— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем…
Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.
— За кого си плакала, майко?
— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…
— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!
— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.
Изгледах я с почуда:
— Не е ли мястото ми тук, в Търново?
— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.
— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?
— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…
Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…
Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра.
После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.
Цветовете, о, цветовете!
Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова.
~
Ако дъгата беше с тринайсет цвята…
Ако българските фантасти умееха да пишат добре…
Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга…
… колко ли приключения — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха?
Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет.
И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно.
Съдържание
Предговор
Защо сте тук?
Мигар очаквате да откриете нещо по-хубаво, по-истинско от историите, които ви чакат отвъд? Колко пъти ви се е случвало? Честно?
Така и така сте тук:
Вие вярвате ли на нещата, дето ги пише по предговори, задни корици, рецензии, публикации в пресата? Вярвате ли — дори след като сте прочели самата книга — че рецензентите, предговарящите, представящите също са я прочели? А ако са — полезни ли са ви, техните гледни точки? Влияят ли върху читателския ви избор?
… Още сте тук?
Антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“ беше събрана заради изискванията на Европейската комисия при кандидатстване по програма „Култура“.
Глупости. Антологията беше съставена, защото отдавна имахме нужда от смислен и силен сборник, в който да няма празно.
Грешите. Антологията беше съставена, за да положи основите на следващата, по-голямата антология. Нима сте забравили?
„Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в «Как спасих света, или най-хубавата професия»), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме «наше кралство» («Извън картината»), на единичната вселена, която е човекът («Заклинание», «Да обичаш Сам Сама», «Драконът и портокаловият сок»), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят («В началото бе метрото») или на някой друг («Животинчето»), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме «човеци» («Сиянието на реката», «Последният разказ», «И попита войникът: — Кой ме повика?», «Сънувах човешко лице», «Атентатът», «Приказка за Юнаци и злодеи»).“
Първоначалната подборка се ограничи — по необходимост — до български текстове, за които разполагаме с качествени преводи на английски език. (Плод от дейностите на Фантазийската преводаческа академия.)
Абсолютно си прав, за сефте. Не че някой ще ти повярва. Все някой — избери си от тоя списък с имена тука — ще изока, че пак е вършала шуробаджанащината. Че пак „нашите“ са се вредили за сметка на „вашите“.
Да окат. Тяхно изконно право е. Знаете, че ако ни проглушат ушите, наше право пък е да не ги включим в следващата, по-голямата антология. Омръзнало ни е, уморено ни е да се държат с нас все едно сме им длъжни…
Авторите са подредени по старшинство — от най-възрастната до най-младата.
Не е вярно. Авторите са подредени по младшинство — на духа. Виж: започваме с най-младия дух, този на Марта… така де, Величка. Следва другият най-млад дух, този на Наско. И тъй — до ненадейно, неподобаващо зрелия дух на Геновева.
Аз бих пренебрегнал подредбата и посегнал към разказите на случаен принцип. Отварям на произволна страница и търся отговори. На въпроса, който съм си задал, преди да отворя.
Но тук навлизаме в други едни сфери…
Всеки автор е представен с по един текст.
И това не е вярно…
… … …
Е — беше ли ви полезен, нашият вътрешен монолог?
И има ли задача в изкуството с един верен отговор?
Ако имате отговори на тия въпроси — или искате да ни зададете други, ваши си — заповядайте в дома на Човешката библиотека:
http://choveshkata.net/
Тя е място за общи търсения. А понякога — като в тези тринайсет истории — и открития.
Айде пак се почна с текстовете за задни корици…
Информация
Издание:
Тринайсетте цвята на дъгата — антология, българска
Автори: Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (с псевдоним Йоан Владимир), Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова, 2013
Съставители: Калин Ненов, Атанас П. Славов, 2013
Редактори: Калин Ненов, Емануел Икономов, Катерина Обретенова, Вихра Манова, Александър Карапанчев, Ангелина Илиева, Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова, Николай Светлев, 2013
Коректори: Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова, 2013
Художници на кориците: Елка Парушева, Атанас П. Славов, 2013
Електронно оформление: Александър Василев, Калин Ненов, 2013
Технически сътрудник: Александър Карапанчев, 2013
Първо хартиено издание: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013
Първо електронно издание: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013
Ако по-желаете да подкрепите авторите и екипите на „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“ — парично или с отзиви :) — заповядайте в сайта ни!
Всички събрани средства се влагат в подготовката и издаването на следващите ни книги.
По-желали:
Калин Ненов
Атанас П. Славов
Валентина Димова
Александър Карапанчев
Веселина Узунова
Евгения Василева
Димитър Стефанов
Григор Гачев
Десислава Йоргова
Елина Борисова
Невена Стоянова
Лъчезар Енчев
Вяра Крушкова
История
- —Добавяне