Мене, моме, не люби,
скъпа младост не губи;
горък странник отдалече —
пусто зло ме тук довлече.
А оставих у дома
мила майка сам-сама:
тя въздиша днес и чака
да прегърне син юнака.
Че за нея съм един
аз и радост и надежда;
без едничкият и син
в старост кой ще я наглежда?
Току-що пролетното слънце
изпрати първичка целувка
на полето —
и ти прибърза, минзухарче,
да вирнеш хубава главица
към небето.
На младата пролет първа рожбо,
кому е твоята усмивка
росна, блага?
О, нивга младенец невинен
така благат не е поглеждал
майка драга!
А никаква ли черна мисъл
под грейнало чело не криеш,
цвете мило?
Че може утре замразено
да клюмнеш мъртво, щом си толкоз
подранило?
Напразно питам. Ти спокойно
и радостно лице подлагаш
на лъчите,
тъй щедро днеска що разлива
засмяно блесналото слънце
в синевите.
Цъфти безгрижно! Тъй сърцето,
когато щастието грейне
и го стопли,
не ще да знай бедите бъдни,
че в него място не намират
горки вопли.
Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли — не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна… Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж — от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз.
По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед — аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам — запрях си птичка драга…
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът — и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.
Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам… но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща —
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай…
Зловещо мръщи се небето.
лудува хала над морето,
сърдито кипнали вълни
огласят нощни тъмнини.
Живот прекършен от бедата,
скръбта немирствува в душата,
безсилен яд кипи в гърди,
език проклятия реди…
Ще грейне слънце от небето,
ще млъкне хала — и в морето,
надлъж и шир по далнини,
ще дремнат яростни вълни.
Кога ще грейне и в душата
на примирение лучата?
Съдбата ще ли отреди
покой за болните гърди?
Към север беше моя път,
а ти отиваше на юг;
следи — заличи ги прахът,
не чуем днес един за друг.
Но мой сърдечен идеал,
звездице светла в нощен мрак,
живот и младост — бих ги дал,
да можех да те видя пак.
Мечта суетна… А в гърди
за мъка не остава мощ,
че там скръбта всечасно бди.
И съм обърнал нощ на ден,
денят обърнал съм на нощ —
за тебе сявга нажален…
Сърце, сърце, смири се клето, —
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
че днес, настръхнала зловещо,
да може да го похити?
Животът ли? Ах, той един е —
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света;
но колко пъти си, унило,
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?
Цветана — девойка.
Богдан — юноша, въстаник.
Стая.
Цветана (стои при прозореца и се вслушва навън. Далечно пушкане.)
Богдан (облечен въстанишки и въоръжен, явява се на вратата).
Цветана!
Цветана (дръпва се, вижда Богдана и застава смаяно посред стаята).
Богдане! Нима…?
Богдан (приближава развълнуван).
Прощавай!
Цветана.
Боже, сън не е ли?
А днес ли…
Богдан.
Чуеш и сама.
(Далечни викове: „Да живее България!“ Пушкания и камбанен звън.)
Предател за другар сме взели…
И може би едничек ден,
едничек час — и щеше вече
да бъде късно; известен
войводата, че недалече
врагът е примка зарад нас
поставил, каза — и реши се…
Сега — зове ме божи глас, —
народният… А ти —
(Слага десница върху рамото й.)
моли се
и нека господ защити
България.
Цветана (просълзена).
И тебе още,
и всинца ни. Да помнищ ти,
че с твоя край — и моя до ще,
пази се…
Богдан (целува я).
Миличко дете!
Живот, имот не наши само —
и на родината са те;
потребно бъде ли, тогаз —
погледай! — пушката на рамо,
през кръста сабя, че и аз
на своя ред… Оттам нататък
добро ли, зло ли отреди
съдбата, — дълъг или кратък
ще бъде пътя ми, — в гърди
ще имам сладката утеха —
че съм изпълнил дълг свещен.
(Зачестен камбанен звън.)
А чуй…! Оковите се снеха,
развит е кървавочервен
бунтовен пряпорец; юнакът
с юнака се здрависва там,
под него. Сбогом! Зная, чакат
съратници…
Цветана.
Постой! Едвам
не полудявам, — целуни ме…
(Богдан я целува.)
Тъй много бързаш, че… Уви!
Богдан.
Цветано! — Цвете, сладко име!
Целувам те, но забрави
пред святият алтар народен
любовника въстанал роб
и чакай гражданин свободен,
а иначе търси ме в гроб.
(Далечна въстанишка песен. Сепнато.)
Но аз…
Цветана (хваща го за ръцете).
Постой, почакай малко,
минутка още… Само, ах,
да знаеш колко ми е жалко, —
не знам защо… Така е — страх,
че може би… Но искам аз
тъй много друго да ти кажа,
тъй много — и върви тогаз;
ала напразно — да се смажа.
не иде дума на език.
(Богдан прави леко движение.)
Почакай…
(Мълчание.)
Ще ми се да можа
(като под слънчице-топлик
росата капка), щом положа
глава ей тук —
(притиска се о него)
и на часа
безследно аз да се изгубя
и с тебе слея — и да са
и кръв и плът едно. Ах, любя —
тъй както никоя… затуй
и клета съм…
(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)
Въстаници (приближаващи).
Доста вече неволия от поганска тирания, —
пряпорец се вей,
хей!
Мила, ни е бащиния, —
ура, да живей!
Богдан.
Свести се, мила!
Цветано, българко — и чуй!
Въстаници (минуващи).
С вражи орди в разправия,
за отнета слободия,
кръв ще да се лей,
хей!
Драга ни е бащиния, —
ура, да живей!
Цветана (като в сън).
България…
Въстаници (отдалечаващи се).
Ще низвергнем тирания!
Слободия, слободия, —
кой я не милей?
Хей!
Скъпа ни е бащиния,
ура, да живей!…
Цветана (заслушана — все тъй).
Да имам сила
за двамата…
(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)
Отивай там,
на славен път… И ти — ! Тогава
и аз обикна ща те, знам,
сто пъти повече…
Богдан.
Познава
душа душата — и сега
видях аз моята Цветана.
Цветана (гледа го възхитена).
Юнак… Върви и не в тъга,
не в мъка — в радост ще остана.
Богдан.
Родино, скъпа ми е тя,
но жертвата ще бъде двойна —
и горд съм!
Цветана (прегръща го).
Време отлетя,
върви!
Богдан (като я целува)
Девойко най-достойна,
прощавай!
(Излазя бързешком )
Цветана.
Слаба съм жена —
и свързва женска орисия
ръцете… Буря и война —
това е негова стихия,
а моята — ?
(С копнение)
Но инак, той —
и дни такива… Само с него
светът е свят… Соколът мой,
соколът ми! — Но вече де го?…