Имам конче
вихрогонче.
Златна грива
си извива,
през полята
се премята,
мен отнася,
и донася.
Прах се вдига,
дето мине,
не се стига
със години.
Чучулига отлетя
горе в небесата —
сладка песен затрептя
тихом над полята.
Чучулиго, обади
там из висините —
кой ти песен отреди,
песен на песните…
Та със нея клети нас
мълком ти обайваш
и ниспираш във захлас,
смълчащ и спотайващ?
Бяла роза,
бяло цвете,
що ти челце
толкоз свети?…
Що ти листи
потрептяват,
що се тихом
полюляват?
Бяла розо,
обади ми,
ще прославя
твойто име
по вси цветя
низ полето,
по вси птички
по небето.
Подскок, Зайо,
прескок, Байо,
през речица
у пшеница.
Изправи се,
нахрани се,
полегни си,
почини си.
Пис, пис, писа̀но,
събуди се по-рано,
събери си другари,
обиколи хамбари,
че се мишки заканят
тебе жива да хванат,
кожата ти да дерат,
зъбите ти да хабят,
ноктите ти да вадят,
рожбите ти да кра̀дят,
да ги правят слугици
на мишите царици.
Агънце черничко,
другарче верничко,
поскачай, потропкай,
тревица похрупкай.
Па иди в кошара,
дочакай овчаря.
В стадо се разтири,
майка си намери.
Млечице посукни
сладичко позаспи.
Дойде, дойде Гергьовден,
с зеленина обдарен.
Слагай, майко, софрица
на зелена тревица.
Давай агне печено,
на тавица сечено;
да хапнем сладичко,
да тръгнем раничко
към ливади зелени
за божури червени;
пресни китки ще звием,
венци ще си извием,
дома ще ги занесем,
глави да си накичим.
Поточе блика, извира
самичко в китна горица
и тихичко се провира
между зелена тревица.
Върви поточе игриво
край бърдо пусто иголо,
другарче стига шумливо,
че слиза бързо надолу.
И сляга двете тогава
студена бистра водица,
и рукна тозчас надолу
дълбока буйна речица.
Родино красна,
долино родна,
зорница ясна,
земице плодна!
Как те обичам,
как те бленувам;
как се увличам,
как се любувам
на твоите чудни
поля и ниви,
славеи будни,
цветя красиви.
На твоите дивни
извори, вади,
реки проливни,
сенки, прохлади.
На твойте вити
скали чутовни,
орли сърдити,
гори вековни.
На всичко, майко,
що си кърмила —
как те обичам,
родино мила!