пъти уж случайно. Не направи това много сръчно, но то все пак показа, че притежава известен усет. Без съмнение, ако се положат грижи, това семе може да даде плод.

Откъде ли е научил тази дума? Струва ми се, че никога не съм я употребявала.

Не, името ми не го заинтересува. Опитах се да скрия разочарованието си, обаче мисля, че не успях. Отдалечих се, седнах на покрития с мъх бряг и потопих краката си във водата. Това е мястото, където отивам, когато жадувам за другарство, за някого, когото да мога да гледам, с когото да мога да разговарям. Не ми е достатъчно — това прелестно бяло тяло нарисувано там долу във вирчето, — но все пак е нещо, и то е по-добро от пълната самотност.

Когато говоря аз, говори и то; когато съм тъжна, тъжно е и то; утешава ме със съчувствието си; то ми казва: „Не се отчайвай, клето изоставено момиче; аз ще ти бъда приятелка.“ То действително ми е добра приятелка — единствената ми приятелка; то е моя сестра.

Колко ми беше тежко първия път, когато тя ме остави! О, никога не ще забравя това, никога. Сърцето ми тежеше като олово! Казах си: „Тя беше всичко, което имах, а сега и тя си отиде!“ В отчаянието си рекох: „Сломи се, мое сърце; не мога повече да понасям живота си!“ — и скрих лице в ръцете си, и за мене нямаше никаква утеха. Но когато след малко ги свалих, тя отново се появи, бяла, блестяща и красива, и аз се хвърлих в прегръдките и!

Това беше истинско щастие; и по-рано бях изпитвала щастие, но то не беше като сегашното — екстаз. След това вече ни за миг не се усъмних в нея. Понякога я нямаше — кога час, кога почти цял ден, — но аз чаках, без да ме гризе съмнение; казвах си: „Заета е или е заминала някъде, обаче ще дойде.“ И така ставаше; тя винаги идваше. Нощем не идваше, ако беше тъмно, защото е такава една плахичка; но когато имаше луна, винаги се появяваше. Аз не се боя от тъмното, но тя е по-млада от мене; тя се роди след мене. Посещавала съм я много, много пъти; тя е утехата ми и мое убежище, когато животът ми е тежък, а той е повечето такъв.

Вторник.

Цяла сутрин бях заета да работя на стопанството; и нарочно се държах настрана от него, като се надявах, че ще се почувствува самотен и ще дойде. Той обаче не дойде.

По обед прекратих работата за през деня и се развличах, като тичах подир пчелите и пеперудите и се радвах на цветята, тези красиви същества, които улавят божията усмивка от небето и я запазват! Събрах ги и ги направих на венци и се обвих в тях, докато обядвах — ябълки, разбира се; след това седнах на сянка и мечтах, и чаках. Но той не дойде.

Няма значение. От тази работа нямаше да излезе нищо, тъй като той не обича цветята. Нарича ги боклук, не може да ги различи едно от друго и смята, че е високомерие да има към тях такова отношение. Не го привличам аз, не го привличат цветята, не го привлича обагреното с вечерни краски небе — изобщо, привлича ли го нещо друго, освен да строи навеси, които да го пазят от освежителния приятен дъжд, да почуква дините, да опитва гроздето и да опипва плодовете по дърветата, за да разбере как върви зреенето им.

Сложих една суха пръчка на земята и се помъчих да пробия в нея дупка с друга пръчка, за да изпробвам един свой план, обаче скоро много се изплаших. Тънко, прозрачно, синкаво було се издигна от дупката и аз захвърлих всичко и избягах! Помислих, че е дух, и така много се уплаших! Но погледнах отново назад и той вече не излизаше; тогава се облегнах задъхана до една скала да си почина, докато се успокоят разтрепераните ми членове; после пропълзях предпазливо назад, като през всичкото време бях нащрек, готова да избягам, ако го наложи случаят. Когато се приближих, разтворих клоните на един розов храст и надзърнах, като изпитвах желание мъжът да е някъде наблизо, тъй като изглеждах толкова хитра и хубава, но духът бе изчезнал. Отидох на мястото и видях в дупката малко нежен розов прах. Мушнах вътре пръста си, за да го пипна, но възкликнах „ох!“ и си го дръпнах пак. Болката беше жестока. Сложих пръста в устата си и като постоях първо на единия си крак, а после на другия и пъшках, след малко пооблекчих мъката си; тогава тази работа много ме заинтересува и започнах да я разследвам.

Любопитна бях да узная какъв е този розов прах. Изведнъж в съзнанието ми блесна името му, при все че никога по-рано не бях го чувала. Това беше огън! Бях толкова сигурна в това, колкото може човек да бъде сигурен в нещо на този свят. Така че без колебание го нарекох така — огън.

Бях създала нещо, което по-рано не бе съществувало; бях добавила нещо ново към безбройните притежания на света. Осъзнах това и се почувствувах горда от постижението си. Поиска ми се да изтичам да го намеря и да му разкажа всичко, смятайки, че това ще го накара повече да ме уважава — обаче поразмислих и реших да не го правя. Не — той няма да обърне внимание. Ще ме попита за какво може да послужи, а какво бих могла да отговоря? Защото ако той не можеше да послужи за нещо, а беше просто красив, само красив…

Затова въздъхнах и не отидох. Защото огънят не можеше да бъде използуван за нищо; не можеше да строи навеси, да подобри дините, да спомогне за по-скорошното узряване на плодовете; беше безполезен, беше израз на глупост и суетност; той ще се отнесе презрително към него и ще изрече някакви остри думи. Но за мене огънят не беше нещо, което заслужава презрение. Казах: „О, ти, огън, обичам те, изящно розово създание, защото си красив — и това е достатъчно!“ — и се готвех да го притисна до гърдите си. Но се въздържах. И тогава измислих още една максима, но тя така приличаше на първата, че се боях да не е само плагиат: „Който веднъж се изгори, бяга от огън.“

Отново се залових за работа: и когато направих доста голямо количество огнен прах, изсипах го в шепа суха трева, като възнамерявах да си го занеса у дома и да играя с него, обаче вятърът го раздуха и той се изви и яростно запращя срещу мене, така че се изплаших, пуснах го и избягах. Когато погледнах назад, синият дух се издигаше нагоре, виеше се и се раздуваше като облак й аз веднага отгадах името му — пушек — макар че, бога ми, никога по-рано не бях чувала за пушек.

Скоро блестящо жълто-червено сияние прониза пушека и аз в миг го назовах — пламък! — и бях напълно права, макар че това беше най-първият пламък, който светът някога е виждал. Пламъците се заизкачваха по дърветата, като проблясваха величествено между огромните и увеличаващи се кълба пушек, и аз заплясках с ръце, разсмях се и затанцувах от възторг! Това беше така ново, непознато, чудесно и тъй красиво!

Той дойде тичешком, спря се, загледа вперено и в продължение на много минути не каза нищо. След това запита какво е това. О, защо му трябваше да задава такъв пряк въпрос. Разбира се, необходимо беше да отговоря и аз сторих това. Казах, че е огън. Ако го дразни, че аз знам и че той е принуден да ме пита, грешката не е моя; нямах никакво желание да го дразня. След кратко мълчание той запита:

— Откъде е дошъл?

Друг пряк въпрос, на който също трябваше да се даде пряк отговор.

— Аз го направих.

Огънят се разпростираше все по-далеч и по-далеч. Той отиде до края на изгорялото място, спря се загледан надолу и каза:

— Какви са тези неща?

— Въглени.

Той взе един да го разгледа, обаче промени намерението си и го пусна. След това си отиде. Нищо не може да го заинтересува.

Моето любопитство обаче беше събудено. Имаше пепел, сива, мека, нежна и хубава — веднага познах, че е пепел. Също и въглените; познах и тях. Намерих ябълките си и ги извадих. Това ме зарадва, защото съм много млада и имам много голяма охота за ядене. Обаче останах разочарована; всички се бяха разпукали и развалили. Да, изглеждаха развалени, но се оказа, че не е така; бяха по-хубави от суровите. Огънят е красив; някой ден, струва ми се, ще бъде полезен.

Петък.

В понеделник, по здрач, го видях отново за миг, само за миг. Надявах се, че ще ме похвали за старанието ми да подобря стопанството, тъй като имах най-добри намерения и бях работила усърдно. Но той не остана доволен, тръгна си и ме остави. Не беше доволен и по друга причина: още веднъж се опитах да го убедя да не отива при Водопадите. Това е, защото огънят ми беше разкрил ново страдание — съвсем ново и напълно различно от любовта, мъката и всички други, които вече бях открила — страха. Това е ужасно! Бих желала никога да не бях го откривала; разваля щастието ми, кара ме да изпитвам тежки моменти, да треперя и да потръпвам. Обаче не можах да го убедя, защото още не е открил страха и затова не можеше да ме разбере.

Извадка от дневника на Адам

Не трябва да забравям, че тя е много млада, още момиче, и затова трябва да бъда снизходителен. Тя гори от интерес, от жажда, изпълнена е с живот, за нея светът е някаква магия, чудо, мистерия, радост, просто не може да говори от възхищение, когато открие някое ново цвете. Гали го, милва го, мирише го и му говори, обсипва го с нежни имена. А за цветове е луда: кафяви скали, жълт пясък, сив мъх, зелени листа, синьо небе; бисерните багри на зората, пурпурно моравите сенки по планините, златните острови, къпещи се в яркочервеното море при залез, бледата луна, носеща се между дантелените облаци, приличните на диаманти звезди, блещукащи по огромната небесна шир — нито едно от тези неща нямат някаква практическа стойност, доколкото мога да забележа, но понеже имат багри и са величествени, за нея това е достатъчно и тя си изгубва ума по тях. Ако можеше една-две минутки наред да поседи мирно, би действувала така отморяващо. В такъв случай мисля, че би ми правило удоволствие да я гледам; всъщност съм напълно сигурен, тъй като започвам да съзнавам, че е забележително приятно същество — гъвкава, тънка, спретната, закръглена, добре сложена, подвижна, грациозна; а веднъж, когато беше застанала, мраморно бяла, обляна от слънцето, на една скала, младата й глава отметната назад, засенчила очи с ръка, наблюдаваща полета на някаква птица в небето, аз разбрах, че действително е красива.

Понеделник по обед.

Ако има нещо на тази планета, което да не събужда интереса й, аз не го знам. Има животни, които ми са безразлични, но за нея не може да се каже същото. Тя не проявява никакъв подбор, всички я привличат, всичките ги смята за съкровища, всяко ново е добре дошло.

Когато тежкият бронтозавър пристъпи в землището ни, тя погледна на него като на някаква придобивка, докато за мене той беше истинско нещастие; това представлява добър пример за липсата на единство в нашите гледища. Тя искаше да го опитоми, аз исках да му подарим колибата и да се изместим оттам. Тя смяташе, че животното може да бъде опитомено, като се държим мило с него, и че ще стане добро домашно животно; аз казах, че не ще е много удобно да се отглежда домашно животно, което е високо двадесет и един и дълго осемдесет и четири фута, тъй като дори и при най-добри намерения и без да иска да направи никакво зло, то би могло да седне върху къщата и да я смаже, защото всеки би разбрал от самия му поглед, че е доста разсеяно.

Въпреки това обаче, тя бе твърдо решила да има това чудовище и не можеше да се откаже от него. Смяташе, че бихме могли да основем млечно стопанство и искаше да й помогна да го издоим. Аз обаче не се съгласих, като счетох това начинание за твърде рисковано. Не беше от подходящия пол, пък и нямахме стълба. Тридесет или четиридесет фута от опашката му лежеше на земята като някакво паднало дърво и тя смяташе, че би могла да се качи по нея, обаче си беше направила погрешно сметката. Когато стигна до стръмното място, опашката беше толкова хлъзгава, че тя падна и щеше да се удари, ако не бях аз.

Дали беше доволна? Не. Нищо никога не може да я задоволи, освен опита; неизпитаните теории никак не са по вкуса й и тя просто ги отхвърля. Признавам, че в това отношение е права; това нейно схващане ме привлича; чувствувам влиянието му; ако бях повече с нея, мисля, че и аз бих го възприел. И тъй, за този колос тя имаше още една теория: смяташе, че ако го опитомим и го привържем към нас, ще можем да го сложим в реката, за да го използуваме като мост. Оказа се, че вече е достатъчно опитомен — поне колкото се касаеше до нея, — така че тя опита теорията си на практика, обаче тя пропадна: всеки път, когато успяваше да го вкара в реката и отиваше на брега, за да преброди по него реката, той излизаше на тръгване подире й като някаква опитомена планина, подобно на всички други животни. Те всички правят това.

(Извадката свършва.)

Петък.

Вторник, сряда, четвъртък и днес: през всичките тези дни не съм го виждала. Това е твърде дълго време да бъдеш сама; все пак обаче по-добре е да си сама, отколкото да не те искат.

Необходимо ми беше да имам другари — струва ми се, че за това съм създадена, — затова се сприятелих с животните. Те са просто възхитителни — имат най-мил нрав и възможно най-учтиви обноски; видът им никога не е кисел, никога не те карат да се чувствуваш, че им пречиш, усмихват ти се и си въртят опашката, ако имат такава, и винаги са готови за лудуване, за разходка и изобщо за всичко, което предложиш. Мисля, че са съвършени кавалери. През всичките тези дни си прекарахме чудесно и никак не се чувствувах самотна. Самотна! Не, разбира се, че не. Ха, та около мене винаги има цяла свита животни — понякога изпълват пространството от четири или пет ара, — просто не можеш да ги преброиш; а когато застанеш на някоя скала в средата и хвърлиш поглед върху косматото множество, гледката е така пъстра и багрите така весели, светлините и сенките така се менят и играят по набраздените с ивици или напръскани с петна кожи, че просто ти се струва, че това е езеро, обаче знаеш, че не е. Има цели ята дружелюбни птици и пърхането на крилете им е като някакъв ураган. Когато слънчевите лъчи докоснат цялото това море от вълнуваща се перушина, то пламва с всички възможни цветове, така че едва ли не ослепяваш.

Правих дълги излети и можах да разгледам голяма част от света; струва ми се, че съм го видяла почти целия. И тъй, аз съм първият пътешественик и единственият. Когато тръгнем да пътуваме, ние представляваме внушителна гледка — никъде не можеш да видиш нещо подобно. За удобство яздя някой тигър или леопард, защото тези животни са меки и гърбовете им са закръглени, а са тъй красиви; но ако разстоянието е дълго или когато искам да се любувам на гледките, яздя слон. Той ме вдига с хобота си, обаче мога да слизам сама; когато се спираме на почивка, той сяда и аз се хлъзвам назад.

Всички птици и животни се държат дружелюбно едни към други и не повдигат никакви спорове. Всички разговарят, а говорят и на мене, но това трябва да е някакъв чужд език, понеже не разбирам ни една думичка; все пак обаче често пъти ме разбират, когато им отвръщам, особено кучето и слонът. Това ме кара да се срамувам. То показва, че са по-умни от мене и следователно ме превъзхождат. Това ме дразни, защото искам да бъда главният опит и твърдо съм решила да бъде така. Научих вече доста неща и сега съм образована, обаче отначало не бях. Отначало бях невежа. Най-напред това ме ядосваше, защото колкото и да наблюдавах, никога не съумявах да видя кога водата тече нагоре по течението на реката; сега обаче това няма значение за мене. Правих много опити, докато не разбрах, че водата никога не тече нагоре, освен в тъмно. Знам, че тече нагоре в тъмното, тъй като рекичката никога не пресъхва, което, разбира се, би станало, ако водата не се връща нощем. Най-добре е нещата да се доказват чрез опит; тогава можеш да бъдеш сигурен в познанията си; ако пък основаваш заключенията си на предположения и догадки, никога не ще се образоваш.

Някои неща просто не можеш да откриеш; но никога не ще разбереш, че това е невъзможно, ако сама гадаеш и предполагаш: не, трябва да си достатъчно търпелив и да продължаваш да правиш опити, докато ти стане ясно, че някои неща не можеш да откриеш. И това е така приятно, светът ти става тъй интересен. Ако няма какво да откриваш, животът ще е много скучен. Дори когато се опитваш да откриеш нещо и видиш, че не си в състояние да го направиш, е също така интересно, както и когато опитът ти се увенчае с успех — дори не знам дали първото не е по-интересно. Тайната на водата беше като някакво съкровище, докато не бях я открила; тогава цялата възбуда изчезна и аз изпитах чувството, че сякаш съм изгубила нещо.

От опит знам, че дървото, сухите листа, перушината и много други предмети плуват; следователно всичко това би трябвало да докаже, че и камъкът може да плува; обаче трябва да се примиря просто да знам това, тъй като няма начин да го докажа — досега не съм намерила такъв начин. Но ще го намеря — тогава и това вълнение ще изчезне. Този вид неща ме натъжават; защото след време, когато малко по малко открия всичко, вече не ще изпитвам никакво вълнение, а аз така обичам вълнението! Миналата нощ просто не можах да заспя, като си мислех това.

Отначало не ми беше ясно защо съм създадена, обаче сега смятам, че предназначението ми е да издиря тайните на този чуден свят и да бъда щастлива и благодарна на създателя, че го е сътворил. Мисля, че има за научаване още много неща — така поне се надявам; и като върша това бавничко, без много-много да бързам, научаването ще трае седмици и седмици. Надявам се. Когато пуснеш нагоре едно перо, то започва да се носи по въздуха и се скрива от погледа; после подхвърлиш буца пръст, но не става същото. Всеки път, като я хвърлиш, тя пада надолу. Правила съм опити, опити и винаги става така. Чудно, защо ли? Разбира се, всъщност буцата пръст не пада, но защо изглежда да е така? Предполагам, че е някаква зрителна измама. Искам да кажа, едно от тези явления е зрителна измама. Не знам точно кое. Може да е перото, може да е буцата пръст; не мога да докажа кое — мога само да демонстрирам, че едното или другото е лъжа и да оставя човек сам да си прави избора.

От наблюденията си съм заключила, че звездите няма да траят вечно. Виждала съм как най-добрите от тях се стопяват и потичат надолу по небето. След като една може да се стопи, значи всички могат да се стопят през една и съща нощ. И тази мъка ще дойде — знам това. Възнамерявам да седя будна всяка нощ и да ги гледам, докато мога да се удържа будна; и ще запечатам в паметта си тези трепкащи простори, така че след време, когато те ни бъдат отнети, да мога чрез въображението си да възстановя на черното небе милиардите прелестни светлинки и да ги накарам отново да бляскат, и да удвоя броя им през сълзите, които ще замъглят погледа ми.

След падението

Когато си припомням за райската градина, всичко това е като някакъв сън. Тя беше красива, неописуемо красива, обайващо красива; но вече съм я изгубила и никога не ще я видя. Градината е изгубена за мене, обаче съм намерила него и съм доволна. Той ме обича, доколкото може: аз го обичам с цялата сила на страстната си природа и това, мисля, е съобразно с моята младост и моя пол. Ако се запитам защо го обичам, виждам, че не мога да си отговоря, пък и това няма голямо значение за мен; така че предполагам, този вид любов не е някакъв плод на разсъжденията и на статистиката, като любовта към други влечуги и животни. Мисля, че просто така трябва да бъде. Обичам някои птици заради песните им; обаче не обичам Адам заради песните му — не, не е това; колкото повече пее, толкова повече не мога де се примиря с гласа му. И все пак го карам да пее, защото искам да се науча да обичам всичко, което му е интересно. Положителна съм, че мога да се науча, защото отначало не можех да търпя пеенето му, но сега мога. От него вкисва млякото, но няма значение; мога да свикна с такова мляко.

Не го обичам и поради ума му — не, не заради него. Той не е виновен за ума си, такъв какъвто го има, защото не той го е създал; той е какъвто го е сътворил бог и това е достатъчно. Зад това се крие някаква мъдра цел — напълно съм уверена. След време той ще се развие, макар и да ми се струва, че това няма да стане изведнъж; пък и освен това няма защо да се бърза; той си е добър такъв, какъвто е.

Не го обичам поради милото му и любезно държане, нито поради нежността му. Не, в това отношение има какво да му липсва, но е добър и така, а и става по-добър.

Не е и работливостта му, поради която го обичам — не, съвсем не. Мисля, че той я притежава и не знам защо я крие от мене. Това е едничката ми мъка. Но иначе е откровен и искрен с мене сега. Положителна съм, че не крие нищо от мене, освен това. Мъчи ме това, че той има някаква тайна от мене и тази мисъл понякога пречи на съня ми, но ще трябва да я махна от главата си; тогава тя не ще трови щастието ми, което иначе е пълно до преливане.

Не го обичам и поради образованието му — не. Той е самоук и действително знае много неща, но те са такива, каквито той ги знае.

Не е кавалерството му, поради което го обичам — не, не е. Той ме хули, но не го обвинявам; това е особеност на пола му, струва ми се, но не той е създал пола си. Разбира се, аз няма да го хуля — бих предпочела да загина; но и това също е особеност на пола и съвсем не си приписвам някаква заслуга в това отношение, тъй като и аз не съм създала пола си.

Защо тогава го обичам? Мисля, че това е просто защото той е мъж.

В основата си той е добър и го обичам заради това, но бих могла да го обичам и без тази негова черта. Ако ме биеше и мъчеше, щях да продължавам да го обичам. Знам това. Струва ми се, че то произтича от пола ми.

Силен и красив е, обичам го поради тези качества, и се възхищавам от него, и се гордея, че е такъв, но бих могла да го обичам и без тях. Ако не беше хубав, щях да го обичам; ако в нищо нямаше успех, пак щях да го обичам; и щях да работя за него, и да робувам, и да се моля за него, и да бдя до постелята му, докато умра.

Да, мисля, че го обичам просто защото е мой и защото е мъж. Предполагам, че няма друга причина. И така, мисля, че онова, което казах в началото, е право; че този вид любов не е плод на разсъждения и на статистика. Тя просто бликва — никой не знае откъде — и не може да бъде обяснена. Пък и няма нужда.

Това е, което мисля. Но аз съм още млада и съм първата, която е разследвала този въпрос, и може да се окаже, че в невежеството и в неопитността си не съм разбрала нещата правилно.

Четиридесет години по-късно

Моята молитва и моят копнеж е да си отидем от този свят заедно — копнеж, който никога не ще изчезне от земята, а ще се таи в сърцето на всяка любеща съпруга, докато свят светува; и ще бъде наричан с моето име.

Но ако един от нас трябва да си отиде пръв, от сърце се моля да съм аз. Защото той е силен, а аз съм слаба и не съм му така необходима, както ми е необходим той — животът без него не би бил живот; и тогава как ще мога да го понасям? Тази молитва също е безсмъртна и вечно ще бъде произнасяна, докато съществува женският род. Аз съм първата съпруга; аз ще живея и в последната.

На гроба на Ева

Адам: Навред, където беше тя, бе рай.

Банкнотата от един милион лири стерлинги

На двадесет и седем годишна възраст бях чиновник при един минен комисионер в Сан Франциско и специалист по всички подробности на борсовите сделки. Бях сам в света и не можех да разчитам на нищо, освен на ума си и на доброто си име; но те ми подготвяха пътя към вероятно благополучие и аз бях доволен от възможностите, които се разкриваха пред мене.

Съботен ден подир работа можех да разполагам с времето си както намеря за добре, и обикновено го използувах, като наемах малка платноходка и се разхождах с нея из залива. Един ден се осмелих да отида доста далеч и бях отнесен навътре в морето. Точно по свечеряване, когато всяка надежда почти ме беше напуснала, бях прибран от малък двумачтов кораб, който отиваше в Лондон. Пътуването беше дълго и бурно и вместо да ми вземат пари за пътя, накараха ме да работя като обикновен моряк. Когато слязох на брега в Лондон, дрехите ми бяха парцаливи и овехтели, а в джоба си имах само един долар. Той ми осигури прехрана и подслон за двадесет и четири часа. Следващите двадесет и четири часа минах без храна и покрив.

Към десет часа на следното утро, опърпан и гладен, аз се тътрех по Портланд Плейс, когато водено от възпитателка минаващо дете захвърли сочна голяма круша (отхапана само веднъж) в канавката. Спрях се, разбира се, като приковах жадния си поглед в калното съкровище. Устата и стомахът ми жадуваха за него и цялото ми същество го желаеше. Но всеки път, когато посягах да го взема, погледът на някой минувач долавяше намерението ми и, разбира се, аз се изправях, поглеждах безразлично и си давах вид, че ни най-малко не мисля за крушата. Същото нещо се повтори безброй пъти и не можах да взема крушата. Отчаянието вече толкова ме беше обхванало, че бях решил да пренебрегна всякакъв срам и да я грабна, когато зад гърба ми се отвори прозорец и чух гласа на един господин, който каза:

— Влезте вътре, моля.

Пищно облечен лакей ми отвори и ме въведе в разкошна стая, където седяха двама възрастни господа. Те отпратиха слугата и ме поканиха да седна. Току-що бяха привършили закуската си и като гледах остатъците от яденето, едвам изтрайвах. Просто не можех да събера ума си при вида на тази храна, но тъй като не бях поканен да я опитам, трябваше да понеса мъката си колкото може по-леко.

Малко преди това там беше се случило нещо, за което научих много по-късно, обаче ще ви го разкажа сега. Два дни преди това между тези двама стари братя възникнал разгорещен спор, който те приключили чрез облог — английски начин да се урежда всичко.

Спомняте си, че Английската банка веднъж бе издала две банкноти от по един милион лири стерлинги, за да се употребят за специална цел, свързана с някаква обществена сделка с чужда страна. Поради една или друга причина само една от тези банкноти била употребена и анулирана, а другата продължавала да лежи в касата на банката. И тъй, както си бъбрели, двамата братя започнали да се питат каква ли би могла да бъде участта на някой напълно честен и разумен чужденец, който би се озовал в Лондон без приятел и без никакви пари, освен тази банкнота от един милион лири стерлинги, без обаче да може да обясни откъде я притежава. Братът „А“ казал, че човекът ще умре от глад; братът „Б“ заявил, че няма да стане нищо подобно. Братът „А“ казал, че лицето не ще може да я предложи нито в банка, нито другаде, защото веднага ще го арестуват. Спорът продължил и братът „Б“ най-после заявил, че ще се обзаложи за двадесет хиляди лири стерлинги, че в продължение на тридесет дни човекът все ще може да преживее по някакъв начин с този милион и при това не ще влезе в затвора. Братът „А“ приел облога. Братът „Б“ отишъл в банката и купил банкнотата. Както виждате, постъпил точно като англичанин; смелост до мозъка на костите! След това продиктувал едно писмо, което един от чиновниците му написал с красив закръглен почерк и тогава двамата братя седнали до прозореца и прекарали там цял ден в очакване да видят подходящ човек, на когото да дадат банкнотата.

Видели да минават много хора с честни лица, но не достатъчно умни; много с умни лица, но не достатъчно честни; много изглеждали, че притежават и двете качества, обаче или не били достатъчно бедни, или пък, ако били бедни, не били чужденци. Все нещо липсвало, докато не съм се появил аз; двамата се съгласили, че аз напълно отговарям на условията; така те ме избрали единодушно и ето аз стоях там и чаках да разбера защо ме бяха повикали. Започнаха да ми задават въпроси и скоро научиха историята ми. Най-после ми заявиха, че съм подходящ за тяхната цел. Казах им, че искрено се радвам и запитах каква е тя. Тогава единият от тях ми подаде плик и заяви, че вътре ще намеря обяснението. Посегнах да го отворя, но той каза да почакам, докато си отида в къщи, да го прочета внимателно и да не действувам прибързано. Бях озадачен и исках да поговорим още по въпроса, но те отказаха. Сбогувах се, засегнат и обиден, че както изглежда, бях станал предмет на някаква шега, но все пак бях длъжен да я понеса, тъй като не бях в положение да се противопоставям на богати и влиятелни хора.

Сега бях готов да взема крушата и да я изям пред целия свят, но тя бе изчезнала; значи поради тази злощастна работа бях изгубил крушата и мисълта за това не смекчи чувството ми към двамата мъже. Веднага щом се озовах далеч от къщата, отворих плика и видях, че той съдържа пари! Мога да ви кажа, че мнението ми за тези хора се промени! Без да губя нито миг, аз мушнах бележката и парите в джоба на жилетката си и бързо се отправих за най-близката евтина гостилничка. Ех, как ядох тогава! Когато най-после не бях в състояние да ям повече, извадих банкнотата и я разгънах, хвърлих й един поглед и едва не припаднах. Пет милиона долара! Просто главата ми се завъртя.

Трябва да съм седял там, смаян и с примигващи очи, в продължение на цяла минута, преди да дойда на себе си. Първото нещо, което забелязах тогава, беше гостилничарят. Погледът му беше прикован в банкнотата и той стоеше като вкаменен. Беше изпаднал в благоговеен транс телом и духом, но изглеждаше, като че ли не бе в състояние да помръдне ни крак, ни ръка. В миг се окопитих и направих едничкото разумно нещо в случая. Подадох му банкнотата и небрежно казах:

— Дайте ми остатъка, моля.

Тогава той се върна към нормалното си състояние и хилядократно се извини, че не би могъл да развали банкнотата, и аз не можах да го накарам да я докосне. Той искаше да я гледа и все да я гледа, като че ли не можеше да й се насити и да утоли жаждата на очите си, обаче отбягваше да я допре, сякаш тя беше нещо твърде свято за ръцете на обикновен простосмъртен. Казах му:

— Съжалявам, ако ви създавам неудобство, но трябва да настоя. Моля, развалете я; нямам никакви други пари.

Но той каза, че това няма никакво значение; напълно е готов да остави тази дреболия за по-сгоден момент. Отвърнах, че може би ще изтече доста време, преди да мина отново край гостилницата му, но той заяви, че това му е все едно, би могъл да почака, а освен това всеки път, когато пожелая, мога да си поръчам каквото обичам, и да си открия сметка за колкото време намеря за добре. Изтъкна, че има доверие в мене и че не се бои, че един такъв богат господин ще го измами само защото има весел нрав и обича да си прави шеги с хората, като се преоблича. В този момент влезе друг посетител и гостилничарят ми направи знак да скрия чудовището, след което ме изпрати с поклон чак до вратата, а аз се отправих право към онази къща и онези братя, за да поправя сторената грешка, преди да ме открие полицията и тя да ми помогне в това. Бях доста неспокоен, дори мога да кажа страшно изплашен, макар че, разбира се, нямах никаква вина. Обаче достатъчно добре познавах човешката природа и знаех, че когато някой открие, че е дал на някакъв скитник банкнота от едни милион лири стерлинги, като е мислил, че му дава една лира, той ще се ядоса на скитника, а не на собственото си късогледство, както би трябвало. Когато доближих къщата, вълнението ми постихна, тъй като всичко беше спокойно и това ме накара да сметна със сигурност, че грешката още не е открита. Позвъних. Появи се същият слуга. Попитах за двамата господа.

— Няма ги. — Това бе изречено с високомерието и студенината, обичайни за хора от типа на този човек.

— Няма ги? Къде са отишли?

— На пътешествие.

— Но къде?

— На континента, струва ми се.

— Континента?

— Да, господине.

— Към къде… по кой път?

— Не мога да кажа, господине.

— Кога ще се върнат?

— Казаха, че след месец.

— Месец! О, това е страшно! Дайте ми някаква идея как да вляза във връзка с тях. Касае се за нещо извънредно важно.

— Наистина не мога. Нямам представа къде са отишли, господине.

— Тогава трябва да видя някой член на семейството.

— И семейството им не е тук; от месеци са в чужбина — мисля, че в Египет или в Индия.

— Човече, направена е огромна грешка. До довечера ще се върнат. Ще им кажете ли, че съм идвал и че ще продължавам да идвам, докато работата се оправи, и че няма защо да се боят?

— Ще им кажа, ако се върнат, но не ги очаквам. Казаха ми, че ще дойдете след около час да питате за тях, но ми поръчаха да ви кажа, че всичко е наред, че ще бъдат тук навреме и че ще ви очакват.

И тъй трябваше да се откажа и да си отида. Каква загадка беше всичко това! Просто ума си можех да загубя. Ще бъда тук „навреме“. Какво можеше да означава това? О, може би писмото ще обясни всичко. Бях забравил писмото; извадих го и го прочетох. Ето какво гласеше то:

Както се вижда по лицето ви, вие сте честен и разумен човек. Разбираме, че сте беден чужденец. Тук приложена ще намерите една парична сума. Тя ви се дава на заем за тридесет дни, без лихва. Явете се в тази къща в края на посочения период. Обзаложил съм се за поведението ви. Ако спечеля облога, ще получите всяка служба, която бих могъл да ви осигуря — искам да кажа всяка служба, за която сте способен и квалифициран.

Нямаше нито подпис, нито адрес, нито дата. Ех, че оплетена работа! Вие знаете какво бе предшествувало всичко това, но аз не знаех. За мене то беше дълбока, тъмна загадка. Нямах никаква представа каква е играта, нито пък дали ми мислят добро или зло. Отидох в един парк и седнах да се опитам да поразмисля по тази работа и да обсъдя как би било най-добре да постъпя.

След около един час размишленията ми се сведоха към следното:

Може би тези мъже ми мислят доброто, може би ми мислят злото; няма начин да разбера истината — да става, каквото ще става. От тяхна страна това е или някаква игра, или план, или опит, няма начин да установя какво е — да става, каквото ще става. За мене има някакъв облог; няма начин да узная какъв — да става, каквото ще става. По този начин ликвидирам с неопределените величини; останалото е конкретно, материално и може да се подреди и означи с положителност. Ако внеса тази банкнота в Английската банка, по сметката на човека, на когото тя принадлежи, ще я приемат, понеже го познават, макар аз и да не го познавам; обаче ще ме питат как е попаднала у мене и ако кажа истината, естествено, ще ме пратят в лудницата, а ако излъжа, ще отида в затвора. Същото ще последва, ако се опитам да разваля някъде банкнотата или да поискам срещу нея заем. Ща не ща, ще трябва да нося този огромен товар на плещите си, докато се завърнат онези хора. За мене банкнотата е безполезна, безполезна като шепа пепел и все пак ще трябва да я пазя и да бдя над нея, и да прося, за да изкарам препитанието си. Не бих могъл да я подаря някому, дори и да се опитам, защото нито честен гражданин, нито разбойник би я приел, нито би се докоснал до нея. А двамата братя са си добре. Дори и да изгубя банкнотата или да я изгоря, на тях ще им е все едно, тъй като могат да спрат всяко плащане, а банката ще ги обезщети; междувременно аз ще трябва да страдам цял месец без никаква заплата и печалба, освен ако не помогна да се спечели този бас — какъвто и да е той — и да получа службата, която ми се обещава. О, как бих желал да получа тази служба; хора от техния вид имат на разположение служби, които си заслужават да бъдат получени.

Започнах сериозно да мисля за тази служба. Надеждите ми много пораснаха. Без съмнение заплатата ще е голяма. Тя ще започне да тече подир един месец; след това всичко ще бъде наред. Скоро започнах да се чувствувам чудесно. По това време отново бях заскитал из улиците. Видът на един магазин за облекло събуди у мене непреодолимо желание да сваля парцалите си и пак да се облека прилично. Можех ли да си позволя такова нещо? Не; не притежавах нищо в света, освен един милион лири стерлинги. Така че се насилих да отмина магазина. Наскоро обаче отново се върнах. Изкушението жестоко ме преследваше. При тази героична борба трябва да бях минал шест пъти напред и назад покрай магазина. Най-после се поддадох; беше неудържимо. Попитах дали нямат останал някакъв дефектен костюм. Човекът, към когото се обърнах, без да ми отговори, кимна към друг. Отидох при посочения човек, но той показа с глава друг, без да каже нещо. Отидох при този и той каза:

— Ей сега ще ви услужа.

Почаках, докато свърши работата, с която беше зает, след което той ме заведе в задната стаичка, прерови куп от хвърлените костюми, като ми избра най-мизерния. Облякох го. Не ми стоеше добре и никак не беше привлекателен, обаче беше нов и аз горях от желание да го имам; затова не обърнах внимание на недостатъците и казах с известно стеснение:

— Много ще ми услужите, ако почакате няколко дни за парите. Нямам у себе си дребни пари.

По лицето на човека се появи възможно най-саркастичният израз и той отговори:

— Аха, нямате ли? Ами да, разбира се, не съм и очаквал. Естествено е господин като вас да носи само едри пари.

Това ме жегна и аз казах:

— Приятелю, не би трябвало да съдите за един непознат само по дрехите. Аз съм напълно в състояние да заплатя този костюм: просто не исках да ви затруднявам да разваляте едра банкнота.

При тези мои думи той поизмени държането си и каза, макар все още с известно високомерие:

— Съвсем не исках да ви обидя, но щом започвате да упреквате, бих казал, че съвсем не е ваша работа да вадите прибързани заключения, че ние не можем да развалим каквато и да било банкнота, която случайно носите със себе си. Напротив, можем.

Подадох му банкнота и рекох:

— О, много добре; моля да ме извините.

Той пое банкнотата с усмивка, една от тези широки усмивки, които се разливат по цялото лице и правят по него бръчки и спирали, също като че ли сте хвърлили тухла в някое вирче. Но когато погледна банкнотата, усмивката му замръзна, лицето му пожълтя и заприлича на тези вълнисти пластове лава, които се срещат втвърдени по склоновете на Везувий. Никога дотогава не бях виждал такава застинала и скована усмивка. Човекът стоеше така, с банкнотата в ръка, съвсем вкаменен, и собственикът бързо се приближи да види какво се е случило и живо каза:

— Е, какво има? Какво е станало? Нещо не е в ред?

Отвърнах:

— Нищо не е станало. Чакам си рестото.

— Хайде, хайде; върни му остатъка, Тод, върни му остатъка.

Тод отговори:

— Върни му остатъка? Лесно е да се каже това, сър; но я погледнете банкнотата!

Собственикът хвърли един поглед, ниско и изразително подсвирна, след това се спусна към купа бракувани дрехи и започна да ги дърпа насам-натам, като през всичкото време говореше възбудено; сякаш сам на себе си:

— Да продаде на един ексцентричен милионер такъв невъзможен костюм! Тод е глупак — истински глупак. Все такива ги върши. Пропъжда всички милионери от магазина, защото не може да разпознае един милионер от един скитник и никога не е могъл да го разпознае. А, ето какво търсех. Моля, господине, свалете тези дрехи и ги хвърлете в огъня. Направете ми услуга да облечете тази риза и този костюм; те са тъкмо онова, което ви трябва — семпли, богати, скромни и благородни като за граф; направени по поръчка за един чуждестранен принц — може би го познавате, сър, Негово височество господаря на Халифакс; наложи му се да ги остави и вместо тях да вземе жалеен костюм, понеже майка му беше на умиране, обаче не умря. Но това няма значение; нещата невинаги стават така, както ние… искам да кажа, както те… ето! Панталоните са добре, стоят ви отлично, сър; а сега жилетката: аха, и тя е добре! А жакета… Боже мой! Чудно нещо. Всичко е превъзходно! През цялата си практика не о, съм виждал такова прелестно нещо.

Аз изразих задоволството си.

— Прав сте, сър, напълно сте прав; костюмът бездруго е добър за временна употреба. Но почакайте да видите какво ще ви направим по мярка. Хайде, Тод, донеси тефтер и молив; започвай; дължина на крачола 32… — и тъй нататък. Преди да кажа и една думица, той ми бе взел мярка и даваше поръчка за официални костюми, сутрешни костюми, ризи и разни други неща. Когато ми се отдаде възможност, казах:

— Но, драги ми господине, не мога да дам тези поръчки, освен ако се съгласите да чакате неопределено дълго време или ако развалите банкнотата.

— Неопределено дълго време! Това е слаба дума, сър, слаба дума. Вечно — това е думата, която трябва да употребим, сър. Тод, погрижи се тези неща да станат бързо и ги изпрати на адреса на господина без никакво губене на време. Нека по-незначителните клиенти да почакат. Вземи адреса на господина и…

— Тъкмо сега сменям жилището си. Ще намина пак да ви оставя новия си адрес.

— Добре, сър, добре. Един момент… да ви изпратя, сър. Така… довиждане, сър, довиждане.

И тъй, не виждате ли какво следваше неминуемо да стане?

Полека-лека започнах да купувам всичко, от което имах нужда, и да искам да ми сменят банкнотата. За една седмица богато се снабдих с всичко онова, от което имах нужда и с най-различни луксозни неща и се настаних в скъп частен пансион на Хановер скуеър. Обядвах и вечерях там, обаче за закуска неизменно отивах в скромната гостилничка на Харис, където бях поръчал първото си ядене с банкнотата от един милион лири стерлинги. Аз станах причина гостилницата на Харис да процъфти. Навред се разнесе слухът, че чуждестранният чудак, който носел банкноти от по един милион лири стерлинги в джоба на жилетката си, бил редовен посетител на заведението. Това беше достатъчно. От бедно, скромно, едва изкарващо разходите си предприятие, то стана всеизвестна, претъпкана с клиенти гостилница. Харис ми беше така благодарен, че насила ми даваше заеми, като не искаше да чуе за отказ. Така че макар и да бях просяк, аз имах пари за харчене и живеех като богатите и знатните. Знаех си, че след време ще дойде някаква катастрофа, обаче вече нямаше никакво измъкване и трябваше или да преплувам, или да се удавя. Виждате ли, тъкмо тази надвиснала опасност придаваше сериозност и трагичност на едно положение, което иначе би било просто смешно. Нощем, в тъмното, винаги изпъкваше трагичната страна на работата й заплашително надвисваше над главата ми. Стенех, обръщах се неспокойно в леглото си и сън не ме хващаше. Обаче на веселата дневна светлина трагичният елемент се стопяваше и изчезваше и аз просто се носех по въздуха и бях щастлив до замайване, до опиянение.

Това бе напълно естествено; защото бях станал една от забележителностите на световната столица и това замая главата ми не малко, а твърде много. Не можехте да вземете вестник, бил английски, шотландски или ирландски, без да намерите там нещо писано за „човека с банкнотата от един милион лири стерлинги в джоба на жилетката“ и за последните му действия и изказвания. Отначало, когато вестниците споменаваха за мене, името ми се намираше на края на колоната, която се занимава с личния живот на изтъкнатите личности; след това започнаха да го слагат над имената на дребните благородници, след това над баронетите, след това над бароните и тъй нататък, и тъй нататък, като постепенно се изкачвах все по-нависоко, колкото повече известността ми растеше, докато стигнах възможно най-голямата височина и там си останах, като заемах място преди херцозите, които не са от царска кръв, и пред всички духовни санове, освен черковния глава на цяла Англия. Имайте предвид обаче, че това не беше слава; засега бях придобил само известност. След това дойде връхната точка — тъй да се каже, официалното ми влизане в лоното на прославените, — която с един замах превърна нетрайния блясък на известността в чистото злато на славата: списанието „Пънч“ помести карикатурата ми! Да, сега вече бях прославен навеки: бях извоювал мястото си. Пак можеха да се шегуват по мой адрес, но с благоговение, не с насмешка, не грубо. Можеха да ми се усмихват, но не и да ми се смеят. Времето за това беше минало. „Пънч“ ме беше нарисувал в развяващи се парцали, как се пазаря с пазачите за Лондонската кула. Представяте си как може да се почувствува един млад човек, на който по-рано никой не е обръщал внимание, а сега не можеше да каже дума, без тя да се подхване и повтаря навсякъде; не можеше да направи стъпка, без да чуе да се разнася от уста на уста: „Ето го! Това е той!“ Не можеше да седне да закусва, без наоколо му да се събере тълпа; не можеше да се появи в ложа в операта, без да се стрелнат към него хиляди лорнети. Та аз просто плувах в слава цял ден — ни повече, ни по-малко.

И знаете ли, дори пазех стария си парцалив костюм и от време на време се появявах в него, за да си позволя старото удоволствие да купувам разни дреболии, да ме наругават, а след това да смайвам до смърт подигравача, като му покажа банкнотата от един милион лири стерлинги. Не можех обаче да продължавам това дълго. Илюстрованите вестници така популяризираха дрехите ми, че когато излезех с тях, хората веднага ме познаваха и след мене тръгваше цяло множество, а ако се опитвах да купя нещо, търговецът ми предлагаше на кредит целия си дюкян, преди да извадех банкнотата си.

Към десетия ден след като се прославих, отидох да изпълня дълга си към своето знаме, като направя посещение на американския пълномощен министър. Той ме прие с подобаващия на моя случай възторг, укори ме, че тъй много съм се забавил да изпълня задължението си и заяви, че има само един начин, по който да получа прошката му, а именно като заема на приема му същата вечер мястото, останало празно поради заболяването на един от гостите. Приех поканата и се разприказвахме. Оказа се, че и той и баща ми били съученици като деца, по-късно студенти в Йейл, и си останали много добри приятели до самата смърт на баща ми. Така той ме покани да гостувам в дома му винаги, когато съм свободен и, разбира се, аз бях напълно готов да сторя това.

Всъщност бях повече от готов; приех поканата му с радост. Когато дойдеше катастрофата, може би той щеше да успее по някакъв начин да ме спаси от пълен провал; не знаех как можеше да стане това, но дано той измислеше нещо. В този късен момент не дръзвах да му разкрия работата — нещо, което веднага бих сторил в началото на странното ми поприще в Лондон. Не, сега не можех да си позволя това; бях нагазил твърде дълбоко. Искам да кажа твърде дълбоко, за да рискувам да призная всичко на един толкова нов приятел, макар че както аз виждам нещата, не смятах, че съм загазил безнадеждно. Защото, знаете, макар и да заемах различни суми, аз внимавах да върша това в рамките на средствата си — искам да кажа, на заплатата си. Разбира се, не можех да зная каква щеше да бъде заплата ми, обаче за достатъчно добра основа на преценките ми можеше да ми послужи обстоятелството, че щях да мога да избера службата измежду онези, които богатият стар господин щеше да ми предложи, стига да бъда годен да я изпълнявам, а аз положително щях да докажа, че мога; в това нямах никакво съмнение. А що се отнасяше до облога, той съвсем не ме тревожеше; винаги ми бе вървяло. Бях преценил, че заплатата ми ще възлиза на шестстотин до хиляди лири стерлинги годишно; да кажем шестстотин първата година, като заплатата постепенно се увеличава, докато стигне до хиляда, когато докажа, че ги заслужавам. Засега дължах само заплатата си за една година. Всички се мъчеха да ми заемат пари, но аз бях отблъснал предложенията на повечето от тях под един или друг предлог; така че от заеми бях задлъжнял триста лири стерлинги, като останалите триста бях изразходвал за прехрана, квартира и други покупки. Смятах, че заплатата за втората година щеше да ми стигне през остатъка от месеца, ако продължавам да съм предпазлив и пестелив, а аз възнамерявах да внимавам много за това. След като месецът ми се свършеше и моят работодател се завърнеше от пътуването си, работите ми отново щяха да се наредят, тъй като щях да разпределя заплатата си за две години между кредиторите си и веднага щях да се заловя за работа.

Приемът беше прелестен — имаше четиринадесет души поканени. Херцогът и херцогинята на Шордич и дъщеря им лейди Ан-Грейс-Елинор-Селест — и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък — Бохън, граф и графиня Нюгейт, виконт Чийпсайд, лорд и лейди Бладърскайт, няколко нетитулувани хора от двата пола, министърът, неговата съпруга и дъщеря, и гостенката на дъщеря им, английската девойка на двадесет и две години, на име Поршия Лангам, в която се влюбих след две минути, а и тя в мене — можех да видя това и без очила. Имаше и един друг гостенин, американец — обаче аз малко избързвам. Докато всички бяха все още в приемната, точейки си зъбите за вечерята, и хвърляха хладни погледи към закъснелите, прислужникът оповести:

— Г-н Лойд Хейстингс.

В момента, когато обичайните прояви на учтивост бяха привършени, Хейстингс ме забеляза и се запъти право към мене със сърдечно протегната ръка, след това изведнъж се спря, тъкмо когато се готвеше да се ръкува, и каза стеснено:

— Прощавайте, господине, мислех, че ви познавам.

— Разбира се, че ме познаваш, приятелю.

— Не може да бъде! Вие ли сте, хм… хм?

— Чудовището с банкнотата в джоба на жилетката? Аз съм, същият. Не се страхувай да ме наречеш с прякора ми; свикнал съм му.

— Виж ти, виж ти, това наистина е изненадана. Един-два пъти съм виждам името ти свързано с този прякор, но не можеше и през ум да ми мине, че ти си този Хенри Адамс, за когото става дума. Та няма и шест месеца, откакто служеше във фирмата „Блейк Хопкинс“ във Фриско, за което получаваше заплата, а за да си докараш малко допълнителен доход, вечер ми помагаше с книжката и статистиките на клона на Гулд и Къри. Просто не мога да си представя, че си в Лондон, милионер и такава знаменитост. Също както в приказките от „хиляда и една нощ“. Не, съвсем не мога да го повярвам; не мога да го побера в ума си; дай ми малко време, докато дойда на себе си.

— Работата е там, Лойд, че ти не си в по-объркано състояние от мене. Сам аз не мога да повярвам всичко това.

— Боже мой, просто изумително, нали? Та днес се навършват едва три месеца, откакто заедно отидохме в миньорския ресторант.

— Не, в ресторанта „Уот Чийр“.

— Да, точно „Уот Чийр“ беше; отидохме там в два часа след полунощ и си поръчахме котлети и кафе, след като цели шест часа бяхме чоплили книжката на клона, и аз се мъчех да те убедя да дойдеш с мене в Лондон и предлагах да ти издействувам отпуска, да заплатя разноските ти и да ти дам известен процент, ако успея да уредя продажбата. А ти не искаше и да ме чуеш, заявяваше, че няма да успея и че не можеш да си позволиш да прекъснеш работата си, тъй като ще ти е необходимо много време отново да навлезеш в нея, когато се завърнеш. И въпреки това те намерих тук. Колко странно е всичко това! Как е станало така, че си дошъл, и какво ти е помогнало да сложиш това невероятно начало?

— О, само една случайност, историята е дълга — човек би могъл да каже цял роман. Ще ти разкажа всичко, но не сега.

— Кога?

— В края на месеца.

— Дотогава има повече от две седмици. Прекалено голямо напрежение за търпението ми. Хайде да кажем след седмица.

— Не мога. След време ще разбереш защо. Но как върви търговията?

Веселостта му в миг се изпари и той каза с въздишка:

— Ти беше истински пророк, истински пророк. Защо ли ми трябваше да идвам тук? Не искам да говоря за това.

— Но трябва. Тази вечер, когато си отидем оттук, трябва да дойдеш при мене и да ми разкажеш всичко.

— О, мога ли? Сериозно ли говориш? — и очите му се овлажниха.

— Да, искам да чуя цялата история, до най-малката подробност.

— Така съм ти благодарен! Още веднъж да намеря човешко съчувствие в нечий глас или поглед, още веднъж да се прояви интерес към мене и към работите ми след всичко, което съм преживял… боже! На колене бих поблагодарил за такова нещо.

Той здраво ми стисна ръка, окопити се и бе бодър и оживен на вечерята, от която нищо не излезе. Случи се обикновеното нещо — онова, което винаги става при порочната и сложна английска система, — не можаха да решат кой да влезе пръв в обедната зала, тъй че вечерята не се състоя. Англичаните винаги вечерят, преди да отидат някъде на вечеря, защото много добре знаят на какъв риск се излагат; но никой никога не предупреждава чужденците и те спокойно си влизат в капана. Разбира се, този път никой не пострада, понеже нямаше друг новак, освен Хейстингс и всички бяхме вечеряли предварително, а министърът пък съобщил на Хейстингс, когато го поканил, че съобразно с английския обичай изобщо не е поръчал да приготвят вечеря. Всеки взе по една дама и се запъти към трапезарията, тъй като външната форма обикновено се спазва; но тъкмо там започна спорът. Херцог Шордич искаше да влезе пръв и да седне на главното място на масата, като поддържаше, че рангът му бил по-висок от този на министър, представляващ само един народ, а не монарх. Аз обаче предявих своите права и не отстъпвах. В колоната на вестниците, занимаващи се с личния живот на изтъкнатите личности, моето място беше пред херцозите, които не са от царска кръв, и аз го казах, като заявих, че трябва да вляза преди херцога. Разбира се, колкото и да се борихме — а ние действително сторихме това, — въпросът не можа да бъде решен. Най-после той започна неблагоразумно да изтъква своето потекло и древността на рода си, но когато той стигна до Уилям Завоевателя, аз му запуших устата с Адамс, чийто пряк потомък съм, което личи и от името ми Адам, докато той не е пряка издънка, както личи от неговото име, пък и от скорошния му нормандски произход; след това отидохме обратно в приемната и ни се поднесе закуска на крак — чиния сардели и по една ягода: всички се събират накуп, стоят прави и ги изяждат. Тук преклонението пред старшинството не се спазва толкова строго; двамата души с най-висок ранг играят на „ези-тура“ и печелившият пръв посяга към ягодата, а онзи, който губи, взима шилинга. Подир това следващите двама хвърлят монета, после следващите и тъй нататък. След като похапнахме, внесоха маса и всички играхме на карти, шест пенса на игра. Англичаните никога не играят, за да се забавляват. Ако не могат да спечелят или да изгубят нещо — за тях е без значение кое от двете, — те не играят.

Прекарахме прекрасно; това положително можеше да се каже за двама ни — за мис Лангам и мене. Бях така пленен от нея, че не можех да следя картите си и сигурно бих губил във всяка игра, ако момичето не правеше същите грешки, понеже беше в същото състояние, както и аз, нали разбирате? Играта не вървеше нито на единия, нито на другия, но ние дори не спирахме да помислим защо; ние само знаехме, че сме щастливи, нищо друго не ни интересуваше и не искахме никой да ни пречи. И аз й казах — наистина казах, — че я обичам; а тя… е, тя пламна, та чак косата й стана червена, но това й беше приятно; каза ми, че й е приятно. Ах, в живота ми не е имало друга такава вечер! Всеки път, когато хвърлях карта, аз добавях по някоя и друга дума; всеки път, когато хвърляше карта, тя ми отговаряше и в същото време смяташе бройките. Че аз не можех да кажа даже „двойка“, без да добавя: „Боже, колко сте сладка!“ А тя отвръщаше: „Петнадесет — две, петнадесет — четири, петнадесет — шест и още един чифт — осем и осем — правят шестнадесет… Наистина ли тъй мислите?“ И си извиваше погледа към мене изпод миглите си, знаете, тъй сладко и дяволито! Ах, то беше толкова, толкова…

Бях напълно честен и откровен с нея; казах й, че нямам пукната пара, освен тази банкнота от един милион лири стерлинги, за която е чувала да се говори толкова много, пък и тя не е моя. Това събуди любопитството й и тогава заговорих с нисък глас и й разказах цялата история от самото начало, а тя насмалко не умря от смях. Никак не ми беше ясно какво толкова смешно можеше да намери в тази история, но така си беше; всяка половин минута някоя нова подробност я караше да избухва в смях и аз трябваше да мълча по цяла минута и половина, за да й дам възможност да дойде на себе си. Просто се съсипа от смях — вярно ви казвам; никога не бях виждал такова нещо. Искам да кажа, никога не бях виждал една тъжна история — историята за тревогите, безпокойствата и страховете на един човек — да произведе именно такова въздействие. И аз се влюбих още повече, като видях, че може да бъде толкова весела, когато в историята нямаше нищо весело; защото, както вървяха нещата, знаете, може би скоро щях да се нуждая точно от такава съпруга. Разбира се, казах й, че ще трябва да почакаме две години, докато наваксам със заплатата си; но тя нямаше нищо против, само изрази надеждата, че ще бъда колкото е възможно по-внимателен с разходите си, та в никой случай да не засегна и заплатата за третата година. След това започна да се безпокои, да не би да правим грешка, като смятаме първоначалната заплата по-висока от сумата, която бих и получил в действителност. Това беше проява на здрав разум и ме накара да се почувствувам не само самоуверен, както по-рано, обаче ми навя една хубава делова мисъл и аз откровено й я разкрих.

— Поршия, скъпа, ще имаш ли нещо против да дойдеш с мене, когато ще трябва да се явя пред онези стари господа?

— Не, не знам дали би било редно; дори боя се, че никак не би било редно, но знаеш, толкова много зависи от това, че…

— Тогава ще дойда, независимо от това дали е редно или не — заяви с прелестен и великодушен възторг. — О, ще бъда така щастлива, като си помисля, че присъствието ми ще ти помогне.

Тя малко се стресна, но каза:

— Не-е; ако присъствието ми би те насърчило. Но мислиш ли, че ще бъде напълно редно?

— Да ми помогне ли, миличка? Не само, че ще ми помогне, но дори ще свърши цялата работа. Толкова си красива, очарователна и така печелиш хората, че ако дойдеш с мене, ще мога да им поискам такава голяма заплата, че да разоря тези добри стари господа и те пак не ще имат сърце да се противопоставят.

Ех, да бяхте видели как кръвта нахлу в лицето й и как щастливо блеснаха очите й!

— Какъв ужасен ласкател! Няма нито капчица истина в това, което казваш, но все пак ще дойда с тебе. Може би това ще те накара да не очакваш от другите хора да гледат с твоите очи.

Дали се разпръснаха съмненията ми? Дали се върна самоувереността ми? За това можете да съдите по следното обстоятелство: тайничко в себе си веднага покачих заплатата си за първата година на хиляда и двеста лири стерлинги, обаче не й го казах. Оставих го за изненада.

По целия път за дома се носех из облаците. Хейстингс говореше, а аз не чувах нито дума. Когато двамата влязохме във всекидневната ми, той ме накара да дойда на себе си, като се възхити от удобствата и от луксозната ми обстановка.

— Нека просто да поседя и да се нагледам до насита! Боже, та това е цял дворец; същински дворец! И в него има всичко, което човек би могъл да пожелае, включително приветлив огън и готова вечеря. Хенри, това не само ме кара да разбера колко си богат ти, но ме кара и да осъзная с цялото си същество колко беден съм аз — колко нещастен, сразен, смазан и съсипан!

Дявол да го вземе! При тези думи по тялото ми преминаха студени тръпки. Те ме стреснаха и ме накараха да си дам сметка, че се намирам върху една съвсем тънка кора, под която кипи кратер. Сам не знаех, че бях живял като насън — искам да кажа, не си бях позволил да го разбера от дълго време насам; но сега — о, боже! Затънал в дългове, без нито една стотинка и щастието или злочестината на една прелестна девойка в ръцете ми, без никакви изгледи, освен една заплата, която може би никога… о, положително никога няма да получа! Ох, ох, ох, провалил съм се безнадеждно; нищо не може да ме спаси!

— Хенри, дори трохите от всекидневния ти доход биха…

— О, моя всекидневен доход! Ето, глътни това шотландско уиски и се поразвесели. Наздраве! Или не, ти си гладен; седни и…

— Не мога да хапна нито един залък; всяка охота ми е преминала. Напоследък не мога да се храня; но ще пия с тебе, докато падна. Хайде!

— Чаша за чаша, съгласен съм! Приготви се! Хайде! А сега, Лойд, разкажи ми историята, докато приготвя питието.

— Да я разкажа? Отново ли?

— Отново? Какво искаш да кажеш с това?

— Думата ми е дали искаш да я чуеш пак.

— Дали искам да я чуя пак? Това наистина е озадачаващо. Чакай не пий повече от тази течност. Нямаш нужда от нея.

— Слушай какво, Хенри, ти ме плашиш. Не ти ли разказах историята по пътя за насам?

— Ти?

— Да, аз.

— Да пукна, ако съм чул и една думичка.

— Хенри, това е сериозно нещо. То ме тревожи. Какво ти поднесоха там у министъра?

В този момент всичко ми стана ясно и аз си признах като истински мъж:

— Поднесоха ми най-прекрасната девойка в света!

Тогава той се втурна към мене и ние си стиснахме ръцете, и ги стискахме, стискахме, докато ни заболяха, и той не ме упрекна, че не бях чул нито една дума от историята, която ми бе разказал, докато бяхме вървели цели три мили. Само седна, търпелив и спокоен, какъвто изобщо си беше, и отново ми разправи всичко. Накъсо казано, то се свеждаше към следното: дошъл в Англия, като смятал, че тук има широки възможности; имал „изключително право“ да продаде клона на Гулд и Къри за сметка на собствениците на периметъра и да задържи всичко, което получи над милион долара. Работил усърдно, натискал всички копчета, които могъл; не оставил неизползувано нито едно почтено средство; изразходвал почти всички пари, които изобщо притежавал, но не могъл да накара и един-единствен капиталист да го изслуша, а поставеният му срок изтичал в края на месеца. С една дума, бе разорен. Тогава той скочи и извика:

— Хенри, ти можеш да ме спасиш! Можеш да ме спасиш и ти си единственият човек в света, който може да стори това. Ще го направиш ли? Нима няма да го направиш?

— Кажи ми как. Изкажи се, момчето ми.

— Дай ми един милион и пари за връщане. Недей, недей ми отказва.

Намирах се в нещо като агония. Тъкмо щях да изрека думите: „Лойд, самият аз съм просяк — нямам абсолютно никакви пари, а при това съм затънал в дългове!“ Но изведнъж едно огнено хрумване проблесна в съзнанието ми, аз затворих челюсти и се успокоих, докато станах студен като капиталист. И тогава заявих със самоуверен и делови тон:

— Ще те спася, Лойд…

— Тогава аз съм вече спасен! Господ да бъде вечно милостив към тебе! Ако някога…

— Нека свърша, Лойд. Ще те спася, но не по този начин; тъй като това не ще е справедливо спрямо тебе след усърдната ти работа и рисковете, които си поемал. Няма защо аз да купувам мини; в такъв търговски център като Лондон бих могъл да поддържам капитала си в движение и без това; тъкмо това е, което правя през цялото време; но ето какво ще сторя сега. Разбира се, знам всичко за тази мина; знам огромната й стойност и мога да гарантирам за нея пред всеки, който пожелае да я купи. За две седмици ти ще я продадеш за три милиона в брой, като използваш свободно името ми, а след това ще си разделим печалбата наполовина.

Знаете, ако не го бях съборил на земята и вързал навреме, той щеше да направи всички мебели на трески — така бясно се разтанцува от радост.

Сега лежеше напълно щастлив и казваше:

— Значи, мога да използувам името ти! Името ти — помисли си само какво значи това! Човече, тези богати лондончани ще идват при мене на тълпи; просто ще се бият за акциите! Финансовият ми успех е осигурен, осигурен е завинаги и докато съм жив, няма да те забравя!

В по-малко от двадесет и четири часа цял Лондон кипеше! Ден след ден трябваше да си седя у дома и да повтарям на всички посетители:

— Да, казах му да ви отправя към мене. Познавам човека и познавам мината. Репутацията му е безукоризнена, а мината струва много повече, отколкото той иска за нея.

Междувременно всичките си вечери прекарвах в дома на министъра с Поршия. Не й казах нито думица за мината; пазех го за изненада. Приказвахме за заплатата; не говорехме за нищо друго, освен за заплатата и за любов; понякога за любов, понякога за заплатата, понякога и за двете. Ох, пък да знаете какъв интерес проявиха съпругата и дъщерите на министъра към нашата любовна интрижка и какви ловки ходове измислиха, за да не бъдат прекъсвани срещите ни и за да бъде държан в неведение министърът — беше просто прекрасно от тяхна страна!

Когато най-после месецът изтече, аз имах в банката сметка от един милион долара, също такава сметка имаше и Хейстингс. Облечен в най-хубавите дрехи, минах с файтон покрай къщата на Портланд Плейс, прецених по външния й вид, че моите птици се бяха завърнали, продължих към дома на министъра, откъдето взех моята любима, и отново потеглихме към Портланд Плейс, като я с цялата си енергия разговаряхме за заплатата. Тя беше така възбудена и така гореше от нетърпение, че това я правеше просто непоносимо прелестна. Казах:

— Миличка, с този твой вид би било престъпно да се поиска заплата по-малко от три хиляди годишно!

— Хенри, Хенри, ти ще ни разориш!

— Не се бой. Само запази този си вид и предостави другото на мене. Всичко ще излезе както трябва.

Оказа се, че аз трябваше да поддържам смелостта й по целия път. Тя непрестанно ме умоляваше, като казваше:

— Моля ти се, не забравяй, че ако поискаме прекалено много, можем изобщо да не получим никаква заплата и тогава какво ще стане с нас, като нямаме как да се препитаваме?

Въведе ни същият този слуга и ето ти ги там двамата стари господа… Разбира се, те се изненадаха, когато видяха това прелестно същество с мене, но аз казах:

— Това нещо е напълно в ред, господа, тя е моята бъдеща опора и другарка в живота.

И аз й ги представих, като ги назовах по име. Това не ги изненада; знаеха, че ще бъда достатъчно съобразителен да ги потърся в телефонния указател. Поканиха ни да седнем, като се отнесоха много учтиво с мене и особено се постараха да спестят всяка неловкост на нея и да й помогнат да не се стеснява. Тогава аз казах:

— Господа, готов съм да ви докладвам.

— Доволни сме да чуем това — каза моят човек, — тъй като сега ще можем да разрешим облога между мене и брат ми Ейбъл. Ако сте станали причина да спечеля, ще получите обещаната ви служба. У вас ли е банкнотата от един милион лири стерлинги?

— Ето я, господине — и аз му подадох банкнотата.

— Печеля! — извика той и тупна Ейбъл по гърба. — А сега, какво ще кажеш ти, братко?

— Ще кажа, че момъкът действително е оцелял и че губя двадесет хиляди лири. Никога нямаше да повярвам подобно нещо.

— Имам да ви докладвам още нещо и то е доста дълго — казах аз. — Искам да ми позволите да дойда някой ден и да ви разкажа подробно всичко, което преживях през този месец; и ви давам честна дума, че историята заслужава да бъде изслушана. Междувременно погледнете това.

— Гледай ти, човече! Извлечение от банкова сметка за двадесет хиляди лири стерлинги? Ваше ли е?

— Мое. Спечелих тези пари, като в продължение на тридесет дни разумно използувах малкия заем, който ми дадохте. И единственият начин, по който си служих с него, беше, като купувах дреболии и предлагах да ми развалят банкнотата.

— Хайде де, това е удивително! Просто невероятно!

— Няма значение, ще докажа истинността на думите си. Няма защо да приемате твърденията ми на вяра.

Сега обаче беше ред на Поршия да се изненада. Очите й бяха широко отворени и тя каза:

— Хенри, тези пари действително ли са твои? Значи си ме лъгал, така ли?

— Да, миличка, вярно, че те излъгах. Обаче знам, че ще ми простиш.

Тя се нацупи и каза:

— Не бъди толкова сигурен. Лошо момче, да ме мами по такъв начин!

— О, миличка, ще ти мине, ще ти мине; това беше само за шега, знаеш. Хайде, тръгвай да си вървим.

— Но чакайте, чакайте! Забравихте за службата. Искам да ви дам обещаната служба — спря ме моят човек.

— Да — казах аз, — извънредно съм ви благодарен, но всъщност не се нуждая от службата.

— Но вие можете да получите най-добрата служба, която съм в състояние да ви предложа.

— И за това ви благодаря, но няма нужда и от такава служба.

— Хенри, срамувам се заради тебе. Ти не проявяваш достатъчно благодарност към този добър господин. Мога ли да сторя това заради тебе?

— Разбира се, скъпа, стига да можеш да поблагодариш по-добре от мене. Да видим какво ще направиш.

Тя отиде при моя човек, седна на скута му, обви ръце около шията му и го целуна право в устата. Тогава двамата стари господа избухнаха в силен смях, обаче аз бях така слисан, сякаш се бях вкаменил на мястото си. Поршия каза:

— Татко, той каза, че не си в състояние да му предложиш служба, каквато той смята, че заслужава; чувствувам се така обидена, както и…

— Скъпа моя, той баща ли ти е?

— Да, мой втори баща, най-милият втори баща на този свят. Сега разбираш, нали, защо се смях толкова много, когато, без да знаеш за връзката помежду ни, ти ми разказа в дома на министъра какви тревоги ти беше създал облога между баща ми и чичо Ейбъл.

Разбира се, сега аз заговорих без никакви шеги и отидох право на въпроса.

— О, скъпи господине, искам да взема думите си. Вие действително можете да ми предложите достойна за мене служба.

— Назовете я.

— Зет.

— Гледай ти, гледай ти! Но знаете, ако по-рано не сте изпълнявали такава служба, вие не ще можете да ми предоставите необходимите препоръки, за да изпълните условията на договора, и затова…

— О, моля ви се, вземете ме за проба, моля ви се! Пробвайте ме тридесет или четиридесет години и ако…

— Е, добре, добре; това, което искате, е твърде малко. Вземете я.

Дали тя и аз бяхме щастливи? В речника няма достатъчно думи, които да опишат щастието ни. А когато един-два дни по-късно из Лондон се разчу цялата история за приключенията ми с банкнотата през тридесетте дни и краят на историята, дали Лондон е говорил за това и дали се е забавлявал? Да.

Бащата на моята Поршия занесе тази мила и услужлива банкнота в банката и я осребри;, тогава банката я обезсили и му я подари, а той ни я даде на сватбата и оттогава насам тя непрестанно виси в рамката си в най-святото място в дома ни. Защото тази банкнота ми донесе моята Поршия. Ако не беше тя, нямаше да остана в Лондон, нямаше да отида у министъра и никога нямаше да я срещна. И затова аз винаги казвам: „Да, както сами виждате, това е банкнота от един милион лири стерлинги; но с нея бе направена само една-единствена покупка, и при това купената стока струваше десет пъти повече.“

Водач на туристическа група

Щеше да дойде време за отиването ни от Екс-льо-Бен за Женева, а оттам, след няколко еднодневни и объркани пътувания, в Байройт, Бавария. Разбира се, трябваше да имам специален водач, който да се грижи за такава голяма група туристи като моята.

Аз обаче отлагах. Времето течеше и най-после един ден се изправих пред обстоятелството, че сме готови да тръгнем, а нямаме водач. Тогава се реших на постъпка, която съзнавах, че е проява на глупава смелост, но бях настроен тъкмо за такова нещо. Заявих, че ще направя първия етап без чужда помощ — и го сторих.

Самичък доведох групата от Екс до Женева — четирима души. Разстоянието беше два часа и повече и трябваше веднъж да сменяме влака. Не ни се случи никаква неприятност, само забравихме един куфар и някои други неща на перона на гарата, нещо, което едва ли би могло да се нарече неприятност — толкова е обикновено. Тогава предложих да водя групата по целия път до Байройт.

Това беше грешка, макар че навремето не го виждах в такава светлина. Подробностите бяха повече, отколкото смятах: 1. Двама души, които бяхме оставили в един женевски пансион преди няколко седмици, трябваше да бъдат взети и доведени в хотела. 2. Трябваше да предупредя съответните чиновници на Големия кей, които се грижат за багажа, да донесат в хотела седем от оставените ни на багаж куфари и да отнесат обратно други седем, които щяха да намерят натрупани в хола на хотела. 3. Трябваше да разбера в коя част на Европа се намира Байройт и да купя седем железопътни билета за там. 4. Трябваше да изпратя телеграма на един приятел в Холандия. 5. Беше два часът след пладне и ние трябваше да сме нащрек и готови за първия вечерен влак и да се погрижим за билети за спален вагон. 6. Трябваше да тегля пари от банката.

Счетох, че най-важното нещо трябва да са билетите за спалния вагон, затова отидох на гарата лично, за да съм сигурен, че работата ще бъде свършена; куриерите на хотела невинаги са чевръсти. Денят беше горещ и трябваше да взема файтон, но по-икономично ми изглеждаше да вървя пеша. Обаче не излезе така, понеже обърках пътя и утроих разстоянието. Поисках билети, а чиновникът ме попита по кой път ще искаме да минем. Това ме смути и ме забърка — наоколо ми имаше много хора, а аз не знаех нищо за пътищата и нямах представа, че има два: тогава реших, че ще е най-добре да се върна, да проуча картата и да дойда отново.

Този път взех файтон, но когато се качвах по стълбите в хотела, сетих се, че пурите ми са се свършили и реших, че ще е добре да си купя, преди да съм забравил. Будката беше наблизо и нямах нужда от файтона. Поръчах на файтонджията да ме чака. Като размишлявах за телеграмата и се мъчех да я съставя в ума си, аз забравих за пурите и файтона и продължавах да вървя все напред. Смятах да помоля хората в хотела да изпратят телеграмата, но тъй като сега сигурно бях недалеч от пощата, реших да направя това сам. Но тя бе по-далеч, отколкото предполагах. Най-после я намерих, написах телеграмата и я подадох на чиновника. Той беше човек със строг вид, нервен и започна да ме обстрелва с въпроси на френски език, като изразите му така се сливаха, че просто не можех да отделя думите една от друга, и това ме накара отново да се смутя. Но един англичанин ми се притече на помощ и каза, че чиновникът искал да знае къде трябва да изпрати телеграмата. Не можах да му отговоря, тъй като това не беше моя телеграма, и обясних, че просто я изпращам от името на един член на групата ни. Но чиновникът не искаше да се укроти, докато не му дам адреса; отвърнах му, че ако толкова държи на него, ще се върна и ще го взема.

Реших обаче, че най-напред ще трябва да отида да прибера двете липсващи лица, тъй като най-добре е всичко да се върши подред и систематично, по едно нещо наведнъж. Тогава си спомних, че файтонът ме чака при хотела и че таксата му върви; затова повиках друг файтон и казах на файтонджията да заведе първия файтон до пощата и да чака там, докато дойда.

За да отида при онези двама души, трябваше да извървя голямо разстояние и доста да се поизпотя, а когато стигнах там, те не можеха да дойдат с мене, защото имаха много тежки чанти и трябваше да вземат файтон. Отидох да потърся, но преди да срещна такъв, забелязах, че бях стигнал близо до Големия кей — поне така мислех — и сметнах, че ще спестя време, ако се отбия да уредя въпроса с куфарите. Извървях още около една миля и при все че не намерих Големия кей, намерих тютюнева будка и си спомних за пурите. Казах, че отивам в Байройт и че ми са необходими пури, които да ми стигнат за цялото пътуване дотам. Човекът ме попита кой път възнамерявам да взема. Отвърнах му, че не знам. Той заяви, че би ми препоръчал да мина през Цюрих и различни други места, чиито имена ми спомена, и предложи да ми продаде седем второкласни транзитни билета по 22 долара единия, без печалбата, която му позволявало управлението на железниците. Вече ми беше омръзнало да пътувам във втора класа с първокласен билет, така че приех предложението.

След известно време намерих багажното бюро „Начурал и Ко“ и им казах да изпратят седем от куфарите ни в хотела и да ги наредят в хола. Стори ми се, че не предадох цялата поръчка, обаче онова, което казах, беше всичко, което можа да роди главата ми.

След това намерих банката и поисках малко пари, обаче бях оставил някъде кредитното си писмо, тъй че не можах да изтегля сумата. Спомних си, че трябва да съм го забравил на масата, където написах телеграмата, затова взех файтон и отидох до пощата. Качих се горе и ми казаха, че на масата действително било намерено едно кредитно писмо, но сега то се намирало в ръцете на полицията и трябвало да отида там и да докажа правото на собственост. Изпратиха с мене едно момче, излязохме от задния вход, извървяхме около две мили и намерихме полицейското управление; тогава се сетих за файтоните си и помолих момчето да ми ги изпрати, когато се върне в пощата. Свечеряваше се вече и кметът бе отишъл да вечеря. Мислех и аз да отида да вечерям, но дежурният полицай мислеше иначе и аз останах. Кметът се отби към десет и половина, но заяви, че вече е твърде късно да се направим нещо, затова да дойда в девет и половина на другата сутрин. Полицаят поиска да ме задържи цяла нощ и каза, че съм имал подозрителен вид и навярно кредитното писмо не е мое, и сигурно изобщо не знам какво е кредитно писмо, ами просто съм видял истинския му собственик да го оставя на масата и съм пожелал да го взема, тъй като навярно съм от онези хора, които биха пожелали всичко, каквото видят, независимо от това, дали е ценно или не. Кметът обаче каза, че не вижда нищо подозрително у мене и че му изглеждам доста безвреден, само умът ми бил блуждаещ, а и не бил в достатъчно количество. Така че му поблагодарих и той ме пусна да си вървя, и аз се прибрах с трите файтона.

Бях изморен като куче и не бях в състояние да отговарям разумно на никакъв въпрос, и реших, че ще е по-добре да не обезпокоявам групата по това време на нощта, тъй като знаех, че на другия край на коридора има свободна стая. Хората от групата ми обаче се тревожили за мене и затова сложили пост да ме чака, така че не можах да стигна в стаята. Бях поставен в ужасно положение. Всички членове на групата седяха неподвижни и навъсени на четири стола в една редица, облечени и с шалове, с чанти и пътеводители в скута. Били седели така в продължение на четири часа и през всичкото време барометърът спадал. Да, и те чакали — чакали мене. Както ми изглеждаше, нищо, освен някаква неочаквана, ловка и блестяща маневра не можеше да пробие железния франт и да обърне събитията в моя полза; затова хвърлих шапката си на арената, последвах я с двоен скок и весело се провикнах:

— Ха-ха, ето че сме всички!

Нищо не можеше да бъде по-дълбоко и по безмълвно от последвалата липса на аплодисменти. Но аз продължих в същия дух; друг начин на действие нямаше, макар че самоувереността ми, достатъчно слаба и преди това, намаля страхотно и фактически съвсем се изпари.

Опитах се да се шегувам с натежало сърце; помъчих се да трогна сърцата на другите там и да смекча неприязънта на лицата им, като проявя веселие и приятен хумор и като превърна цялата тази ужасна случка във весело и забавно приключение; обаче се оказа, че съм подхванал работата зле. Атмосферата не беше никак подходяща. Не събудих ни една усмивка; ни една бръчка на тези строги лица не се изглади; не можах да стопя леда в нито един от мразовитите погледи, насочени срещу мене. Направих още едно живо и несполучливо усилие, обаче главата на групата го прекъсна по средата и каза:

— Къде беше?

Разбрах по държането, че намерението е да се пристъпи към делови обяснения. Залових се да разказвам перипетиите си, но отново бях прекъснат.

— Къде са другите двама? Страшно сме разтревожени за тях.

— О, те са добре. Трябваше да намеря файтон. Ще отида веднага и…

— Седни! Не знаеш ли, че е единадесет часа? Къде ги остави?

— В пансиона.

— Защо не ги доведе?

— Защото не можехме да носим чантите. Така че помислих…

— Помислил си! Няма защо да се опитваш да мислиш. Човек не може да мисли, ако не притежава съответния мисловен апарат. До този пансион има две мили. Без файтон ли отиде до там?

— Аз… хм, нямах такова намерение; само така се случи.

— Как се случи така?

— Защото бях на пощата и си спомних, че съм оставил един файтон да ме чака тук и затова, за да намаля разноските, изпратих друг файтон да… да…

— Да, какво?

— Е, сега не си спомням, но мисля, че вторият файтон трябваше да съобщи в хотела да платят на първия и да го отпратят.

— Каква полза би имало от това?

— Каква полза би имало от това? Щеше да намали разноските, нали?

— Като на мястото на стария файтон бъде поставен друг, който да продължи разноските?

Не отговорих нищо.

— Защо не поръча на втория файтон да дойде да те вземе?

— Ами че нали точно това направих! Сега се сетих. Да, точно това. Защото си спомням, че когато…

— Е добре, защо тогава файтонът не е дошъл да те вземе?

— От пощата ли? Ами че да, той е отишъл там.

— Прекрасно, но защо тогава стана така, че си отишъл пеша до пансиона? О, слава богу, поне едно нещо си свършил! Щеше да бъде много лошо, ако не беше я изпратил… Защо гледаш така? Опитваш се да отбегнеш погледа ми. Тази телеграма е най-важното нещо, което… Ти не си я изпратил!

— Не съм казал, че не съм я изпратил.

— Няма защо да го казваш. О, божичко, тази телеграма не трябваше за нищо на света да остане неизпратена. Защо не си я изпратил?

— Знаеш, за толкова неща трябваше да мисля и затова аз… там са големи педанти и след като бях написал телеграмата…

— Ах, няма значение, да оставим това настрана, обясненията не могат сега да помогнат… Какво ли ще си помисли той за нас?

— Не се тревожи! Не се тревожи! Ще си помисли, че сме дали телеграмата на управата на хотела и че те…

— Ами да, разбира се! Защо не направи това? То е било единственият разумен начин на действие.

— Да, знам, но си бях втълпил, че на всяка цена трябва да отида в банката и да изтегля малко пари…

— Е, трябва да ти се признае, че поне за това си се погрижил и не искам да проявявам голяма строгост спрямо теб, но все пак трябва сам да признаеш, че ни създаде доста неприятности, а някои от тях бяха излишни. Колко пари изтегли?

— Хм, аз… аз смятах, че… че…

— Че какво?

— Че… че при съществуващите обстоятелства… като се има предвид, че сме толкова хора, знаеш, и… и…

— Какви ги увърташ? Обърни си, моля, лицето към мене и… Та ти не си изтеглил никакви пари!

— Е, чиновникът каза…

— Няма значение какво е казал чиновникът. Сигурно си и имал някакво лично основание. Не точно основание, но нещо, което…

— Е добре, работата се състоеше просто в това, че кредитното писмо не беше у мене.

— Кредитното писмо не беше у теб?

— Кредитното писмо не беше у мене.

— Няма защо да повтаряш думите ми. Къде беше кредитното писмо?

— В пощата.

— Какво търсеше там?

— Виждаш ли, аз го забравих, оставих го там.

— Бога ми, виждала съм много водачи на туристи, но от всички водачи, които някога…

— Направих най-доброто, което можах.

— Да, нещастнико, прав си и аз нямам право така да те хокам, след като си се изтощил до смърт, за да свършиш всичко това, докато ние сме седели тук и само сме се тревожили, вместо да изпитваме благодарност за онова, което си се мъчил да направиш за нас. Всичко ще се нареди. Нищо не ни пречи да вземем влака в 7.30 утре сутринта. Купи ли билети?

— Да, и добра сделка сключих. Втора класа.

— Радвам се. Всички пътуват втора класа, тъй че няма защо да не спестим съсипателните допълнителни разходи. Колко плати?

— По двадесет и два долара — транзит до Байройт.

— Гледай ти, не знаех, че може да се купуват транзитни билети другаде, освен в Лондон и Париж.

— Може би някои хора не могат; други обаче могат и както изглежда, аз съм един от тях.

— Цената изглежда високичка.

— Тъкмо обратното, посредникът се отказа от комисионата си.

— Посредникът?

— Да, купих ги от магазин за пури.

— Това ме подсеща, че ще трябва да станем доста раничко и затова не би трябвало да оставим опаковането на багажа за сутринта. Чадърът ти, галошите ти, пурите ти… Какво има?

— Дявол да го вземе? Оставил съм пурите в банката.

— Гледай ти! Ами чадърът ти?

— Това ще се нареди. Няма защо да се бърза.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е наред; ще се погрижа за…

— Къде ти е чадърът?

— Само на една крачка… няма да ми вземе повече от…

— Къде?

— Струва ми се, че съм го оставил в дюкянчето за пури; но както и да е…

— Извади си краката напред. Точно както и очаквах! Къде са ти галошите?

— Те… знаеш…

— Къде са ти галошите?

— Сега е вече толкова сухо… всички казват, че няма да има ни капчица…

— Къде са ти галошите?

— Хм, знаеш… хм, ето каква беше работата. Най-напред чиновникът каза…

— Кой чиновник?

— Полицейският; обаче кметът, той…

— Кой кмет?

— Кметът на Женева; но аз рекох…

— Чакай. Какво ти става?

— На мене ли? Нищо. И двамата се опитаха да ме убедят да остана, и…

— Да останеш ли? Къде?

— Хм, работата е, че…

— Къде си бил? Къде си стоял до десет и половина през нощта?

— Знаеш, след като загубих кредитното писмо, аз…

— Твърде много го усукваш. Отговори ми просто с една пряма дума. Къде са ти галошите?

— Те… хм, те са в окръжния затвор.

Опитах се да се усмихна умилостивяващо, обаче усмивката ми се вкамени. Атмосферата не беше подходяща. Членовете на групата ми не счетоха, че да прекарам три или четири часа в затвора, е хумористична случка. В дъното на сърцето си и аз бях на същото мнение.

Трябваше да обясня цялата работа и, разбира се, тогава стана ясно, че не бихме могли да вземем и сутрешния влак, тъй като преди това трябваше да освободя кредитното писмо. Стана ясно също, че всички трябваше да си легнем сърдити и нещастни, обаче имахме късмет това да бъде предотвратено. Случи се така, че някой спомена за куфарите и аз можех да кажа, че се бях погрижил за тях.

— Ти си толкова предвидлив, грижлив и разумен, просто е срамота така остро да те критикуваме, и затова нито дума повече. Свършил си работата възхитително, чудесно и съжалявам, че изрекох думи на недоволство.

Това ме засегна по-дълбоко от някои от другите неща и ме накара да се почувствувам неудобно, защото не се чувствувах така спокоен по отношение на разпореждането за куфарите, както бих желал. Все ми се струваше, че някъде имаше нещо сбъркано, при все че не можех да сложа пръста си на болното място, пък и не исках точно сега да раздухвам работата, тъй като беше вече късно, и може би беше по-добре изобщо да не засягаме този въпрос.

Разбира се, сутринта засвири хубава музика, когато се разбра, че нямаше да може да тръгнем с ранния влак, обаче аз нямах време за губене; чух само първите нотки на увертюрата и тръгнах да потърся кредитното си писмо.

Реших, че ще е навременно да разуча работата с куфарите и да я оправя, ако имаше нужда от подобно нещо, а подозирах, че действително има такава нужда. Беше обаче твърде късно. Вратарят заяви, че е изпратил куфарите за Цюрих предишната вечер. Попитах го как е могъл да направи това, без да покаже съответните пътнически билети.

— В Швейцария това не е необходимо. Плащате за куфарите си и ги изпращате, където желаете. Заплаща се за всичко, освен за ръчния багаж.

— Колко платихте за тях?

— Сто и четиридесет франка?

— Двадесет и четири долара. Положително има нещо не наред с тези куфари.

След това видях портиера. Той каза:

— Не сте спали добре, нали? Имате изморен вид. Ако искате водач за групата ви, снощи пристигна един добър, на име Луди, и е свободен от пет дни. Препоръчвам ви го; искам да кажа, препоръчва ви го гранд хотел „Бо Риваж“.

Отхвърлих студено предложението му. Духът ми не беше още сломен. И не ми беше приятно по този начин да ми се напомня за състоянието ми. Към девет часа бях в окръжния затвор, като се надявах, че по някаква случайност кметът може да дойде преди определения си час; но той не дойде. Там беше скучно. Всеки път, когато исках да докосна нещо, да погледна нещо или да направя нещо, или пък да се въздържа да не направя нещо, полицаят казваше, че това било забранено. Реших да поупражня малко френския си език с него, но той и това не приемаше. Изглежда, слушането на родния му език му доставяше особено неудоволствие.

Най-после кметът дойде и след това вече нямаше никакви неприятности. Той веднага свика върховния съд — нещо, което там винаги предприемат, когато възниква спор за ценно имущество — и всичко тръгна като по вода: бяха поставени часовои, свещеникът произнесе молитва, разпечатаното ми писмо бе донесено и отворено и в него не се намери нищо, освен няколко снимки, защото, както сега си спомних, бях махнал кредитното писмо от плика, за да направя място за снимките, и бях го сложил в другия си джоб — нещо, което доказах за удовлетворение на всички, като извадих кредитното писмо и им го показах с твърде голямо ликуване. Тогава членовете на съда се спогледаха удивено, а след това погледнаха и мене, и най-после ме пуснаха да си вървя; обаче заявиха, че е неблагоразумно да бъда оставен на свобода, и ме запитаха каква е професията ми. Заявих, че съм водач на туристическа група. Те вдигнаха очи някак си страхопочитателно и заявиха: „Милостиви боже!“ Аз им отговорих с една любезна дума от благодарност за явното им възхищение и побързах към банката.

Длъжността ми на водач обаче вече ме правеше голям привърженик на реда и систематичността, както и на схващането, че нещата трябва да се предприемат едно по едно, всяко нещо, когато му дойде редът. Затова минах край банката и се запътих за двамата липсващи членове на групата. По улицата се тътреше файтон и след известни усилия успях да убедя кочияша да ме вземе. Това обаче ми помогна не да спечеля време, а да си почина, пък аз имам слабост към почивката. Едноседмичните тържества по случай шестстотната годишнина от извоюването на свободата на Швейцария и подписването на съглашението бяха в разгара си и всички улици бяха окичени с и развяващи се знамена.

Конят и кочияшът бяха пияни от три дни и три нощи, като междувременно не бяха видели нито ясли, нито — легло. Изглеждаха така, както се чувствувах аз — сънливи и размъкнати. Но след известно време все пак пристигнахме. Влязох, позвъних и поръчах на една прислужничка да каже на липсващите членове на групата да побързат. Тя отговори нещо, което не разбрах, и аз се върнах при колата. Девойката навярно ми бе казала, че тези лица не са от нейния етаж и че би било по-добре да се кача по-нагоре и да звъня от етаж на етаж, докато ги намеря; защото в тези швейцарски апартаменти изглежда, че няма начин да намерите семейството, което търсите, освен с търпение и налучкване, като се качвате все по-нагоре. Прецених, че ще трябва да чакам петнадесет минути, тъй като положение като настоящото винаги се свързва с три подробности: 1. Очакваните лица да си сложат шапките, да слязат долу и да се качат на файтона. 2. Едното от тях да се върне „за другата ми ръкавица“. 3. След това и другото лице да се върне да вземе „речника за научаване на френски глаголи с един поглед“. През необходимите петнадесет минути аз щях да си мечтая, без да се притеснявам.

Последва период на голяма тишина и спокойствие, а след това усетих ръка на рамото ми и се сепнах. Смутителят беше полицай. Отворих очи и видях нов декор. Беше се насъбрала тълпа и всички имаха онова доволно и любопитно изражение, което винаги се изписва по лицата на такава тълпа, когато види някой в някаква беда. Конят беше заспал, файтонджията също, а някакви деца бяха окичили и тях, и мене с пищната украса, открадната от безбройните стълбове със знамена. Гледката беше скандална. Полицаят каза:

— Съжалявам, но не мога да ви оставя да спите тук цял ден.

Почувствувах се обиден и заявих с достойнство:

— Прощавайте, но не спях, а размишлявах.

— Е, можете да мислите, ако желаете, но трябва да мислите наум; смущавате всички наоколо.

Това беше несполучлива шега и тя събуди смеха на тълпата. Понякога нощем хъркам, обаче няма вероятност я да направя подобно нещо посред бял ден и на такова място. Полицаят свали украсата ни и, изглежда, ни съжали, че нямаме никакви приятели, като действително се опита да се държи човешки, но заяви, че не бива да продължаваме да стоим там, защото иначе ще трябва да ни вземе наем — каза, че такъв бил законът, а след това заяви приятелски, че съм изглеждал доста махмурлия и би желал да знае…

Затворих му устата доста строгичко, като изразих надежда, че през тези дни човек може да си позволи малко да се повесели, особено когато е лично засегнат.

— Лично? — запита той. — Как?

— Защото преди шестстотин години един мой прадядо е подписал съглашението.

Той се позамисли за миг, след това ме изгледа и рече:

— Прадядо! По мое мнение вие сте го подписали. Защото от всички древни останки, които някога съм… но да оставим това. За какво чакате тук от толкова дълго време?

Отвърнах:

— Ни най-малко не чакам тук дълго. Чакам от петнадесет минути, докато забравят книгата и ръкавицата си и докато отидат да си ги вземат. — После му разказах кои хора чаках.

Той беше много услужлив и започна да се провиква и да пита редиците от глави и рамене, които се подаваха от прозорците над нас. Тогава една жена извика напевно някъде отвисоко:

— О, те ли? Та аз им взех файтон и те си отидоха отдавна трябва да беше към осем и половина.

Неприятна работа. Погледнах часовника си, но не казах нищо.

Полицаят рече:

— Знаете, сега е дванадесет без четвърт. Трябваше да се осведомите по-добре. Спали сте в продължение на три четвърти час, и при това на такова слънце. Изгорял сте, цял сте изгорял. Чудесно е. Но може би ще пропуснете влака си. Много ме заинтригувахте. Какво е занятието ви?

Отвърнах му, че съм водач на туристическа група. Това, изглежда, го порази, обаче, преди да дойде на себе си, ние си бяхме отишли.

Когато пристигнах на третия етаж на хотела, намерих стаите ни празни. Това не ме изненада. В момента, когато един водач на туристи махне поглед от тях, те хукват по пазар. Колкото повече наближава времето за влака, толкова по-сигурно е, че ще сторят това. Седнах да поразмисля какво би трябвало да направя, но в този момент ме намери един от прислужниците и ми съобщи, че групата ми заминала за гарата преди половин час. За първи път ми се случваше те да направят нещо разумно и това беше много объркващо. Това е едно от нещата, които правят живота на един водач на туристи така труден и несигурен. Точно когато работите вървят най-гладко, хората от групата му изпадат в един от редките си светли моменти и всичко, което той е наредил, се проваля.

Влакът трябваше да замине точно в дванадесет часа по пладне. Сега беше дванадесет и десет. Можех да стигна на гарата за десет минути. Виждах, че нямах особено много време на разположение, защото влакът беше експресен, а на континента експресните влакове са твърде дребнави по отношение на точността и непременно държат да заминат през някой момент от определения ден. Моите хора бяха единствените останали в чакалнята; всички други вече се бяха „качили на влака“, както се изразяват по тези места. Те бяха изтощени от тревоги и безпокойство, обаче аз ги успокоих и ободрих и всички забързахме.

Но не; късметът отново ни изневери. Човекът на вратата не беше доволен от билетите ни. Той ги разгледа предпазливо, обстойно, подозрително; после ме изгледа продължително, а след това повика друг чиновник. Двамата разгледаха билетите и повикаха още един чиновник. Тези пък повикаха други и събранието разискваше и разискваше, и жестикулираше, и се протакаше, докато не ги помолих да имат предвид как лети времето, и затова просто да вземат някакво решение и да ни оставят да си вървим. След това те заявиха много учтиво, че билетите имат някакъв дефект и ме попитаха откъде съм ги взел.

Сега разбрах в какво се състоеше бедата. Знаете, бях купил билетите от дюкян за пури и, разбира се, те миришеха на тютюн. Безсъмнено, те искаха да прекарат билетите през митницата, за да обложат с мито тази миризма. Затова реших да бъда съвсем откровен: понякога това е най-добрият начин на действие. Казах:

— Господа, няма да ви мамя. Тези железопътни билети…

— А, извинете, господине! Това не са железопътни билети.

— О, — възкликнах аз, — това ли е дефектът им?

— Точно тъй, господине. Това са лотарийни билети, да, и от лотария, която е била теглена преди две години.

Дадох вид, че това много ме забавлява; това е единственото нещо, което човек може да направи при такива, обстоятелства; единственото, обаче няма никаква стойност; не мами никого и ви става ясно, че всички наоколо ви съжаляват и се срамуват заради вас. Мисля, че едно от най-неприятните неща в живота е да бъдеш изпълнен с точно такова чувство на мъка, поражение и неловкост и все пак трябва да си даваш вид, че ти е весело и забавно, докато през всичкото време знаеш, че хората от собствената ти група, съкровищата на сърцето ти, на чиято любов и почит имаш право по силата на обичаите на нашата цивилизация, се топят от унижение, като виждат как печелиш състраданието на чужденците — петно, белег, клеймо… клеймо, което удостоверява, че си… е добре, всичко онова, което е съдбоносно за човешкото уважение.

Казах весело, че това няма значение, че подобно нещо може да се случи с всекиго — за две минути ще доставя необходимите билети и ще успеем да вземем влака, а освен това тази работа ще ни даде възможност да имаме на какво да се смеем през целия път. Аз действително успях да купя навреме билетите, подпечатани и съвсем наред, но тогава се оказа, че не мога да ги взема, защото в многото си грижи около двамата липсващи членове на компанията бях забравил банката и нямах пари. Така че влакът замина и, изглежда, нямаше какво друго да се прави, освен да се върнем в хотела, което и сторихме. Връщането обаче беше меланхолично и нямаше много приказки. Опитах се да заговоря по някои въпроси, като например пейзажа и проблема за прераждането и други такива неща, но, изглежда, не улучих.

Бяхме изпуснали хубавите си стаи, но ни дадоха нови, които бяха доста разпръснати една от друга, обаче все пак отговаряха на предназначението си. Смятах, че сега атмосферата ще се поразведри, но главата на групата каза: „Изпрати горе куфарите.“ Тези думи ме накараха да изстина. Имаше нещо съмнително около тези куфари. Бях почти сигурен в това. Тъкмо щях да предложа…

Но едно махване с ръка ме накара да се въздържа и ми бе съобщено, че сега ще лагеруваме в продължение на три дни, за да си починем, ако можем.

Съгласих се, че няма защо да звъня; сам ще отида да се погрижа за куфарите. Взех файтон и се отправих право за бюрото на г-н Чарлс Начурал и попитах какво им бях поръчал.

— Да изпратим седем куфара в хотела.

— А бях ли казал да вземете обратно няколко?

— Не.

— Сигурен ли сте, че не ви бях поръчал да вземете седем, които трябваше да намерите струпани в хола на хотела?

— Напълно съм сигурен, че не сте ми поръчвали такова нещо.

— Тогава и четиринадесетте са заминали за Цюрих или за Ерихон, или за някъде другаде и такъв прах ще се вдигне около хотела, когато групата…

Не довърших, защото мозъкът ми се въртеше, и когато човек се намира в такова състояние, той си мисли, че е довършил дадено изречение, когато всъщност не е, и умът му продължава да се рее и да скита къде ли не и току-виж, че го е прегазила каруца или крава, или нещо друго.

Оставих там файтона — забравих го — и на връщане размислих по цялата работа и дойдох до заключението, че трябва да си подам оставката, защото иначе е почти сигурно, че ще ме освободят от длъжност. Обаче не смятах, че би било благоразумно да подам оставка лично; можех да сторя това писмено. Затова изпратих да повикат господин Луди и му обясних, че поради несъвместимост, умора или нещо друго един водач на група ще си подаде оставката и тъй като самият той има четири или пет свободни дни, бих могъл да го настаня на тази служба, ако смята, че е в състояние да я заеме. Когато всичко бе уредено, помолих го да се качи горе и да каже на групата, че поради някаква грешка на хората от бюрото на г-н Начурал тук не разполагаме с куфари, но ще имаме достатъчно в Цюрих и затова ще е най-добре да вземем първия възможен влак — пътнически, товарен, какъв да е, и веднага ще тръгнем.

Той се погрижи за това и ми предаде покана да се кача горе — да, непременно; и когато отивахме към банката да вземем пари, да приберем пурите и тютюна ми и в дюкяна, за да върнем лотарийните билети, да си искаме парите и да вземем чадъра ми, и пред бюрото на г-н Начурал, за да платим на файтонджията и да го отправим, и в градския затвор, за да вземем галошите ми и да оставим картички за сбогом на кмета и на върховния съд, той ми описа каква атмосфера владеела на горния етаж, където бе настанена групата, и аз видях, че бях постъпил много добре, като бях останал там, където бях.

Останах в гората до четири часа и след пладне, за да може атмосферата да се поуспокои, и тогава се появих на гарата точно навреме, за да взема експреса в три часа за Цюрих заедно с групата, намираща се сега в ръцете на г-н Луди, който вършеше сложната си работа, без каквито и да е явни усилия или спънки.

Да, докато бях на служба, работих като роб и направих всичко по силите си; и все пак единственото нещо, което занимаваше тези хора и за което те изобщо си спомняха, бяха грешките на работата ми, не и похвалните й качества. Те прескачаха хиляди похвални постижения, за да коментират, да повтарят и да вдигат шум около някакъв си отделен факт, докато просто ми се струваше, че от него не остава вече нищо; пък и сам по себе си той не беше и факт — фактът, че в Женева се бях назначил за водач на групата и се бях трудил толкова, колкото е нужно, за да се заведе един цирк в Ерусалим и въпреки това не можах дори да изведа групата от града. Най-после заявих, че този въпрос ми е толкова омръзнал, че не желая да чувам повече да се говори по него. И им заявих направо, че никога вече не ще ставам водач, ако ще и животът на някого да зависи от това. И ако живея достатъчно дълго, ще го докажа. Смятам, че това е трудна, изморителна за мозъка, изтощителна и напълно неблагодарна работа и главната награда, която тя дава, е опечалено сърце и наранен дух.

Нед Блейкли обесва убиеца

Статистиките за убийства и съдебни заседатели ми напомнят за един много необикновен процес с екзекуция от преди 20 години; това е история, позната на всички стари калифорнийци и достойна да се знае и от другите народи на земята, които обичат простото прямо правосъдие, необременено с глупости. Бих се извинил за това отстъпление, ако не беше фактът, че историята, която се каня да разкажа, е извинение сама по себе си. А тъй като ще се отклонявам постоянно, ще бъде може би по-добре изобщо да избягна извиненията и по такъв начин да предпазя читателя от досада.

Капитан Нед Блейкли — това име е на място дотолкова, доколкото би било кое и да е измислено (защото той беше все още жив според последните сведения и може би няма желание да стане известен) — дълги години плуваше от и до пристанището на Сан Франциско. Едър, сърцат ветеран с орлов поглед, той от близо петдесет години бе моряк — още от ранно юношество. Беше грубо, честно същество, изпълнено с кураж и твърдоглава простота. Мразеше дребнавите формалности — „деловитост“ бе думата, която най-добре му подхождаше. Притежаваше цялата моряшка отмъстителност срещу насмешките и извъртанията и твърдо вярваше, че първата и последна цел и задача на закона и на адвокатите е да разгромят правосъдието.

Той отпътува за островите Чинча като капитан на параход, пренасящ птичи тор. Имаше отличен екипаж, но помощникът му негър беше неговият любимец — с години наред той не скъпеше за него възхищение и почит. Това беше първото пътуване на капитан Нед до Чинча, но неговата слава бе стигнала преди него — слава на човек, готов да се бие за най-малката дреболия, щом се мъчат да го изиграят, и непонасящ никакви глупости. Това бе напълно заслужена слава. С пристигането на островите той разбра, че всичките разговори се въртят около подвизите на някой си Бил Ноукс, побойник, помощник-капитан на търговски параход. Този човек беше установил там малко царство на терор. Към девет часа вечерта капитан Нед се разхождаше съвсем сам по палубата в звездната нощ. Една фигура се покатери отстрани и се приближи към него. Капитан Нед попита:

— Кой е там?

— Аз съм Бил Ноукс, най-добрият на острова.

— Какво търсиш на този кораб?

— Чух за капитан Нед Блейкли и един от двамата ни е по-добър от другия — ще разбера кой от двамата, преди да сляза на брега.

— Не си сбъркал адреса. Аз съм този, когото търсиш. Сега ще те науча, дето идваш на борда без покана.

Той сграбчи Ноукс, забута го с гръб към главната мачта, направи лицето му на пестил и го хвърли през борда.

На Ноукс това не се видя достатъчно. На следната нощ той се върна, наново му смачка лицето и полетя през борда надолу с главата, както преди. Сега получи истинско доказателство.

Седмица след това, по обед, когато Ноукс гуляеше с компания моряци на брега, чернокожият помощник на капитан Нед мина наблизо и Ноукс се опита да направи скандал. Негърът отбягна клопката и се помъчи да се махне. Ноукс тръгна подире му. Негърът се спусна да бяга. Ноукс стреля по него с револвер и го уби. Половин дузина капитани бяха очевидци на цялата случка. Ноукс се оттегли в малката задна каюта на кораба си с други двама побойници и предупреди, че смърт очаква всеки, който влезе там. Не се направи никакъв опит да се последват злодеите, нямаше никакъв смисъл да го правят и наистина много малко се мислеше за една такава работа. Нямаше нито съд, нито чиновници, нито правителство; островите принадлежаха на Перу, а Перу беше много далеч и нямаше никакъв официален представител, нито представител на коя да е друга държава.

Обаче капитан Нед не си измъчваше ума с такива неща. Те не го засягаха. Той кипеше от гняв и беснееше за справедливост. В девет часа вечерта напълни двуцевката си, извади чифт белезници, взе параходния фенер, повика помощник-щурмана, слезе на брега и му каза:

— Виждаш ли този параход в пристанището?

— Тъй вярно, сър!

— Това е „Венера“.

— Тъй вярно, сър!

— Ти… нали ме познаваш?

— Тъй вярно, сър!

— Добре тогава. Вземи фенера. Носи го точно под брадата си. Аз ще вървя зад теб и ще поставя двуцевката на рамото ти. Тя ще сочи напред, ей така. Дръж фенера достатъчно високо, така, че да мога да виждам добре пред теб. Аз ще вляза при Ноукс ще го пипна… и ще натикам другите приятелчета в затвора. Хване ли те страх… добре ме познаваш.

— Тъй вярно, сър!

По този начин те тихо се качиха на парахода; отидоха до скривалището на Ноукс, помощник-щурманът блъсна вратата и фенерът освети тримата главорези, седнали на земята. Капитан Нед каза:

— Аз съм Нед Блейкли. На мерника сте ми. Не мърдайте без заповед — който и да е от вас. Вие двамата коленичете в ъгъла, с лице към стената… така. Бил Ноукс, сложи си белезниците; ела сега насам. Момче, затвори ги. Добре. Без вълнение, сър. Момче, сложи ключа от вътрешната страна. Сега, драги, ще ви заключа двамата вътре и ако се опитате да разбиете тази врата… е, чували сте за мен. Бил Ноукс, застани пред нас и тръгвай напред. Готово. Момче, заключи вратата.

Ноукс прекара нощта като затворник, под силна охрана на борда на парахода на Блейкли. Рано сутринта капитан Нед извика всички капитани на параходи от пристанището и ги покани с всички морски церемонии да присъствуват в девет часа на кораба му при обесването на Ноукс на реята.

— Какво! Човекът не е съден.

— Разбира се, не! Но нали той уби негъра?

— Да, той го уби, но да не мислите да го обесите без съд?

Съд? За какво има да го съдя, щом е убил негъра?

— Капитан Нед, това никога няма да стане. Помислете само как звучи такова нещо.

— По дяволите как звучи. Нали той уби негъра?

— Разбира се, разбира се, капитан Нед… никой не го отрича… но…

— Тогава ще го обеся и туйто. Всички говорят точно като вас. Всички признават, че той е убил негъра, а сега всеки, който дойде, иска съд. Не разбирам такава кръгла глупост като тази. Съд! Вижте какво, нямам нищо против да го съдите, щом това е необходимо, за да бъдете доволни; ще дойда и аз и ще помогна дори; но отложете го за следобед, отложете го за следобед, защото аз ще имам достатъчно работа, докато го погреба…

— Как, какво искате да кажете? Решили сте да го обесите бездруго… а после да го съдите?

— Не казах ли, че ще го обесят? Никога не съм виждал хора като вас. Каква е разликата? Искате ми услуга, а като я получите, не сте доволни. Преди или след, все едно и също… че вие знаете как ще се развие този процес. Той уби негъра. Хайде, трябва да вървя. Ако помощникът ви би желал да дойде на обесването, доведете и него. Харесва ми.

В селището настъпи раздвижване. Капитаните дойдоха всички заедно и помолиха капитан Нед да не извършва такава необмислена постъпка. Обещаха му, че ще учредят съд, съставен от най-добрите измежду тях, ще назначат съдебни заседатели, ще наредят всичко по начин, подходящ на сериозния характер на работата, ще разгледат случая безпристрастно и ще съдят обвиняемия справедливо. Казаха му, че ще бъде убийство и че ще е наказуемо от американските закони, ако той упорствува и обеси обвиняемия на парахода си. Молиха му се много. Капитан Нед им отговори:

— Господа, не съм твърдоглав, нито съм неразумен. Винаги съм готов да постъпвам колкото мога по-справедливо. Колко време ще отнеме всичко това?

— Навярно много малко.

— И ще мога ли да го закарам на брега и да го обеся, щом свършите?

— Ако се установи, че е виновен, ще бъде незабавно обесен.

— Ако се докаже, че е виновен? Нептун да ми е на помощ, нима не е виновен? Само си губя времето. Та вие всички знаете, че е виновен.

Но най-сетне успяха да го уверят, че не кроят нищо. И той се съгласи:

— Добре, вие идете да го съдите, а аз ще сляза долу да пречистя съвестта му и да го приготвя за оня свят — вярвам, че се нуждае от това, а не ми се иска да го изпратя без тази подготовка.

Това беше нова спънка. Най-после го убедиха, че е необходимо обвиняемият да присъствува пред съда. Казаха му, че ще пратят стража да го доведе.

— Не, господа, предпочитам сам да ви го докарам — той ще си остане в моите ръце. Освен това и бездруго трябва да взема въже от парахода.

Съдът се събра с необходимите церемонии, назначи съдебни заседатели; най-после дойде и капитан Нед, като водеше с едната си ръка престъпника, а в другата носеше библия и въже. Седна до своя пленник и каза на съда: „Вдигай котва и тръгвай“. След това се вгледа изпитателно в съдебните заседатели и откри приятелите на Ноукс, двамата бандити. Капитан Нед отиде при тях и поверително им каза:

— Вие сте тук, за да пречите, ясно ми е. Сега да гласувате правилно, чухте ли? Или в противен случай, като свърши съдът, ще има разпит с двуцевката и останките ви ще заминат у дома в два чувала.

Предупреждението не беше безполезно. Заседателите бяха единни: присъда „виновен“.

Капитан Нед скочи на крака и извика:

— Хайде, момчето ми, сега вече ми падна, дума да няма. Господа, вие достойно свършихте работата си. Каня ви всички да дойдете да видите, че ще направя всичко, както трябва. Последвайте ме до клисурата една миля по-нагоре.

Съдът го уведоми, че е избрал шериф да извърши обесването и…

Търпението на капитан Нед се изчерпи. Гневът му беше необуздан. Въпросът за шерифа бе разумно изоставен.

Когато групата стигна клисурата, капитан Нед се изкачи на едно дърво и преметна въжето, после слезе и сложи примката на жертвата си. Отвори библията и свали шапка. Избра наслуки една глава, и я прочете с искрено благоговение с дебелия си басов глас. След това каза:

— Момче, ти си на път да отидеш горе и да дадеш отчет за себе си, а колкото по-малко укрито остане, що се отнася до греховете, толкова по-добре. Очисти си съвестта, човече, за да отнесеш със себе си свидетелство, което ще можеш смело да представиш за преглед. Ти ли уби негъра?

Никакъв отговор. Дълга пауза. Капитанът прочете още една глава, като спираше от време на време, за да подчертае ефекта. Тогава той му държа сериозна, убедителна проповед и завърши, като повтори въпроса:

— Ти ли уби негъра?

Никакъв отговор, освен злобно намръщване. Тогава капитанът прочувствено прочете първата и втората глава от Битието, помълча малко, затвори благоговейно книгата и каза:

— Стига. Четири глави. Малко са тези, които биха си направили толкова труд с теб, както аз.

След това той вдигна осъдения във въздуха и върза въжето; застана до него и гледа половин час по часовника си, след което предаде тялото на съда. Подир малко, когато съзерцаваше безжизненото тяло, на лицето му се изписа съмнение; очевидно почувствува угризения на съвестта — разколебаване — и каза с въздишка:

— Може би трябваше да го изгоря. Но аз се помъчих да направя най-доброто, което можах.

Когато вестта за тази случка стигна до Калифорния (това беше в „ранните дни“), тя вдигна голям шум, но не намали ни най-малко славата на капитана. Дори я увеличи. Тогава Калифорния имаше население, което „налагаше“ справедливост по начин, който беше самата простота и първобитност, и можеше следователно да оцени подобно правораздаване, ако то се приложи и на друго място.

Разказът на калифорниеца

Преди тридесет и пет години изследвах река Станислоус, като по цял ден скитах с кирка, решето и рог, промивах тук-там по шепа пръст винаги с надеждата да открия богата жила и все, без да я открия. Това беше прекрасна област — гориста, благоуханна и прелестна, която някога е била многолюдна, но сега хората бяха изчезнали и чаровният рай бе запустял. Бяха се разотишли, когато разкопките по повърхността се изчерпиха. На едно място, където някога бе имало малко оживено градче с банки и вестници, с пожарни команди, с кмет и градски съветници, сега нямаше нищо, освен обширна изумруденозелена морава, без ни най-малка следа от някогашния човешки живот. Това беше надолу към Тътълтаун. По тези места, край прашните пътища, човек срещаше от време на време красиви къщици, спретнати и закътани и така обвити с виещи се рози, побелели от цвят, че вратите и прозорците бяха напълно скрити от погледа — белег на изоставени домове, напуснати преди години от разорени и разочаровани семейства, които нито можеха да ги продадат, нито да ги подарят. Сегиз-тогиз, по на половин час разстояние, човек се натъкваше на самотни дървени бараки от най-ранните дни на златната треска, построени от първите златотърсачи, предшественици на тези, които бяха изградили къщичките. Някои бараки бяха все още обитавани и в тези случаи можехте да бъдете сигурен, че обитател е самият пионер, построил бараката; можехте да бъдете сигурен и в друго — че той е там, защото някога е имал възможност да се завърне в Щатите богат, но не го е направил; по-късно е изгубил богатството си и тогава в унижението си твърдо решил да скъса всякакви връзки с дом, роднини и приятели и занапред да бъде мъртъв за тях. По това време из Калифорния имаше пръснати много такива живи мъртъвци — бедни хорица, смазани от гордостта, посивели и остарели още на четиридесет години, чиито тайни мисли се състояха само от съжаление и копнеж — съжаление за прахосания живот и копнеж да сложат край на борбата и да се отърват от всичко.

Това беше самотна земя! В цялата спокойна шир от треви и гори не се чуваше никакъв звук, освен сънливото бръмчене на насекомите; нямаше и следа от човек или животно — нищо, което да поддържа духа ти и да те накара да се почувствуваш щастлив, че живееш. И така, най-после, в ранните следобедни часове, когато съзрях човешко същество, почувствувах благодарност и радост. Човекът бе на около четиридесет и пет години и стоеше на портата на една от онези закътани, обвити в рози къщички от споменатия вече вид. Но тя не приличаше на напусната; имаше вид на дом, в който се живее и който се стопанисва с обич, грижа и внимание; същият вид имаше и предният й двор, който представляваше градина с изобилие от весели и пищни цветя. Човекът ме покани да вляза, разбира се, и да се чувствувам като у дома си — това е обичаят на този край.

Беше прекрасно да попаднеш на такова място след дълги седмици на денонощна близост с миньорските бараки — с всичко онова, което е свързано с пръстени подове, никога неоправяни легла, чугунени чинии и канчета, бекон с боб, кафе без мляко и никаква украса, освен военни картини от източните илюстровани вестници, заковани по дървените стени. Всичко това бе сурова, безрадостна, груба самотност, но тук бях намерил гнездо, отморяващо уморените очи и съживяващо у човека онова чувство, което, след като дълго не е било удовлетворявано, той открива, когато бъде изправен пред произведения на изкуството, колкото и евтини и скромни да са: че без да съзнава, е гладувал и сега е намерил храна. Не бих могъл да повярвам, че една парцалена черга щеше да ме зарадва и задоволи така или че душата може да намери такава утеха в тапети и литографии в рамки, шарени калъфи за столове и подставки за лампи, в уиндзорски столове и лакирани етажерки с наредени по тях раковини, книги, порцеланови вази и множество малки дреболии, които женската ръка нарежда в един дом и които човек вижда, без да съзнава, че ги вижда, но би почувствувал отсъствието им, щом се махнат. Възхищението, което растеше в сърцето ми, се появи и на лицето ми; мъжът го видя и се зарадва; видя го толкова ясно, че отговори, сякаш го бях изразил с думи:

— Всичко това е нейно дело — каза той ласкаво; — тя направи всичко това до най-малката дреболийка — и той обгърна стаята с поглед, пълен с любов и обожание.

Една от онези японски тъкани, с които жените покриват с грижлива небрежност горната част на снимките, не беше нагласена добре. Той забеляза това и я оправи внимателно, като няколко пъти отстъпи назад, за да види ефекта, преди да я нагласи така, че да му хареса. Накрая я побутна един-два пъти с ръка и каза:

— Тя винаги го прави. Не можеш да кажеш точно какво липсва, но наистина нещо липсва, докато не направиш така — сам разбираш, едва след като си го направил, но това е всичко, което знаеш; не можеш да откриеш правилата му. Сигурно то е като последните докосвания на майката до косата на детето, след като го е сресала. Толкова пъти съм я виждал да прави всички тези неща, че мога да ги направя точно като нея, въпреки че не зная правилата на нито едно от тях. Но тя знае правилата. Знае защо прави това и как да го извърши, докато аз не зная защо, а само как.

Той ме заведе в спалнята да си измия ръцете; спалня, каквато не бях виждал с години: бяла покривка на леглото, бели възглавници, килим на пода, стени, облепени с тапети, картини, тоалетка с огледало, игленик и изящни тоалетни принадлежности; в ъгъла умивалник с истински порцеланови леген и кана и със сапун в порцеланова чинийка, а на закачалката повече от дузина кърпи — кърпи, така чисти и бели, че човек, който дълго не е употребявал подобни работи, не може да не изпита смътното чувство, че ги осквернява, когато се докосва до тях. Лицето ми пак проговори и той отвърна със задоволство:

— Всичко това е нейно дело; тя направи всичко сама, до най-малката подробност. Няма нищо, което да не е усетило допира на нейните ръце. Каквото щете, мислете… но аз не трябва да приказвам толкова много.

Докато се бършех и хвърлях поглед от една подробност в наредбата на стаята към друга, както човек винаги прави, когато се намира на ново място, където всичко е приятно за очите и душата му, разбрах по някакъв необясним начин, че тук има нещо, което мъжът иска да открия сам. Разбрах го много ясно и видях, че се опитва да ми помогне, като ми сочи крадешком с очите си, тъй че се помъчих да налучкам правия път, понеже много исках да го зарадвам. Сбърках на няколко пъти, което видях с крайчеца на окото, без да ми го каже; но накрая разбрах, че гледам именно този предмет — разбрах това от удоволствието, което се излъчваше от него на невидими вълни. Той се засмя щастливо, потърка ръце и извика:

— Това е! Намерихте го. Знаех си, че ще го намерите. Това е нейният портрет.

Приближих до малката поличка от тъмен орех на по-далечната стена и открих нещо, което досега не бях забелязал — една снимка. От нея ме гледаше най-прелестното лице на девойка и най-красивото, както ми се стори, което някога бях виждал. Мъжът погълна възторга от лицето ми и изглеждаше напълно доволен.

— На последния си рожден ден навърши деветнадесет — каза той, като постави снимката на мястото й, — деня, когато се венчахме. Когато я видите… само почакайте да я видите!

— Къде е тя? Кога ще си дойде?

— О, тя не е тук сега. Отиде да види близките си. Живеят на четиридесет-петдесет мили оттук. Вече две седмици, откакто е заминала.

— Кога очаквате да се върне?

— Днес е сряда. Ще си дойде в събота вечер — към девет часа може би.

Почувствувах остро разочарование.

— Жалко, че няма да бъда тук тогава — казах със съжаление.

— Ще си отидете? Не, защо ще си ходите? Не си отивайте. Тя ще бъде така разочарована.

Ще бъде разочарована — това красиво създание! Ако тя сама бе казала тези думи, не знам дали биха ме ощастливили повече. Изпитвах дълбок копнеж да я видя: копнеж толкова силен, така настойчив, че се уплаших. Казах си: „Трябва да си отида веднага от това място поради спокойствието на душата си.“

— Знаете ли, много обича да идват хора и да ни гостуват — хора, които знаят разни неща и могат да приказват, хора като вас. Това й прави голямо удоволствие; защото самата тя знае… о, тя знае почти всичко и може да приказва, ах, като птичка… а книгите, които чете, боже мой, просто ще се смаете. Не си отивайте, няма да чакате много, пък и тя би била така разочарована.

Чух думите, но бях така дълбоко потънал в мисли и вътрешна борба, че едва ги разбрах. Той ме остави, но аз не забелязах това. Скоро се върна със снимката в ръка и като ми я поднесе, каза:

— Ето, кажете й, кажете пред лицето й, че сте могли да останете, но не сте искали.

Този повторен поглед върху лика й промени намерението ми. Реших да остана и да рискувам. Вечерта двамата пушихме спокойно лулите си и разговаряхме до късно за най-различни неща, но най-вече за нея; и положително от много дни насам не бях прекарвал времето си така отморяващо й приятно. Четвъртък дойде и се изниза спокойно. По здрач мина едър златотърсач, който живееше на три мили — един от посивелите останали тук пионери, — и ни поздрави топло с отморени и трезви думи:

— Отбих се само да питам кога ще се върне малката стопанка. Някакви новини от нея?

— О, да, писмо. Искаш ли да го чуеш, Том?

— Разбира се, бих искал да го чуя, ако нямаш нищо против, Хенри.

Хенри извади писмото от портфейлчето си и каза, че ще прескочи някои от интимните пасажи, ако нямаме нищо против; след това започна и прочете по-голяма част от писмото — едно любещо, спокойно, очарователно и изискано произведение с постскриптум, пълен с мили поздрави и пожелания за Том и Джо, и Чарли, и други близки приятели и съседи.

Когато четецът свърши, той погледна Том и извика:

— Охо, ти пак започна! Махни си ръцете и дай да ти видя очите. Винаги правиш това, когато ти чета писмо от нея. Ще й пиша и ще й кажа.

— О, недей, Хенри. Знаеш, вече остарявам и най-малкото разочарование ме кара да плача. Мислех, че самата тя ще е тук, а ти си получил само писмо.

— Ех, сега пък ти, какво те е карало да мислиш така?

— Струва ми се, всички знаят, че тя няма да си дойде по-рано от събота.

— Събота! Разбира се, че знаех. Чудя се какво става с мене напоследък. Наистина, че го знаех. Не се ли готвим всички за посрещането й? Сега трябва да си ходя. Но ще бъда тука, когато тя се върне, приятелю.

Късно в петък следобед друг посивял ветеран дойде от бараката си, намираща се на около една миля, и каза, че момчетата искат да уредят малка веселба в събота вечер, ако Хенри не мисли, че тя ще бъде много уморена от пътуването.

— Уморена? Тя уморена? Чуйте го какво приказва. Джо, ти много добре знаеш, че тя не би си легнала и шест седмици подред, за да зарадва, когото и да било от вас.

Когато Джо чу, че има писмо, помоли да му го прочетат и милите поздрави до него съвсем разчувствуваха стария човечец; но той каза, че е такава стара развалина, че би го трогнало, ако тя спомене дори само името му.

— Господи, толкова ни липсва тя — каза той.

В събота следобед забелязах, че твърде често си поглеждам часовника. Хенри видя това и каза уплашено:

— Не мислите, че тя трябва да е тук толкова скоро, нали?

Почувствувах се неловко и малко смутен, но се изсмях и казах, че това ми е навик, когато съм в очакване. Той не изглеждаше напълно доволен от отговора ми и от този момент нататък почна да проявява безпокойство. Четири пъти ме изкачи до едно място на пътя, откъдето можехме да видим по-надалеч. Стоеше там, заслонил очите си с ръка, и гледаше. Няколко пъти повтори:

— Започвам да се безпокоя. Започвам наистина да се тревожа. Знам, че няма да си дойде преди девет, и въпреки това някакво предчувствие като че ли ми подсказва, че нещо се е случило. Не мислите, че й се е случило нещо, нали?

Започнах съвсем да се срамувам от него заради детинщината му; и най-накрая, когато той още един път зададе този умолителен въпрос, аз изгубих за миг търпение и му отговорих доста грубо. Това като че ли го стъписа и сплаши; той изглеждаше така засегнат и тъй смирен, че се презрях за жестоките си и ненужни думи. И много се зарадвах, когато Чарли, друг ветеран, пристигна вечерта и се настани до Хенри да чуе писмото и да поговори за приготовленията за посрещането й. Чарли редеше една сърдечна приказка след друга и направи всичко възможно, за да пропъди предчувствията и опасенията на приятеля си:

— Нещо да й се е случило ли? Хенри, това са чисто и просто глупости. Нищо няма да й се случи, можеш да бъдеш напълно спокоен. Какво пише в писмото? Че е добре, нали? И че ще се върне в девет часа? Знаеш ли някога да не си е удържала думата? Разбира се, това никога не се е случвало. Добре тогава, не се вайкай, тя ще си дойде и това е толкова сигурно и вярно, колкото и туй, че си се родил. Хайде сега да почнем украсата; нямаме много време.

Много скоро след това пристигнаха Том и Джо и тогава всички ръце се заеха да кичат къщата с цветя. Към девет часа тримата златотърсачи казаха, че тъй като са си донесли инструментите, нищо не им пречи да ги настроят, защото момчетата и момичетата скоро ще пристигнат и са зажаднели за хубава веселба от старото време. Цигулка, банджо и кларнет, това бяха инструментите. Триото се нареди един до друг, започна да свири някаква шумна танцова мелодия и да тактува с големите си ботуши.

Наближи девет. Хенри стоеше на вратата с очи, вперени по пътя, а тялото му се люшкаше от мъчителното душевно страдание. Бяха го накарали да пие за здравето и безопасността на жена си няколко пъти, а сега Том се провикна:

— Чакайте! Още една чашка и тя е тук.

Джо донесе на табла чашите и ги поднесе на събралите се. Аз посегнах към една от останалите две чаши, но Джо изръмжа под носа си:

— Не тази! Вземи другата!

Така и направих. На Хенри поднесоха последен. Едва и глътна питието и часовникът започна да бие. Той го слуша, докато ударите замряха, а лицето му ставаше все по-бледо; тогава промълви:

— Момчета, прилошава ми от страх. Помогнете ми… искам да си легна.

Те го заведоха до канапето. Той започна да се намества и да дреме, но скоро заговори, сякаш бълнуваше:

— Конски тропот ли чувам? Дойдоха ли?

Един от старите златотърсачи отговори на ухото му:

— Джими Париш дойде да каже, че пътниците ще се забавят, но те са наблизо по пътя и идват. Конят й куца, но тя ще пристигне след половин час.

— Тъй съм благодарен, че нищо не се е случило!

Той почти заспа, преди да изговори думите. В миг тези сръчни мъже го съблякоха и го наместиха в леглото му в стаята, където си бях измил ръцете. Затвориха вратата и се върнаха. Те като че ли се готвеха да си тръгват, но аз ги спрях:

— Моля ви се, не си отивайте, господа. Тя не ме познава, аз съм чужд човек.

Спогледаха се. Тогава Джо отговори:

— Тя? Бедната, тя е мъртва от деветнадесет години.

— Мъртва?

— Да, или още по-лошо. Отиде да види близките си половин година след като се омъжи и на връщане, в събота вечерта, индианци я отвлякоха на пет мили от тази къща и оттогава никой нищо не е чувал за нея.

— И в резултат на това той загуби разсъдъка си?

— Нито час не е бил с ума си оттогава насам. Обаче положението му се влошава само по това време на годината. Тогава ние почваме да идваме тук, три дни преди уреченото й връщане, да му вдъхваме смелост и да го питаме за новини от нея, а в събота всички идваме, украсяваме къщата с цветя и приготвяме всичко за танци. Вършим това редовно от деветнадесет години насам. Първата събота бяхме двадесет и седем души, без да броим момичетата; сега сме само трима, а от момичетата не остана нито едно. Упояваме го да заспи, иначе буйствува; след това нищо му няма още една година — мисли, че тя е при него, докато дойдат последните три-четири дни; тогава да я търси, изважда нещастното си старо писмо и ние идваме да го молим да ни го прочете. Боже мой, тя наистина беше прекрасна.

Допълнителна информация

$id = 5970

$source = Моята библиотека

Издание:

Марк Твен. Избрани творби в два тома. Том 2

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Майа Методиева — Драгнева

Художник: Стоимен Стоилов

Художествено оформление: Иван Кенаров

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Цветелина Нецова

Марк ТвенИзбрани творби в два томаТом 2

Автобиография

Родно място

Чичовата ферма

Нашият род

Имотът в Тенеси

Джейн Ламптън Клемънс

Детски години

В ролята на мечка

Джим Улф

Хипнотизаторът

Негърската комедия

Аз нямам чувство за хумор

Кой беше Хък Фин — училищни другари

ХЪКЪЛБЕРИ ФИН ПОЧИНАЛ

Прототипът на знаменития герой на Марк Твен доживя спокойно своя живот в Айдахо.

Орайън Клемънс

Смъртта на Хенри

Провалът на Орайън в изборите

Как помогнах на Хигби да си намери работа

Дуели

Брет Харт

Джим Гилис

Скокливата жаба

„Америкън Пъблишинг къмпани“

Публични четения

Женитбата

Сузи пише моята биография

Разходка с преподобния

Още веднъж Орайън

Автор и издатели

Аз ставам издател

Когато книгата се умори

Хумористи

Дилетанти в литературата

Смъртта на Сузи

Ние, англосаксонците?

Научни звания

Мария Корели

Панихида за Олдрич

Монархията

Майстор на рекламата

Естественик и природен факир

Истинският лик на господин Рузвелт

Сенаторът Кларк в Монтана

Покупко-продажба на граждански добродетели

Учението на Джей Гулд

Приложение на учението

Малка приказка

Мой вариант

Заключение на първия вариант

Кандидат за губернатор

Знаменитата скоклива жаба

Легендата на „Капитолийската Венера“

Глава IСцената представлява ателието на един скулптор в Рим

Глава IIСцената представлява жилище в Рим

Глава IIIСцената представлява ателието

Глава IVСцената представлява ателието

Глава VСцената представлява римско кафене

Глава VIСцената представлява Капитолия в Рим

Край

Откраднатият бял слон

1

2

3

Човекът, който поквари Хадлибърг

1

2

3

Неофициалната история на един безуспешен военен поход

Чудноватата случка

Разказите за великодушни постъпки

Признателният пудел

Продължение

Благородният автор

Продължение

Признателният съпруг

Продължение

Посещението на капитан Стормфийлд в рая

1

Марк Твен
Избрани творби в два тома
Том 2

Глава I
Сцената представлява ателието на един скулптор в Рим

Глава II
Сцената представлява жилище в Рим

Глава III
Сцената представлява ателието

Глава IV
Сцената представлява ателието

Глава V
Сцената представлява римско кафене

Глава VI
Сцената представлява Капитолия в Рим