Змей Горянин
Епиграми

Ех, сладко нещо е, безпорно, свободата:

живей човек и й се радва — славно!

Но в друго нещо тука е бедата —

да: гладна свобода е робство най-безправно!

Българийо любезна,

как хубава си ти!

Където да излезна —

зад мен стражар слухти…

Народни водачи, а гледаш: край тях

кордони джандари се вият и лазят, —

дали от народна любов ги е страх,

дали пък народа от себе си пазят?

Един през друг се хората изреждат

съвет да дават: как се управлява,

но — слава Богу — имаме надеждата,

че Бог рога на крава зла не дава!

От малък още лъжеше за трима

и глупостта му беше несравнима;

от мързел не научи занаят,

та затова — избран бе депутат.

Не е лошо да си бил министър,

стига да не си бил много тъп, —

а с ума си „далновидно-бистър“

да си се сдобил с имотец скъп.

Всички честни патриоти

        Ботев имитират, —

ах, защо ли като Ботев

        и те не умират…

Измина век, а векове ще минат

и твойте песни все ще се четат.

Но пак добре, че овреме почина,

та се изплъзна от Народен съд…

Тез, що се бориха за свобода, измряха,

до свободата други доживяха, —

а тези други готвят ново време —

пак шии във хомота да навреме.

Какви години, Боже! Да си печелим хляба

с това, което можем, а не с което трябва!…

На живота в блатото

все така си става:

все потъва златото,

а боклукът плава.

Така се днес развиват

световните събития,

че щом се не посвива

пак бит ще бъде бития.

Свързали се чума със вампир,

сътворили щастие и мир;

като минали години — ето:

депутат им станало детето.

Женското сърце е разтегливо,

майчиното — непроменливо.

Ти не мисли, че на обидите

бих отговорил със обида;

да се сравнява с какавидите,

могла би само какавида.

Няма нужда от пророци

днеска на земята; —

натежала от пороци —

тя си знай съдбата.

Щом не са жените вече дами,

щом са хулиганите писатели —

сбогом, мои крехки епиграми,

мои малки весели приятели.

Че ти не си поет — не е беда, —

не са поети твърде много хора;

бедата, драгий, идва от това,

че пишеш и печатиш без умора.

Писателю, за жътвата не трябва

ни сърп, ни жетварка, ами семе;

от книгите за да си вадиш хляба,

ще трябва да ги сееш дълго време.

Каква файда, че тук „зората

ме й огряла първи път“,

щом пак тя си гря когато

ме съди „Народен съд“?!

Окото синур няма

и страда от това;

такваз земя голяма —

то вижда къс едва.

От знания много едно съм

измерил и с моя везна

„жената със златния косъм“

е всякоя чужда жена.

Какъв се народ извъди!

Синът баща си да съди,

че си протака живота,

та си не дава имота.

Ще дойде пролетта, но тя

едва ли с цвят ще е накитена; —

та ка ще разцъфтят цветя

върху земя на кръв наситена?!

Другарят —

        господин —

                бай Атанас

стои на сигурна позиция:

да бъде винаги на власт

и нокога във опозиция!

Капка по капка — сбира се вир;

бомба по бомба — сигурен мир!

Господи, ако спасиш света

от ноктете зли на завистта,

той от друго сам ще се избави

и ще Те възлюби и прослави!

Синеока незабравка

е съседката ни Здравка,

ала повече се помни

със гърдите си огромни.

Така е нареден света,

че всяко зло е за добро:

загубиш ли си съвестта —

намираш злато и сребро.

Напразно се гневиш, човече,

че нямало изкуство вече!

Я виж, например, как жените

си дорисувват красотите.