Когато Мегре въздъхна уморен и избута стола си назад от бюрото, върху което беше опрял лакти, разпитът на Карл Андерсен продължаваше вече седемнайсет часа.
През прозорците без пердета се виждаше последователно как на обяд тълпата шивашки работнички и чиновници влизаха набързо да хапнат в малките млечни барове на площад „Сен Мишел“, след това оживлението намаляваше, после в шест часа уличният човешки поток се насочваше към метрото и влаковите гари, а пред аперитивите се шляеха посетители.
Сена беше забулена в изпарения. Мина последният влекач с червени и зелени светлини, като теглеше след себе си три патрулни катера. Последният автобус. Последният влак на метрото. Накрая прибраха големите рекламни плакати на киното и затвориха железните му решетки…
А в кабинета на Мегре печката сякаш мъркаше по-силно от обикновено. На масата имаше полуизпити чаши и остатъци от сандвичи.
Сигурно някъде избухна пожар, защото се чу шумът от колите на пожарникарите. После хайка блокира за кратко улицата. Към два часа от Префектурата се върна и по-късно излезе затворническата кола през двора на ареста, където изсипа плячката си.
Разпитът продължаваше. На всеки един или два часа, в зависимост от умората си, Мегре натискаше някакъв бутон. Инспектор Люка, който дремеше в съседен кабинет, влизаше, хвърляше поглед върху записките на комисаря и продължаваше разпита.
Мегре отиваше да се изтегне на едно походно легло, за да се заеме след това с нови сили със случая.
В Префектурата беше безлюдно. На няколко пъти влизаха и излизаха полицаи от групата за борба с проституцията. Към четири часа сутринта един инспектор доведе някакъв продавач на наркотици и го обработи набързо.
Сена се обви в ореол от млечна мъгла, която постепенно избледня, раздвижи се и светлината заля пустите кейове. По коридорите отекнаха стъпки. Звъняха телефони. Другаде набираха. Тракаха врати, шумоляха метлите на чистачките.
Мегре остави силно загрятата си лула на масата, изправи се и изгледа задържания от главата до петите с лошо настроение, примесено с възхищение към него.
Да издържиш седемнайсет часа на такъв тежък разпит. Предварително му бяха свалили връзките от обувките, подвижната колосана яка и вратовръзката и му бяха изпразнили джобовете.
През първите четири часа го бяха оставили да стои прав в средата на кабинета и въпросите го засипваха като куршуми от автомат.
— Жаден ли си?…
Мегре беше вече на четвъртата половинка и затворникът леко се усмихна. Пи жадно.
— Гладен ли си?…
Караха го да сяда, после да става. Държаха го седем часа без храна, а после, докато той лакомо ядеше един сандвич, му досаждаха с въпросите си.
Разпитваха го двамата на смени. В почивките те можеха да подремнат, да се оттеглят, да се отърват от продължителността на този монотонен разпит.
И пак те не издържаха! Мегре повдигна рамене, потърси си студена лула в едно чекмедже, избърса изпотеното си чело.
Може би го удивляваха не толкова физическата и моралната устойчивост на този човек, колкото неговата смущаваща елегантност, изисканото му поведение, които той запази докрай.
Един светски човек, който излиза от стаята за обиск без вратовръзка, след това издържа цял час съвсем гол заедно със стотина злосторници в помещенията за удостоверяване на юридическата самоличност, разкарван от апарата за снимки до стола за антропометрия, блъскан от всички страни, изложен на унизителните подигравки на някои от заобикалящите го, рядко успява да си запази самоувереността, която в частния му живот е била типична за него.
А след като е изтърпял и неколкочасов разпит, е истинско чудо, ако все още нещо го отличава от който и да е скитник.
Карл Андерсен не се беше променил. Въпреки измачкания костюм си бе запазил изискания вид, какъвто служителите от Следствената полиция рядко имаха възможност да наблюдават, изискаността на аристократ, с онази нотка на сдържаност, на твърдост, с едва загатнатата надменност, присъща най-вече на дипломатическите среди.
Той беше по-висок от Мегре, с широки рамене, но гъвкав и слаб, с тесен ханш. Продълговатото му лице беше бледо, устните — малко безцветни.
Носеше черен монокъл, закрепен пред лявото му око.
— Махнете го! — му заповядаха.
Той се подчини с лека усмивка. Откри едно стъклено око, което гледаше неприятно втренчено.
— Някаква злополука ли?…
— Да, самолетна…
— Значи сте воювали?
— Аз съм датчанин. Не ми се е налагало да воювам. Но там имах самолет за туризъм…
Това изкуствено око беше толкова смущаващо на младото му лице с правилни черти, че Мегре избоботи:
— Можете да си сложите пак монокъла…
Андерсен не се беше оплакал нито веднъж независимо от това, дали го държаха прав, или забравяха да му дадат да яде или да пие нещо. От мястото си той можеше да вижда движението по улицата, преминаващите моста трамваи и автобуси, един червеникав слънчев лъч преди свечеряване, а сега — оживлението на светлата априлска утрин.
Той стоеше все така изправен, без поза, като единственият признак за умора беше тесният тъмен кръг под дясното му око.
— Поддържате ли всичките си показания?
— Поддържам ги.
— Давате ли си сметка, че те звучат неправдоподобно?
— Давам си сметка, но не мога да лъжа.
— И се надявате, че ще ви пуснем на свобода поради липса на фактически доказателства?
— На нищо не се надявам…
Поради умората сега в думите му се долавяше съвсем леко чуждият акцент.
— Държите ли да ви прочета протокола от разпита, преди да ви накарам да го подпишете?
Последва неопределено махване с ръка като на светски човек, отказващ чаша чай.
— Ще обобщя накратко написаното. „Пристигнали сте във Франция преди три години заедно със сестра си Елзе. Живели сте един месец в Париж. После сте наели една вила на главното шосе Париж — Етамп, на три километра от Арпажон, на така наричания Кръстопът на трите вдовици.“
Карл Андерсен потвърди с леко кимване.
— „От три години живеете там в такова усамотение, че местните хора не са виждали сестра ви дори и пет пъти. Никакви отношения със съседите ви. Купили сте си малък ситроен пет конски сили, стар модел, с който сам ходите да пазарувате в Арпажон. Всеки месец идвате в Париж все със същата кола.“
— За да предавам проектите си на фирмата „Дюма и Син“ на улица „Четвърти септември“, точно така!
— „Проекти за щамповане на платове за мебели. За всеки проект ви плащат по петстотин франка. Правите средно по четири проекта на месец, значи за две хиляди франка…“
Нов знак на одобрение.
— „Нямате приятели. Сестра ви няма приятелки. В събота вечер сте си легнали пак както обикновено, заключили сте сестра си в стаята и, съседна на вашата. Обяснявате това, твърдейки, че тя е много страхлива… така да е!… В седем часа сутринта в неделя господин Емил Мишоне, застрахователен агент, който живее в една вила на сто метра от вашата, влиза в гаража си и установява, че неговата кола — нова, шестцилиндрова, известна марка, е изчезнала и е била заменена с вашата бричка…“
Андерсен не помръдна. Машинално посегна към изпразнения си джоб, в който сигурно държеше обикновено цигарите си.
— „Господин Мишоне, който от няколко дни насам говори из цялата местност само за своята нова кола, приема това за лоша шега. Идва у вас, намира външната порта с желязна решетка заключена и звъни напразно. Половин час по-късно той разказва тази неприятна случка в участъка, откъдето изпращат хора на вашия адрес… Не намират там нито вас, нито сестра ви… но в замяна на това откриват в гаража ви колата на господин Мишоне, в която на мястото на шофьора лежи, паднал върху волана, мъртвец, прострелян от упор с изстрел в гърдите… Документите му не са били откраднати… Убитият се именува Исак Голдберг, търговец на диаманти от Антверпен…“
Без да прекъсва, Мегре дозареди печката.
— „Полицията проявява усърдие, обръща се към служителите на гарата в Арпажон, които са ви видели заедно със сестра ви да вземате първия влак за Париж… Залавят ви двамата, когато пристигате на гара Орсе… вие отричате всичко…“
— Отричам да съм убивал когото и да било…
— Отричате също така да познавате Исак Голдберг…
— За първи път го виждах, мъртъв, на волана на някаква кола, която не е моя, в собствения ми гараж…
— И вместо да уведомите полицията, побягвате заедно със сестра си…
— Уплаших се…
— Нищо ли нямате да добавите?
— Нищо!
— И продължавате да твърдите, че не сте чули нищо през нощта в събота срещу неделя?
— Аз спя много дълбоко.
Той повтаряше за петдесети път все същите изречения и Мегре, преуморен, натисна електрическия звънец. Влезе инспектор Люка.
— Ще се върна скоро!
* * *
Петнайсетина минути трая разговорът между Мегре и съдебния следовател Комелио, който вече беше уведомен за случая. Той сякаш още отначало биеше отбой.
— Ще видите, че това ще излезе едно от онези престъпления, каквито за щастие се случват по едно на десет години и никога не се разкриват напълно докрай!… И тъкмо на мен да се случи!… Всичките подробности въобще не се връзват!… Защо е била тази замяна на колите?… И защо Андерсен не взема колата от своя гараж, за да избяга, ами слиза пеша до Арпажон, за да се качи оттам на влака?… Каква работа е имал този търговец на диаманти на Кръстопътя на трите вдовици?… Повярвайте ми, Мегре! И за вас, и за мен отсега започва серия от неприятности… Освободете го, ако искате… Може би не грешите, като смятате, че щом той е издържал на този седемнайсетчасов разпит, няма да успеете да изкопчите нищо повече от него…
Клепачите на комисаря Мегре бяха леко зачервени, защото беше спал твърде малко.
— Видяхте ли сестрата?
— Не! Когато ми доведоха Андерсен, девойката вече е била върната вкъщи от хората на полицията, които искали да я разпитат на място. Оставили са я там. Под наблюдение е.
Двамата си стиснаха ръце. Мегре се върна в кабинета си, където Люка наблюдаваше вяло задържания, който беше опрял чело на стъклото на прозореца и чакаше без напрежение.
— Свободен сте! — изрече Мегре още с влизането си.
Андерсен не потрепна дори, но посочи с леко движение голия си врат и обувките без връзки.
— Ще получите нещата си в канцеларията. Естествено, ще трябва да бъдете на разположение на полицията. При най-малкия опит за бягство ще ви пратя в затвора Ла Санте…
— Какво става със сестра ми?…
— Ще си я намерите вкъщи…
Датчанинът сякаш все пак се развълнува леко, когато прекрачваше прага, защото махна монокъла си и прекара ръка върху липсващото си око.
— Благодаря ви, господин комисар.
— Няма за какво!
— Давам ви честната си дума, че съм невинен…
— Нищо не ви питам!
Андерсен се поклони и изчака Люка да го съпроводи до канцеларията.
В преддверието някой, който бе присъствувал на последната сцена, стана от мястото си, негодуващо слисан, и забърза към Мегре.
— Какво означава това?… Нима го освобождавате?… Не е възможно, господин комисар…
Беше господин Мишоне, застрахователят, собственикът на новата шестцилиндрова кола. Той влезе самоуверено в кабинета и остави шапката си върху една маса.
— Идвам най-вече по повод колата.
Дребно човече със сивеещи коси, облечено с неумело старание, той повдигаше непрекъснато крайчетата на поддържаните си мустаци.
Като говореше, издължаваше устни и правеше с ръцете си движения, за да покаже, че е категоричен, подбираше думите си.
Той именно се оплакваше! Точно него трябваше да защитава правосъдието! Не беше ли това начин да се представи за герой?
Не се съобразяваше с нищо. Цялата Префектура беше длъжна него да слуша.
— Тази нощ имах дълъг разговор с госпожа Мишоне, с която се надявам, че скоро ще се запознаете… Тя е на моето мнение… Имайте предвид, че баща й беше учител в гимназията в Монпелие, а майка й даваше частни уроци по пиано… Щом ви го казвам, значи е така… Накратко…
Това беше любимата му дума. Произнасяше я едновременно рязко и уклончиво.
— Накратко, нужно е да се вземе някакво решение в най-кратък срок… Като всеки човек, дори и като най-богатите, като граф Д’Аренвил например, и аз си купих новата кола на изплащане… Подписах осемнайсет полици… Забележете, че можех да я платя и в брой, но е излишно да се замразяват капитали… Граф Д’Аренвил, за когото току-що ви споменах, направи същото със своята кола „Испано“… Накратко…
Мегре не помръдваше, дишаше шумно.
— Не мога да се лиша от колата си, защото тя ми е крайно необходима за упражняване на професията ми… Имайте предвид, че моят район се разпростира на трийсет километра от Арпажон… Впрочем госпожа Мишоне е на същото мнение като мен… Ние не искаме повече кола, в която е бил убит човек… Правосъдието трябва да направи необходимото, за да ни снабди с нова кола, същата марка като предишната, с тази разлика, че сега искам тъмночервена, което въобще не е от значение за цената… Забележете, че моята беше разработена кола и сега ще трябва да…
— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
— Простете!…
Още една дума, която той обичаше да употребява.
— Простете, господин комисар! От само себе си се разбира, че съм готов да ви помогна с всичко, което знам, и с опита, който съм натрупал за отношенията в нашия край… Но трябва спешно да получа кола…
Мегре прекара ръка по челото си.
— Добре, скоро ще дойда да разговаряме у вас…
— А с колата какво?…
— Веднага, щом приключи следствието, ще ви върнат вашата…
— Но нали ви казвам, че госпожа Мишоне и аз…
— Предайте моите уважения на госпожа Мишоне!… Довиждане, господине…
Всичко стана толкова бързо, че застрахователят няма време да се възпротиви. Отново се намери на площадката отвън, с шапката, която му бяха пъхнали в ръката, а прислужникът му обясни:
— Оттук, ако обичате! Първата стълба вляво… вратата насреща…
През това време Мегре завъртя два пъти ключа на вратата и сложи на печката да се топли вода, за да си направи силно кафе.
Колегите му смятаха, че работи. Наложи се обаче да го събудят един час по-късно, защото бе пристигнала телеграма от Антверпен, която гласеше:
„Исак Голдберг, четирийсет и пет годишен, търговски посредник за продажба на диаманти, много добре познат в областта. Средна ръка. Добра препоръка от банката. Всяка седмица пътува с влак или със самолет за Амстердам, Лондон, Париж.
Луксозна вила и Боргерхут, улица «Дьо Кампин». Женен. Баща на две деца — на осем и дванайсет години.
Госпожа Голдберг, уведомена, взела влака за Париж.“
* * *
В единайсет часа на другата сутрин иззвъня телефонът. Обаждаше се Люка.
— Ало! Намирам се на Кръстопътя на трите вдовици. Обаждам ви се от гаража, който е на двеста метра от къщата на Андерсенови… Датчанинът се върна вкъщи… Желязната врата пак е заключена… Друго нищо особено…
— А сестрата?…
— Трябва да е тук, но аз не съм я виждал…
— А трупът на Голдберг?
— Закаран е в залата за дисекции в Арпажон…
* * *
Мегре се прибра у дома на булевард „Ришар-Льоноар“.
— Изглеждаш изморен! — каза простичко жена му.
— Приготви ми куфара с дрехи и чифт обувки за смяна.
— За дълго ли заминаваш?…
На огъня вреше ядене. В спалнята прозорецът беше отворен и леглото разстлано, за да се проветри. Госпожа Мегре още не бе намерила време да махне фибите, които придържаха косата й, навита на тънки букли.
— Довиждане…
Той я целуна. Когато излизаше, тя забеляза:
— Отваряш вратата с дясната ръка…
Това не беше обичайно за него. Винаги отваряше с лявата ръка. Госпожа Мегре не криеше, че е суеверна.
— Какъв е случаят този път?… Някаква банда ли?…
— Още не знам.
— Далече ли заминаваш?
— Все още не знам.
— Ще се пазиш, нали?…
Но той вече слизаше по стълбите и едва се обърна да й махне с ръка. На булеварда спря едно такси.
— До гара Орсе… Или всъщност… Колко струва едно отиване до Арпажон?… Триста франка заедно с връщането?… Потегляйте тогава!…
Рядко му се случваше такова нещо. Но сега беше изтощен. Едва прогонваше съня, клепачите го смъдяха.
Освен това може би беше малко смутен. Не толкова, задето бе отворил вратата с дясната ръка. Още по-малко от тази необичайна история с откраднатата кола на Мишоне, открита по-късно с мъртвец на волана в гаража на Андерсен.
Всъщност именно личността на последния го беше потиснала така.
„Седемнайсет часа под такъв обстрел!“
Опитни бандити и тарикати, преминали през полицейските участъци на цяла Европа, не можеха да издържат на такова изпитание.
Може би именно заради това Мегре беше освободил Андерсен!
Независимо от тези мисли, след като минаха Бур-ла-Рен, той заспа на задната седалка на колата. Шофьорът го събуди в Арпажон, където бе спрял пред стария пазар със сламен покрив.
— В кой хотел ще отседнете?
— Продължете до Кръстопътя на трите вдовици…
Колата се плъзна нагоре по лъскащите от машинно масло павета на главния път, от двете страни на който имаше огромни реклами за Виши, за Довил, на големи хотели или на марки бензин.
Стигнаха до един кръстопът. Гараж с пет помпи за бензин, боядисани в червено. Вляво табела с надпис сочеше пътя за Авренвил.
Наоколо, докъдето стига погледът — поля.
— Тук е! — каза шофьорът.
Имаше само три сгради. Първо къщата на собственика на гаража, облицована с гипсови плочи, построена набързо поради напиращата работа в гаража. Зареждаха с бензин голяма спортна кола с алуминиева каросерия. Механици поправяха една камионетка за пренасяне на месо и колбаси.
Отсреща друга, каменна къща, тип вила, с тясна градинка и желязна ограда, висока два метра. Месингова табелка с надпис: Емил Мишоне, застраховки.
Третата къща отстоеше на двеста метра. Стената, която обграждаше парка, позволяваше да се видят само първият етаж на къщата, покритият с плочи покрив и няколко хубави дървета.
Къщата сигурно беше строена преди век. Една от ония хубави някогашни селски вили с малка къщичка за градинаря, барака, курник, обор и външна каменна площадка с пет стъпала, от двете страни на които имаше големи бронзови фенери.
Малкото циментирано езерце беше сухо. От комина с похлупак се издигаше право нагоре тънка струя пушек.
И друго нищо. Оттатък полята се виждаше една скала, покриви на селскостопански ферми, изоставен към края на изораните площи плуг.
А по гладкото шосе минаваха коли, натискаха клаксоните си, разминаваха се, задминаваха се.
Мегре слезе от колата с куфара в ръка, плати на шофьора, който, преди да поеме към Париж, купи бензин от гаража.
Люка се подаде от банкета за пешеходци край шосето, чиито дървета го прикриваха, и се приближи към Мегре, който остави куфара до краката си. Тъкмо когато щяха да си стиснат ръцете, се чу нарастващо свистене и мигновено някаква състезателна кола профуча с пълна сила досами полицаите, толкова близо, че куфарът отхвръкна на три метра.
Нищо повече не се видя. Колата с турбодвигателя задмина една талига за слама и изчезна на хоризонта.
Мегре се смръщи.
— Често ли минават такива?
— Тази е първата… Човек може да се закълне, че нас целеха, не смятате ли така?
Следобедът беше мрачен. Зад един прозорец на вилата на Мишонетови пердето леко се раздвижи.
— Има ли къде да се спи тук?
— Да, в Арпажон или в Авренвил… До Арпажон са три километра, Авренвил е по-близо, но там има само една странноприемница…
— Занеси там куфара ми и запази стаи. Нещо за отбелязване?
— Нищо… Наблюдават ни от вилата… Там е госпожа Мишоне, която разпитах преди малко… Една доста закръглена брюнетка, която едва ли има добър характер.
— Знаеш ли защо наричат мястото тук Кръстопътя на трите вдовици?
— Осведомих се за това… Заради къщата на Андерсенови… Тя е още от времето на революцията… Някога е била единствената сграда на този кръстопът… Последни, може би отпреди петдесет години, там живеели три вдовици, майка с двете си дъщери. Майката била на деветдесет години и немощна. По-възрастната дъщеря била на шейсет и седем, а другата — на шейсет и няколко отгоре. Три стари маниачки, толкова стиснати, че нищо не купували отвън, а се препитавали само от своята зеленчукова градина и птичия си двор… Щорите на прозорците никога не се отваряли… По цели седмици никой не ги виждал… По-възрастната дъщеря си счупила крака, което открили чак когато тя умряла… Шантава история!… Дълго време не се чувал и най-малък лум откъм Къщата на трите вдовици… Хората взели да приказват… Кметът на Авренвил се решил да дойде да види какво става… Заварил ги и трите мъртви, умрели отпреди повече от десет дена!… Казаха ми, че вестниците доста писали за това тогава… Един местен учител, силно заинтригуван от тази загадка, даже издал брошурка, в която твърдял, че дъщерята със счупения крак от злоба към все още подвижната си сестра я отровила, а заедно с нея и майка си… Тя умряла по-късно край двата трупа, защото не можела да се движи и да се храни!…
Мегре бе насочил поглед към къщата, от която се виждаше само покривът, после огледа новата вила на Мишонетови, още по-новия гараж, колите, които пътуваха с осемдесет километра в час по главното шосе.
— Иди да запазиш стаите… После се върни…
— Какво ще правите?
Комисарят вдигна рамене, тръгна първо към желязната порта на Къщата на трите вдовици. Постройката беше просторна, обградена от три-четири хектара парк, където имаше няколко чудесни дървета.
Спускаща се под лек наклон алея ограждаше една зелена поляна и извеждаше от едната страна до площадката пред къщата, а от другата — до гараж, приспособен в един стар обор, на чийто покрив имаше закрепена макара.
Нищо не помръдваше. Освен струйката дим от комина, нищо не подсказваше, че зад спуснатите пердета има живот. Започваше да се здрачава и някъде далеч коне прекосяваха полето, за да се приберат във фермата.
Мегре забеляза един дребен човек, който се разхождаше по шосето, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на фланеления си панталон, с лула между зъбите, с каскет на главата. Човекът се приближи свойски към Мегре, както на село се заговарят между съседи.
— Вие ли ръководите следствието?
Той беше без колосана яка, по пантофи. Сакото му обаче беше от скъп английски сив плат, а на ръката му имаше пръстен с голям скъпоценен камък.
— Аз съм собственикът на гаража на кръстопътя… Забелязах ви отдалеч…
Беше явно бивш боксьор. Носът му е бил чупен. По лицето му сякаш още личаха нанасяните от юмруци удари. Провлеченият му глас беше прегракнал, груб, но съвсем самоуверен.
— Какво ще кажете за тази история с колите?…
Като се засмя, се видяха златни зъби.
— Ако не беше трупът, за мен случката би била смешна… Вие не можете да разберете!… Нямате представа за оня тип насреща, гос’ин Мишоне, както ние го наричаме… Човек, който не обича фамилиарностите, носи ей такива колосани яки и излъскани обувки… А пък госпожа Мишоне!… Нима още не сте я видели?… Оо! Тези хора се дърлят за щяло и нещяло, готови са да викат полиция, задето колите вдигали много шум, когато спират пред моите помпи за бензин…
Мегре гледаше събеседника си, като нито го насърчаваше, нито го обезкуражаваше. Просто го гледаше, което винаги объркваше дърдорковците, но не можеше да смути собственика на гаража.
Една кола за разнасяне на хляб мина и човекът по пантофи извика:
— Здравей, Клеман!… Клаксонът ти е готов!… Поискай си го от Жожо!… — после продължи, обърнат към Мегре, като му предлагаше цигара: — От месеци говореше, че ще си купува нова кола и досаждаше на всички продаващи коли, включително и на мен!… Искаше отстъпка!… Разиграваше ни!… Каросерията била ту много тъмна, ту много светла… Искаше да е плътно бордо, но не съвсем бордо и все пак да е бордо… Накрая купи от един колега от Арпажон… но признайте, че е голяма минавка само няколко дни по-късно да намери колата си в гаража на трите вдовици!… Какво ли не бих дал да се порадвам на вида на нашия добър приятел на сутринта, когато е видял старата бричка на мястото на своята шестцилиндрова кола… Жалко за мъртвеца, който обърка всичко!… Защото в края на краищата един мъртвец си е мъртвец и с такова нещо шега не бива!… Слушайте, защо не прескочим до къщи да пийнем по чашка? На кръстопътя няма кръчми… Но и това ще стане! Само да намеря някой кадърен мъж да я върти, пък аз ще го финансирам…
Той сигурно забеляза, че приказките му не намират никакъв отзвук, та подаде ръка на Мегре.
— До скоро виждане…
Отдалечи се със същата крачка, после се спря, за да поговори с един селянин, който караше двуколка. Зад завесите на Мишонетови продължаваше да се крие нечие лице. Сега, вечерта, полето от двете страни на шосето изглеждаше спокойно, неподвижно, само някъде отдалеч се чуваха шумове, конско цвилене, камбанният звън на някаква църква на десетина километра оттук.
Мина първата кола със запалени фарове, но те мъждукаха в полуздрача.
Мегре протегна ръка към шнура на звънеца, висящ вдясно от входа на зиданата ограда. Приятни ниски звуци от удари върху бронз отекнаха в градината, последвани от доста продължителна тишина. Вратата на каменната площадка не се отвори. Но едрият пясък, с който бе покрита алеята зад къщата, изскърца. Оформи се висок силует с млечнобяло лице, черен монокъл.
Без видимо вълнение Карл Андерсен се приближи до желязната порта, отвори я и кимна с глава.
— Предполагах, че ще дойдете… Навярно искате да видите гаража… От прокуратурата го запечатаха, но вие сигурно имате право да го…
Беше облечен в същия костюм, както по време на разпита в Ке дез Орфевр: подчертано елегантен костюм, започнал да се излъсква.
— Сестра ви тук ли е?…
Вън вече не беше толкова светло, за да можеше да се забележи някакво трепване на лицето му, но Андерсен беше принуден да намести монокъла си.
— Да…
— Бих искал да се видя с нея…
Леко колебание. Ново кимване с глава.
— Последвайте ме, ако обичате…
Заобиколиха постройката. Зад нея се простираше широка поляна, а отпред имаше тераса. Всички стаи на партера излизаха направо на тази тераса чрез високи френски врати-прозорци.
Нито една стая не светеше. В дъното на парка воали мъгла забулваха стволовете на дърветата.
— Ще позволите ли да водя аз?
Андерсен бутна една остъклена врата и Мегре го последва в голям салон, цял потънал в полумрак. Вратата остана отворена и вътре проникна свежият и натежал вечерен въздух, както и мирисът на мокра трева и листа. Само една цепеница в камината искреше леко…
— Ще отида да повикам сестра си…
Андерсен не светна, дори сякаш не бе забелязал, че вече се стъмва. Останал сам, Мегре обиколи бавно стаята и се спря пред един триножник, на който се виждаше скица с гваш. Беше проект за щампа на модерен плат със смели тонове и странен десен.
И все пак рисунката беше по-малко странна от обстановката, в която Мегре си представи някогашните три вдовици.
Някои мебели сигурно са били техни. Имаше фотьойли стил ампир с олющена боя по рамките и с изтъркана коприна и рипсени завеси, които сигурно не са били разтваряни от петдесет години насам.
За сметка на това обаче по протежението на едната стена имаше библиотека от бяло дърво с полици, върху които бяха натрупани неподвързани книги на френски, немски, английски и на датски навярно.
Бели, жълти и пъстри покривки контрастираха с една остаряла мека табуретка, с нащърбените вази, с килима, в средата на който бе останала само основата.
Полумракът се сгъстяваше. Някъде далече измуча крава. От време на време леко бръмчене на мотор разкъсваше тишината, усилваше се, по шосето минаваше кола с натиснат клаксон, а шумът на мотора отминаваше и заглъхваше.
В къщата никакъв шум. Само слабо подраскване, пукане! Едва долавящи се неопределени шумове, по които можеше да се съди, че в къщата има живот.
Карл Андерсен влезе пръв. Белите му ръце издаваха известна нервност. Той не каза нищо и остана за миг неподвижен до вратата.
Лек шум от плъзгащи се стъпки по стълбите.
— Сестра ми Елзе — обяви най-сетне той.
Тя се появи с неопределени очертания в полумрака. Движеше се като филмова звезда, или по-скоро като идеалната жена от юношески мечти.
От черно кадифе ли беше роклята? Тя продължаваше да бъде по-тъмно петно в сравнение с всичко останало — една дълбока, пищна сянка. А малкото останала във въздуха разпиляна светлина се концентрира върху нежните й руси коси и върху матовото лице.
— Казаха ми, че искате да разговаряте с мен, господин комисар… Но най-напред заповядайте, седнете…
Тя повече говореше с акцент от брат си. Пеещият й глас се понижаваше на последната сричка на думите.
Брат й се държеше край нея като роб пред господарката си, която е длъжен да охранява.
Тя пристъпи малко напред и чак когато дойде съвсем наблизо, Мегре забеляза, че е висока колкото Карл. Тесният ханш подчертаваше още повече източената й фигура.
— Цигара! — каза тя, обръщайки се към брат си.
Той забърза към нея смутен, непохватен. Тя щракна със запалка, която взе от някаква маса, и за миг червеният пламък надви на тъмносиния цвят на очите й.
След това тъмнината стана още по-осезателна, дотолкова, че комисарят, недоволен, потърси ключа за осветлението, но не го намери и промърмори:
— Може ли да ви помоля да светнете?
Той трябваше да пусне в ход цялата си самоувереност. Струваше му се, че разигралата се сцена беше твърде театрална. Театрална ли? По-скоро твърде необичайна, като парфюма на Елзе, който бе изпълнил стаята, откакто беше влязла тя.
И главното твърде непривична за ежедневния живот. Може би просто съвсем непривична!
Този чужд акцент… Безупречното поведение на Карл и черният му монокъл… Цялата смесица от пищност и отвратителни вехтории… Та чак и роклята на Елзе, която човек не би могъл да види по улицата, нито в театъра, или дори в светския живот…
На какво се дължеше това? Без съмнение на начина, по който тя носеше роклята си. Защото кройката й беше съвсем обикновена. Платът прилепваше точно по тялото, обвиваше и врата й, та се виждаха само лицето и ръцете…
Андерсен се наведе над някаква маса и извади стъклото на една газена лампа от времето на трите вдовици — с висока порцеланова стойка, украсена с имитация на бронз.
Лампата освети кръг с диаметър два метра в единия ъгъл на салона. Абажурът беше оранжев.
— Извинете… Не съм видял, че всички столове са отрупани…
Андерсен освободи един фотьойл стил ампир от нахвърляните върху него книги, които наслага без ред върху килима. Елзе пушеше права, с изопнато тяло, обвито в кадифе.
— Вашият брат, госпожице, твърди, че не е чул нищо особено през нощта в събота срещу неделя… Навярно има прекалено дълбок сън.
— Да, прекалено — повтори тя, изпускайки малко дим.
— Вие също ли не сте чули нищо?
— Нищо особено, нищо!
Тя говореше бавно, като чужденка, която мисли на родния език и след това превежда мислено изреченията си.
— Виждате, че ние живеем на главно шосе. Нощем движението почти не намалява. Всеки ден от осем часа вечерта камиони пътуват към халите и вдигат голям шум… В събота към него се добавят и колите на излетниците, които отиват край Лоара или Солон… Сънят ни постоянно се прекъсва от бръмчене на мотори и свистене на гуми, от човешки гласове. Ако къщата не беше толкова евтина…
— Да сте чували нещо за някой си Голдберг?
— Никога…
Навън още не се беше стъмнило съвсем. Зеленината на поляната беше толкова наситена, че сякаш можеше да се преброят всички стръкчета трева, така ясно се открояваха те едно от друго.
Паркът, макар и неподдържан, хармонираше добре като декор в опера. Всяка група дървета, всяко отделно дърво, дори всеки клон си беше на мястото. Полята наоколо, простиращи се чак до хоризонта, и покривът на някаква далечна ферма завършваха тази симфония на тукашния край Ил дьо Франс.
В салона, напротив, сред старите мебели и гърбовете на книгите, надписани на чужди езици, се чуваха думи, които Мегре не разбираше. Пък и тия двама чужденци, братът и сестрата, и най-вече сестрата, хвърляха някаква нотка на дисхармония.
Не беше ли това нотка на сладострастие, на похотливост? Впрочем девойката не се държеше предизвикателно. Жестовете и поведението й бяха съвсем естествени…
Естествени, но неподходящи за този декор. Комисарят би разбрал по-лесно трите старици с чудовищните им страсти!
— Бихте ли ми позволили да разгледам къщата?
Никакво колебание нито у Карл, нито у Елзе. Той взе лампата, а тя седна в един фотьойл.
— Последвайте ме, ако обичате…
— Предполагам, че прекарвате по-голямата част от времето в салона?
— Да… Аз работя тук, а докато е светло, и сестра ми остава долу…
— Прислуга нямате ли?
— Вие вече знаете колко припечелвам. Твърде малко, за да мога да си позволя прислуга…
— Кой готви?
— Аз…
Той го каза просто, без смущение, без срам и докато вървяха по някакъв коридор, Андерсен отвори една врата, протегна лампата към кухнята и рече с безразличие:
— Извинете за безпорядъка…
Там цареше повече от безпорядък. Беше отвратително. Върху масата, покрита с парче мушама, имаше спиртник със засъхнало по него изкипяло мляко, някакъв сос, мазнина. Крайчета хляб. Остатък от шницел в един тиган, сложен направо върху масата, а в мивката мръсни съдове.
Когато се върнаха в коридора, Мегре хвърли поглед към салона, където все още беше тъмно и святкаше само цигарата на Елзе.
— Не ползуваме столовата и малкия хол в предната част на къщата. Искате ли да ги видите?…
Лампата освети някакъв много красив паркет, скупчени мебели, разстлани по пода картофи. Щорите на прозорците бяха спуснати.
— Нашите стаи са горе…
Стълбището беше широко. Едно стъпало изскърца. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силна ставаше миризмата на парфюм.
— Тук е моята стая…
Обикновен матрак, сложен направо на земята, представляваше нещо като диван. Скромна тоалетна масичка. Голям гардероб стил Луи XV. Един препълнен с фасове пепелник.
— Много ли пушите?
— Сутрин в леглото… Трийсетина цигари, докато чета…
Пред вратата, разположена срещу неговата, той каза много бързо:
— Стаята на сестра ми…
Но не я отвори. Лицето му помрачня, когато Мегре завъртя бутона на дръжката и бутна вратата.
Андерсен продължаваше да държи лампата и не приближи светлината. Въздухът беше така наситен с миризма на парфюм, че човек направо се задавяше.
В цялата къща липсваше стил, ред, разкош. Някакъв временен лагер, в който използуваха извехтели вещи.
В полумрака обаче тази стая напомни на комисаря топъл приятен оазис. Паркетът не се виждаше, защото беше покрит с кожи от различни животни, между които и една разкошна тигрова кожа, служеща за килимче пред леглото.
Леглото беше от абаносово дърво, покрито с черно кадифе. Върху кадифето имаше разхвърляно омачкано копринено бельо.
Андерсен се отдалечи неусетно с лампата в коридора и Мегре го последва.
— Има още три стаи, които са празни…
— Впрочем излиза, че само стаята на сестра ви гледа към шосето…
Карл не отговори и посочи едно тясно стълбище.
— Вътрешното стълбище за прислугата… Ние не го ползуваме… Ако искате да видите гаража?…
Слязоха един подир друг на светлината на движещата се газена лампа. В салона святкаше все още само червеният край на запалена цигара.
Колкото повече Андерсен навлизаше в стаята, толкова повече я обвиваше светлината. Двамата видяха Елзе полуизлегнала се в един фотьойл, насочила безразличен поглед към тях.
— Не предложихте чай на господин комисаря, Карл!
— Благодаря, никога не пия чай…
— Аз обаче бих изпила един. Уиски желаете ли? Или може би… Карл! Моля ви…
И Карл, смутен, нервен, остави лампата и запали един малък спиртник, върху който имаше сребърен чайник.
— Какво да ви предложа, господин комисар?
Мегре не можеше да определи причината за лошото си настроение. Атмосферата край него беше едновременно интимна и объркваща. Големи цветове с виолетови тичинки цъфтяха върху платното на триножника.
— И така — каза той, — най-напред някой е откраднал колата на господин Мишоне. Голдберг е бил убит в същата кола, която по-късно някой е откарал във вашия гараж. Вашата кола пък е била преместена в гаража на застрахователя…
— Просто невероятно, нали?
Елзе говореше с приятно пеещ глас, докато палеше нова цигара.
— Брат ми твърдеше, че ще заподозрат нас, защото убитият е намерен в нашия гараж… Искаше да избяга… Само че аз не исках… Бях убедена, че всеки ще разбере, че ако ние сме убийците, не бихме имали никакъв интерес да…
Тя млъкна изведнъж и потърси с очи Карл, който тършуваше в един ъгъл…
— Хайде де, нищо ли няма да предложите на господин комисаря?…
— Извинете… аз… аз току-що видях, че не е останало никакво питие…
— Все сте такъв! За нищо не мислите!… Ще трябва да ни извините, господин…
— Мегре.
— … господин Мегре… Ние пием много малко алкохол и…
Чуха се стъпки в парка и Мегре успя да разпознае силуета на инспектор Люка, който го търсеше.
— Какво има, Люка?
Мегре се приближи до високата стъклена врата. Зад него бе мрачната атмосфера на салона, пред него лицето на Люка в свежата тъмнина на парка.
— Няма нищо, господин комисар… Търсих ви…
И Люка се опита, леко смутен, да надникне над раменете на комисаря вътре в помещението.
— Запази ли ми стая?
— Да… Има телеграма за вас… Госпожа Голдбер пристига тази нощ с кола…
Мегре се извърна и видя чакащия със сведено чело Андерсен и Елзе, която пушеше, поклащайки нетърпеливо крак.
— Сигурно ще дойда да продължа разпита утре — рече той. — Моите уважения, госпожице…
Тя поздрави с леко снизходителна любезност. Карл тръгна да изпрати двамата полицаи до желязната врата на градината.
— Няма ли да влезете в гаража?
— Утре…
— Вижте какво, господине… Предложението ми сигурно ще ви се стори съмнително… Искам да ви помоля да използувате услугите ми, ако мога да ви бъда полезен с нещо… Знам, че съм чужденец и освен това най-сериозните улики водят към мен… Това именно ме кара да направя всичко възможно, за да откриете виновника… Не се сърдете на непохватността ми…
Мегре впери поглед в неговия. Видя една тъжна зеница, която бавно се отмести. Карл Андерсен затвори портата и се върна вкъщи.
* * *
— Какво те прихваща, Люка?
— Не бях спокоен… Мина доста време, откакто съм се върнал от Авренвил… Не знам защо, този кръстопът изведнъж ми се стори гаден…
Двамата вървяха в мрака от едната страна на шосето. Коли минаваха рядко.
— Опитах се да възстановя мислено престъплението — продължи той — и колкото повече се замислям, толкова по-заплетен ми се струва този трагичен случай.
Бяха стигнали до вилата на семейство Мишоне, която сякаш беше едната крайна точка на триъгълник, чиито други два ъгъла образуваха от едната страна гаража, а от третата — Къщата на трите вдовици.
Четирийсет метра между гаража и Мишонетови. Сто метра между тях и Андерсенови.
Свързваше ги правата лъскава линия на шосето, заградено от двете страни като река от високи дървета.
Откъм Къщата на трите вдовици не се виждаше никаква светлина. У застрахователя светеха два прозореца, но поради тъмните завеси прозираше само една ивица светлина, впрочем не отвесна ивица, от което можеше да се заключи, че някой отдръпваше леко завесата на височината на човешки бой, за да поглежда навън.
Откъм гората се виждаха млечнобелите дискове на помпите за бензин, а малко по-нататък един ярко осветен правоъгълник струеше навън от работилницата, където кънтяха удари с чук.
Двамата мъже се бяха спрели и Люка, който беше един от най-дългогодишните сътрудници на Мегре, поясни:
— Преди всичко Голдберг трябва да е стигнал дотук. Видяхте ли трупа му в моргата на Етамп? Не сте?… Около четирийсет и пет годишен, подчертано еврейски тип… Дребен здравеняк с яка челюст, с изпъкнало чело, над което се вият къдрави като на овца коси… Великолепен костюм… Изискано бельо с неговия монограм… Човек, свикнал да живее нашироко, да командува, да пръска пари, без да се замисля… Никаква кал, никакъв прах по излъсканите му обувки… Следователно, дори да е пристигнал в Арпажон с влака, той не е изминал пеш трите километра, които ни делят от града…
Моята версия е, че е пристигнал от Париж, а може би от Антверпен с кола…
Лекарят твърди, че храносмилането на вечерята му е било приключило при настъпването на смъртта, която е била мигновена… За сметка на това са открили в стомаха му голямо количество шампанско и печени бадеми.
В Арпажон никой хотелиер не е продавал шампанско през нощта в събота срещу неделя и се обзалагам, че в целия град не можете да намерите печени бадеми…
Един камион премина с петдесет километра в час, като вдигаше голям шум от подскачащи железа.
— Погледнете гаража на Мишоне, господин комисар. Няма и година, откакто застрахователят притежава кола. Първата му кола е била стара таратайка, та той я подслонявал в онзи дървен навес с лице към шосето, заключен с катинар. Оттогава не е намерил време да си построи друг гараж. Там именно са отишли да вземат новата му шестцилиндрова кола. Трябвало е да я откарат в Къщата на трите вдовици, да отворят желязната порта, гаража, да изкарат оттам бричката на Андерсен, да вкарат на нейно място колата на Мишоне… И на всичкото отгоре да поставят Голдберг на волана и да го застрелят с един куршум от упор… Никой нищо не е видял, нищо не е чул!… Никой няма алиби!… Не знам дали и вие имате същото впечатление като мен, но на връщане от Авренвил преди малко по здрач се почувствувах доста несигурен… Стори ми се, че случаят се очертава зле, тук има нещо ненормално, нещо коварно…
Приближих се до желязната порта на Къщата на трите вдовици… Знаех, че вие сте там… Фасадата беше тъмна, но аз съзрях някакво жълтеникаво сияние в градината…
Знам, че е глупаво!… Но се изплаших!… За вас, разбирате ли ме?… Не се обръщайте бързо назад… Госпожа Мишоне дебне иззад завесата…
Сигурно се мамя… И все пак съм готов да се закълна, че половината от шофьорите на минаващите коли ни наблюдават някак особено…
Мегре плъзна последователно поглед по сградите на триъгълника. Потънало в мрака, полето не се виждаше. Вдясно от магистралата пред гаража започваше пътят за Авренвил, край който не растяха дървета, както край главното шосе, а само от едната му страна се проточваше редица телеграфни стълбове.
На осемстотин метра няколко светлини: най-ранобудните къщи на селото.
— Шампанско и печени бадеми! — промърмори сърдито комисарят.
Той тръгна бавно с шляеща се крачка и се спря пред гаража, където под силната светлина на мощна лампа механик в работен комбинеюн сменяше гума на една кола.
Това беше по-скоро сервиз за поправки, отколкото гараж. Вътре имаше десетина коли, всичките бяха овехтели, все стари модели, а една от тях — без колела, без мотор, останала й само каросерията, висеше на вериги на един скрипец.
— Да вървим да вечеряме! В колко часа трябва да пристигне госпожа Голдберг?
— Не знам… Вечерта…
* * *
Странноприемницата в Авренвил беше празна. Бар, няколко бутилки, голяма печка, един билярд малък модел с твърди бордюри около окъсаното платно, едно куче и една котка, легнали сгушени…
Собственикът обслужваше клиентите, докато в кухнята се виждаше жена му, която пържеше шницели.
— Как се казва собственикът на гаража на кръстопътя? — попита Мегре и глътна една сардина, поднесена им за ордьовър.
— Господин Оскар…
— Отдавна ли живеят тук?
— Може би от осем години… А може и от десет… Аз си имам бричка и кон… Затова…
И той продължи да обслужва клиентите си без особено усърдие.
Не беше от приказливите. Погледът му бе потаен като на човек, който се пази от нещо.
— Ами господин Мишоне?
— Той е застраховател…
Това беше всичко.
— Бяло вино ли ще пиете или червено?
Той дълго се пипка, за да извади едно парче от тапата, което беше паднало в бутилката, най-сетне преля виното в друг съд.
— Ами обитателите на Къщата на трите вдовици?
— Тях, така да се каже, почти не съм ги виждал… Поне дамата, защото, изглежда, че там има някаква дама… Главното шосе, това не ви е Авренвил…
— По-изпържени ли? — извика жена му от кухнята.
Мегре и Люка млъкнаха, всеки следваше нишката на собствените си мисли.
В девет часа, след като изпиха по чашка подправена ябълкова ракия, те излязоха на пътя, повървяха малко напред-назад, после се отправиха към кръстопътя.
— Тя няма да дойде.
— Чудя се каква работа е имал Голдберг в този край… Шампанско и печени бадеми! Намерили ли са диаманти в джобовете му?
— Не… Само две хилядарки и няколко франка в портфейла му…
Гаражът беше все така осветен. Мегре забеляза, че къщата на господин Оскар не беше построена на пътя, а се издигаше зад работилницата, така че прозорците й не се виждаха…
Монтьорът, още по работен комбинезон, ядеше, седнал на стъпалото на една кола. Неочаквано самият собственик на гаража излезе от тъмнината на пътя на няколко крачки от полицаите.
— Добър вечер, господа.
— Добър вечер — изръмжа Мегре.
— Приятна нощ! Ако се задържи така, ще имаме чудесно време за Великден…
— Я кажете — попита грубо комисарят, — работилницата ви цяла нощ ли е отворена?
— Отворена — не! Но винаги има дежурен, който спи на едно походно легло. Вратата се затваря… Постоянните клиенти звънят, ако имат нужда от нещо…
— Много ли коли минават през нощта по шосето?
— Много — не! Но все пак има… Камиони, които снабдяват Парижките хали… В този край се произвеждат най-ранните плодове и зеленчуци и главно специален вид салати… Понякога им се свършва бензинът… Или се налага да им се направи някаква малка поправка… Не желаете ли да влезете да пийнем по нещо?…
— Благодаря.
— Грешите… Но все пак не настоявам… Значи още не сте разкрили тази история с колите? Знаете ли, господин Мишоне сигурно ще се поболее от мъка!… Особено ако не му върнат веднага пак шестцилиндрова!…
В далечината светна фар, започна да се увеличава. Чу се бръмченето на мотор. Мина една сянка.
— Докторът от Етамп — промърмори собственикът на гаража. — Беше отишъл на консултация в Арпажон… Колегата му сигурно го е задържал на вечеря…
— Всички коли, които минават оттук, ли познавате?
— Много от тях… Ето вижте тези два фенера… Карат салати за халите… Тези хора не се подчиняват да си палят фаровете… И заемат цялото шосе!… Добър вечер, Жюл!…
Нечий глас отвърна от високата кабина на минаващия камион, после се видяха малките червени светлини на задните фарове, които нощта побърза да погълне.
Някъде минаваше влак, една светеща гъсеница се проточи през хаоса на нощта.
— Експресът от девет и трийсет и две… Наистина ли не желаете да пийнете нещичко?… Слушай, ей, Жожо!… Когато свършиш вечерята, провери третата помпа, която спря да работи внезапно.
Блеснаха нови фарове. Но колата отмина. Не беше госпожа Голдберг.
Мегре пушеше непрекъснато. Оставяйки господин Оскар пред гаража му, той се заразхожда напред и назад, следван от Люка, който си мърмореше нещо сам на себе си.
Никаква светлина в Къщата на трите вдовици. Полицаите минаха десет пъти пред желязната порта. И десетте пъти Мегре вдигаше машинално очи нагоре към прозорците, зад които знаеше, че е стаята на Елзе.
Следваше вилата на Мишонетови, построена без стил, съвсем нова, с лакирана дъбова врата и смешна малка градинка.
После идваше гаражът, монтьорът се бе заел да поправи помпата за бензин, а господин Оскар му даваше съвети с ръце в джобовете.
Един камион, който идваше откъм Етамп и пътуваше за Париж, спря, за да му напълнят резервоара. Върху купищата зеленчук лежеше и спеше човек — придружаваща охрана, който изминаваше този маршрут всяка нощ по същото време.
— Трийсет литра!
— Всичко наред ли е?…
— Всичко е наред!
Шум на амбреаж и камионът се отдалечи и се спусна с шейсет километра в час по нанадолнището към Арпажон.
— Тя няма да дойде вече! — въздъхна Люка. — Явно е решила да преспи в Париж…
Те минаха още три пъти напред и назад двестата метра на кръстопътя, после Мегре неочаквано сви по пътя към Авренвил. Когато стигна до странноприемницата, лампите с изключение на една бяха изгасени и в кафенето не се виждаше жива душа.
— Струва ми се, че чувам мотор на кола…
И двамата се извърнаха. Точно така. Два фара пробиваха нощния мрак откъм селото. Някаква кола навярно зави пред гаража със забавен ход. Някой говореше.
— Питат за пътя…
Най-после колата се приближи, осветявайки един след друг телеграфните стълбове. Мегре и Люка попаднаха в снопа светлина, застанали и двамата пред странноприемницата.
Изсъска спирачка. Шофьорът слезе от колата и отиде да отвори задната врата.
— Тук ли е наистина? — попита отвътре женски глас.
— Да, госпожо… Авренвил… И има закачена елхова клонка горе на вратата…
Показа се обут в копринен чорап крак, който стъпи на земята. Мярна се кожено палто. Мегре тръгна към новопристигналата.
В този миг се чу гърмеж, вик и жената падна с лице напред върху паважа, като буквално се смаза и остана така, прегъната одве, свита на топка, и само единият й крак се изопна, разтърсен от спазъм.
* * *
Комисарят и Люка се спогледаха.
— Заеми се с нея! — рече бързо Мегре.
Но вече бяха изгубили няколко секунди. Изумен, шофьорът стоеше неподвижен на мястото си. На първия етаж на странноприемницата се отвори прозорец.
Изстрелът беше дошъл откъм полето, вдясно от шосето. Тичайки, комисарят извади револвера си от джоба. Чу нещо, приглушен шум от стъпки върху глинената почва. Но той не можеше да види нищо поради фаровете, които така силно осветяваха част от декора, че всичко останало наоколо беше потънало в пълен мрак.
Той извика, извръщайки се назад:
— Фаровете!…
Отначало не последва нищо. Мегре повтори изречението. Тогава се случи едно катастрофално недоразумение. Шофьорът или Люка насочи единият фар към комисаря.
От това силуетът му се откри съвсем черен, огромен върху голата земя на полето.
Убиецът сигурно беше по-надалеч или вляво, или вдясно, във всички случаи обаче вън от обсега на светлинния кръг.
— Фаровете, дявол ви взел! — изкрещя Мегре още веднъж.
Той стискаше юмруци от ярост. Бягаше на зигзаг като преследван заек. Поради силното осветяване дори представата за разстоянията беше погрешна. Така той изведнъж видя на сто метра пред себе си помпите на гаража.
После се очерта една човешка фигура съвсем наблизо, чу се пресипнал глас:
— Какво се е случило?…
Мегре се спря рязко, вбесен, унизен, изгледа господин Оскар от главата до краката и се увери, че по домашните му пантофи няма никаква кал.
— Никого ли не видяхте?…
— Само една кола, която питаше за пътя към Авренвил…
Комисарят забеляза една червена светлинка на магистралата по посока към Арпажон.
— Какво е това?
— Един камион за халите.
— Спря ли тук?
— Само колкото да налее двайсет литра…
Откъм странноприемницата се долавяше някакво раздвижване, а фарът продължаваше да опипва голото поле. Погледът на Мегре се спря неочаквано върху къщата на Мишонетови, той прекоси шосето и натисна звънеца.
Отвори се една малка шпионка.
— Кой е?
— Комисарят Мегре… Искам да говоря с господин Мишоне…
Отвътре издрънча верига, после две резета. В ключалката се превъртя ключ. Появи се госпожа Мишоне, неспокойна, дори стресната, и неволно погледна бегло в двете посоки.
— Не го ли видяхте?
— Не е ли вкъщи? — сопна се Мегре с лека надежда в гласа.
— Тоест… Не знам… Аз… Току-що се стреля, нали? Но влезте!
Тя беше около четирийсетгодишна, с непривлекателно лице и с резки черти.
— Господин Мишоне излезе за момент, за да…
Вляво имаше отворена врата — там беше трапезарията. Масата не беше прибрана от вечерята.
— Преди колко време излезе той?
— Не знам… Може би има половин час…
Нещо се раздвижи в кухнята.
— Имате ли прислуга?
— Не… Може би е котката…
Комисарят отвори вратата и видя самия господин Мишоне, който се връщаше през вратата към градината. Обувките му бяха натежали от кал. Той бършеше потта си.
Настъпи тишина, миг на смайване, по време на който двамата мъже се изгледаха.
— Оръжието ви! — каза твърдо комисарят.
— Кое?…
— Дайте си оръжието, бързо!
Застрахователят му подаде малък револвер с барабан, който измъкна от джоба на панталона си. Но шестте куршума бяха на мястото си. Дулото на револвера беше студено.
— Откъде идвате?
— Оттам…
— Какво означава „оттам“?
— Не се страхувай, Емил!… Никой няма да посмее да ти стори зло!… — намеси се в разговора госпожа Мишоне. — В края на краищата това е прекалено… Моят зет, който е мирови съдия в Каркасон…
— Момент, госпожо, Разговарям със съпруга ви… Вие идвате от Авренвил… Какво сте правили там?
— Авренвил?… Аз?…
Той трепереше. Напразно се мъчеше да се държи спокойно. Изумлението му обаче не изглеждаше подправено.
— Кълна ви се, че идвам оттам, от Къщата на трите вдовици… Исках лично да ги дебна, защото…
— Не ходихте ли на полето?… Нищо ли не чухте.
— Сякаш имаше изстрел?… Убиха ли пак някого?…
Мустаците му бяха увиснали. Той погледна жена си, както хлапак гледа майка си в миг на опасност.
— Кълна ви се, господин комисар, кълна ви се…
Той удари с крак по пода, а на миглите му се показаха две сълзи.
— Нечувано! — избухна той. — Отначало ми крадат колата. Слагат труп в моята кола! После отказват да ми я върнат, на мен, който съм работил петнайсет години, за да мога да си я купя!… А сега ме обвиняват, че…
— Мълчи, Емил!… Аз ще разговарям с него!…
Но Мегре не й даде такава възможност.
— Нямате ли друго оръжие вкъщи?
— Само този револвер, който купихме, когато построихме вилата… И още нещо! Куршумите вътре са същите, които продавачът лично постави тогава в пълнителя…
— Казвате, че идвате от Къщата на трите вдовици?
— Страхувах се да не ми откраднат отново колата… Исках аз сам да разузная как стоят нещата… Промъкнах се в парка, или по-точно казано, се покатерих на оградата…
— Видяхте ли ги?
— Кого?… Тях двамата?… Андерсенови ли?… Разбира се!… Там са, в салона… Карат се от един час насам…
— Вие си тръгнахте, когато чухте изстрела ли?
— Да… Но не бях сигурен, че е изстрел… Стори ми се само… Бях неспокоен…
— Никого другиго ли не видяхте?
— Никого…
Мегре се отправи към вратата. Щом я отвори, видя господин Оскар, който тъкмо се канеше да прекрачи прага.
— Изпраща ме вашият колега, господин комисар, да ви кажа, че жената е мъртва… Моят механик отиде да предупреди полицията в Арпажон… Той ще доведе лекар… Разрешавате ли?… Не мога да оставя гаража без човек…
В Авренвил все още се виждаха бледите фарове, които осветяваха част от стената на странноприемницата, и движещи се около една кола сенки.
Мегре крачеше бавно с наведена глава през полето, където пшеницата беше започнала да пробожда земята с бледозелените си кълнове.
Беше сутрин. Грееше слънце и въздухът трептеше от песните на невидими птички. Пред вратата на странноприемницата в Авренвил Люка очакваше представителя на Прокуратурата, като същевременно охраняваше таксито, докарало госпожа Голдберг дотук, след като тя го била наела в Париж на площада пред операта.
Съпругата на антверпенския търговец на диаманти беше положена върху желязно легло горе на първия етаж. Бяха покрили с чаршаф трупа й, който лекарят, пристигнал още през нощта, беше съблякъл само донякъде.
Започваше хубав априлски ден. На полето, където заслепеният от фаровете Мегре напразно беше преследвал убиеца и сега пристъпваше крачка по крачка подир оставените през нощта следи, двама селяни товареха в една каруца захарно цвекло, а конете чакаха търпеливи край тях.
Двете редици дървета край главното шосе разсичаха на части панорамата. Червените помпи за бензин пред гаража блестяха на слънцето.
Мегре пушеше, муден, упорит, навярно мрачен. Следите, открити на полето, сякаш доказваха, че госпожа Голдберг е била убита с куршум от карабина, тъй като убиецът не се беше приближил на повече от трийсет метра до странноприемницата.
Отпечатъците не бяха много показателни — неподковани обуща среден номер. Те очертаваха дъга, по която можеше да се стигне до Кръстопътя на трите вдовици, почти на същото разстояние до къщата на Андерсенови, до вилата на Мишонетови и до гаража.
С една дума, това не беше никакво доказателство! Не представляваше никаква нова улика, затова, когато излезе на шосето, Мегре стискаше по-силно от обикновено мундщука на лулата между зъбите си.
Видя господин Оскар на прага на гаража, с ръце в джобовете на доста широкия си панталон и с блажено изражение на нахалното си лице.
— Нима сте станали вече, господин комисар? — извика той през шосето.
В същия миг една кола спря между гаража и Мегре. Беше малкият петцилиндров ситроен на Андерсен… Датчанинът седеше зад волана, с ръкавици, с мека шапка на главата, с цигара между устните. Той свали шапка за поздрав.
— Разрешавате ли две думи, господин комисар?
После добави през смъкнатото до себе си стъкло с обичайната си любезност:
— Исках на всяка цена да ви помоля да ми разрешите да замина за Париж… Надявах се, че ще ви срещна тук някъде… Ще ви кажа какво ме принуждава за това… Днес е 15 април… Това е денят, когато получавам хонорара за работата си от „Дюма и Син“… Освен това днес трябва да платя наема…
Опита се да се извини с бегла усмивка.
— Твърде жалки причини, както виждате, но наложителни… Имам нужда от пари…
После той сне за миг черния си монокъл, за да го намести по-добре, и Мегре извърна глава, защото не обичаше да среща вторачения поглед на стъкленото му око.
— А сестра ви?…
— Именно… Исках да поговоря с вас и за това… Ще бъде ли нахално, ако ви помоля да наредите да наглеждат от време на време дома ми?…
Три тъмни коли се изкачиха по склона откъм Арпажон и свърнаха наляво към Авренвил.
— Какво означава това?…
— Хората на Прокуратурата… Госпожа Голдберг беше убита тази нощ в момента, когато слизаше, от една кола пред вратата на странноприемницата…
Мегре дебнеше реакцията му. От другата страна на шосето господин Оскар се разхождаше лениво пред гаража си.
— Убита!… — повтори Карл.
После добави с неочаквана нервност:
— Вижте какво, господин комисар… Аз трябва да замина за Париж… Не мога да остана без пари, и то в деня, когато доставчиците представят фактурите си… Но искам, щом като се върна, да помогна за откриването на виновника… Ще ми разрешите, нали?… Не знам нищо определено… Но усещам нещо… Как да ви кажа?… Предугаждам някакъв заговор…
Наложи се той да приближи колата си досами тротоара, тъй като един идващ откъм Париж камион натискаше силно клаксона да му сторят път.
— Заминавайте! — каза Мегре.
Карл поздрави, забави се колкото да запали една цигара, преди да натисне амбреажа, и бричката му се спусна по склона, после бавно се заизкачва по отсрещния скат.
Три коли бяха спрели пред входа на Авренвил и наоколо се движеха силуети.
— Не искате ли да пийнете нещо?
Мегре смръщи вежди, като видя усмихнатия собственик на гаража, който продължаваше да му предлага да се почерпят.
Тъпчейки лулата си, той се отправи към Къщата на трите вдовици, където в големите дървета на градината прехвърчаха и кряскаха птици. Наложи се да мине пред вилата на Мишонетови.
Прозорците бяха отворени. На първия етаж, в спалнята, се виждаше госпожа Мишоне с шапчица на главата, която изтърсваше китено килимче.
На партера застрахователят, без подвижна колосана яка, небръснат, почти невчесан, гледаше пътя с едновременно мрачен и разсеян поглед. Той пушеше лула с тръба от черешово дърво. Щом забеляза комисаря, се престори, че изтърсва лулата си, за да не го поздрави.
Няколко мига по-късно Мегре звънеше на желязната порта на къщата на Андерсенови. Чака напразно десет минути. Всички щори на прозорците бяха спуснати. Не се чуваше никакъв шум освен непрекъсващият шепот на птиците, които превръщаха всяко дърво в отделен възбуден мир.
Най-после той вдигна рамене, огледа ключалката, избра един шперц, с който повдигна езичето на бравата. И както предишната вечер, заобиколи сградата, за да се приближи до големия френски прозорец на салона.
Почука на вратата, но и оттам никой не му отговори. Тогава влезе вътре, упорит, мърморещ, погледна към отворения грамофон с плоча върху диска.
Защо му трябваше да го пуска? Не би могъл да отговори. Иглата заскърца. Някакъв аржентински оркестър засвири танго, докато комисарят тръгна нагоре по стълбите.
На първия етаж стаята на Андерсен беше отворена. До една закачалка Мегре забеляза чифт обувки, които явно бяха излъскани, защото четката и кутията с боята стояха още до тях, докато подът беше покрит с прах от кал.
Комисарят си беше пречертал върху лист хартия контурите на отпечатъците, открити в полето. Сравни ги. Бяха съвсем еднакви.
И все пак той дори не трепна. Сякаш не се зарадва. Продължаваше да пуши, все така мрачен, както при събуждането си сутринта.
Чу се женски глас:
— Ти ли си?…
Той се подвоуми. Не виждаше кой приказва. Гласът идваше откъм стаята на Елзе, чиято врата беше затворена.
— Аз съм… — произнесе най-после той колкото се може по-неясно.
Последва доста дълга тишина. После изведнъж:
— Кой е там?…
Късно беше да се опита да лъже.
— Комисарят, който идва снощи… Бих желал да ви кажа няколко думи, госпожице…
Пак тишина. Мегре се мъчеше да предугади какво ли правеше тя от другата страна на тази врата, очертана от тънка ивица светлина.
— Слушам ви… — каза тя най-после.
— Бъдете любезна да ми отворите… Ако не сте облечена, мога да почакам…
Все тази дразнеща тишина. После кратък смях.
— Искате от мен трудно нещо, господин комисар.
— Защо?
— Защото съм заключена… Ще се наложи да разговаряте с мен, без да ме виждате…
— Кой ви е заключил?
— Брат ми Карл… Аз го моля за това, когато излиза, защото много се страхувам от скитници…
Мегре не каза нищо, извади шперца от джоба си и го пъхна безшумно в ключалката. Гърлото му се сви леко. Може би някакви смущаващи мисли му минаха през главата.
Когато езичето на бравата щракна, той не бутна вратата веднага и предпочете да предупреди:
— Ще вляза, госпожице…
Странно усещане. Той стоеше в неосветен коридор с мрачни стени и сега неочаквано попадна в едно залято от светлина помещение.
Щорите на прозорците бяха затворени. Но хоризонталните летви пропускаха широки снопове слънчева светлина.
От това цялата стая представляваше детска мозайка от тъмни и светли картончета. Стените, предметите, дори лицето на Елзе сякаш бяха нарязани на сияйни райета.
Към всичко това се прибавяше и лекият парфюм на младата жена, както и някои други неясни детайли: копринено бельо, хвърлено върху едно кресло със странични облегалки, една цигара от ориенталски тютюн, която пушеше в широка порцеланова купа върху еднокрака лакирана кръгла масичка и накрая Елзе в червен пеньоар, изтегнала се върху черното кадифе на дивана.
Тя гледаше приближаващия се Мегре с широко отворени зеници, които изразяваха развеселено учудване, примесено с лека нотка на страх.
— Какво правите?
— Исках да говоря с вас. Извинете ме, ако ви смутих…
Тя се изсмя като хлапачка. Едното й рамо се показа изпод пеньоара и тя го придърпа нагоре. Беше останала почти сгушена върху дивана, който беше раиран от слънчевата светлина, както и цялата стая.
— Както виждате… Не вършех кой знае какво… Впрочем аз никога не върша нищо!…
— Защо не съпроводихте брат си до Париж?
— Той не желае. Твърди, че присъствието на жена пречело, когато се върши работа…
— Никога ли не излизате от къщи?
— А, излизам, за да се поразходя из парка…
— И само толкова?
— Градината е три хектара… Достатъчно, за да си размърдам краката, нали?… Но седнете, господин комисар… Интересно ми е да ви видя тук тайно…
— Какво искате да кажете?
— Че брат ми доста ще се учуди, когато се върне… Той е по-ужасен и от майка… По-ужасен и от ревнив любовник!… Той именно бди над мен и можете да си представите колко сериозно се отнася към това си задължение…
— Аз предполагах, че вие искате да ви заключва, защото се страхувате от бандити…
— И това е вярно… Така съм свикнала със самотата, че накрая започнах да се страхувам от хората…
Мегре беше седнал в един дълбок фотьойл с възглавница и бе оставил бомбето си върху килима. Всеки път, когато Елзе го погледнеше, той извръщаше глава, защото не успяваше да свикне с нейния поглед.
Предишната вечер тя му се беше стопила само мистериозна. В полумрака, в който я беше видял почти величествена, тя му бе заприличала на героиня от екрана и срещата бе оставила у него спомена за известна театралност.
Сега той се опитваше да открие човешката страна у това същество, но имаше нещо друго, което го притесняваше: именно интимността на срещата им.
В парфюмираната стая — тя, излегнала се по пеньоар, поклащайки пантофката на върха на босия си крак, и Мегре, мъж на средна възраст, с леко зачервено лице, оставил бомбето си на пода…
Не беше ли това подходяща литография за „Ла ви паризиен“?
Мегре пъхна неловко лулата си в джоба, макар че не беше изсипал пепелта.
— С една дума, вие се отегчавате тук?
— Не… да… не знам… Ще изпушите ли една цигара?…
Тя му посочи кутия изискани цигари, която струваше 20,65 франка, и Мегре си спомни, че братът и сестрата живееха с двете хиляди франка на месец и че Карл беше принуден да ходи да получава парите си един час преди да плати наема и дължимото на доставчиците си.
— Много ли пушите?
— Една или две кутии на ден…
Тя му подаде изкусно гравирана запалка и въздъхна, издувайки гръдния си кош, от което деколтето й се разтвори.
Комисарят обаче не бързаше да я съди. Той беше виждал сред посетителите на луксозните хотели пищни чужденки, които някой скромен човек би взел за леки жени.
— Брат ви излезе снощи, така ли?
— Ами?… Аз не знам…
— Не сте ли се карали цялата вечер с него?…
Тя се усмихна и показа великолепните си зъби.
— Кой ви е казал такова нещо?… Той ли?… Ние се караме понякога, но прилично… Всъщност ето как стои въпросът. Снощи аз го упреквах, че ви посрещна лошо… Той е толкова нескопосан!… Още когато беше съвсем млад…
— Вие живеехте в Дания ли?…
— Да, в един голям замък на брега на Балтийско море… Един доста тъжен замък, който се белееше сред сивкавата зеленина… Познавате ли тази страна?… Много е мрачна… И все пак е красиво…
Погледът й натежа от носталгия. Тялото й потрепера с копнеж.
— Ние бяхме богати… Родителите ни обаче бяха много строги, както повечето протестанти… Аз нямам отношение към религията… Но Карл все още е вярващ… Малко по-малко от баща си, който изгуби цялото си състояние, защото робуваше на скрупулите си… Карл и аз напуснахме страната…
— Преди три години ли?
— Да… Имайте предвид, че брат ми беше предопределен да стане висш сановник в двора… А сега е принуден да припечелва прехраната си, рисувайки тия ужасни проекти за тъкани… В Париж, във второстепенните, дори и в третостепенни хотели, където трябваше да отсядаме, той беше страшно нещастен… Навремето го беше учил възпитателят на принца престолонаследник… А той предпочете да се погребе тук…
— И да погребе едновременно и вас.
— Да… Но аз съм свикнала… В замъка на родителите си също бях затворница… Отстраняваха всички момичета, които можеха да ми станат приятелки, под претекст, че били от твърде ниско потекло…
Изразът на лицето й се смени неочаквано бързо.
— Нима вие смятате — попита тя, — че Карл действително е станал… как да ви кажа… ненормален?…
И тя се наведе, сякаш за да долови по-бързо отговора на комисаря.
— Вие се страхувате да не би?… — изненада се Мегре.
— Не съм казала такова нещо! Нищо не съм казала! Простете… Вие ме предразполагате да говоря… Не мога да си обясня защо изпитвам такова доверие към вас… Та…
— Той е понякога странен, така ли?
Тя повдигна вяло рамене, прехвърли крак през крак, после го свали и се изправи, показвайки за миг между полите на пеньоара си ивица бяла плът.
— Какво да ви кажа?… Сама не знам вече… След тази история с колата… Защо ще седне да убива той човек, когото не познава?…
— Вие сигурна ли сте, че никога не сте виждали Исак Голдберг?…
— Да… Така поне ми се струва.
— Никога ли не сте ходили двамата в Антверпен?…
— Спряхме там за една нощ на идване от Копенхаген, има вече три години оттогава… Но не, моят брат не е способен на такова нещо… Ако е станал малко по-странен, аз съм убедена, че това се дължи по-скоро на сполетялата го злополука, отколкото на разорението ни… Той беше красив… И сега е красив, когато сложи монокъла си… Но без него, сам разбирате, нали?… Представяте ли си го да прегръща жена без парчето черно стъкло пред окото си?… Това втренчено око посред зачервената кожа…
Тя потрепера.
— Сигурно това е главната причина, поради която той се крие…
— Но фактически той вас крие!
— Какво значение има това?
— Вие сте пожертвувана…
— Такава е ролята на жената, и то главно на сестрата… Тук, във Франция, нещата не стоят точно така… У нас, също както и в Англия, семейството държи само на първородния син, който е продължител на рода…
Тя изведнъж стана нервна. Всмукваше дима по-начесто, по-дълбоко. Крачеше из стаята и ивиците светлина ту я заливаха, ту гаснеха.
— Не, Карл не може да убие човек. Тук има някакво недоразумение… Нали и вие сте го разбрали и затова сте го освободили?… Освен ако…
— Ако какво?…
— Вие все пак няма да признаете! Аз знам, че поради липса на доказателства понякога полицията пуска на свобода някой обвиняем, за да го изобличи по-сигурно след това… Това би било ужасно!…
Тя смачка цигарата си в порцелановата купа.
— Ако не бяхме избрали този злокобен кръстопът… Горкият Карл, който търсеше усамотение!… Но тук ние сме по-малко сами, господин комисар, отколкото в най-гъсто населения парижки квартал!… Заобиколени сме от тези хора, тия невъзможни и смешни дребни буржоа, които непрекъснато ни дебнат… Особено оная с бялото си боне сутрин и с кривия кок следобед… После гаражът малко по-нататък… Три групи, три лагера, бих казала, на еднакво разстояние един от друг…
— Поддържахте ли връзки с Мишонетови?
— Не! Мъжът идва веднъж за някаква застраховка. Карл го отпрати…
— А собственикът на гаража?
— Неговият крак никога не е стъпвал тук…
— Брат ви ли пожела да избяга в неделя сутринта?
Тя помълча известно време с наведена глава, с порозовели бузи.
— Не… — отвърна най-после с едва чута въздишка.
— Тогава вие ли?
— Да, аз… Още не бях обмислила. Щях да полудея при мисълта, че Карл е могъл да извърши престъпление… Предишната вечер ми се беше сторил тревожен… Тогава го принудих…
— Той не ви ли се закле, че е невинен?
— Закле ми се…
— Вие не му ли повярвахте?
— Не веднага.
— А сега?…
Тя се позабави, докато заговори, наблягайки на всяка сричка:
— Аз смятам, че въпреки всички сполетели го нещастия Карл не е способен по свое убеждение да извърши някаква лоша постъпка… Но знаете ли, господин комисар… Той сигурно ще се върне скоро… Ако ви завари тук, господ знае какво ще си помисли…
Тя се усмихна въпреки всичко с леко кокетство, дори малко предизвикателно.
— Вие ще го защитите, нали?… Вие ще го измъкнете от тази история? Ще ви бъда толкова благодарна!…
Тя му подаде ръка, при което пеньоарът й за сетен път се разтвори.
— Довиждане, господин комисар…
Той си взе шапката и си излезе полуизвърнат към нея.
— Можете ли да заключите отново вратата, за да не забележи той нищо?
Няколко мига по-късно Мегре слизаше по стълбата, прекоси салона с разностилни мебели и излезе на обляната във вече топлещите слънчеви лъчи тераса.
По пътя бръмчаха автомобили. Желязната порта не изскърца, когато той я затвори.
Минавайки пред гаража, нечий насмешлив глас му подвикна:
— Я виж ти! Вас от нищо не ви е страх!
Беше господин Оскар, който добави, просташки засмян:
— Е, какво, решавате ли да влезете да пийнем по нещо? Господата от Прокуратурата вече си отидоха. Имате време!
Комисарят се подвоуми и се намръщи леко, защото един механик стържеше с пила парче стомана, захванато в менгеме.
— Десет литра! — извика един шофьор, спрял пред една от помпите. — Никой ли няма тук вътре?
Господин Мишоне, който беше още небръснат и не беше сложил колосаната си яка, стоеше сред малката си градинка и гледаше към шосето над желязната ограда.
— Най-после — възкликна господин Оскар, като видя, че Мегре е склонен да го последва. — Аз такива хора обичам, дето не си придават важност! Не като оня, аристократа, от Къщата на трите вдовици!…
— Оттук, господин комисар!… У нас не е луксозно, нали?… Ние сме хора работници…
Той бутна вратата на къщата, разположена зад гаража, и двамата влязоха направо в една кухня, която сигурно служеше за столова, тъй като върху масата още стояха неприбрани приборите от сутрешната закуска.
Една жена, облечена в розов крепонен пеньоар, престана да търка медния кран на чешмата.
— Ела насам, кукло, да те представя на комисаря Мегре!… Жена ми, господин комисар!… Обърнете внимание, че тя може да си позволи да има прислужница… Но тогава няма да има какво да прави и ще скучае…
Тя не беше нито грозна, нито хубава. Около тридесетгодишна. Пеньоарът й беше обикновен, не й придаваше никакъв сексапил и тя стоеше неловко пред Мегре, очаквайки нареждания от мъжа си.
— Сервирай ни някакъв аперитив, върви!… Чаша касисов коняк от експортния ще пийнете ли, господин комисар?… Държите ли да ви поканя в салона?… Не?… Толкова по-добре! Аз не обичам да се превземам!… Така ли е, кукло?… Не!… Не от тези чаши!… От големите дай!
Той се облегна назад в стола си. Носеше розова риза, нямаше жилетка и пъхна ръце в колана си върху закръгления корем.
— Бива си я дамата от Трите вдовици, а?… Само да не споменаваме за нея пред жена ми… Между нас казано обаче, тя би била хубав подарък за всеки мъж… Само че край нея е брат й… Той да не беше… Мрачният рицар, който само току я дебне… Наоколо хората разправят дори, че когато излизал само за час, я заключвал два пъти и правел същото всяка нощ… Смятате ли, че това са брат и сестра, а?… За ваше здраве!… Слушай, кукло, иди да кажеш на Жожо да не забрави да поправи камиона на оня тип от Ларди…
Мегре погледна към прозореца, защото чу моторен шум, който му напомни шума на малък ситроен, пет конски сили.
— Не е той, господин комисар!… Аз мога да си седя тук със затворени очи и да ви казвам какво става на шосето… Тая бричка… тя е на инженера от електростанцията… Очаквате, че нашият аристократ ще се върне?…
Един будилник, поставен върху етажерка, отбеляза единайсет часа. През отворената врата Мегре видя един коридор, където имаше закачен на стената телефон.
— Не желаете да пиете… Да се чукнем за вашата анкета!… Не намирате ли, че тази история е доста смешна?… Смяната на колите и главно да задигнат шестцилиндровата кола на оня досадник отсреща!… Защото той действително е досадник!… Кълна ви се, че ние съвсем сме си омръзнали като съседи! Доста ми беше весело, като ви гледам от вчера насам да вървите ту напред, ту назад и главно — като ви виждах как гледате хората накриво, сякаш подозирате всекиго… Отбележете, че аз имам един братовчед по женска линия, който също работеше в полицията… В бригадата за контрол на залаганията!… Той всеки следобед ходеше на конни състезания и най-забавното беше, че ми даваше ценни съвети за кого да заложа… За ваше здраве! Е, какво, кукло, всичко наред ли е?…
— Да…
Младата жена, която тъкмо влезе отвън, постоя за миг, чудейки се какво да прави.
— Ела! Чукни се с нас… Комисарят не е горделивец и няма да откаже да пие за твое здраве само защото косите ти са навити на ролки.
— Разрешавате ли да се обадя по телефона? — прекъсна го Мегре.
— Там е!… Завъртете ръчката… Ако искате Париж, ще ви свържат веднага…
Той потърси най-напред в указателя номера на фирмата „Дюма и Син“, фабрикантите на платове, от които Карл Андерсен трябваше да получи хонорара си.
Разговорът беше кратък. Касиерът, с когото го свързаха, потвърди, че Андерсен има да получава този ден две хиляди франка, но добави, че той не е идвал още на улица „Четвърти септември“.
Когато Мегре се върна в кухнята, господин Оскар си търкаше демонстративно ръцете.
— Знаете ли, предпочитам да ви призная, че цялата тази история ме забавлява… Защото естествено тия неща са ми познати!… Става някаква авария на кръстопътя… Тук живеем всичко на всичко три семейства. Естествено и тримата сме заподозрени!… Ами да! Не се правете на божа кравичка… Разбрах, че ме гледахте подозрително и че се двоумяхте дали да дойдете да пийнете с мен!… Три къщи!… Застрахователят има твърде тъпа физиономия, за да може да извърши престъпление!… Аристократът е човек, който вдъхва доверие… Следователно оставам аз, един бедняга бачкатор, който е успял да стане собственик, но не умее да води разговор… Бивш боксьор! Ако поискате сведения за мене от криминалната полиция, ще ви кажат, че са ме прибирали два-три пъти по време на хайки, защото ми доставяше удоволствие да отида да потанцувам ява на улица „Лап“, особено по времето, когато бях боксьор… Друг път пък разбих мутрата на един агент, който търсеше някак да ме натопи… За ваше здраве, господин комисар!…
— Благодаря.
— Няма да ми откажете!… Чаша експортен касис никога не е навредила никому… Разбирате ли, аз обичам да играя с открити карти… Вбесяваше ме, като ви гледах как обикаляте около гаража ми и ме поглеждате с недоверие… Така ли е, кукло?… Не ти ли го казах снощи?… Комисарят е там!… Е, добре, нека влезе!… Да претърси навсякъде!… Да ме пребърка! Но да признае след това, че действително съм чист и нямам нищо общо с тая история… От нея най-много ме интересуват колите… Защото в края на краищата това е афера за коли…
Единайсет и половина! Мегре стана.
— Ще се обадя още веднъж по телефона…
Загрижен, той поиска да го свържат със следствената полиция и нареди на един инспектор да разпрати отличителните белези на малкия ситроен на Андерсен до всички полицейски участъци и до граничните пунктове.
Господин Оскар беше изпил вече четири чаши, страните му бяха порозовели, очите му блестяха.
— Сигурен съм, че ще откажете да обядвате с нас телешко фрикасе… Освен това ние ядем в кухнята… Но както и да е! Чувам камиона на Гролюмо, който се връща от халите… Разрешавате ли, господин комисар?…
И излезе. Мегре остана сам с младата жена, която бъркаше с дървена лъжица в една тенджера.
— Весел съпруг имате!
— Да… Той е весел човек…
— И груб при случай, нали?
— Той не обича да му противоречат… Но иначе е добър човек…
— И пада малко женкар?
Тя не отговори.
— Бас давам, че той урежда луди гуляи от време на време…
— Като всички мъже…
Гласът й прозвуча горчиво. Откъм гаража се чуваше ехото на някакъв разговор.
— Постави това там!… Добре! Да… Ще ти сменим задните гуми утре заран…
Господин Оскар се върна ликуващ. Личеше му, че е готов да запее, да лудее.
— Наистина, не искате ли да обядвате с нас, господин комисар?… Ще извадим бутилка отлежало вино от избата. Какво се пулиш така, Жермен?… О! Тия жени!… Никога не могат да запазят повече от два часа еднакво настроение…
— Аз трябва да отида в Авренвил! — каза Мегре.
— Искате ли да ви откарам с колата?… Ще стане за една минута…
— Благодаря… Предпочитам да вървя…
Навън слънцето доста беше затоплило въздуха и докато Мегре крачеше към Авренвил, една жълта пеперуда хвърчеше пред него.
На сто метра от странноприемницата той видя инспектор Люка, който идваше насреща му.
— Е, какво?
— Както вие предполагахте!… Лекарят е извадил куршума… От карабина е…
— Нищо друго ли няма?
— Има още! Получиха се сведения от Париж… Исак Голдберг е пристигнал там с колата си, една голяма спортна минерва, с която обикновено пътувал и карал лично… Сигурно с тази кола е пристигнал сам от Париж до кръстопътя…
— Това ли е всичко?
— Очакват сведения от Белгийската обществена безопасност. Наетата за дълго време кола, на излизане от която беше убита госпожа Голдберг, заминала заедно с шофьора.
— А тялото?
— Откарали са го в Арпажон… Съдебният следовател е неспокоен… Препоръча ми да ви кажа да побързате… Страхува се главно да не би брюкселските и антверпенските вестници да разтръбят твърде нашироко случая…
Мегре започна да си тананика, влезе в странноприемницата и отиде да седне на своята маса.
— Телефон имате ли?
— Да! Но не работи между дванайсет и четиринайсет часа. Сега е дванайсет и половина…
Комисарят ядеше, без да говори, и Люка разбра, че е погълнат от мислите си. На няколко пъти следователят напразно се опитваше да подхване разговор.
Беше един от първите хубави пролетни дни. След като свърши обеда, Мегре издърпа стола си в двора, подпря го до стената сред кокошки и патици и дремна половин час на слънце.
Точно в два часа обаче беше отново на крак и се хвана за телефона.
— Ало!… Криминалната полиция ли е?… Още ли не са открили малкия ситроен?…
Той се заразхожда из двора. Десет минути по-късно го повикаха по телефона. Беше Ке дез Орфевр.
— Комисарят Мегре?… Току-що ни се обадиха по телефона от Жьомон… Колата е там. Изоставена е срещу гарата… Предполагат, че пристигналият с нея е предпочел да мине границата пеш или с влак…
Мегре остави слушалката за миг и веднага поиска фирмата „Дюма и Син“. Уведомиха го, че Карл Андерсен все още не се е явил, за да си получи двете хиляди франка.
* * *
Когато към три часа Мегре мина заедно с Люка край гаража, господин Оскар се появи иззад една кола и рече весело:
— Всичко наред ли е, господин комисар?
Мегре само махна с ръка и продължи пътя си към Къщата на трите вдовици.
Вратите и прозорците на вилата на Мишонетови бяха затворени, но двамата полицаи отново видяха как пердето на прозореца на трапезарията се раздвижи леко.
Изглеждаше, че доброто настроение на собственика на гаража допринесе комисарят да смръщи още повече вежди и да запуши още по-нервно.
— Щом Андерсен избяга… — започна Люка с примирителен тон.
— Остани тук!
Мегре се промъкна, както сутринта, най-напред в парка на Къщата на трите вдовици, после в самата сграда. В салона вдъхна дълбоко въздух, огледа се бързо наоколо и забеляза воали от цигарен дим в ъглите.
Усещаше се прясна миризма на тютюнев дим.
Реакцията му бе инстинктивна. Мегре сложи ръка върху дръжката на револвера си, преди да тръгне по стълбището нагоре. Там долови музика от грамофон и позна мелодията на тангото, което беше пуснал сутринта.
Звукът идваше откъм стаята на Елзе. Когато той почука, грамофонът спря рязко.
— Кой е там?
— Комисарят…
Кратък смях.
— В такъв случай вие познавате маневрата за влизане в стаята ми… Аз не мога да ви отворя…
Шперцът послужи отново. Младата жена беше облечена. Носеше, както предишната вечер, същата черна рокля, която подчертаваше формите на тялото й.
— Вие ли попречихте на брат ми да се върне?
— Не! Аз не съм го виждал оттогава.
— Значи сигурно сметката му при Дюма не е била готова. Понякога се случва да отиде повторно следобеда…
— Брат ви се е опитал да премине белгийската граница!… Всичко ме кара да предполагам, че е успял…
Тя го погледна слисана, и невярваща.
— Карл?
— Да.
— Искате да ме изпитате, нали?
— Умеете ли да карате?
— Да карам какво?
— Кола.
— Не! Брат ми не пожела да ме научи.
Мегре не беше извадил лулата от устата си. Шапката му беше на главата.
— Излизали ли сте от тази стая?
— Аз?
Тя се разсмя. Един искрен брилянтен смях. И сега повече от всеки друг път от нея струеше онова, което американските кинематографисти наричат „сексапил“.
Защото една жена може да бъде красива и да не бъде привлекателна. Други, с по-непривлекателни черти, възбуждат желание или сантиментална носталгия.
Елзе предизвикваше и двете. Тя беше едновременно жена и дете. Атмосферата около нея беше сладострастна. И въпреки това, когато погледнеше някого в очите, той оставаше изненадан от ясните й зеници на малко момиченце.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Само преди по-малко от половин час някой е пушил долу в салона на партера.
— Кой?
— Това и аз ви питам.
— И откъде накъде смятате, че аз мога да го знам?
— Тази сутрин грамофонът беше долу.
— Това не е възможно!… Откъде накъде смятате, че… слушайте!… Господин комисар!… Надявам се, че не ме подозирате в нищо? Изглеждате някак странен… Къде е Карл?…
— Повтарям ви, че е минал границата.
— Това не е вярно! Не е възможно! Защо би го направил?… Още повече, че той никога не би ме оставил сама тук!… Това е лудост!… Какво ще правя аз сама без никого тук?…
Объркващо положение. Без преход, без големи жестове, без да повишава глас, тя изведнъж стана трогателна. Това се дължеше на погледа й, в който се четеше необяснимо вълнение. Израз на объркване, на гореща молба.
— Кажете ми истината, господин комисар!… Карл няма никаква вина, нали?… Ако има, това означава, че е полудял!… Не мога да повярвам такова нещо!… Страх ме е… В неговия род…
— Има луди?
Тя извърна глава.
— Да… Дядо му… Той умря от криза на лудост… Една от лелите му живее затворена… Но той не е!… Не! Аз го познавам…
— Не сте ли закусвала?…
Тя потрепера, огледа се наоколо и отвърна учудено:
— Не!
— И нима не сте гладна?… Три часът е.
— Мисля, че съм гладна, да…
— В такъв случай вървете да обядвате… Няма смисъл да продължавате да стоите заключена… Брат ви няма да се върне…
— Това не е вярно!… Той ще се върне!… Не е възможно да ме остави сама…
— Елате…
Мегре беше вече в коридора… Веждите му бяха смръщени. Пушеше непрекъснато. Не изпускаше младата жена от погледа си.
Тя го докосна, минавайки край него, но той остана безчувствен. Долу тя му се стори по-объркана.
— Винаги Карл ми е сервирал… Аз дори не знам има ли нещо за ядене…
Все пак в кухнята се намери една консервена кутия кондензирано мляко и една франзела.
— Не мога… Много съм нервна… Оставете ме!… Или по-скоро, не! Не ме оставяйте сама!… Тази ужасна къща, която никога не съм обичала… Какво е онова там?
През остъклената врата тя сочеше в една от алеите на парка някакво свито на кълбо животно. Една най-обикновена котка!
— Ужасявам се от всякакви животни! Ужасявам се от живота на село! Непрекъснато шумове, пращене, които ме карат да подскачам от страх… Нощем, всяка нощ някъде наблизо един бухал буха ужасно…
Вратите явно също я плашеха, защото тя ги гледаше, сякаш очакваше отвсякъде да изникне враг.
— Няма да спя сама тук… Не искам!
— Имате ли телефон?
— Не!… Брат ми смяташе да прокара… Но това е твърде скъпо за нас… Представяте ли си?… Да живееш в такава просторна къща с не знам колко хектара парк и да не можеш да си прокараш телефон, нито пък електричество, нито пък да имаш пари да наемеш чистачка за грубата работа!… Типично за Карл!… Също като баща си!…
И съвсем неочаквано тя се разсмя. Смехът й беше нервен.
Беше тягостно, защото тя не успяваше да си възвърне хладнокръвието и докато гърдите й продължаваха да се тресат от смях, очите й горяха от тревога.
— Какво има?… Какво смешно видяхте?…
— Нищо! Не бива да ми се сърдите… Помислих си за нашето детство, за възпитателя на Карл, за нашия замък там, с цялата прислуга, за визитите, които правехме, за каретите с по четири коня… А тук!…
Тя събори кутията с мляко и отиде да прилепи челото си към стъклото на големия френски прозорец, вперила поглед в обляната от слънце площадка пред вратата.
— Ще се разпоредя да ви осигурят пазач за тази вечер…
— Да, точно така… Не! Не искам пазач… Искам да дойдете вие лично, господин комисар!… В противен случай ще ме е страх…
Смееше ли се тя? Плачеше ли? Дишаше тежко. Цялото й тяло трепереше от главата до краката.
Човек можеше да си помисли, че тя се подиграва на някого. Можеше да предположи обаче също така, че всеки миг ще изпадне в нервна криза.
— Не ме оставяйте сама…
— Аз трябва да си върша работата.
— Но щом като Карл е избягал!…
— Вие смятате, че той е виновен ли?
— Не знам! Вече не знам… Ако е избягал…
— Искате ли да ви заключа отново в Стаята ви?
— Не! Искам, ако е възможно, да се махна утре заран от тази къща, от този кръстопът… Искам да замина за Париж, където улиците са пълни с хора, където блика живот… Животът на село ме плаши… Не знам…
И неочаквано:
— Ще арестуват ли Карл в Белгия?
— Ще изпратят заповед за екстрадирането му.
— Това е ужасно!… Като си помисля, че само преди три дни…
Тя хвана главата си с двете ръце и разроши русите си коси.
Мегре стоеше на прага.
— До скоро виждане, госпожице.
Той се отдалечи с облекчение и същевременно съжаляваше, че се е отделил от нея. Люка вървеше напред-назад по шосето.
— Нещо ново?
— Нищо!… Застрахователят дойде да ме пита дали ще му дадат скоро кола.
Господин Мишоне беше предпочел да се обърне към Люка вместо към Мегре. Двамата мъже го забелязаха как ги дебне от градинката пред къщата си.
— Няма ли си работа тоя тип?
— Твърди, че не можел да обикаля клиентите си по селата без кола… Говори, че щял да ни иска обезщетение…
Една кола с цяло семейство екскурзианти и друга камионетка бяха спрели пред помпите за бензин.
— Поне собственикът на гаража не се претрепва от работа! — подхвърли инспекторът. — Изглежда, че печели колкото си иска… Клиентите му се точат и денем, и нощем…
— Имаш ли тютюн?
Отскоро появилото се слънце, което грееше косо над полето, изненадваше, уморяваше и Мегре промърмори, като бършеше челото си:
— Ще дремна един час… Пък довечера ще видим…
Когато минаваше пред гаража, господин Оскар го повика:
— Ще пийнем ли по една, господин комисар?… Ей така… На крак!…
— По-късно!
По шумните викове, които идваха откъм каменната къща, можеше да се предположи, че Мишоне се кара с жена си.
Беше пет часът следобед, когато Люка събуди Мегре и му подаде телеграма от Белгийската обществена безопасност.
Исак Голдберг наблюдаван от много месеци, защото разходите му не отговаряха на начина му на живот стоп заподозрян че се занимава главно с прехвърляне на крадени бижута стоп няма доказателства стоп заминаването за Франция съвпада с кражбата на бижута за два милиона извършена в Лондон преди петнайсет дни стоп анонимно писмо твърди, че бижутата се намират в Антверпен стоп там са видени двама международни крадци прахосващи големи суми стоп предполагаме че Голдберг е откупил от тях бижута и е пристигнал във Франция, за да ги препродаде стоп искайте описание на скъпоценностите от Скотланд ярд.
Все още сънен, Мегре пъхна хартията в джоба си и попита:
— Друго нищо ли няма?
— Не. Продължих да наблюдавам кръстопътя. Видях собственика на гаража много издокаран и го попитах къде отива. Казват, че той имал навика да вечеря с жена си в Париж веднъж седмично и да отива след това на театър. В тези случаи се връща едва на другия ден, защото спят там на хотел…
— Той замина ли?
— Сега вече трябва да е заминал, да!
— Попита ли го в кой ресторант ще вечерят?
— В „Охлюва“, на улица „Ла Бастий“. След това отиват в театър „Амбигю“. Нощуват в хотел „Рамбюто“, улица „Риволи“.
— Всичко съвсем точно! — изръмжа Мегре и прекара гребена през косата си.
— Застрахователят ми съобщи чрез жена си, че искал да приказва с вас, или по-точно да си поговорите, за да си послужа с неговия език.
— Това ли е всичко?
Мегре влезе в кухнята, където жената на собственика на странноприемницата приготовляваше блюдата за вечеря. Поръча си една пръстена паница с печена кайма, отряза си голямо парче хляб и се разпореди:
— Половинка бяло, моля…
— Няма ли да изчакате вечерята?
Той захапа, без да отговори, огромния си сандвич.
Инспекторът го наблюдаваше. Личеше му, че има желание да говори.
— Вие очаквате да се случи нещо важно тази нощ, нали?
— Хм!…
Но защо да отрича? Тази вечеря на крак не показваше ли, че той се подготвя психологически за предстояща битка?
— Размишлявах преди малко. Опитвах се да сложа ред в мислите си. Не е лесно…
Мегре го гледаше спокойно, докато челюстите му продължаваха да действуват.
— Все още девойката ме смущава най-много. Ту ми се струва, че цялото й обкръжение — собственикът на гаража, застрахователят и датчанинът — са виновни, само тя не. Ту съм готов да се закълна в обратното, да твърдя, че тя е единственият зъл дух в тази история…
Зениците на комисаря блеснаха весело, сякаш казваха:
„Продължавай в тоя дух!“
— В някои моменти тя действително прилича на девойка от аристократическите среди… В други обаче ми напомня времето, когато работех в Нравствения отдел… Разбирате ме какво искам да кажа… Всяка от тия моми може да ви разкаже най-невероятната история с най-неподправена самоувереност! А подробностите са толкова вълнуващи, че е невероятно да е могла да ги измисли… И човек се хваща на въдицата!… После откриваш под възглавницата й някой стар роман и виждаш, че тя е взела оттам всички подробности на своя разказ… Жени, които лъжат така, както дишат. И накрая сигурно започват сами да вярват на лъжите си!…
— Това ли е всичко?
— Смятате, че се лъжа ли?
— Нямам представа!
— Отбележете обаче, че аз не мисля все така и че най-често ме притеснява Андерсен… Представете си човек като него, културен, от потекло, интелигентен, който става водач на банда…
— Ще го видим тази вечер!
— Него ли?… Но щом като е минал границата…
— Хм!
— Вие мислите, че?…
— Че случаят е най-малко десет пъти по-сложен, отколкото ти си го представяш… И че е по-разумно, за да не се обърква човек, да запомни само някои най-важни обстоятелства.
— Точно така! Например, че господин Мишоне пръв бе подал жалба и че ме кани да отида при него тази вечер…
— Точно тази вечер, когато собственикът на гаража е в Париж… Всичко е прекалено демонстративно!…
Минервата на Голдберг е изчезнала. Запомни добре и това! И тъй като няма много такива коли във Франция, не е лесно да я скрият…
— Вие смятате, че господин Оскар?…
— Спокойно!… Стига ти, щом това ти доставя удоволствие, да размишляваш над тези три въпроса…
— Но Елзе?…
— Пак ли?
И като си бършеше устата, Мегре тръгна към шосето. Четвърт час по-късно той позвъни на вратата на вилата на Мишонетови, където го посрещна киселата физиономия на съпругата.
— Мъжът ми ви чака горе!
— Много любезно от негова страна…
Тя не усети иронията в думите му и поведе комисаря по стълбите нагоре. Господин Мишоне беше в спалнята си, близо до прозореца, чиито щори бяха спуснати. Седнал в един фотьойл в стил Волтер, той беше загърнал краката си с едно карирано одеяло и попита с нападателен глас:
— И така, кога ще ми върнат колата?… Нима вие смятате, че е много умно да лишавате човек от средството му за препитание?… А през същото това време вие ухажвате съседката, или си пиете аперитива със собственика на гаража!… Добра полиция си имаме! Говоря ви така, както го чувствувам, господин комисар! Да, бива си я!… Хич не я е зор за убиеца! На нея й дай да трови живота на честните хора!… Аз имам кола… Моя ли е тя, или не е?… Питам ви, вас питам! Отговорете!… Моя ли е?… Добре! С какво право я държите заключена?…
— Болен ли сте? — попита го спокойно Мегре, като погледна одеялото, с което бяха завити краката на застрахователя.
— Ако не съм, ще се разболея! Нервирам се! А мене ме удря в краката… Имам криза от подагра!… Сега ще ми се наложи да остана в този фотьойл две или три нощи, без да мигна… Ако накарах да ви извикат, то е, за да ви кажа следното: виждате в какво състояние съм! Ясно е, че съм негоден за работа, особено без кола. Това е всичко… Ще дадете свидетелски показания, когато поискам от съда обезщетение… Бъдете здрав, господине!…
Той изрече всичко с прекалената дързост на прост човек, сигурен в правото си. Госпожа Мишоне добави:
— Само че, докато вие обикаляте около нас и ни дебнете, убиецът си се разхожда свободен!… Това е то вашето правосъдие!… Нападай бедните, уважавай големците!…
— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете.
Господин Мишоне се смъкна по-надолу във фотьойла си, като гледаше ожесточено. Жена му тръгна към вратата.
Подредбата на къщата съответствуваше на фасадата: серийни мебели, хубаво излъскани, съвсем чисти, заковани на мястото си, сякаш никога не ги ползуват.
В коридора Мегре се спря пред един телефонен апарат, стар модел, окачен на стената. И в присъствието на възмутената госпожа Мишоне завъртя ръчката.
— Тук криминалната полиция, госпожице! Можете ли да ми кажете дали сте свързвали някого този следобед с Кръстопътя на трите вдовици?… Казвате, че сте свързвали два номера, гаража и дома на Мишонетови?… Добре!… Е, и?… Гаражът се е свързал с Париж към един часа и след това към пет часа? А другият пост?… Само един разговор… С Париж?… В пет часа и пет минути?… Благодаря ви.
Той погледна госпожа Мишоне с хитри искрици в очите и се поклони.
— Желая ви лека нощ, госпожо.
Отвори спокойно, като постоянен посетител, желязната порта на Къщата на трите вдовици, заобиколи сградата и се изкачи на първия етаж.
Силно възбудена, Елзе Андерсен тръгна насреща му.
— Моля да ме извините, задето ви притиснах, господин комисар! Сигурно ще сметнете, че прекалявам… Но аз много съм възбудена… Страх ме е, без да знам защо… След нашия разговор преди няколко часа ми се струва, че единствено вие можете да ме спасите от някакво надвиснало нещастие… Сега вие сам познавате не по-зле от мен този зловещ кръстопът, тези три къщи, които сякаш взаимно се заплашват… Вярвате ли на предчувствия? Аз вярвам, като всички жени… Усещам, че тази нощ ще се случи някаква драма…
— И ме молите отново да ви пазя?
— Прекалявам, нали?… Но нима съм виновна, че ме е страх?…
Погледът на Мегре се беше спрял върху една картина, представяща снежен пейзаж, която висеше накриво. Миг след това обаче комисарят се извърна към младата жена, която очакваше отговора му.
— Не се ли страхувате, че ще ви излезе лошо име?
— Нима това има някакво значение, когато човек го е страх?
— В такъв случай ще се върна след един час… Имам да дам някои разпореждания…
— Наистина ли?… Ще се върнете?… Обещавате?… Освен това имам да ви кажа още цял куп неща, които изплуваха в спомените ми малко по малко…
— Във връзка с нашия случай ли?…
— Във връзка с моя брат… Но това сигурно няма никакво значение… Ще ви кажа! Спомням си например, че след самолетната катастрофа, която той преживя, лекуващият го лекар каза на баща ми, че отговарял за физическото здраве на ранения, но не и за психическото му състояние… Никога не съм се замисляла над тази фраза… Има и някои други подробности… Това му желание да живее далеч от града, да се крие… Ще ви разкажа за всичко това, когато се върнете…
И тя му се усмихна с благодарност, примесена все още с лека тревога.
* * *
Минавайки покрай каменната вила, Мегре погледна машинално към прозореца на първия етаж, който се очертаваше светложълт в мрака. Върху осветената отвътре щора се виждаше силуетът на господин Мишоне, седнал в своя фотьойл.
В странноприемницата комисарят даде няколко разпореждания на Люка без никакви обяснения.
— Извикай пет-шестима инспектори, които да дежурят около кръстопътя. Ще се осведомяваш час след час по телефона в „Охлюва“, после в театъра, после в хотела дали господин Оскар е все още в Париж… Да се проследяват всички, които излизат от трите къщи…
— Вие къде ще бъдете?
— У Андерсенови.
— Смятате, че?…
— Нищо не смятам, драги! До скоро виждане или до утре заран!
Вече беше нощ. Запътил се към шосето, комисарят провери пълнителя на револвера си и се увери, че има в кесията си тютюн.
Зад прозореца на Мишонетови все още се виждаха сянката на фотьойла и профилът с мустаците на застрахователя.
Елзе Андерсен беше сменила кадифената си черна рокля със сутрешния пеньоар и Мегре я завари излегнала се на дивана, пушейки цигара, по-спокойна, отколкото последния път, но със сбръчкано от размисъл чело.
— Ако знаете колко се радвам, като ви виждам тук, господин комисар!… Има хора, които вдъхват доверие още от пръв поглед… Само че се срещат рядко!… Аз поне съм срещала малцина, към които да почувствувам симпатия… Можете да пушите спокойно…
— Вечеряхте ли?…
— Не съм гладна… Не знам вече от какво живея… От четири дни насам, точно след това ужасно откриване на трупа в колата, все мисля, мисля… Мъча се да си съставя собствено мнение, да разбера…
— И стигате до заключението, че брат ви е виновникът?
— Не… Не искам да обвинявам Карл… Още повече че дори и да е виновен в точния смисъл на думата, той може да го е сторил само в пристъп на лудост… Избрахте да седнете на най-неудобния фотьойл… Ако искате да си полегнете, има походно легло в съседната стая…
Тя беше спокойна и същевременно трескава. Едно външно спокойствие, съзнателно наложено с усилие. Една трескавост, която се проявяваше в даден миг.
— В тази къща някога вече се е разиграла драма, нали така. Карл ми е споменавал за това уклончиво… Страхува се да не ме разстрои… Той все се отнася към мен като към малко момиче…
Тя наведе с гъвкаво движение цялото си тяло, за да изтърси пепелта от цигарата си в порцелановата купа върху еднокраката кръгла масичка. Пеньоарът й се разтвори както сутринта. За миг се откри едната й гърда, малка и закръглена. Беше като светкавица. Въпреки това Мегре успя да забележи някакъв белег, което го накара да смръщи вежди.
— Вие сте била ранявана някога?
— Какво искате да кажете?
Тя се изчерви. Загърна инстинктивно пеньоара над гърдите си.
— Имате белег на дясната гърда…
Смущението й беше неописуемо.
— Извинете ме… — каза тя. — Тук съм навикнала да живея много леко облечена… Не предполагах, че… А що се отнася до белега… Ето на! Още една подробност, която ми хрумна изведнъж… Но това сигурно е съвпадение… Когато бяхме още малки деца, Карл и аз играехме в парка на замъка и аз си спомням, че веднъж Карл получи подарък от Дядо Мраз една карабина… Сигурно беше четиринайсетгодишен тогава… Смешно, ще кажете вие… Отначало той стреляше в мишена… После, след едно посещение в цирка, реши да си поиграе на Вилхелм Тел… Аз държах по един картон във всяка ръка… Първият куршум ме улучи в гърдата…
Мегре се изправи. Тръгна към дивана с толкова непроницаемо лице, че тя го гледаше как се приближава с такова безпокойство, че стискаше пеньоара си с две ръце.
Но той не гледаше нея. Беше вперил поглед в стената, над кушетката й, там, където снежният пейзаж сега висеше точно хоризонтално.
Той отмести с бавно движение рамката и разкри една кухина в стената, нито голяма, нито дълбока, образувана само от две извадени тухли.
В нея имаше един зареден с шест куршума автоматичен револвер, кутия за патрони, един ключ и шишенце веронал.
Елзе го проследи с поглед, но почти не се смути. Съвсем слаба розовинка върху бузите. Малко повече блясък в зениците.
— Аз и без това щях да ви покажа това скривалище след малко, господин комисар…
— Наистина ли?
Докато говореше, той пъхна револвера в джоба си, отбеляза, че половината от хапчетата веронал липсват от тубата, отправи се към вратата и изпробва в ключалката ключа, който влезе съвсем лесно.
Младата жена се изправи. Не се стараеше вече да прикрива гърдите си. Заговори с резки движения.
— Това, което току-що намерихте, е потвърждение на онова, което вече ви казах… Но вие трябва да ме разберете… Нима можех да обвиня брат си?… Ако ви бях признала още при първото ви посещение, че отдавна вече го смятам за луд, вие щяхте да приемете държането ми като скандално… Но, така или иначе, това е истината…
Чуждият й акцент, който личеше повече, когато тя говореше пламенно, подчертаваше и при най-малката фраза чуждестранния й произход.
— Ами този револвер?…
— Как да ви обясня?… Когато напуснахме Дания, ние бяхме разорени… Брат ми обаче беше убеден, че със своята култура ще успее да си създаде блестящо положение в Париж… Но не успя… От това състоянието му стана още по-обезпокояващо… Когато реши да ни погребе тук, аз разбрах, че болестта му сериозно е напреднала… Особено когато настоя да ме заключва всяка нощ в стаята ми, защото някой враг можел да ме нападне!… Представете си положението ми, затворена сред тези четири стени, без да мога да изляза оттук в случай на пожар например или на каквото и да било друго нещастие!… Въобще не можех да заспя!… Беше ме страх като в мазе…
Един ден, когато той беше в Париж, повиках един ключар, който ми направи ключ от стаята… За целта, тъй като бях заключена, трябваше да мина през прозореца…
Така си осигурих възможност да излизам… Но това не беше достатъчно! Имаше дни, в които Карл почти изпадаше в умопомрачение; често говореше, че предпочитал да убие и двама ни, вместо да претърпим пълен провал…
По време на едно друго пътуване на брат ми в Париж си купих револвер от Арпажон. И понеже спях лошо, се снабдих с веронал…
Виждате колко просто е всичко!… Той е мнителен… Никой не е по-мнителен от човек с помрачен мозък, който все пак е достатъчно бистър, за да може сам да си дава сметка за това… Една нощ си направих това малко скривалище…
— Това ли е всичко?
Тя се изненада от грубостта на въпроса му.
— Нима не ми вярвате?
Той не отвърна нищо, тръгна към прозореца, отвори го, отмести щорите и отвън го заля свежият нощен въздух.
Шосето под него приличаше на мастилена ивица, която проблясваше от минаващите коли. Фаровете се забелязваха много отдалеч, може би на около десет километра. После сякаш изведнъж премина циклон, стана силно течение, чу се бръмчене на мотор и една малка червена светлинка се отдалечи.
Помпите за бензин бяха осветени. Във вилата на Мишонетови имаше само една светлина, на първия етаж, където все така се виждаше като на екран тъмният силует на фотьойла и на застрахователя зад млечнобелите щори.
— Затворете прозореца, господин комисар!
Той се извърна. Видя, че Елзе трепереше цялата, свила се в пеньоара си.
— Сега разбирате ли защо съм неспокойна?… Вие ме принудихте да ви кажа всичко… И въпреки това за нищо на света не бих желала да се случи някакво нещастие на Карл!… Той често ми е повтарял, че ще умрем заедно…
— Моля ви да млъкнете!
Той дебнеше шумовете на нощта. За целта придърпа фотьойла си до прозореца и опря крака върху перваза.
— Но нали ви казах, че ми е студено…
— Завийте се!
— Не ми ли вярвате?…
— Тихо, по дяволите!
И той започна да пуши. Отдалече се чуваха слабите шумове от някаква ферма, мучеше крава. Движеха се неясни сенки. В гаража, напротив, се удряха стоманени предмети, после неочаквано се разнесе шумът от вибрирането на електрическия мотор за лепене на гуми.
— А аз толкова ви имах доверие!… Пък то…
— Ще млъкнете ли най-после или не?
Той беше забелязал зад едно дърво на шосето близо до къщата една сянка, сигурно беше някой от инспекторите, които той бе заръчал да дойдат.
— Гладна съм…
Той се обърна ядосан и погледна в лицето младата жена, която имаше съвсем жалък вид.
— Идете да си потърсите нещо за ядене!
— Не смея да сляза… Страх ме е…
Той вдигна рамене, увери се, че навън всичко беше спокойно, и неочаквано реши да слезе на партера. Познаваше кухнята. Край печката имаше останало парче студено месо, хляб и начената бутилка с бира.
Той качи всичко горе и остави яденето върху еднокраката кръгла масичка, близо до купата за цигари.
— Вие сте лош към мене, господин комисар…
Тя толкова много приличаше на малко момиченце! Имаше вид сякаш ей сега ще избухне в ридания!
— Нямам време да бъда лош или любезен… Яжте!
— Вие не сте ли гладен?… Сърдите ми се, задето ви казах истината ли?
Ала той вече й беше обърнал гръб и гледаше навън през прозореца. Госпожа Мишоне зад щорите тъкмо се беше навела над мъжа си и навярно му даваше да изпие някакъв сироп, защото държеше лъжичка пред лицето му.
Елзе взе парче студено телешко месо с края на пръстите си. Изгриза го с удоволствие. После си наля чаша бира.
— Не е хубава!… — заяви тя и усети, че й се повдига. — Но защо не затворите най-после този прозорец?… Страх ме е… Нямате ли милост?…
Той затвори рязко прозореца с досада и изгледа Елзе от главата до краката като човек, готов да се разсърди.
Точно в този миг видя как тя пребледня, сините й зеници се замъглиха, едната й ръка се протегна, за да търси опора. Той едва успя да се хвърли към нея и да прокара ръка зад кръста й, който се преви назад.
Мегре я пусна бавно да се смъкне на пода, повдигна клепачите, за да види очите й, хвана с другата ръка изпразнената чаша за бира, подуши я и усети остра миризма.
Върху малката масичка имаше лъжичка за кафе. Той я използува, за да разтвори зъбите на Елзе. После, без да се двоуми, напъха лъжичката навътре в устата й, допирайки я силно в дъното на гърлото и към небцето.
Лицето й се сгърчи няколко пъти. Гръдният й кош се издигаше от спазми. Елзе лежеше просната на килима. Струйка вода се стичаше от клепките й. В момента, когато главата й се наведе на една страна, тя се разтърси цялата.
Благодарение на контракцията, предизвикана от лъжичката, стомахът й се освободи. Малко жълтеникава течност изтече по пода, а няколко капки покапаха по пеньоара й.
Мегре донесе една голяма кана за вода от тоалетната и намокри лицето й.
Не преставаше да се обръща с нетърпение към прозореца.
А тя все още не можеше да дойде на себе си. Само стенеше слабо. Най-после повдигна глава.
Сетне се изправи, смутена, все още олюляваща се, и видя изцапания килим, лъжичката, чашата за бира.
Тогава тя изхлипа, хванала главата си с ръце.
— Сега видяхте ли, че имам основание да се страхувам?… Те се опитаха да ме отровят. А вие не искахте да ми вярвате!… Вие…
Тя подскочи едновременно с Мегре.
И двамата останаха неподвижни за миг, напрегнали слух.
Беше се разнесъл изстрел някъде близо до къщата, сигурно в градината. Изстрелът бе последван от дрезгав вик.
А откъм шосето се разнесе продължително остро изсвирване. Разтичаха се хора. Някой блъскаше желязната порта. Мегре видя през прозореца фенерчетата на своите инспектори, които претърсваха мрака. Само на сто метра беше прозорецът на Мишонетови и госпожа Мишоне тъкмо оправяше една възглавница зад главата на мъжа си…
Комисарят отвори вратата. Чуваше шум в партера. Люка го викаше:
— Шефе!
— Кой е?
— Карл Андерсен… Не е умрял… Бихте ли слезли?…
Мегре се извърна, видя Елзе седнала на края на дивана си, опряла лакти на коленете и брадичка на двете си ръце, тя гледаше право пред себе си със стиснати зъби, докато снагата й потреперваше конвулсивно.
Пренесоха Карл Андерсен в стаята му. Един инспектор ги следваше, носейки лампата от партера. Раненият не хъркаше, не се движеше. Само когато го положиха върху леглото му и Мегре се наведе над него, видя, че клепачите му са полуотворени.
Андерсен го позна, сякаш се поуспокои и промълви, протягайки ръка към комисаря:
— Елзе?…
Елзе стоеше на прага на стаята, със сини кръгове под очите, застинала в неспокойно очакване.
Гледката беше впечатляваща. Карл беше изгубил черния си монокъл и редом със здравото му око, което гледаше трескаво, стъкленото око беше все така изкуствено втренчено.
Газеното осветление придаваше на обстановката някаква мистериозност. Отвън се чуваха полицаите, които претърсваха парка и ровеха в едрия пясък.
Колкото до Елзе, тя едва се осмели да се приближи до брат си, съвсем скована, но Мегре й заповяда да влезе.
— Смятам, че е засегнат много зле! — рече полугласно Люка.
Тя навярно чу. Погледна го, поколеба се да се приближи повече до Карл, който я изпиваше с поглед и се мъчеше да се изправи в леглото.
Тогава тя избухна в ридания и побягна вън от стаята, върна се в своята и се хвърли разтреперана върху дивана.
Мегре даде знак на инспектора да я наблюдава, а той се зае с ранения и му съблече ловко сакото и жилетката като човек, навикнал да върши подобни неща.
— Не се страхувайте… Отидоха за лекар… Елзе е в стаята си.
Андерсен мълчеше, сякаш смазан от необяснимо безпокойство.
Гледаше около себе си с израз на човек, който се мъчи да разкрие някаква загадка, да разбули тежка тайна.
— Ще ви разпитам малко по-късно… Но…
Комисарят се беше навел над разголения гръб на датчанина и смръщи вежди.
— Вие сте улучен от два куршума… Тази рана на гърба ви съвсем не е толкова прясна…
Впрочем тя беше ужасна! Едно парче от десетина сантиметра кожа въобще липсваше. Плътта беше направо накълцана, обгоряла, подпухнала и по нея бяха залепнали корички засъхнала кръв. Тази рана не кървеше вече, което доказваше, че е нанесена преди няколко часа.
Напротив, един куршум съвсем наскоро беше смазал лявата му плешка и докато промиваше раната, Мегре успя да извади обезформеното парче олово.
Не беше куршум от револвер, а от карабина, както онзи, с който бяха убили госпожа Голдберг.
— Къде е Елзе? — промълви раненият, който бе успял да се въздържи да не разкриви лицето си от болката.
— В стаята си е… не се движете… Успяхте ли да видите последния си нападател?
— Не…
— А първия?… Къде се случи това?…
Лицето на Андерсен се смръщи. Той отвори уста, за да проговори, но се отказа, уморен, докато лявата му ръка се опита с едва доловимо движение да обясни, че няма повече сили да говори.
* * *
— Вашето заключение, господин докторе?…
Ужасно беше да се живее в този полумрак. В къщата имаше само две газени лампи: едната, която беше в стаята на ранения, а другата — при Елзе.
Долу бяха запалили свещ, която не осветяваше дори и една четвърт от салона.
— Ако няма непредвидени усложнения, той ще се справи с раните… По-страшна е първата рана… Сигурно е нанесена в началото на следобеда или към обяд… С куршум от броунинг, изстрелян от упор в гърба му. Съвсем от упор!… Питам се дори, дали цевта на оръжието не е била опряна о кожата… Жертвата е направила погрешно движение… Куршумът се е извил и е засегнал почти единствено ребрата… Синините на рамото, на мишницата, издрасканите места по ръцете и по коленете също са оттогава…
— А другият куршум?…
— Плешката е смазана. Трябва още утре да го види хирург… Мога да ви дам адреса на една клиника в Париж… Има и местна болница, но ако раненият има средства, препоръчвам ви да се обърнете към парижкия лекар…
— Могъл ли е да се движи след първата злополука?
— Вероятно… Тъй като никой важен орган не е бил засегнат, всичко е било само въпрос на воля, на енергия… Страх ме е само, че рамото му може да остане завинаги схванато.
В парка инспекторите не бяха открили нищо, но така се бяха разположили, че още на разсъмване образуваха плътна хайка.
Няколко мига по-късно Мегре се върна в стаята на Андерсен, който явно изпита облекчение, като го видя.
— Елзе?…
— В стаята си е, казах ви го вече два пъти.
— Защо?
И все това болезнено безпокойство, което прозираше в погледа на датчанина, в сгърчването на лицето му.
— Знаете ли дали имате врагове?
— Не.
— Не се вълнувайте… Разкажете ми само къде и как ви улучи първият куршум… Спокойно… Щадете се…
— Отивах при „Дюма и Син“…
— Въобще не сте влизали там…
— Исках!… На влизане в Орлеан един мъж ми даде знак да спра колата…
Той помоли да му дадат да пие, погълна цяла чаша вода и продължи, гледайки към тавана:
— Каза ми, че бил от полицията. Дори показа някаква карта, която аз въобще не погледнах. Заповяда ми да прекося Париж и да изляза на пътя за Компиен, като твърдеше, че трябвало да ме срещне с някакъв свидетел.
— Как изглеждаше той?…
— Едър, с мека сива шапка на главата. Малко преди Компиен главното шосе прекосява една гора… На един завой усетих удар в гърба… Нечия ръка хвана волана, който аз държах, и ме изтика вън от колата… Изгубил съм съзнание… Когато дойдох на себе си, видях, че се намирам в канавката… Колата я нямаше…
— Колко часът беше?
— Може би единайсет часът сутринта… Не знам… Часовникът на колата не работи… Навлязох в гората, за да се посъвзема и да имам време да размисля… Виеше ми се свят… Чух, че минават влакове… Накрая се добрах до една малка гара… В пет часа бях в Париж, където наех стая в хотел. Погрижих се да измия раната, пооправих си дрехите… После пристигнах тук…
— Криейки се?…
— Да.
— Защо?
— Не знам.
— Срещнахте ли някого?
— Не! Влязох през парка, без да прекосявам главното шосе… В момента, когато се приближавах към площадката пред къщата, някой стреля… Искам да видя Елзе…
— Знаете ли, че се опитаха да я отровят?
Мегре съвсем не очакваше, че думите му ще имат такова въздействие. Датчанинът се изправи с едно-единствено усилие и като впери поглед в него, промълви:
— Наистина ли?
И сякаш беше доволен, освободен от някакъв кошмар.
— Искам да я видя, кажете й!
Мегре излезе в коридора и намери Елзе в стаята й, излегнала се върху дивана, с празен поглед, а край нея Люка я пазеше мрачен.
— Искате ли да дойдете?
— Какво каза той?
Тя беше неспокойна, колебаеше се. В стаята на ранения пристъпи две несигурни крачки, после се хвърли към Карл, прегърна го и заговори на техния език.
Люка беше мрачен, дебнеше Мегре.
— Разбирате ли им нещо?
Комисарят повдигна рамене и вместо да отговори, се разпореди:
— Трябва да се убедиш дали собственикът на гаража не е напускал Париж… Ще телефонираш в Префектурата, за да изпратят хирург съвсем рано сутринта… Ако е възможно, дори и тази нощ…
— Вие къде отивате?
— Хич не знам. Колкото до охраняването на парка, нека продължат, макар че няма да има никакъв резултат от това…
Той слезе на партера, после по стъпалата на площадката и излезе на шосето съвсем сам. Гаражът беше затворен, но се виждаха осветените млечнобели дискове на помпите за бензин.
На първия етаж във вилата на Мишонетови имаше светлина… Зад щорите силуетът на застрахователя си беше все на същото място.
Нощта беше хладна. Лека мъгла се беше спуснала над полето и приличаше на вълни, издигнали се на един метър над земята. Някъде откъм Арпажон се чу усилващ се шум на мотор и тракащи железа. Пет минути по-късно един камион, разнасящ стока, спря пред гаража, натисна клаксона.
В желязната рулетка пред гаража се отвори една малка портичка и вътре се видя запалената електрическа лампа.
— Двайсет литра!
Разбуденият механик пусна помпата, докато шофьорът въобще не слезе от високата седалка на кабината. Комисарят се приближи с ръце в джобовете, захапал лулата между зъбите си.
— Господин Оскар не се ли е върнал?
— Ха! Вие тук ли сте?… Не е! Когато ходи в Париж, той се връща чак на другата заран…
Кратко колебание, после:
— Слушай, Артюр, добре ще бъде да си вземеш резервното колело, сменил съм ти гумата…
И механикът влезе в гаража, откъдето вдигна едно колело с джанта, потъркаля го и го закачи с мъка отзад на камиона.
Колата потегли. Червените й светлинки се изгубиха в далечината. Прозявайки се, механикът въздъхна:
— Продължавате да търсите убиеца ли?… По това време? Мен пък само да ме оставят, кълна ви се, веднага ще си легна и нищо не може да ме спре да захъркам!…
Разнесоха се два удара на камбана. На хоризонта летеше влак с огнена грива.
— Ще влизате ли?… Или няма да влизате?…
И монтьорът се протегна, забързан да си легне отново.
Мегре влезе, огледа измазаните с вар стени, по които висяха, закачени на пирони, издути червени вътрешни гуми, всякакъв модел автомобилни колела, повечето съвсем износени.
— Я кажете! За какво му е на оня шофьор колелото, което му дадохте?…
— Ами… да го сложи на камиона си, за какво друго!
— Така ли мислите?… Не знам как ще си кара след това камиона!… Колелото, което му дадохте, въобще не беше същият калибър като неговите.
В погледа на монтьора блесна безпокойство.
— Ами може да съм сбъркал… Я чакайте да си спомня… Да не би случайно да съм му дал колелото на камионетката на чичо Матиьо?…
Чу се гърмеж. Мегре стреля към една от вътрешните гуми, закачени на стената. Гумата започна да омеква и от разкъсаното място потекоха малки пликчета от бяла хартия.
— Не мърдай, малкият!
Защото механикът, присвил се одве, се готвеше да побегне с главата напред.
— Внимавай!… Ще стрелям…
— Какво искате от мене?
— Горе ръцете!… По-живо!…
И Мегре се приближи бързо до Жожо, опипа джобовете му и прибра един револвер с шест куршума в пълнителя.
— Легни там на походното си легло…
Мегре ритна вратата и я затвори. Гледайки покритото с лунички лице на механика, той разбра, че оня няма да се предаде лесно.
— Лягай!
Той не можа да види никакво въже около себе си, но забеляза едно руло електрическа жица.
— Дай си ръцете!…
Тъй като Мегре трябваше да остави револвера си, работникът се раздвижи, но комисарят го удари с юмрук право в лицето. От носа му потече кръв. Устната му се поду. Механикът изкрещя разярен. Ръцете му бяха вече вързани, а веднага след това и краката.
— На колко си години?
— На двайсет и една…
— Откъде си дошъл?
Тишина. Мегре му показа юмрука си.
— От наказателната колония в Монпелие.
— Добре се насади! Знаеш ли какво има в тия пликчета?
— Наркотик.
Гласът му беше пълен с омраза. Механикът напрегна мускули, надявайки се да скъса електрическата жица.
— Какво имаше в онова резервно колело?
— Не знам…
— Тогава защо го даде на тази кола, а не на друга?
— Няма да отговарям повече!
— Толкова по-зле за тебе!
Мегре продупчи една след друга пет вътрешни гуми, но не във всичките имаше кокаин. В една от тях, където голяма лепенка закриваше дълга цепнатина, Мегре откри сребърни прибори за хранене с коронка на маркизка фамилия. В друга имаше дантелен плат и няколко старинни бижута.
В гаража имаше десет коли. Когато Мегре се опита последователно да ги изпробва, се оказа, че само една може да запали. Тогава, въоръжен с английски ключ и помагайки си при нужда с един чук, той се зае да демонтира моторите, разряза бензиновите резервоари.
Механикът го следеше насмешливо с поглед.
— Тука не липсва стока, а?! — рече той.
Резервоарът на един ситроен четири конски сили беше напълнен с чекове, платими на приносителя. Грубо пресметнато, имаше за около триста хиляди франка.
— Това от обира на Шконтовата банка ли е?
— Възможно е.
— Ами тези старинни монети?
— От де да ги знам…
Стоката беше по-разнообразна, отколкото в склад на оказионен магазин. Имаше какво ли не: перли, бонове, американски банкноти и служебни печати за оформяне на фалшиви паспорти.
Мегре не можеше да разбие всичко. Но когато се зае да изтърбуши изтърканите седалки на една затворена кола откри сребърни гулдени, от което се увери, че в този гараж всичко е замаскирано.
По шосето мина камион, без да спира. Четвърт час по-късно друг също мина досами гаража и комисарят сбърчи вежди.
Бе започнал да разбира механизма на предприятието. Гаражът се намираше край главното шосе, на петдесет километра от Париж, близо до големите провинциални градове Шартр, Орлеан, Льо Манс. Шатодьон…
Никакви съседи освен обитателите на Къщата на трите вдовици и на вилата на Мишонетови.
Какво можеха да видят те? Минаваха по хиляда коли на ден. Най-малко сто от тях спираха пред помпите за бензин. Някои влизаха в гаража за поправка. Продаваха им или сменяха гуми, колела. Бидони с масло, туби с газьол минаваха от ръка на ръка.
Най-интересното беше една подробност: всяка вечер тежкотоварни камиони слизаха към Париж, натоварени със зеленчуци за халите. В края на нощта или сутрин те се връщаха празни.
Празни ли?… Дали именно те не пренасяха в празните кошове или каси за зеленчуци крадените стоки?
Всичко това навярно представляваше редовна ежедневна служба. Едно-единствено колело, онова, което беше пълно с кокаин, беше достатъчно, за да илюстрира значението на този трафик, защото наркотикът струваше повече от двеста хиляди франка.
Ами на всичкото отгоре дали гаражът ме служеше също за префасониране на крадени коли?
Никакви свидетели. Господин Оскар на прага с двете ръце в джоба! Механиците, работещи с английски ключове или оксижени! И петте помпи за бензин, боядисани в червено и в бяло, които служеха за честно прикритие!
Нима месарят, хлебарят и туристите не спираха тук като всички останали?
Отдалеч се разнесе камбанен звън. Мегре погледна часовника си. Беше три часът и половина.
— Кой е шефът ти? — попита той, без да поглежда арестанта си.
Оня отговори с приглушен смях.
— Много добре знаеш, че накрая ще проговориш… Господин Оскар ли?… Как е истинското му име?…
— Оскар…
Малко оставаше механикът да се задуши.
— Господин Голдберг идва ли тук?
— Кой е тоя?…
— Знаеш го по-добре от мен! Белгиецът, когото са застреляли…
— Стига смешки!…
— Кой се зае да свети маслото на датчанина на пътя за Компиен?
— Нима са светили маслото на някого?…
Нямаше никакво съмнение. Първото впечатление на Мегре се потвърди. Той беше изправен пред банда професионалисти с безупречна организация.
Последва ново доказателство. По пътя се чу усилващ се шум от мотор, после една кола спря пред ламаринената решетка, спирачките й изсвистяха, а клаксонът й даде знак.
Мегре се втурна навън. Преди още да отвори вратата обаче, колата излетя с такава скорост, че той не можа да забележи дори каква беше.
Стиснал юмруци, той се върна при механика.
— Как го предупреди?
— Аз ли?…
И младежът показа подигравателно овързаните си с електрическата жица юмруци.
— Казвай!
— Навярно им е замирисало на провал, а пък другарите имат добро обоняние…
Мегре стана неспокоен. Обърна рязко походното легло, като изсипа Жожо на земята, защото може би имаше контакт, чрез който младежът включваше някакъв предупредителен сигнал навън.
Но комисарят изправи отново леглото, без да открие нищо. Остави механика на пода и излезе навън, огледа петте помпи за бензин, които бяха осветени, както обикновено.
Мегре започна да се вбесява.
— Няма ли телефон в гаража?
— Търсете!
— Знаеш ли, че накрая все пак ще проговориш?…
— Дрънкай си ти!…
Нищо не можеше да се измъкне от този тип, който беше олицетворение на самонадеян мръсник от престъпна банда. В продължение на четвърт час Мегре сновеше напразно петдесетте метра на шосето, търсейки какво можеше да служи за сигнал.
Светлината на първия етаж на вилата на Мишонетови беше изгасена. Само Къщата на трите вдовици беше все още осветена и Мегре успя да забележи инспекторите, заобиколили парка.
Една лимузина мина с натиснат клаксон.
— Каква кола има шефът ти?
На изток зората се показа като бледа мъгла, която едва се издигаше на хоризонта.
Мегре изгледа ръцете на механика. Тези ръце не можеха да се доберат до нищо, което би задвижило някакъв автомат.
От отворената малка врата в къдравата ламаринена рулетка пред гаража влизаше свеж въздух.
В момента, когато крачеше към шосето, Мегре чу шум на мотор и видя едно четириместно торпедо да минава с трийсет километра в час, сякаш искаше да спре, но в този миг от колата затрещя истинска канонада.
Няколко души стреляха и куршумите трещяха върху къдравата ламарина.
Не се забелязваше нищо друго освен светещите фарове и неподвижните сенки, по-скоро глави, издигащи се над каросерията. После моторът забръмча…
Издрънчаха счупени стъкла…
Бяха от прозореца на първия етаж на Къщата на трите вдовици. От колата продължиха да стрелят…
Мегре, прилепил се към земята, се изправи с пресъхнало гърло, с изгаснала лула.
Той беше сигурен, че бе познал господин Оскар на волана на колата, изчезнала в нощта.
Комисарят едва бе стигнал до средата на шосето, когато се появи едно такси и се закова с натиснати спирачки пред помпите за бензин. Един мъж скочи на шосето и се сблъска с Мегре.
— Гранжан!… — избоботи комисарят.
— Бензин, бързо!…
Шофьорът на таксито беше пребледнял от нервно напрежение, защото го бяха принудили да кара със сто километра в час кола с мощност най-много осемдесет.
Гранжан се числеше към Отдела за контрол по пътищата. Заедно с него с таксито бяха пристигнали и още двама инспектори. Всеки стискаше револвер в ръка.
Напълниха резервоара с бензин припряно.
— Далече ли са?
— Имат пет километра преднина…
Шофьорът очакваше заповед да тръгва отново.
— Ти остани! — изкомандува Мегре Гранжан. — Другите двама да продължат без тебе…
И ги посъветва:
— Бъдете предпазливи!… Тъй или иначе, те са в ръцете ни!… Само не ги изпускайте…
Таксито потегли. Един откачен калник вдигаше ужасен шум през целия път.
— Разказвай, Гранжай!
Мегре слушаше, без да изпуска из очи трите къщи, наострил слух към шумовете на нощта и наблюдавайки едновременно пленения механик.
— Люка ми телефонира да наблюдавам собственика на този гараж, господин Оскар… Проследих го, преди да влезе с колата си в Орлеан… Вечеряха богато в „Охлюва“, където не разговаряха с никого, после отидоха на театър в „Амбигю“… Дотук нищо интересно… В полунощ излязоха от театъра и ги видях как тръгват към аперитива „Сен Мартен“… Нали го знаете… На първия етаж, в малкия салон, винаги има компания престъпни тарикати… Господин Оскар се чувствува там като у дома си… Келнерите го поздравяват, собственикът му стиска ръката, пита го как му вървят работите…
Що се отнася до жена му, и тя се чувствува там като риба във вода.
Настаниха се на една маса, където вече седяха трима типове и една уличница. Единият от мъжете, познах го, е тенекеджия от околностите на Площада на републиката… Другият е продавач на оказионни стоки на улица „Тампл“… Само третия не го познавам, проститутката, която беше с него, сигурно фигурира в списъка на Нравствения отдел…
Поръчаха си шампанско, шегуваха се. После си поръчаха раци, лучена супа и знам ли още какво. Истински гуляй, каквито тия хора умеят да си устройват, крещят, удрят се по бедрата, започват да пеят, каквото им скимне.
Последва сцена на ревност, защото господин Оскар притискаше твърде силно проститутката, пък жена му не я харесваше… Всичко завърши с нова бутилка шампанско…
От време на време собственикът на заведението идваше да се чукне с клиентите си и сам ги почерпи… После, към три часа, струва ми се, дойде келнерът и каза, че викали господин Оскар на телефона…
Когато се върна от телефонната кабина, оня не беше вече весел като преди. Погледна към мен страшно, защото аз бях единственият чужд на тяхната банда посетител… Каза нещо тихо на останалите… Заплетена работа!… Физиономиите им се удължиха ей така… На малката — искам да кажа жената на господин Оскар — се очертаха тъмни кръгове под очите чак до бузите и тя гаврътна една пълна чаша, за да се окуражи…
Само един излезе заедно със съпружеската двойка, оня, дето аз не го познавам, изглежда, някакъв италианец или испанец…
Само че, докато те се сбогуват и си кажат по две думи, аз излязох преди тях на булеварда. Избрах едно не твърде угледно такси и повиках да дойдат с мен двама инспектори, които дежуряха на Порт Сен Дени…
Вие сте видели тяхната кола… Ще ви кажа, че тръгнаха със сто километра в час още от булевард „Сен Мишел“. Най-малко десет пъти им свириха полицаите регулировчици, но те нехаеха… Трудно беше да ги следваш… Шофьорът на нашето такси — руснак — се сърдеше, че ще му похабя мотора…
— Те ли стреляха?…
— Да!
Щом бе чул стрелбата, Люка бе избързал да излезе от Къщата на трите вдовици и изтича към комисаря.
— Какво става?
— Как е раненият?
— Изгуби още повече сили. Въпреки това обаче смятам, че ще издържи до сутринта… Хирургът сигурно ще дойде скоро… Но тук какво става?
И Люка погледна желязната ролетка пред гаража, върху която се виждаха следи от куршуми, видя походното легло, върху което механикът лежеше все така овързан с електрическата жица.
— Добре организирана банда, какво ще кажете, шефе?
— И то колко добре!…
Мегре беше по-загрижен от обикновено. Това личеше главно от по-отпуснатите му рамене. Устните бяха странно свити около мундщука на лулата му.
— Ти, Люка, ще им поставиш капан… Свържи се с Арпажон, с Етамп, с Шартр, Орлеан, Льо Манс, Рамбуйе… Най-добре ще бъде да гледаш по картата… Ще вдигнеш на крак всички полицейски участъци!… Да обкръжат шосетата преди влизането във всеки град… Тия ние ще ги хванем… Какво прави Елзе Андерсен?…
— Не знам. Оставих я в стаята й… Много е отчаяна…
— Хайде и ти! — отвърна Мегре с неочаквана ирония.
И тримата стояха все още на шосето.
— Откъде мога да телефонирам?…
— Има апарат в коридора на дома на собственика на гаража. Започни от Орлеан, защото те вече сигурно са прекосили Етамп…
В една отдалечена ферма насред полята проблесна светлина. Селяните ставаха от сън. Един фенер заобиколи някаква част от стена, изчезна и миг след това светнаха прозорците на един обор.
— Пет часът сутринта… Започват да доят кравите…
Люка се бе отдалечил, насили вратата на дома на господин Оскар и я отвори с клещи от гаража.
Що се отнася до Гранжан, той следваше Мегре, без да може да си даде точна сметка какво става.
— Последните събития са прости като две и две четири! — избоботи комисарят… — Остава да изясним началото…
Хъм, там горе седи един гражданин, който ме повика нарочно, за да ме накара да се убедя, че не може да се движи. Часове наред вече седи на едно и също място неподвижен, упорито неподвижен…
Ами, да, прозорците горе светят, нали така? А пък аз търсех преди малко откъде сигнализират!… Ти не можеш да разбереш за какво става дума… Колите, които минаваха, без да спират…
Да, точно по това време прозорецът не светеше…
Мегре избухна в смях, сякаш беше направил някакво невъобразимо смешно откритие.
В същия миг крачещият до него Гранжан видя как той извади револвера от джоба си и го насочи към прозореца на Мишонетови, където се забелязваше сянката на нечия глава, опряна върху високата облегалка на един фотьойл.
Гърмежът беше глух като изплющяването на камшик. Миг след това се чу издрънчаването на прозореца, чиито стъкла се разбиха в градината.
В стаята обаче не се помръдна нищо. Силуетът зад пердето от светлобежова материя запази все същото положение.
— Какво направихте?
— Издъни вратата!… Или по-добре звънни!… Ще се учудя, ако не дойдат да ни отворят…
Не им отвориха. Отвътре не се чуваше никакъв шум.
— Издъни я!
Гранжан беше здравеняк. Той се засили, блъсна се три пъти във вратата и тя поддаде с избити панти.
— По-бавно… Внимавай…
И двамата бяха с оръжие в ръка. Най-напред завъртяха електрическия ключ в трапезарията. Върху застланата с карирана червена покривка маса стояха все още неизмитите чинии от вечерята и една кана с малко бяло вино. Мегре го изпи направо от каната.
В салона — нищо! Калъфи на фотьойлите. Застоял въздух на необитавана стая.
Единствено една котка изтича от кухнята, облицована с бели фаянсови плочки.
Инспекторът гледаше Мегре неспокоен. Двамата тръгнаха нагоре по стълбата и стигнаха на първия етаж, където на площадката имаше три врати.
Комисарят отвори вратата на стаята към фасадата на къщата.
Струя въздух, нахлула от счупения прозорец, раздвижи пердето. Двамата видяха във фотьойла нещо съвсем глупаво, дръжката на обърната нагоре дълга метла, обвита с топка парцали, които стърчаха над фотьойла и създаваха отвън впечатлението на силуета на човешка глава.
Мегре дори не се усмихна, отвори междинната врата и освети една спалня, която също беше празна.
Последният етаж. Мансарда, върху чийто под бяха наредени на два-три сантиметра една от друга ябълки, а от една греда висяха нанизи зелен фасул. Стая, определена за слугинска, но явно неизползувана, защото вътре имаше само една стара нощна масичка.
Двамата полицаи слязоха долу. Мегре прекоси кухнята и излезе на двора. Дворът гледаше на изток и в далечината се видя нарастващият сив ореол на утрото.
Някакъв малък сайвант… Вратата му се открехна…
— Кой е там?… — изкрещя Мегре, насочвайки револвера си.
Чу се уплашен вик. Вратата, която вече не задържаха отвътре, се отвори от само себе си и излезе една жена, която коленичи и се развика:
— Аз нищо не съм направила!… Извинете ме!… Аз… Аз…
Беше госпожа Мишоне с разрошени коси, с изцапани с вар дрехи.
— Къде е мъжът ви?
— Не знам!… Кълна се, че не знам нищо!… Много съм нещастна!…
Тя плачеше! Едрото й тяло сякаш беше готово да се разпадне, да се сгромоляса. Лицето й изглеждаше с десет години по-старо отпреди, подпухнало от плач, разкривено от страх.
— Не съм аз!… Аз нищо не съм направила!… Този мъж там отсреща…
— Кой мъж?…
— Чужденецът… Аз нищо не знам!… Но сигурно е той, можете да ми вярвате!… Моят мъж не е нито убиец, нито крадец… През целия си досегашен живот е бил честен човек!… Онзи е!… С това зло око!… Откакто той дойде да живее на кръстопътя, всичко тръгна наопаки… Аз…
Един курник беше пълен с бели кокошки, които кълвяха едри жълти царевични зърна, покрили пода. Котката се беше покатерила на облегалката на един прозорец и очите й блестяха в полумрака.
— Станете!…
— Какво ще правите с мен?… Кой стреля?…
Жалка картина. Тя беше почти петдесетгодишна, а плачеше като малко дете. Беше съвсем разстроена. Дотолкова, че когато се изправи и Мегре я потупа машинално по рамото, тя почти се хвърли в обятията му или поне положи глава върху гърдите на комисаря и увисна на реверите на сакото му, хленчейки.
— Аз съм само една бедна жена!… Работила съм през целия си живот!… Когато се омъжих, бях касиерка в най-големия хотел в Монпелие…
Мегре я отстрани, но не можеше да прекъсне плачливата й изповед.
— По-добре щеше да бъде да си бях останала на мястото… Защото там ме ценяха… Когато си тръгвах, си спомням, че собственикът, който ме уважаваше, ми каза, че ще съжалявам за службата си при него… И така стана!… Тук работех много повече, отколкото преди.
Тя се заля отново в сълзи. Забеляза котката и това подсили отчаянието й.
— Горката ми Мицу!… И ти не си виновна в нищо, така е!… Ами кокошките ми, ами малкото ми домакинство, домът ми!… Ще ви кажа нещо, господин комисар. Смятам, че бих била способна да убия този човек, ако сега се появи пред мен!… Още първия ден, когато го видях, почувствувах това. Само като погледнете черното му око…
— Къде е мъжът ви?…
— Че мога ли да знам?
— Излязъл е снощи рано, нали така? Веднага, след като дойдох да го посетя!… Бил е толкова болен, колкото и аз…
Тя не знаеше какво да отговори. Гледаше напрегнато около себе си, сякаш търсеше опора.
— Истина е, че той има подагра…
— Госпожица Елзе идвала ли е тук?
— Никога! — изкрещя жената възмутено. — Аз не допускам такива персони у дома си…
— А господин Оскар?
— Задържахте ли го?
— Почти!
— И него си го бива… Моят съпруг никога не би общувал с хора, които не са от нашата среда, които нямат никакво възпитание… О! Ако мъжете слушаха жените си… Кажете, какво смятате, че ще се случи сега?… Непрекъснато чувам гърмежи… Ако се случи нещо на Мишоне, ми се струва, че ще умра от срам!… И като си помисля, че съм вече стара, за да тръгна отново на работа…
— Приберете се у дома.
— Какво да правя там?
— Изпийте нещо топло… Чакайте. Поспете, ако можете…
— Да заспя?…
При тези думи последва нов потоп, истинска криза от плач, с която обаче тя трябваше да се справи сама, защото двамата мъже вече бяха излезли.
Впрочем Мегре се върна и вдигна слушалката на телефона.
— Ало! Арпажон?… Полицията!… Бихте ли ми казали с кого е свързван през изтеклата нощ номерът, от който говоря сега?
Трябваше да почака няколко минути. Най-после дойде отговорът:
— Архивът 27-45…[1] Това е едно голямо кафене на Порт Сен Мартен…
— Знам го… Някого другиго от Кръстопътя на трите вдовици свързвали ли сте?…
— В момента говорят… От гаража, свързвам ги с полицейски участъци…
— Благодаря!
Когато Мегре се върна при инспектор Гранжан на шосето, валеше ситен като мъгла дъждец. Небето бе започнало да просветлява.
— Вие ориентирате ли се в обстановката, господин комисар?
— Донякъде…
— Тази жена играе комедия, нали?
— Тя е самата откровеност…
— И все пак… Мъжът й…
— Той е от друга боя. Честен човек, тръгнал по лош път. Или, ако предпочиташ, престъпник, роден да играе ролята на честен човек… Няма по-объркани от такъв род хора!… Измъчват се часове наред, за да намерят начин да се измъкнат от някоя каша. Измислят най-неочаквани усложнения… Играят ви етюди с истинско майсторство… Сега е важно да разберем кой е бил тласъкът в определен момент от живота му, който го е накарал да се реши да стане престъпник, ако мога така да се изразя… Освен това трябва да разберем какво е измислил за тази нощ…
И като натъпка лулата си, Мегре пристъпи към желязната порта на Къщата на трите вдовици. Там дежуреше полицай.
— Нищо ново?
— Струва ми се, че нищо не са открили… Паркът е обграден… При все това никой не е видял жива душа.
Двамата мъже заобиколиха сградата, която започваше да жълтее леко в полумрака, и архитектурните й линии вече се очертаваха.
Големият салон беше в същото състояние, както при първото посещение на Мегре: върху триножника беше изпънат все още проектът за плат за мебели на големи лилави цветя. Една оставена върху грамофона плоча блестеше като детски пумпал. Зараждащият се ден навлизаше в стаята като провлачени воали.
Все още скърцаха същите стъпала на стълбището. В своята стая Карл Андерсен, който пъшкаше преди влизането на комисаря, млъкна, щом го видя, овладя болката, но не и безпокойството си и промълви:
— Къде е Елзе?
— В стаята си е.
— О!…
Това сякаш го успокои. Той въздъхна, опипа рамото си и смръщи чело.
— Вярвам, че няма да умра от раната си, нали?…
Най-мъчителното беше да вижда човек стъкленото му око, защото то въобще не вземаше участие в мимиката на лицето. Оставаше си все така бистро, ясно, ококорено, докато всички мускули се движеха.
— Предпочитам тя да не ме вижда в този вид… Вие вярвате ли, че рамото ми ще се оправи?… Повикаха ли добър хирург?…
Той също се вдетиняваше, както госпожа Мишоне, под натиска на страха. Окото му гледаше умоляващо. Търсеше да го успокои някой. Но онова, което сякаш най-силно бе погълнало Андерсен, беше видът му, следите, които разигралите се събития можеха да оставят върху външния му вид.
От друга страна, той показваше невероятна воля, забележителна сила да надвива болката. Мегре, който бе видял двете му рани, оценяваше това му качество като познавач.
— Ще кажете ли на Елзе…
— Не искате ли да я видите?
— Не! По-добре не… Но ви моля да й кажете, че съм тук, че ще оздравея, че… че съм в пълно съзнание и че тя трябва да има упование… Повторете й тази дума: упование!… Нека прочете няколко стиха от Библията… За праведния Йов например… Вие се усмихвате, защото французите не познават Библията… Упование… „И аз винаги ще разпознавам Моите верни.“ Бог говори така… Бог, който разпознава своите верни… Кажете й това!… И също така: „… На небето има повече радост за…“. Тя ще разбере… И още: „Справедливият е подлаган на изпитание девет пъти на ден…“
Всичко това беше невероятно. Ранен, с болезнени рани, пазен от двама полицаи, той произнасяше с такава искреност и сериозност текстове от Светото писание.
— Упование!… Ще й кажете, нали?… Защото няма пример, когато невинността…
Той сбърчи вежди. Беше забелязал усмивката, плъзнала по устните на инспектор Гранжан. Тогава той промълви през зъби, на себе си:
— Franzose!…
Французин! С други думи, неверник! С други думи, скептик, леконравен, критикар, закостенял!
Отчаян, той се обърна върху кушетката с лице към стената, в която втренчи единственото си здраво око.
* * *
— Нали ще й кажете?…
Само че когато Мегре и колегата му бутнаха вратата към стаята на Елзе, не завариха там никого.
Сякаш бяха влезли в парник! Във въздуха се носеше блед облак от леки цигари. И се усещаше някаква женска атмосфера, с нож да я режеш, която можеше да подлуди всеки гимназист, дори възрастен мъж!
Но вътре нямаше никой!… Прозорецът беше затворен. Елзе не беше излязла оттам…
Картината, закриваща дупката в стената, шишенцето с приспивателното, ключът и револверът, всичко беше на мястото си… Мегре пребърка дупката. Револверът не беше там.
— Но какво ме гледаш така, по дяволите!
И Мегре, избухнал по този начин, погледна уморено инспектора, който вървеше по петите му и го гледаше с блажено възхищение.
В същия миг комисарят стисна със зъби така силно мундщука на лулата си, че той се пръсна и краят й се отърколи на килима.
— Избягала ли е?
— Млъкни!…
Мегре беше вбесен, несправедлив. Гранжан, неприятно изненадан, остана колкото се може по-сдържан.
Още не се беше развиделило. Над земята се носеше все същата сива мъглица, която обаче не разсейваше мрака. По шосето мина колата на хлебаря, един стар форд, чиито предни колела криволичеха по асфалта.
Съвсем неочаквано Мегре се запъти към коридора и изтича надолу по стълбите. Точно в момента, когато той влезе в салона, чиито два големи прозореца бяха широко отворени към парка, се разнесе някакъв ужасен вик, вик на живот и смърт, като крясък на бухал, като рев на отчаян звяр.
Беше извикала жена, чийто глас излизаше, приглушен, от някаква незнайна преграда.
Идваше много отдалеч или много отблизо. Може би откъм корниза. А може би някъде изпод земята.
Ужасът в гласа беше толкова страшен, че дежурещият на малката портичка дотича с разкривено лице.
— Господин комисар!… Чухте ли?…
— Тихо, по дяволите! — изкрещя Мегре, доведен до отчаяние.
Думите му още не бяха заглъхнали, когато се разнесе изстрел, но толкова приглушен, че никой не можеше да определи дали идваше отляво или отдясно, откъм парка или откъм къщата, откъм гората или откъм шосето.
После по вътрешното стълбище се чу шум от стъпки. Карл Андерсен слизаше, изправен, сложил ръка на гърдите си, и изкрещя като луд:
— Това е тя!
Той се задъхваше. Стъкленото му око беше неподвижно. Не можеше да се определи към кого бе насочил другата си, широко разтворена зеница.
Само няколко секунди недоумение, времето, колкото да заглъхне във въздуха последният отзвук от гърмежа. Всички очакваха втори. Карл Андерсен вървеше напред, стигна алеята, покрита с едър пясък.
Един от полицаите, които охраняваха парка, се втурна неочаквано към оградената зеленчукова градинка, сред която се издигаше каменната ограда на кладенец, над който имаше макара. Полицаят едва се наведе напред и веднага отскочи назад и наду свирката си.
— Отведи го доброволно или насила! — извика Мегре на Люка, като посочи залитащия датчанин.
Всичко стана изведнъж, докато зората беше още съвсем бледа. Люка даде знак на един от своите хора. Двамата се приближиха към ранения, уговаряха го един миг, но тъй като Карл не искаше и да ги чуе, го хванаха един за главата, един за краката и го отнесоха, докато той се опитваше да рита и протестираше с прегракнал глас.
Мегре стигна до кладенеца, но полицаят го спря, като извика:
— Внимавайте!
И действително един куршум изсвистя край него, докато подземният взрив продължаваше да отеква на дълги промеждутъци.
— Кой е там?…
— Младата жена… И един мъж… Борят се, вкопчени един в друг.
Комисарят се приближи внимателно. Но вътре не се виждаше почти нищо.
— Фенерчето си дай!…
Мегре има време да си създаде само обща представа за онова, което ставаше долу, защото един куршум едва не улучи електрическата лампа.
Мъжът беше Мишоне. Кладенецът не беше дълбок. Напротив, беше широк, без вода.
Вътре се биеха двама души. Доколкото можеше да се съди, застрахователят стискаше Елзе за гърлото, за да я удуши. Тя държеше револвер в ръка. Той обаче й стискаше ръката и я насочваше, накъдето иска.
— Какво ще правим? — попита инспекторът.
Той беше стъписан. Отдолу се чуваше хриптене. Елзе се задушаваше и се бореше отчаяно.
— Мишоне, предайте се!… — извика Мегре за успокоение на съвестта.
Онзи отдолу дори не отговори, стреля във въздуха и тогава комисарят повече не се двоуми. Кладенецът беше три метра дълбок. Мегре скочи рязко и падна буквално върху гърба на застрахователя, при което смаза единия крак на Елзе.
Настана пълно объркване. Излетя още един куршум, олющи стената на кладенеца и се загуби някъде в небето, докато комисарят от предпазливост удряше като глух с два юмрука главата на Мишоне.
При четвъртия удар застрахователят го погледна като ранен звяр, олюля се и падна настрани с посиняло от удар око, с разкривена челюст.
Елзе стискаше гърлото си с две ръце и дишаше с усилие.
Гледката беше едновременно и трагична, и налудничава — тази битка на дъното на кладенеца, сред миризма на селитра и на тиня, в полумрака.
Не по-малко налудничав беше епилогът; измъкнатият с помощта на макарата Мишоне — мокър, безсилен, хленчещ; Елзе, която Мегре вдигна нагоре с изпънати ръце — изпоцапана, с кадифената рокля, по която имаше полепнал зеленикав мъх.
Нито тя, нито неприятелят й бяха изгубили напълно съзнание. И двамата обаче бяха на края на силите си, отвратени един от друг, като клоуни, които наподобяват боксов мач и легнали един върху друг, продължават да удрят без посока във въздуха.
Мегре беше взел револвера. Беше Елзиният, който липсваше от скривалището в стаята й. В пълнителя имаше още един куршум.
Люка идваше откъм къщата със загрижено лице и въздъхна при вида на разкрилата се гледка:
— Наложи се да завържем онзи за леглото му…
Полицаят прокарваше намокрена кърпа по челото на младата жена. Инспекторът попита:
— Откъде се появиха тия двамата?
Едва той изрече тези думи, Мишоне, който нямаше сила дори да се държи на крака, се хвърли неочаквано към Елзе с разкривено от ярост лице. Не успя да стигне до нея. Мегре го отърколи на два метра от себе си, като му сложи крак, и изкрещя:
— Край на комедията?…
После сам прихна в смях, толкова изразът на лицето на застрахователя беше смешен. Той напомняше разбеснял се хлапак, когото отнасят, грабнат под ръка, след като са го напердашили хубаво, а той продължава да буйствува, да крещи, да плаче, да се опитва да хапе и удря, без да признава безсилието си. Защото Мишоне плачеше! Плачеше и гримасничеше! Дори заплашваше с юмрук!
Елзе най-после се изправи на крака и прекара ръка по челото си.
— Мислех, че вече е свършено с мен! — въздъхна тя с бледа усмивка. — Той стискаше така силно…
Едната й буза беше черна от полепналата по нея пръст, в разчорлените й коси имаше кал. Мегре също беше изпоцапан.
— Какво търсехте в кладенеца? — попита той.
Тя хвърли към него остър поглед. Усмивката изчезна от устата й. Явно бе успяла из един път да си възвърне хладнокръвието.
— Отговорете…
— Аз… Отнесоха ме там насила…
— Кой, Мишоне?…
— Това не е вярно — изрева онзи.
— Вярно е… Искаше да ме удуши… Мисля, че той е луд…
— Тя лъже!… Тя е луда!… Или по-скоро тя именно…
— Какво тя?…
— Не знам! Кой… Тя е усойница, на която трябва да се смачка главата върху някой камък…
Неусетно беше настъпило утрото. Във всички дървета чуруликаха птички.
— Вие защо бяхте въоръжена с револвер?…
— Защото се страхувах от капан…
— Какъв капан?… Един момент!… Да вървим по ред… току-що казахте, че сте била нападнати и отнесена в кладенеца…
— Тя лъже! — повтори с конвулсии застрахователят.
— Покажете ми — продължи Мегре — мястото, където е станало нападението…
Тя се огледа наоколо и посочи площадката пред къщата.
— Там? И вие не извикахте?…
— Не успях…
— И този слаб човечец успя да ви отнесе до кладенеца, с други думи казано, да мине двеста метра с товар от петдесет и пет килограма?…
— Така беше…
— Тя лъже!…
— Накарайте го да млъкне!… — каза тя с отвращение. — Не го ли виждате, че е луд?… И това не е от днес…
Трябваше да успокоят Мишоне, който искаше да се нахвърли отново върху нея.
Те представляваха малка група в градината: Мегре, Люка, двама инспектори, които гледаха застрахователя с подпухнало лице, и Елзе, която се мъчеше да пооправи вида си, докато говореше.
Трудно беше да се обясни защо разигралата се сцена не изглеждаше трагична, дори не и драматична. Тя повече приличаше на буфонада.
Несъмнено бавното развиделяване бе допринесло за това. Също и умората, която всеки поотделно усещаше, пък и гладът…
Още по-смешно стана, когато всички забелязаха една лелка, която вървеше несигурно по шосето, после подаде глава между решетките на желязната порта, отвори я най-сетне и извика, щом съгледа Мишоне:
— Емил!…
Беше госпожа Мишоне, която по-скоро гледаше тъпо, отколкото разстроена, извади една кърпа от джоба си и се заля в сълзи.
— Сега пък и тая жена!…
Тя приличаше на едра стринка, очукана от събитията, която търси убежище в успокоителната горчивина на сълзите.
Мегре забеляза развеселен спокойствието, което изразяваше лицето на Елзе, разглеждаща един по един хората около себе си. Едно красиво, много нежно, силно напрегнато лице, което изведнъж стана предизвикателно.
— Какво смятахте да правите в кладенеца?… — попита той с невинно детско изражение, а погледът му сякаш говореше: „Свършихте ли най-после? Между нас казано, няма смисъл повече да играете комедия.“
Тя разбра. Устните й се изтеглиха в иронична усмивка.
— Смятам, че сме изловени като плъхове! — рече тя примирително. — Само че сега съм гладна, жадна, студено ми е и все пак бих искала да пооправя малко вида си… Пък после ще видим…
Това вече не беше комедия. Напротив, беше казано с достойна за уважение прямота. Елзе беше сама по средата на групата и никак не бе смутена, гледаше развеселена потъналата в сълзи госпожа Мишоне, жалкия Мишоне, после се обърна към Мегре и очите й говореха:
„Нещастници! Ние с вас сме от една класа, нали?… Ще си поговорим след малко… Вие спечелихте!… Но признайте, че и аз от своя страна добре се справих с положението!“
Никакъв страх, нито пък притеснение. Нито сянка от превземка.
Това беше истинската Елзе, разкрила най-после същността си, наслаждаваща се сама на това себеразголване.
— Елате с мен! — каза Мегре. — Ти, Люка, се занимай с другите… Що се отнася до жената, тя да си върви у дома, или нека остане тук…
* * *
— Влезте! Не ми пречите!…
Беше същата стая на горния етаж, с черния диван, със силния парфюм, със скривалището зад акварелната рисунка. Беше същата жена.
— Надявам се, че поне охранявате добре Карл? — попита тя, като посочи с брадичката си към стаята на ранения. — Защото той ще бъде още по-безумен от Мишоне!… Можете да си запалите лулата…
Тя напълни с вода легена, съблече спокойно роклята си, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и остана по комбинезон, без стеснение и без предизвикателство.
Мегре си спомни първото си посещение в Къщата на трите вдовици, за загадъчната и недостижима като жена вамп от филмите Елзе, за вълнуващата и изострящата сетивата атмосфера, която тя съумяваше да създаде около себе си.
Не беше ли тя твърде перверзна млада жена, когато говореше за замъка на своите родители, за бавачките и гувернантките си, за строгостта на своя баща?
Сега всичко това беше отминало! Само един жест беше по-красноречив от всички думи: начинът, по който тя съблече роклята си и започна да се оглежда пред огледалото, преди да наплиска лицето си с вода.
Една проститутка, едновременно естествена и вулгарна, здрава и покварена.
— Признайте, че ви подведох!
— Не за дълго…
Тя изтри лицето си с края на един пешкир.
— Сега се перчите… Но само вчера, когато бяхме тук и аз ви дадох възможност да видите едната ми гърда, гърлото ви пресъхна, по челото ви изби пот, какъвто сте ми закръгленичък добряк… Сега, разбира се, това вече не ви действува… И все пак мен си ме бива, нали?…
Тя изпъчи гърди и започна да разглежда с удоволствие гъвкавото си полуприкрито тяло.
— Между нас казано, какво ви накара да се досетите? Някаква грешка ли направих?
— Няколко…
— Кои?
— Например тона, че твърде често повтаряхте „замъка“ и „парка“… Когато човек действително живее в замък, предпочита да казва къщата или имението…
Тя беше дръпнала завесата пред една закачалка и разглеждаше роклите си, колебаейки се.
— Ще ме отведете в Париж, разбира се!… И ще има фотографи!… Какво смятате за тази зелена рокля?…
Тя подържа роклята пред себе си, за да прецени ефекта.
— Не!… Все пак черното ми отива най-много… Ще ми подадете ли огънче?…
Тя се разсмя, защото въпреки всичко Мегре беше малко развълнуван, особено когато тя се приближи към него, за да запали цигарата си, умеейки да насити със скрит еротизъм атмосферата около себе си.
— Добре! Обличам се… Готина история, а?…
Дори жаргонните думи придобиваха особена свежест, изказани от нейната уста, благодарение на чуждия й акцент.
— Откога сте любовница на Карл Андерсен?
— Не съм му любовница. Аз съм му жена…
Тя подсили с молив ресниците си и освежи руменината на бузите.
— В Дания ли се оженихте?
— Ето че все пак не знаете още нищо!… И не разчитайте аз да се разприказвам. Това не влиза в играта… Впрочем вие няма да ме държите дълго… Колко време след задържането се минава през кабинета за измерване отделните части на тялото?…
— Веднага ще ви изпратим там.
— Толкова по-зле за вас!… Защото веднага ще стане ясно, че истинското ми име е Берта Крул и че отпреди малко повече от три години има издадена заповед за задържането ми от полицията в Копенхаген… Датското правителство ще поиска да ме екстрадират… Ето! Готова съм… Сега позволете, моля ви, да отида да хапна нещо… Не смятате ли, че въздухът тук е застоял?…
Тя пристъпи към прозореца и го отвори. После се върна към вратата. Мегре излезе пръв, тогава най-неочаквано тя затвори вратата, бутна резето и се чуха бързи стъпки към прозореца.
Ако Мегре беше по-лек с десет килограма, тя сигурно щеше да успее да избяга. Ала той не изгуби дори и четвърт от секундата. Едва резето щракна и той блъсна с цялото си тяло вратата.
Тя поддаде още от първия удар. Падна на земята с избити панти и ключалка.
Елзе беше прехвърлила единия си крак през прозореца. Поколеба се.
— Твърде късно! — каза той.
Тя се обърна, гърдите й се издуваха леко задъхани, по челото и избиха капчици пот.
— Струваше си да се издокарам толкова! — рече иронично тя, сочейки скъсаната си рокля.
— Давате ли дума да не се опитвате да бягате повече?
— Не!
— В такъв случай ви предупреждавам, че ще стрелям при най-малкото подозрително движение…
Отсега нататък той вървеше с револвер в ръка.
Когато минаваха край вратата на Карл, тя попита:
— Мислите ли, че той ще оздравее?… Два куршума са заседнали в тялото му, нали?
Той я изгледа и в този миг му беше трудно да даде преценка за нея. Стори му се, че забеляза в израза на лицето и в гласа й някаква смесица от съчувствие и ненавист.
— И той е виновен! — заключи тя, сякаш за да успокои съвестта си. — Дано е останало нещо за ядене в кухнята…
Мегре я последва в кухнята, където тя пребърка шкафовете и най-после извади една консерва с лангуста.
— Бихте ли ми я отворили?… Можете да вървите… Обещавам да не се възползувам от това, за да се чупя…
Между тях двамата цареше някакво странно разбирателство, което Мегре все пак оценяваше. Дори имаше известна интимност в отношенията им с едва загатната умисъл.
Тя се забавляваше с този закръглен добряк, който я бе победил, но тя съзнаваше това — все пак бе удивен от смелостта й. Що се отнасяше до него, той се наслаждаваше може би малко повечко от тази толкова необичайна близост.
— Ето… Яжте бързо…
— Тръгваме ли вече?
— Не знам.
— Всъщност, между нас казано, какво успяхте да разкриете?
— Това няма значение…
— Ще откарате и този глупак Мишоне, нали? Всъщност той най-много ме изплаши… Преди малко в кладенеца направо мислех, че ще ми свети маслото… Гледаше като човек, който не е на себе си… Стискаше ми гърлото с все сили…
— Любовница ли му бяхте?
Тя вдигна рамене като жена, за която такава подробност действително няма никакво значение.
— Ами господин Оскар?… — продължи той.
— Какво за нето?
— И с него ли се любехте?
— Опитайте се да разгадаете всичко това сам… Аз за себе си знам съвсем точно какво ме очаква… Ще излежа пет години в Дания за съучастничество в кражба с оръжие и за непокорство… Там именно ме улучи този куршум…
Тя посочи дясната си гърда.
— За останалото тия тук да се оправят!
— Къде се запознахте с Исак Голдберг?
— Няма да клъвна въдицата…
— Въпреки всичко ще се наложи да говорите.
— Любопитна съм да знам как смятате да ме принудите…
Тя отговаряше, дъвчейки лангустата без хляб, защото не намери никакъв. Откъм салона се чуваше как се разхожда инспекторът, който наблюдаваше сгромолясалия се в един фотьойл Мишоне.
Две коли спряха едновременно пред външната желязна порта… Тя се отвори и колите влязоха в парка, като заобиколиха къщата и спряха пред площадката.
В първата кола имаше един инспектор, двама полицаи и господин Оскар и жена му.
Другата кола беше парижкото такси с един инспектор, който пазеше някакво трето лице.
И едните, и другите имаха белезници на ръцете, но лицата им изглеждаха спокойни освен на жената на собственика на гаража, която беше със зачервени очи.
Мегре накара Елзе да влезе в салона, където Мишоне за сетен път се опита да се нахвърли върху нея.
Въведоха задържаните. Господин Оскар се държеше свободно като обикновен посетител, но разкриви лице, когато видя Елзе и застрахователя. Другият, който приличаше на италианец, се мъчеше да изглежда наперен.
— Малка семейна сбирка!… На сватба ли сме се събрали, или за да отваряме завещание?…
Инспекторът обясни на Мегре:
— Имахме късмет, че ги задържахме без излишни неприятности… Като задминахме Етамп, взехме в колата двама полицаи, които бяха предупредени и бяха видели колата да минава, без да успеят да я спрат… На петдесет километра от Орлеан бегълците пукнаха гума. Спряха насред шосето и насочиха револверите си към нас. Собственикът на гаража смени тактиката пръв. В противен случай щеше да стане истинска престрелка…
Ние се приближихме… Въпреки всичко италианецът изстреля два куршума от броунинга си, но не ни улучи…
— Слушайте! У дома аз ви почерпих с пиене… Позволете да ви кажа, че съм жаден… — заяви господин Оскар.
Мегре беше изпратил да доведат задържания в гаража механик. Сякаш искаше да преброи стадото си.
— Всички до стената! — рече заповедно. — Вие от другата страна, Мишоне!… Няма защо да се опитвате да се приближите към Елзе…
Застрахователят хвърли към него злъчен поглед и отиде да застане на другия край на редицата, с увиснали мустаци и с подуто от юмручните удари око.
Следваше механикът, чиито китки на ръцете бяха овързани все още с електрическата жица. До него стоеше жената на собственика на гаража, слаба и разстроена. После самият собственик на гаража, силно раздразнен, че не може да пъхне ръце в джобовете на твърде широкия си панталон. Накрая стояха Елзе и италианецът, който сигурно беше главатарят на бандата и имаше татуирана гола жена върху опаката страна на ръката си.
Мегре ги изгледа един подир друг, бавно, с почти доволна физиономия натъпка лулата си и тръгна към външната площадка, като каза, отваряйки стъклената врата:
— Вземете име и презиме, професия и адрес на всеки, Люка… След това ме повикайте!
… И шестимата стояха прави. Люка попита, сочейки към Елзе:
— На нея да й сложа ли също белезници?
— Защо не?…
Тогава тя рече твърдо:
— Това вече е гадост, господин комисар!…
Паркът беше залян целият в слънце. Хиляди птици пееха. На хоризонта петлето на върха на малка селска камбанария блестеше като златно.
Когато Мегре се върна в салона, чиито две остъклени врати бяха отворени, за да влиза пролетният полъх, Люка приключваше разпита за установяване самоличността на задържаните в обстановка, която напомняше казармена стая с войници.
Задържаните продължаваха да стоят пред стената, но редицата им вече не беше така стегната. Освен това поне трима от тях никак не се притесняваха от полицията: господин Оскар, неговият механик Жожо и италианецът Гуидо Ферари.
Господин Оскар диктуваше на Люка:
— Професия: механик, собственик на гараж. Добавете: бивш професионален боксьор от 1920 година. Шампион на средно тежка категория в Париж през 1922 година…
Инспекторите доведоха двама нови заподозрени — работници в гаража, току-що дошли на работа, както всяка сутрин. Изправиха ги до стената край другите. Единият от двамата, с муцуна на горила, само попита с провлечен глас:
— Е? В капана ли сме?
Говореха всички един през друг, точно както в клас, когато учителят отсъствува. Побутваха се с лакти, подхвърляха си шеги.
Единствен Мишоне бе все така жалък, с хлътнали рамене, вперил злобно поглед в пода.
Колкото до Елзе, тя погледна Мегре почти съучастнически. Не се ли бяха разбрали те двамата чудесно? Щом господин Оскар пуснеше някоя тъпа шега, тя се усмихваше леко на комисаря.
Себе си тя сякаш поставяше отделно от всички останали!
— А сега малко тишина! — рече високо Мегре.
В същия миг обаче един малък покрит автомобил спря пред каменната площадка. Отвътре излезе изискано облечен мъж, угрижен, с кожена чанта под мишница. Изкачи бързо няколкото стълби, изненада се от обстановката, в която бе попаднал така неочаквано, и изгледа изправените до стената хора.
— Кой е раненият?
— Ще съпроводиш ли доктора, Люка?…
Новодошлият беше известен парижки хирург, когото Карл Андерсен бе повикал. Той тръгна замислен, предвождан от инспектор Люка.
— Хареса ли ти мутрата на доктора?
Само Елзе смръщи вежди. Синевата на очите й леко се разводни.
— Исках тишина! — произнесе твърдо Мегре. — После се шегувайте. Изглежда, забравяте, че поне един от вас ще има късмета да остави тук главата си…
И той бавно плъзна поглед от единия до другия край на редицата. Думите му бяха предизвикали очаквания ефект.
Слънцето си беше същото, въздухът — пролетен. Птиците продължаваха да чуруликат в парка, сенките на листата на дърветата трептяха по едрия пясък на алеята.
В салона обаче се чувствуваше, че устните бяха вече попресъхнали, погледите — загубили сигурността си.
При това единствен Мишоне въздъхна, и то толкова несъзнателно, че сам пръв се изненада и обърна сконфузено глава.
— Виждам, че ме разбрахте! — поде Мегре и закрачи из стаята с ръце зад гърба. — Ще се опитам да спестим време… Ако не успеем тук, разпитът ще продължи в Ке дез Орфевр… Предполагам, че познавате мястото, нали?… Добре!… Първо престъпление: Исак Голдберг е убит от упор… Кой е отнесъл Голдберг до Кръстопътя на трите вдовици?…
Те мълчаха, гледаха се един друг нелюбезно, докато горе се чуваха стъпките на хирурга.
— Чакам!… Повтарям, че разпитът ще продължи в Дирекция на полицията… Там ще ви привикват един по един… Голдберг е бил в Антверпен… Трябвало е да продаде диаманти за около два милиона франка… Кой замисли тази акция?
— Аз — каза Елзе. — Познавах го още от Копенхаген. Знаех, че е специалист по аферите с откраднати бижута. Когато прочетох във вестниците за обира в Лондон и за предположението, че диамантите сигурно са в Антверпен, си помислих, че става дума за Голдберг. Споделих го с Оскар…
— Добре започваме — възропта споменатият.
— Кой написа писмото на Голдберг?
— Тя.
— Продължаваме. Той пристига през нощта. Кой е бил по това време в гаража?… И главно, кой е бил натоварен да извърши убийството?…
Тишина. Само стъпките на Люка по стълбището. Инспекторът заговори на един от полицаите:
— Карай бързо в Арпажон и намери някакъв лекар да асистира на професора… Донеси камфоров спирт… Разбра ли?…
И Люка се върна горе, докато Мегре наблюдаваше със смръщени вежди раята си.
— Ще започнем по-отдалеч… Мисля, че така ще бъде по-лесно… Откога си станал пазител на крадени бижута, ти, да…
Той гледаше втренчено господин Оскар, когото този въпрос като че ли смути по-малко, отколкото предишните.
— Ето на! Вие сам го казахте! Признавате, че аз само съм укривал крадените вещи!… И освен това!
Той ужасно умееше да играе комедии. Разгледа един по един хората около себе си, стараейки се да предизвика усмивки върху лицата им.
— Жена ми и аз, ние сме почти честни хора. Така ли е, кукло?… Всичко е съвсем просто. Бях боксьор. През 1925 година ме дисквалифицираха и всичко, което ми предложиха, беше да започна работа в една барака на Панаира на Трона!… Много ниско за моята класа!… Имаше дни с много клиенти, но и с малко… Та там идваше един тип, когото арестуваха две години по-късно, но по онова време печелеше луда пара от продажби на крадени вещи…
Реших и аз да опитам от тая благина… И понеже на младини бях работил като техник, потърсих някой гараж… Задната ми мисъл беше да накарам някои търговци да ми поверят коли, гуми, части, после да разпродам всичко тихомълком и да изчезна, като оставя само ключа на вратата… Надявах се да пипна така около четиристотин хиляди, какво пък!
Само че много късно се бях сетил за такава работа. Големите фирми внимаваха с четири очи, преди да дадат стока на кредит…
Докараха ми веднъж открадната бричка да я пребоядисам… Един тип, когото познавах от едно бистро при Бастилията… Не можете да си представите колко лесно стават тия работи!…
Разнесла ми се славата в Париж… Бях се настанил на много удобно място, защото наоколо ми нямаше съседи… Започнаха да идват клиенти — десет, двайсет… После дойде една женска, с която се виждам и сега, беше натъпкана с откраднати сребърни прибори и сервизи от една вила около Буживал… Скрихме всичко… Свързахме се с продавачи от Етамп, Орлеан, та даже и от по-далече…
— Той откри ли номера с гумите?
— По дяволите! — въздъхна другият.
— Знаеш ли колко си смешен, овързан в тая електрическа жица? Ще каже някой, че само чакаш да ти пуснат ток, за да се превърнеш в лампион!…
— Исак Голдберг е пристигнал със собствената си кола „Минерва“… — прекъсна го Мегре. — Чакали сте го, защото не е било въпрос да му купите диамантите, дори и на ниска цена, а да му ги откраднете… А за да ги откраднете, е трябвало да му светите маслото… Затова е имало хора в гаража или по-скоро в къщата зад него…
Пълна тишина! Бяха стигнали до невралгичната точка. Мегре отново изгледа задържаните един по един, забеляза две капки пот върху челото на италианеца.
— Убиецът си ти, нали?
— Не!… Това е… това е…
— Кой е?…
— Те са… Те…
— Той лъже! — изрева господин Оскар.
— На кого беше възложено убийството?
Тогава се обади собственикът на гаража, като се поклащаше:
— Ами че оня, дето е горе…
— Повтори!
— Ами че оня, дето е горе!…
Само че гласът му не беше вече така убеден.
— Я ти се приближи!…
Мегре посочи Елзе със сигурността на диригент, ръководещ най-различни инструменти, сигурен, че оркестърът и сам ще създаде чудесна хармония.
— В Копенхаген ли си родена?
— Като ми говорите на „ти“, другите ще помислят, че сме спали заедно.
— Отговаряй…
— В Хамбург!
— Какво работеше баща ти?
— Докер беше…
— Жив ли е?
Тръпка премина от петите до главата й. Тя погледна околните гордо развълнувана.
— Обезглавиха го в Дюселдорф…
— Майка ти?
— Тя се пропи…
— Ти какво правеше в Копенхаген?…
— Бях любовница на един моряк… Ханс. Хубаво момче, с което се запознах в Хамбург, и той ме отведе. Участвуваше в една банда… Веднъж решиха да оберат една банка… Всичко беше предвидено… Щяхме да спечелим милиони за една нощ… Аз пазех отвън… Но се оказа, че между нас имало предател, защото точно когато вътре започнаха да разбиват железните каси, ни обгради полицията…
Беше през нощта… Не се виждаше нищо… Бяхме се разпръснали… Започна стрелба, викове, преследване… Мене ме улучиха в гърдите и аз се втурнах да бягам. Двама полицаи ме хванаха… Ухапах единия… С ритник в корема принудих другия да ме пусне…
Но те продължиха да тичат подире ми… Тогава видях стената на парка… Покатерих се… Паднах направо от другата страна, а когато се свестих, видях надвесен над себе си висок, много елегантен млад мъж, момче от висшето общество, което ме гледаше с ужас, примесен със състрадание…
— Андерсен ли?
— Това не е истинското му име… Той ще ви го каже, ако реши, че е подходящо… Името му е доста известно… На хора, които имат достъп до кралския двор, които живеят половината от годината в един от най-хубавите замъци в Дания, а другата половина — в една голяма частна къща, чийто парк е голям колкото цял градски квартал…
В това време влезе един инспектор, придружаващ дребен човек с апоплектично лице. Докторът, необходим на хирурга. Той се учуди силно, като видя тази странна компания, особено пък, като забеляза белезниците на почти всички. Побързаха да го отведат на първия етаж.
— После…
Господин Оскар се изхили. Елзе го изгледа свирепо, почти с омраза.
— Те не могат да разберат… — промърмори тя. — Карл ме скри в дома на родителите си и сам се грижеше за мен заедно с един свой приятел, студент по медицина… Вече беше загубил едното си око при самолетна катастрофа… Носеше черен монокъл… Предполагам, че се е смятал обезобразен завинаги… Беше убеден, че никоя жена не би могла да го обикне, че ще представлява отблъскваща гледка, когато се наложи да махне черното стъкло и да покаже зашития си клепач и изкуственото око…
— Обичаше ли те той?…
— Не беше точно така… Аз не можах да го разбера отначало… А тези тук — тя посочи съучастниците си — никога няма да могат да разберат. Те бяха протестантско семейство… Първата мисъл на Карл отначало била да спаси една душа, както сам казваше… Изнасяше ми дълги беседи… Четеше ми глави от Библията. Същевременно се страхуваше от родителите си. Докато един ден, след като вече се бях възстановила малко, неочаквано ме целуна по устата и веднага избяга… Близо седмица не го видях… Или по-точно казано, го гледах през малкото прозорче на една стая за прислугата, където ме беше скрил, как се разхожда часове наред в градината с наведена глава, неспокоен…
Господин Оскар започна да се удря радостно с длани по бедрата.
— Красиво като в роман! — провикна се той. — Продължавай, кукличке!…
— Това е всичко… Като се върна при мен, той каза, че иска да се ожени за мене, но не може да го направи в родината си, затова трябва да заминем за чужбина… Твърдеше, че най-после бил познал живота, че отсега нататък щял да има определена цел, вместо да живее никому ненужен… Това е всичко, толкоз…
Чуждият акцент в говора й отново се почувствува по-отчетливо:
— Оженихме се в Холандия под името Андерсенови… Беше ми забавно. Освен това мислех, че вече ще скъсам с миналото си… Той ми разказваше страшни неща… Учеше ме да се обличам така или онака, как да се държа на масата, да се освободя от чуждия си акцент… Караше ме да чета книги… Посещавахме музеи…
— Чуваш ли, кукло! — рече собственикът на гаража на жена си. — Когато свършат нашите тежки времена, и ние ще тръгнем по музеи, нали?… Ще се любуваме двамата заедно, хванати за ръка, на Джокондата.
— Настанихме се тук — продължи словоохотливо Елзе, — защото Карл все се страхуваше да не срещнем някои от моите стари съучастници. Трябваше да започне да работи, за да живеем, защото се отказа от състоянието на родителите си. За да заблуждава по-лесно хората, ме представяше за своя сестра… Но си остана неспокоен… Щом се звънне на вратата, подскача… защото Ханс е успял да избяга от затвора и не се знае какво е станало по-нататък с него. Карл ме обича, това е сигурно…
— И все пак… — каза замечтано Мегре.
Тогава тя продължи нападателно:
— Бих искала да ви видя вас в такова положение!… Непрекъснатото уединение… И през всичкото време разговори за добротата, за красотата, за изкупване греховете на нечия душа, за възвисяването към Всевишния, за човешките съдбини… И лекции за добрите обноски!… А когато заминаваше някъде, ме заключваше, под предлог, че се страхувал да не се поддам на изкушението… В действителност е ревнив като тигър… И страстен!
— Ако и сега кажете, че не съм проницателен! — каза господин Оскар.
— Защо, какво сте направили? — попита Мегре.
— Улових го, представете си!… Не беше трудно!… Бях почувствувал, че се представя за такъв, какъвто не е!… По едно време даже се питах дали и той не е от занаята… Но не му се доверих… Предпочетох да се завъртя около кокошчицата. Не се вълнувай, душичке! Добре знаеш, че всъщност винаги съм се връщал при тебе… Всичко между нас бяха служебни отношения!… Навъртах се около къщата им, когато Едноокия отсъствуваше… Веднъж се заговорихме през прозореца, защото мадамата беше заключена. Тя веднага разбра накъде бия… Подхвърлих й топка восък, за да вземе отпечатък от ключалката… Месец по-късно вече се срещахме в дъното на парка и си говорехме за нашите работи. Нищо необикновено… На нея й беше омръзнал нейният аристократ… Сърцето й я теглеше към нейната си среда, това е!…
— И оттогава, Елзе — каза бавно Мегре, — свикнахте да слагате всяка вечер веронал в супата на Карл Андерсен, така ли?
— Да…
— И отивахте на среща с Оскар?
Със зачервени очи, жената на собственика на гаража едва се сдържаше да не захлипа.
— Те са ме лъгали, господин комисар!… Отначало мъжът ми твърдеше, че тя му била най-обикновена приятелка, че той вършел добро дело, като я измъквал от дупката й… Тогава ни водеше нощем и двете в Париж… Гуляехме с приятели… А аз нищо не разбирах, докато един ден ги спипах…
— И какво толкова?… Човек да не е от дърво… Тя чезнеше горкичката…
Елзе мълчеше. По смутения й поглед можеше да се съди, че разговорът й е неприятен.
В този миг внезапно отгоре слезе Люка.
— Има ли спирт за горене в къщата?…
— За какво?
— За дезинфекциране на инструментите…
Елзе се втурна към кухнята, разбута разни бутилки.
— Ето! — каза тя. — Ще го спасят ли? Боли ли го много?
— Каква мерзост!… — изруга през зъби Мишоне, крайно изтощен още в началото на разпита.
Мегре го погледна в очите, после се обърна към собственика на гаража:
— А този тук?
— Още ли не сте го разбрали?
— Почти… На кръстопътя има само три къщи… Всяка нощ по шосето някак странно сновяха коли… Бяха камионите за зеленчуци, които, връщайки се празни от Париж, са откарвали откраднатите стоки… От Къщата на трите вдовици е нямало причина да се страхувате… Но оставала вилата.
— Освен това ни липсваше някой почтен човек, който да препродава отделни неща в провинцията…
— На Елзе ли възложихте да въвлече Мишоне?
— За него не беше нужна хубавица! Веднага лапна въдицата… Тя го доведе една нощ и го просветихме в някои неща на чаша шампанско! После го заведохме в Париж и направихме един от най-хубавите гуляи, а жена му мислеше, че е на обиколка из района си… Така той стана наш човек!… Поверихме му продажбите… Най-смешното беше, дето той си въобрази, че му е излязъл късметът, и стана ревнив като ученик. Не е ли да пукне човек от смях?… Той с тая мутра на инкасатор!…
Отгоре се чу някакъв неопределен шум и Мегре видя как Елзе пребледня и престана да се интересува от разпита, заслушана да разбере какво става горе.
Чу се гласът на хирурга:
— Дръжте го…
А две врабченца подскачаха върху белия едър пясък на алеята в парка.
Мегре натъпка лулата си и още веднъж огледа един по един задържаните.
— Остава само да разберем кой е убиецът… Тихо!
— Аз като укривател на крадените вещи рискувам само…
Комисарят принуди грубо собственика на гаража да млъкне, продължавайки сърдито и нетърпеливо:
— Елзе разбира от вестниците, че откраднатите в Лондон бижута на стойност два милиона франка сигурно са у Исак Голдберг, когото тя познава още от времето, когато е участвувала в бандата в Копенхаген… Пише му писмо и му определя среща в гаража, като обещава да купи диамантите на добра цена… Голдберг си я спомня и без никакво подозрение пристига с колата си…
Черпите се с шампанско в къщата… Събрали сте на място всички сили… С други думи, всички сте там… Трудното е да се освободите от трупа, след като вече е било извършено убийството…
Мишоне ще е бил много напрегнат, защото за пръв път се сблъсква с истинска драма… Но вие сигурно сте му наливали да пие повече, отколкото другите…
Оскар навярно е предложил да хвърлите трупа в някоя канавка, далеч оттук…
Обаче на Елзе й хрумва идея… Тишина!… На нея й е омръзнало да живее заключена през деня и да се крие през нощта… Омръзнали са й разговорите за добродетелта, за добрината и красотата! Омръзнал й е този посредствен живот, принудена да брои стотинките…
Тя вече мрази Карл Андерсен. Но знае, че той я обича толкова много, та по-скоро би я убил, отколкото да я загуби…
Тя пие!… Перчи се!… Дошла й е замайваща идея!… Да припише убийството на самия Карл!… На Карл, който дори не би я заподозрял, толкова го заслепява любовта му…
Така ли е, Елзе?…
Тя за пръв път извърна глава.
— Пребоядисаната минерва ще откарате далеч от този край и ще я продадете или ще я изоставите… Трябва да не се даде възможност да бъде заподозрян нито един виновник… Мишоне обаче го е страх…
Затова решават да вземат неговата кола, което е най-доброто средство да се оправдае… Той пръв ще подаде жалба, ще вдигне голям шум около изчезването на своята шестцилиндрова кола… Необходимо е обаче също така полицията да отиде да търси трупа у Карл… И така се ражда идеята за размяна на колите…
Трупът е поставен на волана на шестцилиндровата кола. Андерсен упоен с лекарство, спи дълбоко, както всички нощи. Закарват колата в неговия гараж. Преместват малкия му ситроен в гаража на Мишоне…
Полицията няма да може да разгадае нищо!… Има и още едно благоприятно обстоятелство… В околността Карл Андерсен, който не поддържа никакви отношения с никого, минава за полулуд… Селяните се плашат от черния му монокъл…
Ще обвинят него!… И без това цялата история е толкова необичайна, че ще подхожда напълно на лошото име, с което той се ползува, на външния му вид!… Освен това, щом го арестуват, той сигурно ще се самоубие, за да осуети скандала, който би опетнил семейството му, ако се докаже истинската му самоличност…
Дребният доктор от Арпажон пъхна глава през открехнатата врата.
— Трябва ни още някой… За да го държи… Не успяхме да го упоим…
Той беше угрижен, зачервен. В градината беше останал един инспектор.
— Вървете! — му извика Мегре.
И точно в този миг усети внезапен удар в гърдите.
Елзе се бе хвърлила върху него, като хлипаше конвулсивно и заекваше с плачлив глас:
— Не искам той да умре!… Моля ви!… Аз… Това е ужасно!…
Всичко беше така поразяващо, тя беше толкова искрена, че останалите изправени край стената мъже с престъпни физиономии нито подхвърлиха нещо, нито се подсмихнаха.
— Пуснете ме да се кача горе!… Умолявам ви!… Вие не можете да разберете…
Но не! Мегре я отблъсна леко от себе си. Тя се строполи на тъмния диван, където той я бе видял за пръв път, загадъчна в кадифената рокля с висока яка.
— Свършвам!… Мишоне изигра ролята си възхитително… И я изигра с лекота, тъй като трябваше да се представи за смешен еснаф, който при такава кървава драма мисли единствено за своята шестцилиндрова кола… Започва разследването… Карл Андерсен е задържан… Благодарение на случайността той не се самоубива и дори го освобождават…
Той нито за миг не заподозря жена си… Никога не би я заподозрял… Дори ще я защитава и пред очевидните факти…
Но ето че идва съобщение за пристигането на госпожа Голдберг, която навярно знае кой е въвлякъл мъжа й в тази клопка и ще проговори…
Същият човек, който е убил търговеца на диаманти, я дебне…
Мегре изгледа всички един след друг, после заговори по-бързо, сякаш искаше вече да приключи:
— Убиецът е обул обувките на Карл, за да ги открием ние тук, целите в кал от полето… Прекалено явно доказателство!… Впрочем трябваше да се приеме датчанинът за виновен, в противен случай истинските убийци не можеха да останат дълго неразкрити… Всички са обезумели от страх.
Андерсен трябва да замине за Париж, защото няма пари. Пак същият човек, извършил първите две убийства, го причаква на шосето, представя се за полицай и сяда до него в колата…
Това вече не го измисля Елзе… Допускам по-скоро, че е бил Оскар…
Дали онзи предлага на Андерсен да го закара до границата, или му казва, че трябва да му направи очна ставка с някого в някой от северните градове?…
Кара го да прекоси Париж… Шосето за Компиен е заградено от двете страни с гъсти гори… Убиецът стреля и този път пак от упор… Сигурно чува зад себе си друга кола… Започва да действува по-бързо… Хвърля тялото в канавката… Смята на връщане да го скрие по-старателно…
Засега трябва колкото се може по-скоро да отклони всички подозрения… Готово… Изоставя колата на Андерсен на неколкостотин метра от белгийската граница…
Фатално заключение на полицията:
„Той е избягал зад граница! Значи е виновен…“
Убиецът се връща с друга кола… Не намира жертвата в канавката… По следите може да се предположи, че Андерсен не е умрял…
Човекът, натоварен да убива, осведомява по телефона от Париж господин Оскар за случилото се… Не иска и да чуе да се върне при кръстопътя, където е гъчкано с ченгета…
Любовта на Карл към жена му е станала вече пословична… Ако е жив, той ще се върне. Ако се върне, сигурно ще проговори…
Трябва да свършат и с него… Само че господин Оскар не е толкова хладнокръвен… Той никога не би извършил подобно нещо лично…
Не е ли сега удобният момент да се възползуват от Мишоне? От същия този Мишоне, който вече е пожертвувал всичко заради любовта си към Елзе и когото ще накарат сега да се опропасти докрай?…
Планът е обмислен старателно. Господин Оскар заминава открито за Париж с жена си, като определя най-подробно координатите си…
Господин Мишоне ме вика да отида у тях и ме посреща седнал във фотьойл, обездвижен от подаграта си…
Няма съмнение, че е чел криминални романи… Прибягва и в случая до същите хитрини, които прилага в застрахователската си дейност.
Веднага, след като аз излязох от тях, те поставят на негово място във фотьойла вместо глава дръжката на една метла, омотана в парцали на топка… Безупречна инсценировка… Отвън илюзията е пълна… И госпожа Мишоне, принудена насила, приема отредената й в цялата тази комедия роля, като се преструва зад завесата, че обслужва болния…
Тя знае, че във всичко това има замесена жена… Тя също е ревнива… Но въпреки всичко иска да спаси мъжа си, защото храни надеждата, че той ще се върне при нея…
Тя не се лъже… Мишоне е разбрал, че са го изиграли… Вече не знае обича ли Елзе, или я мрази, но едно знае — че иска да я види мъртва…
Той познава къщата, парка, всички изходи… Може би знае също, че Елзе има навика да пие бира вечер…
Сипва отрова в шишето с бира в кухнята… Дебне отвън завръщането на Карл…
Стреля… Вече не знае какво върши… Наоколо е пълно с полицаи… Така той се скрива в отдавна пресъхналия кладенец.
Всичко това се е случило само преди няколко часа… А през това време госпожа Мишоне трябваше да продължава да играе ролята си. Дадено й е нареждане… Случи ли се нещо особено край гаража, да се обади по телефона в Париж, в аперитива „Сен Мартен“…
А през това време аз съм в гаража. Тя ме е видяла, като влизам… Аз стрелях няколко пъти с пистолета си.
Загасената лампа предупреждава колите на съучастниците да не спират.
Госпожа Мишоне върти телефона… Господин Оскар, жена му и Гуидо, който ги придружава, се мятат в една кола и профучават с натиснат клаксон пред гаража, като се опитват да ме очистят с няколко пистолетни изстрела, защото предполагат, че аз единствен знам нещо.
Тръгват по шосето за Етамп и Орлеан. Защо натам, след като можеха да избягат по друг път, в друга посока?
Защото точно по този сега пътува камион, на който механикът постави една резервна гума… И именно в тази гума са натъпкани диамантите!…
Те трябва само да настигнат камиона, да си напълнят джобовете и да минат границата…
Това ли е всичко?… Не ви питам нищо!… Тихо! Мишоне се крие в кладенеца… Елзе, която познава всяко кътче, се съмнява, че той се е скрил там… Знае, че той именно се е опитал да я отрови.
Не си прави никакви илюзии по отношение на него… Пипнат ли го, той ще изпее всичко… Затова тя решава да отиде да го ликвидира…
Грешка ли е това от нейна страна?… Тъй или иначе, тя се оказва в кладенеца при него… Държи пистолет в ръка… Но той я хваща за гърлото… С другата си ръка стисва силно китката й с пистолета… Борбата продължава в тъмното… Излита един куршум… Елзе изкрещява, без да иска, защото се страхува да не умре…
Мегре драсна клечка кибрит, за да запали загасналата си лула.
— Какво ще кажете вие за всичко това, господин Оскар?
Запитаният отговори начумерено:
— Ще се защитавам… Нищо няма да кажа… Или по-скоро настоявам, че аз само укривах крадените вещи…
— Това не е вярно! — изкрещя изправеният до него Гуидо Ферари.
— Много добре!… Откога те чакам, гълъбчето ми… Нали точно ти стреля!… И трите пъти! Първо в Голдберг… После в жена му… И накрая в колата, в Карл!… Ами да!… Ти си истински професионален убиец…
— Това е лъжа!…
— По-спокойно!…
— Това е лъжа!… Лъжа!… Не искам…
— Ти искаш да си запазиш главата, но Карл Андерсен скоро ще те разпознае… А другите ще те изоставят… Защото тях ги очаква само каторга…
Тогава Гуидо изпъна тяло и посочи жлъчно с пръст господин Оскар.
— Той командуваше…
— Я го гледай ти!
Мегре не успя да се намеси, преди собственикът на гаража да започне да удря със свързаните си в белезниците ръце италианеца по главата, крещейки:
— Подлец!… Ще ми платиш за това…
Двамата сигурно изгубиха равновесие, защото се отърколиха на пода, като продължаваха озлобени да се движат, макар и трудно.
Точно в този миг хирургът слезе от горе.
Беше с ръкавици и светлосива шапка.
— Извинете… Казаха ми, че комисарят е тук…
— Аз съм…
— По повод ранения… Смятам, че го спасих… Но сега му трябва пълно спокойствие… Предложих му да го взема в моята клиника… Но, изглежда, че това не е възможно… Най-много до половин час той ще дойде в съзнание и е желателно да…
Чу се рев. Италианецът бе захапал, озъбен, носа на собственика на гаража, а жената на последния затича към комисаря.
— Бързо!… Вижте го!…
Разтърваха ги с ритници, а в това време хирургът, безучастен, с изкривено от отвращение лице, отиде до колата си и потегли.
Мишоне плачеше тихичко в своя ъгъл, като избягваше да поглежда около себе си.
Инспектор Гранжан влезе и съобщи:
— Затворническата кола пристигна…
Избутаха ги навън един по един. Никой вече не се подхилваше, бяха престанали да се перчат. На качване в арестантската кола избухна нова схватка между италианеца и най-близкия му съсед, един от механиците в гаража.
— Крадци!… Апаши!… — крещеше италианецът, обезумял от страх. — Дори и не съм получил уговорената сума…
Елзе остана последна. Тъкмо да прекрачи неохотно прага на остъклената врата, разтворена към заляната в слънце площадка, и Мегре я спря с въпрос:
— Е?…
Тя се обърна към него, погледна към тавана, където лежеше Карл.
Не беше ясно дали ще се разнежи отново, или ще почне да сипе хули.
— Какво искате?… И той има вина!… — изрече тя с най-естествен глас.
Последва дълга тишина, Мегре я гледаше право в очите…
— Всъщност… Не! Не искам да кажа нищо лошо за него…
— Говорете!…
— Вие много добре знаете… Грешката е негова!… Той е почти маниак… Трогна го това, че баща ми е крадец, че аз участвувам в банда… Заради това ме обикна… А ако бях станала разумна млада жена, каквато той искаше да ме направи, всичко щеше да му омръзне и щеше да ме зареже…
Тя извърна глава и сякаш засрамена, добави по-тихо:
— Все пак бих искала да не му се случи нищо лошо… Той е… как да кажа? Свестен тип!… Само дето малко дъската му хлопа!…
И завърши с усмивка:
— Надявам се, че ще се видим пак с вас…
— Гуидо убиваше, нали?…
Това й дойде много. Тя отново се превърна в уличница.
— На мен тия не ми минават!…
Мегре я проследи с поглед, докато тя се качи в арестантската кола. Видя я как погледна към Къщата на трите вдовици, повдигна рамене и подхвърли някаква закачка на полицая, който я сбута.
— Можем да наречем нашия случай историята на трите грешки! — каза Мегре на Люка, който тъкмо застана до него.
— Кои са те?
— Първо сгреши Елзе, поставяйки на мястото му зимния пейзаж на стената, пушейки на партера и качвайки грамофона в своята стая, където уж беше заключена, а после, почувствувала се в опасност, обвини Карл, преструвайки се, че го защитава.
Втори сгреши застрахователят, който ме покани у тях, за да ми покаже, че ще трябва да прекара нощта във фотьойла до прозореца.
И на трето място сгреши механикът Жожо, който, като ме видя внезапно, се изплаши, че може аз да разбера всичко, та завинти на една камионетка резервна гума с много по-малки размери, в която бяха натъпкани диамантите.
Без тези грешки…
— Какво без тях?
— Ами какво, когато жена като Елзе лъже така сполучливо, че започва сама да вярва на това, което измисля…
— Аз нали ви го казах!
— Да!… Тя е могла да стане изключителна жена… Ако не се бе поддавала на страстта си… и на примамките на престъпния свят…
* * *
Близо цял месец Карл Андерсен беше на границата между живота и смъртта и семейството му, уведомено, се възползува от състоянието му, за да го върне в родината, където го настаниха в един санаториум, който твърде приличаше на дом за душевноболни. Така не го призоваха за свидетел на възбудения в Париж процес.
Противно на всички очаквания, съдът отказа да екстрадира Елзе и я осъди да излежи три години във Франция, в затвора „Сен Лазар“.
Там именно три месеца по-късно Мегре завари в приемната Андерсен, който спореше с директора; като му показваше брачния си договор и настояваше да му позволят свиждане с осъдената.
Той не се беше променил много. Носеше както преди черния си монокъл и само рамото му беше станало малко неподвижно.
Притесни се, като видя комисаря, и извърна глава.
— Нима роднините ви позволиха да заминете?
— Майка ми почина… Получих наследство…
Значи негова беше лимузината с облечен в униформа шофьор, паркирана на петдесет метра от затвора…
— И вие продължавате да упорствувате въпреки всичко?…
— Ще живея в Париж…
— За да идвате да я виждате ли?
— Тя е моя съпруга…
Единственото му око дебнеше неспокойно дали няма да долови ирония или съжаление върху лицето на Мегре.
Комисарят само му стисна ръка.
В централната сграда в Мельон две жени дойдоха на свиждане заедно, сякаш бяха неразделни приятелки.
— Той не е лош човек! — каза жената на Оскар. — Дори е много добър, много щедър… Оставяше по двайсет франка на сервитьорите в кафенето… И точно това го погуби… Това и жените!…
— Господин Мишоне пък, преди да познава онази особа, не би ощетил дори с един сантим някой клиент… Миналата седмица обаче ми се закле, че изобщо не се и сещал за нея.
В затвора Ла гранд Сюрвейанс Гуидо Ферари не преставаше да чака адвокатът да му донесе заповед за помилване. Само че една сутрин петима мъже го отведоха, а той риташе и крещеше.
Отказа да приеме предложената му цигара и чашата с ром и заплю свещеника на затвора.
„Най-обърканите случаи са тези, които в началото изглеждат така банални, че никой не им отдава значение. Те са като болестите, които започват нормално, с леко неразположение, и когато накрая човек им обърне сериозно внимание, често е вече много късно.“
Това бе казал някога Мегре на инспектор Жанвие, когато двамата се връщаха една вечер по Пон Ньов към Ке дез Орфевр.
Тази нощ обаче Мегре не коментираше събитията, които ставаха, защото спеше дълбоко до госпожа Мегре в апартамента си на булевард „Ришар Льоноар“.
Ако очакваше неприятности, той най-малко би помислил за хотел „Жорж V“, място, което по-често се споменава в светската хроника на вестниците, отколкото в рубриката „Произшествия“, а щеше да си спомни за дъщерята на един депутат, която бе принуден да повика в бюрото си, за да й препоръча да не се отдава вече на някои екстравагантности. Въпреки че й бе говорил с бащински тон, тя бе реагирала остро. Наистина току-що бяха отпразнували осемнадесетия й рожден ден.
— Вие никога не сте били нищо друго освен чиновник и аз ще ви натрия…
В три часа призори едва забележимо ръмеше дъжд, достатъчен все пак да лъсне улиците и да предаде, както сълзите на очите, повече блясък на уличните фенери.
В три часа и половина през нощта на третия етаж на хотел „Жорж V“, в стаята, в която дремеха една камериерка и един прислужник, се позвъни. И двамата отвориха очи. Прислужникът пръв забеляза, че току-що бе светнала жълтата лампа, и каза:
— За Жул е.
Това означаваше, че викаха сервитьора, който трябваше да занесе бутилка датска бира на един клиент.
Двамата отново се унесоха в дрямка, всеки на своя стол. Настъпи продължителна тишина. После в момента, когато Жул, който беше над шестдесет години и постоянно дежуреше нощем, се върна с празен поднос, пак се позвъни.
— Идвам, идвам — промърмори през зъби той.
И без да бърза, се отправи за стая 332, над чиято врата светеше крушка, почука, почака един миг, и като не се чу нищо, отвори тихо вратата. В тъмния салон нямаше никой. Слаба светлина идваше откъм спалнята, в която се чуваше тихо и непрекъснато охкане, като че ли издавано от някакво животно или дете.
Малката графиня с притворени очи и полуотворени устни лежеше на леглото, притиснала двете си ръце до гърдите, близо до сърцето.
— Кой е? — простена тя.
— Сервитьорът, госпожо графиньо.
Той я познаваше добре, и тя добре го познаваше.
— Ще умра. Жул. Не искам. Повикайте веднага лекар — има ли в хотела?
— Не по това време, госпожо графиньо, но ще предупредя медицинската сестра…
Преди малко повече от час той бе сервирал в същия апартамент бутилка шампанско, бутилка уиски, сода и кофичка с лед. Бутилките и чашите още се намираха в салона, само една чаша от шампанско бе съборена върху нощната масичка.
— Ало! Свържете ме бързо с медицинската сестра…
Дежурната телефонистка, госпожица Розе, не се учуди, мушна един щепсел и след това друг в многобройните отвори на телефонната централа.
Жул чу далечно позвъняване и след това един сънен глас.
— Ало… Слуша медицинската сестра…
— Слезте незабавно в стая триста тридесет и втора.
— Умирам, Жул…
— Ще видите, че няма да умрете, госпожо графиньо.
Той не знаеше какво да прави, докато чакаше. Отиде и запали лампите в салона и видя, че бутилката с шампанско беше празна, докато от бутилката с уиски беше изпито само една четвърт.
Графиня Паверини продължаваше да стене с ръце, сгърчени на гърдите.
— Жул…
— Да, госпожо графиньо.
— Ако дойдат твърде късно…
— Госпожица Жьоневрие ще слезе ей сега…
— Ако закъснеят, въпреки всичко кажи им, че се отрових, но че не искам да умра…
Медицинската сестра със сиви коси и сиво лице, чието тяло под бялата престилка още дъхаше на легло, влезе в апартамента, като преди това, проформа, беше леко почукала. Държеше едно кафяво шише бог знае с какво, а джобовете й бяха пълни с лекарства.
— Каза, че се е отровила…
Госпожица Жьоневрие първо се огледа наоколо и като измъкна от едно кошче за хартия една туба, прочете етикета.
— Помолете телефонистката да повика доктор Фрер… Спешно е…
Изглежда, че след като се появи някой да се погрижи за нея, графинята се изостави на съдбата, защото вече не говореше и охканията й станаха по-слаби.
— Ало! Повикайте бързо доктор Фрер… Не, не съм аз… Медицинската сестра каза…
Тези неща са така чести в луксозните хотели и в известни квартали в Париж, че когато в „Бърза помощ“ се обади някой от XVI район, винаги ще се намери кой да попита:
— Гарденал?
Това беше станало нарицателно име. Казваха един „гарденал“, както казват един „Берси“ за пиян човек.
— Донесете ми топла вода…
— Вряла ли?
— Не е важно, стига да е топла…
Госпожица Жьоневрие измерваше пулса на графинята и повдигна горния й клепач.
— Колко хапчета погълнахте?
Един глас на малко момиче отговори:
— Не зная… вече не зная… Не ме оставяйте да умра…
— Разбира се, моето момиче… Пийте това…
Тя я подкрепяше за раменете, докато й поднасяше чашата.
— Неприятно ли е?
— Пийте…
На две крачки, на авеню „Марсо“, доктор Фрер се облече набързо грабна чантата си и малко по-късно излезе от потъналата в сън сграда и се качи в паркираната на тротоара кола.
Мраморното фоайе на „Жорж V“ беше пусто. В единия му край администраторът четеше вестник зад бюрото си от акажу, а в другия беше портиерът, който с нищо не бе зает.
— Номер 332… — каза докторът мимоходом.
— Зная.
Телефонистката го беше поставила в течение.
— Да повикам ли линейка?
— Ще видя.
Доктор Фрер познаваше по-голямата част от апартаментите на хотела. Както сестрата, той почука по-скоро символично, влезе, свали шапка и се отправи към спалнята.
Жул беше донесъл съд с топла вода и се бе оттеглил в един ъгъл.
— Отравяне, докторе… Дадох й…
Те размениха няколко думи, приличащи на стенографски съкращения или на кодов разговор, докато графинята, все още придържана от сестрата, се тресеше силно и започна да повръща.
— Жул!
— Да, докторе…
— Наредете да телефонират в Американската болница в Ньойи за линейка…
Във всичко това нямаше нищо необикновено. Телефонистката, със слушалки на глава, позвъни на друга нощна телефонистка някъде и Ньойи.
— Не зная точно, малката… Касае се за графиня Паверини и докторът още горе при нея…
В стая 332 телефонът иззвъня. Жул вдиша слушалката и съобщи:
— Линейката ще бъде тук след десет минути.
Лекарят прибра в чантата си спринцовката, с която току-що бе направил инжекция.
— Да я облека ли?
— Само я загърнете с едно одеяло. Ако видите някъде куфар, сложете най-необходимото. По-добре знаете от мен от какво ще има нужда…
Четвърт час по-късно двама санитари свалиха дребната графиня и я качиха в линейката, докато доктор Фрер се настани в колата си.
— Ще бъдем по едно и също време там…
Той познаваше санитарите, и те го познаваха. Той познаваше и служителката в регистрацията на болницата, при която се отби да й каже няколко думи, познаваше и младия дежурен лекар. Тези хора говореха малко, все с недомлъвки, защото бяха свикнали да работят заедно.
— Четиридесет и първо е свободно…
— Колко хапчета?
— Тя не си спомня. Тубата е намерена празна.
— Повръща ли?
Тукашната медицинска сестра беше също така фамилиарна с доктора, както тази от хотел „Жорж V“. Докато тя работеше, той най-после запали цигара.
Промивка на стомаха. Пулсът. Още една инжекция.
— Нищо повече, освен да я оставите да поспи. Проверявайте й пулса всеки половин час.
— Добре, докторе.
Той слезе от асансьора, подобен на този в хотела, и даде някои нареждания на служителката, която ги записа.
— Предупредихте ли полицията?
— Още не…
Той погледна часовника в бяло и черно. Четири и половина часът.
— Свържете ме с полицейския пост от улица „Бери“.
Там, пред вратата, под уличния фенер, стояха наредени велосипеди. В помещението двама млади полицаи играеха карти, докато един старшина си вареше кафе на спиртник.
— Ало… Полицейският пост на улица „Бери“… Доктор как? Фрер?… Като брат[2]?… Добре… Слушам… Един момент.
Старшината взе молив и записа на едно листче сведенията, които му съобщаваха.
— Да… Да… Ще съобщя, че ще изпратите вашия доклад… Мъртва ли е?…
Той затвори и каза на двамата, които го гледаха:
— Гарденал „Жорж V“.
За него това означаваше просто една работа в повече. Той затвори, като изпъшка.
— Централа?… Тука е постът на улица „Бери“… Аз съм Маршал… Как е там?… Тука… спокойно… А гюрултията? Не ги задържахме в поста… Един от типовете познаваше много хора, разбираш, нали?… Наложи се да се обадя на комисаря, който ми нареди да ги освободя.
Касаеше се за една разправия в нощното кабаре на улица „Понтийо“.
— Добре! Имам друг случай… Гарденал… Вземаш си бележки, нали?… Графиня… Да, една графиня… Истинска или мнима, не знам… Паверини… П като Пол, А като Артур, В като Виктор, Е като… Паверини, да… Хотел „Жорж V“… Апартамент 332… Доктор Фрер, като братле… Американската болница в Ньоий… Да, тя е проговорила… Искала да умре… После не искала… Старата песен.
В пет и половина часа инспектор Жюстен от VIII район разпита нощния портиер на „Жорж V“, написа в бележника си няколко думи, след това говори с Жул, келнера, после се запъти за болницата в Ньойи, където му казаха, че графинята спи и че няма опасност за живота й.
В осем часа сутринта още преваляваше, но небето беше ясно и Люка, малко понастинал, седна зад бюрото си в Ке дез Орфевр, където го чакаха нощните доклади.
Така от няколко административни фрази той се запозна с разправията на улица „Понтийо“, научи за заловените десетина леки момичета, няколко пияници, за едно нападение с нож на улица „Фландър“ и за няколко други инцидента, които бяха в кръга на всекидневната практика.
Шест реда го поставиха в течение и на опита за самоубийство на графиня Паверини, родена Ласерт.
Мегре пристигна в девет часа малко угрижен заради дъщерята на депутата.
— Вика ли ме шефът?
— Още не.
— Има ли нещо важно в доклада?
Люка за миг се замисли и като прецени, че един опит за самоубийство, даже в „Жорж V“, не е нещо важно, отговори:
— Нищо…
Той не се усъмни, че допуска важна грешка, която по-късно щеше да затрудни живота на Мегре и на цялата криминална полиция.
Когато звънецът иззвъня в коридора, комисарят с няколко досиета под мишница излезе от кабинета си и с другите шефове на отдели се яви при директора. Стана въпрос за текущи случаи, засягащи отделни комисари, но понеже не знаеше, той не спомена за графиня Паверини.
Към десет часа се върна в кабинета си и с лула в уста започна да съставя доклад за едно въоръжено нападение, станало преди три дни, чиито извършители се надяваше да залови скоро поради едно забравено кепе на местопрестъплението.
По същото това време някой си Джон Т. Арнълд, който закусваше по пижама и халат в хотел „Скриб“ на големите булеварди, вдигна слушалката на телефона.
— Ало, госпожице… бъдете така добра да ме свържете с полковник Уорд, хотел „Жорж V“.
— Веднага, господин Арнълд.
Защото господин Арнълд беше стар клиент, който почти през цялата година живееше в хотела.
Телефонистката от хотел „Скриб“ и тази от хотел „Жорж V“ се познаваха, без да се бяха виждали, както се познават телефонистките.
— Ало, малката, свържи ме с полковник Уорд.
Двамата мъже имаха навик да си говорят по телефона много пъти на ден, а разговорът им в десет часа сутринта беше традиция.
— Още не е позвънил за сутрешната закуска… Все пак да го повикам ли?…
— Почакай… Ще попитам моя клиент…
Щепселът премина от един отвор към друг.
— Господин Арнълд? Полковникът още не е звънял за закуска… Да го събудя ли?
— Не е ли оставил някаква бележка?
— Нищо не ми казаха…
— Вече е десет часът, нали?
— Десет и десет…
— Повикайте го…
Отново щепселът.
— Позвъни му, малката… Толкова по-зле, ако мърмори…
Никой не се обади. Телефонистката от „Скриб“ междувременно получи три връзки, от които една с Амстердам.
— Ало, малката, не си забравила моя полковник?
— Непрекъснато му звъня. Не отговаря.
Няколко минути по-късно „Скриб“ отново повика „Жорж V“.
— Слушай, малката. Казах на моя клиент, че полковникът не отговаря. Той твърди, че това е невъзможно, че полковникът очаква да му се обади в десет часа и е много важно…
— Ще позвъня още един път…
След още един несполучлив опит:
— Почакай един момент, ще попитам портиера да не би да е излязъл.
Тишина.
— Не. Ключът му не е на таблото. Какво искаш да направя?
Джон Арнълд проявяваше нетърпение от своя апартамент.
— Е, добре, госпожице? Забравихте моята поръчка?
— Не, господин Арнълд. Полковникът не отговаря. Портиерът не го е виждал да излиза, а и ключът му не е на таблото…
— Нека изпратят прислужник да почука на вратата…
Жул го нямаше. Един италианец на име Джино беше дежурен на третия етаж, където се намираше апартаментът на полковник Уорд, през пет врати от този на графиня Паверини.
Прислужникът повика портиера.
— Не отговаря и вратата е заключена.
Портиерът се обърна към своя помощник.
— Иди да видиш…
Помощникът позвъни, почука и промърмори:
— Полковник Уорд…
След това извади от джоба си един шперц и успя да отключи вратата. В апартамента щорите бяха спуснати и на една маса в салона светеше лампа. В спалнята също светеше, леглото беше приготвено за спане с една разгъната пижама върху него.
— Полковник Уорд…
Върху един стол имаше тъмни дрехи, по пода чорапи и две обърнати обувки с подметките нагоре.
— Полковник Уорд!…
Вратата на банята бе отсреща. Помощникът на портиера първо почука, след това бутна вратата и каза:
— Господин…
Трябваше да се обади по телефона от стаята, но той имаше толкова малко желание да остане в апартамента, че затвори вратата и вместо да вземе асансьора, тичешком заслиза по стълбите.
Трима или четирима клиенти бяха оградили портиера, който правеше някаква справка в разписанието за трансатлантическите въздушни линии. Заместникът тихо прошепна нещо на своя шеф.
— Той е мъртъв…
— Един момент…
После портиерът, осъзнавайки смисъла на думите, които бе чул, запита:
— Какво каза?
— Мъртъв… Във ваната…
Портиерът се обърна на английски език към клиентите и ги помоли да почакат. После прекоси хола и се наведе над бюрото на служителката от рецепцията.
— Господин Жил в кабинета си ли е?
След като му кимнаха утвърдително, той почука на вратата в левия ъгъл.
— Извинете, господин Жил… Току-що изпратих Рьоне в стаята на полковника… Изглежда, че е мъртъв във ваната…
Господин Жил беше с раирани панталони и черно сако. Той се обърна към секретарката си:
— Веднага повикайте доктор Фрер. Сигурно е при някой болен. Да наредят да бъде намерен…
Господин Жил знаеше неща, които полицията още не беше научила. Портиерът Албер — също.
— Какво мислите за цялата тази работа, Албер?
— Същото, както и вие, разбира се…
— Поставиха ли ви в течение относно графинята?
Едно кимване с глава беше достатъчно.
— Ще се кача.
Но понеже нямаше желание да отиде сам, той избра да го придружи един млад мъж от рецепцията, с жакет, със загладени коси. Минавайки покрай портиера, който беше заел мястото си, му каза:
— Предупредете медицинската сестра… Веднага да слезе в стая 347…
Фоайето не беше празно, както през нощта. Тримата американци още разискваха кой самолет да вземат. Една новодошла двойка попълваше фиша си при рецепцията. Продавачката на цветя беше на мястото си, а вестникопродавачката недалеч от снабдителя на билети за театрите. Няколко души чакаха по фотьойлите, между които и първата продавачка на един голям модист с кутия за рокли в ръка.
Горе, на прага на банята в апартамент 347, директорът не желаеше повече да гледа пълното тяло на полковника, смешно излегнато във ваната, с глава под водата, като само коремът плуваше отгоре.
— Повикайте ми…
Той се спря, като чу позвъняването в съседната стая, и се втурна нататък.
— Господин Жил?
Беше гласът на телефонистката.
— Успях да се свържа с доктор Фрер у един негов пациент на улица „Франсоа I“. След няколко минути ще бъде тук.
Младият мъж от рецепцията запита:
— На кого трябва да се обадя?
— На полицията, разбира се. При подобни инциденти това е наложително. Господин Жил познаваше комисаря на районния участък, но и двамата не изпитваха взаимни симпатии. От друга страна, хората от участъка понякога действуваха нетактично в хотел като „Жорж V“.
— Свържете ме с Криминалния отдел.
— Да?
— Директора.
Те се бяха срещали много пъти на вечери, но бяха разменяли само по няколко думи, което сега беше достатъчно за въведение.
— Ало!… Директорът на Криминалния отдел?… Извинете, че ви безпокоя, господин Беноа… Обажда се Жил… директор на „Жорж V“… Ало!… Току-що се случи нещо… Искам да кажа, че открих…
Не знаеше как да постъпи.
— За нещастие се касае за важна личност, световноизвестна… Полковник Уорд… Да… Дейвид Уорд… Преди няколко минути един човек от персонала ми го намерил мъртъв във ваната… Не зная нищо друго, не… Предпочетох веднага да се свържа с вас… Очаквам доктора всеки момент. Излишно е да ви помоля за…
Дискретност. Разбира се. Той нямаше никакво желание да нахълта в хотела му с фотографи.
— Не. Не, разбира се… Обещавам ви, че няма да пипаме нищо… Лично аз ще остана в апартамента… Ето и доктор Фрер… Желаете ли да говорите с него?
Докторът, който още нищо не знаеше, взе подадената му слушалка.
— Доктор Фрер на телефона… Ало… Да… Бях при болен и току-що пристигам… Моля?… Не мога да кажа, че бе мой пациент, не го познавам… Само веднъж го лекувах от грип… Какво?… Напротив, много е здрав за живота, който води… Който водеше… Извинете… Не съм видял още трупа… Ясно… Да… Да… Разбрах… До скоро виждане, господин директоре… Желаете ли да му говорите пак? Не?
Той затвори телефона и попита:
— Къде е?
— Във ваната.
— Директорът на криминалния отдел нареди да не се пипа нищо, докато изпрати някого…
Господин Жил се обърна към младия администратор.
— Ти можеш да слезеш долу. Нека следят за хората от полицията и щом дойдат, да ги доведат дискретно… Да няма коментари по този повод във фоайето… Разбрано?
— Да, господин директоре.
В кабинета на Мегре се позвъни.
— Елате за малко при мен.
Вече за трети път го прекъсваха, откакто бе започнал да готви доклада си за въоръженото нападение. Мегре запали отново угасналата си лула, прекоси коридора и почука на вратата на шефа.
— Влезте, Мегре, седнете…
Слънчевите лъчи се примесваха вече с дъжда и играеха по медната мастилница на бюрото на директора.
— Познавате полковник Уорд, нали?
— Срещал съм името му по вестниците. Мъжът с три или четири съпруги, нали?
— Току-що го намерили мъртъв във ваната му в „Жорж V“.
Мегре не трепна, все още погълнат от своята история с грабежа.
— Предпочитам вие лично да отидете. Лекарят, който е малко или повече свързан с хотела, току-що ми съобщи, че до вчера полковникът се е радвал на отлично здраве и, доколкото му е известно, никога не е страдал от сърдечни смущения… Със случая ще се занимае и пресата, и то не само френската, а и международната…
Мегре се ужасяваше от произшествията с много известни личности, когато трябва да се действува с ръкавици.
— Ще отида — каза той.
Още веднъж докладът щеше да почака. Начумерен, той бутна вратата на инспекторите, като се питаше кого да вземе със себе си. Жанвие беше там, но и той бе зает с въоръженото нападение.
— Иди в моя кабинет и се опитай да довършиш доклада ми. Ти, Лапоант…
Младият Лапоант вдигна глава, щастлив.
— Сложи си шапката. Ще ме придружиш…
После се обърна към Люка:
— Ако някой ме търси, аз съм в „Жорж V“.
— Във връзка с отравянето ли?
Това му се изплъзна неволно и Люка се изчерви.
— Какво отравяне?
Люка заекна:
— Графинята…
— За кого говориш?
— В докладите тази сутрин имаше нещо за една графиня с италианско име, която направила опит да се отрови в „Жорж V“. Не ви казах, защото…
— Къде е докладът?
Люка прерови струпаните върху бюрото книжа и измъкна един формуляр.
— Не е мъртва… Ето защо…
Мегре прегледа няколкото реда.
— Успели ли са да я разпитат?
— Не знам. Някой от VIII участък е ходил в болницата в Ньойи… Не е известно дали е била в състояние да говори…
Мегре не знаеше, че същата тази нощ, малко след два часа сутринта, графиня Паверини и полковник Уорд бяха слезли пред „Жорж V“ от едно такси и портиерът не се бе учудил, когато заедно бяха взели ключовете за стаите си.
Жул, прислужникът на етажа, също не се изненадал, когато му позвънили от номер 332 и намерил полковника при графинята.
— Както обикновено, Жул — му казал полковникът.
Това означавало една бутилка „Круг 1947“ и една неначената и неотпушена бутилка „Джони Уокър“, защото полковникът се съмнявал в уиски, което не отпушвал сам.
Люка, който очакваше мъмрене, още повече се смути, когато Мегре го погледна изненадано, като че ли подобна липса на съобразителност от страна на най-стария му сътрудник бе невероятна.
— Ела, Лапоант…
Минаха покрай една млада проститутка, която Мегре бе призовал.
— Мини насам следобед.
— В колко часа, шефе?
— Когато искаш…
— Да взема ли кола? — попита Лапоант.
Взеха една кола и Лапоант седна зад кормилото. В „Жорж V“ портиерът бе получил нареждания.
— Оставете. Аз ще я паркирам…
Всички бяха получили нареждания. Вратите се отвориха пред двамата полицаи и те за миг се озоваха на прага на триста четиридесет и седма стая, където беше директорът, предупреден по телефона. Мегре не беше имал често случаи да се подвизава в „Жорж V“, но все пак бе викан два-три пъти и познаваше Жил, с когото се ръкува. Доктор Фрер чакаше в салона до една масичка, върху която бе поставил черната си чанта. Той бе порядъчен, овладян мъж с многобройна клиентела, който знаеше почти толкова тайни, колкото и самият Мегре. Само че се движеше в различна социална среда, където полицията рядко имаше достъп.
— Мъртъв ли е?
Утвърдително мигане.
— Към колко часа?
— Само при аутопсия може с точност да се установи това, ако, както предполагам, бъде дадено нареждане за аутопсия.
— Не се ли касае за нещастен случай?
— Елате да видите…
И на Мегре, както и на Жил, гледката на голото тяло във ваната не бе особено приятна.
— Не го преместих, защото от медицинска гледна точка е безполезно. На пръв поглед прилича на един от нещастните случаи при къпане във вана, които са по-чести, отколкото се предполага… Плъзгаш се, главата ти се удря в ръба и…
— Зная това… Само че тогава не остават следи по раменете… Това искате да кажете, нали?
Мегре също бе забелязал две тъмни петна върху раменете на мъртвия, които приличаха на синини.
— Мислите, че е бил подпомогнат, нали?
— Не зная… Предпочитам лекарят по съдебна медицина да реши въпроса.
— Кога за последен път го видяхте жив?
— Преди около седмица, когато отидох да направя инжекция на графинята…
Господин Жил помръкна. Дали не бе разчитал, че няма да се спомене за нея?
— Една графиня с италианско име?
— Графиня Паверини.
— Която се опитала да се отрови тази нощ?
— Не съм сигурен, искрено казано, дали опитът й е бил сериозен. Наистина тя е взела известно количество приспивателно. Знаех между другото, че тя всяка вечер взема от него. Нагълтала е по-голяма доза, но се съмнявам, че е взела достатъчно, за да се самоубие.
— Мнимо самоубийство?
— И аз се питам…
Свикнали бяха, както единият, така и другият, с жените — почти винаги хубави! — които след спор, разочарование или любовна история вземат точно толкова приспивателно, колкото да предизвикат симптомите на отравяне, без никога да изложат на реална опасност живот си.
— Казахте, че сте направили инжекцията в присъствието на полковника.
— Когато идваше в Париж, й биех по две на седмица… Витамин В и С. Нищо сериозно. Преумора… Разбирате, нали?
Господин Жил предпочете сам да отговори.
— Полковникът и графинята поддържаха близки връзки. Всеки си имаше отделен апартамент и се чудех защо, след като…
— Любовник ли й беше?
— Това беше прието официално, така да се каже. Доколкото ми е известно, от две години полковникът е поискал развод и в техните среди очакваха, че щом веднъж бъде свободен, ще се ожени за графинята…
Мегре насмалко не попита с престорена наивност: „Кои среди?“
Но защо ли? Телефонът иззвъня. Лапоант погледна шефа си, за да разбере какво да прави. Очевидно бе, че декорът смущаваше младия инспектор.
— Отговори.
— Ало… Как? Да, той е тук… Аз съм, да.
— Кой се обажда — попита Мегре.
— Люка иска да ви каже нещо.
— Ало, Люка?
За да компенсира грешката си от тази сутрин, Люка се бе свързал с болницата в Ньойи.
— Извинете, шефе… Няма да си го простя… Не се ли е прибирала в хотела?
Графиня Паверини току-що била напуснала стаята в болницата, където я били оставили сама, и си беше отишла, без никой да й попречи.
По същото време стана един незначителен инцидент, който се отрази на настроението на Мегре по време на цялото разследване. Дали Лапоант го разбра, или Мегре му приписа реакция, каквато всъщност той не бе имал?
Малко по-рано, когато Жил спомена за средата, към която принадлежат графиня Паверини и полковник Уорд, комисарят едва-що не бе запитал:
— Кои среди?
Ако бе направил това, нямаше ли в гласа му да се забележат нотки на раздразнение, ирония или дори агресивност?
Това му напомни за една случка в миналото, когато съвсем отскоро бе постъпил в полицията. Беше почти на възрастта на Лапоант, когато го изпратиха за някаква справка в същия квартал между Етоал и Сена. Вече не си спомняше името на улицата.
Тогава беше епохата на големите частни къщи, „господарските домове“, и младият Мегре имаше чувството, че влиза в нов свят. Най-силно впечатление му бе направила особената тишина, далеч от тълпите и шума на обществения транспорт. Чуваха се само птичи песни и ритмичният тропот от копитата на конете, които, възседнати от амазонки и кавалери със светли цилиндри, се отправяха към Булонската гора.
И самите сгради имаха нещо тайнствено. В дворовете шофьорите лъскаха колите, а сегиз-тогиз от прозорците или на вратите се показваха лакеи с раирани жилетки или домоуправители с бели връзки.
За живота на господарите, всички с известни имена, всяка сутрин можеше да се прочете във „Фигаро“ или в „Галоа“, ала тогава инспекторът нищо не знаеше за него и със свито сърце почука на една от внушителните врати.
Днес в апартамент 347 той, естествено, не беше вече някогашният дебютант. Повечето богаташки къщи бяха изчезнали, много от тогавашните тихи улици бяха станали търговски.
И все пак в предишните аристократически квартали още се намираха такива сгради и „Жорж V“ се издигаше между тях като център на особен свят, с който той не беше свикнал.
Вестниците споменаваха имената на хората, които още спяха или закусваха в съседните апартаменти. Самото авеню улица „Франсоа I“, авеню „Монтен“ представляваха отделен свят, където на металните плочки на къщите се четяха имената на прочути шивачи, а на витрините дори на обикновени магазини за ризи човек можеше да види неща, които другаде не се продаваха.
Дали Лапоант, който живееше в скромна мебелирана стая на Левия бряг, беше притеснен? И той ли, както някога Мегре, изпитваше неволна почит към този лукс, който ненадейно откриваше?
„Един полицай, съвършеният полицай, би трябвало да се чувствува у дома си във всички среди…“
Това беше казал един ден самият Мегре и цял живот се бе мъчил да забрави външните различия между хората, да изтръгва лустрото и да открива под различния външен вид самия човек.
Ала тази сутрин неволно нещо го дразнеше в обкръжаващата го атмосфера. Въпреки раираните си панталони, професионалната мекота в маниерите и страха си от неприятности господин Жил беше прекрасен човек, същото важеше и за лекаря, свикнал да лекува именити личности.
Мегре като че ли чувствуваше някакво съучастничество помежду им. Те произнасяха същите думи, както всички други, но въпреки това говореха на друг език. Когато казваха „графинята“ или „полковникът“, те влагаха известен смисъл, който беше недостъпен за простосмъртните. Или с други думи — бяха посветени в тайната. Принадлежаха, макар като фигуранти, към един друг свят, към който Мегре от честност не искаше да показва неприязън априори.
Той мислеше смътно за всичко това, по-скоро го долавяше, когато вдигна слушалката и се обърна към лекаря:
— Вярвате ли, че ако графинята е погълнала достатъчно приспивателно, за да умре, би могла, след като вие сте се погрижили за нея, да стане само преди половин час без чужда помощ и да напусне болницата?
— Тя си е отишла?
Капаците на спалнята бяха все още затворени, но в салона бяха отворени и малко слънце, по-скоро отблясък, проникваше в стаята. Лекарят стоеше прав до масата, върху която се намираше чантата му. Директорът на хотела стоеше близо до вратата на салона, а Лапоант — отдясно на Мегре, малко по-назад.
Починалият беше все още във ваната, вратата на банята зееше отворена и това помещение бе най-светло.
Телефонът отново иззвъня. Директорът вдигна слушалката и погледна Мегре, сякаш за разрешение.
— Ало, да… Аз съм… Той се качва?…
Всички го гледаха. Угрижен, той се чудеше какво да каже, когато вратата към коридора широко се разтвори.
Един мъж на около петдесет години, с посребрени коси и загоряло лице, облечен в светлосив костюм, огледа последователно хората в стаята и най-после забеляза господин Жил:
— А! Вие сте тук… Какво се е случило с Дейвид? Къде е той?
— Уви, господин Арнълд…
Той посочи банята и след това съвсем непринудено заговори на английски език.
— Как узнахте?
— Тази сутрин телефонирах пет пъти — отговори също на английски господин Арнълд.
Това беше още една подробност, която раздразни Мегре. Той трудно разбираше английски и още по-малко владееше говоримия език. Докторът на свой ред заговори на английски.
— Уви, господин Арнълд, няма никакво съмнение, че е мъртъв…
Новодошлият се спря на прага на банята, откъдето се загледа за известно време в тялото във ваната и всички забелязаха, че устните му се движат, като че ли чете молитва.
— Нелеп нещастен случай, нали?
Кой знае защо, той проговори пак на френски почти без никакъв акцент.
Точно в този миг стана инцидентът.
Мегре стоеше до стола, върху който бяха метнати панталоните на умрелия. Виждаше се една тясна платинена верижка, закачена на едно копче под колана — на другия й край, в джоба навярно, бе окачен часовник или ключ.
Само от любопитство Мегре машинално бе посегнал към верижката и преди да я бе докоснал, така нареченият Арнълд се обърна към него и го погледна строго, като че ли го обвини за нещо неприлично и ти неделикатно.
Всичко това беше много по-недоловимо, отколкото някоя забележка. Само един мигновен поглед, съвсем леко променено изражение.
Мегре пусна верижката и в държането му се появи нещо, от което тутакси се засрами, защото бе държане на виновен.
Дали Лапоант действително бе забелязал това и дали нарочно бе извърнал глава?
В Ке дез Орфевр бяха трима и беше станало предмет на шеги — да изпитват към комисаря възхищение, което граничеше с култ: Люка, най-възрастният, Жанвие, който някога бе също млад, неопитен и ентусиазиран като Лапоант, и накрая самият „малък Лапоант“, както го наричаха.
Дали беше разочарован или само смутен, че шефът е допуснал да бъде впечатлен от обстановката, в която се намираха?
Мегре реагира, стана строг и пак прояви несръчност, макар да съзнаваше много добре, но не можеше да постъпи другояче.
— Аз искам да ви задам няколко въпроса, господин Арнълд.
Англичанинът не го попита кой е, а се обърка към господин Жил, който обясни:
— Комисар от Криминалния отдел…
Само бегло, едва учтиво кимване с глава.
— Мога ли да ви попитам кой сте и защо сте тук тази сутрин?
Още веднъж Арнълд учудено погледна директора, като че ли този въпрос в най-добрия случай бе изненадващ.
— Господин Джон Т. Арнълд е…
— Ако обичате, нека той сам да отговори.
Англичанинът каза:
— Не може ли да преминем в салона?
Преди да каже това, той погледна пак към банята, като че ли искаше още веднъж да изкаже почитта си към умрелия.
— Имате ли нужда от мен? — попита доктор Фрер.
— Стига да зная къде можем да ви намерим…
— Ще държа секретарката си в течение на моите визитации. В хотела имат номера на телефона ми…
Арнълд казваше на английски на господин Жил:
— Моля, наредете, ако обичате, да ми донесат един скоч.
Мегре, преди да продължи разговора, вдигна слушалката:
— Дайте ми паркета, госпожице…
— Кой паркет?
Тука не говореха на един и същ език, както в Ке дез Орфевр. Той каза номера.
— Моля, свържете ме с прокурора или с някои от заместниците… Комисар Мегре… Да…
Докато чакаше, господин Жил успя да прошепне.
— Можете ли да помолите тези господа да действуват дискретно и да влизат в хотела, като че ли нищо не се е случило и…
— Ало!… Аз съм в хотел „Жорж V“, господин прокурор… Току-що бе открит един мъртвец в банята, полковник Дейвид Уорд… Уорд, да… Трупът е още във ваната и някои признаци сочат, че не е нещастен случай… Да… Така ми казаха…
От другата страна на линията прокурорът бе казал:
— Нали знаете, че Дейвид Уорд е много влиятелна личност?
Мегре търпеливо слушаше.
— Да… да… оставам тук… Случило се е и друго събитие тази нощ в същия хотел… Ще ви занимая след малко с него… Да… Дочуване, господин прокурор…
Докато говореше, за кратко време бе влязъл един прислужник в бяло, а господин Арнълд се настани в един фотьойл и запали пура, след като бавно и грижливо отряза върха й.
— Бях ви попитал…
— Кой съм и какво правя тук… На свой ред ви питам знаете ли кой е… сега мога да кажа кой беше моят приятел Дейвид Уорд?
Може би в това нямаше високомерие, а по-скоро вродена самоувереност. Арнълд беше тук като у дома си. Директорът се поколеба да го прекъсне, като накрая го направи като ученик, който моли да излезе за малко от клас.
— Извинете, господа… Бих желал да сляза долу да дам някои нареждания…
— Чакаме хората от прокуратурата.
— Чух това, да…
— Имаме нужда от вас. Очаквам също специалистите от службата „Съдебна самоличност“, фотографите, както и лекаря по съдебна медицина.
— Мога ли поне част от тези лица да въведа през служебния вход… Трябва да ме разберете, господин комисар… Ако има много преминавания през фоайето и ако…
— Разбирам…
— Благодаря ви…
— Веднага ще донесат вашето уиски, господин Арнълд… Може би и вие ще вземете нещо, господа?
Мегре поклати отрицателно глава и веднага съжали, защото и той с удоволствие би изпил глътка алкохол.
— Слушам ви, господин Арнълд… Вие казвахте?
— Казвах, че навярно и вие, както всички, сте срещали във вестниците името на моя приятел Дейвид, най-често предшествувано от думата милиардер… Английският милиардер… Ако изчисляваме във франкове, това е така… В английски лири, не…
— Колко годишен е? — прекъсна го Мегре.
— Шестдесет и три… Дейвид не е създал сам благосъстоянието си, но както се казва у нас, той е роден със сребърна лъжичка, тоест късмет… Баща му вече притежаваше най-големите заводи за производство на тел в Манчестър, основани от дядо му… Слушате ме, нали?
— Слушам ви.
— Не бих казал, че предприятието вървеше само и че Дейвид не се занимаваше с него, но то изискваше малко грижи, от време на време среща с директорите, участие в управителните съвети, подписи…
— Той не живееше ли в Манчестър?
— Почти никога.
— Ако вярваме на вестниците…
— Вестниците веднъж завинаги си присвояват една или две дузини хора и се занимават с най-дребните им постъпки и жестове. Това не значи, че всичко, което описват, е вярно. Така по отношение на разводите на Дейвид са писани много неточни неща. Но не това държа да ви обясня. За повечето от хората Дейвид, който беше наследил значително богатство и солидна индустрия, имаше само едно занимание: да прекарва приятно времето си в Париж, Довил, Кан, Лозана или Рим, като посещава кабаретата и конните състезания, заобиколен с хубави жени и известни като него хора… Всъщност не бе така…
Господин Арнълд позамълча, загледа се в бялата пепел на пурата, направи знак на прислужника и взе чашата уиски от подноса.
— Ще позволите ли?
После, облягайки се във фотьойла, продължи:
— В Манчестър Дейвид не е водил обичайния живот на голям английски индустриалец по простата причина, че там положението му бе създадено преди това и той трябваше да продължи делото на баща си и дядо си, което не го интересуваше. Разбирате, нали?
По начина, по който той гледаше комисаря и младия Лапоант, се чувствуваше, че счита и двамата мъже неспособни да разберат такова отношение.
— Американците имат една дума, която ние, англичаните, рядко употребяваме… Те казват „плейбой“, което означава богат човек, чиято единствена цел в живота е да прекарва приятно времето си, минавайки от полото към зимните спортове, да участвува в регати, да посещава кабарета с приятни компании…
— Паркетът няма да закъснее да дойде — забеляза Мегре, като погледна часовника си.
— Извинявайте, че ви наложих този разговор, но вие, ми поставихте въпрос, на който е невъзможно с няколко думи да се отговори… Може би моето намерение е същевременно да ви помогна да избегнете някой гаф… Така казвате вие, нали? Дейвид Уорд съвсем не беше „плейбой“ и се занимаваше не като собственик на заводите „Уорд“ в Манчестър, а като частно лице, с многобройни други сделки… Само че не считаше, че за да работи, трябва да се затвори осем часа в някое бюро… Повярвайте на твърдението ми, че той беше гений в сделките… Случваше му се да реализира много крупни сделки в най-неочаквани моменти и места…
— Например?
— Един ден с неговия ролс-ройс минавахме по италианската Ривиера и тъй като спукахме гума, се отбихме в едно скромно заведение. Докато ни приготвят храната, се разходихме из околността. Това се случи преди двадесет години. Същата вечер спряхме в Рим и няколко дни по-късно аз купих за сметка на Дейвид две хиляди хектара земя, част от която лозя… Днес ще видите три големи хотела, едно казино, един от най-хубавите плажове, заобиколен с вили… В Швейцария, близо до Монтрьо…
— С други думи, бяхте негов личен пълномощник…
— Негов приятел и негов пълномощник, ако желаете… Преди всичко — негов приятел, защото когато се запознахме, никога не се бях занимавал с търговия или финанси…
— И вие ли живеете в „Жорж V“?
— Не, в хотел „Скриб“. Това може би ви изглежда странно, но в Париж, както и другаде, ние винаги живеем в различни хотели. Дейвид много ревниво пазеше това, което ние наричаме privacy[3].
— По същата ли причина графиня Паверини заемаше апартамент на другия край на коридора?
Арнълд се поизчерви.
— По тази причина и по други…
— Какво искате да кажете?…
— Въпрос на деликатност…
— Нали всички знаеха за тяхната връзка?
— Всички говореха за нея, вярно.
— И това беше истина?
— Предполагам, но никога не съм го питал.
— Не сте били интимни…
Сега Арнълд на свой ред се раздразни. Той също си помисли навярно, че не говорят на един и същ език, не са на едно ниво.
— Колко законни жени имаше?
— Само три. Вестниците му приписваха повече, защото, щом се запознаеше с някоя жена и се появеше няколко пъти с нея, бързаха да оповестят нова женитба.
— И трите ли жени са живи?
— Да.
— Има ли деца от тях?
— Две. От втората си жена син, Боби, на 16 години, който следва в Кеймбридж, и една дъщеря, Елън, от третата.
— В какви отношения беше с тях?
— С бившите си жени ли? В отлични отношения. Той беше джентълмен.
— Случваше ли му се да ги вижда?
— Срещаше се с тях…
— Състоятелни ли са?
— Първата, Дороти Пейн, която е от богато семейство, фабриканти на текстил от Манчестър.
— Другите две?
— Той ги бе обезщетил.
— Така че нито една от двете няма интерес от смъртта му?
Арнълд сви вежди като човек, който не разбира, и като че ли въпросът го изненада неприятно.
— Защо?
— А графиня Паверини?
— Сигурно щеше да се ожени за нея, веднага щом приключеше разводът му с Мюриъл Халигън.
— Кой според вас имаше интерес от смъртта му?
Отговорът беше еднакво бърз и точен:
— Никой.
— Имаше ли неприятели?
— Доколкото знаех, той имаше само приятели.
— За дълго ли бе отседнал в „Жорж V“?
— Почакайте… днес е седми октомври…
Той извади от джоба си красив червен бележник, подвързан с мека кожа с позлатени краища.
— Пристигнахме на втори октомври от Кан, преди това бяхме в Биариц, а на седемнадесети август напуснахме Довил… На тринадесети трябваше да заминем за Лозана…
— По работа ли?
Арнълд още веднъж погледна Мегре някак безнадеждно, като че ли този едър човек не можеше да разбере и най-елементарните неща.
— Дейвид има апартамент в Лозана и там е местожителството му…
— А тук?
— Този апартамент е ангажиран целогодишно, както един друг в Лондон и трети — в хотел „Карлтон“ в Кан…
— А в Манчестър?
— Там притежава фамилната къща на Уорд, огромна постройка във викториански стил, в която не вярвам да е пренощувал повече от три пъти в продължение на тридесет години… Отвращаваше се от Манчестър…
— Познавате ли добре графиня Паверини?
Арнълд нямаше време да отговори. В коридора се чуха стъпки, гласове. Господин Жил, по-смутен, отколкото когато дойде Мегре, въведе прокурора на републиката и един млад съдебен следовател, с когото досега Мегре не беше работил. Той се казваше Кала и имаше вид на студент.
— Да ви представя господин Арнълд…
— Джон Т. Арнълд… — уточни той, като стана.
Мегре продължи:
— Близък приятел и специален пълномощник на починалия в сделките му.
С чувството, че най-после има работа с влиятелна личност, може би от своята среда, Арнълд се обърна към прокурора:
— Тази сутрин в десет часа имах среща с Дейвид, по-точно трябваше да му телефонирам. Така научих за смъртта му. Тук ми казаха, че не вярват да е нещастен случай, и предполагам, че полицията има сериозни основания за това. Бих желал да ви помоля, господин прокурор, да не се вдига прекалено много шум около този случай. Дейвид беше видна личност и ми е трудно да определя последиците, които неговата смърт ще има не само за борсата, но и в различни среди.
— Ще бъдем колкото се може по-дискретни — промърмори прокурорът. — Нали, комисаре?
Последният кимна с глава.
— Предполагам, че ще ми зададете някои въпроси? — продължи Арнълд.
Прокурорът погледна Мегре и след това съдията-следовател.
— Може би след малко… Не знам… Засега мисля, че сте свободен…
— Ако имате нужда от мен, аз съм долу в бара…
Щом той затвори вратата, двамата се спогледаха загрижени.
— Мръсна история, нали? — каза прокурорът. — Имате ли някаква идея?
— Никаква. Освен това, че графиня Паверини е била любовница на Уорд, държи апартамент в дъното на коридора и миналата нощ се е опитала да се отрови. По нареждане на лекаря тя е била пренесена в Американската болница в Ньойи, където е била настанена в самостоятелна стая. Болничната сестра е влизала при нея всеки половин час. По-късно намерила стаята празна…
— Графинята е изчезнала?
Мегре кимна с глава и прибави:
— Наредих да държат под наблюдение гарите, летищата и изходните пунктове на Париж.
— Интересно, нали?
Мегре вдигна рамене. Какво можеше да каже? Всичко беше интересно при този случай, като се започне от умрелия, роден със сребърна лъжичка в устата, който сключваше сделки на конни надбягвания и в нощни локали, и се стигне до светския бизнесмен, който му говореше като учител на тъп ученик.
— Желаете ли да го видите?
Прокурорът, достолепен магистрат от старо благородническо съдийско потекло, призна:
— Телефонирах във външното министерство… Дейвид Уорд действително е бил важна личност. Званието полковник е получил по време на войната, когато е оглавявал отдел в Интелиджънс Сървис… Мислите ли, че това може да има нещо общо със смъртта му?
По коридора се чуха стъпки, на вратата се почука и се появи доктор Пол с чанта в ръка.
— Знаех, че ще ме преведат през входа за персонала… Така ще стане и с хората от службата за съдебна самоличност… Къде е трупът?
Той стисна ръка на прокурора, на Кала, новия съдебен следовател, и накрая на Мегре.
— Е, стари приятелю?
След това си свали сакото и запретна ръкавите на ризата си.
— Мъж или жена?
— Мъж…
Мегре му посочи банята и веднага след това чуха възклицанията на доктора. Хората от службата за съдебна самоличност също пристигнаха със своите уреди и Мегре трябваше да се занимае с тях.
В „Жорж V“, както навсякъде другаде, за Дейвид Уорд, както и за всяка друга жертва на престъпления, трябваше да се следва установената практика.
— Може ли да вдигна щорите, шефе?
— Да. Тази чаша не е интересна, донесоха я за един свидетел.
Слънцето вече огряваше не само салона, но и спалнята, просторна и весела, в която намериха много дребни лични предмети, редки и скъпи.
Например будилникът върху нощната масичка беше златен, купен от Картие, както и табакерата върху една масичка, а несесерът за маникюр носеше марката на известна лондонска фирма.
Един инспектор преброи в гардероба осемнадесет костюма, сигурно по толкова имаше и в другите апартаменти на Уорд в Кан, Лозана или Лондон.
— Вече можете да извикате фотографа — чу се гласът на доктор Пол.
Мегре гледаше навсякъде и никъде, като не пропускаше и най-малките подробности в апартамента и това, което се намираше в него.
— Телефонирай на Люка и разбери дали има нещо ново — каза той на Лапоант, който стоеше като изгубен в тази бъркотия.
Имаше три телефонни апарата, един в салона, друг на леглото и трети в банята.
— Ало!… Люка?… Тук е Лапоант…
Пред прозореца Мегре разговаряше на нисък глас с прокурора и следователя, докато доктор Пол и фотографът оставаха невидими в банята.
— Ще видим дали доктор Пол ще потвърди мнението на доктор Фрер… Според последния сините петна…
Съдебният лекар най-после се появи в добро разположение на духа.
— Преди да изготвя своя доклад и преди аутопсията, която вярвам, че ще бъде извършена, мога да ви кажа следното:
Примо: този човек е бил създаден да живее най-малко осемдесет години.
Секундо: бил е доста пиян, когато е влязъл във ваната си.
Терцио: не се е подхлъзнал, а онзи, който го е принудил да се пресели във вечността, е употребил известна сила, за да го задържи под водата. Засега това е всичко. Ако наредите да го изпратят в съдебномедицинския институт, ще се помъча да открия още нещо…
Двамата магистрати се спогледаха. Аутопсия? Без аутопсия?
— Има ли семейство? — обърна се прокурорът към Мегре.
— Доколкото разбрах, той има две деца, и двете малолетни, а разводът с третата му жена не е приключил.
— Братя, сестри?
— Момент…
Той вдигна отново телефонната слушалка. Лапоант му направи знак, че трябва да му каже нещо, но комисарят първо се обади в бара.
— Господин Арнълд, ако обичате.
— Един момент…
Малко по-късно Мегре каза на прокурора:
— Няма сестри, имал само брат, убит в Индия на двадесет и две годишна възраст… Имал братовчеди, с които не поддържал никакви връзки. Какво искаш, Лапоант?
— Люка ми съобщи една подробност, която току-що узнал. Тази сутрин от стаята си графиня Паверини е поискала много телефонни номера…
— Отбелязали ли са ги?
— Парижките не. Те са били два или три, от които два пъти един и същ. След това е поискала Монте Карло…
— Кой номер?
— „Отел дьо Пари“…
— Не се ли знае кого е търсила?
— Не. Искате ли да попитам в „Отел дьо Пари“?
Все същите кръгове. Тук „Жорж V“. В Монте Карло — най-луксозният хотел на Лазурния бряг.
— Ало, госпожице, дайте ми „Отел дьо Пари“ в Монте Карло, ако обичате… Какво?
Той се обърна смутен към комисаря.
— Пита за чия сметка ще бъде разговорът.
Мегре отвърна нетърпеливо:
— За сметка на Уорд… или за моя, ако предпочита.
— Ало, госпожице… От името на комисар Мегре… да… благодаря…
Като затвори телефона, съобщи:
— След десет минути.
В едно чекмедже намериха писма, натрупани в безпорядък, на английски, френски и италиански, от жени или делови, покани за коктейли, вечери, а в друго откриха по-добре подредени книжа.
— Ще ги вземем ли?
Мегре кимна утвърдително, след като се допита с поглед до съдията следовател Кала. Беше вече единадесет часът и хотелът започна да се пробужда; чуваха се позвънявания, прислужниците сновяха насам-натам, асансьорът непрестанно се движеше.
Вярвате ли, докторе, че една жена може така дълго да държи главата му под водата?
— Зависи от жената.
— Наричат я малката графиня, от което може да се предположи, че е по-скоро дребна.
— Нито височината, нито пълнотата имат значение — промърмори философски докторът.
А Мегре добави:
— По-добре да отидем да хвърлим един поглед на триста тридесет и втори номер.
— Триста тридесет и втори?
— Апартаментът на въпросната графиня.
Понеже вратата беше заключена, трябваше да потърсят някоя камериерка. Апартаментът беше почистен. Състоеше се от салон, по-малък от предишния, спалня и баня.
Прозорецът беше отворен, но във въздуха още се носеше мирис на парфюм и алкохол; макар да бяха отнесли бутилката шампанско, полупълната бутилка с уиски още стоеше на масичката.
Дали поради твърде доброто си възпитание или от стеснителност, прокурорът и следователят се поколебаха на прага, докато Мегре отваряше шкафовете и чекмеджетата. Това, което откри, бе същото, както и при Дейвид Уорд, много луксозни предмети, само че дамски, които се срещат в малко магазини и са символ на определен жизнен стандарт.
Върху тоалетната масичка лежаха разхвърляни бижута, като че ли бяха без никаква стойност; диамантена гривна с миниатюрно часовниче, обици и пръстен, общо възлизащи на двадесетина милиона.
И тук в едно чекмедже имаше разни книжа, покани, фактури на шивачи и модистки, каталози, разписания на френската и американските авиокомпании и прочие.
Нямаше лични писма, което показваше, че графинята не поддържа кореспонденция. Затова пък в един стенен гардероб Мегре преброи двадесет и осем чифта обувки, някои от които не бяха носени и от размера им можеше да се заключи, че графинята е наистина дребна.
Лапоант влезе бързо.
— Свързах се с „Отел дьо Пари“. Телефонистката записва разговорите само когато търсените отсъствуват, за да им остави бележка. Тази сутрин е имала над петнадесет повиквания от Париж и не е в състояние да каже за кого са били.
Лапоант колебливо допълни:
— Попита ме дали в Париж е така топло, както там. Изглежда…
Вече не го слушаха и той замълча. Групичката тръгна към апартамента на Дейвид Уорд и срещна един доста странен кортеж. Директорът, когото сигурно бяха предизвестили, вървеше начало като разузнавач, дебнейки с безпокойство вратите, които всеки момент можеха да се отворят. Беше взел със себе си един от холовете, в небесносиня униформа, за да разчиства пътя.
Следваха четирима мъже, които носеха на носилка трупа на Дейвид Уорд, все още гол, покрит с една завивка.
— Оттук — казваше господин Жил със сподавен глас.
Той вървеше на пръсти. Носачите внимателно напредваха, като избягваха да допират стените или вратите.
Те не се отправиха към никой от асансьорите, а завиха по един по-тесен коридор с не така блестящи и свежи тапети, който водеше към асансьора за багажа.
Дейвид Уорд, който беше един от най-авторитетните клиенти на хотела, го напускаше по пътя на куфарите и багажите.
Настъпи мълчание. Магистратите, които нямаше какво повече да правят, се колебаеха дали да влязат в апартамента.
— Вие ще се занимаете, Мегре… — въздъхна прокурорът.
Той се поколеба и допълни тихо:
— Бъдете благоразумен… Опитайте се вестниците да не… Разбирате ме, нали?… Министърът ми препоръча…
Не беше така сложно предния ден, когато почти по същото време Мегре беше посетил на улица „Клинянкур“ един инкасатор, баща на три деца, получил два куршума в корема, опитвайки се да защити чантата си, в която носел осем милиона.
Отказал да го отведат в болницата.
Предпочел, ако ще умира, да умре поне в малката стаичка с цветни тапети, където жена му се грижеше за него, а децата му след училище ходеха на пръсти.
В този случай имаше една следа, едно кепе, забравено на местопрестъплението, което щеше в крайна сметка да ги отведе до престъпника. Но в случая с Дейвид Уорд?
— Мисля — внезапно каза Мегре, като че ли говореше сам на себе си, — че ще трябва да отида до Орли.
Не беше ли това заради разписанията на френските и американските авиолинии, които беше намерил в едно чекмедже, или може би в резултат на телефонния разговор с Монте Карло?
Може би пък и защото все трябваше да направи нещо, а летището му се струваше в тон с личност като графинята.
Мегре не напусна „Жорж V“ така бързо, както възнамеряваше. Когато даваше нарежданията си по телефона на Люка, преди да тръгне за летището, младият Лапоант, който продължаваше да претърсва стаята на графинята, донесе една цветна металическа кутия от английски бисквити. Беше претъпкана със снимки.
Това напомни на Мегре кутията, в която, когато беше малък, майка му слагаше копчета и в която винаги бъркаха, когато им дотрябваше за някоя дреха. Тяхната кутия беше от чай, украсена с китайски надписи, нещо необичайно в дома на управител ма замък, който никога не пиеше чай.
В един гардероб в триста тридесет и втори апартамент комисарят забеляза куфар, купен от известен магазин за куфари на авеню „Марсо“. И най-дребните вещи в него, като обувалка например или попивателна, носеха марката на някой магазин за най-луксозни стоки.
Така че графинята държеше безразборно натрупани в една най-обикновена кутия за бисквити снимки на свои приятели, снимки от свои пътувания; по байски костюм на борда на яхта вероятно в Средиземно море, на водни ски или сред снеговете на високи планини.
На много от тези снимки беше с полковника, било сама с него, но по-често и с други хора, някои от които комисарят можа да разпознае, защото това бяха все артисти, писатели, които бе виждал по вестниците.
— Ще вземете ли кутията, шефе?
Мегре като че ли напускаше неохотно този етаж на хотел „Жорж V“, макар и да не можеше да научи нищо повече в него.
— Повикай сестрата. Преди това провери дали е същата от миналата нощ.
Същата беше поради простата причина, че в хотела имаше само една сестра. Работата й се състоеше, както по-късно разбра Мегре, да се грижи за пийналите малко повече и да прави инжекции. От няколко години почти на една трета от клиентите бяха предписани най-различни инжекции.
— Кажете ми, госпожице…
— Жьоневрие…
Тя беше достолепна и безрадостна жена, без възраст, със сенки около очите като всички недоспали хора.
— Когато графиня Паверини напусна хотела в линейката, тя беше по нощница, нали?
— Завихме я с одеяло. Не исках да губя време да я обличам. В един куфар й сложих бельо и дрехи.
— Рокля?
— Един костюм, първият, който ми попадна. Разбира се, обувки и чорапи.
— Нищо друго?
— Една чанта, която намерих в спалнята. Уверих се, че в нея има червило, гребен, пудриера, всичко, от което има нужда една жена.
— Знаете ли дали в чантата имаше пари?
— Видях вътре един портфейл, чекова книжка и паспорт.
— Френски?
— Италиански.
— Графинята от италиански произход ли е?
— Французойка. Тя е придобила италианско поданство след женитбата си с граф Паверини и предполагам, че го е запазила. Не зная. Това не ме интересува.
В асансьора имаше един мъж, когото Лапоант разкъсваше с поглед, и Мегре позна в него един от най-големите американски комици. Той и на него направи странно впечатление; след като го бе гледал толкова много на екрана, да го срещне в плът и кръв в кабината на асансьора, облечен като всички хора, с подпухнали очи, мрачен като човек, препил предната вечер.
Преди да тръгне към фоайето, Мегре се отби в бара, където Джон Т. Арнълд се беше облакътил пред чаша уиски.
— Елате за момент в този ъгъл…
Имаше още няколко клиенти, повечето също пожълтели, както американският актьор, освен двама, които, разгънали някакви книжа на една масичка, сериозно разискваха.
Мегре показа една по една снимките на събеседника си.
— Предполагам, че познавате тези хора? Забелязах, че и вие фигурирате на някои снимки…
Арнълд познаваше всички и имената на някои от тях бяха познати и на Мегре: двама бивши крале, които някога бяха управлявали своите страни, а сега живееха на Лазурния бряг, една бивша кралица, която живееше в Лозана, няколко принца, един английски режисьор, собственикът на една голяма фирма за уиски, една танцьорка, един шампион по тенис…
Арнълд малко го дразнеше с начина си на говорене.
— Не го ли познахте? Това е Павел.
— Кой Павел?
— Павел Югославски. А тук е Ненет…
Ненет не беше малкото име на някоя актриса ли демимонденка, а на една дама от квартал Сен Жермен, която канеше на масата си министри и посланици.
— А този с графинята и полковника?
— Жеф.
— Кой Жеф?
— Ван Мьолен, фабрикант на химикали.
Едно име, което Мегре бе чувал, разбира се, и което фигурираше върху кутии за бои и много други продукти.
Беше по къси панталони, с огромна сламена шапка на южноамерикански плантатор и играеше с дървени топки на един площад в Сан Тропе.
— Това е вторият съпруг на графинята.
— Още един въпрос, господин Арнълд. Знаете ли кой понастоящем се намира в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и на когото графинята би телефонирала при затруднение?
— Обаждала се е по телефона в Монте Карло?
— Аз питам.
— Жеф, разбира се.
— Искате да кажете нейният втори съпруг?
— Той прекарва голяма част от годината на Лазурния бряг. Собственик е на вила в Мужен, близо до Кан, но предпочита „Отел дьо Пари“.
— Останали са в добри отношения?
— Отлични. Тя винаги го нарича „татенце“.
Американският комик, след като беше обиколил хола, се облакъти на бара, където, без да го питат, един вид служебно, поставиха пред него голяма чаша джин с доматен сок.
— Ван Мьолен и полковникът в добри отношения ли бяха?
— Те бяха приятели от дълго време.
— А граф Палмиери?
— Него го има на една от снимките, които току-що ми показахте…
Арнълд я потърси. Едно високо мургаво момче с буйна коса, по бански, на носа на една яхта.
— Също приятел?
— Защо не?
— Знаете ли кой е нотариусът на полковника?
Джон Т. Арнълд отново прояви леко нетърпение, като че ли неговият събеседник беше много невеж.
— Той има много нотариуси. Не само във френския смисъл на думата. В Лондон адвокати му са господа Филпс, Филпс и Хадли. В Ню Йорк фирмата Харисън и Шоу застъпват неговите интереси. В Лозана…
— При кой от тези господа предполагате, че е депозирал завещанието си?
— По едно е оставил почти навсякъде. Постоянно ги изменяше.
Мегре прие уискито, което му предложиха, но Лапоант от стеснителност взе само бира.
— Благодаря ви, господин Арнълд.
— Не забравяйте само това, което ви препоръчах. Бъдете внимателен. Ще видите, че ще възникнат много неприятности…
Мегре не се и съмняваше в това и лицето му беше мрачно, както в лошите му дни. Всички тези хора, така различни с навиците си от обикновените простосмъртни, го дразнеха. Даваше си сметка, че не беше подготвен да ги разбере и ще трябва да минат месеци, докато се оправи в техните работи.
— Ела, Лапоант…
Той бързо прекоси фоайето, без да се оглежда, за да не би да срещне отново господин Жил, който му бе приятен, но който на свой ред нямаше да пропусне да му препоръча благоразумие и дискретност. Сега фоайето беше препълнено. Говореше се на всички езици, пушеха се пури и цигари от всички държави.
— Оттук, господин Мегре.
Портиерът го придружи до мястото, където бяха паркирали малката кола на Криминалния отдел между един ролс-ройс и един кадилак.
Да даде ли бакшиш или не? Мегре не даде.
— Към Орли, моето момче…
— Да, шефе.
На Мегре много му се искаше да отиде до американската болница в Ньойи, за да разпита сестрата, момичето от регистратурата и телефонистката. Имаше цял куп неща, които искаше да направи или би трябвало да направи. Но той не можеше едновременно да бъде навсякъде, а и бързаше да намери малката графиня, както я наричаха нейните приятели.
Тя наистина беше малка, дребна, хубава, знаеше това от снимките. На каква ли възраст беше? Трудно можеше да се отгатне от моменталните снимки, повечето от които бяха правени в слънчево време и по-лесно се виждаше почти голото й тяло в бикини, отколкото чертите на лицето й.
Беше кестенява, с малко остро носле, дръзка, с блестящи очи и охотно заемаше хлапашки пози.
Въпреки всичко той би се заклел, че наближава четиридесетте. От адресната карта щеше да научи възрастта й, но той не се беше сетил за това. Заемаше се с най-неотложното с неприятното чувство, че саботира разследването си.
— Трябва веднага да отидеш в „Жорж V“ — каза той на Лапоант — и да прегледаш адресната карта. Дай най-ясната й снимка за увеличаване.
— Ще я дадем на вестниците ли?
— Не още. Ще отидеш и в американската болница. Разбираш, нали?
— Да. Вие заминавате ли?
Не бе сигурно, но той имаше предчувствие, че ще замине.
— Ако замина, телефонирай на жена ми.
Беше му се случвало четири или пет пъти да пътува със самолет, но оттогава беше минало доста време и сега едва позна Орли, където видя нови постройки. Там цареше много по-голямо оживление, отколкото например на Северната гара, или на гара Сен Лазар.
Разликата беше, че тук бе все едно пак в „Жорж V“ — говореше се на всички езици и се даваха бакшиши на всички възможни валути. Журналисти обкръжиха една голяма кола, снимаха някаква знаменитост, отрупана с цветя, и повечето куфари бяха от същата прочута марка, както куфарите на малката графиня.
— Да ви почакам ли, шефе?
— Не. Отиди в града и направи това, което ти казах. Ако не замина, ще се върна с такси.
Той се промъкна сред тълпата, за да избегне журналистите, и влезе в чакалнята, където бяха бюрата на различните въздушни компании. Два самолета кацнаха и индуси, някои от които с чалми, прекосиха пистата и се отправиха към митницата.
Високоговорителят непрекъснато предаваше съобщения.
— Търсят господин Стилуъл… господин Стилуъл… Моля, господин Стилуъл да се яви в бюрото на „Пан Америкън“…
Последва подобно повикване на английски и след това на испански за госпожица Консуело Гонсалес.
Стаята на специалния комисар на летището не беше на същото място, както преди. Мегре все пак успя да я открие и натисна дръжката на вратата:
— Виж ти! Коломбани…
Коломбани, на чиято сватба беше присъствувал Мегре, не принадлежеше на Съдебната полиция, а беше пряко подчинен на Министерството на вътрешните работи.
— Вие ли ми изпратихте едно съобщение?
Комисарят Коломбани намери в безредието на бюрото си едно листче, върху което с молив беше написано името на графинята.
— Не я ли видяхте?
— Дадох бележка на хората от контролата… Досега не са ми казали нищо… Ще проверя в списъците на пътниците…
Той влезе в едно съседно помещение, отделено със стъклена преграда, и скоро се върна с куп книжа.
— Един момент… Полет 315, за Лондон… Паверини… Паверини… П… Не… Няма Паверини между пътниците… Не знаете ли закъде е отлетяла?… Следващият самолет: Щутгарт… Също няма Паверини… Кайро… Бейрут… П… Потре… Не!… Ню Йорк с „Пан Америкън“… Питсбург… Пируле… Няма никъде Паверини…
— Не е ли имало самолет за Лазурния бряг?
— Самолетът за Рим с кацане в Ница, да, в десет и тридесет и две минути.
— Имате ли списък на пътниците?
— Имам списъка на пътниците за Рим, защото моите хора завериха паспортите… Те не се занимават с пътниците за Ница, които минават през друг изход без митнически и полицейски формалности.
— Самолетът френски ли е?
— Английски. Да ви заведа да проверим в бюрото на английската компания.
Бюрата в чакалнята бяха подредени като панаирни щандове, отрупани с цветни афиши от различни страни, всичките с почти еднакви неразгадаеми инициали.
— Имате ли списъка на пътниците за полет 312?
Едно младо момиче, англичанка с лунички по лицето, зарови из книжата и после подаде един списък.
— П… П… Парсън… Паверини… Луиза, графиня Паверини… Мегре, това е, нали?
Последният се обърна към младото момиче:
— Можете ли да ми кажете дали това лице е било запазило мястото си?
— Един момент… За този самолет е отговарял моят колега…
Тя излезе и се изгуби в тълпата. След малко се върна с едно високо русо момче, което говореше френски със силен акцент.
— Вие ли оформихте билета на графиня Паверини?
— Да — каза той.
Неговият съсед от италианската въздушна линия му я довел. Тя на всяка цена трябвало да излети за Ница, а била изпуснала сутрешния френски самолет.
— Сложно е, знаете. Има самолети, които само един или два пъти седмично летят по този път. Също и кацанията не са по едно и също време за някои полети. Казах й, че ще пътува само ако се намери някое свободно място в последната минута.
— И отлетя ли?
— Да. В десет и двадесет и осем.
— Така че тя е пристигнала вече в Ница?
Служещият погледна часовника над насрещното гише.
— Преди половин час.
— Как заплати билета?
— С чек. Обясни ми, че е тръгнала внезапно и няма пари в себе си.
— Практикувате ли плащане с чек?
— Когато се отнася до известни личности.
— Нейният чек при вас ли е?
Той отвори едно чекмедже, прерови някакви книжа и извади лист, на който бе закачен с карфица жълт чек. Чекът не беше от френска банка, а от швейцарска, която имаше клон на „Авеню дьо л’Опера“ в Париж. Почеркът беше нервен, неравен, като на човек, обзет от нетърпение или трескавост.
— Благодаря.
Мегре попита Коломбани:
— Мога ли да се обадя от вашето бюро в Ница?
— Може даже да изпратите телекс, който веднага ще бъде получен.
— Предпочитам да говоря.
— Елате. Важна ли е работата?
— Доста!
— Свързана с неприятности?
— Страхувам се, че да.
— Ще говорите с полицията на летището ли?
Мегре кимна утвърдително.
— Това ще ви отнеме няколко минути. Имаме време да пийнем по чашка… Оттук, моля… Ще ми съобщите, когато се свържете с Ница, Дютийол, нали?
На бара се озоваха между едно бразилско семейство и летци в сиви униформи, които говореха френски с швейцарски или белгийски акцент.
— Какво ще вземете?
— Току-що пих уиски. По-добре ще бъде да продължа
Коломбани обясни:
— В съобщението, което получихме от Криминалния отдел, не ставаше дума за пътници за френско летище… Тъй като ние се занимаваме само с лица, на които се заверяват паспортите…
Мегре изпи чашата си на един дъх, защото вече го викаха по телефона.
— Ало! Полицията на летището ли е?… Тук е Мегре от Криминалния отдел… Да… Чувате ли ме?… Ало!… Говоря ясно, доколкото мога… Една млада жена… Ало… Графиня Паверини… Като паве, „р“ като Робер, „и“ като Иняс, „н“ като Ноеми и още едно „и“ на края… Да… тя е пристигнала преди малко повече от половин час със самолет на английската компания… Да, самолетът, който е излетял от Лондон през Париж… Какво? Нищо не се чува…
Коломбани тихо затвори вратата, защото шумът от летището, включително и от един самолет, който се приближаваше към широките остъклени врати, проникваше в бюрото.
— Самолетът току-що се е приземил!… Имал закъснение, да… Толкова по-добре. Пътниците са още на летището?… Ало!… Изтичайте… Паверини… Не… Задръжте я под някакъв предлог… Проверка на документите например. Побързайте…
Коломбани каза като сведущ:
— Предполагах, че ще има закъснение. Съобщиха за буря по тази линия. Самолетът от Казабланка пристигна с час и половина закъснение, а този от…
— Ало!… Да… Как?… Видели сте я?… Тогава?… Заминала ли?…
На другия край на жицата също се чуваше силен шум от мотор.
— Това ли е самолетът, който отлита?… Тя на борда ли е?… Не?…
Накрая разбра, че полицаят от Ница я е изпуснал. Пътниците от Лондон били още там, защото е трябвало да минат през митнически преглед. Графинята, която взела самолета в Париж, слязла първа и веднага се качила на една кола, която я чакала.
— Кола с белгийски номер ли казвате?… Да, чувам: една голяма кола… с шофьор… Не. Нищо… Благодаря…
Тя беше телефонирала от американската болница в Монте Карло, където по всяка вероятност вторият й съпруг Жозеф Ван Мьолен е бил в „Отел дьо Пари“. След това от Орли е взела първия самолет за Лазурния бряг. В Ница я е чакала голяма кола с белгийски номер.
— Уреждат ли се нещата? — попита Коломбани.
— В колко часа има самолет за Ница?
— В един и деветнадесет… Обикновено всички места са заети, въпреки че не е сезонът. Винаги обаче в последния момент един или двама пътници не се явяват… Желаете ли да ви запиша?…
Без негова помощ Мегре щеше да загуби много време.
— Ето! Само ще почакате малко. Ще ви потърсим, когато наближи часът. В ресторанта ли ще бъдете?
Мегре обядва сам в един ъгъл, като преди това се обади по телефона на Люка, който не му съобщи нищо ново.
— Още ли не са алармирани журналистите?
— Не вярвам. Преди малко видях един да броди по коридорите, но се оказа Мишо, който непрекъснато се влачи тук, но нищо не спомена…
— Нека Лапоант направи това, което му наредих… Следобед по някое време ще се обадя от Ница…
Извикаха го, както му бяха обещали, и той се отправи с редицата пътници към самолета и се настани на последния ред. Кутията със снимките беше оставил на Лапоант, като бе задържал няколко, които му се бяха сторили най-интересни, и вместо да чете вестника, който стюардесата му подаде заедно с обичайната дъвка, започна да ги разглежда замислено. Трябваше да почака, докато изчезне светлинният надпис над него, за да може да разкопчае колана и да допуши лулата си. Веднага след това сервираха чай и сладкиши, които дори не опита.
Облегнат на фотьойла, с притворени очи, той имаше вид на човек, който за нищо не мисли, докато самолетът летеше над дебел килим от светли облаци. Всъщност той се мъчеше да даде живот на имената и неясните силуети, които допреди тази сутрин му бяха така чужди, както жителите на друга планета.
Колко още време трябваше да мине, преди да се разчуе смъртта на полковника и вестниците да се заловят с тази история? Тогава именно щяха да започнат усложненията, както всеки път, когато се отнася до някоя известна личност. Нямаше ли лондонските вестници да изпратят репортери в Париж? Ако се вярва на господин Арнълд, Дейвид Уорд е имал капиталовложения почти навсякъде.
Странен човек! Мегре го беше видял само в жалка и неестествена поза, гол във ваната, с надут жълтеникав корем, подаващ се над водата, който като че ли плуваше.
Дали Лапоант беше почувствувал, че в даден момент комисарят бе по-импресиониран от обстановката, отколкото позволяваше професията му, и не бе на необходимата висота? Дали доверието му в шефа не се бе разколебало?
Тези хора го дразнеха, не можеше да отрече. Пред тях той беше като новопостъпил в някой клуб например или в клас, който се чувствува неловко и се срамува, защото още не познава правилата, общоприетото държане, жаргона, и си въобразява, че другите му се подиграват.
Той беше убеден, че Джон Т. Арнълд, така естествен и непринуден с крале в изгнание или банкери в Лондон, Рим, Берлин или Ню Йорк, се беше забавлявал с неговата непохватност и се беше държал с него едва ли не със състрадателно снизхождение.
Мегре беше научил по време на дългогодишната си професионална практика по-добре от много други хора как се вършат някои сделки и как се живее в някои среди.
Но това бяха теоретически познания. Той не ги „чувствуваше“. Някои малки подробности го озадачаваха.
За пръв път имаше случай да борави със съвсем непознат свят, чиито отгласи понякога са долитали до него само благодарение на недискретните вестникари.
Съществуват милиардери, нека употребим този общоприет израз, чието обществено положение или начин на живот можем да си представим или отгатнем донякъде, бизнесмени или банкери, които всеки ден отиват в кабинета си, а в частния си живот не изглеждат така различни от останалите простосмъртни.
Той познаваше индустриалци от Северна или Източна Франция, текстилни магнати и производители на стомана, които всяка сутрин в осем часа бяха в бюрата си, всяка вечер си лягаха в десет часа, а семействата им приличаха на семействата на началник-отдели или на надзирателите им.
Сега едва като че ли бе проумял, че тези негови познати не са на върховете на стълбата, че те всъщност са дребните печалбари, изграждащи крупните богатства.
Над тях се издигаха хора като полковник Уорд, може би и като Жозеф Ван Мьолен, които никога не стъпваха в бюро, местеха се от един луксозен хотел в друг, обкръжени с хубави жени, пътуваха с яхтите си, поддържаха помежду си заплетени отношения и във фоайето на някой хотел или в кабаре сключваха много по-значителни сделки, отколкото финансистите от буржоазията.
Дейвид Уорд бе имал три законни жени, имената на които Мегре беше отбелязал в бележника си. Само Дороти Пейн, първата, принадлежеше малко или повече към неговия кръг и като него беше от Манчестър. Не бяха имали деца и се бяха развели след три години. Отново се беше омъжила. Макар семейството й да беше от буржоазно потекло, тя не се бе върнала в тази среда след развода си и не живееше в Манчестър. Омъжила се бе за един друг Уорд, тъй да се каже, на име Алдо де Рока, магнат на изкуствената коприна в Италия, който беше маниак на автомобили и участвуваше всяка година в двадесет и четири часовите състезания в Ман.
Сигурно и той също отсядаше в „Жорж V“ или в „Риц“, в „Савоя“ в Лондон, в „Карлтон“ в Кан, в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло.
Как да не се срещат прекалено често тези хора? Съществуват, общо взето, двадесет или тридесет най-луксозни хотели, десетина модни плажове, ограничен брой гала състезания за „голямата награда“ или „Дарби“. Доставчиците на всички са едни и същи бижутери, модисти, шивачи. Имат и същите фризьори и бръснари, маникюристи.
Втората съпруга на полковника — Алис Перен, — чийто син учеше в Кеймбридж, произхождаше от друга среда, защото беше дъщеря на селски учител в Ниевър и работела като манекен в Париж, където Уорд я беше срещнал.
Но манекените не живеят ли едва ли не на границата на тази среда?
Разведена, тя не се беше върнала към своята професия. Полковникът й беше отпуснал рента.
С какви хора се срещаше тя напоследък?
Човек можеше да се запита също и за третата — Мюриъл Халигън, дъщеря на надзирател от Хоубокън, близо до Ню Йорк, която продавала цигари в едно нощно увеселително заведение в Бруклин, когато Дейвид Уорд се влюбил в нея.
Живееше с дъщеря си в Лозана, и тя, освободена от парични затруднения.
Всъщност женен ли беше Джон Т. Арнълд? Мегре би се хванал на бас, че не. Изглеждаше роден, за да бъде дясната ръка, човекът в сянка и довереното лице на човек като Уорд. Сигурно беше от видно английско семейство, може би от много, стар род с големи финансови резерви. Той беше учил в Итън, Кеймбридж, играеше голф, тенис, управляваше яхта и самолет. Без съмнение, преди да срещне Уорд, е бил в армията или в някое посолство.
Тъй или иначе, той винаги е водил в сянката на полковника живота, за който е бил създаден. Кой знае? Дали не споделяше и той скришом любовните авантюри на своя шеф, както споделяше охолния му живот.
— Госпожи и господа, моля, затегнете коланите и не пушете. След малко кацаме в Ница. Надявам се, че пътуването ви бе приятно. Лейдиз ънд джентълмен…
Мегре с мъка изпразни пепелта от лулата си в малкото пепелниче в ръчката на фотьойла и с дебелите си пръсти хвана токата на колана. Не беше забелязал, че от няколко секунди летяха над морето, и изведнъж при едно силно наклоняване на едната страна то приближи почти вертикално към прозорчето. Той можа да види няколко рибарски лодки, които приличаха на играчки, и една двумачтова яхта, която оставяше след себе си сребриста бразда.
— Моля, не ставайте от креслата, докато самолетът не спре напълно…
Самолетът докосна пистата, подскочи няколко пъти и се насочи към бялата сграда на летището. Моторът му забуча по-силно и ушите на Мегре заглъхнаха.
Комисарят слезе между последните, защото беше в дъното, а и една пълна жена беше забравила кутия шоколадени бонбони на мястото си и се блъскаше срещу излизащите.
Долу до стълбата един млад човек в светла риза, блестяща на слънцето, се обърна към него, като докосна сламената си шапка.
— Комисар Мегре?
— Да.
— Инспектор Беноа. Не аз получих вашето съобщение тази сутрин, а моят колега от първа смяна. Комисарят на летището се извинява, че не може лично да ви посрещне. Повикаха го спешно в Ница.
Те отдалеч последваха пътниците, които бързо се отправиха към сградата; циментовата писта беше топла и под яркото слънце се виждаше тълпата зад бариерата, която размахваше кърпички.
— Доста се затруднихме преди малко и след като попитах комисаря, си позволих да телефонирам в Ке дез Орфевр. Обади се Люка, който ми каза, че е в течение. Дамата, която ви интересува…
Той погледна листа, който държеше в ръка.
— Графиня Паверини с пристигнала точно навреме за самолета на швейцарските въздушни линии. Поради липса на нареждания аз не посмях на моя отговорност да я задържа. Комисарят също не знаеше какво да правим. Поисках бърз разговор с криминалната полиция и инспектор Люка…
— Старши инспектор…
— Старшият инспектор Люка, извинете, също като мене бе в недоумение. Дамата не беше сама. Придружаваше я един солиден мъж, който я доведе с колата си и половин час преди това по телефона й беше резервирал място в самолета за Женева.
— Ван Мьолен?
— Не знам. Ще ви кажат името му в бюрото.
— С една дума пуснахте я да замине?
— Сбърках ли?
Мегре не отговори веднага.
— Не. Не вярвам — въздъхна накрая той. — В колко часа има друг самолет за Женева?
— Чак утре сутринта. Ако на всяка цена искате да заминете, има една възможност. Завчера един пътник се оказа в същото положение. Ако вземете в осем и половина самолета за Рим, ще имате време да вземете оттам самолета по линията Рим, Женева, Париж, Лондон и…
Мегре едва не избухна в смях, защото внезапно имаше чувството, че изостава от епохата си. За да отиде от Ница до Женева, достатъчно беше да кацне в Рим и оттам…
В бара, както на Орли, той видя пилоти, стюардеси, американци, италианци, испанци. Едно четиригодишно дете, което само пътуваше от Ню Йорк и докато минаваше от ръцете на една стюардеса в ръцете на друга, със сериозно изражение ядеше сладолед.
— Искам да се обадя по телефона.
Инспекторът му направи честта да го въведе в тясното помещение на полицията, където знаеха вече кой е и го наблюдаваха с любопитство.
— Кой номер, господин комисар?
— „Отел дьо Пари“ в Монте Карло.
Няколко минути по-късно той научи от портиера на „Отел дьо Пари“, че действително господин Жозеф Ван Мьолен държи апартамент в хотела, че е бил повикан в Ница по телефона и заминал веднага затам с шофьора си, че много се е забавил и току-що се е прибрал.
В момента бил в банята и имал запазена маса за галавечерята в Спортния клуб.
Не били виждали графиня Паверини, която е добра позната в хотела. Госпожица Надин не придружавала Ван Мьолен, когато излязъл с колата.
Коя беше Надин? Мегре не знаеше. Портиерът, изглежда, беше уверен, че всички са в течение, и затова Мегре не зададе въпроси.
— Ще вземете ли самолета за Рим? — попита младият инспектор.
— Не, ще запазя място в швейцарския самолет за утре сутринта и вероятно ще прекарам нощта в Монте Карло.
— Ще ви заведа в бюрото на Швейцарските въздушни линии… Едно от представителствата на авиокомпаниите в чакалнята на летището.
— Познавате ли графиня Паверини?
— Това е една от нашите добри клиентки. Тя току-що взе самолета за Женева…
— Знаете ли къде отсяда в Женева?
— Обикновено тя не живее в Женева, а в Лозана. Често сме й изпращали билети в „Лозана Палас“.
На Мегре внезапно му се стори, че Париж е много голям, а светът прекалено малък! Той изгуби толкова време да отиде с автобус до Монте Карло, колкото му бе нужно да дойде от Орли.
И тук също така не искаха да дават гласност за присъствието на полицията. Като влезе във фоайето, Мегре позна портиера, с когото беше говорил по телефона от летището, защото още щом го видя, си припомни, че много пъти в миналото е бивал във връзка с него, когато последният работеше в един луксозен хотел на „Шанз Елизе“. По онова време той още не се разпореждаше зад бюрото с ключове, нито носеше дълъг редингот, а беше просто един обикновен хоп, който дебнеше всяко повикване на клиентите.
Във фоайето имаше хора по бански костюми, както и вече облечени в смокинг, а от една дама пред Мегре, почти гола, със силно зачервени рамене, държаща кученце под ръка, се разнасяше силен аромат на крем против изгаряне.
Към Мегре не се обърнаха по име, нито го нарекоха господин комисар — портиерът му смигна съучастнически и каза:
— Един момент… Погрижих се вече…
— Ало… Господин Жан?
Изглежда, че апаратите тук бяха много чувствителни, защото портиерът говореше съвсем тихо.
— Господинът, за който ви говорих, е вече тук… Да се качи горе, нали?… Разбирам…
Към Мегре:
— Секретарят на господин Ван Мьолен ви чака пред вратата на асансьора на петия етаж и ще ви заведе…
Като че ли му оказваха благодеяние. Млад мъж, много елегантно облечен, наистина го чакаше в коридора.
— Господин Жозеф Ван Мьолен ме помоли да го извиня, че ще ви приеме по време на масажа си, но му се налага веднага след това да излезе. Той ме натовари да ви кажа, че е много поласкан да се срещне лично с вас, защото с голямо увлечение е следял някои ваши разследвания…
Не изглеждаше ли това малко странно? Защо белгийският финансист не му кажеше лично всичко това, щом след малко щяха да бъдат един срещу друг?
Мегре беше въведен в един апартамент, който така напомняше на „Жорж V“ по обзавеждане и разпределение на помещенията, че ако не беше видял през прозореца пристанището и яхтите, комисарят щеше да помисли, че се намира в Париж.
— Комисар Мегре — съобщи господин Жан, като отвори вратата на една стая.
— Влезте, комисаре, и се настанете удобно — му каза един мъж, легнал по корем, гол, докато друг един в бял панталон и с жилетка на голо, която откриваше огромните му бицепси, го масажираше. — Надявах се на подобно посещение, но мислех, че ще се задоволите да изпратите някой инспектор. Вие лично сте си направили този труд…
Той не довърши мисълта си. Това беше вторият милиардер, когото Мегре срещаше в един и същ ден, гол като първия, без явно да се притеснява.
На снимките, които бяха намерили в кутията за бисквити, много от хората бяха едва облечени, като че ли от известно обществено стъпало нагоре понятието за свян ставаше друго.
Мъжът изглеждаше много едър, съвсем леко закръглен, целият загорял от слънцето с изключение на една малка ивица, която банските гащета бяха защитили от слънчевите лъчи и която беше неприятно бяла. Комисарят не можеше да види лицето, потънало във възглавницата, но темето, също обгорено, беше плешиво и лъскаво.
Без да обръща внимание на масажиста, който в неговите очи не представляваше нищо, белгиецът продължи:
— Знаех, че ще откриете следите на Луиза и тази сутрин я посъветвах по телефона да не се опитва да се крие. Забележете, че аз още не знаех какво се е случило. Тя не смееше да ми каже по телефона подробностите. Освен това беше в такова състояние… Познавате ли я?
— Не.
— Тя е странно създание, една от най-интересните и привлекателни жени… Свърши ли, Боб?
— Още две минутки, господине…
Масажистът трябва да е бил някога боксьор, защото носът му беше сплеснат, а ушите безформени. Ръцете му от лактите надолу бяха покрити с черни косми и върху тях блестяха капки пот.
— Предполагам, че поддържате връзка с Париж? Какви са последните новини?
Той говореше естествено и беше непринуден.
— Разследването едва започна — отговори Мегре предпазливо.
— Не става въпрос за разследването. Вестниците? Публикували ли са вече новината?
— Още не, доколкото ми е известно.
— Бих се учудил, ако някой от Филпс, поне най-младият, още не е взел самолета за Париж.
— Кой би му съобщил?
— Арнълд, дявол да го вземе. От друга страна, щом съпругите узнаят…
— Намеквате за бившите жени на полковника ли?
— Те са първите заинтересовани, нали? Не зная къде е Дороти, но Алис сигурно е в Париж, а Мюриъл, която живее в Лозана, ще скочи в първия самолет… Достатъчно, Боб… Благодаря. Утре по същото време. Не! Имам една среща… Нека бъде в четири часа.
Масажистът сложи една хавлиена кърпа около тялото на Ван Мъолен, който бавно се повдигна и я препаса на кръста си. Прав, той беше наистина едър, силен, мускулест, в отлично физическо състояние за мъж на шестдесет и пет — може би седемдесет години. Той разглеждаше комисаря с нескрито любопитство.
— Приятно ми е — каза той, без повече да обяснява. — Не се смущавайте, че ще се облека пред вас. Принуден съм, защото имам галавечеря с двадесет гости. Време е да взема един душ…
Той влезе в банята и се чу течащата вода. Масажистът прибра нещата си в една чанта, облече цветно сако и след като хвърли пълен с любопитство поглед към Мегре, си отиде.
Ван Мъолен се върна, облечен в халат. По лицето и главата му имаше капки вода. Смокингът му, бялата риза, чорапите и обувките, изобщо всичко, което щеше да облече, беше сложено върху една особена закачалка, каквато Мегре виждаше за пръв път.
— Дейвид беше добър приятел, другар, ако мога така да се изразя, защото ние се познавахме повече от тридесет години… Почакайте… Тридесет и осем години точно и имахме по равно участие в много предприятия… Бях много изненадан от вестта за неговата смърт, особено такава смърт…
Това, което правеше най-силно впечатление, беше неговата непринуденост, такава непринуденост, каквато Мегре не си спомняше да беше срещал някога в живота си. Той сновеше насам-натам, приготвяше се, сякаш бе сам, и говореше на себе си.
Този човек малката графиня наричаше „папа“ и комисарят започна да разбира защо. Оставяше впечатление на солиден и можеше да се опреш на него. Младият секретар беше в съседното помещение и говореше по телефона. Един келнер, на когото никой не беше позвънил, донесе върху сребърен поднос запотена чаша с някаква светла течност, по всяка вероятност мартини. Сигурно по това време му я носеха и това беше част от цяла серия привички.
— Благодаря, Людо. Мога ли да ви предложа нещо, Мегре?
Той не казваше нито „комисаре“, нито „господине“ и в това нямаше нищо оскърбително. По този начин той дори заличаваше различията помежду им.
— Ще взема същото като вас.
— Много сухо?
Мегре кимна утвърдително. Събеседникът му вече си беше сложил панталона, жилетката и копринените черни чорапи. Търсеше около себе си обувалката, за да си обуе лачените обувки.
— Никога ли не сте се срещали с нея?
— Говорите за графиня Паверини?
— Да, Луиза… Ако не я познавате, трудно можете да разберете. Вие имате опит с мъжете, знам това, но се питам, можете ли също така добре да разбирате и жените? Имате намерение да я видите в Лозана?
Той не завърши и не се опита да го заблуди, че графинята може да бъде някъде другаде.
— Тя ще има време да се поуспокои малко. Тази сутрин, когато ми се обади по телефона от клиниката, говореше така несвързано, че й казах веднага да скочи в първия самолет и да дойде при мен.
— Тя е била ваша жена, нали?
— В продължение на две години и половина. Останахме добри приятели. Защо да се караме? По чудо сестрата от „Жорж V“ била сложила дрехи в ръчната чанта на Луиза, защото иначе тя нямаше да може да напусне клиниката… В чантата не е имала пари, само дребни монети… Била е принудена в Орли да плати с чек таксито и някои други неща… Накратко, аз я взех от летището и хапнахме нещичко в Ница, където тя ми разказа цялата история…
Мегре избягваше да задава въпроси и остави събеседника си да говори свободно.
— Предполагам, че не я подозирате за убийството на Дейвид?
Тъй като не получи отговор, Ван Мьолен се умърлуши.
— Това ще бъде голяма грешка, Мегре, казвам ви като на приятел. И, първо, позволете ми един въпрос. Нали е сигурно, че някой е държал главата на Дейвид във ваната?
— Кой ви каза това?
— Луиза, разбира се.
— Значи тя го е видяла?
— Видяла го е и не мисли да отрича… Вие не я познавате, нали? Жан, моля, дайте ми копчетата за маншети и копчетата за нагръдника ми…
Изведнъж стана загрижен.
— Чуйте, Мегре, по-добре ще бъде да ви поставя в течение на нещата, в противен случай ще направите погрешни стъпки, а аз не искам Луиза да бъде обезпокоявана повече, отколкото е необходимо. Тя все още е едно малко момиче. Станала е на тридесет и осем години вече, но остава и ще остане през целия си живот дете. Между другото в това се състои чарът й. Това я поставя винаги в най-невероятни положения.
Секретарят му помогна да си сложи платинените копчета на ризата и Ван Мьолен седна срещу комисаря, като че ли да си даде кратък отдих.
— Бащата на Луиза е бил генерал, а майка й произлиза от провинциално семейство на дребни благородници. Родена е в Мароко, мисля, където баща й е бил на гарнизон, но по-голямата част от младостта си е прекарала в Нанси. По-късно поискала да живее независимо и издействувала от родителите си да я изпратят в Париж, за да следва курсове по история на изкуството. За ваше здраве…
Мегре изпи глътка мартини и потърси с очи някаква масичка, за да постави чашата си.
— Оставете я, където искате, на земята… Тя срещнала един италианец, граф Марко Паверини, и се влюбила от пръв поглед. Познавате ли Паверини?
— Не.
— Ще се запознаете с него.
Той изглеждаше сигурен в това.
— Истински граф, обаче без състояние. Доколкото ми е известно, понастоящем живее от благоволението на една възрастна дама. Родителите от Нанси първоначално не били съгласни. Луиза успяла някак да представи нещата в благоприятна светлина и те дали съгласието си за женитба. Нека наречем това първия момент, откогато се е заговорило за „малката графиня“. Първоначално имали апартамент в Паси, после стая в хотел, след това отново апартамент, падения, издигания, но въпреки всичко не преставали да се показват на коктейли, приеми и на места, където хората се забавляват.
— Паверини е използувал жена си?
Ван Мьолен се поколеба, обзет от скрупули.
— Не. Не така, както мислите. Тя нямаше да се остави. Била е лудо влюбена и още е влюбена в него. Всичко това е трудноразбираемо, нали? Обаче е самата истина. Убеден съм, че Марко също е влюбен още в нея, във всеки случай не може без нея. Въпреки това се карали много и тя го напускала три или четири пъти след бурни сцени, но никога повече от няколко дни. Достатъчно е било Марко да се покаже бледен и посърнал, и да й поиска прошка, за да се хвърли отново в прегръдките му.
— От какво са живеели?
Ван Мьолен леко повдигна рамене.
— Вие ли ми поставяте този въпрос? От какво живеят много хора, на които ежедневно стискаме ръка? По време на едно такова спречкване аз се запознах с нея. Тя ме развълнува. Помислих си, че този живот не е за нея, лесно ще се изтощи и скоро ще повехне в ръцете на мъж като Марко и понеже току-що се бях развел, й предложих да стане моя жена.
— Вие бяхте ли влюбен?
Ван Мьолен го погледна, без да каже нито дума, и като че ли очите му повтаряха същия въпрос.
— Същият случай — промълви накрая той — няколко пъти ми се е представял в живота, както и на Дейвид. Това отговаря ли на вашия въпрос? Няма да скрия нито, че имах разговор с Марко, нито, че му връчих един чек за значителна сума, за да се разходи из Южна Америка.
— Той прие ли?
— Имах начин да го принудя?
— Предполагам, че е извършил известни… неделикатности?
Едва забележимо повдигане на раменете.
— Луиза беше моя жена три години приблизително и аз бях щастлив с нея…
— Знаехте ли, че все още обича Марко?
Ван Мьолен го погледна така, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“
Той продължи:
— Тя ме придружаваше почти навсякъде. Пътувам много. Запозна се с мои приятели, някои от които познаваше отпреди. Имало е и облаци, разбира се, и даже някои по-големи бури… Мисля, че е запазила и още пази искрени чувства към мене… Нарича ме „папа“, което не ме шокира, защото все пак аз съм с тридесет години по-възрастен.
— Чрез вас ли се запозна с Дейвид Уорд?
— Да, чрез мен.
Малък ироничен пламък проблесна в очите му.
— Дейвид не ми я отне, а Марко, който се върна един ден отслабнал, окаян и започна да виси по цял ден на тротоара пред дома ни като изгубено куче… Една вечер тя се хвърли в ръцете ми и ми призна.
В съседната стая телефонът иззвъня и секретарят, който бе вдигнал слушалката, се показа на прага:
— Господин Филпс е на телефона.
— Доналд или Хърбърт?
— Доналд…
— Нали ви казах? По-младият е. Обажда се от Париж, нали?
— Да.
— Дай ми го тук…
Той протегна ръка към апарата и разговорът протече на английски език. На въпросите, които му поставяха от другата страна, Ван Мьолен отговаряше приблизително…
— Да… Не… Още не знам… Изглежда, че няма съмнение за такова нещо… Комисарят Мегре, който разследва случая, стои срещу мене… Разбира се, че ще отида на погребението в Париж, въпреки че ми е много неудобно, защото вдругиден трябваше да замина за Цейлон. Ало! Вие в „Жорж V“ ли сте? Ако науча нещо, ще ви потърся. Не, тази вечер съм зает и няма да се върна преди три часа сутринта. Лека нощ.
Той погледна Мегре.
— Свършено е. Филпс е вече там, както ви предупредих. Възбуден е много. Английските вестници са вече известени и той е нападнат от репортери… Докъде бях стигнал? Трябва вече да се облека… Връзките ми, Жан…
Донесоха му шест подбрани връзки, които изглеждаха еднакви, обаче все пак той грижливо избра една от тях.
— Какво трябваше да направя? Предложих й развод и понеже Марко можеше един ден да я остави без пукната пара, не й предвидих една глобална сума, а скромна рента.
— Продължавате ли да я посещавате?
— Посещавах ги двамата… Това учудва ли ви?
Той си оправяше възела на връзката пред огледалото с протегнат врат и изпъкнала адамова ябълка.
— Както трябваше да се очаква, сцените започнаха отново. След това един хубав ден Дейвид се раздели с Мюриъл и на свой ред започна да играе ролята на добрия самарянин…
— Но все пак той не се ожени за нея?
— Нямаше време, защото очакваше да завършат формалностите по развода… Впрочем питам се, какво ще стане?… Не знам точно докъде са стигнали с развода, но ми се струва, че ако не са оформени всички документи, има шансове Мюриъл Халигън да бъде сметната за вдовица на Дейвид…
— Това ли е всичко, което знаете?
Той отговори простичко:
— Не. Знам също, поне отчасти, това, което се е случило миналата нощ, и по-добре да го кажа аз, а не Луиза. Преди всичко дължа да ви уверя, че тя не е убила Дейвид Уорд. По всяка вероятност тя не е способна да направи това…
— Физически?
— В такъв смисъл го казвам и аз. В морален смисъл, ако мога да употребя този израз, всички сме способни да убием, при условие, че имаме достатъчно основание и сме сигурни, че няма да ни заловят.
— Един достатъчен мотив?
— На първо място силна страст. Принудени сме да повярваме в това, защото всеки ден виждаме мъже и жени да извършват престъпления от ревност… Макар че моето мнение по този въпрос… Но да оставим това!… Изгода… Ако хората имат достатъчно голяма изгода… Но не е такъв случаят с Луиза, напротив…
— Освен ако Уорд е направил завещание в нейна полза или…
— Няма завещание в нейна полза, вярвайте ми… Дейвид е англичанин и следователно хладнокръвен човек, който оценява всяко нещо колкото заслужава…
— Нали той се е влюбил в графинята?
Ван Мьолен сбръчка вежди раздразнен.
— Вече три или четири пъти, Мегре, споменавате тази дума. Впрочем опитайте се да разберете. Дейвид беше на моите години. Луиза е малко, хубаво зверче, забавно, даже очарователно. Освен това тя е образована, ако мога така да се изразя, и е възприела навиците на определена среда, на един определен начин на живот…
— Мисля, че разбирам.
— Това ми спестява неудобството да назовавам нещата. Не казвам, че е много хубаво, но е човешко. Журналистите не разбират тези неща и при всяко наше увлечение говорят за влюбване от пръв поглед… Жан! Чековата ми книжка…
Оставаше само да си сложи смокинга. Той погледна часовника.
— Снощи са вечеряли навън, само двамата, след това са отишли да изпият по чашка в едно кабаре, не попитах кое. Случайно са срещнали Марко в компанията на една пълна руса холандка от най-доброто общество… Поздравили се едва-едва отдалеч. Марко танцувал с партньорката си. Луиза била нервна и когато се завърнали в „Жорж V“, казала в асансьора на Дейвид, че иска още една бутилка шампанско.
— Пиеше ли много?
— Много. Дейвид също пиеше много, но само вечер. Бъбрели са всеки пред своята бутилка, защото Дейвид пиеше само уиски и предполагам, че накрая разговорът е станал несвързан. След няколко чаши Луиза е изпитала комплекс за вина и е започнала да се самообвинява в какво ли не… Както самата ми каза днес по обед, заявила на Дейвид, че не е достатъчно добра за него, че се презира, задето е една обикновена, измъчвана от страст жена, ала не може да направи нещо друго, освен да тича след Марко и да го моли да се върне при нея…
— Какво е отговорил Дейвид?
— Нищо. Даже не е сигурно дали е разбрал. Затова ви попитах дали имате доказателства, че някой го е държал под водата във ваната. До полунощ, до един часа сутринта, той се държи, защото започва да пие към пет часа следобед. Към два часа сутринта става мрачен и аз неведнъж съм мислил, че може да му се случи нещо в банята. Даже съм го съветвал винаги да има някой прислужник при него, но той изпитваше ужас да бъде зависим от някого. По същата причина изискваше Арнълд да живее в друг хотел. Питам се, дали това не беше някакъв особен свян? Това е почти всичко. Луиза се съблякла, облякла хавлията си и тъй като бутилката шампанско била празна, възможно е да е изпила глътка уиски. Тогава си въобразила, че е огорчила Дейвид, и пожелала да му се извини… Това е съвсем в нейния стил, повярвайте ми, защото я познавам добре… Излязла в коридора… Закле ми се, че намерила вратата полуотворена… Влязла в банята, видяла онова, което и вие знаете, и вместо да повика някого, изтичала в стаята си и се хвърлила на леглото… Казва, че именно тогава пожелала да умре, и това е много възможно. Взела от хапчетата сънотворно, което употребяваше още когато живееше с мен, след като бе пила…
— Колко хапчета?
— Отгатвам какво мислите. Може да имате право. Тя е искала да умре, защото това урежда всичко, но не е била скарана с живота, нали? Намерението е достатъчно, предизвиква същия ефект… Тъй или иначе, тя е позвънила навреме… Поставете се на нейно място. Всичко това за нея е било като кошмар, при който реалното и нереалното се смесват до степен да не могат да се различат едно от друго… В клиниката, когато дошла в съзнание, тя разбрала жестоката действителност. Първата й мисъл била да се обади на Марко и го потърсила по телефона… Никой не отговорил… Позвънила и в един хотел на улица „Понтийо“, където му се случвало да пренощува, когато имал пари… Нямало го и там… Сетила се за мен… Каза ми несвързано, че е загубена, че Дейвид е мъртъв, че тя насмалко щяла да умре, че съжалява, че не е мъртва, и ме замоли горещо веднага да отида при нея… Казах й, че ми е невъзможно. След като напразно се опитах да науча от нея подробности, я посъветвах да отиде в Орли и да вземе самолета за Ница… Това е всичко, Мегре. Изпратих я в Лозана, където познава добре обстановката, не за да я крия от полицията, а за да избегне атаките на журналистите, любопитните и всички усложнения, които могат да последват. Вие ми казахте, че Дейвид е бил убит, и аз ви вярвам. Твърдя, че Луиза не го е убила, и нямам представа кой е могъл да направи това. Сега…
Той най-после облече смокинга си.
— Ако ме търсят, аз съм в Спортния клуб — каза той на секретаря си.
— Какво да правя, ако се обадят от Ню Йорк?
— Ще им кажете, че съм размислил и отговорът ми е: „Не“.
— Добре, господине.
— Вие идвате, нали, Мегре?
Заедно се качиха в асансьора и когато стигнаха до първия етаж, бяха неприятно изненадани от светкавицата на един фотоапарат.
— Трябваше да предвидя това — промърмори Ван Мьолен и като блъсна настрана един шишко, който стоеше до фотографа и се помъчи да му прегради пътя, забърза към изхода.
— Комисарят Мегре?
Ниският мъж беше кореспондент на един вестник от Лазурния бряг.
— Има ли начин да поговоря малко с вас?
Портиерът го наблюдаваше отдалеч, свивайки вежди.
— Можем да поседнем в някой ъгъл…
Мегре имаше достатъчно опит и знаеше, че нищо няма да спечели, ако се измъкне, защото в такъв случай щяха да му припишат неща, които никога не бе казал.
— Предполагам — продължи журналистът, — че мога да ви предложа една чаша на бара?
— Току-що изпих вече една.
— С Жозеф Ван Мьолен ли?
— Да.
— Вярно ли е, че тази сутрин графиня Паверини е била на Лазурния бряг?
— Точно така.
Комисарят беше седнал в грамаден кожен фотьойл, а репортерът с бележник в ръка — на крайчеца на един стол.
— Предполагам, че тя е заподозряната номер едно?
— Защо?
— Така ни телефонираха от Париж.
Някой беше алармирал пресата от „Жорж V“ или от летището може би, един инспектор от Орли, който се беше сдушил с някой вестник.
— Вие я изпуснахте?
— Истината е, че когато пристигнах, тя вече беше заминала.
— За Лозана, зная.
Пресата добре бе използувала времето.
— Току-що говорих с „Лозана Палас“. Тя е пристигнала от Женева с такси. Изглеждала крайно уморена. Отказала да говори с чакащите я журналисти и веднага се качила в апартамента си, номер двеста и четиринадесет.
Журналистът беше доволен, че може да даде тези сведения на Мегре.
— Поискала да й донесат бутилка шампанско и веднага повикала лекар, когото очаквали всеки момент. Вярвате ли, че тя е убила полковника?
— Аз съм по-бавен, отколкото вие и вашите колеги.
— Ще отидете ли в Лозана?
— Възможно е.
— Със сутрешния самолет ли? Знаете ли, че третата жена на полковника живее в Лозана и че графиня Паверини и тя не могат да се търпят?
— Не знаех това.
Интересно интервю, при което журналистът осведомяваше полицая.
— Ако приемем, че тя е виновна, предполагам, че не можете да я арестувате?
— Без заповед за екстрадиция — не.
— Предполагам, че за да се получи разрешение за екстрадиция, трябва да се представят формални доказателства?
— Слушайте, приятелю, имам впечатление, че вие импровизирате вашето интервю, и не ви съветвам да го напишете по този начин. Не става въпрос нито за арестуване, нито за екстрадиция…
— Графинята не е ли заподозряна?
— Нищо не знам по този въпрос.
— В такъв случай…
Този път Мегре се ядоса.
— Не — извика той така силно, че портиерът подскочи. — Нищо не съм ви казал по простата причина, че нищо не знам и ако вие ми припишете изявления като тези, които току-що наговорихте, ще се разправяте с мен…
— Но…
— Ни дума повече! — отсече той, като стана и се отправи към бара. Толкова беше ядосан, че без да мисли, поръча:
— Мартини…
Барманът вероятно го бе познал по снимките, защото го гледаше с любопитство. Двама-трима души, кацнали на високите столчета, се обърнаха да го изгледат.
Въпреки предохранителните мерки на портиера всички вече знаеха, че е в хотела.
— Къде са телефонните кабини?
— В коридора вляво…
Мърморейки, той се затвори в първата от тях.
— Дайте ми Париж, моля… Дантон 44–20.
Линиите не бяха претоварени и той почака само пет минути. Заразхожда се в коридора, но позвъниха преди определеното време.
— Криминалната полиция?… Свържете ме със стаята на инспекторите… Тук Мегре… Ало! Люка там ли е още?…
Той се съмняваше, че Люка, макар да бе имал също много напрегнат ден, е отишъл да си легне рано.
— Вие ли сте, шефе?
— Аз съм в Монте Карло, да… Какви са новините?
— Известно ви е без съмнение, че въпреки всички предпазни мерки пресата е в течение?…
— Знам това, да…
— Третото издание на „Франс соар“ е излязло с голяма статия на първа страница… Следобед в четири часа пристигнаха английски журналисти от Лондон, в същото време пристигна и господин М. Филпс, адвокат или нотариус…
— Адвокат…
— Точно така. Той настоя да се срещне лично с големия шеф… Затвориха се за повече от час… На излизане беше нападнат, интервюиран, фотографиран и удари с чадъра си един фотограф, за да счупи апарата му…
— Това ли е всичко?
— Говори се за малката графиня, любовницата на Уорд, че тя е извършила престъплението, и съобщават, че вие лично сте по петите й… Някой си Джон Арнълд ми се обади по телефона… Беше разярен…
— Нещо друго?
— Журналистите нахлуха в „Жорж V“ и трябваше да повикат полиция, за да ги изхвърли навън…
— Къде е Лапоант?
— Тук е. Иска да говори с вас… да ви го дам ли?
Чу се гласът на Лапоант:
— Ало, шефе? Ходих в болницата в Ньойи, както се бяхме уговорили. Разпитах болногледачката, телефонистката, момичето от регистрацията… Тръгвайки си, графинята дала на последното да пусне едно писмо. Адресирано било до граф Паверини, улица „Етоал“… Понеже не научих нищо интересно в болницата, отидох на този адрес… Доста елегантна сграда, в която се дават под наем мебелирани жилища. Разпитах управителката, която първоначално се опъна. Изглежда, че Паверини не е прекарал нощта в стаята си, което му се случва доста често… Прибрал се тази сутрин към единадесет часа с угрижен вид, без дори да се отбие в портиерското помещение, за да види дали има поща за него… Не минал половин час, и излязъл с малко куфарче в ръка… Оттогава няма новини за него…
Мегре мълчеше, защото нямаше какво да каже, и почувствува, че от другата страна на телефона Лапоант е объркан.
— Какво да правя? Да продължавам ли да го търся?
— Ако искаш.
От този отговор Лапоант се обърка още повече.
— Да не би да мислите, че?…
Какво му бе казал Ван Мьолен преди малко? Всеки може да убие, стига да има достатъчна подбуда за това. Силно увлечение… Може ли да е такъв случаят, когато Луиза е била три години омъжена за другиго и повече от една година е била метреса на полковника? Та нали точно сега се е готвела да напусне Уорд и да се върне при първия си мъж?
Изгода? Какво можеше да спечели Паверини от смъртта на Уорд?
Мегре беше малко обезкуражен, както често му се случваше в началото на някое разследване. Винаги настъпва момент, когато замесените лица изглеждат нереални, а действията и постъпките им — несвързани. През тези периоди Мегре беше в мрачно настроение, по-тежък и сякаш бе надебелял. Въпреки че младият Лапоант беше нов, отскоро в отдела му, той вече беше започнал да го разбира и си даваше сметка, макар и по телефона, за състоянието му.
— Ще направя всичко, каквото мога, шефе… Изготвил съм списък на всички, които фигурират на снимките. Остава ми да открия само още двама-трима…
В кабината беше задушно, още повече че Мегре не беше подходящо облечен за Лазурния бряг. Когато допи чашата си на бара, той забеляза, че масите на терасата бяха вече застлани.
— Мога ли да вечерям тук?
— Да. Но мисля, че тези маси са заети. Така е всяка вечер. Ще ви намерим място вътре…
Дявол да го вземе! И ако посмееха, сигурно щяха да го поканят да се храни с персонала!
Той спа зле, без напълно да забрави къде се намира — хотела с двеста отворени прозорци, уличните фенери около градската градина със синкавозелени полянки, казиното, вече демодирано като възрастните дами с тоалети от отминала епоха, които влязоха след вечеря в него, ленивото море, което всеки дванадесет секунди — той ги беше броил, както се броят овцете — обливаше с пенеста вълна крайбрежните скали.
Автомобили спираха и потегляха със сложни маневри. Вратите им се затваряха с шум. Така ясно се чуваха гласовете, че човек се чувствуваше неудобно, а освен това минаваха шумни, препълнени автобуси, които довеждаха нови играчи и отвеждаха други, а и отсреща на терасата на „Кафе дьо Пари“ свиреше оркестър.
Когато по чудо настъпваше кратко затишие, се чуваше, както флейтата в един оркестър, лекото трополене на файтон.
Мегре беше оставил прозореца си отворен, защото беше топло. Но тъй като не си беше взел никакъв багаж, беше легнал без пижама, почувствува студ и стана да го затвори, като хвърли с досада поглед съм светлините на Спортния клуб на края на плажа, където Ван Мьолен, когото малката графиня наричаше „папа“, председателствуваше маса с двадесет куверта.
Понеже настроението на комисаря се беше променило, той виждаше хората в друга светлина и се упрекваше сега, чувствуваше се почти унизен, загдето беше изслушал белгийския финансист като послушно дете, без, тъй да се каже, да се осмели да го прекъсне.
Дали пък не бе поласкан, задето един толкова възпитан човек се беше държал с него така приятелски? Противно на Джон Т. Арнълд, ниският дебел англичанин, дразнещ със своята самоувереност, Ван Мьолен не му беше изнесъл лекция за начина на живот на известно общество, дори се показа доволен, че Мегре лично бе дошъл в Ница. „Ето, вие ме разбирате“ — като че ли му казваше всеки момент.
Дали Мегре не се беше подвел? Папа… Малката графиня.
Дейвид… и всички други малки имена, които изричаше едно след друго, без да си даде труда да уточнява, като че ли всеки беше длъжен да бъде в течение.
Той пак потъна в мисли и като се обърна тежко, внезапно видя другия, полковника, гол във ваната, после белгиеца, също гол, когото масажистът с глава на боксьор разтриваше.
Не бяха ли прекалено цивилизовани тези хора, за да бъдат извън всякакво подозрение?
Всеки човек е способен да убие, стига да има някаква облага и да бъде малко или повече сигурен, че няма да бъде заловен…
Ван Мьолен не считаше, че едно голямо увлечение представлява достатъчно основание. Не беше ли по деликатен начин дал да се разбере, че за някои хора голямото увлечение е почти немислимо!
„… на нашата възраст… Една млада жена, приятна, придобила известно образование…“
Тяхната малка графиня беше повикала лекаря, стенеше, беше се оставила да я откарат в болницата, а после крадешком телефонирала право в Париж, да се свърже с първия си съпруг, който от време на време продължава да е неин любовник, и след това на добрия „папа“ Ван Мьолен.
Тя е знаела, че Уорд е мъртъв. Видяла е трупа му. Горкото момиченце, съвсем се е объркало!
Да повика полицията? Не става и въпрос. Нервите й са достатъчно разклатени. Може ли полицията с грубите си обувки и с ограничения си ум да разбере историите на тяхното общество?
„Вземи самолета, момичето ми, ела при мен и ще те посъветвам…“
През това време другият, Джон Т. Арнълд, пристига в „Жорж V“ и се впуска да дава препоръки с едва прикрити намеци.
„Внимание! Не алармирайте пресата. Действувайте предпазливо. Този случай е като динамит. Засегнати са крупни интереси. Целият свят ще се разтревожи.“
Ала именно той телефонира на адвокатите в Лондон, които веднага дотичват без съмнение, за да му помогнат да потули аферата.
Ван Мьолен преспокойно, като че ли това бе най-естествено и най-правилно, изпраща графиня Паверини в Лозана да си почине.
Не бе бягство, не. Не се опитвала да избяга от полицията.
„Нали разбирате, там тя си има свои навици… Ще избегне атаката на журналистите и шумотевицата около всяко разследване…“
А Мегре нека пътува, нека взема пак самолета…
Мегре изпитваше ужас от демагогията. Неговата преценка за хората не зависеше от материалното им състояние, огромно или нищожно. Той се мъчеше да запази хладнокръвие, но не можеше да не се дразни от стотици подробности.
Той чу завръщането на гостите от прословутата галавечеря, които говореха на висок глас навън, после в апартаментите пускаха крановете и шумно отпушваха изтичащите сифони.
В шест часа сутринта той пръв беше на крак и се обръсна с евтината самобръсначка, която му купи един хоп заедно с четка за зъби. Трябваше да чака почти половин час, за да получи чаша кафе. Когато премина през фоайето — там вече почистваха — и поиска сметката си от администратора, който имаше изморен вид, последният му отговори.
— Господин Ван Мьолен се разпореди…
— Господин Ван Мьолен няма основание да дава нареждания…
Той държеше да си плати. Пред вратата го чакаше ролс-ройсът на белгийския финансист и шофьорът бе отворил вратата.
— Господин Ван Мьолен ми нареди да ви отведа на летището…
Той се качи в колата, защото никога не се беше возил в ролс-ройс. Пристигна рано. Купи вестници. Вестникът, излизащ в Ница, бе отпечатал на първа страница снимката му с Ван Мьолен пред асансьора.
Обяснение под снимката: „Комисарят Мегре на излизане от едно съвещание с милиардера Ван Мьолен“.
Парижките вестници съобщаваха с големи букви:
ЕДИН АНГЛИЙСКИ МИЛИАРДЕР Е НАМЕРЕН МЪРТЪВ ВЪВ ВАНАТА СИ.
Навсякъде пишеха милиардер.
ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ?
Журналистите, изглежда, още не бяха станали, защото го оставиха на мира до излитането.
Той затегна колана си, погледна разсеяно през прозореца морето, което се отдалечаваше, после малките къщички с червени покриви, разпръснати из тъмнозелената планина.
— Кафе или чай?
Той беше начумерен. Стюардесата, която го обслужи любезно, не получи нито една усмивка. Под безоблачното небе той забеляза под себе си Алпите с големи снежни преспи и не благоволи да признае, че гледката действително беше прекрасна.
Наистина, преди да изминат десет минути, навлязоха в лека мъгла, която се носеше край самолета и не закъсня да се превърне в гъста пара, подобно на парата, която излиза от лъхтящите локомотиви на гарите.
В Женева валеше. Не отскоро. Чувствуваше се, че вали от дълго време, беше студено и всички носеха мушами.
Едва-що се показа на стълбата на самолета, и светнаха светкавици. Ако при тръгването му нямаше журналисти, те го чакаха при пристигането, седем-осем с бележници и въпроси.
— Нямам какво да кажа…
— Отивате в Лозана?
— Още не зная…
Той си проправяше път сред тях, подпомогнат любезно от един представител на Швейцарските въздушни линии, който му спести формалностите и опашките и го преведе през служебния изход на аерогарата.
— Имате ли кола? Ще вземете ли влака за Лозана?
— Мисля да взема такси.
— Ще повикам едно.
Два автомобила последваха неговия, препълнени с журналисти и фотографи. Мърморейки, той се опита да задреме в ъгъла, хвърляйки сегиз-тогиз разсеян поглед към развълнуваната повърхност на сивото езеро, което прозираше между дърветата.
Най-много го беше яд, че бяха предрешили действията и постъпките му. Сякаш не идваше в Лозана по свое усмотрение, а защото му бяха предначертали пътя, който го отвеждаше волю-неволю там.
Таксито спря пред колоните на „Лозана Палас“. Фотографите затракаха като картечници. Задаваха му въпроси. Портиерът му помогна да си пробие път.
Вътре той намери същата атмосфера, както в „Жорж V“ или в „Отел дьо Пари“, като че ли хората, които пътуват много, държат да не се променя декорът. Може би тук беше някак по-тържествено, по-тежко, с портиер в черен редингот, едва забележимо украсен със златни галони. Той говореше пет-шест езика, както и другите, с единствената разлика, че френският му беше с лек немски акцент.
— Тук ли е графиня Паверини?
— Да, господин комисар. В номер двеста и четири, както обикновено.
Във фотьойлите във фоайето едно азиатско семейство чакаше бог знае какво, жената в позлатено сари и трите деца с големи тъмни очи го следяха любопитно.
Беше едва десет часът сутринта.
— Предполагам, че още не е станала?
— Преди половин час позвъни за закуска. Желаете ли да я предупредя, че сте пристигнали? Мисля, че тя ви очаква.
— Знаете ли дали е говорила по телефона и дали нея са я търсили?
— По-добре би било да се обърнете към телефонистката… Ханс… Заведи комисаря при телефонистката.
Помещението се намираше зад приемната. Три жени, една до друга, местеха щепселите.
— Бихте ли могли да ми кажете?…
— Един момент — и каза на английски: — Бангкок, господине.
— Можете ли да ми кажете дали графиня Паверини е говорила или са я търсили по телефона след пристигането й тук?
Тя имаше някакви записки пред себе си.
— Тази нощ към един часа е била потърсена от Монте Карло…
Вероятно „папа“ между два танца в Спортния клуб или по-вероятно между две игри на бакара се е погрижил да разбере как е.
— Тази сутрин тя се обади в Париж…
— На кой номер?
Оказа се номерът на гарсониерата на Марко на улица „Етоал“.
— Отговориха ли?
— Не. Остави бележка да я потърсят.
— Това ли е всичко?
— Преди десет минути отново потърси Монте Карло.
— Свърза ли се?
— Говори два пъти по три минути.
— Моля да й съобщите за мен.
— С удоволствие, господин Мегре.
Беше глупаво. Тъй като много се говореше за нея, той леко се смути и това бе унизително. В асансьора се почувствува като младеж, който за пръв път отива да види знаменита актриса от плът и кръв.
— Оттук.
Прислужникът почука на една врата. Един глас отговори „влезте“. Отвориха и Мегре се намери в салон с два прозореца с изглед към езерото.
Нямаше никой. Обади се глас от съседната стая, чиято врата беше открехната.
— Седнете, господин комисар. Ей сега ще бъда на ваше разположение…
Върху един поднос имаше едва наченати яйца с шунка, малки хлебчета и трохи от кроасан. Стори му се, че чу познатия шум от запушване на бутилка. Най-после прошумоля коприна.
— Извинете.
Все още като мъж, който изненадва актриса в будоара й, той се почувствува объркан и разочарован. Пред него беше застанала най-обикновена дребна жена. Едва-едва гримирана, бледа, с уморени очи, която му подаде влажната си трепереща ръка.
— Моля, седнете.
През полуотворената врата той можа да забележи неоправеното легло, разхвърляните дрехи и едно шише с лекарство върху нощната масичка.
Тя седна срещу него и заметна върху краката си полите на кремав копринен пеньоар, през който прозираше нощницата й.
— Много ми е мъчно, че ви създадох толкова затруднения.
Тя напълно изглеждаше на своите тридесет и девет години, дори в този момент и на повече. Дълбоки тъмни сенки се очертаваха около очите й и от двете страни на ноздрите й по една бръчка.
Не разиграваше комедия на уморена. Наистина беше крайно изтощена, на края на силите си, готова да заплаче, той би се заклел в това. Гледаше го, без да знае какво да каже, когато телефонът иззвъня.
— Ще позволите ли?
— Моля!
— Ало! Аз съм, да… Може да ми я дадете. Да, Ана. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате. Благодаря. Да… Да… Още не знам… Не съм сама в момента… Не. Не настоявайте да изляза… Да… Кажете на негово височество. Благодаря… Доскоро виждане…
Малки перли пот се появиха над горната й устна и докато говореше, Мегре долови миризма на алкохол.
— Много ли ми се сърдите?
Все пак тя не се преструваше, изглеждаше естествена, очевидно беше много разстроена, за да има куража да играе комедия.
— Това е толкова ужасно, толкова неочаквано!… И точно в деня, в който…
— В който съобщихте на полковник Уорд, че сте решили да го напуснете? Това ли искате да кажете?
Тя кимна с глава.
— Вярвам, че Жеф… мисля, че Ван Мьолен ви е казал всичко, нали? Питам се, какво мога повече да ви кажа аз?… Ще ме отведете ли в Париж?…
— Страхувате ли се от това?
— Не зная. Той ми препоръча да ви последвам, ако вие решите. Аз правя всичко, което той ми каже… Той е толкова умен и добър, толкова издигнат!… Човек би казал, че всичко знае и всичко може да предвиди…
— Не бе предвидил смъртта на приятеля си Уорд…
— Но бе предвидил, че ще се върна при Марко…
— Беше ли това уговорено между вас и Марко? Доколкото разбрах, когато сте се видели лице с лице с него в кабарето, първият ви мъж е бил придружен от една млада холандка и вие не сте говорили с него…
— Това е така… Въпреки всичко аз реших…
Нервните й ръце, по-състарени от лицето й, не можеха да си намерят място, тя стискаше пръстите си и по ставите им оставаха бели петна.
— Как искате да ви обясня това, което самата аз не зная? Всичко вървеше добре. Мислех, че съм се излекувала. Аз и Дейвид чакахме да бъдат подписани последните документи, за да се оженим… Дейвид беше мъж от рода на Ван Мьолен, не съвсем същият, но почти…
— Какво разбирате под това?
— С „папа“ имам чувството, че винаги ми казва това, което мисли… Не непременно всичко, защото не иска да ме отегчава с подробностите. Чувствувам се в пряк допир, разбирате ме, нали? Дейвид ме гледаше как живея с големите си очи, в които имаше винаги известна ирония. Може би той не се присмиваше на мен, а на самия себе си. Той беше като голяма лукава котка, много философски настроен…
Тя повтори:
— Разбирате ме, нали?
— В началото на вечерта, когато отидохте да вечеряте с полковника, нямахте намерение да скъсате с него, така ли?
Тя помисли малко.
— Не.
После се поправи:
— Но подозирах, че един ден това ще се случи…
— Защо?
— Защото не беше първият ми опит. Не исках да се върна при Марко, защото знаех много добре…
Тя прехапа устни.
— Знаехте какво?
— Че отново ще започне… Той няма пари, и аз също.
Изведнъж скочи на друго, говорейки бързо и накъсано като наркоманка.
— Не притежавам състояние, нали знаете? Нищо нямам. Ако Ван Мьолен не ми превежда пари в банката, тази сутрин чекът, който подписах на летището, щеше да бъде без покритие. Трябваше и вчера да ми даде, за да мога да дойда тука. Много съм бедна…
— Бижутата ви…
— Бижутата, да… и палтото от визон. Това е всичко.
— Ами полковникът?
Тя въздъхна, отчаяна, че няма да бъде разбрана.
— Не е така, както мислите. Той плащаше хотела и фактурите, пътуванията ми… Но никога нямах пари в чантата си. Докато бях с него, нямах нужда.
— Но един път женени…
— Щеше да бъде все така…
— На другите си три жени е определил издръжка.
— По-късно! След като ги беше напуснал…
Той постави пряко въпроса.
— Не постъпваше ли така, за да не давате пари на Марко?
Тя го погледна втренчено.
— Не вярвам. Не съм мислила за това. Дейвид също не носеше пари в себе си. Арнълд плащаше фактурите на края на месеца. Сега съм на четиридесет години и…
Тя погледна около себе си, като че ли искаше да каже, че ще трябва да се раздели с всичко това. Бръчките около ноздрите й се очертаха по-дълбоко, жълтеникави. Тя се колебаеше дали да стане.
— Мога ли за миг?
Тя бързо влезе в стаята, затвори вратата и когато се върна, Мегре отново усети дъх на алкохол.
— Какво отидохте да пиете?
— Една глътка уиски, щом държите да узнаете. Не мога повече да се държа на краката. Случва ми се със седмици да не пия…
— С изключение на шампанско?
— С изключение на чаша шампанско, да, от време на време… Но в сегашното си състояние имам нужда…
Той би се хванал на бас, че беше пила направо от бутилката, жадно, както някои наркомани си слагат инжекции през дрехите, за да не губят време.
Очите й бяха по-блестящи и тя стана по-словоохотлива.
— Уверявам ви, че нищо не бях решила. Видях Марко с тази жена и това бе за мен шок.
— Познавахте ли я?
— Да… Тя е разведена и съпругът й, който се занимава с превози по море, е в делови връзки с Дейвид…
Тези хора се познаваха, срещаха се около масите на управителни съвети, по плажовете и кабаретата и едни и същи жени, изглежда, минаваха най-естествено от леглото на един в леглото на друг.
— Знаех, че Марко и тя имаха връзка в Довил… Някои твърдяха дори, че е решила да се омъжи за него, но не повярвах… Тя е много богата, а той няма нищо…
— Вие сте си наумили да попречите на тази женитба?
Устните й станаха по-тънки, по-сурови.
— Да.
— Мислите ли, че Марко щеше да се поддаде?
Очите й се навлажниха, но тя се овладя и не заплака.
— Не зная… Не бях размислила… Аз ги дебнех двамата… Докато танцуваха, той нарочно минаваше с нея край мен с вдигната глава, без дори да ме погледне…
— Така че по-логично би било да бъде убит Марко, нали?
— Какво искате да кажете?
— Никога ли не ви е идвала мисълта да го убиете? Никога ли не сте го заплашвали?
— Откъде знаете това?
— Нима той ви смяташе неспособна за това?
— Ван Мьолен ви го каза, нали?
— Не.
— Не е така просто… По време на вечерята вече бяхме пили… В „Монсеньор“ изпразних една бутилка шампанско и мисля, че два или три пъти пих от чашата с уиски на Дейвид… Колебаех се дали да не направя скандал, да издърпам Марко от ръцете на онази ужасно дебела жена с розова кожа на бебе. Дейвид настоя да си отидем. Накрая тръгнах с него. В колата не казах ни дума… Мислех да изляза по-късно от хотела и да се върна в кабарето, за да… Не знам защо… Не искайте от мен точен отговор… Дейвид трябва да беше отгатнал. Той именно предложи да пийнем по една последна чашка в моя апартамент…
— Защо във вашия?
Въпросът я изненада и тя повтори объркана:
— Защо ли?
Луиза търсеше отговора като че ли за самата себе си.
— Винаги Дейвид идваше при мен… Мисля, че той не обичаше аз да… Ревниво охраняваше интимния си живот.
— Съобщихте ли му решението си да го напуснете?
— Казах му, каквото мисля, че съм една кучка, че никога няма да бъда щастлива без Марко, че щом той се покаже, и аз…
— Какво ви отговори той?
— Пиеше спокойно уискито си и ме гледаше подигравателно с големите си очи. „А парите? — възрази той накрая. — Знаете добре, че Марко…“
— На „вие“ ли ви говореше?
— Не говореше с никого на „ти“.
— Забележката относно Марко беше ли вярна?
— Марко се нуждае от много пари…
— Никога ли не му е идвало наум да работи?
Тя го погледна объркана, като че ли този въпрос издаваше безкрайна наивност.
— Какво би могъл да работи?… Накрая се съблякох…
— Стана ли нещо между Дейвид и вас?
Нов учуден поглед.
— Никога нищо не ставаше… Вие не разбирате. Дейвид също беше много пил, както всяка вечер, преди да си легне…
— Една трета от бутилката?
— Не съвсем точно… Знам защо ме питате за това… След като той си отиде, понеже не се чувствувах добре, пих малко уиски… Исках да се тръшна на леглото и да не мисля повече… Опитах се да заспя… После си казах, че с Марко всъщност няма да върви, никога няма да може да върви и по-добре е да умра…
— Колко таблетки взехте?
— Не знам… Пълна шепа… Почувствувах се по-добре… Тихо плачех и се унесох в сън… После си представих погребението си в гробищата… Разколебах се… Уплаших се да не би да е късно, че няма да бъда в състояние да повикам за помощ… Вече не можех да викам… Бутонът на звънеца ми се струваше много далеч… Ръката ми беше натежала… Знаете, също както в сънищата, когато искате да побегнете, а краката ви отказват… Трябва да съм достигнала бутона, защото някой дойде…
Тя спря, като видя внезапно студеното и строго лице на Мегре.
— Защо ме гледате така?
— Защо лъжете?
Малко оставаше да го подведе.
— В кой момент отидохте в стаята на полковника?
— Вярно… Бях забравила…
— Забравихте, че сте отишли там?
Тя поклати глава, като плачеше.
— Не бъдете строг с мен… Кълна ви се, че нямах намерение да ви лъжа… Доказателство за това е, че казах истината на Жеф Ван Мьолен. Само че, когато се намерих в клиниката и ме обзе паника, отначало реших да казвам, че нищо не знам за случилото се… Бях сигурна, че няма да ми повярват и ще ме заподозрат, че съм убила Дейвид… Сега, докато ви говорих, бях забравила, че Ван Мьолен ме посъветва нищо да не крия…
— Колко време, след като си тръгна полковникът, отидохте при него?
— Ще ми вярвате ли вече?
— Зависи.
— Виждате ли? Винаги става така с мен… Правя, каквото мога… Нищо не съм скрила… Само накрая главата ми се зашеметява и не зная повече къде съм. Ще ми позволите ли да отида да изпия една глътка, само една глътка?… Обещавам ви, че няма да се напия… Не издържам, комисаре!…
Той я остави, като почти бе изкушен да поиска и за себе си една чаша.
— Това стана, преди да погълна хапчетата… Още не бях се решила да умирам, но вече бях пила уиски… Бях пияна, болна… Съжалявах за това, което бях казала на Дейвид… Животът изведнъж ме уплаши… Видях се остаряла, съвсем сама, без средства, неспособна да се препитавам, защото никога нищо не съм знаела да върша… Дейвид беше последният ми шанс… Когато напуснах Ван Мьолен, бях по-млада… Доказателството е, че…
— Че след това срещнахте полковника.
Тя се изненада, наранена от неговата нападателност.
— Мислете за мен, каквото искате. Поне аз зная, че се лъжете. Уплаших се да не би Дейвид да ме изостави… Отидох по нощница, без дори да си сложа халата, до апартамента му и намерих вратата полуотворена…
— Питах ви, колко време беше изминало от момента, в който си беше отишъл?
— Не зная… Спомням си, че бях изпушила много цигари… Сигурно са ги намерили в пепелника… Дейвид пушеше само пури…
— Никого ли не видяхте в апартамента?
— Само него… Насмалко щях да извикам… Не съм сигурна, че не съм извикала…
— Беше ли мъртъв?
Тя го изгледа с разширени очи, като че ли тази мисъл й идваше за пръв път…
— Беше мъртъв… Мисля… Във всеки случай аз така си помислих и избягах…
— Никого ли не срещнахте по коридора?
— Не… Но почакайте!… Чух да се изкачва асансьорът… Сигурна съм в това, защото започнах да тичам…
— Пихте ли още след това?
— Възможно е… Машинално… След това, обезкуражена, взех хапчетата… Останалото ви разказах… Може ли…
Без съмнение щеше да му поиска разрешение да изпие още една глътка уиски, но телефонът иззвъня и тя протегна несигурно ръка.
— Ало!… Ало!… Да, той е тук, да.
Беше отмора, почти освежаване да чуе спокойния глас на Люка, най-после един нормален глас, и да си го представи седнал пред бюрото си в Ке дез Орфевр.
— Вие ли сте, шефе?
— Щях да те потърся малко по-късно…
— Знаех, обаче помислих, че ще бъде по-добре веднага да ви поставя в течение. Тук е Марко Паверини.
— Намериха ли го?
— Ние не сме го намерили. Той дойде по собствено желание. Дойде преди двадесетина минути, бодър и разположен, съвсем непринуден. Попита дали сте тук и като му казах, че ви няма, поиска да говори с някой от вашите сътрудници. Приех го аз. В момента го оставих с Жанвие във вашия кабинет.
— Какво казва той?
— Че е научил цялата история от вестниците.
— Снощи ли?
— Едва тази сутрин. Не бил в Париж, а при приятели, които имали замък в Ниевр, където организирали лов…
— Холандката придружавала ли го е?
— На лова ли? Заедно заминали с неговата кола. Твърди, че ще се женят. Тя се казва Ана де Грот и е разведена…
— Зная… Продължавай.
Сгушена във фотьойла си, малката графиня го слушаше, като хапеше ноктите си с олющен лак.
— Разпитах го къде е прекарал миналата нощ.
— Е?
— Бил в кабаре „Монсеньор“.
— Знам това.
— С Ана де Грот…
— И това зная…
— Видял полковника в компания с бившата му жена…
— После?
— Той придружил холандката до хотела й.
— Къле?
— В „Жорж V“, където заема апартамент на четвъртия етаж…
— В колко часа е станало това?
— Според него в около три и половина — може би в четири часа. Изпратих да проверят, но още нямам отговор… Те си легнали и той станал в десет часа сутринта. Казва, че били поканени още преди една седмица на този лов в замъка на един банкер от улица „Обер“… Марко Паверини напуснал „Жорж V“ и отишъл с такси до жилището да си вземе куфара… Задържал таксито пред вратата… Върнал се в „Жорж V“ и към единадесет часа и половина двойката заминала с ягуара на Ана де Грот… Тази сутрин, преди да отиде на лов, машинално прегледал вестниците в хола на замъка и заминал набързо за Париж, без дори да събуе ботушите си…
— Холандката придружила ли го е?
— Тя останала там. Лапоант проверил по телефона в замъка и домоуправителят му казал, че тя е на лов…
— Какво впечатление прави?
— Доволен от живота и като че ли искрен. Това е един млад мъж, по-скоро симпатичен…
Дявол да го вземе! Всички бяха симпатични…
— Какво да правя с него?
— Изпрати Лапоант в „Жорж V“. Нека да проследи движението на хората тази нощ и да разпита нощния персонал.
— Трябва да ходи по домовете им, защото през деня не са на служба.
— Нека отиде… Колкото до…
Той предпочете да не произнася името му пред младата жена, която го разкъсваше с очи.
— Колкото до твоя посетител, нищо друго не можеш да направиш в този момент, освен да го оставиш да си отиде… Препоръчай му да не напуска Париж… Постави някой… Да… Да… Както правим обикновено… Ще те потърся по-късно… Не съм сам…
Защо в последния момент попита:
— Какво е времето там?
— Хладно е, с хапливо слънце.
Когато затвори, малката графиня попита:
— Той ли е?
— Кой?
— Марко… За него говорихте, нали?
— Вие сигурна ли сте, че не сте го срещали на коридора в „Жорж V“ или в стаята на полковника?
Тя подскочи от стола, така възбудена, че той помисли, че ще изпадне в нервна криза.
— Така и предполагах! — извика тя с променено лице. — Той е бил с нея, нали, точно над главата ми?… Да! Зная… тя винаги отсяда в „Жорж V“… Осведомих се за нейния апартамент. Те са били там и двамата, в леглото…
Беше съвсем замаяна от яд и озлобление.
— Те са били там, смеели са се, правили са любов, докато аз…
— Не мислите ли, че Марко е бил зает…
— Зает с какво?
— Може би да натиска главата на полковника под водата?
Тя не вярваше на ушите си. Тялото й се тресеше под прозрачния пеньоар и изведнъж тя се хвърли срещу Мегре, удряйки го, където завари, със стиснати юмруци.
— Вие луд ли сте? Луд ли сте? Как се осмелявате? Чудовище… Вие…
Той се почувствува смешен в този хотелски апартамент, опитващ се да хване китките на тази фурия, чийто гняв уголемяваше силата й.
С изкривена връзка, разчорлени коси, задъхан, най-после успя да я усмири и в този миг на вратата се почука.
Всичко това завърши не така зле, както се опасяваше Мегре. За малката графиня това почукване на вратата като че ли беше изпратено от провидението, защото й позволи да се измъкне от тази сцена, която сигурно не знаеше как да завърши.
Още веднъж тя изтича към спалнята, докато комисарят, без да бърза, оправи връзката си и заглаждайки косите си, отиде да отвори вратата към коридора.
Беше прислужникът от етажа, който, внезапно смутен, попита дали може да донесе подноса със закуската. Беше ли подслушвал на вратата или, без да иска, беше чул отзвуците на скандала. Ако беше така, той не го показа и когато излизаше, графинята се появи успокоена, като си изтриваше устните.
— Предполагам, че имате намерение да ме отведете в Париж?
— Дори и да желая това, свързано е с доста формалности, които изискват много време.
— Тукашният ми адвокат няма да ви позволи да получите разрешение за екстрадиция. Но аз искам да отида, защото държа да присъствувам на погребението на Дейвид. Вие ще вземете самолета в четири часа, нали?
— Вероятно, но вие няма да можете да го вземете.
— По какви причини, моля?
— Защото не желая да пътувам с вас.
— Това е мое право, нали?
Мегре си помисли за журналистите и фотографите, които нямаше да пропуснат да я нападнат както в Женева, така и на летище Орли.
— Може би е ваше право, но ако се опитате да вземете този самолет, аз ще намеря законен начин да ви попреча. Предполагам, че няма да направите някаква декларация?
Общо взето, тази среща бе приключила по един почти гротесков начин и за да може отново да се върне към обикновената действителност, комисарят проведе половинчасов разговор с Люка. Дирекцията на хотела доброволно му беше предоставила едно малко помещение до рецепцията.
Доктор Пол още не беше изпратил официалния си доклад, но по телефона бе уведомил Люка. След аутопсията той беше напълно убеден, че някой беше държал във ваната Уорд, защото не можеше по друг начин да се обяснят синините по раменете му. От друга страна, нямаше никакви белези по врата и гърба му, каквито неминуемо трябваше да бъдат открити, ако полковникът се беше подхлъзнал и ударил в ръба на ваната.
Жанвие проследи Марко и както можеше да се очаква, първата грижа на бившия съпруг на графинята, след като напусна Ке дез Орфевр, беше да се обади по телефона на Ана де Грот.
Люка бе обсипан с телефонни запитвания, повечето от страна на големите банки и търговските дружества.
— Днес следобед ли се връщате, шефе?
— Със самолета в четири часа.
В момента, когато затвори телефона, му подадоха един плик, донесен от униформен полицай. Беше крайно любезно писмо от директора на полицията в Лозана, който го уверяваше, че е очарован от възможността да се срещне с прочутия Мегре, и го канеше на обяд „много скромно на брега на езерото в една спокойна кръчма“.
Мегре разполагаше с половин час, затова телефонира на булевард „Ришар Льоноар.“
— Все още ли си в Лозана? — попита госпожа Мегре.
От Ке дез Орфевр още вчера й бяха съобщили за заминаването на съпруга й, а тази сутрин тя научи по-подробни новини от вестниците.
— Ще взема самолета днес следобед, но това не значи, че ще се прибера рано вкъщи. Не ме чакай за вечеря.
— Ще вземеш ли със себе си графинята?
Това не беше ревност, но за първи път му се стори, че долавя безпокойство и в същото време лека ирония в гласа на жена си.
— Нямам никакво желание.
— А!
Той запали лулата си и излезе от хотела, като каза на портиера да уведоми, ако го търсят, че ще се върне след няколко минути. Двама фотографи го последваха, като мислеха, че ще направи нещо, което би разкрило намеренията му.
С ръце в джобовете, той разглеждаше витрините и влезе в един магазин, за да си купи лула, тъй като беше заминал толкова набързо, че противно на навика си имаше само една лула.
Изкушиха го непознатите във Франция кутии с тютюн, купи три различни, сетне, като че ли обзет от угризения, влезе в съседния магазин и взе за госпожа Мегре една кърпичка с избродиран герб на Лозана.
Началникът на полицията пристигна в уговореното време. Той беше едър симпатяга с атлетическо телосложение и сигурно беше голям любител на ски спорта.
— Няма ли да ви бъде неприятно, ако отидем да хапнем на няколко километра оттук? Не се безпокойте за самолета. Ще ви отведа до летището с една от нашите коли.
Той имаше светъл тен и бузите му бяха гладко обръснати. Видът и походката му издаваха човек, който живее близо до природата, и Мегре научи, че баща му имал лозя край Веве.
Настаниха се в една кръчма край езерото, а на една съседна маса имаше само местни жители, които говореха за хора, към които се числяха.
— Ще позволите да избера менюто, нали?
Той поръча сушено месо, шунка и селски наденици, след това риба, уловена от езерото.
Наблюдаваше дискретно и бегло Мегре, обзет от любопитство и възхищение.
— Интересна жена, нали?
— Графинята ли?
— Да. Ние също я познаваме, защото тя живее част от годината в Лозана.
Той поясни с трогателна гордост:
— Ние сме малка страна, господин Мегре. И именно защото сме малка, съотношението на важните личности е по-голямо тук, отколкото в Париж и даже на Лазурния бряг. Макар у вас да са повече, те се губят в общата маса. Тук няма начин да останат незабелязани. Това са същите впрочем, които се срещат на „Шанз-Елизе“ или на „Кроазет“ в Кан…
Мегре се наслаждаваше на обяда и на лекото бяло вино, поднесено в изпотена кана.
— Ние познаваме полковник Уорд и почти всички лица, с които понастоящем се занимавате. Всъщност третата жена на Уорд, Мюриъл, тази сутрин спешно замина за Париж.
— Как живее тя в Лозана?
Събеседникът му имаше сини очи, които ставаха по-светли, почти прозрачни, когато се замисляше.
— Не е лесно да се обясни. Тя заема удобен апартамент, много луксозен, по-скоро малък, в една нова сграда в Уши. Дъщеря й Елън е пансионерка в едно учебно заведение, посещавано предимно от американки, англичанки, германки и холандки от известни семейства. В Швейцария имаме много такива училища и ни изпращат деца от цял свят.
— Знам…
— Мюриъл Уорд — казвам Уорд, защото бракоразводното дело не е приключено и тя все още се нарича така — принадлежи към така наречения Клуб на самотните жени. Това не е истински клуб, разбира се. Няма нито устав, нито членски внос. Така обозначаваме жените, които идват да живеят сами в Швейцария по различни причини. Едни са разведени, други вдовици. Сред тях имаме и няколко актриси или виртуозки, както и някои, чиито съпрузи идват от време на време да ги посетят. Защо тези жени се установяват тук, си е тяхна работа, нали? Понякога причините са политически, финансови или здравословни. Между тях някои имат кралски титли или пък нямат, срещат се супербогати вдовици, както и жени със скромни ренти.
Той разказваше всичко това като екскурзовод, с лека усмивка, която придаваше иронична отсянка на думите му.
— Всичките спадат към висшите кръгове било поради имената, било поради богатството си или по други причини. Образуват отделни групи, не само един клуб. Няколко групи, малко или повече приятелски или неприятелски настроени една към друга. Някои целогодишно живеят в „Лозана Палас“, който видяхте. Най-богатите имат вили в Уши или замъци в околностите. Те се канят на чай, срещат се по концерти… Не е ли така и в Париж?… Разликата е, че тук повече бият на очи… Имаме и мъже, дошли почти отвсякъде, решили да живеят целогодишно или част от годината в Швейцария… Ето, ако се спрем на „Лозана Палас“, трябва да ви кажа, че в настоящия момент там живеят около двадесет члена на фамилията на крал Сеуд… като прибавим делегатите на международни конференции, ЮНЕСКО и други, които стават в страната ни, ще разберете, че не ни липсва работа. Мисля, че нашата полиция не само е дискретна, а и е добре школувана… Ако мога да ви бъда полезен с нещо…
Мегре малко по малко се зарази от усмивката на събеседника си. Разбра, че ако швейцарското гостоприемство е голямо, то и полицията тук е не по-малко в течение на действията и постъпките на всички видни личности.
С други думи, неговият колега му предлагаше: „Ако имате да поставите някакви въпроси“…
Той промърмори:
— Изглежда, че Уорд се е разбирал отлично с всичките си бивши съпруги…
— За какво би им се сърдил? Той ги изоставяше, щом им се наситеше.
— Показваше ли се щедър?
— Не прекалено. Даваше им, за да живеят достойно, но това не представляваше състояние.
— Каква жена е Мюриъл Халигън?
— Американка.
И тази дума в неговата уста придобиваше пълния си смисъл.
— Не зная защо полковникът е поискал развод в Швейцария… Освен ако е имал и други причини да избере тукашното местожителство… Процедурата трае вече две години… Мюриъл е избрала двамата най-добри адвокати в страната и много добре й е известно колко й струват… Тя поддържа тезата, възприета от някои американски съдилища, че тъй като съпругата води същия начин на живот като него, да й го обезпечи, докато е жива.
— Полковникът се е възпротивил?
— Той също има отлични адвокати. Три-четири пъти се пръсна слух, че са се споразумели, но не мисля, че окончателният документ е бил подписан…
— Предполагам, че докато е траел процесът, жена му се е въздържала от всякакви авантюри?
Лозанският полицай напълни чашата си умишлено бавно, като че ли държеше да претегли думите си.
— Авантюри, не… Дамите от клуба, общо взето, нямат явни връзки. Вие сте срещали Джон Т. Арнълд, предполагам?
— Той пръв се втурна в „Жорж V“.
— Той е ерген — лаконично каза полицаят.
— Е, и…?
— Известно време шушукаха, че имал по-особени вкусове. От персонала по хотелите, в които отсяда, зная, че това не е вярно.
— Какво друго знаете?
— Той почти винаги е бил много близък с полковника. Същевременно беше негово доверено лице, секретар и пълномощник… Освен законните си жени полковникът винаги е имал кратки или по-продължителни любовни авантюри, по-често кратки, по за една нощ или за един час… Понеже го мързеше да ухажва жените и при неговото обществено положение му беше неудобно да прави предложения на кабаретна артистка например или на продавачка на цветя, Джон Т. Арнълд се нагърбваше с тази задача.
— Ясно ми е.
— В такъв случай можете да разберете и останалото. Арнълд вземаше комисионата си в натура… Казват, без да имам веществени доказателства, че такава комисиона е получавал и от законните жени на Уорд.
— Мюриъл?
— Той на два пъти идва сам в Лозана да се срещне с нея. Но нищо не доказва, че не е бил изпратен от Уорд със специално поръчение.
— А графинята?
— Естествено! И той, и някои други. Когато пие много шампанско, тя често има желание да увисне на нечий врат…
— Уорд знаеше ли тези неща?
— Не бях много близък с полковника. Не забравяйте, че аз съм само обикновен полицай…
И двамата се усмихнаха. Разговорът беше интересен, воден с намеци и пълен с недомлъвки за тях двамата.
— Според мен Уорд знаеше много неща, но те не го засягаха твърде. Както разбрах тази сутрин от вестниците, вие сте се срещнали в Монте Карло с господин Ван Мьолен, който също е наш клиент… И двамата, големи приятели, бяха живели много и не искаха от хората, по-специално от жените, повече, отколкото можеха да им дадат… Бяха почти от един и същ калибър с една разлика: Ван Мьолен, по-хладнокръвен, се контролираше повече, докато полковникът се увличаше в пиенето… Предполагам, че ще пиете кафе?
Мегре дълго щеше да помни този обяд в малкия ресторант, подобен на кръчма, на брега на Марна, само че атмосферата беше пропита с швейцарска сериозност и за сметка на пикантността имаше повече истинска интимност.
— Същия ли самолет ще вземе графинята?
— Ще зависи от това, какво ще пие през следващите четири часа. Искате да не го вземе?
— Много бие на очи и е доста досадна…
— Няма да го вземе — обеща шефът на полицията. — Ще се отегчите ли много, ако прекарате няколко минути в нашата служба? Моите хора имат толкова голямо желание да се запознаят с вас…
Оказаха му голямо внимание в Обществената безопасност, която се намираше в нова сграда на същия етаж седна частна банка и точно над един фризьорски салон. Мегре стискаше ръце, усмихваше се, десет пъти повтаряше все едни и същи любезности и хубавото местно вино го изпълваше с добро настроение.
— Сега е вече време да се качите в колата. Ако се забавим, ще трябва по целия път да вием със сирената.
Той пак попадна в атмосферата на аерогарата, високоговорителите, баровете с летци и униформи и стюардеси, които изпиваха набързо по едно кафе.
След това самолетът, а под него по-ниски планини, отколкото сутринта, ливади и ферми, зърнати между два облака.
Лапоант го очакваше на Орли с една от черните коли на Криминалната полиция.
— Приятно ли пътувахте, шефе?
Мегре отново видя Париж в ясния късен следобед.
— Не валя ли?
— Нито капка. Мисля, че постъпих правилно, като дойдох да ви посрещна.
— Нещо ново?
— Не съм в течение на всичко. Люка събира всички сведения. Аз се срещнах с част от нощния персонал, наложи се да измина километри, защото повечето от тези хора живеят в предградията.
— Какво научи?
— Нищо определено. Опитах се да направя схема с точното време на пристигане и заминаване на всеки един. Трудно е. Изглежда, че в хотела има триста клиенти и всички тези хора влизат и излизат, говорят по телефона, звънят на прислужниците и камериерките, поръчват таксита, прислужници, маникюристки и какво ли не още. По-голямата част от персонала отговаря неясно…
И както караше колата, извади от джоба си един лист и го подаде на Мегре.
8 часът вечерта. Камериерката от третия етаж влиза в номер триста тридесет и втори, апартамента на графинята, и я сварва по пеньоар да й правят маникюр.
„Идвате да оправите леглото ли, Анет?“ „Да, госпожо графиньо.“ „Елате след половин час, ако обичате.“
8 часът и 20 минути. Полковник Уорд е в бара на хотела с Джон Т. Арнълд. Полковникът си поглежда часовника, напуска приятеля си и се качва в своя апартамент. Арнълд си поръчва сандвич.
8 часът и 32 минути. Полковникът поръчва телефонен разговор от своя апартамент и говори около двадесет минути със сина си в Кеймбридж. Изглежда, че той говори с него всяка седмица по два пъти в определен час.
8 часът и 30 минути (приблизително). Арнълд влиза в телефонната кабина при бара. Трябва да е водил телефонен разговор с Париж, защото не е отбелязан от телефонистката.
8 часът и 45 минути. Полковникът от номер 347 се свързва по телефона с номер 332, сигурно за да види дали графинята е готова.
9 часът (приблизително). Полковникът и графинята излизат от асансьора и на минаване си оставят ключовете. Портиерът им повиква такси. Уорд дава адреса на един ресторант при „Мадлената“.
Лапоант проследяваше с очи четенето.
— Ходих в ресторанта — обясни той. — Нищо за отбелязване. Често вечеряли там и винаги им запазвали една и съща маса. Двама или трима души отишли да се ръкуват с полковника. Двойката нямала вид, че се кара. Докато графинята ядяла десерта си, полковникът, който никога не вземал десерт, запалил лула и прегледал вечерните вестници.
„11 часът и половина (приблизително). Двойката пристига в «Монсеньор».“
— Те и там са редовни посетители — забеляза Лапоант и циганският оркестър винаги започвал да свири определена мелодия, когато пристигала графинята. Пили шампанско и уиски. Полковникът никога не танцувал.
Мегре си представи полковника как преглежда вестника по време на десерта първо в ресторанта, после на кадифеното канапе на „Монсеньор“. Той не танцувал и не флиртувал, защото отдавна познавал приятелката си. Музикантите идвали да свирят на масата му. „Там също, беше казал Лапоант, са редовни посетители…“
По три или четири вечери седмично? И другаде също, в Лондон, Кан, Рим и Лозана, той посещавал почти същите кабарета, където свирили вероятно същата мелодия при пристигането на графинята и където пак също не танцувал.
Имал шестнадесетгодишен син в Кеймбридж, с когото говорил по телефона два пъти седмично по няколко минути, дъщеря в Швейцария, на която без съмнение също телефонирал. Имал три жени, първата омъжена втори път, която водела същия живот като него, после Алис Перен, която сновяла между Лондон и Париж, и накрая Мюриъл Халиган от Клуба на самотните жени.
По улиците хората, които напускаха работата, бързаха към входовете на метрото или автобусните спирки.
— Пристигнахме вече, шефе…
— Зная…
Дворът на Ке дез Орфевр тънеше вече в мрак и по сивите стълби електрическите крушки светеха.
Той не отиде веднага при Люка, а влезе в своя кабинет, запали лампата и седна зад бюрото си с доклада на Лапоант пред себе си.
„12 часът и 15 минути. Повикват по телефона Уорд. Не се знае кой го е повикал…“
Мегре машинално протяга ръка към телефона.
— Моля, свържете ме с моя апартамент… Ало! Ти ли си?… Пристигнах… Да, в кабинета съм… Още не зная… Добре ли си… Не, разбира се!… Уверявам те… Защо да съм тъжен…
Какви съображения имаше жена му да поставя този въпрос? Той имаше силно желание да й се обади, това беше всичко.
„12 часът и половина (приблизително). Марко Паверини и Ана де Грот пристигат в «Монсеньор».“
Бележка: „Ана де Грот е напуснала «Жорж V» в седем и половина вечерта. Била е сама. Срещнала се е с Марко в ресторант «Фуке», където вечеряли набързо, преди да отидат на театър. И двамата не са били във вечерно облекло. Също както в «Монсеньор», и във «Фуке» ги познавали и изглежда, че са приемали за официална тяхната връзка.“
Мегре си даваше сметка за многобройните пътувания във връзка с изготвянето на доклада и за търпението на Лапоант да събере толкова сведения, които изглеждаха на пръв поглед така незначителни.
„12 часът и 55 минути. Барманът на «Жорж V» предупреждава останалите пет-шест клиенти, че ще приключва. Джон Т. Арнълд поръчва бутилка «Хавана» и отвежда във фоайето тримата мъже, с които играе на карти.“
Забележка: „Не може със сигурност да се установи дали Арнълд е напускал бара по някое време вечерта. Барманът не е положителен. До десет часа всички маси и високи столчета били заети. Той забелязал Арнълд в левия ъгъл до прозореца в компанията на трима новодошли американци, единият филмов продуцент, а другият импресарио на някакъв артист. Играели покер. Не знае дали Арнълд ги е познавал отпреди, или същата вечер се е запознал с тях на бара. Те взели жетони, но когато привършили, барманът видял, че си разменяли долари. Мисли, че са играли голяма игра. Не знае кой е спечелил.“
„1 часът и 10 минути. Прислужникът бил повикан в малкия салон в стил ампир, който се намира в дъното на фоайето, и го попитали дали могат да поръчат още нещо. Той отговорил утвърдително и тогава му поръчали бутилка уиски със сода и четири чаши. Четиримата клиенти от бара били намерили това място, за да продължат играта.“
„1 часът и 55 минути. Прислужникът влязъл в салона, където вече нямало никого. Бутилката била почти празна; жетоните оставени на масата, а в пепелника имало угарки от пури.“
Разпитан нощният портиер по този повод: филмовият продуцент се нарича Марк П. Джоунс и придружава във Франция известен американски комик, който трябвало да играе в някакъв филм или отделни филмови сцени в Южна Франция. Арт Левинсън е импресарио на артиста. Третият играч е непознат на портиера. Той го е виждал много пъти във фоайето, но не бил клиент на хотела. Мисли, че го видял да излиза към два часа същата нощ. Попитах го дали Арнълд е бил с него. Не може да отговори нито утвърдително, нито отрицателно. Бил на телефона, за да говори с клиентка от петия етаж, която се оплаквала, че съседите й вдигат шум. Той лично се качил и помолил дипломатично въпросната двойка да не бъде така шумна.
Мегре се облегна на стола и напълни бавно лулата си, като гледаше през прозореца сивия вечерен полумрак.
"2 часът и 5 (приблизително). Полковникът и графинята напускат „Монсеньор“ и наемат таксито, което чакало пред кабарето, за да се върнат в „Жорж V“. Таксито лесно бе открито. По време на пътя не са разменили нито дума. "
„2 часът и четвърт. Пристигат в «Жорж V». Всеки от тях взема ключа си от ръката на портиера… Полковникът пита дали няма съобщения за него. Няма. Пред асансьора са се разправяли нещо, защото той се е забавил. Не са давали вид, че се карат.“
„2 часът и осемнадесет минути. Прислужникът на етажа бил повикан в номер 332. Полковникът седял във фотьойла си с изморен вид, както винаги по това време. Графинята седяла срещу него и си сваляла обувките, като си разтривала краката. Тя поръчала една бутилка шампанско и една бутилка уиски.“
„3 часът (приблизително). Ана де Грот се връща, придружена от Марко Паверини. Весели и нежни, но дискретни. Тя е малко по-възбудена от него, без съмнение от шампанското. Помежду си говорят на английски, въпреки че и двамата говорят добре френски, холандката с доста силен акцент. Асансьорът. Малко по-късно звънят, за да поръчат минерална вода.“
„3 часът и 35 минути. Обаждат се от номер 332. Графинята телефонира, че умира и вика лекар. Телефонистката повиква първо сестрата и след това телефонира на доктор Фрер.“
Мегре прелисти набързо останалото, стана и отвори вратата на инспекторите. Завари Люка да говори по телефона близо до лампата със зеления абажур.
— Не разбирам — викаше Люка възбудено… — Казвам ви, че не разбирам нито дума от това, което казвате… Не знам дори на какъв език ми говорите… Не, нямам подръка преводач…
Той затвори, като изтри челото си.
— Ако съм разбрал добре, обаждаха се от Копенхаген. Не зная дали ми говореха на немски или на датски… Не спира от сутринта. Всички искат подробности.
Той стана смутено.
— Извинете ме. Не ви попитах дори добре ли пътувахте. Телефонираха за вас от Лозана… Съобщиха, че графинята ще вземе нощния влак и ще пристигне в Париж в седем часа сутринта…
— Тя ли се обади?
— Не. Мъжът, с когото сте обядвали.
Беше любезно и Мегре оцени дискретния начин… Шефът на полицията не си беше казал името. Всъщност Мегре, който не беше запазил визитната му картичка, го беше вече забравил.
— Какво е правил днес Арнълд? — попита комисарят.
— Най-напред тази сутрин е отишъл в един хотел в предградието Сент Оноре, „Бристол“, в който е отседнал Филпс, английският адвокат… Не отседнал в „Жорж V“, по негово мнение много интернационален, нито в „Скриб“, типично френски, а е предпочел да се настани срещу английското посолство, като че ли държал да не бъде много далеч от своята страна. Съвещавали се около един час и след това заедно отишли в една американска банка на авеню „Дьо л’Опера“, след това в една английска банка на площад „Вандом“, като и в двете били приети от директорите. Забавили се доста дълго време. Около обяд се разделили на тротоара на площад „Вандом“ и адвокатът наел такси, за да го отведе в хотела, където обядвал сам.
— А Арнълд?
— Той пресякъл пешком „Тюйлери“, бавно, като човек, който разполага с време, като сегиз-тогиз поглеждал часовника си. Даже се спирал пред букинистите на кея, прелиствал различни книги и разглеждал гравюра и в един без четвърт отишъл в „Отел де Гран Огюстен“… Почакал на бара, като изпил едно мартини и хвърлил поглед на вестниците. Третата жена на Уорд не закъсняла да дойде при него…
— Мюриъл Халигън?
— Да… Тя имала навик да отсяда в този хотел. Изглежда, че е пристигнала в Орли към единадесет и половина тази сутрин, взела вана и след като си починала половин час, отишла в бара.
— Телефонирала ли е?
— Не…
Значи преди да замине от Лозана, е определила среща на Арнълд.
— Заедно ли обядваха?
— В един малък ресторант с вид на бистро, но много скъп, на улица „Жакоб“… Торанс, който влязъл подир тях, твърди, че са обядвали чудесно, но сметката била доста солидна… Те разговаряли тихо, като стари приятели, така че Торанс не можал нищо да чуе… След това Арнълд я придружил до хотела и взел такси, за да отиде при господин Филпс. В „Бристол“ телефонът бил непрекъснато зает — Лондон, Кеймбридж, Амстердам, Лозана… В хотела двамата приели много хора, между другото парижкия нотариус господин Дьомонто, който останал по-дълго от другите. Във фоайето има група журналисти. Чакат да узнаят кога ще бъде погребението и дали ще се извърши в Париж, в Лондон или в Лозана… казват, че постоянното местожителство на Уорд било в Лозана… Интересуват се също да научат съдържанието на завещанието, но досега не са получили никакви сведения… Накрая репортерите твърдят, че във всеки момент се очаква да пристигнат двете деца… Изглеждате уморен, шефе…
— Не… Не знам…
Той беше по-вял от обикновено и всъщност мъчно можеше да каже за какво мисли. Същото състояние, както след пътуване с параход: още усещаше движението на самолета в тялото си и различни картини се сменяха в главата му. Всичко бе протекло много бързо. Прекалено много хора, прекалено много неща едно след друго. Ван Мьолен, гол върху леглото в ръцете на масажиста, който се раздели с него във фоайето на хотела, за да отиде в смокинг на галавечерята в Спортния клуб… Малката принцеса с изпито лице, с дълбоко врязани бръчки около ноздрите и с треперещи от алкохол ръце… После русият шеф на Лозанската полиция… как ли се наричаше?… който му сервира бистрото хубаво вино с откровена усмивка и говореше с лека ирония за хората… Клубът на самотните жени…
Сега се появиха и четиримата играчи на покер най-напред в бара, след това в салона в стил ампир…
И господин Филпс в неговия английски хотел срещу английското посолство, директорите на банките, които се стараеха да услужат… Съвещания, разговори по телефона, господин Дьомонто, нотариус, журналистите във фоайето на хотела в предградието Сент Оноре и на вратата на „Жорж V“, където нямаше какво повече да се види…
Едно момче в Кеймбридж, което несъмнено на свой ред щеше да стане милиардер, изведнъж научава, че баща му, с когото е говорило по телефона вечерта от един хотел на континента, е мъртъв.
Едно младо момиче, четиринадесетгодишна хлапачка, чиито съученички навярно й завиждат, защото си стяга куфарите, за да отиде на погребението на баща си…
В този момент малката графиня сигурно беше пияна и въпреки всичко беше взела нощния влак. Достатъчно й беше, щом почувствува слабост, да изпие една глътка, за да се възстанови. Дотам беше стигнала.
— Човек би казал, че имате някаква идея, шефе?
— Аз ли?
Мегре повдигна разочаровано рамене. И на свой ред запита:
— Много ли си уморен?
— Не прекалено.
— В такъв случай хайде да отидем да обядваме спокойно двамата в бирария „Дофин“.
Там нямаше да срещнат клиентелата нито на „Жорж V“, нито на самолетите от Монте Карло или Лозана, където тежката миризма на кухия напомняше на селските кръчми. Майката стоеше пред печката, бащата зад цинковия тезгях, а дъщерята помагаше на сервитьора.
— Е, и сега?
— Сега искам да започна всичко отново, като че ли нищо не знам, като че ли не познавам всички тези хора…
— Да дойда ли с вас?
— Не е нужно… За тази работа предпочитам да бъда сам…
Люка знаеше какво означава това. Мегре щеше да поскита по авеню „Жорж V“ начумерен, пушейки бавно лулата си, хвърляйки погледи наляво и надясно, щеше да поседне тук-там и почти веднага да стане, като че ли не знае какво да прави с едрото си тяло.
Никой, дори и самият той, не можеше да каже колко дълго ще трае това занимание, но в момента не беше приятно.
Някой, който веднъж го беше видял в такова състояние, беше казал не особено почтително: „Има вид на дебело болно животно!“
Той взе метрото, защото имаше време и не смяташе тази нощ да обикаля насам-натам. Човек би казал, че нарочно беше ял много, за да се почувствува по-тежък. Когато се раздели с Люка на площад „Дофин“, инспекторът се поколеба, като че ли искаше да каже нещо, и комисарят го изгледа в очакване.
— Не… Нищо — промърмори Люка.
— Кажи…
— Щях да ви попитам дали има смисъл да си легна…
Защото, когато шефът беше в такова състояние, обикновено това означаваше, че много скоро между четирите стени на кабинета му щеше да се разиграе и последната сцена.
Като че ли случайно това ставаше винаги през нощта и трябваше няколко инспектори да се сменят при разпита на някой мъж или жена, които влизаха като заподозрени в Ке дез Орфевр, а след известно време излизаха с белезници на ръцете.
Мегре подразбра задните мисли на Люка. Без да бъде суеверен, той не обичаше да изпреварва събитията и в такъв момент никога нямаше доверие в себе си.
— Иди да си легнеш.
Не му беше топло. Беше излязъл от дома си предния ден сутринта, сигурен, че ще се върне за обяд на булевард „Ришар Льоноар“. Едва предния ден ли? Струваше му се, че всичко това беше започнало много по-отдавна.
Той излезе изпод земята на „Шанз-Елизе“, когато целият булевард беше потънал в светлина и терасите бяха препълнени, защото късната есен беше мека. С ръце в джобовете на сакото си, той тръгна по авеню „Жорж V“ и пред хотела един гигант в униформа учудено го изгледа, когато бутна въртящата се врата. Беше нощният портиер. Предния ден Мегре беше видял дневния персонал. Очевидно портиерът се питаше за какво ли идваше този човек с недоволно лице, с поизмачкани от пътуването дрехи, който не беше клиент на хотела.
Същото любопитство и изненада изпита и хопът, който дежуреше от другата страна на въртящата се врата. И той се колебаеше дали да не го запита какво желае.
Двадесетина души бяха разпръснати из фоайето, по-голямата част в смокинги или във вечерни рокли, виждаха се визонови палта, диаманти и се носеше мирис на различни парфюми.
Хопът го следеше с очи, готов да го настигне и заговори, ако влезе много навътре. Мегре предпочете да се запъти към рецепцията, където служителите в черни сака му бяха непознати.
— Господин Жил в кабинета си ли е?
— Той е в стаята си. Какво обичате?
Често беше забелязвал, че в хотелите нощният персонал е по-нелюбезен, отколкото дневния. Като че ли почти винаги това са второразредни служещи, на които целият свят е крив, че живеят наопаки и работят, когато другите спят.
— Комисарят Мегре… — промърмори той.
— Желаете да се качите?
— По всяка вероятност ще се кача… Искам само да ви предупредя, че възнамерявам да се поразходя за известно време из хотела. Не се страхувайте от нищо… Ще бъда възможно най-дискретен.
— Ключовете от апартаменти триста тридесет и втори и триста четиридесет и седми не са при портиера. Държа ги тук… По нареждане на съдията следовател апартаментите са оставени в същото положение.
— Зная.
Той сложи ключовете в джоба си и затруднен от шапката си, потърси къде да я закачи, накрая я сложи на един фотьойл и седна на друг като човек, който чака някого във фоайето.
От своето място той можа да види, че администраторът вдигна телефона, и веднага разбра, че се обажда на директора, за да съобщи за неговото посещение. След няколко минути той се убеди в това, тъй като служителят в черно сако се приближи към него.
— Говорих с господин Жил. Ще кажа на персонала да ви разрешат да се движите, където искате. Все пак господин Жил си позволява да ви препоръча…
— Зная! Зная… Господин Жил в хотела ли живее?
— Не. Той има вила в Севър…
За да разпита нощния портиер, Лапоант трябваше да отиде до Жоенвил. Барманът, Мегре знаеше това, живееше още по-далеч от Париж, в долината Шеврьоз, и сам се занимаваше с голяма зеленчукова градина, а освен това отглеждаше кокошки и патици.
Не беше ли парадоксално? Клиентите заплащаха астрономически суми, за да спят на две крачки от „Шанз-Елизе“, а персоналът, поне тези, които имаха възможност, след свършване на работа бягаха чак на село.
Застаналите прави хора, главно тези във вечерно облекло, още не бяха вечеряли и очакваха останалите членове на компанията, за да се запътят към „Максим“, „Тур д’Аржан“ или друг някой ресторант от същата класа. В бара също така имаше хора, които поръчваха последния си коктейл, преди да започнат най-важното за тях през деня: вечерята и удоволствията след вечерята.
Всичко щеше да протече както миналия ден, със същите фигуранти. Цветарката в малката си цветарничка приготвяше цветя за бутониерите. Един служещ от театрите раздаваше билетите на закъснелите. Портиерът казваше къде да отидат на хората, които още не знаеха.
Мегре нарочно беше изпил един калвадос само от дух на противоречие, защото отиваше да се потопи в свят, където почти не се пиеше калвадос, а още по-малко гроздова ракия. Уиски, шампанско, коняк „Наполеон“.
Група южноамериканци посрещнаха с овации една млада жена със светложълто палто от визон, която излезе, улисана от един асансьор като филмова звезда.
Беше ли хубава? За малката принцеса също казваха, че била очарователна, а Мегре я беше видял по-отблизо, без грим, даже я беше уловил, че пие уиски от бутилката, както клошар от кейовете гаврътва канче червено вино.
Защо от няколко минути имаше чувството, че живее на кораб? Атмосферата му напомняше пътуването му до САЩ, по време на което един американски милиардер — още един милиардер! — го беше помолил да се занимае с никакъв случай. Той си спомняше какво му беше доверил комисарят на кораба, когато една нощ двамата бяха останали последни в салона, след доста детинските игри, които бяха организирали.
— Знаете ли, комисарю, че трима души обслужват един пътник от първа класа.
И действително на борда, в салоните и по коридорите, на всеки двадесет метра, имаше по някой от персонала в бяло сако или в униформа, готов да услужи с нещо.
И тук бе същото. В стаите имаше три бутона: за управителя на ресторанта, за камериерката, за камериера и до всеки бутон — като че ли клиентите не знаеха да четат — силуетът на съответния служител.
В жълтеникавата светлина на тротоара пред вратата стояха като на пост пред казарма двама-трима портиери, без да се броят носачите на багажа със зелени престилки, и във всички ъгли чакаха прави, с празни погледи хора в униформи.
— Ако щете, вярвайте — беше продължил бордовият комисар, — най-трудното на един кораб не е да пуснете в движение машините, да маневрирате правилно, да плавате в бурно време или да пристигнете навреме в Ню Йорк или Хавър. Не е и да храните едно население, равно на префектура, нито да поддържате стаите, салоните, трапезариите. Най-много грижи ни създават… — той помълча малко — забавленията на пътниците. Трябва да запълните времето им от момента на ставането до момента на лягането им, а някои от тях не си лягат до зори… Ето защо едва завършена закуската, и на палубата започват да сервират бульона. После започват игрите, коктейлите… След това хайвер, гъши дроб, бутилки с портокалов сок и фламбирани омлети… По-голямата част са хора, които са видели всичко, които са се забавлявали по всевъзможни начини, и въпреки това ние трябва на всяка цена…
За да не задреме, Мегре стана и потърси салона в стил ампир, който бе слабо осветен, тържествен и празен в този час, като се изключи един възрастен мъж с побелели коси, в смокинг, който дремеше на един фотьойл с отворена уста и угаснала между пръстите пура. По-навътре зърна ресторанта и застаналия на пост оберкелнер, който го изгледа от глава до пети. Той не му предложи маса. Беше ли подразбрал, че не е истински клиент?
Въпреки неодобрителната му гримаса Мегре хвърли поглед в помещението, където под полилеите бяха заети около една дузина маси.
През ума му мина и една не много оригинална мисъл. Той мина покрай един асансьор, до който стоеше млад рус мъж с униформа в маслинов цвят. Това не беше същият асансьор, който предната сутрин беше взел с директора. Откри и трети асансьор.
Следяха го с очи. Шефът на администрацията не беше имал достатъчно време да предупреди целия персонал и очевидно се беше задоволил да постави в течение само ръководителите на отделните служби.
Не го питаха какво иска, какво търси или къде отива, само го наблюдаваха недоверчиво, докато премине в друг сектор, пак така наблюдаван.
Неговото хрумване… Не беше още напълно оформено, но той имаше впечатлението, че е направил важно откритие. Ето го накратко: Всички тези хора — той включваше клиентите на „Жорж V“, Монте Карло и Лозана, хора от типа на Ван Мьолен, графиня Паверини, всички, които водеха този начин на живот, — тези хора нямаше ли да се почувствуват изгубени, все едно обезоръжени, съвършено голи и някак си безпомощни, несръчни, немощни като бебета, ако изведнъж попаднеха в обикновения живот?
Можеха ли да се бутат с лакти, да вземат метрото, да се оправят с разписанието на влаковете, да си купят билет от гишето, да носят куфарите си?
Тук от момента, когато напуснат апартамента си, до момента, в който се настанят в друг подобен апартамент в Ню Йорк, Лондон или Лозана, те не се грижат за багажа си, който минава от ръка на ръка като че ли без тяхно знание, и отново намират вещите си, наредени в гардеробите… Не минават ли от ръка на ръка и самите те?…
Какво искаше да каже Ван Мьолен със своето „достатъчно основание“? Някой, който има достатъчно основание да убие…
Мегре откри, че не се касаеше непременно до по-малка или по-голяма сума. Дори започваше да разбира американките, които след развода си изискват да живеят по същия начин, както са свикнали с бившите си съпрузи.
Той не можеше лесно да си представи как малката графиня влиза в някой бар, поръчва си кафе със сметана и говори по автоматичния телефон.
Това беше маловажната страна на въпроса, разбира се… Но нима маловажните страни не са най-често и най-важните?… Можеше ли тази Паверини сама да регулира централното отопление в един апартамент, да запали газовата печка в кухнята, да си приготви ровки яйца?
Това, което си мислеше, беше по-сложно, толкова сложно, че му липсваше яснота.
Колко такива хора имаше по света, които ходеха от едно място на друго, сигурни, че ще намерят една и съща среда, едни и същи любезни грижи, едни и същи хора, които, тъй да се каже, се занимават с малките подробности на тяхното съществуване?
Сигурно няколко хиляди. Комисарят от борда на „Либърти“ му беше казал също:
— Нищо ново не може да се измисли за тяхно забавление, защото те държат на навиците си.
Както държаха на декора. На идентичния декор с изключение на някои малки подробности. Дали това не беше средство да се чувствуват сигурни, да си създават илюзията, че са у дома си? Чак до мястото на огледалата в спалните и на закачалката за връзки, която навсякъде беше една и съща?
„В нашата професия човек трябва да помни физиономии и имена…“
Това му бе казал не комисарят на борда на кораба, а портиерът на един хотел от „Шанз-Елизе“, където преди двадесет години беше разследвал някакъв случай.
„Клиентите искат да ги познавате дори само един път да са идвали…“
Вероятно това ги успокояваше. Малко по малко Мегре се чувствуваше не така строг към тях. Човек би казал, че те се страхуват от нещо, от самите себе си, от действителността. Обикаляха в кръг все едни и същи места, където бяха сигурни, че ще намерят едни и същи грижи и уважение, ще ядат едни и същи ястия, ще пият същото шампанско или уиски.
Те не се забавляваха може би от това, но веднъж започнали по този начин, биха били неспособни да живеят другояче.
Беше ли това достатъчна подбуда за престъпление? Мегре се замисли и изведнъж смъртта на полковник Уорд придоби друг аспект.
Някой от неговото обкръжение внезапно се е видял принуден или се е почувствувал застрашен да живее като всички други и не е имал необходимата смелост.
Трябваше също изчезването на Уорд да даде възможност на това лице да продължи да живее по същия начин, от който не можеше да се откаже.
Не се знаеше нищо за завещанието. Мегре не знаеше у кой нотариус или адвокат се намираше то. Джон Т. Арнълд беше споменал, че може би има няколко завещания у различни лица.
Не си ли губеше времето да скита из коридорите на „Жорж V“ и не беше ли по-разумно да отиде да си легне?
Той влезе в бара. Нощният барман също не го познаваше, но един от сервитьорите го позна от снимките му във вестниците и тихо сподели с шефа си, който смръщи вежди. Не беше поласкан, че ще сервира на комисаря Мегре, това по-скоро го обезпокои.
Имаше много хора, много дим от цигари и пури и само една лула освен тази на комисаря.
— Какво ще желаете?
— Имате ли калвадос?
На рафтовете, където бяха наредени всевъзможни марки уиски, нямаше. Барманът откри все пак една бутилка, взе грамадна чаша за дегустация във формата на балон — като че ли тук не познаваха други чаши за сервиране на алкохол.
Говореха най-вече английски. Мегре разпозна една жена, небрежно наметната с кожа от визон, с която беше имал работа в Ке дез Орфевр по времето, когато тя работеше в Монмартър за сметка на един сутеньор корсиканец.
Оттогава бяха изминали две години. Не беше изгубила времето си, защото носеше диамантен пръстен и диамантена гривна. Тя благоволи все пак да познае полицая и го поздрави с дискретно смигване.
Трима мъже бяха седнали около една маса в дъното, вляво до прозореца, закрит с плътни копринени завеси, и Мегре попита наслуки:
— Не е ли това Марк Джоунс, филмовият продуцент?
— Да, ниският, пълният.
— Кой Арт Левинсън?
— Онзи с много тъмните коси и с очилата с рогови рамки.
— Кой е третият?
— Виждал съм го много пъти, но не го познавам.
Барманът отговаряше неохотно, като че ли изпитваше отвращение да издава клиентите си.
— Колко ви дължа?
— Оставете.
— Държа да си платя.
— Както желаете…
Без да използува асансьора, той бавно се изкачи до третия етаж, като отбеляза, че малцина от клиентите тъпчат червения килим по стълбите. Срещна една жена в черно с бележник в ръка и с молив зад ухото си, която явно заемаше някакъв пост в йерархията на хотела. Предположи, че именно тя отговаря за няколко етажа, дава нареждания на камериерките и разпределя чаршафите и кърпите, защото носеше връзка ключове на колана си.
Тя се обърна подир него, поколеба се и по всяка вероятност щеше да уведоми дирекцията за присъствието на една странна личност зад кулисите на „Жорж V“.
Защото, без да иска, той изведнъж се намери зад кулисите на хотела. Натисна дръжката на вратата, от която се бе появила жената, и откри друга, по-тясна стълба, без килим. Стените не бяха съвсем бели. През една полуотворена врата се виждаше малко помещение с натрупани в него метли и голям куп непрано бельо в средата.
Нямаше никой. Нямаше никой и в по-горния етаж в друго, по-обширно помещение, в което имаше маса и бели дървени столове. На масата имаше поднос с чинии с кокали от котлети, сос и залоени пържени картофи.
Над вратата забеляза звънец и три лампички с различни цветове.
В продължение на един час той срещна много хора, сервитьори, камериерки, един прислужник, който лъскаше обувки. Повечето го изглеждаха с учудване и го проследяваха с недоверчив поглед. Като се изключи само един, никой не го заговори. Мислеха си може би, че щом е там, има право да бъде. Или веднага щом отминеше, бързаха да вдигнат телефона и да съобщят в дирекцията?
Мегре срещна един работник с престилка, който държеше поялник. Можеше да се предположи, че има повреда някъде в канализацията. След като го изгледа от краката до главата, той запита с цигара, залепена на устните:
— Търсите ли нещо?
— Не. Благодаря ви.
Той вдигна рамене и се отдалечи, обърна се и се скри зад една врата.
Без да проявява любопитство към двата апартамента, които вече познаваше, Мегре се изкачи по-нагоре от третия етаж, за да разузнае обстановката. Започна да разпознава вратите, които отделяха коридорите с безупречно боядисани стени, с дебели килими, от коридорите за персонала, които бяха не така луксозни, и от тесните стълби.
Вървейки от място на място, срещайки тук една масичка за сервиране, там задрямал на стола прислужник или две камериерки, които си говореха за болести, той накрая се озова на покрива, изненадан да види звездите над себе си и пъстроцветното отражение от светлините по „Шанз-Елизе“.
Остана известно време там, като си чистеше лулата и обикаляше терасата, навеждайки се от време на време над перилата, за да види безшумно плъзгащите се коли по авенюто, които спираха пред хотела и отново потегляха, пълни със скъпо облечени жени и мъже в смокинги.
Отсреща улица „Франсоа I“ беше силно осветена и английската аптека на ъгъла на авеню „Жорж V“ беше отворена. Дежурна ли беше? Всяка нощ ли беше отворена?
С клиентелата на „Жорж V“ на съседния хотел „Галски принц“, която спеше до късно и живееше обратно на обикновените хора, повече през нощта, отколкото през деня, сигурно правеше високи обороти.
Вляво, по улица „Христофор Колумб“, по-спокойна, осветена само от червените неонови реклами на някой ресторант или нощно заведение, бяха наредени една до друга по двата тротоара грамадни блестящи коли.
Отзад, на улица „Магелан“, имаше по-скоро бистро за шофьори, каквито се срещат обикновено в богатите квартали. Мъж с бяло сако, сигурно прислужник, прекоси улицата и влезе в хотела.
Мегре се беше унесъл в мислите си и мина доста време, докато намери пътя, по който беше стигнал до покрива. После се изгуби и изненада един управител на ресторант, който ядеше от едно блюдо останалата храна.
Когато се появи отново в бара, беше вече единадесет часът и консуматорите бяха по-малобройни. Тримата американци, които беше видял по-рано, още бяха на същите си места в компанията на четвърти, висок и сух, също американец, и играеха покер.
Високите токове на четвъртия заинтригуваха за момент комисаря, който откри, че всъщност бяха ботуши от Запада, чиято горна част от разноцветни кожи беше скрита под панталоните му. Човек от Аризона или Тексас. Той повече се открояваше от другите, говореше високо и можеше да се очаква да измъкне револвер от джоба си.
Мегре седна на едно високо столче и барманът го запита:
— Същото ли?
Той кимна с глава и на свой ред попита:
— Познавате ли го?
— Не му знам името, но той е собственик на петролни кладенци. Изглежда, че помпите сами се движат, защото този човек, без нищо да работи, печели по един милион дневно.
— Тук ли беше по-миналата вечер?
— Не. Дойде тази сутрин. Утре заминава за Египет и Арабия, където има капиталовложения.
— Другите трима бяха ли тук?
— Да.
— С Арнълд?
— Почакайте… Завчера… Да… Един от вашите инспектори вече ме разпита по този въпрос…
— Зная… Кой е третият, най-русият?
— Не му зная името. Той не е отседнал в хотела. Мисля, че е в хотел „Крийон“, и ми казаха, че е собственик на ресторанти…
— Говори ли френски?
— Нито той, нито някой от другите освен господин Левинсън, който е живял в Париж, преди да стане импресарио на една кинозвезда…
— Знаете ли с какво се е занимавал?
Барманът повдигна рамене.
— Бихте ли желали да отидете и зададете един въпрос от мое име на отседналия в „Крийон“?
Барманът направи гримаса, но не посмя да каже „не“ и попита неохотно:
— Какъв въпрос?
— Бих искал да знам, когато завчера е напуснал хотел „Жорж V“, къде се е разделил с господин Арнълд.
Барманът се приближи към масата на четиримата играчи с подготвена усмивка. Той се наведе над третия мъж, който погледна с любопитство Мегре, след което и другите трима обърнаха очи към него, щом научиха кой е. Обяснението беше по-дълго, отколкото можеше да се очаква.
Накрая барманът се върна, докато играта в левия ъгъл продължи.
— Той ме попита защо ви е необходимо да знаете това и забеляза, че в неговата страна не се постъпва така… Не може да си спомни веднага… Много бил пил завчера… Така ще бъде и тази вечер, когато затворят бара. Продължили играта в салона стил ампир.
— Това го знам.
— Той изгубил десет хиляди долара, но сега щял да си ги навакса.
— Арнълд ли е спечелил?
— Не го питах. Спомни си, че са си стиснали ръцете на прощаване пред вратата на салона стил ампир… Каза ми, че мислел, че Арнълд, когото познавал само от няколко дни, живее в „Жорж V“.
Мегре не каза нищо и остана около четвърт час пред чашата си, като разсеяно наблюдаваше играчите. Проститутката, която беше разпознал, не беше там, но имаше друга, съвсем сама, с фалшиви диаманти засега, която като че ли наблюдаваше играта със същия интерес като него.
Мегре я посочи с поглед на бармана.
— Мисля, че не разрешавате на такива личности…
— По принцип не. Но се прави изключение за две-три от тях, които са ни познати и знаят да се държат… Това е почти необходимост… Иначе клиентите ще доведат някоя отвън и не можете да си представите какви ни мъкнат понякога…
За миг Мегре си помисли… Но не!… Най-напред нищо не бяха откраднали от полковника… Освен това не съответствуваше на характера му.
— Тръгвате ли си?
— Може би скоро пак ще се върна…
Той възнамеряваше да дочака три часа през нощта и имаше още време пред себе си. Не знаейки къде да застане, той отново започна да броди ту около клиентите, ту край персонала и с напредването на нощта срещаше все по-малко хора. Той забеляза две-три двойки, които се връщаха от театър, чу позвъняванията, срещна един прислужник с поднос с бира и друг, който отиваше да сервира вечеря.
По едно време в един от коридорите почти се сблъска с шефа на администраторите.
— Нямате ли нужда от мен, комисаре?
— Благодаря, не.
Служителят се преструваше, че се намира там по работа, но Мегре беше убеден, че е дошъл да разбере какво прави.
— По-голямата част от клиентите почти не се прибират преди три часа сутринта.
— Знам това.
— Ако имате нужда от каквото и да е…
— Ще се обърна към вас…
Другият пак се върна:
— Дадох ви ключовете, нали?
Присъствието на комисаря в хотела очевидно му бе неприятно. Мегре продължи да скита, озова се в подземията, обширни като криптата на някоя катедрала, и там видя мъже в сини престилки да работят при парното, голямо колкото парното отделение на кораб.
И тук се обръщаха подире му. В остъклена будка един служещ отбелязваше бутилките, които излизаха от винарската изба. В кухните жени миеха съдове с обилна вода.
Още една стълба с блещукаща крушка на тавана, една врата, която се затваря сама, още една остъклена будка, в която нямаше никой. Въздухът беше по-свеж, Мегре отвори друга врата и с учудване се намери на улицата. На отсрещния тротоар един мъж по риза със запретнати ръкави смъкваше рулетката на малък бар, който комисарят беше забелязал от покрива.
Мегре беше излязъл на улица „Магелан“ и в дъното, вдясно от улица „Басано“, се виждаше „Шанз-Елизе“. На съседния праг имаше прегърната двойка и влюбеният може би беше чиновникът от празната остъклена будка?
Пазеха ли този изход денонощно? Не наблюдаваха ли влизането и излизането на персонала? Мегре не беше ли видял преди малко един прислужник с бяло сако, който прекоси улицата и влезе в отсрещното бистро?
Той отбеляза машинално всички тези подробности. Когато се върна в бара, светлините наполовина бяха загасени, картоиграчите ги нямаше и прислужниците чистеха масите.
Той не намери четиримата американци и в салона стил ампир, който беше празен и имаше вид на смълчан параклис.
Когато видя отново бармана, последният вече беше облечен за излизане и Мегре едва го позна.
— Играчите на покер отидоха ли си?
— Мисля, че се качиха в апартамента на Марк Джоунс, където вероятно ще играят цялата нощ… Вие оставате ли?… Лека нощ…
Беше само един часът и четвърт и Мегре влезе в апартамента на Дейвид Уорд, където всичко беше на мястото си, включително пръснатите дрехи и водата във ваната.
Без да разглежда мястото на престъплението, той се настани в един от фотьойлите, запали лулата си и остана там да дреме.
Може би беше грешка, задето се беше втурнал към Орли, Ница, Монте Карло и Лозана. Сигурно в този момент малката графиня спеше в спалния вагон. Щеше ли както обикновено да отседне в „Жорж V“? Надяваше ли се, че Марко пак ще се върне при нея?
Тя вече не беше нищо, нито съпруга на Уорд, нито негова вдовица, нито съпруга на Марко… Беше му признала, че няма пари. Колко ли още щеше да живее от кожите и бижутата си?
Полковникът беше ли предвидил, че може да умре, преди да получи окончателен развод с Мюриъл Халигън и преди да се ожени за графинята?
Това не можеше да се допусне.
Тя дори нямаше възможност да отиде в Лозана и да стане членка на Клуба на самотните жени, които в ресторантите поръчват ястия без сол и масло, ала преди всяко ядене пият по четири-пет коктейла.
Не отговаряше ли тя на изброените от Ван Мьолен условия?
Той не се опитваше да стигне до заключение, да реши някой проблем. Не мислеше, оставяше ума си да блуждае. Всичко щеше да зависи от един малък експеримент. И при това този експеримент нямаше непременно да бъде решаващ. По-добре бе, че журналистите, които възхваляваха методите му, не знаеха как всъщност се справя, защото сигурно престижът му щеше да пострада.
На два пъти щеше да заспи, но се стряскаше навреме и поглеждаше часовника си. Първия път беше към два часа и половина и за да може да остане буден, той смени декора и влезе в апартамент триста тридесет и втори, където от предпазливост бяха взели бижутата на графинята и ги бяха прибрали в сейфа на хотела. Както изглежда, никой не беше побутвал бутилката с уиски и Мегре след десетима минути си наля една чаша, която изплакна в банята.
Най-после в три часа той излезе на коридора, където мина една двойка доста на градус. Жената тананикаше, прегърнала като бебе едно плюшено мече, което сигурно й бяха продали в някое нощно заведение.
Той срещна само един прислужник с мрачно лице, който би трябвало да се пенсионира, ориентира се и слезе първоначално доста надолу, после се качи до първия сутерен, където най-после откри остъклената будка, в която все още нямаше никой, и излезе на чист въздух на улица „Магелан“.
Отсреща барът отдавна бе затворен. Той беше видял как свалят рулетката. Червената неонова реклама в съседната улица беше угаснала и макар да имаше коли, той не видя никакъв човек по тротоара и чак като стигна до улица „Басано“, зърна един пешеходец, който вървеше бързо, като че ли се страхуваше от себе си.
Ресторантът „Фуке“ на ъгъла на „Шанз-Елизе“ също беше затворен, както и барът отсреща. Една проститутка стоеше до стената на пътническото бюро и му каза нещо, което той не разбра.
От другата страна, на авенюто, където се движеха няколко коли, светеха две големи витрини недалеч от „Лидо“.
Мегре се поколеба на края на тротоара и сигурно приличаше на сомнамбул, защото се беше опитал да се постави в кожата на другиго, на онзи, който преди няколко минути беше убил човек, беше държал главата му във ваната и от апартамент триста четиридесет и седми беше минал по същия път като него.
Едно такси слезе бързо по авенюто и се забави пред него. Дали убиецът му бе направил знак да спре? Или си е казал, че това е опасно, защото полицаят почти винаги открива шофьорите, направили този или онзи курс?
Той го остави да отмине и слезе по същия тротоар към площад „Конкорд“.
После отново погледна към осветеното кабаре на отсрещната страна с дългия меден тезгях. Отдалеч видя келнера, сервиращ бира, касиерката и четири-пет клиенти, от които две жени, застанали неподвижни.
Той прекоси улицата, поколеба се и най-после влезе.
Двете жени го изгледаха, поусмихнаха се и без да го познаят, изглежда, разбраха, че нищо не могат да очакват от него.
Не беше ли се случило същото по-миналата нощ? Човекът зад тезгяха го изгледа на свой ред въпросително, като очакваше поръчката му.
Мегре още чувствуваше алкохола в устата си и инстинктивно погледна към помпата за бира.
— Налейте ми една халба…
Две или три жени излязоха от тъмнината и се приближиха да го разгледат през витрината.
Една от тях направи няколко крачки в кафенето и като излезе на тротоара, вероятно каза на останалите, че не представлява интерес.
— През цялата ли нощ е отворено?
— През цялата нощ.
— Оттук до „Мадлената“ има ли и други отворени барове?
— Само кабаретата със стриптийз.
— Бяхте ли тук завчера по същото време?
— Тук съм всяка вечер с изключение на понеделник…
— И вие ли? — попита той касиерката, която беше наметнала син вълнен шал.
— Моя почивен ден е всяка сряда.
Завчера беше вторник. Следователно и двамата са били тук.
Той посочи двете проститутки и тихо попита:
— И те ли?
— Да, освен когато отведат някой клиент на улица „Вашингтон“ или „Бери“…
Келнерът сви вежди, като се питаше, кой ли може да бъде този странен клиент, чието лице му напомняше някого? Най-после едно от момичетата го позна и замърда устни да предупреди келнера.
Тя не разбра, че Мегре я гледа в огледалото, докато повтаряше беззвучно една и съща дума. Келнерът, който нищо не разбираше, я погледна, след това комисаря и отново я загледа въпросително.
Накрая Мегре се намеси като един вид официален преводач.
— Двадесет и две! — каза той.
Понеже келнерът не даде вид, че разбира за какво става дума, той обясни:
— Казва ви, че съм ченге.
— Вярно ли е това?
— Вярно е.
Сигурно беше смешен, казвайки тази дума, защото момичето, след като се смути за миг, не можа да се въздържи и избухна в смях.
— Разбира се, че не, шефе. Няма ми нищо. Очаквах и бях казал на жена си, преди да си легнем.
Люка се бе съвзел още щом телефонът иззвъня, но нямаше часовник пред очите си. Може би не беше още запалил лампата?
— Колко е часът?
— Три и половина… Имаш ли лист и молив?…
— Един момент…
През стъклото на витрината Мегре виждаше жената от тоалетната, която дремеше на стола си с плетиво на коленете, и знаеше, че горе пред тезгяха говорят за него.
— Слушам ви…
— Нямам време да ти обяснявам… Изпълни точно нарежданията ми.
Той му ги продиктува бавно, като повтаряше всяко изречение, за да бъде сигурен, че няма да се допусне грешка.
— Доскоро виждане.
— Не сте ли много уморен, шефе?
— Не много.
Той затвори, позвъни на Лапоант, на когото му трябваше повече време, докато се събуди, вероятно защото беше по-млад.
— Иди първо да изпиеш чаша прясна вода. После ще ме изслушаш…
И на него той даде точни нареждания, поколеба се дали да потърси Жанвие, но той живееше в предградията и сигурно нямаше да намери веднага такси.
Мегре се върна в бара. Момичето, което бе предложило да отиде да дочака Олга пред жилището на улица „Вашингтон“ и да я доведе, не се беше върнало и Мегре изпи още една бира. Алкохолът може би малко го замайваше, но за това, което му предстоеше, по-скоро щеше да му помогне.
— Трябва ли и аз да отивам? — настоя келнерът от другата страна на бара. — Двете момичета не са ли достатъчни? Ако онзи не си спомни за Малу, с която не е говорил, сигурно не е забравил Олга, а нея ще я намерят. Не само че й предложил една бира и разговарял с нея, но подразбрах, че се поколебал дали да я вземе със себе си. Впрочем с рижите си коси и гърдите, които има, Олга не може лесно да бъде забравена.
— Държа да бъдете и вие…
— Не казвам за себе си, но за моя колега, когото трябва да измъкна от леглото. Ще се вбеси…
Момичето, което се беше позабавило, се върна с прословутата Олга, руса, сияеща, която с гордост показваше хубавите си гърди.
— Това е той — каза приятелката й. — Комисарят Мегре. Не се страхувай…
Олга все още проявяваше известно недоверие. Мегре й предложи една чаша и й даде нареждания, както на другите.
Останал най-после съвсем сам, той излезе от кафенето и заслиза по „Шанз-Елизе“, без да бърза, с ръце в джобовете, като пушеше с наслада лулата си.
Мина покрай портиера на „Кларидж“ и се канеше да се спре и да го заговори. Но не го стори, защото забеляза по-долу една стара жена, седнала на земята, облегнала гръб на стената, пред кошница цветя.
— Бяхте ли тук по-миналата нощ?
Тя го изгледа подозрително и се наложи да преговаря с нея, за да постигне това, което искаше, като й даде пари и няколко пъти повтори нарежданията си.
Сега можеше да върви по-бързо.
Колекцията му от фигуранти беше пълна. С останалото щяха да се заемат Люка и Лапоант. Поиска да вземе такси, но щеше да пристигне твърде рано.
Той стигна до авеню „Матиньон“, поколеба се и си каза, че човек, който е свикнал да минава оттук, сигурно е пресякъл за по-пряко предградието Сент Оноре, и така мина покрай английското посолство и пред хотела, където господин Филпс си отпочиваше, след като бе сновал насам-натам предния ден.
„Мадлената“, булевард „Де Капусин“… Още един мъж в униформа пред „Скриб“, още една въртяща се врата и фоайе не толкова блестящо, колкото в „Жорж V“, малко по-износен декор…
Той показа значката си на администратора.
— Господин Джон Т. Арнълд в апартамента си ли е?
Поглед към таблото с ключовете. Утвърдителен знак.
— Отдавна ли си е легнал?
— Прибра се към десет и половина.
— Често ли му се случва това?
— По-скоро рядко, но с тази неприятна история беше претоварен целия ден.
— Към колко часа го видяхте да се прибира миналата нощ?
— Малко след полунощ.
— А по-предната вечер?
— Много по-късно.
— След три часа ли?
— Възможно е. Трябва да ви е известно, че нямаме право да даваме сведения за влизанията и излизанията на нашите клиенти.
— Всеки е длъжен да даде показания при едно криминално разследване.
— В такъв случай обърнете се към директора.
— Директорът беше ли тук по-миналата нощ?
— Не. Ще говоря с негово разрешение.
Той беше упорит, ограничен и неприятен.
— Свържете ме с директора.
— Не мога да го безпокоя, освен ако се касае за нещо важно.
— Работата е толкова важна, че ако не му се обадите веднага, ще ви отведа в участъка.
Той, изглежда, разбра, че положението е сериозно.
— В такъв случай ще ви осведомя. Беше след три часа, даже минаваше три часът и половина, защото малко по-рано се наложи да се кача, за да прекъсна врявата на италианците.
Мегре даде и на него необходимите нареждания. Трябваше все пак да се обади и на директора.
— Сега бъдете така добър и ме свържете с Джон Т. Арнълд. Просто позвънете в апартамента му… Аз ще говоря с него…
Дължейки слушалката в ръка, Мегре беше доста развълнуван, защото беше започнал трудна и деликатна игра. Той чу позвъняването в апартамента, който не познаваше. После слушалката бе вдигната. Той попита глухо:
— Господин Арнълд ли е?
Друг глас запита на английски:
— Who is it?[4]
Внезапно събуден, Арнълд, естествено, заговори на родния си език.
— Съжалявам, че ви събудих, господин Арнълд. Тук е комисарят Мегре. Предстои ми след малко да сложа ръка върху убиеца на приятеля ви Уорд и се нуждая от вашата помощ.
— Вие още ли сте в Лозана?
— Не, в Париж.
— Кога желаете да ме видите?
— Веднага.
Последва мълчание, колебание.
— Къде?
— Аз съм долу, във вашия хотел.
Англичанинът имаше право да откаже тази среща. Щеше ли да стори това?
— За графинята ли искате да ми говорите?
— И за нея, да…
— Тя с вас ли дойде? Придружава ли ви?
— Не… Сам съм…
— Добре… Качете се…
Мегре остави слушалката облекчен.
— Кой апартамент? — запита той служителя.
— Петстотин петдесет и един… Прислужникът ще ви придружи…
Коридори, номерирани врати. Срещнаха само един прислужник, който почука също на номер петстотин петдесет и един.
Джон Т. Арнълд, с подпухнали очи, изглеждаше много по-стар, отколкото се бе сторил на Мегре при срещата им в „Жорж V“. Той носеше черен халат с цветна щампа над копринена пижама.
— Влезте. Извинете за безредието… Какво ви каза графинята?… Тя е истеричка, знаете това?… А когато е пила…
— Зная… Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете… В интерес на всички, с изключение на убития, разбира се, е да приключи по-бързо тази история… Казаха ми, че вчера сте положили големи усилия с английския адвокат, за да уредите наследството на Уорд…
— Това е много сложно… — въздъхна дребният мъж с порозовяло лице…
Беше поръчал чай на прислужника.
— Ще пиете ли и вие?
— Благодаря.
— Нещо друго?
— Не. Всъщност, господин Арнълд, вие сте ми нужен не тук.
Той дебнеше реакциите на събеседника си, като се преструваше, че не го гледа.
— Моите хора в Ке дез Орфевр са направили някои разкрития, с които държа да ви запозная…
— Какви разкрития?
Мегре се направи, че не го е чул.
— Разбира се, можех да дочакам сутринта и тогава да ви призова. Но тъй като вие сте най-приближеното лице на полковника, както и най-преданото, помислих си, че няма да ми се разсърдите, ако ви обезпокоя посред нощ…
Той се показваше възможно най-безобиден, смутен, като чиновник, който в изпълнение на служебните си задължения се осмелява да прибегне до нещо неприятно.
— При разследвания като настоящото времето е важен фактор. Вие сам подчертахте пред мен колко крупни са сделките на Уорд, какво отражение ще има смъртта му във финансовите среди… Ако това не ви затруднява, облечете се и елате с мен…
— Къде?
— В моя кабинет.
— Не можем ли да говорим тук?
— Само там ще мога да ви покажа някои документи, да ви запозная с някои въпроси…
Всичко това отне още малко време, но накрая Арнълд се съгласи да се облече, като мина от салона в спалнята и оттам в банята.
Нито веднъж Мегре не спомена името на Мюриъл Халигън, но говори много за графинята с полусериозен-полуподигравателен тон. Арнълд изпи чая си съвсем горещ. Въпреки късния час и мястото, където отиваха, той се облече грижливо както обикновено.
— Предполагам, че няма много да се забавим? Аз си легнах рано, защото утре денят ми е по-натоварен и от вчерашния. Знаете ли, че Боби, синът на полковника, е пристигнал със свой приятел от колежа? Те са отседнали в този хотел.
— Не в „Жорж V“?
— Помислих си, че е за предпочитане, като се има предвид какво се случи там…
— Добре сте направили.
Мегре не бързаше, напротив. Трябваше да даде на Люка и на друг и те повече време да свършат всичко, което трябваше да направят, за да подредят доказателствения материал.
— Вашият живот ще се промени много, нали? Колко време всъщност бяхте с вашия приятел Уорд?
— Почти тридесет години…
— Следвахте го навсякъде?
— Навсякъде…
— И всеки ден… Питам се, дали заради него не сте останали ерген?
— Какво искате да кажете?
— Ако бяхте женен, нямаше да бъдете свободен да го следвате навсякъде… Всъщност вие сте му пожертвували личния си живот…
Мегре би предпочел да постъпи другояче, да застане лице в лице с това наконтено и зализано човече и да му заяви направо:
— Между нас казано… Вие сте убили Уорд, защото…
За нещастие самият той не знаеше защо, а и англичанинът щеше да се смути.
— Графиня Паверини ще пристигне в седем часа на Лионската гара. В момента е във влака.
— Какво ви каза тя?
— Че отишла в апартамента на полковника и го видяла мъртъв…
— Призовахте ли я в Ке дез Орфевр? — попита той и сви вежди. — Да не би да ме накарате да я изчакам?
Най-после те се отправиха към асансьора и Арнълд машинално натисна бутона.
— Забравих да си взема пардесю…
— И аз нямам. Не е студено и ще стигнем само за няколко минути с таксито…
Мегре не искаше да го остави да се върне сам в стаята. Щом се качиха в таксито, един инспектор щеше да я претърси.
Те бързо пресякоха фоайето, за да не може Арнълд да забележи, че администраторът не е същият.
— Ке дез Орфевр…
Булевардите бяха пусти. Тук-таме се мяркаше по някоя двойка. Повечето таксита се насочваха към някоя гара. Мегре щеше да играе още само няколко минути тази неприятна роля и да се пита дали не е на погрешен път.
Едва влязло таксито в двора, двамата мъже минаха пешком покрай дежурния и влязоха под каменния свод, където винаги беше по-студено, отколкото навън.
— Аз ще ви водя, нали нямате нищо против?
Комисарят тръгна пред него по голямата, слабо осветена стълба, бутна стъклената врата и я задържа, докато мине спътникът му. Дългият коридор с вратите на отделните служби беше празен. Само две лампи светеха.
„Като нощем в хотелите!“ — помисли Мегре, припомняйки си всички коридори, по които се беше движил тази нощ като сомнамбул. А високо изрече:
— Оттук… Влезте, моля…
Той не въведе Арнълд направо в кабинета си, а го преведе през стаята на инспекторите. Самият той се отдръпна, защото знаеше каква гледка очаква Арнълд отвъд вратата.
Една крачка… две крачки… Спиране за момент… той разбра по лекото потръпване на раменете на спътника си, че бе изкушен да се върне, но се овладя.
— Влезте…
Мегре затвори вратата и завари мизансцена, който бе съчинил. Люка, седнал зад бюрото си, изглеждаше много зает привидно с някакъв доклад. На отсрещното бюро седеше младият Лапоант с цигара в уста и Мегре забеляза, че от всички той е най-бледен. Дали беше разбрал, че комисарят залагаше на една нелесна, дори опасна карта?
Около стената бяха насядали на столове застинали, с неподвижни лица хора, напомнящи восъчни фигури.
Статистите не бяха разположени как да е, а в определен ред. Най-напред с незакопчано пардесю, под което се виждаха бялото сако и черният панталон, седеше прислужникът от третия етаж на „Жорж V“. След него един хоп в ливрея. По-нататък едно ниско старче с жлъчен поглед, точно онова, което трябваше непрекъснато да стои в остъклената будка пред служебния вход откъм улица „Магелан“.
Те се чувствуваха възможно най-неудобно и избягваха да гледат Арнълд, който не можеше да не ги познае, особено първия и втория, по ливреите им.
Третият можеше да бъде който и да е, това нямаше значение. После следваха Олга, русото момиче с големите гърди, което, за да прикрие нервното си напрежение, дъвчеше дъвка, и приятелката й, която беше отишла да я чака пред мебелираната й стая на улица „Вашингтон“.
Накрая момчето от бара, с пардесю, с кариран каскет, старата продавачка на цветя и администраторът от „Скриб“.
— Предполагам, че познавате всички тези хора? Ще се настаним в моя кабинет и ще ги изслушаме подред. Имате ли писмените им показания, Люка?
— Да, шефе…
Мегре отвори вратата.
— Влезте, моля, господин Арнълд!…
Той остана за миг като закован за пода, загледан втренчено в комисаря.
Мегре си наложи да не извърне глава, на всяка цена трябваше да запази самоуверения си вид.
Той повтори:
— Влезте, моля!
Запали лампата със зеления абажур върху бюрото си и посочи на Арнълд отсрещния фотьойл.
— Можете да запушите…
Когато погледна отново събеседника си, той се убеди, че пълномощникът на полковника все още го гледа втренчено с истински ужас.
Колкото се може по-естествено, комисарят напълни една лула и продължи:
— А сега, ако нямате нищо против, ще повикаме един след друг свидетелите, за да установим какво сте правили от момента, когато в банята на полковник Уорд…
Докато ръката му демонстративно се приближаваше към електрическия звънец, той видя, че изпъкналите очи на Арнълд се замъглиха, долната му устна се издаде напред, като че ли щеше да се разридае. Той не заплака. Преглътна слюнката си, за да освободи гърлото си, и отговори едва чуто:
— Безполезно е…
— Признавате ли?
Мълчание. Клепките му трепнаха утвърдително.
И тогава се случи нещо едва ли не уникално в кариерата на Мегре, той беше така напрегнат и така тревожен, че изведнъж цял се отпусна, издавайки облекчението си.
Арнълд, който продължаваше да го гледа, отначало се стъписа, после сви вежди и лицето му посивя.
— Вие…
Думите с мъка излизаха от устата му.
— Вие не знаехте, нали?
Накрая, като разбра всичко, попита:
— Те не са ме видели, така ли?
— Не всички — призна Мегре. — Извинете, господин Арнълд, но по-добре беше да свършим, не мислите ли? Това беше единственият начин…
Не му ли бе спестил часове, може би цели дни на разпит?
— Уверявам ви, че и за вас това е за предпочитане…
Всички свидетели още чакаха: тези, които наистина бяха видели нещо, и тези, които нищо не бяха видели. Като ги беше подредил един след друг в реда, в който Арнълд би могъл да ги срещне, комисарят беше оставил у него впечатлението, че разполага със солидна верига от свидетелски показания.
Истинските някак си пробутваха и несъществуващите.
— Предполагам, че вече мога да ги освободя?
Англичанинът се опита малко да се бори.
— Какво доказва сега, че…
— Изслушайте ме, господин Арнълд. Сега, както вие казвате, зная. Може да се откажете от вашето признание и дори да поддържате, че ви е било изтръгнато по насилствен начин.
— Не казах това.
— Виждате ли, вече е много късно да се върнем назад. Аз не считах досега, че трябва да обезпокоя една дама, която е отседнала в хотела на „Ке де Гран Огюстен“ и с която сте обядвали днес. Мога да го направя. Тя ще заеме вашето място срещу мен и аз ще й поставя толкова въпроси, че накрая тя ще отговори…
Настъпи тягостно мълчание.
— Възнамерявахте ли да се ожените за нея?
Отговор не последва.
— След няколко дни разводът щеше да влезе в сила и тя трябваше да се откаже от претенциите си на наследница?
Без да дочака отговор, Мегре стана и отвори прозореца. Небето беше започнало вече да избледнява. Чуваха се влекачите при остров Сен Луи, които викаха своите клиенти.
— Три дни…
Беше ли чул? Като че ли нищо не се беше случило, Мегре отвори вратата.
— Може вече да си отидете, деца мои… Нямам повече нужда от вас… А ти, Люка…
Той се поколеба между Люка и Лапоант. Като видя отчаяното изражение на младежа, добави:
— И ти също… Елате двамата и вземете показанията му…
После се върна към средата на кабинета си, избра нова лула и започна бавно да я тъпче, като търсеше с очи шапката си.
— Позволете ми да ви оставя, господин Арнълд…
Арнълд седеше сякаш смаян на стола си, изведнъж много състарен и с всяка минута губеше онова… Какво точно?…
Мегре мъчно би изразил мисълта си… Онази смесица от непринуденост, блясък, самоувереност, която отличава хората от даден кръг, които се срещат в луксозните хотели. Той сега беше почти обикновен човек, смазан, нещастен човек, който беше изгубил играта.
— Отивам да си легна — каза Мегре на сътрудниците си. — Ако имате нужда от мен…
Само Лапоант видя как на минаване комисарят разсеяно докосна с ръка рамото на Джон Т. Арнълд и той проследи шефа си до вратата със смутен поглед.
Нолан, 17 август 1957 година
Денят бе започнал като спомен от детинство, ослепителен и приятен. Докато закусваше, очите на Мегре се смееха без особена причина, просто защото животът е хубав, но не по-малко весели бяха очите на госпожа Мегре, която бе седнала срещу него.
Прозорците на апартамента бяха широко отворени, през тях влизаха миризмите, обичайните шумове на булевард „Ришар-Леноар“, нагорещеният въздух трептеше; лека мараня прецеждаше слънчевите лъчи и ги правеше почти осезаеми.
— Не си ли уморен?
Отпивайки глътка кафе, което му се стори по-вкусно от друг път, той отговори изненадан:
— От какво да съм уморен?
— Малко ли работа свърши вчера в градината… От месеци не беше пипал лопата и гребло…
Беше понеделник — понеделник 7 юли. Събота вечерта бяха отишли с влака на Мьонг на Лоара, в къщичката, която стягаха от години за деня, когато Мегре щеше да бъде принуден от правилника да се пенсионира.
След две години и няколко месеца! На петдесет и пет години! Като че ли един петдесет и пет годишен мъж, който, кажи-речи, никога не е бил болен и не е загубил работоспособността си, може в един ден да стане негоден да ръководи Криминалния отдел!
Това, което за Мегре бе най-трудно да си представи, беше, че е живял петдесет и три години!
— Вчера аз много спах — поправи той жена си.
— И то на слънце!
— С кърпата на лицето…
Каква хубава неделя беше! Яденето къкреше в ниската кухня, настлана със синкави каменни плочи, цялата къща ухаеше на подправки, госпожа Мегре сновеше от стая в стая, забрадена, за да не й се праши главата, Мегре по риза, разгърден, със сламена шапка, скубеше бурените в градината, прекопаваше, подрязваше, изглаждаше с греблото, докато най-сетне задряма след обеда и лекото местно бяло винце във фотьойла-люлка на червени и жълти райета, където слънцето все го догонваше, но не можеше да го изтръгне от дрямката му.
Във влака на връщане и двамата се чувствуваха натежали, схванати, с някакво смъдене под клепките, и двамата отнасяха със себе си мирис, който напомняше на Мегре младостта му на село смесица от сено, изсъхнала земя и пот: миризмата на лятото.
— Още малко кафе?
— С удоволствие.
Дори престилката на жена му, на малки сини квадратчета, го очароваше със свежестта си; с някаква наивност, както го очароваше и отблясъкът на слънцето в едно от стъклата на бюфета.
— Днес ще бъде горещо!
— Доста.
Той щеше да отвори прозорците, които гледаха към Сена, и да работи по риза.
— Какво ще кажеш, да приготвя ли за обяд омар с майонеза?
Приятно бе също така да върви по тротоара, върху който сенките от платнените навеси на магазините чертаеха тъмни правоъгълници, приятно бе да чака автобуса до хубавото момиче в светла рокля на ъгъла на булевард „Волтер“.
Вървеше му. Един стар автобус с открита платформа спря до тротоара и той можеше да продължи да пуши лулата си и да наблюдава плъзгащия се край него уличен декор и силуетите на минувачите.
Защо това му напомни пъстрото шествие, което навремето цял Париж се струпа да гледа, в същия ден, когато той — младият и стеснителен секретар в Комисариата на квартал Сен Лазар — току-що се бе оженил? Старинни каляски откарваха господ знае кой чуждестранен владетел, заобиколен от официални лица с шапки с пера, а каските на републиканските гвардейци искряха на слънцето. Париж имаше същата миризма като днес, същата светлина, същата нега.
Тогава той не мислеше за пенсия. Краят на службата, краят на живота му изглеждаха твърде далече — толкова далече, че той въобще не мислеше за тях. А ето че сега стягаше къща за старините си.
Това не бе меланхолия. По-скоро една добродушна усмивка. Ето двореца „Шатле“. Сена. Един рибар — тук винаги имаше най-малко един — до моста при Борсата. По-нататък адвокати в черни тоги разговаряха, ръкомахайки, в двора на Съдебната палата.
И най-сетне Ке дез Орфевр, където всяко паве му бе познато и откъдето за малко не бе уволнен.
Преди десетина дни един строг и властен префект, който не обичаше полицаите от старата школа, бе поискал оставката на Мегре — предсрочното му пенсиониране, както той се бе изразил по-елегантно, под предлог, че в някакъв случай комисарят бил действувал неразумно.
Всичко или почти всичко в досието, което префектът небрежно прелистваше, беше невярно и Мегре се бе трудил три дни и три нощи, без дори да има право да използува помощта на сътрудниците си, за да докаже фалшивостта на обвинението.
И не само че бе сполучил, но бе успял да изтръгне признанието на автора на доноса, някакъв зъболекар от улица „Акациева“, на чиято съвест тежаха и много други престъпления.
Това бе вече минало. След като поздрави двамата часови, той се изкачи по широката стълба, влезе в кабинета си, отвори прозореца, свали шапката и сакото си и застанал прав, тъпчейки бавно лулата си, се загледа в Сена и корабите, които плаваха по нея.
Въпреки изненадите, които дните му поднасяха, Мегре имаше почти обредни движения, правеше ги, без да мисли: например запалваше лулата си и след това отваряше вратата в стаята на инспекторите.
Пред пишещите машини и телефоните имаше празни места — сезонът на отпуските бе настъпил.
— Здравейте, деца… Ще дойдеш ли за момент, Жанвие?
Жанвие разследваше кражбите в бижутерийните магазини или по-точно обирите на бижутерийните витрини. Последният бе извършен миналия четвъртък на булевард „Монпарнас“ по един от най-ефикасните начини от две години насам.
— Нещо ново?
— Всъщност нищо. Пак младежи — двайсет-двайсет и пет годишни според свидетелите. Двама участници, както обикновено. Единият счупил витрината с щанга за автомобилни гуми. Другият, с черна платнена торба в ръка, обрал скъпоценностите, разбира се, с помощта на другаря си. Ударът е бил грижливо подготвен. Кремав ситроен спира в редицата на паркираните коли, така че да се качат двамата, и изчезва в движението.
— С кърпи на лицата?
Жанвие кимна утвърдително.
— А шофьорът!
— Не всички очевидци са на едно мнение, но изглежда, че е бил също младеж, с тъмнокестеняви коси, мургав. И едно ново показание, в което няма нищо положително: една продавачка на зеленчук забелязала малко преди обира не много висок мъж, широкоплещест, с лице на боксьор, застанал на няколко метра от бижутерийния магазин, сякаш чакал някого. Поглеждал често нагоре към големия часовник над витрината, сверявайки часа с ръчния си часовник. Според жената нито веднъж не бил извадил ръката си от десния джоб. Когато станал обирът, той не мръднал от мястото си и веднага щом кремавият автомобил се отдалечил, мъжът се качил в едно такси.
— Показа ли на твоята зеленчукопродавачка снимките на заподозрените?
— Тя прекара три часа с мен в картотеката. В края на краищата не разпозна никого с положителност.
— Какво казва бижутерът?
— Скубе си малкото коси, които са му останали. Той казва, че преди три дни кражбата нямала да бъде от голямо значение, тъй като обикновено не излагал на витрината скъпи накити. Но през последната седмица му се случило да закупи партида изумруди и в събота сутринта се решил да ги изложи.
По това време Мегре още не знаеше, че следствието, което бе започнало тази сутрин в кабинета му, щеше да се окаже началото на края на аферата, наречена сетне в Ке дез Орфевр „най-дългото разследване на Мегре“.
Така някои истински случки се превръщат лека-полека в легенда. Разправяха например помежду си или на новопостъпилите за „най-дългия разпит на Мегре“ — разпит, който бе траял двадесет и седем часа и келнерът от бирария „Дофий“ бе носил непрекъснато халби бира и сандвичи в кабинета му.
Не само Мегре бе отрупвал заподозрения с въпроси. Люка и Жанвие го бяха сменявали, започвайки всеки път отначало наглед досадния и безсмислен разпит, който въпреки всичко бе завършил с пълни самопризнания.
Всички помнеха също така „най-опасния арест на Мегре“ — посред бял ден в гъмжащата тълпа той бе хванал „поляците“ на улица „Фобур Сент Антоан“ без нито един изстрел, въпреки че всички са били въоръжени до зъби и решени на всяка цена да спасят кожите си.
Всъщност можеше да се каже, че за комисаря бижутерийната афера бе започнала преди двайсетина години, когато той се бе заинтересувал от някой си Манюел Палмари — гангстер, дошъл от Корсика и започнал скромно занаята като сутеньор.
Това бе по времето на „смяната“. Старите „каиди“ — шефове на банди, собственици на публични домове преди войната, съдържатели на тайни игрални домове и вдъхновители на смели обири, един след друг си бяха подали оставките и доживяваха старините си по бреговете на Марна или на юг, а ония, на които щастието или хитростта им бяха изменили, се намираха в централния затвор във Фонтевро.
Дойдоха на смяна младоци, по-безстрашни от старите, които си въобразяваха, че всичко ще могат да ограбят, и дълги месеци обърканата полиция бе държана в шах.
Така започнаха нападенията над инкасатори и обирите на бижутерийни магазини посред бял ден, пред очите на тълпата.
В края на краищата бяха успели да пипнат някои от виновниците. Нападенията престанаха за известно време, започнаха отново, после пак намаляха, а от две години насам се бяха възобновили с нова сила.
— Хлапаците, които арестуваме, са само изпълнители — твърдеше Мегре още при първите нападения.
Не само че при всеки нов случай свидетелите сочеха непознати дотогава лица, но и тези, които задържаха, се оказваха най-често неосъждани и незарегистрирани в полицията. Дори не бяха от Париж — предимно от провинцията, най-вече от Марсилия, Тулон и Ница, и то само за определен удар.
Само веднъж-дваж бяха нападнати големите бижутерийни магазини на площад „Вандом“ и „Рю дьо ла Пе“, чиито алармени инсталации обезсърчаваха злосторниците.
Техниката им ме закъсня да се промени. Сега се насочваха към по-малките бижутерийни магазини — вече не и центъра на Париж, а в отдалечените квартали, даже в предградията.
— И така, Манюел?
Десетки, стотици пъти Мегре бе подхващал разговор с Палмари, отначало в „Златния гвоздей“ кръчмата, която бе купил на улица „Фонтен“ и която бе превърнал в луксозен ресторант, — а по-късно в апартамента, в който живееше заедно с Алина, на улица „Акациева“.
Манюел не се оставяше да го хванат натясно и срещите им биха могли да минат за срещи на двама стари приятели.
— Седнете, господин комисар. Какво искате пак от мен?
По това време Манюел наближаваше шейсетте и откакто бе получил няколко куршума от картечен пистолет, когато веднъж спускаше рулетката на „Златният гвоздей“, вече не се разделяше с малката си количка за инвалиди.
— Познаваш ли едно нисичко момче, зло като псе, на име Мариани, родом от твоя остров?
Мегре напълваше лулата си, тъй като тоя вид разговори бяха винаги дълги. Така той бе опознал всяко кътче на апартамента на улица „Акациева“ и най-вече малката ъглова стая, пълна с евтини романи и грамофонни плочи, в която Манюел прекарваше дните си.
— Какво е направил този Мариани? И защо пак мен трябва да безпокоите за това, господин комисар?
— Винаги честно съм се отнасял с теб, не е ли така?
— Вярно е.
— Правил съм ти дори и няколко дребни услуги…
Това също бе вярно. Без намесата на Мегре Манюел доста често щеше да си има неприятности.
— Ако държиш това да продължава, разправяй…
Случваше се Манюел да разправя — с други думи, да издаде някой изпълнител.
— Знаете ли, това е само предположение. Аз самият не съм се бъркал и досието ми е чисто. Не познавам лично този Мариани. Само съм чувал…
— От кого?
— Не си спомням. Носят се слухове…
А известно бе, че откак бе загубил крака си при покушението пред „Златният гвоздей“, Палмари не приемаше почти никого. Телефонът му бе скачен с подслушвателната уредба на полицията, той знаеше това и гледаше да води само невинни разговори.
Освен това от няколко месеца насам, откакто бяха зачестили обирите на бижутерийните магазини, двама инспектори стояха денонощно на пост на улица „Акациева“.
Двама, тъй като единият бе натоварен да следи излизанията на Алина, докато другарят му продължаваше да наблюдава сградата.
— Добре… За да ви направя услуга… Има един хан близо до Ланви, забравил съм му името — държи го един полуглух старец заедно с дъщеря си… Доколкото знам, Мариани е лапнал въдицата по това момиче и на драго сърце отсяда в хана…
А така се случваше, че всеки път през последните двадесет години, когато у Манюел се забелязваха признаци на благополучие, това съвпадаше с подновяване на кражбите на скъпоценности.
— Намерили ли са колата? — обърна се Мегре към Жанвие.
— В една уличка край Халите.
— Отпечатъци на пръсти?
— Никакви. Моерс я е гледал, кажи-речи, под микроскоп.
Бе дошъл часът за доклад в кабинета на директора и Мегре се присъедини към другите началници на отдели.
Всеки излагаше с няколко думи текущите следствия.
— А вие, Мегре? Какво става с тия бижутерийни магазини?
— Знаете ли, господин директоре, колко бижутерийни магазини има в Париж, без да говорим за близките предградия? Малко повече от три хиляди. Някои от тях излагат само накити и часовници без особена стойност, но може да се каже, че приблизително хиляда магазина държат на витрините си достатъчно скъпи неща, за да изкушат една организирана банда.
— Какви изводи правите от това?
— Да вземем бижутерийния магазин на булевард „Монпарнас“. В продължение на месеци той излагаше само посредствена стока. Миналата седмица в ръцете на търговеца случайно попадат няколко скъпи изумруда. В събота сутринта му хрумва да ги изложи. В четвъртък витрината е разбита и бижутата са откраднати.
— И вие предполагате…
— Аз съм почти сигурен, че човек от занаята обикаля бижутерийните магазини, сменяйки периодично квартала. Някой предупреждава някого веднага щом се изложи хубава стока на подходящо за обир място. От Марсилия или от другаде докарват младоци, на които са обяснили техниката и които полицията още не познава. Два-три пъти поставях клопки, като молех някои бижутери да излагат редки скъпоценности.
— Не се ли хвана бандата в капана?
Мегре поклати глава и запали угасналата си лула.
— Аз съм търпелив — задоволи се да измърмори той.
Директорът, по-малко търпелив от него, не скриваше недоволството си.
— И това трае от… — подхвана той.
— От двайсет години, господин директоре.
Няколко минути по-късно Мегре бе отново в кабинета си, доволен, че бе запазил спокойствие и доброто си настроение. Отвори отново вратата на инспекторите, защото мразеше да ги вика по вътрешния телефон.
— Жанвие!
— Очаквах ви шефе. Току-що получих съобщение по телефона…
Той влезе при Мегре и затвори вратата.
— Неочаквано събитие… Манюел Палмари…
— Да не кажеш, че е изчезнал?
— Не, убит е. Улучен с няколко куршума в подвижното си кресло. Комисарят на XVIII район е на местопроизшествието и е предупредил прокуратурата.
— А Алина?
— Изглежда, че тя е повикала полицията!
— Да вървим.
Мегре се върна от вратата, за да вземе от писалището си още една запасна лула.
Докато малката черна кола, карана от Жанвие, се движеше по обляната от феерични театрални светлини „Шанз-Елизе“, по устните на Мегре все още играеше леката усмивка и в очите му блещукаха радостните искри, с които се бе събудил и които бе видял на устните и в очите на жена си.
Въпреки това дълбоко в себе си той изпитваше ако не тъга, то поне някаква носталгия. Смъртта на Манюел Палмари не беше от тези, които потапят обществото в траур. Освен може би — а и това не бе сигурно — Алина, която живееше с него от няколко години насам, той я бе прибрал от улицата, също така няколко гангстери, които му дължаха всичко, останалите му познати вместо надгробно слово щяха да се задоволят с неясното „Това трябваше да се очаква…“
Един ден Манюел беше доверил на Мегре, че като дете и той е пял в черковния хор в родното си село — толкова бедно село, бе прибавил той, че щом станели на петнадесет години, младежите го напускали, за да се отърват от нищетата. Бил скитал по кейовете на Тулонското пристанище, където по-късно станал барман, и скоро разбрал, че жените представляват капитал, който може да носи добра печалба.
Дали на съвестта му тежаха едно или повече престъпления? Някои го казваха с недомлъвки, но никога това не бе доказано и ето че един ден Палмари бе станал собственик на „Златният гвоздей“.
Той се смяташе за опитен и хитър човек, а и факт беше, че до шестдесетгодишната си възраст бе минавал така добре между капките, че никога не бе осъждан.
Наистина не бе успял да избегне куршумите на автомата, но все пак в инвалидната си количка, всред книгите и грамофонните плочи, между радиото и телевизията, той бе запазил вкус към живота и Мегре го подозираше, че сега обича още по-страстно и по-нежно тази Алина, която го наричаше „папа“.
— Грешиш, папа, че приемаш комисаря. Познавам ги аз ченгетата, неведнъж са ме карали да се потя. И този не е по-свестен от другите. Ще видиш, един ден ще използува против тебе всичко, което сега ти изкопчва от устата.
Случвало се бе момичето да плюе на пода в краката на Мегре и да се отдалечи след това с достойнство, поклащайки малкия си стегнат задник.
Не бяха минали и десет дни, откак Мегре бе напуснал за последен път улица „Акациева“, а ето че се връща отново там, в същата къща, в същия апартамент, пред чийто отворен прозорец му бе хрумнала по интуиция мисълта, която му позволи да разкрие и докаже престъпленията на живеещия отсреща зъболекар.
Две коли бяха спрели пред къщата. Униформеният полицай пред вратата позна Мегре и отдаде чест.
— Четвъртият етаж вляво — смотолеви той.
— Знам.
В хола полицейският комисар Клердан, когото той познаваше, разговаряше с нисък шишко със светлоруси рошави коси, с бяла като на бебе кожа и сини невинни очи.
— Добър ден, Мегре.
Като видя, че Мегре гледа събеседника му и се двоуми дали да подаде ръка, той прибави:
— Не се ли познавате?… Комисарят Мегре… Съдия-следователят Анслен…
— Приятно ми е, господин комисар.
— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, господин съдия. Много съм чувал да се говори за вас, но досега не бях имал честта да работя под ваше ръководство.
— Едва от пет месеца съм назначен в Париж. Застоях се дълго в Лил.
Съдията говореше с фалцет и въпреки пълнотата изглеждаше много по-млад от годините си. Човек би казал по-скоро, че вижда един от тези студенти, които следват с години в университета и не бързат да се разделят с Латинския квартал и лесния му живот. Лесен, разбира се, за онези, които си имат някъде богат татко.
Облеклото му беше небрежно; сакото — твърде тясно, панталоните — прекалено широки, с торби на коленете, а обувките му се нуждаеха от лъскане.
В Съдебната палата разправяха, че имал шест деца, че вкъщи не го зачитали много, че старата му кола заплашвала всеки миг да се разпадне на съставните си части и че за да свърже двата края, живеел в евтино жилище в комплекса „Антони“.
— Веднага след като се обадих в Следствената полиция, осведомих Прокуратурата — обясняваше полицейският комисар.
— Заместник-прокурорът не е ли дошъл?
— Ще дойде тук след малко.
— Къде е Алина?
— Момичето, което живееше с убития? Плаче, легнала по корем, на леглото си. Прислужницата я наглежда.
— Какво казва тя?
— Не успях да изкопча много нещо от нея, а и поради състоянието й не бях настойчив. Ако може да й се вярва, станала била в седем и половина. Прислужницата идвала в десет сутринта. В осем Алина била занесла закуската на Палмари в леглото, след което се погрижила за тоалета му.
Мегре познаваше ежедневието в дома. След покушението, което го бе направило инвалид, Манюел не смееше да влезе във вана. Стоеше под душа на един крак, а Алина го сапунисваше и му помагаше след това да облече бельото и дрехите си.
— В колко часа е излязла?
— Откъде знаете, че е излизала?
Мегре можеше да се увери в това веднага след разпита на двамата постови на улицата. Те не се бяха обаждали по телефона. Сигурно са били изненадани от пристигането на полицейския комисар, следван от съдия-следователя и най-сетне от самия Мегре, тъй като не знаеха какво се е случило вътре в сградата. В това имаше някаква ирония.
— Извинете ме, господа.
Висок млад мъж с конски профил влезе като хала, здрависа се и заразпитва:
— Къде е трупът?
— В съседната стая.
— Открита ли е някаква следа?
— Тъкмо разправях на комисаря Мегре каквото знам. Алина, младата жена, която живееше с Палмари, твърди, че е излизала от къщата към девет часа, без шапка, с мрежа за покупки в ръка.
Един от дежурните инспектори сигурно я бе проследил.
— Обиколила магазините в квартала. Още не съм взел писмени показания, защото не успях да чуя от нея друго освен откъслечни изречения.
— По време на отсъствието й ли е станало…
— Тя така твърди, естествено. Била се върнала в десет без пет.
Мегре погледна часовника си, който показваше единадесет и десет.
— Била намерила в съседната стая Палмари, паднал от подвижното си кресло на килима. Мъртъв поради голяма загуба на кръв, както сами ще се уверите.
— В колко часа ви е телефонирала? Казаха ми, че тя се обадила в комисариата, така ли е?
— Да. Беше в десет и четвърт.
Заместник-прокурорът Ален Дрюе задаваше въпросите, докато пълничкият съдия се задоволяваше да слуша със загадъчна усмивка на устните. И той, изглежда, се радваше на живота въпреки трудностите по изхранването на домочадието си. От време на време хвърляше бърз поглед към Мегре, като че ли искаше да установи с него някакво съучастничество.
Другите двама — заместник-прокурорът и полицейският комисар, говореха и се държаха като съзнателно изпълняващи дълга си чиновници.
— Лекарят огледа ли трупа?
— Само надникна и веднага излезе. Твърди, че преди аутопсията не е възможно да установи с колко куршума е улучен Палмари, освен това било невъзможно да разпознае от коя страна са влезли и излезли куршумите, без да съблече трупа. Но куршумът, който е минал през тила, изглежда, наистина е бил изстрелян отзад.
Следователно, помисли си Мегре, Палмари нищо не е подозирал.
— Да бяхме хвърлили един поглед, господа, преди да дойдат хората от службата за установяване на самоличността?
Кажибито — малката дневна на Манюел — не се бе променило и слънцето щедро осветяваше стаята. На пода — сгърбеният труп, почти смешен, с хубави бели коси, изцапани с кръв на тила.
Мегре се изненада, когато забеляза Алина Бош, застанала до пердето пред един от прозорците. Тя беше с рокля от светлосин лек плат, която той бе виждал, черните й коси ограждаха бледо лице на червени петна, като че ли я бяха удряли.
Тя гледаше тримата мъже с такава омраза и предизвикателство, че човек очакваше да я види как се хвърля към тях, готова да дращи с нокти и да хапе.
— Е, господин Мегре, предполагам, че най-после сте доволен?
А след това се обърна към всички:
— И не може ли да ме оставите сама с него, както всяка друга жена, току-що загубила мъжа си? А може би сте дошли да ме арестувате?
— Познавате ли я? — попита тихо съдия-следователят Мегре.
— Твърде добре.
— Вярвате ли, че тя го е убила?
— Сигурно са ви казвали, че аз никога нищо не вярвам, господин съдия. Чакам хората от самоличността, които идват с апаратите си. Ще ми позволите ли да разпитам Алина насаме?
— Искате да я отведете?
— Предпочитам разпитът да се състои тук. Ще ви докладвам след това, каквото успея да науча.
— Когато откарат трупа, ще трябва може би да се запечата вратата на тази стая.
— Полицейският комисар ще се погрижи за това при нужда ако разрешите, разбира се.
Съдията все още наблюдаваше Мегре с дяволит поглед. Такъв ли си бе представял той прочутия комисар? Не беше ли разочарован?
— Давам ви право да действувате, както намерите за добре, но ме дръжте в течение.
— Елате, Алина.
— Къде ме водите? В Ке дез Орфевр?
— Не толкова далече. Във вашата стая. Ти, Жанвие, иди доведи нашите хора, които са вън, и ме чакайте и тримата в хола.
Алина с неприязън гледаше как специалистите нахлуват в стаята с уредите си.
— Какво ще правят с него?
— Каквото обикновено се прави в подобни случаи — снимки, отпечатъци на пръстите и т.н. Всъщност намериха ли оръжието?
Тя му посочи ниската масичка до кушетката, на която се излежаваше по цели дни, докато правеше компания на любовника си.
— Вие ли го прибрахте?
— Не съм го пипала.
— Познавате ли този автоматичен пистолет?
— Доколкото знам, той принадлежеше на Манюел.
— Къде го държеше?
— Денем го криеше зад радиоапарата, достатъчно близо, за да го вземе, като протегне ръка; вечер го оставяше на нощното си шкафче.
„Смит и Уесън-38“ — оръжие на професионалист, което не прощава.
— Елате с мен, Алина.
— Какво ще ме карате да правя? Аз не зная нищо.
Тя го последва с нежелание в хола, бутна вратата на една спалня с подчертано женствена наредба, с широко ниско легло — от тези, които се виждат по-често на филм, отколкото в парижките домове.
Пердетата и драпериите бяха копринени, на златни точки, огромен бял козяк покриваше почти целия под, а тънки тюлени завеси превръщаха дневната светлина в златист прах.
— Слушам — подхвърли злобно тя.
— Аз също.
— Така можем да караме дълго…
Тя се отпусна в едно кресло, тапицирано с копринена дамаска в слонова кост. Мегре не смееше да седне на крехките столове и се колебаеше дали да запали лулата си.
— Убеден съм, Алина, че вие не сте го убили.
— Шегата настрана!
— Не ставайте хаплива. Миналата седмица вие ми помогнахте.
— Положително това не е най-умното, което съм направила през живота си. За доказателство — вашите двама души са все още отсреща на тротоара, а по-високият пак ме проследи тази сутрин.
— Аз си гледам работата.
— Никога ли работата ви не ви отвращава?
— Да бяхме престанали да си играем на война, а? Да приемем, че върша работата си, тъй както и вие вършите своята, и да не отдаваме значение на това, че стоим от двете страни на бариерата.
— Аз през целия си живот никому не съм сторила зло.
— Възможно е. Затова пък преди малко някой е сторил на Манюел непоправимо зло.
Той видя сълзи да напират в очите на младата жена и тези сълзи не изглеждаха престорени. Алина ги изтри непохватно като малко момиченце, което се мъчи да не се разплаче.
— Защо трябва…
— Какво „защо трябва“?
— Нищо. Не зная. Защо трябваше да умре… Да се захващат тъкмо с него. Като че ли не бе достатъчно нещастен с единствения си крак, осъден да живее между четири стени.
— Вие му правехте компания.
— Това също го измъчваше, защото беше ревнив, а бог ми е свидетел, че нямаше никакво основание.
Мегре взе от тоалетката златна табакера и я поднесе отворена на Алина. Тя машинално запали цигара.
— В десет без пет ли се върнахте вкъщи от пазар?
— Инспекторът ще потвърди това.
— Освен ако не сте се изплъзнали от него, както се случва от време на време.
— Но не и днес.
— И тъй, не е ли трябвало да се свързвате с някого по поръка на Манюел или да давате нареждания, или да се обаждате по телефона?
Тя вдигна рамене, изпускайки дима също така машинално.
— През главния вход ли минахте?
— Че защо ще използувам задния? Да не съм слугиня?
— И отидохте най-напред в кухнята?
— Както винаги, когато се връщам от пазар.
— Може ли да видя?
— Отворете тази врата. Точно насреща, в коридора.
Мегре само надникна в кухнята, където прислужницата правеше кафе. Масата бе отрупана със зеленчук.
— Имахте ли време да изпразните мрежата си?
— Мисля, че не.
— Не сте ли сигурна?
— Има неща, които човек върши машинално. След това, което видях, трудно ми е да си спомня.
— Доколкото ви познавам, отишли сте в дневната да целунете Манюел.
— Вие знаете не по-зле от мен какво заварих там.
— Това, което не знам, е какво направихте и как реагирахте.
— Струва ми се, че най-напред нададох вик. Инстинктивно се спуснах към него. След това, признавам си, при вида на всичката тази кръв страхливо се отдръпнах. Дори не бях способна да го целуна за последен път. Бедният папа!
По лицето й се стичаха сълзи, които тя не се сещаше да изтрие.
— Прибрахте ли пистолета?
— Казах ви вече, че не съм. Ето, виждате ли? Твърдите, че ми вярвате, а щом останахме насаме, започнахте да ми поставяте уловки, съшити с бели конци.
— Не сте го пипали дори за да го избършете!
— Не съм пипала нищо.
— Кога дойде прислужницата?
— Не зная. Тя минава през задния вход и не ни безпокои никога, когато сме в тази стая.
— Не я ли чухте, като влезе?
— От кажибито не се чува нищо.
— Случва ли й се да закъснява?
— Често. Има болен син и трябва да се погрижи за него, преди да дойде.
— Чак в десет и четвърт сте се обадили в комисариата. Защо? И защо първата ви мисъл не е била да повикате лекар?
— Вие го видяхте, нали? Много ли са живите в подобно състояние?
— Какво правихте през двайсетте минути, които са изтекли от откриването на трупа до обаждането ви по телефона? Един добър съвет, Алина: не бързайте с отговора си. Познавам ви. Често сте ме лъгали, но не ви се сърдя за това. Не съм сигурен дали съдия-следователят ще бъде толкова снизходителен към вас, колкото съм аз. А той именно ще решава дали ще останете на свобода!
Тя се превърна отново в някогашната уличница и му подхвърли с насмешка:
— Това ще бъде върхът на нахалството! Да арестуват мен! И някои хора все още вярват в правосъдието! А вие, вие вярвате ли след всичко, които ви се е случвало? Кажете, вярвате ли?
Мегре предпочете да не отговаря на въпроса.
— Знаете ли, Алина, тези двайсет минути могат да се окажат от решаващо значение. Манюел беше предпазлив човек. Не мисля, че е съхранявал в този апартамент компрометиращи книжа или предмети, а още по-малко бижута или големи суми пари.
— Какво искате да кажете с това?
— Не се ли сещате? Първото нещо при откриването на труп е да се повика лекар или полицията.
— Предполагам, че нямам същите рефлекси като повечето хора.
— Но не сте стояли тези двайсетина минути изправена неподвижно пред тялото.
— Доста време във всеки случай.
— И нищо ли не правихте?
— Ако държите да знаете точно, първо се помолих. Знам, че е глупаво, като се има предвид, че не вярвам в опустелия им дядо господ. И въпреки това има моменти, в които, без да щете, се връщате към молитвата. Глупаво или умно, аз казах една молитва за успокоение на душата му.
— А след това?
— Вървях.
— Къде?
— От кажибито до тази стая и от стаята до вратата на кажибито. Говорех си сама. Чувствувах се като звяр в клетка, като лъвица, на която току-що са отнели лъва и лъвчетата й. Защото той беше за мен всичко: и мъж, и дете.
Тя говореше разпалено и крачеше из стаята, сякаш за да възпроизведе постъпките си от сутринта.
— И това трая двайсет минути?
— Може би.
— Не ви ли мина през ум да уведомите прислужницата за случилото се?
— Дори не се сетих за нея и нито за момент не съзнах присъствието й в кухнята.
— Не излизахте ли от апартамента?
— Къде да отида? Питайте хората си.
— Добре. Да предположим, че казвате истината.
— Тъкмо това правя през цялото време.
При случай тя умееше да се показва добро момиче. Може би дълбоко в себе си бе добра и привързаността й към Манюел бе искрена? Но както се случва и с много други хора, житейският й опит я караше да бъде озлобена и язвителна.
Как да вярва в доброто, в справедливостта, как да се доверява на мъжете след живота, който бе водила, преди да срещне Палмари?
— Ще направим един малък опит — измърмори Мегре, отваряйки вратата.
— Моерс! — извика той. — Можеш ли да дойдеш с парафина?
В разхвърляния и пълен с хора апартамент човек би помислил, че наемателите му се изнасят, и Жанвие, който бе довел инспекторите Барон и Ваше, не знаеше къде да застане.
— Имай още малко търпение, Жанвие. Влезте, Моерс…
Специалистът бе разбрал за какво го викат и приготвяше инструментите си.
— Дайте си ръката, госпожо.
— За какво?
Комисарят обясни:
— За да се установи, че не сте си служили тази сутрин с огнестрелно оръжие.
Без да мигне, тя подаде дясната си ръка. След това, за всеки случай, повториха опита и с лявата.
— Кога ще можете да ми дадете отговор, Моерс?
— След десетина минути. Имам всичко необходимо долу в камионетката.
— Наистина ли не ме подозирате и вършите всичко това, защото такъв е редът?
— Аз съм почти сигурен, че вие не сте убили Манюел.
— Тогава в какво ме подозирате?
— Знаете това по-добре от мен. Аз не бързам. С времето всичко ще се изясни.
Той повика Жанвие и двамата инспектори, които явно се чувствуваха неудобно в тази спалня, цялата в бяло и жълто.
— Ваш ред е, деца.
Като че ли за да се приготви за битката, Алина запали цигара и изпусна дима с презрителна гримаса.
На излизане от къщи Мегре наистина не очакваше да се озове отново на улица „Акациева“, където една седмица преди това бе прекарал толкова тревожни часове. И за него, както и за няколко милиона парижани, просто започваше един хубав слънчев ден. Още по-малко бе очаквал, че към един часа по обед ще седнат заедно със съдията Анслен на една маса в малкото бистро, наречено „При оверняка“.
То бе срещу дома на Палмари — кръчма от едно време, с традиционен цинков тезгях, с аперитиви, които вече почти никой не пиеше освен старците, със съдържателя си в синя престилка, с навити ръкави и лице, пресечено от хубави черни мустаци.
От тавана висяха салами, наденици, обли като мехове сиренета, бутове шунка със сивкава кожичка, сякаш са били държани в пепел, а на витрината се виждаха огромни плоски хлябове, дошли направо от Централния масив.
Зад остъклената врата на кухнята слабата и суха стопанка шеташе около печката.
— Ще обядвате ли? Маса за двама?
Нямаше покривки, но покритите с мушама маси бяха застлани с щампована хартия, на която кръчмарят правеше сметките си. На една плоча беше написано с тебешир:
Морвански кебап
Телешка пържола с леща
Сирене
Домашна пита
Пълничкият съдия сякаш разцъфваше в тази обстановка — той лакомо душеше силната миризма на готвено. Бяха останали само двама-трима мълчаливи посетители — постоянни клиенти, които собственикът наричаше по име.
Тук от няколко месеца се намираше главната квартира на инспекторите, които се сменяваха, за да наблюдават Манюел Палмари и Алина. Единият винаги бе готов да проследи младата жена, щом излезе от къщи.
Засега те си бяха изпълнили задачата.
— Какво мислите за всичко това, Мегре? Нали ми позволявате да ви наричам така, въпреки че това е първата ни среща? Среща, както преди малко ви споменах, която отдавна желаех. Знаете ли, че се възхищавам от вас?
Мегре се задоволи да измърмори:
— Обичате ли пържоли?
— Обичам всички домашни гозби. Аз самият съм син на селянин, а по-малкият ми брат ръководи малкия ни чифлик.
Половин час преди това, на излизане от стаята на Алина, Мегре се изненада, като видя, че съдията чака в кажибито на Палмари.
По това време Моерс бе направил вече първия си доклад пред комисаря. Парафиновата проба се оказа отрицателна. С други думи, Алина не бе стреляла.
— Нито един отпечатък от пръсти по пистолета, който е бил грижливо обърсан, както и по дръжката на вратите, включително и на входната врата на апартамента.
При това съобщение Мегре се намръщи.
— Искате да кажете, че по дръжката не са останали дори и отпечатъците на Алина?
— Точно тъй.
Тогава Алина се намесила:
— Винаги слагам ръкавици, когато излизам, даже и лете, защото мразя да ми са потни ръцете.
— Какви ръкавици носехте тази сутрин, когато пазарувахте?
— Бели памучни ръкавици. Ето ги!
Тя ги извади от ръчната си чанта, която приличаше на малко пътно куфарче. Зелени следи по тях показваха, че наистина бе пипала зеленчук.
— Барон! — викна Мегре.
— Да, шефе!
— Вие ли проследихте Алина тази сутрин?
— Да. Тя излезе малко преди девет часа. Освен ръчната чанта, която виждам тук на масата, носеше и червена мрежа за пазар.
— С ръкавици ли беше?
— С бели ръкавици, както обикновено.
— Не сте ли я изпускали от поглед?
— Не съм влизал в магазините, но не ми убягна нито за миг.
— Не се ли е обаждала по телефона?
— Не. В месарницата доста дълго чака реда си, без да разговаря с домакините, които стояха на опашка като нея.
— Отбелязахте ли в колко часа се върна?
— С точност до минута. В десет без шест.
— Имаше ли вид на човек, който бърза?
— Напротив, изглеждаше ми като че ли се разхожда, бих казал — по-скоро усмихната като някой, който се радва на хубавия ден. Вече беше горещо и забелязах тъмни кръгове под мишниците й.
Мегре също се потеше и чувствуваше ризата си мокра въпреки лекото сако.
— Повикайте Ваше. Така. Кажете ми, Ваше, докато вашият другар следеше Алина Бош, вие останахте на пост пред къщата, нали? Къде бяхте застанали?
— Пред дома на зъболекаря, точно насреща, освен през петте минути, когато си позволих да пийна чаша бяло вино при оверняка. От тезгяха му се вижда много добре входът на сградата.
— Знаете ли кой е излизал и влизал през това време?
— Видях най-напред портиерката, която излезе на входа да изтупа една бърсалка. Тя ме позна и измънка нещо под носа си, тъй като не ни обича и счита надзора ни за лична обида.
— После?
— Към девет и десет излезе младо момиче с рисувална папка под мишница. Това е госпожица Лаванше от семейството на първия етаж вдясно. Баща й е контрольор в метрото. Всяка сутрин тя ходи в едно училище по живопис на булевард „Батиньол“.
— След това? Никой ли не влезе?
— Чиракът на месаря занесе месо, но не зная на кого. Познавам го, защото често го виждам в месарницата на Модюи, малко по-горе на същата улица.
— Кой още?
— Италианката от третия етаж изтупа чергите си на прозореца. Сетне, няколко минути преди десет, Алина се прибра, натоварена с покупки, и Барон се върна при мен. Бяхме изненадани по-късно, като видяхме, че пристига полицейският комисар, последван от съдия-следователя и накрая от самия вас. Не знаехме какво да правим. Помислихме, че поради липса на нареждания най-добре ще бъде да чакаме на улицата.
— Искам рано следобед пълен списък, етаж по етаж, на наемателите на къщата, състав на семействата, занятие, навици и т.н. Заемете се и двамата с тази работа.
— Трябва ли да ги разпитваме?
— Аз сам ще свърша това.
Трупът на Манюел бе изнесен и сигурно в този момент съдебният лекар му правеше аутопсия.
— Ще искам от вас, Алина, да не напускате апартамента. Инспектор Жанвие ще остане тук. Вашите хора отидоха ли си, Моерс?
— Свършиха работата си на място. Ще получим фотографиите и увеличение на отпечатъците от пръстите към три часа.
— Значи въпреки всичко все пак има отпечатъци от пръсти?
— Тук-таме, както винаги, по пепелниците например, по радиото, по телевизора, по грамофонните плочи, по доста предмети, които по всяка вероятност убиецът не е докосвал и които следователно не е счел за нужно да избърше.
Мегре смръщи вежди и едва тогава забеляза, че съдията Анслен следи с увлечение и най-малките промени в израза на лицето му.
— Искате ли да ви изпратя тук сандвичи, деца?
— Не, ще отидем да обядваме след вас.
На площадката на стълбището съдията попита:
— Ще се връщате ли вкъщи за обед?
— Уви, не, въпреки омара, който ме очаква.
— Мога ли да си позволя да ви поканя на обед?
— Вие не познавате квартала като мене. Аз ви каня, ако не се плашите от овернските ястия на едно бистро.
И тъй, те седяха сега на масата, постлана с книжна покривка, и от време на време комисарят вадеше кърпата си от джоба, за да си избърше потта.
— Предполагам, Мегре, че вие считате парафиновата проба за достоверно доказателство? Едно време учих научните методи на разследване, но си признавам, че не съм запомнил много нещо.
— Ако убиецът не е с гумени ръкавици, по тях винаги остават незначителни следи от барут, които се задържат около два-три дни и които парафиновата проба неминуемо открива.
— Не мислите ли, че тази Алина, при която домашната прислужница идва само за няколко часа на ден, си слага гумени ръкавици, поне докато мие съдовете?
— Възможно е. Ще се уверим в това след малко.
Той започваше да гледа дребничкия съдия с любопитство.
— Пържолите са чудесни. Напомнят ми пържолите, които приготвяхме на село, когато колехме прасето. Струва ми се, Мегре, че сте свикнали да водите сам следствията си, искам да кажа, заедно със сътрудниците си, и да изчаквате повече или по-малко окончателни резултати, преди да изпратите доклада си в Прокуратурата и на съдия-следователя, не е ли така?
— Това е вече почти невъзможно. Заподозрените имат право още при първия разпит да изискват присъствието на адвоката си, а адвокатите, които не обичат твърде обстановката в Ке дез Орфевр, се чувствуват по-добре пред съдебно лице.
— Аз останах тази сутрин и пожелах да обядвам с вас не за да упражнявам надзор върху дейността ви, повярвайте ми, а още по-малко, за да я ограничавам. Както ви казах, любопитен съм да видя методите ви и ще получа чудесен урок, като ви гледам как действувате.
Мегре отговори на комплимента с неопределен жест.
— Вярно ли е, че имате шест деца? — попита той на свой ред.
— Ще станат седем след три месеца.
Очите на съдията се смееха, като че ли с това той правеше весела шега на обществото.
— Знаете ли, това е твърде поучително. Още от най-ранна детска възраст децата притежават качествата и недостатъците на възрастните, така че човек се учи да познава хората, като наблюдава как живеят децата.
— А жена ви… — щеше да каже: „А жена ви на същото мнение ли е?“
Но съдията продължи мисълта му:
— Мечтата на жена ми вероятно е била да бъде майка-зайка в зайчарника си. Никога не е тъй весела и безгрижна, както когато е бременна. Тя става огромна, наддава до трийсет кила и ги носи с лекота.
Какъв веселяк и оптимист беше този съдия-следовател и как телешката пържола с леща му се услаждаше в овернскага кръчма, като че ли винаги се бе хранил тук.
— Вие познавахте добре Манюел, нали?
— Повече от двайсет години.
— Един от коравите, нали?
— И корав, и нежен, трудно е да се определи. Когато пристигна в Париж, след като беше скитосвал в Марсилия и по Лазурния бряг, беше див звяр с остри зъби. Такива като него не закъсняват да се запознаят с полицията, изправителния дом, наказателния съд, затвора. Но Палмари, въпреки че се движеше в тази среда, успяваше да мине незабелязан и когато купи от бившия собственик „Златният гвоздей“ — проста кръчма на времето, — не ни кара дълго да му дърпаме ушите, за да ни съобщава сведения относно клиентелата си.
— Бил е един от доносниците ви?
— И да, и не. Държеше се на разстояние, казваше точно колкото трябва, за да бъде в добри отношения с нас. Така например той винаги е поддържал, че не е видял двамата, които са стреляли в момента, когато се е готвел да спуска ролетките. Но като че ли случайно няколко месеца след това двама професионални убийци бяха застреляни в Южна Франция.
— Добре ли се разбираше с Алина?
— Тя беше всичко за него. Не се заблуждавайте по отношение на нея, господин съдия; това момиче въпреки произхода и лошия си живот през първите години не е какво да е. Тя е много по-интелигентна от Палмари и би могла при добро ръководство да си създаде име в театъра, в киното, би могла да има успех в каквото и да е начинание.
— Мислите ли, че тя го е обичала въпреки разликата в годините?
— Опитът ме е научил, че за жените, във всеки случай поне за някои от тях, възрастта е без значение.
— С други думи, не я подозирате в убийство?
— Не подозирам никого и подозирам всички.
По масите бе останал един-единствен клиент, двама други — работници от квартала — стояха до бара. Телешката пържола бе вкусна и Мегре не си спомняше да е ял друг път така добре приготвена леща. Зарече се да дойде някой ден заедно с жена си.
— Доколкото познавам Палмари, тази сутрин пистолетът е бил на обичайното си място зад радиото. Ако Алина не го е убила, убиецът е бил някой, в когото Манюел е имал пълно доверие, вероятно някой, който е имал ключ от апартамента. А от месеци насам, откакто къщата е под наблюдение, Палмари не е приемал никакъв посетител. За да се добере до оръжието, посетителят би трябвало да прекоси салона, чиято врата стои винаги отворена, да влезе в кажибито, да заобиколи подвижното кресло. Ако е някой гангстер, той познава парафиновата проба, а не мога да допусна, че Палмари ще приеме някого с гумени ръкавици. Освен това инспекторите ми не са забелязали никакво подозрително лице да влиза в къщата. При разпита портиерката каза, че не е виждала никого. Чиракът на месаря, който всеки ден разнася покупките по домовете, е вън от подозрение.
— Не би ли могъл някой да проникне в стадата снощи или през нощта и да остане скрит на стълбището?
— Това е една от проверките, които смятам да извърша днес следобед.
— Вие твърдяхте преди малко, че не подозирате никого. Ще ми се сърдите ли, ако ви подозирам, че все пак имате някакво предположение?
— Така е. Само че има опасност това предположение да ме отведе в задънена улица. Сградата е на пет етажа, без да се броят партерът и таванските помещения. Всеки етаж има по два апартамента. Това представлява известен брой обитатели. Месеци наред телефонните разговори на Палмари бяха записвани — всички бяха съвсем невинни. Никога не съм искал да вярвам, че този човек се е откъснал изцяло от света. Наредих да следят Алина при всяко от излизанията й… По този начин се уверих, че й се случваше да телефонира от задната стаичка в магазина на един търговец, при когото тя правеше покупките си. Случваше се също от време на време да се изплъзне от наблюдението ни за няколко часа, като използуваше класическия номер с къщата с два изхода, универсалния магазин или метрото. Аз пазя датите на тези телефонни разговори и на излизанията й. Сравних ги с датите на обирите в бижутерийни магазини.
— Съвпадат ли?
— И да, и не. Не всички. Често телефонните разговори предшествуваха с пет-шест дни някоя кражба на скъпоценности. Тайнствените излизания, обратно, се случваха понякога няколко часа след тези кражби. Направете си сам изводи, без да забравяте, че почти всички обири са извършени от младежи, неосъждани за престъпления и дошли като че ли нарочно от Юга или от провинцията. Ще вземете ли още малко от питата?
Питата беше със сливи — сочна, ухаеща на канела.
— Ако си вземете и вие.
Приключиха обеда с домашна гроздова, със спиртно съдържание най-малко шестдесет градуса, която зачерви бузите им.
— Започвам да си давам сметка… — въздъхна съдията, попивайки на свой ред потта от лицето си. — Жалко, че работата ме задържа в Палатата и че не мога да следя работата ви отблизо. Знаете ли вече откъде да започнете?
— Нямам никаква представа. И да имах някакъв план, след няколко часа щях да бъда принуден да го променя. Засега ще се заема най-напред с обитателите на сградата. Ще ходя от врата на врата като продавач на прахосмукачки. После ще се срещна пак с нашата Алина, която не е казала всичко и е имала време да поразмисли. Това не значи, че ще бъде разговорлива от тази сутрин.
Те станаха след кратък спор кой да плати сметката.
— Аз сам се поканих — протестираше съдията.
— Тук съм като у дома си — настояваше Мегре. — Следващия път, другаде, ще бъде ваш ред.
Съдържателят се обади иззад тезгяха:
— Добре ли се нахранихте, господа?
— Много добре.
Толкова добре, че и двамата се чувствуваха попреяли, особено когато излязоха вън на слънце.
— Благодаря за обеда, Мегре. Не ме оставяйте дълго без новини.
— Дадено.
И докато закръгленият съдия се наместваше зад волана на разнебитената си кола, комисарят влезе отново в сградата, която му ставаше все по-позната.
Бе обядвал добре. В устата си още усещаше вкуса на гроздовата. Топлината, въпреки че предразполагаше към дрямка, бе приятна, слънцето весело грееше.
Манюел също обичаше доброто ядене, гроздовата и тази леност на хубавите летни дни.
В момента той сигурно вече лежеше в едно от металните чекмеджета на съдебномедицинския институт, покрит с грубо платно.
Барон крачеше нагоре-надолу в хола и си свиркаше с уста. Беше свалил сакото си, отворил прозореца и Мегре разбираше, че му се иска по-бързо да иде да обядва, без да пропусне да изгълта най-напред голяма халба бира.
— Можеш да вървиш. Ще оставиш доклада си на бюрото.
Комисарят забеляза Жанвие, седнал по риза, в кажибито със спуснати венециански щори. Когато Мегре влезе, той стана, постави обратно на етажерката евтиния роман, който бе зачел, и взе сакото си.
— Отиде ли си прислужницата?
— Най-напред я разпитах. Не е приказлива. Нова е, наели са я в началото на седмицата. Предишната, изглежда, се е върнала в провинцията, струва ми се, в Бретан, за да гледа недъгавата си майка.
— В колко часа е дошла днес?
— В десет според нея.
В Париж, както и другаде, има няколко вида домашни прислужнички. Тази, наречена госпожа Мартен, принадлежеше към най-неприятната категория — към жените, които са били нещастни в живота си, продължават да бъдат нещастни и поради това се държат така, като че ли целият свят им е крив.
Носеше черна обезформена рокля, износени обувки и гледаше хората изпод вежди, със свиреп поглед, като че ли всеки момент очакваше да я нападнат.
— Нищо не зная — бе заявила тя на Жанвие, преди той да отвори уста. — Нямате право да ми създавате неприятности. Само от четири дни работя в тази къща.
Мегре си представяше навика й да мърмори, докато работи сама по цял ден, прецеждайки през зъби насъбралото се в душата й озлобление.
— Отивам си и никой не може да ми попречи да го сторя. И няма да стъпя повече тук. Знаех си аз, че не са женени и че това рано или късно ще свърши зле.
— Какво ви кара да мислите, че смъртта на Палмари има нещо общо с факта, че не е бил женен?
— Винаги така става, не е ли вярно?
— Откъде влязохте?
— През входа за прислугата — бе отговорила тя кисело. — Навремето, когато бях млада, мнозина щяха да са щастливи да ме поканят през главния вход.
— Видяхте ли госпожица Бош?
— Не.
— Веднага ли влязохте в кухнята?
— Винаги оттам започвам.
— По колко часа работехте на ден?
— Два часа, от десет до дванайсет. Понеделник и събота по цяла сутрин, но, слава богу, няма да стане нужда да работя още една събота.
— Какво чухте?
— Нищо.
— Къде се намираше работодателката ви?
— Не зная.
— Не трябваше ли да получите от нея нареждания?
— Достатъчно голяма съм, за да зная какво трябва да върша, след като ми е казано веднъж.
— А какво трябваше да вършите?
— Да сложа на място покупките, които малко преди това тя бе донесла и които бяха оставени на масата. После да изчистя зеленчука. После да мина хола с прахосмукачката.
— Имахте ли време да свършите всичко това?
— Не.
— Какво чистехте в другите дни след хола?
— Спалнята и банята.
— Без кажибито?
— Кабинета на господина ли? Госпожицата сама се грижеше за него.
— Не чухте ли изстрели?
— Нищо не съм чула.
— Дори гласа на господарката ви, когато е говорила по телефона?
— Вратата беше затворена.
— В колко часа видяхте госпожица Бош тази сутрин?
— Не зная точно. Десет минути или четвърт час след като дойдох.
— Как изглеждаше тя?
— Беше плакала.
— Не плачеше ли вече?
— Не. Каза ми. „Не ме оставяй сама. Страх ме е, че ще припадна Убиха папа.“
— И после?
— После тръгна към стаята и аз я последвах. Тя се хвърли на леглото, започна отново да плаче. След това ми каза: „Когато позвънят, иди да отвориш. Повиках полицията“.
— Не полюбопитствувахте ли за подробностите?
— Хорските работи не ме засягат. Колкото по-малко знае човек, толкова по-добре.
Дори не отидохте да хвърлите един поглед на господин Палмари?
— Какъв смисъл имаше?
— Какво ви е мнението за него?
— Никакво.
— А за работодателката ви?
— Също.
— Вие сте тук от понеделник. Досега виждали ли сте някой да идва?
— Не.
— Никой ли не е поискал да говори с господин Палмари?
— Не. Свършихте ли? Мога ли да си вървя?
— При условие, че ми оставите адреса си.
— Не е далече. Живея в таванския етаж в най-порутената къща на улица „Етоал“ номер 27 „б“. Можете да ме намерите само вечер, тъй като цял ден чистя по къщите. И запомнете добре, че не обичам полицията.
Жанвие свърши да чете на комисаря показанията на жената, които бе стенографирал.
— Отдавна ли си отиде Моерс?
— Преди около три четвърти час. Всичко прерови в тази стая, огледа книгите една по една, както и обложките на грамофонните плочи. Помоли ме да ви кажа, че нищо не е открил. Никакво скривалище в стените, нито двойни чекмеджета в мебелите. За всеки случай обра праха с прахосмукачката и го отнесе за анализ.
— Върви да обядваш. Препоръчвам ти телешката пържола у оверняка, дано само да сервира още по това време. Върни се след това да ме вземеш. Заръча ли на полицейския комисар да не съобщава нищо на журналистите?
— Да. След малко ще се върна. Собствено, исках да ви попитам, съдията не ви ли се стори досаден?
— Напротив. Този човек започва вече да ми харесва.
Като остана сам, Мегре свали сакото си, натъпка бавно лулата си и започна да оглежда наоколо, сякаш се готвеше да става собственик на апартамента.
Подвижното кресло на Палмари, което за пръв път виждаше празно, изведнъж му се стори внушително, още повече че кожата на седалката и на облегалото бе запазила отпечатъка на тялото и личеше дупката, пробита от един от куршумите, заседнал в тапицерията на облегалото.
Той прегледа машинално някои от книгите и плочите, завъртя за миг копчето на радиото, което рекламираше някаква марка за храна на бебета.
Вдигна щорите на прозорците, единият от които гледаше към улица „Акациева“, другият — към улицата на Триумфалната арка.
Цели три години Палмари бе живял от сутрин до вечер в тази стая, напущайки я само за да си легне, събличан от Алина като малко дете.
Ако можеше да се вярва на това, което той твърдеше преди десет дни и което инспекторите потвърждаваха — той не бе приемал никого и единствената му връзка с външния свят освен радиото и телевизията беше неговата приятелка.
Най-после Мегре прекоси хола и почука на вратата на стаята. Като не получи никакъв отговор, той отвори и намери Алина легнала по гръб на огромното легло, с очи, приковани в тавана.
— Надявам се, че не съм ви събудил.
— Не спях.
— Нахранихте ли се?
— Не съм гладна.
— Вашата прислужница съобщи, че няма да идва повече.
— Какво ме интересува това? Да можеше и вие да не идвате повече!…
— Какво ще правите тогава?
— Нищо. Ако убиеха вас, жена ви щеше ли да се радва да нахлуят в апартамента й и да й задават въпрос след въпрос?
— За съжаление налага се.
— Не зная нищо по-жестоко от това.
— А аз зная: убийството.
— И вие подозирате, че съм го извършила аз? Въпреки проверката, която вашият специалист направи сутринта?
— Предполагам, че вие готвите вкъщи?
— Както всички жени, които нямат слугиня.
— Слагате ли гумени ръкавици?
— Не когато готвя, а като чистя зеленчука и мия съдовете.
— Къде са те?
— В кухнята.
— Бихте ли ми ги показали?
Тя стана неохотно, с потъмнели от злоба очи.
— Елате.
Трябваше да отвори две чекмеджета, преди да ги намери.
— Ето. Можете да ги изпратите на вашите майстори. Не съм ги слагала тази сутрин.
Мегре ги пъхна в джоба си, без да продума.
— Противно на това, което мислите, Алина, аз изпитвам голяма симпатия към вас и даже известно възхищение.
— Трябва ли да бъда трогната от това?
— Не. Бих желал да дойдете да си побъбрим малко в кажибито на Манюел.
— А ако не дойда?…
— Какво искате да кажете?
— Ако откажа? Предполагам, че ще ме отведете в бюрото си в Ке дез Орфевр?
— Бих предпочел това да стане тук.
Тя вдигна рамене, тръгна пред него и се отпусна на тясната кушетка.
— Въобразявате си, че ще се объркам, като се окажа пак на местопрестъплението?
— Не. За предпочитане е да престанете да се дърпате, да се браните, да криете от мен това, което рано или късно ще бъдете принудена да ми признаете.
Тя запали цигара, гледайки Мегре с безразличие.
Комисарят посочи креслото на колелца и прошепна:
— Нали искате този, който е сторил това, да бъде наказан?
— Не разчитам на полицията.
— Предпочитате да се заемете сама с тази задача? На колко години сте, Алина?
— Вие знаете, на двайсет и пет.
— Целият ви живот следователно е пред вас. Манюел остави ли завещание?
— Никога не съм се интересувала от това.
— Той имаше ли свой нотариус?
— Не ми е казвал.
— Къде влагаше парите си?
— Кои пари?
— Преди всичко парите, които му носеше „Златният гвоздей“. Известно ми е, че вие сте получавали всяка седмица от управителя сумите, които се падаха на Манюел. Какво правехте с тях?
По лицето й се изписа изражението на шахматист, който премисля всички последствия от предстоящия ход.
— Внасях парите в банката, задържах само парите, които ми бяха нужни за домакинството.
— В коя банка?
— Клона на „Лионски кредит“ на Авенюто на Великата армия.
— На ваше име ли е сметката?
— Да.
— Няма ли друга сметка на името на Палмари?
— Това не зная.
— Слушайте, Алина. Вие сте умно момиче. Досега сте водили с Манюел известен начин на живот, повече или по-малко откъснат от обществото. Палмари беше шеф на банда, един от тези корави мъже, които съумяваха години наред да респектират другите.
Тя посочи с ирония подвижното кресло, после петното от кръв, което още личеше на килима.
— Щом човек като него, който познаваше всички тънкости на играта, се хвана все пак в капана, какво мислите за едно младо момиче, което отсега нататък остава беззащитно? Искате ли да ви кажа моето мнение? Виждам само две възможности. Или тези, които го нападнаха, ще се нахвърлят скоро и върху вас — и няма да ви изпуснат, както не изпуснаха и него. Или пък ще ви оставят на мира. А за мен това ще означава, че вие сте тяхна съучастница. Защото, виждате ли, вие знаете прекалено много, а в тези среди се смята, че единствено мъртвите няма опасност да проговорят.
— Да ме наплашите ли се опитвате?
— Опитвам се да ви накарам да разсъждавате. Вече прекалено дълго си играем и двамата на криеница.
— Нещо, което според вашата теория доказва, че съм способна да мълча.
— Ще ви пречи ли, ако отворя прозореца?
Той отвори този, който не бе огрян от слънце, но вън въздухът не беше по-хладен, отколкото в стаята, и Мегре продължи да се поти. Не се решаваше да седне.
— От три години насам вие живеете тук с Манюел, който не поддържал — както твърдяхте и двамата — никаква връзка с външния свят. Всъщност той е поддържал тази връзка чрез вас. Официално вие се задоволявахте да отивате веднъж, рядко два пъти седмично, да проверявате сметките на „Златният гвоздей“, да получите частта на Палмари и да внесете парите в банката на откритата на ваше име сметка. Обаче често изпитвахте нужда да се отскубнете от надзора на моите инспектори, било, за да водите тайнствени телефонни разговори, било, за да си осигурите няколко часа свобода.
— Бих могла да имам любовник например.
— Не ви ли е малко неудобно да говорите така точно днес?
— Само за да ви покажа, че много предположения са възможни.
— Не, малката ми.
— Не съм малката ви.
— Зная! Казахте ми го няколко пъти вече. И все пак има моменти, когато се държите като малко момиче и тогава човек изпитва желание да ви напляска. Преди малко споменах, че сте умна. Но, изглежда, не си давате сметка в какво гнездо на оси сте попаднали. Да се държите така, докато Палмари беше тук, за да ви съветва и закриля, иди-дойди. Но отсега нататък вие сте сама, чувате ли? Има ли в къщата друго оръжие освен онова, което в този момент е в ръцете на експертите?
— Кухненски ножове.
— А ако си отида и наредя да не ви наблюдават вече…
— Точно това искам.
Той вдигна рамене отчаян. Нищо не й действуваше въпреки отпадналостта й и известно безпокойство, което тя не успяваше напълно да скрие.
— Да подхванем отново разговора от друг край. Палмари беше шейсетгодишен. От петнайсет години насам той бе собственик на „Златният гвоздей“ и държеше заведението сам дотогава, докато недъгът му попречи да се справя с работата. Само от ресторанта е спечелил много пари, но той имаше и други източници на доходи. И въпреки това освен покупката на този апартамент и на мебелите, освен текущите разходи той не харчеше големи суми. Къде се намира натрупаното състояние?
— Много е късно да го питаме.
— Знаете ли дали има роднини?
— Не.
— Не мислите ли, че той, който ви обичаше, се е погрижил тези пари да останат на вас?
— Но това го казвате вие.
— Хора като него, общо взето, мразят да поверяват парите си на банките, защото там е твърде лесно да се открият датите на вноските.
— Продължавам да ви слушам.
— Манюел не работеше сам.
— В „Златният гвоздей“ ли?
— Вие знаете, че не става дума за това, а за скъпоценностите.
— Поне двайсет пъти сте идвали тук, за да му говорите за тези скъпоценности. И успяхте ли да изкопчите нещо от него? Защо тогава смятате, че след като папа умря, ще изкопчите нещо от мен?
— Защото вие се намирате в опасност.
— Какво ви засяга това?
— Няма да ми бъде приятно да повторя заради вас малката церемония от тази сутрин.
На Мегре му се стори, че тя започва да се замисля, но въпреки това, смачквайки цигарата си в пепелника, тя въздъхна:
— Нямам какво повече да кажа.
— Ще ме извините в такъв случай, че оставям един от хората си да дежури денонощно в този апартамент. Друг ще продължи да ви следи, щом излезете навън. И накрая, моля ви официално да не напускате Париж до приключване на следствието.
— Разбрах. А къде ще спи вашият инспектор?
— Няма да спи. Ако решите по което и да е време, че имате нещо да ми кажете, обадете ми се по телефона в бюрото или вкъщи. Ето номера ми.
Тя не пое визитната картичка и в края на краищата той я остави на малката масичка.
— Сега, когато разговорът ни приключи, изказвам ви най-искрените си съболезнования. Палмари бе предпочел да живее извън обществото, но не крия от вас, че изпитвах към него своего рода възхищение. Довиждане, Алина. Звъни се на вратата, сигурно е Жанвие, който се е наобядвал. Той ще остане тук, докато изпратя друг инспектор да го смени.
Мегре за малко не й подаде ръка. Той усещаше, че е развълнувана. Но като знаеше, че няма да отговори на жеста му, той си облече сакото и се отправи към вратата, за да отвори на Жанвие.
— Нещо ново, шефе?
Той направи знак, че няма.
— Остани тук, докато наредя да те заместят. Бди над нея и се пази от задното стълбище.
— В Ке дез Орфевр ли се връщате?
С неопределен жест Мегре въздъхна:
— Не зная.
Няколко минути след това той пиеше бира в една пивница на авеню „Ваграм“. Би предпочел обстановката при оверняка, но в бистрото нямаше телефонна кабина. Телефонът бе поставен на стената до тезгяха и клиентите чуваха разговорите.
— Още една халба, келнер, и няколко жетона за телефона. Да кажем — пет.
Една професионална проститутка с подпухнало лице, намазано с разноцветен грим, му се усмихваше наивно, без да подозира с кого има работа. Той я съжали и за да й спести загубата на време, й даде да разбере, че не е любител.
Гледайки с блуждаещ поглед през стъклото на кабината насядалите около масите посетители, Мегре се обади най-напред на съдията Анслен, за да го помоли да отложи за по-късно запечатването на апартамента на улица „Акациева“.
— Оставих там един от моите инспектори и ще изпратя надвечер друг да дежури през нощта.
— Разпитахте ли отново младата жена?
— Току-що имах дълъг разговор с нея без никакъв резултат.
— Къде сте в този момент?
— В една пивница на авеню „Ваграм“, откъдето трябва да се обадя по телефона още на няколко места.
Стори му се, че чува въздишка. Не му ли завиждаше дребничкият пълен съдия, задето бе потънал в кипящия живот на града, докато той самият се мъчи да се съсредоточи в прашния си кабинет над отвлечени преписки, погълнат от скучната канцеларщина?
В колежа младият Мегре гледаше с тъга през прозореца на класната стая как мъже и жени се разхождаха по улицата, а той седеше затворен.
Пивницата беше почти пълна, и той все още продължаваше да се учудва, че вижда толкова хора да се шляят, докато в същото време други се трудеха по учреждения, работилници и заводи.
Отначало, скоро след като дойде в Париж, той можеше да стои по цял следобед на терасата на някое заведение по големите булеварди или на булевард „Сен Мишел“ и да следи с поглед движещата се тълпа, да наблюдава лицата, мъчейки се да отгатне грижите на хората.
— Благодаря, господин съдия. Щом науча нещо ново, ще побързам да ви го съобщя.
Сега трябваше да се обади на съдебния лекар, когото намери в кабинета му. Не беше доктор Пол, а младият му заместник — не така живописен като предшественика си, но все пак изпълняващ съвестно задълженията си.
— Както знаете, вашите хора са намерили един куршум в облегалото на подвижното кресло. Бил е изстрелян отпред, след като жертвата е била мъртва.
— Приблизително от какво разстояние?
— По-малко от метър и повече от петдесет сантиметра. Не мога да бъда по-точен, без да навляза в областта на предположенията. Куршумът, който е убил Палмари, е бил изстрелян отзад, в тила, почти от упор, леко отдолу нагоре, и е заседнал в черепа.
— И трите куршума ли са от същия калибър?
— Доколкото разбирам — да. Експертът по балистика се занимава с тях сега. Ще получите служебния ми доклад утре сутринта.
— Един последен въпрос: часът?
— Между девет и половина и десет.
След това идваше ред на Гастин-Ренет.
— Имахте ли време да проучите оръжието, което ви изпратих, и трите куршума?
— Остава ми да направя някои сверки, но почти сигурно е още отсега, че трите куршума са изстреляни с донесения „Смит и Уесън“.
— Благодаря ви.
В пивницата един срамежлив младеж се въртеше около професионалистката с дебел ханш и прекалено гримирано лице, докато най-после се реши да седне до нея. Без да смее да я погледне, той поръча халба бира и пръстите му, потропващи по масата, издаваха смущението му.
— Ало! Финансовият отдел? Обажда се Мегре. Свържете ме с комисаря Белом, моля.
Мегре като че ли все повече се интересуваше от това, което ставаше в заведението, отколкото от това, което казва.
— Белом? Обажда се Мегре. Имам нужда от вас, стари приятелю. Касае се за Манюел Палмари, който живее, по-скоро живееше на улица „Акациева“. Той е мъртъв. Приятелчетата му решили, че достатъчно е живял. Палмари притежаваше ресторант на улица „Фонтан“ — „Златният гвоздей“, когото преди около три години остави друг да го стопанисва. Сещате ли се за кого става дума? Той живееше с една Алина Бош. Същата има банкова сметка на нейно име в клона на „Лионски кредит“ на Авенюто на Великата армия. Изглежда, че всяка седмица е внасяла по тази сметка част от прихода на „Златният гвоздей“. Имам основание да мисля, че Палмари се е ползувал и от по-значителни източници на доходи. Нищо не е намерено у него, ако не се смятат няколко банкноти по хиляда и по сто франка в портфейла му и около две хиляди в ръчната чанта на любовницата му. Няма защо да ви обяснявам надълго и нашироко. Но състоянието е някъде, може би в ръцете на нотариус, може би вложено в търговия или недвижима собственост. Или много се лъжа, или работата е дебела. Да, спешно е, както винаги. Благодаря, стари приятелю. До утре.
Обади се и на госпожа Мегре.
— Не вярвам да се върна за вечеря, възможно е дори да се прибера вкъщи много късно… Сега ли?… На авеню „Ваграм“, в една пивница… Какво ще вечеряш?… Омлет?…
И най-сетне в Следствената полиция:
— Дайте ми Люка, ако обичате… Ало! Люка?… Ела веднага, моля те, на улица „Акациева“!… Да… И уреди един от нощната смяна да дойде да те смени към осем часа… Кого имаш подръка?… Жанен?… Отлично… Предупреди го, че ще трябва да будува цяла нощ… Не, не навън… Ще има на разположение удобно кресло…
Младежът бе станал и с пламнали бузи вървеше между масите и столовете след жената, която можеше да му бъде майка. Дали му беше за пръв път?
— Халба бира, келнер.
Навън въздухът трептеше и под тънките си рокли жените изглеждаха голи.
Ако в този момент строгият префект можеше отнякъде да види Мегре, дали нямаше пак да го обвини, че се занимава с недостойни за един комисар работи?
И все пак тъкмо по този начин комисарят бе довел до добър край повечето от следствията, които бе водил: изкачваше стълбища, душеше из ъглите, бъбреше наляво и надясно, задаваше незначителни на пръв поглед въпроси, понякога прекарваше цели часове в не много прилични кръчми.
Дребничкият съдия обаче бе разбрал и му завиждаше.
След няколко минути Мегре влезе в портиерната на сградата, в която живееше Алина. И портиерките са като прислугата: или много добри, или много лоши. Бе срещал приятни портиерки, спретнати и весели, стаичките им можеха да служат за образец на ред и чистота.
Тази, която сигурно беше около петдесет и пет годишна, спадаше към втората категория — към киселите, болнави портиерки, винаги готови да се оплакват от лошия свят и от тежката си орисия.
— Пак ли вие?
Тя чистеше грах, върху мушамата, която покриваше кръглата маса, имаше кафе.
— Какво още искате от мен? Казах ви, че не съм видяла никой да се качва освен месарчето, което от години разнася покупките.
— Предполагам, че имате списък на наемателите?
— Как иначе бих се справила със събирането на наемите. Поне да плащаха всички, когато трябва, в края на месеца! Като си помисля само, че съм принудена да се качвам по четири, па и по пет пъти у хора, които от нищо не се лишават!…
— Моля, дайте ми този списък.
— Не знам дали трябва. Може би ще е по-добре най-напред да попитам собственицата.
— Тя има ли телефон?
— Даже и да нямаше, не би било трудно да й се обадя.
— В същата сграда ли живее?
— Виж ти! Опитвате се да ме накарате да повярвам, че не я познавате? Толкова по-зле, ако сбъркам. Не бива днес да я безпокоя, достатъчно грижи си има и без това.
— Искате да кажете, че…
— Не знаехте ли? Все едно! Рано или късно пак щяхте да научите. Когато полицията започне да си тика носа някъде… Да, госпожица Бош е…
— Тя ли разписва квитанциите?
— Кой да ги разписва, след като къщата е нейна?
Без да го поканят, Мегре седна в едно плетено кресло, откъдето изгони котката.
— Да видим тоя списък.
— Мислете му. Ще се разправяте с госпожица Бош, което не винаги е много лесно.
— Стисната ли е?
— Не обича хора, които не плащат. И освен това си има разни настроения…
— Виждам тук, че съседното жилище е заето от някой си Жан Шабо. Какъв е той?
— Млад човек, едва навършил двайсет години, работи в телевизията. Почти винаги е на път, тъй като повечето се занимава със спорт — футбол, автомобилни надбягвания, обиколката на Франция…
— Женен?
— Не.
— Познава ли Алина Бош?
— Не вярвам. При мен подписа договора за наема.
— А апартамента отдясно?
— Не знаете ли да четете? Има табелка на вратата: госпожица Жанин Ерел, педикюристка.
— Отдавна ли живее в тази къща?
— От петнайсет години. По-възрастна е от мен. Има добра клиентела.
— На първия етаж вляво — Франсоа Виньон…
— Казвате го така, като че ли човек няма право да се нарича Виньон!
— Какъв е той?
— Работи по застраховките, женен, с две деца. Второто е едва на няколко месеца.
— В колко часа излиза сутрин?
— Към осем и половина.
— В апартамента отдясно — Жюстен Лаванше.
— Контрольор в метрото. Започва работа в шест часа сутрин и ме буди, минавайки покрай стаята ми, още в пет и половина. Кисел човек, страда от чер дроб. Жена му е една надута пуйка. И единият, и другият биха направили по-добре, ако наглеждат дъщеря си, която е едва петнайсетгодишна.
Втори етаж вляво — Мейбъл Тъплър, около трийсетгодишна американка, живее сама, пише статии за вестници и списания в родината си.
— Не, не води мъже вкъщи. Към мъжете е безразлична. Не бих казала същото за жените.
На същия етаж вдясно — двама рентиери, семейство Мопуа, минали шейсетте — от обущарската промишленост, със слугинята им Йоланда, настанена в една от таванските стаи. Три-четири пъти годишно Мопуа пътували за развлечение — Венеция, Барселона, Флоренция, Неапол, Гърция или другаде.
— Какво правят през деня?
— Господин Мопуа излиза към единайсет часа, за да си вземе аперитива, облечен винаги много изискано. Подиробед, след като подремнат, придружава жена си на разходка или по покупки. Ако не бяха толкова стиснати…
Трети етаж. От едната страна — някой си Жан Детуш, учител по физкултура в един гимнастически салон до „Порт Майо“. Излиза от къщи в осем сутринта, оставяйки често в леглото си някоя приятелка за една вечер или седмица.
— Никога не съм виждала такава върволица. Как може човек да спортува, като си ляга почти всяка нощ в два часа?
— Детуш и Алина Бош познават ли се?
— Никога не съм ги виждала заедно.
— Той беше ли тук, преди тя да стане собственица на сградата?
— Дойде в тази къща едва миналата година.
— Никога ли не сте виждали госпожица Бош да спира на етажа му, да влиза или излиза от апартамента му?
— Не.
— Вдясно — Джино Масолети, представител на една италианска фирма за автомобили във Франция. Женен за много красива жена.
— Не бих я причестила, без да я изповядам — прибави язвително портиерката. — Колкото до слугинята им, която спи на таванския етаж, както тази на Лаванше, мога да кажа, че е като котка през март и най-малко три пъти седмично трябва да й отварям по малките часове.
Четвърти етаж — вляво Палмари, по-точно покойният Палмари, и Алина.
И на същата площадка семейство Барийар.
— С какво се занимава този Фернап Барийар?
— Търговски пътник. Представител на фирма за луксозни опаковки, кутии за шоколадови бонбони, пакетчета за дражета, кутийки за парфюми. На Нова година ми дава като благодеяние шишенце парфюм и захаросани кестени, които не му струват нищо.
— Възраст? Женен?
— Четирийсет-четирийсет и пет годишен. Жена му е много руса, белгийка, доста хубава, добре закръглена, винаги усмихната. Пее по цял ден.
— Имат ли прислуга?
— Не. Тя си гледа къщата, тя пазарува, тя ходи да върши работата из града и всеки следобед си пие чая в една и съща сладкарница.
— Приятелка ли е на Алина Бош?
— Никога не съм ги виждала заедно.
На петия етаж — Тони Паские, втори барман в „Кларидж“, с жена си и двете си деца, едното на осем и другото на единадесет години. Прислужница — испанка, настанена на тавана като останалата прислуга в къщата.
В апартамента отдясно — Джеймс Стюърт, англичанин, ерген, излиза винаги след пет часа подиробед и се връща едва на разсъмване. Без професия. Надвечер идва жена да оправя жилището. Често прекарва в Кан, Монте Карло, Довил, Биариц, а зиме — по швейцарските курорти.
— Няма ли връзки с Алина Бош?
— Защо според вас цялата къща трябва да има някакви връзки с нея? И преди всичко какво разбирате под връзки? Въобразявате си, че спят заедно? Дори нито един от наемателите не знае, че тя е собственица на сградата.
За всеки случай Мегре все пак отбеляза с кръстче името на англичанина — не че го свързваше с аферата Палмари, но защото можеше да се окаже евентуален клиент на Следствената полиция, например на службата „Игрални домове“.
Оставаше седмият етаж, т.е. таванските помещения. Четирите прислужнички поред отдясно наляво: Йоланда, слугинята на семейство Мопуа, рентиерите от втория етаж; испанката на Масолети; слугинята на Лаванше и накрая тази на Тони бармана.
— Този Стюърт отдавна ли живее тук?
— От две години. Дойде на мястото на един арменец, търговец на килими, заплати му мебелите и обзавеждането на апартамента.
Още една наемателка в таванския етаж: госпожица Фей, която наричаха госпожица Жозет — стара мома, най-старата наемателка в сградата. На осемдесет и две години, тя все още сама пазарувала и гледала домакинството си.
— Стаята й е пълна с кафези, които един след друг окачва за малко на рамката на прозореца. Има поне десет канарчета.
Едно празно помещение, после стаята на Жеф Клаес.
— Какъв е той?
— Самотен глухоням старец. През 1940 година избягал от Белгия с двете си женени дъщери и внуците си. Както чакали — на север, струва ми се, в Дуе — един влак за бежанци, който трябвало да ги откара, гарата била бомбардирана и имало повече от сто убити. Дъщерите и внуците му загинали. Той бил ранен в главата и лицето, единият от зетьовете му умрял в Германия, другият се оженил повторно в Америка. Живее сам, излиза колкото да си купи нещо за ядене.
Грахът бе отдавна изчистен.
— А сега се надявам, че ще ме оставите на мира. Бих искала само да зная кога ще докарат тялото и кой ден ще бъде погребението. Трябва да събера пари за венец от живеещите в дома.
— Още нищо точно не може да се каже.
— Ето един, който май ви търси.
Беше Люка, той влезе в къщата и се спря пред портиерната.
— Подушвам полицията от десет метра!
Мегре се усмихна.
— Благодаря.
— Отговорих на въпросите ви само защото съм задължена да го сторя. Но не съм доносница и ако всеки се занимаваше със собствените си работи…
Като че ли за да проветри стаята от зловонието, което Мегре би могъл да остави след себе си, тя отиде да отвори прозореца, който гледаше към двора.
— Какво ще правим, шефе? — запита Люка.
— Ще се качим горе. Четвърти етаж вляво. Жанвие сигурно вече мечтае за чаша студена бира. Освен ако Алина не се е очовечила и не му е предложила една от бутилките, които тази сутрин забелязах в хладилника.
Когато Мегре позвъни на вратата на апартамента и Жанвие му отвори, той видя странното изражение на инспектора. Влизайки в хола, комисарят си обясни промяната. Алина тъкмо излизаше през другата врата — вратата на спалнята. Вместо светлосинята рокля от сутринта тя носеше пеньоар от оранжева коприна. На малката масичка имаше две чаши, едната от които полупразна, бутилки бира и карти за игра, които току-що бяха раздадени.
— Знаете ли, шефе, не е това, което може да си помислите — оправдаваше се неумело инспекторът.
Очите на Мегре се смееха. Той небрежно преброи раздадените карти.
— Белот, а?
— Да. Ще ви обясня. Когато си отидохте, аз настоях тя да хапне нещо. Тя не даваше и дума да се издума и се затвори в стаята.
— Не се ли опита да телефонира?
— Не. Остана да лежи около три четвърти час и се появи отново по пеньоар, нервна, с поглед на човек, който напразно се е мъчил да заспи.
— Всъщност, инспекторе, въпреки че съм си вкъщи, все пак съм затворничка — ми каза тя. — Какво ще стане, ако си наумя да изляза?
Струва ми се, че постъпих правилно, като й отговорих: Няма да ви попреча, но ако излезете, един инспектор ще тръгне след вас.
— Цялата ли нощ смятате да останете?
— Не аз. Един колега.
— Играете ли карти?
— Случва ми се да играя.
— Какво ще кажете, да изиграем ли един белот, за да убием времето? Това ще ми помогне да не мисля.
— Наистина — каза Мегре на Люка, — би трябвало да телефонираш в Ке дез Орфевр да дойде някой от нашите хора да поеме наблюдението на къщата. Някой, който няма да се остави да го надхитрят.
— Бонфис е там. Той е най-подходящ за този род работи.
— Да предупреди жена си, че няма да се върне цяла нощ. Къде е Лапонт?
— В службата.
— Да дойде да ме чака тук. Да се качи и да остане с теб, докато се върна. Играеш ли белот, Люка?
— Справям се.
— Алина и теб ще накара да си платиш данъка.
Той почука на вратата на стаята, която се отвори веднага. Сигурно Алина бе подслушвала.
— Извинете за безпокойството.
— Тук сте като у дома си, нали? Тъкмо случай да ви го кажа.
— Искам просто да съм на ваше разположение, в случай че пожелаете да осведомите някого или някои за случилото се. Вестниците ще съобщят най-рано утре. Искате ли например да предупредя управителя на „Златният гвоздей“? Или пък нотариуса, или някой от семейството?
— Манюел нямаше роднини.
— А вие?
— Нито те се тревожат за мен, нито аз — за тях.
— Ако знаеха, че сте собственица на къща като тази, щяха бързо да довтасат в Париж, не мислите ли?
Ударът попадна в целта, но тя не отрече, нито зададе някакъв въпрос.
— Добре ще бъде утре да повикате някого от погребалната служба, защото все още е невъзможно да се предвиди кога ще ви бъде върнато тялото. Желаете ли да го докарат тук?
— Той тук живееше, струва ми се!
— Съветвам ви да се храните. Оставям ви инспектор Люка, когото познавате. Ако имате да ми кажете нещо, знайте, че ще остана в тази къща още известно време.
Този път погледът на младата жена стана по-остър.
— В тази къща?
— Дощя ми се да се запозная с наемателите.
Тя го проследи с поглед, докато той отпращаше Жанвие да си върви вкъщи.
— Теб, Люка, ще наредя да те заместят към осем-девет часа вечерта.
— Бях натоварил Жанен да дойде, но предпочитам да остана, шефе. Само нека ми донесат няколко сандвича.
— И бира…
Люка посочи празните бутилки.
— Освен ако не са останали още в хладилника.
Близо два часа Мегре обикаля къщата надлъж и нашир, от долу до горе, любезен и търпелив, с упоритостта на търговец, специализиран в продажби по домовете.
Имената, които си бе отбелязал у портиерката, постепенно преставаха да бъдат отвлечени понятия, превръщаха се в силуети, образи, очи, гласове, начин на държане, човешки същества.
Педикюристката от партера можеше да мине и за гледачка на карти с твърде бледото си лице, което черните й, почти хипнотични очи правеха още по-изпито.
— Защо полиция? Нищо лошо не съм направила в живота си. Попитайте клиентката ми, за която се грижа от девет години насам.
— Има умрял човек в къщата.
— Видях, че пренасят мъртвец, но бях заета. Кой е?
— Господин Палмари.
— Не го познавам. На кой етаж?
— На четвъртия.
— Чувала съм да говорят за него. Има доста хубава, малко превзета жена. Него никога не съм виждала. Млад ли беше?
Шабо — онзи от телевизията, отсъствуваше. Контрольорът от метрото не беше се прибрал, но жена му си беше вкъщи с една приятелка на чаша шоколад и сладкиши.
— Какво да ви кажа? Аз дори не зная кой живее над главите ни. Ако този човек не е излизал от апартамента си, нищо чудно, че не съм го срещала по стълбището. Колкото до мъжа ми, той никога не се е качвал по-горе от нашия етаж. Какво ще прави горе?
Отсреща — още една жена с бебе в люлката, малко момиченце с голо задниче на земята, биберони в стерилизатор.
На по-горния етаж мис Тъплър пишеше на машина. Висока, яка жена, облечена поради горещината само с пижама, чието горнище не бе закопчано на гърдите й. Тя не почувствува нужда да го закопчае.
— Убийство в къщата? How exciting! Колко възбуждащо! Вие вече задържали… как казвате вие… убиец?… И ваше име Мегре?… Оня Мегре от Ке дез Орфевр.
Тя взе бутилката уиски, която бе на масата.
— Ще му пийнете ли, както казват французите?
Той пи, послуша десетина минути това, което тя му дърдореше на изкълчения си език, питайки се дали няма най-после да скрие гърдите си.
— „Златният гвоздей“?… Не… Не ходила там… Но в Стейтс, в Щатите, почти всички нощни заведения принадлежи на гангстерс… Палмари гангстер?…
По този начин комисарят като че ли обикаляше някакъв умален, сбит Париж, със същите противоречия, от етаж до етаж, които човек може да открие между различните квартали и улици.
У американката царуваше бохемски безпорядък. У рентиерите насреща всичко бе тихо и меко, с конфитюрена сладост, а и жилището също миришеше на бонбони и конфитюр. Беловлас мъж спеше в едно кресло с вестник на коленете.
— Не говорете много високо. Той мрази да го събуждат внезапно. Вие за някакво благотворително дело ли идвате?
— Не. Аз съм от полицията.
Това, изглежда, се стори чудесно на старата дама.
— Наистина ли? От полицията! В тази така тиха къща! Да не би някой от наемателите да е обран!?
Тя се усмихваше, лицето й бе нежно и добро като на монахиня от Свети Венсан дьо Пол под бялата шапка с колосани крила.
— Престъпление ли? Затова беше значи това влизане и излизане тази сутрин! Не, господине, не познавам никого освен портиерката.
Учителят по физкултура на третия етаж също не си беше вкъщи, но му отвори млада жена с още мътни от съня очи, загърнала тялото си с одеяло.
— Какво казвате? Не. Не зная кога ще се върне. За първи път идвам.
— Кога го срещнахте?
— Снощи, по-право тази сутрин, тъй като бе минало полунощ. В бара на улица „Пресбур“. Какво е направил? Изглежда тъй порядъчно момче.
Безсмислено бе да настоява. Тя едва говореше, лицето й носеше всички белези на безсънно прекараната нощ.
У семейство Масолети Мегре завари само слугинята, която обясни на развален френски, че господарката й отишла да вземе мъжа си от „Фукетс“ и че щели да вечерят заедно навън.
Мебелировката бе модерна, по-светла и по-весела, отколкото в другите апартаменти. На кушетката бе оставена небрежно една китара.
На етажа на Палмари Фернан Барийар още не се бе прибрал. Отвори му около тридесетгодишна, възруса и добре сложена жена, която си тананикаше някаква песен.
— Виж ти! Срещала съм ви вече по стълбата. Какво продавате?
— Полиция.
— Днешния случай ли разследвате?
— Откъде знаете, че се е случило нещо?
— Вашите колеги здравата се бяха разприказвали! Достатъчно беше да открехна вратата, за да чуя приказките им. Между другото, странен начин имат да говорят за мъртвец, особено онези, които изнасяха трупа, те се смееха и се шегуваха.
— Познавахте ли Манюел Палмари?
— Никога не съм го виждала, но ми се е случвало да го чуя да реве.
— Да реве? Какво искате да кажете?
— Сигурно не е било лесно да се живее с него. Разбирам го, защото портиерката ми е казвала, че бил инвалид. Понякога изпадаше в такава ярост!…
— Спрямо Алина?
— Алина ли се казва тя? Интересна личност във всеки случай. В началото, когато я срещнех по стълбата, й кимвах за добър ден, но тя ме гледаше, сякаш съм прозрачна. От кой вид жени е тя? Женени ли бяха? Тя ли го е убила?
— В колко часа мъжът ви започва работа?
— Зависи. Няма установени часове като чиновник в учреждение.
— Връща ли се за обяд?
— Рядко, понеже повече е из крайните квартали или в предградията. Той е търговски представител.
— Знам. Кога излезе тази сутрин?
— Не зная, защото много рано отидох на пазар.
— Какво наричате „много рано“?
— Към осем часа. Когато се върнах в девет и половина, той не беше вече тук.
— Не срещнахте ли съседката си из магазините?
— Не, вероятно не пазаруваме от едни и същи места?
— Отдавна ли сте омъжена?
— От осем години.
Десетки и десетки въпроси и толкова отговори, които се запечатваха в паметта на Мегре. И в този куп от сведения само някои, може би само едно щеше в даден момент да придобие някакъв смисъл.
Барманът си беше вкъщи, тъй като от шест часа постъпваше на работа. Прислужницата и двете деца се намираха в първата стая, превърната в помещение за игра. Едно момченце започна да стреля по комисаря, викайки:
— Бум! Бум! Вие сте убит!
Тони Паские този ден за втори път бръснеше твърдата си и гъста брада. Жена му пришиваше копче на детско панталонче.
— Кое име споменахте? Палмари? И би трябвало да го познавам?
— Той е съседът ви от долния етаж, собствено до тази сутрин ви беше съсед.
— Да не му се е случило нещо? Срещнах полицаи по стълбището и когато се прибрах в два часа и половина, жена ми ми каза, че са отнесли мъртвец.
— Никога ли не сте ходили в „Златният гвоздей“?
— Лично аз не, но ми се е случвало да изпращам там клиенти.
— Защо?
— Някои питат къде да се нахранят, в този или онзи квартал. „Златният гвоздей“ си е създал добро име. Познавах навремето главния келнер Пернел, който работеше в „Кларидж“. Разбираше си от занаята.
— Не знаете ли името на собственика на заведението?
— Никога не съм се заинтересувал.
— А не сте ли срещали жената, Алина Бош?
— Момичето с черни коси и с прилепнали по тялото рокли, което ми се е случвало да срещам по стълбището?
— Тя е собственица на къщата, в която живеете.
— За първи път чувам. Никога не съм я заговарял. А ти, Люлю?
— Не обичам този тип жени.
— Сам виждате, господин Мегре. Малко неща можем да ви кажем. Може би при друг случай ще имате повече успех.
Англичанинът отсъствуваше. На седмия етаж комисарят откри дълъг коридор, осветен от едно-единствено прозорче на покрива. Откъм двора — огромен таван, където наемателите бяха струпали стари куфари, шивашки манекени, сандъци — цял битпазар.
Откъм фасадата — един ред врати като в казарма. Той започна от тази в дъното — вратата на Йоланда, прислужницата на рентиерите от втория етаж. Тя беше отворена и Мегре забеляза прозрачна нощница върху разтуреното легло и чифт сандали на малкото чердже.
Следващата врата — на Амелия според начертания в бележника му план — беше затворена. До нея — също.
Когато почука на четвъртата, слаб глас го покани да влезе и през кафезите, които запълваха стаята, той забеляза близо до прозореца стара жена с бледо като месечина лице, седнала в кресло „Волтер“ с висока облегалка.
Той понечи да се оттегли, за да я остави в мечтателния й унес. Прекрачила границите на нормалната възраст, тя изглеждаше свързана с живота само с някаква тънка нишка и гледаше неканения гост с усмихнат, спокоен и ведър поглед.
— Влезте, добри господине. Не се плашете от птиците ми.
Не му бяха казали, че освен канарчетата живее на свобода и един огромен папагал, кацнал на люлееща се пръчка в средата на стаята. Птицата започна да крещи:
— Коко!… Мили Коко!… Гладен ли си, Коко?…
Мегре обясни, че е от полицията, че в къщата е извършено престъпление.
— Зная, добричък господине. Портиерката ми каза, когато ходих на пазар. И това ако не е глупаво, да се избиват един друг, когато животът е тъй къс! Така е и с войните. Моят баща воюва и в 1870-а и в 1914-а. Аз също преживях две войни.
— Не познавахте ли господин Палмари?
— Ни него, ни някой друг освен портиерката, която не е толкова лоша, колкото човек може да си помисли. Била е много нещастна, бедната женица. Мъжът й бил женкар, и отгоре на всичко пиел.
— Чули ли сте някой от наемателите да се качва на този етаж?
— Случва се от време на време. Идват хора да вземат или да оставят нещо на тавана. Но с моя постоянно отворен прозорец и с птиците ми, които пеят, нали разбирате?…
— Посещавате ли вашия съсед?
— Господин Жеф? Човек ще помисли, че сме на една възраст. Всъщност той е много по-млад от мен. Едва ли е минал седемдесетте. Раните му го карат да изглежда по-стар. Вие също ли го познавате? Той е глухоням и се питам дали това не е по-мъчително, отколкото да си сляп. Хората твърдят, че слепите са по-весели от глухите. Скоро ще узная дали е така. Защото погледът ми отслабва от ден на ден и аз не мога да кажа как изглеждате. Забелязвам само едно светло петно и някакви сенки. Не искате ли да седнете?
И най-накрая старецът, който при влизането на Мегре четеше някакъв детски вестник с роман в картинки. По лицето му имаше следи от шевове, един от белезите повдигаше ъгълчето на устата му — нещо, което го правеше да изглежда постоянно усмихнат.
Той носеше тъмни очила със сини стъкла. В средата на стаята — голяма маса от светло дърво бе натрупана с най-неочаквани предмети, които говореха за заниманията му през свободното време — момчешки матадор, дялани парчета дърво, стари илюстровани списания, глина, от която старецът бе изработил някакво животно, чийто вид бе трудно да се определи.
Желязното легло, както и грубото одеяло приличаха на казармени, а върху варосаните стени бяха окачени илюстровани картички с изгледи от слънчеви градове — Ница, Неапол, Истанбул…
На пода имаше купища списания.
С ръце, които въпреки възрастта му не трепереха, човекът се мъчеше да обясни, че е глух и ням, че не може да каже нищо, и Мегре на свой ред разпери ръце. Тогава неговият събеседник му даде да разбере, че е способен да чете думите по движението на устните.
— Извинете за безпокойството. Аз съм от полицията. Познавате ли случайно един от наемателите на име Палмари?
Мегре посочи с ръка пода, за да покаже, че Палмари живее отдолу, после показа четири пръста, за да уточни етажа. Старият Жеф поклати глава и комисарят му заговори за Алина.
Доколкото можа да разбере, старецът я бил срещал по стълбището. Той я описваше по забавен начин, сякаш извайваше в празното пространство тясното й лице, извивките на тънката й фигура.
Когато се намери отново на четвъртия етаж, Мегре имаше чувството, че е обиколил цял един свят. Той се чувствуваше натежал и малко меланхоличен. Смъртта на Манюел в инвалидното му кресло се образувала на повърхността на ежедневието съвсем малки вълнички — хората, които години наред бяха разделени от него само с по една стена, под или таван, дори не знаеха, че го бяха откарали под погребално покривало.
Люка не играеше на карти. Алина не беше в хола.
— Мисля, че спи.
Младият Лапоант беше дошъл, щастлив, че ще работи с шефа.
— Взех кола. Добре ли направих?
— Остана ли бира, Люка?
— Две бутилки.
— Отвори ми едната, а аз ще ти изпратя половин дузина.
Беше шест часът. Движението в Париж започваше да се задръства и един нетърпелив автомобилист въпреки правилника натискаше клаксона под прозореца на сградата.
„Златният гвоздей“ на улица „Фонтен“ беше едно нощно заведение с третокласен стриптийз и специализиран магазин за бельо, за дамско бельо, плод на пикантната фантазия, което чужденците отнасяха за спомен от веселия Париж.
Мегре и Лапоант, които бяха оставили колата на Следствената полиция на улица „Шаптал“, вървяха бавно нагоре по улицата, където съвсем различните силуети на нощния свят започваха да се смесват с обикновените хора.
Беше седем часът. Блюстителят на реда в заведението, когото всички наричаха Джо Дебелоръкия, не беше още застанал на поста си пред входа на ресторанта, в синя униформа със златни галони.
Мегре, който го търсеше с поглед, добре го познаваше. Той имаше вид на бивш панаирен боксьор, въпреки че никога не бе слагал тежките от шест до осем унции ръкавици и бе прекарал половината от четиридесетгодишния си живот на сянка — отначало като малолетен в изправителен дом, после в затвора на порции от шест месеца до две години — за глупави кражби, побоища и наранявания.
Интелигентността му беше като на десетгодишно дете и когато трябваше да се справя с някое непредвидено положение, погледът му ставаше мътен, почти умолителен, като на ученик, който не си знае урока.
Намериха го вътре, без ливрея. Той бършеше с парцал канапетата, тапицирани с жълточервеникава кожа, и щом позна комисаря, лицето му стана почти толкова изразително, колкото издялана от дърво глава.
Двамата келнери шетаха, подреждайки заведението — по масите, застлани с покривки, слагаха чинии с вензела на „Златният гвоздей“, чаши и прибори, а в средата — по два стръка цветя в тясна и висока кристална вазичка.
Лампите с розови абажури не бяха запалени, защото слънцето все още позлатяваше отсрещния тротоар.
Барманът Жюстен, по бяла риза с черна връзка, доизбърсваше чашите си, а единственият клиент — дебел мъж с червендалесто лице — пиеше ментовка, седнал на висока табуретка.
Мегре го бе виждал някъде. Лицето му бе познато, но не успя да си спомни веднага кой беше този и къде го бе срещал. Може би на конните надбягвания или тук, в това заведение, или в бюрото си в Ке дез Орфевр?
Монмартър бе пълен с хора, които, макар и преди години, бяха имали вземане-даване с него и които изчезваха за по-късо или по-дълго време било „на лечение“ във Фонтевро или Мелюн, било „сред природата“, докато ги позабравят.
— Добър вечер, господин комисар. Добър вечер, инспекторе — каза Жюстен с непринуден глас. — Ако е за вечеря, подранили сте. Какво да ви предложа?
— Бира.
— Холандска, датска, немска?
Управителят излезе безшумно от задния салон, косата му бе оредяла, лицето — бледо и леко подпухнало, с лилави торбички под очите.
Не беше нито изненадан, нито смутен, запъти се към полицаите, подаде отпуснато ръка на Мегре, ръкува се след това с Лапоант, облегна се с лакът на бара, но не седна. Оставаше му само да си сложи смокинга, за да е готов да посреща клиентите.
— Очаквах да ви видя днес. Бях даже изненадан, че не дойдохте по-рано. Какво ще кажете за това?
Той изглеждаше разтревожен или измъчен от скръб.
— Какво да кажа и за кое?
— Някой в края на краищата все пак го надхитри. Досещате ли се поне малко кой може да е свършил тая работа?
И тъй, въпреки че вестниците не бяха съобщили за смъртта на Манюел, въпреки че Алина бе останала целия ден под наблюдение и не се бе обаждала по телефона никому, в „Златният гвоздей“ знаеха новината.
Ако някой полицай от квартал Терн бе изпуснал нещо, той би се доверил само на репортер. Що се отнася до наемателите на къщата, не личеше да имат каквато и да е връзка с монмартърската среда.
— В колко часа научихте, Жан-Лу?
Управителят, който изпълняваше и службата на оберкелнер, се наричаше Жан-Лу. Полицията нямаше в какво да го упрекне. Родом от департамента Алие, той бе започнал като келнер във Виши. Бе се оженил рано, имаше семейство — синът му учеше в Медицинския факултет, а една от дъщерите му бе омъжена за собственика на един ресторант на „Шанз-Елизе“. Водеше охолен живот във вилата, която си бе построил в Шоази-льо-Роа.
— Не зная — отговори той учудено. — Защо ме питате? Предполагам, че всички са в течение?
— Вестниците не съобщиха за престъплението. Помъчете се да си спомните. Знаехте ли нещо по обяд?
— Струва ми се, че да. Клиентите ни говорят за толкова неща! Ти спомняш ли си, Жюстен?
— Не, но и на бара говореха за това.
— Кой?
Мегре се сблъскваше със закона на мълчанието. Дори ако Пернел — управителят, не беше от престъпния свят и водеше най-порядъчен живот, все пак той бе свързан с тайната чрез една част от клиентелата.
„Златният гвоздей“ не беше вече някогашната кръчма, където се срещаха едва ли не само гангстери, по отношение на които Палмари — собственикът на заведението — не чакаше много да го притиснат, за да даде някое и друго сведение на комисаря.
Ресторантът си бе спечелил богата клиентела. Тук идваха доста чужденци, а към десет-единадесет часа вечерта и красиви жени, тъй като сервираха вечеря до полунощ. Бяха му останали верни и няколко шефове на банди, но това не бяха вече младоците, готови на всякакъв риск. Те си бяха подредили вече живота, повечето имаха жени и деца.
— Бих желал да зная кой пръв ви каза и на двамата.
И Мегре „отиде на риба“, както сам се изразяваше:
— Не е ли някой си Масолети?
Той бе запомнил имената на всички наематели от сградата на улица „Акациева“.
— С какво се занимава той?
— Търгува с автомобили… Италиански автомобили…
— Не го познавам. А ти, Жюстен?
— За пръв път чувам това име.
Чувствуваше се, че и двамата са искрени.
— Виньон?
Никакво пламъче в очите им. Те поклатиха глава.
— Един учител по физкултура на име Детуш?
— Не е известен тук.
— Тони Паские?
— Познавам го — намеси се Жюстен.
— Аз също — побърза да добави Пернел. — Случвало се е да ми праща клиенти. Той е втори барман в „Кларидж“, нали? От месеци не съм го виждал.
— Не се ли е обаждал по телефона днес?
— Обажда се само когато трябва да препоръча специално някой клиент.
— Да не би вашата „горила“[5] да ви е донесла новината?
Джо Дебелоръкия, който бе чул, плю на земята в знак на отвращение и процеди през изкуствените си зъби: „И това ако не е мръсотия!“
— Джеймс Стюърт, един англичанин? И той ли не? Фернан Барийар?
При всяко име двамата мъже се мъчеха да си спомнят и отново клатеха глава.
— Кой според вас е имал интерес да премахне Палмари?
— Не за пръв път се захващат с него.
— Само че двамата, които го поръсиха с автомата, бяха очистени. И оттогава Палмари вече не излизаше от апартамента си. Кажете ми, Пернел, откога „Златният гвоздей“ смени собственика си?
Лека червенина се появи по бледото лице на управителя.
— Преди пет дни.
— И кой е настоящият собственик?
Той се поколеба само за миг. Разбираше, че Мегре знае и че няма смисъл да лъже.
— Аз.
— От кого купихте заведението?
— От Алина, естествено.
— Откога Алина е истинската собственица?
— Не си спомням датата. Има повече от две години.
— Продажбата изповядана ли е пред нотариуса?
— Всичко, както си му е редът.
— Кой е нотариусът?
— Дегриер на булевард „Перер“.
— Цената?
— Двеста хиляди.
— Нови франка, предполагам?
— Разбира се.
— Платени в брой?
— В брой. Дори ни трябваше доста време, докато изброим банкнотите.
— В чанта или в куфар ги отнесе Алина?
— Не зная. Аз си тръгнах пръв.
— Знаехте ли, че сградата на улица „Акациева“ принадлежи също на метресата на покойния Манюел?
Двамата мъже се чувствуваха все по-неудобно.
— Винаги се носят слухове за това-онова. Какво да ви кажа, господин комисар, аз съм честен човек, както и Жюстен. И двамата сме семейни. Понеже ресторантът е на Монмартър, има всякакви хора между нашите клиенти. А и законът не ни позволява да ги пъдим, освен ако не са много пияни — нещо, което рядко се случва. Човек чува всякакви истории, но предпочита да ги забрави, нали така, Жюстен?
— Точно така.
— Питам се — каза тогава тихо комисарят, — дали Алина има любовник?
Те не трепнаха — нито единият, нито другият, не казаха нито да, нито не, нещо, което донякъде изненада Мегре.
— Никога ли не се е срещала с мъже тук?
— Тя даже не се спираше в бара. Идваше право в бюрото ми на мецанина и проверяваше сметките като делова жена, преди да отнесе предполагаемата й се част.
— Не ви ли учудва, че мъж като Палмари е прехвърлил, както изглежда, на нейно име всичко, или поне голяма част от това, което е притежавал?
— Много търговци и делови мъже прехвърлят имуществото на името на жена си, опасявайки се от възможна конфискация.
— Палмари не беше женен — възрази Мегре, — а и разликата във възрастта им бе тридесет и пет години.
— И аз съм мислил за това. Знаете ли, смятам, че Манюел беше наистина особен. Той имаше абсолютно доверие в Алина. Той я обичаше. Бих се заклел, че никога не бе обичал, преди да я срещне. Той се чувствуваше непълноценен в инвалидното си кресло. Тя бе станала смисъл на живота му — единственото същество, което го свързваше с външния свят.
— А тя?
— Доколкото мога да преценя, тя също го обичаше. Това се случва и на момичета като нея. Преди да се запознае с него, бе срещала мъже, които търсят в нея само жената, без да я считат за човек, разбирате ли? Такива като Алина са по-чувствителни от честните жени към оказваното им внимание, към обичта, към перспективата за един спокоен живот.
Дебелият червендалест мъж на другия край на тезгяха си поръча още една ментовка.
— Веднага, господин Луи.
Мегре тихо попита:
— Кой е този господин Луи?
— Клиент. Не зная фамилното му име, но идва доста често да пийне една-две ментовки, разредени с вода. Предполагам, че е от квартала.
— Беше ли тук за обедния аперитив?
— Беше ли тук, Жюстен? — повтори полугласно Пернел.
— Чакайте, мисля, че да. Пита ме дали нямам някакво предвиждане за не знам кое си конно надбягване.
Господин Луи избърса потното си лице, гледайки чашата си с уморен поглед.
Мегре извади бележника си от джоба, написа няколко думи и го подаде на Лапоант.
„Проследи го, ако излезе. Среща — тук. Ако съм си отишъл, обади се по телефона вкъщи.“
— Кажете ми, Пернел, докато още не сте много зает, ще имате ли нещо против да се качим за малко на мецанина?
Това бе покана, която един управител на ресторант не би могъл да откаже.
— Оттук…
Той беше дюстабанлия и вървеше като паток, както повечето келнери на известна възраст. Стълбата беше тясна и тъмна. Нямаше и помен от лукса и комфорта на ресторанта. Пернел извади от джоба си връзка ключове, отвори една врата, боядисана в кафяво, и те се озоваха в малка стаичка, която гледаше към двора.
Бюрото бе отрупано с фактури, реклами, два телефона, перодръжки, моливи и бланки. По етажерките от светло дърво бяха подредени зелени папки, а на отсрещната стена се виждаха снимки в рамка на госпожа Пернел с двайсет-трийсет години по-млада, на около двайсетгодишно момче и на младо момиче, навело замечтано глава, подпряло с ръка брадичката си.
— Седнете, Пернел, и ме слушайте добре. Да играем открито и двамата, а?
— Аз винаги съм играл честно.
— Вие знаете, че не е така, че не можете да си го позволите — иначе нямаше да бъдете собственик на „Златният гвоздей“. За да ви предразположа, ще ви направя едно откритие, което сега вече е без значение за заинтересования. Когато Манюел купи това, което тогава бе само една кръчма, преди двайсет години, аз идвах понякога тук да пийна една чашка, сутрин, когато бях почти сигурен, че ще го намеря сам. Случвало се е той да ми се обади по телефона или да ми направи дискретно посещение в Ке дез Орфевр.
— Доносник? — прошепна управителят, без много да се изненада.
— Досещал ли сте се за това?
— Не зная. Може би. Предполагам, че това е причината, поради която стреляха по него преди три години?
— Възможно е. Само че Манюел беше хитрец и ако при случай ми даваше сведения за някоя дребна риба, самият той се занимаваше с едри сделки, за които внимаваше да не пророни нито дума.
— Не искате ли да поръчам да ни качат бутилка шампанско.
— Това е почти единственото питие, което не ме изкушава.
— Една бира?
— Засега нищо.
Пернел видимо се измъчваше.
— Манюел беше твърде умен — продължи Мегре, без да престава да гледа събеседника си в очите. — Толкова умен, че никога не съм могъл да открия каквото и да е доказателство срещу него. Той знаеше, че ми е известна поне голяма част от истината. Не си даваше труд да отрича. Гледаше ме спокойно, с лека насмешка и когато това станеше необходимо, издаваше някой от съучастниците си.
— Не разбирам.
— Напротив.
— Какво искате да кажете? Никога не съм работил за Манюел освен като оберкелнер, а след това управител.
— Обаче още на обяд вие знаехте за случилото се. Както казахте, човек чува много неща в бара или ресторанта. Какво мислите вие, Пернел, за кражбите на скъпоценности?
— Това, което разправят вестниците: младоци, които учат занаята и които в края на краищата биват залавяни.
— Не.
— Говори се за един от старите, който стоял наблизо в момента на кражбите, за всеки случай.
— По-нататък?
— Нищо, кълна ви се, че не зная нищо повече.
— Добре! Тогава аз ще ви разправя повече, като съм убеден, че няма да ви науча на нищо ново. Какво рискуват главно крадците на скъпоценности?
— Да бъдат пипнати.
— Как?
— При продажбата на стоката.
— Хубаво! Май че почвате да се досещате. Всички скъпоценни камъни с известна стойност имат, така да се каже, своя самоличност и са познати на хората от занаята. Щом бъде извършена кражба, описанието на скъпоценностите се разпраща не само във Франция, но и в чужбина. Един укривател, ако крадците познават такъв, не би дал повече от десет-петнайсет на сто от стойността на плячката. Почти винаги, когато той пусне след година-две камъните в обращение, полицията ще ги идентифицира и ще тръгне по обратен път към източника. Така ли е?
— Предполагам, че е така. Вие имате повече опит от мен.
— Обаче от няколко години насам периодично изчезват скъпоценности вследствие на обири с „горе ръцете!“ или разбиване на витрини, без някога да сме им открили следите. Какво предполага това?
— Откъде да знам?
— Хайде, Пернел. Човек не работи във вашия бранш трийсет-четирийсет години, без да помирише меда, дори и да не е бръкнал в делвата.
— Не съм от толкова дълго време в Монмартър.
— Първата предпазна мярка е не само да се извадят камъните от едно бижу, но и да се преобразят, нещо, което изисква помощта на някой специалист по сечене и шлифоване на диаманти. Познавате ли вие такъв?
— Не.
— Малко хора ги познават по простата причина, че те са малко на брой не само във Франция, но и в целия свят. Те не са повече от петдесетина в Париж и всички или почти всички са в квартала Маре, около улица „Фран Буржуа“, и представляват малко, твърде затворено общество. Освен това посредниците, търговците на скъпоценни камъни и големите бижутери ги държат под око.
— Не бях помислил за това.
— Шегувате се!
На вратата се почука. Беше барманът, който подаде едно листче на Мегре.
— Донесоха това за вас.
— Кой?
— Прислужникът от магазина за цигари на ъгъла.
Лапоант бе написал с молив на лист от бележник.
„Влезе в телефонната кабина. През стъклото видях, че избира Етоал 42–39. Последната цифра несигурна. После седна в ъгъла и зачете вестник. Оставам.“
— Позволявате ли да си послужа с един от двата ви телефона? Всъщност, защо имате две линии?
— Само една е. Вторият апарат е свързан само с ресторанта.
— Ало! Справки? Тук комисар Мегре от К. П. Бих желал да знам по спешност кой абонат има телефонен пост Етоал 42–39. Последната цифра е съмнителна. Бъдете любезна да ми позвъните тук.
— Сега — каза той на Пернел — ще пия с удоволствие чаша бира. — Сигурен ли сте, че не знаете за господин Луи повечко, отколкото ми казахте?
Пернел се колебаеше, даваше си сметка, че работата става сериозна.
— Лично аз не го познавам. Виждам го в бара. Случва се аз да го обслужа в отсъствието на Жюстен и да разменя с него няколко думи за времето.
— Никога ли не е с компания?
— Рядко. Няколко пъти съм го виждал с младежи и дори съм се питал дали не е педераст.
— Не знаете нито фамилното му име, нито адреса му?
— Винаги съм чувал да го наричат господин Луи с известно почитание. Трябва да живее в квартала, понеже никога не идва с кола…
Телефонът иззвъня. Мегре вдигна слушалката.
— Комисарят Мегре? Струва ми се, че мога да ви дам сведението, което поискахте — казваше старшата на служба „Справки“. — Етоал 42–39 прекрати абонамента си преди шест месеца поради заминаване в чужбина. Абонатът, чийто номер е 42–38, се казва Фернан Барийар и живее…
Комисарят знаеше останалото. Търговският представител на луксозни опаковки, който живееше на същата площадка с Палмари!
— Благодаря ви, госпожице.
— Не искате ли предшествуващите номера?
— За всеки случай…
И имената, и адресите му бяха непознати. Мегре стана тежко, схванат от горещината и от уморителния ден.
— Помислете върху това, което ви казах. Пернел. Сега, когато започвате работа за ваша сметка и сте начело на заведение, което върви добре, би било жалко да имате неприятности, нали? Нещо ми подсказва, че не след дълго пак ще се видим с вас. Един съвет: не говорете много по телефона или иначе за разговора, който току-що водихме. Впрочем луксозните опаковки не ви ли подсказват нещо?
Новият собственик на „Златният гвоздей“ го погледна с непресторена изненада.
— Не разбирам.
— Някои картонажни работилници се специализират в изработването на кутии и пликчета за шоколади, бонбони и т.н. А в това „и тъй нататък“ могат да се включат и кутийките, които в бижутерията заместват скъпите едновремешни скринчета за накити.
Той слезе по тъмната и мръсна стълба, прекоси ресторанта, където сега имаше една двойка в ъгъла и четирима пийнали мъже, които вечеряха на една маса.
Мегре тръгна нагоре по улицата и мина покрай кръчмичката тютюнопродавница, забеляза Лапоант, седнал благоприлично пред аперитива си, и в един ъгъл господин Луи, който четеше вечерен вестник. И двамата се престориха, че не го забелязват, а след минута комисарят се качи в едно такси.
— До ъгъла на улица „Акациева“ и улица „Триумфалната арка“.
Небето стана огненочервено, оцветявайки лицата на минувачите.
Отникъде не полъхваше и Мегре усещаше ризата си залепнала за тялото. По пътя той изглеждаше задрямал, а може би наистина бе дремнал, тъй като думите на шофьора го стреснаха:
— Пристигнахме, шефе.
Той вдигна глава, за да разгледа отдолу нагоре сградата от червени тухли с бели каменни рамки на прозорците, строена навярно към 1910 г. Асансьорът го остави на четвъртия етаж и той замалко не позвъни по навик на вратата отляво.
Пред вратата отдясно трябваше да почака известно време и най-после му отвори пак русата жена, която бе разпитвал следобеда, с пълна уста и салфетка в ръка.
— Пак ли вие! — рече тя без яд, но с изненада. — Седнали сме с мъжа ми да вечеряме.
— Бих желал да му кажа две думи.
— Влезте.
Гостната приличаше на хола в отсрещния апартамент, но не толкова луксозна, с по-обикновен килим. След това се влизаше не в стаята, наричана у Палмари кажиби, а в буржоазна трапезария, обзаведена със селски мебели.
— Това е комисарят Мегре, Фернан.
Един четиридесетгодишен мъж с тъмни мустаци стана от стола си също с кърпа за ядене в ръка. Той бе по риза, с развързана връзка и разкопчана яка.
— Голяма чест е за мен — каза той тихо, поглеждайки ту жена си, ту посетителя.
— Комисарят вече идва днес следобед. Не остана време да ти спомена за това. Той обиколи къщата заради умрелия наемател, звънейки на всяка врата.
— Довършете вечерята си — каза Мегре. — Не бързам.
На масата имаше телешко печено и юфка с домати. Съпрузите седнаха на масата с известно стеснение, а комисарят се настани на края на масата.
— Нали ще пийнете чаша вино?
Шишето с бяло вино, току-що донесено от хладилника, бе изпотено и Мегре не устоя. И не сгреши, защото ставаше дума за едно леко сансерско винце, едновременно тънко и дъхаво, което положително не беше купено от бакалина.
Настана неловко мълчание, когато Барийар и жена му започнаха отново да се хранят под разсеяния поглед на госта си.
— Всичко, което успях да му кажа, бе, че ние не познаваме този Палмари. Що се отнася до мен, аз никога не съм го виждала, а до тази сутрин не знаех и името му. А по отношение на жената…
Мъжът й бе хубав човек, слаб и мускулест, който сигурно имаше успех сред жените, а мустаците му подчертаваха чувствените устни и безупречните зъби, които той откриваше и при най-леката усмивка.
— А ти познаваш ли го?
— Не. Но остави комисаря да говори. Слушам ви, господин Мегре.
У него се усещаше лека ирония, едва прикрита нападателност. Това бе мъжкар, сигурен в себе си, готов да се бие, който не се съмнява нито в чара, нито в силата си.
— Довършете първо яденето си. Голяма обиколка ли направихте днес?
— Квартала на люляците.
— С кола?
— С колата си, разбира се. Имам „Пежо 404“, от която съм много доволен и ми придава тежест. В моя занаят това е важно.
— Предполагам, че носите със себе си куфар с мостри?
— Разбира се, както и всички колеги.
— Ще ви помоля да ми го покажете, след като изядете десерта си.
— Доста неочаквано любопитство, не намирате ли?
— Зависи от каква гледна точка изхожда човек.
— Мога ли да ви попитам дали сте изявили подобен род желания по другите етажи на къщата?
— Не още, господин Барийар. Добавям, че вие имате право да не изпълните молбата ми и тогава ще се обадя по телефона на един твърде симпатичен съдия-следовател, който ще ми изпрати по разносвача заповед за обиск, а при нужда — заповед за задържане. Може би предпочитате да продължим този разговор в бюрото ми в Ке дез Орфевр?
Мегре не пропусна да забележи доста явната противоположност в държането на двамата съпрузи. Жената отвори учудено очи, изненадана от внезапния обрат в тона на разговора, от неочакваното за нея настръхване на двамата мъже. Тя сложи ръка върху ръката на мъжа си и запита:
— Какво става, Фернан?
— Нищо, моето момиче. Не се безпокой. След малко комисарят Мегре ще ми се извини. Когато полицията се намери пред престъпление, което надвишава възможностите й, започва да нервничи.
— Госпожо, вас ли търсиха по телефона преди по-малко от час.
Тя се обърна към мъжа си, сякаш да го попита какво да отговори, но той не я погледна и приличаше на човек, който иска да премери силата на комисаря, мъчейки се да отгатне какво всъщност цели той с въпроса си.
— Аз имах телефонен разговор, а не тя.
— С някой приятел?
— С един клиент.
— Някой търговец на шоколад? Някой сладкар? Или дрогерист? Това е вашата клиентела, нали?
— Доста добре сте осведомен.
— Освен ако не се касае за някой бижутер? Мога ли да ви помоля, господин Барийар, да ми кажете името му?
— Признавам си, че не го запомних, тъй като сделката не ме интересуваше.
— Така ли? Клиент, който ви търси след работно време! Какво собствено искаше той от вас?
— Сегашните цени на стоката.
— Отдавна ли познавате господин Луи?
Ударът попадна в целта. Красивият Фернан се намръщи и даже жена му забеляза, че изведнъж той престана да бъде така самоуверен.
— Не познавам господин Луи. А сега, ако считате за необходимо да продължим този разговор, да минем в кабинета ми. По принцип не намесвам жените в деловата работа.
— Всички?
— Моята, ако искате по-точно. Нали можем да те оставим, мила?
Той го заведе в съседната стая, по размери почти същата като кажибито на Палмари, подредена доста комфортно. Тъй като прозорците гледаха към двора, там беше по-тъмно, отколкото в другите стаи, и Барийар запали лампите.
— Седнете, ако държите на това, и щом като наистина се налага, аз ви слушам.
— Преди малко казахте нещо много забавно.
— Моля ви да вярвате, че нямам никакво намерение да ви забавлявам. Намислили сме с жена ми да отидем довечера на кино, а вие ще ни накарате да изпуснем началото на филма. Какво смешно казах всъщност?
— Че по принцип не намесвате жените в деловата работа.
— Не само аз съм такъв в това отношение.
— Пак ще поговорим за това след малко. Що се отнася до госпожа Барийар, във всеки случай склонен съм на драго сърце да ви вярвам. Отдавна ли сте женен?
— От осем години.
— Същото ли занятие упражнявахте тогава, както днес?
— Почти.
— Разликата?
— Занимавах се с производството в една картонажна във Фонг-не-су-Боа.
— В тази сграда ли живеехте?
— Живеех в малка вила, във Фонтие.
— Да видим куфара с мострите.
Той бе оставен на паркета, вляво от вратата, и Барийар с неудоволствие го вдигна на бюрото.
— Ключа?
— Не е заключен.
Мегре го отвори и както очакваше, всред луксозните кутии, почти всички украсени с вкус, намери и от кутийките, в които бижутерите опаковат часовници и накити.
— Колко бижутерски магазина посетихте днес?
— Не зная. Три или четири. Часовникарите и бижутерите представляват само част от клиентелата ни.
— Водите ли бележки за търговските къщи, които посещавате?
За втори път лицето на Фернан Барийар нервно потръпна.
— Не съм по душа нито счетоводител, нито статистик. Задоволявам се да записвам поръчките.
— И, естествено, пазите копие от поръчките, предадени вече на вашата фирма?
— Може би други постъпват така. Аз се доверявам на шефовете си и гледам да се обременявам с колкото е възможно по-малко книжнина.
— Така че невъзможно ви е да ми представите списък на клиентите си?
— Наистина ми е невъзможно.
— За коя фирма работите?
— „Жело и Син“, на авеню „Гоблен“.
— Тяхното счетоводство сигурно се води по-добре от вашето и утре сутринта ще ги посетя.
— Бихте ли желали най-сетне да ми кажете какво целите с всичко това?
— Един въпрос най-напред. Вие поддържате, че никога не намесвате жените в деловата си работа, нали?
Барийар, който палеше цигара, вдигна рамене.
— Даже ако тази жена се казва Алина и живее срещу вас?
— Не знаех, че се казва Алина.
— Но веднага разбрахте за кого говоря.
— Има само един апартамент срещу нашия, доколкото знам, и само една жена в този апартамент. Случвало ми се е да я срещам по стълбището, да пътувам в асансьора с нея, да я поздравя със сваляне на шапка, но не си спомням да съм я заговарял. Освен да съм продумвал. „Минете, моля…“, когато е трябвало да й държа отворена вратата на асансьора.
— Жена ви в течение ли е?
— В течение на какво?
— На всичко. На търговията ви. На различните ви дейности. На връзките ви с господин Луи.
— Казах ви, че не познавам този господин Луи.
— И все пак само преди час той ви предупреди по телефона, че водя следствие на улица „Фонтен“, и ви предаде отчасти разговора ми с управителя на „Златният гвоздей“ и бармана.
— Какво искате да ви кажа?
— Нищо. Както виждате, аз говоря. Има случаи, в които е по-добре да се играе открито и да се свалят картите пред противника. Можех да изчакам да срещна шефовете ви, да разпитам счетоводителя на авеню „Гоблен“. Те не могат от днес до утре да подправят счетоводните си книги, за да ви избавят от беда. А вие много добре знаете какво ще открия.
— Имена, адреси и цифри. Еди-колко си „Помпадур“ по сто и петдесет франка дузината, еди-колко си…
— Еди-колко си кутийки за бижута по толкова франка за дузина или сто.
— И какво от това?
— Представете си, господин Барийар, че от своя страна притежавам списък на бижутерийните магазини в Париж и предградията, които години наред са били обект на едри кражби било чрез „горе ръцете!“, било за по-бързо чрез счупване на витрината с автомобилна щанга. Започвате ли да разбирате? Аз съм почти сигурен, че в списъка на вашите клиенти, който фирмата „Жело и Син“ ще ми достави, ще намеря горе-долу всички имена от моя списък.
— Дори и да е така, какво от това? Като се има предвид, че аз посещавам повечето от тукашните бижутерии, освен големите фирми, които използуват кутии от кожа, естествено е…
— Не мисля, че такова ще бъде мнението на съдия-следователя, натоварен със случая „Палмари“.
— Защото съседът ми по етаж се е занимавал с бижута?
— Посвоему. А от три години насам, откакто е инвалид, с посредничеството на една жена.
— Затова ли ме питахте преди малко дали…
— Точно затова. А сега ви питам дали сте любовник на Алина Бош и от колко време?
Това стана инстинктивно. Мъжът неволно хвърли поглед към вратата, после, стъпвайки тихо, отиде да я открехне, за да се увери, че жена му не подслушва.
— Ако ми бяхте казали това в столовата, мисля, че щях да ви разбия мутрата. Вие нямате, пък и никой няма право да сее подозрения в едно семейство.
— Вие не ми отговорихте.
— Отговарям ви: не.
— И все още не познавате господин Луи?
— И не познавам никакъв господин Луи.
— Може ли?
Мегре протегна ръка към телефона, набра номера на отсрещния апартамент и позна гласа на Люка.
— Какво прави твоята клиентка?
— Известно време спа, после се реши да хапне резен шунка и едно яйце. Става нервна, крачи из стаите гледа ме с убийствен поглед всеки път, когато мине край мен.
— Не се ли е опитвала да се обажда по телефона?
— Не. Наблюдавам я внимателно.
— Никой ли не е идвал?
— Никой.
— Благодаря. Ще бъда при нея след няколко минути. А докато дойда, моля те да се обадиш в Ке дез Орф-вр да ни изпратят още един човек. Да, тук. Знам, че Бонфис с долу. Искам и втори човек, комуто ще предадеш следното поръчение: първо, да вземе кола. Второ, да я гарира пред входа и да не го изпуска от очи. Трябва да се проследи — ако същият си намисли да излиза сам или с жена си, — на име Фернан Барийар, търговски представител, който живее в апартамента срещу този, където се намираш ти. Да, у него съм. Да свържат телефона му с подслушвателната уредба. Отличителни белези на Барийар: около четиридесетгодишен, метър и седемдесет и пет, буйна тъмна коса, тънки тъмни мустачки, известна елегантност — от типа мъже, които се харесват на жените. Собствената му жена в случай че го придружава, е по-млада от него с десетина години, руса, апетитна, по-скоро пълничка. Оставам тук, докато нашият инспектор дойде долу. Доскоро виждане, старче.
Докато той говореше, търговският пътник го гледаше със злоба.
— Предполагам — попита го почти с меден глас Мегре, — че все още нямате нищо да ми кажете?
— Абсолютно нищо.
— На моя инспектор му трябват десетина минути, за да дойде тук. Възнамерявам да ви правя компания, докато чакам.
— Както обичате.
Барийар седна в едно кожено кресло, взе някакво илюстровано списание от ниската масичка и се престори, че е погълнат от четивото си. А Мегре стана и се зае да изследва стаята подробно, четейки заглавията на книгите в библиотеката, повдигайки преспапието от някакви книжа, надничайки в чекмеджетата на бюрото.
Това бяха дълги минути за търговския представител. Вдигайки от време на време очи от списанието, той поглеждаше към този тромав и спокоен мъж е непроницаемо лице, който като че ли изпълваше кабинета с едрото си тяло, смазваше го с тежестта си.
От време на време комисарят изваждаше джобния си часовник — той не бе могъл да свикне с ръчните часовници и пазеше като скъп спомен от баща си златния хронометър с двоен капак.
— Още четири минути, господин Барийар.
Последният се стараеше да не мърда много, но ръцете му започваха да издават нетърпението му.
— Три минути.
Той се сдържаше все по-трудно и по-трудно.
— Готово! Пожелавам ви лека нощ, очаквайки следващата ни среща, която ще бъде, надявам се, също така сърдечна като тази.
Мегре излезе от кабинета и в трапезарията видя младата жена със зачервени очи.
— Мъжът ми не е направил нищо лошо, нали, господин комисар?
— Него трябва да попитате, мила госпожо. Заради вас бих желал това да е така.
— Въпреки външния си вид той е много нежен и грижлив. Понякога бързо кипва, такъв му е темпераментът, но винаги пръв съжалява за избухванията си.
— Лека нощ, госпожо.
С тревожен поглед тя го изпрати до вратата и го видя да се запътва не към асансьора, а към отсрещната врата.
Алина, която отвори вратата, бе с опънати нерви, с втренчен и изострен поглед, подчертан от дълбоките сенки под очите. Мегре беше по-спокоен от всеки друг път. Докато прекоси площадката на стълбището, той бе имал време да си придаде добродушното изражение, което инспекторите му познаваха добре, но което не можеше да ги заблуди.
— Не исках да напусна сградата, без да съм ви пожелал една колкото е възможно по-лека нощ.
Люка, седнал в едно кресло, остави на килима илюстрованото списание, което четеше, и стана лениво. Не бе трудно да се отгатне, че между двамата, затворени от толкова часове в този апартамент, в който им предстоеше да стоят до сутринта, не цареше сърдечност.
— Не смятате ли, Алина, че ще направите по-добре да си легнете? Не ви липсваха вълнения днес. Страхувам се, че и утрешният ден ще бъде също така мъчителен, ако не и повече. Нямате ли във вашата аптечка нещо сънотворно или успокоително?
Тя го наблюдаваше с твърд поглед, търсейки да проникне до дъното на мислите му, беснеейки, че не намира у комисаря слабо място, за което да се залови.
— Колкото до мен, доста неща научих от сутринта досега, но трябва да направя някои справки, преди да ви съобщя какво съм открил. Всъщност едва тази вечер се запознах с един доста любопитен мъж, който е ваш съсед по етаж. Първоначално се излъгах в него, вземайки го за обикновен представител на кутии за сладкарски и шоколадени изделия. Оказа се, че дейността му е много по-широка и обхваща в частност бижутерските среди.
Той не бързаше и замислено пълнеше лулата си.
— Поради всичко това още не съм вечерял. Надявам се, че господин Луи е имал търпение да ме почака в „Златният гвоздей“ и че ще можем да вечеряме заедно.
Пак мълчание. Както винаги, той натъпкваше лулата си с показалец, като прибираше отстрани тютюна, и накрая драсна клечка кибрит, докато Алина следеше прекалено грижливите му и бавни движения с нарастващо нетърпение.
— Хубав мъж е тоя Фернан Барийар. Бих се учудил, ако се задоволява с една жена, още повече че собствената му жена ми изглежда доста невзрачна за него. Какво мислите вие за това?
— Не го познавам.
— Разбира се, собственицата на една къща не може да познава отблизо всичките си наематели. При това питам се, дали тази къща е единствената, която притежавате? Утре ще узная това от нотариуса Дегриер, с когото имам среща. Тази афера е толкова сложна, Алина, че на моменти имам чувството, че губя почва под краката си. За всеки случай поставих човек долу, ако на Барийар му се прище да поизлезе. Колкото до телефона му, занапред и той като вашия е свързан с уредба за подслушване. Вие виждате колко любезно ви предупреждавам. Несъмнено нямате нищо да ми кажете?
Със стиснати устни, с отсечени машинални крачки тя се отправи към спалнята и тръшна вратата след себе си.
— Вярно ли е, шефе, всичко, което току-що казахте?
— Горе-долу. Лека нощ. Гледай да не заспиш. Приготви си толкова силно кафе, колкото ще ти бъде необходимо, и ако се случи нещо, каквото и да е то, обади ми се по телефона на булевард „Ришар Льоноар“. Не зная в колко часа ще се прибера, но твърдо съм решил да поспя.
Вместо да вземе асансьора, той заслиза бавно по стълбата и като минаваше покрай всяка врата, си представяше живота на наемателите. Някои гледаха телевизия и в много апартаменти се чуваха същите гласове, същата музика. Тропането на крака у Мейбл Тъплър показваше, че една-две двойки танцуват.
Инспектор Лагрюм дремеше на волана в една полицейска кола и Мегре разсеяно му стисна ръка.
— Без кола ли сте, шефе?
— Ще намеря такси на Авенюто на Великата армия. Получи ли нарежданията?
— Да се проследи оня човек — Фернан Барийар.
Мегре бе загубил онази лекота, която усещаше, като се събуди сутринта в трептящия от слънчева светлина апартамент или когато, застанал на платформата на автобуса, се опиваше от картините на парижкото ежедневие, оцветени като в детски албум.
Хората имаха манията да го разпитват за методите му. Някои се смятаха даже способни да ги анализират и той ги наблюдаваше с насмешливо любопитство, защото те знаеха повече от него, който най-често импровизираше, воден от инстинкта си.
Префектът положително не би одобрил това, което инстинктът диктуваше на комисаря този ден, а и дребният съдия-следовател въпреки възхищението си сигурно също би се намръщил.
Преди да разпита Фернан Барийар например, Мегре би трябвало да събере колкото може повече сведения за него, да състави досие, да има подръка датите, които бе сигурен, че ще намери у „Жело и Син“, уточненията, които евентуално щеше да му даде нотариусът Дегриер.
Той бе предпочел да събуди безпокойството на търговския представител, съзнателно да го накара да бъде нащрек, без да се крие от него тъкмо обратното! — нещо по отношение на наблюдението, под което бе поставен.
За момент бе помислил да не казва нищо на Алина, за да я изненада на другия ден, като я срещне очи с очи със съседа й по етаж, и да наблюдава реакциите й.
В края на краищата той бе играл обратната игра и сега тя вече знаеше, че той е открил връзката между нея и представителя на картонени кутии.
И той, и тя бяха поставени под надзор — не можеха нито да се срещнат, нито да се свържат по телефона. Невъзможно им бе също така да излязат от сградата, без да бъдат проследени.
Щяха ли при тези условия да спят спокойно? Мегре бе постъпил по същия начин и с господин Луи, даде му да разбере, че занапред постъпките му ще бъдат следени от полицията.
Беше още невъзможно да се установят връзките между тези три лица. Единственото общо нещо беше тревогата, която Мегре се стараеше да засили колкото е възможно повече у всеки един от тях.
— В „Златният гвоздей“, на улица „Фонтен“.
И там той бе играл с открити или почти открити карти. И без това трябваше да вечеря някъде, защо да не избере ресторанта, чийто собственик дълго време бе Палмари, преди да го прехвърли на името на Алина и после да го преотстъпи на Пернел.
Голямото оживление, което завари, влизайки в заведението, го изненада. Почти всички маси бяха заети, чуваше се глъчка, от време на време избухваше женски смях, а на метър от тавана димът от пурите и цигарите образуваше гъст, почти непроницаем облак.
В розовата светлина на лампите той забеляза на една маса господин Луи, седнал срещу хубаво младо момиче, докато Лапоант скучайте на бара пред чаша цитронада.
С професионална усмивка Пернел сновеше от клиент на клиент, ръкуваше се, навеждаше се, за да разправи някоя весела историйка, или да вземе поръчката, която предаваше на някой от келнерите.
Две жени, кацнали на високите столчета на бара, изразходваха запасите си от кокетство пред младия Лапоант, който стеснително се стараеше да гледа на друга страна.
При влизането на Мегре една от тях се наведе към приятелката си, сигурно да й пошепне: „Тоя е полицай!“
Така че, когато комисарят отиде при инспектора, госпожиците загубиха всякакъв интерес към него.
— Вечеря ли?
— Изядох един сандвич в кафенето, където той стоя повече от час. После се върна тук и дочака тази млада жена за вечеря.
— Не си ли преуморен?
— Не.
— Бих желал да продължиш да го следиш. Когато се прибере у тях, обади се по телефона в службата да те сменят. По същия начин ще постъпиш, ако отиде у момичето, което е възможно, или ако я заведе на хотел. Ще направиш по-добре да хапнеш нещо с мен.
— Една бира, господин Мегре?
— Късничко е, Жюстен. Взел съм си бирената дажба за днес.
Той направи знак на Пернел, който им намери една масичка, осветена от позлатена лампа с копринен абажур.
— Тази вечер ви препоръчвам паела. Първо може да започнете с банички със сирене, както ги правят в Ница. С тях — леко бяло вино „Тавел“, освен ако не предпочитате ароматичното „Пуйи“.
— Добре, нека бъде паела и „Тавел“.
— За двама?
Той потвърди с кимане и по време на вечерята изглеждаше зает само с яденето и с хубавото ароматно вино. От своя страна господин Луи се преструваше, че не го интересува нищо друго освен приятелката му, която все пак се обърна два-три пъти да погледне полицаите — сигурно го питаше за тях.
— Колкото повече го гледам — въздъхна комисарят, — все повече се убеждавам, че го познавам отнякъде. И то отдавна, може би отпреди десет години, може би от повече. Възможно е да е имал работа с мен, когато е бил млад и слаб, но сега е напълнял и това ме обърква.
При плащането на сметката Пернел се наведе с чисто професионален вид, намирайки време да прошепне на ухото на Мегре:
— Сетих се за една подробност, след като си бяхте отишли. Преди известно време се носеше слух, че Палмари бил собственик на хотел на улица „Етоал“. Тогава в тоя хотел се даваха стаи на час — хотел „Бюсиер“, „Бесиер“ или нещо подобно.
Мегре плати и се престори, че не придава значение на това съобщение.
— Отивам да видя този хотел, Лапоант — каза той тихо след малко. — Не вярвам да се забавя много. Желая ти успех.
Господин Луи го проследи с поглед до вратата. Мегре повика минаващото такси и десет минути по-късно слезе близо до хотел „Бюсиер“ разположен на по-малко от сто метра от полицейския комисариат нещо, което не пречеше на две-три момичета да се мъдрят на тротоара със съвсем очевидни намерения.
— Ще дойдеш ли?
Той направи знак, че няма да отиде с момичето, влезе и намери нощния пазач зад гишето, отделящо коридора от малко помещение, в което се виждаха бюро, табло за ключове и походно легло.
— За цяла нощ ли? Сам ли сте? Нямате ли багаж? В такъв случай ще трябва да платите предварително. Трийсет франка и двайсет на сто за прислугата.
Човекът тикна книгата за посетители към комисаря.
— Име, адрес, номер на паспорта или на личната карта.
Ако Мегре водеше момиче със себе си, щеше да избегне тези формалности. След клопката, която му бяха устроили преди две седмици и която за малко не му струва преждевременно пенсиониране, той предпочиташе да не се компрометира.
Той записа името си, адреса, номера на личната карта, но не посочи професията си. Подадоха му ключ и небръснатият пазач натисна електрически звънец, който иззвъня горе.
На първия етаж го посрещна не камериерка, а мъж по риза и бяла престилка. Той взе ключа и отегчено погледна номера му.
— Стая 42. Последвайте ме.
В хотела нямаше асансьор, което обясняваше лошото настроение на прислужника. Често нощният персонал във второкласните и третокласни заведения е съставен от не твърде блестящи представители на човешкия род, измежду които без много мъка човек би могъл да подбере достатъчен типаж за някое средновековно разбойническо сборище.
Тук прислужникът куцаше, носът му бе крив, а мръсният жълт цвят на лицето му издаваше болния му черен дроб.
— Ох, тези стълби! Аман от стълби! — мърмореше той на себе си. — Курвенски бардак!
На четвъртия етаж той тръгна по тесен коридор и спря пред номер 42.
— Това е вашата стая. Ще ви донеса кърпи за лице и за ръце.
Наистина, в стаите липсваха кърпи — стара хитрина, за да се подсети посетителят да даде бакшиш освен двадесетте на сто за обслужване.
След това прислужникът си даде вид, че проверява дали не липсва нещо друго, и накрая погледът му спря на петдесетфранковата банкнота, която Мегре държеше изразително с два пръста.
— Искате да кажете, че са за мен?
Погледът му стана недоверчив, но въпреки това очите му светнаха.
— Да не би да искате някое хубаво момиче? Не намерихте ли долу онова, което търсите?
— Затворете за момент вратата.
— Слушайте, надявам се, че нямате задни мисли! Чудна работа, струва ми се, че познавам отнякъде лицето ви.
— Може би познавате някой, който прилича на мен? Винаги нощем ли работите?
— Не съм нощен. Сега работя нощем през седмица, защото трябва да ходя на лечение в диспансера.
— Значи случва ви се да работите денем, така че познавате редовните клиенти?
— Някои познавам, други само минават случайно.
Малките му зачервени очички сновяха от банкнотата към лицето на комисаря и бръчката, която се появи на челото му, издаваше мъчително усилие да разсъждава.
— Бих искал да знам дали познавате тази жена. — Мегре извади от джоба си снимка на Алина Бош, която бе поръчал да направят преди няколко месеца, без тя да знае това.
— Питам се, дали й се случва да идва тук, придружена от един мъж?
Слугата бегло погледна снимката и челото му се сбърчи още повече.
— Подигравате ли се с мен?
— Защо?
— Защото това е снимка на собственицата на хотела. Поне доколкото ми е известно.
— Често ли я виждате?
— Във всеки случай никога нощем. Случва ми се да я зърна, когато съм дневна смяна.
— Тя има ли си стая в хотела?
— Стая и хол, на първия етаж.
— Но не ги използува често?
— Повтарям ви, че не знам. Понякога я виждаме, понякога — не. Не е наша работа и не ни плащат, за да я наблюдаваме какво прави.
— Не знаете ли къде живее?
— Откъде ще знам?
— А името й?
— Чувал съм управителката да я нарича госпожа Бош.
— Когато дойде в хотела, дълго ли остава?
— Няма как да се разбере поради витата стълба, която свързва стаята на управителката с апартамента на първия етаж.
— Може ли да се слезе от този апартамент по стълбището за наемателите?
— Разбира се.
— Вземете тази банкнота. Тя е ваша.
— Вие от полицията ли сте?
— Може би.
— Я кажете, вие да не сте случайно комисарят Мегре? Ненапразно ми се струваше, че познавам отнякъде лицето ви. Надявам се, че няма да създадете неприятности на съдържателката, защото в такъв случай рискувам и аз да си навлека беля.
— Обещавам ви, че няма да бъдете замесен.
Втора банкнота се бе появила като по чудо в ръката на комисаря.
— За точен и искрен отговор на един въпрос.
— Да чуем най-напред въпроса.
— Когато госпожа Бош, както я наричате, е в хотела, среща ли се с някой друг освен е управителката?
— Тя не се занимава с персонала, ако това искате да кажете.
— Не искам да кажа това. Тя може да приема в апартамента си външни хора, които няма да се качат непременно по витата стълба, а биха използували главния вход…
Банкнотата видимо изкушаваше човека не по-малко от първата. А и Мегре пресече набързо двоуменията му с пряк въпрос:
— Как изглежда той?
— Само съм го зървал понякога, почти винаги следобед. Той е по-млад и по-слаб от вас.
— Черноок? С тънки черни мустаци? Хубавец?
Слугата потвърди, кимайки с глава.
— Носи ли куфар?
— В повечето случаи — да. Наема все една и съща стая на първия етаж номер седем, която е най-близко до апартамента, но никога не прекарва нощта там.
Банкнотата смени притежателя си. Слугата я мушна чевръсто в джоба си, но не излезе веднага, питайки се може би дали няма да има трети въпрос, който ще му донесе нови петдесет франка.
— Благодаря. Обещавам ви да не ви намесвам. Отивам си след няколко минути.
В този момент навън се разнесе звън и прислужникът излезе живо от стаята, провиквайки се:
— Ида!
— Не ти ли беше много горещо? — безпокоеше се госпожа Мегре. — Надявам се, че си намерил време да обядваш и да вечеряш и че този път не си се задоволил със сандвичи.
— Ядох прекрасна паела в „Златният гвоздей“. Какво обядвах, вече забравих. Всъщност бях в едно овернско бистро заедно с един чудат дребен съдия-следовател.
Той се мъчеше да заспи — лицата, които бяха изпълвали изминалия ден, се явяваха отново пред очите му и най-отпред едрото, почти гротескно, странно сгърчено туловище на Палмари, паднало до подвижното му кресло.
За съдията Анслен той бе само жертвата, сложила начало на едно следствие, което щеше да го занимава няколко седмици. Но Мегре познаваше Манюел в различните етапи от живота му и въпреки че се намираха от двете страни на бариерата, между двамата мъже се бяха установили тънки, трудно определими връзки.
Можеше ли да се каже, че комисарят уважава бившия собственик на „Златният гвоздей“? Думата уважение изглеждаше пресилена. Преценявайки човека Манюел без предразсъдъци, опитният полицай въпреки всичко не можеше да не храни към него известна почит.
По същия начин още от началото той изпитваше някакво любопитство към Алина, която упражняваше върху него непреодолимо обаяние. Той се мъчеше да я разбере, понякога мислеше, че е успял, но веднага след това преценката, която бе направил, му се струваше отново неубедителна.
Най-после той навлезе в смътния свят на границата между будуването и съня и силуетите на хората, за които мислеше, се замъглиха, мисълта му загуби яснотата и точността си.
На дъното на всичко стоеше страхът. По време на дежурството често бе разисквал на тази тема с доктор Пардон, който също имаше опит по отношение на хората и изводите му се доближаваха до неговите.
Всички се страхуват. Стараем се да разсеем страха на малките деца с приказки за добрата фея, а почти веднага след това, още от училищната скамейка, детето се страхува да покаже на родителите си бележника, в който има лоши бележки.
Страхът от водата. Страхът от огъня. Страхът от животните. Страхът от тъмнината.
Страхът на петнадесет или шестнадесетгодишните да не сбъркат в избора на бъдещето си, да не пропаднат в живота си.
В унеса, в който се намираше, всички тези страхове оживяваха и се сливаха като нотите на неясна и трагична симфония: спотаените страхове, които човек влачи докрай със себе си, силните страхове, които го карат да вика, страховете, на които се надсмиваме, след като са минали, страхът от злополука, от болести, от полиция, страхът от хората, от това, което казват, от това, което мислят, от погледите, които пътем спират върху нас.
Преди малко, приковал поглед в банкнотата между пръстите на комисаря, болнавият камериер от хотел „Бюсиер“ бе раздвоен между страха от уволнение и изкушението. След това и появата на втората банкнота бе предизвикала същото раздвоение на чувствата.
Дали от все същия страх Пернел, станал съвсем отскоро собственик на „Златният гвоздей“, бе дошъл да подшушне на ухото на комисаря адреса на улица „Етоал“? Страх, че и занапред ще си има неприятности с полицията, страх да не затворят заведението му, позовавайки се на някой неясен правилник.
А господин Луи, не се ли страхуваше и той? Досега бе стоял в сянка, без никаква видима връзка с Манюел и Алина. Но ето че и той бе забелязал следствената полиция по петите си, а човек на неговата възраст, който живее в Монмартър, не може да не разбере какво означава това.
Кой от двамата се страхуваше повече в този момент — Алина или Фернан Барийар?
Сутринта никой още не подозираше някаква връзка между двата апартамента на четвъртия етаж. Госпожа Барийар се наслаждаваше весело на живота, без да си задава излишни въпроси, като всяка дребнобуржоазна домакиня, която гледа доколкото може всичко вкъщи да е наред.
Дали Алина се бе решила да си легне? Люка стоеше неотлъчно в апартамента й спокоен, решителен. Нищо не би го накарало да мръдне оттам. Тя не можеше нито да излезе, нито да се обади някому по телефона. Изведнъж бе останала сама със себе си, откъсната от останалия свят.
Не би ли предпочела тя да бъде отведена в Ке дез Орфевр, където би могла да протестира, да изисква присъствието на избран от нея адвокат?
Официално погледнато, полицията се намираше в дома й, за да я закриля.
Две врати и една площадка я отделяха от мъжа, когото тя бе приемала в тайния си апартамент в хотел „Бюсиер“.
Палмари беше ли в течение на тези срещи? И той месеци наред бе живял със съзнанието, че полицията следи дома му, че телефонът му е свързан с уредбата за подслушване, а отгоре на всичко беше и инвалид.
Но въпреки това той бе продължил дейността си, управлявайки хората си с посредничеството на Алина.
Това бе последната мисъл на Мегре, преди да потъне в истински сън: Алина… Манюел… Алина го наричаше „папа“… Тя, която се държеше насмешливо и предизвикателно с всички, ставаше нежна, когато бе със стария каид, и го бранеше като тигрица…
Алина… Манюел…
Алина… Фернан…
Липсваше някой. Съзнанието на Мегре не беше вече достатъчно ясно, за да си спомни кой липсваше на тази проверка. Едно от колелцата на машината. Беше говорил за това някому, може би на съдията? Важно колелце, свързано с диамантите.
Алина… Манюел… Фернан… Манюел отпада, тъй като е мъртъв… Алина… Фернан…
Всеки в клетката си, те се въртяха, очаквайки следващия ход на Мегре.
Когато той се събуди, госпожа Мегре отвори широко прозореца и му поднесе чаша кафе.
— Добре ли спа?
— Не зная. Сънувах много, но не си спомням какво.
Същото слънце като предния ден, същият свеж въздух, същото ведро небе, веселият цвъртеж на птичките, ободряващите шумове и миризми от улицата.
Разликата бе в Мегре, който този път не участвуваше в радостната песен на започващия ден.
— Изглеждаш уморен.
— Чака ме тежък и отговорен ден.
Тя разбра това още вечерта, когато той се прибра, но не искаше да го разпитва.
— Сложи панамения си сив костюм. По-лек е от другия.
Чу ли я той? Изяде машинално закуската си, изпи две чаши черно кафе, без да го опита на вкус. Не си тананикаше под душа, облече се разсеяно, забрави да попита какво ще има за обяд. Единственият му въпрос беше:
— Вчерашният омар всъщност хубав ли беше?
— Остана колкото за една салата.
— Искаш ли да ми повикаш такси?
Нямаше автобус тази сутрин, нито платформа, от която погледът му да поглъща цветните картинки на парижкото ежедневие.
— Ке дез Орфевр!
Първо — там.
— Свържете ме с Фернан Барийар… „Етоал“ 42-38… Ало! Госпожа Барийар?… Тук комисарят Мегре… Ако обичате, повикайте мъжа си на телефона… Да, чакам…
Ръката му машинално прелистваше докладите, натрупани върху писалището.
— Ало! Барийар?… Аз съм, пак аз… Вчера забравих да ви помоля да останете тази сутрин, а вероятно и целия ден вкъщи… Знам!… Знам!… Няма значение! Клиентите ви ще почакат… Не, нямам никаква представа в колко часа ще ви видя…
Докладната записка на Люка беше само лична бележка до комисаря — служебният му доклад щеше да бъде направен по-късно.
„Нищо важно за отбелязване. Тя се разхожда из апартамента до два часа сутринта и на няколко пъти, когато минаваше близо до мен, се питах дали няма да ми издере лицето с нокти. Най-после се затвори в стаята си и след около половин час не чух вече никакъв шум. В осем часа, когато Жарви ме смени, тя, изглежда, още спеше. Ще се обадя по телефона в службата към единадесет часа, за да знам дали имате нужда от мен.“
В доклада на Лапоант нямаше нищо що-годе интересно. Беше го предал по телефона в три часа сутринта.
„Да се предаде на комисаря Мегре. Господин Луи и приятелката му останаха до единайсет и половина в «Златният гвоздей». Момичето се казва Луиза Пегас, по прякор Люлю Торпилата, с което име се представя към края на програмата в «Зелената топка» — заведение за стриптийз на улица «Пигал».
Господин Луи я придружи и там. Последвах го и заех маса близо до неговата. След като мина през вратата за актьорите, Люлю се появи отново на сцената, а когато номерът й свърши, отиде на бара и заедно с другарките си започна да подканя клиентите да увеличат консумацията.
Господин Луи не мръдна от мястото си — не се е обаждал по телефона, не е напускал нито за момент салона.
Малко преди три часа Люлю дойде да му пошепне нещо на ухото. Той поиска шапката си и един след друг ние излязохме да чакаме на тротоара. Люлю дойде бързо. Двойката се отправи пеша към един съмнителен хотел на площад «Сен Жорж» — хотел «Скуеър».
Разпитах нощния вратар. Луиза Пегас живее в този хотел от няколко месеца. Често се прибира, придружена от някой мъж, рядко един и същ. За втори или трети път господин Луи влиза с нея в стаята й. Обаждам се от една кръчма, която скоро ще затворят. Продължавам да ги следя.“
— Жанвие! Къде е Жанвие! Не е ли дошъл?
— В тоалетната е, господин комисар.
Жанвие влезе.
— Изпрати човек пред хотел „Скуеър“ на площад „Сен Жорж“ да смени Лапоант, който сигурно е капнал от умора. Ако няма да съобщи нещо ново, да върви да спи и да телефонира надвечер. Възможно е по това време да имам нужда от него.
Едва му остана време да отиде на доклад, където въпреки бързането пристигна последен. Някои му хвърлиха съучастнически погледи, защото лицето му имаше израза, който приемаше във важни дни — упорит, с войнствено вирната лула, тъй силно стисната между зъбите, че му се бе случвало да счупи ебонитовия й наконечник.
— Извинете ме, господин директоре.
Той не чуваше нищо от това, което разправяха около него. Когато дойде неговият ред, задоволи се да промърмори:
— Продължавам да разследвам смъртта на Манюел Палмари. Ако всичко върви добре, надявам се едновременно с този случай да разкрия и организацията на крадците на скъпоценности.
— Продължавате да държите на старото си предположение! От колко време подозирате Палмари?
— От много години, вярно е.
Нови доклади го очакваха в кабинета му, по-специално заключенията на Гастин-Ренет и на съдебния лекар. И трите куршума, засегнали Манюел, един от които бе заседнал в облегалката на креслото, са били наистина изстреляни от пистолета „Смит и Уесън“ на Палмари.
— Женвие! Ела за малко.
Той му даде нареждания как да организира смените на постовете на улица „Акациева“.
Малко след това Мегре отвори остъклената врата, която позволяваше да се мине от Следствената полиция направо в Съдебната палата. Трябваше да изкачи два етажа, преди да открие кабинета на съдията Анслен, почти на самия таван.
Помещението беше едно от неремонтираните, които се запазваха за новодошлите; и съдията бе принуден да трупа книжата си направо на пода и да държи лампите запалени през целия ден.
Като видя Мегре, пълничкият съдия потри ръце.
— Свободен сте за малко — каза той на секретаря си. — Седнете, драги комисаре. Нетърпелив съм да науча докъде сте стигнали.
Мегре му изложи накратко дейността си от предния ден и докладите, които получи сутринта.
— Вие се надявате, че всички тези откъслечни данни ще образуват в края на краищата едно свързано цяло?
— Всяко лице, замесено в тази афера, се страхува. Всеки един от тях в този момент е изолиран от другите, без да има възможност да се свърже с тях…
— Разбирам! Разбирам! Много хитро! Но, от друга страна — немного редно. Аз не бих могъл да постъпя по същия начин, но започвам да разбирам тактиката ви. Какво ще предприемете сега?
— Най-напред ще се отбия на улица „Ла Файет“, където всяка сутрин в едно бистро и на тротоара пред него става пазарът на диаманти. Познавам там няколко търговци на скъпоценни камъни. Това е място, което често ми се е случвало да посещавам. След това ще отида да направя справките — сещате се къде, нали? — в картонажната работилница на Жело.
— Накратко казано, ако съм разбрал добре, работата стои така.
И съдията с хитър поглед се зае да разглоби механизма на аферата — нещо, което показваше, че бе прекарал част от нощта в изучаване на преписката.
— Предполагам, че считате Палмари за ръководител на организацията. В бара си на Монмартър той се е запознавал години наред с престъпници от всички възрасти, които са се срещали там. Старото поколение полека-лека се е пръснало из цяла Франция, запазвайки все пак връзките си. Казано с други думи, Палмари е знаел кому да се обади по телефона и е могъл да си осигури двама или трима души, които са му трябвали за един или друг обир. Така ли е?
Мегре потвърди. Възбудата, обзела съдията, го забавляваше.
— Дори и откъснат от света след злополуката, нищо не му е попречило да направлява хората си благодарение посредничеството на Алина Бош. Веднага след ресторанта е купил и сградата, в която живееше с нея, и сега аз се питам дали не е имал определена цел, постъпвайки така?
— Това му е позволявало между другото да се освобождава от някои наематели, когато му е трябвал свободен апартамент.
— За Барийар например. Твърде удобно е, когато човек се намира под надзора на полицията, да си има съучастник, който живее на същия етаж. Считате ли Барийар способен да преработва скъпоценни камъни и да ги пласира?
— Да ги пласира — да. Да ги преработва — не, тъй като това е един от най-тънките занаяти изобщо. Барийар е посочвал бижутерийните витрини, които са си стрували труда да бъдат ограбени — нещо твърде лесно, като се има предвид професията му. Чрез посредничеството на Алина, която периодично се изплъзваше от наблюдението ни, за да отиде в хотел „Бюсиер“…
— То обяснява покупката на хотела и освен това, представлява добро капиталовложение…
— Помощниците идват от провинцията за ден-два. Алина или може би Барийар ги изчакват на уреченото място и прибират скъпоценностите. Най-често извършителите на обира си заминават необезпокоявани, без дори да знаят за чия сметка са работили, с което се обяснява и фактът, че няколкото заловени от нас престъпници не можаха да ни кажат нищо.
— И така, в цялата работа някой липсва.
— Точно така. Човекът, който преработва диамантите.
— На добър час, Мегре. Позволявате да ви наричам така, нали? Наричайте ме Анслен.
Комисарят отговори, усмихвайки се:
— Ще се опитам. Като се имат предвид отношенията ми със следователите и по-специално с един от тях — съдията Комелио, страхувам се, че няма да мога още от първия път. Дотогава лека работа, господин съдия. Ще ви държа в течение.
Когато Мегре се обади от бюрото си в картонажната на авеню „Гоблен“, на телефона беше Жело-син.
— Не, не, господин Жело. Няма за какво да се тревожите. Става дума да се извърши обикновена проверка, която няма да навреди на доброто име на фирмата ви. Казвате, че Фернан Барийар е отличен търговски представител, и аз ви вярвам. Просто бих желал да зная за наше сведение кои са бижутерите, които са му давали поръчки през последните две години. Предполагам, че не е трудно за вашето счетоводство да ми даде този списък, който ще дойда да взема към обяд. Не се страхувайте. Ние умеем да бъдем дискретни.
В стаята на инспекторите той се взира дълго в заобикалящите го лица и в края на краищата, както обикновено, се спря на Жанвие.
— С нещо важно ли си зает в момента?
— Не, шефе. Тъкмо довършвам един доклад, който може да чака. Вечната бумащина.
— Вземи си шапката и ела с мен.
Мегре принадлежеше към поколението, от което мнозина мразеха да карат кола. Той се страхуваше от всичко, което отвлича вниманието, от мъглявите размишления, в които лесно изпадаше, когато водеше следствие.
— Спри на улица „Ла Файет“ и улица „Каде“…
Правило е в полицията, когато ще се върши нещо важно, да бъдат винаги по двама. Ако Лапоант не беше с него вечерта в „Златният гвоздей“, той нямаше да може да проследи господин Луи и сигурно щеше да изгуби много дни, преди да се заинтересува от заниманията на Барийар.
— Ще потърся място за колата и ще ви настигна.
Също като Мегре, Жанвие познаваше пазара за скъпоценни камъни. Но повечето парижани, включително и тези, които всяка сутрин минават по улица „Ла Файет“, дори не подозират, че скромните люде, облечени като дребни чиновници, които на групи разговарят по тротоара и около масите на бирарията, носят в джобовете си редки камъни, струващи цели състояния.
Тези скъпоценни камъни минават в малки пликчета от ръка на ръка, без да има нужда покупко-продажбите да бъдат придружени в момента със съответните разписки.
В този затворен свят, където всички се познават, цари доверие.
— Здравейте, Бернщайн!
Мегре стисна ръката на висок слаб мъж, който се отдели от двамата си събеседници, прибирайки в джоба си, като най-обикновено писмо, пликче диаманти.
— Здравейте, комисаре. Пак ли някоя кражба на бижута?
— Не е имало от една седмица насам.
— Все още ли не сте намерили човека, когото търсите? Поне двайсет пъти съм говорил за това с колегите си. И те също познават всички, които обработват диаманти в Париж. Както ви бях казал, те не са много и аз съм готов да гарантирам за всеки. Нито един от тях не би рискувал да преработва дори съмнителни камъни, та камо ли крадени. Тези хора имат нюх, повярвайте ми! Ще пиете ли една бира с мен?
— С удоволствие, щом моят инспектор пресече улицата.
— Виж ти! Жанвие. Дошли сте с подкрепление значи?
Те се настаниха на една маса, докато около тях посредниците разискваха прави. От време на време някой изваждаше от джоба си часовникарска лупа, за да разгледа предложения камък.
— Преди войната двата главни центъра на обработка на диаманти бяха Анверс и Амстердам.
— Любопитно е, че повечето хора от занаята, по причини, които никога не съм успял да открия, бяха и все още са родом от балтийските страни — литовци или естонци. В Анверс им бяха издали лични карти като на чужденци, а преди настъплението на немците избягаха в Роайан, а оттам в Съединените щати. Когато войната свърши, американците се опитаха всячески да ги задържат. Успяха да привлекат едва една десета, защото тези хора страдаха от носталгия. На връщане обаче някои от тях се оставиха да бъдат прелъстени от Париж. Ще ги намерите в кварталите Маре и Сент Антоан. Всеки от тях е известен, има, така да се каже, своето родословно дърво, защото това е занаят, който се предава от баща на син и си има своите тайни.
Изведнъж погледът на Мегре беше станал празен, сякаш вече не го слушаше.
— Чакайте! Вие казахте, че…
Той се бе върнал към една дума от разказа на Бернщайн, която го бе поразила.
— Какво ви смущава в това, което казах?
— Момент! Настъплението на немците… Бягащите от Анверс секачи на камъни… Съединените щати… Едни останали там… А защо по време на бягството някои да не са останали във Франция?
— Възможно е. Но тъй като почти всички са били евреи, вероятно е да са измрели по концентрационните лагери или в крематориумите.
— Освен ако…
Внезапно комисарят стана.
— Да вървим, Жанвие. Къде е колата ти? Довиждане, Бернщайн, извинете ме. Би трябвало по-рано да се сетя за това…
И Мегре се отдалечи, проправяйки си с бързи крачки път сред навалицата по тротоара.
Жанвие гледаше право пред себе си, стиснал по-здраво от обикновено волана на малката черна кола, сдържайки желанието си да погледне лицето на Мегре, който седеше до него. По едно време той отвори уста да зададе въпроса, който пареше устните му, но успя да се овладее и да премълчи.
Въпреки че дълго бе работил с комисаря, въпреки стотици следствия, в които му бе сътрудничил, това, което в този момент виждаше да става с Мегре, неизменно му правеше все същото силно впечатление.
Предния ден Мегре се бе впуснал в тази афера с радостно настървение, измъкваше от сянката нови действуващи лица, обръщаше ги, преобръщаше ги в дебелите си лапи, както котка играе с мишка, поставяйки ги след това отново на местата им в ъгъла. Изпращаше наляво и надясно инспекторите си, като че ли без да има какъвто и да е план, надявайки се, че от това все ще излезе нещо.
И изведнъж той бе престанал да играе. Жанвие виждаше до себе си друг човек, някаква човешка маса, на която никой вече не можеше да въздействува — монолитна каменна статуя, която почти го плашеше.
Към обяд булевардите и улиците на Париж напомняха истински фойерверк в юлската горещина — навсякъде се виждаха пръски светлина: тя бликаше от покривите със сиви плочи, от розовите тухли, от стъклата на прозорците, където цъфтеше червено мушкато; тя шуртеше от разноцветните каросерии на автомобилите — от синьото, от зеленото, от жълтото, от клаксоните, от гласовете, от скърцането на спирачките, от звънците, от пронизителната свирка на полицая.
Като че ли в тази симфония от багри и звуци черната кола бе някакъв съпротивляващ се остров на мълчанието и неподвижността, като че ли самият Мегре бе безучастна скала — положително той нито чуваше, нито виждаше нещо около себе си. Дори не забеляза, че бяха стигнали пред къщата на улица „Акациева“.
— Стигнахме, шефе.
Той слезе тежко от колата, станала твърде тясна за него, огледа с празен поглед познатата му вече улица, после вдигна глава към къщата с вид на човек, който ще я купува — цялата, с етажите и хората, които живееха в нея.
Той си позволи да загуби още малко време, за да изпразни лулата си на тротоара, очуквайки я о тока на обувката си, да я натъпче отново и да я запали.
Жанвие не го попита дали да го придружи, нито заговори Жанен, който наблюдаваше къщата и много се учуди защо шефът се държи така, сякаш не го познава.
В следващия момент Мегре се втурна към асансьора, последван от инспектора. Вместо да натисне бутона за четвъртия етаж, комисарят избра петия, откъдето с бързи крачки се отправи към таванските стаи.
Той зави наляво, спря пред вратата на глухонемия и знаейки, че няма да получи отговор, натисна дръжката. Вратата се отвори. Мансардата на фламандеца бе празна.
Комисарят дръпна завесата на дрешника, като за малко не я изтръгна от корниза й, и огледа набързо няколкото поизносени костюма, които висяха на закачалките.
Погледът му фотографираше всеки ъгъл на стаята. След това слезе отново на долния етаж, поколеба се за миг и се втурна отново към асансьора, който го свали на партера.
Портиерката беше в стаята си, с обувка на десния крак и пантоф на левия.
— Знаете ли дали Клаес е излизал тази сутрин?
Напрегнатият вид на комисаря стресна жената.
— Не. Още не е слизал.
— Не сте ли напускали портиерната?
— Не, даже не съм чистила стълбите. Съседката свърши вместо мен тази работа, защото пак ме хванаха болките.
— Не е ли излизал през нощта?
— Никой не е излизал. Отварях само на наемателите, които се прибираха. Пък и вие си имате инспектор навън и той ще потвърди това.
Мегре мислеше усилено, упорито — както казваше Жанвие, наблюдавайки шефа си в подобни състояния.
— Кажете ми… Всеки наемател разполага, ако правилно съм разбрал, с малко таванско помещение…
— Точно така. И всеки може да наеме освен това една слугинска стая.
— Не ви питам за това. А зимниците?
— Преди войната имаше само два големи зимника и всеки сам се разправяше с подреждането ма въглищата в някой ъгъл. През войната, когато агирацигът стана скъп като чер хайвер, избухнаха разправии — всички твърдяха, че техният куп намалява. Затова тогавашният собственик направи прегради с врати и катинари.
— Така че сега всеки наемател си има отделен зимник.
— Да.
— Клаес също ли?
— Не. Той хем е наемател, хем не е, тъй като заема една от слугинските стаи.
— А двамата Барийар?
— Естествено.
— Имате ли ключове от зимниците?
— Не. Току-що ви казах, че се заключват с катинари. Всеки наемател си държи ключа у себе си.
— Можете ли да ги виждате оттук, когато слизат в зимника?
— Оттук — не. Стълбата за зимника се намира срещу задното стълбище, там, в дъното. Достатъчно е да бутнете вратата, на която няма надпис и изтривалка.
Мегре взе отново асансьора. Той гледаше втренчено в очите на Жанвие, без да продума. Вместо да позвъни у Барийар, той нетърпеливо задумка с юмрук по вратата. Госпожа Барийар, облечена в кретонена рокля, отвори с ужасено лице.
— Къде е мъжът ви?
— В кабинета си. Оплаква се, че сте му попречили да отиде на работа.
— Повикайте го.
Зад остъклената врата се появи силуетът на Барийар, още по пижама и халат. Въпреки усилията си той изглеждаше по-зле от предната вечер, увереността му бе намаляла.
— Вземете ключа от зимника.
— Но…
— Направете каквото ви казвам.
Всичко това изглеждаше недействително, като че ли се извършваше в света на сънищата или по-скоро на кошмарите. Изведнъж взаимоотношенията между тези същества не бяха вече същите. Сякаш всяко едно от тях се намираше вече в състояние на шок, сякаш думите, постъпките и погледите им бяха променили значението си.
— Минете пред мен.
Той го наблъска в асансьора и като стигнаха на партера, сухо заповяда:
— В зимника.
Колкото Барийар ставаше по-несигурен, толкова Мегре ставаше по-суров.
— Тази ли е вратата?
— Да.
Една-единствена много слаба крушка осветяваше бялата стена и някога номерираните врати, чиито номера се бяха изтрили, а на олющената боя личаха издраскани неприлични рисунки.
— Колко ключа отварят този катинар?
— Аз притежавам само един.
— Кой би могъл да притежава друг?
— Откъде да знам?
— Никому ли не сте давали ключ?
— Не.
— Само вие и жена ви ли използувате този зимник?
— Не сме го използували от години.
— Отворете!
Ръцете на търговския пътник трепереха и тук видът му бе по-чудноват и смешен, по-жалък, отколкото на буржоазния фон на апартамента му.
— Какво чакате? Отваряйте!
Вратата се открехна на петнайсетина сантиметра и спря.
— Усещам някакво съпротивление.
— Натиснете по-силно. Помогнете си с рамо, ако трябва.
Смаян, Жанвие гледаше Мегре, разбирайки внезапно, че комисарят бе очаквал тоя развой на нещата — но откога?
— Поддава малко.
Изведнъж се показа висящ крак. Вратата продължаваше да се отваря, показа се вторият крак. Тялото висеше, босите крака се люлееха на около петдесетина сантиметра от пръстения под.
Беше старият Клаес, по риза и вехт панталон.
— Сложи му белезниците, Жанвие.
Погледът на инспектора се премести от обесения към Барийар. Последният, виждайки белезниците, започна да протестира:
— За момент, моля!
Но непроницаемият поглед на Мегре го притискаше и той престана да се съпротивява.
— Иди повикай Жанен от улицата. Безполезно е вече да стои навън.
Както и на тавана, и тук Мегре огледа тясното продълговато помещение и се чувствуваше как всяка подробност се запечатва в паметта му завинаги. Той опипа с пръст инструментите, които извади от една чанта, после като че погали разсеяно тежката метална маса, закрепена в пода.
— Ти ще останеш тук, Жанен, докато дойдат нашите хора. Не пускай никого да влиза. Дори и колегите ти. И ти самият не пипай нищо. Разбрано?
— Разбрано, шефе.
— Да вървим!
Той погледна Барийар, който тръгна към изхода като някакъв манекен — съвсем различен, откакто двете му ръце бяха вързани отзад.
Те не взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж по задното стълбище, без да срещнат някого. Госпожа Барийар беше в кухнята и като видя мъжа си с белезници на китките, извика:
— Господин Мегре!
— След малко, госпожо. Първо трябва да се обадя по телефона.
И без да се занимава с другите, той влезе в кабинета на Барийар, който миришеше на цигарени угарки, и избра номера на съдията Анслен.
— Ало!… Да, тук е Мегре. Аз съм глупак, драги ми съдия. И се чувствувам отговорен за смъртта на един човек. Да, нов труп. Къде ли? На улица „Акациева“, разбира се. Трябваше да се сетя още в началото. Занимавах се с какво ли не, вместо да се заема с единствената важна следа. И най-лошото е, че от години насам този трети елемент, ако мога така да се изразя, ме преследваше. Простете ми, че в този момент не ви давам подробности. Има обесен човек в зимника. Лекарят с положителност ще открие, че той не се е обесил сам, че е бил мъртъв или ранен, когато са му окачили въжето на шията. Стар човек. Мога ли да ви помоля да направите така, че прокуратурата да не бърза твърде много? Имам много работа на четвъртия етаж и предпочитам да не бъда безпокоен, преди да съм получил някакъв резултат. Не мога да кажа колко време ще трае това. До скоро виждане. Уви, не. Няма да обядваме днес при нашия симпатичен оверняк.
След малко от другия край на жицата се обади старият му другар Моерс, специалист от службата за удостоверяване на самоличността.
— Имам нужда от много грижлива работа и бих желал да няма навалица — безполезно е прокуратурата и съдия-следователят да бърникат в зимника. Ще намериш там неща, които ще те изненадат. Ще трябва може би да се изследват стените и да се разрови подът.
Той стана с въздишка от креслото на Барийар и прекоси хола, където домакинът бе седнал на стол срещу Жанвие, който пушеше цигара. Мегре влезе в кухнята и отвори хладилника.
— Може ли? — попита той госпожа Барийар.
— Кажете ми, господин комисар…
— След малко, ако нямате нищо против. Умирам от жажда. Докато той отпушваше бутилка бира, тя, едновременно покорна и ужасена, му подаде чаша.
— Вие смятате, че мъжът ми…
— Нищо не смятам. Елате с мен.
Слисана, тя го последва в кабинета, където той съвсем естествено зае мястото на Барийар.
— Седнете. Успокойте се. Вашето име е Клаес, нали?
— Да.
Тя се колебаеше, изчервявайки се.
— Момент, господин комисар. Предполагам, че това, което ме питате, е важно?
— Отсега нататък всичко е важно, госпожо. Не крия от вас, че всяка дума е от значение.
— Наистина, аз се казвам Клаес. Това е моминското ми име, вписано в личната ми карта.
— Но?…
— Не зная дали това е истинското ми име.
— Роднина ли ви е старецът, който живееше на тавана?
— Не вярвам. Не знам. Всичко това бе толкова отдавна! Тогава съм била съвсем малко момиче.
— За кое време говорите?
— За бомбардировката в Дуе, когато бягахме от немците. Помня влакове, все влакове, от които слизахме, за да залегнем на чакъла до линията. Жени с окървавени бебета на ръце. Мъже с ленти на ръкавите, които тичаха насам-натам, и влакът пак тръгваше. И най-после експлозията, която приличаше на края на света.
— На колко години бяхте тогава?
— Може би на четири. Малко над или малко под четири, знам ли?
— Откъде идва името Клаес?
— Предполагам, че това е фамилното ми име. Изглежда, него съм произнесла, когато са ме питали.
— А малкото ви име?
— Мина.
— Говорехте ли по това време френски?
— Не, само фламандски. Никога не бях виждала град.
— Спомняте ли си името на селото ви?
— Не. Но защо не ми говорите за мъжа ми?
— И това ще стане, когато му дойде времето. Къде срещнахте стария човек?
— Не съм сигурна. Това, което се случи малко преди и веднага след експлозията, е останало смътно в паметта ми. Струва ми се, че вървях с някого, който ме държеше за ръка.
Мегре вдигна телефонната слушалка и поиска кметството в Дуе. Дадоха му връзка, без да го карат да чака.
— Господин кметът отсъствува — го осведоми главният секретар.
Той много се изненада, когато чу Мегре да го пита:
— На колко сте години?
— На тридесет и две.
— А кметът?
— На четиридесет и три.
— Кой беше кмет, когато дойдоха германците в 1940 година?
— Доктор Нобел. Беше кмет десет години след края на войната.
— Починал ли е?
— Не. Въпреки възрастта си още лекува болните в старата си къща на градския площад.
След три минути Мегре чу в слушалката гласа на доктор Нобел, а госпожа Барийар го наблюдаваше стъписана.
— Извинете ме, докторе. Тук комисарят Мегре от Следствената полиция. Не се касае за някой от болните ви, а за една стара случка, която би могла да хвърли светлина върху драматични събития. Нали именно гара Дуе е била бомбардирана посред бял ден в 1940 година, по време, когато там са се намирали няколко влака с бежанци, докато стотици други бежанци са чакали да бъдат извозени?
Нобел не бе забравил събитието, което бе най-яркото в неговия живот.
— Аз самият бях там, господин комисар. Това е най-ужасният спомен, който човек би могъл да запази в живота си. Всичко бе спокойно. Приемната служба се занимаваше с храната на белгийските и френските бежанци, чиито влакове щяха да потеглят на юг. Жените с кърмачета бяха събрани в чакалнята на първа класа, където им бяха раздали биберони и чисти пелени. По принцип никой нямаше право да напуска влака, но изкушението да пийнат и хапнат нещо в бюфета бе много силно. И изведнъж, в същия момент, в който завиха сирените, гарата се разтресе, стъкленият покрив на перона се пръсна на парчета, хората крещяха, без да разбират какво става. И до днес не знаем на колко вълни налетяха самолетите, ръсейки бомби и косейки с картеч. Гледката бе потресаваща и вътре, и вън пред гарата, и по коловозите: разкъсани тела, ръце, крака, ранени тичаха с див поглед, държейки с ръце гърдите и коремите си. Аз имах щастието да не бъда засегнат и се опитах да превърна чакалните в болнични зали за първа помощ. Нямахме достатъчно линейки, нито легла в болниците за всички ранени. Оперирах на място, по спешност, в напълно непригодни условия.
— Сигурно няма да си спомните един висок и слаб мъж, фламандец, цялото лице на когото, изглежда, е било разкъсано и който след това е останал глухоням?
— Защо ми говорите за него?
— Защото той именно ме интересува.
— Напротив, случаят бе такъв, че си го спомням много добре и често мисля за него. Аз се намирах на гарата като кмет, като председател на местния Червен кръст и на Бежанския комитет, и най-после като лекар. В качеството си на кмет се стараех да събера отново семействата, да удостоверя самоличността на най-тежко ранените и на загиналите — нещо, което не винаги бе лесно. Между нас казано, погребахме доста трупове, чиято самоличност и досега не е установена, в частност около половин дузина старци, които, изглежда, идваха от някой приют. По-късно напразно търсихме откъде бяха дошли. Всред суматохата и паниката в спомена ми се е запазила една група: цяло семейство — възрастен мъж, две жени, три-четири деца, буквално разкъсани на парчета от бомбите. Тъкмо до тази група видях мъжа, чиято глава бе превърната в кърваво парче месо и когото наредих да пренесат на една маса, след като открих с изненада, че нито е ослепял, нито е засегнат в жизненоважните органи. Вече не помня с колко шева трябваше да зашивам месата му. На няколко крачки стоеше едно малко момиченце, останало читаво, и наблюдаваше действията ми без видимо вълнение. Попитах го дали това не е някой от близките му — баща му или дядо му, но не зная какво ми отговори то на фламандски. Половин час след това, докато оперирах един ранен, видях същия човек вече на крак, тръгнал да излиза навън, последван от момиченцето. В безпорядъка, който цареше, гледката беше доста смайваща. Бях превързал главата му с огромен бинт и така той се разхождаше всред тълпата, като че ли без да си дава сметка, че е ранен, и без да го е грижа за хлапето, което припкаше по петите му. „Идете да ги върнете! — извиках аз на един от помощниците ми. — Той не е в състояние да си върви без допълнително лечение.“ Това е горе-долу всичко, което мога да ви кажа, господин комисар. Когато отново се сетих за него и започнах да разпитвам, казаха ми, че го видели да се навърта из развалините, около линейките. От север продължаваше да се стича потокът от най-различни коли, натоварени с мебели, семейства, дюшеци, понякога прасета и крави. Един от моите червенокръстци твърди, че забелязал някакъв висок, малко прегърбен мъж с неопределена възраст да се качва във военен камион заедно с малко момиченце, на което войниците помогнали да се покатери. По време на войната и след това, когато се опитвахме да сложим ред в този хаос, останаха няколко неизяснени случая. Защото в Холандия, Фландрия и Па дьо Кале много кметства по селата бяха разрушени или ограбени, регистрите за гражданското състояние — изгорени. Вие мислите, че сте попаднали именно на този човек?
— Почти съм сигурен в това.
— Какво е станало с него?
— Преди малко го намериха обесен, а в момента съм седнал срещу някогашното малко момиченце.
— Ще ме държите ли в течение?
— Веднага щом си изясня случая. Благодаря, докторе.
Мегре изтри лицето си с кърпа, изпразни лулата си, напълни я пак и тихо каза на събеседницата си:
— А сега разправете ми вашата история.
Тя го бе наблюдавала с разширени от безпокойство очи, гризейки ноктите си, свита на кълбо в креслото като малко момиче.
Вместо да отговори, запита с неприязън:
— Защо се отнасяте с Фернан като с престъпник и сте му сложили белезници?
— За това ще поговорим по-късно, съгласни ли сте? Засега имате най-добри изгледи да помогнете на мъжа си, като ми отговаряте откровено.
Нов въпрос се появи на устните на младата жена, въпрос, който, изглежда, тя отдавна, а може би и винаги си бе задавала:
— Луд ли беше Жеф? Жеф Клаес?
— Като луд ли се държеше?
— Не зная. Аз не мога да сравнявам детството си с никое друго, нито него — с някой друг човек.
— Започнете от Дуе.
— Камиони, бежански лагери, влакове, полицаи, които разпитват стария човек — защото за мен той изглеждаше стар — и които, като не успяваха да научат от него нищо, започваха да разпитват мене. Кои сме? От кое село идваме? Не знаех. И така отивахме по-далеч, все по-далеч, и аз съм сигурна, че един ден видях Средиземно море. Спомних си за това по-късно и предположих, че бяхме стигнали до Перпинян.
— Може би Клаес се е опитвал да премине в Испания? За да замине оттам за Съединените щати?
— Откъде можех да зная? Той вече не чуваше и не говореше. За да ме разбира, гледаше внимателно устните ми и аз трябваше да повтарям много пъти всеки въпрос.
— Защо ви водеше със себе си?
— Аз вървях с него. Мислила съм за това по-късно. Предполагам, че като съм видяла всичките си близки мъртви около мен, аз съм се уловила за първия човек до мен, който може би ми е заприличал на дядо ми.
— А как стана така, че той е взел вашето име, ако, разбира се, вашето име е наистина Клаес?
— Научих това впоследствие. Той носеше постоянно в джоба си листчета хартия и понякога пишеше върху тях няколко думи на фламандски, тъй като още не знаеше френски. Аз също не знаех. В края на краищата след няколко седмици или месеци се озовахме в Париж и той нае стая и кухня в един квартал, който никога след това не можах да открия. Не беше беден. Когато имаше нужда от пари, изваждаше изпод ризата си една-две златни монети, пришити в широк платнен пояс. Това бяха спестени пари. Дълго обикаляхме, докато се спрем на някое магазинче за бижута или стари вещи, и той влизаше плахо, ужасен от мисълта, че могат да го заловят. Разбрах причината в деня, в който задължиха евреите да носят жълти звезди. Той ми написа истинското си име на листче хартия, което след това изгори: Виктор Крулак. Той беше евреин от Литва, роден в Анверс, където като баща си и дядо си се занимавал с обработка на диаманти.
— Ходехте ли на училище?
— Да. Учениците ми се присмиваха.
— Жеф ли готвеше?
— Да, правеше много хубава скара. Не си сложи звезда. Винаги го беше страх. В участъците му правеха въртели, защото не можеше да представи документи за удостоверяване на самоличността си. Веднъж го бяха изпратили в някаква лудница, защото го вземаха за луд, но на другия ден успя да се измъкне.
— Държеше ли на вас?
— Мисля, че постъпи така, защото не искаше да ме загуби. Никога не е бил женен. Нямаше деца. Аз съм убедена, че бог ме беше изпречил на пътя му. На два пъти ни изгонваха през границата, но въпреки всичко той успяваше да се върне в Париж, намираше някоя мебелирана стая с малка кухня ту около черквата „Сакре Кьор“, ту в предградието Сент Антоан.
— Не работеше ли?
— По това време — не.
— Как прекарваше дните си?
— Скиташе, наблюдаваше хората, учеше се да чете по устните им, да разбира езика. Един ден към края на войната си дойде с фалшива лична карта, с която толкова се бе мъчил да се снабди през тези четири години. Официално той бе станал Жеф Клаес и аз бях внучката му. Заживяхме в малко по-обширно жилище недалеч от кметството, дойдоха някакви хора, за да го видят и му намерят работа. Сега не бих могла да ги позная. Аз ходех на училище. Пораснах и постъпих като продавачка в един бижутериен магазин на булевард „Бомарше“.
— Старият Жеф ли ви настани на това място?
— Да. Той работеше за разни бижутери — извършваше поправки, възстановяваше стари накити.
— Така ли се запознахте с Барийар?
— Една година по-късно. Като търговски представител, той трябваше да идва в магазина веднъж на три месеца, но започна да идва по-често и накрая ме чакаше след свършване на работния ден. Той беше красив, много весел, забавен. Обичаше живота. С него за пръв път влязох в заведение, в аперитива „Четиримата сержанти от Ла Рошел“.
— Той знаеше ли, че сте внучка на Жеф?
— Аз му казах. Разправих му нашата история. Тъй като имаше намерение да се ожени за мен, помоли ме, естествено, да го представя на дядо ми. Оженихме се и отидохме да живеем в малка частна къща във Фонтнесу-Боа, взехме и Жеф.
— Там никога ли не срещнахте Палмари?
— Бившия ни съсед? Не бих могла да кажа, след като никога не съм го виждала, откакто сме тук. Понякога Фернан канеше приятели, приятни хора, които обичаха добре да се посмеят и да си пийнат.
— А старият?
— Той прекарваше по-голямата част от времето си в бараката за сечива в дъното на градината, където Фернан му бе обзавел работилница.
— Никога в нищо ли не се усъмнихте?
— В какво е трябвало да се усъмня?
— Кажете ми, госпожо Барийар, мъжът ви има ли навик да става през нощта?
— Може да се каже, че не.
— Да е излизал от къщи нощем?
— Защо?
— Пиете ли някакъв билков чай, преди да си легнете?
— Отвара от върбинка, понякога от лайка.
— Не сте ли се събуждали последната нощ?
— Не.
— Заведете ме, моля, в банята.
Банята не беше голяма, но доста кокетно и весело подредена, облицована с жълти плочки. Над ваната беше вградена домашна аптечка. Мегре я отвори, разгледа няколко шишенца и задържа едно в ръка.
— Вие ли вземате тези хапчета?
— Дори не си спомням вече какво представляват. Стоят тук от цяла вечност. А, спомних си! Фернан страдаше от безсъние и един приятел му препоръча това лекарство.
Етикетът обаче беше нов.
— Какво има, господин комисар?
— Ами това, че предишната вечер, както и много други вечери, заедно с билковия чай, без да знаете, сте взели известно количество от това приспивателно и сте спали дълбоко. Мъжът ви се е качил на мансардата да повика Жеф и е слязъл с него в зимника.
— В зимника?
— Където има обзаведена работилница. Той го е ударил с парче оловна тръба или друг подобен предмет и след това го е обесил на тавана.
Тя извика, но не припадна, а напротив, спусна се, влезе в салона и с писклив глас се нахвърли върху мъжа си:
— Нали не е вярно, Фернан, кажи! Нали не е вярно, че си сторил това на стария Жеф?
Странно — тя отново говореше с фламандския си акцент.
Без да им даде време да се разнежат, Мегре отведе Барийар в кабинета и даде знак на Жанвие да наглежда младата жена. Предишната вечер двамата мъже се намираха й същия кабинет, но сега местата бяха разменени. Този път комисарят се бе настанил удобно във въртящото се кресло на търговския представител, а последният стоеше пред него, загубил част от предишната си язвителност.
— Това е подло — процеди той през зъби.
— Кое е подло, Барийар?
— Да се разправяте с жени. Като сте имали да задавате въпроси, не можахте ли на мен да ги зададете?
— Нямам никакви въпроси да ви задавам, защото предварително зная отговорите. И вие сте се досещали за това след нашия вчерашен разговор, щом като сте сметнали за необходимо да накарате да млъкне завинаги този, който представляваше слабата точка на вашата организация. След Палмари — Виктор Крулак, наречен Жеф Клаес. Нещастен човек с болен разсъдък, който би направил всичко, само и само да не го отделят от малкото момиче, което в деня на Страшния съд бе сложило ръката си в неговата ръка. Вие сте мерзавец, Барийар.
— Благодаря ви.
— Виждате ли, има мерзавци и мерзавци. На някои, като на Палмари например, мога да стисна ръка. Но вие, вие сте от най-долнопробния вид, от мерзавците, които човек не може да гледа в лицето, без да изпитва желание да удря или да храчи.
И наистина комисарят едва се сдържаше.
— Хайде де, удряйте! Сигурен съм, че адвокатът ми ще бъде възхитен от това.
— След няколко минути ще ви откарат в ареста и сигурно следобед, тази нощ или утре ще продължим този разговор.
— В присъствието на моя адвокат.
— Засега има една личност, на която дължа посещение, което по всяка вероятност ще трае доста дълго. Сещате се за кого става дума. От това посещение в крайна сметка ще зависи до голяма степен съдбата ви. Защото, след като Палмари бе ликвидиран, на върха на пирамидата оставате само двама — Алина и вие. Сега аз знам, че е трябвало да заминете двамата при първия удобен случай, но не преди да присвоите тихомълком богатството на Манюел. Алина… Фернан… Алина… Фернан… Когато ви изправя отново на разпит, ще знам кой от двамата е, не казвам виновният, защото и двамата сте еднакво виновни, а кой е истинският подбудител на това двойно престъпление. Ясно ли е?
Мегре повика:
— Жанвие! Отведи господина в ареста. Той има право да се облече прилично, но не го изпускай от очи нито за миг. Въоръжен ли си?
— Да, шефе.
— Долу, където сигурно вече гъмжи от полицаи, ще намериш още някого да те придружи. До скоро виждане.
Излизайки, той спря пред госпожа Барийар:
— Не ми се сърдете, Мина, за мъките, които преживявате, и за тези, които ви очакват занапред.
— Фернан ли го е убил?
— Страхувам се, че да.
— Но защо?
— Ще трябва рано или късно да свикнете с тази мисъл: защото вашият мъж е мерзавец, бедна малка госпожо. И защото в отсрещния апартамент е намерил една самка, която е негодница като него.
Той я остави обляна в сълзи и след няколко минути влезе в зимника, където прожектори бяха заместили жълтеникавата крушка. Човек би помислил, че присъствува на филмови снимки.
Всички говореха едновременно. Фотографите снимаха. Плешивият лекар искаше малко тишина и Моерс не успя да се доближи до комисаря.
Дребничкият съдия обаче се озова съвсем близо до Мегре, който го отведе навън на чист въздух.
— Чаша бира, господин съдия?
— Не бих отказал, ако успея да се промъкна.
С мъка те се провряха през тълпата. Смъртта на стария Жеф, въпреки че той бе почти непознат, не бе минала така незабелязано, както смъртта на Манюел Палмари, и пред къщата се бяха струпали минувачи, които двама униформени полицаи трудно удържаха. Репортерите тръгнаха подир Мегре.
— Тази сутрин нямам нищо за вас, деца. След три часа, в Ке дез Орфевр.
Той отведе пълния си спътник при оверняка, където бе прохладно. Постоянните клиенти вече обядваха.
— Две големи халби бира.
— Ще се върнете ли пак там, Мегре? — попита съдията, попивайки потта от лицето си. — Доколкото разбрах, открили са и продължават да намират в този зимник модерни инструменти за преработване на диаманти. Очаквахте ли това?
— Стават двайсет години, откак ги търся.
— Сериозно ли говорите?
— Напълно сериозно. Ходовете на всички други пионки ми бяха известни. Наздраве!
Той бавно изпразни чашата си и я остави на тезгяха, промърморвайки:
— Още една.
И добави със същото твърдо изражение на лицето:
— Трябваше още вчера да разбера. Как не се сетих за тази история в Дуе! Изпратих хората си във всички други посоки, но не и в правилната и когато най-после се сетих, беше много късно.
Той гледаше как съдържателят пълни втора халба бира. Дишаше тежко като човек, който се сдържа.
— Какво ще предприемете сега?
— Изпратих Барийар в ареста.
— Разпитахте ли го?
— Не, още е много рано. Имам друг да разпитвам преди него, сега, веднага.
Той гледаше през витрината къщата отсреща, по-специално познатия му прозорец на четвъртия етаж.
— Алина Бош?
— Да.
— У тях ли?
— Да.
— Няма ли да бъде по-податлива в кабинета ви?
— Тя никъде не се поддава лесно.
— Вярвате ли, че ще признае?
Мегре вдигна рамене, поколеба се дали да поръча трета бира, отказа се и подаде ръка на симпатичния дребен съдия, който го гледаше едновременно с възхищение и с известно безпокойство.
— До скоро виждане. Ще ви държа в течение.
— Може би ще обядвам тук и щом свършат отсреща, ще се върна в палатата.
Той не посмя да добави: „На добър час!“
С приведени като че ли под тежък товар рамене, Мегре пресече улицата, поглеждайки още веднъж прозореца на четвъртия етаж. Направиха му път да мине и един-единствен фотограф има досетливостта да снеме устремилия се право напред комисар.
Когато Мегре потропа шумно на вратата на апартамента, който до предния ден беше дом на Манюел Палмари, той чу вътре неравни стъпки и инспектор Жанен му отвори с вечния си вид на човек, хванат да върши нещо нередно. Жанен беше слабичко човече, което вървеше, мятайки накриво левия си крак, и приличаше на тия кучета, които сякаш постоянно очакват да ги ударят.
Дали не се страхуваше, че комисарят ще го упрекне, задето е без сако, по риза със съмнителна чистота, през чиято отворена яка се виждаха слабите му космати гърди?
Мегре едва го погледна.
— Никой ли не си е служил с телефона?
— Аз, шефе, за да кажа на жена ми…
— Обядва ли?
— Не още.
— Къде е тя?
— В кухнята.
И Мегре отново се устреми напред. Апартаментът беше в безпорядък. В кухнята, пред чиния, в която имаше не много апетитни следи от пържени яйца, Алина пушеше цигара. Тази жена не приличаше никак на наконтената и свежа Алина, на „младата госпожа“, която се грижеше за външността си от рано сутринта, за да излезе да пазарува в квартала.
Изглежда, че си бе метнала само вехтата домашна роба, прилепнала по тялото й от потта. Черните й коси не бяха сресани, по лицето й нямаше грим. Не беше се къпала и от нея лъхаше на готвено.
Не за пръв път Мегре констатираше подобно нещо. Познавал бе доста жени, кокетни и грижливо гледани, каквато бе и Алина, които само за един ден, останали сами със себе си след смъртта на съпруга или любовника, се бяха занемарявали по същия начин.
Вкусовете и държането им рязко се променяха. Започваха да се обличат по-крещящо, да говорят с груб глас, да употребяват думи, които дълго се бяха мъчили да забравят, като че ли натурата им отново се проявяваше.
— Ела!
Тя познаваше достатъчно комисаря, за да разбере, че този път играта бе сериозна. И въпреки това не побърза да стане, смачка цигарата си в мазната чиния, сложи пакетчето в джоба на пеньоара си и отиде до хладилника.
— Жаден ли сте? — запита тя след кратко колебание.
— Не.
Тя не настоя, взе за себе си бутилка коняк и една чаша от шкафа.
— Къде ще ме водите?
— Казах ти да дойдеш — със или без коняк.
Той я накара да прекоси хола и я бутна не особено любезно в кажибито на Палмари, където подвижното кресло още напомняше за присъствието на стария каид.
— Седни, легни или стой права… — измърмори комисарят, сваляйки сакото си и търсейки лулата си в джоба.
— Какво се е случило?
— Случи се това, че играта свърши. Дойде време за уреждане на сметките. Това ти е ясно, нали?
Тя бе седнала на ръба на жълтата кушетка с кръстосани крака, а трепереща й ръка се мъчеше да запали цигарата, стисната на крайчеца на устните й.
Малко я бе грижа, че се виждаше част от бедрата й. Малко го бе грижа и Мегре. Облечена или гола, минало бе времето, когато тя можеше да изкуши някой мъж.
Комисарят присъствуваше на нещо като сгромолясване. Той я бе виждал уверена в себе си, често арогантна, тя му се подиграваше с язвителен глас или го нагрубяваше с думи, които караха Манюел да се намесва.
Виждал я бе в естествената й хубост, излъчваща още онзи мирис на лекия живот на паднало момиче, който я правеше съблазнителна.
Виждал я бе обляна в сълзи — като жена с разкъсано от болка сърце или като артистка, играеща толкова добре ролята си на съкрушена жена, че той се бе хващал на играта й.
Сега виждаше само едно подгонено животно, свито на кълбо от страх, който не може да скрие, и се пита каква ще бъде съдбата му.
Мегре опипваше подвижното кресло, обръщаше се на всички страни и най-после седна на него в позата, в която тъй често бе виждал Палмари.
— Той преживя тук три години, беше пленник на този механизъм.
Мегре като че ли говореше на себе си, потърси с ръце ръчките и ги завъртя наляво и надясно.
— Само ти му беше връзка с външния свят.
Тя извърна глава смутена, че вижда в креслото на Манюел мъж със същата мощна осанка. Мегре продължаваше да говори, като че ли тя не го интересуваше.
— Той беше гангстер от старата школа, от тези, които пипат бавно, но здраво. А старите знаеха да се пазят много по-добре от днешните младоци. И преди всичко те никога не позволяваха на жените да се месят в работата им, освен когато като сутеньори ги караха да работят за тяхна сметка. Манюел се беше издигнал над този стадий. Чуваш ли?
— Чувам — измънка тя с глас на малко момиче.
— Истината е, че малко късно старият крокодил се влюби в теб като някой гимназист, влюби се в едно паднало момиче, което бе прибрал от улица „Фонтен“ пред някакъв долнопробен хотел. Той бе натрупал състояние, което би му позволило да се оттегли на брега на Марна или някъде на юг. Бедният глупак си бе въобразил, че ще може да направи от теб истинска дама. Облече те като буржоазка. Научи те да се държиш прилично. Нямаше нужда само да те учи да смяташ, защото да смяташ ти си знаела още като си се родила. Само колко нежна се показваше към него! Ах, папа! Ох, папа! Добре ли се чувствуваш, папа? Не искаш ли да отворя прозореца, папа? Не си ли жаден, папа? Една малка целувчица от твоята Алина?
Той се изправи и внезапно изрева:
— Мръснице!
Тя не се стресна, не помръдна. Знаеше, че в гнева си той бе способен да стовари върху лицето й не само ръката си, но и юмрука.
— Ти ли го подведе да припише сградите на твое име? А сметките в банката? Няма значение! Докато той е седял тук, затворен между четири стени, ти си се срещала със съучастниците му, предавала си нарежданията му, прибирала си диамантите. Все още ли нямаш нищо да кажеш?
Цигарата падна от пръстите й и с върха на пантофа си тя я смачка на килима.
— От колко време насам си любовница на този самомнителен самец Фернан? От една година, от три години или от няколко месеца? Хотелът на улица „Етоал“ е бил съвсем удобен за срещите ви. И един ден един от двама ви — Фернан или ти — е бил обзет от нетърпение. Колкото и непълноценен да беше, Манюел си оставаше як и можеше да живее още десет-петнайсет години. Приличното състояние, което бе натрупал, можеше да го изкуши да отиде да прекара старините си другаде — някъде, където ще го разхождат из градината, където ще се чувствува всред природата. Фернан ли или ти не можа да понесеш тази мисъл? Твой ред е да говориш, но побързай!
С тежки стъпки той закрачи от единия прозорец до другия, поглеждайки към улицата.
— Слушам.
— Нямам какво да кажа.
— Ти ли беше?
— Нямам нищо общо с това.
И сякаш с усилие добави:
— Какво направихте с Фернан?
— Той е в ареста, където се мъчи да измисли нещо, очаквайки да го разпитам.
— Нищо ли не каза?
— Няма значение какво е казал. Аз другояче поставям въпроса. Лично ти не си убила Манюел, това е ясно. Фернан е свършил тази работа, докато ти си пазарувала. Колкото до второто престъпление…
— Какво второ престъпление?
— Наистина ли не знаеш, че има още един убит в къщата?
— Кой?
— Хайде де! Помисли си малко, ако не разиграваш комедия. Палмари е изваден от строя. Но Барийар, когото никой никога не е подозирал, изведнъж е намесен в аферата от полицията. Вместо да ви отведат и двамата в Ке дез Орфевр и да ви направят очна ставка, оставят ви всеки в дупката си, ти тук, той отсреща с жена си, без връзка с външния свят, без връзка помежду ви. И какво се получава от това? Ти се мъкнеш от леглото си до креслото, от креслото до кухнята, където ядеш каквото ти падне, без даже да си дадеш труд да се умиеш. А той се пита какво всъщност знаем ние. И най-вече — кой още може да свидетелствува и да го натопи. Право или криво, той не се бои, че ти ще проговориш. Само че горе, в една от мансардите, има едно второстепенно действуващо лице — един може би малко налудничав старец, може би по-хитър, отколкото изглежда, и има опасност да издаде играта.
— Старият Жеф мъртъв? — смънка тя.
— Не се ли досещаше, че той ще бъде първият в списъка?
Тя го гледаше втренчено, объркано, без да знае вече на какво да се опре.
— Как?
— Намериха го обесен тази сутрин в зимника на Барийар, в отдавна превърнатия в работилница зимник, където Жеф Клаес, по-точно Виктор Крулак, е преработвал крадените скъпоценни камъни. Той не се е обесил сам. Някой е отишъл горе да го повика. Примамил го е в зимника и там, преди да му надене въжето на шията, го е убил.
Той говореше бавно, без нито веднъж да погледне младата жена в очите.
— Сега вече не става дума за обири на скъпоценни камъни или за любовни срещи в хотел „Бюсиер“. Става дума за две убийства, по-точно за две хладнокръвни, предумишлени убийства. И поне една глава е поставена на карта.
Неспособна повече да стои седнала, тя стана и на свой ред закрачи из стаята, като се пазеше да не минава близо до комисаря.
— Какво мислите вие? — я чу той да промълвя.
— Че Фернан е звяр и че ти си женската на този звяр. Че си живяла тук месеци и години с този, когото наричаше папа и който ти имаше доверие, а си дебнела всеки удобен момент да отидеш да се въргаляш в леглото с онзи гамен. Че трябва да сте били еднакво нетърпеливи — и ти, и той. Няма значение кой е държал пистолета, който е убил Манюел.
— Не съм аз.
— Седни тук!
Той сочеше подвижното кресло и тя се вцепени с широко отворени очи.
— Седни тук!
Изведнъж той сграбчи ръката й, за да я накара насила да седне там, където той искаше.
— Не мърдай. Ще те поставя точно на мястото, където стоеше той през по-голямата част на деня. Тук! Така! Да можеш с една ръка свободно да стигаш радиото, а с другата — списанията. Точно така ли беше?
— Да.
— А къде се намираше пистолетът, без който Манюел не правеше и две крачки?
— Не знам.
— Лъжеш, защото всяка сутрин си виждала Палмари да го оставя там, след като го е отнасял вечер в стаята си. Вярно ли е?
— Може би.
— Не „може би“, дявол да го вземе! Това е истината! Ти забравяш, че съм идвал тук двайсет-трийсет пъти да приказвам с него.
В креслото, в което Манюел бе убит, тя седеше вцепенена, с безкръвно лице.
— А сега внимавай добре какво ще ти кажа. Ти отиваш издокарана на пазар, след като си целунала по челото папа, изпращайки му последна усмивка от вратата на хола. Предположи, че в този момент оръжието е все още на мястото си зад радиото. Фернан влиза, отключвайки със своя ключ — той си има собствен ключ, който му позволява да се свързва с шефа, когато е необходимо. Виж хубаво разположението на мебелите. Представяш ли си Фернан да заобикаля креслото и да посяга с ръка зад радиото, за да вземе пистолета и да изстреля първия куршум в тила на Манюел? Не, мила моя! Палмари не бе вчерашен хлапак и щеше да се усъмни още в първия момент. Истината е, че когато си целунала папа, когато си се усмихвала на вратата, когато си излизала с бодра крачка като млада, хубава и кокетна жена, въртейки малкия си задник, пистолетът вече е бил в ръчната ти чанта. Всичко е било разчетено до минута. Достатъчно е било на площадката на стълбището да го пъхнеш в ръката на Фернан, който в този момент уж случайно излиза от къщи. Докато ти влизаш в асансьора и ходиш да пазаруваш прясно апетитно месо и зеленчук още с градински дъх, той е стоял вкъщи и е чакал уговорения час. Вече не е било необходимо да заобикаля креслото на стария и да си пъха ръката между него и радиото. Само едно бързо движение след няколкото разменени думи. Знам как Манюел се грижеше за оръжието си. Пистолетът е бил прилежно смазан и аз съм сигурен, че в чантата ти ще открият следи от смазката.
— Не е вярно! — изкрещя тя, хвърляйки се върху Мегре, удряйки го с юмруци по раменете и лицето. — Аз не съм го убила! Фернан го уби! Той извърши всичко! Той даде идеята за всичко!
Без да си дава труд да се предпази от ударите, комисарят се задоволи да повика:
— Жанен! Ела се позанимай с нея!
— Да й сложа ли белезниците?
— Докато се укроти. Дръж! Да я сложим да легне на канапето. Ще ти изпратя нещо за ядене, а пък аз ще се опитам да намеря някъде отворено заведение, за да обядвам. След това, ще не ще, ще трябва да се облече или ще я облечем насила.
— Най-напред една бира, майсторе!
Малкото ресторантче още миришеше на готвеното за обяд, но книжните покривки бяха изчезнали от масите и един-единствен консуматор четеше вестник в ъгъла.
— Ще може ли вашият келнер да занесе два-три сандвича и бутилка червено вино отсреща на четвъртия етаж, апартамента вляво?
— А вие? Обядвахте ли? Свърши ли се там? И вие ли искате сандвичи? С канталска шунка?
Мегре усещаше потта под дрехите си. Едрото му тяло бе празно, ръцете и краката му бяха омекнали като на човек, преборил се със силна треска, която внезапно си е отишла.
Часове наред той бе устремен към една цел, безразличен към заобикалящата го позната среда, и сега щеше да му бъде трудно да каже кой ден от седмицата е. Изненада се, като видя, че стенният часовник показваше два и половина.
Какво беше забравил? Смътно си даде сметка, че бе пропуснал да отиде на някаква среща, но с кого? А, да! С Жело-син, на авеню „Гоблен“, който трябваше да изготви списък на бижутерите, посещавани от Фернан Барийар.
Събитията бяха изпреварили всичко това. Списъкът щеше да му потрябва по-късно и комисарят си представяше дребния съдия, който през следващата седмица щеше да призовава един след друг свидетелите в разхвърляния си кабинет, попълвайки лека-полека все по-издуващата се следствена папка.
Светът отново оживяваше около Мегре. Той отново чуваше уличните шумове, отново забелязваше отблясъците на слънцето, дъвчейки бавно и с наслада сандвича си.
— Хубаво ли е това вино?
— Малко тежичко за вкуса на някои — това се дължи на факта, че не е подправено. Получавам го направо от моя шурей, който налива от него само двайсетина бъчви годишно.
Той пийна от същото вино, което беше изпратил на Жанен, и когато напусна гостилницата на оверняка, вече бе загубил заплашителния си вид на раздразнен бик.
— Кога най-после моята къща отново ще се усмири? — изхленчи портиерката, когато Мегре мина покрай нея.
— Скоро, скоро, драга госпожо.
— А наемите, на младата госпожа ли да продължавам да ги предавам?
— Съмнявам се. Съдия-следователят ще реши.
Асансьорът го отведе на четвъртия етаж. Той позвъни най-напред на вратата вдясно, където госпожа Барийар му отвори със зачервени очи, облечена в същия пеньоар, който носеше сутринта.
— Идвам да ви кажа довиждане, Мина. Извинете, че ви наричам така, но не мога да се въздържа да не мисля за малкото момиченце, сложило в Дуе ръчичката си в ръката на мъжа с окървавеното лице, тръгнал право пред себе си, без да знае къде отива.
— Вярно ли е, господин комисар, че моят мъж е…
Тя не смееше да произнесе думата убиец.
Той кимна утвърдително глава.
— Вие сте млада, Мина. Кураж!
Стиснала устни, за да сдържи сълзите си, госпожа Барийар едва успя да пошепне:
— Как можах да не забележа нищичко?
Изведнъж тя се хвърли на гърдите на Мегре и той я остави да се наплаче. Може би един ден тя щеше да намери нова опора в живота, друга ръка, на която да се облегне.
— Обещавам ви да дойда пак да ви видя. Грижете се за себе си. Животът е пред вас.
Оттатък Алина бе седнала на ръба на кушетката.
— Тръгваме — извести Мегре. — Желаете ли да се облечете или предпочитате да ви отведат така, както сте?
Тя го изгледа с поглед на човек, който добре е размислил и е взел решение.
— Ще го видя ли?
— Да.
— Още днес?
— Да.
— И ще мога да му говоря?
— Да.
— Колкото поискам?
— Колкото поискате.
— Имам ли право да взема един душ?
— При условие вратата на банята да стои отворена.
Тя вдигна рамене. Малко я бе грижа дали ще я гледат или не. Близо цял час се занимава с тоалета си — вероятно никога през живота си не се бе грижила толкова за външния си вид.
Даде си труд да измие косата си и да я изсуши с електрически сешоар, и дълго се колеба, преди да избере костюм от черен сатен със строга кройка.
През цялото време тя запази твърдия си поглед и решителните черти на лицето си.
— Жанен! Слез да видиш дали има долу някоя от нашите коли!
— Отивам, шефе.
За малко Мегре и младата жена останаха сами в хола. Тя слагаше ръкавиците си. Слънцето обилно навлизаше през двата прозореца, разтворени към улицата.
— Признайте, че имахте слабост към Манюел — пошепна тя.
— В известен смисъл — да.
След кратко колебание, без да го гледа, тя добави:
— И към мен също, нали?
И той повтори:
— В известен смисъл.
След като отвори вратата, затвори я след себе си и Алина и сложи ключа в джоба си. Те слязоха с асансьора. Един от инспекторите беше на волана в черна кола. На тротоара Жанен не знаеше какво да прави.
— Прибери се у вас и поспи десетина часа без прекъсване.
— Ако мислите, че жената и децата ще ме оставят да спя! Все пак благодаря, шефе!
Инспекторът в колата бе Ваше и комисарят му пошушна нещо. После се настани на задната седалка до Алина. След стотина метра младата жена, която гледаше навън, се обърна към спътника си:
— Къде отиваме?
Вместо по най-прекия път до Следствената полиция колата минаваше по Авенюто на Великата армия и обиколи площад „Етоал“ за да слезе по „Шанз-Елизе“.
Тя гледаше с широко отворени очи, знаеше, че сигурно никога вече няма да види отново тази гледка. А ако един ден това все пак се случеше, тя щеше да бъде стара жена.
— Нарочно ли направихте това?
Мегре въздъхна, без да отговори. След двадесет минути тя го последва в кабинета му, където комисарят влизаше отново с видимо задоволство.
Машинално той подреди лулите си, постоя пред прозореца и най-после отвори вратата на бюрото на инспекторите.
— Жанвие!
— Да, шефе!
— Би ли слязъл до ареста да ми доведеш Барийар? Седнете, Алина.
Сега той се държеше с нея така, сякаш нищо не се бе случило. Човек би казал, че аферата вече не го занимаваше, че целият случай е бил като един антракт в живота му.
— Ало! Дайте ми моля съдия-следователя Анслен. Ало!… Ало!… Съдията Анслен? Мегре се обажда. Да, в кабинета си съм. Току-що пристигам, придружен от една млада жена, която познавате. Не, но след малко и това ще стане. Питам се, дали не бихте желали да присъствувате на очната ставка? Да. Веднага. Очаквам го всеки момент.
Той се подвоуми дали да свали сакото си, но не го направи заради съдията, който щеше да дойде.
— Нервна ли сте?
— Вие какво мислите?
— Мисля, че ще присъствуваме на борба между диви зверове.
Очите на жената светнаха.
— Ако имахте оръжие, не бих дал пет пари за кожата му.
Дребничкият весел съдия влезе пръв и погледна любопитно младата жена в черно, която тъкмо сядаше.
— Заемете моето място, господин съдия.
— Не искам да…
— Моля ви. Моята роля всъщност приключи. Остават само някои проверки, разпити на свидетели, докладите, които ще напиша и ще ви предам. Една седмица писмена работа.
В коридора се чу шум от стъпки. Жанвие почука на вратата и бутна в кабинета Фернан с белезници на китките.
— Колкото до тези двамата, занапред те са ваши.
— Да му сваля ли белезниците, шефе?
— Струва ми се, че няма да е разумно. А ти остани тук. Ще отида да се уверя, че оттатък има яки мъже.
Алина се бе изправила като пружина, сякаш душеше миризмата на мъжа, който дълго време е бил неин любовник.
Не любовник, а самец. Както тя е била неговата самка.
Два звяра се гледаха в тоя тих кабинет така, както биха се гледали на арената или в джунглата.
Устните и на двамата потръпваха, ноздрите им се свиваха. Фернан пръв изсъска:
— Какво си…
Настръхнала срещу него, с тяло, издадено напред, с опънати мускули, тя приближи изкривеното си от злоба лице и го заплю в лицето.
Без да се изтрие, на свой ред той направи крачка напред със заплашително протегнати ръце, а през това време дребният съдия се озърташе, чувствувайки се неудобно в креслото на Мегре.
— Ти ли, мръснице…
— Негодник!… Уличник!… Убиец!…
Тя успя да издере лицето му, но въпреки белезниците той сграбчи протегната й ръка и я изви, наведен над нея, с неописуема омраза в очите.
Застанал прав между писалището си и стаята на инспекторите, Мегре даде знак и двама души се спуснаха да разтървават двойката, която се бе търколила на пода.
За няколко секунди настана объркване, най-после успяха да изправят Барийар с окървавено лице и да го задържат, докато Алина, с разранени китки, бе изтласкана към стола й.
— Аз считам, господин съдия, че ще бъде уместно да ги разпитаме поотделно. По-трудно ще бъде да ги накараме да мълчат, отколкото да говорят.
Луи Анслен стана, отведе Мегре до прозореца и наведен към него, все още разстроен от това, което бе видял, каза тихо:
— Никога досега не бях присъствувал на подобен изблик на омраза, на такова избухване на животински инстинкти!
През рамото му Мегре подхвърли към Жанвие:
— Можеш да ги затвориш.
И добави с ирония:
— Поотделно, разбира се.
Мегре бе обърнал лице към спокойната гледка на Сена и дори не ги погледна, когато излизаха. Очите му търсеха по брега познатия силует на рибар. От години насам той го наричаше „моят рибар“, въпреки че положително човекът не винаги бе, един и същ. Важното бе винаги да има някой, който да лови риба близо до моста „Сен Мишел“.
Един влекач теглеше четири шлепа срещу течението, наклонявайки назад комина си, за да мине под каменния свод.
— Кажете ми, Мегре, кой от двамата според вас…
Комисарят помълча, докато запали лулата си, и продължавайки да гледа навън, каза:
— Съдията сте вие, нали? Аз мога само да ви ги предам такива, каквито са.
— Не беше приятно за гледане.
— Не, не беше приятно за гледане. И в Дуе също не е било приятно.
Епаленж, 9 март 1965 г.
„В много отношения Жорж Сименон прилича на великите писатели от XIX век повече, отколкото който и да било от живеещите днес. Не искам да кажа, че е старомоден и че подражава някому. Напротив, той е необичайно оригинален и на малцина е задължен за нещо. Притежава същата свобода и творчески размах като своя велик предшественик Балзак. За него са характерни поразителният дар да предава атмосферата и усещането за място. Но което е още по-важно, той познава удивително широк кръг от хора, много по-голям, отколкото който и да било от писателите на XX век, за които мога да си спомня.“ (Чарлс П. Сноу)
Жорж Сименон е създал 214 романа (от които осемдесет с комисар Мегре в „главната роля“, останалите са социалнопсихологически или „трудни“, както ги нарича авторът), стотици новели и разкази с най-различно съдържание. Героите на Сименон живеят във Франция и Белгия, на островите в Тихия океан и в Латинска Америка, в САЩ и Екваториална Африка. Самият факт, че за четиридесет години активно творчество писателят е разработил неколкостотин сюжета, прави чест на наистина безграничното му въображение. При това Сименон цял живот е бил подбуждан от стремежа да разбере човека, да проникне във вътрешния му свят.