В задний двор на
леля Сава
днес концерт се
чуден дава.
А свирците —
туй сме ний,
някой духа,
някой бий:
— Тра-ла, ра-ла,
тра-ла ри
входът струва
пет пари!
Тра-ла, ра-ла
тра-ла ри
а за бедни —
без пари!
Но се никой
не явява
и за наший
труд не дава —
тра-ла, ра-ла,
тра-ла, ра —
ни петаче,
ни пара!
Само вуйчо —
да не свирим,
а да спрем
и се смирим,
да престанем
с наший шум
с нашто тра-ла,
ра-ла бум —
даде ни по
пет пари.
Тра-ла, ра-ла
ра-ба ри —
даде ни по
пет пари.
Все за нещо ще намери
да се начумери:
ту му млякото горещо,
ту пък друго нещо.
И задето Петко в къщи
често тъй се мръщи,
Николинка, Ваньо, Митко
викат му Сърдитко.
Котаранчо наш е умен!
Па и сладкодумен!
Ще замърка, ще захърка,
ще нарежда, без да бърка:
— Мили боже, ех, да може,
дето мина, дето стана,
тез мишлета с таз мишана
ред по ред да ми застават
мирно, чест да ми отдават.
Аз пък преглед да им правя,
ей така, за чест и слава!
Надалеко от гората,
под върба, досам реката,
хитрата ни Кума Лиса
със Котана се здрависа:
— Добър ден ти, кумашинке!
— Дал ти бог добро, роднинке!
— Гледам как си се сконтила,
как лицето си измила,
сякаш готвиш се за булка!
Стъпваш — също невестулка!
Котката в ответ измяка:
— Пазя се от прахоляка!
А вий как сте у дома си,
как са малките кумички?
— Здрави, живи ми са всички —
с радост Кума Лиса рече —
и школувам си ги вече.
Затова държа ги строго.
Вярвам, знаеш, че са много
наште ловки занаяти —
с най-изтънчени похвати!
И затуй започнах рано.
Но кажи ми, Котарано,
моля те като сестрица,
щом си толкова чистница,
колко занаяти знаеш?
— Аз ли, мила ми кумичке?
Аз научих сал едничко,
при това най-просто нещо,
но владея си го вещо.
А пък то е: щом усетя,
че ме наближават псета,
да се качвам на дръвчета.
— Ех, че проста си остала —
рече Лиса, — аз те жаля!
Не мисли, че ти се хваля:
сто са мойте занаяти
с най-изтънчени похвати!
И да знаеш сал какви са!
Можеш ли ми помириса
отдалеч кокошки тлъсти
и да дебнеш ги на пръсти?
Пък опашката ми бърже
всяко куче ще излъже,
косъм да ми не отрони,
само вятъра да гони! —
Но… към наште героини
из съседните градини
се зададе млада хрътка…
Маца — хоп!… и на елхата,
а лисицата горката
със стоте си занаята
взе насам-натам да врътка
пред настръхналата хрътка
и на Маца пред очите
изпариха се хвалбите…
След два дена, на пазаря —
кожата й в кожухаря!
Нарамил е
Заю Баю
тънка пушка
евзалия,
седефлия,
запасал е
патрондаши,
смята всичко
да изплаши!
И в пътека
през горица
Заю дебне
за лисица —
кокошарка,
заечарка,
дето прави
пакост тука.
Ала нещо изшушука
и сърцето
трепна Заю.
Пусна пушка,
хукна Баю,
захвърчаха
патрондаши,
та се всичко
изпоплаши!
— Ало!…
— Кой ме буди толкоз рано?
На съня ми кой побърка?
— Аз съм, мила жабурано,
аз, приятеля ти — щърка!
— О-о! Приятел!… Откога ли?
— Туй неверие ви бърка!
А да знаеш колко жали
булката ми — рече щърка, —
дето тъй от нас страните,
с нас задето не дружите —
та помислих си, любезна,
раничко да те подиря —
с тебе в разговор да влезна,
чух, че търсиш си квартира —
аз пък имам — то се знае,
хем височка — и каква е, —
пък и топличка — цял рай е!…
— Май досещам се коя е —
рече жабурана плаха, —
но не иска ми се мене
дом — на щъркела в стомаха!…
— Ето, ето — пак съмнение…
То на дружбата ни бърка!
Ала, без да се обиждаш —
убеждаваше я щърка…
…
— Ало! Ало!?
— Чува ли се, мила жабо?
— Чува се, но много слабо!…
Зайо Байо из друм бяга,
гърло дере, войска бере.
Кумчо Вълчо командува,
баба Меца сеир струва.
Таралежко байрак вее,
Кума Лиса песни пее.
Зайо Байо главатаря,
той на Лиса проговаря:
„Мари, Лисо хитроумна,
песнопойко сладкодумна
не постъпвай ахмашката,
прибери си опашката.
Да не сбира трънаците,
да не плаши юнаците!“
Прела баба
три недели,
та изпрела
две къдели.
Насновала
три гранека,
изтъкала
два лакътя.
Седна баба
вън на прага,
сукман крои,
риза стяга.
Пусто платно
не излиза
ни за сукман,
ни за риза!
Грабна баба
кроилата,
скрои гащи
на котака.
Зая Бая кум каниха,
кум каниха, кум молиха
през планина във равнина.
Прави, струва — да върви:
Кума Лиса да венчава,
мъжка рожба да кръщава.
Трепом трепна Заю Баю,
трепом трепна, скоком скокна,
кожуха си гладко сглади,
ръкавички на ръчички,
на краченца чифт чепички,
конте също на лице,
със бастунче във ръце.
Тръгна Заю през горица,
срещна Жаба Кекерица;
глава кима, Жаби дума:
— Тръгвай, Жабо, не бави се:
кум ме кани Кума Лиса —
да венчавам, да кръщавам;
тръгвай скоро, ако щеш,
сладка гозба да ядеш.
Трепом трепна Кекерица,
трепом трепна, скоком скокна,
гладко лице гладко сглади,
очиленца на оченца,
ръкавички на ръчички,
чифт чепички на краченца,
със чадърче — раз, два, три! —
бързо тръгна да върви.
Крачна Заю, Жаба скокна —
ей насреща им изскокна
Таралежко Бодлодрешко.
Заю кима, Тарлю дума:
— Тръгвай, Тарльо, не бави се:
кум ме кани Кума Лиса —
да венчавам, да кръщавам;
тръгвай бързо, ако щеш,
сладка гозба да ядеш.
Трепом трепна Таралежко,
трепом трепна, скоком скокна,
бели зъби бързо сглади,
ежовина на гърбина,
бодил-шапка на главина;
взе бастунче — раз, два, три! —
бързо тръгна да върви.
Крачки десет не сториха,
вси се чудом почудиха:
Коритана през поляна
пряко иде срещу тях.
Заю кимна, па й дума:
— Коритано, не бави се:
кум ме кани Кума Лиса —
да венчавам, да кръщавам;
тръгвай бързо, ако щеш,
сладка гозба да ядеш.
Трепом трепна Коритана,
кръшна право през поляна,
натъкми се, нагласи се —
чудно блесна костен щит;
ръкавички на ръчички,
на крака й чифт чепички,
на глава й шлем превит;
взе бастунче — раз, два, три! —
бързо тръгна да върви.
Върви Заю през поляна,
върви, крачи той напред,
а след него в чуден ред
Жаба, Тарлю, Коритана —
лица бели, засветлели,
също слънце във ранина;
ръкавички на ръчички,
на краченца чифт чепички
и бастунче отстрани;
вървят бързо — раз, два, три!…
Кума Лисо, де си ти?
Ей ги вече уморени
там на горските поляни
те се спряха изведнаж:
размишляват, разкрояват
какво Лиса да даряват,
как да й се отсрамят.
Заю бързо се досеща:
— Чуйте! — викна им насреща. —
Хайде хор да устроим.
С песни ний да упоим
Кума Лиса, да познае
кого викат Заю Баю.
Още Заю не изрекъл —
Тарлю уста си отвори,
очи Жаба ококори,
Коритана тихо хвана
да приглася: „Тра-ла-ла!“
А пък Заю отстрана
хора чуден управлява,
глас извива, тон им дава,
ръце маха и се смей:
— Кума Лиса да живей!…
Пяха всички, пяха мило.
Все се живо удивило.
Заю махна със ръка:
— Чувай, Жабо Кекерано,
чувай, Тарльо, Коритано,
чуйте що ще да река:
— Чудо ще е преголямо
там на сватбата богата,
ако някой ни надпей,
но сакати сме в краката;
ако Лиса ни покани,
кой хорцето ще подхване,
кой ще танец да играй?
Всички дружно се изсмяха,
всички крака размотаха,
кръшно хорце свиха в час.
Скача Жаба Кекерана,
скача Тарлю, Коритана,
скача Заю във захлас —
лъскат лъскави чепички,
ръкавички на ръчички…
— И ха, а-ха! — вред ехти. —
Кума Лисо, де си ти?
Скачат, викат дружно всички,
но внезапно зафучава
нещо страшно в небесата:
сви се орел към земята,
сви се, иде, приближава…
— Тарльо, дръж се! Жабо, беж!
Скокна Жаба — хайде в гьола,
Тарлю търти къмто дола,
Коритана там остана,
Заю в орлови нокте
към небето полете…
Гордо гледа, гордо
ходи Пуйо белобради;
подире си стадо води
все от пуйки млади.
Изведе ги на торище,
скърши глава, крукна;
спусна криле по купище,
потътри ги, клюкна.
Накацаха вси небесни
птици покрай Пуя:
всяка чака чудни песни
от него да чуе.
Ала Пуйо една кара:
„Крук, клюк“ — чак до края.
Едно знае баба Мара
и едно си бае…
Познавам две деца —
момченце и момиче,
две хубави деца —
братченце и сестриче.
Момченцето е мило,
момиченцето — сладко,
те весело живеят
при мама и при татко.
Във тяхната къща,
благата, честита,
име нейде тайно
една пръчка скрита.
Когато децата
вдигат много врява,
тя мигом излиза
и мир въдворява…
Кацна бръмбар на трънка
и захвана да бръмка;
заслуша го мушица
със примряла душица,
слуша, слуша — полетя,
буйно хоро завъртя.
Надойдоха комари,
все ергени, все стари,
погледаха играта,
хареса им мухата.
Пусти стари ергени —
всекиму се дожени!…
Кога слънце залезе,
кавга страшна излезе,
задрънчаха ножове,
затрещяха колове;
дочу Паяк кавгата,
затрептя му душата,
тънка мрежа нарами
и на лов се накани.
Видя бръмбар от трънка:
— Паяк, паяк! — забрънка —
Уплаши се мушица —
тая малка душица, —
остави си играта
и забягна в гората.
А комари вилнеят,
бой се бият, кръв леят.
Никой от тях не сети
как се паяк там вести,
тънка мрежа долови —
до един ги излови.
Едно време — кой знае кога било,
в едно село — кой знай къде било,
живял дядо с свойта баба стара
в една къща схлупена и проста.
Хранели се с леща и попара —
за двамата това било доста…
Дядо имал два воловци стари,
те му били най-верни другари.
Нивицата с тях орал си дружно,
да изкарва колко му е нужно
за две гърла жито и пшеница,
да нахрани душа да го слуша —
баба стара да му се не кара.
Те имали и една козица
с руно бяло — човек да се чуди,
един петел рано да ги буди,
две кокошки като две царици,
в един възел две скъпи жълтици,
едно каче солена сланина —
да им стигне за цяла година…
Баба била доволна, честита,
дядо с нея всекиму се хвалел —
на кой пита и на кой не пита.
Веднъж баба отишла на сватба,
поканена по обичай божи.
Там видяла една булка млада,
облечена в чохено контошче,
подплатено със лисичи кожи…
Дощяло се на баба да има
и тя таквоз чохено контошче.
Върнала се замислена вкъщи,
току ходи и току се мръщи,
току охка и току въздиша…
Дядо гледа, па се чудом чуди:
— Бре, какви са, бабо, тез полуди?
Какви ти се случиха премежди,
та навъси старите си вежди?
— Слушай, старо — бабата отвръща, —
толкоз годин пазя тая къща,
искам сега в старост награда
да ми купиш чохено контошче,
подплатено със лисичи кожи,
да се стегна като булка млада.
— Не контошче, а кюрк до петите,
като искаш, ще да ти направя! —
отговаря със готовност дядо
и радост му свети в очите.
Стана дядо, на пазар отиде,
па развърза две скъпи жълтици,
купи чоха, конци ибришимни
и повика майстори най-първи
да ушият чохено контошче.
Кроят, кроят, чохът не достига…
Баба ходи като болна в къщи.
Току охка и току се мръщи.
Гледа дядо, гледа стара баба,
на старини туй ли й се пада?
Дума даде — назад се не връща.
Продаде си два вола работни,
купи чоха, колко не достига,
а на себе пушка евзалия
да убие две хитри лисици,
да им вземе хубавите кожи,
та контошче добре да наложи…
Най-първите майстори пак викна,
кроят, шият чохено контошче…
Баба не знай от радост къде е.
Току мери чохено контошче
и гощава майсторите първи
с чорба сладка от двете кокошки,
от петела със люта яхния.
Изпържи им каче със сланина,
Продаде си у механи хладни
бяла коза за червено вино —
на терзии угоди да прави,
по-хубаво контошче да шият.
И шиха те три дни и три нощи,
та ушиха чохено контошче.
Дядо ходи на лов по горите,
та си уби две хитри лисици,
та им одра хубавите кожи —
подплатиха чохено контошче.
Облече го, нагизди се баба.
Гледа, гледа, очи си не вярва:
заприлича на млада невеста.
Улови се хоро да играе,
цяло село гледа и завижда!
А пък дядо обикаля в къщи,
току охка и току се мръщи.
— Що е, дядо, и защо въздишаш? —
пита баба с новото контошче…
С тъга дядо баби отговаря:
— Нищо, бабо, нищо, поиграй си!…
Честито ти чохено контошче!…
Но де ни са два вола работни,
къде ни са две скъпи жълтици,
две кокошки като две царици,
едно каче солена сланина?
Къде ни е млечната козица
с руно бяло — човек да се чуди,
шарен петел, рано да ни буди?
Нищо, бабо, нищо, поиграй си!
Честито ти чохено контошче!
Ще го носиш ти на гладно сърце!…
Живели си сами-самички един дядо и една баба. Нямали си нищо-нищичко: ни син, ни щерка, ни кокошка, ни козица, ни крава, ни магаренце. Дядо ходел от къща на къща, сечел дръвца, носел водица — така се прехранвали.
Върне се дядо вечер, седне на прага или до огнището, капнал от умора, па запуши с луличката. А бабата викне да го хока:
— Ах, ти, дъртако, работиш само за лулата си! Мене си забравил. Нямам чехли на краката си, нямам кърпа на главата си!…
Крещи, вика бабата. Дядо слуша, па му стане мъчно. Наведе глава и зарони ситни сълзи една по една. А те капят, капят и гасят луличката му.
Веднъж на дядо му домъчняло много за бабините думи. Не можал повече да трае, станал, взел мрежата и излязъл от къщи.
„Ще ида на реката — помислил си той, — да търся златната рибка. Тя всичко знае, всичко може. От нея съвет и помощ ще искам.“
Отишъл дядо при реката. Той поставил мрежата и се скрил в тръстиката да чака…
Отведнъж — фърр! — посипали се като камъни жерави от небето. Те кацнали из водата, из тръстиката — навсякъде. Скокнал дядо и хванал един жерав.
— Пусни ме, дядо! — замолил се жеравът.
— Няма да те пусна, синко — рекъл старецът. — Аз и бабата живеем сами-самички. Няма що да правим, ами по цял ден се караме. Ела у дома, стани наше чедо, та и ние радост да видим.
— Ах, дядо — рекъл жеравът, — не мога в къщи да живея, с хорски грижи да се занимавам. Аз обичам да летя в широкото небе, да ходя по всички земи, реки и блата. Пусни ме да си хвръкна!
Старецът имал добро сърце. Станало му жал за птицата. Той навел глава, почесал врат. Какво да прави?
Жеравът разбрал мъката му и рекъл:
— Ела, дядо, с мене у дома! Ще ти дам един подарък, който голямо добро ще ти донесе.
Съгласил се дядо. Жеравът го завел у дома си, откачил от стената една шарена торбичка и рекъл:
— Торбаланци на работа!
В миг из торбата изскочили две пъргави момчета. Те извадили маса, столове и наредили златни блюда, чаши и чинии. После наслагали вкусни гозби, една от друга по-избрани. Наредили и чудни вина, па казали:
— Моля, заповядайте!
Жеравът и дядото яли и пили до насита.
Двете момчета стояли настрана и прислужвали.
Като се наяли хубаво, жеравът рекъл:
— Торбаланци, ха в торбата!
Спуснали се момчетата, събрали всичко в торбата и се скрили в нея.
— Подарявам ти тая торба, дядо! Живей с нея за много години! — казал жеравът и подал торбата на дядото.
Зарадвал се дядото, взел торбичката и си тръгнал.
Той замръкнал в едно село. Там живеела кумицата му с двете си дъщери. Старецът отишъл да ги види и да пренощува у тях.
Срещнали го те, но нямали какво да го гостят — били много сиромаси. Турнали на софрата две глави лучец, малко солчица, една суха чушка и парче корав хлебец. Дядото откачил торбичката от рамо, па извикал:
— Торбаланци, на работа!
Изскочили двете момчета, нагласили трапезата, па извикали:
— Заповядайте!
Кумицата и двете моми се облещили от учудване. Какво нямало на софрата: баници, баклави, печено прасенце, бял хляб…
Гостил дядото кумицата и момите, па извикал:
— Торбаланци, ха в торбата!
Кумицата занемяла от учудване, а дядо се смее, та примира.
През нощта кумицата завела дядото да спи в друга стая. Тя повикала дъщерите си и се хванали на работа. Шили цяла нощ и ушили торба, а взели неговата.
Отишъл си дядо у дома и още от пътната врата завикал:
— Ей, бабо, излез да ме срещнеш като цар, а не като сиромах!
Излязла бабата, погледнала — дядото се връща засмян до уши. Той влязъл в къщи и извикал господарски:
— Торбаланци, на работа!
Ала торбичката останала свита.
Нищо не шавнало в нея.
Грабнала бабата ръжена, че като забрала дядото:
— Ах, ти, дъртако, с мене ли ще се подиграваш!
Наложила му бабата гърба с ръжена. Заплакал дядото, излязъл и право при жерава отишъл.
— Жераве-синко, така и така ми се случи — заплакал старецът, — торбичката не работи, торбаланците избягали…
Жеравът разпитал стареца подробно и разбрал работата.
— Добре — казал той, — ето ти тая торбичка. Иди с нея и тя ще те научи какво да правиш.
Зарадвал се пак старецът, взел торбичката и тръгнал.
По пътя огладнял. Седнал на една полянка, снел торбичката и рекъл:
— Торбаланци, на работа!
Из торбата изскочили две силни момчета с тояга в ръка, като забрали стареца — бият и викат:
— Недей ходи у кумицата, не си оставяй торбицата!
Старецът скачал насам-натам и едвам му дошло на ум да извика:
— Торбаланци, ха в торбата!
Момчетата се скрили. Старецът взел торбичката и право у кумицата си.
Тя видяла, че старецът носи нова торбичка, и си рекла:
— Ново чудо има да видим!
Кумицата умирала от нетърпение по-скоро да види какво се крие в хубавата нова торбица.
Щом дядото отишъл в другата стая да си почине от път, кумицата взела новата торбичка и казала:
— Торбаланци, на работа!
Веднага изскочили двамата яки торбаланци с тоягите, че като забрали кумицата — бият и викат:
— Дай на стареца торбицата! Дай на стареца торбицата!
Кумицата разбрала, че не може да се отърве, и викнала по-скоро стареца от другата стая.
Старецът дошъл бързо, кумицата му дала открадната торба и той заповядал на торбаланците да се приберат.
Я ме малко погледнете,
аз съм с нова риза
и корделка на яката —
мама я наниза.
Чистичка ще си я пазя —
да не се окаля.
А сега дойдох при вази
да ви се похваля.
Вижте! Две парички имам,
чичо ми ги даде,
но сега къде отивам,
кой ще ми обади?
Шапката си ще нахлупя
и право в дюкяна,
аз мустаци ще си купя —
искам мъж ще стана!
Седнах тука, че на батя
аз ще пиша писъмце,
много здраве ще му пратя
от душа и от сърце.
Ще му пиша аз за мама,
че го мисли всеки ден.
Верка вече е голяма,
а Иван се кара с мен.
Ще му пиша да ми прати
пълна чантичка с пари
и картинки най-богати
с чудно хубави бои,
едно ножче най-голямо
и един калпак напет…
Уф, едно не зная само:
как да почна най-напред!
Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.
Хората ме претоварят,
яздят, впрягат ме в кола
и отгоре ми се карат —
ех, магарешки тегла!
Зоб, сенце за мене няма,
все отритнат, сирота…
Няма ли бодил и слама,
мога вестник да чета.
А от род съм — разберете
и прославен, и богат:
вуйкови ми са конете,
а катърът ми е сват.
Като тях не съм голямо,
но съм с по-голям инат
и нима за него само
аз се славя в целий свят?
А за песни що да кажа —
пея с ясен, сладък глас.
Искате ли да покажа
майсторлъка си пред вас?
Заешкото храбро племе
от старинно още време
бе спечелило отвред
неприятели безчет:
и вълци, и хищни птици,
мечки, псета и лисици,
че и други — нямат край!
И от всички — то се знай,
заешкото племе страда
и от ден на ден пропада!
Мисли заешкият цар —
храбър, важен господар —
що да стори, що да прави
свойто племе да избави?
Най-подир реши с война
вред по цялата страна
да изтреби враговете
хищни, злобни и проклети.
Ала по-преди той сам
на съвет свика голям
престарелите велможи,
своя план пред тях изложи,
съгласи ги и тогаз
обяви война завчас.
С многобройни манифести
мигом страшното известе
нашироко прогърмя
вред по цялата земя.
Зайци — храбри все войскари,
от полета и чукари
и отблизо и далеч,
ей ги че се сбраха веч
и в редици се строиха,
пушки пред нозе туриха.
А след малко царят сам
важно-важно стига там,
поздрави ги, каза строго:
— Враговете ни са много,
но не бойте се от тях,
бийте, удряйте без страх!
Туй е царската ми воля,
заповядвам — не се моля!
Храбреци, след мен напред,
срещу всеки враг заклет!
Па тръбата до устата
той намести я с ръката,
героично я вирна
и юнашката свирна,
из все сила, колко може.
Но… о, чудо! Чудо, боже!
В заешкия легион
чу се крясък, чу се стон
и юначните войскари
в бяс хукнаха — кой де свари.
Царя им пред тях лети,
па си дума и шепти:
много кръв се би проляла,
но побърка туй… сигнала!
Изпрати ме мама
с кошница голяма
да бера коприва
в лелината нива.
Копривата расла,
коза я опасла.
Ах, беда голяма!
Що ще каже мама?
Изпрати ме мама
с торбичка голяма
в тръни да се свирам,
ягоди да сбирам.
Намерих едничка —
изгубих торбичка.
Ах, беда голяма!
Що ще каже мама?
Бърза и се радва —
как да се не радва? —
Слава богу днеска
месо ще обядва…
Татко му го купи
от Станой месаря,
половин с парички,
половин на вяра…
Бърза и се радва —
как да се не радва? —
Тлъстички пържолки
днеска ще обядва.
За добро, за зло ли,
ето че го среща
едно хлапе буйно
и със кръв гореща…
От дума на дума
скараха се двама
и борба сред пътя
почнаха голяма.
А в туй време тихо
псето се промъкна
и месото тлъсто
някъде отмъкна…
Върви и проклина
и реве високо: —
О, съдба ужасна,
о, съдба жестока!
Той е победител
в таз борба неравна,
но каква награда
за победа славна!
Кошницата празна.
О, какво да прави?
Дали да се беси,
дали да се дави?
Цуцул, Цуцул,
Цуцулан,
жаден, гладен
и непран…
Из гората
сам тършува,
трески сбира,
та кярува…
Насреща му
кум Вълкан:
— Дай калпака,
Цуцулан.
Давай, Цуцул,
и придавай,
ил с душица
се прощавай.
— Вземай, вземай,
кум Вълкан.
Жив да бъде
Цуцулан.
Цуцул, Цуцул,
Цуцулан,
гладен, жаден
и непран.
Из гората
сам тършува,
трески сбира,
та кярува…
Насреща му
бай Лисан:
— Дай ризичка,
Цуцулан.
Давай, Цуцул,
и придавай,
ил с душица
се прощавай.
— Вземай, вземай,
бай Лисан.
Жив да бъде
Цуцулан.
Цуцул, Цуцул,
Цуцулан,
жаден, гладен
и непран!…
Из гората
сам тършува,
трески сбира,
та кярува…
Насреща му
сват Мецан:
— Дай абичка,
Цуцулан!
Давай, Цуцул,
и придавай,
я придавай,
я с душица
се прощавай!
— Вземай, вземай,
сват Мецан!
Жив да бъде
Цуцулан!
Жив остана
Цуцулан,
жаден, гладен
и… обран!
Живял в село богаташ скъперник. Измъчвал той своите ратаи. Работели и денем, и нощем. От добитък по-лошо ги хранел. Карал им се, грозно ги ругаел. Изпъждал ги, преди да дослужат. Заплата им никога не плащал.
И бедните селяни измъчвал. Уж с пари ги в нужда подпомагал, а накрая нивите им вземал.
Цяло село пъшкало от него. Но кой можел нещо да му стори? Бояли се селяните клети. Богат бил той, силен и злосторен.
В това село млад козар живеел. Девет годин от село се губил. Труд се трудил и се учил на свирка да свири.
Девет годин от село се губил, девет пари в село не донесъл. Но си дошъл с една чудна свирка. Щом я вземе и щом я надуе, всичко живо скача, та се къса. Чудна свирка! По-чуден козарят! Само той умеел тъй да свири.
Една сутрин козарят се дигнал — сам намерил селския грабител.
— Какво искаш? — тоя го попитал.
— Дойдох при теб, козар да ти стана. Шест месеца ще паса козите. През туй време, ако ме харесаш, още шест съм готов да ти служа.
— За заплата какво ще ми искаш?
— Ще ми платиш, както ти си плащаш.
— Така може — рекъл господарят. — Още днеска подкарай козите! Ала гледай добре да ги храниш. Да им сечеш бръстина в гората. Да ги поиш на извори бистри. После слушай какво ще ти кажа! Надувал си някаква пищялка. С нея няма никога да свириш! Който свири, лесно огладнява. А у мене хлябът е със мярка!
— Както искаш, така ще направя! — отговорил момъкът смирено и подкарал козите в гората. Насякъл им бръстина доволно. Напоил ги на извори бистри. Цял ден пасли. Надвечер ги върнал.
Щом го видял, господарят викнал:
— Козите са гладни-прегладнели! Лежал си ми цял ден из гората. Закарай ги да ги доят вътре, а ти ела, че копан те чака. Днес си лежал, нощес ще копаеш!
— Ама чакай… — започнал козарят.
— Няма чакай! Мотиката хващай! — прекъснал го вбесен господарят. — Утре заран, за да отпочинеш, ще полееш отсреща бостана!
Нямало що — цяла нощ козарят копал, плевил, зеленчук поливал.
На сутринта козите изкарал. Насякъл им бръстина в гората. Напоил ги на извори бистри. И пак руп-руп — зарупали клонки.
Забелязал в туй време козарят, че в трънака някой се потулял. Повгледал се — познал господаря. Разбрал защо е дошъл в гората.
— Дойде време за обща отплата!
Така рекъл доволен козарят, па извадил чудната си свирка. И надул я. Ех, като засвирил!
Заскачали до една козите. Друс-друс, друс-друс — скачал господарят. Изподрал се в шипоците гъсти.
— Чакай, момко! Спри да си почина!
— Няма „чакай“! Утре ще почиваш!
И все свирил, не спирал козарят.
А в трънака скачал господарят.
Пристигнала от къщи жена му — да разбере защо се не връща.
Свирня слуша. Козите играят. А в трънака мъжът й подскача.
— Спри, козарю! — рекла да извика.
Но сама тя почнала да скача: друс-друс, друс-друс!
Свирката не спира.
Синът дошъл майка си да дири.
Гледа синът — козарят си свири, по свирнята козите играят. Сред трънака баща му подскача. По-нататък и майка му тропа.
— Спри, козарю! Чакайте, бре хора!
Ала още рекъл не дорекъл, без да иска, сам той заподскачал: друс-друс, друс-друс!
Свирката не спира.
Цял ден свирил козарят в гората. Господарят сред трънака скачал. И жена му, и синът му тропат.
Към селото потеглил свирачът, а след него рипали козите. След козите господарят скачал, а след него тропала жена му, а след нея и синът подскачал. Кой ги видял, тръгвал с тях и тропал.
Насред село се запрял свирачът. Събрало се мало и голямо.
А свирката свири и говори:
„Вижте всички тоя душевадец!
Погледнете тоя трудоядец!
Който има от него да взема,
когото е обидил, ограбил,
когото е мамил и потискал —
да излезе сметка да му иска!“
Цяло село излязло насреща. Провикнал се тогава козарят:
— Погледнете каква сме дружина! Как сме могли тъй да се оставим, тоя шишко труда ни да граби? Който има от него да взема, още сега ще си го получи. Комуто е нивата заграбил, още утре назад ще я върне! Ако все пак по крив път пристъпи, свирката е готова да свирне!
До сутринта плащал господарят. Отнели му крадените ниви.
Отдъхнало мало и голямо.
За дружен труд засвирил козарят със своята чудодейна свирка. Като братя работели всички. Заживяло селото честито.
Един баща отишъл при столар и си поръчал люлка за детето. Като пазарили люлката, бащата рекъл:
— Слушай, майсторе. Колкото пари поиска за люлката, дадох ти. Гледай хубавичко да я изпипаш и по-скоро да я изкараш.
— У мене лоша работа няма, приятелю — отговорил столарят. — Но бързо няма да стане. Бърза работа — срам за майстора.
— Зная, зная — рекъл бащата, ~ но гледай колкото може по-скоро да я изкараш.
Като казал това, бащата си излязъл. След една неделя отишъл да вземе люлката.
— Не е готова още — рекъл майсторът.
— Защо? — попитал бащата.
— Нали ти казах. Аз не съм от ония майстори, дето пипат набързо, как да е. Бърза работа — срам за майстора.
Минало месец. Пак отишъл бащата да дири люлката.
— Ще потърпиш още — казал му столарят. — Хубава работа за късо време не става.
Търпял човекът още месец, два, година. Най-после си отвзел. Пък и детето проходило — нямало нужда от люлка.
Минало много време. Детето порасло. Станало момък за женене. Баща му го задомил. Родило му се и детенце. Тръгнал синът да му дири люлка.
— Слушай, сине — рекъл бащата, — когато ми се роди ти, аз бях заръчал на столаря от долната махала една люлка за тебе. Иди виж. Ако е готова, вземи я.
Отишъл синът при столаря и му рекъл:
— Майсторе, когато съм се родил, баща ми заръчал тука една люлка. Ако е готова, дай ми я, че ми трябва за моето детенце.
— Готова ли! — викнал сърдито майсторът. — Ей сега ти се е родило детето и тоз час искаш люлката. Аз и на баща ти съм казвал, и на тебе повтарям: каква да е работа не обичам да върша. Бърза работа — срам за майстора. Пък аз само за добро име живея!
Ежко Бежко срещнал кърта и му рекъл:
— Знаеш ли какво намислих?
— Кажи, Ежко, да го чуя.
— Реших да посеем жито и да го разделим братски.
— Бива, Ежко.
Орал къртът. Сеял Ежко. Пожънали. Овършали. Дошло време за подялба.
Ежко гребнал едно менче от събраната пшеница, гребнал, но не го напълнил, па изсипал го пред кърта.
— Туй за тебе, брате кърте. Сега за мене ще гребна.
Гребнал Ежко, ала менчето препълнил.
— Чакай, Ежко! — рекъл къртът. — Това ли е братска делба? На мен празно, на теб пълно! Аз препълнено заслужавам. Виж! От тая пуста оран ноктите си изпокърших! Лесно е да се посее, но орането е мъчно.
— Кой ти каза! — викнал Ежко. — Ела сей де, ако можеш! И волът оре земята, но само човекът сее. Туй е майсторство голямо. Пък и аз не само сеех, но и повлачах отгоре.
Къртът сърдито отвърнал:
— Ала ти самичък рече, че ще делиме по братски.
— Рекох го и пак повтарям. Но тука неправда няма. Двойна работа съм вършил. Трябва повече да взема.
— Ще вземеш, но кай ти дава!
Скарали се. Дори щели да се сбият. Но минала Кума Лиса, па им рекла:
— Аз ще бъда съдията! Казвай, Ежко, какво има?
Ежко всичко й разказал и добавил:
— Ето нашта разправия. Ако можеш, оправи я!
— Мога, мога. А ти, кърте, що ще кажеш?
— Каквото отсъдиш, Лисо, готов съм да го изпълня!
— Добре — рекла Кума Лиса. — Сега слушайте и двама! На теб, Ежко Таралежко, само сламата се пада. На̀, вземи я! На тебе, кърте, едно менче жито стига. Ще изкараш цяла зима. А пък всичко, що остава, на съдията се дава.
Разбрал Ежко какъв съдия намерил. Но престорил се на глупав и попитал:
— Кажи, моля, Кума Лисо! За съдийската пшеница трябва ли ти воденица? Готов съм да ти услужа. Ще ти пренеса храната. Ето тука и торбата. Ти ни помири с кърта.
— Ежко, остави шегата! — рекла Лиса. — Можеш ли ти пълна торба да помъкнеш на гърба си?
— Мога, мога. Аз и лисици съм носил, по две изведнъж в торбата, да ги крия от ловците.
— Чудно нещо!
— Нищо чудно. Щом не вярваш, влез в торбата, като сламка ще те вдигна.
Ежко торбата разтворил. Влязла Лиса. Той я вързал и високо заговорил:
— Дигай, кърте! Помогни ми да понося съдията!
Дигнал Ежко Кума Лиса на гърба си. И набол я с бодлите през торбата.
— Оле Ежко, какво стана! — викнала Кума Лисана.
— Който като тебе съди, така награден ще бъде!
Тръгнал беден Димо работа да дири. Господар намерил и свидлив, и хитър. Господарят рекъл:
— У мен ще слугуваш до другата пролет, додето закука първа кукувица. Тогаз ще получиш петдесет жълтици. Но едно да помниш: където отидеш, каквото да правиш, каквото да чуеш, няма да се сърдиш! Ако се разсърдиш, няма да получиш ни една жълтица и ще ми слугуваш две цели години даром, без заплата.
Съгласил се Димо.
На сутринта рано господарят рекъл:
— Сега ще отидеш да косиш в полето. И щом притъмнее, ще си дойдеш тука.
До вечерта късно косил сено Димо и се върнал в къщи. Викнал господарят:
— Ти защо се връщаш?
— Слънцето залезе и притъмня вече — отговорил Димо.
— Слънцето залезе, но месецът свети. Не е притъмняло.
— Ами как тъй може! Цяла нощ коситба! Това твое чудо никъде го няма!
— А ти сърдиш ли се?
— Никак не се сърдя, а само се чудя!
И върнал се Димо. Цяла нощ в полето косил, не преставал. На сутринта рано грохнал от умора и викнал сърдито:
— Ах, ти, душевадко! Все ще се намери кой да ти го върне! Пък взел да ме пита дали съм се сърдел! Леле, мила мале, както ми е сега кипнало в душата, да ми е напреде, чудо ще направя!
А пък господарят, скрит във храсталака, това само чакал. Изскочил пред Дима и рекъл зарадван:
— Здравичко те хванах. Щом така се сърдиш, ще работиш даром и двете години.
И работил Димо даром две години. Върнал се във къщи гол като тояга. Попитал го брат му:
— Защо така, бате, сиромах се връщаш?
Разказал му Димо всичко, що изпатил.
— Ех, ний да сме здрави! — отговорил брат му. — А на господаря аз ще му отвърна, както му се следва.
Момъкът се вдигнал, та при господаря. А той го попитал:
— Какво искаш, момко?
— Ратай да ти стана.
— Добре. Ще ми станеш. Ще служиш у мене до другата пролет, докато закука първа кукувица. Но едно ще помниш. Няма да се сърдиш. Ако се разсърдиш, ще броиш на мене петдесет жълтици. Ако пък се случи аз да се разсърдя, ще броя на тебе петдесет жълтици.
Момъкът отвърнал:
— Петдесет жълтици малко ми се виждат. Нека сто да бъдат.
— Съгласен съм, момко.
На другата сутрин слънцето изгряло. Момъкът не става. Лежи си в леглото. Дошел господарят:
— Ставай, глупчо, ставай! Виж, слънцето грее!
— Слънцето ли? Тъй, а? Ами как то смее без мене да грее!
— Я не се втелявай, а по-скоро ставай!
— Аха, ти се сърдиш?
— Не се сърдя, ала работа те чака.
— Нека тя ме чака, аз да я не чакам.
— Ти както се мъдриш, и обед ще дойде.
— Нищо, ще похапна, па тогаз ще тръгна.
— Гледай друго нещо да не си похапнеш!
— Ти, мой господарю, като че се сърдиш?
— Не се сърдя, глупчо, но скоро ще мръкне.
— Нищо, господарю! После пак ще съмне. Ами сега слушай какво ще ти кажа! Това легло тука много ми е твърдо! В плевнята ще ида да легна на меко.
Кипнал господарят, но нищо не казал. Момъкът се дигнал, та в плевнята легнал. Вечерта по тъмно влязъл господарят.
— Грехота и срамота! — извикал сърдито. — Другите ратаи вече се прибраха. Ти не си излизал.
— Както ми изглежда, драги господарю, ти си се разсърдил…
— Не съм се разсърдил — рекъл господарят. — Искам да ти кажа, че е време вече оттук да излезеш, да се върнеш в къщи.
— Е, то друго нещо — отвърнал ратаят. — Да вървим тогава!
Все така слугувал новият работник. Господарят пъшкал, от яд си примирал, но не се издавал.
Веднъж посред зима покачил жена си на ниската круша, поприкрил я с шума, па викнал ратая. Щом тоя излязъл, жената подвзела:
— Ку-ку, ку-ку, ку-ку!
— Чуваш ли, ратайо! — рекъл господарят. — Кукувица кука. Дойде време вече да се разделиме.
Втурнал се ратаят. Влязъл бързо в къщи. Върнал се със пушка, дигнал я и рекъл:
— На лошо кукува тая кукувица посред бяла зима! Ей сега ще млъкне!
И той се прицелил. Господарят скочил, дръпнал му ръката и викнал сърдито:
— Не виждаш ли, глупчо, човек ще убиеш! Махай се оттука!
— Абе господарю, като че се сърдиш?
— Не само се сърдя, ами се вбесявам! На̀ ти сто жълтици, па да те не виждам!
Като взел парите, работникът рекъл:
— Сбогом, господарю! За тия жълтици моят брат слугува цели две години!
Баба шета в къщи
и току се мръщи —
мръщи се, бърбори,
под нос си говори:
— Нямам си водица
нито капка вече,
а пък е далече
бистрата речица.
Трябва да отида
за вода зад рида.
Виж, че притъмняло,
то се е видяло —
трябва туй да сторя,
а не да бърборя
врели-некипели.
Кобилица пъстра
метна тя на рамо,
кръшно и чевръсто
запъти се тамо —
зер водица трябва,
за да меси хляба.
Внучката й Гана
назад не остана:
с мънички менчета
стъпва тя напета.
Със засмени взори,
стъпва и бърбори:
— Нали съм послушна
внучка добродушна —
колкото аз смогна,
трябва да помогна,
да помогна трябва
аз на мойта баба.
Ето го на двора
кацнал на стобора,
вижда ги Петела.
Кобилица взела
бабата отива.
Внучката красива
бърза подир нея,
менчета люлее.
Петлю наш си рече:
— Стана време вече
и аз да отида
за вода зад рида —
с мънички менчета
като две звънчета.
Стройната редица
тръгва за водица.
Кобилица взела
и пътя поела —
бабата отива.
Внучката красива
бърза подир нея,
менчета люлее.
Следва ги Петела
със походка смела.
Бързат на редица
всички за водица.
Малкото Мишленце
с сивичко палтенце,
като ги съглежда,
и то се нарежда.
Както му е лика,
виком се провиква:
— Чакайте ме всички,
братчета, сестрички.
И ти, бабо стара,
недей ми се кара —
малка съм душица,
жадна за водица.
Нека с вас да ида
за вода зад рида!
Ето че от трема
кобилчица взема —
кобилчица малка.
Менчета — игралка,
орехчета същи —
изядени в къщи.
Метна ги на рамо.
И на път за тамо
бабата отива.
Внучката красива
стъпва подир нея —
менчета люлее.
Следват ги Петела
със походка смела,
малкото Мишленце
с сивичко палтенце.
Всички на редица
бързат за водица.
Менци и менчета,
пеят кат звънчета.
С ситни стъпки всички
редом наредени
стигат те засмени
бистрата речица.
В менците водица,
без да си почива,
всеки си налива.
Всички се завръщат
дружно пак към къщи.
Ето, както трябва:
първа тръгва баба,
първа си отива.
Внучката красива
стъпва подир нея —
менчета люлее.
Следват ги Петела
със походка смела,
малкото Мишленце
с сивичко палтенце.
Всички на редица
връщат се с водица.
Кой от тях не знае,
как ще свърши края?
Никой се не сеща,
че ги чака среща
и беда не лека
в тяхната пътека.
Близо там до къщи
със клоне могъщи
ябълка растеше.
А под нея спеше
Заю дългоуши.
В бурена се гуши —
сладко си почива
след беда горчива.
От място незнайно
духна тъй нехайно
вятърът крилати —
дървото разклати.
И от него зряла,
зряла и презряла
ябълчица лупна,
на земята тупна
и удари здраво
по главата право
Зая Бая наши.
Той пък се уплаши,
хукна и забяга,
както му приляга.
Както той обича
всякога да тича
през гори, полета
с бързите крачета.
Бяга и не спира,
докато на мира
някъде се сгуши
под трънливи круши
или във тревата
да спаси главата.
Хукна Заю наши —
нали се уплаши,
бяга и се моли:
„Дръжте се, крачета,
гони ви несрета!“
За добро, за зло ли —
ето нашта баба
първа както трябва
в къщи си отива.
Внучката красива
бърза подир нея,
менчета люлее.
Следват ги Петела
със походка смела,
малкото Мишленце
с сивичко палтенце.
Всички на редица
връщат се с водица.
Заю е насреща —
о, беда зловеща!
Той се ококори —
мисли що да стори,
мисли що да прави,
за да се избави.
Една мисъл умна
във глава му хрумна.
Скача изведнъжка
той със сила мъжка —
удря си главата
право във краката
на бабата стара…
Тя пък в изпревара
хукна и забяга,
без да й приляга.
И от страх горката
пада на земята —
в болки се превива,
менците разлива.
Със сърце разбито,
като топка свито,
тя се посъвзема…
Тиха, кротка, нема —
в къщи се прибира,
отдих там намира.
Заю Баю наши
и той се уплаши.
О, горка-горкана,
сякаш че остана
без душа-душичка!
Бедата самичка
нивга не дохожда.
Нея я спохожда
втора, па и трета.
Ето ти несрета:
внучката насреща.
О, беда зловеща!
Пак се ококори,
мисли що да стори,
мисли що да прави,
за да се избави.
Втора мисъл умна
във глава му хрумна.
Скача изведнъжка
той със сила мъжка —
удря си главата
право във краката
на бабина внучка.
Внучката горката
падна на земята,
менците разлива,
себе си полива.
Много без да чака,
викна и заплака:
— О, беда голема!…
След туй се съвзема —
в къщи си отива,
под одър се скрива.
Заю Баю наши
и той се уплаши.
О, горка-горкана,
сякаш че остана
без душа-душичка!
Бедата самичка
нивга не дохожда,
нея я спохожда
втора, пък и трета.
Ето ти несрета!
Петлю е насреща.
О, беда зловеща!
Той се ококори,
мисли що да стори,
мисли що да прави,
за да се избави.
Трета мисъл умна
във глава му хрумна
скача изведнъжка
той със сила мъжка.
Удря си главата
право във краката
на Петела наши.
Той се тъй изплаши,
че закукурига,
глас доде му стига.
Падна на земята
и разля водата.
Много без да чака,
викна и заплака:
— О, беда голема!
След туй се съвзема,
в курника отива,
в курника се скрива.
Заю Баю наши
и той се уплаши.
О, горка-горкана!
Сякаш че остана
без душа-душичка!
Бедата самичка
нивга не дохожда,
нея я спохожда
трета и четвърта,
Зая го не свърта.
Ето ти насреща —
пак беда зловеща:
малкото Мишленце
с сивичко палтенце
е пред него спряло.
Пусто — опустяло!
Той очи кокори,
мисли що да стори,
мисли що да прави,
за да се избави.
Нова мисъл умна
във глава му хрумна
скача изведнъжка
той със сила мъжка.
Толкоз силно скача,
цяло го прескача.
Хуква той да бяга,
както му приляга —
татък през полето…
А от страх Мишлето
глътна си езика —
цръкна и завика…
Менчета остави,
за да се избави,
в дупката се свира
и от страх примира…
Щом бедата мина,
мина и размина —
всеки се замисли,
всеки се размисли.
Нашта баба ето
седнала в кьошето,
само си бърбори:
— Ех, че ме събори
пустата Мецана!…
Жертва щях да стана
за хубост едничка.
Ах, горка-горкичка,
знае ми душата,
знаят ми краката
как ме те спасиха
от бедата лиха!…
Внучката на баба,
под одъра свита,
със душа убита,
само си мърмори:
— Вълчо ме събори!
Ах, тоз вълк проклети!
До де се досети
да ме лапне цяла —
аз, от страх примряла,
без да се обръщам,
в миг офейках в къщи.
Ето и Петела
със душа примрела —
тихо си бърбори,
тихо си говори:
— Пустата му Лиса
как ме умириса!…
Малко ми остана,
аз на пух да стана.
Но сполай на бога,
ако и в тревога —
с хитрост и сполука
домъкнах се тука…
А Мишлето сиво
със сърце страхливо,
с глътнато езиче
кротичко наднича,
във дупката свряно —
бъбри неразбрано:
— Пустата Котана,
тази облизана,
откъде изскочи
и връз мене скочи!
Ох, сърце нещастно,
колко бе ужасно!…
А пък Заю наши,
като се уплаши —
хукна през полето…
хукна, та където
видят му очите —
да се крий в горите.
Хукна той да бяга,
както му приляга
и със всички сили.
— О, краченца мили,
бягайте, не стойте,
право във усоите,
под зелена шума!
Заю тъй си дума,
дума и нарежда,
дава си надежда:
— Страшно щях да патя,
мои скъпи братя,
от врази безбройни,
наредени стройно —
във редица права.
Що ли щях да правя,
ако вий не бяхте?
Ако не летяхте
вий, краченца мили,
с двойни, с тройни сили?…
С трепет на душата
стига във гората
Заю дългоуши
и се в храсти гуши —
отдих да намери…
Гуши се, трепери
от теглото тежко
и въздиша жежко…
После се опомни,
като в сън си спомни:
бягането лудо
и страхът за чудо,
мъките, теглата,
ударът в главата…
Скрит под китна шума,
тихом той си дума:
— О, горка горкана,
добре, че тъй стана,
сякаш под тез клони
вихър ме подгони,
вихър ме отдуха,
да спася кожуха…
Знаем ние всите,
че от страх очите —
някога без време —
стават по-големи.
Кой кого уплаши?
Тук четецът наши —
ако разгадае,
да го каже в края.
Дайте ми чорапи,
дайте ми обуща!
Колко е добричка
мама, че ме пуща!
Палтото на рамо,
хляба във торбичка…
Боже, тази мама
колко е добричка!
Шаро, ти се връщай,
дириш си белята —
само хора ходят
горе в планината!
Боже, закъснявам,
тръгнали са всички…
Сбогом, татко, мамо,
колко сте добрички!
В тъмното да ходиш,
да се не удариш —
мляко като пиеш,
да се не опариш!
На студа да бъдеш
винаги облечен,
а пък на горещо
винаги съблечен.
Да гледаш, да помниш
и все да внимаваш —
и когато сядаш,
и когато ставаш!
Толкова е тежко,
толкова е трудно —
как го прави татко,
много ми е чудно!
Мама казва, че и баба
била някога мъничка,
че и тя не е можала
да се облече самичка.
Че отзад й плели плитки,
роклята й била малка
и отивала да учи
със тетрадка и писалка.
Боже, колко ми е смешно:
тази баба, толкоз стара,
дето с очилата гледа
и мърмори, и се кара,
с къса рокля и с тетрадка!
Бабо мила, бабке сладка!
Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.
Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно-бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обущата?“, „Дайте раницата!“, „По-скоро кучето!“, „Извадете пушката от гардероба!“…
Баща ми беше ловец. И винаги когато отиваше на лов, толкова много бързаше, сякаш мислеше да изтреби всички зайци и яребици из гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе какъвто и да е лов.
Мама често му казваше:
— Е, кога най-сетне ще хапнем от твоя дивеч? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците, где ти са яребиците?
— О, ще видиш! Скоро ще видиш! — отговаряше баща ми. — Още не съм почнал здраво, но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде!
Една неделя сутрин баща ми на тръгване рече:
— До-ве-че-ра — сигурно!
Майка ми пак се разсмя:
— Кое е сигурното? Че пак ще се върнеш с празна раница ли?
— Ще видиш! — каза баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.
Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той високо размахваше нещо в дясната си ръка.
— Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.
— Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов!
През това време баща ми влезе при нас.
— Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…
Мама се приближи.
— Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък?!
Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:
— Да-а̀… Пъд-пъ-дък!… Цял-целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса — и ето! Видяхте ли?
Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татка и почнах да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява, с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.
— А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особена сладост да си хапна от него.
Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловните дрехи и пак се върна при нас в готварницата.
Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.
— Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.
Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че ли одрахме цяло прасе!
Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.
Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено месо.
— Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.
— Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.
— Та тъкмо за това я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тая къща живее ловец!…
Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън настървен Гоцо и очите му засвяткаха като фарчета.
— Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.
Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.
— Аз ще отида оттатък да се поизтегна и да си поотпочина малко — каза татко и излезе.
Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!…
— Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.
— Ма-мо… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — казах аз. — Повикай го ти, мамичко!
Майка ми излезе. Но мене ми стана мъчно, гдето не послушах майка си. И веднага се затичах подир нея.
— Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татенце! — плеснах аз с ръце. — Хайде!
— Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи веднага от канапето. — А като загризеш ей сега едно крилце!
Бързо се отправихме и тримата за готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.
А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.
Учителят подигна малко очилата си, изгледа открай докрай всички деца и рече:
— Сега… мирувайте! Внимание! Кой ще каже колко правят девет по пет?
— Аз, другарю учител! Аз! Аз! — завикаха повечето деца.
Но най-много викаше и изтягаше ръка Мирчо Николов.
— Да каже… Мирчо Николов! — посочи учителят с глава.
Мирчо Николов скочи прав.
— Девет по пет… Девет по пет правят… те пра… вят петдесет и три!
Другите деца се разсмяха.
— Видя ли сега? — скара му се учителят. — Ти… Ти винаги така! А щом не знаеш, защо бързаш? Можеше да си кротуваш като тия, които не знаят. Правят петдесет и три!… Как намери тъй бързо, че правят петдесет и три? Я да видим колко правят четири по пет?
— Двадесет! — отговори чевръсто Мирчо Николов.
— Такааа… Добре. Двадесет… А колко правят двадесет и двадесет?
— Четиридесет!
— Значи, четири по пет двадесет. Като прибавим към тях още четири по пет, ще станат четиридесет. Много добре. Я кажи сега колко ще правят на девет места по пет?
— Петдесет и пет! — извика веднага Мирчо Николов.
— Ето па-а-ак… Защо бързаш? Кой те гони? Защо отговаряш, без да мислиш? Седни си!
Учителят му се скара доста строго. Но — такъв си беше Мирчо Николов… Винаги бързаше пръв да отговори, без да мисли много-много какво ще отговори. Колко пъти го мъмреха, колко пъти го съветваха да се отучи от тоя навик да бърза. Но Мирчо Николов не искаше да разбере.
Веднъж на урок по отечествознание учителят запита:
— Кой ще ми каже, деца, откъде е родом Васил Левски?
Пак завикаха децата от всички страни:
— Аз, аз, другарю учител!
Но най-много викаше пак Мирчо Николов. И толкова се беше изтеглил напред, че за малко да бодне с пръст учителя в очите.
Учителят се отдръпна малко назад и му рече:
— Е, добре де! Щом толкова много настояваш, хайде кажи!
Мирчо Николов се изправи, помълча, гледа настрана, надолу и после измърмори:
— Аз не чух какво питате, другарю учител…
— Е, ами като не си чул, какво ще ми отговаряш тогава? Защо протягаш ръка повече от другите?
Да, Мирчо не взимаше от дума. Често вдигаше ръка и без да е чул и разбрал за какво се пита. Докато най-сетне си изпати.
На един урок по четене учителят забеляза, че Мирчо не внимава и попита ненадейно:
— Кой от вас ще излезе да застане прав до вратата?
— А-аз! — извика пак Мирчо Николов и всички ученици се запревиваха от смях.
— Добре, излез! — каза му учителят.
С наведена глава, цял зачервен, Мирчо Николов излезе и стоя до края на часа изправен до вратата…
След това наказание, което Мирчо самичък си изпроси, той стана вече по-внимателен.
Савата седеше угрижен. Утре беше празникът на Кирил и Методий. Трябваше да се украсят стаите с книжни ленти и цветя, а пък тази година за проклетия цветята в градините бяха малко и босата дружина на Савата не беше събрала още нито един лев за цветни хартии.
През междучасието Савата събра другарите си.
— Бре, да му се не види! — тюхкаше се той. — Ще се посрамим за празника.
Дружината стоеше натъжена. Савата сбърчи вежди, замисли се и най-после викна:
— Няма, няма да се посрамим, хей! Хубаво да знаете! Хайде сега — в час. А на обяд — всички да ме чакате при моста за гората!
След два часа босата дружина вървеше по пътеката над града към Сините скали. Всички бяха тук — Савата, Асен, Коста и Диньо. За да не закъснеят, не бяха обядвали и сега всеки бе захапал комат хляб. Най-напред бързаше с изплезен език Гуджо и току се обръщаше назад да види идат ли всички. Само Марко липсваше. Той още от заранта беше откаран с други магарета в гората за дърва.
Пътеката възлизаше по баира. Долу лежеше градът. Зад него — широкото поле. В небето хвърчаха птички. Бръмчаха забързали пчели. Миришеше на здравец. Минаха през горните лозя. Тук-там се червенееха първите череши. Гладната дружина извръщаше очи нататък, но Савата не ги оставяше да зяпат.
Минаха Змейовите дупки и навлязоха в буковата гора. Тук-там имаше широки поляни, целите на припек, с окъсняла иглика. Малко в страни от горския път Савата спря и рече:
— Сега, момчета, ще тръгнем насам, по тая пътека — и стигнахме.
След няколко крачки излязоха изведнъж на голяма поляна. Слънцето блестеше право в очите им и в първата минута не можеха да видят нищо. Но когато се вгледаха — всички ахнаха. Цялата поляна беше кърваво алена от големи цъфнали божури.
Какво чудо беше то! Като че китен ален килим беше постлал земята. И планинският ветрец гонеше по този килим леки, по-светли и по-тъмни вълни като по червено езеро.
Дружината се слиса съвсем. Диньо хлъцна от радост. Коста викна „у-р-р-ра“ и хукна да бере. Савата, засмян, рече:
— Тука има цветя за пет празника! Видяхте ли, момчета? Сега не ни трябват пъстри хартии. Хайде на работа!
За няколко минути цял куп цветя бяха натрупани — едри, кичести божури, примесени с иглика, здравец и горски люляк. Момчетата седнаха да си починат.
— Това е божурова поляна — каза Савата. — Аз веднъж съм идвал. Тука едно време борци за българската свобода са се били с турците. От юнашката кръв са поникнали тия цветя. Пък сега само мечките идват насам…
— Бате Сава, ами има ли мечка тука? — уплашено попита Диньо. Коста и Асен се спогледаха.
— Как да няма — отвърна Савата, — хе, там, в дола, ходят да си перат руното… А пък тука идват да се сушат и да зобят ягоди.
— Я да си вървим вече, бате Сава — обади се Коста и стана.
— Е-ех, юнаци! — викна Савата. — Уплашихте се само от името й — ами да я видите!… Хайде де!
В това време откъм гората се зачу шум. Някой силно закърши клоне, нещо затрополя, затрещя — идеше право към тях. Дружината изпищя и се смръзна. Диньо закри очи с ръцете си и заплака. Савата извади ножчето си, но не можа да го отвори. Само Гуджо хукна нататък, но без да лае. Изведнъж клоните се разлюляха и един ужасен рев се зачу, после се показа нещо голямо, сиво, с отворена уста и едри зъби.
— Мечката! Мечката! Дръжте се! — изрева Савата.
В същото време Гуджо радостно залая и през клоните се показа главата на Марко, който ревеше:
— А-хъ-а-хъ-а-хъ! — и поздравяваше дружината. Натоварен с дърва, той слизаше в града с другите магарета и бе подушил босата дружина.
Савата веднага скри ножчето в джоба си и викна:
— Тю, брей!… Страхливци такива. Не познахте ли, че е наш Марко! Ами че кой щеше да носи цветята! А пък ти — обърна се той към Диньо, — да не разправяш на никого, че си ревал — да не ти се смеят хората. Лани пак така ни посрами…
Диньо избърса очи и тръгна. Дружината се спусна рано-рано в града и занесе цветя в училището.
И когато бяха вече в двора, Диньо се усмихна и рече:
— Аз, бате Сава, лани Гуджо змей направих, ама ти тази година Марко на мечка престори… Кой кого надмина, а?
Най-напред бързаше с изплезен език Арап. След него крачеха един след друг запъхтени Слави и Любен. На опашката пъплеше Чочо и отвреме-навреме поспираше да извика:
— Ехо-о! Бате Славе, това не е ли Черни връх?
Слънцето печеше право насреща. В синьото небе нямаше нито едно облаче. Каменливата пътека се виеше все по-нагоре и по-нагоре, като че нямаше край.
При чешмата до Говедарника дружината спря да почине. Разтвориха раниците, хапнаха, пиха по едно канче студена вода, а Любен дори наду хармоничката.
Изведнъж Арап, който душеше нещо из камънака, заръмжа, наежи се и залая уплашено. Слави се взря нататък и скочи. Грабна тоягата си и викна:
— Не мърдайте! Усойница! — и хукна нататък.
Любен и Чочо хлъцнаха от страх и се приготвиха да бягат. Слави приближи дебнешком до камъка, дигна тоягата и неочаквано се засмя:
— Тю-ю, бре Арап! Излъга всички ни! То било само кожата й!
Любен и Чочо боязливо приближиха и източиха вратове: върху напечения камък лежеше като лъскава жива усойница суха змийска кожа. Слави я бутна с тоягата и тя прошумоля. Чочо се опули:
— Мамо-о! Ами ако се преструва?…
— Какво ще се преструва, бре юнако? Нали уж си учил тия неща: спала е цяла зима, напролет се събудила, съблякла си кожата и сега се разхожда с нова премяна. Пък старата е оставила да плаши такива като вас. Хайде сега ходом!
Урвата почна отново. Гърбовете се измокриха от пот. Нозете почнаха да натежават.
Най-после стигнаха Черни връх. Хладен ветрец подухваше над големите напечени скали. Право пред тях се дигаше висока дървена пирамида. Дружината веднага се покатери отгоре. Каква ширина, какъв чудесен изглед имаше оттук!
— Хе там ония синкави линии — посочи Слави, — видите ли, на север е Балканът. Отвъд, на запад, тъмните ония вериги — това е Осоговската планина. Тук, в оная долчинка, извира Струма и тръгва за Бяло море. А пък тая грамада на юг — хе-е — това е Рила. Зад нея, ама сега не се вижда, е Пирин.
Вятърът духаше по-силно и те слязоха до чешмичката, на слънце, да обядват. Други излетници бяха седнали настрана и почиваха. Двама черни хора, голи до кръста, лежаха по-далеч.
— Бате Славе — пошепна учудено Чочо, — я погледни! Арапи!…
— Арапи — като тебе и мене! — засмя се Слави. — Само че са хвърлили старата кожа, също като змията, и сега са с нова.
Чочо го гледаше слисан.
— Какво ме зяпаш такъв? — подзе отново главатарят. — Стой и ти така два-три часа и ще видиш как ще ти поникне нова кожа, като на змей… Ами я дайте раниците, че трябва да се изпразнят, да не ни тежат на връщане. Ха сядайте да ядем!
Щом се нахраниха, свалиха обущата и се натъркаляха да починат. Скоро Слави и Любен заспаха, Арап се пощеше до краката им. Само Чочо се въртеше ту на една, ту на друга страна. По едно време той се понадигна и погледна ония двамата, черните, които все така лежаха съблечени до пояс. Чочо изведнъж свали пуловера и ризата си, легна като тях по очи и се помъчи да спи.
* * *
— Ставайте! — изкомандува Слави. — Стягайте раниците — и на път! Я, слънцето вече се спусна към Селимица!
Любен скочи, метна раницата. Арап весело залая. Върхът беше опустял.
— Хайде по-скоро! — викаше главатарят.
— Я! Ами ти какво правиш, бре? — плесна с ръце Слави.
Чочо се мъчеше да облече ризата си и охкаше високо:
— О-о-о! Мамичко! Боли… много боли!…
Слави и Любен приближиха уплашено.
— Какво има?
— О, боли, бе, много боли!… — викаше Чочо. — Гърбът, бе, бати Славе… Не мога да се облека!
Погледнаха му гърба — червен като керемида и напукан.
— Какво е туй чудо, бре? Какво си правил? — викна Слави. — Ами ти цял си изгорял…
— Исках… исках да си сменя кожата… о-о-о… боли, бе, мамичко… исках да ми излезе черна кожа, бе бате Славе, като на ония… Ти нали каза…
— Ах, ти умник такъв, че ти за истина ли го взе, бре — ядоса се Слави. — Любене, я дай скоро шишето с дървеното масло… Добре, че го взехме тая сутрин, инак какво щяхме да правим тоз хубостник. Чакай сега!
Той наля на дланта си масло и започна да маже гърба на Чочо.
Чочо завика по-силно. Цялото му тяло гореше. Когато го намазаха, той лъсна като червена мекица. Насила облякоха ризата му. Слави взе неговата раница и тръгнаха полека да се връщат. Любен надуваше хармоничката, за да забравят премеждието, но Чочо през целия път му пригласяше с охкания. На няколко пъти спираха да почиват. Най-после се смъкнаха в града. Заведоха Чочо в дома му.
— Хайде сега — каза Слави, — преди да легнеш, да се намажеш още веднъж. Пък друг път — да питаш как стават тия работи. Искаше да станеш Чочо змея — ама то изведнъж не може. Преди това ще се превърнеш на рак — и то червен, че чак тогаз ще смениш кожата. Разбра ли?
Легнаха си в къщи всички
и настана тишина.
Само мишите главички
чакат — будни до една.
— Тръгвайте след мене! — викна
старият охранен плъх. —
Щом във кухнята надникнах,
и усетих сладък лъх.
Сиренето не покрили
мързеливите снахи,
а децата наронили
по земята куп трохи.
Ако бъдем предпазливи,
царски ще си хапнем днес —
има и сушени сливи,
и сланинка, и петмез…
Завечеря си богато
веселата миша сган
и съвсем не чу, когато
се промъкна Рамадан.
Блеснаха на котарака
двата въглена — очи,
почна да се чупи, трака,
да се писка и цвърчи:
Стари мишки и мишлета —
майки, внуци и чеда —
бягаха те всички, клети,
от ужасната беда.
А когато всичко стихна
и съвзели се едвам,
те под ред се преброиха —
нямаше го плъха там…
Кара Манго мечкаря
меца долу в пазаря.
Манго удря тупана,
скача хоро мецана.
Трам-та, трум-та, трум-та-та!
Надохождат зяпачи,
всеки хвърля петаче.
Меца друса гърбица,
пълни Манго торбица.
Трам-та, трум-та, трум-та-та!
Върнаха се в катуна,
Манго вдигна кратуна —
той се напи, наяде,
а на меца не даде!
Трам-та, трум-та, трум-та-та!
Манго заспа, захърка,
меца въже претърка
и на носа с халката
пак си хвана гората.
Трам-та, трум-та, трум-та-та!
Стана Манго зарана,
гледа — няма мецана…
Па си тупна калпака
и за меца заплака!
— Мари, кумице Лисано,
де си ранила тъй рано?
— Ходихме, Вълчо, с децата
грозде да зобим в лозята.
— Мари, кумице Хитрано,
рухото ти е съдрано.
— Миткал си, Вълчо, в тъмите,
та ти не видят очите.
— Мари, Лисанке устата,
де ти остаха децата?
— Пратих ги, Вълчо, с пъдаря
да поразгледат пазаря.
— Лисано, майка юнашка,
защо си днес без опашка?
— Скрих я зарана в долапа,
да я росата не цапа.
Отишъл Глупчо на пазар. Видял там много неща. Видял и един селянин от тяхното село. Селянинът продавал хубаво петленце. Много се харесало петлето на Глупча. Но нямал пари да го купи.
И когато селянинът се заприказвал, Глупчо бързешком дигнал петлето и го мушнал в пазвата си.
Обърнал се след малко селянинът, завайкал се, затършувал. Няма петел, няма дявол.
По едно време петлето шавнало в Глупчовата пазва: „Кукуригу-у-у!“ Хората си гледали работата и никой не обърнал внимание. Но Глупчо се уплашил, рекъл да види дали не са чули.
— Вие чухте ли някое петле да кукурига? — попитал той гузно хората, които били край него.
— Не сме.
— И аз не съм чувал — успокоил се Глупчо. Ала селянинът видял пазвата му и се досетил:
— Чакай, ще те изцеря аз тебе довечера!
Тръгнали надвечер да си отиват. Селянинът настигнал Глупча, заприказвал го, сдружили се. Вървели, вървели — уморили се. Взело да се стъмнява.
— Дали можем стигна преди изгрев в селото? — попитал селянинът.
— Май че не ще бъде. Далеко е.
— Ами знаеш ли какво? — подел пак селянинът. — Хайде да се носим. Аз ще те нося, доде пропеят петлите. А след това ти мене. Искаш ли?
— Искам.
Яхнал Глупчо селянина и си мислел: „Ех, че го излъгах! Доде пропеят петлите, ще стигнем комай в селото.“ Ала щом изминали стотина крачки, селянинът се престорил на петел и изкукуригал.
„Кукуригууу!“ — отвърнало петлето из Глупчовата пазва.
— Хайде слизай, петлите пропяха!
— А бе що щат петли тука сред нивята? — отговорил уплашено Глупчо.
— Трябва да е моето петленце, дето се загуби днес на пазара. По гласа го познавам. Сигурно се е покачило на някоя круша край пътя и пее.
— Ами! — настоял Глупчо. — Аз не съм чул нищо. Тебе ти се е причуло.
— Може.
Като повървели още малко, селянинът пак изкукуригал. Петлето му отговорило.
— Яаа! Каква е тая птица, дето пее в пазвата ти бе?
— Каква птица? — разтреперал се Глупчо. Нищо няма в пазвата ми. Ами май петлите пропяха.
— А бе що щат петли тука сред нивята! — престорил се на учуден селянинът.
— Сигурно е твоето петленце, дето се загуби днес на пазара. Покачило се е на някоя круша и пее.
— Може. Слизай тогава, та да те яхна аз!
Яхнал го селянинът. Тръгнал Глупчо. Колкото бърза, по̀ бърза. Започнал най-сетне да тича.
— Браво бе, ти си бил цял кон!
— Аз тъй си вървя винаги — рекъл Глупчо, а си мислел: „Ех, дано стигна, доде не са се разпели петлите в село, че ще ме издаде това проклето пиле!“
Тичал, тичал, тичал — най-сетне стигнали селото. Било още тъмно. Не били пели още първи петли. Селянинът слязъл, навел се уж да си оправя цървулите, па изкукуригал. Ех, че като се разпели петлите! Цялото село екнало:
— Кукуригууу! Пак те преварих, Червенко!
— Кукуригууу! Аха, аз откога съм буден, ама не ми се ставаше. Ти как спа бе, Пернатко? Има ли много кокошинки във вашия курник?
— Кукуригууу! Остави се! Жив ме изядоха. Ще накарам днес кокошките всичко да преровят и изтърсят.
„Кукуригу, кукуригу“ — пеели петлите. А петленцето от Глупчовата пазва бързало да се обажда. Глупчо съвсем се объркал.
— А бе наистина — рекъл селянинът — моето петленце се обажда от твоята пазва. Я се разкопчей да видим!
Бръкнал и извадил петлето.
— Яаа, то било! Ами що ще в пазвата ти?
— Че знам ли аз! Може… може да ни е видяло от крушата. Припнало след нас и както тичах, пазвата ми се разтворила, а то хоп — вътре!
— Гледай ти, тъй трябва да е било! — повярвал му уж селянинът, па си взел петлето и отминал.
Глупчо останал сам. Очите му се налели. Без малко щял да заплаче от умора, от срам и яд; но като размислил малко, утешил се и си рекъл:
— Наистина носих него, носих петлето му чак до село, ама пък на края му теглих такава една лъжа, че свят му се замая, сиромаха: повярва, че петлето само е влязло в пазвата ми. Умна глава нося аз — и туйто.
Девойчица златопола
вода носи от три дола,
девойчица с очи вакли
брашно сбира от сто ракли,
ту излиза, ту се връща,
питки меси в тъмна къща.
Рекох питка да си сграбя,
тя ме бодна с остра сабя —
поду ми се страничката,
заболя ме главичката.
* * *
Търкуланчо от Раздолци
на гръб носи триста колци.
Остави го във горица —
дебне като стар пъдарин,
затумкай му ръченица —
скача като млад сватбарин.
Що е то?
Цял ден работя чевръсто —
аз съм малкият техник!
Вчера си ударих пръста,
но търпя като войник!
Мама каза, че до утре
болното ще зарасте —
и с превързаното кутре
аз си работя добре!
В кухненската етажерка
крия мойте сечива:
чук, трион, пила, отвертка —
чукам, режа и кова!
Със резливото трионче
аз поправих днес така
дървеното мое конче,
че остана без крака!
Да, другарчета, затопли се
времето и пъстри облаци
засноваха по лазурите.
Скоро вече вий ще турите
на нозете си пиринките,
раниците на гърбинките
със намазани порязници.
Знам, че слънчевите празници
ще използвате да ходите
на разходка из природата.
Научете на туризъма
правилата ненаписани.
Научете най-основните
и добре да ги запомните:
Винаги вървете групово —
тъй е весело и хубаво!
Предпочитайте най-леките
криволици на пътеките!
Бавно качвайте баирите,
често на почивка спирайте!
Отморявайте си веждите
и назад като поглеждате,
може лесно да заминете
хубостите на картините!
Често в сенчестите завои
ще ви срещнат пойни славеи,
но не ги пъдете с крясъци,
нито ги мерете с ластици!
Даже и с акордеоните
можете да ги прогоните!
Да не бъркате в хралупите
евтин пчелен мед да купите:
случва се да са го свършили —
и да ви нажилят стършели…
Нивга да се не тревожите,
че не са ви черни кожите:
много гърбове чиличени
имат рани от припичане!
Предпочитай сенки шарени
и отбягвай надпреваряне!
Да не пийте като патенца
от вирчинки и от кладенци!
Пийте само в редки случаи
глътчица от чисти ручеи —
ала само щом починете,
инак може да настинете!
На земята като лягате,
да постилате винтягите!
Сладки да ви са закуските,
но едно да не изпускате:
нивга да не замърсявате
със отпадъци моравите!
През гората като шарите,
не тъпчете минзухарите!
Сдържайте си храбро пръстите
горските цветя да късате!
Имаше една Червена шапчица. Много добро и хубаво момиченце беше. Тя живееше отсам гората, а нейната баба — отвъд гората, тъкмо там където е Дядовата Иванова воденица, която мели брашно за всички гладни хора по света.
Веднъж, когато отиде в гората да бере гъби, Червената шапчица видя, че старият воденичар копае дълбок трап точно под клонестия дъб, където минава горската пътечка. Червената шапчица се спря и погледна добрия воденичар с големите си учудени очи.
— Какво правиш тук, Дядо Иване? — попита тя.
— Вълча яма — отговори старецът.
— Че защо ти е?
— Трябва ми. Искам да хвана Злия Вълк, който изпояде овцете на селяните, а сега е почнал да налита и на хора. Заканва се, че ще изтреби всички — и старите баби, и младите невести, и малките дечица.
— Ами как ще го хванеш?
— Лесно. Ще изкопая ямата, ще я покрия лекичко с вършини и малко пръст. Нощес ще падне снежец и ще засипе гората. Ще заличи и вълчата яма. А Злия Вълк ще се измъкне от бърлогата си и ще тръгне към кошарите за малки агънца. Щом чуе гласа на агънцата, звярът ще се втурне по пътечката. Ще стигне ей тук и — бух! — в ямата.
— А после? — попита Червената шапчица.
— После ще дойдат моите дванадесет синове, все отбор юнаци. Те носят големи секири и не се боят от Злия Вълк. Ще му видят работата, ще му смъкнат кожата и ще направят от нея тъпан.
— Ах, колко хубаво си го намислил! — плесна с ръце Червената шапчица, грабна си кошничката и се затече в къщи да разкаже на майка си.
А в туй време ето какъв разговор водеха Злия Вълк и Лукавия Пес, сгушени в най-затънтеното място на гората.
Вълкът рече:
— Аз съм много доволен от тебе. Колкото пъти съм идвал в кошарата, никому не си обаждал за моето пристигане, а си мълчал като риба, докато удуша най-сладкото агънце. Такива предатели като тебе са ми потребни. В отплата на туй винаги съм ти давал по едно агнешко копитце, защото си ми съдружник. Сега ми се е прияло човешко месо. Искам да изям Червената шапчица, но не мога да вляза вътре и да я грабна, защото нейната майка винаги заключва вратата. Ето какво искам от тебе. Щом Червената шапчица тръгне през гората при баба си, ти веднага ела да ми обадиш. Аз ще я преваря и ще си я изям. Сетне ще изпия цял варел петрол. Много обичам човешко месо и петрол. И още едно нещо обичам: да бъркам в чужди джобове и да излапвам всичко онова, което другите са спечелили с пот на челото. Такъв ми е вълчият нрав. А на тебе ще дам едната обувка на момиченцето — да си я глождиш. И ще те наградя с медал. Зная, че си по ордените. И няма вече да те наричам Пес, а ще получиш титлата Маршал. Съгласен ли си?
— Съгласен! — изръмжа Лукавия Пес и почна да си маха угоднически опашката.
В къщи Червената шапчица подаде на майка си кошничката с гъбите и разказа какво прави Дядо Иван в гората. Майката рече:
— Ако Дядо Иван се разправи със Злия Вълк, ще отърве от вълка всичките работни хора. Ох, че е добър този Дядо Иван! Хайде лягай си, мамино момиче, че утре ще станеш рано и ще идеш при баба си да й занесеш гъбена чорбица. Тя е болна и няма кой да й приготви нищичко за ядене.
Червената шапчица се наспа хубавичко, стана, облече се и грабна гърненцето с гъбената чорбичка. Навън беше навалял снежец, точно такъв, какъвто го искаше Дядо Иван. Майката се обърна към Лукавия Пес:
— Куче, тръгвай да придружиш това хубаво момиченце през гората, защото узнах, че се е появил Злия Вълк. Не искам да се повтаря приказката на братя Грим. Вярно да ми пазиш дъщеричката.
— Ще я пазя — отвърна Лукавия Пес, завъртя си опашката и изръмжа: — Аз не съм вече куче.
— Ами какво си? — попита учудено майката.
— Аз съм Маршал.
— Маршал ли? Тогава марш оттука!
Тръгна Червената шапчица през гората, а Песа — подире й. Момичето мисли за баба си, а пък Песа — за вълка. „Какво ли ще ми даде, ако му заведа Червената шапчица в бърлогата? Сигурно ще ме награди с два медала“ — си рече Песа и очите му светнаха. Вървяха, вървяха, стигнаха едно място, където горската пътечка се раздвояваше. Лявата пътечка водеше към Дядовата Иванова воденица, а дясната — към бърлогата на вълка. Студеният зимен вятър огъваше клоните на дърветата и донасяше зловещия вой на Злия Вълк.
Лукавия Пес рече:
— Червена шапчице, хайде да минем по дясната пътека!
— Не искам — поклати глава момичето.
— Защо?
— Защото тя води в тъмната гора, където някой страшно вие, а бабината къщурка се намира наляво, на полянката, където е воденицата на Дядо Иван.
Тогава Лукавия Пес викна:
— Слушай, момиченце, ако склониш да минем по дясната пътека ще ти хвана живо зайче и ти ще си играеш от сутрин до вечер с него!
Червената шапчица много обичаше зайчетата и лапна въдицата!
Продължиха пътя си. Гората ставаше все по-тъмна и по-страшна. Ето че стигнаха клонестия дъб, където се намираше вълчата яма, вече покрита със сняг. Червената шапчица се досети за Злия Вълк и зъбите й затракаха от страх.
— Не искам да отивам по-нататък! — извика тя на Песа и почна да се дърпа назад.
— Защо не искаш?
— Е, пък страх ме е!
— Тогава няма да получиш зайчето и баба ти ще умре от глад.
„Бабината къщичка не е в горския пущинак — си помисли Червената шапчица и мигом й стана ясно, че Лукавия Пес я води в бърлогата на Злия Вълк. — Ох, че мръсен предател!“ Тръпки я побиха. Но Червената шапчица беше хитра главичка, затуй в ума й дойде една спасителна мисъл.
— Слушай — обърна се тя към Песа,— хайде да се надскачваме! Ако ти ме надскочиш — ще продължим по дясната пътека, но ако аз те надскоча — ще се върнем и ще минем по лявата. Искаш ли?
— Искам! — зарадва се Лукавия Пес. — Глупава Червена шапчица — с мене ще се мери! Ха-ха-ха!
Червената шапчица си остави на земята гърненцето и се затече по пътечката към клонестия дъб.
— Хоп! — извика тя, подскокна и тупна до самия ръб на вълчата яма. Тя знаеше точно къде е ямата и не падна вътре.
— Ха̀ сега пък ти! — обърка се девойчето към Песа.
Лукавия Пес се засили отдалеко, метна се нагоре, проточи напред краката си и се сгромоляса право там, където беше ямата. Проби една дупка и падна надолу с главата на дъното.
Червената шапчица бързо откърши две-три клончета, покри дупката, грабна си гърненцето и хукна към лявата пътека. А снегът продължаваше да вали и скоро заличи стъпките й. Покри и новооткършените клончета върху вълчата яма.
През нощта Злия Вълк дълго очаква своя сътрудник и като не го дочака, напусна бърлогата си, затрака със зъби в мрака и тръгна към клонестия дъб…
А на другата сутрин Дядо Иван воденичарят проводи своите дванадесет синове да видят има ли нещо в ямата. Дядовите Иванови синове носеха остри секири и не се бояха от лютия горски звяр. Надвечер те се върнаха и донесоха кожата на Злия Вълк.
— А Лукавия Пес? Къде е Маршала? — попита Дядо Иван.
— И Лукавия Пес беше в ямата при Злия Вълк. Но ние му окачихме на шията медал — един тежък камък — и го хвърлихме от моста в дълбокия вир! — рекоха синовете.
— Добре сте направили! — похвали синовете си Дядо Иван и окачи вълчата кожа пред вратата на воденицата.
Малко по-надолу от големия яз планинската река шумно се спуска по камънаците и навлиза в гъстия сребърен върбалак. Там, в подмолите и върбовите коренаци, се излежават големите кленове. Монката се потули в ракитака и почна да мята въдицата в тихия водовъртеж. Щом зеленият скакалец, набучен на кукичката, тупнеше във водата — изневиделица изскачаше някой едър клен, налапваше сладката стръв, приплескваше и опъваше конеца. Но винаги се случваше тъй, че когато малкият рибар дръпнеше пръчката, кленът откачаше майсторски скакалеца и над главата на Монката се премяташе само голата въдичка. Като разбра, че няма да хване клен, малкият рибар наниза върху кукичката едно червейче, сложи оловна тежинка и мръдна по-нагоре за мренки. Спря на бързея точно до плитчината, където реката броеше камъчките. Седна гърбом към козята пътека, която стръмно се спускаше от Мариново бранище, стигаше до кладенчето край реката и там свършваше.
Монката се загледа към бързите, леко размътени струи на водата и се замисли дълбоко за големия нощен пожар, който превърна на пепел половината народни снопи. Сърцето му се свиваше от болка. Сега в село всички са посърнали. Не усети кога една мряна опъна въдицата.
— Дръж! — извика някой зад гърба му.
Монката трепна и се извърна назад: един поп с расо и калимявка, с дълга брада и зачервено потно лице стоеше, стъпил върху един камък, и го гледаше с недобър поглед. Голям сребърен кръст висеше на гърдите му.
— Ох — въздъхна попът и почна да бърше чело с широкия ръкав на расото си. — Момче, що чиниш тука?
— Ловя риба — отговори Монката.
— Има ли я?
— Нищо не се е още закачило на въдицата ми.
— Ще се закачи някой мустакат сом, но трябва търпение. Трай, коньо… Ами какви бяха ония с конете, дето трополяха одеве по шосето към Сойките. Знаеш ли?
— Знам — рече Монката, — нали нощес запалиха снопето на стопанството. Конниците заминаха да търсят разбойника.
— Разбойника ли? — сепна се попът. — Че как е можал да запали снопето? Господи боже мой, какви времена настанаха — замърмори той, прекръсти се, дори дигна сребърния кръст и го целуна.
— Разбойникът му с разбойник, прехвърлил границата, промъкнал се към хармана и подпалил купните — гневно каза Монката.
— Ами как се е промъкнал, нямаше ли пазач на хармана?
— Имаше, но оня го издебнал през нощта, когато слязъл да си напълни стомната с вода от чешмата. Ожаднял пазачът и слязъл, а разбойникът изскочил от гората, запалил купните и пак изчезнал. Но татко каза: ще го пипнем и ще му опънем ръцете.
— Заслужава зъбите му да изкъртят, щом като посяга на общия имот — поклати глава попът и неочаквано започна да подскача. — Ай, ай, ай!
— Какво ти стана, дядо попе? — попита Монката.
— Бробинци ме ощипаше! Мравките ме хапят. Напълзели са ме.
— Я, ти говориш по нашенски — учудено рече Монката.
— Как да не говоря, когато съм тукашен.
— Отдека си?
— От Сойките. Оттам съм аз.
— Ами къде си тръгнал?
— Отивам в оная махала, най-крайната, човек да опявам. Ти какво ще кажеш, големия ли път да хвана или има друг?
— За горната махала има пряка пътека през гората. Тя минава край самата граница, но ти ще удариш наляво.
— Ами вода, няма ли тъдява кладенче?
— Под оная кухата върба има кладенче, но то е пресъхнало. Най-близкият кладенец е отвъд, където са големите тополи. От него вадим ледена вода.
— Слушай, чедо — замоли се попът, — стори ми една добрина. Напълни ми манерката, додето си почина ей там под оная сянка отвъд реката.
Монката остави въдицата върху тревата и пое манерката, а попът тръгна по наредените камъни в плитчината. Дългото му расо се потопи във водата. Монката извика:
— Дядо попе, расото си мокриш!
— Олелеее! Ще ме утепа баба попадия! — викна попът и запретна расото си.
Тогава Монката видя кожения кобур на един голям револвер, провесен върху кръста на този непознат поп, и тръпки полазиха по гърба му. „Този човек не е чист!“ — помисли си той, прецапа бързо реката и хукна към тополите. На два пъти се обръща да види какво прави попът. Нищо. Седнал е под върбата. Седи гологлав. Смъкнал си е калимявката. Наместо да иде на кладенеца, Монката кривна право към селсъвета. Там завари само двама души: председателя и полския. Другите бяха излезли в гората да търсят подпалвача. Задъхан, Монката почна да разказва за попа. Щом чуха за револвера, угрижените мъже се спогледаха, прехапаха устни и без да кажат нито дума, грабнаха по една пушка и рекоха на Монката:
— Бягай да напълниш манерката и я носи на попа, а другото остави на нас.
Монката изтича към кладенеца, изкара една кофа вода, напълни манерката и затепа към върбовата сянка, под която се беше излегнал чернокапият пътник.
— Много се забави — рече попът сурово и грабна манерката от ръцете на Монката.
Вдигна я и засмука. Тъкмо в този миг председателят и полският изскочиха от върбалака и грозно извикаха:
— Горе ръцете!
— Ай! — опули очи попът, изтърва манерката и дигна ръце нагоре. — Какво правите? Не виждате ли, че съм поп?
— Претърси го! — обърна се председателят към полския, без да снема пушката си.
Полският опипа кръста на попа, джобовете му, но не намери нищо.
— Тръгвай, дядо попе, напреде ни! — заповяда председателят.
— Къде ще ме водите? — попита попът смирено.
— В селсъвета.
— Голям грях вършите. Господ ще ви съди — продума попът и тръгна.
В селсъвета председателят се изправи пред попа и почна внимателно да го разглежда. Всяко косъмче на брадата му изучаваше.
— Откъде си, дядо попе? — попита председателят.
— В личната ми карта пише.
Попът подаде картата си.
— Тъй, значи ти си от Сойките и се казваш поп Димитър. Има такъв поп в Сойките. А къде отиваш?
— Тръгнал съм към Страшиловци — мъртвец ще опявам.
— Тъй, а знаеш ли, дядо попе, как се казва твоят син, по-големият?
— Хубава работа, как да не зная — хвана се попът на въдицата. — Големият ми син носи име Стоил, а малкият — Димо.
— Вярно. Само че поп Димитър от Сойките няма синове.
— Как да няма? — почна да хитрува попът. — Аз ли, техният баща, зная или вие?
— Ти, дядо попе, лъжеш и окото ти не мига. Митьо — обърна се председателят към полския, — повикай общинския секретар. Той е в другата стая.
Подир малко в кабинета на председателя влезе старият секретар на селсъвета с очила, дигнати над веждите.
— Бай Първане — викна председателят, — ти си от Сойките. Кажи на тоз поп има ли вашият поп Димитър синове?
— Няма — отвърна секретарят, — нашият поп е бездетник.
— Кой си ти? — извика попът уплашен и се стъписа.
— Аз съм брат на поп Димитър от Сойките.
Тогава председателят изведнъж протегна ръка, хвана дългата брада на попа, замахна силно и я отскубна цялата.
— Олеле — заврещя попът, — оскубаха ми брадата. Вие сте антихристи.
— Нищо ти няма. Тая брада не е истинска, а залепена и ти не си никакъв поп, а разбойник, изпратен от още по-големи разбойници да палиш и да убиваш. Ние те търсим под дърво и камък по горите, а ти се въртиш край село, но се хвана на въдицата. Вържете му здраво ръцете!
Когато претърсиха ракитака край голямата върба, където се беше излегнал преоблеченият разбойник, намериха една брезентова торба с голям револвер, три бомби и сто и шест патрона.
А Монката получи от граничарите награда: една чудесна въдичарска пръчка от бамбук с макара и прозрачен невидим конец и всички го сочеха с пръст:
— Онова момче е пионерът, който залови опасния разбойник. На неговата въдица се закачи най-големият сом.
В едно село живееха двама души: един мъж и една жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там и почваше да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й ставаше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:
— Отмък!
И старците я дръпваха назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да пристигат годежари. Майката ги посрещаше и почваше да им разправя:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще можете да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глави годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян и изморен. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, облякоха й булчина премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък! — извика тя изведнъж. — Примък! — рече втори път и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
Тъй като нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се дигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти приготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата.
Замина орачът на работа, а жена му остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:
— Стани, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше:
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна капнал от глад и умора.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя не ме послуша — почна да се оправдава невестата, — много лоша постелка!
Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мен боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се повтори същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, се дигна, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката на двора, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, чедо, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбира от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна:
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му? Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, че на зъл човек попаднахме. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.
Прибра невестата прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.
— Къде я водиш? — обърна се той към старата жена.
— Прибирам си я. Тя не е научена да работи.
— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм дигнал тоягата! — извика орачът и накара двете жени да влязат в къщи.
— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърна се младият мъж към жена си. — Сипи яденето в две паници и дай погачата!
Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:
— Яж!
— А на мене? — попита майката.
— На тебе ли? — обърна се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.
И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията й, па викна:
— Яж!
Майката позеленя от яд, скочи, захвърли торбата и извика:
— Няма да ви стъпя вече! — и блъсна вратата.
Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:
— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръгвай!
Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря, разпита я как живее и като разбра каква е работата, рече:
— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай при нас, защото ние почнахме да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъква от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?
— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.
— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.
Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учудено я попита:
— Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.
— Баща ми — отвърна невестата, — той ни е дошъл на гости.
Орачът влезе в къщи зарадван, здрависа гостенина, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.
Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка:
— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е бил така, че кожата ти е одрал!
Роди се в гората гардже. Голичко, слабичко, с тънко вратле и с ококорени очички. Роди се и веднага заприказва.
— Пиу! Пиу! — записка то. — Искам червейче!
И майка му, старата гарга, изхвръкна из гнездото, позавъртя се насам-натам и донесе на скъпата си рожбица не едно, а две червейчета.
Минаха три-четири седмици, отърси се гарджето и перца по крилцата му поникнаха. Сега вече то можеше да стои на краката си, да подскача като жаба и да се опитва да хвърчи.
Гледаше го старата гарга и не можеше да му се нарадва.
„Брей, че хубавец съм родила! — мислеше си тя. — Втори като него няма на света! Ох, дано стане професор!“
Ала малкото гардже нямаше ума на майка си и не мислеше да става професор.
Голяма беше гората и по клоните на старите дървета чуруликаха весело безброй пойни птички. Вечер, когато месечината изгрееше над върховете на дърветата, из цялата гора зашуртяваха сякаш чудни поточета: това бяха кръшните песни на славеите, които се надпреварваха да покажат кой е по-гласовит.
Слушаше ги прехласнато гарджето и по цели нощи сън го не хващаше. Искаше се и нему да стане певец като славеите, да се люлее ей тъй на някое клонче и да си чурулика до насита. Тая мисъл не излизаше из главата му и колкото повече то растеше, толкова по-силно вярваше, че от него ще излезе прочут певец. Най-сетне гарджето не можа да се стърпи и каза веднъж на майка си:
— Мамо ма, какво имат славеите в гърлото си, че пеят тъй хубаво?
— Дарба! — отвърна важно старата гарга и чукна с човката си една буболечка, която лазеше на края на гнездото.
— Ами аз нямам ли дарба? — попита малкото гардже, като разпери крилете си и извика: — Га-га!
— Кой? Ти ли? — рече майката и погледна учудено синчето си. — Да не си намислил и ти певец да ставаш? Не ти трябва такъв занаят. От тебе ще излезе нещо повече…
— Певец искам да стана! — записка малкото гардже и очите му се наляха със сълзи.
— Я мирувай! — изграчи сърдито старата гарга и отскубна едно перце от опашката на непокорния си син.
И гарджето наистина се укроти, сви се послушно в гнездото и не каза нито дума повече. Ала от този ден нататък то започна да слабее и главицата му клюмна. Нищо не можеше да го съживи и да му възвърне предишната бодрост: нито грижите на майка му, която го тъпчеше с червейчета, нито слънцето, което го милваше с топлите си лъчи, нито чудният мирис на горските цветя, които цъфтяха сякаш в самия въздух.
— Какво ти е? — питаше го често майката, а то повтаряше само едно:
— Певец искам да стана!
Съжали се най-сетне старата гарга над мъките на своя син и реши да отстъпи.
— Добре — рече един ден тя. — Щом толкова много искаш да станеш певец, стани! Но после да не се разкайваш.
— Благодаря ти, майчице! — извика зарадвано гарджето и в същия миг клюмналата му главица се изправи и очичките му засвяткаха от щастие.
— Но как ще станеш певец, като нямаш глас? — чудеше се майката. — Чакай, ще ида аз при бухала да го попитам. Той е умна птица и може да ми даде добър съвет.
И старата гарга изхвръкна из гнездото и отиде при бухала, който живееше в хралупата на един грамаден дъб. Завари го тъкмо когато той разправяше на малките бухалчета историята на Робинзон Крузо и ги съветваше да не се впускат в далечни пътешествия. Поклони се гаргата пред бухала и му разправи от край до край каква е работата. После го помоли да й каже как може да стане синът й певец, като няма дарба за пеене.
Бухалът се замисли, замижа с едното си око и отсече мъдро:
— Там, дето няма дарба, роднините и приятелите помагат.
— Как тъй роднините и приятелите? — попита старата гарга, без да разбира думите на умната птица.
— Много просто — каза бухалът. — Щом синът ти не може да пее, ще трябва да се намерят неколцина глашатаи, които да тръбят непрестанно надлъж и нашир, че по-голям певец от него няма. Лека-полека всички ще свикнат с тия хвалби и най-сетне сами ще започнат да вярват, че той наистина е голям певец. Хайде сега иди при вашите гарвани и свраки и ги накарай да дигнат повечко шум в гората, а пък аз си зная работата. Ще напиша в горския вестник нечувани хвалебствия за твоя син и дори портрета му на лично място ще поставя!
Каквото каза бухалът, това и стана. След няколко дни цялата гора ехтеше от дивия грак на стотици гарвани и свраки, които крещяха с всичка сила и разправяха, че по-велик певец от гарджето няма и че скоро то щяло да даде голям концерт за горските обитатели.
Дойде денят на концерта и гарджето се яви пред многобройна публика. Утихна гората, заслушаха птици и зверове. Залюля се певецът на едно клонче и записка с грозния си глас:
— Га-а! Га-а! Га-а!
И много от слушателите мислеха, че гарджето пее хубаво, защото тъй беше писано и в горския вестник. Тъй беше писано и подписано от бухала, който беше не само бухал, но и редактор на вестника.
Прекрасните гласовити славеи наистина се срамуваха от кресливата песен на гарджето и криеха главите си под крилете, за да не го слушат. Но какво значение можеше да има това?
Важното е, че гущерът и таралежът бяха много доволни — толкова доволни, че двамата изплетоха едно венче от лайкучки и го дадоха на катеричката да го занесе на певеца.
И катеричката се покатери чевръсто по дървото, на което стоеше гарджето, приближи се до него и окачи на шията му малкото венче.
От тоя ден гарджето се възгордя и започна да гледа отвисоко всички горски обитатели. То си въобрази, че е най-големият певец на света, и не изпускаше случая да се присмива на славеите, като се заканваше дори да ги изгони от гората.
Ала ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Гарджето се люлееше на едно клонче и пискаше самоуверено с грозния си глас, когато над гората се изви изневиделица грамаден орел — могъща и справедлива птица. Орелът чу самозвания певец и кацна на един стар дъб.
— Какъв е тоя безобразен грак? — извика той. — Нима в горската тишина не може да се чуе гласът на по-достойни певци?
Думите на орела отекнаха надлъж и нашир и опомниха ония горски обитатели, които бяха повярвали, че гарджето е наистина певец.
— Долу самозванецът! — изчурулика синигерът.
— Долу измамникът! — обади се в листака червеношийката.
— Долу! Долу! — разнесоха се стотици гласове от всички краища на гората.
След тая случка горските обитатели разбраха, че славеите и другите пойни птици си остават истинските певци.
Вярно е, че гарджето продължаваше да грачи, а и свраките и гарваните все още дигаха шум. Ала на тях вече никой не обръщаше внимание. Никой не обръщаше внимание и на бухала, който бе престанал да бъде редактор на горския вестник.
Имаше едно врабче, което чуруликаше от сутрин до вечер в градината на една къща и беше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клоните на големите стари дървета, пееше си весели песнички, а щом огладнееше, слизаше на земята и скок-подскок, скок-подскок — отиваше при курника и все намираше там по някое ечемичено зрънце.
А в курника живееха четири кокошки и един петел. Едната кокошка беше бяла, другата — жълта, третата — сива, четвъртата — черна. Петелът пък беше шарен и имаше голям червен гребен и остри шипове, от които се бояха всички съседски петли. Сутрин, когато стопаните на къщата още спяха, той се качваше на стобора, изпляскваше с криле и се провикваше:
— Ку-ку-ри-гу-у-у!
Тогава сънливците отваряха очи, ставаха от леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя петел с пълно право можеше да се нарече будилник, макар че нямаше нито стрелки, нито звънче и не беше купен от часовникар, а се беше излюпил от обикновено кокоше яйце.
Когато жълтата кокошка съглеждаше врабчето, че се върти около курника и търси храна, тя настръхваше цяла от гняв и казваше сърдито на другите кокошки:
— Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!
— Ами — отвръщаше бялата кокошка. — И отгоре на туй го рисуват по букварите на децата, като че кой знае какво е направил!
— Не, ако това продължава така, аз ще престана да снасям яйца! — заканваше се сивата кокошка.
— И аз също! — добавяше черната.
— Стига де! — намесваше се тогава петелът. — Я си свивайте опашките, че зло ще патите! Да не мислите, че наш врабчо се е родил само да яде. Ами ако го нямаше него, кой щеше да чисти дърветата от гъсеници, а?
— Брей, голяма работа! — викваха в един глас и четирите кокошки и се разкудкудякваха тъй силно, че петелът изгубваше търпение, спущаше се отгоре им и почваше да им скубе перушината.
Но малкото врабче не разбираше езика на кокошките и затова продължаваше да обикаля курника и да кълве спокойно поръсените по земята ечемичени зрънца.
Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като големи захарни букети, малките къщици се сгушиха още повече и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.
На сутринта врабчето изскочи из своето скривалище под стряхата на къщата и кацна върху стобора.
— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цяло от студ.
А бялата кокошка, която беше току-що станала от сън и бе надникнала за миг през вратичката на курника да види какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага в сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побеляла от нейната перушина, и тая мисъл я наду като пуйка.
— Бягайте! Не се допирайте до мен! — говореше тя на своите другарки, а те се изсмяха тихо и не казаха нищо.
Само черната кокошка въздъхна дълбоко и от очите й покапаха сълзи. Мъчно й беше, че земята не е покрита с нейната перушина.
След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.
— Бате ще ми направи снежен човек! — извика то и запляска весело с ръце.
И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която започна да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден малкото момиченце скачаше около снежния човек и му се радваше.
Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Заспаха и кокошките в курника.
Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се намери. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.
— Хей, приятелю, я се махай оттук, че ако дигна метлата, знаеш ли! — извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.
— Ти не можеш да дигнеш метлата, защото не си истински човек — изцвъртя гладната птичка.
— Не съм истински човек ли! Кой ти каза това?
— Аз видях, когато те направиха от сняг — отвърна врабчето. — Недей ми се сърди, моля ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пак ще си хвръкна. Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична каша.
Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:
— Много ли си гладен, врабчо?
— Ох! — въздъхна врабчето. — Умирам от глад!
— Знаеш ли що? — каза снежният човек. — Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков. Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.
— Колко си добър! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.
— Ех, да знаеш колко хубаво е в небесните висини! — рече замислено снежният човек. — Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една о друга и се превръщаха в големи снежни парцали…
„Колко сладък морков!“ — мислеше си врабчето, без да слуша какво му говори снежният човек. То беше изяло вече върха на носа му й продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:
— Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!
И малкото врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и кацна отново на рамото му.
— Благодаря ти много! — каза то. — Ако не беше ти, аз щях да умра от глад.
— Хайде сега върви да спиш! — рече снежният човек.
— Лека нощ! — извика врабчето и отлетя под стряхата.
Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен приятел му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде лош, ако не е толкова студено.
Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-сетне се свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиченце забоде в лицето му друг морков, още по-голям и по-сладък от първия.
После — трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се шегуваше.
Минаха много дни. Една сутрин слънцето блесна на небето и снегът започна да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се и главата му с двата въглена и с късчето морков, което беше неговият последен, десети нос. Земята просмука разтопения сняг и от снежния човек не остана нищо.
Само там, където се стопи неговото бяло добро сърце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.
1932
Бати Злати рече:
— Хайде
да играем на войска!
Строй се, мирно, момко млади!
Стъпвай смело!
Ха така!
И в голямата ни стая
почнах аз да удрям крак.
С маршировките си смаях
близките съседи чак.
— Леви!
Десни!
Леви!
Десни!
Марш, напред!
За бой със щик!
Ох, съвсем не било лесно
да си примерен войник!
Марширувах час и нещо
в строен, боен, бодър ход.
Стана в стаята горещо —
целият потънах в пот!
А пък бати — командира —
до стената се засмял.
Гледа ме и се подпира
като някой генерал.
— Хайде —
рече, —
стига вече!…
Браво!
Ти си бил юнак!
Отдъхни сега добре, че
след това ще почнем пак!
— Че да почнем! —
му извиках. —
Без да губим нито час!
Ама ти да си войникът,
командирът да съм аз!
Вие се шосето чисто,
през нивята се белей.
А по него чичо Христо,
здраво пийнал, се люлей.
Ту се тирне към хендека,
ту в средата тръгне пак,
ту подрипне, ту полека
запреплита крак о крак.
А земята сякаш плава —
в миг в страни се наклони,
вгъне се и се изправя
чак до сини висини.
И шосето ту се дига,
ту пък хлътне изведнъж.
Ох, доникъде не стига
туй шосе нашир и длъж.
Чичо Христо се нервира,
мъмре под мустака чер:
— Брей, че тесен път планирал
пустият му инженер!
Аз на цирк бях оня ден,
цирк „Обединение“.
Гледах смаян, възхитен
чудно представление.
Най-напред Шаранът млад
с глас висок представи ни
цирковия весел свят —
майстори прославени!
После нещо профуча
страшно изтопурка там:
с триста километра в час
мина Костенурката.
Виж Комарът
виж герой,
с мускули засрами ни!
Чупи на гърди си той
воденични камъни!
Ето, с крясъци и вой —
като в стръвна лудница;
Заекът надви в двубой
цяла вълча глутница!
После —
музикална част:
Свраката с Магарето.
Тя подкара с нисък глас,
тънката удари то.
А Шопарът —
друс — друс —
тропна пред народа там
ръченица, ама с вкус,
ситна и по модата…
Бре, че хубав, весел цирк,
с номера подбирани!
Смях и веселби безспир —
смей се до примиране!…
Аз на цирк бях оня ден,
цирк „Обединение“.
Гледах смаян, възхитен
чудно представление.
Препоръчвам го и вам,
и на ваште, близките.
Три години след това
има да се кискате!
Тръгнаха Ванчо,
Драганчо и Петю
да се разходят
далече в полето.
Ала вървяха
каквото вървяха,
сепнаха се,
край бостаните спряха.
— Олеле! —
викна Драганчо. —
Я вижте,
там сред бостана,
какво е главище!
— Туй е разбойник! —
изплаши се Петю. —
С пушка през рамо
и сабя в ръцете!
Ванчо заплака,
записка:
— Другари,
вижте към нас
през бостана удари!
Мигом тогава
назад по шосето
хукнаха презглава
трите момчета…
Ето насреща им
чичо Захарий,
яхнал си куцото
сиво магаре.
— Бягай да бягаме
о̀време, чичо!
Страшен разбойник
подире ни тича!
— Брей, че страхливци! —
засмя се Захарий.
И пред страхливците
в бяг той удари.
Срещат след малко
по друма пъдаря,
метнал през рамо
той пушката стара.
Бягай, че трийсет
разбойника страшни
тичат след нас
разярени и прашни.
— Не да са трийсет,
а трийс милиона,
като пилци
ще ги пръсна, подгоня! —
викна им той
и се тупна в гърдите,
ала пред всички
си плю на петите.
Стигнаха в селото
потни и в пяна.
Сума народ
се сбра на мегдана.
— Бре, че какво е,
че що е? —
ги питат.
Наште юнаци
разправят, горките:
„Триста разбойника
страшни, брадати
скитат в бостаните
и в градинята.
Ходят, където си искат,
на воля,
де кого стигнат —
обират и колят.
Страшно, ви казваме!
Малко остана
да ни направят
на мръвки в бостана!“
— Тъй ли!? —
развика се кмета. —
Сберете още сега
на мегдана мъжете!
И барабанът
веднага удари:
— Скоро елате тук,
млади и стари!
Сбраха се триста
и три юначини
и се строиха
в три бойни дружини.
Храбра войска
и на битките веща —
кой би могъл
да излезе насреща?
Де ги разбойниците
кръвожадни?
Бой и клане
до небето ще падне!
— Смело,
не бойте се!
Бийте, момчета!
Смърт на бандитите! —
викна им кмета.
И към бостаните
в страшна атака,
хукна войската,
без много да чака.
Ала когато
с ножове,
с пищови
стигнаха там те —
за боя готови, —
спряха се,
сепнаха се
във тревите:
— Де ги разбойните
страшни бандити?
Нямаше там
ни следа от разбойник,
а си растяха,
цъфтяха спокойно
чушки,
спанаци,
марули,
домати,
лук, меродия
и зелки пернати.
А пък сред тях
бе главище извило
дрипавото
бостанджийско плашило.
Мойто братче е плачливо
като котенцето сиво;
ах, не мога вече тука
да го слушам как мяука!
А пък мама го целува
и го моли да мирува:
— Стига плака, мойто бебе,
ето мама е при тебе
и млекце ти носи пак
да й станеш ти юнак.
И макар да е голяма,
тъй говоря аз на мама:
— Туй ли диво пеленаче
искаш да ти е юначе?
Я недей го милва ти,
щом мяука и врещи!
Мама братчето повива
и на мене се засмива:
— А когато беше бебе,
тъй съм милвала и тебе.
Ти от братчето си диво
беше още по-плачливо.
Чудно нещо — как и аз
съм мяукал с тоя глас!
Всички буболечки,
мравчици и мечки,
от гори, пшеници
сбраха си храница,
че навред ще има
скоро люта зима.
Катеричка сива,
много мързелива,
в старата хралупа
нищо не натрупа.
Рече: ей над мене
пити наредени —
малките пчелици
сбрали си храници.
Вънка сняг натрупа.
В топлата хралупа
нашта мързелана
с лапите дохвана
и засмука пита,
с сладък мед напита.
Ала в миг пчелите
бръмнаха сърдити —
по гърба, главата,
гърлото, устата
жилеха дълбоко,
мушеха жестоко.
И на мързелана
вътре тясно стана.
Хукна тя навънка,
мършава и тънка,
бяга през гората
в сняг дълбок горката!
Заю отдалече
се засмя и рече:
— Май че, мързелано,
топличко ти стана!
Нощ е вън,
а ето:
светло е полето —
бели-беленинки
блеснали снежинки!
В туй поле голямо
жива душа няма,
само Вълчо скита
и звездите пита:
— Где ли са кошарите,
хъркат ли овчарите,
спят ли всички псета,
да прескокна плета,
да си грабна шиленце,
сладко като пиленце?
Чу го само Месечко
и му каза весело:
— Близо са кошарите,
но не спят овчарите!
Слушай мойта дума:
ще ядеш куршума
вместо младо шиленце,
сладко като пиленце!
Снежна е земята,
звездни — небесата.
Бяга там от псетата
Вълчо през полетата.
Преди да паднат тъмите,
остави Лиса горите
и край селото докопа
на баба Вела петела,
а после хукна надолу
в полето пусто и голо.
Но над реката дълбока,
петнайсет крачки широка,
застана наша Лисана
и се огледа засмяна:
отдолу друга лисица
я гледа с хитра душица
и с шарен петел в устата —
ех, че вечеря богата!
Нали си беше стръвница,
с лакома, дива душица,
отвори Лиса устата
и бухна цяла в реката.
Ех, мале, майко юнашка —
крила и вита опашка
разпери петльо широко
и литна горе високо.
Над брега Лиса излезе,
от глад езика изплези:
„Била ми празна главата
да гоня сянка в реката!“
Заю Баю във леса пристигна
и голяма олелия вдигна:
— Три години, братя, аз се учих
и какви не майсторства научих.
— Де да видим, Заю, какво знаеш?
Можеш ли на топка да играеш?
— Мога! Аз съм футболист голям
и да пея, и да свиря знам.
Знам да карам в езерото лодка,
често ще си правим там разходка.
Знам да хвъркам с аероплан,
мога да преплавам океан.
Дрехи шия от лисича кожа,
а от вълча — шапка ще ви сложа.
Зная аз да стрелям и със пушка,
знае Заю и със нож да мушка.
— Браво! Ура! — всички зайци викат
и от радост сълзите им бликат.
Но не щеш ли, ето Кума Лиса
гостенина скоро помириса,
тихо се промъкна в храсталака
и се хвърли бързо връз юнака,
за врата го пипна и отвлече.
Заек стар тогава тъжно рече:
— Той ни беше умен, славен брат,
не един научил занаят,
но научил беше най-добре
да се хвали, затова умре.
Че е заек, беше той забравил,
предпазливостта си изоставил.
Срещнаха се трима души.
Колю:
Хайде да береме круши
при съседа Атанас.
Пенчо:
С теб съм винаги и аз.
А и сгода е голяма —
бай Танас го в къщи няма.
Владко:
През стобори аз не рипам,
чужди круши аз не пипам.
Колю и Пенчо:
После ще ни кажеш: дай! —
Но не ще получиш, знай!
Влизат двамата завчас
в двора на бай Атанас.
Под дървото за беда
има каца със вода.
Там една дъска сложиха,
весело се покачиха.
А пък Колю с пъргав скок
метна се на клон висок.
Ала кучето излая:
— Ау! Аз крадци не трая —
Рипна Колю на дъската,
тя се счупи по средата,
бухват двама във водата.
Кучето към тях се спуска,
да избягат ги не пуска.
Двама в кацата стоят:
— Помогнете ни! — крещят.
Много хора се събраха,
хубаво им се надсмяха.
В миг и Владко там дойде,
викна, като ги виде:
— Вижте двамата юнаци —
вместо круши ловят раци!
Има син
бай Вълчин
от селото
Угърчин.
Знаете ли кой
е той?
Той е Сливко
Горделивко —
с горделивост
е прочут,
ходи важен
и надут,
все се пери
и чумери
и не може
Горделивко
мястото си
да намери!
Бе пастирче
той в дома си
и от малък
Сливко пасе
и овцете,
и свинете
на баща си.
Ала расна
и порасна —
ето вече,
господа,
Сливко учи се в града!
Я се мина,
я не мина
и година —
бай Вълчиновият син
се завърна в Угърчин —
с мушамичка,
с ръкавички,
с новомоден
панталон
и с бастон.
Крачи Сливко
Горделивко
ту надолу,
ту нагоре,
ту из къщи,
ту из двора
и на никой
не говори.
Но съгледа,
господа,
тук мотика —
за беда!
Гордо вдигна той глава:
— Как се казваше това? —
И настъпи
Сливко наш
инструмента
изведнаж.
Но така се случи, братя,
че мотикината дръжка
се изправи изведнъжка
и го чукна по главата!
Сливко скочи
и извика:
— Ох, преби ме
таз мотика! —
А сред двора
бай Вълчин
смее се на своя син:
— И-ха-ха,
и-ха-бре,
ех, че стана тъй добре!
Ето, синко, ти разбра
как се казваше това.
1
Кирчо наш е ученик —
ученик,
ученик,
слаб по български език.
Много-много не чете,
много писане не ще.
Запетая,
точка в края той не знае…
Пише „лъв“ накрая с „ф“,
пише „гъска“ с главно „Г“.
Вместо боб
пише поп!
Гладен ли е — хайде де,
та и буквите яде!
2
Но веднъж сънува сън:
хваща го урокът вън
и като Вълчан пъдара
право го на съд закара.
Гледа Киро,
гледа Киро —
в съд страхотен се намира!
Ето родният език
тук е съдия велик,
а учебниците горе
сядат като прокурори.
3
Съдията звънка: звън-н-н!
И навлизат в миг отвън
писъмца и
запетаи,
букви главни,
знаци славни:
удивителни,
въпросителни,
двоеточия,
многоточия…
Идват мислите несвързани,
идват думи, с бинт превързани,
иде с грешките в ръцете
до баща му писъмцето.
Крачат с дълги изречения
и домашни упражнения —
като че ли бой водили —
зачервени от мастило!
На бастуни се подпират
криви букви най-подире.
И синеят отстрана
сто мастилени петна!
4
Съдията казва важен:
— Нека всеки се изкаже! —
Заговори двоеточието,
забърбори многоточието:
— Нийде Кирчо ни не слага
и с това ни той излага!
Казват мислите несвързани,
плачат думите превързани:
— Кирчо ни осакати,
трябва глоба да плати!
Запетаята изскочи,
тънкия си глас проточи:
— Смеят се на нас децата,
че не сме си по местата!
Заприказва с увлечение
дълго-дълго изречение,
— Спри! — му каза съдията —
Чак ме заболя главата!
То помоли за отсрочка:
— Как да спра! Аз нямам точка!
5
Лъвът страшно изрева,
вдигна рунтава глава:
— Кой ме пише грешно „лъф“?
Дайте да го лапна!
Глъф!
6
Съска
гъска
важна.
Иде с шапка на челото,
с дамска чанта под крилото.
— Добър ден. Какво желаете?
— Моля, думата ми дайте!
Искам аз да се изкажа.
— Е добре де, говорете!
— Кирчо вие не корете!
Аз ще го похваля даже.
Никак тук не се оплаквам,
по-добро и не очаквам!
Пише „кирчо“ с малко „к“,
пише „гъска“ с главно „Г“!
Тая работа е славна:
аз от Кирчо по̀ съм главна!
7
Щом излезе тя, и хоп,
дотърча уплашен поп.
В страх трепери му брадата.
— Дядо попе, укроти се!
— Зло ме сполетява, братя!
Той не знае правописа,
значи иска вместо боб
да яде на обед поп!
Телефонът в миг заплаква:
— Наскърби ме, Кирчо, ти
на „теле“ ме съкрати!
Панталонът се оплака:
— Ти ми буквите прогони
и написа ме „палони“!
Котаракът се обади:
— Колко букви ми изяде!
Той наместо котарак
ме написа просто рак!
Жално хълца писъмцето:
— Ти разкъса ми сърцето,
че до татко си Евстати
с триста грешки ме изпрати!
От мастилото петната
му зацапаха главата:
— Вижте тоя хубавец!
Заслужава си венец,
но… от нашия синчец!
9
Скача, скача еднокрак
удивителният знак:
— Аз се чудя как така
тая Кирчова ръка
тъй стои без наказание,
щом е Кирчо без желание
да се учи,
да се учи,
та в живота
да сполучи!
10
Въпросителната пита
разтревожена, сърдита:
— Аз задавам тук въпрос:
щом е Кирчо толкоз прост,
та не учи книжките,
а ги гризат мишките,
то защо ли прокурора
го не прати във затвора?
11
Тръпне Кирчо пред съда:
„Ех, изпаднах в зла беда!“
И сънува,
и бълнува:
— Драги съд,
драги съд,
ще се уча други път!
12
Щом очите си отвори,
Кирчо скочи, заговори:
— Чуйте вие,
мили, сладки
мои книги
и тетрадки!
Ще се уча, обещавам.
В писането ще внимавам!
Хайде всички
удивителни
и добрички
въпросителни
пак в тетрадките елате —
заемете си местата!
Двоеточия,
многоточия
няма аз да ви излагам!
Запетая,
точка в края,
дето трябва, ще ги слагам!
Лъва с „ф“ не ще нервирам,
няма поп да ви сервирам.
Извинете панталони,
че ви писах все „палони“.
Няма да превръщам пак
котарака в речен рак.
И не цапвам ни едно
тук мастилено петно,
че петната
по листата
са петна и за децата!
Ще науча правописа,
ще изпипам краснописа,
та до тате
писъмцата
да са хубави и чисти
като низани мъниста!
Тръгна дядо — хайде хоп,
към лозята с търнокоп.
Баба рече: — Той цял ден
ще копае уморен.
Ще му меся от сърце
пита, мазана с яйце. —
И нарами тя торба,
носи пита и чорба.
Както понакуцва с крак —
до лозята стига чак.
Търси дядо тук и там
дядо няма го — за срам!
— Де си, старче дяволит,
и зад кой ли пън си скрит?
Ала старецът й мил
в пивница се бе отбил,
в пивница се бе отбил,
в пивницата се запил.
Там на масата засмян
тя намира го пиян.
Строго му глава върти:
— Що щеш, дядо, тука ти! —
Дядо скача и се смее
и се хили срещу нея:
— Аз съм, бабо, дядо друг,
твоят дядо сее лук. —
Тя се връща у дома,
питата яде сама.
На вратите — чука-чук,
бие дядото с юмрук:
— Ставай, бабо, отключи,
повече не ме мъчи
и за дядо имай жал,
цял ден дядо не е ял!
Баба вика: — Беж оттук,
моя дядо сее лук.
Я се махай, таласъм,
твоя баба аз не съм.
Твойта баба в тоя час
сее някъде пък праз.
Хвалил ми се Данчо,
Данчо Мързеланчо:
— Кой е като мен чист
и пременен?
Ризата ми лани
още е опрана,
мия си краката
два пъти на лято,
ноктите си режа
всяка пролет свежа,
а носа — за здраве —
трия го с ръкава!
Всеки ден ме връща
нашият учител,
да си мия в къщи
шията, очите.
Хвалил ми се Данчо,
Данчо Мързеланчо:
— Кой е като мен
чист и пременен?
Чули го момчета,
чули го врабчета,
чули го цветята,
чула го реката
и се смели, смели
цели три недели!
— Номер втори — учителят каза, — я излез веднага на дъската.
Номер втори, туй е наш Григори. Подкосиха му се в миг краката.
— Ще подсказваш! — рече той на Гана и лениво от чина си стана. Мудно към дъската взе да крачи — идеше му просто да заплаче.
Номер втори, нашият Григори, за тюлена днес ще ни говори. Но какво горкият ще разкаже? Той учебника не е разтварял даже.
— Той, тюлена… хм… тюлен… тюлена… е от перкокраките бозайници… Той живее… в моретата студени… Има той лопатовидни крайници…
По-нататък? Сви Григори вежди. Млъкна и очите си облещи. Взе към Гана често да поглежда — няма ли да му подскаже нещо.
А пък Гана там му дава знаци, че тюленът има и мустаци, че е кожата му сиво-жълта, че тюленът много риба гълта, че главата му не е голяма, че уши, уши той външни няма, че очите му са като чаши, че от бели мечки той се плаши…
Учителят гледа — някой шава: Гана на Григори знаци дава.
— А, а, така ли? Ето, ето значи има във класа ви подсказвачи. Я излез ти, Ганке, на дъската!
Глътна си езика тя горката.
— Я кажи — учителят попита, — де яйцата свои снася кита?
— Че къде ли? Снася ги в реката!
— Ха-ха-ха — засмяха се децата.
— Ами колко снася на година?
— Снася… снася… около стотина.
— Тъй! А колко са големи? — рече Боре.
— Колкото един кокосов орех!
И заля смях класната ни стая. Ганка от учудване се смая: бре нима яйца не снася кита? Но учителят за друго я попита:
— Колко малки крокодилът ражда?
— Десет! — плахо Ганка се обажда.
— Пет! — Григори там във миг отвръща. — Малки като гущерчета също.
А класът така се звучно смее, че от смях стените се люлеят.
— Стига смешки! — учителят рече. — Вий, смешници, сядайте си вече. Двойка, ти Григори, ще получиш, дето си уроците не учиш… Ганкината работа е тежка: ще й пиша, първо, забележка; второ, с единица за подсказване Ганка подсказвачката наказвам, а затуй, че нищичко не знае, получава двойка най-накрая…
И така:
Стана тя, каквато стана, с нашта Гана подсказвана и с Григори номер втори…
Недейте, другари, се смя на момчето, че тъй му е дълго вратлето. Обичаше то да преписва и ясно: затуй му вратлето порасна.
Задача ли нещо във клас се решава, по български нещо ли пишат — момченцето хитро на своя чин шава, момченцето хитро въздиша.
Учителят гледа навън, а момчето напред си протяга вратлето — наднича през два чина в чужда тетрадка, преписва момчето от Радка.
А Радка, разбира се, всичко си знае, добре си уроците учи. На място поставя тире, запетая, затуй тя петица получи. Задачите също добре си решава — пет и за тях получава…
А вчера момчето цял ден се пързаля, цял ден във снега се търкаля. Когато изгряха звезди на небето, тогава прибра се момчето. Затуй не си знае задачите днеска, затуй пак разтърсва го треска. Затуй по чина то върти се, въздиша:
— Ще мога ли пак да препиша?
И ето, далеч си протяга вратлето, наднича във чужда тетрадка, но надали днес ще препише момчето — тетрадката крие си Радка.
Тогава момчето се малко изправя, в тетрадката гледа на Сия, но Сия ръка върху нея поставя и тя си тетрадката крие…
Поти се горкото момченце, въздиша:
— Ох, мамичко, как ще препиша?
Но все пак момчето не губи надежда, то смело към Влади поглежда и казва му:
— Дай си тетрадката тука, че иначе, виж ми юмрука!
И Влади му дава тетрадката своя — страхува се Влади от боя!
Но… не можа да препише момчето. Учителят мигом го зърна. С два пръста го пипна тогаз за ушето — към целия клас го обърна:
— На̀, ето го, вижте го вий преписвача на новите класни задачи!…
Затуй че с момчето така днес се случи, горкичкото двойка получи.
А после съвета на нашата чета хубаво смъмри момчето. И днеска то тука пред вас обещава, тържествена клетва ви дава: че няма, другари, ни ред да препише, че сам своите класни ще пише…
Затуй вий недейте се смя на момчето, че тъй му е дълго вратлето. Обичаше то да преписва и ясно: затуй му вратлето порасна!
Весело хоро се вие
край елховата гора,
Скача палав шегобиец,
води кръшната игра.
А с хармониката леко
диша, трепка песента —
и по козите пътеки
пъпли тихо вечерта.
Катерички от елите
гледат витото хоро.
От небето дяволито
смига месец виторог…
Изпращяха клонки в мрака
зад мъхнатите ели.
— Мечката! — извика някой
и хорото развали.
В небето месец и звезди.
Васил на поста зорко бди.
За този лагерен смелчаг
и мечките са чули чак.
Един е, казват, Левски бил,
един е също наш Васил.
Но слушай нещо там грухти
не чуваш ли, Василе, ти?
Какво ли е това? Какво?
Избирай някое дърво!
Качи се, време не губи!
Стръвница иде може би!
Смелчагът плюе на пети,
след него мечката… грухти.
За миг по тънката ела
лети Васил като стрела.
От страх едва поема дъх
и стига на самия връх…
Когато слънцето изгря —
Васил измамата разбра:
под него кротко си пасе
голямо лагерно прасе…
Един е значи Левски бил,
а друг излезе наш Васил.
Девет мечки се събрали.
Лагерния вол одрали.
Хайде, бре!
Па го яли две недели.
Но врабците ги видели.
Е, добре…
Че разнесли новината
нашироко в планината.
Хайде, бре!
Чул и Деко Дънгалака,
па забил из гъсталака.
Е, добре…
Натъжили се в отряда:
— Деко, братчета, пострада!
Хайде, бре!
Девет нощи Деко скитал
из горите, през лъките.
Е, добре…
И се върнал, леле-варе,
с мечи кожи натоварен.
Хайде, бре!
Тук живее дядо стар —
стогодишен овощар.
Късоглед е — как да види
де се крият какавиди!
Но Василчо — в старини
своя дядо отмени.
Взе рендосана дъска,
писа с въгленче така:
„За гъсеници тъдява
пашата се забранява!“
И на круша след това
той дъската закова.
Но гъсеница една
почерка му не позна.
Беше проста-простовата —
не разчете тя словата…
И нахална бе дори —
бързо в клоните се скри.
А Василчо замечта
как ще дойде есента,
как с другари — седем души —
ще берат узрели круши:
ще берат и ще ядат —
славно нещо е трудът…
Щом гората пожълтя,
щом пристигна есента —
ей Василчо отдалече
десет кошника довлече.
Но от круши за беда
нямаше дори следа.
— Дописник да бъде Пешев! —
„умният“ съвет реши.
Преписвач момчето беше —
зачерви се до уши…
Ходи Пешев разтревожен,
а в очите му тъга.
Дописки дали ще може
да преписва той сега?
Тупай, пръчице, за здраве!
Тупай всички — ред по ред!
Председателя ни славен
ти натупай най-напред!
Сто събрания направи.
Още пет ще проведе,
но… в уроците забрави
личен пример да даде.