Още някъде през шестия век един учен английски монах, запленен от огромното, безкрайно и загадъчно море, написал епическата поема „Беоулф“. Оттогава по страниците на книгите страховитото чудовище Грендел — олицетворение на морската стихия, и Беоулф — силният, смел човек, непрестанно подхващат ожесточените си схватки, в които накрая все пак най-често победител е Беоулф.
В английската литература, отразяваща живота на този малък остров, морската тема е неизчерпаем източник на сюжети. Отвъд водата е големият свят, отвъд водата са богатствата на земята, отвъд е всичко. Бойно поле за англичаните от времето на Елизъбет — това е пак морето, по непознатите му ширини проправят път търговците, авантюристи и пирати намират в него удовлетворение на своите амбиции и утоляват жаждата си за приключения и плячка. Легенди, хроники, морски дневници вдъхновяват старите поети, подвизите на Хоукинсите, на Фробишър, на Джилбърт, на Дрейк, на Дейвис и на Роли задържат въображението и стимулират драматурзи и писатели.
През 1719 година Дениъл Дефо създава корабокрушенеца Робинзон Крузо. Един век по-късно Тобиъс Смолет разработва истинския морски сюжет. Следват го капитан Мериът, Стивънсън, Киплинг, Джоузеф Конрад… Но всъщност, повече и по-малко, всеки от известните английски автори е написал по нещо за морето.
Ала колкото и да се е променил днес светът, колкото и друго да е сегашното ни всекидневие, предизвикателството на морската стихия си остава непроменяемо и все тъй примамливо, както по времето на Беоулф. Няма съвременни изобретения, които да заместят мъжеството, няма машини, по-могъщи от човешкото дръзновение и волята да оцелееш. Затова и сега морската тема продължава да привлича перото на писателите.
В този сборник са поместени английски новели и разкази, написани през последните петдесетина години. Наше желание при съставянето му беше както да се представят някои от най-изтъкнатите автори, така и да се покаже разнообразието в разработването на морската тема. Тук ще се срещнете с Джоузеф Конрад — неоспорвания познавач на моряшкия живот, с Джордж Маки Браун — един от най-видните съвременни представители на английския морски разказ, с лиричната Катрин Менсфийлд, продължителката на „чеховското“ в кратката белетристична форма, с В. С. Притчет и неговия „Моряк“, с Шалимар, с Джон Уелмън; Джон Хаумсън ще ви разкаже за суеверието, честия спътник на моряците в „Писмата на Вандердекен“, Уилиям Трейвис — за радостите на подводния лов. Всеки от поместените автори си е извоювал име на литературното поприще и всеки от тях обича морето и мореплавателите. И както ще видите, всички те дълбоко вярват в стиховете, написани през седемнадесетия век от поета Томъс Треън:
Ти истински не можеш да се радваш, на света,
ако соленото море не бие в твойте жили,
ако не си наметнат с небесата
и със звездите — увенчан!
Застанал на мостика, Фенър се вслушваше в чукането на морза в апаратната. Тревожен метеорологичен бюлетин от Сан Франциско. Морзът зачука по-бързо и той загуби нишката, но беше чул достатъчно. Ураган! Понятие, което никога не бе хвърляло сянка върху моряшките му години.
След няколко минути младият радист излезе и му връчи радиограмата. Той я прочете бавно:
„Предупреждение до всички кораби.
Тропическа буря на 300 мили южно от залива Теуантепек. Движи се бавно на северозапад. Скорост на вятъра 60 възли. По всяка вероятност скоро ще се превърне в истински ураган.“
Фенър беше дежурен този следобед. Той беше висок, русокос млад мъж с тропическа униформа от колосан бял док. Черно-златните пагони подчертаваха естествената ширина на раменете му; високата яка на куртката му контрастираше рязко със силно загорялото му лице.
„Норона“ също беше стегнат кораб. Излъсканият месинг и белият емайл блестяха на слънцето. Че корабът не стоеше на едно място, а се движеше, можеше да се разбере само по лекото трептене, което преминаваше през него от скрития дълбоко под водата винт, и по свистенето на черния му нос, който цепеше опънатата копринена кожа на морето.
Фенър влезе при уредите и картата. Термометърът на вътрешната стена показваше деветдесет и два градуса по Фаренхайт. Той си разкопча яката и обърна вентилатора към лицето си. В това помещение беше тихо, чуваше се само лекото фучене на вентилатора и сегиз-тогиз — щракането на жирокомпаса. Картата на Тихия океан лежеше опъната на масата и на нея бе очертана с пергел дъга, която съединяваше Панама и Хонолулу. „Норона“ димеше с дванадесет възли по тази дъга.
Фенър очерта зоната на бурята — нищо и никакво кръгче с диаметър два инча. Загледан в него, той се пренесе две години и шест хиляди мили назад, в лондонското морско училище, където бе учил, за да получи капитански диплом. Спокойствие и наука, а някъде долу тътнеше метрото. Именно там — а не сред бушуващото море и ниско надвисналото небе — там, сред лъскавите уреди и диаграмите на черната дъска страшната механика на урагана бе завладяла въображението му.
Все още помнеше деня, в който Елизъбет, дошла да прекара седмичната си почивка в града, го беше завела в галерията „Тейт“, за да се наслаждава на Дега и Лотрек. Но мислите му се рееха тогава над опасното Карибско море, а не над Париж от края на миналия век. И после в театъра — леко отпусната след двете сухи мартини и вечерята на свещи, Елизъбет стискаше ръката му, докато някаква певица изпълняваше „Привет, млади влюбени, където и да сте“. И дори когато отвръщаше на стискането, той си мислеше за сутрешните лекции. А докато певицата се въртеше на сцената под звуците на цигулките, беше си спомнил, че някъде в урагана съществува една точка на пълен хаос, която учебниците не са в състояние да обяснят и пред която моряшкото изкуство е безсилно. Върху картата падна някаква сянка. Фенър вдигна глава и видя слабата фигура на капитан Ъркърт, очертана в светлия правоъгълник на вратата. В едната си ръка държеше димяща пура, а в другата — книга. С тази бяла коса, особено както бе осветена сега от слънцето, той повече от всякога приличаше на проповедник. Четирите златни нашивки на пагоните му винаги предизвикваха изненада.
— Добър ден, господин Фенър. Спаркс ми даде копие от съобщението, получено от Сан Франциско — каза той спокойно.
— Току-що определих местоположението му, сър. Сякаш е изникнал изневиделица. Спаркс казва, че това несъмнено е първото предупреждение на американската метеорологична служба.
— Да, в тази част на крайбрежието се появяват така, ненадейно. — Капитан Ъркърт заби поглед в картата. — Снощи слушах една мексиканска радиостанция. Музика. После прекъснаха, за да отправят предупреждение към местните риболовни съдове. Говореха на испански, разбира се, тъй че не разбрах всичко.
— Може би няма да е зле да се насочим на запад и да се измъкнем, сър.
Фенър веднага съжали за това предложение. Дори само една необмислена дума можеше да издаде безпокойството му пред този кротък, умен и закален старик.
Капитанът вече беше взел един пергел и през дима на пурата си чертаеше кръгъл готически прозорец.
— Засега най-добре е да следваме същия курс — каза той. — Ще бъде глупаво да се отклоним, съобразявайки се само с една радиограма. Я се отдалечим от урагана, я попаднем право в центъра му. Трябва да изчакаме нещо по-определено — да видим какво ще покажат барометърът, небето, вятърът.
Фенър се извърна и започна да намества прекалено старателно нониуса на барометъра.
— Какво, не сте ли съгласен? — Готическият прозорец бе оставен недовършен. Капитан Ъркърт върна пергела в кутията и се обърна към своя щурман. Проницателните му очи се спряха на месинговото копче на един от джобовете на бялата Фенърова куртка. Старикът никога не гледаше човека в лицето. Дори когато говореше, сякаш насочваше думите така, че да минат встрани от теб. А когато получеше отговор, погледът му се рееше някъде, докато той премерваше думите ти.
— Мисля, че барометърът няма да ни предупреди навреме, сър — отвърна Фенър, изненадан от собствения си глас. — Налягането ще бъде прекалено рязко. Започне ли веднъж барометърът да пада, ще падне така, че ще се продъни. А през това време ние вече ще сме се озовали в центъра на урагана.
— Вие изглежда имате задълбочени познания по метеорология, Фенър. — Капитанът му хвърли мигновена, плаха усмивка, присъща само нему. — Онзи ден ви чух да обяснявате на господин Хъдсън нещо за наситения с влага въздух и долових думата „адиабатичен“. Какъв страшен термин.
Фенър не можа да извика на лицето си необходимата за случая усмивка. Можеха ли добитите в училище знания да предотвратят това зло, което се носеше с бясна скорост към тях над спокойното море? Той отвърна:
— Боя се, че почти всичко е само теория, сър.
— И все пак това са знания. — Този път погледът на старика се вдигна чак до брадата на Фенър. — Във всеки случай би било непростимо при такъв голям и сигурен кораб да хукнем през океана при първия полъх на вятъра.
Вада пот се стичаше от едната страна на Фенър — от подмишницата до кръста. А „големият и сигурен кораб“ му приличаше в този миг на детска лодчица в локва — при това някой беше запратил камък в локвата. Капитан Ъркърт притисна бавно до гърдите си черната книга — като свещеник пред нечий гроб. Фенър забеляза, че това бе „Ламермурска невяста“.
Излязъл отново на мостика, той застана под сянката на тента и се загледа в моряците, които работеха на предната палуба. Голите им до кръста тела лъщяха като намаслен махагон. Те прекарваха въжета над непромокаемите брезенти върху люковете. Старият дърводелец размахваше чук с дълга дръжка, с който набиваше още по-здраво дървените клинове. Няколко млади момчета пееха.
Хъдсън, първият помощник-капитан, пое вахтата в осем часа. Той беше десет години по-млад от Фенър, по-нисък, не така добре сложен, тъмнокос. Лицето му, с цвят на светла печена глина, изглеждаше едва ли не бледо в сравнение с медния загар на втория помощник.
— Къде е Ърки? — попита Хъдсън.
— При картата — отвърна Фенър.
— Още ли държим курс към Хула-лулу?
— Да. Чакаме някакъв знак. Дано се появи по-скоро, преди да се е продънило морето. — Фенър се радваше, че гласът му звучеше естествено, дори малко нехайно.
Хъдсън сви рамене.
— Не виждам какво можем да направим. Как да избягаме от това чудо, след като не знаем къде се намира то?
Фенър отмина тези думи. Разбира се, че са необходими някакви данни. Той знаеше това много добре. Първото правило от Закона за бурите.
Слънцето, слязло ниско, се намираше точно пред кораба. Пътеката, която то хвърляше през морето, наподобяваше ослепителна сребърна река по която плаваше „Норона“. Хъдсън сложи тъмните си очила и се взря срещу този блясък.
— Жалко, че не натовариха онези медни слитъци — каза той. — Щяхме да ги наместим някак между палубите. А с този дяволски товар долу в трюма на кораба ще му се вземе здравето.
В полунощ „Норона“ все още държеше курс към Хавайските острови. Тя се носеше по огледално море, посребрено от луната. Но в два часа след полунощ върхът на фокмачтата вече описваше ритмично дъга на фона на звездите. Не много широка, не повече от три градуса на едната и още толкова на другата страна. Застанал в задната част на кораба, Фенър вече виждаше първите симптоми на наближаващия ураган. Леки вълни, които само сянката издаваше — като линии, очертани с черен пастел върху станиола на морето; концентрични радиации от сърцевината на бурята; камъкът в локвата.
— Позна, подлецът му — каза той гласно.
— Вълнението започва, нали, господин Фенър? Изток-югоизток, нали?
Блещукането на пурата издаде присъствието на капитан Ъркърт. Луната освети сребристия дракон, разпрострял се върху пижамата му от шантунг.
— Да, сър. Бурята сигурно се е усилила страшно през последните няколко часа.
Драконът проблясваше зловещо на капитанските гърди. Сенки минаваха по набръчканото лице на Ъркърт.
— Положително. Налягането скоро ще падне и ще излезе вятър. А после ще става, каквото ще става.
Един от моряците донесе епохалната вест, че чаят на капитана е готов.
— О, чаят! Благодаря — каза старикът. И потътри сламените си чехли, скрил ръце по източен обичай в ръкавите на мандаринската пижама. — Господин Фенър — извърна се след малко той, — моля ви, кажете на Спаркс да стане навреме, за да чуе в пет часа метеорологичния бюлетин на Сан Франциско.
Фенър си легна малко след четири, но в каютата му беше толкова горещо, че не можеше да се спи. Той зачете раздела за ураганите в „Метеорология за моряка“: „Вълни като планини, съпроводени със страшен трясък… Фурията на разразилата се с пълна сила тропическа буря е неописуема…“
Велики боже! Дори Морската служба на нейно величество признаваше съществуването на фурните. Лампата до главата му над койката излъчваше топлина на пещ. Той я угаси и продължи да лежи в тъмното с чаршафи, залепнали по мокрото му тяло. Когато чу, че Спаркс се раздвижи в съседната каюта, той също стана, облече се и излезе пак на мостика.
— Тоя проклет барометър на Ърки започна най-сетне да пада — избоботи Хъдсън.
Двамата отидоха заедно до апаратната. Капитан Ъркърт беше вече там, задимил малкото помещение. Скромен тъмнозелен халат закриваше сега сребристия дракон.
Спаркс докосна копчетата за настройка на приемника и се разнесе стакатото на морза. Дясната му ръка пишеше непрекъснато, а лявата щракаше ключове и регулираше стрелки. Публиката не откъсваше поглед от хартията и ловеше всяка дума, откъснала се от писеца:
„Опасност. До всички кораби.
Местоположението на урагана е установено чрез самолет… 17,2 север, 101,5 запад… движи се на северозапад с около 15 възли… най-голямата сила на вятъра 120 възли близо до центъра… ураганът се простира на 175 мили от центъра… вероятно ще се усили още…“
Като органист, който очаква аплодисменти, Спаркс се обърна кръгом на въртящия се стол и очилата му блеснаха; но публиката беше изчезнала.
Бледата светлина, разляла се по небето на изток, заличаваше сенките на вълните и затъмняваше звездите и люлеещите се лампи по върховете на мачтите на „Норона“. Горната част на кораба се открояваше поразително бяла, както винаги на разсъмване, преди слънцето да я е пожълтило.
— Ще се придържаме към набелязаната дъга, докато това е възможно — каза спокойно капитанът. — А по-късно, ако видим, че не може да издържи напора на вълните и бурята, ще спрем машините.
Не беше нужно да се взема някакво решение, да се подготвя някакъв план за действие. Корабът просто нямаше необходимата скорост, за да се измъкне. Разширяващата се зона на урагана скоро щеше да обхване и „Норона“. Очаквал си някакви симптоми, а при появата им се оказва, че вече е късно. Взирайки се напред в утринния здрач, Фенър усети измамно нежен ветрец да гали дясната му буза.
След шест часа „Норона“ се намираше на деветдесет мили от центъра на урагана. Вятърът бе достигнал сила десет по скалата на Бофор, което ще рече шестдесет мили в час. На кораба „му се вземаше здравето“, както бе предрекъл Хъдсън.
Барометърът падаше непрекъснато, теглейки и облаците след себе си. Перестият сирус на тридесет хиляди стъпки височина отстъпи място на черен кумулус на десет хиляди стъпки, седем хиляди, пет хиляди, две хиляди. Постепенно мрак обгърна „Норона“. Парцаливи вълма прелитаха до самите върхове на мачтите. Вчерашният син небосвод сякаш никога не бе съществувал. Когато навлязоха в зоната на дъжда, от гъстите черни облаци започнаха да се стрелкат светкавици и да ближат с езиците си морето.
Фенър зърна Хъдсън долу на палубата за лодките. Той работеше заедно с моряците — със стоманени въжета притягаха спасителните лодки към леглата им. Хората се движеха тромаво: сгушени, за да се предпазят от вятъра и дъжда, те стъпваха несигурно по люлеещата се палуба.
Мракът действуваше потискащо. Привързването на лодките напомняше вдигане на подвижен мост, за да се пресече достъпът до желязната кула, а гърмът на морето звучеше като огън от обсадните оръдия на обезумял неприятел. Корабът се люшна неудържимо и Фенър се хвана за стойката на тента. Кожата на силната му загоряла ръка се изпъна и върху кокалчетата се образуваха четири жълти петънца.
Той забеляза, че е време да предаде метеорологичния бюлетин, който всеки два часа изпращаха на Сан Франциско и за всички кораби в открито море. Когато влезе в каютата с уредите и картата, от него се изля вода, която образува тъмна локва върху синия килим. Капитан Ъркърт беше тук и проучваше записаното от барометрографа. Фенър измъкна от полицата корабните книги и започна да кодира съобщението, доволен, че за известно време ще се потопи сред книгите и уредите. Това беше по-добре, отколкото да гледа отчайващата картина навън.
Корабът изведнъж се наклони силно и от машинното долетя звън на търкалящ се метал. Перденцата на каютата щръкнаха и останаха така цели няколко секунди, сякаш искаха да опровергаят закона за земното притегляне. После отново се превърнаха в люлеещи се ветрила, движени от някаква невидима ръка.
Капитанът взе кодираното съобщение.
— Аз се надявах, че ще настъпи промяна във вятъра, Фенър. Смятах, че това ще стане със започването на дъжда. Но се излъгах.
Фенър се вгледа в барометрографа.
— Центърът ще премине над нас, сър.
— Корабостроенето е старо изкуство — продума най-сетне старикът. — „Норона“ е много солиден кораб.
На четиридесет мили от фунията на вихъра корабът приличаше на някакво сляпо праисторическо влечуго, което с мъка си проправя път през връхлитащата го лава на чудовищен вулкан. Всеки няколко минути той се хвърляше безумно към вдигналата се пред него планина, но се разминаваше с нея и падаше стремглаво в бездната, зинала на мястото на планината. Нямаше небе — само вода, която налиташе отстрани със сто и тридесет мили в час. Коминът, мачтите, рубките не се виждаха от мостика и всеки човек, успял да се задържи върху бронирания гръб на влечугото, представляваше изолирано явление. Невъзможно бе да дадеш сигнал, да вдигнеш ръка срещу този потоп; никакъв глас не можеше да надвие неспирния рев на вятъра.
Притиснал с лявата ръка до гърдите си кутията за чай, като че беше топка за ръгби, Фенър напредваше малко по малко срещу вятъра. Той се беше залепил за палубата и се движеше с помощта на лактите и босите си нозе — не помнеше къде беше изгубил чорапите си и белите обувки от еленова кожа. Знаеше само, че подпорките са разположени на четири стъпки една от друга и всеки път, когато търсеше опипом следващата, я намираше. После обвиваше ръка около нея и лежеше неподвижен за минута, за да си почине. А след това противната страна атакуваше отново. Назъбените гребени на вълните винаги го намираха, въпреки тази пълна тъма. Те прескачаха релинга и се стоварваха тежко върху му, а после го теглеха за краката, изкарваха му въздуха и го опипваха нагло, мъчейки се да му отмъкнат кутията. Но неговото масивно тяло я предпазваше и тя бе в пълна безопасност. Той вече преценяваше доста точно как са разчетени набезите на врага. А те бяха крайно ожесточени, защото врагът не успяваше да го изненада в момент, когато дясната му ръка да не е обвита около някоя подпорка. Ако неприятелят сполучеше да направи това само веднъж, щеше да удържи победа. Фенър щеше да бъде пометен, захвърлен и изгубен в тази водна безкрайност.
И въпреки тези опасни вихрени атаки, сега той беше по-щастлив, отколкото дни наред преди това. Когато съобщиха, че един от механиците е тежко ранен, Хъдсън грабна аптечката за първа помощ и се готвеше да тръгне. Но изведнъж Фенър реши да отиде вместо него. Той дори се сборичка с Хъдсън, за да му отнеме кутията. Всъщност телефонът на машинното беше отправил едно предизвикателство; и обърканите мисли на Фенър изведнъж бяха влезли в строй и бяха приели предизвикателството. Той или трябваше да преодолее страха си, или да се дотътри до някой тъмен ъгъл и там да умре. Винаги си бе представял своя страх от бурята като някаква дълга сянка. Ако сега успее да се добере до машинното и да се върне, тази позорна сянка ще се превърне просто в Черен Петър, който лесно може да бъде прибран и захвърлен някъде, далеч от всякакъв поглед.
Беше доволен и от това, че откриваше отново собствената си физическа сила. В осемте години, откакто работеше като щурман, почти я беше забравил. В края на краищата секстантът тежи само три фунта, картата — три унции, а моливът — нищо. Но сега той много добре усещаше телесната си сила. Съзвездията и хронометрите бяха вчерашна действителност — твърде далечна, за да бъде действителна. В този хаос мислите на щурмана, които стигаха така далеч, не можеха да се съберат във фокус. Този свят на вихрите имаше радиус от четири стъпки — разстоянието от една подпорка до следващата. Всяка нова минута живот, всяка отвоювана стъпка в този страшен малък свят засилваха увереността му в собствените му мишци и плещи.
Когато достигна тъчлинията, той бе пиян от радост, но все още предпазлив. Хвана се за тръбата на една цистерна, за да събере сили. „Топката“ все още беше стисната до гърдите му. Той избра удобен момент, спринтира седем ярда и се хвърли през месинговия праг на машинното. Слава на тази добре смазана врата с лагерни панти. Сега беше на закрито, далеч от водните въртопи, а бесният вятър само ревеше в ушите му, без да бъде повече бич за тялото. Той лежеше на стоманената решетка, чиито мазни пръчки оставиха черни райета на подгизналата бяла униформа.
Тънка кафява ръка докосна лицето му и той видя над себе си един от смазочниците индийци. Фенър се усмихна и се опита да си спомни как беше на индустански „само да си поема въздух“, но се отказа и отрони:
— Здравей, Надир Ула. Сега съм добре.
Индиецът кимна със сериозен вид, вдигна си кутията с маслото и се отдалечи като призрак. Стълбата, която водеше към дъното на машинното, беше цялата в масло и това я правеше опасна. Фенър се хвана здраво за парапета и започна да слиза. Странна гледка представляваха тези заглъхнали и неподвижни машини; сякаш някакъв магьосник ги беше вкаменил.
Някой бе домъкнал цяла бала памучни конци от склада и третият механик лежеше проснат върху тях. На дясната му буза имаше дълбока рана и белите конци бяха просмукани с кръв. При всяко попиване на кръвта от бузата бялата кост лъсваше на светлината на подвижната лампа.
— Падна от средната решетка — каза главният механик Бъроуз. — Загуби сума кръв.
Ръцете на Фенър трепереха, докато отваряше кутията, която морето се бе опитало да му отнеме. Той се чувствуваше несигурен. Как ще се справи с тази трудна задача, след като бе слушал само дванадесет повърхностни лекции от лекар, който винаги оставяше златния си часовник на маса и очите му бяха все във вратата?
Плувнал в пот, Бъроуз седна на масата и сложи в скута си главата на ранения. Копринените конци вече бяха вдянати в закривените игли. Почти отчаян, Фенър стисна една игла с щипците и я заби в бузата на третия механик. Върхът на иглата излезе близо до костта, червен и остър. Едно завъртане на китката и той се заби в плътта от другата страна на разреза. Пот се стичаше от пръстите в отворената рана. Мисълта за инфекция го ужаси. Потта на един е отрова за друг. Най-после успя да събере краищата на раната и да завърже конеца. Вторият бод започна с по-голяма увереност.
Забеляза с облекчение, че сега ръцете му не трепереха. Бясното люлеене на кораба беше тук много по-слабо, защото площадката на машинното описваше далеч по-малка дъга от мостика, който беше осемдесет стъпки по-високо. Но парата и жегата бяха непоносими. Той смогна някак да направи третия и четвъртия шев. Стоманените плочи изгаряха босите му ходила. Вторият механик изглежда забеляза това, защото донесе два празни чувала и ги пъхна под краката му. След като направи последния, седмия шев, Фенър поръси затворената рана със сулфаниламид и постави марля.
— Колко време трая? — попита полугласно той, без да поглежда околните.
— Повече от час — отвърна главният механик. — Но пък стана екстра.
— Трябва да се върна на мостика — каза Фенър.
При изкачването нагоре пръчките на стълбата, петдесет на брой, причиняваха болка на изгорените му ходила. Той си представи, че е пустинник, който изкупва греховете си по пътя към някакъв извисен храм на ветровете. Но там горе, на върха нямаше да намери покой. Виждаше как механиците и смазочниците изпълняваха задълженията си, без дори да вдигнат поглед към него. Дебелите стоманени стени, осеяни с нитове, изолираха от морето тяхното помещение. А това бяха обучени в корабостроителниците хора, които имаха вяра в стоманата. Завидя им на чувството за сигурност. На горната решетка, където благодарение на индиеца се беше опомнил, Фенър се подвоуми. Имаше ли достатъчно сили, за да издържи второто полувреме на този безумен ръгби-мач? Той вдигна капака на един сандък за инструменти и пъхна вътре кутията с медикаментите. После натисна стоманената врата и вятърът нахлу с вой. Той се хвана за парапета, наведе глава и се хвърли, сгушен, срещу урагана.
Някой беше запалил всичките лампи на палубата, но мощните светлини по комина, които при влизане в пристанище осветяваха кораба така, както се осветяват забележителни сгради и стари замъци, създаваха само една жълта мъглявина, в която се губеха всякакви очертания. В блясъка на лампите при лодките бялата спасителна моторница представляваше някаква неопределена бяла форма, закотвена в пороя от вятър и вода.
Нямаше нито океан, нито небе — само един мощен порой от вятър, дъжд и сол, а нещастният кораб се намираше под този порой и се препъваше в неравното му корито, заливан от всички страни.
През пороя Фенър забеляза неясните очертания на една вълна. Тя изникна от мрачината, издигна се бавно над кораба и само след секунди вятърът се вряза в основата й, подкопа я и тя се стовари връз „Норона“. Непрекъснатият рев на урагана заглушаваше грохота на огромните вълни, тъй че и тази вълна се стовари безшумно — сякаш кадър от ням филм.
Той лежеше на палубата обвил с две ръце стълбата на комина и видя как един език от вълната се пъхна под спасителната лодка. Лодката се поддаде на неочаквания напор и напъна въжетата, с които бе омотана. След миг тя се пръсна на трески, които се разхвърчаха нагоре чак до комина.
Падайки върху Фенър, вълната затисна тялото му o’ палубата, но същевременно започна да го тегли настрани, към борда. Железните пръти на стълбата се впиха до болка в ръцете му. Имаше чувството, че водата е гъста като каша, а и се движи бавно като каша. Гърдите му щяха да се пръснат. Той напълни дробовете си с въздух и за миг изпита блажено облекчение. Но секунда след това вече не можеше да се удържи да не ги напълни отново. Солена вода загърголи в гърлото му. Струваше му се, че всичката сила на тялото му се стича към раменете, минава през ръцете и изтича от пръстите в океана, който и без това беше достатъчно могъщ.
Почти изпаднал в безсъзнание, Фенър изведнъж видя ясно своя дом. Казват, че давещите се виждат обширни панорами — цялата вселена в един мигновен проблясък, — но картината, която той виждаше, в никакъв случай не се отличаваше с такава величественост. Майка му стоеше в градината, нанизала на лявата ръка лодкообразна кошница за цветя и хванала в дясната ножицата. Малкият му брат се мъчеше да описва невъзможно малки кръгове със зеления си велосипед. А по алеята се разхождаше Елизъбет в жълта лятна рокля. Лицето й не изразяваше мъка. Вместо да се спусне разплакана към мъртвия си любим, тя покосяваше с ракетата си за тенис цъфналите глухарчета. После вдигна глава и се усмихна — и силата му престана да изтича от върховете на пръстите. Морето се оттегли. Той беше спасен. Легнал по лице, цял трепереше от студ. Морска вода ли се стичаше от носа и очите му или плачеше? След доста време запълзя към мостика.
— Боже мои, приличате на плашило. — Спаркс беше седнал на масата в апаратната, запънал крака в бюрото. Около него се валяха жертвите на бурята — резервни лампи, изолатори, бобини.
Колко хубаво бе да си скрит от вятъра, да чуваш човешки глас.
— А пък вие приличате на вехтошар — едва изрече Фенър.
Спаркс измъкна някакви жълти листа от джоба си и ги размаха безнадеждно.
— Старецът ми даде да предам тези специални съобщения. Но не мога да вляза във връзка. Главната антена е отнесена.
— Виждали ли сте Хъдсън?
— Не. Напусна мостика преди векове — скоро след вас. Беше станало нещо с един люк.
— Люк! Боже мой! Къде?
— На предната палуба, струва ми се. Но не съм сигурен. Някой каза, че бил пробит. — Спаркс скочи на крака. — Вие ще ми помогнете, Фенър.
— Да ви помогна?
— Да. С резервната антена бих могъл да се свържа с най-близката мексиканска станция. Но за тази цел трябва да пренастроя предавателя. А не мога, защото не виждам както трябва. Счупих си очилата.
Главните двигатели и системата за управление вън от строя. Спасителната лодка за шестдесет души на трески. Сега пък пробит люк. А радистът се тревожи за своите брътвежи на далечно разстояние.
— Оставете тази работа, Спарки — каза Фенър. — Сега това няма никакво значение. Идете да спите.
Кривата на самочувствието му вече слизаше надолу. Хитро извоюваната победа срещу морето, успешното зашиване на кървавата рана в машинното, оцеляването му под огромната вълна бяха върхове, които никога вече нямаше да бъдат достигнати. Измъченото му съзнание долавяше сега един пъклен план зад привидния хаос на бурята. Неговите жалки победи бяха нарочно предвидени в този план — за да отслабят бдителността му. Понесените досега страдания бяха само част от онова, което му готвеше ураганът. Но достатъчни, за да изсмучат силите му. А истинският удар, сега той бе убеден в това, щеше да бъде нанесен край този пробит люк, за който Спаркс бе споменал с такова безразличие. Капитанът, Хъдсън и другите ще очакват той да помогне в напразните им опити да запушат пробива. И сега, когато е напълно изтощен и уязвим, морето ще се надигне, за да нанесе смъртоносния удар.
Намери капитан Ъркърт самичък на мостика, застанал до телеграфа за машинното, който мълчеше. Сухожилията на тънките му ръце се очертаваха като ребра на ветрило. Но той все още се държеше на крака. Капитанът му хвърли пронизващ поглед със зачервените си очи. После се усмихна. Четиридесетте часа вятър и сол бяха парализирали мускулите на лицето му, та усмивката наподобяваше по-скоро някаква нечовешка гримаса.
Неочаквано на двайсетина стъпки от себе си Фенър забеляза Хъдсън. Той пълзеше към тях на колене и лакти. Движеше се бавно, дебнейки неочакваните движения на кораба: в един миг се напрягаше напред, за да се задържи с гърди за вирнатата нагоре палуба, а в следващия — се дърпаше назад, за да не полети надолу.
Фенър наблюдаваше плахо неговото приближаване. В главата му изплува налудничава картина: опит да бъде спряна морската стихия. Хъдсън и цяла сюрия джуджета, въоръжени с дървени клинове, детски чукчета и тънички парчета брезент, се мъчат да задържат океана. А мощният океан си играе с тях. „Норона“ потрепера под напора на хилядите тонове вода, които се стовариха върху нея. Част от тази вода сигурно се изливаше през пробития люк в трюма.
Хъдзън допълзя до босите нозе на Фенър и погледна нагоре като жалко куче. Сплъстената черна коса закриваше очите му. Какъв глупак е този Хъдсън. Неговата стратегия срещу бурята е изцяло погрешна — нима така може да се водят джуджетата в бой срещу морето? И както пълзи на четири крака като куче, само си търси белята. Би трябвало да се влачи по корем, залепен за палубата, като змия. А ето и че вика нещо, но вятърът грабва думите от устата му. Капитан Ъркърт посочи към щурвалната кабина. Под прикритието на нейните стоманени стени щяха да чуят какво иска да каже Хъдсън.
Вътре намериха забравения от всички кормчия, изпънал се на рогозката. Той направи усилие да стане, но се отказа и се обърна на другата страна. Рогозката се беше отпечатала на голия му гръб. Затвориха вратата и ревът на бурята позаглъхна.
— Номер две — изрече Хъдсън, задъхвайки се. — Брезентите са нацепени на парцали и всичко е отнесено. В кораба нахлува вода. А дърводелецът… дърводелецът и Хамлин… юнгата Хамлин липсват. Отнесло ги е през борда. — Той седна, подпря глава на компасната будка и затвори очи.
Капитан Ъркърт се насочи към телефоните. Той протегна крак и подритна по задника легналия кормчия.
— Какъв отвратителен сънльо — измърмори капитанът.
След минута вече разговаряше с машинното и със спокоен ясен глас нареждаше да започне изпомпването на трюм номер две.
Фенър изпита ненавист към този опозорил се кормчия. Той нямаше право на убежище и почивка, не беше свършил никаква работа, нито се беше изложил на риск. Едро, добре развито животно, а лежи на рогозката като победен борец. Фенър беше този, който имаше право на сън, и въпреки това нямаше възможност да спи. След страшната му битка с вълната — битка, която никой не видя и никой не похвали — всички легла на света му се полагаха по право.
Очите на Хъдсън бяха затворени. Но Фенър усещаше, че той не спи. Спуснатите клепки бяха само параван, зад който Хъдсън тайно подготвяше своя налудничав поход срещу морето. Скоро ще се изправи и ще хвърли на Фенър многозначителен поглед. И Фенър, щурманът и джентълменът, ще трябва да го последва. И това ще бъде краят. Той никога вече няма да спи в легло. Дори в болнично легло. Коралите на морското дъно не са легло в истинския смисъл на тази дума.
Но когато Хъдсън отвори очи, погледът му блуждаеше, вместо в него да се чете решителност. И нито дума за запушване на люка. Устата му отрониха съвсем други думи:
— Ужасна гледка. Дърводелецът и юнгата сякаш излетяха, но съвсем бавно. И без да кажат гък. С нищо не можехме да им помогнем. Само се държахме здраво за палубата и ги гледахме безпомощни.
Сега Фенър се хвана с две ръце за компасната будка и се вгледа в Хъдсън; страхът, който беше изпитал от него, когато онзи лазеше към мостика, беше изчезнал. По всичко личеше, че този налудничав поход към люка на предната палуба няма да се състои. Бурята беше смазала Хъдсън. Поне физически. А кой знае, може би и душевно. Той вече доста дълго седеше тъй, отпуснат като чувал с картофи. А Фенър стоеше на двата си крака и това го издигаше в собствените му очи. Капитан Ъркърт, толкова крехък, че един полъх на вятъра би могъл да го отнесе, също имаше чудната способност да остава винаги прав. А проснатият кормчия, запазил цялата си физическа сила, представляваше жалка гледка. Фенър стоеше прав и се държеше — не само за компасната будка, но и за живота. Сега той ще живее, стига самият кораб да издържи.
Капитан Ъркърт се подпря в един ъгъл на щурвалната кабина. После разкопча мушамата си — с мъка, защото мършавите му пръсти бяха безсилни — измъкна пура от вътрешния си джоб и я запали. Колко обикновено и колко хубаво нещо! Фенър имаше чувството, че не е пушил от векове. Дощя му се някой да му пъхне в устата запалена цигара — както пъхат на победителите в автомобилните състезания.
— Най-лошото отмина — каза старикът. — Фунията на урагана мина край нас, докато вие с Хъдсън правехте всичко, каквото можехте, за кораба.
В кабината над всичко доминираше неспирното тракане на жирокомпаса, тъй като носът на кораба се люшкаше безконтролно, описвайки четвърт окръжност. Истинският север се бе изгубил някъде по периферията на тази безумна компасна карта. Вятърът беше изпокъсал и отнесъл всички диаграми. И въпреки всичко, когато капитан Ъркърт каза, че ураганът замирал, Фенър му повярва. От всички скъпи машини и чувствителни уреди, натъпкани в тази подхвърляна от бурята стоманена черупка, все още работеше само мозъкът на този старик.
— Ами… люкът, сър?
Дали пълният с вода кораб ще може да плава утре по огряното от слънцето море?
— В момента никой няма да може да издържи на предната палуба — отвърна капитанът. — Но сега вече не влиза толкова много вода. Корабът няма да потъне.
Той извади пурата от устата си и умишлено я пусна върху голите мускулести гърди на кормчията, който все още лежеше в краката му. Замириса на изгорели косми. Без да каже дума или да изрази с жест досада, кормчията взе димящата угарка от гърдите си и я остави на пода до рогозката.
Фенър се извърна засрамен и възмутен. Хъдсън седеше със затворени очи и не видя нищо.
Флос прекара цяло лято зад Полярния кръг в лов на китове и през последната седмица на август се завърна в Хамнавоу със седем лири и няколко шилинга, скътани в пояса под ризата му.
На Сабистън, харпунджията, той каза:
— С тези пари ще взема под наем стопанството на Брек и ще се оженя за Петерина. От сега нататък ще си стоя у дома. Ще обработвам трите ниви, а когато времето е добро, може и да ловя раци. Но никога вече няма да видя кит или айсберг.
Сабистън каза:
— Първо да отидем в „Китоловна среща“ и да промием гърлата си от солта.
В „Китоловна среща“ те седнаха край бъчвите и пиха бира. Дойдоха и други китоловци. Всички бяха радостни, че са си вече в къщи. Някои започнаха да харчат с широка ръка, като поръчваха ром за всички в кръчмата. Когато дойде редът на Флос, той също почерпи с ром. Но стреснат от своето разточителство (вместо една от седемте лири, сега в дланта му лежаха като парчета кален лед монетите от рестото), той стана и се обърна към Сабистън:
— Аз си тръгвам. До Бърси ме чака път.
Фимистър от „Скуа“ запя солото, а компанията разтресе стените с хоровия рефрен на „Хари Краб“.
Фимистър изпя песента добре. Всички, в това число и Флос, го заобиколиха, за да се чукнат с него.
Флос вдигна на рамо сандъчето си. Той излезе от „Китоловна среща“ в десет часа и хвана пътя за Бърси. В северния край на Хамиавоу мина край нова кръчма, наречена „Белия кон“. Сигурно е била открита през лятото.
Надникна през вратата и видя вътре неколцина селяни, които пиеха край огъня. Кръчмарката стоеше пред огледалото и навиваше на тила жълтата си коса. Когато я нагласи, тя прекара през стегнатия кок голям фуркет, за да го държи както трябва.
Флос не беше виждал жена шест месеца. Влезе и поиска една бира.
— Тук сервираме само уиски — рече момичето. — Три пенса чашата.
— Добре, нека да бъде уиски — каза Флос.
Помисли си, че това е може би последният път, когато ще му се удаде случай да поговори с хубаво момиче. Петерина бе добра и трудолюбива, но иначе беше доста грозна.
Флос застана пред тезгяха и отпи от уискито. Четиримата селяни седяха до огъня и мълчаха. Беше сряда — пазарният ден в Хамнавоу, когато хората докарват добитък за продан.
— Върви ли търговията? — попита Флос кръчмарката.
— Обслужваме само свестни хора — рече тя, — тихи и възпитани фермери, а не грубияни и скандалджии, каквито са повечето рибари и китоловци. Сервираме, разбира се, и на чиновници и търговци. Имаме много работа вечер, след като затворят магазините и канторите. Но нито един побойник от пристанището не влиза в „Белия кон“.
Хубавите й устни се свиха и тя плю върху каменния под.
Флос с облекчение се сети, че е облечен в приличния си костюм от черно сукно, който старата му майка винаги наръсваше с нафталин и сгъваше на дъното на сандъчето, за да го носи на брега.
Той поръча още две чаши уиски — едната за момичето. Тя му се усмихна сладко. Чукнаха се и стъклото издаде приятен звън, а жълтеникавата течност вътре се накъдри на малки кръгове. Флос се унесе и замечта да докосне лъскавата й коса. Ако можеше да остане насаме с нея, с още малко време и няколко глътки повече… той дори си представяше как ще я целуне през тезгяха.
— Не съм ви виждала досега в нашето зазедение, сър — каза момичето. — Какво работите?
„Да ми прости господ лъжата“, помисли си Флос. И като повдигна небрежно рамене, рече:
— От време на време идвам по тези места. Търговски пътник съм. Пласирам глинени и порцеланови съдове.
Пред него девойката сияеше. Очите, белите й зъби, косата и пръстените й блестяха.
Вратата се отвори и Смол, адвокатският писар, влезе на пръсти, пиянският му нос, както си помисли Флос, по-червен от всякога. Той се насочи бавно към бара, забил поглед във Флос така, както ловецът гледа дивеч.
— Та това е Флос! — извика той най-после. — Та това е моят стар приятел! Колко китове улови край Гренландия, Флос? Миришеш ми на море и нафта. Ловя се на бас, че една добра пачка от лири лежи в джоба ти. Ти си първият моряк, който някога е влизал в „Белия кон“.
Флос можеше да удуши малкия пиян писар в тоя момент. Погледът на момичето бе станал студен като лед.
Флос сложи сандъчето си на рамо и се запъти мълчаливо към вратата. Джобът му беше натежал от нови дребни монети, защото в „Белия кон“ той бе развалил още една лира. Навън се спря за миг, пламнал от срам и яд.
— Търговски пътник! — чу той Смол да вика в кръчмата.
Изведнъж в „Белия кон“ стана много шумно и весело; дълбокото басово „хо-хо“ на селяните се смесваше с тъничкия кикот на писаря и със звучния смях на девойката.
Флос тръгна разярен по пътя за Бърси.
„Слава богу, че поне се махнах от Хамнавоу“ — рече си Флос. По единствената дълга, криволичеща улица на градчето имаше четиридесет кръчми и бирарии. До неделя повечето от тях щяха да бъдат посетени от върналите се китоловци. В понеделник Сабистън и другите щяха да осъмнат с не повече от няколко пенса. Флос реши, че е постъпил умно, като се е отбил само в две кръчми.
Разстоянието до Бърси бе дълго — шестнадесет мили. Денят беше чудесен, с ясно, студено небе. Овесът в една нива край града вече узряваше. От рома и уискито стъпките му бяха станали ритмични. Колко хубаво беше да вървиш отново по твърдия път към дома, а не да залиташ по заледената палуба, докато смъртта е навсякъде около теб — в айсбергите и в китовете, в морските дълбини, и което е най-лошото, в бързите ками на пияните играчи на зарове в полунощ. Флос бе стоял настрана от тях. Библията му го бе запазила. Всяка вечер, преди да заспи в койката си, той бе прочитал по една глава, а през това време двете бели кубчета тракаха зловещо върху капака на някое от моряшките сандъчета.
В Сендуик Флос почувствува глад.
Една стара жена на име Бела Джийн Бюз, държеше ханче край Меснаби, на половин миля от шосето. Флос реши, че би могъл да изяде порция риба, колкото да се подкрепи за из пътя.
Богата миризма го удари още от вратата. Бела Джийн Бюз се въртеше около фурната. Голям куп пресни питки вдигаха пара върху масата, а в котел до огъня се пенеше бира.
— Да — каза Бела Джийн Бюз, — влез, момко. Ще ти дам нещо да хапнеш.
Тя постави на широката маса пред него два големи морски рака и питка, дебело намазана с масло.
— Хайде, заповядай!
Флос яде, докато почувствува панталоните си опънати около корема.
— Да имаш случайно капка мляко? — попита той.
— Имам нещо по-хубаво от мляко — отговори Бела Джийн Бюз.
Тя гребна в котела с дървен бокал, който поднесе на Флос, пълен до ръба с невтасала още бира.
— Изпий това, момко — каза тя, — ще ти помогне в пътя. Надалеч ли си тръгнал?
— Отивам в Бърси — отговори Флос, като отпи от бирата. Тя беше сурова, сладка, съвсем прясна бира.
— Имаш доста път — каза Бела Джийн Бюз. — Пийни, момко.
Изведнъж тя се наведе напред и доближи лице до неговото.
— Флос ли ти е името? — попита тя.
— Флос — отговори той.
— И от април си бил за китове в пролива Дейвис — каза тя.
— Да — отговори Флос.
— И си дал дума да се ожениш за Петерина Голд от Фейдун по жетва.
— И това е истина — каза Флос.
— Е — каза Бела Джийн Бюз, — радвам се да те видя. Бащата на Петерина, старият Джок Голд, дето работеше по пътищата, кон го ритнал в главата една седмица преди края на юли. Останал да лежи в канавката, с червения отпечатък от копитото на коня. Така го намерили работниците от торфището. Закарали го до Фейдун с каруца. Петерина не казала нищо, когато докарали баща й в къщи. Тя дори нямала глътка уиски, с което да почерпи работниците. За бедно момиче се жениш ти! Петерина увила с шал главата си и тръгнала пеш през хълмовете насам към Йеснаби. Щом дойде, двете тръгнахме веднага обратно за Бърси, за да стигнем там по светло. Джок Голд лежеше на пода, а на черепа му имаше червена рана с форма на подкова. Петерина извади от сандъка под леглото дълга сива риза, ризата за покров, която майка му ушила, когато пораснал, тъй като никой не може да каже кога ще дойде смъртта. Тогава аз измих тялото, облякох му сивата риза и скръстих ръцете му. После запалихме лампата — беше станало вече тъмно. Петерина написа в голямата библия до прозореца: „Джок Голд, убит от кон една седмица преди края на юли“. В бюфета нямаше много неща. Малко овесена каша и две-три глътки мляко. За бедна жена се жениш ти! Петерина не проля нито сълза за баща си. „Той беше странен, тежък човек“ — каза тя. „Къщата ще бъде по-спокойна без него…“ По-късно, към полунощ, тя се обърна към мен: „Нямам пари да ти заплатя услугата, която ми направи тази вечер. Прости ми. Но Ендрю Флос, който е сега на лов за китове, ще ти се разплати, когато се върне. Ако се върне. Виждаш колко опасности крие животът, дори за тези, които работят по пътищата.“ … Аз останах с нея цялата нощ. На другата сутрин, още щом съмна, почуках на вратата на гробаря.
— Бог да го прости! — рече Флос.
— Амин! — каза Бела Джийн Бюз. — Пийни, момко. Има достатъчно бира. А в тенджерата ври още един рак.
— Само още една чаша бира — каза Флос. — Беше странен, опак и тежък човек. Труден бе животът на Петерина през последните седем години.
— Господ си знае работата — каза Бела Джийн Бюз. — Не пий толкова бързо, момче, бирата е много силна. Таксата ми за покров е половин гвинея.
Флос извади от пояса си монета от една лира и я постави на масата.
— Заповядай — каза той, — не искам ресто.
— За сватбата — каза Бела Джийн Бюз — ще имаш нужда от жена, която да сервира. А скоро след това, когато Петерина вземе да ражда, ще имаш нужда и от баба. Ще се радвам, ако ме потърсиш.
— Добре — каза Флос. — Дай ми още една чаша силна бира и си тръгвам.
Флос продължи да върви през енорията на Сандуик. Краката му стъпваха леко по пътя, леко бе и сандъчето му. То като че бе пълно с перушина. Някои от нивите с овес бяха все още зелени, други бяха получили вече златист оттенък. Той ги чуваше да шумолят приятно в тишината. Природата тук като че бе един огромен заговор в полза на човека, изправен пред настъпващата зима. Подухна ветрец, от който в морето от овес се надигнаха огромни вълни, а ечемикът се разлюля и заблестя като коприна. Жетвата щеше да бъде добра. Забърза. Догодина и той, новият стопанин на Брек, щеше да вземе участие в този ритуал — ритуал, който въплъщава в себе си целия цикъл на раждането, любовта, смъртта и появата на новия живот. Той продължи да бърза. Един стар опак човек бе умрял във Фейдун. Скоро Петерина щеше да напише в черната библия: „Ендрю Флос и Петерина Голд, венчани в края на жетвата“, а по-късно с трепереща слаба ръка: „Ендрю Джок Флос, първи син на Ендрю и Петерина Флос, роден по сенокос“… Такъв бе пътят на живота. Заравяш семето, узрялото зърно пада, после разчупваш хляба. Той бързаше по пътя към Бърси. Между Сандуик и Бърси имаше шест бирарии. Флос реши, че няма да се отбива в нито една от тях. Единственият човек, когото искаше да види сега, бе Петерина. Той бързо отмина бирарията на Скарт, след нея бирарията на Уили (въпреки че там вътре се чуваха гайди), след това бирарията на Спенс.
Но тъкмо минаваше забързан край вратата на бирарията на Халкро, когато една ръка се показа иззад храстите и го сграбчи за рамото. Флос така се стресна, че едва не изтърва сандъчето си. Едно сивкаво лукаво лице се изпречи пред неговото. Това беше Халкро, самият стопанин.
— Ендрю Флос — извика той, — добре дошъл, Ендрю Флос! Радвам се да те видя, Ендрю Флос. А защо си се забързал, Ендрю Флос? Ендрю Флос, трябва да пийнеш с мен.
— Не — каза Флос, когото опиянението от любовта, труда и осъществяването на живота не бе напуснало. — Не!
— Какъв е този език, Ендрю Флос? — извика Халкро. — Хайде, влизай! Всички китове са мъртви, а хората трябва да живеят и празнуват.
— Не! — настояваше Флос.
Халкро го помъкна за ръката към бирарията.
— Хора — крещеше той към пиячите вътре, — гледайте кой е тук! Ендрю Флос. Ендрю Флос е отново у дома. Той иска да отпразнува това.
Флос се бореше и се опитваше да се измъкне като муха от буркан с мед.
Изведнъж вратата на бирарията се задръсти от лица и чаши.
— Ендрю Флос! — крещяха всички те, главите им се навеждаха назад, чашите се навеждаха още по-косо, а гърлата преглъщаха.
Неколцина мъже с рошави бради се провикнаха:
— Добре дошъл, Ендрю Флос!
Така Флос не можа да се измъкне от „Халкро“. Той пи с мъжете от Сандуик, докато бирарията започна да се клати и потъва като китоловен кораб по време на буря. Край него металните чаши се чукаха и преливаха от пяна. Стотици пъти го потупваха по рамото.
— Да пием за Ендрю Флос! — провикваше се Халкро.
Флос извади една лира от джоба си, за да им се отплати за гостоприемството. Лирата бе бързо раздробена на куп дребни монети, които скоро се върнаха в чекмеджето на Халкро.
Бирата свърши и те започнаха да пият норвежка ракия.
Късно следобед Флос се обърна със сериозен глас към Питър Скейл, който стоеше до него:
— Сега не се чувствувам като на китоловен кораб, а като в търбуха на някой ранен в корема кит. Трябва да си ходя, Питър.
С голямо залитане той успя да се добере до вратата.
Шумът от бирарията постепенно заглъхна.
Той отново бе на пътя, един самотен, объркан Йона.
— Искам да ми кажете, сър, следното: беше ли погребан както трябва?
— Иска ли питане? — отговори пасторът, мистър Сели. — Аз сам извърших церемонията. Една молитва в къщи и една на гроба. Прочетох и подходящ за случая пасаж от светото писание: „Ти, който отиваш във вечното си жилище…“ Смъртта е голямо тайнство! Има, Ендрю, обаче една дреболия — формалностите по погребалния обред останаха неуредени. Не бе заплатена таксата нито на пастора, нито на гробаря. Ние знаем, разбира се, че такива пропуски може да има от време на време. В случая момичето е бедно. А пропускът може винаги да се поправи, когато условията се подобрят.
— На колко възлиза таксата? — попита Флос.
— Пет шилинга — отговори мистър Сели. — Половината за гробаря и половината за мен.
Флос извади шепа дребни монети от джоба си. Избра от тях една по-голяма и я постави на масата на пастора.
— Заповядайте — каза той.
— Чудесно! — отговори пасторът.
Той отключи металната кутия, която седеше на бюфета, и постави вътре монетата, като говореше:
— Да бяха всички като теб, Ендрю!
— А колко е венчалната такса? — попита Флос.
— Половин крона — отговори мистър Сели.
От съкровището дребни монети, което стискаше в шепата си, Флос избра половин крона и я постави на масата.
— В края на жетвата ще се женя за Петерина Голд от Фейдун — каза той.
— Много добре — отговори мистър Сели. — Радвам се да го чуя. Ще трябва, разбира се, да уредиш въпроса с мистър Уърк, чиновника по гражданското състояние, за да може церемонията да бъде извършена в църква.
Монетата изтрополи в касичката, която мистър Сели заключи.
— Мисля, че няма нужда от разписки. Ние имаме доверие един в друг, не е ли така, Ендрю? А след всичко това, смятам, че трябва да се почерпим.
Той отвори вратичката на долапа и извади оттам бутилка и две чаши.
— Искам да стигна във Фейдун преди да е мръкнало — каза Флос.
— Разбирам — отговори мистър Сели, — но това, Ендрю, е най-хубаво бренди-коняк, и тъй като знам, че никому няма да обадиш, ще ти кажа. Миналия месец, през нощта, по тъмно, един френски кораб пристигна на пристанището. От него разтовариха двадесет и едно буренца с бренди и огромно количество тютюн без знанието на акцизното управление. Двадесет и едно буренца! Чрез агенти, които няма да разкрия, едно от тези буренца се озова в пасторската къща.
Той намигна на Флос, след което внимателно напълни двете чаши.
— Ендрю — каза той, — нека женитбата ти донесе щастие! Петерина е добро момиче и бедността не е порок.
— Благодаря — каза Флос и гаврътна чуждестранното питие.
Очите му се бяха просълзили. Той се изправи.
— Довиждане, пасторе!
— Довиждане, Ендрю! — отговори пасторът. — Хубаво питие, нали? Радвам се, че си отново у дома. Мистър Патридж Симпсън, земевладелецът, пази стопанството в Брек за теб. Говорих с него миналата седмица. В неделя ще те видим на твойто място в черквата, нали?
На една миля от къщата на пастора, в каменоломната, циганите-калайджии чествуваха някакъв празник. Гореше голям огън и те бяха насядали на групички край него. От време на време някой силно се провикваше и отново настъпваше тишина. Младо момиче обикаляше с една кана и пълнеше чашите с някакво питие.
Беше станало тъмно и Флос се чувствуваше много уморен. Като че бе изминал сто мили от сутринта, като че бе обиколил целия реален свят и сега потъваше все по-дълбоко в царството на въображаемото.
Той излезе от пътя и сви настрани в храстите, като наблюдаваше от тъмното циганския ритуал.
Имаше сватба.
Уил и Мери седяха в двата края на огромен плосък камък, отсечен от кариерата преди много години. Бяха облечени в обичайните си дрипи, само на вратовете им бяха завързани чисти бели кърпи. Помежду им, величествен, като цар или свещеник, бе седнал Езра, главатарят на племето. Тази вечер той оглавяваше церемонията.
Една възрастна жена на име Хийдър бе застанала отстрани срещу тях. Гласът й от време на време се издигаше, за да произнесе прочувствено обвинителни слова.
Останалите цигани седяха на известно разстояние отзад, разделени на мрачни съсредоточени групички. Единствената движеща се фигура бе момичето, което разнасяше каната с питието.
— Ти, Уил — провикваше се Хийдър, — открадна през април три кокошки от фермата на Глебе, през юни задигна торба торф от склада, а по време на Селскостопанската изложба в Даунби открадна цяла тенекия мед от камиона, който разнасяше стоките. А не бракониерства ли ти на пъстърва в поточето край Стратнейвър? — Бракониерства! Затова ти не заслужаваш да вземеш за жена това добро момиче Мери.
— Отговаряй, Уил! — каза Езра.
— Случват се неща — каза Уил, — и добри, и лоши. Но хляб за Мери аз ще имам винаги.
— Аз го искам за мой мъж — каза Мери.
— Хубав отговор — каза Езра.
Всички отпиха от чашите си, освен Уил, Мери и възрастната жена, застъпника на дявола, която беше тук, за да изтъква недостатъците.
Флос надникна през завесата от клони. Усети, че някой го потупа по рамото. Тъмнокосото момиче, което разливаше питието, бе застанало до него и му поднасяше чаша ракия. Усмихна му се, после с мека походка тръгна обратно към бурето, за да напълни каната си. Флос отпи голяма глътка. Устата и гърлото му бяха така добре промити с ром, уиски, бира, ракия и коняк, че това, което пиеше сега, му се струваше безвкусно като вода. Само смътно почувствува някакъв тлеещ огън в стомаха си.
Старата жена изведнаж се провикна:
— Уил, не беше ли ти този, който се напи по време на панаира в Киркуол и се сби с един норвежки моряк в „Лейвърок“ и те държаха в затвора по време на целия празник? Не беше ли ти този, който се напи на вечеринката в Кенисби и строши цигулката в главата на цигуларя, защото не свирел правилно мелодията? Не се ли напи три пъти за времето между панаира в Хемнъвоу и празника „Всях светих“, и още четири пъти за времето между „Всях светих“ и Нова година? Ти не можеш да се ожениш за това добро момиче Мери.
— Отговаряй — каза Езра.
— Случват се неща — каза Уил, — и добри, и лоши. Но Мери винаги ще има дреха на гърба си.
— Аз го искам за мой мъж — каза Мери.
— Хубав отговор — каза Езра.
Всички цигани пиха, освен Уил, Мери и старата Хийдър.
Момичето се приближи до Флос отново. Ракията пееше тихо и нежно, докато пълнеше чашата му. След това момичето отново изчезна като сянка.
Старата жена пак извиси глас, размахвайки юмрук във въздуха.
— Уил — викаше тя, — какво представляваше ти, след като навърши четиринайсет години? Светец? Та ти съдра копчетата на Лизината рокля, събори Долина в една влажна канавка и посред нощ влезе гол в палатката на Бел, докато нейният мъж Сам бе отишъл да събира стари дрехи. Та не роди ли Сийна от Даунби дете, което ти е одрало кожата! И не целуна ли слугинята на земевладелеца край стобора — още носиш следата от камшика на управителя на врата си. Ти не заслужаваш да бъдеш мъж на това добро момиче Мери.
Виковете на Хийдър се удряха в двете стени на каменоломната и отекваха.
— Отговаряй! — каза Езра.
— Случват се неща — каза Уил, — и добри, и лоши. Но за Мери винаги ще има огън през зимата.
— Аз го искам за мой мъж — каза Мери.
— Добре казано — рече Езра.
Циганите вдигнаха чаши. Чернокосото момиче разбърка огъня и той се разгоря с високи пламъци. Тя отново се промъкна зад храста и напълни чашата на Флос. Този път не го погледна.
Старата Хийдър отново започна да говори, но вече по-меко.
— Мери, сега ще говоря против теб. За повечето невести, с тяхното мърсуване и клюкарстване, не е трудно да се кажат лоши неща. Но малко лоши неща могат да се кажат за теб, Мери. По-миналата година, на панаира в Даунби ти загуби чантичка с игли за един шилинг. Веднаж загори заека, който готвеше, и калаят се олющи от котела, който ти калайдиса за доктора от Холм. Ти не можеш да станеш жена на този добър човек Уил.
— Отговаряй! — каза Езра.
— Случват се неща, и добри, и лоши — каза Мери. — Аз ще нося с гордост децата му.
— Аз я искам за моя жена — каза Уил.
— Хубав отговор — каза Езра.
Циганите се изправиха на крака, вдигнаха наздравица и отпиха. После изляха остатъците от уискито в огъня и отново седнаха.
Момичето бързо напълни всички чаши. Този път не дойде при Флос. То застана до Ангус, млад и силен циганин, и прошепна нещо в ухото му, сочейки към храста, зад който се бе скрил непознатият натрапник.
— А сега — каза Езра, — дайте ведрото.
Старата Хийдър постави една кофа между огъня и камъка, на който се извършваше церемонията. Уил се надигна от мястото си и отиде към кофата. Той разкопча панталоните си и се изпика в нея. Беше ред на Мери. Тя повдигна полата си, клекна над кофата и също се изпика. Езра вдигна тържествено кофата и като я разклати, завъртя съдържанието вътре седем пъти по посока на движението на слънцето.
— Само този, който би могъл да раздели отново тази течност, — извика той, — ще може да раздели и Уил от неговата жена Мери.
След това той изля урината на земята.
Уил и Мери се целунаха.
Циганите се изправиха на крака и започнаха да танцуват, да подвикват и крещят. Засвири цигулка. Буйни танци се развихриха из цялата каменоломия. Едно куче в близката ферма започна да лае. Езра и Хийдър се запътиха един към друг бавно и тежко. Никой не разнасяше вече питие наоколо. Сега циганите подлагаха уста под течащия кран на бурето, пиеха и се отдалечаваха. Краката им все по-ожесточено се удряха в земята и танцът им ставаше все по-див. Къде се бе дянало красивото момиче? Флос искаше да танцува с него. Искаше да чуе неговия глас. Искаше да го попита защо го бе пропуснало при последната обиколка и каква беше тайната, която подшушна на Ангус. Искаше да целуне момичето, преди да подари целувките си завинаги на Петерина. Той се надигна иззад храста и с несигурна стъпка се запъти към пламтящия огън и глъчката. Тя беше там, хвърляше стари, измити от морската вода дъски в огъня, а голата й ръка изглеждаше розова в светлината на пламъците. Той се запъти към нея. Цигулката стържеше в ушите му. Езра подаде димящата си лула на Хийдър.
— Девойко! — повика я Флос.
Тя обърна към него студено и безизразно лице.
Една ръка го сграбчи, последва удар.
След това всичко се сля в една черна вълна, в която той потъна.
Събуди се в някаква канавка близо до Фейдун, на повече от миля от каменоломната. Беше съвсем светло.
С болка се изправи на крака. Костите му скърцаха. От ръкава му се стичаше вода. Езикът му се бе отпуснал в устата като мокър парцал.
Първата мисъл, която мина през главата му, бяха парите. Пръстите му опипаха пояса под ризата. Там бяха останали две лири. В джоба му се търкаляха още дванадесет шилинга и няколко по-дребни монети. Обля го успокоителна топлина. Значи ще може да плати двете гвинеи за Брек — това бе полугодишният наем за стопанството.
Той вървеше по пътеката между две ниви към Фейдун. Овесът тук вече не се зеленееше. Всеки стрък блестеше с цвета на жетвата.
От комина на къщата се вдигаше кълбо дим, а вратата беше отворена. Той наведе глава, за да не се удари в горния й ръб, и влезе. Петерина седеше зад чекръка.
— Мир в този дом! — каза Флос.
— Ти се върна от китолов, Ендрю Флос — каза Петерина.
— Да — отговори той.
— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах. В Хамнавоу има тридесет и четири бирарии, а между Хамнавоу и Бърси още шестнадесет. Някои моряци пътуват доста дълго, докато си стигнат у дома.
— Имам наема за стопанството в Брек — каза Флос, — а и няколко шилинга отгоре.
— Ще се настаним там през ноември — каза Петерина.
Тя се запъти към долапа, извади кана с бира и една погача.
— Премести стола си по-близо до масата! — каза тя. — Ето ти малко хляб и бира.
Докато Флос ядеше, Петерина разправяше:
— Няма много новини из енорията. През юни един кон уби баща ми. Бог да ми прости, че говоря лоши работи за мъртвите, но от тогава къщата е по-спокойна. Спокойна къща, но празна. От погребението насам живея от средствата, които енорията отпуска за бедни. От срам не смея да се покажа пред хората. Нямах пари и за таксите по погребението. Не съм платила нито за покров, нито за гробаря, нито за пастора.
— За всичко се погрижих още по пътя — каза Флос. — Всичко е платено.
— Добра работа си свършил, Ендрю Флос — каза Петерина.
— Платил съм и венчалната такса — добави Флос.
— Сватбата ще стане през последната седмина на септември — каза Петерина. — Ще се постарая да ти бъда добра жена, Ендрю Флос. Но преди това трябва да приготвя покривка за леглото, пелена за кръщенето на първата ни рожба и два покрова, един за мен и един за теб, тъй като никой не може да предскаже точния ден или час на смъртта и ние трябва винаги да сме готови.
Чекръкът се въртеше и току-що изпредената сива вълна се плъзгаше между пръстите й.
— Насмолих лодката на брега — каза Петерина. — Ще ловиш риба, докато дойде време за първата жътва в Брек.
— Добре — каза Флос.
— Снощи имаше циганска сватба в каменоломната — каза Петерина. — Имаше голямо празненство. Цигулките се чуваха до три часа сутринта.
— Да — каза Флос.
Той изпи последните капки бира, най-вкусната бира, която бе пил някога.
— Ще поспя час-два — каза той, — след туй може да уловя някоя и друга риба, преди да е мръкнало. А утре или вдругиден в чифлика сигурно ще имат нужда от жетвари.
Кораб на пристанище, заобиколен от каменните зидове на кейовете и стените на складове, прилича на затворник, който размишлява за свободата с угнетението на лишен от независимост свободолюбив дух. Железни вериги и дебели въжета го държат вързан о каменните стълбове в края на павирания бряг, а началникът на пристанището като някой обветрен и проклет тъмничар с пиринчени копчета на куртката обикаля и хвърля ревностни, бдителни погледи към всичко, което оковава корабите и ги кара да стоят бездейни, неподвижни и безпомощни, сякаш потънали в дълбока скръб по волните и опасни дни из моретата.
Бандата отстъпници — началници на пристанища, надзиратели на кейове, вратари и тем подобни като че ли хранят безгранично недоверие към примирението на пленения кораб. Изглежда никакви вериги и въжета не им се виждат достатъчни в желанието по-сигурно да привържат свободолюбивите кораби към яката, кална, поробена земя. „Я по-добре сложете още едно въже откъм кърмата, господин помощник-капитан“ — са обичайните думи в техните уста. Аз ги заклеймявам с името „отстъпници“, защото повечето са били моряци на младини. Старческите недъзи — побелялата коса, бръчките около очите и изпъкналите вени по ръцете — са сякаш признаци на нравствено отравяне и те слухтят около пристаните със спотаено чувство на злорадство към сломените духом благородни пленници. Искат все повече фендери, повече въжета; искат все повече синджири, повече окови, повече букаи; искат да превърнат корабите с крилати души в неподвижни правоъгълни каменни блокове. Стоят в калта на уличната настилка, тези дегенерирали морски вълци, дълги редици товарни вагони дрънкат с куплите си зад гърба им, а те оглеждат с неприязън кораба от бушприта до хакамборта с единственото желание да тиранизират нещастното създание под лицемерното прикритие на доброжелателството и грижата. Тук и там кранове размахват окачена на верига голяма кука, която прилича на уред за изтезаване на кораби. Тумби от пристанищни работници шетат с кални крака по траповете. Сърцераздирателна гледка е това: толкова много хора от земята, земни, за които един кораб никога не е представлявал нищо, нехайно, грубо да газят с подкованите си обувки беззащитната му снага.
За щастие нищо не може да накърни красотата на един кораб. Този дух на тъмница, това чувство за някакво ужасно и унизително бедствие, сполетяло създание тъй галещо окото и тъй печелещо доверието, се излъчват само от кораби, вързани край кейовете на големи европейски пристанища. Струва ти се, че са ги затворили с измама, за да ги гонят от пристан на пристан в тъмните, кални, квадратни локви с черна вода, като жестока отплата след славно плаване.
Кораб, закотвен на открит рейд, с лихтерите до него, който сваля товара от своя борд, със своите собствени макари, извършва на свобода едно от естествените си предназначения. Тук няма ограничения; тук има простор; бистра вода наоколо, ясно небе над мачтите, зелени възвишения и чаровни заливчета се виждат от мястото, където е спрял. Собственият му екипаж не го е захвърлил на благосклонното попечителство на сухоземните работници. Той все още служи за подслон, за него все още се грижат неговите верни приятели и ти знаеш, че той след малко плавно ще се хлъзне между носовете на залива и ще изчезне. Само у дома, в пристанището стои той изоставен, лишен от свобода благодарение лукавството на хора, които мислят единствено за бързи превози и доходни товари. Единствено тогава на палубата му падат тези ужасни ъгловати сенки на стени, на покриви и на комини.
За човек, незапознат с това изключително благородство, сила и изящество, които поколения от природно надарени корабостроители са извличали направо от чистите кътчета на простичките си души, гледката, която можеше да се види преди двадесетина години — флота платноходи, спрели покрай северната страна на Новия южен док — представляваше внушително зрелище. По онова време, хванати два по два за безбройните яки дървени пристани, те се проточваха на близо половин миля, още от охраняваната с полицаи желязна порта на пристанището, а мачтите им се губеха в далечината като дървета в някоя гора. Пред високите им рангоути ламаринените складове заприличваха на джуджета, утлегарите им увисваха далеч навътре над брега, нашарените с бяло и позлата фигури на носовете им превръщаха дългия прав кей в същинска скулптурна галерия от несъвършени кариатиди, ослепителни в свойта чистота над калта и мръсотията в този пристанищен район, със смалените силуети на засуетените групи и хора, припрени и изпомацани на фона на извисените неподвижни грамади.
По време на прилив някой от тях, натоварен и със задраени люкове, напускаше общата редица и се впускаше в свободната площ на пристанището, задържан от въжета, тъмни и тънки като първите нишки от мрежата на паяк, опънали се от носа и кърмата му чак до стълбовете на брега. Там, строен и замрял като птица, готова да разпери криле, той чакаше, докато още с отварянето на вратите един-два влекача шумно избързваха навътре, завъртваха се около него, суетливо и загрижено го повеждаха към реката, внимателно го промъкваха и прекарваха под вдигнати мостове, през бентовата порта между двата плоски края на вълнолома, украсени с мъничка зелена морава, заобиколена с чакъл, с бяла сигнална мачта с рея и гафел и вдигнати на нея едно-две избелели сини, червени или бели флагчета.
Този нов южен док (тъй беше официалното му име), с който са свързани повечето от ранните ми професионални спомени, принадлежи към групата Западноиндийски докове, наред с два по-малки и много по-стари, наричани единият Вносен, а другият Износен, и двата загубили вече търговското си значение. Живописни и чисти, каквито са обикновено доковете, двата близнака ширеха един до друг тъмно проблясващите си огледални води, рядко спохождани от няколко кораба, вързани за шамандури или скрити един от друг в края на складовете в ъглите на празни пристани, където дремеха в усамотена тишина, нетревожени от залисията на хорските грижи — по-скоро в уединение, отколкото в плен. Те бяха чудновати и отзивчиви, тези два уютни дока, необзаведени и смълчани, без припрени, дразнещи кранове, без приспособления за бързане и работа по тесните им брегове. Не ги задръстваха железопътни линии. Тумбите от работници, които непохватно се скупчваха зад ъглите на магазиите да хапнат на спокойствие обеда си, донесен в червени памучни кърпи, напомняха по-скоро хора, дошли на излет край брега на безлюден планински вир. Те бяха спокойни (и, бих казал, много недоходни), тези кейове, по които капитанът на някой от корабите, участвуващи в тормозещата, изтощителна, шумна дейност на Новия южен док само на няколко крачки оттук, можеше да се изплъзне в обедните часове, без да му пречат хора и предмети, и да се поразтъпче, унесен в размисъл (ако желае) за суетата на всичко човешко. На времето си те сигурно са били претъпкани с ония добри, стари, бавни западноиндийски кораби с четвъртита кърма, които са приемали пленничеството си със същото безразличие, с каквото са посрещали вълните, блъскащи се в тъпите им честни носове, и невъзмутимо са изхвърляли захар, ром, меласа, кафе или кампешово дърво със собствените си винчове и макари. Но когато аз ги опознах, от износните стоки не бе останала дори следа, а единствените вносни, каквито изобщо съм виждал там, бяха няколко скъпоценни товара тропическо дърво — огромни греди, грубо изсечени от здрави дънери, израсли в горите около Мексиканския залив. Те лежаха там, подредените във фигури исполински трупи, и трудно беше да се повярва, че всички тези купища безжизнени и окастрени дървета са излезли из утробата на някоя крехка, невинна наглед малка барка, по всяка вероятност с изрисувано на носа познато женско име като например Елън еди-коя си или Ани еди-каква си. Но най-често е така с разтоварената стока. Пръснат ли я безразборно по кея, струва ти се, че не е възможно целият този огромен товар да е излязъл от спрелия до него кораб.
Това бяха спокойни, тихи кътчета в трескавия свят на пристанищата — тези кейове, в които никога не съм имал щастието да намеря подслон след някое тежко плаване. Но и един бегъл поглед беше достатъчен, за да се разбере, че там никога не са се събирали много моряци и кораби. Бяха тъй тихи, че като си ги припомни ясно, човек започва да се съмнява дали изобщо са съществували — тези места за отдих за уморени кораби да помечтаят, места по-скоро за размисъл, отколкото за работа, където злонравните кораби — опаките, мързеливите, пропускащите вода, лошите морски кораби, неподчиняващите се на кормилото, капризните, вироглавите, непокорните във всяко отношение — разполагаха с достатъчно време да си направят равносметка и да се разкаят за грешките си — печални и голи, със смъкнати от тях разпокъсани одеяния от корабно платно — в прахоляка и саждите на лондонския въздух, обвил върха на мачтите им. Че и най-лошият кораб е готов да се покае, стига да има достатъчно време, в това аз ни най-малко не се съмнявам. Опознал съм твърде много кораби. Никой от тях не е изцяло лош; а днес, когато едно кълбо от пара издуха от лицето на морето техните устояли на толкова бури снаги — издуха заедно и злото, и доброто в предела на нещата изслужили своето време, не би имало нищо лошо, ако заявим, че в тези отминали поколения от послушни слуги никога не е имало нито една безвъзвратно непоправима душа.
В Новия южен док наистина нямаше време за угризения на съвестта, задълбочен размисъл, разкаяние или коя да е друга проява на вътрешен живот у пленените кораби или техните офицери. От шест сутринта до шест вечерта не секваше тежкият затворнически труд, с който се възнаграждаваше доблестта на корабите, достигнали пристанището, и огромни окачала с всевъзможни стоки увисваха през релинга, за да се спуснат право в люковете, когато надзирателят дадеше знак с ръка от мостика. Новият южен док бе използван главно за товарене на стоки за колониите в онези светли (и последни) дни на спретнатите платноходи за превоз на вълна, приятни за гледане и… е, трудни, за да ги управляваш. Някои имаха по-хубава външност от другите; много от тях имаха (меко казано) прекалено високи и тежки мачти; всички — така се смяташе — бяха бързоходни; и в цялата тази редица от кораби, чиито мачти, реи и въжа запречваха небето с огромна гъста мрежа, а пиринчените части блестяха почти дотам, докъдето стигаше окото на полицая при портата, надали имаше и един, който да познава друго пристанище измежду всичките пристанища по широкия свят, освен Лондон и Сидней, или Лондон и Мелбърн, или Лондон и Аделаида, като за онези с по-малък тонаж бихме могли да прибавим и Хобарт Таун. Човек би могъл да повярва онова, което белобрадият втори помощник-капитан на „Херцог С.“ казваше за своя кораб: че познавали пътя за другото полукълбо по-добре от собствените си капитани, които година след година ги повеждаха от Лондон мястото на тяхното пленничество — към някое австралийско пристанище, където преди двадесет и пет години, макар здраво и сигурно вързани за дървените кейове, те се чувствуваха не като пленници, а като почитани гости.
Тези градове, не тъй големи, както са сега, се интересуваха от корабите — подвижните брънки, свързващи ги с „дома“, чийто брой обикновено подсилваше у тях чувството за все по-нарастващото им значение. Те ставаха за тях неразделна част от всекидневието. Това бе особено вярно за Сидней, където от самото сърце на града надолу, в далечния край на главните улици, се виждаха платноходите за вълна, спрели в Кръгообразното пристанище — не оградено със зидове пристанище подобно на затвор, а неделима част от най-хубавия, най-живописния, огромен и безопасен залив, огряван някога от слънцето. Грамадни презокеански параходи спират сега по тези места, запазвани винаги за морската аристокрация; наистина, величествени и внушителни, те днес са тук, а идущата седмица ги няма; докато обикновените товарни и емигрантски кораби и пътническите платноходи на моето време, стъкмени с тежки мачти и реи, с изящна линия, оставаха с месеци да чакат своя товар от вълна. Имената им достигаха до почетното положение да бъдат познати на всички. В неделни и празнични дни гражданите се трупаха на пристанището да ги посещават, а самотният дежурен офицер играеше за разтуха ролята на чичероне — особено на гражданките с по-жив нрав и добър усет за удоволствията, които могат да се извлекат при разглеждането на корабните кабини и салони. Звънтенето на пораздрънканите пиана се носеше през отворените портове на кърмата по цял следобед, чак докато замъждукат газовите лампи и корабният нощен пазач заеме поста си, сънлив след незадоволителната дневна дрямка, свали флагчетата и закачи лампа в края на трапа. Нощта бързо обгръщаше смълчаните кораби, чиито екипажи бяха отишли на брега. Нагоре по къса стръмна улица, край кръчмата „Кралския лик“, свърталище на коковете и стюардите на флотата, мъжки глас на равни интервали предлагаше топли суджуци в края на Джордж стрийт, където бяха евтините гостилнички (шест пенса обед или вечеря), държан от китайци (тази на Сън-към-он не беше лоша). Вслушвал съм се в гласа на този страхотно упорит амбулант (интересно дали е умрял или е направил състояние), седнал на релинга на стария „Херцог С.“ (той загина, нещастният кораб, от насилствена смърт край бреговете на Нова Зеландия), омагьосан от еднообразието, ритмичността, от резкостта на повтарящия се вик, и тъй вбесен от нелепата омая, че ми се е приисквало продавачът да се задави до смърт с къс от собствената си проклета стока.
Глупава служба било, годна само за някой старец, разправяха ми моите другари, да бъдеш нощен пазач на пленен (макар и почитан) кораб. И общо взето, получаваше я най-старият от моряците на корабния екипаж. Но понякога се случваше да няма налице нито най-стар, нито друг що-годе надежден моряк. Екипажите на корабите обладаваха чудната способност бързо да се стопяват в онези дни. И така може би поради моята младост, непорочност и навика ми да се унасям в размишления (който ме правеше понякога муден в работата с въжата), неочаквано бях назначен от нашия първи помощник-капитан Б. с най-язвителния му тон, на тази завидна длъжност. Не съжалявам за преживяното. Нощните настроения на града долитаха от улицата до кея, в ония тихи часове на нощни бдения: помня шайките от гамени, нахълтали на брега да уредят някаква кавга с юмручна разправа по-далеч от полицията, скупчени в неясно очертан кръг, полускрити от купищата стоки, звуците на удари, от време на време по някой стон, а после тропота на крака и вика: „Бързо!“, вдигнал се изведнъж над зловещия и възбуден шепот; помня нощните плячкаджии, преследвани или преследващи, приглушения писък, последван от дълбока тишина, или пък другите, които се промъкваха крадешком като привидения и отправяха отдолу към мен с тайнствен глас неразбираеми предложения. Пък и файтонджинте, които два пъти седмично, в нощите, когато трябваше да пристигне пътническият кораб от каботажната служба, нареждаха цял батальон блеснали фенери срещу нашия кораб, и те бяха забавни по свой начин. Слизаха от каприте, разказваха си неприлични истории на сочен език и всяка тяхна дума достигаше до мен през фалшборда, както седях и пушех на главния люк. Веднъж ми се случи в течение на час-два да водя извънредно интелектуален разговор с една личност, която не можех да видя ясно — някакъв господин от Англия, както каза той с интелигентен глас, — аз на палубата, а той на кея, седнал върху сандък с пиано (свален на брега от нашия трюм същия следобед) и запалил пура, от която миришеше много хубаво. Ние — или по-скоро той — засегнахме науката, политиката, естествената история и дори операта. После, след като подхвърли ненадейно „Вие изглежда сте доста интелигентен, драги“, той ме осведоми подчертано, че се казвал Сеньор, и тръгна… предполагам към хотела си. Видения, видения! Стори ми се, че зърнах побелял бакенбард, когато той се озърна под уличния фенер. Изглежда ми ужасно, като си помисля, че напълно естествено би било да е вече сред мъртвите. Не бих могъл да кажа нищо против неговия интелект, освен това, че може би страдаше малко от догматизъм. И се казваше Сеньор!
Службата си имаше обаче и отрицателни страни. Една студена, ветровита, тъмна нощ през юли, както се бях прислонил сънливо от дъжда до вратата на кабината, някаква фигура прехвръкна по трапа. Казвам прехвръкна, защото като че ли имаше крила; беше някакъв мъж, само че палтото му беше сцепено на две на гърба, плющеше над главата, придаваше му зловещ вид и той приличаше на птица. Поне тъй ми се стори, тъй като нямах възможност да го различа ясно. Как успя да стигне пред мен с такава бързина, и то без да се спъне в непознатата палуба, не мога да си представя. Трябва да е виждал на тъмно по-добре от всяка котка. Той ме отрупа с дрезгави молби да го оставя да се приюти до сутринта в общата ни кабина. Както ме задължаваше службата, аз отказах, първо меко, и по-твърдо, когато настоя с нахална нотка в хленча си.
— За бога, пусни ме, друже! Подгонили са ме… цялата тълпа!
— Махай се! — отвърнах аз.
— Няма ли да ме пуснеш?
— Не, нали ти казах. Веднага слез от трапа! Не чуваш ли?
Мълчание. Той като че ли се сви, сякаш не можеше да намери думи от мъка, а после — прас! — пред мен блесна страшна светкавица, той изчезна, а аз останах проснат по гръб с най-зверската синина под окото, с каквато някой е бил възнаграждаван за честно изпълнение на служебния си дълг. Видения, видения! Надявам се, че се е отървал от враговете, от които е бягал, и е здрав и читав до днес. Но юмрукът му бе необикновено тежък и той улучи целта изумително точно в оня мрак.
Имаше и други преживелици, не толкова болезнени, повечето от тях смешни, а една — с драматичен характер; но най-интересната от всички бе не с друг, а със самия господин Б., нашия първи помощник-капитан.
Той слизаше на брега всяка вечер, за да прекара заедно със сърдечния си приятел, помощник-капитана от барката „Цицерон“, която стоеше от другата страна на Кръгообразното пристанище. Късно през нощта долавях отдалече неуверените им стъпки и гласовете им, издигнали се в безконечен спор. Помощник-капитанът на „Цицерон“ го изпращаше до кораба. Те продължаваха безсмислената си и объркана беседа най-приятелски цял половин час, та и повече на брега пред трапа, а след това чувах господин Б. да настоява, че трябвало да изпрати приятеля си до неговия кораб. И пак потегляха, все тъй задълбочени в най-дружески разговор, а гласовете им се чуваха, докато обиколят цялото пристанище. Неведнъж се случваше да изминават тъй разстоянието три-четири пъти и да се изпращат един другиго, подтиквани от чисто и безкористно другарство. После дали от дълбока умора, или в миг на забрава двамата сполучваха някак да се разделят и след малко дъските на дългия ни трап започваха да се огъват и да скърцат под тежестта на господин Б., който най-сетне се завръщаше на борда.
При релинга плещестата му фигура спираше с леко олюляване.
— Вахтения!
— Аз, господин помощник-капитан.
Смълчаване. Той чакаше да дойде момент на устойчивост, преди да се реши на петте крачки по вътрешната стълба — от релинга до палубата; а пазачът, научен от опита, се въздържаше да предложи помощта си, която точно в този стадий на завръщането щеше да бъде приета от помощник-капитана като оскърбление. Но много пъти съм треперил да не си счупи врата. Беше тежък човек.
А после, с прибягване и тежък скок той преминаваше. Нито веднаж не се случи да падне; но му трябваше време да се окопити след изкачването.
— Вахтения!
— Аз, господин помощник-капитан.
— Капитанът на борда ли е?
— Да, господин помощник-капитан.
Смълчаване.
— Кучето на борда ли е?
— Да, господин помощник-капитан.
Смълчаване. Нашето куче беше мършаво и отблъскващо псе, което повече приличаше на болнав вълк, отколкото на куче и никога не бях забелязал господин Б. по някое друго време да проявява и най-малък интерес към битието на това животно. Но не пропускаше този въпрос.
— Дай ми ръка и ме подкрепяй!
Винаги бях готов за тази молба. Той се облягаше тежко на мен, докато стигнеше достатъчно близо до вратата на кабината, за да се хване за дръжката. Тогава изведнъж пускаше ръката ми.
— Стига толкоз. Сега мога да се справя.
И се справяше. Справяше се да намери пътя до леглото си, да запали лампата, да си легне… да, и да стане, когато го повикам в пет и половина, да бъде първият човек на палубата, да вдигне чашата със сутрешно кафе до устните си със сигурна ръка — готов да поеме задълженията си, сякаш е спал здраво дели десет часа — по-добър старши офицер от мнозина други, невкусвали грог през целия си живот. Той можеше да се справи с всичко това, но никога не можа да се справи с едно — да напредне в живота.
Само веднъж не успя да се хване за дръжката на вратата от първо посягане. Почака малко, опита се пак и пак не успя. Започваше да ми натежава на ръката. Въздъхна бавно:
— Да я вземат мътните тая дръжка!
Без да ме пусне, той се обърна и пълната луна освети лицето му, сякаш беше бял ден.
— Бих искал да сме в открито море — свирепо изръмжа той.
— Да, господин помощник-капитан! — Чувствувах нужда да кажа нещо, защото той продължаваше да се държи за мен, сякаш иначе щеше да загине, и тежко дишаше.
— Пристанищата са лошо нещо. Корабите се разкапват… хората отиват по дяволите.
Аз замълчах и след малко той повтори:
— Бих искал да сме в открито море, далеч оттук.
— Аз също, господин помощник-капитан — осмелих се да се обадя аз.
Хванал се за рамото ми, той се нахвърли срещу мен:
— Тъй ли! Какво значение има за теб къде сме с кораба? Ти… ти не пиеш!
Но дори и тази вечер той „се справи“ най-после. Успя да се хване за дръжката. Ала не успя да запали лампата (не вярвам и да се е опитал), макар че сутринта, както винаги, бе пръв на палубата, с врат като на бик, къдрокос и с язвителното си изражение и нетрепващия поглед наблюдаваше как моряците се залавят за работа.
Срещнах го десет години след това случайно, неочаквано, на улицата, когато излизах от канцеларията на моя търговски посредник. Не можех да го забравя с неговото „Сега мога да се справя“. Той ме позна веднага, спомни си името ми и на кой кораб съм служил под неговото командуване. Огледа ме от глава до крака.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Капитан съм на малка барка — казах. — Товаря тука стока за Мавриций. — След това, без да помисля, добавих: — А вие какво правите, господин Б.?
— Аз ли? — каза той, като ме гледаше с нетрепващия поглед и старата язвителна усмивка. — Аз търся нещо за правене.
Стори ми се, че щеше да е по-добре да бях си прехапал езика. Катраненочерната му къдрава коса бе станала стоманеносива; беше безупречно спретнат, както винаги, но със страхотно овехтели дрехи. Лъснатите му обувки бяха останали без токове. Но той ми прости и ние отидохме с файтон да обядваме на моя кораб. Той го разгледа добросъвестно, похвали го от сърце, поздрави ме за моето командуване с безусловна искреност. На обед, когато побутнах бутилката към него, поклати глава и понеже не свалях от лицето му въпросителен поглед, рече полугласно:
— Справих се с това… твърде късно.
Следобед пак излязохме на палубата. Той като че ли не можеше да се откъсне от кораба. Тъкмо тогава подменяхме някои въжа с телени кабели и той надзърташе ту тук, ту там, одобряваше, правеше предложения, даваше ми съвети, както едно време. На два пъти се обърна към мен с „мойто момче“, но се поправи веднага на „господин капитан“. Моят помощник се канеше да ме напусне, но аз скрих от него този факт. Беше ме страх, че ще ми се примоли да му дам длъжността и да ми се примоли по такъв начин, че да не мога да му откажа. Беше ме страх. Щеше да ми е невъзможно: не бих могъл да давам заповеди на господин Б., и съм сигурен, че и той не би ги приемал от мен много дълго. С това не би могъл да се справи, макар и да се беше справил с пиенето… твърде късно.
Най-после се сбогува. Когато гледах плещестата му, биковрата фигура да се отдалечава нагоре по улицата, питах се със свито сърце дали има в джоба си пари, колкото да плати за едно пренощуване. И разбрах, че ако в същата тази минута го викнех, нямаше дори да се извърне. И той е останал само видение, но аз помня думите, които изрече на осветената от луната палуба на славния „Херцог“:
— Пристанищата са лошо нещо. Корабите се разкапват… хората отиват по дяволите.
Зазоряваше. Слънцето още не беше изгряло и целият залив Кресънт се криеше под бяла морска мъгла. Нямаше ги големите, покрити с гъсталаци хълмове отзад. Не се виждаше къде свършват и откъде започват ливадите и бунгалата. Изчезнал бе и песъчливият път с полянките и бунгалата отвъд него; нямаше ги белите дюни, обрасли с червеникава трева; по нищо не личеше кое е бряг и кое — море. Бе паднала тежка роса. Тревата беше синя. Големи капки висяха по храстите и едва се задържаха; сребристото пухкаво тои-тои се бе отпуснало на дългите си стебла, а всички невени и розови карамфили в градините на бунгалата се бяха свели до земята от мокрота. Прогизнали бяха студените обички, кръгли росни перли лежаха по плоските листа на латинките. А може би морето е навлязло тихо в тъмнината, а може би голямата вода е пропълзяла скришом — но до къде? Дали пробуденият посред нощ не би видял огромна риба да трепва край прозореца му и да изчезва пак…
А-а — А-ах! — въздишаше сънливото море. А откъм гъсталака идваше ромонът на ручейчета — забързани, леки, те се провираха край гладките камъни, втурваха се във вирчета, обрасли с папрат, и пак изскачаха навън; чуваше се и плясъкът на едри капки по широки листа и още нещо — но какво? — някакво размърдване и потрепване, припукване на клон, а после такава тишина, като че някой се ослушва.
Иззад залива Кресънт, между купищата пропукани скали, с трополене се появи стадо овце. Те бяха сгушени като малка, сплъстена вълнена къделя, а тънките им, клечести крачета ситняха припряно, подплашени сякаш от студа и тишината. Подире им подтичваше старо овчарско куче, с прогизнали лапи, изцапани с пясък; то душеше земята, но някак нехайно, сякаш си мислеше за друго. После в скалистия проход се появи и самият пастир. Беше мършав, изправен старик, с ямурлук, замрежен от малки капчици, кадифени панталони, пристегнати под коляното, и широкопола мека шапка със синя кърпа, надиплена по периферията. Едната му ръка бе мушната в колана, в другата стискаше хубава излъскана жълта гега. И както крачеше, спокойно и бавно, той леко си подсвиркваше, а веселата му, отнесена свирня звучеше някак тъжно и нежно. Старото куче подскочи игриво, после се сепна засрамено от лекомислието си и запристъпва, изпълнено с достойнство, край своя господар. Овцете прибягваха напред; започнаха да блеят и призрачни стада им отговориха от дълбините на морето. „Бе-е! Бе-е-е!“ За известно време те сякаш тропаха на същото място. Напред се простираше песъчливият път с плитките локви; все същите прогизнали гъстаци се редяха от двете му страни и същите тъмнеещи огради. Изведнъж нещо огромно изникна пред тях; грамаден рошав гигант с разперени ръце. Беше голямото евкалиптово дърво пред магазинчето на мисис Стъбз и като минаха край него, лъхна ги силен дъх на евкалиптова смола. Но ето — широки светли петна проблеснаха в мъглата. Овчарят прекъсна свирнята; той отри червения си нос и мократа брада о мокрия ръкав, присви очи и погледна към морето. Слънцето изгряваше. Чудно как бързо изтъня мъглата, избяга, разся се от плитката равнина, изтърколи се от гъсталака и изчезна, като че някой я подгони; едри спирали и къдри се блъскаха и бутаха под напора на сребристите лъчи. Далечното небе — светло, чисто синьо — се отразяваше в локвите, а капките, плувнали по телеграфните стълбове, се разискриха в светли точки. Набразденото лъскаво море беше тъй блестящо, че от него заболяваха очите. Овчарят измъкна от джеба си една лула, с чашка като жълъд, порови за щипка ситен тютюн, отдели малко и натъпка лулата. Беше достоен, хубав старец. Когато запали и синият дим обви главата му, кучето, което го наблюдаваше, изпита гордост от своя господар.
„Бе-е! Бе-е-е!“ Овцете се пръснаха във ветрило. Бяха напуснали лятната колония, преди някой да се е размърдал и да е вдигнал размътена глава; тяхното блеене звучеше в сънищата на децата… те протягаха ръчици да приласкаят, да притиснат малките пухкави агънца от своите сънища. Тогава се появи първият обитател; беше Флори, котката на Бърнълови, седнала на стълба до вратата, подранила както винаги в очакване на млекарката. Когато зърна старото овчарско куче, тя подскочи, изви гръбнак, присви сивата си глава и сякаш гнусливо потръпна. „Уф! Каква груба, отвратителна твар!“ — каза Флори. Но старото куче, без да я погледне, подмина с клатушкане нататък. Само едното му ухо помръдна, за да покаже, че я е видял и че я смята за глупава млада женска.
Утринният бриз се вдигна в гъсталака и уханието на листата и мократа черна земя се смеси с острия мирис на морето. Стотици птички пееха. Кадънка прехвръкна над главата на овчаря и като кацна на върха на една клонка, извърна се към слънцето и разчорли перушинките на гърдите си. Стадото бе подминало рибарската хижа, подминало бе и порутената колиба, където живееше млекарката Лейла със старата си баба. Овцете се разпиляха по жълтото мочурище, а Уог, овчарският пес, забърза подире им, подбра ги и ги подкара към стръмния, тесен скалист проход, който извеждаше от залива Кресънт към котловината Дейлайт. „Бе-е! Бе-е-е!“ — долиташе далечното им блеене, докато се клатушкаха по съхнещия път. Овчарят прибра лулата — пусна я в горния джеб на палтото си, само чашката остана да стърчи отвън. И пак зазвуча леката, весела свирня. Уог се отби до някакви скали, подуши нещо и дотича обратно, отвратен. Като се бутаха, блъскаха и подтичваха, овцете кривнаха зад завоя, след тях от погледа изчезна и овчарят.
Скоро след това задната врата на едно от бунгалата се отвори и някакъв човек с бански костюм на ярки черти изхвърча надолу по ливадата, подскочи по стъпалата, втурна се през туфестата трева към падинката, запъхтя се нагоре по пясъчното хълмче, като подгонен прибяга през големите порести камъни, по студения, мокър чакъл и стъпи на твърдия пясък, който блестеше като мазнина. Плис-пляс! Плис-пляс! Водата се запени около нозете му, когато Станли Бърнъл нагази въодушевен. Пак първи в морето! Отново ги беше изпреварил. И той се наведе да намокри главата и шията си.
— Привет, братко! Привет, привет, теб о, Великолепни! — кадифен басов глас проехтя над водата.
По дяволите! Мътните да го вземат! Станли се изправи и откри една тъмна глава да се чернее отпред, видя една вдигната ръка. Беше Джонатан Траут — далеч пред него!
— Чудесно утро — пропя гласът.
— Да, не е лошо! — отсече Станли. Защо по дяволите тоя тип не си мъти неговата част на морето? Защо се вре точно тука? Станли отскочи, гмурна се и бързо загреба. Но Джонатан не се даваше. Приближи, с черна коса полепнала по челото, с полепнала къса брада.
— Невероятен сън сънувах нощеска! — провикна се той.
Какво му става на този човек? Тази мания за разговори влудяваше Станли неописуемо. И винаги все същото — все някакви глупости, които сънувал, или някаква тъпа негова идея, или някакви дивотии, които бил прочел. Станли се обърна по гръб и започна да рита с крака, докато заприлича на същински гейзер. Но дори и сега…
— Сънувах, че вися над ужасно дълбока пропаст и викам някого долу.
„Така ти се пада!“ — помисли си Станли. Не можеше да издържа повече. Спря да пляска.
— Слушай какво, Траут — каза той, — страшно бързам тази сутрин.
— Какво? — Джонатан беше толкова слисан — или пък се преструваше на такъв, — че потъна под водата и пак се показа, като плюеше.
— Искам да кажа — рече Станли, — че нямам време за… за… за… губене. Трябва да свърша с това къпане. Бързам. Работа ме чака тази сутрин — разбра ли?
Джонатан бе изчезнал, преди още Станли да довърши.
— Върви, приятелю! — любезно каза басовият глас и той леко се плъзна през водата… Проклетника! Провалил беше банята на Станли. Какъв отнесен идиот беше този човек! Станли заплува пак навътре, после пак бързо свърна назад и хукна нагоре по брега. Чувствуваше се изигран.
Джонатан постоя още малко във водата. Той се носеше, раздвижил леко ръце като перки, и оставяше морето да люлее дългото му кокалесто тяло. Странно, но въпреки всичко той обичаше Станли Бърнъл. Наистина, изпитваше злобничко желание да го дразни понякога, да му се присмива, но в дъното на душата си го съжаляваше. Имаше нещо трогателно в стремежа на този човек да се вживява във всичко. Неизбежно бе някой ден да се провали и то здравата! В този миг една огромна вълна повдигна Джонатан, подмина го и се разби в брега с весел плясък. Каква прелест! Ето и друга. Така трябва да се живее — безгрижно, дръзко, докрай. Той стъпи на дъното и тръгна към брега, забивайки пръсти в твърдия набръчкан пясък. Да взимаш нещата откъм леката им страна, да не се противиш на приливите и отливите на живота, а да им се поддаваш — така трябва. Защо е това притеснение? Животът трябва да се живее! А прекрасното утро, тъй свежо и хубаво, разнежено от светлината, очаровано от собствената си красота, сякаш прошепна: „Ами да!“
Но щом излезе от водата, Джонатан посиня от студ. Всичко го болеше; като че някой му изстискваше кръвта. И крачейки нагоре по брега, мръзнейки, с напрегнати мускули, той също усети, че радостта от къпането му е помрачена. Стоял бе във водата твърде дълго.
Берил беше сама във всекидневната, когато се появи Станли, облечен в син габардинен костюм, с твърда яка и връзка на точки. Изглеждаше прекалено издокаран и вчесан; отиваше в града. Той се отпусна на стола, измъкна часовника си и го постави до чинията.
— Имам само двайсет и пет минути — каза Станли. — Би ли могла да провериш дали овесената каша е готова, Берил?
— Мама вече отиде — отвърна Берил. Тя седна и му наля чая.
— Благодаря! — Станли сръбна. — Ей! — възкликна той учудено, — забравила си захарта.
— О, извинявай! — Но дори и сега Берил не му сипа; само побутна към него захарницата. Какво означаваше това? Докато си слагаше захар, очите му се свиха, потрепнаха дори. Той хвърли поглед към сестрата на жена си и се облегна.
— Какво ти е? — подхвърли той и разпъна яката си.
Берил бе свела глава; въртеше чинията в ръцете си.
— Нищо — долетя нежният й глас. После и тя го погледна и му се усмихна. — Какво да ми е?
— О! Нищо, доколкото знам. Струва ми се, че изглеждащ някак си…
В този миг вратата се отвори и се появиха трите малки момиченца, всяко с по една чиния каша. Облечени бяха еднакво, със сини блузки и гащички; обгорелите им крачка бяха голи, а косите им бяха сплетени и вързани на конска опашка. Зад тях влезе мисис Фейрфийлд с подноса.
— Внимателно, деца — предупреди ги тя. Но те и без друго внимаваха. Много бяха доволни, когато ги оставяха да носят нещо. — Казахте ли „добро утро“ на баща си?
— Да, бабо. — Настаниха се на пейката срещу Станли и Берил.
— Добрутро, Станли! — Старата мисис Фейрфийлд му подаде чинията.
— Добрутро, мамо! Как е момчето?
— Отлично! Събуди се само веднаж през нощта. Каква прекрасна утрин!
Старата жена застана с ръка върху хляба и погледна през отворената врата към градината. Морето шумеше. През широко отворения прозорец слънцето струеше върху жълтите лакирани стени и голия под. Всичко по масата блестеше и искреше. По средата една стара купа за салата беше пълна с червени и жълти невени. Тя се усмихна и в очите й се появи дълбоко задоволство.
— Би могла да отрежеш една филийка от този хляб, мамо — обади се Станли. — Остават само дванайсет минути и половина до дилижанса. Някой сети ли се да даде обувките ми на прислужницата?
— Да, готови са — отвърна мисис Фейрфийлд невъзмутимо.
— О, Кезайя! Защо си такова прасе! — извика Берил отчаяно.
— Аз ли, лельо Берил? — Кезайя се втренчи в нея. Какво им е направила? Само си беше прокопала една река през средата на кашата, напълнила я беше и ядеше от бреговете. Правеше го всяка сутрин и никой не й беше казал нито дума досега.
— Не можеш ли да се храниш прилично като Изабел и Лота? — Колко несправедливи са тия възрастни!
— Ами че Лоти винаги си прави островчета, нали, Лоти?
— Аз не си правя — обади се Изабел благоприлично. — Аз само си поръсвам кашата със захар, поливам я с мляко и си я изяждам. Само бебетата си играят с яденето.
Станли отблъсна стола си и стана.
— Е, ще си получа ли най-сетне обувките, мамо? Берил, ако си свършила вече, ще те помоля да изтичаш до портата и да спреш дилижанса. Бягай при майка си, Изабел, и я попитай къде ми е дянала шапката. Я почакай — не сте ли си играли с бастуна ми, деца?
— Не, татко!
— Но аз го оставих ей тука. — Станли се засуети. — Много добре си спомням как го оставих в това кьоше. Казвайте кой го е взел? Нямам време за губене. Търсете внимателно! Бастунът трябва да се намери.
Дори и Алис, прислужницата, беше повикана да търси.
— Не си ли ровила в огъня с него?
Станли се втурна в спалнята, където лежеше Линда.
— Невероятна работа. Всичко ми изчезва. Сега пък ми отмъкнали бастуна!
— Бастуна ли, миличък? Какъв бастун? — Безразличието на Линда в подобни случаи сигурно е престорено, каза си Станли. Нима никой не му съчувствува?
— Дилижанса! Дилижанса, Станли! — извика Берил от портата.
Станли махна с ръка на Линда.
— Нямам време за довиждане! — каза той. Нека това й бъде наказанието.
Той сграбчи шапката си, изхвръкна от къщата и се понесе по градинската пътека. Да, дилижансът го чакаше, а Берил, облегната на отворената врата, се усмихваше на някого, сякаш нищо не се бе случило. Безсърдечни жени! Смятат, че си длъжен да се трепеш като роб за тях, а те не си правят труда поне бастуна да ти опазят. Кели плесна с камшик по конете.
— Довиждане, Станли — подвикна Берил мило и радостно. Лесно им е да кажат довиждане! Ето я, стои си безгрижна, засенчила очи с ръка. А най-лошото беше, че и Станли трябваше да каже довиждане, заради другите около него. Видя я как се извръща, подскача радостно и се затичва към къщата. Драго й беше, че се е отървала от него!
Да, радваше се. Тя влетя във всекидневната и извика:
— Замина!
Линда подвикна от стаята си:
— Берил! Замина ли Станли?
Влезе старата мисис Фейрфийлд в ръце с момченцето, облечено в бархетено палтенце.
— Замина ли?
— Замина!
О, какво облекчение, каква разлика, когато мъжът го няма в къщи. Дори и гласовете им се промениха, като се викаха една друга; звучаха по-топло, по-нежно и сякаш споделяха тайна. Берил отиде до масата.
— Изпий още един чай, мамо. Горещ е.
Щеше й се някак си да отпразнува това, че сега могат да правят, каквото си щат. Нямаше мъж да ги притеснява; целият чудесен ден беше техен.
— Не, благодаря, дете — рече старата мисис Фейрфийлд, но от начина, по който в този миг подхвърли бебето и му каза: „Гу-гу-гу!“, пролича, че и тя чувствува същото. Момиченцата изтичаха на ливадата като пилета, пуснати от кокошарник.
Дори Алис, прислужницата, и тя се зарази и като миеше чиниите в кухнята, разливаше скъпоценната вода от резервоара най-разсипнически.
— О, тези мъже! — въздъхна Алис, потопи чайника в легена и го държа под водата дълго, след като спря да бълбука, сякаш и той беше мъж и му се падаше да го удавиш.
— Почакай ме, Изабел! Кезайя, почакай ме!
Малката бедна Лоти пак беше останала назад, защото й се виждаше ужасно трудно да премине през стълбите на оградата сама. Когато стъпи на първото стъпало, коленете й омекнаха; тя се вкопчи в дирека. Сега трябва да се премести някой крак. Но кой крак? Това никога не можеше да реши. А когато най-сетне спусна с отчаяние единия си крак, изпита ужасно чувство. Не беше нито на ливадата, нито на туфестата трева. Обгърна с отчаяние дирека и викна:
— Почакайте ме!
— Не, няма да я чакаш, Кезайя! — рече Изабел. — Такава е глезла. Само знае да хленчи. Хайде!
И подръпна блузката на Кезайя.
— Ще ти дам кофичката си, ако дойдеш с мене — любезно каза тя, — по-голяма е от твоята.
Но Кезайя не можеше да остави Лоти сама. Изтича при нея. Със зачервено лице, Лоти дишаше тежко.
— Ей тука, сложи си другия крак — рече Кезайя.
— Къде?
Лоти гледаше надолу към Кезайя, сякаш от някаква висока планина.
— Ей тук, гдето ми е ръката — и Кезайя потупна мястото.
— А, там значи! — Лоти въздъхна дълбоко и премести другия крак.
— Сега се поизвърти, седни и се плъзни — обясни Кезайя.
— Но тук няма на какво да се седне, Кезайя — проплака Лоти.
Най-после успя и когато и това свърши, поотърси се и засия.
— Ставам все по-добра на стълбите, нали, Кезайя?
Лоти беше голяма оптимистка.
Розовата и синя шапчица следваха яркочервената шапчица на Изабел по този стръмен и хлъзгав хълм. На върха поспряха, за да решат къде да отидат и да огледат кой е вече там. Погледнати отзад, на фона на небето, широко размахвайки лопатки, те приличаха на малки озадачени изследователи.
Цялата фамилия Самуел Джоузиф бе вече тук, заедно с гувернантката, която седеше на походно столче, поддържаше реда с една свирка, завързана около шията й, и направляваше действията с малка пръчка. Джоузифовци никога не играеха сами, нито пък ги оставяха да измислят игри. Оставеха ли ги, всичко завършваше с това, че или момчетата сипваха вода в гърбовете на момичетата, или момичетата се опитваха да напъхат малки черни рачета в джобовете на момчетата. Затова мисис С. Дж. и бедната гувернантка изготвяха всяка сутрин някаква „брограма“, както я наричаше гувернантката, за да ги „запафляват и бредпазват от бели“. И винаги едно и също: състезания, надпреварвания или игри в кръг. Всичко започваше с пронизително изсвирване на гувернантката и завършваше пак със свирка. Имаше дори награди — големи, доста зацапани книжни пакети, които тя с кисела усмивчица измъкваше от една издута торба. Самуел Джоузифовци се бореха ожесточено за наградата, играеха нечестно и се изпощипваха по ръцете — всички бяха опитни щипачи. Единствения път, когато Бърнъловите деца играха с тях, Кезайя спечели награда и след това, като разви цели три листа хартия, накрая намери едно никакво ръждясало телено копче. Тя тъй и не разбра защо вдигаха такава патърдия…
Сега вече те не играеха със Самуел Джоузифовци, нито пък им посещаваха приемите. А Самуел Джоузифовци постоянно уреждаха детски празненства в Залива и черпеха все с едно и също. Огромен леген за миене напълваха с престояла плодова салата, кифлите нарязваха на четири, а в каната наливаха нещо, което гувернантката наричаше „лемоната“. И вечерта си тръгваш или с разпран волан на роклята, или с престилка, оляна цялата с кой знае какво, а Самуел Джоузифовци продължават да подрипват на поляната си като същински диваци. О, не! Те бяха отвратителни.
На другата страна на плажа, близко до водата, две малки момченца с навити панталонки проблясваха като паячета. Едното копаеше, другото току притичваше до водата и пълнеше една кофичка. Бяха момчетата на Траутови, Пип и Рагз. Пип беше толкова зает с копането, а Рагз бе толкова зает да му помага, че забелязаха братовчедките си едва когато те застанаха до тях.
— Гледайте! — извика Пип. — Гледайте какво открих.
И той им показа една стара, мокра, прогизнала обувка. Трите момиченца занемяха.
— Е, и какво ще правиш с туй? — попита Кезайя.
— Ще си го взема, разбира се! — отвърна Пип самодоволно. — Ами че това е находка, разбираш ли?
Да, Кезайя разбираше. Но все пак…
— Знаеш ли колко много неща има заровени в пясъка — обясняваше Пип. — Изхвърлят се при корабокрушение. Съкровища. Ако искаш да знаеш — можеш да намериш…
— А защо Рагз непрекъснато трябва да налива вода? — запита Лоти.
— А, то е, за да овлажнява — отговори Пип, — да става работата малко по-лесно. Карай, Рагз.
И добрият малък Рагз продължи да тича нагоре-надолу и да изсипва водата, която ставаше кафява като какао.
— Ами да ви покажа ли какво намерих вчера? — тайнствено каза Пип и заби лопатката в пясъка. — Обещайте да не казвате.
Те обещаха.
— Кажете закъл-кокъл, честен кръст!
Момиченцата казаха.
Пип измъкна нещо от джоба си, дълго го търка в блузата, после дъхна отгоре и отново го затърка.
— Сега се обърнете! — нареди той.
Те се обърнаха.
— Всички гледайте тук! Мирно! Сега!
И ръката му се разтвори; държеше към светлината нещо, което блестеше, искреше и беше най-чудесното зелено.
— Това е смагард! — заяви Пип тържествено.
— Ама вярно ли, Пип? — дори Изабел беше потресена.
Прекрасното зелено нещо сякаш танцуваше в ръката на Пип. Леля Берил имаше смагард на един пръстен, но той беше много по-малък. А този беше голям като звезда и колко по-красив!
С напредването на сутринта цели компании се появяваха иззад пясъчните дюни и слизаха на плажа да се къпят. Беше прието около единайсет плажът да бъде на разположение на жените и децата от лятната колония. Първо се събличаха жените, нахлузваха банските си костюми и покриваха глави с отвратителни шапки, подобни на сюнгерни торби; после разкопчаваха децата. По целия плаж се виждаха разхвърляни малки купчинки дрехи и обувки; големите летни канели, затиснати с камъни, за да не хвръкнат, приличаха на огромни мидени черупки. Странно, дори и морето като че ли шумеше различно, когато тези подскачащи, весели хора се втурваха във вълните. Старата мисис Фейрфийлд, в лилава памучна рокля и черна шапка, привързана под брадичката, сбра своите пилци и ги съблече. Малките момченца на Траутови изхлузиха ризките си през глава и петимата хукнаха натам, а баба им зачака с ръка в торбата с плетката, готова да измъкне кълбото с вълна, щом види, че са влезли във водата.
Дундестите момиченца бяха много по-страхливи от нежните, слабовати малки момченца. Пип и Рагз, треперейки, цамбуркайки се и приплясквайки, влязоха без колебание. Но Изабел, която можеше да преплува дванайсет размаха, и Кезайя — почти осем, ги последваха след изричното споразумение да не бъдат пръскани. Колкото се отнася до Лоти, тя въобще не ги последва. Моля ви се, оставете ме сама да си правя удоволствието. А удоволствието беше — да седи на ръба на водата с изпънати крака, с допрени колене, да размахва чудновато ръце, сякаш очакваше да се понесе по морето. Но когато някоя по-голяма вълна, някоя стара мустаката вълна поемаше тромаво към нея, тя скачаше като ужилена и с ужасено лице хукваше нагоре по пясъка.
— Дръж, мамо, пази ми ги, моля ти се!
Два пръстена и тънка златна верижка паднаха в скута на мисис Фейрфийлд.
— Добре, мила. Ти няма ли да се къпеш тука?
— Не-е — провлече глас Берил. Звучеше някак неопределено. — Ще се съблека по-нататък. Ще се къпем с мисис Хари Кембър.
— Е, добре. — Но мисис Фейрфийлд сви устни. Не одобряваше мисис Хари Кембър. Берил знаеше това.
Бедната стара мама, усмихваше се тя, като подскачаше по камъните. Бедната стара мама! Стара! О, каква радост, какво блаженство е да си млад…
— Изглеждаш много доволна — посрещна я мисис Хари Кембър. Седеше свита на камъните, обгърнала колене, и пушеше.
— Какъв чудесен ден! — усмихна й се Берил.
— О, мила моя! — Гласът на мисис Хари Кембър показваше, че е разбрала много повече. Но всъщност нейният глас винаги звучеше така, като че знае много повече за теб от теб самия. Беше дръглива, странна жена с тесни ръце и стъпала. Лицето й, и то беше длъгнесто, тясно и изтощено; дори и русата й накъдрена коса изглеждаше обгоряла и увехнала. Беше единствената жена в Залива, която пушеше, а тя пушеше неспирно, дори говореше с цигара, залепнала на устната, и я сваляше едва когато пепелта беше толкова дълга, че бе необяснимо защо не пада. Когато не играеше бридж — а тя играеше всеки божи ден, — прекарваше времето си изтегната под жаркото слънце. Издържаше го до безкрай; не му се насищаше. Но така или иначе, то като че не я стопляше. Изсушена, повехнала, студена, тя лежеше простряна върху камъните като изхвърлена от морето дъска. Жените от Залива я намираха за много, много разпусната. Раздърпаната й външност, тарикатският й говор, начинът, по който се отнасяше с мъжете, като че и тя беше мъж, и самият факт, че не даваше и пет пари за своя дом и че наричаше слугинята си Гледис „Гледисче“ — всичко това беше позорно. Застанала на стъпалата на верандата, мисис Кембър ще се провикне със своя равнодушен, уморен глас:
— Слушай, Гледисче, я подхвърли насам една носна кърпичка, ако намериш някъде!
И същото това Гледисче, с червено кукуригу на главата вместо боне и с бели челици, притичва с безсрамна усмивка. Не, не, това е истински скандал! Е, вярно, нямаше деца, а и съпругът й… Тук гласовете обикновено се повдигаха: ставаха възбудени. Как е могъл да се ожени за нея! Как е могъл, как е могъл? Сигурно за пари, разбира се, но дори и така да е…
Съпругът на мисис Кембър беше поне с десет години по-млад от нея и толкова невероятно красив, че повече приличаше на статуя или на най-красива илюстрация към американски роман, отколкото на жив мъж. Черна коса, тъмносини очи, червени устни, ленива усмивка, чудесен тенисман, отличен танцьор — и толкова загадъчен! Хари Кембър беше като човек, който ходи на сън. Мъжете не можеха да го понасят, той не благоволяваше да разговаря с тях; не обръщаше никакво внимание на жена си, нито пък тя на него. Как ли живееше този човек? Разправяха се разни неща, и то какви! Да не посмееш да ги изречеш. С какви ли не жени го били виждали и по какви ли не места… но нищо не бе сигурно, нищо не можеше да се докаже. Някои от жените в Залива тайно очакваха един ден да извърши убийство. Да, дори докато разговаряха с мисис Кембър и оглеждаха безвкусното й облекло, те вече я виждаха простряна, както обикновено на плажа; но студена, окървавена и пак с тая нейна цигара, втикната в ъгъла на устата й.
Мисис Кембър стана, прозя се, разкопча токата на колана и измъкна блузата си. Берил и тя свали полата, изхлузи блузата и остана по късата си бяла фуста и елечето с панделки на раменете.
— Боже господи! — възкликна мисис Хари Кембър. — Колко си била красива!
— Престанете! — смути се Берил, но докато събуваше единия чорап, а после — другия, тя самата се почувствува красива.
— Но защо, мила? — учуди се мисис Хари Кембър, тъпчейки по собствената си фуста. Ах — какво ужасно бельо! Чифт сини памучни гащи с крачоли и хасян елек като калъфка за възглавница…
— И дори не носиш корсаж, нали! — Тя опипа кръста на Берил, а Берил отскочи с уплашен възклик.
— Никога! — каза тя натъртено.
— Малка щастливка! — въздъхна мисис Кембър, докато разкопчаваше своя.
Берил обърна гръб и започна да прави сложните движения на човек, който се опитва едновременно да съблече дрехите си и да облече банския си костюм.
— Ах, миличка — не се смущавай от мен — каза мисис Хари Кембър. — Защо се срамуваш? Няма да те изям. И няма да се възмутя като онези там кокошки. — И тя нададе цвилещ смях и изкриви лице към другите жени.
Но Берил се стесняваше. Никога не беше се събличала пред друг човек. Наистина ли бе глупаво? Мисис Хари Кембър я караше да чувствува, че се държи глупаво, че дори трябва да се засрами от това. Защо пък да се стеснява! Тя погледна крадешком към своята приятелка, която бе застанала в разпрания си елек и палеше нова цигара; едно внезапно, дръзко, пагубно чувство се промъкна в гърдите й. И като се засмя лекомислено, тя издърпа нагоре развлечения, влажен, полепнал с пясък бански костюм и го закопча.
— Виж, така е друго — каза мисис Хари Кембър. Двете тръгнаха надолу. — Ама наистина е грехота да носиш дрехи, мила моя. Някой ще ти го каже това някой ден.
Водата беше много топла. Беше чудно, прозрачно-синя, прошарена със сребро, а пясъкът на дъното изглеждаше златен; ритнеш ли го с крак, вдигаше се в облаче от златен прах. Ето, вълните достигнаха гърдите й. Берил застана с разперени ръце, вгледана в далечината, и при всяка нова вълна леко подскачаше, сякаш самата вълна я повдигаше нежно.
— Аз съм за това, хубавите момичета да си живеят живота — обади се мисис Хари Кембър. — Защо не? Не бъди глупава, мила. Забавлявай се.
И неочаквано се преметна, изчезна и отплува бързо, бързо, като плъх. Сетне се извърна и заплува обратно. Готвеше се да каже още нещо. Берил чувствуваше, че тази студена жена я покварява, но копнееше да го чуе. О! Но колко странно, колко ужасно! Когато приближи в черната си непромокаема шапка, със сънливото лице, вдигнато над водата, мисис Хари Кембър приличаше на отвратителна карикатура на собствения си съпруг!
Излегната в шезлонга, под чаеното дърво, което се издигаше в средата на предната полянка, Линда Бърнъл прекарваше сутринта, унесена в мечти. Не правеше нищо. Поглеждаше към тъмните, надвиснали над нея сухи листа на дървото, към сините цепнатинки помежду тях и от време на време по някое мъничко жълтеникаво цветче падаше отгоре й. Красиво — да, ако сложиш едно от тези цветченца на дланта си и го разгледаш внимателно, то наистина е едно изящно мъничко нещо. Всяко от тези бледожълтеникави листенца блестеше, сякаш изваяно от любеща ръка. Малкото езиче по средата му придаваше вид на камбанка. Обърнеш ли го, отвън то беше като тъмен бронз. Но още щом цъфнеха, те окапваха и се разпиляваха. Отърсваш ги от роклята си разсеяно; а понякога тези ужасни малки неща се заплитат и в косата. Защо цъфтят тогава? Кой е този, който се измъчва — а може би се радва — да сътворява всички тези неща, които тъй безсмислено се пропиляват… Колко загадъчно.
На тревата до нея, между две възглавници, лежеше момчето. Лежеше дълбоко заспало, с извърната главичка. Нежната тъмна косичка приличаше повече на сянка, отколкото на истинска коса, а ушенцето му беше като ярък, розов корал. Линда сключи ръце над главата си и кръстоса крака. Толкова приятно бе, че всички тези бунгала са празни, че другите са долу на плажа и нито се виждат, нито се чуват. Цялата градина беше само нейна; тя беше сама.
Ослепително бели, карамфилите сияеха; златооките невени трептяха; латинките обвиваха стълбовете на верандата като зелени и златни пламъчета. Защо нямаме време да наблюдаваме тези цветя достатъчно дълго, време да привикнем с техния нов и необичаен вид, време да ги опознаем! Но поспреш ли да разгледаш листцата, да видиш задната им страна, животът се вмъква и те повлича. И както си лежеше на шезлонга, Линда се почувствува много лека; също като лист.
Но ето го Живота, като вятър, който я грабна и разклати; трябваше да го последва. О, боже, все така ли ще бъде? Няма ли избавление?
… Стои на верандата на техния дом в Тасмания, облегната на коленете на баща си. А той и обещава: „Щом ти и аз пораснем, Лини, ще запрашим нанякъде, ще побегнем. Като две момчета. Мечтая си да плуваме нагоре по някоя река в Китай.“ Линда виждаше тази река, много широка, покрита с малки салове и лодки. Виждаше жълтите шапки на лодкарите и чуваше кресливите им, тънки гласове, като подвикваха…
— Хайде, татко.
Но тъкмо тогава един широкоплещест младеж с яркочервена коса премина бавно край дома им и бавно, дори тържествено свали шапка. Бащата на Линда подръпна ухото й закачливо, както му беше обичай.
— Любимият на Лини — прошепна той.
— Боже, татко, представяш ли си — да се омъжа не за друг, ами за Станли Бърнъл!
И все пак тя се омъжи тъкмо за него. И нещо повече дори — тя го обичаше. Но не Станли, когото всеки познаваше, не ежедневния Станли; а плахия, чувствителен, невинен Станли, който коленичеше всяка вечер да си чете молитвата и който тъй се стремеше да бъде добър. Станли беше чистосърдечен. Когато вярваше в някого — както вярваше в нея например, — правеше го с цялото си сърце. Беше много почтен; не умееше да лъже. А как ужасно страдаше, ако се усъмнеше, че някой — или тя, да речем — не е бил напълно прям, напълно откровен с него! „Това не мога да го разбера!“ Той тръсваше думите разгневено, ала чистият му, тревожен, объркан поглед беше като на уловен звяр.
Но бедата бе — тук Линда бе готова да се засмее, макар да не беше никак смешно, — че тя виждаше своя Станли твърде рядко. Имаше проблясъци, моменти, мигновения на затишие, но през цялото останало време те сякаш живееха в дом, който бе готов всеки миг да се подпали, на кораб, който се разбиваше всеки ден. И винаги не друг, а Станли бе в центъра на опасността. Цялото й време бе посветено на това да го спасява, да го подкрепя, да го успокоява и да изслушва оплакванията му. Останалото си време прекарваше в това отвратително раждане на деца.
Линда се намръщи; приседна бързо на шезлонга и обхвана глезените си. Да, в това бе недоволството й от живота; това не можеше да разбере. Това бе въпросът, който задаваше непрестанно и напразно очакваше отговор. Лесно е да се каже, че неизбежната участ на жената била да ражда деца. Но това не беше вярно. Тя можеше да го докаже. Беше смазана, обезсилена, обезверена от тези раждания. А което ги правеше двойно по-непоносими — не обичаше децата си. Излишно бе да се преструва. Дори и да беше имала сили, тя не би кърмила, не би играла с момиченцата. Не, сякаш леден дъх я беше смразявал изцяло при всяко едно от тези преживявания; не й беше останала никаква топлинка за тях. Колкото до момчето — слава богу, майка й го беше поела; той беше дете на майка й, на Берил, или на който ще. Почти не беше го вземала в ръцете си. Беше толкова равнодушна към него, че като го гледаше да лежи тук… Линда погледна надолу.
Момченцето се беше обърнало. Лежеше с лице към нея и беше будно. Тъмносините му бебешки очи бяха отворени; като че ли тайничко наблюдаваше майка си. И изведнъж лицето му се набръчка; разцъфна в широка, беззъба усмивка, като истински лъч.
— Ето ме! — казваше сякаш щастливата усмивка. — Защо не ме обичаш?
Имаше нещо тъй чаровно, тъй неочаквано в тази усмивка, че Линда също се усмихна. Но бързо се съвзе и хладно му отвърна:
— Не обичам бебета.
— Не обичаш бебета? — Момченцето не можеше да повярва. — Не обичаш мене?
То размаха глуповато ръчички към майка си.
Линда се плъзна от стола на тревата.
— Защо продължаваш да се усмихваш? — строго каза тя. — Ако знаеш за какво си мисля, веднага ще спреш.
Но то само лукаво присви очи и завъртя главичка на възглавницата. Не беше повярвало на нито една дума.
— Разбираме ги тия! — усмихна се момченцето.
Линда бе тъй изненадана от доверчивостта на това мъничко създание… Ах, не, да бъдем искрени. Не това изпитваше тя; нещо далеч по-различно, нещо толкова ново, че… Сълзи заиграха в очите й; тя прошепна на момченцето:
— Ей, миличко!
Но момченцето беше забравило за майка си. Усмивката му беше изчезнала. Нещо розово, нещо меко трептеше пред него. Посегна да го сграбчи, но то се скри мигновено. Ала когато се отпусна, друго, като предишното, се появи. Този път трябваше да го хване. Направи отчаяно усилие и се претърколи.
Беше отлив; плажът беше опустял; мързеливо приплясваше топлото море. Слънцето жареше, жареше горещо и огнено по ситния пясък; препичаше сивите, сините, черните и бели пъстри камъчета. То изсмукваше малките водни капки от вдлъбнатините на облите миди; избелваше розовия повит, плъзнал по пясъчните хълмове. Всичко бе замряло освен малките пясъчни скакалци. Пат-пат-пат! Те бяха неуморни.
Отсреща, по накичените с водорасли скали, които при отлив приличаха на дръгливи животни, слезли на водопой, слънчевите лъчи проблясваха като сребърни парички, изпуснати във всяка една от скалните локви. Танцуваха, трептяха и ситни вълни заливаха шуплестите брегове. Надзърнеш ли, надвесен над тях, всяка локва приличаше на езеро с розови и сини къщи, струпани по бреговете; а какви безкрайни планини се вдигаха над тези къщи — какви проломи, проходи, какви опасни ждрела и стръмни пътеки водеха до брега. Долу се люлееше морската гора: розови тънки дървеса, кадифени анемони и напръскани с оранжево водорасли. Ето — едно камъче на дъното помръдва, поклаща се, мярва се черно пипало; ето — призрачно същество потрепва и се загубва. Нещо ставаше с розовите люлеещи се дървеса; превръщаха се в студено сини като лунна светлина. Дочу се едно тихичко „плоп“! Кой направи това? Какво ли се случваше там, долу? А колко силно, колко задушно миришеха водораслите под жаркото слънце…
Зелените капаци на бунгалата в лятната колония бяха затворени. Навред по верандите, прострени по поляните, намятани по оградите висяха като отмалели бански костюми и дебели раирани хавлии. По первазите на всички задни прозорци се виждаха сандали, купчинки камъни, по някоя кофичка или сбирка от миди. Гъсталакът трептеше в омарата, песъчливият път беше пуст, само Траутовото псе Снукър лежеше проснато по средата. Сините му очи бяха избелени нагоре, краката му бяха изпружени вдървено и то въздъхваше отчаяно, за да покаже сякаш, че е решило да му сложи края и чака някоя милостива каруца да мине насам.
— Какво гледаш, бабо? Защо все спираш и се взираш в стената!
Кезайя и баба й си почиваха заедно следобед. Момиченцето, съблечено по гащички и ризка, с голи ръце и крака, лежеше върху една от бухналите възглавници на леглото на баба си, а старата жена, в бяла домашна роба с волани, седеше в люлеещия се стол до прозореца с дълго розово плетиво в скута. Тази тяхна стая, както останалите стаи в бунгалото, беше от светло лакирано дърво, а подът беше гол. Мебелите бяха очукани и най-обикновени. Тоалетката например представляваше сандък, покрит с набрана муселинена пола, а огледалото над нея бе много странно; сякаш беше прорязано от мълния. На масата имаше ваза с морски гърлици, така натъпкана, че повече приличаше на кадифен игленик, и една специална мида, която Кезайя бе подарила на баба си да си слага топлийките, и друга една, още по-специална, която според нея бе много подходяща за поставка на часовник.
— Кажи, бабо — повтори Кезайя.
Старата жена въздъхна, нави два пъти преждата около палеца си и прекара през нея кокалената кука. Заплиташе наново.
— Мислех си за вуйчо ти Уилиям, мила — каза тя тихо.
— За австралийския вуйчо Уилиям ли? — попита Кезайя. Имаше и друг.
— Да, разбира се.
— Оня, когото не съм виждала ли?
— За него.
— А какво се случи с него? — Кезайя знаеше много добре, но искаше да го чуе отново.
— Отиде на мините, получи слънчев удар и умря — отвърна старата мисис Фейрфийлд.
Кезайя премигна и отново си представи картината… Един малък човек, повален като оловен войник край голяма черна дупка.
— Домъчнява ли ти, като си мислиш за него, бабо? — Не обичаше баба й да е тъжна.
Сега на свой ред старата жена се замисли. Домъчняваше ли й? Да се връща назад. Да се взира в миналото, както Кезайя я бе хванала преди малко. Да продължава да ги мисли, както може само една жена, въпреки че тях отдавна вече ги няма. Натъжаваше ли я това? Не, такъв е животът.
— Не, Кезайя.
— Но защо? — настояваше Кезайя. Тя вдигна гола ръка и започна да си рисува във въздуха. — Защо е трябвало да умре вуйчо ми Уилиям? Не е бил стар.
Мисис Фейрфийлд започна да отброява по три бримки.
— Така се случи — каза тя разсеяно.
— А всеки ли трябва да умре?
— Всеки!
— И аз ли? — Кезайя не можеше да повярва.
— Някой ден и ти.
— Но, бабо! — Кезайя размаха левия си крак и размърда пръсти. По тях имаше пясък. — Ами ако не искам?
Старата жена въздъхна отново и издърпа дълъг конец от кълбото.
— Никой не ни пита, Кезайя — каза тя тъжно. — То ще се случи с всички ни, рано или късно.
Кезайя притихна и се замисли над това. Тя не искаше да умира. Това значеше, че ще трябва да си отиде оттук, да си отиде от всякъде, завинаги, да си отиде… да си отиде от баба си. Тя се извърна бързо.
— Бабо — обади се тя стреснато.
— Какво, скъпа!
— Ти няма да умираш. — Кезайя беше категорична.
— Хайде, Кезайя — баба й я погледна, усмихна се и поклати глава, — да не говорим за това.
— Няма. Не бива да ме оставяш. Не може да те няма. — Това беше ужасно. — Обещай ми, че никога няма, бабо — замоли се Кезайя.
Бабата продължи да плете.
— Обещай ми! Кажи „няма“!
Но баба й продължаваше да мълчи.
Кезайя се изтърколи от леглото; не можеше да понася това повече, леко скочи на бабините си колене, обви ръце около шията на старата жена и започна да я целува — под брадичката, зад ухото, взе да й духа във врата.
— Кажи няма… кажи няма… кажи няма… — задъхваше се тя между целувките. А после нежно и леко започна да гъделичка баба си.
— Кезайя! — Старицата изпусна плетивото. Облегна се на стола. И тя започна да гъделичка Кезайя.
— Кажи няма, кажи няма, кажи няма — кискаше се Кезайя и двете, прегърнати, се заливаха от смях.
— Хайде, стига вече, катеричке! Стига, дивото ми жребче! — каза мисис Фейрфийлд, оправяйки бонето си. — Вдигни ми плетката!
И двете бяха забравили какво „няма“.
Слънцето все още огряваше цялата градина, когато задната врата на Бърнълови се затвори с трясък и една много жизнерадостна фигура тръгна по пътеката към портата. Беше Алис, прислужницата, издокарана за следобедното си излизане. Носеше бяла памучна рокля с такива огромни червени капки и толкова многобройни, че чак да ти призлее, бели обувки и сламена капела, гарнирана под периферията с венец от алени макове. Естествено, носеше и ръкавици, бели, пожълтели по ръбовете от ютията, а в едната си ръка въртеше моден слънчобран, който тя назоваваше „перисол“.
Берил, седнала на прозореца да суши с ветрило току-що измитата си коса, си каза, че никога не е виждала такова чудо. Ако Алис бе намазала лицето си с изгорена тапа, преди да потегли, картинката щеше да бъде пълна. Къде ли ходят тези момичета? Сърцевидното японско ветрило се размаха презрително край прекрасната й руса коса. Сигурно Алис е пипнала някой ужасен нехранимайко и сега отива с него в гъсталака. И защо се е навлякла с такива шарении — мъчно ще се скрият с тия нейни дрехи.
Но не — Берил беше несправедлива. Алис отиваше на чай у мисис Стъбз, която й беше изпратила „инвитация“ по момчето за покупки. Изпитала беше голяма симпатия към мисис Стъбз още от първия път, когато отиде в магазина й да търси нещо против комари.
— Ах, любезна моя! — Мисис Стъбз се плесна по бедрото. — Не съм виждала по-нахапан човек. Сякаш канибали са ви яли.
На Алис й се щеше да има поне една жива душа по пътя. Чувствуваше се много неловко, че няма никой зад нея. Чувствуваше отмаляване в кръста. Как може никой да не я оглежда. А глупаво е да се озърта; ще се издаде. Тя подръпна ръкавиците си, затананика и подхвърли на далечното евкалиптово дърво:
— Ето ме, ида!
Но това не я успокои.
Магазинът на мисис Стъбз бе кацнал на малкото възвишение край самия път. Очи му бяха двете големи витрини, широката веранда служеше за шапка, а табелата на покрива с изписаното „При мисис Стъбз“ приличаше на малка визитна картичка, мушната небрежно в панделката й.
На верандата висеше дълъг низ от бански костюми, скупчени един в друг, сякаш бяха току-що спасени от вълните, а не готови да се хвърлят в тях; до тях висеше грозд от плажни обувки така страшно размесени, че за да си избереш един чифт, трябваше да прехвърлиш и да извадиш поне още петдесет. Дори тогава рядко можеше да се намери левият, който да отговаря на десния. Много хора загубваха търпение и отнасяха една обувка по мярка, а друга, малко по-голяма… Мисис Стъбз се гордееше, че при нея има и от пиле мляко. Двете витрини, подредени като паянтови пирамиди, бяха така наблъскани, така натрупани, сякаш опитен еквилибрист ги предпазваше от срутване. В левия ъгъл на едната витрина, залепена за стъклото с четири желатинови топчета, се мъдреше от незапомнени времена обява:
ЗАГУБЕНА! ПРИКРАСНА ЗЛАТНА БРОЖКА
ЧИСТО ЗЛАТО
НА ИЛИ БЛИЗО ПЛАЖА
СРЕЩУ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ
Алис натисна вратата. Звънчето издрънча, червените вълнени завеси се разтвориха и мисис Стъбз се появи. С широката си усмивка и дългия месарски нож в ръка, тя приличаше на дружелюбен разбойник. Алис бе приветствувана тъй горещо, че й бе трудно да запази своите „маниери“. А те се състояха в непрестанно покашляне и хъмкане, подръпване на ръкавиците, оправяне на полата и някакво превзето затруднение да различава нещата пред себе си и да разбира какво й се казва.
Чаят беше сервиран на масата в гостната — шунка, сардини, цяла буца масло и една голяма пшеничена пита като реклама за бакпулвер. Но примусът съскаше тъй силно, че беше безполезно да го надвикваш. Алис приседна в края на един плетен стол, а мисис Стъбз донапомпа примуса. Внезапно мисис Стъбз вдигна възглавницата от един стол и откри голям пакет в амбалажна хартия.
— Извадих си нови фотографии, мила — подвикна тя весело на Алис. — Кажете ми как ги намирате.
По много фин и изискан начин Алис наплюнчи пръста си и отметна пергамента от първата. Божке! Колко много бяха! Ако не са три дузини, на! И тя обърна първата към светлината.
Мисис Стъбз седеше на кресло, облегната силно на една страна. По едрото й лице се четеше леко учудване и имаше за какво. Защото, макар че креслото бе стъпило върху килим, вляво от него като по чудо заобикалящ края на килима се спущаше буен водопад. От дясната й страна стоеше гръцка колона между две гигантски папратови дървета, а в дъното се извисяваше източена планина, побеляла от сняг.
— Изискано е, нали? — викна мисис Стъбз. Алис тъкмо изкрещя „разкошно“, когато ревът на примуса замря, той изсъска и спря и тя допълни при пълна тишина: „Чудесно!“
— Приближете си стола, мила — каза мисис Стъбз и започна да налива чая. — Да — замислено подхвърли тя, като подаде чашата, — но ми се виждат дребни. Поръчах си уголемления. За коледни поздравления и тия не са лоши, но аз съм за големите фотографии. Дребните са грозни. Действат ми разочарователно.
Да, да, Алис напълно я разбираше.
— Величини — каза мисис Стъбз, — величини ми дай на мене. Бедният ми мил съпруг казваше винаги така. Не можеше да търпи дребните неща. Тръпки го побиваха. И може да изглежда чудно, мила — тук мисис Стъбз изхлипа и като че ли потъна в спомена, — може да изглежда чудно, но той си отиде от воднянка. Колко пъти му вадиха по дял литър в болницата… Сякаш небето го наказа.
Алис изгаряше от желание да разбере какво точно са вадили от него. Накрая се престраши:
— Сигурно е било вода.
Но мисис Стъбз вторачи очи в нея и отговори многозначително:
— Ракия, мила моя.
Ракия! Алис се стресна като котка и се опита да проумее, възбудена и напрегната.
— Това е той! — каза мисис Стъбз и посочи театрално към портрета на един наперен мъж в естествена големина, с изкуствена бяла роза на ревера, която приличаше на парче овча лой. Отдолу, със сребърни букви на червен картон стояха думите: „Не бой се, аз съм.“
— Ах, какво изискано лице! — промълви Алис.
Светлосинята фльонга на върха на русата, фризирана коса на мисис Стъбз потрепери. Тя източи пълната си шия. Гледай, каква шия! В основата си бе тъмнорозова, преминаваше в кайсиен цвят, избледняваше като печено яйце и завършваше в жълтеникаво.
— Тъй или инак, мила моя — каза тя неочаквано, — свободата си е пак свобода! — Ниският й мазен смях прозвуча като мъркане. — Свободата си е пак свобода! — повтори мисис Стъбз.
Свобода! Алис се изкиска глуповато и шумно. Почувствува се неловко. Помисли си за своята кухня. Странно! Дощя й се да се върне пак там.
Странна компания се събра в пералнята на Бърнълови след чая. Около масата бяха насядали един бик, един петел, магаре, което постоянно забравяше, че е магаре, едно агне и пчеличка. Пералнята беше чудесно място за такова сборище, защото можеха да вдигат шум колкото си искат и никой не им пречеше. Малката пералня с ламаринен покрив стоеше встрани от бунгалото. До стената имаше дълбоко корито, в ъгъла една бъчва, а на нея кошница с щипки. Прозорчето бе цяло в паяжини; на прашния перваз стояха парче свещ и капан за мишки. Имаше въжета за простиране, кръстосани високо горе, а на стената, на кука, висеше една много голяма, огромна ръждясала подкова. По средата имаше маса с пейки от двете страни.
— Не можеш да бъдеш пчела, Кезайя. Пчелата не е животно. Тя е насекомо.
— О, не, аз страшно искам да бъда пчела — проплака Кезайя. — … Малка пчеличка с жълто кожухче, с нашарени крачка. — Тя изпъна нозе и се наведе над масата. Чувствуваше се като истинска пчела.
— Насекомото и то е животно — каза тя упорито. — Издава звук. Не е като рибата.
— Аз съм бик, аз съм бик! — извика Пип. И той нададе такъв страшен рев — откъде излизаше този глас! — че Лоти се уплаши.
— Аз ще бъда овца — каза малкият Рагз. — Цяло стадо мина сутринта от тук.
— Откъде знаеш?
— Татко ги е чул. Бе-е-е! — Той пробля като агънце, което подтичва отдире и като че очаква да го поносят на ръце.
— Кукуригу-у-у-у! — пронизително викна Изабел. С тези червени бузи и ококорени очи тя наистина приличаше на петел.
— Ами аз какво да бъда? — ги запита Лоти и зачака засмяно да решат вместо нея. Трябваше да бъде нещо лесно.
— Стани магаре, Лоти — предложи Кезайя. — Иа-и-а-а! Толкова е лесно.
— И-а-а, и-а-а! — сериозно повтори Лоти. — И кога трябва да го казвам?
— Аз ще ти обясня, аз ще ти обясня — каза бикът. Той държеше картите. Размахваше ги над главата си. — Тишина! Слушайте всички! — Почака ги да се смирят. — Гледай сега, Лоти. — Той обърна една карта. — Има две фигурки — виждаш ли? Сега — ако сложиш тази карта в средата и някой друг има също карта с две фигурки, казваш „И-а-а!“ и картата е твоя.
— Моя ли? — Лоти разтвори очи. — Завинаги ли?
— Не, глупачке. Само за играта, разбираш ли? Само докато играем. — Бикът беше много разгневен.
— О, Лоти, ти наистина си глупачка — обади се гордият петел.
Лоти изгледа и двамата. После увеси глава и устната й затрепера.
— Не искам да играя — прошепна тя. Другите се спогледаха заговорнически. Всички знаеха какво означава това. Щеше да си отиде и после ще я открият някъде, с престилка заметната през глава в някой ъгъл, до стената или зад някой стол.
— Ами, ще играеш, разбира се. Толкова е лесно — окуражи я Кезайя.
А Изабел, разкайваща се, каза също като възрастна. — Мене гледай, Лоти, и ще се научиш.
— Засмей се, Лот — намеси се Пип. — Гледай сега какво ще направя. Ще ти дам първата карта на теб. Въпреки че е моя, на теб ще ти я дам. Дръж. — И той хвърли картата пред Лоти.
Лоти се оживи. Но сега пък изпадна в друго затруднение.
— Нямам кърпичка — каза тя. — А така ми трябва.
— На, вземи моята, Лоти — Рагз бръкна в моряшката си фланелка и измъкна една кърпичка, много мокра, завързана на възел. — Само внимавай — предупреди той. — Използвай ей това крайче. Не я развързвай. Вътре имам малка морска звезда, която ще се опитам да опитомя.
— Е, хайде, момичета — извика бикът. — И помнете — не бива да си гледате картите. Дръжте ги под масата, докато аз кажа „почни“.
Картите заплющяха по масата. Те всячески надничаха към тях, но Пип раздаваше много ловко. Ех, че беше хубаво в тая пералня; едва се сдържаха да не ревнат като малък хор от животни, преди още Пип да е свършил раздаването.
— Хайде, Лоти, ти започваш.
Лоти плахо посегна, взе горната карта от нейното купче, разгледа я — явно броеше фигурите — и пак я сложи отгоре.
— Не, Лоти, не трябва да правиш така. После ще я гледаш. Първо трябва да я обърнеш.
— Да, ама тогава всички ще я видят заедно с мене — тросна се Лоти.
Играта напредваше. Му-у-у-у! Бикът беше ужасен. Той вилнееше по масата и като че ли ядеше картите.
— Б-з-з! — жужеше пчелата.
— Кукуригу-у-у-у! — Изабел се беше изправила и от вълнение размахваше лакти като криле.
— Бе-е-е! — Малкият Рагз постави един поп каро, а Лоти — един, както те го наричаха, поп патия. Почти всичките й карти бяха обрани.
— Защо не изревеш, Лоти?
— Защото забравих какво съм — жално каза магарето.
— Е, добре. Смени се! Стани куче! Бау-бау!
— О, да. То е много по-лесно. — Лоти отново се усмихна.
Но когато на нея и Кезайя им се паднаха еднакви карти, Кезайя нарочно изчака. Другите правеха знаци на Лоти и тайно и сочеха картата. Лоти се зачерви; обърка се и накрая се обади:
— И-а-а! Кеза-и-а!
— Ш-т! Чакайте! — Бяха в разгара на играта, когато бикът ги спря с ръка. — Какво е туй? Какъв е тоя шум?
— Какъв шум? Какво приказваш? — запита петелът.
— Ш-т! Мълчете! Слушайте! — Те притихнаха като мишки. — Май че чух нещо като… като почукване — каза бикът.
— Нещо какво? — запита овцата прималяло.
Мълчание.
Пчелата потрепери.
— Абе за какво я затворихме и ние тая врата? — каза тя тихо. Вярно бе, защо я бяха затворили вратата?
Докато играеха, денят беше превалил; блестящото слънце беше изпламтяло и угаснало. Бързата тъмнина препускаше над морето, над пясъчните хълмове, върху ливадата. Беше страшно да се вглеждаш в ъглите на пералнята, но като че нещо нарочно те караше да се взираш в тях. А някъде далече баба палеше лампа. Щорите се спускаха; огънят в кухнята играеше по съдовете на полицата.
— Ами сега, ако някой паяк падне от тавана върху масата? — промълви бикът.
— Паяците не падат от таваните.
— Падат, падат. Нашата Мина разправяше, че видяла паяк колкото чиния с дълги косми като гъсеница.
Изведнъж всички малки главички се вдигнаха нагоре; всички малки телца се приближиха и притиснаха.
— Защо никой не идва да ни вземе? — извика петелът.
Ах, тези големи, смеят се, седят си уютно на светло край лампите и си пият чай! Бяха ги забравили. Не, не точно забравили. Затова се и смееха. Бяха решили да ги изоставят тук, сами.
Внезапно Лоти нададе такъв пронизителен писък, че всички наскачаха от скамейките и също изкрещяха.
— Едно лице — лице поглежда! — пищеше Лоти.
Вярно — беше истинско. Притиснато към стъклото ги гледаше бледо лице, черни очи, черна брада.
— Бабо! Мамо! Хора-а!
Но още не бяха достигнали до вратата, блъскайки се един друг, когато тя се отвори и на нея застана чичо Джонатан. Беше дошъл да прибере момчетата.
Той щеше да дойде по-рано, но в градината бе срещнал Линда, която се разхождаше нагоре-надолу по тревата, поспираше се да откъсне някой увехнал карамфил, да подпре друг, приведен надолу, да вдъхне ухаещо цвете, а после продължаваше нататък, унесена в своя свят. Върху бялата рокля тя носеше жълт шал с розови ресни, от магазина на Китаеца.
— Здравей, Джонатан! — извика Линда. А Джонатан смъкна смачканата си шапка, притисна я до гърдите си, коленичи и целуна ръката на Линда.
— Привет теб, хубавице! Привет, мой Небесен Прасковен Цвят! — забоботи нежно плътният му глас. — Къде са другите благородни дами?
— Берил отиде да играе бридж, а мама къпе момчето… Дошъл си да заемеш нещо, нали?
На Траутови все им трябваше по нещо и вечно отскачаха до Бърнълови в последния момент.
Но Джонатан отвърна кратко:
— Малко любов и малко нежност — и тръгна с нея.
Линда седна в хамака на Берил под чаеното дърво, а Джонатан се излегна на тревата край нея, откъсна една трева и взе да я дъвче. Те се познаваха добре. От другите градини долитаха детски гласове. Рибарска каручка трополеше по песъчливия път, а някъде отдалече се чуваше кучешки лай, приглушен, сякаш кучето бе навряло главата си в чувал. Заслушаш ли се, можеше да чуеш мекия плясък на морския прилив, шумолящ в камъчетата. Слънцето залязваше.
— И тъй, ти тръгваш на работа в понеделник, нали, Джонатан? — запита Линда.
— В понеделник вратата на кафеза се отваря и хлопва зад жертвата за нови единайсет месеца и седем дни — отвърна Джонатан.
Линда се залюля.
— Трябва да е ужасно — рече тя бавно.
— Да се разсмея ли, о, сестро мила? Сълзи ли да зароня?
Линда беше свикнала с тези приказки на Джонатан и не им обърна внимание.
— Предполагам — обади се тя разсеяно, — че се свиква. На какво ли не свиква човек.
— Така ли? Хм! — това „хм“ прокънтя тъй, сякаш излизаше изпод земята. — Не знам как е с другите — мрачно отвърна Джонатан, — но аз и досега не съм успял.
Като го гледаше излегнат край нея, Линда отново осъзна колко чаровен беше той. Странно, като си помислиш, че е най-обикновен чиновник, че Станли печели два пъти повече от него. Какво му беше на Джонатан? Не беше амбициозен, май че това. А му личеше, че е надарен, изключителен. Страстно обичаше музиката, всяка спестена стотинка даваше за книги. Бликаше от нови идеи, кроежи, планове. Но нищо не излизаше от това. Огънят на новото пламтеше у Джонатан, усещаше се как гори тихо, докато обясняваше, описваше и се разпростираше върху новите идеи, но миг след това угасваше, оставаше само пепелта и Джонатан продължаваше нататък с някакъв глад в черните си очи. В такива моменти той прекаляваше с абсурдния си начин на говорене — освен това беше солист на хора и пееше в църква с такава страховита драматична изразителност, че и най-незначителният химн зазвучаваше с нечестива сила.
— Струва ми се толкова идиотско, толкова гадно, че тръгвам в понеделник на работа — продължи Джонатан, — и всякога е било тъй и тъй ще бъде. Да прекараш най-хубавите години от живота, залостен на един стол от девет до пет и да драскаш в някакъв тефтер! Глупашки начин да пропилееш нечий… своя едничък къс живот! А може би унасям се в мечти?
Той се претърколи и погледна към Линда.
— Обясни ми каква е разликата между моя живот и живота на един обикновен затворник? Единствената разлика, според мен е, че аз сам съм се натикал в затвора и че няма кой да ме освободи. Това е по-непоносимо от обратното. Защото, ако бях вкаран вътре с ритници, против моята воля — още със затварянето на вратата, или да кажем след пет години, бих приел това положение и щях да почна да се интересувам от полета на мухите, щях да започна да броя стъпките на тъмничарите по коридора, да се заслушвам в тяхната походка и тъй нататък. А сега аз приличам на насекомо, доброволно влетяло в стая. Блъскам се в стените, блъскам се в прозорците, удрям се в тавана, правя всичко възможно на този свят, освен да излетя отново навън. И през цялото време си мисля като тази еднодневка или тази пеперуда, или каквото и да било там: „Животът е кратък! Животът е кратък!“ Имам само един ден или една нощ, а отвъд се простира безбрежната, изпълнена с опасности градина, неоткрита, непроучена.
— Но щом се чувствуваш така, защо тогава… — започна Линда бързо.
— Ха! — извика Джонатан. И това „ха!“ беше почти ликуващо. — Сега ме хвана. Защо? Защо наистина? Това е то влудяващият, удивителен въпрос. Защо не излетя обратно навън? Ето ти го прозореца или вратата, или през каквото и да съм влязъл там. Те все пак се отворени, нали? Защо не ги потърся и не избягам. Отговори ми на това, сестрице моя!
Той не й даде време да отговори.
— Но аз съм същото такова насекомо. По някаква причина — Джонатан замълча, — по някаква причина това не е позволено, забранено е, това е против закона на насекомите — да спреш да се блъскаш, да се удряш и да пълзиш по стъклото дори за миг. Защо да не напусна службата? Защо да не обмисля сериозно, сега например, кое ми пречи да напусна? Не е защото съм обвързан безвъзвратно. Имам да храня две момчета, но в края на краищата те са момчета. Мога да хвана морето или пък да се запилея на работа в планините, или… — Изведнъж той се усмихна на Линда и каза с променен глас, сякаш споделяше някаква тайна. — Слаб… слаб съм. Без опора. Без котва. Без ръководен принцип, ако искаш. — И тогава тъмният кадифен глас се разля:
И моят разказ ти изслушай,
как той разкрива се пред теб…
Замълчаха.
Слънцето беше се скрило. На запад по небето се трупаха големи разкъсани розови облаци. Широки потоци от светлина се промъкваха през облаците и иззад тях, сякаш искаха да залеят цялото небе. Отгоре синевата избледняваше; превръщаше се в светло злато, а гъсталакът, очертан на него, блестеше, тъмен и лъскав като метал. Понякога, когато тези потоци от светлина се явяват на небето, те са зловещи. Те напомнят, че там горе седи Йехова, бдящият бог, Всевишния, чийто поглед те следи зорко, неуморимо. Ти знаеш, че пришествието му ще направи от цялата земя разрушено гробище; безстрастните, лъчисти ангели ще те влачат насам-натам и няма да остане време да обясниш и най-простите неща… Но тази вечер Линда чувствуваше нещо безкрайно радостно и нежно в тези сребърни лъчи. А морето беше затихнало. То дишаше леко, като че искаше да влее тази нежна, радостна красота в своята гръд.
— Всичко е сбъркано, всичко е сбъркано — долетя призрачният глас на Джонатан. — Лоша е сцената, лош е декорът… три стола, три бюра, три мастилници и едно мръсно перде.
Линда знаеше, че той никога няма да се промени, и въпреки това запита:
— Но нима е късно, дори сега?
— Стар съм — стар съм — въздъхна Джонатан. Той се наведе към нея и прокара ръка по главата си. — Гледай! — Черната му коса беше прошарена със сребро като гърдите на черна птица.
Линда се изненада. Не знаеше, че е побелял. Но сега, като се изправи до нея, когато се протегна и въздъхна, тя го видя за пръв път нерешителен, унил, угрижен, докоснат вече от годините. Изглеждаше много строен на тъмнеещата трева и през ума й мина: „Като плевел е“.
Джонатан се приведе отново и целуна пръстите й.
— Небесата да възнаградят твоето търпение, господарко моя — промълви той. — Тръгвам да търся наследниците на моята слава и моето богатство.
И си отиде.
Светлина струеше от прозорците на бунгалото. Две квадратни златни петна падаха върху карамфилите и затворените невени. Флори, котката, излезе на верандата и седна на горното стъпало, с допрени бели лапи, със завита около нея опашка. Изглеждаше тъй доволна, сякаш бе очаквала този момент през целия ден.
— Слава богу, стъмнява се — каза Флори. — Слава богу, свърши този дълъг ден. — Едрите й като зелени сливи очи се разтвориха.
След малко се чу грохотът на дилижанса, плющенето от камшика на Кели. Колата приближи дотолкова, че можеха да се чуят гласовете на мъжете от града, които разговаряха високо. Спря пред портата на Бърнълови.
Станли бе на половината на пътечката, когато съзря Линда.
— Ти ли си, скъпа?
— Да, Станли.
Той прескочи лехата и я обгърна с ръце. Тя се намери обхваната в познатата, стремителна, силна прегръдка.
— Прости ми, скъпа, прости ми — заекна Станли, хвана я под брадичката и повдигна лицето й към своето.
— Да ти простя ли? — усмихна се Линда. — Но за какво?
— Мили боже! Нима си забравила? — извика Станли Бърнъл. — Само за това съм мислил през целия ден. Беше адски ден. По едно време реших да скоча и да ти телеграфирам, но после си помислих, че телеграмата ще пристигне след мене. Така се измъчих, Линда!
— Но, Станли — озадачи се Линда, — какво да ти простя?
— Линда! — Станли беше много засегнат. — Нима не усети — не, ти сигурно си усетила — тръгнах си, без да ти кажа довиждане тази сутрин. Не мога да си представя как можах да направя такова нещо. Моят отвратителен характер, разбира се. Но — в края на краищата — той въздъхна и отново я прегърна, — достатъчно се измъчих заради това днес.
— Какво държиш? — запита Линда. — Нови ръкавици? Я да ги видя.
— О, най-евтини кожени ръкавици — каза Станли смутено. — Бел носеше такива тази сутрин и като минах покрай магазина, просто хлътнах вътре и си купих едни. Защо се усмихваш? Не съм сгрешил, нали?
— Напротив, мили — каза Линда. — Мисля, че е много разумно.
Тя нахлузи една от широките светли ръкавици на своите пръсти и огледа ръката си, като я въртеше насам-натам. Все още се усмихваше.
Станли искаше да каже: „Докато ги купувах, мислих само за теб“. И то беше вярно, но кой знае защо не можа да го изрече.
— Хайде да влизаме — каза той.
Защо е тъй различно през нощта? Защо е тъй вълнуващо да стоиш буден, когато всички други спят? Късно е вече — много е късно! А ти с всеки миг ставаш все повече и повече буден, като че ли бавно, почти с всеки дъх се пробуждаш в някакъв нов, красив, далеч по-трепетен и възбуждащ свят. И защо това странно чувство, че си заговорник? Леко, крадливо се придвижваш из твоята стая. Вдигаш нещо от тоалетката и безшумно отново го поставяш там. И всичко, дори и рамката на леглото те познава, отвръща ти, споделя твоята тайна…
Ти не харесваш много стаята си през деня. Не се и замисляш за нея. Влизаш, излизаш, вратата се отваря и затръшва, шкафът изскърцва. Присядаш на леглото, сменяш си обувките и изхвръкваш навън. Или се мярваш в огледалото, бързо две фиби в косата, малко пудра на носа и хайде — пак навън. Но сега — тя изведнаж ти домилява. Та тя е една мила, малка стаичка. Тя е твоя. Ах, каква радост е да притежаваш нещо. Моя — само моя!
— Нали си моя завинаги?
— Да. — Устните им се срещнаха.
Не, разбира се, това са съвсем различни неща. Това са глупости и само празни приказки. Но без да иска, Берил видя съвсем ясно двама души в средата на стаята. Нейните ръце обгръщаха шията му, той я притискаше. И ето той прошепва: „Прелестна моя, прелестна малка моя!“ Тя скочи от леглото, изтича до прозореца, коленичи върху пейката и подпря лакти на перваза. Но и красивата нощ, градината и всеки храст, и всяко листче, бялата ограда, дори и звездите участвуваха в този заговор. Луната беше толкоз ясна, че цветята блестяха като през деня; сянката на латинките лежеше върху сребристата веранда също като листа на лилия с широко разтворени цветове. Чаеното дърво, приведено от южните ветрове, приличаше на птица на един крак, с протегнато крило.
А като гледаше храста, Берил почувствува, че този храст е тъжен.
— Ние сме безмълвни дървеса, простираме ръце в нощта, без да знаем за какво се молим — каза печалният храст.
Той беше прав — когато си сам и размишляваш върху живота, винаги е тъжно. Цялата възбуда и всичко изведнаж те напуща, и ти се струва, че в тишината някой те зове и ти сякаш чуваш името си за първи път. Берил!
— Тук съм. Аз съм Берил. Кой ме вика?
— Берил!
— Да дойда ли?
Самотно е да живееш сам. Наистина, имаш роднини, цял куп приятели; но не това искаше тя. Тя искаше някой, който да открие онази Берил, непознатата за другите, някой, който ще я иска винаги такава. Тя искаше любим.
— Отведи ме от всички тези хора, любов моя. Да избягаме далеч. Нека започнем отново нашия живот, съвсем нов, съвсем наш. Нека запалим наше огнище. Да седим и да ядем заедно. И дълго да си говорим през нощта.
А това всъщност означаваше: „Спаси ме, любов моя. Спаси ме!“
… — Хайде де, недей да скромничиш, мила. Човек се радва на живота, докато е млад. Послушай ме! — и бурен, глупав смях съпроводи силното безсмислено цвилене на мисис Хари Кембър.
Разбери, ужасно трудно е да нямаш никого. Зависиш от всичко, което те заобикаля. Беззащитна си. И вечно този ужас да не те сметнат за неопитна и старомодна като ония, другите кокошки в Залива. А толкова чудесно е да знаеш, че имаш власт над някой друг. Да, чудесно е…
О, защо, защо „го“ няма още?
Ако продължавам да живея все тука, помисли Берил, животът ми ще отиде на вятъра.
— А откъде знаеш, че той изобщо ще дойде? — присмя й се тих глас отвътре.
Но Берил се направи, че не чува. Не, не може да я подминат. Другите да, но не и нея. Как може Берил Фейрфийлд, това красиво, очарователно момиче, никога да не се омъжи.
— Помниш ли Берил Фейрфийлд?
— Дали я помня ли? Та кой може да я забрави! Видях я едно лято в Залива. Стоеше на плажа със синя — не, розова — муселинена рокля, носеше голяма жълта — впрочем черна — сламена шапка. Но оттогава минаха години.
— Тя си е все така красива, по-хубава дори.
Берил се усмихна, прехапа устна и се загледа към градината. И както гледаше, забеляза някого, един мъж, който излезе от пътя, тръгна по ливадата край тяхната ограда, сякаш идваше право към нея. Сърцето й затупка. Кой ли беше? Кой можеше да бъде? Не е крадец, разбира се, не е крадец, защото пуши и крачи спокойно. Сърцето на Берил подскочи; сякаш се преобърна и щеше да спре. Тя го позна.
— Добър вечер, мис Берил — каза тихо гласът.
— Добър вечер.
— Не искате ли да се поразходим?
Да се разходят — по това време?
— Не мога. Всички си легнаха. Всички спят.
— О — каза гласът пренебрежително и кълбо сладникав дим я достигна. — Какво значение имат другите? Елате! Такава приятна нощ. Няма жива душа.
Берил поклати глава. Но нещо вече се размърда в нея, нещо надигна глава.
Гласът се обади:
— Уплашихте се, а? — Присмя й се: — Горкото момиченце!
— Нищо подобно — отвърна тя. Но докато говореше, безволевото същество у нея се изправи, надви я изведнаж, поиска й се да отиде!
И като че ли разбрал това, гласът каза нежно и тихо, но решително:
— Хайде!
Берил прекрачи ниския прозорец, прекоси верандата и изтича през тревата към портата. Той вече я чакаше там.
— Най-после — прошепна гласът и пак й се присмя: — Уплашихте се, а? Уплашихте се.
Да, уплашила се беше; сега, когато вече беше тук, изпита ужас и всичко й се стори променено. Луната гледаше студено и блестеше безстрастно; сенките бяха като железни решетки. Той й хвана ръката.
— Нищо подобно — каза тя небрежно. — Защо да се плаша?
Той притегли ръката й. Берил се отдръпна.
— Не, до тук — каза тя.
— Глупости! — Хари Кембър не вярваше. — Хайде, ела! Ще идем само до оня храст. Ела!
Разцъфналият храст беше висок. Той преливаше над оградата. Под него беше тъмно.
— Не, наистина, не искам — упорствуваше Берил.
Хари Кембър не отговори. Само се приближи, извърна се към нея, усмихна се и бързо каза:
— Не ставай глупава! Не ставай глупава!
Такава усмивка никога не бе виждала. Пиян ли беше? Тази широка, застинала, ужасяваща усмивка я смрази от страх. Какво направи тя? Как можа да дойде тук! Смръщената градина я укоряваше, а в този момент портата се разтвори и пъргав като котка Хари Кембър се вмъкна вътре и я сграбчи.
— Ах ти, студенокръвно дяволче! Студенокръвно дяволче — задъхваше се омразният глас.
Но Берил беше силна. Тя се изплъзна, извъртя се, измъкна се от него.
— Вие сте отвратителен, отвратителен! — извика тя.
— Тогава за какво дойде! — изсъска Хари Кембър.
Никой не му отговори. Малък пухкав облак закри луната. И в това тъмно мигновение морето зазвуча уплашено, тревожно. Но облакът отплува и гласът на морето се превърна в неясен шепот.
Беше тихо.
Това се случи около една година преди окончателно „да глътна котвата“. Бях още съвсем млад, само няколко месеца по-рано бях завършил учението си и плувах като четвърти офицер на голям кораб за превоз на добитък, който принадлежеше на една шотландска фирма и правеше курсове между различни пристанища в източната част на Канада и източния бряг на Шотландия. Спомням си, че беше по време на последното ни плуване от Монреал за този сезон, защото ледът щеше да затвори залива Свети Лаврентий, преди да успеем да се върнем. Този път нямахме добитък на борда и в резултат цялата тежест на товара лежеше ниско, а корабът беше тромав и проявяваше склонност към доста силно клатушкане. През целия път от нос Рейс имахме лошо време, изживяхме една югозападна буря, така че имахме малка видимост. През нощта вятърът се бе обърнал в северозападен и небето се изчистваше, но все още имаше големи вълни, които налитаха откъм левия борд и караха старото корито доста да се люлее. Оставаше ни да прекараме още един ден в открито море, но очаквахме да видим светлините на остров Фланън или на Бът ъв Люис рано на следващата сутрин, преди да навлезем в пролива Пентланд.
Бях на вахта със старши-помощник капитана от четири до осем часа, някъде към пет и половина просветля и пред нас се откри съвсем безинтересна гледка. От мостика до хоризонта във всички посоки не се виждаше друго освен сивата пустош на покрити с бяла пяна вълни. Беше ужасно студено. Скоро след това стюардът на офицерската каюткомпания, приветливо момче и напълно желан гост по това време, се изкачи по стълбата на мостика откъм десния борд, прекоси към наветрената страна, а там, на завет под навеса свали една подвижна масичка, закачена дотогава за парапета. После напусна мостика, но след няколко минути се появи отново, този път с табла, върху която имаше куп топли препечени филии, намазани с масло, голяма кана с кафе и две чаши. На този кораб пиехме чудесно кафе. Стоях край компасната будка, когато стюардът мина покрай мене към наветрената страна и долових лъха на кафето. Дявол да го вземе! Ароматът беше прекрасен. Старши-помощник капитанът се скри зад навеса, а аз се огледах добре и се присъединих към него, като премлясквах в очакване. Стюардът поспря за миг, загледан напред над покрива на навеса, преди да се спусне отново долу. Внезапно той посочи някъде към носа на кораба и извика:
— Господи, сър! Какво е това?
Сепнати, ние с помощника оставихме чашите с кафе и се вгледахме натам, накъдето сочеше, но в първия миг не можахме да видим нищо. После, едновременно с вика на наблюдателя от площадката на мачтата: „Нещо над водата, право пред нас“, и ние го забелязахме. Беше черен предмет с неправилна форма, на по-малко от половин миля. Същата мисъл порази помощника и мен, защото двамата възкликнахме едновременно:
— Рокол!
Тази скала, която се извишава на двадесетина метра над Атлантическия океан, се намира на около двеста и шестдесет мили западно от Хебридските острови. Тя е в средата на голяма плитчина, простираща се, грубо казано, от север на юг и е дълга около шестдесет, а широка близо тридесет и пет мили. Край скалата дълбочината е около четиридесет и два клафтера, а средната дълбочина над цялата плитчина идва някъде към седемдесет и пет клафтера. Навсякъде наоколо е значително по-дълбоко. Големият кръгов път, по който се движехме, започва от една точка източно от нос Рейс, стига до Бът ъв Люис и минава на тридесет мили северно от скалата, така че явно се бяхме отклонили доста от нашия курс. Помощник-капитанът нареди на кормчията при щурвала да завърти няколко румба наляво, а след това се обърна към мен.
— По дяволите! — каза той. — Добре, че е светло. Как сме могли да се отклоним толкова на юг? Върви при стария и му кажи, че сме видели Рокол право пред нас и че ще мина на юг от нея.
Когато слязох от мостика, за да отида в каютата на капитана, разположена под мостика, аз също се замислих как сме могли да се отклоним толкова от курса си. Спомних си, че предишната вечер бях прочел метеорологическата сводка, в която се съобщаваше за „зона на магнитни смущения на две до три мили на север-североизток от Рокол“, но не можех да си представя нашите компаси да са разстроени до такава степен, че да ни отклонят на цели тридесет мили от курса. Каютата на капитана беше тъмна, вратата беше затворена и пердетата на всички прозорци — спуснати. Капитанът обичаше да си поспива. Когато бивахме в открито море, той лягаше към десет часа вечерта и трябваше да се случи нещо действително сериозно, за да го извади от леглото преди осем часа на следващата сутрин. Запалих една от лампите в каютата, събудих го и му предадох съобщението на помощника. Той се прозя, протегна се и тогава ми отговори.
— Та казваш Рокол била право пред нас? Как по дяволите е успяла да се настани там? Добре, кажи на помощник-капитана да мине на юг от нея. Там скалата се спуска стръмно към дъното, но все пак да не приближава много. Ще трябва да изготви и нов курс до Бът ъв Люис, а ти най-добре измери азимута веднага щом можеш, и виж каква е грешката в компаса.
Като каза това, капитанът се обърна, а аз разбрах, че разговорът е приключен, напуснах каютата и се качих отново на мостика. Помощник-капитанът гледаше през бинокъл над лявата част на носа на кораба. След като му предадох нарежданията на капитана, взех моя бинокъл и погледнах в същата посока.
— Това не е Рокол — възкликна той малко по-късно. — Това е голяма част от разбит плавателен съд — достатъчно голяма все пак да повреди някой кораб. Върви отново при стария и му кажи.
Отидох в кабината на капитана и той отново се прозя и протегна.
— Добре — отвърна той търпеливо на думите ми. — Кажи на помощник-капитана да направи измервания веднага щом може. Ако останките са достатъчно големи, за да представляват заплаха за корабоплаването, ще трябва да докладваме за местоположението им.
След като се върнах на мостика, огледах останките през бинокъла; помощник-капитанът беше насочил нашия кораб така, че да мине близо до тях откъм подветрената им страна. Приличаха на цялата задна част на дървен плавателен съд, издигната над повърхността на водата под ъгъл от около тридесет градуса. Над парапета се подаваше щурвалът, но с изключение на него палубата изглеждаше празна. Кормилото се поклащаше насам-натам, а когато минахме под кърмата, прочетохме върху извитата част написано с бели букви „Мериън от Белфаст“.
Когато останките се изравниха с нас откъм наветрената страна, интересът ни към тях намаля. Бяхме върнали нашия параход по правилния курс и се оглеждахме дали наоколо не плуват и други парчетии, когато някакъв странен звук порази слуха ни. Донесе го вятърът.
— Уууф, уууф!
— Какво е това, по дяволите? — възкликна нервно помощник-капитанът.
— Приличаше на куче, сър — отвърнах аз.
— Знам много добре, дявол да го вземе, че приличаше на куче — каза той раздразнено, — но на борда нямаме куче.
— Уууф, Уууф!
Един от моряците се заизкачва забързано по стълбичката към мостика.
— Върху ония парчетии има някой, сър — извика той. — Видях го да размахва нещо бяло.
Излязох изпод навеса и насочих доколкото можах бинокъла към разбития кораб, защото той се намираше вече по посока на вятъра, а вятърът беше твърде режещо-студен, за да се опитваш да гледаш право в него. Наистина видях да се полюшва нещо бяло, а после различих един мъж, легнал край левия фалшборд. Дотогава не го бяхме видели поради начина, по който кърмата на кораба стърчеше над водата. Зад един люк, по посока към щурвала, който сега виждахме, върху единствената част на наклонената палуба, на която можеше да се задържи, стоеше голямо, жълто куче.
— Повикай отново капитана — нареди помощникът.
Още веднъж слязох от мостика и запалих лампата в капитанската каюта. Той беше явно раздразнен и нищо чудно; в по-малко от пет минути го безпокоях вече за трети път.
— Пак ли си ти! — възкликна той раздразнено. — Какво искаш пък сега, дявол да го вземе?
— Върху разбития кораб има жив човек, сър — отвърнах аз.
Държанието му се промени мигновено.
— Жив човек! — рече той. — Добре, идвам веднага.
Преди да напусна каютата, вече беше станал от койката и нахлузваше дрехите си. За невероятно кратко време капитанът се появи на мостика напълно облечен, като закопчаваше дебелата си дреха. Беше обут в гумени ботуши. Сякаш с един поглед само огледа едновременно разбития кораб, времето и морето.
— Кормчия, пълен надясно — заповяда капитанът. После се обърна към помощника. — Вълните са много силни — каза той угрижено. — Не съм сигурен дали мога да рискувам да спусна лодка. Мислите ли, че ще се намерят доброволци?
Пристъпих към него, той беше застанал до щурвала.
— Аз ще отида, сър — заявих с готовност.
— Разбира се — отвърна той. — Още не ти е дошъл акълът, за да мислиш разумно.
Отдръпнах се сконфузен. Корабът сега беше напреки на вълните и се люлееше силно. Капитанът ме повика отново при себе си.
— Виж какво, Норис — каза той кротко, — има големи вълни, нали?
— Да, сър — отвърнах аз.
— Да, дори от този висок мостик изглеждат големи, нали? Е, нека ти кажа, че от лодката ще изглеждат два пъти по-големи, в действителност ще бъдат дори страхотни. Искаш ли да отидеш въпреки това?
Разбрах, че съм се обадил прибързано, но сметнах, че вече не мога да се откажа, дори вълните да бяха високи колкото лондонската катедрала „Свети Павел“.
— Да, ще отида, сър — заявих аз.
— Е, добре — отвърна той бавно, — ако намериш още двама души да дойдат с тебе, върви — но не забравяй, че трябва да бъдат доброволци.
— Двама души, сър — изненадах се аз.
— Да, двама — отвърна той рязко. — Ще бъдат напълно достатъчни за начина, по който смятам да постъпя. Побързай да ги намериш, докато мина откъм на ветрената страна на оня кораб.
Капитанът тръгна към лявата страна на мостика. Нашият параход със завъртян докрай надясно щурвал завиваше към вятъра. Отправих се към стълбичката от дясната страна на мостика да търся доброволци на долната палуба, когато кормчията при щурвала ме заговори.
— Сър — каза той, — аз ще бъда единият.
Кормчията беше висок ирландец, мургав здравеняк с мрачен характер на име Мълоун. Беше от околностите на Корк и го подозирах, че е привърженик на Ирландската революционна организация. С изключение на нарежданията за курса на кораба едва ли бях разменил и десетина думи с него по време на цялото пътуване, но по някакъв начин той бе успял да създаде у мен чувството, че съществуват две пречки да бъда добър офицер — бях твърде млад и при това — англичанин.
— А ето и още един, сър — продължи той. — Попитайте го.
Един млад моряк на име Дрискол току-що се бе качил на мостика по някаква работа; носеше кофа с вода и парцал. Струва ми се, че беше „земляк“ на Мълоун. Беше значително по-дребен от кормчията и аз го погледнах със съмнение.
— Ще свърши работа, сър — настоя Мълоун. — Храбрец е.
Заговорих Дрискол, казах му какво смятаме да правим и разбира се, обясних, че е свободен да откаже, тъй като търся доброволец. Той дори не погледна морето или разбития кораб.
— Щом вие и Мълоун се наемате, сър — отвърна той с безразличие, — и аз няма да се откажа.
Намерих капитана, който след като бе насочил парахода по вятъра и бе наредил машините да работят на бавен ход, бе отишъл в каютата с картите, и му казах, че съм осигурил двама доброволци.
— Дяволски бързо се справи — рече той. — Кои са?
— Мълоун и Дрискол, сър.
— Чудесно — отвърна бодро капитанът, — не би могъл да направиш по-добър избор. Мълоун е силен като товарен кон, а Дрискол пъргав като котка. Повикай друг кормчия да поеме щурвала, после ми доведи двамата тук.
Когато се събрахме в каютата с картите, капитанът ни обясни своя план и разбрахме защо само трима души щяхме да отидем с лодката, която обикновено се нуждаеше от два пъти повече хора. Той смяташе да разположи парахода откъм наветрената страна на разбития кораб и да отпуска лодката към него с едно дълго въже. Когато спасим човека от кораба, щяха да издърпат обратно лодката към парахода, като в същото време той се приближава към нея. По този начин нямаше нужда да използваме весла, освен едно и именно тук се криеше известно затруднение.
— Можеш ли да си служиш с рулево весло? — попита ме той ненадейно. — Кормилото не може да държи спасителната лодка право по вълните, когато тя няма собствена теглеща сила.
Подобен въпрос би могъл да затрудни голям брой моряци, но за щастие имах добър опит в управлението с весло от Западна Австралия, където се налагаше да пренасяме голяма част от товарите през рифовете в лодки и аз го уверих, че мога да си служа с рулево весло.
— Добре — каза капитанът. — Цялата работа в такъв случай зависи от няколко сигнала. Мълоун ще стои на носа на лодката и ще ги подава, но трябва и вие да ги знаете, в случай че… впрочем човек не знае никога какво може да се случи.
Сигналите бяха прости. Ако искаме от борда да отпускат въжето, Мълоун ще протегне хоризонтално дясната си ръка; ако искаме въжето да се притегля, ще протегне по същия начин лявата си ръка; когато искаме въжето да се държи неподвижно, ще вдигне ръка над главата. Един от офицерите ще стои на хакборда към кърмата и няма да откъсва бинокъла си от лодката. Капитанът ни накара да повторим сигналите, докато се увери, че ги знаем, след това излезе на мостика. Междувременно всички моряци бяха повикани на палубата. Третият офицер беше на мостика до машинния телеграф и се грижеше за управлението; вторият офицер с един от вахтените спускаше една от спасителните лодки на щирборда; а първият помощник-капитан бе донесъл от форпика ново конопено въже и го размотаваше на палубата. Навлякохме спасителни жилетки, отправихме се към лодката, която вече висеше на въжетата, и влязохме в нея. Въжето беше провряно през една халка на носа на лодката, няколко клафтера от него бяха изтеглени и краят му беше завързан за една от предните седалки. В лодката сложиха нов фалин и спасителен пояс, а извадиха от нея всички весла, с изключение на две. Тъй като параходът се намираше откъм наветрената страна на пострадалия кораб, носът му беше обърнат към щирборда, за да създаде завет за лодката от тази страна, и машините бяха спрени. От северозапад продължаваше да духа силен, режещ вятър.
— Спускай.
Заповедта беше дадена с рупор от мостика. Един моряк изливаше машинно масло от варел в морето и лодката се спусна в сравнително спокойни води. Една вълна, чийто гребен беше изгладен от маслото, се надигна да я посрещне и потопена във водата, лодката се спусна заедно с нея. Талите на висилките бяха откачени и с изключение на дебелото въже не бяхме свързани с парахода. Закрепих рулевото весло. Машините на парахода заработиха на преден ход и като се повдигаше и спускаше по вълните, лодката бавно тръгна към кърмата му.
Все още защитени от бурята зад корпуса, ние се плъзнахме назад под извивката на кърмата и след миг останахме на открито. Тогава бурята ни налетя. Една огромна вълна се втурна изпод кърмата, грабна лодката и сякаш я изхвърли няколко метра нагоре. Докато стояхме замаяни на върха й, летящата пяна ме шибна по лицето като камшик и за миг ме заслепи, после лодката се стовари като камък и ми се стори, че нещо ме блъсна силно под лъжичката. Въжето се изпъна с удар и лодката се надигна, когато върхът на следващата вълна се втурна към нея. Почти замаян от силата на вятъра, летящата пяна и страхотното налитане на вълните, аз се борех с рулевото весло, за да държа лодката с носа към вълните. Както беше предсказал капитанът, морето изглеждаше страхотно и за миг едва не изпаднах в ужас; бях напълно объркан. Точно тогава си помислих, че лодката не ще издържи. Избърсах водата от очите, събрах мислите си и огледах моите хора. Мълоун стоеше изправен на носа, прекрачил предната седалка, която притискаше с колена. От време на време протягаше хоризонтално дясната си ръка, сякаш да покаже, че искаме да се отпуска въжето и струва ми се действията му бяха несъзнателни, защото офицерът при хакборда на парахода и сам можеше да види, че още сме далеч от останките на другия кораб. Дрискол, приклекнал на дъното на лодката, връзваше средната част на фалина към спасителния пояс, а когато се справи с това, завърза единия му край на кръста си, а другия — за една от седалките.
Най-неприятно чувство изпитвахме, когато попадахме в ямата между две вълни, откъдето виждахме само стена от вода пред нас и други зад нас. Но скоро забелязах, че при това положение на лодката мога да си поема дъх, а щом посвикнах, възползвах се от възможността, когато се издигнем върху гребена на вълната да видя положението на парахода спрямо останките на разбития кораб. Параходът се управляваше много добре и сега беше с нос към вятъра; въжето, с което ни отпускаха, минаваше през кърмата му и лодката се държеше откъм наветрената страна на разбития кораб. Аз трябваше само да я поддържам с носа по вълните и да дам нареждане да закрепят въжето, когато ни отпуснат достатъчно.
Някой изливаше обилно машинно масло от кърмата на парахода и от това гребените на вълните бяха доста гладки. От време на време поглеждах през рамо, за да се опитам да преценя на какво разстояние сме от останките на разбития кораб. Откакто бяхме напуснали парахода, в лодката не бе произнесена нито дума, докато внезапно Дрискол, който гледаше към кърмата, извика:
— Внимавайте, сър. Ще налетим върху кораба.
Доста изненадан, защото мислех, че сме още на известно разстояние от него, аз се огледах и видях отчупената основа на една мачта с преградката и няколко жегли за връзване на въжета, стърчащи от нея като зъби, почти наравно с водата и само на десетина фута вляво от кърмовата част на лодката. Не зная защо бях останал с впечатление, че останките, дълги около двадесетина фута, които бяхме видели от парахода, са част от кораб и си бях представил неясно, че може би той е бил съсечен на две от някой бърз параход и само задната му част е останала да плува. Сега обаче разбрах: пред мен беше целият кораб, а носът му сигурно бе потопен на около тридесет фута под средното ниво на вълните. Палубата му беше като стръмен бряг, по който вълните се втурваха и се разбиваха, а линията за най-високата точка на водата представляваше малката част от кораба, която се показваше над повърхността. На палубата се виждаха вече и други неща — основата на още една мачта и железните колела на помпите. С напън на рулевото весло отклоних надясно, точно навреме да избегна разбиването ни върху палубата на кораба. Скоро се оказахме достатъчно близо за нашата цел.
— Задръж, Мълоун — извиках аз.
Дясната ръка на Мълоун веднага се изпружи над главата му; въжето, което задържаше лодката, се изпъна и, както ми се стори, бяхме в добро положение, малко откъм наветрената страна на останките от разбития кораб. Кучето продължаваше да лежи върху задната част на люка; мъжът, възрастен човек, гологлав, с побелели бакенбарди, очевидно напълно изтощен и измокрен до кости, беше привързан за една халка на фалшборда от лявата страна, а жълтеникавобялото въже, което го държеше през кръста, изпъкваше ярко върху парцаливата му черна мушама. Освен че носът му беше потънал, корабът беше и силно наклонен на дясната си страна — затова бях предпочел да го заобиколя откъм нея — и по някакъв тайнствен начин запазваше положението си с нос по вълните. За мой ужас лодката, вместо да остане на едно място, бързо отминаваше крушенеца — явно не бях наредил достатъчно бързо на Мълоун да сигнализира да задържат въжето. Признавам, че почувствувах как се изчервявам от срам. За какъв ли неопитен младок ме смятаха всички! — капитанът, чийто бинокъл сигурно беше насочен към лодката, моряците в нея и дори старецът, когото се мъчехме да спасим. Горкият човечец, той явно се опитваше да ми каже нещо, когато минахме покрай него, но въпреки че устните му мърдаха, от тях не се разнесе звук; само продължаваше да държи в дясната си ръка носната кърпа, с която ни махаше и сочеше към потопения нос на кораба. Не оставаше друго, освен отново да минем от наветрената страна.
— Дърпай Мълоун — наредих аз.
Лявата ръка на Мълоун се протегна хоризонтално и лодката започна бавно да минава към наветрената страна, през гребените на вълните и надолу в ямите между тях, докато отново се озовахме пред мястото, където лежеше старият човек. Казах на Мълоун да сигнализира да задържат и на Дрискол да се приготви, но отново лодката започна да задминава разбития кораб към подветрената му страна. Старецът този път се опитваше още по-усърдно да привлече вниманието ми към нещо по посока на носа. Внезапно без нови заповеди от мен, въжето се изопна; лодката застана в удобно положение и се задържа така, защото, както научих по-късно, машините на парахода били поддържали бавен ход напред. Капитанът беше отгатнал затруднението ни.
Сега щях да науча защо е добре, че Дрискол беше пъргав като котка. Приближихме до останките, колкото смятах за безопасно. Тогава морякът се закрепи за миг на планшира, скочи и падна върху наклонената палуба на разбития кораб. Той се бореше отчаяно да се закрепи, плъзна се назад към водата, ала една вълна налетя и го повдигна почти до мястото, където старецът лежеше край фалшборда, но не можеше да му помогне. Дрискол хвана въжето, вързано около кръста му, намести краката си между фалшборда и тялото на стареца и започна да издърпва с въже спасителния пояс, който Мълоун току-що бе хвърлил във водата. Дрискол намъкна пояса през краката на стареца и постепенно го вдигна към кръста му, после извади ножа си, сряза привързващото го въже и избута пояса под мишниците му.
— Дърпай, Мълоун — извика той.
Докато Дрискол режеше привързващото въже, аз бях наредил да отпуснат малко лодката, така че сега тя се намираше откъм подветрената страна и за Мълоун беше лесно да издърпа стареца от наклонената палуба във водата, а след това — до лодката. Тогава разбрах защо е било необходимо Мълоун да бъде силен като товарен кон — той трябваше да издърпа спасения в лодката. Надвисен над планшира, Мълоун подхвана отдолу спасителния пояс, със силен напън изтегли стареца от водата и нежно, сякаш беше дете, го остави в дъното на лодката. Мълоун отново се наведе над фалшборда и за първи път, откакто напуснахме парахода, проговори:
— Хайде, идвай, мойто момче — каза той.
Погледнах във водата. Кучето плуваше с всички сили към лодката, красивата му жълтеникава глава — беше златист на цвят сетър — бе насочена право към Мълоун. Кормчията го хвана за предните крака; с още един напън тежкото животно беше поставено в лодката също така нежно като господаря му. Кучето близна по лицето стареца и беше възнаградено с немощна милувка по главата; след това и двамата останаха да лежат неподвижно върху дъските на дъното, между седалките. Сега ни оставяше да качим в лодката Дрискол, но това беше лесно. Краят на фалина беше все още завързан за кръста му; той скочи във водата и Мълоун скоро го издърпа и го вдигна вътре.
— Много добре — извиках аз на Мълоун, докато отдалечавах лодката от разбития кораб, — дърпай.
От гребена на всяка последваща вълна, по която се изкачвахме, наблюдавах парахода. Щурвалът явно беше завъртян много наляво, защото носът му постепенно се изместваше към нас, докато параходът застана напреко на вълните. Направлението на въжето, което дърпаше лодката, също бе променено — бяха го проврели през едно от отвърстията за приставане в средата на кораба. Оттам много бавно го издърпваха; в действителност ми се струваше, че само обират хлабината, защото параходът се приближава към нас. Когато попаднахме на завет, морето се поуспокои и скоро след това започнахме да се издигаме и спускаме по добре смазаните с машинно масло вълни край ръждивия му корпус. После закачихме куките на въжетата от висилките и лодката бе вдигната наравно с парапета; извадиха стареца и кучето, а аз прошепнах благодарствена молитва, когато отново стъпих върху палубата на парахода.
— Ей, моряци, вървете долу и облечете сухи дрехи — извика капитанът от мостика.
Заповедта му беше добре дошла, защото всички бяхме измокрени до кости, а след като възбудата бе минала, аз треперех от режещия вятър. Слязох в каютата си, изпуших една цигара, докато се преобличах, и се върнах на мостика. Макар и да мислех, че съм бързал, Мълоун ме бе изпреварил. Когато се качих на мостика, ръцете му стискаха ръчките на щурвала, а очите му бяха впити в скалата на компаса.
Подир два дни, късно следобед пристигнахме в пристанището и след като пристанахме на кея и работата привърши, отидох в каютата си. Жената на помощник-капитана, която бе дошла от дома им с влак, ни чакаше на пристана и сега се намираше на борда; това означаваше, че тази вечер той ще остане на кораба, а ние, по-младите ще бъдем свободни. Смятах да посетя третия офицер, който живееше в съседната каюта, и да му предложа да отидем на разходка из града и да потърсим някой театър с добра програма, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях Мълоун застанал в коридора.
— Старецът от разбития кораб иска да ви види, сър — каза той.
Това беше първата възможност да говоря с Мълоун след спасяването и сметнах, че моментът е подходящ да му благодаря, загдето дойде с мен в лодката. Опитах се да използвам случая, като украсих скромно изказването си с няколко мисли за нашите другари, изпаднали в беда, и братството на моряците и сметнах, че съм произнесъл доста сносна реч. Мълоун ме изслуша мълчаливо.
— Не говорете повече, мистър Норис — отвърна той. — Ако мога така да се изразя, без да се обиждате, сър, вие се справихте с лодката много по-добре, отколкото очаквах. Но щом става дума за братство между моряците, такова нещо никога не е съществувало между мен и всеки, който е отплувал от Белфаст.
— Но вие знаехте, че разбитият кораб е от Белфаст, преди да пожелаете да дойдете в лодката — възкликнах аз удивен.
— Вярно е, сър, така беше — отговори той с достойнство, — но не бих искал да тежи на съвестта ми, че съм оставил едно куче да се удави.
Това ме довърши. Запътих се да посетя „стареца от разбития кораб“. Случайно научих, че корабът е бил натоварена с дървен материал бригантина и че „старецът“ е бил негов капитан. Почуках на вратата на каютата, където оня ден го бяха настанили в леглото, ограден с бутилки топла вода и със солидна чаша бренди в стомаха след топлата баня. Той ми викна да вляза. Отворих вратата и го заварих седнал на едно канапе, облечен в дрехите, които му бе заел нашият капитан. Кучето лежеше на пода в краката му, положило глава върху предните си лапи; когато влязох, то размаха няколко пъти опашка в знак на приветствие. И двамата изглеждаха много по-добре, отколкото последния път, когато ги бях видял. Кучето също бе изкъпано и козината му вчесана — не се изненадах да науча, че Мълоун се грижи за него, — а старецът във взетите назаем дрехи имаше доста елегантен вид, макар и да изглеждаше все още изтощен.
— Добър вечер, мистър Норис. Седнете, моля — покани ме той.
Разгънах един сгъваем стол, който беше част от мебелировката на каютата, и седнах до него.
— Не ви повиках да ви благодаря за онова, което сторихте за мен, защото зная, че не се нуждаете от благодарности — започна старецът, — но искам да ви обясня нещо, което тогава разбрах, че ви безпокои и вероятно още е така, понеже съм убеден, че сте ревностен млад офицер. Не е ваша грешката, загдето на два пъти лодката ви задмина бригантината, тъй като и лодката, и параходът дрейфуваха към подветрената страна, докато бригантината стоеше на едно място. Тя беше закотвена, както се опитвах да ви кажа тогава.
— Закотвена! — удивих се аз. — Как е могла да бъде закотвена насред океана?
Старецът се усмихна.
— Тя наистина беше насред океана, но въпреки това беше на котва. Намираше се над северния край на плитчината Рокол. Вашият капитан измерил дълбочината, докато вие сте били в лодката, и намерил дъно на шестдесет и четири клафтера.
— Но дори и в такъв случай… — измърморих аз някак смаяно.
— Изглежда странно — съгласи се той, — но ще ви го обясня. Когато бригантината беше залята от вълните и товарът от палубата бе пометен, котвите, веригите и руданите отидоха с него. Както е обичайно на малък кораб, веригите бяха намотани в специални улеи на палубата, но краищата им бяха закрепени за гредите над кила. Така че двете котви на бригантината потънаха и всяка от тях имаше по сто и двадесет клафтера верига. Тогава, разбира се, бригантината беше в много дълбоки води и тежестта на котвите и веригите потопиха носа й дълбоко във водата; те също така я държаха с носа към вятъра и напреко на вълните — в противен случай останалата над водата част щеше да попадне в ямите между тях и да бъде залята.
Трябваше ми известно време, за да възприема това; после го попитах как е станало крушението.
— Не отричам, че пресилих мойта малка бригантина — каза той. — Смятам, че познавам Западния океан не по-зле от всеки друг. Плувал съм по него като момче и мъж в течение на четиридесет години. Откакто за първи път тръгнах по море, никога не съм го напускал, не съм служил на корабите, които отиваха на юг от Испания и не съм пресичал екватора. Въпреки това Западният океан понякога изиграва странни шеги на онези, които го познават най-добре, и това беше една от тях. Бригантината беше на път за родината, плуваше от Квебек за Клайд с пълен товар дървен материал в трюмовете и освен това с тежки товари на палубата. По целия път имахме попътни, югозападни ветрове и плувахме добре; и въпреки че към осем часа през тази ужасна нощ вятърът духаше едва ли не със силата на буря, барометърът беше неподвижен и нямаше никакви признаци за промяна на времето. По това време корабът се движеше с около девет възли в час с вдигнати горни и долни марсели на грота и с всички платна на фокмачтата. Сметнах, че ще продължи да плува добре с тях и през нощта. Но сбърках.
Към осем и половина вятърът се засили до буря и барометърът започна бързо да спада. Наложи се да вдигна на крак всички моряци, за да свалят платната, а в полунощ вятърът беше страхотен и вълните заприличаха на планини. Тази нощ не се стъмни напълно. Имаше почти пълна луна, въпреки че въобще не я видяхме, защото я закриваха облаци, но светлината й правеше нощта да изглежда по-зловеща от друг път. Светлината помагаше на моряците да работят, но в същото време те виждаха височината на огромните вълни и мастиленочерните облаци, които летяха със страхотна бързина по небето. Бригантината беше вече с намалени платна и плуваше само с долния марсел на гротмачтата и свити платна на фока; освен това бях наредил да вдигнат стаксела на форстенгата и да разпънат платната за лошо време и за затишие, за да изправят носа на кораба, ако попадне в затишие или започне да се накланя. Държах на палубата всички моряци и както можете да си представите, те не стояха със скръстени ръце, защото от осем и половина едно след друго платната биваха издигани и събирани и те бяха изтощени. Един порив на бурята, който надмина всички предишни, ми показа, че твърде дълго съм оставил бригантината да плува, и ако искам някой от нас да види утрото, трябва на всяка цена да я поставя в дрейф. Първото нещо беше да се свалят полусвитите платна на фока и след напрегната борба, по време на която аз лично поех щурвала и изпратих кормчията да помага на другите, предните платна бяха свалени и навити. Бригантината плуваше с вятъра откъм западната част на щирборда и аз реших да се опитам да я поставя в дрейф на десен галс — което беше правилно решение — с полуразпънат марсел на гротмачтата, защото не вярвах, че ще издържи на цяло платно.
Отмениха ме при щурвала и докато помощник-капитанът вдигаше шкотовия ъгъл на марсела, преди да го свие, аз слязох в малката каюта. До нея имаше шкаф, в който държахме нови въжета за такелажа, и аз исках да отрежа по-дълго парче въже с дебелина около цол и половина за привързване на марсела. Първото нещо, което забелязах в лъчите на лампата, която се люлееше като луда, беше, че подът на каютата е осеян с бисквити. Човекът, който изпълняваше едновременно задълженията на готвач и стюарт — той сега беше на палубата, облякъл мушамата си, помагаше на своите другари — нея вечер бе отворил голяма кутия бисквити и небрежно я бе оставил върху масата, от която бе паднала. Спомням си, че това ме раздразни — никога не можех да помисля, че неговата небрежност ще ми даде необходимата храна, за да остана жив. Тъкмо бях отрязал парчето въже, когато почувствувах как една страхотна вълна блъсна кораба и въпреки реза на бурята чух няколко последователни трясъка. В същото време вратата на стълбата от палубата се разтвори, бях облят с вода и светлината загасна.
Успях да се добера до долния край на стълбата, защото сред мастиления мрак на кабината се открояваше един по-светъл правоъгълник, преборих се с нахлуващата вода и се изкачих на палубата. Погледнах към носа. Господи! Мистър Норис, не се виждаше нищо освен море и небе; моята бригантина сякаш беше изчезнала. Там, където бяха мачтите, рейте, изпънатият марсел на грота и стаксела на фокмачтата, сега летяха черни облаци. Погледнах към кърмата — там беше останал само напуснатият щурвал, а човекът при него сигурно беше отнесен от вълните. Скоро разбрах, че над водата е останала само част от кърмовата палуба, която се издигаше на двадесетина фута, и че всичките ми моряци бяха изчезнали. Добрах се някак до щурвала, не защото мислех да управлявам кораба, а понеже не виждах нищо друго, за което да се заловя, и тогава нещо се преплете в краката ми — беше кучето. Сигурно вълните са го помели от колибата му на носа и вероятно е паднало от борда, но то беше добър плувец. Цялата нощ се държах за щурвала и въпреки аварийните въжета на щурвала той толкова се въртя, че едва не ми откъсна ръцете. Разбира се, въобще не очаквах да видя отново дневна светлина и мислех, че всеки миг корабът ще потъне под краката ми.
Утрото се забави много, но най-после разсъмва и видях бригантината в същото положение, в каквото беше, когато вие я намерихте. През част от нощта мачтите и рейте, все още задържани от такелажа, висяха по нея и се удряха в корпуса, но до това време всичките бяха отнесени. Съсредоточих, мислите си и се опитах да разбера как се беше случило това. Сигурно стакселът на фокмачтата е бил отнесен и корабът се е обърнал напреки на вятъра със страхотно завъртане; товарът на палубата е паднал в морето, като е отнесъл със себе си по-ниските мачти и такелажа. Отначало не можах да разбера защо се държи с носа по вятъра и защо предницата е потънала толкова дълбоко, но скоро се сетих за котвите и веригите. Разбира се, при всякакъв друг товар освен дървения материал корабът щеше да потъне като камък, но му беше останала достатъчно плаваемост, която да поддържа — задната му част над водата. Почувствувах, че не мога повече да се държа за щурвала и въпреки че смятах положението си за безнадеждно, привързах се с въжето, което бях отрязал, за една халка върху планшира на левия фалшборд. Кучето се намести в задната страна на люка на каютата, чийто край се издигаше над водата.
Започнах да изпитвам глад и скоро забелязах две бисквити да изплуват откъм стълбата за каютата. Едната мина близо до мен и аз я грабнах; кучето хвана другата. Още няколко изплуваха, които кучето по моя заповед извади от водата и ми ги донесе. Засега не мога да ви кажа колко дни съм живял така. Когато се почувствувам по-здрав, ще ги изчисля, но вероятно трябва да сме дрейфували доста на изток и едва вечерта, преди да ме спасите, от бригантината усетих, че котвите са я спрели някъде. Те се влачиха дълго време, преди да се закачат, и разбира се нямах понятие къде се намирам. Почти не изпитах жажда, защото през цялото време бях мокър до кости, но когато ожаднявах, намокрях носната си кърпа от дъжда и я смучех. Страдах от схващане, но колкото и да е странно, спах; всъщност, когато вашият параход минаваше, аз бях заспал и кучето ме събуди. Едва когато лодката ви се приближи, разбрах, че не мога да говоря.
Напълно омаян изслушах разказа на стареца и се замислих с учудване как бе останал жив и запазил здрав разума си при всички тия нещастия. Дори като се вземеше предвид, че още не се е възстановил от глада и изтощението, не изглеждаше никак да е здравеняк, но трябва да е имал лъвско сърце. Просто не знаех какво да му кажа и зададох въпрос, който е нещо обикновено между моряци, но би могъл да се сметне за нахален сред жители на сушата.
— Какво ще правите сега? — попитах аз. — Ще поемете ли друг кораб?
— Господ знае, мистър Норис — отвърна той спокойно. — Предполагам, че собствениците на моята фирма ще ми предложат кораб, но след като двадесет години съм командувал „Мериън“… Беше чудесен кораб, мистър Норис. Вие не го видяхте в най-добрия му вид.
Лека усмивка пробягна по лицето на стареца. Уверен съм, че при други обстоятелства щях да открия у него тънко чувство за хумор.
— Трябваше да я видите — продължи той — как с всички платна се носи през канала Кансо на път за Мириамичи. Прекрасен кораб, мистър Норис. Плуваше срещу вятъра като яхта, а беше построен здраво, като кораб за лов на китове.
Вероятно го бях виждал. Ако не, бях виждал десетки от братята му от всички размери да плуват нагоре по залива Свети Лаврентий с баласт в трюма, или да се полюшват на път за родината през Западния океан с товар на палубата до половината на най-долните реи; и за да бъда напълно откровен, трябва да кажа, че сред тях нямаше нито един прекрасен кораб. Повечето течаха като сита и затова не им се доверяваха за други товари, освен за дървен материал и всичките имаха безобразни носове, понеже бяха им прерязали квадратни отвори за товарене и разтоваряне на дървените трупи. Но въпреки това…
Приливът беше висок, нависоко беше и слънцето, когато Олууе дойде на пристана за туземците кану и заслиза по склона, като се задържаше с пръстите на босите крака о хлъзгавите камъни. На рамото си крепеше широко гребло и дълго парче захарна тръст. В края на единственото му одеяние — дрипава синя набедрена кърпа — бяха вързани два ореха кола, които бе откраднал, докато купуваше тръстиката.
Той хвърли каквото носеше в издълбана от дънер ладия и постоя за миг, загледан в пристанището, оживено от плъзналите по него лодки. Един презокеански кораб беше току-що пристигнал, а друг, готов за отплаване, стоеше закотвен на рейд. Видът на искрящата вода, мисълта, че ще се плъзне по нея, накара очите му да заблестят, устните да се разтегнат в потайна усмивка. Той стъпи в ладията, хвана се за едно кану отдясно и друго отляво и се отблъсна напред в свободното пространство.
— Няма баща, няма майка — запя той. — Никой в този ширен свят.
Песента не беше тъжна. Когато оставаше ей тъй сам, забравяше за Або и почти беше готов да си повярва, че ладията е негова.
— Тоз моя лодка най-хубав, най-красив — заяви той гласно и загледа с възхищение източената й банановидна форма, подобните на раковини следи от ударите на теслата, която я бе изсякла изцяло от парче твърдо ироко, а след това я беше издълбала и издялала, тънка като кожа. — Няма друг надмине нея в това цял свят.
Когато настигна двама моряци, налегнали здраво веслата, Олууе изгледа тежката им съдина с презрение. Малки или големи, лодките на белите хора течаха: те вечно ги изпомпваха или изчерпваха. Защо ли ги правят от парчета, вместо да ги изсичат без шевове, от цяло дърво? Може би понеже самите те са тромави и да уравновесяват лодките на черните им се вижда тъй трудно, както да запазят равновесие на велосипед, а пък той, Олууе може да се прехвърли във или вън от плаващо кану, без да загребе и шепа вода.
Малката ладия полетя напред почти без да хвърля сянка, изящна като риба. Олууе я караше, както се язди кон, прехласваше се, когато я усещаше да се подава на подтикващото я олюляване на тялото му и пришпорващите удари на греблото. Изравнил се скоро с кейовете, той чу дрънченето на трамваи и подвиквани команди, видя бял полицай да размахва палката си под носа на струпали се черни и да почуква с нея по някакъв предупредителен надпис, който никой от тях не можеше да прочете.
Чудни хора! Всичко, което вършеха цял живот, бе подчинено на разни трябва и не бива, а както му бе казал Або, добавяли към тях все по-нови и ги записвали. Щом той може да живее без правила, защо да не могат и те?
Единствено видът и звукът на чуждоземни неща го караха така да се съмнява и сравнява; в собствената си първобитна обстановка не би могъл да зададе на живота повече въпроси, отколкото една птичка.
Олууе беше петнадесетгодишен. Откакто едрата шарка бе посетила родното му село далече навътре в делтата, не бе имал друг дом, освен Мисията, от която скоро бе избягал. Беше съвсем черен. Макар и да оставаше често гладен, беше здрав и имаше лъскава, опъната кожа.
— Никой в това ширен свят…
Насочил се към морето, той продължи по талвега, докато отмина града, след това се отби и загреба близо до брега, където пристанищният път се проточваше като черна змия, а приливът, стигнал сега най-високата си точка, се плискаше и подмиваше тревната ивица. Тук, на една миля от последните пръстени колиби, се издигаха високите правителствени сгради и вили, построени сред дърветата. В тях живееха белите; черните, които ходеха край водата, бяха техни слуги, момчета, разнасящи съобщения, готвачки, които се връщаха с продукти.
Олууе спря да гребе, за да захапе един орех кола и да се наслади на лютивината му. Мнозина от хората в града бяха започнали да наричат насмешливо белите „европейци“, като изговаряха тази дума така, сякаш имаха камъчета в устата. И въпреки това им подражаваха и в облеклото, и в държането. Каква беше цялата тази работа?
Той се огледа, погледна жалката си синя кърпа, вързана около слабините, и се почеса по главата, където косата му се къдреше ситно като руно на агне.
Усмихвайки се сам на себе си, той подхвана нещо като напевен разпит, „вариация на тема“:
— Хей ти там, черен момче, как те викат? Олууе, господарю, Олууе цяло мое име. Охо! А какво имаш в това свят, Олууе? Имаш баща, а? Не, господарю, аз няма баща, аз няма майка, аз няма съвсем нищо.
Той повтаряше това за трети път, когато пред него се мярна малък пристан, където беше вързан катер, ауспухът му пърпореше на пресекулки, а един нигериец с козя брадичка човъркаше нещо долу. Някакъв глас повика момчето и то видя бял мъж, застанал до един автомобил на шосето.
Олууе позна в него човека, който почти всеки ден излизаше на лов за тарпон и беше хванал едно или две парчета. „Не е от правителствените бели“ — помисли си той. Веднъж, когато ловяха риба на същото място, човекът му се беше обадил и го бе попитал как се казва. Беше някак по-различен, държеше се по-дружелюбно. Когато си присвиваше ей тъй очите, не го правеше, защото беше ядосан, ами заради слънцето. Всички правеха така, също както вечно си бършеха лицата и все трябваше да пият нещо.
Като го повикаха да помогне да натоварят катера, момчето не се и поколеба да слезне на брега.
Когато взе да носи нещата от колата, Олууе бе изумен от тяхното великолепие: лъскавия прът на въдицата, як като мачта, голямата макара като сребърен барабан, после огромната кука за вадене на рибата на дълга дървена дръжка, няколко торби с принадлежности, кутия, пълна с лъскави блесни. Тези блесни, боядисани в ярки цветове и украсени с пера като птици, държаха въображението му в плен дълго след като ги беше оставил. Мъжът, който го наблюдаваше от сянката на едно дърво, се усмихна и го попита какво е направил с приятеля си.
— Або ли, господарю? — отговори разсеяно Олууе, който чакаше само човекът да бръкне в джоба си и да му даде някоя монета. — Або седнал там някъде брега. Аз ей сега отиде хване барбуни за стръв.
— Това кану е на Або, нали?
— Да… Не, не, господарю! — поправи се той. — Той цяло мой собственост, лодка съвсем моя. — Олууе загледа човека настойчиво, за да се увери, че оня му вярва. — Тоз Або, той нищо, той страшно мързелив момче.
Човекът се изсмя. Харесваше му честното изражение на момчето, усърдното му държане и си мислеше, че може да не му е излишен още един помощник. Ще види. Той му даде шест пенса, после му каза да почака. Имаше блесна с една счупена кука, която нямаше вече да използва.
Олууе зачака, свил пръстите на краката от нетърпение, докато човекът бърникаше в кутията, и очите му широко се отвориха, когато подаръкът бе сложен в ръцете му. Бързо го мушна в набедрената си кърпа и хукна да бяга.
— Благодари, господарю! Аз много благодари — извика той и размаха греблото между ударите, които го отдалечаваха от брега.
Старият нигериец, който форсираше мотора на катера, изсумтя, изправи гръб и загледа подире му.
Ладията летеше напред, топлата вода искреше, малки вълнички ромоляха и се разбиваха в носа.
— Хей ти, Олууе, какво бъде това, дето имаш вътре твоята кърпа? Аз мисли там има нещо, хе? Да, господарю! Да, господарю! Нещо най-хубав от всичко.
Той спря да отвие и да погледа, очарован, голямата колкото педя блесна за тарпон, излята от сребрист метал и емайлирана със сини ивици, с форма на сепия, с червени стъклени очи и дълги развяващи се пера, които прикриваха куките на опашката. Едната от двете куки беше отчупена високо в правата част, но това не го разтревожи, понеже знаеше, че единичната кука задържа рибата най-добре, каквато и да била тя. Олууе я обърна на ръката си и я разгледа най-подробно, развълнуван от блясъка й на слънцето. Само да му позволи Або да я използва! Той продължи да гребе с блесната, сложена в скута му така, че да я вижда, и не я прибра, докато не стигна до една рекичка, където дълбоко сред гъмжащия от раци мангров гъстак бе скрил серкмето си.
— Ти знае място, къде скрил него, Оллуе? Да, господарю, аз знае, аз не проклет глупак.
Макар че само едно пречупено клонче бележеше мястото, той го намери безпогрешно, като преджапа през калта, и се завърна със серкмето, метнато през ръка, сякаш беше някаква дреха.
— А прилив, ти гледаш хубаво прилив, а?
Приливът също прииждаше както трябва. Докато си бе мил краката от калта, водата беше започнала да се връща в пристанището. Когато се отблъсна обратно в рекичката, леко раздвижване на повърхността му посочи къде една риба бе избягала на дълбоко — една от стадото сиви барбуни, излезли за скариди по време на отлива.
Изправен във влаченото от течението кану, той нахлузи горното въже на китката си, хвана серкмето през средата и го тръсна така, че всичките му гънки да увиснат право надолу. Хвана една тежест от долното въже и я стисна със зъби. След това вдигна цялото серкме във въздуха с двете си ръце, замахна, пусна едновременно всичките краища, запрати го нагоре и встрани, то се отвори като парашут и падна разпънато на водата. За миг остана да лежи в безупречен кръг, покрило с мрежата си към шестнадесет квадратни ярда повърхност, след това тежестите по обиколката му го повлякоха надолу и го затвориха като пунгия.
— Никой в това ширен свят — запя Олууе, все още весело, макар и да беше разбрал, когато затегна долното въже, че серкмето е празно, че сянката му беше подплашила рибата. Рано сутрин или късно привечер би могъл да хване предостатъчно, като хвърлеше срещу слънцето; сега, когато слънцето бе още високо, трябваше да поработи здравата, докато улови няколко риби, от които имаше нужда.
— Охо! Това път ти хванеш една!
Той се усмихна от удоволствие, тялото му лъщеше от пот, а очите му бяха загледани в пиринчения блясък, без да мигнат. Един час непрекъснато хвърляне му докара пет барбуни по половин фунт и една по-дребна оранжевосиня гарупа.
Когато остави мрежата пак между тъмните лъскави листа, Олууе я изгледа с поглед на собственик.
— Тоя серкме най-чудесен, той съвсем твой — напомни той на себе си, като предпочете да пренебрегне факта, че Або е бил онзи, който е купил връвта и необходимите петнадесет фунта олово, и при все че го беше изплел сам той, трудът му е бил платен, макар и оскъдно. Как би могдо да бъде другояче, щом всеки възел е бил вързан от собствените му неуморни пръсти?
Но когато излезе от рекичката и потегли пак по морето, видя му се по-трудно да се залъгва. Колкото повече наближаваше срещата му с Або, толкова по-малка ставаше радостта от самоизмамата, а вече като пристигна при вълнолома, където предполагаше да го намери, Олууе бе готов да признае, че единствено украсената с пера блесна беше наистина негова собствена. Пак я отви и с тънък показалец погали перата. Прилича на птичка, помисли си той. Птичка, за хващане на риба! Дали Або ще му позволи? Дали ще може някога да лови риба със сребристата си птичка?
Но ето го и вълнолома, дълга преграда от струпани бетонни блокове, които заграждаха и успокояваха водите на пристанището, докато откъм другата страна се чуваше тътенът на разбиващите се вълни. Като не намери никого там, той слезе от ладията, покатери се горе и загледа бреговете около залива. Там видя да се разбива, и да се пени безкраят на прибоя, ивица ослепителен пясък и изтеглени на него няколко големи черни кану, които се готвеха за отплаване. В късата сянка, хвърляна от най-близкото от тях, се излягаше самотна фигура.
— Або! — провикна се Олууе, като сви ръце около устата си. — Або, аз дойде!
Або беше с пет години по-стар от Олууе, по-едър и по-силен, но беше мързелив и мускулестата му снага бе вече леко затлъстяла. Широките ноздри и разтегнатите устни подсказваха, че е от чист негърски произход. Той също беше родом от делтата, но от съвсем друго племе и говореше толкова различен език, че двамата се виждаха принудени да се разбират на заваления английски, който говореха всички по крайбрежието. Служил по-рано при белите, сега Або беше независим и заможен човек, което значи, че докато го уволнят за кражби, беше успял да сложи нещичко настрана. Златният часовник, който задигна при напускането на господаря си, му даде възможност, когато престана да се крие, да си купи велосипед, кану и услугите на Олууе, комуто плащаше нередовно и позволяваше да спи в една кошара зад колибата си. Повече и от това кану, и от велосипеда, и от белия тропически шлем, който носеше, щестлавието му се ласкаеше от това, че си има слуга в лицето на Олууе.
— Аз, Або, твой господар — казваше му той. — Защо ти не вика мене господарю?
Но момчето, колкото и да се страхуваше от силата на Або, никога не се пречупи да изрече това.
А Або се замогваше. Жителите на града, повечето от племето йоруба, не се решаваха да доближат морето по-далеч от пясъчната ивица. Баракудата, въпреки приликата си с акулата, високо се ценеше на пазара като най-добрата риба за ядене по тия места. Почти единствените му съперници бяха дългите ладии, които сега се готвеха за морето на брега, където той се изтягаше. Бяха огромни, издълбани от цял дънер, подобни на пироги, с планшир, повдигнат от допълнителен стрингер, на който с бяла боя бяха грубо изписани имена като „Алклуя“, „Благият Исус“ и „Слава на господа“.
Той наблюдаваше лениво как една от тях бе довлечена до ревящия прибой и пусната във водата от осем членната й команда. Чу ги да викат, когато дойде избраната от тях вълна, видя ги да тичат бясно подире й, когато тя се отдръпна, да изчезват в налетялата следваща вълна и след това да се прекатерват през планшира по четирима от всяка страна, да хващат дружно тризъбите си гребла и да излизат от пенестите гребени в открито море. Той вдигна камък и замери с него призрачните пясъчни раци, които се търкаляха като подмятани от вятъра листа на ръба на водата.
— Або! Або!
Беше чул и първото повикване на Олууе, а сега бавно обърна глава и загледа размахалата ръце фигура на вълнолома. За да покаже, че не бърза чак толкова, той хвърли още един камък по раците и едва тогава намота връвта на въдиците и се запъти да се присъедини към момчето.
— Защо ти толкова късно? — запита той с такъв тон, какъвто, както си представяше, би употребил един бял.
— Рибата, тя не стигне — каза Олууе.
— Ти хвана колко?
— Само четири. — Беше оставил две барбуни в серкмето, та да има за вечеря, с надеждата, че птиците или раците няма да ги изядат преди него. — Кое място отива ний днес?
Або не отговори. Когато стигнаха при ладията, той зае обичайното си място на носа с лице към Олууе и се залови да пренамотава връвта. Тя беше дълга двеста ярда и завършваше с телен повод с тежест, вирбел и кука, дълга около една педя. Просто снаряжение, но достатъчно здраво да удържи и акула. Або вдигна една от барбуните.
— Защо ти тях не покри? Те съвсем изсъхна, умряло — смъмри той Олууе.
— Как ги покрие аз?
Або не знаеше. Сам той нямаше нищо, което би послужило за целта, освен тропическия си шлем, който свали от главата и след като освежи рибата в морето, използва го да я защити от слънцето. Това го ядоса.
— Колко много ти хване? — припряно попита той пак.
— Четири само.
— Аз мисли ти лъже. Греби! Греби! Ти много мързелив.
Або, седнал прекалено много напред, бе натежал на носа, но момчето не го помоли да се премести и да облекчи работата. Канеше се да отправи друга молба, когато намери подходящ момент. Понякога, при добър улов, Або ставаше почти дружелюбен. Той докосна набедрената си кърпа, там, където сребристото птиче лежеше притиснато до кожата му, и реши да почака.
Стигнаха плитчината, където работеше една дълбачка, и минаха под кърмата й. Някой хвърли долу портокал и момчето го хвана. Або го грабна от ръката му. Портокалът бе гнил и отвратителен като ругатните, изригнати от Або, когато го метна обратно.
— Те смеят — каза Олууе. — Човек само играе, аз мисли.
След малко:
— Лодка тежък, той не плава добре.
— Това защо ти не знае твой работа. Тоз лодка най-хубав, няма друг надмине нея в цял свят.
Момчето продължи да гребе. То си пееше полугласно някаква песенчица за сребристи птички и мислеше за ладии.
— Това лодка те прави мойта страна най-хубав повече от тоз — заяви той. — Те може тича бързо като риба и те боядисан синьо като небе. Те направен от специален дърво, то мирише също мед. Отгоре всичко сребро. Греблата някой сребро, някой златен.
— Ти лъже, това е.
— Когато голям бял губернатор дойде мойта страна, той слезе долу водата гледа хубаво лодки. Много хора дойде също. Той гледа тях и хвали. Дълго време гледа той мой лодка, после пита: „Олууе, тоз лодка твой?“ И когато аз каже него лодка съвсем мой, той каже: „Най-хубав, най-красив“. Затова тогава губернатор той свали свой сабя и той влезе лодката и ние плава малко водата. Всички смее, те толкова доволен.
— Ти едно глупав лъжец, това е.
Стигнаха входа на пристанището и се врязаха в първите дълги вълни на откритото море.
— Кое място отива ние?
— Ние отива лови риба при носа. Тук хубав лови баракуда, ти види.
Извиха на запад и тръгнаха успоредно с брега. Лекият ветрец, който браздеше водите на пристанището, отдавна беше замрял. Дълги мудни вълни, търкалящи се бавно към сушата, ги вдигаха и сваляха, но повърхността, гладка като коприна, ускоряваше движението на ладията не повече, отколкото шосе през равнина ускорява движението на една кола. От гребена на тези водни хълмове виждаха отдясно нисък песъчлив бряг, осеян с палми, забулен от пръските на прибоя. Две мили напред на известно разстояние от един нос се мяркаше единствената друга лодка.
— Тоз бял там вече — каза Олууе, като се взираше, заслонил очи с ръка.
Або се изви да погледне.
— Тоз човек истински глупак — каза той. — Той не знае хване тарпон, той само закачи на кука, той го изгуби. Всеки път тъй.
Той премести навитата връв така, че да лежи зад него, и сложи стръв, като заби въдицата през главата на една барбуна и втори път през месестата част на опашката.
Като го наблюдаваше, Оллуе изпита желание да му каже, че стръвта ще плува по-добре, ако прекара въдицата първо през гърлото и я изкара през хрилете. Той закопня да лови риба, както и всеки път, когато излизаха. Або никога не беше му позволил да лови: неговата работа била да гребе, да се грижи за стръвта и да откачва уловената риба. А може би ще му даде, ако му покаже сребристото птиче? Само като го докоснеше, пръстите му изтръпваха, сякаш държаха връвта с въдицата. Усещаше я да трепка във водата, виждаше бавно плуващата блесна и гонещата я риба, все по-близо и по-близо, докато рибата клъвваше със сила, която почти го дръпваше от лодката.
— Або… — започна той.
Но Або, който го бе наблюдавал втренчено, заговори пръв.
— Какво има ти там? — попита той рязко.
Момчето се размърда неспокойно и сви пръстите на краката си.
— Кое място аз има нещо?
— Вътре кърпата.
— Не, нищо. Там два-три кола аз носи за яде.
— А това захарна тръстика? Ти печели много пари, аз мисли. — Той се наведе напред, отчупи си едно парче и го задъвка. — Утре ти купи къща, ти вземе жена, не така?
Олууе се захили:
— Ти ми плати, може аз го направи.
Когато наближиха носа, Або хвърли стръвта във водата и отпусна към четиридесет крачки връв. След това зае обикновената поза, в която ловеше риба — легнал по гръб, прехвърлил крак връз крак, единият щръкнал във въздуха и връвта от въдицата нахлузена одве с проста халка през глезена. Да лежи така удобничко, докато друг работи зарад него, гъделичкаше чувството му за превъзходство. Можеше да задреме, дори да заспи, и въпреки това да бъде сигурен, че ще се събуди в същия миг, когато едно дръпване освободи връвта.
Олууе погледна надолу към него и видя, че очите му са отворени, вперени в бледосиньото небе.
— Або — каза той умолително. — Або, аз моли теб, този ден ти позволиш мен лови риба.
Або изсумтя и затвори очи.
— Аз ще види — рече той.
Катерът на белия, който беше навлязъл по-дълбоко в морето и сега се движеше успоредно с техния курс, не беше чак толкова далече, че Олууе да не може да различи белия, както седи по средата на палубата, и да се досети по позата му, че държи въдица. Той проследи тяхната опъната връв, от точката, където се губеше във водата, до другия край, където бе вързана за глезена на Або. Малък клуп висеше от глезена и той го загледа съсредоточено в очакване всеки миг да види клупът да се изхлузи и връвта да се опъне докрай. Баракудата не кълве по въдица и нямаше да има предупреждаващо подръпване.
Олууе запя:
— Дойди, ’куда, дойди ’куда, дойди риба с най-остър зъб. Гледай, ’куда, гледай жив, куда, чудесен храна чака теб. Отвори широко твой уста, няма страх нищо. Дойди, ’куда…
Една риба се вдигна зад стръвта, стрелна се напред и я захапа през средата със зинали челюсти; връвта се изхлузи от глезена на Або и започна да се отпуска. Оллуе протегна ръка.
— Остави го! Остави го! — кресна Або и сам сграбчи връвта; момчето загреба с всички сили назад, като си помисли, че може да е едро парче. Но рибата, не по-голяма от девет фунта, скоро се измори. След няколко минути тя бе вече до самото кану, тъй че Олууе можеше да я зашемети с удар на греблото. Хвърлена в ладията, тя изглеждаше мършава като треска и безобидна като нея, докато човек не забележеше зъбите й.
— Вадиш въдицата — заповяда Або и когато момчето се наведе да го направи, Або го хвана за набедрената кърпа. Тя се скъса. Або се облегна назад с тържествуваща усмивка, стиснал блесната за тарпон в шепата си.
— Значи ти лъже! Ти лъже! Кое място ти го открадна, а?
Олууе не каза нищо, не направи нищо. Або беше твърде силен. Само веднъж се беше опитал да се сбие с него и яде жесток бой. Ако ладията се преобърнеше, Або нямаше да е по-слаб и във водата. Олууе се тресеше с цялото си тяло и очите му горяха от ярост, докато Або разглеждаше сребристата птичка.
— Ти нея открадна от този бял, не е така? — каза Або и посочи с глава към катера в далечината. После извика: — Гледай! Гледай! Види него скача? Той хвана един, той хвана един голяма риба!
Момчето не погледна.
Белият, който се казваше Смит, бе един от първите ловци на тарпон в западноафрикански води и бе открил, че тука те стават по-големи, отколкото уловените край Куба и Мексиканския залив.
Но бяха по-редки, срещаха се само в определен сезон може би. Въпреки постоянството му, хванал беше само две парчета, и двете над двеста фунта. Имало бе много празни дни, имало бе и други, когато много по-едри риби се бяха хващали на въдицата и пак бяха избягвали.
Понякога ги улавяха дахомейски рибари и първото, по което Смит научи за тези риби, бяха намерените от него големи колкото чаени чинийки люспи на един от пристанищните брегове. Те го заплениха, тези исполински, дълги и източени сребристосини риби, чиито роднини бяха дребните херинги на по-студените морета. Намираше красота във формата им, в начина, по който дълбоката извивка на корема приличаше на обратния по посока размах на лъча на гръбната им перка, в огромните им скокове. Макар и да имаше моменти, когато риболовът втръсваше и жегата беше твърде голяма, днес бе излязъл лек зефир, който освежаваше въздуха и надеждите му. Беше средата на отлива, слънцето клонеше на запад и Смит смяташе, че има всички възможности да хване някоя риба.
Той се облегна на стола си и вдигна сглобяемия прът, за да пипне стръвта.
— Исмаил! — извика той и старецът остави кормилото, дойде и застана до лакътя му.
— Батуре?
— Помниш ли какво ти казах! — попита го Смит на езика хауза. — Нали знаеш какво да правиш, когато ме чуеш да викам?
— Помня.
— Добре. Кажи ми какво ще правиш.
— Чуя ли батуре да вика, давам заден ход с машината и обръщам лодката, за да върви в една посока с рибата.
— Правилно. Ако направиш това веднага, може би ще извадя следващата риба, която се хване на куката.
— Иншаллах!
— А? Е, да се надяваме, че ще пожелае. Спомни си какво стана по-рано. Когато лодката вървеше в една посока, а рибата в друга…
Върхът на пръта стремително се наклони и Смит усети рибата.
— Бързо! Дай заден ход! — извика той, разтревожен от бръмченето на макарата.
Но аллахът пожела Исмаил да направи първо други неща — да се препъне в дръжката на куката за вадене на рибата, да стане и да се забави, за да потърка удареното коляно. Докато лодката се обърна, Смит забеляза с изумление колко малко влакно оставаше на макарата. Той натисна спирачката по-силно, голямата риба се стрелна от водата, падна обратно и се освободи. Когато обра влакното, той видя, че беше като прерязано там, където се съединяваше с повода.
Смит дълбоко въздъхна, остави снаряжението и отиде към кърмата да си пийне.
— Грешката не беше твоя, Исмаил — каза той. — Не е трябвало да те извикам от кормилото.
— Моля за прошка — каза смирено старецът.
Смит му се усмихна. Той стоеше с чаша в ръка и като гледаше към брега, когато лодката се вдигна на гребена на вълната, забеляза малкото кану.
— Днес има само едно момче; обикновено са две.
— Винаги две, батуре. Другото лежи.
— Какво ловят те? Баракуда?
— Иншалла — рече Исмаил.
С помрачнял от яд поглед Олууе видя как Або сложи украсената с пера блесна на повода и я пусна във водата, проследи как избледняха ярките й цветове, когато потъна и остана зад кърмата.
— Аз научих тоз бял хване тарпон — похвали се Або и зае предишната си поза. Този вирнат нагоре крак с обърнато към него жълто ходило бе за Олууе като ритник в лицето.
— Греби! — обади се Або. — Какво има нещо? Ти спи?
Продължиха да патрулират назад и напред на протежение от половин миля и на половин миля от брега с белия му маншет на прибоя. На десетина стъпки дълбочина блесната плуваше гладко, червените и очи блестяха, проточилите се назад пера криеха куката. Някаква риба с тъп нос, бъчвообразна, я следва известно време с любопитство в облещения си неподвижен поглед. А веднъж, когато минаваха над пясъчна плитчина, огромна сребристосиня сянка изви край нея и изчезна в полумрака на дълбините.
Ветрецът бе отново замрял и по повърхността нямаше никаква бразда, освен собствената им, подобна на стрела диря. Отмерено, като в някой асансьор, те се издигаха и снишаваха с бавните вълни, които ги отминаваха на път към брега. Човек би рекъл, че морето бе копринена покривка и някаква невидима ръка леко я оправяше, като разглеждаше дългите гънки към края. Водата бе загубила своя блясък, но към запад повърхността гореше със златно сияние, което като че ли идваше не от слънцето, а грееше изотдолу.
Олууе спря да гребе: той седеше, подръпваше раздраното място на кърпата си и правеше дупката по-голяма.
— Ти скъса мой кърпа — каза той. — Сега ти ми купи нова. Не е така?
Без да покаже с нещо, че го е чул, Або продължаваше да лежи с широко отворени очи, вперени в небето.
Погледът на момчето се отмести към този вирнат крак с преметната през него примка. То се наведе напред и посегна към дъното на ладията.
— Какво прави ти там? — попита рязко Або, когато го усети да се движи край краката му.
— Аз взима парченце захарна тръстика — отвърна навъсено момчето. — Тръстика е мой.
То се облегна назад и задъвка, като плюеше остатъците.
— Греби! Греби! — кресна му Або. — Ти много мързелив. Стръв лежи дъното, как иска хване риба?
Олууе заби греблото във водата и запя:
— Дойди, риба, дойди, риба голям като слон с голям-голям уста, голям човек влезе вътре. Дойди, гледай хубав нещо чака теб тук. Дойди гледай сребристо птиче.
Або затвори очи.
— Ти истински глупак! Ти пропъди риба, ти прави това шум.
— Не доведе аз ’куда? — попита Олууе. — Те чуе мене, те дойде.
Той продължи да пее и все чакаше дръпването, което да опъне връвта.
— Голям риба, какво прави ти там в дълбока, тъмна вода? Защо ти не дойде погледне сребристото птиче? Но аз мисли ти скоро дойде. Да, да, аз така мисли. Ти погледне него, ти види него, ти отвори твоя уста широк.
Доволен от звука на тези думи, той ги повтори много пъти. После, когато наближиха пясъчната плитчина, където трапонът бе видял, но не беше поискал стръвта, той запя:
— Дойди, риба. Дойди най-голям риба в това ширен свят. Защо ти не гони сребристо птиче? Защо не гледа него, най-хубав, най-красив? Дойди, риба, дойди погледай него, тогава ти хареса него сигурно. Отвори широк твоя уста, няма нищо страхува.
Тарпонът налетя изневиделица, клъвна блесната и побягна, стиснал я здраво в челюстите си. Връвта силно се изпъна, стегна се около глезена на Або и след миг го дръпна с краката напред през кърмата. Когато падаше, той изкрещя с нотка на изненада и гняв името на момчето.
Но Оллуе го нямаше, за да му помогне. Още с опъването на връвта той се беше преметнал от ладията и плуваше край нея, все още с греблото в ръка. Като се покатери обратно и като се изправи, видя, че Або лежи проснат по гръб във водата, вкопчил едната ръка в кърмата. Той кряскаше, с лице сиво като камък. После рибата скочи, откачи ръката му от кърмата и Або се загуби, разрязвайки повърхността с крака, преди да потъне. Барбуните и баракудата от ладията, остатъкът от захарната тръстика — и те плуваха зад кърмата. Бял тропически шлем се люшна за миг, напълни се и също потъна.
Олууе започна да разиграва тарпона. Бързо размотаващата се връв скоро щеше да се свърши и когато я хвана, усети да парва ръцете му; но малко по малко се справи, а лодката, набрала отново скорост, намали напрежението. Скоро тя се носеше по вълните и цепеше пръски от гребените им; когато рибата скачаше, и тя като че ли скачаше заедно с нея. Понеже носът и кърмата на ладията бяха еднакви, тя не губеше скорост, макар и да вървеше заднешком.
Хванал се за връвта, опънал крака, Олууе уравновесяваше ладията с леко извиване на тялото си. Той и не помисляше за Або, който се носеше някъде там долу, с краката напред. Всичките му мисли бяха съсредоточени върху рибата и малкото кану, свързани от сто и петдесет ярда връв и насочили се направо в откритото море с бързина, която като че ли нямаше надежда да се ограничи.
През този първи пробег, при който минаха край катера, тарпонът изскочи пет пъти в блестяща парабола, като разкриваше цялото си тяло. Смит го видя и замаха ръце, но момчето сякаш не го и забеляза. Напрегнатата му стойка и начинът, по който държеше високо връвта, го правеха да изглежда, като че ли кара колесница.
— Само едно момче е — извика Смит на своя помощник, а когато Исмаил отговори „бяха двама“, изсмя се на ината на стареца.
Смит разбираше от тарпон. Знаеше, че когато прави такъв дълъг прав пробег, той лесно се изтощава и започва да кръжи. Тарпонът е най-силен в скачането. Край Мексико не се и мъчеха да го убият, а брояха скоковете му като мярка за изкуството на въдичаря и държеливостта на рибата. Може да го правят и още, защото тарпонът не е годен за ядене. Този, най-големият, който Смит бе виждал, скочи още седем пъти, преди да се загуби в далечината.
Но това кану беше леко, толкова леко, че ако не беше оная допълнителна тежест, окачена на връвта, рибата би могла да бяга все тъй до стъмняване. В случая бяха навлезли навътре в морето и катерът се виждаше като някаква точица пред губещия се от погледа бряг, когато тарпонът най-сетне промени посоката, изви на запад и на връщане към мястото, където се беше хванал, описа голяма дъга в ослепително блесналите от слънцето води. Скоростта се понамали, нямаше вече скокове, само от време на време водата закипяваше, когато гърбът му раздираше повърхността.
Стиснал връвта с дясната ръка, Олууе прехвърли една примка под дебелите си меса и се залюшка напред-назад, приклекнал в този клуп. Така започна бавно да обира връвта и няколко свивки паднаха в краката му; после с внезапно изсилване рибата ги дръпна обратно и го прежули през набедрената кърпа. Въпреки всичко Оллуе усещаше, че тя губи сили и можа да задържи следващия й устрем напред, без да отпусне повече връв. Той се засмя радостно, сигурен сега, че ще хване рибата си. И едва тогава, за първи път забеляза оная допълнителна тежест. Усмивката му стана още по-широка. Той се взря пред себе си, като се мъчеше да проникне с поглед във водата. Або, сам Або му помагаше да измори рибата.
— Хей, ти, Або — извика му той с напевен глас. — Какво прави ти там, Або? Какво прави ти там, долу, дълбоката тъмна вода? Ти напусна лодка бързо така, аз се чуди.
Олууе се наведе напред, сякаш да се ослуша.
— Защо ти не говори, Або? Защо ти не може отговори твой приятел? Но ти зает, аз мисли. Ти работи сега, а?
Той обра още връв. Рибата се вдигна и закриволичи насам-натам под самата повърхност.
— Або, аз ти благодари, ти ми помага добър. Ха така, ха така, дърпа връвта силно, прави рибата слаб. Ти харесва този работа, не е така?
Той дърпаше и засмяното му лице бе очарователно олицетворение на самата невинност. После, когато тарпонът изскочи наполовина:
— Хей, ти, негодник, ти спи? Какво прави там, ти лежи на гръб във вода? Защо ти не дърпа риба както трябва? Ти мързелив, това е; аз мисля, ти само мързелив.
Тарпонът започна да се мята. Скоро Олууе го беше притеглил на осемдесетина крачки от ладията, която все още се движеше напред, но във все по-малки кръгове, отклоняващи се към брега. Смит бе спрял риболова и катерът се приближаваше с пенести водни мустаци пред носа си. Момчето си пееше, като че ли беше само.
— Аз благодари теб, Або. Аз ти благодари много — пееше то, когато на половината разстояние между ладията и рибата водата буйно се развълнува и Олууе успя да забележи изчезваща перка.
— Акула, батуре!
Хората на катера също я бяха видели и Смит напрегнато наблюдаваше, понеже очакваше нападение върху рибата.
— Тя няма да я закачи… засега — каза Исмаил. — Акулите се нахвърлят само на това, което е умряло или е на умиране; като хиените, те са страхливи гадини.
Докато той говореше, връвта изскочи от водата по цялата си дължина, почти съвсем се изпъна и Смит видя някъде към половината й нещо, което мъчно можеше да се различи от това разстояние, но приличаше на огромна щипка за дрехи върху въже за сушене на пране.
— Какво е това? — попита той, когато то се пльосна обратно във водата.
— Не е хубаво нещо — отговори Исмаил.
Когато стигна на един кабелт разстояние, терът започна да извива около ладията. Олууе го видя и разбра по ръкомаханията на Смит, че белият му предлага да извади рибата. Добре, нека белият човек направи както желае, макар че той, Олууе, би могъл отлично да се справи сам. Кимна му в знак на съгласие, а Смит седна на кормилото и насочи катера, докато двете лодки заплаваха успоредно на няколко стъпки една от друга в мъртвото вълнение.
Тарпонът се беше обърнал на едната си страна и безсилно се мяташе, а Олууе обираше връвта. Тя пак изскочи на повърхността и този път Смит видя ясно онова, което се клатушкаше на нея. Той се вторачи с изненада и погнуса, като си спомни за акулата, но все още не можеше да схване как това ужасно парче се беше озовало там.
— Какво е станало? — бе всичко, което можа да изрече.
Момчето, замислено само как да се справи със сетната съпротива на рибата, не го и погледна. То продължаваше да обира връвта и когато откъснатият крак стигна до него, остави го да падне в нозете му и продължи да намотава връвта.
Педя по педя то притегляше тарпонът все по-близо. Той се обърна, показа белия си корем, извърна се пак с гърба нагоре. Но това беше краят. Когато лъскавото му дълго тяло се заизвива към него, Олууе се наведе от ладията и сръчно насочи рибата между двете лодки. Исмаил посегна надолу с куката, но трябваше да му помогнат, за да може да измъкне тарпона на борда.
— Какво е станало? — повтори Смит към Исмаил, ала тонът му не изискваше отговор — занемял бе от възхищение пред рибата, удивен от размерите й и обзет от (съжаление, че не я е уловил сам той. Тарпонът лежеше неподвижен, с облещено златно око; само бавното надигаме и спадане на хрилете говореше за останалата още искрица живот. Много сполучливо — мислеше Смит — са го нарекли Сребърния крал. Тялото му блестеше като лъснато сребро. В огромните люспи имаше огнен отблясък, който идваше от светлината на запад, където мъгливият хоризонт бе превърнал слънцето в пъстър книжен фенер. То сияеше дори в смъртния си час.
Като си мислеше за рибите, които беше хващал и загубвал, усети сърцето му да се свива от завист, че това великолепно създание е било хванато от едно нищо и никакво хлапе, от ладия, толкова неустойчива и лека. Каквато беше, повече от седем и половина стъпки, рибата щеше да тежи не по-малко от двеста и петдесет фунта. Един ден, може би…
Някакво изплискване отвлече вниманието му и той отиде при Исмаил, който стоеше и гледаше долу в малкото кану. Старецът се обърна.
— Хвърли го в морето — обясни той.
— Не е трябвало да го направиш — каза Смит на момчето. — Е, какво е станало? — попита той за трети път.
— То беше Або, господарю — отговори Олууе. — Той прави глупав нещо. Той върже свой крак връвта. Той не мисли един голям риба дойде.
Исмаил се обади тихо:
— Връвта беше вързана за глезена, батуре, и в примката имаше парче плат.
— Каква лудост! — възкликна Смит. — Трябвало е да знае, че така примката само ще се стегне.
— Той винаги прави така — обади се Олууе, досетил се какво е било казано.
Исмаил изсумтя. Острите му стари очи не бяха пропуснали да забележат приликата между това мокро парцалче и синята набедрена кърпа на Олууе. Но беше казал всичко, каквото смяташе да каже. Случилото се не му влизаше в работа.
— Винаги той прави така — повтори момчето, без да свали очи от Смит. — Голям риба дойде — бум! — той падне от лодка един път.
— Да не си…
— И кога той падне, той събори мен. Аз също падне вътре водата. Або, господарю, той много глупав момче.
— Разбирам.
Олууе размърда пръстите на краката си. От него очакваха още нещо, беше сигурен в това. Той се взря в очите на белия, който сега го гледаше строго, и в ума му изплува изведнъж една фраза, която беше чувал в мисията.
— И пак — добави той и тъжно поклати глава, — аз съжалява тоя Або, господарю. Бог види, аз съжалява мой приятел умира така.
Смит се усмихна. Отиде напред, откачи рибата и хвърли блесната в ладията.
— Значи си я хванал с това? Браво!
Олууе мислеше бързо.
— Риба много чудесен — каза той. — Аз мисли господар иска пази нея? Не така?
Смит се зарадва: би желал да я претегли и да я покаже на приятелите си.
— Колко ли заслужава? — попита той Исмаил.
— Малко или нещо, батуре. Малко, защото месото й горчи и е костеливо, и никой няма да даде и половин пени за фунта. Нищо, защото ако се беше опитал да я закара на буксир до пристанището, акулите щяха да я изядат без остатък.
Смит даде на момчето десет шилинга.
— Ще трябва да съобщиш за онова на полицията — каза той. — Нали знаеш за кое? Добре. Дръж се за това въже и ние ще те закараме до пристанището.
Олууе, яхнал своето кану като водна шейна, се наслаждаваше на това пътуване назад към пристанището почти толкова, колкото се беше наслаждавал на играта с рибата. Той ту пееше, ту само се усмихваше и се люшкаше и криволичеше до бялата диря на катера. Слънцето беше залязло, а с него беше угаснал и оранжеворозовият блясък на водата. Когато стигнаха плитчината, краткият здрач преминаваше в нощ.
— Какво прави ти? Кое място отива? — запита той морето и небето, преди да си отговори сам. Ще продължи покрай пристаните за кану, докато стигне голямата сладководна лагуна оттатък града. Ще я прекоси в мрака и призори ще пътува вече по дългата верига от реки и езера, които водят към делтата и мястото, което в мислите си наричаше „у дома“.
— И когато отиде там, какво прави ти, Олууе? — Той остави този въпрос без отговор, защото бяха стигнали до устието на рекичката. Сигнализира на катера, като дръпна въжето: — Аз спре тука, господарю! Това място аз пази мойта мрежа.
Катерът забави ход.
— Добре — рече Смит. — Да не забравиш да съобщиш на полицията. И ела утре при мен в телеграфната станция. Попитай за господин Смит. Разбираш ли?
— Аз знае, господарю. Да, господарю, миста Смит. Утре аз дойде.
Ладията се плъзна настрана и изчезна между сенките на мангровите, сега черни като катран. Смит го изпрати със съмнение в погледа си.
— Дали ще я намери в тъмното?
— Ще я намери — каза Исмаил. — Той е от ония, които тъмнината закриля.
Смит се позасмя. „Старецът му завижда“ — помисли си той.
В яхтклуба, на моравата, зелена като нефрит на електрическата светлина, доста хора се бяха събрали да се полюбуват на онова, което Смит беше донесъл от морето. Сложено на тревата до самата вода, то бледо блещукаше — призрак на изпълненото доскоро с живот пъргаво създание. Всички бяха изненадани и донякъде разочаровани, когато Смит заяви, че не го е уловил той.
— Това е интересна история — заговори Смит. — Издръжливо хлапе, кажи-речи и окото му не мигна. Ей го, сега минава, чуйте как пее по водата.
Всички се ослушаха. Там, в тъмнината, през пристанището бавно пътуваше кану. Беше твърде далече, за да се различат думите, но звукът на тананикащ глас долиташе до тях, ясен, като на птичка.
Момчето пееше:
— Хей ти, Олууе, кое място отива ти? Аз отива мойта родина, господарю, с това мой лодка, той цяло мой собственост, той съвсем мой. Охо! И какво прави ти там, Олууе? Аз отива хване много риба, господарю, един сребърна, друг златна. Всичко моя родина най-хубав, най-красив целия свят!
Гласът му беше радостен, очите му блестяха от щастие, както насочваше своето кану в нощта.
— Часът е седем, сър. Чаят ви, сър — каза камериерът и сър Рамбълтън Катбърт изсумтя в отговор. Пълното му тяло не се помръдна под завивките и камериерът реши, че трябва да добави още нещо.
— Чудесна сутрин, сър — беше следващият му опит да събуди капитана. — Да ви приготвя ли банята, сър?
— Ъ-ъ! Да! — смотолеви сър Рамбълтън и камериерът се отправи към банята. „Капитанът никога не е в добро настроение рано сутрин, но кой ли пък е?“ — размишляваше той, като пускаше, крановете и приготвяше самобръсначката на сър Рамбълтън, докато ваната се пълнеше с вода.
Шум от усърдно разбърквана течност подсказа на камериера, че най-сетне чаят бе удостоен с внимание, а това обикновено бе признак за добро начало на деня.
Сър Рамбълтън отпи от чая си и реши, че по изключение би могъл да го изпие. После остана в леглото и размърда пръстите на краката си. След като установи, че тялото се подчинява на волята му, замисли се дали мозъкът и паметта му са в състояние да сторят същото и дали има да си спомня нещо особено, което трябва да се случи през деня. Бяха пресекли екватора и тази работа бе вече зад гърба им поне до обратния рейс. Вечерта имаше коктейл, но на него не би се случило нищо особено. Така че денят обещаваше да бъде спокоен… О, не! Той изведнъж си спомни, че следобед щяха да срещнат пощенския кораб на компанията по пътя му за дома и че онзи глупак, заместник-директорът е на борда му заедно с не по-малко глупавата си жена. Последните два рейса сър Рамбълтън нарочно бе отбягвал срещите с този кораб, защото никога не знаеше какво се готви да направи капитанът му. Този капитан бе майстор на резките обрати в последната минута с цел да се прояви пред пасажерите, а сър Рамбълтън…
— Банята ви е готова, сър — съобщи камериерът от вратата.
— Благодаря — отговори рязко сър Рамбълтън и преди да стане, почака, докато камериерът напусне кабината. После облече пъстрия си халат, нахлузи чехлите и се повлече към прозореца да види какъв всъщност бе денят.
За негова изненада денят беше хубав. Той се усмихна, пое дълбоко въздух и се опита да реши дали не си струваше да понесе няколкото хапливи въпроса в края на пътуването, но да избегне срещата със заместник-директора и да продължи необезпокоен пътя си. Походи из кабината, вдигна телефонната слушалка и повика мостика.
— Мостика, четвъртият помощник — дойде незабавният отговор.
— Добро утро! Тук е капитанът — каза любезно сър Рамбълтън.
— О, добро утро, сър! — Промяната в тона от отегчена вежливост почти до покорност развесели капитана.
— Имате ли нещо от пощенския кораб? — попита той.
— Да, сър. Разменихме си координатите преди около половин час, сър. Ще ги срещнем днес към четири следобед, сър.
— Така ли? — произнесе скептично сър Рамбълтън. — Дайте ми първия помощник! — заповяда той.
— Слушам, сър!
Последва пауза, докато четвъртият повика първия помощник, но понеже не бе закрил добре слушалката, сър Рамбълтън чу ясно:
— Старият се вълнува за другия кораб…
— Нищо подобно, нагли глупако — изруга сър Рамбълтън. — Дайте ми първия!
— Ето го, сър!
— Първият помощник, сър. Добро утро, сър.
— Добро утро, мистър Крейг. Уверявам ви, че не се вълнувам за нищо, но вашият подчинен скоро ще се развълнува. Чувам, че сте си разменили координатите с другия кораб.
— Да, сър. Среща — на две до четири мили откъм десния борд в около четири часа, сър. Според координатите идват право насреща ни, сър. — Мистър Крейг говореше съвсем уверено.
— Какво искате да кажете с това около четири? — попита сър Рамбълтън. — Половин час преди или след четири?
— Не, сър. Десет минути.
— Хм. Добре — каза сър Рамбълтън. — Ще проверим пак на обяд и тогава можем да съобщим на пътниците. Не искам никаква…
— Но, сър… — прекъсна го мистър Крейг.
— Какво „но“?
— Мисля, че някои пътници вече знаят, сър. Четвъртият…
— Прати го по дяволите! Не казах ли да не се правят никакви съобщения, докато не наредя?
— Да, сър — провлече мистър Крейг, малко отегчен от такъв разговор преди закуска. — Но аз съм сигурен, че всичко ще бъде наред, сър.
— Тогава изпратете ми незабавно рапорта си, мистър Крейг, по четвъртия помощник.
— Слушам, сър.
Сър Рамбълтън затвори слушалката и попипа наболата си брада. Хубавото начало на деня като че ли се проваляше, но все още всичко би могло да се оправи, ако не се допусне някаква грешка. На вратата се почука и четвъртият помощник влезе.
— Първият помощник ви поздравява, сър. Рапортът му — каза той и подаде на сър Рамбълтън листа. По ред причини той не беше онова, което сър Рамбълтън би нарекъл добър четвърти помощник и капитанът не се стараеше да скрива чувствата си. Той взе рапорта, погледна го и хвърли гневен поглед към четвъртия.
— Вие имате ли дял в това?
— Не, сър — отвърна енергично четвъртият помощник.
— Мисля, че заповядах да не се казва нищо на пасажерите за времето на срещата, докато не дам съгласието си за това.
— Съжалявам, сър… виждате ли, сър…
— Не се извинявайте! Вече знам кого да държа отговорен, ако нещо се обърка и не ги срещнем в часа, който сте посочил, нали?
— Е-е, да, сър.
— Освен това, млади момко, аз не се вълнувам за нищо — изръмжа сър Рамбълтън, като гледаше заплашително нещастния офицер. — Нима изглеждам или пък говоря развълнувано?
— Не, сър — призна четвъртият помощник.
— Тогава — изчезвайте!
— Слушам, сър! — смирено отговори четвъртият и излезе не толкова весел, какъвто бе влязъл в капитанската каюта. Сър Рамбълтън се усмихна на себе си и се отправи живо към банята.
— Казаха ми, че ще ги срещнем към четири, сър — рече старшият помощник, когато след закуска влезе в кабината на сър Рамбълтън.
— И на мен ми казаха същото — отговори капитанът. — Седнете!
— Благодаря, сър. — Мистър Самърс се разположи в едно от креслата и понеже капитанът бе вече запалил цигара, също запуши. Бе направил четири рейса като старши помощник и се ласкаеше от мисълта, че знае как да нарежда нещата да вървят гладко.
— Мистър Крейг и неговият подчинен са се раздрънкали, разбира се — отбеляза язвително сър Рамбълтън. — Никога не съм одобрявал това дрънкане преди среща. Всичко е толкова излишно. Съвсем скоро ще стане пладне.
— Да, сър — съгласи се мистър Самърс. — А ние този път ще се срещнем ли с другия кораб, сър, или някак си, както обикновено м-м…
— За съжаление — започна да размишлява сър Рамбълтън — нашият заместник-директор е на борда му. Мисля, че ще трябва да се мернем. Но това ще бъде само едно появяване. Няма да се старая да се ръкувам или да правя някоя от ефектните маневри, които капитанът на този кораб обича. Освен това те трябва да се опитат да ни срещнат. Аз, разбира се, няма да хабя гориво да търча да ги търся из целия океан. Но този въпрос може да почака до следобед. Нещо особено от обиколката ви тази сутрин?
— Нищо, сър. Просто обикновена проверка без произшествия — отговори мистър Самърс, доволен, че не трябва да докладва за някоя неприятна работа. Сър Рамбълтън изглежда се успокои и мистър Самърс си каза, че трябва да продължи в същия дух. — Вашият коктейл ще се състои ли тази вечер, сър? — добави той.
— О, да, Самърс — отговори оживено сър Рамбълтън и наистина тази мисъл го изпълни с очакване. — Вие, разбира се, ще бъдете там, както и всички обичайни присъствуващи от домакинската команда. Стига само следобедът да мине добре и да не ни обсипят с въпроси какво се е случило с другия кораб, аз добре ще се позабавлявам. Като че ли за пръв път човешкият ни товар е доста приятна компания.
— Да, сър.
— Много добре, Самърс. В такъв, случай ще се видим в единадесет часа за обиколката — каза сър Рамбълтън и мистър Самърс разбра намека. След като излезе от капитанската каюта, той се отправи направо към кабината на мистър Крейг.
— Защо ти е трябвало да дрънкаш пред пасажерите, когато старият ти е казал да мълчиш? — запита той. — На закуска всички на масата ми освен мен изглежда знаеха за срещата.
— Ако искаш да знаеш, два пъти проверих координатите и времето на срещата — каза мистър Крейг и се обърна с гръб към бюрото, на което пишеше. Позата му изразяваше крайна досада, породена от факта, че го разпитват за изчисленията му. Той беше от онези офицери, които винаги ги стяга яката, ако някой друг освен капитана се осмели да им заговори заповеднически.
— Накарах и четвъртия помощник да ги провери — продължи той. — Така че, ако сведенията, изпратени от другия кораб, са верни, ние, уви, ще се срещнем с тях в четири часа. Трябва да проверя втория помощник да приготви всичко по време на вахтата си.
— Добре, добре — каза мистър Самърс успокоително. — Аз само попитах защо си се разбъбрил пред пасажерите.
Към обяд сър Рамбълтън се почувствува неспокоен. Не че имаше нещо, за което наистина да се хване, но просто изпитваше чувството, че е на път да се случи нещо неприятно. Фактът, че чистата бяла униформа, която бе облякъл сутринта, изглеждаше в края на обиколката като че ли бе носена няколко дни, не променяше нещата. Докато очакваше обедните координати, той покани мистър Самърс да пийнат в каютата му и направи всичко възможно да изглежда напълно спокоен.
Сър Рамбълтън харесваше мистър Самърс, но това не значеше, че оставя на мира старшия си помощник. Докато всичко на кораба вървеше гладко, той му даваше далеч повече свобода, отколкото на многото други старши помощници, които беше принуждаван да понася. Освен това сър Рамбълтън малко завиждаше на мистър Самърс за способността му да консумира редовно огромни количества разхладителни напитки и въпреки това да не прибавя нито грам излишно тегло. Но неговата шестфутова фигура винаги изпълваше сър Рамбълтън с чувство на сигурност, за разлика от жалките пет фута и пет инча на мистър Крейг, ръст, който почти пречеше на този офицер да поглежда над тентата на мостика.
Няколко минути по-късно вторият помощник донесе сведенията за обедните координати, курса и скоростта и бе веднага освободен без нито една от обичайните забележки или въпроси. Сър Рамбълтън глътна уискито си и погледна замислено сведенията в координатната книга.
— Не много внушителна скорост — измърмори той. — Но деветнадесет възела и две десети е всичко, на което можем да се надяваме с тези шотландски инженери, чиято единствена цел в живота е да не претоварват машините си.
— Напълно съм съгласен, сър — каза мистър Самърс. — Миналия рейс се движехме с двадесет и повече през целия път.
— Не ми напомняйте за това — отговори рязко капитанът.
— Извинете, сър — каза мистър Самърс.
Юнгата влезе с радиограма и след обичайното суетене около намирането на молив, за да я разпише капитанът, си излезе. Със скептичен израз на лицето сър Рамбълтън отвори радиограмата и зачете внимателно.
— Хм. „Очакваме среща следобед, четири часа по Гринуич“ — прочете той бавно. — Чакай да видим. Какво значи това за нас? Ние не сме по Гринвич.
— Не сме, сър — отговори тихо мистър Самърс. — Ние сме един час назад. — Те се спогледаха.
— Четири часа наше време, както този глупак първият помощник каза тази сутрин, е пет часа по Гринвич, нали? — попита сър Рамбълтън също тихо.
Мистър Самърс не отговори. Той очакваше неизбежното.
— Знаех си аз! Знаех си! — изрева сър Рамбълтън. — Чувствувах, че нещо не е в ред. — Той грабна телефона и набра номера на мостика.
— Дайте ми втория помощник! — заповяда той.
— На телефона, сър.
— А, вие ли сте? — Фактът, че човекът, когото търсеше, бе насреща, като че ли веднага го успокои малко.
— Току-що получих радиограма от капитан Бъртън — продължи сър Рамбълтън. — Той смята, че ще се срещнем в четири часа по Гринвич, което прави три часа наше време, нали? Той също държи курс към нас.
— А! — Гласът на втория помощник не прозвуча уверено.
— Имате ли вече координатите им? — попита сър Рамбълтън с предчувствие за още неприятности.
— Да, сър.
— Е, и какво мислите? Съгласен ли сте с мистър Крейг?
— Виждате ли, страхувам се, че не, сър. Според мен ще се срещнем в пет часа наше време, сър.
— Какво? — кресна сър Рамбълтън и мистър Самърс изпи набързо чашата си.
— Вече проверих всичко най-внимателно, сър — увери го мистър Уелс, — но ще го проверя още веднъж, сър.
— Качвам се горе при вас — отсече сър Рамбълтън и остави слушалката доста рязко.
— Както и предполагах, Самърс — каза той многозначително, — пълна бъркотия. Онзи кресльо първият помощник казва четири часа. Моят навигатор — пет, а другият кораб — три. Ако продължава така, ще трябва да се заловя аз за изчисленията. Все едно дали ще срещнем заместник-директора или не, аз ще си почина спокойно следобед, така че елате с мен горе да оправим тази каша. — Той изпи чашата си със замах и тръгна към мостика. Часът беше дванадесет и двадесет.
Към един часа температурата в щурманската кабина, в която се беше събрала цяла тълпа, беше близо до точката на кипене. Сър Рамбълтън крачеше нагоре-надолу и подхвърляше безполезно, че хора със свидетелства за помощници не трябвало да се опитват да бъдат щурмани, докато не получат свидетелството си за капитани, каквото имал той; а мистър Самърс се опитваше да открие какво е причинило разногласието между мистър Крейг и мистър Уелс. Многобройни късчета хартия, покрити с изчисления, бяха разпилени по масата с картата. Бяха пристигнали още две радиограми от другия кораб. На мореходната карта, там, където мистър Крейг усърдно се бе опитвал да нанесе координатите на срещата, имаше ясно очертана дупчица.
— Точно тази бъркотия исках да избягна, като казах да не се дрънка предварително пред пасажерите — напомни капитанът на мистър Крейг. — Вероятно ще бъдете достатъчно любезен да предложите нещо, което да кажа на обяд на пасажерите от моята маса. Трябва ли да им обясня, че заради моя първи помощник се налага да висят по палубите от три до пет? — попита той.
— Съжалявам, сър — каза мистър Крейг с желание да се извини. — Но другият кораб или не следва обичайния си курс, или координатите, които ни изпрати…
— Е да, винаги другият кораб е виновен, нали? — избухна сър Рамбълтън. — Каквото и да се случи, все другият кораб е виновен. Те са също като нас един час назад от Гринвич. Приближаваме се с обща скорост от четиридесет възела в час и имаме различни обедни координати, които предполагам са точни в рамките на допустимите граници. Сигурно един от тримата със свидетелства за помощник-капитани на този мостик може да разреши тази проста задача от науката за времето и движението. Ако заместник-директорът не беше на другия кораб, пет пари нямаше да давам кога или къде ще ги срещнем, всъщност щях да се измъкна, но тъй като трябва да се подложа на изпитание и видя тази жалка личност, бих искал да знам в колко часа да го очаквам. Ако, вън от всичките тези разправии и спорове, някой не ми каже това до края на обеда, ще ви се случи нещо.
Веднага щом сър Рамбълтън напусна щурманската кабина, между мистър Крейг, който държеше на сутрешните си изчисления, и мистър Уелс, който упорствуваше за обедните си координати, се завърза горещ спор. Мистър Самърс ги послуша известно време, сетне ги остави сами да решават. Ако питаха него, беше твърде горещо за какъвто и да е спор, а що се отнасяше до определяне времето на изток или запад от Гринвич, в тая област не беше особено силен.
Сър Рамбълтън лежеше в леглото си и дремеше. Беше много по-горещо, отколкото сутринта. Обядът не беше от най-приятните, тъй като всички пасажери на масата му, изглежда, бяха обзети само от една тема на разговор: кога ще видят другия кораб. Седмицата в морето очевидно ги беше изпълнила с неутолимата жажда да видят нещо, пък било то само някой от другите кораби на компанията. С крайчеца на окото капиталът видя, че часовникът в каютата му показваше три без пет. Ако мистър Уелс беше прав, другият кораб би трябвало да се вижда вече съвсем ясно и сър Рамбълтън трябваше вече да бъде повикан. Той пак погледна часовника и видя, че часът беше три и пет. Надигна се и изведнъж почувствува нещо мрачно в атмосферата. Стана бързо от леглото и погледна навън. Единственото, което видя, бе дъждовен шквал на около осем мили откъм левия борд на кораба. Той погледна пак.
— По дяволите! — измърмори поднос. — Стана тя.
Точно пред шквала се виждаше кораб — пътнически кораб — при това доста голям. Беше боядисан в познати цветове. Едва ли можеше да греши. И макар че не беше се разсънил напълно, мина му една мисъл. Защо този кораб бе толкова далеч от левия им борд, когато мистър Крейг бе казал: две до четири мили откъм десния борд?
Той грабна бинокъла си и пристигна в рулевата кабина с незавързани обувки, като закопчаваше униформената си куртка. Освен старши-кормчията, който не бе олицетворение на изпълнителността, кабината беше пуста.
Сър Рамбълтън погледна към лявото крило на мостика, но не видя никого. Тогава тръгна към дясното крило и намери там двамата вахтени офицери, чието внимание бе приковано по посока на кърмата. Той проследи погледа им и видя, че най-горната палуба бе обилно населена с жени от всички възрасти и обеми в най-разнообразни бикини и плажни костюми.
— Добър ден, господа — поздрави спокойно сър Рамбълтън. — Изключително възбуждаща и привлекателна гледка, нали мистър Уелс?
Двамата офицери се обърнаха бързо, изчервиха се и изглеждаха направо разстроени.
— Предполагам, няма и следа от другия кораб — продължи най-спокойно сър Рамбълтън.
— Да, сър — отговори мистър Уелс. — Ние непрекъснато наблюдавахме много внимателно, сър, а тук сме само от няколко секунди.
— Не се и съмнявам — отговори сър Рамбълтън приветливо. — Наблюдението може да се окаже изморително за очите, особено в тая горещина. Но трябва да сте благодарни, че имате такава освежителна гледка, с която можете да отморите очите си. И тъй като вече сте сторил това, мистър Уелс, вероятно ще бъдете достатъчно добър да ми кажете какво е мнението ви за големия пътнически кораб откъм левия ни борд. Вземете бинокъла ми, моля.
Мистър Уелс взе предпазливо предложения му бинокъл и последван от своя подчинен и от сър Рамбълтън, прекоси рулевата кабина и отиде на левия борд. Той вече се бе досетил кой бе корабът, но не смяташе да загуби самообладание и да даде и най-малка възможност на капитана да го нападне.
— Много дълго време решавате — изръмжа сър Рамбълтън, като не можеше повече да се сдържа. — Или се надявате шквалът да скрие вашата грешка?
— Е, добре, той е, сър — каза мистър Уелс, като върна бинокъла. — Но дали все пак е той? Изглежда ми нещо малък.
— Щом е на няколко мили от тук, ще изглежда по-малък, отколкото ако беше по-близо — отсече сър Рамбълтън. — Четвъртият помощник!
— Слушам, сър.
— Съобщете по радиоуредбата, че знаменитият кораб ще мине от ляво и ще изчезне в дъждовния шквал. Надявам се също, че нашият заместник-директор ще се накваси добре. Но да не съобщите и това, глупако! — извика той след младшия вахтен офицер, който се завтече към рулевата кабина да съобщи новината.
— Смятате ли, че това е разумно, сър? — попита мистър Уелс. — След няколко минути той наистина ще изчезне от погледа, но всички наши кораби, ако не са еднакви, все пак много си приличат.
— А има ли някой друг наш кораб наблизо? — попита остро сър Рамбълтън.
— Поне аз не знам, сър.
— Тогава проверете! Позвънете в радиорубката! — заповяда сър Рамбълтън и мистър Уелс отиде да телефонира. Съобщението на четвъртия помощник отекна по палубите, докато другият кораб изчезваше в шквала. Сър Рамбълтън почувствува, че е прибързал със заповедта си да се направи съобщението: може би трябваше да се вслуша в съвета на мистър Уелс. Но сега бе вече твърде късно. Всеки знаеше, че другият кораб е минал. Мистър Уелс се върна мрачен от телефона.
— Един от нашите по-малки пасажерски кораби е съвсем наблизо, сър. Ще проглуши радиста. Мисля, че това беше именно той, а пощенският кораб все още не е минал, сър.
— Така ли мислите? — сър Рамбълтън погледна заплашително. — И вероятно продължавате да държите на вашето време — пет часа?
— Да, сър.
— Тогава идете и отбележете на картата къде точно се намира той в момента, за да мога да променя курса и да избягна срещата — заповяда сър Рамбълтън. — Аз няма да се унижа да го срещна в пет часа, след като съм съобщил вече, че е минал в три и петнадесет. Отивайте и действувайте!
— Слушам, сър — рече мистър Уелс и тръгна за щурманската кабина.
В четири часа и половина мистър Крейг огледа с бинокъла хоризонта и като не видя нищо, се поколеба дали да си отдъхне или не. На радара нямаше и следа от каквито и да било други кораби, но бе възможно шквалът, който бе навсякъде наоколо им, да ги е покрил. Бяха променили курса с надеждата, че дори да са сгрешили при разпознаването на кораба по време на вахтата на втория помощник, едва ли ще срещнат пощенския кораб. Сър Рамбълтън бе дал най-строги заповеди да го повикат веднага, щом бъде забелязан връх на мачта или ако нещо се появи на радара. И макар че мистър Крейг не се боеше от капитана, не желаеше да усложнява наново бъркотията, която бе започнал преди закуска, като бе позволил на четвъртия помощник да съобщи на пасажерите времето на срещата. Но си помисли, че ако нищо не се покаже в следващия половин час, той ще бъде спасен. Колко бавно минаваше времето!
Появи се четвъртият помощник, залепи се за няколко минути на радара и тъй като притежаваше тайнственото умение да вижда неща, които никой друг не можеше да види, мистър Крейг приближи до него.
— Виждаш ли нещо или не? — попита той.
— Струва ми се, че в шквала отдясно на носа има нещо, но не съм сигурен — каза четвъртият помощник и нагласи апарата, като завъртя няколко копчета.
— На какво разстояние?
— На около десет мили.
— Мислиш ли, че е достатъчно сигурно, за да кажем на стария? — беше следващият въпрос на първия помощник.
— Не съм съвсем сигурен — отговори четвъртият помощник, като се отдръпна от радара. — Погледнете и вие.
Мистър Крейг погледна, но не успя да види нищо, така че отстъпи пак приемника на четвъртия и се отправи към дясното крило. Огледа внимателно шквала, който висеше като завеса от небето и също като завеса скриваше успешно всичко зад себе си.
— Кораб е и идва към нас — каза след няколко минути четвъртият. — Излиза от шквала; виждам го все по-ясно.
— Аз все още не го виждам — каза мистър Крейг, като продължаваше упорито да се взира през бинокъла си. — Рулевият!
— Слушам, сър! — каза застаналият до вратата на щурманската кабина кормчия, който нащрек заочаква заповеди още щом четвъртият съобщи, че виждал друг кораб.
— Поздрави капитана и му кажи, че отдясно на носа засякохме кораб на радара, но все още не го виждаме.
— Слушам, сър — отговори кормчията и тръгна надолу.
Само след няколко секунди сър Рамбълтън бе на мостика и изправил се до мистър Крейг на десния флигел, се взираше през бинокъла.
— Вече се вижда съвсем ясно — двадесет градуса от носа, разстояние шест мили — при това доста голям — провикна се четвъртият помощник, който все още бе залепен на радара.
— Може дъждът да го покрие — измърмори мистър Крейг оптимистично. — Тогава дори да е той, никой няма да разбере, сър.
— Ние не сме скрити в дъжда, така че, ако те са включили радара си, могат да ни видят съвсем спокойно — напомни му сър Рамбълтън. — А в такъв случай, като знам как капитанът им обича да се перчи, те направо ще връхлетят върху нас.
— Те променят курса, сър — извика четвъртият помощник. — Идват към нас. Пресичат пътя ни.
— Стана тя! — изпухтя сър Рамбълтън. — Ще изглеждам глупак, нали, мистър Крейг, и то само заради вас! Готови ли са знамената?
— Да, сър — отговори мистър Крейг, като се питаше дали неизбежният взрив ще стане сега или по-късно.
— Вдигнете ги тогава и вижте дали всичко останало е готово! Или…
Но като се обърна да предаде заповедите, мистър Крейг установи, че четвъртият помощник е придвижил нещата, така че нямаше какво повече да се направи. Погледна отново към коварния шквал с надежда, че поне още няколко минути ще запази спокойствието, и тъкмо в този миг видя как другият кораб излезе из него.
— На, истина е той, сър — едва смотолеви мистър Крейг.
— Забележките ви са съвсем излишни — озъби се сър Рамбълтън.
— Но не пресичат пътя ни, сър. Ще трябва да променим курса — каза мистър Крейг, спомнил си, че все още е на вахта.
— Нищо подобно няма да направим. Аз поемам вахтата, благодаря ви — каза сър Рамбълтън. — А вие идете и съобщете на пасажерите. Вие забъркахте всичко това по време на сутрешната си вахта. Вие и ще го оправите.
Следващите няколко минути бяха много оживени — вдигаха се флагове, кормчиите изчезнаха, за да се приготвят да поздравят със знаменцата, а мистър Крейг предаваше съобщение, с което се извиняваше на пасажерите. Всички, които правеха слънчеви бани по горните палуби, се оживиха и започнаха да приготвят фотоапаратите си, след което се придвижиха към левия борд. Направил съобщението си, мистър Крейг се върша при сър Рамбълтън.
— Извинете, сър, но ние трябва да променим курса — каза той. — Те наистина пресичат пътя ни.
— Те ще променят курса си както винаги в последната минута — каза сър Рамбълтън хладнокръвно. — Не се паникьосвайте. Освен това те са тръгнали насам, отклонявайки се от пътя си, за да обезпокоят следобеда ми. Така че пак те трябва да направят промяна в курса си. Ако аз го сторя, слънцето ще пречи на пасажерите ни да правят снимки, а повечето от гостите ми са дошли тъкмо за това. А, ето ги и тях! — той се обърна да поздрави гостите си, които се изкачваха на мостика в различни модели плажни одежди, и ги посрещна наперено, както капитаните имат навик да се държат в такива случаи. Чуха се шеги за това кой е бил корабът при първото съобщение и кой е този, но мистър Крейг се правеше, че не ги чува. Отиде до четвъртия помощник да разбере разстоянието по радара, преди да нападне отново сър Рамбълтън.
— Малко повече от три мили — съобщи му четвъртият помощник.
— Някой трябва да промени веднага курса, иначе нещо ще се случи — заяви мистър Крейг и се върна при сър Рамбълтън. Пискливият брътвеж на пасажерите наруши непоправимо покоя на мостика, но все още бе възможно човек да отиде на дясното крило.
— Извинете, сър, но ние трябва… — започна той.
— Ние винаги се разминаваме с десните си бордове — отговори тихо, но твърдо сър Рамбълтън, преди мистър Крейг да успее да каже всичко, което искаше. — Не ми досаждайте! — Телефонът от радиорубката иззвъня и четвъртият помощник вдигна слушалката. Нямаше време да отиде до кабината и трябваше да крещи. — Радиограма, сър! — Всички млъкнаха, а сър Рамбълтън се обърна.
— Искат да се разминем с левите си бордове, сър.
— Какво? — ахна от учудване сър Рамбълтън, но като се овладя, бързо добави: — Попитайте защо!
— Слушам, сър. — Четвъртият помощник предаде запитването и се върна при радара.
— Две мили и нещо, сър — извика той и отиде при телефона в очакване на отговор.
— Но, капитане — изстена една пищна пасажерка в бикини, — ако се обърнем откъм другата страна, снимките ми ще се повредят. Бъдете мил, нека си останем, както сме сега.
— Мога ли да ви напомня, сър, че по мореходните правила… — започна мистър Крейг.
— Млъкнете! — отговори грубо сър Рамбълтън и температурата на мостика така рязко спадна, че по-късно една от пасажерките каза, че й станало наистина студено. Той припряно се върна в рулевата кабина, където най-сетне се почувствува господар на положението. Мистър Крейг погледна радара и съобщи: Те са на по-малко от две мили. Радостната картина се помрачаваше, като си пресмяташе на ум какво би се случило, ако двата кораба от по тридесет хиляди тона, движещи се с обща скорост от четиридесет възела в час, се сблъскат. Докато всички пасажери държаха в очакване фотоапаратите си, сър Рамбълтън тихо проклинаше. Заместник-директорът бе на борда на другия кораб, неговият кораб трябваше да променя курса си, да, нещата не бяха много весели. Този глупак Бъртън винаги досега бе променял курса в последната минута. Защо не и този път?
Телефонът иззвъня и четвъртият помощник се обади.
— Искат да се разминем с левите си бордове, сър, защото иначе снимките на жената на заместник-директора ще се развалят, ако ги направи срещу слънцето, сър. Ще побързате ли, сър?
На мостика се възцари тишина.
— Не бива да чакате повече, сър — започна мистър Крейг, като все още гледаше радара. В този миг той просто не смееше да погледне другия кораб.
— Четвъртият помощник! — каза сухо сър Рамбълтън. — Съобщете, че завиваме! Рулевият, пълен десен!
Четвъртият отиде на микрофона да съобщи за промяната на курса. Пасажерите с фотоапарати изглеждаха така, като че ли искат да хвърлят сър Рамбълтън в морето. Корабът започна да завива. „Бавно, колко бавно!“ — помисли си мистър Крейг, като вдигна бързо глава и отново заби нос в радара. Намираха се вече на разстояние по-малко от три четвърти миля един от друг и му стана страшно. Писъците и виковете на пасажерите от по-долните палуби показаха на сър Рамбълтън, че през този рейс с неговата популярност е свършено. Той едва не бе премачкан от гостите си, които се втурнаха през рулевата кабина в надпревара за удобни позиции на левия борд. Подобна суматоха имаше и на долните палуби и тя едва ли не увеличи крена на кораба, когато той започна да завива в пълен кръг с близо двадесет възела в час. Внушителната гледка укроти донякъде пасажерите. Двата кораба най-после се разминаха на разстояние по-малко от два кабелта — със спуснати наполовина знаменца, с бучащи сирени, развети флагове и надстройки, скрити от махащи пасажери. На борда на другия кораб се виждаше ясно как съпругата на заместник-директора щрака с фотоапарата си. На борда на кораба на сър Рамбълтън ядосаните пасажери размахваха фотоапаратите си към своя капитан.
В десет часа вечерта мистър Самърс, разбрал, че сър Рамбълтън го вика, намери капитана седнал зад бюрото си.
— Влизайте и сядайте! — покани го сър Рамбълтън. — След минутка свършвам.
Мистър Самърс недоумяваше какво ще последва. Имаше няколко неща, за които старият можеше да започне да ругае, но той едва ли би го накарал да седне, ако смяташе да стори това.
Сър Рамбълтън свърши с писането си и се обърна. Точно тогава мистър Самърс видя, че той бе писал в журнала за заповеди.
— Вие май ще сте първият, който ще подпише това, Самърс — рече сър Рамбълтън весело. — Нова постоянна заповед. Без мое разрешение никой няма право да казва на пасажерите в колко часа ще имаме среща. Вече казах на мистър Крейг и на помощника му какво мисля за днешната им работа. Утре сутрин ще посетя и радиорубката.
— Би трябвало аз самият да се сетя за това, сър — намеси се мистър Самърс. — Можех да проверя и видя…
— Не се опитвайте да бъдете герой и да поемете вината — прекъсна го сър Рамбълтън. — Вие нямате никаква вина за това. Ако онзи тъпак радистът не е бил в състояние да приеме координатите на два кораба и да ги препише на два листа хартия, без да ги разменя, защото тъкмо тогава пристигнал чаят му, той ще може да мине отсега и без прекрасния си чай.
— Но на обяд трябваше да се сетя… — започна мистър Самърс.
— Мълчете сега и изпийте това — каза сър Рамбълтън и сипа чист джин на старшия си помощник и чисто уиски за себе си.
— След това можете да занесете журнала за заповеди на мостика и да накарате офицерите от вахтата от осем до дванадесет да я подпишат първи. Те са единствените вахтени, които не са ме ядосвали днес; ама какъв ден, а? — отбеляза той, като изпи уискито си и се отпусна за пръв път, откакто бе позвънил на мостика тази сутрин. — Всеки е бил прав за изчисленията си от науката за времето и движението, но всеки е имал погрешно време за погрешен кораб — продължи той. — Нямаше да бъде зле, ако радистът бе казал какво е направил, вместо да се опитва да потули работата.
— Точно така, сър — съгласи се мистър Самърс.
— Е, сър, аз да занеса това на мостика.
— Пийте още едно, преди да тръгнете — каза сър Рамбълтън. — Тост за любимата тема на мистър Крейг, поне както той ми каза: науката за времето и движението!
Той пресичаше пътя под поройния дъжд — когато го видях за пръв път, — пристъпяйки с вдигнати колене и протегната напред ръка, сякаш минаваше през мънистената завеса на някой от баровете в Пернамбуко. Знаех, че ще ме заговори. Тази част на Юстън Роуд е винаги пълна с хора, които търсят да изпият чаша чай и се връщат или отиват на работа в Лютън и околностите.
— Извинявай, друже, но това Уайтчепъл ли е? — гласът му беше тревожен и дрезгав.
Сочеше с пръст към заляното от дъжда движение пред нас, където цветовете на електрическите реклами се отпечатваха върху мократа улична настилка. Без палто, с килната на тила омазнена мека шапка, под която капките лъщяха в падналата над челото му черна като смола къдрица, той стоеше пред мен, краката му цвърчаха в подгизналите обувки, а погледът на болнавите му очи бе на човек, който се дави и вика за помощ във вода до колене и се чуди защо му се смеят.
— Това е Сент Панкрас — рекох.
— О, дявол! — промълви той и потърка бузата си, като да го болеше зъб. — Съвсем съм се объркал!
И изведнъж си тръгна, забил очи в светлините напред.
— Хей, почакай! — извиках след него. — Къде в Уайтчепъл искаш да отидеш? Откъде идваш?
— От доковете на Съри — отвърна той. — Казаха, че било близо до Съри, а то излезе друго. Лутам се от десет часа тая сутрин… „Актан“ — прочете на глас табелата на един минаващ автобус, като че си припомняше най-тежката мъка на деня. — Бях вече там! — и омагьосан проследи автобуса, докато той чезнеше в далечината.
Угрижената му уста остана отворена. Беше мокър до кости. Дрехите му бяха черни от влага. И миришеше на влага. Дъждът се стичаше от раменете му към подмишниците, ребрата и кръста. Върху коленете и бедрата му личаха големи тъмни петна. Някога този човек е бил пълен, но тлъстините са се стопявали неравномерно и кожата му бе заприличала на пробит мехур. Докато му говорех, той видимо се успокояваше.
Моряк, естествено, загубен на сушата. Загубен сляпо и безнадеждно. Изчислих, че се е скитал цели двайсет мили този ден, изтощавайки до капка своя гений за погрешна ориентация.
— Слушай — казах, — ти си целият мокър. Ела да пием нещо.
Насреща имаше кръчма. Но той веднага се извърна.
— Аз не пия. Пиенето е изкушение.
Струва ми се тъкмо тая дума ме убеди, че морякът е моят тип мъж. Аз, общо взето, съм пуритан и думата „изкушение“ ми е болезнено, сладостно, възбудително и интимно позната. Извънредно импулсираща и сурова в обобщението си, тая дума сочи или към непоправимия лицемер, или към другаря в борбата с греха. Вече не можех да го пусна да си иде.
Не след дълго седяхме в едно кафене и сърбахме врял индийски чай.
— От кораб ли слизаш? — попитах.
Той ме изгледа, сякаш бях факир, способен да чете в душата му.
— Добре, че те спрях — каза. — Цял ден спирам разни хора и всички само ме объркват. Но ти си човек на място.
Подаде ми документите си (удостоверение за уволнение от флота, пенсионен формуляр, надлежно подпечатани служебни писма) като дете, което ти се оставя в ръцете. Албърт Едуард Томсън, гласяха книжата, готвач, роден 1896, уволнен от военноморските сили по инвалидност преди две години. Значи не беше слязъл сега от кораб.
— Истински са — започна да ме уверява той с подозрение в гласа, когато гласно изрекох мисълта си. — Имам язва… тормози ме от четиринайсет години…
Нямал работа и това го безпокояло, защото е зима. Работил по пътните строежи и в един цирк, бил известно време келнер в някакъв италиански ресторант. Но най-много го тревожело как ще стигне до Уайтчепъл. Разказваше тъй, сякаш цели две години се е лутал из страната, минавайки от една работа на друга във все по-безуспешните си опити да се добере до Уайтчепъл.
— А сега какво ще работиш?
— Не знам.
— Времената са трудни.
— Аз не падам по гръб — каза той. — Ето че намерих теб.
Седяхме до масата един срещу друг. Той се взираше в хората наоколо с уплашени очи. Явно се страхуваше от тях, а и те изглежда се страхуваха от него. Като че ли всеки момент щеше да изкрещи и да се хвърли отгоре им. Всъщност много по-вероятно беше да падне пред тях на колене и да заридае. Но хората не можеха да знаят това. Спогледахме се и то бе достатъчно, за да се убедим, че ние двамата сме единствените свестни и благонадеждни люде в този дрипав и алчен свят. Не бяха минали и два часа и аз вече му бях дал работа. Не бях повече „друже“, а „сър“. „Друже“ беше анархия и прилягаше на всеки случаен тип, с когото съдбата би могла да го срещне, а „сър“ за Томсън, излязъл от флотската кухня, беше йерархия, ред, заплата и спокойствие.
В ония дни живеех сам на село. Никой не се грижеше за мен и домакинството ми. Дадох на Албърт Томсън малко пари, заведох го до Уайтчепъл и му връчих писмени наставления за пътешествието му до моята къща.
Тя беше малка и стоеше точно под челото на един хълм. Там местността е висока и камениста. Пътищата се раздробяват на алеи, алеите потъват в гори и хижите са редки. Дъбовете са големи и клонати. Старци, а под тях чудни плантации от листокапна борика, от които фазани излитат като играчки в дъждовните следобеди. Нощем ще те стресне като изстрел кучешки лай, дърветата шумят като океан и понякога долита свирката на влак, който преминава някъде на час и половина път от теб. И нищо повече. Малкото хора, които ще срещнеш, са сякаш продукт на земята — дърво и камък в дрехи. Предимно възрастни. Една или две по-големи къщи, но без деца. Напусната земя — студът впил зъби дълбоко в нея, вятърът боде под оловното небе по-остро от пясък, дъждът чука самотно във вейките и шуми в тревата. Това е всичко, което човек може да види или чуе там.
— Дявол да го вземе! — каза Томсън с пристигането си. — Мислех, че никога няма да намеря мястото.
Бледен, пак без палто във влагата, шапката килната назад над подпухналото му мъченическо лице, той се изкачи към къщата с походката на човек, който върви по пирони. И този път се загубил. Качил се на погрешен влак, сбъркал дори посоката. Решил, че както в градовете, най-безопасно е да върви след тълпата. Но на село тълпите бързо се разпръсват. По този начин той изглежда бе обиколил половината от хижите в околността.
— По едно време стигнах до общинската земя — обясняваше той. — Не ми се вярваше да съм на прав път и взех да я обикалям.
Накрая някакво момиче му показало пътя.
Успокоих го. Пристигнахме в къщата и аз го отведох в неговата стая. Той седна на леглото и отново ми разказа историята си. Свали ботушите и чорапите си и загледа покритите си с плюски крака, като мърмореше над тях, сякаш бяха сирачета. Продължаваше да разказва. Във влака имало някаква жена с дете и той извадил джобния си нож, за да забавлява детето, но жената извикала полицай.
Същия следобед, след като се нахранихме и помогнах на Томсън да се настани, аз излязох да се разходя. За мен удоволствието от живота на село се състои в монотонността му. Човек разбира каква голяма част от неговия живот е просто навик, една дълга война, обхванала хора, растения и животни. На село от хората никой нищо специално не очаква, те могат да останат такива, каквито са в действителност, от тях не се иска да притежават особени достойнства. Докато в градовете от тях се изисква прекалено много или извънредно малко.
Когато излязох, беше спряло да ръми. Следобедът бе по-топъл и отпуснат и от тревата се надигаше неприятна миризма на овце. Слизайки надолу по хълма, минаха покрай най-близката съседна хижа. Хижата бе отпреди десет години. Построил я един птицевъд. Дървените части бяха започнали да се цепят и измятат, градинката бе запустяла. В нея стърчаха два-три стръка листокапна борика, огризани от зайците, имаше и розов храст, върху който бе останал и вероятно щеше да стои половин зима един-единствен, прояден от червеи цвят. Историята на хижата можеше да се прочете в тенекиеното корито за боклук край страничната врата. То беше пълно с бутилки от джин, бира и уиски, изхвърлени след неделните тържества на много наематели. Хората първоначално наемаха мястото завинаги, но след месец или два то минаваше в ръцете на друг. Сантиментален по отношение на природата бизнесмен, или инвалид от някое благотворително дружество, семейство с мотопед или двама неразделни учители с големи крака и шушкави якета. А сега в хижата живееше една жена, дъщеря на полковник, която рядко виждах. Но се говореше, че имението принадлежи на някакъв производител на обувки от Нортхемптън.
Минах покрай хижата, вътре свиреше грамофон. Когато и да минех, дъщерята на полковника или слушаше грамофон, или копаеше в градината. Тя беше ниска на ръст, наближаваше тридесетте, имаше голяма глава, покрита с тютюневокафяви къдрици и интелигентно изражение, а градинската лопата беше голяма почти колкото нея. Тя никога не копаеше дълго. Копаенето й се състоеше обикновено в повдигане на пласт смачкана трева, за да зарови под нея празна тенекиена кутия. Вършеше това с особено напрежение, като боравеше с лопатата така, че косата падаше върху лицето й, а потта се събираше над веждите. Беше винаги с цигара в устата и от време на време свежата кожа на лицето й и топлите тъмносини очи се разкривяваха от жестока бронхиална кашлица и тя цялата пламваше. Когато кашлицата спреше, тя се изправяше и кожата й възвръщаше своята свежест. „Боже мой! По дяволите!“, казваше тя, и всеки път след тези думи тънката й дясна вежда се повдигаше малко и клепачът под нея потрепваше. Това намигане, ясното намигане на дъщерята на полковника се забелязваше веднага. Отначало се чудиш какво означава и решаваш да откриеш. Идеята е поразителна, увлича те като риба, която искаш да накараш да клъвне. В крайна сметка установяваш, че зад маската на детска невинност дъщерята на полковника е най-върл пияница и ругател. Старите хора по кръчмите размахваха бастуни и разгорещено й се заканваха, като казваха, че някой трябвало да й вдигне полите и да я натупа. Тъй като бях съсед на дъщерята на полковника, на мен ми бе излязло име, че се срещам с нея.
— Кое беше онова парче там, долу на пътя? — питаха хората.
— Баща й е офицер в армията.
— Надявам се, не армията на спасението — подхвърляха някои.
Този вид хумор се разнася като дребната шарка.
Казваха, че съм мръсно куче. Но аз едва познавах дъщерята на полковника. Тя ми махваше отдалеч, намигваше ми и след като подхвърляше обичайната ругатня, се отдалечаваше на тънките си крака. Краката й не бяха много хубави. Ако се срещнехме обаче лице с лице на пътя, тя ставаше притеснена и нервна. Измъкваше се обикновено с подмятания от рода:
— Все още ли си сам?
— Да. А ти?
— И аз. А как си със секса?
— Нямам такъв.
— Боже мой, да бях те срещнала по-рано!
Тя идваше в къщата, когато имах приятели на гости. Казваше, че не смеела да дойде, когато съм сам. Всяка вечер в шест часа се заключвала и пускала резето. Следваше намигането, ако то можеше да се нарече намигане. Мъжете се смееха. Страхувала се да не я похитят, обясняваше тя. Жените се наежваха и държаха мъжете по-близо до себе си.
На няколко пъти дъщерята на полковника дойде в къщи, когато бях сам, но тогава тя заставаше с виновно изражение до вратата, чак в другия край на стаята.
Когато се връщах от разходката, грамофонът беше спрял. Дъщерята на полковника стоеше с навити ръкави на прага на хижата. До нея имаше кофа с вода, а в ръката си държеше твърда четка за дъски.
— Здравей — каза тя неловко.
— Здрасти.
— Гледам, че си хванал някакво моряче. Не знаех, че си от тия.
— Аз пък мислех, че веднага ще познаеш.
— Намерих го тази сутрин да плаче край общинската. Разбил си му сърцето.
Пристъпът на кашлицата я сграбчи изведнаж.
— Е — каза тя, — всеки ден носи по нещо ново.
Когато стигнах до вратата на моята хижа, стана ми ясно, че в края на краищата, ако не друго то Томсън ще може да произвежда поне дим. Късият комин на кухнята изпускаше дебели кафяви фуниеобразни кълбета дим. Димът излизаше на такива мощни тласъци, че къщата приличаше на кръстосвач, който се движи с пълна пара срещу вълните от хълмове. Тръгнах надолу по пътеката към кухнята и погледнах вътре. Томсън бе навил не само ръкавите си, но и крачолите на панталоните. Той гребеше въглища с градинската лопата и ги хвърляше в кухненската печка, огънят пращеше с жълти пламъци, водата клокочеше и пъшкаше в бойлера, тръбите свиреха из къщата.
— Заредих с гориво! — каза Томсън.
Влязох във всекидневната. И помислих, че съм сбъркал къщата. Боядисаните с блажна боя части бяха изтъркани, подовете излъскани като палуба, така че отраженията на пламъците от печката танцуваха върху тях, прозорците лъщяха, а излъсканите метални части из стаята я караха да блести цялата. Всичко лъщеше: топките на вратите, ключалките, приборите за камината, куките на прозорците. Метал, за който дори не бях подозирал, че съществува в къщата, сега блестеше и издаваше живот.
— В колко часа се подава сигнала… давате поръчката за обед? — попита Томсън, като се появи по чорапи.
Когато му казах часа, неговите големи кръгли очи, под които обикновено се очертаваха сенките, характерни за хора, измъчвани от лошо храносмилане, се оживиха и загледаха ентусиазирано.
От този ден животът ми се промени. Преди да дойде Томсън, всичко беше неорганизирано и вяло. Той подреди и постави всички мои книжа и дрехи на място и докара в живота ми специфичния дух и навиците на Кралската флота. Краката му бяха винаги обути в чорапи. Той като че проявяваше някаква нежност към тези сирачета — нещо като разкаяние за всичко, което им бе причинил. Ходеше без връзка и винаги изплискваше яденето, когато сервираше, тъй като правеше това със специално движение, страхуваше се сякаш, че къщата ще се наклони или ще забие нос в някоя вълна. А палците му оставяха белези по чиниите. Но беше винаги точен. Като че живееше само за да му дават заповеди.
— Всичко е наред, сър — казваше той, като стоварваше чинията на масата и в същото време гледаше часовника.
Яденето биваше понякога загоряло или пък подляло от едната страна на чинията, но винаги сервирано навреме.
Тайната на щастието се състои в това да откриеш нещо приятно в монотонността. Моето домакинство бе страдало от липса на въображение. Томсън сложи край на това изморително търсене на идеала.
— Какви са заповедите за обед, сър? Да ви направя ли една хубава пържола с пържени картофи?
Въпросът беше уреден. Той излезе от стаята, но скоро се върна.
— Какъв десерт ще заповядате да направя, сър?
Този въпрос обърка и двама ни. Или поне обърка мен. Томсън ме наблюдаваше, като чакаше аз да кажа нещо, за да има време да обмисли своето предложение.
— Да ви направя ли един хубав пудинг?
И така остана пудинг. На втория и на третия ден менюто беше същото, на четвъртия го сменихме, но на петия отново се върнахме на него. Тогава на Томсън му дойде нова идея.
— Да направя ли пържола на скара, пържени картофи, пудинг и крем? — попита той.
От този ден това стана нещо като наше постоянно меню. Понякога си правехме гуляй с желе за десерт, но след него неизменно се връщаше пудингът.
Преди да се съберем, Томсън бе страдал от недояждане, почти бе умирал от глад, докато мен ме дебнеше съдбата на Обломски. Сега и двамата бяхме обновени и щастливи.
— Аз никога не падам по гръб — казваше той. — Ето че намерих вас.
Това беше любимата му фраза.
Зимата беше кишава и вода капеше като от развален кран, а мъглата като че не бе се вдигала въобще от нашия хълм. Английската зима има безцветен опушен вид на витрина за пържена риба. Но ние кладяхме големи огньове, „товарехме“ въглища, градинската лопата изтребваше тонове. Започнахме да си служим с моряшки жаргон. Нещата не биваха прибирани, те биваха „натоварвани“, странни морски възли се появяваха на невероятни места, за да стегнат туй или онуй, често закрепвахме повехналите цветя в градината, за да не ги отнесе бурята, а вместо да простираме прането, ние го издигахме на въжетата. Кухнята се превърна в „камбуз“, гостната — в „каюткомпания“, а пощаджията се задаваше „от ляво на борд“. За закуска, обед, вечеря и спане се „подаваше сигнал“. През нощта, когато чувах вятърът да свири в комините и да плющи като океански сърф в гората, и гледах навън в черната плътна тъмнина, имах чувството, че пълзим надолу по Мърси в мъглата, или с мъка си пробиваме път през мъртвото вълнение на Атлантическия океан.
Бях щастлив. Но беше ли щастлив Томсън? Изглежда да. Сутрин и двамата работехме, но следобед нямаше много работа. Той сядаше на ниско столче, като поставяше коленете си близо до решетката на кухненската печка или на ръба на леглото и кърпеше дрехите си. (Живееше в своя собствена бъркотия и в своите помещения беше по своему мръсен). Вечер обикновено правеше същото, понякога разговаряхме. Говореше ми за живота си. В него нямаше нищо особено. Скромен живот, покрит с неизвестност. Той си спомняше най-често за хора, които не са „постъпвали добре“ — един потискащ духа пъклен свят, сред който се лутал разочарованият от хората Томсън. Не оставаше да разговаря дълго. Предпочиташе кухнята, където пушеха газената лампа, печката и той самият, предъвквайки сред дима всичко от начало, вперил поглед в огъня.
— Можеш да излезеш, когато поискаш — казвах му аз, — прави каквото искаш.
— Тук съм добре.
— Иди, срещни се с хора.
Томсън отговаряше, че му е все едно и предпочита да си остане в къщи.
Всеки знае най-добре какво иска да прави. Но аз бях много заинтригувам една вечер, когато чух гласове в кухнята. Някой беше влязъл. Гласовете продължиха да се чуват и следващите вечери. Кой беше този посетител? Вероятно млекарят от фермата или краварят, който всяка вечер на светлината на фенера почистваше торните ями и разказваше с носталгия за заравянето на телата по време на войната.
— Ако не бе имало война — казваше той, — нямаше нищо да съм видял. За мен тя бе университет.
Ослушвах се. Някой бавно и монотонно задаваше въпроси и също така бавно и монотонно му отговаряха. Дали не беше това лесничеят, или пощаджията? Една вечер аз влязох в кухнята. Исках да разбера кой беше този интимен приятел.
Но там нямаше никой друг освен Томсън. Седнал близо до печката сред застоялия въздух в задушната стая, бледен, с измазнена коса и замрял дъх, той сричаше някакъв разказ от „Уайлд Уест Мегъзийн“. Списанието беше старо и изцапано, и той движеше почернелия си от въглища пръст от дума на дума.
До този момент Томсън бе отказвал да излиза извън къщата, не беше ходил по-далеч от бараката за въглища. Но след тази случка аз бях решил непременно да го накарам да направи това. Изчаках деня, в който получаваше заплатата си.
— Ето ти парите. Свободен си да излезеш този следобед.
— Задръжте ги — каза той в паника, — ще ми ги вземат.
— Кой ще ти ги вземе? — попитах аз.
— Хората — отговори Томсън.
Не можах да го убедя.
— Добре, ще ти пазя парите.
— Да! — съгласи се той въодушевено. — Ако ми потрябват, ще ви поискам. Парите са изкушение.
— Добре, но независимо от това, възползвай се от почивния следобед. Това е първият слънчев следобед от толкова време. Ще ти кажа къде можеш да отидеш. Тръгни надясно в ливадата…
— Не ги обичам тези ливади! — прекъсна ме Томсън, като гледаше подозрително през прозореца. — Ще остана при вас.
— Добре, но използвай поне няколко часа, всеки се нуждае от чист въздух.
Той ме погледа, като че му бях предложил да се отрови. Като че самият аз щях да извърша отравянето.
— Нека да бъде един час — започна да се пазари той.
— Не, целият следобед! — настоявах аз.
— Нека половин час — молеше се той.
— Добре, не искам да те карам насила — казах. — Това е свободна страна, разхождай се един час!
Пазаряхме се като на търг.
— Знаете ли какво? — каза той, като извръщаше поглед настрани. — Ще изляза за двайсет минути.
Мислеше, че ме е измамил, но аз се върнах отново в кухнята и го принудих да тръгне. Бях му дал палто и обувки. Изглежда това погъделичка суетата му и разреши въпроса. Той излезе за двайсет минути. Маршрутът му беше да върви направо надолу по ливадата, докато стигне главния път, и после обратно. През зимата един добър пешеходец би извървял това разстояние за дванадесет минути.
Когато мина един час, започнах да се чувствувам доволен от себе си. Но след като бяха минали вече четири часа, започнах да се тревожа. Излязох до градинската врата. Земята и нощта като че се бяха слели в едно. Току-що се бях прибрал отново вътре, когато чух високи гласове и видях да се люлее лампа. Задаваше се Томсън с един работник. Работникът, дребен прегърбен човечец, когото наричаха Бълхата, имаше вид на наведен храст и мъкнеше прогизнала раница на раменете. Подсмърчайки в тъмнината, той се озъби насреща ми с характерната за хората от тази област неприязън.
— Заблудил се — каза той, като ми връчваше Томсън.
— Дявол — възкликна изтощен Томсън.
Лицето му, на което бе изписан ужас, бе добило отново онзи познат болезнен цвят. Той непрекъснато обясняваше. Обливаше се в пот като подплашен кон и бе изпаднал почти в истерия. „Объркал курса“, не знаел накъде да „плува“. Всички неща по пътя си приличали. Пътища, ливади, гори и поля се смесвали пред очите му.
— Видях някаква гора! — каза той с ужас. — И тая общинска, съвсем ме обърка.
— Но ти въобще не си минавал край общинската — казах аз.
— А какво е било това тогава?
Тази нощ той остана да седи край огъня, заровил глава в ръцете си.
— Нямам настроение — каза.
На следващия ден край прозореца ми премина цигарен дим и чух позната кашлица. Дъщерята на полковника беше застанала край кухненската врата и приказваше на Томсън. Чух я да казва „всичко хубаво“, след което дойде до вратата ми и я отвори с едно бутване. Застана мрачна на прага и окото й отново намигна. Беше облечена в жълта вълнена блуза и изглеждаше свежа като роса.
— Ти си свиня — каза тя.
— Какво съм направил?
— Изнасилваш жени по полето. Изоставяш старите си приятели. Така, значи!
— Много беше мокро на полето — казах аз.
— На мен това не ми прави впечатление — каза тя. — Аз винаги храня надежда. Наминах там снощи. Видях жената на пастора да пищи сред полето. Седнах край нея и я поуспокоих, а тя ми каза, че някакъв мъж я преследвал. „Престани да квичиш“, й казах, „много се ласкаеш, мила“, и тъй като бе започнало да се стъмва, взех да нося пазарската й чанта и чадъра, и я закарах у дома й. Често ходя при нея вечер. Нали и аз трябва да си намеря някакво забавление. Не мога да вися сама в тази хижа по цели дни и нощи. Седим и си приказваме за сина й, който бил в Китай. Когато-остарееш, и ти ще бъдеш самотен.
— А какво се случи там, при общинската?
— Мисля, че съм пияна — каза дъщерята на полковника. — Май съм пияна от сутринта. Докъде бях стигнала? Започнах вече и да забравям. А, да, не бяхме вървели и пет минути, когато чух някой да се влачи като куче по петите ни, прескачайки храстите. Горката мисис Стауър започна да пищи отново. „Стой!“, извиках и погледнах назад. Тогава на около десетина ярда от нас иззад едно дърво се показа мъж. „Какво искаш, по дяволите?“ — попитах го. Дочуха се странни звуци, като че някаква овца се обаждаше: „ммм-о-о-о, ммм-о-о-о, ммм-о-оля ви се…“
— Ето къде е бил Томсън — казах.
— Помислих, че си ти — отговори тя и продължи. — Започна да обяснява: „Една жена с пръчка ме нападна при общинската. Не съм я докосвал. Мислех си, че ако вървя след нея, ще си стигна у дома.“
Когато стигнали до гората, Томсън не искал да върви повече и тя трябвало да го хване за ръка, това е била грешката й. Той отскубнал ръката си и побягнал, а тя го хванала за палтото. Започнали да се боричкат. Тя го подгонила в гъсталака, но той успял да се измъкне и изчезнал, като тичал към общинската.
— Ти си проклета свиня! — обърна се дъщерята на полковника към мен. — Как би се чувствувал, ако те хвърлят насред морето?
Тръгна си. Наблюдавах я как върви по пътеката, после се облегна на отсрещната градинска врата и погали един кон по носа. Когато отмина, конете се пръснаха като рошави селяндури. Чух я да им подвиква, но те не й обърнаха внимание.
Когато изчезна от погледа ми, вратата зад мен се отвори и в стаята влезе Томсън.
— Извинете, сър — каза той. — Младата жена, сър… Все се върти край вратата на кухнята.
— Да. И какво?
Той зяпна в мен, след което избухна:
— Не съм я докосвал, въобще не съм. Не съм я докосвал с пръст.
— Тя не казва, че си я докосвал. Само се е опитала да ти помогне.
— Да, сър — успокои се той.
Когато се върна в стаята да сложи масата, забелязах, че се опитва да срещне погледа ми.
— Сър — обади се той най-после.
Беше застанал на почтително разстояние.
— Извинявайте, сър, но младата лейди…
Устата му се отваряше и затваряше в усилието да оформи фразата си.
— Младата лейди… тя не беше сама, сър — изплю изведнъж камъчето той.
— Не се безпокой за това — казах, — не й се случва за първи път.
— Но това е падение, сър — каза Томсън проповеднически.
Минаха доста дни, преди тя да дойде отново в къщата, но когато дойде, чух го да заключва и двете кухненски врати.
В заповедите, от една страна, и в изкушението, от друга, се заключаваха представите на Томсън за доброто и злото. Повече не му предлагах да излиза. Измислях поръчки и му заповядвах да излиза. Въобразявах си, че щях да направя добро на Томсън, доколкото можех. Исках той да бъде свободен и щастлив. Отначало забеляза, че не съм свикнал да давам заповеди, и се опитваше да хитрува. Свивала го язвата. Един-два пъти тръгна да се разхожда бос, като обясняваше, че подметката на едната му обувка се била откачила. Но когато разбра, че няма да има хлабаво, съгласи се. Обикновено го наблюдавах като излиза, наклонен напред, със своята полутичаща походка, като че се хвърляше сляло, разчитайки единствено на милосърдието на света. Същото чувство изпитва и обитателят на сушата, когато прекрачва през борда на лодката след морско пътешествие. Той е зашеметен, чувствува се опитен, изкусен моряк, учуден от това, че е успял да оживее, че е преминал моста над дълбоката и толкова несигурна вода.
Ще му се да се похвали с това. Така се чувствуваше и Томсън.
— Срещнах на пътя няколко скитника — каза той, — но никого не заговорих, отбих встрани. Един ме попита при кого работя.
Той ми описа човека и ме погледна лукаво.
— Не му казах, разбира се. Казах просто: „Работя при един джентълмен.“ Имах предвид вас.
Край един от парцелите някакъв човек го помолил за огънче и го попитал с какво се занимава.
— Казах му, че не пуша — обясни Томсън. — Нали разбирате какво имам предвид. Човек не знае какво може да се случи. Мислиш си, „няма нищо лошо в това“, и ето че се появява изкушението.
Какво представляваше за Томсън изкушението? Почти всичко. Кръчмите, кината, общинската земя, кокошарниците, магазинчетата за тютюн — та нали изкусителят можеше да се крие във всяко едно от тях, навсякъде. Като ревността на Отело, повод за опасенията на Томсън бе и самият въздух.
— Не искаш ли да отидеш на черква? — попитах го един ден аз.
Струваше ми се, че непременно ще се съгласи.
— Нямам нищо против религията — отговори Томсън. — Но по-добре настрана. Срещнат те в черквата и на следващия ден вече започват да те преследват.
— Кой? — попитах аз.
— Хората — отговори Томсън. — Тук не е както на корабите.
Разправяше, че и аз съм бил като него. Затворен съм бил, избягвал съм изкушението. Радвал се, че съм такъв.
Доста се изненадах, като разбрах, че докато аз наблюдавам Томсън, той пък наблюдава мен.
Но винаги става така, че когато някой започне да определя качествата ти, ти несъзнателно се опитваш да докажеш, че е сгрешил, започваш да се фукаш, че можеш да обориш неговото определение. Затворен съм бил, значи! Избягвал съм изкушението! Това е обаче само представата на Томсън за мен. А дъщерята на полковника? Виждах я рядко наистина. Веднаж вулгарна, друг път привлекателна, ту отегчителна, ту вълнуваща. Не беше ли тя Самото Изкушение? Откъде можеше да знае Томсън дали то ме преследва. Но забележката му изпълни душата ми с трепет. Започнах да навестявам дъщерята на полковника по-често.
Междувременно взех да разбирам колко заблуден съм бил по отношение на навиците на Томсън и че там, където се появяваше изкушението, той правеше голяма разлика между онова, което проповядваше, и това, което вършеше. Чувството на Томсън към изкушението бе извънредно силно, то го привличаше към всеки срещнат изкусител. Той спираше хората по пътя и скоро започна да им говори за това. Беше говорил на пощаджията, продавачите в магазините бяха чули всичко относно мойте и неговите занимания. Подтичваше след случайните пътници, спираше велосипедистите, сядаше край канавките с някой строител на пътища или канавкаджия. На всички обясняваше какви опасности крие пиенето, как трябва да се пазят от непознати хора. И след като им беше разяснил всичко това, той винаги завършваше, като казваше, че самият той е затворен човек, че не пие, не се занимава с жени, и потупвайки джоба на сакото си, съобщаваше, че ето тук пази всичките си пари и документи. Държеше се с тях точно така, както се бе държал с мен преди два месеца на Юстън Роуд. За всичко ме уведомяваше дъщерята на полковника. Тя знаеше винаги онова, което се случва в околността.
— Той е много мил — застъпваше се за него тя с грубия си пресипнал глас. — А ти си фукльо. Не се наежвай чак толкова. Каквото и да правиш, такъв си. Може би и ти си мил, но страшно приличаш на тия мои идиотски уж приятели.
— Значи — казах аз с надежда в гласа, — ти имаш слабост към фукльовците?
Започнах също така да разбирам защо Томсън закъсняваше винаги когато се прибираше след някоя поръчка. Аз всеки път приемах, че се е загубил. Всъщност това бе истина в известен смисъл, но той се загубваше, защото се скиташе по петите на хората, следваше ги до домовете им, влачеше се след тях до парцелите им, влизаше в задните дворове, като през всичкото време им разправяше за опасностите, които се крият в общуването с хората. „Аз никога с никого не разговарям“, казваше той. Това не беше истина, но не бе и лъжа. То бе чисто и просто самоизмама.
— Той живее едновременно в два свята — казах една сутрин на дъщерята на полковника.
Бях изпратил Томсън в града, за да купи обичайните пържоли, и сега седях с нея в хижата. За пръв път ми се случваше да седя в нейната хижа. Стените бяха облицовани с лакирано дърво, както в черквите, а стаята се отопляваше с газена печка, от която миришеше на пор. Имаше два стола, покрити с дамаска, черга и маса. Докато аз приказвах, тя подреждаше грамофонни плочи. Когато някоя плоча не й харесваше, хвърляше я на земята и плочата се счупваше. Почти не слушаше това, което й говоря, непрекъснато отиваше до грамофона, пускаше някоя плоча, спираше я след няколко завъртвания, подир което изключваше грамофона и изхвърляше плочата.
— Ти май много знаеш, а? — каза тя. — Не искам да кажа, че си безинтересен, но и това не ти помага.
— На колко си години? Имаш ли двайсет и пет? — попитах аз.
Навъсеното и иронично изражение на лицето й изчезна. Беше учудена.
— Боже мой! — възкликна тя и на лицето й цъфна откровена усмивка. — Много си загубен.
И като смръщи отново вежди, добави:
— Да не ми пробутваш само професионални хитрости. Когато бях на двадесет и пет, мойто момче, бях много хубава. А сега съм на трийсет и девет. Но все още имам хубава фигура.
— Бих ти дал най-много двайсет и седем — казах й откровено.
Тя тръгна към мен. Седях на креслото, а тя бе застанала съвсем близо до мен. Никога преди това не бях я виждал толкова отблизо. Мислех, че очите са тъмносини, но сега забелязах, че са сивозелени, влажни и сладострастно премрежени, като очите на котка в мрачни дни, и в същото време мъртви като циферблат. За пръв път видях отблизо и кожата й, която преди ми бе изглеждала свежа. Това бе повехналата кожа на човек, който прекалява с пиенето, гъсто покрита с червеникави жилки, кожа, която у хора на средна възраст обикновено става на петна и подпухва. Ето защо винаги бе заставала в другия край на стаята.
Тя като че разбра за какво си мисля и седна на стола срещу мен. Окото й отново намигна.
— Взе да се отбиваш доста често! — каза. — Аз съм дошла тук да си почина!
— Идвам само сутрин — започнах да се оправдавам.
Тя се засмя. Взе от рафта една бутилка уиски и си наля половин чашка.
— Ето какво правиш, като идваш, мойто момче. Караш ме да пия на гладен стомах. Не бях докосвала алкохол от десет дни. Получих писмо тази сутрин. От моя старец.
— От баща ти?
Често се бях опитвал да си представя полковника. Тя избухна във весел смях, който завърши с кашлица, от която очите й се насълзиха.
— Това беше бомба! Разкошно. Та ти си бил страшно наблюдателен по отношение на жените. Не, миличък, от мъжа ми. Той не ми е мъж, дявол да го вземе, но когато живееш с някого десет години и той ти плаща квартирата и те издържа, може да се каже, че ти е мъж. Не е ли така? Или поне би трябвало да е така. Десет години не са малко и родителите му смятаха, че трябва вече да се ожени. Той също смяташе, че трябва да се ожени. Затова хвана тая богата американка и ме натика тук на село, по-лесно да ми бъде, като страдам. И аз като твойто моряче живея от подаяния. Добре де, си казах, щом като е решил да прави каквото си иска. След шест месеца ще му писне с новата кучка. Затова и го оставих. Не искам да му развалям удоволствието. Добре! Но сега ми пише, че искал да доведе тук годеницата си, защото била чувала много неща за мен, пък и обожавала природата.
Бях готов да изразя възмущението си.
— Той всъщност е мил — подхвърли тя. — Продава газови печки. Сигурно ще ти хареса. Но по дяволите тая жена!
Гласът й бе станал студен и по-висок.
— Тя го направи сноб. Сега вече аз съм само неговата любовница. Недей да ме гледаш така объркано — добави тя. — Няма да заплача. Цели десет години четях книги, учих френски, образовах се. Научих се вместо „здрасти“ да казвам „приятно ми е да ви видя“, научих се да гледам на нещата като него. Оставих го да разправя, че баща ми е военен, а всички проклети глупаци край него решиха, че той обезателно трябва да е полковник. Изглежда никога не бяха чували, че и сержантите могат да имат деца. Та дори и моят старец, миличкият — усмихна се тя нежно, — и той си мислеше или просто сам си внушаваше, че всички вярват на тази история. А аз бях една ужасна малка глупачка и фукла.
— Не го познавам — казах, — но не ми изглежда много свестен.
— Тук ти е грешката — възрази тя остро. — Просто е слаб, бедният. Това е! Ти не знаеш какво значи да се срамуваш от това, че майка ти е прислужничка. Аз превъзмогнах тези неща, но той не може, това е!
Тя замълча и намигването се появи отново.
— Съжалявам — казах. — Всъщност аз не съм против снобизма, той означава някакъв характер. Лошо е да го притежаваш, но е лошо и въобще никога да не си го притежавал. Човек не може да не преболедува заразните болести на времето, в което живее.
— Пак започваш — каза тя.
Човек никога не вярва на страданието на другите. Когато то е неясно, смятат, че е лъжа, когато пък е явно и крещящо, считат го за хвалба. То е изпитание единствено за този, който страда. Аз станах от стола и тръгнах към нея. Исках да я целуна.
— Ти си от сантименталните — каза и аз не можах да я целуна.
Тогава чухме някой да минава край къщата и тя отиде до прозореца. Минаваше Томсън. Черната къдрица бе паднала над покритото му с пот чело и той хвърли към хижата колеблив зашеметен поглед. На лицето му се четеше ужас.
— По-добре да не знае къде си бил — каза тя, като се приготви за очакваната целувка, но аз не я целунах и излязох.
Здравата студенина на свежия сив въздух навън ми подействува добре. Бях сърдит и потиснат. Застанах на прозореца в мойта къща. Влезе Томсън — беше много приказлив. Загубил се, разбира се. Видял хора. Видял ниви. Чул да шумолят дърветата. Видял пътища. Почти не го слушах. Бях свикнал с нервния му вибриращ глас. Чух думите „легион“ и „изкушение“ и помислих, че цитира нещо от Библията. В един момент установих, че говори за Британския легион. Пощаджията го бил поканил да отиде на събранието на Британския легион тази вечер. Колко прости са проблемите на някои хора. Но Томсън казваше: „Не, няма да отида“. Нямало да отиде на събранието на Британския легион. Та това било изкушение.
„Трябваше да я целуна, трябваше да остана при нея“, мислех си аз. „Права беше, че съм фукльо.“
— Иди — казах на Томсън. — Иди, ако искаш. Сигурно ще ти хареса.
„А не беше ли противно, явно, тъпо, да започна да я целувам точно в този момент?“
— Направи каквото искаш — обърнах се към Томсън.
— Най-добре ми е край вас — каза той.
— Не можеш винаги да си край мен. След месец, а може би и по-малко, както знаеш, аз ще си тръгна от тук и ти ще трябва да напуснеш.
— Да — отговори Томсън, — ти ми каза това. Беше честен с мен. И аз ще бъда честен с теб. Няма да отида в Легиона.
Нахранихме се и аз седнах да чета.
„В настоящия момент се наблюдава криза във всеки клон от нашия духовен и материален живот. Това проличава не само във фактическото състояние на международните отношения…“
Добре де, мислех си, мога да опитам тази вечер. Не трябва да бъда повторно глупак. Излязох за един час. Когато се върнах, Томсън ожесточено се бореше с изкушението. Ако отидел в Легиона, как щял да се върне? Не, по-добре да не ходи. Изглежда, бе взел този легион много на дълбоко. (Особен екземпляр е тази жена, мислех си.) В четири часа той все още се колебаеше. В пет часа ме помоли да му дам парите. (Е, всички сме екземпляри, продължих да си мисля аз.) След малко той ми върна парите и ме помоли да му пазя пенсионните документи. В шест и половина разбрах, че Томсън губи за сметка на Легиона. (А какво иска да каже с „фукльо“ между другото?) Той гледаше навън в нощта. Но в момента, когато си помислих, че е вече окончателно загубил, той спечели. От кухнята започнах да чувам познатия монолог от „Уайлд Уест Мегъзийн“. Беше осем и половина. Легионът бе загубил.
Разочарова ме Томсън. Не можеше ли да прояви малко повече смелост! Загледах се през прозореца. Бях неспокоен. Вятърът постепенно се оттегляше, като че завъртял на опашката си пълната луна. На лунната светлина нивите приличаха на изцъклени лица, украсени с женската прическа, която горите оформяха над главите им. Облякох си палтото, сложих шапката и излязох навън. Звездите над главата ми изглеждаха някак особено. Бяха ясни като цифрите на часовник. Извадих часовника си и сверих мъничкото време, отбелязано на него с огромното време над главата си, и продължих да вървя. Към края на гората се усещаше мирис на развалено. По всяка вероятност някой умрял заек или лястовичка се разлагаха.
Излязох от гората на покрития с чакъл път. Когато заслизах надолу по пътя, сърцето ми изведнаж лудо затуптя. Струваше ми се, че ми предстои още дълго да заобикалям. Тръгнах през нивите. В една от хижите някакво семейство слушаше танцова музика по радиото. Някакъв мъж бе излязъл да нагледа пилетата. На едно място бяха започнали да строят воденица и наоколо бяха разхвърляни лопати, колички и арматурно желязо.
Прекосих последната нива и видях хижата. Сърцето ми биеше силно и чувствувах, че кръвта ми бе замряла в жилите, а краката ми бяха ужасно натежали. Чак когато стигнах на пътя, успях да видя, че вътре не светеше. Дъщерята на полковника или дъщерята на сержанта си беше легнала рано като децата. Докато стоях на пътя, чух мъжки гласове да пеят сред нивите. Вероятно бе десет часа и хората бяха наизлезли от кръчмата. Всички английски села по това време са огласяни от шумни групички, които постепенно се разпадат и заглъхват.
Прибрах се в къщи и запалих свещ. Огънят в камината догаряше. Бях изтощен и щастлив да се намеря пак у дома, сред моите вещи. Като че отново се бях прибрал в собствената си кожа. В кухнята не светеше. Изглежда и Томсън си беше легнал. Горкият Томсън! Усмихнах се при мисълта за душевната борба, която изживяваше. Взех книга и започнах да чета. Продължавах да чувам шума от подвиквания и песни. Бирата в този край е кисела и изветряла, но развеселява хората, кара ги да пеят.
Пеенето се приближаваше. Оставих книгата. На близката ливада се чуваше някакъв спор. Ослушах се. Спорещите като че се насочваха към моята хижа. Думите се чуваха все по-отчетливо. Чух да се отваря градинската врата и препирнята долетя откъм пътеката в мойта градина. Не можеше да има съмнение. Към вратата се бяха запътили някакви хора. Стоях и не можех да разпозная гласовете. Някой пееше високо, след това се чу шум от преплитащи се стъпки и нещо силно изтрополи. Вратата се отвори с трясък, като се блъсна в стената. Пияни и залитащи, Томсън и дъщерята на полковника едва не паднаха насред стаята, както бяха прегърнати.
Томсън погледна към мен ужасен.
— Изправи се, моряко! — извика дъщерята на полковника, като продължаваше да седи вкопчена в него. — Беше самотен — продължи тя с несигурен глас към мен. — Слушахме грамофонни плочи. Хайде, пей!
Томсън продължаваше да гледа, обезумял.
— Не го гледай него. Пей! — изкомандува тя, след което се изсмя със задавен глас и двамата вкопчени един в друг се строполиха на канапето като накокорчени разрошени кукли.
В очите на Томсън се изписа любов към целия свят и той се усмихна така, както не бях го виждал да се усмихва никога преди. В един момент отвори треперещата си уста и зарева:
Ти ограби всички шивачи
и изигра всички моряци,
но веч не ще можеш да се разхождаш по улица
„Перъдайз“…
— Продължавай, това не е всичко — крещеше дъщерята на полковника и пееше. — Продължавай! Дай нещо… нещо за „дълбокия скалист залив“…
Тя обви ръце около врата му и го целуна. Той бе зяпнал към нея в панически ужас. Погледна към полата й. Тя бе разкопчана и полусмъкната. Томсън посочи разголения й крак. Гледката го накара да изтрезнее. Той се изтръгна, изхвърча от стаята и повече не се върна. Тя погледна към мен и се захили. Очите й бяха топли, блестяха. Започна да чисти листата, полепнали по полата й.
— Къде отиде той, къде е? — продължаваше да пита тя.
— Отиде да си легне — отговорих аз.
Обхвана я пристъп на кашлица, от който жилите на врата й се напрегнаха, а очите й се бяха разширили, като очи на животно, хванато в капан. Тя притискаше ръка към гърдите си.
— Бих искала — крещеше тя истерично в пристъпа на кашлицата, — бих искала да можеш да видиш идиотското си лице.
Стана и се провикна:
— Томсън! Томсън!
След като той не отговори, тя започна да пее:
„Долу край дълбокия скалист за-а-а-лив…“
— Какво искаш? — попитах я.
— Искам Томсън — крещеше тя. — Той е единственият мъж наоколо.
След това заплака. Опита се да влезне в стаята му, но тя беше заключена. Започна да обикаля всички стаи, като го викаше. След това излезе и тръгна нагоре по пътеката. Продължи да го вика по целия път до хижата си.
На другата сутрин Томсън се появи както обикновено. Донесе закуска, дойде да получи „заповедите“ за обед. Да ми направел ли пържола на скара? А пудинг? У него не се забелязваше никаква промяна. Държеше се, като че нищо не се бе случвало. В погледа му не се четеше виновност, като че той въобще нямаше представа за станалото. Не се извини, не каза, че съжалява. Така преминаха обедът, чаят и целият ден. Когато си свърших работата, отидох в кухнята.
— Разкажи ми какво стана вчера.
Томсън белеше картофи. Обикновено правеше това в една кофа на пода, като че белеше картофи за цял екипаж. Остави ножа и се изправи. Изглеждаше разтревожен.
— Ужасно нещо! — каза Томсън, като че говореше за случка, която е прочел във вестника. — Ужасно нещо, сър. Такава млада дама, сър. Да идва тук да ме търси, една такава образована дама. Някой трябва да й даде урок. Да идва тук и да казва, че искала да слуша с мен музика. Да ме измамва, да не мога да се опазя! Не беше право — продължаваше Томсън, — както и да го погледнете, не беше право. Казах й, че ме забърква.
— Аз не те обвинявам. Просто искам да знам.
— При това изчакала вие да излезете, не е право. Може да се счита за образована дама, но знаете ли какво мисля аз за нея? Мисля си, че е уличница.
Тръгнах към нейната хижа. Беше започнало да ми става смешно. Тя копаеше в градината. Ръкавите й бяха навити и тя се потеше над лопатата. Лехите бяха покрити с дебел пласт мъртви листа и растения. Застанах и започнах да я наблюдавам. Тя ме погледна нервно.
— Искам да спретна градината — каза — за понеделник. Оная кучка ще дойде тогава.
Изглеждаше притеснена и непохватна. Продължих нататък и когато се обърнах назад, видях я да влиза в къщата. Това беше последното ни виждане. На връщане забелязах, че лопатата, с която бе работила, стърчеше край лехата, където я бе оставила. Същата вечер си замина за Лондон.
— Слава богу! — каза Томсън.
След случката, както у мен, така и у него настъпи промяна. А може би промяната се дължеше на това, че мръсните февруарски дни си отиваха, времето беше станало по-меко и годината се придвижваше напред. Скоро щях да се прибирам. Томсън не споменаваше вече изкушението. Сега той излизаше всеки ден. Пощаджията му бе станал приятел. Заедно ходеха в кръчмата. Томсън вече си искаше парите. Работниците в кръчмата бръщолевеха на език, който той не разбираше. Той им плащаше пиенето. След първата чаша започваше да пее, а те го насърчаваха, след което той отново плащаше. Пощаджията поръчваше напитките вместо него, като го потупваше по портфейла. Всяка вечер му изпразваха джобовете. В същото време го ненавиждаха и дори ми се оплакваха от него, след като му бяха изпразнили джобовете.
Томсън се връщаше през общинската, ту див и ентусиазиран, ту разкъсван от съмнения. На следващия ден обикновено беше без настроение. Цялата околност на десет мили наоколо познаваше моряка. Беше си спечелил голяма слава.
Дойде и последната седмица. Той се поуспокои.
— Какво смяташ да правиш? — попитах го един ден.
— Ще остана при вас.
— Не можеш — казах, — аз заминавам в чужбина.
— Няма да ми плащате, просто ще остана при вас.
Трудно ми беше да го накарам да разбере, че не може да остане при мен. Беше много потиснат.
— Само ми помогнете да се измъкна оттук невредим — взе да се моли накрая. — Заведете ме поне до гарата.
Не можеше да отиде до гарата сам, тъй като всички, които го познаваха, щяха да тръгнат подире му. Беше им казал, че си отива. Беше им казал, че аз му спестявам пенсията и заплатата за последните двадесет дни. Щяха да плъзнат като мравки след него. Приготвих му багажа и повиках такси. Колко бавно бяхме се движили и живели сред тези ниви и ливади! Но когато колата се спусна надолу по хълма и вятърът връхлетя върху ни през прозорците, ние като че изведнъж преминахме в друг свят. Профучахме край хижата на дъщерята на полковника. Слънцето огряваше празните прозорци и аз успях да видя стърчащото край изоставената леха гребло. Томсън се бе облегнал назад в колата, за да не го види някой, но аз се наведох напред да хвърля последен поглед на всичко наоколо и да го забравя.
Пристигнахме в града. Когато навлязохме в улиците, таксито забави ход и хората започнаха да се подават от вратите на магазините и къщите.
Един прислужник ни кимна от кръчмата. Чуваха се гласове:
— Хей, гледайте, Джек!
Полицаят, продавачът на риба, разни момчетии, които отиваха на училище, десетки хора му махаха с ръце. Като че се движех с някоя царска особа.
Пристигнахме на гарата. Една едра жена, която миеше стълбището в банката, мигом се изправи и нададе вик.
— Гледайте, Джеки! — крещеше тя, като се превиваше на две от смях и викаше приятелката си, която миеше един прозорец на първия етаж. Беше цял триумф. Но Томсън не обръщаше внимание на никого. Седеше облегнат назад, да не го забележат.
— Добре, че имам вас — каза той. — Обират те инак до последен грош.
Най-сетне седнахме във влака. Пътуването ни трая два часа.
— Веднаж да стигна в Уайтчепъл!
Уайтчепъл бе за него нещо далечно като Сингапур. Той повтори това няколко пъти, като извръщаше глава от преминаващите с шеметна бързина край прозореца зелени ниви.
— Вие не се безпокойте — повтаряше, — не се тормозете зарад мен.
Наближавахме Лондон и неговият оптимизъм за разлика от моя нарастваше. Когато стигнахме, той почти викаше:
— Аз не падам по гръб, не се безпокойте. Ще ви изпратя адреса си.
Стояхме на бордюра и аз останах да го наблюдавам как се отдалечава в дъжда, пробивайки си път през задръстеното бучащо и мяукащо улично движение. Томсън се хвърли в него направо, без да гледа. Такситата спираха, за да не го смажат. Смяташе да върви пеша до Уайтчепъл. Беше решил, че е по-безопасно.
Да бъдеш събуден от звъна на будилника в шест сутринта през януари в Девънпорт, едва ли е най-добрият начин за почване на работа. Прибавете към това, че духа вятър и вали дъжд и че след два часа подводницата трябва да бъде изведена в морето на изпитателно плаване, и ще разполагате с всички необходими данни, за да разберете душевното състояние на нашия герой.
Той се обърна в леглото и открадна още няколко минути сладка дрямка, преди да стане и да се разбуди напълно. Някой беше станал преди него; той забеляза жена си, загърната в пеньоар и наведена над газовата печка — чакаше водата да заври. Чудесно нещо са това газовите печки, разсъждаваше той; а когато се ожениха, в Плимут не бяха и чували за тях. И жена му е чудесна — винаги държи да стане първа, за да приготви сутрешния чай.
След няколко секунди тя му донесе чая, сложи го в леглото и се оттегли в своето. Дългогодишното съжителство беше свело до минимум излишните разговори преди закуска. Чудеано е да имаш съпруга, която знае кога да мълчи. Той изпи чая си, измъкна се спокойно от леглото, отиде до прозореца и погледна навън. Пръските дъжд по стъклото и дрънченето на прозорците му казаха всичко, което го интересуваше. Пак неприятен ден, и то понеделник.
Защо, чудеше се той, докато приготвяше нещата за бръснене, защо човек винаги започва важните работи в понеделник? И колкото и да се мъчи да избегне това, не може. Нима не се знае, че на екипажа са нужни два дни, за да се съвземе от седмичната почивка. Все повече взе да се ядосва на тази тема и започна отсега да мисли за следващата седмична почивка. Не, не беше честно. Първото плаване след десетмесечен ремонт винаги е сложна работа. Нов помощник-командир, нов втори помощник и дели три четвърти от екипажа съвсем нови хора. И на всичко отгоре силен вятър в понеделник сутрин. Споходи го утешителна мисъл: добре поне, че не е петък, тринадесети (а щеше да е, ако онзи глупак от канцеларията на адмирала беше наложил своето). Не че беше суеверен, но нали знаете какви са моряците. Свободни и безгрижни, казва песента. Свободни? Съвсем не, както сами ще се убедите. Безгрижни? Какво ти безгрижие при днешната задача!
Той свърши с бръсненето и избърса с гъба пяната, останала по лицето. След тази задължителна операция настроението му се повиши и докато се обличаше, заговори с жена си.
— Не вярвам да закъснея довечера, мила, освен ако не стане някаква засечка. Ако всичко мине добре, ще отпразнуваме тържествено края на десетмесечния ремонт — заслужава да се отпразнува, бога ми.
Тя беше на друго мнение и не отговори веднага; десетмесечният ремонт означаваше за нея десет месеца липса на тревоги за Чарлз — не че много се тревожеше, когато той беше в морето, но предпочиташе да е на сушата.
Той взе куртката си, закопча я, напълни джобовете с обичайните джунджурии, целуна жена си и излезе.
В коридора, където миришеше на хиляди яхнии, беше студено и непроветрено. Той закопча шлифера си, натисна с рязко движение фуражката на главата си и излезе през главния вход. Дъждът беше престанал и на заветната улица времето изглеждаше спокойно, но ниско надвисналите облаци, осветени от заревото на светлините в корабостроителницата, му говореха какво може да очаква, когато излезе в открито море.
Измина пешком няколкостотинте ярда до гаража си и отвори широко вратата. Старият „Морис“ се очерта неясно в светлината на джобното му фенерче.
— Хайде, бъди послушно момиче, Фани — посъветва го той. — И за бога, пали по-лесно.
Но Фани не приемаше заповеди от никого и запръхтя едва след двадесет минути — доказателство, че усилията му с манивелата не са били напразни.
„Добре че тръгнах много по-рано. Дори Фани се държи понеделнишки. Вчера запали като барут. Да бях отишъл пеша, по-бързо щях да стигна“ — разсъждаваше той. Но се утеши с мисълта, че колата ще му бъде от полза на връщане и подкара спокойно към корабостроителницата.
Полицаят на портала позна колата и го поздрави весело, на което той отговори с махане на ръка — съвсем не моряшко. Свястно момче е това фанте, винаги весел. Интересно защо.
Продължи бавно към вълнолома, където го очакваше неговата подводница „Плънджър“. Фани преодоля железопътните линии, локвите, жичните макари и другите обичайни за една корабостроителница пречки, без следа от онази стеснителност, която бе проявила преди малко.
След последния завой се видяха, макар и неясни, очертанията на „Плънджър“. Той вкара Фани на заден ход в един „Паркинг. Само за офицери“, тръшна вратата и се отправи към дока.
Тук духаше остър вятър; по-силните пориви затрудняваха чувствително вървежа му. Когато стигна до трапа, към него се приближи вторият помощник, слаб и висок младеж, който по вид и държане напомняше старите мореплаватели и морски пирати.
— Добрутро, втори, трябвам ли ви?
— Ъ-ъ-ъ… да, сър — отговори той. — Много съжалявам, сър, но трябва да ви кажа, че съм загубил… тоест забравил ключовете от чекмеджето за поверителната книга.
— Да се намерят незабавно! — Доста грубо, но какво да му каже човек? После добави: — Имате ли представа къде сте ги оставили?
— Да, сър. Мисля, че са в другите ми панталони, които са в стаята ми в казармата. Тъкмо се чудех дали ще има време да се върна и да ги взема.
— Трябва да намерите време. Тичайте до там и обратно.
— Слушам, сър. — И вторият помощник се заклати спокойно към казармата, която отстоеше на повече от една миля.
— Върнете се — извика командирът му. — Можете ли да карате кола?
— Да, сър. Мисля, че мога.
— Добре, вземете моята и ако я счупите, ще ви счупя врата.
— Благодаря ви, сър — каза вторият помощник и изчезна.
Командирът се спусна по трапа до горната палуба на подводницата, където екипажът се готвеше за път. Щом стъпи на палубата, той бе посрещнат с обичайния поздрав от своя помощник-командир. Толкова различен от втория помощник, колкото тебешир от сирене. И един такъв, пъргав и жив. Той да си забрави ключовете!
— Добрутро, първи. Времето нещо не ми харесва.
Помощникът се ухили.
— То не харесва и на момчетата от корабостроителницата. Двама от тях вече ги присви от притеснение.
— Поставете повече кофи. Не ги оставяйте да оплескат подводницата. Закуската готова ли е?
— Току-що съобщиха, че е готова.
— Отлично.
Капитанът се спусна по стълбата на носовия люк. Познатата миризма на подводница го удари в носа: дизелово гориво, хора, мушамени дрехи, цигарен дим, препечен хляб и… ах!… пържени яйца.
— Път! — извика помощник-командирът и тримата моряци, които бяха намерили свободно място да изядат закуската си, бързо прибраха крака.
Като се наведе, за да не си удари главата, той се насочи към помещението за хранене. Главният механик усилено лапаше от чинията яйца с бекон.
— Не ставай, шефе — каза командирът. — Двигателите в ред ли са? — Смешна работа, защо командирът винаги задава този въпрос на механика? Що за глупав въпрос? А как ще реагира, ако механикът отговори: „Не, и двата са повредени и целият екипаж е на брега“?
След като преглътна големия залък, главният механик отвърна:
— Всичко е в изправност, сър. С нас идват още двама помощници — един от адмиралтейството и един от корабостроителницата.
— Следователно между вас неизбежно ще се случи нещо. Какво?
Главният механик гледаше мрачно.
— Вече ви казах, сър, че имам известни съмнения за цилиндрите на буталото. Но механикът от корабостроителницата казва, че нищо им нямало.
— Да се надяваме на най-доброто — каза капитанът с пълни уста.
Механикът въздъхна тъжно и продължи да яде, но не така сладко, както преди малко. Нека се смее капитанът, но цилиндрите не са в ред. Нищо, времето ще покаже, и то много скоро, кой прав и кой крив.
Довършиха мълчаливо закуската. Капитанът забеляза, че механикът е потиснат. Понеделнишко настроение, реши той и се обърна да вземе радиограмите, които радистът му подаваше.
Прехвърли набързо тънките листчета, колкото да разбере съдържанието им: предупреждение за буря, две съобщения за моряците, три-четири обикновени разпоредби и накрая радиограма, която гласеше:
„За «Плънджър» от флаг-адютанта. Главнокомандуващият кани вас и г-жа Бакстър на вечеря днес, понеделник. Присъствието ви ще му достави голямо удоволствие. Извинява се, че ви съобщава толкова късно.“
Той изсумтя ядно. Десет месеца на суша и сега при първото му излизане в морето — покана за вечеря; и сигурно някой друг е отказал, та го кани на негово място — иначе защо ще му съобщава в последния момент? И въпреки всичко ще трябва да приеме. „Кралските“ покани никога не се отхвърлят.
— Изготви такъв отговор — нареди той. — „За флаг-адютанта. Относно вашата радиограма приемам с удоволствие.“
Радистът се отдалечи и на негово място застана помощник-командирът.
— Всичко е готово, сър. Всички са на борда, включително двайсет и трима работници от корабостроителницата с индивидуални спасителни прибори „Дейвис“.
Капитанът се засмя.
— А вторият помощник върна ли се?
— Току-що, сър, и е намерил ключовете.
— Толкова по-добре за него. Навън вали ли?
— Започва, сър.
— Добре, тръгваме.
Помощник-командирът излезе на палубата, а капитанът остана да облече мушамените дрехи. Той се закопча старателно, сложи цигарите и кибрита в най-удобния джоб, после се обърна да вземе бинокъла от закачалката, на която обикновено висеше. Но стюардът го изпревари и му го подаде заедно с чифт ръкавици и чиста кърпа.
— Благодаря, Годън — избъбри той и тръгна към централния пост. Оттам се изкачи по стълбата на бойната рубка и се появи от люка при мостика. Рулевият отдаде чест и рапортува „пълна готовност“, което стори и главният механик, изпреварил капитана по стълбата само с една глава.
След едно отривисто „благодаря“ той се огледа наоколо и видя трима от своите пасажери — двамата механици и един млад конструктор, да заемат местата си, за да свидят резултатите от изпитанието.
Поздрави ги с кимване и усмивка, но мислите му вече бяха заети с предстоящата задача. Да се отдалечи тази хиляда и петстотин тонна подводница от вълнолома, да се обърне и насочи извън пристанището беше, без да се преувеличават трудностите, една задача, изискваща пълно съсредоточаване и точна преценка.
Имаше силно течение от брега към морето. А мотото на капитана беше: използвай винаги природните стихии. Затова взе рупора и с глас, който невероятно се различаваше от обикновения му говор, изрева:
— Освободи кърмата!
Освободена от задържащите я въжета и подхваната от течението, подводницата започна да се отдалечава бързо от вълнолома с кърмата напред. Той изчака да се насочи добре и заповяда:
— Среден назад!
Подводницата заплува на заден ход и започна да се обръща срещу вятъра. Маневрата бе успешна и не след дълго хванаха течението и се насочиха навън от пристанището.
Изведнъж се разнесе вик и се чу цопване.
— Човек през борда — съобщи радистът със служебен глас.
Не стана нужда да се вземат мерки от мостика. Въжето, хвърлено с голяма ловкост срещу напористия вятър, падна върху плещите на плуващия нещастник. Той се хвана за него и бе изтеглен на горната палуба. След петнадесет секунди той вече се беше изкачил на мостика и се готвеше да се спусне долу през люка на бойната рубка.
Капитанът се откъсна за миг от непосредствените си задачи.
— Водата студена ли е? — попита той треперещото същество и в погледа му светна игрива искрица.
— Извинете, сър, подхлъзнах се — отвърна човекът на неизречения упрек.
— Кажете на стюарда да ви приготви нещо топло с капчица уиски — каза капитанът. — Пуснете и двата мотора. Рулеви, вън от пристанището!
Изригна дим, разнесе се рев и боботене и „Плънджър“ превключи от електродвигателите на дизеловите мотори. Рулевият, който познаваше Плимут „като дланта на ръката си, сър“, насочи подводницата навън от пристанището. Подводничарите се бяха наредили на горната палуба и гледаха корабите на пристана, които теглени от силния вятър и течението, дърпаха въжетата, които ги държаха на мъртва котва. Сега капитанът имаше време да се огледа наоколо.
В полуздрача на януарската утрин изгледите не бяха обещаващи. Сивите кораби с безлюдни палуби — ако не се смята някоя самотна фигура на юта — имаха вид на изоставени. Мръсен влекач, който теглеше на буксир повече корабчета, отколкото му позволяваха силите, лавираше бавно срещу силния прилив. На флагщока при поста за наблюдение и свръзка се люлееше зловещо обърнат конус, който вещаеше буря, вятърът донасяше непрекъснатото чукане на ковачите, които работеха на новостроящия се кръстосвач.
Пръски започнаха да се сипят върху неподвижните фигури на бака и капитанът веднага забеляза това.
— Изтегли се! — изрева той.
Хората се върнаха към кърмата и скоро се прибраха на мостика, който бе по-добре защитен от капризите на времето.
Когато подминаваха квартирата на главнокомандуващия, на капитана му хрумна нещо.
— Дай радиограма — заповяда той. — „За флаг адютанта. Моля, съобщете на жена ми тъжната вест за тази вечер. Добре е да знае, че ще ходи на вечеря. Жените обичат да бъдат уведомявани отрано. Може би ще трябва да отиде на фризьор или дявол знае“. — Дръж вдясно, рулеви, пред нас има потънал кораб.
Заобиколиха куп дървени останки, свърнаха към Ламанша и наближиха мястото, известно като Дяволската точка. Това място можеше да доведе до катастрофа неопитните, но той добре познаваше неговите изненади и поведе „Плънджър“ през въртопите, тъй както добрият ездач насочва жребеца си през камениста местност.
Сега минаваха край остров Дрейк и подводницата започна да се издига и спада върху вълните.
Погледна към картата, за да свери с нея паметта си, но вторият помощник се беше навел над масата. Защо всички втори помощници смятат, помисли си той, че могат да вършат работа, като забиват глави в картата и обръщат задниците си към капитана? Едва устоя на неудържимото желание да го ритне по задника, но си спомни своите първи години в морето. Младите се нуждаят от помощ, не от обиди.
— Хей, втори — провикна се той, — измъкнете се оттам и сверете компасите си със земните ориентири.
Вторият помощник се отзова живо.
— Ест — изрече той и крадешком потри черепа си.
Сега се насочваха към входа на Плимут Саунд. Като видя, че капитанът е свободен да разговаря, главният механик се приближи до него и го попита как смята да извърши изпитанието. Той му обясни накратко, че ще плават към Фалмут в продължение на около два часа, през което време ще изпитат двигателите, а след това ще се потопят и когато завършат и това изпитание, ще се завърнат в пристанището.
Докато обясняваше, опитното му ухо долови слабото звънтене на звънец.
— Втори — каза той, — стига сте зяпал този компас, по-добре идете да видите какво става. Чувам алармения звънец.
Вторият помощник се спусна през люка на бойката рубка и след няколко минути се появи отново.
— Трябва да доложа, сър, че жирокомпасът е извън строя.
Капитанът въздъхна.
— Може ли да се направи изпитание, без жирокомпасът да отиде по дяволите? Нищо, за вас ще бъде полезно да се ръководите само от магнитния.
След малко минаха Плимутския вълнолом и излязоха в открито море. Щом се озоваха извън завета на сушата и се появиха огромните вълни на Атлантика, „Плънджър“ престана да бъде онази кротка подводница, изтърпяла какво ли не в корабостроителницата, и веднага показа, че знае как да се справя с морето. Капитанът забеляза със задоволство как тя вдигаше нос и (прехвърляше най-високите вълни, вместо да се зарива в тях и да рита с винтовете си над водата, както правеше последната подводница, която бе командувал. „Плънджър“ можеше да мине и през тайфун, без дори да го забележи. Той остави въодушевлението да го завладее и се обърна да разговаря на тази тема с пасажерите си. Но и двамата бяха вече много заети. Раменете им се повдигаха конвулсивно и той реши, че е най-добре да се направи, че не ги забелязва.
Капитанът заповяда на втория помощник да вземе курс на запад и като запали цигара, огледа хоризонта. Далеч на юг, подобно на парче въглен, на сивия фон се очертаваше маякът Едистоун, още по на юг можеха да се видят комините и мачтите на корабите, минаващи през Ламанша. В пристанището се завръщаха пет-шест риболовни кораба и димът от комините им ги застигаше и задминаваше. Един от корабите мина само на няколко ярда от левия им борд. Той чу кормчията му да пее.
Радистът се изплю по посока на вятъра.
— Какво се е разпял този? — каза той.
— Той има по-голямо право от нас да пее — беше отговорът. — Защото се прибира у дома.
Пляс! Първата струя пръски измокри говорещия и той кимна сякаш за да привлече внимание върху това, което каза.
След първата последва втора вълна, която прогони долу всички безработни. Капитанът нахлупи фуражката ниско над ушите си и се сви в най-заветния ъгъл на мостика. Но и оттам можеше да вижда всичко.
— Кажи на механика да продължава изпитанията на двигателите — извика той в тръбата.
— Ест — долетя отговорът и вибрацията леко се засили.
Колко хубаво е да си отново в морето, да гледаш как вълните мият праха, натрупал се в корабостроителницата. Но още по-хубаво щеше да бъде, след като се потопят. Макар да не проявяваше излишни нерви, капитанът би предпочел по-спокоен ден за първото спускане под водата. Той почти не познаваше хората си. Това му напомни, че трябва да размени няколко думи със заместник-командира.
— Кажете на заместника да намъкне мушамено облекло и да излезе на мостика — заповяда той и след малко червендалестото весело лице на подчинения му се появи.
— Само една дума за потапянето. Нали всичко е подготвено както ви обясних? Отлично. При нов екипаж е особено важно всичко да мине без засечки, без неприятности, нали разбирате? Не бързайте, проверявайте всичко цялостно и дръжте под око човека на пулта за управление на баластните системи. Видът му не ми харесва, ако нещо се случи, сигурно ще изгуби и ума и дума. Цялата ни днешна работа се свежда до това, да я потопим на стотина стъпки и да се уверим, че не пропуска вода. А когато екипажът посвикне, ще можем да си позволим и по-големи волности с нея.
Помощник-командирът се съгласи и разговорът се пренесе върху технически подробности, от които непосветеният едва ли би разбрал една от всеки три думи.
Облаци пръски летяха над тях, а те, напълно единодушни, разговаряха надълго и нашироко на различните фази на пробното потапяне.
Изведнаж капитанът забеляза, че ритъмът на двигателите е нарушен. Потръпване, няколко резки тласъка, някакво чегъртане и двата двигателя спряха. Един плачевен глас обяви по тръбата това, което и без друго бе очевидно:
— И двата двигателя спряха, сър.
Капитанът реши да не смущава главния механик с излишни въпроси. В машинното нещата сигурно не бяха в ред. Минаха минути и най-бледите от пасажерите се появиха на мостика.
— Знаете ли защо спряха двигателите? — попита капитанът, надявайки се да получи някакви предварителни сведения.
— Спряха ли? Нима спряха? — Такъв беше „задоволителният“ отговор на механика от адмиралтейството, който се метна към фалшборда и изхвърли на рибите всичко, което имаше в себе си.
Вторият помощник сподави смеха си с носната кърпа. Няма по-безсърдечни хора от тези, които не ги хваща морска болест.
Подир няколко секунди пристигна главният механик. Той беше пребледнял и въпреки студа по челото му се стичаха капки пот.
— Сега всичко е в изправност, сър. Можем да продължим, щом заповядате — каза той.
Капитанът даде команда „среден напред“ и зачака да чуе обяснението на механика.
— Две неща се случиха едновременно — подзе механикът. — Първо започнахме да губим маслото, а след това се разнесе някакво тракане, като да бе изпаднала някоя част. После трима души решиха да напуснат машинното едновременно. Аз спрях машините, а след това направих проверка.
— И какво се оказа?
— Казано с две думи, сър, смазочната помпа беше престанала да работи поради запушване, а освен това някой бе оставил гаечен ключ върху осми цилиндър; от вибрацията ключът се измествал, измествал и попаднал под един от лостовете; много шум, но повреда няма.
— А какво става с буталото, за което се тревожехте?
Лицето на механика просветна.
— Нищо му няма, доколкото разбирам.
— Добре, можеше да бъде и по-лошо.
Той въздъхна с облекчение и взе да разсъждава върху случилото се. Някой оставил гаечен ключ върху осми цилиндър. Все този загадъчен „някой“. Ако беше станала авария, във вестниците щяха да се появят заглавия: „Саботаж в английска подводница“. И това нямаше да отговаря на истината. Колко естествено е да забравиш някъде гаечния ключ, след като часове наред си работил в задушното машинно отделение. Все пак той се надяваше, че няма да се намерят други неприятни сувенири от корабостроителницата, които само чакат да издадат присъствието си точно когато не трябва.
Минутите се превръщаха в получасове, получасовете в часове, а двигателите продължаваха да работят безотказно. Главният механик ги наблюдаваше с вълнение, което постепенно се превръщаше в триумф, а капитанът и вторият помощник навеждаха глави срещу пръските и чакаха времето да мине.
Щом механикът съобщи, че изпитанието на двигателите е завършило, капитанът обяви готовност за потапяне и каза на радиста да разчисти мостика за тази цел. Карти, компаси, флагове и всичко друго, което можеше да се пренася, беше спуснато долу, антената бе свалена и кормчията, след като изключи щурвала, се спусна долу и докладва:
— Вертикалният рул — включен.
— Слизайте — каза капитанът на втория помощник и с кимване на глава даде същата заповед на радиста. Той докладва, че мостикът е разчистен за потапяне и също слезе. Телеграфните апарати бяха спрени и „Плънджър“ легна надлъжно на вълните, поклащайки се бавно.
Докато чакаше помощник-комадира да докладва, че е готов, капитанът огледа хоризонта за кораби, които биха могли да минат наблизо, докато те се потапят. Видимостта, общо взето, беше добра, освен когато преваляваше, а състоянието на морето също бе задоволително.
Докато чакаше на мостика, капитанът си мислеше за стотиците спускания под водата, които бе правил преди това. Винаги тази минута, в която остава сам, преди да се присъедини към екипажа си и да поведе подводницата към дълбините. И въпреки че вършеше това дявол знае за кой път, изпитваше, както и в първия ден, чувство на самота; и докато оглеждаше небето и далечния бряг, мислеше си, както в онзи първи ден, че може би ги гледа за последен път.
Бодрият и уверен глас на помощник-командира извести с цяла поредица технически изрази, че всичко е готово за спускане под водата. С въздишка на облекчение капитанът се вмъкна в люка на бойната рубка и бавно и спокойно спусна „капака“ след себе си.
— Среден напред! — извика той на очакващите го долу и гонговете отвърнаха с „дзини“. После се спусна по стълбата в централния пост. Топлият блясък на електрическите лампи и екипажът, насядал в помещението, предизвикаха у него приятното усещане, че пристига с малко закъснение на чай в тесен семеен кръг. Всичко беше готово и те го чакаха „да налее“.
Изчаквайки подводницата да се обърне с нос към вълните, той още веднаж огледа хоризонта, но този път с перископа. После щракна дръжките и заповяда:
— Изпусни баластните цистерни — трийсет стъпки!
Човекът на пулта, онзи, за когото капитанът бе разговарял с помощника, задвижи няколко лоста и излизащият със свистене въздух показа недвусмислено, че баластните цистерни се опразват.
Но за капитана не всичко вървеше добре; той изведнаж забеляза, че „Плънджър“ само се накланя, вместо да се забие надолу, доколкото позволяваше буйното море. Тя се наклони десет, петнайсет, двайсет градуса. Погледна помощник-командира, за да разбере дали е необходимо сам да предприеме нещо. Помощникът като някакъв териер вече беше нащрек, нетърпелив да види какво не е в ред. Поколеба се само секунда и после се хвърли с гневно възклицание към пулта и потегли още един лост.
„Плънджър“ малко се поизправи, а после заби нос, предизвиквайки у екипажа усещането, че пропада в пропаст.
Капитанът хвърли остър поглед към дълбокомерите, за да види дали показват увеличение на дълбочината, но стрелките и на двата уреда оставаха в същото положение. Гледа ги още известно време, но те с нищо не отбелязваха, че „Плънджър“ се потапя. Нещо ставаше. Той се приближи до перископа и погледна през него. Както и очакваше — наоколо се виждаше само зелена вода.
— Отвори дълбокомерите, рулеви — каза той остро и трепна, когато видя как освободените стрелки полетяха към петдесет, шестдесет и още по-долу.
— Затвори главните клапани, изпукаш всички цистерни — заповяда той и зачака да види заповедта изпълнена.
Онзи на пулта се поколеба, после сякаш дойде на себе си и заработи с такава ловкост, която би направила чест на всеки органист.
— Браво — каза капитанът и се обърна да види дълбокомерите. Стрелките все още слизаха надолу, но вече не така бързо, а на сто и тридесет стъпки потрепнаха и спряха. Последва двайсетминутна борба, за да се постави „Плънджър“ под необходимия контрол. Умението и опитът удържаха победа и подводницата се потапяше бавно.
Младият конструктор, за когото това беше „първо плаване“ изобщо, въздъхна с облекчение. Механикът от корабостроителницата изглежда приемаше нещата много спокойно, но по едно време му се беше сторило, че са отишли на дъното и са изпуснали всякакъв контрол. Той обърса потта от челото си и се закле мислено да следи с удвоено внимание ремонта на подводниците.
Капитанът също изпита облекчение, макар и да не го показа. Беше очаквал да се случи нещо лошо и се радваше, че им се размина. Оттук нататък всичко щеше да върви идеално. Но той се излъга.
След като още веднаж огледа наоколо през перископа, той се обърна към конструктора и каза:
— Сега ще слезем на сто стъпки, а вие пообиколете и вижте дали не пропуска някъде.
С лека усмивка конструкторът се съгласи и изчака да види само какво ще направи капитанът по-нататък.
— Рулеви, спускай на сто стъпки!
„Плънджър“, този път напълно овладяна, се плъзна надолу към тишината на дълбоките води. Тя стигна указаната дълбочина без никакви инциденти и капитанът реши да покаже какво доверие има в помощник-командира и да го остави да командва централния пост. С едно безразлично „ще се поразходя малко“, той се отправи на инспекция към носа.
Нещата, общо взето, бяха в ред, въпреки че тук-таме се виждаха мехурчета, които показваха, че някои шевове малко пропускат. Екипажът посвикна, помисли си той, и се насочи към кърмата. Когато минаваше през централния пост, всичко беше спокойно. Той се промъкна през машинното и влезе в задния отсек. Там очевидно не всичко беше така добре. Главният механик, забил глава в пода, напразно се мъчеше да оправи някаква клапа. При влизането на капитана той се изправи.
— Всмукателната тръба за маслото все още не е добре. Боя се, че ще трябва да спрем двигателите, сър.
Капитанът се замисли за минута. Имаше два изхода: да излезе на повърхността или да се спусне на дъното. Ще я спусна, помисли си. Тук е толкова спокойно, а горе — така бурно; дъното по тия места е песъчливо. Ще стоим на него, докато механикът отстрани повредата.
Той се върна в централния пост и заповяда да спрат двигателите.
— Спусни я леко, с носа напред — нареди на рулевия. — Ще починем на дъното.
Подводницата потъваше бавно, докато стрелките показаха сто и осемдесет стъпки. След това усетиха лек удар и тя застана в хоризонтално положение. Намираха се на дъното.
— Браво, рулеви.
Да, никак не беше лошо за първо спускане и с непозната подводница.
Главният механик съобщи, че двигателите ще бъдат готови след четвърт час.
Като остави помощника си да командва, капитанът отново тръгна през отсеките, разменяйки по няколко думи с хората в тях. После се сети нещо. Неведнъж беше спорил с един свой приятел за видимостта на голяма дълбочина. Сега имаше възможност да провери собственото си твърдение, че на дълбочина двеста стъпки в Ламанша всичко наоколо се вижда в радиус половин дължина на подводницата. Той се върна в централния пост, вдигна перископа, насочи го към носа и погледна през него. Плътна тъмнина. Интересно, помисли си той и завъртя перископа към кърмата. За негова изумление водата веднага стана тъмнозелена и през нея се виждаха някои предмети на кърмата. Той пак обърна перископа напред и тогава разбра, че тази тъмнина, тази чернилка беше някакъв предмет, и то много голям. Когато очите му посвикнаха с тъмнината, забеляза определени очертания. Проследи бавно този профил и едва си пое дъх, когато разбра в какво положение е неговата подводница „Плънджър“ беше спряла на морското дъно така, че носът й докосваше борда на голям потънал кораб. Да, ето комина му, а ето и една счупена мачта. Кое беше това провидение, което ги беше спасило? Малко по-голяма скорост, малко по-напред и те са щели да се сплетат така с този кораб, че никога да не могат да се измъкнат. Но и сега тепърва ни предстоеше да се измъкнат. Над носа на „Плънджър“ се надвесваше корпусът на потъналия кораб. Да се издигнат вертикално или с ход напред би означавало да се оплетат в кораба. Оставаше само един изход: да изтегли „Плънджър“ на заден ход. Но тази маневра криеше една опасност. Винтовете бяха прекалено близо до дъното. И ако наоколо има и други останки, ще изгубят винтовете и ще останат безпомощни. И все пак това беше единственият изход. Оставаше му да се надява на най-доброто.
Когато главният механик докладва „двигателите готови“, капитанът каза на помощник-командира:
— Ще я изтегля малко назад. Някой ден ще ви обясня защо. — Подчиненият му очевидно се изненада, но не каза нищо. Моряците гледаха флегматично пред себе си и си мислеха за седмичната отпуска.
— Готови! — разнесе се гласът му и самият той се изненада от него. Не биваше да крещи, особено при опасно положение. — Пълни задните цистерни. Бавен назад!
Той се вслуша да чуе някакво дрънчене, тракане, чегъртане. Секундите му се струваха часове, докато наблюдаваше дълбокомера. Сгъстеният въздух навлизаше бавно в задните цистерни и кърмата започна да се вдига. Той долови шума на винтовете, който теглеха подводницата назад. После сложи очи на перископа и докато гледаше, черната сянка се отдалечи, отдалечи и изчезна. Бяха се измъкнали! Пет минути бяха достатъчни, за да се изведе „Плънджър“ с кърмата напред на шейсет стъпки, после да превключат на преден ход и да се понесат напред. Когато всичко се оправи, той изпрати да повикат конструктора и го попита дали състоянието на съда го е задоволило.
— Съвсем задоволително, сър — отговори конструкторът живо.
— В такъв случай излизаме на повърхността — оповести капитанът. — Слушайте на хидрофоните за шум от винтове.
— Ест — долетя далечният отговор на оператора на хидрофона. — И след няколко секунди: — Нищо не се чува, сър.
Капитанът се усмихна и заповяда на рулевия да я изведе на дълбочина един перископ. Това беше последната трудност. На хидрофоните обикновено не може да се разчита; затова трябваше да са готови да се потопят отново, ако при излизането на повърхността се види, че някой кораб може да мине над тях.
Малко по малко се издигаха към повърхността. Щом върхът на перископа се показа над водата, капитанът го завъртя, но едва на половина, и извика:
— Долу перископа! Спускайте! С пълна скорост.
Той натисна ключа на сирената за потопяване, за да предупреди за опасността.
Един поглед му беше достатъчен: на разстояние двеста ярда беше видял носа на презокеански параход, който се носеше право срещу перископа.
След секунди, които им се сториха часове, „Плънджър“ се потопи на шейсет стъпки. В същото време шумът от винтове над тях им подсказа, че се бяха отървали на косъм.
И след всичко това откъм хидрофоните долетя глас:
— Извинете, сър, но мисля, че тези хидрофони за нищо не стават.
Прекалено бурният смях, с който бе посрещнат този глас, бе единственият коментар за инцидента. Това беше само един от многото рискове, на които се излагаха и за които им плащаха.
След пет минути изплаваха на повърхността и се завърнаха в пристанището с пълна скорост. Изпитанията бяха завършили.
Четири часа по-късно с колосана риза и златни ширити капитанът седеше на вечеря с адмирала. Срещу него беше жена му, която му се стори необикновено красива, а до него — бляскава персона, за която разбра, че е генералска съпруга.
Той ядеше спокойно, усмихвайки се на всички, а тя попита какво е неговото мнение за света изобщо и за военния флот по-специално.
— Струва ми се, че не слушате, господин Бакстър — каза тя по-високо от всякога. — Тъкмо казвах на вашия адмирал колко щастливи сте, че можете да избягате от лошото време, като се потопите под водата. Не сте ли съгласен?
Бакстър улови погледа на адмирала. Двамата се разбраха. После се обърна към мъчителката си.
— Напълно съгласен — каза той, вдигна чашата и се чукна с жена си.
Новодошлият служител излезе от кабината на капитана с чувството, че другият го подозира в някаква измама, щом се връща на морска служба след толкова много години, и че го приема не като свой четвърти помощник, а по-скоро като приятел на собствениците. И че това не му харесва.
И все пак дали капитанът беше отстъпвал, макар и за миг, от убеждението си, че хората си имат странни основания да вършат странни неща, в полза на предположението, че някога ги вършат изобщо без никакви основания?
Той свърна към малката каюткомпания и се видя обсаден откъм бара. Юбо, стюардът, живеещ отдавна в изгнание югославянин (четвъртият помощник-капитан вече знаеше това), го поведе към кабината. Той взе тежката чанта на новодошлия, но очите на собственика й нито за миг не се откъснаха от лея.
Веднага щом остана сам, четвъртият тегли резето на вратата. Отвори чантата, хвърли безстрастен поглед към съдържанието, разкопча куртката си, сетне колана и свали от него кобура с бразилско копие на револвер 38 Смит Уесън с къса цев. Той го добави към съдържанието на чантата, заключи я отново и я остави в дъното на единия от двата гардероба. Заключи вратичката, опита я, мушна внимателно ключа в малкото джобче на панталоните си и тогава забеляза втория гардероб.
Взе ключа на втория гардероб и се увери, че не става на първия.
Когато пак излезе, той се позабави, понеже искаше да заключи вратата, но знаеше, че го наблюдават от бара — традиционния канал, по който екипажът научава новините — и изпита облекчение, когато чу старият бежанец да му казва със силен акцент на испански:
— По-добре я заключвайте, господин помощник, докато сме в пристанището.
Разбира се, корабът беше пълен с докери и стифадори и най-различна пристанищна сбирщина, която се промъква тихомълком на оживените кораби, за да бъде намерена после на забранени места.
Той се качи по стълбата, която свършваше пред капитанската кабина, мина през щурманската рубка и излезе на затворения капитански мостик. Беше си поставил задачата да открие, както капитанът ги беше нарекъл, новите предели на невежеството си. Но щом погледна през широките армирани стъкла, забрави за това. Стори му се, че е взел в ръце нещо, което бе оставил много отдавна.
Те всички стояха наоколо и плетеницата на техните мачти и кранове му се видя като полуунищожена от артилерийски огън гора; мрежата от реи и въжа — като огромно поле с укрепени линии. В калъф на предната преградка намери бинокъл и се залови да разчита имената: „Саламанка“, „Кабо де Хорнос“, „Рио Квинто“, „Вера Крус“, „Куба Мару“, „Офисиал дел Мар де Ланда“, „Санта Фе“; а вързан под прав ъгъл към кораба, на който беше току-що постъпил — „Остров Итака“. До самите тези имена висяха като чудовищни препинателни знаци железни зъбци, които тежаха хиляди фунта.
Бяха сиви и бели, черни и ръждиви. Дебели струи бяла вода изтичаха от техните бордове, а обезцветеният им дъх, изхвърлян дълбоко през дългите им гърла, се разсейваше някъде в този напоен с влага въздух. Новопристигналите, като пленени князе, въвеждаха тук с дълги въжета, за да ги приковат против волята им към мястото на техния арест. По целия път ги подбутваха дребни мръсни нищожества, изпод кърмата на които изтичаха дълги, мощни хоризонтални потоци вода, сякаш се сриваха от някаква височина в бърза тясна река. След това ги опримчваха все повече и повече, докато успееха да пречупят величието им, което се крие в движението, и те заприличваха на исполински Гъливеровци, вързани от мънички лилипутчета.
Всичко това тънеше в сива мъгла. Зад нея се криеше столицата. Но понякога, също като случаен студен повей в топъл вятър, се показваха две еднакви кули или кубе само за да се загубят и изчезнат почти в същия миг.
Човекът, застанал в рулевата рубка, поглъщаше тази гледка, както някой чете поезия, която не разбира съвсем, или от език, който е забравил. Той пак се завглежда в имената с болезненото съзнание, че те вече не пробуждат у него чувство за интимна близост, както някога — дори и Кабо де Хорнос. Но ето, едно прозвуча сега, слабо, отдалече, ехо от отдавна миналите дни: „Остров Итака“. Непристъпната Итака! Пред него изникна не съвсем избледняло видение, затуленото пристанище (един внимателен завой на бакборд) — о, тези острови с кози, гарвани, нарове, славеи, където лете всяко маслинено дръвче се превръща в оазис сред уханието на напечени билки и прегръдки с привкус на вино и маслиново масло…
Още едно от прелъстителните, неприлични лица на Европа.
Ако се беше завърнал в Европа, дали щеше да извърши онова, което се канеше да извърши сега? В Европа царяха срам и гняв — Камю го бе казал в един бразилски разказ. Четвъртият добре разбираше скритата в това мисъл: гняв за това, че тези две чувства намираха малко или никакво поле за проявление на този друг континент. Но за него в дадения контекст това беше само безпомощно порицание, отправено от единия континент към другия. Безсилна ярост, че не е в състояние да му наложи своите схващания. След многобройните беззимни години в Южна Америка това беше за него равносилно на констатацията, че в Европа пият чай, в Южна Америка — mate. Или да се тегли някаква друга банална, чиста физическа разлика. Дали и европейците биха пожелали да приемат това по същия начин? Като подбудители на подобни съждения, дали биха искали да проучат защо им е толкова срам и гняв? Беше вършил тука неща, които в Европа (не навсякъде в Европа) биха му навлекли срам и гняв, или последствията от тях.
Бездушният превод на думите не е в състояние да обясни коренно различните схващания на една раса на друга. Преводът често прави само по-голяма вероятността да не ги разберат изобщо. Задачата беше да осмисли смисълът им наново. Стори ли го, човек се вижда освободен от първоначалните си схващания и затова приема изгнанието само откъм физическата му страна.
Не, сегашната му цел не будеше у него нито срам, нито гняв. Може би някаква смътна радост. Дали в Европа тази радост ще се оцеди и ще остави утайка, която в крайна сметка ще окисли душата? Ръжда от стари вкусове и вярвания. Това, което изморява, е повторението. Затова вечно подновяващият се копнеж да се завърнеш може би е животински нагон…
Той се залови да разглежда инструментите. В тях имаше нещо смътно познато, както у роднини, които не си виждал от детството си: радар, абсолютно необходим в ширините, които трябваше да достигне „Морска видра“; жирокомпас с два репитора, по един във всеки борд на мостика; наклономер, автопилот и така нататък. Колкото за самата „Морска видра“: малко над хиляда регистъртона, едно на друго някакви си триста и седем фута — дължината на един разрушител. Щеше да е доста игрива в тъй наречения „Тих“ океан.
Построена преди десетина години от норвежци. Това му вдъхна доверие. Виждаше му се хубаво корабче с приятни и уютни помещения за офицерите и екипажа. Въпреки това при първия ми разговор капитанът бе изказал обидното убеждение, че европейците строели корабите си колкото да издържат десетина години, с намерението да ги продадат след това на южноамериканските републики.
Това беше междуконтиненталната критика в обратна посока. Четвъртият помощник бе ясно разбрал, че капитанът го слага в обсега на тази критика: той е европеец, следователно носи отговорност. Да си изгнаник, означава да поемаш вината и на двата свята.
Не беше успял да убеди капитана, че може да има и друго гледище по този въпрос, нито по редица други въпроси, по които капитанът бе изразил твърдото си убеждение, подчертавайки го всеки път с удар на юмрука по писалището на кабината си.
Останал сам в своята кабина, капитанът на свой ред мислеше за новодошлия. Той седеше пред писалището със синя памучна риза и панталони, възнисък мъж, жилав, с малка глава, доста над шестдесетте и смучеше mate през bombilla със златен мундщук. Гъстата побеляла коса беше сресана по момчешки на прав път; отпред, в началото на пътя, косата се издигаше над челото и образуваше онова, което екипажът наричаше негова „насрещна вълна“. В тъмнокафявите му очи понякога пламваха закачливи искрици, понякога в тях се четеше мрачно ожесточение, например когато се бяха спрели върху златния часовник на новия четвърти помощник. Така, за миг в тях блесна мила скромност, когато призна, че се срамува да пие mate пред собствениците; а в следващия миг лицето му се сви и потъмня, когато изригна омразата си срещу Европа и в частност срещу някои страни. Родината на четвъртия помощник бе една от тях.
Той смукна още веднъж с bombilla-та, с поглед, забит в списъка на неизправностите, който му беше донесъл първият помощник, и за момент се замисли за подчинените си. Скиума, първият му помощник, беше аржентинец като самия него, слава богу. От Вилегас, втория помощник, испанец, възпитаник на морското училище в Билбао, никога нищо нямаше да излезе — липсваше му дръзновението на един аржентинец. Баес, третият помощник, парагваец, бе учил в аржентинско морско училище и то си личеше.
Домакинът му беше от Канарските острови, кокът — поляк, помощник-кокът — китаец, стюардът — югославянин и капитанът знаеше, че четиримата се бяха промъкнали тайно на кораби, отиващи в Рио де ла Плата, за да влязат в Буенос Айрес без документи. Хора, изметени от Европа. И би ли могло да бъде иначе, след две масови унищожителни войни? Неговите моряци бяха добри матроси, не бяха буйни, нито пияници, доволни бяха да имат постоянна работа — всичките обединени под знамето на Панама. Главният механик, също аржентинец, беше дори религиозен.
Другото преимущество на панамския флаг, освен че се избягваха вътрешните налози, бе правото да си подбираш екипажа, без да ти се месят създаващите неприятности синдикати. От друга страна пък, собствениците можеха изневиделица да ти окачат на врата някой най-невероятен екземпляр: четвърти помощник-капитан, англичанин, не излизал по море от години насам, когото той не би и помислил да назначи, ако не беше приятел на собствениците.
Той смукна замислено с bombilla-та: едно плаване от осем хиляди мили щеше да му предложи случай да натрие носа на новодошлия. Дали например този ingles е виждал пленените английски полкови знамена в черквата на улица Реконкюста?
В ума му започна да се очертава цял списък от предстоящи възможности за спорове. Той натисна звънеца, нареди на стюарда да повика първия помощник. На прага се появи широкоплещест, здрав наглед мъжага с червеникав перчем остра коса.
— Скиума, този ingles ще бъде повече пасажер, отколкото вахтен офицер. Сложете го във вашата вахта и така ще имаме ново лице на трапезата.
— Слушам, господин капитан.
— И нови теми за разговор, Скиума.
— Тъй вярно, господин капитан.
Не можеше да се познае какво мисли първият помощник; той гледаше капитана с неподвижен, безизразен поглед.
— А когато не е на вахта, накарайте го да превежда ръководството за използването на радара, жирокомпаса „Спери“ и противопожарната система „Кидър“.
— Слушам, господин капитан.
— И всичко, каквото още можете да измислите.
На другия следобед, когато в предния й хладилен трюм не можеше да се натовари повече замразено месо и заваля слаб дъждец, „Морска видра“ като че ли се отегчи от всичко това, освободи се от въжетата и потегли.
След като изпрати своя влекач с еклив поздрав, корабът излезе в открити води, докато командата на боцмана още уплътняваше капаците на трюмовете. Той се насочи с разлика от един-два градуса право на юг и без кормчия, с помощта на северен вятър и доста спокойно фосфоресциращо море, не се отклони от този курс през цялата първа нощ.
Когато изгря слънцето, четвъртият помощник, който стоеше на сутринна вахта заедно с първия помощник, определи координатите. Корабът беше точно на изток от Мирамар, на разстояние дванадесет мили по радар. Курсът се бе променил на двеста и двадесет градуса. Сега той цепеше спокойно насрещните вълни, на път към онова, което всъщност бе най-източната точка на Патагония.
Преди да тръгне на това плаване, четвъртият помощник беше проучил отличителните черти на Южния океан: че под тридесет и петия паралел ветровете стават по-западни и се засилват с всяка миля, измината от кораба на юг, като достигат най-голямата си сила през зимата. Сега беше средата на зимата. Те напускаха спокойната част на океана и навлизаха в областта на циклоните, айсбергите, плаващия лед. Той прецени още веднъж тези опасности в сравнение с друга отличителна черта на района: пълната самотност, липсата на всякакво движение.
Сетне покри пак компаса, погледна към морето и дъхът му се спря от светлината. В този невъобразим блясък броненосецът „Граф Шпее“ бе забелязал по изгрев-слънце мачтите на три бойни кораба от повече от деветнадесет мили. И след осем минути за свое нещастие погрешно беше взел двама от противниците си за разрушители. Същият блясък бе светил на Стърди да преследва кръстосвачите на фон Шпее със собствените си бойни кръстосвачи „Непобедимия“ и „Несломимия“, с техните осем дванадесетинчови оръдия и пет възела в час — единствените кораби, които нямаха съперник в Южния океан. Но колкото по на юг отиваше „Морска видра“, толкова повече натежаваше чувството за липса на живот, студена самота и пустинност.
На трапезата, председателствувана от капитана, седяха отляво главният механик и първият помощник, а отдясно — четвъртият помощник и чилийският лоцман. На първия обед разговорът се въртеше около всекидневието на моряшкия живот: товари, заплати, некадърността и мързела на бреговите електротехници, механици и инженери. Когато по едно време вниманието се насочи към използването на мястото между хладилните трюмове на „Морска видра“ и палубата, четвъртият помощник се намеси с въпрос: колко тона товар биха могли да се сместят там? Стотина — каза му първият помощник, а капитанът изгледа четвъртия помощник с известна изненада.
Четвъртият, общо взето, не можеше да разгледа човека, от когото щеше да зависи почти всичко в течение на няколко дни, освен в редките случаи, когато лоцманът заговаряше, понеже те седяха един до друг. В тези редки моменти виждаше нисичък, пълен мъж с черна коса, мустаци и очи, и с лице, напомнящо (както му се струваше) голям, бавно гниещ плод. Пукнатината на плода беше усмивката. Два огромни, тежко надиплящи се клепачи се спускаха от време на време над очите като завеси и човек би рекъл, че нищо никога не ще може да ги вдигне пак. Надяваше се, че клепачите няма да останат в това положение, докато той води кораба през Протока. Другите имаха впечатлението, че лоцманът се бори със съня или може би дори с някой наркотик. Той почти не се обаждаше, без да му заговорят, пък и тогава си позволяваше да изрече само една-две думи с висок, женски глас. С това и с поддържаната от него специална диета (тя забавляваше и отблъскваше капитана, който можеше да яде всичко), лоцманът като че ли искаше да подчертае, че в своето уединение е предопределен за по-висши неща, отколкото за някакво си място на трапезата на малък товарен кораб, който той трябваше да преведе през една от най-суровите, най-студените, най-опасните области на планетата.
Капитанът го търпеше; той не обичаше чилийци. Твърде големи националности (собствената му страна водеше ожесточен граничен спор с родината на лоцмана). С неприятно чувство той загледа как този човек се оживи, когато стана дума за медта. Подобната на огромен плод глава се вдигна от чинията:
— Да — той поклати дебел пръст, а сънливата усмивка се разля по цялото му голямо лице, — но това трябва да бъде чилийска мед.
Капитанът изобщо не обичаше лоцмани. Освен другото, тука не му трябваше лоцман: проливите около Патагония и Огнена земя бяха за него онова, което бяха за други улиците около собствения им дом. Той се усмихна със своята не съвсем неприятна, цинична усмивка, наблюдавайки как лоцманът дисциплинирано унищожава неизменната си пържола, зелена салата и захарин.
— Сигурно не бива и да пиете — каза четвъртият помощник, за да подхване разговор.
— Има много неща, които не бива да върша — отговори летаргично лоцманът, очите му се отвориха и стрелнаха четвъртия за по-малко от секунда.
— Хайде, това са стари теми за този кораб. — Капитанът сложи лакти на масата, сякаш там бяха поставили някакво вкусно ястие. Избелялата от много пране памучна риза, къдравата бяла коса, изпитото лице му придаваха повехналата хубост на бивш актьор, който печели повече успехи сега, отколкото е печелил на сцената. — Да съсредоточим вниманието си върху онова, което действително ни интересува.
Той погледна към четвъртия; оня отвърна на погледа му в очакване.
Капитанът пак се усмихваше; всичко започваше, както предишния път. Четвъртият намираше, че в усмивката, която светваше и угасваше на това сурово лице, се сливаха в едно жестокост и любезност… и си спомняше предишните словесни схватки. Жалко! Беше до известна степен обикнал родината на капитана, говореше отлично нейния език, познаваше нейната литература, история, музика, нямаше там приятели от своя националност, но сред другия народ бе имал всичко: приятели, врагове, любовници, съпруги — всичко накуп. Онова, на което се радваха сънародниците на капитана, радваше и него; когато те страдаха, страдаше и той. И все пак в един век, когато хората от пръв поглед категоризираха, понеже това им спестяваше труда да мислят, той не можеше да афишира своите качества. Знаеше какво ще последва; знаеха го и другите.
— Кажете ни сега, четвърти — (устата му се усмихваше, но очите — не), — вие твърдите, че сте англичанин; поне така пише във вашата cedula.
— Да, господин капитан.
— Но казахте също — начинът, по който езикът му минаваше по зъбите, сякаш подчертаваше темата, — че имате и шотландска кръв.
— Така е. — Дали това беше точката на компаса, от която щеше да дойде атаката?
— Кажете ни сега — дружелюбният поглед потърси подкрепата на другите — всичките тия истории за скъперничеството на шотландците верни ли са?
— Господин капитан, тях си ги измислят самите шотландци… (Само другите избухнаха в смях).
— В Абърдийн…
— И още едно нещо: защо малкото ви име е ирландско? — Капитанът отминаваше лесната плячка, както леопардът.
— Майка ми имаше ирландска кръв.
— Е, добре, каква е вашата националност?
„Да се чуди човек“ — помисли си четвъртият.
— Аз съм англичанин.
— Точно така. Всички вие сте англичани.
Той замълча; редното беше четвъртият да го попита какво иска да каже. И той попита.
— Аз казах: вие всички сте англичани. Защо Шотландия и Уелз са си наумили да наричат себе си държави?
— Те са държави.
— Били са. Сега са английски владения.
Капитанът бе единственият в каюткомпанията, който не забелязваше, че тонът му се променя.
— И двете имат дори собствен език, господин капитан.
— Това не е нищо. Могат ли да решават собственото си бъдеще? — Той като че ли долавяше, че противникът му не блести с политическите си познания.
— Те са го решили, като са станали част от Обединеното кралство; те имат свои представители в Парламента.
Думите на капитана се заредиха внезапно по-бързо, понеже беше решил да смени на трета скорост:
— Хайде, хайде, имат си по неколцина представители, но не достатъчно, за да променят тяхната съдба. Ние знаем много повече за страни като вашата, отколкото вие знаете за нашата. Те са провинции като Кордова…
— Не…
— Сан Хуан, Мендоса. Всичко останало е само цирк.
Англичанинът отдавна не се беше чувствувал истински англичанин. А може да е било така, понеже не е имало нужда. Това, за което копнееше от години, беше Европа. Сега изведнъж го бяха накарали да се върне към отдавна напуснати сфери. Ах, ако изобщо не ги беше напускал, сега щеше да запази чувството си за хумор, както всеки разумен човек, дошъл наскоро от Англия. Той неочаквано се видя обвързан с кръвните си връзки.
Капитанът се наслаждаваше на победата си мълком. Всички чакаха отговора на другия.
— Е, трябва да го приемете като част от английския парадокс, господин капитан.
Никаква забележка на четвъртия не можеше да накара капитана да млъкне:
— Много пъти съм бил в Лондон. Служил съм в аржентинския флот седемнадесет години. Не съм виждал по-мръсни пристанища от лондонските.
Той продължаваше да реже все със същата двусмислена усмивка. Четвъртият се опита да отбие тази нападка; никой от другите, както забеляза, не беше казал нито дума: те не одобряваха.
— Какви други впечатления имате от Лондон, господин капитан? — Той се помъчи да не повиши глас, без да знае, че тъкмо в това се криеше предизвикателството.
— Нито в къщите, нито в хотелите — никъде нямаше дори и биде! Как можете да поддържате чистота, mi querido senor, ако нямате съответни хигиенни условия?
Победният ответен удар отекна в дружния смях на всички, насядали около масата, която се разтърси от стоварения върху й юмрук.
— Е, господа…
Юмрукът се разтвори, легна плоско върху покривката, всички наставаха, а един от тях разтреперан.
Разбира се, трябваше да го очаква, щом не търсеше закрилата на английската си национална принадлежност. Можеше и да го претърпи, понеже щеше да има нужда от капитана.
През втората нощна вахта видяха фара на Кабо Бланко. Когато се зазори, носът беше останал далече вляво от тях. Виждаше се дълъг, нисък бряг, по който не личеше никакво присъствие на живи хора. Рязък вятър духаше от запад под ясно небе.
Бреговата линия стана по-висока; скоро можеше да се различи мъничко селище, свило се под дълга, ниска скала, запазено от западните ветрове, носещи се от Кордилерите през патагонските пустоши. Капитанът се качи на мостика, заповяда корабът да продължава по същия курс, докато не се озова на югозапад от Пуерто Десеадо. Беше към осем и половина, когато „Морска видра“ промени своя курс и навлезе в реката. От студа матросите получиха главоболие.
Четвъртият помощник трябваше да признае, че капитанът маневрира превъзходно. След като минаха през теснината, той майсторски намали хода, пусна котва откъм брега. Само докерът провали всичко, като изтърва повечето от хвърлените въжета, а след това се запрепира за коя пушка да върже, сякаш искаше да подчертае, че имат избор. Да, това трябваше да се признае: безупречна маневра.
Корабът застана неподвижен и екипажът можеше да огледа това пристанище за краткотраен престой на моряци и изследователи. Място с непрозирна зелена вода и безлюден каменист бряг. И нищо друго за отбелязване.
Скоро задният трюм на „Морска видра“ започна да се пълни с дребни клани овци от местната frigoriffco. Една по една те падаха с тъп дървен звук като празни сандъци и човек имаше чувството, че ей сега ще се спукат. Хората работеха в страшния студ, работеха с желание.
Четвъртият помощник усети първите симптоми, след като се наобядва: едно необяснимо неразположение, мъчителни болки в краката, треска и гадене. Той слезе на брега да подиша, както се надяваше, въздух по-здравословен, отколкото на кораба, където тъкмо пред неговата кабина се смесваха миризмите на боя, нафта, храна, и горещи газове от машината, от които му се повръщаше.
Мина бавно край петънцето от цивилизация, като се чудеше на странната си слабост. С мъка стигна върха на ниския хълм и там му прилоша. Известно време лежа изтегнат в цял ръст на земята. Когато дойде пак на себе си и осъзна колко много е отпаднал, за миг изпадна в паника. Довлече се обратно на кораба, легна на леглото и след няколко минути повърна, както му се стори, и червата си. След малко го събуди силно чукане на вратата. Беше Баес, третият помощник.
— Капитанът каза да преведете това. Някакви поправки на Навигационните разпоредби. — Той се вторачи в човека на леглото. — Какво ви е? Вие сте направо жълт.
Резервният помощник с усилие седна.
— Само малък пристъп на морската болест.
Баес го изгледа скептично.
— Цял ден вече сме в пристанище, а и не сме имали още лошо време.
Той изчезна и се върна след няколко минути.
— Капитанът каза да слезете на брега и да отидете при лекар.
— Но аз съм съвсем добре.
— Може би, но да видим какво ще каже лекарят. Това е последната ви възможност да отидете при лекар. Аз поръчах на агента кола, да ви заведе.
Камионът затрополя по непавираните улици край едноетажните сгради с плоски покриви.
— Не знам дали ще го хванем, днес е събота.
Четвъртият помощник-капитан погледна едного от грубите симпатични хора, приели за родина брулените от вятъра пустоши, оставени почти без никаква помощ от столицата, която беше хванала за гушата цялата република.
— Няма значение, ако не го намерим; ще си взема нещо от аптеката.
Докторът тъкмо си отиваше; прегледът не трая дълго.
— Всъщност ми трябват разни анализи, но вероятно имате хепатит; това значи, че би трябвало да лежите два месеца.
Четвъртият помощник се стресна, но успя да запази мълчание.
— При специална диета, а най-вече никакво движение и само на топло.
Нямаше нужда да добавя, че тези условия не могат да се спазят на кораб, особено пък там, където отиваше „Морската видра“.
— Няма да е зле да обясните на капитана, а засега ще ви дам една рецепта. — Той бързаше.
В аптеката четвъртият помощник си купи и шишенце хапчета против болки в бъбреците. Той влезе в кабината на капитана.
— Е?
— Обикновена бъбречна криза, господин капитан; предписа ми някакви хапчета. — Той показа шишенцето. — Щяло да ми мине след два-три дни…
Капитанът се вгледа в помощника.
— Имате много лош цвят на лицето. Преди Валпарайсо няма друг лекар. Не искам болни на кораба си.
— Вече ми е по-добре. — Той трепереше. Капитанът можеше да го свали на брега, за да го изпратят със самолет обратно в Буенос Айрес. Следващите секунди минаха много мудно.
— Добре, ще отплаваме утре сутрин, щом получим документ от митницата.
Когато се върна в кабината си, четвъртият помощник заключи вратата. За миг се загледа през илюминатора в ширналата се гледка, в яркото залязващо слънце, във волната неописуема ведрина, сетне се изтегна в леглото и се отпусна повече от облекчение, отколкото от слабост. Заби поглед в мръсния правоъгълник дебело стъкло, докато захождащото слънце не освети прелитащите насам-натам и реещи се чайки в оранжево и се закле, че нищо не ще го спре.
Скоро непознати звезди заблещукаха над полярния хоризонт и морските птици се замятаха като привидения в здрача. Странният неопределен покой на празните южни нощи покри всичко. Неопределен, понеже беше покой, какъвто настъпва при изпадане в кома.
За облекчение на четвъртия помощник настъпилият ден не беше толкова студен. Небето бе отчасти закрито с було от леки облаци, вятърът все още духаше от запад, но беше по-слаб. Капитанът още със ставането си нетърпеливо зачака митническия чиновник и даде заповед да вдигат котва преди още митническият да беше стъпил на брега.
Като отмина Пингвиновия остров, „Морска видра“ се насочи в открито море, докато можа да вземе курс към Носа на девиците около триста и двадесет мили на югозапад.
Четвъртият се качи в щурманската рубка, за да превежда, но употреби почти цялото време да разпитва втория помощник за неговото житие. Вилегас, нисичък набит мъж с мустаци, отговаряше на драго сърце. Без компания през дългите си вахти беше мрачен и навъсен. Завършил, както излезе, морското училище в Билбао в 1938 година, след това служил на товарните кораби за плодове Средиземно море, Канарските острови, Ламанша — а после пет години на аржентинските танкери за нефт.
— И напуснахте, защото…
— Защото аржентинците не искаха да признаят моите права. — Това бе изречено с бързината на често даван отговор.
— И намирате благоприятни възможности под панамския флаг?
При тези думи Вилегас се извърна. Той ги повтори с жлъчен хумор на матроса пред щурвала. Двамата се посмяха на киселата шега, преди Вилегас да се върне при четвъртия помощник. Загледаха се отново в ослепително блестящата насрещна вълна.
— Нямам никакъв друг избор: това е единственият кораб на компанията. Защо е така? Вие се познавате със собствениците.
Четвъртият помощник отбягна отговора с една шега, след това запита другия дали познава добре протоците.
Вторият помощник отмести погледа си от предната палуба, където палубната компания търкаше капаците на люковете.
— Като пръстите на ръката си — каза той и ги показа. След това пак се загледа напред. — Всичките тия студени празни протоци. А във Валпарайсо, след цялото това усамотение, пускаме котва само колкото да свалим на брега лоцмана. Валпарайсо винаги ми напомня Средиземноморието: покатерилите се по хълмовете къщи, дърветата, слънцето, багрите. И после си правя сметка, че по разстояние това плаване в друга посока би обхванало Сантос, Рио Лисабон, Кадис, Барселона, Генуа, Неапол…
Нямаше нужда да довърша. В настъпилото мълчание два континента се пребориха още веднъж за окончателното господство над две души.
— Като си помисля, че може да сме се разминавали по улиците на Билбао.
Вилегас бързо обърна глава към другия мъж — сега беше негов ред да иска обяснения.
— Прекарал съм там шест години в училище — отговори четвъртият помощник. — Там научих много нещо за много малко неща, и инстинктът безпогрешно ми подсказа, че бавно ме подготвят за всичко друго, освен за живота.
Непрекъснатите подпитвания на четвъртия за Протока се струваха на първия помощник напълно естествен начин за убиване на скучното време.
В тъмните часове на утринната вахта Скиума и четвъртият помощник можеха да се видят един другиго само когато влизаха заедно в щурманската рубка или в мигновеното припламване на цигарите си. Тогава Скиума виждаше едно дълго, кокалесто, мургаво лице с черни очи — нито неискрени, нито откровени, — лице, за което не би предположил, че е на англичанин.
— Да — каза той, — преминаването е опасно.
Другият чакаше.
— Времето е винаги ужасно, още не са свършили картографирането и помощните съоръжения са недостатъчни: фаровете се подхранват само с газ, в цистерни. Понякога тя свършва. Шамандурите са малки и при лошо време ни е трудно да ги видим, пък и без друго страхотните течения и бури винаги ги влачат.
— Има ли подходящи места за закотвяне? Какви са?
— Малко и далече едно от друго. Но ние няма да спираме на котва.
Той беше леко изненадан, когато другият продължи:
— Едно на ръка, че котвата не държи здраво. Дъното не е равно и е от ситни камъчета или чакъл. От друга страна, теченията, както казах. Тия места сякаш са безопасни, понеже изглеждат затворени, но няма нито едно без дупка или канара, която да отблъсква назад вълните.
— Да, чувал съм за тях. — Четвъртият помощник забеляза подигравателното пламъче в очите на събеседника си, а в светлината на настъпващото утро забеляза същото и у моряка на щурвала. — Има ли достатъчно място за маневриране?
— В много случаи никакво.
— Но е дълбоко.
— Трийсет до четирийсет клафтера. В западната част на Протока се вдига с около четирийсет фута.
Първият помощник дълго време гледа с бинокъла, преди да проговори пак.
— Нос на девиците. Нос на единадесет хиляди девици, както го нарече Магелан в светия ден, когато откри Протока. На това място ще влезем.
Когато наближи носа, „Морската видра“ бе посрещната от неочаквана яростна буря откъм запад. Това и огромните вълни, които тя вдигна за време, което на четвъртия се видя невероятно кратко, удариха кораба право отстрани. Той продължи обаче напред, за да може да вземе западен курс за влизането в Протока. Всички изпитаха облекчение, когато настъпи този момент.
При влизането ги заблъскаха буйни, злобни зелени вълни, но те бяха за предпочитане пред вълните, налитащи отстрани. Капитанът предсказа лошо време оттатък, в Тихия океан. Той се обърна към първия помощник:
— Осведомихте ли го добре за Протока?
— Да, и той имаше удивително много въпроси.
Капитанът се обърна, погледна четвъртия помощник.
— Няма нищо особено, след като го научите. Също както шофирането: трябва да си отваряш очите и да си знаеш ориентирите. Ей онова място там носи име, което трябва да ви е познато.
Четвъртият насочи бинокъла към тясна песъчлива и камениста ивица, проточила се на няколко мили югозападно от носа.
— Дънджинес. Две мили на север от фара лежат останките от английския параход „Хънгост“, а четвърт миля на северозапад от тях — останките на английския фрегат „Инес“.
Капитанът никога не говореше с по-поучителен тон, отколкото когато разказваше за английските злополучия — помисли си четвъртият. Но Протокът си правеше най-голяма реклама с корабокрушенията.
Очите на капитана блеснаха, когато изрази презрението си към появата на лоцмана. „Морската видра“ беше сега в Протока и лоцманът зае мястото си — с панталони от тъмновиолетово рипсено кадифе, габардинено виндяке с кожена яка, каскет и вечните си черни обувки от чортова кожа. „Ако се изключат обувките, човек би могъл да каже, че е тръгнал на конни надбягвания“ — помисли си капитанът. Въоръжен с бинокъл, дебелият чилиец се клатушкаше между капитанския мостик и щурманската рубка в ореол от самочувствие и водеше кораба през втората теснина. Лоцманите на този преход бяха задължителни — напомни си капитанът.
Раздразнението му се изостри, когато завари на обедната си трапеза само първия помощник и главния механик. Обедът мина почти без приказки, понеже четвъртият помощник бе пак повален на легло и за първи път съжаляваше, че наистина не страда от морска болест. Но нямаше нищо, което да я причини, а горе на мостика лоцманът превеждаше сега кораба между Магдаленските и Щурманските острови в прекрасно слънчево време.
Капитанът повика стюарда:
— Кажи на четвъртия, че искам да му се полюбувам на вечеря.
Сетне, изневиделица, корабът попадна в една от онези страхотни внезапни бури, които могат да обърнат платноход дори със свити платна. Морето се превърна в непрекъснати стихийни вълни и цели стени от вода се стоварваха през борда, когато вятърът се блъснеше в гребените им. След един час бурята премина; четвъртият помощник с мъка се вдигна, за да постъпи на вахта.
Корабът поемаше по дългия път към най-южната точка на южноамериканския континент. С настъпването на здрача планините сякаш препречиха пътя пред тях, черни или шарени. Допирната точка на най-голямата красота и крайната грозота — помисли си той; и двете прилагателни бяха в сила за тази гола област. Със сгъстяването на мрака планините станаха застрашителни. Корабът обикаляше нос Непокорен и кръстът на черния му връх не можеше с нищо да намали чувството за безплодна пустота. Лоцманът направи голям завой до двеста деветдесет и осем градуса, за да насочи кораба на северозапад. Леко очертан, вдясно от носа се появи нос Холандия, конусообразен и черен в гаснещия дневен зрак. Но по-късно шарените била откъм десния борд блеснаха фантастично в свръхестествена, почти отблъскваща лунна светлина.
Съмването разкри съвсем друга картина: „Морската видра“, заградена от планини, сякаш между страниците на полузатворена книга. Думата „скала“ бе придобила ново, по-дълбоко съдържание. Изразът „стена от скали“ бе изгубил баналното си значение и беше възвърнал част от първичната си страховитост, защото в тези всяващи ужас фиорди, през които те криволичеха на протежение от шестстотин мили, моряците действително усещаха стената. Твърде близка, твърде висока, без да се разнообрази от нещо, тя се превърна за тях във физическа граница на света.
Сега „Морската видра“ не забавяше ход и плаваше почти право на север в тесен проток край остров Кътлър — късче суша, високо към двеста и петдесет фута. Височините наоколо бяха всички покрити със сняг. Гората започваше от водната линия и стигаше докъм една трета от неголемите планини. Непрекъснато се провиждаше късче ясно небе, но те не можаха да видят изгрева и всеки нов завой, който трябваше да направят, беше забулен с мъгла или облаци.
Понеже в момента всичко вървеше както трябва, лоцманът слезе в каюткомпанията да обядва. Беше сам, когато там влезе четвъртият помощник-капитан.
Двамата се поздравиха. Никой от другите не беше дошъл; бързо, снишил глас, четвъртият запита:
— Добре сме, нали?
Лоцманът отговори на въпроса по типичен за него начин: с подчертана дълбока почит той се поклони ниско, направи широк замах с ръка пред тялото си, тъй че четвъртият помощник неволно си представи в ръката му широкопола триъгълна шапка с перо. Предположи, че това театралничене е проява на недоловима неискреност от страна на лоцмана, или пък чилиецът го схваща като символична изява на тяхната странна и временна връзка.
По време на обеда от чилиеца се излъчваше дълбока загадъчна важност; после в един момент, когато забеляза през илюминаторите импозантна верига от заснежени върхове, изписука „Linda la nievecita“ и четвъртият разбра, че той е нервен и развълнуван.
В каюткомпанията влезе капитанът.
— Good Мог Ning.
Той се обърна към четвъртия помощник, сякаш другите изобщо не бяха там.
Четвъртият, доловил престорено скромното напомняне на капитана за желанието му да научи английски, отговори на майчиния си език. Всички насядаха с чувството, че тези двамата загряват атмосферата, щом влязат в допир един с друг.
Юбо, стюардът, сложи пред капитана специалното му швейцарско сирене; капитанът с апетит си хапваше от него, докато другите ядяха супа. Той избягваше течности, когато се хранеше, тъкмо това като че ли придаваше такава острота на забележките му.
Когато се обърна към четвъртия помощник (както всички знаеха, че ще се обърне), в очите му току проблясваха пламъчета.
— Обзалагам се с вас на каквото пожелаете, че до три години Малвинските острови ще бъдат наши. И знаете ли защо?
— Не, господин капитан. Ще ги превземете ли?
— Англичаните ще ни ги продадат. — Четири, пет, шест пъти коравите му пръсти чукнаха по масата. — Ще вземат добра цена. — В това последно изречение прозвуча новото обвинение.
— Във всяка сделка има и купувач и продавач, господин капитан.
— Работата е там, че ние не ги щеме, Фолкландските ви острови. — Изражението му бе тържествуващо, понеже знаеше, че е поднесъл голяма изненада.
— О, разбира се… — Четвъртият помощник се смееше.
— Не, вие грешите! — Вилиците и ножовете подскочиха, когато юмрукът се стовари върху масата. Другите не се намесваха: те чакаха.
— Защо тогава вашето правителство всяка година предявява претенциите си за тях?
— За да поддържа правото си да предявява претенции, а това отклонява вниманието на хората от други неща. За какво ни са вашите Малвински острови?
— Всяка година вълната се продава за не знам колко милиона лири стерлинги. Не би ли платило това някоя и друга сметка? — Той не можа да скрие хитрата нотка, промъкнала се в гласа му.
— Какво е то в сравнение с общото ни производство? — Презрителният отговор прозвуча рязко и безапелационно, като присъда. Неочаквано капитанът погледна четвъртия помощник с една от най-очарователните си усмивки. Помощникът схвана в нея великодушието, което победителят смяташе за необходимо да му окаже. Но все пак не беше възможно да не отговори на усмивката.
— Виждате ли — капитанът направи знак на стюарда, посочи му чинията си, — аз съм човек, който обича да стига до същността на всяко нещо. И имам намерението да продължа! Тъй че по-добре ще е да се въоръжите с търпение до края на плаването. Четирийсет и пет дена, друже.
Той си сипа огромна втора порция леща, от която на четвъртия при сегашното му състояние му се повдигна. Усещаше, че му прилошава и от няколкото залъка, които хапна. Вече не вкусваше вино; никога не стоеше прав, ако имаше някаква възможност да седне, и се чувствуваше отпуснат и раздразнителен. Малкият кораб напомняше манастир: миниатюрната му йерархия се подхранваше с дребните отклонения от установения ред и неговите лични отклонения не оставаха незабелязани.
— Защо не ядете, човече? Я вижте мен, аз ям всичко! — Капитанът правеше точно каквото каза. Четвъртият помощник се извърна настрана и забеляза, че другите трима вършат същото. — Цветът на лицето ви е по-лош. Има нещо, което не разбирам. Как е било възможно лекарят да не ви погледне очите? Според мен вие имате хепатит. — Той се обърна към стюарда: — Сложете четвъртия помощник на същата диета, както лоцмана. А вие — той се обърна към четвъртия — по-добре ще е да не излизате на вахта, а да си останете долу. Всъщност нямаме нужда от вас.
Четвъртият се чувствуваше твърде зле, за да се откаже от тази презрителна добрина.
— Но защо по дяволите не слязохте в Пуерто Десеадо?
Капитанът, лоцманът, главният механик си бяха отишли. Скиума допиваше на големи глътки литър червено вино. Въпросът прозвуча рязко, но нехайно, — все едно че разпитваше някой матрос. Ще не ще четвъртият помощник трябваше да устои на изпитателния поглед. Той потърси спасение в един жест на примирение и с облекчение видя заядливостта да се загубва в изражението на първия помощник.
— Недейте обръща внимание на капитана — в погледа му нямаше нито съчувствие, нито коравосърдечие; — той казва каквото си иска и понякога то е по-грубо, отколкото е по вкуса ни; ние всички сме готови да му кажем, че е viejo de mierda. Той не е лош.
— Разбира се, той се беше оттеглил от работа, нали? А после не е могъл да свърже двата края на брега. — И веднага щом се издаде, че го знае, съжали.
Първият помощник запита остро:
— Значи сте го знаели, а?
Четвъртият не отговори. Скиума енергично си избърса устата и двамата излязоха от каюткомпанията. Четвъртият успя да се сдържи и да припадне чак когато се строполи на леглото си.
„Трябва да е от стола на челото на масата — мислеше си той. — Той придава на капитана този стил на авторитет и безпогрешност. Има облегалки и предопределя местата на другите от дясната и от лявата му страна.“ Освен това поради надлъжния наклон на палубата в каюткомпанията (масата стоеше така), седящият в креслото беше по-високо от другите. За да не допусне разните измамни представи за председателското си положение, там би трябвало да седи само някой напълно уравновесен човек: нещо като арбитър или човек със сократов строй на ума, който би прекъснал спора в момента, когато усети, че губи, вместо да натрапва безбройни отегчителни доводи. За съжаление, откакто корабът бе започнал да изминава градус подир градус географска дължина, а сега и ширина, този юмрук се беше стоварвал върху масата все по-тежко и по-тежко.
Четвъртият помощник заспа, след като поздрави себе си, че поне този път се беше въздържал да каже, каквото мисли.
— Това е вашата станция. — Лоцманът нагласи копчето още по-добре и се дръпна от радиото в салона на офицерите. — Новините започват след петнадесет минути.
Той се изправи, бавно и тежко излезе и остави четвъртия помощник сам.
Четвъртият се отпусна в креслото си, което не се виждаше от вратата. Тресеше го, но столът беше удобен, а той трябваше да се съсредоточи. Изслуша внимателно чилийския бюлетин с международни новини, после вътрешните новини, бюлетина за времето и накрая — съобщенията на полицията. Тъкмо когато записваше номерата на откраднатите леки коли, първият помощник тихо влезе в салона, спря се и го загледа.
— Вие смятате, че ще намерят колите тук?
Бележникът на четвъртия помощник се захлопна; той вдигна очи.
— Играя си с цифрите, стар навик. Имам си системи да ги запомням.
— Ще дойдете ли на вахта с мен от четири до осем? Недейте идва, ако не се чувствувате добре.
Докато се качат на мостика, времето се беше развалило; слънцето пробиваше облаците за по няколко минути. Краткотрайните превалявания завършваха често-често със слънчева дъга, буйни пориви на вятъра рикошираха от планините. Върховете се нижеха безспир, като се показваха и закриваха един зад друг.
Сега лоцманът водеше кораба по чилийски карти, които бяха в много голям мащаб, но с много малко или никакви подробности. По тях корабът минаваше дългата шест мили теснина Гуя между островите Хановър и Чатъм. Това изискваше бдителност: в теснината имаше течение от осем възли на час. Върховете непрекъснато ставаха по-високи и по-великолепни, но никой на борда не беше виждал по-първобитна, нечовешка гледка. Единственото, което я оживяваше, беше разпръснатата зелена и жълта гора, повечето от антарктически бук, толкова гъста, че не се виждаше земята; тя покриваше по-ниските части на островите. Над линията на гората водата се разбиваше на бяла пяна между дърветата. Въпреки това последните светли часове на деня бяха неописуемо мрачни; огромни маси черни облаци се трупаха бавно около височините, а те, когато се откриваха за погледа, бяха черни или шарени. Стоманенасива вода, безвкусен въздух и все същият пронизващ студ. Всяко достъпно за сетивата явление (а те не бяха много) говореше за запустение. Наистина, картите даваха името на всеки остров, залив, нос, връх, но те бяха абстрактни като паралактически таблици — не бяха нещо повече от първите нотки на слабо ехо, които нямаше никога да прозвучат докрай. За да се заселят тук хора — мислеше си четвъртият помощник, — те би трябвало да се екипират като за някоя друга планета.
Той влезе сам в щурманската рубка, отвори голямото чекмедже, избра картата на най-трудната част от Протока и тука го завари капитанът.
— Защо разглеждате Английските теснини? Тая карта ще ни потрябва чак утре.
Четвъртият помощник с усмивка вдигна очи.
— Просто тъй, интересува ме. Най-драматичната част от пътуването, нали?
Капитанът кимна няколко пъти: той гледаше изпитателно помощника.
— Много тясно — забеляза четвъртият.
— В една част само двеста ярда. — Професионалният му интерес го отклони от другите мисли.
— Но това не е чак толкова голяма беда. Най-трудното е двойният завой.
— За преминаването на който има специална процедура.
— Която, надявам се, сте проучили.
— Да, господин капитан, проучих я. — Помощникът сложи картата обратно в чекмеджето, когато в кабината влезе лоцманът. — Значи няма да го минем довечера — каза той високо.
— Ще минем само при спокойни води и дневно време.
— Поради приливите и отливите.
— При висок прилив течението е много силно; освен това проливът много извива. Не е ли така, лоцмане?
С престорена драматичност лоцманът потвърди.
— Много е опасно.
Капитанът не му обърна внимание; той наблюдаваше с любопитство четвъртия помощник, понеже на лицето му се беше появило нещо, което не можа отначало да определи. Той влезе в рулевата рубка и заприказва с първия помощник. Изведнъж разбра, че е било израз на облекчение. Слезе долу.
Четвъртият влезе в рулевата рубка и застана до Скиума.
— Винаги ли се спазва процедурата за корабите, приближаващи се до Английските теснини?
— Винаги. Кораб, който идва от север или откъм Тихия океан, трябва продължително да изсвири, когато се изравни с нос Мод и остров Ламаора, и може да продължи пътуването само ако не получи отговор. Кораб, който пристига от тая страна, трябва да направи същото, когато се изравни с нос Никол и остров Чинук.
— Ако двата пристигнат на посочените точки едновременно от противоположни посоки, корабът от север трябва да чака.
— Правилно. Корабът от север трябва да чака.
— И трябва да поддържат радиовръзка.
— Един час преди да стигне този район, всеки кораб е длъжен да поддържа радиовръзка и всеки десет минути да съобщава приблизително часа на преминаването си.
— Добре обмислено!
— Ще видите защо.
— А как е с военните кораби, спазват ли те разпоредбите?
— Да, но вместо да свирят със сирените, дават оръдеен изстрел. — Скиума се обърна и влезе в щурманската рубка. След като се поколеба за миг, четвъртият влезе подир него. Известно време остана да наблюдава Скиума как работи и забеляза, че няма набелязан курс оттатък остров Мейсън — скалисто островче с фар.
— Тука ли има намерение капитанът да спрем довечера?
— Да. На около миля и половина право на юг от острова. Както виждате, това е доста широка водна площ и колкото и да е чудно, там няма никакво течение.
Той остави пергела; четвъртият помощник го взе и измери прехода.
— Ще бъдем там към шест.
Когато се върнаха в рулевата рубка, двамата заприказваха за други неща, докато четвъртият поиска разрешение да слезе за малко долу.
Върна се в щурманската рубка, излезе през задната врата и я затвори зад себе си. Горе на стълбата, в дъното на която се намираше кабината на капитана, се поспря и извади от портфейла си някакъв плик.
Капитанът седеше на писалището си с bombilla-та между устните и при почукването вдигна към отворената врата само очите. Четвъртият се зарадва, като видя в тях по-приятното, по-дяволито изражение; забеляза, че очите се устремиха право към плика.
— Влезте, влезте. Какво е това, моите преводи?
Четвъртият помощник се доближи до писалището.
— Господин капитан, моля да ме извините за начина, по който го върша. Моето задължение е само да предам това писмо. — Той му подаде плика.
Капитанът остави своето mate; към обичайния му предпазлив, недоверчив вид имаше примесено и някакво изумление.
— Искате да прочета това сега?
— Ако нямате нищо против.
Капитанът разкъса плика и извади един-единствен лист. Четвъртият наблюдаваше как се сменя едно след друго изражението на дребните и очарователни, и ядни черти и не се изненада да види, че най-често по лицето на капитана се четеше раздразнение. Чакаше търпеливо. Забеляза, че капитанът не беше бръснат и наболата остро прошарена брада издаваше възрастта му повече от косата му.
Капитанът остави листа, разглади го няколко пъти с ръка; не посегна пак към своето mate.
— Няма да е зле да затворите вратата.
Четвъртият я затвори.
— Вие знаете ли какво пише тук? — Капитанът чукна два пъти с пръсти по листа.
— Аз присъствувах, когато го писаха, господин капитан.
— Защо не седнете?
— Благодаря.
— По-добре ще е да ми кажете онова, което много грижливо е избягнато да се каже в писмото.
— Собствениците не можеха да рискуват, господин капитан.
— Разбира се, аз не съм длъжен да направя това, макар че е подписано от собствениците.
— Господин капитан — четвъртият заговори с примирение, с открито признание, че всичко е в ръцете на капитана, — вие сте господарят на този кораб. Не съм аз оня, който трябва да ви каже, че можете да правите каквото пожелаете.
Няколко дни преди това, при един от многото им спорове, капитанът беше казал: „На моя кораб аз мога да правя абсолютно всичко каквото пожелая.“
На устата на четвъртия бе отговорът: „Такова нещо би ви превърнало в пират.“ Сега се радваше, че не беше го изрекъл.
— Ако са наркотици, няма да се допра до тях.
— И аз не бих го направил, господин капитан.
— Какво е тогава?
— Оръжие и муниции.
След това можеше да се запита само за едно нещо. Четвъртият помощник назова пристанището.
За миг капитанът не знаеше какво да каже: твърде много въпроси възникваха едновременно в ума му.
— Защо не са могли да ми го кажат собствениците? — Това беше първото, което можа да запита.
Той го каза доста спокойно, но помощникът долови скритото в него възмущение.
— Само защото то бе предоставено на мен като представител на самите получатели и понеже у мен са парите за заплащане на доставчиците, а също и защото до този следобед не бях сигурен, че доставката ще бъде направена.
Тези думи с един удар умножиха броя на въпросите, които капитанът искаше да зададе: това започваше да става твърде много за него. Помощникът видя, че трябва да направи всичко каквото може, за да превърне капитана в съучастник и да притъпи у него чувството на пълно незнание.
— Как сте могли да узнаете такова нещо в открито море, на моя кораб? — Капитанът изключи котлончето, на което вреше чайникът му с mate.
Понеже искаше да спечели благосклонността му, четвъртият помощник прие, че един въпрос трябва да доведе до много други.
— О, по много прост начин, господин капитан. Нали знаете… Предаване на съобщения по търговското радио и разни подобни глупости. — Той изброи набързо главните точки: — Щом пратката бъде натоварена, аз трябва да платя и, както видяхте, трябва да наброя десет хиляди долара на вас, ако се съгласите на всичко това. Сигурен съм, че екипажът ще бъде доволен, като получи извънредното си възнаграждение в края на плаването. Вие имате чудесен екипаж, ако смея да ви го кажа…
— Може да не си затварят устата.
— Сандъците ще носят надписи „Електрически уреди“ с името на пристанището и думите „Транзитна пратка“. Мисля, че екипажът има по-голям интерес да си запази службата. Пък, в края на краищата, това няма да е всъщност първата малка нередовност, допусната от компанията и този кораб.
Странно изражение се беше появило на лицето на капитана: то беше светнало, очите му блестяха. Една дума се завъртя в ума на четвъртия. „Не — помисли си той, — не би било справедливо да го нарека така. Да искаш повече от всичко друго да изплатиш ипотеката на овощното си стопанство, да пратиш банката по дяволите и след това да доживееш без тревоги остатъка от трудния си живот, това не е алчност.“
— Досещам се закъде е то — каза капитанът, за да прикрие мислите си.
Това също беше въпрос; четвъртият помощник не отговори на него.
— Замесен ли сте политически в тая работа?
— Не, господин капитан, аз не се бъркам в политика. Аз съм само човек, комуто моите приятели могат със сигурност да се доверят. След това пътуване ще се върна у дома; имам съпруга, която ме чака. Тя е все още много привлекателна.
Капитанът беше човек, който намираше „gato encerrado“ във всичко — с други думи, винаги подушваше нещо подозрително. Тук сега имаше твърде много подозрителни неща за него.
— Щура работа… И вие искате да ми кажете, че носите всичките тези пари в себе си?
— Да.
Капитанът изгледа човека в кабината си, както не беше го гледал досега.
— В брой?
— Една част в брой, другото в чекове.
Нещо в тона му подсказа на капитана, че няма право да навлиза повече в тази област. Той само тихичко добави „Вие наистина сте щур“ — много тихичко, и испанският му израз беше извънредно цветист.
Четвъртият помощник се зарадва, че най-сетне е намерил допирна точка по личните им въпроси; той попритегли стола си, без да сваля очи от капитана. Нямаше вече много време.
— Значи се разбрахме, така ли, господин капитан? И вие ще ми простите начина, по който трябваше да действувам?
Атмосферата в кабината леко се наелектризира, защото в този миг капитанът, макар и да не си беше дал сметка, се предаваше. Когато си дадеше сметка, щеше да се възпротиви. Не че предложението беше недостатъчно примамливо — помисли си четвъртият, все още без да сваля очи от лицето на капитана, — но поради това трънливо положение: мнението на Соса, капитана, не е било взето предварително. Тази барокова гордост не можеше да бъде сломена току-така.
Както и толкова пъти преди, нещата се сведоха до личните симпатии и антипатии. Паузата неприятно се проточи.
Накрая двамата мъже започнаха да се гледат усмихнато, както не бяха се гледали никога преди. Соса рече:
— Ако не ни хванат…
Четвъртият помощник си отдъхна.
— В пристанището всичко е наредено, чак до фиктивните товарителници.
— И какво гласи в тях?
— Претоварване в Буенос Айрес.
Бавно, но с все повече сила капитанът затърка наболата си прошарена брада.
— Две неща биха могли да объркат всичко: лошото време и някои чилийски военен кораб.
Четвъртият помощник си помисли: „Значи все още не казваш решението си?“
— Да, ако не се лъжа, в Пунта Аренас има два разрушителя от новия тип.
Капитанът го гледаше само за да си спре погледа върху нещо. Някаква завеса се беше спуснала пред лицето му; той се беше оттеглил зад нея и бе оставил само една безизразна маска. Зает беше със свои собствени размишления.
— Бихме имали един час след първото съобщение на другия кораб, че навлиза в Протока.
— Една от добавъчните прелести на Английските теснини!
Грешка! Капитанът не би допуснал въпросът да бъде решен и с шега. Помощникът издържа погледа на началника си, които продължаваше да мълчи. Помощникът разбра, че това бе момент, в който с човек като Соса, обикновено ти изтърсваш нещо не на място. Капитанът ставаше капризен в такива моменти. А сам той беше поставен в мъчителното положение да иска нещо от капризен човек. В старанието си да покаже, че дори и мълчанието му не означава очакване, помощникът отмести очи и загледа през широките илюминатори обгърнатите от нощта гранитни върхове, които се нижеха в здрача.
Но когато се обърна пак, капитанът чакаше погледа му.
— Muy bien… само дано не се случи нещо.
А помощникът си помисли: „Боже господи, ама и ти умееш да накараш човек да се изпоти, докато измъкне нещо от теб!“
— Затворете я. — Капитанът кимна към свързочната каюта. Той надникна през вратата на капитанския мостик. — Първи помощник, искам да не бъда смущаван за няколко минути.
Първият помощник с любопитство се извърна от прозорците на мостика:
— Слушам, господин капитан.
Капитанът затвори вратата.
Бяха сами в топлата стаичка. Капитанът се доближи до масата с картите.
— Сега всичко е ясно, нали? — Той отметна глава с няколко отривисти движения; това и полуусмихнатата му уста казваха: „Сега знам дребната ти игра!“
Четвъртият помощник беше навадил отново същата карта, която беше проучвал преди, когато капитанът го бе изненадал. Той посочи района на остров Мейсън:
— Това е мястото, където обикновено предпочитате да спрете за през нощта, нали, господин капитан?
— Да. Няма нужда дори да пускаме котва. Но там не е удобно за вас, така ли? — Той загледа по-младия мъж, както някой старец развеселено наблюдава ученик да прави първите си грешки с пушка или кон.
Помощникът се засмя:
— Твърде далече от местопрестъплението. Трябва да бъдем на другата страна колкото може по-рано след съмване. Онези няма да се бавят много-много.
— С този товар на борда няма да посмеят да ви изтърват.
Пак от старите му заяждания на дребно. Капитанът се мъчеше да го нервира. Сигурно би правил същото, дори ако спускаха спасителните лодки. Четвъртият се овладя.
— Не бихме ли могли да продължим до северната страна на Индианския предел? И да спрем ей тук? — Той посочи с пергела. — Тогава бихме могли да минем щом се зазори.
Капитанът се замисли само за миг.
— Не е толкова удобно и ще трябва да пуснем котва, но — той се изправи — друг изход няма. Отворете вратите. И кажете на първия да дойде тук: ще трябва нещо да му кажа.
— Разбира се.
Но преди четвъртият да се е помръднал, капитанът заговори пак:
— Ами лоцманът?
— С него е уговорено.
Капитанът зачака за подробности, но не ги получи. Най-после рече:
— Лично аз не бих му се доверил не на една крачка, ами и на една храчка. След последното му плаване с нас изчезнаха два наръчника по навигация.
— Това е случай, в който можем да му се доверим. — Слабата загадъчна усмивка бе всичко, което четвъртият благоволи да добави.
Когато излезе от щурманската рубка, направи му впечатление видът на капитана, който с оборена глава замислено почукваше с пергела по картата, сякаш обсъждаше някаква навигационна задача! Стори му се, че разбира всичко, което минава през ума на този човек в момента.
Учудено шушукане се понесе из екипажа, когато в шест след пладне остров Мейсън остана зад кърмата. Шегобийците предлагаха обяснения, каквито можеше да се очакват от тях; другите се позамисляха.
Чувството, че са притиснати от всички страни, растеше. Стръмни, покрити със сняг гранитни и плочникови скатове, разнообразени само от бели потоци, мятащи се от скала на скала, за да се гмурнат в дебелия мъх и полярен букак, покрили по-ниските склонове. Ледници. Високи каскади, изсипващи се право в гористи заливчета. Всевъзможни мимолетни впечатления за привидно плодородие. На тясната горска ивица е било дарено само едно незначително плодоползване до водната линия.
Нямаше вятър. Черната вода бе гладка като масло. Заоблачилото се отново небе забулваше с тежък мрак мрачната и без друго гледка. Човек изпитваше чувството, че е стигнал края на света. А в друг смисъл — началото: едно огромно, непонятно и съвършено нечовешко възсъздаване.
Беше почти седем часът, когато „Морската видра“ навлезе в южния край на Индианския предел, южния дял на протока Месие, който продължава около двадесет мили между остров Саумарес и теснините. Бе твърде късничко през деня, за да се измине този дял от Протока. Индианският предел се стесняваше постепенно, докато натискът на скалите стана осезателен. Черният лак на водата вече не отразяваше очертанията на върховете. Но все още можеше да се видят страхотните бездни, които се редяха една след друга. И не беше възможно да си представиш как човек би могъл да се засели сред такива съсипии, понеже дори и в алчността си не би намерил нищо, за което да се хване. Скоро корабът стигна групата Ковадонга — няколко островчета, разположени сред пролива — и пулсът на четвъртия помощник зачести, когато той съзря първите човешки същества, откакто „Морската видра“ беше навлязла в Протока: плоскодънна ладия, карана от петима мъже — четирима прави гребяха с дълги весла, петият седеше на кормилото.
Капитанът забеляза реакцията у него.
— Няма какво да се тревожите. Това са алакалуфски индианци. Останали са не повече от четирийсет-петдесет души. Ловят „чолга“ — големи миди, които продават срещу дрехи и храна. Сигурно искат да се качат на борда. — Той отиде на десния борд на капитанския мостик и извика: — Днес не!
По-късно, като гледаше с бинокъла си, четвъртият помощник видя дим на брега, вдясно пред носа. Той се обърна към капитана:
— Не са ли това мачти на радиопредавател?
Капитанът пак се усмихна.
— Започвате да ставате нервен. Това е малко селище, известно под името Идън Харбър, и то е закрито от онези покрити с гъсти гори острови.
Но не беше лесно да сдържа нервите си: наближаваше най-критичният момент от цялото плаване. Малко му поолекна, когато не видя никакви нови белези на човешки живот.
— Бавно напред!
— Бавно напред, господин капитан!
Последваха една подир друга познатите маневри, докато „Морската видра“ спря неподвижно на котва. Няколко мига всички запазиха мълчание в тъмната рулева рубка.
Капитанът се раздвижи пръв.
— Първият помощник, извикайте ме, ако установите дрейф. Или ако се случи нещо извънредно. — Скиума го изгледа: такова нещо капитанът не бе казвал никога, то винаги се бе подразбирало. — И наредете на радиста да започне да дежури един час преди съмване.
Той слезе долу, последван от лоцмана.
Стихнал, корабът стоеше заобиколен от черни води, оградени на свой ред от черни планини. Сред първобитната гледка той изглеждаше почти толкова чудноват, колкото и някой космически кораб върху неоткрита планета. След малко нощта се изясни. Леденият студ сега стана още по-силен, по-пронизващ. Полумесец плуваше горе на зенита. В неговата светлина и блясъка на снега леко набраздената вода изглеждаше още по-черна. Четвъртият, който проверяваше местоположението на кораба в единия край на капитанското мостче, бе поразен от гледката: водата, планинските вериги, самата нощ във фантастичното лунно осветление — всичко потънало в призрачно спокойствие. Загледан надолу по тесния проток, той почти повярва, че всеки миг може да се появи и постепенно да материализира призрачните си очертания, някоя от онези първи каравели, които в течение на тридесет и осем дни търсели и най-сетне намерили прочутата вратичка на континента. Беше много лесно тук, на самото място да си я представиш как се плъзга по огледалната катраненочерна повърхност, по-близо, по-близо, докато се чуе бавното скърцане на нейните скрипци и рей, гласовете на моряците на палубата, говорещи на езика на екипажа от „Морската видра“, и най-после тихият ромол на водата, разбиваща се във вълнореза. Сетне да се скрие от погледа, да изчезне в своето безсмъртно столетие. На тях принадлежеше Протокът.
Зазоряваше. В околните клисури и проломи гръмогласно отекна продължителното изсвирване на сирена. Единственият отклик, който „Морската видра“ получи, бе зовът от дългите ята патици, проточили се ниско над водата, които шушнеха като старите речни параходи. Приятна гледка там, където всяко растение и всяка жива твар намалява болката от безжизнената чернобяла самота.
„Мирската видра“ вървеше напред, като се придържаше до задния бряг, за да избегне силното течение, което се удряше в Пламенния остров от отсрещната страна на пролива. След няколко минути тя влезе в прочутия двоен завой.
Ширината беше не повече от около двеста ярда, двете страни бяха облечени със същата гъста, на вид безжизнена гора от nires и жълт мъх. Лоцманът, поел напълно командуването, не се колебаеше, нито дори намаляваше скоростта, а скоростта сега беше важна. Всички, които имаха право, бяха на мостика и мълчаха. Единствените думи, които се чуваха, бяха думите на тайнствената литания на лоцмана, отправена към кормчията и повтаряна от последния.
Сега, в най-криволичещата част от целия Проток, върховете, островите, скалите, гората просто затискаха кораба. Той извиваше. Те настъпваха отново. Най-сетне корабът обърна пак наляво с цели деветдесет градуса, с което завърши втората половина от двойния завой. Изведнъж той се намери в открити води и всички видяха черния корпус на непознат товарен кораб.
— Стоп машини!
Безшумно „Морската видра“ се понесе към десет пъти по-големия от нея кораб.
— Бавно назад! Включи разговорната уредба. Четвърти помощник, вземете микрофона. — А след няколко мига пак: — Спри машините!
Четвъртият помощник включи микрофона. Той заговори на английски:
— Колко прясна вода можете да ни дадете?
Отначало последва мълчание. Забелязваше се раздвижване в рулевата рубка на другия кораб. После:
— Точно сто тона.
Това не беше английския на англичанин.
Четвъртият помощник, застанал до самия капитан, почти не помръдна глава.
— Всичко е наред.
Никой друг не можа да чуе тези думи.
От мястото си отпред на носа първият помощник гледаше нагоре към мостика, като момченце, от което са крили някаква тайна.
Разговорната уредба забръмча пак:
— Ще дойдем до вас.
Откъм големия товарен кораб се чу тежко изплискване, продължително гръмливо дрънчене; веригата на котвата му започна да се трупа на дъното. Отпред на горната палуба от време на време иззвъняваше камбана.
— Преден ход! — каза Соса.
— Преден ход, господин капитан.
— Кранци! — извика първият помощник.
— Ще трябва да проверя всеки сандък, господин капитан.
— Побързайте. — Капитан Соса отиде към борда на мостика: — Скиума!
— Аз, господин капитан.
— Свалете капаците на трюмовете. Само горните капаци. Товарът ще се сложи в междинното пространство. Гледайте да стане по-бързо.
Усети се леко сътресение, което премина през двата кораба. Четвъртият помощник изчезна по посока на кабината си. Капитанът, все още на борда на мостика, не искаше да се покаже любопитен; той извика пак на първия помощник:
— Да не съм видял никаква цигара.
Беше твърде далече, за да види леката усмивка на устните на Скиума.
От палубата на „Морската видра“ онези, които не работеха, гледаха нагоре към подобния на нож ръб на завършващия с остър ъгъл нос, опрял в облаците като някаква наведена кула. Надстройката с приличащи на бойници отвори се издигаше като главна кула на висок замък, а бордът се изправяше пред „Морската видра“ като отвесна желязна стена с огромна височина; нагоре по него сега се катереше четвъртият помощник с обемиста чанта, заключена с верига на китката му.
И веднага първият от дългите сандъци се люшна във въздуха, вдинат от грамадния кран на товарния кораб.
Соса погледна часовника си:
— Седемдесет и пет минути. Не е лошо. Бавен назад!
Старши кормчията повтори заповедта, хвана дръжките на телеграфа, в рулевата рубка и в стоманеното сърце на кораба звъннаха звънци. Не засвириха никакви сирени, само двамата капитани, които вероятно никога нямаше да се видят пак, размениха мълчалив поздрав.
„Морска видра“ скоро излезе в по-широки води. Планинските върхове се отдръпнаха, пораснаха на височина. Около тях отново се бяха струпали черни облаци. Там горе се забелязваха гърчове, когато внезапно вдигнати снежни пелени се отмятаха през върховете. Бюлетинът, който радистът подаде през вратата, не беше изненада за капитана.
— Тъкмо на време. — Той погледна четвъртия помощник тъй, сякаш по чудо се беше избавил от позор. — Прогноза от Сан Педро: буря девет бала, вълнение девет бала. Знаете ли какво значи това?
На обед капитанът не даде никому възможност да му зададе въпрос. Без друго сега си имаха други тревоги.
Капитанът повтори старите заповеди и първият помощник стана от трапезата рано.
Скоро вън се смрачи и първите пристъпи на бурята удариха кораба. Първите порои се сринаха с рев от планинските склонове.
По-късно следобед малката „Морска видра“ забиваше малкия си тонаж в свирепи и чести насрещни вълни под проливен дъжд. Водата започна да прониква дори през плътно затворените илюминатори, видимостта спадна на хиляда ярда, после на по-малко от петстотин. Барометърът стремглаво се завъртя на деветстотин и деветдесет, върна се малко и се задържа със силно колебание за някаква си половин минута.
Горните палуби бяха празни. Всички свободни от вахта бяха долу. В щурманската рубка вторият помощник не сваляше очи от лага, който при някои удари спадаше по за няколко секунди на не повече от три възела. А в голямата кабина седяха двамата мъже, които всеки по своему (единият от тях с голямо желание) досега се бяха противопоставяли един на друг през цялото плаваме. Предстоеше им още една седмица в Тихия океан, преди да стигнат първото пристанище, но моментът, в който всеки от тях трябваше да се открие на другия, беше сега.
Капитанът беше извадил бутилка.
— Шотландско уиски?
— Как бих искал да мога!
— Разбира се. Във вашето състояние то е най-лошото нещо.
Той си наля голяма чаша нямаше да пие втора. Пи преди да заговори. Другият знаеше, че това, което веднага ще последва, ще бъде нов въпрос. Нищо ново само по себе си, но все пак щеше да съдържа нещо ново.
Усетиха промяна в движението на кораба: вълните се бяха разредили. Но ставаха и по-високи, и по-свирепи, а в катраненочерното небе не просветваше светлинка. Никой не би могъл да каже коя част на денонощието е, но беше късен следобед. Буйният вятър, все от запад, струпваше водите в черни планини, които се раздробяваха над кораба.
— Разбира се, сега е ясно защо не можехте да си позволите да останете в Пуерто Десеадо, макар и да знаехте, че имате тая болест.
Другият не каза нищо — само уклончиво махна с ръка.
— Вие го знаехте, нали? — Лицето на Соса беше добило пак (или сам той му беше придал, помисли си помощникът) онова светло, блестящо изражение, очарователно и лукаво, като на човек, който прощава всичко.
— Допусках, че може и да има нещо подобно.
Корабът се разтърси от страхотен удар: огромна, плътна вълна си проправи път през малкия нос, разби се върху горната палуба, затъркаля се в тътнещ поток към подветрената страна, достатъчно мощна, за да отнесе в морето всеки, който е бил достатъчно глупав да остане горе.
Капитанът дори не забеляза удара. Той каза:
— Vamos!
И не добави нищо; остави подигравателната невяра да тежи в мълчанието.
Това беше обаче мълчание само между двамата мъже. То съдържаше в себе си всичко космическо, което кипеше и детонираше навън. Корабът сега потръпваше, сякаш тръскан така, както играчите тръскат зарове в чашка. При по-добра видимост биха могли да пресметнат фантастичните дъги, които корабът описваше в небето, планините и водата.
Дъги, които се удължаваха със засилващото се блъскане на вълните. Но те ясно чуваха как всичките му сглобки започнаха да скърцат.
— Значи на връщане няма да пътувате с нас? — Капитанът не се трогваше от нищо.
— Не, господин капитан. — Помощникът едва се задържаше на стола си.
— Жалко! Бихме могли да поспорим още за едно-друго. Надявам се, че нашите спорове са ви били приятни толкова, колкото и на мен. — Той пусна тази забележка с хитринка.
— Да, разбира се — излъга помощникът. Чакаше капитанът да каже какво го интригува.
И той го каза:
— Сега, след като всичко е уредено, можете да ми кажете съвсем поверително, разбира се, какво ще изкарате вие от тази работа!
Четвъртият помощник почувствува най-после да му олеква и се засмя на изражението на по-възрастния мъж.
— Разноските си, господин капитан.
Капитанът се наежи. Другият беше отговорил спокойно и това не беше редно. Тук имаше „gato encerrado“ при такива хора винаги имаше. Стигне ли се до това, човек може да намери нещо подозрително навсякъде. Щом на самия него са му платили тъй щедро, какво ли ще са платили на своя агент?
Извивката на устните подсказа на четвъртия помощник, че капитанът го смята за лъжец.
— Господин капитан — той беше много търпелив, — когато стигнем в пристанището и аз ще съм свършил каквото трябва да направя, ще се върна със самолет в Рио де ла Плата, да погостувам пътем на приятели. — Той не пропусна да забележи изражението на развеселено всезнание. — Всички възможни удобства. За това ще изтегля хиляда долара… — Той замълча. — Боя се, че ще трябва да ми повярвате. Няма „gato encerrado“.
Но капитанът пак го гледаше, както би гледал един умопобъркан. Дразнеше го да приеме обяснение, което би преобърнало стойностите, придадени от него на националността на помощника. По навик очите му се присвиха, той кимна, сякаш беше разбрал.
— Но защо тогава го правите?
Най-после.
Това звучеше по-въпросително от всеки друг въпрос; това беше вик на недоумение, отстъпление пред подозирано присъствие на нещо, което би могло да разгроми цяла философия.
Трудното за четвъртия помощник бе да формулира някакво видоизменение на това, което би представлявало всъщност само същия отговор.
— Просто ей тъй — рече той най-после.
— Какво искате да кажете? Всяко нещо си има основание, човече!
Разбира се.
Едва когато започна да рови в родния си език, успя да го намери.
— Не знам дали това може да се каже на castellano.
Всичките мускули на лицето на капитана се бяха стегнали. Отношенията им се бяха върнали за миг към старото неопределено равновесие между търпимост и вражда. Капитанът се наложи на себе си, веднага се почувствува по-добре, може би въпреки волята си. Той използва най-доброто си оръжие и другият си помисли: „Защо не се усмихваш така по-често?“
— Кажете ми го тогава на английски, ако е лесно.
— О, то е съвсем лесно.
— Казвайте тогава.
— Заради риска, господин капитан, просто заради риска!
Като се отби за малко на нос Добра надежда, нашият кораб продължи пътя си и не след дълго, когато планината Тейбъл се изгуби от погледа, започнаха да го връхлитат яростни вълни, които, както е известно, в този край са по-страшни, отколкото в повечето други части на океана. Денят беше навъсен и мъглив, а вятърът, отначало поривист, сега ту стихваше почти напълно, ту пак набираше сила и менейки посоката си, задухваше бясно, за да замре отново след малко — сякаш даваше воля на някакви мрачни прищевки. Откъм югоизток се надигна силно мъртво вълнение. Платната плющяха вяло о’ мачтите и корабът се люлееше тежко-тежко, като че бе пълен с вода. Вятърът стихна дотолкова, че вече не се движехме.
В два часа следобед излезе буря, придружена от гръмотевици и дъжд. Моряците ставаха все по-неспокойни и се взираха тревожно напред. Говореха, че ни предстои гадна нощ и че нямало смисъл да си лягат. И тъкмо когато вторият помощник-капитан описваше в каква буря попаднал веднъж край нос Рейс, Нюфаундленд, вятърът връхлетя с такава сила, че едва не ни издуха от палубата. Продължихме плаването само с главното и предното платно, и то събрани на риф; но тъй като вълнението се усилваше все повече, капитанът реши, че ще е по-добре да свали и тях. Вахтата на палубата се състоеше от четирима души, единият от които бе определен да наблюдава напред, защото времето беше толкова мъгливо, че нямаше видимост дори на четвърт миля. Този човек, на име Том Уилис, притичваше често до носа на кораба, сякаш бе забелязал нещо; но когато останалите го попитаха какво гледа, не даде определен отговор. Тогава те също отидоха до носа и явно стъписани, отначало не казаха нищо. След малко обаче един от тях извика:
— Уилиям, иди повикай вахтата!
Вахтените, заспали в хамаците си, взеха да мърморят, че ги викат по никое време, и попитаха как е положението на палубата. А Том Уилис им отговори:
— Елате да видите. Само че това, за което става дума, не е на палубата, а пред нас в морето.
При тези думи те хукнаха нагоре без дори да си облекат якетата, и когато стигнаха до носа, зашепнаха помежду си. Един от тях попита:
— Къде е? Не го виждам.
Друг му отговори:
— При последната светкавица видяхме, че всичките му платна са опънати; но щом знаеш историята му, и туй ще знаеш, че колкото и платна да опъне, никога няма да стигне до пристанище.
Разговорът между моряците бе привлякъл вече на палубата част от пътниците. Но те нищо не можеха да видят и да разберат, защото мракът и ревът на вълните обгръщаха плътно кораба, а и моряците отбягваха въпросите, които им се задаваха.
В този миг на палубата се появи капеланът. Беше сериозен и скромен човек, обичан много от моряците, които му викаха Джордж Благия. Капеланът чу как един от моряците попита друг дали е виждал някога „Летящият холандец“ и дали знае историята му. Този, към когото беше отправен въпросът, отговори:
— Чувал съм само, че обикаля из тези води. Но защо никога не може да достигне до пристанище?
— Дават се най-различни обяснения за това — отвърна първият, — аз самият зная следното: корабът е холандски и е отплавал от амстердамското пристанище преди седемдесет години. Капитанът му се казвал Вандердекен. Стар морски вълк и наумял ли си нещо, и дяволът не можел да го спре. Но въпреки това никога негов моряк не се бил оплакал от него; а как я карат сега при него, това никой не знае. Та работата стои така: след като заобиколили Добра надежда, цял ден се мъчили да подминат при насрещен вятър залива Тейбъл, който видяхме тази сутрин. Добре, ама вятърът все насреща им и духа все по-силно и по-силно, а Вандердекен само крачи по палубата и псува проклетия вятър. Малко след залез срещнали някакъв кораб и ония попитали Вандердекен защо не се прибере в залива поне за през нощта. А той отговорил: „Ще пуша, ама няма да се прибера, та ако ще да се въртя тук до второто пришествие!“. Така и не се прибрал в залива и надали някога ще се прибере; защото се говори, че и до ден-днешен обикаля из тези води и кой го знае колко още ще обикаля. Но този кораб се появява само при буря.
Към това вторият добави:
— Трябва да се пазим от него. Казват, че капитанът качвал неколцина от своите в лодката, когато съзирал друг кораб; и те се мъчели да се приближат до кораба и да оставят писма на борда. Но онези, които са имали вземане-даване с него, са свършвали зле.
Том Уилис каза:
— Вълните сега са такива, че сигурно ще ни спасят от подобно посещение.
Вторият отвърна:
— Не може да се разчита на това, ако Вандердекен е решил да изпрати към нас своите хора.
Сред пътниците, дочули част от този разговор, настъпи смут. Междувременно ревът на вълните, разбиващи се в кораба, се сливаше с далечните гръмотевици. Вятърът бе угасил фенера при компасната будка и никой не можеше да каже в каква посока се движи корабът. Пътниците избягваха да задават въпроси, за да не засилят скрития страх, който сковаваше сърцето на всеки, и да не научат повече от онова, което вече знаеха. Защото, макар да приписваха възбуденото си състояние на времето, беше очевидно, че за тревогата им има и друга причина, която те не искаха да си признаят.
Когато запалиха отново фенера при компасната будка, стана ясно, че сега корабът използва по-добре вятъра и пътниците се поуспокоиха, въпреки че бурята и гръмотевиците не преставаха.
След малко силна светкавица освети връхлитащите вълни около нас и в далечината — „Летящият холандец“, който с издути платна се носеше стремително под напора на вятъра. Това трая само един миг, но той бе достатъчен, за да не остане никакво съмнение у пътниците. Един от моряците се провикна:
— Ето го, вдигнал всички платна!
Капеланът беше извадил молитвеника си, за да почерпи от него подкрепа и успокоение на духовете. Той седна до компасната будка така, че светлината на фенера да пада върху белите страници на книгата, и с тържествен глас зачете молитвата за изпадналите в беда сред морето. Моряците застанаха около него със сключени ръце, но по вида им личеше, че смятат всичко това почти за безполезно. Тази сцена обаче отвлече за малко вниманието на пътниците.
В това време светкавиците продължаваха, но вече не така силни, тъй че не можеше да се види нищо друго освен кипящите талази около кораба. Моряците очевидно смятаха, че тепърва им предстои най-лошото, но споделяха своите опасения и предсказания само помежду си.
В този миг капитанът, който досега седеше в каютата си, излезе на палубата и с весел и бодър вид попита на какво се дължи този общ смут. Той каза, че според него най-лошото е отминало и изрази учудването си, че един нищо и никакъв ветрец е накарал моряците да вдигнат такава суматоха. Когато някой подметна за „Летящият холандец“, капитанът се разсмя. Заяви, че много му се щяло да види кораб, който би вдигнал всички платна в такава нощ; подобно зрелище си заслужавало да се наблюдава. Капеланът го хвана за ревера, придърпа го настрани и започна с него някакъв сериозен разговор.
По едно време до нас долетя гласът на капитана!
— По-добре да се погрижим за нашия кораб и да не обръщаме внимание на такива глупости.
И той изпрати един от моряците да се качи на фокмачтата, за да види какво става с реята, която чегърташе силно о самата мачта.
Изпратеният беше Том Уилис. Когато отново слезе на палубата, той обясни, че всичко е в ред и изрази надежда, че времето скоро ще се оправи и повече няма да видят онова, което толкова ги беше уплашило.
Капитанът и първият помощник се разсмяха високо, а капеланът им каза, че е по-добре да сдържат тази неуместна веселост. Вторият помощник — един шотландец на име Дънкан Саундерсън, — който бе посещавал дори лекции в Абърдийнския университет и се мислеше за много по-умен от моряците, за да вярва на техните врели-некипели, взе страната на капитана. Той се пошегува с Том Уилис, като го посъветва да вземел очилата на баба си, когато следния път му възложат наблюдателския лост. Том отмина навъсен, мърморейки, че все пак предпочитал да вярва на очите си, и като зае мястото си на носа, започна да наблюдава така внимателно, както и преди.
Разговорите скоро заглъхнаха, защото мнозина се прибраха в каютите и вече не се чуваше друго освен плющенето на въжетата о мачтите и ревът на вълните, разбиващи се в носа на кораба, който успешно ги преодоляваше.
След продължителен пълен мрак отново започнаха да проблясват светкавици. И изведнъж Том Уилис се провикна:
— Вандердекен! Ето го пак! Спускат лодка!
Всички, които бяха останали на палубата, се втурнаха към носа. Следващата светкавица широко освети разбушувалото се море и на известно разстояние видяхме не само „Летящият холандец“, но и лодката, която вече се приближаваше към нас с четирима души в нея. Намираше се на около два кабелта от нашия кораб.
Морякът, който пръв я забеляза, изтича до капитана и го попита дали да й дадат сигнал. Капитанът, който крачеше насам-натам силно възбуден, не му отговори. Първият помощник извика:
— Кой ще хвърли въже на тази лодка?
Моряците само се спогледаха, без да предприемат нещо. Когато лодката беше вече съвсем близо до кораба, Том Уилис се провикна:
— Какво искате? Кой дявол ви довея тук в такова време?
Един писклив глас отвърна на английски:
— Искаме да говорим с вашия капитан.
Капитанът все едно, че не чу тези думи, но от лодката, долепила се до борда на палубата, се качи с писма в ръка спечен моряк с доста изнемощял вид.
Всички моряци се отдръпнаха. Само капитанът, гледайки дошлия право в очите, пристъпи няколко крачки и попита:
— Каква е целта на това посещение?
Непознатият отвърна:
— Дълго време не можем да се измъкнем от тези води поради бурите, та Вандердекен иска да прати няколко писма до свои приятели в Европа.
Нашият капитан пристъпи още една крачка напред и каза твърдо:
— Предпочитам Вандердекен да прати писмата си с друг кораб, а не с моя.
Непознатият отвърна:
— Молили сме не един кораб, но все ни отказват.
Том Уилис измърмори:
— Най-добре ще е и ние да сторим същото, защото разправят, че вашите писма са като олово и може да ни повлекат към дъното.
Непознатият се направи, че не чува тези думи, и попита откъде сме. След като разбра, че сме от Портсмут, той каза развълнуван:
— Ех, защо не бяхте от Амстердам. Дали ще го видим пак? Как ни се ще да видим отново приятелите си.
След тези негови думи тримата в лодката долу взеха да кършат ръце и да се вайкат на холандски:
— О, дали ще го видим пак? Колко ли още ще стоим в тези води? Как ни се иска да видим отново приятелите си!
Капеланът попита непознатия:
— От колко време сте в морето?
Онзи отвърна:
— Вече загубихме представа, защото вятърът духна корабния дневник през борда. Но както виждате, корабът ни все още съществува, тъй че какво значение има от колко време сме в морето? Вандердекен иска само да прати писмата в Амстердам, за да успокои приятелите си.
Капеланът отвърна:
— Боя се, че от писмата ви няма да има полза дори и да заминат, защото хората, до които са адресирани, сигурно отдавна лежат под тревата на някой черковен двор.
Сега нежеланият пратеник закърши ръце и сякаш се разплака.
— Това е невъзможно — отвърна той. — Не можем да ви повярваме. Отдавна плаваме наоколо, но родината и близките не се забравят така лесно. Няма дъждовна капка, която да не се чувствува свързана с останалите, и всички те падат в морето, за да се съберат отново. Възможно ли е тогава кръвта да забрави откъде произхожда? Дори плътта ни е част от земята на Холандия. И Вандердекен казва, че завърне ли се веднъж в Амстердам, би предпочел да се превърне в каменен стълб, здраво забит в земята, нежели да напусне родината и да умре другаде. А междувременно ние само ви молим да вземете тези писма.
Капеланът го изгледа удивен и каза:
— Това е безумие — безумието на голямата обич, която въстава против всички понятия за време и разстояние.
Непознатият продължи:
— Ето, това е писмо от втория помощник-капитан до неговия скъп и единствен приятел — чичо му, търговеца, който живее във втората къща на „Стъкън яхт кий“.
Той протегна ръка, но никой не понечи да поеме писмото.
Сега се обади Том Уилис:
— Един от нашите хора казва, че е бил в Амстердам миналото лято и знае с положителност, че улица „Стъкън яхт кий“ вече не съществува и на нейно място има само една голяма черква.
Пратеникът от „Летящият холандец“ отвърна:
— Това е невъзможно, не можем да ви повярваме. А ето тук писмо от мен, в което изпращам и една банкнота до милата ми сестрица, та да си купи някаква изящна дантела и да украси главата си с нея.
Като чу това, Том Уилис каза:
— По всяка вероятност главата й лежи сега под някой надгробен камък, който ще надживее всички промени в модата. Впрочем от коя банка е издадена вашата банкнота?
— „Вандербрукер и сие“ — отвърна непознатият.
Морякът, на когото се беше позовал Том Уилис, каза:
— Предполагам, че банкнотата е вече пообезценена, защото въпросната банка фалира преди четиридесет години и оттогава никой не е виждал Вандербрукер. Но да си спомня човек такива неща е все едно да чисти дъното на някой стар канал.
Непознатият извика развълнуван:
— Това е невъзможно! Но можем да ви повярваме. И е жестоко да се говорят такива неща на хора, изпаднали в беда като нас. Ето и писмо от нашия капитан до неговата любима и вярна жена, която той е оставил в хубавата си лятна къща на морския бряг край Хирлем. Тя му е обещала да боядиса и разкраси къщата, преди да се е върнал, и да постави нови огледала в гостната, та да вижда образа му шесторен все едно, че има шестима Вандердекеновци едновременно.
Другият отвърна:
— Оттогава е изтекло предостатъчно време, за да е имала още шестима съпрузи. И ако все пак е жива, няма опасност Вандердекен да се добере някога до къщи и да я хвърли в смут.
Като чу тези думи, непознатият отново се разплака и каза, че и да не искат да вземат писмата, той пак ще ги остави; после се огледа и предложи пакета последователно на капитана, на капелана и на другите членове на екипажа, но всеки се отдръпваше и криеше ръце зад гърба. Тогава той остави писмата на палубата и ги затисна с едно желязо, за да не ги духне вятърът. След това се прехвърли през борда и влезе в лодката.
Ние чухме, че другарите му го питаха нещо, но се изви силен вятър, та не разбрахме какво им отговори. Лодката се отдели от кораба и само след миг от нея не остана и следа — сякаш никога не бе съществувала. Моряците разтъркаха очи, като че се съмняваха в това, което бяха видели, но пакетът с писмата все още лежеше на палубата, доказвайки, че случилото се беше истина.
Дънкан Саундерсън помоли капитана да вземе писмата и да ги сложи в пощенската чанта. Понеже молбата му остана без последствие, самият той вече се готвеше да ги вдигне, но Том Уилис го бутна настрани и предупреди всички да не се докосват до тях.
Капитанът слезе в каютата си, а капеланът, които го последва, го свари да си налива порядъчно количество коняк. Макар и посмутен, капитанът веднага му предложи чашата си с думите:
— Пийни, това е полезно в такава студена вечер.
Капеланът отказа да пие каквото и да било и след като капитанът пресуши чашата, двамата се върнаха на палубата, където моряците разговаряха и даваха мнения какво да се направи с писмата. Том Уилис предложи да ги набучат с един харпун и да ги изхвърлят в морето.
Друг се обади:
— Чувал съм да се говори, че не е безопасно нито да ги вземеш доброволно, нито пък да ги изхвърлиш от кораба, след като веднъж вече са оставени.
— Не ги докосвайте — каза дърводелецът. — Има само един начин човек да се справи с писма от „Летящият холандец“: сковаваш над тях върху палубата дъсчена кутия, та ако Вандердекен прати някой да ги вземе, да са налице и да можеш да му ги дадеш.
Дърводелецът отиде да вземе инструментите си. В това време корабът така се люшна, че желязото се плъзна от писмата и под напора на вятъра те се разхвърчаха към морето — като стрелкащи се във въздуха зловещи птици. От моряците се изтръгна радостен вик. След малко настъпи благоприятна промяна във времето и те обясниха тази промяна с обстоятелството, че сме се отървали от Вандердекен. Не след дълго поехме отново своя курс. Моряците, с изключение на нощната вахта, се оттеглиха в койките си.
Беше една от онези величествени утрини в началото на лятото, които изглежда са характерни само за северноафриканското крайбрежие. Чистият пустинен въздух бе толкова син над морето, че хоризонтът се губеше. Средиземно море се възкачваше нагоре към небосвода, създавайки илюзията, че се намираш под някаква огромна синя паница. И през цялото време чучулигите пееха, пееха и се стрелкаха към зенита, за да се спуснат после изведнъж над плажа, където ние се припичахме на слънцето и чакахме да се изстудят бутилките с бира, които бяхме оставили в едно дълбоко кладенче сред скалите.
След малко влязохме да се окъпем — не само за да си запълним времето, а и защото пясъкът ставаше нетърпимо горещ. Покатерих се на малък риф на петдесетина ярда от брега, но се оказа, че това островче вече е заето. Силно почернял, дребен на ръст младеж лежеше по корем, забил глава в сгъвката на ръката си. До него се валяха маска, плавници, харпун, нож и десетина кефала по два-три фунта всеки, нанизани на тънка медна жица.
Понеже и без това вече бях нарушил спокойствието му, а и той очевидно нямаше нищо против моето присъствие, завързах разговор.
Не, не бил тукашен, живеел в Генуа и прекарвал тук ваканцията си с трима свои приятели — и той посочи три тюленоподобни глави във водата, които не бях забелязал и които ту изчезваха, ту изведнъж се появяваха там, където най-малко ги очакваш — също като водните птици в Грийн парк. Ами… приятен ли ти е този спорт? Как не, великолепен! Само че било още рано за едра риба. Не, не идвали тук всяка година. Миналата година били в Тунис, а предишната в Сицилия.
Не било толкова трудно. Вярно, за да хванеш много риба или по-едри парчета, изисквало се доста практика и известно умение, но щом имаш необходимите пособия и можеш да плуваш, не било трудно. Лека-полека човек се научавал.
Още някоя и друга прибежка и после право на въпроса. Да, разбира се, с удоволствие щял да ми даде за малко маската и плавниците, колкото да опитам. И той ми помогна да ги сложа, нагласи ремъчките и ме поведе за ръка към края на скалата — пет-шест крачки, които аз направих, стъпвайки като в паници и чувствувайки се досущ като пингвин. И тогава изведнъж си дадох сметка, че той се готви да ме пусне в морето откъм противоположната страна на брега, но беше вече твърде късно да протестирам. Клекнах на една скаличка току под водната повърхност, както той ме инструктира, поех дъх и се отблъснах.
В живота рядко ми се е случвало да се уплаша, да се уплаша истински. Но дано никога вече не изпитам такъв ужас, какъвто изпитах в мига, когато за първи път станах, макар и временно, част от подводния свят. Рифът изведнъж се превърна в страхотна бездна (впоследствие открих, че тя беше не повече от пет-шест клафтера), над която висях безпомощен. Водата беше прозрачна като кристал освен в дълбините под мен, където ставаше бледозелена, синя до тъмновислетова, в зависимост от дълбочината и сенките. Илюзията, че вися над бездна, бе толкова пълна, че автоматично разперих ръце и крака, мъчейки се по този начини да предотвратя политането към дъното. Имах чувството, че след като съм се движил по края на някаква канара, съм направил крачка встрани в празното пространство и сега наблюдавам гледката под себе си, без да полетя стремглаво надолу, както повеляват природните закони. Това приличаше на някакъв сън. Нещо съвсем нереално. Нещо като птичи полет. И каква тишина…
По-голямата част от живота си прекарваме в такъв шумен свят, сред рев на машини, човешка глъч и екот на стъпки; дори необятното пространство е пълно с шумове — свисти вятър, плющи дъжд, грачат птици, бръмчат насекоми, реват зверове. За нас движението и шумът са неотделими. Пред погледа ти се появява кон и слухът вече очаква тропота на копитата; дърводелецът потегля триона и до ушите ти достига стъргането на метала о дървото.
Ето защо да те запратят така неочаквано в света на мълчанието е изключително преживяване. В този свят също има движение, живот, кипеж, но цари пълна тишина.
Сред малките рибни пасажи наоколо появата ми предизвика по-голяма уплаха дори от моята, ако съдя по това, как те взеха да се стрелкат насам-натам, мъчейки се да избягат. Пред погледа ми се изпречи доста едра камбала, която с един страничен удар на опашката полетя в съвършена парабола надолу, за да изчезне в тъмните дълбини. Именно тази риба ме накара да пренебрегна колективния повик на всичките ми сетива, които крещяха да подиря спасение на рифа, и ме принуди да хвърля още веднъж поглед на този нов свят.
И това се оказа фатално за теб, бедна ми камбало, и за твоите братя и сестри. Защото след този ден много от вас паднаха простреляни от мен, а се надявам, че още много други ще ми послужат за закуска!
Това беше свят на багрите и движението. Наоколо ми снопове слънчеви лъчи опипваха като прожектори дълбините. Ята дребни рибки или се втурваха и лъкатушеха през тях, или стояха неподвижни, забодени от лъчите върху тъмнозеления фон — подобно пеперуди върху облепеното със сукно табло на естественика. От едната ми страна, където едно разклонение на рифа се спускаше непосредствено под повърхността, нежни сребристи рибки пасяха водораслите и гърбовете им почти се подаваха над водата — толкова плитко беше там. По-надолу на скалата седеше с дълбокомислен вид огромен рак. Бледовиолетовите „клонки“ на една морска анемония леко се полюляваха, движени от някакво невидимо течение.
Нещо ме загъделичка по прасците. Като се обърнах назад, видях рояк съвсем дребни, почти прозрачни рибки, които кълвяха въздушните мехурчета, задържали се все още по тялото ми. Всяка секунда някое от тези мехурчета се откъсваше и потегляше на зигзаг към повърхността, следвано от любопитните дребосъци.
Още толкова неща имаше да се видят. Всичко привличаше вниманието ми. Продължих да плувам. След малко нещо ме мушна в гърба. Уплашен до смърт, извъртях се рязко и какво да видя — моят учител ми се хилеше от скалата над мен. Той ме повика с пръст и аз излязох от новия свят, за да вляза в стария — света на шума, жегата и слънчевия пек. Момчето ми се извини, че трябвало да се върне при приятелите си. Все още зашеметен, благодарих му някак си и се върнах на брега. Едва се докоснах до обеда. Бързах да си отида в града… Трябваше да свърша някои работи много належащи.
След два часа вече бях купил първата си маска.
Всеки човек си има предразсъдък към някоя твар: само при мисълта за нея го полазват тръпки, а види ли я, изпада в необясним ужас. Едни се боят от змии, други от — паяци, трети — от котки, четвърти — от прилепи. А аз изпитвам ужас от октопода. В кошмарните ми сънища от детството винаги се е появявало някакво чудовище с много пипала, което пълзи в мрачината, сянка в сянката, ужас на ужасите. Разказите за ловците на бисерни миди в Южните морета и за техните смъртоносни схватки с октоподи така са ме втрещявали, както не би могъл да ме втрещи и най-страшният криминален роман. Когато станах страстен харпунджия и вече дръзвах да навлизам в по-дълбоки и непознати води, за да търся по-едър улов, този страх изкристализира и стана дори по-реален. Защото чувах, че в тези води често са срещали октоподи. Естествено, бях ги виждал — току-що уловени по рибните пазари, където продавачите ги ръчкаха с мръсните си пръсти, за да покажат, че все още са живи, след което тази маса запълзяваше и се гърчеше така гадно, че засилваше още повече отвращението ми. Бях виждал рибари със сини белези по ръцете, оставени от пипалата на тези главоноги, с два реда петна — сякаш пунктирани — от смукалата им.
Затова при всяко влизане във водата ми минаваше мисълта: „Дали днес няма да срещна октопод?“. А под водата оглеждах внимателно всяка сянка и избягват тъмните процепи и подмоли, освен ако бях сигурен, че в тях има риба. Така пропуснах много възможности и несъмнено — много риба, но страхът ми от това главоного беше толкова голям тогава, че нямах друг избор. Всеки ден очаквах да видя някой октопод и всеки ден отминаваше без дори да ми се мерне октопод. Седмиците се нижеха една след друга. Аз ставах все по-ловък и опитен, все по-добре овладявах този спорт. Страхът ми, макар и не по-малък, отстъпи някак на заден план и сега при всяко влизане във водата бях сигурен, че няма да срещна октопод; утре — може би да, но днес — не.
И ето че срещнах.
Плувах покрай един риф откъм противоположната на брега страна. Имаше леко вълнение и разбиващите се в скалите вълни намаляваха видимостта под водата, където се образуваха цели облаци от мехури. Освен това след разбиването на всяка вълна се получаваше и отлив, тъй че морето ту ме понасяше към рифа, ту ме изтегляше назад — нещо не особено приятно. Накрая това люшкане и подмятане ми омръзна, та реших да приключа „работния“ ден и да изляза на брега, където си бях оставил нещата. Когато мехурите се разнесоха за миг, забелязах един процеп в рифа, насочих се веднага към него и подпомогнат от една вълна, се стрелнах през процепа и се озовах в спокойните чисти води откъм брега. Плувайки над осеяното с камъни дъно, видях, че на пътя ми има голяма скала, висока десетина стъпки, която стигаше близо до повърхността на водата. А на заострения й връх, като някой чернокачулат съдия, седеше малко октоподче!
Разпознахме се мигом. Аз се заковах на място, а то, представете си, се изчерви. Зная, че това звучи глупаво, но то наистина се изчерви. Червенината плъзна от долната част на тялото му и на вълни, на вълни се разпростря нагоре към качулката и по пипалата. Когато достигна до краищата им, тя сякаш се отблъсна и тръгна обратно. А когато се отдръпна съвсем, тялото му вече имаше цвета на сепия. После пипалата му поне тези откъм мен се вдигнаха бавно и се увиха около тялото и главата, оставяйки малка пролука, през която в мен се взираше едно око.
Заинтригуван от поведението му, аз се приближих и заплувах около скалата, без да го изпускам из очи. В това време то пусна механизма на останалите пипала и взе да се върти на върха. Описало полукръг, то изглежда оплете пипалата си или се схвана, или кой знае какво, защото неочаквано размята ръце или крака и престана да се взира в мен с едно око като разбойник от някоя пантомима, закрил с плащ лицето си. Когато се приближих на около една стъпка, то се сплеска на скалата, но щом се отдръпнах, изправи се на пипалата си в цял ръст — най-много пет-шест инча.
Този балет продължи десетина минути, през което време аз и октопода описахме три пълни кръга. При последния кръг с всяко леко завъртане, което правеше, за да може да ме следи, той заотстъпва назад и когато протегнах ръце да се отблъсна от скалата — понеже много се бях доближил, — той отскочи назад така светкавично, че не разбрах как точно го направи, и изчезна от погледа ми зад скалата. Така и не видях повече моя първи октопод.
Едва на брега си дадох сметка, че вече не се боях от октоподи. Те бяха загубили своята загадъчност и ужаса, който навяваха, и се бяха превърнали за мен само в едни от многото чудновати обитатели на непознатия подводен свят, който откривах.
След този ден съм срещал много от тези главоноги, без да видя някой много голям, но всички те се оказваха много кротки и проявяваха същото любопитство, каквото бях забелязал у първия и най-малкия. Онези, които се случеше да изненадам, буквално подскачаха и като закриваха първо главата си, хукваха да се спасяват, размахвайки след себе си пипалата. Намерили веднъж убежище, те никога не могат да устоят на любопитството и започват да надничат, за да видят какво става. Така всякога можеш да си играеш на криеница с тях, а изненадаш ли ги, когато се подадат от скривалището си, за да разберат къде си, те в повечето случаи се изчервяват или променят цвета си от смущение, че са се издали.
Колкото до улова им, никога не ми е давало сърце да ги пронижа с харпуна, независимо че били, както разправят, много вкусни, особено по-малките. Как да убиеш, камо ли пък да изядеш създание, което има такива човешки черти в характера?
Късен следобед. Четири часа вече съм във водата, а на теленото обръче, което се влачи след мен на кордата, са нанизани само четири въздребни риби. Морето тук е много дълбоко, риби срещам рядко, новият харпун ми се струва твърде тежък, а съм и уморен.
Насочвам се бавно към брега отпуснал ръце към дъното, а харпунът ми тежи — имам чувството, че ръката ми ще се измъкне от ябълката. Петата пронизана риба стои все още на стрелата. От умора нямам сили да я извадя и нанижа при другите, а още по-малко да заредя отново харпуна. Натискът на маската причинява тъпа болка в челото ми, цялото ми тяло е някак отпуснато и изчерпано. Малко по малко под мен проличава дъното. Вече припада здрач и всички цветове са като на снимка — сиви и черни.
Внезапно на тридесетина стъпки, малко вляво, проблясва нещо бяло, което привлича вниманието ми. С лек страничен удар на плавниците се обръщам право към него. После с няколко резки маха скъсявам разстоянието, без да се старая да остана незабелязан. Бялото и сянката около него придобиват по-определена форма. Това е нещо сиво отгоре, бяло отдолу и широко, много широко. То ту се мержелее, ту се очертава ясно и съвсем определено. Скат! Огромното чудовище се понася бавно. Сякаш не плува, а хвърчи. Крилете се размахват безшумно, бавно, също криле на чапла, само че са по-заоблени — като на кукумявка.
Когато преминава отляво надясно под мен, виждам очите му, които се издават нагоре като двойна кабина на спортен самолет. Те са неподвижни и като че не ме забелязват. Зад него се точат две черни, тънки като шпаги ивици. Не зная точно какъв вид е този скат. Това е първият, който виждам.
Преди да съм се съвзел от вцепенението, той вече се губи в тъмните дълбини. Забравил умората, спускам се предпазливо след него. Той се плъзва ниско между две скали и сякаш ги докосва с краищата на крилете си. Спускам се надолу след него и измервам разстоянието между скалите. Плавниците ми опират в едната, а с ръцете докосвам другата. Значи на ширина скатът е около седем фута.
Заинтригуван от поведението ми, той се спира изведнъж, обръща се и се насочва към мен. С един бесен удар на плавниците излитам на повърхността, а с още няколко се отдалечавам на десет ярда и едва тогава поглеждам назад. Но уплахата ми е била напразна. Той се върти бавно около двете скали и докато го наблюдавам, се отдалечава плавно. След малко го застигам и плувам над него на повърхността. Не ми обръща внимание. Гмуркам се няколко пъти към него, но това не го смущава ни най-малко — само едното му око се завърта като на шарнир, когато минавам край него и през това време у мен назрява една мисъл. Докато плувам около него, аз го изучавам внимателно. Около шест инча зад очите по правата между тях — там е най-добре. Дебелината на тялото му на това място сигурно е две стъпки, ако не и повече. Да речем, че мозъкът и нервният център се намират на шест до девет инча навътре, тогава този нов харпун ще ги прониже лесно. Без да свалям очи от ската, със свободната ръка изнизвам петата риба от стрелата. Тя започва да потъва бавно към дъното, но аз нито я поглеждам, нито се опитвам да я хвана. Мислите ми сега са заети с голямата плячка.
За да заредя харпуна, трябва да застана отвесно във водата, да стисна приклада между краката си така, че ръкохватката да опре в слабините ми, и тогава с две ръце да натикам стрелата в цевта, докато пружината се запъне. Докато върша това, започвам да се въртя във водата и се обръщам гърбом към ската. Щом усещам как спусъка щраква и захапва стрелата (под водата звуците се усещат, не се чуват), мигом се обръщам, но скатът вече го няма. Ядосан, започвам да обикалям мястото, където го бях видял, ала напразно. С всяка изминала минута картината под водата става все по-неясна и сега вече е трудно да различа каквото и да било на разстояние двадесет стъпки.
С неохота се насочвам към брега, решил никога вече да не плувам с незареден харпун. Когато стъпвам на пясъка, краката ми са като гумени и губя равновесие. След месеци беше дошъл големият ми шанс, но…
Продължението дойде подир два дни. На същото място четирима харпунджии италианци удариха един скат, широк седем стъпки и три инча. Моят скат! Тежеше сто седемдесет и шест килограма, или близо триста и деветдесет фунта. Четиримата бяха стреляли едновременно и го бяха улучили между очите. Въпреки това чудовището помъкнало и четиримата с невероятна скорост и едва след като ги влачило сто и петдесет ярда навътре в морето, обърнало корем.
Мисля си, че в известни случаи незареденият харпун е най-добрият приятел на харпунджията.
Няколко седмици по-късно се връщах от един риф на шестстотин ярда от брега, където бях ударил голямо количество тлъсти сребристи кефали. Предстоеше ми да прекося широка ивица, за чиято дълбочина нямах представа, защото под себе си виждах само тъмносини бездни и не се мяркаше ни пясък, ни скала, ни водорасло.
Изведнъж точно пред мен водата заискри. Преди още да съм разбрал какво е това, всичко закипя от някакви сребристосини тела. Пасаж малки тончета, който се движеше с голяма скорост и първоначално в (насрещна посока, сега се блъскаше в пълна неразбория под самите ми крака. Преди да стигнат до мен, рибите плуваха по съвсем права линия, но щом ме забелязаха, редиците им се разбиха и те взеха да щъкат назад, наляво, надясно, после пак обратно, и то непосредствено пред мен или под мен. Интересно — нито една не се възползва от голямата дълбочина, за да се гмурне към дъното. Не, целият пасаж се щураше въртоглаво, хвърляйки разноцветни отблясъци само на шест-седем стъпки от мен. Това трая може би тридесет секунди, макар да ми се стори по-дълго, след което рибите изведнъж изчезнаха. В един миг отчаяно се мъчех да се прицеля в някое от десетината по-едри парчета, а в следващия щях да стрелям вече напразно.
Първото чувство, което тази среща предизвика у мен, беше весела изненада, съчетана с безкрайно презрение към глупавото поведение на рибите. Но колкото повече разсъждавах над това поведение, толкова повече започвах да си мисля, че не е било толкова глупаво. Те се бяха спасили именно благодарение на това, че всички, до една, се бяха изложили на прицела ми и аз не можах да реша по коя да стрелям. Същата тактика може би се оказва успешна в борбата с естествените им врагове — големите хищни риби, които преследват и нападат техните пасажи. Не съм съвсем сигурен, но вероятно е така.
За последен път видях тон след няколко месеца, когато водата бе станала значително по-студена. Бях излязъл за костур, или по-точно морски костур, и плувах над терасовидно скалисто дъно, осеяно с пукнатини и подмоли, в които тази риба обича да се завира. Изведнъж нагоре изплуваха два неголеми тона. Като казвам „нагоре изплуваха“, имам предвид именно това, защото те се появиха изневиделица от дълбочините. Като ме забелязаха, свърнаха към мен и с няколко бързи маха на прекомерно големите си опашки доплуваха пред самата цев на харпуна, който държах в дясната ръка, огледаха го внимателно, после се стрелнаха под корема ми, след миг се появиха отново пред мен и се втренчиха в стъклото на маската. Двете се блъскаха една друга в стремежа си да разгледат по-добре тази странна риба, и щом едната изместеше другата, онази веднага заемаше предишната си позиция с бързи трептения на перките и опашката. Това продължи повече от минута, но аз все не успявах да огледам както трябва моите посетителки, защото щом понечех да обърна глава към тях, те мигом отстъпваха зад гърба ми.
Накрая отново насочиха вниманието си към харпуна и аз можах да ги разгледам спокойно, докато те се мъдреха и „душеха“ края на цевта и подаващия се от нея лъскав и остър връх на стрелата. На дължина имаха четиринадесет до осемнадесет инча — очевидно току-що бяха излезли от „детската“ възраст. Окраската им беше вече като на големите им събратя, ако не се смятат черните петна по опашките — опашки, които все още им стояха големи. В телата бяха сплескани, не се бяха налели като големите тонове, а и в движенията им липсваше онази целенасоченост, която е характерна за големите. Но така или иначе това бяха тонове и следователно — добра плячка за всеки харпунджия. Обаче как да натиснеш спусъка, когато рибата се павира във върха на стрелата, така старателно наточван всяка сутрин? Смешна работа. Държаха се като две палета, срещнали едър пес. Всичко у тях напомняше именно палета — това любопитство, това увъртане, това махате на опашки, тази стеснителност. Така играта продължи. Задвижех ли лекичко плавниците, двете риби щъкваха, но никога не се отдалечаваха повече от няколко стъпки и след секунда-две неизбежно се връщаха. Гмурнех ли се надолу, гмуркаха се и те. Ръчнех ли с харпуна в някоя цепнатина, те също бързаха да си наврат муцуните там.
Накрая ми станаха досадни и за да се отърва от тях, посегнах да ги ударя с цевта. Но разбират ли! Колкото повече посягах, толкова повече танцуваха около мен. Изгубил вече всякакво търпение, замахнах с все сила по тях. Но по невнимание съм натиснал спусъка и стрелата излетя. Само след секунда те вече риеха с муцуни в коралите, където се беше забила. После с голям интерес проследиха кордата до самата макара на харпуна. Изтръгването на заклещилата се в коралите стрела им се стори такова невероятно зрелище, че просто пощуряха от възбуждение. А зареждането на харпуна беше решително най-голямата смешка, която бяха виждали в краткия си живот. Предадох се. Бях сразен. Страшилището на морето не можа да устои пред подобно поведение.
Излязох от водата, облякох се и тръгнах да търся бира, за да си възвърна самочувствието.
Тепърва ми предстои да измъкна на брега някой грамаден лъскав тон.
Плувате ли около каменисто дъно или коралови образувания, рано или късно ще срещнете една тлъста, тромава риба с изхвръкнали очи, която ви се пули от отвора на някой подмол или от някоя цепнатина. Ако се гмурнете към нея, тя си остава неподвижна — само размахва като ветрила гръдните си перки — и едва когато я доближите на няколко стъпки, тя или ще се оттегли бавно в тъмната си дупка, гледайки ви непрекъснато като кукумявка, или ще се стрелне нанякъде и за части от секундата ще изчезне от погледа ви. На цвят бива различна — от петнисто мръснокафява до маслиненозелена на черни капки, а на тегло — от два до осемдесет фунта. Как ще я наречете зависи от това, къде се намирате в момента. В Америка й викат групер, за италианците тя е черниа, а аз я наричам морски костур. Но познанията ми по ихтиология са изключително слаби, тъй че можете да ме поправите, ако греша.
Във всеки случай морският костур е съблазнителна плячка за харпунджията. И когато го пронижеш, разбираш, че апатичният му вид е чиста измама — такава издръжливост и сила проявява в борбата. А пък месото му е едно вкусно!
Костурът, който улових миналата сряда, беше типичен случай. Бях тръгнал по пътя край брега да търся нови места за улов и избрах едно обещаващо кътче, където скалите изглежда се спускаха във водата на около три клафтера дълбочина почти до самия бряг.
Спускането в дълбочината ми навя за миг голям страх, какъвто изпитвам винаги при навлизане в непознато място. Но всичко беше съвсем добре. Покритите с водорасли скали слизаха постепенно на тераси до дълбочина от около двадесет и пет стъпки на десетина ярда от брега. Наоколо ми висеше светлосиня завеса — границата на видимостта. Снопове слънчеви лъчи се процеждаха надолу и осветяваха част от мястото. Точно пред мен от водораслите на дъното се отдели тъмна сянка и се понесе бързо между тъмните петна и скалите, докато се скри под една козирка. По всичко личеше, че това е морски костур от петнадесетина фунта. Дали под тази козирка имаше дълбок подмол, в който да се скрие? Това лесно можех да разбера. Държейки под око козирката, да не би костурът да изскочи, проверих набързо снаряжението си. Върхът на стрелата бе добре завинтен, контричките се движеха свободно, кордата не пречеше на предпазителя, макарата бе освободена, канията на ножа — откопчана. Половин минута вдишвах дълбоко, за да се насити кръвта ми с кислород, което осигурява по-продължителна издръжливост под водата, и след това се гмурнах.
Спуснах се диагонално към козирката, така че да се долепя до нея, да се хвана с лявата ръка, да надникна отдолу и да стрелям, ако се наложи. Усилията ми бяха възнаградени: видях мътния блясък на очите на костура, които отразяваха светлината, но той бе по-далеч, отколкото бях предположил. Когато се насочих към него, вмъкна се по-навътре. За щастие подмолът не беше много дълбок. Но сега вече не виждах костура, затова, с надежда за сполука, насочих бавно харпуна към мястото, където според мен трябваше да се намира главата му, и натиснах спусъка. За част от секундата краят на стрелата остана неподвижен на един ярд от протегнатата ми ръка, но след това запрепуска бясно насам-натам — пронизаната риба, която все още не виждах, вършееше из подмола. Хвърлих се към стрелата и успях да я хвана, след това се стиснах с крака за козирката и започнах да дърпам назад, така че можах да изтегля от убежището й съпротивляващата се риба. Но щом се отблъснах от скалата и се опитах да изплувам, костурът се шмугна отново в подмола и аз загубих предимство. Наложи се да изплувам на повърхността, за да поема въздух. През това време държах здраво кордата, без да я дърпам много силно, за да не се скъса.
След малко борбата продължи. Забих харпуна в една цепнатина, за да освободя и двете си ръце, и се гмурнах отново. През следващите тридесет и пет минути не знам колко пъти се гмурках, напъвах, дърпах, но все без никакъв резултат. При всяко излизане над водата загубвах онова, което бях спечелил. Вече губех сили, обаче същото се отнасяше и за костура. Сега той не се мяташе така бясно, когато се опитвах да го измъкна. Само се мъчеше да се забие колкото е възможно по-навътре под козирката. Дланите ми се насякоха от найлоновата корда, пищялите и кокалчетата на ръцете се изподраха от мидите по скалата. Все пак добре, че нямаше дупка или цепнатина, в която костурът да се заклини с широко разтворени гръдни перки — запъне ли се по такъв начин, не можеш го помръдна.
Най-сетне напънах здраво, той излетя като тапа и аз се обърнах презглава във водата, стиснал здраво стрелата с две ръце. При изправянето се порязах от гръбната му перка, която бе наострил в последния опит за самоотбрана. Но той вече се беше отказал от борбата и висеше почти безпомощен на стрелата, пронизан зад хрилете, без да може да се изниже, защото разтворените контри не даваха такава възможност. Пазейки се от острозъбата му уста, аз го докопах здраво, изплувах на брега и го пуснах в една локва сред скалите. После се върнах за харпуна и когато отново излязох на брега, неговото лъскаво зелено петнисто тяло вече започваше да тъмнее, белязано от смъртта.
Хладилникът в квартирата, както и кухненската мивка се оказаха тесни за него. Така не ми оставаше друг избор освен ваната. Напълних я със студена вода и там го положих да почива в мир, докато дойде време да го изчистя. От корема му извадих три малки октоподчета и два рака, единият от които още жив.
Но не всички битки завършват така успешно. Ако костурът се окаже прекалено силен или се заклини в някой процеп, налага се да режеш кордата и да жертвуваш стрелата. А случва се да потърси спасение в дълбочини, до които човек не може да достигне — подмоли на петдесет-шестдесет стъпки под водата или огромни черни пещери, навяващи страх и ужас.
И тъй всеки ден носи нещо ново. Човек би могъл да опише още стотици подобни случки. Подобни и все пак съвсем различни. Защото всяко спускане в подводния свят е отделно пътешествие; рибите, които днес си видял тук, утре са изчезнали — не всички, разбира се, но повечето. А ще бъдат различни и светлината, и състоянието на морето, тъй че кораловото образувание, което вчера ти е напомняло негърска глава, утре ще ти прилича на друго. Настроението ти също се мени, защото днес ще изгубиш най-хубавата си стрела, ще настъпиш морски таралеж или ще си изкараш ума от костенурката, изплувала от дълбочините с тежко пръхтене, а утре ще си наловиш риба, ще се натъкнеш на потънал кораб или ще се носиш като наутилус около кулите и бойниците на някой коралов замък. И в това именно се крие цялото очарование.
Преди известно време ме поканиха да прекарам няколко дни в една ферма в Бсекс и тъй като бях моряк, с радост реших да се възползвам от възможността и да открия най-после колко истина се крие зад неясната поговорка „Кой е луд да продаде фермата си, за да тръпне по море?“ — израз, който често бях чувал да мърморят стари морски вълци, отвратени за миг от проклетията на природната стихия, сред чиято безмилостна прегръдка бяха избрали да работят и живеят. Разбира се, въображението ми беше създало много образи на ферми и на живота в тях, но фермата в Есекс, когато най-сетне я намерих, се оказа различна от всичко, което си бях представил.
Уикли Уик, или Уикили Уик, както я наричаха местните жители, беше не по-малко чудата от името си. Издигаше се подобно на остров сред самотна шир от печални мочурища, оцветени от ведрата вечерна светлина в меки, приспивни багри, огласяни от плачевните писъци на птици. Около къщата открих ров, истински крепостен ров, в който плуваха патици; диви патици при това, защото до една отлетяха, когато приближих и минах по нещо, което на времето е било истински подвижен мост, под закръглена саксонска арка и се озовах в зала, застлана с камък. В залата имаше открито огнище, не по-малко от десет квадратни фута, а на една от стените, залепена като огромно лястовиче гнездо, се издуваше галерия за трубадури!
Сега ми се струва, че във всички тези неща може би няма нищо необикновено, но за човек като мене, чиито нозе едва бяха докосвали родните улици, който рядко бе стъпвал по родната земя, ровът и галерията за певци тогава изглеждаха не на място и не от това време, сякаш се бях върнал седем-осемстотин години назад. Малко по-рано през същия ден бях прекъснал пътуването си в старинното британско селце Сейнт Осит и там бях изпил чаша от нещо, което, както ме увериха, било „истинското старо питие“, така че се усъмних да не би непознатата силна напитка…
Но тъкмо тогава се появи моят домакин и аз разбрах, колкото и невероятно да изглеждаше, че не съм нито пиян, нито сънувам, а съм просто пътник, загубил се из Англия, където — това го усетих още тогава — би могло да ми се случи всичко. И добре, че реших да приема подобна нагласа на съзнанието от самото начало, защото скоро разбрах, че другите гости са известни членове на една прославена театрална трупа, които си почиват след успешно изигран спектакъл, заедно с един благородник от лоното на стария императорски двор в Пекин — горд, жълт и аристократичен, на име мистър Ван Пинг. Разбира се, ако човек е късметлия, би могъл да се запознае с подобни личности, без това да му се стори необикновено. Но все пак е една ферма в Есекс! Както и да е, заварих ги там; и същата вечер един пиратски екипаж заедно с пленника китаец започна шумно пиршество, като печеше месо на големия огън в огнището на залата. Мистър Ван Пинг не пожела да се маскира, но аз имах прекрасен пурпурен поясок и истинска къса сабя, изровена преди много време от рова, където според мен ги е захвърлил някой забързан контрабандист. Тук искам да кажа, че говежди пържоли, нависени на въже и въртени бавно пред огъня, са възхитителни; но въпреки това се изненадах от факта, че подобен метод на готвене е все още на мода в Англия.
Когато пирът свърши, нашите пленнички пяха и танцуваха, а Дамата с прекрасния глас нашепваше напевно от полумрака на галерията сътворените от поета Мейзфилд стихове за корабите, за морето и за хората, които плуваха по него, докато в гърлото ми заседна някаква бучка, която не можех да преглътна. Беше нощ от ония, които несвикналият с подобни приятни неща моряк завинаги запазва в паметта си; и тъй накрая, с подобни мисли в главата аз закуцах, уморен, но много щастлив, към леглото. Куцах, защото Дамата, която танцува, беше превързала пиратския ми крак и беше изрисувала по него с червило за устни една страхотна рана; разбира се, длъжен бях да куцам.
На следващата сутрин ме събуди светлината и когато погледнах пред прозореца към мочурищата, видях червеникавокафяво платно да се плъзга тържествено през полята. Платно и мачта върху корпус, който не можех да видя, се плъзгаха през гюлето, далеч от всякакво море — това беше загадка, която ме заинтригува; но не се изненадах, защото навреме си спомних, че съм в Англия, където всичко може да се случи; и така, слязох долу (стълбите бяха от солиден дъб и не скърцаха) за закуската.
После Дамата, която танцува, благородникът от Пекин и аз се заехме да разкрием тайната на това реещо се побъркано платно. Вървяхме по пружинираща почва, от която пръскаше кал при всяка стъпка, през буйна трева и сред ята от калугерици. Не зная защо, но те не харесаха нашия китаец. Предавам само фактите — не се и опитвам да обяснявам странните неща, които ми се случиха през този ден. Все пак всеки англичанин вероятно ще разбере това и без догадките на един озадачен странник в тази невероятна страна.
Побягнахме от разгневените калугерици, докато внезапно ни спря нещо, което зейна пред краката ни и зяпна към нас. Беше от ония вдлъбнатини, които във всяка нормална страна бих нарекъл дере, дол или пороище; но това нещо, кръвен родственик на трите, имаше стръмни брегове от най-калната кал, която някога съм виждал. Беше маслиненобелезникава на цвят и си помислих за нездравословните потоци по западния бряг, подуших и се заоглеждах за крокодили, и се ослушах. Но очевидно нямаше комари и ние продължихме предпазливо надолу по течението на, както ми се стори, най-криволичещата рекичка в света.
Изглежда бързо съм се приспособил, защото не се изненадах кой знае колко, когато съзряхме яхтата. Заобиколихме хилядната извивка на този невероятен ров, отводнителен канал или дере и тогава едно нещо, което бях взел за стълб на брега, изведнъж се превърна в мачтата на малка черна яхта, която плуваше в плитка струйка мръсна вода по дъното на този невероятен кален процеп. Все едно да откриеш ненадейно някаква спретната бригантина да дреме в дъното на дупка сред пясъците на Сахара. Но аз запазих самообладание и след някое време викнах към кораба, а в отговор от люка на каютата се подаде едно лице и ни се усмихна. Беше приветствена и доброжелателна усмивка, без следа на учудване или присмех. А това наистина бе изненадващо. Защото ние, тримата странници, явили се внезапно неведомо от къде, трябва да сме изглеждали, казано най-меко, странно. Дамата, която танцува, носеше кървавочервена кърпа на хубавата си глава, зелен като пролетни върбови пъпки пуловер и красив виолетовосин брич. На пръв поглед благородникът от Пекин създава впечатлението, че е нещо като лъв-играчка. Има прекрасна грива и опашка като същинска жълта хризантема, а когато е в добро настроение, както тогава, държи я вирната нагоре. Очите му са доста изпъкнали, а коремът му, поради прекалено късите крака, беше изкалян. Що се отнася до мен, независимо в какви дрехи се обличам, неизбежно предизвиквам силен присмех у всеки, който ме види.
Такива бяхме ние, но нашият нов приятел вместо да призове своите богове за свидетели на изумлението си, само рече:
— Добро утро. Ще се качите ли на борда?
Погледнах Дамата, която танцува, и от играещите в очите й светлинни разбрах, че душата й жадува незабавно да се впусне в това приключение. После огледах двадесетината фута стръмна, бездънна кал, която лежеше между нея и сърдечния й копнеж, и се опитах да измисля начин как да се прекоси. Отказах се. Тогава, и не за последен път през този ден, нашият приятел ни показа, че не е от хората, които се предават лесно.
— О, всичко е наред — извика той. — Ще ви хвърля края на фалина на лодката и лесно ще я издърпате до вас. После ще се качите в нея, нали разбирате, ще я побутнете с веслото и тя ще се изпързаля надолу като шейна.
Изпълнихме тия неща и стана тъй, както каза, с изключение на побутването с веслото, което беше напълно излишно. Всъщност открих, че трябва да задържам лодката с все сила, за да не се плъзне надолу с двамата си пътника, преди да съм успял да се кача в нея. Но съумях да го сторя — хвърлих се презглава като от пристан и шейната тръгна. Виждали ли сте някога майстор на спорта да лети надолу по Креста рън, проснат по корем, а краката му да се размахват от течението? Такава картинка представлявах и аз; дори се опитвах да управлявам с крака, докато лодката хвърчеше по плъзгавия бряг право към борда на своя родител. Зарових десния крак чак до коляното в калта; но всичко беше безполезно — лодката отказваше да се подчинява и завърши полета, като се тресна в яхтата точно между борда и ватерлинията и почти в средата й. Раздаде се пукот, който непогрешимо показа, че някъде нещо е подскочило. Дамата, която танцува, извика уплашено, а пък аз назовах пъкъла с друго име; благородникът от Пекин също не остана безгласен. Но нашият невъзмутим приятел само подхвърли:
— Много добре! Прекрасно се справихте. Лодката се е поогънала малко, но ще върши работа. Ако съм на ваше място, ще потопя крака си в потока и ще го поизмия; а след това, ако желаете, ще вдигнем платната и ще се поразходим.
Не бях наясно как Джордж (защото той ни увери, че така се наричал) смята да плува с платна из това криволичещо дере, но скоро започнах да разбирам, че у него се криеше много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.
— Ще трябва да се спуснем по течението с кърмата напред — заяви той, — докато намерим уширение, за да обърнем, тъй че ако вие вдигнете котвата, аз ще я изтласкам с пръта.
Морякът изпълнява всяка заповед, без да задава въпроси, затова издърпах веригата; и макар да беше дълга само един клафтер, довлече толкова кал, че цялата предна палуба се покри с гъста лигава каша.
— Не се тревожете — подхвърли Джордж. — Сама ще се измие, като излезем на открито. Бихте ли бутали с пръта на триъгълното платно? Ако не побързаме, може да заседнем на плитчината. Тогава вече ще се подредим!
Двадесет и пет години по море не са най-добрата тренировка за бутане с прът през калта на Есекс. На теория това е нещо просто. Поставяш пръта на дъното и буташ лодката напред. На практика буташ и прътът потъва дълбоко в калта, а когато се мъчиш да го извадиш, той дърпа лодката назад. Когато с всички сили се мъчиш да буташ една лодка напред, направо е отчайващо — не, влудяващо е да откриеш, че колкото повече се стараеш, толкова повече я изтласкваш в обратна посока. А когато някой проклет син на небесна и жълта кучка упорито ти се мотае в краката, въобразявайки си, че помага да отблъснеш някакви митични нападатели… Е, просто го ритваш силно (той пък остава крайно изненадан), но това успокоява вбесения ти дух и кара Дамата, която танцува, да се изсмее — а това винаги си струва труда. Тогава направих нещо, което трябваше да направя още отначало. Започнах да наблюдавам Джордж и открих, че съвсем лесно постига неща, за които се изисква невероятна сръчност. Методът му се състоеше в следното: да се протегне силно напред, за да забие пръта в калта, а после да издърпа лодката към себе си. Видя ми се просто и веднага реших да възприема неговия стил. Протегнах се напред с моя прът, забих го в дъното и здраво потеглих. Прътът внезапно се измъкна от дупката с отвратителните звуци на стомашна помпа, която работи на пълен ход. Аз седнах. Седнах доста ненадейно. Седнах твърде бързо върху самия мистър Ван Пинг. Което беше изцяло негова грешка, защото не би трябвало да ми се пречка така упорито и непрекъснато. Тогава се отказах. Отказах да играя повече и Джордж заяви, че така било по-добре.
У този човек имаше нещо, което ми харесваше. И все още ми харесва — въпреки всичко, което ни причини. Работеше яката с пръта и аз разбрах, че въпросът за преминаване на приближаващата плитчина го тревожи. Защото плитчината се приближаваше и то много бързо; защото силният отлив ни носеше между калните брегове, докато скоро след това те се раздалечиха и смайващо откриха пред нас… морето! Поне Джордж каза, че това било морето; и то Северното море, но ние и до днес все още се съмняваме. Първо, цветът на водата беше странен — гъст и жълтеникав, а и нямаше достатъчно вода като за истинско море. Отдалечихме се от брега на около една миля или малко повече, преди да поздравя Джордж за успешното преминаване на плитчината, но…
— А, още не сме я преминали — отвърна Джордж, като потопи верния си прът. И наистина, той допря дъното на по-малко от два фута. И туй ми било море — Северно море!
Тогава сред това празно, безветрено и мрачно пространство от водна шир нашата лодка, без нито едно платно по нея, започна да се накланя. Наклони се отначало леко, после застрашително, а неподвижната вода внезапно се раздвижи, забърза и се разпени край борда. Продължихме да се накланяме, докато половината палуба бе залята с вода, а край показалото се дъно на яхтата се образуваше разпенена жълта вълна. Джордж хвърли котвата и сякаш приемаше тези странни явления с най-пълно спокойствие; но на нас останалите ни се струваше, че гигантска ръка е стиснала кила и ни тегли ожесточено, настрани срещу течението.
Това забележително, вълнуващо събитие ни смая и ни остави в очакване; но Джордж обясни, че просто сме били заседнали на плитчината и ако не сме се преобърнели, нямало страшно — нещо, което ме порази като най-неподходящия начин за обобщаване на твърде необичайното и явно опасно положение.
Предполагам, че в плитчината трябва да е имало дупка, в която ние милостиво хлътнахме, защото оня гигант внезапно ни пуша и яхтата отново се изправи, задържана от котвата с нос срещу бързия отлив. Джордж, светлата душа, забеляза:
— Ето къде попаднахме.
Правилна забележка, тъй като наистина бяхме попаднали там и останахме на това място в течение на шест злокобни и незабравими часа, изпълнени и шестте — с интересни и вълнуващи събития.
Наблюдавахме как водата намалява и се отдръпва, за да изчезне накрая зад хоризонта, оставяйки ни самотни и заобиколени от същински океан от кал. Облегнахме лакти на релинга и се загледахме в блесналите мили от обкръжаваща ни тиня, докато започна да ни обзема лека тъга, породена от мрачния пейзаж. Тогава в ноздрите ни нахлу дъх и мирис на отдавна умряла риба; а откъм помпите се зачу ръмжене и драскане.
Битката започна с трясъка на преобърнати кофи и ние изтичахме към кърмата тъкмо навреме, за да видим незабравимото сражение между китайското куче и кофата с молюски. Боят се водеше по пода на кокпита и там заварихме благородника от Китай с лекота да се справя в борбата, тъй като краткотрайната атака, с която мекотелите бяха открили сражението, явно ги бе изтощила напълно. Също така справедливо ще е да добавим, че въпреки количественото си превъзходство, мекотелите бяха много затруднени от липсата на сръчност. Те явно не бяха обучени. Всъщност скоро ми стана ясно, че ония от членовете на тази единна група, които не бяха вече умрели или на умиране, боледуваха от някаква крайно изтощителна болест. Мекотелите си бяха лежали кротко в кофата, в мир с целия свят, когато китаецът ги бе нападнал, без да е предизвикван. Героичната дружина с възторжен напън, който извиква възхищението ни, се бе надигнала и се бе нахвърлила връз главата на врага, само за да се стовари, изнемощяла, на бойното поле. Но обърнете внимание на каква висота може да се издигнат дори мекотелите. Те лежаха припаднали, умиращи и умрели, стъпкани, изхапани и сдъвкани от кръвожадния варварин. Ала при това отчаяно и безнадеждно положение вдигнаха ли те бялото знаме, извикаха ли „Предаваме се“? Не, хиляди пъти не! Защото мекотелите остават непобедими дори и в смъртта. Те предадоха по редиците ужасяващата команда „Започнете газова атака!“ И я започнаха.
Напуснахме мястото с голяма бързина в малката лодка, като я бутахме с веслата през калта към наветрената страна. Мистър Ван Пинг оставихме на бойното поле. Той виеше отчайващо, но ние не го искахме с нас. Беше прекалено свързан с починалите си противници, за да си позволим да го обичаме и занапред.
— Джордж — попита Дамата, която танцува, — защо мъкнете със себе си тези отвратителни същества? Нима са ви любими домашни животни, нима сте привързан към тях? Само не ми казвайте, че ги ядете!
— Не — отвърна Джордж, — използвам ги за стръв. Хранят се със стриди, нали разбирате, но тях пък ги обичат писиите. Бях ги забравил и сигурно киснат в тази кофа от десетина дни. Безобидни животинчета, ако не ги ядосвате. Но спасявай се, като се разгневят! Сега ще почакаме малко, докато миризмата поотслабне, а после ще се върна да почистя и ще обядваме.
Когато му дойде времето, с надежда започнахме да побутваме лодката обратно през калта. Но всуе — тя бе заседнала в локвата, настанила се беше удобно и отказваше да помръдне. Тогава Джордж необмислено изскочи от нея, за да я бута и потъна до кръста в тинята; когато го последвах, за да помогна, цялото ми тяло под третото копче на жилетката бе погълнато незабавно.
Мистър Ван Пинг, останал на яхтата с духовете на загиналите мекотели за компания, виеше печално. Погледнах Джордж и мисля, че лицето ми е било побеляло, зная, че ме обливаше и студена пот, защото сърцето ми бе обзето от страх пред ужасяващата смърт. За първи път Джордж бе открил противник, в чието лице не можеше да се изсмее, и имам причини да вярвам, че и по него се лееше ледена пот.
— Ето къде попаднахме — каза той, придържайки се според мен със зле разбрана привързаност към изтърканата фраза; но това доказа, че сърцето му си е на мястото и ми повлия добре, тъй като вече и последното копче на жилетката ми бе изчезнало.
Тогава Дамата, която танцува, се намеси енергично в събитията. Без да каже нито дума, тя ни подаде веслата и докато с тяхна помощ се опитвахме да спрем мудното си погребение, тя измъкна дъските от дъното на лодката, постави тези ненадеждни стъпала пред себе си и премина изящно и сигурно през потръпващата повърхност на подвижните пясъци. Възторженото посрещане на мистър Ван Пинг не можеше и да се сравни с огромното ни задоволство от края на въжето, което скоро след това плисна кал в лицата ни. Сграбчихме го и задърпахме усилено само за да разберем, че сме затънали така, като да бяхме посадени и че е невъзможно сами да се измъкнем.
Но Джордж както винаги и този път се оказа на висота.
— Завържете вашия край за рудана и теглете с него — извика той. — А вие ми подайте веслото си и завържете въжето под мишниците. На ваше място бих вързал здрав моряшки възел, защото иначе може да съжалявате.
След като тези неща бяха изпълнени, Дамата започна да тегли, въжето се изпъна и аз полузадушен и ритащ, най-после се измъкнах от упоритата кал. Докато стигна до яхтата, от Джордж не беше останало много над повърхността, а и онова, което бе останало, бързо потъваше край кърмата. Но ние го спасихме навреме и понеже беше слаб, той се измъкна доста лесно. Издърпахме го до яхтата и при тези обстоятелства думите му, когато отново стъпи на палубата, прозвучаха направо възхитително.
— Да се измием и изчеткаме. А след това май че ще трябва да похапнем — заяви той.
Измиването и изчеткването не бяха никак успешни, но храната, която бе сервирана, се оказа изумителна. Приведени в малката каюта, ние със страхопочитание наблюдавахме Джордж да извършва чудеса върху два примуса. Отнякъде, вероятно от трюма, той извади пържоли, които скоро след това зацвъртяха в зехтин и той ги намаза със странни и ароматни подправки. От някакви тъмни и тайнствени дупки измъкна лук и картофи, които сръчно запържи под месото. Сварено в черна, очукана тенджера кафе не звучи многообещаващо, но когато Джордж се грижи за сваряването, някак си се получава свежа и ароматна напитка. След това едно по едно научих как може да се изпекат филии на бензинова лампа и то до съвършенство; как се подгрява бира в тиган; и божествените резултати, които специалистът може да постигне с най-обикновена консерва от свинско с боб. Открих също как всички тези операции, а и някои други покрай тях могат да се синхронизират така, че навреме да се постигне най-желалият резултат — съвършеният обед.
— Прекрасно — възкликна Дамата, която танцува, като се взираше в празните чинии. — Не вярвах, че ще излезе нещо. Джордж, вие сте същинско чудо и чувствувам, че започвам да ви обичам.
А аз, заситен, се облегнах на възглавницата и се съгласих с нея.
— Тъй като на няколко мили няма морска вода — заяви Джордж, — не можем да се измием, затова ще поседим, ще попушим и ще почакаме, докато корабът заплува.
Следващите два часа седяхме в малката, но добре обзаведена дупка, която Джордж наричаше каюта, нахранени, на топло, удобно разположени, и Джордж ни осведомяваше за специфичните трудности и необикновените опасности, които дебнат всички моряци, впуснали се по замърсените и измъчвани от приливи и отливи води в устието на Темза. По времето за чай вятърът се засили и започна да свири в такелажа на кораба с ниските, печални тонове, за които сам знаех, че са предвестник на буря от югозапад. По мрачното и запушено небе още тогава започваха да се търкалят бързи облаци, а една линия от надигаща се белота над равнината от кал бележеше завръщащите се води.
— Образуват ли се големи вълни на тия места при силен югозападен вятър, Джордж?
— О, достатъчно големи, за да ни разбият, ако дъното е твърдо — отвържа Джордж. — Ала както знаете, то не е. Това не ме безпокои и, разбира се, на мене ми е все едно накъде ще ме отвее; за вас обаче вятърът няма да е попътен, а пък ако е силен, старата лодка няма да върви срещу него.
— Много мило — рекох. — Какво ще правим в такъв случай.
— Ще останем на котва, мисля, докато дойде достатъчно вода, за да преплуваме плитчината, а после ще се отправим към Херидж.
— Херидж ли? — възкликна Дамата.
— Опасявам се, че да — отвърна Джордж. — Но не е далеч. Надолу покрай брега и първия завой вляво. Нямам карта, но ще се оправя до там. Страх ме е само, че няма да се приберете цялата нощ.
— Тая няма да я бъде, Джордж — заявих аз. — Трябва да отведем това дете у дома му, в неговото малко легло, още тази вечер. Вие сте находчив човек. Как ще го направим?
— В такъв случай ни остава Клактън. Ще поема риска и ще се опитам да ви сваля там на пристана, а вие все ще намерите някоя кола да ви отвара у дома.
— Добре, Джордж! — казах аз. — Нека бъде Клактън.
След като определихме така нашата цел, оставаше само въпросът, дали съдбата ще ни позволи да я достигнем; а по това изпитвах големи съмнения. Вярно — вятърът беше попътен, но изглежда прекалено силен и вече повдигаше вълни, които обещаваха да ни разчупят на парчета, преди да се издигнем над калта. Несъмнено, дъното беше меко и всеки здрав и сигурен кораб не би пострадал кой знае колко от ударите в него. Но нашето корабче не беше нито сигурно, нито здраво и по него личаха белезите на твърде почтена старост…
Зачакахме.
Разгневената ивица на разбиващите се вълни, се придвижваше непрекъснато през неприветливата равнина и сякаш ни приближаваше с някаква заплаха. Забързаната вода най-после ни застигна и вълните заплискаха край нас; скоро всяка вълна, която преминаваше, започна да ни вдига и да ни пуща да се стоварим отново на дъното, което, по всичко личеше, се беше превърнало в камък. С надигането на водата вълните станаха по-високи и аз очаквах нараненият ни корпус да се разцепи и разпадне на парчета под тези груби удари.
— Ако не се натъкне на твърда ивица или ако основата на мачтата не пробие дъното, ще издържи — заяви със задоволство Джордж.
Тъй като корабчето храбро продължаваше да издържа на ударите, аз изказах предположението, че е построено специално за подобни обстоятелства. Но Джордж весело ме увери, че случаят съвсем не бил такъв.
— О, не — каза той. — Преди да я купя и да я покрия с палуба, беше плажна лодка в Клактън. Нали разбирате. Разхождаше летовници, по шилинг на човек. Всъщност, беше истинска дърта повръщачка на шилинги.
— Аха, разбирам — рекох аз. — Изглежда отново се връща към старите си навици. Ако не се лъжа, мистър Ван Пинг вече ви дължи три шилинга; а чувствувам, че ако това друсане продължи още малко и аз ще ви задлъжнея.
— Навеждайте се повече над парапета и тогава няма да настояваме за шилинга — отвърна Джордж, като поглеждаше Дамата, която танцува — очевидно изплашена, но също така очевидно решена да не го показва. — Смятам, че ако вдигнем сега платното, ще можем да минем над плитчината. Поне ще се опитаме, защото успеем ли да заплуваме, ще стане по-спокойно.
С тези думи той се зае да подготвя за морето своята черупка в истински моряшки стил и по ред, в ролите на капитан, помощник и моряк си даваше заповеди и сам си ги изпълняваше.
— Завърти рудана — изрева той. — И прати един моряк при щурвала. Котвата е вдигната, сър. Сетне застани до фаловете на стакселите. Остави котвата да виси на подкрановата преда и вдигай платното. Дръж щурвала… по дяволите, изтървах дерик фаловете.
Тези жизнерадостни звуци, които долитаха из мрака до нас на кърмата, накараха нашата Дама отново да се засмее, което всъщност през цялото време бе било похвалното намерение на Джордж. Като забелязах това и понеже знаех, че действията често разпръскват страховете, аз предадох румпела на Дамата заедно с необходимите указания и после пропълзях напред, за да заваря Джордж оплетен сред купчина въжета.
Предполагам, че през живота си съм вдигал стотици гротове, а и Джордж вероятно също е вдигал точно това платно стотици пъти. Но сега платното на Джордж едва не ни победи. То отказваше да се вдигне, докато ние двамата опитни моряци успявахме единствено да падаме. Предната палуба на носа беше покрита с влажна, хлъзгава кал, наклонена беше под остър ъгъл и всеки две секунди цялата лодка се разтърсваше от силен удар, което правеше невъзможно усилието да се задържиш на крака. Защо да разправям повече? Цяло чудо е, че въобще успяхме да вдигнем платното. Но го вдигнахме и докато се занимавахме с него, забравили всичко друго на света освен проклетото платно, яхтата трябва някак с удари и приплъзвания да се е промъкнала над плитчината; защото, когато накрая изправихме болните си гърбове и се огледахме, видяхме, че тя отново плува.
Тогава дочухме виковете, които идваха откъм кърмата.
— Ей, накъде да бутам пръчката? Накъде? Накъде?
Беше Дамата, изпаднала в беда с румпела, а от нотката на агония в гласа й бедата изглежда не беше от скоро.
— Внимавайте! Ще се обърне платното. Завърти към вятъра — подвикнахме ние с надеждата да й помогнем.
— Накъде? Накъде? — отзова се тя изтерзано и в същото време се разнесе и ни разтресе най-цялостното и енергично обръщане на платното.
— Смени я на румпела — заповяда Джордж, — и дръж кораба по вятъра, докато запаля светлина в компасната будка, че да видя накъде плуваме.
Управлявах яхтата, струва ми се, с часове, докато тя летеше сляпо през тайнствената, дива и по-тъмна от ада нощ.
— Отваряйте си очите — извика Джордж, като продължаваше да се бори с кибрита в каютата. — Не искаме да пробием дупка в някоя от плитчините наоколо, а те са десетки.
При тази обезпокояваща новина усетих как Дамата, която танцува, се стресна.
— Там има нещо — извика тя. — Погледнете право пред нас. Ниска тъмна ивица. Какво ли може да бъде?
— Бързо обърнете платното! — нареди Джордж, като се появи съвсем внезапно. — Имаме щастие, че нашата Дама вижда в тъмното, защото това е плажът. Нямам карта, пък и няма газ в лампата; затова ще плуваме на видимо разстояние покрай брега и след време ще стигнем до пристана в Крактън. Мисля, че там е достатъчно дълбоко.
Безгрижният и нехаен метод, възприет от Джордж за плуване из тези трудни места, пълни с течения и толкова плитчини, ми направи огромно впечатление. Беше може би повърхностен, но изненадващо подходящ, защото скоро след това една странна, огромна сянка се надигна от мрака над нас и Джордж каза:
— Павилионът на пристана. Обърни към вятъра или ще се ударим.
Бяхме пристигнали!
След като хвърлихме котва на недостатъчния завет от пристана, издърпахме лодката и я огледахме. Тя беше малка, много малка и пълна с вода; но Джордж изрази мнението, че ще ни откара и тримата, „ако изхвърляте енергично водата с кофа“. И така ние се качихме с нежелание, особено благородникът от Пекин, който въпреки че все още силно напомняше за молюските, трябваше да бъде пренесен на ръце. Не зная как стигнахме до кея; бях прекалено зает да изхвърлям водата и заслугата за това последно чудо е изцяло на Джордж. Като се удряхме и тримата в олигавените колове, ние с опипване търсихме площадка за слизане, каквато дори нашата Дама, която виждаше в тъмното, не можеше да различи сред непрогледния мрак. Накрая мистър Ван Пинг ни показа правилния път, като внезапно се хвърли сред нощта и го чухме след това да се изтръсква тържествуващо на някаква невидима площадка над нас.
— Ето че стигнахме — заяви Джордж. — Отново живи и здрави на брега. Съжалявам, че искате да си вървите, но се надявам, че скоро ще дойдете за нова малка разходка по морето. А сега аз ще се върна и ще отплувам към Херидж. Довиждане и на тримата. Много съм щастлив, че се запознахме.
След това Джордж изчезна в нощта. Тогава го видяхме за последен път, а и вече не чухме повече за него. Но в едно съм сигурен — и то е, че е стигнал в Херидж. Струва ми се, че ако Джордж реши, би могъл да стигне и до Мелбърн, да кажем с кану. И отгоре на това ще изпита удоволствие от малката си разходка по море.
Февруари, ако се съди по запуснатия и празен пристан, не е сезонен месец за Клактън; по-късно, докато прекосявахме града да търсим подходящо превозно средство, бяхме много доволни от този факт, защото се оказа, че дори местните жители, свикнали с всякакви чудачества в облеклата на туристите, идващи в края на седмицата, можеха да ни съзерцават само с чувство на изумление, придружено от словоохотлив присмех, което беше наистина крайно смущаващо. Дори старият и поради това, предполага се, опитен шофьор на една разнебитена кола, пострадала и тя от годините като него, едва можа да бъде убеден да ни приеме като възможни клиенти, та се наложи да му обясняваме много подробно, че предстоящото пътуване ще бъде твърде доходно за него, преди да ни позволи да се качим в разтраканата му таратайка.
— Уикили Уик казвате. Да, сред тресавищата. Зная го. Ще рискувам… за две лири. Но ще повредите седалките ми. Ето, седнете върху този чувал. И дръжте кучето в скута си през целия път, защото смърди ужасно. На риба, нали?
И така накрая се понесохме през нощта към Уикили Уик, като разбуждахме по пътя с ужасния си шум заспалите хора в предградията на Клактън, косовете, задрямали из храстите край пътя, и скръбните калугерици, които се криеха из тресавищата.
— Студено ми е, мокра съм и много, много мръсна. Изранена съм навсякъде и съм изтощена. Но някак си — заяви Дамата, която танцува — се чувствувам щастлива. Мисля, че днешния ден го прекарахме добре, какво ще кажете?
— Прекрасно — отвърнах аз. — Не смятах, че може да се случи подобно нещо… в Есекс. Поразходил съм се из света и съм прекарал някои добри дни; но този ден имаше някакъв странен, старомоден чаровен аромат, какъвто не съм изпитвал досега. При това не мисля за мекотелите.
Мистър Ван Пинг изглежда се съгласи с нас, защото точно тогава се изправи и размаха мъхнатата си опашка.
— Надявам се само, че не са се разтревожили до смърт за нас — казах аз. — Минава един часа и ще се чудят какво се е случило. Предполагам, че са изпратили да ни търсят из тресавищата и са уведомили полицията.
Когато най-после наближихме фермата, Дамата забеляза:
— Не ми изглеждат много развълнувани. Цялата къща е тъмна! Уверена съм, че коравосърдечните зверове най-спокойно са си легнали.
Така беше и само нашият домакин стана да ни посрещне. Събуден без съмнение от шумното стържене на скоростите ни, той се провикна от прозореца на спалнята си:
— Кажете, взехте ли с вас Ван Пинг? Аха! Добре. Ето го. Страхувах се да не се е загубил. Страничната врата е отворена, деца, и в хола ще намерите студена патица, шунка и други неща. Но аз замръзвам. Лека нощ и небето да ви благослови.
Когато най-после си легнах, известно време полежах, мислейки за различни неща. „Това е най-чудната страна в целия свят — мислех си аз, — с най-чаровните старомодни хора. Да. През всички тия изминали години съм си губил времето; но ето че накрая отново съм в родината и смятам да остана тук.“
И когато заспивах, съвсем кротко си прошепнах: „Милата родина.“
Да, аз бях на скалистия бряг на графство Кери, в дома на Хю Куин оная нощ, когато младата американка пристигна неочаквано… Беше жена или по-скоро момиче на около двадесет години.
Ето как съм я запомнил онази първа вечер: очите й блестяха като сърма върху светлия шоколадов загар на възбуденото й лице… може би лице на гимназистка, била на ваканция в Швейцария, където беше събрала и загара, и свежестта си. Беше пребрадена с кърпа, украсена с изгледи от известни градове.
Онова, което тя каза, влизайки в кухнята, учуди слушателите. Беше и познато, и непознато — искам да кажа, това за патиците, което никой, изглежда, не бе чувал до тогава.
— Бог да ви благослови всички — каза тя по стар ирландски обичай. После: — Нека патиците никога не ви безпокоят.
Първото бе в стила на Кери, където благословиите изобилствуваха, но това за патиците не беше нито от фолклора, нито от музикална комедия, нито пък спомен от отдавна изчезнал изгнаник. Но от начина, по който го каза, се виждаше, че бе част от поздрава й. Присъствуващите — старият Хю, двете му дъщери, съпругата му, един съсед-рибар и един испанец от траулерите — се надигнаха мудно, за да я посрещнат.
Испанецът — тантурест мъж на средна възраст, гладко избръснат, с мътен поглед, съвсем различен от известната представа за Дон Жуан, бе първият, който стана.
— Buenos dias, Senorita. Que guapa.
Главата на семейството, старият Хю, се обади на келтски:
— Седнете, чувствувайте се като у дома си — после всички, включително и момичето, седнаха.
Старият Хю я погледна с лукава шеговитост и започна да я разпитва тъй, че пренебрегваше отрицателните отговори и стигаше до положителните факти.
— Не ще да сте отдалеко, а?
Била наистина от далеко — каза тя топло и отмести настрани от огъня стола си с висока облегалка. Вечерта беше гореща — краят на един ден в средата на лятото.
— Свалете си кърпата, драга — каза свойски старият Хю, като извади лулата си, кутия с тютюн и малко черно ножче. — И не се страхувайте от патиците, момиче.
Той целият бе погълнат от изучаването на градовете по кърпата й.
— Била ли сте във всички тези големи градове?
— Почти — засмя се момичето. Разстла кърпата на коленете си и изглади кулите и небостъргачите на градовете: — Стокхолм, Ню Йорк, Париж, Лондон, Хелзинки — не, там не съм ходила, в Хелзинки не съм. Нито пък в Дъблин.
— Дъблин е в Ирландия — каза старият Хю. — Това е столицата на тази страна.
Светлокестенявата коса на момичето падаше над челото му и когато погледнеше нагоре, през покривалото на косата се виждаха само носът и пълната долна устна, червена като малина.
— Дойдох тук — каза тя — да изучавам живота на Бласкетовите острови, където съм сигурна, че живеят най-великите разказвачи на приказки в света.
Дъщерите на Хю Куин погледнаха учудено. Старата му жена каза нещо на Хю по келтски — очевидно зададе въпрос. Но в отговор той поклати глава. Отговорът не бе предназначен за младото момиче. Старият Хю се обърна към нея предразполагащо, а тантурестият испанец извади пакет испански цигари.
— Мое мило момиче — каза Хю, — ще искате ли лодка до Бласкетовите острови?
— Колко е до там?
— Около десет мили.
— По тези места имате ли от ония малки лодки, които леко скачат по вълните?
— Много са малки — каза Хю — за пътешествие като вашето.
Испанецът, нисък мъж с обветрено лице, който обикновено слизаше от траулера си, за да се порадва на живота на сушата и да си достави испанско вино и цигари, добави: — Бурни морета.
— Казвам се — неочаквано рече момичето — Диена Денвърс и съм от Ню Йорк. Изучавам европейския фолклор, за да стана — както казвате тук — магистър по хуманитарните науки.
— Тоя стар приятел тук — каза младият рибар от Кери — е също магистър по хуманитарните науки — и се изсмя по-високо, отколкото трябваше. — Той е магистър по всички номера и изкуства.
Испанецът добави бързо.
— Добър човек, мой приятел.
— Но не и мой — каза старата жена, като се присъедини към шегата.
— Не излизайте с неговата кара — намеси се една от дъщерите. — Карата, това е малка лодка, каквито имаме тук.
— Той иска да избяга с момичето — каза младият рибар, като погледна стария Хю, седнал смутен от другата страна на огъня.
— Не им обръщайте внимание — рече Хю, като се опитваше да измъкне лодката си далеч от опасните води на шегобиеца.
Без да става, той отмести от огъня стола си и разкопча горното копче на черната си плетена фланела.
— Изучавате фолклора на нашия народ?
— Затова съм тръгнала по цяла Европа. Но Ирландия наистина ми е скъпа. — Тя повдигна светнало лице към газената лампа, която хвърляше слаба жълта светлина върху скъсана рибарска мрежа.
— Родителите ми — продължи момичето — не бяха ирландци. Но техните родители са дошли в Съединените щати по същото време, по което дошли и ирландците. По онова време те всички са били бедни. Създавали са Америка и са израствали с Америка. Било е много отдавна.
— Не толкова отдавна — каза старият Хю. — Спомням си как Петс Донау замина от Бласкетовите острови за Щатите по време на гражданската война.
— Но не американската гражданска война — поясни едно от момичетата на Куин, — а нашата гражданска война през 1920 година. Баща ми не го бива по история.
— Наистина съвсем не го бива — каза старата мисис Куин. — Той е като самите островитяни от Бласкетите. Залутан е сред старите приказки и няма никакво чувство за време.
— Хю Куин, нали? — попита младият рибар, като дразнеше стария човек. — Не беше ли отишъл веднъж за риба и забравил за какво е тръгнал, плавал унесен, докато не чул магарешки рев в Ню Фаундленд?
— Лъжа — рече старият Хю. Към момичето: — Те ме обичат, но се шегуват с мен. Така е устроен светът. Утре ще ви заведа до Бласкетовите острови.
— Не с малка лодка, нали?
— С голяма — каза Хю. — Имам голяма лодка, която би прекосила и Атлантика.
— Вярно ли е — попита момичето, — че на този остров нямало жени?
— Истина е, драга. И нещо повече — жалко е.
Знаех, че по този въпрос ние всички ще си имаме неприятности. Виждате ли, познавах до един Бласкетите, но нищо не можех да направя.
Старата мисис Куин каза нещо на келтски, но съпругът й поклати глава. Можех да си представя какво би се случило, когато това мило американско момиче стъпи на самотните Бласкетови острови. Но старият Хю ми беше приятел от години и нямах сърце да й кажа.
Старият Хю продължи:
— Там ще ви хареса, драга.
— По дяволите — каза младият рибар. — Той ще избяга с нея — на Бласкетите.
— Не ходете на островите — каза старата жена.
— Там ще ви хареса — настоя старият Хю, като се надигна видимо доволен. — Момичето е младо, а сега е лято.
— Отседнала съм в хотел „Роял“ — каза тя, нетърпелива да приключат.
— Тръгваме сутринта — рече с готовност старият Хю, — ако времето е с нас.
— Да — потвърди момичето и стана. Главата й почти докосваше ниския таван. Наведе се напред и отново сложи световните столици на косата си.
— Adios, senorita — каза испанецът, който не бе успял да се включи в шегите на вечерта.
— Надявам се, че патиците не ще ви безпокоят.
— Лека нощ и бог да ви благослови — казаха почти в хор останалите.
— Бог да благослови и вас — каза Диена от прага и добави: — Нека патиците никога не ви безпокоят.
— Май сериозно сме заплашени от патиците — каза старият Хю на другите, когато седнаха отново.
„Тя е добро момиче“ — мислеше си старият Хю, докато моторницата му се измъкваше от пристанището. — Ето там — обясняваше той, като сочеше брега назад — е отсамният край на атлантическия кабел.
Той поприказва и за други връзки с Америка, но направи това механично, по навик. Това, което му харесваше в тази топла лятна сутрин, беше тази жива връзка с Америка — момичето със световните столици на косата си, с тъмносини сандали, каубойски панталони и жълт дебел пуловер.
„За нея — мислеше си той — Ирландия трябва да е мъничко място, а тези острови — твърде назад от времето — атомното време на динамична Америка.“
— Бурно ли е морето днес? — попита тя.
Вятърът шибаше лодката и вълните ги обливаха, въпреки че все още бяха под прикритието на сушата.
— Днес е хубав ден — каза убедително старият човек. После добави: — Дълго ли ще останете на острова?
Островите бяха няколко и тя отиваше на най-големия — на Големия Бласкет — синкаво възвишение в далечината. Зад тях малките Валенсиански острови започнаха да се сливат с чезнещата суша.
— Два дни — отговори тя.
— Два дни! — той вдигна поглед. Лодката се разтърси.
— Аз имам ключ. Дадоха ми ключ от една празна къща — снощи, в бара на хотела. Била е на някой, който е живял там.
— На Петс Дайнин — каза старият човек — друг не може да бъде.
— Не се тревожете — засмя се Диена. — Много хора пожелаха да ми правят компания. Искам да почувствувам мястото нощем.
Няколко грациозни тюлена се гмуркаха един след друг в идеална редица като маршируваща почетна стража.
Гигантски морски птици — снежнобелите господари на Атлантика, с разперени шестфутови крила пикираха над тях.
— Тези птици — каза Хю — живеят на скалата Малкия Скелинг — там има десетки хиляди от тях. Близо е до Бласкетите. Погледнете тупика — посочи той една птица с червен клюн, която в това време се носеше над водата. — Живее на скалата Големия Скелинг, отвъд Малкия Скелинг. Тук островите се наричат големи — добави той, — за да се различават от по-малките острови, които носят същите имена. Но те всички са малки. Големия Бласкет от Бласкетите е малък остров, какъвто е и Големия Скелинг.
— Очарователно! — възкликна Диена. Слънцето наближаваше пладне, пръските освежаваха лицето й, а синкавите възвишения на Бласкетовите острови ставаха все по-големи.
— Тези птици — обясни старият Хю — трябва да потопят крилата си във водата, за да литнат. Те не могат да излетят от равно място, затова бурята понякога ги изхвърля на брега.
Тя потопи пръста си във водата. Островите изплуваха из дневната мараня.
Диена вече виждаше заоблени каменни блокове, накъсани ивици земя, групичка разпръснати къщи… къщи без дим от комините.
— В къщата на Дайнин няма легла — каза старият Хю, когато приближиха сушата.
— Ще спя в това — каза момичето. — Това е спален чувал. В къщата има гориво. Така ми казаха в хотела.
— Ще ви запаля огън.
— В такъв горещ ден? Не, господине!
— Но с торфения огън невинаги е лесно.
— Не забравяйте — каза Диена деликатно, — че съм обиколила цяла Европа. Палила съм огньове от — е, от неща, които не бих искала да споменавам.
— Божествено! — каза тя по-късно, когато се изкачваха по пътеката. — Какво е онова там? Част от сушата? Та тя е съвсем близо.
— Село Данкуин. Можехте да дойдете и оттам, мис — по-близо е. Но е много път по суша от мястото, от което тръгнахме.
— Не съжалявам — засмя се тя, — пътуването ми хареса. Елате да ме вземете в сряда.
Тя му пожела добър път и изчезна сред пустите къщи.
Мъжете вероятно бяха за риба, жените — на полето, децата — на училище. Островът изглеждаше забравен от света. Тя пъхна ключа във вратата на къщата и бавно пристъпи. От прозореца погледна към скалите с Атлантика под тях и неясните очертания на сушата, забулена от омарата на топлото пладне. Покоят на острова беше тайнствен, необхватен, на милиони светлинни години от столичните градове по забрадката й.
Топлият ден премина в измамлив здрач, а нощта донесе усещането, че Атлантикът е неразгадаем. Преди полунощ откъм морския бряг се разнесе ревът на вълните, а над него — писъкът на обърканите чайки.
Това все пак беше някакъв признак на живот. Никой не се завърна в пустите къщи. Островът беше безлюден.
Седнала в светлината на свещта, на ръба на прозореца, който бе единственото място за сядане и беше все още топъл от горещото лятно слънце, тя слушаше жадно сърдитото море. Бе отсядала и друг път в самотни места и в началото не се страхуваше. Този бурен Атлантик ободряваше и плашеше. Когато човек е спокоен, чувствува се като в манастир — близо до същността и духовете. Близо до бог и е… сега я достраша малко.
Внезапно съзря една фигура навън. Тя изпищя. Отскочи в средата на стаята и прекоси към спасителната свещ, поставена върху камината.
Вратата рязко се отвори и един брадат младеж застана на прага.
Тя си отдъхна, когато непознатият каза:
— Бог да благослови всички тук.
— Господ и Дева Мария да ви благословят — отговори тя неспокойно. После: — Нека патиците никога не ви безпокоят.
Непознатият разбра началото на поздрава й, но патиците го озадачиха, докато тя не му разказа в изблик на нервна възбуда как един стар ирландец в Ню Йорк казвал тази фраза всеки път, когато я посещавал.
— Нека те и вас никога не безпокоят — каза неканеният гост.
— Вие островитянин ли сте?
— Да, разбира се.
— И живеете тук?
— Ние всички живеем тук.
— „Ние“?
— Аз и другите.
От вратата младежът се провикна към скалата да извика останалите извика на келтски и тя нищо не разбра.
Скоро други трима, облечени като него в старинни островни костюми, които тя познаваше от снимки, се засуетиха около огнището, раздухаха торфа в топъл огън и сложиха чай.
— Петс Бен — каза единият от тях, — донеси си цигулката и изсвири мелодиите на острова за момичето от Ню Йорк.
— Разбира се — каза Петс Бен… — За мен не би имало по-голямо удоволствие. Наслада е да свириш за момиче от САЩ.
Петимата седнаха на пода, момичето в центъра.
Музиката и пеенето обърнаха всичко с главата надолу и тази приказна нощ отлетя незабелязано до призори. Тази нощ тя щеше да запомни за цял живот — нощ, далеч от Европа, нощ извън целия свят, нощ на песен и музика при светлината на огъня, а в паузите — воят на разбиващите се вълни на Атлантика.
— Във вашата страна — започна най-младият от мъжете, черноок младеж, който знаеше цял куп възхитителни стари балади — няма ли обичай…
— Оставете нашите обичаи — каза тя. — Кажете за вашите. Дойдох тук от университета да чуя старите приказки на Ирландия.
— Тогава — каза Петс Бен — нека чуе приказката за трите слепи бели мишки.
— Тази я знам — каза тя с укор. — А също и приказката за трите мечки. Те са известни. Искам да чуя приказките, с които се е прочул този остров.
Тишина. И тогава най-младият от четиримата предложи на Петс Бен да разкаже как е убил съпруга на червенокосата жена.
— Хайде да си ходим да спим — каза Петс Бен. — Съмва. Преди да си тръгнем, ще ви изпея старата балада на бащите ни, които заминаваха за Америка. Нарича се „Казвам ти сбогом, но не задълго“.
Четиримата запяха старата балада. Диена запаметяваше думите, но към края се прозя. Това беше един дълъг ден — и сега тази луда музикална нощ.
— Лека нощ и бог да ви благослови — извика тя след тях, когато призори те се отправяха нагоре по склона. Всички си приличаха много, но тя се досещаше, че всеки от тях крие нещо свое и различно, както и тази необуздана, детинска веселба, в която бе преминала нощта.
Знаех добре, че те наистина са различни и на връщане от острова си мислех как ли ще завърши всичко това. Чувствувах, че вече познавам и петимата, момичето — също. А познавах и очарованието на Бласкетовите острови в такава нощ.
Те всички й бяха казали и тя вече знаеше, че не са островитяни. Дошли са от Дъблин да проучат острова във връзка със заниманията си по геология през следващия семестър.
Бяха влюбени в стария келтски език и в стария бит на острова, също както и другите, които познаваха Бласкетите преди тежките условия за живот и безмилостните атлантически щормове да принудят островитяните да ги напуснат.
Почти всички известни стари разказвачи на приказки бяха измрели. А за младите островитяни, които на сушата успяха да станат работници по пътищата, казваха, че са имали късмет. С техния живот на острова бе свършено, а колкото до продължаването на старата им цивилизация — тя бе оцеляла през вековете на тези острови, чиито приказки бяха станали бестселъри, превеждани в цял свят.
— В началото на петдесетте години каза най-младият от студентите — правителството помогна на последните жители на Бласкетите — около двадесет души — да се преселят на сушата. Повечето от островитяните са в Америка. Сега островът е безлюден.
Това бе последната вечер на четиримата мъже на острова. Бяха решили да се върнат с Диена, когато лодката на Куин дойде за нея — и някак си онзи, най-младият и Диена се бяха отделили от другите. В прохладната вечер двамата седнаха на скалата над морския бряг. Шегите бяха свършили и те се бяха загледали в спокойното, гладко море.
— Заядливи свраки — каза той, посочвайки другите. — Но това те кара да се замисляш, нали?
— Мисля, че всяко нещо те кара да се замисляш — промълви Диена.
— Кара те да мислиш, че можеш да си създадеш свой собствен остров, с островитяни и всичко останало — както ние направихме. Трябва да е било почти същото и в първите дни на Бласкетовите острови.
Да, тъкмо така и си го представях, когато вечерта тръгвахме с лодката на Хю Куин, за да ги приберем.
Беше време студентите да ми предадат докладите си върху геологията на пустинните Бласкети. Аз отговарях за тяхната практика. Да, излезе точно така, както си го бях представял вечерта, когато я видяхме за пръв път. Пак старият Куин бе завел студентите на острова три седмици преди това. Тя нямаше да бъде сама. И най-младият студент Шон Денгън, самият той почти островитянин — смугъл и красив, изпълнен с философия, щеше да се върне заедно с нея.
Те бяха чудноват контраст, когато си помагаха един на друг при качването в лодката — момичето в каубойски панталони, а момъкът в местна носия, твърде подходяща за един по-дълъг престой на острова.
Да, наистина, мислех си аз. Няма ги вече островитяните от Бласкетите, но се ражда друга общност, някъде другаде тези двамата ще са основателите й и надявам се, че ще живеят щастливо во веки веков.
Не беше геологическа прогноза, но изглеждаше естествена, като слънцето в този летен ден.
Старият Хю се усмихваше щастливо, докато другите се качваха в лодката.
— Драга — каза той на момичето с дяволски пламъчета в очите, — надявам се, че патиците не са ви безпокоили.
— Не — каза Шон Денгън, — но тя отлита с една патица, с мен.
Диена този път се включи в шегата:
— Имаше много неща за Бласкетовите острови, които вие не ми казахте, Хю Куин. Патиците и т.н.
— Да се научава винаги нещо повече — каза старият Хю — това е начинът да се съществува на този свят.
Когато моторницата забоботи, той погледна назад, вдигна кадифяната си шапка и заговори на острова развълнувано, като на стар приятел: — Бог да те благослови, Бласкет. Бог да благослови и хората ти, където и да са те.
— Бог да те благослови, Бласкет — поде Диена. — Бог да благослови и хората ти.
— И на добър час — каза Шон Денгън. — Бог да благослови патиците.
— „Фашода“. Помощник-готвач — беше казал човекът зад високото бюро. — Може да подпишете договора сега. Тръгване в понеделник, девет часа.
Сложих подписа си под петнадесет други и връчих моето данъчно удостоверение и здравната си карта. И това беше всичко. Никакви други формалности. Един неочаквано рязък край на дългите дни, които прекарах в очакване. Всяко сиво януарско утро отивах до моряшката кантора на Рибарския пристан. Отговорът от високото бюро беше винаги един и същ — кратък, но не лишен от любезност: „Не, момко, и днес нищо. Намини утре, а?“
И тръгвах да бродя в ръмящото утро — спирах за малко да погледам как облечените в бяло пристанищни носачи стоварваха рибата на брега и я нарязваха в кънтящите бараки с мокри подове и се чудех как можеха да пипат с голи ръце полузамръзналата риба и металическите корита; сетне поемах бавно обратно по улица Рибарски пристан към библиотеката и ъгъла до печката, където беше топло.
Подписах в петък. В понеделник сутринта в осем и половина вървях отново по улица Рибарски пристан, само че този път метнал торбата си на гръб, и се чудех дали не бях прекалил. Желанието ми се изпълни. Щях да плавам на траулер.
Но зиме, в Северния Атлантик? Потръпнах при тази мисъл.
Траулерите се намираха зад тесните врати на шлюза. Привързани с високите си форщевени към пристана, те изглеждаха като някаква рисунка в перспектива. Редица след редица от почти еднакви бакове, комини и мачти, които постепенно чезнеха в мъглата. Това беше знаменитата Северна стена. Тук пристанищните влекачи докарваха попълнените с гориво и запаси траулери. Тук те чакаха екипажите, които ще ги поведат към отчаяната несигурност на крайбрежния и океанския риболов.
„Фашода“ (името на кораба, както и дадените от мен имена на някои от неговия екипаж, са измислени) се намираше в средата на една купчина от мръсни, ръждясали, очукани и грохнали траулери от риболовния флот в Северно море, последните „въглищари“ с база в Гримзби. За разлика от тях „Фашода“ беше съвременен дизелов кораб с изящни надстройки и лъскава нова боя. На дължина малко повече от 150 фута, със стръмни бордове и с палубни очертания като опънат лък, корабът внушаваше стегната пробивна мощ.
Докато изкачвах дългата стълба към площадката пред носовия кубрик, представях си — с малка доза романтика — как първата бележка в корабния дневник този ден ще бъде:
„Рейс 76.
07.50. Денят започва облачно с лека мъгла. Вятър североизточен, лек до умерен.
08.50. Изпробване на сирената, телеграфа и телефоните…“
Сетне погледнах към кърмата и разбрах, че няма защо да се надувам вече. Тридесет минути до отплаването, а на борда нямаше жива душа!
Както и на другите траулери, клотиците бяха запалени и пръскаха бледа светлина в утринната мъгла. Тралните принадлежности, ръждясали и очукани, бяха наредени покрай фалшборда. Но палубата, избеляла от солената вода, грапава и изподраскана от тежките вериги и въжета, беше безлюдна. Зелената и червената разпознавателни светлини светеха от двете страни на ходовата рубка, чиито прозорци бяха тъмни и празни като очите на слепец.
Тръгнах към кърмата, покрай гротмачтата, скобите, където бяха закрепени сандъците за риба и високите стоманени комингси на люковете, които водеха към склада за риба. Под металическа плочка с името на корабостроителницата и думите „Селби, 1958 година“ се гушеше тумбеста, мощна на вид електрическа лебедка. Задачата й беше да изтегля трала може би около шестстотин клафтера дебело колкото китката стоманено въже, няколко тона трални дъски, кухи железни топки, мрежа, а при късмет — и риба.
Рулевата рубка и каютите бяха едно цяло, а над тях беше разположен нисък, с обтекаема форма комин. Кръглата крайцерска кърма на траулера, предназначена за лек бяг пред бурите в Атлантическия океан, се издигаше без чупки до високата лодъчна палуба. Там видях една дървена спасителна лодка и три от най-новите самонадуващи се спасителни салове по за десет души: в кръглите си пластмасови контейнери те изглеждаха като огромни бели личинки.
Към каютите се отиваше по един коридор, който минаваше напреко на кораба. Точно отзад в извивката на кърмата се намираха умивалнята, сушилнята, душовете и дори една вана, специално конструирана вана — къса, с високи стени, с вградено в нея стъпало, така че човек можеше да седне като в дълбоко кресло.
На отсрещната страна имаше металическа врата, от която се влизаше в друг коридор, който водеше към носа. Прекосих столовата — хвърлих бегъл поглед на дългите маси, махагонената ламперия и бляскавия месинг — и стигнах до камбуза. Зад него коридорът продължаваше над покрива на машинното и свършваше със стъпала, които водеха нагоре в рулевата рубка.
И все пак на борда имаше някой. В камбуза нощният пазач пареше чай. Представих се.
— Подранил си — рече той. — Стана така, че другите ще бъдат на борда към десет. Отплаването се забави.
И тъй пихме канчета чай, докато той ми разказа колко трудно било да събереш екипажа на борда за часа на отплаването, особено ако се случи този час да съвпадне с отварянето на кръчмите. Ако липсвал някой, корабният агент — човекът, който ме записа — наемал такси и претърсвал градските кръчми. Това струвало на виновния трийсет шилинга от заплатата му, за заплащането на таксито.
Понякога хората скачали на борда, докато корабът минавал през шлюза; можело даже да го догонят надолу по реката с някой влекач и да се качат на борда. Но пазачът не препоръчваше използването на влекач, защото режели още две лири от заплатата за влекача и за таксито.
Докато говореше, огледах камбуза. Едната му страна цялата беше заета от готварската печка с коксови въглища, с нейните пещи и четирите колела под тежките азбестови капаци. Над нея имаше лавици, където можеха да се пазят топли чинии и тигани. На отсрещната страна бяха масите и една алуминиева мивка с дъска за изцеждане. Отдолу бяха наредени шкафчета, а отгоре — лавици за чинии и чаши. Всичко беше далеч по-голямо и по-просторно, отколкото си мислех; и вместо мръсния и мазен хаос, от който се опасявах, камбузът беше чист и блестеше с излъсканите си месингови и стоманени части.
След един час пристигна готвачът. Беше нисък мъж с тъмна, намазана с брилянтин коса. Малките елегантни мустаци и белият пуловер с висока яка му придаваха вид на армейски инструктор по гимнастика. Като видя моряшката ми торба в коридора, той ме заведе долу в каютата, която щяхме да делим.
Отново пространството ме изненада. Покрай борда имаше две койки — широки, и всяка от тях със завеси и нощна лампа. Имаше и две високи шкафчета от полиран махагон с лъскави месингови ключалки, къса кушетка и парен радиатор за отопление. Над кушетката започваха стоманените стъпенки на една стълба, която водеше през квадратна шахта до един илюминатор, който, според моите пресмятания, сигурно беше в кърмовия коридор.
— Това е спасителният люк — рече готвачът. — Надявам се, че няма да си като последния ми помощник. Все се катереше горе, преди да си легне, да се увери, че илюминаторът е отворен. Страшен студ, ти казвам, снежни шквалове и хали недалеч от западното крайбрежие, а тоя илюминатор си стои широко отворен. Страх го беше, ти казвам, да не остане затворен тука, ако корабът се обърне. Ама си мисля, че първо щеше да умре от пневмония, ако всяка нощ, след като заспеше, не се качвах да затварям проклетия капак.
Когато се върнах в камбуза, след като прибрах нещата си, заварих го пълен с мъже, всичките облечени в бреговата униформа на риболовците — сиви мушами с колани и такета. Сърбаха чай и разговаряха високо, надвиквайки грохота на току-що запалените машини.
— Няма да е по-зле от предишния рейс, нали, готвачо?
— Как ли не! Триста кирливи качета! И си излязох от оная канцелария със седем лири, шест шилинга и мръсни девет пенита, ти казвам. След двайсет и един ден в морето, знаеш.
— Кой е тоя нов помощник-готвач? — рече един от палубните с телосложение на боксьор от тежка категория, на когото викаха Чарли. — Да не се извъди някой кутсуз?
Засмях се и им разправих как веднъж в Пул Харбър хванах костур за три минути, след като захапа въдицата. Но забележката на Чарли ме разтревожи, защото рибарите са суеверен народ и не ме чакаше приятен рейс, ако си наумят, че съм кутсузлия.
Готвачът оголи пожълтелите си от тютюна зъби със скъперническа усмивка и изкриви подигравателно мършавата си челюст.
— И така да е, няма да е по-зле. Направо си ни е налегнал лош късмет. Триста и петдесет при предпоследния рейс и четиристотин след Коледа. — Ритна злобно с десния си крак рогозката на пода на камбуза. — Коледа, а да няма достатъчно риба на борда да си платя полиците… а при това не пия. Да имаме добър рейс този път, нищо друго не искам. Та да мога да се пръждосам от това корито. Двайсет лирички и ще мога да заседна яко в Мисията, да дочакам някой от ония клипери.
Палубата изведнъж затрептя под краката ни, докато изпробваха машините.
— Айде, да ви няма! — развика се кокът и запъди палубните с възбудено ръкомахане. — Трябва да правя обеда. Капитанът след миг ще зареве за сандвичите си с шунка.
Тъй като беше денят на отплаването, нямаше обичайния обяд, а лека закуска от сандвичи и кафе. Докато приготвяхме дебелите резени хляб с маргарин и солено месо, готвачът — който за разлика от останалите членове на екипажа беше от Южна Англия — ми заразправя за амбициите си.
— Някога бях главен готвач на един пътнически, истина ти казвам. После го ударих на пиене. Зарязах жената и дечурлигата. Фиркан всеки ден от обед нататъка. Станах алкохолик, ти казвам. После срещам един, той се обръща по мен и дума: „Защо не идеш в болница? Такива като тебе ги лекуват сега“. Трая два месеца, ама ме изцериха. И сега не пия нито капка — даже и когато носят сутрешната бутилка с ром. Събирам за една малка фурна. Ще взема евтино някоя вехта и ще я оправя, казвам ти. Но с тия ферьорски траулери не можеш да направиш пари. Трябва да се качиш на някои от ония клипери, за да изкараш мангизи. Те са кораби за далечно плаване. Отиват на север, в Арктика, на Мечия остров, до Бяло море. Там е, където наистина ловят риба. — Очите му, малки, черни и хлътнали дълбоко на дългото му кокалесто лице заблестяха, докато описваше водопадите от лъскави риби, изсипващи се от мрежата на неговия клипер. — Трябват ти само достатъчно пари да стоиш на брега и да чакаш за каюта.
Прекъсна го проточеният рев на корабната сирена. През илюминатора на камбуза долетяха викове и звука на влачещи се по палубата стоманени въжета. „Фашода“ напускаше стоянката си.
Готвачът мушна глава през прозорчето за сервиране на храната да види колко показва часовникът в столовата.
— Но помни — рече той, — на тези траулери не е лошо. Те издържат на всякакво време. И компанията се грижи добре за хората. Тъпчат ги екстра, тия палубни там. — Той махна с ръка през прозорчето към въображаемата тълпа от гладни палубни моряци, изпълнили столовата.
Бяхме стигнали вече входа на шлюза и аз излязох на палубата да гледам. Пристанищните работници се изнизваха покрай нас като актьори от някакъв мюзикъл, махайки за сбогом от въртящата се сцена, а сетне се озовахме навън сред плъзгащите се, гланцирани с петрол води на Хъмбър. Високата стрелка на хидравличния кран до входа към дълбоководните докове бавно изчезна в мъглата. Рейс 76 започна.
Същата вечер, докато се носехме с пълна пара край бреговете на Йоркшър, помагах на кока да попари чая.
— Бекон, яйца и картофи тази вечер — изрева той, надвиквайки компресора. — Преди да счупиш всичките яйца и беконът изчезва.
Белех картофи и открих, че трябва да оставям мивката наполовина пълна с вода, ако не искам да бъда залян от потоп при люшкането на кораба.
— Добре ли си, а? — попита кокът, докато редеше бекона на ивици върху една от тенекиите на пещта. — Корабът е добър към теб. Предишния рейс отплавахме в буря. Нямах време да смеля кльопачката както трябва. Обърнах килера на кочина.
Казах му, че в момента се чувствувам прекрасно, но че си знам, че ще дойде. Не след дълго щях да бъда много, много зле.
Три минути подир това кокът се люшна покрай мен с огромна, черна квадратна тава. Закрепи я стабилно върху колелото на печката, сетне започна да налива в нея около един галон олио за пържене. Миризмата ме удари право в стомаха. Картофите в мивката пред мене започнаха да едреят, а после се завъртяха, все по-бързо и по-бързо, докато усетих, че трябва да драсна към помийната кофа.
От този момент нататък, два дни наред живеех само за времето, когато измивах последната чиния и прибирах последното канче и можех да се свлека долу до моята койка. Загубих представа за времето в някаква каша от неясни спомени, над които властвуваха редовни, терзаещи пристъпи на гадене. Не ядях нищо, само от време на време пиех чаши подсладена вода. Понякога като плаха мишка гризех ръба на някой сухар.
Спомням си, че по-късно същата вечер бях много зле; помня, че на другия ден кокът изпече свински бут и трябваше да го разрежа; помня, че се счупи един буркан с туршия и аз бях този, който трябваше да го събере; но помня и как кокът ми помагаше покрай своята работа, как всички палубни ме ободряваха с някоя дума на съчувствие и насърчение, докато седях прегърбен на малкото столче до мивката и главата ми се люшкаше напред-назад в такт с безмилостното клатушкане на кораба; помня как някой ми разправи, че през нощта сме минали канала Пентланд Фърт и сме вече в Атлантика.
На третата сутрин, в четвъртък, кокът ме събуди както обикновено в шест и четвърт и с изненада разбрах, че отново съм добре. Реших дори да направя малка закуска. Но първо трябваше да наредя двете маси в столовата.
Разчиствам остатъците от закуските, оставени за нощните дежурни; сетне застилам с покривка пластмасовата повърхност на масата, затварям страничните крила на масата и пускам вътре дървените подпорки. Накрая, преди да наредя приборите, ми остава да прикрепя към ръба на масата по една кръгла месингова скоба пред всяко място, за канчетата. Сега „Фашода“ може да лудее колкото си иска, закуската ще си стои на масата.
През прозорчето се осведомих какво ще има за ядене.
— Приготвил съм им юфка и риба тази сутрин — отговори кокът. — Колкото по-скоро привикнат отново към рибата за закуска, толкова по-добре.
Палубните наричат „юфка“ овесените ядки. Но рибата? През нощта бях чул някакви тъпи удари по палубата. Уловили ли сме много?
— Само една-две кошници. Сега сме на западния бряг, където се предполага, че има доста акули. Поне така каза Старият снощи, че ще се опита да налови малко от тях. Но нямало никакви. Ако продължава така, ще ловят колкото да попълват запасите в камбуза. — Челюстта му отново кривна встрани и аз се подготвих да слушам нови истории за нерентабилни рейсове на „Фашода“.
Закуската е в седем, а в девет приготвям втория сутрешен чай. Две унции чай в кафявия емайлиран чайник с вместимост един галон; пълня го три четвърти с вряла вода от друг чайник, който стои непрекъснато под пара на края на печката; прибавям половин фунт захар и половин кутия кондензирано мляко.
— Само Старият не обича чая си със захар — напомня ми готвачът. — Както ти казах, налей му първо неговия, после сложи захарта.
Попарвам отново чай специално за капитана в неговия малък чайник — бял на розови точки, а после, като се олюлявам и залавям тук-там, стигам по коридора до рулевата рубка.
Капитанът е дребен, набит, белокос мъж. Лицето му е приятно закръглено, а гласът му е благ. Може да мине за хрисим, но има нещо в начина, по който стои пред щурвала, което говори за скрита твърдост. Досега не ми е казал нищо, освен отсеченото „благодаря“, когато му донасям чая. Но това не ме изненадва. Освен обичайната гнетяща отговорност на командуването, шкиперът на траулера трябва да се грижи корабът му да носи печалба. Той трябва да намери рибата. Малко повече рейсове на загуба и току-виж си затърсил друга работа. Или, както казва Чарли, шегобиецът на общия салон: „Ще крачи по кея на Клийторпс вместо по мостика“.
Тази сутрин настроението му изглежда е по-лошо. Просто ми кима с глава и се връща с чая при радиостанцията си, където подновява сутрешния си разговор с някакъв колега шкипер на сто мили на север.
Говорът му по радиото се отличава с превзетостта, обичайна за шкиперите на траулери и каботажни кораби. В гласа му все още се долавя леко смущение, макар че сигурно е използвал радиостанцията вече много години. Всяко изречение той завършва с причудливо висок тон.
— Е, Том, чаят вече е при мен, а каква благодат е това в ден като днешния. Снощи половихме малко риба, ама хванахме само една-две кошници. Кажи-речи колкото да попълним запасите на камбуза. Ако върви така, ще се прибера дома отново длъжник на компанията. Бедата е, че не знаеш какво да правиш, нали, с прогноза за времето като тази, дето ни я дадоха сутринта?
Нечий подобен глас пропуква съчувствено и аз се обръщам да се върна в камбуза. Хари е на кормилото и неговите загрубели ръце се мъчат да поддържат курса на „Фашода“ пред надигащите се зад кораба вълни. Хари е привърженик на Гримзби таун и носи шапка от рипсено кадифе с цветовете на отбора.
Рулевата рубка, където освен редките прищраквания на кормилния механизъм цари тишина, обикновено изглежда странно изолирана от кипящия, брулен от вятъра хаос навън. През армираните стъкла виждам как полубакът изчезва под разбилата се безшумно върху него вълна. Гъст облак от бяла пяна се търкаля по палубата срещу нас, все още без звук, докато неочаквано илюзията е разбита от рязък тропот по стъклата. Гледката отпред за миг се замъглява, както при моментно виене на свят, докато водните пръски се отцеждат надолу по стъклото.
Отново в камбуза, където беленето на картофи е още по-трудно и от преди и панталоните ми прогизват няколко пъти, когато водата прелива от мивката. Сега вече освен бясното люлеене встрани се прибави и силното надлъжно клатушкане.
— Добре, че закрепих всичко в килера за провизии — казва кокът, като разточва със задоволство тесто за някакви сладки с мармалад.
Тенджерите му са подпрени здраво от дълги пръчки, които са прихванати към един парапет на предницата на печката. Дори и така всяко люшкане предизвиква бясно тракане на тигани в долапа, на канчетата, които се люшкат на своите куки под лавицата за чинии, и на шишенцата за сос, оградени в средата на масите в столовата. Когато водни капки, просмукали се през светлия люк на покрива, падат върху капаците на печката, чува се съскане като от змийско гнездо. Помийната кофа се откъсва и се устремява към другия край на камбуза, като разплисква съдържанието си по пода. Кокът е плиснал вода върху рогозката, за да й попречи да се плъзга под нашата тежест, но от мазната помия тя става лигава и ние се пързаляме като пияни кънкьори, докато се мъчим да сервираме обеда.
— Късметлии копилета — ръмжи кокът. — Не знаят какви късметлии са на борда на този кораб. Ей ги, ще се продънят от хъркане в койките си, докато ти и аз им готвим зеленчукова супа, агнешки котлети, сос от джоджен, печено и варено зеле, плодови пити и крем карамел. В това време всеки друг кок в траулерния флот на Гримзби ще им извади говежди консерви, хляб и маргарин и ще им каже да поминат с това.
Навън вълните се извисяват високо над кърмата, а вятърът пищи по коридорите, като приглася зловещо на воя на претоварените машини.
През илюминатора на камбуза гледам как вълните избучават покрай кораба като редица от колесници, проблясват под редките слънчеви лъчи и препускат към голямата ледена покривка на север, която е единствената пречка за тях; а „Фашода“ неотклонно се гмурка, прави по дванадесет възли и държи курс на северозапад.
В столовата се води оживен разговор. Такова време не е за лов на акули и Старият е решил да поеме право към Ферьорските острови. Оживен от бурното време, ям първото си истинско ядене, откакто сме тръгнали. Но разбирам, че за супата се изисква специална техника; супата плакне яростно чинията, докато бордовете на кораба се люшкат под водата.
По радиото в столовата публиката в някаква фабрика аплодира програмата „Отдих за работниците“. Слушаме известно време, но гърлестият изпълнител на сантиментални песнички и дърдоренето на комика ми се струват твърде неуместни тук, в тази мрачна пустош от небе, море и порой от пръски. Чарли става и изключва приемника с рязка забележка за кръшкачите на брега.
С наближаването на времето за чай става тъмно и огромните вълни профучават белогриви покрай илюминатора на камбуза. Радиото отново е включено — този път за прогнозата за времето.
— Исландия, Ферьорските острови — започва спокойният глас и аз със сепване разбирам, че това се отнася за мен. — Вятър югозападен. Сила на бурята десет или единадесет бала.
Чарли ругае стегнато.
Над блюдата с риба и пържени картофи останалите физиономии са мрачни.
— Той или ще легне, или ще се впусне — роптае Хари, като нахлупи ниско над челото шапката с чернобели ивици, сякаш се подготвяше за очакващото го лошо време.
— Много възможно е бесният ни шеф да започне да трали — казва Чарли. — В края на краищата той си е поживял живота, нали?
— Рече ми днес следобед, че ще легне — намесва се третият помощник, както се наричат боцманите на траулерите. „Лягам“ значи да лежа на дрейф. — Ние сме почти до Фугло, знаете ли. — Третият не говори често, но когато се обади, думите се леят бавно от сериозното му лице с леко изпъкнали очи.
Като се върнах в камбуза, миенето на съдовете ми отне половин час повече поради бясното люлеене. Кокът беше измайсторил една телена клетка около дъската за изцеждане и бе проснал мокри покривки на работните маси да не се хлъзгат чиниите. Но него съвсем не го тревожеше перспективата за още по-лошо време.
— Тази вечер ще печем — обади се той и изчезна в килера. Като размеси тестото за хляба и го остави да втаса, той се върна с един току-що глазиран кейк, остави го с благоговение на масата и започна да го украсява.
— Корабът ще бъде по-устойчив на завет под Фугло — процеди той през зъби, докато внимателно църкаше глазурата в изящни завъртулки и въртележки, за да изпише „Честит рожден ден, Каролина“.
— Нещо като хоби, знаеш — обясни кокът. — Донасям всички продукти на борда и ги пека, когато фурните ми са в ред. Кейковете са за приятели на сушата. Имам да правя още един, за помощника, но почти привърших захарната глазура.
На другата сутрин се събудих и видях, че потъмните вълни подскачаха странни светлини. Бурята още бушуваше, но под завета на Ферьорските острови „Фашода“ не се люшкаше вече така бясно. Дребният кръглолик главен механик ми каза, че светлините били на малките местни рибарски лодки. От известно време се чудех защо не отидохме по-далеч на север, където очевидно щяхме да имаме по-богат улов. „Фашода“ положително можеше да издържи на исландските бури и имаше достатъчно провизии за допълнителните дни от рейса.
— Корабът има разрешение само за риболовния район около Ферьорските острови — обясни главният механик. — Правителството субсидира компанията да построи кораба, при условие, че той ловува в този район. Всъщност всичко е свързано с политиката. Предполагам, че идеята е да се накарат британските траулери да не доближават Исландия. Но, доколкото зная, тук наоколо вече няма риба, освен ако не доближиш плътно брега, а доближаването е разрешено единствено на онези. — Той махна с ръка към подскачащите светлини. — Ние трябва да се държим най-малко на шест мили от брега. Конвенция между Великобритания и Дания. Но отиваме право там след закуска. Дестилаторът се повреди. Снощи се пръсна една тръба за прясната вода.
Постепенно, докато нощта премина в сив ден с пороен дъжд и мъгла, започнах да различавам издигащата се грамада скали, която е Фугло — покрит със сняг нос, който стърчи отвесно от морето на височина около две хиляди фута. Фугло е най-североизточният от Ферьорските острови, дълги и тесни по форма, наподобяващи на картата длан с пръстите, разперени на север.
След закуска чух отново воя на компресора и ние се плъзнахме бързо между тъмните, мършави планински склонове, нагоре по фиорда, който водеше до Клаксвиг — малкия град, където щяха да извършат нашия ремонт.
Хвърлихме котва до три траулера от Абърдийн и четирима от палубните слязоха на брега с нашите въжета. Те се върнаха, купили си евтини запалки с гравирани върху тях ферьорски овчари, надуващи големи, извити рогове и с новината, че същата вечер в града ще има танцова забава. Кокът и аз трябваше да чакаме, докато свърши обедът; сетне тръгнахме да търсим захарна глазура и бадемов крем за неговите празнични кейкове, а за мен един от дебелите, дълговлаклести вълнени пуловери, с които се славят Ферьорските острови.
Далеч от хелингите и пристаните, наредени по двете страни на фиорда, улиците на Клаксвиг са накацали една над друга по склоновете със светли, модерни къщи, чиито стени са боядисани с розова, жълта или зелена клейна боя. Останали са само една-две от старите, покрити с торф къщурки, а по дългите няколко мили пътища на острова, набраздени от дъждовете, се полюшкват американски коли.
Пазаруването ни затрудни. Макар че лавиците на техните магазини бяха пълни с английски консерви, разбрахме, че малцина съдържатели на магазини говорят английски. Цените бяха високи и отразяваха стойността на превоза до тези далечни острови, чиято икономика се държи почти изключително на овцевъдството и риболова. Накрая обаче намерихме една сладкарница, където кокът разреши езиковия проблем, като мина отзад в пекарната и обясни на пекаря какво му трябва.
Върнахме се на борда навреме да попарим чая. В камбуза заварихме втория механик — мускулест мъж от Линкълншър, който някога беше работил в една от чугунолеярните на Скънторп; той чакаше да кипне неговото собствено чайниче, тъй като не харесваше силния чай на траулера, така обичан от палубните, и винаги си попарваше свой собствен. Ръцете му, главата и гърдите бяха очернени със сажди и грес.
— А-а, дълга и широка стана тая работа — рече той изморено. — А пък и тези момчета на брега не познават машините ни. И все пак трябва да свършим към осем тази вечер.
Кокът се извърна от тигана за пържене на риба и отново презрително изкриви челюст:
— А това означава, че старият кучи син ще го изведе. Никаква вечер на брега, тръгваме да ловим, сигурен съм.
Не му изтъкнах, че само няколко часа преди това се оплакваше как палубните не правели нищо, а само ядели храната му и не ловели никаква риба. Очевидно глупаво беше да се спори с кока, когато челюстта му е на верев.
Но в столовата Чарли още беше оптимист и се впусна в подробно описание на блондинката, с която се запознал на последната си танцова забава на Ферьорските острови.
Нямаше обаче нито риболов, нито забава. Защото в шест вечерта бурята се стовари върху ни с оглушителен шум като оня, когато бърз влак навлиза в тунел. През илюминатора на камбуза видях екипажа на една местна шхуна, привързана на пристана срещу нас, как полага страхотни усилия да хвърли на брега допълнителни въжета, докато техният кораб се дърпаше и надигаше под напора на вятър с ураганна сила.
Почти незабавно водни пръски започнаха да прехвърлят края на пристана и фиордът, който няколко минути преди това тихо отразяваше светлините на града, се разпени неистово. Догдето стигаше погледът, водата сякаш задими, а вятърът дигаше от повърхността й големи стремителни пръски.
На кея видях самотна фигура, един от абърдийнските рибари, който си пробиваше път срещу стихията, огънат одве, и правеше всяка следваща крачка почти с ритници срещу вятъра. За миг се осмелих да изляза на палубата, но усетих как вятърът затъкна гърлото ми и направи почти невъзможно дишането. Бяхме в центъра на един истински ураган.
Десет минути по-късно в камбуза влезе помощник-капитанът, който беше ръководил привързването на кораба с допълнителни въжета. От жълтата му мушамена куртка и панталоните струеше дъждовна и морска вода.
— Сега ще лежи достатъчно добре — рече той, като си наливаше канче чай. — Но клетият стар „Фарандоул“ е в беда. Шкиперът говори с тях по радиото: не могат да вдигнат трала. Корабът е отвън, край Фугло. Просто трябва да стоят на дрейф и да се надяват, че мрежата няма да се закачи на някоя скала, това е.
Тази вечер лежах буден и си представях как „Фарандоул“, траулер от същия тип като нашия лежи на дрейф сред огромните вълни и влачи огромната тежест на своя трал, докато вълните се разбиват в него.
Сутринта, когато бурята беше преминала, разбрахме, че наистина е станало нещастие, но не с „Фарандоул“. В новините в седем часа съобщиха, че край Шетлъндските острови е потънал с целия си екипаж един шотландски траулер. Палубните седяха мълчаливи и с празни погледи няколко минути, сякаш в негласна колективна скръб. Те не бяха смутени, но и не правеха опити да омаловажат случилото се. Знаеха по-добре от всеки какво се крие зад тягостните думи на говорителя. Тревожното, безпомощно, но всякога изпълнено с надежда очакване на жените и семействата. Сетне окончателният, потвърждаващ всичко удар, когато един по един откриват труповете. Мъките да се отгледат децата…
Един звънец издрънка и прекъсна мислите ни. Под краката ни се разнесе грохот. Помощник-капитанът подаде глава иззад вратата и извика палубните да приберат въжетата за привързване. Тръгвахме да се присъединим към „Фарандоул“, отивахме най-после на риболов.
Няколко часа след това, когато Ферьорските острови бяха вече само ниска редица от бели зъбери на хоризонта, един електрически звънец иззвъня три пъти и машините спряха. „Фашода“ легна на дрейф, олюлявайки се напреко на вълните, клатейки се с някакво почти безумно увлечение, докато палубните започнаха да пускат трала.
Помощник-капитанът крещи и тралните дъски бухват в морето. С повърхност шест квадратни фута, направени от яко дъбово дърво и обковани и стегнати със стоманени ленти, те „хвърчат“ като хвърчила от двете страни на мрежата и държат широко отворена предната й част. После самата мрежа с нейните изумително фини бримки; ликтросът с нанизаните на него големи железни топки, за да не се закача по дъното, и накрая предното въже с малките си металически плавки.
Когато целият трал е зад борда и подходящо разгънат, помощникът дава сигнал на мостика и ние описваме широк кръг към борда, от който е била пусната мрежата, за да освободим от нея витлото. Сетне са освободени спирачките на лебедката, машините са дадени на „пълен напред“ и корабът отскача като териер, освободен ненадейно от каишката си. Дебелите стоманени въжета се плъзгат бързо по палубата и над ролковия блок, като помощникът и операторът на лебедката с помощта на спирачките поддържат равномерния ход на въжетата.
В зависимост от дълбочината шкиперът решава каква дължина на тралното въже да използва. Когато се увери, че е достатъчно, той маха на помощника и спирачките на лебедката се затягат. Скоростта на кораба се намалява до три възла и двете трални въжета се привързват заедно към буксирния блок на кърмата. Стабилизирани от тежестта на трала, ние плаваме бавно през района, избран от шкипера за риболов.
Понякога шкиперът лови по инструкции на собствениците на кораба, които се основават на сведенията, дадени от други траулери във флота. Но обикновено той разполага с голяма свобода на действие. Собственото му решение е резултат на знанията му за района и за навиците на рибата, която търси; на интуицията — говори се, че тя обяснявала успеха на много „късметлии“ шкипери; и на показанията на ехолота.
Ехолотът е извънредно ценен уред и „Фашода“ има два такива уреда — единият за обикновено използване, а другият като резерва. Техните дълги зелени кутии са прикрепени към задната стена на рулевата рубка. Освен това точно отстрани на радарния приемник има оптическо устройство, в което може да се види увеличеният „образ“ на даден пласт вода, а дори и отделната риба се вижда като къса, светла чертичка. По такъв начин шкиперът може да каже точно колко риба има под кораба и дали си заслужава да се трали.
Но докато раздава канчета чай на палубните, кокът развива друга теория.
— Голям хитрец е Старият. Познава тия риби като собствените си братя, казвам ви. Знае точно накъде се запътват те след буря.
Палубните не се спират да спорят с него. Запътват се към койките си, защото след три часа и половина ще бъдат извикани да прибират мрежата. Шкиперът съкратил обикновения четиричасов период на тралене, защото загубил през последния рейс чисто нова мрежа — разправя ми кокът, — когато тя се скъсала от тежестта на рибата, „и то в единствения тих ден през целия рейс“.
Към средата на следобеда звънецът звъни отново. Трикратен звън. Това е сигналът лебедката да бъде пусната и палубните да стават от койките. На палубата се дава команда „Избий!“. Буксирните въжета се освобождават от блока на кърмата и просъскват през водата, за да влязат в съответните ролки. Стъпка по стъпка кабелите се изтеглят, като под тях се точат малки водни струи. Изведнъж синята вода закипява и на повърхността избива широко петно от пяна и мехури. Главите се надвесват очаквателно над фалшборда. Тралните дъски се показват изпод водата и почти едновременно, олекнала от въздуха в дихателните мехури на уловените риби, се издига и торбата на трала.
Ако се съди от това как плава торбата, като подскача високо над водата, имаме добър улов. Всяка трална дъска е изтеглена с дрънкане на борда и бухва тежко, след което бива привързана към мястото си. Средните части на предното въже на ликтроса се изтеглят на борда с лебедката, а останалата част от мрежата палубните събират на ръка. Когато във водата остава само торбата на трала, прекарват под нея въже и я издигат на борда, а тя облива с вода палубните, докато се люшка тромаво над фалшборда.
Боцманът се стрелва под издутата мрежа — това е по традиция негова задача — и отвързва възела, който я държи затворена. Той отскача встрани и с шумолене, плъзгане и цопване рибният водопад потича в приемните бункери.
— Една торба — мърмори помощникът. — Не е лошо за тези води, през деня.
„Торба“ е термин, който означава едно изпразване на мрежата. Ако торбата на трала бъде изпразнена на два пъти, тогава уловът е две торби и т.н.
Рибите са повечето „въглищарчета“ — красиви черногърби риби, известни в рибарските магазини като „скална сьомга“. Има само няколко от „зелените“, както рибарите наричат треските, и няколко спариди, известни като „войници“ или „новобранки“ поради яркочервения им цвят. Гледам как новобранките бавно умират на палубата, патетично отворили уста и с опулени очи — последица от промяната на налягането, когато бъдат изтеглени на повърхността.
Докато тралните въжета изтрополяват отново във водата и спирачките на лебедката скърцат, палубните се залавят за работа с острите си като бръсначи ножове за изкормяне. За половин час уловът е изкормен и прибран и палубните отново бягат долу. От сега нататък няма да има отдих. Шкиперът вече съобщава за улова на собствениците, които с шифровани телеграми ще изпратят към нас и други траулери от техния флот.
В камбуза кокът пее. Той приготвя специален чай, защото днес е неделя, а по традиция неделният чай се поднася с варена шунка, курабии и консервирани плодове. Очите му святкат, докато реже шунката.
— Цяла торба въглищарчета. Това е най-богатият улов, който съм виждал през последните три рейса. Знаеш ли, мисля, че ще успеем.
А преди да падне нощта, вече зная със сигурност, че не съм кутсузлия. Нова пълна торба е изтеглена на борда, сетне още две. Зиме уловът винаги е по-добър през нощта, но май всеки си мисли, че най-после сме квит с рибата. Дори и морските птици. „Фашода“ е обкръжена от някаква зловеща, мълчалива компания. Те пърхат като молци на светлината на палубните лампи и кръжат над кърмата в голям връхлитащ рояк като приближаваща снежна буря. Когато торбата на трала се покаже на повърхността, те се скупчват гракайки, борейки се, биейки се, шляпайки неистово по вълнуващата се черна вода, умиращи от желание да се доберат до рибата.
Мрежата се люшка над борда, мокра и издуваща се, от бримките се подават главите на малки спариди, които изглеждат като крехки, почупени розови кукли. Кръглият месец, който играе над безкрайната, величествена шир на Атлантика, придава на сцената тайнствеността на езически ритуал. В приемните бункери лунната светлина пада върху блестящите сребърни кореми на рибите и върху палубните, потънали до бедрата в някаква касапска сцена, порещи и режещи. Никой не забелязва нищо, нито пък го е грижа. С всеки фунт риба, който идва на борда, техните пликове със заплатите набъбват.
Тъй като работата ми в камбуза за тази вечер свърши, слизам долу в рибния цех да помогна на Чарли и Пийт, младия палубен с мършавото лице, да приберат рибата. Рибният цех представлява дълбок трюм, опасан с лавици за рибата и с голяма купчина ситно счукан лед в предния край. По време на рейса ледът отново се беше омръзнал и Пийт и аз го сечем с кирки и брадви и го хвърляме с лопата до мястото, където Чарли нарежда спретнато по лавиците най-хубавата риба. Всеки пласт риба се покрива отгоре с лед, който я запазва, докато стигнем в пристанището.
Както и другите, Чарли е в добро настроение и пее „О, Розмари, обичам те“ колкото му глас държи с хубавия си тенор. Песента е прекъсвана от време на време от плясъка на изкормените риби, някои от тях дълги по четири стъпки, които падат на една платформа в средата на цеха. Това ми прилича на фантастична пантомима — с Чарли и Пийт като двама от по-безбожните комисионери, — представена в някаква странна пародия на пещерата на Аладин, където светлините бляскат и искрят от купчините ледени кристали и дългите, полузамръзнали тела на рибите.
После обикалям квадратните приемни бункери, като разглеждам странните екземпляри, които са били измъкнати от дълбочина деветдесет клафтера. Има някаква противна, кръгла, сива маса, чиято дълга тъпа муцуна е пълна с малки зъби, които решително се впиват в ботуша ми. Това е риба-монах, нейната опашка е деликатес, високо ценен от шкипера. Край нея лежи морски паяк, разперил на две стъпки косматите си крака. В съседния бункер има плах на вид кафявобял морски плъх и един морски дявол, чиято опашка е извита напред и който вее пред устата си малко пискюлче кожа като примамка за по-малките риби.
Нашият трал извлича морски звезди и дори скали заедно с една стара тенджера, която кокът беше хвърлил през борда. Връщам му я тържествено. След като се накиска, той започва да изброява нещата, които може да извлече тралът, и завършва зловещо с една история как някакъв палубен, изхвърлен през борда по време на бурята се върнал четири часа по-късно, когато трупът му се изтърсил от торбата на трала пред ужасените му другари.
Цялата седмица тралихме бавно напред-назад, а на хоризонта Ферьорските острови се виждаха като купчина белоглави гиганти. Към нас се присъединиха „Фарандоул“ и един мощен на вид германски траулер. Постепенно доброто настроение на палубните изчезна под напрежението, съпровождащо изтеглянето на трала, корменето на рибата, кърпенето на мрежите и траленето, което ставаше денонощно през интервали от три и половина часа. Така продължи пет дни. Палубните почнаха да тръпнат при дрънкането на звънеца, който ги викаше на палубата, и само Чарли си запази настроението да остроумничи, когато отнасях чая на шкипера:
— Кажи на стария проклет К. Б. Кокран, че неговият състав е готов да играе отново.
Очите на шкипера бяха също така изморени. Но той се усмихваше и бърбореше, когато оставях чайника му на малката лавица до щурвала. Този път щастието му се беше върнало, а човек трябва да е щастлив шкипер, за да поддържа своя кораб.
Петъчният чай беше триумфална работа. Боцманът, който сякаш винаги научаваше пръв новините, влезе с танцови стъпки и изкрещя:
— Тръгваме за в къщи, момчета. Това беше последното тралене.
Незабавно уморените очи с множество тъмни кръгове около тях и затъпели от безсънието се оживиха. Десетина гласа изпълниха столовата със спорове за нашия улов.
— Хиляда бъчви?
— Не, нито фунт повече от седемстотин и петдесет — рече помощник-капитанът, чиято задача беше да преценява улова.
— Глупости, стар мизерник! Долу има хиляда бъчви… на мен ли ще ги разправяш. Натъпкал съм до една всички… — отвръща Чарли презрително, защото помощникът е известен с това, че омаловажава улова.
В един от ъглите Хари бута настрани фиша си от футболния тотализатор и вади дълго парче канап с възли, с които е записал всяка кошница с черен дроб. От рибешкия черен дроб може да се добива ценно масло, а всеки палубен получава процент от „парите за дроба“ в добавка към дяла от останалия улов. Късите дебели пръсти на Хари заработиха с парче молив, докато накрая той вдигна глава и обяви дивидент от десет лири стерлинги на човек.
Чарли беше песимистично настроен.
— Цените, знаеш, са паднали.
— А каква е тогава цената на въглищарчетата?
— Петдесет шилинга бурето, това е всичко, което ще получим — отговаря боцманът.
— Експлоатация, ето какво е това — изказва неодобрението си Чарли и се извръща от масата уж с отвращение. — Все пак предполагам, че с тия пари ще успеем да прекараме добре в старата „Железница“, което едва ли можехме да кажем при последния рейс. Я да видим, хвърляме котва вторник сутрин, това ще ни даде време за пет бири в „Железницата“ и четири рома в…
Палубните се заловиха да съставят едно сложно разписание за пиенето. А аз се дивех на ентусиазма, който проявяваха при завръщането си: никой сякаш не беше взел под внимание факта, че отново ще бъдат тук след някакви си два дни в пристанището.
На палубата улавям за последен път Ферьорските острови там на хоризонта, далеч зад кърмата, а сетне един фучащ снежен шквал ги крие от погледа. Сега държим курс на югоизток, като подскачаме и се люлеем над вълните и компресорът свисти ликуващо, докато порим с пълна скорост да занесем улова бързо у дома. Каквото и да казват за цените песимистите в столовата, с нашия трюм, претъпкан с добре наредена, подходящо заледена риба, те ще държат в ръцете си дебели пликове с пари в дългата моряшка стая край доковете.
— … с много обич. Подпис Етел. Край на телеграмата. — Горе в рубката чувам как шкиперът на един траулер, който излиза в морето, препредава телеграмата от жената на един от нашите. После отривистият глас на радиостанцията Хъмбър приканва нашия шкипер да започне. Той изпраща телеграма до собствениците, които на свой ред ще изпратят телеграми до семействата на моряците от „Фашода“, като посочват времето на нашето пристигане.
Следващите два дни ще минат бързо. Рибарят се гордее със своя кораб и след като палубните си отспят, ние отново ще се заловим здраво с него и ще метем, ще перем, ще чистим и ще лъскаме. Но първо, решавам аз, ще се изкъпя, преди да започне паниката.
Защото, преди да заобиколим Спърн хед, всички палубни ще бъдат в кърмовия коридор, изкъпани, избръснати, с намазани с брилянтин коси и облечени в елегантни костюми и сиви мушами, с малки чанти в ръка, където е ризата и единственият чифт долно бельо, носено от тях през целия рейс.
Такситата вече ще са поръчани и малка група жени ще се събере пред вратите на шлюза или на Райби скуер — жените, които са поддържали дома през последната седмица, които ще изперат бельото на мъжете си, ще им сготвят и ще им създадат удобства по време на двата безценни дни на брега. А в замяна някои от рибарите ще бъдат пияни през целите тези два дни, някои — само част от това време, което си е право. Може би няколко души ще изведат децата с колата или ще разкопаят градината.
Всички те тайничко ще се радват да изкачат отново дългата стълба до полубака в четвъртък сутринта. Всички ще се порадват малко, когато „Фашода“ ще се плъзне навън между вратите на шлюза. Защото това са мъже, чийто живот и минало, настояще и бъдеще — е извън вратите на шлюза, зад Спърн хед. И те не биха желали друг живот.
Джеймз Харпър е щурман далечно плаване. Един от най-активните сътрудници в периодичните издания на английското издателство „Блекууд“.
Джоузеф Конрад (1857–1924) е роден в полска Украйна. В продължение на двадесет години е плавал по моретата под френски и английски флаг и дори през 1884 год. е взел капитански диплом. Същата година става английски поданик. Разделя се с морето през 1894 год., за да се посвети на литературна дейност. През 1895 год. отпечатва първия си разказ, който му донася световна известност. Всичките му творби имат за сюжет живота в морето. По-известни негови произведения са „Господарят Джим“ (1900), „Младост“, „Сърцето на нощта“, „Тайфун“ (1902), „Ностромо“ (1904) и др.
Катрин Менсфийлд (1888–1923) е родена в Нова Зеландия, но е прекарала по-голямата част от живота си в Англия. Авторка на няколко сборника с разкази, които се отличават с дълбоко проникновение в психологията на гергите, с лиризъм и човечност.
Шалимар (Капитан Ф. К. Хенри) — (1875–1952) е роден в Белфаст и свързва живота си с морето още от шестнадесетгодишна възраст. През 1899 год. става капитан на кораб и известно време работи като инструктор по навитация. През 1903 год. се връща отново в морето и няколко кораба са плавали под негова команда до пенсионирането му през 1924 год. Като писател той е изградил името си главно чрез страниците на „Блекуудс Мегъзин“, където за периода 1927–1951 са се появили сто и три негови разказа. Разказите му са събрани в единадесет сборника, най-известните от тях са: „На път“, „Кораби и хора“, „Из корабния дневник на спомените“ и др. Написал е също и три романа.
Джон Уелмън (починал 1970) е работил дълги години в Западна Африка. През Първата световна война е служил в кралския щурмови корпус. Повечето от неговите статии и разкази имат за сюжет живота и историята на Африка, по чиито проблеми той винаги е бил смятан за безспорен познавач.
Дж. В. Баклънд е служил в английския търговски флот като навигатор. Автор е на разкази с морска тематика.
В. С. Притчет (1900) е роден в Ипсич, Съфолк. Автор е на романи, както и на няколко сборника с разкази, виден английски писател.
Гилбърт Хакфърд Джоунз (1900) е бивш капитан 1-ви ранг от английския флот. Автор е на повече от четиридесет книги. По-известни от тях са „Правдив разказ за подводниците“, „Борба до край“ и „Рискът“.
Гордън Майър (1919–1968) е роден в Лондон. Постъпил на служба в английския флот през 1940 год. като моряк. След две години става офицер, а след други четири — командир на военен кораб. След Втората световна война се заселва в Южна Америка, където живее от литературен труд. Написал е много разкази, романи и два пътеписа, последният от които — „Лято във високите ширини“ му донася значителен успех. Неговите романи, разкази и статии са получили няколко литературни награди.
Джон Хауисън е шотландец. Най-голяма негова страст били пътешествията, от които черпи и сюжети за своите произведения. Автор е на множество разкази и статии и на една книга „Горна Канада“ (1825). В основата на разказа му „Писмата на Вандердекен“ е използвана легендата за Летящия холандец.
Уилиям Трейвис по време на Втората световна война е бил пилот в английската авиация. След това се заселва на един гръцки остров, където добива име в подводния риболов и морския живот на Средиземноморието. За своите приключения и опит в тази област е написал много статии и една книга.
Уестън Мартир (1885–1968) е бил известен ветроходец и един от най-видните сътрудници на изданията за ветроходство. Той е един от основателите на Океанския ветроходен клуб. От книгите му най-известни са „Моряци в южните морета“ (1928) и „Милионер с 200 лири“ (1934). Последната книга се смята сега за класическа в маринистичната литература.
Локлин Макглин (1916) е роден в Ирландия. Дългогодишен журналист, автор на пиеси и разкази.
Робърт Кънди сега е директор на филмова компания в Лондон. През последните години той взе участие в една експедиция до Канадска Арктика, чиято цел бе да проучи събитията по изчезването на сър Джон Франклин и неговите кораби, тръгнали да изследват Северозападния проход. Дейността на експедицията е описана от Робърт Кънди в книгата „Бийкън шест“ (1970).
Включените в тази антология разкази на писателите Джеймз Харпър, Джоузеф Конрад, Шалимар, Джон Уелмън, Гилбърт Хакфърд-Джоунз, Гордън Майър, Джон Хауисън, Уилиям Трейвис, Уестън Мартир и Робърт Кънди се публикуват с разрешение на издателската къща William Blackwood & Sons Ltd, Edinburgh, Scotland и са взети от сборника „Tales of the Sea from Blackwood“.
Останалите разкази са подбрани от различни периодични издания.